Отсенки от себе си

22

Мъглата сякаш гореше в нощта като облаци преди изгрев. Уакс пропадна през нея и се стовари, изненадващо за охраната, на стъпалата пред имението на губернатора. Констабли, ако се съдеше по униформите им, а не обикновени телохранители. Хубаво. В последно време изпитваха недостиг от последните.

Уакс се изправи, обърна се и огледа тълпата, събрана пред имението на губернатора. Между нея и имението констаблите бяха образували неравна бариера. Наблизо работници издигаха на стълбището малка сцена. Арадел ги надзираваше, макар че ако се съдеше по киселото му изражение, беше по-скоро недоволен от плана на губернатора.

Уакс беше съгласен с него. Обръщението към тълпата щеше да се впише идеално в пиесата на Кървящата. Той хвана един от констаблите:

— Предполагам, че не е имало Друг опит за покушение срещу живота на губернатора?

— Не, сър — отговори констабълът. — В кабинета си е, сър.

Уакс кимна и влезе без церемонии в имението, като влачеше след себе си струйки мъгла. Тръгна към задната част. Мараси му пресече пътя в коридора и го улови за ръката:

— Колоска кръв — произнесе тя. Паролата, с която да докаже, че не е кандрата.

— Нощно лято — отвърна Уакс на свой ред, за да се легитимира. — Трябва да направите нещо за тази тълпа, Мараси. Ще разкъсат града на парчета.

— Работим по въпроса. Виждал ли си Уейн?

— Не. Защо?

— МеЛаан твърди, че е отишъл да нагледа протестиращите. Било е преди повече от половин час. От тогава никой не го е виждал.

— Ще изникне отнякъде — каза Уакс. — Трябва да поговоря с губернатора.

Мараси кимна, но задържа ръката му, щом той направи опит да се отдалечи към кабинета.

— Уакс — произнесе тихо. — Той е корумпиран. Наистина корумпиран. Открих доказателство.

Уакс си пое дълбоко дъх:

— Нека първо преживеем и тази нощ. След това ще направим нещо по въпроса.

— И аз така мисля — каза Мараси. — Но смятам, че Кървящата се опитва да ни постави в трудно положение… може би иска да ни застави да позволим губернаторът да умре.

— Няма да се случи — каза Уакс. — Ще го предадем на съда, но не и на тълпата. Провери ли дали сестра ти е добре?

— Не — отвърна Мараси, — но мислех да го направя.

— Направи го — каза Уакс. — Аз ще проверя баща ти, след като разговарям с губернатора. Не искам който и да е от двамата да се окаже неочакван заложник.

— Стига поне веднъж заложникът да не съм аз — каза Мараси намръщено. — МеЛаан носи тялото на телохранителя с превръзка на ръката. Бясна е, че губернаторът не желае да пусне вътре нея или останалите. Ще отида да видя дали ще успея да хвана дирите на Уейн; няма да се учудя, ако го открия по първите редици на тълпата.

Тя пусна ръката му и се насочи към изхода.

— Мараси — каза Уакс след нея.

— Хм?

— Униформата — обясни той. — Отива ти. Не зная дали имах случай да го спомена.

Тя се изчерви — значи наистина беше Мараси, — преди да се отдалечи. Уакс се обърна и закрачи надолу по коридора към вратата за кабинета на губернатора. МеЛаан безделничеше заедно с група от трима други охранители.

— Никой не може да влиза, блюстителю — каза раздразнено един от тях. — През последния час е вътре и съставя речта си. Няма да…

Уакс ги подмина и опита вратата, но откри, че е заключена. Чуваше гласа на Инейт отвътре. Губернаторът репетираше речта си. Уакс увеличи теглото си и разтвори вратата с аломантия, при което рамката и стана на трески. Инейт беше вътре. Държеше бележник и се разхождаше напред-назад. Спря насред крачката си и се завъртя към Уакс, след което видимо се отпусна:

— Можеше да почукате — каза губернаторът.

— А вие можехте да пренебрегнете почукването — отговори Уакс, като влизаше вътре и затръшваше вратата след себе си. Разбира се, след действията му, вече си нямаше брава. — Какво си мислите, че правите, Инейт? Можеха да ви убият тук, тихомълком, съвсем сам и без никой да може да ви се притече на помощ.

— И какво щяха да направят? — попита настоятелно Инейт, като захвърли бележника си. Той се приближи и каза малко по-меко: — Шепот от вятър.

— Пияна пара — отвърна Уакс, за да завършат размяната на последните си пароли. Инейт беше истински. — Глупаво е да не допускате охранителите си. Щяха да се бият заради вас, да ви защитят. Веднъж вече успяхме да я прогоним.

— Вие я прогонихте — каза Инейт, като се върна при бюрото си и взе бележника. — Останалите бяха безполезни. Дори горкият Дрим — той отново се зае да крачи, като си мърмореше части от речта и упражняваше по няколко пъти къде да набляга на думите.

Уакс почувства гняв от очевидния намек, че са го освободили. Това ли беше човекът, когото опитваха да опазят? Той приближи прозореца. Изненадващо беше отворен и през него нахлуваха изпаренията на мъглите. Не стигаха много навътре. Беше чувал да се разправят легенди как мъглите изпълват цяла стая, но това се случваше рядко.

Наведе се през прозореца и се вгледа в мрака, като слушаше речта на Инейт с половин ухо. Беше подстрекателна и изпълнена с презрение. Твърдеше, че разбира проблемите на хората, но ги наричаше селяци.

Това само щеше да влоши нещата. Тя иска да се случи, помисли си Уакс. Иска да освободи света от Хармония, като разгневи всички.

Тя знаеше какво ще каже Инейт. Разбира се, че знаеше. През цялото време ги водеше към този момент. Всяка улика, открита до този момент от Уакс, беше заложена внимателно, за да бъде открита от него. Така че как трябваше да постъпи той? Да предотврати речта на Инейт? Ами ако тя искаше точно това.

Той започна да почуква с пръст по рамката на прозореца. Чук. Чук.

Шляп.

Той сведе очи и премигна. Там беше залепена стара дъвка. Уакс вдигна пръст и — докато го оглеждаше — нещо започна да си идва на мястото. Нещо, което пропускаше. Кървящата беше подготвила всичко това още от самото начало.

Подозренията на Уакс бяха започнали, защото тя умишлено ги бе възбудила, като облече лицето на Тан Проклетия. Това беше съзнателна игра от нейна страна, начин да даде началото на празненството. Всичко се развиваше по нейния график.

С идването на нощта Кървящата вече бе подредила всички карти. Планирала го беше от дълго време. По-дълго, отколкото той предполагаше.

Така че къде беше най-доброто място за криеница?

Поквара.

Уакс посегна към пистолета си и се завъртя.

Откри, че е изправен лице в лице с губернатор Инейт, който се бе въоръжил с пистолет — в този момент насочен към него.

— По дяволите, Уакс — произнесе губернаторът. — Само още няколко минути и щях да приключа. Прозираш твърде надалеч. Винаги успяваш да прозреш малко по-надалеч.

Уакс беше замръзнал с ръка на дръжката на пистолета си. Той срещна очите на губернатора и изпусна тихо дъх.

— Знаеше паролата — прошепна той, — но разбира се, че я знаеше. Аз ти я дадох. Кога го уби? От колко дълго този град е управляван от самозванец?

— Достатъчно дълго.

— Губернаторът не е бил целта ти. Мислиш по-мащабно… Трябваше да го предвидя. Но Дрим… Той беше в паник стаята, когато ти влезе в нея. Затова ли го уби? Не. Щеше да знае, че си изчезнала.

— Той знаеше през цялото време — каза Кървящата. — Беше мой. Но тази нощ го убих заради теб, Уакс. Ти ме беше прострелял…

— Носила си дрехите на губернатора под онази роба — каза Уакс. — Поквара! Бях те окървавил. Така че ти е трябвало извинение губернаторът да е окървавен, извинение да свалиш ризата си и да затиснеш раната му.

Тя държеше пистолета неподвижен, насочен към него. Аломантичните му способности не регистрираха оръжието. Алуминий. Разбира се, че беше подготвена. Но изглежда, нещо я разкъсваше. Не искаше да го убие. Поради някаква причина никога не бе желала смъртта му.

Така че Уакс изкрещя за помощ.

Рисковано, но пък нищо никога не се развиваше на добре, ако се подчиняваш на човек, който е насочил пистолет към теб. И точно както подозираше, Кървящата не стреля по него, щом вратата се разтвори с трясък. Уакс извади пистолета си и откри стрелба по Кървящата, за да й отвлече вниманието, докато ровеше в оръжейния си колан за последната спринцовка, дадена му от МеЛаан.

Охранителите обърнаха оръжия към Уакс и също откриха огън.

Глупак, помисли си той, като се хвърляше за прикритие към бюрото на губернатора. Разбира се, че щяха да постъпят така.

— Чакайте! — изкрещя той. — Губернаторът е обладан. Не…

Кървящата застреля охранителите. Уакс се претърколи зад бюрото, но успя да чуе изненаданите им викове от това, че собственият им губернатор — поне доколкото им беше известно — стреля по тях. Уакс изруга. Смъртта им лежеше на съвестта му.

— Предполагам, че скоро останалите констабли също ще ни връхлетят — каза Кървящата. — Все още не са свободни. Нито пък ти, въпреки всичките ми опити…

Уакс надникна иззад бюрото, но бързо потърси укритието му, щом тя завъртя оръжие към него. Лицето на губернатора се бе превърнало в изкривена маска от гняв и раздразнение.

— Защо не можа да ми дадеш малко повече време? — попита настоятелно тя. — Толкова бях близо. Сега трябва да те убия. Да кажа на всички, че ти си бил кандрата, и да те обвиня за смъртта на телохранителите си. По този начин все пак ще успея да направя обръщение към тълпата. Да освободя тях…

И все пак не идваше да го убие. Все още изглеждаше разстроена. Най-добре беше да се възползва.

— МеЛаан, сега! — извика Уакс, след което Тласна в пироните на пода и се изхвърли във въздуха.

Един от труповете до Кървящата обви ръце около краката и.

Уакс Тласна в стената и скочи към Кървящата. Тя изръмжа и го удари през ръката, докато той се приземяваше, с което изби спринцовката от нея. Поквара, силна беше. Тя изрита от себе си МеЛаан. В същото време Уакс се наведе за падналата спринцовка.

Кървящата се превърна в размазано петно. Докато той опитваше да сграбчи спринцовката, тя я грабна и се завъртя, за да я забие с всичка сила в рамото на МеЛаан. Всичко се случи за едно мигване на окото.

След което внезапно се поклати и спря. Изглеждаше разтърсена от движението. Металоемните и резерви, най-сетне, се бяха изтощили.

Уакс извади пистолета си и стреля, както си стоеше легнал по гръб на пода. Куршумите разкъсаха кожата й, но не постигнаха нещо повече. Междувременно очертанията на МеЛаан се разкривиха. Лицето и увисна, а кожата й стана прозрачна.

Уакс лежеше на пода, насочил изпразнения пистолет към Кървящата, чиято кожа тъкмо се затваряше над раните. Двамата се вторачиха един в друг за един продължителен миг, преди звукът от ботуши в коридора отвън да накара Кървящата да изругае и незабавно да се хвърли към прозореца. Уакс грабна другия си пистолет, последва я, но залегна, точно когато навън отекнаха изстрели.

Изчака малко, след което хвърли поглед през перваза, без да успее да я зърне в кълбящите се мъгли. Уакс също изруга, като завъртя ръка в ставата си. Поквара. Раната от куршум, която беше получил по-рано вечерта, отново кървеше и болката се завръщаше. А мислеше, че е сдъвкал достатъчно обезболяващи, за да я заглуши.

— Добре ли си? — попита към МеЛаан, която бе успяла да се седне изправено.

— Да — произнесе тя, но думата излезе изопачено от разтопеното и лице. — Накарах ги да ме инжектират веднъж, за да го изпробваме. След няколко минути ще се оправя.

— Благодаря, че ме спаси — каза Уакс, като трескаво оглеждаше стаята със специалното си зрение за скрити отделения.

Трептящи линии в килера. Възможно ли беше да има такъв късмет? Той се завтече натам и го отвори.

Уейн — овързан добре и със запушена уста — се изтърколи навън и тупна звучно на пода. Слава на Хармонията, беше жив. Уакс се отпусна на едно коляно, въздъхна облекчено и разхлаби превръзката на устата му. Изглежда, Уейн беше намушкан в крака и някой беше отнел металоемите му, за да не може да се самоизлекува, но все още беше жив.

— Уакс! — произнесе Уейн. — Губернаторът е. Проклетникът произнася „а“ по същия начин като МеЛаан!

— Зная — каза Уакс. — Имаш късмет. Вероятно е искала да извлече металородните ти способности за клинове, иначе щеше да те убие незабавно. Защо не предупреди някого?

— Възнамерявах, но първо трябваше да се уверя. Приближих се твърде много до прозореца и поквареното му чудо ми се нахвърли. Цапардоса ме по главата, отне ми металоемите и ме метна на рамо, преди да съм успял да гъкна. След това ме упои тук, съвсем тихичко. Пипна ли я?

— Не — отвърна Уакс, като развързваше въжетата около Уейн. — Избяга.

Навън се разнесоха изстрели.

— И не си я погнал?

— Трябваше да проверя дали си добре.

— Наред съм си — каза Уейн. — Престани да ме развързваш и погледни в джоба ми.

Уакс потупа джоба на Уейн и извади от него малка кесия.

— От Ранет — каза Уейн.

Уакс извади от нея един-единствен патрон. Вдигна го към очите си, точно когато разтревожените констабли, водени от Мараси, се изсипаха в стаята.

Новодошлите настояха за обяснение. Уакс ги остави да разпитват Уейн и вместо това отново се гмурна в мъглите.

23

Уакс беше куршум в нощта, носеше се през мъглите и оставяше вихрушки след себе си. Беше ловецът, а не жертвата, макар че преходът може и да му бе отнел прекалено много време. Издигна се на достатъчна височина, за да огледа района. Нарастващата тълпа обграждаше имението на губернатора. Носеше се рев. Настояваха за промени или може би просто за кръв.

Нима щеше да залови Кървящата, само за да открие, че все пак е победила, а градът е унищожен?

Сега не можеше да се тревожи за това. Вместо това търсеше знаци, улики, парчета от историята. Дори нощем никой не отиваше някъде, без да остави дири. Може би нямаше да са добре забележими и би ги пропуснал, но ги имаше.

Там. Група хора, които се отдалечаваха от имението, вместо да се стичат към него. Уакс се приземи като вихър, с развята мъглопелерина. Това беше градината на имението, недалеч от голяма барака за работниците. Уакс опита да открие някаква систематичност в отдалечаващата се група хора.

Стрелбата преди малко, помисли си той. Не стреляха на месо, а за да прогонят тълпата. Кървящата вече не разполагаше с ферохимична скорост и опитваше да се измъкне с всички възможни средства, така че беше стреляла във въздуха, за да пръсне хората. Вслуша се и различи объркани викове. Някои хора твърдяха, че констаблите са открили огън по тълпата. Други — че са видели самия губернатор да бяга, да прави опит да се измъкне от имението.

Уакс зареди във Възмездие патрона, който Ранет бе изпратила. Сложи го в една от специалните камери, които бързо можеше да завърти в готовност. След това открехна на няколко сантиметра вратата на бараката, като приклекна до рамката, за да не се очертае силуетът му. Тази нощ мъглата беше озарена от светлината на факлите, но нищо не успяваше да разпръсне мрака в бараката. Уакс потърси с очи сред сенките, докато не зърна нещо.

Кост? Да, покрита с дрехи. Различи изпуснато шалче, бяла риза… облеклото на губернатора. Кървящата беше скрила поредното тяло и беше минала от тук, за да се размени с него. Колко бърза беше тя? МеЛаан твърдеше, че Кървящата може да се променя по-бързо от нея, но и че никой не е по-бърз от ТенСуун.

Това не му говореше много. На МеЛаан и трябваха минути, на ТенСуун секунди. Уакс вдигна Възмездие до главата си и се плъзна през вратата. Ако хванеше Кървящата посред трансформация…

— Все още мога да те освободя — прошепна един глас от мрака вътре. — Може и да загубих града, но не дойдох тук заради тях. Не и поначало. Дойдох за теб.

— Защо заради мен? — попита Уакс, като търсеше трескаво в тъмнината. Стискаше Възмездие с изпотена длан. — По дяволите, създание, защо аз?

— Оглуших го — прошепна Кървящата. — Отрязах езика му, пронизах очите му, но въпреки всичко не престана да върши. Ти си ръцете му, Уаксилий Ладриан. Може да е оглушал, ослепен и ням… но с теб все още може да мести фигурите си по дъската.

— Имам собствена воля, Кървяща — каза Уакс, най-сетне забелязал нещо като очертания, приклекнали в дъното на прашното помещение до една стойка за лопати. — Може и да служа на Хармония, но го правя по собствено желание.

— Аа — прошепна тя. — Знаеш ли колко дълго те подготвяше той, Уакс? Колко дълго те подмамваше, водеше за носа? Как те изпрати да се калиш в Дивите земи, за да те върне обратно, щом узрееш както трябва, като добре обработена кожа…

Уакс се прицели с Възмездие, но страничната стена на бараката избухна навън и пръсна дървени парчета през моравата. Уакс опита да я вземе на мушка, но не стреля и Кървящата се измъкна приведено навън. Трябваше да внимава извънредно много с този изстрел. Ранет му беше изпратила само един патрон и единствено той имаше значение в тази схватка.

Кървящата избяга в нощта и се изхвърли нагоре във въздуха. Избитата стена можеше да е индикация, но това беше потвърждение. Металоемът й, изтощил съхранената в него скорост, вече беше безполезен. Беше го изоставила на земята до костите на губернатора и вместо това се бе превърнала в Монетомет.

Уакс я последва, Тласна в същите пирони и се изхвърли в небето. Разбираше защо е избрала да стане Монетомет; Тласкането на стомана предлагаше голяма маневреност и скорост и поради тази причина и даваше най-голям шанс за спасение.

Разбира се, имаше един проблем.

Стоманата беше неговата специалност.

Купчината кости на пода в бараката доказваше, че поне един човек си е прекарал нощта по-неприятно от Уейн. Той побутна костите с върха на обувката си и се намръщи от болката в ранения крак. Покваряващо затруднение си беше. Наложи му се да се подпре на стената, за да не падне.

Погледна към Мараси.

— Не мога да преценя — каза той — дали това, че губернаторът вече е бил мъртъв, значи, че сме свършили наистина добра или ужасна работа.

— Как — отвърна Мараси, като коленичеше до трупа — можеш да гледаш на работата по друг начин, освен като ужасна?

— Ами нали разбираш, не ние отговаряхме за живота му, когато е умрял — сви рамене Уейн. — Предполагам, че всеки път, когато се натъкна на труп и вината, че е умрял, не е моя, изпитвам известно облекчение.

В къщурката влезе МеЛаан, все още облечена в тялото на жената охранител — макар че вече говореше със собствения си глас:

— Нещата отвън загрубяват. Може би е най-добре скоро да се прибираме в имението.

Мараси все още стоеше на коляно до костите, които Уейн огряваше с фенера си. Китките му бяха претрити от престоя в килера, а кракът започваше да го боли все по-нетърпимо. Покварената му кандра. Беше го неутрализирала по съвършен начин: внезапен изблик на скорост, овързване на краката му, запушване на устата, кражба на металоемите му — въпреки че нямаше никакво значение колко бързо би могъл да оздравее, щом е завързан.

Естествено, беше забравила да провери ръцете му за дъвка, преди да го завлече в стаята.

— Губернаторът е мъртъв — прошепна Мараси.

— Да — съгласи се Уейн. — Когато ти извадят скелета, обикновено така се получава.

— Какво означава това — произнесе тя, като погледна към стената на бараката, в посоката, накъдето бяха забелязали да изчезва Уакс.

— Ами че вероятно ще закъснява за уроците си по степ в близките…

— Уейн?

— Да?

— Не сега.

— Слушам, мадам.

Мараси затвори очи, а Уейн се подпря на стената, загледан към тълпата навън. Разгневена, в очакване губернаторът да произнесе речта си. Речта, от която се очакваше всичко това да престане да се случва.

— Кървящата е планирала да ги накара да побеснеят — обади се МеЛаан. — Чух част от речта му. Може би има начин да ги накараме да се пръснат?

— Не — отвърна Мараси и се изправи. — Можем да направим нещо повече. Тя се обърна към МеЛаан и подритна с крак черепа на губернатора. — Колко дълго ще ти трябва, за да се престориш на него?

— Не съм смелила трупа му… и не ме поглеждай така. Вината не е моя, че ставате за ядене. Ако е някакво успокоение, сте ужасни на вкус, дори и да сте добре отлежали. Както и да е. Няма да е лесно. ТенСуун е доста добър във възстановяването на лица по черепа им, но аз нямам необходимия богат опит.

Уейн не каза нищо. Знаеше кога не е сега. Дяволски си прав, че знаеше, когато се налага. Дори и някои шегички на практика да умоляваха да бъдат изречени на глас.

— Разполагаш с нас. Ние ще ти помогнем да се справиш — каза Мараси на МеЛаан. — Освен това ще бъде тъмно. Не се налага да заблудиш майката на Инейт, а само тълпа от разгневени граждани, повечето от които дори не са го виждали отблизо.

МеЛаан скръсти ръце и огледа тленните останки.

— Хубаво. Ако измислите какво да кажа на хората, за да ги успокоя, ще го направя.

Уейн стоеше със здраво затворена уста. Никакви шеги за… е, очевидните неща. Освен това току-що бе научил нещо далеч по-лошо. Нещо, което изобщо не беше повод за шеги.

Мараси го погледна и се намръщи:

— Какво има, Уейн.

Той седна и поклати глава.

— Уейн? — Мараси звучеше истински загрижена. — Не исках да ти се сопвам, просто…

— Нямам нищо против онова, което каза — отвърна Уейн.

— Какво има тогава?

— Ами — рече той, като погледна МеЛаан. — Винаги съм допускал… нали разбираш… че хората са с прекрасен вкус.

— Никак не е прекрасен — каза МеЛаан.

— Наистина накърняваш самочувствието ми — продължи той. — Може би аз съм различен. Искаш ли да ми оглозгаш ръката? Ще израсте пак, поне след като открием какво е направило онова чудовище с металоемите ми…

Мараси изпусна силна въздишка:

— МеЛаан, поработи върху тези кости. А аз трябва да ти напиша нова реч…

24

Очевидно Кървящата се бе упражнявала със стомана. Знаеше как да Тласка в подминаваните от нея резета или в уличните фенери, да направлява посоката си. Знаеше как да се спуска ниско, преди да се оттласне в паркираните автомобили, за да си придаде странично ускорение, вместо просто да се Тласка по-високо. Беше умела.

Уакс беше повече от умел. Следваше я като сянка, никога на повече от половин скок разстояние зад нея. Долови нарастващо трескава характеристика в движенията и, докато тя разпалваше стомана, в опит да се Тласне надалеч от обсега му.

Отначало й позволяваше, за да изтощи резервите й… Подскачаха през града, две течения в мъглите, преваляха пътища, претъпкани с гневни размирници, прелитаха край квартали на средната класа със спуснати жалузи и изгасени светлини, над именията на богатите, чиито сили по сигурността патрулираха напрегнато пред портите в очакване адската нощ да се свърши.

Докато летяха, Уакс потвърди за себе си, че Кървящата не е Стрелеца. Преди беше носила една от маските му — и изглежда, носеше такава сега, ако се съдеше по бързия поглед, който успя да хвърли, щом тя подмина една горяща в нощта постройка, — но за да го смая и обърка. По време на бягството си Стрелеца търсеше укритие във вътрешността на помещения, в опит да му устрои засада.

Тя се придържаше към откритите пространства, сякаш се боеше от закритото. Никакво бягане към небостъргачите, никакво предпочитание към тесните пространства на бедняшките квартали. Вместо това от имението на губернатора се насочи право на изток, към свободата на външната градска зона.

Там едва ли щеше да има толкова метал, което би затруднило бягството й, но пък така щеше да отпадне част и от неговото преимущество. Не можеше да го позволи.

Докато подминаваха един късен влак, Уакс удвои усилията си. Предугади намеренията и, преди тя да се откъсне от влака към индустриалния квартал, така че му се удаде възможност да скъси завоя, с което спечели няколко секунди. Щом тя скочи над една ниска, горяща сграда — и подмина протестиращите, които хвърляха камъни по нея от долу, — Уакс се провря за по-пряко между нея и съседната сграда, за да излезе от другата страна в прецизен завой. Премина през врящия пушек и излезе, с изваден пистолет, точно когато тя се спусна в малко по-свободна дъга.

От устата и се откъсна проклятие, щом го видя. Тя се устреми по една улица, като използваше всеки уличен фенер от двете й страни, за да се Тласка, с което увеличи скоростта си. Правеше го сръчно, но Уакс имаше преимущество. Той намали тегло, като напълни металоема си. Както винаги, макар понякога промяната да е едва забележима, това му придаде ускорение. Когато намаляваше теглото си в движение, действието се равняваше на скок в скоростта. Не знаеше защо.

В преследване като това, при отблъскването във всеки фенер, който подминаваха, такива малки предимства се натрупваха. Всеки пряк път, всяка внимателно преценена траектория, всяко внезапно ускорение в полет, след като си се приземил за миг, го приближаваха все повече до нея. До момента, когато щом хвърли поглед зад себе си Кървящата откри, че всеки момент ще я сграбчи за петите.

Извика — женствено възклицание от изненада. Полетя странично и мина над реката, а после се приземи на шосето върху Източен мост, заловена за едно от носещите въжета.

Уакс кацна грациозно пред нея с изваден пистолет.

— Не можеш да избягаш от мен, Кървяща. Позволи ми да махна клина ти и да те задържа. Може би другите ще успеят да намерят начин, някой ден, да излекуват лудостта ти.

— И отново да стана робиня — прошепна тя под маската в червено и бяло. — Би ли сложил белезниците на собствените си ръце?

— Ако съм сторил ужасните неща, извършени от теб, тогава — да. Бих настоявал да ме задържат.

— Ами какво ще стане с бога, комуто служиш? Кога Хармония ще приеме неговите наказания? Ами хората, които оставя да умрат? Хората, които кара да умират?

Уакс насочи пистолета си към нея, но Кървящата се изстреля нагоре.

Уакс я проследи с оръжието, но тя започна да отскача напред-назад между масивните подпори на моста и той не стреля. Вместо това се издигна с Тласък — високо, с плющяща пелерина, — докато не достигна една от главните кули на моста. Кървящата чакаше там, на самия връх, облечена в червените си риза и панталони. Наметалото и се вееше около нея.

Уакс кацна и я взе на мушка.

Кървящата свали маската.

Носеше лицето на Леси.

Мараси не уведоми другите констабли, дори и Арадел, за истината за Инейт. Какво можеше да им каже? „Съжалявам, но човекът, когото охранявахме, всъщност беше убиец?“ „А, и градът кой знае колко дълго е бил управляван от побъркана кандра“? Щеше да напише доклад веднага щом проумее как да го обясни, но засега нямаше време. Трябваше да спаси града.

Все пак почувства пронизваща вина, докато стоеше край несигурния подиум на предното стълбище, откъдето следеше как капитан Арадел я подминава. Лорд старши констабълът изглеждаше видимо поболян, докато крачеше напред-назад. Положението, в което го бе поставила по отношение на подозренията, че губернаторът е измамник, го тревожеше дълбоко.

МеЛаан пристъпи към подиума, за да направи обръщение към тълпата. Макар че кандрата критикуваше собствените си недостатъци, според Мараси приблизителната и имитация на губернатора беше отлична.

Тълпата се смълча. Мараси се намръщи. Да не би хората на Арадел да го бяха предизвикали по някакъв начин? Не… констаблите стояха в плътен кордон между тълпата и имението, но не правеха нищо, с което да умиряват хората.

Колко необичайно. Макар да се чуха няколко освирквания, в голямата си част всички млъкнаха — гледаха през мъглите, които изглеждаха по-редки от преди, след като светлините бяха подредени около площада пред имението. Доскорошните размирници наистина се интересуваха от думите на губернатора. А и защо не?

Мараси усещаше настроението им — враждебно любопитство. Чувстваше и спокойствие. Речта на МеЛаан щеше да проработи. Всичко беше наред. Защо бе толкова разтревожена? Ако…

Поквара. Усмиряваха я.

Тя се сепна, за да дойде на себе си, внезапно напрегната. Познаваше тълпите. Беше изучавала динамиката на тълпите. Такава бе специалността и — и без съмнение разбираше, че нещо не е наред. Но кой Усмиряваше? Защо? Как?

Костюма, помисли си тя. Уаксилий беше споменал, че е намесена Котерията. Чичо му имаше достъп до аломанти и беше склонен да подпомогне успешното изпълнение на плановете на Кървящата. Нямаше значение какво е написала Мараси в речта на МеЛаан; когато хората на Костюма откриеха, че „губернаторът“ се отклонява от предначертания сценарий, щяха да накарат тълпата да подивее.

Изпаднала във внезапна трескава тревога, Мараси не слушаше началото на речта. Можеше ли да се добере до Арадел? Не, той стоеше на покварената сцена, близо до МеЛаан. Уейн, наложил смело изражение, въпреки раната си, се навърташе около тях, готов да се намеси, ако нещо се обърка.

Мараси трябваше да действа бързо и тихо, за да не предупреди Котерията. Забеляза, че Реди стои в основата на стълбите и наблюдава тълпата със скръстени ръце. Мараси го приближи и улови за лакътя.

— Реди — каза тя. — Някъде в тълпата има Усмирител.

— Какво? — попита отсъстващо той и й хвърли поглед.

— Усмирител — повтори Мараси. — Заглушава емоциите ни. Вероятно наблизо очаква и Размирител, за да разбуни хората, щом изслушат речта.

— Не ставай глупава — прозя се Реди. — Всичко е наред, лейтенант.

— Реди — стисна лакътя му по-здраво тя. — Как се чувстваш?

— Добре.

— Не те ли дразня? — попита тя. — Не си ми ядосан, че изпълнявам твоята длъжност? Изобщо не завиждаш?

Той се вторачи в нея и наклони глава настрана. След което изсъска тихо:

— Проклятие, права си. Обикновено те мразя, но чувствам само лека неприязън. Някой си играе с емоциите ми — той се поколеба. — Без да се обиждаш.

— Не мога да изпитам обида — отвърна Мараси. — Затруднявам се да почувствам каквато и да е силна емоция или усещане за спешност. Но, Реди, трябва да ги спрем.

— Ще събера отделението — каза той. — Как ще ги открием обаче? Могат да бъдат навсякъде.

— Не — каза Мараси, като оглеждаше тълпата. Очите и откриха една карета, спряла дискретно в малка уличка от другата страна на площада на губернатора. — Не навсякъде. Не искат да са сред тълпата, която планират да превърнат в убийствена сган. Прекалено е опасно. Хайде.

25

Когато видя лицето на Аеси, Уакс изръмжа гърлено и първично. Звук от мъж, получил юмрук право в стомаха с добре премерен удар. Не отмести оръжие от Кървящата, но ръката му потрепери и зрението му се замъгли.

Не е тя. Не е тя.

— Пак тези пистолети — каза меко Кървящата. Поквара! Това бе гласът на Леси. — Прекалено много се осланяш на тях, Уакс. Ти си Монетомет. Колко пъти трябва да ти го напомням?

— Изровила си трупа и? — попита умолително Уакс. Опитваше да проясни зрението си. — Чудовище. Изровила си трупа и?

— Иска ми се да не бях принудена да го правя — каза Лес…Кървящата. — Но силните емоции те освобождават от него, Уакс. Това е единственият начин.

Тя погледна открито пистолета. Разбира се, че можеше да го направи. Беше кандра. Наложи му се да си го припомни насила. Оръжието не означаваше нищо за нея.

Леси… колко пъти беше сънувал, че отново чува този глас? Плачеше от желанието още веднъж да й довери любовта си. Да обясни дупката, зейнала като рана от пушка, която беше останала в него след смъртта й.

Да се извини.

Хармонийо. Не мога да я застрелям отново.

В края на краищата Кървящата го бе надхитрила.

— Притеснявах се да използвам тялото на Тан — каза Леси и пристъпи към него. — Че ще се досетиш коя бях всъщност.

— Ти не си Леси.

Тя се усмихна широко:

— Да, предполагам, че е истина. Никога не бях Леси. Винаги Паалм, кандрата. Но исках да бъда Леси. Това брои ли се за нещо?

Поквара… Държеше се съвсем като Леси, до последната подробност. МеЛаан беше казала, че е добра, но изглеждаше толкова истинско, толкова правдоподобно. Откри, че свежда оръжие, докато си пожелаваше. Пожелаваше…

Хармония? — помисли си умолително.

Но не носеше обицата си.

Мараси и Реди заобиколиха издалеч, на цяла пресечка, преди отново да се появят зад подозрителната карета. Не бяха успели да съберат със себе си достатъчно констабли, колкото и се искаше — не само че се притесняваха Усмирителят да не забележи движението, но и Реди се тревожеше, че ще оставят твърде малко хора, които да наблюдават тълпата.

Гласът на МеЛаан се разнасяше от гласовите усилватели, звучен и силен дори и от мястото в края на уличката, където Мараси и отрядът и спряха. Колко време щеше да измине, преди от Котерията да осъзнаят, че са разкрити? Вероятно не дълго. Мараси беше оставила част от встъплението от истинската реч на Инейт, за да не звучи твърде различно, но съвсем скоро речта щеше да направи остър завой.

Реди свали констабълския си шлем — този на Мараси притискаше косата и, неудобен и тежък, — след което кимна на останалите от отряда в мрака. Без алуминиевия шлем от това място можеше да почувства по-силно докосването на Усмирителя в сравнение с преди, сред тълпата. Каретата наистина беше източникът.

Отново си сложи шлема. В участъка разполагаха само с десетина от тях, до един дарени от Уаксилий. Властта на Реди едва стигаше, за да реквизира отряда, който ги носеше. Привърза шлема здраво, след което спусна ръка встрани и улови бастуна за дуелиране като дълга палка с обла топка в края. Останалите сториха същото. Никаква игра с оръжия в такава близост до цивилни.

— Приближаваме бързо и тихо — прошепна Реди на отряда. — Хармония да ни е на помощ, ако имат Монетомет с тях. Не сваляйте шлемовете. Не искам Усмирителят да получи контрол над когото и да било от вас.

Мараси повдигна вежда. Усмирителите не можеха да контролират хората, макар че малцина погрешно го допускаха. Не помагаше и това, че Словата на Основателите описваха мъгляво, че кандрите и колосите са контролирани посредством аломантия, но Мараси знаеше, че е възможно единствено от някой, който носи хемалургични клинове.

— Колмс — обади се Реди съвсем тихо, — остани в тила. Не си полеви агент. Не искам да пострадаш или нещо по-лошо и да провалиш всичко.

— Както желаеш — отговори тя.

Реди преброи. На десет групата им се впусна през мъгливата уличка. Мараси остана зад тях, като ходеше с ръце зад гърба. Почти веднага щом навлязоха в уличката, констаблите спряха. От една врата се изсипаха мъже в черни дрехи и преградиха пътя към каретата.

Сърцето на Мараси удряше силно, докато двете групи се оглеждаха. Това поне доказваше, че е била права за каретата. Неколцина от новодошлите носеха пистолети, но една лаеща команда откъм единия от тях, ги накара да ги приберат.

Не искат да отвличат вниманието на тълпата от речта, помисли си Мараси. Все още смятат, че думите на губернатора отговарят на плановете им.

И двете страни имаха интерес сражението да протече тихо. Стояха в очакване, напрегнати, след което Реди махна с бастуна за дуелиране.

Двете сили се сблъскаха.

Кървящата пристъпи по-близо до Уакс сред мъглата. На върха на тази платформа, тази кула над моста, сякаш нищо друго не съществуваше. Сякаш стояха на малък стоманен остров сред морето. Сивота навсякъде около тях, мрак, който се простираше в необятното горе.

— Може би трябваше да те потърся — произнесе гласът на Леси. — И да поискам от теб да помогнеш в плановете ми. Но той наблюдаваше. Той винаги наблюдава. Радвам се, че свали обицата. Поне думите ми означаваха нещо за теб.

— Престани — прошепна Уакс. — Моля те.

— Да престана с какво? — попита Леси, само на сантиметри от него. — Да престана да ходя? Да говоря? Да те обичам? Животът ми щеше да е далеч по-лесен, ако можех да го направя.

Уакс я сграбчи със свободната си ръка, улови я за врата, плъзнал палец по челюстта и. Тя срещна очите му и той видя в тях съжаление.

— Може би — каза тя — причината да не дойда при теб изобщо не беше свързана с Хармония. Знаех, че ще те нараня. Съжалявам.

Не, помисли си Уакс.

— Трябва да направя нещо за теб — каза тя. — Да те опазя по някакъв начин, но без да пречиш. Вероятно съм те наранила, Уакс. За твое добро.

Не, не е истинско.

— Все още не зная какво да правя с Уейн — каза тя. — Не можах да се насиля да го убия, бедния глупак. Последва те тук, в града, за да ти помага. Заради това го обичам. Но все пак си остава собственост на Хармония, така че може би ще е по-добре мъртъв, отколкото какъвто е сега.

НЕ!

Уакс я отблъсна и пак вдигна Възмездие. Пистолетът обаче изскочи от пръстите му — Тласнат от Кървящата. Превъртя се и изчезна в мъглата.

Уакс изръмжа и заби рамо в нея, за да я изблъска от кулата. Докато се удряше в нея, тя го улови и двамата изгубиха равновесие.

Докато падаха едновременно, тя вдигна алуминиевия си пистолет и стреля в крака му.

Той извика. Продължаваха да пропадат в мъглата, все по-надолу. Трескавото Тласване в моста долу забави Уакс, но когато се приземи, кракът го предаде и той изкрещя, падайки на коляно.

Пистолета. Намери пистолета.

Беше изчезнал в тази посока. Поквара. Дали изобщо щеше да работи след такова падане? Не беше чул удара. Дали не бе потънал във водата?

Кървящата се приземи тежко наблизо. Завъртя се към него, озарена от ярките електрически светини, които поръбваха пътя по моста. По него не се движеха карети и коли, а зад нея, над града надвисваше едно по-голямо сияние. Червена, свирепа светлина, която сякаш прогаряше мъглите.

Когато гледаше вън от града, виждаше мрак и покой. Но вътрешно Елъндел гореше.

Мараси се прокрадваше по ръба на бойното поле.

Вярно, беше много малко бойно поле, но злобата в сблъсъка я поразяваше. Усещаше, че може — за пръв път — да си представи какво ли е да си живял по време на отдавнашната Война на Саждите.

Нямаше начин обаче войните тогава да не са били по-премислени, по-преднамерени. Не тази бъркотия от фигури, които се пребиваха едни други, чупеха костите си, ругаеха, настъпваха падналите. От гледката й призляваше, искаше да отстъпи. Тези мъже бяха нейни колеги и отчаяно опитваха да си пробият път през биячите на Котерията. През цялата нощ бяха принудени да наблюдават как градът се разлага около тях, а ситуацията ставаше все по-безнадеждна.

Това беше нещо, за което можеха да се сражават, така че се сражаваха, чупеха глави, събаряха врагове, грухтяха в мръсната, тъмна уличка, за да се доберат до каретата. За щастие, сред хората на Котерията като че ли нямаше Монетомети или Пютриумни юмруци.

Нейните хора обаче си оставаха по-малобройни и независимо от решимостта си не напредваха особено. Тълпата отвъд уличката ставаше неспокойна. Речта на кандрата навлезе в думите, които Мараси беше написала за нея, думи, които обещаваха социална реформа, законопроекти, които да съкратят работното време и да подобрят условията във фабриките. Онова обаче, което Мараси успяваше да чуе от отекващия глас, внушаваше усещане за отчаяние. Звучеше фалшиво, неправдоподобно.

Вината не беше на МеЛаан. Сама беше казала, че няма време да се подготви както трябва за имитацията, а и не беше нейна специалност. Поквара. Тълпата закрещя и заруга лъжите на губернатора. Гласът на МеЛаан се поколеба. Дали Размирителят не подстрекаваше умовете им? Или хората бяха толкова гневни, че надмогваха аломантията?

Във всеки случай Мараси не можеше да овладее отчаянието си, докато хората й се бореха и падаха, а тълпата бе на път да избухне в бунт. Тя се прокрадна встрани по уличката с надеждата, че ако успее да се добере до онази карета, ще промени нещо. Проблемът беше, че уличката бе прекалено тясна и биещите се я изпълваха докрай. Вече половината мъже бяха изпопадали. Онези, които се биеха, изглеждаха като привидения, помръдваха и се гърчеха в мъглата. Сенки, опитващи да погълнат сенки.

Изглежда и двете страни не и обръщаха голямо внимание. Нищо ново. През по-голямата част от живота и собственият й баща си мечтаеше да я няма. Висшето общество също умееше да се преструва, че тя не съществува. Понякога дори Уаксилий сякаш забравяше, че е до него.

Е, така да бъде. Тя си пое дълбоко дъх и закрачи право към сражението. Когато наближи двама вкопчени мъже, се впусна напред, като че опитваше да помогне с нещо, а сетне отскочи настрани, сякаш я бяха ударили. Според нея представлението и беше добро.

Чу Реди да проклина името и някъде от уличката, но никой не се притече на помощ. Продължиха старателно да правят опити да се избият един друг, така че Мараси запълзя по земята, като се придържаше към сенките, додето най-сетне не наближи каретата.

При нея стояха двама пазачи. Проклятие. Трябваше да мине някак покрай тях. Как?

Хвърли поглед към битката. Бяха се преместили по-нагоре по уличката, констаблите — принудени да отстъпят пред превъзхождащия ги по численост враг. Вероятно бяха достатъчно надалеч, за да позволят на Мараси да опита нещо истински отчаяно.

Тя използва аломантията си.

За кратък миг задейства забързваща сфера, която улови нея и двамата пазачи. Изгаси метала си незабавно. Навън бяха изминали само секунди.

Все така си оставаше разтърсващо. Мъглата около тях като че подмина с висока скорост, а движенията на сражаващите се потрепнаха. Двамата пазачи подскочиха изненадано и се огледаха. Мараси се преструваше на труп по възможно най-добрия начин.

А после отново задейства аломантията си.

— Гибел! — каза единият. — Видя ли това?

— Сред тях има металороден — каза другият. И двамата звучаха изнервено.

Мараси отново ги разтърси с изкривено време. Двамата пазачи шепнешком поведоха трескав спор; после почукаха на вратата на каретата и разговаряха с някого през прозореца и. Мараси чакаше, обляна в пот, с изопнати нерви. Хората и нямаха много време…

Двамата пазачи изтичаха надолу по уличката, като изоставиха каретата, за да отнесат заповеди на сражаващите се да внимават за металороден. Мараси се изправи и се прокрадна от другата страна на каретата, която нямаше кочияш. Отвори вратата, влезе вътре и седна.

Дундестата жена вътре беше облечена в разточителна рокля от три копринени пласта. Мъжът до нея седеше с ръка на китката й и не отваряше очи. Костюмът му бе много стилен и с модерна кройка. От друга страна, оръжието, което Мараси насочи към тях, беше по-традиционно. И наистина функционално.

Жената премигна и прекъсна концентрацията си, за да огледа ужасено Мараси. Тя побутна мъжа, който отвори стреснато очи. Единият Усмирител, а другият Размирител, предположи Мараси.

— Имам една теория — каза им тя. — Възпитаната дама никога не трябва да прибягва до насилие и варварство, за да постигне целите си. Не сте ли съгласни?

Двамата кимнаха.

— Да, наистина — продължи Мараси. — Възпитаната дама вместо това използва заплахата от насилие. Толкова по-цивилизовано е — тя запъна ударника. — Накарайте онези Пютриумни юмруци на улицата да престанат да пребиват приятелите ми. А после ще поговорим какво може да се направи с тълпата…

— Престани, Уакс! — изпищя Кървищата. — Престани да му се подчиняваш!

Ето там. Възмездие! Забеляза пистолета близо до Кървящата. Надничаше от канавката на пътя.

Уакс скочи към него, като се претърколи болезнено през ранената си ръка, и използва Тласване, за да се плъзне напред. Кървящата насочи оръжие към него, но не стреля. Може би някъде дълбоко в себе си създанието бе усвоило чувствата на тялото, което носеше. Може би вече не правеше разлика между ума и лицето си.

Уакс грабна Възмездие.

— Моля те — прошепна тя. — Чуй ме.

— Грешиш за мен — каза Уакс, като завъртя барабана и опипа спусъка с надеждата, че пистолетът все още е в изправност. Взе Кървящата на прицел.

Когато погледна над мушката, видя Леси. Стомахът му отново се преобърна.

— И в какво греша? — попита Кървящата.

Поквара, плачеше.

— Не съм ръцете на Хармония — прошепна в отговор Уакс. — Аз съм меча Му.

След което стреля.

Кървящата не се отмести. И защо да го прави? Пистолетите почти не и създаваха затруднения. Този изстрел я улучи право в челото. Макар че главата и се отметна от удара, тя не падна — всъщност едва помръдна.

Тя се вторачи в него. Покрай носа й се стече малко кръв, която стигна до устните. А после очите и се разшириха.

Пистолетът и изпадна от треперещите пръсти.

По-слаби сме от други хемалургични създания, беше казала МеЛаан. Уакс с мъка се изправи на крака и улови парапета на моста, за да не падне. Само два клина и могат да ни надвият.

— Не! — изпищя Кървящата и падна на колене. — Не!

Единият клин я даряваше с разум. А вторият — доставен в черепа и под формата на куршум, излят от обицата на Уакс — позволяваше на Хармония отново да установи контрол над нея.

26

Мараси влачеше Усмирителката след себе си, уловила жената за яката с едната ръка, без да изпуска пистолета си с другата. Придружаваше ги поочуканият Реди, който оглеждаше недоволно неспокойната тълпа. Оставиха другите пленници с останалите констабли, а тя се молеше до Хармония, че не изкушават съдбата.

— Спри ги — изсъска Мараси на жената, щом достигнаха края на тълпата, която в този момент хвърляше неща по сцената. Горката МеЛаан храбро продължаваше с речта, но ставаше все по-раздразнителна, че не я слушат.

— Опитвам се! — оплака се Усмирителката. — Ще ми бъде по-лесно, ако не се опитваш да ме удушиш'.

— Просто Усмирявай! — нареди Реди и вдигна бастуна си за дуелиране.

— Не мога да контролирам умовете им, глупав човеко! — каза Усмирителката. — И нищо няма да постигнеш, ако ме пребиеш. Кога мога да разговарям с адвоката си? Не съм нарушавала никакви закони, просто наблюдавах с интерес какво се случва.

Мараси пренебрегна гневния отговор на Реди и вместо това се фокусира върху тълпата. МеЛаан стоеше пред хората, огряна от електрическите светлини зад нея, но и от огньовете отпред. Гневът на тълпата — древен пламък — срещу студената стерилност на новия свят.

— Трябва да бъдете благодарни! — извика на тълпата МеЛаан. — Дойдох тук, за да говоря лично с вас!

Грешните думи, помисли си Мараси. Раздразнението караше кандрата да се отклонява от сценария.

— Аз ви слушам! — изкрещя МеЛаан на тълпата. — Но и вие трябва да слушате, негодници!

Звучи съвсем като него. Може би преиграваше? МеЛаан играеше роля. Тя беше губернаторът, ролята, дадена и от Мараси. По всичко изглежда, че кандрата бе позволила на формата да определя действията й. Поквара… Не че вършеше лоша работа. Вършеше добра работа… в това да е Инейт. За нещастие, Инейт се славеше с това, че трудно се спогажда с тълпите.

— Хубаво — заяви МеЛаан, като махна с ръка. — Опожарете града! Да видим как ще се чувствате на сутринта без домове, в които да живеете.

Мараси затвори очи и изпъшка. Поквара, беше изморена. Колко ли беше часът?

Тълпата ставаше все по-раздразнена. Време бе да сграбчи МеЛаан и Уейн и да се махат. Гамбитът им се бе провалил. Поначало успехът беше слабо вероятен, може би невъзможен. Тази тълпа беше тук за кръв. И…

От тълпата се изтръгнаха нови освирквания. Мараси се намръщи и отвори очи. Намираше се в южния край на множеството, близо до един от големите огньове, но и достатъчно близо до първите хора, за да види констабъл генерал Арадел, който беше пристъпил редом с МеЛаан. Най-вероятно се канеше да отведе „губернатора“ в безопасност.

Вместо това Арадел извади пистолета си и го насочи срещу губернатора.

Мараси за момент остана втрещена. После се обърна към Усмирителката.

— Усмири ги! — каза тя. — Веднага. С всичко, с което разполагаш. Направи го и ще ти осигуря имунитет за онова, което направи тази вечер.

Жената изгледа Мараси, с което демонстрира изобретателността под първоначалните си оплаквания. Изглежда, претегляше предложението.

— Обещавам — каза Мараси — в името на копието на Оцелелия.

Жената кимна и през тълпата премина вълна… от внезапна тишина. Не ги смълча напълно, но когато Арадел заговори, гласът му се разнесе ясно:

— Реплър Инейт — произнесе Арадел. — В името на жителите в този град и по силата на пълномощията ми на лорд старши констабъл ви арестувам за корупция в големи размери, злоупотреби с градския ресурс и престъпване на клетвата ви на градски служител.

Тълпата най-после се смръзна напълно.

— Що за идиотско… — започна МеЛаан.

— Мъже, обърнете се — нареди Арадел. Той погледна констаблите си. — Обърнете се.

Тънкият кордон от войници с нежелание се обърна с лице към него, с което обърнаха гръб на тълпата.

— Какво прави той? — попита настоятелно Реди.

— Нещо гениално — отвърна Мараси.

Арадел огледа тълпата, все така насочил оръжието си към губернатора.

— Тази вечер самият губернатор разпореди в града да бъде въведено военно положение. Това поставя начело констаблите, които пък отговарят пред него. За нещастие, се оказва, че губернаторът е лъжлив негодник.

Някои от хората подвикнаха колебливо в знак на съгласие.

— Вече не е начело — обясни Арадел. — Доколкото разбирам, вие сте начело. Така че ако имате това желание, констаблите застават до вас. Е, всички сте тук, за да дадете началото на бунт. Слушайте! Престанете с крясъците. Няма да позволя бунтове и грабежи. Започнете ли да опожарявате този град, ще се бия с вас до последния си дъх. Чувате ли ме? Не сме сган.

— А какво тогава? — извика някой заедно с още няколко други.

— Ние сме гражданите на Елъндел и ни е омръзнало да бъдем пълчище от плъхове — извика Арадел. — Разполагам с доказателство, че най-малко седем лордове са корумпирани. И възнамерявам да ги видя арестувани. Още тази нощ — той се поколеба, а сетне заговори по-високо. Гласът му се понесе и усили от конусите, разположени пред сцената. — Стига да желаете, не бих отказал помощта на армия.

Щом тълпата изрева одобрително, Арадел изблъска МеЛаан в ръцете на двама ефрейтори, които изчакваха наблизо. Изглеждаха напълно смаяни. В действителност самият Арадел изглеждаше малко зашеметен от онова, което току-що бе сторил.

— Пречисто Съхранение — възкликна тихо Реди, като оглеждаше развълнуваната тълпа. — Ще си организират линчуване.

— Не — каза Мараси. — Няма.

— Откъде си сигурна?

— Защото е по-лесно една река да влезе в русло, отколкото да бъде преградена, Реди — отвърна тя.

Можеше и да се получи. Нямаше големи надежди, че ще задържат лордовете и дамите, които Арадел искаше да арестува, но самият губернатор… С тези писма и вживяната в ролята му МеЛаан. Да, това наистина можеше да се получи.

Тя пусна усмирителката:

— Свободна си; махай се от тук. И предай на Костюма, че е най-добре да си вземе удължен отпуск по време на онова, което се задава.

Уакс прекоси моста с накуцване. Животът го беше научил никога да не подценява врага, когото си мисли, че е повалил. Притиснал едната си ръка към кървящия крак, не свали оръжие от гърчещата се фигура, докато не прибра пистолета и. След това се отпусна на здравото си коляно и я преобърна, за да се убеди, че не укрива друго оръжие.

Откри, че от очите и се стичат сълзи. Смесваха се с капещата кръв от раната от куршума.

— Той отново е в главата ми, Уакс — прошепна разтреперано тя. — О, Гибел, в главата ми е. Превзема ме. Няма да се върна пак при него.

— Тихо — каза Уакс, като вадеше втория пистолет на кръста й и го хвърляше настрани. — Всичко е наред.

— Не — проплака тя, като улови ръката му. — Не, не е. Няма да стана пак негова. Накрая ще бъда себе си!

Треперенето и се усили, а тялото и подскочи, без да изпуска ръката му. Той се намръщи, щом тя вдигна глава напред и срещна очите му, ридаеща и разтреперана. Разтърсвана от конвулсии.

— Какво правиш? — попита остро той.

— Умирам. Решихме го! Повече няма да паднем. Намерихме път навън — вече не успяваше да задържи очите му и падна назад в спазми. Зениците и се разшириха бързо, а кожата й затрепери върху костите.

Уакс наблюдаваше ужасено. Стисна ръката и. Нямаше пулс. Наистина умираше. Самоубиваше се.

Можеше ли да я спре?

И защо да го е грижа? Тя бе сериен убиец. Заслужаваше края си. В действителност и съчувстваше. Нека последва този път, вместо да страда под контрола на Хармония. Колебливо, но почувствал, че повече не може да направи нищо за бедното създание, той я вдигна и притисна към себе си. Нека умре в нечии ръце. Отвращаваше го, след всичко, което беше направила. Но, по дяволите, така бе правилно.

Кървящата обърна глава към него и изражението и омекна, когато се разтърси и усмихна през окървавените си устни:

— Не по… Не по-малко изненадващ сте от танцуващо магаре, господин Шалче.

Уакс усети, че изстива.

— Откъде си чула това? Откъде знаеш тези думи?

— Мисля, че те обичах дори в онзи ден — каза тя. — Наемен блюстител. Толкова нелеп, но така… открит. Не се опитваше да ме спасиш, но пък все опитваше да ме впечатлиш… Решителен лорд.

— Кой ти разказа за онзи ден, Кървяща? — настоя Уакс. — Кой…

— Попитай Хармония — каза тя, а треперенето и стана още по-силно. — Попитай го, Уакс! Попитай защо изпрати кандра, която да те закриля, през всички онези години. Попитай го дали е знаел, че ще се влюбя в теб!

— Не…

— Дори тогава ни местеше — прошепна тя. — Аз отказах. Отказвах да те манипулирам да се върнеш в Елъндел! Ти обичаше онова място. Не исках да се върнеш, за да се превърнеш в негова пионка…

— Леси? — Хармонийо, тя беше.

Беше тя.

— Попитай го, Уакс — каза тя. — Попитай го… защо… ако знае всичко… би ти позволил да ме убиеш… — тя застина.

— Леси? — каза Уакс. — Леси!

Нямаше я. Лежеше в скута му, взираше се в трупа й. Беше запазила тялото си. Собствената си форма. Той я притисна към себе си и от него се изтръгна нисък вой, дълбоко отвътре, суров вик, който отекна в нощта.

Викът му сякаш прогони мъглите.

Все още стоеше коленичил там, държеше тялото й и час по-късно, когато от мъглата излезе един силует и се приближи на четири крака. ТенСуун кандрата, Пазителят на издигащия се воин, приближи с уважителна стъпка, свел кучешката си глава.

Уакс се взираше във вечно променящите се мъгли, прегърнал един труп, като се надяваше противно на всяка логика, че топлината му ще я опази топла.

— Кажи ми — каза Уакс с покъртен и прегракнал от виковете глас. — Кажи ми, кандра.

— Беше изпратена при теб преди много време — отвърна ТенСуун, като се отпусна на задните си крака. — Жената, която познаваше като Леси, винаги е била една от нас.

Не…

— Хармония се тревожеше за теб, когато беше в Дивите земи, блюстителю — продължи ТенСуун. — Искаше да имаш телохранител. Паалм демонстрираше желание да нарушава забрани, които останалите от нас намираме за свещени. Освен това той се надяваше, че двамата ще си подействате добре един на друг.

— И ти не ми каза? — изплю Уакс, като затегна прегръдката си. Омраза. Не вярваше, че някога е изпитал толкова могъща омраза, както в този момент.

— Беше ми забранено — каза ТенСуун. — МеЛаан не знаеше; научих едва преди няколко дни. Хармония предвиждаше катастрофа, ако ти бъде казано кого преследваш.

— А това не е ли катастрофа, Кандра?

ТенСуун обърна глава. Двамата останаха на празния мост. Електрическите светлини бяха като яма в мъглата, а в прегръдките на Уакс лежеше една мъртва жена.

— Убих я — прошепна Уакс, като стисна очи. — Убих я отново.