Отмъщението на прокълнатите

28.

Таан се сви, замаян от страховития удар на Дюрер, като човек, халосан в корема с оловна палка, Превит на две, зинал, бездиханен, с блъскаща в слепоочията кръв, която всеки момент ще шурне от ушите му.

Сякаш парализирани в някакъв безкраен миг на историческо безвремие, за който дори най-слабият ученик би отсъдил след еони: „Това е повратната точка, която е наложила преоценка на приоритетите, промяна на стратегията, преосмисляне на сценария“.

Защото, както е казал един древен философ: „Докато не настъпи краят, краят не е настъпил“. Или както би се изразил Вечният император, цитирайки един от предпочитаните си политически мислители: „Победата не е всичко. Но и поражението не е нищо“.

Дюрер — Ал-Суфи бяха загубени. Това стана изтъркана истина още в първия миг. Но не и войната. Друга изтъркана истина, която таанците усещаха и с червата си. Номерът беше мозъкът също да я проумее, без да се налага да се изкормват вътрешностите, за да се разпилеят навън. Цялата история е изпепелен пейзаж от велики кралства, ликвидирали оракула, че е предал посланието. Подобна грешка не можеха и нямаше да направят.

Обърнаха поглед навътре в себе си, настроиха всичките си инстинкти, за да открият грешката, да установят вината. Обърнаха поглед навътре, за да се окопитят, но им пречеха вкочанените полюси на тяхната култура: северният, на който беше немислимо поражението дори да се обсъжда, и южният, на който всеки аспект на таанския живот се контролираше и моделираше от официалната воля, подчинявайки се на ненавист към всичко нетаанско. А си нямаха нито своя Шакълтън, нито своя Пери5, които да им посочат правилния път. Имаха си само лорд Феерле, мъжа, предвождал второто по грандиозност поражение в тяхната история.

Феерле не беше страхливец. След поражението не пристъпи към ритуалното самоубийство. Вместо това се върна на Хийт — очакваше да му бъдат отнети всички заслуги, да го екзекутират и името му да бъде изчегъртано от историята на Таан. Ако неговият народ изпитваше потребност да излее гнева си над потрепващия му труп, така да е.

Вместо това в една новинарска емисия по повод назначаването на генерал-губернатора на една новоотвоювана от Таан територия Феерле беше на обичайното си място на знаменитост с наредените около него по старому членове на Върховния таански съвет. Събитието беше отбелязано с подобаващ интерес от всички вещи по проблемите на Таан наблюдатели, които бяха информирани за Дюрер. Вечният император — най-вещият измежду тях — измърмори недоволно, докато преглеждаше фиша. Не беше очаквал Феерле да оцелее.

Когато научи, че таанският лорд лично е предвождал експедицията, си помисли, че неговата политическа кончина ще е допълнителен бонус към разкривения метал и разпокъсаните трупове. Но това би могло да се окаже предимство и Великият император побърза да го използва.

Когато Императорът замахна и нанесе удар с дългата сопа, едничката мисъл на неговия противник, докато се превиваше от болка, беше да не даде възможност на никого да разбере за Дюрер. Дори онзи дърт циник Пастур си даде сметка, че моментът не е подходящ за контраобвинения и вътрешни политически битки. Щом научи новината, той повърна, избърса устни и се втурна към спешно свиканото заседание на Върховния съвет, решен да попречи на колегите си да отстранят Феерле, след което неминуемо щеше да последва административно междуособно самоубийство в стълкновенията кой да поеме лидерството на Съвета.

Дори в нормално време имаше прекалено много фракции, подчинени на преследването на още повече лични интереси и облаги, за да е възможно обявяването на явен победител. При наличие на малко време винаги би могъл да се скалъпи консенсус, както всеки бъчвар огъва обръчите около огромна каца, чието съдържание в противен случай не би могло да се задържи според нормалните физически закони. Дори в онзи момент на Пастур му дойде наум, че единственият възможен избор е лейди Атаго, колкото и да не я понасяше. Дойдеше ли денят за заместването на Феерле, тя щеше да е единственият рицар в неопетнена ризница. Тъй като независимо че Дюрер завинаги беше очернил Феерле, това би имало противоположен ефект по отношение на Атаго. За да оцелеят като сплотен народ, таанците се нуждаеха от своите герои, както древните персийци са се нуждаели от мита за Джамшид6. Пастур пристигна на заседанието, въоръжен с цялото си дипломатическо и политическо умение.

5а негова изненада не възникнаха особени спорове. Останалите бяха не по-малко смаяни и зашеметени от него. Всички до един пределно ясно си даваха сметка, че ако новините за Дюрер стигнат до ушите на простолюдието, войната с Империята е загубена. Първата издадена заповед беше за всеобщ ограничителен контрол над всичко и всички по отношение на Дюрер.

Дори за общество, където информацията не само се цензурира, но се и разпределя на порциони, мярката беше осъществена в безпрецедентни мащаби. За изпълнението й бяха заделени огромни количества кредити, енергия и персонал. Беше истинско запушване на устата на журналистиката. Търсещите исторически сравнения учени биха се позовали на сражения с най-многолюдно човешко участие като Термопилите, руската лятна офанзива през 1943 г., Ялу7 или поражението на Империята в Сарагоса по време на Мьолеровите войни.

Унищожените кораби и ликвидираните хора бяха изтрити от файловете и статистиките. Всички оцелели бяха арестувани и хвърлени в затворите, както и приятелите и роднините на мъртвите и ранените. Задкулисни доставчици бяха преназначени мистериозно в пустинни райони. И най-дребните чиновници бяха посещавани нощем и подлагани на най-строг разпит за всяко късче информация, която би могла да се окаже зловредна. След което самите разпитващи бяха подлагани на не по-малко сурови разпити. Всичко това продължи безкрайно дълго, докато не бяха прочистени и изправени и най-незначителните песъчинки и гънки в канализационната система на таанската бюрокрация.

Таанците предприеха и блокираща програма в стил „Манхатън“, за да разработят и изградят най-колосалната заглушителна система, замисляна някога. Но дори и тя се пропука, щом Вечният император повиши децибелите на пропагандата.

Ако таанските усилия за налагане на цензура нямаха познат исторически прецедент, същото беше валидно и за усилията на Императора за разгласа. С дясната си ръка той насочваше своите армии незабавно да запълнят оставения от Таанците вакуум, а с лявата дирижираше мащабен пропаганден оркестър. Използваше енергията на малки слънца, трансформирайки ги в радиомаяци, за да разпрати новината за колосалното таанско поражение до многобройните галактики.

Императорът провеждаше информационна агресия, която имаше ефекта на нападение с хиляди кораби и милиони войници. И колкото вдигаше децибелите, толкова по-отчаяни бяха таанските опити да ги заглушат. Притисна ги до такава степен, че дори за свикналите с всевъзможни лишения таанци отменянето на толкова много граждански права направи живота им почти нетърпим.

Мрачна безнадеждност се стовари върху всички — от членовете на Върховния съвет до най-низшия подофицер и дребен чиновник. Никой не знаеше какво се е случило, но всеки изпитваше страх за живота си. Ако имаше вероятност да разгневят някой висшестоящ, не се изпълняваха дори най-дребните решения. Това беше единствено възможното благоразумно поведение. Тъй като дори най-нищожната промяна би разгневила някой висшестоящ, който изпитваше не по-малки притеснения дали ще успее да спаси кожата си. Към всичко се прибавяше все по-големият недоимък. След Дюрер празните складове се изпразниха още повече. Колкото до АМ2, имаше я в наличност само за военни цели, като дори за тях отпускането й се преценяваше внимателно и се попълваха съответните формуляри със съответните подписи, за да има кой да поеме отговорността в случай на нарушение.

Да, след Дюрер таанците действително обърнаха поглед навътре в себе си и сведоха глави. А с официалната си политика Императорът се зае да ги накара така да изпружат глави, че „да усетят настръхналите косми по вратовете си“.

29.

Когато полицейски майор Генрик дочу дюдюкането на ловците в гората, сърцето му подскочи. Бяха подплашили дивеча. Прошепна/помоли се на себе си да не е фалшива тревога. От бягството насам непрекъснато юркаха него и хората му да търчат по пътищата в отговор и на най-съмнителния слух, че е забелязан военнопленник. Ако питаха него, всички усилия да открият затворниците бяха блокирани от настояването на началниците му за абсолютна цензура по въпроса за бягството им.

Разбира се, че пазенето на тайна беше втора природа на Генрик. Но на него и останалите екипи ловци бяха тикнали в ръцете мръсния край на тоягата. Цензурата означаваше, че е почти невъзможно да надушат някоя истинска следа, от която да започнат, след което да навържат следите, докато жертвата не бъде обградена и пипната. Имаха няколко попадения, но едва ли бяха достатъчно.

Единственото в заповедта, което му харесваше, беше да убиват на място всеки намерен затворник. Никакво шикалкавене и разследвания, а направо един тежкокалибрен куршум в тила. Изобщо не му пукаше, че това заличава възможността едно разкриване да доведе до друго. Не беше от онези, на които им харесва да смесват много подправки в една манджа.

Дюдюкането на екипа преследвачи се усили. Генрик пое дълбоко дъх и отпусна леко оръжието си. Нямаше нужда да се извръща, за да разбере дали мъжете му са по местата си. Усещаше, че напрежението ги побутва да крачат по-близо зад него. Генрик очакваше поредното разочарование.

Имаше голяма вероятност онова, което преследват, да се окаже в края на краищата някое заблудено и обезумяло от страх фермерско животно, което от гняв и безпомощност да превърнат в кървава каша.

Автоматично зареди оръжието си, щом забеляза някакво помръдване между дърветата. Усети, че другите наоколо реагират по същия начин, сякаш прошумоля полъх на сух вятър. Там! Ето там!

Два стаени в сянката на храсталака силуета сякаш се подвоумиха, след което се понесоха тромаво към отсрещния край на ливадата. За част от секундата прецени, че са: а) хора, б) единият висок, другият нисък и в) затворници. Натисна спусъка и околността се превърна в трещящ ад, щом и останалите откриха огън. Общата стрелба засече затворниците само на пет-шест крачки от дърветата. Двете тела се раздрусаха с размахващи се във всички посоки като крила на вятърни мелници крайници и се метнаха на една страна, запокитени от огнената струя. Надвисна отекваща тишина, последвана от нов картечен порой, под който телата заподскачаха в спазматични гърчове.

Последва изщракване при смяната на пълнителите, след което Генрик и останалите се надигнаха на крака и се втурнаха към кървавата каша. Той едва не се строполи върху проснатия върху оплесканата с кръв хлъзгава трева труп на първия нещастник. Беше по-едрият. Ритна го, за да го претърколи по гръб. Чертите му бяха разкривени, но ясни — Ибн Бакр. Дребната беше Алис.

Генрик се извърна да поздрави екипа си от убийци. Видя насреща си грейналите им лица и почти детински свенливите им усмивки. С едно изключение.

Ло Прек огледа лицето на Ибн Бакр и изруга яростно, защото не беше онзи, който искаше да се е проснал на неговото място. Стен отново се беше промъкнал през мрежата.

Вирунга седеше върху обкования с дъсчици метален стол — предназначението им беше да създават дискомфорт. Болките в ставите на осакатените му крака го караха да си мисли, че го държат пред кабинета на командващия вече дни наред, но шумът от тътрузещите се крака на затворниците из двора му напомняше, че са минали най-много четири часа. Беше прекарал твърде много години като затворник, така че отлично познаваше номерата на Дерзин. Чакането беше рутинна процедура за обработка. Но от това, че познаваше номерата му, не му ставаше по-добре.

От момента, в който го повикаха, го обзе предишната неувереност. Щеше ли да издържи на мъченията? Нима вече не беше? Да, но щеше ли да успее пак? Добре. Да оставим мъченията настрана. (Не мога. Моля ви, не мога. Млъквай. Длъжен си.) Ами надиграването? Никога не беше заставал очи в очи срещу Авренти, експерта по мръсната работа на Дерзин. Но го беше преценил. Би трябвало да е добър. Вирунга мислеше, че е по-добър. (По дяволите! Пак този негативизъм! Махни това „мисля“ и го замени със „знам“. Да. Така е по добре.) Пробвай нова тактика. Курс с по-силен попътен вятър.

Ти имаш въпроси, Вирунга. Задай им ги. Накарай ги да ти отговорят. Не им давай възможност да застанат отгоре. Не ги оставяй на мира с въпросите си. Въпроси като… След бягството… защо не е имало репресивни мерки?

Двамата със Стен бяха включили репресивните мерки в изчислението на уравнението за бягството. По никакъв начин не биха могли да възпрепятстват непосредствените действия на таанците. При първоначалното избухване на насилническа ярост със сигурност щеше да има жертви, побоища, намаляване на дажбите и унищожаване на лични вещи, докато търсят отверстието за бягството. На това не биха могли да се противопоставят. Но малко след това, когато трезвите глави станеха повече, планът щеше да ги възнагради. Твърде много кариеристи в Колдиез се намираха под угроза. Твърде многото въпроси щяха да предизвикат лов на изкупителни жертви — небрежни надзиратели и офицери със съмнителна лоялност. Таанците щяха да проявят предпазливост, за да не дадат възможност на врага да стовари вината върху невинни. А най-голямата заплаха беше, че кризата можеше да се разплиска, да излезе през вратите и да подмокри чак политиците, които бяха наблъскали всички развалени яйца в тази пробита кошница, каквато представляваше Колдиез.

Все пак, за да са сигурни, двамата със Стен бяха подредили картите и бяха пъхнали в колодата пето асо. Петото асо беше „Златният червей“, който Сен Клер беше вкарала в компютъра на Колдиез. Беше вирус, който постоянно да си прави маймунджилъци с числата за производството. Изпусната десетична запетая. Минус, превърнат в плюс. И хоп! Колдиез ще може да се похвали с много по-големи успехи, за които не би могъл да мечтае и най-оптимистичният таанец. Дерзин ще разполага с абсолютното доказателство, че експериментът с военнопленническия лагер е изцяло успешен.

Прекалено много бяха списъците с провалите на Таанската империя, за да бъде пренебрегнат подобен блестящ успех. Във вируса беше вградена още една функция. С течение на времето той изтриваше основни зони от паметта на компютъра. След време нито един таанец нямаше да е в състояние да различи истината от лъжата в Колдиез, освен че всичко изглежда наистина чудесно, ако не се вторачваш много подробно.

Очакваният пръв взрив от репресивни мерки избухна в момента, в който таанците осъзнаха внезапното изчезване на военнопленници. И затвориха лагера в железен юмрук. Последваха разпити, побоища и няколко смъртни случая. Но въпреки всичко така и не успяха да разкрият тайните катакомби и тунела до отсрещния хълм. Разследванията бяха прекратени точно толкова неочаквано, колкото бяха започнали.

Тъкмо навреме. Вирунга беше на косъм да изкара древните оръдия, които бяха открили в едно от мазетата със Стен. Подобна операция би била истинско самоубийство. Но поне за кратко удовлетворителна.

Разбойниците на Вирунга му докладваха за пристигането и заминаването на служители от йерархията на лагера. Непрекъснато се провеждаха срещи на четири очи и по комуникационните линии се разпращаха съобщения до анонимни представители. Вирунга долавяше, че се задава сериозна криза. След това всичко се спотаи, тъкмо когато очакваше циреят да се пукне. Неочаквано униние с спусна над лагера и завладя от най-високостоящия до най-незначителния таанец. Затворниците се изненадаха от внезапната промяна в поведението им. Сякаш започнаха да се отнасят малко по-внимателно и дори с някакво страхопочитание и респект. Вирунга беше убеден, че се е случило нещо. Някакво крупно събитие, за което щеше да узнае от историческите книги, ако оцелееше, разбира се. Но никой нямаше дори смътна представа какво би могло да е. И най-вече таанците.

Щом вратата към кабинета на командващия зейна, Вирунга се изпъна. Часовият с безизразно лице кимна на двамата си колеги от двете страни на затворника. Нещо твърдо се стовари в хълбока му и Вирунга се задъха от болка. Превъзмогна раздразнението, нагласи патериците и се надигна с усилие. Смени стойката си, помръдна патериците и отпусна масивното си тяло върху тях. Люшна се към вратата, сякаш там нямаше пазач. Не физическата сила, а мощното излъчване на достойнство, което струеше от Вирунга, принуди пазача да отстъпи встрани.

Обстановката в стаята изглеждаше преднамерено спокойна. Авренти седеше отпуснат в едно кресло в ъгъла и се правеше, че прелиства задълбочено някакви документи. Командващ Дерзин стоеше до прозореца с гръб към Вирунга, сякаш загледан в нещо любопитно. Вирунга застана в средата на помещението. Не погледна нито наляво, нито надясно, за да потърси стол, върху който да отпусне осакатеното си туловище. Остана прав, подпрян върху патериците; изчакваше безмълвно началото на играта.

След продължителна пауза Дерзин обърна гръб на прозореца. Сякаш едва сега забеляза, че Вирунга е влязъл.

— О, полковник. Благодаря ви, че се отзовахте.

Вирунга не го удостои с отговор. Дерзин сякаш не забеляза. Приближи се до бюрото и седна. Вдигна една разпечатка, разгледа я и я остави. Затрополи с пръсти по бюрото, като че ли се опитваше да си спомни защо точно е извикал Вирунга.

— Разполагам с известна информация за… хм… да речем, изчезнали членове от вашата команда.

Вирунга се вцепени мимо волята си. Сякаш арктически вятър го прониза до кости през гъстата козина.

— Да?

Не посмя да добави нищо повече.

— Извинете, полковник, но съм принуден да ви съобщя една печална новина. От ваша гледна точка, искам да кажа. Заловени са. До един.

Вирунга въздъхна с известно облекчение. Значи беше свършило. Добре, заловили са ги, Сега трябваше да им осигури поносимо отношение.

— Аз… бих искал… да ги видя. Веднага. Да се уверя… че се… отнасят към тях в съответствие… с военновременните… закони.

Забеляза с периферното си зрение, че Авренти се хили.

— Боя се, че това е невъзможно, полковник — отговори Дерзин.

— Вие… ми отказвате?

— Не. Не бих си позволил подобна грубост. Фактическото положение е, че няма много за гледане. Всички са мъртъвци.

Вирунга се задъха. Двете му сърца учестиха пулса си. Ушите му писнаха от внезапното налягане.

— Какво? Мъртви? Как можахте…

От двора се понесоха викове. Отначало само няколко. След това все повече, по-уплашени и по-гневни. Дерзин му се усмихна и махна с ръка да се приближи. Вирунга се намери подпрян върху патериците си да се взира през прозореца. В първия момент забеляза скупчилата се около нещо в средата на двора тълпа затворници. След това видя теглена от коне вехта талига без ритли. Върху нея имаше цял контингент таански надзиратели. И Генрик. Изглежда, разтоварваха нещо — или някакви неща. Теглеха подгизнали парцали от зебло и ги стоварваха на земята.

В следващия миг зрението на Вирунга като че ли придоби телескопични способности и той разбра какво влачат. Ръце… крака… и глави. Разкъсаните трупове на Ибн Бакр и Алис.

30.

Четуинд, космодрумен/брегови главорез, организатор на работната ръка, престъпник с присъда, политически затворник, а в момента нещо средно между привилегирован затворник и амнистиран надзирател в Колдиез, преценяваше какво да строши, докато се спускаше с булдозера си към пристанищния район, за да обърне една насъщно необходима и, както беше убеден, напълно заслужена двойна тръстикова.

От далавераджия, който знае какво върши — най-вече благодарение на което се беше озовал на една затворническа планета, — се беше превърнал в мошеник, който не знае какво се случва.

Не че това беше довело до кой знае каква промяна в поведението му.

Онова, което би трябвало да последва масовия пробив на Колдиез, бяха съответните санкции. Дерзин би следвало да бъде скъсен с една глава, Авренти да бъде прехвърлен в наказателен батальон, Генрик да поеме управлението на затвора, а срещу затворниците да се наложат драконови мерки. Четуинд задейства връзките си за преназначаване — всичко, което би предотвратило изпращането му обратно на Дрю и преследването му от гуриони. Но не се случи нищо такова.

Нищо съществено във всеки случай.

Двама бегълци бяха сгащени, дотътрени обратно и ликвидирани. А останалите?

Нищо. Дори през клюкарската мелница на надзирателите.

Още по-съществен от изчезналите военнопленници беше фактът, че в Колдиез не се промени почти нищо. Нещата и хората продължаваха да следват отмерения си курс.

Друго, което не беше пресметнал, беше случилото се с безкрайно любимото му правителство някъде там в далечината. Четуинд мислеше на глас, когато каза на Стен, че таанците се нуждаят от бърза и повсеместна победа. Но, осъзна по-късно той, беше точно така.

Някъде там безкрайно далеч нещо — без да е сигурен къде и какво — се беше случило. Нещо, от което таанците не бяха доволни.

Съюзът му може и да беше ликвидиран, когато Четуинд беше обвинен, осъден и пратен на един затворнически свят, но връзките му останаха. Наоколо все още се навъртаха приятели. Приятели… познати… врагове… хора, които беше събарял с гравшейната си като момче. Етикетите бяха без значение — израстването върху тъмната страна на властовата структура на Хийт създаваше пожизнен съюз. Ние срещу Тях. Поне докато е изгоден.

Най-неочаквано Хийт се оказа преразпределителен пункт на странни товари — материали, инструменти и корабостроители — към нечуваната досега система Еребус и медицинско продоволствие и персонал в размер на килотон до други светове, където нямаше таански болници.

Далечният свят, което означаваше Империята, не се беше държал любезно с таанците, заключи Четуинд. Още една карта, която засега не знаеше как да разиграе.

Закова точно пред входа на „Кхаг“, най-подходящия бар на Хийт, трябва ли ти нещо забранено, развратно, което не се намира и е извън основните приоритети, и негов щаб. Претъпкан с неговите приятелчета.

Четуинд си сложи маската на безстрашен вожд и влезе.

Поръча по едно на момчетата.

Сръбна от шота, за да накваси гърлото си.

Проведе заседание, едни похвали, други порица, едни награди, други лиши от благосклонността си… и разказа последния виц:

— Един господин най-после получава съобщение. В списъка е. С предимство. Неговата гравшейна най-после му е подръка. Откача. Колко време ще чака? Платил е преди шест години. Кога ще я получи най-после? Шибаният търговец му вика — след четири години. Толкова се чака. На четвъртия ден. Господинът пита сутринта или следобед. Търговецът се чуди: „Господине, че това е след четири години! Какво значение сутринта или вечерта?“ „Щото сутринта съм по списък за водопроводчика…“

Докато всички се заливаха от смях, гаврътна остатъка от шота и махна с ръка за още едно.

След като деловата част приключи, пичовете се дръпнаха настрана, за да оставят великия насаме с мислите му. Докато обмисляше отново различните възможности, Четуинд се подразни, че двама облечени в комбинезони смърдящи докери нарушават спокойствието му, като се вмъкват в сепарето му. Тъкмо щеше да викне на главорезите си да им видят сметката, когато ги позна, прихна и изпръска цялото сепаре с тръстикова.

Алекс му се ухили съчувствено.

— Не си пилей живата вода, момче. Ще дойде време да съжаляваш.

Стен махна с ръка на барманката и подметна:

— Приятел, май ти трябва цяла гарафа.

Наистина му трябваше.

— Мислех, че всички сте се заврели в горите — окопити се той, доволен, че не е задал някой обичаен досаден въпрос и не е реагирал по предвидим начин.

— Не знам за другите — отвърна Стен, — но аз съм си градско момче. Плаша се от тъмното в храсталаците.

— Гадните патрули редовно правят проверки тук — предупреди Четуинд.

— Ник’ъв проблем — успокои го Килгър. — Седим си с наш’то уважавано приятелче. Що да бием камбаната.

Четуинд ненавиждаше поражението. Можеше да се разкрещи и да хванат двамата бегълци. Можеше да получи и някоя награда. И все пак, мина му през ума, щом официалната версия бе, че всички тия скапаняци са изтрепани при опит за бягство, как щяха да обяснят господарите му появилите се изневиделица двама имперци?

— Освен това — добави Стен, прочел мислите му — и двамата ще ни подложат на мозъчно сканиране, а и двамата отделяме всеки ден по пет минути в размисъл за това колко много те обичаме.

Четуинд не го вярваше и не можеше да си представи, че изобщо някой, дори тези явно надарени имперски агенти, биха могли да се настроят предварително, за да дадат фалшива информация на таанските мъчители. Проблемът беше, изкъркори стомахът му, че не смяташе, че таанците вярват в това.

— Отлично, момчета. Има задни стаички. Има разхладителни. Освен това и двамата воните. Но първо… какво търсите?

Стен обясни. Бяха се измъкнали от затвора без предварителен маршрут за бягство или нещо друго освен фалшиви дори при бегъл оглед документи за самоличност. Искаха документи за самоличност — не фалшиви. Искаха да станат действителни граждани на Хийт. Стен — основателно — предполагаше, че тъй като работната ръка е намаляла, таанците набират младоци, безработни, криминални и несъгласни, все такива, които биха могли да са приятели на Четуинд.

Стен и Алекс възнамеряваха да заместят които и да било двама от приятелчетата му, навити да скочат от високото. А след това да постъпят като доброволци в таанската армия. Със сигурност никой нямаше да потърси двама имперци на военна служба. След това съмишлениците на Четуинд можеха отново да се заемат с бизнеса си.

— И си мисля — добави Алекс, — че не ти е ник’ъв проблем да дадеш на някой друго именце.

Щом постъпеха в армията, Стен и Алекс лесно щяха да се справят с обучението, да участват като доброволци в сражение, да се промъкнат през фронтовата линия — по земя или през пространството — и да се приберат вкъщи.

В този момент Четуинд се разтресе. Но не от възмущение, осъзна Стен, а от смях.

— Момчета, момчета — успя да изръмжи най-накрая той. — Сега разбирам защо вие, имперците, се натресохте в тази война.

Надигна се и размаха ръка… и ножът на Стен се плъзна в дланта му. Дотичаха две барманки.

— Моите приятели — разпореди Четуинд — имат нужда от почти всичко. Искат тиха стая. Вани. Две вани. За всеки. Храна. От личните ми запаси. Всякакъв алк, който поръчат. И някой да разтрие гърбовете им. — Той се обърна към Стен и Алекс. — Жени за удоволствие.

Никакво несъгласие. Килгър и Стен бяха онемели.

— Чисти са. И още една кана веднага.

Четуинд си седна на мястото. За първи път от дни нещо му беше ясно и знаеше какво е следващото, което да направи.

— Искате да направя всичко това със смътната надежда, че вие, две сирачета, ще се доберете до дома? Момчета, нека ви кажа нещо. Всичките ми хора са толкова невредими от тази война, че е противно. Вашата сделка е най-калпавата, за която съм чувал напоследък. Поправям се. Единствената по-калпава, за която се сещам, е повторно да ви заловя вас двамата скапаняци. Така. Да ви кажа ли какво ще се случи? Под този вертеп има стаи. Ще ви бутна в тях. Ще ви угоявам и подготвям за всички трудности, ще ви екипирам и произведа в чин до определена дата. Когато се разпоредя, ще ви отведат тихо и кротко по улиците до определено място, където ще ви представя на един очарователен мъж, който се казва Уайлд. Джон Уайлд.

Четуинд остана изумен, когато най-напред Стен, а след него и Алекс прихнаха. Джон Уайлд беше изисканият контрабандист, когото бяха отгледали няколко години преди започването на войната. Стен беше обещал да го остави на мира, стига да не внася контрабанда военни стоки в Таанската империя и да предоставя информация. След като започна войната, базата на Уайлд на Ромни беше разрушена и складовете бяха празни. Но сред развалините нямаше трупове.

Стен може и да беше прекарал прекалено дълго като един от императорските събеседници на кафе, но изпита лично удовлетворение, че Уайлд и операциите му са оцелели.

— Познаваме го — обясни Стен. — Продължавай.

Увесил нос, Четуинд довърши. Уайлд щял да ги изведе от таанските системи и да ги откара на неутрален свят. Щели да им бъдат предоставени всякакви пари и документи за самоличност, от които имат нужда, за да се доберат до някой имперски свят.

— Ще довърша — прекъсна го Стен. — Тъй като явно допускаш, че сме свързани, би искал малко златни карати в своя фиш, за да не се озовеш в старата ми килия в Колдиез, когато Империята кацне на Хийт.

— Естествено.

Четуинд така и не разбра колко много означава този отговор за мъже, слушали години наред за поражения и смърт.

31.

Танз Суламора построи рибарското си кътче в момент, когато не само все още вярваше в герои, но и си представяше Вечния император като предводител на някаква кикотеща се банда красиви дяволи. Беше създадено с цел да подражава на Императора във всяко отношение.

Императорът обичаше да готви, така че Суламора раболепно преписваше рецептите му и сервираше ястията на приятелите си на пищни гощавки. Само че на вкус всички ястия бяха отвратителни, което лишеният от какъвто и да било вкус Суламора не би могъл да предположи, пък и беше толкова богат и могъщ бизнесмен, че нито един от приятелите му не изпитваше желание да му го съобщи.

Също и риболовът. Императорът беше толкова запален рибар, че в продължение на над триста години беше инвестирал усилия и огромно състояние, за да възстанови един рибен резерват по бреговете на река Умпкуа в древния район Орегон на планетата Земя. Суламора изгради собствен резерват — в много по-малки размери — на доста километри по-нагоре по течението от императорския и се отдаде на въдичарство с огромен ентусиазъм и при пълна липса на рибарски нюх.

Години наред отпразнуваше приключването на поредните изнурителни делови контакти, като се отправяше с огромна патърдия към пущинаците на Орегон, за да си отдъхне край бреговете на своето уединено убежище. След подходящо по продължителност отсъствие се завръщаше и се хвалеше — толкова гръмогласно, че чуваха всички наоколо — колко отпочинал се чувства и че никой не би могъл да опознае собствената си същност достатъчно добре, докато не се пробва да улови някоя хитра сьомга, която се опитва да се измъкне от кукичката му. Онова, което не споделяше с никого, а още по-малко със себе си, беше омразата си към всичко, свързано с рибарството. Още след първия излет започна да наема помагачи, които ловяха сьомгата вместо него, а след втория дори престана да вкусва улова и раздаваше рибата на прислугата и помощниците си.

На всичко отгоре се оказа, че тишината на орегонските гори му действа потискащо. Започна да ненавижда всеки миг, който прекарваше в затънтеното провинциално свърталище, което по подобие на императорското първоначално се състоеше от грубо сковани дървени бараки, за да хармонират с околната среда. На километри не се виждаше нищо освен зеленина и не се чуваше нищо освен бълбукането на реката. Изпитваше отвращение и към уханията на въздуха с неизменната воня на речна тиня, гниеща растителност и оплождащ тичинков прашец. Липсваха му припряната деловитост и острите адреналинови усещания на страха от евентуален неуспех.

Но рибарското убежище не беше нещо, което да захвърли ей така. Не можеше просто да го продаде и да го изостави. Беше убеден, че ще последват безкрайни приказки, дискретни хихикания и рухване на авторитета му. Суламора компенсираше мъките си, като канеше все повече и повече приятели и делови партньори в своето кътче край бреговете на Умпкуа.

Грубите дървени бараки постепенно бяха заменяни с все по-големи и все по-внушителни лъскави метални постройки, натъпкани с жужаща апаратура. Малката площадка за кацане се превърна в просторен частен космодрум, побиращ стотина транспортни средства. А уединеното спокойствие в паузите между напрегнатите делови ангажименти беше изместено от натруфена празничност и изтънчени забавления.

Последните предприети от Суламора промени затвориха кръга. След като преклонението му пред Императора спадна и на негово място се настани разочарованието, резерватът отново стана тихо местенце, където се скрепяваха странни съюзи и се сключваха подмолни сделки. Местенце, където изкуството да се лови риба придоби съвсем различен смисъл.

Суламора се извини, че му се е разхлабила връзката на обувката, за да изостане назад и да пропусне петимата си компаньони да продължат разходката през гората. Оглеждаше ги съсредоточено, подслушваше и преценяваше. Разговорът беше гладък и спокоен. Но Суламора усещаше подмолното напрежение, сякаш всеки изчакваше някой друг да изплюе камъчето, да заговори пръв за проблемите, които засягаха всички, и за тяхното разрешаване. И колкото минаваше времето, толкова по-предпазлив ставаше всеки.

Суламора се опита да преглътне задръстилата гърлото му буца от страх. Ставаше все по-ясно, че тъкмо той трябва да поеме инициативата. Но ако го направеше и се окажеше, че е сбъркал в преценките за компаньоните си, моментално щеше да бъде опозорен, разобличен и накрая…

Личният съвет на Императора приличаше на човек, който страда от затлъстяване: ояден от неспирно хрантутене, но изпитващ ужас да не би следващият банкет да бъде отменен.

За повечето поданици на Империята войната с Таан беше довела до изпитания с исторически измерения. Но за шестимата членове на Съвета това беше време на колосални в исторически аспект придобивки и благоприятни възможности. А след смазващата имперска победа на Дюрер бяха изправени не само пред спиране на кранчето на придобивките, на и пред огромни загуби, тъй като Императорът се нуждаеше от средства да плати сметката за загиналите.

А в настоящия момент първите, към които щеше да насочи вниманието си, бяха шестимата му индустриални магнати: Волмер — масмедии; Малперин — земеделие, химия и фармацевтика (ЗХФ); Ловет — банките; близначките Краа — мини, мелници и леярство; Кайес — изкуствен разум; и накрая Суламора — корабите и търговията.

Суламора се зае със задълженията си на член на Личния императорски съвет с огромно нежелание и скептицизъм. До момента, в който Императорът му предложи назначение в Съвета по време на един смразяващ и многозначителен за Суламора разговор, дори не подозираше за съществуването му. А и самото назначение стана без особен ентусиазъм, след като Суламора се усъмни в стратегията на Императора за справяне с Таан, ако или когато бъде победен.

Императорът възнамеряваше да отстрани правителството и да заличи всяка следа от таанската култура, след което да се заеме с мащабна възстановителна програма. За Суламора това беше абсолютна грешка и малоумие. Всички таанци щяха да страдат. Освен това всички поддръжници на Императора неминуемо трябваше да се откажат от огромните потенциални придобивки. В това нямаше никакъв смисъл и Суламора му го каза, макар и само под формата на предпазлив намек, а не като критика.

Когато се запозна с колегите си от Личния съвет, Суламора не сподели нищо с тях. Ориентираше се пипнешком, изчакваше, измерваше стотици пъти пулса на всеки поотделно и проучваше още по-подробно профилите им с помощта на най-изтъкнатите специалисти в психлабораториите си.

Погледнат отстрани — на което Танз не беше способен, — Личният съвет представляваше странен, но точен портрет на самата Империя: любопитна смесица от енергична инициативност и династичен капитализъм. Погледнат по-отблизо, бе озадачаваща бъркотия от всевъзможни интереси и цели. Постепенно обаче Суламора долови общия пулс.

Волмер беше най-гласовитият в компанията. Обикновено щом останалите започнеха да се въртят около една точка, именно той демонстрираше открита и рязка критичност към най-новата имперска политика, която не одобряваха. Това съвсем не означаваше, че някой — най-малко пък Суламора — му вярва.

Като глава на една от най-старите фамилни династии в Империята, а и като шеф на най-големите новинарски, политпропагандни и рекламни компании в многобройните системи, които съставяха Империята, Волмер беше най-неуязвим от шестимата. Освен това във всевъзможните компании под негово владение се ползваше с репутацията на малко нещо празен бърборко, който окуражава подчинените си да изразяват категорични позиции, когато това му отърва, след което ги хвърля в немилост, щом вятърът смени посоката си. Така или иначе, с проточването на войната и след като дори и на един кръгъл идиот би станало ясно, че Личният съвет всъщност не е нищо повече от куха черупка, Суламора се убеди, че Волмер постепенно се измъква от блатото на собствените си колебания, за да стъпи на по-твърдата почва под краката на колегите си.

Ожесточената, нескрита алчност на близначките Краа беше причина Суламора да ги постави в редичката на съюзниците. Ползваха се със заслужена репутация на корумпирани, порочни, себични създания в бруталния делови свят на големите залози. Двете дами бяха второ поколение мегабогаташи. Баща им беше миньор грубиянин, превърнал едно незначително състояние от Империум X в истинска империя от екзотични и обикновени минерали и цели системи, чиято единствена дейност беше тяхното стриване и претапяне. Навремето беше находчив мъж, чиято дума беше равна на Божия заповед.

Веднага след смъртта му близначките прогониха сътрудниците и консултантите му, чиито икономически врагове пък ги ликвидираха един по един. Близначките Краа обичаха далаверите и рискованите проекти и подлагаха състоянието си на всевъзможни изпитания: от мълниеносно утроено разрастване до почти пълен банкрут. Макар да бяха еднолични, петдесетте години разгулен живот ги бяха превърнали в две съвсем различни на външен вид същества. Едната беше дебела и се тресеше от тлъстини. Другата имаше вид на болна от анорексия, с изпъкнали под нездравата й сивкава кожа кокали. Но външността им беше единствената разлика между тях. Във всяко друго отношение мислеха и действаха по абсолютно един и същи начин, като се правеха, че ту едната, ту другата има тежката дума. Суламора прояви бегъл интерес към собствените им имена и моментално ги забрави. Да бъдат възприемани по различен начин, освен като едно неделимо цяло, беше фатална грешка, която други твърде често допускаха.

Беше изцяло заслуга на Суламора, че ги прецени като най-податливите за манипулиране членове на Съвета. Достатъчно беше да им се обещае подкуп и бяха готови на всичко. Ако се опънеха, бяха прекалено уязвими и лесни за притискане. А и не бяха нужни кой знае какви деликатности.

За разлика от тях, Малперин беше уязвима в едно-единствено отношение. Имаше външни и вътрешни достойнства от изключителна класа. Беше върховният оперативен офицер, имаше академични степени и управленчески опит, натрупан в продължение на три малки вечности. Нямаше никакво значение каква компания е поканена да ръководи — за производство за детски играчки или на свръхсложна електроника. Всичките й таланти бяха напълно равностойни. Тъй като я занимаваха единствено глобалните проблеми, нямаше никакъв усет или интуиция към подробностите. Занимаваха я не нещата, а процесите.

Тъкмо затова Императорът й възложи да оглави ЗХФ, едно от най-ексцентричните, но съдбоносно важни мегакорпорационни образувания. Дори специалист по история на промишлеността доста би се измъчил да открие всички глави на тази многоглава хидра. Достатъчно е да се каже, че ЗХФ възникна вследствие на объркана поредица от сливания — „малки риби“, погълнали по някакъв начин „големи риби“, погълнали цели пасажи, докато най-накрая не се постави колебливото начало на съществуването му. Един скърпен някак си конгломерат, който управляваше милиони и милиони ферми, контролираше огромни цистерни с врящи химикали и газове от всякакво естество и произвеждаше по-голямата част от най-важните хапчета и лекарства в Империята. Компанията беше възникнала сред колосални бизнес сражения, които така и не стихваха. Всеки неин сегмент беше отгледан и възпитан да мрази и да изпитва недоверие към останалите. С избухването на войната ситуацията заплашваше да излезе извън контрол. Във всеки друг момент Вечният император би оставил нещата на самотек. ЗХФ беше обречен на изчезване динозавър. Но докато траеше войната, Императорът не можеше да остави нещата да се развиват в подобна необратима посока. Единственото решение беше настоятелно да препоръча — разбирай „или се оправете, или мрете“ — всевъзможните бордове на директори да се оттеглят от ЗХФ и да назначи върховен оперативен офицер.

След огромни препирни и заплахи беше избрана Малперин. За да укрепи позицията й, Императорът я назначи и в Личния си кабинет. Това щеше да й осигури временен авторитет. Но с постепенното затихване на войната Малперин все по-категорично осъзнаваше, че продължилият прекомерно дълго меден месец със ЗХФ вече изтича. Би било проява на глупост да не си дава сметка, че всеки момент Императорът може, и ще оттегли подкрепата си и ще остави икономическите закономерности да довършат останалото. Малперин не беше глупава. И не й се привиждаше розово бъдеще.

Предпоследният член на Личния съвет беше човекът с парите — Ловет. И той като Волмер произхождаше от голяма семейна династия. Някои Ловет бяха действали като финансови посредници в някои ранни сделки на Вечния император. Най-младата издънка на фамилията Ловет беше енергичен и авантюристичен красавец.

Поради трагично стечение на обстоятелствата беше последният представител на рода, оглавил банковата империя след смъртта на майка си. Беше абсолютно неуправляем, не желаеше да се вслушва в съветите на сътрудниците си и имаше навика да поема големи и излишни рискове. Някои твърдяха, че Императорът го толерира поради неугасваща благодарност към фамилия Ловет. Според други банки „Ловет“ бяха твърде пряко свързани с плановете на Императора, за да им позволи да се сгромолясат, поради което намесата му била продиктувана единствено от користни съображения. И едните, и другите бяха прави. Така историята щеше да отбележи в аналите си, че на еди-коя си дата Ловет е станал най-младия шеф на Имперския монетарен фонд, нестопанска организация, в чийто устав беше записано да бъде банкер на най-бедните системи в Империята. С други думи, зад бляскавата фасада на този пост нямаше никакво съдържание. Суламора се усмихна на себе си, тъй като знаеше, че Ловет току-що беше проумял този факт. За Танз Суламора банкерът беше най-лесен за обработка от цялата компания.

Ако Ловет беше памук, Кайес беше камък. Кайес беше грб’чев, едно от най-печалните творения на боговете на лудостта. Беше високо тънко смътно хуманоидно създание с колосално самомнение и току-що започнало сто двайсет и първата си година. Окраската му беше сребриста с уклон към бяло, освен пурпурната резка напреко на изпъкналото му чело. Когато разговаряше, жестикулираше енергично с крайници, а очите му блясваха от одухотворена интелигентност. Но в покой чертите му се отпускаха, очите опустяваха, а огромната пурпурна резка започваше да пулсира като възпалена рана. Кайес съчетаваше две отделни създания, по-силното с воля да властва и по-слабото с генетично предразположение към самоубийство. Грб’чев бяха резултат от странна форма на симбиоза. Преди това, когато грб’чев били само високи, тънки и много белезникави без никакво червено „родилно петно“ на черепите, расата им не се отличавала с нищо особено, като се изключат огромната глупост и безграничното генетично унаследено доволство. Мозъкът им бил не по-голям от пъпка на върха на гръбначния стълб. Предпочитали един специален плод, който ядели в периода на зрелостта на полените му. Прашецът им бил смъртоносно опасен за всичко, включително за грб’чев. Развили ексцентрична система от носови филтри, покрита със синуси, които постепенно издули главите им, докато най-накрая придобият прекомерни размери.

Развили също така имунна система, непристъпна за каквито и да било вируси или бактерии на техния роден свят, Оставени сами на себе си, грб’чев завинаги биха останали изумително глупави, тънещи в доволство създания, които почти през цялото време се щурат насам-натам, пулят се идиотски, непрекъснато се почесват и непрекъснато дъвчат плодове. Но независимо че природата изобщо не обръщала внимание на глупостта им, доволството им, изглежда, й създавало известни проблеми. Откъм десните кулиси на сцената се появил низш вирус, който си търси дом. Вирус, който можел да се похвали с едно-единствено качество: така да променя протеиновата си обвивка, че да проникне във всяка генетична структура, колкото и да е неуязвима. Обикновено това означавало мигновено заразяване и почти мигновено изчезване на всяка жива форма, в която попадне. Сделка с предизвестен край, тъй че, макар вирусът да се кикотел в своя вирусов рай, не бил нищо друго освен онова, което е — вълк, който си сменя кожата.

Срещата му с грб’чев протекла по-различно. Щом сменял старата обвивка с нова, имунната система на грб’чев издигала нова защита. Накрая вирусът открил свое уютно местенце в синусите, неотдавнашна придобивка в развитието на грб’чев. Мутиращият вирус се сливал с клетките тъкмо в периода на собствената им трансформация. При сливането се образувал нов организъм, състоящ се изцяло от мозъчни клетки, нерви и нервни рецептори, функциониращ заедно с — но отделно от — телесните органи и функции. Освен това мозъчните клетки били по-силни и по-дълготрайни от всички други клетки в тялото. Най-сходни били с раковите клетки. С други думи, били безсмъртни.

След това възникнало съзнанието. А след това и отчаянието. Тъй като грб’чев се оказали съвършени: ефективна енергийна и храносмилателна система. Безпрепятствено придвижване. Способност за лесно копиране на структурата на грб’чев толкова пъти, колкото е необходимо. И перфектен синхронизатор на начало, среда, продължителна старост и кончина. Когато Кайес започна сто двайсет и първата си година, той съзнаваше, че разполага най-много с още пет години съзнателен живот, преди мъчително дългото дегенериране да го превърне във вегетиращо създание, което зяпа глупаво, бърбори нелепици и накрая умира.

Кайес беше убеден, че за своите над стотина години активен живот като зрял индивид е успял да елиминира един по един от своята система всичките седем смъртни гряха. Преди деветдесет години беше завършил бляскаво едно престижно учебно заведение със степен по изкуствен разум и с цяла пачка предложения за работа и двойно по-обемиста пачка с идеи. Пренебрегна предложенията за работа и предпочете самостоятелността. Двайсет и пет години след това беше по-богат, отколкото дори в най-безразсъдните мечти на надареното с най-богатото въображение създание. Беше се прочул и със стотици крупни патенти, които притежаваше лично той, и учредената от него ефективна компания8, за да може да патентова и разработва всеки свой каприз в най-причудливи сфери години преди конкурентите си. Наистина го биваше. Но беше високомерен — обаче имаше всички основания да е.

Накрая неприятелите му се съюзиха, хвърлиха пясък в очите му и го лишиха от компанията, състоянието и високомерието му. Кайес изчезна за петнайсетина години и когато се появи отново, беше съвсем друго създание. През цялото това време подробно беше проучвал старите си противници. Докато се запознаваше със слабостите им, се освобождаваше от своите. Качи се отново тихомълком на сцената. Беше съхранил съзидателността и изобретателността си, но ги прикриваше зад партньорства с голям брой участници и посредничещи компании. Малко преди стотния си рожден ден стана собственик на най-огромния съществувал някога конгломерат за компютри, роботи и изкуствен разум. Отново стана знаменитостта, която търсеха заради идеите и прозренията му. Дори се запозна с Вечния император и имаше основания да вярва, че всичко е организирано като среща между двама почти равностойни партньори. Не беше ли тъкмо Кайес едно от първите създания, към което Императорът се обърна за съвет по техническите проблеми, свързани с конфликта с таанците? Не беше ли тъкмо Кайес сред първите назначени в неговия Личен съвет?

След което малко по малко започна да се убеждава, че го използват. След което пък започна да забелязва, че компанията му става все по-зависима от договорите на Императора. През последните няколко години успя да постигне колосално разширяване на дейността си, но си даваше сметка колко крехка е стабилността му. Достатъчно беше Императорът малко да се намръщи, за да се наложи да започне отново всичко отначало. С тази разлика, че при оставащите му пет години това би било невъзможно.

Тази осъзнатата наскоро уязвимост прерасна във фикс идея. Не виждаше никакъв начин да се противопостави. Крахът му се струваше неизбежен, както неспирният ход на биологическия му часовник. След това се отдаде на размишления за Императора. Вечният император. И му стана ясно, че и двете думи в титлата му не са безсъдържателни.

Кайес позна горчивия вкус на завистта. И приблизително в този момент Танз Суламора започна да нашепва това-онова в ухото му.

След Дюрер шепотът беше заместен с все по-открито мърморене и неодобрение. Отначало Суламора се оплакваше единствено от факта, че претоварената програма на Императора не му позволява да се консултира с Личния съвет по повод идеите на членовете му как да се справят с депресията, която със сигурност щеше да настъпи след войната. Останалите не само бяха съгласни, но и събраха кураж да изразят недоволството си, че след незначително малобройните случаи, когато беше изслушал съветите им, Императорът неизменно ги пренебрегваше.

— Вземете мен, да речем — натърти Волмер. — При последния ни разговор с Императора настоятелно намекнах, че незабавно трябва да се заемем да планираме бъдещето си. Една добра пропагандна кампания не се изгражда за ден-два. Необходимо е да предложим послание. Да набележим подходящата аудитория. Да изготвим съответните варианти за различните групи в тази аудитория. И чак тогава да излъчим самото послание по старателно оркестриран начин.

Посланието според Волмер би трябвало да гласи: „Надежда чрез саможертва. Всеки от нас е призован да даде своя дял в общата саможертва в името на добруването на Империята. И на нашите деца. И на децата на нашите деца“.

— Харесва ми — възкликна Ловет: обмисляше някои свои идеи относно лихвени проценти, които да гарантират високи нива на инфлацията, за да се гарантират мерки срещу неочаквана дефлация. — Той какво каза?

Волмер се навъси.

— Попита ме какво възнамерявам да жертвам аз. Каза, че за да свърши работа подобно послание, хората ще искат да видят, че и техните лидери понасят известни страдания… Страдания, ама че противна дума! Саможертва се котира много по високо… Както и да е, казах му направо, че идеята е налудничава. Какво, като ни видят да страдаме? — Той направи широк жест, обхващайки всички свои колеги. — На какво биха могли да се надяват тогава? Цялата идея се сгромолясва.

Никой не възрази.

Всеки от останалите се беше сблъскал с подобна ужасяваща случка. Малперин настояваше за контрол на заплатите без никакъв таван на цените, Краа претендираха за „по-просветени“ закони за замърсяванията и безопасността. Суламора искаше привилегировани митнически наредби за защита на търговската си империя. Колкото до Кайес, той не обелваше нито дума. Известно време останалите недоумяваха, притеснени, че грб’чевът няма желание да се присъедини към комплота. Онова, което не знаеха, беше, че Кайес, с едно огромно изключение, вече се беше сдобил с всичко, което желаеше. И смяташе, че каквото и да му хрумне, е напълно способен да го получи сам, без да се възползва от имперската интервенция. Но все пак съществуваше изключението…9

Проведоха се няколко заседания, преди той да придвижи първата си пионка. Първият ход беше в зоната на царския офицер. А когато заговори, всички затаиха почтително дъх в очакване най-после да изплюе камъчето. Не останаха разочаровани.

— Може би правим лоша услуга на Императора — започна бавно Кайес, сякаш разсъждаваше на глас. — От негова гледна точка може би го обстрелваме с идеи от всички посоки. Толкова много проблеми и идеи са на главата му в момента. Как да предпочете тази или онази, след като не съзира една единна?

Колегите му кимаха съсредоточено, само за да минава времето, докато Кайес свали всички карти.

— Нека да облекчим нещата за него — продължи той. — Трябва да заговорим като един. Да представим последователен възглед. След което да получим властта да осъществим необходимите реформи. С одобрението на Императора, разбира се.

— С одобрението на Императора… разбира се — измърмориха всички.

Онова, което предлагаше Кайес, беше измамно просто. Личният съвет да изиска от Парламента, а след това и от Императора, да бъде учредена една квазиобществена агенция — състояща се от членове на настоящия съвет като първо условие, — която да действа независимо от прищевките, капризите и натиска на групировки със специфични интереси.

Въпросната агенция да разработи дългосрочна икономическа програма, старателно съобразена с условието АМ2 да контролира мощта на имперския кредит, да следи отблизо жизненоважното промишлено и селскостопанско производство, да полага грижи правителството да е единодушно и да бъде изключително нужният контрольор и балансьор между конфронтиращите се възгледи на бизнеса и обществения интерес.

Не възникна никакво възражение. Суламора, който имаше най-директно влияние в Парламента, щеше да свърши необходимото. Първата стъпка щеше да бъде направена изключително предпазливо. Гръбнакът на прокарваната агенция щеше да бъде завоалиран под резолюция за „принципите на парламентаризма“, която, след като бъдеше гласувана, трудно би могла да бъде отменена от Императора, без това да причини голяма дандания. Номерът беше да не дадат възможност на никого — особено на блюдолизците на Императора от задните банки — дори да се досети, че става нещо. Личният съвет реши по-скоро да възвеличи, отколкото да разобличи Цезар. Възвеличаването щеше да бъде поднесено под формата на многословен документ, в който Императорът да се възхвалява за победата му над Таан при Дюрер и да се отправя призив за всеобщоимперска подкрепа на Императора за постигането на окончателна капитулация и т.н. Дори на пръв поглед документът не беше безсъдържателен. Беше формулиран по начин, който да принуди дори колебаещите се, които от известно време създаваха проблеми на Императора, да подкрепят неговия акт. Щом прокараха резолюцията — след което хората на Суламора щяха да направят всичко по силите си, за да гарантират всяка ръка и пипало да се вдигнат при гласуването й — тя щеше да превие гръбнака на неутралните.

Суламора знаеше, че ще успее да осигури подкрепата на Императора. Организира експертите си в една инициативна комисия, която да възложи на Парламента да „оказва всестранна помощ“ на „доблестните усилия“ на Императора. Под прикритието на комисията като алигатор се спотайваше независимата агенция.

Анализаторите на Суламора проучиха документа задълбочено и стигнаха до единодушното заключение, че никой не би могъл да забележи алигатора сред обърканите словоизлияния, които и без това никой нямаше да си даде труда да прочете. Както беше казал един от родоначалниците на Парламента: „Ако всеки иска да разбере за какво точно гласува, никога няма да излезем оттук“. Щом настъпеше решителният момент, Суламора възнамеряваше лично да прочете резолюцията в реч, издържана във високопарна риторика и съчинена от предоставен от Волмер екип. Имаше сто процента гаранции, че ще бъде изпратена с гръмотевични овации.

Суламора крачеше напред-назад в тясната чакалня и чакаше да го повикат на трибуната. Междувременно репетираше речта наум, като размахваше дясната си ръка във въздуха, за да отмерва ритъма. Една врата изсъска зад гърба му и Суламора се извърна, леко изненадан. Оставаха още пет минути до обявяването. Но вместо масивното веселяшко туловище на парламентарния церемониалмайстор, той се втренчи надолу в дребния тъмнокож мъж със закачен на униформения колан огромен извит нож. Беше гурка, един от личните императорски бодигардове. Гурката поздрави с недотам учтив поклон и му подаде бележка. Беше призовка. Вечният император беше мярнал алигатора.

Императорът беше образец на непринуденост, вдигнал крака върху античното си бюро, поставил чаша питие пред себе си, друга пред Танз Суламора и бутилката между двете. Дори докато говореше, начесто вземаше чашата, за да отпие и отново да я остави на бюрото. Суламора не пропусна да забележи, че нивото в нея остава едно и също.

— … приветствам добрите ви намерения, Танз — тъкмо казваше Императорът. — И възнамерявам да изкажа личната си благодарност на всеки от членовете на моя кабинет за това, че сте се нагърбили с всички тези тревоги и усилия. Но…

Остави думата да увисне във въздуха, докато отпие поредната глътка. В този момент Суламора вече знаеше, че разговорът ще е от онези, които ще отнесе в гроба си… или поне в мемоарите си.

— Не заставам зад идеята за независима агенция — каза най накрая Императорът. И вдигна учтиво ръка, сякаш Суламора се канеше да възрази… което той никога не би посмял да си позволи. — Знам, че може да ме помислиш за недалновиден, но подобни неща притежават способността да кривват по собствен път. Работата е там, че аз разигравам моноспектакъл. И винаги е било така. И се надявам да си остане. Вие, приятели, говорите за дългосрочна перспектива. Е, принуден съм да ти кажа, че от мястото, на което съм седнал, не се вижда никаква перспектива, която да е достатъчно дългосрочна.

И направи пауза, окуражавайки Суламора да му отговори.

— Не сме имали намерение да се държим непочтително — отговори Суламора. — Но не можем просто да гледаме как един-единствен човек — независимо колко съвършен — се справя сам с всичко. Онова, което предлагаме, сър, е да се възползвате от възможността да разчитате на опита на някои от най-добрите умове под ваше управление.

За момент Императорът си даде вид, че обмисля казаното. След което кимна.

— Добре. Нека го обсъдим, за да проверим дали не греша. Предполагам, всички сме наясно какво ни очаква, щом всичко това приключи. Приеме ли условията ми Таан, изключваме военната машина. И ето ти я насреща светата депресия. Съмнявам се изобщо някога да се е стоварвала отгоре ни депресия с такива размери, за каквито говорим. Да речем, твоите корабостроителници. Те спират. Разполагаме с кораби за десет поколения занапред. Същото важи за всяка друга сфера в икономиката. Ужасът ще е колосален. Ще се разхвърчат безброй оси — и няма да има къде да отидат.

— Имаме идеи, които тъкмо…

— Вече чух за тях — прекъсна го безцеремонно Императорът. — Не става. Искате да вдигна данъчното бреме за АМ2. Но онова, което главите ви, изглежда, не могат да проумеят, е, че ако опразните джобовете на хората, те няма да могат да купуват и малкото, което ще сте в състояние да произведете. Не от войни са се сгромолясвали великите империи в историята, а заради парите или неправилното им управление. Когато войниците си свършат работата, някой трябва да плати набъбналата сметка. По която на всичко отгоре се трупат и лихви. И е по-добре да не допускаш грешката да не я платиш. В противен случай следващия път, когато се наложи да воюваш, хората ще вдигнат многократно цената и лихвата, преди да ти дадат малко пари назаем. Същото важи и за онези, чийто живот излагаме на риск. Ако ги докараме до мизерия, няма да се разчувстват особено, когато отново ги накараме да воюват, колкото и достойна да е каузата, която ще изтъкнем. Лично аз възнамерявам да си затегна колана. Да намаля данъците до мирновременните нива. Един мил. Не повече. И може би след известно време намаление до две трети от мила. По този начин местните правителства могат да заложат на свой данък от четвърт мил, за да изплатят своя дял от цената за тази тъпа война.

— Поне можем да увеличим производството на АМ2 — каза Суламора. — Това ще донесе повече данъци. Освен че ще я поевтини, за да можем да оперираме.

— Със сигурност — продължи Вечният император. — А също така ще обезцени неимоверно кредита. Хората ще се разхождат с ръчни колички от материята, за да си купят чаша бира.

Суламора не знаеше какво е ръчна количка, но схвана смисъла.

— Споменахте бира — възползва се той. — Има начин да направим пари, на който никой няма да се противопостави. Данък върху бирата. Данък върху наркотиците. Данък върху забавленията…

— Някога се наричаше данък „порок“ — отново го прекъсна сухо Императорът. — Поредната тъпа идея. В касапницата между мен и таанците бяха убити и осакатени повече създания, отколкото ми се иска да си представя. Остана една доста мизерна групичка. Та създанията в тази групичка може да не са единодушни по много въпроси, но ако го допуснем, мизерията ще е първият чук, който ще вдигнат. И ще го стоварят върху нашите глави, Танз. Гарантирам ти го. Не. Сега е моментът да ги тласнем към малко повече порок, ако не друго. Много спектакли. И почти безплатни, по дяволите.

Суламора изобщо не можа да схване смисъла на казаното. Императорът се направи, че не забелязва, и продължи:

— Колкото до това хората да са доволни, знаеш, че всички говорим за значителни увеличения на заплатите, нали? А щом искаш да продаваш, ти трябва значително намаление на цените. Всъщност, тъй като повечето мои приятели капиталисти обикновено твърде бавно схващат накъде вървят работите по подобни въпроси, обмислям въвеждането на доста строги законодателни мерки в това отношение.

— Как… как си го представяте въобще? — запелтечи Суламора.

— Много просто. По-малко работна ръка, по-високи заплати. По-ниски цени означава по-висока производителност, която осигурява стоки, които хората могат да си позволят да купят. И големи количества евтин материал, от който да се произвеждат тези стоки. За всеки, който е далновиден, искам да кажа. Да вземем всички тези твои кораби, Танз.

Суламора изпита усещането, че Императорът забива кинжал в ребрата му. Стана му ясно, че възнамерява да му стовари всички тези военни кораби, които много скоро щяха да са съвсем безполезни.

— С минимално преустройство — продължи Императорът — ще разполагаш с огромни количества скрап, който би могъл да ти върши работа като материал за всяко полезно производство.

— Например? — почти прошепна Суламора.

Вечният император повдигна рамене.

— Вече прекаляваш. Имаш си гении по проучване и развитие. Накарай ги да разработят някои нови устройства за готвене, вместо да измъчват бедните хорица. Сигурно е по-лесно. По дяволите, Танз. Колкото повече си мисля за всичко това, разбирам, че става дума за реални възможности. Почти ми се приисква да не ми тежи на гърба тази тъпа служба. Всеки тип с малко мозък, малко пари и много енергия може да натрупа огромно богатство от цялата тази работа.

Суламора не можа да се сдържи да не попита:

— Наистина ли вярвате във всичко това?

— Разбира се, че вярвам — възкликна Императорът. — Поне съм сигурен, че аз бих могъл, макар да си мислиш, че само си приказвам. Факт е, че повечето императори са си го мислели. Навремето имало една кралица. Та тя казвала почти същото на съветниците си. Непрекъснато им повтаряла, че ако по някакъв начин я изритат от трона и я хвърлят на някой пуст бряг без нищо друго освен фустанелите й, скоро отново ще стъпи на крака. Някои от съветниците й й се присмивали зад гърба. Казва се Елизабет. Елизабет Първа. Да си чувал за нея?

Танз Суламора поклати глава. Разбираше, че аудиенцията му е на приключване.

— Трябва да е била голяма работа — добави замислено Императорът. — Според някои историци е била най-големият управник, който се е раждал. Може и да са прави.

През главата на Суламора мина обезпокоителна мисъл. Запита се какво ли е станало със съветниците. Дето й се присмивали. Дали се бяха замисляли, че…

— Естествено била доста експедитивна със секирата — продължи Императорът, сякаш доловил какви мисли безпокоят съзнанието на Суламора.

Корабният магнат се изправи светкавично на крака и едва не бутна чашата си.

— Извинете, сър — заекна той, — но мисля…

— Добре ли си? — попита Императорът и го погледна със странно озадачено изражение.

Може би на Суламора само му се бе сторило така. Поднесе извинения, че изпитва леко неразположение, и след като беше освободен, забърза към вратата. В момента, в който тя се отваряше със съскане, Императорът го повика. Суламора се извърна с усилие и ужас.

— Да, сър?

— Без повече изненади, Танз, разбрано? — каза Императорът. — Не обичам изненадите.

Танз Суламора смотолеви някакво обещание и се отдалечи припряно, като се заричаше да го наруши при първа възможност.

Продължи да говори, без никой да го прекъсне, почти цял час. Членовете на Личния съвет слушаха във вцепенено безмълвие докато излагаше с пълни подробности разговора си с Императора. Суламора не украсяваше разказа си, тоест не се опитваше да се изкара по-голям храбрец, отколкото беше. Знаеше, че колегите му не са по хиперболите. Интересуваха ги единствено фактите — и получаваха единствено фактите.

След като приключи, известно време никой не каза нищо. Измина цяла вечност, докато всеки попълни белите полета и изчисли личните последици за себе си от онова, което възнамеряваше да направи Вечният император.

Мълчанието наруши Волмер.

— Но… но… става дума за абсолютна катастрофа. Не разбира ли… Боже господи! Трябва да го спрем!

Сякаш собствените му думи го цапардосаха по главата като гумена палка и той се изчерви и отново потъна в мълчание. След необходимата пауза Танз Суламора подхвърли, че може би всички биха се почувствали по-добре от една разходка в гората.

„Разходка в гората“ беше старинен политически термин, който означаваше „да потърсим споразумение“, така че представител от даден лагер да убеди друг, че двамата трябва да преглътнат някое твърде горчиво лекарство. Или с други думи, беше начин за вземане на изключително трудно решение без натиск от външния свят.

Танз Суламора имаше предвид нещо подобно, когато предложи да се разходят. С тази разлика, че в този случай очевидно вече бяха постигнали споразумение. Беше убеден, че всички знаят какво трябва да се направи, но всеки поотделно се боеше да го предложи пръв. Суламора беше деветдесет процента прав.

Членовете на Съвета изминаха много километри — лъкатушеха между дърветата и от време на време спираха, за да подишат чист въздух или да послушат чуруликането на птиците. И се преструваха, че това ги интересува. Преструваха се, че се наслаждават на простичките неща. Но стомасите на всички се бяха свили като оловни топки. Най-накрая Кайес откри дебата.

— Волмер е прав — каза той. — Не виждам друго решение. Може би то е най-доброто. Този човек очевидно не е наясно с реалността.

Всички кимнаха, облекчени, че най-накрая е казано на глас. Освен Волмер. Беше се вцепенил от страх. Изтърваното от него подхвърляне беше изопачено и превърнато в нещо, с което не желаеше да има нищо общо. Може и да беше помислил, дори може да беше споменал за убийство. Но сега това се стовари върху му като кръвопролитна измяна.

— Какви ги говорите? Боже господи, не искам никакво… Вижте, всички сме адски напрегнати. Не разсъждаваме трезво. Нека да поемем дълбоко дъх и да помислим отново. А? Време е да се прибираме, прав ли съм? Да се заемем с делата си?

Суламора се лепна за него като змия. Прегърна го успокоително през рамото. Потупа го по гърба, разроши косата му и го дръпна малко встрани от останалите.

— Недоразумение… не това имаше предвид… Метафорично казано…

И т.н., и т.н. Волмер поглъщаше думите му като удавник, съгласяваше се, успокояваше се все повече и повече.

Докато го извеждаше, Суламора хвърли поглед през рамо към останалите. Всички го гледаха вторачено. Споразумението беше постигнато. Сделката беше направена.

Суламора се разсмя на някаква глуповата шега, която подхвърли Волмер, и го потупа одобрително по гърба… и си мислеше, че тъкмо това е първата точка, в която трябва да проникне острието.

32.

Останалата част от бягството на Стен и Алекс нямаше нищо общо с глупостите, с които пълнеха риалитата. Четуинд спази думата си и ги тикна в скута на разкоша, който се състоеше от едно свръхгабаритно легло с чаршафи и неограничено време за изтягане в него — сами и спящи.

Освен това за първи път от години не бяха фрашкани с паразити. Можеха да се чипкат с чиста вода, когато им скимне. И храна! Калории, колкото ти душа иска! Отначало храната беше семпла, за да не увреди съсипаните им храносмилателни системи. И накрая удоволствието да бутнеш настрана чинията, в която все още има храна.

Разните момиченца и момченца за удоволствия, които предлагаха всевъзможни услуги, може би останаха разочаровани от липсата на отзивчивост, но както се изрази Килгър от името на двамата: „Ша ми тряб’а шина, но благодарско за вниманието“.

Четуинд ги остави на мира. Отлично знаеше колко време му трябва на един затворник, за да осъзнае, че е нещо повече от заинатена машина за оцеляване.

Впоследствие ги изтеглиха от Хийт, скрити под тон и половина скрап, натоварен на някаква вехта мрежеста гравшейна в, предположи Стен, частното имение на някакъв таански тузар. Четуинд отказа да даде информация естествено.

Маломерното контрабандно корабче се носеше в пространството под съпровода на пърполещия двигател „Юкава“. Натовариха Стен и Алекс и корабчето отлетя към други светове.

Някъде в пространството пресрещнаха кораба-майка и сър Джон Уайлд ги приветства.

Бил напуснал Ромни, така им каза, тъкмо навреме. Характерното за изпечените мошеници шесто чувство, че положението става напечено, го беше пронизало до мозъка на костите и Уайлд бе разпоредил евакуация. Беше загубил седем кораба и цялата си база, но всичките му хора и, което беше още по-важно, стоката бяха спасени. Така че всеки, обясни той, като многозначително потриваше пръсти, „може да получи корабче и местенце за кацане“.

За него било огромно удоволствие, че имал възможността да ги откара в безопасност, обясни той. Бил длъжник на Стен.

Преди известно време един малък негов конвой беше прескочил в имперския сектор. Следващата крачка би била конфискация на корабите и товарите и съответните мерки спрямо екипажа и Уайлд.

— Подхвърлиха нещо за затворнически планети — продължи той. — За онези от нас, които можеха да бъдат реабилитирани, предложиха някакъв ужас, наречен наказателни батальони. Не разпитвах за подробности.

Стен се оказал козът на Уайлд. Искрено объркан, той запитал своите мъчители защо им е да се месят в операция на имперското разузнаване. Думите му били посрещнати с гръмогласен смях.

— Предложих им да проверят със своите „Г“, „С“ или която там буква използват за този сектор. Малко след това агентите изненадващо докладваха, че съм джентълмен, роден с риза. Безкрайно съм ви благодарен, че попълнихте точния документ, момко.

С неохотно поднесени извинения Уайлд и хората му били освободени и продължили своя твърде доходоносен бизнес, като доставяли таански луксозни стоки на заможни имперци и обратното.

— Според моите изчисления, ако тази война продължи още… е, да речем десет години, би трябвало да се легитимирам. — Уайлд чак потръпна от подобна перспектива. — Така че наистина, капитане, или какъвто е там вашият чин, по време на това пътуване към вас ще се отнасят като към незаконен син на самия Император.

Останалата част от пътуването премина в бавно и неотклонно отпускане на коланите, няколко случайни потни момента, когато се налагаше да се спасяват от таански или имперски патрули, и много спане.

Стен си даде сметка, че постепенно се връщат към нормалното си състояние, когато мярна Алекс да се шмугва в една каюта с една от по-пищните сътруднички на Уайлд.

До момента, когато щяха да ги свалят на някоя имперска база, която случайно се намираше в някаква система, където Уайлд трябваше да се срещне „с някои интересни хора“, двамата бивши военнопленници би трябвало да се превърнат в противни пропагандни чучела. Би трябвало да са брадясали. Измъчени. Измършавели. Покрити с белези. Живи свидетелства за чудовищната безчовечност на таанците и за издръжливостта на храбрите имперски бойци да оцелеят при всякакви обстоятелства.

Пропагандните мелници не бяха дори уведомени.

Двамата знаеха прекалено много, за да допуснат пресата до тях. Откараха ги на Първичен свят и най-изкусните следователи на Императора ги разработиха с помощта на всички умения и техники за проникване в мозъка, с които разполагаха. Стен вече беше минавал през тази мелачка — благодаря — и би предпочел да не му се налага отново.

Докато разузнаването най-после неохотно не стигна до заключението, че в изчегъртаните им и изтощени мозъчни клетки вече не е останало неузнато нищо съществено, Стен и Алекс се чувстваха така, сякаш ги разпъваха на кръст таански мъчители.

И тогава се заредиха истинските изненади.

И Стен, и Алекс очакваха всевъзможни медали. Не защото смятаха, че са направили нещо кой знае колко героично като военнопленници, освен че бяха успели да се отърват — за това си постижение биха предпочели безплатен алк до края на съзнателния си живот вместо военни ордени, — а защото, когато една война стане прекалено мръсна, оцелелите много си падат да събират разни тенекийки, стига да оцелеят.

Тях получиха.

И двамата очакваха повишение и си бяха представяли по време на дългото завръщане дали ще ги изритат една или повече степени нагоре.

Тях не получиха засега.

Заповедите им бяха доста сходни:

Стен и Алекс се спогледаха. Някой там горе имаше планове за тяхното бъдеще. Вероятно неприятни. Но нямаше кой знае какво друго да направят, освен да дезертират. А вече прекалено дълго време се укриваха.

Втората крачка беше да си съберат парите, които бе трябвало да са станали поне малко състояние.

Едно от малкото смислени забавления на таанските военнопленници беше изчисляването колко пари им дължат и за какво ще ги изхарчат.

Империята плащаше на своите военни по малко по-различен начин от правителствата в минали времена. Войнишките възнаграждения или се връчваха в брой периодично, или се влагаха в граждански банки с разрешението да се теглят натрупваните лихви, като банката посочваше всеки индивидуално.

Това не се правеше поради някаква изрична благосклонност на Императора към отделните бойци. Имаше три много елементарни причини, които една пиянска вечер преди еони Императорът беше скицирал на Махони:

Така че когато Стен и Алекс влязоха тежкарски в Първична банка, която поради някаква забравена причина години наред беше предпочитана от агентите на корпус „Меркурий“ и екип „Богомолка“, очакваха да ги посрещнат вежливо, сякаш са акционери.

Но не очакваха да ги поканят в кабинета на президента на банката и да им съобщят, че са мажоритарни акционери. И че ако господата нямат нищо против, след като те вече са… хм, налице, биха ли били така добри да посъветват настоящите членове на борда относно бъдещи инвестиционни възможности?

Стен се задави.

Килгър обаче се справи с достойнство. Посегна към една пура — истински тютюн без съмнение — в кутията за пури с овлажнител, обряза я върху бюрото на президента, като остави белези върху плота, който напомняше истинско дърво, запали я и дръпна дълбоко. Успя да потисне последвалия спазъм да се изкашля и поиска разпечатка на сметките на двамата.

Бяха не просто заможни.

Бяха богати.

И двамата притежаваха значителни авоари в най-мощните корпорации на Империята. Плюс процент в екзотични метали. Плюс процент във военни облигации. Плюс…

Стен се опули на около трийсет и шеста страница от разпечатката. Беше истински благодарен, че банковият президент се извини, че ще ги остави за момент.

— Ей… Килгър. Притежавам цял свят.

Килгър беше не по-малко замаян.

— Не знам… но ще вземе да излезе, че имам най-богатото имение в Единбург. Мога да си позволя да възстановя семейния замък.

— Ти имаш замък?

— Че как.

В този момент в стаята влезе раболепният банкер с някаква кутия-сейф в ръце — трябвало да им предаде съдържанието й лично и дискретно. И отново се оттегли.

Отвориха кутията, намериха един фиш и го заредиха.

На екрана изникна по съвсем нетрадиционен начин прелестното лице на циганката Ида.

Беше бивш член на екип „Богомолка“ заедно със Стен и Алекс. Играч, инвеститор и един от най-добрите пилоти, с които беше летял Стен.

Беше се оттеглила от служба преди доста години, но преди да напусне, беше проникнала в банковите сметки на бившите си колеги и беше инвестирала, инвестирала, инвестирала — и им беше гарантирала сериозна финансова обезпеченост.

Звукът се включи:

„Шибаняци такива. Как позволихте да ви гепят, по дяволите? Килгър, колкото си дебел, толкова си тъп. Стен, що го слушаш тоя шибаняк?

Както и да е.

Докопах се до кредитите ви, като чух, че ви е хванала липсата. Знам, че не се е родил още таанец, на чиято мушка да кацнете, и бях сигурна, че ще оцелеете.

Надявам се, че тъкмо вие ме слушате сега, а не някакви наследници и пълномощници, и че войната е свършила.

Започнах да вкарвам всички тези кредити, докато кибичите там, за да се погрижа за вас, шибаняци.

Ако мога да преценя точно, няма да се случи нищо кой знае колко опасно, освен ако Императорът не капитулира — а, да не забравя, имате акции и в таанските светове, ако това все пак се случи — което да ви попречи да сте богатички.

Причината да правя този запис, вместо да съм там, когато разберете колко добре съм се погрижила за вас, е… е, майната му, отидох и слушах някого и, значи, искат да направя нещо там някъде.

Такива ми ти работи.

Онези дни ми липсват — сигурно щото съм тъпачка“.

Изображението на Ида замълча и Стен се ужаси, че вижда нещо като сълза да бликва от окото й. За щастие това продължи само миг, тъй като ромката рязко стана, извърна се и си вдигна полата. Видяха се две огромни бузи… в панорамен кадър.

И екранът опустя.

— Ей, още не носи кюлоти — изтърси Алекс.

Измърмориха нещо като благодарности на банкера и стиснали претъпканите си ръчни чанти, убедително доказателство, че са богатички, се запътиха към най-близкия бар.

Ден-два по-късно, след като изтрезняха, си размениха благопожелания. Съжалявам, че се разделяме, приятел, но такава е службата. Майната му, светът е малък. Може да ни проработи късметът пак да се съберем.

Стен качи Килгър на кораб, който отлетя за света Единбург, и се замисли.

Най-напред искаше да намери спокойно местенце, където да прекара отпуската си — колкото сочеше цифрата (…), докато не се е случило нещо ново.

Без да говорим за планетата, която, изглежда, притежаваше. Планета?, мина му през ума. Никой не притежава цяла планета. Това е отвратително. Но може би той притежаваше. Ако бе така, би искал да разбере на какво прилича имотът му. За предпочитане с приятелка.

Намери комкабина и се свърза с полицията.

По-точно с отдел „Убийства“ на Първичен свят и поиска да го свържат с Лайза Хайнис. Преди години бяха сериозно влюбени, преди да се забърка в кашата, вследствие на която се оказа в Таанската война и в плен, Почти се надяваше, че може би все още е неангажирана и го помни. Според полицейската централа — да! — Лайза Хайнис все още беше ченге. И можеха да приемат съобщение за нея. Но за съжаление в момента отсъствала.

— Кога очаквате да се върне?

— Не можем да ви предоставим подобна информация — започна синтезираният глас, след което екранът опустя и се обади друг глас, този път човешки. Подчертано любезен: — Тук Центърът за съобщения. Опитвате се да се свържете с капитан Лайза Хайнис. Готови сме да изпратим съобщение… един момент, моля да изчакате. Трудно приемаме сигнала ви. Не прекъсвайте връзката. След секунди наш оператор ще възстанови връзката с вас след корекция на сигнала.

Поради безусловен рефлекс и вследствие на обучението си Стен никога не заставаше в обхвата на комкамерата. Затова не го видяха, когато замига червената светлина „ПРИЕМ“. След броени минути, вече отдалечил се на няколко метра от кома, докато се преструваше, че се пазари с някакъв магазинер, двама масивни мъжаги с ниско подстригани коси притичаха към комкабинката.

Секретни главорези, реши той. Плати за каквото там се пазареше и се шмугна в тълпата.

Лайза също беше застигната от войната, Явно беше потънала в лабиринтите на разузнаването. Център за съобщения, друг път. Стен се намръщи. Май щеше да прекара самотна ваканция, освен ако не налетеше на някое местно дарование. И щом се сети за това, се запъти да открие библиотека, за да разбере дали в имота му се срещат подобни дарования.

Не се срещаха — или поне така беше според всевъзможните звездни фишове, които прегледа.

Името на света беше Смолбридж10. Приблизително 0,87 Зем-размер, пропорционална гравитация, Зем-нормална атмосфера, три АЕ11 от угасваща жълта звезда. Тропически до субтропически климат. Флора/фауна…

В оскъдния доклад на Имперската изследователска мисия се твърдеше, че на Смолбридж — тогава все още наричан „изследователски свят XM-Y–1134…“ и още цяла редица цифри и букви — няма нищо особено любопитно освен огромен брой представители на семейство „Орхидеи“, гигантски екземпляри на „Polypodiosida“… бъръ-бъръ… насекоми… бъръ-бъръ… безвредни… годна за пиене вода в следните бъръ-бъръ наличности… плюс годни за храна водни обитатели, заслужаващи проучване дали са подходящи за търговски цели… фауна… нищо, което би се опитало да го изяде, като се изключи дребна, доста плашлива подобна на котка твар, която би могла да направи опит да забие нокти в него, ако мине покрай бърлогата й — може би. Друго нищо особено, което, обобщаваше изследователският екип, е доказателство, че нищо не е направило опит да ги ликвидира. НЕ СА ЗАБЕЛЯЗАНИ СЪЩЕСТВА НА ПО-ВИСШ СТАДИЙ НА РАЗВИТИЕ.

Стен, изглежда, беше станал собственик на рай от осма степен по десетобалната скала, независимо че не беше стигнал кой знае колко далеч в развитието си.

Но пък какви ли дивотии бяха направили човеците след откриването му, за да го съсипят? Все пак някой беше дал име на „изследователски свят…“ и цялата тази редичка от цифри и букви. Стен захрани фиша от собствените си файлове.

Отговорът беше — никой. Беше останало от някакъв предприемач, натрупал богатството си от нещо, за което никой не се беше досещал, след което беше решил, че е открил ниша в предприемачеството. Дал име на света, построил за себе си и, заключи Стен, за платените си компаньонки за удоволствия доста приятно замъче и в добавка космодрум по последна дума на модата, след което фалирал, докато се опитвал да натрупа второ, трето и прочие състояния.

Още веднъж — истински рай.

Стен неочаквано изруга на долнотаански, нещо от сорта, че майката на този, който го подслушва, би могла да поеме цял батальон на един път… и се извърна рязко от екрана, понеже чу хихикане.

Пред компютъра на съседната банка седеше много млада, много висока, много руса дама.

— Разбрахте ли ме? — попита той.

— Да.

Съвършено наясно, че и без това не особено изтънчените му маниери със сигурност не са се усъвършенствали от престоя му във военнопленническите лагери, Стен се изчерви и поднесе извиненията си.

Дамата се представи като Ким Лаврансдотер и поясни. Говори високо-, ниско-, средно– и военнотаански. Изследовател и историк, доктор по еди-какво си по таанска култура и по еди-какво си по таанска история, изключително доволна, че проучванията й са удостоени с покана да пристигне на Първичен свят и да работи в Имперски социални анализи.

— Вероятно не би трябвало да ви го казвам — добави тя притеснено. — Предполагам, че проучванията ни представляват интерес за разузнаването, макар никой да не споменава нищо такова.

Стен я успокои.

Имаше официално разрешително, включително „Само лично — имперски щаб“, независимо че не изреди чак такива подробности.

Беше изключително красива.

А Стен беше изключително самотен.

Предложи да й вземе кафе.

Остана си все така красива.

Заведе я на вечеря.

На следващия ден я взе със себе си, за да се види със старите си приятели Марр и Сенн в тяхната кристална светлинна кула.

Тя ги очарова.

Продължи да очарова и Стен.

Наистина беше много красива, увери се за пореден път на следващата сутрин, докато лежеше гол до нея.

Може би…

Стен искрено се зарадва, че Ким отдавна не беше взимала отпуска, и предположи, че ще е великолепно да прескочи с него до Смолбридж. Тя не познаваше собственик на планета, камо ли на състезателна яхта — защото отидоха с яхта там.

Би трябвало да се досети.

Но не го направи.

Може би възприятията му все още бяха притъпени от прекараното в затвора време. Или заради Ким. Или пък заради самата Смолбридж.

Рай… от арктическите склонове до дългите песъчливи плажове на островите с вълни, които се търкалят в къдраво безконечно съвършенство. Плодовете бяха възхитителни; замъкът разточителен, роботизиран и очевидно снабден с всякакви напитки и храна, за които би могло да ти хрумне.

Дори наподобяващият котка хищник се оказа общо взето доброжелателен и по-впечатлен от аварийните дажби, отколкото от човешка плът.

Докато лентяйстваха и изследваха, Стен се образоваше.

Лаврансдотер, убеди се той, заслужаваше до една степените, които имаше, плюс още няколко. Беше специалист по Таан. Дори Стен, който смяташе, че е научил по принуда всичко, което може да се научи за военната култура, узнаваше нови неща. И омразата му позатихна. Започна да изпитва едва ли не състрадание към всеки отделен таанец и всяка отделна таанка, жертви на своята биография и своята култура.

Почти, но не съвсем.

След като и последният таански лорд бъдеше смазан и тяхната култура и деяния се превърнеха в руини, вероятно би изпитал желание да допусне, че таанците притежават качествата да се присъединят към цивилизованите раси.

Почти, но не съвсем.

Така изтече отпуската — в бленуване ден и нощ.

Би трябвало да се досети.

Но не се.

Не и до сутринта, когато една от дистанционните аларми на космодрума не замърка и не го събуди, Ким се прозя, отпуснала глава върху рамото му, измърка и заспа пак.

Стен се пресегна и включи екрана.

Видя огромния кораб върху собствената си площадка за кацане — край него яхткорабчето приличаше на джудже, — изръмжа и скочи. Погледна навъсено Ким, когато тя все пак се събуди, протегна се и се усмихна.

— Какъв чин имащ?

Ким не престана да се усмихва.

— Достатъчно висок, Стен. Полковник.

— Корпус „Меркурий“?

— Корпус „Меркурий“.

Огромният кораб на космодрума беше „Нормандия“. Личната яхта на Вечния император.

— Как можах — запита се на висок глас Стен — изобщо да не се сетя, че не съм чак толкова чаровен и привлекателен, да ме вземат дяволите, та докато си седя в някаква читалня, най-голямата красавица на света по една чиста случайност да се влюби в мен?

— Не се подценявай — отговори Ким.

— Благодаря. Но защо тъкмо ти?

— Вечният император ми поръча да ти предам — когато или ако се досетиш, — че най-добрият справочник е онзи, с който спиш.

— Оо… по дяволите!

— Войната е отвратително занимание — промълви съчувствено Ким. — А сега… дали да не си навлечем нещо и да докладваме?

33.

Стен се качи с кисела физиономия по подвижната стълба на „Нормандия“, отдаде чест на офицера на палубата, изръмжа в отговор на опита на Ким да се сбогуват и закрачи тежко след пъргавия адютант.

Забеляза мимоходом любопитния факт, че при стъпването му на борда го посрещнаха осем гурки. Бяха необичайно безмълвни и носеха бели ръкавици.

Щом адютантът го въведе в една облицована с ламперия съвещателна зала, „Юкава“ двигателите на „Нормандия“ изсъскаха и корабът се вдигна.

Стен изобщо не се изненада, че в залата завари старши подофицер Алекс Килгър.

— Шибаният Император! — мърмореше Алекс. — Гепиха ме, тъкмо кат’ надзиравах ст’варването на мрамора за трапезарията ми. Шибаните земевладелци от нищичко не отбират. Прекъснаха ми отпуската, без да изръсят и една шибана думичка, а другата седмица се открива ловният сезон!

Щом забеляза Стен, прекъсна гневната си филипика и изсумтя:

— Шефе. Съжалявам, че шибаните мравки те налазиха и тебе. Шибаният Император. А бе тук трябва малко здрав разум и малко анархия.

Това вече беше прекалено, макар и съвсем мъничко. Стен размаха пръсти на жестикулационния „богомолски“ език:

„Млъкни, по дяволите. Стаята се подслушва!“

Килгър се ухили.

— Майната му. Майната им и на Императора, и на слушалките му! Ще си дрънкам, к’вот си ща. К’во ще ни направи? Ще ни прати пак на Хийт ли?

— Всъщност тъкмо това имам предвид.

Сухият глас естествено беше на Вечния император.

Флотски маршал Йън Махони остави разгневените политици да се укротят. Приближи се до прозореца на заседателната зала и погледна многозначително нагоре.

Дванайсет имперски свръхбойни кораба надвисваха над столицата Горж, скрити зад параваните си.

Махони изчака, после пак се обърна към събраните управници на Горж.

— Ще опиша ситуацията повторно. Горж предпочете да запази неутралитет в настоящата война. Императорът уважава това решение. Така или иначе, съгласно първоначално подписания договор между Императора и Горж, вашият свят ще се обърне за подкрепа и помощ към нас, ако във всеки бъдещ момент Горж бъде заплашен от нападение. Съгласно договора вие сте готови да окажете всяка необходима логистична помощ за тази подкрепа. Империята смята, че Горж е под непосредствена заплаха от нахлуване от страна на Таан. Това не бива да се случва. В замяна на това, че ще гарантираме вашата независимост, единственото, за което настояваме, е достъп до три от главните ви космодруми и нужните сгради за базиране на имперските екипажи за поддръжка.

— А ако не се съгласим да ви ги предоставим?

— Съгласно действащото имперско законодателство — продължи Махони, — можем да приложим клаузите за форсмажорни обстоятелства или правото на отчуждаване за обществена полза. Империята естествено ще приложи съответната реституция.

— Таанците с нищо не са намекнали, че възнамеряват да ни нападнат!

— Твърде коварни са — възрази Махони.

Усети, че става прекалено дипломатичен, а му се искаше да открие заседанието с: „Вижте какво, приятели. Седите си тук като тъпаци на самия ръб на Таанската империя. Получихте всички възможни облаги от неутралитета си. Но просто нямате късмет, че разполагате с единствения населен и напреднал свят, който ни е подръка“.

— Ще отправим протест! — каза друг политик.

— Имате пълно право. Дори ще ви напомня, че Имперският адмиралтейски съд има седемдесетгодишна съдебна практика.

— Подобен акт е морално осъдителен! Незабавно ще мобилизираме военните си сили.

Махони кимна учтиво, погледна отново кръжащата флота и вдигна шапката си със златни ширити от масата.

— Разполагате с шест часа, за да вземете решение. Беше ми приятно, господа.

Войната се беше проточила прекалено дълго, за да остави неразядени каквито и да било изискани морални принципи.

Всички стенни екрани в огромната зала показваха нещо, което напомняше доста охранен морж, който цамбуркаше в енергизиран плувен басейн.

„Моржът“ беше Рюкор, безспорно най-способният психолог на Императора.

Залата беше пълна с най-високопоставените й съветници и елита на имперската пропагандна машина.

Рюкор пръсна пяна от мустаците си — говорителите из залата изпращяха — и започна обобщението си:

— Едва ли съм подготвена да кажа съвсем точно на някое от вас, любезни същества, как да се справите с работата. Всевъзможните предложения и съвети, които видяхте на екраните, ще ви бъдат предоставени. Ако решите да се възползвате от някои от тях, за нас ще е чест и удоволствие. Естествено, нито една от възможните секретни операции не може да се обсъжда на това събиране. Но общо казано, вашето нападение би трябвало да е в две посоки. Първо. Победата на световете Дюрер е началото на края. Онези, които достойно услужат на Империята за ускоряване на победата, ще бъдат достойно възнаградени. Второ. Следва да се изследва проблемът какво означава да живееш под таанска диктатура, най-вече от гледна точка на един нетаанец. Отвоюваните от Таан светове ще бъдат отворени незабавно за посещения от акредитирани екипи на риалита и журналисти. Уведомена съм, че акредитационната политика ще е изключително либерална. Благодаря. На нашите семинари ще се опитаме да разработим някои по-цялостни стратегии.

Една жена се изправи и попита:

— А таанците? В каква насока ще тръгне имперската пропаганда?

— Повтарям, че не обсъждам секретните планове. Съвсем просто е. В периферията на Таанската империя ще бъдат изградени мощни предавателни възли, които ще се придвижват напред в хода на отвоюването на системите. Информационните излъчвания към Таан ще се изчерпват изцяло със случващото се.

— Дори ако загубим още някое сражение?

— Дори тогава. Опитваме се да убедим таанското население, че техните лидери никога не им казват истината.

— А подривните опити?

— Предполагам, че имате предвид брошури за зверства, риалитата, които разобличават корупцията, и т.н. Имам точни заповеди от Вечния император. Бих могла да ги формулирам по-изискано, но… той каза, че не е наша работа да се откажем да трепем войските, които таанците хвърлят срещу нас. Благодаря.

— Доколкото разбирам — каза младият мъж, — нашата раса има един-единствен проблем.

Старши дипломат Екю от Манаби се носеше над безукорно чистия под на напуснатата фабрика, триметровата му опашка се виеше под него като змия.

— Хм — смънка той с възможно най-неутралния си тон.

— Надявам се да го разберете — каза младият мъж.

Екю размаха криле, което би могло да се възприеме като знак за леко насърчение.

— Ние възприемаме нашата раса като единично създание. Като се започне от дните на камъка на известната като Земя планета, когато властвахме поради расова привилегированост, и се стигне до дните, когато ни нападна, победи и почти унищожи по-могъща раса. Но в продължение на векове ние устояхме. Когато емигрирахме в нашата система, решихме никога повече да не сме създания на момента. Историята и расовата ни памет ще се погрижат за отговорите. Предпочетохме дългосрочната перспектива. Това се оказа първата ни грешка: пропуснахме да се запитаме как ще си осигуряваме насъщния. И второ, забравихме, че кацналите на оградата са уязвими мишени и за двете страни. Крайният резултат? Построихме фабрики преди войната и войната започна. Отказваме да произвеждаме военни материали. А никой не проявява интерес към нищо друго.

— Освен онези — изсъска младият мъж. — Онези, които желаят да работят по предположение. При съотношение девет към едно. Девет за тях, подпалвачите, и едно за нас, просто защото имаме желание да направим и да бием техните тъпани. А и онези другите, таанците, които толкова пъти ни уверяваха, че нямат противоречия с нас, настояват да кацат с корабите си, да ги снабдяваме и да задоволяваме нуждите на екипажите им в потвърждение на нашия неутралитет; които ни облагат с данъци, защото съзнават, че искаме да ги подкрепим; и т.н. и т.н. Това би могло да се изтърпи. Имаме достатъчно ресурси да издържаме нашите работници, които нямат какво да правят. Достатъчно толерантни сме към онези, които предоставят своите услуги и тела на Таан. Но какво ще последва?

Манабците бяха известни и използвани из цялата Империя като дипломати. Бяха носещи се във въздуха съвършено неутрални създания, поради което бяха специалисти по отношение на деликатните държавни дела. Беше абсолютно неизвестно, че още в момента на избухването на таанската война старши дипломат Екю бе обявил, че манабците са на страната на Империята — не защото смятаха, че Императорът е образец на цивилизацията, а защото възприемаха поражението на Империята като връщане към варварството. Тази подкрепа беше известна на обединеното манабско разузнаване, на Вечния император и на никой друг. За таанците, за неутралните системи и за самата Империя те си оставаха същите — съвършените държавници.

— Онова, което ще последва — започна старши дипломат Екю, — е една неизвестност. Единственото, което бих пожелал, е практиката ви в миналото и убедеността ви в расовата идентичност да ви посочат пътя. А така също ви благодаря за вашето доверие и споделям проблемите ви. Но причината, поради която съм тук, няма нищо общо с всичко това. Помолен съм от представител на Вечния император да предам следното: „Императорът е наясно с тежкото положение на Петте нации и е дълбоко опечален. Затова ще удвои уговореното количество АМ2 за вашите светове и дълбоко се надява, че по този начин проблемите ще бъдат облекчени“.

Старши дипломат Екю остана силно впечатлен от младия мъж, чието изражение по време на изявлението се промени само три пъти. Може би, помисли си той, след няколко епохи човеците ще се усъвършенстват.

— Какви са уловките?

— Моля?

— Условията. Задълженията.

— Никакви.

— Не ми се вярва — отговори младият мъж.

— Предупреден съм, че няма да повярвате — продължи старши дипломат Екю. — Инструктиран съм, че вашите космодруми би трябвало да се подготвят за пристигането на шест имперски енергийни кораба в рамките на шест зем-дни след моето пристигане във вашата система.

След като предаде посланието и за момента не получи никакъв отговор, старши дипломат Екю се извиси и масивното му, обагрено в черно-червено тяло се понесе към кораба.

Запита се колко време ще отнеме на Петте нации, за да оттеглят неутралитета си и да застанат на страната на Империята. За съжаление не беше специалист по онова, което наричат комар, а и не се досещаше за никого, с когото да осъществи тази дейност.

Старши дипломат Екю си помисли, че се превръща в малко нещо дегенерат… и се притесни, че това не го притеснява.

Огневи бригаден командир Хеебнер беше късметлия в една наглед безнадеждна ситуация.

Преди известно време бедите го сполетяваха една след друга. Призоваха го в таанските сили и го хвърлиха в боя, и вместо да се отдаде на любимото си занимание да подкастря семейните овошки, той беше дълбоко нещастен/щастлив.

След като частта му беше унищожена, попадна в свръхохранявана крепост… и се измъкна. Информира началниците си за начина за проникване… и не го задължиха да участва в последвалото кръвопролитно нападение.

Вместо това го повишиха и го назначиха на безопасно местенце.

Не, както беше очаквал, на някаква служба за набиране на новобранци, а — за да оправдае новия си шеметен чин — като подофицер на площадка за ракети SAA на таанския свят-крепост Итан. Наградената му с орден ракетна площадка се намираше на върха на една планина, почетната му длъжност предполагаше, че той пръв ще влезе в бой с имперските части, позволили си глупостта да нападнат Итан.

Тъй като вече беше прострелван, Хеебнер много бързо и уместно предефинира почетната си длъжност.

Той беше мишена.

А мишените ги уцелват.

Не беше съвсем сигурен как да се справи със ситуацията. Нито пък беше наясно как да подреди войниците си в подходящия боен строй, за да не го разжалват и да го изпратят в нападателна част на предните линии.

А най-същественото беше, че нямаше никаква представа накъде е пътят му за отстъпление, ако ракетната му площадка наистина бъде нападната.

Тъй че наистина беше късметлия.

По-голяма част от бойците му бяха доброволци от таанската организация Ревностна младеж и бяха твърдо решени да докажат на своя командир, героя от битката за Кавит и разузнавача, разкрил на изключително героичния, изключително благородния, изключително наградения и изключително мъртвия капитан-щурмовак Сантол начина да атакува онази имперска твърдина, че са достойни за гласуваното доверие.

Преустройството се заключаваше в това, че те създадоха свои собствени правила, малко по-строги от бруталните таански разпоредби; собствени условия на живот, изключително спартански; и собствен режим. Огневи бригаден командир Хеебнер трябваше само да се измъкне по някое време от квартирата си, да даде нужните указания и да си гледа работата.

Хеебнер беше късметлия също така, тъй като нямаше вкус нито към луксозни покои, нито към облагите на чина, нито към привилегиите на властта. Бойците му от Ревностна младеж се възхищаваха на спартанския му начин на живот. Това беше истинският Стил на таанеца.

Истината се заключаваше в това, че Хеебнер беше прекалено глупав, за да си даде сметка от какво би могъл да се възползва.

Тъй като частта му беше минала на самоуправление, Хеебнер уплътняваше времето си със скитане из чукарите в търсене на добро безопасно местенце, където да се завре, когато настъпи бъркотията. Един ден с изненада откри под ракетната площадка няколко хектара отдавна изоставени овошки.

Хеебнер се въодушеви. Спомена, че по всяка вероятност в бойния арсенал липсват инструменти за кастрене. Недоумяващият му адютант реши, че Героят от Кавит възнамерява да ги научи на нещо — вероятно да разсъждават в по-различни категории.

Две смени по-късно огневи бригаден командир Хеебнер беше екипиран с косерчета, клещи, ножици и кошници и изчезна с тях надолу по склона. Неговата Ревностна младеж реши, че когато му дойде времето, ще разберат с какво се занимава.

И още една щастлива случайност: командващият адмирал на Итан, някой си Молк, проявяваше интерес към овощарството. Запита се защо на една разположена на стратегическа позиция ракетна база се нуждаят от земеделски инструменти и реши да направи изненадваща визита на въпросната база.

Слисани от оказаната чест, „ревностните младежи“ изпратиха адмирал Молк из чукарите заедно с неговия бодигард, за да разбере какво подготвя техният високоуважаван командир.

Хеебнер тъкмо броеше пъпките, като помръдваше безмълвно устни и преценяваше кой клон да подкастри и на каква точно дължина, когато чу приближаващ се тропот на ботуши.

Молк също беше голям късметлия.

Защото приблизително в същия този момент шест имперски флотилии удариха Итан.

Неуязвимите крепости и неуязвимите генерали почиват на лаврите си. Щом врагът е толкова побъркан да ги нападне, естествено само побъркани биха ги нападнали. Затова си почиваха на затлъстелите задници. Но пък нападателите не почиваха.

Командващият флотилиите имперски адмирал беше крайно разочарован, че на Итан няма никакви мощни таански кораби. След катастрофата на Дюрер всички те бяха изтеглени на Хийт за реорганизиране.

Въпреки това серията унищожителни нападения причини огромни поражения. Ракетната площадка на огневи бригаден командир Хеебнер беше заличена при първия удар; за негов и на овошките му късмет не бяха изстреляни ядрени ракети.

Това едва ли имаше някакво значение за неговите „ревностни младежи“. Оцеляха само трима от тях. При това толкова ужасяващо обгорени, че живяха само броени минути след нападението.

Когато стрелбата, пушекът и земетресенията утихнаха, стана ясно, че шест таански крайцера, дванайсет разрушителя и голям брой спомагателни транспортни кораби са раздробени върху площадките за кацане и излитане.

Итан си остана неуязвим.

Но без нито един мощен боен кораб и с отрязани от имперските сили продоволствени коридори не представляваше никакъв интерес. До края на войната Итан можеше да се справя, както намери за добре.

При същата операция бяха изолирани, парализирани и осакатени още неколкостотин таански цитадели.

Не че огневи бригаден командир Хеебнер нямаше занимание. Напротив, беше твърде зает: инструктираше командващ адмирал Молк как да се грижи правилно за овошките.

Изключително съществено занимание. Всички изолирани и забравени таанци на Итан трябваше да се хранят.

След продължилите девет месеца подробни инструктажи адмирал Молк настоя Хеебнер да започне да му казва Юки.

За адмирал Мейсън дипломацията беше дума, която може да бъде открита в речника някъде между „диплодок“ и „дисидент“. Това обясняваше отговора му, когато смятаният за неутрален конвой възрази:

„Имперски части… Имперски части… не разбирам вашата заповед да изчакам превземане. Ние сме от системите Умед. Повтарям, системи Умед. Съюзници на Империята. Товарът ни се състои от необходимо енергийно продоволствие. Моля, отговорете, край“.

Ако не беше крайно невъзпитан, Мейсън би могъл да предаде по кома съответната информация.

Че системите Умед, действително съюзници на Империята — на хартия, — се снабдяват с X количества АМ2. И че според предоставяната от агенти информация системите са въвели строга купонна система. Че приблизително двайсет процента от отпусканата АМ2 не се използва по нито един от познатите начини, а вместо това я продават изгодно на таанците.

Такъв би бил отговорът — на един добре възпитан мъж.

Но Мейсън отговори:

„Кораби Умед. До всички кораби Умед. Разполагате със седем минути. Изчакайте превземане. Всякаква съпротива ще бъде посрещната с максимална сила. До всички кораби Умед. До всички екипажи. Пригответе се да напуснете корабите. Корабите и товарите се конфискуват. Имперска ударна сила, Мейсън, край“.

Дано адмирал Мейсън не надживееше войната — това би принудило Императора да се справя с прищевките му.

— Режи — нареди Хайнис.

Войникът кимна, натисна бутона на горелката и преряза главния захранващ кабел към жилищната сграда над тях.

— Напред! — изкрещя Хайнис.

Стиснала зашеметяваща палка в едната си ръка и уилигън в другата, плюс двата си офицерски чина: майор (Имперски сили — корпус „Меркурий“ — в запас — временно) и капитан (Имперска полиция — Първостепенен — отдел „Убийства“ — постоянно), Лайза Хайнис поведе внезапното нападение нагоре по стълбите. Двамата мастодонти от Сигурността разбиха вратата точно в мига, в който Хайнис да нахлуе в апартамента.

Сивокосата възрастна жена се надигна в леглото, слисана, притиснала останките от опърпаната си дантелена нощница около кльощавите си рамене.

— Имперско разузнаване — заяви проформа Хайнис. — Андреа Хейл, арестувана сте по подозрение, че сте агент на вражеска сила. Уведомявам ви, че можете да бъдете задържана максимум шест цикъла без право на съд и адвокат. Уведомявам ви също така, че можете да бъдете подложена на военновременни техники за разпит, одобрени от съответните конвенции. Освен това ви уведомявам, че всяко съдействие, което окажете, ще бъде зачетено като изключително съществено доказателство, когато бъдете изправена пред съда.

Без да чакат специална заповед, главорезите измъкнаха възрастната жена навън и я помъкнаха надолу по стълбището.

В стаята нахлу екипът за обискиране.

Както се очакваше, откриха предавателя за броени секунди, аматьорски укрит в шкаф с фалшиво чекмедже, който вероятно беше любимата антика на възрастната дама.

Още един.

Хайнис остави екипа по доказателствата да прави снимки и слезе по стълбището.

Дотук шест. Още два.

Приблизително в един и същи момент Имперското разузнаване извърши над 12000 нахлувания. Минаха години за идентифицирането на таански агенти под дълбоко прикритие в главните светове. Но накрая всички бяха арестувани почти едновременно.

Хайнис изпитваше към себе си и към работата си дори още по-силно отвращение, отколкото след официално одобрените „изчезвания“, на които беше свидетел след провала на конспирацията, сложила началото на войната.

Щяха да поставят агентите под карантина, след което да им предоставят простичък избор: или да ги дублират, или да ги екзекутират. Военновременните наказания за шпионска дейност не се променяха.

Номерът мина. Почти веднага таанското разузнаване започна да получава абсолютно фалшиви сведения. Малкото агенти, които Империята не залови и които продължиха да изпращат точна информация, бяха заточени като двойници. Впоследствие бяха заловени, осъдени и екзекутирани наред с онези, които предпочетоха да останат патриоти на каузата си.

Рекапитулацията беше, че грижливо изградената таанска шпионска мрежа се превърна в едно от най-смъртоносните оръжия на Империята.

34.

Старши подофицер Алекс Килгър едва не изпадна в шок, когато разбра, че не само са го чули да се изказва зле по адрес на Вечния император, негов шеф за вечни времена, но и че въпросният Император присъства лично.

Императорът си позволи мразовита усмивка.

— Благодаря ти за сведенията, господин Килгър. Вероятно ще се съгласиш да отидеш в съседната стая, където ще ти бъде предоставена допълнителна информация.

Алекс отдаде безмълвно чест и мина вдървено през посочения му изход, който се отвори пред него и се затвори със съскане зад гърба му.

— В такива времена — отбеляза Императорът — човек си позволява подобни дребни шегички. Налей стрегг, приятелю.

Стен послушно отиде до бюфета и наля две чаши от питието, на което беше научил Вечния император преди години.

После поднесе напитката на Императора, който се беше разположил в едно кресло, вдигнал крака върху масичката.

— Чин-чин. — Императорът вдигна чашата си. Стен само измърмори и отпи. — Искам вие, двамата главорези, да се върнете на Хийт.

— Слушам! — отговори Стен, след като питието прочисти вътрешностите му. — Само че… когато тръгнах оттам, някои хора живо… се интересуваха от мен.

— Вече не се интересуват — каза Императорът. — Някой, вероятно впечатлен от очарователната ти усмивка, е внедрил вирус в централния компютър на таанците. Изглежда, никога не е съществувало лице на име Стен, нито пък някакъв си пожарникар Хорацио. Няма нито идентификационни номера, нито затворнически досиета, няма нищо. Някаква идея кой би могъл да е този неизвестен доброжелател?

Стен нямаше ни най-малка представа.

— Запали свещ на светеца-покровител на програмистите тогава. Който и да е той. Все едно. Ако тези обстоятелства са верни, би ли желал да се върнеш на Хийт? Питам те откровено. Предполагам, вече си се сетил какво ще е следващото ти назначение, ако ми кажеш да си гледам работата.

Стен не се беше сетил.

— Ами — предположи той, — сигурно ще стана капитан на някоя гемия някъде.

— Адмиралите не командват гемии.

— Ами какво? — измърмори Стен.

Императорът се усмихна.

— Липсва ти всякаква наблюдателност, Стен. Помисли! Колко от моите гурки с глупав и нелеп вид с бели ръкавици имаше на платформата, когато стъпи на нея?

Осем, спомни си изведнъж Стен.

— Точно така. Четири пича, ако си просто офицерче. Осем, ако ти туря още една звезда на пагончето.

Без да чака покана, Стен се надигна, наля си още една чашка стрегг, обърна я на един дъх и отново я напълни, докато се съвземаше.

— Ако не се върнеш на Хийт, ще получиш ескадра разрушители и може да станеш още един от многото смели командири, които ще получат няколко хубави медала и с които ще се гордея открито по риалитата. Стен, не мога да се оплача от липса на герои. Но имам нужда от човек, който е наясно с това, което се случва на терена на врага.

Ескадра разрушители, помисли си Стен. И звезда. Това беше повече, отколкото си беше мечтал. Преди години бе решил да стане професионален боец. В края на краищата смяташе, че ще получи ако не надгробен камък, поне някоя достойна за уважение рана и ще се пенсионира като полковник — а като се вземе предвид обучението му във военноморските сили, като председател на яхтклуб.

Императорът наля чашката си. Мълчеше.

Разбира се, продължи размишленията си Стен, бих могъл сериозно да поразритам таанците. Зная как функционира това, което минава за техен интелект. Начело на боен кораб мога да направя всеки таански кораб или формация на пух и прах. Но, както вече каза Императорът, има и други, които могат да го направят.

— Защо? — попита той с толкова безизразно лице и глас, сякаш се обръщаше към някой таански надзирател.

— Агентите, с които разполагам на Хийт, са чиновници. Моите тъпи мрежи са на ниско ниво и, предполагам, дублирани от таанците. Това е един от проблемите. Твоят дундест колега може да ги поразтръшка, ако реши да се върне. Имам нужда от някой, който да действа на Хийт като мой личен агент. Вече сме стигнали, съгласен съм, ако не началото на края, то поне края на началото. Търся някой, който да може да шпионира и същевременно да се държи като дипломат. Между другото, не те превъзнасям. Ти си поне с един век по-млад и с няколко акции повече изцапан с кръв от представата ми за идеалния човек. Махони от времето, когато си го срещнал за първи път на Вулкан — не се изненадвай, малко поопресних паметта си предварително, — би бил идеалният. Но той е старичък и прекалено добър като командир на флота, за да го хабя на Хийт. Не се обиждай. Достатъчно приказки изхабих, докато си мислиш. Време е за решение!

Стен вече го бе взел. Освен че вероятно щеше да е по-полезен на Хийт, отколкото като самодоволен командир на разрушител, имаше и някои неща, с които искаше да се занимае лично. Например затворниците в Колдиез.

— Благодаря, адмирале — каза Императорът, без да дочака отговора му. — Пичовете от разузнаването ще те инструктират и ще подготвят плана за проникване.

Стен стана.

— Предпочитам сам да реша как да проникна там.

— Изборът е твой. Както вече казах, този път единственият ти началник съм аз. Всички заповеди, които ще получаваш, ще са от мен. Как ще ги изпълняваш и дори дали ще ги изпълняваш е твой избор. Ти си човекът, който върши работата. О, да, за малко да забравя. Махони предаде за теб нещо, което може да ти е от полза. Каза, че в Колдиез имало един затворник. Соренсен, ако не се лъжа. Така ли е?

Стен кимна. Спомняше си много добре усмихнатото лице на фермера. Двамата с Алекс бяха спорили часове дали Соренсен е боен компютър на „Богомолка“.

— Така — продължи Императорът. — Махони каза да ти предам, че кодовата дума на Соренсен е „Сайдер“. Дано да свърши работа.

Ако стигнеше до Колдиез, това щеше да свърши доста работа. Стен се усмихна. Но Императорът още не беше приключил.

— Една услуга?

Стен зачака.

— Ако решиш да свалиш тъпото правителство, недей да слагаш на власт някой антропоид, който обича стрегг и не говори на моя език. Или пък ако ще го правиш, първо ме уведоми. Разбрано?

Стен се усети, че отдава чест на бързо затварящата се врата.

Оставаше му само да получи подробните инструкции, да изслуша разясненията на Килгър по въпроса защо е добра идея да се върнат на Хийт и след това да издири Уайлд и да му каже, че времето за изчакване на неутралните контрабандисти е изтекло.

35.

Волмер, медиен магнат и член на Личния императорски съвет, много се гордееше с многостепенните си умствени способности.

Можеше да стои съвсем невидим в някой тъмен ъгъл на бушуващия „Варварски ад“, един от най-шумните барове край доковете на Соуард, пристанищен град на Първичен свят, и да размишлява по сериозни въпроси, без да се смущава от шума, незабележим за останалите посетители.

На едно ниво обмисляше какво би могла да му донесе тази нощ. Не беше чувал израза „полиморфно перверзен“ и щеше да му е доста неприятно, ако чуеше някой да го използва по негов адрес — разбира се, след като провереше значението на думата „полиморфен“.

Но това беше само едното ниво. С несметно богатство и възможности да плаща за безопасен, чист и спокоен секс от всякаква категория, той намираше за по-интересно да търси партньорите си сред измета. За него да свърши размазан в някоя канавка, пребит или измъчван беше също толкова удовлетворяващо, колкото и това да се събуди до невероятно красив и ненаситен сексуален обект. Това бе неговият таен живот, който само два процента от топрепортерите му познаваха и осмиваха. Веднъж чу слуха, че Вечният император имал същите навици, и уволни шестима журналисти за това, че не успяха да го докажат. Така или иначе, най-малко веднъж в месеца Волмер даваше по два свободни дни на телохранителите и обслужващия си персонал и се измъкваше надлежно дегизиран през един таен изход от имението си, за да потъне маскиран като „един от народа“ в бурното море на живота.

Смяташе, че успява да се смеси идеално с подземния сексуален свят и че не го приемат за нищо повече от загадъчна личност. В действителност го смятаха за перверзник. Съвсем наскоро обаче се бе разнесъл и друг слух, които щеше да доведе до определени действия точно тази вечер.

Вторият пласт на мозъка на Волмер обмисляше неотдавнашната среща на Земята със Суламора и останалите. Струваше му се, че може би е реагирал малко прибързано. Вероятно Суламора и останалите бяха обмислили бъдещите си проблеми по-внимателно от него. Вероятно не би трябвало да казва нищо или пък да прояви по-голям интерес, ако, хрумна му внезапно, изобщо ги бе чул правилно. Може би беше направил неточни заключения. Похвали се наум, че допуска всички възможности, дори тази, която не беше особено приятна за егото му.

Точно този вид мислене, каза си той, му помагаше да е толкова успешен и уважаван медиен магнат.

Така и не разбра, че служителите му го наричат Дъртия празнодумец — термин, чийто произход се губеше в праисторията на журналистиката и означаваше човек, който дрънка безсмислици и не е в състояние да вземе никакво решение.

Но ако разбираше правилно нещата, продължи разсъжденията си Волмер, нямаше ли да е по-добре да уведоми Императора за подозренията си? Всъщност не бяха подозрения. В действителност нямаше кой знае какво за уведомяване. Да предположим, че бе разбрал погрешно това, което казваха Суламора и останалите. Нямаше ли да заприлича на кръгъл идиот, на истерик, ако обезпокоеше Императора по повод случилото се?

Може би, заключи той, не трябваше да прави нищо. Може би трябваше отново да се свърже с Танз и да остави ситуацията да се развие.

Да. Това беше правилното поведение.

Доволен, че за пореден път е стигнал до решението да бе измъкне, той насочи основното си внимание към предстоящите удоволствия.

Заслуша с интерес красивия младеж, който се приближи до него на бара и заописва зашеметяващи сексуални партньори, сред които не на последно място беше самият той. Волмер обмисли възможността, но бе заинтригуван много повече от разказа на младежа за някакви твърде странни събития сред персонала на една болница, съсредоточени около моргата й.

Красивият младеж наистина беше на разположение. Но не като жиголо. Неговите услуги всъщност имаха много по-висока цена и бяха свързани най-вече с разчистването на неприятности.

Наскоро разпространилият се слух за перверзника беше, че е нещо повече от онова, което изглежда. В действителност беше ченге под дълбоко прикритие. Иначе защо през последния месец бяха арестувани, обвинени и осъдени по бързата процедура шестима от едрите сводници в Соуард?

Слухът — тръгнал неизвестно откъде — обясняваше всичко идеално.

Тъй че беше съвсем логично шефовете на престъпния свят, всеки от които се смяташе за по-всяващ ужас и важен, отколкото беше в действителност, да обявят открита поръчка за убийството на перверзника. Красивият младеж се бе наел да я изпълни.

След два часа, докато Волмер слушаше пиян и очарован описанията на младежа за некрофилски удоволствия, бе умело зашеметен с удар с торбичка с пясък под лявото ухо, джобовете му бяха претърсени, а бижутата и ботите — откраднати. След това изпадналият в безсъзнание Волмер беше преметнат през перилата и се сплеска върху бетона — падна все пак от четвъртия етаж.

След като — чак след два дни — откриха тялото и полицията беше уведомена, Танз Суламора изрази съответното си възмущение. Заяви, че ще плати от джоба си за разширяването на периметъра на дейността на патрулите за сигурност на корабите отвъд района на доковете. Ужасният инцидент без съмнение се дължал на това, че уважаваният журналист Волмер, който обичал да си върши работата лично, бил провеждал свое собствено разследване във връзка с корупцията, която блокирала усилията за водене на успешни военни действия. Суламора дори обяви награда за задържането на наемниците, убили приятеля му.

36.

Четиримата таански офицери гледаха навъсено Сен Клер. Дори в лъскавите си парадни униформи бяха застрашителни и злокобни. Без дори да поглежда към пагоните им, от кройката на куртките и препасаните на кръста блестящи патлаци тя разбра, че са от високите чинове. Изпълваха малкото преддверие и Сен Клер трябваше да превъзмогне импулса си да побегне. Лицата им бяха надянали обичайното свирепо заплашително изражение, което таанските длъжностни лица използваха, за да си проправят път.

Вместо да побегне, Сен Клер ги поздрави с най-подкупващата си усмивка.

— Уважаеми — каза тя. — Оставете оръжията и удостоверенията си на входа.

И после ги поведе към главната зала на „Котън Клъб“, най-недостъпния и преуспяващ комарджийски ад в район Шабоя на Хийт.

И всичко това е мое, само мое, триумфираше Сен Клер, докато наблюдаваше гладката мускулеста канара, която бе наела за управител, да изпълнява представлението си от поклони и реверанси, което правеше приемлива цялата процедура, през която трябваше да преминат таанските офицери, за да влязат в достъпния само за членове клуб. Само за няколко секунди щяха да проверят чиновете им и възможностите им за плащане и да маркират и приберат в сейф оръжията и пелерините им. След това те щяха да оставят отпечатъци от пръстите си върху договора за членство, който поставяше „Котън Клъб“ на първо място в списъка на кредиторите дори при най-малкия симптом за финансови затруднения. И всичко това придружено с усмивки и шеги, които със сигурност щяха да разчупят и най-дебелия слой мрачно настроение, което таанците, изглежда, предпочитаха на обществени места.

След секунди вратата, водеща към казиното на приземния етаж, се отвори безшумно и четиримата смеещи се таански офицери се гмурнаха в ликуващата тълпа знаменитости, които нямаха търпение да продадат душите си за ядене, пиене и комар при Сен Клер, тъй като на следващия ден можеше да разберат, че са ги назначили „доброволно“ за цели на някой имперски крайцер.

Чу се звън на старовремски механични звънци, обявяващи пристигането на новите клиенти. Сен Клер направи знак на управителя да ги поеме. От този час на нощта гостите щяха да са просто клиенти и нямаше нужда Сен Клер да ги наблюдава.

Последва таанците в казиното. Беше време да провери как вървят нещата. Не че проверката й отнемаше много време — заведението кипеше. В края на нощта, пресметна Сен Клер, в касата й щеше да има нов рекорд по постъпления.

„Котън Клъб“ бе едно от многото казина на няколко етажа, които образуваха комарджийската ивица на район Шабоя. Но между нейния Клуб и останалите имаше две, не, три големи разлики: 1. Процентите бяха честни. 2. Процентите бяха честни. 3. Процентите бяха честни. От големия си опит Сен Клер знаеше, че печалбата от вложения процент за заведението е повече от достатъчна за всеки глупак. Всеки път, когато някой от конкурентите й обереше клиент, го губеше завинаги за сметка на Сен Клер.

Тъкмо заради нечестността на предишния собственик „Котън Клъб“ бе станал нейна собственост. Предишният собственик, както и повечето от управителите на останалите казина в района, се бе оказал неспособен да плува срещу новото икономическо течение, наложено от войната. Със затягането на механизмите на предлагането и властта, вместо да потърсят нови начини да поддържат задоволството на клиентите, казината вдигнаха процентите на машините за хазарт, докато бе станало почти невъзможно да се печели, след което затегнаха коланите, като намаляваха работното време, докато много от тях просто не затвориха врати и не напуснаха бизнеса.

Ако Сен Клер бе оглеждала положението от чисто делова гледна точка, вместо да се опитва да намери хубав и приятен начин да се скрие на най-очевидното място, докато с Л’н се спасят, пак би стигнала до същите изводи.

Войната създава недостиг, това бе вярно. Но от друга страна, недостигът означава просто че цените се покачват. Още по-важното е, че по време на война бизнесът с пороците винаги процъфтява. Това бе икономическата крива, която Сен Клер бе запомнила още преди да навлезе в пубертета.

Сей Клер пое клуба само няколко седмици, след като двете с Л’н избягаха.

Самото бягство им отне много малко време. Сен Клер бе зарязала плана да бъде богата кучка, преследваща плячка, още в момента, в който реши, че единствената възможност на Л’н да оцелее е да бъде нейна съучастничка в бягството. Трябваше да се довери на късмета и да импровизира. Никой фалшив документ за самоличност не можеше да послужи при всевъзможните обстоятелства, в които можеха да попаднат, затова тя не носеше никакви документи.

Блъфирането щеше да е визитната й картичка.

Щом излязоха от тунела, незабавно тръгна към най-близката гара на гравитационния влак. С поведение на човек, нетърпящ никакво възражение, принуди чиновника на гишето да й продаде билет за първа класа право до центъра на града без необходимите документи.

— Разрешително за пътуване? Порционна карта? Приятелю, забрави ли, че вече ти обясних, че съм ги загубила? Сигурно очакваш да страдам заради безотговорността си, а? Добре тогава. Щом това те прави щастлив, страдам! Виждаш ли как страдам? — Тя събра дланите си в молитвен жест и леко сведе глава пред чиновника. — Ето! Надявам се, че вече си доволен. А сега ми дай тия проклети билети!

Пълната липса на раболепие в поведението й окончателно сащиса чиновника. Ако се съдеше по дрехите й, очевидно беше адски богата. Или пък любовница на някой таански офицер, чийто чин изобщо не би искал да узнае. Даде й билетите, без дори да пита защо са и необходими два. Реши, че има нещо общо с дребното странно розово космато създание, с което беше. Понякога богаташите наистина купуваха места и за домашните си любимци.

А после, докато генераторите на гравитационния влак извиваха в остър писък, Сен Клер и Л’н чуха високоговорителите на гарата да изпращяват. Последваха резки заповеди. Пронизителният звук на генераторите стихна до тихо жужене. След това до ушите им стигна тропот на тежки стъпки. Сен Клер се зарече да не вдига очи, когато чу властен глас да разпитва със строг тон пътника пред нея. Усети, че Л’н трепери от страх, и прокара разсеяно пръсти през козината й, за да я успокои, но това не помогна особено.

Властният глас крещеше. Пътникът хленчеше. Л’н се задави от тихо стенание. Сен Клер се вторачи против волята си… право в очите на облечен в черна униформа таански главорез.

Никога нямаше да забрави тези очи. Имаха цвета на дънна риба. Сякаш я поглъщаха. След това Л’н. И отново нея. Рибоокият пусна документите в скута на пътника и тръгна право към нея. Сен Клер се опита да се усмихне с подобаваща за ролята й надменна усмивка — поне се надяваше да е такава. Подготви се да бръкне в джобовете на роклята си, за да потърси несъществуващите документи.

Мъжът спря точно пред нея. И се приведе напред. След това изненадващо се усмихна широко — видяха се отвратителни черно-жълти проядени зъби.

— Мац-пис-пис — измърмори той. — Мац-пис-пис.

След което започна да гали и пощипва Л’н!

— Виж ти! Страхотно животинче! Каква порода е? Обичам котките! С жената имаме над трийсет. Ха! Може да се каже, че сме тяхна собственост, нали?

И не преставаше да гали и пощипва Л’н. Сен Клер издаде нещо средно между смях и сподавен плач; опитваше се да втълпи на Л’н: „Мъркай, по дяволите, мъркай“.

И Л’н замърка, спасявайки по този начин собствения си живот и живота на Сен Клер в този може би единствен случай на телепатия между различни видове в историята на Империята.

А след като започна да мърка, не спря по време на целия разговор. Сен Клер лъжеше. Рибоокият се съгласяваше. След известно време той й махна с ръка да не се притеснява, докато тя се преструваше, че търси несъществуващите си документи, и си тръгна ощастливен с една чудесна история таанец. Щеше да я разкаже на чудесната си таанска съпруга.

— Вече може да спреш да мъркаш — прошепна накрая Сен Клер на Л’н.

— Няма да го направя дори с риск за живота ти — прошепна й Л’н. — Смятам да продължа да мъркам поне през следващите петдесетина години. И ти би трябвало да мъркаш, ако знаеш какво е добро за теб.

Сен Клер осъзна, че Л’н не е разбрала, че са я взели за домашен любимец. И слава Богу. Щеше да изчака, преди да осведоми косматата си приятелка по въпроса. Но, Боже Господи, каква ли експлозия щеше да последва, щом разбереше!

По-късно, след като Сен Клер обясни и изтърпя гнева й, не можа да се сдържи да не попита:

— Преди това знаеше ли да мъркаш?

— Не — отвърна Л’н. — Нито пък бях чувала за котки!

— Тогава как…

Л’н помръдна пухкавото си розово рамо.

— Не зная. Просто се съсредоточих и… започнах да мъркам, по дяволите! Сега ще спреш ли да дрънкаш за това, преди да ти покажа за какво могат да служат зъбите ми?

Това се оказа повратната точка в живота на доскоро срамежливото създание Л’н. Нямаше връщане назад.

Щом стигнаха центъра, Сен Клер почувства инстинктивно влечение към Шабоя. В район, в който пороците едва ли впечатляваха някого и всички бяха затънали до кръста в корупция, полицаите обикновено пренебрегваха престъпниците и техните жертви. Енергичните мерки най-често се предприемаха срещу добре познати типове, които не са „кихнали“ достатъчно, за да останат в бизнеса. Активите преминаваха от едни ръце в други и всичко си оставаше постарому.

Сен Клер намери един вертеп, в който да се заврат, и започна да обикаля. Първите ден-два си пилееше времето с игри на дребно, за да загрее и да увеличи купчинката си от активи, След това нахлу в казината. Незабелязано ги обиколи едно по едно — губеше малко на едно място, печелеше малко на друго, но задължително без да се набива на очи. Намери онова, което търсеше, в „Котън Клъб“. Оредяващата клиентела и люпещите се стени й дадоха да разбере, че заведението е на път да затвори врати. Известно време поигра на машините за зарове, които ставаха само за губене на време — наблюдаваше посетителите.

Веднага разпозна собственика. Възрастен красив мъж, обичаше да се облича доста екстравагантно. Установи, че прекарва малко време сред гостите, само когато от време на време се появеше нов очевидно заможен комарджия, за да играе с големи залози.

Собственикът го поздравяваше лично, след което двамата изчезваха към следващия етаж, където Сен Клер просто знаеше, че е сериозната игра. Дойде моментът да действа. Инвестира значителна част от съдържанието на кесията си за най-екстравагантните и предизвикателни дрехи, които можа да намери, след което се върна в казиното.

Собственикът веднага я забеляза. Последва малък флирт и размяна на повишаващи апетита реплики. И двете страни използваха леката сексуална интрига, а да изпитат комарджията в другия. Последва предложение.

Малко по-късно беше въведена в офиса на собственика. Щом влезе, се почувства като у дома. В центъра на масата беше мизата. Но не се състоеше от смешните пари, които таанците наричаха кредити. Вместо тях имаше редки скъпоценни камъни и екзотични дрънкулки от тежки минерали. Имаше и пачки наподобяващи пергамент хартийки, които можеше да са единствено имперски облигации и нотариални актове за недвижима собственост.

След седмица денонощни игри тя изпрати с поклон собственика от собствения му офис, вече като притежателка на неговия нотариален акт за клуба. Всички предмети, от които се състоеше мизата, също бяха нейна собственост. Очакваше блъфиране с употреба на сила и се беше подготвила — беше скрила миниатюрен пистолет в широкия ръкав на блузата си. За нейна изненада мъжът, изглежда, нямаше кой знае колко против случващото се. Каза, че отдавна мислел, че е дошло време да продължи нататък и че картите, които всички боготворяха, са го потвърдили.

На масата имаше още един нотариален акт, който се оказа много по-ценен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Беше за привидно безполезния товар на един музеен кораб, застигнат от войната насред курса си.

Още щом двете с Л’н строшиха кофара и влязоха в ръждясалия трюм, Сен Клер надуши миризмата на пари. Вътре имаше пътуващо изложение на древно земно казино: механични покермашини, маси за игра на зарове, бингомашини, рулетки, колоди карти за игра от истинска хартия. И купища, купища видеокниги за начините, по които древните хора бяха пилели парите си преди хиляди години.

Сен Клер изчисти „Котън Клъб“ от покрива до партера, след което монтира машините. Изкушението на честните проценти и старомодното комарджийство привличаха клиентите, като мърша хиени. Играчите бяха сигурни, че не могат да бъдат измамени, защото електрониката беше малко. Нещата, които издаваха звуци като „щрак-щрак“ и „фюуу“, се смятаха за по-надеждни и подвластни на законите на късмета, отколкото компютрите, които ти говорят, заблуждават те и манипулират реалността в стила на риалитата, като безспирно поглъщат паричките ти.

От самото начало Сен Клер реши, че заведението ще е за възможно най-ограничен кръг клиенти. Вместо ярки неонови надписи постави над входната врата само една малка скромна табела: „Котън Клъб. Само за членове“.

Сен Клер се промъкваше доволна от себе си между по-неугледно облечените клиенти, които обикновено изпълваха приземния етаж. Забелязваше кое върви както трябва и — което беше не по-малко важно — кое не върви както трябва, ако изобщо нещо не вървеше както трябва. Покрай стените на залата бяха подредени измъкнатите от кораба-музей едноръки бандити. В тази зала те бяха сред най-големите източници на приходи, като отстъпваха само на масите за зарове, а непосредствено след тях бяха бакарата и маратонските игри на бинго, чиято цел беше джакпотът, който нарастваше постоянно, тъй като нито един от простоватите клиенти-работници не можеше да устои на изкушението да заложи кредитите си.

За да се поддържа някакъв респект към класовата и социална йерархия, центърът на залата беше зает от издигната и оградена с въжета платформа, на която постоянно се играеше вист с големи залози. За да осигури непрекъснат поток от играчи на вист, Сен Клер взимаше минимална такса за място край масата и не прибираше процент от печалбата за заведението.

Сервитьорки в предизвикателни униформи се навъртаха постоянно около клиентите, предлагаха им коктейли, наркотици и по нещо за хапване. В мирно време всичко това би било безплатно, но в такъв момент клиентите бяха толкова доволни, че изобщо им се предлага нещо, че плащаха с удоволствие. Заведението имаше два изхода. Клиентът можеше да излезе или направо на улицата — след като премине през бордей, където момчета и момичета за удоволствие изсмукваха останалите му кредити, — или да изкачи стълбите към следващото казино, в което цените и класата на клиентелата бяха по-високи.

Предишният собственик беше използвал почти същата схема с по едно работещо казино на всеки от трите етажа и нощен клуб-ресторант на покрива. Той обаче си служеше с отделни входове и асансьори, за да раздели бедните клиенти от средната класа и средната класа от богатите. Едно от първите неща, които направи Сен Клер, когато пое заведението, беше да махне асансьорите и отделните входове. Всички трябваше да изминат един и същи път, за да стигнат до последния етаж, като без нито едно изключение оставят парите си на всеки един от етажите.

Сен Клер изкачи стълбите, за да се увери, че на всеки етаж горилите отсяват неплатежоспособната плява от зърното. Второто казино беше ориентирано към рулетки, игри на карти с по-високи залози и маси за крап. На следващия етаж се играеше само с покана на прости игри на карти, най-вече покер, вист, транг, бейзик и бридж.

Нощният клуб се намираше на последния етаж. В него нямаше куверти, нито минимална консумация. Идеята беше на Сен Клер. Цените, които искаше за храна, напитки и секс с момчетата и момичетата за удоволствия на клуба, бяха астрономически дори за тези инфлационни времена. Всичко останало по отношение на нощния клуб беше идея на Л’н. Беше го проектирала по такъв начин, че клиентът и придружителят му да се сащисат още на входа. Сен Клер също се сащиса, макар че беше наясно какво да очаква.

Остана поразена от разноцветните светлини, които се спускаха, въртяха, движеха се по спирала и изпускаха дим, обгръщаха ума на клиента в мека ръкавица и го предаваха в ръцете на момчетата и момичетата за удоволствия, които танцуваха, пееха и лудуваха на трите сцени. Още щом зърна прашната стая, изпълнена със скърцащи високотехнологични столове, Л’н разбра, че е на път да открие нова форма на изкуство, едно живо изкуство, което да ангажира всичките мощни таланти, които беше развивала години наред. Използваше всякакви източници на светлина, но изглежда, извличаше най-много от по-естествените ефекти на резисторните вакуумни крушки и най-вече от свещите и фенерите, чиито горящи центрове фокусираше в движещи се огледала, разделяше с помощта на призми и след това събираше отново, за да насочи натам, накъдето си пожелае.

Л’н контролираше всичко от един компютърен пулт в тъмния ъгъл на клуба близо до вратата, която водеше към техните лични покои и офиси. В началото беше спуснала завеса пред пулта, но щом натрупа самоувереност, я свали. Ако някой погледнеше към нея, щеше да види как свири на таблото с цялото вдъхновение и драматизъм на концертиращ пианист.

Сен Клер си пробиваше дискретно път през залата, за да не притеснява клиентелата. Когато я видя, Л’н превключи няколко лостчета, завъртя едно контролно колело и усили светлините до по-високо кресчендо. След което й кимна към вратата.

Някой я чакаше в кабинета. Сен Клер попита с мимика кой, но Л’н само се усмихна в отговор. Беше твърде загадъчно. Сен Клер закрачи по коридора към вратата на кабинета. Не си спомняше да се е отваряла. Но би трябвало да се е отворила, защото в средата на стаята стоеше Хорацио — с огромна усмивка на лицето. Сен Клер извика, разхълца се и с един скок прекоси стаята и се хвърли в обятията му. Целуваше го по врата, по косата и навсякъде другаде, където можеше. Хорацио правеше същото, докато изведнъж една топлина в слабините й не я върна към действителността. От всички мъже, които беше срещала, този беше начело с голяма преднина в списъка на онези, които мразеше. Гадният тип сигурно беше тук, за да…

Сен Клер го отблъсна грубо и заби пръст в гърдите му. Очите й блеснаха.

— Виж какво, копеле. Не съм част от тъпата ти армия! Цивилна съм. И не можете да вземете и една хилядна от това, което сме си изкарали с труд. Ясно ли е, мой човек?

Стен остана с отворена уста. Какво изобщо го интересуваме всичко това? А и беше не по-малко объркан от току-що случилото се от нея. Какво всъщност й ставаше на тази жена?

— Това ми е ясно.

— Сигурно си мислиш, че си дошъл да ме спасяваш. Само че си помисли още веднъж, приятелю! Сложила съм предаватели, които тръбят „SOS, това са нашите координати“ на половината товарни кораби от таанската търговска флота. Макар да не разбирам защо на имперските тъпаци им трябваше толкова време. Тук съм се уредила добре. И мога да предложа страшно много неща. Ами че сред нашите клиенти има генерали, адмирали и…

— Зная — каза Стен. — Получихме съобщението ти.

— Я повтори, мамка му! Какви ги бръщолевиш? Кой и какво съобщение е получил? Кога?

Изведнъж Сен Клер разбра. Стен се усмихна: любуваше се на великолепната й външност — беше великолепна дори когато долната й устна почти докосваше пода от изненада.

— Да започнем цялата работа отначало — каза той. — Първо, да се представя. Ако някой ме нарече още веднъж Хорацио, Големия X или нещо друго, започващо с „х“, ще го убия. Казвам се Стен. Дотук с „момчето среща момичето си“. Как искаш да продължим оттук нататък?

Сен Клер понечи да каже нещо изключително саркастично и остроумно. Разполагаше с поне шест добре изпитани начина да кастрира този непоносим малък… Само че той се беше оказал някой друг, нали така? Беше…

Тя преглътна язвителната си забележка. Само погледна Стен в очакване.

Добре, че бюрото в кабинета беше музейна реликва. Защото случилото се след това сигурно се беше случвало върху него безброй много пъти.

37.

Казваше се Шапел.

Съвсем доскоро беше ръководител движение на едно от най-натоварените летища в Империята. Като повечето останали ръководители движение беше много млад и много старателен. Съпътстващото кариерата му напрежение му гарантираше, че ще изгори докъм четирийсетата си година. За разлика от повечето от останалите ръководители движение обаче, за него космодрумите представляваха всичко в живота. Прекарваше цялото си свободно време в обиколки на летището. Беше пребродил околните хълмове безброй пъти. Беше влизал във всички сгради край летището. Хвалеше се — единствено пред самия себе си, понеже беше невротично срамежлив, — че дори всички радари, лазерни измервателни устройства и други системи за наземен контрол да блокират, ще успее да приземи кораб само със собствения си мозък и глас. Можеше да си представи визуално „своето“ летище от всеки ъгъл и при всякакви атмосферни условия.

От притежанията си Шапел най-много се гордееше с две холограми. Едната беше на императорската яхта „Нормандия“, кацаща на „неговата“ писта, а другата — портрет с автограф на Вечния император. Неговият вожд, когото той беше приземил безопасно. Разбира се, автографът върху портрета беше машинен, от онези, които пресплъховете на Императора редовно раздаваха като част от поредната показна обиколка.

Шапел беше разбрал, че неговите умения са оценени, когато неочаквано беше повишен и прехвърлен на главния космодрум на Първичен свят. Той незабавно започна същата програма за самообучение, която вече бе използвал. Може би прекият му ръководител не разбираше това, което правеше. Или пък манията на Шапел се задълбочаваше. Все едно. Ръководителят кротко беше предложил Шапел да си вземе кратка отпуска, без това да се отрази по никакъв начин върху служебното му положение. Понеже… изглеждал толкова напрегнат. Може би не би било зле да се консултира със специалист. Шапел едва се сдържа да не го удари. Вероятно мъжът беше прав — за това, че Шапел е прекалено погълнат от работата си. Но естествено не беше прав, че Шапел има нужда от психолог или дори психиатър. Да, ще си вземе отпуска, съгласи се той.

Та така агентите на Танз Суламора попаднаха на очарователния профил на Шапел.

Отпочинал и готов да се върне на работа, Шапел получи факс в апартамента си в многоетажния жилищен комплекс, че е пуснат в безсрочен неплатен отпуск. Набра смелост да се обади по видеотелефона в отдела и да попита защо.

— Мотивите са поверителни.

Поверителни, зачуди се Шапел. Защо? Кой би могъл да си позволи подобно нещо? Кой му дава право? Никой… освен… и очите му се спряха върху усмихнатия портрет на стената. Защо?

Той беше най-преданият поданик на Императора. В края на краищата не беше ли предотвратил евентуалното разбиване на „Нормандия“?

Остана часове наред в малкия апартамент, взираше се в портрета. Едва докосваше оскъдните порциони от социалните служби, които се плъзгаха през отвора за храна. Трябваше да е някаква грешка.

Реши да посети библиотеката. Може би трябваше да научи повече за своя Император.

Докато отсъстваше, апартаментът му беше посетен.

Бяха минали няколко часа, след като се прибра, преди да го забележи. Същият портрет, който винаги бе смятал, че му се усмихва благосклонно, го гледаше с известна злонамереност. Блясъкът в окото на Императора не беше блясък на благосклонен лидер, а на човек, комуто е забавно да си прави неуместни шеги с най-верния си поданик. Да. Може би беше в грешка по отношение на Императора. Историите, които прочете, подсказваха, че Императорът е нещо повече от глава на вселенското семейство.

Трябваше да разбере повече.

Апартаментът му отново беше посетен. И портретът на Императора отново се промени.

Това беше, осъзна Шапел, лицето на цялото зло. Беше се оказал глупак. Щеше да служи по-добре на Империята, ако беше оставил „Нормандия“ да се разбие.

Същата нощ започнаха гласовете.

38.

Срещата би трябвало да е рутинна, третата на Килгър за деня. Всичко, което трябваше да направи, беше да изчака кротко в апартамента на диспечера, докато той се прибере. След като се съвземе от шока, Килгър щеше да му се извини, че е позволил връзката с него, един от най-ценените агенти на таанското контраразузнаване, да прекъсне. Но, щеше да обясни, неговият контрол се е оказал спешно необходим в район на бойни действия и, за съжаление, е настъпил известен безпорядък. Сега той, старши специалист Фох, го активира наново.

Всичко ще е постарому. Ще продължи да докладва за всякакви антитаански настроения на работното си място и, най-важното, да описва точно как същите се отразяват на производителността на фабриката. В тази война нямаше нищо по-важно от това да не прекъсва производството на Империум X, използван като защитно устройство за Антиматерия 2.

Единствената промяна, както Килгър щеше да информира със задоволство мъжа, бе, че висшестоящите са одобрили увеличение на малката сума, която се изплаща на диспечера. А след постигането на окончателна победа над Империята на мъжете и жените като него, чиито жизненоважни задължения бяха далеч от фронта на бойните действия, но имаха не по-маловажно значение за скорошната победа също като тези на най-отличените герои, щяха да бъдат връчени заслужени медали.

И прочие, и прочие, и прочие.

Естествено нямаше нужда да обърква горкия човечец, като му разкрие реалното положение. Ако се чувстваше доволен като доносник на таанското контраразузнаване, Килгър щеше да му оказва цялата възможна подкрепа.

Така че работата се изчерпваше в изкачване по аварийния изход, повдигане на райбера на прозореца и влизане в апартамента. Може би, надяваше се Килгър, човекът имаше малко студен алк. От шпионския занаят, помисли си той, човек ожаднява.

Намери отворена кутия с нещо с вкус на соево вино. Беше гадно, но Килгър продължи да отпива малки глътки, докато се запознаваше с апартамента и повдигаше, местеше и проверяваше с ръкавици.

Вдигна една лампа и тъжно изцъка. След това върна кутията в огромния хладилник и отново мина през прозореца, без да оставя следи, че е бил в стаята.

По пътя до най-близката спирка обмисляше различни възможности.

Много интересно, мислеше си той. Сигурността тук е съвсем слаба, ако въобще я има. А горкичките работници извират от тез’ тръби кат’ попови лъжички.

Жалко, ако някой дребен диспечер, който случайно си има бръмбар в апартамента, дет’ хич не му е там мястото, се изпречи на пътя им.

Така беше станало. Заради него.

Килгър се запъти към следващия адрес. Не беше зле. Трийсет агенти досега. Петима вече не бяха сред живите, трима си изпуснаха нервите, двама станаха двойни агенти. Останалите си жужаха, доволни отново да са на пост, и докладваха каквото им бе наредено на всяка шпионска служба, от която Алекс сметнеше за подходящо да бъдат наети.

Стен се полюбува бегло на отражението си в голямото огледало. Помисли си, че изглежда доста елегантен в този костюм, макар да беше с една идея по-крещящ за вкуса му. Но големите гангстери никога не са били известни с изискаността си. Нагласи почти незабележимо яката на ризата си, отпи глътка бренди и се облегна, изчаквайки следващия ход на Конъл.

Сделката изглеждаше проста. Конъл имаше запечатан склад, пълен с високопротеиновата каша, която таанските военни използваха за повишаване на корабните дажби.

Стен искаше да закупи въпросната каша.

Порядъчна сделка — на черния пазар.

Как се беше сдобил Конъл с кашата не беше грижа на Стен.

Стен предложи оферта с няколко единици на кило по-висока от цената, която Конъл можеше да получи от останалите търговци на черния пазар, и много над тази, която биха платили таанците.

Освен това беше готов да плати в твърди имперски кредити.

Подробна информация за случилото се на Дюрер все още липсваше. Но предприемачите бяха чули лоши неща. Освен това не се палеха особено по сделки с инфлационната и основана на вярата валута на таанците. Дори последните да успееха да спечелят, нима имперските кредити щяха да загубят стойността си? Никой не допускаше, че това би могло да се случи.

Освен това имперските кредити бяха устойчиви на атмосферни и други влияния и след като бъдеха заровени под белведера в имението, нямаше опасност да се износят, скъсат или да ги съсипят гризачи. Фактът, че притежаването на кредити те прави кандидат за бесилката, не тревожеше никого. Най-много да се наложи даване на подкуп.

Конъл прокара пръст по чашата си.

— Интересно предложение. Може ли да задам един досаден въпрос?

— Може.

— Носят се няколко интересни истории за миналото ти.

— Чувал съм някои.

— Връзки със самия Таански съвет, чух да казват. Човек със собствена армия, довери ми някой. Много, много интересно.

— Може би една-две са достоверни — подметна Стен.

— Може би.

Конъл не продължи с въпросите. Беше попитал само за да прецени реакцията на Стен. Разбира се, не получи никаква.

— Да се върнем на сделката. Нямаш репутация на глупак. Така че, предполагам, имаш представа за реалната пазарна стойност на моята високопротеинова каша.

— Имам. Оферта за доставка от тази сутрин седемдесет и пет единици на килотон.

— И въпреки това предлагаш осемдесет. Интересно. Ако ти не си глупак, и аз не съм. Приемам офертата.

Конъл получи парите след по-малко от час и продължи почти доволен по пътя си. Бе направил огромна печалба, без изобщо да му се налага да си цапа ръцете с онази високопротеинова гадост. Беше разбрал и каква е играта на Стен. Човекът всъщност се опитваше да свие пазара. Щом натрупаше достатъчно количество, щеше да врътне кранчета.

Конъл реши да реинвестира. Реалната стойност на високопротеиновата каша в склада му, разбира се, беше не половин милион, а три четвърти милиона. Щеше да коригира съответно цената.

Крайният резултат от маневрата на Стен: още по-малко високопротеинова каша на разположение на таанците на каквато и да е цена. Освен това бе дал своя принос за дестабилизирането на валутата им. Тези кредити, освен ако не бъдеха заровени, щяха да се върнат на пазара и допълнително да обезценят таанската валута.

Л’н се бе свила на една копринена възглавница и изглеждаше изключително сладка и заспала. Ушите й бяха наострени към разговора на масата до нея.

Четиримата таански офицери играеха на невероятно сложна игра с броене, няколко комплекта зарове и менящи се правила, която можеха да измислят и овладеят до съвършенство единствено военни с опит в убиването на дългите скучни часове по време на караул.

Случаят беше точно такъв.

Това й придаваше символ на статут — всеки, който познаваше правилата, и още повече всеки, който знаеше как да печели, беше природно интелигентен, част от таанската йерархия и по всяка вероятност благородник.

Играта продължаваше.

А офицерите разговаряха, без да обръщат внимание на дремещия до тях домашен любимец на Сен Клер.

Разговорът бе изключително интересен. Този и този бяха освободени поради липса на вина. Част X няма да бъде разгърната навреме в сектор Y поради недостиг на оръжия със среден обхват. А чухте ли за горкия адмирал Уусис? Новият му флагмански кораб е „Сабак“. Първият от клас „Амтунг“, знаете го. Какъв ковчег! Системите му не могат да прихванат повече от шест цели, без програмата им да блокира. Каза ми, че в машинната зала има течове по двигателя. Добре, че се перчи като герой.

Избухна смях и играта и разговорът продължиха, а Л’н запаметяваше всяка безценна разузнавателна информация, за да я предаде на Империята.

Килгър скочи от оберлихта върху най-горния сандък от високата купчина. Огледа безлюдния склад, скицира наум тактическия си план и пристъпи към действие.

Складът беше мястото за разпределяне на порциони. Всеки сандък съдържаше петдесет кашона порциони. Всеки кашон съдържаше еднодневните порциони за десет бойци.

Килгър носеше в джоба си шест консерви. Щеше да ги пъхне в различни кашони, след което щеше да запечата отново кашоните и сандъците, без да оставя следи.

Бедните типчета, на които се паднеха въпросните консерви, нямаше да останат доволни. Не че в кутиите имаше отрова. Всяка от тях съдържаше точно онова, което би трябвало да съдържа, и то беше точно толкова годно за ядене, колкото годна за ядене беше храната за военни. Но във всяка имаше и малка добавка.

Бедните цвъркащи дребосъчета, разчувства се Алекс.

Не че във всяка кутия имаше по цяла мишка.

Само опашките.

Килгър се запита колко ли време ще е нужно, за да гръмне слухът с какви лайна хранят бедните фронтоваци шибаните спекуланти.

Знаеше си, че няма да чака дълго.

— Халба бира? — предложи Стен.

Преливащ от самодоволство, Четуинд едва повдигна очи и се засмя.

— Напоследък пия само бренди.

— Животът те глези?

— Понася се — отвърна неопределено Четуинд.

Двамата не отделиха очи един от друг, докато сервитьорката наля питиетата, получи си парите, ухили им се и се понесе към бара.

— Значи успя — каза накрая Четуинд.

— Значи успях — съгласи се Стен.

— А моето… съобщение беше ли предадено?

— Беше. На най-високо ниво.

— И?

Стен сложи едно куфарче на масата и го побутна към него. Четуинд го огледа от двете страни, открехна го, след което моментално го затвори.

— Някой там ме харесва.

Стен се усмихна.

— Направо те обичаме, Четуинд.

Куфарчето беше фрашкано с таански пари.

— И какво се очаква от мен да направя с това?

— Каквото си поискаш. Имение в провинцията, ако това те устройва.

— Не. Вече си научих урока.

Наистина го беше научил. Беше отделил доста време да възстанови връзките си и да ги заздрави. Беше замесен в почти всички престъпления около космодрумите на Хийт. Дори беше започнал да подхвърля смътни намеци за обединение. Но вече не се забъркваше с докери, осъзнал, че ако някой с врат четирийсет и шести номер и шапка трети размер се домогне до политическо влияние, лесно може да бъде отстранен. Вместо това изслушваше изключително отзивчиво диспечери, товарачи, ръководители въздушно движение и счетоводители по космодрумите. Техниците трудно се поддаваха на преобучение.

— Това е чудесно — каза Стен. — Едно предложение. Все още ли си лоялен затворнически надзирател?

— Мислех да…

— Недей — нареди му Стен. — Това ти гарантира великолепна и солидна самоличност. Предпазва те да не те върнат на Дрю.

Четуинд изтръпна — разбираше.

— Искаш тунел за достъп в Колдиез?

— Научил си си урока.

— Хм. Нещо друго?

— Нищо. Само продължавай да продължаваш. Ще се свързвам с теб от време на време. Ако ти трябва още златце, само кажи.

Четуинд се замисли.

— Колко дълбока е кесията ти?

— Колко широка е Империята?

Беше точният отговор. Стен беше готов да даде на Четуинд или на който и да било друг таанец безкрайно количество парични единици — безупречно подправени единици, — които допълнително да увеличат инфлацията на икономиката. На всеки пет хиляди банкноти една имаше повтарящ се сериен номер. Когато две от тези банкноти, перфектни образци от таанската валута, се появяха в банкова клирингова къща, щеше да настъпи ад. Което допълнително щеше да подрони доверието на таанците в собствената им парична система.

Стен се надигна.

— А, има още нещо. Не пращай да ме следят. И не се вясвай в приятния ми спокоен дом. — Посегна и щипна Четуинд по бузата. — Искам да си моята тайна любов. А и ще изглеждаш адски глупаво с картонче на палеца на крака.

И изчезна.

Сен Клер подреждаше систематично върху бюрото си отметките, надраскани в различни моменти на отчаяние и благоразумие. Младата жена на канапето ридаеше конвулсивно.

— Хайде стига — каза Сен Клер.

Отиде до барчето, наля една чашка и изчака, докато жената я пресуши.

— По-добре ли си?

Жената кимна.

— Постави се в моето положение — започна Сен Клер. — Разбира се, че не си знаела какви ги вършиш. Мейд, и аз съм се забърквала в подобни проблеми като млада.

Разликата във възрастта им беше не повече от три-четири години, но Сен Клер познаваше сценария.

— И не можеш да платиш. А ако поискаш пари от семейството си, ще те изхвърлят на улицата. Баща ти, изглежда, не проявява особено разбиране, Ако бяхме в риалити, сега щях да си суча мустаците и… какво ли щях да направя? Да ти предложа да предоставиш услугите си на някои от по-възрастните ми гости, тъй като си твърде млада и привлекателна? Или да откраднеш семейните бижута? Не. Сетих се. Да ми предоставиш всичките си семейни тайни. Изнудване, ето така стават нещата в риалитата. Нищо чудно, че не съм гледала нито едно от години. Аз обаче съм лоялна таанка. И няма да си позволя нито една от тези глупости. Мейд, бих искала да си ми приятелка. Винаги съм се ласкала от обстоятелството, че жена от твоята каста прави чест на заведението ми с присъствието си. Фактът, че в миналото имаше невъобразим късмет на масите, не променя това. Но… — Сен Клер въздъхна и събра отметките на купчинка. — Освен това съм и човек на бизнеса. Честно казано, не зная какво да правя. Мога да скъсам тези хартийки… — Тя направи пауза и Мейд я погледна с надежда. — Но в такъв случай ще съм принудена да наредя да не те пускат повече тук. А още по-неприятното е, че по силата на подписаното от мен споразумение ще съм принудена да споделя случилото се със Съвета за сигурност на собствениците на казина. За теб би било неприятно да попаднеш в черния списък на заведенията на Хийт. — Сен Клер се престори на дълбоко замислена. — Чакай. Хрумна ми нещо. Аз съм хазартна натура. Като теб. Но обичам предимството да е на моя страна. Пак като теб.

Жената поруменя — не искаше да си припомни случая, когато се беше опитала да използва подправени зарове.

— Конгломератът на баща ти произвежда редки метали. От известно време проявявам интерес към бизнес инвестиции. Може би ще ми разкажеш как се развива бизнесът на баща ти. Нищо специфично, разбира се, а само някои от онези любопитни подробности, които ориентират един инвеститор. Например зная, че много от металите се изнасят от системата. Но къде?

Мейд вдигна очи към усмихнатото откровено лице на Сен Клер и простена:

— Така няма да стане, Мишел, Не разбирам нищо от бизнес. Питаш ме къде отиват металите. Не мога да ти кажа. Единственото, което зная, е, че татко постоянно се оплаква, че му се налага да ходи до някакво място, което се казва Ейра… Ейрабус, където е гадно и студено и татко казва, че не се отнасят с дължимото уважение към благородниците. Разбираш ли? Искам да ти съдействам, но наистина не зная нищо.

Еребус. Отдавна пазената в тайна секретна корабостроителница на таанците. Тази информация за Императора беше равностойна на доход за цяла година.

— Е, добре — каза Сен Клер. — Опитахме. Виж сега, ето какво ще направим. Ще запазя бележчиците. И лично ще ти гарантирам открита линия за, да речем, още десет хиляди единици. Късметът ти все ще се промени — може би следващия път аз ще моля теб. Мейд, това става с моята лична гаранция. Направи ми една услуга. Като комарджия на комарджия? Престани да удвояваш залога, когато губиш. Начинът да се измъкнеш е да удвояваш, когато печелиш.

Мейд реагира така, сякаш Сен Клер й връчи шестте загубени Божи заповеди. Сен Клер знаеше, че съветът й няма да бъде спазен. Сега трябваше само да измисли как да я доведе до такова объркване, че никога да не проумее кога е загубила следващите десет бона.

Беше прекалено хубаво, за да е вярно.

— Прекалено гот да’й за вярване — си мърмореше Килгър, докато наблюдаваше навъсено парка от позицията си под една изоставена гравитационна шейна. Изоставена, започваше да разбира той, поради течовете в смазочната й система — маслото капеше по костюма, който според него му отиваше доста добре.

Контактът беше осъществен твърде умело, призна Алекс.

Един от агентите му — доста надежден поне допреди десетина минути — беше попитал Килгър дали се интересува от разговор с някакъв незначителен чиновник от счетоводството на таанския флот. Човекът бил разстроен, твърдеше агентът, защото го прескочили при повишенията. Бил готов да предаде срещу твърди имперски кредити списъка на личния състав на всяко подразделение на флотата във всяка точка на Таанската империя.

Срещата беше уговаряна и отменяна вече два пъти, вероятно поради параноята на чиновника. Дано третият път бъдеше успешен.

Трябваше да се срещнат минути преди полицейския час в един парк, който на Алекс му приличаше повече на празен парцел. Парите щяха да са в замяна на пълния списък на оперативния персонал на Таанския съвет.

Чиновникът беше предупредил, че ако в момента на срещата в парка се появи и трети човек, отново ще изчезне.

Наистина прекалено хубаво.

Килгър пристигна няколко часа преди уговорения час, за да огледа парка и сградите наоколо. Стори му се твърде любопитно, че всички в апартаментите край парка, изглежда, много се интересуват от риалита и могат да си позволят нови приемателни антени по покривите.

След това нае един пияница. Купи му две бутилки долнопробно вино и му каза, че ще му даде още две, ако ги изпие в парка.

След това пропълзя под гравитационната шейна и зачака.

Около час преди срещата край площада паркираха няколко много изпотрошени превозни средства. Нуждаеха се от анодиране и измиване, но бяха оборудвани с много лъскави генератори „Маклийн“.

Е, добре.

На Килгър му се искаше да се навърта наоколо, докато чиновникът се появи, след което да види как седем-осем милиона таански контраразузнавачи връхлитат изневиделица припадналия на пейката нещастен пияница и се опитват да го подложат на строг разпит.

Само че последното действие обикновено не отговаряше на очакванията. Килгър се плъзна — в буквалния смисъл — изпод шейната, пропълзя приведен зад ъгъла и се отдалечи от местопроизшествието.

Добър опит, момчета. Но недостатъчен за Оскар.

Килгър се запита кой по дяволите е този шибан Оскар, след което се запъти към „Котън Клъб“, за да се обезмасли.

На старши капитан (от разузнаването) Ло Прек му бяха нужни три опита, преди лорд Вихман да го приеме.

Първият опит беше отхвърлен, след като изкара дяволите на Вихман. Адютантът на Вихман — както той наричаше техническия си секретар — уведоми шефа си, че някакъв капитан от разузнаването моли за среща с лорда.

Вихман, макар и смехотворно честен, пребледня. Твърдеше се, че ако му бъде заповядано, един офицер от разузнаването може да обвини дори собствената си майка и да я принуди да направи самопризнания на видео.

Все пак капитанът не разполагаше с официално разрешение.

Молбата му беше отхвърлена.

Когато постъпи втората молба, Вихман нареди на секретаря си да провери миналото на офицера.

Прегледа с интерес фиша, възхищавайки се на препоръките и очевидните способности на Ло Прек, но не намери основателна причина да пилее скъпоценното си време.

На третия път късметът на Ло Прек проработи. Вихман се чувстваше отегчен и му беше твърде досадно да гледа последните икономически предвиждания — пак понижени, — както и обясненията защо нещата ще тръгнат нагоре в най-кратки срокове.

Ло Прек може и да беше вманиачен, но знаеше как да изложи случая.

Вихман го изслуша с нарастващ интерес.

Капитанът бе категоричен, че един човек, бивш военнопленник във ваканционния затвор на Пастур, се намира на свобода на Хийт. Преди да го заловят, вече бил нанесъл много вреди. По дяволите — вреди! Поражения!

Може би малко преувеличено, но все пак…

Сега лицето Стен се намирало на свобода в нелегалност в обществото на Хийт. Подготвяло нов удар. Както каза Ло Прек, вече имало случаи на саботаж, шпионаж и всеобщи антивоенни настроения по другите планети.

Вихман прегледа набързо микрофиша, които му предостави Ло Прек, и се удиви. Този таански офицер самостоятелно и на практика в отпуск от частта, в която беше назначен, беше успял да събере огромно количество данни без никакви средства освен тези, които можеше да ползва назаем.

Невероятно.

Вихман взе решение. Прецени че Ло Прек е смахнат. Имперецът, както там му беше името, или изобщо не беше съществувал, или се беше удавил в някоя канавка. Но би бил твърде полезно да разполага с такъв всеотдаен тип, който да събира доказателства за всичко, което не върви както трябва — „боклукчийска кофа“, както беше чул да го нарича вечно-недостатъчно-проклетият Император.

Вихман вдигна очи от екрана и се усмихна.

— Капитане, мисля, че определено мога да се възползвам от човек с вашия калибър.

39.

Ескадрата разрушители на адмирал Мейсън удари с пълна сила цяла планета. Планетата беше родният свят на таанците Хийт. Докато първите аларми се включат, нажежените носове на корабите вече пореха атмосферата.

Екипажите на противовъздушната отбрана, свикнали повече да позират по церемонии и да полират медни инструменти, се втурнаха презглава към бойните станции, като се мъчеха да си припомнят процедурите по засичане и обстрелване на реални цели. Никои от екипажите загубиха ценни минути в търсене на офицерите, у които беше кодът за зареждане на бойните ракети.

Цивилните отговорници по противовъздушната отбрана затършуваха из чекмеджетата в търсене на лентите си за ръка и каските и запрелистваха отдавна раздадените им брошури, за да разберат какво точно се иска от тях.

Предупреждението за нападението заля като вълна хиляди канали, след това беше отменено, а след това препотвърдено. Работниците на Хийт се втурнаха като подплашени овце към убежищата, които до този момент бяха единствено обект за насмешки след поредната тренировка, която се възприемаше като още един начин да си навлечеш неприятности с полицията, ако не изпълняваш заповедите и незабавно.

На трите ескадри прихващачи край столицата, по-добре запознати с осигуряването на церемониален ескорт на кораби с високопоставени персони, им отне цели петнадесет минути, за да се вдигнат във въздуха.

Докато излети първата ракета и открие огън първото оръдие, разрушителите вече бяха напуснали атмосферата с включени на пълна мощност двигатели АМ2.

Рейдът беше старателно замислена еднократна операция. Флотилията на Мейсън, екипирана с всички известни електронни клопки, заредена с допълнителни резервоари и използваща таански кодове, разшифровани след разгрома при Дюрер, се промъкваше в продължение на седмици през Таанската империя.

Вечният император направи две изявления. Първото всъщност го направи разрушителят на Мейсън „Бърк“, като изстреля една изработена с любов чудовищна ракета.

Беше тънка като игла, с фини стабилизатори при главата и опашката. Задвижващата с АМ2 степен беше заимствана от торпедо „Кали“ и почти моментално изстреля ракетата до максималната й скорост. Бойната глава с тонове неядрен експлозив се намираше доста зад конусовидния нос, който представляваше солидна маса Империум X.

Шест отделни насочващи системи, използващи всичко от инерционна навигация до предвоенни карти на улиците на столицата, обезпечаваха гаранцията, че ракетата няма да пропусне целта си.

И тя не я пропусна, а удари право в центъра на помещенията на Таанския съвет. Без да последва нищо особено.

Командващият охраната на двореца успя да се надигне от земята, където се беше стоварил от първоначалния шок, да се съвземе и да се ухили широко на заместника си.

— Смотаните имперци. Цялата тази гюрултия, заради един калпав снаряд…

Който експлодира.

Ракетата беше проникнала на триста метра под земята, като бе нагънала конусовидния си нос от Империум X, преди да задейства детонаторът.

Дълбоката подземна експлозия образува кратер.

Оригиналният проект на ракетата беше еони години древен и забравен като любопитна бележка под черта след настъпването на епохата на чудовищните ядрени мощности. Създателят й, някой си Барне Уолис, я описваше като „земетръсна бомба“ — неточно, макар и впечатляващо определение. По-точно бомбата беше предвидена да „се замаскира“ — да навлезе дълбоко под земята, без да разруши повърхността й. След което да се взриви.

Повече би й подхождало определението „трап на бесилка“.

Защото се получи тъкмо това. Целият дворец на Таанския съвет пропадна в „трапа на бесилката“.

Всичко, което остана от него, беше една отвратителна дупка, запълнена с каменни отломки от най-величествения символ на таанската власт.

Наредено бе ударът да се нанесе в ранните часове на деня, тъй че пострадаха само няколко таански благородници, и то от низшите нива. Беше унищожена не само дворцовата комуникационна система, но изчезнаха и резервните предавателни станции под двореца.

Целта на Императора не беше ударът да ликвидира членовете на Таанския съвет. Предпочиташе да останат живи и здрави — и обезпокоени как да обяснят на таанците, че немислимото — имперски удар върху самата Хийт — не само е било проектирано, но и осъществено. Искаше да останат живи и здрави и да си дадат сметка, че може да ги ликвидира, когато си пожелае. Дори фанатици от типа на тези, които управляваха Таанската империя, можеха да се впечатлят от подобно недвусмислено доказателство.

Второто изявление направиха останалите разрушители на Мейсън — прелетяха над града и изсипаха от търбусите си хиляди малки детонатори.

Бомбен килим.

Императорът може и да беше казал на Суламора, че ще се опита да спечели без масови кланета. Но театралната реч, която произнесе един цикъл след началото на войната, може би отговаряше по-точно на случая — в нея той обеща на таанците, че някой ден ще подпали небето им.

В сърцето на Хийт избухна огнена стихия. Центърът на града и всичко в него се стопи. Хората по улиците, които вече така или иначе вероятно бяха обречени от радиацията, генерирана при взрива на ракетата, изчезнаха. Паветата потекоха като река. Кислородът беше изсмукан дори от оборудваните с филтри бомбоубежища. Езерцата, фонтаните и едно голямо езеро се изпариха за секунда. Огнената стихия, издигаща се на хиляди метри към небето, предизвика торнадо с диаметър почти километър, което завихряше трупове и чакъл със скорост над 200 км/ч.

Оцелелите от пожара противопожарни служби, агенции за борба с бедствията и болници бяха погребани в огромната апокалиптична приливна вълна.

Градският център на Хийт горя почти цяла седмица.

Жертвите достигнаха половин милион.

Второто изявление на Императора беше наистина красноречиво.

40.

Докато излизаше заедно с телохранителите си от бомбоубежището, Пастур се чувстваше мръсен и вмирисан — и беше бесен. В далечината се носеше отмиращият вой на сирените, известяващ края на заплахата. Още една смотана фалшива тревога. През трите дни след бомбардировката поне двайсет фалшиви тревоги постоянно изпращаха него, телохранителите му и цялото му домакинство в тясното бомбоубежище на около двадесет метра под градината му. Беше му писнало да се чувства като гризач, който се спуска към дупката си и при най-малкия намек за сянка на хищник. Особено унизително беше, когато се окажеше, че сянката е на някакво безобидно тревопасно, което се храни с горски плодове.

Спря точно пред металната врата, която затваряше тунела към бомбоубежището. По-голяма част от персонала му се отправи право към уютната квадратна сграда, която бе негов дом. Като човек, израснал сред мизерията, която таанците наричаха фабрики, и пробил си впоследствие път към апартаментите на властимащите, Пастур ценеше уединението повече от всичко. Беше построил своя дом преди много години на границата на промишлените бедняшки квартали в покрайнините на Хийт. Въпреки неприветливата околност Пастур вярваше, че е важно да не загуби контакт с корените си. Това определено беше против природата на таанците, но вероятно тъкмо в това се криеше тайната на огромния му успех.

Като на бивш фабрикантски роб, на Пастур му харесваше да смята, че знае как да извлича максимума от своите работници. Неговите конкуренти в промишлеността използваха само тоягата. Пастур също я приемаше за необходимост. Хората винаги си бяха служили с нея. Но в допълнение към нея той преоткри моркова.

Във фабриките на Пастур работникът получаваше относителна доза уважение с внушителни премии за най-изобретателните и трудолюбивите — но те съвсем не бяха продиктувани от доброжелателство. Бяха най-елементарни изчисления, като например плана му да включи в работа за каузата на таанците военнопленниците в Колдиез. Фабриките му не бяха никакви утопии. В повечето от останалите системи условията в тях щяха да бъдат сметнати за варварски. Дори капиталистите на Първичен свят биха ги затворили от срам. На други светове самите работници биха ги нападнали с бомби и автомати. Въпреки това, ако някога в бъдещето се появеше история на таанците, в нея Пастур щеше да бъде оценен като „просветен“.

Поради тези съображения къщата беше построена, според собствените му думи, „направо сред тях“. Въпреки това му беше необходимо уединение. Затова накара архитекта си да проектира многоетажна сграда с четири калкана към съседите си. Беше построена около обширен вътрешен двор, изпълнен с пътеки, фонтани и малка куполообразна постройка с градина в самия център.

Почти загуби градината, когато стана пълноправен член на Висшия съвет. Отрицателната страна на привилегиите и влиянието, които придоби, беше задължението всеки член на Съвета „да разпореди изграждането или сам да изгради лично съоръжение, способно да издържи…“, дрън-дрън и прочее правен жаргон, чийто смисъл се свеждаше до изкореняването на градината и построяването на нейно място на бомбоубежище, способно да издържи почти пряко ядрено попадение.

Пастур тъкмо обмисляше да каже на лорд Феерле къде да си завре голямата чест, която беше на път да лепне на гордото му таанско чело, когато откри решение.

Въоръжен със своя домашен архитект, огромна пачка кредити и много връзки, Пастур успя да измъкне от военните най-тежкотоварните им режещи лазерни инструменти и гравитационни подемни устройства. Въпреки това му бяха нужни месеци рязане и копане, за да повдигне във въздуха целия двор със земята и всичко останало. След това изгради убежището по възможно най-ниските стандарти — нямаше намерение да харчи кредитите си за подобни глупости. Дворът и безценната оранжерия бяха спуснати отгоре и запечатани на мястото им.

Огледа наоколо, оценявайки резултата с известна гордост. Е, имаше и някои пропуски. Отводняването се оказа проблем, но успя да монтира една сносна система, която изтичаше в канализацията на квартала. Имаше опасност да наводнява улицата, но Пастур нямаше нищо против да плаща за изпомпване и почистване след проливни дъждове.

Отвърна на поздрава на началника на охраната, който му докладва, че убежището е обезопасено и са готови да го придружат до вътрешността на дома му. През последните три дни на ужас това се беше превърнало в рутинно занимание — което не го правеше по-приемливо за Пастур. Настояваха да остава в дома си до получаването на две последователни потвърждения от централата на охранителната служба, което можеше да трае часове. Пастур отказваше, като ги отпращаше с неохота, и вместо това се оттегляше в усамотението на оранжерията. В самата градина умишлено липсваха каквито и да било средства за комуникация и понякога Пастур прекарваше часове в обикаляне из лехите с хидропонни саксии — там до слуха му достигаше единствено тихото бръмчене на рециклиращите помпи и жуженето на нагревателните лампи.

Този ден не беше по-различен. Разговорите бяха станали почти формални. Пастур за пореден път се наложи, телохранителите за пореден път се оттеглиха навъсени и той за пореден път влезе през вратата на своята стихнала в покой оранжерия.

Щом влезеше в градината, намръщеното му изражение се стопяваше и гневните бръчки се разтягаха в постоянните контури на усмивка, която направо грейваше върху лицето му. Днес обаче в градината беше по-тихо от обикновено. Той сви рамене. Вероятно защото не се налагаше машините да работят прекалено усилено, за да поддържат изкуствената атмосфера в оранжерията. Бомбите, които бяха убили и осакатили толкова много негови сънародници, същевременно бяха превърнали за кратко света в по-благоприятно място за любимите му растения.

Мина по лехите с бобови растения, като отстраняваше изсъхналите листа, наместваше измъкналите се филизи по мрежите между колците и оглеждаше незначителните разлики, които може да забележи само един внимателен градинар.

Тъкмо оглеждаше далечния край на централната леха, когато осъзна, че не бръмченето на помпите е онова, което не достига до слуха му, а жуженето на свръхчувствителните, разнасящи цветен прашец насекоми, с които се беше снабдил от огромни разстояния срещу доста солидна цена.

Насекомите моментално се изпокриваха, щом усетеха присъствието на непознат. Но вече познаваха Пастур и не го смятаха за заплаха. Следователно… някой друг…

— Проявете благоразумие, полковник — каза този някой. — Съветвам ви отсега нататък да премисляте внимателно всеки следващ свой ход.

Съветът беше повече от уместен. Щом зърна Стен и насоченото към корема си смъртоносно оръжие, първият импулс на Пастур беше да се метне отгоре му, да почне да го удря и да закрещи за помощ колкото му глас държи. Но премисли. След убийството отвличането изглеждаше най-вероятния изход от ситуацията. Пастур си отдъхна. Ако целта беше отвличане, щяха да последват разговори и преговори. Пастур беше майстор и в двете. Така че успя да запази самообладание.

Стен следеше внимателно мисловния му процес. Една секунда преди Пастур да осъзнае, че е взел решение, свали оръжието, облегна се на тезгяха за инструменти и с жест подкани Пастур да седне на градинската количка. Пастур се подчини и се огледа с любопитство: питаше се как бе могъл да проникне Стен през сложната му система за сигурност, съставена от хора и електроника. След това забеляза капака на земята до широкия половин метър основен отводнителен канал на парника и не успя да се сдържи да не се разсмее.

— Знаех си, че шибаното бомбоубежище е тъпа идея — изкиска се сподавено той.

Стен не разбра какво му е чак толкова смешното, но Пастур му каза да не обръща внимание. Обяснението щеше да отнеме много време.

— Как планирате да се измъкнем двамата оттук? — попита той. — Прекалено стар съм, за да пълзя в това нещо.

И посочи канализацията.

— Не се притеснявайте — каза Стен. — Оставате тук.

Пастур се намръщи. Нима все пак ставаше въпрос за убийство? Да не би този тип да беше някакъв маниак? Дали смяташе първо да си поиграе с него и после да го убие? Не. Младежът по нищо не приличаше на маниак.

— Тогава какво сте намислили?

— Да поговорим. Това е всичко. Идеята е на шефа ми.

Пастур повдигна вежда. Шеф?

— На вас ви е познат като Вечния император. Така или иначе, тъкмо той предложи да поговорим. Да провери дали бихме могли да постигнем някакво споразумение.

Пастур се обезпокои. Може би този човек наистина беше смахнат. Как да се справи с положението? Напомни си, че каквото и да каже, не бива да се унижава. Преди да е успял да формулира мислите си на глас, Стен бръкна спокойно в джоба на куртката си, извади нещо и го подхвърли на земята до Пастур. Таанецът го вдигна, хвърли му бегъл поглед и се дръпна, неприятно изненадан. Беше подпечатано с личния печат на Императора! Излишно беше да проверява, за да се увери, че печатът е истински.

Стен наистина беше това, за което се представяше — пратеник на Императора. В главата на Пастур препуснаха въпроси. Накрая един огромен крещящ въпрос изтри всички останали: „Защо мен?“ И той се разгневи не на шега. Нима Вечният император съзираше някакъв недостатък в характера му? Нима го смяташе за предател?

— Всичко, което възнамерява моят шеф — продължи Стен, сякаш долавяше какви мисли прелитат през главата на Пастур, — е да ви подскаже, че вашето съществуване му е известно. Каза да не приемате това за нищо повече от начало на диалог.

— И какво точно очаква да направя или кажа?

Думите бяха изречени с хладен тон.

— За момента нищо.

— Установени ли са контакти с други?

Под „други“ се подразбираше други членове на Висшия съвет.

— Единствено с вас.

Стен остави умишлено протяжна пауза. Искаше Пастур да се разгневи неконтролируемо. Да изпадне в ярост. Понеже с настъпването на промяната щеше да последва объркване. И той щеше да пусне въдицата.

— Допадна ли ви малкият фойерверк, който шефът устрои завчера?

Пастур потръпна — Стен имаше предвид бомбардировката. За него тя беше знак че Императорът може да удари, където си поиска. Факт, потвърждаван и от присъствието на Стен в неговата частна градина. Въпреки това…

— Ако Императорът смята, че неговото подло нападение срещу невинни хора ще отслаби по някакъв начин решимостта ни…

— Говорите като политик, полковник — прекъсна го Стен. — Надявам се, че това не са истинските ви разсъждения. Защото в противен случаи има опасност да се сбогувате с още много невинни жертви.

— Не отговорихте на първия ми въпрос — отвърна Пастур. — Или го направихте твърде многословно. Не си падам по бърборенето. Питам още веднъж — какво очаква той от мен?

— Ако допускате, че моят шеф очаква от вас да станете предател, много грешите. Ако станете предател, няма да сте му от полза.

— А каква е ползата, която очаква от мен?

— В определен момент — продължи Стен — сами ще проумеете, че цялата тази история приключи. Че загубихте. И когато това стане, Императорът би желал да има работа с благоразумен човек.

Пастур знаеше, че Стен говори за капитулация. Колко странно, мина му през ума. Това не го ядоса. Отсъствието на раздразнение обаче го разтревожи. Що за таанец беше? Капитулация? Би трябвало да е немислима. А изглеждаше… неизбежна.

— Продължавайте.

Тези две думи увериха Стен, че е попаднал на златна жила.

— Няма кой знае какво друго. Освен да добавя, че биха могли да се избегнат доста страдания, ако оцелее някакво таанско правителство. Императорът се надява то да бъде под вашето ръководство.

Пастур кимна. Оцеляването беше материя, която отлично познаваше — за разлика от повечето си братя и сестри в Съвета.

— Нещо друго?

Стен се поколеба. Това, което щеше да каже, нямаше нищо общо с указанията. Скочи с главата надолу.

— Колдиез.

— Какво Колдиез? — недоумяващо попита Пастур.

— Императорът е загрижен за военнопленниците — отговори Стен, което си беше опашата лъжа. — Надява се, че каквото и да се случи, към тях ще се отнасят хуманно. И понеже идеята поначало бе ваша…

Сега вече Пастур схвана. Беше чувал, че Императорът има някои причудливи идеи по отношение на низшите класи. Дори към военнопленниците. Нямаше никаква представа защо му е да се занимава със съдбата на някакви страхливци. Така или иначе, нали не би му струвало нищо?

— Кажете на вашия Император да не се безпокои за съдбата им. Ще направя всичко по силите си за тях. Стига да не тълкува това като някаква отстъпка. Или признание от моя страна, че всичко друго освен окончателното му поражение и унижение е…

Стен се разсмя и вдигна ръце в знак, че се предава. Пастур не можа да не се разсмее с него. Ето че пак се бе раздрънкал като политикан. Стен се надигна и тръгна към отвора на канализацията.

— Нима ще ме оставите ей така? — попита Пастур. — Откъде знаете, че веднага няма да повикам охраната?

— На опасност са изложени много повече животи от моя — отвърна простичко Стен.

И изчезна в дупката.

На Пастур му беше достатъчна само секунда, за да обмисли нещата. Този мъж беше абсолютно прав. Той ритна капака на мястото му и поднови грижите за градината си.

41.

В притурка към някой атлас по история, придружена от хронологична таблица, кампанията на Империята срещу Таанската империя би била изобразена като петно на променящ обхвата си прожектор. Площта в червено — или в някой друг цвят, означаващ завоеванията на таанците, би намалявала, докато тази в избрания за Империята и нейните съюзници цвят би нараствала равномерно, с изключение, разбира се, на отделни петънца, представляващи светове-крепости като Итан, изолирани и оставени на собственото си разложение.

Това би навело на предположението, че редовият имперски пехотинец е имал представа за хода на войната.

Той, тя или каквото и да е нямаха абсолютно никаква представа.

Екипажите на корабите товареха провизии и муниции, качваха се на корабите и потегляха с малко страх и много досада към определена точка, в която разтоварваха провизиите на някоя рампа и мунициите през въздушни тръби.

Войниците преминаваха обучение, качваха се на кораби, пътуваха в голям страх до определена точка, в която се спускаха или приземяваха, и атакуваха. Когато и последният таанец паднеше мъртъв, се връщаха в базата или ги местеха на друго място, където строяха нова база, преминаваха обучение и се опитваха да изпепелят с огън ужасяващото прозрение, че единственият край на всичко това би била собствената им смърт или раняване, полудяване или победа.

Гледката на поредния изгрев се беше превърнала в единствената голяма победа.

Трябваше да изминат цели двайсет години, преди един статистик да съобщи радостната вест, че по време на Таанската война един войник от бойна част е преживявал средно не повече от трийсет дни участие в бойни операции.

За щастие твърде малко имперски войници преживяваха тези трийсет дни един до друг.

Но имаше и изключения, както и, за разлика от илюстрираното от хронологичната графика, имаше и трагедии.

Една от тях беше десантът на Пел/е.

Системите Пел/е бяха първостепенен приоритет за стратезите на Императора. Намираха се в центъра на галактически ръкав, съставляващ открай време част от Таанската империя. След като превземеше системите, Империята щеше да разполага с база-трамплин, от която да нанася удари, докато издирва и открие дълго търсената секретна таанска корабостроителна система.

Осма гвардия, която винаги изтегляше късата сламка, получи „честта“ да направи десанта. След две седмици подготвителни бомбардировки Имперският флот съобщи, че цялата таанска съпротива е смазана кръвопролитно. Транспортните кораби предприеха десант. Първата вълна беше унищожена още в атмосферата. Втората успя да достигне земята, след което таанците откриха огън.

Имперските стратези и психолози бяха допуснали груба грешка. Понеже таанците използваха стриктна военна и обществена структура, бяха предположили, че след като командните елементи бъдат унищожени или оставени без комуникации, самите войници ще спрат да се бият и ще започнат да се самоубиват или в най-лошия случай ще се бият неефективно.

Пренебрегнатата статистика, известна на империята много преди началото на войната гласеше, че таанците използват доста по-малко съотношение на офицери и подофицери към войници, отколкото която и да е редовна имперска част. Така че таанците се прегрупираха по взводове, огневи групи и импровизирани бойни части и дадоха отпор.

Предполагаше се, че за завладяването на системите Пел/е ще са нужни два имперски месеца и че ще е достатъчна Осма гвардия. Окончателната победа — ликвидирането на последния таански елемент — дойде след две имперски години. Междувременно бяха използвани шест дивизии, като всяка нова дивизия преминаваше на някой от световете на Пел/е краткотрайно последно обучение в бойни условия преди фронтален десант, което се превърна в стандартна оперативна процедура.

Осма гвардия беше унищожена. Двама командващи генерали бяха разжалвани, а частта претърпя осемдесет и три процента загуби в жива сила, преди да бъде изтеглена. Бойните й знамена бяха скатани и прибрани, гвардейците разпратени по други части, а частта възстановена от нулата.

Това само по себе си беше огромна катастрофа. Още по-неприятен беше фактът, че десантите срещу Пел/е бяха осъществени, преди Сен Клер да открие, че секретните корабостроителници са в системата Еребус, на половин империя от Пел/е.

Седемдесет и пет хиляди имперски войнишки трупа. Един милион двеста и петдесет хиляди таански трупа. В едно напълно безсмислено сражение.

Шест бойни флотилии удариха Еребус под командването на флотски маршал Йън Махони.

Така наречените цели-панацея — удряш и войната е свършила — обикновено са шеги, които вършат работа само когато една космическа сила има претенции за по-значителни суми.

Освен това тези ефектни цели обикновено биват удряни веднъж и само веднъж. Ако фабриката бъде разрушена, тя не би трябвало никога, никога повече да произвежда гадории.

Задължително се пренебрегва фактът, че след война, когато счетоводителите изчисляват колко ефективни са били бомбите, научават, че въпросната фабрика май не е била разпердушинена чак толкова и че със съгласувани усилия отново е започнала производство само няколко месеца след това.

Еребус приличаше на такава цел-панацея.

Махони, чието минало имаше повече допирни точки с реалността, отколкото на повечето пилоти под негово командване, приложи по-различен подход.

Системата Еребус беше гадна цел, защитавана от всяко оръдие и тежко въоръжен космически кораб, които таанците можеха да си позволят да отклонят от основните битки. А пилотите и зенитчиците се биеха до смърт.

Махони се погрижи смъртта им да бъде реална.

Първият му удар взе трийсет процента жертви. На повърхността на Фунди, главния свят на системата Еребус, имаше разбити разрушители и тактически кораби, а в открития космос — още стари кораби, бълващи отломки.

Махони изпрати корабите си и на следващия ден.

Двадесет и осем процента жертви.

Имаше екипажи, които се пречупиха и отказаха да се подчинят на заповедта за атака. Махони спокойно нареди да бъдат изправени пред военен съд и разжалва всички капитани, които си позволяваха да се усъмнят в основателността на заповедите му.

След това повърна в каютата си, изми си лицето и прати още мъже и жени на сигурна смърт.

След шест дни удари таанците нямаха с какво да се съпротивляват.

Махони изпрати своите бронирани, разузнавателни и разрушителни кораби.

Три бойни кораба и два тежки крайцера бяха загубени — но корабостроителниците на таанците, изглежда, излизаха завинаги от строя.

Махони нареди ударът да бъде повторен на следващия ден.

Наложи се да разжалва един флотски адмирал за оспорване.

Но корабите атакуваха още веднъж. И трети път.

Планетите от Еребус бяха превърнати в подходящи за паркинги места.

Но за да е напълно сигурен, противно на всички военни конвенции, Махони разпореди световете да бъдат наръсени с радиационни химикали.

Фабриките на Еребус можеше и да заработят отново — но всеки назначен в тях работник щеше да свети със собствена светлина.

Първа гвардия, старата част на Махони, сега предвождана от генерал-майор Галкин, оглави десанта на Наа.

По това време вече знаеха как да победят Таан:

Не стреляй по цивилните — те имат свои собствени проблеми. Изтикай ги в тила. Не предполагай, че има нещичко неминирано, от церемониалния флаг до грозната пластмасова отливка на лорд Феерле, от която става чудесен сувенир.

Един таанец може да е навсякъде. В яма край пътя. Привързан в короната на дърво. Заел огнева позиция в основата на статуя. Дебнещ дни наред край някоя изгоряла просека възможността да убие всеки имперски поданик, който попадне в обсега му, независимо боец, жена, чиновник или цивилен. И е много компетентен в кървавия си занаят.

В края на краищата Наа падна, въпреки че през последните дни съпротивата беше ръководена лично от лейди Атаго. Процентът на жертвите беше два пъти по-висок от очаквания, а битката продължи три пъти по-дълго от предвижданията — тези на щаба естествено. Самите пехотинци се смятаха за невероятни късметлии и невероятно добри бойци, щом са се отървали така леко.

Наа предостави на Империята отдавна необходимата основна база сред световете на Таан.

Сега вече можеше да започне истинският разгром.

42.

Дори опитен таански наблюдател би стигнал до погрешни изводи, ако присъстваше на срещата между лорд Феерле и лидерите на двете основни фракции във Висшия съвет, Вихман и Пастур. Ако бяха заснети със скрита камера, седнали в затъмнения кабинет на Феерле, таанският наблюдател щеше да е най-заинтригуван от това кой не присъства на срещата. Т.е. лейди Атаго, очевидният наследник на Феерле. Експертът веднага би предположил, че се създават нови съюзи и Атаго остава зад борда явно защото Феерле възприема новопридобития й статут на герой за заплаха.

И двете предположения на експерта щяха да са погрешни. В действителност Феерле си помисли за нея, когато изпрати поканите на Вихман и Пастур. Но точно поради образа й на „бял рицар“ умишлено я пренебрегна.

Не искаше това, което възнамеряваше да предложи, да опетни по някакъв начин образа й. Ако паднеше, искаше тя да е в състояние да поеме меча му, облечена в бляскава ризница. Феерле смяташе да предложи план, който допускаше и разчиташе на корумпираността и нелоялността на собствените му хора. Атаго щеше да се разгневи дори от самото предположение, че тези неща действително съществуват. Това бяха факти, които елементарното войнишко мислене на Атаго не можеше да приеме.

Вихман щеше да спори, наистина, но в крайна сметка щеше да се съгласи. С подкрепата на реалиста Пастур Феерле нямаше да има никакви затруднения.

Лорд Феерле сервира на гостите си лично — предлагаше от една табла деликатеси по техен избор и смесваше питиета им. Докато се хранеха и отпиваха, той говореше, подготвяйки сцената: навсякъде предатели, шпиони и глупаци на всички нива, които изпяват жизненоважна информация на вражеските агенти. За по-голяма убедителност обрисува ситуацията в доста по-тъмни краски от реалните.

Както предполагаше, Вихман бе шокиран и незабавно отправи апел за героична чистка, която да изкорени попълзновенията на предателството. Това, което не беше очаквал, беше реакцията на Пастур. Той не промълви нито дума, а лицето му ставаше все по-бледо с всяка следваща дума. Нима го беше преценил погрешно? Нима вместо да го подкрепи, Пастур щеше да поеме ролята на Атаго и да подкрепи призива на Вихман за кръвопускане? Ако станеше така, щеше да се наложи да направи светкавична преоценка на положението, иначе планът му никога нямаше да премине към изпълнение.

Онова, което не разбираше, беше, че Пастур страда от почти нелечим пристъп на гузна съвест. Нима Феерле го подозираше? Може би зад вратата го чакаше охрана с насочени оръжия? Ако положението беше такова, защо Феерле продължаваше да гледа така, сякаш се нуждае от подкрепа? Постепенно осъзна, че Феерле я очаква тъкмо от него. Но помощ за какво? По дяволите! Вече беше сложил гениталиите си на масата. Може би беше време да се осмели да замахне с ножа.

— Извинете, милорд — каза той. — Заедно с вас и с уважаемия лорд Вихман и аз осъждам положението, което описвате. Би трябвало да вземем драстични мерки. Но…

— Продължете — отсече малко рязко Феерле в опит да го подтикне да му предостави картбланш.

— Но… вероятно има някаква възможност преди това да се възползваме от тези хора.

При това предложение Вихман почти избухна.

— Как смеете… — И дори се надигна от стола си.

— И аз си мислех същото — каза Феерле.

Вихман се строполи на стола.

— Какво? О, да! Отлична идея. Ммм… точно така! — След което, напълно слисан, не можа да се сдържи повече. — По дяволите! Какви ги приказвам? Що за добра идея?

Феерле и Пастур се разсмяха и след миг Вихман прояви благоприличието да се присъедини към тях. Пийнаха още, докато Феерле им излагаше ситуацията.

Наистина беше измислил начин да използва източниците на поверителна информация, при това толкова извратен, че дори самият Вечен император би му се възхитил. Всъщност планът беше взет направо от наръчника на Императора.

Феерле възнамеряваше да възкреси надеждите от пепелта на руините на двореца на Висшия съвет. Всички бяха озадачени от поведението на Императора след изненадващото им нападение над неговата щабквартира в началото на войната. Императорът незабавно бе задръстил въздушните канали с безкрайна поредица пропагандни портрети, изобразяващи го предизвикателно размахал юмрук срещу таанците. Отначало всичко изглеждаше като безсмислени жестове. Какво щеше да постигне така? Скоро обаче се изненадаха колко много от отдръпналите се от него съюзници се бяха завърнали в лагера му. В кампанията нямаше нищо безсмислено. Тя бе донесла така необходимите кораби и войски сред всеобщо одобрение.

Феерле предлагаше да направят същото, но в много по-грандиозен мащаб. Искаше да предприеме голяма обиколка на двадесет и две системи, при която да проведе лични срещи с лидерите им и да използва всяка възможност да покаже среден пръст на Императора.

Самотният Таан, който въпреки всички прогнози продължаваше да воюва срещу подстрекаващия военни действия империалистически гигант. Дал клетва да спечели напук на тези прогнози. Нещо от този род. На четири очи щеше да използва дебелия край, за да позакрепи поразклатените съюзи. Щеше да ги убеди да се окопаят още по-дълбоко и да се бият до последно. Ако това свършеше работа, победата, на която се надяваше Императорът, щеше да е на такава цена, че Феерле се съмняваше дали ще е готов да я плати.

Вихман взе идеята присърце. Пастур неохотно призна, че в нея може би има известен резон. Въпреки това помнеше кървавата баня при бомбардировката на града и странното появяване на Стен в строго охраняваното му имение. Щом Императорът можеше, когато му скимне, да осъществи всичко това…

— Опасявам се за живота ви, милорд — каза накрая той. — Какво би попречило на Императора да узнае за вашия план и да ви нападне, когато най-малко очаквате? Ако станете жертва на покушение, не съм сигурен как ще реагира народът.

— Аз искам Императорът да узнае плана ми.

Вихман отново се слиса. Пастур обаче моментално схвана. Феерле щеше да накара хората си да планират два маршрута. Първият щеше да включва обиколка, започваща от Арброут. На пръв поглед това бе логичният избор, тъй като Арброут бе напълно предан на Таан. Поданиците му щяха да коленичат пред Феерле и да го възхваляват, което щеше да послужи за чудесна пропаганда. Информацията за този маршрут щеше да изтече. Всъщност Арброут беше калпава начална точка. Поданиците му бяха дотолкова безмозъчно и сляпо предани, че така или иначе щяха да продължат да се бият до последния човек.

Истинската първа спирка щеше да е Кормартен. Пастур веднага разбра замисъла. Хората от този свят бяха диви бунтовници — полукелтски сепаратистки култ, чийто единствен мотив да подкрепят таанците беше безпричинната им омраза към Империята. След края на войната, при положение че спечелеше Таан, те със сигурност моментално щяха да се обърнат срещу съюзниците си. На практика след скорошната серия поражения те вече проявяваха колебания. Феерле планираше незабавно да сложи край на това. В първия ден от обиколката на двадесет и двете планети той щеше да има възможност да подари на народа си дипломатическа победа.

Останалата част от обиколката щеше да е подготвена по същия начин. Щяха да подхвърлят на имперците фалшиви следи, докато Феерле изниква на най-неочакваното място, за да ги вбеси и да се присмее на Вечния император.

Пастур и Вихман заявиха възторжената си подкрепа. Щяха да обработват своите хора, както и да лобират сред останалите фракции. Феерле имаше гарантирано единодушното одобрение при официалното представяне на предложението пред Висшия съвет.

Докато Феерле и Вихман се поздравяваха за все още непостигнатия успех, Пастур си спомни за Стен. И за Колдиез. Беше отделил немалко време за размисъл върху странното искане на младежа. Наскоро беше открил начин не само да изпълни обещанието си, но и да вдигне джакпота с хиляда процента.

При разрастването на конфликта таанците бяха взели милиони най-различни военнопленници. Само няколко от тях обаче създаваха особени затруднения.

Те бяха важни дипломати, политици и висши офицери, попаднали в таански ръце. Дори инстинктивното презрение на таанците към военнопленниците не им позволяваше да боравят с тях по друг начин, освен с кадифени ръкавици, казано относително. Постоянният проблем беше намирането на подходящи надзиратели с поне минимални познания по отношение на политическата реалност.

Понастоящем това беше невъзможно. Пленниците бяха разпръснати в лагери из цялата Таанска империя.

Желанието на Пастур беше да разреши проблема с един замах. Щеше да събере всички тези пленници в Колдиез. След това лично щеше да надзирава отношението към тях с помощта на свои доверени хора. Събирането на всички камъчета на едно място носеше и друго, още по-голямо предимство. Ако и когато таанците бъдеха победени, Пастур щеше да разполага със сериозна разменна монета, която да използва при мирните преговори с Императора.

Очевидно не можеше да формулира нищо от това точно по този начин, ако искаше да привлече Феерле и Вихман на своя страна. Вместо това се позова на кръвожадността им.

— Ако ги съберем всички на едно място — обобщи в края на изложението си той, — ще е достатъчно да държим само една пушка насочена към главите им.

— И ако Императорът ни откаже — прекъсна го Вихман, — ще ги избием до крак. Одобрявам!

Феерле също даде подкрепата си.

Когато Пастур се прибра, позатоплен и замаян от питието и компанията, си помисли с умиление колко добре работи управленската система на таанците. Няколко добре подбрани думи — далеч от ушите и данданията от противоречащи си гледни точки на обществото — и се вземаха точните мерки за гарантиране бъдещето на расата. Това го накара да се почувства горд и патриотично настроен.

На следващия ден, на трезво, щеше да планира следващите си ходове по отношение на Колдиез.

43

Стен наистина беше отвратен от таанците. В края на краищата какво беше една империя на злото без една до пет-шест вътрешни конспирации? Таанците страдаха от липса на дисиденти. Малкото врагове на режима, изглежда, бяха изловени от полицията преди години, а и тяхното дисидентство се състоеше най-вече в представата, че Съветът на Таан може би трябва да каже „моля“, преди да завладее някого. От ограничената изтекла информация, която бе успял да получи от таанското контраразузнаване, в момента държавната измяна се изчерпваше главно с улични клюки и оплаквания, че трябва да се работи по две смени без почивка за храна.

Клеветничеството не понасяше вакуума, затова Стен и Килгър се хванаха за работа, като си направиха полезен списък на предателската сган. Решиха, че за да бъдат интересни нещата, ще става въпрос за военна конспирация.

Изискванията бяха три:

Изобщо не беше необходимо ревностният конспиратор в действителност да е нещо по-различно от яростен защитник на правото на таанците да грабят всичко от по-слабите от тях. Всъщност Стен не искаше подобни хора. Хора с реални политически убеждения го изнервяха — при положение че успееше да намери такива.

След като подготвиха списъка, Стен и Килгър го въведоха в един компютър и започнаха да измислят вътрешните връзки на конспирацията. Нямаше нужда избраните за свръзка офицери да имат някаква особена квалификация, с изключение на тази, че нейната липса не би трябвало да повиши ефективността на таанците. Тъкмо така например третият генерал заместник-ковчежник, вторият в йерархията на таанското контраразузнаване и началникът на капеланската дивизия на дяконите се превърнаха в опасна заплаха.

След като Килгър беше готов с окончателния списък, същият беше изпратен по подслушван канал към една базисна станция на Империята, разположена кой знае къде, за съответната употреба.

По-голямата част от работата по списъка на конспираторите свърши Алекс. Стен имаше друга задача: демонстративната обиколка на лорд Феерле. Нямаше никакъв смисъл. Не че самата обиколка нямаше смисъл, но изглежда, всички знаеха за нея. Или таанските служби за сигурност бъкаха от слабоумни, което Стен дори не си позволяваше да мисли, или пък всеки, свързан с обиколката, страдаше от крайна степен на орална диария.

Той препрати директно към Империята докладите кога тръгва Феерле, къде отива след Арброут, какво ще яде и пие, къде ще дават банкет в негова чест и с кого ще се среща. Всички с оценка Категория 2 или по-ниска — от сведения от достоверен източник през получени лично до улични слухове. И нито един с оценка Категория 1 — приет от станцията за истинен.

Късно един следобед Четуинд изпрати съобщение, че иска среща.

Двамата фехтуваха за развлечение на по две-три питиета. Не било ли крайно време отпусканите на Четуинд кредити да бъдат увеличени? Нямало ли да е по-полезен за каузата, ако Стен му дадял някаква представа за това, което ще се случва по-нататък? Бил ли чувал нещо за провалена нова офанзива?

След това Четуинд премина към същината.

— Едно от моите момичета се натресло на нещо, дето може да те интересува. От най-добрите ми агенти е, ще знаеш.

— С други думи, крадла.

Четуинд изглеждаше силно засегнат.

— По дяволите, Стен, недей да си толкова подозрителен. Тая пичка е заклет борец за свобода.

— Поправям се. Добра крадла.

— Снощи излизала. Из район 23YXL на пристанището. Знаеш го, където са повечето митнически складове. Търсела добра разузнавателна информация и… — Четуинд се изкикоти и отпи — всичко, което не е занитено към пода. Попаднала на един склад. Охраната била ухааа! Което е интересно. Качила се на покрива и се промъкнала вътре. Изведнъж иззад една вентилационна тръба се появили двама цивилни таанци. За малко да я сгащят. Каза, че мястото било бъкано с ченгета. Странно — казва, че познавам двама-трима от тях. От контраразузнаването били. Хич и не знам какво има в онзи склад. Но мислех, че ще искаш да те светна.

Четуинд чакаше. Стен изрови една пачка кредити и му я подаде. При тази размяна нито една от страните не се преструваше, че кредитите са за организацията на Четуинд. Може би свръзката на Четуинд, ако наистина беше печено момиче, щеше да види малка част от тях. Надали.

Килгър огледа подробно склада с бинокъла и процеди през зъби:

— Тия са бая консервативни. В тоз’ склад има повече копои, отколкото мухи по някой шибан кембъл.

Случваха се и други любопитни нещица. На около половин километър от склада кацна кораб. Стен го идентифицира като стандартен брониран транспортьор, само че с много нестандартна охрана. Корабът застана на напълно открита част от пистата. Около него имаше три, не, четири кордона охрана във военни униформи, като всеки охраняваше периметъра си. Монтирани върху преносими кули в периферията на полето прожектори шареха из мрака между кордоните.

— Тоз кораб го товарят — прошепна Килгър. — Хамали в цивилни дрешки.

Подаде бинокъла на Стен, който погледна и кимна.

— Единственото цивилно в тях е, че не маршируват в крачка.

Впечатляващо. Очевидно в склада не само се съхраняваше нещо изключително ценно, което го правеше крайно любопитен за имперското разузнаване, но и корабът се зареждаше от войници в тъмна доба. Стен изпита непреодолимо желание да открехне някой от необозначените сандъци. Товареха ги много старателно, забеляза той, сякаш бяха пълни с чуплива стока.

Като мърмореше под нос, Килгър измъкна от ботуша си мултифункционален компютър и зачатка по клавишите. Стен се съсредоточи върху склада и задейства уменията си за бързо осмисляне на ситуацията, придобити в „Богомолка“.

Можем ли да се промъкнем вътре? Не и ако някой не извади шапка-невидимка. Можем ли да влезем през покрива? Трябва да сме по-чевръсти от оная Четуиндовата. Малко вероятно. Да минем отдолу? Нямаме време да се правим на къртици — със скоростта, с която действат, до сутринта корабът ще е натоварен. Ами ако просто влезем направо? Като се представим за инспектори? За висши офицери? И двете не стават. Не че не можем да се измъкнем, ако ни разкрият — но не ми се иска някой да разбере, че сме били тук. Да се включим в товаренето? Не. Групи от по десет души. Дори таанските подофицери ще забележат, ако товарачите са повече на брой от пръстите на двете ръце.

— Мисля, че можем го направи, шефе — обади се Килгър. — Направих замервания на стражите. Имат паузи. А и прожекторите им не вършеят както трябва.

Стен се втренчи в абсолютно пустото пространство между сградата, до която се спотайваха, и кораба и преглътна от страх.

— Направи хореографията, господин Килгър!

След пет минути Алекс изсумтя:

— Три… две… едно… нула!

И двамата — облечени в черно — се отправиха към кораба.

— Шестнайсе… седемнайсе… легни, шефе! Едно, две, три, четри, пет… стани! Двайсе крачки… легни!

Двамата се сляха с пистата. Лъчът на прожектора пролази съвсем близо до тях.

— Единайсе, дванайсе, давай! Три, чет’ри, пет… шест — на място!

Единствената музика, която отмерваше „танца“ им, докато пресичаха полето, беше тежкото им дишане.

— Плъзгачът, шефе, Право към него и мязай на амортисьор. Две, едно, давай, момче!

Стен се залепи до един огромен, омазан с масло плъзгач и се запита дали наистина прилича на олеоподпора.

— Ей на — ръмжеше Алекс в ухото му, — ако съм прав, скоро ще прекосим мостчето. Зад и под рампата са сложили пазач. Май на момчето не му харесва, кат’ му светне прожекторът в очите. Зат’ва стъпай лекичко, Стен. Не щем трополенето на копитата ти да го стресне, нали?

— Ами ако има пазач и в кораба?

— Ще му кажем, че сме тръгнали по курви, и ще офейкаме ухилени. Три… две… давай!

Тичането на пръсти по нанагорното на рампата изискваше доста усилия.

Влязоха в кораба. Килгър извади късмет — вътре нямаше охрана.

Стен вдигна ръце с дланите нагоре — и сега какво? Килгър сви рамене, забеляза една дъска за закрепяне на заповеди и я грабна. Придаде си загрижен вид и махна с ръка да влязат навътре в кораба.

Всъщност това си беше по-скоро шегичка между тях — никой не се меси на човек, който има загрижен вид и носи дъска за заповеди вместо истинска маскировка. И двамата отлично знаеха, че нито един достоен да носи махмурлука си член на екипаж не би се качил на борда преди третото изсвирване на сирената след последното извикване. Коридорите пустееха. Като се изключеше някакво хлопане, вероятно от кухненското отделение, и нечие пиянско хъркане от спалното помещение, не се чуваше нищо.

Стен забеляза, че корабът е много, много чист — беше наскоро пребоядисан. Или го командваше някой натегач, или очакваха високопоставени пасажери.

Намериха стълбите, водещи към багажното отделение и се спуснаха по тях. Багажното беше пълно малко над половината. Началникът по товаренето и заместниците му крещяха заповеди към помъкналите товарите войници къде какво да сложат и ругатни защо го слагат не където трябва.

Двамата спряха до няколко струпани близо до входа на багажното сандъка и Стен отвори един.

Вътре имаше посуда, и то скъпа посуда с гравирания герб на Съвета на Таан. Стен отвори следващия.

В шестия откриха ключа към загадката. Съдържаше церемониални мантии, изработени от материал, който нито един таанец не беше виждал от години. Вляво на гърдите на всяка мантия беше избродиран в златно и сребърно малък триглав дракон. Килгър се опули и запляска с ръце беззвучно.

Затвориха сандъка и се върнаха по пътя, по който бяха дошли, като танцуваха па-дьо-дьо покрай прожекторите и охраната.

И на двамата не им беше нужен кратък курс по хералдика, за да разберат какъв е този триглав дракон. Поданиците на Кормартен бяха прочути с това, че носят тази емблема навсякъде, където ги отведе тяхната непреклонност, и я слагат на всичко, включително, твърдяха някои, на тоалетната хартия.

Така че, както предполагаше Стен, Феерле изобщо нямаше намерение да ходи на Арброут или другите споменавани системи. Но той или някой от другите големци от Съвета наистина предприемаше голяма обиколка. И Стен си помисли, че Императорът вероятно би проявил бегъл интерес какъв ще е истинският маршрут на Феерле.

44.

Вечният император наистина прояви интерес.

Само че не беше сигурен какво точно да предприеме, след като разполагаше с данните за скитанията на лорд Феерле. Всъщност, коригира сам себе си той, много добре знаеше какво да направи. Проблемът беше как да го направи.

По дяволите, колко му липсваше Махони! Ако дъртият пич все още беше началник на разузнавателния корпус, щеше да е достатъчно само да му намекне по-сериозно. Но настоящият шеф на разузнаването се случи порядъчно праволинеен. Което означаваше прекалено етичен, за да бъде добър шпионин. Мамка му, изруга Императорът. Защо ми беше да повишавам Махони?

Пръстите на Вечния император посегнаха към бутилката стрегг. Поколеба се, след което посегна към сместа, която наричаше скоч. Нужна беше малко интелигентност, не само сляп инстинкт.

Ликвидирането на друг владетел беше приемливо само на книга — в историческите романи. А дори и в тях за предпочитане беше прекият ръкопашен двубой, помисли си мрачно Императорът. Ако Ханк Ду лично беше натрошил Бекет с първия попаднал му подръка боздуган, вместо да се лигави с някакъв си съд, пресата щеше да се отнесе по-благосклонно към него.

Не че някой политик имаше морални скрупули по отношение на покушенията. Нервираше ги мисълта, че човекът от срещуположната страна на масата за преговори може да вземе нещата прекалено лично. Убийството на милиони беше едно, но да ликвидираш някой от собствената си класа? Класата на шефовете? Срамота.

След като поразмисли, Императорът задейства операцията — тя така и не получи название или постоянно досие дори в най-поверителните военни архиви.

Императорът поиска спецификациите да включват всички идентификационни кодове — от визуални до мощността на двигателите на най-съвременните таански бойни кораби. Тъй като досието на Феерле показваше, че обича да пътува изискано, значи щеше да използва най-новия и модерен клас, с който разполагаше. Нищо че съответният кораб би бил по-полезен в бой, отколкото да го използва за превоз.

Разузнавателните данни показваха, че таанците строят три нови свръхбойни кораба. Единият беше завършен, вторият в пробен период, а третият почти готов.

На техниците от корпус „Живак“ бяха спуснати указания да изготвят детонатор, който да взривява заряда си само след като в обсега му попадне активен идентификационен код на конкретния клас кораби. Срокът за конструирането на детонатора беше само няколко дни — обиколката на лорд Феерле щеше да започне всеки момент.

Това не беше проблем. Техниците — по тяхно собствено описание — дотолкова бяха свикнали да съчетават невъзможното с невероятното при абсурдни обстоятелства, че се смятаха способни да направят всичко от нищо.

Взривните заряди бяха конструирани. Шестнайсет на брой. Изискването беше да са в касетъчен, неразпадащ се, малък по обем експлозив и да могат да унищожат голям обект от типа на таански боен кораб, когато попадне в непосредствена близост.

Това, че бяха шестнадесет, не беше случайно. Главното пристанище на Кормартен разполагаше с шестнайсет пилотирани кораба.

Шестнадесетте заряда бяха предадени на инфилтрираните на Кормартен служители на „Богомолка“.

Експлозивите бяха поставени в пилотираните кораба и „богомолците“ се оттеглиха, без да установят контакт помежду си. Биха се засрамили, ако се случеше нещо друго. Не проявиха никакъв интерес към съдържанието на касетките, както и за какво, срещу кого и за коя дата са предназначени. Впоследствие щяха да разберат — ако операцията успееше — в уединението до тезгяха на някой бар. По всяка вероятност едва след края на войната.

Цялата документация по операцията срещу управника на Таан се събра в един микрофиш. Фишът беше доставен лично на ръка на Вечния император и унищожен. След това той изпрати компютърните експерти на „Живак“ да проверят системата и да се уверят, че не съществуват резервни, „призрачни“ и дублирани копия на фиша.

После, удовлетворен, си наля стрегг и зачака.

Бойният кораб на лорд Феерле „Коунмо“ изключи двигателя АМ2 и продължи да се спуска към Кормартен с двигателя „Юкава“. Командирът на кораба беше горд, че навигаторите му бяха успели да изведат кораба на по-малко от 0,10 астрални единици от нужното място. Получиха сведение за приближаването на шест кораба — един пилотиран и придружаващия ескорт.

Командирът уведоми за това лорд Феерле, който се намираше в каютата си и тъкмо си донагласяше една от мантиите с дракон на гърдите.

Докато дипломатите от екипа на Феерле разговаряха по комуникационната система с ескорта, пилотираният кораб се приближи към предния люк без излишни церемонии. При контакта между двата кораба бомбата експлодира.

Експертите по взривовете от „Богомолка“ бяха планирали взривът да отнесе цялата носова част на таанския боен кораб. Но тъй като „Коунмо“ беше нов, пожарогасителните му системи бяха все още в изпитателен срок. Поддържащите системи не бяха в пълна изправност. Така че взривът разкъса корпуса и проникна до двигателното отделение.

Горивото АМ2 експлодира.

„Коунмо“ престана да съществува — както и пилотираният кораб, два от приближаващите кормартенски кораба и шест от таанските бойни кораби, ескортиращи лорд Феерле.

Както бе предупредил в началото на войната, Императорът започваше да взема нещата много лично.