Отмъщението на прокълнатите

1.

Хвана последния каменен отломък и потръпна от жулещата болка, причинена от грубата мазилка по меките му пръсти. Напрегна се, успя да го повдигне до коленете си, направи няколко несигурни крачки и го стовари върху купчината.

После таанският офицер старши капитан (от разузнаването) Ло Прек се дръпна, за да огледа свършената работа. Оставаше само една голяма изкривена стоманена врата. Бе му отнело часове да разчисти достъпа до нея. Зад вратата, поне така се надяваше, беше решението на пъзела, който се опитваше да подреди в продължение на повече години, отколкото искаше да си спомни.

Поколеба се за малко, сякаш се страхуваше да не остане разочарован. После избърса почти изящно лицето си с копринена кърпичка и пак я пъхна в ръкава на униформата си. Беше твърде висок и болезнено слаб за таанец — кожа и кости, увенчали с издължена конска глава с малки раздалечени очички и къс нос над огромната горна устна.

Откопча малката лазерна горелка от колана си и почна да реже вратата. Не беше от онези, които си тананикат, докато работят, или изръсват цели серии ругатни при възникването на някакви усложнения. На предишния си пост, където беше минала почти цялата му кариера, се беше прочул — даже сред таанците — с настояванията си за пълна тишина и абсолютно съсредоточаване при изпълнението дори на най-незначителните задължения. Не си позволяваше да се разсейва, когато обмисляше нещо, и изискваше същото от подчинените си. Най-популярната шега за него беше, че ако разполага с подобна възможност, би имплантирал хирургически в мозъка на всеки разузнавач монитор като условие за постъпване на работа.

Прек я беше чувал и макар да не схващаше хумора в нея, не отричаше истинността й. Съзнаваше, че страда от фикс-идеи. Това нито му харесваше, нито го дразнеше особено. Беше просто факт. Недостатък на характера, от който се беше научил да се възползва.

Чу се стържене на метал, вратата поддаде и рухна на пода. Прек закопча горелката на колана си и влезе в архивния център на разформираната 23-та флотилия на Имперския флот. Ако таанците имаха богове, щеше да каже някоя молитва. Беше пропътувал огромно разстояние и бе използвал безброй възможности, за да стигне до този момент. Ако преценките му бяха точни, в това помещение щеше да открие следите на човека, който беше убил брат му.

Прек не се смути от натрошените развалини. Невероятна горещина беше изкорубила картотечните ниши. Равномерно разпръснати огромни петна бяла пепел покриваха местата на служебните кабинки и мебелите. Под краката му се издигаха облаци фин прах и задръстваха носа и гърлото му. Той надяна дихателната маска и почна да разчиства боклуците, които бяха останали от архивите на 23-та флотилия.

В един момент сърцето му се разтупка, понеже под една стоманена греда намери късче от микрофилм. Плъзна го в прозорчето на четеца и едва не изкрещя — беше само част от сметка за офисно оборудване.

Упрекна се за невъздържаната си реакция. Вярно, че мисията му беше частна. Но единствената му надежда да постигне успех беше да действа като абсолютен професионалист.

Реши да действа планомерно. Върна се чак до самото начало — до порядъка, който вероятно беше наложил главният администратор на архивния център. Зае се да разпредели отломките, като започна от средата и се придвижваше постепенно към периферията. Търсеше много повече от случайни късчета информация от биографията на един мъж. Много по-ценно би било да открие метода за съхраняване на информацията. Беше наясно, че всяка служба има своя собствена логика. През годините тя вероятно се беше променяла заедно със смяната на главните администратори, но винаги оставаше следа от почерка на първия, който беше картотекирал първия, след това втория, а впоследствие и хилядите събирани документи.

Таанският капитан беше убеден, че щом се докопа до процедурната последователност, непременно ще открие своя човек.

Макар че бяха работили в частния бизнес, родителите на Прек също бяха бюрократи през целия си живот. И двамата бяха скучни като личности и непривлекателни на външен вид. Вярно, че и двамата бяха интелигентни хора, но интелигентността им се изчерпваше с онова, което един кадровик би нарекъл „крайна ограниченост“. Прек беше навършил десет години, когато се роди брат му Тай. От момента, в който новороденото беше поело първата глътка въздух, семейството знаеше, че е благословено с едно прекрасно момче.

Тай беше всичко онова, което семейството му не беше. Като начало беше красив. Рус, къдрокос. Синеок. И с телосложение на Адонис от момента, в който влезе в пубертета. Беше изключително схватлив и обладан от любопитство за абсолютно всичко. Долавяше смешното в почти всяка ситуация. Беше невъзможно да си край него, без да се заразиш от оптимистичните му възгледи за живота.

Без да изпитва никаква ревност, Ло обичаше брат си повече от всичко на този свят. Отдаваше му цялото внимание, на което беше способен, като стигаше дотам да го подкрепя финансово, за да се възползва момчето от шанса да получи най-доброто образование, което можеше да му предложи таанската система.

Инвестицията се оказа успешна. Дипломатическият корпус моментално налапа Тай, което позволи на талантите му да разцъфтят още по-щедро. Единственият повод за съмнения, които изпитваха понякога някои негови началници, беше кой всъщност е наставникът на младия таанец.

Така че когато започнаха деликатните мирни преговори с Вечния император, Тай незабавно беше назначен за младши дипломатически сътрудник на лорд Киргиз и останалите таански представители. Всички бяха единодушни, че това назначение е само първото стъпало в очакващата го успешна кариера.

Имперската и Таанската флотилия се срещнаха в сянката на ослепителния пулсар НГ 467Х. Предварителните преговори протекоха експедитивно и плодотворно. Всички бяха убедени, че постигането на изгодно за Таан споразумение е въпрос единствено на формалност. Вечният император покани на борда на флотилията си таанските сановници за отпразнуване на договора. Лорд Киргиз веднага определи таанците, които да придружат делегацията. Сред тях беше и Тай.

Нито един таанец не знаеше какво точно се е случило след това.

Прек беше убеден, че фактите говорят сами за себе си.

Всички таанци, които бяха стъпили на борда на „Нормандия“, бяха загинали в ужасяваща кървава баня в момента, в който бяха заели местата си около банкетната маса на Императора.

Чрез своите сервилни съдии и специални прокурори Вечният император обяви, че таанците са станали трагични жертви на организиран срещу самия него заговор. Що се отнасяше до всички изтрепани таанци — и най-вече Прек, — това беше толкова очевидна лъжа, че дори не подлежеше на коментар. А единственият отговор на лъжата и вероломния акт бе война. Война до смърт, до последна глътка въздух и до последна капка кръв.

Война, на която Прек държеше толкова ревностно, колкото и всеки друг таанец. Но тази всеобща война само допълнително обосноваваше собствената му лична битка.

Прек не помнеше кога научи за смъртта на брат си. Седеше в офиса си в Разузнавателната служба — и влезе началникът му. Следващото, което помнеше, беше, че е седнал в едно болнично легло. Бяха изминали четири месеца. Казаха му, че цялото това време е прекарал в кататония. Войната щеше да избухне всеки момент, така че го обявиха за „излекуван“ и го върнаха на работа.

Тъкмо тогава започна личната му война. Прек проучи всяко късче информация, свързано със смъртта на Тай и останалите таански дипломати. Това му позволи малко по малко да установи виновниците. Императорът не беше сред тях. Би било безполезно да тръгне срещу Императора — щеше да е не само обречен, но и налудничав акт. Не. Щеше да тръгне срещу възможното: онези, които физически бяха забили ножовете или натиснали спусъците. Прек беше убеден, че Стен е един от тях.

Успя да се сдобие с копие от военното досие на Стен и се увери, че е изтъкано изцяло от лъжи — но все пак беше някаква първа крачица в оформянето на профила на въпросния мъж. Официалното досие разкриваше мъж, заемал цяла редица постове малко над средното ниво, спечелил малко повече от полагаемите му се военни награди и почести и редовно получавал повишения. След това най-неочаквано и без някаква явна причина кариерата му беше тръгнала рязко нагоре. Без никаква лесно откриваема причина беше получил назначение като шеф на охраната на Императора. Това беше последвано от друга неочаквана промяна от армията във флота и издигането му като командващ.

Прек предполагаше, че кариерата му се дължи на специални заслуги към Императора. Досието на Стен беше фалшификат. Всъщност, разсъждаваше Прек, Стен беше високо ценен разузнавач. Назначаването му във флота, а след това и издигането му като командващ на четири тактически кораба, беше награда по заслуги. А те, беше категорично убеден Прек, включваха убийството на брат му.

Прек бе успял да проследи Стен до окончателната битка за Кавит Сити, в която и двете страни бяха понесли огромни загуби. Архивите на Таан сочеха, че Стен вероятно е загинал в нея, въпреки че останките му не бяха открити. Бяха направени някои извънпроцедурни официални усилия за установяване на съдбата на Стен, поради „криминални актове, провокирани от въпросния имперски офицер“ преди битката за Кавит.

Прек не вярваше, че Стен е мъртъв. Профилът му го разкриваше като способен на всичко за оцеляването си. Прек не вярваше също така, че Стен служи на друго място. Беше офицер, който винаги би останал в челния фронт на битката, плюс това беше от онзи тип герои, които Вечният император обичаше да включва в пропагандната си машина.

Не. Стен беше жив. И Прек беше твърдо решен да го открие дори вдън земя. Щеше да го издири и тогава… Прогони мисълта за отмъщение от съзнанието си. Не биваше да се поддава на емоции.

Старши капитан (от разузнаването) Ло Прек имаше право.

Стен беше жив.

2.

Двама измършавели мъже с бръснати глава клечаха, без да помръдват, в дълбоката до кръста мръсотия.

Единият беше командващ Стен, бивш командир на вече унищожения имперски крайцер „Блатен паток“. Стен беше поел командването на старовремската ръждясала таратайка при окончателното отстъпление от Кавит — предприе отчаяни ариергардни военни действия срещу цялата таанска флота. Един ултрамодерен таански линеен кораб беше унищожен от ракетите на „Блатен паток“, а втори беше повреден непоправимо, докато таанските залпове разтърсваха крайцера. В последния миг Стен включи комуникациите и изпрати сигнал за капитулация. Загуби съзнание дълго преди таанците да завладеят развалината, която доскоро беше боен кораб, Което почти със сигурност спаси живота му.

Секунди след това сержант-офицер Алекс Килгър, тежкогравитационен главорез, наемен убиец от бившия отдел „Богомолка“ и най-верен приятел на Стен, се свести. На единствения функциониращ монитор на „Блатен паток“ видя приближаващите таански такткораби. Помисли си замаян, че тези варвари таанците надали ще се отнесат с нужното уважение към мъжа, унищожил ядрото на флота им. Най-вероятно щяха да хвърлят Стен в най-близкия космически зандан.

— Тая няма да я бъде — измърмори той.

Дотътри се до едно проснато тяло, разкопча униформата му и откъсна идентификационните знаци. Погледна прикрепения към стената датчик за налягането. В крайцера все още имаше атмосфера — е, съвсем мъничко. Отвори скафандъра на Стен и въздухът изсвистя. Размени идентификационните знаци. Чу тътена от взривения от таанците люк и се досети, че ще е по-благоразумно и той да се престори на изпаднал в безсъзнание.

Трийсетина почернели от съсирена кръв имперски моряци бяха прехвърлени от развалините на „Блатен паток“ на таанския кораб. Сред тях беше и пожарникар 1-ви клас Самюъл Хорацио.

Стен.

Нахранени и напоени след доста време — но без никой да се погрижи за раните им, — двайсет и седмината оцелели бяха стоварени на една блатиста планета, която таанците с нежелание бяха определили за военнопленнически затвор.

Според таанците най-достойната смърт за едно същество бе смъртта в битка. Малодушието и капитулацията бяха немислими категории. Според разбиранията на таанците всеки заловен имперски воин или цивилен бе нещастен предател и би трябвало да се моли за незабавна смърт. И все пак те бяха достатъчно благоразумни, за да осъзнават — макар и с нежелание, — че другите култури имат различни ценности и че оказването на подобна услуга на опозорените би могло да се изтълкува превратно. Затова оставиха пленниците живи. Поне за известно време.

Таанците смятаха за съвсем основателно бремето, което затворниците представляваха за тях, да бъде съответно компенсирано. С обилна пот чрез робски труд.

Медицински грижи: ако сред затворниците имаше медицински персонал, получаваха такива. Не се предоставяше никакво продоволствие. Заловеното имперско медицинско продоволствие се конфискуваше.

Подслон: на затворниците бе разрешено да си строят подслони в свободното от труд време, като използват позволени от офицерите в лагера подръчни средства.

Работно време: непрекъснато, без строго регламентирани часове или смени.

Храна: безвкусна лепкава каша, която уж набавя необходимите хранителни съставки. Само че едно подложено на тежък физически труд човешко същество се нуждае от 3600 калории дневно. На затворниците се осигуряваха по-малко от 1000. Подобни проценти и отсъствието на какъвто и да било вкус се съблюдаваха и по отношение на затворниците.

Тъй като затворниците нямаха достойнство, охраната им се състоеше от разжалвани войници. Някои от тях бяха мошеници, за които позорът да служат в охранителна рота беше за предпочитане пред смъртта в наказателен полк. Някои от надзирателите — съвсем малко на брой — бяха облечени в доверие бивши затворници на различни затворнически светове на таанците.

Затворническите правила бяха прости: да застанеш „мирно“, дори ако си бивш генерал, когато ти заговори някой от надзирателите, дори ако е бивш редник. Да изпълняваш светкавично всяка заповед. За неподчинение: смърт. За неизпълнение на възложена задача в рамките на определеното време и по указания начин: смърт. За по-незначителни нарушения: бой, карцер, глад.

В таанските военнопленнически затвори оцеляваха само издръжливите.

Стен и Алекс имаха вече над три години затворнически стаж.

Правилата им бяха простички:

• Нито за миг не забравяй, че войната няма да продължи вечно.

• Нито за миг не забравяй, че си войник.

• Винаги помагай на приятеля си.

• Винаги изяждай всичко, което ти дадат.

И двамата изпитваха желание да са религиозни — вярата в някой бог или във всички богове поддържаше живота на затворниците. Бяха свидетели на това какво се случва със затворници, които са се отчаяли или не могат да се ровят в животинските изпражнения за някое зрънце жито, които се бунтуват или които допускат, че ще могат да оцелеят като вълци единаци.

След изминалите три години всички такива отдавна вече бяха мъртъвци.

Стен и Алекс бяха оцелели.

Обучението им за оцеляване при всякакви ситуации в свръхсекретния отдел „Богомолка“ на Имперския корпус на Меркурий вероятно им беше помогнало. Стен беше съвсем наясно, че го е спасила подкрепата на Алекс. Килгър чувстваше същото. Имаше и още нещо: Стен беше въоръжен.

Преди много години, още преди да постъпи на имперска служба, Стен конструира едно оръжие — миниатюрен нож. Тънък като игла, направен от рядък кристал, този нож можеше да разреже всеки познат метал и скала. Стен го криеше в ръката си и при нужда го изваждаше с мускулни контракции. Беше изключително смъртоносен нож, независимо че по време на затворническия си живот го използваха предимно като инструмент.

Тази нощ ножът щеше да им помогне да избягат.

Бягствата от таанските военнопленнически лагери се брояха на пръсти. В началото онези, които правеха опит за бягство, ги екзекутираха след залавянето — а ги залавяха почти винаги. Първият проблем — да се измъкнеш от лагера или от някоя работна група — не беше особено трудно разрешим. Да избягаш от този свят обаче беше почти невъзможно. Някои се бяха опитали да се измъкнат с някой кораб като пътници без билет. Други потъваха вдън земя и водеха мизерно съществувание, което едва ли беше за предпочитане пред това в лагерите, като се надяваха, че войната най-после ще свърши и пак ще са свободни.

През последната година имаше промяна в политиката — направилите опит за бягство не се ликвидираха незабавно. Преди това ги изпращаха за наказание на един миннодобивен свят, където пазачите със задоволство им съобщаваха, че времетраенето на човешкия живот се измерва в часове.

За трите си години като затворници Стен и Алекс бяха направили четири опита. Първите два тунела бяха разкрити по време на прокопаването им; третият опит за бягство беше осуетен, тъй като намериха стълбата, с която щяха да прескочат телената ограда; от четвъртия се отказаха, тъй като никой от двамата не можа да измисли какво да правят, след като се окажат оттатък мрежата.

Този път обаче трябваше да успеят.

В близките тръстики нещо помръдна, Алекс се метна напред и се надигна, стиснал в ръце кален, гърчещ се като червей писукащ гризач. Стен светкавично отвори кутията, която държеше, и водното животинче беше напъхано и затворено на тъмно. Много добре.

— Вие двамата! Мирно!

— Стен и Алекс замръзнаха „мирно“.

— Чукате ли се? В блатото?

— Не, сър. Ловуваме, сър.

— Ловувате ли? Смрадливци?

— Да, сър.

— Всичките трябваше да ви изтрепем — подметна надзирателят и се изхрачи право в лицето на Стен. — Строй се.

Стен не посегна да изтрие храчката. Двамата с Алекс тръгнаха от тресавището към насипа в колона с още десетина затворници. Надзирателите бяха трима, но само един беше въоръжен — знаеха, че нито един от тези крачещи трупове не представлява никаква заплаха. Стен стискаше кутията и мърмореше успокоително. Не искаше новият му любимец да се измъкне, преди да е настъпил моментът.

Смрадливецът, воняща животинка с негодна за нищо кожа и зловонна миризма — от жлезите под опашката — беше решаващото средство за бягството им.

3.

Военнопленническите лагери имаха две командни структури. Надзирателите бяха видимата. Но на практика лагерът се управляваше от самите затворници. Командващи в някои лагери бяха силните и бруталните. В тези смъртоносни анархии всеки затворник можеше да бъде претрепан както от другарите си по съдба, така и от пазачите.

В лагера на Стен имаше известен военен порядък. Причина за това отчасти бяха двамата с Алекс.

И двамата се бяха възстановили след продължил няколко месеца делириум. Един ден, когато вече се чувстваше достатъчно добре, Стен направи грандиозно откритие: не само беше известен под идиотското име Хорацио, но и сержант-офидер Килгър го превъзхождаше по чин. Нещо му подсказваше, че още на имперския крайцер „Блатен паток“ Алекс беше успял да промени самоличността му.

Въпреки всичко йерархията се съблюдаваше. Онези, които смятаха, че войната е свършила или че не е нужно да се подчиняват на някакви шибани войници бяха „убеждавани“. Ако това не помагаше, се прилагаха други методи. Стен може и да приличаше на скелет, но беше от онези, които знаеха две и двеста. А Килгър от тежкогравитационния свят Единбург беше все пак най-силното същество в лагера — дори в сравнение със строеви офицер командващ батарея (полковник) Вирунга.

Н’раняйците не бяха кой знае колко цивилизовано изглеждащи примати и се бяха развили като обитаващи дърветата месоядни. Наскоро бяха признати за артилерийските специалисти на Империята — имаха наследствен инстинктивен усет към геометрията и тригонометрията. А и с над тристакилограмовите си туловища не изпитваха особени затруднения да мъкнат тежките снаряди.

Преди залавянето му полковник Вирунга беше тежко ранен и все още креташе из лагера, като се подпираше на бастун. Малцина от надживелите Стен и Алекс смятаха за благоразумно да оспорват заповедите на полковника. Командващ Имперския лагер беше една слаба жена, генерал Бриджър, постъпила отново на действителна служба след оставката си, когато нейният свят беше нападнат, и командвала защитата на последната позиция. Единствената й цел беше да остане жива достатъчно дълго, за да види възтържествуването на имперските стандарти в лагера, след което би си позволила да умре на спокойствие.

На мръкване, след като Стен и Алекс бяха излапали насила отвратителния вечерен порцион, двамата се сбогуваха с нея и полковник Вирунга.

— Господин Килгър, Хорацио — каза тя, — надявам се да не видя повече никого от вас.

Килгър се ухили.

— Мечтая за същото, госпожо.

Вирунга пристъпи напред. Беше нужно известно усилие, за да се проумее н’раняйският език — за н’раняйците приказките бяха загуба на време и те изричаха минимален брой думи, колкото да се схване основният смисъл.

— Надявам… късмет… Когато свободни… не забравя.

Нямаше да забравят. Стен и Алекс отдадоха чест и пристъпиха към действие.

Съгласно заповедите и без никакви обяснения останалите затворници бяха предприели онова, което Стен наричаше „двама вътре, един навън, един вътре, трима навън“. Придвижваха се на малки групи към един от малобройните лагерни нужници, който „случайно“ се намираше на по-малко от три метра от вътрешния периметър. Стен и Алекс се присъединиха към тях. Малката кутия със смрадливеца висеше на врата на Стен, скрита под една парцалива хавлиена кърпа. За надзирателите по околните кули беше невъзможно да следят точно колко затворници влизат и излизат от нужника.

Нужникът се намираше над дълбока и усойна, пълна с екскременти помийна яма. Представляваше барака с улей за вода от едната страна и отходни места — изрязани в дървения под кръгли дупки — от другата. Стен и Алекс се напъхаха в една от дупките. Преди няколко дни бяха набили клинове във вътрешните стени.

И двамата бяха запушили носовете си с тапи от коренни власинки, но това не вършеше кой знае каква работа. Само издръж, повтаряше си Стен. Не припадай. Не мисли дали този паяк, който лази по ръката ти, е отровен. Само издръж.

Най-накрая вечерната сирена изпищя и шумовете в бараките замряха. Изтропаха стъпки и една от вратите на нужника се отвори. Поради вонята надзирателите надникнаха съвсем бегло.

За Стен и Алекс щеше да е най-добре да изчакат до полунощ, преди да се размърдат, но им предстоеше да изминат немалко километри до разсъмване. Щом се спусна плътен мрак, двамата се измъкнаха от скривалищата си и се спогледаха намръщено.

Следващата стъпка беше на полковник Вирунга.

Чуха се крясъци, писъци и смехове. Стен и Алекс видяха, че светлината на прожектора проблесна през цепнатините на покрива на нужника и се насочи към една от бараките. Двамата се измъкнаха през вратата на нужника.

На теория не би трябвало да могат да продължат наникъде. Лагерът беше запечатан с вътрешна телена ограда, десет метра широка „непреодолима“ полоса и накрая външна телена ограда.

Надзирателите по кулите шареха из целия лагер с прожекторите, с далеч по-опасните светлинни увеличители и насочвани от шумове сензори. По правилник на всеки детектор трябваше да дежури по един надзирател.

Но пазачите бяха мързеливи. А и защо беше нужно трима души да висят на една кула, особено през нощта? От лагера нямаше измъкване. Дори ако някой от имперците успееше да се измъкне навън, нямаше къде да отиде. На живеещите в околностите на лагера селяни бяха обещани огромни възнаграждения за връщането на всеки беглец във всякакво състояние, без да им бъдат задавани никакви въпроси. А дори и да успееше да се промъкне покрай фермерите, къде би могъл да отиде? Оставаше си скиталец в един свят, разположен в сърцевината на таанските галактики.

Така че един находчив надзирател беше измислил начин да свърже трите сензора в общ уред, за да може да ги наблюдава сам пазач.

И когато Вирунга нареди в една от бараките да започне внимателно подготвеният скандал и един от пазачите насочи светлината на прожектора към нея, всички сензори на тази кула се отклониха от двете насочили се към телената ограда тъмни сенки.

Стен и Алекс трябваше да прережат три кабела, преди да се измъкнат през оградата върху полосата „наникъде“ — три разрязани жици. За ножа на Стен това не представляваше никакъв проблем. Но само след броени минути провисналите жици щяха да бъдат забелязани. Затова през последните няколко цикъла Алекс беше събрал с изключително усърдие дванайсет металоидни втулки.

Стен измъкна с нервно потрепване ножа от калъфа под кожата си и много внимателно оголи една метална шина. Алекс наниза втулките и с огромно усилие ги прикрепи към стълбовете на оградата. Сега вече Стен сряза жицата. Едно… две… три… промуши се през пролуката… закрепи отново жицата… и вече бяха върху полосата „наникъде“.

Прекосиха я, срязаха следващата жица и я закрепиха на мястото й.

За първи път от три години Стен и Алекс бяха извън затворническия лагер без надзиратели.

Изкушението да започнат да подскачат и да хукнат беше почти непреодолимо. Но вместо това се запромъкваха напред, като опипваха с пръсти пред себе си — очакваха всеки момент оглушителния вой на сензорите и алармените системи.

Нищо.

Бяха се измъкнали от лагера.

Оставаше им да се измъкнат и от този свят.

4.

— Сега… Къде по дяволите е този шибан часови? — прошепна Стен.

— Н’дей са нерви, Хори — изръмжа Алекс.

Хори. Алекс не само беше понижил Стен в чин, но беше измислил и умалително на Хорацио.

— Ще си платиш.

— Да де — отвърна Алекс. — Но кат’ си платя, няма да си ми длъжник…

Стен не му отговори. Вторачи се в куриерския кораб, който се намираше на по-малко от стотина метра от скривалището им.

Двамата с Алекс бяха открили възможност за измъкване от планетата, когато ги бяха пратили наряд на една от площадките за кацане. Бяха забелязали един миниатюрен четириместен куриерски кораб, някога последна дума на технологията, но сега използван като совалка между световете. Макар да беше вехтория, корабчето си имаше и двигатели „Юкава“, и Антиматерия–2. Всичко, което им оставаше да направят, беше да го задигнат.

Би трябвало с лекота да изминат няколкото километра от лагера до площадката. Но това им отне повече време, отколкото предполагаха. Нито един от двамата не си беше дал сметка, че естествената последица от недохранването е нощната слепота.

Така че въпреки „богомолските“ си умения се запрепъваха в мрака като необучени цивилни. Единствено рефлекторните им умения от нощните и безмълвни акции на „Богомолка“ ги спасиха от разкриване, докато се промъкваха покрай пръснатите около лагера ферми.

— Докат’ имаме някоя и друга секунда — подхвърли Алекс, — що не ти разкажа за пъпчивите змии?

— Ако посмееш, ще те ликвидирам.

— М’чето си’й изгубило чуството за хумор — оплака се Алекс на заспалия в кутията смрадливец. — Ей ти го оня задник там.

Часовоят се разхождаше под тях.

Защитната система на площадката беше комплексна: обикалящ караул, телена ограда, патрулирана от наблюдаващи животни открита зона, втора телена мрежа и вътрешна електронна система.

След като изчислиха интервалите на появяването на часовоя, Стен и Алекс допълзяха до първата телена ограда. Алекс потупа малката кутия.

— Айде, миризливецо, вър’ да си заслужиш платата.

Открехна капака и смрадливецът изскочи. Объркано от непознатата обстановка, зверчето се промуши през мрежата в откритата зона, седна и заоблизва козината си — чудеше се, все още неразсънено, накъде би могло да има вода. Мудният му мисловен процес беше прекъснат от ръмжене.

Каракаджуто — триметрова покрита с козина машина за смърт — се запоклаща към смрадливеца. Скункс-мечокът беше разгневен — нормално състояние за този вид. Но кръстоските и мутациите, на които таанците бяха подложили предходниците му, го бяха превърнали в още по-яростен звяр. Смътно съобразяваше, че двукраките са единствените му врагове, но беше принуден да се държи любезно с онези двукраки, които го хранеха, и да унищожава останалите. Освен това не му позволяваха да се размножава и да си бележи територия.

Това каракаджу беше прекарало цели пет години от живота си, бродейки напред-назад по ограничения от мрежите коридор — без абсолютно нищо, което да облекчи страстите му.

И ето ти го най-неочаквано този смрадливец.

Скункс-мечокът се понесе напред — подчиняваше се на инстинктите си и на обладалата го ярост.

Смрадливецът — също подчинявайки се на инстинктите си и обладалата го ярост — се завъртя, вирна подобната си на червей опашка над гърба си и изхвърли струята си.

Струята от аналните му жлези се стовари върху муцуната на каракаджуто. То се изправи на задните си лапи, изрева и като се опитваше да изтръгне отвратителната воня от ноздрите си, отстъпи, разкъсвано между инстинкта да се завре в някое убежище и желанието да намери двукраките, които да му помогнат.

Смрадливецът изсъска самодоволно и изчезна светкавично.

— Свърши работа тоя миризливец — прошепна Алекс.

Стен вече действаше. И тази ограда беше пробита, преодоляна и възстановена.

Корабът се извисяваше в лепкавия мрак на по-малко от петдесетина метра от тях. Никой от двамата не пристъпи напред. Алекс бръкна под изпокъсаната си куртка, извади четири празни тръби с диаметър под един сантиметър и ги сглоби. Получи се тръба за издухване на стрелички с дължина над метър. Той нагласи на единия й край пробит рибен мехур, пълен с метален прах.

Допря устни до тръбата, насочи я към един храст и духна. Невидимият прах излетя и полепна по листата. Двамата със Стен завряха носове в пръстта и сякаш се сляха с нея. След броени минути пристигна патрулът. Таанците спряха и започнаха да се оглеждат.

При предварителния оглед Стен и Алекс бяха установили, че във вътрешния периметър на площадката има електронни детектори. От разстояние предположиха, че детекторите са със сравнително просто устройство: вероятно радарни. Този свят, в края на краищата, беше твърде отдалечен от фронтовите линии.

Таанският ефрейтор, който командваше патрула, включи комуникацията си.

— Страж — тук Скитник. Намираме се в подозрителния район. Чисто е.

— Скитник — тук Страж. Има ли следи от проникване?

— Тук Скитник. Изчакай.

Застарелият затлъстял ефрейтор светна с фенерчето си да огледа земята.

— Скитник. Няма нищо.

— Тук Страж. Сигурен ли си? Сензорите продължават да показват присъствие в района.

— Да пукна, ако разбирам нещо — оплака се ефрейторът. — Не се вижда абсолютно нищо, до дяволите.

— Скитник, тук Страж. Поддържай стриктна комуникационна процедура. Огледът на мястото записан… докладът ти, че няма проникване, е регистриран. Върни се на охранителна позиция тук. Страж. Край.

— Шибана работа — измърмори ефрейторът. — Щом наоколо няма никой, нещо сме оплескали. Ако има някой, ще си имаме неприятности. Гадост. Наряд… строй се.

Таанският караул се отдалечи.

Много, много добре, помисли си Стен. Металният прах, който Алекс бе издухал върху храста, явно беше засечен от най-близкия сензор. И веднага бяха изпратили група, която не откри нищо. Но сензорът продължаваше да показва наличие на нещо съмнително. Следователно сигналите на сензора щяха да бъдат пренебрегвани до изпращането на техник, който да го оправи.

Така че двамата с Алекс разполагаха със свободен достъп до куриерското корабче.

Люкът не беше заключен. Алекс тръгна към дъното на кораба, а Стен се насочи към контролната кабина. Дали щеше да успее да подкара Кораба?

Контролните уреди бяха изключително елементарни.

Тъкмо се настани в пилотското кресло, когато Алекс влезе в тесния команден център и изсумтя:

— Това не’й гориво.

Стен изруга и натисна бутоните на компютъра. Да, имаше гориво. Достатъчно да ги вдигне в космоса. Достатъчно да ги изведе в звездна орбита. Достатъчно да…

Зашари с пръсти по клавиатурата на навигационния компютър. Дали беше достатъчно, за да ги измъкне от космическото пространство на Таан?

Отрицателен отговор.

Той стовари юмрук върху командното табло.

— Значи всичко беше напразно!

— Не е, не е, момче — каза Алекс. — Проверих дневника. Шъ заредят пак след три дни. Остава ни само да го заключим, да се мушнем пак през жицата и вкъщи… Не мой ли пак да се върнем?

Да се върнат през жицата. Обратно по целия път. В продължилия цели три години затворнически ад.

Невъзможно.

Но го направиха.

Промъкнаха се през оградата и през защитите чак до лагера и влязоха в бараката малко преди разсъмване. Единственото, което им се искаше, беше да се проснат до спящите затворници и да подремнат поне малко. Но завариха всички затворници будни.

Обяснението не закъсня.

Бъркотията, която беше организирал полковник Вирунга, за да прикрие бягството им, беше довела до наказателна мярка — изненадваща проверка с поименно повикване на всеки затворник, отпечатъци на пръстите и порите и зрително идентифициране. При такава подробна проверка нямаше никакъв начин Вирунга или някой от останалите затворници да ги прикрият.

Разбира се, надзирателите знаеха, че не е възможно Стен и Алекс да са избягали, доказателство за което беше огледът на периметъра. Но двамата вероятно се криеха някъде и се готвеха да избягат. Вероятно копаеха тунел.

Все едно.

Полковник Вирунга ги беше предупредил: върнат ли се, ще бъдат ликвидирани. Заедно с него — защото очевидно той по някакъв начин с положителност беше свързан с тяхното изчезване.

Стен и Алекс се спогледаха. Вече никога нямаше да могат да направят втори опит да се докопат до куриерския кораб. Следващото им местоназначение щеше да е миннодобивният свят и смъртта.

Грешаха — по благоволението на върховните управници на Таан.

5.

Двайсет и седмината членове на Върховния таански съвет седяха отегчени и разсеяни в креслата си, докато старшият секретар каканижеше поредния закон от дневния ред:

— … ЗВС № 069–387: Право на вето върху пенсии. Аргументи за: Прогресивен данък върху гарантирани приходи на пенсионери — да не надвишава 115 процента — ще разтовари от тежко бреме държавата и ще доведе до ключово военно рекрутиране. Аргументи против: няма.

Старшият секретар изобщо не вдигна поглед, а зададе рутинния въпрос:

— Против?

Последва обичайната тишина.

— Значи единодушно. Следващият. ЗВС № 434–102: Разпределяне на гориво. Подраздел „Медицински спешни случаи“. Аргументи за увеличение: Реквизирането на лични превозни средства при непредвидени обстоятелства за военни нужди без компенсиране причинява неправомерни затруднения по отношение на и без това претоварената гражданска система по здравеопазването. Препоръка на администрацията: да не се увеличава.

Отново рутинният въпрос. И отново тишината подсказа пълното единодушие. Правителствените решения се утвърждаваха по обичайната процедура. И все пак лордовете и дамите във Върховния таански съвет не бяха лесни за манипулиране гумени печати за своя председател лорд Феерле. Тъкмо обратното, всеки от тях имаше категорични позиции и мощни съюзници. В противен случай нямаше да бъдат избрани в Съвета.

Лорд Феерле беше станал техен председател благодарение на деликатни балансирани действия и през годините беше запазил високия пост чрез ключови назначения. Например наскоро беше повишил статуса „сътрудник“ на лейди Атаго до пълно членство. Вярно, че беше военен герой. Но си имаше своите хулители.

Докато секретарят продължаваше да мънка, той погледна полковник Пастур. Понякога си мислеше, че назначението на стария полковник беше грешка. Не че индустриалецът беше особено труден. Просто имаше навика да задава невинни въпроси, на които трудно се намираше отговор. И което беше по-важно, с времето се превръщаше в глас, на който Феерле не винаги можеше да разчита.

Какво да прави с Пастур? Проблемът се състоеше в това, че Пастур беше не само преуспяващ индустриалец, а и истинско чудо в откриването на нови войски, които да бъдат запратени срещу Империята. Освен това заплащаше разходите на голям брой военни формирования от собствения си джоб. Вероятно би било по-добре да изтърпи стареца още известно време.

Другият беше лорд Вихман. Абсолютно лоялен. Абсолютно всеотдаен. Това беше проблемът му. Беше абсолютист без никакво понятие за изкуството на компромиса. Този му недостатък на няколко пъти едва не бе прекатурил балансиращите тактики на Феерле.

Компромисът беше основен принцип на таанската политика. Всяко предложение се обсъждаше от всички страни преди всяко заседание. Преценяваха се всички гледни точки и — когато беше възможно — предложението се включваше в окончателната програма за разискване. Тъкмо затова всички решения с много редки изключения бяха единодушни.

За Таан единодушието беше не по-маловажно от дишането. Бяха войнствена раса, претърпяла унизителни поражения в древното си минало, принудена да се спасява през еони пространства в настоящия си дом в периферията на Империята. Беше място, към което никой нямаше претенции, освен местните, които нямаха желание да отстъпят на таанците. Геноцидът ги убеди в погрешната им логика.

Таан постепенно се изправи на крака и при възраждането на военизираното им общество възникна нова расова цел. Повече никога да не се спасяват с бягство. А един ден щяха да си отмъстят за претърпените унижения. Междувременно трябваше да се докажат.

Тръгнаха срещу съседите си. Първо един, после друг и постепенно още и още попадаха под владичеството на Таан. Две бяха основните им умения при постигането на тези победи: вроден усет за водене на преговори като прикритие на кръвожадни намерения и решимост за победа на всяка цена. Понякога военните действия налагаха жертване на приблизително осемдесет процента от бойната им мощ. След всяка война Таан светкавично се прегрупираше и отново нанасяше удар.

Беше единствено въпрос на време да тръгнат срещу Вечната империя. Резултатът беше поредната война.

— … ЗВС № 525–117. Неозаглавен, Никакви аргументи. Против?

Тишината беше нарушена.

— Не точно против. Но имам един въпрос.

Останалите двайсет и шестима членове се сепнаха от дрямката си и изпаднаха в абсолютен шок. Първо, един неозаглавен законопроект на Върховния съвет беше задължително предложение на член на съвета. Подобен законопроект не би бил представен дори при най-незначителни противоречия. Втората — при това още по-шокираща — причина беше самоличността на задалия въпроса.

Този път не беше Пастур. Беше Вихман. А № 525 означаваше, че законопроектът е на Пастур. Всички членове на Съвета се приведоха напред с блеснали очи в очакване на интересен сблъсък. Единствено председателят Феерле и лейди Атаго запазиха самообладание. Атаго се отнасяше към политическите интриги от всякакъв порядък с презрението на военен.

Пастур се отпусна на стола си в очакване.

— Доколкото разбирам предложението — продължи Вихман, — изграждаме програма, чрез която ще разчитаме на военнопленници за създаване на наши оръжия. Дотук прав ли съм?

— Неточно формулирано — отговори Пастур, — но принципно основателно. Какъв е въпросът ни?

— Съвсем елементарен: войник, който капитулира, е страхливец. Така ли е?

Пастур кимна в знак на съгласие.

— Страхът е заразен. Боя се, че предприемаме огромен риск по отношение на моралния аспект на собствената си работна сила.

— Няма никакъв риск — изсумтя Пастур. — Ако се бяхте погрижили да се запознаете с моя план, не бихте задали подобен въпрос.

— Прочетох предложението ви — отвърна с категоричен тон Вихман. — И продължавам да го задавам.

Пастур въздъхна. Даваше си сметка, че Вихман го притиска съзнателно. Запита се какъв компромис би трябвало да предложи и дали това не би осуетило успеха на плана му.

— В такъв случай действително заслужавате отговор — каза той, като неуспешно се опита думите му да прозвучат саркастично. — Проблемът, който се опитваме да поставим, е прост за описание, но труден за решаване. Разполагаме със заводи и материална база в почти достатъчни размери, за да спечелим настоящата война. Но работната ни сила за ръководство на машините е по-малко от половината от необходимата. Аз съм преди всичко бизнесмен. Щом забележа някакъв проблем, незабавно се заемам с разрешаването му. В много случаи решението се намира в друг проблем и при късмет биха могли да бъдат решени едновременно два проблема.

— Като например?

— Огледах се за излишък от хора. И го открих в нашите военнопленнически лагери. Но това е само върхът на айсберга. Нашите най-тежки недостатъци са в областта на техническите умения. Така че не всеки военнопленник би свършил работа. Къде да бъде открит най-големият резервоар?… Сред смутителите естествено. И най-вече рецидивистите.

— Що за логика? Нима един закоравял затворник е сравним с надарено създание? — попита Вихман.

— Логиката е елементарна. Щом тези затворници са оцелели през цялото това време, това означава, че затворническите ни власти са имали достатъчно мотиви да не ги ликвидират. Това ми подсказа интуицията и след като направих проучване, това се оказа напълно основателно. Въпреки всичко съм удовлетворен и доколкото ми е известно, милорд, същото се отнася и до останалите членове на Съвета.

Вихман не обърна внимание на последното.

— Следователно вие ни гарантирате, че тази ваша програма ще реши проблема?

— Не гарантирам нищо — изръмжа Пастур. Нямаше да се хване в този капан. — На първо място програмата е експериментална. Ако не проработи, няма да ни коства нищо, особено след като заплащам разходите от собствения си джоб.

— Добре. Много добре. Отговорихте почти на всички мои въпроси. Но едно нещо все още ме тревожи.

— Какво по-точно?

— Управлението на първия затвор. Забелязвам липса на задоволителен опит в тази област.

Ето какво било, помисли си Пастур. Вихман искаше свой човек на някакъв ключов пост. Дали беше някой, с когото хората на Пастур можеха да се сработят? Не разполагаше с достатъчно време, за да разбере. Трябваше да вземе светкавично решение.

— Вероятно бихте могли да помогнете в това отношение, милорд — предложи той угоднически.

— Удовлетворен съм — обяви Вихман.

Около масата премина вълна на облекчение.

— Още веднъж — продължи старшият секретар, — има ли против?

След миг ЗВС № 525–117 вече беше закон. Лейди Атаго постави още една отметка в списъка си. Оставаха само няколко точки, преди да дойде редът й да направи обръщение към Върховния съвет. Въпреки че това щеше да е дебютният й доклад като пълноправен член на управителното тяло, не изпитваше никакви притеснения.

Атаго разполагаше със списък от факти, свързани с войната. За нея нямаше никакво значение дали тези факти са потискащи, или оптимистични. Чувствата, които докладът щеше да провокира у нейните колеги, не бяха нейна грижа.

За нея беше пределно ясно, че се придвижват с голяма скорост към решителен момент във войната. А и на останалите би трябвало да е достатъчно ясно, че начинът, по който се развиеха събитията в близко бъдеще, щеше да определи кой ще е окончателният победител и кой победеният. Така или иначе беше изпълнена с увереност, че планът, който двамата с лорд Феерле отчасти вече бяха приложили на практика, ще осигури окончателната победа на Таан.

— … специален доклад на лейди Атаго… Убеден съм, че всички ще…

На Атаго не й се слушаха рутинните баналности на старшия секретар и щом чу името си, се изправи.

Фигурата й внушаваше респект дори сред същества, които не се впечатляваха лесно, и тя напълно осъзнаваше този факт. Беше доста по-висока от повечето таанци, а тъмната й коса се спускаше като вълна почти до кръста. Очите й бяха огромни, устните щедри, а сочното й тяло изглеждаше съвършено в стегнатата униформа.

Съблазнителната й външност би могла да подведе само глупак: единствената страст на лейди Атаго беше войната.

— Уважаеми членове на Съвета — започна тя. — Скоро ще разполагате с пълния ми доклад, затова няма да ви отегчавам с подробно изложение на неговото съдържание. По-късно можете да прегледате фактите на спокойствие. Ето накратко на какъв етап сме в момента. От самото начало успяваме да поддържаме превъзходство над противника. Отвоювахме обширни зони от Империята. Две са основните причини за нашите успехи. Първо: винаги сме готови да рискуваме всичко, Второ: самият размер на военната машина на Императора работи в наша полза. Докато неговите сили успеят да реагират, вече е станало твърде късно. Това свое преимущество обаче сме на път да изгубим.

Последните думи насочиха вниманието на целия Съвет към нея.

— Ето основните причини — продължи тя. — Първата. В настоящия момент всеки успех се превръща в не по-малка тегоба. Продоволствените ни линии са разпръснати далеч и това се отразява на безопасността. Пилеем ценни ресурси, въпреки че печелим нови територии. Втората. Настойчивите усилия на Императора да се преустрои от мирновременна към военновременна промишлена икономика започват да дават резултати. Много скоро ще бъдем изпреварени не само по отношение на въоръжението, но и на маневреността поради елементарното обстоятелство, свързано с размера и броя на неговите флотилии.

Направи достатъчно дълга пауза, за да даде възможност казаното от нея да бъде осмислено. След което настъпи моментът да изложи плана.

— За да предотвратим това, трябва да открием мястото, където да нанесем удар с камата. С лорд Феерле сме убедени, че сме го открили.

Атаго разтвори длан и отсрещната стена се превърна във видеоекран. Членовете на Съвета се приведоха напред, щом видяха звездните карти. В тях нямаше нищо особено, освен че бяха дълбоко във вътрешността на Империята.

Първата система, както обясни лейди Атаго, се казваше Ал-Суфи, най-големият склад на Антиматерия 2, горивото, което осигуряваше енергия на Империята и на Таан, Не беше необходимо да обяснява, че контролът на Вечния император над цялото количество АМ2 му гарантира абсолютна власт.

— Очевидно Ал-Суфи е първостепенна цел — продължи тя. — От известно време ние пренасочваме силите си в тази зона. Ако успеем да я овладеем, положението на Императора по всяка вероятност ще се влоши фатално.

— Това не е ли очевидно и за самия Император? — попита Пастур.

— Надяваме се — отговори лейди Атаго. — Защото пренасочването, за което споменах, е само на хартия. Мнимо пренасочване. Заблуда.

— Не разбирам — измърмори Вихман.

— Без да събуждаме подозрения, накарахме Имперските сили да повярват, че възнамеряваме да нападнем Ал-Суфи. И получихме съобщения в потвърждение на факта, че Императорът откликва с реципрочно пренасочване към Ал Суфи. А сега нека ви покажа нашата действителна мишена!

И на екрана изникна компресирано изображение на втората система — Дюрер. Това също беше добре известна зона, точно толкова важна за промишлеността и транспорта, колкото Ал-Суфи за обработката и съхранението на АМ2.

— Както можете да се уверите, пренасочването към Ал-Суфи лиши Дюрер от защита. Остава да я завладеем.

Излишно беше да се обяснява до какво би довело това. Една войнствена раса моментално усещаше, че е успяла да надхитри противника.

От Дюрер Върховният таански съвет ясно виждаше пулсиращото червено сърце на Империята. Всичко, което им оставаше да направят, беше да разрешат на лейди Атаго да използва камата си.

Гласуването беше единодушно.

6.

Генерал Йън Махони накуцваше по дългия облицован с ламперия коридор, стиснал зъби от болка — мъчеше се да върви в крачка с двамата гурки, които го ескортираха до покоите на Вечния император. Струваше му се, че металните скоби направо стържат по костите му.

Една врата се отвори със свистене и някой изскочи от нея, връхлетя върху Махони и той се изруга за непохватността си, след като почти се стовари на земята. Йън, каза си, клатушкаш се като трикрака кобила на стипълчейз. Успя да се овладее и продължи. Намираше се дълбоко в недрата на замъка Аръндел — или поне онова, което беше останало от него. Надземната част, някога уголемено копие на елегантен земен замък, беше превърната в почернели руини — последица от изненадващо ядрено нападение на Таан. И досега все още имаше огнища на интензивна радиация.

Таанците се бяха надявали да погубят Императора с една-единствена дръзка атака срещу Първичен свят. Нямаше как да знаят, че замъкът е сложно изградена фасада на бомбоубежищен команден център на много километри под повърхността. Императорът натякваше за провала им по няколко пъти на ден. Всяка излъчена от Аръндел новинарска емисия започваше и свършваше с изображение на развалините. Над тях дръзко се развяваха два флага. Единият беше бляскавото знаме на Империята, а под него — личният златист императорски щандарт с надписа „АМ2“ над структурата на атома. Махони почти чуваше кикота на Императора по повод тази твърде неделикатна пропаганда.

Изпитваше смесени чувства по повод срещата със стария си шеф и — смееше да се надява — приятел. Внимавай, Махони, напомни си. Да си приятел на Вечния император беше нож с две остриета. Беше повече приятелство, отколкото дълг, и точно това беше причината за настоящото му окаяно състояние.

По време на последното таанско нападение срещу Кавит беше натрошен на парчета и за малко не загина. Нямаше никаква представа как беше оцелял, макар да подозираше, че това има някаква връзка с неговото протеже, младия Стен. Дойде в някакво замаяно съзнание след много месеци и моментално го споходиха мисли за прехвалената ценност на живота. През следващите години мина под лазерния хирургически скалпел много повече пъти, отколкото би трябвало да си спомня едно живо създание. Предполагаше, че са направили с него нещо, което всеки страничен наблюдател би нарекъл истинско медицинско чудо, тоест съшивали са го до някаква полуцялост.

Чувстваше се много по-стар, отколкото беше нормално за средната му възраст. Онова, с което му беше най-трудно да свикне, не бяха неспирните болки. Беше лицето му. Едната половина излагаше на показ бръчките и белезите, които някога беше смятал за доказателства на дълъг и интересен живот. Другата беше гладка като бебешко дупе. Лекарите го уверяваха, че пластикплътта е програмирана постепенно да съвпадне с възрастната половина. Махони не им вярваше, но все пак трябваше да признае, че допреди четири месеца челюстта му изобщо не се движеше. Сега, след болезненото префасониране, вече се движеше.

Изобщо нямаше представа защо го вика Императорът. Подозираше, че все още са достатъчно добри приятели, за да поиска лично да му съобщи новината, че го пенсионира преждевременно. Какво толкова, половин пенсия за генерал с две звезди не беше лошо. А и винаги можеше да си намери друга работа, нали?

По-полека, Йън. Убиването на хора не е сред най-търсените умения в частния бизнес.

Върна се в реалността, понеже гурките спряха пред някаква необозначена врата. Направиха му знак да постави палеца си срещу лъча за безопасност. Чу се потвърдителен сигнал и вратата се отвори.

Махони пристъпи в покоите на Императора. Нямаше никакъв посрещач — само сиви стени и спартанска мебелировка. Реши, че е познал. Явно беше отписан.

Отвори се друга врата и го заляха кухненски миризми и жега. Сякаш беше попаднал в огромен ирландски пай с месо. А на входа стоеше мускулестият Вечен император. Огледа Махони от глава до пети, сякаш преценяваше дали става за плънка. По стар воински рефлекс стържещите кокали на Махони се опитаха да го изправят в стойка „мирно“. Императорът се усмихна и каза:

Махони, приличаш ми на човек, който би се справил с един силен скоч.

— Пак ти казвам, Махони, тази история с Таан ми даде съвсем нов поглед върху живота. Когато най-накрая се отърва от досажданията им, нещата ще са съвсем различни. Не знам дали подозираш, или не, но задълженията на Вечния император не са чак толкова привлекателни, колкото изглеждат.

Махони се усмихна криво и измърмори:

— „… спят лошо самодържците“1 и така нататък.

Императорът вдигна очи от плота за кълцане.

— Не долавям ли цинична нотка? Внимавай, Махони. Разполагам с мощта на скоча.

— Моля за извинение, шефе. Позволих си непростима грешка.

Бяха в кухнята на Вечния император — приличаше на непочистена каюткомпания. Императорът не беше твърде доволен от нея, тъй като предпочиташе старата си кухня с многобройни готварски съоръжения и модерно оборудване. Но и тази, както сподели с Махони, отговаряла на настоящите му нужди. А и напоследък не разполагаше с много време за готварското си хоби.

Махони седеше до една маса от неръждаема стомана с чаша в ръка. Императорът беше от другата страна и приготвяше вечеря, която, както бе заявил, напълно подхождала на военните времена.

Нарече я „ядрена кокошка“. Между тях беше поставена кварта домашно дестилиран алкохол, който според Императора доста напомнял на скоч. Той пак напълни чашите догоре и отпи глътка, преди отново да се заеме със заниманията си. Едновременно работеше и приказваше, сменяше безразборно темите с уникалната единствено за него логика.

— Не помни точното наименование на тази гозба — продължи той. — Беше част от някаква луизианска готварска прищявка отпреди моите времена.

Махони предположи, че Луизиана е била някаква провинция на древната Земя.

— Явно някои хора са смятали, че храната не е храна, ако не изгориш съсирената кръв от нея. Не можах да схвана смисъла, но с годините се научих да не бързам с преценките си за хорските суеверия. Затова опитвах най-различни неща.

— И винаги бяха вкусни, така ли? — попита Махони.

— Не. Вяха ужасни. Първо помислих, че причината е в мен. Изгарях всичко. Дядо ми щеше да ме убие, ако разбереше колко много храна прахосвам. Най-накрая си изработих няколко основни правила. Не може просто ей така да прегаряш всичко.

— Картофите например — вметна Махони. — Никой не яде прегорени картофи.

Вечният император го изгледа недоумяващо.

— Какво общо имат картофите?

Махони само поклати глава и изпи чашата си до дъно. Започваше да се чувства много по-добре. Наля си пак и каза:

— Май изтърсих някаква глупост.

Няколко минути Императорът не отвърна нищо — действаше като автомат. Като използваше пръстите и шепите си като мерки, изсипа в купата следните съставки: щипка лют червен пипер, две щипки сол, пипер, една шепа сушен пелин и фино накълцан хрян. Сложи купата на огромната черна печка. До нея беше поставена бутилка водка, прясно изцеден лимонов сок, половин чашка пъпки от някакъв средиземноморски храст и дървено съдче с масло.

Императорът извади от хладилната кутия една тлъста кокошка и я сложи на металната маса. Взе един нож за обезкостяване, провери острието, кимна доволно и направи първия разрез по дължината на гръбнака. Спря за секунда и каза:

— Позволи ми да споделя нещо с теб, Махони. И ми кажи какво мислиш.

Махони се приведе заинтригувано напред. Може би най-после щеше да разбере защо е тук.

— Запознат ли си със системата Ал-Суфи?

Махони кимна.

— Огромно хранилище на АМ2, освен всичко останало. Около една трета от всичките ни запаси на АМ2 май се намират там, нали?

— Точно за това става дума — потвърди Императорът. — Напоследък получавам съобщения за значително съсредоточаване на таанците в тази зона. Не цялостно и масирано, а постепенно пренасочване на флотилии от един към друг сектор. Улавяме и повишена радиокомуникационна активност от продоволствени кораби.

Махони кимна с израз на професионално разбиране.

— Тези лекета си приличат като две капки вода. Независимо дали са таански, или имперски. Не съблюдават дори най-елементарните правила за безопасност. — Отпи от питието си, замислен над чутото. — И какъв е проблемът? Ако знаем, че възнамеряват да ни ударят, значи наполовина сме спечелили битката още преди изстрелването на първия снаряд.

— Така е — съгласи се Императорът и отново взе ножа, като остави темата недовършена. — Гледай сега какво правя, Йън. Обезкостяването на кокошка е лесна работа, когато знаеш как да го направиш, но ако не знаеш, може да ти се стори голям зор.

Императорът направи внимателен разрез от двете страни на гръбнака, мушна пръсти и изтегли костта. След това нагласи длан върху кокошката и натисна с все сила.

— Виждаш ли какво имам предвид? — попита, докато измъкваше гръдната кост.

— Впечатлен съм — каза Махони. — Но да оставим това. Имам чувството, че вие не сте особено впечатлен от получаваната разузнавателна информация за таанците.

Императорът отиде до готварската печка, запали една от горелките а изсумтя:

— Позна. Но не упреквам разузнавателните служби. Мисля, че таанците замислят нещо съвсем различно.

— Като?

— Ал-Суфи е близо до Дюрер.

— Всички го знаят.

— Ако си представиш, че Ал-Суфи е кучешки крак — продължи Императорът, — Дюрер е палецът.

— Но това е само…

— Ако стъпиш на Дюрер — добави Императорът, — можеш да изпратиш една солидна храчка почти чак дотук.

Храчката би трябвало да е доста солидна, но в общи линии беше точно така.

— Ако приемем, че имате право — каза Махони — и че таанците се опитват да ни пратят за зелен хайвер и успеят да завладеят Дюрер, това би означавало, че безвъзвратно сме загубили всичките си сили на Ал-Суфи. Като оставим настрана факта, че ставаме лесна плячка за таанците.

— Много любопитно, нали?

— Какви са плановете ви по този въпрос?

— Първо смятам да поизпържа тази кокошка — отговори императорът и се обърна към печката. — Целият номер е тиганът да е достатъчно нагорещен.

Махони се наведе, за да вижда по-добре — реши, че подробностите по приготвянето на ястието са тясно свързани с онова, което е замислил Императорът по отношение на таанците.

Императорът увеличи пламъка до максимум и сложи отгоре един тежък чугунен тиган. След няколко секунди тиганът започна да пуши и вентилаторите на отдушника над печката забръмчаха. След още няколко секунди тиганът спря да пуши.

— Виж въздуха точно над вентилатора — каза Императорът. — Започва да трепти, нали?

— Така е.

— Колкото повече се нагорещява тиганът, толкова повече ще се издига въздухът, докато не стане на плътна мъгла.

Всичко ставаше точно по разписание.

— И вече готово ли е? — попита Махони.

— Почти. Но не съвсем. Точно в този момент повечето хора оплескват всичко. След минута-две мъглата ще се избистри и дъното на тигана би трябвало да прилича на бяла пепел.

Щом дъното заприлича на бяла пепел, Императорът махна на Махони да се дръпне, загреба голяма буца масло, метна я в тигана и също се дръпна. Махони разбра защо, тъй като над тигана блъвнаха пламъци. Щом замряха, Императорът чевръсто изсипа подправките от купата в тигана, разбърка няколко пъти сместа в едната посока, а след това в другата. Накрая пусна и кокошката. Гъста колона пушек се издигна със свистене нагоре.

— По около пет минути от всяка страна — продължи обясненията си Императорът. — След това я поръсвам цялата с пъпки от един средиземноморски храст, забравих му името в момента, и я мятам във фурната да се изпече за двайсетина минути.

— Като че ли схващам идеята — каза Махони. — В момента нагорещявате тигана за таанците.

На Императора това му се стори доста смешно и се изкикоти, докато слагаше попочернялата кокошка в една тава. Поръси я с пъпките и я мушна във фурната — на 350 градуса. Намали пламъците на печката, пак сложи тигана с мазнината върху тях и изсипа два имперски глага водка и четвърт глаг лимонов сок. Щеше да използва соса за глазиране, след като извадеше кокошката от фурната.

— Имаш право — каза накрая. — Точно тази игричка им играя. На хартия придвижвам отвсякъде сили към зоната на Ал-Суфи.

— Но всъщност ще очаквате таанците на Дюрер — довърши Махони.

— Това е планът — потвърди Императорът.

Известно време Махони не каза нищо.

— Въпрос, шефе. А ако таанците действително осъществяват пренасочване към Ал-Суфи? Ако ние грешим?

Императорът тъкмо беше ангажиран с няколко аспержи. Възнамеряваше да ги задуши с мащерка и бяло сухо вино.

— Сгреших преди — отговори той.

— А можете ли да си позволите да сгрешите сега?

— Не — отсече Вечният император. — Не мога. Затова си тук.

И бръкна в джоба си, и му подаде една черна кутийка. Махони я отвори. В нея имаше две петлици — на флотски маршал.

— Когато започне нападението — поясни Императорът, — искам да предвождаш флотилиите ми.

Махони гледаше втренчено кротуващите върху кадифето звезди. Не можеше да не си спомни последния път, когато беше получил заповедите си директно от устата на Императора. Тъкмо те го бяха отвели на Кавит.

— Ще го направиш ли заради мен? — запита с нетърпящ възражение тон Императорът.

Флотски маршал Йън Махони сякаш си беше глътнал езика.

Прие командването на флотилиите със съвсем леко кимване.

7.

Огромният таански затворнически транспортен кораб изсвистя надолу към Хийт, главния свят в таанската система. Щом кацна, люковете се отвориха и затворниците започнаха да слизат.

Докато пристъпваха по мостика с дрънчащите тежки, архаични и безполезни вериги, приковани с пластмасови скоби към краката и ръцете им, Стен и Алекс се озъртаха слисани. Очакваха да ги стоварят на смъртоносния таански миннодобивен свят. Вместо това…

— Вече сме били тук, момче — прошепна Алекс, без да помръдва устни — умение, което усвояваха всички професионални затворници.

— Да.

Въпреки че нареждането на лорд Пастур се спускаше от най-високото място, таанските бюрократи бяха намерили начин да вземат от всеки полагаемото им се половин кило плът. Един-единствен таански транспортен кораб обиколи всички затворнически светове, за да събере непоправимите военнопленници, които щяха да бъдат прехвърлени в новия затвор. Корабът беше бавен и отвратително мръсен.

Тъй че когато се измъкнаха от кораба, свестните и отрепките не се различаваха по нищо — дрънчаха с веригите и воняха на изпражнения; некъпани, разчорлени, навъсени и псуващи.

Единственото уважение, което им се оказваше, въпреки че никой от затворниците не си даваше сметка за това, беше кордонът въоръжени таански воини, подредени през пет метра по улиците. Пазачите бяха бойна част от една наказателна таанска дивизия, чието разгръщане на фронтовата линия беше забавено с три седмици, за да охраняват настаняването на пъстрата група от хиляда опърпани и въшлясали жени и мъже в новия им затвор.

Стен тътреше крака и дрънкаше с веригите си, свел глава и отпуснал ръце — съвършено програмираният затворник. Но очите му оглеждаха светкавично всичко наоколо, без да пропуснат нищо съществено.

— Шибаният Хийт — прошепна той.

— Аха — отвърна също шепнешком Алекс. — Последния път, га бяхме на тоз свят, хорицата изглеждаха по-доволни.

— Войната промени всичко, глупако.

И Алекс заоглежда света с нови очи.

Последния — и единствен — път бяха на Хийт под прикритие с инструкции да открият и отвлекат някакъв убиец. Но това беше преди години и както беше очаквал Стен, войната беше превърнала Хийт в сива пустош.

Почти не се забелязваха превозни средства — горивото беше ограничено единствено за най-належащите военни нужди. Улиците пустееха. Магазините бяха заковани с дъски или — което беше още по-лошо — във витрините имаше само по една-две стоки. Малцината цивилни таанци, които зърваха, или моментално се скриваха, или — щом забележеха военните — надаваха дрезгав, виещ възглас в студения въздух и се отдалечаваха, уж забързани по работа.

Маршрутът на затворниците минаваше по тесни стръмни улици.

Стен анализираше ситуацията: ако държиш вражеската измет в ръцете си, няма ли да организираш триумфален парад? С всички граждани по улиците, да храчат срещу враговете и да ликуват, понеже варварите са пленници? И всичко това предавано на живо? Разбира се, че така би било нормално. Защо не го правеха таанците?

Хипотеза: те не разсъждават като мен. Възможно е. Не са в състояние да изкарат гражданите на улиците по желание. Грешка — всеки тоталитарен режим може да го направи. Може би не искат да покажат какви щети им нанася войната, щом представят съсипания Хийт като гордия център на своята култура и не желаят поданици на други светове да видят реалността. Наистина любопитно и заслужаващо внимание…

Анализът на Стен беше прекъснат, тъй като на колоната затворници беше наредено да спре и таанските войници се разкрещяха всички да застанат мирно. Стен очакваше да види поне десетина военни коли. Вместо това забеляза един покачен върху теглена от животно талига офицер с пелерина, съпровождан от двете страни от охрана от пехотинци.

— Какво е това животно?

— Ужас — прошепна Алекс. — Шибан кон.

— Кон?

— Да бе, кон. Земна твар, дет’ мой да т’ухапе и става само за изложения на домашни животинки.

Стен щеше да продължи да задава въпроси, но командващият колоната офицер викна да продължат напред и той чак сега погледна към дъното на павираната улица.

И сякаш някой го стисна за гушата.

Над улицата се издигаше огромна каменна сграда — импозантно сиво чудовище с безкрайно високи стени и над тях разрушена осмоъгълна кула, която се забиваше още поне двеста метра в покритото с облаци небе.

Алекс — също се беше опулил — измърмори:

— М’че… таанците май ни нъ водят на църква. Т’ва шъ дъй новата ни къщичка!

8.

Колдиезката катедрала не беше построена от таанците. Тяхната единствена религия беше някаква неясна, лишена от култове вяра в расовата идентичност и расовата изключителност.

Колдиез беше някога Ватиканът на първите заселници на Хийт, монотеистични земеделци, които живееха в комуни. Бяха издигали църквата на върха на най-високия хълм в миниатюрната си столица почти две столетия.

И се бяха оказали съвсем безпомощни пред набезите на първите таанци, които бяха номади в сравнение със самообявилата се култура, в която се бяха превърнали впоследствие. Таанците ги бяха претопили насилствено, като им бяха забранили да говорят, да пишат и да преподават на своя език, бяха се присмивали на облеклото им и бяха обявили религията им за незаконна до окончателното й заличаване.

Макар да не бяха религиозни, таанците бяха суеверни. Никой не беше съвсем сигурен какво точно трябва да се направи с извисяващата се катедрала, поради което тя беше оградена с бодлива тел и поддържана в продължение на стотици години. Преди седемдесет и пет години един изгубил контрол тактически кораб беше срутил най-високата кула, а ураганите бяха доразрушили развалините.

Но Колдиезката катедрала си оставаше грандиозно човешко творение.

Имаше кръстовидна форма, надлъжната й ос беше почти два километра, а напречната — един. В центъра на кръста беше олтарът, а над него руините на камбанарията. Късите крила на кръста бяха покрити с покрив, а в центъра на дългите се простираха вътрешни дворове.

Колдиез беше създадена като независима религиозна общност, макар църковниците изобщо да не страняха от обществото. Когато таанците наредиха катедралата да бъде изоставена, миролюбивите заселници систематично я бяха затваряли, като запечатваха коридорите и помещенията при оттеглянето си.

За таанците Колдиез беше идеално място за затвор. За възстановяването й бяха необходими съвсем малко строителни материали. Енергийното й захранване щеше да е минимално. Прехвърлените в нея затворници щяха да осигурят работните бригади, за да направят сградата обитаема.

Северното късо крило, където се намираше централният вход на Колдиез, беше изолирано от останалите, а помещенията около вътрешния двор бяха превърнати в административни и охранителни щабове. В коридора между охранявания двор и централния олтар бяха инсталирани детектори и тройни врати.

Около катедралата беше изграден кордон от четири минирани полоси с детектори.

Така че макар предпазните мерки по сигурността да не бяха изградени окончателно, Колдиез беше готова да приеме затворниците. В края на краищата външният периметър беше запечатан, а и никой от имперските пленници не можеше да лети. С времето щяха да бъдат инсталирани допълнителни средства за предотвратяване на евентуални бягства.

Таанците бяха убедени, че Колдиез е обезопасена срещу бягства.

И сега влизащите в нея имперски затворници се оглеждаха — с тайната надежда, че някак си някога някое умно създание би могло да успее да намери свободата си.

Не виждаха основателна причина защо това да не е някой от тях.

9.

Строиха ги във вътрешния двор — с крясъци и юмруци. Стен оглеждаше изучаващо надзирателите.

Изглеждаха така, както беше очаквал, и поведението им не се различаваше особено от онова, с което се беше сблъскал в предишния лагер: мускулести биячи, позастарели строеваци и други, които бяха прекалено стари или прекалено млади, за да ги изпратят на фронтовата линия.

Ругатните и заплахите им също му бяха познати.

Но нито един от тях не носеше камшик. Бяха въоръжени с обикновени и зашеметяващи палки — за докараните до пълно оскотяване затворници те бяха като перца. Никой не размахваше огнестрелни оръжия. А и никого не пребиваха с приклади — обичайният начин да те принудят да застанеш „мирно“.

Най-старшият носеше петлици на майор. Беше истинска грамада и широкият му кожен колан беше на път да загуби битката с огромното му шкембе. Докато изреваваше заповедите си една подир друга, ръката му току докопваше напъхания в кобура пистолет, след което той я отместваше като по принуда встрани. Лицето му беше покрито с изумителни белези.

— Т’ва й главният — прошепна Алекс, без да мърда устни. — Сигур и мече шъ стресне, ако му кресне.

Най-накрая строят се пооформи и полковник Вирунга накуцвайки излезе отпред. Това беше един от малкото обнадеждаващи признаци след безкрайното пълзене из космоса в затворническия кораб: Вирунга беше старши имперски офицер, така че очевидно той щеше да е командващият затворниците в новия лагер.

Вирунга огледа строя и миг преди да даде команда „мирно“, спря.

Някакво същество беше застанало демонстративно извън строя. Той? тя? то? беше високо около метър и половина и стоеше приклекнало върху яките си долни крака така, сякаш се беше подпряло на опашката си. Горните му крайници бяха големи почти колкото долните и завършваха с кокалести китки и несъразмерно тънки пръсти.

Съществото нямаше врат, раменете му преливаха направо в заострен череп, на чийто връх имаше десетина розови пипалца — Вирунга реши, че са сетивни органи. Очевидно беше, че някога е било дебело и със загладен косъм. Сега сплъстената му козина провисваше по тялото му като гънки на разпрана завеса.

На кораба не бяха разрешили на полковник Вирунга достъп до досиетата на затворниците, а и не беше разполагал с време да се срещне с всеки поотделно. Все пак се изненада, че е пропуснал да забележи тъкмо този.

— Застани в строя, редник.

— Не съм редник и няма да застана в строя — изписука създанието. — Аз съм мирянин Кристата и съм цивилен. Не признавам нито Империята, нито Таан и съм задържан несправедливо и насилствено да участвам в тази машина на смъртта.

Вирунга се втрещи. Нима Кристата предполагаше, че някой от другите е станал военнопленник доброволно? А още по-изумително беше как този образец на неподчинението беше оцелял в затворническия лагер толкова дълго.

Майорът изрева нещо нечленоразделно и двама надзиратели се втурнаха към Кристата, готови да стоварят палките си върху него. Но преди да го съборят на земята, някакъв едър мъжага, облечен в съдрана бойна пехотинска униформа, сграбчи Кристата за дрехата и го издърпа в строя. Употребата на сила очевидно укроти Кристата и той покорно зае мястото си сред затворниците.

— Поделение… мирно.

Вирунга се завъртя кръгом, подпря се на бастуна си и погледна към един балкон на третото ниво. Забеляза две лица, които го гледаха иззад една прозрачна врата.

И зачака появяването на новите лордове и господари на затворниците.

10.

Според собственото си мнение полицейски полковник Дерзин независимо от ранга си не беше нито полицай, нито армейски офицер. Много години преди войната с Империята беше таански младши лейтенант на разузнавателен кораб. Поради някаква причина резервният кислороден контейнер на кораба беше експлодирал, при което бяха загинали останалите четирима офицери и — което беше още по-лошо — се бе повредил навкомпютърът. Дерзин, единственият оцелял офицер, бе поел командването и беше успял — чист късмет според него — да се добере до един необитаем свят.

Изглежда, че точно нея седмица таанските риалити изпитваха болезнена нужда от герой, защото направиха страшно много за лейтенанта. Дерзин получи два геройски ордена и повишение, но това не го насочи към военна кариера. След около година, когато случката беше позабравена, Дерзин тихомълком се откупи от военна служба. Благодарение на медалите си успя да получи по-нисък, административно-управленски пост в една от корпорациите на Пастур.

Направи светкавична кариера, тъй като показа рядък талант по отношение на работата с кадрите и наличните ресурси. Веднъж Пастур каза, че ако оставят Дерзин на един астероид с шестима антропоиди и два чука, в рамките на една година вече ще има прототипен кораб в небето и три вариантни модела в производство.

Дерзин беше запазил назначението си на недействителна служба в запаса заради социалните облаги, които то му гарантираше в бизнес общността. Разбира се, че не беше антимилитарист. Все пак беше таанец. Не изпитваше никакви съмнения относно нравствените основания или справедливостта на войната. Но предпочиташе да не бъде призован в армията в самото начало на всеобщия набор. А и Пастур нямаше желание да се лиши от талантите му.

Когато Пастур си даде сметка, че един изключително ценен и обучен ресурс — имперските затворници — се пропилява поради глупашки съображения от принципен характер, и откри подходящ начин за използването му, незабавно реши да възложи ръководството на проекта на Дерзин.

Беше напълно наясно, че нито един администратор, колкото и да е квалифициран, не би могъл автоматично да стане надзирател. Затова осигури на Дерзин помощник.

Това беше майорът по безопасността Авренти. Авренти също не беше надзирател — опитните затворнически администратори бяха голяма рядкост. Авренти беше един от най-опитните таански специалисти по контрасаботажна дейност срещу Империята. Всеки, който можеше да предотврати инсталирането на минускулна бомба или да идентифицира потенциален саботьор дълго преди активирането му, не би трябвало да има никакви проблеми да държи определен брой смутители на реда затворени в пределите на добре охранявана зона.

Авренти беше физически незабележим. Всеки случайно запознал се с него след броени минути забравяше изражението му. От него би станал отличен шпионин. Говореше тихо и не обичаше да спори — предпочиташе да постига победи, като се осланя на разума и последователността си. Единственият му каприз беше носенето на архаични очила. Когато го питаха защо не предпочете коригираща хирургична намеса, импланти или изкуствени заместители, той не криеше неприязънта си към медиците. Всъщност зрението му беше почти нормално. Използваше очилата като средство за печелене на време, за да обмисли точния отговор или начин на действие, както други използваха пръстови приспособления, пишещи инструменти или старателно приготвяне и приемане на стимуланти.

Двамата огледаха внимателно подопечните си.

— Предполагам — каза накрая Дерзин, — че се очаква да държа нещо като реч.

— Това всъщност е едно от задълженията на началниците — съгласи се Авренти.

Дерзин се усмихна едва забележимо.

— Нали разбирате, майоре, това изисква умение да говориш пред публика.

— Една от многото причини, поради която предпочетох да остана онова, което съм — отговори Авренти.

— Да. Говорил съм пред лордове и пияни докери, но нямам спомен да съм заставал пред военнопленници.

Авренти не каза нищо.

— Всъщност — продължи замислено Дерзин — би трябвало да е съвсем елементарно. Всичко, което би трябвало да направя, е да намекна, че са тук, за да работят за прославата на Таан. Ако са изпълнителни, ще бъдат възнаградени с възможността да видят следващия изгрев на слънцето. Ако окажат съпротива или направят опит да избягат… дори един имперец би трябвало да съзре логиката в това.

Авренти отново остана безмълвен.

— Съгласен ли сте, майоре? Това ли е правилният подход? Вие сте по-добре запознат от мен с военното мислене.

— Не бих могъл да помогна кой знае колко — отвърна майорът. — Не схващам логиката на попаднал в ръцете на врага войник, който да не търси начин да се отърве при първата попаднала му възможност.

Изражението и тонът на Дерзин останаха съвсем неутрални.

— Така е, разбира се.

И той отвори балконската врата и пристъпи напред.

Полицейски майор Генрик се прибра с трясък в квартирата си. Страшно му се искаше да строши нещо.

Дръпна масивната дървена врата, готов да я затръшне… но се овладя. Притвори я внимателно. След това свали колана си „Сам Браун“ с намерението да го захвърли. Но отново се овладя.

Току-що беше станал свидетел на истински кошмар.

Но трябваше ли да се поддава? Каква беше вероятността квартирата му да не се подслушва? Никаква. Генрик би подслушвал сам себе си.

Закачи внимателно кобура на един стол, отвори един шкаф, извади бутилка, провери я дали е на отбелязаното ниво, отпи голяма глътка и се тръшна на леглото.

Щеше да е истинска катастрофа.

След това се ободри. Не беше ли предупреден? Не му ли беше подсказано, най-напред от агента на лорд Вихман, а след това и лично от него, когато съответно, макар и поверително, беше удостоен да лицезре самия лорд?

И все пак.

Генрик стисна със зъби гърлото на бутилката — чу се изключително неприятен звук. Половината си живот беше прекарал като специалист по затворнически наказания. Знаеше как да се справя с извършили престъпления низши твари. За него престъпление беше всичко, което е в противоречие с Пътя на Таан, което пък беше всичко, разпоредено от настоящия му началник.

Майката на Генрик беше разпътна жена, а баща му — въпросителен знак. Докато растеше, си фантазираше, че баща му е напредващ в кариерата офицер, чийто принудителен брак е станал причина да търси щастието си другаде. Това не означаваше, че за него майка му беше приказна принцеса, но пък и мечтите на Генрик не бяха особено последователни.

Генрик израсна със самочувствието на отхвърлен и със страха, че някой ден ще бъде разкрит и подложен на унизителни подигравки. Сънародниците му наистина му се подиграваха — за това, че пръв тича да се подмаже на всеки нов шеф, да докладва за всяко най-незначително нарушение, да предложи доброволно услугите си за изпълнението на всяка подхвърлена от началството идея.

Беше идеалният затворнически служител.

Въпреки вманиачената си загриженост за нравствеността на другите, Генрик не страдаше от никакви скрупули да се сдобие с всичко, което би могъл, в рамките на затворническата система. По свой дебилен начин беше съвършено аморален тип.

Излишно е да се обяснява, че направи светкавична кариера в таанската затворническа система, толкова светкавична, че беше избран за по-велики неща. Преди войната Таанският съвет беше забелязал възникването на съюзи сред експлоатираните работници и моментално бе осъзнал необходимостта да ликвидира всеки, който не защитава собствените му интереси.

Генрик беше естественият избор да оглави фирмените съюзи или да изпълнява ролята на стачкоизменник или информатор.

Но дори ембрионалните съюзи в рамките на таанските системи впоследствие разпространиха информацията: всеки, който отговаря на описанието на Генрик, докарва сериозни неприятности — толкова големи, че ако се наложи, трябва да бъде захвърлен в най-близкото оризище с възможно повече рани от нож.

Лорд Вихман, върховният наставник на Генрик, предпочете да не се откаже от своя главорез. Дори го направи шеф на личната си охрана, докато се опитваше да му намери ново място. Вихман знаеше, че Генрик му е абсолютно предан. Беше най-подходящият за включване в проекта на Пастур, какъвто и да беше той в действителност.

Вече поуспокоен, Генрик пак отпи от бутилката и се замисли как би постъпил, ако беше назначен за командващ затвора. Добре беше да помисли за това. Усмихна се. Защото съвсем, съвсем скоро щеше да стане командващ.

Да.

Изправен си пред сбирщина не просто престъпници, а страхливци и предатели, каза си той. Беше убеден, че всеки, който не раболепничи пред Таан, е предател.

Добре. Искаш техници, размишляваше той. Но най-напред трябва да ги поставиш под контрол. Да. Да ги строиш „мирно“ във вътрешния двор. След това да избереш напосоки сто от имперците — те са хиляда — и да ги пребиеш до смърт.

Не, поправи се той. Да избереш сто и да принудиш другите да ги убият. Да ги убият или да бъдат убити. Да. Това ще ги направи послушни.

Подслон? Храна? Глупости. Остави ги да живеят из полето и да ядат корени. Не беше ли шибаната Империя бъкана с поданици, нито един от които не се сражаваше истински? Трябваше да ги експлоатират като добитък — да ги използват, докато грохнат, защото имаше много, много възможни заместители.

О, да. Много скоро полковник Дерзин щеше да разбере грешката си и да изчезне.

Майор Генрик притвори очи и се зае да планира как точно би организирал своя затвор.

11.

След речта на полковник Дерзин затворниците бяха откарани под строй от вътрешния двор през разрушения олтар в тяхната зона. Пръснаха се из катедралата, за да огледат новия си дом.

За първи път от момента на пленяването си се намираха в прекалено голям за броя им затвор. Най-отвратителното за създания извън закона беше принудителната липса на уединение. Невъзможността нито за миг да останеш сам. И сега хилядата недохранени същества, разквартирувани в комплекс, който можеше да събере 15000 души, се пръснаха, като раздухани от вятъра.

Стен и Алекс проведоха разискване.

— Господин Килгър?

— Да, пожарникар Хори?

— Какъв е най-лесният начин за измъкване от тази гробница?

— Ня’ам ник’ва представа. Но бих рискувал през източното или западното крило или нейде близо до олтара. Най-гот през южното крило, щот е най-близо до скалите.

— Правилно.

След което се заоглеждаха за убежище в най-южното и най-дълго крило на катедралата.

Бяха бегълци. Опитни бегълци. Достатъчно опитни, за да си дадат сметка, че при никакви обстоятелства собственото им убежище не бива да е в близост до центъра на активната дейност. Веднъж другарите им по съдба бяха започнали прокопаването на тунел направо от килията и те бяха осъзнали невъзможността за спокойствие и тишина — на всеки двайсет минути тунелджиите изкарваха торби с пръст, а надзирателите правеха внезапни обиски.

След малко откриха местенце.

— Нъл’ е приятно? — попита доволно Алекс.

Стен огледа помещението. Беше великолепно. В съзнанието му изникна подходяща обява „Под наем“:

Да бе, помисли си Стен и се отказа да остроумничи, Как, по дяволите, щяха да се измъкнат оттук? Алекс потупваше стените — проверяваше за „бръмбари“; нямаше никакъв начин през тесните прозорчета към тях да е насочен дистанционен микрофон.

— Главният надзирател обажда ли се?

— Не още.

— Аха. Е, значи затуй аз ще съм надзирател, а ти няк’ъв низш пожарникар. То си е ясно.

— Никога не съм оспорвал, че ти предстои затворнически кариера.

— Нит’ са мазня, нит’ са плаша и мога да т’смачкам — отговори Алекс — Запуши си устата и чуй: тук ще ни глезят и ще ни използват. Ето въпросът ми: ще сътрудничим ли?

Въпросът на Килгър прозвуча сериозно и Стен вече не беше пожарникарят Хорацио. Така че отговори като командир и старши на Алекс.

— Да. Май става дума за това да ни използват във военната промишленост. Най-глупашкото хрумване, което съм чувал напоследък.

— Мой’м да са позабавляваме — съгласи се Алекс.

— И при първа възможност да се измъкнем.

— Ние?

— Тук не познавам никого освен теб и Вирунга. Може да има двойници, може да има доносници, може да има агенти.

— Може да има и убийци.

— Не залагай на това. Дори таанците имат известни стандарти.

— Няк’ва идея как ще офейкаме?

— Това е твое задължение, господин Килгър. Точно затова ти си надзирател, а аз съм само един шибан пожарникар.

Алекс се ухили и двамата отново поеха ролите си точно в момента, в който някой тресна вратата със силата на горила. Беше почти същото, тъй като беше старши офицер полковник Вирунга. Двамата застанаха мирно.

Вирунга нямаше време за предисловия.

— Таанците искат… сътрудничество. Тъпотия. Предани по принуда… Тъпо.

За Стен и Алекс не беше нужно да демонстрират съгласие.

— Тъпо. Тъпо.

Стен вдигна вежди. Никога не беше чувал н’раянец да повтаря дума. Сигурно беше вбесен.

— Дълг… войник… бягство. Съпротива. Прав ли съм?

Повторение… и цяло изречение!

— Да, сър.

— Разбрах… Съгласих. Затова сега ти Голям X.

Алекс понечи да каже нещо, но Стен му махна да замълчи.

— Полковник. Нямате право да постъпвате така с мен!

— Постъпих. Току-що.

— По дяволите. Защо?

Командната верига във всеки затвор беше сложна и често негласна. Големият X беше брънка от тази командна верига. Името беше на еони — отпреди възникването на Империята. Големият X отговаряше за всички опити за бягство в един лагер. Властта му беше абсолютна. Част от хипнообучението, което получаваха всички привлечени на имперска служба, беше „как да се държа, ако ме заловят“. Това включваше очевидното: не разкривай никаква ценна военна информация, докато не те насилят физически или психически; не предлагай доброволно услугите си, ако не ти заповядат; помни, че макар да си затворник, войната продължава и от теб се очаква да воюваш по всички възможни начини.

Продължаваш да воюваш.

Стремиш се да избягаш.

Заповедите на Големия X в тесните рамки на опитите за бягство отменяха всички други заповеди, включително тези на старшия имперски офицер. Щом Големият X бъдеше назначен, властта му беше абсолютна. Големият X, главата на комитета за бягства във всеки лагер, можеше да е с всякакъв чин — от редник до маршал. Подобна репутация беше рискована. Ако го разкриеха, го чакаше незабавна смърт, мозъчно изгаряне или най-малкото транспортиране в лагер за обречени на смърт.

Не тази обаче беше причината за възражението на Стен.

Истинската причина беше, че обикновено избираха Големия X, защото бе най-отявленият беглец или бунтар в един лагер. Но тъй като всички опити за бягство трябваше да се одобряват от неговия комитет, той поемаше задължението да не участва лично в никакви бягства.

Като посочваше Стен, полковник Вирунга го обричаше да остане военнопленник до края на войната. Или докато таанците не разкрият самоличността на Големия X и не го ликвидират.

Вирунга отговори на въпроса му.

— Защото… доверие. Известна величина. Останалите? Непознати.

Нямаше какво да възрази. Вирунга отдаде чест и напусна. Стен и Алекс се спогледаха. Не им хрумваха достатъчно подходящи за случая ругатни, а не смятаха сълзите за допустими.

Добре, помисли си Стен. Щом съм лишен от възможността лично да тормозя таанците, ще създам 999 заместници, от които ще им се завие свят.

Деветстотин деветдесет и осем, поправи се, като погледна към Алекс. Щом съм принуден да кисна тук до края на войната, ще ми трябва поне един тип за компания.

12.

Старши капитан (от разузнаването) Ло Прек се бе вторачил в стария инфочип върху бюрото си.

Всяко нормално човешко същество би ликувало, въодушевено от приближаването до своя враг, или би ръмжало от доволна ярост.

Но за Прек фишът само потвърждаваше онова, което вече знаеше: командващ Стен не само беше все още жив, но и на достъпно за Прек място.

Беше използвал уникален метод да провери теорията си, метод, за който не му беше необходимо нито одобрението на началниците, нито някакви необичайни усилия от страна на Разузнаването. Чисто и просто беше подготвил едно писмо.

Писмото беше изпратено по рутинен канал до един таански агент в дълбоко прикритие в Империята. Агентът получи инструкции да препрати писмото като нормална поща и да посочи един от безопасните си обратни адреси.

В писмото се твърдеше, че е от някой си Мик Дейвис. Беше доста словоохотливо.

Дейвис, според написаното, беше преминал основно обучение заедно със Стен.

„Разбира се, че не ме помниш“, започваше писмото:

Прек не рискуваше нищо с писмото. Ако получеше отговор, щеше да разбере, че Стен все още служи на Империята. Ако не получеше, щеше да разбере същото. Поне щеше да бъде доставено. Прек имаше много по-голямо доверие в Имперската пощенска система от всеки от поданиците на Императора.

Получи обаче много строга и много официална бележка:

Капитан Прек усети, че е предприел самоволната си мисия по уместния начин.

Стен не само беше жив, но и бе наблизо.

Затворник.

Прек отказваше да приеме, че е възможно Стен да е починал от раните си или да е убит в плен. Все още беше жив.

Трябваше да е жив.

Защрака по компютърната клавиатура, за да започне издирване в директориите с досиетата на всички военнопленници по време на завладяването на Периферните светове. Усещаше, че се приближава до убиеца на брат си.