Опалите на Нефертити

Крум не изчака търсачите да се приготвят, а тръгна сам с Бурамара. Ясно му беше защо се мотаеха така. Те бяха дръзки мъже. Никакви туземци, никакви живи хора не щяха да ги уплашат тъй. Ала тук беше друго. Бяха се наслушали на такива страхотии, че и най-сърцатите не смееха да стоят сами на пост вечер. Не само поради нападението над Бил Скитника, не само поради бутнатата канара върху Мария и Бурамара, не само поради дръзкото отвличане на девойката посред бял ден. Повече се бояха от славата на тая зловеща планина, от неправдоподобните същества, с които я бяха населили туземните легенди. И тия чудовищни животни, които се навъртаха в околността. След като Том Риджър и Джо бяха видели исполинското кенгуру, още двамина го бяха зърнали бегло, преди да изчезне в омарата, а трети се кълнеше, че е видял питон, дълъг петдесет метра. Ей затова хората искаха да се екипират добре, да се организират както трябва и тогава да тръгнат. Да не се натикват безразсъдно сами в опасността. А може би и Джо Кенгуруто раздухваше тоя страх умишлено, като преувеличаваше всяка заплаха. Навярно се надяваше така, като изоставят опасния българин, да се отърве най-леко от него.

Двамата напуснаха лагера тичешком и се втурнаха нагоре по склона. Следите бяха толкова ясни, че можеха да се разчитат и бегом. Задъхани от умора, те достигнаха първата тераса. Тук дирите се разклоняваха, пръсваха се на всички посоки. Една от тях беше по-дълбока, отколкото следва да тежи човек с такава големина на ходилото. Бурамара тръгна уверено по нея. Безспорно тя беше следата на този, който бе носил похитената девойка.

Внезапно той се изправи, чул далечно потракване.

— Телеграфът на черните! — рече той. — Удрят дървените колелца. Предават новините по-бързо от телеграфа на белите.

— Какво казват? — запита нетърпеливо Крум.

— Не ги чувам добре. А и не разбирам техните сигнали. Всяко племе има свой език на колелцата.

— Тогава да вървим! — предложи Крум.

Бурамара преди него се бе навел над следите.

След стотина крачки похитителят бе нагазил в потока. Един бял ловец, едно куче дори, ще спре в недоумение, когато достигне вода. Не и австралийският абориген. Бурамара не се отказа пред това наглед непреодолимо препятствие. Белият преследвач безспорно би тръгнал нагоре, срещу течението, към скалите, накъдето се очакваше да са се насочили бегълците. Бурамара, който познаваше навиците на чернокожите, тръгна надолу, като се взираше втренчено в чакъла по дъното на потока. Неуловима усмивка се плъзна по устните му. Бе видял обърната плочка, която още не бе заела обикновеното си легнало положение. Камъчетата във водата са оцветени различно. Отгоре им се полепват водорасли, които им придават зеленикав оттенък. Тази плочка се отличаваше от околните с по-чистия си, естествен цвят. Ясно, беше разместена скоро от някой, който бе стъпил отгоре й.

Следотърсачът се спря пред стръмна скала, тъкмо такова неудобно място, което европеец не би избрал, ако е решил да се измъкне от водата. Острият му поглед зърна откъде се бе откъртило късче от канарата, на което бе стъпвал човек. Съвсем пресен лом, в който се бе запазила влагата от мокрия крак.

Двамата се изкатериха върху скалата. Там следите станаха по-четливи. Избърсаният прах върху равния камък, смачканите лишеи, разместеният каменен трошляк в пукнатините — всичко беше тъй ясно за опитния следотърсач, сякаш виждаше хората, които бяха минали оттук преди малко. Бяха същите дири, които бе видял в лагера, същите, които бе открил около блъснатата отгоре им каменна грамада. Зрителната памет на австралийците е невероятна. Те запомнят подробности от човешките и животинските стъпки, които им позволяват само по отпечатъка на малкото пръстче да определят кой и кога е минал. Ето това стъбълце, което се изправяше пред очите му, е било стъпкано съвсем наскоро. Бурамара знаеше точно колко време е нужно, за да се надигне всяка трева, свежа или суха. Той не можеше да изрази това си знание във време, в часове и минути. Най-трудното за аборигените е да се оправят с часовника. Но то в техния свят съвсем не е било нужно. Те са имали само чувството, някакъв природен часовник, който им е подсказвал могат ли да догонят жертвата, която е оставила следите. Ако е нямало смисъл, те са я изоставяли. Но Бурамара не изостави целта си. Тялото му се изопна като ловджийско куче при стойка. Ноздрите му се разшириха още повече, очите му потънаха по-дълбоко под очните дъги, устните му се свиха в права рязка. Крум Димов знаеше. Сега Бурамара „четеше“ тежък текст, решаваше сложна задача, при която цялата му жизнена енергия се бе съсредоточила като фокус в черните присвити очи.

Той тръгна отново, тоя път не тъй уверено, като се озърташе и хвърляше погледи встрани. Пред него отстъпваха не непохватни белокожи, които оставят такива натрапващи се следи, каквито може без труд да различи всяко чернокожо дете, а хитри, опитни синове на пустинята. Без да го признае гласно, Бурамара го почувствува в себе си — по-опитни и от него самия. Едра пот изби по челото му при мисълта за непосилната борба, която му предстоеше — тая невидима схватка при разчитане дирите от един обигран следотърсач и заличаването им от други още по-обиграни бегълци. Сега от неговото умение зависеше животът на Мария и спокойствието на приятеля му Крум. Такава тежка отговорност до днес не се бе стоварвала, върху яките му плещи. Или може би само веднъж преди това. Тогава, отдавна, в миналото, което искаше, а не можеше да забрави. Когато и в неговия живот имаше смисъл — Джен, дъщерята на фермера. Джен, която приличаше на Мадоната. Заради която сега той не влизаше в църква. Защото когато погледнеше иконата на Богородица, устните му неволно пошепваха сами със сълзи: „Джен!“ Той не разчиташе на взаимност. Стигаше му да знае, че съществува, че я вижда. Тя може би не подозираше нищо. Бе добра с него тъй, както беше с всички. Нямала бе щастие Джен, нямал бе щастие Бурамара. Влязла бе в стаята, когато крадецът отварял касата на баща й. Изненадан, за да не бъде познат, я бе убил. Едно такова нелепо убийство! Оттогава небето над Бурамара беше черно. Небе без слънце…

Крум прекъсна тъжния му спомен.

— Кажи нещо! Какво виждаш?

Той се върна бързо в действителността.

— Тук са накарали мис Мария да ходи сама. Ето отпечатъците на обувките й! И следите пак се делят. Едни на юг, други на запад. Тя е отишла на юг.

— Бързо след нея! — задъха се от нетърпение Крум. — Другите не ме интересуват.

Скалата свърши, натрошена в едър чакъл, после неусетно преля в плътна глина, върху която се белееше дъното на пресъхнало езеро, застлано с пласт сол и гипс. Снегът на пустинята — тъй го наричат със зла ирония пътешествениците. Гладък и бляскав. По-гладък от бетонна писта. Върху солената настилка на огромното езеро Ейр са постигнати световните рекорди по бързина с автомобил. Солта, напечена от слънцето, заслепяваше очите. Над повърхността й трептеше мараня. Нажеженият въздух сякаш вреше. През него се виждаше как планината се спуска във вълнисти дипли надолу, за да се слее с пустинята, над която се носеше мътен облак прах. Между червените дюни сивееха обрастванията на скреба, които още повече подчертаваха безжизнеността на пейзажа. Тук-там сред пясъците стърчаха разядени от ерозията, но още недоразрушени камени образувания, подобни на огромни гъби или колони. Някъде там се процеждаше в пясъчния океан водата на потока, в ясно видима сухоземна делта.

Изведнъж отсреща се появи кенгуру. Кенгуру като всички други, със същия цвят, муцуна, крака и опашка. Само че огромно! Както изглеждаше оттук, трябваше да достига на височина поне десет-дванадесет метра!

После то се озърна и подскочи. Изчезна към кръгозора с огромни скокове — на височина двадесет метра и на дължина осемдесет-сто метра!

Унесен в своята грижа, Крум дори не забеляза колко необичайно беше това, което видяха очите му. Бурамара пък въобще не бе и погледнал. Цялото му внимание бе съсредоточено в странните, смущаващи следи, в тревогата, що му вдъхваше почувствуваното превъзходство на противниците му. Дирите водеха право напред още двеста метра. И свършваха…

Двамата се изправиха изтръпнали пред пропастта, която внезапно зина под краката им. Винаги безучастният Бурамара тоя път се сгърчи, сякаш всеки миг очакваше удар, с широко отворени очи и безпомощно увиснали ръце. Погледът му шареше тревожно по острите зъбери, които стърчаха под тях на дълбочина стотина метра.

— Казвай! — изхриптя, задъхан от ужас, Крум. — Какво виждаш?

Бурамара трепна като шибнат от камшик.

— Следите на мис Мария свършват тук. Нагоре продължават само чернокожите.

— Какво искаш да кажеш? Че са я блъснали в пропастта?

Следотърсачът мълчеше. Само опипваше с трескав поглед дъното на каньона, за да открие там някъде разкъсаното моминско тяло. А нямаше нищо. Главата му бучеше. Струваше му се, че ще полудее пред тая неразрешима за неговите способности загадка.

Внезапно Крум се сепна. Чу ясно „Мила Родино“. Обърна се в посока на звука. Сигналът се повтори, потрети.

Забравил всяка предпазливост, в следната секунда той вече тичаше нагоре, към гъстия мали-скреб, под отвесната скала, откъдето му се струваше, че бе долетял гласът.

Сигналът замлъкна. Крум се спря в недоумение. От храста долетя смях на кокабура, после изсвирване на скорец, писък на опосум — обикновените шумове на скреба.

Успял да го настигне без да изпуска следите, Бурамара го хвана за ръката да го възпре. Мали-скребът е най-удобното място за засада. После двамата продължиха предпазливо напред със стиснати пушки в ръце, като опитваха да се промъкват колкото може по-безшумно през сплетените евкалиптови клонаци.

Пред очите им се откри малка тревна площадка, побеляла като пресъхналото солено езеро. Листата шумоляха върху черните си вейки като изрязани от пергамент. Побелели безсмъртничета надничаха изпод белите храсти. Накрая, нависнало над всички, растеше старо бутилково дърво. Крум знаеше. Надебелението му е резервоар на вода за пиене. Мнозина са се спасявали от жажда с това дърво, все едно — бъчва с вода.

Бурамара отчесна късче смола от кората и го сложи несъзнателно в уста. Това сладко, подобно на гума вещество, беше любим деликатес на туземците, а при нужда засищаше и глада им.

Сред бялата поляна, върху купчина шума пристъпваше на място с лека танцова стъпка мъжка птица лира. Бялата гибел още не бе я прокудила. Из мъртвата трева тя все още успяваше да намира някое зърно, някоя какавида или личинка. Така засищаше глада си, стоеше в своя дом, вярна на инстинкта си, като артист, готов да умре на сцената. Прехласната в своя концерт, птицата не забеляза неканените слушатели, а продължи да се надува с разкошната си сребриста опашка, очертана с две извити като лира тъмни пера. Вирнала нагоре глава, от гърлото й се лееше водопад от звуци — всичко, което бе чула в своето малко царство: птичи чуруликания и обикновени горски шумове, свързани по чудо в някаква неочаквана хармония. Ето това беше песента на австралийската сврака в съпровод с удари на брадва върху твърдо дърво. Това пък беше китарата на Пастора, с която всяка вечер той подтискаше мъката си. После — звънтежът на лопата в камък, пръхтенето на камила и изведнъж — „Мила Родино“, повторена, потретена с всички тънкости, с целия тембър на Мария.

И гняв, и злоба, и разочарование изпълниха душата на Крум. Значи тъй, значи не е сестра му, а някаква птица, глупава, макар и виртуозна имитаторка на всякакви звуци, жив магнетофон, както я наричаха. Той надигна цевта, готов да натисне спусъка, да я простреля заради злата шега, която му бе изиграла.

Бурамара го спря с ръка.

— Недей! Тя каза нещо важно, много важно!

— Какво? — запита обнадежден Крум.

Птицата лира продължаваше да пее. Погледна ги, без да ги забележи, с големите си блестящи очи, прехласната в изкуството си като истински артист. Обади се като папагал, изцвърча като дрозд и после отново подхвана „Мила Родино“. И пак. И пак.

— Когато пее, птицата не напуска поляната си. Тук е чула сигнала на мис Мария. И то наскоро. Затова го упражнява тъй настойчиво, затова най-често повтаря него.

След кратко замълчаване той добави:

— Няма съмнение, че мис Мария е минала оттук!

И зарови отново поглед в земята, където въпреки всичките си усилия Крум не можеше да забележи нищо особено.

— Този е вървял последен — каза Бурамара, като посочи една едва забележима вдлъбнатина от боса стъпка в праха. — Внимавал е много, ала тук е пропуснал. Настъпил е другите следи.

Той се върна назад до поляната. Тръгна отново по дирите.

— А не е вървял, както се ходи. Какво е правил? Стоял е повече на пръсти. Клякал е. Защо ли?

Изведнъж той се плесна с ръка по челото.

— Ах, ти, глупав Бурамара! Как не се сети по-рано? Та той е рисувал следите!

Крум го гледаше невярващ.

— Ето! — следотърсачът показа един отпечатък на бос крак. — Отдолу е следата на мис Мария, а върху нея рисувачът е издълбал с пръсти бос туземски крак. Не е заличил следата й, а я преправил. Само тук случайно е пропуснал да заглади дъното на ямката. И се е запазил отпечатък от зигзага на тока й.

То се знае, и тоя път Крум не различи нищо. Но му се довери както винаги изцяло. Вървеше покорно след него, нетърпелив, подтиснат от хитростта и находчивостта на враговете си.

Дирите се изкачваха стръмно нагоре, някъде се разделяха, отклоняваха се от пътя, за да се срещнат отново след стотина крачки. Ала Бурамара не изпускаше подправената следа на девойката. Без да спира, той си говореше повече сам на себе си:

— Значи и оная диря с обувките на мис Мария е била преправена. Нарочно, да ни отклонят от вярната посока. Мис Мария не е стигала до скалата. И ако не беше птицата лира, дълго щяхме да се лутаме… И ако мис Мария не се бе сетила да изсвири.

Пътеката ставаше все по-стръмна, по-уморителна. Над главите им надвисваше заплашително червената каменна грамада, нарязана от вековете в дълбоки урви, проядена с безброй пещери — като бръчките и разтегнатите пори по лицето на грохнала старица.

Бурамара спря. Тоя път разклонът на следите му се стори още по-подозрителен.

— Може и да е засада! — прошепна той. Отстрани лежаха безредно натрупани в хаотичен лабиринт огромни каменни блокове, откъртени от скалата и наслагвани тук от векове. „Отличен капан!“ — помисли си Крум. В същия миг отскочи назад. Пред краката му пропълзя къса, дебела змия. До нея друга, трета, цяло гъмжило!

— Змията на смъртта! — извика той.

Бурамара го хвана за ръката.

— Не бой се! Още никой не е умрял от тая гад! Белите се плашат напразно от нея, както черните — от магия.

Не довърши. Възползували се от моментния смут, който бяха вселили с изсипалата нарочно кошница змии, воините на Ехнатон се хвърлиха върху гърбовете им, омотаха ги бързо с въжета, превързаха очите им и ги повлякоха по същия път, по който бе минала преди това и Мария.