Опалите на Нефертити

Пребити и измъчени, Том Риджър и Гурмалулу стояха отново в мрачната зала в очакване на присъдата си. И ето, откъм трона прокънтя познатият глас:

— Нещастници, вече не чакайте милост!

Още преди да чуе гласа, видял повторно Змията Дъга, Гурмалулу се бе проснал по очи върху каменните плочи. Обади се само Том:

— Аз почнах да стрелям, след като твоите хора ни нападнаха с камъни.

— Не за това те съдя, а заради убитата котка!

— Убих неволно, в яда си, една котка, не човек!

— За човек може да има прошка. За котка не. Хората ми са прости роби, котките — свещени. За такова престъпление в страната ми съществува само едно наказание — смърт. Котката е посветена на луната, на богиня Бастет. При всяко бедствие, пожар или наводнение египтяните с риск за своя живот се хвърлят да спасяват домашната си котка, живата богиня Бастет.

Том усети, че устата му пресъхва.

— Но аз няма да ви убия веднага — додаде Ехнатон. — Ще попитам боговете. Ако факлата на Озирис се запали от само себе си, това значи, че Върховният съдник ви е пощадил. Ще ви пощадя и аз. Ако ли не пламне, ще загинете в кладенеца с тайпаните.

Той замълча за малко, после извика:

— Паднете по очи пред чудото! Озирис съди!

Том Риджър разбра, че положението е сериозно. От тия диваци и тяхната диващина зависеше животът му.

Затова побърза да изпълни заповедта, просна се по лице и той, но така, че да гледа какво става край него.

Пазачите му също бяха захлупили лица към земята, притиснали чела в каменния под.

И ето, по стената полази блестящо светло петно, спусна се по пода, достигна скъпоценния светилник и кацна навръх факлата. Смолата задимя, запращя и изведнъж пламна. Том проследи светлия лъч и видя високо в тавана, до пробития отвор, един златен диск, излъскан до блясък. Ясно, това беше вдлъбнато огледало, което бе събрало слънчевите лъчи и бе отправило фокуса си във факлата.

Чудото бе станало. Значи тайнственият фараон, който насочваше огледалото, не желаеше смъртта им. С това просто чудо той оправдаваше милостта си спрямо престъпниците пред своите поданици. Пленниците му бяха нужни за нещо друго. Но за какво? Всъщност това нямаше значение. За спасението на кожата си Том беше готов на всякакви условия.

— Станете! — прогърмя гласът. — Вижте! Чудото стана! Озирис спусна огъня си от небето. Озирис ви подарява живота.

Черните воини и Гурмалулу гледаха със зяпнали уста разгарящия се пламък. Гласът продължи:

— Ехенуфер, отведи ги в затвора! Там ще чакат моето решение.

И повече на себе си:

— Всъщност моята прошка не ви спасява. Всички сте осъдени, всички ще умрете. Всички ще се освободите навеки от страданието.

Стражите ги изведоха навън. С натъртен от падането си крак, Гурмалулу едва пристъпваше, но стиснатите му устни не издаваха ни стон, ни звук. Преведоха ги по тесни коридори и стръмни стълбища и ги блъснаха в килията, където лежеше свързан Бурамара. После хлопнаха зад тях каменната врата. Двамата се поогледаха смутено. Няма що, отпуснаха се отчаяно върху купчината бяло сено.

Мина малко време, през което всеки мълчеше, затворен в себе си. Накрая Том Риджър не се стърпя и подхвърли заядливо:

— Значи и ти си тук, Бурамара, пазителю на правдата?

Бурамара го изгледа мълчаливо.

— А къде е мистър Димов, другият правдолюбец?

Следотърсачът вдигна рамене.

— Него откараха на една страна, мене на друга.

Том най-сетне зададе въпроса, който го интересуваше:

— А мис Мария?

— За нея пък не знам съвсем нищо. Откак съм пленник, все тъй омотан лежа тук.

Гласът му звучеше искрено. Ала Том не можеше да му прости това, което беше станало. Никога нямаше да му прости.

— Значи ти си тоя — повтори той злобно, — който обвинява шефа си в убийство?

— Аз съм куче, което души следите — отвърна Бурамара. — Аз посочих само чии са следите. Дали си виновен, това не е моя работа. Чернокожият не е съдия. Той не е човек. Чернокожият има право само да танцува и да мята бумеранг пред кинокамерите на туристите. И да замества кучето, когато то изпусне следата.

— А какво ти се иска на теб? — процеди през зъби Том. — Да ви оставим да палите пасищата, да избивате овцете ни, да грабите реколтата ни. Вие само това умеете. Нищо повече.

Бурамара не се обиди от това оскърбление. Той беше метис, цветен. Само белият има право да се обижда. Затова отвърна кротко:

— Всеки знае това. Една овца струва повече от един цветен. В Австралия овцете изядоха чернокожите.

Том неволно поклати глава в съгласие. Тъй беше. Не само в Австралия. В Англия също. Там заради овчите пасища лордовете прогонили селяните. И много от тия селяни дошли в Австралия. Тук техните потомци заради овцете прогонват чернокожите.

Бурамара добави:

— В Северната територия все още се срещат аборигени, защото няма овце. Изтребят ли кучетата динго, ще дойдат овцете. Тогава черните ще трябва да се махат.

— Разбира се, ще се махат. Щом не щат цивилизацията.

— Навярно ти си прав, мистър инспектор. Би трябвало да се приобщят и да станат цивилизовани ловни кучета, като мен…

— Ти мразиш белите. Завиждаш им. Затуй говориш така.

Бурамара би могъл да възрази, че не мрази нито белите, нито черните. Той беше метис. За него и белите, и черните бяха роднини. Даже по-близки чувствуваше белите. Защото майка му беше бяла. Защото черният му баща беше причинил мъката й. Не знаеше кой е баща му, не научи как се е наричала майка му. Някога племето му намерило в пустинята умряла от жажда бяла жена с черното си дете на гърдите. Отгледали го като черен. Но Бурамара не бе забравил каква е била майка му. Нещо все го влечеше към белите. Стана ратай във фермата на Джен… Тази, заради която не можеше да гледа дори иконата на Мадоната… Ако белите знаеха…

Можеше да им го каже. Но премълча. Нямаше смисъл. По-добре да не знаеха нищо за него. Не търсеше съчувствие. Сви се отново в себе си като костенурка, подала за малко глава.

Том Риджър не беше търпелив. Размърда се в сеното.

— Стягат ме вървите! — изпъшка той. — А кой знае докога ще ни държат тук тия диваци!

Чак тогава се обади Гурмалулу:

— Може и да ни изядат. Има легенда. Нейде около планината на Змията Дъга живее старата Бугудугада. Тя има много кучета динго — колкото са пръстите на ръцете и краката на толкова хора, колкото са пръстите на ръцете и краката на един човек. И ги храни с човешко месо. Ами ако ни е затворила Бугудугада?

Том не го чу.

— Трябва да се измъкнем! — изрече гласно мисълта си той. — Колкото по-рано, толкова по-добре! Нямам доверие на тоя смахнат фараон. Не знам какво може да му хрумне в следния час.

Гурмалулу, свит в сухото сено, прегърнал с две ръце подутото си коляно, мълчеше, загледан далече отвъд каменната стена с разсеяни, трескави очи. Том се досещаше. Нещастният алкохолик сънуваше наяве обещаните бутилки уиски. Ръцете му трепереха в неволни конвулсии.

Бурамара пропълзя на гръб до него.

— Мълчи! — пошепна му той. После захапа със зъби възела, който стягаше отзад китките му. Зъбите на европеец никога не биха успели да сторят това. Но зъбите на Бурамара бяха яки като кремъчните остриета на туземните копия. Не можаха да го развържат, затова след упорито дъвкане успяха да го прегризат. Вторият възел се разплете кажи-речи сам. После третият. Накрай въжето се свлече само на пода. Освободеният раздвижи схванатите стави, разтърка ги с пръсти.

Бурамара се превъртя по очи и предложи вързаните си ръце.

— Хайде, сега и мен!

Том Риджър го превари:

— Не! Първо мене! Не мога да чакам! Ще се пръсна!

То се знае, Гурмалулу изпълни волята на господаря си, на своя спасител и благодетел, доставчик на уиски. С няколко сръчни движения освободи ръцете му. Том опипа джоба си да провери дали е там пистолетът му. Допирът до хладното метално късче му вдъхна по-голяма увереност.

В този миг отвън се чуха стъпки, резето тракна и каменната врата бавно се отмести. Тримата мигновено се проснаха върху постелята, скривайки развързаните си ръце. В килията влезе тъмничарят, за да им остави храна и вода. Той хвърли бегъл поглед към тях. Нищо не забеляза. Но Том Риджър забеляза. Погледът на дивака тоя път беше още по-безизразен, направо празен, затъпял. Опиоманът изглежда наскоро бе взел упойката си. Движенията му бяха вяли, неотмерени. Не можеше да овладее ръцете, които посягаха да оставят донесените съдове. Планът бе изготвен тутакси. Тутакси бе приведен в изпълнение. Том се хвърли като звяр отгоре му и още при скока затисна устата му. Едновременно с него се метна и Гурмалулу. За по-малко от минута схватката свърши. Овързан, със запушена уста, обезвреден, тъмничарят легна на пода редом с Бурамара.

Том Риджър повлече подире си Гурмалулу.

Смаян, Бурамара извика:

— А мен? Защо не ме отвържете?

Том Риджър не се спря. Изтласка навън разколебания си съучастник и оттам отвърна през рамо:

— Няма време!

Дръпна вратата. И когато вече пускаше резето, каза:

— Много знае, затуй. Да благодари, че не го убивам.

И без да губи време, тръгна по тъмния коридор.

Очите му скоро привикнаха. Вдясно му се мярна някакъв отвор, врата за друга килия. Дали не бе там Крум Димов!? Или пък Мария Димова? Той си представи как я намира отпаднала, отчаяна в тъмницата си, как той влиза вътре като освободител и я грабва в прегръдката си.

Том отвори каменната врата и влезе. Не беше затворническа килия. Нещо друго. Видя насреща си купчина сив прах. Барут! — мина му през ума. За проверка той изнесе в коридора малко прах и допря до него запалката. Пламъкът избухна и угасна скоро, разсипал се на рой огнени искри. Значи наистина барут. В единия ъгъл стояха няколко железни сандъчета с барут — готови мини, от които висяха дълги фитили.

Той накара слугата си да вземе едно сандъче. Така се почувствува още по-сигурен. В зависимост от опасността или нуждата щеше да запали фитила по-далеч или съвсем близо до заряда.

После двамата излязоха в коридора. Том не знаеше пътя. При това в тъмнината се оправяше трудно. Бавеше го и спътникът му с куцането си. Разбра, че се е заблудил, когато отново се озова на терасата над каньона. Слънцето плисна в очите им взрив от светлина, ослепи ги.

— Слънчевият дух е с един крак — пошепна Гурмалулу. — Другия му го притиснали небето и земята при кръгозора. Как ли се изкачва толкова високо само с един крак?

Бяха изгубили много време. Но сега вече знаеха пътя. Съдбата нарочно ги бе отвела там, където трябваше. Наблизо се намираше складът на опалите. Том не се застоя навън, влезе веднага в тунела. Поколеба се само пред мястото, където плочата се бе отместила под краката му, когато гонеха чернокожите. Огледа я. Сега видя, че се различава от другите. Видя незапълнените фуги между нея и съседните плочи. Той спря, натисна я с ръка. Нищо. И все пак не се реши да прекрачи. Накара Гурмалулу да мине пръв. Чак тогава я прескочи и продължи нататък.

Ето съкровищницата!

Том се спря потресен. Тази врата не беше като другите. Беше различна. Нямаше резе, нямаше брава, нямаше никакво приспособление за отваряне отвън. Изглежда механизмът й се задвижваше отдругаде. Нима трябваше да се откаже насред път? Да се откаже от това, което беше станало смисъл на живота му, единствената му надежда за спокоен, охолен живот? И за честен живот! Богатството, черните опали! То се знае, не! Че защо мъкнеше толкова барут?

Той взе сандъчето от помощника си, положи го до вратата, проточи фитила по пода. Улисан в работата си, не забеляза черния фараон, който бе проникнал с котешките си стъпки зад него и бе вдигнал копието си, премерил се в гърба му, точно между двете плешки. Това може би щеше да бъде и краят на всичките му стремежи, ако случайно не бе прилетял и папагалът. Отде можеше да знае неразумната птица кога трябва да се обажда и кога да мълчи? Правеше това, което Ехнатон я бе учил, преди да се обърка толкова редът в живота им.

Видял тези чужди хора в присъствието на господаря си, Кенатон се провикна с продрания си глас:

— Влиза божественият фараон, синът на…

Том Риджър се извърна мълниеносно. Извади пистолета и стреля. Както обикновено, не улучи. Преди да натисне повторно спусъка, Ехнатон изчезна в страничния коридор. Полицаят се спусна след него, ала не го видя повече. Изтича до края. И спря. Това беше сляп тунел. Пътят му бе препречен от каменна стена.

Какъв беше тоя лабиринт, в който беше попаднал? Какви бяха тия тайни, невидими изходи и ями-капани? Къде ли го дебнеше сега лудият дивак?

Върна се назад. Трябваше да бърза. Вече бяха открити. А не му се щеше да бяга с празни ръце, макар че разумът му подсказваше съвсем друго — сега да се спасява, а после да се върне пак с голяма дружина верни момчета, да изчисти тая паплач и да заграби всичко, а не само колкото може да носи. Тъй говореше разумът. Но чувството замъгляваше разума. Не можеше да тръгне така. Щеше да разбие склада, щеше да напълни пазвата си с опали и да си пробива път сред враговете с куршуми.

Гурмалулу го чакаше насред път. Стоеше безучастен, готов да приеме всякаква участ, безволев, затъпял.

Том го раздруса грубо. Отведе го до съкровищницата. Даде му запалката.

— Слушай! — рече му той. — Когато ти кажа, запали края на фитила! И бягай при мен!

Гурмалулу клекна послушно до смъртоносния заряд, стиснал в разтреперана ръка горящата запалка, а Том Риджър прибяга по коридора, готов да препречи пътя на диваците, ако опитат да ги нападнат. Обърна се и извика:

— Пали!

Гурмалулу опря огненото езиче о фитила, който тутакси пламна, засъска. Искрящото огънче попълзя бързо към привързаната към него мина.

— Бягай! — извика Том.

В същия миг пред него се спусна с трясък отвесна плоча, прегради коридора, отдели го от слугата му и от съкровището.

Том побесня от ярост, заудря с юмруци, опита да провре под него копието, което бе изтървал при бягството си фараонът.

Напразно!