Омайване

18.

„Един ден“ беше първата мисъл на Даг, когато се събуди на следващата сутрин.

Очакваше, че това ще е ден на кротки приготовления за скромната церемония и че ще има време да помисли за сериозната стъпка, която щеше да предприеме. Някъде в дълбините на съзнанието му се обаждаше тънко гласче. „Какво правиш? Как се озова тук? Това не влизаше в плановете ти! Имаш ли представа какво ще се случи, като се върнеш у дома?“ На последното можеше спокойно да отговори с „не“. А имаше и по-обезпокоителни въпроси. „Как ще защитиш Искрицата, след като не можеш да защитиш себе си? Децата ви ще са мелези. Никой няма да ги приема добре“.

Само че след закуска освен двете очаквани приятелки на Фаун пристигнаха още пет от сестрите им, четири снахи, няколко общи братовчедки и неизброима тълпа майки и баби. Бяха като ято скакалци, само че носеха храна, вместо да я унищожават. Говореха, смееха се, пееха, по-младите се кикотеха. Къщата се напълни до пръсване. Мъжете от семейството предвидливо се изнесоха в далечните краища на фермата. На Даг му беше интересно и остана. Поне за известно време.

Всъщност не беше лошо да го запознават с млади жени, макар че повечето се смълчаваха или се кикотеха нервно. По-смелите видяха как Фаун се грижи за него и пожелаха да опитат. Скоро го хранеха и пояха като някакъв екзотичен домашен любимец. „Все едно ме угояват за колене“. След това една хихикаща тълпа, водена от едра матрона и от Фаун, която отказваше да му обясни каквото и да е, започна да измерва различни части на тялото му. Добре поне, че не всички. Стаята за тъкане, която обикновено беше тиха, сега бе претъпкана, а кухнята, освен че бе пренаселена, беше и безкрайно гореща заради непрекъснатото готвене на огнището. На обед Даг се присъедини към доброволното изгнание на мъжете, макар че остана наблизо, за да чува пеенето от прозорците. При липсата на мъже някои от песните бяха доста смущаващи. Но пък нали това щеше да е сватбено тържество. Даг се радваше, че Фаун не е лишена от това празненство заради избора си на партньор.

Жените си тръгнаха преди вечеря с намерението на сутринта да се върнат за финалните приготовления и Даг най-после успя да се усамоти. Седна на предната веранда, залюля крака от ръба и се загледа към речната долина, която се оцветяваше в сиво от залеза. От старата плевня се чуваше гугукането на гълъбите. Това беше любимото място на Даг от цялата ферма и той смяташе, че този, който е построил къщата, е мислил същото. Имаше чувството, че основите на света му са рухнали и че няма с какво да ги замени. Освен с Искрицата. А тя се движеше толкова бързо, че се страхуваше, че ще я изпусне, ако мигне.

Мярна Ръш, който се отдалечаваше по пътя в спускащите се сенки. След случката с купата близнаците бяха спрели да се дърлят с него, но само защото въобще не говореха. Уит пък му бе станал истински почитател и го следваше непрекъснато, за да не изпусне някой магически номер. Даг се опитваше да го третира като безразсъден новобранец и това явно имаше ефект. Ако не си беше счупил ръката, можеше да го научи на стрелба с лък, което щеше да доукрепи отношенията им. Когато му спомена за това, остана изненадан от отговора: „Може би като дойдете другия път?“

Това го накара да се зачуди дали ще се върнат някога. Половината от целта на предложението му за брак беше да възстанови семейните връзки на Фаун в случай, че тя остане сама, ако той загине. Един Езерняк щеше да се присъедини към семейството на булката, просто така се правеше. Само че фермерите приемаха нови сестри, а не братя, и не бяха готови за обратното. Отне му известно време, но накрая разбра, че единствените хора, с които трябваше да се спогоди, за да вземе Фаун, бяха възрастните. Те така или иначе живееха с очакването един ден някой да я отведе. Даг беше малко необичаен случай, но в никакъв случай не нарушаваше обичая. За разлика от него, Фаун нямаше представа с какво ще се сблъска, щом стигнат в лагера.

Ръш се връщаше. Видя Даг на верандата и тръгна към него покрай старата плевня, през поляната, където понякога пускаха овцете да пасат. Останалото се косеше. Даг осъзна, че Ръш е напрегнат, и реши да отвори повече усета си.

— Хей, патрулен. Фаун те търси. Тя е долу, на края на алеята, където започва пътят.

Даг примигна и разтвори усета си напълно. Първо установи, че Фаун въобще не е там, а някъде в западния край, отвъд хълма. С нея имаше още някой — може би Рийд? — и сякаш не беше притеснена от нищо. Защо ли Ръш лъжеше? Аха. Гората не беше празна. В дърветата до пътя се криеха четири коня и четирима души. Три от същностите не познаваше, но четвъртата беше на Съни Тъпия. Най-вероятно и останалите трима бяха наперени фермерчета.

— Каза ли защо? — попита Даг, за да спечели малко време.

Ръш си пое дъх, чудеше се какво да отговори. Явно бе очаквал Даг да се втурне незабавно.

— Нещо свързано със сватбата. Не каза какво, но иска да отидеш веднага.

Даг се почеса с куката, доволен, че не бе обсъждал Езерняшките способности с друг освен с Фаун и Нати. Сега беше с една стъпка напред. Трябваше да реши как да ползва това предимство, защото вероятно бе единственото му. Щеше да е забавно да се заинати и да накара Ръш да измисля различни причини да го вкара в малката им засада. Но това щеше да остави на другите цяла нощ, в която да измислят нови планове. Не му се искаше да се занимава с тях сега, но в никакъв случай не желаеше да го оставя за сутринта. Най-вече не искаше да притеснява Искрицата. Явно засега враговете се бяха прицелили само в него.

Изпрати усета си из ниските клони на дърветата, сред които се бе разхождал последните дни. Аха, ето го. Точно там. Започна да го обзема чувството, което се появяваше, когато се изправеше пред бандитски лагер или леговище на злина. Мишени. Знаеше какво да прави с мишени. А дали те знаеха какво да правят с него? Устните му се извиха. Сега щеше да ги научи.

— Даг? — обади се Ръш.

Не носеше бойния си нож, но пък и без това нямаше ръка, с която да го използва. Изправи се и разтърси лявата си ръка.

— Да, Ръш. Къде каза, че е?

— Долу до пътя — отвърна Ръш с облекчение. Отсъстващи богове, това момче не ставаше за лъжец. Което не беше чак толкова лошо.

— Ще дойдеш ли с мен?

— След малко. Ти тръгвай. Трябва да свърша нещо в къщата.

— Добре — отвърна Даг и заслиза по склона. След няколкостотин крачки зацепи напряко през гората. Трябваше да изненада нападателите, за да се получи. Чудеше се колко ли бързо могат да тичат. Неговите крака бяха дълги, но те бяха по-млади. Реши да не рискува прекалено.

„Мари щеше да ме пребие заради този номер“. Мисълта беше странно успокояваща.

Промъкна се на петнадесетина стъпки от четиримата младежи, които се криеха в храстите и наблюдаваха пътеката. „Явно Съни е послушал съвета ми“. Вече се здрачаваше. Усетът щеше да му даде предимство, но искаше противниците му да могат да го видят.

— Здрасти, момчета — каза той. — Мен ли търсите?

Те подскочиха и се обърнаха. Русата глава на Съни се различаваше в сенките. Останалите не бяха нещо особено. Един набит, един мускулест като Съни и един кльощав. Достатъчно млади, за да са глупави, но достатъчно силни, за да са опасни. Тримата бяха въоръжени с бухалки, а Съни освен тояга носеше на колана си и ловджийски нож.

— Здравей, патрулен. Нека ти кажа какво ще се случи — изръмжа Съни.

Даг наклони глава, сякаш му беше любопитно.

— Не те искаме тук. След малко Ръш ще доведе коня ти, заедно с вещите ти, ще се метнеш на него и ще тръгнеш на север. И повече няма да се връщаш.

— Невероятно! И как според теб ще стане това, синко?

— Ако не го направиш, ще те пребием. Ще те вържем на коня и пак ще тръгнеш на север. Само че без зъби. — Съни се усмихна, за да подчертае заплахата. Приятелите му се размърдаха нервно, макар че единият опита да се засмее в знак на подкрепа.

— Виждам няколко проблема в плана ти. Първо, няма кон. Ръш ще си има много неприятности с Копърхед. — Даг отпрати усета си към старата плевня. Наистина, проблемите на Ръш тепърва започваха. Реши да не си отвлича вниманието с това. Цялото семейство беше предупредено да не се мотае край коня, когато той не е наблизо. Ръш обаче да си се оправя сам. Даг се помъчи да не се усмихне широко.

— Фаун се разбира с коня ти.

— Така е. Само че, за съжаление, вие изпратихте Ръш.

— Тогава ще вървиш пеш.

— След като ме пребиете? Мисля, че надценявате издръжливостта ми. — Той заговори по-меко. — Мислите ли, че четиримата ще се справите с мен?

Те зяпнаха превръзката и липсващата китка, после се спогледаха. Даг беше поласкан, че никой не се разхили. На тяхно място щеше да го направи. Всъщност набитият дори изглеждаше леко засрамен. Съни явно също бе по-предпазлив, щом си бе взел нож.

— Нека да се изясним. Отхвърлям поканата ви за пътуване. Нямам намерение да си изтървам сватбата. Вие сте повече от мен. Готови ли сте да ме убиете тази нощ? Колко от вас са готови да загинат, за да успеете? Помислихте ли как ще се чувстват семействата ви на сутринта? Как оцелелите ще обясняват какво се е случило? Убиването е доста мръсна работа и не свършва само със заравянето на трупа. Говоря от личен опит.

Трябваше да спре. Поне двама се вслушваха в думите му, а това не беше оригиналният план. Трябваше да има преследване. За щастие Съни и другият здравеняк започнаха да се приближават, заемаха позиции. Той отстъпи малко, за да ги окуражи.

— Нищо чудно, че Фаун те нарича Съни Тъпия.

Соуман изви глава. Един от приятелите му се изкикоти и си спечели гневен поглед.

— Фаун е курва. Но ти знаеш това, нали, патрулен?

„Чудесно“.

— Първо трябва да ме хванете, момчета. Ако краката ви са толкова бавни, колкото умовете ви, няма да имам проблем…

Съни скочи напред и замахна. Даг вече не беше там.

Тичаше нагоре по хълма, провираше се между дърветата. Ботушите му се хлъзгаха по шумата и влажните камъни. Ако се съдеше по тупването и писъка зад него, поне един от преследвачите се бе убедил колко е хлъзгава земята. Не искаше да ги загуби в гората, но трябваше да набере преднина, докато не стигне…

Ето тук.

Дървото, което бе избрал, бе дебело стъпка и половина. Нямаше клони до двадесет стъпки височина. Така поне щеше да е по-трудно на момчетата да го последват. Стига да успееше да се качи. Извади дясната ръка от превръзката, за да не му пречи, заби куката, обви дънера с крака и започна да пълзи нагоре. Забиване, придърпване, забиване. Отново и отново. Беше изкачил петнадесет стъпки, когато преследвачите му се появиха и размахаха тоягите. В този момент му хрумна, че влага всичките си надежди в един малък дървен болт и няколко шева, които вероятно не бяха безкрайно здрави. Под коленете му се ронеха късчета кора и се изсипваха в ароматен дъжд. Ако куката му поддадеше, щеше да се издере сериозно между краката.

Добра се до първия клон, преметна крак и ръка през него и се изправи. Потърси целта си. Отсъстващи богове, трябваше да изкатери още петнадесет стъпки.

Един сух клон изпращя под крака му, но това се оказа полезно, защото успя да го изрита върху лицето на кльощавия, който бе започнал да катери. Младежът извика и падна, като му спечели малко време. Всъщност не се нуждаеше от много.

За негова радост наблизо профучаха два камъка. Той изпищя, сякаш го бяха уцелили, подмамваше ги да хвърлят още. При следващия залп се чу силно изтупване и сериозен писък отдолу. Даг се погрижи да чуят злобния му смях, макар че се бе задъхал като ковашки мех.

Почти бе стигнал. Проклетото нещо беше изнесено на един от страничните клони. Той стисна един клон с дясната си мишница. За пръв път през живота му му се искаше да е още по-висок. Ако не внимаваше, можеше да докаже, че е по-тъп и от Съни Тъпия. Още малко, още малко… успя да закачи клона с куката и го разтърси.

Гнездото на оси, голямо колкото диня, се откачи и започна падането си от тридесет стъпки. Според усета му повечето му обитатели се бяха прибрали за нощта. „Ставайте! Нападат ви!“ Опитът му да ядоса осите беше ненужен, защото гнездото падна на земята и се пукна. Последва сърдито бръмчене, което се чуваше чак до него.

Първите писъци бяха повече от задоволителни.

Той се притисна към дървото, пое си дъх и се зае с няколко задачи. Убеждаването на ядосаните оси да се тикат в крачоли, ръкави и яки не беше толкова трудно. Макар че с тях се работеше по-трудно, отколкото с комарите и светулките. Реши, че е въпрос на практика.

— А! В косата ми са, жилят мееее! — Гласът беше твърде писклив, за да различи на кого е.

— Ушите ми! Ръцете ми! Махнете ги, махнете ги!

— Съни, бързо към реката!

Чу тичащите стъпки, които се отдалечаваха, но се погрижи да си имат компания. Дори без усета си можеше да каже, че осите си вършат работата, по сърцераздирателните писъци, които се носеха из гората.

— Скачайте в реката — измърмори Даг, докато виковете се отдалечаваха на изток.

Оставаше въпросът със слизането.

Направи го бавно, до последните десетина стъпки, когато куката му се откачи. Поне успя да падне на крака и не си натърти гърба или шинираната ръка.

— Щеше да е по-лесно да ги изкормя.

„Не. Едва ли“.

Въздъхна и опита да се почисти от кората и листата със задната част на куката, след което прибра дясната си ръка в превръзката. Няколко заблудени оси изжужаха около него, но той ги прати след другите и тръгна към мястото, където бяха останали конете.

Отвърза юздите им, насочи ги на юг и се опита да внуши в ограничените им съзнания образ на конюшня, овес и подслон. Или щяха да намерят пътя към вкъщи, или Съни и останалите щяха да загубят няколко дни в търсене. Стига да можеха да вдигнат подутите си тела от леглата. Даг се бе погрижил, особено за Съни и за другия бияч, да не искат да яздят тази вечер. Както и през следващите дни.

Докато се качваше към къщата, срещна Сорел, който бързаше надолу. Мъжът стискаше вила и гледаше притеснено.

— Какви бяха тези ужасни писъци, патрулен?

— Няколко млади глупаци се бяха промъкнали в гората ти и решиха, че е много умно да замерят с камъни гнездо на оси. Не стана както си го представяха.

Сорел изсумтя, после се усмихна.

— Наистина ли?

— Мисля, че това ще е версията, която всички искат да чуят.

Сорел изръмжа по начин, който му напомни за Фаун.

— Е, явно има и нещо друго, но предполагам, че си се погрижил? — Той се обърна и закрачи с Даг.

— За тази част, да. — Време беше да провери с усета си обора. Бъдещият му шурей беше жив, макар че същността му бе доста напрегната. — Но има и друга. За която мисля, че трябва да се погрижиш ти. — Не беше работа на един патрулен водач да усмирява хората на друг. От друга страна, когато се обединяха, имаше солиден ефект. — Мисля, че ще стане по-бързо, ако все пак ме послушаш за някои неща.

— За кои?

— В този случай за Рийд и Ръш.

— Писна ми от техните глупости — измърмори Сорел. — Какво са направили?

— По-добре да оставим Ръш да ни каже. После ще видим.

— Ха! — възкликна Сорел, но го последва към старата плевня.

Плъзгащата се врата на обора беше отворена, а помещението бе осветено от един окачен фенер.

Грейс, затворена по-близо до вратата, изпръхтя неспокойно, щом влязоха. Помещението миришеше на коне, слама и тор. От отделението на Копърхед се чуваше друго пръхтене — гневно. Даг протегна ръка, за да спре Сорел, който забърза напред.

Беше трудно да не се разсмее при гледката, въпреки че се ядоса, като видя, че половината му багаж е разпилян и изпотъпкан от коня. В другия край на отделението имаше грубо скована ясла, а над нея имаше дупка, за да може да се хвърля сено директно от плевнята. Дупката бе достатъчно широка, за да се провре стиска сено, но не и за широките рамена на Ръш. Младежът бе използвал яслата за подпора и бе успял да натика двете си ръце и единия крак, като се опитваше да запази останалото си тяло от зъбите на Копърхед. Конят пръхтеше ядосано и непрекъснато посягаше, явно защото му доставяше удоволствие да гледа мъките на Ръш.

— Патрулен! — изпищя младежът. — Помогни ми! Укроти го тоя звяр!

Сорел го погледна разтревожено, но Даг поклати глава и се облегна на преградата.

— Ръш — започна той с весел тон. — Ясно си спомням как казах на всички, че Копърхед е боен кон и трябва да стоят далеч от него. Сорел, помниш ли?

— Да, патрулен — отвърна бащата, като подражаваше на тона му, и също се облегна на преградата.

— Знам, че си го омагьосал някак си! Махни го от мен!

— Ще видим. Сега се чудя какво търсиш при него, без мен, но с всичките ми вещи, които бях оставил в стаята за тъкане. Мисля, че и баща ти иска да чуе тази история.

Настъпи мълчание. Ръш за момент се отпусна и Копърхед посегна отново, като издаде някакъв звук, който явно съответстваше на конски смях. Ръш побърза да се набере отново.

— Гадният ти кон ме нападна! — оплака се Ръш. Ризата му беше скъсана на едното рамо, имаше и малко кръв, но си личеше, че нищо не е счупено.

— Стига де — отвърна подигравателно Даг. — Това е било само любовно похапване. Ако Копър наистина те беше нападнал, щеше да ти откъсне ръката без проблем. Говоря от опит.

Щом осъзна, че няма да получи никакво съчувствие, Ръш се ококори.

Даг запази мълчание още известно време.

— Какво искате да знаете? — попита накрая Ръш. Сърдито.

— Сигурен съм, че ще се сетиш.

— Татко, кажи му да ме пусне!

Сорел въздъхна тежко.

— Ръш, като бяхте малки, съм ви измъквал с Рийд от множество бъркотии. Защото всяко момче има право да извърши своя дял глупости. Но както напоследък почнахте да ми повтаряте, вече не сте малки. Щом сам си се забъркал, сам се оправяй.

Ръш беше потресен от това неочаквано родителско предателство. Започна да дрънка някакви неща за измислената среща с Фаун.

Даг поклати глава към Сорел, който гледаше все по-намръщено.

— Не — прекъсна го Даг отегчено. — Не е това. Помисли пак, Ръш. — Направи кратка пауза. — Трябва да спомена също, че Съни Соуман и неговите приятелчета вероятно вече са на половината път до Уест Блу. През повечето време под вода. Не мисля, че ще се върнат следващите няколко дни.

— Как успя… Не знам за какво говориш!

Нова пауза.

— Добре ли са? — попита тихо Ръш.

— Ще оживеят — отвърна Даг безразлично. — Може да ми благодариш по-късно.

След още няколко фалстарта Ръш си призна. Общо взето историята беше такава, каквато очакваше Даг. Младежка конспирация, замислена в кръчмата. Според версията на Ръш Рийд беше основният двигател, тъй като бил ужасен, че сестра му ще се омъжи за ядач на трупове. Мотивите на самия Ръш бяха премълчани. Даг не беше сигурен дали това е вярно, или Ръш просто се опитва да прехвърли вината, но нямаше значение. Очевидно и двамата бяха замесени. Бяха намерили странен съюзник в лицето на Съни Соуман, който бе пожелал да се възползва от възможността да покаже мускули. Явно Съни не бе споменал за предишната си среща с Даг, което не беше никак изненадващо. Даг реши също да я премълчи. Сорел гледаше все по-сърдито.

Ръш най-сетне спря и в плевнята се възцари тишина. Младежът се отпусна леко — ръцете му вече не издържаха — и конят отново посегна да го ухапе.

— Слушай, Ръш — започна Даг. — Ще ти кажа какво ще стане. Готов съм да простя и да забравя плана да ме пребиете или да ме убиете и да заровите трупа ми вечерта преди сватбата. Ще оставя баща ви да се оправи с факта, че ти застраши живота на приятелите си, защото нямаше да се дам без бой. Дори ще простя, че ме излъгахте. — В тона му се прокраднаха смъртоносни нотки и Сорел го погледна разтревожено. — Но няма да простя, че се канехте да излъжете Фаун. Планирали сте да й кажете, че съм избягал, когато се събуди щастлива от предстоящата сватба. Щеше да се почувства предадена и унижена пред всичките си приятели и семейството си и да се разплаче. Макар че вие най-вероятно щяхте да останете изненадани от реакцията й. Харесва ли ти тази картинка, Сорел? Не? Чудесно. — Даг си пое дъх. — Не знам защо родителите ви са толерирали тормоза ви към нея, но това спира от утре. Не, спира още в този момент. Казваш, че Рийд се страхувал от мен? Не е било достатъчно. Ако само някой погледне накриво Фаун още веднъж, ще съжалява до края на живота си. Чуваш ли ме, Ръш? Погледни ме. — Не беше използвал този глас, откакто беше ротен капитан. Радваше се, че все още върши работа. Ръш почти щеше да се изтърве. Дори Сорел отстъпи една крачка. — Чуваш ли ме?

Ръш кимна трескаво.

— Добре. Ще укротя Копърхед и ще слезеш долу. След това ще събереш вещите ми и ще ги оставиш там, откъдето си ги взел. Ще поправите счупеното и ще изчистите изцапаното. Тъкмо с брат ти няма да мислите за глупости тази вечер. Каквото не може да се поправи, ще замените, а ако не може да се замени, ще се оправяте с баща си.

— Чу патрулния, Ръш — изръмжа Сорел. Беше почти толкова добро, колкото капитанския глас.

Даг докосна жребеца със същността си. Все пак вече от осем години беше с този червеникав идиот и го беше оттренирал. Копърхед беше разочарован, че губи играчката си, но наведе глава и започна да рови сламата, преструваше се, че не е станало нищо. Явно имаше доста общи черти с Ръш.

— Можеш да слизаш.

— Не е укротен — възрази Ръш боязливо.

— Напротив. Слизай. — Сорел повдигна вежди, но не каза нищо. Ръш се смъкна внимателно и започна да събира вещите на Даг, като поглеждаше боязливо към коня. Дрехите, раздърпаната завивка, преобърнатото седло и останалите неща от дисагите му. Поне лъкът бе останал невредим. Даг едва сдържаше гнева си и се стараеше да не мисли за Фаун, макар че трябваше.

Ръш се натовари и излезе от отделението.

— Сега стигаме до следващия въпрос. Какво да кажа на Фаун?

Стана тихо като в гробница.

— Според мен тя ще се притесни дори само да чуе дума за това. — Сорел се намръщи. — Не че искам да оневиня Рийд и Ръш. — Явно си представяше как Фаун ридае над потрошеното тяло на Даг. Ръш, който досега беше доста червен, започна да пребледнява.

— И на мен така ми се струва — каза Даг. — Но има осем души, които знаят какво се случи тази вечер. Четирима от тях със сигурност ще разказват лъжи и вероятно няма да имат еднакви версии. Ще тръгнат слухове.

Реши да ги остави да се изпотят пред тази перспектива.

— Не съм приятелски настроен към близнаците, въпреки че трябва. Няма да я излъжа заради тях. Но заради вас обещавам да не повдигам темата пръв.

Сорел гледаше безизразно, явно обмисляше предстоящите семейни разправии.

— Това е достатъчно, патрулен.

Даг отново разтвори усета си, въпреки че близостта до двамата беше болезнена.

— Рийд и Фаун се прибират. Мисля да ти го оставя на теб, Сорел.

— Прати го насам — отвърна бащата през зъби.

— Ще го направя, сър. — Даг кимна учтиво.

— Благодаря, сър — отвърна му Сорел.

Фаун беше ядосана на Рийд, че я бе разкарвал из тъмното. Реши да запали няколко свещи, за да освети стаята и да си оправи настроението. Зарадва се, когато чу стъпките на Даг на предната врата. Рийд беше влязъл за нещо в стаята за тъкане и се показа с триумфална усмивка. Тъкмо щеше да го попита защо е толкова щастлив, когато видя как усмивката му изчезва — беше видял Даг. Фаун се ядоса още повече на брат си, но предпочете да прегърне Даг.

Той отвърна на прегръдката й и се обърна към Рийд.

— Татко ти те вика в старата плевня. Веднага.

Рийд го гледаше, сякаш е отровна змия.

— Защо? — попита с подозрение.

— Мисля, че двамата с Ръш ще ти обяснят по-добре. — Даг наклони глава и се усмихна. Фаун не беше виждала по-недружелюбна усмивка през живота си. Рийд не посмя да спори и излезе. Фаун го чу как затръшна предната врата и приглади непослушните си къдрици.

— Ама че простотия!

— Къде ходихте?

— Замъкна ме чак до задното пасище, за да му помогна с някакво теле, което се заклещило в оградата. Явно се бе измъкнало само, докато отидем. След това ме накара да проверим оградата, нали така и така сме там. Нямам нищо против ходенето, но имам и други задачи. — Изгледа Даг неодобрително. Не че беше от най-спретнатите, но сега беше направо мърляв. — Успя ли да си помислиш?

— Да. Имах много просветляващ час. Беше полезно.

— Обзалагам се, че не си седял мирен. — Тя махна няколко листа и клечки от ризата му и видя нова дупка на панталоните, близо до коляното. — Ходил си в гората. Не знаеш кога да спреш. Какво, да не си се катерил по дърветата?

— Само на едно.

— Това е много глупаво, с тази ръка! — Тя се намръщи. — Падна ли?

— Не успях.

— Трябва да си по-внимателен. Да се катериш по дървета! Не искам младоженецът да е съвсем потрошен за сватбата.

— Знам — усмихна се той.

Изведнъж Фаун осъзна, че са сами в къщата. Той явно се сети за същото, защото седна на стола и я придърпа към себе си.

— Няма да могат да ни държат разделени още дълго.

— Дори да ни вържат — съгласи се той. — Реши ли къде искаш да прекараме утре вечер? На път или тук?

Тя въздъхна.

— Ти имаш ли предпочитания?

Той отметна косата от челото й с устни, най-вече защото не искаше да я докосва по лицето с куката. След това започна да се спуска надолу с целувки.

— Тук ще е по-лесно физически. Не можем да стигнем до лагера за един ден. Ако правим бивак, ще трябва да свършиш повечето работа.

— Не се боя от работа.

— Има и още нещо. Няма да правим просто любов, а спомени. Ще запомниш този ден за цял живот. Единственият въпрос е какви спомени би искала да си създадеш.

Говореше гласът на опита. Може би трябваше да го послуша.

— Според фермерския обичай семейството отива в новата къща, за да спи под нов покрив. Празненството си продължава. Ако останем, съм сигурна, че накрая ще се наложи да мия чинии посред нощ. В никакъв случай не искам подобно нещо.

— Нямам къща за теб. Дори не нося и шатра. Покривът ще е от звезди, и то ако не вали.

— Не мисля, че ще вали. По това време на годината такова ясно небе се задържа поне няколко дни. Трябва да призная, че предпочитам леглата в странноприемниците пред нивите, но с теб поне няма комари.

— Мисля, че ще си намерим нещо по-добро от нива.

Тя продължи малко по-сериозно:

— Това място е твърде изпълнено със спомени. Някои са добри, но повечето са болезнени. Къщата ще е пълна с хора от семейството. Искам да съм някъде, където няма спомени. — „И роднини“.

Той кимна разбиращо.

— Тогава ще тръгнем.

— Освен това се омъжвам за патрулен. Трябва да свиквам със спането под звездите. — Тя се усмихна и го погъделичка съблазнително по шията. — Може да се изкъпем в реката.

Той беше готов за съблазняване, очите му трептяха по любимия й начин.

— Това е винаги добра идея. Чистият патрулен е…

— Рядкост? — предположи тя.

Обичаше начина, по който гърдите му ръмжаха под нея, когато се смееше. Като тихо земетресение.

— … щастлив патрулен — довърши той.

— Можем да съберем дърва — продължи Фаун и го целуна.

— За голям, голям огън — измърмори той между целувките.

— Да разузнаем дали няма хищни катерици…

— Катериците са истинска напаст. — Той я погледна, макар че тя не си представяше как може да фокусира погледа си от толкова близко. — И трите неща ли? Много си оптимистична, Искрице!

Тя се засмя, доволна, че го вижда весел. Настроението му беше доста мрачно, когато беше влязъл.

За съжаление отвън се чуха тежи стъпки. Уит или Флеч, най-вероятно. Тя въздъхна и се надигна.

— Тогава ще тръгнем.

— Освен ако няма буря.

— Гръмотевиците и светкавиците не могат да ме задържат още един ден в тази къща — заяви тя решително. — Време е да продължим. Разбираш ли?

— Мисля, че започвам, фермерско момиче. Така ще е по-добре и за теб.

Тя открадна една последна целувка, преди да стане от скута му. „Утре няма да трябва да се крием“. Сърцето й се разтопи от нежния му поглед, когато пусна ръката й. Щом тази усмивка беше до нея, не я беше страх от никакви бури.