Омайване

17.

На другата сутрин Даг се събуди и откри, че следващата му задача ще е да отиде с Фаун и родителите й при селския архивар в Уест Блу, за да подготвят сватбата. Фаун беше нервна, докато го бръснеше и му помагаше да се облече. Отначало той не можа да разбере защо, след като тя бе свикнала с този ритуал, а той дори не беше кисел тази сутрин. Най-сетне разбра, че причината е в това, че днес ще се срещнат с хора извън семейството. Уест Блу за пръв път щеше да зърне Даг Езерняка. „Онзи високият тип, дето го домъкна Фаун Блуфийлд“.

Не искаше да оставя съзнанието си да блуждае в по-неприятни мисли, но единственият жител на селото, когото бе видял досега, беше Съни Соуман. Не можеше да се надява, че Съни няма да разпространява слухове, а вече бе доказано, че той обича да променя фактите. Може би Блуфийлд бяха единствените съюзници на Даг наоколо, но той не искаше да се хваща за тази сламка. Затова остави Фаун да го направи възможно най-представителен, макар че не й беше лесно.

Селцето, което отстоеше на три мили южно, изглеждаше доста спокойно, докато Сорел минаваше със семейната каруца по единствената улица. По небето плуваха пухкави бели облаци и нямаше изгледи да вали, което допринасяше за измамно веселото настроение.

Селцето съществуваше заради мелницата, малката дъскорезница и дървения мост за каруци, който изглеждаше наскоро разширен. Около празния пазарен площад имаше ковачница, кръчма и още няколко сгради, построени от речен камък. Сорел спря каруцата пред една от тях и влезе вътре. Даг го последва, като едва успя да се наведе на вратата, за да не си разбие главата.

За щастие таванът беше достатъчно висок. Предното помещение беше нещо средно между хол и училищна шатра в лагера, с полици, напълнени с навити пергаменти и подвързани книги. Явно архивът се простираше и в останалите стаи. През задната врата се появи и самият архивар, който, ако се съдеше по изцапаните му с пръст колена, се занимаваше с градинарство. Беше възрастен, с остър нос и сериозен корем и се представи като Шеп Соуър.

Поздрави семейство Блуфийлд като стари приятели и бе наистина поразен от Даг.

— Бре, бре, бре — каза, когато Сорел обясни целта на посещението им. — Значи е вярно! — Наперената му жена също дойде, огледа Даг, направи реверанс и отмъкна Трил настрани.

Регистрацията всъщност не беше сложна. Състоеше се в това архиварят да намери съответната подвързана с кожа книга, да я остави на масата, да отгърне на поредната страница и да нанесе новите редове. Искаше имената на родителите на двойката, макар че написа тези на Фаун, без да се замисля. Поколеба се, когато Даг му каза рождената си дата. Погледна го учудено и го помоли да повтори. Сорел му обясни брачните договорки, за да бъдат записани правилно, и отговори на няколко уточняващи въпроса.

Някъде по това време Даг разбра, че тази услуга си има цена и че се очаква да я плати младоженецът. За щастие си беше взел кесията, а още по-хубавото бе, че разполагаше с достатъчно монети. Накара Фаун да извади кесията и да плати. Очевидно за тези, които не разполагаха с пари, имаше и други възможности за плащане.

— Често идват хора, които не могат да пишат — обади се Соуър и кимна към превръзката на Даг. — Аз го написвам вместо тях, а те слагат кръстче и свидетелите го потвърждават.

— Минаха шест дни, откак си счупих ръката. Мисля, че ще се справя — каза Даг. Остави Фаун да се подпише първа, след това я помоли да топне перото и да го мушне в пръстите му. Болеше, но се търпеше. Почеркът му не беше от най-добрите, но се четеше. При този признак на грамотност архиварят като че ли се учуди.

Жена му и майката на Фаун се върнаха. Госпожа Соуър — вече го гледаше още по-учудено — се наведе над рамото на мъжа си и прочете на глас:

— Даг Редуинг Хикори Олеана.

— Олеана ли? — попита Фаун. — Това не съм го чувала.

— Значи ще се казвате госпожа Фаун Олеана, така ли? — обади се архиварят.

— Всъщност това е името на провинцията — отвърна Даг. — Редуинг е това, което вие наричате фамилия.

— Фаун Редуинг — опита се да експериментира Фаун. — Ха!

Даг се почеса по челото с куката.

— Още по-объркващо е. Според Езерняшкия обичай мъжът взема името на шатрата на жената. Тоест аз ще стана… Даг Блуфийлд Уест Блу Олеана.

Сорел изглеждаше ужасен.

— И какво ще направим? Ще си разменим имената? — попита Фаун объркано. — Или ще вземем и двете? Редуинг-Блуфийлд. Редфийлд? Блууинг? Е… имаме няколко дни да помислим.

Сорел и Трил се спогледаха и се подписаха отдолу. Датата бе уговорена за първия момент — след обичайните три дни изчакване, — в който архиварят щеше да е на разположение. За облекчение на Фаун това се оказа следобедът на третия ден.

— Бързате ли? — попита меко Соуър и погледна корема на Фаун. Даг не загря веднага какво точно пита.

— За съжаление вкъщи ме очакват много задължения — отвърна Даг и прегърна Фаун през раменете. Всъщност, докато не му зараснеше ръката, щеше да е толкова безполезен в лагера, колкото и тук. Нямаше значение на кое място щеше да се излежава и да се ядосва. Но все пак си оставаше и притеснителният въпрос със споделящия нож, въпреки че напоследък му се бяха струпали други проблеми.

Когато Даг, Фаун и родителите й излязоха, от прозореца на Соуър се отдръпнаха трима души и се престориха, че просто минават. От другата страна на улицата две млади жени бяха привели глави и хихикаха. Групата младежи пред кръчмата се размърда и се прибра вътре — двама особено бързо.

— Това не беше ли Съни Соуман? — намръщи се Сорел.

— А с него май беше Рийд? — каза Фаун.

— Тука бил значи цяла сутрин! — възкликна Трил. — Жив ще го одера.

— Фермата на Соуман е втората на юг след селото — поясни Фаун.

Даг кимна. Доколкото бе разбрал, почти цялото село се събираше в кръчмата. Съни сигурно бе осъзнал, че тайната му е запазена, в противен случай едва ли щеше да има добри отношения с близнаците. Дали някои от тези нехранимайковци не бяха приятелите, с които го бе заплашил? Или това бе празна заплаха? Не можеше да прецени. Във всеки случай едва ли щяха да направят нещо на Фаун в присъствието на братята й.

Всички се качиха в каруцата и Сорел подкара коня в тръс. Уест Блу остана назад.

„Три дни“. Нямаше причина тази фраза да кара стомаха му да се преобръща, но… „Три дни“.

След обяда Даг заряза фермерските обичаи, за да обърне малко внимание на своите. Двамата с Фаун тръгнаха на обиколка из фермата.

— Какво всъщност ще търсим? — попита тя, когато я поведе към старата плевня.

— Няма точна рецепта. Неща за предене, със сантиментална стойност, за да уловят по-лесно същността ни. Косата, да речем, винаги става, макар че моята е малко къса. Конските косми ще добавят дължина и здравина. Използват ги не само за брачни гривни.

Фаун започна да събира косми от опашките и гривите на Грейс и Копърхед. Даг се беше облегнал на преградата и нежно напомняше на жребеца за тяхното споразумение, че ще се отнася добре с Фаун, ако не иска да нахрани вълците. Конете разбираха повече чрез асоциации, а неговият не беше от най-умните, но с помощта на усета си Даг успя да му втълпи идеята. Копърхед изтърпя скубането на космите и даже взе парче ябълка от ръката на Фаун, без да се противи.

В земите на Блуфийлд нямаше водни лилии, но за радост на Даг намериха един дренажен канал, покрит с папур, в който гнездяха червенокрили косове. Даг държеше на куката обувките на Фаун и я окуражаваше, докато тя отвратено джапаше из калта и събираше пера и мъхчета от папура. След това отново започнаха да обикалят полето. Не беше сезонът на млечната трева и стеблата бяха безполезни, но все пак откриха няколко растения от миналата есен, които не бяха цъфнали. Скоро Даг обяви, че са събрали достатъчно неща.

Отнесоха всичко в стаята за тъкане. Нати беше приготвила своите предложения: лен за здравина, малко памук, закупен от южния бряг на река Грейс, за мекота и малко коприва за блясък, всичките боядисани в тъмен цвят. Фаун стисна устни и се зае с косата, като започна от Даг. Беше много внимателна, но не защото не искаше да го пореже, а защото се стараеше да не изглежда като плашило в деня на сватбата. След това взе едно малко огледало и внимателно отряза няколко от къдриците си. Даг я наблюдаваше внимателно и броеше часовете, откакто за последно си бяха легнали заедно. Нямаше търпение това да се случи отново. Само три дни…

Фаун смеси съставките в две кошници и изчака, затаила дъх, леля Нати да ги опипа намръщено и да обяви, че са готови за следващата стъпка. Оформянето на толкова различни неща в нишка беше много нежна и пипкава работа и накрая дори пръстите на Фаун се измориха.

След вечеря се заеха със самото предене. Мъжете от семейството вероятно си мислеха, че тримата се занимават с някакъв Езерняшки обичай, за да задоволят Даг, но пък бяха добре обучени и нямаха намерение да безпокоят Нати във владенията й, така че се пръснаха по разни задачи. Трил разтребваше кухнята и понякога ги поглеждаше, но не казваше нищо.

След известно обсъждане решиха Фаун да преде, защото според Даг така се увеличаваше шансът да предаде част от същността си на връвта, въпреки че Нати щеше да се справи по-добре. Фаун каза, че ще работи на чекръка, защото й е по-лесно. Всъщност щом нагласи материалите и започна, нещата потръгнаха по-бързо, отколкото очакваше Даг. Накрая тя гордо подаде на леля си двете кълбета с груба двойно усукана нишка, нещо средно между прежда и тетива.

— Нати щеше да го направи по-гладко — въздъхна Фаун.

— Това ще свърши работа — отвърна леля й, въпреки че напипваше неравностите.

— Продължаваме ли? — попита нетърпеливо Фаун. Вече се бе стъмнило и работеха на свещи.

— По-добре да си починем до сутринта.

— Аз съм добре.

— А аз ще съм по-добре на сутринта, Искрице. Хайде, смили се над стареца.

— О, добре. Работата със същността те изцежда здраво. Пак ли ще стане като с купата?

— Не. Този процес е по-естествен. Правил съм го. Е, всъщност майката на Каунео се занимаваше с преденето, защото ние не знаехме как. Но пък заплитането и обвързването го правихме сами.

— Тази нощ няма да мога да заспя.

Всъщност можа, но чак след като леля й й се скара, че шава като дървеница. Лекият й кикот беше последният спомен на Даг от тази нощ.

На другия ден след закуска и след като останалите се махнаха, се събраха отново в стаята за тъкане. Този път Даг затвори вратата. Примъкнаха пейката от верандата, за да може Фаун да седне, а Даг да застане зад нея. Нати се настани до коляното й, слушаше, леко килнала глава, и се опитваше да разтвори максимално слабия си усет. Фаун се упражни на някаква връв от четири нишки, изплетена по метод, който имаше еднакво име сред фермерите и Езерняците.

— Ще започнем с моята връв — каза Даг. — Най-главното е да не спираш заплитането, когато улови същността ми, защото в противен случай ще я изпусне и ще трябва да почваме отначало. Това не е голям проблем, но е дразнещо да се наложи да се върнеш, когато си почти готов.

Тя кимна и завърза четирите края за един гвоздей, забит за удобство в пейката.

— Готово. Кажи кога да започна.

Даг измъкна дясната си ръка от превръзката и застана зад нея. Целуна я по ухото, за да й вдъхне кураж. След това докосна пръстите й и нишката и вдигна ръка над нейните ръце. Същността му потече през дясната длан и се свърза с нишките.

— Готово, закачих се. Давай.

Тя започна да дърпа и усуква. Изтеглянето на същността му беше очевидно и той си спомни колко странно се бе почувствал първия път в гористата Лутлия. И сега беше доста странно. Сякаш можеше да види преместването на светлината и сенките, докато слънцето се изкачваше по небето.

Докато тя успее да заплете две стъпки връв, раменете и дясната му ръка вече се тресяха.

— Добре — прошепна той. — Стига толкова.

Тя кимна и завърза финалния възел.

— Нати, готова ли си?

Нати се наведе и следвайки инструкциите, сряза нишката до възела. Даг усети дръпването в същността си и едва не ахна.

Фаун се протегна и стана от пейката. След това се обърна и подаде връвта на Даг.

Той кимна и прокара пръсти по нея. Усещането беше странно, все едно се гледаше в криво огледало, но поне същността му се бе вплела.

— Чудесно! Стана! Направихме го, Искрице!

Фаун се усмихна и подаде връвта на леля си. Нати я пипна и също се усмихна.

— О, да. Дори аз го усещам. Добра работа, дете!

— А другата? — попита нетърпеливо Фаун.

— Поеми си дъх — посъветва я Даг. — Раздвижи се малко. Следващата ще е малко по-сложна. — Можеше дори да е невъзможна, признаваше го пред себе си, но нямаше намерение да го казва на Искрицата. Важно бе да не разклати увереността й.

— О, да, сигурно са те заболели раменете! — възкликна тя и се покатери на пейката, за да го разтрие. Той не можеше да протестира срещу подобно нещо, макар че му идваше да се разтопи. Спомни си какви други неща правеха тези ръце. Не сега. Трябваше да остане съсредоточен. Още само два дни…

— Достатъчно, нека пръстите ти да починат. — Той закрачи из стаята, чудеше се какво още би могъл да направи, за да улесни предстоящата критична задача. Щеше да нагази в нещо, което не бе правил досега. Може би никой друг не го бе правил, дори в баладите.

Фаун отново зае мястото си на пейката и върза четирите краища на връвта си за гвоздея.

— Готова съм.

Даг се наведе и вдъхна аромата на косата й, за да се успокои. Прокара няколко пъти ръце по нейните, опитваше се да улови пролука в толкова живата й същност. Ето, май имаше нещо…

— Почвай.

Ръцете й се задвижиха, но след три усуквания се наложи да я спре.

— Чакай, спри. Това не е твоята същност, а моята. Извинявай.

Тя изпуфтя и разплете връвта.

Даг постоя за малко със затворени очи. Умът му се въртеше около неудобния спомен за същността на лявата му ръка, преди две вечери, когато бе оправил купата. Може би лявата се бе опитала да компенсира за счупването на дясната, както дясната бе направила преди много години, след осакатяването. Този път се съсредоточи, за да улови същността на Фаун от лявата й ръка. Потърка я с куката си. Опита да я ощипе с несъществуващите си пръсти. Ето! Беше уловил нещо, крехко и тънко.

— Давай.

Ръцете й се задвижиха отново. Успя да направи десетина заплитания, но после крехката връзка се разпадна.

— Спри — въздъхна той. — Пак я изтървах.

— Уф! — изръмжа ядосано Фаун.

— Спокойно. Този път беше по-добре.

Тя потърка тила си в гърдите му. Можеше да я усети, че се мръщи, въпреки че от този ъгъл виждаше само косата и част от носа й. След това усети, че тя се замисля.

— Какво?

— Каза, че хората слагат косми от косата си, защото е била част от същността и така по-лесно се влага. Защото е част от тялото, нали? Тялото ти произвежда същността.

— Да…

— А една вечер, докато те разпитвах за същността, каза, че човешката кръв остава жива известно време, след като напусне тялото. Нали?

— Какво правиш… — започна той неспокойно, когато тя дръпна ръката му с куката. Усети притискане, после още едно. — Искрице, спри! Какво правиш? — Наведе се напред и с ужас видя, че е срязала и двата си показалеца на не особено острия връх на куката. Фаун стисна ръце, та да изкара повече кръв, и отново хвана нишките.

— Опитай пак — изръмжа му решително. — Побързай, преди кръвта да спре.

Той я послуша. Отново прокара ръце, истински и призрачни, над нейните. Същността й се изливаше заедно с кръвта и се свързваше с нишките.

— Давай — прошепна той.

Ръцете й отново се задвижиха.

— Уплаши ме ужасно, Искрице, но това проработи. Не спирай.

Тя кимна. И не спря. Изплете връв, дълга колкото неговата, тъкмо когато пръстите й спряха да кървят.

— Нати, готова съм.

Нати се наведе и клъцна зад възела. Даг усети как същността на Фаун бе прерязана, точно като неговата.

— Перефектно. Отсъстващи богове, стана чудесно.

— Наистина ли? — Тя се обърна и го погледна напрегнато. — Не усетих нищо. Нито веднъж. Стана ли?

— Беше… — Той търсеше точните думи. — Това беше повече от умно, Искрице. Беше брилянтно.

Очите й засияха.

— Наистина ли?

— Аз никога нямаше да се сетя.

— Разбира се, че нямаше да се сетиш — изсумтя тя. — Щеше да се притесниш или да спориш с мен.

Той я прегърна и изпита някаква нова симпатия към странния начин, по който я бяха посрещнали майка й и баща й.

— Сигурно си права.

— Права съм, разбира се. — Тя се засмя по характерния си начин.

Даг я пусна и прибра шинираната си ръка в превръзката.

— Бързо иди да си измиеш ръцете. С много сапун. Нямаш представа къде е била тази кука.

— Къде ли не. — Тя се усмихна през рамо, погали връвта и тръгна с подскоци към кухнята.

Нати се пресегна, взе втората връв от пейката и я прокара през ръцете си.

— Не знаех, че ще направи това — опита да се извини Даг.

— С нея никога не знаеш. Предполагам, че ще те държи нащрек. Може би повече, отколкото ще искаш. Най-забавното е, че ти си мислиш, че знаеш какво правиш.

— Така беше — въздъхна той. — Може би защото непрекъснато правех едни и същи неща.

Искрицата се върна, водеше майка си. Даг се надяваше, че не й е споменала за кръвта. Трил дръпна едната връв, за да провери дали е здрава, и кимна умислено. След това бръкна в джоба на престилката си.

— Нати, помниш ли онази огърлица на мама с шестте златни мъниста, по едно за всяко дете? Тя се скъса, когато каруцата се преобърна в снега, и така и не я поправиха.

— О, да.

— Никога не съм си я слагала. От години си лежи на дъното на едно чекмедже. Мисля, че можеш да ползваш мънистата за крайните възли на тези върви.

Фаун погледна майка си въодушевено и взе едно от четирите мъниста от шепата й.

— Нати, може ли? Даг, нали няма да пречат?

— Мисля, че са отличен подарък — отвърна Даг и взе мънистото от Фаун, за да го огледа. Вдигна очи към Трил и тя му кимна. — Много са красиви. Ще изглеждат добре на тъмната връв, а и краищата ще висят по-добре. За мен ще е чест да ги приема.

Дадоха ги на Нати и тя бързо и сръчно ги наниза и ги върза. Когато свърши, двете върви лежаха в скута й като живи. Което донякъде си беше вярно.

— Ще изглеждат добре, когато Фаун отиде в твоите земи — обади се Трил. — Ще знаят, че ние сме… уважаващи хора. Така ли е, патрулен?

— Да — отвърна той. Надяваше се, че не лъже.

— Добре — каза тя.

Нати прибра вървите. Щеше да ги извади в деня на сватбата. Трябваше да се сплетат и да се благословят, за да завършат връзката между същностите. Знак за истински съюз за всеки Езерняк с усет. Съвестно изработени. Даг знаеше, че няма да забрави цял живот момента, в който Искрицата бе вляла гневно сърцето и кръвта си в тази гривна. „И ако сърцето й спре, аз ще разбера“.