Окото на голема

32

Лимузината на Натаниел летеше през крайните предградия на Южен Лондон, индустриален район с много зидарски и алхимични фабрики. Място, където във въздуха постоянно се носеше лек червен смог и сияеше злобно под залязващото слънце. За по-голяма бързина и удобство магьосническата магистрала от летището бе издигната върху насипи и виадукти над лабиринта от порутени бедняшки къщи. Пътят не беше много използван и около него не се издигаше нищо освен покриви на къщи; на моменти изглеждаше, сякаш колата се плъзга сред море от мръсни червени вълни. Натаниел се взираше навън към тази шир, дълбоко замислен.

Шофьорът, както обикновено, бе от неразговорливия тип и въпреки всички усилия на Натаниел не разкри почти нищо от катастрофата от предишната нощ.

— Аз самият не знам много, сър — каза той. — Но на улицата пред апартамента ми тази сутрин се беше събрала тълпа. Има доста паника сред обикновените, сър. Бяха много изплашени. Безредици.

Натаниел се наведе напред.

— Какви безредици?

— Мисля, че е замесено чудовище, сър.

— Чудовище? Можеш ли да бъдеш по-конкретен? Не е ли някой голям каменен човек, обвит в мрак?

— Не зная, сър. Скоро ще сме при абатството. Министрите ще се срещат там.

Уестминстърското абатство? С огромно неудовлетворение Натаниел се отпусна на седалката си и се насили да чака. Всичко щеше да се изясни с времето. Много беше възможно големът да е ударил отново и в такъв случай резултатите от пътуването до Прага щяха да се очакват с нетърпение. Подреди наум всичко, което знаеше, опитвайки се да го осмисли, поставяйки успехите срещу провалите в опит да види дали крайният резултат е положителен. Като цяло беше на границата.

Положителното беше, че определено бе нанесъл удар на врага; с помощта на Арлекин бе открил източника на пергаментите на големите и го бе унищожил. Бе научил за участието на ужасния брадат наемник, както и за наличието на някаква сенчеста фигура, която, ако можеше да се вярва на наемника, също е била замесена в конспирацията на Лавлейс отпреди две години. Съществуването на такъв предател беше важна новина. От друга страна, обаче, Натаниел не бе разкрил кой беше предателят. Разбира се, трудно бе да се каже как би могъл да го направи, при положение, че дори жалкият Кавка не знаеше името.

Натаниел се помести неудобно на седалката си, припомняйки си прибързаното обещание към стария магьосник. Чешките шпиони, децата на Кавка, бяха — очевидно — все още живи в някой британски затвор. Ако беше така, за Натаниел щеше да е изключително трудно да осигури освобождаването им. Но какво значение имаше? Кавка бе мъртъв! Така или иначе за него това сега нямаше значение. Обещанието спокойно можеше да бъде забравено. Въпреки необоримата логика, Натаниел разбра, че му е трудно да изкара този въпрос от ума си. Той разтърси глава ядосано и се върна към по-важните въпроси.

Идентичността на предателя беше загадка, но наемникът беше дал на Натаниел една важна следа. Работодателят му знаеше, че Натаниел пристига в Прага и го бе инструктирал да действа. А мисията на Натаниел бе почти спонтанна и секретна. Почти никой не знаеше за нея.

Всъщност, кой знаеше? Натаниел ги преброи на пръстите на едната си ръка. Самият той; естествено Уитуел — поначало точно тя го бе изпратила там; Джулиъс Талоу — той присъстваше на срещата. После наред беше вторият секретар на Форин офис, който инструктира Натаниел преди полета — Уитуел го бе помолила да подготви картите и документите. И толкова. Освен ако… чакай… тормозеше го дребна неувереност. Онази среща с Джейн Фарар във фоайето, когато бе използвала магия… Беше ли оставил нещо да му се изплъзне тогава? Бе толкова трудно да си припомни; магията й беше замъглила малко съзнанието му… Нямаше да се получи. Не можеше да си спомни.

Дори и при това положение броят на заподозрените бе забележително малък. Натаниел задъвка един от ноктите си. Отсега нататък трябваше да е много внимателен. Наемникът бе казал и още нещо: работодателят му имал много слуги. Ако предателят бе толкова близо, колкото Натаниел вече предполагаше, трябваше да внимава при всяка своя стъпка. Някой от силните тайно командваше голема, насочвайки го чрез окото. Нямаше да искат Натаниел да разследва повече. Сигурно щяха да посегнат на живота му. Щеше да има нужда от Бартимеус.

Въпреки тези грижи, докато виадуктите започнаха да се снижават и колата наближи Централен Лондон, Натаниел вече се чувстваше сравнително доволен от себе си. Като направеше равносметка, той беше предотвратил пускането на втори голем в столицата и за това със сигурност щеше да получи сериозни похвали. Можеше да се направи следствие и предателят да бъде открит. Първото нещо, което щеше да направи, бе да докладва на Уитуел и Девъро. Без съмнение те щяха да зарежат всичко и да го чуят.

Тази щастлива сигурност бе започнала леко да отслабва още преди колата да навлезе в Уестминстър грийн. С приближаването към Темза Натаниел започна да забелязва някои необикновени неща: групи обикновени, стоящи на улицата, потънали в обсъждане; тук-там нещата, които изглеждаха като отломки от пътя, всъщност бяха разбити комини, парчета мазилка и натрошено стъкло. На самия Уестминстърски мост имаше кордон от нощната полиция и стражите проверяваха пропуските на шофьорите преди да ги пропуснат. След като пресякоха реката, Натаниел видя, че от една административна сграда надолу по течението се издигаше дим: циферблатът на часовника на една от сградите бе разбит, стрелките му изтръгнати и забити в стените. Други групи от зяпачи се шляеха по крайбрежната, като по този начин открито пренебрегваха закона против скитничеството.

Колата се плъзна покрай парламента и мина нагоре към голямата сива маса на Уестминстърското абатство, където и последните следи от самодоволство у Натаниел съвсем се стопиха. Тревата пред западното крило бе отрупана с официални превозни средства — линейки, камиони на нощната полиция, купища лъскави лимузини. Сред тях имаше и една с разветия златен флаг на Девъро на предния капак. Самият министър-председател беше тук.

Натаниел слезе и размахвайки идентификационната си карта пред пазачите на вратата, влезе в църквата. Вътре кипеше от дейност. В основния кораб на църквата се бяха струпали магьосници от отдел „Вътрешни работи“ заедно с дяволчетата си и измерваха, записваха, търсеха улики по пода. Придружаваха ги десетки служители от Министерството на сигурността и облечени в сиво офицери от нощната полиция; въздухът бръмчеше от приглушени разговори.

Една жена от „Вътрешни работи“ го забеляза и посочи с палец.

— Те са в северния кораб, Мандрейк, край гробницата. Уитуел чака.

Натаниел я изгледа.

— Коя гробница?

Очите й се изпълниха с презрение.

— О, ще видиш. Ще видиш.

Натаниел тръгна през помещението с влачещо се по земята палто. Обзе го силен трепет. Един-двама от нощната полиция стояха на пост край счупен бастун на каменния под; усмихнаха се открито, когато мина покрай тях.

Той навлезе в северния кораб, където сред купища мрамор и алабастър бяха струпани статуите на най-великите магьосници на империята. Натаниел беше идвал тук много пъти преди това, за да погледа замислено лицата на мъдреците; сега той с ужас установи, че половината статуи бяха без лица: главите бяха изтръгнати и поставени обратно с тила напред, крайниците бяха премахнати; един магьосник с особено голяма шапка дори беше обърнат с краката нагоре. Ужасяващ акт на вандализъм.

Навсякъде се трупаха магьосници в тъмни костюми, носеха проби и дращеха по разни бележки. Натаниел премина през тях зашеметен, докато стигна до едно открито пространство, където, седнали в кръг, се бяха събрали господин Девъро и старшите министри. Присъстваха всички: едрият, мрачен Дювал; дребната Малбинди; приятният Мортенсен; дебелият Фрай. Джесика Уитуел също бе тук и се мръщеше на нищото със скръстени ръце. На един стол, малко отделен от останалите, седеше приятелят и довереник на господин Девъро, драматургът Куентин Мейкпийс. Веселото му лице беше тържествено и същевременно тревожно. Всички бяха мълчаливи и гледаха към едно голямо сияещо кълбо на около метър над плочките на пода. Представляваше екранният глобус на наблюдателна сфера, Натаниел веднага разбра това; в момента показваше нещо, което явно беше въздушна гледка на част от Лондон. В далечината, малко разфокусирана, от покрив на покрив скачаше малка фигурка. Където кацнеше, изригваха малки зелени експлозии. Натаниел се намръщи, пристъпи по-наблизо да получи по-добра видимост…

— Значи се върна от преследването на сенките, така ли? — Едни жълтеникави пръсти го хванаха за ръкава; Джулиъс Талоу стоеше до него, с издаден нос, чертите му изразяваха антипатия. — Беше крайно време. Тук адът се отвори.

Натаниел се дръпна.

— Какво става?

— Разкри ли тайната зад голема? — Гласът на Талоу преливаше от сарказъм.

— Ами не, но…

— Колко изненадващо. Може би ще искаш да разбереш, Мандрейк, че докато ти се шляеше из чужбина, съпротивата удари отново. Не някой тайнствен голем, не някой мистериозен предател, използващ забравени сили, а същата съпротива от хора, с които ти не успяваше да се справиш през цялото това време. Не се задоволиха, че разрушиха половината Британски музей онази нощ, ами сега са нахлули в гробницата на Гладстон и са пуснали един от афритите му. Който, както виждаш, е щастлив на свобода в града.

Натаниел премигна, опита се да осъзнае всичко това.

— Съпротивата ли е направила всичко това? Откъде знаете?

— Защото открихме телата. Не е замесен никакъв гигантски глинен човек, Мандрейк. Можеш веднага да забравиш тази идея. А и скоро ще бъдем без работа. Дювал…

Той се отдръпна. Господарката на Натаниел, Джесика Уитуел, бе станала от мястото си и леко и величествено се насочваше към него. Той се покашля.

— Госпожо, трябва спешно да говоря с вас. В Прага…

— Обвинявам теб за това, Мандрейк. — Тя се нахвърли върху него с яростно пламтящи очи. — Благодарение на това, че ме разсея с лъжите на демона си, изглеждаме по-некомпетентни откогато и да било! Накара ме да изглеждам като глупачка и загубих благоволението на министър-председателя. Контролът над моя отдел „Охрана“ бе даден на Дювал тази сутрин. Той пое и нещата около операциите против съпротивата.

— Госпожо, съжалявам, но ви моля да ме изслушате…

— Съжаляваш? Вече е прекалено късно, Мандрейк. Погромът в Британския музей беше достатъчно тежък, но това вече е последната капка. Дювал получи точно каквото искаше. Вълците му сега са навсякъде и той…

— Госпожо! — Натаниел вече не можеше да се въздържа. — Намерих чешкия магьосник, който е създал пергамента за голема. Той правеше и втори — за предател в нашето правителство! — Той пренебрегна скептичното изражение на Талоу.

Госпожица Уитуел го изгледа.

— Кой е предателят?

— Все още не знам.

— Имаш ли доказателство за историята си? Пергамента, например?

— Не. Всичко бе унищожено, но смятам…

— Тогава — каза госпожица Уитуел, нетърпяща възражение, — това е безполезно за мен, както и ти. В Лондон цари пълен хаос и трябва да се намери изкупителна жертва. Възнамерявам да се дистанцирам от теб — и ако господин Талоу има капка разум, ще направи същото.

Тя се завъртя на пети и закрачи обратно към стола си. Талоу я последва, хилейки се на Натаниел през рамо. След моментно колебание, се приближи по-близо до въртящата се наблюдателна сфера. Полуафритът, който предаваше образа, се опитваше да се приближи до подскачащата по покривите фигура. Образът се приближи; Натаниел зърна черен костюм, бяла коса, златисто лице… После, с бързината на мисълта, от фигурата се стрелна зелена светлина: сферата угасна с яркозелено проблясване.

Господин Девъро въздъхна.

— Изгубихме и трета сфера. Скоро ще свършат. Така — някакви коментари или доклади?

Господин Мортенсен, министърът на вътрешните работи, стана и приглади един мазен кичур коса на скалпа си.

— Сър, трябва да предприемем действия против този демон веднага. Ако не действаме, името на Гладстон ще бъде сринато в калта! Не е ли той най-великият ни водач? Този, на когото дължим нашия просперитет, нашето господство и нашата вяра в собствените сили? А какво е сега? Нищо повече от една кръвожадна торба кокали, танцуваща из столицата ни, предизвикваща лудница след себе си! Обикновените няма да се забавят да го забележат, нали се сещате; нито пък враговете ни в чужбина. Аз смятам…

Мармадюк Фрай, външният министър, заговори:

— Вече имаше няколко случая на масова паника, която дори силната ръка на полицията на Дювал не можа да предотврати. — Той хвърли кос поглед към началника на полицията, който ядосано изсумтя.

— Това същество очевидно е умопобъркано — добави министърът на информацията, госпожа Малбинди, — и както каза Мортенсен, това само допринася за неудобството в тази ситуация. Костите на нашия основател подскачат по покривите, дрънчат от пилоните за знамена, танцуват насред Уайтхол и ако може да се вярва на източниците ни, постоянно се возят в каруците на рибния пазар Камбъруел. Освен това, нещото продължава да убива хора, очевидно произволно. Цели се в млади мъже и момичета; предимно обикновени, но също и важни хора. Твърди, че търси „последните двама“, каквото и да значи това.

— Последните двама оцелели след нападението — рече господин Фрай. — Това е съвсем очевидно. А у единия от тях е и жезълът. Но непосредственият ни проблем е, че обикновените знаят чий скелет виждат.

От края на групата долетя леденият глас на Джесика Уитуел.

— Нека си го изясня — каза тя. — Онова наистина ли са костите на Гладстон? Не е просто маскировка?

Госпожа Малбинди повдигна вежди претенциозно.

— Определено са неговите кости. Влязохме в гробницата и саркофагът е празен. Там долу има много трупове, но повярвай ми, нашият основател никакъв го няма.

— Странно, нали? — Господин Мейкпийс проговори за първи път. — Афритът-пазител е вмъкнал същността си в костите. Защо? Кой знае?

— Не е важно защо. — Господин Девъро заговори със строга официалност, поставяйки юмрук в дланта си. — Първият ни приоритет ще бъде да се отървем от него. Докато не бъде унищожено, достойнството на нашата държава ще е безнадеждно компрометирано. Искам това същество мъртво, а костите обратно в земята. Всеки старши министър трябва да назначи по един демон по случая от този следобед. Това значи всички вие. По-нисшестоящите министри очевидно се провалиха. Все пак това нещо е на Гладстон; определено има някаква сила. Междувременно трябва да обмислим и проблема с жезъла.

— Да — каза господин Фрай. — В дългосрочен план това е много по-важно. При условие че ни предстоят войните в Америка…

— Не бива да се допуска да попадне във вражески ръце. Ако чехите се докопат до него…

— Именно. — Последва кратка тишина.

— Извинете. — Натаниел бе изслушал всички с мълчаливо уважение, но объркването му го накара да проговори. — Това, за което говорим, е жезълът на Гладстон, така ли? Онзи, който е използвал, за да разруши Прага?

Господин Девъро го изгледа студено.

— Радвам се, че накрая благоволи да се присъединиш към нас, Мандрейк. Да, това е същият жезъл.

— Значи, ако бъдат усвоени управляващите думи, бихме могли да впрегнем енергията му в новите кампании?

— Ние… или нашите врагове. В момента местонахождението му е неизвестно.

— Сигурни ли сме? — попита Хелън Малбинди. — Скелетът или афритът, или каквото там е — жезълът не е още у него, нали?

— Не. То носи раница на гърба си — която подозираме, че съдържа съкровищата на Гладстон. Но самият жезъл е изчезнал. Трябва да е у единия от грабителите на гроба.

— Затворил съм пристанищата и летищата — рече господин Мортенсен. — По бреговата ивица наблюдават сфери.

— Извинете ме — Натаниел попита. — Но ако този жезъл винаги си е бил в абатството, защо досега не сме го използвали?

Няколко от магьосниците се раздвижиха на столовете си. Очите на господин Дювал проблеснаха.

— Това трябва да е среща на старшия съвет, а не ясла. Предлагам, Рупърт, детето да бъде отстранено.

— Един момент, Хенри. — Девъро изглеждаше толкова раздразнен, колкото и министрите, но все още говореше любезно. — Момчето има право. Причината, Мандрейк — каза той, — е опасението от катастрофа като тази. На смъртния си одър Гладстон се е зарекъл да отмъсти на всеки, който оскверни гробницата му, а всички знаем, че не е било лесно да се преодолее силата му. Не беше известно какви точно заклинания е изковал и какви демони е поставил там, но…

— Аз направих известно проучване по въпроса — каза Куентин Мейкпийс, прекъсвайки го с лековата усмивка. — Гладстон винаги ме е интересувал. При погребението гробницата е била запечатана с проклятие отвътре — силен трик, но не непреодолим. Но Гладстон лично е подготвил саркофага си; съвременни източници твърдят, че магическата аура, извираща от тялото му, е убила няколко дяволчета, носещи свещите при служенията. Ако това не е било достатъчно предупреждение, не много след смъртта му, няколко магьосници от правителството му пренебрегнали забраните и отишли да приберат жезъла. Замразили проклятието и слезли в гробницата; и никога повече не били видени. Съучастниците, които чакали вън, чули как нещо заключва вратата от вътрешната страна. Оттогава насам никой не е бил толкова глупав да пробва защитите на великия старец. До снощи.

— И вярвате, че го е извършила съпротивата? — попита Натаниел. — Ако са останали някакви тела, те би трябвало да дадат някои улики. Бих искал…

— Извинявай, Мандрейк — рече Дювал. — Това вече не е твоя работа. Сега командва полицията. Достатъчно е да кажа, че Сивите ми ще направят запитвания. — Началникът на полицията се обърна към министър-председателя: — Рупърт, мисля, че сега е моментът да се изрекат някои сурови думи. Това момче, Мандрейк, трябваше да преследва съпротивата. А сега Уестминстърското абатство, лобно място на великите, е било разбито, а гробницата на Гладстон осквернена. Жезълът е бил откраднат. А момчето не направи нищо.

Господин Девъро погледна Натаниел.

— Имаш ли да кажеш нещо?

За момент Натаниел се зачуди дали да не изреди събитията от Прага, но знаеше, че е безнадеждно. Той нямаше доказателства. Освен това, беше повече от вероятно предателят да седи точно тук и да го наблюдава. Щеше да изчака своя момент.

— Не, сър.

— Разочарован съм, Мандрейк, силно разочарован. — Министър-председателят се извърна. — Дами, господа — каза той. — Трябва да проследим останалите от съпротивата и да си върнем жезъла. Който успее, ще бъде богато възнаграден. Първо, трябва да унищожим скелета. Съберете най-добрите си магьосници след — той си погледна часовника — два часа. Искам всичко да се оправи. Ясно ли е? — Последва потиснато мърморене в знак на съгласие. — В такъв случай съветът се разпуска.

Шумната групичка министри си тръгна от абатството, като най-отзад притеснени застанаха госпожица Уитуел и Талоу. Натаниел не направи опит да ги последва. Много добре, помисли си той. И аз ще се дистанцирам от вас. Сам ще си проведа разследване.

На един от църковните столове в помещението седеше една младша магьосничка и си преглеждаше тефтерчето. Натаниел изправи рамене и се приближи толкова наперено, колкото можеше.

— Здрасти, Фенъл — грубо каза той. — Лоша работа.

Жената погледна стъписано.

— О, господин Мандрейк, не знаех, че все още работите по случая. Да, лоша работа.

Той кимна назад към гробницата.

— Открихте ли нещо за тях?

Тя сви рамене.

— Доколкото има някаква стойност. Документите у стареца го идентифицират като някой си Терънс Пенифедър. Притежавал е магазин за художници в Саутуърк. Другите са доста по-млади. Може да са работили с него в магазина. Още не им знам имената. Тъкмо отивах към Саутуърк да направя справка с неговите книжа.

Натаниел си погледна часовника. Два часа до призоваването. Имаше време.

— Ще дойда с теб. Само едно нещо… — Той се поколеба, сърцето му биеше малко по-учестено. — Там, в криптата… Имаше ли сред тях момиче — слабо, с тъмна права коса?

Фенъл се намръщи.

— Не и сред телата, които видях.

— Добре. Добре. Ами тогава, да тръгваме?

Пред магазина на Пенифедър бяха поставени едри служители от нощната полиция, а магьосници от няколко отдела оглеждаха внимателно вътрешната част. Натаниел и Фенъл си показаха пропуските и влязоха. Не обърнаха внимание на трескавото претърсване за откраднати артефакти и вместо това започнаха щателен оглед на една купчина стари счетоводни книги, открити зад касата. Само за минути Фенъл откри един списък с имена.

— Това е списък с плащания на служители — каза тя. — Отпреди два месеца. Може всичките да са от съпротивата. Никой от тях го няма днес.

— Нека да погледнем. — Натаниел го погледна набързо. Ан Стивънс, Катлийн Джоунс, Никълъс Дрю… Нищо не му говореха. Чакай — Стенли Хейк и Фредерик Уийвър. Фред и Стенли, ясно като бял ден. Беше на правилната следа, но тук нямаше и следа от Кити. Той обърна рязко на страницата с плащанията за следващия месец. И тук същите. Подаде тефтера обратно на Фенъл, почуквайки с пръсти по стъкления тезгях.

— Ето още един, сър.

— Не се занимавай. Вече видях — чакай малко.

Натаниел почти издърпа листа от ръцете на Фенъл, втренчи се в него отблизо, премигна и отново се втренчи. Ето го, същият списък, но с една-единствена разлика: Ан Стивънс, Кити Джоунс, Никълъс Дрю… Нямаше никакво съмнение: Кити Джоунс, Катлийн Джоунс, един и същ човек.

През многото месеци на търсене Натаниел бе преровил официалните документи за следи за Кити и не бе открил нищо. Сега стана ясно, че през цялото време беше търсил неправилното име.

— Добре ли сте, господин Мандрейк? — Фенъл го гледаше разтревожено.

Изведнъж се върна в действителността.

— Да, да, добре съм. Просто… — Той й се усмихна и си оправи ръкавела. — Мисля, че май имам добра идея.

33

Това беше най-голямото групово призоваване, в което участвах от славните дни на Прага насам. Четиридесет джина се материализираха почти едновременно в една голяма зала, построена за тази цел в недрата на Уайтхол. Както при всички подобни начинания, това си беше хаотична работа, въпреки големите усилия на магьосниците. Бяха подредени в спретнати редове от еднакви пентаграми, носеха еднакви тъмни костюми и изричаха тихо заклинанията си, докато заети чиновници записваха имената им на масите от двете страни. Ние, джиновете, естествено, се тревожехме по-малко за военното приличие: пристигнахме в четиридесет много различни маскировки и възхвалявахме своята индивидуалност с рога, опашки, пъстроцветни крайници, шипове и пипала; в цветове от матовочерно до нежно жълто; менажерия от вой и цвърчене; великолепен набор от серни облаци и миризми. От чиста скука се бях върнал към една от любимите си форми от едно време — крилата змия със сребристи пера, излизащи иззад главата ми71. От дясната ми страна имаше нещо като птица с дълги крака, отляво зловещ облак от синьо-зелен дим. До него имаше лигавещ се грифон, а до него пък — повече объркваща, отколкото плашеща — ниска и неподвижна табуретка за крака. Всички бяхме с лице към господарите си и очаквахме заповедите им.

Момчето почти не ми обърна внимание; бе прекалено заето с писането на някакви бележки.

— Ъ-хм. — Змията със сребърните пера се изкашля учтиво. — Ъ-хм. — Пак никакъв отговор. Само колко неучтиво беше това? Извикваш някого, после го приемаш за даденост. Изкашлях се малко по-високо. — Ъ-таниел.

Това предизвика отговор. Главата му подскочи и се извъртя на двете страни.

— Млъквай! — просъска той. — Всеки би могъл да те чуе.

— Какво е всичко това? — казах. — Мислех, че имаме нещо лично помежду си. А сега всеки човек и дяволче се включват.

— Това е с най-висок приоритет. Имаме полудял демон на свобода. Трябва да го унищожим.

— Не е само нещо полудяло, ако пуснете всички тези. — Изплезих език някъде наляво. — Гледай го онзи там в края. Приел е формата на табуретка за крака. Странно… но някак си харесвам стила му.

— Това е табуретка за крака. Никой не използва онази пентаграма. Сега слушай. Нещата се движат бързо. Съпротивата е нахлула в гробницата на Гладстон и е освободила пазителя на съкровищата му. Той вилнее из Лондон и предизвиква истинска бъркотия. Ще го разпознаеш по плесенясалите кости и мириса на разложено. Министър-председателят иска да го неутрализираме; заради това се събира тази група.

— Всички ние ли? Трябва да е силно. Африт72 ли е?

— Така мислим, да. Силен и притеснителен. За последно е бил видян да върти таза на Гладстон на парада на конната стража. Но слушай, аз искам да направиш нещо повече. Ако намериш де…, африта, виж дали можеш да измъкнеш някаква информация за съпротивата: най-вече за момиче на име Кити. Смятам, че може да е избягала с един ценен жезъл. Съществото може да даде описание.

— Кити… — Езикът на змията се замята напред-назад замислено. Пътищата ни се бяха пресичали и преди с момиче от съпротивата с това име. Ако помнех правилно, тя беше свадлив екземпляр с широки панталони… Е, откакто бяха минали няколко години, свадливостта й явно не беше преминала73. Спомних си нещо друго. — Не беше ли точно тя, която ти сви гадателското стъкло?

Той направи типичната си физиономия на булдог, който е седнал на магарешки бодил.

— Възможно е.

— А сега е щипнала жезъла на Гладстон… Напредва в живота.

— Нищо му нямаше и на гадателското стъкло.

— Не, но ще признаеш, че никога не е разгромявало Европа. Този жезъл е забележителна изработка. И казваш, че е стоял в гробницата на Гладстон през цялото това време?

— Очевидно. — Момчето се огледа внимателно, но всички съседни магьосници бяха заети да дават заповеди на робите си, викайки сред всеобщите крясъци. Той се наведе напред затворнически. — Нелепо е! — прошепна. — Всички са били прекалено изплашени, за да отворят гробницата. А сега една сбирщина от обикновени направи цялото правителство на глупаци. Но аз възнамерявам да намеря момичето и да поправя това.

Свих си качулката.

— Винаги можеш просто да й пожелаеш всичко добро и да я оставиш на мира.

— И да я оставя да продаде жезъла на онзи, който предложи най-висока цена? Не ме карай да се смея! — Господарят ми се наведе още по-близо. — Мисля, че мога да я проследя. И когато го направя… е, чел съм доста за жезъла. Той определено е силен, а думите за управление са доста ясни и лесни. Необходим е силен магьосник да го контролира, но в правилните ръце — кой знае какво може да се постигне? — Той се изправи нетърпеливо. — Какво е това забавяне? Би трябвало да дават общата заповед за потегляне. Имам по-важни задачи.

— Чакат цветенцето, там в ъгъла, да приключи със заклинанието си.

— Кой? Талоу? С какво си играе този идиот? Защо просто не призове зеленото си маймуноподобно нещо?

— Съдейки по количеството тамян, който използва, и размерите на книгата, която държи, ще се пробва с нещо голямо.

Момчето изсумтя.

— Опитва се да впечатли всички с някой по-висш демон, предполагам. Типично. Би направил всичко, за да си запази благоволението на Уитуел.

Крилатата змия се изви неистово назад.

— Уха!

— Какво има сега?

— Лицето ти! Само за момент придоби наистина неприятна насмешлива усмивка. Ужасно беше.

— Не ставай смешен. Ти си този, който представлява гигантска змия. Талоу ме е дебнал твърде дълго, това е всичко. — Той изруга. — Той и всички останали. Не мога да се доверя на никой тук. Което ме подсеща… — той отново се наведе напред; змията издаде напред величествената си глава, за да го чуе. — Ще се нуждая от твоята защита повече отвсякога. Чу какво каза наемникът. Някой от британското правителство го е предупредил, че отивам в Прага.

Окичената с пера змия кимна.

— Радвам се, че си схванал. Аз си направих тази сметка преди много време. Между другото, освободи ли вече онези чешки шпиони?

Изражението му помръкна.

— Дай ми шанс! Имам да обмисля по-спешни неща. Някой близо до върха контролира окото на голема и предизвиква проблеми тук. Могат да се опитат да ме накарат да замлъкна.

— Кой знаеше, че отиваш в Прага? Уитуел? Талоу?

— Да, и един министър във Форин офис. О, може би и Дювал.

— Онзи космат началник на полицията? Но той си тръгна от срещата преди…

— Знам, че стана така, но неговият чирак, Джейн Фарар, може да е измъкнала информацията от мен.

Дали беше от светлината, или момчето наистина се бе изчервило леко?

— Измъкнала я? И как точно?

Той се намръщи.

— Използва магия и…

За мое разочарование тази интересна история изведнъж бе прекъсната от една внезапна и смущаваща поява, дори за събралите се магьосници. Якият, жълтеникав магьосник, Талоу, който стоеше в пентаграма в края на следващия ред, най-после бе приключил с дългото си и сложно заклинание и с едно извиване на раираните си ръкави смъкна книгата, от която беше чел. Изминаха няколко секунди; магьосникът изчакваше, дишайки тежко, за да се чуе призоваването му. Изведнъж от средата на втората пентаграма започна да се издига разбунена колона от черен дим. В сърцевината й пукаха малки жълти светкавици. Беше малко стереотипно, но иначе доста добре изпълнено74.

Магьосникът се опули като някакъв лош предвестник; както се и оказа. Димът се срасна в мускулеста, черна форма, висока около два метра с четири размахващи се ръце75. То се разходи бавно по обиколката на пентаграмата, проверявайки за слабости.

И за очевидна негова изненада, не намери никакви76.

Четирите ръце замръзнаха за момент, все едно се колебаеха. После от основата на фигурата започна да се процежда дим и опипвайки, побутна ръба на пентаграмата. Трябваха му само две такива мушкания. Слабото място бе намерено: една малка дупчица в заклинателската бариера. Моментално пипалото се протегна напред и започна да се процежда през пробива, стеснявайки се почти до точица, докато преминаваше и отново се увеличаваше от другата страна. Димът струеше все по-бързо и по-бързо; той се изду, нарасна и се превърна в едро пипало, което се спусна нетърпеливо към другата пентаграма, където, вцепенен от ужас, стоеше магьосникът. Пътечките от розмарин и самодивско дърво, които бе направил по ръбовете, бяха пръснати от вятъра. Димът се изду около обувките му и светкавично обви краката му в дебела, черна колона. В този момент магьосникът издаде несвързани звуци, но нямаше никакво време; фигурата от първата пентаграма вече съвсем се бе стопила; цялата му същност бе преминала през дупката и се обвиваше около жертвата си. След по-малко от пет секунди целият магьосник, раираният костюм и всичко останало бяха погълнати от дима. Близо до върха на колоната се появиха няколко триумфални светкавици, после тя потъна в пода като нещо твърдо, вземайки магьосника със себе си.

Миг по-късно и двете пентаграми бяха празни, като изключим издайническото обгаряне на мястото, където беше стоял магьосникът, и една овъглена книга до него.

В залата за призоваване настъпи тишина. Магьосниците стояха онемели, чиновниците им стояха отпуснати в столовете.

После навсякъде изригна шум; онези магьосници, които вече бяха успели успешно да обвържат робите си, включително моят господар, пристъпиха извън пентаграмите си и се събраха около обгорялото петно с посърнали лица и неспиращи да дърдорят. Ние, по-висшите създания, почнахме да бърборим ликуващо и одобрително. Обмених няколко забележки със зеленото петно и кокилестата птица.

— Прекрасно.

— Стилно направено.

— Бедният късметлия. Личеше си, че не може да повярва.

— Е, колко често се появява такъв шанс?

— Прекалено рядко. Помня един случай още в Александрия. Имаше един млад чирак…

— Глупакът трябва да е сгрешил някоя от заключващите думички.

— Или това, или печатна грешка. Видяхте ли, че четеше направо от книгата? Ами той произнесе exciteris преди stringaris; чух го.

— Айде бе! Наистина ли? Грешка на начинаещ.

— Точно така. Същото стана и с онзи млад чирак, когото споменах; той изчака, докато господарят му го нямаше и после — е, това няма да го повярвате…

— Бартимеус — ела при мен! — Момчето закрачи обратно към пентаграмата си с ветреещо се зад него палто. Навсякъде в залата останалите магьосници правеха същото. Носеше се усещане за кипяща работа. Дружките ми и аз неохотно застанахме пред господарите си.

— Бартимеус, — каза момчето отново, но гласът му трепереше, — както ти наредих, така и трябва да направиш: върви навън и открий африта дезертьор. Нареждам ти да се върнеш при мен чак след като бъде унищожен.

— Добре, съвземи се. — Пернатата змия го изгледа малко развеселено. Изведнъж беше станал прекалено схванат и официален с мен, прекалено много „заповеди“ и „заповядвам“ — това говореше, че беше доста разстроен.

— Какво ти става? — казах. — Идваш тук напълно шокиран. Мислех, че дори не го харесваш този.

Лицето му потъмня.

— Млъквай! Нито дума повече! Аз съм ти господар, което ти толкова често забравяш. Ще правиш каквото ти наредя!

Нямаше повече заговорническо доверяване помежду ни. Момчето пак се беше върнало към тропането с крак. Странно какво леко реалистично разтърсване можеше да го предизвика.

Нямаше смисъл да му говоря докато беше в това настроение. Пернатата змия обърна гръб, нави се на спирала и заедно с другите роби изчезна от стаята.

34

Тази вечер над покривите на Лондон кипеше дейност. Освен около четиридесетте джина от тежката артилерия, като мен, които след напускането на Уайтхол повече или по-малко спонтанно се пръснаха във всички посоки, въздухът гъмжеше и от дяволчета и фолиоти от най-различни нива на негодност. Едва ли имаше кула или административна сграда, в които нямаше по един или два такива спотаени горе и наблюдаващи. Долу в ниското се разхождаха цели батальони от нощната полиция, оглеждаха неохотно улицата за следи от отклонилия се африт. Накратко, столицата беше залята от правителствени служители от всякакъв тип. Цяло чудо беше, че афритът не беше засечен в първите няколко секунди.

Известно време криволичех напосоки из Централен Лондон под формата на гаргойл, без да имам определен план. Както винаги склонността ми да стоя далеч от неприятности се бореше с желанието ми да свърша работата и да ускоря възможно най-много освобождението си. Проблемът е, че афритите са измамни досадници: много трудни за убиване.

След известно време, понеже нямаше какво друго да правя, прелетях над една непривлекателна модерна многоетажна сграда — магьосническо хрумване, издигнато от бетон и стъкло, — за да говоря с постовете на смяна там.

Гаргойлът кацна с балетна грациозност.

— Ей, вие двамата. Скелетът да е минавал оттук? Говорете. — Това си беше относително учтиво, при условие че бяха малки сини дяволчета — един вечно дразнещ вид.

Първото дяволче отговори бързо.

— Да.

Изчаках. То козирува и отново започна да си лъска опашката. Гаргойлът въздъхна изморено и се изкашля насила.

— И кога го видяхте? Накъде тръгна?

Второто дяволче прекъсна щателния оглед на пръстите на краката си.

— Мина оттук преди около два часа. Не знаем накъде отиде. Бяхме прекалено заети да се крием. Полудял е, да знаеш.

— Какво имаш предвид?

Дяволчето се замисли.

— Ами, всички вие висшите духове сте доста гадни, но повечето сте предсказуеми. Този… говори странни неща. В единия момент е щастлив, в следващия — ами, виж какво направи с Хибит.

— Изглежда ми доста щастлив.

— Това е Тибит. Той не хвана Тибит. Нито мен. Каза, че ще ни пипне следващия път.

— Следващия път?

— Да, мина оттук пет пъти досега. Всеки път ни изнася по една наистина отегчителна лекция, после изяжда по един от нас. Петима си заминаха, останахме двама. Казвам ти, комбинацията от страх и еднообразие няма начин да се промени. Мислиш ли, че този нокът расте навътре?

— Нямам мнение по въпроса. Кога се очаква да се върне скелетът?

— След около десет минути, ако се придържа към сегашното си разписание.

— Благодаря. Най-после — някаква конкретна информация. Ще го чакам тук.

Гаргойлът се сви, стопи се и се превърна в синьо дяволче, само че малко по-малко противно от другите две. Замъкнах се срещу тях и седнах с кръстосани крака на перваза, гледащ към небето над Лондон. Имаше шансове друг джин да е открил африта преди да се върне тук, но ако не станеше така, щеше да се наложи да се пробвам. Можеше само да се гадае защо обикаля града надлъж и нашир; вероятно дългото бдение в гробницата му беше повредило мозъка. Но все пак имаше достатъчно подкрепления в околността: виждах как още няколко джина прелитаха наоколо през няколко улици.

Докато чаках, през главата ми минаха няколко мисли. Нямаше спор по въпроса, много странни неща се случваха в Лондон, всичките по едно и също време. Първо: големът създаваше проблеми, подбудител — неизвестен. Второ: съпротивата бе нахлула в строго охранявана гробница и бе офейкала с ценен предмет. Трето и като пряк резултат от второто: на свобода си имахме неуравновесен африт, правещ допълнителни поразии. Всичко това даваше резултат: бях вкусил страха и объркването сред магьосниците при общото призоваване. Можеше ли да е съвпадение? Не мислех, че е вероятно.

Не ми изглеждаше правдоподобно, че група обикновени биха могли да си осигурят достъп до гробницата на Гладстон съвсем сами. Вместо това предположих, че някой трябва да им е дал някои насоки, така че да минат покрай първичните защити и да влязат в гробницата. И така, този толкова полезен човек или не е знаел за пазителя вътре, или може би той (или тя) е бил наясно; и в двата случая много се съмнявах, че момичето Кити и приятелите й са имали представа срещу какво се изправят.

И все пак тя поне бе оцеляла. А сега, когато магьосниците се чудеха какво да правят в опитите си да хванат скитащия се скелет на Гладстон, страховитият жезъл беше някъде по света77. Някой щеше да се възползва от това и не мислех, че ще е момичето.

Спомних си неизвестния интелект, който бях усетил да ме гледа през окото на голема, когато съществото се опита да ме убие в музея. Беше възможно, ако се погледне на цялата работа безпристрастно, да си представиш едно подобно сенчесто присъствие и зад работата в абатството. Същото ли? Считах това за повече от вероятно.

Докато чаках, зает с множество умни размишления като това78, автоматично преглеждах нивата, оглеждайки се за неприятности. И така стана, че постепенно на седмо ниво видях едно безформено сияние да се приближава във вечерната светлина. Прехвръкваше тук-там сред комините, понякога проблясвайки ясно, когато минаваше през сенките, понякога губейки се на фона на червения блясък на огрените от слънцето керемиди. На нива от две до шест сиянието беше еднакво; нямаше ясна форма. Определено представляваше аурата на нещо — следата на същността на нещо, — но бе невъзможно да се различи материалната му форма. Пробвах на първо ниво и там за пръв път мярнах подскачаща човекоподобна форма, обезцветена от залязващото слънце.

Скачаше от фронтони на ветропоказатели с точността на планинска коза, люшваше се на малкия въртящ се връх, после отскачаше по-нататък. С приближаването му започнаха да се чуват тънки писъци, като тези, извиращи от гърлото на развълнувано дете.

Моите дружки — дяволчетата, бяха обзети от внезапна тревога. Спряха да си чоплят ноктите и да си лъскат опашките и започнаха да търчат напред-назад по покрива, опитвайки се да се скрият едно зад друго и гълтайки коремите си в опит да изглеждат по-малко забележими.

— Ух-ох — казваха те. — Ух-ох.

Забелязах един от джиновете да следва подскачащата фигура от безопасна дистанция. Защо точно все още не бяха нападнали, не можех да разбера. Може би скоро щях да разбера. То идваше към мен.

Изправих се, бутнах опашката си под мишница, за да съм по-спретнат и зачаках. Другите дяволчета бягаха около мен, без да спират да квичат. Накрая протегнах крак и спънах едното. Другото го връхлетя и падна отгоре му.

— Тихо — озъбих се. — Опитайте се да покажете малко достойнство. — Те ме погледнаха мълчаливо. — Така е по-добре.

— Ще ти кажа нещо… — Едното дяволче сръга другото и ме посочи. — Може той да е следващият.

— Да. Този път може да вземе него. Може да се спасим!

— Мушкай се зад него. Бързо.

— Първо аз! След мен!

Последва толкова непристойна сцена, докато се бутаха и бързаха, в боричкането си да се скрият зад гърба ми, че вниманието ми през следващите няколко секунди бе изцяло заето с раздаването на няколко напълно заслужени шамара, екотът от които проехтя из целия град. Насред това представление погледнах нагоре; и там, седнал на парапета на ръба на покрива на блока, на не повече от два метра се намираше дезертиралият африт.

Признавам си, че видът му ме стресна.

Нямам предвид златната маска, оформена в смъртните черти на великия магьосник. Нямам предвид сплъстената коса, ветрееща се назад от лекия вятър. Нямам предвид ръцете на скелета, почиващи спокойно на хълбоците му, или гръбначните прешлени, подаващи се над вратовръзката, или прашния погребален костюм, висящ така отпуснато на скелета. Нищо от изброените дотук неща не бе особено вълнуващо; приемал съм вид на скелет десетки пъти — и не сме ли го правили всички ние? Не, това, което ме изненада, беше осъзнаването, че това не беше маскировка, а истински кости, истински дрехи и истинска златна маска най-отгоре. Същността на самия африт бе напълно невидима, скрита някъде в останките на магьосника. Той нямаше своя собствена форма — нито на това, нито на някое от другите нива. Никога преди не бях виждал такова нещо79.

Каквото и да беше вършил скелетът през деня, очевидно е бил доста енергичен, понеже дрехите му изглеждаха доста износени: имаше моден разрез на коляното (капачката на коляното, която се подаваше изпод крачола, не бе толкова модерна), изгорено петно на едното рамо и парцалив маншет, който сякаш е бил нарязан от хищнически нокти. Господарят ми вероятно би платил доста пари за това съчетание, ако го видеше в някой бутик в Милано, но за един почтен африт това си беше доста просташко. Обаче костите отдолу изглеждаха непокътнати, ставите се свиваха леко, сякаш бяха смазани.

Скелетът гледаше купчината дяволчета с наклонена на една страна глава. Стояхме напълно неподвижно, със зяпнали усти, замръзнали насред боричкането си. Накрая той проговори.

— Да не се разплождате?

— Не — казах аз. — Просто малко боричкане.

— Имам предвид броя ви. Последния път бяхте двама.

— Подкрепления — казах. — Извикаха ме да те чуя как говориш. И да бъда изяден, естествено.

Скелетът направи пирует на ръба на парапета.

— Колко очарователно! — извика той весело. — Какъв комплимент за моето красноречие и яснота! Вие, дяволчетата, сте по-интелигентни, отколкото изглеждате.

Погледнах Тибит и приятелчето му, които стояха като препарирани, с широко отворени и олигавени усти. Дори и заек пред светлините на кола би ги погледнал презрително.

— Не бих разчитал на това — казах аз.

В отговор на глупавата ми духовитост скелетът се изсмя звънко и импровизира танц степ с вдигнати високо ръце. На около петдесет метра по-нататък, зад един комин виждах другите джинове, които чакаха и гледаха като двама находчиви тийнейджъри80.

— Изглеждаш в много добро настроение — отбелязах аз.

— И защо да не съм? — Скелетът спря да танцува и щракна с костите на пръстите като кастанети точно когато направи и последната си стъпка. — Аз съм свободен! — рече той. — Свободен като птичка! Звучи добре, нали?

— Е… ами, да. — Дяволчето се почеса по главата с крайчеца на опашката си. — Но все още си в този свят — казах аз бавно. — Или поне аз така го виждам. Така че не си напълно свободен, нали? Свободата идва само когато скъсаш оковите и се върнеш вкъщи.

— Така си мислех и аз — каза скелетът, — докато бях в онази воняща гробница. Но вече не. Погледни ме само! Мога да ходя, където си пожелая, да правя, каквото си искам! Ако искам да съзерцавам звездите — мога да съзерцавам колкото ми душа иска. Ако искам да се разходя сред цветята и дърветата — мога да направя и това. Ако искам да сграбча някой старец и да го запратя презглава в реката — пак няма проблем! Светът ме вика: Ела, Хонориус, и прави, каквото си пожелаеш. Е, дяволче, аз бих нарекъл това свобода, а ти?

С тези думи той направи няколко малко застрашителни крачки към мен, пръстите му се свиха леко, а в празните очни ябълки зад очите на златната маска изведнъж проблесна кръвожадна червена светлина. Бързо отскочих назад извън обсега му. Секунда по-късно червената светлина избледня малко и походката на скелета се превърна във весело шляене.

— Виж какъв залез! — въздъхна той, сякаш говореше на себе си. — Като кръв и топено сирене.

— Възхитителна гледка — съгласих се аз. Нямаше никакво съмнение, дяволчетата бяха прави. Афритът беше напълно полудял. Но полудял или не, няколко неща все пак ме озадачаваха. — Извинете, господин скелет — рекох, — като просто дяволче, което не разбира много, се чудя дали ще ме просветлиш. Все още ли действаш по заповедите си?

Един дълъг, извит нокът посочи към златната маска.

— Виждаш ли го? — каза скелетът, а гласът му се изпълни с меланхолия. — За всичко е виновен той. Той ме обвърза с костите си при последния си дъх. Закле ме да ги пазя завинаги и да охранявам всичките му вещи. Повечето от тях са тук… — Той се завъртя и ми показа съвременна раница, висяща нелепо на гърба му. — А също и — добави, — да унищожавам всички нашественици на гробницата му. Слушай, десет от общо дванайсет не е много зле, нали? Дадох най-доброто от себе си, но онези, които се измъкнаха, продължават да ме дразнят.

Дяволчето звучеше утешително.

— Много добре. Никой не би се справил по-добре. А и предполагам, че другите двама са били костеливи орехи, а?

Червената светлина отново проблесна; чух как зъбите изскърцаха зад маската.

— Единият беше мъж, май, не видях. Той беше страхливец; избяга, докато другарите му се биеха. Но другият… Ах, тя беше чевръста малка кучка. С удоволствие бих хванал бялото й вратле между пръстите си. Но… би ли предвидил, че у някой толкова млад ще се загнезди такова коварство? У себе си имаше от най-чистото сребро; причини такъв шок на Хонориус в бедните му кости, когато се протегна да я удари.

— Срамота. — Дяволчето поклати тъжно глава. — И се обзалагам, че дори не ти е казала името си.

— Не, но аз го чух… О, и едва не я хванах. — Скелетът се разтанцува вбесено. — Кити се нарича тя и когато я открия, тази Кити ще умре. Но аз не бързам. Имам достатъчно време. Господарят ми е мъртъв и аз все още се подчинявам на заповедта му да пазя старите му кости. Просто ги вземам със себе си, това е всичко. Мога да отида, където си поискам, да изям, което си поискам дяволче. И най-вече — червените очи проблеснаха — приказливите и своеволните.

— Ммм. — Дяволчето кимна със здраво затворена уста.

— А искаш ли да чуеш най-добрата част? — Скелетът се завъртя (далеч на другия покрив видях как двата джина се хвърлиха зад комина) и се наведе по-близо към мен. — Няма никаква болка.

— Мм-ммм? — Все още си мълчах, но се опитвах да изразя подходящ интерес.

— Точно така. Изобщо никаква. И точно това казвам на всеки дух, когото срещна. Тези двамата… — Той посочи другите дяволчета, които бяха проявили достатъчно здрав разум да пропълзят до противоположния край на покрива. — Тези двамата го чуха вече няколко пъти. Ти, който си не по-малко противен от тях, също ще имаш привилегията да го чуеш. Искам да споделя своята радост. Тези кости предпазват същността ми: няма нужда да създавам своя собствена, уязвима форма. Намествам се уютно вътре, като пиленце в гнездото си. По този начин господарят ми и аз сме обединени с взаимна полза. Аз се подчинявам на заповедта му, но все пак мога да правя, каквото си поискам, щастлив и без болка. Не разбирам защо никой не се е сетил за това досега.

Дяволчето наруши обета си за мълчание.

— Ето ти идея. Може би, защото това включва смъртта на магьосника? — предположих аз. — Повечето магьосници няма да искат да направят такава саможертва. Те нямат нищо против това, че същността ни се сгърчва, докато им служим; всъщност, вероятно предпочитат да е така, понеже това ни концентрира. А и те със сигурност няма да искат да се шляем наоколо и да правим, каквото си искаме, нали?

Златната маска ме изгледа.

— Ти си едно много безочливо дяволче — каза накрая. — Ще погълна теб сега, понеже същността ми се нуждае от подхранване81. Но все пак говориш разумно. Вярно е, че съм единствен. Някога бях нещастен, затворен за дълги години в гробницата на Гладстон, а сега съм най-щастливият от всички африти. Отсега нататък ще бродя по света и ще си отмъщавам на воля и на хора, и на духове. Може би един ден, когато жаждата ми за мъст бъде утолена, ще се върна на Другото място — но засега не. — Внезапно се втурна към мен; аз се преметнах назад, далеч от него, приземих се с гръб към парапета и се олюлях на ръба.

— Значи не те притеснява, че си изгубил жезъла? — казах бързо, правейки трескави знаци с опашка на другите джинове на отсрещния покрив. Време беше да сложим край на Хонориус и неговата мегаломания82. С крайчеца на окото си видях как орангутанът се почесва под мишницата. Това или беше сигнал, обещаващ бърза помощ, или просто не беше ме видял.

— Жезълът… — Очите на скелета просветнаха. — Да, малко ме мъчи съвестта. И все пак, какво значение има? Ще си остане в момичето, Кити. Тя е в Лондон; и рано или късно ще я открия. — Той се разведри. — Да… И с жезъла в ръка кой знае какво мога да направя. А сега не мърдай, за да мога да те погълна.

Той протегна бавно ръка, очевидно без да очаква повече съпротива. Предполагам, че другите дяволчета са си стояли мирно и тихо, приемайки съдбата си, тъй като не са кой знае колко решителна сбирщина. Но Бартимеус бе направен от по-твърд материал, както Хонориус бе на път да разбере. Скочих леко между протегнатите ръце, рипнах нагоре и отскочих от ужасната бяла глава, изтръгвайки смъртната маска83.

Падна без усилие, понеже се придържаше само от няколко втвърдени влакна от мръсната бяла коса на скелета. Хонориус изпищя изненадано и се завъртя, гледайки злобно с напълно оголения си череп.

— Върни ми я!

Вместо отговор дяволчето затанцува, отдалечавайки се по покрива.

— Ти не я искаш — извиках през рамо. — Принадлежала е на господаря ти, а той е мъртъв. Уф, и не е имал много хубави зъби, нали? Виж само този, дето виси на нишката.

— Върни си ми лицето!

— Твоето „лице“? Това не е приказка на един африт. Опа, ето на. Колко съм непохватен. — С всички сили я метнах като малко златно фризби от покрива на сградата надолу в празното пространство.

Скелетът изрева яростно и в светкавична последователност запрати към мен три детонации, които подпалиха въздуха наоколо. Дяволчето подскачаше и се навеждаше, нагоре, надолу, нагоре и отдолу под парапета, където бързо използвах вендузите си, за да се захвана за най-близкия прозорец.

От тази изгодна позиция отново помахах на другите джинове, които се спотайваха край комина, и изсвирих колкото се може по-пронизително. Очевидно вещината на Хонориус с детонациите беше причината за предпазливостта им преди това, но сега с облекчение видях, че кокилестата птица се раздвижи, неохотно последвана от орангутана.

Чух как скелетът застана на ръба отгоре и изви врат, търсейки ме. Зъбите му изтракаха и изскърцаха гневно. Притиснах се колкото се може повече към прозореца. Както Хонориус беше на път да разбере, един от недостатъците на пребиваването му в костите беше, че не можеше да си променя формата. Всеки почтен африт досега щеше да си е пуснал криле и щеше да се изстреля надолу да ме намери, но без да има близък покрив или ръб, на който да скочи, скелетът беше в безизходица. Без съмнение сега обмисляше следващия си ход.

Междувременно аз, Бартимеус, направих своя. Много крадешком се помъкнах настрани по прозореца, преминах стената и завих зад ъгъла на сградата. Там бързо се покатерих нагоре и надникнах над ръба. Скелетът все още се навеждаше рисковано. Отзад изглеждаше доста по-малко застрашително, отколкото отпред: панталоните му бяха съдрани и окъсани и висяха толкова катастрофално, че бях подложен на нежеланата гледка на опашната му кост.

Само още момент щеше да се задържи в тази позиция…

Дяволчето подскочи на покрива и отново се превърна в гаргойл, който се запромъква напред на пръсти с протегнати длани.

И точно в този миг планът ми бе провален от внезапната поява на птицата и орангутана (сега имаха оранжеви крила), които се спуснаха от небето пред скелета. Всеки от тях изстреля по една магия — детонация и пламък, за да бъдем точни; двете светкавици се удариха в скелета, събаряйки го назад, далеч от пропастта. Със светкавичното си мислене, което си е моя запазена марка, аз изоставих идеята си и също се включих, избирайки сътресение просто за разнообразие. Над скелета се събраха трепкащи тъмни ленти, опитващи се да го раздрусат и направят на парчета, но безуспешно. Скелетът произнесе една дума, тропна с крак и остатъците от всичките три атаки се извъртяха далеч от него, свиха се и се стопиха.

Птица, орангутан и гаргойл се отдръпнаха малко на различни страни. Очаквахме неприятности.

Черепът на Гладстон се завъртя със скърцане и се обърна към мен.

— Защо мислиш, че господарят ми избра мен за честта да населя костите му? Аз съм Хонориус, африт от девето ниво, неуязвим за магията на простите джинове. А сега ме оставете на мира! — От пръстите на скелета с пукане изригнаха дъги от зелена сила; гаргойлът скочи от покрива, за да ги избегне, докато птицата и орангутанът се катурнаха безцеремонно от небето.

С един скок скелетът падна на по-ниския покрив и бързо отпраши. Трите джина проведоха бързо съвещание във въздуха.

— Тази игра не ми харесва много — рече орангутанът.

— Нито на мен — каза птицата. — Чухте го. Той е неуязвим. Помня един случай навремето в Сиам. Имаше един кралски африт…

— Не е неуязвим към сребро — прекъсна я гаргойлът. — Той ми го каза.

— Аха, но и ние не сме — запротестира орангутанът. — От него ще ми падне кожата.

— Не е необходимо ние да го докосваме, нали така? Елате.

Бързото снижаване към прохода отдолу доведе до дребен инцидент, когато един шофьор на камион ни видя да минаваме и изскочи от пътя. Гадничко, но можеше да е и по-лошо84.

Колегата ми спря възмутено.

— Какво му става на този? Не е ли виждал орангутан досега?

— Може би не такъв с крила. Предлагам да се превърнем в гълъби на първо ниво. А сега ми отчупете три от онези метални пръчки. Не са от желязо, нали? Добре. Отивам да намеря някой бижутериен магазин.

Едно бързо проучване на търговската част разкри нещо още по-добро: истински търговец на сребърни изделия, окичил гордо претрупана витрина с кани, халби, голф трофеи и мемориални плочки, които очевидно бяха подредени с голяма любов. Птицата и орангутанът, които бяха успели да осигурят три дълги пръта, се отдръпнаха страхливо от магазина, понеже смразяващата аура от магазина достигаше същността ни дори чак на другия край на улицата. Но гаргойлът нямаше време за отлагане. Грабнах един от прътите, стиснах зъби и подскачайки към витрината, разбих стъклото85. С бързо набучване на пръчката вдигнах една сребърна халба за дръжката и се отдръпнах от магазина, пренебрегвайки жалостните викове отвътре.

— Видяхте ли? — Раздрънках халбата на края на пръта си пред зашеметените ми спътници. — Едно копие. Сега са ни нужни още две.

Трябваха ни двайсет минути нисък полет, за да открием скелета отново. Беше наистина лесно; просто следвахме звука от писъците. Явно Хонориус бе преоткрил удоволствието от плашенето на хора и се разхождаше по „Крайбрежна“, люлееше се на уличните лампи и изскачаше иззад речната стена, за да изкара акъла на всеки минувач. Това си беше напълно безопасно хоби, но ние имахме групова заповед, а това означаваше, че трябваше да действаме.

Всеки от нас имаше саморъчно направено копие, със сребърен предмет в края. Птицата си имаше люлееща се дартс купа на пръта си, а орангутанът, който бе прекарал няколко безплодни минути в опити да балансира една огромна сребърна чиния на върха на пръта си, накрая се задоволи с поставка за препечени филийки. Набързо им дадох урок по тактика и се приближихме към скелета като три овчарски кучета към упорит овен. Птицата летеше нагоре покрай „Крайбрежна“ от юг, орангутанът надолу от север, а аз идвах към него откъм сушата. Заклещихме го в района на Иглата на Клеопатра86.

Хонориус видя първо птицата. Още една зашеметяваща струя енергия беше изстреляна, мина между кривите й крака и изпепели една обществена тоалетна. Междувременно орангутанът се приближи и заби поставката между раменете на Гладстон. Последва взрив от зеленикави искри и мирис на изгорял плат; скелетът подскочи високо във въздуха. Падна на земята с плачевен писък, подскочи към пътя и едва успя да избегне сблъсъка със спускащата се халба.

— Ах! Предатели такива! — Следващият изстрел на Хонориус мина покрай ухото на гаргойла; докато се бореше да държи пробягващата ми фигура под око, птицата се прокрадна близо и погъделичка кокалестия му крак с трофея от дартс. Докато се извърташе да се справи с тази нова опасност, поставката за препечени филийки отново влезе в употреба. И така продължи. Колкото и скелетът да се извиваше и въртеше, едно или друго сребърно оръжие постоянно влизаше в действие зад гърба му. Преди да мине много време изстрелите му станаха хаотични и без сила; повече се интересуваше от отстъплението, отколкото от боя. Виейки и проклинайки, той бягаше през крайбрежната улица, приближавайки все по-близо и по-близо до крайречната стена.

Ние тримата напредвахме изключително внимателно. Известно време не можах да разбера защо това ми се струваше толкова необикновено. После осъзнах: това беше преследване и за първи път аз преследвах. Обикновено мен ме преследваха.

След минути вече бяхме притиснали скелета в основата на обелиска. Черепът се въртеше трескаво, дупките на очите проблясваха, търсеха пътища за бягство.

— Хонориус — казах аз, — това е последният ти шанс. Разбираме стреса, на който си бил подложен. Не можеш да се дематериализираш, когато си искаш от тези кости, но без съмнение някой от съвременните магьосници може да те освободи от това. Предай се сега и аз ще поискам от господаря си да потърси необходимото заклинание.

Скелетът нададе пронизителен и презрителен вик.

— Ще поискаш от господаря си? Толкова ли сте равнопоставени? Много се съмнявам. Всички вие сте подложени на прищевките на човешки господари, а аз поне съм свободен!

— Ти си затворен в една торба разлагащи се кокали — казах аз. — Погледни се! Дори не можеш да се превърнеш в риба или птица, за да се измъкнеш.

— Аз съм в по-добро състояние от теб — изръмжа скелетът. — Колко години работиш за тях? Променяй формата си колкото си искаш, но фактът, че си роб, остава непроменен, с опасности и окови, които те обвързват към задачата ти. О, гледайте — сега съм дяволче, а сега съм голям дявол! На кого му пука? Чудо голямо!

— Всъщност гаргойл — промърморих аз. Но го казах тихо; той беше прав.

— Ако изобщо имаше някакъв шанс, щеше да си тук с мен, да обикаляш Лондон и да дадеш някой и друг урок на тези магьосници. Лицемер! Предизвиквам те! — Гръбначните прешлени изпукаха, торсът се обърна, белите кости се протегнаха нагоре и сграбчиха гранитната колона. Със стонове и въздишки скелетът на Гладстон се катереше по обелиска, използвайки древните изсечени йероглифи за стъпала.

Спътниците ми и аз наблюдавахме изкачването.

— Къде си мисли, че отива? — попита птицата.

Гаргойлът сви рамене.

— Няма къде да отиде — казах аз. — Просто отлага неизбежното. — Говорех ядосано, понеже думите на Хонориус съдържаха повече от зрънце истина и от това ме болеше. — Да го довършим.

Но когато се издигнахме, с насочени копия, чийто сребърни орнаменти проблясваха мрачно в здрача, скелетът достигна най-горната точка на древния камък. Тук той се изправи нестабилно на крака и вдигна парцаливите си ръце на запад към залязващото слънце. Светлината грееше през дългата бяла коса и танцуваше по кухите чаркове на черепа. После, без да издаде и звук, той присви колене и се изстреля нагоре и надалеч към реката в едно грациозно като лебед гмуркане.

Орангутанът запрати копието си след него, но всъщност нямаше смисъл.

Тази нощ Темза бе в прилив и беше придошла; скелетът удари повърхността далеч от нас и моментално потъна. Появи се отново само веднъж, далеч надолу по течението, с вода, преливаща от очните ябълки, разтваряща се челюст и размахващи се кости на ръцете. Но отново не издаваше звук. После изчезна.

Дали скелетът бе отнесен право в морето, или бе завлечен надолу в тинята на Темза, наблюдаващите от брега не можеха да кажат. Но афритът Хонориус, заедно с костите на Гладстон, които го подслоняваха, повече не бе видян.

35

Кити не плака.

Ако годините в съпротивата не й бяха донесли нищо друго, то поне бяха успели да закалят емоциите й. Цивренето нямаше да й помогне с нищо. Размерът на катастрофата бе толкова голям, че нормалните реакции биха били неподходящи. Нито по време на кризата в абатството, нито веднага след това — когато за пръв път спря отчаяното си бягство на един тих площад на около миля разстояние — не си позволи да изпадне в самосъжаление.

Страхът продължаваше да я движи, защото не можеше да повярва, че е избягала от демона. На всеки ъгъл използваше стари техники на съпротивата, изчакваше трийсет секунди, после надзърташе обратно по пътя, от който бе дошла. Всеки път улицата зад нея беше чиста: виждаше само заспали къщи, блещукащи фенери, тихи улици с дървета. Градът изглежда не се интересуваше от нейното съществуване; небето бе пълно с безстрастни звезди и безизразна луна. Нямаше никой навън в тъмната нощ. Нямаше и никакви наблюдателни сфери.

Краката й предизвикваха много лек шум, докато тичаше по тротоара, придържайки се към сенчестите места.

Не се чуваше почти нищо: веднъж бучене на кола, минаваща по съседна улица; веднъж далечна сирена; веднъж ревящо бебе на по-горен етаж.

Все още носеше жезъла в лявата си ръка.

На първото място, където се подслони в бързината едно разбито мазе в жилищен блок, от който се виждаше абатството, тя едва не заряза жезъла под купчина чакъл. Но при все че беше безполезен — не ставаше за нищо друго освен да прогонва насекомите, беше казал благодетелят — той бе единственото нещо, излязло от ужаса заедно с нея. Не можеше да го остави.

Тя си почина за няколко минути в мазето, но не си позволи да заспи. Преди разсъмване Централен Лондон щеше да бъка от полиция. Би било фатално да остане тук. Освен това се ужасяваше от мисълта какво щеше да види, ако затвори очи.

През най-тъмните часове на нощта Кити тръгна на изток по брега на Темза, преди да стигне моста Саутуърк. Това беше най-откритата и опасна част от пътуването й, особено с жезъла в ръка. Бе чувала от Стенли как магическите предмети издават природата си на онези, които можеха да ги видят, и тя се досещаше, че демоните могат да забележат товара й далеч отвъд реката. Затова почака в храстите край моста дълго време, събирайки кураж преди да се втурне към отсрещната страна.

С просветването на първите лъчи на зората над града, Кити притича под малък свод в двора на конюшнята, където се криеше избата с оръжията. Това бе единственото място, в което можеше веднага да се подслони, а имаше непосредствена нужда от това. Краката й започваха да се препъват от умора; и по-лошото — започваше да вижда проблясъци на движение с крайчеца на окото си и от това й се разтуптяваше сърцето. Не можеше да отиде в магазина — това бе ясно, при положение, че господин Пенифедър сега (колко ярко само си го представяше) лежеше прилежно далеч оттук и властите щяха да го открият. Не беше мъдро и да мине през наетия си апартамент (Кити бързо стана практична), понеже разследващите в магазина магьосници щяха да научат за него и скоро щяха да почукат на вратата.

На сляпо намери ключа на избата; на сляпо го завъртя в ключалката. Без да спира, за да включи лампата, тя опипом намери пътя надолу през множество виещи се коридори, докато стигна до вътрешната стая, където тръбата от тавана все още капеше в прелялата кофа. Тук тя захвърли жезъла, опъна се до него на бетонния под и заспа.

Събуди се в мрак и лежа там, схваната и изстинала, дълго време. После стана, опипа стената и включи единствената крушка. Избата си беше същата както предния следобед — когато другите също бяха тук. Ник упражняваше бойните си движения, Фред и Стенли хвърляха дискове. Все още се виждаха дупките по гредата, където се бе забивал дискът на Фред. Беше им свършил много добра работа.

Кити седна до купчината дърва и се взря в отсрещната стена, с отпуснати в скута ръце. Сега главата й се бе прочистила, въпреки че беше малко замаяна от липсата на храна. Пое си дълбоко въздух и се опита да се концентрира върху това, което можеше да направи. Беше трудно, защото животът й се бе преобърнал с краката нагоре.

Повече от три години енергията и емоциите й бяха помогнали да бъде изградена съпротивата; а сега, само за една нощ, всичко бе пометено като от бушуващ потоп. Вярно, че и в най-добрите моменти това си беше несигурна работа: никой от тях не беше напълно съгласен със стратегиите им, а и в последните месеци различията между тях бяха станали по-големи. Но сега не беше останало абсолютно нищо. Другарите й ги нямаше, а с тях и идеалите, които споделяха.

Но какви точно бяха тези идеали? Събитията в абатството бяха променили не само бъдещето й, а и усещането й за миналото. Безсмислеността на цялата работа сега изглеждаше прозрачна. Безсмислеността, а също и глупостта. Сега, когато се опиташе да извика в съзнанието си образа на господин Пенифедър, не виждаше принципния водач, когото бе следвала толкова дълго, а просто един ухилен крадец, зачервен и потен под светлината на фенерите, ровещ из противни места в търсене на лоши неща.

Какво се бяха надявали да постигнат? Какво всъщност щяха да направят артефактите? Магьосниците нямаше да паднат, дори и ако имаха кристално кълбо. Не, бяха се заблуждавали през цялото време. Съпротивата не беше нищо повече от една бълха, която хапеше голямото куче по ушите: едно замахване с лапа и край.

Тя измъкна сребърната висулка от джоба си и я погледна безизразно. Подаръкът на баба Хирнек я беше спасил: ни повече, ни по-малко. Беше си чист късмет, че изобщо оцеля.

Дълбоко в себе си Кити знаеше, че групата умира, но разкритието, че можеше да бъде пометена толкова бързо, все пак беше непреодолим шок. Нападна ги един-единствен демон и тяхната устойчивост се оказа безполезна. Всичките смели приказки на групата — всичките мъдри напътствия на господин Хопкинс, всичкото фукане на Фред, всичката задълбочена реторика на Ник — се оказаха непотребни. Кити вече почти не си спомняше доводите им: всичките й спомени бяха затрити от събитията в гробницата.

Ник. Демонът беше казал (Кити не се затрудняваше да си спомни неговите думи), че бил убил десет от общо дванайсет натрапници. Взети заедно с жертвите от миналото, това значеше, че Ник също е оцелял. Устата й се изви в слаба насмешка: беше се измъкнал толкова бързо, че дори не бе успяла да го види. Изобщо не беше помислил да помага на Фред или Ан, или на господин Пенифедър.

Ами умният господин Хопкинс… Като се сети за любезния учен, я обзе вълна от гняв. Къде беше той през цялото това време? Далеч, жив и здрав. Нито той, нито тайнственият благодетел, джентълменът, чиято информация, за съжаление, се оказа толкова недостатъчна, се бяха осмелили да дойдат в гробницата. Ако не беше тяхното влияние върху господин Пенифедър през последните месеци, останалите от групата все още щяха да са живи тази сутрин. И какво бяха получили за саможертвата си? Нищо повече от едно грубо парче дърво.

Жезълът лежеше до нея сред отпадъците на пода. Във внезапен пристъп на ярост Кити се изправи, сграбчи го с две ръце и го удари в коляното си. За нейна изненада, не постигна нищо освен да си натърти китките: дървото беше много по-здраво, отколкото изглеждаше. С вик го запрати към най-близката стена. Почти веднага, след като се появи, гневът на Кити отстъпи място на огромна празнота. Може би беше възможно да се свърже с господин Хопкинс след известно време. Да обсъди възможен план за действие. Но не и днес. Защото сега се нуждаеше от нещо различно, нещо, което да се пребори с усещането, че е напълно сама. Имаше нужда отново да види родителите си.

Вече беше късен следобед, когато Кити излезе от избата в двора на конюшнята и се заслуша. Чуха се слаби сирени и един или два трясъка, донесени от вятъра от Централен Лондон, където очевидно ставаше нещо. Тя сви рамене. Още по-добре. Нямаше да я безпокоят. Заключи вратата, скри ключа и тръгна.

Въпреки че беше без багаж — бе оставила жезъла в избата — на Кити й отне по-голямата част от вечерта да стигне до Балъм пеш и когато стигна до познатото кръстовище край стария си дом, небето вече бе започнало да потъмнява. Вече се чувстваше изморена, боляха я краката и беше гладна. С изключение на две ябълки, откраднати от един зарзаватчийски магазин, не бе яла нищо. По езика си започна да усеща въображаемите вкусове от манджите на майка си. Замисли се за старата си стая, с удобното малко легло и гардероба с врата, която не се затваряше. Колко време мина, откакто не бе спала там? Вече години. Дори и само за една нощ с удоволствие би се сгушила там отново.

Мръкваше се, когато мина по старата улица, несъзнателно забавяйки ход, и се приближи до къщата на родителите си. В хола светеше: това изтръгна облекчено изхлипване, но предизвика и тревога. Въпреки че майка й бе недосетлива, тя не трябваше да отгатне, че нещо не беше наред, не и преди Кити да има възможност да измисли какво да прави. Тя се огледа внимателно в отражението на съседския прозорец, приглади назад разчорлената си коса и изтупа дрехите си, доколкото можа. Не можеше да направи нищо за мръсотията по ръцете си или торбичките под очите си. Въздъхна. Не беше както трябва, но трябваше да свърши работа. И така, тя пристъпи към вратата и почука. Ключовете й бяха останали в стаята й.

След малко забавяне, през което Кити почука отново, в коридора се появи една позната слаба фигура. Тя спря на средата, сякаш не беше сигурна дали да отвори вратата. Кити почука по стъклото.

— Мамо! Аз съм.

Сянката се приближи неуверено; майка й отвори леко вратата и погледна навън.

— О! — каза тя. — Катлийн.

— Здрасти, мамо — каза Кити, като се насили да се усмихне, доколкото можа. — Съжалявам, че се появявам така неочаквано.

— О. Да. — Майка й не отвори вратата по-широко.

Гледаше Кити със стреснато, малко тревожно изражение.

— Нещо не е наред ли, мамо? — попита Кити. Бе твърде изморена и не й пукаше.

— Не, не. Изобщо.

— Значи тогава мога да вляза?

— Да… разбира се. — Майка й се отдръпна да направи път на Кити да влезе, поднесе студената си буза за целувка и внимателно затвори вратата след нея.

— Къде е татко? В кухнята ли? Знам, че е късно, но умирам от глад.

— Мисля, че може би в хола ще е най-добре, скъпа.

— Добре. — Кити тръгна през коридора и влезе в малкия хол. Всичко беше както си го спомняше: оръфаният килим, лишен от цветове; малкото огледало над камината; старият диван и столът, които баща й бе наследил от неговия баща заедно с покривките с ресни на облегалките. На малката масичка за кафе димеше чайникът и имаше три чаши. На дивана седеше баща й. На стола отсреща седеше млад мъж.

Кити застина на място. Майка й затвори тихо вратата.

Младият мъж вдигна очи към нея и се усмихна, а Кити веднага се сети за изражението на господин Пенифедър, когато бе погледнал съкровищата в гробницата. Това бе радостна, алчна усмивка, която допреди това бе упорито сдържана.

— Здравей, Кити — рече младият мъж.

Кити не каза нищо. Тя добре знаеше какъв е той.

— Катлийн. — Гласът на баща й едва се чуваше. — Това е господин Мандрейк, от отдел „Вътрешни работи“, мисля?

— Точно така — усмихнато каза господин Мандрейк.

— Той иска… — Баща й се поколеба. — Той иска да ти зададе няколко въпроса.

От устата на майка й изведнъж се чу стенание.

— О, Катлийн — извика тя. — Какви си ги надробила?

Кити все още не отговаряше. Имаше още един диск за хвърляне в якето си, но иначе беше беззащитна. Очите й се стрелнаха към спуснатите завеси на прозореца. Беше подвижен; можеше да се покатери оттам, ако баща й беше смазал резето. Или да го разбие с един удар — масичката за кафе щеше да мине през него. Или пък през коридора, с многото изходи, но майка й стоеше пред вратата…

Младият мъж посочи дивана.

— Искате ли да седнете, госпожице Джоунс? — каза той учтиво. — Можем да обсъдим нещата по един приятен начин, ако желаете. — Ъглите на устата му трепнаха. — Или ще изскочите през прозореца с един-единствен скок.

С изричането на точната мисъл, която й минаваше през главата, магьосникът — нарочно или не — хвана Кити неподготвена. Не му беше сега времето. Тя се зачерви, присви устни и седна на дивана, откъдето погледна магьосника колкото може по-спокойно.

Значи това беше Мандрейк, чиито слуги бяха преследвали съпротивата толкова месеци. Можеше да познае професията му от километър; издаваха го дрехите му — дълго черно палто, смешно тесен черен костюм, лъскави маркови обувки. От джоба на гърдите му се подаваше една свръхголяма червена носна кърпичка като коралов лист. Косата бе оставена да порасне дълга около слабото му, бледо лице. За пръв път Кити осъзна колко млад наистина беше: все още тийнейджър, със сигурност не по-възрастен от нея, а може би и значително по-млад. Сякаш, за да компенсира това, той бе събрал ръцете си агресивно една в друга, кръстосал крака, единият му крак потрепваше като опашка на хищна котка и се усмихваше по начин, който би бил любезен, ако не личеше нетърпението му.

Младостта му даде на Кити известна увереност.

— Какво искате, господин Мандрейк? — спокойно попита тя.

Магьосникът се пресегна, вдигна най-близката чашка с чинийката и отпи от чая. Привидно внимателно ги постави на облегалката на стола си и внимателно ги намести. Кити и родителите й го гледаха мълчаливо.

— Чудесно, госпожо Джоунс — рече накрая. — Много сносна напитка. Благодаря ви за подобаващото гостоприемство. — Тази вежливост предизвика само едно изхлипване.

Кити не я погледна. Очите й бяха насочени към магьосника.

— Какво искате? — каза тя.

Този път той отвърна.

— Първо да ви кажа, че от този момент нататък сте арестувана.

— По какво обвинение? — Кити знаеше, че гласът й трепери.

— Ами, нека да видим… — Сключените пръсти започнаха да потропват един в друг при изреждането на списъка. — Тероризъм; принадлежност към престъпна групировка; предателство срещу господин Девъро, неговото правителство и империята; безпричинно повреждане на собственост; заговор за убийство; кражба; оскверняване на свещено лобно място… Бих могъл да продължа, но това само ще разстрои майка ви. Тъжен е фактът, че двама толкова честни, лоялни родители са били прокълнати с дъщеря като вас.

— Не разбирам — безстрастно каза Кити. — Това са сериозни обвинения. Какви доказателства имате?

— Била сте видяна в компанията на известни престъпници, членове на така наречената съпротива.

— Видяна? Какво означава това? Кой го казва?

— Катлийн, глупаво момиче, кажи му истината — каза баща й.

— Млъквай, тате.

— Тези известни престъпници — продължи магьосникът, — бяха намерени мъртви в една катакомба в Уестминстърското абатство, която преди това са претършували. Един от тях е господин Пенифедър, за когото мисля, работите.

— Винаги съм знаела, че е лош човек — прошепна майката на Кити.

Кити пое дълбоко дъх.

— Съжалявам да го чуя, но едва ли от мен може да се очаква да зная всичко, с което се занимава работодателят ми през свободното си време. Ще трябва да се представите по-добре, господин Мандрейк.

— Значи отричате да сте свързана с този Пенифедър извън работно време?

— Определено отричам.

— Ами другите предатели? Двама младежи: Фред и Стенли?

— Много хора работеха за господин Пенифедър почасово. Познавах ги, но не добре. Това ли е всичко, господин Мандрейк? Не вярвам, че изобщо имате някакви доказателства.

— Е, щом стигаме дотук… — Магьосникът се облегна на стола и се ухили. — Човек би могъл да ви попита защо дрехите ви са така покрити с бели петна. На определена светлина много приличат на плесен от гробница. Човек може да ви попита защо не бяхте в магазина на работодателя си тази сутрин, при условие, че е ваше задължение да отворите. Човек може да насочи вниманието си към определени документи, които току-що изчетох в обществения архив. Отнасят се до определен процес: Катлийн Джоунс срещу Джулиъс Талоу — изключително интересен случай. Имате криминално досие, госпожице Джоунс. Глобена сте със значителна сума за нападение над магьосник. И, не на последно място, е свидетелят, който ви е видял да пренасяте крадени стоки в компанията на нещастно починалите Фред и Стенли; свидетел, когото сте нападнали и оставили да умре.

— И кой е този безценен свидетел? — изръмжа Кити. — Който и да е, той лъже.

— О, аз мисля, че е много надежден. — Магьосникът се изхили сподавено и бутна косата от лицето си назад. — Спомнихте ли си вече?

Кити го погледна равнодушно.

— Да си спомня какво?

Челото на магьосника се набърчи.

— Ами… Аз, естествено.

— Вие? Срещали ли сме се преди?

— Не си ли спомняте? Е, беше преди няколко години; признавам, че тогава бях различен.

— По-малко суетен, вероятно? — Кити чу как майка й изстена уплашено; звукът й повлия толкова малко, сякаш бе произведен от непознат.

— Не се дръж нахално, момиче. — Магьосникът прекръстоса краката си с известна трудност, поради факта, че панталоните му бяха толкова тесни и се усмихна леко. — И все пак — защо не? Изплюй колкото искаш евтини забележки. Това няма да промени съдбата ти по никакъв начин.

Сега, когато бе настъпил краят, Кити откри, че изобщо не се страхува; изпитваше само едно непреодолимо чувство на раздразнение спрямо седналия насреща й нахален младеж. Тя скръсти ръце и го погледна открито в лицето.

— Ами, хайде тогава — каза тя. — Просветлете ме.

Момчето прочисти гърлото си.

— Може би това ще освежи паметта ви. Преди три години в Северен Лондон… Една студена декемврийска нощ… Не ли? — Той въздъхна. — Инцидент в една задна уличка?

Кити сви рамене изморено.

— Имала съм много инциденти в уличките. Явно имате незапомнящо се лице.

— Ах, но аз никога не забравих вашето. — Сега гневът му излезе на повърхността; той се наведе напред в стола си, събаряйки чашата с лакът и разливайки чай по стола. Очите му проблеснаха виновно към родителите на Кити. — О… съжалявам.

Майката на Кити се втурна и почна да попива със салфетката си петното.

— Не се тревожете, господин Мандрейк! Моля ви, не се тревожете.

— Виждате ли, госпожице Джоунс — продължи магьосникът, вдигайки чашата от облегалката на стола, за да може майката на Кити да попие по-добре. — Никога не ви забравих, въпреки че ви видях само за миг. Нито пък забравих колегите ви, Фред и Стенли, тъй като точно те ме ограбиха и точно те се опитаха да ме убият.

— Ограбили са ви? — Кити се намръщи. — Какво са взели?

— Едно ценно гадателско стъкло.

— О… — В съзнанието на Кити изплува неясен спомен. — Вие сте били онова дете в уличката? Малкият шпионин? Сега си ви спомних… и стъклото ви. Беше долнопробна изработка.

— Аз го изработих!

— Дори не можахме да го накараме да работи.

Господин Мандрейк се овладя с усилие и заговори с опасно контролиран глас:

— Забелязвам, че спряхте да отричате обвиненията.

— О, да — каза Кити и в този момент се почувства много по-жива, отколкото се беше чувствала в продължение на месеци наред. — Определено са верни. Всичко, което казахте и дори повече. Само съжалявам, че всичко свърши. Не, чакайте — отричам едно нещо. Казахте, че съм ви оставила да умрете в онази уличка. Това не е така. Фред щеше да ви пререже гърлото, но аз ви пощадих. Само един господ знае защо, нещастен малък доносник. Трябваше да направя услуга на света.

— Тя не иска да каже това! — Баща й бе скочил на крака и стоеше между тях, сякаш тялото му щеше да защити магьосника от думите на дъщеря му.

— О, напротив, иска. — Момчето се усмихваше, но очите му пламтяха от ярост. — Хайде, оставете я да говори.

Кити бе спряла само за да си поеме дъх.

— Презирам теб и всички останали магьосници! На вас не ви пука за хора като нас! Тук сме само… да ви осигуряваме храна, да ви чистим къщите и да ви изработваме дрехи! Робуваме във вашите фабрики и работилници, докато вие и демоните ви живеете в лукс! Ако пресечем пътя ви, страдаме! Както стана с Якоб! Всички вие сте безчувствени и злобни, безсърдечни и суетни!

— Суетни? — Момчето оправи наклона на кърпичката си. — Колко невероятно истерично. Аз просто съм добре облечен. Първото впечатление е важно, нали знаеш.

— Нищо не е важно за вас — остави ме, мамо. — В яростта си Кити бе станала; майка й, почти полудяла от уплаха, я бе хванала отстрани. Кити я избута.

— О — изръмжа тя — и ако искаш един съвет за външния вид, тези панталони са прекалено тесни.

— Така ли? — Момчето също се изправи, палтото му се развя зад него. — Чух достатъчно. Ще можеш да усъвършенстваш шивашките си умения в Лондонската кула.

— Не! — Майката на Кити се свлече на пода. — Моля ви, господин Мандрейк…

Бащата на Кити стоеше, сякаш го боляха костите.

— Нищо ли не можем да направим?

Магьосникът поклати глава.

— Страхувам се, че дъщеря ви отдавна си е избрала пътя. Съжалявам за вас, защото сте лоялни към държавата.

— Винаги е била твърдоглаво момиче — тихо каза бащата на Кити, — но никога не съм осъзнавал, че е и зла. Онзи инцидент с Якоб Хирнек трябваше да ни научи на нещо, но ние винаги сме се надявали на най-доброто, аз и Айрис. А сега, когато армиите ни отиват на война в Америка и със заплахи от всички страни, да разбера, че момичето ни е предател, затънало до ушите в престъпления… Ами, това ме съкрушава, наистина, господин Мандрейк. Винаги съм се опитвал да я отгледам правилно.

— Сигурен съм — бързо рече магьосникът. — И все пак…

— Водех я да гледа парадите, да види войниците ни по фестивалите. Беше на раменете ми в Деня на империята, когато тълпите на площад „Трафалгар“ приветстваха министър-председателя в продължение на час. Може би не го помните, господин Мандрейк, самият вие сте толкова млад, но беше велик случай. А сега онази моя малка дъщеря я няма, а на нейно място е тази груба кавгаджийка, която не уважава родителите си, по-добрите от нея… държавата си. — Като свърши, в гласа му се долови лукава нотка.

— Ти наистина си идиот, татко — каза Кити.

Майка й все още бе наполовина коленичила и умоляваше магьосника.

— Не Тауър за нея, господин Мандрейк, моля ви.

— Съжалявам, госпожо Джоунс…

— Няма нищо, мамо… — Кити не скри презрението си. — Можеш да станеш. Той няма да ме заведе в Тауър. Не виждам как би могъл.

— О, така ли? — Момчето изглеждаше развеселено. — Съмняваш се в това, така ли?

Кити погледна в далечния ъгъл на стаята.

— Изглежда си сам.

Лека усмивка.

— Въпрос на изразяване. А сега — на съседната уличка чака правителствена кола. Ще дойдеш ли с мен доброволно?

— Не, господин Мандрейк, няма. — Кити се изстреля напред; замахна с юмрук. Удари момчето по скулата с тъпо изпукване; той се катурна и се просна на стола. Кити пристъпи над проснатата си майка и тръгна към вратата, но една здрава хватка за рамото я дръпна назад. Беше баща й: пребледнял, с невиждащ втренчен поглед.

— Татко, пусни ме! — Тя го дръпна за ръкава, но хватката беше желязна.

— Какво направи? — Изгледа я така, сякаш беше нещо чудовищно, нещо отвратително. — Какво направи?

— Татко… Просто ме пусни. Моля те, просто ме пусни.

Кити се дръпна, но баща й само стисна по-силно. От мястото си на пода майка й се протегна и неуверено хвана Кити за крака, сякаш несигурна дали да я подкрепи, или да я задържи. Магьосникът, който си клатеше главата като пияно куче, обърна очи към тях. Когато се фокусираха, очите му бяха отровни. Произнесе няколко твърди думи на странен език и плесна с ръце. Кити и родителите й спряха борбата си; от нищото във въздуха се стекоха солени пари. По средата — тъмна фигура: синьо-черна, с елегантни рога и кожени криле ги оглеждаше и оценяваше със злобен поглед.

Магьосникът потърка челюстта си отстрани и я намести.

— Момичето — каза той. — Хвани я и не я пускай. Можеш да дърпаш косата й колкото болезнено искаш.

Съществото изцвърча рязко в отговор, плесна с крила и излетя от димното си гнездо. Бащата на Кити издаде нисък стон; хватката му на рамото на Кити се отпусна. Майка й се хвърли назад в ъгъла и покри лице.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? — каза Кити. — Моулър? Моля ти се.

Протегна ръка и преди стъписаното същество да успее да я хване, го сграбчи за врата, завъртя го над главата си няколко пъти и го хвърли обратно в лицето на магьосника, където то избухна с висок гръм. Порой от пурпурни, силно миришещи капчици се посипа по костюма и палтото му и по околните мебели. Той извика уплашено; протягайки се към кърпичката с една ръка, направи тайнствен знак с другата. Моментално на рамото му се появи малко дяволче с червено лице, скочи на шкафа и разтвори уста. Към Кити се изстреля светкавица от червен пламък, удари я в гърдите и я отхвърли назад към вратата. Майка й изпищя; баща й извика. Дяволчето подскочи победоносно… и спря насред скока. Кити се изправи, изтупа тлеещото си яке и погледна магьосника с мрачна усмивка. С бързо движение измъкна диска от якето си и замахна с него; магьосникът, който бе тръгнал към нея ядосано, бързо отстъпи назад.

— Можете да носите колкото си искате тесни панталони, господин Мандрейк — каза тя, — но е факт, че сте суетен нещастник. Ако ме последвате, ще ви убия. Сбогом. О, и, мамо, татко, не се притеснявайте — тя се обърна и ги погледна спокойно — повече няма да накърнявам репутацията ви. Повече няма да ме видите.

С тези думи, оставяйки родителите си, магьосника и дяволчето да гледат след нея, тя се обърна, отвори вратата и излезе. После тръгна бавно и уверено през коридора и излезе през входната врата в топлата вечер. На улицата избра произволна посока и тръгна, без да поглежда назад. Чак след като зави зад най-близкия ъгъл и се затича, сълзите й най-после потекоха.

36

Гневът на Натаниел от провала беше безграничен. Върна се в Уайтхол в отвратително настроение, подтиквайки шофьора си да кара все по-бързо и блъскайки с юмрук по кожената седалка при всяко дребно забавяне. Освободи колата пред „Вътрешни работи“ и въпреки късния час мина тежко през двора и отиде в офиса си. Тук той включи всички светлини, хвърли се в стола си и започна да мисли.

Преценката му не бе правилна и фактът, че беше толкова близо до успеха, правеше провала му още по-оскърбителен. Бе напълно прав да провери в Обществения архив за името Катлийн Джоунс: беше открил стенограмите от нейния процес — заедно с домашния й адрес — за по-малко от час. Беше прав и да посети родителите й. Те бяха податливи глупаци, и двамата, а първоначалният му план — да ги накара да задържат дъщеря си, ако се върнеше вкъщи и тайно да го уведомят — щеше да проработи идеално, ако момичето не бе пристигнало по-рано от очакваното.

И все пак дори и това щеше да мине както трябва, ако тя не беше демонстрирала някакъв вид лична защита срещу нисшите демони. Напълно неочаквано… Смущаващо… Аналогията с наемника беше очевидна, естествено; истинският въпрос беше дали тези сили са техни собствени или резултат от магия. Сензорите не бяха открили нищо.

Ако Бартимеус беше с него, може би щеше да хвърли малко светлина върху източника на силите на момичето и вероятно щеше да предотврати бягството й. Беше много жалко, че джинът бе на другата мисия.

Натаниел погледна ръкава на сакото си, сега завинаги белязан от останките на моулъра. Измърмори една ругатня. Суетен нещастник… Бе трудно да не се възхитиш на силата на характера й. И въпреки това Кити Джоунс щеше да си плати скъпо за тази обида.

Освен ядосан, той се чувстваше и притеснен. Много лесно можеше да поиска полицейско подкрепление или да помоли госпожица Уитуел да осигури наблюдателни сфери над къщата на родителите. Но не го беше направил. Искаше успеха единствено и само за себе си. Връщането на жезъла щеше да издигне статуса му неизмеримо много — министър-председателят щеше да го възхвалява до небесата. Може би щяха да го повишат, да му позволят да изследва силите на жезъла… Дювал и Уитуел щяха да останат да се оглеждат неудобно през рамо.

Но момичето се беше измъкнало — и ако някой научеше за този провал, щяха да го държат отговорен. Смъртта на Талоу бе направила колегите му сприхави, неспокойни и дори по-параноични от нормалното. Не му беше сега времето да се открива. Трябваше да намери момичето и то бързо.

В този момент звънене в ухото му го предупреди за приближаваща магия. Застана нащрек и секунда по-късно видя как Бартимеус се материализира насред един син облак. Бе във формата си на гаргойл. Натаниел потърка очи и се съвзе.

— Е? Имаш ли нещо да докладваш?

— И аз много се радвам да те видя. — Гаргойлът се протегна надолу, поотупа облака във формата на възглавница и седна с въздишка. — Аха. Veni, vidi, vici87 и така нататък. Афритът вече го няма. Като пребит съм. Но може би не чак колкото теб. Изглеждаш ужасно.

— Отървал си се от демона? — Натаниел се ободри. Това беше добра новина. Щеше да значи много за Девъро.

— Определено. Удавих го в Темза. Слухът вече се носи. И между другото, беше прав — точно онова момиче Кити е отмъкнало жезъла. Хвана ли я вече? Не? Ами, по-добре спри да се звериш и започни да я търсиш. Ей… — Гаргойлът погледна по-отблизо. — Имаш синина на бузата. Някой се е бил!

— Не съм. Това не е важно.

— Сдърпахме се като улични хлапета! Заради момиче ли беше? Въпрос на чест? Хайде де, на мен можеш да кажеш!

— Просто го забрави. Слушай — доволен съм от успеха ти. Сега трябва да открием момичето. — Натаниел предпазливо мушна синината с пръст. Болеше.

Гаргойлът въздъхна.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. И откъде, моля ти се, да започна?

— Не знам. Трябва да помисля. Засега си свободен. Ще те призова отново на сутринта.

— Много добре. — Гаргойл и облак се понесоха назад в стената и изчезнаха.

Когато всичко отново се успокои, Натаниел застана до бюрото си, потънал в мисли. Нощта притискаше прозореца на офиса му; от улицата навън не се дочуваше нито звук. Беше много изморен; тялото му направо плачеше за легло. Но жезълът бе прекалено важен, за да бъде изгубен толкова лесно. Някак трябваше да го открие. Може би някой справочник можеше…

Натаниел бе стреснат от чукане на вратата. Заслуша се, сърцето му биеше лудо в гърдите. Още три почуквания: нежни, но решителни.

Кой би дошъл в този час? В съзнанието му изскочиха видения за ужасния наемник; той ги изхвърли от главата си, изправи рамене и се приближи към вратата.

Облизвайки устни, завъртя дръжката и отвори вратата…

На прага стоеше нисък, червендалест джентълмен, който примигна на светлината, излязла от офиса. Беше облечен в крещящ, зелен кадифен костюм, бели гети и бледомораво палто, закопчано до врата. На главата му имаше малка велурена шапка. Той се усмихна в отговор на смущението на Натаниел.

— Здравей, Мандрейк, момчето ми. Може ли да вляза. Навън е студено.

— Господин Мейкпийс! Ъ, да. Моля, влезте, сър.

— Благодаря ти, момчето ми, благодаря ти. — С един подскок Куентин Мейкпийс се намери вътре. Свали шапката си и я метна през стаята. С невероятна точност тя се приземи върху бюста на Гладстон. Той намигна на Натаниел. — Мисля, че вече видяхме достатъчно от него, по един или друг начин. — Хилейки се сподавено на малката си шега, господин Мейкпийс се намести в един стол.

— Това е неочаквана чест, сър. — Натаниел застина неуверено. — Нещо за пиене?

— Не, не, Мандрейк. Седни, седни. Просто минах да си поприказваме. — Той се усмихна широко на Натаниел. — Надявам се, че не съм ти прекъснал работата.

— Разбира се, че не, сър. Тъкмо си мислех да си тръгвам.

— И много добре. „Сънят е толкова жизненоважен и все пак идва толкова трудно“, както казва султанът в сцената с банята — това е второ действие, сцена 3 от Моята любов е източна девойка, разбира се. Гледал ли си я?

— Опасявам се, че не, сър. Бях прекалено малък. Предишният ми господар, господин Ъндъруд, по правило не ходеше на театър.

— Ах, колко жалко. — Господин Мейкпийс поклати тъжно глава. — С такова неефективно образование, цяло чудо е, че ти се оказа толкова обещаващо момче.

— Разбира се, гледал съм Лебедите на Арабия, сър — бързо рече Натаниел. — Прекрасна работа. Много трогателна.

— Ммм. Няколко критици я нарекоха шедьовър, но вярвам, че ще я надмина със следващото си малко усилие. Вдъхнових се от американските проблеми и обърнах вниманието си към Запада. Един тъмен континент, за който знаем толкова малко, Мандрейк. Работното ми заглавие е Фусти и пушки, разказва се за една девойка от горите… — Докато говореше, господин Мейкпийс направи няколко сложни знака с ръце; между дланите му се появи облаче оранжеви искри, които се понесоха нагоре и настрани и заеха позиция на различни места в стаята. Веднага след като спряха на едно място, драматургът спря да говори насред изречението и намигна на Натаниел. — Видя ли какво направих, момче?

— Сензорна мрежа, сър. Прихваща наблюдение или подслушване.

— Точно така. И за момента всичко е наред. И така, не дойдох да говоря с теб за творчеството си, въпреки че е възхитително. Исках да разговарям с теб — понеже си обещаващо момче — за едно предложение.

— За мен ще е чест да го чуя, сър.

— Естествено се подразбира — рече господин Мейкпийс, — че съдържанието на този малък разговор трябва да остане единствено между нас. Може да ни навреди много, ако излезе извън тези стени. Имаш репутацията на много интелигентен, така както си много млад и жизнен, Мандрейк; сигурен съм, че разбираш.

— Разбира се, сър. — Натаниел се превърна в маска на учтиво внимание. Под това беше объркан и малко поласкан. Натаниел не можеше да си представи защо драматургът му говореше с такава тайнственост. Навсякъде се говореше за близкото приятелство на господин Мейкпийс с министър-председателя, но Натаниел никога не си бе мислил, че самият автор е кой знае какъв магьосник. Всъщност, на база на няколкото изгледани пиеси, считаше това за невероятно; лично Натаниел ги считаше за отвратителни халтури.

— Първо, заслужаваш поздравления — каза господин Мейкпийс. — Избягалият африт го няма и вярвам, че твоят джин е изиграл важна роля при премахването. Браво! Можеш да си сигурен, че министър-председателят е забелязал това. Всъщност, точно заради това дойдох при теб тази вечер. Някой с твоята успеваемост може би ще ми помогне в един сложен проблем.

Той спря, но Натаниел не каза нищо. Най-добре е да си предпазлив, когато се доверяваш на непознат. Целта на Мейкпийс все още не беше ясна.

— Ти беше в абатството тази сутрин — продължи господин Мейкпийс, — и чу дебата в съвета. Не ти е убягнало, че нашият приятел, началникът на полицията, господин Дювал, се сдоби с голямо влияние.

— Да, сър.

— Като командир на Сивите, той отдавна е в позиция на властимащ и не крие, че иска да разшири това влияние. Вече използва сегашния смут, за да се сдобие с власт за сметка на твоята господарка, госпожица Уитуел.

— Забелязах някакво съперничество — каза Натаниел. Не мислеше, че е разумно да казва повече.

— Много предпазливо казано, Мандрейк. А сега, като личен приятел на Рупърт Девъро, мога да ти кажа, че наблюдавам поведението на Дювал с голяма загриженост. Амбициозните мъже са опасни, Мандрейк. Те дестабилизират нещата. Дебелашки, нецивилизовани индивиди като Дювал — ще те шокира да разбереш, че той никога през живота си не е посещавал нито една от премиерите ми, — са най-лошите от всички, понеже не уважават колегите си. Дювал изгражда силата си от години, подмазвайки се на министър-председателя, а през това време подронва авторитета на други важни фигури. Амбицията му отдавна е очевидна. Скорошните събития, като например нещастната кончина на нашия приятел Талоу, много разстроиха старшите ни министри и вероятно това дава шанс на Дювал да се възползва допълнително. Всъщност — и аз не се страхувам да кажа това на теб, Мандрейк, понеже си толкова необикновено умен и лоялен — с властта, с която в момента разполага Дювал, аз се опасявам от бунт.

Може би заради образованието си в областта на театъра господин Мейкпийс имаше необикновено живописен начин на изразяване: гласът му се извисяваше висок и треперлив, после се снижаваше и ставаше нисък и резониращ. Въпреки предпазливостта си, Натаниел беше изненадан; той се наведе по-близо.

— Да, момчето ми, чу правилно: от бунт се опасявам аз и като най-лоялен приятел на господин Девъро, искам да го предотвратя. Търся съюзници в това отношение. Джесика Уитуел, естествено, е силна, но ние не се погаждаме. Тя не е голям почитател на театъра. Но ти, Мандрейк, ти си повече мой тип. Следя кариерата ти от доста време, още от онази нещастна афера на Лавлейс; всъщност, мисля, че можем да се справим възхитително добре заедно.

— Много мило от ваша страна, сър — бавно каза Натаниел. Мозъкът му гореше: точно това беше чакал — пряка връзка с министър-председателя. Госпожица Уитуел не беше истински съюзник; вече бе дала ясно да се разбере, че планира да жертва кариерата му. Е, ако играеше внимателно, можеше да напредне светкавично. Може би в края на краищата изобщо не се нуждаеше от нейната закрила.

Но това беше опасна територия. Трябваше да е нащрек.

— Господин Дювал е забележителен опонент — каза той учтиво. — Опасно е да се действа против него.

Господин Мейкпийс се усмихна.

— Колко вярно. Но ти нищо ли не правиш по този въпрос? Мисля, че си посетил Обществения архив този следобед, а после си отишъл доста бързо на неизвестен адрес в Балъм.

Думите бяха небрежно изречени, но накараха Натаниел да се скове от шок.

— Простете — заекна той, — откъде разбрахте?

— До мен стигат вести за много неща, момчето ми. Като приятел на господин Девъро, аз отдавна си държа очите и ушите отворени. Не гледай така притеснено! Нямам представа какво си вършил, просто това прилича на лична инициатива. — Усмивката му стана по-широка. — Сега Дювал отговаря за антиреволюционната тактика, но не мисля, че си го информирал за действията си?

Натаниел определено не беше. Главата му се въртеше; имаше нужда да спечели време.

— Ъъъ, споменахте да си сътрудничим по някакъв начин, сър — каза той. — Какво сте намислили?

Куентин Мейкпийс се отпусна назад в стола си.

— Жезълът на Гладстон — рече той. — Това е то, просто и ясно. Проблемът с африта е разрешен, а и голяма част от съпротивата явно също е мъртва. Дотук добре. Но жезълът е силен талисман; той дава огромна сила на притежателя си. Мога да ти кажа, че докато си говорим, Дювал полага всички усилия да открие човека, който го е взел. Ако прави това — магьосникът фиксира Натаниел директно със светлите си сини очи, — може да реши да го използва лично, а не да го върне на правителството. Мисля, че ситуацията е много сериозна. Голяма част от Лондон може да е застрашена.

— Да, сър — каза Натаниел. — Чел съм за жезъла и смятам, че енергията му лесно може да бъде управлявана чрез няколко простички заклинания. Дювал спокойно може да го употреби.

— Така е. И аз мисля, че ние трябва да го изпреварим. Ако ти намериш жезъла и го върнеш на господин Девъро лично, позицията ти ще бъде невъобразимо по-добра, а господин Дювал ще е претърпял неуспех. Аз също ще съм доволен, тъй като министър-председателят ще продължи да подпомага финансово творчеството ми по света. Какво мислиш за това предложение?

На Натаниел му се бе замаяла главата.

— Това е… интересен план, сър.

— Добре, хубаво. Значи се договорихме. Трябва да действаме бързо. — Господин Мейкпийс се наведе напред и потупа Натаниел по рамото.

Натаниел премигна. В другарския си ентусиазъм Мейкпийс приемаше одобрението му за напълно гарантирано. Предложението наистина бе примамливо, естествено, но той се чувстваше малко несигурен, надхитрен; трябваше му секунда да помисли какво да прави. Но нямаше никакво време. Знанието на магьосника за действията му го бяха хванали ужасно неподготвен и той вече не контролираше нещата. Натаниел взе неохотно решение: ако Мейкпийс знаеше за посещението му в Балъм, нямаше смисъл да го крие така или иначе.

— Вече направих някои разследвания — рече той сковано, — и смятам, че жезълът може би е в ръцете на едно момиче, някоя си Кити Джоунс.

Магьосникът кимна одобрително.

— Виждам, че високото ми мнение за теб е било правилно, Мандрейк. Някаква идея къде може да е?

— Аз… аз почти я залових в къщата на родителите й тази вечер, сър. Изпуснах я за минути. Мисля, че жезълът не беше в нея тогава.

— Хмм — Мейкпийс се почеса по брадичката; не се опита да подлага Натаниел на кръстосан разпит за подробностите. — А сега сигурно е избягала. Трудно ще бъде проследена… освен ако не я изкараме от скривалището й. Арестува ли родителите й? Няколко широко разгласени мъчения може да я измъкнат от дупката й.

— Не, сър. Обмислих го, но те не са й близки. Не вярвам да се предаде заради тях.

— Дори и така да е, това е възможност. Но имам и друга възможна идея, Мандрейк. Имам човек, който е с единия си крак в тъмния подземен свят на Лондон. Познава се с повече просяци, крадци и джебчии, отколкото можеш да събереш в един театър. Ще говоря с него тази вечер; ще видя дали може да ни каже нещо за тази Кити Джоунс. С малко късмет утре ще можем да действаме. Междувременно ти предлагам да си отидеш вкъщи и да поспиш. И помни, че играем на високи залози, момчето ми, а Дювал е опасен противник. Нито дума на никого за нашето малко споразумение.

37

Обяд, а сенките бяха най-къси. Небето беше светлосиньо, на места с весели облачета. Слънцето грееше приятно по покривите в предградието. Като цяло беше натоварен час, време за почтени начинания и честна работа. Сякаш като доказателство по улицата минаха няколко трудолюбиви търговци, бутащи количките си от къща на къща. Сваляха шапки пред старите дами, потупваха малките деца по главите, усмихваха се учтиво докато представяха стоката си. Сключиха се сделки, размениха се стоки и пари; търговците отминаха, подсвирквайки си тихо.

Човек трудно би повярвал, че предстоеше да се случи нещо лошо.

Кацнала навътре в един бъзов храст, малко по-назад от пътя, една прегърбена черна фигура наблюдаваше сцената. Представляваше топка разрошена перушина с безредно разположени клюн и крака. Гарван със среден размер: птица, предвещаваща злини и неприятности. Птицата бе заковала очи в горния прозорец на една голяма, построена безразборно къща в далечния край на избуяла градина.

За пореден път се скитах целенасочено.

При призоваването, не трябва да се забравя, че нищо не е по ваша вина. Ако някой магьосник ти даде задача, ти я изпълняваш и то бързо — или понасяш изпепеляващия огън. При условие, че имаш такова разпореждане, скоро забравяш всички скрупули. Това означава, че през петте хиляди години, през които се шматкам напред-назад по земята, съм бил замесен в доволно много низки начинания88. Не че имам съвест, естествено, но дори и ние, закоравелите джинове, понякога се чувстваме малко омърсени от нещата, които ни викат да вършим.

Този случай, до известна степен, беше точно такъв.

Гарванът си клечеше, скучаейки на дървото си, и държеше останалите птици настрана, като просто и целесъобразно издаваше миризма. Точно тогава не исках никаква компания.

Разтърсих клюна си малко обезверено. Натаниел. Какво повече да кажа? Въпреки различията ни от време на време89, някога се надявах, че той може да се окаже малко по-различен от останалите магьосници. В миналото, например, бе демонстрирал доста инициативност и известна доза алтруизъм. Имаше нищожна възможност да следва своя собствен път в живота, а не просто да се плъзга надолу по стария път на властта/богатството/лошата слава, който избираха всичките му другари.

Но беше ли го направил? Не.

Признаците сега бяха по-лоши отвсякога. Може би все още разстроен от наблюдението на кончината на колегата си Талоу, господарят ми беше рязък до грубост, когато ме призова онази сутрин. Беше много блед и изключително неразговорлив. Не ми се полагаха дружелюбни разговори, нито тактични закачки. Повече не ме похвали за очистването на избягалия африт миналата нощ и въпреки че се превърнах в няколко примамливи женски форми, не можах да го предизвикам нито веднъж. Получих единствено бърза нова задача — от типа, които попадат точно в категорията „гадни и непростими“. За Натаниел това беше началото, първия път, когато падна толкова ниско и трябва да призная, че това ме изненада.

Но нареждането си е нареждане. И ето ме сега, час или два по-късно да се мотая в един храст в Балъм.

Част от инструкциите ми бяха да правя всичко колкото е възможно по-тихо и точно заради това не си пробих път направо през тавана90.

Това не беше къща на магьосник. Олющена боя, гниещи рамки на прозорците, в дупките между плочките на верандата растяха бурени. Обемиста собственост, вярно, но занемарена и малко мрачна. Имаше дори няколко ръждясали детски играчки, скрити в трийсетсантиметровата трева.

След малко повече от час застой, гарванът започваше да нервничи. Освен че искаше дискретност, господарят ми искаше и бързина. Не след дълго щеше да ми се наложи да спра да протакам и да приключвам с тази работа. Но в идеалния случай исках да изчакам, докато къщата се опразни и жертвата ми остане сама.

Сякаш в отговор на тази нужда, входната врата изведнъж се отвори и една огромна, внушителна жена излезе оттам, стиснала платнена торбичка. Мина точно под мен и се насочи надолу по улицата. Не си направих труда да се опитвам да се скрия. За нея аз бях просто птица. Нямаше защитни възли, нямаше магически защити, никакви признаци, че някой тук може да вижда на повече от първо ниво. С други думи това едва ли можеше да подложи силите ми на изпитание. Цялата тази мисия беше жалка от началото до края.

После — движение на един от прозорците. Едно прашно, сиво, мрежесто перде бе избутано настрана и една кльощава ръка се протегна да дръпне резето и да отвори прозореца. Това беше знак за мен. Гарванът излетя и мина през градината, като чифт черни долни гащи, развени от вятъра. Кацна на перваза на въпросния прозорец и като потътри люспестите си крака, се придвижи бавно покрай мръсните мрежести пердета, докато намери една малка вертикална дупка. Гарванът промуши глава през нея и погледна вътре.

Основното предназначение на стаята беше очевидно за сбутаното до далечната стена легло: намачканият юрган показваше, че доскоро е било заето. Но сега леглото бе наполовина скрито от огромния брой малки дървени табли, всяка една разделена на отделения. Някои съдържаха полускъпоценни камъни: ахати, топази, опали, гранати, нефрити и кехлибари, всичките оформени, излъскани и подредени по размер. В други имаше тънки метални ленти или парченца гравирана слонова кост, или триъгълни парчета цветен плат. От край до край на едната страна на стаята беше направена малка работилница, която беше отрупана с още повече табли, както и с лавици за фини инструменти и буркани миризливо лепило. В единия ъгъл, внимателно подредени и надписани, имаше купчина книги с нова, кожена подвързия в дузина различни цветове. С молив беше маркирано къде върху кожата щяха да се добавят орнаменти, а в средата на бюрото, осветена от две настолни лампи, течеше една точно такава операция. Върху предната корица на един дебел том в кафява крокодилска кожа се добавяше звездна шарка от миниатюрни червени гранати. Докато гарванът наблюдаваше от перваза на прозореца, върху долната част на последния камък бе мацнато лепило и той беше поставен на мястото си с чифт пинсети.

Младежът, който бях дошъл да открия, беше сериозно потънал в работата си и поради това не забелязваше присъствието ми. Носеше доста изтъркан халат и избеляла пижама. Краката му, кръстосани под столчето, бяха обути в чифт раирани чорапи. Черната му коса падаше до раменете и, ако трябваше да се сравнява — общото омазняване засенчваше дори противната грива на Натаниел. Въздухът в стаята бе натежал от миризмата на кожа, лепило и тази на момчето.

Ами, това беше то. Нямаше време за губене и т.н., дошъл бе моментът да се свърши работата.

Гарванът въздъхна, хвана мрежестото перде с клюна си и с едно бързо движение на главата разкъса материята на две.

Пристъпи на вътрешния перваз и подскочи на най-близката купчина книги точно когато момчето вдигна поглед.

Изглеждаше много зле: кожата му буквално бе увиснала по скулите му, а очите му бяха изморени. Видя гарвана и прокара ръка пред косата си малко объркано. По лицето му бързо пробяга паника, която впоследствие премина в примирение. Остави пинсетите на бюрото си.

— Какъв вид демон си ти? — каза той.

Гарванът беше изненадан.

— Лещи ли носиш?

Момчето сви рамене изморено.

— Баба ми винаги казваше, че демоните идват като гарвани. А и нормалните птици не си проправят път през пердетата, нали?

Последното, разбира се, беше вярно.

— Ами, ако искаш да знаеш — рекох, — аз съм един много древен и силен джин. Разговарял съм със Соломон и Птолемей и съм гонил египетските пирати в компанията на крале. В момента обаче съм гарван. Но стига толкова за мен. — Възприех по-експедитивен, делови тон. — Ти ли си обикновеният Якоб Хирнек? — Кимна. — Добре. Тогава се подготви…

— Знам кой те е изпратил.

— Ъъъ… Така ли?

— Отдавна се досещах, че това ще стане.

Гарванът премигна изненадано.

— Брей! А аз разбрах едва тази сутрин.

— В това има смисъл. Решил е да довърши работата. — Момчето тикна ръце дълбоко в джобовете на халата си и въздъхна развълнувано.

Бях объркан.

— Така ли? Каква е тази работа? Виж — стига си въздишал като момиче и се изясни.

— Да ме убиеш, естествено — каза Хирнек. — Предполагам, че си по-ефикасен демон от последния. Въпреки че трябва да призная, че той изглеждаше много по-страшен. Малко си раздърпан и кльощав. И дребен.

— Я чакай малко. — Гарванът потърка очи с крайчеца на крилото си. — Тук има някаква грешка. Господарят ми никога не е чувал за съществуването ти до днес. Така ми каза.

Сега пък момчето се озадачи леко.

— Защо Талоу би казал това? Да не е луд?

— Талоу? — Гарванът буквално стана разноглед от объркване. — Я по-бавно! Какво общо има той?

— Изпрати зелената маймуна за мен, естествено. Така че аз приех…

Вдигнах крило.

— Да започнем отначало. Бях изпратен да открия Якоб Хирнек на този адрес. Якоб Хирнек си ти, нали? Чудесно. Дотук добре. Така, не знам нищо за никаква зелена маймуна — и нека да ти кажа, между другото, външният вид не е всичко. Може сега да нямам кой знае какъв вид, но съм далеч по-лош, отколкото изглеждам.

Момчето кимна тъжно.

— Помислих си го.

— И си много прав, приятелю. Много по-гаден съм от всяка маймуна, която може да срещнеш, това е сигурно. Та докъде бях стигнал? Изгубих си мисълта… А, да — не знам нищо за маймуната и със сигурност не бях призован от Талоу. Което така или иначе би било невъзможно.

— Защо?

— Защото беше погълнат от един африт миналата нощ. Но това е между…

Но за момчето не беше. При тази новина, лицето му грейна: очите му се уголемиха, устата му се изви нагоре в дълга, бавна усмивка. Цялото му тяло, което до момента беше отпуснато на стола като торба цимент, изведнъж започна да се изправя и доби нов живот. Пръстите му сграбчиха края на бюрото толкова силно, че кокалчетата изпукаха.

— Той е мъртъв? Сигурен ли си?

— Видях го с тези две очи. Е, не точно с тези. По онова време бях змия.

— Как стана? — Изглеждаше необикновено заинтересуван.

— Обърка едно призоваване. Глупакът прочете думите погрешно или нещо подобно.

Усмивката на Хирнек се разшири.

— Четял е от книга?

— Да, книга — общо взето оттам се четат заклинанията. А сега можем ли, моля те, да се върнем обратно към работата? Нямам цял ден на разположение.

— Добре, но съм ти много благодарен за тази информация. — Момчето направи всичко възможно да се успокои, но продължаваше да се хили глупаво и избухваше в сподавен смях. Това наистина ме разсейваше.

— Виж, опитвам се да бъда сериозен. Предупреждавам те да обърнеш внимание… — О, по дяволите! — Гарванът бе направил една заплашителна крачка напред и залепи крака си в един буркан с лепило. След няколко опита успях да го изтръскам настрана в стаята и започнах да си остъргвам пръстите на краката в края на една дървена табла. — Слушай сега — изръмжах, докато стържех, — дойдох тук — не за да те убия, както предположи, — а да те отведа и те съветвам да не се противиш.

Това леко го вразуми.

— Да ме отведеш? Къде?

— Ще видиш. Искаш ли да се облечеш? Мога да ти дам малко време.

— Не. Не, аз не мога! — Изведнъж се разстрои, започна да търка лице и да се чеше по ръцете.

Опитах се да го окуража.

— Няма да се опитам да ти навредя…

— Ама аз никога не излизам навън. Никога!

— Нямаш избор, синко. А сега, какво ще кажеш за чифт панталони? Долнището на тази пижама изглежда хлабаво, а аз летя бързо.

— Моля те. — Беше отчаян, умоляваше ме. — Аз никога не излизам навън. Не съм излизал от три години. Виж ме. Погледни ме. Виждаш ли?

Погледнах го безизразно.

— Какво? Малко си дундест. Навън има и по-зле изглеждащи, но ходят по улиците, а и можеш да се справиш с проблема достатъчно бързо, ако правиш някакви упражнения вместо да си седиш на задника. Гравирането на книги със заклинания не е живот за подрастващо момче. А и ще ти съсипе зрението.

— Не — кожата ми! И ръцете ми! Погледни ги! Аз съм отвратителен! — Сега вече крещеше, протегна ръце към клюна ми и отметна косата си назад от лицето.

— Съжалявам, не…

— Цветът, естествено! Виж го само! Целият съм така. — И сега вече, след като го спомена, аз определено забелязах серии от вертикални синьо-черни ленти по лицето и ръцете му.

— О, това ли — казах. — Какво за него? Мислех, че си го направил нарочно.

При тези думи Хирнек нададе някакъв глупав, хлипащ смях, от онзи вид, който загатва за прекалено дълго време, прекарано в усамотение. Не му дадох време да отговори.

— Това е черният акробат, нали? — продължих аз. — Е, хората Банджа от Велико Зимбабве го използваха навремето — заедно с други заклинания, — за да направят външния си вид по-привлекателен. Считаше се за много подобаващо преди сватбата младоженецът да е покрит с райета по цялото тяло, а и жените го използваха на по-други места. Само богатите можеха да си го позволят, естествено, понеже заклинателите омагьосваха земята. Както и да е, от тяхна гледна точка ти изглеждаш изключително подходящо. — Замълчах. — Като изключим косата ти, която наистина е доста зле. Но такава е и на господаря ми, а това не го възпира да вилнее навън на дневна светлина. А сега — по средата на всичко това ми се стори, че чух затръшване на врата някъде в къщата, — време е да вървим. Страхувам се, че няма време за панталон; ще трябва да си пробваш късмета с въздушните течения.

Подскочих на бюрото. Внезапно паникьосаното момче се измъкна от мястото си и се отдръпна.

— Не! Остави ме на мира!

— Съжалявам, не може да стане. — Вдигаше прекалено много шум; в стаята долу усещах движение. — Да не ме обвиняваш после — нямам избор.

Гарванът скочи на пода и започна да се променя, издувайки се до застрашителни размери. Момчето изпищя, завъртя се и се хвърли към вратата. Иззад нея в отговор се чу вик; звучеше майчински. Чух как нечии тежки крака забързаха нагоре по стълбите. Якоб Хирнек се хвана за дръжката, но така и не успя да я завърти докрай. Един гигантски златен клюн се спусна към яката на халата му; върху килима се завъртяха стоманени нокти, нарязвайки дъските отдолу. Беше залюлян нагоре и на обратно като безпомощно кутре, клатещо се в челюстите на майка си. Размахаха се могъщи криле, преобърнаха таблите и запратиха камъните към стените. Порив на вятър; момчето беше изстреляно към прозореца. Едно крило от алени пера се издигна да го обгърне; навсякъде се натрошиха стъкла, студеният въздух заблъска тялото му. Той извика, размаха диво крайници и потегли.

Всеки пристигнал при разбитата стена зад нас нямаше да види нищо повече от сянката на една огромна птица, стрелваща се над тревата, и щеше да чуе само далечни писъци, издигащи се към небето.

38

Този следобед Кити мина покрай кафене „Друидите“ три пъти. Първите два пъти не видя никого и нищо интересно, но на третия късметът й проработи. Зад една група крякащи европейски туристи тя разпозна спокойната фигура на господин Хопкинс. Седнал спокойно сам, той разбъркваше еспресото си с лъжичка. Изглеждаше погълнат от тази дейност, разсеяно добавяше бучка след бучка от захарта към тъмната черна смес. Но не докосна и капка.

Кити го наблюдава дълго време от сенките на статуята в центъра на площада. Както винаги лицето на господин Хопкинс изглеждаше любезно и безизразно: Кити откри, че е невъзможно да разбере какво си мисли.

Измяната на родителите й бе оставила Кити по-незащитена отвсякога, без приятели и сама, а втората гладна нощ в избата я бе убедила, че има нужда да говори с единствения съюзник, който имаше някаква надежда да открие. Тя твърдо вярваше, че Ник се беше скрил надълбоко; но господин Хопкинс, винаги на крачка пред останалите от съпротивата, все още можеше да бъде намерен.

И той определено беше тук, чакаше на указаното място; все пак Кити се въздържаше, изпълнена с несигурност.

Вероятно грешката, в резултат на която нападението се беше объркало толкова много, не беше точно у господин Хопкинс. Може би никой от старите документи, които той беше проучил, не споменаваше за слугата на Гладстон. И все пак Кити не можеше да не свърже внимателните му съвети с изхода на събитията в гробницата. Господин Хопкинс ги бе запознал с неизвестния благодетел; той беше помогнал за организирането на цялата схема. Най-малкото стратегията му беше печално недостатъчна; най-лошото — безразсъдно бе поставил всички тях в опасност.

Но след като другите вече ги нямаше и с магьосниците по петите си, на Кити не й оставаха много възможности. Най-накрая тя излезе иззад статуята и прекоси калдъръма към масата на господин Хопкинс.

Без да поздрави, тя дръпна един стол и седна. Господин Хопкинс вдигна глава; бледите му сиви очи я прецениха. Лъжичката му издаде леки стържещи звуци по ръба на чашата, докато бъркаше. Кити го изгледа безизразно. Един сервитьор се приближи бързо; Кити си поръча и го изчака да тръгне. Не каза нищо.

Господин Хопкинс извади лъжичката, изтръска я в ръба на чашата и внимателно я остави на масата.

— Чух новините — рече той рязко. — Търся те от два дни.

Кити се засмя тъжно.

— Не си единственият.

— Нека веднага да ти кажа… — Господин Хопкинс спря при появата на сервитьора, който с претенциозен жест постави пред Кити един млечен шейк и глазирана кифличка и се отдалечи. — Нека веднага да ти кажа колко… ужасно съжалявам. — Той спря; Кити го погледна. — Ако това ще е някакво успокоение, моят… информатор е невероятно разстроен.

— Благодаря — каза Кити. — Не е.

— В информацията, която имахме — и която споделихме открито и напълно с господин Пенифедър, — не се споменаваше за пазител. — Господин Хопкинс продължи невъзмутимо. — Проклятието — да, но нищо повече. Ако знаехме, никога нямаше да допуснем такава схема.

Кити оглеждаше млечния си шейк; не можеше да се довери и да говори. Изведнъж се почувства много зле.

Господин Хопкинс я изгледа за момент.

— А всички останали… — започна той, после спря. — Ти ли си единствената…?

— Мислех — горчиво каза Кити, — че с такава сложна мрежа от информатори като твоята, вече трябва да си разбрал. — Тя въздъхна. — Ник също оцеля.

— Ах? Наистина ли? Браво, добре. И къде е Ник?

— Нямам представа. И не ми пука. Той избяга, докато другите се биеха.

— Ах. Разбирам. — Господин Хопкинс отново се заигра с лъжичката. Кити се взря в скута си. Сега осъзна, че не знаеше какво да го попита, че той е толкова объркан, колкото и тя. Нямаше смисъл: беше напълно сама.

— Естествено, сега това е маловажно — започна господин Хопкинс и нещо в тона му накара Кити рязко да вдигне очи към него. — При степента на трагедията, която се случи, това е маловажно и неуместно, разбира се, но предполагам — при неочакваните опасности, на които сте се натъкнали, и нещастието да загубиш толкова много от прекрасните си другари, — че не си успяла да изнесеш нищо ценно от гробницата?

Това изказване беше толкова не на място и заобиколно, че веднага постигна обратен ефект. Очите на Кити се уголемиха от недоверие; веждите й бавно се спуснаха и тя се намръщи.

— Прав си — каза тя решително. — Неуместно е. — Изяде глазираната кифличка на две хапки и отпи от млечния шейк.

Господин Хопкинс отново започна да бърка кафето си.

— Но в такъв случай нищо ли не е било изнесено? — подпита той. — Не си могла… — Гласът му заглъхна.

Когато Кити седна на масата, тя имаше неопределеното намерение да спомене за жезъла на господин Хопкинс; той, все пак, беше безполезен за нея, а и беше възможно благодетелят, който го искаше за колекцията си, да е готов да даде някакви пари в замяна — парите за оцеляване бяха на първо място в главата й. Тя смяташе, че при дадените обстоятелства господин Хопкинс щеше да приключи нещата почтено; не очакваше да го чуе как я притиска толкова открито за трофеи от набега. Сети се за Ан, как смъртта я следваше неотклонно по петите в мрачната църква, и как се измъчваше за това, че е изпуснала чантата със съкровищата. Устните на Кити се превърнаха в твърда линия.

— Натоварихме се със съдържанието на гробницата — каза тя. — Но не можахме да избягаме. Може би Ник е успял да изнесе нещо; не знам.

Бледите очи на господин Хопкинс я изучаваха.

— Но ти самата — ти не взе нищо?

— Изпуснах чантата си.

— Аха. Естествено. Разбирам.

— В нея беше наметалото, заедно с други неща. Ще трябва да се извиниш най-искрено на твоя информатор; това беше един от предметите, които искаше, нали?

Мъжът направи неясен жест.

— Не помня. Не предполагам, че случайно знаеш какво е станало с жезъла на Гладстон? Мисля, че той определено му беше хвърлил око.

— Предполагам, че е останал там.

— Да… Само дето не беше споменато да е бил намерен в абатството, нито пък някакъв знак да е бил в ръцете на скелета, докато обикаляше из Лондон.

— Тогава Ник го е взел… не знам. Какво значение има? Нали не е ценен? Според теб. — Кити говореше небрежно, но наблюдаваше лицето на другия, докато го казваше. Той поклати глава.

— Не. Изобщо. Информаторът ми ще бъде много разочарован, това е всичко. Толкова му беше легнал на сърце, че щеше да плати щедро, за да го притежава.

— Всички ние сме разочаровани — каза Кити. — А повечето от нас са мъртви. Ще го преживее.

— Да. — Господин Хопкинс почука с пръсти по покривката на масата; явно размишляваше. — Ами — рече той ведро, — ти, Кити? Какви са плановете ти сега? Къде ще отседнеш?

— Ще измисля нещо.

— Искаш ли помощ? Място за нощуване?

— Не, благодаря. Ще е по-добре, ако стоим далеч един от друг. Магьосниците са стигнали до семейството ми; не искам да излагам теб — или информатора ти — на какъвто и да било риск. — Нито пък искаше повече да се свързва с господин Хопкинс. Очевидната му незаинтересованост от смъртта на колегите й я беше стреснала; сега искаше да е колкото се може по-далеч от него. — Всъщност — тя бутна стола си назад, — май е най-добре да тръгвам.

— Загрижеността ти прави чест. Искрено ти желая сполука. Преди да тръгнеш обаче — господин Хопкинс потърка носа си, сякаш се чудеше как да каже нещо трудно, — мисля, че вероятно трябва да чуеш нещо, което научих от един от моите източници. Засяга те доста пряко.

Кити застина докато ставаше.

— Мен ли?

— Опасявам се, че да. Чух това преди малко повече от час. Много е тайно; дори по-голямата част от правителството не знае за него. Един от магьосниците те издирва — името му е Джон Мандрейк, мисля — проучвал е миналото ти. Научил е, че преди няколко години някоя си Катлийн Джоунс се е изправяла в съда, обвинена в нападение.

— Е, и? — Кити запази лицето си спокойно, но сърцето й биеше учестено. — Това беше преди много време.

— Така е. Преглеждайки протоколите от процеса е разбрал, че си извършила непровокирано нападение над старши магьосник, за което си била глобена. Той счита това за едно от първите нападения на съпротивата.

— Нелепо! — Кити избухна яростно. — Това беше нещастен случай! Нямахме представа…

— Освен това — продължи господин Хопкинс, — той знае, че не си извършила това нападение сама.

Кити застина.

— Какво? Той не мисли…

— Господин Мандрейк смята — дали е прав, или не вероятно няма значение — че твоят приятел… Как му беше името? Якоб някой си…

— Хирнек. Якоб Хирнек.

— Точно така. Той смята, че майстор Хирнек също е свързан със съпротивата.

— Това е смешно…!

— Дори и да е така, по някое време тази сутрин той е изпратил демона си да отведе твоя приятел за разпит. О, Боже; предположих, че това може да те разстрои.

На Кити й трябваха няколко секунди да се съвземе. Когато заговори, се запъваше.

— Но аз дори не съм виждала Якоб от години. Той не знае нищо.

— Господин Мандрейк без съмнение ще открие това. Накрая.

Главата на Кити се завъртя. Опита се да събере мислите си.

— Къде са го отвели? В… Тауър ли?

— Надявам се, скъпа моя, че не мислиш да извършиш нещо прибързано — промърмори господин Хопкинс. — Господин Мандрейк се счита за един от най-силните млади магьосници. Талантливо момче; един от фаворитите на министър-председателя. Няма да е добре…

Кити се насили да не извика. Във всеки един момент Якоб можеше да е измъчван; можеше да го обграждат демони, по-лоши и от скелета, да го бодат с хищническите си нокти… А той беше напълно невинен; изобщо нямаше нищо общо с нея. Каква глупачка беше! Безразсъдните й действия през последните няколко години бяха застрашили някого, за когото навремето би дала живота си.

— Аз бих се опитал да забравя младия Хирнек — казваше господин Хопкинс. — Не можеш да направиш нищо…

— Моля — каза тя. — В Тауър ли е?

— Всъщност, не е. Това би бил нормалният ход на нещата. Но аз си мисля, че Мандрейк се опитва да свърши нещата тихомълком и сам; да спечели точка пред съперниците в правителството. Отвлякъл е приятеля ти тайно и го е отвел в сигурна квартира за разпит. Едва ли е много строго охранявана. Но ще има демони…

— Срещала съм Мандрейк. — Прекъсна го буйно Кити. Сега вече се навеждаше тревожно напред, бутна чашата си с млечния шейк, която се наклони встрани и разля течност по покривката. — Срещнах го, предизвиках го и си тръгнах, без да погледна назад. Ако това момче нарани Якоб — каза тя, — ако го нарани по какъвто и да е начин, повярвайте ми, господин Хопкинс, ще го убия със собствените си ръце. Него и всеки демон, който ми се изпречи на пътя.

Господин Хопкинс вдигна длани от масата и ги спусна. Беше жест, който можеше да означава всичко.

— За пореден път — каза Кити. — Знаете ли къде е тази сигурна квартира?

Бледите сиви очи я изгледаха за кратко, после примигнаха.

— Да — каза той невъзмутимо. — Аз наистина знам адреса. Мога да ти го дам.

39

Кити никога не беше влизала в тайния склад на господин Пенифедър, но знаеше как да отвори механизма на вратата. Тя стъпи върху металната ръчка, скрита сред отпадъците по пода на избата, и едновременно с това притисна тухлите над купчината дърва. Тухлите се отместиха навътре с бавно и тежко извъртане; внезапно замириса на химикали и в стената се отвори процеп.

Кити се промъкна през него и изчака вратата да се затвори след нея.

Пълен мрак. Кити стоеше замръзнала. После протегна ръце и колебливо опипа във всички посоки, търсейки някакъв ключ. Първоначално, за най-голям неин ужас, се натъкна на нещо студено и космато; докато отдръпваше ръката си, другата се сви около едно висящо въженце.

Дръпна го: щракване, жужене, включи се мека жълта светлина.

На Кити бързо й олекна, като видя, че косматият предмет представлява качулката на старо палто, увиснало на една закачалка. До него подрънкваха три ученически чанти. Кити подбра най-голямата, метна ремъка през глава и огледа останалата част от стаята.

Представляваше малка зала, опасана с груби дървени рафтове от пода до тавана. Тук бяха остатъците от колекцията на господин Пенифедър: магическите артефакти, които Кити и останалите от групата бяха успели да откраднат през годините. Много от предметите вече бяха изнесени за нападението в абатството, но оставаха още много неща. Един до друг стояха спретнати редове с експлозивни топки и моулърски стъкла, имаше една или две първични сфери, пламък, сребърни звезди за хвърляне и други лесни за боравене оръжия. Блестяха ярко на светлината: явно господин Пенифедър ги бе поддържал излъскани. Кити си го представи как слиза сам в избата и алчно се наслаждава на колекцията си. Поради някаква причина тази мисъл я разстрои. Зае се с работата, опаковайки колкото се може повече неща в чантата си.

След това стигна до стелаж с малки и големи ками и други ножове. Вероятно някои от тях бяха омагьосани; други просто бяха много остри. Тя подбра два броя, бутвайки едното сребърно острие в тайно отделение на дясната си обувка, а другото постави в колана. Като се изправи, якето й падна над него и го скри от поглед. На друг рафт имаше няколко прашни стъклени бутилки с разнообразни размери, повечето пълни с безцветна течност. Те бяха взети от къщите на магьосници, но предназначението им оставаше неизвестно. Кити ги погледна, после продължи нататък.

Последната етажерка бе пълна от горе до долу с предмети, чиято употреба господин Пенифедър не бе открил: скъпоценности, украшения, наметала и облекла, няколко картини от Централна Европа, азиатски вехтории, ярко оцветени раковини и камъни със странни завъртулки и шарки. Във всеки един от тези предмети Стенли и Гладис бяха забелязали някаква магическа аура, но съпротивата не бе успяла да ги задейства. В тези случаи господин Пенифедър просто ги беше складирал настрана.

Кити възнамеряваше да подмине тези рафтове, но на връщане към тайната врата, тя забеляза малък, матов диск, полускрит отзад и целия покрит с паяжини.

Гадателското стъкло на Мандрейк.

Без изобщо да е наясно защо го прави, тя взе диска и го пусна, както беше с паяжините, във вътрешния джоб на якето си. После се обърна към вратата, която от тази страна си беше с обикновена дръжка. Дръпна я, отвори я и пристъпи в избата.

Жезълът лежеше на пода, където го бе захвърлила онази сутрин. Някакъв внезапен импулс накара Кити да го вдигне и да го отнесе обратно в тайната стая. Въпреки че беше безполезен, приятелите й бяха умрели при вземането му; най-малкото, което можеше да направи, бе да го прибере на сигурно място. Пусна го в един ъгъл, хвърли последен поглед в склада на съпротивата и щракна лампата. Вратата изскърца жално и се затвори зад нея, докато тя прекосяваше избата към стълбите.

Квартирата, където държаха Якоб, се намираше в една безлюдна част на Източен Лондон, на половин миля северно от Темза. Кити познаваше околността сравнително добре: беше район със складове и пустеещи земи, много от тях останали от въздушните бомбардировки през Великата война. Съпротивата го бе счела за полезен за операции район: бяха нападнали няколко от складовете и бяха използвали някои от запуснатите сгради като временни скривалища. Присъствието на магьосниците тук беше сравнително малко, особено след мръкване. Съвсем малко наблюдателни сфери минаваха оттук и обикновено те можеха да бъдат избегнати. Без съмнение точно поради тази уединеност го беше избрал и магьосникът Мандрейк: искаше да проведе разпита си необезпокояван.

Планът на Кити се състоеше от две точки. Ако можеше, щеше да измъкне Якоб от къщата, използвайки оръжията си и естествената си устойчивост към магия, за да задържи Мандрейк и демоните настрана. После щеше да се опита да го закара до доковете, а оттам щяха да се насочат към континента. За момента оставането в Лондон бе неприемливо. Ако спасяването и бягството се окажеха невъзможни, другата възможност беше не толкова приятна: възнамеряваше да се предаде, при условие че Якоб бъде освободен. Естествените последици от това бяха ясни, но Кити не се колебаеше. Прекалено дълго време бе живяла като враг на магьосниците, за да се притеснява от последствията точно сега.

Придържайки се към задните улички, Кити бавно се насочи през Източен Лондон. В девет часа от кулите на града прозвучаха познатите виещи сирени: след нападението над абатството преди две нощи беше обявен полицейски час. Хората отминаваха покрай нея от двете страни на улицата, навели глави, забързани към къщи. Кити не им обръщаше внимание; беше нарушила повече полицейски часове, отколкото можеше да си спомни. Но дори и при това положение, тя седна на една пейка за около половин час и изчака тълпата да се разсее. Най-добре беше да няма свидетели, когато се приближеше до целта си.

Господин Хопкинс не я бе попитал какво планира да прави, а и тя не му беше казала. Освен адреса тя не поиска нищо друго от него. Коравосърдечното му безразличие в кафенето я бе ужасило. Отсега нататък щеше да разчита само на себе си и на никой друг.

Стана десет и малко; луната осветяваше града — беше пълнолуние. Придвижвайки се внимателно, обута с гуменки, с тежката чанта на гръб, Кити прибягваше по опустелите улици. След двайсет минути пристигна на мястото: къса задънена улица, без изход, с малки работилници от двете страни. Притисната плътно в сянката на един ъгъл, тя огледа пространството напред.

Уличката беше тясна, осветена само от две лампи, едната на няколко метра от ъгъла на Кити, другата — далеч, близо до края на пътя. Те, заедно с бялата лунна светлина отгоре, осветяваха сградите съвсем слабо.

Работилниците като цяло бяха ниски, на един или два етажа. Някои бяха обковани с дъски, вратите и прозорците на други бяха хлътнали, зееха черни и отворени. Кити стоя и ги гледа продължително, вдишвайки спокойствието на нощта. Основното й правило беше никога да не преминава през открити и непознати места на тъмно. Но не можеше нито да чуе, нито да види нищо по-нататък. Всичко беше много тихо.

В края на пътя, след втората лампа, имаше триетажна сграда, малко по-висока от останалите. Приземният й етаж вероятно някога е бил нещо като автосервиз: широк вход, който сега бе лошо покрит с мрежа, осигуряваше преминаването на превозните средства. Над него големите празни прозорци показваха, че там е имало офиси или частни жилища. Всички тези прозорци бяха тъмни и празни — с изключение на един, където светеше приглушена светлина.

Кити не знаеше коя от сградите беше квартирата на Мандрейк, но единственият осветен прозорец на цялата улица веднага привлече вниманието й. Известно време не отдели очи от него, но не можа да види нищо, освен може би някаква спусната завеса или чаршаф. Беше прекалено далече, за да вижда ясно.

Нощта бе студена; Кити подсмръкна и си изтри носа с ръкав. Сърцето й биеше болезнено в гърдите, но тя пренебрегна протестите му. Беше време да действа.

Пресече до тротоара срещу първата улична лампа и се прокрадна напред; едната си ръка придържаше към стената, другата спокойно лежеше върху чантата. Очите й не спираха да се въртят: оглеждаше пътя, тихите сгради, тъмните прозорци отгоре, прозореца със завесата отпред. На всеки няколко крачки спираше и се ослушваше, но градът бе тих, вглъбен в себе си; тя продължи напред.

Сега Кити стигна срещу един от зеещите входове; не отдели очи от него докато отминаваше. Кожата на врата й настръхна. Но нищо не помръдна.

Вече беше достатъчно близо, за да види, че осветеният прозорец е покрит с дълъг, мръсен чаршаф. Очевидно не беше много плътен, защото успя да различи зад него една бавно минаваща сянка. Мозъкът й безуспешно се бореше да различи образа; бе на човек, това можеше да се каже със сигурност, но нищо повече.

Пропълзя малко по-нататък по улицата. Непосредствено от лявата й страна имаше разбита входна врата. Вътрешността беше непрогледна черна бездна. Още веднъж косъмчетата на врата й настръхнаха, докато се прокрадваше покрай него; още веднъж не отдели очи от него; още веднъж не видя нищо, което да я разтревожи. Носът й наистина улови неясен аромат, от безстопанствената къща се носеше животинска миризма. Вероятно котки; или някой от помиярите, които се въдеха в изоставените райони на големия град. Кити продължи напред.

Изравни се с втората улична лампа и на нейната светлина огледа внимателно сградата в края на пътя. Точно на ръба на отвора на автосервиза, преди мрежата, в страничната стена тя забеляза тясна вратичка. От това разстояние изглеждаше леко открехната.

Прекалено хубаво, за да е истина? Вероятно. С годините Кити се бе научила да се отнася към всичко, което изглеждаше толкова лесно, с изключителна предпазливост. Щеше да разузнае целия район, преди накрая да се насочи към тази невероятно подканваща врата.

Отново тръгна и през следващите пет секунди видя две неща.

Първото беше горе на осветения прозорец. За един изключително кратък миг сянката отново мина зад чаршафа и този път профилът бе ясен. Сърцето й подскочи; вече знаеше със сигурност. Якоб беше там.

Второто бе на нивото на улицата, малко по-напред, на отсрещната страна на пътя. Тук уличната лампа образуваше груб кръг от светлина, простиращ се по улицата и по стената на сградата отзад. На тази стена имаше тесен прозорец, а по-нататък, до една отворена врата, Кити чак сега забеляза, промъквайки се по-наблизо, че светлината, влизаща през прозореца, се вижда през вратата и осветява диагонално пода вътре. Тя забеляза също — и това я накара да спре незабавно — ясно очертан по ръба на това парче светлина човешки силует.

Очевидно стоеше притиснат плътно до стената от вътрешната страна на сградата, точно до прозореца, защото се забелязваха само скулите и носът на силуета. Бяха доста забележителни черти — може би стърчаха повече, отколкото собственикът им би позволил, съвсем леко се подаваха на светлината. Като изключим това, той се справяше доста добре с чакането.

Едва дишайки, Кити се отдръпна към стената. И сега със страшна тежест осъзна: вече бе отминала два входа — и двата бяха разбити, — а имаше и още поне два до края на уличката. Най-вероятно във всеки се криеше по един човек. Веднъж стигнала до края на уличката, капанът щеше да се задейства.

Но чий капан? На Мандрейк ли? Или — беше една нова и ужасяваща мисъл — на господин Хопкинс?

Кити яростно стисна зъби. Ако продължеше напред, щеше да бъде обградена; ако се оттеглеше, оставяше Якоб на съдбата, подготвена му от магьосниците. Първият вариант може и да беше самоубийствен, но вторият не можеше да бъде допуснат на никаква цена.

Тя намести ремъка на чантата, така че да виси по-свободно от рамото й и я отвори. Хвана най-близкото оръжие — пламък — и се прокрадна напред, без да отделя очи от силуета на вратата.

Той не помръдваше. Кити се придържаше близо до стената.

От някакво скрито място, точно пред нея, пристъпи мъж.

Тъмносивата му униформа се сливаше идеално с нощта: дори напълно излязъл, високата му обемиста форма изглеждаше само наполовина там, един дух, изскочил от сенките. Но гласът му, рязък и дълбок, беше достатъчно истински.

— Това е нощната полиция. Ти си арестувана. Постави чантата си на земята и се обърни с лице към стената.

Кити не отвърна. Бавно се отдръпна, движейки се под ъгъл към средата на пътя, далеч от отворените входове зад нея. Пламъкът лежеше в ръката й.

Полицаят не се опита да я последва.

— Това е последният ти шанс. Спри на място и остави оръжията си долу. Ако не, ще бъдеш унищожена.

Кити отстъпи още. После: движение вдясно — силуетът на вратата. С крайчеца на окото си го видя как си сменя позицията. Наведе се напред и с това чертите му се промениха. Стърчащият нос започна да се удължава до тревожни размери; брадичката се изви и го последва; огромното чело се смали; от черепа се издигнаха остри уши, извити и мърдащи. За секунда Кити мерна върха на черна муцуна в осветения прозорец, после се скри в пода.

Силуетът бе изчезнал от вратата. От стаята се чу сумтене и звуци от разкъсване на плат.

Кити оголи зъби, обърна поглед обратно към полицая на пътя. Той също се променяше; раменете му се накланяха надолу и напред, дрехите му капеха от дългата сива четина, изникваща по протежението на гръбнака му. Жълтите му очи проблясваха в мрака; зъбите изтракаха ядосано и главата се скри в сенките.

За Кити това бе достатъчно; тя се обърна и побягна.

Нещо с четири крака бързаше в края на улицата, в тъмнината зад светлината на лампата. Видя горящите му очи и преглъщайки слюнката си, усети вонята му.

Несигурно спря за момент. От един вход от дясната й страна се прокрадна друга ниска, тъмна форма. Забеляза я, изтрака със зъби и се стрелна към нея.

Кити хвърли пламъка.

Той падна на тротоара, между предните лапи на съществото, разтвори се с пращене и изригна. Скимтене, един много човешки писък; вълкът се отдръпна, предните му лапи се размахаха като ръцете на боксьор към пламналия въздух, падна назад, изви се и се оттегли. Кити вече държеше сфера — не знаеше каква точно, — но беше в ръката й. Изтича към най-близкия затворен прозорец на нивото на улицата и метна сферата към него. Въздухът избухна, почти събаряйки я; стъклото се пръсна, по улицата нападаха тухли. Кити скочи през новоотворената дупка, удряйки ръката си в едно назъбено стъкло. Приземи се на крака в стаята вътре. Отвън се чуваше ръмжене и стържене на нокти по паважа.

В тъмнината пред Кити, в иначе голата стая, се виждаха стъпала, водещи нагоре. Втурна се към тях, притискайки ранената си ръка към якето, за да притъпи болката от прясното порязване.

На първото стъпало спря и се обърна с лице към прозореца.

През отвора скочи вълк с разтворена паст. Сферата го удари по средата на муцуната. В стаята плисна вода, събори Кити на пода и за момент я заслепи. Когато успя да отвори очи, около краката й се оттичаше водната вълна, изпълвайки въздуха с плискащи и всмукващи звуци. Вълкът го нямаше.

Кити се хвърли нагоре по стълбите.

В горната стая имаше няколко отворени прозореца: подът бе застлан със сребриста лунна светлина. Нещо долу на улицата нададе вой. Кити незабавно се огледа за изходи, не видя такива и ядосано изруга. И още по-зле — не можеше да подсигури гърба си: стъпалата излизаха направо на втория етаж — нямаше междинна врата или нещо друго, което да препречи пътя. Отдолу долетяха звуците на нещо тежко, което разплискваше плитката вода.

Кити се отдръпна от отвора и отиде до най-близкия прозорец. Бе стар и изгнил, дървото около стъклото висеше разместено. Кити го ритна с обувка. Дърво и стъкло се посипаха в пространството навън. Още преди да се пръснат на пътя долу тя вече се намираше на отвора, лунната светлина се разля по лицето й. Проточи врат напред и се огледа за дръжка.

На пътя долу една тъмна фигура се въртеше и тракаше със зъби. Тежките крака мачкаха парчетата стъкло. Усети, че я гледа, надявайки се да падне.

Нещо изскочи от стълбите с такава чудовищна сила, че почти налетя на отсрещната страна. Кити забеляза груба издатина на около фут над прозореца. Хвърли една сфера в стаята, протегна се и замахна нагоре. Обувките й задраскаха перваза на прозореца, мускулите изпукаха. През цялото време усещаше щипещата болка от разреза на дланта си.

Под нея се чу експлозия. От прозореца под размаханите й обувки изригнаха жълто-зелени огнени езици и за момент пътят бе осветен сякаш от бледо слънце.

Магическата светлина угасна. Кити висеше на стената, търсейки друго място да се хване. Забеляза едно, пробва го, реши, че е здраво. Започна да се катери. Малко нагоре имаше парапет; зад него, вероятно, се намираше плосък покрив: това й беше целта.

Липсата на сън и храна бяха изцедили енергията й; сякаш ръцете и краката й бяха пълни с вода. След няколко минути спря да си поеме въздух.

Под нея се чу дращене и стържене; лигавене, странно близо. Внимателно, впивайки пръсти в меките тухли, Кити погледна през рамо, надолу по протежение на тялото си, към далечния осветен от луната път. По средата между нея и паважа се виждаше бързо изкачваща се фигура. Вълчият облик бе заменен за целите на катеренето: лапите се бяха превърнали в дълги пръсти с нокти; предните крака на животното отново бяха добили човешки лакти, около костите отново имаше мускули, напрегнати от катеренето. Но лицето бе непроменено: отворена паст, блестящи на сребристата светлина зъби, изплезен на една страна, разпенен език. Жълтите очи я гледаха.

От гледката Кити без малко да се изпусне и да падне надолу в празното пространство. Вместо това, тя се притисна плътно към тухлите, прехвърли тежестта си на едната ръка и пъхна другата в чантата. Хвана първото нещо, което намери — някаква сфера, — и прицелвайки се бързо, я пусна към преследвача си.

Проблясвайки при въртенето, сферата мина на сантиметри от сиво-кафявия гръб; миг по-късно се удари в паважа, произвеждайки огнени езици.

Вълкът изгъргори дълбоко. Продължаваше да я преследва.

Кити прехапа устни и отново се хвърли да се катери. Пренебрегвайки протестите на тялото си, се заизкачва трескаво нагоре. Страхуваше се, че всеки момент хищническите нокти ще обхванат крака й. Чуваше дращенето на звяра по петите си.

Парапетът… С вик се набра на него, препъна се и падна. Чантата бе притисната под нея; не можеше да стигне до оръжията си.

Изви се по гръб. В същия този момент вълчата глава бавно се издигна над ръба на парапета, душейки жадно следата от кръв от ръката й. Жълтите му очи се вдигнаха и погледнаха право в нейните.

Пръстите на Кити се заровиха в обувката; измъкна ножа. С мъка се изправи на крака.

С внезапен, плавен отскок вълкът се стрелна над ръба на парапета и падна на покрива. Клекна на четири крака с приведена глава и напрегнати мускули. Изгледа Кити с крайчеца на очите си, преценявайки силата й, чудейки се дали да скочи. Кити размаха предупредително камата напред-назад.

— Виждаш ли това? — задъхваше се тя. — Сребро е, да знаеш.

Вълкът я изгледа косо. Предните му крака бавно се издигнаха, прегърбеният врат се удължи и изправи. Сега стоеше на задните си крака като човек, извисяващ се над нея и се поклащаше напред-назад, готов да нападне.

Свободната ръка на Кити се зарови в чантата за друга сфера. Знаеше, че няма много време преди…

Вълкът скочи, ноктите замахнаха, главата бе издадена напред. Кити се наведе, извъртя се и се хвърли нагоре с ножа. Вълкът издаде странно писклив звук, протегна лапа и болезнено удари Кити по рамото. Ноктите се врязаха в каишката на чантата; тя падна. Кити отново мушна. Вълкът отскочи назад извън обхвата й. Кити също отстъпи назад. Рамото й болезнено пулсираше от раната. Вълкът притискаше една малка рана от едната си страна. Тъжно поклати глава към нея. Изглеждаше само леко затруднен. Няколко секунди обикаляха в кръг един срещу друг, осветени от сребърната луна. Кити вече едва имаше сили да вдигне ножа.

Вълкът вдигна крак и с ноктите придърпа чантата по покрива към себе си, далеч от Кити. Нададе приглушен, гъргорещ смях.

Зад нея се чу лек шум. Кити бързо обърна глава. На другия край на плоския покрив плочките се издигаха диагонално и образуваха ниско било. На него стояха два вълка; докато ги гледаше, те бързо започнаха да слизат.

Кити измъкна втория нож от колана си, но лявата й ръка бе отслабнала заради раната в рамото; пръстите й едва успяваха да задържат дръжката. За момент се зачуди дали не трябва да се хвърли от ръба на покрива — бързата смърт може би беше за предпочитане пред ноктите на вълците.

Но това беше изход за страхливци. Тя щеше да нанесе щети преди края. Към нея се приближаваха три вълка — двата на четири крака, единият ходеше като човек. Кити отмести косата назад от очите си и вдигна ножовете за последен път.

40

— Колко скучна вечер — каза джинът. — Нищо няма да се случи.

Натаниел спря да обикаля стаята.

— Разбира се, че ще се случи. Мълчи. Ако ти искам мнението, ще те попитам. — Знаеше, че в гласа му няма увереност. Погледна часовника си за малко увереност. — Все още е рано.

— Да бе, да. Виждам, че си адски уверен. Вече изрови малка бразда на пода. А се обзалагам, че си и невероятно гладен, понеже забрави да вземеш провизии.

— Няма да имам нужда от тях. Тя скоро ще се появи. А сега млъкни.

От мястото си върху един стар гардероб, джинът, който отново беше във формата на младо египетско момче, протегна ръце над главата си и широко се прозина.

— Всички велики планове си имат своите недостатъци — рече той. — Всички си имат своите пропуски, от които се провалят тотално. Такава е човешката природа: родени сте несъвършени. Момичето няма да дойде; само ще чакаш; не си донесъл никаква храна; затова ти и пленникът ти ще умрете от глад.

Натаниел се намръщи.

— Не се тревожи за него. Той е добре.

— Всъщност, аз съм доста гладен. — Якоб Хирнек седеше на стар стол в единия ъгъл на стаята. Под стария армейски шинел, който джинът бе открил в една от таванските стаи на квартирата, носеше само пижама и свръхголеми чорапи. — Изобщо не съм закусвал — добави той, поклащайки се механично напред-назад на разнебитения стол. — Малко хапване би ми дошло добре.

— Ето на, виждаш ли — каза джинът. — Той е гладен.

— Не е. И ако знае кое е добре за него, той също ще си трае. — Натаниел отново закрачи, оглеждайки пленника. Хирнек явно бе преодолял страха от полета и параноята относно лицето му също се бе поуспокоила, тъй като веднага го бяха затворили в празната къща, без някой друг да го види. Самото пленничество явно не го притесняваше много, което леко обърка Натаниел; но все пак Хирнек бе в един наложен от самия него затвор в продължение на години.

Погледът на магьосника се отклони към прозореца, скрит зад покривалото от чаршаф. Потисна желанието си да отиде и да надзърне в нощта. Търпение. Момичето щеше да дойде; за всичко се искаше време.

— Какво ще кажеш да поиграем? — ухили му се момчето от гардероба. — Мога да намеря топка и обръч за стената и да ви науча на ацтекска игра на топка. Много е забавна. Трябва да използваш коленете и лактите, за да вкараш топката в обръча. Това е единственото правило. О, а загубилите се принасят в жертва. Много съм добър на нея, както ще разберете.

Натаниел изморено махна с ръка.

— Не.

— Тогава на гатанки?

Натаниел издиша шумно през носа. Беше доста трудно да остане спокоен при дрънканиците на джина. Залозите бяха високи, а дори не смееше да си помисли за последствията при провал.

Рано тази сутрин господин Мейкпийс го бе посетил тайно и му бе донесъл новини. Контактът му от подземния свят смяташе, че може да стигне до бегълката Кити Джоунс и би било възможно да я изкуши да излезе от скривалището си, ако можеше да се открие подходящ стимул. Бързият и находчив ум на Натаниел веднага се бе обърнал към приятеля й от детинство Якоб Хирнек, който бе споменат в протоколите от процеса и към когото Кити се бе показала лоялна. От това, което Натаниел беше видял — тук той внимателно опипа пурпурното натъртване на бузата си, — момичето нямаше да се уплаши да дойде на помощ на Хирнек, ако е застрашен.

Останалото беше лесно. Задържането на Хирнек бе извършено светкавично, а Мейкпийс беше казал на контакта си. Натаниел трябваше само да чака.

— Пст. — Той вдигна поглед. Джинът го викаше с ръка, като постоянно кимаше и намигаше с невероятна тайнственост.

— Какво?

— Ела тук за секунда. По-близо, да не се чува. — Той кимна към Хирнек, който се клатушкаше напред-назад на стола си малко по-встрани.

С въздишка, Натаниел се приближи.

— Е?

Джинът наведе глава от края на гардероба.

— Мислех си — прошепна — какво ще ти се случи, когато безценната ти госпожица Уитуел разбере за това? Защото тя не знае, че си отвлякъл момчето, нали? Не разбирам каква игра играеш. Обикновено си толкова примерно малко момченце, истинско послушно галено кученце.

Язвителната забележка оказа ефект. Натаниел се озъби.

— Това е минало — извика той. — Тя няма да разбере, докато жезълът и момичето не бъдат заключени на сигурно място. После ще трябва да ръкопляска с всички останали. Ще съм прекалено близо до Девъро, за да може който и да е от тях да направи нещо друго освен да аплодира.

Момчето се нагласи и седна ловко с кръстосани крака по начин, наподобяващ египетски писар.

— Не правиш това сам — каза то. — Някой ти е помогнал да нагласиш всичко. Някой, който знае как да намери момичето и да й каже, че сме тук. Ти не знаеш къде е, иначе досега вече да си я хванал сам.

— Имам си своите контакти.

— Контакти, които очевидно знаят прекалено много за съпротивата. Най-добре е да внимаваш, Нат. Подобни неща могат да се развият и по двата начина. Онзи космат полицейски началник би дал мило и драго да те свърже някак си с тези предатели. Ако знаеше, че сключваш сделки с тях…

— Не сключвам сделки!

— О! Викаш. Обезпокоен си.

— Не съм. Просто ти казвам. Опитвам се да я заловя, нали? Просто искам да го направя по моя си начин.

— Чудесно, но кой е контактът ти? Откъде той или тя знае толкова много за момичето? Този въпрос трябва да си зададеш.

— Това не е важно. И не искам повече да говоря за това. — Натаниел му обърна гръб. Естествено, джинът беше прав: лекотата, с която Мейкпийс се ровеше из подземния свят, беше обезпокоителна. Но театърът беше професия с лоша слава; на Мейкпийс му бе писано да познава всякакви странни обикновени — актьори, танцьори, писатели, — а те бяха само едно ниво над престъпниците. Понеже беше неспокоен с новия си съюз, сега Натаниел бе доста щастлив да извлече изгодите от него, при условие че всичко вървеше добре. Но положението щеше да стане напечено, ако Дювал или Уитуел откриеха, че е действал зад гърба им. Това беше основният риск, който поемаше. И двамата бяха поискали да ги информира за дейността си; беше излъгал и двамата. Тази мисъл го накара да изтръпне.

Якоб Хирнек жално вдигна ръка.

— Извинете, сър?

— Какво?

— Моля ви, господин Мандрейк, стана ми малко студено.

— Ами, тогава стани и се разходи наоколо. Само дръж тези глупави чорапи далеч от погледа ми.

Увивайки шинела плътно около себе си, Хирнек започна да се влачи из стаята. Цветните му раирани чорапи надничаха нелепо изпод пижамата.

— Трудно е да се повярва, че някой би рискувал живота си за този екземпляр — отбеляза джинът. — Ако му бях майка, не бих го и погледнала.

— Не си я срещал тази Кити — каза Натаниел. — Ще дойде за него.

— Няма. — Сега Хирнек стоеше край прозореца; бе дочул последните реплики. — Бяхме близки навремето, но вече не. Не съм я виждал от години.

— И все пак — каза Натаниел. — Тя ще дойде.

— Не и след като… лицето ми бе съсипано — продължи момчето. Гласът му трепереше от самосъжаление.

— О, я стига! — Напрегнатостта на Натаниел избухна в раздразнение. — Лицето ти си е добре! Можеш да говориш, нали? Можеш ли да виждаш? Да чуваш? Ами, тогава стига си се оплаквал. Виждал съм далеч по-лоши случаи.

— Това му казах и аз. — Джинът се изправи небрежно и скочи от гардероба, без да предизвика никакъв шум. — Прекалено е разстроен от това. Виж само собственото си лице — и то е за цял живот, но ти не се страхуваш да парадираш с него пред света. Не, и при двама ви косата е истинският ви проблем. Виждал съм по-добра прическа дори на задника на борсук. Само ми дайте пет минути и чифт ножици за овце…

Натаниел извъртя очи и се опита да наложи някакъв авторитет. Сграбчи Хирнек за яката и го завъртя.

— Обратно на стола си — изръмжа. — Сядай. А що се отнася до теб — обърна се той към джина, — човекът на моя контакт трябва да е дал този адрес на момичето преди няколко часа. Сега вече е тръгнала насам, почти сигурно с жезъла, тъй като това е най-силното й оръжие. Като стъпи на стълбището долу, ще се задейства една сензорна сфера и ще изпрати сигнал тук горе. Ти ще я обезоръжиш, когато влезе през вратата, ще ми дадеш жезъла и ще й попречиш да избяга. Разбра ли?

— Ясно като бял ден, шефе. Казваш ми го за четвърти или пети път.

— Просто не забравяй. Вземи жезъла. Това е най-важното.

— Не го ли знам? Аз присъствах при падането на Прага, нали знаеш?

Натаниел изсумтя и отново закрачи. В същия момент от улицата навън долетя звук. Той се обърна към джина с широко отворени очи.

— Какво беше това?

— Глас. Мъжки.

— Чу ли какво… Ето го отново!

Джинът посочи прозореца.

— Искаш ли да погледна?

— Гледай да не те видят.

Египтянчето се промъкна до прозореца. Един бръмбар скарабей пропълзя зад чаршафа. Някъде зад стъклото проблесна ярка светлина. Натаниел подскочи от единия си крак на другия.

— Е?

— Мисля, че твоето момиче пристигна. — Гласът на джина звучеше тих и далечен. — Защо не надзърнеш?

Натаниел изтръгна чаршафа настрана и погледна точно навреме, за да види как по средата на пътя нагоре изригна малка огнена колона. После отново угасна. По запустялата улица сега тичаха множество фигури — някои на два крака, други на четири, а трети, които очевидно не бяха взели решение по въпроса, вървяха тромаво, но решително под ярката луна. Чуваше се тракане на зъби и вой. Натаниел почувства как кръвта се отдръпна от лицето му.

— О, по дяволите — каза той. — Нощната полиция.

Още един малък взрив; стаята леко се разтресе.

Една лека и подвижна фигура на два крака притича по пътя и скочи през току-що взривената дупка в стената на сградата. Преследваше я вълк, но той беше погълнат от друга експлозия.

Бръмбарът скарабей подсвирна одобрително.

— Добра употреба на първична сфера. Твоето момиче е добро. И все пак едва ли ще избяга от целия батальон.

— Колко са?

— Дузина, може би повече. Гледай, придвижват се по покривите.

— Мисля, че ще я хванат…

— О, да — и ще я изядат. Вече са ядосани. Кръвта им ври.

— Добре… — Натаниел се отдръпна от прозореца. Беше взел решение. — Бартимеус — каза той, — върви и я вземи. Не можем да рискуваме да я убият.

Скарабеят изцвърча погнусено.

— Още една чудесна задача. Прекрасно. Този път сигурен ли си? Вървиш направо срещу властта на онзи началник на полицията.

— С малко късмет, той няма да знае, че съм аз. Заведи я в… — Умът на Натаниел препускаше; щракна с пръсти. — Онази стара библиотека — нали знаеш, онази, в която се подслонихме, когато ни гонеха демоните на Лавлейс. Аз ще взема затворника и ще се срещнем там по-късно. Всички ние трябва да се махаме оттук.

— Тук съм съгласен с теб. Много добре. Отдръпнете се. — Бръмбарът изприпка назад по перваза на прозореца, по-далеч от прозореца, вдигна се на задните си крака и размаха антени към стъклото. Ярка светлина, струя топлина; в средата на прозореца се разтопи наклонена дупка. Бръмбарът разтвори крила и избръмча навън в нощта.

Натаниел се завъртя в стаята, точно навреме, за да посрещне замаха със стола към едната страна на лицето му.

Падна тромаво на пода, полузамаян. Едното му въртящо се око видя под ъгъл как Якоб Хирнек захвърли стола настрана и забърза към вратата. Натаниел избърбори заповед на арамейски; едно малко дяволче се материализира до рамото му и пусна светкавица към задните части на пижамата на Хирнек. Последва звук от бързо прогаряне и пронизително скимтене. Като си свърши работата, дяволчето се изпари. Хирнек спря за момент, хвана се за задника, после продължи, препъвайки се към вратата.

Натаниел вече се бе изправил на крака; хвърли се напред, наведен в непохватна борба; протегнатата му ръка сграбчи един чорап и го дръпна настрана. Хирнек падна; Натаниел се издърпа върху него и започна да го удря с длани по главата. Хирнек отвърна по подобен начин. Известно време се търкаляха из стаята.

— Какъв безобразен спектакъл.

Натаниел замръзна, докато дърпаше косата на Хирнек. Той вдигна поглед от легнало положение.

Джейн Фарар стоеше на прага на вратата, от двете й страни стояха двама едри служители на нощната полиция. Носеше спретнатата униформа и островърхата шапка на Сивите, а очите й бяха очевидно надменни. Един от офицерите до нея нададе дълбок гърлен звук.

Натаниел се порови в мозъка си за логично обяснение, но не можа да намери такова. Джейн Фарар тъжно поклати глава.

— Как само падат могъщите, господин Мандрейк — рече тя. — Измъкнете се, ако можете, от този полуоблечен обикновен. Арестуван сте за държавна измяна.

41

Върколаци на улицата, Натаниел вътре. Кое бихте избрали вие? Истината е, че бях доволен да се измъкна и да се поразтъпча малко.

Поведението му ме тревожеше все повече и повече. През годините от първата ни среща насам, без съмнение под внимателното напътстване на Уитуел, той се бе превърнал в досаден малък звяр, който внимателно се подчиняваше на заповедите и винаги придържаше едното си око към повишението. Сега той съзнателно се поставяше в опасност, действаше подмолно и по този начин рискуваше много. Тази идея не беше негова собствена. Някой го подтикваше; някой му дърпаше конците. Изглеждал ми е по много начини, този Натаниел, повечето от тях неописуеми, но никога досега не ми беше заприличвал толкова много на марионетка.

И вече всичко се беше объркало.

Сцената долу представляваше хаос. Тук-там по улицата, сред купчините натрошени тухли и стъкло лежаха ранени създания. Гърчеха се, ръмжаха, притискаха хълбоци и контурите им се променяха при всеки спазъм. Мъж, вълк, мъж, вълк… Това е проблемът с ликантропията91: толкова трудно се контролира. Болката и силните емоции карат тялото да се променя92.

Момичето бе свалило около пет, реших аз, без да включваме онзи, който бе разкъсан на парчета от първичната сфера. Но още няколко крачеха бездейно по пътя, а други, демонстрирайки малко повече интелигентност, се бяха заели да се катерят по улуците или търсеха пожарни изходи, по които да се качат.

Бяха останали девет или десет живи. Твърде много за който и да е обикновен.

Но тя все още се биеше: сега я виждах, малка въртяща се фигура на покрива. Нещо светло проблясваше във всяка ръка — размахваше ги нагоре-надолу, финтираше и мушкаше в опит да задържи три вълка надалеч. Но с всяко нейно завъртане черните фигури се приближаваха по малко.

Бръмбарът скарабей, при всичките му качества, не е много полезен при битка. Освен това щеше да ми отнеме около час да прелетя разстоянието и да се включа в действието. Така че се промених, размахах два пъти огромните си червени крила и след секунда бях над тях. Крилата ми закриха луната, скривайки четиримата биещи се на покрива в най-тъмна сянка. Освен това нададох страховития вик на птицата рок, когато се спуска над слоновете, за да отнесе малките им93.

Всичко това оказа подходящ ефект. Единият от вълците отскочи на метър назад, сиво-кафявата му козина настръхна от страх и той изчезна с вой зад ръба на парапета. Другият се вдигна на задните си крака и получи удар в корема от извитите нокти на птицата: отскочи във въздуха като пухкава топка и изчезна с трополене зад един комин.

Третият, който стоеше прав, като една пародия на човек, беше по-пъргав, по-бързо мислещ. Пристигането на птицата рок бе изненадало и момичето: гледайки учудено великолепието на перушината ми, тя отпусна ножовете си. Без звук вълкът скочи към гърлото й.

Зъбите се блъснаха едни в други, хвърляйки искри в нощта.

Момичето вече беше на няколко стъпки и се издигаше, увиснала в ноктите ми. Косата й се развяваше пред лицето, краката висяха над бързо смаляващия се покрив, улицата и всичките й търчащи обитатели. Звуците на ярост и разочарование намаляха и ние внезапно останахме сами, увиснали високо над безкрайните светлини на града, издигани нагоре от крилата ми към място на абсолютно спокойствие.

— Оу! Това ми е кракът! Оу! Ах! Проклета да си, това е сребро! Престани!

Момичето постоянно забиваше нож в люспестата плът точно над ноктите. Можете ли да повярвате? Същият този крак, имайте предвид, който я предпазваше да не падне и да се разбие сред покритите със сажди комини на Източен Лондон. Моля ви се. Изтъкнах й това с присъщата си елегантност.

— Няма нужда да ругаеш, демоне — каза тя, спирайки за момент. Гласът й беше писклив и слаб от вятъра. — А и не ми пука. Аз искам да умра.

— Повярвай ми, само да можех да ти помогна по този въпрос… Престани! — Още едно болезнено бодване, още едно замайване в главата ми. Така влияе среброто; още малко от него и двамата щяхме да паднем. Разтръсках я енергично, докато не й се разтракаха зъбите, а ножовете й не паднаха от ръцете. Но дори и това не сложи край на нещата: сега започна да се извива и да се гърчи напред-назад в трескав опит да отхлаби захвата ми. Птицата хвана по-здраво.

— Ще спреш ли да се гърчиш, момиче? Няма да те пусна, а ще те провеся с главата надолу над някой кожарски комин.

— Не ми пука!

— Или ще те натопя в Темза.

— Не ми пука!

— Или ще те отнеса до завода за канализационни инсталации „Ротърхит“ и…

— Не ми пука, не ми пука, не ми пука! — Изглеждаше почервеняла от ярост и мъка и дори при силата ми на рок едва успявах да я предпазя да не се отскубне.

— Кити Джоунс — казах, без да отделям очи от светлините на Северен Лондон — вече наближавахме целта си, — искаш ли да видиш Якоб Хирнек отново?

Тогава тя се укроти, отпусна се и остана замислена известно време. Така продължихме да летим в състояние на блажена тишина. Използвах почивката, за да пообикалям известно време, оглеждайки бдително за преследващи сфери. Но всичко бе неподвижно. Продължихме да летим.

Някъде изпод гръдната ми кост прозвуча глас. Беше по-спокоен отпреди, но ядът все още не бе изчезнал от него.

— Демоне — каза, — защо не остави вълците да ме погълнат? Знам, че ти и твоите господари така или иначе планирате да ме убиете.

— Не мога да коментирам това — каза птицата рок. — Но се чувствай свободна да ми благодариш, ако искаш.

— Сега да видя Якоб ли ме водиш?

— Да. Ако всичко мине по плана.

— А после?

Мълчах. Имах доста добра представа.

— Е? Говори! И бъди честен, ако можеш.

В опит да смени темата птицата рок си придаде надменен вид.

— Аз бих внимавал, скъпа. Не е мъдро да правиш злобни забележки, когато висиш на голяма височина94.

— Ха, ти няма да ме пуснеш. Сам го каза току-що.

— О, да. Казах — въздъхна птицата рок. — Истината е, че не знам какви са плановете за теб. А сега си затвори устата за малко. Наближаваме мястото за кацане.

Потънахме в тъмнината, над океана от оранжеви светлини, надолу към улицата, където момчето и аз се бяхме подслонили в нощта на пожара у Ъндъруд. Разрушената библиотека все още бе там: виждах огромния й корпус, притиснат между светлините на по-малките магазини наоколо. Състоянието на сградата малко се беше влошило през тези години и на едно място, където голямата стъклена капандура бе паднала, сега зееше значителна дупка. Птицата рок намали размерите си с приближаването, внимателно прецени ъгъла и мушна момичето с краката надолу, сякаш пускаше писмо. Снижихме се в помещение, прилично на пещера, осветено тук-там от лъчи лунна светлина. Чак след като отминахме остатъците от зидарията по пода на безопасно разстояние, си позволих да пусна товара си95. Падна с писък и леко се завъртя.

Аз кацнах малко по-встрани и за пръв път я огледах както трябва. Определено беше същото момиче — момичето от уличката, което се бе опитало да свие амулета. Сега изглеждаше по-възрастна, по-слаба и по-изморена, лицето й беше сиво и изпито, а очите подозрителни. Реших, че последните няколко години са били трудни за нея; а последните няколко минути — определено жестоки. Едната й ръка висеше безжизнено, рамото й беше срязано и покрито с кръв. Но дори и при това положение, предизвикателността в нея беше осезаема: тя се изправи внимателно на крака и с нарочно навирена брадичка ме изгледа през една колона от сребърна светлина.

— Това не ми харесва много — изстреля тя. — Не можеш ли да ме разпиташ на някое по-чисто място? Очаквах поне Тауър.

— Това е за предпочитане, повярвай ми. — Птицата рок си остреше единия нокът на стената. Не бях в настроение за много разговори.

— Ами, хайде тогава. Къде е Якоб? Къде са магьосниците?

— Ще бъдат тук след малко.

— След малко? Що за организация е това? — Тя постави ръце на хълбоците си. — Мислех, че би трябвало да сте изключително ефикасни. Всичко това е недогледано.

Вдигнах огромната си перната глава.

— Слушай сега — рекох. — Не забравяй, че току-що те спасих от лапите на нощната полиция. Тук малко благодарности не биха отишли напразно, млада госпожице. — Птицата рок почука многозначително с нокти по пода и я фиксира с онзи поглед, който кара персийските моряци да се хвърлят през борда.

Тя пък ме фиксира с онзи поглед, който кара млякото да се пресече.

— Чупка, демоне! Предизвиквам теб и злобата ти. Ти не ме плашиш!

— Не?

— Не. Ти си просто безполезно дяволче. Перата ти са опърпани и плесенясали.

— Какво? — Птицата рок извърши един бърз оглед. — Глупости! Лунната светлина им придава този блясък!

— Цяло чудо е, че не са опадали. Виждала съм гълъби с по-хубава перушина.

— Слушай сега…

— Унищожавала съм демони с истинска сила! — извика тя. — Мислиш ли, че ще се уплаша от едно възголемичко пиле?

Какво нагло момиче!

— Този благороден рок — казах аз с наранено достойнство, — не е единствената ми форма. Това е само една от стотиците хиляди маскировки, които мога да приемам. Например… — Птицата се поизправи: превърна се, в бърза последователност, в свиреп минотавър с кървясали очи, разпенил се около устата; гранитен гаргойл, тракащ с челюсти; извиваща се змия, плюеща отрова; стенещ призрак; жив труп; летящ ацтекски череп, проблясващ в тъмното. Това представляваше пъстър асортимент от гадости96, ако мога лично аз да отбележа. — Е? — попита черепът многозначително. — Искаш ли да коментираш?

Тя преглътна звучно.

— Не е зле — каза, — но всички тези превъплъщения са големи и показни. На бас, че не можеш да си по-фин.

— Естествено, че мога!

— Обзалагам се, че не можеш да станеш свръхмалък — достатъчно малък да… да влезеш в онази бутилка ей там. — Тя посочи гърлото на една бирена бутилка, която се подаваше изпод купчина боклуци, като през цялото време ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.

Този изтъркан номер! Вече го бяха пробвали върху мен, бяха го пробвали стотици пъти. Черепът се поклати бавно насам-натам и се ухили97. — Добър опит, но това не ми подейства дори още навремето98. А сега — продължих аз, — защо не седнеш да си починеш? Изглеждаш пребита.

Момичето подсмръкна, нацупи се и кръстоса ръце. Видях как се оглежда и преценява изходите.

— И не опитвай нищо — посъветвах я. — Или ще те вразумя с някоя тояга.

— Дръж си езика зад зъбите, ако обичаш! — Ах, колко пренебрежителна беше.

В отговор черепът избледня и се превърна в Птолемей. Промених се, без да мисля — това винаги е предпочитаната ми форма99 — но в момента, в който го направих, я видях как се сепна и отстъпи крачка назад.

— Ти! Демонът от уличката!

— Не се вълнувай толкова. Не може да виниш мен за онзи случай. Вие се нахвърлихте върху мен.

Тя изсумтя.

— Вярно. Освен това нощната полиция едва не ме залови тогава.

— Трябва да си по-внимателна. И за какво все пак ви беше амулетът на Самарканд?

Момичето погледна безизразно.

— Кое? О, бижуто. Е, беше магическо, нали? По онова време крадяхме магически артефакти. Такава беше целта на групата. Да ограбваме магьосниците, да използваме техните собствени неща. Глупаво, наистина глупаво. — Тя изрита една тухла. — Ау.

— Да разбирам ли, че вече не подкрепяш тази политика?

— Няма как. След като онова ни изби всичките.

— Освен теб.

Очите й проблеснаха в тъмното.

— Наистина ли очакваш да оцелея тази нощ?

Тук беше права.

— Човек никога не знае — казах аз окуражително. — Господарят ми може да се опита да те пощади. Веднъж вече те спаси от вълците.

Тя изпръхтя.

— Господарят ти. Той има ли си име.

— Джон Мандрейк е името, което използва. — Клетвата ми пречеше да кажа повече.

— Той ли? Този превзет малък глупак!?

— О, значи си го срещала?

— Два пъти. И последния път го пратих в безсъзнание.

— Така ли? Нищо чудно, че си е мълчал за това. — С всеки изминал момент това момиче ми харесваше все повече и повече. Истината е, че тя беше като глътка чист въздух. През всичките дълги векове на моето робуване бях прекарал невероятно малко време в компанията на обикновени — инстинктивно магьосниците се мъчат да ни държат в сянка, далеч от обикновените мъже и жени. Мога да изброя обикновените, с които съм общувал, на ноктите на едната си ръка. Естествено, по принцип това не е приятен процес — все едно делфин да беседва с морски охлюв, — но от време на време наистина си има изключения. И тази Кити беше точно едно от тях. Харесваше ми стилът й.

Щракнах с пръсти и направих малка илюминация, която се издигна и се настани сред гредите на тавана. От една близка купчина боклуци издърпах няколко дъски и циментови блокчета и ги оформих като стол. — Настани се — казах. — Разположи се удобно. Точно така. Значи… удари Джон Мандрейк, така ли?

Тя заговори с известно мрачно задоволство.

— Да. Изглежда ти е забавно.

Спрях да се кикотя.

— О, личи ли си?

— Странно, след като си точно толкова злобен, при условие че изпълняваш всяка негова прищявка.

— Точно толкова злобен? Ей, тук има известни отношения господар-слуга, нали се сещаш? Аз съм роб! Нямам избор по въпроса.

Устната й се изви.

— Просто се подчиняваш на заповеди, а? Ама, разбира се. Това е прекрасно оправдание.

— Когато не се подчиниш, това води до известни поражения. Пробвай изпепеляващия огън на собствените си кости — да видим дали ще ти хареса.

Тя се намръщи.

— На мен ми звучи като доста евтино оправдание. Искаш да кажеш, че всичкото зло го вършиш не по собствена воля?

— Не бих го формулирал точно така, но — да. От всяко дяволче до африт, всички ние сме обвързани с волята на магьосниците. Не можем да направим нищо против това. Поставят ни в безизходица. В момента, например, аз трябва да защитавам Мандрейк, независимо дали ми харесва, или не.

— Това е жалко — решително рече тя. — Абсолютно жалка история. — И наистина, когато се чух да казвам това, и на мен ми прозвуча точно така. Ние, робите, толкова дълго сме били във веригите си, че рядко говорим за тях100; примирението, което усетих в гласа си, ме отврати до дъното на същността ми. Опитах се да потисна срама си с капка справедливо възмущение.

— О, ние се борим — казах. — Сграбчваме ги, ако са небрежни и тълкуваме погрешно, когато можем. Насърчаваме ги да си съперничат един с друг и ги насъскваме да се хващат за гърлата. Отрупваме ги с лукс, докато телата им затлъстеят, а мозъците им станат прекалено затъпели да забележат провала си. Правим всичко възможно. Което е повече, отколкото вие човеците успявате да направите през повечето време.

При тези думи момичето издаде странен, неестествен смях.

— Какво си мислиш, че съм се мъчила да направя през всичките тези години? Саботиране на правителството, крадене на артефакти, разрушаване на града — безнадеждно е, цялата работа. Със същия успех можех и да съм секретарка, както искаше майка ми. Приятелите ми бяха убити и корумпирани и демони като теб направиха всичко това. И не ми казвай, че не ви харесва. Онова нещо в криптата се наслаждаваше на всеки миг от… — Тялото й потрепери неистово; тя спря и разтърка очи.

— Е, има и изключения — започнах — после спрях.

Сякаш някаква тънка бариера беше пречупена, раменете на момичето се разтресоха и тя изведнъж започна да плаче със силни спазми от насъбраната мъка. Направи го тихо, запушвайки нос с юмрука си, сякаш за да не ме притеснява. Не знаех какво да кажа. Всичко това беше много странно. Продължи така доста време. Седнах с кръстосани крака малко встрани, обърнах се почтително на една страна и се загледах в сенките.

Къде беше момчето? Хайде, хайде. Изобщо не бързаше.

Жалка история. Абсолютно жалка история. При все че се опитвах да ги пренебрегна, думите й ме разяждаха в тишината на нощта.

42

Кити най-после се съвзе. Преминаха и последните пристъпи на отчаяние. Тя въздъхна тежко. Порутената сграда беше тъмна, с изключение на едно малко място близо до покрива, където неясно сияеше магическата светлина. Лъчението й се замъгли. Демонът седеше наблизо, все още във формата на тъмнокож младеж, облечен с препаска. Лицето му бе извърнато настрана. Светлината хвърляше ъгловати сенки по врата и голите му рамене. Изглеждаше неестествено крехък.

— Ако това е някакво успокоение — каза демонът, — аз унищожих африта от криптата. — Той не се обърна.

Кити се изкашля и си изправи гърба, приглаждайки косата си назад от очите. Тя не отвърна веднага. Отчайващата безнадеждност, която я бе обзела, когато демонът я вдигна в небето, сега се бе уталожила, заменена от внезапен изблик на мъка по изгубените приятели. Чувстваше се празна и замаяна. И все пак се опита да си събере мислите.

Да избяга. Можеше да се опита да избяга… Не, трябваше да помисли за Якоб, трябваше да го изчака. Ако наистина идваше… Тя се намръщи; за това можеше да разчита единствено на думата на демона. Може би щеше да е по-добре да избяга… Тя изви врат наоколо, в търсене на вдъхновение.

— Ти си го убил…? — рече тя разсеяно. — Как? — Наблизо имаше стълбище; бяха на първия етаж. Повечето прозорци бяха заковани с дъски.

— Хвърлих го в Темза. Беше доста полудял след толкова дълго заточение, нали се сещаш? Бе обвързал същността си с костите на Гладстон. Не искаше — или не можеше — да се освободи. Тъжна работа, но това е то. Той беше заплаха за всичко — и за джинове, и за хора — и е най-добре да е затворен под стотици метри вода.

— Да, точно… — Май имаше един счупен прозорец недалеч; може би можеше да скочи през него. Демонът можеше да я нападне с някаква магия, докато тичаше, но устойчивостта й щеше да я измъкне. После щеше да падне на улицата, да потърси прикритие…

— Надявам се, че не обмисляш да извършиш нещо прибързано — внезапно каза момчето.

Тя се стресна виновно.

— Не.

— Обмисляш да направиш нещо; чувам го в гласа ти. Е, недей. Няма да се занимавам да използвам магическа атака. Имам известен опит, да знаеш. Доста наясно съм със защитите ти. Виждал съм всичко това и преди. Просто ще метна тухла по теб.

Кити си прехапа устните. Неохотно и само за момент, тя изостави мисълта за бягство.

— Какво искаш да кажеш, че си го виждал и преди? — каза тя. — За уличката ли говориш?

Момчето й хвърли поглед през рамо.

— Ами, има го и това, разбира се — другарчетата ти устояха на един директен пламък със сравнително висока интензивност. Но аз говоря за много по-отдавна, дълго преди малките безценни магьосничета на Лондон да започнат да се превъзнасят. От време на време съм го виждал. Винаги се случва рано или късно. Знаеш ли, имайки предвид какви са залозите, човек би помислил, че онзи жалък Мандрейк ще се опита да положи поне малко усилие да се добере дотук, нали така? Тук сме вече от час.

Веждите на Кити се сбърчиха.

— Искаш да кажеш, че си виждал хора като мен и преди?

— Разбира се! Повече от десет пъти. Ха, предполагам, че магьосниците не ви позволяват да четете исторически книги — нищо чудно, че сте толкова адски невежи. — Демонът се обърна на задника си и застана с лице към нея. — Как си мислиш, че падна Картаген? Или Персия? Или Рим? Определено имаше вражески държави, готови да се възползват от слабостта на тези империи, но всъщност точно групите отвътре ги довършиха. Ромул Август, например, прекара половината от царуването си в опити да контролира собствените си хора, а през цялото време остготите напредваха надолу през Италия. Разбираш ли, джиновете му вече не можеха да контролират плебеите. Защото толкова много от тях бяха станали като теб — устойчиви на магия, детонации, потоци, пламъци — едва им опърляха брадите. И, естествено, хората знаеха това и си търсеха правата, накрая искаха да свалят магьосниците. Имаше толкова много безредици, че почти никой не забеляза варварската орда преди да разграби Рим. — Момчето се почеса по носа. — От една страна, смятам, че това дойде като облекчение. Едно ново начало и т.н. Без никакви магьосници повече във Вечния град за дълго, дълго време.

Кити премигна. Познанията й по история бяха оскъдни и странните имена и места не й говореха почти нищо, но подтекстът беше изумително ясен.

— Нима искаш да кажеш, че повечето римляни са били устойчиви към магията?

— О, не. Може би около трийсет процента. И то до различна степен, естествено. Не е необходимо повече от това за едно добро въстание.

— Но ние така и не стигнахме до повече от единайсет! А Лондон е огромен!

— Единайсет процента? Не е прекалено зле.

— Не. Единайсет. И толкова.

Момчето повдигна вежда.

— Леле, наборната ви политика не може да е била кой знае колко енергична. Но все пак още е рано. Колко време мина, откакто Гладстон дойде на власт? Около сто и петдесет години? Ами, ето ти отговора. Необходимо е дълго време, за да се изгради устойчивост към магията у общото население. Магьосниците в Рим са управлявали петстотин години, преди да избухне въстанието. Това е адски много магия, присъстваща в града. Постепенно се раждат все повече и повече деца с един или друг талант. Какво друго, например, можеш да правиш? Да ни виждаш?

— Не. — Кити се намръщи. — Ан и Фред можеха. Аз просто съм… добра в оцеляването.

Момчето се ухили.

— Това не е маловажен талант. Не го пренебрегвай.

— Стенли можеше и да вижда магията в разни неща — така разбрахме за онази огърлица у теб.

— Кое? О, амулета. Да, този вид зрение е още един пример. Е, може би в момента сред населението на Лондон кипят всякакви видове способности. Трябва да има стотици хора, притежаващи силата. Но трябва да помниш, че повечето хора не са наясно, че изобщо притежават някаква способност. Нужно е време това знание да се разпространи. А ти как разбра?

Кити трябваше само да си спомни, че това слабо, любезно и много словоохотливо момче всъщност беше демон, нещо, което трябваше да мрази и да отбягва. Кити отвори уста да отговори и се поколеба. Момчето извъртя очи раздразнено и вдигна ръце.

— Виж, не мисли, че ще кажа на някой за това, най-малкото на господаря си. Не му дължа нищо. Далеч съм от мисълта да те насилвам да ми кажеш. Аз не съм магьосник. — Звучеше доста обидено.

— Един демон ме удари с черния акробат. — Нищожната й увереност направо я изненада; разбра, че говори, без да мисли.

— О, да. Маймуната на Талоу. Бях забравил. — Момчето се протегна лениво. — Е, ще се радваш да научиш, че сега Талоу е мъртъв. Един африт го хвана. И то много стилно. Не — няма да ти кажа подробностите. Не и докато ти не ми кажеш повече за това. Какво се случи след акробата? — И Кити, против волята си, скоро вече разказваше историята си.

Накрая демонът печално сви рамене.

— Разбираш ли, проблемът с този Пенифедър е бил, че прекалено много е приличал на магьосниците, нали? Алчен, прикрит и прилепчив. Искал е да държи всичко в тайна, всичко за себе си. Не е много чудно, че сте имали само единайсет члена. Ако искаш да вдигнеш революция, съветът ми е да привлечеш хората на своя страна. Всички онези взривове и кражби нямаше да ви отведат доникъде.

Кити се намръщи. Веселата увереност на демона по въпроса бе мъчителна.

— Предполагам, че не.

— Разбира се, че не. Ключът е в познанието. Знание за миналото. Точно заради това магьосниците ви дават толкова долнокачествено образование. Предполагам, че до безкрайност са ви преподавали триумфални материали, в които става ясно защо Британия е толкова велика. — Той се изсмя дрезгаво. — Странното е, че увеличаващата се устойчивост на хората винаги идва като изненада и за магьосниците. Всяка империя си мисли, че е различна, че няма да се случи на тях. Те забравят поуките от миналото, дори скорошните поуки. Гладстон стигна до Прага толкова бързо само защото половината чешка армия стачкуваше по онова време. Това сериозно отслаби империята. Но моят господар и приятелите му са забравили този факт. Той нямаше никаква представа защо си избегнала моулъра му онзи ден. И накрая, наистина му отнема адски много време да докара Хирнек. Започвам да мисля, че нещо може да му се е случило. Нищо фатално, за съжаление, иначе аз нямаше да съм още тук.

Якоб. Кити бе дотолкова погълната от думите на демона, че мисълта за приятеля й почти беше изскочила от главата й. Тя се изчерви. Тя си говореше с врага — убиец, похитител, нечовешко изчадие. Как можа да забрави?

— Знаеш ли — каза демонът общително, — чудех се за нещо. Защо дойде за този Хирнек? Трябва да си знаела, че е капан. Той твърдеше, че не си го виждала от години.

— Не бях. Но аз съм причината той да се озове в тази бъркотия, нали? — Кити изскърца със зъби.

— Дааа… — Демонът направи гримаса. — Просто си мисля, че е странно, това е всичко.

— Какво можеш да знаеш ти за това, демоне?! — Кити бе пребледняла от ярост. — Ти си чудовище! Как смееш дори да си представяш как се чувствам! — Тя беше бясна, почти му се нахвърли.

Момчето изцъка.

— Нека ти дам приятелски съвет — рече то. — Не искаш да те наричат „женска мърша“, нали? Е, по подобен начин, когато се обръщаш към дух като мен, думата „демон“ е, честно казано, малко унизителна и за двама ни. Правилният термин е „джин“ и можеш да добавяш прилагателни като „благороден“ или „великолепен“, ако искаш. Просто е въпрос на маниери. Това поддържа атмосферата между нас приятелска.

Кити се изсмя остро.

— Никой не е приятел с демон!

— Не, обикновено не. Когнитивните разлики просто са прекалено големи. Но определено се е случвало… — Той спря замислено.

— Така ли?

— От мен да го знаеш.

— Като кога например?

— О, преди много време… Няма значение. — Египтянчето сви рамене.

— Измисляш си.

Кити изчака, но момчето съсредоточено си оглеждаше ноктите на ръцете. То не продължи.

След дълга пауза, тя наруши тишината.

— И защо Мандрейк ме спаси от вълците? В това няма смисъл.

Момчето изсумтя.

— Иска жезъла. Очевидно е.

— Жезъла? Защо?

— Ти как мислиш? Власт. Опитва се да се сдобие с него преди другите. — Гласът на момчето беше изразителен. Явно беше в лошо настроение.

У Кити се прокрадна известно разбиране.

— Искаш да кажеш, че жезълът е важен?

— Разбира се. Той е на Гладстон. Знаели сте го, иначе защо ще нахлувате в гробницата?

В главата си отново видя театралната ложа, златния ключ, хвърлен пред нея. Тя чу гласа на благодетеля им да споменава жезъла като нещо маловажно. Тя видя бледите сиви очи на Хопкинс, втренчени в нея, чу гласа му, приглушен сред шумотевицата в кафене „Друидите“, разпитващ за жезъла. От предателството й се повдигна.

— О. Не сте знаели. — Светлите очи на джина я наблюдаваха. — Изиграли са ви. Кой? Онзи Хопкинс ли?

Гласът на Кити бе слаб.

— Да. И някой друг — така и не видях лицето му.

— Жалко. Почти със сигурност е бил някой от водещите магьосници. А кой точно, няма значение. Всичките са еднакво лоши. И винаги карат някой друг да им върши мръсната работа — или джин, или човек. — Той примигна сякаш го бе осенила някаква мисъл. — Предполагам, че не знаеш нищо за голема? — Тази дума не значеше нищо за Кити; тя поклати глава. — Така си и мислех. Това е едно голямо, гадно магическо създание — напоследък предизвиква хаос в Лондон. Някой го контролира и много искам да знам кой. Като за начало ще ти кажа, че едва не ме уби.

Момчето изглеждаше толкова разстроено, като каза това, че Кити почти се ухили доволно.

— Мислех, че си велик джин със страховита сила? — каза тя. — Как така този голем те е победил?

— Устойчив е на магия, ето как. Поглъща енергията ми, ако се приближа. Ти имаш по-голям шанс да го спреш, отколкото аз. — Каза го така, сякаш беше най-нелепото нещо на този свят.

Кити се изопна.

— Много благодаря.

— Сериозно. Големът се контролира чрез ръкопис, скрит в устата му. Ако се приближиш и дръпнеш ръкописа, големът ще се върне при господаря си и отново ще се превърне в глина. Виждал съм го да се случва веднъж, в Прага.

Кити кимна отнесено.

— Това не звучи много трудно.

— Очевидно ще трябва да проникнеш през задушаващата черна мъгла, която виси около него…

— О… да.

— И да избегнеш размахващите се юмруци, които могат да пробиват бетон.

— Аха.

— Освен това няма нищо сложно.

— Ами, ако е толкова лесно — разпалено попита Кити, — как така магьосниците не са го спрели?

Джинът се усмихна студено.

— Защото се изисква лична смелост. Те никога не правят нищо лично. Разчитат на нас през цялото време. Мандрейк ми дава заповед, аз се подчинявам. Той си стои вкъщи, аз излизам навън и страдам. Така стават тези неща.

Гласът на момчето бе станал като на старец. Кити кимна.

— Звучи тежко.

То сви рамене.

— Така стават нещата. Нямам избор. Затова толкова се интересувам от това, че дойде да спасиш Хирнек. Нека си го кажем, това беше глупаво решение и не се налагаше да го вземаш. Никой не те принуждава към нищо. Направи грешка, но заслужаваш възхищение. Повярвай ми, наистина е разнообразие да видя подобно нещо, след като съм се мотал около магьосниците толкова дълго време.

— Не съм направила грешка — рече Кити. — От колко дълго време?

— Пет хиляди години, може би повече. С прекъсвания. Винаги има почивка през вековете, но точно когато една империя падне, винаги се издига друга. Британия е просто поредната.

Кити погледна навън в сенките.

— И Британия също ще падне, с времето.

— О, да. Вече се показват пукнатините. Трябва да четеш повечко, ще забележиш характерните показатели. Аха… долу има някой. Най-после…

Момчето се изправи. Кити направи същото. До ушите й достигнаха звуци от боричкане и няколко ругатни, носещи се нагоре по стълбището. Сърцето й започна да бие по-бързо. За пореден път се зачуди дали да не избяга; за пореден път потисна инстинкта си.

Джинът я погледна косо и се ухили. Зъбите проблеснаха ослепително бели.

— Знаеш ли, много ми хареса разговорът ни — каза той. — Надявам се да не ми наредят да те убия.

Момиче и демон стояха заедно, чакайки в тъмнината. Нагоре по стълбите се изкачваха стъпки.

43

Натаниел бе ескортиран до Уайтхол в бронирана лимузина, придружаван от Джейн Фарар и трима мълчаливи офицери от нощната полиция. От лявата му страна седеше Якоб Хирнек, а от дясната — полицай. Натаниел забеляза, че полицаят имаше много скъсани и съдрани места по униформата и че ноктите на огромните му, мазолести ръце бяха начупени. Въздухът бе натежал от миризмата на мускус. Той погледна косо към Джейн Фарар, която седеше невъзмутимо на предната седалка и се усети, че се чуди дали и тя не беше върколак. Като цяло се съмняваше; изглеждаше прекалено спокойна, с прекалено крехко телосложение. Но все пак, човек никога не знаеше.

В Уестминстър хол Натаниел и Якоб бяха отведени право в голямата приемна зала, където таванът сияеше от наблюдателни сфери, а министър-председателят и лордовете седяха около полираната маса. Странно, но не се виждаха никакви деликатеси за ядене, което показваше сериозността на ситуацията. Пред всеки министър имаше по едно скромно шише газирана вода и чаша. Началникът на полицията сега седеше в почетния стол до министър-председателя, а лицето му грееше от задоволство. Госпожица Уитуел бе пратена на едно от нисшите места. Натаниел не я погледна. Очите му не се отделяха от министър-председателя в търсене на някакви знаци; но господин Девъро съзерцаваше масата.

Присъстваха единствено старшите министри. Господин Мейкпийс го нямаше. Ескортиращите офицери отдадоха чест на началника на полицията Дювал и по негов знак се изнесоха от стаята. Джейн Фарар пристъпи напред. Изкашля се леко.

Господин Девъро вдигна очи. Въздъхна като човек, на когото предстоеше да извърши нещо неприятно.

— Да, госпожице Фарар? Имате ли нещо да докладвате?

— Да, сър. Господин Дювал осведоми ли ви за подробностите?

— Спомена нещо по въпроса. Моля, бъдете кратка.

— Да, сър. От няколко дни наблюдаваме действията на Джон Мандрейк. Няколко дребни несъответствия в последните му задачи ни поставиха нащрек: той демонстрира известна съмнителност и непоследователност в действията си.

— Протестирам! — Натаниел я прекъсна колкото можа по-любезно. — Моят демон унищожи избягалия африт — едва ли мога да бъда обвинен, че съм съмнителен.

Господин Девъро вдигна ръка.

— Да, да, Мандрейк. Ще имаш възможност да говориш. Междувременно, моля, мълчи.

Джейн Фарар прочисти гърлото си.

— Ако мога да кажа по-подробно, сър: през последните няколко дни Мандрейк на няколко пъти предприе самостоятелни пътувания из Лондон, по време на криза, когато от всички магьосници се искаше да останат в Уестминстър в очакване на заповеди. Този следобед, когато той отново тръгна тайно, ние изпратихме след него няколко наблюдателни сфери. Проследихме го до една къща в Източен Лондон, където се срещна с демона си и този непривлекателен младеж. Те се установиха там, очевидно чакайки някого. Решихме да разположим офицери от нощната полиция наблизо. Късно същата вечер едно момиче се приближи към къщата; спряна от нашите офицери, тя оказа съпротива при ареста. Беше тежковъоръжена: при борбата бяха убити двама мъже, а четирима бяха ранени. Все пак нашите полицаи щяха да я заловят, ако не се бе появил демонът на господин Мандрейк и не бе помогнал на заподозряната да избяга. В този момент реших, че съм длъжна да арестувам господин Мандрейк.

Министър-председателят отпи малко вода.

— Това момиче? Коя е тя?

— Смятаме, че е член на съпротивата, сър, оцеляла от нападението на абатството. Ясно е, че господин Мандрейк е бил във връзка с нея от известно време. Естествено, той й помогна да избяга от правосъдието. Счетох, че е правилно въпросът да бъде изложен на вниманието ви.

— Така е. — Черните очи на господин Девъро преминаха бегло по Натаниел. — Когато силите ви попаднаха на нея, момичето носеше ли жезъла на Гладстон?

Джейн Фарар сви устни.

— Не, сър, не го носеше.

— Моля, сър, може ли…

— Не може, Мандрейк. Хенри, имаш ли някакъв коментар?

Началникът на полицията се местеше неспокойно на мястото си; сега той се наведе напред, поставяйки големите си дебели ръце с дланите върху масата. Завъртя бавно глава на двете страни, оглеждайки министрите един по един.

— От известно време имам съмнения за това момче, Рупърт — започна той. — Когато го видях за първи път, си казах: „Този Мандрейк определено е талантлив и изглежда продуктивен — но и тиха вода, в него има нещо необяснимо“. Е, всички ние знаем неговата амбиция, как като червей си проправи път към привързаността на бедната Джесика, как тя му даде власт във „Вътрешни работи“ на забележително млада възраст. И каква беше основната му задача там? Да се пребори със съпротивата, да я унищожи, ако е възможно, и да направи от улиците едно по-безопасно за нас място. Какво се случи през последните месеци? Съпротивата ставаше от силна по-силна, а тяхната терористична кампания достигна своята кулминация в обира на гробницата на основателя. Безобразията, които извършиха, нямат край: Британския музей, търговските центрове на „Пикадили“, Националната галерия — всички те бяха нападнати и от никого не бе потърсена отговорност.

Натаниел пристъпи напред ядосано.

— Както съм казвал много пъти, те нямаха нищо общо с…

Във въздуха пред него се материализира маслиненозелена лента желатиново вещество и се изви плътно около главата му, задушавайки го болезнено. Господин Мортенсен свали ръката си.

— Продължете, Дювал — каза той.

— Благодаря. — Началникът на полицията махна с ръка. — И така. Първоначално госпожица Фарар и аз приехме, че тази липса на успех е просто елементарна липса на компетентност от страна на Мандрейк. После започнахме да се чудим: възможно ли беше да има и още нещо? Възможно ли беше този талантлив и амбициозен младеж да е част от нещо по-страшно? Започнахме да го държим под око. След разрушението на музея, той отиде на тайно пътуване до Прага, където — въпреки че ходовете му са малко несигурни, — смятаме, че се е срещнал с чужди магьосници. Да, с основание ахкате, госпожо Малбинди! Кой знае какви щети може да е нанесло това момче, какви тайни може да е издало. И най-накрая един от най-добрите ни шпиони в Прага — човек, който ни е служил добре в продължение на много години, — бе убит по време на посещението на Мандрейк.

При тези думи много от министрите започнаха да мърморят ниско. Господин Дювал забарабани по масата с подобните си на каменни плочи пръсти.

— Мандрейк настойчиво предлагаше една невероятна история за нападенията в Лондон, твърдеше, че голем — да, правилно чухте, госпожо Малбинди, голем — може да стои зад тях. Колкото и нелепо да е това, той явно доста лесно е баламосал бедната Джесика, а историята за голема послужи като оправдание за посещението му в Прага. Върна се без доказателство за налудничавите си предположения и — както току-що чухме — е бил хванат да общува със съпротивата и да се съпротивлява на полицията. Достатъчно ясно е, че иска жезъла на Гладстон; а може би поначало точно той е насочвал предателите към гробницата. Предлагам незабавно да ескортираме господин Мандрейк до Тауър за подходящ разпит. Всъщност, предлагам да се погрижа за това лично.

Последва одобрително мърморене. Господин Девъро сви рамене. Сред министрите госпожица Уитуел остана безмълвна, с каменно лице. Пълният външен министър, Фрай, заговори:

— Добре. Никога не съм харесвал това момче. Косата му е прекалено дълга и има нахално лице. Имаш ли някакви методи предвид, Дювал?

— Вероятно кладенеца на разкаянието? Предлагам да го окачим вътре до носа за през нощта. Това обикновено кара предателите да проговорят, ако змиорките им оставят езиците.

Фрай кимна.

— Змиорки. Това ми напомня — какво ще кажете за още една лека вечеря?

Господин Мортенсен се наведе напред.

— Какво ще кажете за макарата, Дювал? Тя често се оказва ефективна.

— Скръбната орбита е най-изпробваният и доказан метод, считам аз.

— Може би по няколко часа във всяко едно?

— Може би. Да разкарам ли негодника оттук, Рупърт?

Министър-председателят изду бузи, издуха въздуха и се облегна назад в стола си. Проговори колебливо.

— Предполагам, Хенри. Предполагам.

Господин Дювал щракна с пръсти; от сенките пристъпиха четирима от нощната полиция, всеки един по-мускулест от предишния. Маршируваха в крак през стаята към затворника, а водачът им измъкна тънки сребърни белезници от колана си. При това развитие на нещата, Натаниел, който се гърчеше и жестикулираше оживено от известно време, започна толкова развълнуван протест, че едно приглушено скимтене успя да проникне през лентата на устата му. Министър-председателят явно си спомни нещо; той вдигна ръка.

— Един момент, Хенри. Трябва да позволим на момчето да се защити.

Началникът на полицията се намръщи нетърпеливо.

— Трябва ли, Рупърт? Внимавай. Той е благовиден малък дявол.

— Това ще преценя сам. — Господин Девъро погледна Мортенсен, който направи неохотен жест. Желатиновата лента около устата на Натаниел се разтвори във въздуха, оставяйки горчив вкус. Той извади кърпичка от джоба и изтри потта от лицето си.

— Хайде давай — каза Дювал. — Й внимавай, без лъжи.

Натаниел се поизправи и прокара език по устните си. Виждаше само враждебност в очите на старшите магьосници, с изключение на — и това беше единствената му надежда сега — може би тези на самия господин Девъро. Там той забеляза нещо, което може би бе несигурност, смесена със силно раздразнение. Натаниел си прочисти гърлото. Отдавна се гордееше с връзката си с министър-председателя. Бе дошъл моментът да я изпробва.

— Благодаря ви за възможността да говоря, сър — започна той. Опита се да придаде на гласа си лека, спокойна увереност, но страхът го превърна в писукане. Само мисълта за къщата на убеждението, една част от Тауър, предназначена за разпитване на затворници, го разтрепери. Бартимеус се бе оказал прав: чрез действията си беше станал уязвим за враговете си. Сега трябваше да бъде по-убедителен от тях. — Инсинуациите на господин Дювал са безпочвени — каза той, — а госпожица Фарар е, най-малкото, което може да се каже, свръхусърдна. Надявам се, че все още има време да се оправят щетите, които нанесоха.

Чу как някъде край него Джейн Фарар леко изсумтя. Господин Дювал изръмжа в знак на протест, който бе пресечен от един-единствен поглед на министър-председателя. Окуражен до известна степен, Натаниел продължи:

— Пътуването ми до Прага и въпросът с момичето са две напълно различни неща, сър. Вярно е, че смятам, че много от атаките в Лондон са дело на голем; разследванията по този въпрос все още не са приключили. Междувременно използвах този младеж — той кимна към Хирнек — да изкарам предателката Кити Джоунс от скривалището й. Той е неин стар съучастник и предположих, че може да се опита да го спаси. Веднъж попаднала в ръцете ми, тя скоро щеше да ми каже местонахождението на жезъла, който след това щях да мога да ви предам. Пристигането на вълците на госпожица Фарар напълно провали засадата ми. Вярвам, че ще бъде сериозно порицана.

Джейн Фарар нададе яростен вик.

— Моите мъже бяха обградили момичето! Демонът я отнесе.

— Разбира се. — Натаниел беше самата учтивост. — Защото вашите мъже щяха да я разкъсат на парчета. Бяха изпълнени с жажда за кръв. Как тогава щяхме да вземем жезъла?

— Те са имперска полиция, пряко отговорни пред господин Дювал…

— Точно така и би било трудно да се намери по-брутална и безсистемна организация. — Натаниел продължи да напада. — Признавам, че съм бил потаен, сър — рече той сладкодумно, обръщайки се изцяло към господин Девъро, — но аз знаех, че това е деликатна операция. Момичето е опърничаво и дръпнато. За да намеря жезъла, трябваше да пипам внимателно: трябваше да й предложа в замяна безопасността на това момче. Опасявах се да не би обичайно тежката ръка на господин Дювал да застраши всичко. Както, за съжаление, стана.

Яростта в очите на началника на полицията представляваше изключителна гледка. Смуглото му лице стана червено като домат, вените по врата и ръцете му се издуха като корабни въжета, а ноктите му — които изглеждаха малко по-дълги отпреди малко, — се впиха дълбоко в плота на масата. Така се задушаваше, че едва говореше.

— Стражи! Махнете този проклет младеж оттук. Ще се погрижа за него веднага.

— Самозабравяш се, Хенри. — Господин Девъро говореше тихо, но заплахата в гласа му беше ясна. — Аз съм и съдия, и жури в това правителство; само аз ще решавам съдбата на Мандрейк. По никакъв начин не съм убеден, че той е предателят, както твърдиш. Джон — продължи той, — твоят демон държи момичето, тази Кити Джоунс, под охрана, така ли?

— Да, сър. — Лицето на Натаниел бе изопнато от напрежение. Все още не беше свободен; тъмната сянка на кладенеца на разкаянието все още висеше над него. Трябваше да внимава. — Изпратих я на спокойно място, откъдето да мога да изпълня плана си. Надявам се, че това дълго отлагане не е провалило всичко.

— И си възнамерявал да върнеш жезъла на мен? — Девъро го изгледа с крайчеца на очите си.

— Разбира се, сър! Надявах се един ден да го видя да стои до амулета на Самарканд в правителствените трезори, сър. — Той прехапа устни и зачака. Това беше най-големият му коз, естествено — когато бе взел амулета, той беше спасил живота на Девъро и не искаше министър-председателят да го забравя. — Все още мога да го направя, сър — добави той. — Ако отведа този Хирнек при момичето и им обещая безопасност, вярвам, че начаса ще ми даде жезъла.

— И на момичето ли? Тя ще бъде освободена?

Натаниел се усмихна самодоволно.

— О, не, сър. След като взема жезъла, тя и Хирнек могат да бъдат разпитвани на воля. — Усмивката му бързо се изпари, защото Якоб Хирнек го изрита по пищяла.

— Момчето е съвършен лъжец. — Господин Дювал бе успял малко да се поуспокои. — Моля те, Рупърт, нали няма да се подлъжеш…

— Вече взех решение. — Министър-председателят се наведе напред, преплитайки пръсти. — Мандрейк се е доказвал като ценен и лоялен в миналото; трябва да му дадем шанс. Ще приемем думите му на доверие. Нека вземе жезъла. Ако го направи, потайността му по този въпрос ще бъде простена. Ако не, ще приема версията за събитията на Хенри и ще го пратя в Тауър. Един добър компромис, нали? Всички доволни ли са? — Усмихвайки се, той погледна последователно намръщения разочарован господин Дювал и позеленелия от притеснение Натаниел. — Добре. Мандрейк може да тръгва. А сега, някой май спомена храна. Да започнем с малко византийско вино!

В стаята полъхна топъл бриз. Напред пристъпиха невидими роби, понесли кристални чаши и гарафи, пълни с вина с цвят на кайсия. Джейн Фарар се наведе под чинията с наденички от еленско месо, която мина край главата й.

— Но, сър, нали няма да оставите Мандрейк да извърши това сам?

— Да, трябва да изпратим един батальон войници! — Дювал нетърпеливо бутна предложената му чаша встрани. — Ще е глупаво да му се доверим.

Натаниел вече беше на половината път до вратата. Побърза обратно.

— Сър, това е изключително деликатна ситуация. Шайката вълци само ще провалят всичко.

Господин Девъро опитваше от една чаша.

— Възхитително. Ароматът на Мармара… Е, отново ще направим компромис. Ще прикачим към Мандрейк няколко наблюдателни сфери, за да можем да проверяваме ходовете му. А сега, може ли някой да ми подаде онзи вкусно изглеждащ кускус?

Натаниел окова Якоб Хирнек с невидима връзка и напусна залата, повеждайки го за ръката. Не изпитваше въодушевление. За момента бе попречил на Дювал, но перспективите бяха мрачни, ако не осигуреше жезъла и то навреме. Знаеше, че вече е използвал всичката добра воля на министър-председателя към него, а антипатията на всички останали министри бе осезаема. Кариерата и животът му висяха на косъм.

Докато пресичаха фоайето пред залата, госпожица Уитуел излезе и ги пресрещна. Натаниел я гледаше неумолимо, но не проговори. Проницателните й очи се впиха в неговите.

— Може да си успял да убедиш нашия скъп министър-председател, а може и да не си — прошепна тя грубо, — и може и да успееш, но може и да не успееш да вземеш жезъла, а аз знам, че си действал зад гърба ми, опитвайки се да се издигнеш за моя сметка и няма да ти го простя. Нашето сътрудничество е приключено и аз не ти желая успех. Що се отнася до мен, трябва да изгниеш в Кулата на Дювал.

Тя си отиде забързано. Дрехите й прошумоляха като мъртви листа. Натаниел гледа след нея известно време; после, забелязвайки, че Хирнек го гледа с мрачно задоволство в очите, се съвзе и направи знак на чакащите във фоайето шофьори.

С потеглянето на колата на север четири червени наблюдателни сфери се материализираха над входа и тихо се понесоха в преследване.

44

Разбрах го в момента, в който се изкачиха по стълбите. Можех да го прочета в пресилената усмивка на момчето Хирнек и неохотата, с която изкачваше всяко стъпало. Виждах го в студения, стоманен поглед в очите на господаря ми и заплашителната близост, с която крачеше след затворника. О, да, Натаниел се опитваше да придаде на всичко хубав и спокоен вид, в опит да приспи момичето и да я направи невнимателна. Наречете ме интуитивен, но аз не считах, че нещата са чак толкова розови, колкото му се искаше тя да мисли. Разбира се, невидимият фолиот, кацнал на раменете на Хирнек, сграбчил здраво врата му с ноктите на краката си, също издаваше малко положението. Ръцете на Хирнек бяха притиснати до тялото му от тънката люспеста опашка и не можеше да говори, вика или да направи какъвто и да било жест. Тънки нокти се бяха забили в бузите му, насърчавайки го да продължава да се усмихва. Освен това фолиотът не спираше да му шепне нещо в ухото и бе малко вероятно да бяха общи приказки101.

Но момичето не забелязваше това. Тя нададе нисък вик, когато видя Хирнек да се появява на стълбите и без да иска, пристъпи напред. Господарят ми извика предупредително:

— Моля ви, стойте назад, госпожице Джоунс!

Тя спря на мястото си, но не отдели очи от приятеля си.

— Здравей, Якоб — каза тя.

Фолиотът отпусна малко ноктите си, колкото да позволи на затворника да изграчи.

— Здрасти, Кити.

— Ранен ли си?

Пауза. Фолиотът погъделичка предупредително бузата на Хирнек.

— Не.

Тя се усмихна слабо.

— Аз… аз дойдох да те спася.

Този път получи само едно сковано кимване. Ноктите на фолиота отново бяха на мястото си. Фалшивата усмивка на Хирнек се бе върнала, но в очите му виждах отчаяното предупреждение.

— Не се тревожи, Якоб — твърдо рече момичето. — Ще ни измъкна оттук.

Е, всичко това беше много трогателно, много мъчително и виждах, че обичта на момичето към момчето102 бе точно това, което искаше господарят ми. Той наблюдаваше поздравите им с нетърпелива пресметливост.

— Идвам с добра воля — каза Мандрейк, лъжейки безочливо. Висящ невидим на врата на Хирнек, фолиотът извъртя очи и се изсмя приглушено.

Дори и да исках да подскажа на момичето за фолиота, не беше възможно да разговарям с нея, при условие че господарят ми стоеше точно пред мен103. Освен това, той не беше единственият проблем. Сега забелязах, че високо горе между покривните греди висяха няколко червени сфери. Магьосниците ни наблюдаваха отдалеч. Нямаше смисъл да си търся белята. Както обикновено, стоях разчувстван отстрани и очаквах заповедите си.

— Идвам с добра воля — каза отново господарят ми. Ръцете му бяха протегнати с вдигнати нагоре празни длани в знак на примирие104. — Никой друг не знае, че си тук. Ние сме сами.

Е, това беше поредната измислица. Наблюдателните сфери се сбутаха кокетно зад една греда, сякаш бяха смутени. Фолиотът направи физиономия на фалшиво възмущение. Очите на Хирнек умоляваха момичето, но тя не забеляза нищо.

— Ами вълците? — сопна се тя.

— Те са надалеч — все още те търсят, доколкото знам. — Устните му се разтегнаха в усмивка. — Едва ли можеш да искаш повече доказателства за намеренията ми — каза той. — Ако не бях аз, сега щеше да си само една купчина кости на някоя задна уличка.

— Последния път, като те видях, не беше толкова деликатен.

— Вярно. — Натаниел направи нещо, което очевидно смяташе за благовъзпитан жест; при всичката тази коса и люлеещи се маншети изглеждаше сякаш се бе спънал. — Извинявам се за прибързаността си в онзи случай.

— Все още ли предлагаш да ме арестуваш? Приемам, че затова си отвлякъл Якоб.

— Наистина си помислих, че ще те изкара от скривалището ти, да. Но чак да те арестувам? Може би ще можем да се договорим.

— Продължавай.

— Но преди това — желаеш ли освежителни напитки, или първа помощ? Виждам, че си ранена и сигурно си изморена. Мога да изпратя моя роб — при тези думи той щракна с пръсти към мен — да донесе, каквото си поискаш: храна, силни вина, тонизиращи напитки… Поискай и ще стане!

Тя поклати глава.

— Не искам нищо от магическата ти мръсотия.

— Сигурно имаш нужда от нещо? Превръзки? Благоуханни билки? Уиски? Бартимеус може да достави всичко още преди да успееш да мигнеш105.

— Не. — Стоеше с каменно лице и не реагираше на примамките му. — Какво предлагаш? Предполагам, че искаш жезъла?

Цветът на лицето на Натаниел леко се промени; вероятно беше объркан от прямотата й, понеже магьосниците рядко бяха честни и директни. Той кимна бавно.

— У теб ли е? — Тялото му бе сковано от напрежение; не дишаше.

— Да.

— Можем ли да го вземем бързо?

— Да.

Чак сега издиша.

— Добре. Добре. Тогава чуй предложението ми. Долу ме чака кола. Заведи ме до местонахождението на жезъла и ми го предай. След като е в ръцете ми, ти и Хирнек ще бъдете заведени където си поискате. Тази амнистия ще продължи един ден. Предполагам, че ще искате да напуснете страната и това ще ви даде време да го направите. Обмисли внимателно думите ми! Това е чудесно предложение за толкова голям предател като теб. Други от правителството, както вече видя, не биха били толкова любезни.

Момичето не беше убедено.

— Как мога да съм сигурна, че ще си спазиш обещанието?

Той се усмихна, махна една прашинка от ръкава си.

— Никаква. Ще трябва да ми се довериш.

— Едва ли.

— Какъв избор имате, госпожице Джоунс? До известна степен вече сте поставена натясно. Един безжалостен демон ви пази…

Тя се огледа объркано. Аз се изкашлях.

— За мен става дума — казах.

— … а ще трябва и да се преборите с мен — продължи господарят ми. — Аз няма да ви подценя втори път. Всъщност — добави той, сякаш току-що му бе хрумнало, — любопитен съм да разбера източника на магическата ви защита. Наистина съм много любопитен. Откъде я имате? Кой ви я даде? — Момичето не каза нищо. — Ако споделите тази информация с мен — каза Натаниел, — ако говорите откровено за времето, прекарано в съпротивата, ще направя нещо повече от това да ви освободя. — Сега той пристъпи напред, протегна длан и я докосна по ръката. Тя трепна, но не се отдръпна. — Мога да ви дам и богатство — рече той. — И положение, по-високо от най-смелите ви мечти. Обикновени като вас — с акъл, смелост и повечко заложби — могат да спечелят ключови роли в сърцето на правителството, позиции с истинска власт. Това не е тайна. Ежедневно ще работите с великите в нашето общество и ще научите такива неща, че свят ще ви се завие. Мога да ви измъкна от скучния ви живот, да ви дам да погледнете във великото минало, в дните, когато магьосниците императори са управлявали света. Тогава можете да станете част от нашата собствена велика история. Когато спечелим сегашните войни, например, ще основем нов колониален център в Америка и ще се нуждаем от интелигентни мъже и жени да подсилят волята ни там. Говори се, че там ще се спечелят огромни земи, госпожице Джоунс, обширни пространства, на които има единствено зверове и диваци. Представете си се като една от великите дами в империята…

Сега тя се отдръпна; дланта му се изплъзна изпод ръката й.

— Благодаря, но не мисля, че това ще ми подхожда.

Той се намръщи.

— Жалко. А първото ми предложение? Приемаш ли?

— Искам да говоря с Якоб.

— Ето го. — Магьосникът се отдръпна небрежно малко встрани. Аз също отстъпих. Момичето се приближи до Хирнек.

— Наистина ли си добре? — прошепна тя. — Толкова си мълчалив.

Фолиотът отпусна захвата около гърлото му, но изви ноктите си пред лицето му като нежно напомняне. Той кимна слабо.

— Добре съм. Добре.

— Ще приема предложението на господин Мандрейк. Имаш ли да кажеш нещо? — Последва съвсем слаба усмивка.

— Не, не, Катлийн. Можеш да му се довериш.

Тя се поколеба, кимна и се обърна.

— Много добре тогава, господин Мандрейк, предполагам, че не искате да отлагате повече. Къде е колата ви? Ще ви заведа при жезъла.

По време на пътуването Натаниел представляваше истинска смесица от емоции. Вълнение, безпокойство и очевиден страх, неприятно примесен със самообладанието му; не можеше да седи на едно място, местеше се на седалката си, постоянно се обръщаше да погледне през задния прозорец към отминаващите светлини на града. Отнасяше се към момичето с комбинация от угодническа любезност и едва прикрито презрение, задаваше нетърпеливи въпроси в един момент и произнасяше прикрити заплахи в следващия. За разлика от него, останалите в колата бяхме сериозни и мълчаливи. Хирнек и Кити гледаха строго напред (Хирнек все още бе с фолиота, впит в лицето му), докато шофьорът зад стъклото бе превърнал флегматичността в истинско изкуство106. Аз — въпреки че бях принуден от липсата на място да приема формата на едно стоическо морско свинче, свито между обувката на момичето и жабката, — бях както обикновено величествен.

Продължавахме да се движим през лондонската нощ. По пътищата нямаше нищо. Звездите започнаха да примигват над покривите: зората наближаваше бързо. Двигателят на колата бръмчеше изморено. Извън полезрението на Натаниел, точно над покрива на лимузината подскачаха и лъкатушеха четири червени светлини.

За разлика от господаря ми момичето изглеждаше много хладнокръвно. Хрумна ми, че тя знаеше, че той ще я измами — нека си го кажем направо, не е необходим мозък на джин, за да се досетиш за това, — но все пак отиваше спокойно към съдбата си. Морското свинче кимна със съжаление на себе си. Повече отвсякога се възхищавах на решимостта й — и на елегантността, с която я проявяваше. Но все пак това за вас е свободната воля. В този свят на мен не ми се полагаше този лукс.

Според напътствията на момичето се движехме на юг през центъра на града, през реката и в един западнал район с лека индустрия и търговия, където се издигаха порутени триетажни жилищни сгради. Вече се виждаха няколко прегърбени пешеходци, тръгнали бавно за ранните си смени. Покрай нас бавно минаха няколко отегчени полуафрити и веднъж едно дебело дяволче-вестоносец, понесло гигантски пакет. Накрая завихме в тясна павирана алея, която минаваше под ниска арка и продължаваше като опустяла уличка.

— Тук. — Момичето почука на стъклото на шофьора. Парчето дърво спря и остана седнал в очакване на заповеди. Останалите слязохме, схванати и изстинали под първите светлини на зората. Морското свинче протегна същността си и се върна във формата на Птолемей. Огледах се и видях наблюдателните сфери да се мотаят на разстояние.

От двете ни страни имаше редици тесни, боядисани в бяло, леко занемарени жилищни постройки. Без думи момичето се приближи до няколко стъпала, водещи надолу към врата на мазе. Сбутвайки Хирнек пред себе си, Натаниел я последва. Аз бях най-отзад.

Господарят ми ме погледна през рамо.

— Ако опита някой трик, убий я.

— Трябва да бъдеш по-точен — казах. — Какъв трик? С карти, с монети, ходене по въже — какво?

Той ме изгледа.

— Всичко, което нарушава споразумението ми с нея, с цел да ми причини вреда или да й помогне да избяга. Така достатъчно ясно ли е?

— Кристално.

Момичето ровичкаше наоколо в мрака пред вратата; от някаква ниша или нещо подобно измъкна ключ. Миг по-късно вратата изскърца и се отвори. Без да каже и дума, тя пристъпи вътре; ние тримата се вмъкнахме след нея.

Промъквахме се и завивахме през последователност от подобни на лабиринт мазета, Кити, Хирнек, Натаниел и аз, близо един зад друг сякаш танцувахме бавна и тъжна конга107. Тя явно познаваше пътя достатъчно добре, включвайки електрическите ключове от време на време, приклякваше под ниски арки, в които ние си удряхме главите, без да поглежда назад. Беше обиколен маршрут; зачудих се дали минотавърският ми вид не би бил по-подходящ.

Погледнах назад и видях сиянието на поне една сфера, носеща се след нас. Все още ни наблюдаваха отдалеч.

Когато момичето най-накрая спря, се намирахме в една малка стаичка встрани от основната част на мазето. Тя включи слаба крушка. Стаята беше празна с изключение на купчина дърва в единия ъгъл. От тавана капеше вода и се процеждаше на вадички по пода. Натаниел сбърчи нос.

— Е? — изстреля той. — Не виждам нищо.

Момичето пристъпи към дървата и протегна крак някъде в купчината. Последва изскърцване; една част от зидарията се отвори със замах пред нея. Зейнаха сенки.

— Стой на място! Няма да влизаш. — Господарят ми остави Хирнек за пръв път и избърза напред, за да застане между Кити и тайната врата. — Бартимеус, върви вътре и докладвай какво си намерил. Ако жезълът е вътре, донеси ми го.

Доста по-нерешително от обикновено се приближих към вратата и издигнах щит около себе си в случай на някакви клопки. Когато се приближих, усетих предупредително пулсиране на всичките седем нива, индикация за силна магия някъде напред. Внимателно мушнах глава в дупката и се огледах.

Не представляваше нищо повече от обикновен килер, мизерна дупка, наполовина пълна с евтини джунджурии, които момичето и приятелите й бяха отмъкнали от магьосниците. Имаше няколко обикновени стъклени кълба и метални контейнери: всичките бяха евтини дреболии, които не ставаха за нищо108.

Изключението сред всичко това беше предметът, небрежно подпрян в далечния ъгъл, неуместно борещ се за място с няколко експлозивни копия.

Когато бях видял жезъла отдалеч през горящите покриви на Прага, той пращеше от силата на бурята. От разцепеното, съдрано небе върху него се бяха събрали светкавици, а сянката му се простираше нагоре през облаците. Целият град бе подчинен на гнева му. Сега беше спокоен и прашен и един паяк най-невинно си опъваше паяжината между гравираната му глава и една ниша в стената.

Дори и сега в него дремеше енергията му. Аурата му пулсираше силно и изпълваше стаята (на по-високите нива) със светлина. С такъв предмет шега не бива и затова изнесох жезъла на Гладстон от тайния склад и го занесох на господаря си с извити палец и показалец по начин, по който човек неохотно вади червей от ябълка.

О, той определено бе щастлив. От него просто се лееше облекчение. Взе го от мен и го огледа, а аурата му освети очертанията на лицето му с приглушено сияние.

— Господин Мандрейк — говореше момичето. Сега тя стоеше до Хирнек, прегърнала го покровителствено с една ръка. Невидимият фолиот се бе изместил на другото рамо на Хирнек и я гледаше с истинско недоверие. Може би усещаше вродената й устойчивост. — Господин Мандрейк — каза тя, — аз изпълних моята част от сделката. Сега трябва да ни освободите.

— Да, да. — Господарят ми почти не вдигна поглед, докато оценяваше жезъла. — Разбира се. Ще направя съответните приготовления. Ще ви намеря ескорт. Но първо, нека се махнем от това мрачно място.

Когато излязохме, светлината на ранното утро бе започнала да се излива по ъглите на павираната уличка и светеше леко върху хромираните части на лимузината на отсрещния край. Шофьорът седеше напълно неподвижен на мястото си и гледаше напред; явно не бе помръднал през цялото време, докато ни нямаше. Сега момичето опита отново. Беше много изморена; в гласа й нямаше много надежда.

— Не е необходимо да ни ескортирате оттук, господин Мандрейк — каза тя. — Ще се оправим сами.

Господарят ми току-що се бе изкачил по стълбите с жезъла в ръка. В началото не изглеждаше да я е чул; умът му бе надалеч, зареян в други мисли. Той примигна, спря на място и закова очи в нея, сякаш я виждаше за пръв път.

— Вие обещахте — каза момичето.

— Обещание… — Намръщи се той неясно.

— Да ни пуснете. — Забелязах как леко премести тежестта си напред, докато говореше, подготвяйки се за внезапно движение. С известна доза интерес се зачудих какво планираше да прави.

— А, да. — Може би имаше време, преди една или две години, когато Натаниел би спазил всяко сключено от него споразумение. Би счел, че е под достойнството му да наруши клетвата си, въпреки враждата си с момичето. А може би, дори сега, част от него не искаше да го прави. Естествено, той се поколеба за секунда, сякаш наистина се двоумеше. После го видях да поглежда нагоре към червените сфери, които бяха изплували от избата и отново висяха отгоре. Очите му потъмняха. Взорът на господарите му бе прикован върху него и това решаваше нещата.

Той подръпна единия си маншет, когато заговори, но сега сходството му с другите магьосници бе по-голямо от това външно имитиране.

— Обещанията, дадени на терористи, едва ли са задължителни, госпожице Джоунс — каза той. — Договорката ни се анулира. Ще бъдете разпитана и съдена за измяна незабавно, а аз ще се погрижа лично да ви ескортирам до Тауър. Не опитвайте нищо! — Гласът му се издигна предупредително — момичето бе заровило ръка в якето си. — Животът на приятеля ви виси на косъм. Софокъл, покажи се! — Ухиленият фолиот премахна невидимостта си на първо ниво, намигна нагло на момичето и изтрака със зъби до ухото на пленника.

Раменете на момичето леко се отпуснаха; изглеждаше паднала духом.

— Много добре — каза тя.

— Оръжието — каквото и да е това в палтото ви. Извадете го. Бавно.

Тя се поколеба.

— Не е оръжие.

Гласът на Натаниел стана опасен.

— Нямам време за това! Покажете го или приятелят ви ще загуби ухото си.

— Не е оръжие. Това е подарък. — Казвайки това, тя измъкна ръката си. Между пръстите й имаше нещо малко, кръгло, проблясващо на светлината. Бронзов диск.

Очите на Натаниел се разшириха.

— Това е мое! Моето гадателско стъкло109!

Момичето кимна.

— Вземете си го обратно. — Тя заметна с китка. Дискът полетя, въртейки се високо във въздуха. Инстинктивно го проследихме с поглед: Натаниел, фолиотът и аз. Докато гледахме, момичето започна да действа. Ръцете й се протегнаха и уловиха фолиота за мършавия врат, отмятайки го назад от раменете на Хирнек. Беше хванат неподготвен, хватката му се отхлаби, ноктите му клъцнаха във въздуха, но тънката му опашка се изви около лицето на Хирнек, бърза като камшик, и започна да стиска. Хирнек извика и започна да дращи опашката.

Натаниел отстъпваше назад, проследявайки въртящия се диск. Все още държеше жезъла, но свободната му ръка беше протегната с надеждата да го хване.

Пръстите на момичето се впиха във врата на фолиота; очите му изскочиха, лицето почервеня.

Опашката се стегна около главата на Хирнек.

Наблюдавах всичко това със силен интерес. Кити разчиташе на устойчивостта си, на силата си да противостои на магията на фолиота. Всичко зависеше от това колко силна е устойчивостта й. Напълно беше възможно фолиотът да се съвземе, да смачка черепа на Хирнек и после да се разправи с нея. Но момичето бе силно, а беше и ядосана. Лицето на фолиота се поду; издаде срамен звук. Бе достигната критична точка. Със звука на спукан балон фолиотът, опашката и всичко останало гръмнаха и се превърнаха в пари; разпръснаха се във въздуха. И Кити, и Хирнек изгубиха равновесие и се сринаха на земята.

Гадателското стъкло падна в ръката на Натаниел. Той вдигна поглед и за пръв път огледа ситуацията. Затворниците му се изправяха неуверено на крака.

Той нададе раздразнен вик.

— Бартимеус!

Аз си седях тихичко на един стълб. Погледнах към него.

— Да?

— Защо не направи нещо да спреш това? Дадох ти стриктни инструкции.

— Да, така е. — Почесах се по врата.

— Казах ти да я убиеш, ако опита да направи нещо!

— Колата! Хайде! — Момичето вече се движеше и влачеше Хирнек със себе си. Те бягаха по паважа към лимузината. Това беше по-хубаво дори, отколкото да гледаш как ацтеките играят на топка. Как ми се искаше да имам и пуканки.

— Е? — Беше пламнал от ярост.

— Ти ми каза да я убия, ако наруши условията на споразумението ви.

— Да! Като избяга — както прави сега! Така че се захващай! Изпепеляващия огън…

Ухилих се весело.

— Но споразумението е анулирано и отхвърлено. Ти самият го наруши преди няма и две минути — по един особено лош начин, ако мога да отбележа. Така че едва ли тя самата го нарушава, нали? Виж, ако оставиш жезъла на земята, ще можеш по-лесно да си скубеш косите.

— Аах! Отменям всички предишни заповеди и издавам нова, която не можеш да интерпретираш погрешно! Спри ги да не заминат с колата!

— О, много добре. — Трябваше да се подчиня. Смъкнах се от стълба и неохотно и небрежно ги последвах.

През цялото време, докато си бъбрехме, Натаниел и аз наблюдавахме трескавото напредване на приятелчетата ни по алеята. Момичето водеше; сега тя достигна лимузината и дръпна вратата на шофьора, вероятно с намерението да го принуди да ги откара. Шофьорът, който до този момент от събитията не бе проявил интерес към нашето боричкане, остана вторачен напред. Сега вече Кити му викаше, трескаво давайки заповеди. Дръпна го за рамото. Той се заклати някак отпуснато и се смъкна встрани от седалката, удряйки се в стъписаното момиче, преди да рухне върху паветата с лицето надолу. Едната ръка се отпусна обезсърчително.

За няколко секунди всички ние спряхме това, което правехме. Момичето остана като вкаменено, може би се чудеше на силата си. Аз съзерцавах забележителната любов към труда на традиционния британски работник. Дори господарят ми за момент спря да се пени по устата в недоумение. Всички се приближихме още малко.

— Изненада! — Иззад колата изскочи едно усмихнато лице. Е, всъщност направо се хилеше — черепите, както знаем, не могат точно да се усмихват. И все пак излъчваше определена неудържима веселост, която ярко контрастираше с правата, бяла коса омацана с речна тиня, с мокрите черни парцали, окачени на костите му, със зловонната миризма на гробище, която сега се носеше с вятъра.

— Аха. — Изключително членоразделно казах аз.

С пукане на костите и радостен вик, афритът Хонориус подскочи на предния капак на колата, сложи ръце на кръста, черепът се наклони рязко. Оттам, огрян от светлината на новия ден, той ни огледа един по един.

45

Първите няколко секунди Кити вече не беше на павираната алея, вече не дишаше сутрешния въздух; още веднъж се намираше под земята, затворена в черната крипта, усещаше вкуса на смърт в устата си, а приятелите й бяха накълцани пред очите й. Ужасът беше същият, както и безпомощността; усети как силата и решителността й се стопиха в нищото, като парченца хартия, погълнати от огън. Едва можеше да диша.

Първата й мисъл бе гневът към демона Бартимеус. Твърдението му, че бил унищожил демона, сега се оказа просто още една лъжа. Втората й мисъл бе за Якоб, който стоеше и трепереше до нея: заради действията й той щеше да умре — знаеше го с абсолютна сигурност и се мразеше за това.

Повечето от дрехите на скелета бяха изпопадали; малкото останали висяха безформено по пожълтелите кости. Златната маска липсваше; в тъмните очни ябълки на черепа горяха малки червени пламъчета. По-надолу слънчевата светлина се процеждаше между ребрата и излизаше през останките от сакото. Панталоните и обувките липсваха изцяло. Но енергията на създанието бе непроменена. Подскачаше от крак на крак с ужасяващо рязка бързина.

— Е, адски хубаво е, казвам аз. — Веселият глас звънтеше ясен като камбанен звън измежду тракащите зъби. — Не бих могъл да искам повече. Ето ме, щастлив като агънце, само малко влажен около хрущялите, но иначе потънал в работа. Какво искам ли? Просто да последвам миризмата на загубената си собственост, да си я прибера и да си ходя. А какво намирам? Жезълът ми — да! Като нов — но и нещо повече… Още две малки агънца, с които да си поиграя — две агънца, за които мислих дълго и много, докато се плакнех из естуара в онази студена, студена вода, а хубавите ми дрехи изгниваха по кокалите ми. О, не гледай толкова невинно, скъпа моя — пискливият глас се превърна в ръмжене, черепът се обърна надолу към Кити — ти си едното от тях. Малкото мишле, което обезпокои почивката на господаря ми, което взе жезъла и си мисли, че на една дама подобава да носи гадно сребро в чантичката си. С теб ще се разправя най-накрая.

Скелетът подскочи и се поизправи, тропна с ходила по предния капак на лимузината и проточи пръст към Бартимеус, който все още бе в подобието на смугло момче.

— А, ето те и теб — рече, — този, който ми открадна лицето. Този, който ме удави в Темза. О, аз съм ти ужасно ядосан.

Дори и да беше обезпокоен, демонът го прикриваше много добре.

— Това го разбирам — каза той хладнокръвно. — Всъщност и аз самият съм малко разочарован. Ще ми кажеш ли как стигна дотук?

Черепът ядно стисна зъби.

— Само шансът ме спаси от забвение — прошепна той. — Докато се носех безпомощен по течението в студената, студена тъмнина, сгъвката на лакътя ми се закачи в една ръждясала верига, издигаща се от котва на речното дъно. След миг бях стиснал веригата с пръсти и челюсти; преборих се с тегленето на океана, покатерих се нагоре към светлината. Къде излязох ли? На един стар шлеп, закотвен за през нощта. Докато ужасната вода капеше от костите ми, енергията ми се възвърна. Какво исках ли? Отмъщение! Но първо жезълът, за да ми върне силите. Пълзях по брега ден и нощ, душейки за аурата му като куче… И днес — гласът избухна във внезапен бурен възторг — я открих, последвах я до този двор, почаках в уюта вътре с този приятел на земята. — Презрително посочи тялото на шофьора с пръст на крака. — Опасявам се, че той не беше добър събеседник.

Бартимеус кимна.

— Човеците не са прочути с духовитост. Много са тъпи.

— Такива са, нали?

— До смърт.

— Ммм. Ей! — Скелетът се съвзе с възмущение. — Опитваш се да промениш темата.

— Изобщо не. Казваше, че си ми ужасно ядосан.

— Именно. Докъде бях стигнал…? Ужасно ядосан… Две малки агънца, едно момиче и един джин… — Явно съвсем бе изпуснал нишката на мислите си.

Кити посочи с палец магьосника Мандрейк.

— Ами той?

Мандрейк се сепна.

— Никога през целия си живот не съм виждал този прекрасен африт! Той не може да ми има зъб.

Пламъчетата в очните ябълки на скелета припламнаха.

— Само дето носиш моя жезъл. Това изобщо не е малко. И още повече… планираш да го използваш! Да! Не отричай — ти си магьосник.

Струваше си да се засили гневът му. Кити прочисти гърлото си.

— Той ме накара да го открадна — каза тя. — За всичко е виновен той. За всичко. Освен това той накара Бартимеус да те нападне.

— Така ли…? — Скелетът огледа Джон Мандрейк. — Колко интересно… — Той отново се наведе към Бартимеус. — Не е права, нали? Наистина ли този келеш с жезъла е господарят ти?

Младото египтянче изглеждаше искрено засрамено.

— Опасявам се, че е така.

— Тц. Боже мой. Е, не се притеснявай. Ще го убия — след като убия теб.

Още докато говореше, скелетът вдигна пръст. Там, където бе стоял демонът, изригна зелен пламък, но момчето вече го нямаше. Бе направило салто през улицата и се приземи леко върху един кош за боклук до най-близката къща. Сякаш подтикнати от една и съща мисъл, Кити, Якоб и Джон Мандрейк се обърнаха и побягнаха, насочвайки се към арката, която водеше извън двора на тази уличка и излизаше на пътя от другата страна. Кити бе най-бърза и точно тя първа забеляза внезапното смрачаване на атмосферата, утринната светлина бързо изчезваше, сякаш някаква сила я отхвърляше оттам. Тя забави крачка и спря. Тънки нишки мрак се извиваха и опипваха арката пред тях, а зад тях идваше тъмен облак. Гледката зад него бе напълно скрита, дворът беше отрязан от външния свят.

Ами сега? Кити размени безпомощен поглед с Якоб и погледна назад през рамо. Египтянчето си беше пуснало криле и се стрелваше насам-натам из двора, извън обсега на подскачащия скелет.

— Стойте далеч от онзи облак. — Беше гласът на Джон Мандрейк, тих и колеблив. Бе близо до тях, с широко отворени очи и бавно отстъпваше. — Мисля, че е опасен.

Кити му се усмихна презрително.

— Сякаш ти пука. — И все пак тя също се отдръпна.

Облакът се проточи към тях. Беше ужасяващо тих и от него се носеше непреодолима миризма на мокра пръст.

Якоб докосна ръката й.

— Чуваш ли…?

— Да. — Тежки стъпки в дълбините на сенките, нещо се приближаваше.

— Трябва да се измъкнем от това — каза тя. — Към избата.

Обърнаха се и хукнаха към стъпалата, водещи до подземния склад на господин Пенифедър. От другия край на двора скелетът, който напразно бе мятал магически светкавици по енергичния демон, ги забеляза и плесна с ръце. Последва трус — паважът затрака. Носещата стена над вратата на мазето се сцепи на две и около тон тухли изведнъж се сринаха на стъпалата. Прахът падна; вратата я нямаше.

С два скока скелетът стигна до тях.

— Онзи проклет демон е прекалено чевръст — каза. — Промених си мнението. Първи сте вие двамата.

— Аз защо? — задъхваше се Якоб. — Не съм направил нищо.

— Знам, скъпо дете. — Очните ябълки проблеснаха. — Но ти си изпълнен с живот. А след времето, прекарано под вода, наистина се нуждая от енергия. — Протегна ръка — и тогава, за пръв път, забеляза тъмния облак, който се прокрадваше през двора, изсмуквайки светлината от въздуха. Скелетът се взря в тъмнината, челюстта му се разклати неуверено.

— Е, сега — рече той меко. — Какво е това?

Кити и Якоб изприпкаха назад до стената. Скелетът не им обърна внимание. Той извъртя таз, поизправи се с лице към облака и извика нещо на странен език. До себе си Кити усети как Якоб се сепна.

— Това беше чешки — прошепна той. — Нещо като: „Предизвиквам те!“

Черепът се извъртя на 180 градуса и ги изгледа.

— Извинете ме за момент, деца. Имам да се погрижа за една недовършена работа. Ще се върна при вас след минутка. Чакайте тук.

Потраквайки с кости, с очни ябълки, фиксирани в подуващия се облак, той се отдалечи, зави към средата на двора. Кити се опита да си събере мислите. Огледа се. Пътят бе обвит в сенки, слънцето, като забулен диск, леко проблясваше на небето. Изходът от уличката бе блокиран от застрашителната тъмнина; от всички други страни ги гледаха празни стени и заковани с дъски прозорци. Кити изруга. Ако имаше само една сфера, можеше да им проправи път за бягство; при това положение бяха безпомощни. Като плъхове в капан.

До нея въздухът се раздвижи, една фигура кацна леко. Демонът Бартимеус сгъна прозрачните си крила зад гърба си и учтиво кимна. Момичето трепна.

— О, не се плаши — каза момчето. — Заповедите ми бяха да не ви позволявам да си тръгнете с колата. Приближете се до нея и ще трябва да ви спра. Иначе правете каквото си поискате.

Кити се намръщи.

— Какво става? Каква е тази тъмнина?

Момчето въздъхна печално.

— Помниш ли голема, който споменах? Появи се. Някой е решил да се намеси. Няма смисъл да гадаем защо. Онзи ужасен жезъл е коренът на всичките ни проблеми. — Той надникна през смога. — Което ми напомня… Той какво… О, не. Кажете ми, че не… И все пак го прави. Този малък идиот.

— Какво?

— Скъпият ми господар. Опитва се да активира жезъла.

Горе-долу срещу тях, недалеч от лимузината, магьосникът Джон Мандрейк се бе отдръпнал и бе застанал до една стена. Пренебрегвайки действията на скелета — който сега подскачаше напред-назад по паважа и сипеше обиди по адрес на приближаващия се облак, — той се наведе над жезъла, склонил глава, очите му изглеждаха затворени сякаш спеше. Кити мислеше, че вижда как устните му се движат и произнасят думи.

— Това няма да свърши добре — рече демонът. — Ако опитва обикновено активиране, без подсилване с потискащи заклинания, само си търси белята. Няма си и представа колко енергия има в него. Поне колкото два марида. Свръхамбициозност, това винаги му е бил проблемът. — Той поклати тъжно глава.

Кити разбра много малко от това, а още по-малко й пукаше.

— Моля… Бартимеус — това ли е името ти? Как можем да се измъкнем? Можеш ли да ни помогнеш? Би могъл да разбиеш някоя стена.

Тъмните очи на момчето я преценяваха.

— И защо да го правя?

— Ъмм… Ти… ти не искаш да ни навредиш. Просто следваш заповеди. — Не звучеше много уверена.

Момчето се намръщи.

— Аз съм зъл демон. Ти го каза. Както и да е, дори и да исках да ви помогна, точно сега не искаме да привличаме вниманието върху себе си. За момента нашият приятел, афритът, ни е забравил. Спомнил си е обсадата на Прага, когато големи като този причиниха безредици във войската на Гладстон.

— Прави нещо — прошепна Якоб. — Скелетът…

— Да. Наведете глави. — За известно време тъмният облак бе спрял напредъка си, сякаш гледаше лудориите на подскачащия пред него скелет. Докато го гледаха, той явно взе решение. Пипалата се спуснаха напред някъде в посоката на Мандрейк и жезъла. Сега скелетът вдигна ръка: от нея се изстреля ярък поток бледа светлина и се блъсна в облака. Чу се приглушен удар, като от експлозия зад масивна врата; части от черния облак се пръснаха във всички посоки, извиха се и се стопиха във внезапно увеличилата се топлина на утринното слънце.

Бартимеус издаде одобрителен звук.

— Не е зле, не е зле. Все пак няма да му помогна.

На Кити и Якоб им спря дъхът. Те видяха разкрилата се в средата на двора гигантска фигура с формата на човек, но в действителност много по-голяма, с яки и груби крайници, с гигантска като скала глава върху раменете. Явно бе възпрян от разрушението на облака му; размаха напразно ръце, сякаш се опитваше да събере тъмнината обратно около себе си. След като не успя, продължи да пренебрегва триумфалните възгласи на скелета и тръгна с тежки крачки през двора.

— Ммм, Мандрейк по-добре да побърза със заклинанието си… — каза Бартимеус. — Опа, Хонориус отново започна.

— Отдръпни се! — Викът на скелета проехтя в двора. — Жезълът е моя собственост! Предизвиквам те! Не съм го охранявал в продължение на сто години само за да видя как някой страхливец ми го отнема. Виждам те как гледаш през това око! Ще го изтръгна и ще го смачкам в юмрука си! — При тези думи той изстреля няколко магически светкавици към голема, който ги погълна почти без никакви последици.

Каменната фигура продължи да крачи. Сега Кити виждаше подробностите на главата по-ясно: две незначителни очички, а над тях едно по-голямо, далеч по-добре очертано трето око, сложено в средата на челото. То се въртеше наляво и надясно; грееше като бял пламък. Устата отдолу представляваше нещо като набръчкана дупка, символична и безполезна. Припомни си думите на демона — някъде в тази ужасна уста беше магическата хартия, която даваше на чудовището силата му.

Чу се предизвикателен вик. Афритът Хонориус, вбесен от неуспеха на магията си, се бе хвърлил напред на пътя на напредващия голем. Скелетът, който изглеждаше като джудже пред тази могъща фигура, присви колене и подскочи; сега от устата и ръцете му изригна магическа енергия. Приземи се право на гърдите на голема, кокалестите ръце се сключиха около врата, краката се обвиха около торса. Където пипнеше, изригваха сини пламъци. Големът спря на място, вдигна огромната си, подобна на бухалка ръка, и сграбчи скелета за едната лопатка.

В продължение на един дълъг момент двамата противници останаха вкопчени, неподвижни, абсолютно безмълвни. Пламъците се издигнаха нагоре. Усети се миризма на горене и невероятен студ.

После, изведнъж — внезапен звук, пулсираща синя светлина…

Скелетът се пръсна на парчета.

Костите се разпиляха по паветата като внезапна градушка.

— Странно… — Бартимеус седеше на земята с кръстосани крака. Изглеждаше като възхитен зрител. — Това беше наистина много странно. Не беше необходимо Хонориус да прави това. Абсолютно дръзка, безразсъдно смела постъпка, самоубийствено действие — и все пак смело, разбира се. Въпреки че беше луд, трябва да е знаел, че това ще го унищожи, не мислите ли? Големите обезсилват магията ни, унищожават същността ни, дори и когато е обвита в кости. Изключително странно. Може би все пак е бил изморен от този свят. Разбираш ли това, Кити Джоунс?

— Кити… — Беше Якоб, който я дърпаше настойчиво за ръкава. — Изходът е свободен. Можем да се измъкнем.

— Да… — Тя хвърли още един поглед към Мандрейк. Със затворени очи той все още произнасяше думите на някакво заклинание.

— Хайде…

Големът бе останал на място след унищожението на скелета. Сега отново се раздвижи. Наблюдателното му око заблестя, завъртя се и се спря на Мандрейк и жезъла.

— Изглежда е ред на Мандрейк. — Гласът на Бартимеус беше неутрален, реалистичен. Кити сви рамене и започна да се измъква след Якоб покрай стената.

Точно тогава Мандрейк вдигна очи. В първия момент изглежда не забелязваше идващата опасност; после погледът му се спря на напредващия голем. Лицето му се разтвори в усмивка. Вдигна жезъла пред себе си и изрече само една дума. Около дръжката на жезъла се появи мъглява светлина в розово и пурпурно и се издигна към върха. Кити спря да се измъква. Последва леко трептене, жужене — сякаш хиляди пчели бяха затворени под земята — въздухът потрепери; земята се разтресе леко.

— Не може да го е направил — каза Бартимеус. — Не може да е успял. Не и от първия път.

Усмивката на момчето се разшири. Той насочи жезъла на Гладстон към голема, който спря неуверено. Около гравюрите на жезъла танцуваха разноцветни светлинки; лицето на момчето се бе оживило от тяхното сияние и ужасяващата му радост. С дълбок, заповеднически глас той произнесе сложно заклинание. Потокът около жезъла пламтеше. Кити присви очи, почти отклони поглед; големът се заклати назад на петите си. Потокът завибрира, запращя и се изстреля обратно назад по жезъла и по ръката на магьосника. Главата му отскочи назад; тялото му се вдигна във въздуха и бе запратено право в стената отзад с глухо тупване.

Момчето се просна на земята, с провиснал език. Жезълът изтрака от ръката му.

— Ах! — Бартимеус кимна далновидно. — Не е успял. Така си и помислих.

— Кити! — Якоб беше вече на известно разстояние покрай стената. Жестикулираше ядосано. — Докато все още има време.

Гигантската глинена фигура бе продължила величествения си напредък към проснатото тяло на магьосника. Кити понечи да последва Якоб, после се обърна обратно към Бартимеус.

— Какво ще стане?

— Сега ли? След малката грешка на господаря ми? Съвсем просто е. Вие ще избягате. Големът ще убие Мандрейк, ще вземе жезъла и ще го занесе на магьосника, който гледа през онова око.

— А ти? Няма ли да му помогнеш?

— Безсилен съм срещу голема. Веднъж вече съм пробвал. Освен това, докато преди малко бягахте, господарят ми отмени всичките си предишни заповеди — което включваше и задължението ми да го пазя. Ако Мандрейк умре, аз съм свободен. Не е в мой интерес да помагам на този идиот.

Големът вече се бе изравнил с лимузината, приближаваше тялото на шофьора. Кити отново погледна Мандрейк, който лежеше в безсъзнание до стената. Прехапа устна и се обърна.

— Виж, през повечето време аз нямам свободна воля — високо рече демонът след нея. — Така че когато имам, едва ли ще действам по начин, който да ми навреди. Това ме прави по-висш от сбърканите хора като теб. Нарича се разум. Както и да е, тръгвай — добави той. — Устойчивостта ти може изобщо да не действа срещу голема. Освежаващо е да видя, че правиш точно това, което бих направил и аз, че се измъкваш, докато нещата все още са добри.

Кити изду бузи, въздъхна и направи още няколко крачки. Тя отново погледна назад през рамо.

— Мандрейк не би помогнал на мен — каза тя.

— Точно така. Ти си умно момиче. Тръгвай и го остави да умре.

Тя погледна назад към голема.

— Прекалено е голям. Никога не бих могла да го надвия.

— Особено след като веднъж мине покрай лимузината.

— О, по дяволите. — Сега Кити тичаше не към изумения Якоб, а обратно по паветата, към тромавия гигант. Не обърна внимание на болката и изтръпването в рамото си, не обърна внимание на отчаяните викове на приятеля си; и най-вече не обърна внимание на гласовете в главата си, които й се присмиваха, крещяха за опасността, за безсмислието на действията й. Наведе глава и увеличи скоростта. Тя не беше демон, не беше магьосник — тя беше по-добра от тях. Алчността и личният интерес не бяха нейните единствени грижи. Тя притича зад гърба на голема, достатъчно близо, за да види грубите замазвания по повърхността на камъка, за да помирише ужасната смрад на мокра пръст, която се носеше зад него. Тя скочи на предния капак на лимузината, пробяга по него и се изравни с торса на чудовището.

Невиждащите очи гледаха напред, като очи на мъртва риба; над тях третото око искреше, пропито от коварна интелигентност. Погледът бе неотклонно фиксиран върху тялото на Мандрейк; той не забеляза как Кити скочи с всичка сила и се приземи на гърба на голема.

Невероятният студ на повърхността я принуди да изпъшка от болка: дори при нейната устойчивост усещането беше като да се потопиш в леден поток — излезе й дъхът, всеки нерв щипеше. Главата й се замая от вонята на глина, в гърлото й се надигна жлъч. Тя простря здравата си ръка върху рамото на голема и отчаяно стисна. Всяка негова стъпка заплашваше да я отърси от гърба му.

Очакваше големът да се протегне нагоре и да я отхвърли оттам, но той не го направи. Окото не я виждаше; този, който го контролираше, не можеше да усети нейната тежест върху тялото на съществото.

Кити се протегна напред с ранената си ръка; рамото й пулсираше и я накара да извика. Сгъна лакътя си и се протегна пред лицето, търсейки голямата дупка на устата. Така беше казал демонът: ръкопис, хартия, поставена вътре. Пръстите й докоснаха леденостудения камък на лицето; забели очи, почти припадна.

Не ставаше. Не можеше да стигне устата…

Големът спря. Изненадващо гърбът му внезапно започна да се навежда. Кити бе запратена напред, почти презглава, през раменете му. За кратко успя да види как безформената ръка отдолу посегна напред и надолу към припадналото момче: щеше да го сграбчи за врата и да го прекърши като клечка.

Гърбът продължи да се навежда. Кити започна да се прекатурва; захватът й отслабна. Пръстите й опипаха безумно огромното, плоско лице и изведнъж попаднаха на устната кухина; мушнаха се вътре. Груб, студен камък… назъбени неравности, които можеше да са зъби… нещо друго, меко и все пак грапаво. Сграбчи го и в същия момент изпусна опората си от гърба на съществото. Прекатури се напред през рамото му и падна тежко върху проснатото тяло на момчето.

Тя лежеше по гръб с отворени очи и изпищя.

Лицето на голема беше точно над нея: зиналата уста, невиждащите очи, третото око, втренчено в нея, изпълнено с ярост. Както гледаше, яростта помръкна. Интелигентността угасна. Окото на челото вече беше само глинен овал, изкусно гравиран, но угаснал и безжизнен.

Кити вдигна глава сковано, погледна към лявата си ръка.

С палеца и показалеца си стискаше един свитък жълт пергамент. С болка Кити се подпря на лакти. Големът бе напълно замръзнал, с юмрук само на няколко сантиметра от лицето на Мандрейк. Камъкът бе напукан и хлътнал; беше като статуя. Вече не излъчваше страшния студ.

— Луда. Напълно луда. — Египтянчето стоеше до нея с ръце на хълбоците и леко поклащаше глава. — Ти си толкова луда, колкото беше и оня африт. Все пак — посочи към тялото на магьосника — ти поне падна на меко.

Зад демона тя видя Якоб, който се приближаваше нерешително с ококорени очи. Кити изпъшка. Раната на рамото й отново кървеше и всеки мускул в тялото й я болеше. Тя се поизправи много внимателно и стана на крака, използвайки за опора протегната ръка на голема.

Якоб се бе втренчил надолу към Джон Мандрейк. Жезълът на Гладстон лежеше напряко върху гърдите му.

— Мъртъв ли е? — Звучеше обнадежден.

— Повече от жалко е, че още диша. — Демонът въздъхна; погледна настрана към Кити. — С храбрите си действия ме обрече на още робия. — Той погледна към небето. — Бих те нахокал, но тук по-рано имаше наблюдателни сфери. Мисля, че облакът на голема ги накара да се оттеглят, но ще се върнат — и то скоро. Най-добре би било да тръгвате възможно най-бързо.

— Да. — Кити направи няколко крачки, после си спомни за пергамента в ръката си. С внезапно отвращение тя отпусна пръсти; той падна на паветата.

— Ами жезъла? — попита Бартимеус. — Би могла да го вземеш, нали знаеш. Тук няма кой да те спре.

Кити се намръщи, погледна назад към него. Бе забележителен предмет, това го знаеше. Господин Пенифедър би го взел. Както и Хопкинс, благодетелят, афритът Хонориус, самият Мандрейк… много други бяха умрели за него.

— Не мисля — каза тя. — Не ми трябва.

Тя се обърна и закуцука след Якоб към арката. Почти очакваше демонът отново да извика след нея, но той не го направи. След по-малко от минута Кити стигна арката. Когато завиваше, тя погледна назад и видя, че смуглото момче все още гледаше след нея през двора. Миг по-късно той изчезна от погледа й.

46

Внезапен, леденостуден шок; Натаниел изпъшка, изломоти нещо, отвори очи. Египтянчето стоеше над него и оставяше една капеща кофа. Ледена вода влизаше в ушите, ноздрите и отворената уста на Натаниел; опита се да проговори, закашля се, повдигна му се, отново се закашля, претърколи се на една страна, чувствайки стягащата болка в стомаха си и тъпото щипене във всеки мускул. Изстена.

— Стани, сънчо. — Това беше гласът на джина. Звучеше изключително весело.

Натаниел вдигна треперещата си ръка към едната страна на главата.

— Какво се случи? Чувствам се… ужасно.

— Така и изглеждаш, повярвай ми. Беше ударен от значителна магическа засечка в жезъла. Мозъкът и тялото ти ще бъдат по-размътени от обикновено за известно време, но имаш късмет, че си жив.

Натаниел се опита да се подпре в седнало положение.

— Жезълът…

— Магическите енергии постепенно се оттеглят от организма ти — продължи джинът. — Кожата ти изпускаше пара, а крайчецът на всеки косъм светеше. Забележителна гледка. Аурата ти също пощуря. Е, отърваването от такъв заряд е фин процес. Исках да те събудя веднага, но знаех, че трябва да изчакам няколко часа, за да съм сигурен, че ще се възстановиш безопасно.

— Какво! Колко време мина?

— Пет минути. Отегчих се.

Последните спомени нахлуха в ума на Натаниел.

— Големът! Опитвах се…

— Да надвиеш голем? Една почти невъзможна задача за всеки джин или магьосник и двойно по-тежка, когато се опитваш да контролираш един толкова фин и мощен артефакт като жезъла. Справи се добре дори и само заради това, че го активира. Бъди благодарен, че не бе достатъчно зареден да те убие.

— Но големът! Жезълът!… О, не… — С внезапен ужас той осъзна неизреченото. Ако и двете бяха изчезнали, това щеше да означава пълен провал за него, щеше да е безпомощен пред враговете си. Невероятно изморен, той постави глава в ръцете си, без изобщо да се тормози да потиска започналото ридание.

Един корав, твърд крак се заби в бедрото му.

— Ако беше съобразил да се огледаш — рече джинът, — можеше да видиш нещо, което да ти е от полза.

Натаниел отвори очи, свали ръце от лицето си. Погледна; това, което видя, буквално го накара да подскочи от паветата. На по-малко от половин метър от него към небето се извисяваше големът; бе наведен към него, извитата му ръка беше толкова близо, че можеше да я докосне, главата беше наведена заплашително; но искрицата на живота бе изчезнала от него. Можеше да се движи колкото статуя или улична лампа.

А подпрян до един от краката му, толкова нехайно, че можеше да е бастунът на някой джентълмен, стоеше жезълът на Гладстон.

Натаниел се намръщи и погледна. Намръщи се още веднъж, но разрешението на загадката му убягваше.

— Бих си затворил устата — посъветва го джинът. — Някоя прелитаща птица може да я използва като гнездо.

Трудно, понеже мускулите му бяха като от вода, Натаниел се изправи на крака.

— Но как…?

— Не е ли истинска загадка? — Ухили се момчето. — Ти какво мислиш, че се случи?

— Трябва да съм го направил аз, точно преди да изгубя контрол. — Натаниел кимна бавно; да, това беше единственото възможно решение. — Опитвах се да спра голема и трябва да съм успял точно когато стана засечката. — Започна да се чувства доста по-добре.

Джинът изсумтя дълго и шумно.

— Пробвай пак, синко. Ами момичето?

— Кити Джоунс? — Натаниел огледа двора. Напълно я бе забравил. — Тя — тя трябва да е избягала.

— Отново грешиш. Да ти разкажа ли? — Джинът го фиксира с черните си очи. — Ти се нокаутира сам като идиот, какъвто си. Големът се приближаваше, без съмнение, за да вземе жезъла и да смачка главата ти като пъпеш. Беше спрян…

— От твоите своевременни действия? — каза Натаниел. — Ако е така, благодарен съм ти, Бартимеус.

— Аз? Да спася теб? Моля те — може да чуе някой познат. Не. Моята магия се обезсилва от тази на голема, нали помниш? Аз си стоях настрана и гледах шоуто. Всъщност… бяха момичето и приятелят й. Те те спасиха. Чакай — не се присмивай! Не лъжа. Момчето му отвличаше вниманието, докато момичето се покатери по гърба на голема, изтръгна ръкописа от устата му и го хвърли на земята. В момента, в който го направи, големът сграбчи нея и момчето — изпепели ги за секунди. Тогава силата на живота му изчезна и той най-накрая замръзна, на сантиметри от жалкия ти врат.

Очите на Натаниел се свиха съмнително.

— Нелепо! В това няма смисъл!

— Знам, знам. Защо да спасява точно теб? Умът ми не го побира, Нат, но тя те спаси. И ако не вярваш, че е истина, е — ето ти нагледно доказателство. — Джинът извади ръка иззад гърба си. Държеше нещо. — Ето това измъкна от устата. — Натаниел веднага разпозна хартията; беше същата като видяната в Прага, но тази беше навита и запечатана с петно гъст, черен восък. Той го взе бавно, погледна към зиналата уста на голема и после обратно.

— Момичето… — Не можеше да свикне с мисълта. — Но аз щях да я водя в Тауър; аз я преследвах. Не — тя би ме убила, а не би ми спасявала живота. Не ти вярвам, джине. Лъжеш. Тя е жива. Избягала е оттук.

Бартимеус сви рамене.

— Както кажеш. Точно затова остави жезъла, когато беше безпомощен.

— О… — Това имаше смисъл. Натаниел се намръщи. Жезълът беше голямата награда за съпротивата. Момичето никога не би се отказало от него доброволно. Вероятно беше мъртва. Той отново погледна надолу към ръкописа. Изведнъж му хрумна една мисъл.

— Според Кавка, името на врага ни ще е написано на пергамента — рече той. — Нека да погледнем! Може да разберем кой стои зад голема.

— Съмнявам се, че ще имаш време — каза джинът. — Внимавай — започва се!

От повърхността на свитъка с мрачно съскане изригна жълт пламък. Натаниел извика и бързо пусна пергамента на паветата, където той потрепна и изгоря.

— След като веднъж се извади от устата на голема, магията е толкова силна, че се самоунищожава — продължи Бартимеус. — Няма значение. Знаеш ли какво се случва сега?

— Големът се унищожава?

— Да — но и нещо повече. Първо се връща при господаря си. — Натаниел се взря в роба си и изведнъж разбра. Бартимеус весело повдигна едната си вежда. — Може би ще е интересно, как мислиш?

— И то много. — Натаниел почувства прилив на мрачно въодушевление. — Сигурен ли си за това?

— Виждал съм го да се случва преди много време в Прага.

— Добре тогава… — Той пристъпи покрай тлеещите останки от пергамента и изкуцука до голема, потрепвайки от болка. — Оох, стомахът ми наистина ме боли. Сякаш едва ли не някой е паднал върху него.

— Истинска мистерия.

— Няма значение. — Натаниел се протегна за жезъла и го вдигна. — Сега — каза той, отстъпвайки встрани от голямото тяло на голема за пореден път, — да видим.

Пламъците загаснаха; ръкописът се превърна просто в пепел, носена от вятъра. Във въздуха висеше странна, мрачна миризма.

— Кръвта на Кавка — каза Бартимеус. — Вече я няма. — Натаниел направи крива физиономия.

Когато и последното парченце хартия изчезна, през застиналото тяло на голема пробягна тръпка; ръцете се разтресоха, главата се затръска конвулсивно, гърдите се издигнаха и отпуснаха. Чу се лека въздишка, като от предсмъртен дъх. Секунда тишина; каменният гигант бе напълно неподвижен. После, със силно скърцане, като на старо дърво при буря, големът се изправи още веднъж. Главата бе склонена, сякаш потънала в мисли. Дълбоко в челото, окото на голема беше празно и мъртво: направляващият интелект вече не се намираше там. Но все пак тялото се движеше.

Натаниел и джинът отстъпиха настрана, докато съществото не се обърна и с изморени стъпки започна да се влачи през двора. Не им обърна внимание. Вървеше със същата безпощадна крачка, която винаги бе използвало; отдалеч то притежаваше същата енергия както преди. Но вече се променяше: по повърхността на тялото се проточваха малки пукнатини. Започваха от средата на торса, където преди това камъкът бе гладък и твърд и се разширяваха към крайниците. От него се отчупваха малки парченца глина и падаха на паветата зад гиганта.

Натаниел и джинът вървяха зад голема. Тялото на Натаниел го болеше; докато вървеше, използваше жезъла на Гладстон като патерица.

Големът мина под арката и излезе от уличката. След това зави по улицата вляво, където, пренебрегвайки правилата за движение, продължи да марширува точно по средата на пътя. Първият човек, когото срещна, един едър, плешив търговец с татуирани ръце и количка зеленчуци, изквича плачевно при вица му и хукна презглава в една странична уличка. Големът не му обърна внимание, както и Бартимеус и Натаниел. Малката процесия продължи нататък.

— Ако приемем, че господарят на голема е старши магьосник — отбеляза Бартимеус, — просто, ако го приемем, нищо повече — може би в момента се насочваме към Уестминстър. Намира се в центъра на града. Това ще причини известни безредици, както се досещаш.

— Добре — каза Натаниел. — Точно това искам. — С всяка изминала минута настроението му се подобряваше; усещаше как тревогите и страхът от изминалите няколко седмици си отиват. Точните подробности при измъкването му от голема тази сутрин все още не му бяха ясни, но сега това нямаше голямо значение; след неблагоприятната ситуация миналата нощ, когато повечето от големите магьосници бяха настроени срещу него и заплахата на Тауър бе надвиснала над главата му, знаеше, че е на чисто, че отново е в безопасност. Жезълът беше у него — Девъро щеше да му падне в краката за това — още по-хубавото беше, че имаше голема. Никой от тях не бе повярвал на историята му; сега щяха да пълзят с извиненията си — Дювал, Мортенсен и останалите. Най-после щеше да е добре дошъл в техния кръг, а дали госпожица Уитуел щеше да избере да му прости, или не, всъщност нямаше голямо значение. Натаниел си позволи да се усмихне широко, докато крачеше през Саутуърк и следваше голема.

Съдбата на Кити Джоунс бе смущаваща, но дори и тук нещата се бяха наредили добре. Въпреки практичните и логични подбуди, Натаниел се бе почувствал неудобно да наруши обещанието си към момичето. Нямаше как да се избегне, естествено — наблюдателните сфери ги гледаха, така че едва ли можеше да й позволи да си тръгне — но все пак малко му натежа на съвестта. Сега не трябваше да се притеснява. Дали му беше помогнала (все още му бе трудно да повярва), или бе опитала да избяга (по-вероятно), момичето сега бе мъртво и я нямаше и той не трябваше да си губи времето, като мисли за нея. Донякъде бе жалко… От това, което бе видял, тя изглежда имаше забележителна енергия, талант и воля, много по-силни, отколкото всеки от великите магьосници с техните безкрайни караници и глупави пороци. По някакъв странен начин тя бе напомнила на Натаниел малко за него самия и едва ли не беше жалко, че вече я нямаше.

Джинът вървеше смълчан до него, сякаш бе потънал в мисли. Не изглеждаше много предразположен да говори. Натаниел сви рамене. Кой можеше да каже какви странни и зли блянове имаше един джин? По-добре да не се опитва.

Докато вървяха, стъпкваха малки парченца мокра глина под краката си. Материалът на голема се разпадаше все по-бързо; по повърхността му се виждаха групи от дупки, а очертанията на крайниците му бяха малко неравни. Движеше се с нормалната си скорост, но леко приведен назад, сякаш остаряваше или ставаше крехък.

Прогнозата на Бартимеус, че големът ще предизвика някакви безредици, се потвърждаваше с всеки изминал момент. Сега вече бяха на главната улица на Саутуърк, с пазарските сергии и търговците на дрехи и общото усещане за евтина търговия. Докато вървяха, обикновените се пръскаха с писъци пред тях, подкарани като добитък от огромната и силна паника пред крачещия гигант. Хората се хвърляха в магазини и къщи, разбиваха врати и чупеха прозорци в опит да избягат; един-двама се покатериха на уличните лампи; няколко от по-слабите скочиха в канализацията през шахтите. Натаниел се хилеше под нос. Като цяло не трябваше да се съжалява за хаоса. Беше добре обикновените малко да се разтревожат, да се поразклати самодоволството им. Трябваше да видят от какви опасности ги пази правителството, да разберат злонамерената магия, която ги застрашаваше от всички страни. Щеше да е по-малко вероятно да се вслушват във фанатици като членовете на съпротивата за в бъдеще.

Над покривите се появиха огромен брой червени сфери и увиснаха тихо над пътя, наблюдавайки ги. Натаниел успокои лицето си, възприе израз на уравновесеност и погледна с, както се надяваше, бащинско съчувствие към потрошените сергии и изплашените лица наоколо.

— Твоите приятели ни гледат — каза джинът. — Мислиш ли, че са щастливи?

— По-вероятно завиждат.

След като минаха жп гара „Ламбът“ и тръгнаха на запад, контурите на голема станаха забележимо по-неравномерни, тромавата му походка стана още по-бавна. Едно голямо парче глина, вероятно пръст на ръката, се откъсна и падна мокро на земята.

Отпред се намираше Уестминстърският мост. Вече почти нямаше съмнение, че целта им беше Уайтхол. Натаниел се замисли за предстоящата конфронтация. Щеше да е някой старши магьосник, в това не се съмняваше, някой, който бе разбрал за пътуването му до Прага и бе изпратил наемника след него. Повече от това не можеше да каже. Съвсем скоро щеше да стане ясно.

Жезълът на Гладстон лежеше удобно в ръката му; облягаше се тежко на него, понеже едната му страна все още го болеше. Докато вървеше, го погледна почти любвеобилно. Това щеше да е трън в очите на Дювал и останалите. Мейкпийс щеше да е много доволен от изхода на нещата.

Изведнъж се намръщи. И сега къде щеше да отиде жезълът? Вероятно щеше да бъде оставен в някой от правителствените трезори, докато потрябваше на някого. Но кой сред тях притежаваше способността да го направи — с изключение на него? Като използваше само импровизирани заклинания, той почти успя да го употреби още от първия път! Лесно можеше да го усвои, ако му се дадеше възможност. А после…

Той въздъхна. Много жалко, че не можеше да го задържи за себе си. Все пак, след като отново спечелеше благоволението на Девъро, всичко беше възможно. Ключът бе в търпението. Трябваше да изчака своето време.

Най-накрая завиха по едно малко хълмче между две стражеви кули от стъкло и бетон и се качиха на моста. Оттатък се намираше парламентът. Темза искреше в утрото; малки лодки криволичеха с прилива. Няколко туристи прескочиха парапета при гледката на разпадащия се голем и цопнаха във водата.

Големът продължаваше да крачи с увиснали рамене и ръце и крака като окастрени дънери, от които бързо падаха късчета глина. Походката му беше очевидно по-нестабилна; с всяка крачка краката се тресяха все по-несигурно. Сякаш осъзнал, че няма време, той бе увеличил скоростта си, а Натаниел и джинът бяха принудени да подтичват след него.

Откакто стигнаха моста, по пътя почти нямаше движение и сега Натаниел видя причината за това. По средата едно малко и нервно подразделение от нощната полиция бе издигнало кордон. Състоеше се от бетонни стълбове, бодлива тел и множество зли дяволчета на второ ниво. Целите покрити с шипове и остри зъби, те обикаляха във въздуха. Когато забелязаха приближаващия голем, дяволчетата прибраха шиповете и зъбите си и се оттеглиха с пронизителен вой. Един лейтенант от полицията пристъпи бавно напред, оставяйки останалата част от хората си да се шляят неуверено в сенките на стълбовете.

— Стой! — изръмжа той. — Навлизате в район, контролиран от правителството. Самоволните магически отклонения са строго забранени под заплаха от бързо и ужасно наказ… — С квичене като кученце, той отскочи встрани от пътя на голема. Съществото вдигна ръка, помете стълба в Темза и разкъса кордона, оставяйки върху съсипаната бодлива тел да висят малки парченца глина. Натаниел и Бартимеус вървяха спокойно отзад, намигайки весело на разтрепераните стражи.

Минаха по моста, покрай кулите на Уестминстър и върху зелените площи. Тълпа дребни магьосници — бледи бюрократи от различните министерства в Уайтхол — бяха разтревожени от безредиците и бяха излезли навън, мигайки срещу дневната светлина. Стояха по краищата на тротоарите в страхопочитание, докато разпадащият се гигант, сега вече значително намалял, спря за момент на ъгъла на Уайтхол, преди да завие наляво към Уестминстър хол. Няколко човека извикаха на Натаниел, докато минаваше покрай тях. Той махна царствено с ръка.

— Това нещо тероризираше града — извика той. — Връщам го при господаря му.

Отговорът му възбуди силен интерес; първо по един-двама, а после групово тълпата тръгна след него, придържайки се на безопасно разстояние.

Огромната входна врата на Уестминстър хол бе открехната, а пазачите бяха избягали при гледката на приближаващото същество и тълпата зад него. Големът промуши рамо вътре, прикляквайки леко под свода. Сега вече главата му бе изгубила по-голямата част от формата си; беше се стопила като тлееща свещ. Устата се бе сляла с торса; гравираното овално око се бе изкривило, висеше като пияно по средата на лицето.

Натаниел и джинът влязоха във фоайето. От две пентаграми на пода заплашително се материализираха африти с жълта кожа и лилави гребени. Изгледаха голема и преглътнаха звучно.

— Точно така, не бих се пробвал — посъветва ги джинът мимоходом. — Само ще се нараните. Но си пазете гърба — половината град е по петите ни.

Моментът наближаваше. Сърцето на Натаниел биеше учестено. Сега вече виждаше къде отиваха: големът минаваше по коридора към заседателната зала, където се допускаха само елитните магьосници. Главата му се замая от подтекста.

От един страничен коридор напред пристъпи фигура — слаба, в сива униформа, със светли, зелени, тревожни очи.

— Мандрейк! Глупак такъв! Какво правиш?

Той се усмихна учтиво.

— Добро утро, госпожице Фарар. Изглеждате прекомерно развълнувана.

Тя прехапа устна.

— Съветът почти не е лягал цяла нощ; сега отново се събраха и наблюдават през сферите си. Какво виждат ли? Хаос в Лондон! В Саутуърк има безредици — бунтове, демонстрации, масово унищожение на собственост!

— Не е нищо, което вашите безценни офицери да не могат да овладеят, сигурен съм. Освен това, аз просто правя това, което… беше поискано от мен снощи. Жезълът е у мен — той го размаха — и освен това връщам една собственост на истинския й притежател, който и да е той. Опа, това беше ценно, нали? — Навлизайки в едно по-тясно място от коридора, големът бе бутнал една ваза от китайски порцелан, която се разби на пода.

— Ще бъдеш арестуван… господин Девъро…

— Ще бъде възхитен да разбере самоличността на предателя. Както и тези хора зад мен… — Не му беше необходимо да поглежда през рамо. Глъчката от следващата ги тълпа бе оглушителна. — А сега, ако искате да ни придружите…

Отпред имаше двойна врата. Големът, който сега представляваше просто една безформена маса, препъвайки се и клатушкайки се насам-натам, я разби и нахлу. Натаниел, Бартимеус, Джейн Фарар и първите зяпачи близко след тях, пристъпиха след него.

Като един, министрите от британското правителство станаха от местата си. На масата пред тях имаше обилна закуска, но тя бе избутана настрана, за да се освободи място за въртящите се звена на няколко наблюдателни сфери. В едното Натаниел видя поглед от въздуха на главната улица в Саутуърк, където, сред останките от пазара, безспирно тършуваха тълпи от хора; в друга видя хора, тълпящи се пред Уестминстър; в трета имаше гледка на залата, в която се намираха.

Големът спря в средата на стаята. Нахлуването през вратите си бе казало думата и явно сега му бе останала много малко енергия. Разрушената фигура се залюля на мястото си. Ръцете вече бяха изчезнали, краката се бяха слели в единична, течна маса. Няколко секунди се клатеше, сякаш щеше да падне.

Натаниел оглеждаше лицата на министрите около масата: Девъро, пребледнял от умора и стрес; Дювал, почервенял от ярост; Уитуел, със строги и неподвижни черти; Мортенсен, с изтощена и разрошена коса; Фрай все още дъвчеше остатъците от някакво месо; Малбинди, с очи като яйца. За своя изненада, сред групата от по-нисши министри встрани видя Куентин Мейкпийс и Шолто Пин. Очевидно събитията от ранната сутрин бяха привлекли всеки влиятелен човек в стаята.

Гледаше от лице към лице, но видя само гняв и безпокойство. За момент се уплаши, че е сгрешил, че сега големът ще рухне и нищо няма да се докаже.

Министър-председателят се покашля.

— Мандрейк! — започна той. — Искам обяснение за това…

Той спря. Големът бе залитнал. Като пиян човек, той се заклати наляво, към Хелън Малбинди, министър на информацията. Всички очи го проследиха.

— Все още може да е опасен! — Началникът на полицията Дювал изглеждаше по-малко стъписан от другите. Той потупа Девъро по ръката. — Сър, трябва да се махнем от стаята незабавно.

— Глупости! — Джесика Уитуел говореше рязко. — Всички сме наясно какво се случва. Големът се връща при господаря си! Трябва да стоим и да чакаме.

В пълна тишина видяха как глинената колона се дотътри до Хелън Малбинди, която се оттегли с разтреперани стъпки; изведнъж, центърът на тежестта му се промени, наклони се надясно, към местата на Джесика Уитуел и Мармадюк Фрай. Уитуел не помръдна и на сантиметър, но Фрай изскимтя от страх, дръпна се назад и се задави с една кост от месото. Срина се задъхано в стола си с изскочили очи и зачервени страни.

Големът се обърна към госпожица Уитуел; надвисна над нея, а на паркета на пода се отлющваха огромни парчета глина.

Господин Дювал извика.

— Имаме отговора си и не трябва да отлагаме повече! Джесика Уитуел е господарката на съществото. Госпожице Фарар, извикайте хората си и я ескортирайте до Тауър!

Глинената купчина потрепери странно. Изведнъж се наклони — далеч от госпожица Уитуел и към средата на масата, където стояха Девъро, Дювал и Мортенсен. И тримата отстъпиха крачка назад. Сега големът не беше по-висок от човек, един ронещ се стълб на разрухата. Залитна към края на масата и отново спря, отделен от магьосниците от метър лакирано дърво.

Глината падаше напред върху масата. После, с ужасна решителност, тръгна, влачейки се несигурно със слаби и болезнени спазми, като един гърчещ се торс без крайници. Движеше се сред останките от закуската и събаряше чиниите настрана; бутна най-близкото звено на наблюдателна сфера, която моментално проблясна и изгасна; влачеше се право към неподвижната фигура на началника на полицията, Хенри Дювал.

Сега в стаята цареше пълна тишина, като изключим приглушеното давене на Мармадюк Фрай. Лицето на господин Дювал посивя, той се отдръпна от масата. Притисна гръб назад в стола си, който се удари в стената.

Глината бе оставила почти половината си част сред пръснатите чинии и прибори. Достигна другия край на масата, поизправи се, изви се като червей, изтече на пода. С неочаквана скорост се спусна напред.

Господин Дювал се дръпна назад, изгуби равновесие, отпусна се в стола си. Устата му се отваряше и затваряше, но не издаваше звук.

Лъкатушещата маса стигна до високите му ботуши. Събирайки последната си енергия, се надигна като ниска люлееща се кула и за момент се заклатушка над главата на началника на полицията. После рухна отгоре му, изпускайки последните частици от магията на Кавка с това движение. Глината се разцепи, пръскайки се в дъжд от дребни частици, които се посипаха по Дювал и стената зад него и запрати едно малко овално парче от същия материал върху гърдите му.

В стаята настана тишина. Хенри Дювал гледаше надолу, примигвайки изпод покривалото от глина. От мястото си в скута му, окото на голема го гледаше с празен поглед.

47

Шумотевицата, която последва след като господарят ми разкри Хенри Дювал, беше толкова бурна, че чак е трудно да се опише. Дълго време цареше бъркотия; мълвата се разпространи като вълнички от залата на магьосниците, през сърцето на Уайтхол и чак до покрайнините на града, където дори и най-нисшите обикновени й се чудеха. Падението на някой от великите винаги е съпътствано от много вълнения и този случай не беше изключение. Същата тази вечер бяха организирани едно-две импровизирани партита, а в редките случаи, когато посмееха да си покажат лицата навън през последвалите седмици, членовете на нощната полиция бяха третирани с открит присмех.

Веднага след това последва невероятно объркване. Отне адски много време да арестуват Дювал — вината не беше в него, понеже той изглеждаше толкова зашеметен от развитието на събитията, че не направи опит да се съпротивлява или да бяга. Но жалките магьосници изобщо не губиха време и се скараха да заемат мястото му. Известно време се дърлеха като лешояди за това кому се падаше правото да поеме нощната полиция. Господарят ми не взе участие в кавгата; действията му бяха по-красноречиви от думите.

Накрая лакеите на министър-председателя призоваха един дебел африт, който се спотайваше сънливо във фоайето, по-далеч от голема, и с негова помощ постигнаха ред. Министрите бяха освободени, Дювал и Джейн Фарар бяха арестувани, а развълнуваните зяпачи бяха изкарани извън сградата110. Джесика Уитуел се мота до последно, пискливо обявявайки своята роля в успеха на Натаниел, но накрая и тя си тръгна неохотно. Министър-председателят и господарят ми бяха оставени насаме.

Не знам какво точно е станало между тях, понеже бях изпратен заедно с африта да възстановя реда по улиците навън. Когато се върнах след няколко часа, господарят ми седеше сам в една странична стаичка и закусваше. Жезълът вече не беше при него. Отново се превърнах в минотавър, седнах на стола насреща и започнах да тракам безцелно с копита по пода. Господарят ми ме изгледа, но не каза нищо.

— Е? — започнах. — Наред ли е всичко? — Той изсумтя. — Отново ли сме фаворити? — Леко кимване.

— Какво е положението ти сега?

— Началник на „Вътрешни работи“. Най-младият министър в историята.

Минотавърът подсвирна.

— Колко сме умни само!

— Това си е начало, предполагам. Сега съм независим от Уитуел, слава Богу.

— А жезълът? Успя ли да го задържиш?

Последва кисела физиономия. Отчупи си парче от черния пудинг.

— Не. Замина в трезорите. На „съхранение“, както се твърди. На никого не е позволено да го използва. — Лицето му просветна. — Може да бъде изваден по време на война, все пак. Мислех си, може би по-късно в американските кампании… — Той отпи глътка кафе. — Очевидно не са започнали много добре. Ще видим. Както и да е, трябва ми време да усъвършенствам подхода си.

— Да, като например да видиш дали можеш да го накараш да проработи.

Намръщи се.

— Разбира се, че мога. Просто изпуснах няколко ограничаващи условия и заклинанието за посока, това е всичко.

— С прости думи, издъни се, приятелче. Какво стана с Дювал?

Господарят ми дъвчеше замислено.

— Отведоха го в Тауър. Госпожица Уитуел отново е началник на охраната. Тя ще надзирава разпита му. Подай ми солта.

Минотавърът я подаде.

Ако господарят ми беше доволен, аз също имах причини да бъда удовлетворен. Натаниел се бе зарекъл да ме освободи веднага, след като въпросът с тайнствения нападател бъде разрешен, а той без съмнение бе разрешен, въпреки че усещах, че все още имаше един или два проблема, за които липсваше обяснение. Обаче това не беше моя работа. Очаквах освобождението си със спокойна увереност.

И чаках.

Минаха няколко дни, през които момчето бе прекалено заето да се вслуша в исканията ми. Той пое контрол над отдела си; ходеше на срещи от високо ниво да обсъжда аферата Дювал; изнесе се от апартамента на бившата си господарка и, използвайки новата си заплата и един подарък от благодарния министър-председател, закупи шикозна къща на един сенчест площад, недалеч от Уестминстър. Това последното наложи да извърша един куп непочтени дейности, които нямам време да обсъждам сега111. Ходеше на партита в резиденцията на министър-председателя в Ричмънд, работеше с новите си подчинени и прекарваше вечерите си в театъра, в гледане на безкрайни пиеси, към които бе развил необясним интерес. Беше напрегнат живот.

Когато беше възможно, му припомнях за задълженията му.

— Да, да — казваше той на излизане сутрин. — Скоро ще се занимая с теб. А сега, относно пердетата в приемната ми, искам метър сива коприна; купи я от Филдингс и вземи още няколко допълнителни възглавнички, докато си там. Добре ще ми дойде и малко лак от Ташкент в банята112.

— Шестте ти седмици — казах остро, — почти изтекоха.

— Да, да. Сега наистина трябва да тръгвам.

Една вечер той се върна в къщи рано. Аз бях долу да надзиравам лепенето на плочки в кухнята му113, но някак си успях да се откъсна от тази дейност, за да поставя въпроса си пред него още веднъж. Открих го в трапезарията, едно огромно помещение без мебели засега. Беше се взрял в празната камина и студените голи стени.

— Тук ти трябва подходящ десен — казах аз. — Тапети, които да ти паснат на възрастта. Какво ще кажеш за мотиви с коли или парни влакчета?

Той се разходи до прозореца. Краката му тропаха по дъските отдолу.

— Днес Дювал си призна — рече той накрая.

— Това е добре — казах. — Нали така?

Той гледаше навън към дърветата на площада.

— Предполагам…

— Защото с магическите си сили усещам, че не изглеждаш дяволски доволен.

— О… Да. — Той се обърна към мен и се насили да се усмихне. — Това изяснява доста неща, но ние вече знаехме повечето от тях. Бяхме открили работилницата в избата на Дювал — ямата, където е бил направен големът, кристалът, през който е контролирал окото. Той е направлявал съществото, няма съмнение.

— Ами тогава?

— Днес той потвърди всичко това. Каза, че отдавна е искал да увеличи ролята си и да намали тази на Уитуел и останалите. Големът е бил неговото средство: той създаваше хаос, подронваше авторитета на другите министри. След няколкото нападения, без да се бе намерило разрешение и когато всички бяха объркани, Девъро просто беше много щастлив да му даде още власт. На полицията бяха дадени повече правомощия; Дювал получи поста в сигурността. Оттам щеше да има по-добра позиция да свали Девъро с времето.

— Звучи сравнително ясно — съгласих се аз.

— Не знам… — Момчето изви надолу ъгълчетата на устата си. — Всички са доволни: Уитуел е обратно на старата си длъжност; Девъро и другите министри отново ходят по глупавите си пиршества; Пин вече ремонтира магазина си. Дори Джейн Фарар бе освободена, понеже няма доказателства да е знаела за измяната на господаря си. Всички са щастливи да го забравят. Но аз не съм сигурен. Няколко неща не се връзват.

— Като например?

— Дювал заяви, че не е бил сам. Казва, че някой го е подтикнал към това, учен на име Хопкинс. Казва, че този Хопкинс му е донесъл окото на голема и го е научил как да го използва. Казва, че този Хопкинс го е свързал с брадатия наемник и е подтикнал Дювал да го изпрати в Прага да издири магьосника Кавка. Когато аз започнах да разследвам, Дювал се е свързал с наемника в Прага и му е казал да ме спре. Но Хопкинс е бил мозъкът на цялата работа. Това ми звучи достоверно — Дювал не беше достатъчно умен да скрои всичко това сам. Той беше водач на стадо върколаци, а не велик магьосник. Но можем ли да намерим Хопкинс? Не. Никой не знае кой е той или къде живее? Няма го никъде. Сякаш не съществува.

— Може би не съществува.

— Така мислят останалите. Считат, че Дювал се опитва да прехвърли вината. И всички приемат, че е бил замесен и в конспирацията на Лавлейс. Наемникът го доказва, повтарят те. Но аз не знам…

— Малко вероятно е — казах аз. — Дювал беше затворен с останалите в пентаграмата в Хедълхам, нали? Той не беше част от онази конспирация. Но звучи сякаш Хопкинс може да е бил. Той е връзката, ако можеш да го откриеш.

Той въздъхна.

— Това е едно голямо ако.

— Може би Дювал знае повече, отколкото казва. Може да изплюе още факти.

— Не сега. — Чертите на лицето на момчето се отпуснаха леко; изведнъж изглеждаше изморен и стар. — Докато го връщали в килията след разпита този следобед, той се превърнал във вълк, надвил пазача си, разбил един прозорец и изскочил.

— И избягал?

— Не точно. Било е на петия етаж.

— Аха.

— Именно. — Сега момчето се намираше до големия перваз на камината и пипаше мрамора.

— Другият въпрос е взломът в Уестминстърското абатство и проблемът с жезъла. Дювал се съгласи, че е изпратил голема онзи ден да го открадне от мен — била е прекалено добра възможност, за да я изпусне, каза той. Но се закле, че няма нищо общо със съпротивата и нищо общо с нахлуването в гробницата на Гладстон. — Той почука с пръсти по камъка. — Предполагам, че ще трябва да се задоволя като останалите. Само ако момичето не беше умряло. Тя можеше да ни каже повече…

Издадох нещо като утвърдителен звук, но не казах нищо. Фактът, че Кити бе жива, беше просто подробност — не си струваше да се споменава. Нито пък факта, че ми беше разказала доста за нахлуването в абатството и че джентълмен на име Хопкинс беше замесен по някакъв начин. Не бе моя работа да казвам това на Натаниел. Аз не бях нищо повече от един прост слуга. Просто правех, каквото ми се каже. Освен това, той не го заслужаваше.

— Ти прекара известно време с нея — рече той рязко. — Говорихте ли си? — Изгледа ме бързо и се обърна.

— Не.

— Била е прекалено уплашена, предполагам.

— Точно обратното. Прекалено надменна.

Той изсумтя.

— Жалко, че беше толкова упорита. Имаше някои… възхитителни качества.

— О, забелязал си ги, така ли? Мислех, че си прекалено зает с това да нарушаваш обещанието си и не си могъл да мислиш много за нея.

Страните му почервеняха.

— Нямах голям избор, Бартимеус…

— Не ми говори за избор — изстрелях аз. — Тя можеше да избере да те остави да умреш.

Той тропна с крак.

— Няма да търпя да критикуваш действията ми…

— Не действията. Възразявам срещу морала ти.

— Още по-малко пък морала ми! Ти си демонът, нали не си забравил? Как така ти пука?

— Не ми пука! — Сега бях прав с кръстосани ръце. — Изобщо не ми пука. Фактът, че една проста обикновена е много по-почтена, отколкото ти някога ще бъдеш, едва ли е моя работа. Прави каквото си искаш.

— Ще правя!

— Добре!

— Добре!

Известно време и двамата се самонавивахме до ярост, готови да се скараме, но някак си не го искахме наистина.

След един интервал, през който той се взираше в ъгъла на камината, а аз съзерцавах една пукнатина на тавана, момчето наруши тишината.

— Ако изобщо те интересува — изръмжа той, — разговарях с Девъро и издействах да освободят децата на Кавка от затвора. Сега са обратно в Прага. Трябваше да извърша няколко услуги, за да го направя, но го направих.

— Колко благородно от твоя страна. — Не бях в настроение да го потупвам по гърба.

Той се намръщи.

— Така или иначе бяха шпиони от ниско ниво. Не си заслужаваше да ги държим.

— Разбира се. — Отново тишина. — Е — казах накрая. — Всичко е добре, когато свършва добре. Ти получи всичко, което искаше. — Направих жест към празната стая. — Виж само размерите на това място! Можеш да го напълниш с колкото си искаш злато и сребро. И не само това, сега си по-силен отвсякога; министър-председателят ти е длъжник за пореден път; и се измъкна от ръчичките на Уитуел.

При тези думи изглеждаше малко по-щастлив.

— Вярно е.

— Естествено, нямаш абсолютно никакви приятели и си сам — продължих аз — и всичките ти колеги ги е страх от теб и ще искат да ти навредят. А ако станеш прекалено силен, министър-председателят ще го хване параноята и ще си намери оправдание да те убие. Обаче спокойно, всички си имаме проблеми.

Той ме изгледа съкрушено.

— Какво очарователно прозрение.

— Имам много такива. И ако не искаш повече, съветвам те веднага да ме освободиш. Твоите шест седмици изтекоха и това бележи края на настоящото ми обвързване. Същността ме боли и съм изморен от тази бяла вар.

Изведнъж той кимна отсечено.

— Много добре — каза. — Ще уважа споразумението ни.

— А? О. Добре. — Малко бях изненадан. Честна дума, очаквах да се пазари както обикновено преди да ме освободи. Като да пазаруваш на източен базар: пазарлъкът просто е задължителен. Но може би предателството към момичето се бе загнездило в ума на господаря ми.

Каквато и да беше причината, той мълчаливо ме отведе до кабинета си на втория етаж на къщата. Беше оборудван с основните пентаграми и джунджурии.

Извършихме първоначалната процедура в гробовна тишина.

— За твоя информация — каза той ехидно, докато стоях в пентаграмата, — не ме оставяш абсолютно сам. Ще ходя на театър тази вечер. Моят добър приятел, Куентин Мейкпийс, ме покани на галапремиерата на най-новата си пиеса.

— Колко отчайващо вълнуващо.

— Така е. — Опита се да изглежда доволен, но изглеждаше унил. — Е, готов ли си?

— Аха. — Козирувах официално. — Казвам сбогом на магьосника Джон Мандрейк. Нека живее дълго и никога повече не ме призовава… Между другото, забелязваш ли нещо?

Магьосникът спря с вдигнати ръце, готов да изрече заклинанието.

— Какво?

— Не казах „Натаниел“. Това е, защото сега вече те виждам повече като Мандрейк. Момчето, което беше Натаниел, избледнява, почти е изчезнало.

— Добре — каза той твърдо. — Радвам се, че накрая се вразумяваш. — Покашля се. — И така. Сбогом, Бартимеус.

— Сбогом.

Той изрече думите. Тръгнах си. Нямах време да му кажа, че малко не ме е разбрал.

48

Госпожа Хирнек се сбогува точно преди митницата, а Кити и Якоб продължиха надолу към кея сами. Фериботът се подготвяше да отплава; от комините му се издигаше дим, свеж бриз издуваше платната. Последните пътници се изкачваха по разноцветния подвижен мост близо до кърмата, докато малко по-нататък група мъже качваха багажа на борда. В небето прелитаха неспокойни чайки.

Якоб носеше бяла шапка с широка периферия, килната много напред, за да скрива лицето му, и тъмнокафяв костюм. Носеше малко, кожено куфарче в покритата си с ръкавица ръка.

— У теб ли са документите ти? — попита Кити.

— За десети път, да. — Все още бе малко просълзен от раздялата с майка си и това го правеше раздразнителен.

— Пътуването не е дълго — каза тя спокойно. — Ще пристигнеш утре.

— Знам. — Той подръпна периферията на шапката. — Мислиш ли, че ще премина?

— О, да. Не ни търсят, нали? Паспортът е само предпазна мярка.

— Ммм. Ами лицето ми…

— Изобщо няма да го погледнат. Повярвай ми.

— Добре. Сигурна ли си, че ти няма да…?

— Винаги мога да те последвам. Ще дадеш ли куфарчето си на онзи човек?

— Предполагам.

— Ами върви и го направи тогава. Аз ще изчакам. — След съвсем кратко колебание, той се отдалечи. Кити го наблюдаваше как минава бавно през забързаните хора и със задоволство забеляза, че никой не го оглеждаше кой знае колко. Корабната сирена изсвири, а някъде наблизо заби камбана. Кеят бе много оживен: моряци, хамали и търговци се движеха забързано, даваха се последни заповеди, разменяха се писма и пакети. На палубата на ферибота много от качилите се стояха край парапета, с грейнали от вълнение лица и разговаряха щастливо един с друг на десетки различни езици. Мъже и жени от далечни земи — от Европа, Африка, Византия и от Изтока… Сърцето на Кити заби по-бързо при тази мисъл и тя въздъхна. Искаше й се да се присъедини към тях. Е, може би щеше да го направи след време. Първо трябваше да свърши някои други неща.

В онази ужасна сутрин двамата бяха избягали във фабриката на Хирнек, където братята на Якоб ги скриха в неизползваема стаичка зад една от печатарските машини. Там, сред шума, задуха и миризмата на кожа, се погрижиха за раните на Кити и силите й се възвърнаха. Междувременно семейство Хирнек се подготви за неизбежните последствия, за обиските и глобите. Мина един ден. Полицията не дойде. Дойдоха новини за похода на голема през Лондон, за падението на Дювал, за повишението на момчето Мандрейк. Но за тях — бегълците — не чуха абсолютно нищо. Нямаше обиски, нямаше репресии. Всяка сутрин във фабриката пристигаха поръчките на магьосниците, както обикновено. Беше изключително необикновено. Изглежда Кити и Якоб бяха забравени.

На края на втория ден в тайната стая се проведе съвет. Въпреки очевидното безразличие на властите, семейството реши, че изобщо не е безопасно Кити и Якоб да остават в Лондон. Най-вече Якоб, с отличителния си външен вид, беше уязвим. Не можеше да остане във фабриката завинаги и рано или късно магьосникът Мандрейк или някой от сътрудниците или демоните му щеше да го открие. Трябваше да отиде на сигурно място. Госпожа Хирнек изрази това мнение решително и гръмко.

След като тя се успокои, мъжът й стана; иззад облачетата дим от лулата му от самодивско дърво той спокойно направи предложение. Уменията на семейството в печатането, каза той, вече им бяха позволили да си отмъстят на Талоу, променяйки книгите му така, че собствените му магии да предизвикат унищожението му. Щеше да е проста работа да се подправят дадени документи, като например документи за самоличност, паспорти и други такива, които щяха да улеснят и двете деца да напуснат страната. Можеха да отидат на континента, където клоновете на рода Хирнек — в Остенд, Брюж или Базел, например, с радост щяха да ги приемат.

Това предложение бе приветствано от всички и Якоб веднага го прие: той нямаше желание отново да се сблъсква с магьосниците. Кити, от своя страна, изглеждаше объркана.

— Това е много мило, много мило от ваша страна — каза тя.

Докато братята се бяха заели с фалшифицирането на документите, а господин и госпожа Хирнек започнаха да приготвят провизиите за пътуването, Кити остана в стаята, потънала в мисли. След два дни размишления насаме тя обяви решението си: няма да пътува до Европа.

Бялата шапка с широката периферия се приближаваше бързо към нея през тълпата; сега Якоб се усмихваше и стъпваше по-леко.

— Даде ли му куфара? — каза тя.

— Да. И ти беше права — изобщо не ме погледна. — Той погледна към подвижния мост, после часовника си. — Виж, имаме само пет минути. По-добре да се качвам на борда.

— Да. Ами… доскоро тогава.

— Доскоро… Виж, Кити…

— Да?

— Знаеш, че съм ти благодарен за това, което направи, че ме спаси и всичко останало. Но честно… Аз също мисля, че си идиот.

— О, благодаря.

— Каква работа имаш да оставаш тук? Съветът на Брюж е съставен от обикновени; в града почти няма магия. Не можеш да си представиш свободата, казва братовчед ми — има библиотеки, зали за разисквания, всичко е под носа ти. Няма полицейски часове — само си го представи! Империята стои настрана през повечето време. Добро място за бизнес е. А ако искаш да продължиш с твоите — той се огледа предпазливо — с твоите, нали се сещаш, братовчед ми смята, че там могат да се намерят и силни връзки с подземния свят. Ще е далеч по-безопасно…

— Знам. — Кити тикна ръце в джобовете, изду бузи и изпусна въздуха. — Напълно си прав. Всички вие сте напълно прави. Но точно това е целта. Мисля, че трябва да съм тук, където е магията, където са демоните.

— Но защо…

— Не ме разбирай погрешно, благодарна съм за новата самоличност. — Тя потупа джоба на якето си и усети как хартията изпука. — Просто, ами, някои неща, които демонът Бартимеус каза, ме… накараха да се замисля.

Той поклати глава.

— Ето това не мога да проумея — каза той. — Връзваш се на думите на демон — онзи, който отвлече мен, заплаши теб…

— Знам! Просто той изобщо не беше това, което очаквах. Той говореше за миналото, за повтарящи се тенденции, за издигането и падението на магьосници в историята. Това се случва, Якоб, отново и отново. Никой не успява да се отклони от цикъла — нито обикновените, нито демоните, нито магьосниците. Всички сме здраво заседнали, заклещени в колелото на омразата и страха…

— Не и аз — рече той твърдо. — Аз се махам оттук.

— Нима мислиш, че в Брюж е безопасно? Слез на земята! „Империята стои настрана през повечето време“ — така каза ти. Но все още си част от нея, независимо дали ти харесва, или не. Затова искам да остана тук, в Лондон, където е информацията. Има огромни библиотеки, Якоб, където магьосниците складират историческите си записки. Пенифедър ми разказваше за тях. Ако мога да получа достъп, да си намеря работа там някак… Бих могла да науча нещо — за демоните, най-вече. — Тя сви рамене. — Все още не знам достатъчно, това е всичко.

Той изсумтя.

— Разбира се, че не знаеш. Ти не си проклет магьосник.

— Но от това, което каза Бартимеус, разбирам, че магьосниците също не знаят много. За демоните. Те просто ги използват. Това е идеята. Ние — съпротивата — не правехме нищо. Бяхме точно толкова лоши, колкото и магьосниците, използвахме магията, без да я разбираме. Всъщност аз вече знаех това, а Бартимеус донякъде го потвърди. Трябваше да го чуеш, Якоб…

— Както казах, ти си идиот. Чуй, това повикване е за мен. — От ферибота се чу дълбока сирена; по небето обикаляха чайки. Той се наведе напред и бързо я прегърна. Тя го целуна по бузата. — Гледай да не те убият — каза той. — Пиши ми. Имаш адреса.

— Със сигурност.

— Ще се видим в Брюж. Преди да изтече месеца.

Тя се ухили.

— Ще видим.

Гледа го как изтича по подвижния мост, бутна документите си под носа на стюарда, набързо получи печат в паспорта и се качи на борда. Подвижният мост бе издърпан. Якоб застана на парапета. Махаше й, докато корабът отплаваше. Лицето му, като това на другите пътници, сияеше. Кити се усмихна, порови в джоба си и измъкна мръсна кърпичка. Маха с нея, докато корабът зави и се изгуби от погледа зад завоя на Темза.

После Кити върна кърпичката в джоба си, обърна се и тръгна по кея. Съвсем скоро изчезна в тълпата.