Окото на голема

11

Сутринта след Деня на основателя времето рязко се влоши. Над Лондон се струпаха мрачни сиви облаци и започна да вали слаб дъжд. Улиците бързо се опразниха и остана само необходимият трафик. Членовете на съпротивата, които при други обстоятелства щяха да бъдат навън в търсене на нови мишени, се бяха събрали в базата си.

Мястото им за срещи бе един малък, но добре зареден магазин в сърцето на Саутуърк. Той продаваше четки, бои и други подобни принадлежности и беше популярен сред артистично настроените обикновени. На няколкостотин метра на север, зад редица разнебитени магазинчета течеше огромната Темза; зад нея бе Централен Лондон, където се стичаха магьосниците. Но Саутуърк бе относително беден, изпълнен с дребна промишленост и търговия и магьосниците рядко стъпваха в него.

Което напълно задоволяваше обитателите на магазина за изкуства.

Кити стоеше зад стъклен тезгях и сортираше тестета хартия според размера и теглото. На тезгяха от едната й страна имаше купчинка пергаментови свитъци, завързани с връв, малка поставка за скалпели и шест големи стъклени буркана, пълни с четки от конски косми. От другата страна, при това твърде близо, се намираше задникът на Стенли. Той седеше на тезгяха с кръстосани крака, забил глава в сутрешния вестник.

— Знаеш, че обвиняват нас — каза той.

— За какво? — отвърна Кити. Тя знаеше прекалено добре.

— За онази гадна работа в центъра на града. — Стенли прегъна вестника на две и го сгъна внимателно на коляното си. — И цитирам: „След безчинството на «Пикадили» говорителят на отдел «Вътрешни работи», господин Джон Мандрейк, посъветва всички почтени граждани да са нащрек. Предателите, отговорни за касапницата, все още са на свобода в Лондон. Подозренията падат върху същата група, която извърши предишните нападения в Уестминстър, Челси и Шафтсбъри Авеню“. Шафтсбъри Авеню… Ей, това сме ние, Фред!

Фред само изсумтя. Той седеше в един плетен стол между два статива, облегнат назад на стената, така че се люлееше и клатушкаше на два крака. Седеше в тази поза почти от час, зяпайки в нищото.

— „Смята се, че така наречената съпротива е съставена от недоволни младежи — продължи Стенли, — изключително опасни, фанатични и пристрастени към насилието.“ Брей, Фред, това да не го е писала майката? Изглежда те познават толкова добре — „… те не бива да бъдат доближавани. Моля, уведомете нощната полиция…“ дрън-дрън и дрън… „господин Мандрейк ще организира нов нощен патрул… полицейски час след 9 вечерта заради обществената безопасност…“ Както обикновено. — Той хвърли вестника на тезгяха. — Аз го наричам гнусно. Последната ни работа едва се споменава. Това нещо на „Пикадили“ ни отне вестникарския шум. Така не става. Трябва да предприемем нещо.

Той погледна косо Кити, която бе заета да брои листовете хартия.

— Не смяташ ли така, шефе? Трябва да се натоварим с част от онези хубави нещица в избата и да посетим „Ковънт гардън“ или някое друго място. Да предизвикаме подходящо объркване.

Тя вдигна очи и го изгледа сърдито изпод вежди.

— Вече няма нужда, нали? Някой го е свършил вместо нас.

— Някой, да… Чудя се кой? — Той вдигна задната част на шапката и внимателно се почеса. — Аз лично обвинявам чехите. — Той я погледна с крайчеца на окото си.

Отново я предизвикваше, дразнейки авторитета й, опипвайки за слабости.

Кити се прозина. Ще трябва да положи повече усилия.

— Може би, — рече тя лениво. — Или пък може да са унгарците, или американците… или стотина други групировки. Не липсват мераклии. Който и да е бил, е ударил обществено място, а това не е нашият начин, както ти добре знаеш.

Стенли изпъшка.

— Нали не си все още обидена заради пожара при килимите, нали? Тъ-по. Нямаше дори да ни споменат, ако не беше това.

— Има ранени хора, Стенли. Обикновени.

— По-скоро сътрудници, тичащи да спасят чергите на господарите си.

— Защо не можеш просто… — Тя се успокои; вратата се бе отворила. В магазина влезе жена на средна възраст с тъмна коса и бръчки по лицето. Тя изтръска капките от чадъра си. — Здравей, Ан — каза Кити.

— Здравейте, всички. — Новодошлата хвърли поглед наоколо, усещайки напрежението. — Гадното време ви влияе, а? Само каква е атмосферата тук. Какво не е наред?

— Нищо. Добре сме. — Кити опита да си придаде спокоен вид и се усмихна. Нямаше смисъл да дава гласност на спора. — Как се справи вчера?

— О, богати печалби — каза Ан. Тя окачи чадъра си на един статив и тръгна към тезгяха, разрошвайки косата на Фред, когато мина покрай него. Тя беше с тромаво телосложение, леко се поклащаше, докато вървеше, но очите й бяха бързи и будни като на птица. — Всеки пръкнал се на този свят магьосник бе край реката миналата нощ, гледайки флотилията. Забележително е колко малко от тях си пазеха джобовете. — Тя вдигна ръка и направи бързо, хващащо движение с пръсти. — Задигнах няколко бижута със силна аура. Началникът ще се заинтересува. Може да ги покаже на господин Хопкинс.

Стенли се раздвижи.

— Донесе ли ги тук? — попита той.

Ан се намръщи.

— Спрях при конюшните по пътя насам и ги оставих в избата. Мислиш ли, че бих ги донесла тук? Върви и ми направи чаша чай, глупаво момче.

— Това може би са последните неща, които вземаме за известно време — продължи Ан, когато Стенли скочи от тезгяха и изчезна в дъното на магазина. — Онзи удар на „Пикадили“ бе сензационен, независимо кой го е извършил. Като да метнеш камък в гнездо на оси. Видяхте ли небето снощи? Бъкаше от демони.

Фред изръмжа в знак на съгласие от стола си.

— Бъкаше — каза той.

— Отново онзи Мандрейк — рече Кити. — Според вестника.

Ан кимна мрачно.

— Много е упорит, ако не друго. Онези фалшиви хлапета…

— Чакай. — Кити кимна към вратата. От дъжда навън влезе слаб джентълмен с брада. Той порови малко из моливите и тетрадките; Кити и Ан се засуетиха из магазина и дори Фред се посвети на някаква черна работа. Най-накрая мъжът напазарува и си тръгна.

Кити погледна Ан, която поклати глава.

— Той е окей.

— Кога се връща началникът? — попита Фред, захвърляйки кашона, който носеше.

— Скоро, надявам се — отвърна Ан. — Той и Хопкинс проучват нещо голямо.

— Добре. Ние тук само се притесняваме.

Стенли се върна, понесъл поднос с чаши чай. С него беше и набит млад мъж със светла коса. Едната му ръка бе преметната в превръзка през врата. Той се ухили на Ан, потупа Кити по гърба и си взе чаша от подноса.

Ан се намръщи при вида на превръзката.

— Как? — попита простичко тя.

— Сбих се. — Той отпи глътка чай. — Снощи, в къщата за срещи зад кръчмата „Черното куче“. Една така наречена ударна група на обикновените. Опитвах се да ги заинтересувам от малко истинско действие. Те се уплашиха; отказаха категорично. Леко се ядосах, казах им какво мисля за тях. Счепкахме се малко. — Той направи гримаса. — Нищо сериозно.

— Ти си идиот, Ник — рече Кити. — Едва ли ще привлечеш някого по този начин.

Той се начумери.

— Трябваше да ги чуеш. Ужасени са.

— Страхливци! — Стенли сръбна шумно от чашата си.

— От какво? — попита Ан.

— От каквото се сетиш: демони, магьосници, шпиони, сфери, всякакъв вид магия, полицията, репресивни мерки… Безполезни са.

— Е, това не е чудно — каза Кити. — Те нямат нашите предимства, нали?

Ник поклати глава.

— Кой знае? Те няма да поемат рискове, за да разберат това. Намекнах за нещата, които сме направили — споменах магазина за килими от миналата нощ, например — но те просто замлъкнаха, пиеха си бирата и отказваха да отговорят. Никъде не поемат ангажименти. — Той ядосано тропна чашата си върху тезгяха.

— Началникът трябва да се върне — рече Фред. — Той ще ни каже какво да правим.

Гневът на Кити отново се издигна на повърхността:

— Никой не иска да се замесва в нещо като работата с магазина за килими — нещата са оплескани и опасни и най-вече тя засяга повече обикновените, отколкото магьосниците. Там е проблемът, Ник, трябва да им покажем, че правим нещо повече от това да взривяваме разни неща. Да им покажем, че ги водим към нещо…

— Чуйте я само — злорадстваше Стенли. — Кити се размеква.

— Виж, малък мръснико…

Ан почука два пъти с ръба на чашата по стъкления тезгях толкова силно, че чашата се спука. Бе обърнала поглед към вратата на магазина. Бавно, без да проследят погледа й, всички се пръснаха из стаята. Кити отиде зад тезгяха; Ник се върна в склада; Фред отново вдигна кашона.

Вратата на магазина се отвори и през нея се вмъкна висок слаб човек в закопчан дъждобран. Той махна качулката си, откривайки чорлава тъмна коса. С леко плаха усмивка той се приближи до тезгяха, където Кити преглеждаше квитанциите в касата.

— Добро утро! — каза тя. — Мога ли да ви помогна?

— Добро утро, госпожице! — Мъжът се почеса по носа. — Аз работя за Министерството на сигурността. Чудя се дали мога да ви задам няколко въпроса.

Кити остави квитанциите и му обърна внимание.

— Казвайте.

Усмивката се разтегли.

— Благодаря. Може би сте чули за някои неприятни инциденти в новините напоследък. Експлозии и други терористични актове недалеч оттук.

Вестникът беше до нея на тезгяха.

— Да — съгласи се Кити. — Чух.

— Тези противни действия нараниха много обикновени почтени хора и повредиха собствеността на нашите благородни водачи — каза мъжът. — Наложително е да открием извършителите преди да ударят отново.

Кити кимна.

— Абсолютно.

— Молим честните граждани да се оглеждат за нещо подозрително — непознати в района ви, странни действия, такива работи. Забелязвали ли сте нещо не на място, госпожице?

Кити се замисли.

— Не е лесно. Тук винаги има непознати. Ние сме близо до кея, разбира се. Чужди моряци, търговци… трудно е да ги запомниш.

— Не сте видели нищо определено, което да си спомните?

Кити сериозно се замисли.

— Опасявам се, че не.

Усмивката на мъжа стана разочарована.

— Е, елате при нас, ако видите нещо. Има големи награди за информаторите.

— Със сигурност ще го направя.

Очите му я стрелнаха на излизане; той се обърна. Миг по-късно се беше измъкнал и пресичаше улицата към следващия магазин. Кити забеляза, че бе забравил да си дръпне обратно качулката въпреки изливащия се дъжд.

Един по един другите изникнаха от нишите и измежду етажерките. Кити погледна Ан и Фред въпросително. И двамата бяха пребледнели и се потяха.

— Явно не е бил човек — рече тя сухо. Фред поклати глава.

Ан каза:

— Нещо с глава на бръмбар, цялото черно и с червена уста. Пипалата му стърчаха, почти те докосваха. Ух, как може да не знаеш?

— Това не е един от талантите ми — каза накратко Кити.

— Приближават се — промърмори Ник. Очите му се бяха уголемили; говореше едва ли не на себе си. — Трябва да направим нещо по-определено скоро или ще ни пипнат. Само една грешка ще е достатъчна…

— Хопкинс има план, мисля. — Ан се опитваше да вдъхне увереност. — Той ще ни донесе напредък. Ще видите.

— Надявам се — каза Стенли. Той изруга. — Иска ми се да можех да виждам като теб, Ан.

Тя присви устни.

— Не е приятна дарба. А сега, демон или не, искам да прегледам нещата, които откраднах. Кой иска да дойде в избата? Знам, че навън е влажно, но е само на няколко пресечки… — Тя се огледа.

— Червени пипала… — Фред потръпна. — Трябваше да ги видиш. Покрити с малки кафяви власинки…

— Беше прекалено близо — рече Стенли. — Ако беше дочуло разговора ни…

— Само една грешка ще е достатъчна. Само една и ще ни…

— О, млъквай, Ник. — Кити затръшна обратно капака на тезгяха и се затътри през магазина. Тя знаеше, че просто изпитва това, което всички те изпитваха: клаустрофобията на преследваните. В ден като този, с безспирно барабанящия навън дъжд, те бяха ограничени да се разтакават безпомощно на закрито, състояние, което изостряше постоянното им чувство на страх и изолация. Бяха отрязани от останалата част от града, гъмжащ от лоши и умни сили, насочени против тях.

Това не бе ново усещане за Кити. Тя никога не се беше отървавала от него, нито веднъж в продължение на три дълги години. Не и след нападението в парка, когато светът й се бе преобърнал с краката нагоре.

12

Бе изминал може би час преди един господин, който разхождаше кучето си, да намери телата на моста и да се свърже с властите. Скоро след това бе пристигнала линейка и Кити и Якоб бяха махнати от погледите на обществеността.

Тя се бе събудила в линейката. Някъде далеч се появи малък светъл прозорец и известно време тя го гледа как се приближава, криволичейки бавно през тъмнината. В светлината се движеха малки фигурки, но тя не успяваше да ги види ясно. Имаше усещането, че ушите й са запушени с коркови тапи. Светлината постоянно се усилваше, после внезапно нахлу и очите й се отвориха. С болезнено изпукване звуците се върнаха в ушите й.

Лицето на една жена се взираше надолу към нея.

— Опитай да не се движиш. Ще се оправиш.

— Какво… какво…?

— Опитай се да не говориш.

Внезапно се паникьоса и паметта й се върна.

— Онова чудовище! Онази маймуна! — Напъна се, но разбра, че ръцете й са закопчани за количката.

— Моля те, скъпа. Недей. Ще се оправиш. — Тя се отпусна назад, всеки мускул бе напрегнат. — Якоб…

— Твоят приятел? И той е тук.

— Добре ли е?

— Просто се опитай да си почиваш.

И дали от движението на линейката, или от умората дълбоко в нея, скоро тя все пак заспа. Събуди се в болницата и видя как сестрите й режат дрехите. Предната част на тениската и късите й панталони бяха овъглени и се трошаха, летяха из въздуха като късчета изгорял вестник. След като я облякоха в тънка бяла роба, за кратко тя бе център на вниманието: докторите се скупчиха около нея като оси около конфитюр, мереха пулса, температурата и проверяваха дишането й. После изведнъж се махнаха и Кити бе оставена да лежи сама в празното отделение.

След дълго време се появи една сестра.

— Уведомихме родителите ти — каза тя. — Идват да те приберат. — Кити я погледна неразбиращо. Жената спря. — Ти си доста добре — каза. — Явно черният акробат е минал точно покрай теб, засегнал те е само с вторичния удар. Ти си момиче с голям късмет.

Отне й известно време да го проумее.

— Тогава Якоб също е добре?

— Опасявам се, че той не е имал такъв късмет.

В нея се надигна ужас.

— Какво искате да кажете? Къде е той?

— Наблизо. Грижат се за него.

Тя се разплака.

— Но той стоеше до мен. Трябва да е добре.

— Ще ти донеса нещо за ядене, скъпа. Ще те накара да се почувстваш по-добре. Защо не пробваш да прочетеш нещо да се разсееш? На масата има списания.

Кити не чете списанията. Когато сестрата си отиде тя се измъкна от леглото и стъпи нестабилно на хладния дървен под. После, стъпка по стъпка, но все по-уверена в собствените си сили, тя прекоси утихналото отделение. Минаваше през ярки петна слънчева светлина под високите, сводести прозорци, докато стигна до коридора навън.

На отсрещната страна на коридора имаше врата. От вътрешната страна на прозореца на тази врата бе спусната завеска. След като се огледа бързо наляво и надясно, Кити заподскача напред, докато застана с ръце на дръжката. Тя се ослуша, но стаята от другата страна бе тиха. Кити натисна дръжката и влезе.

Представляваше проветрива стая, малка, с едно-единствено легло и огромен прозорец, гледащ към покривите на Южен Лондон. Слънцето пламтеше в жълто диагонално върху леглото, разделяйки го точно на две. Горната половина от леглото беше в сянката, както и заспалата фигура на него.

Стаята лъхаше обилно на нормалните болнични миризми — лекарства, йод, антисептици — но в основата на всички тях имаше друга, някак плътна миризма.

Кити затвори вратата, прокрадна се на пръсти през стаята и застана край леглото. Погледна Якоб и очите й се напълниха със сълзи.

Първо се ядоса на лекарите, че са обръснали главата му. Защо трябваше да го правят? Щеше да отнеме цяла вечност косата му да порасне отново, а и госпожа Хирнек обожаваше дългите му черни къдрици. Изглеждаше толкова неестествено с тези странни сенки по лицето… Чак тогава осъзна какви бяха сенките.

Там, където косата го бе предпазила, кожата на Якоб бе с нормалния си мургав цвят. Навсякъде другаде, от основата на врата до началото на косата, кожата беше обагрена и набраздена от вертикални вълнисти ивици в сиво и черно, цветовете на пепел и обгорено дърво. По лицето му не бе останал и сантиметър от нормалния му цвят, освен съвсем леко при веждите. Веждите му всъщност бяха обръснати: там се показваха два малки розово-кафяви полумесеца. А устните му, клепачите, висулките на ушите, всички те бяха обезцветени. Повече приличаше на племенна маска или карнавална статуя, отколкото на живо лице.

Гръдният му кош се издигаше и спадаше неравномерно под завивките. От устните му се носеше лек свирещ звук.

Кити се протегна и докосна ръката, лежаща на одеялото. Дланите му, които беше вдигнал, за да отблъсне дима, бяха в същите набраздени ивици като лицето му.

Докосването й предизвика реакция: главата се завъртя; по посинялото лице трепна тревога. Сивите устни се раздвижиха сякаш искаха да проговорят. Кити отдръпна ръка, но се наведе по-близо.

— Якоб?

Очите се отвориха така внезапно, че тя отскочи назад, удряйки се силно в единия ъгъл на масичката край леглото. Тя отново се наведе напред, въпреки че веднага осъзна, че той не е в съзнание. Очите гледаха право напред, широко отворени и невиждащи. На фона на сиво-черната кожа те изпъкваха бледи и ясни като два млечнобели опала. И тогава тя се зачуди дали не беше ослепял.

Когато лекарите дойдоха и доведоха със себе си господин и госпожа Хирнек, а и майката на Кити се мъкнеше шумно след тях, те я завариха коленичила край леглото, стиснала ръцете на Якоб, отпуснала глава на одеялото. Със сила успяха да я отделят от леглото му.

Вкъщи Кити на свой ред се измъкна от мъчителните въпроси на родителите си и се качи по стълбите до площадката на втория етаж в малката им къща. Стоя дълго пред огледалото, гледайки себе си, своето обикновено, чисто лице. Тя видя гладката кожа, гъстата черна коса, устните, веждите, луничките по ръцете си, бенката от едната страна на носа си. Всичко си беше точно както преди, а просто не трябваше да е такова.

Механизмът на правосъдието, такъв, какъвто беше, се задвижи тромаво. Още докато Якоб лежеше в безсъзнание в болничното легло, полицията посети семейството на Кити, за да вземе показания, което много ги разтревожи. Кити разказа, каквото знаеше, без много да уточнява, а една млада полицайка си водеше бележки през цялото време.

— Надяваме се, че няма да има проблеми, полицай — каза бащата на Кити, когато тя приключи.

— Не искаме това — добави майка й. — Наистина не искаме.

— Ще има разследване — каза полицайката, докато продължаваше да пише.

— Как ще го откриете? — попита Кити. — Аз не знам името му, а и съм забравила името на онова… нещо.

— Можем да го проследим по колата му. Ако е катастрофирал, както казваш, превозното средство трябва да е било прибрано от един или друг сервиз, за да бъде поправено. Тогава ще можем да установим истината по въпроса.

— Вече знаете истината — простичко рече Кити.

— Не искаме никакви проблеми — каза отново баща й.

— Ще поддържаме връзка — каза полицайката. Тя рязко затвори тефтера си.

Колата, „Ролс-ройс Силвър Тръстър“, беше открита бързо; а с нея и самоличността на нейния собственик. Това беше Джулиъс Талоу, магьосник, работещ за господин Ъндъруд в Министерството на вътрешните работи. При все че не бе кой знае колко високопоставен, той имаше доста връзки и беше позната фигура в града. Той весело си призна, че точно той бе пуснал черния акробат срещу двете деца в парк „Уондсуърт“; и всъщност той искаше да се знае, че се гордее с направеното. Той си бе шофирал спокойно, когато бил нападнат от въпросните индивиди. Те бяха разбили предното му стъкло с ракета и така той загубил контрол, после се приближили към него агресивно с две дълги дървени тояги в ръце. Той беше действал на момента, за да се защити, поваляйки ги преди да успеят да го нападнат. Считаше реакцията си за сдържана при дадените обстоятелства.

— Е, той очевидно лъже — каза Кити. — Първо на първо, изобщо не бяхме близо до пътя — а и ако е действал при самозащита на пътя, как обяснява факта, че са ни открили на моста? Арестувахте ли го?

Полицайката изглеждаше изненадана.

— Той е магьосник. Не е толкова просто. Той отрича обвиненията ви. Делото ще се гледа в съда идния месец. Ако искате да продължите, ще трябва да отидете и да свидетелствате срещу господин Талоу.

— Добре — отвърна Кити. — Нямам търпение.

— Тя няма да отиде — каза баща й. — Вече причини достатъчно щети. — Кити изсумтя, но не каза нищо. Родителите й се отвращаваха от идеята за противопоставяне на магьосниците и никак не одобряваха постъпката й, че е навлязла в парка. Когато си тръгна невредима от болницата, те изглеждаха едва ли не по-ядосани на нея, отколкото на Талоу — едно състояние на нещата, което бе събудило у нея силно негодувание.

— Ами, ваша си работа — каза полицайката. — Така или иначе ще ви изпратя подробностите.

В продължение на повече от седмица нямаше вести за състоянието на Якоб в болницата. Посещенията бяха забранени. В стремежа си да получи новини Кити най-накрая събра кураж и закрета по пътя към къщата на Хирнек, за пръв път от инцидента насам. Тя тръгна неуверено нагоре по познатата входна алея, несигурна как ще я приемат; вината много й тежеше.

Но госпожа Хирнек бе доста учтива; всъщност тя притисна Кити към огромните си гърди и я въведе вътре. Заведе я в кухнята, в която, както винаги, миришеше силно и остро на готвено. В средата на помощната маса седяха купи с разрязани наполовина зеленчуци; покрай стената се простираше огромният дъбов бюфет, претъпкан с пищно украсени чинии. От тъмните стени висяха странни прибори от най-различен вид. Бабата на Якоб седеше на стола си до голямата черна готварска печка и с една дълга лъжица разбъркваше тенджерата със супа. Всичко си беше нормално чак до последната позната пукнатина в тавана.

Само дето Якоб го нямаше. Кити седна на масата и взе предложената й чаша силно ароматен чай. С тежка въздишка госпожа Хирнек седна срещу нея, карайки дървото да изскърца. Тя не проговори няколко минути — едно само по себе си уникално явление. Кити, от своя страна, не чувстваше, че може да започне разговора. Край печката бабата на Якоб продължаваше да бърка димящата супа.

Най-накрая госпожа Хирнек сръбна шумно чай, преглътна и заговори високо:

— Той се събуди днес — каза тя.

— О! А той…?

— Добре е, доколкото може да се очаква. Което не е добре.

— Не. Но ако се е събудил, това е добре, нали така? Ще се оправи ли?

Госпожа Хирнек направи изразителна физиономия.

— Ха! Това е черният акробат. Лицето му няма да се възстанови.

Кити усети, че сълзите й напират.

— Изобщо ли?

— Обгарянето е прекалено жестоко. Би трябвало да го знаеш. Ти го видя.

— Но защо той…? — Кити сбърчи вежди. — Искам да кажа — аз съм добре, а и аз бях ударена. Ние и двамата…

— Ти? Ти не си била ударена! — Госпожа Хирнек потупа с пръсти по лицето си и погледна Кити толкова сурово и осъдително, че сви назад към кухненската стена и не посмя да продължи.

Госпожа Хирнек я изгледа продължително с поглед на базилиск30, после продължи да си сърба от чая.

Кити проговори плахо.

— Аз… аз толкова съжалявам, госпожо Хирнек.

— Не съжалявай. Не ти нарани сина ми.

— Ама няма ли начин да оправим нещата? — зачуди се Кити. — Искам да кажа, със сигурност, ако лекарите нямат лекарствата, тогава магьосниците могат да направят нещо?

Поклащане на главата.

— Последиците са непоправими. Дори и да не беше така, пак не биха ни помогнали.

Кити се намръщи.

— Те трябва да ни помогнат! Как може да не го направят? Това, което направихме, беше нещастен случай. Това, което направи господин Талоу, беше умишлено престъпление. — Гневът й се бе разпалил. — Той искаше да ни убие, госпожо Хирнек! Съдът трябва да разбере това. Якоб и аз можем да им го кажем идния месец на изслушванията — той ще е по-добре дотогава, нали? Ще разнищим историята на Талоу и те ще го отведат в Тауър. После ще намерят някакъв начин да помогнат на лицето на Якоб, госпожо Хирнек, ще видите.

Въпреки разпалеността, с която говореше, тя осъзнаваше колко празно звучат думите й. А следващите думи на госпожа Хирнек бяха съвсем неочаквани.

— Якоб няма да ходи на изслушването, скъпа. И ти не трябва да ходиш. Родителите ти не искат да го правиш и са напълно прави. Не е разумно.

— Ама трябва, ако ще им казваме…

Госпожа Хирнек се пресегна през масата и постави огромната си розова ръка върху тази на Кити.

— Какво мислиш ще се случи с „Хирнек и синове“, ако Якоб се впусне в съдебен процес с магьосник? А? Господин Хирнек ще загуби всичко за двайсет и четири часа. Ще ни затворят или ще дадат бизнеса на Ярослав или някой друг от нашите конкуренти. Освен това… — Тя се усмихна тъжно. — Защо да се занимаваме? Не бихме имали никакъв шанс да спечелим.

За секунда Кити бе прекалено слисана да отговори.

— Но от мен се иска да се появя — рече тя. — Както и от Якоб.

Госпожа Хирнек сви рамене.

— Такава покана лесно може да се откаже. Властите ще предпочетат да не бъдат тормозени с такъв незначителен въпрос. Две обикновени деца? Загуба на ценното им време. Послушай съвета ми, скъпа. Не ходи в съда. Няма да излезе нищо добро.

Кити се взря в твърдата маса.

— Но това означава да го оставим — господин Талоу — да се измъкне безнаказано — рече тихо тя. — Не мога, няма да е правилно.

Госпожа Хирнек изведнъж се изправи, столът й изскърца по плочките на пода.

— Тук не става въпрос за „правилно“, момиче — каза тя. — Става въпрос за здрав разум. И освен това — тя сграбчи купа с накълцано зеле в едната си ръка и се приближи към печката — не е съвсем сигурно, че господин Талоу ще се измъкне чак толкова безнаказано, колкото си мислиш. — С рязко движение на китките тя изтръска зелето в тенджерата със съскаща и бълбукаща вряща вода. Отстрани на печката бабата на Якоб кимна и се ухили през парата като някой таласъм, продължавайки да бърка ли, бърка супата с жилестите си кокалести ръце.

13

Изминаха три седмици, през които чрез комбинация от инат и гордост Кити устоя на всички опити да я отклонят от пътя, който беше избрала. Колкото повече родителите й се опитваха да я заплашват или прилъгват, толкова по-уверена ставаше: тя бе решена да отиде в съда на определения ден и да се погрижи справедливостта да възтържествува.

Решението й беше подсилено от вестите за състоянието на Якоб: той оставаше в болницата, в съзнание, с ясен ум, но не можеше да вижда. Семейството му се надяваше зрението му да се възвърне с времето. Мисълта за обратното караше Кити да трепери от мъка и ярост.

Ако родителите й можеха, щяха да откажат призовката, когато тя пристигна. Но тъжителката беше Кити: необходим бе нейният подпис, за да се прекрати делото, а тя не искаше да го даде. Процесът щеше да продължи и на съответната сутрин Кити пристигна пред вратите на съда точно в 8:30 часа, облечена в най-елегантното си сако и най-хубавия си велурен панталон. Родителите й не присъстваха с нея; те бяха отказали да дойдат.

Около нея имаше пъстра тълпа, която се блъскаше и ръгаше, докато чакаше да се отворят вратите. В края на тълпата, напред-назад се разхождаха няколко гаменчета, които продаваха топли закуски от големи дървени подноси. Кити стискаше здраво чантата на рамото си всеки път, когато минеха покрай нея. Тя забеляза и няколко търговци, обикновени хора като нея, издокарани в най-хубавите си костюми, всичките пребледнели и разтреперани от нерви. Със сигурност най-голямата група се състоеше от притеснени на вид магьосници, блестящи в луксозните си костюми и официалните си пелерини и мантии. Кити огледа лицата им в търсене на господин Талоу, но той не се виждаше никъде. Покрай тълпата се бяха разположили едрите служители от нощната полиция.

Вратите се отвориха, чу се свирка; тълпата се втурна навътре.

Всеки посетител минаваше покрай служител в червено-златиста униформа. Кити каза името си; мъжът погледна в лист хартия.

— Съдебна зала двайсет и седем — каза той. — По стълбите вляво и горе вдясно. Четвъртата врата. Побързай.

Той я избута напред и тя мина покрай него под високия каменен свод и влезе в хладните зали на съда. Каменните бюстове на велики мъже и жени безстрастно гледаха надолу от ниши в стените; мълчаливи хора се суетяха напред-назад. Въздухът бе изпълнен със сериозност, тишина и отличителната миризма на карболов сапун. Кити се изкачи по стълбите и се насочи по гъмжащия от хора коридор към съдебна зала №27. Пред нея имаше дървена пейка. Една табела отгоре приканваше всички ищци да седнат и да изчакат да бъдат повикани.

Кити седна и зачака.

В следващите петнайсет минути пред залата се събра малка тъжна група хора. Те стояха или седяха мълчаливи, погълнати от собствените си мисли. Повечето бяха магьосници: бяха се съсредоточили в купища правни документи, написани на хартия със сложни знаци и звезди. Стараеха се да не срещат погледите си.

Вратите на съдебна зала №27 се отвориха. Млад човек с шикозна зелена шапка и сериозно изражение подаде глава оттам.

— Катлийн Джоунс! — каза той. — Тук ли е? Тя е следващата.

— Това съм аз. — Сърцето на Кити препускаше; китките й бяха изтръпнали от уплаха.

— Добре. Джулиъс Талоу. Той тук ли е? Необходимо е и той да е тук. — Коридорът бе тих. Господин Талоу го нямаше.

Младият човек се намръщи.

— Е, ние не можем да се мотаем. Ако го няма, няма го. Госпожице Джоунс, бихте ли била така добра…

Той въведе Кити пред себе си през вратата и я затвори леко след себе си.

— Ей там е вашето място, госпожице Джоунс. Съдът е готов да започне.

Съдебната зала беше с нормални размери, квадратна, осветена в притъпена, тъжна светлина, която се процеждаше през гигантски сводести прозорци със стъклописи. Картините и на двата изобразяваха героични рицари-магьосници. Единият, покрит с доспехи, точно пронизваше с меча си корема на огромен демоничен звяр с големи орлови нокти и неравни зъби. Другият, който носеше шлем и нещо прилично на дълга бяла риза, прогонваше отвратителен таласъм, който пък пропадаше през една квадратна черна дупка, отворила се в земята. Другите стени на стаята бяха облицовани с тъмни дървени плоскости. Таванът също беше в издялано дърво и наподобяваше каменните куполи на църква. Стаята бе ужасяващо старомодна. Кити изпита страхопочитание и се почувства не на място, какъвто вероятно беше и замисълът.

Край едната стена се издигаше висока платформа, а на нея, зад дълга маса стоеше огромен дървен трон. До единия край на масата имаше малко бюро, където седяха трима чиновници в черни костюми и трескаво набираха на компютрите или прелистваха купища документи. Кити мина пред тази платформа, следвайки посоката на протегнатата ръка на младия човек към един-единствен висок стол, чийто силует се очертаваше пред прозорците. Тя седна там. На отсрещната страна, обърнат към нея, имаше друг подобен стол. Срещу платформата имаше няколко пейки за обществеността, отделени от съда с месингов парапет. За изненада на Кити, там вече се сбираха няколко зяпачи.

Младият човек си погледна часовника, пое си дълбоко дъх, после извика толкова силно, че Кити подскочи на мястото си.

— Всички да станат! — изрева той. — Всички да станат за госпожица Фицуилям, магьосник от четвърто ниво и съдия в този съд! Всички да станат!

Последва стържене на столове и тропане на обувки. Кити, чиновниците и зяпачите станаха на крака. В този момент в облицовката зад трона се отвори врата и влезе една жена в черна роба и качулка. Тя се настани на трона и отметна качулката. Оказа се, че е млада, с прибрана на кок коса и прекалено много червило.

— Благодаря, дами и господа, благодаря! Всички седнете, моля! — Младият човек отдаде чест към трона и с маршова стъпка се отправи към един уединен ъгъл.

Съдията се усмихна леко и студено на събралите се.

— Добро утро на всички. Започваме, надявам се, с делото на господин Джулиъс Талоу, магьосник от трето ниво, и Катлийн Джоунс, обикновено момиче от Балъм. Госпожица Джоунс е избрала да дойде, както виждам; къде е господин Талоу?

Младият човек скочи на крака като пружина.

— Не е тук, госпожо! — Той отдаде елегантно чест и седна.

— Виждам това. Къде е?

Младият човек скочи на крака.

— Нямам ни най-бегла представа, госпожо!

— Е, това е лошо. Чиновници, запишете, че господин Талоу е оскърбил съда. Ще започваме… — Съдията сложи очила и започна да оглежда документите в продължение на няколко минути. Кити седеше с изправен гръб, скована от нерви.

Съдията махна очилата си и я погледна косо.

— Катлийн Джоунс?

Кити подскочи.

— Да, госпожо.

— Седнете, седнете. Предпочитаме да поддържаме атмосферата колкото се може по-неофициална. А сега, понеже сте млада — на колко сте всъщност, госпожице Джоунс?

— Тринайсет, госпожо.

— Ясно. Понеже сте млада и с обикновен произход, в това няма съмнение — тук виждам, че баща ви е продавач, а майка ви е чистачка — тя изрече тези думи с леко отвращение — може да сте се уплашили от обстановката тук. — Съдията направи жест към залата. — Но трябва да ви кажа да не се страхувате. Това тук е дом на справедливостта, където дори и по-малко равните са добре дошли, стига да говорят истината. Разбирате ли?

Кити бе пресипнала; така че се оказа трудно да отговори ясно.

— Да, госпожо.

— Много добре. Тогава ще изслушаме вашата страна по случая. Моля, продължете.

Следващите няколко минути, с доста дрезгав глас, Кити очерта събитията от своя гледна точка. Започна несръчно, но се разгорещи и започна да описва колкото се може по-подробно. Съдът слушаше тихо, включително съдията, която я гледаше безстрастно над очилата си. Чиновниците щракаха по клавиатурите си.

Тя приключи с пламенно описание на състоянието на Якоб след заклинанието на черния акробат. След като свърши, в съдебната зала се възцари тягостна тишина. Някой някъде се изкашля. По време на речта навън беше започнало да вали. По прозорците нежно барабаняха капки; светлината в стаята бе станала водниста и замъглена.

Съдията се отпусна в стола си.

— Чиновници на този съд, записахте ли всичко това?

Един от тримата мъже в черно вдигна глава.

— Да, госпожо.

— Много добре. — Съдията се намръщи, сякаш бе недоволна. — В отсъствието на господин Талоу, аз неохотно трябва да приема тази версия на събитията. Присъдата на този съд…

Внезапно на вратата на съдебната зала прозвуча силно чукане. Сърцето на Кити, което бе подскочило до небето при думите на съдията, сега падна в петите й от лошото предчувствие. Младият човек със зелената шапка скочи да отвори вратата; с отварянето той едва не бе съборен на земята от енергичното влизане на Джулиъс Талоу. Облечен в сив костюм с тънки розови ивички и с издадена напред брадичка, той закрачи към свободния стол и седна решително на него.

Кити го изгледа с ненавист. Той отвърна на погледа й с лека усмивка и се обърна към съдията.

— Господин Талоу, предполагам — рече тя.

— Точно така, госпожо. — Очите му бяха сведени. — Аз смирено…

— Закъсняхте, господин Талоу.

— Да, госпожо. Аз смирено поднасям извиненията си на този съд. Бях задържан в Министерство на вътрешните работи тази сутрин, госпожо. Спешен случай — дреболия, свързана с три фолиота с бикови глави на свобода в Уопинг. Вероятно терористично действие. Трябваше да помогна да се информира нощната полиция относно най-добрите начини за справяне с тях, госпожо. — Той прие по-отпусната поза и смигна на тълпата. — Купчина плодове, покрити с мед — това е номерът. Сладкото ги привлича и после…

Съдията удари с чукчето по скамейката.

— Ако нямате нищо против, господин Талоу, това е напълно извън темата! Точността е жизненоважна за раздаването на справедливост. Намирам ви за виновен в обида на съда и в резултат на това ви глобявам петстотин лири.

Той отпусна глава, истинска картина на огромно разкаяние.

— Да, госпожо.

— Обаче… — Гласът на съдията се смекчи някак. — Вие пристигнахте точно навреме да изложите своята версия по случая. Вече чухме версията на госпожица Джоунс. Знаете обвиненията. Как пледирате?

— Невинен, госпожо! — Изведнъж той се изправи на стола, изпъчи се агресивно и уверено. Ивичките на гърдите му се опънаха като струни на арфа.

— Със съжаление ще кажа, госпожо, че трябва да си спомня един инцидент на невероятна диващина, в който двама разбойници — включително, извинете ме, госпожо, онази превзета млада дама, седяща ей там, — устроиха засада на колата ми с намерение да ме ограбят и наранят. Беше си чист късмет, че със силата, която за щастие владея, успях да ги отблъсна и да избягам невредим.

Той продължи да развива лъжата си в продължение на почти двайсет минути, посочвайки мъчителни спомени за смразяващите заплахи, отправени от двамата нападатели. Той често се отплесваше с кратки вицове, които припомняха на съда важната роля, която имаше в правителството. През цялото време Кити седеше пребледняла, впила нокти в стиснатите си юмруци. Веднъж или два пъти тя забеляза как съдията кима при някои неприятни детайли; двама от чиновниците ахнаха отвратено, когато господин Талоу описа как топката за крикет е ударила предното стъкло, а зрителите в залата охкаха и ахкаха все по-често. Тя вече бе сигурна как ще свърши делото.

Накрая, когато с отвратително себеотрицание господин Талоу описа как бе наредил черният акробат да бъде изстрелян само срещу главатаря — Якоб — поради желанието си да ограничи жертвите до минимум, Кити не можа повече да се въздържи.

— Това е поредната лъжа! — извика тя. — То летеше и право към мен.

Съдията почука по скамейката с чукчето си.

— Ред в залата!

— Но толкова е очевидно, че това не е вярно! — каза Кити. — Ние стояхме един до друг. Маймуноподобното нещо стреля и по двама ни, както Талоу му нареди. Аз бях съборена от него. Линейката ме откара в болницата.

— Тишина, госпожице Джоунс!

Кити се успокои.

— Аз… съжалявам, госпожо.

— Господин Талоу, бихте ли бил така добър да продължите?

Скоро след това магьосникът довърши, оставяйки зрителите да си шепнат развълнувано помежду си. Госпожица Фицуилям се замисли на трона си, като от време на време се навеждаше, за да размени някоя реплика шепнешком с чиновниците на съда. Накрая почука по масата. Стаята притихна.

— Това е трудно и обезпокоително дело — започна съдията — и ние сме възпрепятствани от липсата на свидетели. Имаме само думата на един човек срещу тази на друг. Да, госпожице Джоунс, какво има?

Кити учтиво бе вдигнала ръка.

— Има и друг свидетел, госпожо. Якоб.

— Ако е така, защо той не е тук?

— Не е добре, госпожо.

— Семейството му можеше да изложи тезата му от негово име. Те са избрали да не го правят. Може би чувстват, че тезата им издиша.

— Не, госпожо — рече Кити. — Те се страхуват.

— Страхуват се? — Веждите на съдията се повдигнаха. — Нелепо! От какво?

Кити се поколеба, но вече не можеше да се върне назад.

— От разплатата, госпожо. Ако се изправят против магьосник в съда.

При тези думи от пейките на зрителите изригна шумен поток. Тримата чиновници спряха да набират от изумление. Младият човек със зелената шапка бе зяпнал. Очите на госпожица Фицуилям се свиха. Наложи се да удари няколко пъти по скамейката, за да успокои нещата.

— Госпожице Джоунс, ако наистина се осмелявате да изречете подобна глупост, лично аз ще ви обвиня! Повече не говорете, без да ви питат.

Кити видя, че Джулиъс Талоу вече се хилеше открито. Тя се напъна да сдържи сълзите си.

Съдията сурово изгледа Кити.

— Безумните ви обвинения само увеличават тежестта на многото сериозни доказателства, натрупани срещу вас. Не говорете! — Надвита от шока, Кити автоматично пак си бе отворила устата.

— С всяко проговаряне само още повече влошавате случая си — продължи съдията. — Съвсем очевидно е, че ако вашият приятел беше уверен в тази история, щеше да дойде тук лично. Също толкова очевидно е, че не сте била ударена от черния акробат, както заявихте, в противен случай едва ли щяхте — как да кажа? — да изглеждате толкова добре днес.

Съдията спря, за да пийне малко вода.

— Почти се възхищавам на дързостта ви да подадете иска си в съда — каза тя, — както и на безразсъдството ви да се изправите срещу такъв виден гражданин като господин Талоу. — Тя направи жест към магьосника, който бе направил самодоволната физиономия на галена котка. — Но подобни съображения не могат да влияят на съда. Тезата на господин Талоу почива на неговата добра репутация и на скъпата сметка от сервиза, която той ще трябва да плати за поправката на щетите, които вие сте причинили. Вашата теза не се подкрепя от нищо, освен безумни обвинения, които вярвам, че са измислени. — (Ахкания откъм тълпата.) — Защо? Просто защото ако лъжете за акробата — за когото твърдите, че ви е ударил, а той очевидно не е, — няма причина този съд да приеме и останалата част от тази история. Освен това не можете да представите нито един свидетел, дори и приятеля си, другата „ранена страна“. Както доказаха избухванията ви, явно имате страстна и размирна природа, която изригва яростно при най-малка възможност. Като обмисля тези неща, това просто ме насочва към очебийния факт, който се опитах да пренебрегна. А той е: след всичко казано и сторено, вие сте както незначителна, така и обикновена, чиято дума едва ли може да противостои на думата на един верен служител на държавата. — Тук съдията пое дълбоко дъх, а от пейките се дочу сподавен вик „Чуйте, чуйте“.

Един от чиновниците вдигна глава и промърмори.

— Добре казано, госпожо — и отново зарови нос в компютъра. Кити се отпусна на стола си, надвита от тежко отчаяние. Не можеше да погледне съдията, чиновниците и най-вече омразния господин Талоу. Вместо това се взря в сенките на капките, пръснати по пода. Сега искаше единствено да избяга.

— В заключение — съдията възприе изражение на най-невероятно достойнство — съдът решава против вас, госпожице Джоунс, и отхвърля обвинението ви. Ако бяхте по-голяма, със сигурност нямаше да избегнете ареста. При настоящото положение и тъй като господин Талоу вече е наложил собствено наказание на престъпната ви групичка, ще се огранича само да ви глобя за губене времето на съда.

Кити преглътна. Моля, нека да не е много, моля, нека да не е…

— Затова ви глобявам със сто лири.

Не беше толкова зле. Можеше да се справи с това. В сметката си имаше почти седемдесет и пет лири.

— Освен това практиката е разходите на печелившата страна да се прехвърлят на губещата. Господин Талоу дължи петстотин лири за закъснението си. Трябва да платите и тях. И така цялата дължима на съда сума е шестстотин лири.

От шока на Кити й се зави свят, усещайки как сълзите вече напират неудържимо. Вбесена, тя ги потисна. Нямаше да се разплаче. Нямаше. Не и тук.

Тя успя да превърне първото изхлипване в шумна, тътнеща кашлица. В този момент съдията удари два пъти с чукчето.

— Съдът се разпуска.

Кити избяга от стаята.

14

Кити се наплака в една от малките павирани странични улички, пресечка на „Странд“. После изтри лицето си, купи си живителна кифличка от едно персийско кафене на ъгъла срещу съда и се опита да реши какво да прави. Със сигурност не можеше да плати глобата, а се съмняваше, че и родителите й ще могат. Това означаваше, че има един месец да намери шестстотин лири, в противен случай тя — а вероятно и родителите й — щяха да бъдат пратени в затвора за длъжници. Знаеше го, защото още преди да бе успяла да излезе от кънтящите съдебни зали, един от облечените в черни костюми чиновници се появи, дръпна я почтително за лакътя и бутна платежното нареждане с все още незасъхнало мастило в треперещите й пръсти. Там ясно се посочваше какви точно са наказанията.

При мисълта да каже на родителите си нещо я прободе в гърдите. Не можеше да се върне вкъщи; първо щеше да се разходи покрай реката.

Павираната уличка водеше от „Странд“ към „Крайбрежна“, приятна пешеходна улица, следваща брега на Темза. Беше спряло да вали, но паветата бяха тъмни и напръскани с вода. От всяка страна се простираха обикновените магазини: закусвални от Средния изток, бутици за туристите, препълнени с кичозни сувенири, билкари, чиито евтини кошници с кучешки дрян и розмарин преливаха от магазините и излизаха чак на улицата.

Кити почти бе стигнала „Крайбрежна“, когато бързото почукване зад нея извести внезапната поява на бастун, зад който вървеше възстар човек, наполовина накуцвайки, наполовина препъвайки се по павирания наклон. Тя отскочи назад да се отмести от пътя му. За нейна изненада, вместо да профучи покрай нея и да падне в реката, с много усилия и пъшкане мъжът спря точно до нея.

— Госпожице Джоунс? — произнесе той с хриптене между задъхванията.

Кити продума тежко.

— Да. — „Друг чиновник с ново искане?“ — помисли си тя.

— Добре, добре. Нека… нека си поема дъх.

Това отне няколко секунди, през които Кити го огледа внимателно. Беше слаб и кокалест възрастен джентълмен, плешив отгоре и с полукръг от мръснобяла коса като грива отзад на черепа. Лицето му бе болезнено слабо, но очите бяха будни. Носеше спретнат костюм и чифт зелени кожени ръкавици; ръцете му трепереха, като се подпираше на бастуна си.

Най-накрая той продума:

— Извинявайте за това. Притесних се, че съм ви изпуснал. Първо тръгнах по „Странд“, но се върнах. Интуиция.

— Какво искате? — Кити нямаше време за възрастни хора с интуиция.

— Да. Да си дойдем на думата. Добре. Ами. Току-що бях в съда. Съдебна зала №27. Видях ви в действие. — Той я погледна внимателно.

— Е, и?

— Исках да ви питам нещо. Един въпрос. Простичък. Ако нямате нищо против.

— Не ми се говори за това, благодаря. — Кити понечи да се отдалечи, но бастунът се вдигна с изненадваща бързина и внимателно й прегради пътя. В нея бушуваше гневът; при това настроение изглеждаше напълно възможно да ритне някой старец надолу по улицата. — Извинете ме — рече тя. — Нямам какво да кажа.

— Разбирам това. Наистина. Може пък да е във ваш плюс. Слушайте, а после решете. Черния акробат. Седях в дъното на залата. Малко съм глух. Мисля, че казахте, че акробатът ви е ударил.

— Казах. Удари ме.

— Аха. Съборил ви, казахте.

— Да.

— Навсякъде около вас имаше пламъци и дим. Адска жега.

— Да. Сега аз…

— Но съдът не повярва.

— Не. Сега аз наистина трябва да тръгвам. — Кити пристъпи встрани от протегнатия бастун и бързо прекоси последните няколко метра надолу към „Крайбрежна“. Но за нейна изненада и гняв старецът вървеше с нея, като постоянно тикаше бастуна си под такъв ъгъл към нея, че се преплиташе с краката й и или я спъваше, или я принуждаваше да крачи високо, за да го избягва. Накрая не можа да го понесе повече; сграбчвайки края на бастуна, тя дръпна силно, изкарвайки джентълмена от равновесие и така той рухна върху речната дига. После тръгна с пъргава стъпка, но отново чу трескавото почукване след себе си.

Тя се извъртя.

— Вижте сега…

Беше съвсем близо зад нея, пребледнял, задъхан.

— Госпожице Джоунс, моля ви. Разбирам гнева ви. Наистина. Но аз съм на ваша страна. Ами ако кажа… Ами ако кажа, че бих могъл да платя глобата? Която съдът наложи? Всичките шестстотин лири. Това ще помогне ли?

Тя го изгледа.

— Аха. Това ви интересува. Ще сполуча.

Кити почувства, че сърцето й бие диво, объркано и гневно.

— За какво говорите? Опитвате се да ме накиснете. Да ме арестуват за конспирация или… или нещо…

Той се усмихна; кожата му се опъна силно по черепа.

— Госпожице Джоунс, изобщо не е това идеята. Не ви вкарвам в никакъв капан. Слушайте. Името ми е Пенифедър. Ето визитката ми. — Той бръкна в джоба на сакото си и с изискан жест подаде на Кити една визитка. Бе украсена с две кръстосани четки над думите Т. Е. ПЕНИФЕДЪР, МАТЕРИАЛИ ЗА ХУДОЖНИЦИ. В ъгъла имаше телефонен номер. Кити я взе неуверено.

— Добре. Сега си тръгвам. Оставям ви да се разходите. Денят е хубав за целта. Слънцето ще се покаже. Звъннете ми, ако се интересувате. До една седмица.

За пръв път Кити се опита да бъде учтива, без да е съвсем наясно защо.

— Но, господин Пенифедър — каза тя. — Защо ще ми помагате? В това няма смисъл.

— Не, но ще има. Аах! Какво…? — Викът му бе предизвикан от двама млади мъже — очевидно магьосници, ако се съдеше по скъпите им дрехи, — които, крачейки надолу по улицата, смеейки се високо и тъпчейки се с леща в кутии, взета от персийското кафене, бяха налетели на него и почти го бяха съборили в канавката. Те продължиха весело, без да погледнат назад. Кити се протегна да задържи възрастния човек, но се отдръпна при вида на гнева в очите му. Той се изправи бавно, облягайки се тежко на бастуна и мърморейки под носа си.

— Простете ми — рече той. — А онези — мислят си, че притежават това място. Както… както вероятно е. Засега. — Той погледна по продължението на „Крайбрежна“; в синята далечина хората отиваха по работата си, пазаруваха от будките или вървяха по лабиринта от улички. Четири вързани шлепа с въглища се носеха надолу по течението на реката, лодкарите се бяха облегнали и пушеха на перилата. Мъжът оголи зъби.

— Много малко от тези глупаци знаят какво лети във въздуха над тях — рече той, — или пък предполагат какво подскача след тях по улицата. А ако предполагат, не смеят да го предизвикат. Позволяват на магьосниците да се перчат сред тях; позволяват им да строят палатите си върху пречупените гърбове на хората; позволяват им да потъпкват всички понятия за правосъдие в калта. Но ти и аз — ние сме виждали какво правят магьосниците. И с какво го правят. Може би ние не сме толкова безучастни, колкото нашите събратя, а?

Той приглади сакото си и изведнъж се ухили.

— Трябва да помислиш сама. Няма да кажа нищо повече. Само това: аз вярвам на историята ти. На цялата, естествено, но най-вече на частта за черния акробат. Кой, все пак, би бил толкова глупав да повдигне въпроса, ако нямаше наранявания? Ах, точно това е толкова странно. Ще очаквам обаждането ви, госпожице Джоунс.

С това възрастният човек се завъртя на пети и пъргаво закрачи обратно нагоре по страничната уличка, бастунът му продължаваше да потропва по паважа, пренебрегвайки настойчивите подканяния от един билкар застанал на входа на магазина си. Кити го гледа, докато не зави по „Странд“ и не изчезна от погледа й.

Чакайки в тъмнината на избата, Кити се носеше сред събитията от толкова отдавна. Колко далечно изглеждаше всичко; колко наивна беше да стои в съдебната зала и да иска правосъдие. Тя се изчерви ядосано: дори сега споменът бе болезнен. Справедливост от магьосниците? Само идеята за това беше смешна. Явно, директните действия бяха единствената възможна алтернатива. Поне сега правеха нещо, показваха неподчинението си.

Тя погледна часовника си. От известно време Ан бе изчезнала в тайната стаичка. Като цяло единайсет магически артефакта бяха откраднати в Деня на основателя — девет дребни оръжия и две бижута с неизвестно предназначение. Сега Ан ги подреждаше. Навън дъждът се бе усилил. По краткия път от магазина за изкуство до изоставения двор всички те бяха подгизнали. Дори и в избата не се бяха скрили от водата: от една дълбока пукнатина в мазилката на тавана постоянно се процеждаше струйка от капки. Точно отдолу стоеше извънредно стара черна кофа. Беше пълна почти до ръба.

— Излей я навън, ако обичаш, Стенли — каза Кити.

Стенли седеше на сандъка за въглища с прегърбени рамене, опрял глава на коленете си. Поколеба се само секунда повече от необходимото; накрая скочи долу, вдигна кофата и с усилие я замъкна до решетката на стената. Изля водата в улея на канала.

— Не знам защо не оправи тази тръба — изръмжа той, връщайки кофата на мястото й. Маневрата му бе отнела само няколко секунди, но на износените тухли на пода на избата вече се беше събрала малка локвичка.

— Защото искаме избата да изглежда запусната — отвърна Кити. — Очевидно е.

Стенли изсумтя.

— Нещата стоят тук неизползвани. Това не е място за тях.

От поста си до арката на вратата Фред кимна. Играеше си с джобен автоматичен нож.

— Трябва да ни пусне да влезем — каза той.

В далечния край на малката стая, която беше неясно осветена само от една крушка, имаше безредно струпана купчина дървени трупи. Стената отзад изглеждаше солидна, само малко ронеща се, но те всички знаеха как работи механизмът: как една метална ръчка се спускаше в пода; как, в същото време, тухленият зид над трупите можеше да отскочи и да се отвори само с едно докосване. Те познаваха тъпия, стържещ звук, студения, химически мирис, идващ отвътре. Но не знаеха какво точно съдържаше тайното помещение, понеже единствено на Ан, която бе старши на групата, се позволяваше да влиза в покоите на водача им. Другите винаги оставаха навън, на стража. Кити се облегна на стената.

— Все още няма смисъл да се използва всичко това — каза тя. — Трябва да съхраняваме колкото може повече и да чакаме, докато получим повече подкрепа.

— Сякаш това някога ще стане. — Стенли не се беше върнал на сандъка за въглища, а крачеше нервно из избата. — Ник е прав. Обикновените са като добитък. Никога няма да направят нищо.

— Всички онези оръжия вътре — рече Фред замислено. — Трябва да ги използваме повече. Както направи Март.

— На него не му помогнала много — отбеляза Кити. — Министър-председателят все още е жив, нали? А къде е Март? Храна за рибите.

Искаше да заболи и така и стана. Стенли беше близък приятел с Мартин. Гласът му се повиши с един тон, рязък и сърдит.

— Той нямаше късмет. Сферата не беше достатъчно силна, това е всичко. Можеше да унищожи Девъро и половината кабинет. Къде е Ан? Защо не побърза?

— Заблуждаваш се. — Кити продължи горчиво да обсъжда темата. — Защитите им бяха прекалено силни. Март никога не е имал какъвто и да било шанс. Колко магьосници сме убили през всичките тези години? Четири? Пет? И никой от тях не е важен. Казвам ви, със или без оръжия, имаме нужда от по-добра стратегия.

— Ще му кажа какво си казала — рече Стенли. — Когато се върне.

— Ще го направиш, доносник такъв. — Гласът й бе язвителен. И все пак от мисълта за това потрепери.

— Гладен съм — каза Фред. Той натисна бутона на механизма на ножа си, острието отново изскочи.

Кити го погледна.

— Яде обилно. Видях те.

— Пак съм гладен.

— Разхищение.

— Не мога да се бия, ако не съм плюскал. — Фред изведнъж се наведе напред; пръстите му се огънаха светкавично; чу се свистящ звук във въздуха и сгъваемият нож се заби в цимента между две тухли, на десет сантиметра над главата на Стенли. Последният бавно вдигна глава и изгледа трептящата дръжка; лицето му леко позеленя.

— Видя ли? — рече Фред. — Некадърен изстрел. — Той скръсти ръце. — Това е, защото съм гладен.

— На мен ми изглежда доста добре — отвърна Кити.

— Добре ли? Не го уцелих.

— Върни му ножа, Стенли. — Кити изведнъж се почувства много изморена.

Стенли се мъчеше неуспешно да измъкне ножа от стената, когато скритата врата над купчината трупи се отвори и се появи Ан. Малката чанта, която бе взела със себе си вътре, не се виждаше.

— Пак ли се караме? — викна остро тя. — Елате, деца.

Пътят обратно до магазина беше точно толкова мокър, колкото и на идване и когато стигнаха, духът на групата бе по-нисък отвсякога. Като влязоха, сред облак от пара и пръски, Ник притича до тях, сияещ от вълнение.

— Какво има? — попита Кити. — Какво се е случило?

— Току-що получих вести — рече той, останал без дъх. — От Хопкинс. Идват си до края на седмицата. Ще ни кажат нещо от първостепенна важност. Някаква нова работа. По-голяма от всичко, което някога сме правили.

— По-голямо от Уестминстър? — Стенли звучеше скептично.

Ник се ухили.

— Без да обиждам паметта на Март, по-голямо дори от това. В писмото на Хопкинс не се казва какво, но казва, че ще разтърси всичко из основи. Това е нещо, което всички ние винаги сме искали. Ще направим нещо, което ще промени съдбата на всички ни с един замах. Опасно е, но казва, че ако го направим както трябва, ще съборим магьосниците от клона им. Лондон никога вече няма да бъде същият.

— Крайно време беше — каза Ан. — Стенли, върви да сложиш чайника на котлона.

15

Представете си сцената. Лондон под дъжда. От небето падаха сиви пластове вода и се пръскаха на паважа с грохот, по-силен от оръдеен изстрел. Силен вятър блъскаше дъжда насам-натам и го навяваше под веранди и стрехи, корнизи и покриви, удавяйки всеки възможен заслон в ледени пръски. Водата беше навсякъде, отскачаше от настилката, лееше се из канавките, събираше се в ъглите на мазетата и при отводнителните тръби. Градските водоеми преливаха. Изливаше се на потоци, хоризонтално от улуците, диагонално по керемидите на покривите, вертикално по стените, правеше петна по зидариите като големи петна кръв. Процеждаше се през гредите и пукнатините в таваните. Висеше във въздуха под формата на ледена бяла мъгла и дори по-нагоре, невидимо в черния простор на небето. Просмукваше се в материята на сградите и в костите на техните разтреперани обитатели.

На тъмно под земята плъховете се струпваха в бърлогите си, заслушани в екота на барабаненето отгоре. В бедните къщурки обикновени мъже и жени затваряха кепенците, включваха лампите и се скупчваха около домашното огнище с димящи чаши чай. Дори в усамотените си вили магьосниците бягаха от безкрайния дъжд. Спотайваха се в работните си стаи, затваряха здраво железните си врати, създаваха облаци топъл тамян и се потапяха в блянове за далечни земи.

Плъхове, обикновени, магьосници: всички бяха скрити на сигурно място. И кой можеше да ги вини? Улиците бяха опустели, цял Лондон бе затворен. Беше почти полунощ и бурята ставаше по-силна.

Никой със здрав разум не би излязъл в подобна нощ. Скука.

Някъде в поройния дъжд имаше място, където се събираха седем пътя. Насред кръстовището имаше гранитен пиедестал, увенчан от статуята на огромен мъж върху кон. Мъжът размахваше меч със застинало в героичен вик лице. Конят се бе изправил, задните му крака бяха присвити, предните — опънати. Може би трябваше да представлява драматично предизвикателство, може би се готвеше да се хвърли в битка. Може би просто се опитваше да хвърли дебелака на гърба му. Никога няма да разберем. Но вижте само: под корема на коня, седнала точно в центъра на пиедестала, с опашка, елегантно прибрана до лапите, седеше голяма сива котка.

Котката се преструваше, че не забелязва суровия вятър, който разрошваше подгизналата й козина. Красивите й жълти очи гледаха неотклонно в мрака, сякаш проникваха през дъжда. Само лекият наклон надолу на пискюлестите й уши показваше недоволството от обстоятелствата. От време на време едното й ухо трепваше; като изключим това, котката можеше да мине за издялана от камък.

Нощта стана още по-тъмна. Дъждът се усили. Прибрах си мрачно опашката и загледах пътищата.

Времето течеше едва-едва.

Четири нощи не са кой знае колко дълго време дори за човешките същества, да не говорим за нас, по-висшите създания от Другото място31. И все пак последните четири нощи наистина минаваха бавно. През всяка една от тях патрулирах из централните райони на Лондон в търсене на незнайния мародер. Естествено, не бях сам; още няколко нещастни джинове и един куп фолиоти ми правеха компания. Фолиотите, най-вече, постоянно причиняваха неприятности. Постоянно се опитваха да изклинчат, като се криеха под мостовете, вмъкваха се в комините или изскачаха от кожите си32, уплашени от гръмотевиците или сенките на другите. Едва можех да ги държа под контрол. И през цялото време бе валяло, без да спира, достатъчно силно, че същността ти да гангреняса.

Не е необходимо да се уточнява, че Натаниел не изпитваше съчувствие. Самият той беше под напрежение, както сам каза, и се нуждаеше от резултати скоро. Той, на свой ред, изпитваше затруднения да управлява малката група магьосници от неговия отдел, които осигуряваха другите джинове за патрулите. Ако ще четем между редовете, те открито се бунтуваха. Не им харесваше да им нарежда някакво си младо парвеню. А и нека си го кажем направо, кой можеше да ги вини? И все пак, всяка нощ и джинове, и фолиоти се събираха на сивите керемиди на покрива на Уайтхол и бяха пращани да патрулират.

Целта ни беше да пазим определени известни туристически райони в града, които Натаниел и неговият пряк началник, някой си господин Талоу, считаха за застрашени. Даваха ни списък с възможните места: музеи, галерии, шикозни ресторанти, летището, търговски центрове, статуи, арки и други забележителности… общо взето, това до голяма степен представляваше по-голямата част от Лондон. Това означаваше, че ние трябваше да обикаляме пресичащите ни се маршрути постоянно през цялата нощ, за да имаме някакъв шанс да следим нещата.

Това не само беше досадно и отегчително (и много мокрещо), а и беше изнервящо, понеже естеството на опонента ни беше както мистериозно, така и зло. Няколко от по-нервните фолиоти веднага започнаха да си шушукат: врагът ни беше див африт самец; даже беше по-лошо — марид; той се обвиваше в мрак през цялото време, така че жертвите му не можеха да видят приближаващата се смърт; не, той разрушаваше сгради с дъха си33; той носеше със себе си миризмата на гроб, която парализираше както хората, така и духовете. За да повдигна духа, пуснах ответен слух, че не е нищо повече от малко дяволче с кофти характер, но за съжаление това не мина; фолиотите (и двама от джиновете) излизаха много внимателни в нощта с широко отворени очи.

Един малък бонус за мен беше появата, сред джиновете, не на друг, а на моята стара сътрудничка от дните ми в Прага — Куизъл34. Тя беше току-що поробена от един от другите магьосници в отдела на Натаниел, един кисел и сух индивид на име Фукс. Въпреки стриктния му режим обаче, Куизъл си запазваше старата жизненост. Свикнахме да ловуваме заедно когато бе възможно.

През първите две нощи на търсенето не се случи нищо, освен че два фолиота бяха пометени, докато се криеха под лондонския мост. Но на третата нощ, малко преди полунощ, от западното крило на Националната галерия се чуха силни трясъци. Един джин на име Зино пристигна пръв на мястото, а малко след него и аз. Едновременно с това в конвой пристигнаха и няколко магьосници, включително моят господар; те обвиха галерията в плътен възел и ни наредиха да влезем в битка.

Зино показа възхитителна смелост. Без колебание, той излетя право в източника на безредието и повече не го видяхме. Аз го следвах по петите, но заради кекавите си крака и сложното устройство на коридорите на галерията изостанах, изгубих се и успях да стигна до западното крило много по-късно. Дотогава, след като беше нанесъл сериозни щети, мародерът си бе тръгнал.

Оправданията ми нямаше да омилостивят господаря ми, който сигурно би измислил някакво изобретателно наказание, ако не бях защитен от това, че знаех името му. Но понеже беше така, той се зарече да ме затвори в железен куб, ако следващия път, когато врагът се появи, не вляза в бой с него. Отговорих успокоително, усещайки, че се бе побъркал от тревога: косата му бе разрошена, маншетите му висяха отпуснато, подобните му на тръби крачоли на панталона висяха на него сякаш беше отслабнал. Изтъкнах му го някак съчувствено.

— Яж повече — посъветвах го. — Прекалено си слаб. В момента единственото нещо по теб, което расте навън, е косата ти. Ако не внимаваш, скоро ще започнеш да губиш равновесие.

Той потърка зачервените си, недоспали очи.

— Ще спреш ли да се занимаваш с косата ми? Яденето е за хора, които си нямат друга работа, Бартимеус. Времето ме притиска — както и теб. Ако можеш да унищожиш врага, чудесно; ако не, поне събери малко информация за естеството му. В противен случай ще го поеме нощната полиция.

— И? Какво общо има това с мен?

Той заговори сериозно.

— Това ще означава моето падение.

— И? Какво общо има това с мен?

— Много, ако те затворя в железния куб, преди да си отида. Всъщност ще го направя сребърен — още по-болезнен. Така и ще стане, освен ако скоро няма резултати.

Тогава спрях да споря. Нямаше много смисъл. Момчето се беше променило малко, откакто го бях видял за последен път и то не за добро. Господарката му и кариерата му бяха упражнили някаква неприятна алхимия върху него: беше по-твърд, по-суров и като цяло по-обидчив. Освен това имаше и още по-малко чувство за хумор отпреди, което само по себе си бе забележително постижение. Така или иначе очаквах с нетърпение края на моите шест седмици.

А дотогава — наблюдение, опасности и дъжд.

От позицията ми под статуята виждах три от седемте пътя. По всеки един от тях имаше множество лъскави витрини на магазини, тъмни и сенчести, подсигурени с метални решетки. Слаби лампи светеха от ниши над вратите, но дъждът беше по-силен от светлината и тяхното сияние не стигаше далеч. Водата се лееше по тротоарите.

Внезапно движение по пътя вляво: главата на котката се обърна. Нещо бе паднало на корниза на един прозорец на първия етаж. То постоя там за малко, едно черно петно в мрака — после с едно мускулно движение се изсипа от корниза надолу по стената, движейки се на зигзаг по вдлъбнатините между тухлите като тънко въже от горещ сироп. При основата на стената то падна на тротоара, отново се превърна в малко черно петно, пусна си крака и започна да шляпа по тротоара към мен.

Аз наблюдавах всичко това. Не помръднах и на сантиметър.

Петното стигна до кръстовището, прегази разпрострелите се локви и скочи на пиедестала. Сега то ясно се виждаше като елегантен шпаньол с големи кафяви очи. Спря пред котката, застина, изтръска се енергично.

Облак водни пръски удари котката право в лицето.

— Благодаря ти за това, Куизъл — казах аз. — Сигурно си видяла, че не бях достатъчно мокър.

Шпаньолът премигна, наклони срамежливо глава на една страна и излая извинително.

— И вече можеш да зарежеш тази стара игричка — продължих. — Не съм някой тъп човек, който ще бъде очарован от кристални очи и топка мокра козина. Забравяш, че те виждам доста ясно на седмо ниво, гръбните ти перки и всичко останало.

— Не мога да се въздържа, Бартимеус. — Шпаньолът повдигна задния си крак и се почеса равнодушно зад ухото. — Всичко е заради тази работа под прикритие. Става ми втора природа. Трябва да знаеш, че си късметлия, че не седиш под някоя улична лампа.

Не удостоих тази забележка с отговор.

— И така, къде беше? — попитах. — Закъсня с два часа.

Шпаньолът кимна изморено.

— Фалшива тревога при склада за коприна. Няколко фолиота решили, че са видели нещо. Наложи се да претърся цялото място преди да дам отбой. Тъпи начинаещи. Естествено, трябваше да ги смъмря.

— Ухапа ги по глезените, така ли?

По муцуната на шпаньола пробяга малка, извратена усмивка.

— Нещо такова.

Преместих се, за да направя малко място за Куизъл на средата на пиедестала. Не че там беше кой знае колко по-малко мокро, но така ми изглеждаше другарски. Тя се примъкна и се сгуши до мен.

— Всъщност не мога да ги виня — рекох. — Нервни са. Заради всичкия този дъжд е. И виж какво се случи със Зино. Да те призовават нощ след нощ също не е решение. След известно време същността ти се износва.

Куизъл ме погледна косо с онези големи, кафяви кучешки очи.

— И твоята същност ли, Бартимеус?

— Говорех риторично. Добре съм. — За да докажа, извих гърба си, протягайки се, както правят котките, от върха на мустаците, чак до крайчеца на опашката. — Аах, така е по-добре. Не, виждал съм и по-лоши времена от сега, както и ти. Това е просто някое превъзбудено дяволче, което се спотайва в сенките. Не е нещо, с което да не можем да се справим, след като го намерим.

— Така каза и Зино, доколкото си спомням.

— Не помня, какво е казал Зино. Къде е господарят ти тази вечер? Скрит на сигурно място?

Шпаньолът изръмжа тихо.

— Твърди, че е наблизо. Уж е в офиса си в Уайтхол. Всъщност вероятно се е натикал в някой магьоснически бар с бутилка в едната ръка и момиче в другата.

Изсумтях.

— От този тип ли е?

— Аха. Твоят какъв е?

— О, същият. Ако не и по-лош. Той сигурно държи и момичето, и бутилката с една и съща ръка35.

Шпаньолът изскимтя съчувствено. Аз бавно се изправих на крака.

— Е, най-добре да разменим периметрите — казах аз. — Ще тръгна да патрулирам нагоре до Сохо и обратно. Ти можеш да минаваш между луксозните магазини по улица „Джибит“ до района на музеите зад нея.

— Може да си почина малко преди това — рече Куизъл. — Изморена съм.

— Да. Е, късмет.

— Късмет. — Шпаньолът отпусна тъжно глава върху лапите си. Аз се примъкнах под поройния дъжд към края на пиедестала и приклекнах, готов да скоча. Зад мен прозвуча тихо гласче. — Бартимеус?

— Да, Куизъл?

— О, нищо.

— Какво?

— Ами просто… не са само фолиотите. Аз също съм изнервена.

Котката се примъкна назад и седна до нея за малко, обгръщайки я любвеобилно с опашка.

— Не трябва — казах аз. — Вече минава полунощ и никой от нас не е видял нищо. Всички случаи на нападение на това нещо досега са били преди полунощ. Единствената ти тревога трябва да е от дългото, изморително бдение.

— Предполагам, че е така.

Дъждът барабанеше наоколо като твърд предмет. Бяхме като затворени вътре в него.

— Между нас казано — меко рече Куизъл, — какво мислиш, че е?

Опашката ми трепна.

— Не знам, но по-добре и да не разбирам. Досега е убило всичко, което му се е изпречило на пътя. Съветът ми е да бъдеш нащрек и ако видиш да се задава нещо необикновено, веднага да хукнеш в обратна посока.

— Но ние трябва да го унищожим. Това ни е задачата.

— Е, да го унищожим, като бягаме.

— Как?

— Хм… Да го накараш да те преследва, после да го примамиш в натовареното движение? Нещо такова. Не мога да знам, нали така? Само не прави като Зино да го нападаш фронтално.

Шпаньолът изпусна тежка въздишка.

— Харесвах Зино.

— Проблемът му беше, че беше прекалено усърден.

Настана тягостна тишина. Куизъл не каза нищо. Безспирният дъжд продължаваше да се лее.

— Е — казах накрая. — Доскоро.

— Да.

Скочих от пиедестала и затичах с опъната опашка под дъжда по наводнената улица. С един скок се озовах на ниска стена до едно пусто кафене. После чрез последователност от подскоци — от стената на веранда, от верандата на един корниз, от корниза на керемидите — аз атлетично и по котешки си проправях път, докато скочих в улука на най-близкия и най-нисък покрив.

Хвърлих бърз поглед назад, надолу към площада. Шпаньолът се виждаше като безнадеждно, самотно петънце, сгушено в сенките под корема на коня. Един порив на дъжда го скри от погледа ми. Обърнах се и тръгнах по покривите.

В тази част на града старите къщи бяха толкова близко сгушени една до друга и наклонени напред, че приличаха на клюкарстващи гърбушковци, чиито гърбици почти се допираха над улицата. Така дори и в този дъжд се оказа лесно за една възстара котка да се придвижи бързо в която посока й се приискаше. Така и направих. Всеки, който успееше да погледне през кепенците на прозорците, можеше да види единствено сива светкавица (и нищо повече), скачаща от комин на ветропоказател, стрелваща се по керемидите без нито една грешна стъпка на лапичките.

Спрях да си поема дъх на едно ниско място между два стръмни покрива и копнеещо огледах небето. Летейки щях да стигна до Сохо по-бързо, но имах заповеди да се придържам по-близо до земята и да наблюдавам за нередности там. Никой не знаеше как точно пристигаше и си отиваше врагът, но господарят ми имаше усещането, че е нещо, свързано със земята. И имаше съмнения, че това нещо е джин.

Котката изтри с лапа малко влага от лицето си и се приготви за следващия скок — този път голям колкото ширината на пътя. В този момент всичко се освети от проблясъка на оранжева светлина — видях керемидите и комините до мен, ниските облаци отгоре и дори завесите от дъжд навсякъде около мен. После отново настана мрак.

Оранжевият пламък бе договореният сигнал. Идваше отблизо някъде зад мен. Куизъл.

Бе открила нещо. Или нещо бе открило нея.

Вече нямаше време за спазване на правила. Обърнах се; още докато се обръщах, извърших промяната: един орел с черна качулка и златисти върхове на крилата светкавично се изстреля в небето.

Бях изминал само две пресечки от мястото, където едрият ездач охраняваше седемте пътя. Дори и да беше тръгнала, Куизъл не можеше да е далеч. Щеше да ми отнеме по-малко от десет секунди да се върна там. Нямаше проблем. Щях да стигна навреме.

Три секунди по-късно чух писъка й.

16

Орелът профуча надолу в нощта, завивайки стремително в силната буря. Над покривите, към самотното кръстовище, надолу към статуята, кацнах на ръба на пиедестала, където дъждът плющеше силно по камъка. Всичко си беше както преди минута или две. Но шпаньолът го нямаше.

— Куизъл? — Не последва отговор. Нищо освен воя на вятъра.

Секунда по-късно, настанен на шапката на конника, прегледах седемте нива. Шпаньолът не се виждаше никъде; нито имаше някакви джинове, дяволчета, магии или други магически следи. Улиците бяха пусти. Бях съвсем сам.

Чудейки се, аз се върнах на пиедестала и го подложих на малък оглед. Стори ми се, че открих неясно черно петно на камъка, горе-долу там, където бяхме седели, но беше невъзможно да се каже дали е било там и преди.

Внезапно се почувствах незащитен. Накъдето и да се обърнех на пиедестала, гърбът ми беше уязвим към нещо, което тихичко изпълзяваше от дъжда. Излетях рязко и описах спирала около статуята, а в ушите ми бучеше шумът от разбиването на дъждовните капки. Издигнах се нагоре над нивото на покривите, далеч от обсега на всичко дебнещо по улиците.

И тогава чух трясъка. Не беше хубав, отчетлив трясък — да кажем като трясъка на бутилка, счупена в нечия плешива глава. Повече звучеше сякаш някой огромен дъб в гората е бил изтръгнат и захвърлен небрежно настрана или сякаш цяла сграда е била нетърпеливо пометена встрани от пътя на нещо много голямо. С други думи нищо обещаващо.

И най-лошото, можех да определя посоката, от която идваше. Ако дъждът се изливаше малко по-шумно или пък трясъкът бе малко по-тих, може би щях да успея да сбъркам и смело да отида да разследвам в грешната посока. Но нямах този късмет.

Все пак, винаги съществуваше малката възможност Куизъл да е още жива.

Така че направих две неща. Първо, произведох още един пламък, надявайки се на чудото някой от другите стражи от групата да го забележи. Най-близкият, ако не ме лъжеше паметта, беше един фолиот, базиран някъде по-надолу около „Черинг крос“. Той представляваше мършав индивид, лишен от храброст и инициативност, но всяко подкрепление сега щеше да е добре дошло, дори и само като пушечно месо.

Тръгнах на север на височината на комините, по пътя, откъдето бе дошъл звукът. Насочвах се към квартала с музеите. Летях толкова бавно, колкото е възможно на един орел, без да падне от въздуха36. През цялото време оглеждах сградите отдолу. Районът беше пълен с луксозни магазинчета, малки, тъмни, дискретни. Старите изрисувани табели над вратите загатваха за удоволствията вътре: огърлици, топове коприна, джобни часовници със скъпоценни камъни. Златото определено преобладаваше в района, както и диамантите. Точно на тези места магьосниците идваха да си купуват онези малки допълнения, които подчертаваха статуса им. Богатите туристи също се тълпяха тук.

Страхотният трясък не се повтори; всички витрини на магазините изглеждаха напълно здрави, малките им светлинки горяха, дървените табели скърцаха от вятъра.

Дъждът падаше навсякъде около мен, долу по улиците. На места камъните бяха изчезнали под водната повърхност, която сега изглеждаше на точици. Нямаше и следа от никой, нито смъртен, нито някой друг. Едва ли не летях над призрачен град.

Пътят малко се разшири и минаваше от двете страни покрай малък кръг трева и хубави цветя. Гледката изглеждаше нелепо на тясната уличка, някак си не на място. После се забелязваха старият пречупен пилон в средата на тревата, знаменцата, скрити сред цветята, и се разбираше предназначението му37. Властите на Лондон винаги ги е бивало в това да дават пример на обикновените, въпреки че през последните години телата на престъпниците биваха окачвани само в района на затвора, около Тауър. (Считаше се, че иначе отблъскват туристите.). Тази нощ мястото изглеждаше доста обрулено от вятъра и наводнено, но това, което ме заинтригува и ме накара да опиша кръг преди да кацна на пилона, бяха следите в тревата.

Отпечатъци от стъпки и то какви. Огромни. Леко наподобяваха шпатула, с отпечатък от по един отделен пръст на по-широкия край. Пресичаха тревния кръг от единия край до другия, а всеки отпечатък бе потънал дълбоко в почвата.

Изтръсках влагата от перата на главата си и почуках с нокти по пилона. Идеално. Просто идеално. Врагът ми не само беше тайнствен и силен, а също и голям и тежък. Нощта ставаше все по-хубава и по-хубава.

Проследих посоката на стъпките с орловия си поглед. Първите стъпки оттатък тревата все още бяха частично видими, както се виждаше от разхвърляните следи натрупана кал. След това изчезваха, но бе ясно, че нито един от магазините и от двете страни не беше пострадал от вниманието на мародера. Жертвата ми очевидно отиваше другаде. Полетях и продължих по пътя. Улица „Джибит“ свършваше при широк булевард, който се простираше наляво и надясно в мрака. Право насреща имаше висока, внушителна ограда от метални пръти, всеки от които по шест метра висок, пет сантиметра дебел и от твърдо желязо. Оградата имаше двойна порта, която висеше отворена. Всъщност, за да бъдем точни, висеше отворена на близката улична лампа заедно със солидно количество от прътите около нея. В оградата зееше огромна крива дупка. Нещо я беше разкъсало на две в бързината си да се вмъкне вътре. Колко е хубаво да си толкова нетърпелив. За разлика от нещото, аз се приближих с изключителна неохота, летейки бавно през улицата.

Кацнах на едно изкривено парче от метала. Зад унищожената порта имаше широка алея, водеща до огромни стълбища. Над последните се издигаше гигантски портал от осем внушителни колони, прикрепени към огромна сграда, висока като замък, еднообразна като банка. Разпознах я по старостта: легендарния Британски музей. Простираше се встрани и в двете посоки, крило до крило, по-далеч, отколкото можех да видя. Имаше размерите на огромен блок38.

Дали само аз си мислех така, или мястото наистина бе доста голямо? Орелът енергично разроши перушината си, но нямаше как да не се почувства сравнително малък. Обмислих положението. Нямаше да получа награда, ако познаех защо непознатият, едрокрак и очевидно доста силен враг беше дошъл тук. Музеят съдържаше достатъчно материал за унищожаване, че да го държи зает в продължение на цяла седмица. Който и да искаше да предизвика неудобство на британското правителство, беше направил добър избор и съвсем спокойно можеше да се каже, че жалката кариера на господаря ми нямаше да продължи много дълго, ако мародерът продължеше работата си без прекъсване през нощта.

Което, разбира се, означаваше, че трябваше да го последвам вътре39.

Орелът се плъзна напред по въздуха, ниско над алеята, нагоре над стъпалата и кацна между колоните на портала. Отпред се намираше огромната бронзова врата на музея; типично за нея, жертвата ми бе предпочела да я пренебрегне и вместо това си беше пробила път през солидната тухлена стена. Това не бе стилно, имаше впечатляващото качество да ти разбърква вътрешностите и това ме накара да прекарам няколко минути зает с очевидно забавящи тактики, като например внимателно да проверявам чакъла при портала за опасности.

Дупката в сградата зееше голяма и черна. От почтено разстояние надникнах вътре в някакво фоайе. Всичко беше неподвижно. Нямаше движение на никое ниво. Бъркотия от разбито дърво и зидария и един натрошен знак, весело заявяващ „ДОБРЕ ДОШЛИ В БРИТАН“ показваше къде нещото решително си бе проправило път. Във въздуха се носеше гъст прахоляк. Стената вляво бе разбита. Заслушах се напрегнато. В далечината на фона на барабаненето на дъжда ми се стори, че чух звука от трошенето на безценни антики.

Запратих още един пламък към небето, в случай че фолиотът кръшкач решеше да погледне в моята посока. После се промених и пристъпих в сградата.

Свирепият минотавър40 се огледа царствено из разрушеното фоайе. От ноздрите му излизаше пара, ръцете му с орловите нокти бяха свити, копитата риеха в мръсотията. Кой смееше да го предизвика? Никой! Е, защото както се очакваше, в стаята нямаше никой. Добре. Чудесно. Значи трябваше да пробвам в следващата. Няма проблем. Поемайки си дълбоко дъх, минотавърът предпазливо мина на пръсти през останките от разбитата стена. Той надникна много внимателно през дупката.

Мрак, барабанящ по прозорците дъжд, навсякъде по пода лежаха пръснати амфори и финикийски гърнета. А някъде отдалеч се разнесе трясък на стъкло. Врагът все още беше няколко стаи напред. Добре. Минотавърът пристъпи смело през дупката.

През следващите няколко минути последва една доста мудна игра на котка и мишка, като тези действия се повториха няколко пъти. Още една стая, празна, звуците се чуваха далеч напред. Мародерът продължаваше по своя весел път на разрушение; аз се влачех несигурно по следите му, не толкова енергично, колкото бих могъл, за да го настигна. Ще си призная, че това не беше традиционното перчене на Бартимеус. Наречете ме прекалено предпазлив, но съдбата на Зино не напускаше ума ми и се опитвах да измисля някакъв железен план да не бъда убит.

Заради степента на разрушенията, през които минавах, ми изглеждаше невероятно да си имам работа с човешка сила, така че какво ли можеше да е? Африт? Възможно, но странно нетипично. Очакваше се афритите да използват множество магически атаки — детонации и пламъци от висок клас, например, — а тук нямаше свидетелство за нищо друго освен чиста и брутална сила. Марид? Същото положение, а и със сигурност щях да съм усетил магическото им присъствие досега41. Но не виждах нищо познато. Всички стаи бяха мъртви и студени. Това съвпадаше с предишните нападения: изобщо не изглеждаше да има замесени духове.

За да съм напълно сигурен, изпратих напред един малък магически импулс през следващата назъбена дупка, от която идваха силни шумове. Зачаках да се върне по-слаб (ако пред мен нямаше нещо магическо) или по-силен (ако там се таеше и чакаше нещо силно).

За мой ужас той изобщо не се върна.

Минотавърът замислено потърка муцуна. Странно и бегло познато. Бях сигурен, че съм виждал този ефект някъде преди това.

Заслушах се към дупката; отново единствените шумове бяха далечни. Минотавърът се промъкна през нея…

И се озова в огромна галерия, двойно по-висока от другите стаи. Дъждът блъскаше по високите правоъгълни прозорци много нагоре на всяка страна и отнякъде в нощта, вероятно от някоя далечна кула, неясна бяла светлина освети съдържанието на залата. Представляваше стая, пълна с древни статуи с колосални размери, всичките обвити в сенки: двама асирийски джинове-охранители на входа — крилати лъвове с човешки глави, които някога бяха седели пред портите на Нимрод42; пъстър сбор от египетски богове и духове, издялани от дузина видове цветен камък, на които бяха дадени глави на крокодил, котка, ибис и чакал43; огромни, издялани от камък образи на свещения бръмбар скарабей; саркофази на отдавна забравени свещеници; и най-вече фрагменти от монолитните статуи на великите фараони — натрошени лица, ръце, тела, длани и крака, намерени погребани под пясъците и пренесени от ветроходи и параходи до сивите земи на севера.

В друга ситуация можех да направя една носталгична обиколка в търсене на образите на отдавнашни приятели и господари, но не му беше сега времето. В средата на залата бе проправен празен коридор; няколко от по-малките фараони бяха разпилени настрана и лежаха като кегли на възмутителни купчинки по краищата, а няколко от боговете бяха в по-голяма близост един до друг, отколкото би им харесало приживе. Но ако тези не бяха причинили много трудности, то някои от по-големите статуи явно бяха оказали повече съпротива. Насред залата и точно на пътя на врага се издигаше гигантската фигура на Рамзес Велики в седнало положение, висока повече от трийсет стъпки и издялана от твърд гранит. Върхът на украшението на главата му леко се клатеше; от тъмнината отдолу долитаха леки стържещи звуци, загатвайки, че нещо се опитваше да отмести Рамзес от пътя си44.

Дори и някой утуку45 след няколко минути би разбрал, че най-лесно щеше да е да заобиколи нещо толкова голямо и просто да продължи пътуването си. Но моят враг се напъваше със статуята като малко кученце, което се опитва да вдигне бедрената кост на слон. Така че, вероятно, (една положителна мисъл) противникът ми беше много глупав. Или, вероятно (тази е по-малко положителна), просто беше амбициозен — имаше намерение да причини максимални разрушения.

Както и да е, очевидно за момента той беше доволен от себе си. А това ми даваше възможност да хвърля един по-близък поглед на това, срещу което се изправях.

Без да издава звук, минотавърът заситни през тъмнината в залата, докато стигна до един висок саркофаг, който засега беше непокътнат. Той надникна иззад него, към основата на статуята на Рамзес. И се намръщи недоумяващо.

Повечето джинове имат идеално нощно зрение; това е едно от безбройните неща, чрез които превъзхождаме човеците. За нас тъмнината няма голямо значение — дори и на първо ниво, което и вие виждате. Но сега, въпреки че се разходих и по другите нива със скоростта на мисълта, разбрах, че няма да мога да проникна в дълбокото тъмно петно в основата на статуята. То се раздуваше и свиваше по ръбовете си, но на седмо ниво си оставаше все толкова непроницаемо, както на първо. Каквото и да караше Рамзес да се тресе, беше дълбоко навътре в тъмнината, а аз изобщо не можех да го видя.

Обаче със сигурност можех грубо да преценя къде стои и тъй като то бе достатъчно добро да остане неподвижно, счетох, че е дошло времето за изненадваща атака. Огледах около себе си за подходящ снаряд. В едно стъклено шкафче наблизо имаше странен черен камък с неправилна форма, достатъчно малък, за да го вдигна, но и достатъчно голям, за да цапардоса хубавичко някой африт по главата. От едната страна имаше много драсканици, които нямах време да чета. Вероятно представляваха списък с правила за посетителите на музея, понеже явно беше написано на два или три езика. Както и да е, това щеше да свърши работа.

Внимателно и тихо минотавърът вдигна стъкленото шкафче от пода, отхлупвайки камъка и после отново го постави долу, без да издава звук. Погледна отново: тъмнината все още се подуваше агресивно в краката на Рамзес, но статуята си оставаше неподвижна. Добре.

След навеждане и изправяне камъкът се озова в мускулестата ръка на минотавъра, след което се насочих обратно през галерията в търсене на подходяща удобна позиция. Един дребничък фараон привлече погледа ми. Не го разпознах: не може да е бил от по-запомнящите се. Дори и неговата статуя имаше леко извинително изражение. Но седеше високо върху гравиран трон на върха на платформа и скутът му изглеждаше достатъчно голям, за да може там да седне един минотавър.

Все още с камъка в ръка, аз заподскачах, първо на платформата, после на трона и после на скута на фараона. Надзърнах над рамото му; идеално — сега бях на един хвърлей от пулсиращата тъмнина и достатъчно високо, за да получа подходяща траектория. Напрегнах козите си крака, издух бицепси, изпръхтях за късмет и метнах камъка нагоре и напред като от древен катапулт.

За секунда или две надписът на повърхността му проблесна на светлината от прозорците, после падна право надолу пред лицето на Рамзес, надолу към основата на статуята и в центъра на черната мъгла.

Дан! Удар на камък в камък, скала в скала. Малки черни парченца се разлетяха от мъглата във всички посоки, иззвънявайки по мазилката и напуквайки стъклата.

Е, бях ударил нещо и то беше твърдо.

Черният облак завря като от внезапна ярост. Накратко, отдръпна се; зърнах нещо много голямо и солидно в средата му, размахвайки гигантска ръка наоколо в безсмислена ярост. После облакът отново се затвори и се изду, обвивайки най-близките статуи сякаш търсеше извършителя на престъплението на сляпо.

Ако трябва да съм точен, героичният минотавър се стараеше да не се набива на очи: клечах колкото се може по-свит в скута на фараона и надзъртах през една пукнатина в мрамора. Дори рогата ми бяха леко увиснали, за да не се изложа на показ. Видях как сега тъмнината се раздвижи, защото нещото вътре бе започнало да търси: рязко се отмести от основата на Рамзес, пулсирайки към близките статуи. Прозвуча поредица от тежки удари: шумът от невидимите стъпки.

При все, че ще е вярно, ако кажем, че надеждите за първото ми нападение не бяха много големи, тъй като противникът ми можеше да разбива здрави стени, аз все пак бях малко разочарован, че камъкът не бе свършил нищо повече от това да го удари. Но пък ми бе дал един бегъл поглед върху съществото вътре и понеже — ако не можех да го унищожа — една от задачите ми беше да събера информация за мародера, това си струваше да се продължи. Един малък камък бе направил малка трапчинка в тъмнината… Щом това беше така, какво ли щеше да направи един голям камък?

Обемистият облак се отдалечаваше, за да разследва една подозрителна група статуи на отсрещната страна на залата. Извънредно внимателно минотавърът се смъкна от скута на фараона и тръгна на кратки прибежки от едно скрито място към друго, през галерията към огромния торс от пясъчник на друг фараон край стената46.

Торсът беше висок — около петнайсет стъпки. Наврях се в сянката зад него, грабвайки пътьом една малка погребална урна от съседна стойка. След като се скрих както трябва, проврях косматата си ръка навън и метнах урната на земята на около десет стъпки от мен. Счупи се със задоволително силен трясък.

Моментално, сякаш бе очаквал точно такъв звук, тъмният облак смени позицията си и бързо се насочи в посока на шума. Прозвучаха нетърпеливи стъпки; протегнаха се черни търсещи пипала, удряйки статуите, покрай които минаваха. Облакът се приближи до разбития съд; тук той спря, издувайки се неуверено.

Беше точно на мястото. През това време минотавърът се бе покатерил до половината на пясъчния торс, бе подпрял гърба си на стената отзад и буташе статуята с цялото могъщество на сцепените си копита. Торсът веднага се раздвижи, клатейки се напред-назад, издавайки лек стържещ звук47. Черният облак долови шума и се втурна към мен.

Но не достатъчно бързо. С едно последно залюляване центърът на тежестта на торса са премести безвъзвратно; падна долу, просвистявайки през тъмната зала, и фрасна облака.

Силата на удара пръсна облака на милиони малки облачета; те се разпръснаха във всички посоки.

Отскочих и леко се приземих встрани. Обърнах се усърдно и огледах сцената. Торсът не лежеше плътно на земята. Беше се спукал по средата; горният му край стърчеше на няколко фута от пода, сякаш облегнат на нещо голямо.

Внимателно се приближих към него. От мястото си не можех да видя какво лежеше в кома отдолу. Все пак изглежда бях успял. След няколко секунди щях да мога да си тръгна, да дам знак на момчето и да се приготвя за освобождаването си.

Примъкнах се по-близо; наведох се да погледна зад статуята.

Една гигантска ръка, по-бърза от мисълта, се изстреля и ме сграбчи за косматия крак. Беше синьо-зелена, имаше три пръста и палец, бе твърда и студена като надгробен камък. По нея протичаха вени като по мрамор, но пулсираха от живот. Захватът смаза същността ми като менгеме. Минотавърът измуча от болка. Трябваше да се променя, да измъкна същността си от юмрука, но ми се виеше свят — не можех да се концентрирам достатъчно дълго, за да го направя. Разпростря се ужасяваща студенина и се обви около мен като одеяло. Усетих как пламъкът ми гасне, енергията изтичаше от мен като кръв, капеща от рана.

Минотавърът се залюля, рухна на пода като празна марионетка. Навсякъде около мен беше студената самота на смъртта.

После, неочаквано, каменната китка се прегъна, хватката се отпусна; тялото на минотавъра бе запратено високо във въздуха, описвайки грозна дъга, след което се блъсна в близката стена. Без малко да загубя съзнание; паднах с трясък на пода долу.

Останах там за момент, заслепен, неразбиращ. Чух стържещи звуци, сякаш пясъчният торс се надигаше, но не направих нищо. Усетих как подът се разтресе, сякаш онзи торс бе набързо отхвърлен настрана, но не направих нищо. Чух първо един, после още един — тежки удари, сякаш огромни каменни крака се изправяха, но пак не направих нищо. А през цялото време отвратителният изгарящ мраз от докосването на огромната ръка бавно изчезваше и пламъкът ми се разгаряше наново. И сега, когато големите каменни крака се движеха целенасочено към мен и усещах как нещо ме фиксира със студена решителност, си бях възвърнал достатъчно енергия, за да действам.

Отворих очи, видях надвиснала сянка.

С едно измъчено усилие на волята минотавърът за пореден път се превърна в котка; котката скочи високо във въздуха, встрани от пътя на падащия крак, който се вряза дълбоко в пода. Котката се приземи малко встрани, с настръхнала козина и щръкнала като четка за тоалетна опашка; тя нададе вой и отново отскочи.

При отскачането погледна настрана и успя да види противника цялостно.

Черните облачета вече бяха започнали да се събират около него, като живачни капки, оформяйки неизменния прикриващ покров на съществото. Но беше останало достатъчно непокрито да го видя изложено на лунната светлина, проследявайки движенията ми с рязко обръщане на главата.

На пръв поглед изглеждаше сякаш някоя от статуите в залата беше оживяла: огромна фигура, с груба хуманоидна форма и височина три метра. Две ръце, два крака, тежък торс, относително малка, гладка глава на върха на всичко това.

То съществуваше само на първо ниво; на другите — мрак, изцяло и напълно.

Котката се приземи на главата на Собек — крокодила бог — и се настани там за малко, съскайки предизвикателно. Всичко във фигурата излъчваше чуждо естество; чувствах как енергията ми се източваше само като го гледах.

Пристъпи към мен с изненадваща скорост. За част от секундата лицето му — доколкото приличаше на такова — бе осветено от светлината от прозореца и тук приликата с древните статуи свърши. Тези статуи бяха изящно гравирани, без изключение; в това египтяните бяха наистина добри, както и в набожността и строителството. Но освен размерите, най-фрапиращото в съществото беше видът му — груб и изкуствен. Повърхността на кожата му бе покрита с неравности: с буци, пукнатини и равни места, сякаш е било грубо оформено. Нямаше очи, нито коса. Където трябваше да има очи, имаше две кръгли дупки, които изглеждаха сякаш са били грубо пробити в лицето му с тъпия край на гигантски молив. Нямаше нос и само един голям разрез вместо уста, който висеше леко отворен, подобно на тъпа и ненаситна акула. А по средата на челото имаше овална форма, която знаех, че съм виждал и преди, не много отдавна.

Този овал беше сравнително малък, оформен от същото синьо-зелено вещество като останалата част от фигурата, но беше толкова сложен, колкото груби бяха лицето и тялото. Представляваше отворено око без клепачи или мигли, но със завършени напречно набразден ирис и кръгла зеница. А в центъра на зеницата, точно преди черното наметало да го обвие и скрие от погледа ми, зърнах проблясъка на тъмен интелект, който ме наблюдаваше.

Тъмната сила се втурна; котката подскочи. Зад себе си чух как Собек се пръсва на парчета. Приземих се на пода и се стрелнах към най-близката врата. Беше време да тръгвам; бях открил, каквото трябваше. Не се превъзнасях, че мога да направя нещо повече тук.

Някакъв изстрел мина над главата ми, удари се във вратата и я разби. Котката се хвърли през нея. Отзад идваха разтърсващите стъпки.

Намирах се в малка, тъмна стая, пълна с нежни етнически завеси и гоблени. Един висок прозорец в края ми обещаваше изход навън. Котката се втурна към него, с прибрани назад мустачки, свити плътно към главата уши и дращещи по пода нокти. Подскочи, после, в последния момент, се хвърли настрана с едно не съвсем котешко проклятие. Беше видяла греещите бели линии на високо устойчив възел зад прозореца. Магьосниците бяха пристигнали. Бяха ни запечатали вътре.

Котката описа един кръг в търсене на друг изход. Не намери никакъв. Проклети магьосници.

Врящ облак тъмнина изпълни рамката на вратата.

Котката се сви защитно, притискайки се към пода. Зад нея, по стъклата на прозореца, барабанеше дъжд.

За момент нито котката, нито тъмнината помръднаха. После нещо малко и бяло изригна от облака, прелитайки през стаята: крокодилската глава на Собек, изтръгната от раменете му. Котката отскочи встрани. Главата разби прозореца и изсъска при удара във възела. През дупката нахлу горещ дъжд, изпарявайки се при досега с бариерата; с него нахлу и внезапно течение. Гоблените и парчетата плат по стените се развяха.

Стъпки. Приближаваща се тъмнина, която се изду и изпълни стаята.

Котката пристъпи назад в един ъгъл, притискайки се в опит да стане възможно най-малка. Всеки момент онова око щеше да ме види…

Отново нахлу дъжд: краищата на гоблените изплющяха нагоре. Хрумна ми идея. Не много добра, но точно тогава не бях много придирчив.

Котката скочи върху най-близко висящия плат, нежен експонат, може би от Америка, изобразяващ квадратни хора сред море от стилизирана царевица. Тя се покатери, драскайки нагоре, където фини връзки я прикрепяха към тавана. Замахване с нокти — платът се откачи. Вятърът моментално го подхвана; отлетя навътре към стаята и се блъсна в нещо насред черния облак.

Котката вече беше на следващия гоблен и прерязваше вървите. После още един. След малко половин дузина парчета плат бяха запратени към средата на стаята, където танцуваха като бледи призраци сред вятъра и нахлуващия дъжд.

Съществото в облака бе разкъсало първия гоблен, но сега още един беше отвят върху него. От всички страни се подмятаха и въртяха парчета плат, обърквайки съществото, пречейки на погледа му. Видях как огромните ръце се размятваха, а гигантските крака се препъваха напред-назад из стаята.

Докато то беше заето с това, аз имах за цел да пропълзя другаде.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, понеже сега вече черният облак бе изпълнил стаята, а аз не исках да налетя на носещото смърт тяло вътре в него. Така че тръгнах бавно, прегърнал стените.

Бях стигнал на около половината път от вратата, когато съществото, очевидно достигнало до върховно безсилие, изгуби всякакво усещане за перспектива. Последва внезапно тропане на крака и страхотен удар по лявата стена. Отгоре се откърти мазилка и облак от прах и отломки падна в стаята и се смеси с вихрушката от вятър, дъжд и древни платове.

При втория удар стената се срина, а с нея и целият таван.

За частица от секундата котката остана неподвижна, с широко отворени очи, после се сви на защитно кълбо.

Миг по-късно десетина тона камък, тухли, цимент, стомана и разнообразна зидария се стовариха с трясък право върху мен, погребвайки стаята.

17

Дребният човечец се усмихна извинително.

— Вече махнахме повечето от камъните, госпожо — каза той — и досега не сме открили нищо.

Гласът на Джесика Уитуел бе студен и спокоен.

— Нищо ли, Шубит? Нали осъзнаваш, че това, което ми казваш, е напълно невъзможно. Мисля, че някой се опитва да се измъкне от работа.

— Смирено се надявам това да не е така, госпожо. — Той определено изглеждаше достатъчно смирен, застанал леко приклекнал с кривите си крака, с приведена глава и смачкана в ръцете шапка. Само фактът, че стоеше в средата на пентаграма, разкриваше демоничната му природа. Това и левият му крак — една космата черна меча лапа стърчеше от панталона му, — който поради недоглеждане или приумица бе пропуснал да промени.

Натаниел гледаше джина съкрушено и потупваше пръсти един в друг, по един, както се надяваше, неясен и озадачаващ начин. Той седеше в едно кресло с висока облегалка от зелена кожа, едно от няколкото подредени в елегантен кръг около пентаграмата. Нарочно бе възприел същата поза като госпожица Уитуел — с изправен гръб, кръстосани крака, лакти, опрени на облегалките на креслото — в опит да копира нейното излъчване на властна решителност. Имаше неприятното чувство, че това изобщо не успява да прикрие ужаса му. Запази гласа си колкото се може по-спокоен.

— Трябва да претърсите всеки процеп от руините — каза той. — Моят демон трябва да е там.

Дребният човек му хвърли един-единствен поглед със светлите си зелени очи, но иначе го пренебрегна. Джесика Уитуел проговори:

— Твоят демон може да е унищожен, Джон — рече тя.

— Мисля, че щях да почувствам загубата му, госпожо — отвърна той учтиво.

— Или може да се е освободил от оковите си. — Буботещият глас на Хенри Дювал долетя от един черен стол срещу Натаниел. Началникът на полицията бе изпълнил всеки сантиметър от него; пръстите му почукваха нетърпеливо по облегалките. Черните му очи проблеснаха. — Известно е, че такива неща са се случвали с прекалено амбициозни чираци.

Натаниел знаеше много добре, че не трябва да отговаря на предизвикателството. Той не отвърна.

Госпожица Уитуел отново се обърна към слугата си.

— Моят новак е прав, Шубит — каза тя. — Трябва отново да претърсиш развалините. Направи го възможно най-бързо.

— Ще го направя, госпожо. — Той склони глава и изчезна.

В стаята настана моментна тишина. Натаниел запази лицето си спокойно, но умът му бе във вихър от емоции. Кариерата му, а вероятно и животът му висяха на косъм, а Бартимеус не можеше да бъде открит. Бе заложил всичко на слугата си и ако съдеше по израженията на останалите в стаята, бе на път да загуби. Той се огледа само за да види нетърпеливото задоволство в очите на Дювал, суровото недоволство в тези на господарката си, а от дълбините на коженото кресло — прикритата надежда в очите на господин Талоу. Началникът на „Вътрешни работи“ през по-голямата част от нощта се беше дистанцирал от цялото начинание с наблюдението и сипеше критики по адрес на Натаниел. Всъщност, Натаниел не можеше да го вини. Първо, магазина на Пин, после Националната галерия, а сега (и най-лошото от всичките) Британския музей. Отдел „Вътрешни работи“ бе в отчаяно положение, а амбициозният полицейски началник се готвеше да направи своя ход. Едва беше станала ясна степента на щетите и господин Дювал вече беше настоял да присъства на операцията по разчистването. Бе наблюдавал всичко със зле прикрит триумф.

— Е… — Господин Дювал плесна ръце върху колената си и се приготви да стане. — Мисля, че изгубих достатъчно време, Джесика. Накратко, след усилията на „Вътрешни работи“, имаме унищожено крило от Британския музей и стотиците загубени в него артефакти. Имаме една пътека от разрушение на приземния етаж, няколко разрушени или счупени безценни статуи, а Розетският камък — разбит на парченца. Нямаме извършител на това престъпление, нито перспектива да намерим такъв. Съпротивата е свободна като птичка. А господин Мандрейк загуби демона си. Не е много впечатляващ списък, но трябва все пак да го съобщя на министър-председателя.

— Остани на мястото си, Хенри, ако обичаш. — Гласът на госпожица Уитуел бе толкова злъчен, че тръпки побиха Натаниел. Дори шефът на полицията изглеждаше прикован на мястото си от него: след моментно колебание той се отпусна обратно в стола си. — Огледът още не е приключил — продължи тя. — Ще изчакаме още няколко минути.

Господин Дювал щракна с пръсти. Един прислужник се спусна от сенките на залата, понесъл сребърен поднос с вино. Господин Дювал си взе чаша и отпи от нея замислено. Последва дълга тишина.

Джулиъс Талоу си позволи да изрази мнение изпод широкополата си шапка.

— Жалко, че моят демон не беше на мястото — рече той. — Немеид е способно създание и щеше да успее някак да се свърже с мен преди да умре. Този Бартимеус очевидно е бил доста слабичък.

Натаниел го изгледа ядно, но не каза нищо.

— Твоят демон — каза Дювал, поглеждайки внезапно Натаниел — от кое ниво беше?

— Джин от четвърто ниво, сър.

— Опасни неща. — Той разклати чашата си. Виното затанцува на неоновата светлина от тавана. — Лукави и трудни за контролиране. Малко хора на твоята възраст се справят с тях.

Подтекстът беше ясен. Натаниел го пренебрегна.

— Давам най-доброто от себе си, сър.

— Те изискват сложни призовавания. Някои грешки в думите убиват магьосниците или пък позволяват на демоните да се развилнеят. Може да бъде разрушително — в резултат на това цели сгради могат да бъдат разрушени… — Черните очи блестяха.

— Не това е станало в моя случай — спокойно каза Натаниел. Той стисна пръстите си, за да спре треперенето.

Господин Талоу изсумтя.

— Ясно е, че младостта е била поощрена над способностите.

— Точно така — рече Дювал. — Първото разумно нещо, което някога си казвал, Талоу. Вероятно госпожица Уитуел, която го повиши, има да направи някакъв коментар по този въпрос? — Той се ухили.

Джесика Уитуел възнагради Талоу с неподправено злобен поглед.

— Вярвам, че ти си донякъде експерт по сгрешени призовавания, Джулиъс — каза тя. — Не получи ли точно така кожата ти възхитителния си цвят?

Господин Талоу дръпна периферията на шапката си малко по-ниско над жълтото си лице.

— Грешката не беше моя — рече той навъсено. — В книгата ми имаше печатна грешка.

Дювал се усмихна и вдигна чашата към устните си.

— Началник на „Вътрешни работи“ и точно той да не може да прочете собствената си книга. Боже мой! Каква надежда имаме? Е, ще видим дали моят отдел може да хвърли някаква светлина върху съпротивата, когато му се даде допълнително власт. — Той отпи една глътка и пресуши чашата. — Първо ще предложа…

Без звук, миризма или други театрални ефекти, пентаграмата бе отново заета. Дребният, смирен мъж отново се беше върнал, този път с две мечи лапи наместо крака. В ръцете си внимателно носеше един предмет. Мърлява котка — отпусната и в безсъзнание.

Отвори уста да проговори, после — спомняйки си за преструвките си, че е смирен — пусна котката, така че тя се залюля на опашката си от едната му ръка. Използва другата си ръка да снеме шапката си по един подходящо сервилен начин.

— Госпожо — започна той, — открихме този екземпляр на едно място между две пречупени греди; беше в едно тясно отверстие, госпожо; натикан вътре. Пропуснали сме го първия път.

Госпожица Уитуел се намръщи отвратено.

— Това нещо… заслужава ли вниманието ни?

Лещите на Натаниел, като тези на господарката му, не можеха да хвърлят повече светлина по въпроса: за него това си беше котка на всичките три нива. И все пак той се досети какво виждаше и то изглеждаше мъртво. Той прехапа устните си.

Дребният мъж се намръщи; той разлюля котката напред-назад за опашката.

— Зависи какво разбирате под „заслужава си“, госпожо. Това е един непочтен джин, това е сигурно. Страшно занемарен; на шесто ниво издава неприятна воня. Освен това…

— Приемам — прекъсна го госпожица Уитуел, — че е още живо.

— Да, госпожо. Просто му трябва подходящ стимул, за да се събуди.

— Погрижи се, а после можеш да тръгваш.

— С удоволствие. — Дребният мъж подхвърли безцеремонно котката нагоре; посочи я с пръст, изрече дума. Пращяща дъга от зелено електричество изригна от пръста му, подхвана котката откъм главата и я задържа, подхвърли я и я накара да танцува във въздуха, козината й настръхна. Дребният мъж плесна с ръце и потъна в пода. Измина една секунда. Зеленото електричество изчезна. Котката падна рязко към центъра на пентаграмата, където, противно на всички нормални закони, падна по гръб. Остана легнала за малко, с крака, насочени навън в четири различни посоки от топка неподвижна козина.

Натаниел стана на крака.

— Бартимеус!

Очите на котката се отвориха; изразяваха възмущение.

— Няма нужда да викаш. — Тя замлъкна и примигна. — Какво ти е?

— Нищо. Обърнат си на обратно.

— О. — С едно безразборно движение котката се изправи. Огледа се из стаята и забеляза Дювал, Уитуел и Талоу, които седяха невъзмутимо на високите си столове. Почеса се безгрижно със задния си крак. — Имаш компания, както виждам. — Натаниел кимна. Зад черното си сако стискаше палци, молейки се Бартимеус да не реши да разкрие нещо неподходящо като, например, името му.

— Внимавай как ми отговаряш — каза той. — Намираме се сред велики хора. — Заради висшестоящите се постара предупреждението му да звучи колкото се може по-надуто.

Котката погледна мълчаливо другите магьосници. Вдигна лапа и се наклони заговорнически напред.

— Между нас казано, виждал съм и по-велики.

— Както, смятам, и те. Изглеждаш като пискюл с крака.

Котката за пръв път забеляза рошавия си вид. Изсъска раздразнено и моментално се промени; в пентаграмата седеше черна пантера, със загладена и лъскава козина. Махна с опашка и я прибра между лапите си.

— Значи искаш доклада ми?

Натаниел вдигна ръка. Всичко зависеше от това, което щеше да каже джинът. Ако нямаше сериозни наблюдения върху естеството на техния противник, позицията му наистина беше доста уязвима. Степента на разрушение в Британския музей се равняваше на тази на „Пикадили“ предната седмица, а той знаеше, че едно дяволче-вестоносец вече бе посетило госпожица Уитуел и бе предало гнева на министър-председателя. Това не вещаеше нищо добро за Натаниел.

— Бартимеус — рече той, — дотук знаем няколко неща. Сигналът ти пред музея снощи е бил видян. Аз пристигнах скоро след това заедно с други от моя отдел. Вътре се чуха безредици. Ние запечатахме музея.

Пантерата показа ноктите си и затропа по пода многозначително.

— Да, забелязах го някак си.

— Около 1:44 часа сутринта една от вътрешните стени на източното крило е рухнала. Скоро след това нещо неизвестно е пробило охранителния кордон, убивайки дяволчетата в близост. Оттогава претърсваме района. Не бе открито нищо освен теб — в безсъзнание.

Пантерата сви рамене.

— Ами, какво очакваш, след като върху мен падна цяла сграда? Че ще танцувам мазурка48 сред руините ли?

Натаниел се изкашля шумно и се поизправи.

— Така да е тогава — рече той строго, — при липсата на други доказателства вината за причиняването на цялото това опустошение ще падне върху теб, освен ако не можеш да ни дадеш информация за обратното.

— Какво! — Очите на пантерата се уголемиха възмутено. — Обвиняваш мен! След това, което преживях? Мога да ти кажа, че същността ми е една голяма контузия! Имам натъртвания, където изобщо не би трябвало да има такива!

— Тогава… — възкликна Натаниел — какво го причини?

— Какво накара сградата да рухне?

— Да.

— Искаш да знаеш какво причини всичкото опустошение снощи и все пак изчезна под носовете ви?

— Точно така.

— Значи ме питаш за идентичността на създанието, което пристига сякаш отникъде, тръгва си отново незабелязано и докато е тук, се обвива в пелена от мрак, за да се предпази от очите на духовете, хората и животните, на това и всички други нива? Сериозно ли ме питаш за това?

Сърцето на Натаниел бе спряло.

— Да.

— Лесна работа. Това е голем.

Последва леко ахване от госпожица Уитуел и изсумтяване от Талоу и Дювал. Натаниел се отпусна назад шокиран.

— Значи… голем?

Пантерата облиза едната си лапа и приглади черната козина над окото си.

— По-добре ми повярвай, мой човек.

— Сигурен ли си в това?

— Гигантски човек от оживяла глина, твърда като гранит, със силата да срива стени. Прикрива се в мрак и носи миризмата на земята след себе си. Докосване, което носи смърт на всички същества от въздух и огън, като мен… което само за секунди свежда същността ни до тлееща пепел. Да, бих казал, че съм доста сигурен.

Госпожица Уитуел направи пренебрежителен жест.

— Може да си сбъркал, демоне.

Пантерата обърна жълтите си очи към нея. За един ужасен момент Натаниел си помисли, че ще отвърне нахално. Но дори и да беше така, явно премисли. Бартимеус сведе глава.

— Госпожо, възможно е. Но аз съм виждал големи и преди, по мое време в Прага.

— В Прага, да! Преди векове. — За пръв път проговори господин Дювал; изглеждаше раздразнен от хода на събитията. — Те са изчезнали със Светата римска империя. Последното писмено сведение за употребата им против нашите сили е от времето на Гладстон. Те изтикали един от батальоните ни във Вълтава, под крепостните валове на замъка си. Но контролиращите ги магьосници са били открити и унищожени, а големите са били раздробени на Каменния мост. Това е всичко налично в аналите.

Пантерата отново се поклони.

— Сър, това може и да е вярно.

Господин Дювал стовари тежкия си юмрук върху облегалката на стола.

— Това е вярно! От рухването на Чешката империя не са били засвидетелствани никакви големи. Магьосниците, които преминаха на наша страна, не донесоха тайните за тяхното създаване, а онези, които останаха в Прага, са просто бледи сенки на своите предшественици, аматьори в магията. Следователно знанието е било изгубено.

— Очевидно не за всички. — Джинът размаха опашката си напред-назад. — Действията на голема бяха контролирани от някого. Той или тя гледаше през едно наблюдателно око на челото на голема. Видях проблясъка на неговата или нейната интелигентност, когато черните облаци се отдръпнаха.

— Ха! — Господин Дювал не беше убеден. — Това са фантасмагории. Демонът лъже!

Натаниел погледна господарката си; лицето й бе намръщено.

— Бартимеус — рече той, — нареждам ти да говориш истината. Може ли да има някакво съмнение в думите ти?

Жълтите очи премигнаха бавно.

— Никакво. Преди четиристотин години бях свидетел на действията на първия голем, който великият магьосник Лоу създаде дълбоко в гетото на Прага. Той го изпрати от тъмната си, пълна с паяжини таванска стая, за да всее страх у враговете на народа му. Самото то бе магическо създание, но въздействаше против магията на джиновете. То владееше есенцията на земята с голяма сила: магиите ни се проваляха в негово присъствие, то ни ослепяваше и отслабваше; то ни срази. Съществото, против което се бих снощи, бе от същия вид. То уби един от другарите ми. Аз не лъжа.

Дювал изсумтя.

— Не съм живял толкова дълго, вярвайки на всяка историйка на някой демон. Това е безсрамно изфабрикувана лъжа с цел да защити господаря му. — Той захвърли чашата си на една страна, стана и изгледа ядно останалите. — Но голем или не, няма голямо значение. Ясно е, че отдел „Вътрешни работи“ е загубил контрол над ситуацията. Ще видим дали моят отдел ще може да се справи по-добре. Веднага ще отида на разговор при министър-председателя. Приятен ден.

Изпъчен, той закрачи към вратата, а кожата на ботушите му скърцаше. Никой не каза и дума.

Вратата се затвори. Госпожица Уитуел остана неподвижна. Светлината от белите пури на тавана рязко я освети; лицето й беше по-мъртвешко дори и от обикновеното. Тя поглади замислено острата си брадичка. Дългите й нокти произведоха лек дращещ звук по кожата.

— Трябва да обмислим това внимателно — каза тя накрая. — Ако демонът говори истината, значи сме спечелили ценна информация. Но Дювал е прав да бъде скептичен, въпреки че говори от желание да омаловажи нашите постижения. Създаването на голем е трудна работа, считана почти за невъзможна. Какво знаеш по въпроса, Талоу?

Министърът се намръщи.

— Много малко, госпожо, благодаря на Бога. Това е примитивна магия, която никога не е била практикувана в нашето просветено общество. Никога не съм се интересувал.

— А ти, Мандрейк?

Натаниел прочисти гърлото си; той винаги харесваше въпросите за обща култура.

— Магьосникът се нуждае от два могъщи артефакта, госпожо — каза той ведро. — Всеки от тях е с различна функция. Първо, той или тя се нуждаят от пергамент, изписан със заклинанието, което съживява голема; след като тялото бъде оформено от речна глина, този пергамент се поставя в устата на голема, за да го съживи.

Господарката му кимна.

— Точно така. Това е заклинанието, считано за загубено. Чешките майстори така и не са записали тайната.

— Вторият артефакт — продължи Натаниел, — е специален глинен предмет, създаден чрез отделни заклинания. Той се поставя в челото на чудовището и помага да се концентрира силата му. Служи като наблюдателно око на магьосника, точно както го описа Бартимеус. Така той или тя могат да контролират съществото чрез най-обикновено кристално кълбо.

— Правилно. Значи, ако демонът ти говори истината, търсим някой, който се е сдобил както с око на голем, така и със съживяващ пергамент. Кой може да е?

— Никой. — Талоу преплете пръсти и ги изпука, произвеждайки звук като залп от пушечна стрелба. — Това е абсурдно. Тези предмети вече не съществуват. Съществото на Мандрейк трябва да бъде подложено на изпепеляващия огън. А що се отнася до Мандрейк, госпожо, тази катастрофа е негова отговорност.

— Изглеждате доста убедени в тези факти — отбеляза пантерата, прозявайки се шумно и оголвайки впечатляващите си зъби. — Вярно е, че пергаментите се разпадат, след като бъдат извадени от устата на голема. А според условията на заклинанието чудовището трябва да се върне обратно при господаря си и да се превърне отново в глина, така че тялото също не оцелява. Но окото на голема не се унищожава. То може да се използва многократно. Така че съвсем спокойно може да има едно такова и тук, в съвременен Лондон. Защо си толкова прежълтял?

Долната челюст на Талоу се отпусна от ярост.

— Мандрейк, дръж това нещо под контрол или ще те накарам да си понесеш последствията.

Натаниел моментално изтри усмивката си.

— Да, господин Талоу. Тишина, робе!

— О, моля да ме извините.

Джесика Уитуел вдигна ръка.

— Въпреки нахалството си, демонът е прав поне в едно. Очи на голем наистина съществуват. Аз самата видях едно такова преди две години.

Джулиъс Талоу повдигна едната си вежда.

— Наистина ли, госпожо? Къде?

— В колекцията на някой, който всички ние имаме причина да помним. Саймън Лавлейс.

Натаниел потръпна леко; по гърба му преминаха ледени тръпки. Името все още му влияеше. Талоу сви рамене.

— Лавлейс отдавна е мъртъв.

— Зная… — Госпожица Уитуел изглеждаше замислена. Тя се облегна на стола си и се завъртя, така че да застане срещу друга пентаграма, подобна на тази, в която седеше пантерата. В стаята имаше няколко такива, всяка от които с различен дизайн. Тя щракна с пръсти и нейният джин се появи, този път изцяло като мечка. — Шубит — рече тя, — отиди в трезора за артефакти. Намери колекцията на Лавлейс; огледай я подробно. В нея ще намериш едно гравирано око от втвърдена глина. Донеси ми го веднага.

Мечката приклекна, подскочи и изчезна.

Джулиъс Талоу се ухили лигаво на Натаниел.

— Ето от такъв прислужник имаш нужда, Мандрейк — каза той. — Без приказливост, без дърдорене. Подчинява се, без да задава въпроси. Ако бях на твое място, щях да се отърва от тази сладкодумна змия.

Пантерата рязко махна с опашка.

— Ей, всички си имаме проблеми, друже. Аз съм прекалено приказлив. А ти изглеждаш като поле от лютичета в костюм.

— Предателят Лавлейс имаше интересна колекция — размишляваше госпожица Уитуел, пренебрегвайки ядните викове на Талоу. — Окото на голема беше един от няколкото стойностни предмета, които конфискувахме. Ще бъде интересно да го огледаме.

С едно изпукване на косматите си крака мечката се върна, приземявайки се леко в средата на собствения си кръг. Лапите й бяха празни, като изключим шапката, която държеше по един наистина смирен начин.

— Аха, точно от такъв прислужник се нуждаеш — рече пантерата. — Без много приказки. Послушен. Напълно безполезен. Ти си чакай, а той ще забрави заповедта.

Госпожица Уитуел направи нетърпелив жест.

— Шубит, беше ли при колекцията на Лавлейс?

— Бях, госпожо.

— Има ли сред предметите глинено око?

— Не, госпожо. Няма.

— А имаше ли такова сред предметите в описа?

— Имаше. Номер тридесет и четири, госпожо. „Глинено око, девет сантиметра, украсено с окултни символи. Предназначение: наблюдателно око на голем. Произход: Прага.“

— Можеш да си тръгваш. — Госпожица Уитуел завъртя стола си с лице към останалите. — И така — рече тя. — Имало е такова око. А сега го няма.

Лицето на Натаниел почервеня от вълнение.

— Това не може да е съвпадение, госпожо. Някой го е откраднал и го е вкарал в употреба.

— Но имал ли е Лавлейс съживяващ пергамент в колекцията си? — раздразнено попита Талоу. — Разбира се, че не! Тогава откъде се е взел?

— Това — каза Джесика Уитуел — трябва да разберем. — Тя потърка слабите си бели ръце. — Господа, имаме нова ситуация. След тазвечершния погром Дювал ще притисне министър-председателя за повече власт за моя сметка. Аз трябва да отида в Ричмънд и да съм подготвена да говоря срещу него. В мое отсъствие искам ти, Талоу, да продължиш с организацията на наблюдението. Без съмнение, големът — ако в действителност съществува, — ще удари отново. Сега поверявам това единствено на теб.

Господин Талоу кимна самодоволно. Натаниел прочисти гърлото си.

— Вие, ъм, не искате повече да съм ангажиран, така ли, госпожо?

— Не. Ходиш по много тънко въже, Джон. Поверих ти огромна отговорност — и какво стана? Националната галерия и Британският музей бяха опустошени. Но благодарение на твоя демон имаме следа относно естеството на нашия враг. Сега ни трябва самоличността на този, който го контролира. Чужда сила ли е? Или местен ренегат? Кражбата на окото на голема означава, че някой е намерил начин да създаде съживяващ пергамент. Оттук трябва да започнеш. Издири изгубеното познание и то бързо.

— Много добре, госпожо. Както кажете. — Очите на Натаниел блестяха несигурно. Нямаше никаква идея откъде да подхване задачата.

— Ще нападнем голема посредством господаря му — каза госпожица Уитуел. — Когато намерим източника на знанието, ще открием и лицето на врага ни. И тогава ще можем да действаме безпощадно. — Гласът й беше суров.

— Да, госпожо.

— Този твой джин изглежда полезен… — Тя гледаше замислено пантерата, която седеше с гръб към тях, миеше си лапите и очевидно пренебрегваше разговора им.

Натаниел се намръщи недоволно.

— Предполагам, че върши работа.

— Той оцеля след голема, което е повече от всичко, което някой е правил. Вземи го с теб.

Натаниел замълча за секунда.

— Извинете, госпожо, не мисля, че разбирам. Къде искате да отида?

Джесика Уитуел стана, готова да тръгне.

— А ти къде мислиш? В историческия дом на всички големи. Мястото, където познанието е било съхранено, ако изобщо е било съхранено. Искам да отидеш в Прага.

18

Кити рядко позволяваше някакви грижи извън групата да й влияят, но в деня, след като дъждовете бяха спрели, тя тръгна да види родителите си.

На извънредната среща тази вечер съпротивата щеше да научи за голямата нова надежда, най-голямата задача, с която някога се бяха захващали. Все още предстоеше да бъдат разкрити подробностите, но в магазина цареше атмосфера на почти болезнено очакване, едно тежко вълнение и несигурност, което караше Кити едва да се сдържа от възбуда. В отговор на невъзможността да остане спокойна, тя тръгна рано, купи малък букет цветя от една будка и хвана претъпкания автобус за Балъм.

Улицата беше тиха както обикновено, а малката къща — спретната и кокетна. Тя почука силно и започна да рови в чантата си за ключовете, докато някак придържаше цветята между брадичката и рамото си. Преди да успее да ги намери, зад стъклото се приближи една сянка и майка й отвори вратата, надзъртайки колебливо.

Очите й светнаха.

— Катлийн! Колко хубаво! Влизай, скъпа.

— Здрасти, мамо. Заповядай! — каза Кити и подаде букета.

Последва странен ритуал от целувки и прегръдки, оглеждане на цветята и отчаяни опити на Кити да се вмъкне в антрето. Накрая, с известна трудност, вратата бе затворена, а Кити беше избутана навътре към познатата кухня, където на печката вряха картофи, а баща й седеше на масата и си лъскаше обувките. Стиснал четката и едната си обувка в ръка, баща й стана, даде й да го целуне по едната буза и й посочи един празен стол.

— Готвя, скъпа — каза майката на Кити. — Ще е готово след пет минутки.

— О, чудесно. Браво!

— И така… — След кратко замисляне баща й остави четката на масата и пусна обувката с подметката надолу до нея. Усмихна й се широко. — Как е животът сред боите и четките?

— Добре. Нищо особено, но се уча.

— А господин Пенифедър?

— Малко отслабва. Вече не може да ходи толкова добре.

— Леле-мале. А бизнеса? И най-важното — има ли клиенти магьосници? Искат ли да им се рисува?

— Не много.

— Натам трябва да насочиш усилията си, момиче. Там са парите.

— Да, татко. Сега насочваме усилията си към магьосниците. Как е работата?

— О, нали знаеш как е. Направих голяма продажба на Великден.

— Великден беше преди месеци, татко.

— Бизнесът върви бавно. Може ли чаша чай, Айрис?

— Не преди обяд. — Майка и бе заета да вади допълнителни прибори и да ги подрежда пред Кити с благоговейно усърдие. — Знаеш ли, Кити — рече тя, — не разбирам защо не живееш при нас. Не е далеч. А и ще ти бъде по-евтино.

— Наемът не е висок, мамо.

— Да, ама храната и всичко останало. Сигурно харчиш толкова много пари, при условие че ние можем да ти готвим. Това си е прахосване.

— Хмм. — Кити взе вилицата и почука разсеяно по масата.

— Как е госпожа Хирнек? — попита тя. — Ами Якоб — виждали ли сте го напоследък?

Майка й си беше сложила чифт огромни ръкавици за фурна и бе коленичила пред фурната; от отворената врата изригна облак горещ въздух, ухаещ силно на месо с подправки. Гласът й прокънтя странно, докато обръщаше месото.

— Ярмила е добре — рече тя. — Якоб работи за баща си, както знаеш. Не съм го виждала. Той не излиза. Алфред, ще извадиш ли дървената подложка? Това е адски горещо. Точно тази. А сега изцеди картофите. Трябва да го посетиш, скъпа. Ще се зарадва на малко компания, бедното момче. Особено на твоята. Жалко е, че не се виждате вече.

Кити се намръщи.

— Преди не говореше така, мамо.

— Цялата тази работа беше преди много време… Сега си много по-стабилна. О, Ярмила ми каза, че бабата е починала.

— Какво? Кога?

— Някъде миналия месец. Не ме гледай така — ако идваше да ни видиш по-често, щеше да разбереш за това по-рано, нали така? Не че има голямо значение за теб така или иначе. О, извади ги с черпака, Алфред. Така ще изстинат.

Картофите бяха преварени, но задушеното бе отлично, Кити яде лакомо и за радост на майка си опустоши втора порция, преди родителите й още да са приключили с първата. После, докато майка й разказваше новини за хора, които никога не бе срещала или не помнеше, тя седеше тихо, опипвайки един малък, гладък и тежък предмет в джоба си, потънала в мислите си.

Вечерта след процеса беше преминала крайно неприятно за Кити, понеже първо майка й, а после и баща й бяха изразили яростта си от последствията. Напразно Кити им напомняше, че е невинна и че Джулиъс Талоу е зъл. Напразно се кълнеше, че някак ще намери шестстотинте лири, необходими да успокои гнева на съда. Родителите й не се трогнаха. Гневът им се свеждаше до няколко убедителни пункта: (1) Те нямаха толкова пари. (2) Щеше да им се наложи да продадат къщата. (3) Тя беше глупава, арогантна глезла, мислейки си, че може да предизвиква един магьосник. (4а) Какво й бяха казали всички? (4б) Какво й бяха казали те? (5) Да не го прави. (6) Но беше прекалено твърдоглава да ги послуша. И (7) сега какво щяха да правят?

Вечерта бе завършила предсказуемо, майката плачеше, бащата беснееше, а Кити се бе втурнала ядосана в стаята си. Чак когато стигна там, седна на леглото и се взря с парещи очи в стената насреща, тя се сети за стария човек, господин Пенифедър, и странното му предложение за помощ. Той напълно бе изскочил от главата й по време на кавгата и сега, когато бе объркана и разстроена, предложението му като цяло изглеждаше реално. Тя го изхвърли от главата си.

Когато й донесе чаша чай за помирение след няколко часа, майка й разбра, че от вътрешната страна на вратата имаше стабилно подпрян стол. Тя заговори през тънкия шперплат.

— Забравих да ти кажа нещо, Катлийн. Приятелят ти Якоб е излязъл от болницата. Прибрал се е вкъщи тази сутрин.

— Какво? Защо не ми каза? — Столът беше отместен трескаво; едно зачервено лице я изгледа изпод гривата от разрошена коса. — Трябва да го видя.

— Не мисля, че това ще е възможно. Лекарите…

Но Кити вече бе изчезнала.

Той седеше изправен в леглото, облечен в чисто нова синя пижама, която все още беше с ръбовете по ръкавите. Нашарените му ръце бяха сгънати в скута му. Върху юргана стоеше недокосната стъклена купа с грозде. На очите му бяха залепени две ярко бели марли, а от скалпа му бе почнала да израства коса като мъх. Лицето му беше както си го спомняше, на ужасни петна в сиво и черно.

Като влезе, той се усмихна криво.

— Кити! Това беше бързо.

Трепереща, тя се приближи до леглото и взе ръката му.

— Как… как разбра, че съм аз?

— Никой друг не се качва по стълбите като слон. Добре ли си?

Тя погледна чистите си, розово-бели ръце.

— Да. Чудесно.

— Чух за това. — Той се опита да задържи усмивката си и едва не се провали. — Имаш късмет… Радвам се.

— Да. Как се чувстваш?

— О, разбит. Болен. Като парче пушен бекон. Боли ме кожата, като помръдна. И сърби. Всичко ще мине, както казват. И очите ми оздравяват.

Кити почувства пристъп на облекчение.

— Това е чудесно! Кога…?

— Някога. Не знам… — Внезапно изглеждаше изморен, раздразнителен. — Това няма значение. Кажи ми какво ново. Разбрах, че си ходила в съда.

Тя му разказа цялата история, освен срещата с господин Пенифедър. Якоб седеше изправен в леглото, с опушено лице и някак мрачен. Накрая той въздъхна.

— Ти си толкова глупава, Кити — рече той.

— Благодаря ти за това. — Тя откъсна няколко зърна грозде от чепката и ги натика грубо в устата си.

— Майка ми ти е казала да не ходиш. Тя каза…

— Тя и всички останали. Всички те са толкова прави, а аз толкова греша. — Тя изплю семките от гроздето в шепата си и ги хвърли в кошчето до леглото.

— Повярвай ми, благодарен съм за това, което си се опитала да направиш. Толкова съжалявам, че страдаш заради мен.

— Нищо особено. Ще намерим парите.

— Всички знаят, че съдът е корумпиран — там няма значение какво си направила, има значение коя си и кого познаваш.

— Добре де! Няма нужда да продължаваш. — Кити не беше в настроение за конско.

— Няма. — Той се ухили, този път малко по-успешно отпреди. — През превръзките си усещам, че си се намръщила.

Останаха мълчаливи за малко. Накрая Якоб каза:

— Както и да е, не си мисли, че Талоу ще се измъкне безнаказано. — Той разтърка едната си страна.

— Не търкай. Какво искаш да кажеш?

— Просто много сърби! Искам да кажа, че има и други начини, различни от съда…

— Като например?

— Ах! Не върши работа, ще трябва да си седна на ръцете. Ами, ела по-наблизо — нещо може да ни подслушва… Така. Понеже Талоу е магьосник, ще си мисли, че се е отървал безнаказано. Повече няма да се сети за мен, ако изобщо се е замислял. И със сигурност няма да ме свърже с Хирнек.

— Фирмата на баща ти ли?

— Е, на кого другиго може да е? Естествено, че фирмата на баща ми. И това ще струва скъпо на Талоу. Като много други магьосници, той си дава книгите за подвързване в Хирнек. Карел ми каза: той е проверил в архивите. Талоу ни дава поръчки на всеки две години. Обича подвързии от кафява крокодилска кожа, така че към другите му престъпления можем да прибавим и липса на вкус. Е, ние можем да си позволим да чакаме. Рано или късно той ще ни изпрати някоя книга за обработка или ще направи някаква поръчка… Ах! Не мога да го търпя! Трябва да се почеша!

— Недей, Якоб — вземи си грозде вместо това. Опитай да не мислиш.

— Няма да свърши работа. Нощем се будя, чешейки си лицето. Мама трябва да ми бинтова ръцете с превръзки. Обаче сега вече е непоносимо — ще трябва да извикаш мама да донесе малко крем.

— Най-добре да си тръгвам.

— След малко. Та, както казвах — следващия път в книгата на Талоу няма да се промени само подвързията.

Кити сбърчи чело.

— Какво — и заклинанията вътре ли?

Якоб се усмихна мрачно.

— Могат да се заменят страници, да се подменят изречения или да се променят диаграми, ако знаеш какво правиш. Всъщност, това не само е възможно — адски лесно е за хората, които баща ми познава. Ще саботираме няколко от надеждните заклинания, а после… ще видим.

— Той няма ли да забележи?

— Той просто ще изчете заклинанието, ще нарисува пентаграма или каквото там се прави, а после… кой знае? Гадни неща се случват на магьосниците, когато магиите се объркат. Баща ми казва, че това е прецизно изкуство. — Якоб намести гърба си на възглавниците. — Може да минат години, преди Талоу да падне в капана, но какво от това? Аз съм готов да чакам. И след четири, пет години лицето ми пак ще е съсипано. — Изведнъж той извърна лице. — По-добре сега да извикаш мама. И не казвай на никого какво съм ти казал.

Кити намери госпожа Хирнек в кухнята; тя прецеждаше в една медицинска колба странен, мазен, бял лосион, осеян с тъмнозелени билки. При думите на Кити тя кимна с посивели от умора очи.

— Направих лосиона точно навреме — рече тя, затваряйки бързо колбата и грабвайки едно парче от бюфета. — Няма нужда да те изпращам, нали? — С тези думи тя бързо излезе от стаята.

Кити едва бе направила две бавни стъпки към антрето, когато я спря ниско, късо изсвирване. Обърна се: старата баба на Якоб седеше в стола си до печката, както обикновено, а на костеливия й скут стоеше голяма купа очистен грах. Ярките й черни очи блестяха към Кити; безбройните бръчки по лицето й се местеха, като се усмихваше. В отговор Кити се усмихна неуверено. Една съсухрена ръка се вдигна; един сбръчкан пръст се изви и я привика, два пъти. С разтуптяно сърце Кити се приближи. Никога, по време на многобройните си посещения не беше казала и две думи на бабата на Якоб; всъщност дори не я беше чувала да говори. Обхвана я абсурдна паника. Какво трябваше да каже? Тя не говореше чешки. Какво искаше старицата? Внезапно Кити се почувства като в детска приказка, едно изгубено дете, хванато в капан в кухнята на вещицата канибал. Тя…

— Това — каза бабата на Якоб с чист, отривист южен лондонски акцент — е за теб. — Тя зарови ръка някъде в джобовете на обемистите си поли. Очите й не слизаха от лицето на Кити. — Не трябва да го изпускаш от поглед… А, къде е дребосъкът? Аха — да. Ето.

Когато издигна ръката си към тази на Кити, тя бе плътно стисната и Кити почувства тежестта на предмета и неговата студенина преди още да види какъв е всъщност. Малка метална висулка, оформена като сълза. Една малка телчица на върха показваше къде може да се сложи на верижка. Кити не знаеше какво да каже.

— Благодаря — рече тя. — Това е… красиво.

Бабата на Якоб изсумтя.

— Ха. Което е по-важното, момиче, това е сребро.

— То… то трябва да е много ценно. Аз… не мисля, че трябва…

— Вземи го. И го носи. — Две жилави ръце обгърнаха ръцете на Кити, сгъвайки пръстите й над висулката. — Човек никога не знае. А сега имам да очистя стотина грахчета. Може би сто и две — по едно за всяка година, а? Така. Трябва да се съсредоточа. Хайде да те няма!

Следващите няколко дни преминаха в постоянни дебати между Кити и родителите й, но крайният резултат винаги бе един и същ — като съберяха всичките си спестявания, пак не им достигаха няколкостотин лири за глобата на съда. Продажбата на къщата, заедно с несигурността, която произтичаше от подобна стъпка, изглеждаше единственото решение.

Освен може би господин Пенифедър.

„Звъннете ми, ако се интересувате. До една седмица.“ Кити не го беше споменала на родителите си, нито на някой друг, но думите му не й излизаха от главата. Той бе обещал да й помогне и по принцип тя нямаше нищо против. Въпросът беше: защо? Не смяташе, че го прави от добро сърце.

Но родителите й щяха да изгубят къщата си, ако тя не действаше.

Т. Е. Пенифедър естествено присъстваше в телефонния указател: беше вписан като „Доставчик на художнически пособия“ в Саутуърк, заедно с номера, който беше и на визитката, която бе дал на Кити. Така че тази част от историята явно бе вярна.

Но какво искаше? Част от Кити много силно чувстваше, че не трябва да го търси; друга част не виждаше какво би загубила. Ако не платеше скоро, щяха да я арестуват и предложението на господин Пенифедър беше единствената спасителна сламка, за която можеше да се хване.

Тя обмисля доста време.

На две пресечки от дома й имаше телефонна кабина. Една сутрин тя се вмъкна в тясното, задушно място и набра номера.

Отвърна сух и задъхан глас.

— Пособия за художници. Здравейте.

— Господин Пенифедър?

— Госпожице Джоунс! Радвам се. Страхувах се, че няма да се обадите.

— Е, обадих се. Слушайте, аз… интересувам се от предложението ви, но трябва да знам какво искате преди да продължа нататък.

— Естествено, естествено. Ще ви обясня. Може ли да предложа да се срещнем?

— Не. Кажете ми сега, по телефона.

— Това няма да е разумно.

— За мен е. Няма да се излагам на риск. Не знам вие кой…

— Така е. Ще ви предложа нещо. Ако не се съгласите, няма нищо. Разговорът ни ще свърши. Ако се съгласите, ще продължим. Предложението ми е: да се срещнем в кафене „Друидите“ на „Севън дайълс“. Знаете ли го? Популярно място — винаги е пълно. Там можете да разговаряте с мен в безопасност. Ако се колебаете, предлагам ви и друго нещо. Запечатайте визитната ми картичка заедно с информация за това къде ще се срещнем в един плик. Оставете го в стаята си или го изпратете до себе си. Независимо кое от двете ще предпочетете. Ако нещо се случи с вас, полицията ще ме открие. Това може да ви успокои. И още нещо. Какъвто и да е изходът от срещата ни, накрая ще ви дам парите. До края на деня дългът ви ще е платен.

Господин Пенифедър изглеждаше изтощен от дългата си реч. Докато дишаше тежко, Кити обмисли предложението. Не се колеба дълго. Бе прекалено добро, за да устои.

— Добре — каза тя. — Съгласна съм. По кое време да бъда в „Друидите“?

Кити се подготви внимателно, като написа бележка до родителите си и я пъхна заедно с визитката в един плик. Постави го на леглото си, облегнат на възглавницата. Родителите й нямаше да се върнат преди седем. Срещата бе определена за три. Ако всичко минеше добре, щеше да има достатъчно време да се върне и да махне бележката, преди да я открият.

Излезе от метрото на площад „Лестър“ и тръгна към „Севън дайълс“. Покрай нея минаха няколко лимузини на магьосници; всички останали си пробиваха път по пълния с туристи тротоар, пазейки си джобовете от крадци. Придвижваше се бавно.

За да побърза, тя мина напряко, по тясна уличка, която се отклоняваше зад един луксозен магазин за дрехи, минаваше през цял един блок и излизаше отново на улицата, близо до „Севън дайълс“. Беше усойна и тясна, но никъде по нея нямаше улични музиканти и туристи, което според вижданията на Кити я правеше като огромна магистрала. Тя се вмъкна в нея и тръгна бързо, поглеждайки часовника си. Три без десет. Точно навреме. По средата на уличката се стресна. С вой като от сирена една шарена котка отскочи от някакъв скрит перваз точно пред лицето й и изчезна през решетката на отсрещната стена. Отвътре се чу звук на съборени бутилки. Тишина.

Поемайки си дълбоко дъх, Кити продължи да върви.

Секунда по-късно чу прокрадващи се тихи стъпки зад себе си.

Косъмчетата на врата й настръхнаха. Тя забърза. Не се паникьосвай. И някой друг минава напряко. А и краят на уличката не бе далеч. Вече виждаше движещите се хора по главната улица на другия край.

Стъпките явно се забързаха заедно с нейните. С разширени очи и препускащо сърце Кити започна да подтичва.

После нещо пристъпи от сянката на един вход. Бе облечено в черно, а лицето беше покрито от гладка маска с тесни процепи за очите.

Кити изпищя и се обърна.

Още две маскирани фигури се промъкваха зад нея.

Отвори уста да изпищи, но не можа. Един от преследвачите направи бързо движение: нещо излезе от ръката му — малка, тъмна сфера. Удари се в земята точно пред краката й и се разби на нищо. От мястото, където бе изчезнала, се издигна черна пара, която се извиваше и се сгъстяваше.

Кити бе прекалено уплашена, за да помръдне. Можеше единствено да гледа как парата се оформя в малко синьо-черно крилато същество с дълги, тънки рога и големи червени очи. Нещото увисна за малко във въздуха, превъртайки се през глава, сякаш не бе сигурно какво да направи.

Фигурата, която бе хвърлила сферата, посочи Кити с ръка и изрева някаква команда.

Нещото спря да се върти. Лицето му почти се сцепи на две от усмивката на злобна радост.

То сведе рога, плесна яростно с криле и с писклив радостен вик се хвърли към главата на Кити.

19

След секунда нещото беше върху нея, светлината проблясваше по двата му остри рога, а назъбената му уста зееше широко. Синьо-черните крила биеха пред лицето й, малките мазолести ръце протягаха хищнически нокти към очите й. Усети противния му дъх върху кожата си; пронизителният му писък я оглушаваше. Тя го заудря диво с юмруци, пищейки…

И с високо, звучно изплющяване нещото избухна. Остана само облак от студени черни капчици и тежка горчива миризма.

Кити се срина до най-близката стена, гърдите й се повдигаха бързо, тя се оглеждаше безумно наоколо. Нямаше съмнение — нещото си бе отишло и трите маскирани фигури също бяха изчезнали. И от двете страни уличката бе празна. Нищо не помръдваше.

Сега тя се затича, колкото се може по-бързо, бягаше бързо по оживената улица, криволичеше, навеждаше се, проправяше си път сред тълпата нагоре по лекия наклон, водещ към „Севън дайълс“.

При павираното кръгово движение се срещаха седем улици. От всички страни то бе заобиколено от разхвърляни средновековни сгради от черно дърво и цветна мазилка. В средата на кръговото движение имаше статуя на генерал върху кон, под която седяха множество хора, наслаждавайки се на следобедното слънце. Срещу него имаше друга статуя, на Гладстон в ролята му на законодател. Беше облечен в роба и държеше отворен свитък, с вдигната ръка, сякаш говореше на множеството. Някой — или пиян, или с анархистични виждания — се бе покатерил по великия мъж и бе поставил червен сигнален конус на величествената му глава, придавайки му вид на смешен заклинател от детски разказ. Полицията още не го бе забелязала.

Точно зад гърба на Гладстон се намираше кафене „Друидите“, сборен пункт за младите и жадните. Приземните стени на сградата бяха премахнати и заменени с груби каменни колони, украсени с преплитащи се лози. Около колоните бяха пръснати множество маси, постлани с бели покривки според модата на континента. Всички маси бяха заети. Напред-назад бързаха сервитьори в сини туники.

Кити спря край статуята на генерала и си пое дъх. Огледа масите. Точно три часа. Дали той беше…? Там! Почти не се виждаше зад една от колоните — сърповидната бяла коса и лъщящото плешиво теме.

Господин Пенифедър отпиваше кафе-лате, когато тя се приближи. Бастунът му лежеше на масата. Той я видя, усмихна се широко и посочи един стол.

— Госпожице Джоунс! Точно навреме. Седнете, моля. Какво ще искате? Кафе? Канелена кифличка? Много са вкусни.

Кити прокара трепереща ръка през косата си.

— Ами, чай. И шоколад. Имам нужда от шоколад.

Господин Пенифедър щракна с пръсти; един сервитьор се приближи.

— Чай и един еклер. Голям. А сега, госпожице Джоунс. Изглеждате малко задъхана. Тичали сте. Или греша?

Очите му проблеснаха, усмивката му се уголеми. Кити се наведе напред ядосано.

— Няма нищо смешно — изсъска тя, поглеждайки бързо околните маси. — Току-що бях нападната! Докато идвах да се видя с вас — добави тя, за да се изясни.

Веселото настроение на господин Пенифедър не се изпари.

— Така ли? Наистина ли? Това е много сериозно! Трябва да ми разкажете — аха! Ето го чаят ви. Колко бързо! И един наистина огромен еклер! Добре. Хапнете и после ми разкажете всичко.

— Трима души ме сгащиха в една уличка. Хвърлиха нещо — някакъв контейнер, май — и се появи един демон. Той скочи върху мен и се опита да ме убие и — на сериозно ли вземате това, господин Пенифедър, или да стана и да си тръгна? — Продължаващото му добро настроение започваше да вбесява Кити, но при нейните думи усмивката му изчезна.

— Простете ми, госпожице Джоунс. Това е наистина сериозно работа. И все пак сте успели да избягате. Как го направихте?

— Не знам. Отбранявах се — удрях нещото, докато се опитваше да ми извади очите, но всъщност не направих нищо. То просто гръмна като балон. Мъжете също изчезнаха.

Тя отпи голяма глътка чай. Господин Пенифедър я наблюдаваше спокойно, без да казва нищо. Лицето му продължаваше да е много сериозно, но очите му изглеждаха щастливи и много живи.

— Това е онзи магьосник — Талоу! — Продължи Кити — Знам, че е той. Опитва се да ме убие след това, което казах в съда. Ще изпрати друг демон, след като този се провали. Не знам какво да…

— Изяжте този еклер — рече господин Пенифедър. — Това е първото ми предложение. А след това, като се успокоите, ще ви кажа нещо.

Кити изяде еклера на четири хапки, пи чай и се почувства малко по-спокойна. Огледа се. От мястото, където седеше, имаше добра видимост към повечето клиенти на кафенето. Някои бяха туристи, задълбочени в пъстри карти и справочници; останалите бяха младежи — вероятно студенти, както и един куп семейства, излезли на разходка. Нямаше непосредствени изгледи за друго нападение.

— Добре, господин Пенифедър — каза тя. — Говорете.

— Много добре. — Той попи ъгълчетата на устата си с една прилежно сгъната кърпичка. — Ще се върна към този… инцидент след минутка, но първо имам да кажа нещо друго. Чудите се защо съм толкова заинтересуван от проблемите ви. Ами — всъщност не се интересувам толкова от проблемите ви, колкото от вас самата. Между другото, шестстотинте лири са на сигурно място тук — той се усмихна и потупа джоба на гърдите си — ще ги получите в края на нашия разговор. И така. Аз бях в залата в съда и чух показанията ви за черния акробат. Никой друг не ви повярва — съдийката заради своята арогантност, останалите заради невежеството си. Но аз наострих уши. Защо ще лъжете? — запитах се. Няма причина. Следователно трябва да е истина.

— Истина беше! — каза Кити.

— Но никой ударен от черния акробат — дори и само от крайчеца му — не може да не получи следи. Това го знам със сигурност.

— Откъде? — остро попита Кити. — Магьосник ли сте?

Старецът се намръщи.

— Моля ви, можете да ме обиждате както си искате — да кажете, че съм плешив, грозен, стар глупак, който мирише на зеле или каквото си искате, но не ме наричайте магьосник. Това наскърбява душата ми. Аз със сигурност не съм магьосник. Но не само магьосниците притежават познания, госпожице Джоунс. Някои от нас могат да четат, въпреки че не сме изградени от злоба като тях. Вие четете ли, госпожице Джоунс?

Кити сви рамене.

— Разбира се. В училище.

— Не, не, това не са подходящи четива. Магьосниците пишат книгите, които виждате там; не може да им имате доверие. Обаче, отклоних се. Повярвайте ми — черният акробат оставя петна по всичко, до което се докосне. Казвате, че ви е докоснал, но нямате петна. Това е парадоксално.

Кити се замисли за нашареното лице на Якоб и я обля вълна от вина.

— Не зависи от мен.

— Тази демон, който ви е нападнал току-що. Опишете го.

— Черни крила. Голяма червена уста. Два тънки, прави рога.

— Голям корем, целият в козина? Без опашка?

— Точно така.

Той кимна.

— Моулър. Нисш демон, не много силен. И все пак със сигурност трябваше да сте припаднали от отвратителната му миризма.

Кити сбърчи нос.

— Определено миришеше лошо, но не чак толкова лошо.

— Освен това, моулърите обикновено не избухват. Те се хващат с ръце за косата ти и остават там, докато господарят им не ги освободи.

— Този просто се спука.

— Скъпа госпожице Джоунс, простете ми, че отново съм весел. Разбирате ли, възхитен съм от това, което ми казвате. Това значи, съвсем простичко казано, че притежавате нещо специално: устойчивост към магия.

Той се отпусна назад в стола си, извика един сервитьор и усмихнато поръча още напитки и сладкиши, без да обръща внимание на озадачения поглед на Кити. През цялото време, необходимо да донесат храната, той само седеше ухилен срещу нея и се кикотеше на себе си от време на време. Кити се насили да остане учтива. Парите все още бяха далеч от нея в джоба на сакото му.

— Господин Пенифедър — рече тя накрая. — Съжалявам, но изобщо не ви разбирам.

— Е, не е ли очевидно? Слабата магия — още не можем да сме сигурни за по-силните неща — има малък или никакъв ефект върху теб.

Кити поклати глава.

— Глупости. Черният акробат ме изпрати в безсъзнание.

— Казах малък или никакъв ефект. Не си съвсем недосегаема. Нито пък аз, но аз съм устоявал на нападение на три фолиота наведнъж, което, вярвам, е доста необикновено.

За Кити това не означаваше нищо. Тя гледаше с празен поглед. Господин Пенифедър направи нетърпелив жест.

— Това, което казвам е, че ти и аз — и още няколко различни, защото не сме единствени — могат да устояват на някои магьоснически заклинания! Не сме магьосници, но не сме и безсилни, за разлика от останалите обикновени — той изплю думата с неприкрита злъч — в тази бедна, забравена от Бога страна.

Главата на Кити се бе завъртяла, но все още беше скептична; все още не му вярваше.

— Изобщо не ми звучи логично — рече тя. — Никога не съм чувала за тази „устойчивост“. Интересува ме само да избегна затвора.

— Така ли? — Господин Пенифедър леко мушна ръка в якето си. — В такъв случай можете да вземете парите на мига и да си тръгвате. Чудесно. Но мисля, че искате нещо повече от това. Искате няколко неща. Искате отмъщение за приятеля си Якоб. Искате да промените начина, по който стават нещата тук. Искате страна, в която мъже като Джулиъс Талоу не преуспяват и не ходят гордо по улицата. Не всички страни са устроени по този начин — на някои места няма магьосници! Никакви! Помислете за това следващия път, когато посетите приятеля си в болницата. Казвам ви — продължи той малко по-тихо, — можете да промените нещата. Ако ме послушате.

Кити се загледа в петната по дъното на чашата си и видя отразено съсипаното лице на Якоб. Тя въздъхна.

— Не знам…

— Бъдете сигурна в едно нещо — аз мога да ви помогна с отмъщението.

Кити го изгледа. Господин Пенифедър й се усмихваше, но в очите му тя съзря същия ярък, гневен блясък, който бе видяла, когато го избутаха на улицата.

— Магьосниците са ви наранили — рече той меко. — Заедно ние можем да си послужим с меча на възмездието. Но само ако вие първа ми помогнете. Вие ще помогнете на мен. Аз ще помогна на вас. Честна сделка.

За част от секундата Кити отново видя Талоу, ухилен в съдебната зала, надут от самоувереност и гарантираната защита от страна на приятелите му. Потръпна от отвращение.

— Първо ми кажете какво точно искате от мен — каза тя.

Някой, седнал през две маси от тях, се изкашля шумно и изведнъж сякаш плътна завеса се отдръпна от ума й. Кити осъзна в каква опасност се намираше. Ето, седеше сред непознати и открито обсъждаше държавна измяна.

— Ние сме луди! — просъска тя ядосано. — Някой може да ни чуе! Ще извикат нощната полиция и ще ни отведат.

При тези думи старецът откровено се разсмя.

— Никой няма да чуе — каза той. — Не се страхувайте, госпожице Джоунс. Всичко е под контрол.

Кити почти не го слушаше. Вниманието й бе привлечено от млада, руса жена, седяща на една маса зад лявото рамо на господин Пенифедър. Въпреки че чашата й беше празна, тя си стоеше на масата, потънала в книгата си. Главата й бе наведена, очите скромно сведени; едната й ръка си играеше с ъгъла на страницата. Изведнъж Кити се убеди, че всичко това е преструвка. Неясно си спомняше жената, когато пристигна. Тя седеше в същата поза и въпреки че Кити я виждаше през цялото време, не си спомняше дори веднъж да е обърнала страницата.

В следващия миг вече беше убедена. Сякаш погледът на Кити я бе докоснал, жената вдигна очи и се усмихна леко и студено преди да се върне към книгата си. Не можеше да има съмнение — тя слушаше всичко!

— Добре ли си? — прозвуча гласът на господин Пенифедър, докато тя се паникьосваше.

Кити едва можеше да говори.

— Зад вас… — прошепна тя. — Една жена… шпионин, информатор. Чула е всичко.

Господин Пенифедър не се обърна.

— Руса дама ли? Чете книга? Това ще да е Гладис. Не се тревожи, тя е една от нас.

— Една от…? — Жената вдигна поглед и намигна на Кити.

— От лявата й страна е Ан; от дясната ми страна — оттатък колоната — седи Ева. Там отляво е Фредерик; Никълъс и Тимъти са зад теб. Стенли и Мартин не можаха да се доберат до маса, затова са в кръчмата отсреща.

Зашеметена, Кити се огледа. Иззад дясното рамо на господин Пенифедър й се хилеше чернокоса жена на средна възраст; от дясната й страна един сериозен пъпчив младеж вдигна очи от броя на „Мотоциклетен търговец“. Жената от другата страна на колоната бе скрита. Виждаше се само черно яке, висящо на стола. Рискувайки да получи схващане на врата, Кити погледна зад себе си и зърна още две лица — млади, сериозни, — вторачени в нея от други маси.

— Както виждаш, няма място за притеснения — каза господин Пенифедър. — Тук си сред приятели. Никой освен тях не може да чуе какво си говорим, а наоколо няма и демони, иначе щяхме да разберем.

— Как?

— По-късно ще има достатъчно време за въпроси. Първо, трябва да ти се извиня. Опасявам се, че вече си срещала Фредерик, Мартин и Тимъти. — Кити отново погледна неразбиращо. Вече й ставаше навик. — В уличката — подсказа й господин Пенифедър.

— Уличката ли? Я чакайте малко…

— Точно те хвърлиха моулъра срещу теб. Не бързай толкова! Не си тръгвай! Съжалявам, че те уплашихме, но, разбираш ли, трябваше да сме сигурни. Сигурни, че си устойчива като нас. Бяхме подготвили моулъра; беше проста работа…

Кити си възвърна гласа.

— Свиня такава! И ти си толкова лош, колкото и Талоу! Можеше да бъда убита.

— Не. Казах ти — най-лошото, което един моулър може да ти причини, е да изпаднеш в безсъзнание. Вонята му…

— И това не е достатъчно лошо? — Кити се изправи на крака в яда си.

— Ако ще тръгваш, не забравяй това. — Старецът измъкна дебел, бял плик от сакото си и го хвърли презрително между чашите на масата. — Вътре ще намериш шестстотинте лири. Използвани банкноти. Аз не нарушавам обещанията си.

— Не ги искам! — Кити бе вбесена, почервеняла; искаше й се да счупи нещо.

— Не бъди глупава! — Очите на стареца пламтяха. — Искаш ли да изгниеш в затвора „Маршълсий“? Нали знаеш, че там отиват длъжниците. Този пакет е първата част от нашата сделка. Считай го за извинение за моулъра. А може и да е само началото…

Кити грабна плика, като едва не събори чашите с движението си.

— Ти си луд. Ти и твоите приятели. Чудесно. Ще го взема. Затова дойдох, така или иначе.

Тя бутна стола си назад.

— Да ти кажа ли как започна за мен? — Сега господин Пенифедър се бе навел напред, сухите му пръсти притискаха силно покривката и я мачкаха. Гласът му бе нисък, тревожен; бореше са за въздух в желанието си да говори. — Първоначално бях като теб — магьосниците не значеха нищо за мен. Бях млад, щастливо женен — какво ми пукаше? После скъпата ми съпруга, нека душата й да почива в мир, привлече вниманието на един магьосник. Той не беше като твоя господин Талоу: жесток, превзет самохвалко. Искаше я за себе си, опита се да я залъже с накити и фини източни дрехи. Но съпругата ми, бедната жена, отхвърли подаръците му. Изсмя му се в лицето. Беше смела, но глупава постъпка. Иска ми се — в продължение на вече трийсет години — да бе тръгнала с него. Живеехме в апартамент над магазина ми, госпожице Джоунс; всеки ден работех до късно, сортирайки стоката и оправяйки сметките, а жена ми се качваше в апартамента ни, за да приготви вечерята. Една вечер си стоях на бюрото, както обикновено. В камината гореше огън. Химикалката ми скърцаше по хартията. Изведнъж кучетата на улицата започнаха да вият; секунда по-късно огънят ми затрептя и угасна, оставяйки живите въглени да съскат като изгорели. Изправих се на крака. Вече се страхувах… е, не знаех какво беше това. И тогава чух жена си да вика. Само веднъж, единствен писък. Никога не съм тичал толкова бързо. Нагоре по стълбите, препъвайки се в бързината, през вратата и в малката ни кухня…

Очите на господин Пенифедър вече не я виждаха. Те гледаха нещо друго, някъде далеч. Механично, без да знае какво точно прави, Кити отново седна и зачака.

— Нещото, което го беше направило — каза най-накрая господин Пенифедър, — тъкмо си бе отишло. Усещах остатъчния мирис от присъствието му. Точно когато коленичих до жена си на стария балатум на пода, газовите котлони на печката отново се включиха, задушеното в тенджерата пак започна да ври. Чух лай на кучета, трясък на прозорци надолу по улиците от внезапен вятър… после тишина. — Той прокара пръст по трохите от еклера в чинията, събра ги и ги натика в устата си. — Тя беше добра готвачка, госпожице Джоунс — каза той. — Това все още го помня, при все че изминаха трийсет дълги години.

От другата страна на кафенето един сервитьор разля питие върху клиент: последвалата кавга явно разсея господин Пенифедър от спомените му. Той примигна и отново погледна Кити.

— Е, госпожице Джоунс, ще съкратя историята си. Достатъчно е да кажем, че намерих магьосника; в продължение на няколко седмици го следих внимателно, изучавах привичките му, без да се поддавам нито на пристъпите на скръб, нито на нетърпението. След известно време аз получих своя шанс; причаках го на едно усамотено място и го заклах. Тялото му се присъедини към нечистотиите, плуващи в Темза. Обаче преди да умре, той призова три демона: едно след друго всичките им нападения над мен се провалиха. И точно по този начин — донякъде изненадан, защото бях решен да умра при отмъщението си — установих устойчивостта си. Не претендирам, че го разбирам, но е факт. Аз го притежавам; моите приятели го притежават; вие го притежавате. От всеки един от нас зависи дали ще се възползва от него, или не.

Гласът му замря. Изведнъж той й се стори изтощен, а лицето му — набръчкано и старо.

Кити се поколеба малко, преди да отговори.

— Добре — каза тя, заради Якоб, заради господин Пенифедър и заради починалата му съпруга. — Няма да тръгвам все още. Искам да ми кажете повече.

20

В продължение на няколко седмици Кити се срещаше редовно с господин Пенифедър и неговите приятели на „Севън дайълс“, в други кафенета, пръснати из Централен Лондон, както и в апартамента на господин Пенифедър, над магазина му за художници, на една натоварена улица южно от реката. Всеки път научаваше повече за групата и техните цели; всеки път откриваше, че все повече се идентифицира с тях.

Изглежда господин Пенифедър бе събрал групата си напосоки, разчитайки на слухове и сведения от вестниците да го заведат при хора с необикновени способности. Няколко месеца той обикаляше съдебните зали в търсене на някой като Кити; иначе просто разчиташе на разговорите в кръчмите да отсее интересни слухове за хора, оцелели при магически инциденти. Магазинът му за изкуство беше умерено успешен; обикновено го оставяше в ръцете на асистентите си и кръстосваше Лондон по тайните си мисии.

Последователите му се бяха присъединили към него в продължение на дълъг период от време. Ан, жизнена жена на около четиридесет, го бе срещнала почти петнайсет години по-рано. Те бяха ветерани от много мисии, изпълнени заедно. Гладис, русата жена от кафенето, бе в двайсетте; бе устояла на страничен изстрел при дуел на магьосници преди десет години, когато била още момиченце. Тя и Никълъс, набит младеж с мрачен вид, работеха за господин Пенифедър от деца. Останалата част от екипа бяха по-млади; никой не беше на повече от осемнайсет. Кити и Стенли, и двамата на тринайсет, бяха най-млади от всички.

Старецът доминираше над всички тях с присъствието си, което беше вдъхновяващо и деспотично. Волята му беше желязна, а умствената му енергия неизчерпаема, но тялото му постепенно го предаваше и това го караше да избухва в непоследователна ярост. В началото такива случаи бяха рядкост и Кити внимателно слушаше вдъхновените му изложения за великата битка, в която участваха.

Обикновено, спореше господин Пенифедър, бе невъзможно да се съпротивляваш на магьосниците и тяхното управление. Те правеха каквото си искаха, както цялата група бе разбрала на свой гръб. Те управляваха всичко важно: правителството, гражданските услуги, едрия бизнес и вестниците. Дори и пиесите, представяни в театрите, трябваше да бъдат официално одобрени, да не би да съдържат подривни послания. И докато магьосниците се наслаждаваха на удоволствията от управлението си, всички останали — голямото мнозинство — се бяха заели да осигуряват всичко, необходимо на магьосниците. Те работеха във фабриките, в ресторантите, биеха се в армията… ако бе необходима истинска работа, вършеха я обикновените. И при условие, че я вършеха тихо, магьосниците ги оставяха на мира. Но ако имаше дори и най-бегъл намек за недоволство, магьосниците се намесваха грубо. Шпионите им бяха навсякъде; една дума не на място и те отвеждаха за разпити в Тауър. Много нарушители на спокойствието изчезваха завинаги.

Властта на магьосниците правеше бунтовете невъзможни: те контролираха тъмни сили, които малцина бяха виждали, но от които всички се страхуваха. Но хората на господин Пенифедър — тази малка шепа хора, събрани и подтиквани от неумолимата му омраза — бяха по̀ късметлии от другите. И този късмет се проявяваше под няколко форми.

До някаква степен всички приятели на господин Пенифедър споделяха устойчивостта му към магията, но докъде се простираше това бе невъзможно да се каже. Ясно бе, че заради миналото си, господин Пенифедър можеше да устои на сравнително силна атака; повечето от другите, като Кити, засега бяха само леко изпробвани.

Някои от тях — това бяха Ан, Ева, Мартин и начумереният и сипаничав Фред — притежаваха друг талант. От ранно детство всеки един от тях редовно беше наблюдавал дребни демони да пътуват насам-натам по улиците на Лондон. Някои летяха, други ходеха сред тълпите. Никой друг не ги забелязваше и след едно разследване се оказа, че за повечето хора демоните или бяха невидими, или се виждаха в превъплъщенията им. Според Мартин — който работеше във фабрика за бои и след господин Пенифедър беше най-запален и страстен — голяма част от котките и гълъбите не бяха това, което изглеждаха. Ева (кестенява, къдрава коса, петнайсетгодишна, все още ходеше на училище) казваше, че веднъж видяла демон с шипове на гърба да влиза в зеленчуков магазин и да си купува връзка чесън; майка й, която била с нея, не видяла нищо повече от една стара дама на пазар.

Проникването през илюзиите по този начин беше способност, която бе много полезна за господин Пенифедър. Друга способност, която той високо ценеше, беше тази на Стенли — едно весело, доста самонадеяно момче, което вече беше напуснало училище, въпреки че бе на възрастта на Кити. Той доставяше вестници. Стенли не виждаше демоните; вместо това, той можеше да улови неясното, трептящо излъчване на всеки предмет с магическа сила. Като малко момче бил толкова очарован от тези аури, че започнал да краде въпросните предмети; когато господин Пенифедър успял да стигне до него (в съда), той вече бил завършен джебчия. Ан и Гладис имаха подобни способности, но те не бяха и наполовина толкова изразени, като тези на Стенли, който можеше да усети магически предмети през дрехите и дори зад тънки дървени прегради. В резултат на това, Стенли бе една от ключовите фигури в екипа на господин Пенифедър.

Вместо да вижда магическите неща, нежният, тих Тимъти явно умееше да ги чува. Доколкото можеше да ги опише, той усещаше някакво дрънчене във въздуха.

— Като звън на звънче — казваше той, като го притиснеха с въпросите си. — Или звукът, който се получава, като ударите празна чаша. — Ако се концентрираше и нямаше прекалено много други шумове наоколо, той можеше да проследи дрънченето до източника му, например демон или някакъв вид магически предмет.

Когато всички тези умения се съчетаеха, твърдеше господин Пенифедър, те образуваха малка, но ефективна сила, която да се изправи срещу магьосниците. Тя не можеше да се обяви открито, естествено, но можеше да работи, за да подрива враговете им. Магическите предмети можеха да бъдат проследявани, скритите опасности — избягвани и — най-важното — можеха да се извършват нападения над магьосниците и техните зли прислужници.

Отначало тези открития очароваха Кити. В един тренировъчен ден тя видя как Стенли различи магически нож измежду шест обикновени такива, всеки скрит от него в отделен кашон. Беше с Тимъти, когато се разходи напред-назад из магазина на господин Пенифедър и локализира резонанса на една скъпоценна огърлица, скрита в гърне с четки.

Магическите предмети заемаха централно място в стратегията на групата. Кити редовно виждаше как членове на екипа пристигат в магазина с малки пакети или чанти, които предаваха на Ан, втората в командването след господин Пенифедър, а тя тихо ги прибираше някъде.

— Кити — каза й господин Пенифедър една вечер, — изучавал съм гадните ни водачи в продължение на трийсет години и смятам, че съм научил най-големите им слабости. Те са ненаситни на всичко — пари, власт, статус, каквото се сетиш — и постоянно се карат за тези неща. Но нищо не ги влече така силно както магическите дрънкулки.

Тя кимна.

— Магически пръстени и гривни ли имаш предвид?

— Не е задължително да са бижута — рече Ан. Тя и Ева бяха с тях в задната стаичка на магазина, седнали край купчините от ролки хартия. — Може да е всичко — гърнета, лампи, парчета дърво. Онова моулърско стъкло, което хвърлихме по теб; то също е такова. Нали, началник?

— Така е наистина. И точно затова го откраднахме. И точно затова крадем всички тези неща при първа възможност.

— Мисля, че онова стъкло беше от къщата в Челси, нали? — каза Ан. — Когато Ева и Стенли се покатериха по улука до прозорците на горния етаж, докато в предната част на къщата течеше партито.

Кити бе зяпнала.

— Това не е ли ужасно опасно? Магьосническите къщи не са ли защитени от… всичко?

Господин Пенифедър кимна.

— Така е, въпреки че зависи от силата на съответния магьосник. Онзи просто имаше магически нишки, опънати из стаята… Естествено, Стенли ги избягна лесно… Тогава свихме доста предмети.

— И какво правите с тях? — попита Кити. — Освен, че ги хвърляте по мен, искам да кажа.

Господин Пенифедър се усмихна.

— Артефактите са главен източник на силата на всеки магьосник. По-нисшите служители, като например помощник-секретарят по земеделието — мисля, че той беше собственикът на моулърското стъкло — могат да си позволят само слаби предмети, докато най-великите мъже и жени се стремят към редки предмети с ужасна сила. Правят го, защото са западнали и мързеливи. Много по-лесно е да използваш магически пръстен, за да нападнеш врага си, отколкото да призовеш някой демон от дупката му да го направи.

— И по-безопасно — каза Ева.

— Абсолютно. Виждаш ли, Кити, до колкото повече предмети се докопаме, толкова по-добре. Това значително ще отслаби силата на магьосниците.

— И вместо тях можем да ги използваме ние — добави бързо Кити.

Господин Пенифедър замълча.

— Тук мненията са малко разделени. Ева — той леко сгърчи устна, оголвайки зъбите си, — мисли, че е морално опасно да следваме стъпките на магьосниците прекалено отблизо. Тя вярва, че предметите трябва да бъдат унищожавани. Аз обаче — а това е моята група, нали така, и се слуша моята дума — смятам, че трябва да използваме всички възможни оръжия срещу враговете си. А това включва и обръщане на собствената им магия срещу самите тях.

Ева се раздвижи в стола си.

— На мен ми се струва, Кити — рече тя, — че като използваме такива неща, не ставаме по-добри, отколкото самите магьосници. Далеч по-добре е да останем отделени от изкушенията на лошите неща.

— Ха! — Старецът изсумтя пренебрежително. — Как иначе можем да подкопаем авторитета на водачите си? Нуждаем се от директни нападения, за да дестабилизираме правителството. Рано или късно хората ще се вдигнат да ни подкрепят.

— Е, кога? — каза Ева. — Досега не е…

— Ние не изучаваме магия като магьосниците — прекъсна я господин Пенифедър. — Ние не сме в морална опасност. А като направим малко проучвания — малка справка с откраднатите книги, например, — можем да се научим да си служим с основни оръжия. Твоето моулърско стъкло, Кити — то изискваше само една проста команда на латински. Това е достатъчно за малки… демонстрации на неодобрението ни. Можем да съхраняваме по-сложните артефакти на сигурно място, далеч от лапите на магьосниците.

— Мисля, че вървим по погрешен път — тихо рече Ева. — Няколко дребни експлозии никога няма да променят нищо. Те винаги ще са по-силни. Ние…

Господин Пенифедър удари силно с бастуна по тезгяха си, карайки и Кити, и Ева да подскочат.

— А предпочиташ ли да не правиш нищо? — изкрещя той. — Много добре! Върни се обратно при стадото овце, сведи глава и си пропилей живота!

— Нямах това предвид. Просто не виждам…

— Магазинът ще затваря! Късно е. Без съмнение ви очакват вкъщи, госпожице Джоунс.

Майката и бащата на Кити бяха силно облекчени от незабавното плащане на глобата в съда. В тон с нелюбопитните си личности, те не разпитваха прекалено много откъде идват парите, а с благодарност приеха историите на Кити за някакъв щедър благодетел и фонд за съдебни грешки. С известна изненада наблюдаваха постепенното й отделяне от старите навици и как през лятната ваканция прекарваше все повече и повече време с приятелите си в Саутуърк. Баща й, най-вече, не криеше задоволството си.

— По-добре, че страниш от момчето на Хирнек — казваше той. — Той само ще те забърка отново в неприятности.

Въпреки че Кити продължаваше да посещава Якоб, визитите й бяха кратки и незадоволителни. Силите на Якоб се връщаха бавно и майка му бдеше усърдно край леглото, изпращайки Кити да си ходи веднага след като усетеше изтощение у сина си. Кити не можеше да му каже за господин Пенифедър; а Якоб, от своя страна, бе прекалено зает с ивичестото си, сърбящо лице. Той стана затворен и вероятно, мислеше си Кити, леко негодуващ заради здравето и енергията й. Постепенно посещенията й в дома на Хирнек ставаха все по-редки и след няколко месеца спряха.

Две неща задържаха Кити в групата. Първо, благодарност за плащането на глобата. Тя се чувстваше конкретно задължена на господин Пенифедър. При все че той никога повече не го спомена, възможно беше старецът да усеща чувствата й по въпроса; ако беше така, той не направи опит да я разубеди.

Втората причина беше, по много начини, далеч по-важна. Кити искаше да научи повече за тази „устойчивост“, която господин Пенифедър бе открил у нея и да разбере какво можеше да прави с нея. Присъединяването към групата изглеждаше единственият начин да го постигне; това също й обещаваше и някаква насока, чувство за цел и обаянието на едно малко тайно общество, скрито от големия свят. Не мина много време и тя вече придружаваше другите на издирвателните експедиции.

Първо само гледаше, пазеше, докато Фред или Ева драскаха графити против правителството по стените или нахлуваха в колите и къщите на магьосниците в търсене на артефакти. Кити стоеше в сенките, опипвайки сребърната висулка в джоба си, готова да изсвири при знак за опасност, по-късно придружаваше Гладис или Стенли, докато проследяваха магьосници до домовете им, следвайки аурата на предметите, които носеха. Кити записваше адресите като подготовка за по-късни нападения.

Понякога, късно вечер, тя виждаше как Фред и Мартин напускаха магазина на мисии от различен характер. Носеха тъмни дрехи, лицата им бяха намазани със сажди; под мишница носеха малки, тежки чанти. Никой не говореше открито за целите им, но когато на следващия ден вестниците съобщаваха новини за необясними атаки над правителствена собственост, Кити си правеше собствените заключения.

С времето, понеже беше интелигентна и решителна, Кити започна да изпълнява по-важна роля. Господин Пенифедър имаше навика да изпраща приятелите си на малки групи, в които всеки член имаше различна задача; след няколко месеца той възложи на Кити да поеме водачеството над една такава група, състояща се от Фред, Стенли и Ева. Упоритата агресивност на Стенли и откровените мнения на Ева бяха изключително несъвместими, но Кити успя да обуздае характерите им толкова успешно, че веднъж се върнаха от складовете на магьосниците с няколко невероятни находки — включително две големи сини кълба, за които господин Пенифедър каза, че вероятно били първични сфери, много редки и ценни.

За Кити времето, прекарано далеч от групата, скоро стана безкрайно отегчително; тя стана по-презрителна към дребнавите възгледи на родителите си и пропагандата в училище. За сметка на това, тя се наслаждаваше на вълнението от нощните операции на групата, но те бяха преизпълнени с риск. Една вечер магьосник разкри излизащите с магическа кутия в ръце през прозореца на кабинета му Кити и Стенли. Той призова дребно същество с вид на невестулка, която ги преследва, бълвайки огнени кълба от зиналата си паст. Ева, която ги чакаше на улицата долу, хвърли моулърско стъкло по демона. Той се разсея от появата на моулъра, спря за момент и това им позволи да избягат. При друг случай, в градината на един магьосник, Тимъти бе нападнат от демон-страж, който допълзя до него и го сграбчи с тънките си сини пръсти. Нещата щяха да се развият зле за него, ако Ник не беше успял да отсече главата на създанието с древен меч, който бе откраднал минути по-рано. Заради устойчивостта си Тим оцеля, но оттогава се оплакваше от лек мирис, който не можа да премахне.

Освен демоните, полицията също бе постоянен проблем, който нерядко биваше решаван с катастрофални последици. Кражбите на групата ставаха по-амбициозни и все по-често по улиците се появяваше Нощна полиция. Една есенна вечер на площад „Трафалгар“ Мартин и Стенли забелязаха маскиран демон, който носеше амулет, издаващ трептящи магически пулсации. Съществото се придвижваше пеш, но след себе си оставяше силен резонанс, който Тим успя да проследи с лекота. Скоро го сгащиха в една тиха уличка, където групата бе подложена на изключително свирепите нападения на демона. За съжаление магическите взривове привлякоха вниманието на нощната полиция. Кити и колегите й се пръснаха, преследвани от нещо, прилично на глутница кучета. На следващия ден всички, с изключение на един, докладваха на Пенифедър. Този един беше Тим и те никога повече не го видяха.

Загубата на Тимъти бе голям удар за екипа и в резултат почти веднага последва втора жертва. Няколко човека от групата, най-вече Мартин и Стенли, открито призоваха за по-дръзка стратегия срещу магьосниците.

— Можем да се притаим и да чакаме в Уайтхол — каза Мартин, — докато пристигат в парламента. Или да ударим Девъро, когато излиза от палата си в Ричмънд. Това ще ги разтърси — ако министър-председателят умре. Трябва ни нещо разтърсващо, за да започнем въстанието.

— Не още — сопна се господин Пенифедър. — Трябва да направя още проучвания. А сега се махайте и ме оставете на мира.

Мартин беше слабо момче, с тъмни очи, тънък, прав нос и енергия, каквато Кити не бе виждала у никой друг преди. Той бе загубил родителите си заради магьосниците, но Кити така и не разбра при какви обстоятелства. Той никога не гледаше хората право в очите, докато говореше; винаги гледаше малко надолу и встрани. Винаги, когато господин Пенифедър отхвърляше исканията му за действие, той се затваряше в себе си, с празен поглед, сякаш не можеше да изрази силата на чувствата си.

Няколко дни след смъртта на Тим Мартин не се появи за вечерния патрул; когато господин Пенифедър влезе в избата си, откри, че тайният му оръжеен склад е бил отворен. Бе взета една първична сфера. Часове по-късно бе нападнат парламентът. Сред депутатите бе хвърлена първична сфера и бе убила няколко човека. Самият министър-председател едва се бе отървал. По някое време на следващия ден на чакълестия бряг на Темза бе изхвърлено тялото на един младеж.

Почти за една нощ господин Пенифедър се самоизолира и стана по-раздразнителен. Той вече рядко посещаваше магазина освен по работа на съпротивата. Ан обясняваше, че се е впуснал още по-надълбоко в проучвания в откраднатите магически книги.

— Той иска да намери по-добри оръжия — каза тя. — Преди само надраскахме повърхността. Трябват ни по-големи познания, ако ще отмъщаваме за Тим и Мартин.

— Как ще успее? — запротестира Кити. Тя бе харесвала Тим особено много и загубата му я беше засегнала дълбоко. — Тези книги са написани на стотици езици. Никога няма да разбере нищо.

— Свързал се е с някой — рече Ан. — Някой, който може да ни помогне.

И наистина горе-долу по това време към групата се присъедини един нов сътрудник. Господин Пенифедър високо ценеше мнението му.

— Господин Хопкинс е учен — каза той, като го представяше на групата за пръв път. — Много мъдър мъж. Той е вникнал дълбоко в прокълнатия свят на магьосниците.

— Старая се — каза скромно господин Хопкинс.

— Той работи като чиновник в Британската библиотека — продължи господин Пенифедър, потупвайки го по рамото. — Без малко да ме хванат, докато се опитвах да, хм… си присвоя една магическа книга. Господин Хопкинс ме защити от охраната и ми даде възможност да избягам. Бях му благодарен; заприказвахме се. Никога не съм срещал обикновен с толкова много познания! Научил се е на много неща, докато е четял книгите там. За съжаление, преди година брат му е бил убит от демон и той търси отмъщение. Той знае — колко езика бяха, Клем?

— Четиринайсет — каза господин Хопкинс. — И седем диалекта.

— Ето! Какво ще кажете? Той, за съжаление, не е устойчив като нас, но може да ни осигури подкрепа със знанията си.

— Ще направя, каквото мога — рече господин Хопкинс.

Когато Кити се опитваше да си припомни господин Хопкинс, разбра, че това е необикновено трудна задача. Не беше, защото той бе необикновен по някакъв начин — всъщност, точно обратното. Той бе изключително обикновен. Косата му може би беше права и сива, лицето беше гладко, прясно избръснато. Трудно можеше да се каже дали е млад или стар. Нямаше отличителни черти, нямаше странни прищевки или необикновено изразяване. Общо взето, в този мъж имаше нещо толкова бързо забравящо се. Тя осъзнаваше, че дори когато Хопкинс говори, се изключва от него, слушайки думите, но пренебрегвайки човека. Това определено бе странно.

В началото групата се отнасяше с известно подозрение към господин Хопкинс, най-вече, защото той не участваше в грабежи и не носеше артефакти поради липсата на устойчивост. За сметка на това стихията му беше в информацията и в това отношение той бързо доказа стойността си за групата. Работата му в библиотеката и вероятно неговият странно незапомнящ се вид му позволяваха да подслушва магьосниците. В резултат на това той често можеше да предвиди действията им, давайки възможност да се извършват нападения над имотите им, докато отсъстваха; чуваше истории за наскоро продадени от Пин артефакти и така господин Пенифедър можеше да организира грабежите. Преди всичко господин Хопкинс им разкри един още по-широк спектър от заклинания и по този начин можеха да използват още повече и нови оръжия при нападенията на съпротивата. Точността на съветите му беше толкова голяма, че скоро всички започнаха сляпо да му се доверяват. Господин Пенифедър все още бе водачът на групата, но интелигентността на господин Хопкинс им беше пътеводната светлина.

Мина време. Кити стана на петнайсет и напусна училище. Вече притежаваше малкото квалификации, осигурявани от училището, но не виждаше бъдещето си в безрадостната работа във фабриките или секретарската работа, предлагана от властите. Представи й се удобна възможност: по предложение на господин Пенифедър и за задоволство на родителите й, тя започна да работи като помощник в неговия магазин. Освен стотиците други задачи, тя се научи да води счетоводната книга, да реже хартия и да сортира четките според дузината различни видове косми. Господин Пенифедър не плащаше добре, но Кити бе предоволна.

В началото тя харесваше опасностите от работата си с групата; харесваше топлата, тайнствена тръпка, която чувстваше, преминавайки покрай работници на правителството, които се опитваха да боядисат някой изписан лозунг или виждайки възмутеното заглавие в „Таймс“, съобщаващо за най-новите кражби. След няколко месеца, за да избегне вниманието на родителите си, тя нае малка стаичка от един занемарен апартамент на пет минути път от магазина. Работеше дълги часове през деня в магазина, а през нощта с групата; стана по-бледа, а очите й добиха твърдост вследствие на постоянното излагане на опасност и постоянните загуби. С всяка година жертвите се увеличаваха: Ева бе убита от демон в една къща в Мейфеър — нейната устойчивост не издържа на нападението; изгубиха Гладис при пожар в склад, когато една изпусната сфера пламна.

С намаляването на групата, изведнъж усетиха, че властите полагат сериозни усилия да ги заловят. Един нов магьосник на име Мандрейк се бе впуснал в действие: забелязваха се демони, маскирани като деца, които разпитваха за съпротивата и предлагаха магически стоки за продан. В кръчмите и кафенетата се появиха информатори, щедро предлагащи пари в замяна на информация. На срещите в задната стаичка на магазина на господин Пенифедър имаха чувството, че са обкръжени. Здравето на стареца се влошаваше; станал бе раздразнителен, а заместниците му — нервни. Кити виждаше, че се задава криза.

Тогава дойде съдбоносната среща и най-голямото предизвикателство от всички.

21

— Пристигнаха.

Стенли стоеше на пост до решетката на вратата и се взираше в главната стая на магазина. Беше там от известно време, напрегнат и неподвижен; сега скочи и се раздвижи, издърпа резето и отвори вратата. Пристъпи навън и свали шапката си.

Кити чу познатото бавно почукване на приближаващия се бастун. Тя стана от мястото си и протегна гърба си, за да прогони болките и студа. Останалите направиха същото; Фред си разтриваше врата и псуваше под носа си. Напоследък господин Пенифедър бе започнал да настоява за тези дребни жестове на вежливост.

Единствената светлина в задната стаичка идваше от фенер на масата; бе късно и не искаха да привличат вниманието на минаващите сфери. Господин Хопкинс, който влезе пръв, спря на вратата, за да свикнат очите му в сумрака, после се премести настрана, за да направи път на господин Пенифедър. На слабата светлина свитата фигура на водача им изглеждаше още по-малка от обикновено; той се провлачи вътре като оживял скелет. Най-отзад се виждаше едрата фигура на Ник. И тримата влязоха. Ник затвори леко вратата след тях.

— Добър вечер, господин Пенифедър, сър. — Гласът на Стенли бе по-малко стържещ от обикновено; на Кити й звучеше като противна фалшива смиреност. Отговор не последва. Господин Пенифедър бавно се приближи до плетения стол на Фред; изглежда всяка стъпка му причиняваше болка. Седна. Ан мина да сложи фенера в една ниша зад него; лицето му се обви в сянка.

Господин Пенифедър облегна бастуна на стола си. Бавно, пръст след пръст, свали ръкавиците от ръцете си. Господин Хопкинс стоеше до него, спретнат, тих, бързо забравящ се. Ан, Ник, Кити, Стенли и Фред останаха прави. Беше познат ритуал.

— Е, добре, седнете, седнете. — Господин Пенифедър сложи ръкавиците на коляното си. — Приятели мои — започна той, — изминахме дълъг път заедно. Не е необходимо да се спирам подробно на това, което сме жертвали или — той спря, за да се изкашля, — за какво сме го направили. Напоследък мнението ми, подсилено от добрия ми господин Хопкинс тук, е, че ни липсват ресурсите да се преборим с врага. Нямаме достатъчно пари, достатъчно оръжие, достатъчно знания. Мисля, че сега можем да поправим това.

Той спря и направи нетърпелив жест. Ан притича с чаша вода.

Господин Пенифедър отпи шумно.

— Така е по-добре. Сега. Хопкинс и аз отсъствахме, защото проучвахме някои книжа, откраднати от Британската библиотека. Това са стари документи от деветнайсти век. От тях открихме съществуването на важен таен склад със съкровища, много от които със сериозна магическа сила. Ако успеем да се доберем до него, имаме шанс коренно да променим съдбата си.

— Кой магьосник ги притежава? — попита Ан.

— Понастоящем те не са във владение на магьосниците.

Стенли нетърпеливо пристъпи напред.

— Ще отидем, където поискате, сър — извика той. — До Франция или Прага или… или до края на света. — Кити облещи очи нагоре.

Старецът се закиска сподавено.

— Няма да се наложи да ходим чак толкова далеч. За да съм точен, само трябва да пресечем Темза. — Той остави смайването да премине. — Тези съкровища не са в някой далечен храм. Те са много близо до дома, някъде, откъдето всички сме минавали хиляди пъти. Ще ви кажа… — Той вдигна ръце да обуздае надигащата се глъчка. — Моля ви, ще ви кажа. Те са в сърцето на града, сърцето на магьосническата империя. Говоря ви за Уестминстърското абатство.

Кити чу как останалите си поеха дъх и почувства как нагоре по гръбнака й премина тръпката на вълнението. Абатството? Но никой не би посмял…

— Имате предвид някоя гробница ли, сър? — попита Ник.

— Да, да. Господин Хопкинс, бихте ли обяснили по-нататък?

Чиновникът се изкашля.

— Благодаря ви. Абатството е лобното място на много от най-великите магьосници от миналото — Гладстон, Прайс, Чърчил, Китчънър, това са само малка част от тях. Те лежат погребани в тайни гробници дълбоко под земята и с тях лежат техните съкровища, силни предмети, за които днешните страхливи глупаци могат само да гадаят.

Както винаги, когато говореше господин Хопкинс, Кити едва го забелязваше; тя отсяваше думите му и възможностите, които те предлагаха.

— Но те са направили проклятия на гробниците — започна Ан. — Ужасни наказания очакват онези, които ги отворят.

От дълбините на стола си господин Пенифедър се изсмя с хриптене.

— Днешните водачи — всичките жалки подобия на магьосници — със сигурност избягват гробниците като чума. Те са страхливци, всеки един от тях. Треперят от мисълта за отмъщението на предшествениците си, ако обезпокоят костите им.

— Капаните могат да бъдат избегнати — каза господин Хопкинс, — с внимателно планиране. Ние не споделяме почти суеверния страх на магьосниците. Преглеждах аналите и открих крипта, съдържаща чудеса, за които едва ли сте си мечтали. Чуйте това… — От якето си чиновникът извади сгънат лист хартия. Той го разгъна в пълна тишина, извади чифт малки очила от джоба и ги положи на носа си. Зачете: — Шест кюлчета злато, четири статуетки, украсени със скъпоценности, две ками със смарагдови ефеси, два глобуса от оникс, ловен бокал и — аха, това е интересната част — омагьосана кесия от черен сатен с петдесет златни суверена — господин Хопкинс ги погледна над очилата си. — Тази кесия е невзрачна на външен вид, но помислете за това — независимо колко злато се вади от нея, тя никога не се изпразва. Един безкраен източник на доходи за групата ви, мисля.

— Ще можем да си купим оръжия — промърмори Стенли. — Чехите ще ни доставят всичко, ако можем да си платим.

— Парите могат да купят всичко — сподавено се изсмя господин Пенифедър. — Продължавай, Клем, продължавай. Това изобщо не е всичко.

— Нека да погледна… — Господин Хопкинс се върна към листа. — Кесията… а, да и кристална топка, в която — цитирам — „могат да се видят моменти от бъдещето и тайните на всички заровени и скрити неща“.

— Представете си само! — извика господин Пенифедър. — Представете си силата, която това ще ни даде! Можем да предугаждаме всеки ход на магьосниците! Можем да намерим изгубени чудеса от миналото, забравени бижута…

— Няма да могат да ни спрат — прошепна Ан.

— Ще бъдем богати — каза Фред.

— Ако е истина — отбеляза тихо Кити.

— Има и малка чанта — продължи господин Хопкинс, — в която могат да бъдат затваряни демони — това може да се окаже полезно, ако успеем да открием заклинанието. Има и куп други, по-незначителни предмети, включително, нека само да погледна, наметало, дървен жезъл и няколко други лични вещи. Кесията, кристалното кълбо и чантата са най-подбраните съкровища.

Господин Пенифедър се наведе напред от стола си, хилейки се като таласъм.

— И така, приятели мои — рече той. — Какво мислите? Заслужава ли си да притежаваме тази находка?

Кити почувства, че бе време за малко предпазливост.

— Всичко това е много добре, сър — каза тя, — но как така тези чудеса все още не са взети? Къде е уловката?

Коментарът й явно леко охлади въодушевлението. Стенли й се намръщи.

— Какво ти става? — каза той. — Тази работа не е достатъчно голяма за теб ли? Ти си тази, дето все се оплаква, че се нуждаем от по-добра стратегия.

Кити почувства погледа на господин Пенифедър върху себе си. Тя потрепери, сви рамене.

— Кити има право — каза господин Хопкинс. — Има уловка или по-скоро защита на криптата. Според записите, на основния камък на гробницата е поставено проклятие. То се активира от отварянето на вратата. Ако някой влезе в гробницата, проклятието се спуска от тавана и поразява всички в околността — той погледна обратно в хартията — „и откъсва плътта от костите им“.

— Прекрасно — рече Кити. Пръстите й си играеха с висулката във форма на сълза в джоба й.

— Ъъъ… как предлагаш да избегнем този капан? — Ан учтиво зададе въпроса на господин Пенифедър.

— Има начини — каза старецът, — но в момента са далеч от нас. Нямаме магическите познания. Обаче господин Хопкинс познава някой, който би могъл да помогне.

Всички погледнаха към чиновника, на чието лице се изписа извинително изражение.

— Той е или е бил магьосник — каза господин Хопкинс. — Моля ви — думите му бяха предизвикали вълна от недоволство, — изслушайте ме. Той е недоволен от режима по собствени причини и иска да свали Девъро и останалите. Той има необходимите умения — и артефакти — да избегнем проклятието. Той притежава и — господин Хопкинс изчака да настъпи тишина в стаята — ключа към съответната гробница.

— Кой е той? — попита Ник.

— Мога да ви кажа само, че е виден член на обществото, учен и ценител на изкуствата. Познава се с някои от най-великите хора в страната.

— Как се казва? — попита Кити. — Не може така.

— Опасявам се, че той пази идентичността си много стриктно. Както би трябвало да правим и всички ние, естествено. Аз също не съм му казал нищо за вас. Но ако приемете помощта му, той ще иска да се срещне с един от вас много скоро. Той ще даде информацията, която ни трябва.

— Но как можем да му вярваме? — запротестира Ник. — Може да ни предаде.

Господин Хопкинс се изкашля.

— Не мисля така. Той вече ви е помагал и преди, много пъти. Повечето от тайната информация, която ви давах, идваше от този човек. Той отдавна иска да придвижи целите ни напред.

— Аз огледах погребалните документи от библиотеката — добави господин Пенифедър. — Изглеждат истински. Прекалено голямо усилие е необходимо, за да се фалшифицират. Освен това, той знае за нас от години от Клем. Защо не ни е предал, ако иска да навреди на съпротивата? Не, аз вярвам на думите му. — Той се изправи несигурно на крака, гласът му стана суров и напрегнат. — А и това е моята организация, все пак. Ще направите добре, ако се доверите на думите ми. А сега — има ли въпроси?

— Само един — каза Фред, отваряйки автоматичния си нож. — Кога започваме?

— Ако всичко върви както трябва, ще нападнем абатството утре през нощта. Остава само… — Старецът замълча, прегъвайки се от внезапен пристъп на кашлица. Приведеният му гръб хвърляше странни сенки по стената. Ан пристъпи напред и му помогна да седне. Известно време не му достигаше въздух да заговори отново. — Съжалявам — рече той най-накрая. — Но виждате състоянието ми. Силите ми отслабват. Истината е, приятели, че Уестминстърското абатство е най-добрата ми възможност. Да поведа всички ви към — към нещо по-добро. Това ще бъде едно ново начало.

И подходящ край за теб, помисли си Кити. Това е последният ти шанс да постигнеш нещо конкретно, преди да умреш. Просто се надявам преценката ти да е правилна, нищо повече.

Сякаш прочел мислите й, господин Пенифедър внезапно извъртя глава към нея.

— Остава само — каза той, — да се срещнем с нашия тайнствен благодетел и да обсъдим условията. Кити, тъй като днес си толкова весела, утре ти ще отидеш да се срещнеш с него.

Кити върна погледа му.

— Много добре — каза тя.

— И така. — Старецът се обърна и ги изгледа всичките, един по един. — Трябва да кажа, че съм малко разочарован. Никой от вас все още не ме е попитал за името на човека, в чиято гробница ще влизаме. Не сте ли любопитни? — изсмя се той, хриптейки.

— Ъъъ, чия, сър? — попита Стенли.

— На някой, когото трябва да познавате от училище. Вярвам, че той все още присъства сериозно в повечето уроци. Не някой друг, а основателят на нашата държава, най-великият и най-ужасен от всичките ни водачи, самият герой от Прага — очите на господин Пенифедър проблясваха в сенките — нашият обичан Уилям Гладстон.