Охлюв по склона

Единадесета глава

Той се събуди, отвори очи и се вторачи в ниския, покрит с варни вадички таван. По тавана пак крачеха мравки. Отдясно наляво натоварени, отляво надясно — празни. Преди месец беше наопаки и преди месец имаше Нава. А иначе нищо друго не се беше променило. Вдругиден тръгвам, помисли си той.

Край масата клечеше старецът, гледаше го и си бъркаше в ухото. Съвсем е измършавял старецът, очите му са хлътнали, един зъб не е останал в устата му. Сигурно скоро ще умре този старец.

— Какво става с теб, Мълчане — през плач рече старецът, — трохичка нямаш за ядене. Откак ти отмъкнаха Нава, в къщата трохичка ядене няма. Ни сутрин има, ни на обед. Казвах ти: не ходи, не бива. Защо тръгна? На Хромавия му дотегна и тръгна, ама разбира ли ти Хромавия какво бива и какво не бива? И Хромавия не разбира това, и бащата на Хромавия си беше такъв неразбран, и дядо му беше същият, и целият им Хромав род си беше такъв, затова и всички измряха, и Хромавия, да знаеш, ще умре, къде ще се дене… А може би, Мълчане, все пак ти се намира храница, може нещичко да си скътал, а? Има ги много, дето кътат… Та ако си скътал, дай по-бързичко, искам да ям, без храна не е редно да се живее, цял живот ям и свикнах вече… Че то Нава ти я няма и Опашкаря го уби дърво… Ето у кого винаги имаше много ядене — у Опашкаря! При него по три гърнета изяждах наведнъж, макар че все му беше недовтасало, гнусно, сигурно заради това го уби дървото… Казвах му: таквоз не е редно да се яде…

Кандид стана и запретърсва скришните места на Нава. Ядене наистина нямаше. Тогава излезе на улицата, свърна вляво и пое към мегдана, към дома на Пестника. Старецът се влачеше подире му, хленчеше и се оплакваше. На полето нестройно и скучно припяваха: „Хей, ей, по-весело сей, надясно сей, наляво сей…“ От гората им отвръщаше ехо. Всяка заран на Кандид му се струваше, че гората се е преместила по-близо. Едва ли беше истина, пък и да беше, едва ли човешкото око ще го различи. И мъртваците сигурно не бяха станали повече, пък му се струваше, че са повече. Защото Кандид вече знаеше що за стока са и защото ги мразеше. Когато от гората се покажеше мъртвак, веднага се разнасяха викове: „Мълчане! Мълчане!“ Отиваше и унищожаваше мъртвака със скалпела бързо, сигурно, с жестока наслада. Цялото село се струпваше да гледа зрелището и винаги ахкаха в един глас, винаги скриваха очи с длани, когато върху обвитото с пара туловище зейваше страшната бяла рана. Децата вече не се закачаха с Мълчан, до смърт се страхуваха от него, бягаха и се криеха, щом се появеше. Вечер по къщите хората си шепнеха за скалпела, а от кожите на мъртваците — по указание на практичния старейшина — започнаха да правят корита. Добри корита ставаха, големи и здрави…

Насред мегдана до пояс в тревата стърчеше Слушача, обгърнат от виолетов облак, с вдигнати ръце, със стъклени очи и пяна около устните. Наоколо се бяха скупчили любопитни деца, гледаха и слушаха зяпнали — това зрелище никога не им омръзваше. Кандид също спря да послуша и децата мигом хукнаха.

— В битката се включват нови и нови… — с метален глас мърмореше Слушача. — Успешно придвижване… обширни места за почивка… нови отряди посестримки… Спокойствие и Съединяване…

Кандид продължи нататък. Днес от заранта главата му беше бистра и усещаше, че може да мисли, та се замисли какъв ли е този Слушач и за какво служи. Сега вече има смисъл да мисли за това, защото знае нещичко, а понякога даже му се струва, че знае твърде много, ако не всичко. Всяко село си има слушач, и при нас има, и на Колибите, а старецът се фукаше какъв особен бил слушачът в селото, дето сега е мухлясало. Сигурно е имало времена, когато много хора са знаели какво е Надвиване и за какви успехи става дума; сигурно тогава онези са били заинтересовани да го знаят мнозина, или поне са мислели, че са заинтересовани, а след това се е разбрало, че може да се мине без много хора, че всички тези села са грешка, а селяците — пръчове и нищо повече… Това е станало, когато са се научили да управляват виолетовата мъгла и от виолетовите облаци са излезли първите мъртваци… и първите села са се намерили под първите триъгълни езера… и са се образували първите отряди от посестримки… А слушачите са си останали и е останала традицията, която онези не са унищожили, само защото са я забравили. Безсмислена традиция, напълно безсмислена, както и цялата гора, както и всички тези изкуствени чудовища и градове, които носят разрушения, и всички тези отвратителни амазонки, жрици на партеногенезата5, жестоки и самодоволни стопанки на вирусите и на гората, подпухнали от горещата вода… и тази неописуема бъркотия в джунглите, всички тези Велики Разрохвания и Заблатявания — замисъл, чудовищен по своята абсурдност и грандиозност… Мислите му течаха свободно и дори някак механично, през този месец те бяха успели да си прекарат постоянни корита и Кандид предварително знаеше какви емоции ще се събудят в него след секунда. У нас на село това се нарича „мислене“. Ей-сега ще започнат съмненията… Аз нищо не съм видял. Аз съм срещал само три горски вещици. Но в гората може да се срещне какво ли не! Аз видях гибелта на лукавото село, един хълм, приличащ на фабрика за живи същества, жестоката саморазправа с ръкояда… Гибел, фабрика, саморазправа… Това са мои думи, мои понятия. Дори за Нава гибелта не беше гибел, а беше Надвиване. Но аз не зная какво е това Надвиване. Страшно ми е, отвращавам се, защото всичко това ми е чуждо; и може би трябва да се говори не за „жестоко и безсмислено настървяване на гората срещу хората“, а за „планомерно, великолепно организирано, добре обмислено настъпление на новото срещу старото“, на „своевременно съзрялото, изпълнено със сили ново срещу загниващото безперспективно старо“… Не извращение, а революция! Закономерност! Закономерност, на която аз гледам отстрани с необективните очи на чужденец, който нищо не разбира и точно затова си въобразява, че всичко разбира и има право да съди. Като мъничко момченце, което негодува срещу отвратителния петел, задето е скочил върху клетата кокошчица…

Той потърси с очи Слушача. Слушача клечеше в тревата с обичайния си вид на зашеметен и въртеше глава, постепенно осъзнавайки къде е и кой е. Жив радиоприемник. Значи има и живи радиопредаватели… живи механизми… и живи машини, да, например мъртваците… Но защо, защо всичко това, толкова великолепно измислено и толкова великолепно организирано, не извиква у мен нито грам съчувствие — само омерзение и ненавист…

Пестника безшумно се приближи отзад и го плесна между плешките.

— Щръкнал тук и се звери, козина по човката — рече той. — Един тъй се зверил, зверил, па му омотали ръцете и краката и вече не се звери. Кога тръгваме, Мълчане? Докога ще ме баламосваш? Мойта дърта отиде в друга къща, козина по човката, пък аз вече трета нощ нощувам при старейшината, а днес мисля да прекарам нощта при вдовицата на Опашкаря. Яденето толкоз се спари, че и онзи дърт пън не ще да го плюска, гнуси се, казва: всичко при теб се е спарило, не само не се яде, ами не се и помирисва, козина по човката… Само че не тръгвам за Дяволските ридове, Мълчане, а ще тръгна с теб за Града, там двамата ще си понасъберем женички. Ако налетим на крадци, ще им дадем половината, какво да ме е яд, козина по човката, а другата половина ще докараме на село, нека си живуркат тук, тъй де, защо да плават напразно, че то една плавала, плавала, цапардосали й един над сополите, вече не плава и вода не ще да погледне, козина по човката… Слушай, Мълчане, да не би да си послъгал за Града и за онези женички, а? Или да ти се е привидяло — крадци са ти отмъкнали Нава и на теб от мъка ти се е привидяло. Ей на, Хромавия не вярва, смята, че ти се е привидяло. Ами какъв е този Град в езеро, козина по човката, всички разправяха, че е на хълм, а не в езеро. Може ли да се живее в езеро, козина по човката! Всички ще затънем, вода е, козина по човката, какво като има женички вътре, във вода и за женички не влизам, не мога да плувам, пък и за какво? Но в краен случай аз ще седя на брега, докато ти ги измъкнеш от водата… Та, значи, влизаш във водата, козина по човката, а аз ще остана на брега, та тъй двамата бързо ще се справим…

— Тояга имаш ли? — попита Кандид.

— Че къде да ти намеря в гората тояга, козина по човката! — възрази Пестника. — На блатото трябва да се ходи за тояга, а аз нямам време, пазя яденето да не го изплюска старецът, пък и за какво ми е тояга, като не смятам да се бия. Един тъй се биел, биел, козина по човката…

— Добре — рече Кандид, — аз ще ти отчупя тояга. Вдругиден тръгваме, не забравяй.

Той се обърна и пое в другата посока. Пестника не се е променил. И никой от тях не се е променил. Колкото и да се старае да им втълпи, нищо не разбират и като че ли на нищо не вярват.

Мъртваците не могат да се покоряват на жени, тука вече прекали, Мълчане, до немай-къде прекали, жените се страхуват до смърт от мъртваците, ти мойта виж, а после дрънкай. А че е потънало село, значи е станало Надвиване, и без теб го знаем, пък какво общо имат тук женичките — не разбирам… И изобщо, Мълчане, в Града ти не си бил, какво толкова — признай, няма да ти се обидим, страшно интересно разказваш. Само че в Града не си бил, всички го знаем, защото който е бил в Града, обратно не се връща. И твоята Нава никакви там женички, ами просто крадци са я отмъкнали, наши крадци, местни. От крадците отърване няма, Мълчане. Макар че ти, разбира се, си смел мъж, и как само се оправяш с мъртваците — направо е страшно да се гледа.

Идеята за надигащата се гибел просто не се побира в главите им. Гибелта идва доста бавно и е започнала да идва доста отдавна. Сигурно работата е там, че гибелта е понятие, свързано с мига, с мигновената катастрофа. А те не могат и не искат да обобщават, не могат и не искат да мислят за света извън тяхното село. Има село и има гора. Гората е по-силна, но гората винаги е била и винаги ще бъде по-силна. Какво общо има тук гибелта? Каква ти гибел? Това е просто животът. Виж, когато дърво смаже някого — това, разбира се, е гибел, но тук просто ти трябва глава на раменете, че да съобразяваш кое как… Някой ден ще се стреснат. Когато не останат повече жени, когато блатата стигнат съвсем до домовете им, когато насред улиците бликнат подземни реки и над покривите увисне виолетова мъгла… А може и тогава да не се опомнят — просто да кажат: „Тук повече не може да се живее — Надвиване.“ И ще тръгнат да градят ново село.

Хромавия седеше на прага, поливаше поникналите през нощта гъби и си готвеше закуска.

— Седни — рече той на Кандид приветливо. — Ще хапнеш ли? Хубави гъбки.

— Ще хапна — отвърна Кандид и седна до него.

— Хапни, хапни — подкани го Хромавия. — Няма ти я Нава вече, как ще свикнеш без Нава… Чувам — пак си щял да тръгваш. Кой ли ми го рече? О, да бе, ти ми го рече, тръгвам, значи. Какво, в къщи ли не ти се седи? Ако си седиш в къщи, ще ти бъде добре… За Тръстикино ли тръгваш, или за Мравчево? В Тръстикино бих дошъл. Завиваме сега по улицата вдясно, ще минем по рядкото на гората, в рядкото на гората ще съберем гъби, ще вземем квасец и направо там ще хапнем — в рядкото гъбите са добри, в село такива не виреят, а там яж, яж, няма насищане. А като хапнем, излизаме с теб от рядкото на гората, покрай Житното мочурище пак ще хапнем — добро жито се ражда там, сладко, просто да се чудиш — блато, мръсотия, и такова жито да ражда… А после, разбира се, право подир слънцето, три дни вървиш и вече е Тръстикино.

— Ние с теб ще идем на Дяволските ридове — търпеливо напомни Кандид. — Тръгваме вдругиден. И Пестника идва.

Хромавия поклати глава със съмнение:

— На Дяволските ридове… — повтори той. — Не, Мълчане, няма да стигнем ний Дяволските ридове, няма. Знаеш ли къде са Дяволските ридове? Може изобщо да ги няма, само така си приказват: ридове, Дяволски ридове… Тъй че за Дяволските ридове не тръгвам, не вярвам в тях. Виж, да беше за Града, или още по-добре за Мравчево, тръгвам, съвсем е наблизо, на хвърлей място… Слушай, Мълчане, що не тръгнем с теб за Мравчево? И Пестника ще дойде. В Мравчево не съм бил, откак си повредих крака там. Нава ме е молила: да идем, казва, Хромави, в Мравчево… Забавление й беше, разбираш ли, да види мравуняка, дето си повредих крака… А аз й казвам, че не помня къде е мравунякът и изобщо може Мравчево вече да го няма, отдавна не съм ходил там…

Кандид дъвчеше гъби и гледаше Хромавия. А Хромавия приказваше ли, приказваше, приказваше за Тръстикино, приказваше за Мравчево, очите му бяха сведени и рядко поглеждаше Кандид. Добър човек си ти, Хромави, благ си и си виден оратор, и старейшината се съветва с теб, и Пестника, а старецът направо го е страх от теб, и не току-така си бил най-добрият приятел и спътник на известния Обидо-Мъченик, човек търсещ и с неспокоен дух, но не открил нищо и загинал нейде из гората… Само едно ти е лошото: не искаш да ме пуснеш в гората, Хромави, съжаляваш ме, нали ме смяташ за глупчо. Гората е опасно място, гибелно, много са тръгвали, но колцина са се връщали назад, а които са се върнали, са здравата наплашени, че понякога и сакати… на кого крак, на кого друго… Затова хитруваш, Хромави, ту се преструваш на малоумен, ту даваш вид, че Мълчан смяташ за малоумен, а в действителност само в едно си сигурен: ако веднъж Мълчан се е върнал, загубил само момичето, втори път такова чудо няма да го бъде…

— Слушай, Хромави — започна Кандид. — Изслушай ме внимателно. Говори каквото искаш и мисли каквото искаш, но за едно те моля: не ме изоставяй, тръгни с мен в гората, Хромави. Вдругиден тръгваме и много искам да си с нас. Разбираш ли?

Хромавия погледна Кандид с безцветни и непроницаеми очи.

— Ами да — каза той. — Напълно те разбирам. Ще тръгнем заедно. Като излезем оттук, завиваме наляво, ще стигнем полето и покрай двата камъка — на пътеката. Тази пътека веднага ще я различиш: толкова морени има, краката да си потрошиш. Ама хапни гъби, Мълчане, хапни, добри са… Та по тази пътека, значи, ще стигнем мухлясалото село, за него комай ти говорих, пусто е, цялото е гъбясало, но не такива гъби, като тези, а гнусни, няма да ги ядем, от тях човек се поболява и може да умре. Тъй че в това село даже няма да спираме, а направо ще продължим нататък и подир време сме в чудаковото село, там гърнетата ги правят от пръст, умниците! Туй се случи, след като през тях мина синята трева. Нищо, даже не се поболяха, само дето започнаха да правят гърнета от пръст… И при тях няма да спрем, какво да правим да спираме, а веднага от тях вдясно — те ти я Глинестата поляна.

А може и да не те взема, а? — мислеше си Кандид. — Вече си бил там, теб гората вече те е дъвкала и кой знае, може би си се мятал по земята, крещял си от болка и страх, а над теб се е надвесвало младо момиче, прехапало прелестната си устичка и разперило детски ръчички… Не знам, не знам. Да можехме да хванем две поне, една само, да узнаем всичко, да разберем докрай… Ами после? Обречени, нещастни обречени. А по-точно — щастливи обречени, защото не знаят, че са обречени, че силните виждат в тях само отвратително племе от насилници, че силните вече са ги взели под око с разните облаци от управляеми вируси, с колоните роботи, с бариерите от гората, всичко за тях е предопределено, и най-страшното — че историческата правда тук, в гората, не е на тяхна страна, те са реликти, осъдени на гибел от обективните закони, и да им се помага означава да се върви срещу прогреса, да се задържи прогресът на едно съвсем мъничко участъче от широкия фронт. Но мен това не ме засяга, помисли Кандид. Какво общо имам с техния прогрес, това не е моят прогрес, пък и го наричам прогрес само защото няма друга подходяща дума… Тук не главата избира. Тук избира сърцето. Закономерностите не са лоши или добри, те са извън морала. Но аз не съм извън морала. Ако онези посестримки ме бяха прибрали, ако бяха ме излекували и приласкали, ако бяха ме приели като свой, ако бяха ме съжалили — е, какво пък, тогава сигурно леко и естествено бих застанал на страната на този прогрес, и Хромавия, и всички тези села щяха да бъдат за мен досадна отживелица, с която доста дълго се туткаме… А може би нямаше да бъде толкова лесно и просто, та аз не мога да понасям да броят хората за животни. А може работата да е в терминологията и ако бях научил езика на жените, всичко щеше да звучи различно: врагове на прогреса, охранени тъпи безделници… Идеали… Велики цели… И заради това се унищожава половината население! Не, това не е за мен. На какъвто и да е език — не е за мен. Плюя на това, че Хромавия е само камъче в мелницата на техния прогрес. Аз ще направя всичко, та това камъче да спре мелницата. И ако не успея да се добера до биостанцията — а сигурно няма да успея, — ще направя всичко, което е по силите ми, тази мелница да спре! Впрочем, ако успея да се добера до биостанцията… М-да. Странно, никога досега не съм се сещал да погледна Управлението отстрани. И Хромавия не се сеща да погледне гората отстрани. Сигурно и онези посестримки също. А това е интересно зрелище — Управлението, изглед отгоре. Добре, ще помисля по-късно.

— Значи се разбрахме — рече Кандид. — Вдругиден тръгваме.

— Ами че как — веднага отговори Хромавия. — Веднага от мен наляво…

Внезапно на полето се вдигна глъчка. Писнаха жени. Много гласове закрещяха в хор:

— Мълчане! Ей, Мълчане!

Хромавия трепна.

— Мигар мъртваци! — рече той и бързо се надигна. — Хайде, Мълчане, не стой, искам да погледам.

Кандид стана, извади от пазвата скалпела и пое към полето.