Охлюв по склона

Първа глава

От тази височина гората е като разкошна петниста пяна; като огромна колкото света пореста гъба; като животно притаило се в очакване, а след това заспало и обрасло с груб мъх. Като безформена маска, скрила лице, което никой никога не е виждал.

Перец остави сандалите и седна, провесвайки над пропастта боси нозе. Стори му се, че петите веднага овлажняха, като че ли ги беше потопил в топлата виолетова мъгла, легнала в сянката под скалата. Той извади от джоба си камъчета, нареди ги внимателно около себе си, след това избра най-малкото и леко го метна надолу, в живото и мълчаливо, спящо, равнодушно, поглъщащо Завинаги, бялата искрица угасна и нищо не се случи — не шавнаха клонки и никакви очи не се отвориха да погледнат към него.

Ако хвърлям по камъче всяка минута и половина; и ако е вярно онова, което разправя еднокраката готвачка по прякор Казалуня и което предполага мадам Бардо, началничката на групата Помощ за местното население; и ако не е вярно онова, за което си шептят шофьорът Тузик с Неизвестния от групата Инженерно проникване; и ако човешката интуиция все пак струва нещо; и ако поне веднъж в живота очакването се сбъдне — тогава на седмото камъче храстите отзад ще се разтворят и на полянката, на меката трева, побеляла от росата, ще пристъпи директорът, гол до пояс, в сиви габардинови панталони с виолетов кант, шумно дишащ, лъщящ, жълто-розов, вълнясал и без да поглежда наникъде, нито към гората под себе си, нито към небето над себе си, ще тръгне да се навежда, заравяйки едри лапи в тревата, и да се изправя, разлюлявайки въздуха с лапи, и всеки път огромната гънка на шкембето му ще се разплисква върху панталоните, а въздухът, наситен с въгледвуокис и никотин, със свистене и клокочене ще се изтръгва от зяпналата му уста.

Храстите отзад шумно се разтвориха. Перец предпазливо се огледа, но не беше директорът, беше познатият Клавдий-Октавиан Домарошчинер от групата Изкореняване. Той бавно се приближи и спря на две крачки, като гледаше Перец отгоре надолу с втренчени тъмни очи. Той знае нещо или подозира, нещо особено важно, и това знание или подозрение сковава дългото му лице, вкамененото лице на човек, донесъл тук — до ръба на скалата — странна тревожна вест; никой на света още не знае тази вест, но вече е ясно, че всичко коренно се променя, че вече нищо предишно няма да има значение и от всеки най-сетне ще се изисква според способностите.

— А чий са тези пантофи? — попита той и се огледа.

— Не са пантофи — каза Перец. — Това са сандали.

— Ето значи — Домарошчинер се усмихна и извади от джоба си голям бележник. — Сандали? Много добре! Но чии са тези сандали?

Той направи крачка към ръба, предпазливо погледна надолу и веднага отстъпи.

— Седи човек на ръба — рече той — и до него сандали. Неизбежно възниква въпросът: чий са тези сандали и къде е техният притежател?

— Това са моите сандали — рече Перец.

— Вашите? — Домарошчинер погледна със съмнение големия бележник. — Значи вие седите бос? А защо?

— Бос, защото другояче не може — обясни Перец. — Вчера изтървах десния си пантоф и реших, че занапред тук винаги ще седя бос. — Той се наведе и надзърна през разтворените си колене. — Ей го там. Сега аз в него с камъчета…

Домарошчинер чевръсто го хвана за ръката и взе камъчето.

— Наистина, най-просто камъче — каза той. — Но това не променя нещата. Не разбирам, Перец, защо ме премятате. Пантофът не може да се види оттук — дори ако наистина е там, а там ли е той в действителност е особен въпрос, с който ще се занимаем малко по-късно: а тъй като пантофът не може да се види, значи вие не можете да разчитате камъчето да го улучи, дори ако притежавахте необходимата умелост и наистина искахте това и само това — имам предвид попадението… Но това ние тепърва ще изясним… — Той повдигна крачоли и клекна.

— И тъй, вие вчера също сте били тук — продължи той. — Защо? Защо вие двукратно идвате на ръба, където останалите сътрудници на Управлението, да не говорим за извънщатните специалисти, ходят само по нужда?

Перец се сви. Това е от невежество, помисли си той. Не, не, не е предизвикателство и злоба, на това не трябва да се придава важност. Това е просто невежество. На невежеството не трябва да се придава важност, никой не му дава важност на невежеството! Невежеството кенза в гората. Невежеството винаги кенза връз нещо.

— Сигурно ви харесва да клечите тук — подкупващо продължи Домарошчинер. — Сигурно много обичате гората. Обичате ли я? Отговорете!

— А вие? — попита Перец.

— Не забравяйте — отвърна Домарошчинер обидено и разтвори бележника. — Вие прекрасно знаете къде се водя, а аз се водя в групата Изкореняване, затова вашият въпрос, по точно вашият контравъпрос е лишен от смисъл. Вие прекрасно разбирате, че моето отношение към гората се определя от моя служебен дълг, а от какво се определя вашето отношение към гората — виж, това не е ясно. Не е хубаво, Перец, вие задължително трябва да помислите за това, за ваша полза ви съветвам, не за моя. Не трябва човек да е толкова неразбираем. Седи си на ръба, бос, хвърля камъни… Защо, пита се? На ваше място веднага бих разказал всичко на мен. И всички ще поставя на местата им! Ами откъде знаете, може да има смекчаващи обстоятелства и вас в края на краищата нищо да не ви заплашва, а, Перец?

— Не — рече Перец. — Тоест, да.

— Виждате ли? Простотата мигом изчезва и я няма повече. Чия ръка? — питаме ние. Къде хвърля? Или може би на кого? Или може би по кого? А защо?… И как можете да клечите на ръба? По природа ли е, или специално сте се тренирали? Аз например не мога да седя на ръба. И ми е страшно да си помисля за какъв дявол ще се тренирам. Главата ми се замайва. Това е естествено, Човек няма защо да седи на ръба на скала. Особено, ако няма пропуск за гората. Покажете, моля, вашия пропуск, Перец!

— Нямам пропуск.

— Така. Нямате. А защо?

— Не знам… Не дават.

— Правилно, не дават. Това ние го знаем. Но защо не дават? На мен дават, на него дават, на тях дават и на още много, а на вас кой знае защо не дават…

Перец внимателно се взря в него. Дългият мършав нос на Домарошчинер подсмърчаше, очите му примигваха.

— Сигурно, защото не съм тукашен — предположи Перец. — Сигурно затова.

— И не само аз се интересувам от вас — продължи Домарошчинер поверително. — Ако бях само аз… Интересуват се и по-важни хора. Вижте, Перец, може би все пак ще се мръднете от ръба, че да продължим. Главата ми се замайва като ви гледам.

Перец стана и заподскача на един крак, закопчавайки сандала си.

— Ох, ама мръднете от ръба! — страдалчески закрещя Домарошчинер, размахвайки бележника. — Някой ден ще ме уморите с вашите постъпки!

— Край — рече Перец. — Повече няма. Тръгваме ли?

— Тръгваме — отвърна Домарошчинер. — Но аз констатирам, че не сте отговорили на нито един мой въпрос. Много ме огорчавате, Перец. Ами че може ли така! — Той погледна големия бележник и, вдигайки рамене, го сложи под мишницата си. — Даже странно. Абсолютно никакви впечатления, да не говоря за информация.

— Тъй. А какво да кажа? — рече Перец. — Просто исках тук да поговоря с директора.

Домарошчинер замря, сякаш заседна в храсталаците.

— Ах, я виж ти какво било — каза той с променен глас.

— Аз какво, аз нищо…

— Не, не — прошепна Домарошчинер, озъртайки се. — Мълчете, точка. Няма нужда от повече приказки. Разбрах. Вие бяхте прав.

— Какво сте разбрали? В какво съм прав?

— Не, не, нищо не разбрах. Не разбрах и толкоз! Можете да сте съвсем спокоен. Не разбрах, край. И изобщо тук не съм бивал и не съм ви виждал.

Те подминаха гайките, изкачиха се по изтритите стъпала, свърнаха към алеята, посипана със ситен червеникав пясък, и влязоха в територията на Управлението.

— Пълна изясненост може да съществува само на определено ниво — говореше Домарошчинер. — И всеки трябва да знае какви претенции може да има. Аз претендирах за изясненост на своето ниво, това е мое право, аз го изчерпах. А там, където свършват правата, започват задълженията…

Те минаха покрай малките луксозни къщички с тюлени завеси на прозорците, подминаха гаража, пресякоха спортната площадка, минаха покрай складовете, покрай хотела, на вратата на който с чанта в ръка стоеше болезнено бледен комендантът с неподвижни опулени очи, покрай дълъг стобор, зад който ръмжаха двигатели. Вървяха все по-бързо, защото нямаше време, накрая затичаха и въпреки това, когато хлътнаха в столовата, беше вече късно, всички места бяха заети, само зад служебната маса в далечния ъгъл имаше две места, а третото заемаше шофьорът Тузик; като видя как нерешително се мотаят около вратата, шофьорът Тузик им махна с вилицата и ги покани.

Всички пиеха кефир и Перец също си взе кефир, тъй че върху вкоравената покривка се наредиха шест бутилки, а когато Перец размърда под масата крака, за да се настани по-удобно на табуретката, дрънна стъкло и на пътеката между масичките се изтърколи бутилка бренди. Шофьорът Тузик ловко я подхвана и я мушна пак под масата, а там отново дрънна стъкло.

— Ей вие, по-внимателно с краката — каза той.

— Без да искам — отвърна Перец. — Не знаех.

Шофьорът Тузик изля в устата си пълна чаша кефир, помириса кокалчетата на показалеца си и просълзен каза с отпаднал глас:

— Ето например какво още има в гората: има дървета. — Той изтри очи с ръкав. — Ама не стоят на едно място, скачат. Разбра ли?

— Кво? — жадно попита Перец. — Как тъй скачат?

— Ами тъй. Стои си неподвижно. Дърво с една дума. После се превива, кляка и не ти е работа! Шум, трясък, пълна бъркотия. Десет метра. Сплеска ми кабината. И пак стои.

— Защо? — попита Перец.

— Защото така се казва: скачащо дърво — обясни Тузик и си наля кефир.

— Вчера пристигна партида нови електрически триони — съобщи Домарошчинер, облизвайки се. — Феноменална производителност! Аз дори бих казал, че това не са триони, а дърворежещи комбайни. Нашите дърворежещи комбайни на изкореняваното.

А наоколо всички пиеха кефир — от ръбести халби, от тенекиени канчета, от кафеени чашки, от навити хартиени кесийки, направо от бутилките. Краката на всички бяха под столовете. И сигурно всички можеха да представят справка за болен черен дроб, стомах, дванадесетопръстник. И за тази година, и за миналите.

— А подир туй ме вика мениджърът — продължава Тузик с повишен тон — и ме пита защо ми е сплескана кабината. Пак ли, казва, говняр, си дал наляво? Та вие, пан Перец, играете с него шах, да бяхте му подшушнали думичка, той ви уважава, често говори за вас. Перец, казва, е фигура! Аз, казва, за Перец кола не давам, не молете! Такъв човек не е за изпускане. Разберете бе, тъпанари, казва, без него сме загубени! Да бяхте подшушнали, а?

— Добре — уморено отговори Перец. — Ще опитам.

— С мениджъра мога да говоря аз — каза Домарошчинер. — Заедно служихме, аз бях капитан, той беше лейтенант при мен. Той и досега ме поздравява с ръка до шапката.

— Има също русалки — каза Тузик, държейки чашата във висящо положение. — В големите чисти езера. Там си лежат, разбра ли? Голички.

— Това, Тузик, ви се е привидяло от вашия кефир — вметна Домарошчинер.

— Аз самият не съм ги виждал — възрази Тузик и поднесе чашата до устата си. — Но водата от тези езера не е за пиене.

— Не сте ги виждали, защото ги няма — отвърна Домарошчинер. — Русалките са мистика.

— Ти си мистика — каза Тузик и изтри очи с ръкав.

— Чакайте — спря ги Перец. — Чакайте. Тузик, вие казвате: лежат си… И какво още? Не може само просто да си лежат и толкоз. Може би живеят под водата и излизат на повърхността, както ние излизаме на балкона от задимените стаи в лунна нощ и, затворили очи, предоставяме лицето си на прохладата, а тогава те може би просто лежат. Просто си лежат и толкоз. Почиват. И лениво си бърборят, и се усмихват една на друга…

— С мен не спори — рече Тузик, разглеждайки Домарошчинер от упор. — Ти някога да си бил в гората? В гората не си бивал нито веднъж, даже и по-малко.

— Глупаво е — отвърна Домарошчинер. — Какво да правя във вашата гора? Аз имам пропуск за вашата гора. А вие, Тузик, например нямате никакъв пропуск. Покажете ми, моля, вашия пропуск, Туз!

— Аз самият тези русалки не съм ги виждал — рече Тузик, обръщайки се към Перец. — Но напълно вярвам в тях. Защото момчетата говорят. И даже Кандид говореше за тях, а Кандид знаеше всичко за гората. Той в гората си ходеше като при гадже, всичко знаеше със затворени очи. Там и загина в своята гора.

— Ако е загинал — добави Домарошчинер важно.

— Какво „ако е загинал“. Замина човекът с вертолет и три години ни вест, ни кост. Във вестника имаше некролог, панихида имаше, какво още искаш. Разбил се е, естествено.

— Ние твърде малко знаем — каза Домарошчинер, — че да твърдим каквото и да е с цялата необходима категоричност.

Тузик плю и тръгна към тезгяха да вземе още бутилки кефир. Тогава Домарошчинер се наведе до ухото на Перец и като се оглеждаше предпазливо, прошепна:

— Имайте предвид, че относно Кандид имаше вътрешно разпореждане… Смятам се задължен да ви информирам, защото сте външен човек…

— Какво разпореждане?

— Да се смята за жив — глухо прошепна Домарошчинер и се отдръпна. — Кефирът днес е свеж, вкусен — произнесе той на висок глас.

В столовата се вдигна шум. Тези, които бяха вече закусили, ставаха, бутаха столове и вървяха към изхода, говореха високо, палеха цигари и хвърляха клечките по пода. Домарошчинер се оглеждаше злобно и говореше на всички: „Някак е странно, господа, вижте — беседваме си…“

Когато Тузик се върна с бутилка, Перец му рече:

— Нима мениджърът сериозно каза, че няма да ми даде кола? Сигурно се е шегувал, нали…

— Че защо да се шегува? Той вас, пан Перец, много ви обича, тъпо му е без вас и няма сметка да ви пуска… Да ви пусне, какво му пука… Няма майтап.

Перец прехапа устни.

— Как да тръгна? Нямам работа тук. И визата ми изтича. Пък и искам вече да си ида.

— Изобщо — каза Тузик, — ако получите три строги, ще ви изритат на бърза ръка. Специален автобус ще дадат, ще вдигнат шофьора посред нощ, багажлъците не можеш си събра… Как стават тия работи при нас ли? Първо строго мъмрене — понижават те в длъжност. Второ строго — в гората, да си изкупваш греховете. А трето — чао, до скоро виждане. Ако да речем искам да се махна, порвам половин бутилка и му фрасвам един по мутрата. — Той посочи Домарошчинер. — Веднага ми смъкват премиалните и ме пращат на лайнарката. Тогава какво? Глътвам още половинка и го фрасвам по мутрата втори път, разбра ли? Тогава ме смъкват от лайнарката и ме засилват на биостанцията да ловя разни микроби. Но аз на биостанцията няма да ида, вместо това изпивам още половинка и го фрасвам трети път. Тогава вече край. Уволняват ме за хулигански действия и само за двайсет и четири часа ме изселват.

Домарошчинер заплаши Тузик с пръст:

— Дезинформирате, дезинформирате, Туз! Първо, между различните деяния трябва да мине не по-малко от месец, иначе всички постъпки ще се разглеждат като една и нарушителят ще бъде поставен в карцер, без да се дава ход на делото му в рамките на самото Управление. Второ, подир втората постъпка виновният се изпраща в гората незабавно под охрана, тъй че той е лишен от възможността да направи трето деяние по свое усмотрение. Не го слушайте, Перец, той не разбира от тези проблеми.

Тузик смукна малко кефир, намръщи се и каза:

— Вярно е — призна си той. — Тук аз наистина… такова… Извинете, пан Перец.

— Ама не, моля — тъжно отговори Перец. — Все едно, аз не мога току-така да удрям човек по физиономията.

— То не е задължително точно по мутрата — каза Тузик. — Може например и по това… задника, де. Или просто да му съдереш костюма.

— Не, не мога — рече Перец.

— Тогава е лошо — каза Тузик. — Тогава ето как ще направим. Утре сутрин към седем елате в гаража, седнете в моята кола и чакайте. Аз ще ви откарам.

— Наистина ли? — зарадва се Перец.

— Да. Утре ще пътувам за Материка, ще возя един железен лост. Ще тръгнем заедно.

В ъгъла някой внезапно закрещя: „Кво направи, бе! Разля ми супата!“

— Човек трябва да бъде прост и ясен — започна Домарошчинер. — Не разбирам, Перец, защо искате да си тръгнете. Никой не иска да си тръгне, а вие искате.

— Аз винаги съм такъв — призна Перец. — Винаги правя обратното. И после — защо човек непременно трябва да бъде прост и ясен?

— Човек не трябва да бъде смукач — заяви Тузик, като миришеше кокалчетата на показалеца си. — Ще отречеш ли?

— Аз не пия — отговори Домарошчинер. — И не пия поради много проста и всекиму ясна причина: имам болен черен дроб. Тъй че няма да ме хванете, Туз.

— Туй дето ме изненадва в гората — започна Тузик — са блатата. Топли, чактисваш ли? Не ги понасям. Хич не мога да свикна. Навреш се някъде, мръднеш от натрупаната настилка — и край, седиш в кабината и не можеш да се измъкнеш. Като гореща чорба. Вдига пара и мирише на чорба, даже веднъж вкусих, не става, сол ли не стига, какво ли… Не, гората не е за човека. И какво толкоз видяха? Бухат техника, бухат техника, като в ледена дупка — тя потъва там, те още изсипват, пак потъва, пак изсипват…

Зелено миризливо изобилие. Изобилие от цветове. Изобилие от миризми. Изобилие от живот. И всичко е чуждо. Нещо уж познато, нещо на нещо приличащо, но истински чуждо. Сигурно най-трудно е да се примириш, че е и чуждо, и познато едновременно. С това, че е излязло от нашия свят, че е плът от нашата плът, но скъсало с нас и не иска да знае за нас. Сигурно така би мислил за нас питекантропусът, за своите потомци — с горчивина и страх…

— Като дойде нареждане — добави Домарошчинер — ние ще прехвърлим там не вашите пършиви булдозери и всъдеходи, а нещо по-истинско и за два месеца ще превърнем всичко в… в бетонна площадка, суха и равна.

— Ти ще го превърнеш — рече Тузик. — Теб ако не те цапардосат навреме по мутрата, ти и родния си баща ще превърнеш в бетонна площадка. За яснота.

Ревна сирена. Стъклата зазвънтяха, над вратата гръмна мощен високоговорител, по стените замигаха светлини, а над бара пламна огромен надпис: „Стани! Излез!“ Домарошчинер припряно стана, оправи стрелките на ръчния си часовник и хукна, без да каже нито дума.

— Тръгвам — каза Перец. — Време е за работа.

— Време е — съгласи се Тузик. — Сега му е времето.

Той свали памуклийката, акуратно я сгъна, нареди столове и се излета, подлагайки памуклийката под главата си.

— Значи утре в седем? — попита Перец.

— Какво? — рече Тузик сънливо.

— Ще дойда утре в седем.

— Къде? — попита Тузик, като се нагласяваше върху столовете. — Мърдат подлярите му недни — промърмори той. — Колко пъти им казвах: абе, поставете диван…

— В гаража — каза Перец. — При вашата кола.

— А, елате, елате, ще видим. Не е лесна работа.

Той подгъна крака, мушна длани под мишниците и захърка. Ръцете му бяха космати, а под космите се виждаше татуировка. Там беше написано: „Какво ще загубим“ и „Само напред“. Перец тръгна към изхода.

Той мина по дъската над огромната локва в задния двор, заобиколи планината от празни консервени кутии, промуши се през дупката на дървената ограда и през служебния подлез влезе в сградата на Управлението. В коридора беше студено и тъмно, вонеше на фасове, прах и стара хартия. Никъде не се виждаше човек, зад тапицираните с кожи врати не се чуваше нищо. По тясно стълбище без перила, придържайки се за издрасканата стена, Перец се качи на втория етаж и тръгна към вратата, над която мигаше надпис „Измий ръцете си преди работа“. На вратата се мъдреше голяма черна буква „М“. Перец бутна вратата и усети някакво вътрешно сътресение, откривайки, че е попаднал в своя кабинет. Тоест, естествено, това беше не негов кабинет, това беше кабинетът на Ким, началник на групата Научна охрана, но в този кабинет поставиха маса за Перец, сега масата стоеше встрани от вратата, до кахлената стена; половината от нея се заемаше от покрита с калъф сметачна машина мерцедес; до големия измит прозорец беше масата на Ким, а самия Ким вече работеше — седеше огънат и зяпаше логаритмична линийка.

— Исках да си измия ръцете — каза Перец смутено.

— Измий ги, измий ги — отвърна Ким, отметвайки глава. — Ето ти мивка. Вече ще е много удобно. Вече всички ще идват при нас.

Перец отиде до мивката и започна да се мие. Той изми ръцете си със студена и гореща вода, с два вида сапун и особена маслопоглъщаща паста, изтри ги със специална изтривалка и с няколко четки с различна степен на твърдост. Подир това включи сешоара и дълго държа розовите си влажни ръце под виещия поток топъл въздух.

— В четири сутринта обявиха, че ни прехвърлят на втория етаж — каза Ким — Ти къде беше, при Алевтина ли?

— Не, на скалата — отвърна Перец.

Вратата се отвори, в стаята стремително нахлу Проконсулът, поздрави ги с размахване на папката си и се скри зад паравана. Чу се как той тракна вратата на кабинката и превъртя ключалката. Перец свали калъфката на мерцедеса, поседя неподвижно, след това отиде до прозореца и го разтвори.

Гората не се вижда оттук, но гората я има. Гората я има винаги, макар да се вижда само от скалата. На всяко друго място в Управлението нещо винаги я скрива. Скриват я кремавите сгради на механичните работилници и четириетажният гараж за лични автомобили на сътрудниците. Скриват я краварниците на спомагателното стопанство и бельото, развяващо се край обществената пералня, където постоянно лежи счупена сушилна центрофуга. Скрива я паркът с беседки и павилиони, с въртележки и гипсови плувкини, покрити с надписи. Скриват я малките кооперации с веранди, увити в бръшлян, и кръстовете на телевизионните антени. А оттук, от прозореца на втория етаж гората не се вижда заради някаква тухлена сграда, все още недостроена, но вече достатъчно висока, която се извисява до плоската едноетажна сграда на групата Инженерно проникване. Гората се вижда само от ръба на скалата.

Но дори човек, който никога през живота си не е виждал гората, никога не е чувал за гората, не се е страхувал от гората и не е мечтал за гората, дори такъв човек лесно може да се досети за съществуването й, просто защото съществува Управлението. Аз например отдавна мислех за гората, спорех за гората, виждах я в моите сънища, но дори и не подозирах, че я има в действителност. Уверих се в нейното съществуване не тогава, когато за пръв път застанах на ръба на скалата, а когато прочетох надписа на дъската пред подлеза: „Управление по въпросите на гората“. Стоях пред табелата с куфар в ръце, прашен и отпаднал от дългия път, четях я и я препрочитах и почувствах слабост в коленете си, защото вече знаех: гората съществува, а значи всичко, което съм мислил дотогава за нея, е само игра на слабото ми въображение, една бледа немощна лъжа. Гората я има и тази огромна мрачна сграда се занимава с нейната съдба…

— Ким — рече Перец, — нима изобщо няма да попадна в гората? Аз утре си тръгвам.

— А ти наистина ли искаш да попаднеш там? — попита Ким разсеяно.

Зелени горещи блата, нервни страхливи дървета, русалки, почиващи на водата под лунната светлина, отдъхващи си от своите тайнствени занимания в глъбините, предпазливи неразбираеми аборигени, опустели села…

— Не знам — каза Перец.

— Не ти трябва, Перчик — започна Ким. — Там е само за хора, които никога не са мислили за гората. На които им се иска да плюят на гората. А ти я държиш близо до сърцето си. Гората е опасна за теб, защото ще те излъже.

— Сигурно — отвърна Перец. — Но пък аз дойдох тук, само за да я видя.

— Защо ти са горчиви истини? Какво ще правиш с тях? И какво ще правиш в гората? Ще плачеш за мечтата, превърнала се в съдба? Ще се молиш всичко да не е така? Или, не дай си Боже, ще започнеш да прекрояваш онова, което е, в нещо, което трябва да бъде.

— Защо тогава дойдох?

— За да се убедиш. Нима не разбираш колко е важно това: да се убедиш! Другите идват за други неща. Да открият в гората няколко кубика дърва. Или да намерят бактерията на живота. Или да напишат дисертация. Или да получат пропуск, но не за да ходят в гората, а за всеки случай — може да се наложи. И върхът на мераците — да откъснат от гората огромен парк, както ваятелят изтръгва от парчето мрамор статуя. За да подстригват след това този парк. Всяка година, че никога да не стане отново гора.

— Ще си тръгна — рече Перец. — Нямам работа тук. Някой трябва да си тръгне — или аз, или всички вие.

— Хайде да умножаваме — рече Ким и Перец седна до своята маса, намери набързо направения контакт и включи мерцедеса.

— Седемстотин деветдесет и три петстотин двайсет и две по двеста шейсет и шест нула единайсет…

Мерцедесът затрака и забуча. Перец почака, докато се успокои, и, запъвайки се, прочете резултата.

— Тъй. Изчисти. Сега шестстотин деветдесет и осем триста и дванайсет раздели на десет петнайсет…

Ким диктуваше цифрите, а Перец ги набираше, натискаше клавишите за умножение и деление, събираше, изваждаше, извличаше корени и всичко си вървеше както обикновено.

— Дванайсет по десет — каза Ким. — Да се умножи.

— Едно нула нула седем — механично продиктува Перец, а след това се осъзна и рече: — Слушай, ами че тя лъже! Трябва да е сто и двайсет.

— Знам, знам — нетърпеливо отвърна Ким. — Едно нула нула седем — повтори той. — А сега ми извлечи корен от десет нула седем…

— Сега — отвърна Перец.

Отново щракна ключалката зад паравана и се появи Проконсулът, розов, свеж и облекчен. Той започна да мие ръцете си, припявайки с приятен глас „Аве Мария“. След това обяви:

— Какво все пак чудо е това гората, господа мои! И колко престъпно малко ние говорим и пишем за нея! А между впрочем тя е достойна да пишем за нея. Тя облагородява, тя събужда върховни чувства. Тя търкаля прогреса. Тя самата е символ на прогреса. А ние по никакъв начин не можем да пресечем разпространението на разни неквалифицирани слухове, лафове и вицове. По същество пропаганда за гората не се води. За нея се говори и мисли дявол знае какво…

— Седемстотин осемдесет и пет умножи на четиристотин трийсет и две — каза Ким.

Проконсулът повиши глас. Имаше силен и добре трениран глас — мерцедесът не се чуваше…

— „Живеем като в гора“… „Горски хора“… „Зад дърветата не се вижда гората…“, „Тръгни по гората да си намериш белята“… Ето с кое сме длъжни да се борим! Ето кое сме длъжни да изкореним! Ха кажете, мосю Перец, защо вие не се борите? Вие например бихте могли да направите в клуба обстоятелствен целенасочен доклад за гората, а не сте го направили. Аз отдавна ви наблюдавам и все чакам, и все напразно. Защо?

— Ами че аз никога не съм бил в гората — отвърна Перец.

— Много важно! Аз също никога не съм бил, но прочетох лекция и, ако съдя по отзивите, била е много полезна лекция. Работата изобщо не е в това, бил ли си в гората, или не си бил; работата е в това да разголим фактите от люспите на мистиката и суеверията, да разголим субстанцията, смъквайки от нея одеждите, навлечени й от разни там консуматори и утилитаристи…

— Две двайсет и осем раздели на четиридесет и девет минус седем по седем…

Мерседесът заработи и Проконсулът отново повиши глас:

— Аз го направих като философ по образование, вие можете да го направите като лингвист по образование. Аз ще ви дам тезисите, а вие ще ги развиете в светлината на последните постижения на лингвистиката… или каква беше там темата на вашата дисертация?

— „Особености на стила и ритмиката на женската проза от късния Хейан“ върху материал из „Макура-но соси“ — отговори Перец. — Страхувам се, че…

— Пре-въз-ход-но! Ето именно какво ни трябва. И подчертайте: не блата и тресавища, а великолепни кални бани; не скачащи дървета, а продукти на високоорганизираната наука; не туземци и не диваци, а древна цивилизация на хора горди, свободни, с високи помисли, скромни и могъщи. И никакви русалки! Никаква виолетова мъгла, никакви мъгливи намеци — простете ме за несполучливия каламбур… Ще бъде превъзходно, минхер Перец, ще бъде забележително. И е много важно, че познавате гората, че можете да споделите свои лични впечатления. Моята лекция също беше добра, но, страхувам се, малко уморителна. Като основен материал аз използвах протоколите от заседанията. А вие като изследовател на гората…

— Аз не съм изследовател на гората — каза Перец убедително. — Мен не ме пускат в гората. Аз не познавам гората!

Проконсулът кимаше разсеяно и пишеше нещо на маншета си.

— Да, да — говореше той. — Да. За съжаление, това е горчивата истина. За съжаление това още се среща у нас — формализъм, бюрократизъм, евристичен подход към личността… Впрочем вие можете да го споменете. Можете, можете, за това всички говорят! А аз ще се опитам да съгласувам вашето изказване с дисертацията. Дяволски се радвам, Перец, че най-после ще вземете участие в нашата работа. Аз отдавна и много внимателно се вглеждам във вас… Ето значи, записах ви за следващата седмица.

Перец изключи мерцедеса.

— Няма да ме има следващата седмица. Откритият ми лист изтече и заминавам. Утре.

— Това някак ще го уредим. Ще ида при директора, той самият е член на клуба, ще се съгласи. Считайте, че сте останали още една седмица.

— Не трябва — каза Перец. — Не трябва!

— Трябва! — възрази Проконсулът, гледайки го в очите. — Вие отлично го знаете, Перец: трябва! Довиждане.

Той вдигна и двата палеца към слепоочието си и се отдалечи, размахвайки папката.

— Паяжина — рече Перец. — Какво съм им аз — муха ли? Мениджърът не иска да си тръгвам, Алевтина не иска, сега и този…

— Аз също не искам да си тръгваш — добави Ким.

— Но аз не мога да издържам повече тук!

— Седемстотин осемдесет и седем умножи по четиристотин тридесет и две…

„Все едно, ще си тръгна — мислеше Перец, натискайки клавишите. — Все едно ще си тръгна! Вие не искайте, аз ще си тръгна. Няма да играя с вас пинг-понг, нито шах, няма да спя с вас и да пия чай със сладко, не искам повече да пея с вас, да смятам на мерцедеса, да оправям вашите спорове, а сега пък и да ви чета лекции, които все едно няма да разберете. И няма да мисля за вас, мислете си сами, аз ще си тръгна. Ще тръгна! Все едно, вие никога няма да разберете, че да се мисли не е развлечение, а задължение…“

Отвън, оттатък недостроената стена тежко думкаше лост, виеха пневматични чукове, с грохот се разсипваха тухли, а на стената един до друг стояха четирима работници, голи до пояс и с фуражки и пушеха. После под самия прозорец зарева и затрещя мотоциклет.

— Някой от гората — рече Ким. — По-бързо умножи шестнадесет по шестнадесет.

Вратата се взриви и в стаята се втурна човек. Беше в комбинезон, разхлабената качулка се мотаеше на гърдите му по ремъка на радиостанцията. От обувките до пояса на комбинезона стърчаха бледорозови филизи, а десният му крак беше омотан в оранжева плетеница от безкрайна лиана, влачеща се по пода. Лианата още потръпваше и на Перец му се стори, че това е пипало на самата гора, че то сегичка ще се напрегне и ще изтегли човека обратно — през коридорите на Управлението, надолу по стълбището, по двора край стената, покрай столовата и работилницата, и пак надолу, по прашната улица, през парка, покрай статуите и павилионите, към серпантината, към вратата, но не през, а край нея, към ръба на скалата, и после надолу…

Беше с мотоциклетни очила, лицето му — набито с прах и Перец в първия момент не позна, че е Стоян Стоянов от биостанцията. В ръката си държеше голям хартиен чувал. Той направи няколко крачки по кахления под, по мозайката, изобразяваща жена под душ, и спря пред Ким, скривайки чувала зад гърба си и правейки странни движения с глава, сякаш го сърбеше шията.

— Ким — каза той. — Аз съм.

Ким не отговори. Чуваше се как перото му драска и ръфа хартията.

— Кимушка — запелтечи Стоян. — Моля те.

— Излез — отвърна Ким. — Маниак!

— За последен път — рече Стоян. — За най-най-последен път.

Той отново направи движение с глава и Перец видя върху дебелата му подстригана шия, точно в ямичката под тила къс розов белег, тънък, остър, вече навиващ се на спирала, тръпнещ сякаш от жажда.

— Ти само им предай и кажи, че е от Стоян, и нищо повече. Ако ме викат на кино, излъжи, че имам срочна вечерна работа. Ако ме канят на чай, кажи, че току-що съм пил. И вино откажи, ако предложат. А, Кимушка? За най-най-последен път.

— Какво се ежиш! — попита Ким злобно. — Я се обърни!

— Пак ли подхвана? — попита Стоян, обръщайки се. — Това не е важно. Ти само предай, пък всичко останало е без значение.

Ким, протегнал се през масата, правеше нещо с неговата шия, мачкаше я и я масажираше, разперил лакти, потръпваше гнусливо и псуваше. Стоян търпеливо се местеше от крак на крак, наклонил глава и изпънал шия.

— Здрасти, Перчик — каза. — Отдавна не съм те виждал. Как се чувстваш тук? Аз пак донесох, какво да правиш… За най-най-последен път. — Той разгърна хартията и показа на Перец букет от отровни зелени горски цветя. — Ама как ухаят! Ухаят!

— Не се клати! — викна Ким. — Стой мирно! Маниак, гадина!

— Маниак — възторжено се съгласяваше Стоян. — Гадина. Но за най-най-последен път!

Розовите филизи на комбинезона му увяхваха, сбръчква-ха се и се разсипваха на пода, върху керамичното лице на жената под душа.

— Край — каза Ким. — Изчезвай.

Той се отдръпна от Стоян и хвърли в кофата за смет нещо полуживо, гърчещо се и окървавено.

— Изчезвам — каза Стоян. — Веднага изчезвам. Че то знаеш ли, Рита пак ни изненада, току-що се домъкнах от биостанцията и някак ме е страх да се върна. Перчик, да беше дошъл при нас, да поговориш или…

— Я го виж ти! — отвърна Ким. — Перец няма работа там.

— Как да няма! — изкрещя Стоян. — Куентин направо пред очите ни се топи. Чуй само: преди седмица Рита избяга, това нищо, какво да правиш… Но тази нощ се върна цялата мокра, бяла, ледена. Пазачът се хвърли отгоре й с голи ръце — какво ли му е направила, още се въргаля човекът безпаметен. И целият опитен участък е обрасъл с трева.

— Е, и? — попита Ким.

— А Куентин цяла сутрин плаче…

— Аз всичко това го знам — прекъсна го Ким. — Само не разбирам за какъв дявол ви е Перец.

— Как за какъв? Какво говориш? Че кой, ако не Перец? Няма да съм аз, нали? И ти не… И няма да извикам Домарошчинер, Клавдий-Октавиан!

— Стига де! — и Ким удари с юмрук по масата. — Отивай да работиш и повече да не съм те виждал тук в работно време. Не ме ядосвай.

— Край — рече Стоян. — Край. Тръгвам. А ще предадеш ли?

Той постави букета на масата и хукна навън, изкрещявайки от вратата: „И клоаката отново забачка…“

Ким взе метлата и омете разсипаното в ъгъла.

— Безумен глупак — каза той. — И тази Рита… Сега изчислявай всичко отново. Да вървят по дяволите с тази тяхна любов!

Под прозореца отново влудяващо затрещя мотоциклет и после всичко утихна, само пресата бухаше оттатък стената.

— Перец — започна Ким, — защо беше сутринта на скалата?

— Надявах се да видя директора. Казаха ми, че той понякога прави там гимнастика. Исках да го помоля да ме освободи, но той не дойде. Знаеш ли, Ким, ако ме питаш, тук всички лъжат. Понякога ми се струва, че даже ти лъжеш.

— Директора — замислено рече Ким. — Това вече е идея. Браво. Смело е…

— Все едно — утре тръгвам. Тузик ще ме отведе, обеща. Утре няма да ме има, да знаеш.

— Не очаквах, не очаквах — продължаваше Ким, без да го слуша. — Много смело… А може би наистина трябва да те изпратим там, да се оправиш…