Огледален танц

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

С дишането дойде и болката.

Той беше в болнично легло. Разбра го още преди да отвори очи от неудобството, студа и миризмата. Май беше вярно. Смътно, макар и неприятно познато. Премигна и откри, че очите му са залепени с нещо. С някаква ароматизирана прозрачна медицинска лепкава маса. Все едно че се опитваше да гледа през стъкло, покрито с грес. Отново мигна и успя малко да фокусира зрението си, а след това трябваше да спре, за да си поеме дъх от усилието.

Имаше нещо страшно нередно в дишането му: трудно дишане, което не му осигуряваше достатъчно въздух. Опита се да преглътне и разбра, че свиренето идва от пластмасова тръба, пъхната в гърлото му. Устните му бяха сухи и напукани. Напъханата в устата му тръба не му позволяваше да ги овлажни. Опита се да се помръдне. Пронизаха го болки, изгарящи всичките му кости. Тръби влизаха — или може би излизаха — в ръцете му. И в ушите. И в носа.

Адски много тръби. Смътно осъзна, че това е лошо, само че не можеше да каже откъде го знае. С героични усилия се опита да повдигне глава и да види тялото си. Тръбата в гърлото му се размести и му причини болка.

Краища на ребра. Мършав хлътнал корем. Червени ивици по целите му гърди — като дългокрак паяк, свил се под кожата му точно под гръдната кост. Хирургическо лепило свързваше назъбени разрези, множество алени белези, прилични на дренажна карта на делтата на голяма река. Много тръби излизаха от отвори, където не трябваше да бъдат. Той погледна гениталите си. Приличаха на посърнала обезцветена буца. Там също имаше тръба. Болката оттам трябваше да бъде леко успокоителна, но той изобщо не чувстваше нищо. Не чувстваше нито краката, нито стъпалата си, макар че ги виждаше. Цялото му тяло беше покрито с ароматизирана лепкава маса. Кожата му се белеше на големи гадни бледи парцали, залепнали за тази маса. Главата му лежеше на възглавничка, черни облаци се въртяха пред очите му. „Прекалено много проклети тръби. Лошо…“

Беше зашеметен, в полубудно състояние, плуваше между съня и болката, когато дойде жената.

Със замъгленото си зрение той видя, че тя се наведе.

— Сега ще извадим стимулатора. — Гласът й беше ясен и нисък. Тръбите от ушите му бяха махнати — или пък ги беше сънувал? — Новото ти сърце ще тупти самостоятелно и белите ти дробове ще работят самички.

Тя се наведе над бодящите го гърди. Беше много хубава, елегантен интелектуален тип. Съжаляваше, че й се представя облечен само в лепкавата маса, макар да му се струваше, че вече й се е представял и с още по-оскъдно облекло. Не можеше да си спомни къде или как. Тя направи нещо с буцата на паешкото тяло. Той видя за миг червения разрез през кожата си — и пак след миг разрезът отново бе залепен. Тя, изглежда, отряза сърцето му досущ като древен жрец, принасящ жертва, но това беше невъзможно, защото той продължаваше да диша. Все пак определено беше извадила нещо, защото го постави на таблата, която държеше помощникът й.

— Готово. — Тя внимателно го наблюдаваше.

Той също я наблюдаваше, игнорирайки изкривяванията на образа, създавани от мехлема върху очите му. Имаше права лъскава черна коса, завита на кок — всъщност повече приличаше на валмо. Няколко красиви кичура се бяха измъкнали и плуваха около лицето й. Златиста кожа. Златиста кожа и леко дръпнати очи. Тежки аристократични мигли. Носът й — леко извит. Приятно, неподправено лице без хирургически промени за математически съвършена хубост, оживено от някакво тревожно напрежение. Одухотворено лице. Лице на интересна личност. Но, уви, непозната.

Беше висока и стройна, в светлозелена лабораторна мантия над другите дрехи.

— Док-тор — опита се да отгатне той, но от пластмасата в устата му думата прозвуча като неразбираемо клокочене.

— Сега ще извадя тази тръба — каза тя и издърпа нещо лепкаво около устните и бузите му — лента? С нея се откъсна още мъртва кожа. Измъкна внимателно и тръбата от гърлото му. Той се задави. Беше като да повърнеш змия. От облекчение, че се е отървал от нея, нас малко не припадна отново. Имаше още някаква тръба — кислород? — която запълваше ноздрите му.

Той размърда новата си челюст и преглътна за първи път от… от… Във всеки случай чувстваше езика си дебел и надут. Гърдите го боляха ужасно. Но потече слюнка и овлажни изсъхналата му уста. Човек всъщност не оценява слюнката, докато не му се наложи да живее без нея. Сърцето му биеше бързо и слабо, като пърхане на птичи крила. Не го чувстваше нормално, но поне чувстваше нещо.

— Как се казваш? — попита го тя.

Подсъзнателният ужас, който усърдно бе избягвал, зейна с черната си паст. Дишането му се ускори. Въпреки кислорода не му достигаше въздух. Не можеше да отговори на въпроса й.

— Агх — прошепна той. — Аг… — Не знаеше кой е, нито откъде е тази ужасна болка. Незнанието го изплаши много повече от самата болка.

Младият мъж в светлосиньо лекарско сако изсумтя:

— Мисля, че ще спечеля баса. Има съсиреци зад очните ябълки. Всичките схеми там са на късо. — Той потупа челото му.

Жената се намръщи раздразнено.

— Пациентите не излизат от криостазата като извадено от микровълнова фурна печено, готово за ядене. Необходимо е също толкова време за лечение, колкото ако първоначалното нараняване не ги е убило, и дори повече. Ще минат още два дни преди да мога да направя предварителна оценка на висшата му нервна дейност.

Въпреки това тя измъкна нещо остро и блестящо от ревера на жакета си и започна да го движи около него, да го докосва, като в същото време наблюдаваше показанията на монитора над главата му. Когато при едно убождане дясната му ръка трепна, тя се усмихна. „Да, а когато пенисът ми се надигне в дясната ми ръка, и аз ще се усмихна“ — помисли си той все още зашеметен.

Искаше да говори. Искаше да каже на този син човек да скочи през някой космически канал и да се пръждоса в ада заедно със своя бас. Единственото, което излизаше от устата му, беше съскане. Той потрепери от разочарование. Тялото му трябваше да функционира — или да умре. Чувстваше го с мозъка на костите си. Или да бъде здрав, или да бъде унищожен.

Не знаеше откъде идва тази сигурност. Кой щеше да го убие? Не знаеше. Те, някои безлични те. Нямаше време за почивка. Отново трябваше да бъде пълноценен — или да умре.

Медицинската двойка излезе. Преследван от неясен страх, той започна да се опитва да прави упражнения. Можеше да движи само дясната си ръка. Привлечен от удрянето, което се предаваше на монитора от датчика при него, младежът се върна и му даде успокоително. Когато отново го обгърна мрак, му идеше да завие. След това сънува много лоши сънища. Всичко що-годе смислено щеше да е добре дошло за объркания му ум, но когато се събуди, можа да си спомни единствено, че сънят беше много лош.

След безкрайно дълго време лекарката дойде да го нахрани. Натисна някакъв лост и леглото се повдигна.

— Нека да опитаме новия ти стомах, приятелю — каза тя.

Приятел? Беше ли й приятел? Имаше нужда от приятел, в това нямаше никакво съмнение.

— Шейсет милиграма глюкозен разтвор — захар и вода. — Първото блюдо в твоя живот, така да се каже. Чудя се дали вече имаш необходимия елементарен контрол върху основните мускули, за да можеш да смучеш през сламка.

Имаше. Щом първите капки от течността попаднаха на устните му, той започна да смуче. Да смуче и да гълта. По-елементарен контрол от този не можеше да съществува. Само дето не можа да изпие всичко.

— Това е добре — каза тя. Гласът й приличаше на ромол. — Стомахът ти още не е пораснал достатъчно, сам виждаш. Лили побърза да те събуди. Всичките органи, които сменихме, са още малко маломерни за тялото ти, което означава, че ще се натоварват прекомерно и няма да растат така бързо, както в кувьоза. За известно време няма да ти стига дъх. Но пък така беше по-лесно за работа. Имах повече свободно пространство, което много ме облекчи.

Не беше съвсем сигурен дали тя говори на него, или на себе си, както самотните хора говорят на домашните си животни. Тя взе чашата и се върна с леген, гъба и кърпи и започна да го мие, парче по парче. Защо един хирург изпълняваше задълженията на санитар? Доктор Р.Дърона — прочете той името й на зелената мантия. Изглежда, едновременно с миенето тя извършваше и неврофизиологичен преглед. Проверяваше резултатите от работата си.

— За мен ти беше една малка загадка, знаеш. Донесоха те в контейнер. Равен каза, че си бил много малък, за да бъдеш войник, но аз извадих от теб толкова парчета камуфлажен плат и защитна жилетка срещу невроразрушител плюс четирийсет и шест парчета от граната, така че не повярвах, че си бил само наблюдател. Какъвто и да си бил, онази имплодерна граната явно е била предназначена за теб. Само дето не е била надписана. — Тя се засмя. — Кой си ти?

Но не почака за отговор, което също беше добре. Усилието да поглъща захарната вода отново го беше изтощило. А и също толкова уместен беше въпросът „Къде си?“ и той беше ядосан, че тя, която сигурно знаеше, не възнамерява да му каже. Стаята представляваше анонимно високотехнологично медицинско помещение без прозорци. На планета, не на кораб.

„Откъде зная това?“ Неясната картина на кораб в главата му, изглежда, се разпадна, когато той я докосна. „Какъв кораб? Защо? Каква планета?“

Трябваше да има прозорец. Голям прозорец, през който да се вижда забулен в мъгла градски изглед и буйна река. И хора.

Липсваха хора, които по право трябваше да са тук, макар че той не можеше да си ги представи. Тази смесица от познатата му болнична атмосфера и непознатата обстановка накараха стомаха му да се свие на топка.

Кърпите, с които го забърсваше, бяха ледени, грапави, но той беше доволен, че се отървава от лепнещата маса, да не говорим за отвратителните безполезни работи, залепени по нея. Чувстваше се като гущер, който си сменя кожата. Когато тя свърши, от тялото му бяха махнати всички мъртви бели люспи. Новата му кожа приличаше на кървяща рана.

Тя намаза обезкосмяващ крем на лицето му — стори му се излишен и адски щипещ. После реши, че щипането му харесва. Беше започнал да се отпуска и да се радва на нейните услуги, макар да бяха смущаващо интимни. Тя поне го връщаше към достойнството да бъде чист и не го чувстваше като враг. Някакъв вид съюзник, поне на соматично равнище. Тя почисти крема от лицето му и заедно с него брадата и голяма част от кожата, и среса косата му, макар че, за нещастие, също като кожата косата му, изглежда, падаше на големи кичури.

— Готово — каза тя доволна. Държеше пред лицето му голямо огледало. — Погледни да видиш дали го познаваш? — Той видя, че тя присви очи, и разбра, че внимателно го наблюдава.

„Това съм аз? Е… предполагам, че ще свикна с тази си физиономия.“ Червена кожа, опъната върху лицеви кости. Стърчащ нос, остра брадичка… странно застрашителни сиви очи, вместо бяло — алено. Тъмната му коса беше на туфи, като при тежък случай на краста. Всъщност се беше надявал да изглежда по-добре.

Опита се да говори, да пита. Устата му се движеше, но, подобно на мислите му, твърде несъгласувано. Той издуха въздух и слюнка. Не можеше дори да ругае, от което му се дощя още повече да изругае, но вместо това се чу гъргорещо ръмжене. Тя бързо махна огледалото и го погледна разтревожено.

„Успокой се!“ Ако продължеше да се тръшка, сигурно отново щяха да му сложат доза успокоително, а той не искаше. Лежеше и дишаше безпомощно. Тя отново свали леглото, изгаси светлините и се приготви да излиза. Той успя да изстене. Това подейства. Тя се върна.

— Лили нарече твоята криокамера „Кутия на Пандора“ — промърмори тя замислено. — Но за мен тя е кристалният ковчег на омагьосания принц. Ще ми се да беше също толкова лесно да те събудя с целувка.

Тя се наведе — полузатворените й клепки трепкаха — и докосна устните си до неговите. Той лежеше неподвижен, отчасти доволен, отчасти изплашен. Тя се изправи, погледа го един момент и въздъхна.

— Едва ли ще има ефект. Може би не съм подходящата принцеса.

„Имате много странен вкус към мъжете — помисли си той замаян. — Какво щастие за мен…“

Вече имаше надежда за бъдещето и за първи път, откакто се върна съзнанието му, се успокои. Остави я да си отиде. Тя непременно щеше да се върне. Преди беше губил съзнание или бе привеждан в безсъзнание. Този път го споходи естествен сън. Той не го искаше… „дали няма да умра преди да се събудя…“ Но тялото му го желаеше, а освен това сънят премахваше болката.

След време той започна да контролира лявата си ръка. После успя да накара десния си крак да трепне. Красивата му дама се върна и продължи да го храни със захар и вода… но вече не получи за десерт целувка. До времето, когато можа да накара и левия си крак да трепне, тя отново се върна, но този път имаше нещо ужасно лошо.

Доктор Дърона изглеждаше десет години по-възрастна и беше по-хладна. Направо студена. Косата й беше сресана на път и приличаше на две гладки крила, отрязани на височината на челюстта, със сребристи кичури, проблясващи всред абаноса. Ръцете й върху тялото му, когато му помагаше да седне, бяха по-сухи, по-студени, по-сурови. Не бяха галещи.

„Преминал съм в прегръдката на времето. Не. Отново съм бил замразен. Много бавно съм се възстановявал и на нея й е писнало да ме чака. Не…“ Смут стисна гърлото му. Без да знае защо, той току-що беше изгубил единствения приятел, който имаше. „Аз разруших нашата радост…“

Тя масажира краката му много професионално, даде му един голям болничен халат и го накара да стане. Той едва не припадна. Тя го върна обратно на леглото и излезе.

Когато дойде следващия път, отново си беше променила косата. Този път беше дълга, хваната отзад със сребърен пръстен и пусната в конска опашка, със сребърни нишки в нея. Беше готов да се закълне, че е остаряла с още десет години. „Какво става с мен?“ Държеше се малко по-нежно, но съвсем не така щастливо, както първия път. Разходи го из стаята, което напълно го изтощи. След това той отново спа.

Беше много смутен, когато тя се появи още един път в студеното, с къса коса въплъщение. Все пак трябваше да признае, че успешно го вдигна и раздвижи. Викаше му като сержант на строеви упражнения, но с нейна помощ, а после и сам, започна да ходи. Тя го изведе от стаята, за първи път. Минаха по един къс коридор до една хлъзгаща се врата, след това се върнаха обратно.

Тъкмо правеха следващата обиколка, когато вратата в дъното със съскане се отвори и влезе доктор Дърона с конската опашка. Той се взря в доктор Дърона до него с коса като криле и едва не заплака. „Не е честно! Вие ме обърквате.“ Доктор Дърона вървеше до доктор Дърона. Той мигна, за да изчисти сълзата в окото си, и се загледа в имената на мантиите им. Тази с коса като крила беше доктор К.Дърона. Другата с конската опашка беше доктор П.Дърона. „Но къде е моята доктор Дърона? Искам доктор Р.“

— Здравей, Крис, как е той? — попита доктор П.

Доктор К. отговори:

— Не е много зле. Точно се канех да го предупредя за терапевтичния сеанс.

— Аз бих казала… — Доктор П. се пресегна да му помогне, защото той политна да падне. Той не можеше да произнесе нито дума: от устата му излизаха само задавени ридания. — Бих казала, че си прекалила.

— Съвсем не — каза доктор К., като го подкрепяше от другата страна. Двете го поведоха към леглото. — Но, изглежда, в него умственото възстановяване върви след физическото. А това не е добре. Има някакво напрежение. Лили става нетърпелива. Той скоро трябва да започне да прави връзките, иначе няма да имаме никаква полза от него.

— Лили никога не е нетърпелива — намръщи се доктор П.

— Но този път е — каза тъжно доктор К.

— Дали наистина ще последва умствено възстановяване? — Тя му помогна да легне, без да се строполи като пън.

— Всичко е само предположения. Роан ни гарантира физическо възстановяване. Това е огромна работа. В мозъка му протича огромна електрическа активност, нещо сигурно се възстановява.

— Да, но не мигновено — чу се един топъл весел глас от дъното на коридора. — Какво правите вие двете с моя беден пациент?

Отново беше доктор Дърона с хубавата дълга абаносовочерна коса, събрана на кок отзад на главата. Той се взря уморено в надписа с името, докато тя се приближаваше усмихната. Доктор Р. Дърона. Неговата доктор Дърона. Той изхленчи от облекчение. Не беше сигурен, че би могъл да понесе още объркване. Беше по-болезнено от физическа болка. Нервите му изглеждаха по-разбити и от тялото. Сякаш имаше пак един от онези лоши сънища, само дето сънищата му бяха много по-противни, с повече кръв и разпокъсана плът, а не просто с облечена в зелено жена, стояща из цялата стая и спореща със себе си.

— Физиотерапия — заядливо отбеляза доктор К. — Физически тормоз.

— Е, ще го тормозиш после — каза доктор Р. — Но… по-нежно.

— Колко силно да натискам? — Доктор К. беше съсредоточена, сериозна, и с леко наведена настрана глава си вземаше бележки. — Отгоре пристигат спешни запитвания, знаеш.

— Зная. Физиотерапия през четири часа, не по-често, докато не ви разреша. И не задавай пулс над едно-четирийсет.

— Толкова висок?

— Неизбежна последица от все още малките размери на сърцето.

— Имаш го, скъпа. — Доктор К. бележничето и го бутна към доктор Р., после излезе. Доктор П. изхвърча подир нея.

Неговата доктор Дърона, доктор Р. дойде до него, усмихна му се, отметна косата от очите му.

— Скоро ще имаш нужда от подстригване. И на лисините ти започва да расте нова коса. Това е много добър признак. Щом главата се оправя отвън, и вътре трябва да става нещо, а?

Е, ако като активност се брояха истеричните спазми… една сълза, останала от по-раншния изблик на ужас, се отрони от окото му при нервното трепкане.

— Оо — промърмори тя съчувствено и той чак се смути. „Аз не съм… не съм… Аз не съм мутант.“ Какво?

Тя се наведе по-близко.

— Как се казваш?

Той се опита:

— К… ек… — Езикът не му се подчиняваше. Той знаеше думите, просто не можеше да ги накара да излязат. — К… кск?

— Повтаряш каквото ти казвам ли? — Тя засия. — Това е началото…

— Нъ! Кк скш? — Той докосна надписа на мантията й, надявайки се, че тя няма да си помисли, че се опитва я опипва.

— Какво? — Тя го погледна. — Питаш как се казвам аз ли?

— Хъ! Хъ!

— Аз съм доктор Дърона.

Той изпъшка и извъртя очи.

— Казвам се Роан.

Той отново легна на възглавницата и въздъхна облекчено. Роан. Хубаво име. Искаше да й каже, че е хубаво. Ами ако всички се казват Роан… не, първата, която се държеше като сержант, беше Крис. Това беше добре. Той можеше да разграничи своята доктор Дърона от стадото Дърони, ако се наложеше. Тя беше неповторима. Той махна с ръка, докосна устните й, след това своите, но тя не схвана намека и не го целуна отново.

Неохотно и само защото нямаше сили да я задържи, той й позволи да издърпа ръката си от неговата. Може би беше сънувал тази целувка. Може би сънуваше всичко.

Времето, след като тя си отиде, се проточи до безкрай, но той не си позволи да задреме. Лежеше буден, залят от вълни неспокойни, несвързани мисли. Потокът от мисли носеше странни разпокъсани образи, но когато вниманието му се насочеше към тях, за да ги разучи, потокът замръзваше и вълната на паниката връхлиташе отново. Е, добре, така да бъде. Той ще се занимава с друго и само ще наблюдава мислите си, крадешком, критично; ще наблюдава себе си отразен в онова, което знае, и ще се помъчи да открие собствената си самоличност. „Ако не можеш да правиш каквото искаш, прави каквото можеш.“ А ако не може да си отговори на въпроса кой е, може да се опита да разбере къде се намира. Мониторните датчици бяха махнати от тялото му. Вече не го наблюдаваха по радиото.

Беше много тихо. Той се измъкна от леглото и се насочи към вратата. Тя се отвори автоматично към късия коридор, слабо осветен от нощни светлини на нивото на пода.

По коридора имаше само четири стаи, включително неговата. Никоя нямаше прозорци. Нямаше други пациенти. Имаше една малка канцелария или станция за наблюдение. Беше празна. Не! Не беше. От една чаша до включения пулт се издигаше пара. Програмата течеше. Скоро някой щеше да се върне. Той забърза покрай нея и опита вратата в дъното на коридора. Тя се отвори автоматично.

Друг къс коридор. Две добре обзаведени хирургии. И двете затворени, почистени, потънали в нощна тишина. И също без прозорци. Два склада: единият затворен, другият не. Две лаборатории с дактилни ключалки. В ъгъла на едната имаше натрупани клетки за животни — зърна ги бегло през стъклото на вратата. И двете бяха натъпкани с медицинска и биохимическа апаратура, много повече, отколкото е необходимо за една лечебна клиника. Мястото много намирисваше на изследователско.

„Откъде зная… Не! Не питай. Просто продължи да вървиш.“ В края на коридора вниманието му беше привлечено от тръбен подемник. Тялото го болеше, дробовете му горяха, но той трябваше да използува шанса. „Върви, върви, върви.“

Където и да се намираше, беше на самото дъно. Тръбният подемник се извисяваше в полумрака, осветен само от означенията S-3, S-2, S-1. Тръбата беше изключена, защитната врата бе затворена. Той я бутна и тя се отвори. Той се замисли над възможностите. Можеше да включи подемника с риска да задейства някаква аларма някъде (защо трябва да си представя такова нещо?); или да се откаже и тайно да се изкачи по аварийната стълба. Изкачи едно стъпало. Пред очите му причерня. Внимателно слезе и включи подемника.

Тихо се изкачи до ниво S-1 и излезе. Малко фоайе с една врата, здрава и гола. Отвори се пред него и се затвори зад него. Той се огледа и видя, че се намира в малка стая, очевидно за отпадъци. Или склад. Обърна се. Вратата беше изчезнала в голата стена.

Изживя една ужасна минута преди да разбере, че пелтечещият му ум не си прави шеги. Вратата беше направена да прилича на стена. И той току-що се беше самозаключил тук. Трескаво я потупа цялата, но тя не го пусна да излезе. Голите му крака замръзнаха на гладкия циментов под. Беше замаян и адски уморен. Искаше да се върне в леглото си. Разочарованието и страхът бяха почти съкрушителни не поради това, че бяха толкова огромни, а поради неговата слабост.

„Искаш това само защото не можеш да го имаш. Перверзия. Продължавай“ — каза си той строго. Придвижи се от подпора до подпора до външната врата на складовото помещение. Когато вратата се плъзна зад гърба му, той откри, че тя също се затваря автоматично. „Продължавай!“

Складовото помещение се отвори към друг къс коридор, в средата на който имаше фоайе с тръбен подемник. Това ниво претендираше да е на края на линията — ниво B-2. Додето му стигаше поглед се издигаха отвори, маркирани В-1, G, 1, 2 и т.н. Той потърси нулевата точка, G. G за партер? Да. Излезе в някакъв тъмен хол.

Беше чисто малко помещение, елегантно мебелирано, но по-скоро като офис, отколкото като дом, с растения в саксии и бюро за рецепция или охрана. И никого наоколо. Никакви знаци. Но най-после имаше прозорци и прозрачни врати. В тях неясно се отразяваше помещението и той самият — навън беше нощ. Той се наведе над комуникационния пулт. Късмет. Не само имаше място, където да седне, но и изобилие от данни… По дяволите! Беше с дактилна ключалка и не можеше да се отключи от неговата длан. Имаше начини да се надхитрят тези ключалки… как беше… Разпокъсаните спомени се пръскаха като ято дребни рибки, изплъзвайки се от неговата власт. Едва не заплака от тази безпомощност, седнал на ергономичния стол, хванал твърде тежката си глава с две ръце, втренчен в безжизнения, неотстъпчив видеомонитор.

Потрепери. „Господи, как мразя студа.“ Заклати се към стъклената врата. Навън валеше сняг. Малки блестящи точици прехвърчаха косо през белите дъги на светлината от прозорците. Щяха да го удрят, да съскат и жилят голата му кожа. През ума му премина необичайна картина на дузина голи мъже, треперещи сред среднощна виелица, но не можеше да си спомни къде е виждал тази сцена, само изпитваше чувство на голямо нещастие. Така ли щеше да умре, замръзнал на вятъра и снега? След малко? Тук, зад прозорците?

„Аз бях мъртъв.“ За първи път осъзна това и стомахът му се сви. Той огледа болезнените белези по гърдите си през тънкия плат на мантията. „И сега също не съм много жив.“ Изкикоти се. Неестественият смях подразни дори неговите уши. Запуши уста с юмрук. Сигурно по-рано просто не бе имал време да се изплаши, но сега закъснялата вълна от ужас го събори на колене. На ръце и на колене. От хапещия студ ръцете му затрепериха неконтролируемо. Той запълзя.

Сигурно беше задействал някой сензор, защото прозрачната врата просъска и се отвори. Оо, не, нямаше да повтори предишната си грешка. Зрението му се замъгли, но той успя по някакъв начин да се обърне. Леденият цимент на гладките плочки под ръцете му го предупреди за грешката. Нещо сякаш стисна главата му — като всмукване, като удар с противен бръмчащ звук. Усети как косата му замръзва. В ретините му се завъртяха флуоресцентни светлини. Той се опита да се отдръпне, но падна в канала пред вратата в локва лигава каша… като грапава плесен. „Не, по дяволите, не, не искам отново да замръзна…“ Той се загърчи в погнуса.

Гласове. Тревожни викове. Стъпки, бърборене, топлина, оо, благословени топли ръце, които го изтеглиха от смъртоносната врата. Два женски гласа и един мъжки:

— Как се е добрал дотук?

— Как е излязъл?

— Извикайте Роан. Събудете я…

— Изглежда ужасно.

— Не! — Една ръка го хвана за косата и вдигна лицето му срещу светлината. — Той така си изглежда.

Лицето — лицето на ръката? — надвеси се над неговото: жестоко и разтревожено. Беше асистентът на Роан, младият мъж, който му беше дал успокоително. Беше слаб, с подчертано гърбав нос. На синьото му сако пишеше Р.Дърона — безумно! Но не беше доктор Р. „Така че наричай го… брат Дърона.“ Младият човек казваше:

— …опасно. Невероятно, че в това състояние е могъл да преодолее нашата охрана!

— Нашта хррана. — Думи! Устата му произнасяше думи! — Пртивопжарна храна — добави той замислено. — Тъпак!

Лицето на младия мъж трепна от изненада и обида.

— За мен ли говориш, Схема на късо?

— Той говори! — Лицето на неговата Дърона се появи над главата му. Гласът й беше развълнуван. Той я позна, макар че хубавата й коса беше разпусната и обгръщаше лицето й в тъмен облак. „Роан, любов моя.“

— Равен, какво каза той?

Младежът навъси тъмните си вежди.

— Кълна се, че каза „противопожарна охрана“. Предполагам, че е просто ломотене.

Роан се усмихна.

— Равен, всичките защитни врати са отворени отвътре, без да са кодирани. За случай на пожар или химическа авария, или… ясно ли ти е нивото на разбиране, което разкриват думите му?

— Не — каза студено Равен.

Този тъпак сигурно се беше засегнал… Той се усмихна мрачно на надвесените над него лица и полюляващия се таван на хола над тях.

Отляво се чу един по-стар, алтов глас, който възстанови реда и разпръсна тълпата.

— Ако нямате работа тук, връщайте се по леглата. — Една доктор Дърона, чиято късо подстригана коса беше почти бяла — очевидно притежателката на този глас, се появи в зрителното му поле и го погледна замислено. — Скъпа Роан, дори толкова осакатен той едва не избяга.

— Е, чак да избяга — обади се брат Равен. — Дори ако по някакъв начин беше минал през въоръжената охрана, с тези дрехи за двайсет минути щеше да замръзне.

— Как е излязъл?

Една доктор Дърона призна:

— Трябва да е минал покрай мониторната станция, докато съм била в тоалетната. Съжалявам!

— Да предположим, че го беше направил през деня — размишляваше алтовият глас — и че го видят. Щеше да е истинско нещастие.

— След този случай ще затваряме вратата на частното крило с дактилна ключалка — обеща одевешната доктор Дърона.

— Не съм сигурна, че ще е достатъчно, като се има предвид това забележително изпълнение. Вчера той не можеше дори да говори. Все пак това ме изпълва колкото с тревога, толкова и с надежда. Мисля, че тук има нещо. Най-добре е да го следим отблизо.

— Кого можем да отделим? — попита Роан.

Няколко доктор Дърони, облечени в мантии и нощници, погледнаха към младия мъж.

— О, не! — запротестира Равен.

— Роан може да го наблюдава през деня и да продължи работата си. Ти ще поемеш нощната смяна — каза твърдо белокосата жена.

— Слушам — отговори с въздишка младежът. Тя му се закани с пръст.

— А сега го върнете в неговата стая. Роан да го провери за увреждания.

— Ще взема антигравитационната носилка — каза Роан.

— За него не ти трябва антигравитационна носилка — присмя се Равен, коленичи, взе беглеца в ръце и се изправи. Демонстрация на сила? Е… не. — Той тежи не повече от мокър балтон. Хайде, Схема на късо, обратно в леглото.

Зашеметен и възмутен, той позволи да го отнесат долу. Роан вървеше съчувствено до него през хола, надолу по тръбния подемник, през складовото помещение и обратно в най-долната част на сградата. Най-после, в отговор на непрекъснатото му треперене, тя включи нагряваната зона на леглото му на максимална температура.

После го прегледа, като отдели особено внимание на бодящите го белези.

— Не е успял да скъса нищо вътрешно. Но изглежда психически разстроен. Може би е от болка.

— Да му дам два кубически сантиметра успокоително? — попита Равен.

— Не. Само поддържай стаята притъмнена и тиха. Изтощил се е. Като се затопли, мисля, че ще заспи. Тя нежно докосна бузите, дори устните му. — Знаеш ли, че днес за втори път говори?

Тя искаше да й говори. Но сега той беше много уморен. И много разтревожен. Тази вечер между тези хора съществуваше напрежение, между всички тези доктор Дърони. И не просто медицински страх за безопасността на пациент. Те бяха разтревожени за нещо. Нещо, което трябваше да направят с него? Той може и да не знаеше нищо за себе си, но те знаеха и не искаха да му кажат.

Роан се загърна с дрехата си и излезе. Равен взе два стола — един за краката си, настани се и започна да чете. Учеше, защото от време на време препрочиташе някои страници или си вземаше бележки. Нямаше съмнение, че учи за доктор.

Той лежеше напълно изцеден. Екскурзията му тази нощ едва не го уби. И какво научи срещу всички понесени болки? Не много освен следното: „Попаднал съм в много странно място.“

„И съм затворник тук.“