Огледалце, огледалце

— Сигурна съм, имам всички доказателства и ще ги предам на полицията, точно както ти искаше да направя. Но преди това имам план, който завинаги ще го съсипе, направо ще те покърти. Това, което ще направим, е…

Мозъкът ми, застинал от шока, отново се събуди от прилива на страх.

— Аш, чакай, той каза, че ще посети Наоми тази вечер. И… и знае, че планират да я събудят утре.

— Как е разбрал? — попита Аш.

— Защото аз му казах.

— Мамка му, трябва да тръгвам.

— Ще се видим там — казах.

Обух кецовете, грабнах картата за градския транспорт. Излетях през вратата и последните следи от сън изчезнаха, докато тичах към метрото.

37

Не знаем колко дълго е бил там, седеше до нея и я гледаше втренчено. Или защо сестрите са го пуснали, след като не беше в списъка. Но господин Смит си беше такъв, очарователен и сладкодумен. Изглеждаше добре и беше мил. Когато те гледа в очите, имаш чувството, че наистина се интересува от теб и какво ще стане с теб. Беше типът човек, на когото да се възхищаваш. Човек, на когото имаш доверие. Най-опасният вид чудовище.

И аз му вярвах — повече, отколкото на собствения си баща. Никога до тази вечер не бях искала да нараня друг човек. Тази вечер исках да му причиня болка, адски силна болка.

— Ще се изправим срещу него — изръмжах аз. — Влизаме там и ще му кажем, че знаем какъв е.

— Не! — Аш хвана ръката ми и я стисна. — Ще се държим така, все едно не знаем нищо.

— Защо? — втренчих поглед в нея. — Искам да го убия. Всичко, което е сторил на хората, които обичам, на мен. Казах му за мен, Аш. Мислех, че го е грижа. Имам нужда да го нараня.

Аш сложи ръце на раменете ми и ме накара да я погледна право в очите. Когато го направих, се почувствах малко подобре, малко по-уравновесена и концентрирана.

— Зная, че е трудно, но ми трябва време, за да се добера до всяка една частица доказателство сред нещата му. А също и защото е застанал точно до апаратурата, която поддържа сестра ми жива.

Стояхме там, пръсти в пръсти, очи в очи, ръцете ѝ успокояваха сърцето ми и останахме така, докато дишането ни не се стабилизира и треперенето на краката ми не спря. Накрая, без да е необходимо да ѝ казвам и дума, вече знаех, че сме готови да се изправим срещу него.

— Здравейте, господине — казах, когато влязохме.

— О, момичета, късничко идвате — той отдръпна ръката си от Наоми и на мен ми се повдигна.

— Да, не е точно време за свиждане, нали? — каза Аш. — Изненадана съм, че сестрите още не са ви изхвърлили.

— Сестрата от нощната смяна беше много разбрана.

Застанахме до Най и се чудех какво става в момента зад затворените ѝ клепачи. Успокоителните бяха по-малко, толкова знаехме. Ами ако можеше да чува гласа му? Ако усещаше докосването му, но не беше в състояние да се движи, не беше в състояние да изкрещи?

— Всичко е наред, Наоми — казах аз и повдигнах ръката ѝ. — Аз и Аш сме тук. С нас си.

— Вие двете откъде се появихте? — Една уморено изглеждаща сестра поклати глава към нас. — Хайде, тръгвайте. Наоми я очаква голям ден утре, нуждае се от почивка.

— Да, хайде, господине. — Насилих се да се усмихна. — Нас също ни очаква голям ден утре. Денят на концерта!

— Аз не мърдам оттук — Аш поклати глава. — Аз съм нейна сестра. И знам, че други близки също ще дойдат тук да останат с нея. И може би… ами, ние не знаем какво ще се случи утре, нали, затова просто искам да бъда с нея тази вечер. Моля ви. Няма да ви преча, просто не искам да бъде сама.

Сестрата сви устни.

— Ще трябва да се обадя на родителите ти, да се уверя, че нямат нищо против.

— Нямат — каза Аш.

— Добре тогава. — Тя погледна към мен и господин Смит. — Но вие двамата — вън.

— Искаш ли да те закарам? — попита ме господин Смит, когато излязохме навън.

Погледнах в любезните му очи и си мечтаех да ги изтръгна.

— Ще ходя пеш — отговорих.

— Сигурна ли си? — Той се усмихна и беше толкова сладък и мил. Усмивка, на която се доверявах твърде дълго време. — С мен си в безопасност.

— Сигурна съм — казах. — Но аз съм доста по-корава, отколкото изглеждам, господине. Не искате да си имате работа с мен.

Той се засмя, докато влизаше в колата си. Нямаше си представа колко адски сериозна съм.

38

Чаках Лио при метростанция „Воксхол“, защото трябваше да смени няколко линии, за да стигне тук от дома на леля си Клои. Хората влизаха и излизаха от входа, разделяха се, за да ме заобиколят, като бързотечаща вода около скала.

Днес беше денят, за който се готвех от седмици. Единственото нещо, което имаше смисъл, концертът, набирането на средства. Да направим всичко възможно за нея. И идеята за това беше негова. През цялото време, докато господин Смит ни е разправял, че можем да направим нещо различно, че можем да помогнем да бъде открита Наоми, тя е била негова затворничка.

За такова нещо се иска особен вид зло.

Имаше и още нещо в този ден, което беше важно. Причината, поради която избрахме концертът ни да се проведе в този понеделник през септември, макар всички останали дни от седмицата да бяха по-подходящи.

Днес беше рожденият ден на Наоми.

Имаше нещо, което правехме за рождения ден на всеки от нас. Наричахме го Редакцията — компилирахме снимки, които бяхме направили през годината, оформяхме ги в колаж, ограждахме ги със стикери и емотиконки, въобще сътворявахме нещо глупаво и детинско, и забавно. Тази сутрин, когато се събудих и беше още тъмно, на телефона ми се появи напомняне, че днес е рожденият ѝ ден.

И дума не можеше да става да спя, не и в този мрачен ден, надвиснал над мен. Може би никога вече нямаше да мога да спя.

Така че направих Редакция за Наоми. Прегледах снимките си, като се върнах към месеците след последния ѝ рожден ден. Някои от тях, даже доста, не бях разглеждала от месеци. Снимки как се мотае из парка, когато за първи път отиваме на косплей. Глупави снимки, направени в училище, на кино, по всички места, където ходехме заедно, без тогава да сме си давали сметка, че тези места и тези моменти въобще означават нещо. Всеки ден, преди да изчезне, сме си правили най-малко по една снимка на нея, на нас двете или на цялата компания.

Направих Редакция на Най и я публикувах, както бих сторила и ако тя беше тук. Едва докато чаках Лио пред метростанцията и си проверявах профила в Инстаграм, осъзнах, че Роуз отново ме е добавила в списъка с приятели на всичките си профили — видях името ѝ и харесване със сърчице точно под моя пост. Зарадвах се, защото особено днес от всички дни ние имахме нужда един от друг, всичките. Просто ми се искаше да не зная за сгъстяващите се сенки, които надвисваха все повече над нея. Точно сега тя навярно се чувстваше толкова щастлива, толкова специална и обичана. И всичко това съвсем скоро щеше да ѝ бъде отнето.

— Здрасти — каза Лио, когато устата на метрото го изплю заедно с всички останали.

— Привет! — отвърнах и тръгнахме заедно.

— Хареса ми Редакцията, която си направила на Най — каза той.

— Дам, благодарско. Мислех си за последния път, когато я видяхме, и дали можехме да направим нещо, каквото и да е…

— Нищо не можехме да направим — отвърна Лио. — Аз се връщах към тая мисъл отново и отново, милион пъти вече. Нищо. Тя не е искала да знаем, Рижи. Предполагам, че просто трябва да го приемем. Защото ако беше искала да знаем, щеше да ни каже или подскаже. По някакъв начин. И знаеш ли какво? Днес ти, аз и Аш ще заковем топките на това копеле за стената.

— Дявол знае какво ще излезе, когато лайната цапнат вентилатора, така че знаеш ли какво трябва да направим днес? — казах аз, когато стигнахме до училище.

— Какво? — попита Роуз, която тъкмо затвори вратата на колата на баща си и се присъедини към нас.

И точно в същия момент, когато толкова се радвах да я видя, почувствах и как ми се повдига от нерви. Исках да сложа край на това, през което тя преминава, точно сега и в тази секунда. Но въпреки това не го сторих; трябваше да направя каквото поиска Аш, всички да го направим. И съвсем скоро щяхме си платим цената за това.

— Трябва да отпразнуваме рождения ѝ ден — каза Лио, изглежда той също не беше в състояние да погледне Роуз право в очите. — Каквото и да се случи днес, когато се опитват да събудят Най, тя заслужава това.

Роуз докосна бузата му с върховете на пръстите си, в очите ѝ блестяха сълзи.

— Да — каза тя, като се обърна към мен и плъзна ръката си в моята. — Много ми хареса Редакцията, Рижи.

Докато приближавахме училището, видях Аш и леко ѝ кимнах, но тя поклати глава и приседна за малко, без да поглежда никого от нас в очите, след което стана и се забърза нанякъде.

— Аш, добре ли си? — Роуз извика след нея. Но тя просто продължи да върви.

— Днес не ѝ е лесно — заявих аз и проследих с очи Аш, когато тя изчезна вътре.

След няколко секунди телефонът ми изжужа в джоба и го извадих да погледна, докато вървяхме бавно към канцеларията. Беше от Аш.

Трябва да видя теб и Лио. В залата, третия блок часове,

измъкнете се от клас. Не водете Роуз.

Лесно си намерих причина да се чупя от „Религия“, достатъчно беше да спомена момичешки проблеми и господин Гримс само ми махна с ръка да изляза още преди да се е замислил. Казах му, че отивам при училищната медицинска сестра за парацетамол, но вместо това, естествено, се насочих към главната зала. Предполагаше се, че ще е заключена здраво, за да опази любопитните деца далече, а наетото оборудване — в безопасност и в готовност за концерта тази вечер. Изобщо не бях сигурна как Аш планира да влезе там, като допусках, че тя ще може по някакъв начин да хакне отвън пулта и лаптопите, от които щеше да се пуска видеото, но когато видя, че с Лио идваме от различни посоки, тя ни кимна да я последваме, както и сторихме, като се отправихме към канцеларията. Секретарката на училището говореше по телефона и гледаше навън през прозореца. Аш видя своя шанс и се втурна към вратата, която водеше към стълбището на галерията, измъкна ключ от джоба си и отключи. Тя изчезна вътре, оставяйки вратата открехната за нас като знак да я последваме. Чакахме. Госпожа Минчен остави телефона и се обърна към монитора си. Секундите минаваха — не след дълго звънецът щеше да бие за четвъртия блок и тогава нямаше да имаме извинение, просто щяхме да липсваме.

Тогава госпожа Минчен се изправи, излезе отзад и се насочи към женската тоалетна. И двамата се затичахме, затворихме вратата и хукнахме нагоре по стълбите. Когато се качихме горе, Ашира седеше с фенерче между зъбите си и работеше на лаптопа, включен в пулта. Изпитах само миг съжаление, като си спомних как Емили се усмихваше, когато ми показа пулта, и колко беше горда от това. Снощи се почувствах зле, когато пратих на Аш монтажите със снимките, и сега отново се чувствах зле. Харесвах Емили, тя винаги се усмихваше и никога не ѝ пукаше какво мислят другите за нея. Щеше да е кофти всичките ѝ усилия да отидат напразно, а тя дори нямаше и да разбере, докато не седне зад пулта тази вечер. Надявах се, че ще прояви разбиране. Надявах се, че ще разбере защо правим това, което правим.

Аш вдигна поглед, когато ни забеляза, и пусна фенерчето, което държеше с уста.

— За какво ти трябваме? — попитах шепнешком. Залата беше голяма и празна, но пак не се чувствах комфортно да говоря с пълен глас.

— Спипах го снощи — каза Аш. — Влязох право в неговия свят. Всичко, всичко е в ръцете ми, всяка мръсна малка тайна. Но има и някои неща, които трябва да ви кажа. Зловещи неща.

— Окей. — Седнах на един от пластмасовите столове, качени тук горе.

— Карли Шийлдс, тя е била една от първите — започна Аш. — Открих снимки, видеоклипове, имейли. И Дани, Даниел Хевън, това е истинското ѝ име.

— Боже! — Закрих устата си с ръка и гледах към Лио, който поклащаше глава, стиснал юмруци.

— Вижте — продължи Аш, — знам подобре от всеки друг как се чувстваме всички от това, но сега сме толкова близо. Толкова близо да го пипнем — заради Наоми, Карли, Роуз и останалите момичета. Дръжте се нормално, бъдете готини, почти сме там.

Погледнах към Лио и видях как стисна челюстта си.

— Ще бъде много трудно да не го просна с юмрук…

— Трябва да знам — гласът на Аш прозвуча твърдо, а погледът ѝ направо прогаряше дупки. — С мен ли сте?

Лио ме погледна:

— Мамка му, да.

— Направи го — казах аз.

Замълчахме за секунда, защото се познавахме и нямаше връщане назад.

39

Мислех, че ще се оправя, когато отидох в час по музика, но в момента, в който я видях, застанала до него, да му говори тихо, всичко се изпари и не ми пукаше за нищо, освен да се вмъкна между тях.

— Здравейте — гласът ми прозвуча нелюбезно, като от студен метал. Опитах се да го смекча до нещо по-леко, по-малко очевидно, но беше невъзможно. — Господине, мислех си, че вероятно ще можете да ни пуснете с Роуз, защото следва обедната, а ние смятахме да минем през сета още веднъж.

— Останах с впечатлението, че ще си почивате днес, за да сте свежи за тази вечер. — Господин Смит се намръщи. — Не искаш да развалиш нещата, пък и това са изпитите ви за дипломата ви за средно образование, Рижи. Трябва да присъстваш на този урок.

— Да, разбира се, не е нужно да репетираме повече.

Роуз ми се намръщи, а примирието между нас беше толкова крехко, толкова нежно, че не исках да правя нищо, за да го разруша, но не чак толкова, мамка му, че да я докосне отново дори с пръст.

— Всъщност, Роуз, ако трябва да съм честна, цялото това нещо ме натовари. Рожденият ден на Най, концертът, лекарите, които ще се опитват да я събудят. Просто се нуждая от малко време. Ще дойдеш ли с мен, Роуз? Моля те.

Роуз погледна първо мен, после него и можех да видя тревогата, изписана на лицето ѝ.

— Може ли? — попита тя.

И това не беше начинът, по който ученик иска разрешение от учител, беше много по-интимно от това. Промяната в езика на тялото му в отговор беше едва забележима, но аз я видях. Собственическо чувство, знак, че не му се иска да я пусне да дойде с мен, и изведнъж разбрах защо. За него не бях просто някакво загубено хлапе, бях съперник.

— Разбира се — каза той, но не се усмихна. — Труден ден и за двете ви. Иди и си почини. Връщате се обратно след десет минути, ясно?

Намерих най-близкия изход и поех дълбоко студения въздух.

— Рижи, наистина, радвам се, че нещата между нас се нормализират, и да, казахме, че ще говорим за Най днес, но това беше малко… прекалено.

— Аз просто… Просто исках да си в безопасност — думите изскочиха от устата ми, преди да мога да се спра, и разбира се, за нея те бяха абсолютно безсмислени.

Естествено, тя се намръщи, явно изпита неудобство и се отдръпна от мен.

— Рижи, стига, чу ли? Виж, разстроена си, всички сме така днес. Ще бъде трудно, но аз съм в безопасност, всъщност наистина съм щастлива, по-щастлива от доста дълго време. Мисля, че срещнах някой, който ме разбира, който ме вижда такава, каквато съм. Всъщност кой се интересува от мен, сещаш се? Предполагам, имаш чувства към мен и ами, част от мен наистина е поласкана от това, Рижи, но не можем да имаме подобен тип отношения. Така че ако не можеш да свикнеш с това и да бъдеш щастлива заради мен… мисля, че може би ще трябва да не поддържаме толкова близки отношения.

Всяка дума ме убиваше бавно, откъсваше части от мен и ги изплюваше. Не отхвърлянето, тази част можех да приема, бях готова за това. По-скоро надеждата в очите ѝ, усмивката на устните ѝ. Любовта, за която вярваше, че е толкова готова да даде, да се чувства сигурна и обичана. Това не можех да понеса. Но трябваше просто да го скрия, да скрия всичко това. Още няколко часа трябваше да го скрия. Една погрешна дума сега — и той щеше да спечели.

— Знам, разбрах го. Просто искам да бъдем каквито бяхме преди, Роуз. Онова другото вече го загубих. Не беше истинско, беше просто момент. Глупав момент. Но аз загубих и един от най-добрите ми приятели, а сега го имам пак. Нека не си го причиняваме отново, а?

— Добре — тя се поколеба за миг и после ме прегърна. — Изглеждаш кофти, сладур — каза тя. — Но всичко ще бъде наред. Тази вечер ще бъдем невероятни и знам, имаш чувството, че сякаш ще трябва да живеем до края на живота си като плъхове в капан, но знаеш ли какво? Всичко ще мине толкова бързо, а кой го е грижа за изпитите, има толкова по-важни неща, като пътувания и приключения. Може да избягаме до другата страна на земното кълбо в изследване на Амазонка!

— Изследване на Амазонка? — подсмихнах се аз. — Нали си даваш сметка, че не си способна дори само да стоиш до мокрица.

— Защото те са зли — отвърна Роуз много сериозно и аз не се сдържах и се усмихнах.

— Значи сега се връщаме в час? — попита тя.

— Предполагам.

Погледът, който си размениха Смит и Роуз, докато се връщахме в кабинета, не означаваше нищо за останалите, но не и за мен.

40

Залата вече жужеше от разговори и смях, а публиката дори още не беше започнала да пристига, там бяха само екипът по осветлението и Емили, както и някои от учителите, дошли по-рано, за да ни пожелаят успех. Нервите ми бяха на топка, а вътрешностите — на двоен възел, устата ми беше суха и не бях в състояние да хапна каквото и да било от закуската насам. Ако беше просто концерт, щях да съм нервна, но развълнувана, надъхана, готова за подвизи. Но това не беше просто концерт. Това можеше да се окаже най-важното нещо, което някога щях да направя.

Странно е да знаеш предварително, че часовникът тиктака за някого и го води към нещо ужасно, нещо, което ще промени всичко, без значение кой е човекът. Просто се надявах, че Аш, Лио и аз ще го направим както трябва. Надявах се, че това ще се окаже гибелно за него, а не за нас.

— Добре ли си? — Емили се появи до мен.

— Така мисля. А ти?

— Да, цялата тежка работа вече е свършена, ако трябва да съм откровена — каза тя. — Сега просто ми остава да натисна Play и да стискам палци. — Усмивката ѝ беше сладка, гласът ѝ — безгрижен. Харесваше ми да я гледам.

— Рижи — каза тя. — Слушай, мислех си и аз…

Преди да каже каквото и да било повече, телефонът ми звънна и когато видях номера, разбрах, че трябва да отговоря.

— Съжалявам — отрязах я и размахах телефона към нея като абсолютна идиотка. — Съжалявам, наистина трябва да отговоря.

— Наистина ли? Ще започнем да пускаме публиката след около четири минути! — извика Емили след мен.

— Ясно — отвърнах, но всъщност вече слушах човека от другия край на линията.

— Добре — казах, — ще го направим.

Застанахме зад завесата само тримата, защото Лекридж страдаше от сериозна сценична треска и още беше в тоалетната. Слушахме как залата се изпълва с гласове. Имаше малка пролука между завесите и от време на време се редувахме да надничаме. Видях родителите ми и Грейси и се надявах, че баща ми ще прояви добър усет да я измъкне оттук, когато всичко започне. Аш беше тук, но не и майка ѝ и баща ѝ. Те все още бяха край леглото на Най. Все още чакаха тя да се върне при тях.

Когато видях Аш да заема мястото си на предния ред, което ѝ бях запазила, се опитах да разчета лицето ѝ, търсейки някакъв знак как се справя Най, но там нямаше нищо. Абсолютно нищо.

— Връщам се след секунда — казах аз.

— Рижи, къде отиваш? — извика Роуз след мен.

Слязох от сцената и се наведох пред Аш.

— Как е тя? — попитах я аз.

Когато Аш вдигна поглед от ръцете си, очите ѝ бяха пълни със сълзи, не каза нищо, само поклати глава веднъж.

— Трябва ли да си тук? — Покрих ръцете ѝ. — Може да отидеш, не е нужно да седиш тук и да гледаш какво ще стане.

— Трябва — прошепна тя. — Трябва. Всичко е готово за пускане, но аз все още трябва да съм в състояние да контролирам системата с телефона си и да изпреваря всеки, който би опитал да дръпне щепсела. Както и да е, искам да го видя съсипан. Трябва. Заради нея. Аз съм добре. Още няколко часа и ще се разпадна, но дотогава съм добре.

— Скъпа! — тате ме беше забелязал и викаше към мен. Стиснах ръцете на Аш, погледнах към завесата и изтичах към мястото, където седеше семейството ми. — Трябва да тръгвам — започнах аз. — Виж, тате. Много от нещата няма да са съвсем подходящи за Грейси. Ругатните и разни такива, приказки за смърт и депресия. Първата песен наистина е добра, но след това мисля, че трябва да я отведеш вкъщи. Веднага след първата песен.

— Не искаш ли да те гледаме?

— Искам — отговорих аз, — но не искам Грейси да се разстрои. Мама ще остане, нали, мамо?

Мама изглеждаше бледа и изпита, стискаше чантата си много здраво, но в очите ѝ се появи светлина, когато я помолих да остане, и тя се усмихна.

— Да, ще остана — отвърна тя.

— Не искам да се прибирам вкъщи — започна да мрънка Грейси.

— Рижи! — извика Лио иззад завесата. — Побързай!

— Слушай — казах аз. — Когато всичко това свърши, ти и аз ще направим наша собствена група, става ли?

— Може ли да бъда певицата? — попита Грейс.

— Абсолютно.

— Тате, аз ще бъда певица!

Докато се връщах на сцената, погледнах към Ашира, тя ми кимна веднъж.

Това.

Е.

То.

Звукът от уредбата експлодира и изпълни залата със звук. Затворих очите си и се оставих на музиката. Всяка част от мен, всяка фибра звучеше с музиката, вибрираше до краен предел. Лио прогори пътека с китарата си, Роуз изпя сърцето си, а Лекридж беше в дъното на всичко, събирайки го заедно. Но в сърцето ми, в съзнанието ми не чувах него и дори не го виждах зад затворените си клепачи. Виждах нея. Застанала до барабаните ми, тя се обръща към мен, както винаги правеше, повдига рамо към ушите си, когато насочва всяка частица енергия, която има, в музиката, главата ѝ подчертава всеки удар. За три невероятни минути тя отново беше на сцената, голяма като живота, обитаваше тази песен, която беше написала, правеше я отново своя и това бяха три вълшебни минути. Знам, че не бях единствената, която се почувства така, знам, че и другите също го усетиха, виждах го в усмивките им, в начина, по който се движеха, във височините и силата на гласа на Роуз и изведнъж разбрах: начинът да се справя с цялата тази гадост е да я разбия чрез палките си.

Цимбалите блъскаха, бас барабанът ми вибрираше и песента наближаваше своя край. Публиката беше на крака. Роуз се обърна и ми се усмихна щастливо, докато господин Смит прекоси сцената и тя се отдалечи от микрофона.

— Това беше много специално начало на тази много специална вечер — каза той на тълпата. — И колко е прекрасно да сте тук тази вечер да почетете една забележителна млада жена.

Снимката на Наоми се появи на огромния екран зад нас и ние всички се обърнахме да я погледнем.

— Имах удоволствието да гледам как Наоми расте — продължи той. — Да видя как се превръща в невероятна млада жена. На всички ни е ясно, че тя преживява трудни моменти сега, че не е чувствала да има някого, към когото да се обърне. Затова организирахме този концерт днес, за Наоми, да ѝ покажем колко много хора я обичат, и да покажем на всяко дете, което се чувства така. Защото искаме те да знаят, че не са сами.

Улових погледа на Лекридж и му дадох знак да се приближи до мен.

— Не свири следващата песен, чу ли? Планирали сме изненада. Кажи и на Роуз.

Лекридж сви рамене, отиде при Роуз и започна да ѝ шепне в ухото. Тя се обърна и ме погледна въпросително. Слязох от барабаните, отидох в предната част на сцената и се втренчих в Смит. Той ме видя, че го гледам, че съм се вторачила в него, и за момент се поколеба, преди да се върне към речта си. Една болна лъжа след друга. Лио свали китарата си, застана от другата му страна и също се втренчи в него. Миг по-късно Смит спря да говори и се позасмя.

— Имам чувството, че тези двамата се опитват да ми кажат нещо.

— И ще го направим — каза Лио. — Тази вечер е посветена не само на спомена за Наоми, но и на опита да узнаем какво се е случило с нея. И да защитим други тийнейджъри като нея, като нас, за да не бъдат подложени на същото. Ние знаем също така, че вие сте проявявали интерес към нея, господине. Много специален интерес. Затова направихме и специален видеоклип. Специално за вас.

Погледнах към Ашира и тя натисна Play от телефона си.

Наоми се смееше, тичаше на слънчева светлина, имаше сняг по земята, а тя се усмихваше, гледаше към камерата и пращаше въздушни целувки. Косата ѝ беше спусната, очите ѝ блестяха. Имаше някакво стълкновение, момент на объркване, земята, небето, замъглено лице и след това стана ясно, че Най е взела телефона, защото тя пое ролята на оператор. Залата ахна, когато видя господин Смит.

— Кажи ми, че ме обичаш, кажи го! — Наоми се смееше. — Хайде, кажи го! Искам да те чуя още веднъж как ми казваш, че ме обичаш.

— Обичам те — каза господин Смит точно в камерата. — Сега ми го дай обратно, нали!

Филмът направи скок в кадъра и показа стая, осветена с електрически лампи, а Наоми седеше на непознато легло, раменете ѝ бяха прегърбени, беше увила ръце около себе си в опит да се прикрие. Тя плачеше. Този път той говореше.

— Кажи ми, че ме обичаш — чу се гласът му, роботски и лишен от емоция. — Хайде давай. Кажи, че ме обичаш.

Разнесоха се възгласи, викове от публиката, когато господин Смит се обърна към големия екран и вцепенен се загледа във вътрешността на своя живот, изтръгната и изложена на показ пред всички. Снимки, десетки снимки изпълниха екрана в бърза последователност, лицата и телата на момичетата в пиксели. Появиха се скрийншотове на тайните му групи, кадри на коментарите му.

„Вижте това парче, узряла и апетитна, направо да я скъсаш.“

Появи се имейл списъкът му и се отвори, чатовете му, библиотеката му със снимки. Всичко беше там, снимки на него с ръце около момичетата, уплашени момичета, изгубени момичета, познати ми момичета. Но никакви снимки на Роуз, с това единодушно се бяхме съгласили. Не беше нужно никой да знае за Роуз.

Изображенията продължаваха да се леят, тълпата мълчеше и просто гледаше. Някои бяха притиснали с ръце устата си, други плачеха. Някои се изправяха на местата си, опитвайки се да проумеят всичко това.

И тогава видях Роуз, видях я как проумява показаното и какво означава. Видях я как си дава сметка какво представлява Смит и каква е била целта на неговите обещания. Видях я как осъзнава, че е била на крачка да бъде погубена завинаги точно когато си е мислела, че е спасена. Тя извърна поглед от екрана и го насочи към Смит, а болката на лицето ѝ беше непоносима. Поклати глава, обърна се на пети и побягна. Опитах се тръгна след нея, но Смит блокира пътя ми от сцената.

— Кой направи това? — Господин Смит беше шокиран, когато Роуз започна да дърпа кабелите, опитвайки се да изключи захранването, да разбие огромния екран точно когато неговите Уотсап съобщения с Наоми се появиха.

— Какво става тук? Защо правите това? — крещеше той.

Видеото продължи да се излъчва върху задната стена, а светлина от галерията осветяваше право там и някак си бях сигурна, че в това има пръст Емили, която иска да се увери, че нищо няма да бъде пропуснато.

— Който и да го е направил, това са лъжи, всичко това са лъжи — изведнъж стана жалък, с почервеняло лице, с напрегнат глас. Но това дори не го доближаваше до ада, на който беше подложил онези момичета.

Точно когато видеото спря, вратите в задната част на залата се отвориха и я видях. Полицайката, която срещнах в парка, П. К. Уигинс. Тя застана там и се загледа, а аз кимнах на Ашира. Тя се изправи от мястото си и ѝ подаде един пакет. Когато Аш стигна до вратата, ме погледна и се усмихна.

И си тръгна.

Филмът продължи още няколко секунди и след това в залата останаха само мълчанието и шокът.

— Матю Смит? — Полицай Уигинс и двама нейни колеги тръгнаха по пътеката към него. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса в полицейския участък.

Смит ме погледна втренчено и го видях. Видях точно каквото исках да видя. Ужасът и объркването, страха и паниката, както и пълната увереност, че животът му е съсипан. И точно в този момент на осъзнаване той се обърна на пети и побягна към страничните врати.

Не бяхме съгласували предварително този развой на нещата, но Лио и аз се втурнахме след него, просто така се случи. Усетих Лио до себе си и двамата се затичахме по старите дървени стълби, които водеха към лабиринт от коридори. Забелязахме, че Смит завива зад ъгъла, и се метнахме подире му, все по-бързо и по-плътно до него, когато той се устреми към пожарния изход и изхвърча в нощта навън, като се препъна и се преобърна по гръб. Вдигна ръце, за да защити лицето си, докато Лио стоеше изправен над него, но Лио не го удари. Просто стоеше там и го гледаше.

— Мисля, че ще бъдете много популярен в затвора — каза Лио. — Имам някои контакти вътре, така че ще се постарая да узнаят с какво се занимавате.

Смит се разрида, когато полицаите се появиха иззад ъгъла и го хванаха, преди още да стане.

— Това е грешка — извика Смит, докато полицаите го изправяха на крака и го сложиха да седне на задната седалка на колата. — Всичко това е някаква грешка, не съм аз, не знам как се е случило. Искат да ме набедят за нещо, някой ме е натопил. Тези деца очевидно ме мразят. Може ли да се обадя вкъщи? Какво става?

Докато го слагаха да седне отзад в колата, полицай Уигинс дойде при мен.

— Какво правехте тук? — попитах я аз съвсем сериозно.

— Бях решила да дойда, детето ми наистина е фен на вашата група, но след това получих анонимна информация с много сериозни улики за извършено криминално деяние. Сега ще изследваме всички тези компютърни данни и ще ги изземем като доказателствени средства.

— Кой ви предупреди? — попитах я отново.

Уигинс се усмихна едва забележимо.

— Нямам представа, но ако имах, щях да ѝ кажа, че този кучи син ще си плати за това, което е сторил. Лично ще се погрижа това да стане.

— Къде мислиш, че е? — попита Лио, докато наблюдавахме как полицейската кола потегля.

— Не зная, беше разстроена, мислиш ли…?

— Хайде.

Втурнахме се да тичаме, отначало съвсем леко, но когато наближихме крайната цел, краката ни сами се забързаха и летяхме, и двамата летяхме към нашата приятелка, решени да ѝ попречим да се самонарани.

Спряхме едва когато я видяхме, седнала най-отгоре на пързалката.

Разбира се, че щеше да дойде тук, на мястото, където винаги идвахме. Това беше най-безопасното място, което познавахме, дори в тъмното, дори и тази вечер.

Спогледахме се с Лио и заедно тръгнахме към нея. Лио се изкачи по стъпалата зад нея, а аз седнах в края на пързалката.

— Откога го знаеше? — попита тя.

— От вчера — отвърнах.

— И двамата — добави Лио.

— И никой от вас не ми каза? Имам предвид, боже, защо, по дяволите, не ми казахте? Защо ме оставихте да се държа като такава глупачка, застанала пред толкова много хора, и да видя всички тези неща, тези ужасни неща. Наоми…

— Защото… защото знаехме, че имаме само една възможност да го хванем и…

— Мислехте си, че ще го предупредя?

Просто виждах бялото на очите ѝ, докато се взираше в мен, останалата част от нея представляваше комбинация от оранжеви и черни сенки от уличните лампи.

— Роуз, ти ми каза, че си влюбена и че е нещо специално. И различно. Ако ти бях казала днес, когато излязохме от часа по музика, щеше ли да ми повярваш? Да ме подкрепиш? Натрапващата се лесбийка, която се направи на глупачка пред теб? Или по-скоро щеше да изтичаш при него и да му кажеш, че съм откачила. И да повярваш на всичко, което той ти каже, и да му дадеш възможност да се прибере вкъщи и завинаги да изтрие всичките си гадни и откачени неща. Исках да ти кажа, толкова много, и двамата искахме. Но това беше… беше много по-голямо от нашите желания. Искахме да разбереш що за човек всъщност е той, преди да ти кажем каквото и да е. Трябваше да видиш със собствените си очи.

Роуз не каза нищо, просто се беше свила горе на пързалката, обгърнала с ръце краката си на малка топка. Видях Лио зад нея, Роуз се наклони към него, той я прегърна и тогава тя се разрида. Седях там известно време под луната и мигащите светлинки на самолетите, които пресичаха оранжевото небе, и слушах звуците на уличния трафик.

Плачът на Роуз постепенно утихна в нещо като мълчание.

Най-накрая станах.

— Отивам си вкъщи — казах аз. — Толкова съм уморена. И Роуз… Много съжалявам. Наистина. Знам колко си наранена, защото и аз така съм наранена. И тъжна, и разбита. Всички сме.

Точно когато стигнах до портата, която водеше към пътя, чух стъпки зад мен. Роуз ме настигна и ме хвана за ръце.

— Благодаря — каза тя. — Благодаря ти. Наранена съм и съм глупачка, но поне е само това. Чувствам се такава късметлийка, така че благодаря — на всички ви. Благодаря.

Прегърнах я силно и когато го направих, сякаш мъглата се разсея. Защото все още мислех, че тя е най-невероятният и най-прекрасният човек, когото някога съм познавала, и че е по-силна, отколкото съм си представяла. И всички онези чувства, които изпитвах към нея и си мислех, че са любов — е, в известен смисъл беше това, защото аз я обичах: тя е най-добрата ми приятелка, но не бях влюбена в нея. Не мисля, че някога съм била.

Сега разбирам, че беше нужно истински да се влюбя в някой друг, за да осъзная глупавата си грешка.

— Ще се видим утре, приятелче — казах аз.

— Доскоро, батал — отвърна тя.

Телефонът иззвъня в ръката ми и аз вдигнах, като го включих на високоговорител.

— Аш? — И тримата стояхме там и чакахме да проговори.

— Най — каза тя, гласът ѝ беше пълен със сълзи. — Най. Тя се събуди. И е гроги. Но… ще се оправи.

41

Когато влязох, мама ме чакаше.

— Търсих те навсякъде, толкова се притесних. Какво стана? Разкажи ми всичко от самото начало.

Седнах на кухненската маса с нея и тя ми направи чаша горещ шоколад и препечена филийка, сложи ги пред мен, а аз започнах да говоря. Не знам откъде точно се взеха всички тези думи, но явно е било някъде дълбоко в мен — щом започнах, не можех да спра. Всеки един момент, който съм изживяла сама, ме връхлетя и го излях. Всичко за Наоми, за Роуз, за мен и коя съм всъщност. За това как исках да бъда онова друго момиче за мама, отражение на момичето с дълга коса и хубава рокля, как, ако можех, щях да бъда това момиче. Но просто не можех, защото съм толкова далече от нея, колкото луната — от мен. Говорех и плачех, и ѝ разказах какво се е случило с Наоми и колко тъжна и уплашена трябва да е била, как се е чувствала самотна, защото това е, което Смит ѝ е причинил. Той я е лъгал толкова дълго и така умело, че не се е сетила за възможността да поговори с приятелите си или със сестра си, или с родителите си, и тогава всичко щеше да е наред. Докато говорех на мама, тя ме прегърна и тате слезе долу и също ме прегърна.

Накрая думите свършиха, поне за известно време, бях ги изразходила всичките и най-сетне притихнах.

— Била си много смела. — Голямата ръка на тате покри моята.

— И си се справила с всичко това сама — допълни мама. — Не оправдахме доверието ти.

Поклатих глава, защото не исках да се чувстват зле. Исках само да разберат коя съм била и коя съм сега. И да ми позволят да бъда такава, каквато искам.

— Ти си невероятна, Рижи — каза мама и ме притисна до себе си. — Далеч по-силна и по-смела, отколкото съм съзнавала. Ти си моя дъщеря. И се гордея с теб. И всичко, което отстояваш. Когато реших, че ще имам деца, никога не съм си представяла, че ще се възхищавам от тях, но аз наистина ти се възхищавам.

Погледнах я и прошепнах:

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Тате ще остане с вас, докато се оправя. Потърсихме помощ и намерихме къде да ида, за да я получа. Ще отнеме доста време и ще бъде много трудно. Но всеки път, когато ми се прииска да се откажа или да се предам, ще си мисля за теб — тя отметна бретона от очите ми. — Моята невероятна, красива, чудесна дъщеря.

— Мислех, че ме мразиш, защото съм гей — казах аз.

— Не те мразя, никога не бих могла. Мразя света понякога, а себе си мразя много. Но никога теб, нито Грейси. И се кълна, че няма да те подведа отново.

— Нито пък аз — добави тате.

Гледах ту единия, ту другия и за първи път от много дълго време си помислих, че всъщност мога да се чувствам нормално.

Защото това лудо червенокосо момиче, което свири на барабани и мечтае да се влюби в съвършената жена, това си е нормалното за мен.

Защото, виждате ли, нормално е това, което искаш да бъдеш.

42

Беше много рано сутринта и днес не трябваше да ходя на училище, никой нямаше да ходи. Училището беше затворено и полицията беше навсякъде из него. Но нищо от това нямаше значение, защото ние тримата се отправихме към болницата, решени да стигнем там колкото може по-бързо, и да я видим, щом ни пуснат.

Седеше подпряна в леглото, телевизорът беше включен, не че гледаше, очите ѝ бяха насочени към Джаки, а Джаки се взираше в нея, майка и дъщеря взаимно се гледаха, а розово-златистата светлина на изгрева позлатяваше всяка повърхност и правеше гледката най-щастливото и най-прекрасното нещо, което някога съм виждала.

Превръзките бяха свалени, диагонална линия шевове минаваше през лицето ѝ.

Макс ни помаха и бавно ни въведе в стаята.

— Как си, смотльо? — Роуз проговори първа.

— Гърлото ми е малко пресъхнало — каза Наоми. — Бих ударила една бира.

Джаки се усмихваше и плачеше едновременно и ние се струпахме около нея. Аз се усмихвах като идиот, без да знам какво да кажа.

— Ще излезем за малко — отвърна Джаки и погледна към Макс, който кимна. — Само за минута, тя се нуждае от почивка, ще ѝ бъде нужно доста време да се възстанови.

— Добре — казах аз и заех мястото на Джаки, когато тя стана.

— Толкова се радвам, че не си мъртва — казах на Най.

— Аз също… — погледна ме тя, а после Роуз и Лио. — Лекарите не искаха мама да ми каже какви сте ги вършили, според тях това можело да ме стресира и други такива дивотии, но мама знаеше, че ще искам да знам. Знаела е какво ще означава за мен, и мисля…

Невъзможно беше да си представим какво се случва в главата ѝ, но очите ѝ бяха пълни със сълзи и болка.

— Не мога да говоря за случилото се, не искам да мисля за това, не още. Никога. И знам, че следващите няколко месеца ще бъдат трудни, но всичко ще бъде наред, с мама и татко, и с вас, ако все още сте ми приятели.

— Разбира се, че ще бъдем — казах аз.

— Има си хас — добави Роуз.

— Като че ли има друга възможност — усмихна ѝ се Лио.

— Добре, — Наоми отново потъна във възглавницата. — Сега ще ме оставите ли сама, моля ви, писна ми да ви гледам.

— Ще се върнем по-късно — леко я целунах по върха на главата.

— Ще ти донесем DVD-та — предложи Роуз.

— И шоколад — добави Лио.

И точно като стигнахме до вратата, я чухме да казва:

— Банда?

Обърнахме се и я погледнахме

— Шибано много ви обичам.

Видях Аш в коридора да спи върху три стола и се спрях.

— Какво ще кажете за закуска? — попита Роуз. — Не съм в настроение да оставам сама. Аз черпя, на излизане задигнах картата на Аманда.

— Да, разбира се, но ще ви настигна, става ли?

Роуз и Лио се спогледаха, сякаш знаеха нещо, което аз не знам. Обаче грешаха. Този път знаех.

— Хей, Аш? — Докоснах я по рамото и се стреснах, когато очите ѝ се отвориха веднага, — О, мислех, че си заспала.

— Току-що затворих очи, още не мога да заспя, вълнението ми идва в повече.

Тя седна и аз се настаних срещу нея.

— Ще бъде трудно — започна тя. — Връщането към нормалното. Почти невъзможно след всичко, което направихме заедно.

— Да, относно това — казах аз. — Виж, сега ще кажа нещо, което може да ти се види странно, но просто искам да знаеш, че ако стане, ще е супер. Вече някак свикнах с подобни реакции и това няма да промени приятелството ни по никакъв начин, защото просто ще потисна всичките си емоции и ще се престоря, че не съществуват, но работата е там… това, което искам да ти кажа, е…

— Рижи — Аш стана от мястото си, дойде и седна до мен.

— Да? — казах аз и се подготвих за най-лошото.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? — попита ме Аш, намек за усмивка заигра на устните ѝ.

— Какво? — прошепнах.

— Просто млъкни и ме целуни.

Шест месеца по-късно…

Беше адски студено, много рано сутринта, скреж блестеше по целия мост и го караше да искри. Бели облачета излизаха от устните ни, докато вървяхме. Бяхме шестима и криехме пръсти под мишниците си, за да ги стоплим.

Застанала отстрани, гледах как Ашира държи Наоми за ръката и бавно я води към моста.

Бяха дълги шест месеца на възстановяване на тялото, сърцето и ума ѝ и това съвсем не беше краят. Имаше белег, който минаваше диагонално през лицето ѝ, за който хирурзите казаха, че някой ден ще могат да заличат, но Наоми заяви, че още не е готова да се раздели с него, бил част от нея. Точно както полукръглата татуировка на ръката ѝ щеше да е ключова част от процеса на Смит, когато най-накрая се стигнеше до него. Полицията каза, че може да я документира и тя съответно да я премахне или покрие с нещо друго, но Наоми отказа. Заяви, че ще я задържи, докато не се увери, че Смит и всеки от останалите мъже, с които е била в контакт, не влязат в затвора.

Дойдохме днес тук, на моста, където са я намерили, за да благодарим за възможността, която съдбата ни предостави, за онзи проблясък на късмета в цялата тъмнина, който спаси живота ѝ и я върна при нас. За нашата вяра един в друг.

Усмихвах се, докато сестрите пристъпваха напред с букет яркооранжеви гербери, наведоха се над парапета и един по един ги хвърлиха в тъмната, бавно пенеща се вода. След това Лио излезе напред с китка бели маргаритки, като държеше ръката на Роуз.

Заедно откъснаха венчелистчетата от цветята и оставиха някои от тях да паднат, а други полетяха, понесени за кратко от вятъра към зимното слънце, преди да се спуснат като конфети към земята. Роуз прегърна Лио през кръста и той я целуна по върха на главата, притиснал я до себе си.

Тя така и не спомена думите, които той ѝ каза тогава, преди всичко да започне. Те никога не го обсъждаха, но между тях имаше промяна. Едно обещание, че когато моментът настъпи, те ще си принадлежат.

Следващ беше Лекридж с една червена роза, който отправи дълъг, любящ поглед към Наоми, докато я пускаше. Имаше един неловък момент, когато Най се върна в залата за репетиции за пръв път, той вече беше там, подранил, както обикновено, когато си мислехме, че ще трябва да го освободим. Но преди някой от нас да каже нещо, той рязко смъкна калъфа на електрическо пиано, което беше поставил в ъгъла.

— А дали съм ви споменавал, че свиря и на синтезатор? — каза той.

Моят ред.

Взех си букета ириси и тръгнах напред. Оставих всяко от трите дълги стъбла да се понесат по реката.

За миналото,

За настоящето,

За бъдещето.

Усмихнах се на Наоми, а тя се приближи към мен и ме придърпа в дълга прегръдка.

Когато най-сетне ме пусна, Аш ме чакаше.

Тя ми подаде ръката си и аз я хванах, пристъпих в обятията ѝ и се целунахме на бляскавия леден въздух, а топлината между телата ни създаваше нещо като наша собствена частица лято.

— И така — каза Лио, притиснал към себе си Роуз, и ние отправихме поглед към града, прострял се около нас. — Какво правим сега?

Погледнах приятелите си и се усмихнах.

— Каквото си поискаме — отвърнах аз.

Въпроси и отговори с Кара Делевин

Как се роди идеята за „Огледалце, огледалце“? Какво ви вдъхнови?

Наистина исках да напиша роман, който показва нецензурирана картина на това колко труден и болезнен може да бъде процесът на съзряване, да станеш възрастен. Толкова много натиск има върху младите хора да бъдат съвършени, а аз исках да покажа, че който и да си ти, ако си щастлив такъв, какъвто си, тогава ти си съвършен.

Освен като име на групата, образът на огледалото, на отражението е важна метафора в целия роман. Кажете ни нещо повече за това, което сте се опитали да предадете.

Всеки винаги има повече от една версия на самия себе си, като отражения в зала с огледала. Има я идеалната, филтрирана онлайн версия, училищната или работната версия, версията, която познават нашите приятели, и една истинска версия, която твърде често пазим за самите себе си. Посланието в „Огледалце, огледалце“ е, че имаш нужда само от една версия на теб самия — тази, която те прави верен на това, което си.

Имате много онлайн последователи, а социалните медии играят ключова роля в начина, по който вашите герои разследват какво се е случило с Наоми. Смятате ли, че социалните медии са нещо хубаво?

Те могат да бъдат изключително полезни, но могат да бъдат и опасни. Това, което обичам в социалните медии, е, че съм в състояние да се свържа с моите последователи и да споделя живота си с тях. Това е чудесен начин хората да разберат кои са те всъщност, да открият себеподобни и да създават връзки помежду си. От друга страна, желанието да изглеждаш, сякаш водиш някакъв безупречен живот, може да има съкрушително въздействие и да направи уязвимите хора още по-уязвими. Важно е да бъдем разумни и предпазливи онлайн.

Всичките ви главни герои са тийнейджъри, които водят своя собствена борба с чувството си за идентичност. Вие лично дали сте имали подобен проблем?

Да, разбира се. Мисля, че борбата за идентичност е това, което ни прави хора. Да открием по-дълбоки връзки с останалите ни прави щастливи, то е това, което ни кара да станем сутрин и да започнем още един ден. Всички тези неща ни дават по-добра представа кои сме ние самите, но също така е нещо, което е почти невъзможно да бъде облечено в думи. Това е по-скоро усещане.

В книгата има много силни персонажи. На кого се оприличавате най-много?

У мен има по нещо от всички тях, малко или много, защото мисля, че в някакъв момент от живота си всички ние сме преживявали това, което и те. Рижи се чувства изолирана и преминава през период на откриване на себе си, Роуз е външно непобедима, но вътрешно е уязвима и наранена, а заради своя произход Лио се изправя срещу натиска на собственото си положение и очакванията на другите хора към него.

Има много и наистина големи обрати в „Огледалце, огледалце“! Знаехте ли как ще свърши историята? Или беше изненада и за вас самата?

Винаги съм знаела как ще свърши историята, защото исках тези чудесни герои да открият силата вътре в себе си, за да преодолеят препятствията по пътя си. И наистина вярвам, че всеки може да направи същото с малко вяра в себе си.

Може ли читателите да очакват да прочетат повече за живота на Рижи, Лио, Наоми и Роуз? Ще има ли продължение?

Със сигурност има още какво да се разкаже за тези герои, така че определено би могло да има продължение. Но ще трябва да почакате известно време, за да разберете!

Информация за книгата

Оригинално заглавие Mirror, Mirror

Copyright © Cara and Co Limited 2017

Ail rights reserved.

Огледалце, огледалце

Кара Делевин и Роуън Колман

Превод Десислава Недялкова

Превод на песните Радомир Мирчев

Редактор Радомир Мирчев

Коректор Павлина Върбанова

Издава „Егмонт България“ ЕАД

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9

www.egmontbuIgaria.com

Отпечатано в „Ропринт“ ЕАД, София, 2018 г.

Тираж: 2000 бр.

ISBN 978-954-27-2142-0

_____

notes

Бележки

1

New Musical Express — влиятелно британско музикално списание. — Бел. ред.