Огледалце, огледалце

Тя ми хвърли онзи стоманен поглед, който ми затвори устата.

— О, бедната, повредена, малка аз, не мога да се справя с живота и сега излизам от релсите. Да имаше само един рицар в блестящи доспехи да ме спаси! Това ли си мислиш? — Тя поклати глава. — Само дето това няма да си ти, Рижи, не си рицар в блестящи доспехи, ти си просто един от смотаняците и дължиш популярността си на мен и Лио. Мислиш си, че ме познаваш, но не е така. Ти изобщо нищо не знаеш за мен и честно казано, започвам леко да се отегчавам от глупостите ти. Как смееш да ми казваш как да си живея живота, след като нямаш представа как да живееш своя?

Сякаш гледах чужд човек, нямаше нищо познато в изражението ѝ, а по-скоро нещо ново, нещо, което сега виждах за първи път, дори и от онзи първи ден, когато бяхме събрани и ни казаха да сформираме група, независимо дали ни харесва или не.

Презрение.

За пръв път Роуз ме гледаше с пренебрежение. Какво беше станало с нея? Защо сега?

— Роуз — направих крачка към нея, — не искам да се карам с теб по въпроса, просто разбери, че се притеснявам за теб. Защото ме интересува и ме е грижа.

— Знам. — Изражението на Роуз се смекчи, но само за малко. — Само дето преди да започнеш да се притесняваш за мен, Рижи, може би трябва да се погледнеш в огледалото, а? Имаш си своите собствени проблеми, сладур.

Тръгнахме отново, но беше различно, сякаш цялата лекота и комфорт помежду ни се бяха обърнали на търкания и трудности. Не вървяхме заедно както обикновено. Беше ме страх да погледна към водата, докато крачехме по моста, страхувах се по някакъв начин реката да не ме призове като в кошмара ми.

„Ватерло Роуд“ преминаваше в странични градски улици, след това в булеварди в предградията и най-накрая в ъгъл на улица „Албион“, моята улица. Спрях на ъгъла към къщи за обичайното за нас продължително сбогуване, но вместо това Роуз ми отправи една вяла усмивка.

— Ще се видим утре! — Тя сви рамене.

— Репетиция по обяд, нали? — извиках след нея и се почувствах малко окаяно, когато тя не отговори.

Докато вървях по пътя към входна ми врата, си казах, че нищо от това не е от значение, просто едно от онези неща, малко отклонение в нашето приятелство. Или може би нещо повече, може би това са вълните от случилото се с Наоми, които бавно се разширяват в изчезващи пръстени. А те все още са достатъчно силни, за да разклатят и наклонят всичко, направило от нас четиримата това, което сме или което бяхме. Казах си, че утре всичко ще бъде както преди, но когато стигнах до входната врата, някак си знаех, че не е вярно.

Стоях пред нащърбената, боядисана в зелено врата, с ключ, насочен към ключалката, и знаех само едно — че не искам да вляза. Колата на тате я нямаше паркирана на пътя, отново. Чувах как радиото свири твърде силно във всекидневната, а някъде вътре Грейси сигурно си прави свой собствен малък балон, за да се изолира от всичко. Знаех какво трябва да направя, трябваше да вляза и да видя малката си сестричка и да прекарвам повече време с нея, да ѝ дам някаква нормалност, но какво, ако не мога, ако не съм от нормалните?

Ако вляза сега, мама все още щеше да е трезвена, може би дори в състояние да ме погледне, може би ще ме погледне както преди, когато бях на възрастта на Грейси, с онази нежна усмивки и големи очи, сякаш всичко, което правя и казвам, е някакво чудо. Или може би в мига, в който спре поглед на мен, изражението ѝ ще се вкисне, очите ѝ ще потъмнеят и каквото и да е това там, срещу което не може да се изправи трезвена, щеше да се окаже по моя вина. И да, наистина болеше. Болеше ме да я гледам така, защото ми липсваше. Толкова много.

Затова не отворих вратата. Вместо това скрих училищната чанта в гъстия жив плет между нашата врата и тази на съседите, взех десетачката, която ми даваха като седмична дажба, сложих я в джоба си заедно с картата за градския транспорт, обърнах се и се затичах.

17

Нямах никаква идея къде отивам или какво всъщност да правя, просто исках да съм някъде, където няма да бъда себе си, затова се затичах толкова бързо, колкото можех, толкова дълго, колкото можех, докато дробовете ми започнаха да горят и пот да се стича в очите ми. Когато се огледах, видях, че стоя пред метростанция „Воксхол“, и разбрах точно какво искам да направя.

Взех метрото до „Юстън“, докато ескалаторът не ме изхвърли на станция, пълна с хора зомбита, тъпо втренчени в таблото за заминаващи, в очакване на сигнал да се раздвижат. Тръгнах през тях, като избягвах и заобикалях статичните тълпи, докато не излязох на улица „Евърсхолт“.

И се отправих към „Камдън Таун“.

През миналата година доста пъти ходихме в „Камдън“ с останалите от групата. Имаше време, преди две години всъщност, когато ми изглеждаше като важно и екзотично място, където свободата и музиката съществуваха отвъд досега ми, и да се озова там беше нещо като постижение. Но първия път, когато дойдох с Лио, Роуз и Наоми, си спомням какъв ужас изпитах, сякаш нещо много лошо щеше да се случи с нас, като да се изгубим, да бъдем отвлечени или дрогирани и да се събудим ограбени и захвърлени на лодка в средата на канала… но тогава отидохме и нищо от това, което си представях, не стана.

Това беше туристически капан, пълен със сергии, на които продаваха некачествени временни татуировки и евтини шапки, бъкано с тематични пъбове и с хора, които се скитат наоколо, търсейки някакво малко парченце подобие на оригиналност, което да отнесат обратно в скучния си малък живот. Хора точно като мен.

И когато го разбрах, долових в себе си сила, съзряване и осъзнаване, а след това нищо в „Камдън“ — от неговите осеяни с боклуци улички до изобилието от пъбове — не ме плашеше повече, а самостоятелното ми отиване там беше най-хубавото от всичко.

Защото в „Камдън“ никой нямаше да обърне внимание на малкото джинджър хлапе с наполовина обръсната глава, пиърсинг на носа и четири обици на ухото. Тук това едва ли щеше да остави следа върху повърхността на странностите. Тук можех просто да дишам спокойно, да бъда себе си и на никого нямаше да му пука за мен.

Вървях на зигзаг сред множество непознати и ми харесваше, че никой тук не подозирала съществуването ми и никой на този свят не знае къде съм. Въздухът миришеше на бира и цигари и беше изпълнен с шума на трафика, викове и смях. Озовах се в един подземен бар, наречен „Баня с джин“ — място, полагащо всички усилия да изглежда мръсно и неприветливо, каквото си и беше. Докато стоях пред метростанция „Воксхол“, се сетих, че тяхната вечер на свободния микрофон е днес, и всичко си дойде на мястото. Сега, обикновено-социално-непохватното, набиващо се на очи аз дори не се поколеба да се намърда вътре, защото тук никой не ме познаваше, никой не ми обръщаше внимание и ми беше позволено да бъда себе си.

Сякаш въздухът по пътя ми дотук ми беше донесъл някакво опиянение, за да създавам илюзията, че съм от готините. Човекът на вратата не ме спря, а когато поръчах кола на бара, барманът дори не ме погледна втори път.

Все още беше рано, нямаше шест. Когато проверих телефона си, нямаше покритие, никой не можеше да ме открие тук. Постепенно барът се изпълваше с хора, няколко музиканти и всичките им приятели, докато многобройната маса хора изтласкаха мен и топлата ми кола далеч от бара, в един ъгъл близо до сцената. Облегнах се на сивата, мрачна стена и скръстих ръце в очакване на първото изпълнение. Излезе момиче с китара, защото почти винаги беше момиче с китара и със сигурност щеше да бъде последвано от друго момиче с китара. Те биваха талантливи, всички можеха да пеят и свирят и ми действаше някак успокояващо да слушам звука на гласовете им, преплетени със струните на китарата, но не ме докосваха вътрешно, не притежаваха и частица от смелостта и силата на Роуз, когато изтръгваше звук от някоя от нашите песни. Но по някакъв начин това нямаше значение, не толкова, колкото че аз съм тук, гледам публиката от двойки и групички приятели как аплодира и тропа с крака.

Когато включиха светлините и от уредбата се разнесе музика, не ми се искаше да помръдна, исках тоя половин сантиметър кола на дъното на чашата ми никога да не свършва, а остатъкът от живота ми, който ме очакваше след края тук, да изчезне.

— Наблюдавах те.

Подскочих, когато едно от момичетата, които пяха, изведнъж ме заговори. В желанието си да остана невидимо петно за хората почти забравих, че същите тези хора могат да виждат, ако гледат. Тя излезе по средата на програмата, Дани Хевън, с дълга, права тъмна коса до кръста и бледа, почти бяла кожа, венец от татуировки по бедрата ѝ. По-голяма от мен, с няколко години, мисля, а също и по-висока.

Понякога наистина се чудя кога този растеж, избухнал и обхванал всички останали, ще стигне и до мен.

— Леко зловещо — казах аз с усмивка.

В края на краищата тук не бях приятелчето Рижи, а личност с остроумие и смелост, която е звезда в собствения си живот.

— Да, съжалявам, така се получи, нали? — засмя се тя, мисли си, че съм от забавните.

Докосна косата и шията си и аз проследих следата, която пръстите ѝ оставиха. Наистина ли това красиво момиче флиртуваше с мен? Няма начин.

— Просто забелязах, че си нямаш компания и никой не се присъедини към теб цяла вечер — говореше и не спираше да се усмихва. — А с моите приятели ти хвърляхме по някое око и даже малко завиждаме. Трябва си смелост да нямаш потребност от други хора.

— Може би просто нямам приятели — усмихнах се и мамка му, аз флиртувах с това момиче, изведнъж се оказах легенда.

Ако тя се обърне сега и изчезне, щеше да е без значение и точно това беше вълнуващото, тръпката да можеш да предизвикаш късмета си и да видиш колко далеч може да те отведе.

— Обзалагам се, че имаш много приятели — отговори тя. — Обзалагам се, че се радваш на популярност. Харесва ми как изглеждаш. — Ръката ѝ леко докосна моята, тя се приближи една крачка, парфюмът ѝ беше сладък, като ванилия. — Знаеш ли, отиваме в едно клубче. Искаш ли да дойдеш?

— Не мога — отвърнах аз и със следващите си думи провалих по неизвестна ми причина всичките си шансове. — Утре съм на училище.

Рижи, ти си шибано страхливо мекотело.

— По дяволите, още ходиш на училище? — Очите ѝ се разшириха, устата ѝ оформи едно голямо „О“. — Мили боже, на колко години си?

— Шестнайсет. — Свих рамене. — Съжалявам!

— Мамка му, а изглеждаш толкова готино.

Тя поклати глава, но продължи да се усмихва, после грабна телефона от ръката ми.

— Хайде, да си направим селфи. — Гледах стъписано на изображението ми с това момиче, сложило ръка около рамото ми, когато светкавицата угасна, запечатвайки образа в дъното на очите ми. — Ами добре, ще те оставя да се прибереш вкъщи и да си лягаш, защото си на училище, но ето нещичко, което да ти напомня за мен.

Следващото нещо, което си спомням, беше как устата ѝ се притисна до моята само за секунда, може би три. Усетих как залепнах за бляскавите ѝ устни, дъхът ѝ беше с вкус на сладко вино, докато тя се отдръпваше, накланяйки глава на една страна, за да ме погледне още веднъж.

— Ела да ме видиш след няколко години — каза тя.

Когато ръката ѝ се плъзна от моята, видях татуировката от вътрешната страна на китката ѝ. Почти същата като на Наоми, но този път оформена като триъгълник.

— Чакай. — Хванах я за ръката и тя ми се усмихна.

— Промени ли си решението, сладур?

— Просто се чудех откъде имаш тази готина татуировка?

Пръстите на другата ѝ ръка веднага покриха китката, тя се намръщи и се отдръпна от мен.

— Не е готина, беше грешка, голяма грешка.

— Но откъде я имаш? Работата е там, че моя приятелка, тя има подобна и аз се чу…

Очите ѝ се разшириха и тя се огледа наоколо, преди да доближи лице до моето. Този път нямаше нищо секси в действието, внезапно тя се ядоса… и се уплаши.

— Кажи на приятелката си да бяга — изсъска тя. — Кажи ѝ да изчезва възможно най-далече и най-бързо, и се надявам, че ще им писне да я търсят. Кажи ѝ да бяга.

Тя се промъкна през тълпата, преди да успея да я попитам какво има предвид, за какво говори.

Да бяга от какво?

Вкъщи не светеше, когато се прибрах. Промъкнах се през вратата и едва сдържах енергията, която бушуваше и напираше от всеки мускул.

Част от мен жужеше и звънеше от напрежение, силна и непобедима, и можех да видя времето напред, след няколко години, когато всичко щеше да е наред и на точното място и аз щях да бъда там, където трябва да съм, и ще бъда човекът, който трябва да бъда. Като сън или като надникване в бъдещето, само за секунда, но нямаше значение, защото дори секунда ми беше достатъчна, за да почувствам… надеждата отново. Дори не осъзнавах, че вече не се чувствам по този начин, докато усещането не се появи пак. А другата половина от мен беше — сериозно, какво става, дявол го взел?

Какви бяха шансовете да срещна някого с татуировка като на Най? Какво имаше предвид тя, като каза „да бяга“? Въпросите ме връхлетяха, всеки крещеше за отговор и ми докараха главоболие. Прогоних ги. Просто ми се привиждаха връзки с татуировката на Наоми там, където ги нямаше. Правех от мухата слон, изсмуквах разни историйки от пръстите си. И нищо чудно, че я изплаших така, стана толкова напрегната. В крайна сметка аз действам така на хората. Поне според Роуз.

Трябваше да се овладея, да обмисля всичко добре, иначе тотално щях да се объркам.

Докато се изкачвах по стълбите, видях, че вратата на Грейси е отворена и че тя е заспала свита върху покривалото на леглото си, все още облечена с училищната си униформа. Нямаше никой в стаята на родителите ми, което означаваше, че мама се е отрязала рано някъде долу, а тате отново липсва. Оставих я сама, когато реших да се изключа от този живот и да си създам място в света само за мен. Оставих я да се погрижи сама за себе си и дори не знаех дали е яла тази вечер.

Що се отнасяше до мен, аз съвсем скоро щях да се махна оттук, още няколко години — и изчезвам. Но Греиси, за нея изобщо нямаше да е скоро, а тя си имаше само мен. Как щях да оправя нещата за нея?

Отворих лаптопа си и гугълнах Дани Хевън, но нито един от профилите ѝ в социалните мрежи не беше публичен, което беше доста необичайно за изпълнителка, която се опитва тепърва да се утвърди.

Едно нещо не ми се връзваше — тя се разстрои, наистина се разстрои, когато забелязах татуировката ѝ.

Трябва да има нещо, което да свързва всичко това. Нещо, което свързва Дани с Наоми, и единственото, което в момента ми хрумваше, беше музиката. Ами ако Дани имаше побъркан фен, който я е нападнал и… татуирал? Искам да кажа, това звучи безумно, но то всичко звучеше безумно. Може би това се е случило и с Наоми, само дето ние нямахме никакви побъркани фенове, а и повечето ни фенове бяха от моя випуск и имах телефонните им номера. С изключение на DarkMoon.

Върнах се на плейлиста на DarkMoon в Тунифай и се зачудих дали нямаше някаква връзка с това. Може би въпросният е включил и парчета на Дани в плейлиста си. Прескочих онези, които дублираха списъка на Наоми, и потърсих по-нови. Не намерих никаква Дани Хевън, въпреки че, за разлика от „Огледалце, огледалце“, Дани беше регистрирана като изпълнителка в Тунифай. Тогава видях нещо, което смрази кръвта във вените ми.

Тук имаше песен на „Огледалце, огледалце“: „Намери ме, преди да бъда изгубена“.

Като всички песни в Тунифай, текстовете също бяха публикувани под записа на парчето и ме подразни най-вече това, че песента, която тоя нещастник е откраднал, беше същата, за която написах музика и която изпях на Наоми в болницата…

Обаче това нямаше как да е възможно. Защото аз взех тази песен, текста за нея от бележника, който намерих в стаята на Наоми. Единствените двама души на този свят, които знаеха, че тази песен съществува, бяхме Най и аз.

В такъв случай този DarkMoon трябва да е гаджето ѝ. Това ще да е. Това вече имаше смисъл. Това трябваше да е човекът, с когото е избягала. Може би ако откриех кой е, щях да разбера какво се е случило с нея и къде е била, както и защо изобщо не се беше свързала с нас.

Кликнах върху песента, приближих телефона до ухото си и се заслушах в акустичната китара. Мелодията, която се разнесе в ушите ми, адски приличаше на тази, която написах за текста на Най. Китарата звучеше малко слабо, а дори и с усилен докрай звук качеството беше аматьорско, вероятно правено с телефон. Тогава дойде вокалът и сърцето ми бързо запрепуска. Беше нежен, сладък, тъжен глас на момиче, издигащ се и спадащ, извисяващ се и копнеещ, извиващ се със звука на китарата, създаващ стихове от звуци.

Познавах този глас, защото принадлежеше на човек, когото обичах. Познавах всяка нота и интонация.

Това беше Наоми. Никакво съмнение.

Плейлистът беше направен на 22 август. Когато Наоми вече беше изчезнала. И най-накрая разбрах.

DarkMoon не беше гаджето на Наоми. Това беше Наоми.

Но защо фалшиво име?

Защо не се е свързала с нас? Защо поне не ни каза къде се намира?

Освен ако… Отново прочетох заглавието на песента.

„Намери ме, преди да бъда изгубена.“

Фалшивият интернет профил на Наоми нямаше никакъв смисъл.

Освен ако се е намирала в капан и е знаела, че я наблюдават през цялото време. Освен ако е направила всичко възможно да привлече вниманието ни, без всъщност да привлича внимание.

Освен ако е била уплашена.

Посегнах към телефона си и звъннах на Аш.

— Какво? — отговори тя още на първото позвъняване.

— Това направо ще те побърка — казах аз.

18

Не спах. He можех да спя, не и след като събитията прииждаха като голям и шумен карнавален оркестър, който се приближаваше все повече и повече.

Спорих с Аш цяла нощ.

— Трябва да кажем на полицията — заявих аз.

— Защо? — отвърна тя. — Те ще видят единствено бягство на тийнейджърка, която е качила някакви песни на музикален сайт. Голяма работа. Не, няма да го направим. Не и докато не проуча DarkMoon. Ако е била Наоми, ако е търсила помощ, щеше да знае, че ще я търся, и щеше да остави и други следи.

— Ако е била Наоми и е търсила помощ, защо просто не е изпратила имейл или съобщение. Или да хване автобус? Защо просто не се е прибрала вкъщи?

— Ето затова няма да казваме на ченгетата — заяви Аш. — Защото са също толкова глупави като теб. Ще се видим по-късно в училище.

И после затвори.

Нямаше смисъл да ходя на училище след всичко това, което се случваше. Исках да отида да видя Най и да я попитам какво е станало, точно това исках да направя. Но не можех.

Това е другото нещо, което ми каза Аш — че Най ще е в безсъзнание още четирийсет и осем часа поне, че снощи лекарите отвели Макс и Джаки настрани и им казали: „Обикновено очакваме по-бързо възстановяване, гледаме да не държим пациента в медикаментозна кома за повече от няколко дни. Колкото по-дълго е в кома, толкова по-голяма е вероятността за трайно мозъчно увреждане или изобщо да не се възстанови. Смятаме, че трябва да се подготвите за най-лошото“.

Просто ей така, каза ми го просто ей така, безизразно и монотонно. Сякаш не беше истина и точно така го чувствах и аз сега. Така че ще стана и ще отида на училище, защото, честно? Нямах идея какво друго да направя.

— Облече ли си чисти дрехи? — попитах Грейси, когато влязох в кухнята и я заварих да седи над купа с шокомюсли.

Тя погледна надолу към омачканата си униформа и сви рамене.

— Хайде, плюй — отвърнах аз, хванах я за ръка и я поведох обратно нагоре по стълбите. — Нека поне ти сложим чист суитшърт.

За щастие, имаше, както и чиста тениска, така че ѝ помогнах да разкопчае вчерашната униформа и ѝ казах, че ще я чакам навън, докато облече чистите дрехи. Излезе от стаята си много бързо, нямах представа дали въобще се е притеснила, но не мислех, че това е от значение, когато си на седем.

— Къде беше снощи? — попита ме тя, докато я водех към банята да си измие лицето и зъбите.

— Какво имаш предвид? — попитах уклончиво.

Мислех си, че никой не е забелязал липсата ми. Открих един от старите гребени на тате в задната част на мивката в банята, зад полуизразходвани бутилки от различни балсами, които мама купуваше и захвърляше всяка седмица. Странно беше да го намеря там, все още прашен, с малко косми по него, като някаква реликва. Сякаш наистина нямах вече никакъв спомен, че още обитава тук.

— Търсих те — каза Грейси. — Мама спеше, затова хапнах малко зърнена закуска и дойдох да посвирим на барабаните, но те нямаше в стаята. Никъде, където надникнах.

— Ох, мамка му — казах думата на глас, докато се опитвах да вкарам в ред, да придам някакъв смисъл на гъстата ѝ, къдрава коса, една идея по-светлочервена от моята, с което мисля, че се водеше ягодова блондинка.

— Мамка му! — съгласи се Грейси и се засмях.

— Хлапе, съжалявам, имах кофти ден и излязох, не трябваше да те оставям сама.

— Ами, мама беше тук. — Грейси посочи рафта, където стоеше комплект ластици с герои от „Моето малко пони“, оплетени с косми. — Сложи тези — каза тя.

— Ще се опитам — отвърнах, — но знаеш, че това не ми е силната страна.

— Добре ли си, Рижи? — попита ме тя.

Свих половината ѝ коса на кок, завъртях я около юмрука си и после я вързах с ластика, за да я закрепя.

— Разбира се, че съм — казах аз. — Защо питаш?

— Защото изглеждаш тъжен и уморен.

За миг застинах и погледнах сестра ми, половината от лудналата ѝ коса, свита на топка в единия край на главата ѝ, а другата половина се изливаше като огнено кълбо.

— Разбира се, че съм, хлапе, аз съм тийнейджър, това е част от характеристиката ми. Когато се прибера от училище днес, ще те науча как да се справяш с екзистенциална криза.

— Яко! — Очите на Грейси се разшириха.

— Ето — казах, възхищавайки се от творението ми. — Изглеждаш като психопатска версия на принцеса Лея.

Тя се изправи на пръсти, за да се погледне в огледалото.

— Харесва ми, но искам коса като твоята — обърна се Грейси и докосна обръснатите страни на главата ми.

— Мама ще побеснее — казах ѝ, направих глупава физиономия и тя се изкиска.

— Рижи, може ли да посвиря на барабаните, когато се прибера от училище?

Вратата на стаята на мама се отвори и видях през пролуката, че явно е спала вътре, но не на леглото. Никаква следа от тате.

— Готова ли си, скъпа? — усмихна се мама на Грейси с топли очи и нежен глас, но знаех, че се чувства като боклук, защото не помни какво се е случило снощи. — Добро момиче.

— Рижи ми помогна. — Грейси ме погледна с гордост.

— Благодаря. — Мама дори не ме удостои с поглед.

Вече не трябваше да ми прави впечатление фактът, че всичко, което ми казва, звучи като подигравка, но все пак болеше. Почти толкова, колкото че единственият човек, който забеляза липсата ми вкъщи до един сутринта, беше Грейси.

— Тате пак ли е излязъл за работа рано? — попитах аз и тя се вгледа в мен, застанала на вратата, косата ѝ стърчеше във всички посоки, гримът от вчера се беше размазал по лицето ѝ. — Понякога се чудя дали не се е изнесъл и е пропуснал да си направи труда да ни уведоми.

Наградата ми беше да видя как лицето ѝ се сгърчва въпреки съпротивата ѝ. Да видя как кръвясалите ѝ очи се изпълват със сълзи, а устата ѝ се свива в тънка, нещастна линия. Това мога да ѝ призная на мама, поне не позволяваше Грейси да я види нещастна и ядосана. Поне докато е трезвена.

— Хайде — каза тя на Грейси. — Иди да се обуеш.

Изчаках Грейси да се скрие от поглед, преди да кажа нещо.

— Снощи беше заспала с униформата си.

— Зная — отвърна мама. — Искаше да спи с нея и си помислих, че няма нищо лошо в това, тя е просто малко момиченце.

— Мамо, знаеш, че това не е вярно. Не можеш да продължаваш да се преструващ, че всичко е наред, не е честно спрямо нея.

— А какво те кара да мислиш, че нещо не е наред? — попита тя, а очите ѝ се разшириха от гняв.

— Защото много преди Грейси дори да е яла, ти си се отрязала на дивана — казах аз. — Нещата не са наред, мамо, те са…

Не намерих начин да завърша изречението.

Тя бутна вратата да се затвори.

— Не мислиш ли, че животът ми е достатъчно труден в момента, докато се опитвам да поддържам къщата в нормално състояние, докато баща ти се мотае наоколо с пачаврите си и се връща само да се преоблече. Да се опитвам да предпазя Грейси от всички тези унизителни безсмислици… — Тя посочи към мен. Аз бях унизителната безсмислица. — И без тебе, тебе, дето се опитваш да ми кажеш, че съм лоша майка? Харесва ти или не, съкровище, само тази си имаш. И докато живееш под моя покрив, ще е подобре да ми покажеш малко уважение.

Показалецът ѝ си беше проправил път към лицето ми като ядосано, пронизващо оръжие. Може би за милисекунда се изкуших да посегна, да хвана ръката ѝ и да кажа. „Мамо, моля те, обичам те и ми липсваш, толкова се притеснявам за теб и от това, което си причиняваш, самотно ми е и се страхувам, и имам нужда от теб. Моля те, позволи ми да ти помогна. Моля те, помогни ми“. Защото това е, което исках да кажа, това беше изречението, което започнах и не успях да завърша. А вместо това избухнаха искри, обхвана ме ярост и не любов изпитах към нея, а омраза.

— Не мисля, че можеш да го наричаш свой покрив, след като не правиш абсолютно нищо в къщата, освен да изпиваш парите на тате и да пренебрегваш децата си — казах аз и минах покрай нея. — Изглеждаш отвратително, миришеш гадно. Всички знаят, че пиеш, всички на тази улица, всички в моето училище, всички в училището на Грейси и не е чудно, че тате не иска да те доближи. Аз ще заведа днес Грейси на училище. За бога, вземи си душ и се увери, че не вониш от всички пори, когато я прибираш след часовете.

Спуснах се по стълбите, грабвайки първо моята раница, после тази на Грейси, избутах я на улицата и после затръшнах вратата след себе си. Някак си знаех, че горе на стълбите, зад заключената врата на банята, мама плаче.

И ми стана адски гадно, но и тя беше виновна за това.

19

— Здрасти, Лио!

Видях го отпред на опашката за обяд. Ако се буташ, лесно може да отнесеш някой юмрук, но трябваше да говоря с него за телефона, който намерих. За DarkMoon. Трябваше да разбера дали не крие нещо за Наоми. Аш ме предупреди да не казвам на никого, в случай че се окажеше празна работа, но трябваше да знам.

— Лио, ще идваш ли на репетиция?

— Да, ще съм там след десет минути — отговори Лио, сочейки с глава към Каша, популярно момиче, апетитни извивки, страшна мацка. — Сега съм малко зает, Рижи.

Но нямаше време да оставя Лио да забие следващото си завоевание, особено след като знаех, че Каша не е момичето, с което той иска да бъде. — Лио, трябва да поговорим. Важно е. Наистина.

— Мамка му. — Лио се обърна към Каша и се наведе по-близо. — Ще те настигна по-късно, сладка, става ли?

Каша му хвърли самодоволна усмивка, тип „може би, може би не“.

— Сериозно, Рижи — Лио ме погледна, докато излизахме от столовата, — беше ми в кърпа вързана.

— Това е по-важно.

— Е, какво?

Изчаках да излезем от основната сграда, на ъгъла, запазен за онези, които искаха да се целуват или да пушат, или и двете.

Извадих нокиата от джоба си и му я подадох.

— Мамка му! — поклати той глава.

— За какво е, Лио? — попитах аз. — Защото е странно момче на твоята възраст да носи „работен“ телефон. И защо вътре е номерът на Най? Има ли нещо между вас двамата? Знаеш ли къде е била през цялото това време?

— Какво? По дяволите, Рижи, не! — поклати Лио глава. — Дори не знам за какво говориш. Мислиш, че съм крил къде е Най и не съм го споменал? Това ли мислиш за мен?

Болката, която се изписа на лицето му, ми дойде неочаквано, досега изобщо не ми беше хрумвало, че моето мнение има някакво значение за него. Беше шок изведнъж да видя Лио също толкова несигурен като всички нас.

— Не — отпуснах ръце до тялото си и свих рамене. — Истината ли искаш? Не знам какво да мисля. Всичко е толкова странно и объркано. Мислех си, че познавам Най, но нямах никаква представа, че планира да избяга или какво въобще е ставало в живота ѝ, че да я накара…

Млъкнах. Още не бях готов да му разкажа всичко за песента на Най в Тунифай.

— А пък Роуз е отчуждена и странна, и сякаш се опитва да ме избягва…

— Не само теб, мен също — добави Лио.

Отново този поглед, изпълнен с болка, и изведнъж разбрах защо е този внезапен интерес към Каша — той се опитваше да забрави момичето, в което тайно беше влюбен. Познато чувство.

— Нещо става с Роуз — казах. — А ти носиш „работен“ телефон с номера на Най в него. Така че съжалявам, приятели сме, но точно сега? Точно сега всичко ми се струва възможно.

— Окей — призна Лио и се облегна на ниската тухлена стена, ограждаща онова, което трябваше да бъде мемориална градина за едно момиче, което се беше самоубило преди няколко години, но почти винаги беше превзета от плевели. — Схванах, предполагам. Разбирам какво искаш да кажеш за Роуз. Но за този телефон даже забравих, че го имам. Арън ме помоли да го взема, когато беше вътре. Понякога му изпадаше подръка телефон и можехме да говорим. Понякога трябваше да му вземам разни работи, неща, които трябваше да внесе незабелязано.

— Искаш да кажеш, че си се забъркал с контрабанда? — Очите ми се разшириха.

— Вътре е доста тежко, имаш нужда от контрабанда, за да си спечелиш уважение.

— Контрабанда, като… наркотици?

Лио не отговори и ми дойде като шок. Нямах представа, че точно това прави. Може би беше прав, може би всички ние само се преструвахме, че сме приятели. Истинските приятели знаят всичко един за друг.

— Мамка му, Лио, ако те бяха хванали…

— Още нямах шестнайсет, нямаше да е голям проблем.

Нямаше начин да му обясня, че от идеята да се прави нещо толкова опасно направо ми се повдига, затова дори не си направих труда да опитвам.

— Това все още не обяснява защо имаш номера на Най в него.

— Защото първата вечер, когато я търсихме, преди да разберем, че телефонът ѝ е изключен и липсва… Помислих си, че може би ще отговори на обаждането, ако идва от непознат номер. Затова ѝ звъннах от него. Обаче директно ме препрати към гласовата поща. Опитах няколко пъти. Мислех да опитам отново след няколко дни, затова запазих номера, но после разбрахме, че телефонът ѝ липсва, и направо изключих.

Всичко, което каза, имаше смисъл, но все пак Лио беше един от най-близките ми приятели, а имаше таен телефон. Това не беше добре.

— Може ли да си го получа обратно, моля? — попита той и аз му го подадох.

— Щом Арън вече е навън, защо ти е?

— Защото да свириш в училищната банда не е истинско, бро. Това е детска работа. А аз трябва да започна да гледам реалистично на нещата. — Той потри с две ръце късо подстриганата си коса. — Арън има нужда от мен и понякога иска да съм извън мрежата. Както и да е, сега ще го изхвърля. И ще взема друг. Виж, имахме добра година с групата. Може би най-добрата година в живота ми и със сигурност ще свиря на концерта, но в някакъв момент ще трябва да приема факта, че това не е моят живот и че не мога повече да се преструвам. Някой като мен да направи кариера, като свири на китара? Просто няма как да се случи, Рижи. Просто няма как.

— Сега говори Арън, не ти — отвърнах аз. — Не позволявай на Арън да ти казва кой си.

Лио ми хвърли такъв поглед, че ми стана ясно — ако бях някой друг, вероятно щях да си го отнеса.

— Казвам ти да не загърбваш това, в което си добър. Ти си страхотен музикант, Лио. Наистина страхотен. Не пропилявай таланта си.

— Мамка му, Рижи, наистина не знам вече. Сещаш ли се за момчето, което Арън рани. То е поело територията на Арън, докато го нямаше. И сега Арън трябва да направи нещо с него, да го нарани още по-зле от преди, разбираш ли? В противен случай, каза той, ще спрат да го уважават и никой няма да върти бизнес с него. И иска да съм до него, когато започне.

— Да го нарани още по-зле от преди? Та първия път той почти го уби… — И изведнъж загрях какво иска да каже. — Лио, мамка му, не. Не можеш да го направиш, ти не си като него.

Лио поклати глава.

— Казваш го, сякаш е лесно, като например да избереш ляво или дясно, но не е така, Рижи. Въобще не е така. Не искам да се забърквам в тези гадости, но той ми е брат, нали? И се грижи за мен, а аз не познавам много други хора, които да го правят.

— Аз — отговорих. — И Роуз, и Наоми… господин Смит… майка ти, Лио! Моля те, не прави нищо глупаво…

— По дяволите, не съм глупав — изръмжа той. — Ще намеря начин.

— Добре де, но преди да решиш, може ли да ти покажа нещо?

— Не виждам защо не, в момента нямам шанс за успех с Каша.

— Това е тя. — Лио ме погледна. — Това е гласът на Наоми. Значи Наоми е въпросният DarkMoon?

— Да, или пък DarkMoon е бил с нея, когато изчезна. Никой друг не знае за песента, нито пък заглавието. А що се отнася до татуировките… Може би откачам, но ми се струва, че виждам някаква тенденция в тая работа. Мисля, че в някакъв момент, след като Най избяга, тя е била… отвлечена, хваната в капан, не знам. Държали са я някъде, където тя е осъзнала, че не иска да бъде, някъде, откъдето не е могла просто ей така да си тръгне или да се обади за помощ.

— Бро, това е сериозно.

— Знам, но песента, думите… тя звучи, сякаш плаче.

— Ако слушаш достатъчно дълго, може да си въобразиш всичко — Лио не звучеше като да е убеден. — Избягала е с някакъв, не е искала да бъде намерена и е създала нов профил, така изглежда. Може би нещата са се объркали, може би се е напила и е паднала в реката, а може би… може би е скочила. Така или иначе, звучи доста по-правдоподобно от твоята история. Имам предвид, ако е имала интернет, защо просто не ни е казала да отидем и да я вземем?

— Защото може би който я е държал, я е наблюдавал и се е страхувала да не я хванат — предположих. — Доста е лесно да шпионираш интернет историята на някого. Мама редовно проверява айпада на Грейси, свързан е с телефона ѝ, така че може да използва приложенията си, за да не би тя да направи нещо, което не трябва. А тате е качил приложение, което да проследява всеки клавиш. Ако някой е наблюдавал Най, за да се увери, че прави опит да избяга или да потърси помощ, ами тогава, разбира се, тя ще се опита да ни каже, без да я хванат.

Беше ми трудно да намеря начин да облека предчувствието си в нещо конкретно.

— Ако не е искала да бъде намерена, защо ще копира старите си плейлисти? Защо ще прави така, че ако някой търси, лесно да открие връзка между Наоми и DarkMoon. Ако помислиш от тази гледна точка, толкова ненормално ли звучи?

— Не зная… — каза Лио неуверено.

Погледнах през рамо, видях как една пеперуда си проправя път из плевелите и никога не каца за повече от секунда. Така се чувстваше и главата ми, сякаш отговорът е някъде там, но просто ми се изплъзва.

И тогава нещо се появи. Нещо привлече мислите ми.

— Помниш ли Карли Шийлдс? — попитах го. — Момичето, заради което са направили тази градина?

Лио погледна през рамо.

— Да бе, няма как да забравя това момиче, дето се беше хвърлило под автобус. Беше от випуска на брат ми, дори излизаха за малко. Когато ходеше с нея, беше различен. Ама какво общо има това с Карли Шийлдс?

— Ами ако…

Извадих телефона си и погледнах в училищния уебсайт.

Всеки випуск абитуриенти през последните няколко години правеше видеоклип, синхронизиран на плейбек към някое известно парче, и го публикуваше в Ютюб и уебсайта на училището. Върнах се три години назад, после четири и я намерих.

— О, боже мой, това е тя — казах, гледайки група момичета, които вървяха наперено по коридора на фона на песен на Бионсе. Косата ѝ беше различна, тъмна и къса, носеше очила и нямаше татуировки по голите ѝ ръце, но без съмнение беше тя, никакво съмнение.

— Карли? — Лио забеляза снимката. — Това не е Карли.

— Не — казах аз. — Това е Дани Хевън.

— Кой? — Лио ме погледна.

— Момичето, което срещнах в „Камдън“, имаше татуировка, почти същата като тази на Най, и когато го споменах, тя направо се побърка от ужас. Лио, тя е била в нашето училище. А Карли Шийлдс е била умно момиче, звездата на училището, шампионка по плуване и страхотна арфистка. Всичко се е нареждало много добре за нея и изведнъж застава пред автобуса, защо? Защо да прави нещо толкова нетипично за нея?

— Не. — Лио поклати глава. — Ти събираш две и две и получаваш петдесет и седем. Най беше склонна към бягства.

— Преди да създадем групата — да, но не и след това.

— Да, може би.

— Може би греша, но тези три момичета са учили в едно и също училище. Едното от тях е мъртво, а останалите две имат един и същ вид татуировка. Тук има нещо, Лио, усещам го.

— За какво си говорите? — Ашира се появи изневиделица.

— Защо се интересуваш? — изтърси Лио, преди да улови погледа ми. — Виж, съжалявам, чу ли? Рижи отново говори глупости.

— Споменахте Карли Шийлдс — отбеляза Ашира. — Момичето, което се хвърлило под автобуса. Това какво общо има с Наоми?

Да не би да е стояла зад ъгъла и ни е подслушвала? Това момиче си го биваше. Харесвах го.

— Нищо всъщност. Просто си мислех за Карли и ми хрумна… ами какво, ако се е забъркала с някого и той я е принудил да го направи?

— Като сериен убиец? — попита ме Аш абсолютно сериозно.

— Не, имам предвид, че тук има нещо друго. Нещо голямо и… невидимо.

— Като илюминатите?

— Кои? — премигнах срещу нея. — Какво разбра за DarkMoon?

— Нищо. Е, разбрах, че профилът ѝ е създаден под друго име, с друг имейл, но адски трудно е да се пробие. Не мога да стигна до него. Но със сигурност пее Наоми. Определено.

Аш извърна поглед и сякаш всички го почувствахме едновременно. Това беше реално, а не игра, не филм. Беше истинско. Мамка му!

— Дани Хевън също е учила в гимназия „Темз“.

— Коя, по дяволите, е Дани Хевън? — попита ме Аш.

— Едно момиче, с което се запознах. Помислих си, че не е нищо особено, че главата ми играе номера, но тя имаше подобна татуировка като Най. Трябва да кажем на полицията — заявих.

— Майната му — добави Лио. — Вие двамата сте се омотали в съвпадения. Ако кажете това на някой друг, ще ви сметнат за ненормални. Зарежете го. Подобре се съсредоточете върху оздравяването на Най, а? И върху концерта.

Погледнах към Аш и тя ми отвърна с леко поклащане на глава.

— Може би — казах аз. — Да, може би, прав си. Може би си въобразявам всичко това.

— Ще дойдете ли в болницата тази вечер? — Аш ни погледна и двамата. — Моля ви.

— Да, със сигурност ще бъдем там — отговорих и за себе се, и за Лио, без да се замисля.

— Благодаря. И Рижи? — Тя се беше отдалечила на няколко крачки и Лио врътна очи. Свих рамене и я последвах, заставайки така, че да прошепне в ухото ми. — Карли Шийлдс. Дани Хевън. Ще видя какво мога да намеря за тях. Вярвам ти. Доскоро.

Наблюдавах я как се отдалечава, и се питах дали е добре, или зле най-откаченото момиче в Лондон да вярва в теб.

— Не съм сигурен дали ще дойда тази вечер. — Лио изникна зад мен. — Арън иска да съм наоколо.

— Лио, не прави каквото той те кара. Не прецаквай собствения си живот заради него.

— Той е моя кръв, бро — бурно реагира Лио.

— Добре — казах и изведнъж усетих умора. — Животът си е твой, каквото там остава от него.

— Майната ти — отвърна той.

Вдигнах среден пръст, докато влизах вътре и извиках през рамо:

— Хей, ще попиташ ли Арън за Карли Шийлдс?

— Не — отговори Лио. — Той я харесваше, така и не го преживя. Няма да стигам дотам. Ако искате да си развивате цялата тази конспиративна теория, правете си го сами.

Беше прав, това си беше налудничава конспиративна теория и ако се изречеше на глас, никой нямаше да повярва. И все пак… Не, не можех да оставя всичко така и да се преструвам, че нещата са наред. Нищо не беше наред.

Когато се върнах в клас, осъзнах, че Роуз отново не се е мяркала пред очите ми цял ден.

И, човече, наистина ми липсваше.

20

Докато вратите на асансьора бавно се плъзгаха, острата миризма на отделението ме удари в носа и аз се оказах лице в лице с Макс и Джаки. И двамата плачеха.

— Какво е станало? — попитах аз. — Тя не е… нали?

— Не. — Джаки се опита да се усмихне, но вместо това се разрида: — Не, съкровище. Просто не се подобрява толкова бързо, колкото искат. За нея не е добре да остава така толкова дълго и… просто ни идва твърде много. Съжалявам, не се притеснявай. Всичко ще се оправи, обещавам ти.

Тя отново заплака и ме прегърна, а аз стоях там дълго време, докато се успокои.

— Аш няма да се прибира вкъщи, не иска да я оставя сама. Ще я наблюдаваш ли вместо мен?

— Разбира се, ще го направя — отвърнах.

Щях да кажа всичко, за да я накарам да се почувства подобре, но това обещание лесно щях да спазя.

Тя ме целуна по челото и вместо да се отдръпна, аз се отпуснах до нея за миг. Майчинска прегръдка, липсваше ми това усещане.

Отстъпих крачка назад и положих всички усилия да им се усмихна успокояващо, докато влизаха в асансьора. Ашира стоеше пред стаята на Най, с глава, притисната към прозореца.

— Здрасти — застанах до нея.

— Здрасти — отвърна тя.

Стояхме там, загледани в стаята към това красиво, изпълнено с живот момиче, което познавахме толкова добре, попаднало в капана на анабиозата, и не бях в състояние да измисля или да кажа нещо, с което да направя положението по-поносимо. Направих това, което по някакъв начин почувствах, че ще е правилно. Протегнах ръка, хванах нейната и я задържах. Ашира не помръдна, не каза нищо. Единственото, което направи, е да стисне пръстите ми за кратко.

Тя пое дълбоко въздух, пусна ръката ми и се обърна към мен.

— Така, значи Карли Шийлдс не е имала татуировка, поне не в деня, преди да умре, това беше най-доброто, до което успях да се добера. Имам предвид, че можех да вляза и в доклада ѝ от аутопсията, ако наистина държах, но ми се стори малко нередно.

— Да, лекинко. Но как откри останалите неща? — попитах я.

— Архива на училищния вестник. Имала е състезание по плуване в деня, преди да умре, и е спечелила. Свирела е на арфа на училищния концерт същата вечер. Искам да кажа, предполагам, че е могла да има татуировка някъде, скрита под банския костюм, но ако тези и на Наоми, и на Дани са били на китките им… Мислиш ли, че можем да направим опит да се срещнем с Дани и да я разпитаме?

Тя ми връчи разпечатка на стар брой на местния вестник и дъхът ми спря. На снимката беше баща ми в ролята си на училищен настоятел, който поставяше медал на врата на Карли, застанала в бански костюм. Снимката не беше добра, леко зърниста, а той имаше повече коса. Но определено беше баща ми.

Взирах се в него до мъртвото момиче и нещо зловещо пролази по врата ми отзад. Мамка му, ама че съвпадение!

— Не мисля, че изобщо ще поиска да говори — заявих бавно. Не казах на Аш, че на снимката е баща ми, защото, като го видях там, усетих това като тайна, която още не бива да разкривам. — Но ще се опитам. Ще ѝ пратя покана за следване в Инстаграм и ще ѝ пусна съобщение.

— Окей. Ще влезеш ли да поседиш малко с Най? — гласът на Ашира беше равен, сякаш вече беше изчезнала да търси сестра си, макар самата тя да е точно пред нас. — Отивам да си купя кола, искаш ли?

Кимнах и се подготвих психически, преди да отворя вратата.

Всеки път, когато виждах Най, тя изглеждаше малко подобре. Все още имаше лейкопласт над едното си око, но кожата около него не изглеждаше толкова подута и кървясала. Ако не се вглеждах прекалено и се опитах да изключа тръбите и превръзките, тя щеше да изглежда като заспала.

— Чух песента ти — казах ѝ. — Наистина е добра, Най, версията ти е много по-добра от моята. Иска ми се да знам кога си я записала, кога си направила този странен профил и защо. Не може ли просто да се събудиш и да ни разкажеш всичко, което ти се е случило? Какво ще кажеш за това? Защо не се събудиш и не ни разкажеш всичко, а после нещата пак да си станат нормални. Така както си беше. Откакто си тръгна, имам чувството, че всичко постепенно се разпада. Лио пак се е хванал тотално с Арън, а Роуз… Роуз е просто… и аз не знам. Тя е някъде другаде. Ако се събудиш сега, ще можеш да свириш с нас на концерта следващата седмица, все пак ще е на рождения ти ден. Хайде, Най, просто се събуди и поговори с мен.

Машините продължаваха да пиукат и да бипкат, а тя продължаваше да диша и всичко си остана същото, защото, разбира се, такава им беше задачата. Тя беше упоена. Взех ръката ѝ и се зарадвах да видя, че синините около китката ѝ са избледнели, за разлика от татуировката. Повдигнах ръката ѝ по-високо, за да мога да я разгледам добре. Беше странно красива, с толкова много детайли, че щеше да отнеме часове и часове седене и твърде много болка за момиче, което не харесва татуировките. Може би ще занеса в студиото снимка на татуировката, както предложи Аш. Нямаше да навреди. Извадих телефона си да направя няколко кадъра, но всеки път, когато се опитвах, сянката ми, хвърляна от ярките луминесцентни лампи на тавана, падаше върху татуировката и покриваше всички подробности. Обърнах камерата за селфи, внимателно повдигнах китката ѝ и снимах, избягвайки посоката на светлината.

По дяволите! Беше ясно като бял ден и съвсем очевидно. Изведнъж го видях.

— Какво? — Аш зърна изражението на лицето ми, когато влезе.

— Ето, виж — подадох ѝ телефона си и тя погледна изображението.

— Какво виждаш, Аш?

— Мили боже… — Аш се взираше в снимката, а после и в мен. — Виждам числа, много. Числа и букви, тирета и точки, които се покриват едни други, но са там. Мисля, че може да е някакъв код, Рижи. Искам да кажа, че може да е, може да е почти всичко… и едно от тези неща е код. — Тя ме погледна. — Имам снимки на татуировката в телефона си, така че само ще ги обърна и… Рижи, това е нещо голямо.

— Наистина ли мислиш така?

— Трябва да се прибера вкъщи — каза тя. — Ако е код, мога да започна с опитите да го дешифрирам, това може да е отговорът какво се е случило с нея.

Черните ѝ очи блестяха и горяха, сякаш имаше температура.

— Аш, почакай малко. Трябва да има, не знам, стотици различни знаци в татуировката, дори и повече. Всичко може да е просто случайно — казах аз. — Нечия шега. Дори ако беше код, има милиард различни комбинации на всичките знаци вътре, ще е невъзможно да се извлече смисъл от тях.

— Е, трябва да опитам — Аш ме прекъсна и се насочи към изхода, но аз я последвах до асансьора и застанах пред бутона.

Погледът, който ми хвърли, беше наистина плашещ. Аш не беше момиче, което обича да му казват какво да прави.

— Аш, притеснявам се за теб — казах аз и по някаква причина това я изненада, потушавайки леко огъня в очите ѝ.

— Така ли?

— Притеснявам се, че ти… и аз, ние малко откачаме. Опитваме се да открием следи като Шаги и Скуби, а всъщност това може изобщо да не е нищо.

— Аз Шаги ли съм, или Скуби в този сценарий? Защото винаги повече съм се виждала като Велма.

Усмихнах се, харесваше ми чувството ѝ за хумор дори когато беше толкова сериозна.

— Така или иначе, не искам да се прибереш у вас, да се затвориш в стаята си и да се побъркаш, опитвайки се да откриеш смисъл в цял куп неща, които са безсмислени. Знам, че точно сега изглежда невъзможно, невъзможно е, но Най ще се събуди и когато го направи, ти също ще трябва да имаш свой живот.

— Може би — съгласи се Аш. — И ти благодаря, че се безпокоиш за мен… това е мило. Но трябва да го направя. Не мисля, че числата са случайни. Мисля, че това е някакъв шаблон, трябва да е, защото, ако никой не може да го разчете, какъв е смисълът от него, смисълът от целия този изпипан дизайн. Това означава нещо за някого. Мога да го пусна през един софтуер, който си имам вкъщи, дето става за разбиване на пароли. Ще останеш ли с нея?

— Може би мога да ти помогна? — предложих аз.

— Силно се съмнявам в това — отвърна тя, отмести ме от пътя си като ме избута и влезе в асансьора.

Когато си тръгна, се почувствах странно. И не знаех дали е хубаво странно, или лошо странно, така че сигурно щеше да е най-добре въобще да не мисля за това.

Погледнах приятелката си, несъзнаваща всичко, което става около нея.

— Ами — започнах. — Помолих те да говориш… и ти го направи.

21

Беше късно, когато си тръгнах от болницата, и продължавах да очаквам новини от Аш, макар да предположих, че каквото и да прави, явно щеше да отнеме доста време. Трудно ми беше да не мисля за нея, изгубена зад булото от тъмна коса, в преследване на смисъла, и почувствах известна вина. Аз виждах всички тези връзки, аз подхранвах потребността ѝ да открие истината, която може и да не е там. Гледах старата снимка на баща ми във вестника и се чудех дали е замесен. И всеки скрит страх, който ме връхлиташе, изглеждаше толкова възможен.

Вървях към къщи, градът изглеждаше както винаги, останалите хора на улицата минаваха край мен, сякаш не съществувах, както винаги ставаше, а паяжината от заплетени мисли в главата ми приличаше на лош сън, прогонен от дневната светлина. Спрях за малко на моста, вдишвах топлината и газовете от ауспусите на трафика, докато светлините на крановете по Темза сияеха в тъмното и изглеждаха като нови планети, току-що появили се в Слънчевата система.

Време беше да се овладееш, Рижи, заради теб и заради Аш. Заради Най и дори заради Роуз, която, изглежда, се отдръпваше от нас, без никой да знае дали е добре, с каквото и там да се занимава, с когото и да го прави. Проблемът с Роуз беше, че тя бе много по-крехка, отколкото изглеждаше, и понякога, само понякога си мислех, че тя самата настойчиво иска бъде смачкана.

Добре ли си?

Извадих телефона си, изпратих ѝ съобщение и зачаках, но минутите минаваха, а нямаше никакъв признак за отговор. Поне знаеше, че мисля за нея, а това все пак беше нещо. Утре ще се постарая да я намеря, да се уверя, че е добре, защото тя трябваше да знае, че каквото и да се случи, каквото и да прави или казва, винаги може да разчита на мен.

Нямаш друг вариант, когато си толкова влюбен в някого, колкото аз бях в нея.

Когато отворих входната врата, видях мама да седи на масата. Веднага можех да кажа, че е плакала. Останах за миг в коридора, просто стоях там без никаква идея какво да правя.

Тя ме видя и се усмихна.

— Искаш ли чаша чай?

— Ъъъъ, да, благодаря — отговорих, въпреки че беше топло и ми се пиеше нещо като бутилката кола, за която знаех, че е в хладилника. Седнах на масата и пуснах чантата в краката си.

— Какво е станало?

Мама постави чаша пред мен и седна.

— Къде е Грейси? — попитах.

— На чай у приятелка — отвърна мама и отпусна ръцете си на масата. За първи път забелязах, че са груби и сухи.

Бели парченца кожа се лющеха и се белеха от пръстите ѝ и от горната страна на китките ѝ. Ноктите ѝ бяха изгризани до кръв. Ръцете на мама ме караха да я съжалявам.

— Исках да ти благодаря — изрече тя внимателно всяка дума. — За тази сутрин. Че събуди Грейси и ѝ помогна да се преоблече. Държах се ужасно с теб, трябваше да ти благодаря.

— Няма нищо — гледах я предпазливо. Очите ѝ изглеждаха подпухнали и със сенки под тях. — Нямам нищо против да помагам.

— Виж, съкровище — каза тя. — Знам, че нещата не са наред от дълго време. И знам, че стават все по-зле. Ти също го виждаш. Виждаш, че баща ти почти не се прибира вкъщи вече и че аз… — тя се поколеба. — Знам, че не съм идеална и предполагам, че си го изкарвам на теб.

След това ме погледна и за секунда си спомних как, когато бях дете, седях в скута ѝ, тя ме обгръщаше с ръце и шепнеше истории в косата ми.

— Няма нищо — казах отново и исках да е вярно, толкова много исках. Да бъде наред и за нея. — Нещата съвсем не бяха лесни и ти се справяше по свой начин. Но имаш мен.

— Нищо чудно, че за теб всичко е толкова трудно. А и случилото се с Наоми и… не знам, ами всичко. Ти наистина нямаше никого до себе си. Баща ти… ами той не се появява често, а аз обръщам много повече внимание на Грейси, отколкото на теб, и това не е честно. Не ти показвам колко много ме е грижа за теб, колко те обичам. И това ме прави ужасна майка.

Седях на стола си и от всички неща, за които си мислех, че може да изпитвам, ме обзе облекчение и почти ме накара да се разплача. Облекчение, че в крайна сметка може би мама не ме мрази.

— Затова си помислих да организирам Грейси да отиде на гости да си поиграе, за да можем с теб истински да си поговорим. Да изясним някои неща, нещата отново да станат нормални. Така добре ли ще е?

— Би било страхотно, мамо. — Но когато отидох да я прегърна, тя отстъпи назад.

— Ако наистина искаш да ми помогнеш… — Тя отново сведе очи, ръцете ѝ се отдръпнаха от мен. — Просто се тревожа за теб, съкровище, за начина, по които, изглежда, се справяш. Гледам теб, косата и обиците ти, и колко важна част от живота ти е групата, а след това си мисля за бедната ти приятелка Наоми и какво ѝ се случи, и аз просто… Имам усещането, че се чувстваш в изолация. Кой може да те обвини? Но сега е време да спреш. Време да се върнеш пак към нормалното, моля те. Моля те. Ти ме затрудняваш с всички тези глупости и ми идва в повече.

Нормално — тази дума се вряза в мен, оставяйки отворена рана.

— Това е нормалното за мен — заявих ѝ твърдо. — Това е нормално за мен, мамо, не разбираш ли? Не се опитвам да нараня никого, просто съм себе си.

— Не — мама клатеше глава напред и назад, напред и назад. — Не, не разбирам. И ти трябва да видиш, че така, както изглеждаш сега, няма да ти донесе щастие, съкровище. Няма да успееш занапред, нито да накараш хората да те приемат. През целия си живот ще бъдеш аутсайдер, ще привличаш внимание към себе си и все по погрешни причини. Мислиш си, че казвам това, защото те мразя, но аз не те мразя. Казвам го, защото те обичам и не искам животът ти да е изпълнен с болка. Моля те, Рижи, моля те. Тази очна линия, черният лак за нокти. Това е костюм и не е правилният костюм. Изглеждаш като дете, което може да занесе пистолет в училище и да започне да стреля. Моля те, Рижи, моля те, послушай ме и махни от носа си този пръстен, обиците. Тя смръщи нос. — Моля те, просто си върни нормалния външен вид отново. Може би това е единственото нещо, в което те бива, но спри да търсиш внимание.

— Мамо — казах много предпазливо. — Ако търсех внимание, щеше да знаеш за татуировките ми. Три са.

— Какво? — челюстта ѝ падна.

— Ако поне малко ме биваше в търсенето на внимание, щеше да забележиш, че качвах тайно храна в стаята си и ядях скришом, докато килограмите ми не станаха толкова много, че трудно можех да се движа, без да се задъхвам, а бях на десет години. Но ти не забеляза, не забеляза и когато по-късно спрях да се храня и останах на легло цял уикенд, защото изтощението и депресията бяха толкова силни, че не можех да стана. Не, ти не забеляза, защото всичко винаги се върти около теб.

— Три татуировки? — беше всичко, което успя да изрече.

— Искаш да бъда нормалното ти дете, нали? Но ако го направя — започнах аз, тялото ми подскочи и станах от мястото си, преди да го осъзная, устата ми говореше преди още мисълта да се появи в главата ми, — ако мога да направя това, тогава какво да направя с пияната ми майка, жената, която отвращава баща ми толкова много, че той не понася да стои в една къща с нея? Която се отрязва на дивана, без да е нахранила седемгодишната си дъщеря? Защото ако това е нормално, нормалното да върви на майната си!

Изкачих се по стълбите, минах край стаята на Грейси и влязох в моята, пуснах високо музиката, махнах демпферите от барабаните, грабнах палките си и свирих, докато ръцете не ме заболяха, главата не ме заболя и съседите не започнаха да тропат по стените. Продължих, музиката тотално ме погълна, нищо освен ритъма на грохота, високи тонове и бас барабани, и синкопирани серии. Когато накрая всеки мой нерв започна да трепти, когато всяка моя клетка туптеше с ритъма, аз спрях и изключих музиката. Тя дори не дойде да ми се развика.

Грейси трябваше да се е прибрала вкъщи. Чувах, че мама я къпе и пее „Пет малки патета“, докато тя си играе с мехурчетата. Беше превключила на режим „идеална майка“. Когато вече двете бяха в стаята на Грейси и я чух да ѝ чете, слязох да си направя препечена филийка. Изглежда, мама все още беше трезвена, защото седеше на леглото на Грейси, окъпана в розова светлина. Гласът ѝ звучеше нормално и не препускаше през страниците на приказката в стремежа по-скоро да слезе долу в компанията на телевизора си и чаша питие. Но тогава видях високата чаша със студена бистра течност, мехурчетата се издигаха, да я чака на парапета. Поне се е насилила да почака, докато Грейси си легне, предполагам и това е нещо.

Чаках филийката да се препече, когато задната врата се отвори и тате застана там. С омачкана риза, небръснат. Изглеждаше дебел и уморен.

— Ехо — каза той.

— Ти си вкъщи?

— Да, недей да звучиш толкова изненадано, аз живея тук.

— И аз така чух.

— Добре ли си, училището как е, работиш ли усилено? Някакви новини за Наоми?

— Тате — грабнах филийката, щом изскочи от тостера, мислейки за снимката му с Карли Шийлдс по бански, — ако се навърташе наоколо, щеше да знаеш.

— Виж, знам, че в момента доста често ме няма. Но го правя за теб и Грейси. И за мама. Да имате покрив над главите си, плащам за всичко, което искате и от което се нуждаете.

— На мама ѝ липсваш — отговорих. — Тя е разстроена. Знаем, че си имаш друга, тате.

— Нямам — настоя тате. — Само работа.

— Добре — отвърнах. — Както и да е. Честно казано, тате, въобще не ме интересува дали работиш с нея, или я чукаш, изобщо не ми пука.

Тате премигна, мускулът на бузата му се напрегна и знаех, че иска да ми се развика, но не го направи и това ми каза всичко, което беше нужно да зная.

— Е, сега съм си вкъщи. Ще се кача да видя Грейси и след това какво ще кажеш да поръчам китайско, а, за трима ни? Може да си поръчаш каквото решиш и няма да ти мърморя, че поръчваш твърде много.

— Препекох си филийка — баща ми изглеждаше разочарован и същевременно облекчен. Реших да се възползвам от ситуацията. — Тате, ти си бил в училищното настоятелство дълго време, нали? Още преди аз да уча там. Как стана това?

— Наистина ли искаш да знаеш? — баща ми попита намръщен. — Бяха подели инициатива да ангажират повече бизнесмени и местни политици в стратегията за развитие на училищата. Инициатива на пълния спектър, така я нарекоха.

— О, ясно — усмихнах се, сякаш беше интересно. — Харесваше ли ти?

— Да — отпусна се тате.

Рядко го питах за живота му и на него му хареса. Това ме накара да се почувствам гадно заради следващия въпрос.

— Спомняш ли си Карли Шийлдс?

Тате седна за малко.

— Не мисля — отговори той.

Натиснах го още.

— Карли беше момичето, което се хвърли пред двуетажния автобус. Самоуби се пред училището.

— О, да, разбира се. — Тате бутна очилата си към носа си. — Ужасна трагедия, имала е много проблеми, но ги е крила в себе си. Много тъжно.

— Връчил си ѝ медал, когато е спечелила състезание по плуване, точно преди да се случи това — припомних му аз.

— Така ли? — изправи се той. — Е, не си спомням. Капнал съм, твърде съм уморен, за да ям. Мисля да си лягам.

Нямаше още осем.

Същата студена тръпка, която пропълзя отзад на врата ми, сега се насочи към вените ми. Той помнеше Карли, но тогава защо не каза повече?

— Тате? — извиках аз и това го накара да се сепне на вратата. — Виж, нещата тук са зле. Притеснявам се за Грейси. Остани тази вечер, моля те. Остани с мама. Не ни зарязвай.

Той ме погледна втренчено, сякаш наистина не разбираше какво му казвам. Опитах отново.

— Ти си възрастен, тате. Зрял човек си. Не е честно да бягаш, да правиш каквото там, по дяволите, правиш, и да зарязваш мен и седемгодишно малко момиченце да събираме парчетата. Ти си мъжът тук, затова бъди такъв.

— Слушай сега…

— Оф, зарежи.

— Върни се тук, Рижи — извика той към стълбището след мен точно когато мама излезе от стаята на Грейси.

— Той се върна за чисти дрехи — казах ѝ.

Къщата беше притихнала, стоях на площадката и слушах. Тате беше тук, чувах го как хърка в свободната стая. Бавно слязох по стълбите и отидох в хола. Лаптопът му беше на дивана. Затаих дъх и го отворих. Искаше ми парола, за да преодолея логин екрана, която не знаех. Чудех се какво би направила Аш? Мислех си за тате, за нещата, които обича, и реших да опитам. Грейси беше родена на 9 май, така че написах Грейси09. Познах от първия път.

Но усмивката замръзна на лицето ми, когато се показа десктопът му. Защото първото нещо, което видях, беше снимка на момиче, приблизително на моята възраст, може би малко по-малко. Момиче, което не познавах, момиче, което не знаеше, че някой го е снимал. Беше хубаво, смееше се, имаше дълги, тънки ръце и раница Hello Kilty. Кликнах върху снимката и я увеличих, имаше трапчинки, когато се усмихваше. Изглежда, нямаше нищо свързано с тази снимка, никакъв документ, никакви имена. Само това хубаво младо момиче, наблюдавано от разстояние.

Имаше много папки на десктопа и ги отварях една по една. Умората вече ме налягаше, очите ми пареха от изтощение, но продължих да търся, надявайки се да не намеря нищо. И тогава го открих. Попаднах на папка, пълна с криптирани файлове. Пробвах отново с основната парола, но нищо. Направих още три или четири опита и не влязох. Взирах се във файловете, те нямаха четливи имена, само поредица от цифри — беше невъзможно да отгатна какво има вътре. И тогава се сетих.

Начинът, по който тате гледаше краката на Роуз.

Фактът, че помагаше на Наоми да кандидатства за наградата на Херцога на Единбург точно преди да изчезне.

Как награждаваше с медал Карли, докато тя стоеше там по бански.

Миризмата на различни жени, която винаги присъстваше.

Не исках да мисля, че файловете съдържат снимки на още момичета. Момичета като това. Момичета, които познавам.

Не исках да си го мисля, но трябваше. Трябваше да узная.

22

Събудих се от съобщението на Аш.

„Няма да ходя на училище, будувах цяла нощ. Никакъв напредък,

трябва ми повече време. Ще бъда в болницата.

„ОК, трябва да те видя“, отговорих и зачаках. „Трябва да те питам

нещо“.

Беше твърде заета да ме пита какво. Видях многоточията ѝ да се появяват няколко пъти, значи пишеше, а после изчезнаха. Снощи имах чувството, че съм на някакво много мрачно и объркано място, но днес слънцето светеше и нищо, което видях или прочетох снощи, не изглеждаше толкова лошо или опасно. Удивително беше колко подобре се чувствах днес от вчера, и разликата беше само една.

Роуз.

Не мога да обясня как се почувствах от думите и емотиконите ѝ, които изпълниха екрана ми отново, след двайсет и четири часа пълно мълчание. Когато телефонът ми започна да бръмчи под възглавницата, всъщност не спях наистина. Тъкмо се унасях, преследвайки мислите си отново и отново в тъмнината. Но тогава Роуз пак се появи и веднага се почувствах подобре.

Небето беше ясно, денят — топъл, и ми харесваше как изглежда Лондон, прострял се над реката, Лондонското око, очертано на фона на синьото небе, старите сгради и новите небостъргачи редом едни до други, изглеждаха така, сякаш изригваха от земята в един и същи момент, а не в различни векове. Обичах това място, където всеки, откъдето и да е, може да дойде и да бъде който си поиска, и на никого няма да му пука. Обичах го, защото в този град винаги можеш да почувстваш, че принадлежиш някъде.

За няколко минути всичко изглеждаше добре. Както си беше, преди всичко да отиде по дяволите.

Лио ме чакаше на ъгъла при метрото, до него беше Роуз. Тя се беше облегнала на лампата и изучаваше телефона си, а Лио гледаше в противоположната посока. Заедно, но и не заедно.

— Привет — казах, когато се приближих, и внезапно почувствах неувереност, както беше в началните дни на групата.

— Бро! — Лио се отлепи от стената, но Роуз остана отпусната, докато почти не стигнах, и се чудех дали е забелязала, че страните ми горят, че ми е невъзможно да я гледам право в очите.

— Бандата отново е заедно. — Роуз се усмихна, когато най-накрая ме погледна над телефона си. — Виж, съжалявам, че минах в нелегалност последните няколко дни. Женски работи, знаете. Но сега изцяло съм тук, нали? Изцяло. Искам да се справя добре — заради Най — и не искам да ви подвеждам. Обичам ви.

Лио и аз се спогледахме, но той само сви рамене.

— Всички сме се оставили малко на течението — заяви той. — И аз бях под стрес с разни глупости.

— Знам. — Роуз докосна ръката му. — Съжалявам, че не бях до теб. Вече ще е подобре, обещавам. Прощаваш ли ми?

Нещо премина между тях и аз се престорих, че не забелязвам. Можеха да си кажат всичко това, преди да дойда, но са изчакали да бъда свидетел, защо?

— Рижи ще дойде тази вечер каза Роуз. — Филми, пуканки и разни глупости. Искаш ли да дойдеш и ти?

Лио ме погледна и аз повдигнах леко рамене. Вътрешно ми се искаше да каже, че няма да успее. Исках я за себе си поне за няколко часа. Ако само можех да остана няколко часа насаме с нея, тогава всичко щеше да бъде наред.

— Няма да мога — отговори той. — Арън иска да съм наоколо.

— За какво? — попита Роуз и веждите ѝ се свъсиха загрижено.

— За бройка. — Лио сви рамене и се опита да изглежда, сякаш е нищо, но не беше така.

— За бройка? — Роуз ме погледна.

— Той ще се вижда с оня пичага, за да си изяснят отношенията, и иска бройка да пази гърба му. Аз съм дясната му ръка, така каза.

Той вдига брадичката си, докато го казваше, беше горд.

— Лио, сериозно, не отивай с него. Неговите проблеми не са твои — отговорих аз. — Човекът е навън от пет минути и вече си търси неприятности. Може би Арън си е просто такъв, но не е необходимо и ти да бъдеш.

— Виж, Лио — започна Роуз изненадващо нежно. — Моля те.

— Абе вас какво ви засяга всъщност? — попита Лио, но не прозвуча като гневен въпрос. По-скоро като сериозен въпрос, който се нуждае от съвсем конкретен отговор.

Роуз погледна към мен и видях колко е неуверена. Лио нямаше да получи отговора, на който се надяваше, и най-ужасното беше, че част от мен се радваше.

— Защото си ми приятел, тъпчо — каза тя. — Освен това, ако те хванат да правиш нещо, което не трябва, и то точно преди концерта, ще сме прецакани, нали?

Лио врътна очи, сякаш не го интересуваше, но знаех, че не е така. Почувствах го точно по същия начин като него. И знаех, че ако Роуз му сподели как изпитва същите чувства към него, както той към нея, той щеше да направи всичко, което тя поиска.

— Попита ли Арън за Карли? — реших да се включа.

— Не, човече, той не беше в носталгично настроение, сещаш ли се какво имам предвид?

— Карли коя? — попита Роуз.

— Карли с мемориалната градина — отговорих.

— О, тази Карли — въздъхна Роуз. — Мислех, че имаш предвид момиче. Защо говорим за Карли?

— Рижи си има вземане-даване с някакво момиче в „Камдън — добави Лио и леко я разсея, а устата на Роуз остана отворена.

— Какво? Какво е станало? Рижи? Да не би изведнъж вече да имаш сексуален живот?!

— Не — казах твърдо, наслаждавайки се да видя, че новината, макар и предадена неточно, малко я подразни. Трябваше по някакъв начин да говоря с Арън, дори и той да е последният човек, с когото искам да бъда в една стая. — Виж, Лио, може ли да дойда с теб след училище, за да поговоря с Арън? И след това ще отида у Роуз. Когато ти ще излезеш да си бройка или каквото е там.

Лио ме изгледа от горе до долу.

— Не знам, Рижи, ти и Арън не сте точно… съвместими, а нещата са малко тегави в момента. Знаеш. Проблемът с бройката.

— Боже, искам само да говоря с него, няма да се женя за него — отвърнах. — И може би ако съм наоколо, ще имаш повод да не се забъркваш с гадостите на Арън.

— Ти си избра погребението. — Лио сви рамене и се усмихна едновременно. Прозвуча зловещо.

— Добра идея — прошепна Роуз, докато Лио притича през улицата да настигне някакъв познат. Току-що бяхме излезли на площад „Долфин“ и се вляхме и постоянния поток от стотици деца, поели в същата посока. — Сега ще можеш да го наглеждаш, за да се увериш, че няма да се забърка в сериозни неприятности.

И когато Роуз изостана, за да се включи в клюките, които си разменяха Каша и момичетата, Лио се върна назад и ме изчака.

— Добре е, че се размотаваш с нея — започна той. — Така ще можеш да се погрижиш да стои настрани от неприятности. Опитай се да разбереш с кого още се вижда.

— Още? — попитах го аз.

— Освен нас, дебил — отвърна той.

Комплексът на Лио винаги кипеше от живот, двайсет и четири часа в денонощието. По това време на деня беше пълно с малки деца, които си играеха след училище, изпълвайки зелените пространства под дърветата с писъци и смях. По-големите караха колела и скейтборд на импровизирана писта с препятствия и се спускаха по бетонни стъпала, рискувайки да си навлекат гнева на старците на пейката, които пък се възползваха от топлия септември. Музика се носеше от отворените прозорци, пране се вееше по балконите на високата кула, която се извисяваше в небето отвъд обсега на очите ми.

Домът на Лио беше на осмия етаж на дълъг блок с балкони, които гледаха към пътеките на зеленото пространство наоколо.

Асансьорът беше шумен и бавен и миришеше на цигари.

— Значи, сега си момчето за поръчки на Арън? — попитах Лио по-късно.

По целия път си бърборехме обичайните глупости, като например как вървят репетициите, за футбол, момичета, музика, а после, като влязохме в комплекса му, той просто млъкна. Нито дума повече.

— Не за това става въпрос и го знаеш — каза той.

— А за какво тогава?

— Хората го уважават, Рижи — заяви той. — За човека, какъвто е, и за това, което е направил.

Успях да мълча цял един етаж.

— Защото продава наркотици и наранява някого почти до смърт?

— Този глупак знаеше рисковете. Не беше просто някакъв обикновен човек, на когото да се е нахвърлил. По улиците се води война, човече.

Исках да се засмея, но нямах представа как ще реагира, ако го направя, а и той беше прав. През последната година в Лондон се случваше поне по едно нападение с нож всяка седмица. Имахме събиране в училище по този повод. Обсъждаха набирането на средства за поставяне на металдетектор на главния вход, което беше тъпо, защото имаше поне около десет други начина за влизане и излизане от сградата.

— И ти си обикновен човек — казах вместо това. — И си китарист, при това много добър. Не си струва, нали? Да се забъркваш в тези гадости?

Лио ми хвърли дълъг, настоятелен поглед, когато асансьорът се разтресе и спря.

— Рижи, ти просто не знаеш какъв е животът ми. Вие дори не ме познавате наистина.

— Рижи! — Майката на Лио засия, когато ме видя. — Нали ще останеш за вечеря?

Аз бях образецът за добър приятел, онзи, когото майките винаги се радват да видят, защото това означава, че децата им не са се включили в гангстерска война в сряда вечер след училище.

— Благодаря, госпожо Крофърд — отговорих, — но не мога.

Лицето ѝ помръкна и видях тревогата, изписано на него.

Лио дори нямаше представа какъв късметлия е да има майка, на която ѝ пука.

— Кажи ми как е Наоми. Обадих се на Джаки, но тя не вдигна, не че я обвинявам, не мога да си представя какво преживява в момента.

— Все още без промяна — отговорих аз и тя изведнъж ме прегърна и прошепна в ухото ми.

— Толкова е хубаво да те видя, не съм те виждала толкова отдавна. Ще държиш моето момче под око вместо мен, нали? Тревожа се за него.

Тя ме пусна.

— Е, радвам се да те видя въпреки всичко.

Кимнах в мълчаливо обещание, че ще направя всичко възможно, но какво, ако Лио беше прав? Може би изобщо не го познавах.

Арън се беше проснал на един стол в ъгъла, единият му крак висеше на облегалката, и играеше. На екрана няколко компютърно генерирани гангстери падаха поносени от картечницата му.

— Да! Копелета! — извика той към Лио. — Ела тука, братле, глей как ги трепа тия шибаня…

— Здравей! — отвърнах аз.

Арън ми хвърли поглед през рамо.

— Какво, по дяволите, е това? — каза той, докато ме гледаше. — О, майка му стара, утрепаха ме!

— Аз съм Рижи — заявих. — С Лио сме приятели.

— Рижи е в групата — добави Лио, сякаш не беше съвсем наясно дали иска да оповестява, че сме приятели.

— О, да — отвърна Арън и ме изгледа от горе надолу. — Изглеждаш голяма работа… Рижи.

— Благодаря — казах аз и той се подсмихна. Не го каза като комплимент.

— Е, как е? — опитах се да поддържам някакъв разговор.

— Много подобре, ако спреш да ми говориш — заяви той и отпусна конзолата, когато изгуби още един живот. — Братле, ще отведеш ли това оттук, моля те?

Отне ми известно време да схвана, че „това“, за което той говореше, бях аз.

— Имаш ли нещо против да те попитам нещо за времето, когато си учил в гимназия „Темз“? — искаше ми се да не звуча толкова помпозно, но така се получи. Проблемът беше, че дори да се бях опитал да звуча по-гангстерски, пак щеше да се получи глупаво.

— Ами, опитах се да не се застоявам особено, схващаш какво имам предвид — засмя се Арън, а Лио се загледа в краката си.

— Спомняш ли си Карли Шийлдс?

Арън наклони глава и ме погледна.

— Да, хубаво момиче. Истински сладкиш. Бяхме заедно за известно време. Да, беше тъжно.

Изненадах се от мекотата в гласа му, от усмивката му.

— Арън! — майката на Лио се провикна от кухнята.

— Какво, по дяволите? — обади се Арън. — Не спира да ме дразни.

— Виж, няма значение — казах аз и станах. — Лио, ще дойдеш ли с мен при Роуз?

— Да, може би… — Лио понечи да стане.

— Бях потресен, когато се самоуби, вярно, беше тъжна работа. Беше добро момиче, знаеш ли? За малко ме накара и аз да се чувствам добър. И тогава ме заряза, просто ей така, и започна да става доста странна.

— Странна ли? — опитах се да не прозвучи твърде заинтересовано.

— Тя откачи, няколко дни преди това. Спомням си. Промени се тотално.

— Наистина ли? Как? — продължих да задавам въпроси.

— Дойде при мен и ме попита дали познавам някого, който би убил човек за нея. Каза, че има пари.

— Какво? — попита Лио.

— Лъжец ли ме наричаш? — предизвика го Арън веднага. — Аз ѝ отвърнах, не, момиче, но сега, като се замисля, трябваше да взема парите ѝ, и без това нямаше да я има дълго време, че да си ги иска обратно.

Променила се е. Била е уплашена. Искала е някого мъртъв…

— Изглежда, наистина е превъртяла — казах аз. — Идваш ли, Лио?

Лио се изправи, но ръцете на Арън го спряха.

— Не, Лио. Никъде няма да ходиш, братле. Имаме планове.

— Но ти нямаш нужда от мен, нали? — Лио пристъпваше от единия си крак на другия.

— Няма значение дали имам нужда от теб или не, ти си ми брат. Идваш.

— Добре. — Лио седна. — Разбира се.

— Пиши ми по-късно — казах.

— Разбира се.

За миг се почудих дали не трябва да остана, или ще помогне просто ако съм наоколо. Последното нещо, което исках, беше да оставя Лио да пресече линията, след която нямаше да може да се върне назад, ако можех да го предотвратя.

— Аз може…

— Ти, недоразумение, не си нужно — каза ми Арън. — Потискаш ме, човече.

— Лио? — Лио не ме погледна. — Знаеш ли какво ще ти кажа, ще взема да се обадя на Роуз, може тя да намине и да измислим нещо тримата, а?

— Рижи — Лио ми хвърли предупредителен поглед. Искаше да ми подскаже, че ако се застоя още тук, нещата няма да станат по-добри. — Трябва да тръгваш.

И въпреки това не помръднах, не можех. Докато Арън не скочи от мястото си и не се надвеси внезапно над мен, лице в лице.

— Брат ми ти каза да се чупиш, така че давай, преди да те изведа навън и да ти покажа как се вземат стълбите по бързия начин.

Видях слюнка в ъгълчетата на устата му, многобройните малки червени вени в очите му и се изплаших, мамка му.

— Ще се видим по-късно, Лио.

Той ме погледна, но не отговори. Нямаше нужда, очите му казваха всичко.

23

Улицата на Роуз беше спокойна, всички хлапета се бяха разположили на сигурно в прохладните си домове с климатик или играеха в оградени градини. Колите, които струваха два пъти повече, отколкото повечето хора печелеха за година, стояха навън, лъснати и чисти, и ако се беше появил дори един човек на улицата, щеше да ме загледа, за да може да ме спомене на следващото събрание на квартала. Къщата ѝ беше тиха, никакъв знак от баща ѝ или от Аманда.

Чувствах лека вина, че не съм с Наоми, но Аш спомена, че дори и тя няма да ходи днес. Изглежда е била будна цяла нощ, за да декодира цифрови комбинации, които вероятно не могат да бъдат декодирани. Аз обаче имах нужда да съм тук, защото, виждате ли, Роуз беше нещо повече от човек, тя беше мястото, където не беше необходимо повече да умувам, където можех просто да бъда себе си за известно време, и това беше истинско облекчение. Не съзнавах колко много умора ми се е насъбрала, колко много ми се иска просто да се отпусна за малко.

Домът на Роуз беше идеалното място за тази цел, беше убежище на реда, изолирано с пари. Имаше си жена, която идваше четири пъти в седмицата, така че никога да няма купчина пране по стълбите или неизмити чаши в мивката. Винаги миришеше хубаво и имаше цветя във вазите в коридора и дневната, а също и на горния етаж.

Щом пристигнахме, Роуз отиде горе да се преоблече и се върна долу в провиснала тениска и клин, боса, а дългата ѝ коса беше пусната. Наблюдавах я, когато се запъти да ни направи сандвичи с бекон, а после ми връчи моя заедно с кола в стъклена бутилка и сламка.

— Значи се притесняваш за Лио?

— Нещо такова — отвърнах аз. — Да. Ти не се ли?

— Не съм сигурна. Той си има тъмна страна, знаеш.

— Какво искаш да кажеш? — погледнах я аз.

— Искам да кажа, че понякога той не е Лио, когото познаваме. Понякога е свиреп.

— И с теб? — в гласа ми се прокрадна острота и Роуз я улови.

— Не, разбира се, не и с мен. Аз съм го опитомила, направо яде от дланта на ръката ми. Просто виждам какво му става понякога. Той се чувства като в капан.

— Не знам — въздъхнах. — Родителите ми ме мразят. Ти мразиш своите родители. Изглежда е нормално да мразиш семейството си, нали?

Мислех си колко бесен изглеждаше Лио, макар и тъжен и уплашен. И начинът, по който той постъпваше, сякаш искаше да бъде за Арън някой друг.

— Как е у вас? — попита тя с наполовина пълна уста и аз свих рамене.

— Не като тук — отговорих.

— Тук не е като тук, когато те са тук — каза ми Роуз. — Знаеш как е, мисля, че планират да имат бебе или тя вече е бременна. Всеки път, когато вляза в стаята, спират да говорят. И знаеш ли, всъщност не ме е грижа дали ще си имат бебе, само дето ми пука за бедното дете, да расте с тези идиоти. Трябва да има закон или нещо такова, тест, който да не ти позволява да забременееш, ако нямаш нужния интелект да станеш родител на човешко същество.

— Това пък какво беше? — засмях се аз.

— Какво? — Роуз също се засмя.

— Това не прозвуча като теб, а звучи, като че ли си чела вестник или нещо такова.

— Да не казваш, че съм тъпа?

Роуз обели коричката на своя сандвич и я хвърли по мен, когато свих рамене през смях, а очите ѝ искряха. Това беше Роуз, която познавах, спокойна, безгрижна, открита. Не онова дистанцирано, разсеяно и зло момиче, което видях онзи ден.

— Роуз, може ли да те питам нещо… отвратително.

— Ха, да, продължавай. — Очите на Роуз светнаха.

— Баща ми… той никога не е… Искам да кажа, опитвал ли е някога да…

Роуз продължи да кима, чакайки да довърша изречението.

— Мислиш ли, че баща ми е перверзник?

Роуз се засмя.

— Определено.

— По дяволите, какво ти е направил?

— О, не, не, Рижи! Не мисля, че баща ти е перверзник. Той никога не ми е правил нищо, освен да се отнася с мен съвсем прилично и да се опитва да надникне в деколтето ми.

— Мили боже! — покрих с ръце лицето си.

— Шегувам се, глупаче — смееше се тя. — Баща ти е като всички бащи. Адски смущаващи, но не и зли. Доста съм сигурна.

— Така ли? — Сигурно изглеждах притеснено, защото тя постави ръце около врата ми и ме прегърна.

— Стига сме си говорили глупост и да се съсредоточим върху проблема на деня — заяви тя. — Филмите тук или горе?

Погледнах големия телевизор на стената във всекидневната и си помислих как сме сами с Роуз на двойното ѝ легло.

— Ти решаваш.

— Горе. Много по-интимно е — тя ми се ухили, докато грабваше пакети с чипс и още няколко коли.

— Няма ли да пиеш тази вечер? — попитах я аз.

— Мога да издържа двайсет и четири часа без алкохол — заяви тя. — Аз да не съм майка ти.

Когато тя го каза, по някакъв начин прозвуча смешно.

Преди да започне филмът, Роуз загаси всички лампи без малките приказни светлини, които обрамчваха таблата на леглото ѝ, и няколко ароматизирани чаени свещи на рафта над него. Седнах отстрани на леглото ѝ, сгънах една възглавница под врата си, единият ми крак опираше на земята.

Преди да умре, баба ми казваше, че в миналото в Холивуд, преди да разрешат сексуалните сцени и голотата, имало правило, че дори при женените двойки, показвани на екрана, винаги единият крак трябвало да опира в пода, така че да е напълно ясно, че не биха могли в момента да правят секс. Макар, разбира се, да си е напълно възможно да се прави секс с един крак на пода, ако човек наистина реши да го прави, поне това ми каза баба. Както и да е, тази вечер се чувствах по-безопасно, ако следвам това правило, да се контролирам, да не казвам нищо, което да издаде как се чувствам в момента — равнозначно на усещането да се измъчваш ужасно и същевременно да си неизказано щастлив.

— Любимият ти. — Роуз кликна през Айтюн и препрати филм към телевизора. — „Клуб „Закуска“.

— Наистина ли? — ухилих ѝ се. — Ти дори не харесваш този филм.

— Не че не ми харесва, просто предпочитам моите филми да са правени след раждането на Христос, но ти каза, че това е черешката на всички тийнфилми, правени някога, затова реших да му дам още един шанс. Защото искрено се разкайвам, че се държах с тебе като гъз, и това е най-малкото, което мога да направя.

— Всичко е наред — отвърнах аз, опитвайки се да не засияя от щастие колко перфектен е този момент.

— Значи казваш, че съм гъз?

— Не, казвам, че не беше на себе си, в известен смисъл. И се тревожа за теб, знаеш го.

— Знам. — Роуз бързо ме прегърна. — Но знаеш ли какво, аз съм окей. Съвсем окей съм си. Сякаш най-накрая осъзнах коя съм аз. Превръщам се в жена, Рижи.

Глътката кола излезе през носа ми. Роуз ме прасна с възглавницата по главата и си помислих, че може би, може би това е първият път от много отдавна, когато наистина чувствах пълно щастие. Ако можех да накарам часовника да спре и този миг да продължи вечно, щях да го направя.

Изгледахме филма, или поне аз гледах как всеки кадър трепти, докато се опитвах да овладея чувствата си и не успявах.

Моли Рингуолд си сложи червилото по нейния си неповторим начин, Джъд Нелсън замахна във въздуха, а когато се появиха финалните надписи, Роуз грабна ръцете ми и ме придърпа по-навътре в леглото.

Тя наистина го направи. Не си го измислях. Гледах я как ме придърпва в средата, където лежеше тя, повдигна ръката ми и провря главата си под нея, така че да я облегне на рамото ми.

Мамка му, какво означаваше това?

— Знаеш ли какво, Рижи — започна тя. — Наистина мисля, че си най-добрият човек, когото познавам.

— О, я стига — казах аз, радвайки се, че не може да види глуповатия начин, по който се усмихвах към тавана.

— Ама наистина го мисля. — Главата ѝ се обърна назад, а аз извих врат, за да я погледна. — Никога не се отказваш от мен, нито ме оставяш да затъна. Няма знамение какви глупости върша или казвам, и това е наистина специално, ти наистина си специален човек за мен, нали знаеш?

Тя се извъртя така, че брадичката ѝ се опираше на гърдите ми, а сърцето ми прескачаше и биеше, тежестта ѝ върху мен караше тялото ми да се пръска и пука по шевовете, ръката и, преметната през стомаха ми, спря дишането ми. Това наистина се случваше, наистина бях на леглото на Роуз и тя наистина почти лежеше върху мен.

— Понякога се притеснявам, че не съзнаваш какъв невероятен човек си — каза тя и гласът ѝ беше толкова мек и нежен.

Това ми дойде в повече, завъртях се настрана и се обърнах към нея, така че лежахме по дължина, лице в лице, само на няколко сантиметра разстояние, но така поне можех да дишам. И по този начин можеше и да не умра.

— Изобщо не е така — отвърнах. — Аз съм си просто аз.

— Млъквай — отсече Роуз. — Ти си изумително, забавно, мило, лоялно човече, най-добрият барабанист в познатата ни вселена и най-добрият танцьор, и ми харесва как косата ти пада в очите, и носиш тези глупави ризи всеки ден и… Рижи, има нещо, за което се заклех да не ти казвам, обаче не мога да крия нищо от теб…

Времето забави ход и след това спря. Видях светлините, отразени в тъмносините ѝ очи, мъха по меките ѝ бузи и начина, по който горната ѝ устна се извива, когато говори, сребристия белег, точно отляво на устните ѝ, и сякаш всичко във вселената, от самото зараждане на времето, се е стремило точно към този момент, този перфектен, красив момент.

И нямаше нужда да чувам какво иска да ми каже, защото знаех, че нещо невероятно се е случило и Роуз чувства същото към мен.

Тя също ме обича!

Всичко ми се струваше толкова правилно, когато се протегнах и поставих ръка на талията ѝ, така трябваше да бъде, сякаш се надвесвам над нея и я целувам. И когато се случи, видях как очите ѝ се разшириха, раменете ѝ се стегнаха, и усетих как се отдръпва, когато устните ми срещнаха нейните, и все пак устните ми срещнаха нейните и за най-кратката частица от мига аз целунах момичето, което обичах, и разбрах какво е пълно щастие.

Тогава тя си отиде и остана само студен въздух, където е била.

Когато си дадох сметка какво се случи, видях Роуз да се взира в мен изправена, с широко отворени от ужас очи. Когато времето отново започна да тече, направо запрепуска.

— Мамка му, Рижи, какво, по дяволите? — каза тя. — Какво правиш? Как ти хрумна да…? Не исках това, защо си мислиш, че бих искала това? Ти — измежду всички хора. Да се опиташ да ме насилваш да…

— Не. Не съм, не бих… Съжалявам… Помислих си…

Всичко се завъртя около мен, но без мен, изоставах от времето, умът ми, тялото ми все още догонваха онзи поглед на лицето ѝ. Каквото и да си мислех допреди миг, е било погрешно. И то съвсем, абсолютно и тотално погрешно, по дяволите. О, мамка му, о, не, по дяволите, о, да му се не види!

— Съжалявам! — Скочих от леглото. — Съжалявам, само си помислих… просто усетих… Помислих си, че искаш да те целуна. Съжалявам, Роуз!

За първи път виждах Роуз толкова разстроена, толкова ядосана, лицето ѝ се покри с червени и бели петна.

— Оле, по дяволите, мили боже, Рижи, ти трябваше да си ми най-добрият приятел! Единственият човек, който не се опитва да ме чука. Имах ти доверие, с теб се чувствах в безопасност. И… и… и…

— Аз съм най-добрият ти приятел — приближих се към нея. — Роуз, моля те…

— HE! He се приближавай до мен.

Страхувах се да се движа или да говоря. Нямах никаква представа какво ще стане с мен оттук нататък.

— Ако беше най-добрият ми приятел, нямаше да направиш това, Рижи. Ако беше най-добрият ми приятел, щеше да знаеш, че…

— Да зная какво — започнах аз и увесих нос, знаейки точно какво възнамерява да ми каже, преди още да го каже, защото аз съм най-добрият ѝ приятел и наистина я познавам подобре от всеки друг, и въпреки всичко прецаках нещата възможно най-зле, тотално и тъпо.

Знаех какво се готви да ми каже.

— Рижи, аз не съм като теб. Аз съм хетеро. Не целувам момичета.

Десет месеца по-рано…

Първият ни концерт беше убийствен. Бяхме се събрали едва преди два месеца, но вече разполагахме с всички онези песни, достатъчни за албум. И знаете ли какво? Звучахме добре. Не като училищна група, не като банда хлапета. Бяхме страхотни, бяхме невероятни.

Когато свирехме заедно четиримата, нямаше и една погрешна нота. Сякаш бяхме предопределени да се срещнем в този живот и да променим музикалната история с нашето радикално звучене. Чувствах се адски въодушевено, направо прекрасно.

Тогава вече бяхме приятели, смеехме се и се шегувахме. Излизахме заедно, разменяхме си майтапи. Аз бях част от всичко това. Никога не бях изпитвала подобно чувство преди. Да си част от нещо толкова хубаво.

Най организира първия ни концерт, тя изтормози и досади до смърт на онзи пич със задната зала в кръчмата, докато той се съгласи, че можем да свирим, макар че нямало да ни плати. Не ни пукаше. Не ни интересуваше и дали някой ще дойде. Беше само думата — концерт. Първият ни истински концерт.

Залата беше празна, когато заехме местата си. Нямаше осветление, само няколко крушки, полюшващи се от тавана. Нямаше значение, беше първият ни концерт. И мамка му, звучахме убийствено! Дансингът беше безлюден, но дори не забелязахме. Всичко, което имаше значение за нас, бяхме самите ние. Среща на погледите, краката отмерваха такта, телата се полюшваха, устните припяваха. Сексът беше непозната територия за мен, но трябваше да е много по-добро от четирима души, толкова тясно свързани помежду си, че да познават ритъма на сърцата си.

И тогава един след друг хората започнаха бавно да идват от бара и на петото ни парче вече се беше събрала тълпа, температурата се покачи толкова бързо, че от тавана капеше пот като дъждовни капки. Изсвирихме всяка една от нашите песни, а после и всички кавъри, за които се сетихме, и накрая бяха в краката ни и ни молеха за още. Най-яката дрога на света.

По-късно собственикът на пъба ни дръпна щепсела и целият пъб се разбунтува и крещеше за бис. Беше страхотно. Навън в коридора погълнах цяла една малка бутилка вода, а Роуз излезе от тоалетната.

— Мамка му, ти свири изумително — каза тя, сграбчи ме и ме целуна по затворената уста. — Мамка му, обичам те, Рижи.

Стоях там дълго, след като тя си тръгна, и се опитвах да проумея всичко това. Сърцето ми от концерта ли препускаше така, или от устните ѝ? Каквато и да беше причината, адреналинът ме караше да треперя и да се треса. Чувствах се като в безтегловност. Бях зашеметена от нея точно в този момент, и го знаех. Знаех, че ще прекарам близкото си бъдеще влюбена в момиче, което никога нямаше да почувства същото към мен.

След като всички си тръгнаха, натоварихме инструментите ми във вана на един приятел на Роуз, когато собственикът излезе да ни види и запали цигара.

— Може да свирите отново — каза той.

— Само ако ни платите — отговори Наоми.

— Петдесет паунда — отвърна той.

Почувствахме се като милионери.

24

He си спомням какво се случи, след като Роуз ми каза, че не целува момичета, спомнях си само изражението на лицето ѝ — каквото и да беше, беше точно обратното на любов. Спомнях си как си тръгнах от тях, макар че нямам спомен как съм се обула или как съм грабнала нещата си. Спомнях си вечерната хладина върху пламналите ми бузи и как, докато тичах по улицата, меките подметки на кецовете ми не издаваха почти никакъв звук. Не си спомнях как се прибрах вкъщи или нещо друго, до момента, когато застанах пред огледалото ми и се погледнах.

Онова аз, което стоеше там, имаше силни, но не и мускулести ръце и стегнат стомах, скрит под широка риза, прикриваща малките ми гърди.

И другото ми аз, момичето, застанало зад мен, беше нещастното, онова, което можех да бъда. Онова, което ме следваше където и да отида, моят собствен, личен призрак.

За пръв път погледнах през рамо към моето отражение и право в очите ѝ. „Тя“ имаше дълга коса, която изправяше всеки ден, и точното количество червило за възрастта ѝ, прасковено, защото подхождаше на нейния тон на кожата. Беше момичето, което всички харесват, защото не е твърде красиво и не е твърде гръмогласно; беше перфектната най-добра приятелка, учеше усилено и винаги беше с навреме написано домашно. Справяше се прилично в училище, справяше се прилично в живота, а ако някое момче я забележеше, се преструваше, че е развълнувана. И може би с тези скейтър роклички, които нейната майка ѝ купуваше, и ботите на ток, нямаше да мине дълго време и щеше да си има приятел, защото въпреки че беше джинджър, тя беше хубава, с деликатни черти и големи зелени очи. Отстрани това момиче беше всичко, което едно шестнайсетгодишно момиче трябваше да бъде.

И майка ѝ толкова се гордееше с нея.

Но вътрешно това момиче всяка секунда искаше да плаче. Вътрешно крещеше, но не можеше да го покаже. Вътрешно се чувстваше изгубена и самотна, и уморена, толкова уморена да се преструва, че се чудеше дали ако накара сърцето си да продължи да бие, то ще боли толкова много от преструвките ѝ да бъде всичко, което всъщност не е.

Затова спрях да се оглеждам в огледала, докато препрограмирах външността ми да съответства на вътрешното усещане.

Но сега се огледах.

Накарах себе си да види коя съм аз, обръснатите страни на главата ми, с експлозията от коса, която падаше в очите ми. Изостреното лице и красивите зелени очи.

Сега гледах в огледалото, виждах себе си и най-накрая външното се припокриваше с вътрешното. Не виждах странно момиче, било то гей, или хетеро. Нито пък момиче, което иска да е момче.

Просто виждах себе си. Това бях аз — не се вписвах в нито една категория, освен в моята собствена, но защо това трябваше да има значение за когото и да било? Единственото, което исках, е да бъда себе си.

Мислех си за Роуз и за изражението на лицето ѝ.

Усещах болката на онова призрачно момиче, което толкова добре познавах.

Позволих си и да се влюбя в Роуз. Което беше адски кофти. Но по-лошото беше, че позволих на това чувство да се прояви в крайно неподходящото време. Роуз ми казваше нещо голямо и важно, а аз обърнах всичко да се върти около мен и я предадох, когато се нуждаеше от приятел, а не от гадже.

Какво, по дяволите, сторих?

Мамка му. Мамка му. Мамка му.

Какво, по дяволите, сторих?

Тогава се вгледах в очите си и това помогна. Помогна ми да се видя там и да се погледна с чувство на състрадание.

Всичко, което направих, бе да покажа как се чувствам.

Показах любов, копнеж и желание.

Но това беше всичко. И не беше нещо лошо. Не е лошо нещо да бъдеш този, който наистина си. За известно време цялата тревога изчезна и спрях да се гледам в огледалото, а вместо това се втренчих в града зад мен, който се виждаше от прозореца на стаята ми — светлините на милиони животи, премигващи по целия път до хоризонта.

Няма нужда да се отчайвам заради това, че съм смела, че рискувам всичко в името на истината. Вместо това се чувствах свободна, защото тази вечер счупих още една бариера пред истинското си аз, прекосих още един мост към живота, който исках. И засега, малко или много, се чувствах добре, че го направих, дори да съм изгорила моста след себе си.

Чувствах се горда.

Аш седеше там, когато пристигнах в болницата, и в момента, в който я видях, се почувствах подобре, в безопасност. Сякаш виждането с Аш е единственото нещо, което ме възпира да не изгубя контрол.

— Прибираш ли се въобще вкъщи? — поздравих я, опитвайки се да звуча нормално. Тя се беше отпуснала срещу мен, топлината на кожата ѝ срещу моята. — Аш, ще направиш ли нещо за мен? — попитах аз.

Тя ме погледна сънливо.

— Какво? — попита на свой ред тя.

— Ще хакнеш ли компютъра на баща ми?

— Да, дай ми имейла му — каза тя.

— Харесва ми, че дори не попита защо.

— Явно имаш основателна причина — прозя се Аш. — Защото аз използвам способностите си само за добри каузи. Но нека не е точно сега, става ли? Просто имам нужда да затворя очи за малко.

Чувствах тежестта на главата ѝ върху рамото ми и дишането ѝ се забави.

— Аш, мисля, че може би прецаках целия си живот — заявих аз.

Тя изхърка в отговор.

25

Събудих се рано, преди изгрев, след само един час сън в собственото ми легло. Все още беше тъмно, но чувах шумове от долния етаж. От мига, в който отворих очи, бях напълно будна, сърцето ми препускаше, чувствах цялото си тяло неспокойно, затова се измъкнах от леглото и проверих телефона си. Беше пълен с известия. Повече, отколкото бях в състояние да проумея. Погледнах в Инстаграм профила ѝ и видях видеоклипа. Роуз плачеше. Ядосана и разстроена.

Изгледах го.

Изпуснах телефона на пода.

Защо?

Защо би направила нещо подобно… Това не беше Роуз.

Сгреших, но не бях направила това, което тя твърдеше, нали? Не бях. Знам, че не бях, тогава защо се нахвърляше така върху мен?

Да ми е ядосана — разбирам. Да ме напада — добре. Но да ме тагва и да поства всичко това до всичките ни приятели? До всички, които и преди групата си мислеха, че съм задник. Сега имаха конкретна причина отново да смятат така.

Какво да правя сега?

Дали да отида на училище, да се държа, сякаш нищо не се е случило, след като знаех, че всички ще ме гледат втренчено и ще си шепнат, а може и още по лошо?

Цялото ми усещане за гордост и свобода, което почувствах снощи и с което си легнах, се изпари.

Винаги съм мислила, че Роуз ми е приятелка, че наистина ѝ пука за мен.

Не за кръвта и костите, от които бях изградена, а за онова, което е в главата и в сърцето ми. Но това, което се случи снощи, трябва да е било много по-лошо, отколкото съм си давала сметка. Защото я ядосах и нараних и ако съм я накарала да се почувства дори за секунда като отрепка, насилена и използвана… Мили боже, ами ако съм като тях?

— Ейми? — Грейси ме наричаше с истинското ми име само когато мама я е изпратила да ме извика за нещо. — Ейми?

Не отговорих, просто лежах там. Не бях сигурна какво да правя.

— Рижи?

— Влез, хлапе — извиках аз и тя тихо пристъпи, облечена в пижамата си на Скуби Ду, въртеше топката в юмрука си, а очите ѝ още бяха сънени.

— Какво става?

— Мама каза, че трябва да ме заведеш на училище, защото ѝ е лошо. Но няма никакво мляко за зърнената закуска, а аз не знам какво друго да закуся.

— Добре, всичко е наред, идвам. Провери дали има някакъв хляб.

Просто искам да оправя нещата. Просто искам всичко, което се случи снощи, онзи пост, който се появи в хронологията на всички, да изчезне и всичко да си бъде както преди.

Но нямах идея как да го направя.

Беше почти невъзможно да се изтръгна от страха и тревогата, които искаха да нахлуят във всяка частица от мен, но си наложих да го направя, да се облека и да обуя кецовете си. По пътя надолу спрях пред стаята на мама. Тя стоеше пред прозореца, гърбът ѝ беше изправен и стегнат.

— Искаш ли чай? — попитах аз.

Тя се обърна с пъшкане, за да ме погледне, цялото ѝ лице беше триъгълник, триъгълни очи и уста, тъга във всяко ъгълче. Майка ми изглеждаше като развалина.

— Моля — гласът ѝ беше дрезгав и сух, стаята вонеше на урина, чудех се дали не се подмокря в леглото.

Чаках. Искаше ми се… Искаше ми се да поговоря с нея за това, но не можех. Затова се съсредоточих върху единственото нещо, за което можех да се погрижа в момента. Сестра ми.

— Днес аз ще взема Грейси, става ли? Мога да се чупя последните десет минути от училище, за да съм сигурна, че ще бъда навреме.

— Благодаря. — Мама изобрази някакво подобие на усмивка, но само дотам.

Тя ми обърна гръб, придърпвайки пухената завивка над главата си.

Грейси говореше, но аз не слушах, а и нямаше нужда. Всичко, от което се нуждаех, беше да държа ръката ѝ, да усещам как ме дърпа и тегли за ръката, когато прескача и подскача, и да се концентрирам усилено да не мисля какво ме очаква в училище. Можех и просто да не отида, да оставя Грейси и отново да отида в „Камдън“, но ако не отидех, нямаше да знам колко зле е положението в действителност. Нямаше да знам дали Роуз е добре.

Грейси трябваше да дръпне ръката ми, за да ме накара да я пусна, защото бяхме стигнали до училищната порта.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш? — попита тя и аз кимнах.

— Доскоро! — гледах я как тича към класа си, а игрището опустява и училищните майки и татковци си тръгват.

Не оставаше нищо друго, освен да се обърна и да застана лице в лице с това, което щеше да последва.

26

Всички бяха влезли в час, докато тихо се движех по коридорите с надеждата, че постоянното жужене и бръмчете в джоба ми най-накрая ще спре. Както преди време, когато Тали Лоусън изпрати снимка на гърдите си на Кларк Хенсън, той направи скрийншот и тя обиколи цялото училище. Някои хора я наричаха уличница, други пък наричаха него задник, какъвто определено беше, и в крайна сметка двамата бяха отстранени от училище за две седмици, след като полицията ѝ отправи предупреждение, че е направила неприлична снимка.

А пък когато се разнесе новината, че Наоми е изчезнала, никой вече не се интересуваше от циците на Тали.

Всички ме мразеха и същата онази несигурност, която някога изпитвах, се завърна. Все едно онзи призрак, момичето от представите ми, внезапно е изскочил изотзад и отново се е вселил в тялото ми, за да ме изпълни с болката и тревогата, които носеше в гърдите си.

Може би съм лъжкиня. Никога не съм била откровена с Роуз какво изпитвам към нея.

Може би не съм свестният човек, който си мислех, че съм.

Може би в края на краищата съм чудовище.

Влязох в час по музика и седнах по-напред. Можех да почувствам злобното шушнене зад гърба ми, усещах го по вибрирането в джоба ми. Извадих телефона си и бързо спрях профилите си.

— Рижи, какво правиш? — извика ми господин Смит, като ме изненада. — Дай ми телефона си!

Дори не ме изчака да му го подам, а направо го грабна от чина ми и го хвърли в чекмеджето на бюрото си.

— Ела да го вземеш след часа — каза той.

Но макар и без телефон вече, разликата не беше голяма. Още го чувах как вибрира в чекмеджето на бюрото и виждах проблясващите екрани навсякъде около мен, рояк от електронни думи, трупащи се и умножаващи се в оскъдния въздух, и всяка една жилеше като остра игла.

Звънецът би, а аз седях на стола, опитвайки се да покажа, че чувам всяка от промърморваните обиди, които се удряха в мен, докато всички излизаха.

Когато стаята се опразни, отидох при господин Смит.

— Виж, съжалявам, че ти се развиках — започна той. Изглеждаше нервен и объркан. Знам как се чувстваш. — Този клас наистина ме изкарва извън нерви понякога. Но ти си една от добрите и не заслужаваш това.

— Всичко е наред.

— Какво става? — попита ме той, изваждайки телефона от чекмеджето, но го задържа в ръка в очакване на отговор.

— Нищо — вдигнах рамене и погледнах към вратата.

Не исках да е мил към мен, страхувах се, че ако продължи, ще се разплача. Той стана от бюрото, приближи се и застана до мен.

— Хей! — Почувствах успокояващата тежест на ръката му върху рамото си, докато ме гледаше в очите. — Ако тия тука те тормозят, тогава говори, става ли? Не искам никой да крие и трупа негативното в себе си. Нищо не е чак толкова лошо, Рижи. Може да се обърнеш към мен, нали?

— Благодаря, господине — отвърнах.

Останах малко по-дълго и се чудех дали наистина бих могла да му кажа как втория път, когато целунах момиче, съм съсипала отношенията с най-близката ми приятелка. Вгледах се в зелените му очи и реших, че отговорът е „не“.

— Тук съм, когато имаш нужда — заяви той. — Ти си страхотно момиче, Рижи.

Това беше комично, защото се чувствах като ужасно момиче.

— Шибана мръсница — каза Каша, когато минах покрай нея. — Какво, да не ми заглеждаш циците, лесбо?

Държах главата си сведена и за първи път съжалих, че оставих голяма част от остриганата си коса на пода на фризьорския. Сега нямаше къде да се скрия.

— Да си чувала за съгласие? — Парминдер ме попита, докато минавах. — Изнасилвачка без пишка.

Спрях и си спомних причината, поради която отрязах косата си — защото исках да бъда човек, който не се крие зад завеса.

— Не стана така — обърнах се аз, но сега не само Парминдер и Каша стояха там, още шест или седем души от моя випуск се присъединиха към тях, със скръстени ръце и вирнати брадички.

— Вижте, не знам защо Роуз направи това — започнах аз и се получи погрешно. Опитах отново. — Аз просто… Допуснах грешка, това е всичко. Изтълкувах погрешно сигналите ѝ. Не знам защо тя реагира по този начин…

— О, да, разбира се, обвинявай жертвата. — Каша направи две крачки към мен, а аз отстъпих две. — После ще кажеш, че тя си го е просила.

— По дяволите, нищо не стана, почти нищо! — чувствах гърлото си стегнато и знаех, че ако проговоря отново, ще се разплача.

Ако си тръгнех, щях да изглеждам, сякаш не ме интересува; ако останех, щях да изглеждам жалка.

— Айде вървете всички на майната си. — Лио се появи до мен. — Изчезвайте, да ви няма и се пръждосвайте да кудкудякате някъде другаде, вещици такива.

— Значи си на нейна страна? — Каша повдига вежди. — Мислиш, че това, което е сторила на Роуз, е окей?

— Не, не съм на ничия страна, защото няма страни, шибано хлапе. Сега се омитайте.

Каша и Лио се гледаха в очите втренчено за миг и тя се подсмихна презрително, врътна се на пети, а Парминдер и останалите я последваха.

— Какво, по дяволите? — Лио поклати глава.

— Аз… не знам. Мислех си. Стори ми, се….

Той сложи ръка на рамото ми и тръгна с мен по коридора към музикалната зала. Не бях сигурна дали ме защитава, или ме води на, някое по-безлюдно място да ми удари един пердах, но поне никой не смееше да се дърви на Лио, никой не го спря и не му каза нищо. Само ни заглеждаха, докато вървяхме.

— Мамка му, Рижи, какво стана? — попита отново Лио, като затръшна вратата. — Какво направи?

— Не съм… — казах аз. — Аз… Просто, се опитах да я целуна.

— Какво? — Лио ме изгледа невярващо, сякаш бях малоумна, и вероятно беше нрав.

— Зная, Лио, зная, окей? Зная как звучи. Приех го погрешно, оставих се на течението и си помислих, че нещата, които тя каза, означават нещо съвсем различно, разбираш ли, и продължи не повече от секунда, след това тя ми каза да си вървя и аз си тръгвах. Опитах се да целуна момиче и изчезнах. Не ми казвай, че не ти се е случвало същото, без всичките тези глупости?

— Но Роуз не е момиче, Рижи. — Лио ме бутна по рамото и аз залитнах назад. — Тя не е някаква жена, която си срещнала в бара. Това е Роуз. Роуз. По дяволите, не ти ли е хрумвало, че е имало случаи, когато и аз съм искал да ѝ кажа, какво изпитвам към нея, да не говорим въобще да се опитвам да я целуна? Но не съм. Защото това е Роуз. И тя не се нуждае от теб и мен да я харесваме. Предполага се, че ние сме нещо много по-важно от това. Тя има нужда от нас да ѝ бъдем приятели. Защо мислиш, не никога не съм се опитвал да я целуна, колкото и много да искам.

Гласът му омекна при това признание, а главата му леко клюмна. Той ми беше бесен и имаше право да бъде.

— Пич — рече той и поклати глава.

— Това е проблемът обаче, нали? — казах аз. — Не съм пич.

— Пич — отново каза Лио, — Рижи, на никого не му пука, че си момиче. Никой не се интересува, че си гей. Не става въпрос за това.

Седяхме на подиума, където бяха разположени барабаните, прокарах пръсти по главата си и чувствах как се гърча отвътре, съсипана и не на мястото си.

— Боже, Лио, какво ще правя?

— Намери Роуз. — Лио седеше до мен. — Изправи се срещу нея очи в очи и оправете тази гадост. Но преди да го направиш, Рижи, трябва да си изясниш коя си. Трябва да поемеш отговорност. Изглеждаш, сякаш си я поела, обличаш се, сякаш си я поела, но в действителност просто играеш роля, с все косата и дрехите си. Ти криеш коя си, криеш какво искаш. Живееш неутрален живот, а неутралното не е решение. Не можеш да продължаваш така и да се надяваш, че никой няма да забележи малкия ти кльощав задник, защото, ако го направиш, хората винаги ще се стряскат от теб, от онази, която наистина си.

— О, мамка му, Лио — отвърнах, защото от истината, която разкриваше пред мен, ме бодеше. — Няма нужда да ми обясняваш за моята сексуалност. Как би могъл да знаеш какво е да си гей или нещо подобно? На теб ти е лесно, хетеро момче си, свириш на китара, по-висок си от всички момичета. Няма от какво да се притесняваш.

— Сериозно ли? — Той се взря в мен. — Забелязала си откъде съм аз, нали?

— За мен няма значение откъде са хората, какъв е цветът на кожата им или колко пари имат, дали харесват момчета, или момичета, или… или… всякакви подобни дивотии. Защо хората не могат просто да бъдат хора?

— Защото хората са задници — каза Лио. — И се предполага, че светът ще става едно по-добро, по-справедливо място, но не е така. И скоро няма да стане. Така че единственото нещо, което можем да направим, е да се погрижим за себе си, Рижи. Това е всичко.

И двамата мълчахме известно време. Усещахме, че един неправилен ход може да означава още един приятел по-малко, а никой от нас не искаше това.

— И така — продължи Лио, като смекчи тона си. — Виждала ли си я оттогава?

— Не, на училище ли е?

— Не знам, не съм я виждал тази сутрин.

Ох, изглежда, съм съсипала света около мен и ще трябва отново да започна от нулата.

— Мислиш ли, че ще дойде на репетиция?

— Мислиш ли, че въобще ще имаме концерт? Трябваше да го правим за Наоми, а сега… защо трябваше да я целуваш? Приятел от бандата! Нали се разбрахме точно още в началото, че трябва да запазим приятелството помежду си. Ето така се разпадат групите!

— Така е, значи ако Роуз влезе точно сега и попита „Лио, ще излезеш ли с мен?“, ти ще кажеш „не“, така ли? Така ли?

— Да… не зная. Да.

Вратата се отвори и затръшна шумно — и ето я и нея. Роуз. С ръце на бедрата, косата ѝ — опъната назад, без грим, с дънки и тениска. И беше адски ядосана.

— Или Рижи, или аз — заяви Роуз, като гледаше Лио, но сочеше към мен.

— Роуз… стига де, ти вярно ли? — Лио поклати глава. — Рижи е идиотка, но знаеш, че не е искала да те разстрои така, познаваш я, нали?

— Да не би да ми казваш, че това, което ми направи, е окей? — Очите на Роуз проблясваха и виждах не само гнева на лицето ѝ, но и искрената болка и как отвътре изгаря от агония. — Мислех, че съм с приятелка, а тя само се е опитвала да се сближи с мен? Това е като да… това е, все едно да се опитваш да се възползваш от мен, след като всички сме приятели. Това е зловещо и не е правилно.

Не мисля, че Роуз си даваше сметка колко много наранява Лио с тези си думи, защото, въпреки че аз го виждах — стиснатата му челюст, въздишката, — тя не търсеше това. Единственото нещо, което търсеше, беше скандал.

— Добре де, ама единственото нещо, което Рижи е направила, е да се влюби в теб и да се държи малко идиотски. — Лио се изправи, докато говореше на Роуз. — Опитала се е да те целуне, много тъп ход. Но тя не заслужава да бъде тормозена за това.

— Наричаш ме лъжкиня? — Роуз пристъпи леко към него, от нея хвърчаха искри.

Лио се намръщи, явно очакваше Роуз да се успокои или поне малко да омекне. Погледна мен, а после пак Роуз.

— Ама си е било само целувка, нали така?

— Майната ти — каза Роуз. — Щом не съм го искала, няма значение дали е било целувка, или опипване, или проклето ръкостискане. Не се прави така, не може просто да се метнеш на някого, не е редно.

— Роуз, моля те. Съжалявам, не исках да те разстроя така, толкова погрешно го изтълкувах… но наистина ме е грижа за теб и…

— И аз си мислех така — Роуз ме гледаше втренчено и погледът ѝ, изпълнен с ярост и болка вледеняваше кръвта ми. — Мислех си, че те е грижа за мен, но ти просто си като всички останали, приемаш ме, все едно съм парче месо. Имах ти доверие.

— Обичам те! — думите сами избухнаха от устата ми. — Обичам те, защото не си просто „парче месо“, а защото си забавна, умна и талантлива, и мила, защото те е грижа за мен, а понякога имам чувството, че си единственият човек, когото го е грижа за мен. И вчера се почувствах завладяна от тези чувства. Направих грешка, трябваше да го запазя в тайна. Направих грешка, Роуз. Ако беше моя приятелка, щеше да го знаеш.

Роуз ме изгледа дълго и студено.

— Ако ти беше моя приятелка, щеше да знаеш защо не мога никога да ти простя това, което направи. Концертът се отменя.

— Роуз… — Лио извика след нея, но докато тя отваряше вратата, се появи господин Смит.