Епилог

Берг’иньон Баенре никак не се изненада, когато откри Джарлаксъл и войниците му да го чакат далече от Митрил Хол и тунелите, където се бяха водили битките. Още щом научи, че все повече и повече от сънародниците му дезертират, младият Баенре се досети, че наемникът няма как да не е сред тях.

Макар че Метил вече го бе предупредил за приближаването на Берг’иньон, Джарлаксъл доста се учуди, когато видя, че и той, синът на матрона Баенре и повелител на първия дом, също бяга. Нима нямаше да вземе участие в битката за Митрил Хол и да умре, както бе умряла и майка му?

Безсмислено.

— Загубихме — лаконично отбеляза Берг’иньон и хвърли колеблив поглед към Метил.

Не бе очаквал да го види тук, далече от матрона Баенре и останалите високопоставени жрици. Безжизнената ръка и дупката в главата на илитида, от която се процеждаше тънка струйка мозък, също го хванаха неподготвен — не бе предполагал, че някой би могъл да рани Метил толкова сериозно.

— Майка ти е мъртва — безцеремонно съобщи Джарлаксъл и Берг’иньон се обърна към него. — Както и двете ти сестри и Ауро’пол.

Повелителят на меча кимна, но по нищо не пролича да е изненадан от тази новина.

Наемникът се зачуди дали да спомене, че не друг, а матрона Баенре бе убила Ауро’пол, но реши засега да си замълчи. Не бе изключено след време да използва тази информация срещу Берг’иньон.

— Матрона Зеерит К’Хорларин поведе отстъплението на войските, които обсаждаха долните порти на Митрил Хол — каза той вместо това.

— Ние пък, докато идвахме насам, се натъкнахме на отряда, който безуспешно се опита да превземе източните двери — добави Берг’иньон.

— Наказахте ли ги? — поиска да узнае Джарлаксъл — все още не можеше да разбере какво мисли младият Баенре за всичко това и дали на Бреган Д’аерте нямаше да им се наложи да водят битка срещу Гущеровия отряд.

Повелителят на меча само изсумтя подигравателно, когато се заговори за наказание, и наемникът въздъхна облекчено.

И така, те поеха на път заедно, обратно към мрака и злите порядки на Мензоберанзан, които познаваха и с които бяха свикнали. Не след дълго към тях се присъедини и Зеерит със своите бойци, срещнаха и много други отряди, както от Мрачни, така и от останалите им съюзници. В крайна сметка се оказа, че са загинали повече от две хиляди елфи (предимно войници на дом Баенре) и поне четири хиляди роби, повечето от тях — по южните склонове на Четвъртия връх и в Стражев дол. Поне още четири хиляди от робите бяха избягали след битката — част от тях бяха останали на Повърхността, други бяха навлезли в плетеницата от тунели около Залите. Всички те хиляди пъти предпочитаха опасностите на живота под открито небе или пък в безмилостните дебри на Подземния мрак, пред това да се върнат обратно към изпълнения с мъчения робски живот в Мензоберанзан.

Нещата съвсем не се бяха развили така, както матрона Баенре очакваше.

По време на дългия път към дома, Берг’иньон поизостана, оставяйки матрона Зеерит да води колоната.

— Дълги години ще минат, преди да се съвземем от безразсъдството на майка ти — подхвърли Джарлаксъл, когато по-късно същия ден, докато отдъхваха от изморителния път, се натъкна на младия Баенре в една странична галерия.

Берг’иньон посрещна думите му спокойно — нямаше как да не признае правотата им. И сам разбираше, че проблемите едва сега започват и че за дом Баенре предстоят тежки дни. Зеерит кипеше от ярост, а щом научеха за катастрофата, Мез’Барис Армго и останалите матрони също щяха да побеснеят.

— Предложението ми все още е в сила — рече Джарлаксъл и излезе от галерията, оставяйки Берг’иньон сам с мислите му.

Не, това надали щеше да бъде краят на рода Баенре, каза си Повелителят на меча. Триел щеше да оглави дома и, макар да бяха изгубили петстотин опитни бойци, пак им оставаха още близо две хиляди, в това число и повече от триста от прословутите гущерови ездачи. А и матрона Баенре се бе погрижила да си създаде солидна мрежа от съюзници извън дома си, така че дори този провал и смъртта й нямаше да съсипят рода.

Ала неприятности със сигурност щеше да има. Досега матрона Баенре се бе грижила за това семейството да бъде обединено, поне доколкото бе възможно в град като Мензоберанзан. Какво ли щеше да стори непредсказуемият Громф сега, когато нея вече я нямаше?

А и Триел, какво ли можеше да се очаква от нея, запита се Берг’иньон. Къде беше неговото място в плановете на сестра му? След като се възкачеше на престола, тя щеше да си роди и отгледа свои собствени деца. Първородният й син щеше да бъде подготвен или за магьосник на дома или за Повелител на меча, длъжността, която Берг’иньон заемаше.

Колко ли му оставаше още, зачуди се той. Петдесет години? Сто години? Доста кратък период за дълголетните елфи на мрака.

Погледът му неволно се зарея към тунела, по който си бе тръгнал Джарлаксъл и той сериозно се замисли над предложението на наемника да се присъедини към Бреган Д’аерте.

* * *

В Митрил Хол царяха смесени чувства, а радостните възгласи и наздравици нерядко се сменяха със сълзи по загиналите в битката. Всички скърбяха за Беснел и Фърбъл, за Регуелд Харпъл и десетките храбреци, паднали в боя. И всички ликуваха за крал Бруенор и могъщите му приятели, за Берктгар Храбри и лейди Алустриел, която все още не бе напълно излекувана, и за Стъмпет Рейкингклоу, героиня от схватката в Подземния град и от сраженията в Стражев дол.

И разбира се, за Гандалуг Бойния чук, патрона на рода Боен чук, завърнал се, както им се струваше, от гроба. Бруенор още се сепваше лекичко при вида на своя праотец, сякаш статуята от Залата на кралете неочаквано бе оживяла!

Сега двете джуджета бяха заедно в тронната зала, разположена в горните нива на Митрил Хол. От едната им страна седеше Берктгар Храбри, а от другата — лейди Алустриел (край която бе коленичила Стъмпет и непрекъснато й мърмореше да се пази и да си почива).

Навсякъде в Залите — от Подземния град до тронната зала — кипяха празненства. Това бяха дни на сбогувания и на запознанства и именно тогава Бруенор Бойния чук и Белвар Дисенгалп най-сетне се срещнаха. С малко магия лейди Алустриел премахна езиковите пречки и така двамата успяха да положат основите на крепко съюзничество между Митрил Хол и Блингденстоун, което щеше да просъществува векове наред. Освен това страшно им харесваше да си разказват истории за общия си приятел, особено когато той бе наблизо и можеше да ги чуе.

— Котката! — изсумтя веднъж Бруенор на висок глас. — Проклетата котка, тя ме притеснява най-много.

Дризт се приближи нехайно и като постави крак върху платформата с трона, се приведе към Белвар.

— Гуенивар неведнъж го е правила за смях — обясни той на своя език, който Белвар поназнайваше. — Да знаеш само колко обича да си поспива върху него.

Бруенор, естествено, веднага се досети, че говорят за него и понеже не разбираше и думичка от речта на Мрачните (магията на лейди Алустриел не я превеждаше), шумно възнегодува. Гандалуг, който също бе понаучил това-онова от езика на елфите, побърза да се присъедини към веселбата:

— Какво! — възкликна той, при което Бруенор запротестира още по-гръмогласно. — Да не искаш да кажеш, че оназ’ котка използва главата на сина на сина на сина на сина на сина на сина на сина ми за възглавница? Че тя е корава кат’ камък!

— Морадин ми е свидетел — призна се за победен Бруенор, — трябваше да си тръгна заедно с Мрачните!

Думите му подействаха на Гандалуг като студен душ и усмивката му се стопи.

Така, със смесени чувства, празнуваха в Митрил Хол, непрекъснато разкъсвани между веселие и тъга.

Кати-Бри наблюдаваше всичко отстрани и не можеше да се отърси от усещането, че е откъсната от всички и че мястото й не е там. Не че не се радваше заради победата, тъкмо напротив; освен това й бе много интересно да понаучи повече за свиърфнеблите, които бе срещнала за първи път, когато слезе в Подземния мрак, за да открие Дризт. Още по-интересно й бе да си говори с Гандалуг, прародителя на баща й, завърнал се като по чудо сред тях. Ала наред с това, младата жена бе изпълнена с чувство за завършеност, сякаш нещо отдавна започнато най-сетне бе достигнало своя край. Този път Мрачните бяха прогонени от Митрил Хол завинаги, а между джуджешката твърдина и съседите й, в това число и Несме, щеше да бъде изковано ново, още по-крепко съюзничество. Бруенор и Берктгар се държаха като отколешни приятели, на няколко пъти кралят дори бе намекнал, че може да даде Щитозъб на варварина.

Кати-Бри се надяваше и вярваше, че няма да се стигне чак дотам. Всъщност, почти бе сигурна, че баща й си позволява подобни щедри предложения, единствено защото знае, че това са само думи и няма да му струват нищо. След подвизите на Берктгар в Стражев дол неговото оръжие, страховитият Банкенфуере, също се бе покрило със слава и бе на път да се превърне в легенда за войните от Заселническа твърдина.

Колкото и геройства да бе извършил Берктгар обаче, в очите на Кати-Бри Банкенфуере никога нямаше да може да се мери с Щитозъб.

Макар да бе умълчана и замислена, младата жена не беше изпаднала в униние. Както всички останали в Залите, и тя бе изгубила скъпи приятели във войната, ала освен това бе достатъчно калена от битки и изпитания, за да знае, че в живота често става така и че жертвата на загиналите не е била напразна. Тя се смя с глас, когато видя неколцина свиърфнебли да изскубват и малкото коса, която имаха, докато се мъчеха да научат група пийнали джуджета да долавят и разбират вибрациите на скалите. Смя се и когато Риджис се отби в тронната зала, помъкнал купища храна със себе си, макар вече да се бе натъпкал така, че копчетата на жилетката му се пръскаха.

Смя се, и още как, когато Бидърду Харпъл профуча покрай нея, преследван от Тибълдорф Пуент, който лазеше на четири крака и упорито му се молеше да го ухапе!

Ала въпреки това се чувстваше странно самотна, сякаш мислите й я обграждаха със стена и я отделяха от останалите, а онова усещане за нещо, достигнало своя край, не спираше да я потиска, нея, младата жена, която едва сега започваше да живее.

* * *

Насред тинята и изпаренията на Бездната, балорът Ерту със затаен дъх гледаше как привидно крехката жена, събрала сякаш цялата красота и всичката злина на Равнините, се приближава към гъбения му престол.

Двамата със собствените си очи бяха видели катастрофата и сега демонът не знаеше какво, да очаква.

Очите му се присвиха заинтригувано, когато я видя да се показва от сивите валма на мъглата, повела след себе си окован пленник. По устните й играеше усмивка, ала никой не бе в състояние да отгатне какво точно вещае усмивката на Лолт, Повелителката на хаоса.

Ерту гордо вдигна глава и се приготви да я посрещне, уверен, че съвсем точно е изпълнил указанията й. Щеше да се брани, ако Лолт се опиташе да стовари вината за неуспеха върху него, макар че ако бе узнала отнякъде за сапфира…

— Носиш ли отплатата ми? — попита той и още повече се изпъчи, опитвайки да си придаде по-внушителен вид.

— Разбира се, Ерту — отвърна Лолт и демонът наклони огромната си рогата глава на една страна, мъчейки се напразно да открие каквато и да било следа от измама или лицемерие, докато тя побутваше пленника към него.

— Изглеждаш доволна — отбеляза балорът.

Усмивката на гостенката му стана още по-широка и той най-сетне разбра. Тя наистина беше доволна! Кралицата на паяците, това въплъщение на злото, най-жестоката сред жестоките, бе доволна от изхода на войната! Матрона Баенре си бе отишла, а с нея си бе отишъл и редът в Мензоберанзан. В града на Мрачните щеше да се възцари невиждан досега хаос; борбата за надмощие между домовете щеше да бъде по-ожесточена отвсякога; мрежите на измяна и черно съзаклятие щяха да оплетат всички в лепкавите си паяжини.

— Още от самото начало знаеше, че походът ще се провали! — обвинително рече демонът.

Лолт се изсмя:

— Не, не очаквах такъв изход — увери го тя. — Изобщо не подозирах, че Ерту може да бъде толкова находчив, когато иска да спаси някого… особено когато този някой е единственият, който може да сложи край на изгнанието му.

Очите на балора се разшириха и големите му, ципести крила се увиха около тялото — недвусмислен, макар и символичен опит да се защити.

— Не се страхувай, мой демонични съюзнико — измърка Лолт. — Ще ти дам възможност да поправиш грешката си.

Ерту изръмжа гърлено. Какво ли щеше да поиска от него Кралицата на паяците този път?

— Боя се, че през следващите десетилетия ще бъда доста заета — продължи тя, — докато се опитвам да сложа край на хаоса в Мензоберанзан.

— Никога не би го направила — насмешливо подхвърли Ерту.

— Е, добре — съгласи се Лолт. — Ще бъда заета да наблюдавам хаоса.

После добави, сякаш едва сега й бе хрумнало:

— Както и теб, за да видя как се справяш със задачата, която ще ти възложа.

Балорът отново изръмжа.

— Когато си възвърнеш свободата, Ерту — рече Кралицата на паяците, — когато безмилостният ти бич се увие около тялото на Дризт До’Урден, моля те, убий го бавно и мъчително. Убий го така, че да мога да се насладя на всеки негов вик!

Едва завършила, Лолт вдигна ръце и изчезна сред сноп от черна енергия.

Зла усмивка разкриви лицето на Ерту. Погледът му се спря върху окаяния пленник, с чиято помощ щеше да пречупи волята и сърцето на Дризт До’Урден. Понякога, каза си той, Кралицата на паяците не искаше никак много.

* * *

Две седмици след победата, празненствата в Митрил Хол все още продължаваха. Гостите бяха започнали да се разотиват — първи си заминаха двамата бойци от Несме, както и Дългите ездачи, заедно с Белла и Харкъл (Бидърду обаче най-сетне отстъпи пред увещанията на Пуент и склони да поостане още малко). След тях лейди Алустриел поведе седемдесет и петимата си оцелели рицари към дома, готова да посрещне предизвикателствата на своите политически съперници, убедена, че е постъпила правилно, като се притече на помощ на крал Бруенор.

За разлика от тях, свиърфнеблите изобщо не бързаха да се прибират — прекарваха си повече от добре в компанията на рода Боен чук. Варварите от Заселническа твърдина пък се бяха зарекли да останат, докато не пресушат и последната капка медовина в Митрил Хол.

В същото време, насред едно студено, ветровито плато в подножието на планината, възседнала красив дорест жребец, принадлежал доскоро на един от убитите Сребърни рицари, Кати-Бри се взираше назад към Залите, а в гърдите си усещаше тъпа болка. Погледът й обходи скалистите пътеки, които тръгваха от портите на Митрил Хол и тя не можа да сдържи усмивката си, когато забеляза един конник да се спуска към нея.

— Знаех си, че ще ме последваш — рече тя, когато Дризт се приближи.

— Всеки от нас си има своето място — отвърна той.

— И моето не е в Митрил Хол! — решително отсече тя. — Няма да промениш решението ми!

Вместо отговор, скиталецът се взря в нея.

— Говори ли с Бруенор? — попита той накрая.

— Разбира се! — сопна се Кати-Бри. — Нима смяташ, че ще си тръгна без благословията на баща си?

— Неохотно дадена благословия, без съмнение — отбеляза Дризт.

Кати-Бри се изправи в седлото и вирна глава:

— Бруенор има да свърши толкова много неща — отсече тя. — А и нали има Риджис и теб… — изведнъж погледът й попадна върху голямата раница, завързана за седлото му и у нея се прокрадна неочаквано подозрение. — Както и Гандалуг и Берктгар — довърши тя: — Та те двамата още не са решили кой ще, управлява, макар че според мен по-разумно е Бруенор да си остане крал.

— Да, така наистина би било най-добре — съгласи се Дризт, после и той, и Кати-Бри замълчаха.

— Берктгар вече на няколко пъти подхвърли, че може да си тръгне — обади се скиталецът след малко. — Обмисля дали да не се завърнат в Долината на мразовития вятър и да заживеят както преди.

Младата жена кимна — тя също бе чула нещо подобно.

Между двамата отново настъпи неловка тишина. Най-сетне Кати-Бри не издържа и сведе поглед. Струваше й се, че приятелят й я осъжда; раздираха я съмнения и тя не можеше да се отърве от усещането, че постъпва като лоша дъщеря, лоша и себична.

— Баща ми не се опита да ме спре — рече тя рязко, — и ти също няма да успееш!

— Никога не съм казвал, че искам да ти попреча — спокойно отвърна Дризт.

Кати-Бри не каза нищо, ала изобщо не се изненада. Когато за първи път каза на Бруенор, че иска да си тръгне, че иска да напусне Митрил Хол за известно време и да пообиколи света, свадливото джудже нададе такъв рев, че тя се уплаши да не би таванът да се срути отгоре им.

Срещнаха се два дни по-късно, когато ефектът на безчетните кани светена вода, с които баща й се наливаше напоследък, бе отминал, и тогава, за нейно облекчение и изненада, той се бе държал много по-разумно и сговорчиво. Беше я уверил, че прекрасно я разбира и, макар гласът му да бе насечен от вълнение и тъга, й бе казал да последва сърцето си, да тръгне по белия свят и да открие своето място под слънцето. Още тогава обикновено свадливият й баща й се бе сторил необичайно сговорчив и разумен, но едва сега, докато гледаше топло усмихнатия Дризт, тя най-сетне разбра кой трябва да му бе нашепнал онези мъдри думи.

— Той ли те изпрати? — подозрително попита тя.

— Не мога ли и аз да си тръгна като теб? — засмя се елфът.

— Просто не мога да прекарам остатъка от дните си в тунелите — почти умолително рече младата жена, сякаш искаше да се оправдае, да се отърве от угризенията, които я измъчваха, от мига, в който реши да напусне дома си.

Погледът й се зарея към хоризонта и тя добави:

— Сърцето ми нашепва, че там ме очакват още толкова много неща. Нашепва ми го още откакто Уолфгар…

Тя въздъхна и безпомощно вдигна очи към приятеля си.

— Мен също — усмихна се той дяволито. — И двамата ни очакват още толкова много неща.

Кати-Бри хвърли поглед през рамо, на запад, където слънцето бавно пълзеше към своя заник.

— Дните са кратки — отбеляза тя. — А пътят е дълъг.

— Само толкова, колкото ние решим — отвърна Дризт и младата жена се обърна към него. — А дните са толкова кратки, колкото ние им позволим.

Кати-Бри го изгледа любопитно, чудейки се какво ли има предвид.

Обзет от същото приятно очакване, елфът се усмихна широко:

— Един мой приятел, първият ми приятел на Повърхността, веднъж ми каза, че ако яздиш на запад достатъчно бързо и достатъчно дълго, слънцето никога няма да залезе.

Още преди скиталецът да довърши, Кати-Бри обърна жребеца си и препусна на запад през замръзналата равнина, към Несме и Дългата седловина, към Града на бездънните води и Саблен бряг. Приведена ниско над шията на коня, тя се носеше като вихър, наметката й плющеше зад нея, подхваната от вятъра, а буйните й червеникавокафяви къдри се развяваха около лицето й.

Дризт отвори малката кесийка, която висеше на пояса му и се вгледа в ониксовата статуетка. Никой не можеше и да мечтае за по-добри спътници, каза си той и с един последен поглед към джуджешката твърдина, където царуваше скъпият му приятел, скиталецът пришпори жребеца си и препусна след Кати-Бри.

Широкият свят ги очакваше.

Загрузка...