Обсадата на мрака

Глава 6 Провалени магии

Оръжията на Берг’иньон Баенре, Повелител на меча в първия дом на Мензоберанзан, описваха кръгове във въздуха с такава мълниеносна бързина, че съперникът му (редник, имал нещастието да извърши дребно провинение) усети как му се завива свят.

Група стражи от охраната на дома, добре обучени, макар и предимно мъже, бяха описали полукръг около двамата противници, мнозина техни другари наблюдаваха битката от седлата на лепливоноги подземни гущери, които бяха пръснати по отвесните стени на близките сталактити и на гигантските сталагмитени могили.

Войниците надаваха одобрителни възгласи всеки път, когато Берг’иньон (великолепен майстор на меча, макар повечето да смятаха, че не може да се сравнява с брат си, убития неотдавна Дантраг) успееше да нанесе удар на съперника си или пък избегнеше атаката му. Въпреки това, младият Баенре не пропусна да забележи колко вяли са виковете на бойците.

Прекрасно знаеше на какво се дължи това. В продължение на дълги години той бе оглавявал Гущеровия отряд на дома, най-елитните войници сред мъжете, които служеха в стражата на Баенре. След смъртта на Дантраг той бе поел и неговите задължения на Повелител на меча. Огромното напрежение, на което тези два поста го подлагаха, вече си казваше думата, освен това майка му зорко следеше и най-малкото му движение, и най-незначителното му решение. Всичко това неизбежно оказваше влияние върху постъпките му. Колко ли битки бе започнал през това време, колко ли подобни наказания бе наложил на подчинените си, откакто Дантраг бе мъртъв!

Противникът му замахна и макар ударът съвсем да не бе силен, замалко не проби защитата на разсеялия се Баенре. Мечът на Берг’иньон се стрелна напред и отклони острието на противника само миг, преди то да се забие в тялото му.

Зад гърба му някой шумно изпусна дъха си и той разбра, че част от войниците около него — може би дори всички! — се бяха надявали редникът да успее.

Подтикван от неприязънта на бойците си, Повелителят на меча изръмжа глухо и се хвърли в яростна атака. Нека ме ненавиждат, каза си той, нека ме мразят. Ала наред с това, те трябваше и да го уважават… не, не просто да го уважават. Трябваше да се боят от него!

Направи крачка напред, после още една и замахна, първо наляво, след това надясно. Съперникът му с лекота спря връхлитащите остриета — прекрасно познаваше това разиграване, в което Берг’иньон пристъпваше към него за миг и отново се дръпваше назад. Само че този път младият Баенре не се върна назад. Вместо това се приближи още повече, с високо вдигнати мечове.

Хванат натясно, редникът отбиваше ударите, но не можа да отстъпи достатъчно бързо и преди да успее да реагира, Берг’иньон приклещи оръжията му.

Войникът като че ли не бе в опасност (всъщност по-скоро имаше чувството, че най-неочаквано е получил възможност да си поеме дъх и да събере силите си), ала Баенре очевидно си бе наумил нещо. С гърлен рев той рязко изпъна ръце и го запрати назад. Още преди да си възвърне равновесието, провинилият се боец вдигна оръжие, готов да отбие нападението на командира си.

Такова обаче не последва.

Миг по-късно редникът се блъсна в оградата.

В цял Мензоберанзан надали имаше нещо по-забележително от шестметровата, подобна на паяжина ограда, която опасваше двора на първия дом. Сребристите й нишки, дебели колкото елфическа ръка, оформяха красиви, симетрични шарки, така сложни, сякаш бяха изтъкани от безброй паяци. Тя не можеше да бъде преодоляна по никакъв начин — нито с оръжие, нито с магия… с нищо, освен с един-единствен вълшебен предмет и той бе притежание на матрона Баенре. Всеки, имал нещастието да се докосне до някоя нишка, неизменно оставаше залепен за нея, пък бил той и най-могъщият демон от Бездната.

Очите на войника се разшириха от ужас, когато с всичка сила се блъсна в оградата и най-сетне проумя тактиката на противника си. По лицата на заобикалящите го стражи се изписа одобрение, а самият Баенре спокойно пристъпи към него.

Редникът скочи напред и се приготви да го посрещне.

Зазвънтяха мечове, двамата си размениха няколко бързи удара, ала Берг’иньон бе прекалено слисан и едвам се защитаваше. Единствено годините на обучение му помогнаха да удържи атаките на своя съперник.

Изумление се четеше и в очите на останалите елфи; оживеният шепот, който огласи импровизирания ринг, красноречиво говореше, че не само младият Баенре не знае какво да мисли.

— Ти докосна оградата! — рече той най-сетне.

Войникът нямаше как да го отрече и побърза да свали оръжия, когато видя командира си да прави същото. Дори хвърли поглед назад, сякаш искаше да открие някакво обяснение за необяснимото.

— Удари се в нея! — невярващо продължи Берг’иньон, когато боецът отново се обърна към него.

— Наистина — съгласи се той, но Баенре дори не го чу и като прибра мечовете в ножниците им, се втурна към магическата мрежа.

Всички присъстващи го последваха, твърде заинтригувани, за да мислят за недовършената битка.

— Сложи меча си отгоре — нареди той на една жена, която стоеше наблизо.

Тя постави оръжието върху дебелите нишки, после преспокойно си го взе обратно.

Недалече от нея, един от мъжете протегна ръка и докосна оградата. Другарите му го изгледаха недоверчиво, убедени, че поема прекалено голям риск, и направо онемяха, когато го видяха да вдига ръката си без никакво затруднение.

Берг’иньон усети как го обзема паника. Говореше се, че преди хилядолетия оградата е била подарена набода от самата Кралица на паяците и ако тя бе изгубила силата си, това може би означаваше, че дом Баенре вече не се радва на подкрепата на Лолт. Може би тя нарочно бе обезвредила защитата им, та да улесни по-низшите родове, които заговорничеха срещу тях.

— По местата! — провикна се Повелителят на меча. — Всички до един!

Войниците му се подчиниха на мига — всички споделяха опасенията му.

Самият Берг’иньон се насочи към централната могила, за да потърси майка си. Докато бързаше натам, мина покрай доскорошния си противник, който срещна погледа му с неподправен ужас в очите. Всеки друг път младият Баенре, „почтен“ като един истински елф на мрака, щеше да забие меча си в гърдите му и така веднъж завинаги да сложи край на спора им. Прекалено погълнат от тревога заради повредената ограда и напълно неподготвен, редникът примирено се приготви да умре.

— Отивай си на мястото! — нареди му вместо това Берг’иньон.

Ако подозренията му се окажеха верни, ако някой наистина кроеше заговор срещу дома, а Лолт бе оттеглила подкрепата си, то тогава Баенре щяха да се нуждаят от всичките си две хиляди и петстотин войници.

Крал Бруенор Бойния чук беше прекарал цялата сутрин в горното светилище на Митрил Хол, опитвайки се да въведе ред в жреческата йерархия на Залите. Доскоро пръв свещенослужител бе Кобъл, негов скъп приятел, прочут с магическите си умения и голямата си мъдрост.

Ала дори това не бе успяло да го спаси и той бе паднал, поразен от грозно елфическо заклинание — беше умрял, премазан от тежка, метална стена.

В кралството бяха останали около дванадесетина по-низши жреци и една жрица на име Стъмпет, които в този момент стояха пред трона на Бруенор, подредени в две редици и изгарящи от желание да го впечатлят.

Кралят кимна на поредното джудже и надигна халба с медовина, светената вода, приготвена лично от този жрец. Отпи предпазливо, после по лицето му се разля доволно изражение и той пресуши чашата до дъно.

— Водопад от светлина в чест на негово величество! — провикна се поредният кандидат за поста на покойния Кобъл и, като размаха ръце, поде напевна молитва към Морадин, един от най-почитаните джуджешки богове.

— Бистра, освежаваща и леко тръпчива — отбеляза кралят и прокара пръст по ръба на празната халба, след което го облиза, за да се наслади докрай на вкусната напитка.

Писарят, който стоеше зад гърба му, не изпускаше нито дума.

— Изобилен букет, чието ухание приятно накъдря косъмчетата в носа — добави Бруенор и отсече: — Седем!

Останалите единадесет кандидат — магьосници простенаха печално. Седем по десетобалната система не бе никак зле — от петте чаши с медовина, които бяха опитани досега, тази бе получила най-високата оценка.

Ако Джербола, джуджето, което я бе сварило, се справеше толкова добре и с магията, щеше да им бъде почти невъзможно да го победят.

— И нека светлината бъде — провикна се Джербола, напълно погълнат от заклинанието си, — червена!

Разнесе се оглушителен пукот, сякаш бяха гръмнали стотина балона, а после…

… не се случи нищо.

— Червена! — възторжено изкрещя магьосникът.

— Как ли пък не! — сряза го Бруенор, който (също както и останалите джуджета в стаята) не виждаше и най-малка промяна в цвета на светлината.

— Червена! — потрети Джербола и се обърна към краля, а от въодушевление лицето му бе станало огненочервено… в най-буквалния смисъл на думата пред очите му сякаш се полюшваше ален воал.

Обзет от отчаяние, Бруенор изстена и стисна главата си с две ръце.

— Е, поне медовината му си я бива! — подхвърли някой и джуджетата избухнаха в смях.

Горкият Джербола, който все още бе напълно убеден, че магията му е подействала, така и не можа да разбере на какво толкова се смеят.

Стъмпет1, която също искаше да заеме освободеното място на Кобъл, реши да се възползва от ситуацията и подаде на краля своята халба със светена вода.

— Бях подготвила друго заклинание — обясни тя, докато Бруенор отпиваше от чашата (лицето му се озари още на втората глътка и той твърдо отсече „Девет!“). — Ала един свещенослужител на Морадин и на Клангедон, за когото няма тайни в изкуството на войната, трябва да умее да импровизира.

— Така си е, Блуднице! — провикна се едно от джуджетата край нея и дори Бруенор се подсмихна, когато светилището се огласи от гръмък смях.

Стъмпет, която отдавна бе свикнала с прякора си и дори се гордееше с него, изобщо не се засегна.

— Джербола каза „червено“ — продължи тя, — и нека светлината наистина бъде червена!

— Че тя вече си е червена! — възмутено се обади Джербола и в отговор получи пошляпване по врата от джуджето зад себе си.

Младата магьосница разроши късата си рижа брада и направи няколко толкова отривисти движения, че за миг останалите се запитаха дали не е получила някакъв пристъп.

— Само така, Блуднице! — окуражително подхвърли някой и в стаята отново отекна весел смях.

Бруенор вдигна полупразната халба и потропа по нея, за да привлече вниманието на шегобиеца:

— Девет! — напомни му той. — Високата оценка вече й бе дала огромна преднина и ако Стъмпет успееше да се справи с магията, в която Джербола се бе провалил, надали щеше да се намери кой да я измести от мястото на главен свещенослужител.

И тогава остроумникът щеше да стане неин подчинен.

Джуджето зад скастрения шегаджия го плесна по врата и той млъкна засрамен.

— Червена! — извика Стъмпет с пълен глас.

Нищо не се случи.

Няколко души се изкискаха, ала в действителност всички бяха повече изненадани, отколкото развеселени. Стъмпет бе наистина могъща магьосница и би трябвало да е в състояние да извика светлина в стаята, независимо дали червена, или с някакъв друг цвят. Постепенно у всички (с изключение на Джербола, който продължаваше да настоява, че магията му е сработила прекрасно) започна да се прокрадва подозрението, че нещо не е наред.

Стъмпет се обърна към престола на Бруенор, притеснена и недоумяваща. Накани се да поднесе извиненията си, ала преди да успее да каже каквото и да било, светилището бе разтърсено от толкова мощен тътен, че тя и половината от останалите джуджета тупнаха на пода.

Младата магьосница се преметна през глава и се вгледа в другия край на стаята. Изведнъж кълбо сини искри се появи сякаш от нищото, увисна във въздуха и се стрелна право към зяпналия от слисване Бруенор. Той все пак успя да се приведе и вдигна ръка, за да се предпази. Кълбото се стовари върху халбата, в която допреди миг тъмнееше медовината на Стъмпет, и я разби на парченца. Хиляди миниатюрни сини пръски полетяха из цялата стая, принуждавайки джуджетата да се изпокрият кой където свари.

Само за миг цялото помещение бе озарено от десетки ярки експлозийки, пламтящи сфери се разхвърчаха във всички посоки, глухи гърмежи разтърсиха пода и стените.

— В името на Деветте пъкъла, какви ги вършиш, жено! — изкрещя кралят, свит на топка върху величествения си трон.

Горката Стъмпет се опита да отговори, да му обясни, че вината не е нейна, ала в този миг над главата й изникна малка тръбичка и започна да я обстрелва с разноцветни клъбца, така че тя се видя принудена да си потърси по-сигурно място.

Неразборията продължи няколко дълги, страшни минути, през които джуджетата панически бягаха във всички посоки, а искрите като че ли ги следваха по петите, горяха гърбовете и пърлеха брадите им. После всичко свърши така внезапно, както беше започнало. В светилището се възцари тишина, а въздухът натежа от мириса на сяра.

Бруенор се надигна на трона си, опитвайки да си възвърне поразклатеното достойнство.

— Какво, в името на Деветте пъкъла, беше това? — сопна се той, но Стъмпет само сви рамене.

Няколко джуджета се разсмяха.

— Е, поне все още е червено! — отбеляза Джербола тихичко, но все пак достатъчно високо, за да го чуят и останалите.

Както и преди, получи плесница по тила за глупостта си.

Бруенор отвратено поклати глава, ала изведнъж замръзна на мястото си — във въздуха се бяха появили две очни ябълки и злокобно се взираха в него.

Това не трая дълго, тъй като няколко мига по-късно те тупнаха на пода и се затъркаляха насам-натам. Най-сетне успяха да спрат, на около метър-два една от друга.

С нарастващо изумление кралят видя как една призрачна ръка се показа от нищото, събра очите и ги завъртя така, че отново да са обърнати към него.

— Я виж ти — обади се някой, сякаш от много далече. — Е, това не ми се беше случвало досега!

Бруенор подскочи уплашено, после отново седна на трона и шумно простена. Отдавна не бе чувал този глас, но не можеше да го сбърка. Освен това, той напълно обясняваше странните събития отпреди малко.

— Харкъл Харпъл — въздъхна Бруенор и джуджетата зашепнаха възбудено.

Повечето от тях бяха чували разказите му за Дългата седловина, градче на запад от Митрил Хол, в което живееха легендарните (и твърде ексцентрични) вълшебници от рода Харпъл. По пътя си към изгубените Сребърни зали, Бруенор и приятелите му бяха минали оттам и дори бяха отседнали в Бръшляново имение. Престой, който едно джудже, с всеизвестната неприязън на расата им към всякакви магии и заклинания, нямаше как да не запомни завинаги… и то съвсем не с топли чувства.

— Добра среща, кралю Бруенор — гласът сякаш идваше от земята, там, където лежаха двете очни ябълки.

— Тук ли си наистина? — попита джуджето.

— Хм-м-м… — замислено проточи гласът от пода. — Чувам и теб, и гостите в „Мъхестата сопа“ — Харкъл говореше за гостилницата в Бръшляновото имение. — Само за секунда, ако обичате.

Подът изсумтя още няколко пъти, после очите примигнаха доволно, когато (и това бе може би най-странната гледка, която Бруенор бе виждал някога) два клепача се появиха от нищото, покриха ги за миг-два и пак изчезнаха.

— По всичко личи, че май се намирам и на двете места едновременно — помъчи се да обясни Харкъл. — Тук съм съвсем сляп… което си е напълно в реда на нещата, та нали очите ми са при вас. Чудя се… дали пък няма да успея да си ги върна обратно…

Ръката отново се показа и започна да опипва пода, в търсене на очните ябълки. Опита се да улови едната, но единственото, което постигна, бе да я претърколи няколко пъти.

— Сто-о-ой! — стреснато извика магьосникът. — Значи така виждали гущерите! Трябва да го запомня…

— Харкъл! — раздразнено изрева Бруенор.

— О, да, да, разбира се! — сепна се вълшебникът, осъзнал, че говори несвързано (което според джуджето си бе нормалното му състояние). — Моля те, извини неволното ми отклонение, кралю Бруенор. Никога досега не ми се бе случвало подобно нещо!

— Е — сухо отвърна джуджето, — ето че се случи.

— Очите ми са там — невъзмутимо продължи магьосникът, сякаш се опитваше да си изясни положението на глас. — Разбира се, много скоро ще пристигна и аз. Честно казано, надявах се вече да съм го сторил, но не можах да премина. Любопитно, любопитно… Бих могъл да опитам отново, или пък да помоля някой от братята си…

— Не! — прогърмя стреснатият глас на Бруенор.

Само това оставаше — отгоре му да се посипят части от телата и на останалите харпъловци!

— Прав си — съгласи се Харкъл след малко. — Твърде опасно е. Но и много интересно… Добре тогава. Идвам в отговор на твоя призив, приятелю!

Кралят отпусна глава в ръцете си и тежко въздъхна. Вече цели две седмици се притесняваше, че ще му се наложи да чуе точно тези думи. Наистина, беше изпратил посланици в Дългата седловина, но го бе сторил, само защото Дризт бе настоял.

Виж, ако питаха него, той бе на мнение, че присъствието на харпъловци като съюзници прави каквито и да било врагове ненужни.

— Една седмица — обеща невидимият Харкъл. — Ще пристигна след една седмица!

Последва продължително мълчание, нарушено най-сетне от гласа на магьосника:

— Ъ-м-м, дали ще бъдеш така любезен да се погрижиш за очите ми?

Бруенор даде знак на своите поданици и тези, които стояха край трона му, се втурнаха напред, любопитни и забравили всякакво притеснение. Сборичкаха се кой да вдигне очите и накрая те се оказаха в шепите на две различни джуджета… които явно искрено се забавляваха, като се кривяха насреща им.

Бруенор им викна да престанат с глупостите, още преди Харкъл да бе изпищял ужасено.

— Моля ви! — простена невидимият вълшебник — Нека ги държи само един от вас!

Двете джуджета незабавно стиснаха „трофеите“ си още по-силно.

— Дайте ги на Стъмпет! — изрева Бруенор. — И без туй тя започна цялата тази неразбория!

Двете джуджета не посмяха да не се подчинят на краля си и неохотно подадоха очните ябълки на младата магьосница.

— И ги поддържайте влажни — добави Харкъл, при което Стъмпет веднага пъхна едната в устата си.

— Не така! — изписка гласът. — Не, не така!

— Аз трябваше да ги взема. Все пак, нали моята магия се получи! — оплака се Джербола и джуджето зад него за пореден път го шляпна по врата.

Бруенор се свлече в стола си и поклати глава. Никак нямаше да е лесно да въдвори ред сред жреческия орден, а сега, с пристигането на харпъловци, подготовката за война щеше да отнеме още повече време.

В другия край на стаята Стъмпет, която, независимо от впечатлението, което създаваше, бе едно наистина здравомислещо джудже, се тревожеше за нещо много по-сериозно. Неочакваната поява на Харкъл бе отклонила вниманието от истинските проблеми, ала младата жена бе убедена, че своеобразното пристигане на вълшебника от Дългата седловина съвсем не обясняваше странните събития отпреди малко. Тя, неколцина от останалите магьосници и дори писарят бяха наясно — нещо не беше наред.

Когато достигнаха планинския проход, отвеждащ до източната порта на Митрил Хол, Гуенивар усети, че е изморена. Дризт я бе задържал в Материалната равнина по-дълго от обикновено и макар това да я бе изтощило, пантерата искрено се радваше, че го бе сторил. Покрай приготовленията, които кипяха в джуджешките тунели, скиталецът рядко излизаше навън, поради което тя също нямаше много възможности да се порадва на свежия въздух.

В продължение, на столетия ониксовата статуетка бе принадлежала на различни мрачни елфи от Мензоберанзан, столетия, в които Гуенивар нито за миг не бе виждала слънцето и небето над Материалната равнина. Въпреки това, именно тук, под открито небе тя се чувстваше най-много у дома; това бе мястото, където живееха обикновените пантери, родствениците й от това измерение, и пак тук бе домът на първите й спътници на земята.

Беше се позабавлявала чудесно по време на разходката си с Дризт и Кати-Бри, но сега бе време да се прибере в Звездната равнина и да си отдъхне. При цялата си обич един към друг, нито тя, нито Дризт, можеха да си позволят какъвто и да било риск, не и сега, когато над главите им бе надвиснала заплаха от война с Мрачните. Война, в която скиталецът и пантерата най-вероятно щяха да играят първостепенна роля, биейки се рамо до рамо.

Вярното животно бавно започна да обикаля около черната фигурка, очертанията му постепенно избледняха и то се стопи, оставяйки след себе си облаче сива мъгла, което бързо се разпръсна.

Когато напусна материалния свят, Гуенивар се озова в дълъг, нисък тунел, сребристия път, който щеше да я отведе у дома, в Звездната равнина. Тя леко подскачаше по лъкатушещия коридор — не бързаше особено, освен това бе твърде уморена, за да се втурне да бяга с всички сили. Пътуването бездруго не бе никак дълго, пък и тук никога нищо не се случваше.

Внезапно, след един от поредните завои, тя се закова на място и присви уши.

Тунелът гореше.

Демонични силуети изскачаха от пламъците със зловещ смях и без да обръщат никакво внимание на Гуенивар, неумолимо рушаха стените на овалния коридор. Пантерата предпазливо пристъпи напред. Усещаше непоносимата горещина, виждаше лицата на скверните създания и чуваше възбудените им крясъци.

Внезапно почувства как въздухът се раздвижва и разбра, че тунелът е разкъсан. Някъде там, в междупространствената пустош зееше дупка! Огнените демони се извиваха в див танц, телата им се издължиха гротескно, сетне изведнъж изчезнаха, погълнати от бушуващата стихия. Пламъците подскочиха нависоко, люшнаха се и потрепериха, сякаш всеки момент щяха да изгаснат, после изведнъж изригнаха с удвоена мощ. Нов повей на вятъра пропя в ушите на Гуенивар, мамейки я да се втурне напред, да скочи в дупката и да потъне в нищото.

Ала инстинктът й нашепваше, че ако се поддаде на този порив и послуша гибелния му зов, връщане назад нямаше да има. Щеше да се превърне в изгнаница от Равнините на съществуванието, обречена завинаги да се скита извън измеренията.

Знаейки, че брани живота си, тя заби нокти в пода и бавно заотстъпва назад, борейки се със свирепия вятър за всеки милиметър. Черната й козина настръхна, гърбът й се изви като дъга.

Крачка назад.

Само че тунелът беше гладък, прекалено гладък, за да може да се залови за каквото и да било. Лапите й тупкаха отчаяно, ала въпреки всичките си усилия, Гуенивар започна да се плъзга към бушуващия огън и зейналата дупка.

— Какво има? — разтревожи се Кати-Бри, виждайки изражението, с което скиталецът вдигна ониксовата фигурка.

— Гореща е — отвърна той. — Статуетката е гореща!

Лицето на младата жена се сгърчи от притеснение, което бързо бе заменено от чист, неподправен ужас.

— Повикай Гуен обратно! — предложи тя.

Не по-малко уплашен, от нея, Дризт вече го бе сторил.

Гуенивар отчаяно искаше да се подчини на призива, който долиташе от Материалната равнина, ала вече бе твърде близо до зейналия пролом. Високи пламъци танцуваха около нея и изгаряха муцуната й; вятърът бе по-силен отвсякога и тя нямаше нищо, нищо, за което да се залови.

Усети как я връхлита вълна от страх и раздираща скръб. Никога вече нямаше да отвърне на повика на Дризт; никога нямаше да ловува заедно със скиталеца из горите край Митрил Хол, нито пък да се надпреварва с него и с Кати-Бри по стръмните пътеки на някоя висока планина.

Гуенивар не за първи път изпитваше болката на раздялата, горчиво бе оплаквала загубата на някои от предишните си господари, ала този път… този път бе съвсем различно. Никой никога нямаше да успее да замести Дризт До’Урден. Нито пък Кати-Бри и Риджис, и дори Бруенор, свадливото джудже, чийто сприхав нрав и своеобразно отношение към нея неведнъж бяха ставали повод за истинска веселба.

Прекрасно помнеше как веднъж Дризт я бе подучил да си подремне върху заспалия Бруенор. Как само се беше разгневило джуджето тогава!

Пламъците облизаха муцуната й. Вече виждаше дупката, можеше да надникне вътре и да зърне нищото, което се протягаше към нея.

Някъде далече, далече, отвъд пелената на свирепия вятър, отново долетя зовът на Дризт.

Зов, на който Гуенивар не можеше да отвърне.

Глава 7 Вината на Баенре

Утегентал Армго, патрон и Повелител на меча в Барисон дел’Армго, втори дом в Мензоберанзан, съвсем не бе сред елфите, които Джарлаксъл харесваше. Ако изобщо беше чист елф, за кой ли път си помисли наемникът. Със своите метър и осемдесет и деветдесет килограма здрави мускули, той бе най-едрият мъж в цял Мензоберанзан и един от най-едрите елфи, кръстосвали някога Подземния мрак. Ала не само ръстът (доста необичаен за сравнително дребната му раса) го отличаваше от събратята му. Докато Джарлаксъл бе смятан за ексцентрик, свирепият Повелител на меча бе просто страшен. Той носеше бялата си коса съвсем къса и освен това я мажеше с гъсто, пихтиесто вещество, извличано от сварени вимета на роти, за да я накара да стърчи нагоре. На носа си имаше голяма митрилна халка, а от всяка от бузите му стърчеше по една златна игла.

Оръжията му също бяха доста необикновени — остър тризъбец, черен като тънките, но неимоверно здрави плочки, от които бе направена ризницата му, и мрежа (магическа, както твърдеше мълвата), която бе окачил на кръста си така, че да може да я хвърли върху жертвата си само с едно движение.

За щастие, този път поне не се бе изрисувал, каза си наемникът. Лицето на грамадния елф нерядко бе нашарено със зигзагообразни ивици, изписани с непозната на Джарлаксъл боя, която им позволяваше да запазват жълто — алените си цветове както в нормалната, така и в инфрачервената част на спектъра. За никого не бе тайна, че освен патрон на матрона Мез’Барис, Повелителят на меча бе използван за съпруг и от голяма част от останалите жени в дома. За тях той не беше нещо повече от животно за разплод и при мисълта, че след време из Мензоберанзан могат да плъзнат десетки миниатюрни копия на Утегентал, Джарлаксъл усети как му се повдига.

— Магиите отслабват, ала аз съм все така силен! — изръмжа Повелителят на меча, а обичайното му свъсено изражение му придаде още по-заплашителен вид.

При тези думи той сви ръка и яките му мускули образуваха внушителна буца.

Постреснат против волята си от тази недвусмислена демонстрация, Джарлаксъл си наложи да не забравя, че се намира в собствената си стая, седнал на собствения си стол и заобиколен от десетки опитни и напълно верни войници, готови да изскочат от скривалищата си при първия негов сигнал. Дори и без тайните подкрепления, той беше прекрасно подготвен за всякакви изненади — на стратегически места върху писалището му бяха разположени смъртоносни капани, предназначени да отрезвяват по-дръзките му посетители. Освен това, наемникът също беше превъзходен боец. Част от него (една съвсем миниатюрна частица) се питаше как ли би завършил двубоят между двамата.

Малцина войни, били те елфи или не, можеха да уплашат Джарлаксъл, ала като имаше предвид необуздания маниак, който стоеше пред него, той все пак се постара да си придаде по-смирен вид.

— Ултрин Саргтлик! — продължи гигантът. — Върховният войн!

Сега, когато Дантраг Баенре бе мъртъв, Утегентал като че ли имаше всички основания да се нарече така. Джарлаксъл неведнъж си бе представял битката, за която повечето обитатели на Мензоберанзан бяха убедени, че рано или късно ще се състои — двубой на живот и смърт между двамата люти съперници, Дантраг Баенре и Утегентал дел’Армго.

Синът на Баенре със сигурност беше по-бърз (всъщност в целия град нямаше кой да се мери с него по бързина), ала с ръста и силата си Утегентал винаги бе изглеждал по-вероятният победител в очите на наемника. Говореше се, че по време на битка изпадал в сляпа ярост, която му придавала исполинска мощ; освен това тялото му било толкова кораво, че когато се биел с по-низши раси (като някой роб — гоблин), винаги им давал възможност да нанесат първия удар и дори не се опитвал да отбие свирепото нападение, черпейки очевидно удоволствие от болката, преди да откъсне крайниците на злощастното същество един по един, а после да си избере най-апетитните парчета от трупа и да ги изяде за вечеря.

Джарлаксъл неволно потрепери при тази мисъл, но бързо прогони отблъскващата картина от съзнанието си — предстоеше му наистина важна работа.

— В цял Мензоберанзан няма Повелител на меча… няма друг елф, който да е в състояние да се мери с мен! — самонадеяно заяви Утегентал, но защо го прави.

Беше, освен може би, за да задоволи болезнената си гордост, Джарлаксъл не знаеше.

Продължи да се перчи така още дълго време, през което наемникът едвам се сдържаше да не го попита има ли някаква специална причина за посещението му. Не го стори, единствено защото беше убеден, че пратеникът на втория дом в крайна сметка ще стигне до същината на нещата.

Внезапно Утегентал млъкна, пресегна се към писалището и взе един скъпоценен камък, който Джарлаксъл използваше за преспапие. Промърмори нещо неразбираемо, при което огромната брошка на гърдите му, символ на дом Барисон дел’Армго, проблесна едва забележимо. Пръстите му се сключиха около камъка и той стисна с всичка сила. Мускулите му се издуха от напрежение, ала камъкът остана невредим.

— Би трябвало да мога да го строша! — изръмжа Повелителят на меча. — Такова е могъществото, магията, с която Лолт ме е дарила!

— Камъкът надали ще бъде толкова ценен, ако го стриеш на прах — сухо отбеляза Джарлаксъл.

Зад бръщолевенето на Утегентал явно се криеше нещо много по-сериозно, започна да се досеща наемникът. За всички вече бе очевидно, че магията в целия град бързо отслабва. Това се случваше и с патрона на втория дом. Вярно бе, че все още бе силен, ала съвсем не толкова, колкото преди, и това явно го тревожеше немалко.

— Магиите се провалят — рече той. — И то навсякъде. Жриците отправят пламенни молитви, принасят жертва след жертва и въпреки това не получават отговор нито от Лолт, нито от слугините й. Магията отслабва и всичко е по вина на матрона Баенре!

Джарлаксъл не пропусна да забележи, че Утегентал повтаря все едно и също. Вероятно, за да не забрави за какво говори, насмешливо си каза той, а киселото му изражение красноречиво издаваше какво мисли за интелектуалните възможности на събеседника си. Разбира се, Утегентал бе прекалено глупав, за да забележи каквото и да било.

— Няма как да знаеш дали Кралицата на паяците наистина не им отговаря — отбеляза наемникът на глас.

Твърденията на гиганта без съмнение идваха направо от устата на матрона Мез’Барис. Нещата постепенно започваха да се проясняват и най-вече фактът, че Утегентал бе тук по заповед на матроната, за да провери какво е настроението сред редиците на Бреган Д’аерте и дали не бе дошло време да се организира заговор срещу първия дом. Разбира се, Утегентал можеше да пострада сериозно заради дръзките си думи, ала не и семейството му — Повелителят на меча бе известен с необмислените си приказки и с това, че никога не казва нищо хубаво за никого, освен за себе си.

— Не друг, а матрона Баенре позволи на изменника До’Урден да избяга! — продължаваше да беснее той. — Не друг, а тя ръководеше проваления ритуал! Провален така, както се провалят и магиите напоследък.

„Не думай“, помисли си наемникът, ала мъдро предпочете да запази саркастичната забележка за себе си. Всъщност онова, което го вбесяваше, не бе просто глупостта на Утегентал, а фактът, че подобни обвинения можеха да се чуят из целия град. Джарлаксъл винаги се би дразнил от сляпата увереност на сънародниците си, че във всяко тяхно движение има скрит по-дълбок смисъл; че всичко, което им се случва, е част от някакъв мащабен план на Кралицата на паяците, за който те още не знаят. Според жриците, Дризт До’Урден се бе отрекъл от Лолт и бе избягал, единствено защото Лолт бе пожелала родът До’Урден да бъде погубен, а останалите домове да получат възможността да заловят вероотстъпника и така да докажат собствената си преданост към нея.

За Джарлаксъл този начин на мислене бе напълно погрешен и превръщаше събратята му в пионки без свободна воля. Разбира се, Кралицата на паяците сигурно одобряваше преследването на Дризт и най-вероятно бе разгневена заради пропадналата церемония (естествено, ако изобщо я бе забелязала). Ала да се твърди, че причина за всичко, случващо се в момента, е едно-единствено събитие (при това доста незначително на фона на петхилядната история на града) бе проява на глупава гордост, на дръзкото и нелепо убеждение, че цялата вселена се върти около тях.

— Тогава защо страдат всички? — попита наемникът. — Защо не са засегнати само Баенре?

Утегентал тръсна глава, без дори да помисли над думите му.

— Разсърдихме Лолт и сега всички трябва да си платим — заяви той. — Ех, де да можеше аз да се бях изправил срещу изменника До’Урден, а не онзи никаквец Дантраг Баенре!

„Ето това бе гледка, която си струваше да се види“, каза си Джарлаксъл. Дризт До’Урден и Утегентал, вкопчени в битка на живот и смърт! Дори самата мисъл за един такъв двубой накара наемника да изтръпне от вълнение.

— Не можеш да отречеш, че Дантраг се радваше на благоразположението на Лолт — изтъкна той. — Докато Дризт До’Урден със сигурност беше в немилост. Как тогава изменникът победи?

Патронът на втория дом се намръщи, а в червените му очи лумна такъв изпепеляващ пламък, че Джарлаксъл веднага се отказа да продължава в този дух. Едно беше да подкрепи матрона Баенре, съвсем друго — да разруши целия мироглед на този фанатизиран роб на Лолт.

— Всичко ще се оправи — побърза да добави той. — Молитвите към Кралицата на паяците не престават и за миг — нито в Арах-Тинилит, нито в останалите школи на Академията, нито в целия град.

— Молитви, на които тя не отвръща — напомни Утегентал. — Лолт е сърдита и няма да ни отговори, докато не накажем онези, които са виновни.

Наемникът силно се съмняваше, че Лолт нарочно пренебрегва молитвите на своите поклонници. Много по-вероятно бе, каза си той, изобщо да не ги чува. За разлика от своите сънародници, които ненавиждаха останалите раси, Джарлаксъл поддържаше постоянна връзка с останалата част на света и затова знаеше, че и свиърфнебълските жреци имат подобни затруднения — техните заклинания също се проваляха. Това можеше да означава само едно — нещо се бе случило в Пантеона, нещо, което бе засегнало самата същност на магията.

— Не става дума за Лолт — без заобикалки отсече той.

Очите на събеседника му се разшириха от смайване и гняв, ала наемникът прекрасно разбираше колко много е заложено на карта — цялата йерархия на града и навярно живота на половината от жителите му — и затова смело продължи:

— По-скоро, не става въпрос само за нея. Когато се върнеш в града, погледни Нарбондел. Дори сега, посред нощ, когато би трябвало да е напълно изстинала, колоната е толкова гореща, че топлината може да се види дори с просто око и никой елф, който се намира близо до нея, не смее да настрои зрението си към инфрачервената част на спектъра, за да не ослепее.

Можеше само да се надява, че глупавият Утегентал ще разбере какво му говори.

— Съмняваш се, че Лолт може да оказва влияние върху часовника? — изръмжа гигантът.

— Съмнявам се, че би го направила — поправи го Джарлаксъл. — Магията, заключена в Нарбондел, няма нищо общо с нея и никога не е имала. Та някои от предшествениците на Громф Баенре дори не бяха следовници на Кралицата на паяците!

Едва се, въздържа да не добави, че и настоящият архимагьосник не бе от най-ревностните й поклонници, ала предпочете да запази тази информация за себе си. Вторият дом бе достатъчно озлобен и без той да ги настройва още повече срещу рода Баенре. Вместо това рече:

— Спомни си пъстроцветните огньове, които красят къщите — при тези думи в очите на Утегентал вместо обичайната тъпа ярост, проблесна интерес, нещо, което му се случваше доста рядко. — Непрекъснато примигват, а някои са изгаснали напълно. Така е навсякъде, не само в дома на Баенре, при това огньовете са дело на магьосници, а не на жрици на Лолт. Онова, което се случва, е прекалено мащабно, за да е предизвикано от нас и някаква си провалена церемония. Предай на матрона Мез’Барис, че при цялото ми уважение към нея, не вярвам Ивонел Баенре да е виновна за сполетелите ни неприятности, нито пък, че решението на проблема е да обявим война на първия дом. Не и ако не получим недвусмислено нареждане от Лолт да го сторим.

Лицето на Утегентал бързо придоби нормалното си гневно изражение. Очевидно бе, че е разстроен и това изобщо не бе странно — същото чувство гризеше дори най-интелигентните елфи в Мензоберанзан, както и гномовете от Блингденстоун. Нищо от това, което Джарлаксъл можеше да каже или направи, нямаше да промени мнението на свирепия дивак, нито да отслаби желанието му за война с дом Баенре. Ала наемникът не възнамеряваше да убеждава Утегентал в каквото и да било. Единственото, което искаше от него, бе да даде правилната информация, когато се прибере у дома си. Фактът, че Мез’Барис бе изпратила не кого да е, а самия патрон на дома, бе достатъчно красноречив — родът дел’Армго нямаше да започне война без помощта (или поне одобрението) на Бреган Д’аерте.

— Тръгвам си — изръмжа Повелителят на меча. — „Това бяха най-приятните думи, които бе изрекъл, откакто бе прекрачил прага“, каза си Джарлаксъл.

Когато остана сам, наемникът се облегна удобно на стола и, като свали широкополата си шапка, прокара ръка по гладко обръснатата си глава. Докъде ли се простираше сериозността на положението, зачуди се той. Дали пък в невиждания хаос, който очевидно бе засегнал самата същност на Съзиданието, Лолт не бе рухнала завинаги? Доста приятна перспектива, богохулно си помисли Джарлаксъл.

Каквото и да се бе случило, той искрено се надяваше нещата скоро да се нормализират. Прекрасно знаеше, че предложението на Утегентал да тръгнат на война срещу Баенре (а то наистина бе точно това), много скоро ще бъде направено отново, после пак и пак, все по-отчаяно с всеки изминал ден. Рано или късно, първият дом щеше да бъде нападнат.

Мислите му се върнаха към една среща, на която бе станал свидетел преди известно време. Тогава матрона Баенре, все още в началото на плановете си за поход срещу Митрил Хол, бе принудила К’иорл Одран от Облодра, третия (и може би най-опасен) дом в града, да се присъедини към новосформирания съюз. Тогава първата матрона, убедена, че зад гърба си има пълната подкрепа на Кралицата на паяците, се бе държала властно и грубо, беше нанесла явна обида на К’иорл и си бе осигурила присъствието й в съюза с недвусмислени заплахи.

Джарлаксъл бе сигурен, че повелителката на дом Облодра никога няма да забрави това унижение. Навярно дори в този миг, тя подтикваше матрона Мез’Барис към война срещу Баенре.

Наемникът обичаше хаоса и неизменно успяваше да извлече полза от вечните безредици в Мензоберанзан, ала сега усети, че подобно развитие на събитията изобщо не му се нрави.

При цялата си прозорливост, този път Джарлаксъл грешеше. К’иорл Одран не само че не подстрекаваше втория дом към война, ами всячески се стараеше да избегне такъв конфликт. Именно с тази цел тя често се срещаше (винаги тайно, разбира се) с повелителките на останалите шест дома от Управляващия съвет. Изключение правеше единствено Генни’тирот Тлабар, матрона на Фаен Тлабар, четвърти дом в Мензоберанзан. К’иорл ненавиждаше рода Фаен Тлабар и им нямаше никакво доверие.

Не, матрона Одран не бе забравила нанесената й обида, нито пък се боеше от случващото се в града. Ни най-малко.

Всъщност, ако не беше сложната им шпионска мрежа, както и недвусмислените признаци като Нарбондел и гаснещите вълшебни огньове, членовете на третия дом изобщо нямаше да разберат, че нещо в града не е наред. Защото тяхното могъщество не се дължеше нито на магия, нито на молитви и жертвоприношения към Лолт. К’иорл Одран и семейството й бяха псионисти — използваха вътрешната сила на ума си и затова до този момент Смутното време, с всичките неприятности, които сееше навсякъде, не ги бе засегнало ни най-малко.

Разбира се, това не биваше да става достояние на останалите обитатели на Мензоберанзан. По заповед на матроната, няколко жрици се грижеха огньовете, опасващи къщата, да примигват и гаснат, досущ като украсата на всички други домове в града. Самата К’иорл пък си даваше вид на също толкова обезпокоена и безпомощна, колкото бяха останалите матрони от Съвета.

Засега трябваше да потулва нещата, да потушава всички планове за нападение срещу първия дом още в зародиш. Когато К’иорл се увереше, че отслабването на магията не е просто лукав номер на незнаен неприятел, третият дом щеше да нанесе своя удар… сам. Може би щеше да започне от рода Тлабар, да им плати за дългите години, през които неотлъчно бе следила всеки техен дързък ход и нарастващата им амбиция. А можеше да нападне първо онази престаряла нещастница, Ивонел Баенре.

Каквото и да решеше, К’иорл Одран смяташе да действа сама.

Матрона Баенре седеше сковано на един стол, поставен в центъра на величественото светилище. Две от дъщерите й стояха край нея — Сос’Умпту, която се занимаваше с поддръжката на това най-свято място в цял Мензоберанзан, и Триел, най-възрастната дъщеря в дома и матрона — повелителка на Арах-Тинилит. И трите жени гледаха нагоре, към украсата, която Громф бе поставил под внушителния купол на параклиса. Никак не бяха изненадани, че вместо неспирно да променя формата си от гигантски паяк в прекрасна жена и обратно, тя бе застинала някъде по средата между трансформациите и сега висеше над главите им, замряла като силите, на които се крепеше първият дом.

Недалече от тях кипеше неуморен труд — десетки роби, гоблини и минотаври поправяха повредения покрив, ала матрона Баенре вече бе изгубила надежда, че всичко ще се оправи, когато успее да възстанови оскверненото си светилище. Постепенно бе започнала да споделя мнението на Джарлаксъл, че зад зловещите и необясними събития в Мензоберанзан се крие нещо много повече от една провалена церемония и бягството на изменника. Не, онова, което се случваше, засягаше не само града на Мрачните, не само Забравените царства, но и цялата вселена и тя не бе в състояние нито да го промени, нито дори да го проумее в цялата му дълбочина.

Не че от тази мисъл й ставаше по-леко. Ако останалите домове не осъзнаеха същинския мащаб на неприятностите, рано или късно някой от тях щеше да я нападне в обречен опит да оправи нещата. Първата матрона хвърли бърз поглед към двете си дъщери. Рядко бе срещала някого, у когото да има толкова малко амбиция, колкото у Сос’Умпту и затова не се притесняваше особено от нея. Триел, от друга страна, бе повече от опасна. Макар сега да изглеждаше напълно доволна от положението си (все пак титлата матрона — повелителка на Академията бе не само почетна, но и даваше голяма власт), по всеобщо мнение един ден Триел щеше да оглави първия дом.

Тя, също като майка си, бе търпелива, ала освен това (отново като нея) бе и пресметлива. Веднъж решила, че се налага да свали старата матрона от престола, веднъж повярвала, че само това би могло да укрепи силно разклатените позиции на дома, Триел щеше да действа мълниеносно и безпощадно.

Именно заради това майка й я бе повикала от Академията и бе настояла срещата да се състои в светилището. Това бе владението на Сос’Умпту и на Лолт, и Триел не би се осмелила да я нападне тук.

— Възнамерявам да издам указ, с който Академията забранява на всички домове, без изключение, да воюват един срещу друг в това смутно време — обади се Триел, нарушавайки тишината (трите жени отдавна бяха престанали да обръщат внимание на робите, които работеха на покрива, и дори не забелязаха, когато някакъв минотавър реши да се позабавлява и запрати тялото на един гоблин към пода, където от злочестото същество остана само голямо кърваво петно).

Матрона Баенре шумно си пое дъх и се замисли над думите на дъщеря си и скритото им значение. Не се съмняваше, че Триел наистина ще издаде подобна заповед — в крайна сметка Академията си оставаше най-могъщият стабилизиращ фактор в града. Не разбираше обаче, защо бе решила да й го каже точно сега? Защо бе сметнала за нужно да го съобщи на майка си, а не бе предпочела просто да направи онова, което обещаваше?

Дали не се опитваше да й вдъхне увереност или пък, тъкмо напротив, искаше да приспи вниманието й и да я хване неподготвена?

Мислите на старата Баенре препускаха в съзнанието й, въртяха се в кръг, противоречаха си и я измъчваха. Доскоро самоуверена до дързост, сега матроната бързо потъваше в блатото на параноята. Разбира се, тя прекрасно знаеше колко опасно бе да търси зъл умисъл във всичко, което й казват, както и да се мъчи да отгатне кои врагове представляват по-малка заплаха от останалите и кои биха могли да й бъдат съюзници. Знаеше го, ала бе прекалено отчаяна. Едва преди няколко седмици тя бе по-могъща отвсякога, бе съумяла да обедини раздирания от вечни междуособици град и да събуди в гърдите им едно общо желание — да нападнат Митрил Хол и омразните джуджета.

Колко бързо бе изгубила всичко това, сякаш само за броени секунди… толкова, за колкото онзи злощастен сталактит бе успял да се сгромоляса върху купола на безценното й светилище.

Ала тя още не бе казала последната си дума. Матрона Баенре не бе живяла повече от две хилядолетия, само за да се предаде сега. „Проклета да е Триел, ако се кани да ме свали от престола“, каза си тя. „Проклети да са всички!“

Старата Ивонел плесна с ръце и двете й дъщери неволно се сепнаха при вида на отблъскващото двукрако чудовище, което прошумоля с алените си одежди и се изправи пред тях. Моравата глава на противното създание приличаше на туловище на октопод, с единствената разлика, че вместо осем, от нея стърчаха само четири тънки пипала, а очите му бяха млечнобели и нямаха зеници. Разбира се, и Триел, и Сос’Умпту познаваха илитида (или крадец на мисли, както бе По-известна неговата раса). Ел-Виденвелп, или казано по-просто Метил, вече дълги години бе личен съветник на майка им. Когато се съвзеха от изненадата, двете жени въпросително се вгледаха в матроната.

— Приеми моите почитания, Триел, повелително на Академията! — телепатично поздрави илитидът. — Ти също, Сос’Умпту, господарке на това великолепно място!

Сестрите кимнаха и отвърнаха подобаващо (и все така наум — знаеха, че Метил долавя мислите им с лекотата, с която другите раси разбираха изреченото слово).

— Глупачки! — изкрещя матрона Баенре изведнъж и скочи от стола си с изкривено от ярост лице. — Как смятате да преживеем тези тежки времена, когато вие, две от най-важните ми съветнички и главнокомандващи във войската, се държите като пълни глупачки!

Срамът заля Сос’Умпту като вълна и тя скри лице в широките ръкави на червено-черната си роба.

По-опитната Триел също се сепна за миг, ала бързо се досети какво цели майка им с това избухване.

— Илитидът не е изгубил силата си — рече тя и сестра й заинтригувано надникна между пръстите на ръцете си.

— Именно! — мрачно се съгласи матроната.

— Но тогава ние имаме предимство — осмели се да каже Сос’Умпту. — Нали Метил ни е верен! — нямаше смисъл да прикрива мислите си зад умело изречени полуистини и увъртания — илитидът бездруго ги бе прочел още преди тя да ги изрече на глас. — А нали е единственият представител на своята раса в цял Мензоберанзан.

— Но съвсем не е единственият, който притежава подобни способности! — изрева старата Баенре и Сос’Умпту отново се сви уплашено.

— К’иорл! — ахна Триел. — Ако Метил не е изгубил уменията си…

— Значи и членовете на третия дом не са — довърши майка й вместо нея.

— Дори нещо повече, напоследък ги използват постоянно — вметна илитидът. — Огньовете, опасващи къщата им, нямаше да гаснат така, ако не бяха непрестанните усилия на техните жрици.

— Как можем да сме сигурни? — попита Триел, мъчейки се да открие някаква логика в привидния хаос на провалящите се навсякъде магии.

Това, че Метил все още не бе пострадал от случващото се, не значеше, че скоро и неговите способности нямаше да бъдат засегнати. А може би те вече бяха засегнати, но той просто не го осъзнаваше? И защо пък огньовете от украсата на дом Облодра, макар в същината си да бяха различни от останалите в Мензоберанзан, да не бяха станали жертва на всеобщия хаос?

— Псионистките сили не могат да бъдат потулени така, че да останат скрити за друго същество, надарено с тях — увери я Метил. — Третият дом е по-силен отвсякога.

— А К’иорл всячески се старае да ни убеди в противното — кисело вметна матрона Баенре.

— Иска да ни нападне изненадващо — отбеляза Триел и майка й мрачно кимна.

— Ами Метил? — с надежда в гласа се обади Сос’Умпту. — Той също е много силен.

— Метил спокойно може да надвие К’иорл — увери я матрона Баенре, повтаряйки почти дословно телепатичните думи на илитида. — Ала тя съвсем не е единствената в дом Облодра, надарена с подобни сили.

— Колко още? — поиска да узнае Триел, но старата матрона само сви рамене.

— Много — отвърна Ел-Виденвелп вместо господарката си.

— Чия страна ще вземе Метил, ако Облодра решат да ни нападнат? — с подозрение в гласа попита Триел — нямаше смисъл да се преструва, тъй като илитидът бе чул мисълта й в мига, в който тя се появи в съзнанието й.

Матрона Баенре се сепна, смаяна от дързостта на дъщеря си, но бързо си припомни, че да се скрие каквото и да било от Метил бездруго бе невъзможно.

— Нима няма да доведе подкрепления от пещерата на илитидите, в крайна сметка, тя съвсем не е далече оттук? — продължи Триел. — Стотина от твоите събратя ще ни дойдат наистина добре в тези опасни времена…

Метил не отвърна нищо, но мълчанието му бе достатъчно красноречиво.

— Нашите неприятности не засягат крадците на мисли — рече матрона Баенре и това бе самата истина.

Тя лично се бе опитала да включи илитидите в похода към Митрил Хол, беше им обещала богатства и вярно съюзничество, ала те бяха прекалено различни от всички останали раси в Подземния мрак и онова, което звучеше примамливо за другите, бе напълно безполезно в техните очи. Дори за матрона Баенре, която познаваше Метил толкова отдавна, тези създания си оставаха една голяма загадка. Единственото, което постигна тогава, бе да си осигури помощта на Ел-Виденвелп и двама негови събратя. В замяна тя щеше да им осигури сто коболди и двадесет елфи (разбира се, само мъже), които илитидите щяха да превърнат в свои роби.

Повече нямаше какво да си кажат. Войските бяха в пълна бойна готовност, всички елфи, които не бяха заети с друго, отправяха денонощни молитви към Лолт, просейки милост и подкрепа. Дом Баенре правеше всичко по силите си, за да предотврати надвисналата над главите им катастрофа, ала дълбоко в себе си старата матрона знаеше, че усилията им са обречени. Вече няколко пъти К’иорл се бе промъквала покрай магическата ограда и многобройните капани, поставени из целия двор, прониквала бе във владенията им, с едничката цел да я подразни. Наистина, обикновено след това не й оставаха сили да направи нещо, с което да застраши първия дом, ала старата матрона не можеше да не се чуди какво да очаква сега, когато силите на дома бързо чезнеха. Как щеше да се противопостави на псионистките атаки на противничките си без помощта на своя собствена магия?

Единствената й надежда бе Метил, а тя нито го разбираше, нито му имаше доверие.

Не, положението изобщо не й се нравеше.

Глава 8 Магии

Тялото на Гуенивар гореше от раздираща болка, агонията бе непоносима. Ала най-страшна бе скръбта, отчаянието, което я бе сграбчило в черните си лапи и я задушаваше бавно и мъчително. Гуенивар бе магическо създание, въплъщение на духа на животното, известно в Торил като пантера. Магия подклаждаше искрата на живота й и пак магия крепеше междупространствения тунел, който й даваше възможност да пребивава в Материалната равнина.

Ала ето че се бе случило немислимото, разкъсала се бе самата нишка, която свързваше Магията и я превръщаше в едно цяло, загадъчно и необозримо, но все пак предсказуемо и следващо своята логика.

На Гуенивар й се струваше, че ще умре от скръб.

Господарят й не спираше да я зове от началото на тунела, настойчиво и тревожно. Дризт чувстваше извън всякакво съмнение, че вярната му приятелка е в беда и дори не се опитваше да скрие отчаянието си. Здраво свързан с нея, той със сърцето си усещаше, че е на път да я изгуби. Започнал бе да се досеща, че му предстои да бъде откъснат завинаги от скъпата си приятелка.

Тази ужасна мисъл като че вдъхна нови сили на Гуенивар и я изпълни с нова надежда. Цялото й същество се съсредоточи върху елфа, който продължаваше да я вика, болката от мисълта, че никога вече няма да го види, я заля като вълна. От гърдите й се откъсна гръмовит рев и тя толкова яростно задращи със задните си лапи, че съумя някак да се залови за гладката, корава повърхност на тунела и да се върне назад.

Болката я връхлетя с утроени сили, ала това не можеше да я уплаши, не и в сравнение с агонията, която я очакваше, ако отново попаднеше в плен на огъня и политнеше извън тунела, единствената й връзка с материалния свят и любимия й господар.

Бори се по-дълго, отколкото би могъл да устои всеки друг, но макар че все още успяваше да се държи извън обсега на страховитите пламъци, не се бе приближила и на милиметър до скиталеца.

Най-сетне изтощението я надви и с един последен, отчаян поглед назад, тя се предаде. Изтерзаното й тяло потрепери и бе повлечено към горящия разлом.

Високите пламъци я обгърнаха.

Матрона Баенре нервно кръстосваше малката стаичка, сякаш всеки момент очакваше някой страж да се втурне вътре, задъхан и ужасен, с вестта, че враговете са нахлули в двора, че целият град се е вдигнал срещу дома й, а нея обвинява за всички струпали се неприятности.

Сякаш едва вчера бе мечтала за велики завоевания, беше се домогвала до зашеметяващи висоти на властта и могъществото. Трябваше само да протегне ръка, за да стисне Митрил Хол в железния си юмрук, а сънародниците й бяха готови да я последват навсякъде.

А ето че сега не можеше да опази дори собствения си дом, империята на Баенре, която бе просъществувала вече пет хиляди години.

— Митрил Хол! — издигна глас тя в безсилно проклятие, сякаш далечната джуджешка твърдина бе причината за всичко това.

Задъхана от ярост, тя посегна към врата си и откъсна причудливия медальон, който висеше там.

— Митрил Хол! — изкрещя над украшението, издялано във формата на пръстен и изработено от зъба на Гандалуг Бойния чук, основоположник на рода Боен чук и нейна връзка с техния свят.

Всички в Мензоберанзан, дори най-приближените й, смятаха, че вероотстъпникът Дризт До’Урден бе дал началния тласък на цялото начинание, че именно той бе причината, накарала Лолт да благослови подобен опасен поход така близо до Повърхността.

Ала Дризт бе само частичка от мозайката, едно съвсем незначително и дребно парченце. Не, истинския подтик матроната бе получила от медальона, който сега въртеше между пръстите си. В него бе прикован изтерзаният дух на Гандалуг, който познаваше в подробности както Сребърните зали и защитата им, така и обичаите на обитателите им. Лично матрона Баенре бе заловила стария крал преди много, много години, а това че изменникът До’Урден бе намерил толкова топъл прием точно сред потомците на Гандалуг, си бе чисто съвпадение. Съвпадение, което й бе предоставило отлично оправдание да се заеме със завоеванието, което жадуваше вече толкова години.

С гневен рев тя запрати зъба в другия край на стаята, където той — за нейно огромно изумление — се пръсна на хиляди парченца.

Старата матрона слисано се взря във валмата дим, които се извиха в ъгъла и бързо се разпръснаха, откривайки голото тяло на измъченото джудже, коленичило там. Очите й се разшириха от смайване — това не бе духът на Гандалуг, това бе материалното му, тяло!

— Как смееш да идваш тук! — изкрещя тя със зле прикрит страх в гласа.

Никога досега пленникът й не се бе появявал от междупространствения си затвор в плът и кръв, толкова истински и осезаем, още по-малко пък без дрехи. Един-единствен поглед й бе достатъчен, за да се убеди, че тъмницата на Гандалуг бе рухнала и той се бе завърнал точно такъв, какъвто бе в деня, когато падна в плен. Единствената разлика беше отсъствието на дрехи.

Изстрадалото старо джудже вдигна очи към своята мъчителка. Тя го бе заговорила на езика на Мрачните, който то не разбираше, ала това всъщност нямаше значение — вече не я слушаше, надали можеше и да говори. В този момент думите бяха ненужни.

С усилие, ръмжейки напук на болката, старият крал вдигна глава, после бавно се изправи. Той също разбираше, че този път има нещо различно. След всички тези векове на страдания, на полуживот насред безпределната сива бездна, Гандалуг Бойния чук се чувстваше различно, отново се чувстваше цял и истински. От деня, в който беше пленен, той бе водил едно нереално съществуване, бе живял в някакъв кошмар, изпълнен с ужасяващо ярки образи, които го връхлитаха всеки път, когато злата матрона го повикаше, а после отстъпваха място на безкрайни периоди на смазваща празнота, където време, място и мисъл не бяха нищо повече от една безконечна пустота.

Ала този път… този път Гандалуг се чувстваше различно, можеше да усети дори пукането в старите си кости, изтръпването от вековете, прекарани в пъкления затвор. Колко прекрасно бе това чувство!

— Върви си! — нареди му Баенре, този път на езика на Повърхността. — Връщай се в тъмницата и стой там, докато не реша да те повикам!

Погледът на Гандалуг обходи помещението, поспря върху счупената верижка, която се търкаляше на пода, и не пропусна да забележи, че зъбът вече не виси на нея.

— Не мисля тъй — отбеляза той на древното си наречие и пристъпи напред.

Очите на матроната се присвиха заплашително:

— Как смееш! — прошепна тя и извади тънка пръчица.

Прекрасно знаеше колко опасен е противникът й и затова побърза да изрече едно заклинание, което трябваше да го обвие в лепкава паяжина и да го прикове на място.

Нищо такова обаче не се случи.

Гандалуг направи още една крачка напред, ръмжейки като озверяло от глад животно.

Стоманеният блясък в очите на матроната отстъпи място на ужас. Тя бе създание на магията, разчиташе на нея, за да се защитава и да поваля неприятелите си. С разнообразните вълшебни предмети, които притежаваше (и които обикновено носеше със себе си), както и с многобройните заклинания, които знаеше, тя бе в състояние да отблъсне всеки неприятел, навярно би могла да се пребори с цял полк силни джуджета. Ала без помощта на дрънкулките и древните си магии, матрона Баенре бе само една жалка, безсилна старица, съсухрена и немощна.

Не че Гандалуг би се стреснал дори да имаше насреща си великан. Не разбираше какво точно става, но знаеше едно — след две хиляди години бе получил обратно не само свободата, но и тялото си. Дошло бе време за разплата.

Старата матрона съвсем не бе изчерпала всичките си възможности, а някой от тях (като кесийката, натъпкана с паяци, които начаса се отзоваваха на повика й) все още не бяха станали жертва на хаоса на Смутното време. Само че тя нямаше никакво намерение да рискува. Не и сега, когато бе толкова уязвима.

Ивонел Баенре се обърна и хукна към вратата.

Железните мускули на Гандалуг бързо възвръщаха силата си и с два гигантски скока той прекоси няколкото метра, които го деляха от мъчителката му, и й препречи пътя.

Тежкият му юмрук се стовари право в гърдите й и изкара и последната глътка въздух от дробовете й, а самата нея запрати в другия край на стаята.

Миг по-късно, след като бе прелетяла през цялото помещение, тя се блъсна в отсрещната стена и се сгромоляса на пода.

— Ще откъсна проклетата глава от раменете ти! — процеди през зъби джуджето и тръгна към нея.

В този миг вратата се отвори и Берг’иньон нахлу вътре. Гандалуг се обърна, тъкмо когато младият Баенре изваждаше оръжията си. Слисан от онова, което виждаше — как, в името на Лолт, някакво си джудже се бе озовало в Мензоберанзан и то не къде да е, а в покоите на първата матрона! Берг’иньон вдигна двата си меча, ала Гандалуг вече ги бе сграбчил, по един във всяка ръка.

Ако вълшебството, с което бяха надарени, все още действаше, остриетата с лекота щяха да срежат загрубялата джуджешка кожа и да се впият в плътта. Дори и без помощта на магията те потънаха дълбоко в тялото на Гандалуг.

Само че той дори не усети и като разтвори ръцете на противника си (стройният елф изобщо не можеше да се мери с якото джудже), сведе глава и с все сила се блъсна в гърдите му, опасани от фина митрилна ризница, чиято магическа закалка също бе отслабнала.

След още няколко такива удари, младият Берг’иньон вече се олюляваше, дъхът му излизаше на пресекулки и той почти не усети как Гандалуг издърпа оръжията от ръцете му. Главата на старото джудже за пореден път се стовари върху гърдите му и той, без подкрепата на мечовете, които до този миг го държаха свързан с противника му, рухна на земята.

Без да обръща внимание на наранените си длани, Гандалуг запрати едно от остриетата на елфа в другия край на стаята, а второто взе в ръка. После се обърна към матрона Баенре, която все още седеше на пода, мъчейки се да събере мислите си.

— Защо не се смееш? — ехидно попита той. — Искам да се усмихваш, когато отсека смрадливата ти глава и я вдигна, та всички да разберат какво се е случило с великата Баенре!

Не бе направил и една крачка, когато пред него се материализира отвратително, октоподоглаво чудовище и посегна към лицето му с гнусните си пипала.

Черна, задушаваща пелена се спусна над съзнанието на Гандалуг и той тръсна глава, събирайки цялата си воля, за да не изпусне меча и да не се строполи на земята.

Миг по-късно го връхлетя нов зашеметяващ взрив, после още един. Ако сляпата ярост, която изпитваше допреди малко, все още бушуваше в гърдите му, джуджето щеше да устои не само на тези, но и на следващите две мисловни атаки на Метил. Само че гневът бе отстъпил място на недоумение, а то не бе достатъчно силно, за да го предпази от нападенията на илитида.

Омаломощен и объркан, Гандалуг не усети как’ мечът се изплъзна от десницата му и тупна на пода, не чу и матрона Баенре да нарежда на Метил и на съвземащия се Берг’иньон да не го убиват.

Старата матрона бе уплашена, отслабването на магията, за което тя нямаше обяснение, я изпълваше със страх, ала злобата и жестокостта й си оставаха все същите. Незнайно как, доскорошният й пленник отново бе жив, възвърнал си бе тялото и се бе освободил от очевидно унищожения пръстен.

Каквато и да бе причината за това, Ивонел Баенре бе сигурна в едно — джуджето щеше да си плати за унижението и болката, които й бе нанесло. Първата матрона можеше да измъчва душите на пленниците си по-добре от всеки друг, ала дори невероятните й умения в това изкуство бледнееха, сравнени със страданието, което бе в състояние да причини на едно живо същество.

— Гуенивар! — статуетката пареше ръцете му, ала Дризт не искаше да я пусне и с все сили я притискаше до сърцето си, макар че крайчецът на плаща му вече пушеше, а дланите му бързо се покриваха с мехури.

Не, той нямаше да я пусне. Знаеше, че много скоро Гуенивар ще си отиде завинаги и като верен другар, който се вкопчва в умиращия си приятел и го притиска в обятията си, бе решен да остане с нея докрай.

Постепенно отчаяният му зов започна да затихва, не защото се бе примирил, а защото в гърлото му бе заседнала буца и го давеше. Дори ръцете му да станеха на въглен, той нямаше да пусне малката фигурка!

Кати-Бри го направи вместо него. Тласната от внезапен, необясним импулс, тя надмогна болката, която раздираше и нейните гърди, изби статуетката от ръцете му и я събори на земята.

Изумлението, което се изписа по лицето на Дризт, бързо отстъпи място на ужасена ярост, като последния гневен изблик на майката, която гледа как ковчегът на мъртвата й рожба завинаги потъва в гроба. В мига, в който статуетката докосна земята, младата жена извади Казид’еа от ножницата си и замахна. Блестящото острие се издигна над главата й, оставяйки червена диря след себе си.

— Не! — изкрещя Дризт и скочи към нея.

Твърде късно. С объркани мисли и преливащи от сълзи очи, тя някак си събра смелост за един последен, отчаян опит. Могъщото оръжие изсвистя и разсече ониксовата фигурка в мига, в който Гуенивар политна в междупространствения разлом.

Изригна светкавица, магическа болка опари десницата на Кати-Бри и я запрати далече назад. Скиталецът залитна, но успя да запази равновесие и инстинктивно се приведе, за да се предпази от гигантския огнен език, който бликна от разполовената статуетка, когато отсечената глава се търкулна на земята.

Пламъкът угасна миг по-късно отстъпвайки място на гъст, сив пушек. Първото, което двамата приятели видяха, когато най-сетне започнаха да идват на себе си, бе Гуенивар — немощна и обвита от сив дим, ала жива.

Дризт падна на колене и я притисна до гърдите си, после и двамата запълзяха към Кати-Бри, която все още седеше на земята, омаломощена от въздействието на магията, и ту се смееше, ту избухваше в сълзи.

— Какво направи? — попита скиталецът, когато гласът му се възвърна.

Младата жена не знаеше какво да отвърне, нямаше никаква представа какво се бе случило, когато Казид’еа докосна ониксовата фигурка. Тя погледна оръжието си — блясъкът, който играеше по ръба му допреди малко, сега бе угаснал, гладкото острие бе назъбено.

— Май току-що си съсипах меча — отговори тя.

По-късно същия ден Дризт лежеше в стаята си в горните нива на Митрил Хол и притеснено наблюдаваше Гуенивар. Тя се бе върнала и това, предполагаше той, бе по-добро от онова, което щеше да я сполети, ако Кати-Бри не се бе намесила.

По-добро, но не и добро само по себе си. Пантерата бе уморена и сега почиваше върху постелката край огнището, положила глава върху предните си лапи. Само че тази дрямка нямаше да е достатъчна. Гуенивар бе създание на Звездната равнина и можеше да възстанови силите си единствено там. Няколко пъти досега нуждата бе принуждавала елфа да я задържи при себе си за по-продължителни периоди и тя бе оцелявала, но и един ден повече от обикновено я оставяше изтощена и отслабнала.

Дори в този миг джуджетата от Сребърните зали, изкусни майстори на чука и длетото, изучаваха статуетката. Бруенор пък бе помолил за помощ не друг, а самата лейди Алустриел, с чиито магически умения не можеше да се мери никой заклинател из тези земи.

Колко ли време щеше да им отнеме, запита се Дризт, чудейки се дали изобщо някой от тях би бил в състояние да поправи ониксовата фигурка. И колко дълго можеше да оцелее Гуенивар в Материалната равнина?

Внезапно, без дори да почука на вратата, Кати-Бри нахлу в стаята. Един-единствен поглед към мокрото й от сълзи лице бе достатъчен на елфа, за да разбере, че нещо не е наред. Бърз като светкавица, той скочи от леглото и тръгна към стената, където висяха двата му ятагана.

Кати-Бри го спря, преди да бе направил и крачка, и го прегърна толкова силно, че той не успя да запази равновесие и двамата се строполиха на леглото.

— Единственото, което искам! — настойчиво прошепна тя и се вкопчи в него още по-здраво.

Объркан и разтревожен, Дризт извъртя глава и се взря в нея, мъчейки се да открие някакъв отговор в тъмносините й очи.

— Създадени сме един за друг, Дризт До’Урден! — изхълца младата жена. — От деня, в който се срещнахме, мисля само за теб.

Това беше нелепо. Дризт искаше да се откопчи от прегръдката й, но тя го притискаше толкова отчаяно, че той се побоя да не я нарани.

— Погледни ме! — изхлипа младата жена. — Погледни ме и кажи, че и ти изпитваш същото!

Лавандуловите очи на елфа се спряха върху нея, по-пронизващи откогато и да било. Права бе, обичаше я и още как. Обичаше я и на няколко пъти дори си бе позволявал да помечтае за мига, когато двамата щяха да изпаднат в подобна ситуация.

Ала сега всичко изглеждаше абсурдно и твърде, твърде неочаквано. Не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред, самото съзнание на Кати-Бри сякаш се бе объркало, точно както се случваше и с магията напоследък.

— Ами Уолфгар? — рече той, когато най-сетне успя да се посъвземе, макар младата жена да го притискаше така, че думите му бяха почти заглушени от гъстите червеникавокафяви къдрици, които падаха върху лицето му.

Трудно му бе да запази самообладание, когато при всяко вдишване долавяше сладкия аромат на косите й, а с всяка своя фибра усещаше меките извивки на силното й, ала нежно тяло.

— Кой? — сепна се Кати-Бри, като да бе получила плесница.

Сега бе ред на скиталеца да се почувства така, сякаш някой го бе зашлевил през лицето.

— Вземи ме! — умоляваше го младата жена.

Очите на Дризт замалко не изскочиха от орбитите си.

— Овладей ме! — извика тя.

— Овладей ме? — недоумяващо повтори елфът.

— Нека затанцувам в ръцете ти! — продължаваше Кати-Бри. — О, умолявам те! Това е единствената причина да съществувам, единственото ми желание!

Внезапно тя млъкна и се отдръпна назад, взирайки се в Дризт така, сякаш току-що й бе хрумнала нова мисъл.

— Другите не могат да се мерят с мен — опита се да го изкуши тя.

Кои други, искаше да изкрещи скиталецът, ала бе толкова слисан, че не можа да изрече нищо.

— Така, както не могат да се мерят и с теб — не спираше Кати-Бри. — И жената, в чиято власт съм сега, тя също е нищо, сравнена с теб!

При тези думи Дризт, който почти бе успял да се съвземе достатъчно, за да отговори, отново онемя. По дяволите деликатността, реши той, отскубна се от прегръдката на Кати-Бри и скочи от леглото.

Младата жена се хвърли след него и с все сила се вкопчи в единия му крак.

— Не ме отхвърляй, обич моя! — проплака тя толкова силно, че Гуенивар вдигна глава и изръмжа разтревожено. — Владей ме, умолявам те! Единствено в твоите ръце ще възвърна целостта си!

Дризт се накани да освободи крака си от хватката й, но в този миг съзря нещо, което го накара да се закове на място, нещо, което го изуми и в същото време напълно обясни смайващата сцена, разиграваща се в стаята му.

Вниманието му бе привлечено от меча на Кати-Бри, оръжието от Подземния мрак, което ги бе привлякло с красивия си ефес, издялан във формата на глава на еднорог. Ала сега главата на еднорога бе изчезнала…

… а на нейно място се бе появил образът на самата Кати-Бри!

Бърз като светкавица, елфът извади меча от ножницата, отскубна се от прегръдката на младата жена и отскочи назад. Ярка червена светлина окъпа острието на Казид’еа и то засия по-силно отвсякога. Дризт направи още една крачка назад, очаквайки Кати-Бри да го последва.

Само че това не се случи. Все така приклекнала на пода, младата жена отметна глава назад и нададе тържествуващ вик.

Напълно слисан, почти като насън скиталецът видя как дръжката на меча променя очертанията си и отново приема предишната си форма. Гореща вълна заля ръката му и плъзна по тялото му, сякаш оръжието бе неговата любима, копнееща двамата да се слеят в страстна прегръдка.

С мъка поемайки си дъх, Дризт насочи вниманието си обратно към Кати-Бри, която междувременно бе седнала на пода и сега учудено се оглеждаше наоколо.

— Какво правиш с меча ми? — тихичко попита тя, а недоумяващият й поглед отново обходи стаята.

И какво търся аз тук, искаше да добави, ала приятелят й вече бе прочел неизречения въпрос в сините й очи.

— Трябва да поговорим — меко каза той.

Глава 9 Недомлъвки

Не се случваше често Громф и Триел Баенре да посещават майка си по едно и също време, още по-голяма рядкост бе Берг’иньон и Сос’Умпту, както и другите две високопоставени дъщери на Баенре, Куентел и Бладен’Кърст, също да присъстват на срещата. Този ден обаче, всички те бяха насядали в светилището на първия дом. Всички, с изключение на Бладен’Кърст, най-жестоката от рода, която крачеше напред-назад като животно в клетка, свъсила чело и присвила тънките си устни. Втора дъщеря в семейството, тя отдавна трябваше да е напуснала дома — или за да стане матрона — повелителка в Академията или, по-вероятно, за да оглави свой собствен, по-нископоставен дом. Само че старата Баенре не й бе позволила да го стори, от страх, че необузданият нрав и липсата на всякакви обноски ще посрами рода Баенре дори в очите на жестоките обитатели на Мензоберанзан.

Триел вдигаше очи и презрително клатеше глава всеки път, щом по-малката й сестра се доближеше до нея. Всъщност, първородната дъщеря на дома рядко се сещаше за Бладен’Кърст. Също като Вендес, друга от сестрите й, която изменникът До’Урден бе убил по време на бягството си, Бладен’Кърст не бе нищо повече от уред за мъчения, използван отлично от матрона Баенре. Не, Бладен’Кърст не представляваше заплаха за никого в дома с чин над обикновен редник.

Съвсем другояче стояха нещата с Куентел и Триел сваляше суровия си изпитателен поглед от нея, само когато Бладен’Кърст минеше наблизо.

Куентел й отвръщаше със същата неприкрита враждебност. Тя се бе издигнала до сегашното си положение на първожрица за забележително кратко време; говореше се, че няма друг, който да се радва на по-голямо благоволение от страна на Лолт. Куентел бе достатъчно мъдра, за да съзнава колко опасно е положението й — ако не беше тази божествена подкрепа, Триел отдавна щеше да я е убила, тъй като по-малката й сестра дори не се опитваше да скрие апетитите си към поста й. Той щеше да й даде възможност да се издигне още по-нависоко, но пък Триел нямаше ни най-малко намерение да се отказва от него.

— Сядай! — сопна се най-сетне старата матрона, когато й дойде до гуша от дръзката Бладен’Кърст.

Едното й око бе подпухнало и затворено, по бузата й още тъмнееше морава синина там, където се бе блъснала в стената. Старата матрона не бе свикнала да носи подобни белези, така както останалите не бяха свикнали да я виждат в този вид. Всеки друг път една обикновена изцелителна магия би заличила следите от сблъсъка с Гандалуг само за миг, ала сега времената бяха различни.

Бладен’Кърст се закова на място и впери студен поглед в израненото лице на майка си. За нея то символизираше две неща. Първо, то бе недвусмислен знак, че силите на рода отслабват и че в този момент всички Баенре са страшно уязвими. Освен това, съчетани с разтревожената гримаса, която напоследък непрестанно разкривяваше чертите на старата матрона, белезите издаваха гняв.

Гняв, който несъмнено вземаше превес над временната немощ, както Бладен’Кърст мислено отбеляза. Тя се подчини и седна на посочения й стол, потропвайки нетърпеливо с тежките си ботуши (необичайни за един елф на мрака, но пък твърде удобни за раздаване на ритници).

Никой не й обърна особено внимание, тъй като матрона Баенре вече бе насочила заплашителен поглед към Куентел:

— Сега не е време за лични амбиции и домогвания — недвусмислено отсече тя и очите на дъщеря й се разшириха от престорено недоумение, което изобщо не успя да заблуди старата матрона. — Предупреждавам те — спокойно продължи тя.

— Както и аз! — решително се намеси Триел.

Обикновено избягваше да прекъсва майка си, тъй като прекрасно знаеше колко опасна можеше да бъде подобна дързост, ала сега прецени, че този въпрос трябва да бъде решен веднъж завинаги и че вместо да се ядоса, старата матрона всъщност ще й бъде задължена.

— През всичките тези години разчиташе на подкрепата и защитата на Лолт — продължи тя. — Ала Лолт, незнайно защо, ни обърна гръб и сега сме уязвими, ти, може би най-много от всички.

При тези думи Куентел се приведе напред и се усмихна ледено.

— Не се ли боиш, че Кралицата на паяците рано или късно ще се върне? — просъска тя. — И запитвала ли си се изобщо защо ни обърна гръб?

При тези думи Куентел спря обвинителен поглед върху майка си, арогантност, каквато рядко някой си позволяваше с първата матрона.

— Не е това, което си мислиш! — сопна се Триел, без изобщо да се изненадва, — беше очаквала, че по-малката й сестра ще се опита да стовари вината върху матрона Баенре.

Амбициозната Куентел можеше само да спечели, ако майка им бъдеше свалена от престола на първия дом. Всъщност, самата Триел също бе обмисляла възможността за един такъв преврат (навярно единствената стъпка, която би могла да позакрепи разклатеното положение на рода Баенре), но бързо се бе отказала от подобни планове, осъзнавайки, че грешките на майка й надали имат нещо общо с необяснимите неща, случващи се напоследък.

— Лолт изостави не само нашия дом — добави тя.

— А и далече не става дума само за нея — вметна Громф, чиито умения не се дължаха нито на Кралицата на паяците, нито на което и да било божество от Пантеона.

— Достатъчно! — намеси се матрона Баенре и строго изгледа децата си. — Няма как да разберем каква е причината за възцарилия се хаос, а и не това е важно в момента. Единственото, което има значение сега, е как ще ни се отрази всичко това.

— Градът настоява за пера’дене — сухо рече Куентел, а погледът й, неотклонно следящ всяко движение на старата матрона, не оставяше никакво съмнение какво има предвид.

Пера’дене бе елфическата дума за изкупителна жертва.

— Глупачка! — сряза я майка й. — Нима вярваш, че ще се задоволят само с моята глава?

Недвусмисленото предупреждение хвана Куентел неподготвена.

— Някои от по-нископоставените домове никога не са имали и навярно никога няма да имат по-добра възможност да ни свалят от върха — продължи матрона Баенре, този път обръщайки се към всички. — Ако искате да ми отнемете властта, направете го, ала не мислете, че това ще уталожи недоволството на сънародниците ни — тя въздъхна и безпомощно вдигна ръце. — Тъкмо напротив, така само още повече ще улесните козните им. Аз съм връзката ви с Бреган Д’аерте, наемниците, чийто главатар враговете ни вече се опитват да примамят на своя страна. Освен това аз съм Баенре! Не Триел, нито пък Куентел. Без мен сред вас ще настъпи хаос, ще започнете да се карате помежду си, всяка ще се мъчи да докопа повече власт от другите, разчитайки на поддръжниците, които е успяла да си създаде сред войската. Къде ще бъдете, когато К’иорл Облодра нахлуе в двора ни?

Последните думи им подействаха отрезвяващо. Бяха разбрали от майка си, че К’иорл и останалите от рода й не са изгубили силата си, а ненавистта, която третият дом хранеше към Баенре, им бе добре известна.

— Сега не е време за лични амбиции — повтори старата матрона. — Време е да загърбим различията помежду си и да отстояваме позициите си.

Пет от децата й закимаха в знак на съгласие и тя нито за миг не се усъмни в искреността им. Куентел обаче ги гледаше все така студено.

— Надявай се Лолт да не се завърне при мен, преди да е дошла при теб! — изсъска тя в лицето на Триел.

Сестра й никак не изглеждаше впечатлена.

— По-добре се моли изобщо да се върне — нехайно отвърна тя. — Защото ако не го стори, ще откъсна главата ти и ще я дам на Громф, за да украси Нарбондел с нея, та очите ти да грейват всеки път, когато настъпи ден.

Куентел се накани да каже нещо, ала брат й я изпревари:

— За мен ще бъде удоволствие, скъпа сестро — обърна се той към Триел.

Наистина, архимагьосникът не обичаше особено най-голямата си сестра, ала докато към нея изпитваше все пак смесени чувства, към Куентел, с болните й амбиции и безпределна дързост, хранеше само най-люта ненавист. Ако дом Баенре рухнеше, с Громф беше свършено.

При мисълта, че Триел и Громф може да са се съюзили, Куентел най-сетне обузда резкия си език и до края на срещата не продума повече.

— Може ли най-сетне да обсъдим К’иорл и опасността, която ни грози? — попита матрона Баенре.

Никой не се възпротиви (ако някой го бе сторил, тя най-вероятно щеше да изгуби и малкото останало й търпение и да убие нахалника на място) и разговорът се насочи към въпроса за защитата на дома. Матрона Баенре обясни, че Бреган Д’аерте все още са на тяхна страна, но не пропусна да отбележи, че ако везните се наклонят в полза на неприятелите им, Джарлаксъл нито за миг няма да се поколебае да смени лагера. Триел ги увери, че Академията също им е вярна, а Берг’иньон със задоволство съобщи, че войската е в пълна бойна готовност, прекрасно обучена и за най-тежкото сражение.

— Въпреки добрите новини и заслужената слава на бойците от армията на Баенре, и седмината осъзнаваха, че в крайна сметка има един-единствен начин да се преборят с третия дом. Берг’иньон, който бе взел участие в битката с Гандалуг, пръв го изрече на глас:

— Ами Метил и неговите събратя? Ако те ни подкрепят, Облодра вече няма да представляват такава сериозна заплаха за нас.

Останалите закимаха в знак на съгласие, ала лицето на майка им остана все така мрачно — прекрасно разбираше, че на същества като крадците на мисли не може да се разчита.

— Метил е на наша страна, единствено защото и той, и събратята му знаят, че тяхната сигурност зависи от нас. Илитидите не наброяват и една стотна от жителите на Мензоберанзан. И точно дотам се простира верността им — Метил ще ни изостави в мига, в който реши, че Облодра са по-силни от нас.

При тези думи старата матрона се засмя горчиво, после добави:

— Не бих: се учудила особено, ако в една такава ситуация сънародниците му се съюзят с К’иорл. В крайна сметка нещастницата доста прилича на тях с тези нейни мисловни способности. Навярно се разбират по-добре, отколкото ние можем да си представим.

— Трябва ли да говорим толкова открито? — обади се Сос’Умпту и притеснено се огледа наоколо, сякаш се боеше, че Метил може да е някъде наблизо, невидим и четящ всяка тяхна мисъл.

— Няма никакво значение — „успокои“ я матрона Баенре. — Той вече знае притесненията ми. Нали разбираш, няма как да скриеш каквото и да било от един илитид.

— Какво ще правим тогава? — намеси се Триел.

— Ще съберем всичките си сили — решително отвърна майка й. — Нито за миг няма да показваме страх или слабост. И каквото и да става, няма да правим нищо, което би отблъснало Лолт още по-далече от нас.

Последната й забележка бе насочена към двете съперници, Триел и Куентел, но най-вече към Триел, която с радост би се възползвала от възможността да се отърве от досадната си сестра.

— Трябва на всяка цена да покажем на илитидите, че дом Баенре все още е най-могъщият в цял Мензоберанзан — продължи старата матрона. — Ако ги убедим в това, те ще ни подкрепят, макар и само за да попречат на К’иорл да отслаби позициите ни.

— Аз ще се върна в Сорсъри — рече Громф.

— А аз — в Арах-Тинилит — обади се Триел.

— Не си правя илюзии, че някой от съперниците ми изпитва приятелски чувства към нас — добави Громф. — Но няколко обещания за подобаваща отплата, когато нещата в града се поуспокоят, могат да сторят чудеса.

— Учениците нямат никаква връзка с външния свят — допълни Триел. — Разбира се, подочули са, че нещо не е наред, ала дори не подозират за опасността, надвиснала над първия дом. В своето невежество те са ни напълно верни.

Матрона Баенре кимна на двете си най-големи деца, после се обърна към Куентел:

— А ти ще се срещнеш с останалите.

Тази задача бе наистина важна, тъй като голяма част от властта и силата на Баенре зависеше от десетина по-незначителни рода, оглавявани от благородници, излезли от редиците на първия дом. Куентел, всеизвестна с височайшето благоволение, на което се радваше (поне докато Лолт все още не бе изоставила града), бе най-добрият избор за подобна мисия.

Изражението й красноречиво говореше, че съпротивата й най-сетне е преодоляна, по-скоро от заплахите на Триел и Громф, отколкото от трошиците, които й бе подхвърлила старата матрона.

Ако искаше да сложи край на съперничеството и дрязгите между двете си дъщери, знаеше майка им, и двете трябваше да запазят достойнството си и да се почувстват важни. Ето че бе успяла да го стори и можеше да бъде доволна — срещата бе постигнала целта си и усилията на всички щяха да бъдат съсредоточени единствено в защитата на дома.

Това обаче бе слаба утеха за опитната матрона. Прекрасно знаеше на какво е способен Метил и подозираше, че К’иорл сигурно е почти толкова силна. Първият дом щеше да се приготви да посрещне нападението, ала дали опитите им да се защитят нямаше да са напразни без жреческите умения, дарени им от Лолт, и без магиите на Громф?

Близо до тронната зала на Бруенор се намираше неголяма стая, пригодена специално за майсторите, които се опитваха да поправят ониксовата статуетка. Малката пещ вътре гореше непрекъснато, имаше най-различни фини инструменти, както и десетки стъкленици, пълни с всевъзможни отвари и мехлеми.

Сърцето на Дризт се качи чак в гърлото му, когато го повикаха в импровизираната работилничка. Не че никога досега не бе влизал там, тъкмо напротив, отбиваше се поне десетина пъти на ден, макар и без покана, и винаги заварваше група джуджета, скупчени над все още счупената фигурка, да поклащат мрачно глави и да си шушукат нещо. Беше минала цяла седмица от необяснимата случка и Гуенивар вече бе толкова изтощена, че нямаше сили да се държи на краката си, дори не можеше да вдигне глава от лапите си и само лежеше, безсилно отпусната, пред огнището в стаята на господаря си.

Чакането започваше да става нетърпимо.

Ала ето че най-сетне Дризт беше повикан в работилничката. Знаеше, че тази сутрин бе пристигнал пратеник от Града на сребърната луна и можеше само да се надява, че лейди Алустриел ще успее да им помогне.

Вратата на тронната зала бе отворена и когато видя приятеля си да приближава, Бруенор му кимна и посочи към съседната стая. Скиталецът го разбра и влезе, без да почука.

Вътре го очакваше една от най-странните гледки, които бе виждал през живота си. Счупената (уви, все така счупена!) статуетка лежеше върху малка кръгла масичка, край която бе застанал Риджис и яростно счукваше някакво черно вещество в една гаванка.

От другата страна на масичката се бе изправил Бъстър Якоделец, прочутият оръжеен майстор, сред чиито изкусни изделия не на последно място се нареждаше и фината митрилна ризница на самия Дризт.

Сега джуджето изглеждаше толкова съсредоточено, че елфът не посмя да го поздрави, боейки се да не наруши вглъбеността му. Застанал с широко разкрачени крака, Бъстър не помръдваше, само от време на време шумно си поемаше дъх. Причината за това необичайно държание се изясни много скоро, когато в ръцете му скиталецът зърна, увити в мек плат… две очни ябълки!

Дризт не знаеше какво да мисли, когато изведнъж до ушите му достигна познат бълбукащ глас, който начаса го извади от унеса:

— Добра среща, о, смуглокожи друже! — весело поздрави безплътният магьосник.

— Харкъл Харпъл? — започна да се досеща скиталецът.

— Че кой друг! — сухо подхвърли Риджис.

„Кой друг наистина“, каза си Дризт.

— За какво е всичко това? — обърна се той към полуръста, тъй като всеки отговор от Харкъл щеше да направи бездруго неясната ситуация още по-мъглява.

Риджис вдигна гаванката, която държеше в ръце, и обясни:

— Лапа от Града на сребърната луна. Харкъл надзирава приготовленията.

— Добре казано, надзирава — избухна в смях магьосникът. — Това означава, че държат очите ми над съдинката!

Дризт обаче не можеше да сподели веселието му, не и докато главата на ониксовата фигурка лежеше на масата, отделена от изваяното тяло.

Риджис се изкиска — по-скоро насмешливо, отколкото развеселено.

— Мисля, че е готова — рече той, — и ми се искаше ти да я изпробваш.

— Мрачните имат толкова сръчни пръсти! — намеси се Харкъл.

— Но къде си? — попита Дризт, поизнервен от всички тези причудливи неща, които се случваха около него.

Два клепача се появиха сякаш от нищото и Харкъл примигна няколко пъти.

— В Несме — отвърна. — Съвсем скоро поемаме на север от Тролови блата.

— Към Митрил Хол, където ще можеш да се събереш с очите си — довърши скиталецът вместо него.

— С нетърпение очаквам да се видя отново! — провикна се магьосникът и отново избухна в гръмък смях… към който не се присъедини никой от останалите в работилничката.

— Ако продължава тъй, нищо чудно да изхвърля проклетите очи в пещта! — промърмори Бъстър.

В това време Риджис остави гаванката на масичката, извади миниатюрен метален инструмент и го подаде на Дризт.

— Няма да ти трябва много от сместа — обясни той. — Освен това Харкъл ни предупреди да внимаваме да не намажем вътрешната част на отчупените парчета.

— Това си е най-обикновено лепило — вметна магьосникът. — Всъщност, онова, което ще помогне на фигурката да се възстанови, ще бъде магията, заключена в самата нея. След няколко дни ще трябва да изчегъртаме мазилото на полуръста. Ако нещата се наредят както ние предвиждаме, статуетката… — тук той помълча малко, сякаш се опитваше да намери подходящата дума. — Статуетката ще бъде изцерена — довърши той.

— Ако нещата се наредят — повтори Дризт и замислено се вгледа в малкия инструмент.

За щастие ръцете му вече се бяха оправили от изгарянията, получени, когато фигурката замалко не пламна в ръцете му преди една седмица, та сега можеше да свърши работата с обичайната си прецизност.

— Всичко ще бъде както трябва — успокои го Риджис.

Скиталецът си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои, после взе главата на статуетката. Взря се в очите й и за пореден път се възхити на умението на неизвестния майстор, който така съвършено бе предал интелигентността в погледа на вярното животно. Внимателно, като да бе родител, грижещ се за болната си рожба, той съедини главата и тялото и се зае с трудната задача да нанесе лепило подобната смес в пукнатините.

Бяха минали повече от два часа, когато Риджис и елфът най-сетне излязоха от малката работилничка и отидоха в тронната зала, където продължаваше срещата между Бруенор, пратеника на лейди Алустриел и още неколцина джуджета.

Бруенор не изглеждаше особено доволен и все пак бе очевидно, че му е поолекнало за първи път от началото на това смутно време.

— Не било номер на Мрачните! — рече той без никакво предисловие, когато Дризт и Риджис се приближиха. — Или проклетите му псета са по-могъщи, отколкото всички ние предполагаме! Алустриел казва, че целият свят е пощурял.

— Лейди Алустриел — поправи го пратеникът, едно много чисто и спретнато джудже, с къса, поддържана брада и снежнобели одежди.

— Добра среща, Фредегар — поздрави го скиталецът, разпознавайки в него Фредегар Трошискал (известен повече като Фрет), любимия мъдрец и съветник на Сребърната лейди. — Ето че най-сетне успя да видиш чудесата на Митрил Хол!

— Де да можеше поводът, поради който съм тук, да е по-приятен — тъжно отвърна Фрет. — Надявам се, че с Кати-Бри всичко е наред?

— Тя е добре — успокои го Дризт и на лицето му изгря топла усмивка при мисълта за младата жена, която се бе върнала в Заселническа твърдина, за да предаде на Берктгар някакво съобщение от баща си.

— Не било номер на Мрачните! — повтори Бруенор по-настоятелно, давайки им да разберат, че според него часът и мястото съвсем не са подходящи за подобни лековати разговори.

Дризт, който през цялото време го бе уверявал, че нещо толкова мащабно не може да е дело на събратята му, кимна в знак на съгласие.

— Каквото и да се случва, то отне силата и на магическия медальон на Риджис — рече той и вдигна рубина, който почиваше върху гърдите на полуръста. — Сега това не е нищо повече от един най-обикновен — макар и несъмнено приказно красив — камък. Гуенивар също пострада, да не говорим пък за харпъловци. Никой от моя народ не владее толкова могъщи магии… за щастие, защото иначе отдавна щяха да са завзели целия свят.

— Нещо ново? — попита Бруенор.

— Неприятностите започнаха преди няколко седмици — намеси се Фрет. — Ала едва през последните десетина дни вълшебствата станаха така непредсказуеми и опасни.

Бруенор, който никога не бе смятал магията за нещо кой знае колко необходимо, шумно изсумтя.

— Толкоз по-добре! — отсече той. — Мрачните псета се нуждаят от тях много повече, отколкото моите войни, или пък мъжете от Заселническа твърдина! Нека всичката магия в Царствата секне, пък да ги видя тогаз тез’ нашественици от Мензоберанзан!

При тази мисъл Тибълдорф Пуент подскочи почти до тавана от радост и във, въодушевлението си потупа спретнатия Фредегар по гърба с мръсната си миризлива ръка. Малко неща бяха в състояние да отрезвят един възторжен бесовойн, ала ужасеният, а миг по-късно и разлютен, поглед на Фрет, стори именно това.

— Какво? — не разбра Пуент.

— Ако още веднъж ме докоснеш, ще ти строша черепа — безстрастно каза чистичкото джудже, което навярно тежеше наполовина на набития и свиреп бесовойн, ала незнайно по каква причина, Тибълдорф му повярва и направи крачка назад.

Скиталецът, който по време на многобройните си посещения в Града на сребърната луна бе опознал Фрет достатъчно добре, беше наясно, че той не би издържал и десет секунди в двубой с Тибълдорф Пуент…, освен ако в спора помежду им не ставаше въпрос за мръсотия. Ако бесовойнът имаше неблагоразумието да развали грижливо подготвения тоалет на Фредегар, Дризт би заложил всичките си пари на съветника и несъмнено би спечелил.

Това си бе съвсем хипотетична възможност, разбира се, тъй като Пуент никога не би сторил нещо, което да навреди на интересите на Бруенор, а бе повече от очевидно, че Бруенор не желае никакви проблеми с пратениците, дошли при него с мир, особено когато този пратеник бе джудже и идваше от Града на сребърната луна, който винаги бе заставал зад Митрил Хол. И така, вместо да им се наложи да разтървават бесовойна и Фрет, всички в тронната зала се посмяха от сърце на чудатостите им, облекчени, че необяснимите събития от последните няколко седмици не са свързани с опасните елфи на мрака.

Всички, с изключение на Дризт До’Урден. Скиталецът не можеше да се радва на нищо, докато не видеше статуетката поправена и не отпратеше Гуенивар обратно у дома й, в Звездната равнина.

Глава 10 Третият дом

Не, не че Джарлаксъл, който винаги съумяваше да предугади развоя на събитията, не беше очаквал тази среща. Напротив, прекрасно знаеше, че тя рано или късно ще се състои. Това, което го притесни, бе лекотата, с която К’иорл Одран бе успяла да проникне в лагера му, да се промъкне покрай стражите и да нахълта в личните му покои направо през стената. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да запази самообладание и да не издаде безпокойството си, докато гледаше как безплътният й силует постепенно придобива все по-ясни — и заплашителни — очертания.

— Очаквах да дойдеш много по-рано — привидно нехайно подхвърли той.

— Така ли се поздравява една матрона — майка? — сряза го К’иорл.

Наемникът замалко не избухна в смях, ала се въздържа, когато се взря по-внимателно в жената пред себе си. Колко спокойна изглеждаше, готова да наказва и за най-малката дързост, готова да сее болка и дори смърт. Тя очевидно не разбираше важността на Бреган Д’аерте, а това поставяше главатаря им, този ненадминат майстор на блъфа и интригата, в доста неизгодно положение.

Джарлаксъл стана от удобния си стол, излезе иззад писалището и се поклони доземи, размахал ексцентричната си широкопола шапка.

— Приемете моите най-искрени почитания, К’иорл Одран, повелителко на рода Облодра, трети дом в йерархията на Мензоберанзан. Скромното ми обиталище рядко е било спохождано от по-височайша чест…

— Достатъчно! — сопна се К’иорл и наемникът се изправи, нахлупвайки шапката на главата си.

После, без да сваля нетрепващ поглед от лицето й, той отново се разположи на стола си и качи крака върху писалището, при което ботушите му шумно изтракаха.

Внезапно почувства как К’иорл прониква дълбоко в мозъка му, усети как се настанява в главата му и разравя най-съкровените му мисли. Подразни се, задето обикновените магии бяха изгубили силата си (във всеки друг случай вълшебната превръзка, която носеше над окото си, щеше да го предпази от подобно натрапничество), но гневът нямаше да му помогне — трябваше да разчита на собствената си хитрост. Той впи очи в К’иорл и след като си я представи без дрехи, нарисува толкова непристойни картини в съзнанието си, че посетителката му забрави сериозността на работата, която се опитваше да свърши, и избухна:

— Мога да наредя да ти смъкнат кожата от гърба за такива мисли! — изсъска тя.

— За такива мисли? — направи се на засегнат наемникът. — Но, скъпа ми К’иорл, ти не си се вмъкнала в ума ми, нали? Аз може ида съм само един обикновен мъж, ала в Мензоберанзан на подобни похвати се гледа с много лошо око. На Лолт това никак няма да й се понрави.

— Лолт да върви в пъкъла — изръмжа матроната и Джарлаксъл я изгледа смаяно.

Наистина, обитателите на дом Облодра никога не се бяха славили като особено ревностни следовници на Кралицата на паяците, ала винаги досега се бяха старали да спазват поне някакво благоприличие.

К’иорл докосна слепоочието си с пръсти и се намръщи.

— Ако Лолт бе достойна за моята почит — обясни тя, — щеше да разбере къде се корени истинската власт. Умът е онова, което ни издига над по-низшите от нас и именно той трябва да стои в основата на всяка йерархия.

Джарлаксъл предпочете да замълчи — нямаше никакво желание да влиза в спор с една толкова опасна и непредвидима противничка.

К’иорл също не настоя, само махна с ръка. Повече от очевидно бе, че е раздразнена, а при нея това не вещаеше нищо добро.

— От днес Лолт вече няма пръст в делата на града ни — рече матроната. — И със сигурност няма власт над мен.

Наемникът си придаде изненадано изражение, но не можа да я заблуди.

— Ти го очакваше! — обвинително отсече тя.

Така си беше, очаквал го бе, дори се чудеше защо Облодра се бяха забавили толкова, а не бяха действали веднага след като останалите домове изгубиха силата си. Очаквал го бе, но не искаше да го признае пред К’иорл.

— Къде е мястото на Бреган Д’аерте във всичко това? — недвусмислено попита тя.

Джарлаксъл подозираше, че каквото и да отговори, ще бъде все едно и че всъщност тя щеше да му каже какво се очаква от него.

— С победителите — загадъчно отвърна той.

К’иорл се усмихна одобрително на хитрото измъкване.

— Аз ще бъда победителката — увери го тя. — Всичко ще свърши още днес, бързо и без почти никакви жертви.

„Надали“, каза си наемникът. В дом Облодра рядко отдаваха голямо значение на живота на другите, били те елфи, или не. Именно това бе причината родът да не е особено многоброен — избиваха се помежду си така често, както се и множаха. Дори бяха известни с една от игрите, с които се забавляваха — предизвикателство с огромен залог, наречено, колкото и иронично да звучеше, калес, елфическата дума за доверие. Кълбо магическа тъма, изпълнено с плътна тишина, лягаше над най-дълбоката част на Хищния процеп, двамата съперници се издигаха в него с помощта на умението си да левитират и тогава черната, задушаваща прегръдка на мрака подлагаше на страховито изпитание смелостта и упорството им.

Губеше онзи, който пръв излезеше от магическия облак и потърсеше сигурността на твърдата земя, така че номерът бе в това да се задържиш в кълбото мрак до последната секунда, преди заклинанието за левитация да изгуби силата си.

И понеже никой не искаше да отстъпи, най-често вместо победа, и двамата противници намираха смъртта си на дъното на черната бездна.

А ето че сега К’иорл, безмилостната и невъобразимо жестока повелителка на същия този дом, се опитваше да убеди Джарлаксъл, че възнамерява да завземе властта в Мензоберанзан с възможно най-малко жертви. Най-малко според чия преценка, запита се наемникът. Ако ставаше въпрос за тази на К’иорл, най-вероятно половината им сънародници щяха да загинат още преди да е свършил денят.

Разбира се, той не можеше да стори нищо, за да го предотврати. Както всички мрачни елфи, и Бреган Д’аерте бяха зависими от магията, без нея главатарят им не можеше да изгони натрапницата от стаята си… нито дори от собствените си мисли!

— Днес — ледено повтори матроната. — А когато свърша, ще те повикам и ти ще се подчиниш.

Джарлаксъл не кимна, нито каза нещо. Нямаше нужда да го прави. Усетил бе проникването в съзнанието си и знаеше, че К’иорл вече е получила отговора, който очаква. Да, той я ненавиждаше, намеренията й го отвращаваха, ала винаги бе разсъждавал трезво и не можеше да се заблуждава — ако думите й се сбъднеха, Бреган Д’аерте наистина щеше да се отзове на призива й.

Доволна от успеха на посещението си, матроната се усмихна и силуетът й започна да избледнява, докато най-накрая, прозирен като да не бе материално тяло, а безплътната обвивка на някой дух, премина през каменната стена и излезе от стаята.

Наемникът се облегна в стола си, опря върховете на пръстите си един о друг и се замисли. Никога досега не се бе чувствал толкова уязвим, никога не бе попадал насред толкова неконтролируем водовъртеж от събития. Разбира се, нищо не му пречеше да съобщи на матрона Баенре за тази среща, ала какво щеше да спечели от това? Дори първият дом, с цялото си могъщество и многобройната си войска, не можеше да се противопостави на К’иорл, когато нейната магия действаше, а тяхната — не. Не след дълго матрона Баенре най-вероятно щеше да бъде мъртва, а с нея и цялото й семейство. Къде щеше да се скрие Джарлаксъл тогава?

Никъде, естествено. Той просто нямаше да се крие, а щеше да се подчини на призива на К’иорл.

Ясно му бе и защо третата матрона бе дошла при него и защо тя, за която всичко като че ли вървеше така благоприятно, толкова държеше да го привлече на своя страна. Той и неговите бойци бяха единствените елфи в целия град, които имаха истински връзки с външния свят, а това бе от жизненоважно значение за всяка жрица, домогваща се до титлата първа матрона на Мензоберанзан… не че някой се бе осмелявал да го стори през последното хилядолетие.

Джарлаксъл нервно потропваше с пръсти. Дали пък не бе дошъл моментът за промяна, запита се той, ала бързо отхвърли обнадеждаващите мисли — дори да бе така, тя със сигурност нямаше да е за добро. Едно обаче бе сигурно — К’иорл очевидно бе убедена, че проблемите с обикновената магия са временни, иначе не би полагала толкова усилия да си осигури съюзничеството на Бреган Д’аерте.

Трябваше да го вярва, да се моли да е така, особено, ако превратът на К’иорл успееше (а нямаше никакви причини това да не се случи). Защото лукавият Джарлаксъл, майсторът на интригите, нямаше да оцелее дълго, ако първата матрона К’иорл Одран, жената, която мразеше повече от всички свои сънародници, продължеше да нахлува все така безпрепятствено в мислите му.

Тя бе прекалено красива, за да е обикновена елфическа жена — всеки, зърнал я дори само за миг, занемяваше пред съвършенството, с което бе изваяна всяка нейна черта. Единствено тази неземна красота възпря смъртоносните пики и арбалети на стражите и накара Берг’иньон да я пусне в двора на Баенре само след един поглед.

Магическата ограда бе изгубила силата си, а при издигането й в нея не бяха оставени врати. Обикновено паяжинните нишки се разтягаха и по заповед на някой от дома в тях зейваше широка пролука, ала сега Берг’иньон трябваше да помоли неочакваната гостенка да се изкатери по тях.

Тя не каза нищо, нито забави крачка. В мига, в който достигна оградата, нишките се разтвориха и я пропуснаха да мине — последно издихание на магията, която някога самата тя им бе вдъхнала.

Берг’иньон я поведе, макар да бе повече от сигурен, че непознатата няма нужда да й показват пътя. Ясно му бе, че отиват в светилището — къде другаде можеха да отиват! — затова изпрати неколцина от войниците да повикат майка му.

Сос’Умпту, която ги посрещна на вратата, опита да се възпротиви, но само за миг, после зяпна от изумление.

Берг’иньон никога не бе виждал фанатичната си сестра така смутена, никога преди тя не бе падала на колене така бързо и толкова почтително.

Все така безмълвно, красивата жена мина покрай нея, после изведнъж се закова на място, обърна се (при което Сос’Умпту ахна ужасено) и впери леден поглед в младия Баенре.

— Ти си мъж — прошепна сестра му. — Махай се от това свято място!

Берг’иньон бе прекалено поразен не само за да отвърне, но изобщо да осъзнае какво изпитва в този момент. Той заотстъпва заднишком, без да спира да се покланя и в бързината да се махне, се препъна и падна на двора.

Бладен’Кърст и Куентел вече бяха там и благоразумно бяха разпръснали привлеченото от странните събития множество.

— Връщай се на пост! — изръмжа Бладен’Кърст на брат си. — Нищо не се е случило!

Това не бе обяснение, а недвусмислено нареждане.

— Нищо не се е случило — повтори Берг’иньон и това се превърна в заповедта на деня, при това единствената разумна в случая, както той много бързо осъзна.

Непознатата бе или самата Лолт, или някоя от най-близките й и доверени слугини. Това бе ясно дори за един мъж като него.

Знаеше го, войниците също щяха да си предават нечуваната новина един на друг, ала враговете им за нищо на света не биваше да научат.

Той прекоси двора, обяснявайки на всички, че „нищо не се е случило“, после зае място, от което можеше да наблюдава светилището и с изненада установи, че вместо да влязат вътре, амбициозните му сестри неспокойно крачат напред-назад пред входа.

Много скоро към тях се присъедини и Сос’Умпту. В този миг матрона Баенре се зададе откъм къщата, мина покрай дъщерите си и влезе в светилището, без да размени и дума с тях, нито дори на безмълвния език на жестовете. Когато тя се скри вътре, сестрите продължиха неспокойното си кръстосване напред-назад.

За Ивонел Баенре случващото се бе едновременно отговор на молитвите и сбъдване на най-ужасните й кошмари. Защото прекрасно знаеше кой я очаква в нейното собствено светилище. Знаеше и вярваше дълбоко.

— Ако аз съм виновницата, нека се принеса в… — започна тя, докато коленичеше смирено.

— Уаел! — сопна се божественото въплъщение. — Глупачка!

Смазана от срам, старата матрона скри лице в ръцете си.

— Усстан ’сарг уаел! Дръзка глупачка! — продължи красивата жена и за миг матрона Баенре си помисли, че това надхвърля и най-черните й страхове — богинята, която почиташе, бе дошла лично при нея с едничката цел да я унижи до смърт; в съзнанието си вече виждаше как влачат обезобразеното й тяло из улиците на града — най-гротескно въплъщение на паднала елфическа владетелка.

Но не, нали именно заради такива мисли божествената й гостенка току-що я бе нарекла глупачка! В очите й припламна искрица надежда и тя се осмели да вдигне поглед.

— Не си въобразявай, че си толкова важна — спокойно рече красивата жена и матрона Баенре не можа да сдържи облекчената си въздишка.

Значи все пак не ставаше въпрос за нея. Целият този хаос, магиите, които губеха силите си… нищо от това не бе по нейна вина, надхвърляше рамките на смъртните и техните кралства.

— К’иорл сгреши — продължи богинята, припомняйки й, че макар отговорността да не бе нейна, последиците със сигурност я засягат.

— Осмели се да повярва, че може да победи без твоето благоволение — възмути се Баенре и с изумление видя как Лолт пренебрежително отхвърля предположението й.

— Само една нейна мисъл е достатъчна, за да те унищожи.

Старата матрона потръпна и отново сведе глава засрамено.

— К’иорл постъпи непредпазливо — обясни гостенката й. — Отлага нападението си прекалено дълго, а сега, когато най-сетне се убеди, че има всяко преимущество на своя страна, позволи на една лична вражда още повече да забави най-важното начинание, което е предприемала някога.

— Значи силата ни се завръща! — ахна Баенре. — Ти отново си сред нас!

— Уаел! — викна раздразнената богиня. — Нима си мислила, че няма да се върна?

След миг мълчание, през което събеседницата й се гърчеше на пода в разкаяние, Кралицата на паяците добави, вече по-спокойно:

— Смутното време ще свърши. А когато всичко отново си дойде на мястото, ти ще знаеш какво да правиш.

Баенре вдигна очи и срещна ледения й, изпитателен поглед.

— Нима мислиш, че съм толкова безпомощна? — попита красивата жена.

Ужасеното отрицание, с което старата матрона заклати глава, бе напълно искрено. Тя отново се просна на земята и трескавите й молитви секнаха, едва когато усети нещо да тупва на пода до нея. Осмели се да вдигне глава и досами себе си видя парче жълтеникав камък. Сяра.

— Известно време ще трябва да удържате К’иорл — обясни Лолт. — Събери матроните от Съвета, както и двете си най-големи деца. Стъкнете пламъците и нека съюзниците, които съм ви намерила, се присъединят към вас. Заедно ще дадем на К’иорл един урок, който никога няма да забрави!

Лицето на Баенре засия от радост, когато се увери извън всякакво съмнение, че не е изпаднала в немилост пред своята богиня, че е призована лично от нея да изиграе решаващата роля в този тежък миг. Фактът, че Лолт едва ли не бе признала, че все още е безсилна, нямаше никакво значение. Кралицата на паяците щеше да се завърне, а Ивонел Баенре отново щеше да бъде най-доверената й поклонница.

Когато матроната най-сетне се осмели да се надигне, красивата жена вече бе напуснала светилището. Тя прекоси двора необезпокоявана от никого, мина през оградата, както бе сторила на идване, и потъна в сенките на града.

Още щом чу ужасната мълва, че псионистките способности на дом Облодра изобщо не са пострадали от бедата, застигнала обикновената магия, Генни’тирот Тлабар, матрона — повелителка на Фаен Тлабар, четвърти дом в Мензоберанзан, разбра, че здраво е загазила. К’иорл Одран ненавиждаше високата, стройна Генни’тирот повече от всеки друг, тъй като повелителката на рода Тлабар неведнъж бе заявявала на всеослушание, че не Облодра, а нейният дом би трябвало да бъде трети в йерархията на града.

С почти осемстотин елфически войни, армията на Фаен Тлабар бе почти два пъти по-многобройна от тази на Облодра и единствено странните сили на К’иорл и слугите й я бяха опазили от нападението на четвъртия дом.

Колко по-страшни изглеждаха тези сили сега, когато магията бе станала — в най-добрия случай — непредсказуема!

Тези дни Генни’тирот нито за миг не напускаше светилището на дома, сравнително малка стая близо до върха на централната сталагмитена могила в нейния двор. Една-единствена свещ гореше на олтара и светликът й, слаб, според представите на обитателите на Повърхността, бе като факла за навикналите към непрогледната тъма елфи на мрака. Прозорецът на стаята гледаше на запад и оттам също струеше светлина — макар Нарбондел да се намираше доста далече, яркото му сияние се виждаше прекрасно.

Не че Генни’тирот се притесняваше особено за колоната, тя я тревожеше само дотолкова, доколкото се бе превърнала в нещо като символ на собствените й неприятности. Тя бе една от най-ревностните поклоннички на Лолт, прекарала бе повече от шест столетия в безпрекословна служба на Кралицата на паяците, а ето че сега, когато бе изпаднала в беда, богинята — незнайно защо — не й се притичаше на помощ.

Без да спира да си повтаря, че не бива да губи вяра, Генни’тирот коленичи и се приведе над платинения поднос, прословутия дискос на Фаен Тлабар. Там стоеше поредното жертвоприношение, сърцето на един доста високопоставен мъж.

Изведнъж Генни’тирот се сепна, виждайки сърцето да се надига от окървавения поднос и да увисва във въздуха.

— Жертвата не е достатъчна — долетя глас зад гърба й, същият онзи глас, който бе обсебил мислите и кошмарите й, откакто бе започнало Смутното време.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че там стои К’иорл Одран.

— В двора има битка — думите на третата матрона прозвучаха повече като твърдение, отколкото като въпрос, но К’иорл само се изсмя подигравателно.

Едно махване с ръка и кървавото сърце прелетя през стаята.

Генни’тирот се обърна с разширени от ярост очи. Накани се да изкрещи елфическата дума за светотатство, ала не успя, онемяла от ужас при вида на второто сърце, което политна във въздуха, този път от натрапницата към нея.

— Жертвата не бе достатъчна — спокойно повтори К’иорл. — Използвай тази — сърцето на Фини’тей.

Краката на Генни’тирот замалко не се подкосиха при споменаването на втората по важност жрица в дома… която очевидно вече не беше между живите. Фини’тей беше приета в рода Фаен Тлабар, след като собственият й дом (едно от по-нископоставените семейства в Мензоберанзан) бе унищожен от свой съперник. Родът на Фини’тей може и да бе незначителен (Генни’тирот не помнеше дори името му), ала същото не можеше да се каже за самата нея. Тя бе могъща жрица, освен това бе напълно вярна и дори привързана към своята осиновителка.

Четвъртата матрона неволно направи крачка назад и с ужас видя как сърцето на дъщеря й тупва върху платинения дискос.

— Помоли се на Лолт! — нареди К’иорл и Генни’тирот коленичи.

Кой знае, може би К’иорл бе сгрешила, помисли си тя. Може би Фини’тей щеше да е полезна даже и в смъртта си и да се окаже подобаващата жертва, която да върне благоволението на Кралицата на паяците върху дома.

След един дълъг миг, в който нищо не се случи, Генни’тирот чу злия смях на неканената си гостенка.

— Май се нуждаем от още по-голямо жертвоприношение — лукаво подхвърли тя.

На Генни’тирот, единствената в целия четвърти дом, която превъзхождаше Фини’тей по власт и могъщество, не й бе никак трудно да разгадае скрития смисъл на тези думи.

Незабележимо, почти без да движи пръстите си, тя се опита да извади отровния кинжал, скрит в гънките на извезаната й с паяци роба. Душевадецът — така се наричаше това смъртоносно оръжие, което в по-младите години на матроната неведнъж я бе спасявало при подобни ситуации.

Разбира се, тогава магиите бяха предсказуеми и надеждни, а противниците — далече не толкова опасни, колкото загадъчната К’иорл. Още в мига, в който Генни’тирот срещна погледа на натрапницата, мъчейки се да я разсее, докато успее да извади Душевадеца, третата матрона прочете мислите й и разбра какво й готвят.

С една-единствена повелителна дума матрона Фаен Тлабар събуди магията на кинжала и той полетя право към сърцето на противницата й.

Вълшебството бе сработило, възликува Генни’тирот, ала радостта й бързо се стопи, когато видя оръжието да преминава през безплътния силует на К’иорл и да се забива в богато украсената стена зад гърба му.

— Да се надяваме, че отровата няма да съсипе прекрасния гоблен — ехидно отбеляза третата матрона, застанала далече вляво от лъжливия си образ.

Генни’тирот се обърна и впери леден поглед в дръзката натрапница.

— Не можеш нито да ме надвиеш, нито да ме надхитриш — безстрастно рече К’иорл. — Та ти дори мислите си не можеш да скриеш от мен! Битката свърши още преди да е започнала.

Четвъртата матрона искаше да извика, да я накара да замълчи, ала не успя да изрече и дума, сякаш и тя, като Фини’тей, чието сърце лежеше на подноса до нея, бе онемяла завинаги.

— Колко още трябва да умрат? — неочакваният въпрос свари Генни’тирот неподготвена, в погледа й, който все така не се отделяше от К’иорл, проблесна подозрение, примесено с неприкрит интерес. — Моят дом не е голям — продължи третата матрона, което си бе самата истина… разбира се, ако не се брояха хилядите роби-коболди, които според мълвата обитаваха тунелите в покрайнините на Хищния процеп, точно под двора на Облодра. — Ще имам нужда от подкрепа, ако искам да се отърва от онази стара нещастница Баенре и самодоволното й семейство.

Генни’тирот несъзнателно прокара език по внезапно пресъхналите си устни. Може би все пак имаше искрица надежда?

— Не можеш да ме победиш — заяви К’иорл със смазваща самоувереност. — Но, кой знае, ако се предадеш доброволно…

Гордата повелителка на четвъртия дом се сепна при тази грозна дума.

— Добре тогава, да го наречем съюзничество, ако предпочиташ — поправи се К’иорл. — За никого не е тайна, че аз и Кралицата на паяците не се разбираме особено.

Генни’тирот трескаво мислеше. Ако заедно с. Облодра (които, както бе всеизвестно, не се радваха на благоволението на Лолт) сваляха Баенре от върха, какви щяха да са последствията за нейния собствен дом, когато нещата отново си дойдеха на мястото?

— Всичко това е по вина на Баенре — подхвърли К’иорл, която, разбира се, четеше всяка нейна мисъл. — Баенре ни навлече гнева на Лолт. Виж я само — не може да опази дори един пленник, церемониите й се провалят, сякаш никога не е влизала в светилище!

Генни’тирот, която хиляди пъти предпочиташе първата матрона пред К’иорл Одран, нямаше как да не признае, че това е самата истина. Отчаяно й се искаше да опровергае неканената си гостенка, ала това би означавало сигурна смърт както за нея самата така и за целия и дом — преимуществото на К’иорл в този момент бе смазващо.

— Може би ще приема капитула… — злобно се изсмя К’иорл, после бързо се поправи. — Може би един съюз помежду ни ще бъде от полза и за двете.

Генни’тирот отново облиза устни, чудейки се как да постъпи. Един поглед към кървавото сърце на Фини’тей й бе достатъчен, за да реши:

— Може би наистина е така — съгласи се тя.

К’иорл кимна и по лицето й плъзна онази неискрена усмивка, която бе сигурен знак, че лъже.

Генни’тирот отвърна на усмивката й, само за да се сепне миг по-късно, припомнила си с кого си има работа, припомнила си, че това съблазнително предложение идва не от друг, а от най-злата и безмилостна жена в цял Мензоберанзан.

— А може би не — спокойно рече К’иорл и четвъртата матрона политна назад, връхлетяна от невидима сила — страховит израз на могъщата воля на противницата й.

Тялото на Генни’тирот се разтресе от мощни конвулсии, разнесе се пукот на счупени ребра. Тя се опита да извика, да издигне глас в една последна, отчаяна молитва към Лолт, ала думите заседнаха в гърлото й, когато една невидима ръка се уви около шията й и започна да я души.

Нови спазми разтърсиха тялото й, звукът от трошащи се ребра пак огласи стаята. Олюля се и политна назад, но ръката на противницата й я задържа изправена.

— Жалко, че сърцето на Фини’тей не успя да ти осигури помощта на жалката Лолт — богохулството на К’иорл бе по-дръзко отвсякога.

Очите на Генни’тирот сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Гърбът й се изви причудливо, мъчително, от гърлото й продължаваха да излизат задавени звуци. Тя вдигна ръце към врата си, мъчейки се да сграбчи невидимата ръка, но успя единствено да раздере собствената си плът.

Едно последно, ужасяващо силно изпукване и със съпротивата на злощастната матрона беше свършено. Задушаващата хватка, стиснала врата й допреди миг, изчезна; невидимата ръка я улови за косата и дръпна главата й напред, докато погледът й не се спря върху необичайна издутина в лявата част на гърдите й.

С разширени от ужас очи Генни’тирот видя как одеждите й се разтварят, а кожата й се свлича. От грозната рана шурна кръв и матрона Фаен Тлабар бавно се свлече на земята, на сантиметри от жертвения поднос…

… където видя собственото си кърваво сърце да отброява последните й мигове на този свят.

— Дали пък Лолт няма да чуе тази молитва? — подигравателно се обади К’иорл, ала Генни’тирот вече не я чуваше.

Третата матрона прекоси стаята, надвеси се над мъртвото тяло на съперницата си и извади някаква стъкленица от гънките на робата й. В нея имаше от отварата, която всички жени от дома Фаен Тлабар носеха у себе си и която предизвикваше смирено покорство у мъжете. Могъществото й бе наистина голямо… или поне щеше да бъде, когато традиционната магия отново започнеше да действа. И тъй като матроната — повелителка със сигурност притежаваше най-мощната отвара, която можеше да се намери в дома, К’иорл грижливо скъта малката бутилчица — вече се сещаше за един главатар на наемници, на когото магическата течност никак нямаше да се отрази зле.

След това отиде до стената и издърпа Душевадеца.

Трофеите на победителя…

С един последен поглед към мъртвата си противница, матрона Облодра призова псионистките си способности и се превърна в безплътна сянка, призрак, който можеше да минава през стените и незабелязано да се промъква покрай стражите на добре охранявания дом. Върху устните й играеше самодоволна усмивка, ала Лолт беше права — К’иорл Одран бе сбъркала. Поддавайки се на омразата си към Генни’тирот, тя бе допуснала грешката да нанесе първия си удар срещу по-слабия противник.

И изобщо не подозираше, че в същия този миг, в който тя с бърза крачка се отдалечаваше от двора на Фаен Тлабар, ликувайки заради победата над най-ненавистния си враг, Ивонел Баенре и Мез’Барис Армго, заедно с Триел и Громф, както и останалите четири матрони от Управляващия съвет, са се събрали в една стая в К’еларз’орл, високото плато, в което се намираха домовете на най-влиятелните семейства в града. Осемте съзаклятници се бяха надвесили над причудлив, паякообразен мангал, поставен в средата на единствената маса, и бяха уловили по един от осемте му крака. Всеки от тях бе донесъл най-ценните си запалими предмети, а матрона Баенре стискаше буцата сяра, която бе получила лично от Кралицата на паяците.

Никой не го изрече на глас, ала и осмината знаеха, че навярно няма да имат друг шанс.

Глава 11 Отчаяни средства

Обикновено Джарлаксъл с удоволствие се оставяше да бъде замесен в подобни конфликти, харесваше му да бъде ухажван и от двете страни в спора. Не и този път обаче. Мразеше да си има вземане-даване с К’иорл Одран — независимо дали като неин съюзник, или като неин враг, освен това никак не му допадаше да бъде въвлечен в някаква отчаяна битка с първия дом. Наемникът просто възлагаше твърде големи надежди на матрона Баенре. Лукав и предпазлив, той рядко разчиташе, на каквото и когото и да било, и все пак наистина бе вярвал, че Баенре ще останат на върха поне до смъртта му, така както управляваха Мензоберанзан от неговото рождение и дори цяло хилядолетие преди това.

Не че изпитваше някаква привързаност или особено топли чувства към първия дом. Не, те просто му предлагаха опорна точка, известна доза сигурност в неспирния водовъртеж на междуособиците и постоянните борби за власт в града.

Вярвал бе, че това ще трае вечно, ала сега, след разговора си с К’иорл (ах, как само я ненавиждаше!), вече не беше толкова сигурен.

Матрона Облодра искаше да го привлече на своя страна, най-вероятно възнамеряваше да използва Бреган Д’аерте за връзка с външния свят. Неговите бойци можеха да го сторят и несъмнено щяха да се справят отлично, ала Джарлаксъл се съмняваше, че той самият, който винаги имаше свои лични планове (често пъти съвсем различни от тези на матроните, прибегнали до услугите му), би могъл да запази благоразположението й задълго. Веднъж прочела истината в мислите му (а при нейните умения това рано или късно щеше да се случи), тя щеше да го убие и да му намери заместник.

Такъв бе светът на Мрачните.

Демонът бе огромен — страховит, двукрак и подобен на куче, с четири мускулести ръце, две, от които завършваха с ужасяващи щипци. Как подобно създание се бе озовало в скривалището на Джарлаксъл, тайната пещера, разположена в Хищния процеп, в близост до дома на Облодра, това бе загадка, на която никой от стражите нямаше отговор.

— Танари! — смайващата новина трескаво обиколи пещерата, предавана кога с приглушен шепот, кога с широко разпространения език на жестовете, и навсякъде бе посрещната с ужас.

Танари, най-могъщото създание на Бездната, чието име — еднакво във всички диалекти и наречия в Забравените царства — всяваше страх дори у най-храбрите войни.

Двамата часовои, които първи видяха приближаването на близо петметровия звяр, му наредиха да спре и когато той не се подчини, смело се хвърлиха в атака, водени от верността си към Бреган Д’аерте и убедени, че останалите бързо ще им се притекат на помощ. Каква безсмислена саможертва!

Ако вълшебството, заключено в оръжията им, действаше, те навярно щяха да му нанесат няколко удара, преди страховитият му гняв да се излее върху тях. Ала магията в цялата Материална равнина все още бе слаба, непредсказуема и несигурна. Наистина, демонът също не можеше да използва значителните си магически умения, но със своето двутонно туловище, въоръжено с остри зъби и страховити щипци, той изобщо нямаше нужда от тях.

Двамата войни бяха разкъсани на парчета само за миг и чудовището продължи напред, търсейки Джарлаксъл, както му беше наредил Ерту.

Откри го още зад първия завой, заобиколен от цял отряд от своите най-добри бойци. Неколцина от тях понечиха да се хвърлят срещу натрапника, ала главатарят им ги възпря — нямаше никакво желание да дава повече жертви.

— Глабрезу — почтително рече той, разпознавайки демона.

Звярът оголи зъби и изръмжа, докато с присвити очи изучаваше наемника, за да се убеди, че е намерил онзи, който му трябва.

— Баенре кок диемрей нохтеро — изсъска той, после, без да чака отговор, се обърна и си тръгна, привеждайки се почти одве, за да не се удари в тавана на тунела.

И този път неколцина храбри, ала глупави войни, поискаха да го спрат, но Джарлаксъл отново им попречи. Демонът бе проговорил на езика на низшите равнини и бе изрекъл точно онова, което наемникът копнееше да чуе.

Притеснените изражения на бойците наоколо недвусмислено издаваха въпроса, който напираше на устните им. Те не разбираха наречието на звяра и сега повече от всичко друго искаха да разберат какво е казал.

— Баенре кок диемрей нохтеро — повтори Джарлаксъл. — Дом Баенре ще възтържествува.

Тънката му, обнадеждена усмивка, както и нетърпеливият начин, по който сви юмруци, бяха повече от красноречиви — предсказанието на чудовището можеше само да ги радва.

Зеерит К’хорларин, матрона — повелителка на петия дом, прекрасно знаеше какво означава необичайният състав на днешното събиране. Триел и Громф Баенре бяха тук, преди всичко, за да запълнят двете празни места край осмокракия мангал. Едно от тях принадлежеше на матрона Облодра и тъй като се бяха срещнали именно с цел да я обезвредят (както Лолт лично им бе наредила), тя не бе поканена.

Другото свободно място, онова, което сега бе заето от Громф, бе мястото на Генни’тирот Тлабар, най-близката приятелка на матрона К’хорларин. Никой не го бе изрекъл на глас, ала Зеерит вече си бе направила необходимите изводи. Отсъствието на Генни’тирот можеше да означава едно-единствено нещо.

К’иорл Одран ненавиждаше четвъртата матрона (това не бе тайна за никого) и тази омраза бе подписала смъртната присъда на Генни’тирот, превърнала я бе в примамката, която да отклони вниманието на К’иорл и да забави нападението й. Така наречените съюзници на матрона Фаен Тлабар, както и богинята, на която всички те служеха толкова ревностно, не само бяха оставили най-добрата приятелка на Зеерит да умре, но и сами бяха допринесли за тази смърт, като не я бяха посветили в плановете си.

Известно време това не даваше покой на Зеерит, но недоволството й се изпари в мига, в който осъзна, че този нов обрат я прави третата по ранг в малката стая. Ако призоваването се окажеше успешно и К’иорл Одран си получеше заслуженото, това несъмнено щеше да засегне цялата йерархия в града. Облодра щяха да рухнат, освобождавайки досега заеманото положение на трети дом, и тъй като Фаен Тлабар най-неочаквано бяха останали без матрона — повелителка, дом К’хорларин спокойно можеше да ги прескочи и да се настани на така жадуваното място.

Генни’тирот бе превърната в изкупителна жертва. Зеерит К’хорларин се усмихна широко — изведнъж вече нямаше нищо против това.

Така беше в света на Мрачните.

Първа в осмокракия мангал политна паяковата маска на Громф Баенре, неимоверно силен магически предмет, единственият в цял Мензоберанзан, който можеше да прехвърли притежателя си през вълшебната ограда на дом Баенре. Пламъците подскочиха във въздуха, яркооранжеви и зловещо зелени.

Мез’Барис кимна на първата матрона и престарялата, съсухрена жена хвърли в мангала буцата сяра, която бе получила от Лолт.

Ако стотина превъзбудени джуджета се бяха заловили за някой от гигантските си ковашки мехове, надали биха успели да разпалят по-буен огън. Пламъците се сляха в огромна пъстроцветна колона, чиято страховита красота накара осмината в стаята да занемеят.

— Какво става тук? — долетя глас откъм вратата. — Нима сте се осмелили да свикате събрание на Съвета, без да поканите дом Облодра?

Матрона Баенре, която стоеше начело на масата и заради това бе с гръб към новодошлата, вдигна ръка, за да накара останалите да се успокоят, после бавно се обърна и впи свиреп поглед в своята най-омразна съперница.

— Палачът не кани своята жертва на ешафода — хладно проговори тя. — Не, той я довежда насила или я подмамва с хитрост.

Резките думи на Баенре накараха мнозина от съзаклятничките да се размърдат неспокойно. Ако се бяха отнесли с К’иорл по-дипломатично, част от тях може би щяха да оцелеят.

Старата матрона обаче знаеше какво прави. Единствената им надежда — нейната единствена надежда — бе да се доверят на Кралицата на паяците, да се уповават от цялото си сърце, че богинята не ги е насочила по грешен път.

Когато първата вълна от психическа енергия се стовари върху й, в сърцето на Ивонел Баенре също започна да покълва съмнение. Успя да устои няколко секунди, забележителна проява на могъщата й воля, ала К’иорл най-сетне я прекърши и я запрати назад към масата. Старата матрона почувства как краката й се отделят от пода, стори й се, че някаква огромна, невидима ръка я сграбчва и я повлича към пламъците, танцуващи над мангала.

— Колко по-разкошна ще бъде молитвата ви към Лолт — възторжено се провикна К’иорл, — когато й принесем в жертва самата Ивонел Баенре!

Останалите в стаята, особено петте матрони, не знаеха как да реагират. Мез’Барис сведе глава и тихо поде заклинание, молейки се Лолт да я чуе и да й помогне да го изпълни.

Зеерит и другите съзаклятници безпомощно гледаха пламъците. Правеха всичко това по заповед на своята богиня и не разбираха защо от пламъците не излизат съюзници, могъщи танари или други страховити демони.

Насред тинестите мочурища на Бездната, Ерту се бе настанил удобно върху гъбения си трон и с върховно удоволствие наблюдаваше схватката между двете матрони. Дори и през магическото приспособление, което бе получил от Лолт и което му даваше възможност да вижда какво става в Мензоберанзан, усещаше страха, изпълнил сърцата на поклонниците й, и вкусваше лютата омраза, която горчеше върху устните на К’иорл Одран.

К’иорл му харесваше, реши той. В нея виждаше отразен собствения си образ и това му допадаше. Неимоверно зла и безмилостна, Одран убиваше просто ей така, за удоволствие, и често пъти кроеше черни козни само заради тръпката от зловещата игра. Огромният демон с радост би я оставил да запрати противницата си в огнената колона, та да може и той да се наслади на мъчителната смърт на Баенре.

Ала нарежданията на Лолт бяха съвсем недвусмислени, а отплатата, която тя предлагаше в замяна — прекалено примамлива. Изненадващо, въпреки че магиите навсякъде бяха изгубили почти цялата си сила, междупространственият портал зейна широко.

Ерту вече бе изпратил свой пратеник — гигантски глабрезу — през друга, по-малка врата, ала тя бе създадена лично от Кралицата на паяците и не само че бе по-тясна, но и бе останала отворена едва няколко мига. Демонът не вярваше, че този подвиг може да бъде повторен, не и в тези времена.

Мисълта за хаоса, постигащ всички магии и заклинания напоследък, му даде неочаквана идея. Кой знае, може би и старите правила за изгнаничество от Материалната равнина вече не действаха. Дали пък нямаше да успее да прекрачи прага между измеренията? Тогава, освободен от задължението да слугува на Лолт, той щеше да открие омразния Дризт До’Урден и след като го накаже за причинените страдания, да се завърне в мразовития Север, земята, където вечните снегове бяха затрупали Креншинибон, могъщата отломка от прастари времена.

Ерту прекрачи през отворения портал.

И незабавно бе захвърлен назад, обратно в Бездната, където бе обречен да прекара стоте години на изгнаничеството си.

Няколко демони, надушили междупространствената порта, го заобиколиха и тъкмо се канеха да преминат, когато Ерту ги спря, освирепял от ярост задето не бе успял да се пребори с оковите на заточението си.

Много добре тогава, каза си той. Нека К’иорл запрати любимката на Лолт в прегръдката на пламъците. Жертвоприношението щеше да поддържа портала отворен, дори можеше да го накара да зейне още по-широко.

Грамадният танари мразеше да бъде прокуждан откъдето и да било, така, както мразеше да бъде нечий слуга. Нека и Лолт разбере какво е болка, нека пламъците завинаги погълнат Ивонел Баенре. Едва тогава Ерту щеше да изпълни нарежданията на Кралицата на паяците.

Единственото, което спаси старата матрона от подобна черна съдба, бе неочакваната намеса на илитида Метил. След посещението при Джарлаксъл, изпратеният от Ерту глабрезу бе отнесъл и на него съобщението за предстоящото повторно въздигане на Баенре, и Метил, изпълняващ ролята на посланик на своя народ в Мензоберанзан, бързо бе взел решение — щеше да остане на страната на победителя.

Мощна вълна мисловна енергия прекъсна телепатичното нападение на К’иорл и матрона Баенре безсилно се свлече до масата.

Очите на К’иорл се разшириха от изненада и тя недоумяващо се заозърта наоколо, докато илитидът, който до този миг бе стоял в сянката на господарката си, пристъпи напред.

— Изчакай изхода от двубоя! — изкрещяха мислите й, така че само той да може да я чуе. — Изчакай да видиш кой ще спечели и тогава реши на чия страна ще застанеш!

Отговорът на Метил, че вече знае кой ще е победителят, съвсем не я разтревожи толкова, колкото видът на огромното прилепово крило, което внезапно се показа от огнената колона. Танари… истински танари!

Миг по-късно демонът — още един ужасяващ глабрезу, досущ като онзи, който бе нахлул в пещерата на Джарлаксъл — скочи в стаята и се изпречи между матрона Баенре и противничката й. К’иорл изпрати вълна от мисловна енергия срещу него, ала и сама знаеше, че не може да се мери с подобно създание.

На всичко отгоре пламъците над осмокракия мангал продължаваха да се полюшват напред-назад и в тях вече бе започнал да се откроява силуетът на още едно чудовище. Матрона Облодра най-сетне разбра какво става — самата Лолт се бе надигнала против нея! Цялата Бездна се притичваше на помощ на старата Баенре!

Оставаше й да стори едно-единствено нещо и тя го направи без колебание — превърна се в безплътна сянка и с все сили хукна към сигурността на дома си.

Междувременно от отворения междупространствен портал продължаваха да излизат нови и нови демони. Цял час прииждаха слугите на Ерту, които сега изпълняваха волята на Лолт; идваха, призовани от отчаяните матрони — повелителки, и с блеснали от зла възбуда очи, се стичаха към северозападната стена на Мензоберанзан, там, където се намираше домът на Облодра.

Лицата на осмината съзаклятници грейнаха от широки усмивки, радостни възклицания огласиха малката стаичка. Богинята бе изпълнила обещанието си и бъдещето на нейните поклонници отново изглеждаше привлекателно мрачно.

Една от усмивките обаче, бе неискрена, ликуването на един от заговорниците — престорено. Не че Громф искаше Облодра да победят, разбира се, че не. Ала как можеше да се радва, след като много скоро животът в града отново щеше да потече по старото си русло и той, въпреки могъществото и безграничната си отдаденост на магията, пак щеше да се превърне в един най-обикновен мъж.

Насред скритото недоволство, което го изгаряше отвътре, Громф неочаквано видя нещо, което за миг го накара да забрави опасенията си. Когато пламъците угаснаха и матроните започнаха да се разотиват, той забеляза, че част от магическите предмети, с които бяха наклали огъня, са оцелели. Предпазливо вдигна поглед към Триел и майка си, но и двете бяха прекалено погълнати да наблюдават нападението на демоните и не му обръщаха никакво внимание.

Безшумно и без да привлича ненужно внимание върху себе си, той мушна паяковата маска в една от гънките на робата си, после прибра и останалите оцелели предмети — несъмнено едни от най-ценните в цял Мензоберанзан.