Новозавладените звезди

1.

Хонат, Шивача на торби, бе измъкнат от мрежите един час преди останалите затворници, както подобаваше на ролята му — бе най-скептичният от тях. Още не се бе зазорило, когато съществата, които го бяха заловили, го поведоха стремглаво през безкрайните орхидееви градини, ухаещи на мускус; имаха малки тъмни тела с криви крака, прегърбени рамене и тънки, неокосмени опашки, които, както и неговата, бяха завити в концентрични спирали по посока на часовниковата стрелка. Зад тях подтичваше Хонат, вързан с дълго въже, като равняваше подскоците си с техните, тъй като всяка неволна грешка можеше да доведе до обесването му по съкратената процедура.

Разбира се, така или иначе скоро след развиделяване той щеше да бъде на път за повърхността, на около 250 фута под нивото на орхидеевите градини. Но и най-скептичният от всички не желаеше да започне пътешествието (макар и дърпан милостиво с опъващото гръбнака му въже) дори миг преди законът да каже: „Тръгвай!“

Виещата се плетеница от пълзящи растения под тях със стебла, дебели колкото човешко тяло, рязко се издуваше и спадаше, докато тичащите същества стигнаха края на една папратова гора, която опасваше хвощовия гъсталак. Преди да започне спускането, групата спря и всички погледнаха на изток през потъналата в мъгла котловина. Звездите все по-бързо и по-бързо избледняваха, само яркото съзвездие на Папагала още можеше да се разпознава точно.

— Чудесен ден — подхвърли един от пазачите. — По-добре да слезеш долу в слънчево време, отколкото в дъждовен ден, Шивачо на торби.

Хонат потръпна и не отвърна нищо. Естествено, долу в Ада винаги валеше, това го виждаше всяко дете. Дори в слънчеви дни непрестанният ситен дъжд от потенето на стотиците милиони листа във вечните лесове замъгляваше горския въздух и проникваше в черните блата завинаги.

Той се огледа наоколо в просветляващото мрачно утро. Небосклонът на изток тъмнееше в контраст с лимба35 на голямото червено слънце, което вече бе подало една трета от диаметъра си. Почти бе дошло времето малкият синьо-бял, страхотно горещ спътник да го последва. Както към всеки друг хоризонт, по целия път към този предел морето, изтъкано от короните на дърветата, се разливаше спокойно на дълги заоблени вълни, безформени, като че бяха гладка, течна смазка. Само наблизо окото можеше да различи подробности в този океан, да го види като света, който беше: голяма нагъната мрежа, гъсто обрасла с дребна папрат, с пиещи влага от въздуха орхидеи, с хиляда разновидности на гъби, никнещи навсякъде, където едно виещо се растение се срещаше с друго и на мястото се събираше малко хумус за гъбите; с паразити, всмукващи сок от растенията; с дървета и дори с разни хора. С развиделяването в езерата от дъждовна вода, събрана от плътно прилепналите листа на блатните растения, дървесни жаби и цвърчащи твари колебливо прекъсваха дрезгавите си песни и една по една замлъкваха. В дървесата под света плахите сутрешни крясъци на летящите гущери (души на прокълнатите или дяволите, които се вселяват в тях — никой не знаеше със сигурност кое точно), се присъединяваха към концерта.

Един слаб порив на вятъра неочаквано се изви от котловината над поляната с хвощове, от което мрежата под краката на групата леко се раздвижи, сякаш в тъкачен стан. Хонат се справи с това лесно, машинално, но едно от по-малките увивни растения, към което бе протегнал неокосмена ръка, изсъска и стремително изчезна надолу в тъмнината; бе хлорофилно-зелена змия, дошла от мокрите небесни пътеки — където ловуваше в първобитния мрак, — за да поздрави слънцата и да изсуши люспите си в тихата утрин. По-ниско долу една изненадана маймуна, която възмутеното влечуго бе измъкнало от гнездото й, скочи на друго дърво, като избълва по време на скока поне десет смъртни обиди една след друга. Змията, то се знае, не й обърна никакво внимание, понеже не разбираше езика на хората, но групата в края на поляната с хвощове се изкикоти одобрително.

— Тук долу ругатните се посрещат с одобрение — обади се друг от пазачите. — Подходящо място за теб и осквернителите като тебе, Шивачо на торби. Тръгвай вече.

Въжето около врата на Хонат потрепна, после неговите мъчители се устремиха с високи зигзагообразни подскоци надолу през падината към Съдилището. Той ги последва, тъй като нямаше друг избор — въжето непрекъснато заплашваше да омотае ръцете, краката или опашката му и още по-лошо, много, много по-лошо — да направи всяко негово движение заплашително тромаво. Над тях Звездните пера на Папагала блещукаха и избледняваха в небето на фона на общата синева.

Някъде към средата на плитката котловина над горичката имаше плътно скупчени, съшити от листа и обработена кожа къщи-торби, завързани към самите лиани или провесени от някой клон, твърде висок или твърде тънък, за да издържи тежестта на лианите.

Хонат добре познаваше много от тези торби не само като посетител, но и като майстор. Най-красивите от тях, обърнатите надолу цветни чашки, които автоматично се разтваряха, щом ги окъпеше утринната роса, но при все това можеха здраво и сигурно да се затварят около обитателите си само с едно подръпване на нишката, бяха измислени и изработени лично от него. Някога те бяха обект на всеобщо възхищение и подражание.

Славата, която му бяха създали, също бе спомогнала да стигне до въжето, опъващо гръбнака. Те бяха придали тежест на думите му пред другите — тежест, достатъчна да го направи в края на краищата най-уважаваният скептик, човекът, който води младите към светотатство, този, който се съмнява в Книгата на законите.

При това вероятно бяха помогнали да си спечели място в Платформата за Пъкъла.

Когато групата минаваше с ритмични крачки между торбите, те вече се разтваряха. Тук-там всред отворените помещения от същите с кръстосан бод хлабави парчета сурова кожа, пропита от роса, се мяркаха сънливи лица. Някои от пробуждащите се стопани познаха Хонат — той бе сигурен в това, — но никой не излезе да последва групата, въпреки че до този час на всеки обикновен ден селяните трябваше да са се изсипали от своите съшити цветя, както семена — от зрели шушулки.

Предстоеше произнасянето на присъда — и те го знаеха. Но дори онези, които бяха спали през нощта в една от най-хубавите къщи на Хонат, сега не искаха да кажат нищо в негова защита. Така или иначе общоизвестно бе, че той не вярва във Великаните.

Хонат вече виждаше самото Съдийско място — закачен с ремъци плетен тръстиков стол с облегалка, украсена с гирлянди от гигантски пъстри орхидеи. Предполагаше се, че са били присадени там, когато са направили стола, но никой не бе в състояние да си спомни колко годишни бяха; и тъй като не съществуваха сезони, нямаше начин да се пресметне дали не са там от памтивека. Въпросният стол се намираше в дъното на арената, високо над нея, и в усилващата се светлина Хонат успя да различи обраслото с бяла козина лице на Говорителя на племето — самотна сребристо-черна теменужка между огромните ярки цветове.

Точно в средата на арената се намираше и Платформата. Хонат твърде често я бе виждал и сам бе ставал свидетел на присъди, при които я бяха използвали, но все още не можеше да повярва напълно, че почти със сигурност именно той щеше да бъде следващият й пътник.

Платформата представляваше просто един грамаден кош (толкова дълбок, че човек трябваше да скочи, за да се измъкне от него) с тръни по ръба, за да не може да скочи обратно вътре. Три конопени въжета бяха завързани за края му и след това изкусно преплетени и навити върху една-единствена дървена макара, която можеше да се върти от двама мъже даже когато кошът бе натоварен.

Процедурата беше също така проста. Насила вкарваха осъдения в коша и го спускаха далече от погледа до момента, когато въжетата се отпуснеха, което означаваше, че е докоснал повърхността. Жертвата се изкатерваше и излизаше — а ако не го направеше, кошът оставаше долу, докато тя не умреше от глад или пък Адът не се погрижеше по друг начин за полагаемото му се, — и тогава отново навиваха макарата.

Присъдите бяха с различна продължителност според тежестта на престъплението, но на практика тази формалност беше излишна. Въпреки че когато изтечеше срокът на наказанието, спускаха коша, не беше имало случай някой да се е върнал в него. Разбира се, в един свят без годишни времена или луни (следователно — само с условно определяна година) правилното пресмятане на дълги интервали от време не е лесно. Кошът често пристигаше тридесет-четиридесет дни преди или след определената дата. Това обаче бе само една техническа подробност, защото, ако точността бе нещо трудно в горния свят, вероятно в Пъкъла пък беше направо невъзможна.

Пазачите на Хонат завързаха свободния край на въжето му за някакъв клон и се настаниха около него. Един от тях разсеяно му подаде борова шишарка и той се опита да отвлече мислите си, като се зае да вади от нея сочните семена, но кой знае защо, те му се видяха безвкусни.

Сега започнаха да довеждат още пленници, докато Говорителя наблюдаваше всичко с блестящите си черни очи от своето високо място. Сред тях беше Матилд Билкарката, която трепереше като от пристъп на треска — козината по лявата й страна лъщеше мокра и настръхнала, сякаш по невнимание тя бе преобърнала върху си някое растение, събиращо вода. Следваше Аласкон Водача — човек на средна възраст, само с няколко години по-млад от самия Хонат. Завързаха го редом с Хонат и той веднага се намести, като задъвка парче тръстика с подчертано безразличие.

Дотук се бяха събирали, без да се изрекат повече от няколко думи, но с това се свърши, когато стражата се опита да доведе хванатия в мрежите Сет, Ковача на игли. Веднага го чуха — по целия път до поляната той редуваше брътвежи и крясъци в смесица от звуци, които можеха да означават или страх, или ярост. С изключение на Аласкон, всички присъствуващи на поляната се обърнаха да гледат, а от торбите се показваха глави като новоизлюпени пеперуди от пашкули.

Само след миг стражата на Сет дойде до края на поляната в безредна група, като вече крещяха и самите те. Някъде от средата на кълбото хора се носеше още по-силно гласът на Сет — той явно се вкопчваше с петте си крайника във всяка лиана или папратов лист, които докопваше, и щом го откъснеха от едно растение, той се отскубваше със сила и скачаше по възможност в обратна посока, върху друго. Въпреки това Сет неумолимо бе стоварен на арената: две крачки напред, една назад, три напред…

Пазачите на Хонат отново започнаха да чоплят своите шишарки. Хонат разбра, че по време на бъркотията тихо бяха докарали от същата страна на поляната Чарл Четеца. Сега той седеше с приведени рамене срещу Аласкон и гледаше равнодушно надолу към плетеницата от лиани. Фигурата му излъчваше отчаяние; дори само като го погледнеше, Хонат отново се разтърсваше от тръпки.

От високия стол Говорителя оповести:

— Шивачо на торби Хонат, Водачо Аласкон, Четецо Чарл, Ковачо на игли Сет, Билкарко Матилд, призовани сте да отговаряте пред Правосъдието.

— Правосъдие! — викна Сет и се отскубна от охраната си, като направи огромен скок и рязко опъна края на въжето си. — Това не е правосъдие. Аз нямам нищо общо с…

Пазачите му го уловиха и здраво запушиха устата му с мургавите си ръце. Говорителя наблюдаваше злорадо.

— Обвиненията са три — съобщи той. — Първо, говоренето на лъжи пред децата. Второ, поставянето под съмнение на свещения ред в живота на хората. Трето, отричането на Книгата на законите. Всеки от вас може да вземе думата по реда на възрастта си. Шивачо на торби Хонат, да чуем твоята защитна реч.

Хонат се изправи леко разтреперан, но с изненада усети възобновен прилив на старото си чувство за независимост.

— Вашите обвинения — заяви той — почиват върху отричането на Книгата на законите. Не съм проповядвал нищо противоположно на това, в което всички вярваме, и нищо друго не съм подлагал на съмнение. Затова отхвърлям обвинението.

Говорителя погледна надолу към него със съмнение.

— Много мъже и жени потвърдиха, че ти не вярваш във Великаните, Шивачо на торби. Няма да измолиш милост, като трупаш още лъжи.

— Отхвърлям обвинението — настоя Хонат. — Вярвам в Книгата на законите като цяло, вярвам и във Великаните. Единственото, което съм казвал, е, че Великаните не са истински в смисъла, в който сме ние. Проповядвал съм, че те са били замислени като символи на някаква по-висша действителност, а не с намерението да бъдат възприемани дословно като Личности.

— Каква е тази по-висша действителност? — настойчиво запита Говорителя. — Опиши я!

— Искате от мен да направя нещо, което самите автори на Книгата не са сполучили — разгорещено каза Хонат. — Ако на тях им е било наложително да въплътяват битието в символи, а не да го представят конкретно, как би могъл един обикновен Шивач на торби да постигне нещо повече?

— Тази доктрина е несъстоятелна — рече Говорителя. — И тя явно цели да подкопае властта и реда, установени от Книгата на законите. Кажи ми, Шивачо на торби, ако не е необходимо хората да се страхуват от Великаните, откъде накъде ще трябва да се страхуват от законите?

— Защото са хора, а в техен интерес е да се страхуват от законите. Те не са деца, та да имат нужда от някакъв жив великан, който да седи над тях и с камшик да ги кара да се държат прилично. Нещо повече, Говорителю, именно това архаично убеждение подкопава основите ни. Докато вярваме, че съществуват истински Великани и че един ден те ще се завърнат и ще продължат да ни учат, дотогава няма да е по силите ни сами да търсим разрешение на своите проблеми. Половината от това, което знаем, ни е дадено от Книгата, а другата половина се предполага, че ще ни падне наготово от небесата, ако изчакаме достатъчно дълго. Междувременно ние вегетираме.

— Ако част от Книгата е невярна, няма с какво да се докаже, че и цялата не е само лъжа — каза мрачно Говорителя. — И така ще изгубим дори това, което ти наричаш половината от нашите знания, а за тези, които виждат с ясен поглед, то практически означава всичките ни знания.

Изведнъж Хонат загуби самообладание.

— Изгубете ги тогава! — изкрещя той. — Нека забравим нещата, които просто сме назубрили, и се върнем към началото, за да научим всичко отново и да продължим да се учим от собствения си опит. Говорителю, вие сте възрастен човек, но някои от нас все още помнят какво означава „любознателност“.

— Тишина! — каза Говорителя. — Чухме достатъчно. Призоваваме Аласкон Водача.

— Голяма част от Книгата явно не е вярна — безизразно изрече Аласкон, като се надигна от мястото си. — Тя ни служеше добре като наръчник на дребни занаяти. Но като насока за това как е била създадена Вселената, по мое мнение, е безсмислица; Хонат е твърд снизходителен към нея. Не съм пазил в тайна това, което мисля, и го поддържам.

— За което ще платиш — отсече Говорителя, като от високо бавно присви очи към Аласкон. — Чарл Четеца!

— Нищо — промълви Чарл, без да става и даже не вдигна поглед.

— Значи не отричаш обвиненията?

— Нямам какво да кажа — отвърна Чарл, но след това внезапно изправи рязко глава и се вгледа свирепо, с безумно смели очи, в Говорителя. — Аз мога да чета, Говорителю. Виждал съм в Книгата на законите думи, които си противоречат. Посочвал съм ги. Това са факти, те съществуват по страниците. Не съм поучавал никого за нищо, не съм разправял лъжи, не съм проповядвал безверие. Изкарвал съм наяве истината. Нищо повече.

— Ковачо на игли Сет, сега ти имаш думата!

Пазачите с радост махнаха ръцете си от устата на Сет — беше ги ухапал вече няколко пъти, докато го усмиряваха. Сет начаса отново започна да крещи:

— Аз не принадлежа към тази група! Жертва съм на клюка и злобни съседи, на ковачи, които завиждат, че съм способен и търсен. Най-лошото, което някой може да каже за мене, е, че продавах игли на този Шивач на торби — продавах ги добросъвестно. Обвиненията срещу мен са лъжливи, всички до едно!

Хонат скочи на крака в пристъп на ярост, но отново седна, като подтисна в себе си ответния вик, почти без да вкуси горчилката му. Какво значение имаше? Защо да свидетелства срещу младия човек? Това нямаше да помогне на останалите, а ако Сет желаеше да се спаси от Пъкъла с измама, защо да не му предоставеха тази възможност?

Говорителя гледаше Сет презрително — със същото изражение на оскърбено доверие, с което първоначално се бе отнесъл и към Хонат.

— Кой е изрязал сквернословията по твърдокорите дървета до къщата на Хози Законодателя? — настойчиво попита той. — Там са работили остри игли и има свидетели, които твърдят, че твоите ръце са ги държали.

— Нови лъжи!

— В къщата ти са намерени игли, които съответстват на резките, Сет.

— Не са били мои или са ги откраднали. Настоявам да бъда освободен.

— Ще бъдеш освободен — студено заяви Говорителя. Нямаше място за съмнение какво точно имаше предвид. Сет започна едновременно да плаче и крещи. Отново върху устата му бяха сложени ръце.

— Билкарко Матилд, твой ред е да се защитиш.

Младата жена се надигна колебливо от мястото си. Сега козината й почти бе изсъхнала, но тя още трепереше.

— Говорителю — промълви тя, — аз видях нещата, които ми посочи Чарл Четеца. Колебаех се, но казаното от Хонат възстанови вярата ми. Не виждам никаква вреда в неговото учение. То унищожава съмненията, а не ги подхранва, както твърдите вие. Не забелязвам нищо лошо в това и не разбирам защо го смятате за престъпно.

Хонат й хвърли поглед, изпълнен с ново възхищение. Говорителя тежко въздъхна.

— Жал ни е за вас — каза той, — но като Говорител ние не можем да приемем непознаването на Закона за оправдание. Все пак ще проявим милост към всички ви. Отречете се от вашата ерес, потвърдете вярата си в Книгата така, както е написана, от кора до кора, и единственото ви наказание ще бъде отлъчване от племето.

— Отричам се! — заяви Сет. — Никога не съм я споделял. Цялата е сквернословие и всяка нейна дума е лъжа. Вярвам в Книгата, във всеки неин ред.

— Ковачо на игли, ти лъга пред този съд и вероятно и сега лъжеш. Не си включен в помилването — отсече Говорителя.

— Змиеподобна гъсеница! Твоята хм… хм… хм… м…

— Шивачо на торби, какъв е твоят отговор?

— Той е „не“! — безучастно отвърна Хонат. — Казвал съм истината, а в такъв случай не може да взимаш думите си назад.

Говорителя погледна надолу към останалите.

— Що се отнася до вас тримата, обмислете внимателно отговорите си. Да споделиш ереста, означава да приемеш и присъдата. Наказанието няма да бъде смекчено само защото не вие сте я измислили.

Задълго последва тишина.

Хонат преглътна с мъка. Смелостта и вярата в настъпилата тишина го накараха да се чувствува по-нищожен и безпомощен от всякога. Внезапно той осъзна, че останалите трима нямаше да нарушат тишината дори ако не беше измяната на Сет, която ги накара да станат по-твърди. Почуди се дали имаше сили да постъпи като тях.

— В такъв случай обявяваме решението — каза Говорителя. — До един сте осъдени да останете хиляда дни в Пъкъла.

Всички ахнаха — покрай арената, без Хонат да забележи, се бе събрала безмълвна тълпа. Звукът не го изненада. Наказанието бе най-дългото в историята на племето.

Не че това действително означаваше нещо. И от сто дни в Пъкъла никой никога не се бе връщал. Нямаше изобщо случай някой да си е дошъл оттам.

— Развържете Платформата! Всички ще вървят едновременно, а с тях и ереста им.

2.

Кошът се олюля. Последното, което Хонат видя от горния свят, бе наредени в кръг лица, които надничаха надолу подир тях, но не прекалено близко до дупката в плетеницата на лианите. След това кошът се спусна още няколко ярда до следващото завъртане на макарата и лицата изчезнаха.

Сет плачеше на дъното на Платформата, плътно свит на кълбо, а краят на опашката му беше увит около носа и очите му. Никой друг не можеше да издаде и звук, най-малко Хонат.

Мракът ги обви. Изглеждаше необичайно тихо. Случайният пронизващ писък на някой летящ гущер, вместо да наруши тишината, своеобразно я подчертаваше. Светлината, която се процеждаше надолу в дългите пространства между дърветата, като че се поглъщаше от една синьо-зелена мараня, из която лианите преплитаха своите източени, криви стебла. Колоните на дървесните стволове — подпорите на света — ги заобикаляха от всички страни, твърде далечни в сумрака, за да дават възможност да се прецени скоростта на спускането; единствено неравномерните потъвания на коша показваха, че той все още се движи, въпреки че се люлееше и описваше във въздуха сложни, застъпващи се поредици от осморки, в отговор на въртенето на планетата — едно махало на Фуко, уравновесено с пет човешки живота.

После кошът се плъзна надолу още веднъж, спря внезапно и се наклони на една страна, като преметна всички към твърдата тръстикова стена. Матилд извика с тънък гласец, а Сет се изправи почти мигновено и задраска с нокти в търсене на някаква опора. Още едно поклащане — и Платформата легна неподвижно настрани.

Те се намираха в Пъкъла.

Хонат предпазливо започна да се катери навън, като се провираше край дългите бодили върху ръба на коша. Миг по-късно Чарл Четеца го последва, подир което Аласкон хвана Матилд здраво за ръката и я изведе на повърхността. Почвата, на която стъпиха, бе влажна и рохкава, но изобщо не пружинираше и студенееше при допир. Пръстите на краката на Хонат неволно се свиха.

— Хайде, Сет — рече Чарл с утешителен глас. — Няма да го издърпат обратно, докато не излезем всички. Знаеш това.

Аласкон погледна хладните мъгли наоколо.

— Да — каза той. — Тук долу ще имаме нужда от Ковач на игли. С добри инструменти има възможност…

Погледът на Сет се стрелкаше насам-натам — от единия към другия. Ненадейно той изпищя кресливо, с един тласък се отблъсна от дъното на коша, излетя над главите им с дълъг полегат скок и падна надолу в подножието на най-близкото дърво — огромна ветрилообразна палма. Като се блъсна в нея, краката му се подгънаха под тялото и с почти същото движение той сякаш бе изстрелян право нагоре в тъмния въздух.

Хонат зяпна, загледан подире му. Младият Ковач на игли бе разчел пътя си до част от секундата. Той стремглаво се катереше нагоре по въжето, на което бе провесена Платформата. Дори не си направи труда да се обърне назад.

След секунда кошът се изправи. Тласъкът от тялото на Сет, когато се блъсна във въжето, очевидно бе възприет от хората при макарата като знак, че всички осъдени са излезли навън — обичайният сигнал бе едно подръпване. Кошът започна да се издига, като подскачаше и танцуваше. Скоростта му на изкачване, прибавена към тази на Сет, тутакси скриха от погледа неговата бързо движеща се смалена фигура. След малко кошът също бе изчезнал.

— Никога няма да стигне до горе — прошепна Матилд. — Много е далече, а той се движи прекалено бързо. Ще се измори и ще падне.

— Не мисля така — тежко каза Аласкон. — Сет е пъргав и силен. Ако изобщо е възможно, само той може да го направи.

— Ако успее, ще го убият.

— Разбира се, че ще го убият — рече Аласкон и сви рамене.

— Няма да ми липсва — каза Хонат.

— Нито пък на мен. Но тук долу няколко остри игли щяха да ни бъдат от полза, Хонат. Сега ще се наложи да започнем собствено производство, ако сме в състояние да разпознаем различните дървета тук долу, където няма листа, които да ни помогнат в това.

Хонат погледна Водача с любопитство. Бягството на Сет към небето му бе попречило да схване, че и кошът липсва, но сега това отчайващо обстоятелство стигна до съзнанието му.

— Ти всъщност имаш намерение да останеш жив в Ада, нали, Аласкон?

— Естествено — спокойно отвърна Аласкон, — това е Ад не повече, отколкото там горе е Рай. Ние сме на повърхността на планетата нито повече, нито по-малко. Ще оцелеем, ако не изпадаме в паника. Нима ти, Хонат, смяташе да си седиш тук, докато бесовете дойдат да те приберат?

— Не съм се замислял много по този въпрос — призна Хонат. — Но ако съществува някаква вероятност Сет да изпусне от ръцете си онова въже, преди да е стигнал до горе и да са го наръгали с нож, не трябва ли да изчакаме и да видим дали няма да можем да го хванем? Той в никакъв случай не тежи повече от тридесет и пет фунта36. Сигурно ще успеем да измислим някаква мрежа…

— Сет просто ще ни счупи кокалите, като счупи своите — каза Чарл. — Според мене, да се махаме оттук колкото се може по-скоро.

— Защо? Знаеш ли някое по-добро място?

— Не, но независимо дали това е Пъкълът, или не, тук има зли духове. И тримата сме ги виждали от горе: великани с глави на змии. На тях сигурно им е известно, че Платформата винаги се приземява на това място и изсипва лесна плячка. Трябва да им е нещо като ловно поле…

Той още не бе свършил да говори, когато клоните високо над тях започнаха да се поклащат и да стенат. Преваля ситен бръснещ дъжд, изсипа се през синия въздух и прокънтя гръмотевица. Матилд изхлипа.

— Ще се извие буря, нищо повече — каза Хонат.

Но вместо думи, от устата му излизаше насечен грак. Докато вятърът преминаваше през дърветата, Хонат машинално бе приклекнал, разперил ръце да търси опора в очакване дългата вълна на реакцията да премине по земята под него. Но нищо не се случи. Повърхността под краката му остана там, където си беше, без да се огъне ни най-малко в която и да е посока. И наблизо нямаше нищо, за което да се хване с ръце.

Той залитна, понеже се бе приготвил да посрещне разтърсването на земята, но в същия момент между дърветата избухна нов порив на вятъра, малко по-силен от първия, който настойчиво изискваше още веднъж да нагоди тялото си към вълните, които минаваха по короните на дърветата. Отново меката почва под краката му отказа да противодейства — познатото пружиниране на плетеницата от лиани при вятър; част от света, така привичен за него, както и самите ветрове, бе изчезнал.

Почувствувал се определено зле, Хонат се принуди да седне. Влажната, хладна почва под неокосмената му задна част бе неприятна, но той не бе в състояние да остане повече прав, иначе щеше да повърне оскъдната си затворническа закуска. Едната му ръка пипнешком се вкопчи в ръбестите, грапави стъбла на туфа хвощове, но допирът с тях не сполучи да уталожи безпокойството.

Останалите като че го понасяха не по-добре от Хонат. Особено Матилд се олюляваше зашеметена, с плътно стиснати устни, запушила с длани малките си уши.

Виене на свят. Горе, на високото, това бе нещо нечувано, освен сред онези, които бяха претърпели сериозни наранявания на главата или пък бяха тежко болни. Но върху неподвижната земя на Ада това усещане явно щеше постоянно да ги съпътствува.

Чарл приклекна и конвулсивно преглътна.

— Аз… аз не мога да издържа — простена той. — Това е магия, Аласкон… злите духове със змийски глави…

— Глупости! — отсече Аласкон, въпреки че той се удържа на крака само понеже бе сграбчил огромния, с цвят на тиня топчест плод на едно саго37. — Чисто и просто нарушава се усещането ни за равновесие; болестно състояние поради неподвижността. Ще привикнем към него.

— Това би било най-доброто — добави Хонат, като пусна туфата хвощове единствено защото си го наложи. — Аласкон, мисля, че Чарл е прав: това е ловно поле. Чувам нещо да обикаля наоколо из папратите. И ако този дъжд продължи дълго, водата ще стигне и до нас. Много пъти след порой съм виждал сребрист блясък тук долу.

— Вярно е — каза Матилд унило. — Почвата на горичката от папрати винаги се наводнява, затова короните на дърветата там са по-ниски.

Вятърът като че бе малко поотслабнал, въпреки че дъждът все още се изливаше. Аласкон се изправи колебливо.

— Тогава да продължим нататък — каза той. — Ако се постараем да се прикрием, докато стигнем по-високо място…

Слаб пукот далече над главата му го прекъсна. Пукотът се усили. Обзет от неочакван пристъп на истински страх, Хонат погледна нагоре.

За миг не се виждаше нищо освен далечната завеса от клони и папратови листа. След това ужасяващо внезапно нещо малко и черно се срина през синьо-зеления покрив към тях, като се премяташе презглава. Беше човек, който се извива и превърта из въздуха нелепо бавно, както дете, което се обръща в съня си. Те се разпръснаха.

Тялото се удари с трясък в прогизналата земя, но звукът бе съпроводен от резки шумове като при спукването на кратуна. Един момент никой не помръдна. После Хонат пропълзя напред.

Беше Сет, както Хонат бе разбрал още когато черната фигурка се бе изсипала през клоните далече горе. Но не падането го беше убило. Сет бе промушен поне от дузина игли — някои от тях, без съмнение, направени в неговата работилница, с върхове, изострени докрай върху собствените му скъпоценни точила от кора на кожено дърво, кисната, докато стане мека, гъвкава и почти прозрачна в калта на затоплените от слънцето водохранилища на блатните растения.

Горе нямаше да ги помилват. Присъдата бе хиляда дни. Тази смазана и безформена купчина козина оставаше едничката алтернатива.

А първият ден едва беше започнал.

През останалата част от деня те се мъчеха да достигнат по-високо място, като повечето време плътно се държаха за земята, защото дърветата, с изключение на няколко разпръснати гинко38, цъфнал кучешки дрян и избуяли дъбове, започваха да се разклоняват чак когато стволовете им се издигнеха на повече от осемнадесет фута39 над земята. Когато се прокрадваха предпазливо към подножието на Голямата планинска верига, където почвата стана по-твърда, те можеха да правят къси скокове във въздуха, но още щом се озовяха високо сред върбите, десетки летящи гущери се спущаха с писъци върху им, като се бореха кой от тях първи да ухапе някоя от тези закръглени и невъобразимо бавно придвижващи се маймуни.

Никой човек, дори ако е твърдо убеден, че е свободомислещ, не би устоял на такова яростно нападение от страна на съществата, които от дете е бил научен да смята за свои прародители. При първия такъв случай всеки член на групата тупна като шишарка върху пясъчната почва и остана да лежи парализиран под най-близкото прикритие, докато пъстроперите кресльовци с ветрилообразни опашки не се умориха да кръжат плътно и не се насочиха към по-чист въздух. Дори след като летящите гущери се бяха отказали, хората дълго време тихо се гушеха в очакване да видят какви по-големи страшилища могат да бъдат привлечени от суматохата.

До този миг не се бе появил нито един от бесовете със змийски глави, въпреки че на няколко пъти Хонат бе чул подозрително тежки стъпки в джунглата наблизо.

За щастие на височината се намираха много повече прикрития от нискостеблените храсти и дървета: дребни палми, сасафри40, няколко вида дафинови дървета, магнолии и множество блатни треви. При това тук безкрайната джунгла започваше да оредява, скупчена в подножието на грамадни розови канари, и оставаше приятни открити просеки, тук-там насечени с преплетени мостове, водещи от света на лианите към самите канари. В редуващите се колони син въздух цяла йерархия от хвъркати същества се нареждаше по ранг, пласт след пласт: първо ниско летящите бръмбари, пчели и двукрили насекоми; после преследващите ги водни кончета, чиито разперени криле у някои достигаха до две стъпки ширина; след тях идваха летящите гущери, преследващи водните кончета и всичко останало, което можеше да бъде ухапано, без да окаже съпротива; и накрая високо горе огромните плъзгащи се влечуги кръжаха около челата на канарите, яхнали надигащите се въздушни течения; гладът в дългите им челюсти дебнеше всичко, което хвърчи, а понякога издебваха и птиците от горния свят, и летящата риба по повърхността на далечното море.

Групата се спря в един особено плътен гъсталак от острица. Макар че дъждът продължаваше да вали по-силно от преди, и тримата умираха от жажда. Трябваше непременно да намерят поне едно блатно растение. Явно растенията-водохранилища не вирееха в Ада. Като подлагаха шепи към плачещото небе, те събираха учудващо малко вода, а и върху пясъка не оставаха достатъчно дълбоки локви, от които да пият. Но поне тук, на открито, имаше толкова много свирепа борба из въздуха, че летящите гущери не смогваха да се събират и да връхлитат върху скривалището им.

Бялото слънце вече бе залязло, а над хоризонта още се виждаше огромната изпъкнала дъга на червеното слънце само защото светлината от лимба му бе достигнала по-високо в небето на Телура, когато планетата премина през силното гравитационно поле на бялото слънце. В огнения отблясък дъждът приличаше на кръв и гънките по повърхността на розовите канари почти не се забелязваха. Хонат колебливо надникна изпод острицата към все още далечните скатове.

— Не виждам как може да се надяваме, че ще ги изкачим — каза той с тих глас. — Този вид варовик се рони, щом го докоснеш, иначе щеше да ни провърви повече във войната със скалното племе.

— Можем да заобиколим канарите — предложи Чарл. — Подножието на Голямата планинска верига не е много стръмно. Ако издържим до канарите, можем да продължим нагоре през самата планина.

— Към вулканите?! — възпротиви се Матилд. — Но там не е място за живи същества, там са само белите огньове. Ами потоците лава, ами задушаващият пушек…

— Да, не можем да се изкатерим по канарите, Хонат е напълно прав — прекъсна я Аласкон. — Както не е по силите ни и да стигнем до базалтовите степи, където няма нищо за ядене, да не говорим за вода или подслон. Не виждам друг изход, освен да се опитаме да се изкачим по предпланините.

— Не можем да останем тук, така ли? — жаловито запита Матилд.

— Не можем — отвърна Хонат доста по-меко, отколкото бе възнамерявал.

Той схващаше, че изречените от Матилд думи бяха най-опасните в Пъкъла — напълно бе уверен в това, защото вътре в него имаше затворено едно същество, което му викаше да каже „можем“ вместо „не“.

— Трябва да се махаме от страната на злите духове. И може би… кой знае… ако сполучим да прекосим Голямата планинска верига, ще успеем да се присъединим към някое племе, където не са чували, че са ни осъдили да живеем в Ада. Предполага се, че на обратната страна на планината живеят други племена, но скалните хора никога не са пускали нашите да стигнат дотам. Сега това е в наша полза.

— Вярно — каза Аласкон, като се поободри. — А от върха на планината можем да се спуснем надолу до някое друго племе, вместо да се мъчим да се катерим до селото им откъм Пъкъла. Хонат, мисля, че това е постижимо.

— Тогава най-добре да се опитаме да пренощуваме тук — каза Чарл. — Изглежда достатъчно безопасно. Щом ни предстои да заобиколим канарите и да се изкатерим в предпланината, ще ни е нужна всичката останала в нас сила.

Хонат се канеше да се възпротиви, но изведнъж се почувствува прекалено уморен, за да го е грижа. Защо да не решат на сутринта? А ако през нощта ги откриеха и заловяха — е, това поне би сложило край на мъките им.

Да преспят на това място, означаваше да се измокрят до кости, но по-добра възможност нямаше. Сгушиха се как да е. Точно когато най-после се канеше да заспи, Хонат чу, че Матилд тихичко хлипа, и като следваше инстинкта си, пропълзя до нея и започна да приглажда козината й с език. За негово удивление всеки отделен копринен косъм бе натежал от роса. Много преди момичето да се сгуши по-плътно на кълбо и жалбите му да притихнат в унесен шепот, Хонат бе утолил жаждата си. Той си науми да спомене това на сутринта.

Но когато бялото слънце най-после изгря, нямаше време да се мисли за жаждата. Чарл Четеца бе изчезнал. Нещо го бе грабнало от средата на сгушената им купчина, както се грабва паднал плод на хлебно дърво — и беше захвърлило съвсем немарливо оглозгания му, с цвят на слонова кост череп на около двеста стъпки по-нататък, нагоре по склона, който водеше към розовите канари.

3.

Късно същия следобед тримата се натъкнаха на синия буен поток, който извираше от подножието на Голямата планинска верига. Дори Аласкон не знаеше как да го приеме. Приличаше на вода, но течеше като реките от лава, които пълзяха надолу от вулканите. Това можеше да бъде всичко друго, но не и вода: водата стои, тя никога не тече… Възможно бе човек да си представи неподвижна голяма маса вода като тази, но само във въображението си — преувеличение, произлизащо от прочутите количества вода в растенията с водохранилища. Но толкова много подвижна вода? Приличаше на огромна змия и сигурно беше отровна. На никого от тях не хрумна да пие оттам. Те се бояха дори да докоснат потока, камо ли да минат през него, защото той положително бе горещ както всички реки от лава. Групата предпазливо следваше пътя му към предпланината, а гърлата им бяха пресъхнали и грапави като кухите стебла на хвощовете.

Като оставим настрани жаждата, която в известен смисъл досега се явяваше техен приятел, тъй като подтискаше глада, катеренето не бе трудно. Само дето заобикаляха, защото трябваше да търсят прикрития, да се оглеждат на всеки няколко крачки, да избират най-безопасния път, вместо най-прекия. По мълчаливо съгласие никой от тримата не спомена Чарл, но погледите им непрекъснато се стрелкаха насам-натам да не би да се мерне онова нещо, което го бе отвлякло.

Това беше може би най-лошата, най-ужасяващата част на трагедията: всъщност нито веднъж, откакто бяха в Пъкъла, не бяха видели зъл дух или дори животно, голямо колкото човек. Огромната следа от птичи крак с три нокътя, която бяха открили в пясъка до леговището им от предишната нощ (на мястото, където това нещо бе стояло загледано надолу в четиримата спящи, хладнокръвно избиращо кого от тях да сграбчи), представляваше единственото им доказателство, че вече наистина се намираха в един и същи свят със злите духове — със същите зли духове, които понякога бяха наблюдавали отгоре, от далечната лианова плетеница.

Само следата — и черепът.

До здрач те бяха извървели нагоре около сто и петдесет стъпки. В сумрака разстоянията се преценяваха трудно, а лиановите мостове към розовите канари, напомнящи им горния свят, сега бяха отрязани от погледа от по-близките грамади на самите канари. Но нямаше възможност да успеят да се изкатерят по-високо днес. Въпреки че Матилд бе понесла изкачването удивително добре, а самият Хонат почти не усещаше умора, Аласкон беше напълно изтощен. Бе се препънал и на едното му бедро имаше дълбока рана от назъбеното острие на вулканично стъкло и порязаното място, превързано с листа, за да не оставя диря, която би могла да бъде проследена, явно все повече го болеше.

Щом достигнаха малкия хребет с пещерата в задната му част, Хонат най-после обяви почивка. Докато помагаше на Аласкон да преодолее последните големи камъни, той с учудване забеляза колко горещи бяха ръцете на Водача. Хонат го заведе отзад в прикритието и после излезе на скалната издатина.

— Много е зле — каза той тихо на Матилд. — Има нужда от вода и от нова превръзка за раната. И ние трябва да му осигурим и двете по някакъв начин. Ако изобщо се доберем до джунглата от другата страна на планината, един Водач ще ни е нужен дори повече, отколкото Ковач на игли.

— Но как? Бих могла да превържа раната, ако имаше с какво, Хонат. Но тук горе няма вода. Това е пустош, никога няма да ни се удаде да я прекосим.

— Длъжни сме да опитаме. Мисля, че мога да му намеря вода. На склона, по който дойдохме, точно преди да минем покрай острия обсидианов камък, който нарани Аласкон, растеше голямо саго. В толкова едри кухи плодове обикновено има достатъчно вода, мога да използвам парченца от камъка, за да ги разцепя.

Една малка ръка се появи от мрака и здраво го хвана за лакътя.

— Хонат, не можеш да отидеш пак там долу. Ами ако злият дух, който… който взе Чарл, е още по стъпките ни? Те излизат на лов нощем… тези места са толкова необичайни…

— Ще се оправя. Ще следвам звука на потока от стъкло или от каквото е там. Ти откъсни няколко свежи листа за Аласкон и се постарай да го облекчиш. Най-добре поразхлаби лианите около превръзката. Ще се върна скоро.

Той докосна ръката й и леко я отмести. После, без да се замисля повече, се свлече по ръба и започна да се промъква към шума на потока, като се придвижваше рачешката, на четири крака.

Но скоро се загуби. Мракът бе плътен и съвсем непрогледен. Струваше му се, че шумът на водата идва отвсякъде и изобщо не може да го насочи. При това споменът му за хребета, по който бяха стигнали до пещерата, се оказа погрешен, защото Хонат усети как той рязко завива надясно под него, макар да помнеше ясно, че възвишението се простира направо до първата отбивка, а след това продължава наляво. Дали пък в мрака бе пропуснал да види първото отклонение? Той предпазливо протегна ръка в тъмнината.

В същия миг в нощта се изви силен режещ вятър и връхлетя с фучене върху хребета. Хонат инстинктивно премести тежестта си, за да посрещне огъването на земята под себе си…

Той моментално осъзна грешката си и се опита да възпре последвалата сложна поредица от движения, но един стереотипен навик, вкоренен така дълбоко, не може да бъде напълно отстранен. Надвит от световъртежа, Хонат се мъчеше да се улови за нещо във въздуха с ръце, крака и опашка, докато се прекатури.

Секунда по-късно, доловил познат шум и изпитал също така добре познат шок от студа, който като че проникна навсякъде в тялото му, Хонат бе заобиколен от… вода. Ледена вода, вода, която бушуваше около него невероятно, наподобявайки заплашително бъбрене на маймуни — но въпреки това вода.

Нищо повече не можеше да направи Хонат, за да се удържи да не изкрещи истерично: просто клекна в потока и се намокри. Докато се потапяше, усещаше леки ухапвания по прасците, но нямаше основание да се бои от рибите — често техни дребни представители се появяваха във водохранилищата на блатните растения. След като пъхна муцуната си в бушуващата невидима повърхност и пи до насита, той се гмурна целия и после изпълзя на брега, като нарочно внимаваше да не се отърси.

Завръщането му на скалната издатина не беше вече толкова трудно.

— Матилд! — извика я той с дрезгав шепот. — Матилд, имаме вода.

— Тогава бързо идвай тук. Аласкон е още по-зле. Страх ме е, Хонат.

Капки се стичаха от Хонат, докато пипнешком намери входа на пещерата.

— Не нося никакъв съд. Само се намокрих. Ще трябва да му помогнеш да приседне, нека ближе козината ми.

— Не съм сигурна, че ще може.

Аласкон обаче намери сили — малко, но достатъчно. Макар че водата бе студена (едно съвсем ново преживяване за човек, който никога не бе пил нещо друго освен топлото като супа съдържание на блатните растения), тя като че му помогна.

Най-сетне той се отпусна назад и каза със слаб, но иначе непроменен глас:

— Значи в края на краищата потокът се оказа вода.

— Да — отвърна Хонат. — В нея има и риба.

— Не говорете — намеси се Матилд. — Почивай, Аласкон.

— Това правя. Хонат, ако се движим непрекъснато по течението на реката… Какво исках да кажа?! А! Сега, когато знаем, че е вода, можем да вървим покрай него през планината.

— Загубих равновесие и паднах вътре. Аласкон се засмя доволно.

— Адът не е чак толкова лош, нали? — каза той. После въздъхна и тръстиката под тялото му изскърца.

— Матилд! Какво стана? Той… умря ли?

— Не… не. Диша… По-болен е, отколкото си мисли, това е всичко… Хонат, само ако знаеха горе, над нас, колко си смел…

— Бях вцепенен от страх — мрачно рече Хонат. — И още ме е страх.

Но в гъстия мрак ръката й отново докосна неговата и след като той я улови, усети, че е безразсъдно весел. Зад тях Аласкон дишаше неравно, затова вероятността, че някой от двама им щеше да успее да заспи тази нощ, бе малка, но те тихо седяха един до друг на твърдия камък в своеобразен временен покой и когато входът на пещерата започна да се очертава при първия лъч на червеното слънце — първоначално така неясно, както плаващите цветни петна, които човек вижда, като стисне клепачи, — те се спогледаха: двама участници в светъл заговор, който беше само техен.

„Пъкълът — помисли си Хонат — в крайна сметка не е толкова противен.“

С изгрева на бялото слънце една млада оксиена41, лежала свита на входа на пещерата, се надигна бавно и изящно се протегна, като показа пълен комплект саблеобразно извити зъби. За миг ги гледа втренчено, наострила уши, после се обърна и с дълги скокове побягна надолу по склона.

Колко време бе лежала там, заслушана в разговора им, нямаше как да се разбере. Провървяло им беше — бяха попаднали на леговището на младок. Един самец би убил и тримата само няколко секунди след като котешките му очи погълнеха достатъчно зрак, за да разпознае плячката си. А младата оксиена, тъй като още нямаше собствено семейство, явно само се бе озадачила, че е намерила леговището си заето, но не беше склонна да се кара за него.

Хонат остана смразен след оттеглянето на голямата котка — беше не толкова стреснат, колкото просто изумен от този съвсем неочакван край на нощното бдение. При първия стон на Аласкон Матилд обаче се изправи и с тихи стъпки се запъти към Водача, като шепнешком редеше изречения, в които нямаше особен смисъл, пък и вероятно без подобно намерение. Хонат се размърда и я последва.

На средата на пътя, като влизаше навътре в пещерата, той закачи с крак нещо. Погледна надолу — беше бедрената кост на някакво средно голямо животно, не напълно оглозгана, но доста отдавнашна — навярно споменът, който оксиената се бе надявала да спаси от похитителите на леговището си. По извитата вътрешна повърхност имаше петно от дебел слой сива плесен. Хонат приклекна и старателно го излющи.

— Матилд, да сложим това върху раната — каза той. — Някои плесени помагат раните да не гноясват… Как е Аласкон?

— Мисля, че е по-добре — промълви Матилд. — Но го тресе. Смятам, че днес няма да можем да продължим.

Хонат не беше сигурен дали да се радва, или да се безпокои. Безспорно никак не му се щеше да напуснат пещерата, където, изглежда, поне им беше сравнително удобно. Може би тук също бяха горе-долу в безопасност, тъй като дупката с нисък таван положително още миришеше на оксиена и евентуалните натрапници щяха да разпознаят миризмата (за разлика от хората в горния свят) и да останат на разстояние. Нямаше откъде да научат, че котката е била млад звяр и при това е напуснала жилището си, въпреки че, естествено, не след дълго и миризмата щеше да отслабне.

От друга страна, важно бе да се придвижат, да прекосят Голямата верига, ако е възможно, и най-после да извоюват правото си да се завърнат в света, на който принадлежаха; пък и да бъдат оправдани, колкото и време да отидеше за това. Даже ако излезеше, че е относително лесно да оцелееш в Ада (засега имаше някои такива признаци), единствено правилният път бе да се борят, докато отново се установят на горната земя. В края на краищата щеше да е най-просто и удобно, ако още в самото начало всеки бе запазил покълващата ерес за себе си и бе останал в добри отношения със съседите си. Но Хонат бе казал какво мисли, а така бяха постъпили и останалите — всеки по свой начин.

Такъв беше древният вътрешен конфликт между това, което Хонат искаше да направи, и онова, което знаеше, че трябва да се направи. Той никога не бе чувал за Кант и Категоричния императив42, но отлично разбираше коя страна от природата му ще надвие с течение на времето. Жестока шега на наследствеността беше обаче една мързелива натура да бъде натоварена с чувство за отговорност. От това дори вземането на маловажни решения ставаше мъчително болезнено.

Но поне за момента решението не бе в негови ръце. Аласкон се чувствуваше твърде зле, за да го местят. В допълнение силните слънчеви лъчи, които ослепително блестяха по пода на пещерата, помръкваха с всяка секунда и се чу далечен предупредителен тътен на гръмотевица.

— Тогава ще спрем тук — каза той. — Пак се кани да завали, този път силно. Заплиска ли сериозно, мога да изляза да набера малко плодове; дъждът ще ме прикрива дори ако нещо дебне наоколо. А докато дъждът продължава, няма да се наложи да ходя чак до потока за вода.

Случи се така, че пороят не престана целия ден — изливаше се все по-проливен и рано следобед на входа на пещерата имаше завеса от дъжд. Бълбукането на близкия поток скоро прерасна в рев.

До вечерта треската на Аласкон като че почти бе изчезнала и силите му също почти се възвърнаха. Раната (най-вече благодарение на образуваната коричка от плесента и после на липсата на усложнения), макар че още изглеждаше зле, вече го болеше само когато се помръднеше рязко, и Матилд бе убедена, че заздравява. Самият Аласкон, понеже цял ден не можеше да прави нищо, бе необикновено приказлив.

— Минавало ли е през ума на някой от двама ви, че щом този поток е вода, възможно е да не извира от Голямата верига? Всички върхове там са просто конуси от пепел и лава. Виждали сме млади вулкани в процеса на образуването им, така че сме убедени в това. Нещо повече, те обикновено са горещи. Не виждам как може изобщо да има воден източник в това място, дори и от падащите дъждове.

— Изключено е да извира ей тъй, от земята — отвърна Хонат. — Трябва да се събира от валежите. Както вече бучи, може и да започне наводнение.

— Имаш право, трябва да е от дъждовна вода — оживено каза Аласкон. — Но не от Голямата верига, това поне е сигурно. Най-вероятно е вода, която се събира върху канарите.

— Дано бъркаш — промърмори Хонат. — Вярно, че канарите от тази страна са малко по-лесни за изкачване, но все пак трябва да мислим и за скалното племе.

— Добре, добре. Но канарите са големи. Племената от нашата страна на пътя може никога да не са чували за войната с горната земя. Не, Хонат, смятам, че само оттам можем да минем.

— Ако е тъй — мрачно каза Хонат, — сега повече от всякога ще ни се иска да имаме няколко здрави остри игли.

Мнението на Аласкон бързо бе възприето. Призори на следващата сутрин тримата напуснаха пещерата. Аласкон ходеше малко сковано, но иначе без забележими смущения. Продължиха да се изкачват покрай потока — поток, придошъл от дъждовете и превърнат в ревящ бързей. След като около миля лъкатушеше нагоре все в посока на Голямата верига, потокът завиваше обратно и бързо се спускаше към базалтовите канари, като на три пъти водата последователно падаше върху все по-стръмните площадки на една стърчаща скала.

След това потокът отново завиваше под прав ъгъл и тримата се озоваха в началото на тъмен пролом, дълбок малко повече от тридесет стъпки, но тесен и дълъг. Тук потокът бе почти съвършено гладък и тънката ивица земя от двете му страни бе покрита с ниски храсти. Групата се спря и надзърна предпазливо в каньона. Там бе учудващо мрачно.

— Поне има много укрития — каза Хонат с тих глас. — Но на място като това може да обитават всякакви зверове.

— Нищо много едро не може да се скрие тук — изтъкна Аласкон. Сигурно е безопасно. Във всеки случай само оттук можем да минем.

— Добре. Да вървим тогава! Но не зяпайте и бъдете готови за скок!

Хонат изгуби от погледа си останалите двама веднага щом се промъкнаха в сенчестия гъсталак, но долавяше предпазливите им стъпки наблизо. Като че нищо друго в пролома не се помръдваше, дори и водата, която течеше, без да образува нито една вълничка върху невидимата повърхност. Освен това нямаше никакъв вятър, за което Хонат бе благодарен, въпреки че той вече бе започнал да добива имунитет към липсата на движение.

След малко Хонат чу слабо изсвирване. Тръгна пълзешком настрани, към източника на звука, и едва не се сблъска с Аласкон, който бе клекнал под една силно разклонена магнолия. Минута по-късно лицето на Матилд надзърна от тъмната зеленина.

— Вижте! — прошепна Аласкон. — Какво мислите, че е това?

„Това“ беше дупка в песъчливата почва, широка около четири стъпки и обградена с нисък насип пръст, явно същата пръст, която е била изгребана от средата. По-голямата част от дупката бе заета от три сиви елипсовидни предмета, гладки и неопределени на вид.

— Яйца! — възкликна Матилд.

— Точно така. Но погледнете колко са големи! Чудовището, което ги е снесло, сигурно е било с гигантски размери. Мисля, че престъпваме границите на нечия частна долина.

Матилд притаи дъх. Хонат разсъждаваше бързо, за да предотврати паниката както у себе си, така и в момичето. Отговорът даде един островръх камък, който лежеше недалеч. Младият човек го сграбчи и взе да удря.

Външната обвивка на яйцето бе по-скоро жилава, отколкото крехка — разкъса се на парчета. Хонат внимателно се наведе и прилепи уста до капките по повърхността.

Беше чудесно на вкус. Миришеше определено по-силно, отколкото птичите яйца, но Хонат беше прекалено гладен, за да бъде придирчив. След миг, спрели да се удивляват, Аласкон и Матилд енергично нападнаха другите две яйцевидни топки. Това беше първото им истинско задоволително ядене в Пъкъла. Когато накрая се дръпнаха от опустошеното гнездо, за пръв път от деня на арестуването си Хонат се почувствува по-добре.

Като продължиха нагоре по пролома, до ушите им отново взе да долита рев на вода, при все че потокът изглеждаше спокоен както всякога. Тук видяха и първия признак на оживление в долината: ято огромни водни кончета, които се носеха едва докосвайки водата. Насекомите отлетяха в момента, в който Хонат се зададе, но начаса се върнаха — почти несъществуващите им мозъци вече бяха убедени, че в долината винаги е имало хора.

Ревът се усилваше много бързо. Когато тримата извървяха дългия плавен завой, който досега им пречеше да виждат началото на пролома, източникът на рева се показа. Това бе завеса от падаща вода, дълга, колкото бе дълбоко самото дефиле, която изскачаше между два базалтови стълба дъгообразно и падаше в мътен разпенен вир.

— По-нататък не може! — изкрещя Аласкон, за да го чуят през грохота. — Никога няма да успеем да изкачим тези стени.

Поразен, Хонат местеше погледа си от едната на другата страна. Всичко, казано от Аласкон, излизаше съвсем вярно. Проломът явно бе се образувал от пласт мек, частично разтворим камък в канарите, изнесен на повърхността при някое вулканично изригване и после напълно размит от буйния поток. И двете предни стени на канарите бяха от по-твърда скала, стръмни и гладки, като че полирани на ръка. Тук-там мрежа жилави лиани бе започнала да се катери по тях, но никъде не доближаваше поне малко върха.

Хонат се обърна и още веднъж погледна голямата дъга от вода и пръски. Ако само съществуваше някакъв начин да избегнат принуждението да се връщат по стъпките си!…

Неочаквано през шума на водопада се чу свистящ, пронизителен крясък. Ехото го поде и го повтори по всички зъбери на канарите. Хонат подскочи право нагоре във въздуха и падна разтреперан, с гръб към вира.

Първоначално той не виждаше нищо. След това долу, в открития край на завоя, настана страхотна суматоха.

Секунда по-късно едно двукрако синьо-зелено влечуго, извисяващо се на половината на пролома, се появи иззад завоя с един-единствен огромен скок, яростно се блъсна в по-отдалечения скат на долината, но спря заковано, като че тутакси се слиса, и грамадната глава обърна към тях лицето си с израз на зловеща и свирепа лудост.

Крясъкът му отново накара въздуха да закипи. Като пазеше равновесие с тежката си опашка, звярът наведе глава и обзет от бяс, погледна към водопада.

Собственикът на ограбеното гнездо се бе завърнал в своя дом, а те най-после бяха срещнали един от злите духове на Ада.

В този момент съзнанието на Хонат стана бяло и празно като подкорието на топола. Той реагира, без да разсъждава, без поне да знае какво прави. Когато мисълта боязливо взе да се завръща в разсъдъка му, тримата стояха разтреперани в полумрака и наблюдаваха неясната сянка на чудовището, което се поклащаше напред-назад на фона на блестящата вода.

Откритието, че остава значително пространство между извивката на падащия водопад и отвесната стена на каньона, беше чист късмет, а не предварителна подготовка.

Късмет беше също, че нещо накара Хонат да обиколи вира, за да се добере до водопада, и по този начин всички бяха стигнали зад сребърната завеса — там, където силата на падащата вода беше твърде малка, за да ги прикове към това място завинаги. А най-много им провървя в това, че злият дух, хвърлил се подире им, бе паднал право във вира, където дълбоката, бушуваща вода омаломощи мятащите се задни крака достатъчно, за да го спре да не се озове под водопада, както по-рано се бе блъснал в скалистия скат на пролома.

В мозъка на Хонат нямаше и помен от подобни мисли, преди това да се случи. Още щом огромното влечуго нададе повторен вик, той просто бе сграбчил ръката на Матилд и бе хукнал към водопада, като скачаше от ниско дърво на храст и оттам на папрат — по-бързо, отколкото го бе правил досега. Не се спря да види доколко Матилд успяваше да не изостава и дали Аласкон ги следва, или не. Само тичаше. Възможно е и да беше крещял — не си спомняше.

Сега и тримата стояха мокри до кости зад водната завеса, докато сянката на злия дух избледня и изчезна. Най-накрая Хонат усети една ръка да потупва рамото му и бавно се обърна.

Тук бе невъзможно да се приказва, но сочещият пръст на Аласкон говореше напълно красноречиво. По стената зад водопада ерозията цели столетия не бе съумяла да изрони напълно някогашния мек варовик — там още имаше нещо като нащърбена пукнатина откъм пролома, по която, изглежда, можеха да се изкатерят. В най-горната част водата струеше между базалтовите стълбове като гладка на вид, плътна тръба и образуваше свод, дълъг поне шест стъпки, преди да започне да се разпада във ветрило от ситни капчици и цветни дъги, което се разперваше в клисурата. Изкачеха ли се веднъж по процепа, сигурно щеше да е възможно и да се изкачат над водопада, без отново да минават през водата.

А след това?

Внезапно Хонат се усмихна. Усещаше слабост в цялото си тяло вследствие на преживяното, а злобното лице на чудовището вероятно дълго щеше да му се явява насън, но наред с това нямаше как да подтисне един силен прилив на неоправдана увереност. Той самодоволно посочи нагоре, отърси се и скочи напред към зиналия процеп.

Едва ли бе изминал повече от час, и всички те вече стояха върху една издатина над пролома, а водопадът се пенеше долу, само на няколко педи от тях. Оттук ставаше ясно, че самият пролом представляваше просто дъно на една по-дълбока пукнатина — цепнатина в розово-сивите канари — сякаш изсечена дълбоко в скалата от разпръснала се светкавица. Отвъд базалтовите стълбове, откъдето започваше водопадът, потокът обаче се пенеше над дълъг ред от каменни стъпала, които като че водеха право към небето. Зад стълбовете издатината се разширяваше като насечено скалисто плато, сякаш водите векове наред бяха текли на това равнище, преди да се натъкнат на по-мек каменен пласт, поради което бяха успели да дълбаят по-нататък, за да се образува долина. Каменната площадка бе осеяна с огромни скали, заоблени от дългогодишна водна ерозия — очевидно останки от размит конгломерат43 или друг подобен утаечен слой.

Хонат погледна огромните речни камъни — много от тях по-големи от него, — след това се взря назад, надолу към пролома. Фигурата на злия дух, превърнат на джудже от разстоянието и перспективата, още се луташе напред-назад край водопада. Схванало, че зад покритото с вода пространство се крие плячка, съществото спокойно можеше да не се помръдне оттам, докато не умре от глад, защото, доколкото Хонат разбираше, то съвсем не изглеждаше умно; Хонат обаче реши, че може да се направи нещо по-добро.

— Аласкон, ще успеем ли да улучим звяра с една от тези скали?

Водача предпазливо надникна в пролома.

— Не би ме учудило — най-после отвърна той. — След като чудовището само пристъпва насам-натам все край малкия свод. Предметите падат с еднаква скорост; ако хвърлим скалата така, че да падне там точно когато звярът минава отдолу… хмм… Да, мисля, че ще успеем. Все пак за по-сигурно да изберем някой голям камък.

Но амбициите на Аласкон надвишаваха силите му.

Камъкът, който той избра, не се помръдваше — най-вече защото той самият още бе твърде слаб, за да помогне на Хонат.

— Нищо — каза Водача. — Дори малък камък ще падне с голяма сила, когато стигне до долу. Изберете такъв, който ти и Матилд можете да търкаляте лесно. Само ще се наложи да пресметна малко по-точно, нищо повече.

След няколко опита Хонат избра един камък, около три пъти по-голям от главата му. Той бе тежък, но двамата с Матилд го избутаха до края на издатината. — Задръжте го! — угрижено нареди Аласкон. — Наклонете го към ръба така, че да е готов да се сгромоляса в мига, когато го пуснете. Добре. Сега чакайте. Злият дух се връща по стъпките си. Щом прекоси… Прекрасно! Четири, три, две, едно — пускайте!

Камъкът се претърколи. И тримата се притаиха върху издатината над пролома. Камъкът се смали, стана колкото плод, после колкото нокът и накрая колкото пясъчно зрънце. Дребният силует на звяра достигна края на свода, където яростно дебнеше, завъртя се бясно, за да тръгне обратно, и…

И се стъписа. Един миг просто стоеше. След това безкрайно бавно се прекатури на една страна във вира. Два-три пъти се разтърси от гърч, след това изчезна; вълните, вдигнати от водния стълб, замаскираха по повърхността всяка следа от потъването му.

— Като забиване на копие в риба от водохранилище — гордо каза Аласкон.

Но гласът му трепереше. Хонат добре знаеше защо.

В края на краищата те току-що бяха убили един зъл Дух.

— Лесно бихме го повторили — прошепна Хонат.

— Много пъти — съгласи се Аласкон, който не можеше да откъсне поглед от вира. — Изглежда, че злите духове нямат много ум. Ако сме нависоко, бихме могли да ги примамваме в задънени проходи като този и колкото си искаме да хвърляме по тях скали. Как не можах аз да се сетя за това!

— Накъде ще вървим сега? — запита Матилд, загледана в стъпалата отвъд базалтовите стълбове. — Натам ли?

— Да, и колкото е възможно по-бързо — отвърна Аласкон, изправи се на крака и погледна нагоре, заслонил очите си с ръка. — Трябва да е късно. Мисля, че не след дълго вече ще се стъмни.

— Ще трябва да вървим един след друг — каза Хонат. — И най-добре да се държим за ръка. Едно подхлъзване по тези мокри стъпала и… отново дългият път надолу.

Матилд потръпна и конвулсивно стисна ръката на Хонат. За негово учудване в следващия момент тя го задърпа към базалтовите стълбове.

Докато се изкачваха, несиметричното петно от все по-наситено виолетово в небето бавно се уголемяваше. Те многократно почиваха, вкопчени в назъбените скални издатини, докато си поемаха дъх, и гребваха с шепи ледена вода от бързея, който се спущаше редом по стъпалата. В полумрака нямаше как да разберат докъде ги бе отвел пътят, но Хонат предполагаше, че те вече се намираха малко над равнището на собствения си свят от преплетени лиани. Въздухът беше по-студен и пронизващ, отколкото изобщо някога ставаше над джунглата.

Последният прорез в канарите, през който течеше потокът, бе друга цепнатина — по-стръмна и с по-гладки стени от тази, по която бяха излезли от пролома, но също достатъчно ясна, за да може да бъде изкачена, като подпреш гърба си на едната страна, а ръцете и краката — на другата. Стълбът въздух вътре в процепа бе пълен с пръски, но в Пъкъла това беше съвсем дребно неудобство, та да ги безпокои.

Най-сетне Хонат се прехвърли над ръба на пукнатината върху плоска скала, прогизнал и изтощен, но изпълнен с въодушевление, което не можеше, а и не искаше да подтисне. Бяха над джунглата на горния свят, победили самия Ад. Той се огледа да се увери, че Матилд е в безопасност, и след това протегна ръка на Аласкон. Болният крак на Водача му създаваше затруднения. Хонат дръпна силно, Аласкон тежко се прехвърли на издатината и се просна без сили върху високия мъх.

Звездите изгряха. Известно време тримата просто седяха и си поемаха въздух. После един по един се обърнаха да видят къде са.

Нямаше много неща за гледане: високото плато с купола, осеян навсякъде със звезди, едно лъскаво вретено с перки (приличащо на огромна риба-бодливка), насочено към небето, в средата на скалистата площадка и около него, неясни на звездната светлина…

… Около блестящата бодливка се суетяха Великаните.

4.

Значи това бе краят на борбата, в която се мъчеха да постъпват както трябва въпреки изключително трудните условия! Цялата проявена смелост срещу предразсъдъка, всички тежки битки със самия Ад се свеждаха до това: Великаните съществуваха!

Те бяха неоспоримо истински. Въпреки че бяха двойно по-високи от туземците, по-изправени, с по-широки рамене, по-обемисти в ханша и без видими опашки, тяхното родство с хората си личеше. Дори гласовете, докато си подвикваха около извисяващата се метална бодливка, бяха гласове на хора, превърнати в богове — така различни от гласовете на туземците, както техните се различаваха от маймунските, и въпреки това — гласове от едно семейство.

Това бяха Великаните от Книгата на законите. Не само че бяха истински — бяха се завърнали на Телура, изпълнили обещанието си.

И те щяха да знаят какво да правят с едни безверници, бегълци от Пъкъла. Всичко е било напразно — не само физическите усилия, но и борбата за правото човек да разсъждава самостоятелно. Боговете съществуваха буквално, действително. Тази вяра бе истинският ад, от който Хонат се бе опитвал да се освободи през целия си живот. Но сега това вече не беше само вяра. Беше истина, която виждаше със собствените си очи.

Великаните се бяха завърнали да видят делото си. И първите хора, които щяха да срещнат, бяха трима изгнаници, трима осъдени и опозорени престъпници, трима бегълци от затвора — възможно най-долният измет от горния свят.

Всичко това накара главата на Хонат да пламне за по-малко от секунда, но въпреки това мисълта на Аласкон очевидно бе работила още по-бързо. Винаги най-дръзкият неверник от цялата малка група на размирниците, този, чийто свят се крепеше единствено върху съществуването на разумни обяснения за всяко нещо, сега тъкмо неговите схващания най-много се разрушаваха от гледката пред очите им. Аласкон дълбоко и шумно пое въздух, рязко се обърна и се отдалечи от двамата.

Матилд нададе вик на протест, който сподави по средата, но вече бе твърде късно. Едно кръгло око от голямата сребърна бодливка се насочи към тях, като ги окъпа в овално сияние.

Хонат се спусна след Водача. Без да се оглежда, Аласкон неочаквано започна да тича. Още миг виждаше крехката му фигура, очертана на фона на черното небе, после Аласкон тихо изчезна от погледа, така внезапно и безследно, като че никога не бе съществувал.

Аласкон бе понесъл всички трудности и целия ужас на изкачването от Ада храбро и дори бодро, но не можа да приеме факта, че това е било безсмислено.

С болка на сърце Хонат се обърна назад, заслонил очи от чудноватата светлина. Откъм вретеното ясно се чу как някой вика на непознат език.

Последваха стъпки — няколко души приближаваха.

Беше дошло времето на Второто пришествие.

След дълго мълчание един силен глас от тъмнината изрече:

— Не се бойте. Не ви мислим злото. Ние сме хора също като вас.

Речта носеше архаичния аромат на Книгата на законите, но иначе бе напълно разбираема. Друг на свой ред се обади:

— Как се казвате?

Езикът на Хонат сякаш бе залепнал за небцето. Докато се бореше с него, гласът на Матилд ясно прозвуча:

— Той е Хонат, Шивача на торби, а аз съм Матилд Билкарката.

— Доста далече сте от мястото, където оставихме народа ви — каза първият Великан. — Не обитавате ли вече лиановите плетеници на джунглите?

— Господи…

— Казвам се Джарл Илевън. Той е Герхард Адлър.

Това сякаш съвсем стъписа Матилд. Хонат разбираше защо: самата мисъл да се обръщат към Великаните по име бе почти парализираща. Но тъй като вече не се намираха в по-изгодно положение, отколкото ако отново ги захвърлеха в Ада, нищо не губеха от това.

— Джарл Илевън — промълви той, — хората още живеят сред лианите. Джунглата под тях е забранена. Там изпращат само престъпници. Ние сме престъпници.

— О?! — изненада се Джарл Илевън. — И сте дошли чак от низините до това високо плато? Герхард, това е изумително! Нямаш представа каква е повърхността на тази планета; място, където еволюцията изобщо не е сполучила да надхвърли етапа на зъбите и ноктите. Динозаври от всеки период на мезозойската ера, първобитни млекопитаещи от цялата стълбица на развитието чак до древните котки, всичко накуп. Затова и първоначалният заселващ екип е настанил хората в короните на дърветата.

— Хонат, какво престъпление си извършил? — попита Герхард Адлър.

Хонат почти изпита облекчение, че разпитът така скоро бе стигнал до тази точка — монологът на Джарл Илевън, пълен с множество понятия, които той не разбираше, плашеше със самото си безсмислие.

— Бяхме петима — каза Хонат с тих глас. — Ние твърдяхме, че… че не вярваме във Великаните.

Настъпи кратка тишина. После внезапно като шок и двамата — Джарл Илевън и Герхард Адлър — избухнаха в страхотен смях.

Матилд се сви, притиснала с ръце ушите си. Хонат също потръпна и отстъпи крачка назад. Смехът секна и Великанът на име Джарл Илевън прекрачи в елипсата от светлина и седна до тях. На светлината се виждаше, че лицето и ръцете му са неокосмени, въпреки че по главата му растеше коса: останалата част от тялото му бе покрита с някаква материя. Седнал, той не бе по-висок от Хонат и съвсем не изглеждаше така страшен.

— Моля да ни извините — рече Великанът. — Не беше любезно от наша страна да се смеем, но казаното от вас бе съвършено неочаквано. Герхард, ела и седни тук, за да не приличаш чак толкова на статуя на някой генерал. Кажи ми, Хонат, в какъв смисъл не вярвахте във Великаните?

Хонат не вярваше на ушите си. Един Великан му се беше извинил. Дали това не е някоя още по-жестока шега? Но каквато и да бе причината, Джарл Илевън му бе задал въпрос.

— Всеки от петимата се различаваше по нещо — отвърна той. — Аз твърдях, че вие сте… че сте само символ на някаква абстрактна истина. Един от нас, най-мъдрият, смяташе, че не съществувате изобщо, в никакъв смисъл. Но всички бяхме единодушни, че не сте богове.

— Разбира се, че не сме — каза Джарл Илевън. — Човеци сме. Имаме общ произход с вас. Не сме ви господари, а ваши братя. Ясно ли е това, което говоря?

— Не — призна Хонат.

— Тогава нека ви разкажа. На много светове живеят хора, Хонат. Те се различават едни от други, защото световете се различават, и са необходими всякакви видове хора, за да се заселят на всеки от тях. Герхард и аз сме от тези, които живеят в света, наречен Земя, и в много други светове като нея. Ние сме двама съвсем второстепенни участници в огромен проект, наречен „програма на заселване“, който се осъществява вече хиляди години. Задачата на този проект е да изследва новооткрити светове, а след това да направи хора, които са годни да живеят във всеки от тях.

— Да направи хора?! Но само боговете…

— Не, не, имайте търпение и чуйте. Ние не правим хора. Правим ги годни за някъде. Има голяма разлика между двете. Вземаме живата зародишна цитоплазма, сперматозоида и яйцеклетката, и я видоизменяме, после се появява видоизмененият човек и ние му помагаме да се засели в своя нов свят. Това направихме и на Телура; станало е много отдавна, още преди да се родим с Герхард. Сега се завръщаме, за да видим как се справяте и да ви протегнем ръка, ако е нужно.

Той премести погледа си от Хонат към Матилд, после отново към Хонат и попита:

— Схващаш ли?

— Опитвам се — отвърна Хонат. — Но тогава би трябвало да идете над джунглата. Ние не сме като другите; те са хората, които искате да срещнете.

— Ще го сторим утре сутринта. Току-що кацнахме тук. Но точно защото не сте като другите, сега се интересуваме повече от вас. Кажете: имало ли е случай някой осъден да се измъкне от дебрите на джунглата?

— Не, никога… В това няма нищо странно. Там има чудовища.

Джарл Илевън крадешком погледна към другия Великан, който като че ли се усмихваше:

— Когато видиш филмите — подхвърли му той, — ще наречеш това „заблудата“ на столетието. Хонат, в такъв случай как вие тримата успяхте да се спасите?

Като се запъваше в началото, а после с по-голяма увереност, щом спомените пак ясно изникнаха в съзнанието му, Хонат му разказа. Когато описваше пиршеството край гнездото на злия дух, Джарл Илевън отново многозначително извърна очи към Адлър, но не прекъсна обясненията.

— А най-накрая се добрахме до върха на цепнатината и излязохме на това равно място — рече Хонат. — Тогава Аласкон още бе с нас, но когато видя вас и блестящото нещо, хукна назад и се хвърли от скалата. Беше престъпник като нас, но не биваше да умира. Той бе смел човек и мъдър.

— Не достатъчно мъдър, за да почака, докато се съберат всички доказателства — загадъчно заяви Адлър. — Като цяло, Джарл, бих казал, че „изумително“ е най-точната дума. Това наистина е най-успешната заселническа операция, която някой екип е извършвал, поне в този край на Галактиката. И какъв късмет, да дойдем тук точно навреме, при това да заварим двойка.

— Какво означават тези думи? — запита Хонат.

— Само следното, Хонат: когато заселващият екип ви е оставил да се оправяте на Телура, те не са имали предвид вечно да живеете по върховете на дърветата. Знаели са, че рано или късно ще трябва да слезете на земята и да се научите да се борите с тази планета според условията й. Иначе ще се изродите и ще измрете.

— Да живеем непрекъснато на земята? — възкликна Матилд с несигурен глас.

— Да, Матилд. Времето в короните на дърветата е трябвало да бъде само междинен стадий, докато съберете необходимите познания за Телура и ги приложите. Но за да станете истински господари на този свят, ще трябва да покорите и земната повърхност. Измисленото от вашите хора средство да се изпращат само престъпници долу е било най-добрият начин да се завладее планетата, който са могли да изберат. Изисква се силна воля и изключително мъжество да се опълчиш срещу традицията, а и двете качества са потребни, за да се проучи Телура. Вашите хора са заточавали точно такива борчески духове на повърхността в продължение на много, много години. Рано или късно някои от тези изгнаници щяха да открият как да се справят с живота на земята и така да дадат възможност на останалите да напуснат дърветата. Вие с Хонат сте извършили именно това.

— Моля те, Джарл, забележи — каза Адлър. — Престъплението при този първи успешен случай е било идеологическо. То е било и повратният завой в наказателната практика на обществото. Само бунтарски дух не е достатъчен, но когато той се съчетае с интелект… Ecce Homo!44

На Хонат му се замая главата.

— Но какво означава всичко това? — запита той. — Нима ние вече сме свободни от наказанието си в Пъкъла?

— Не, още сте осъдени, ако все още искате да го наричате с това име — спокойно отговори Джарл Илевън.

— Вие сте се научили да живеете там и при това сте открили нещо по-ценно: как да оцелеете, като намалявате враговете си. Знаете ли, че сте убили три чудовища с голи ръце — ти, Матилд и Аласкон?

— Убили…

— Разбира се — продължи Джарл Илевън. — Изяли сте три яйца. Това е класическият и всъщност единствен начин да се изтрият от лицето на планетата зверове като динозаврите. Самците могат да бъдат унищожени само с противотанково оръдие, но те са безпомощни в зародишно състояние; пък и възрастните нямат инстинкта да пазят гнездата си.

Хонат чуваше всичко това, но сякаш от разстояние. Дори усещането за топлината на Матилд до него като че не помагаше особено.

— В такъв случай трябва да се върнем там долу — мрачно промълви той. — И този път завинаги.

— Да — потвърди кротко Джарл Илевън. — Но вие няма да бъдете сами, Хонат. От утре нататък цялото ви племе ще бъде с вас.

— Цялото племе ли? Но… значи възнамерявате да ги прогоните оттам?

— До един. О, ние няма да забравим и лианите, но отсега нататък вашата раса ще трябва да се бори и за съществуването си на земята. Вие с Матилд сте доказали, че това е постижимо. Крайно време е и другите да го научат.

— Джарл, твърде малко мислиш за младата двойка — обади се Адлър. — Разправи им какво ги очаква. Те са изплашени.

— Разбира се, разбира се. Виждам. Хонат, ти и Матилд сте единствените живи представители от расата си, които знаят как се оцелява върху повърхността на планетата. Ние нямаме намерение да обясняваме на хората ви как става това. Дори не се каним да им загатнем каквото и да е. Тази роля остава на вас.

Хонат зяпна.

— Остава на вас — твърдо повтори Джарл Илевън. — Утре ще ви върнем при племето ви и ще кажем на хората, че вие двамата знаете какво трябва да се прави, за да се оцелее на земята, и че останалите трябва да слязат и да заживеят там. Извън това няма да добавим нищо. Какво смяташ, че ще сторят те тогава?

— Нямам представа — стъписано отвърна Хонат. — Всичко е възможно. Нищо чудно да ни направят говорители, само че ние сме едни обикновени престъпници.

— Необикновени пионери, Хонат. Мъжът и жената, които ще изведат човечеството на Телура от горната земя по широкия свят.

Джарл Илевън се изправи облян от силната светлина. Като го проследи с поглед, Хонат видя, че има още поне дузина великани, които стоят току до светлия кръг и съсредоточено следят всяка дума.

— Но докато започнем, остава малко време — каза Джарл Илевън. — Навярно вие двамата искате да разгледате нашия кораб?

Вцепенен, но обзет от безгласно вътрешно чувство, доста наподобяващо музика, Хонат хвана Матилд за ръка. Те заедно се отдалечиха от дупката за Пъкъла, като следваха стъпките на Великаните.