Джеймс БлишНовозавладените звезди

Книга първаПрограма на преселване

1.

Космическият кораб отново забръмча около Суини, без той да забележи промяната. Когато най-после гласът на капитан Майкълджон пак прозвуча от комутатора на стената, Суини все още лежеше свит на койката си в някакво странно състояние на пълно спокойствие, каквото никога дотогава не бе изпитвал и вероятно едва ли би съумял да го опише дори на себе си. Въпреки че пулсът му биеше, от всичко останало можеше да заключи, че е мъртъв. Нужни му бяха няколко минути, за да отговори.

— Суини, чуваш ли ме? Ти… добре ли си?

Краткото колебание в дишането на пилота накара Суини да се ухили. От гледна точка на Майкълджон, както и на по-голямата част от останалото човечество, той бе нещо повече от зле. Направо беше мъртъв.

Плътно изолирана кабина със собствена херметическа камера, водеща навън, без Суини да има достъп към другата част на космическия кораб, бе доказателство за окаяното му положение. Затова и тонът на Майкълджон бе такъв: глас на човек, който се обръща не към друго човешко същество, а към нещо, което трябва да остане затворено в една гробница.

Гробница, предназначена да отбранява Вселената отвън, а не да предпазва съдържанието си от Вселената.

— Разбира се, че съм добре — обади се Суини, като откопча колана и приседна.

Провери термометъра, който продължаваше да показва неизменното минус 194° под нулата по Фаренхайт1 — средната температура на повърхността на Ганимед, луна номер III на Юпитер.

— Изглежда, бях позадрямал. Какво има?

— Насочвам кораба в орбита. Сега сме на около хиляда мили2 от спътника. Помислих си, че може би ще искаш да го поразгледаш.

— Естествено. Благодаря, Мики.

Комутаторът отвърна:

— Хубаво. Ще ти се обадя по-късно.

Суини се вкопчи във водещата релса и се примъкна към единствения люк в центъра на кабината, като се придвижваше сравнително точно. За човек, за когото 1/6 земно притегляне е нещо нормално, свободното падане — положението на пълна безтегловност — е само един изключителен случай.

А тъкмо такъв човек беше и Суини. Човешко същество — но изключителен случай.

Той погледна навън. Знаеше точно какво ще види, беше го изучил в детайли от снимки, видеозаписи, карти и през телескопи както у дома, на Луната, така и на Марс. Когато приближаваш Ганимед в долно съединение3, както правеше Майкълджон, първото нещо, което бие на очи, е огромното овално петно, наречено Нептунов тризъбец, именувано така от най-ранните изследователи на Юпитер, защото било отбелязано с гръцката буква Ψ върху съставената от стария Хау карта. Оказало се, че названието е добре избрано: петното представлява дълбоко море със силно назъбена брегова линия — най-вече в източния си край, — което се простира от около 120° до 165° дължина и някъде от 10° до 33° северна ширина. Море от какво? О, вода, разбира се; вода, завинаги превърната в лед, твърд като канара и покрит със слой скален прах, дебел около три инча4.

Източно от Тризъбеца, все на север чак до полюса, се простира голямо триъгълно образувание, наречено Улея — насечена с преплетени коренища, разтърсвана от лавини долина, която изцяло заобикаля полюса и продължава отново нагоре в обратна посока, като се разгръща ветрилообразно в другото полукълбо. („Нагоре“, защото „север“ за космонавтите, а и за астрономите, означава „надолу“). Няма друга планета, на която да съществува нещо съвсем същото като Улея, въпреки че когато ракетата ти се спуска към Ганимед около 180°-градусовия меридиан, е възможно гледката да ти напомни на Големия плаващ пясък на Марс.

В действителност обаче няма истинска прилика. Големият плаващ пясък може би е най-хубавата земя от цялата планета Марс. Улея, от друга страна, си е Улей. В източния край на тази огромна издатина на дължина 218° и 32° северна ширина се намира една-единствена планина, висока около 9000 фута5, която, доколкото Суини знаеше, нямаше име: беше означена върху картата на Хау с гръцката буква П. Поради своята изолираност тя може лесно да се види с добър телескоп от земната Луна — когато при изгрев слънце линията, отделяща осветената от неосветена част на Ганимед, се пада в тази географска дължина, върхът й грее и се откроява в тъмнината като малка звезда. От основата на Хаувата планина П на запад, над Улея, стърчи полукръгла издатина и изглежда смущаващо и не на място в един свят, който не дава никакви други признаци за наличието на нагънати пластове.

И именно върху тази издатина живееха останалите Адаптирани хора.

Дълго време Суини се взираше в почти невидимата планина и запаления звезден пожар на върха й, като се чудеше защо гледката не предизвиква някакви реакции у него. Всяко чувство би било уместно: очакване, тревога, силно желание, каквото и да е, даже страх. Пък и фактът, че бе стоял заключен в камера повече от два месеца, трябваше досега да е породил у него неудържимо желание да се махне, та дори и само за да отиде при Адаптираните хора. Вместо това, състоянието на спокойствие продължаваше. Той не можеше да си наложи нещо повече от моментно любопитство към планината П, докато вниманието му не бе приковано от самия Юпитер, който изгряваше застрашително грамаден и крещящо обагрен само на около 600 000 мили, с точност до няколко хиляди. А и тази планета привлече вниманието му единствено защото беше по-светла, иначе беше без значение.

— Мики? — повика той другаря си, като се насили да погледне назад, надолу, към Улея.

— На линия съм, Суини. Как изглежда?

— О, като географска карта. Всички си приличат. Къде смяташ да ме оставиш? Нарежданията не предоставят ли това на нас?

— Да, но мисля, че няма избор — отвърна гласът на Майкълджон вече не толкова колебливо. — Трябва да бъде голямото плато, означено с H от Хау.

Суини огледа овалния лабиринт с леко отвращение. Присъствието му там щеше да привлича вниманието, както ако го оставеха в центъра на Морето на кризите в Лунния лабиринт. Така и каза.

— Нямаш избор — спокойно повтори Майкълджон.

На няколко пъти Майкъл изстреля ракети. За кратко време теглото на Суини се възвърна, опита се да реши накъде би се наклонило, и после отново изчезна. Сега корабът беше в орбита, но дали Майкълджон го бе насочил така, че да остане на сегашните си координати, или щеше да обикаля, кръстосвайки надлъж и шир цялата площ на спътника, Суини нямаше представа, а и не попита. Колкото по-малко знаеше по въпроса, толкова по-добре.

— Е, спускането ще е дълго — рече Суини. — Не може да се каже, че тази атмосфера е най-плътната в системата. Ще се наложи да се приземя от подветрената страна на планината. Не ми се ще да се влача поне двеста мили по платото.

— От друга страна — каза Майкълджон, — ако слезеш твърде близо, нашите приятели долу ще забележат парашута ти. Може би все пак е по-добре да те сваля в Улея. Там се въргалят толкова много отпадъци, че отраженията в радара сигурно са огромни; няма никаква вероятност да разпознаят такова дребно нещо като човек с парашут.

Не, благодаря. Все пак има оптическо улавяне, а един парашут от фолио дори за Адаптирания човек съвсем не прилича на издаден скален хребет. Трябва да съм зад планината, където ще бъда едновременно в оптична и радарна сянка. Освен това как бих могъл да изкатеря от Улея изпъкналостта? Те не напразно са се заселили на ръба на канара.

— Това е вярно — съгласи се Майкълджон. — Добре, насочих катапулта. Ще облека скафандър и ще дойда в твоята секция.

— Добре. Кажи ми пак точно какво смяташ да правиш, докато ме няма, за да не стане така, че да вдигам тревога, а от теб да няма и следа.

По комутатора долетя металичен звук от отварянето на шкаф за скафандри. Ремъците на парашута на Суини вече бяха пристегнати, а поставянето на дихателния апарат и ларингофоните щеше да отнеме само миг. Суини не се нуждаеше от други защитни средства.

— Аз ще остана горе триста дни; ще изключа всички мощности, освен за поддържането — повтори гласът на Майкълджон от още по-голямо разстояние. — Да речем, че дотогава ти посвикнеш с нашите приятели долу и опознаеш обстановката. Ще имам готовност да получа сведения от теб на определената честота. Ти ще трябва да ми изпратиш само няколко кодирани букви — давам ги на компютъра, той ми казва какво да направя и аз съответно действам. Ако не се обадиш след триста дни, произнасям кратка, но прочувствена молитва и си тръгвам. Бог ми е свидетел, че нищичко повече не зная.

— То е достатъчно — успокои го Суини. — Да вървим!

Суини излезе от личната си херметическа камера. Като всеки истински междупланетен летателен апарат, корпусът в кораба на Майкълджон нямаше обща външна обвивка. Корабът се състоеше от основните си компоненти, включително кръглата кабина за екипажа, свързани с ажурна конструкция от надлъжни и напречни греди. Тъкмо една от най-дългите напречни греди, насочена към платото Н, щеше да послужи за катапултиране.

Суини вдигна очи към кълбото на спътника. За миг го обзе старото познато усещане, че пада; погледна надолу и премести очи към кораба, докато това чувство го напусна. Съвсем скоро той щеше да тръгне в същата посока.

Майкълджон се появи, заобиколил изпъкналостта на кръглата кабина за екипажа, като плъзгаше обувките си по метала. В обемистия си безформен скафандър той бе този, който изглеждаше като извънземен партньор в дуета.

— Готов ли си? — запита Майкълджон.

Суини кимна и легна ничком върху напречната греда, като щракна около нея застопоряващите закопчалки на ремъците. Усещаше как ръкавиците на Майкълджон докосват гърба му, докато прикрепят реактивния катапулт; сега обаче вече не виждаше нищо освен дървения плъзгач, който щеше да предпази тялото му от гредата.

— Добре — каза пилотът. — На добър час, Суини!

— Благодаря. Отпиши ме, Мики.

— Тръгваш след пет секунди. Пет. Четири. Три. Две. Едно. Старт!

Реактивният апарат потрепери и нанесе почти парализиращ удар между плешките на Суини. За миг ускорението го притисна към ремъците, а плъзгачът се залепи към метала на антената.

След това внезапно вибрациите спряха. Той летеше свободно. С малко закъснение дръпна освобождаващата халка.

Плъзгачът се измъкна с криволичене изпод Суини и бързо се загуби между звездите. Налягането върху гърба му изчезна, когато приспособлението, все още включено, припламна пред него. Разсейващата се топлинна вълна от изгорелите газове за момент го накара да се почувствува зле, след това тя изчезна. Ударът от нея щеше да бъде твърде силен, така че където и да паднеше, щеше да остане само една дупка.

Суини беше съвсем сам и падаше към Ганимед с главата надолу.

Почти от началото, от онзи забравен ден далече в детинството му, когато за пръв път бе осъзнал, че освен подземния купол на Луната няма друго от Вселената, което да принадлежи само на него, Суини бе искал да бъде човек; искал го беше с някаква неясна, безлична болка, прераснала бързо в хладна горчивина в обноските и възгледите по отношение на неповторимото му всекидневие и в сънища с припламвания на обгаряща самота, които със съзряването станаха по-редки, но и по-силни, докато се случваше една такава нощ да го остави разтърсен и онемял понякога цели дни наред, сякаш се бе избавил от тежко премеждие.

Екипът от психолози, психиатри и аналитици, зачислени към него, направи всичко по силите си, но то не беше кой знае какво. В „случая Суини“ нямаше почти нищо, към което да е приложима някаква система на психотерапия, разработена да помага на човешки същества. А и членовете на екипа изобщо не успяваха да постигнат някакво единомислие относно основната цел на една такава терапия: дали да се помогне на Суини да живее с наличието на своята по принцип извънземна същност, или вместо това да се разпалва тази единствена искра надежда, която немедицинските лица на Луната непрекъснато поддържаха у него като едничък смисъл на съществуванието му.

Фактите бяха прости и неумолими. Суини бе Адаптиран човек — адаптиран, в своя случай, към ледения студ, слабата гравитация и разредената зловонна атмосфера, характерни за Ганимед. Кръвта, която течеше в жилите му и единственият субстрат на всяка негова клетка, бе девет десети течен амоняк; костите му бяха лед IV, дишането — сложен водород — метанов цикъл, основан не върху катализа от желязосъдържащ пигмент, а върху образуването и разкъсването на двойна сярна връзка; и ако се наложеше, той можеше да преживее седмици наред на диета от скален прах.

Суини от край време беше все същият. Това, което го беше направило такъв, му се бе случило буквално преди зачатието: към зародишните клетки, които след това се бяха обединили, за да го оформят, бе приложена цяла плеяда сложни технически похвати: селективно митотично6 отравяне, точно насочено рентгеново облъчване, текто-генетична7 микрохирургия, конкурентно метаболитно инхибиране8 и вероятно още петдесет други, чиито названия той дори не беше чувал и които в своята съвкупност се наричаха „пантропия“. Думата, свободно препреведена, означаваше „цялостна промяна“ — и бе точна.

Както пантропистите предварително бяха променили човешкия модел в тялото и химията на Суини, така бяха променили и образованието му, света му, мислите му, дори прародителите му. Не можеш да създадеш Адаптиран човек само като размахаш магическа пръчка, гордо бе обяснил на Суини веднъж по комуникатора д-р Алфвен. Дори основните зародишни клетки са издънки на стотина предишни поколения, зараждащи се една от друга преди да са преминали зиготния9 стадий като едноклетъчни организми, всяка — малко повече повлияна от цианида и от леда, а според едно старо стихотворение, тъкмо от леда на пързалките били направени момченцата като Суини. Накрая на същата тази седмица при редовния преглед и записите екипът психиатри докладва на д-р Алфвен какво е било казано на Суини и какво той бе сметнал за уместно да отговори, но едва ли имаше нужда да си правят този труд. Суини никога не беше чувал детско стихче, както не бе изпитал травмата на раждането, нито Едиповия комплекс. Той самият бе закон, от който множеството изключения бяха неизвестни.

Суини, разбира се, забеляза, че Алфвен пропусна да се яви, когато трябваше да направи следващото си посещение, но това бе нещо обикновено. Учени идваха и обикаляха големия херметически затворен понор10, придружени винаги от учтивите, облечени в красиви униформи частни полицаи на властите от Разширения космодрум Земя, но те рядко се задържаха дълго. Дори между психиатрите винаги съществуваше едно особено напрежение, сдържана ярост, която периодично избухваше в гръмки, кресливи пререкания. Суини никога не разбра за какво крещяха, защото винаги щом караниците започваха, изключваха звука отвън, но забеляза, че някои от участниците изобщо не се появяваха вече.

— Къде е д-р Емъри? Днес не е ли неговият ден?

— Той приключи служебното си наблюдение.

— Но аз искам да говоря с него. Обеща да ми донесе една книга. Няма ли да се върне поне да ни посети?

— Мисля, че не, Суини. Той напусна работа. Не се безпокой за него, няма да се чувствува зле. Аз ще ти донеса книгата.

След третия такъв случай за първи път пуснаха Суини да излезе на повърхността на Луната — наистина, охраняван от петима мъже в скафандри, но това не го засягаше. Новата свобода му се видя огромна, а собственият му скафандър — направо символичен в сравнение с това, което трябваше да обличат полицаите от Космодрума — като че ли почти не съществуваше. Доколкото трябваше да се вярва на многобройните намеци, такова беше първото му предусещане на свободата, която щеше да получи след приключване на задачата му. Той дори успя да види планетата Земя, където живееха хората.

За задачата си знаеше всичко, което имаше да се знае, и то бе станало за него втора природа. Бяха му го набивали в главата още от студеното му и самотно детинство, винаги с една и съща заповед накрая:

„Ние трябва да върнем тези хора!“

Шест думи бяха смисъл за Суини; те бяха и неговата едничка надежда. Налагаше се Адаптираните хора да бъдат хванати отново и отведени на Земята, по-точно — на купола на Луната, единственото място освен Ганимед, където можеха да съществуват. Но ако се окажеше невъзможно всички да бъдат заловени повторно — той трябваше да мисли за това само като за вероятност, — той бе длъжен да се завърне поне с д-р Джейкъб Рулман. Единствено докторът със сигурност знаеше най-важната тайна: как Адаптираният индивид отново да се превърне в човешко същество.

Суини разбираше, че Рулман и съучастниците му са престъпници, но колко тежко е тяхното провинение, беше въпрос, на който никога не се бе опитвал да си отговори. Критериите му бяха твърде повърхностни. Все пак от самото начало стана ясно, че колонията на Ганимед е била основана, без да има нареждане от Земята, по начин, който Земята не одобряваше, освен при особени случаи, както бе със Суини, и че Земята държеше тя да бъде унищожена. Не със сила, тъй като най-напред искаха да научат какво знае Рулман, а чрез сложното изобретение, което бе самият Суини.

„Ние трябва да върнем тези хора!“

След това от намеците се подразбираше, без някога да се обещае нещо направо, че Суини може да стане нормално човешко същество и да познае по-голяма свобода от тази да се движи по лишената от въздух повърхност на Луната с охрана от пет души.

Обикновено след такива подмятания всред работния екип избухваше някой от онези внезапно заглушавани скандали. У всеки средно интелигентен индивид щяха да се зародят подозрения, че тези внушения съвсем не се базират върху някаква истинска надежда. А и обучението на Суини допринесе отрано да се настрои скептично, но с течение на времето това престана да го вълнува. Подхвърлените реплики представляваха единственото му упование и той ги приемаше с упование, но без очакване. Освен това няколкото встъпителни думи на тези скандали, които дочуваше преди да изключат комутатора, навеждаха на мисълта, че в разногласията има нещо повече от обикновеното съмнение във възможността да бъде трансформиран Адаптираният човек. Например тъкмо Емъри веднъж избухна неочаквано и спонтанно:

— Но ако все пак Рулман е бил прав?

Щрак.

Прав за какво? Може ли престъпник да бъде прав? Суини нямаше как да знае това. Последва случаят с техника, който бе заявил: „Разходите са спънката за тераформирането“ (какво значеше това?), и след по-малко от минута го принудиха да напусне контролния кабинет с някакво скалъпено поръчение. Имаше много такива инциденти, но Суини никога не сполучваше да сглоби от отделните съставки някакъв модел. Той просто реши, че те не се отнасят пряко до шансовете му да бъде превърнат в човешко същество, и веднага ги добави към огромната пустиня на общото си невежество. В края на краищата само заповедта остана реална — заповедта и кошмарите._„Ние трябва да върнем тези хора!“_ Шестте думи бяха причина Суини да пада с главата надолу към Ганимед — като човек, чийто последен опит да се събуди не е успял.


Адаптираните хора откриха Суини, когато бе изминал половината път нагоре по голямата седловина, осигуряваща единствения достъп от платото Н към колонията им върху скалната издатина. Той не ги позна — не отговаряха на нито една от снимките, които бе запомнил, — но приеха историята му с доста разбиране. И не се наложи да симулира изтощение — гравитацията на Ганимед беше нормална за него, но пътуването бе дълго, а изкачването — още по-продължително.

Той с учудване установи, че все пак бе изпитал удоволствие. За пръв път в живота си се бе движил неохраняван от хора и механизми в един свят, където физически се чувствуваше у дома си, в един свят без стени, в свят, където бе по принцип сам. Въздухът бе мек и приятен, ветровете идеха от посоки, които сами си избираха, температурата в седловината бе значително по-ниска от тази, която се смяташе допустима за купола на Луната, и отвсякъде го заобикаляше небе, виолетово обагрено и изпъстрено със звезди, които от време на време блещукаха.

Налагаше му се да внимава: много лесно можеше да приеме Ганимед за свой постоянен пристан. Бяха го предупредили за това, но той някак не бе съумял да осъзнае, че опасността не само щеше да съществува, но и… да го примамва.

Младите мъже бързо го преведоха през останалия път до колонията. Не проявиха никакво любопитство както и сами не се разкриха. Рулман не беше като тях. Изражението на слисване и неверие върху лицето на учения, когато въведоха Суини в кабинета му — с висок таван и каменни стени, — бе така пълно, че плашеше. Той възкликна:

— Какво е това?!

— Открихме го да се изкачва по седловината. Помислихме, че се е изгубил, но той твърди, че принадлежи към родословния полет.

— Невъзможно! — отсече Рулман. — Напълно изключено.

А след това замълча, докато изучаваше новодошлия. Шокът, изписан на лицето му, се смекчи съвсем леко.

Дългото, старателно проучване даде време на Суини мислено да се върне назад. Рулман беше по-възрастен, отколкото на снимките, но това бе нещо естествено; при това най-вече изглеждаше по-малко белязан от годините, отколкото бе очаквал Суини. Сух, отчасти плешив и с отпуснати рамене, но доволното коремче под линията на колана, което се виждаше на снимките, сега почти го нямаше. Очевидно животът на Ганимед донякъде го бе калил. Фотографиите не бяха успели да подготвят Суини за очите на този човек: неспокойни и с качулати вежди, като на бухал.

— Най-добре ми кажете кой сте — промълви накрая Рулман. — И как дойдохте тук! Вие не сте от нашите, това е сигурно.

— Аз съм Доналд Левърол Суини — отвърна Суини. — Може и да не съм от вас, но майка ми твърдеше обратното. Пристигнах тук с нейния кораб. Тя казваше, че ще ме приемете.

Рулман поклати глава.

— Това също е невероятно. Извинете, мистър Суини, но навярно нямате представа каква бомба сте за нас. Тогава вие трябва да сте дете на Шърли Левърол… Но как се добрахте дотук? Как оцеляхте през всичкото това време? Кой поддържаше живота ви и кой се грижеше за вас, след като ние напуснахме Луната? А преди всичко, как се отскубнахте от полицаите на Космодрума? Още преди да изоставим лунната си лаборатория, знаехме, че Космодрум Земя я е открил. Трудно ми е да повярвам, че вие изобщо съществувате.

Въпреки това изражението на пълна скептичност върху лицето на учения се смекчаваше с всеки миг. Суини прецени, че вече започваше да му вярва. По необходимост: ето, Суини стоеше пред Рулман, дишаше въздуха на Ганимед, понасяше леко гравитацията на планетата, а върху студената му кожа лепнеше прахът на Ганимед — факт всред неоспорими факти.

— Полицаите от Космодрума наистина откриха големия купол — каза Суини. — Но изобщо не откриха малкия контролен завод. Татко взриви свързващия ги тунел, преди полицаите да се приземят; загина от свличането на канарите. Разбира се, когато това се е случило, аз съм бил само клетка в стъкленица.

— Ясно — замислено изрече Рулман. — Точно преди излитането забелязахме, че апаратурата на кораба отчита взрив, и решихме, че нападателите на Космодрума са започнали да бомбардират, колкото и неочаквано да бе това. Значи, в крайна сметка и голямата лаборатория не е била разрушена?

— Не — отговори Суини.

Рулман сигурно знаеше тези факти: радиовръзката между Земята и Луната вероятно можеше да бъде засичана оттук, поне понякога.

— Все пак бяха останали някои линии за връзка между полицаите. Майка ми обикновено прекарваше много време да слуша какво става. Същото правех и аз, когато пораснах достатъчно, за да го разбирам. По този начин открихме, че колонията на Ганимед също не е била унищожена с бомбардировки.

— Но откъде вземахте енергия?

— Имахме батерия със стронций 90 и от нея вземахме по-голямата част. Всичко ставаше тайно, така че полицаите не успяха да установят никакво изтичане. Най-накрая, когато батерията започна да се изчерпва, трябваше да се включим към Главния захранващ поток на Космодрума: първоначално съвсем малко, но отклоняването на енергия стана постоянно. — Той сви рамене. — Рано или късно щяха да забележат; така и стана.

За миг Рулман остана безмълвен и Суини разбра, че прави необходимите изчисления наум, сравнявайки 20-годишния период на полуразпадане на стронций с този на Суини и с хронологията на Адаптираните хора. Цифрите щяха да съвпаднат, разбира се. Инструкциите на Космодрумната полиция бяха напълно изчерпателни в дребни детайли като този.

— Въпреки всичко дори след толкова много години, когато се наложи да премисляш целия този случай, оставаш поразен — каза Рулман. — Моите уважения, мистър Суини, но е трудно човек да си представи, че Шърли Левърол ще се подложи на такова изпитание, при това сам-самичка, като се изключи едно дете, което тя никога не е могла дори да докосне, едно дете, чието отглеждане е така трудно и изпълнено с технически подробности, като че е атомен реактор. Спомням си я — крехко момиче без настроение, което се тътреше равнодушно след нас само защото Робърт вземаше участие в проекта. — Той свъси вежди, унесен в спомените си. — Тя често повтаряше: „Това му е работата.“ И никога не мислеше за делото като за нещо повече.

Но нейната работа бях аз — отвърна Суини с равен глас.

Космодрумните полицаи се бяха опитали да го обучат да говори язвително, когато спомене майка си, но той така и не съумя да улови онова чувство, на което изискваха да подражава. Беше успял обаче да установи, че ако изговаря сричките отсечено, почти без модулации на гласа, те оставаха доволни от резултата.

— Не сте я преценили правилно, д-р Рулман, или пък тя се е променила, след като татко е загинал. Майка ми имаше кураж за десетима. И затова накрая й бе заплатено с единствената монета, позната на полицаите от Космодрума.

— Съжалявам — каза Рулман съчувствено. — Но поне вие сте се измъкнали. Сигурен съм, че точно това е желаела и тя. А откъде се появи корабът, за който споменахте?

— Ами… открай време сме го имали. Предполагам, че е бил на татко. Държахме го в един кратер близо до нашия купол. Когато полицаите нахълтаха в контролния кабинет, аз излязох от другата страна на купола, докато те бяха… заети с майка… и им се изплъзнах. Не беше по силите ми да направя каквото и да било за нея.

— Естествено, естествено — прекъсна го Рулман с тих и смирен глас. — Вие не бихте останали жив и една секунда в техния въздух. Постъпили сте правилно. Продължете.

— Така… качих се на космическия кораб и излетях. Нямах възможност да спася нищо освен себе си. Преследваха ме по целия път, но не стреляха. Мисля, че и сега горе има един от тях.

— Ще претърсим с телескопа, но във всеки случай не сме в състояние да направим нещо повече от това да го следим с локатора. Доколкото разбирам, оставили сте гаранция, за да се измъкнете.

— Да. Иначе нямаше да имам никакъв шанс… явно те искаха да ме върнат с най-лоши намерения. Сигурно вече са засекли кораба, а заедно с това и координатите на колонията.

— О, те имат координатите още от момента, когато кацнахме тук — каза Рулман. — Проработил ви е късметът, мистър Суини, и сте били смел. Вие ми връщате едно чувство на непосредственост, което не съм изпитвал от години, от първия ден на избавлението ни. Все пак остава един въпрос.

— Какъв е той? Ако мога да бъда полезен…

— Става дума за един тест, който се налага да направим — каза Рулман. — Вашият разказ изглежда правдоподобен и аз наистина не виждам как е възможно да станете това, което сте, ако действително не сте един от нас. Но ние трябва да бъдем сигурни.

— Разбира се — съгласи се Суини. — Да вървим.

Рулман кимна и го изведе от кабинета си през ниска каменна врата. Коридорът, по който минаха, толкова много приличаше на всички онези, които Суини бе виждал на Луната, че той почти не си направи труда да му обърне внимание. Дори естествената гравитация и циркулиращият непреработен въздух не го смущаваха, а по-скоро го успокояваха. Единствено тестът тревожеше Суини точно защото знаеше, че ще бъде безпомощен да въздейства върху резултата. Или специалистите на космодрумните власти го бяха сглобили достатъчно ловко, за да устои на всеки тест, или…

… или той никога нямаше да има възможността да стане човешко същество.

Рулман кимна на Суини да го последва през друга врата в една дълга стая с нисък таван, снабдена с половин дузина лабораторни плотове и голямо количество стъклария. Тук въздухът не бе толкова застоял; както и на Луната имаше вентилатори, които го раздвижваха. Някой се появи иззад една много висока, усукана фракционна колона, в която кръжаха множество мехурчета, и тръгна към тях. Беше, както Суини видя, дребно момиче с лъскава коса, бели ръце, тъмни очи и изящно прави крака. Тя носеше типичното за лабораторните техници бяло сако и пола с цвят на слива.

— Здравейте, д-р Рулман. Мога ли да ви услужа с нещо?

— Сигурно, ако оставите този перколатор за момент, Майк. Искам да направя едно идентификационно изследване. При нас имаме нов човек. Може ли?

— О, мисля, че да. Само за минута ще извадя серумите.

Тя се отдалечи от тях и се отправи към един плот, откъдето започна да изважда ампули и да ги разклаща пред някаква притулена светлина. Суини я наблюдаваше. И преди беше виждал жени лаборантки, но никоя от тях не бе така съвършена, така непринудена или така… близка, както тази. Усети как главата му се замайва, а и се надяваше, че поне за малко няма да го карат да говори. По дланите му изби пот, кръвта туптеше в ушите му и му се стори, че може да се разплаче.

Бе се потопил напълно в своето неизпитано, дълго забавяно съзряване и то му се понрави не повече, отколкото това става с всеки от нас.

Но неговата изсечена с диамант предпазливост не се притъпи напълно. Той не пропусна да запомни, че като го видя, момичето се учуди не повече, отколкото двамата младежи, когато го бяха открили да изкачва седловината. Защо? Д-р Рулман едва ли бе единственият Адаптиран човек, който познава всеки в поселището по физиономия, и следователно единственият, който може да се вцепени при вида на непознато лице. До това време колонизаторите на Ганимед сигурно знаеха най-малките си бръчици, бяха научили наизуст всеки жест и маниерност, трапчинка, оттенък, недостатък или добродетел, които биха им помогнали да се разпознават всред останалата, враждебно настроена, по-голяма част от човечеството.

Момичето улови дланта на Суини и за миг нишката на мисълта му напълно се прекъсна. Последва остро бодване във възглавничката на средния пръст на дясната ръка и Майк започна да изстисква капчици кръв в локвички синкав разтвор, разпределени по три в група, върху голям брой тънки стъкълца. Предметни стъкла за микроскоп — Суини вече беше виждал такива. Що се отнася до кръвта — да вземе още, ако иска.

Но той упорито се върна на въпроса. Защо младежите и Майк не се учудиха? Дали това се дължеше на възрастовата им група? Първите заселници на Ганимед сигурно знаеха по лице както себе си, така и децата си, докато младежите, за които всичко по принцип бе ново, не бяха видели нищо необикновено в една нова физиономия.

Деца… следователно заселниците можеха да създават поколение. Никога не се и загатваше затова там, на Луната. Разбира се, лично за Суини това не означаваше нищо. Абсолютно нищо.

— О, вие треперите — забеляза момичето с обезпокоен глас. — Направих само една малка резка. По-добре ще е да седнете.

— Разбира се — отзова се веднага Рулман. — Били сте подложен на доста голямо напрежение, мистър Суини; извинете ме за недосетливостта. Ще свършим само след момент.

Благодарен, Суини седна и се опита да не мисли за нищо. Сега и момичето, и Рулман седяха на плота и изследваха с микроскопи локвичките разредена кръв, които Майк бе взела от Суини.

— Кръвна група О, Rh11 отрицателен — съобщи момичето.

Рулман си записваше.

— Кел-Селано отрицателно. Луис „а“ положително, „в“ отрицателно.

— Хм, хм — обади се Рулман безизразно и монотонно. — Също Дъфи „а“ отрицателно, Джей — положително, имунен Бредбъри12, тромбоцитен фактор IV, клинично здрав. Доста чист модел. Говори ли ти нещо това, Майк?

— Би трябвало — отвърна тя, като гледаше изучаващо Суини. — Значи, искате да сравня данните си с неговите?

Рулман кимна. Момичето приближи Суини и пружинно задвижваният ланцет резна възглавничката на друг негов пръст. След като тя се върна при плота, Суини отново чу същия звук и я видя да докосва леко със средния пръст на лявата си ръка едно предметно стъкло. Стана тихо.

— Съвместимост, доктор Рулман.

Рулман се обърна към Суини и за пръв път се усмихна.

— Издържахте! — каза той. Изглеждаше искрено доволен. — Добре дошли, мистър Суини. А сега да се върнем в кабинета ми и да видим какво можем да направим за настаняването ви в жилище и естествено, на работа; имаме много възможности и за двете. Благодаря ти, Майк.

— Няма защо. Довиждане, мистър Суини. Изглежда, ще се виждаме доста често.

Суини кимна и преглътна с мъка. И успя да овладее гласа си едва когато се озова отново в кабинета на Рулман.

— За какво бе всичко това, доктор Рулман? Разбирам, че изследвахте кръвта ми, но бих желал да узная какво научихте от анализа!

— Че съвестта ви е чиста — отвърна Рулман. — Кръвните групи са наследствени, те следват Менделовите закони много точно. Чрез модела на вашата кръв установих самоличността ви — не като индивид, а като член на семейство. С други думи, той показа, че вие наистина сте този, за когото се представяте — потомък на Боб Суини и Шърли Левърол.

— Разбирам. Но вие съпоставихте моите данни с тези на момичето. Защо беше този тест?

— За да проверя така наречените лични фактори, тези, които се проявяват само в рамките на едно семейство, а не в цялото население — отвърна Рулман. — Виждате ли, мистър Суини, според нашите понятия тук Михаела Левърол е ваша племенничка.

2.

Най-малко за десети път през тези два месеца Майк гледаше Суини с удивление, едновременно обезпокоена и развеселена.

— Я кажи това пък откъде ти хрумна? — възкликна тя.

Въпросът, както обикновено, бе опасен, но Суини не бързаше да отговори. Майк знаеше, че той винаги се помайваше, когато трябваше да отговаря на запитвания, а понякога сякаш изобщо не ги чуваше. Необходимостта от такъв защитен навик бе крещящо очевидна за Суини и той само забавяше момента, когато тя щеше да стане също така явна и за ганимедците. Само чисто патологичната интровертност на характера му като цяло засега го спасяваше да не бъде заподозрян, че избягва трудните въпроси.

Суини беше уверен, че рано или късно такова подозрение щеше да се появи. Той не бе общувал с жени, но въпреки това бе сигурен, че Майк е нещо изключително. Остротата на нейната прозорливост понякога като че се доближаваше до телепатия. Той обмисляше въпроса, облегнат на парапета около живия плет в подножието на планината, наблюдаваше съсредоточено Улея и съставяше отговора си. Всеки ден трябваше да съкращава времето за обмисляне, но въпреки усилията му въпросите не ставаха по-малко трудни.

— От полицаите на Космодрума — отвърна той. — Мога да дам само два отговора на въпроса ти, Майк. Всичко, което не научих от майка си, научих, като следях полицаите.

Майк също погледна надолу, към мъглите на Улея. Бе топъл летен ден, при това дълъг — с продължителност три и половина земни дни, докато спътникът се намираше от осветената страна на Юпитер и се приближаваше, заедно с Юпитер, все повече и повече към Слънцето. Вятърът, който духаше над флейтообразния отвор на скалата от тази страна на планината, бе мек и променлив като дъх на флейтист и не помръдваше огромните преплетени коренища и издънки, които изпълваха дъното на голямата долина, нито увитите листа, залепили се за тях като хиляди синьо-зелени мьобиусови13 ленти.

Долу не беше тихо, но изглеждаше тихо. Имаше много повече бумтежи и грохот от търкалящи се канари и далечни лавини, отколкото човек чуваше през студеното време. Когато дойдеше краткият им период, обелените от гранита корени израстваха бързо, като упорито се заравяха в склоновете на долината и даваха началото на нови дървета и скали. В чукарите топлото време променяше кристализиралата вода от лед IV на лед III, а затворената течност, внезапно преминала от един обем в друг, разкъртваше скалните пластове. Суини познаваше този механизъм — така нареченото „разслояване“, нещо обикновено за Луната, въпреки че там се пораждаше от повторното заледяване на лед I в гипсовите натрупвания. Но крайният резултат бе един и същ: скални свличания.

Всички тези неспирни, нестройни тътнежи и глухи гръмотевици бяха характерните звуци за разгара налятото в Улея. Те дразнеха ухото на Суини толкова малко, колкото пчелното жужене безпокои земния жител, въпреки че Суини се бе натъквал на такова бръмчене само в книгите. И както растителността навсякъде, великолепните възлести пълзящи растения в ниското изпращаха нагоре във въздуха на Адаптираните хора свеж, сладостен аромат, специфичния мирис на флората в нейната борба на живот и смърт, която временно успокоява животинските ноздри и жлези, за да забравят собствените си отшумели стълкновения.

Ганимед беше всъщност един прекрасен свят дори за мъртъв човек. Или — само за мъртъвци.

— Не разбирам защо е било нужно полицаите от Космодрума да си губят времето, разпространявайки лъжи наляво и надясно — каза накрая Майк. — Те знаят, че ние не сме предприемали никакви пиратски нападения. Никога, откакто кракът ни стъпи на Ганимед, не сме си позволили да се отдалечим оттук. А сега не можем да го напуснем дори да искаме. Защо трябва да твърдят, че сме го правили? Защо да говорят за това като за факт, особено щом са нямали представа, че ти ги подслушваш? Нелогично е.

— Не зная — отвърна Суини. — Никога не ми е минавало през ума, че вие не сте извършвали пиратски нападения. Ако поне за миг ми бе хрумнало, че не казват истината, щях да се ослушвам за някоя ключова дума, от която да подразбера защо го правят. Но подобна мисъл никога не ми е идвала на ум. А сега е твърде късно, остава ми само да гадая.

— Сигурно си чул нещо. Нещо, което не си запомнил съзнателно. Аз също мога да правя догадки, но в случая са важни твоите предположения. Ти си този, който е слушал разговорите, не аз. Опитай се, Дон.

— Е — колебливо каза Суини, — възможно е да не им е било известно, че това, което говорят, не е вярно. Няма закон, който да гласи, че шефовете на космодрумния полицай са длъжни винаги да му разкриват истинското състояние на нещата. Началниците са на Земята, но аз бях на Луната, а също и те. И изглеждаха напълно убедени: темата непрекъснато се разискваше просто между другото, като че ли беше нещо общоизвестно. Всички вярваха, че Ганимед извършва нападения върху големи пътнически въздушни кораби в периметър чак до орбитата на Марс. Това бе установен факт. Така го чух аз.

— Логично е — каза Майк.

Въпреки това тя не гледаше към Суини, а наведе главата си още повече над ръба на Улея, със сключени пред себе си ръце, в мъглявото пространство, докато малките й гърди се опряха леко на парапета. Суини дълбоко си пое дъх. Миризмата от издънките изведнъж сякаш загуби своето успокоително въздействие.

— Кажи ми, Дон — запита тя, — кога започнаха полицаите да обсъждат тази тема? За пръв път, искам да кажа.

Неговото отклонило се внимание така внезапно отскочи и се върна обратно в скования център на съществото му, че остави след себе си ярка следа, сякаш през незащитения му мозък бе минал камшик. Майк беше опасна, опасна беше. Трябваше да помни това.

— Кога? — повтори той. — Не зная, Майк. Всички дни си приличаха. Мисля, че беше към края. В детството често слушах, че приказват за нас като за престъпници, но не бях в състояние да си обясня защо. Предполагах, че е, защото бяхме различни, само заради това. Едва в последно време ги чувах да споменават конкретни престъпления, но дори тогава не си обяснявах ясно думите им. Майка ми и аз никога не бяхме грабили никакви кораби, в това бях сигурен.

— Само накрая… Така си и мислех. Те са заговорили по този начин, когато енергията ви е започнала да се изчерпва. Не е ли вярно?

Суини дълго обмисля отговора, поне два пъти по-дълго, отколкото обикновено би било безопасно да го прави пред Майк. Той вече разбра накъде клоняха въпросите на момичето. В такъв случай една прибързана реплика можеше да бъде фатална. Трябваше да си дава вид, че се опитва — с известно затруднение — да изрови от паметта си информация, която е била без всякакво значение за него. След малко той каза:

— Да, стана горе-долу по това време. Бях вече поограничил подслушването на разговорите им — не че това отнемаше много енергия, но ние имахме нужда от всичко налично. Може би съм пропуснал да доловя най-важното, не е изключено.

— Не — мрачно каза Майк. — Струва ми се, че си чул всичко. Или всичко, което е трябвало. И смятам, че си го изтълкувал точно по начина, по който те са искали да го направиш, Дон.

— Нищо чудно — бавно каза Суини. — Бях още дете. Възможно е да съм приел думите им за чиста монета. Но това би означавало, че те са знаели за нашето присъствие там. Дали е така? Не си спомням точно, но мисля, че още не бяхме започнали да крадем енергия от тях. В онези дни все още се надявахме да направим слънчева батерия на повърхността.

— Не, не. На тях навярно им е било известно, че сте там, години преди да започнете да крадете от енергията им. Напоследък Рулман говореше за това. Съществуват прости начини да се установи дори дали се подслушва един комуникатор; вашата стронциева батерия също не може да е останала дълго време неоткрита. Те само са изчаквали, докато бъдат сигурни, че ще ви хванат, когато най-после ви нападнат. Това е техният начин на мислене. Междувременно, когато си ги подслушвал, са ти подхвърляли лъжи.

Толкова за историята, която полицаите бяха наредили на Суини да разказва. Тя се бе запазила само защото Адаптираните хора я приемаха за извънредно глупава — поне в началото никой не се защищава срещу предположението, че противникът му го смята за идиот микроцефал14. Заблудата бе продължила два месеца, но никога не би издържала триста дни.

— Защо да го правят? — запита Суини. — Те смятаха да ни убият веднага щом им е възможно — начаса, когато измислят начин да го извършат, без да повредят оборудването ни. Какво ги е засягало това, което си мислим?

— За да ви мъчат — простена Майк, като се изправи и здраво вкопчи в парапета ръце, машинално вцепенили се, като птичи нокти, когато докосват клон. Тя погледна през Улея към далечната скупчена планинска верига от другата страна. — Искали са да смятате, че всичко, което вашите хора са запланували и осъществили, се е провалило; че сме свършили като едни долни престъпници. Тъй като не са можели да се заемат с теб и майка ти веднага, забавлявали са се да ви подхвърлят ругатни, докато са работели. Сигурно са мислели, че това ще допринесе да се деморализирате; ще ви подтикне към някаква грешка, която би улеснила работата им по залавянето ви. Или възможно е да са го правели просто защото им е било приятно. Защото това ги е карало да изпитват задоволство.

След кратка пауза Суини отвърна:

— Може би е било така. Може би не. Не зная, Майк.

Тя се обърна към него внезапно и го улови за раменете. Очите й бяха кристално сини.

— И как би могъл да знаеш? — каза тя, а пръстите й се впиха в раменете му. — Как би могъл изобщо да знаеш нещо, след като не е имало никой, който да ти го каже? Навярно сега Земята е пълна с лъжи за нас; лъжи и само лъжи! Ти трябва да ги забравиш, да изхвърлиш всичките от съзнанието си, просто като че ли току-що си се родил. Ти наистина ей сега си се родил, Дон, повярвай ми. Ей сегичка. Това, с което са ти тъпкали главата на Луната, са били лъжи; трябва да започнеш да научаваш истината тук, да я научаваш от самото начало, като дете! — Тя го задържа още миг. Всъщност го разтърсваше. Суини нямаше представа какво да каже, дори не знаеше какво чувство би могъл да наподоби. Усещането, което изпитваше, все още му бе почти непознато. Не се осмеляваше да го покаже, камо ли да му даде воля. Докато ядосаното момиче се взираше в очите му, той не бе в състояние дори да премигне.

В края на краищата наистина беше роден не толкова отдавна. Беше роден мъртъв.

Болезненият, страшен натиск върху раменете му изведнъж прерасна в остатъчен бодеж, заглушил една силна болка, после ръцете на Майк се отпуснаха. Погледът й отново се отклони към отвъдната страна на Улея.

— Няма смисъл — неясно промълви девойката. — Съжалявам. Ужасно е едно малко момиче да говори така на вуйчо си.

— Няма нищо, Майк. Беше ми интересно.

— Не се съмнявам в това. Да се поразходим, Дон. Омръзна ми да гледам само Улея.

Тя вече крачеше назад към извисяващата се планина, в чието подножие се бе установила колонията.

Суини я наблюдаваше как си тръгва, а ледената му кръв пулсираше в ушите му. Бе ужасно, че не е в състояние да мисли — никога, докато не бе срещнал Майк Левърол, не бе усещал колко зашеметяващо е това чувство, но сега то като че възнамеряваше изобщо да не го напуща — понякога се уталожваше, но никога не изчезна напълно. В самото начало младежът изпитваше печално задоволство, че близката „кръвна“ връзка между него и Майк, генетична връзка, която беше напълно автентична, тъй като той наистина беше адаптираният син на Шърли Левърол, щеше да го предпази от зараждането на влечение към момичето, в съгласие със земния обичай. Но всъщност тя нямаше този ефект. Земните табу не бяха в сила за него, а тук, на Ганимед, тази специфична забрана е била отменена по съкратената процедура. Рулман му беше обяснил защо.

— Не мислете повече по този въпрос-бе казал той още онзи най-първи ден, като широко се усмихваше в лицето на слисания Суини. — Нямаше никакви генетични причини да не допускаме близкородственото кръстосване; точно обратното. В малка група като нашата най-силно и непосредствено еволюционно влияние има изчезването на наследствените фактори. Ако не бяхме взели мерки да го предотвратим, с всяко ново поколение щяха да се губят нефиксирани гени. Очевидно е, че не бива да допуснем това, иначе ще се стигне до група, в която няма да има истински индивиди: всички ще си приличат в някакъв съществен и абсолютно непредсказуем аспект. Никое табу не заслужава такъв резултат.

Рулман беше продължил по-нататък. Бе казал, че разрешаването на бракове между близки роднини не може само по себе си да възпре отклоненията в наследствеността, че в известно отношение то ги насърчава и че колонията взема сериозни мерки да се справи с тези отклонения — мерки, които щяха да започнат да дават резултат след осем поколения. По това време той бе заговорил с понятията алелогенеза15, изоморфи16 и летални рецесии17, изписвайки бързо криптограми от рода на rrR:rRR /(’rA) rr/R’Rr/ върху листове слюда пред себе си. А после изведнъж бе вдигнал поглед и бе осъзнал, че е загубил аудиторията си. Това също го бе развеселило.

Суини не се беше обидил. Той знаеше, че е невежа. Освен това плановете на колонията не означаваха нищо за него; той се намираше на Ганимед, за да унищожи поселището. Що се отнасяше до Майк, той бе сигурен, че нищо друго не би могло да го ръководи освен изключителната му самота, ръководеща го и във всичко останало, което той вършеше и чувствуваше.

Но Суини с удивление установи, че макар и прикрито, също такава самота направляваше поведението и на всички членове на колонията, като единствено изключение може би правеше Рулман.

Майк погледна назад, след което чертите й придобиха суров вид и тя ускори ход. Суини я следваше, тъй като знаеше, че така трябва, но все още правеше опити да мисли.

Голяма част от наученото за Ганимед, при положение че бе истина (а поне това, което бе успял да провери, издържа изпитанието), означаваше точно противоположното на онова, което му бяха преподавали полицаите от Космодрума. Те например твърдяха, че въпросните пиратски нападения са имали две цели: по-маловажна — да попълнят запасите от храна и оборудване, и основна — да увеличават броя на преселниците, като взимат в плен нормални хора, за да ги адаптират.

Сега пиратски нападения не се извършваха, това бе сигурно, и Суини беше склонен да повярва на Майк, когато отричаше изобщо да е имало такива в миналото. Разбереш ли веднъж балистиката на космическите пътешествия, разбираш също, че пиратството е невъзможно начинание — просто защото предполага повече усилия, отколкото заслужава. Но освен това убедително практическо съображение, налице бе и неправдоподобната мотивировка, която полицаите от Космодрума приписваха на ганимедци. Основната цел бе глупост. Поселниците можеха да се размножават и следователно нямаха нужда от нови попълнения, а и беше изключено да се превърне един нормален възрастен индивид в Адаптиран човек — налага се пантропията да започне още преди зачатието, какъвто бе случаят със Суини.

За нещастие по всичко личеше, че обратното също е вярно. Суини не бе сполучил да открие никой в колонията, който да смята, че е вероятно един Адаптиран човек отново да стане обикновено човешко същество. Обещанието, което му даваха полицаите от Космодрума (въпреки че никога не го бяха заявявали категорично), поне засега сякаш не се основаваше на нещо повече от прах в очите. Ако въпреки това съществуваше възможност една личност като Суини да бъде върната към живота, само Рулман знаеше начина и Суини трябваше да бъде свръхпредпазлив, когато разпитваше учения. Рулман вече си бе направил някои неблагоприятни изводи от разните изплъзнали се факти и неизчерпаемите лъжи, които Суини му предоставяше по заповед на полицаите от Космодрума. Като останалите ганимедци, Суини се бе научил да уважава решителността и смелостта, въплътени изцяло в това, което Рулман вършеше и говореше, но за разлика от всички тях, младежът се страхуваше от неговата проницателност.

А междувременно, докато Суини изчакваше с фатализъм, смущаван само от Майк Левърол, Рулман да прозре другата страна на измамата — сковаността и объркаността, заместващи му човешката душа, — оставаше неизяснен въпросът за престъплението.

Ние трябва да върнем тези хора! Защо? Защото ни е нужно да знаем това, което знаят те. Защо не ги попитаме? Няма да кажат. Защо не? Защото се боят. От какво? Те извършиха злодеяние и трябва да бъдат наказани. Какво са направили?

ТИШИНА

И така, въпросът за престъплението оставаше висящ. Това не са били пиратските нашествия — дори ако ганимедци бяха постигнали невъзможното и бяха плячкосали въздухоплавателен съд, това нямаше да първото престъпление, накарало Адаптираните хора да избягат веднага на Ганимед, нямаше да е престъплението, породило цялата техника на пантропията. Какво държавно престъпление бяха извършили родителите на Адаптираните хора, че да се принудят да изолират децата си на Ганимед за период, който вероятно са смятали, че ще бъде вечен?

Не децата бяха отговорни — това поне също бе очевидно. Те въобще никога не бяха ходили на Земята. Бяха родени и отгледани на Луната съвсем тайно. Лицемерната лъжа на полицаите, че самите колонисти трябва да бъдат върнати заради някакво старо злодеяние, бе още една измама — като историята с пиратските нападения. Ако на Земята все пак е било извършено престъпление, то е било извършено от нормалните земни жители, чиито студенокръвни деца сега се скитаха из Ганимед; не е могло да бъде извършено от който и да е друг.

Освен, разбира се, от Рулман. И на Луната, и на Ганимед всички смятаха, че той някога е бил обикновен човек на Земята. Това бе невъзможно, но общоприето. Самият Рулман предпочиташе да отклонява въпроса, вместо да го отрича. Вероятно престъплението е било лично негово, тъй като нямаше друг, който би могъл да го извърши.

Но какво престъпление? Никой на Ганимед не можеше или пък не желаеше да каже на Суини. Нямаше заселник, който да не вярва в това. Повечето считаха, че срещу тях няма друго обвинение, освен че се различават от обикновените човешки същества, а малка част правеха изключение, като мислеха, че главното престъпление е самото използване на пантропията. Безспорно за това бе виновен Рулман, ако „виновен“ е подходящата дума.

Защо пантропията или отговорността за използуването й трябва да бъдат преследвани, бе загадка за Суини, но имаше още много други неща, които не знаеше за земните закони и норми, така че той престана да си губи времето в догадки. Щом Земята твърдеше, че създаването или използването на пантропията е престъпление, значи наистина бе така; и полицаите от Космодрума му бяха казали, че на всяка цена трябва да върне Рулман, независимо че за съжаление Суини не бе съумял да изпълни всички останали указания. Това беше някакъв отговор, и той стигаше.

Но защо полицаите не го бяха казали още в самото начало? И защо, ако пантропията бе престъпление, самите те бяха извършили същото беззаконие, сътворявайки Суини?

Малко закъснял, той ускори крачка. Майк вече бе изчезнала под навъсеното чело на голямата пещера. Суини не успя да си припомни да е забелязал кой от дузината по-малки входове бе използвала тя, а той самият знаеше къде водят само два от тях. Избра единия напосоки.

След четири завоя Суини откри, че е безнадеждно изгубен. Това бе необичайно, но не напълно неочаквано. Мрежата от тунели под планината П представляваше лабиринт не само като факт, но и по замисъл. Дълбаейки скалите, за да изградят свой дом, Адаптираните бяха взели под внимание възможността някой ден да дойдат да ги търсят въоръжени с пушки хора в скафандри. Такива хора никога не биха намерили сами изход под планината ако някой от заселниците на Ганимед, запомнил сложния път, не ги преведеше, ала такъв Адаптиран човек беше изключено да се намери. Понеже не съществуваха карти на лабиринта, паметта бе единственият ключ, а ганимедци се подчиняваха на строгия закон да не ги чертаят.

Суини вероятно бе успял да запомни половината от лабиринта. Ако не срещнеше някой познат човек (защото в края на краищата никой не се криеше от него), поне можеше да разчита, че рано или късно ще навлезе в познат участък. Междувременно му беше интересно да види всичко, което бе възможно да се види.

Първото интересно нещо, което видя, бе д-р Рулман. Ученият се показа от един тунел, разположен под ъгъл 20° спрямо този, в който се намираше Суини в момента, и отмина, без да го забележи. След мигновено колебание Суини го последва колкото се може по-тихо. Шумната вентилационна система помогна да се заглушат стъпките му.

Рулман имаше навика да изчезва за периоди, колебаещи се между половин ден и цяла седмица. И да имаше някой, който знае къде отива и какво прави там, той не говореше по този въпрос. Сега може би беше моментът Суини сам да открие това. Съществуваше вероятност, разбира се, изчезванията на Рулман да са свързани с предстоящата метеорологична криза на Ганимед, за която Суини напоследък все по-често чуваше подмятания. От друга страна… от друга страна — какво? Едно проучване не можеше да навреди.

Рулман вървеше бързо, с брадичка, наведена към гърдите, сякаш изминаваше толкова познат път, че бе естествено да се довери на навика да го води. По едно време Суини почти го загуби от погледа си и след това внимателно поскъси разстоянието между тях. Лабиринтът бе достатъчно сложен и предлагаше многобройни скривалища на всяка крачка, ако Рулман проявеше признаци, че ще се връща. Докато ученият се придвижваше, от него долитаха неподозирани, но подредени групи звуци, без думи — по-скоро монотонно изпети, отколкото изговорени. Те не съобщаваха нищо, не задвижваха никакви механизми, не осигуряваха на Рулман никаква безопасност, доказателство за което бе фактът, че Суини изминаваше същия път, без да вдига подобен шум. Наистина самият Рулман сякаш не съзнаваше, че го върши.

Суини бе озадачен. Никога дотогава не бе чувал човек да си тананика.

Усети, че в скалата под краката му се появи лек, но постоянен наклон. В същото време забеляза, че въздухът е значително по-топъл и с всяка стъпка все повече се нажежава. В него отекваше неясен звук от работещи машини.

Ставаше все по-горещо и по-горещо, но Рулман упорстваше. Шумът, който Суини вече можеше да определи със сигурност като причинен от помпи, множество на брой, също се усили. Двамата мъже сега вървяха по дълъг прав коридор, ограден по-скоро със затворени врати, отколкото с изходи от лабиринта. Коридорът бе слабо осветен, но въпреки това Суини остави Рулман да се отдалеч и още повече. Към края на коридора топлината понамаля и Суини изпита облекчение, защото бе започнал да се чувствува доста замаян. По нищо не личеше Рулман да забелязва тази промяна.

В самия край Рулман изведнъж се пъхна в един страничен вход, който се оказа най-горната част на каменно стълбище. Надолу по него се носеше твърде осезаема струя горещ въздух. Суини знаеше, че топлият въздух в гравитационно поле по принцип се издига нагоре. И не можеше да си обясни защо струята се движи в противоположна посока, особено след като на това ниво, изглежда, нямаше вентилатори. Понеже духаше към Рулман, по въздуха до него щеше да достигне всеки шум, който Суини правеше, като вървеше напред. Той внимателно се придвижи надолу на пръсти.

Когато Суини напусна стълбищната шахта, Рулман вече не се виждаше. Младежът се озова в дълга галерия с висок таван, която правеше лек завой надясно, докъдето стигаше погледът. По вътрешната част на дъгата й, разположени на равномерни разстояния, се гушеха машини, всяка снабдена със странично навити метални тръби, вдигнати пред нея. Това бяха източниците на шума, който бе чул Суини.

Тук отново беше студено — неестествено студено въпреки плътния поток топъл въздух, който се носеше надолу по стълбищната шахта. „Има нещо коренно погрешно в проявлението на термодинамичните закони долу“ — помисли си Суини.

Той предпазливо се примъкна напред. Само след няколко стъпки, като мина покрай първия работещ механизъм — да, той беше най-студен около лъскавите спирали, сякаш от тях действително се излъчваше хладина, — той откри истинска херметична камера. Нещо повече, тя се използваше: външната врата бе запечатана, но една светлинка до нея показваше, че ключалката се превърта. Срещу камерата, върху другата, стена, един от разположените в редица шкафове за скафандри стоеше отворен и празен.

Но легендата, изписана с боя върху клапана на херметичната камера, бе тази, която окончателно изясняваше всичко. Тя гласеше:

ПАНТРОПИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ №1

опасност — не влизай!

Суини се дръпна светкавично от въздушната камера, обзет от истинска паника — както човек, търсен за убийство, би подскочил, ако види табелка с надпис 50 000 волта… Сега всичко беше ясно. В термодинамиката на този коридор нямаше нищо по-нередно, отколкото във вътрешността на всеки хладилник. Огромните машини бяха помпи, по-точно — нагревателни помпи. Спиралите им не замръзваха само защото в атмосферата на Ганимед нямаше водна пара; независимо от това те черпеха топлина от въздуха и го пренасяха към другата страна на Скалната стена в пантропичната лаборатория.

Нищо чудно, че тази зала бе изолирана от останалия лабиринт посредством херметичната камера и че е трябвало Рулман да облече скафандър, за да мине през нея.

От другата страна беше много топло. Твърде горещо за един Адаптиран човек.

Но какъв Адаптиран човек? За какво можеше да послужи на Рулман пантропията тук? Предполагаше се, че тази фаза от историята бе свършила веднъж завинаги. И все пак това, което ставаше в тази лаборатория, явно бе така чуждо за околната среда на Ганимед, както околната среда на Ганимед се различаваше от земната. A се отнася към B, както B към какво? Към C? Или към A? Дали Рулман, въпреки че разбираше колко неосъществим е подобен проект, не се опитваше да реадаптира хората си към земята?

От тази страна на стената трябваше да има циферблат или измервателни прибори, които да дават повече сведения за това какво представлява противоположната й повърхност. И те бяха там, в малък покрит отвор, който Суини бе пропуснал да забележи при първия шок. Информацията гласеше:

Температура 059 градуса по Фаренхайт, точка на оросяване 047, налягане 0614–0030 милибара, кислородно налягане 0140 mmHg.

Някои от тези данни не означаваха нищо за Суини: никога до тогава не се беше сблъсквал с налягане, изразено в милибари, да не говорим за стенографските знаци, с които то бе отбелязано върху измервателния уред пред него, нито пък знаеше как да изчисли относителната влажност от точката на оросяването. Скалата на Фаренхайт му беше смътно позната — толкова смътно, че бе забравил как се извършваше превръщането в целзиеви градуси. Но…

Кислородно налягане!

Съществуваше една планета, една-единствена, където такова измерване би могло да има някакво значение.

Суини се затича.

Той вече не тичаше, когато стигна до кабинета на Рулман, въпреки че още не бе в състояние да си поеме дъх. Разбрал, че няма да успее отново да мине по пътя над пантропичната лаборатория, понеже усещаше как топлината извира около него, и като знаеше поне отчасти какво означава това, той бе тръгнал в обратната посока — покрай огромните топлообменници — и бе вървял слепешката нагоре откъм другата страна. Ако не грешеше, пътят, който бе следвал, бе дълъг поне три мили и по него той направи няколко допълнителни открития, които го разтърсиха почти толкова силно, колкото и първото.

Вече започна да мисли, че полудява. Но бе длъжен да разбере — в момента нищо нямаше значение за него освен отговорът на главния въпрос: да укрепи или да разбие надеждата, с която бе живял толкова дълго.

Рулман вече се беше върнал в кабинета и бе заобиколен от хората си. Стиснал зъби, със затруднено дишане, Суини си проби път между ганимедци.

— Този път смятаме да затворим всички предпазни люкове — говореше Рулман по комутатора. — Очаква се фронтовете на налягането да се променят много рязко, затова не можем да разчитаме само на външните шлюзи. Погрижете се всеки да е информиран точно къде трябва да отиде веднага щом се обяви тревога, но този път внимавайте: не искаме някой да остане в плен между люковете, докато това трае. Сега може да ни връхлети, без да ни даде време да се подготвим.

Комутаторът промърмори нещо, после връзката прекъсна.

— Халам, как върви жетвата? Знаете, че ви остава по-малко от седмица, нали?

— Да, доктор Рулман, ще свършим навреме.

— И още нещо… О, здравей, Доналд. Какво има? Изглеждаш ми малко пребледнял. Доста съм зает, ако обичаш, казвай бързо.

— Ще бъда кратък — отвърна Суини. — Мога да изложа всичко в един въпрос, ако разрешите да поговоря с вас насаме. Само за няколко секунди.

Червеникавите вежди на Рулман се повдигнаха, но след като разгледа по-внимателно лицето на Суини, ученият кимна и стана.

— Щом е така, ела в съседната стая… Е, младежо, кажи си болката сега. Бурята приближава и няма време за празни приказки.

— Добре — рече Суини, като си пое дълбоко въздух. — Въпросът е следният: възможно ли е един Адаптиран индивид да се превърне отново в човек? В нормално земно създание?

Очите на Рулман се присвиха съвсем бавно и като че измина дълго време, преди той да проговори. Суини погледна през рамо. Боеше се, но вече не от Рулман.

— Виждам, че си слизал долу — най-накрая каза ученият, като барабанеше едва пръста по върха на брадичката си. — А от изразите, които употребяваш, с удивление съдя, че възпитателните методи на Шърли Левърол са оставили… как да се изразя… е, на ум ми идва само едно клише — нещо недовършено докрай. Но засега няма да обръщаме внимание на тези работи. Отговорът на запитването ти във всеки случай е „Не“. Ти никога няма да можеш да водиш нормален живот където и да е другаде, освен на Ганимед, Доналд. И ще ти обясня още нещо, което майка ти е била длъжна да ти каже: навярно ще си страшно доволен, като го чуеш.

— Защо? — почти равнодушно попита Суини.

— Защото, както на всички останали в колонията, кръвната ти проба Джей е положителна. Установихме това още първия ден, когато дойде при нас, и не ти го спестихме, но то явно не те е впечатлило или не ти се е видяло важно. Вярно, че това изследване не е от някакво значение на Ганимед. Но обикновените земни жители, при които тази кръвна проба е положителна, са предразположени към ракови заболявания. Те са така податливи на рака, както болните от хемофилия18 — на загубата на кръв, завършваща със смърт; и в двата случая процесът се развива светкавично. Ако по някакво чудо ти, Доналд, се превърнеш в нормален човек, мигновено ще бъдеш обречен на смърт. Затова казах, че трябва да си доволен, че това не може да стане; да си страшно доволен.

3.

Кризата на Ганимед — въпреки че тя, разбира се, не би се смятала дори за произшествие, ако там нямаше хора, които трябва да оцелеят — настъпваше горе-долу на всеки единадесет години и девет месеца. Точно в края на този период Юпитер — а следователно и неговото петнадесетчленно семейство от луни и лунички — осъществява най-голямото си доближаване до Слънцето.

Ексцентрицитетът19 на Юпитеровата орбита е само 0,0484 — което е нещо много малко за елипса, отдалечена от точките на фокусите си средно с 483 300 000 мили. Независимо от това и в перихелий20 Юпитер е почти десет милиона мили по-близо до Слънцето, отколкото в афелий. При това приближаване климатът на Юпитер, който и без това винаги е направо адски, става неописуем. В по-малък, но все пак достатъчно голям мащаб, същото става и с климата на Ганимед.

Температурата на Ганимед в перихелий никога не се покачва дотолкова, че да разтопи снега върху Нептуновия тризъбец, но все пак се повишава с няколкото жалки градуса, които стигат, за да създадат парно налягане за лед III, съществуващ във въздуха на Ганимед. На никой земен жител дори не би хрумнало да нарече последвалото състояние „влажност“, но климатът на Ганимед зависи от такива микроскопични промени: въздух, който не съдържа вода, реагира бързо дори на нищожно съдържание на водни пари. На първо място той ще поглъща повече топлина. Протичащият впоследствие цикъл преминава само през няколко фази, преди да заглъхне, но от това крайният продукт не става по-добър.

Суини разбираше, че колонията е преживяла един такъв период, без да изпита по-сериозни затруднения — просто скрили всичко под планината, — но по много причини такъв начин на действие вече не бе възможен. Сега съществуваха полупостоянни инсталации — метеорологични станции, обсерватории, радиофарове, репери21 и други изследователски съоръжения, които биха могли да бъдат демонтирани преди настъпването на кризата само с цената на много загубено време и възстановени с цената на още повече загуби.

При това някои от тях щяха да бъдат нужни да отчитат и записват хода на самата криза, затова трябваше да останат по местата си.

— И не си въобразявайте — обърна се Рулман към една масова аудитория от преселници, събрани в най-голямата пещера на лабиринта, — че този път дори планината би могла изцяло да ни защити. Казвал съм ви и преди, но пак ще ви припомня, че кулминацията тази година съвпада с върха на цикъла на слънчевата точка22. Всеки е виждал как това се отразява върху характерния за Юпитер климат. Сходни последствия, в съответния мащаб, трябва да очакваме и на Ганимед. Неприятности ще има, колкото и добре да се подготвим. Единственото, на което можем да се надяваме, е, че неизбежните вреди и загуби ще бъдат незначителни. Всеки, който смята, че ще се измъкнем невредими, трябва да се ослуша само за минута.

В настъпилата пресметната драматична пауза всички наостриха слух. Дори тук долу се чуваше как вятърът свисти над изходните и всмукателни шахти на вентилационната система, носен, усилван и напластен с неизброими ехтежи по дългите цели мили метални въздухопроводи. Шумът напомняше, че в разгар на приближаващата буря външните врати до една ще бъдат затворени, така че щеше да се наложи всички, намиращи се под планината, да дишат регенериран въздух. След миг сред слушателите на Рулман премина въздишка — неволно си поеха дъх, защото лесно си представиха бъдещето. Той се засмя.

— Не искам да ви плаша — каза ученият. — Ще се справим. Но не желая и самодоволно спокойствие, а най-вече няма да търпя нехайство при подготовката. Този път е особено важно да запазим външните инсталации непокътнати, защото те ще ни потрябват преди края на следващата юпитерова година, дори много по-рано, ако всичко продължава да върви добре.

Усмивката му изведнъж угасна.

— Няма между вас такива, на които е необходимо да казвам колко съществено е да завършим този проект в срок — тихо промълви Рулман. — Навярно няма да имаме много време, преди полицаите от Космодрума да решат да ни нападнат; удивлявам се, че още не са го направили, особено след като приютихме един беглец, който те си направиха труд да преследват почти до нашата атмосфера, а не бива да разчитаме, че ще ни дадат каквато и да било отсрочка.

— За тези от вас, които са запознати с проекта само в общи линии, нека подчертая, че с него са свързани повече неща, отколкото прави впечатление на пръв поглед. Цялото космическо бъдеще на човечеството вероятно ще се реши от това как ще го осъществим; не трябва да си позволим да бъдем победени — нито от Земята, нито от климата. Ако това се случи, цялата ни дълга борба за съществование ще се окаже безсмислена. Разчитам, че всеки от вас ще се постарае да не допусне това.

Трудно бе да се разбере за какво точно говори Рулман, когато подхвана темата за „проекта“. То имаше някаква връзка с пантропичните лаборатории, поне това беше ясно, а сигурно имаше отношение и към заселническия космически кораб, който Суини случайно бе видял същия този ден (държан в един кратер, удобен за стартиране, почти идентичен с този на Луната, откъдето младият човек бе излетял, за да започне собствения си свободен живот) — кораб, пригоден (доколкото можеше да се вярва на преценка, основаваща се на един кратък поглед) както за дълго пътешествие на няколко души, така и за кратко пътуване на голяма група хора.

Извън това Суини не знаеше нищо повече за „проекта“, освен един допълнителен факт, който не можеше да проумее: по някакъв начин проектът не бе свързан с дългосрочната подготовка на колонията да предотврати загубата на нефиксирани гени. Възможно е (Суини най-малко от всички би могъл да го прецени) единствената връзка на този факт с „проекта“ да беше неговата дългосрочност.

Във всеки случай младежът прояви благоразумието да не задава въпроси. Бурята, бушуваща в него, все пак взе връх — за Суини тя бе по-важна и от бурята, извиваща се над Ганимед, или от бурята, която щеше да се извие и да помете този свят в едно бъдеще, което можеше да бъде предвидено. Той не беше свикнал да мисли от гледната точка даже на едно малко общество. Просто не проумяваше защо Рулман е привлечен от този Идеал. Суини бе най-завършеният индивидуалист в Слънчевата система — не по природа, а по замисъл.

Вероятно Рулман долови това. Така или иначе възможно е задачата, която той възложи на Суини, да беше избрана съвсем преднамерено: да се захвърли един самотен човек в пълната изолация, от която той се страхуваше; да се стовари тежестта на едно мъчително решение изцяло върху плещите на човека, който трябва да го осъществи; или пък да се отдели един шпионин от Космодрума в място, където би навредил най-малко, докато вниманието на колонията е напълно ангажирано другаде. Вероятно е, даже твърде е възможно, Рулман да нямаше предвид нито един от тези мотиви; във всеки случай от значение бе как постъпваше.

Ученият нареди, докато трае извънредното положение, Суини да остане в Южнополярната метеорологична станция.

Там почти нямаше какво да прави, освен да се наблюдава как кристалите метанов „сняг“ се трупат по прозорците и да се поддържа ред. Уредите сами предаваха данните в базата и не се нуждаеха от по-специално внимание. В разгара на кризата Суини може би щеше да има някаква дребна работа, може би — не. Това тепърва щеше да се разбере.

Междувременно той разполагаше с много време да задава въпроси — а нямаше възможност да ги отправя към никого, освен към себе си и към фучащия, непрекъснато усилващ се вятър.

Имаше един промеждутък. Суини отиде пеша до платото Н, за да си вземе радиостанцията, която бе заровил там, и след това се върна пак пеша в метеорологичната станция. Това му отне единадесет дни на усилия и лишения, които Джек Лондон би могъл да опише в цял роман. За Суини те не значеха нищо — той не беше сигурен дали когато се прибере, ще пожелае да използва апарата, или не, а що се отнася до сагата на самотното му пътешествие, той не съзнаваше, че това е сага, нито дори че е било необикновено трудно и мъчително. Нямаше с какво да го сравни, нямаше и книги — никога не беше чел нищо. Измерваше нещата с обратите, които те внасяха в съдбата му, а наличието на апарата не бе променило въпросите, които си задаваше — само му бе предоставило възможността да действува според отговорите, ако някога ги получеше.

Когато се връщаше в станцията, той забеляза една птица. Птицата се зари в най-близката преспа веднага щом го съзря, но за изминалия миг той бе имал компания. Никога вече не я видя, ала от време на време си мислеше за нея. Проблемът, просто формулиран, бе: какво щеше да прави сега?

Че е дълбоко влюбен в Майк Левърол, вече нямаше съмнение. При все това беше двойно по-трудно да се справи с чувството, защото не знаеше името му и трябваше всеки път да го преценява само според същинското преживяване, вместо според много по-удобния символ. Винаги когато си помислеше за това чувство, то отново го разтърсваше. Но не изчезваше.

Колкото до преселниците, Суини бе уверен, че не са извършили никакво престъпление, освен според Земния тираничен декрет. Те бяха работливи, храбри и почтени хора, предложили на младежа първото безкористно приятелство, което той срещаше в живота си.

И както всички заселници, Суини не можеше да не се възхищава от Рулман.

Именно на тези три схващания се крепеше основанието да не използва радиото.

Времето да докладва на Майкълджон бе почти към своя край. Безмълвната радиостанция на масата пред Суини трябваше само да отправи един-единствен от петте сигнала, и колонията на Ганимед щеше да изчезне. Сигналите бяха кодирани:

WAVVY — „Заловени са. Необходим превоз.“

NAVVY — „Заловени са. Необходима помощ.“

VVANY — „Не са заловени. Няма нужда от помощ.“

AAVYV — „Не са заловени. Необходим превоз.“

YYAVY — „Заловени са. Превоз осигурен.“

Как щеше да реагира компютърът от борда на космическия кораб, какъв курс на действие щеше да продиктува като реакция на който и да е от тези сигнали, не знаеше, но сега това почти нямаше значение. Всяка реакция щеше да бъде неуместна, тъй като, въпреки целия тежък интелектуален труд, вложен в приспособяването на петте шифъра към конкретната цел, нито един от тях не отговаряше на истинското положение.

Ако не се изпратеше никакво сведение, Майкълджон щеше да си тръгне, когато изтече 300-дневния срок. Това можеше да означава, че „проектът“ на Рулман, какъвто и да бе, щеше да се реализира, но така колонията нямаше да се спаси. На Земята щяха да й трябват минимум две поколения, за да получи и отгледа друг Суини от изкуствено поддържаните яйчници на отдавна блаженопочившата Шърли Левърол, но там едва ли щяха да направят подобен опит. На Земята вероятно знаеха за „проекта“ повече, отколкото Суини — едва ли можеше някой да знае по-малко — и ако самият той не успееше да го възпре, следващия път вероятно щяха да го направят с бомба. Земята би престанала да иска „завръщането“ на тези хора, щом се изяснеше, че не е в състояние да се добере до тях даже чрез толкова ловък двоен агент като Суини.

Още нещо: верижната реакция. Суини знаеше, че на Ганимед има значително количество деутерий, част от който е скован в ледената пустош на Нептуновия тризъбец, а по-малко количество — разпръснато из канарите под формата на литиев деутерид. Избухването на една атомна бомба тук щеше да представлява отлична възможност за предизвикване ядрена детонация на целия спътник. Ако някой все още активен отломък след този взрив улучеше Юпитер, отстоящ сега само на някакви си 665 000 мили, планетата бе достатъчно голяма, за да има условия да протече цикъл на Бете, тоест въглероден цикъл — тя бе с малка плътност, но единствена от планетите имаше необходимата маса. Фронтът на ударната вълна от такава невъобразима катастрофа би накарал земните морета да закипят, би могъл също (вероятността бе около 3/8) да накара Слънцето да избухне като Нова23, въпреки че нямаше да остане човек, който да живее достатъчно дълго, за да бъде благодарен, ако това не се случи.

Тъй като и Суини знаеше тези неща, той нямаше как да не смята, че те са нещо общоизвестно и че Земята ще употреби на Ганимед само химични експлозиви. Но щеше ли да го направи? Досега Суини се беше сблъсквал с общоизвестни неща твърде рядко.

И все пак това почти нямаше значение. Ако Земята бомбардираше колонията, независимо как, неминуемо щеше да дойде и неговият край. Дори ограниченото общуване, безмълвната любов, чувството, че е възможно тепърва да се роди, всичко щеше да изчезне. Той също. Както сигурно и малкият свят.

Но ако дадеше сигнал на Майкълджон и компютъра, щяха още жив да го откъснат — далече от Майк, далече от Рулман, далече от колонията, все по-далече и по-далече. Щеше да си остане мъртвецът, какъвто беше. Даже навярно пак би му се отдал случай да изучава същия безкраен урок за формите, които може да приема самотата, или пък Земята щеше да извърши чудо и да го превърне в жив човек, способен да оцелее.

Вятърът продължаваше да се усилва. Стихиите на ураганите в душата на Суини и на тези извън него се развихряха едновременно. Тяхната хармония представляваше класически образец на литературния похват, наричан „олицетворяване на природата“, ако Суини бе в състояние да го разпознае, но той никога не бе чел художествена литература, а да открива природата в процеса, когато тя подражава на изкуството, така или иначе нямаше да му бъде от полза.

Той дори не знаеше, че когато развихрилата се буря отвън започна да изронва наветрения край от основите на метеорологичната станция с милионите зъби на невидимата си ярост, неговата самотна битка за спасяването на базата можеше да послужи за епос. Цели глави, цели части от поеми, цели действия от това, което би било осъзнат героизъм у другиго, у човешко същество, останаха неизползувани, докато Суини си гледаше работата, а съзнанието му бе ангажирано с вътрешния му спор.

Нямаше такъв сигнал, който да изпрати, за да съобщи на Майкълджон или на компютъра какво е истинското положение. Не беше заловил хората, които Земята търсеше, и не желаеше да го направи, следователно щеше да е идиотско да иска помощ за това. Вече не вярваше, че Земята „трябва да върне тези хора“ както за нейните цели (при все че те оставаха тайнствени), така и за неговите собствени, колкото и дълбоко безнадеждни да изглеждаха.

Но всеки от петте сигнала можеше да го отнесе далече от Ганимед — стига да пожелаеше.

Видя, че бурята е преминала. Бързо сложи ред в станцията.

Провери радиото още веднъж. Работеше. Пъхна въртящата се стрелка в един от медните й контакти и включи шифъра, като изпрати на Майкълджон сигнала VVANY. След половин час осцилографът на апарата започна ритмично да писука, което значеше, че Майкълджон още кръжи в небето на Ганимед и е чул сигнала.

Суини остави апарата на масата в станцията, върна се в планината и разказа на Рулман кой е и какво бе извършил.


Гневът на Рулман бе съвършено тих и хиляди пъти по-застрашителен, отколкото би била най-необузданата ярост. Той просто седеше на бюрото си и гледаше Суини с лице, без следа от познатата любезност, и очи, лишени от обичайната топлина. След няколко мига Суини осъзна, че празният поглед на Рулман означаваше, че той изобщо не го вижда, че съзнанието му е насочено към мислите му. А също и раздразнението му.

— Удивен съм — произнесе Рулман с толкова равен глас, че звукът сякаш въобще не съдържаше изненада. — Най-вече се удивлявам на себе си. Длъжен бях да очаквам нещо подобно. Но не съм и сънувал, че те имат тези познания или ще проявят коварството да заложат всичко на такава дългосрочна програма. Накратко, проявил съм се като идиот.

Гласът му за миг само леко се повиши, но и това звучеше така унищожително, че накара Суини да се ужаси.

И въпреки всичко засега от устата на Рулман не се отрони дори един упрек към младежа — напротив, човекът ругаеше себе си. Суини нерешително се обади:

— Откъде можехте да знаете? Имаше много положения, в които съществуваше опасност да се издам, но полагах всички сили да го избегна. Можех да запазя тайната още по-дълго, стига да желаех да стане така.

— Ти ли? — възкликна Рулман. Тази единствена сричка бе по-лоша от удар. — Ти си невинен като машина, Доналд. Разбирам твърде много от пантропия, за да мисля другояче. Съвсем лесно е да изолираш едно адаптирано дете и да го лишиш напълно от възможността да стане обикновено човешко същество, стига да не ти липсва зла умисъл. Няма нищо неочаквано в поведението ти.

— Няма ли? — запита Суини малко мрачно. — Аз дойдох и ви казах, нали?

— И какво от това? В състояние ли сме да променим нещата сега? Сигурен съм, че Земята е включила тази твърде голяма вероятност в плановете си. Дотолкова, доколкото изобщо имаш чувство за преданост, то е било обречено да се раздвои, но навярно са преценили, че то ще остане раздвоено, тоест няма да се промени напълно. И ето те тук: опитваш се да използваш борбата на две групировки за собствени цели, като ми разкриваш своя маскарад и в същото време предаваш на Земята колонията ни. Това не може да доведе до нищо.

— Сигурен ли сте?

— Напълно — безучастно отвърна Рулман. — Допускам, че са ти предложили някакъв стимул. Като съдя по въпросите, които си ми задавал, сигурно са ти обещавали да те направят нормален земен човек веднага щом разберат от нас как да го сторят. Но същината на въпроса е, че това изобщо не може да стане — и ти го знаеш. А сега за теб няма бъдеще и при нас. Жал ми е за тебе, Доналд, повярвай ми; не е твоя грешката, че са те превърнали в същество, а не в личност. Но сега ти вече си само една изстреляна бомба.

Суини никога не бе познавал баща си, а авторитетът на космодрумните полицаи беше твърде слаб, за да му внуши някакво ясно, автоматично уважение към хора, които са in Loco parentis24. Внезапно той установи, че Рулман го е вбесил.

— Дяволски глупави думи — каза той, като се взираше надолу към бюрото, където седеше леко приведеният човек. — Още нищо не е изгубено. Мога да ви дам огромна информация, която да използвате, стига да искате да се потрудите да ги получите. Разбира се, ако предварително сте се отказали…

Рулман вдигна поглед.

— Какво знаеш? — запита той с известно недоумение. — Сам каза, че компютърът в космическия кораб на този капитан Майкълджон ще реши как да постъпи. Не можеш да се свържеш пълноценно с Майкълджон. Избрал си неподходящо време да ни заблуждаваш, Доналд.

— Защо ще ви заблуждавам? Известно ми е повече, отколкото на всеки друг в колонията, как вероятно ще действува Земята, щом получи моята вест. Опитът ми там е по-отскоро. Изобщо нямаше да идвам, ако смятах положението за безнадеждно и ако старателно не бях подбрал и изпратил на Майкълджон това известие, което сметнах, че оставя някаква надежда на колонията. Аз не се колебая. На ваша страна съм. Най-лошо щеше да бъде, ако въобще не бях предал съобщение. А сега има шанс да получим отсрочка.

— Как собствено — бавно процеди Рулман — можеш да помислиш, че ще ти се доверя?

— Това е ваша работа! — рязко отвърна Суини. — Ако се окаже, че наистина още се колебая, то ще бъде, защото не сте успели да ме убедите, че бъдещето ми е с вас. А в такъв случай няма да бъда сам, и грешката ще бъде единствено на колонията, защото държи в неведение собствените си хора.

— В неведение ли? — възкликна Рулман вече явно удивен. — Относно какво?

— Относно „проекта“. Относно първоначалното престъпление, заради което Земята иска да ви върне, по-специално да върне вас, д-р Рулман.

— Та това е известно на всеки, Доналд. От начало до край.

— Може и така да е. Но на мен не ми е известно, а повечето ганимедци дотолкова го приемат за нещо естествено, че могат да говорят за него само с кратки загадъчни намеци, сякаш това е известна само на тях шега, която всички са длъжни да разбират. Но не всички я разбират, знаехте ли това? Открих, че около половината от второто поколение тук има само най-смътна представа за миналото. Сведенията, които се предоставят на новодошлия, било то наскоро пристигнал като мен, или просто новороден, са колкото просено зрънце. А това е опасно. Ето защо, ако не бях решил противното, можех да предам колонията изцяло и вие нямаше да бъдете в състояние да ми попречите.

Рулман се облегна назад и доста дълго време мълча.

— Често децата не задават въпроси, ако смятат, че от тях вече се очаква да знаят отговорите — промърмори той. Изглеждаше много по-слисан, отколкото когато Суини направи първото си изявление. — Те обичат да изглеждат осведомени дори ако всъщност не са. Това ги издига в собствените им очи.

— Децата и шпионите — каза Суини. — Съществуват известни въпроси, които нито едните, нито другите могат да поставят, и то почти по едни и същи причини. И колкото по-фалшиви всъщност са познанията на децата, толкова по-лесно е за шпионина да се промъкне сред възрастните.

— Започвам да разбирам — отвърна Рулман. — Мислехме, че сме недосегаеми за шпионите, защото един шпионин от Земята не би съумял да живее тук без сложни и явни защитни средства. Но това беше физичен проблем, а такива проблеми са разрешими. Трябваше още отначало да допуснем това. А ние се формирахме като възможно най-уязвими в социално отношение.

— Така виждам нещата и аз. Обзалагам се, че баща ми нямаше да ви го прости, ако беше успял да избяга с вас. Смятаха го за признат специалист в тази област. Не зная, никога не съм го познавал. А мисля, че сега и без друго вече няма значение.

— Има — отвърна Рулман. — Съвсем не е без значение и ти току-що го доказа, Доналд. Баща ти нямаше как да го предотврати, но може би ни е дал инструмент да го поправим.

— Имате предвид мен?

— Да. Измамник или не, кръвта, която имаш, и гените са били с нас от самото начало, а аз зная до какво водят те. Сега го виждам. Седни, Доналд. У мен се заражда надежда. Откъде да започнем?

— Преди всичко — каза Суини, — моля ви, много ви моля да ми разкажете защо е основана тази колония!


Това беше трудна задача.

Първо: Властите. Много преди космическите полети някои големи градове в Съединените щати до такава степен бяха пропуснали всякаква възможност да контролират проблемите на собствения си транспорт, че чисто политическите решения изглеждаха химера. Никоя градска администрация не можеше да похарчи количеството пари, необходимо за радикално „лечение“, без да бъде сменена на следващите избори от разгневените шофьори и пешеходци, които най-много се нуждаеха от помощ.

Въпросите на движението все повече и повече се прехвърляха с благодарност и много привилегии към полудържавните космодрумни, мостови и шосейни управления; влагаха се огромни капиталовложения, но модела, по който ги използваха властите на Нюйоркския Космодрум, които се бяха справили с построяването и изпълнението на такива големи обекти като Холандските и Линкълновите тунели, моста Джордж Уошингтън, летищата Тетърбъро, Ла Гуардия, Айдълуайлд, Нюарк и множество по-дребни битови удобства. До 1960 година бе възможно да се пътува от края на полуостров Флорида до границата на Мейн изцяло по територия, притежание на местната Управа, стига човек да можеше да плати съответните такси (и да нямаше нищо против, ако в Поконос стрелят по него строени в боен ред земевладелци, които продължаваха да оказват съпротива на гигантския проект Инкадел).

Друго: Таксите. Властите бяха рожба на щати, които обикновено действаха два по два и като такива бяха защитени от закона, нещо непостижимо за други частни фирми, които се занимават с търговията между отделните щати. Всред тези протекции в символичния упълномощаващ акт имаше уговорка, че „гореспоменатите два щата няма да ограничават или накърняват правото на Управленията да определят, налагат и събират данъци и други такси…“ Федералното правителство помагаше и въпреки че според неговия Декрет за мостовете от 1946 година събирането на такси трябваше да се преустанови с изплащането на амортизацията, Конгресът почти никога не използува Декрета срещу кое да е Управление. В резултат на това таксите останаха; до 1953 година властите на Нюйоркското пристанище бяха отчели годишна печалба над двадесет милиона долара със средно годишно увеличение от 10%.

Известна част от приходите отиваше за построяването на нови съоръжения, множество от тях направени там, където може да се увеличи таксата, а не където да решат транспортния проблем. И пак начело бяха властите от пристанището в Ню Йорк. Противно на всякакъв здрав разум те построиха трето метро за Линкълновия тунел, като по такъв начин още осем и половина милиона коли годишно се изсипаха в центъра на Манхатън, а там градът вече се задушаваше от липса на подходящи артерии, които да отвеждат потока на наличните превозни средства.

И още: Пристанищната полиция. От самото начало властите бяха получили правото да контролират собствените си сгради. С разрастването на Управата се разраснаха и частните полицейски сили.

По времето, когато се осъществи полет в космоса, той също бе притежание на властите. Бяха положили усилия да сложат ръка на него, защото работата с летищата, които почти единствени между проектите им неизменно водеха до загуби, ги бе научила, че най-доброто е да се установява пълен контрол. Характерно беше, че те никога не проявиха интерес към такива видове космически полети, които не бяха свързани с огромни разходи — иначе не можеха да извличат никаква печалба от допълнителното договориране, от бързото погасяване на заемите, от законите, разрешаващи безлихвени заеми за нови строежи, от безкрайното протакане при събирането на такси и налози, след като първоначалните вложения и парите по поддържането се изплатяха.

Кацането на всеки космически кораб на първото в света търговско космическо пристанище — Космодрум Земя, струваше на собствениците си по 5000 долара. Таксите за кацане при частните полети бяха отменени вече от години, но властите на Разширения космодрум Земя действаха по своя собствена система от прецеденти; те превърнаха таксите за приземяване на космическите кораби в установена практика. Същите власти поддържаха първите космодрумни полицейски войски, които бяха по-големи от въоръжените сили на нацията, дала им тази привилегия; много скоро разграничението се заличи и космодрумните полицаи станаха въоръжени сили на Съединените щати. Това не бе трудно осъществимо, тъй като властите на Разширения космодрум Земя всъщност представляваха акционерно дружество, обхващащо всички други власти в страната, включително и Космодрум Земя.

И когато скоро след започването на космическите полети хората взеха да се питат един друг: „Как ще завладеем планетите?“, властите от Разширения космодрум Земя имаха готов отговор.

И още: Тераформирането.

Тераформирането — преобразуването на планетите в близки подобия на Земята, за да може нормалните земни жители да живеят на тях. Космодрум Земя бе подготвен да започне скромно. Той искаше да измести Марс от орбитата му до точка, малко по-близо до Слънцето, и да направи минималните корекции в орбитите на останалите планети; да транспортира на Марс приблизително такова количество вода, което да изпразни Индийския океан — в края на краищата само едно дребно подаяние от Земята, което не съставляваше и 10% от това, което по-късно щеше да бъде нужно за тераформирането на Венера; да се пренесе на малката планета горен слой почва, почти равна по площ на щата Айова, с оглед да започне отглеждането на растения, които постепенно да променят атмосферата на Марс, и т.н. Цялата работа, основателно посочваше Космодрум Земя, бе напълно изпълнима от гледна точка на наличните припаси и енергийни ресурси и щеше да струва по-малко от тридесет и три милиарда долара. Властите на Разширения космодрум Земя бяха подготвени да възстановят тази сума чрез такси без загуби за по-малко от столетие, като събират например по 50 долара за марки — ракетна поща, по 10 000 за кацане върху Марс, по 1000 за билет в една посока без удобства, по 100 на акър от парцел в пустинна земя, когато се наименува, и така нататък. Разбира се, облагането щеше да продължава след възстановяване на стойността — за поддържане.

Властта основателно питаше: а каква в крайна сметка бе алтернативата? Само куполи. Управата на Разширения космодрум Земя ненавиждаше куполите. Преди всичко те струваха твърде евтино и транспортният поток натам и обратно винаги щеше да бъде минимален. Опитът на Луната бе изяснил напълно това. А и обществото мразеше куполите; хората вече масово проявяваха нежелание да живеят под тях.

Що се отнася до правителствата (като изключим Съединените щати, които властта още търпеше), никое от тях не питаеше любов към куполите или към ограниченото заселване, което те означаваха. Трябваше да изсипят множащите се тълпи с кофи, а не с капкомери. Ако Властта е знаела, че емиграцията по-скоро увеличава, отколкото намалява местното население, тя старателно се бе въздържала да го каже на заинтересуваните правителства; те можеха и сами да преоткрият Закона на Франклин. Куполите се изключваха, на преден план стоеше тераформирането.

После дойде пантропията.

Ако тази трета алтернатива на проблема за колонизирането на планетите бе изненадала Управата и Космодрум Земя, те нямаха кого другиго да винят за това, освен самите себе си. Бяха се явили безброй предвестници. Идеята за генетична модификация на човешката раса, за да живее на планетите такива, каквито са, вместо да се видоизменят за удобство на хората, принадлежеше на Олаф Стейпълдън; до нея по-късно се бяха докосвали още редица писатели, а същността й водеше началото си още от Протей и бе така дълбоко залегнала в човешкото съзнание, като таласъма, вампира, красивото подменено от феите дете и преселението на душите.

Но изведнъж осъществяването й стана възможно и не много дълго след това се превърна във факт.

Властта бе обзета от ненавист. Пантропията предполагаше големи начални вложения за първите преселници, но това бе метод, който с усъвършенстването си щеше да става все по-икономичен. Установяха ли се веднъж колонизаторите, вече нямаше да бъдат нужни капиталовложения: заселниците щяха да се чувстват удобно в своя новоизбран свят и да създават поколение без помощ отвън. Нещо повече — за най-скъпата пантропия бяха нужни по-малко от половината средства за построяването на най-малкия и най-простия купол. От гледна точка на Властта, в сравнение с разходите по тераформирането дори на една толкова благоприятна планета, каквато бе Марс, пантропията не струваше абсолютно нищо.

А нямаше начин да се събират такси даже срещу първоначалните разходи. Бе твърде евтино, за да си струва труда.

Урод ли ще бъде детето ви?

Ако се даде път на известен брой влиятелни учени да постигнат целта си, някое ваше дете или внуче може да завърши живота си в ледената пустош на Плутон, където слънцето е само една искра в небето — и то няма да се завърне на Земята чак докато умре, пък едва ли и след това.

Да, и сега още са в ход ред проекти за превръщане на невинни неродени деца в чуждоземни същества, които ще умрат в ужасни мъки в момента, в който кракът им стъпи върху зелената планета на техните прадеди. Обзети от нетърпение поради бавния, но сигурен процес на заледяването на Марс от човека, видни мечтателно настроени мислители разработват методи за създаването на най-различни пародии на човешката форма — пародии, които по някакъв начин ще оцеляват и в най-суровия и необуздан планетен ад.

Процесът, който може да създаде тези жалки аномалии с цената на огромни разходи, се нарича „пантропия“. Макар още не усъвършенствана, тя вече съществува и заплашва. Главният измежду пророците й е белокосият д-р Джейкъб Рулман с мечтателния поглед, който…

— Спрете! — извика Суини. Той притисна слепоочията си с върховете на пръстите, след това разтреперан свали ръцете си и погледна към Рулман.

Ученият остави изрезката от старото списание, която дори в своя тефлонов калъф бе жълта като паеля25, след като бе прекарала половин живот в атмосферата на Ганимед. Ръцете на самия Рулман изобщо не трепереха, а колкото коса имаше още, тя бе червеникаво-кафява като всякога.

— Тези лъжи… извинявайте! Но те оказват въздействие, зная го. Тъкмо с тях ми напълниха главата. Съвсем друго е, когато осъзнаеш колко са злонамерени.

— Зная — тихо каза Рулман. — Това е лесна работа. Възпитанието на едно адаптирано дете е специфичен процес; детето е винаги изолирано и се стреми към подражание, можеш да му кажеш всичко, което пожелаеш, то няма друг избор, освен да повярва, защото отчаяно се нуждае от по-близък контакт, от одобрение, от прегръдките, които никога няма да усети! Това е крайната степен на бебето в епруветки, случва се гръдта, която е можела да го откърми, да бъде просто от другата страна на стъклото, но същевременно да е останала и цели поколения в миналото. Дори гласът на майката достига до него по жица, ако изобщо достигне. Зная, Доналд, повярвай ми. Аз съм преживял същото. И е много трудно.

— Джейкъб Рулман е бил…

— Мой пряк баща от разстояние. Майка ми почина рано. Често става така с майките, вероятно поради лишения, както е станало и с твоята майка. Но моят баща ми разкри истината там, в Лунните пещери, преди да бъде убит.

Суини дълбоко си пое дъх.

— Научавам всичко това сега. Продължавайте.

— Сигурен ли си, Доналд?

— Не спирайте! Нужно ми е да зная, и не е твърде късно. Моля ви.

— Да — замислено продължи Рулман… — Властта прокара закони срещу пантропията, но известно време те не бяха особено сурови. В Конгреса не бяха много склонни да забранят вивисекцията26, нямаха представа какво точно ги карат да забранят, защото от Космодрума не искаха да го обяснят прекалено подробно. Баща ми бе решил твърдо да види пантропията изпробвана, докато в законите още оставаха някакви вратички; достатъчно добре му бе известно, че те щяха да станат по-строги в момента, в който Космодрумът реши, че е безопасно да ги затегне. И там бяха убедени, че никога няма да завладеем звездите чрез построяване на куполи или тераформиране. Тези закони биха могли да вършат работа в някои от местните ни планети — Марс и Венера, но не и отвъд.

— Отвъд? Как би могъл някой да стигне дотам?

— С междузвездния двигател, Доналд. Той съществува от десетки години, всъщност почти от половин столетие. Веднага след откриването му с него бяха направени няколко изследователски пътешествия, които без изключение завършиха напълно успешно, въпреки че в пресата от онова време няма да намерите нищо упоменато за тях. Космодрумът не можа да види каквато и да е изгода от междузвездния двигател и потуляше новините, замразяваше патентите, унищожаваше записите от полетите, доколкото бе по силите му. Но всички космодрумни ракети имат междузвезден двигател; просто за всеки случай. Дори нашият космически кораб има. Както и корабът на твоя приятел пилота там горе.

Суини млъкна.

— Работата е такава… повечето планети, дори тези от Слънчевата система, първо на първо не са подходящи за куполи, нито могат да бъдат тераформирани по какъвто и да е даже въображаем начин: Юпитер например. А твърде много са планетите, които прекалено бавно и твърде неизгодно ще се поддадат на която и да е от двете процедури, за да изкушат Космодрума. За междузвездните пространства той не бе и опитал, тъй като там нямаше да има търговия или транспорт, за да се събират такси.

Очевидният отговор на въпроса беше пантропията. Не за Космодрума, естествено, а за бъдещето на човечеството изобщо. Баща ми намери начин да внуши тази идея на някои политици, а и на някои богати хора. Той дори успя да издири няколко още живи участници от тези ранни междузвездни експедиции, които познаваха известен брой планети извън Слънчевата система и бяха използвали междузвездния двигател. Всички те искаха да осъществят поне един показан експеримент по пантропия, който да се провежда непрекъснато и да доведе до други подобни опити, ако излезе сполучлив.

Експериментът сме ние: колонията на Ганимед.

Космодрумът бе обявил експеримента за незаконен още когато едва започваше, но докато открият, че има лунни лаборатории, стана твърде късно; ние се измъкнахме. Именно тогава те направиха законите особено сурови и със задна дата; трябваше да ликвидират пантропията и те го знаеха.

Затова самото ни съществуване е престъпление, Доналд. Задължително условие на Космодрумната политика е колонията да се провали — и те да са в състояние да го докажат. Ето защо държат ние да се върнем. Искат да ни представят като веществено доказателство, да покажат какви безпомощни аномалии ще бъдем на Земята и да уверят своите хора, че и на Ганимед не сме могли да се справим и трябва да ни спасяват от кашата, която сами сме забъркали.

След това… да, тези лъжливи обвинения в пиратски нападения, за които ти ми разказа. Ще бъдем съдени. Твърде вероятно — унищожени, като публично ни оставят в нормални земни условия. Би било чудесен нагледен урок; наистина прекрасен завършек.

Суини се сви на стола, цял разтърсен от първото пълноценно чувство, което някога бе изпитвал: отвращение от самия себе си. Едва в тоя момент той разбра оттенъците в речта на Рулман. Всички са били измамени — всички до един.

Гласът безмилостно продължи, трупайки подробности.

— А що се отнася до проекта, до нашия проект, искам да кажа, че той е също така прост. Ясно ни е, че в края на краищата човек не може да покори звездите без пантропията. Ясно ни е, че Космодрумът няма да допусне използването на пантропията. Следователно ни е ясно, че сами трябва да пренесем пантропията на звездите, преди Космодрумът да ни попречи. На една, две, три, на безкрайно много от тях.

И така, това е, което възнамеряваме или възнамерявахме да направим. Стегнахме стария кораб за пътешествието, а имаме и ново поколение деца, малко на брой, подготвени да го пилотират и адаптирани за… е, просто за някъде. Тези хлапета не са в състояние да живеят на Земята, нито на Ганимед, но могат да живеят на някоя от шестте избрани от нас планети извън Слънчевата система, всяка от които се намира в различна посока и е на различно разстояние от Слънцето. Зная имената само на две от тях, хлапетата са единствените, които знаят останалите названия. Към коя планета в действителност ще се насочат, ще се реши едва когато са вече високо в небето и на път. Никой от тези, които не заминат, няма да може да ги издаде. Изключено е Земята да ги открие.

Това ще бъде началото на най-огромната „програма на засяване“ в историята на човечеството: засяване на звездите с хора.

Ако все още е възможно да излетим.

В последвалата тишина вратата на кабинета се отвори тихо и влезе Майк, понесла една папка с угрижен вид. Щом ги видя, тя се спря и сърцето на Суини се сви от топящата се лапавица в своите затруднено пулсиращи камери.

— Извинете — каза тя. — Мислех… Случило ли се е нещо? И двамата изглеждате толкова мрачни…

— Случи се — отвърна Рулман и погледна към Суини.

Младежът усети как едното ъгълче на устата му неволно трепна. Запита се дали се опитваше да се усмихне и ако беше така, защо.

— За това няма спасение — каза той. — Д-р Рулман, ще се наложи колонистите ви да се опълчат срещу Вас.

4.

Осветителният снаряд избухна високо, може би на около три мили горе в небето. Въпреки че това стана над западния край на платото по дъното на Улея се разля достатъчно зарево, за да освети полугъсеничната машина, която се клатушкаше и бучеше.

Звукът обаче бе твърде слаб, за да проникне през шума на турбините, и Суини не се разтревожи от краткия блясък. Всъдеходът, който си пробиваше път на север с приличната скорост двадесет мили в час под дивата растителност, толкова трудно можеше да бъде забелязан от въздуха, колкото една мишка, която тича между корени.

Пък и не беше вероятно някой да се вглежда в Улея сега. Доказателствата за битка, опустошаваща платата, приковаваха вниманието; самият Суини ги следеше напрегнато.

Майк шофираше, като даваше възможност на Суини, сгушил се отзад до голямото алуминиево буре сред разхвърляните сечива и инструменти, да следи радарния екран. Параболоидната мрежа на радарната антена върху покрива на возилото за сняг не се въртеше, тя сочеше право натам, откъдето той и Майк идваха, взели пътем едно микровълново реле от последната автоматична станция. Суини използваше картините, получени от големия въртящ се радиотелескоп върху планината П.

Младежът почти не обръщаше внимание на честите, бледи и бързи просветвания върху екрана; те бяха изписани от малокалибрени ракети — част от сражението, което не оказваше влияние върху цялостната картина. Картината беше ясна: личеше си, както дни наред посочваше, че бунтовническите войски още държат планината и нейните тежки оръжия, но инициативата бе в ръцете на атакуващия нападател от лагера на лоялистите горе на север, който набираше сила.

Бе се стигнало до безизходно положение. Въпреки че въстаниците очевидно бяха успели да изтикат лоялистите от планината П, може би като бяха направили нещо на вентилаторите или бяха използвали някоя форма на партизанска война, съвсем явно те не можеха да се мерят с лоялистите в боевете на полето. Там те губеха почва два пъти по-бързо, отколкото първоначално. Подкрепителният огън от планината като че не им помагаше особено — той бе силен, но ужасно неточен. Често изстрелваните осветителни снаряди показваха, че има лоша видимост и още по-лоша организация. А лоялистите, макар и изместени, разполагаха с всичките самолети и проявяваха наглостта да летят над бойната линия със запалени светлини.

Друг бе въпросът как щяха да постъпят, когато се сблъскат с проблема да си възвърнат планината. Нищо, освен мощно оръдие, не можеше да направи дори вдлъбнатинка в планината П. А и да пренебрегнехме факта, че цялата тежка артилерия се намираше единствено вътре в планината, използването й на Ганимед от която и да е сила щеше да бъде равно на самоубийство. Засега сражението не бе станало толкова ожесточено. Но имаше такива изгледи.

И космическите кораби от Земята, които се виждаха на екрана във всъдехода, го знаеха. Това поне си личеше ясно от разположението им. Почти нямаше съмнение, че те са там, защото бяха дошли до заключението, че Суини води бунтарите, но не бяха проявили никакво желание да се намесят и да му помогнат. Напротив, стояха встрани, навлезли малко в орбитата на Калисто, на разстояние около 900 000 мили от Ганимед — достатъчно далеч, за да са в състояние да побягнат, ако видят атомна искра върху въпросната планета, и достатъчно близо, за да измъкнат Суини, ако стане ясно, че по някакъв начин е победил.

Гласът на Майк, крещяща нещо неразбрано, достигна до него, смесен с рева на турбините в полугъсеничните механизми.

— Какво има? — извика той, като повдигна глава.

— … свличането на скали пред нас. Ако е като… преди… сигурно ще счупи антената.

— Задръж! — изкрещя Суини. — Трябва още веднъж да сверя данните.

Моторът покорно спря и Суини сравни своя екран с данните от Рулман, записващи се на барабани, които се въртяха върху един брояч близо до лакътя му. Той провери — 900 000 мили бе доста близо. Може би бе малко, но не много по-близо. Ако се взривеше целият спътник, фронтът на ударната вълна щеше да прекоси разстоянието за около пет секунди, носейки със себе си моментално унищожение. Това време обаче стигаше, за да се даде възможност на автоматите да тласнат космическите земни кораби в едно безпределно пътешествие.

Младежът потупа Майк по рамото два пъти.

— Дотук добре. Продължавай нататък.

Отговорът й не се чу, но Суини видя, че предпазната й каска се поклаща в знак на съгласие и всъдеходът започна да се клатушка бавно и сигурно нагоре по дълъг, неравен път от обли камъни и чакъл; беше нещо като сипей, един от многото, които всяка година се свличаха в Улея при изветрянето на канарите. Майк се обърна и му се усмихна радостно, и той й се усмихна в отговор; гъсениците тракаха твърде шумно, за да позволят да се отговори другояче.

От самото начало планът зависеше от толкова дълга верига предположения, че все още можеше да се провали всеки момент, ако се скъсаше някоя брънка. Можеше да се разчита на него само в началото. Сигналът, който Суини изпрати на Майкълджон — VVANY — не означаваше нищо за пилота, понеже не знаеше кода, но от него компютърът бе научил, че Суини още не бе успял да залови Адаптираните хора, които Земята искаше, че нямаше да се нуждае от помощ, както бе смятал, за да ги залови рано или късно. Толкова се знаеше предварително. Какви заповеди щеше да даде за Майкълджон компютърът в отговор, представляваше първото поред предположение.

Компютърът можеше, разбира се, да реагира с някакъв невероятно дързък замисъл, премного различен от нормалното човешко мислене, и да не могат дори да гадаят какъв ще бъде — понякога шахматните автомати на Шанън печелеха срещу шампиони тъкмо по този начин, въпреки че обикновено едва устояваха срещу неопитни противници. Тъй като нямаше начин да се предвиди как би изглеждал подобен гамбит27, нито Суини, нито Рулман бяха губили време в безуспешни опити да си го представят.

Но другата алтернатива бе много по-правдоподобна. Машината щеше да сметне, че Суини е в безопасност, което щеше да се потвърди от получаването на кодирания сигнал, и че щом няма нужда от помощ, сигурно е събрал около себе си тайно ядро от неприязнено настроени заселници, една „предана“ ганимедска съпротива или нещо равностойно. Земята щеше да приеме същото и да внесе в компютъра хипотезата, че много от колонистите са недоволни от живота си; това бе просто една надежда, която Земята можеше да превърне в действителност, без да съзнава заблуждението си, тъй като никой на Земята не можеше да подозира, че на Ганимед е красиво. А компютърът щеше да приеме, че сигурно бе въпрос на дни Суини да успее да ги залови и да изпрати на Майкълджон WAVYY — или навярно дори VVAWY.

— Как ще разберем дали това е станало? — бе поискал да узнае Рулман.

— Ако е станало, тогава фаталният срок ще изтече, без Майкълджон да предприеме нещо. Той ще си стои в орбитата, докато компютърът промени решението си. Пък и каква друга заповед да му даде? Той е сам в малък космически кораб, без тежко въоръжение. При това е човек от Земята; не би могъл да слезе тук и да се присъедини към моята предполагаема подмолна група дори ако му хрумне такава идея.

Полугъсеничната машина се изкатери по един едър, почти кубичен камък, плъзна се настрани по наклонената му горна част и се стовари тежко върху по-малките обли камъни на пътя. Суини вдигна поглед от радарния пулт, за да види как се отразяваше пътуването върху голямото алуминиево буре. То плуваше в море от сечива (търнокопи, тесли, тежки ковашки чукове, втулки, намотки от бързо развиваща се жица), но бе здраво вързано с ремъци. Чудото на фойерверковата химия (и по-специално — на химията на Ганимед) още дремеше вътре в него. Суини с мъка се изкатери в предната част на кабината до Майк и се пристегна с колана, за да се наслаждава на пътуването.

Нямаше начин да се предвиди или изчисли какво продължение на фаталния срок щеше да отпусне на Суини машината в кораба на Майкълджон, за да вдигне той бунта. Колонията работеше така, като че изобщо нямаше да има никаква отсрочка. Когато фаталното време изтече без някакъв знак, че Майкълджон изобщо съществува (въпреки че според радиотелескопа все още беше там), Суини и Рулман не се поздравиха с предвиждането. Те не можеха да бъдат сигурни, че мълчанието и забавянето означават точно това, което те с основание предполагаха. Оставаше им само да продължават да работят.

Единадесет дни по-късно в планината П ненадейно започна движение на машини, хора и демонстриране на сила, които трябваше да изглеждат на Майкълджон като бунт на заселниците. Всичко сочеше, че именно лоялистите са разположили базата си близо до Северния полюс на Ганимед. Поради това Суини и Майк вече бяха минали с кола през Улея, за да скрият из объркана джунгла от радари цяла серия малки автоматични приспособления, до едно направени така, че да бъдат записани от детекторите на Майкълджон като струпани тежки машини. Видимите стратегически придвижвания на противниковите армии също говореха, че лоялистите се съсредоточават при Полюса.

А сега Суини и Майк се връщаха.

Компютърът като че ли изчакваше — Майкълджон очевидно бе внесъл в него данни като за истински бунт. Първоначално страната, на която беше Суини, явно печелеше. Компютърът нямаше причина да прави нова екстраполация28 до деня, в който въоръжените сили на лоялистите все още успяваха да удържат позициите си; едва след това с пълна сила трябваше да се заеме с въпроса как да се попречи на войските им да завземат планината дори ако това означаваше, че в следващите няколко седмици щяха да изчистят цялото бойно поле, включително и Суини.

— Детска играчка — бе казал младият човек. — Няма никакво основание да мисли различно. Тя е твърде елементарна, за да я накараш да екстраполира извън първата производна.

— Много си уверен, Доналд!

Суини се раздвижи неспокойно върху сгъваемата седалка, докато си припомняше усмивката на Рулман. Никой Адаптиран човек, а най-малко Суини, не бе имал истинско детство, нито „детски играчки“. За щастие космодрумните полицаи бяха сметнали, че за задачата на Суини е от съществено значение той да познава теорията на игрите.

Полугъсеничната машина отново започна да напредва сравнително равномерно и Суини отиде да провери екрана. Сипеят, както Майк бе предвидила, пречеше на сигналите от радарната транслационна радиостанция зад тях; Суини включи антената и тя започна да се върти. Голяма част от полето бе отрязана от близката издатина на Улея, но този ефект вече щеше постепенно да изчезва от екрана. С приближаването на Северния полюс дъното на Улея се издигаше все по-нагоре, въпреки че никога не достигаше напълно нивото на равнините. Суини вече можеше да следи достатъчно голяма част от небето, за да изпита задоволството, че земните кораби се намират точно там, където бяха и преди.

Това беше последният риск: Майкълджон, силно обезпокоен от постоянните указания на компютъра да не се предприемат действия, щеше да се свърже със Земята за съвет от по-висши инстанции. Несъмнено един бунт на заселниците от Ганимед, който би могъл да бъде обрисуван като движение, наречено „Искаме да се завърнем у дома“, щеше да послужи идеално за целите на Земята. Земята не само щеше да настоява Майкълджон да остане пасивен, както му беше наредил компютърът, но и би побързала да докара подкрепление на Суини — просто за всеки случай.

И Суини, и Рулман знаеха колко голяма бе вероятността това да се случи и бяха решили да рискуват, като вземат предпазни мерки. Късметът им бе изневерил: корабите от Земята пристигнаха, но все още изглеждаше, че си е струвало да се подготвят.

Доволен, доколкото бе възможно при такива обстоятелства, Суини пропълзя напред. Преди да посегне към предпазния колан, той спря, за да целуне Майк — нещо, което беше в доста голям ущърб на контрола й върху клатушкащото се возило.

Взривът със сила го прати на половината разстояние до празната сгъваема седалка.

Той направи опит да се надигне, а главата му бучеше. Моторите на машината сякаш бяха спрели да работят — звънтенето му пречеше да чуе каквото и да е освен звука от вентилаторите.

— Дон! Добре ли си? Какво бе това?

— Пфу! — изсумтя той и седна. — Нямам нищо счупено. Само дето главата ми щеше да се спука. Ако съдим по звука, взривът трябва да е бил силен. Много.

На слабата светлина от таблото лицето на Майк изглеждаше изпито и неспокойно.

— От нашите? Или…?

— Не зная, Майк. Прозвуча така, сякаш попадението е било на доста голямо разстояние, надолу по седловината. Какво става с двигателя?

Тя дръпна стартера. Той простена и моторът веднага заработи.

— Трябва да съм затънала — извини се Майк за оправдание и включи на скорост. — Но все пак нещо не е в ред. Тягата от твоята страна е лоша.

Суини отвори вратата на кабината и скочи върху каменистата земя. След това подсвирна.

— Какво има?

— Било е по-близко, отколкото смятах — отвърна той. — Дясната гъсеница е разсечена почти наполовина. От летяща скална отломка, предполагам. Хвърли ми горелката!

Тя се пресегна надалече през неговата седалка и му подаде електрожена, а след това — защитните очила. Той си проправи път към задната част на всъдехода и щракна ключа. Електрическата дъга блесна със серно-син пламък, а след миг повредената гъсеница се развиваше от четирите големи, движими при снежни условия гуми, като издъхваща змия. Влачейки кабела след себе си, Суини преряза и лявата гъсеница, подир което се върна в кабината, като пътем го нави.

— Готово, само че карай бавно. Гумите ще станат на парцали, докато стигнем до тази база.

Лицето на Майк беше все така бледо, но тя не зададе повече въпроси. Полугъсеничната машина запълзя напред, но вече не беше полугъсенична машина. След като изминаха малко повече от две мили, първата от осемте гуми се спука, което накара и двамата да подскочат. Бързата проверка показа, че гумата е отдясно, във външния ред, и е задна. След малко повече от две мили — ето че се спука и дясната водеща гума отвътре. Лошо беше, че от строя излязоха две гуми от една и съща страна на возилото, но поне бяха на различни оси и срещулежащи. Следващата, която се пукна пет мили по-нататък (и не покри земята с толкова много парчета), бе лява, отвътре и задна.

— Дон!

— Да, Майк?

— Мислиш ли, че това бе земна бомба?

— Не зная, Майк. Съмнявам се; те се намират твърде далеч, за да бомбардират Ганимед, освен напосоки, а и защо биха го направили? По-скоро е било някое наше изплъзнало се торпедо. — Той щракна с пръсти. — Чакай, чакай малко. Ако вече използуваме взривни вещества един срещу друг, полицаите са забелязали, а това можем да проверим.

Трас!

Машината се наклони надясно и започна да боксува. Суини и без да проверява, знаеше, че този път се е скъсала дясната външна трансмисия. Двете колела щяха да вървят по голи джанти през следващите хиляда фута (или приблизително толкова) от пътуването — главната тежест на машината отново падаше там, докато предните колела пострадаха сравнително малко.

Стиснал зъби, той откопча защитния колан и с мъка пропълзя до радарното устройство, като пътем механично провери алуминиевото буре.

Сега върху екрана се виждаше много повече небе. Беше невъзможно да се триангулира29 положението на земните кораби сега, когато сигналите от планината я бяха отрязани, а писуканията от екрана — значително по-глухи. Суини предположи, че корабите са се отдалечили поне още сто хиляди мили. Той се усмихна широко и е наведе към ухото на Майк.

— Бил е от нашите — каза той. — Рулман е хвърлил в боя тежка артилерия, това е всичко. Някой от пилотите му трябва да е изгубил торпедото си в Улея. Полицаите от Космодрума са усетили, че битката се разгаря — и какво? Оттеглили са се. Все повече и повече изглежда, че бунтарите могат да опитат да смажат базата на лоялистите с ядрена бомба и корабите не искат да бъдат в непосредствена близост с планетата, когато това се случи. Все пак — докъде трябва да стигнем? Майк отвърна:

— Ние сме…

Прас! Девойката завъртя ключа на стартера и моторът угасна.

— … дотук — довърши тя, а след това, за негово удивление, започна да се кикоти.

Суини преглътна и тогава си даде сметка, че той също се хили.

— С три непокътнати гуми — каза той. — Ура за нас! Да се залавяме за работа!

Още един осветителен снаряд избухна в небето, но не така близо, както предишният. Суини заобиколи до задната част на всъдехода, а Майк внимателно пристъпваше подире му и двамата загледани печално в гирляндите от разкъсан силиконов каучук, които някога представляваха две отлични гуми. Две от шините бяха съвсем голи, а петата спаднала гума, с която не бяха карали, бе само продупчена и имаше възможност да бъде спасена.

— Свали ремъците от бурето и го търколи към задната врата — нареди Суини. — Не бързай! А сега да го спуснем на земята, ей там.

Навсякъде около тях сред скалите и масивните възлести стволове бяха скрити малките електронни уреди, от чието усилено потракване мястото изглеждаше за космическите кораби, спрели край Ганимед, като огромен военен лагер. Разбира се, не биваше да се очаква, че това ще се отрази при снимане: видимата светлина бе недостатъчна, инфрачервената — още по-слаба, а атмосферата не беше прозрачна, за да се използуват ултравиолетови плаки. Никой не можеше да се надява, че по някакъв начин ще види нещо от космоса, поне не в Улея, но детекторите щяха да отчетат, че там се изразходва енергия и се преместват енергийни източници, а торпилите на бунтовниците умишлено се целеха в този район. Това стигаше.

С помощта на Майк Суини изправи алуминиевото буре горе-долу в средата на струпалите уреди.

— Смятам да сваля пукнатата гума — каза той. — Остават петнадесет минути до излитането, а по-късно може да ни дотрябва. Знаеш ли как да навиеш това нещо?

— Не съм идиот. Върви смени гумата.

Докато Суини работеше, Майк установи местонахождението на главния входящ проводник за захранването на малките невидими кречетала и включи към него жица. Към нея бързо инсталира пружинно задвижван бутон, който изключваше с щракване, щом токът стигнеше до соленоид, привеждащ в движение спусъка му. Единият край на навития на макара кабел водеше до соленоида, другият — до боядисаното в червено дъно на алуминиевата бъчва. Майк провери бутона в другия край на кабела. Всичко бе готово. Когато бутонът се натиснеше, малките кречетала щяха да се изключат, а в същия момент щеше да се включи бурето.

— Нагласи ли всичко, Майк?

— Готово е и чака. Пет минути до излитането.

— Чудесно — каза Суини и взе макарата от нея. — Най-добре ще е да се качиш на возилото и да го откараш през полюса отвъд хоризонта.

— Защо? Не съществува реална опасност. А и да съществува, каква ще е ползата от мен там сама?

— Виж какво, Майк! — каза Суини. Той вече бе тръгнал заднишком все на север, като развиваше кабела. — Просто искам да махна оттук всъдехода. Може да ни върши работа, а включи ли се бъчвата, не е чудно да го подпали. Освен това представи си, че полицаите решат да огледат старателно мястото. Возилото се вижда или поне има подозрително правилни очертания. Но мене не биха успели да видят. Далеч по-добре ще е машината да бъде отвъд хоризонта. Прав ли съм?

— Е, добре. Само гледай да не те убият, това е всичко.

— Бъди спокойна. Ще бъда при теб след края на представлението. Хайде, тръгвай.

Като се намръщи, макар и не много убедително, девойката се покатери в полугъсеничната машина и тя бавно се отдалечи по нанадолнището. Суини чуваше как джантите стържат по голите камъни дълго след като машината се бе изгубила от погледа, но накрая и този звук изчезна.

Той продължи да се движи заднишком, като размотаваше кабела от макарата, докато се свърши, така че маскировъчният лагер остана на цяла миля южно от него. Суини сложи дясната си ръка на бутона, провери часовника си и се притаи да чака зад един дълъг, нисък, издаден хребет.

Поредица осветителни снаряди прекоси небето с диря от сини слънца. Някъде профуча ракета, после земята тежко се разтърси. Суини с цялата си душа се надяваше, че „въстаниците“, които изпращаха торпеда, нямаха твърде точен мерник.

Но вече не оставаше много време. Само след няколко мига оцелелият космически кораб, корабът, насочен към една от шестте непознати звезди, натоварен с новото поколение Адаптирани деца, щеше да излети от планината П.

Двадесет секунди. Петнадесет. Десет. Девет. Осем. Седем. Шест.

Суини натисна бутона.

Алуминиевото буре се възпламени с глух хрип и ослепително кълбо светлина — прекалено ярка, за да се вижда както през защитните очила, така и през затворени клепачи или и през двете — се издигна в небето на Ганимед. Топлината заля кожата на Суини така силно, както реактивната струя на катапултиращия апарат бе направила това толкова отдавна. Ударната вълна, която последва след девет секунди, го притисна към земята и от носа му потече кръв.

Без да обръща внимание, той се претърколи и погледна нагоре. Светлината вече почти бе изчезнала. Появи се мътен стълб от бял пушек, изпъстрен с ярки, пламтящи цветове, който се издигна към небето със скорост почти миля в минута.

В общи линии този фалшификат дяволски убедително приличаше на ядрена бомба.

Стълбът дим образува гъба, когато космическият кораб достигна височина близо пет мили, но дотогава Суини бе сигурен, че на десет парсека30 от Ганимед няма никакъв земен кораб. Никой кораб нямаше да спре, за да направи разследвания, особено след като всички уреди в „лагера“ бяха преустановили сигналите си при избухването на „взрива“.

Нищо чудно по-късно на Космодрума да хрумнеше, че „детонацията“ може да се е дължала на пускането на една-единствена огромна Римска свещ31, изстреляна от алуминиево буре при смесването на димни вещества и нискокачествени експлозиви. Но до това време спасителният космически кораб щеше да бъде далеч от всяка възможност да се проследи траекторията му.

Всъщност вече беше далече. Беше стартирал точно навреме — на нулата, която Суини бе изпуснал при броенето.

Младият човек стана, като си тананикаше весело (но също така немелодично, както и Рулман), и продължи да си пробива път на север. Предполагаше се, че на обърнатото към Юпитер полукълбо на Ганимед, от другата страна на Полюса, дъното на Улея щеше да се издига все по-нагоре. Там имаше зона на сумрак, сгрявана неравномерно от слънцето (поради либрацията32, докато Ганимед се намираше от слънчевата страна на Юпитер) или периодически (когато спътникът се приближаваше и отдалечаваше поради осцилацията33 спрямо планетата). Разбира се, периодите на осцилацията щяха да бъдат твърде студени, но всеки от тях траеше по-малко от осем часа.

Навсякъде на Ганимед останалите преселници се отправяха към подобни точки — унищожили фалшивата военна екипировка, осъществили целта си. Снаряжението им бе различно, но не по-лошо, отколкото на Суини. А той имаше здраво возило за сняг с десет колела, чиито шест останали гуми можеха да се преразпределят така, че да може транспортното средство да се използува като влекач, а в задната му част да се натоварят инструменти, семена, издънки и резници, медикаменти, хранителни запаси и гориво. Имаше също и съпруга.

Земята щеше да посети Ганимед, естествено. Но нямаше да открие нищо. Вътрешността на планетата П бе заличена при излитането на спасителния кораб. А що се отнася до хората, те нямаше да представляват опасност — невежи и разпръснати.

„Селяни — помисли си Суини. Като си подсвиркваше, той прекоси Северния полюс. — Просто селяни.“

Най-накрая зърна тумбестото тяло на всъдехода ниско долу, в началото на една долина. Като погледна, не видя Майк, но после я откри седнала с гръб към него върху едно възвишение. С мъка се изкатери до нея.

Долината бе тясна в продължение на около сто фута, а след това се разперваше в широко ветрило от равнинна земя. Бе обвита в лека мараня. За земните хора едва ли би могло да има по-мрачна гледка, но там никой земен човек не я съзерцаваше.

— Обзалагам се, че това място е най-подходящото за земеделие на Ганимед — прошепна Суини. — Бих искал…

Майк се обърна и го погледна. Той млъкна, недоизказал желанието си, но нямаше съмнение, че тя го бе разбрала. Рулман обаче вече не се намираше на Ганимед, за да сподели със Суини красотата му — там, или където и да е другаде. Въпреки че никога нямаше да види края на пътешествието, нито би оцелял на новото място, ученият бе заминал с децата на космическия кораб и беше отнесъл със себе си своите преносими знания.

Суини разбираше, че Рулман е велик човек. Навярно по-велик и от собствения му баща.

— Тръгвай напред с всъдехода, Майк — меко каза Суини. — Аз ще повървя след теб.

— Защо? На тази почва возилото ще върви леко, допълнителното натоварване няма да има значение.

— Не се тревожа за натоварването. Просто искам да извървя пътя пеша. Това е… е, по дяволите! Майк, не разбираш ли, че аз ей сега ще се родя? Къде се е чуло и видяло едно бебе да се появява на бял свят в четиринадесеттонен всъдеход?

Загрузка...