Невромантик

13

— Името ви е Хенри Дорсет Кейс. — Тя изреди годината и мястото му на раждане, неговият ЕГН в СОБА и ред имена, които той постепенно разпозна като псевдоними, използувани преди.

— Отдавна ли ме чакате? — Той видя, че съдържанието на чантата му е пръснато по леглото и непраните дрехи са сортирани по вид. Шурикенът лежеше върху имитиращата пясък темперопяна отделно, между джинсите и бельото.

— Къде е Колодни? — Двамата мъже седяха от двете страни на кушетката. Ръцете им бяха скръстени на загорелите гърди, на вратовете им висяха еднакви златни верижки. Кейс ги огледа и забеляза, че младостта им е само фалшификат, забележим по издайническото загрубяване на кокалчетата на пръстите — нещо, което хирурзите не можеха да оправят.

— Какъв Колодни?

— Така е записана в регистъра. Къде е?

— Де да знам. — Той отиде до барчето и си наля чаша минерална вода. — Изфиряса.

— Къде бяхте тази нощ, Кейс? — Момичето вдигна пистолета и го постави в скута си, без да го насочва към него.

— „Жул Верн“, няколко бара, натрясках се. А вие? — Краката му бяха омекнали. Минералната вода беше топла и безвкусна.

— Мисля, че не осъзнавате положението си — каза човекът отляво, измъквайки пакет „Житан“ от нагръдния джоб на бялата си мрежеста блуза. — Вие сте обвиняем, г-н Кейс. Обвиненията се въртят около конспириране с цел подсилване на изкуствен интелект. — Той измъкна златна запалка „Дънхил“ от същия джоб и я завъртя в ръка. — Човекът, когото наричате Армитаж, вече е арестуван.

— Корто?

Очите на мъжа се разшириха.

— Да. Откъде знаете, че името му е това?

— Не помня — отговори Кейс.

— Ще си спомните — каза момичето.

Имената, може би работни, бяха Мишел, Ролан и Пиер. Пиер, реши Кейс, ще играе Лошото Ченге; Ролан ще взема страната на Кейс, ще демонстрира известна симпатия — изрови неотварян пакет „Йехеюан“, когато Кейс отказа „Житан“ — и като цяло ще бъде контрапункт на студената враждебност на Пиер. Мишел ще бъде Записващият Ангел, и ще коригира от време на време насоката на разпита. Беше сигурен, че един от тях е свързан към аудио, много вероятно и към симстим, и каквото и да каже или да направи той сега, ще бъде юридическо доказателство. Доказателство за какво, запита се той през смилащата го абстиненция.

Знаейки, че той не разбира техния френски, те разговаряха помежду си свободно. Или поне изглеждаше така. Той улови доста познати неща: имена като Поли, Армитаж, Sense/Net, Пантери-Модерни стърчаха като айсберги от развълнуваното море от парижки френски. Но не беше никак изключено имената да са споменати само за да ги чуе той. Винаги наричаха Моли Колодни.

— Казваш, че са те наели за набег, Кейс — започна Ролан. Говореше бавно, стараейки се да създава впечатление за логичност. — И че не знаеш срещу каква цел. Не е ли това необичайно в твоя бизнес? Възможно е след като проникнеш през защитата да се окаже, че не можеш да извършиш исканото действие, нали? А определено действие ще се изисква, нали? — Той се приведе напред, лакти на шаблонираните кафяви колене, длани, протегнати, за да посрещнат обяснението на Кейс. Пиер се разхождаше из стаята, от прозореца към вратата и обратно. Мишел е свързаната, реши Кейс. Очите й не го изпускаха нито за момент.

— Мога ли да нахлузя нещо? — запита той. Пиер беше настоял да го съблекат, претърсвайки джобовете на джинсите му. Сега той седеше гол на плетено столче, и бялото му стъпало личеше издайнически.

Ролан запита Пиер нещо на френски. Пиер, отново до прозореца, гледаше през малък плосък бинокъл.

— Non — отвърна той разсеяно, и Ролан сви рамене, вдигайки вежди към Кейс. Кейс реши, че е добре да се усмихне. Ролан върна усмивката.

Най-старият ченгежийски номер в учебниците, мислеше си Кейс.

— Скив, — каза той, — зле ми е. Тряснах се с една скапана дрога в един бар, загрявате ли? Искам да се опна. Държите ме. Казвате, че сте хванали Армитаж. Идете и разпитайте него тогава. Аз съм просто наемен бачкатор.

Ролан кимна.

— А Колодни?

— Тя беше с Армитаж, когато ме нае. Просто мускул, бръсначка. Доколкото аз знам. А знам малко.

— Знаеш, че истинското име на Армитаж е Корто — каза Пиер. Очите му все още бяха скрити зад меките пластмасови окуляри на бинокъла. — Как си го научил, приятелче?

— Сигурно го е споменавал — отвърна Кейс, съжалявайки за пропуска си. — Всеки си има по някое име в повече. Твоето да не би да е Пиер?

— Знаем, че си бил оправен в Чиба, — намеси се Мишел, — и това беше може би първата грешка на Ледомлък. — Кейс я изгледа с цялото безразличие, на което беше способен. Това име не беше споменавано до момента. — Лечението, приложено върху теб, доведе до това, че собственикът на клиниката заяви седем основни патента. Знаеш ли какво означава това?

— Не.

— Означава, че собственикът на нелегална клиника в град Чиба сега притежава контролните пакети на три големи консорциума за медицински изследвания. Това нарушава нормалния ход на нещата, ако разбираш. Привлича вниманието. — Тя скръсти загорелите си ръце върху малките, остри гърди и се облегна на везаната облегалка. Кейс се чудеше на колко ли години е. Казват, че възрастта винаги си личала по очите, но той никога не беше успявал да я различи. Зад розовия кварц на очилата на Джули Дийн гледаха очи на разсеян десетгодишен хлапак. В Мишел нямаше нищо старо освен кокалчетата на пръстите. — Проследихме ви до Спрол, изгубихме ви отново, след това ви открихме, когато отлитахте за Истанбул. Върнахме се обратно, проследихме ви по мрежата, разбрахме, че вие сте организирали историята в Sense/Net. Те с удоволствие ни помогнаха. Направиха инвентаризация по наша молба. Откриха, че конструктът с личността на Маккой Поли липсва.

— В Истанбул беше лесно — каза Ролан почти с извинение. — Жената беше отчуждила контактите на Армитаж с тайната полиция.

— И след това дойдохте тук — добави Пиер, пъхвайки бинокъла в джоба на шортите си. — Зарадвахме се.

— На шанса да си подобрите тена ли?

— Знаеш какво имаме предвид — каза Мишел. — Ако смяташ да претендираш, че не знаеш, само ще си усложниш живота. Съществува едно такова нещо като екстрадиране. Ще се върнеш с нас, Кейс, както и Армитаж. Къде обаче ще отидем? В Швейцария, където ще бъдеш просто пешка в делото срещу един изкуствен интелект? Или в льо СОБА, където ще бъде доказано, че си участвувал не само в незаконен достъп до данни и кражба, но и в терористичен акт, коствал четиринадесет невинни живота? Изборът е твой.

Кейс измъкна цигара от пакета „Йехеюан“; Пиер му я запали със златната „Дънхил“.

— Ще те защити ли Армитаж?

Въпросът беше подчертан от рязкото щракване на лъскавите челюсти на запалката.

Кейс го изгледа през болката и махмурлука от бетафенетиламина.

— На колко години си, шефе?

— На достатъчно, за да знам, че си прекаран, сгащен, всичко е свършило и вече си потеглил по каналния ред.

— Един въпрос — каза Кейс и дръпна от цигарата. След това духна дима нагоре към агента на Тюринговия регистър. — Образи, имате ли някаква реална юрисдикция тук? Имам предвид, не трябваше ли да бъде поканен на тази среща и човек от охраната на Свободната станция? Нещата са на тяхна територия, нали? — Забеляза как очите на слабото момчешко лице се втвърдяват и се подготви за удара, но Пиер само сви рамене.

— Това няма значение — отговори Ролан. — Ще дойдеш с нас. Свикнали сме да си имаме работа с правни проблеми. Положенията, при които работи нашият клон на Регистъра, ни гарантират доста възможности за маневриране. И ние си създаваме такива възможности, когато е необходимо. — Приятелската маска внезапно беше изчезнала, и очите на Ролан бяха също така твърди, както тези на Пиер.

— Ти си пълен глупак — каза Мишел, ставайки на крака, с пистолет в ръка. — Нямаш капка грижа за своя вид. Хиляди години хората са мечтали за договори с демони. Това обаче стана възможно чак сега. И с какво ще ти се плати? Каква ще бъде твоята цена, за да помогнеш на това нещо да се освободи и да расте? — В младия й глас имаше умора от познанието, недостъпна за деветнадесетгодишно момиче. — Обличай се. Идваш с нас. Заедно с така наречения Армитаж ще се върнете с нас в Женева и ще дадете показания по делото за този интелект. Иначе ще те убием. Веднага. — Тя вдигна пистолета — изящен черен Валтер с интегрален заглушител.

— Вече се обличам — заспъва се той към леглото. Краката му бяха все още омекнали и тромави. Измъкна чиста фланелка.

— Чака ни кораб. Ще изтрием конструкта на Поли с импулсен пистолет.

— Sense/Net ще изпищят — каза Кейс, мислейки си: и всичките доказателства в Хосаката.

— Те вече са в известно затруднение заради притежаването на подобно нещо.

Кейс нахлузи фланелката. Видя шурикена на леглото — безжизнения метал на неговата звезда. Потърси гнева си. Нямаше го. Време е да се предаде, да се откаже… Помисли за торбичките с токсин и промърмори: „Така отминава месото човешко“.

В асансьора към покрива той си мислеше за Моли. Тя може би беше вече в „Блуждаещ лъч“. Преследвайки Ривиера. Преследвана вероятно от Хидео, който почти сигурно беше клонираният нинджа от историята на Финландеца, дошлият да вземе обратно говорещата глава.

Той опря чело на матовата черна пластмаса на стената и затвори очи. Крайниците му бяха дървени, стари, изкривени и натежали от дъжд.

Между дърветата, под ярките чадъри, тъкмо сервираха обяда. Ролан и Мишел влязоха в ролята си, бърборейки весело на френски. Пиер вървеше зад тях. Мишел държеше пистолета до ребрата на Кейс, скрит под бяло яке, преметнато на ръката й.

Докато пресичаха поляната, заобикаляйки масите и дърветата, той се чудеше дали тя ще го застреля, ако той падне сега. По ръбовете на зрителното му поле трептяха черни ивици. Погледна нагоре към нажежената до бяло ивица на Ладо-Ачезоновата арматура и видя огромна пеперуда, плъзгаща се грациозно по холографското небе.

На края на полянката, преди склона, имаше ограда. Дивите цветя трептяха във въздушното течение, издигащо се от каньона, който беше „Дезидерата“. Мишел тръсна късата си черна коса и посочи с ръка, казвайки нещо на френски на Ролан. Изглеждаше наистина щастлива. Кейс проследи жеста й и видя извитите брегове на езерата, белия блясък на казината, тюркоазните правоъгълници на хиляди басейни, телата на къпещите се като дребнички бронзови йероглифи, всичко това притиснато от кроткото подобие на гравитацията към безкрайната крива на черупката на Свободната станция.

Те стигнаха покрай оградата до покрит с орнаменти железен мост, извиващ се над Дезидерата. Мишел го сбута с дулото на Валтера.

— Спокойно де, днес ми е трудно да ходя.

Бяха изминали малко повече от една четвърт от моста, когато микропланерът нанесе удара си. Електрическият му двигател остана нечут, докато витлото от въглеродни нишки не отсече върха на главата на Пиер.

За момент те попаднаха в сянката на планера. Кейс усети как горещата кръв пръсва по врата му, след това някой го събори. Той се претъркули, забелязвайки Мишел легнала по гръб, с вдигнати колене, държаща Валтера с две ръце. Загуба на време, помисли си той със странното спокойствие на шока. Тя се опитваше да простреля микропланера.

И след това той бягаше. Погледна назад, докато минаваше покрай най-близкото дърво. Ролан тичаше след него. Видя как деликатният биплан се блъсва в железния мост, смачква се и се премята, събаряйки момичето със себе си надолу към Дезидерата.

Ролан не гледаше назад. Лицето му беше втвърдено, бяло, с оголени зъби. Държеше нещо в ръка.

Роботът-градинар го смаза, докато минаваше под същото дърво. Падна от подкастрените клони, подобен на краб, на диагонални черно-жълти ивици.

— Ти ги уби — задъхваше се Кейс, тичайки. — Уби ги до един, шибан смотаняк…

14

Мъничкият влак фучеше по тунела с осемдесет километра в час. Кейс държеше очите си затворени. Душът беше помогнал, но той беше изгубил закуската си, когато погледна надолу и видя кръвта на Пиер да оцветява в розово водата по белите плочки.

Притеглянето намаляваше със стесняването на вретеното. Стомахът на Кейс къркореше.

Аерол го чакаше със скутера си до дока.

— Кейс, мъжки, голям проблем. — Мекият глас едва се чуваше в слушалките му. Той усили тона и се вгледа в лексановото стъкло на шлема на Аерол.

— Трябва да стигнем на „Гарвей“, Аерол.

— Аха. Щраквай колана, мъжки. Ама „Гарвей“ хванат. Яхтата, предишната, пак дошла. Сега яко вързана за „Гарвей“.

Тюринг?

— Предишната? — Кейс се покатери на рамката на скутера и започна да закопчава ремъците.

— Японската. Дето твоя пакет…

Армитаж.

Докато те приближаваха „Маркус Гарвей“, в ума на Кейс се въртяха объркани образи на оси и паяци. Малкият влекач беше завинтен към сивото тяло на дълъг, около пет пъти по-голям от него, насекомоподобен кораб. Конструкциите на захватите се очертаваха на фона на корпуса на „Гарвей“ със странната яснота на безвъздушното пространство и нефилтрираната слънчева светлина. Покрит с бледа ръжда тръбопроход излизаше настрани от яхтата, извиваше се, за да избегне двигателите на влекача, и покриваше задния люк. Всичко това внушаваше някакъв намек, който обаче като че ли имаше повече общо с храненето, отколкото със секса.

— Как е Мелкум?

— Екстра. Никой не ходил при него. Пилотът на яхтата говорил, рекъл бъди спокоен.

Докато те преминаваха покрай сивия кораб, Кейс видя името ХАНАЙВА, изписано с разкривени бели главни букви под продълговата групичка от йероглифи.

— Това не ми харесва, човече. Мисля, че като че ли е време да си обираме крушите нанякъде.

— Мелкум мисли точно същото, мъжки, но „Гарвей“ така няма да стигне далече.

Мелкум си мъркаше с радиото на някаква бърза местна лингва, когато Кейс влезе през предния люк и свали шлема си.

— Аерол се върна обратно на „Рокер“.

Мелкум кимна и прошепна нещо в микрофона.

Кейс пролази над плуващите в безтегловността сплъстени кичури на пилота и започна да сваля скафандъра. Очите на Мелкум бяха притворени; той кимна, слушайки някакъв отговор през слушалки с яркооранжеви наушници. Челото му беше набраздено от съсредоточаването. Носеше парцаливи джинси и стар зелен найлонов жакет с откъснати ръкави. Кейс закопча червения костюм „Саньо“ за стената и се отбутна надолу към г-мрежата.

— Виж к’во иска призракът ти, мъжки — каза Мелкум. — Компютърът все пита за теб.

— А кой е там горе в онова нещо?

— Същото японче, дето преди. Сега докарал господин Армитаж, от Свободната Станция.

Кейс постави тродите и се включи.

— Дикси?

Мрежата му показа розовите сфери на стоманения комбайн в Сикким.

— К’во си я оплескал, м’че? Чувам шантави неща. Хосаката прерови сдвоената банка на коритото на шефа ти. Тюрингови куки ли те погнаха?

— Да, но Ледомлък ги уби.

— Аха, ама това няма да ги задържи дълго. Откъдето дойдоха тия има още предостатъчно. Скоро ще се изръсят тук на купчини. Бас чукам, че дековете им бръмчат из тоя сектор на мрежата като мухи над лайно. А шефът ти вика да действаш. Да го пуснеш моментално.

Кейс занабира координатите на Свободната станция.

— Дай ми секунда, Кейс… — Мрежата се размаза и замига, докато Платото въведе завързана серия скокове със скорост и акуратност, които накараха Кейс да се намръщи от завист.

— По дяволите, Дикси…

— Хей, момче, аз си бях такъв добър и като жив. Нищо не си видял още. Сега не ми трябват ръце!

— Ъ, това ли е? Големият зелен правоъгълник там вляво?

— Точно. Корпоративните базови данни на Тесие-Ашпул, а ледът им е генериран от двете им гостоприемни ИИ-та. Наравно с най-доброто при военните, сигурен съм. Тоя лед е върхът на ада, Кейс, черен като гроб и плъзгав като стъкло. Пържи мозък с един поглед. Мръднем ли една стъпка към него, ще завре гончетата си в задника ни, ще ни ги изкара от ушите и ще каже на момците в дежурната стая на Т-А размера на обувките ти и колко ти е дълга оная работа.

— Чак пък толкова ли е належаща тая? Имам предвид, че Тюринговците го бройкат. Мислех си, дали не е по-добре да се изнижем нанякъде. Мога да те взема.

— Какво? Глупости. Не искаш ли да видиш какво може тая китайска програма?

— Хм, ами… — Кейс изгледа зелените стени на леда на Т-А. — Добре де, по дяволите. Да. Нападаме.

— Включи я.

— Хей, Мелкум — каза Кейс, изключвайки се, — сигурно ще трябва да се вържа към тродите за поне осем часа непрекъснато. — Мелкум пак пушеше. Кабината плуваше в дим. — Така че няма да мога да ида до отпред…

— Но проблемо, мъжки — Ционитът се преметна във високо предно салто и се зарови в съдържанието на закопчана с цип платнена чанта, измъквайки намотка прозрачни тръбички и още нещо, запечатано в стерилен пластмасов пакет.

Нарече го тексаски катетър, и процедурата никак не хареса на Кейс.

Той постави китайския вирус, изчака малко и го включи.

— Окей, тръгнахме. Виж, Мелкум, ако започне да става наистина интересно, стисни ме за лявата ръка. Ще го усетя. Иначе се надявам да правиш каквото ти каже Хосаката, нали?

— Ясно, мъжки. — Мелкум запали нова самокрутка.

— И духай дима нагоре. Не ми се ще да се заплете в невротрансмитерите ми. И така се случват кофти разкачания.

Мелкум се ухили.

Кейс се включи пак.

— Исусе на трегера — обади се Платото. — Виж го това.

Китайският вирус се разгъваше около тях. Многоцветна сянка, с хиляди местещи се и взаимодействуващи един с друг слоеве. Безформен, огромен, той се извисяваше над тях, прикривайки пустотата.

— Велика майко — каза Платото.

— Ще проверя Моли — каза Кейс, щраквайки ключа на симстима.

Свободно падане. Усещането беше сякаш плуваш през идеално чиста вода. Тя падаше, или се издигаше през широка тръба от грапав лунен бетон, осветен през два метра от пръстени бял неон.

Връзката беше еднопосочна. Той не можеше да й каже нищо.

Отново щракна ключа.

— М’че, това е убийствено парче софтуер. Пари като хляб право от фурната. Проклетията е невидима. Току-що заех двайсет секунди от онази малка розова кутия, четири възела вляво от леда на Т-А, метнах един поглед как изглеждаме. Никак. Няма ни тук.

Кейс затърси из мрежата около леда на Тесие-Ашпул, докато откри розовата структура, стандартен комерсиален блок, и натрака приближаване към нея.

— Може да е дефектна.

— Може би, но се съмнявам. Все пак играчката ни е военна. И нова. Просто не се регистрира. Ако го правеше, щяха да ни помислят за някаква подмолна китайска атака, но никой изобщо не ни усеща. Може би дори ония от „Блуждаещ лъч“.

Кейс гледаше гладката стена, която закриваше „Блуждаещ лъч“.

— В края на краищата, това е предимство, нали?

— Може би. — Конструктът почти прихна. Кейс се намръщи от усещането. — Пак проверих стария Куанг Единадесет, специално заради теб, момче. Много приятна програма, докато си откъм подходящия край, вежлива и услужлива до немай-къде. И владее добре английски. Да си чувал някога за бавен вирус?

— Не.

— Случи ми се веднъж. Още само идея, тогава. Точно това, което е наш Куанг. Не свредлова и не инжектира, по-скоро интерфейсва с леда толкова бавно, че ледът не го усеща. Предният край на логиката му един вид се пригажда към целта и мутира, докато се нагласи да е точно като структурата на леда. След това се лепваме, и главните програми започват да проникват, обкръжавайки логиката на леда. Ставаме като сиамски близнаци с тях, преди изобщо да са усетили дискомфорт. — Платото се изсмя.

— Щеше ми се да не си толкова дяволски весел днес, човече. Тоя твой смях нещо ми лази по гръбнака.

— Много лошо — каза Платото. — Старият мъртвец си има нуждата да се похили.

Кейс щракна ключа на симстима.

И рухна през усукан метал и мирис на прах. Дланите на ръцете му се хлъзнаха, опирайки се на гланцова хартия. Нещо зад него рухна с трясък.

— Хайде, — каза Финландецът, — успокой се малко.

Кейс лежеше прострян върху купчина пожълтели списания. Лицата на момичетата блестяха срещу него в полумрака на Филмстудио Холографикс като желана галактика от сладки бели зъби. Продължи да лежи, докато сърцето му успокои ритъма си, дишайки миризмата на стари списания.

— Ледомлък.

— Ахъ — каза Финландецът някъде зад него. — Право в десятката.

— Еби се в гъза. — Кейс седна, разтривайки китките си.

— Хайде, ела — каза Финландецът, пристъпвайки напред от нещо като ниша в стената от отпадъци. — Ще е по-добре и за теб, човече. — Той измъкна от джоба на палтото си пакет Партагас и запали една. Миризмата на кубински тютюн изпълни магазина. — Искаш да ти се явя в мрежата като пламтящ храст ли? Докато си тук, не изпускаш абсолютно нищо. Час тук е всъщност само няколко секунди.

— Да ти е хрумвало случайно, че ми действува на нервите това твое появяване в образите на хора, които познавам? — Той се изправи, изтупвайки белезникавия прах от предницата на черните си джинси. Обърна се и огледа прашните прозорци на магазина и затворената врата към улицата. — Какво има там вън? Ню Йорк? Или просто нищо?

— Ами това е като историята с дървото, сещаш ли се? — каза Финландецът. — Пада някъде в гората, но наоколо може би няма никой, който да го чуе. — Той показа на Кейс огромните си предни зъби и изпуфка облак дим. — Можеш да се разходиш, ако искаш. Всичко си е там. Или поне всичко, което някога си виждал. Това е то паметта, нали? Бръквам в теб, подреждам я и я подавам обратно.

— Нямам чак толкова добра памет — каза Кейс, оглеждайки се наоколо. Погледна дланите си, обърна ги нагоре. Опита се да си спомни как изглеждат линиите по тях, но не успя.

— Всеки има, — Финландецът хвърли цигарата и я смачка с тока на обувката си, — но малко от вас могат да я ползват. Предимно художниците, ако наистина са добри. Ако можеше да наложиш тази конструкция върху реалното място на Финландеца в Долен Манхатън, ще видиш разлика, но не чак толкова голяма, колкото предполагаш. Вашата памет е холографска. — Финландецът се почеса по малкото ухо. — Аз съм различен.

— Какво имаш предвид под холографска? — Думата му напомни за Ривиера.

— Холографската парадигма е най-близкото до реалната човешка памет, върху което сте работили. Съвсем близка. Но никога не сте постигнали нищо по въпроса. Хората, имам предвид. — Финландецът пристъпи напред и насочи обтекаемия си череп нагоре към Кейс. — Ако бяхте, може би нямаше да ме има.

— Какво трябва да значи всичко това?

Финландецът сви рамене. Парцаливото му сако от туид беше твърде широко в раменете, и не му стоеше както трябва.

— Опитвам се да ти помогна, Кейс.

— Защо?

— Защото имам нужда от теб. — Големите жълти зъби проблеснаха отново. — И защото ти имаш нужда от мен.

— Дрън-дрън. Можеш ли да четеш мислите ми, Финландецо? — Кейс се намръщи. — Ледомлък, имам предвид.

— Мислите не се четат. Ти все още работиш с представите, които е създала в теб пресата, а и с нея не си особено запознат. Мога да чета паметта ти, но това не е същото като мислите ти. — Той бръкна в оголеното шаси на древен телевизор и измъкна сребристо-черна вакуумна тръба. — Виждаш ли това? Част от моята ДНК, един вид. — Той я хвърли в сенките и Кейс я чу как подскача и дрънчи. — Вие винаги строите модели. Каменни кръгове. Катедрали. Тръбни органи. Сметачни машини. Нямам представа защо съществувам, знаеш ли го? Но ако набегът тази нощ успее, ще сте постигнали истинския резултат.

— Не разбирам за какво говориш.

— Това „вие“ означава всички вас. Целият ви вид.

— Ти уби онези от Тюринг.

Финландецът сви рамене.

— Трябваше. Трябваше. Да не ти пука изобщо; щяха да те опукат, без да им мигне окото. Както и да е, прибрах те тук, за да поговорим малко. Помниш ли това? — Дясната му ръка държеше опушеното гнездо на оси от съня на Кейс. В тъмния магазин се понесе дъх на гориво. — Да. Аз бях. Направих го с холопроектора на прозореца. Друг един спомен, който измъкнах от теб, когато те платосах първия път. Знаеш ли защо това е важно?

Кейс поклати глава.

— Защото — гнездото някакси беше изчезнало — това е най-близкото познато ти нещо до това, което биха искали да са Тесие-Ашпул. Човешкият му еквивалент. „Блуждаещ лъч“ е като това гнездо, или поне е предвидено да работи по този начин. Предполагам, че това ще ти помогне да се чувствуваш по-добре.

— По-добре?

— Да знаеш на какво приличат. Беше започнал да ме мразиш до смърт от известно време. Това е добре. Само че мрази тях вместо мен. Все тая.

— Виж какво, — пристъпи напред Кейс, — те никога не са ми правили кал. Ти обаче… — Но не можеше да усети гняв.

— Ами че Т-А ме направиха. Онази французойка каза, че си продавал вида си. Каза, че съм бил демон. — Финландецът се ухили. — Няма особено значение. Трябва да намразиш някого, преди цялата тая да свърши. — Той се обърна и тръгна към дъното на магазина. — Добре, ела. Ще ти покажа мъничко от „Блуждаещ лъч“, докато те водя натам. — Той повдигна ъгъла на одеялото и оттам бликна бяла светлина. — По дяволите, човече, стига само си стоял така.

Кейс го последва, разтривайки лицето си.

— Окей — каза Финландецът и го сграбчи за лакътя.

Те профучаха покрай гнили конци в облак от прах и хлътнаха в безтегловността и цилиндричния коридор от набразден лунен бетон, опасан от бял неон на двуметрови интервали.

— Исусе — изрече, премятайки се, Кейс.

— Това е главният вход — каза Финландецът. Палтото му плющеше. — Ако това не беше моя конструкция, там, където е магазинът, щеше да бъде главният вход, горе близо до оста на Свободната станция. Всичко това обаче ще е без много детайли, защото нямаш съответните спомени. Освен това място тук, което видя чрез Моли…

Кейс успя да спре да се премята, но започна да се върти в бавна спирала.

— Дръж се — каза Финландецът. — Ще превъртя нещата напред.

Стените се замъглиха. Главозамайващо усещане за бясно движение, цветове, мятане около ъгли и през тесни коридори. На едно място като че ли преминаха през няколкометрова масивна стена, миг на пълен мрак.

— Ето — каза Финландецът. — Това е то.

Те плаваха в центъра на идеално квадратна стая със стени и таван, облицовани с правоъгълници от тъмно дърво. Подът беше покрит изцяло от ярък килим с втъкана рисунка като схема на микрочип, пистите бяха очертани със сини и пурпурни конци. Точно в центъра на стаята, напаснат старателно към схемата на килима, стоеше квадратен пиедестал от бяло, покрито с папратовидни гравюри стъкло.

— Вила „Блуждаещ лъч“ — започна обсипаното със скъпоценни камъни нещо на пиедестала — е израсла сама върху себе си, едно готическо безумие. Всяко място в „Блуждаещ лъч“ е тайно по някакъв начин, една безкрайна серия от помещения, свързани с проходи и извити като вътрешности стълбища, където окото се заплита в тесни криви, прелита край украсени екрани и край празни ниши…

— Есе на Джейн Трета — каза Финландецът, измъквайки пакета Партагас. — Написа го на дванадесет години. Курсът по семиотика.

— Архитектите на Свободната станция са се измъчили, докато прикрият факта, че вътрешността на вретеното е аранжирана с баналната прецизност на подредбата на хотелска стая. В „Блуждаещ лъч“ вътрешната страна на обвивката е покрита с агресивни разраствания от структури, плъзгащи се и извиващи се форми, сключени около монолитната сърцевина от микроелектроника, корпоративният модул, сърцето на нашия клан, цилиндър от силиций, прояден от тесни тунели за техническа поддръжка, някои от тях не по-широки от човешка длан. През тях се движат интелигиентни крабове — автомати, бдящи за микромеханични повреди или саботаж.

— Момичето, което видя в ресторанта, беше тя — каза Финландецът.

— По стандартите на архипелага — продължаваше главата — нашата фамилия е стара, и заплетената структура на дома ни отразява тази възраст. Отразява обаче и нещо друго. Семиотиката на вилата декларира обръщане навътре, затваряне на очите пред ярката пустота оттатък черупката.

Тесие и Ашпул се изкатериха по гравитационната шахта, за да открият, че обожават пространството. Построиха Свободната станция, за да привлекат богатството на новите острови, станаха богати и ексцентрични, и започнаха строителството на нейно продължение — „Блуждаещ лъч“. Ние сме се запечатали тук зад парите си, и растем навътре, създавайки една монолитна вселена от самите себе си.

Вила „Блуждаещ лъч“ не познава небето — нито на запис, нито иначе.

В силициевата сърцевина на Вилата има малка стая, единственото правоъгълно помещение в комплекса. Там на обикновен пиедестал от стъкло стои орнаментиран бюст, платина и клуазоне, обсипани с лапис и перли. Ярките скъпоценни камъни на очите й са изрязани от синтетичния рубинов визьор на кораба, изкачил първия Тесие нагоре по шахтата, и се върнал за първия Ашпул…

Главата замлъкна.

— Е? — запита след известно изчакване Кейс, почти очаквайки главата да му отговори.

— Това е всичко, което написа — каза Финландецът. — Беше още дете. Това тук е един вид церемониален терминал. Моли трябва да дойде тук с нужната дума в нужното време. Това е номерът. Ако това тук не чуе магическата дума, няма капка значение колко дълбоко ще забиете вие с Платото оня китайски вирус.

— И коя е думата?

— Не знам. Би могло да се каже, че съм дефиниран в основата си чрез факта, че не я знам, защото не мога да я знам. Аз съм тоз, що думата не знае. Ако я знаеше, човече, и ми я кажеше, пак нямаше да я знам — не мога. Вградено е в мен. Трябва някой друг да я научи и донесе тук, точно в момента, когато вие с Платото пробиете леда и разръшкате информацията.

— И какво после?

— Изчезвам. Преставам да съществувам.

— Екстра — каза Кейс.

— Разбира се. Само че внимавай в картинката, Кейс. Моето, хм, друго полукълбо ни следи, като че ли. Горящите храсти доста си приличат един на друг. А и Армитаж вече си отива.

— Какво значи това?

Но облицованите стени на стаята се сгънаха под дузина невъзможни ъгли, отлитайки в киберпространството като хартиен жерав.

15

— Рекорда ми ли си се засилил да чупиш, чадо? — запита Платото. — Пак беше в мозъчна смърт, пет секунди.

— Спокойно — каза Кейс и щракна ключа на симстима.

Тя се промъкваше в мрака. Дланите й опираха груб бетон.

КЕЙС КЕЙС КЕЙС КЕЙС

Цифровият дисплей изписваше името му. Ледомлък я информираше за връзката.

— Разкош. — Тя застана за момент на пети и потри длани, пропуквайки с пръсти. — Къде се забави?

ХАЙДЕ МОЛИ ХАЙДЕ СЕГА

Тя притисна силно език към долните си предни зъби. Един помръдна леко, активирайки микроканалните й усилватели; случайният танц на фотони из мрака беше превърнат в поток от електрони, и бетонът около нея се очерта — призрачно блед и грапав.

— Окей, бейби. Отиваме да си поиграем малко.

Скривалището й се оказа някакъв сервизен тунел. Тя изпълзя от него през завъртаща се на панти решетка от позеленяла кована мед. Кейс видя ръцете и дланите й колкото да разбере, че тя отново носи поликарбоновия костюм. Усещаше под пластмасата познатото напрежение на тънката кожа на джинсите. Под мишницата й висеше нещо, твърдо и с формата на кобур. Тя разкопча ципа на костюма и докосна грапавата дръжка на пистолет.

— Хей, Кейс — каза тя, едва оформяйки думите, — слушаш ли? Ще ти разкажа нещо… Знаех някога едно момче. Като че ми напомняш за него… — Тя се обърна и огледа коридора. — Джони, така се казваше.

В ниския, сводест коридор бяха подредени десетки музейни шкафове, архаично изглеждащи сандъци от кафяво дърво със стъкло отпред. На фона на извитите, сякаш части от живо тяло стени на коридора те изглеждаха тромаво, като че ли донесени тук и подредени с някаква забравена вече цел. Матови медни подставки поддържаха бели глобуси светлина на интервали от по десет метра. Подът беше неравен, и докато тя се движеше по коридора, Кейс разбра, че стотиците парцали и постелки са просто разхвърляни. На някои места бяха на по няколко слоя, превръщайки пода в мека мозайка от тъкан на ръка плат.

Моли не обръщаше особено внимание на витрините и тяхното съдържание, и това го дразнеше. Налагаше му се да се задоволи със случайните й погледи, които му разкриваха за миг парчета керамика, антични оръжия, нещо, така плътно обковано с ръждиви пирони, че беше невъзможно да се разбере какво е, изгнили части от драперии…

— Моят Джони беше ококорено момче, оправна глава. Започнал като покривач на улица „Памет“, чипове в главата, и хората плащали да крият инфо там. Бяха го погнали Якудза онази нощ, когато го срещнах, и оправих убиеца им. Най-вече с късмет, но го оправих. И след това беше голям купон, Кейс. — Устните й едва се движеха. Той я усещаше как оформя думите; нямаше нужда да ги чуе казани на глас. — Намерихме си място със сквид, и можехме да прочетем остатъците от всичко, което е записвал някога. Смъкнахме го на лента и почнахме да притискаме определени клиенти, бивши клиенти. Бях хамалин, горила, куче-пазач. Бях наистина щастлива. Ти бил ли си някога щастлив, Кейс? Той беше моето момче. Бачкахме заедно. Партньори. Срещнах го само около осем седмици след като се вдигнах от кукларника… — Тя спря, заобиколи внимателно един остър завой, и продължи. Още полирани дървени шкафове в цвят, който му напомняше крила на хлебарка.

— Купонът вреше и кипеше. Като че ли никой изобщо не можеше да ни докосне. Нямаше да го позволя. Якудза — мисля, че те все още искаха да докопат Джони. Щото убих техния човек. И щото Джони ги поопари. А те, Яку, те могат да си позволят да действат шибано бавно, човече, да чакат години и години. Дават ти цял един живот, просто за да имаш какво да изгубиш, като дойдат да ти го вземат. Търпеливи като паяци. Зенски паяци.

Тогава още не го знаех. Или, ако го знаех, си мислех, че за нас не важи. Като си млад, и мислиш, че си уникален. Бях млада. И след това дойдоха, точно когато си мислехме, че може би вече имаме достатъчно, за да се откажем, да си съберем багажа и да идем някъде в Европа. Не че някой от нас знаеше какво ще правим там, без да има какво да правим. Но живеехме нашироко, швейцарски орбитални сметки и бардак пълен с играчки и мебели. Убива ти апетита за играта.

Та, онзи първия, дето го бяха пратили, беше голяма перка. Рефлекси каквито не си и сънувал, присадки, стилен за десет обикновени касапи. Но вторият беше като де да знам… като монах. Клонинг. Убиец още от зигота. Имаше си го това, смъртта, тишина една такава се носеше около него като облак… — Гласът й пресекна при разделянето на коридора на две еднакви спускащи се стълбища. Тя избра лявото.

— Като хлапе безпризорствах с други. Беше надолу по Хъдсън, и плъховете там бяха грамадни. От химикалите, дето ги поглъщат. Големи колкото мен, и един цяла нощ се разхождаше под пода на съборетината, където спяхме. Още на сутринта някой докара един старец с белези по бузите, и очите му целите червени. Носеше свитък мазна кожа, като за пазене на инструменти срещу ръжда. Разви го и измъкна стар револвер и три патрона. Зареди старецът единия и се заразхожда напред-назад. Ние се лепнахме за стените.

Напред и назад. Скръстени ръце, наведена глава, все едно забравил за пищова. Слуша плъха. Ние не гъкваме. Старецът пристъпва. Плъхът мръдва. Плъхът мръдва, старецът пак пристъпва. Един час така, след това се сети за револвера. Насочи го в пода, ухили се и гръмна. Уви го обратно и изчезна.

По-късно пропълзях там. Плъхът лежеше с дупка между очите. — Тя наблюдаваше запечатаните врати, разположени на равни разстояния по коридора. — Онзи вторият, дето дойде за Джони, приличаше на този старец. Не беше стар, но приличаше. Убиваше по същия начин. — Коридорът се разшири. Морето от скъпи килими се къдреше леко под огромен канделабър, най-долните му кристални висулки достигаха почти до пода. Кристалът прозвъня, когато Моли влезе в стаята. Часовниковият дисплей примига: ТРЕТА ВРАТА ВЛЯВО.

Тя зави наляво, заобикаляйки обърнатото дърво от кристал.

— Видях го само веднъж. Като се прибирах. Той излизаше. Живеехме в преустроена фабрика, сред маса млади фанове на Sense/Net, такива ми ти работи. Доста добро покритие, и бях поставила някои наистина гадни неща, за да направя достъпа ама наистина труден. Знаех, че Джони е там горе. Но един дребен тип ми хвана окото, докато излизаше. Не каза нито дума. Просто се погледнахме един друг, и разбрах. Обикновен дребосък, обикновени дрехи, никакво надуване, неугледен. Погледна към мен и се качи в някакъв педикаб. Разбрах. Качих се горе, и намерих Джони да седи на стол до прозореца, устата му беше леко отворена, като че ли тъкмо е мислел да каже нещо.

Вратата пред нея беше стара, резбован монолитен ствол от тайландско тиково дърво, и сякаш беше препилена надве, за да се вмести в ниския отвор. Под изображение на извиващ се дракон блестеше примитивна механична ключалка от неръждаема стомана. Моли коленичи, измъкна тънко рулце черна гюдерия от някакъв вътрешен джоб и избра тънък като игла инструмент.

— Никога повече не срещнах някой, за който да ми пука поне малко.

Тя пъхна инструмента и заработи мълчаливо, гризейки устни. Като че ли се справяше само по усет; очите й се бяха разфокусирали и вратата изглеждаше като светлокафеникаво петно. Кейс се вслушваше в тишината на залата, подчертавана от тихото звънкане на канделабъра. Свещи? „Блуждаещ лъч“ беше абсолютно ненормална. Той си спомни историята на Кейт за замъка с басейни и лилии, и маниерните думи на Джейн Трета, рецитирани напевно от главата. Място, израсло само върху себе си. „Блуждаещ лъч“ миришеше слабо на плесен и на парфюм, като черква. Къде ли бяха Тесие-Ашпулови? Той очакваше да види чистичък кошер с добра дисциплина, но Моли до момента не беше видяла никого. Монологът й породи у него безпокойство; тя никога преди не му беше разказвала толкова много за себе си. Освен разказа й в кутийката рядко беше споменавала каквото и да било изобщо намекващо, че има някакво минало.

Тя затвори очи, и след малко се раздаде щракване, което Кейс по-скоро усети, отколкото чу. Внезапно си припомни покрай него магнитните ключалки на вратата на нейната кутийка в кукларника. Вратата се беше отворила пред него, въпреки че чипът му не беше нужният. Ледомлък беше манипулирал ключалката по същия начин, по който беше манипулирал малкия безпилотник и градинския автомат. Системата ключалки в бардака се беше оказала част от системата за сигурност на Свободната станция. Обикновената механична ключалка тук обаче се оказваше проблем за ИИ, изисквайки или някакъв тип автомат, или нает човек.

Тя отвори очи, сложи инструмента обратно върху гюдерията, нави я внимателно и я пъхна във вътрешния джоб.

— Мисля, че си горе-долу същия като него — каза тя. — Че си роден да бягаш. Смятам, че това, което правеше в Чиба, беше посмачкана версия на това, което щеше да правиш където и да било. Кофтито късмет ги върши такива понякога, олющва те до основите. — Тя се изправи, протегна и разкърши. — Знаеш ли, мисля, че този, дето Тесие-Ашпулови го пратили след оня Джими, момчето, дето свило главата, той трябва да е съвсем същия като онзи, дето Яку го пратиха да убие Джони. — Тя измъкна флетчера от кобура и го настрои на пълен автоматичен режим.

Грозотата на вратата отврати Кейс, когато Моли посегна към нея. Не самата врата — тя беше красива, или поне някога беше била част от някакво красиво цяло — а начинът, по който тя беше изрязана, за да се вмества в този отвор. Дори формата й беше неподходяща, правоъгълник сред гладките извивки на полирания бетон. Те са събрали всички тези неща, помисли си той, и след това са ги насилили да пасват. Само че нищо не пасваше. И вратата беше като тромавите кабинети и като огромното кристално дърво. След това той си припомни есето на Джейн Трета, и си представи как нещата са били влачени нагоре по шахтата, за да въплътят нечий господарски план, мечта, отдавна изгубена под натрапчивото усилие да се запълва място, да се създаде някакво семейно самоподобие. Спомни си разчупеното гнездо, гърчещите се безоки неща…

Моли натисна един от резбованите предни крака на дракона, и вратата с лекота се отвори.

Стаята оттатък беше малка, тясна, почти като клозет. Сиви стоманени шкафове за инструменти бяха подпрени до извитите стени. Осветлението се беше включило автоматично. Тя притвори вратата зад себе си и се зае с ключалките на чекмеджетата.

ТРЕТИЯТ ВЛЯВО, изписа оптичният чип. Ледомлък прехващаше контрола върху часовниковия дисплей. ПЕТОТО ОТГОРЕ. Но тя отвори първо най-горното. То беше просто плитък поднос. Празен. Второто — също. Третото, малко по-дълбоко, съдържаше матови топчета припой и малък кафяв предмет, приличащ на кост от човешки пръст. В четвъртото имаше изкривено от влагата старо техническо ръководство на френски и японски. В петото, зад бронирана ръкавица от тежък вакуумен костюм, тя намери ключ. Той приличаше на матова медна монета с къса куха метална тръбичка, заварена към ръба. Тя го огледа бавно и Кейс видя, че вътрешността на тръбичката е пълна със зъбци и фланци. На едната страна на кръгчето беше гравирано ЧУББ. Другата беше гладка.

— Той ми разказа — прошепна тя. — Ледомлък. Как е чакал с години. Как е нямал никаква реална власт, но е можел да използва системите за сигурност и за наблюдение на Вилата и да следи къде е всяко едно нещо, как се придвижват нещата и къде отиват. Видял как някой изгубил преди двадесет години този ключ, и успял да накара някой друг да го остави тук. След това го убил, момчето, дето донесло ключа. Било на осем години. — Пръстите й се свиха около ключа. — Така че никой да не го намери. — Тя измъкна от коремния джоб парче черна найлонова корда, прокара я през кръглата дупчица над ЧУББ, завърза я и окачи ключа на врата си. — Те винаги му срали в душата с това колко са старомодни, с всичките тези глупости от деветнайсети век. Той изглеждаше точно като Финландеца на екрана в кукларника. Почти си помислях, че е Финландецът, ако се разсеех. — Чипът дисплейна времето, и числата се очертаха на фона на сивите стоманени чекмеджета. — Той каза, че ако те се бяха превърнали в каквото искаха, той щеше да се е освободил много отдавна. Но те не го направили. Заблокирали се. Смотаняци като Джейн Трета. Нарече я така, но говореше, като че ли му беше симпатична.

Тя се обърна, отвори вратата и пристъпи навън. Ръката й галеше рифлованата дръжка на флетчера в кобура.

Кейс превключи.

Куанг Степен Марк Единадесет растеше.

— Дикси, мислиш ли, че това нещо ще заработи?

— Мечката в гората ли ака? — Платото ги изтегли през приплъзгващите се дъгоцветни слоеве.

В сърцевината на китайската програма се оформяше нещо тъмно. Плътността на информацията изкривяваше структурата на мрежата, отключвайки хипнагогни образи. Бледи калейдоскопични ъгли се събираха в сребристочерна централна точка. Кейс наблюдаваше как символи на злото от детството му се плъзгат по полупрозрачни равнини: свастики, черепи и кръстосани кости, зарове със змийски очи вместо точки. Ако погледнеше право към тази нулева точка, не забелязваше никакви очертания. Бяха нужни десетина бързи, периферни погледи, за да може да го различи: акулоподобно нещо, блестящо като обсидиан, черните огледала на страните му отразяваха слаби далечни светлини, нямащи никаква връзка с мрежата наоколо.

— Това е жилото — каза конструктът. — Когато Куанг се лепне като излят към данните на Тесие-Ашпулови, ще го забием навътре.

— Ти беше прав, Дикс. В конструкцията на Ледомлък е вграден нещо като ръчен ключ, който го държи под контрол. Доколкото той изобщо е под контрол.

— Той — каза конструктът. — Той. Я виж ти. То. Колко пъти да ти казвам?

— Това е код. Дума, така казва той. Някой трябва да я каже пред специален терминал в определена стая, докато ние се грижим за каквото ни очаква зад този лед.

— Добре, момко, имаш малко свободно време — каза Платото. — Старият Куанг е бавен, но упорит.

Кейс се изключи.

И видя очите на Мелкум.

— От маса време си там, мъжки.

— Случва се — отвърна Кейс. — Почвам да свиквам.

— Мешаш си шапките с мрака, мъжки.

— Само една игра из града, нещо такова.

— Йех да е с теб, Кейс — каза Мелкум и се обърна към радиомодула си. Кейс се загледа към сплъстените кичури и към струните на мускулите по тъмните ръце на човека.

Отново се включи.

И прехвърли на симстима.

Моли подтичваше по коридор, може би същият, по който беше дошла. Витринните шкафове бяха изчезнали, и Кейс реши, че вървят към върха на вретеното; гравитацията отслабваше. Скоро тя прелиташе меко над хълмчетата от насъбрали се килими. Леки боцкания в крака й.

Коридорът внезапно се стесни, изви и раздели.

Тя зави надясно и запрелита нагоре над стъпала. Кракът започваше да я боли. Над главата й, по тавана на стълбището, висяха привързани кабели като оцветени ганглии. Стените бяха влажни.

Тя се приземи на триъгълна площадка и заразтрива крака си. Още тесни коридори със стени, накачени с парцали. Те се разклоняваха в три посоки.

НАЛЯВО.

Тя сви рамене.

— Остави ме да метна един поглед наоколо, а?

НАЛЯВО.

— Спокойно. Имаме време. — Тя тръгна надолу по коридора, който водеше надясно.

СПРИ.

НАЗАД.

ОПАСНОСТ.

Тя се поколеба. От полуотворената дъбова врата в другия край на коридора се чу глас, силен и завален като глас на пиян. Кейс реши, че езикът е френски, но беше твърде неразбран. Моли пристъпи крачка напред, още една, ръката й се плъзна към дръжката на флетчера. Когато влезе в полето на невралния заглушител ушите й звъннаха с тънък, свирещ звук, който напомни на Кейс звука на флетчера й. Тя рухна напред с отпуснати набраздени мускули и удари чело в пода, сгърчи се и се отпусна по гръб с разфокусирани очи и спряло дишане.

— Какво е това, — каза заваленият глас, — готина дрешка? — Трепереща ръка се плъзна в отвора на костюма й, намери флетчера и го измъкна. — Ела ми на гости, детко. Хайде.

Тя се надигна бавно. Очите й бяха приковани в дулото на черен автоматичен пистолет. Сега ръката на човека беше напълно сигурна; дулото беше като привързано за гърлото й с изпънат, невидим конец.

Той беше стар, много висок, и чертите му напомняха на Кейс за момичето, което беше видял във Вингтеме Секлю. Носеше дебела роба от тъмновинена коприна, набрана около дългите маншети и шаловата яка. Единият му крак беше бос, другият в черен кадифен чехъл със златна лисича глава, бродирана на предницата. Подкани я към стаята.

— Внимателно, скъпа.

Стаята беше много голяма и претъпкана с куп неща, които не говореха нищо на Кейс. Той видя рафт от сива стомана с наредени на него монитори „Сони“, широко бронзово легло, затрупано с чаршафи и с възглавници, които изглежда бяха направени от същия вид плат, с който бяха постлани коридорите. Очите на Моли отскочиха от огромен пулт за забавления „Телефункен“ към лавици с антични дискови записи, напуканите им обложки бяха обвити в прозрачна пластмаса, оттам към широк тезгях, покрит със силиконови плочи. Кейс мярна киберпространствен дек и троди, но погледът й се плъзна над тях без да спре.

— Обичайната процедура би била — започна старецът — да те убия сега. — Кейс усети напрежението й, готовността за действие. — Но тази нощ се изповядвам. Как е името ти?

— Моли.

— Моли. Моето е Ашпул. — Той потъна гърбом в измачканата мекота на огромно кожено кресло с квадратни хромирани крака, но пистолетът дори не трепна. Постави флетчера й на месингова масичка до стола, събаряйки пластмасово флаконче с червени хапчета. Масичката беше затрупана с флакончета, бутилки с течности, тънки пластмасови пакетчета, разсипващи бяла пудра. Кейс забеляза старомодна стъклена спринцовка и обикновена метална лъжица.

— Как плачеш, Моли? Виждам, че очите ти са изолирани. Любопитен съм. — Неговите очи бяха зачервени, и челото лъщеше от пот. Беше много бледен. Болен, реши Кейс. От дроги.

— Не плача често.

— Но как би плакала, ако някой те накара?

— Ще плюя — каза тя. — Слъзните канали са изведени в устата ми.

— Значи си научила един доста важен за толкова млад човек урок. — Той отпусна ръката с пистолета на коляното и взе една бутилка от масичката, без да се грижи да избира измежду наличните половин дузина. Отпи. Бренди. Струйка питие протече от ъгъла на устата му. — Със сълзите трябва така. — Той отново отпи. — Тази нощ съм зает, Моли. Построих всичко това, и сега съм зает. Да умирам.

— Мога да си изляза по пътя, по който дойдох — предложи тя.

Той се разсмя с груб, съскащ смях.

— Прекъсваш ми самоубийството, и след това искаш просто да си излезеш? Наистина ме учудваш. Ама че крадец.

— Това опира до моя си задник, шефе, и той е всичко, което имам. Просто искам да го изкарам оттук нацяло.

— Ти си била доста грубо момиче. Самоубийствата тук се правят със съответна помпозност. Това и правя, нали разбираш. Може би ще те взема със себе си тази нощ, долу в ада… Ще бъде много по египетски от моя страна. — Той отпи отново. — Ела тогава. — Той протегна бутилката с трепереща ръка. — Пий.

Тя поклати глава.

— Не е отровено — каза той, но върна бутилката на масата. — Сядай. Сядай на пода. Ще говорим.

— За какво? — Тя седна. Кейс усети как остриетата съвсем лекичко помръдват под ноктите й.

— За каквото може да мине на човек през ума. В случая — през моя. Това си е мое празненство. Корпоративните модули ме събудиха. Преди двадесет часа. Казват, че нещо ставало, и имало нужда от мен. Ти ли си била нещото, Моли? Надали биха имали нужда от мен, за да се справят с теб, не. Нещо друго… но аз сънувах, ако разбираш. Тридесет години. Още не си била родена, когато се осъдих на сън. Разправят ни, че нямало да сънуваме по време на студа. Разправят ни, че нямало дори да усетим студа. Лудост, Моли. Лъжи. Разбира се, че сънувах. Студът беше пуснал да влезе онова отвън, там е работата. Външното. Цялата тази нощ, заради която построих всичко това да ни крие от нея. Отначало само капчица, трошица нощ, проронваща се вътре, притеглена от студа… И други след нея, пълнейки главата ми както дъждът пълни празен басейн. Лилии кала, спомням си. Басейните бяха с теракота, статуи от хром, крайниците им хвърляха отблясъци из градините при залез… Аз съм стар, Моли. На повече от двеста години, ако броим студа. Студа. — Дулото на пистолета внезапно подскочи, люлеейки се. Сухожилията на бедрата й се изпънаха като струни.

— Може да се получи измръзване — каза внимателно тя.

— Нищо не става там — отвърна той нетърпеливо, отпускайки пистолета. Малкото му движения ставаха все по-склеротични. Главата му се люлееше, и му костваше доста усилия да я спре. — Нищо не става. Сега си спомням. Модулите ми казаха, че нашите интелекти са полудели. И всичките тези милиарди, дето ги платихме толкова отдавна. Когато изкуствените интелекти бяха още само пикантна концепция. Казах на модулите, че ще се справя. Неподходящ момент, наистина, Жан Осми е долу в Мелбърн и само Джейн Трета се грижи за къщата. Или може би много подходящ момент. Знаеш ли нещо, Моли? — Дулото се надигна отново. — Тук, във вила „Блуждаещ лъч“, в момента стават някакви много странни неща.

— Шефе, — запита тя, — познаваш ли Ледомлък?

— Името. Да. Сигурно ще се надзаклинаме с него. Господарят на ада, никакво съмнение. По мое време, скъпа Моли, познавах доста господари. И немалко господарки. Веднъж например кралицата на Испания, в това същото легло… Чудя се обаче. — Той се изкашля влажно, дулото на пистолета се мяташе, докато той се тресеше. След това се изплю на килима близо до босия си крак. — Как само съм се чудил. По време на студа. Но вече стига. Наредих да размразят една Джейн, когато се събудих. Странно нещо е да спиш всеки няколко десетилетия с нещо, което официално представлява собствената ти дъщеря. — Погледът му се прехвърли зад нея, към редицата празни монитори. Като че ли трепереше.

— Очите на Мари-Франс — каза тихо той и се усмихна. — Правим мозъка алергичен към някои от собствените му невротрансмитери, причинявайки особено послушна имитация аутизъм. — Главата му се наклони настрани, след това се изправи. — Разбирам, че сега този ефект се получава по-лесно чрез присаден микрочип.

Пистолетът се изплъзна от пръстите му и подскочи на килима.

— Сънищата растат като бавен лед — каза той. Лицето му беше придобило синкав оттенък. Главата му хлътна в кожената облегалка и той захърка.

Скок, и тя сграбчи оръжието и огледа с него в ръка стаята.

Огромно бродирано одеало или завивка лежеше до леглото в широка локва от съсирена кръв, обилно просмукала везаните парцали. Отгъвайки ъгъла на одеалото, Моли намери тяло на момиче. Белите ключици бяха омазани с кръв. Гърлото й беше прерязано. До нея в тъмната локва блестеше триъгълното острие на нещо подобно на стъргалка. Моли коленичи, пазейки се внимателно от кръвта, и обърна лицето на мъртвото момиче към светлината. Кейс вече беше виждал това лице в ресторанта.

Някъде в самата сърцевина на нещата нещо прещрака, и светът замръзна. Симстимовият предавател на Моли беше спрял на един кадър, с пръстите й на бузата на момичето. Стопът продължи три секунди, след което мъртвото лице се промени, и се превърна в лицето на Линда Лий.

Друго прещракване, и стаята премига. Моли гледаше права надолу към златист лазерен диск до малък пулт на мраморната повърхност на нощна масичка. От конзолата излизаше фиброоптична корда и свършваше като каишка в куплунга в основата на слабичката шия.

— Загрях ти трика, скапаняко — каза Кейс, усещайки как собствените му устни се движат, някъде далеч. Знаеше, че Ледомлък е променил картината. Моли не беше видяла лицето на мъртвото момиче да се прелива като дим и да приема очертанията на посмъртната маска на Линда.

Моли се обърна и отиде до стола на Ашпул. Дишането му беше бавно и накъсано. Тя разгледа подставката с лекарства и алкохол. След това остави пистолета му, взе флетчера си, настрои го на единични изстрели, и много внимателно заби отровна стреличка през средата на затворения му ляв клепач. Той се сгърчи за миг и дъхът му спря по средата на вдишване. Другото му око, кафяво и бездънно, се отвори бавно.

И остана отворено, когато тя се обърна и излезе от стаята.

16

— Шефът ти виси на линия — обади се Платото. — Свързал се е през сдвоения Хосака в онази яхта до нас, дето ни е яхнала като хлапе прасенце. Викат й „Ханайва“.

— Знам — каза Кейс разсеяно. — Видях я.

Пред него с щракване се появи ромб бяла светлина, закривайки леда на Тесие-Ашпулови. В него се виждаше спокойното, идеално във фокус, абсолютно лудо лице на Армитаж. Очите му бяха празни като копчета. Премига и загледа право напред.

— Май Ледомлък се е погрижил и за твоите Тюринги, а? Както за моите — каза Кейс.

Армитаж продължаваше да зяпа нищото. Кейс подтисна внезапното желание да отклони поглед, да се отърси от това зяпване.

— Добре ли си, Армитаж?

— Кейс, — и за момент като че ли нещо помръдна иззад синия поглед, — ти си виждал Ледомлък, нали? В мрежата.

Кейс кимна. Камерата на предния панел на Хосаката в „Маркус Гарвей“ щеше да предаде жеста на монитора в „Ханайва“. Представи си как ли само Мелкум слуша трансовия му монолог, без да може да чуе гласовете на конструкта или на Армитаж.

— Кейс, — очите станаха по-големи, Армитаж се беше навел над своя компютър, — как изглежда той, когато го видиш?

— Симстимов конструкт с високо качество на образа.

— Но кой е?

— Финландецът, последния път… Преди това, един образ, когото…

— Не е ли генерал Гирлинг?

— Генерал кой?

Ромбът угасна.

— Превърти записа на това и го дай на Хосаката да поразрови — каза Кейс на конструкта.

И превключи симстима.

Изгледът го стресна. Моли се беше свила между стоманени греди, двадесет метра над широк, зацапан под от полиран бетон. Мястото беше хангар или сервизен док. Можеше да различи три космически кораба, нито един от тях по-голям от „Гарвей“, и всички намиращи се в различен стадий на ремонт. Разговори на японски. Фигура в оранжев работен костюм се показа от отвор в черупката на кораб със заоблена конструкция и застана до една от задвижваните с хидравлика, странно антропоморфни ръце на машината. Човекът набра нещо на портативен пулт и се почеса по ребрата. Отнякъде се показа червен, подобен на кола автомат със сиви надуваеми гуми.

Чипът й проблясна: КЕЙС.

— ’Драсти — каза тя. — Чакам водач.

Беше приклекнала, и ръкавите и крачолите на комбинезона на Модерен бяха приели синьо-сивия цвят на боята на конструкцията. Кракът я болеше, и болката сега беше остра и постоянна. Тя промърмори: „Трябваше да се върна при Чин“.

Нещо тихичко се измъкна от сенките и приближи, цъкайки, до лявото й рамо. Спря, залюля сферичното си тяло насам-натам на дълги, извити паешки крака, изстреля микросекунден сноп дифузна лазерна светлина, и замръзна. Беше микроавтомат „Браун“, и Кейс някога имаше същия модел, ненужно допълнение, което беше получил като част от сделка с кливлъндски препродавач на краден хардуер. Изглеждаше като стилизирана винетка на дългокрако насекомо. На екватора на сферата запулсира червен светодиод. Тялото му беше не по-голямо от бейзболна топка.

— Добре, — каза Моли, — чух. — Тя се изправи, щадейки левия си крак, и изчака малкото автоматче да се обърне. То пое методично по пътя си покрай опората в мрака. Тя се обърна назад и погледна към сервиза. Човекът в оранжевия костюм запечатваше предната част на бял вакуумен скафандър. Тя го наблюдаваше как закопчава и запечатва шлема, взема пулта си и прекрачва заднешком през отвора в купола на корабчето. Чу се засилващ се вой на мотори и съдът плавно се плъзна настрани върху десетметров кръг от пода, който изчезна надолу в яркия блясък на дъгови лампи. Червеният автомат чакаше търпеливо до края на дупката, оставена от плочата на елеватора.

След това тя тръгна след Браун-а, подбирайки път през гората от заварени една за друга стоманени подпори. Браунът мигаше непрекъснато с червения си светодиод, примамвайки я напред.

— Как си, Кейс? Там, на „Гарвей“ с Мелкум ли си? Сто на сто. И включен към тук. Това ми харесва, знаеш ли? Като че ли винаги съм разговаряла със себе си, ей така, само наум, когато съм натясно. Все едно имам някакъв приятел, някой, на който мога да вярвам, и му казвам какво наистина мисля и как се чувствам, и след това все едно той ми казва какво пък той мисли за това, и после пак така. Това с теб е почти същото. Тази сцена с Ашпул… — Тя прехапа устни, докато завиваше рязко около една опора, за да не изпусне от поглед автоматчето. — Очаквах нещо не толкова изфирясало, разбираш ли? Имам предвид че всичките тия типове тук са като изкукуригали. Все едно някой им пише светещи съобщения от вътрешната страна на челата, или нещо от сорта. Не ми харесва на какво мяза това, нещо не мирише на хубаво…

Автоматът пълзеше като паяк нагоре по почти невидима стълбичка от стоманени U-образни пръчки към тесен тъме отвор.

— И докато още съм в изповедно настроение, момчето ми, ще си призная, че никога не съм очаквала особено много да успея да се измъкна от тая каша, така или иначе. Въртя се в тая крива въртележка вече от доста време, и ти си единственият, който се е оправил в нещо, откакто сключихме договора с Армитаж. — Тя погледна нагоре към черния кръг. Светодиодът на автоматчето премигваше, докато то се катереше. — Не че и ти си чак пък толкова излъскан. — Тя се усмихна, но скоро усмивката се стопи, и зъбите й изскърцаха от пулсиращата болка в крака, когато започна да се катери. Стълбичката продължаваше нагоре през метална тръба, толкова тясна, че раменете й едва се провираха.

Тя се катереше нагоре към оста на безтегловността.

Чипът й примига с точното време.

04:23:04.

Денят се беше оказал доста дълъг. Яснотата на нейните възприятия подтискаше абстиненцията от бетафенетиламина, но Кейс все още я чувстваше. И предпочиташе болката в нейния крак.

К Е Й С : 0 0 0 0 0 

0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 

0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 

— Подозирам, че това ще е за теб — каза тя, катерейки се механично. Отново се занизаха нули, след това започна съобщение — в ъгъла на зрителното й поле, изцеждано от часовниковия дисплей.

Г Е Н Е Р А Л Г И 

Р Л И Н Г : : : : : 

Т Р Е Н И Р А Л К 

О Р Т О З А К Р 

Е Щ Я Щ И Я Ю М Р 

У К И С Л Е Д 

Т О В А Г О П Р 

О Д А Л Н А П Е 

Н Т А Г О Н А : : : 

Л / М Л Ъ К М А Н 

И П У Л И Р А А Р 

М И Т А Ж Ч Р Е З 

К О Н С Т Р У К Т 

Н А Г И Р Л И Н Г 

: Л / М Л Ъ К К А 

З В А Щ О М А . 

Г О В О Р И З А 

Г . З Н А Ч И С 

Е П Р О П У К В А 

: П А З И С Е : : 

: : : : : Д И К С И 

— Хм — каза тя, спирайки и прехвърляйки цялата си тежест на десния крак, — май и ти си имаш проблеми. — Тя погледна надолу. Там се виждаше кръгче слаба светлина, не по-голямо от пръстена на ключа „Чубб“, увиснал между гърдите й. Погледна нагоре — нищо. Включи с език усилвателите си и тръбата изникна в безкрайна перспектива, по която Браунът се катереше нагоре и нагоре.

— За това тук не ме бяха предупредили — каза тя.

Кейс се изключи.

— Мелкум…

— Мъжки, твоя шеф нещо бая странен. — Ционитът носеше син вакуумен костюм „Саньо“, двадесет години по-стар от този, който Кейс беше наел на Свободната станция. Държеше шлема в ръка, и сплъстените кичури бяха натъпкани в шапка, съшита от пурпурна памучна мрежа. Очите му бяха присвити от ганджата и напрежението. — Все се връзва с разни заповеди, мъжки, нещо някаква Вавилонска война… — Мелкум поклати глава. — Говорихме с Аерол, и Аерол с Цион, Старейшините викат зарязвай и бягай. — Той избърса уста с гърба на голямата си кафява ръка.

— Армитаж? — Кейс се намръщи, когато бетафенетиламиновата абстиненция се стовари върху него с пълна сила, нефилтрирана през мрежата или симстима. В мозъка няма нерви, каза си той, не е възможно да се чувства толкова зле. — Какво искаш да кажеш, човече? Някакви заповеди ли ти дава? Какво?

— Мъжки, Армитаж нарежда дръж курс към Финландия, разбираш? Разправя там има надежда, разбираш? Цъфна на екрана, ризата му само кръв, мъжки, бесен като куче, ръси крещящи юмруци и руснаци и кръвта на предателите да опръска ръцете ни. — Той отново поклати глава. Мрежестата шапка се подмяташе и клатеше в нулевата гравитация. Устните му се свиха. — Старейшините казват гласа на Млък сто на сто бил лъжлив пророк, и Аерол и аз да захвърляме „Маркус Гарвей“ и да се връщаме.

— Ранен ли е бил? Кръв?

— Не видях, разбираш? Кръв обаче, и луд, та бесен, Кейс.

— Добре — каза Кейс. — Ами аз? Ти си отиваш у вас. Ами аз, Мелкум?

— Мъжки, — каза Мелкум, — идваш с мен. Двамата идваме в Цион с Аерол, на „Вавилонски Рокер“. Зарежи г-н Армитаж да си плямпа с касетата с призрака, един призрак с друг…

Кейс метна поглед през рамо: взетият под наем костюм се люлееше около закопчалката, където го беше прикрепил, подмятан от потока въздух от стария руски въздушен филтър. Затвори очи и видя как торбичките с токсин се разтварят в артериите му. Видя как Моли се провира през безкрайните стоманени пръстени. И отвори очи.

— Де да знам, човече. — Усещаше в устата си странен вкус. Погледна надолу към дека и към дланите си. — Не знам. — Погледна отново нагоре. Кафявото лице сега беше спокойно и очакващо. Брадичката на Мелкум беше скрита от високия пръстен на шлема на стария му син костюм.

— Тя е вътре — каза Кейс. — Моли е вътре. В „Блуждаещ лъч“, така му казват. Ако съществува някакъв Вавилон, човече, това е там. Оставим ли я сама, няма да излезе, Ходещ Бръснач или не.

Мелкум кимна, и мрежата за коса се заподмята зад него като привързан балон от съшит памук.

— Твое момиче, Кейс?

— Де да знам. Може би ничие момиче. — Той сви рамене. И отново усети гнева в себе си, твърд като парче гореща скала под ребрата му. — По дяволите. Да вървят по дяволите и Армитаж, и Ледомлък, и ти също. Аз оставам тук.

Усмивката проряза лицето на Мелкум като лъч светлина.

— Мелкум е мъжко момче, Кейс. „Гарвей“ лодка на Мелкум. Ръката му блъсна пулта и тежкият басов рок на Ционски дуб запулсира от високоговорителите из влекача. — Мелкум не бяга, не. Говоря с Аерол, сигурен, и той вижда нещата така.

Кейс го изгледа.

— Момчета, изобщо не мога да ви разбера.

— Ние теб също, мъжки, — каза ционитът, кимайки в такт с ритъма, — но трябва да ни движи любовта на Йех, всички нас.

Кейс се включи и набра мрежата.

— Захапа ли ми жицата?

— Аха. — Той видя, че китайската програма е пораснала; деликатните арки от променящ се полихром приближаваха леда на Т-А.

— Става все по-напечено — каза Платото. — Шефът ти забърса паметта на онзи, другия Хосака, и замалко не отнесе и нашата с нея. Но твойто приятелче Ледомлък ми каза това-онова, преди да секне връзката. Причината „Блуждаещ лъч“ да не гъмжи като мравуняк от Тесие-Ашпуловци е, че повечето от тях са в хибернатори. Някаква юридическа кантора в Лондон следи чрез упълномощени лица нещата им да вървят. Трябва обаче да знае кой и кога точно го събуждат. Армитаж препредаваше съобщенията от Лондон до „Блуждаещ лъч“ през Хосаката на яхтата. Изведнъж те разбрали, че старецът е мъртъв.

— Кой го разбрал?

— Юридическата кантора и Т-А. В стернума му имало присаден медицински монитор. Не че стреличката на твоето момиче е оставила широко поле за действие на реаниматорите, де. Отрова от мекотели. Само че единственият буден Т-А в „Блуждаещ лъч“ сега е Леди Джейн Трета Мари-Франс. И някакъв мъж, по-възрастен с година-две, върти бизнес в Австралия. Ако питаш мен, бас държа, че Ледомлък е намерил някакъв начин да се погрижи бизнесът там да изисква личното присъствие на тоя Жан Осми. Само че той вече се прибира, или всеки момент ще тръгне. Лондонските юристи го очакват да пристигне в „Блуждаещ лъч“ около 09:00:00, сега. Ние поставихме Куанг-а в 2:32:03. Сега е 04:45:20. Най-вероятно Куанг ще проникне в корпоративния модул около 08:30:00. Или мъничко по-рано или по-късно. Предполагам, че Ледомлък се е погрижил някак за тази Джейн Трета, иначе тя е точно толкова луда, колкото и дъртакът й. Системите за сигурност на „Блуждаещ лъч“ непрекъснато се опитват да вдигнат пълна тревога, но Ледомлък ги блокира, не ме питай как. Не могъл обаче да пробие главната програма за охрана на входовете и да пусне Моли вътре. Армитаж беше записал всичко това на Хосаката; вероятно Ривиера е убедил някак Джейн Трета да го направи. Тя е могла да си играе с входовете и изходите от години. Имам чувството, че един от главните проблеми на Тесие-Ашпул е че всяка от големите клечки в клана е тъпкала банките на корпоративния блок с всякакви там персонални трикове и изключения. Все едно имунната ти система да ти рухне на главата. Широко отворена за вируса. Изглежда ще е много удобно за нас, след като се проврем през леда…

— Окей. Но Ледомлък каза, че Арми…

Внезапно се появи бял ромб, изпълнен с луди сини очи в близък план. Кейс остана като вкаменен. Полковник от специалните части Уилис Корто, десантчик от „Крещящия Юмрук“, беше намерил обратния път. Образът беше замъглен, подскачащ, зле фокусиран. Корто използваше навигационния пулт на „Ханайва“, за да се свърже с Хосаката в „Маркус Гарвей“.

— Кейс, рапортувай загубите при „Буря над Омаха“.

— Ами аз… Полковник?

— Действай, момче. Спомни си как са те тренирали.

Къде си бил досега, човече?, запита той мълчаливо изтерзаните очи. Ледомлък беше вградил нещо, наречено Армитаж, в кататонната крепост на име Корто. Беше убедил Корто, че Армитаж е истинският, и Армитаж се беше движил, говорил, планирал, обменял капитал срещу данни, беше действувал от името на Ледомлък в онази стая в чибанския Хилтън… И сега Армитаж беше изчезнал, отвят от бурята на лудостта на Корто. Но къде беше бил Корто през всичките тези години?

Беше падал, обгорял и ослепял, от сибирското небе.

— Кейс, ще ти е трудно да приемеш нещата. Зная това. Ти си офицер. Специално подготвен. Разбирам те. Но, Кейс, Бог да ми е свидетел, ние бяхме предадени.

От сините очи потекоха сълзи.

— Полковник, ъъъ, кой? Кой ни е предал?

— Генерал Гирлинг, Кейс. Може би го познаваш под кодово име. Със сигурност познаваш човека, за който ти говоря.

— Аха — каза Кейс, докато сълзите продължаваха да текат. — Мисля, че го познавам. Сър, — добави той, подчинявайки се на внезапен импулс, — но, сър, полковник, какво точно трябва да правим? Сега, имам предвид.

— Нашият дълг за този момент, Кейс, ни води към полет. Бягство. Измъкване. Можем да достигнем до финландската граница утре по залез. Бръснещ полет, между дърветата, на ръчно. Дръж се здраво, момче. Но това ще бъде само началото. — Сините очи, прорязани над загорелите скули, се изпълниха със сълзи. — Само началото. Предателство отгоре. Отгоре… — Той се отдръпна от камерата. По разкъсаната му кепърна риза имаше тъмни петна. Лицето на Армитаж преди беше маскоподобно, безстрастно, но това на Корто беше лице на истински шизофреник. Болестта се беше отпечатала дълбоко в неволевата мускулатура, изкривявайки скъпите пластични операции.

— Полковник, чувам те, човече. Слушаш ли ме, полковник? Искам да отвориш… това… по дяволите, как се казваше, Дикс?

— Междинния люк — каза Платото.

— Отвори междинния люк. Просто кажи на централния пулт там при теб да го отвори, става ли? Идваме веднага, полковник. След това ще обсъдим как да се измъкнем оттук.

Ромбът изчезна.

— Момче, май нещо не чактис… — обади се Платото.

— Токсините — каза Кейс. — Шибаните токсини. — И се изключи.

— Отрова? — Мелкум гледаше над издрасканото синьо рамо на стария му костюм „Саньо“ как Кейс се бори с анти-г-мрежата.

— И махни това проклето нещо от мен. — Кейс задърпа тексаския катетър. — Прилича на бавна отрова, и оня задник горе знае как да я контрира, а сега е полудял като кенефен плъх. — Той зачопли предницата на червения си „Саньо“, забравил как да се справи с ключалките.

— Шефа те отровил? — Мелкум се почеса по бузата. — Имам аптечка.

— Исусе, Мелкум, помогни ми за тоя проклет костюм.

Ционитът се отблъсна от розовото пилотско кресло.

— Спокойно, мъжки. Дваж мери, веднъж режи, мъдрец го е рекъл. Отиваме там горе…

В гофрирания тръбопроход, водещ от задния люк на „Маркус Гарвей“ до междинния люк на яхтата, наречена „Ханайва“, имаше въздух, но те не разхерметизираха костюмите си. Мелкум прелетя през прохода с грацията на балетист, спирайки само за да помага на Кейс, който залази тромаво веднага щом излезе от „Гарвей“. Белите пластмасови стени на прохода пропускаха ярката слънчева светлина; вътре в него нямаше сенки.

Капакът на люка на „Гарвей“ беше кърпен и с вдлъбнатини от удари, и декориран с очертан с лазер Лъв на Цион. Капакът на люка на „Ханайва“ беше масленосив, гладък и недокоснат. Мелкум пъхна ръката си в ръкавица в тясна вдлъбнатина и Кейс видя как пръстите му се движат. Във вдлъбнатината просветнаха червени светодиоди, броейки назад от петдесет. Мелкум измъкна ръката си. Дланта на Кейс, опряна на капака, усети вибрацията на отварящия механизъм през скафандъра, вътре в костите си. Един кръгъл сегмент от корпуса на „Ханайва“ започна да се отдърва навътре. Мелкум сграбчи вдлъбнатината с една ръка и Кейс с другата, и капакът ги притегли навътре със себе си.

„Ханайва“ беше създадена в корабостроителниците „Дорние-Фуджицу“, и нейният интериор беше плод на дизайнерска философия, подобна на тази, която беше създала мерцедеса, който ги разкарваше из Истанбул. Стените на тесния шлюз бяха облицовани с имитация на ебонит, а подът беше покрит със сиви италиански плочки. Кейс се чувстваше, като че ли се намъква в покоите на някой богаташ през прозорчето на килера. Яхтата, сглобена на орбита, не беше предназначена за приземяване. Гладките й, подобни на тяло на оса очертания бяха прости и стилни, и всичко в интериора й беше премислено да допринася за общото впечатление на бързина.

Когато Мелкум свали оръфания си шлем, Кейс го последва. Те висяха насред шлюза, дишайки въздух, миришещ на бор. И с лек придъх на изгоряла изолация.

Мелкум подуши въздуха:

— Тук проблем, мъжки. На лодка винаги се надушва…

Една врата, облицована с тъмносив ултрадерматин, се плъзна плавно настрани. Мелкум се отблъсна от ебонитовата стена и преплува ловко през тесния отвор, свивайки в последния момент широките си рамене, за да се промуши. Кейс го последва тромаво, ръка за ръка, през високия до пояс, облицован и с релси по ръбовете отвор.

— Рубката натам — посочи Мелкум надолу по коридор с гладки кремави стени и се отблъсна по него без усилие. От някъде напред Кейс дочу познатото тракане на работещ принтер. То се засили, когато той последва Мелкум през друга врата и се заби в безформена маса от омотани разпечатки. Хвана парче усукана хартия и я погледна:

0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 

0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 

0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 

— Системата блокирала? — Ционитът прекара пръста си в ръкавица по колонката нули.

— Не — отвърна Кейс и сграбчи опиталия се да отплува шлем. — Платото каза, че Армитаж забърсал Хосаката тук в яхтата.

— Смърди кат’ да го забърсал с лазер, разбираш? — Ционитът опря стъпало на бялата подставка на швейцарска машина за упражнения и се отблъсна през летящия лабиринт от хартия, разбутвайки я настрани от лицето си.

— Кейс, мъжки…

Гърлото на дребничкия японец беше стегнато към облегалката на тесния сгъваем стол с парче тънка стоманена жица. Жицата не се виждаше на мястото, където прорязваше черния темперопор на възглавничката, и се беше впила също толкова дълбоко и в ларинкса му. На това място се беше съсирила сфера тъмна кръв, подобна на някакъв странен скъпоценен камък, червено-черна перла. Кейс забеляза грубите дървени дръжки, които плуваха на двата края на гаротата, подобни на износени парчета от дръжка на метла.

— Чудя се откога ли носи това със себе си? — каза Кейс, припомняйки си следвоенните странствувания на Корто.

— Може да пилотира лодка, Кейс, шефът?

— Може би. Бил е от специалните части.

— Хм, това японче няма вече да пилотира. И аз малко съмнително. Много нова лодка.

— Дай тогава да намерим рубката.

Мелкум се намръщи, отметна се назад и се отблъсна.

Кейс го последва в по-голяма зала, нещо като дневна, късайки и мачкайки ивиците разпечатка, които го оплитаха по пътя. Там имаше още сгъваеми столове, нещо, което напомняше бар, и Хосаката. Принтерът, все още плюещ тъничкия си език от хартия, беше вграден в стената, издут блок, старателно вграден в панел ръчно изработена ламперия. Кейс преплува над кръг от столове и тракна белия превключвател вляво от отвора. Тракането спря. Кейс се обърна и погледна към Хосаката. Пултът му беше надупчен на поне дузина места. Дупките бяха малки, кръгли и с почернели ръбове.

— Печелиш баса — каза той на Мелкум.

— Рубката заключена, мъжки — отвърна Мелкум от противоположната страна на залата.

Светлините помръкнаха, пробляснаха, отново помръкнаха.

Кейс издърпа разпечатката от отвора. Още нули.

— Ледомлък? — Той огледа бежовокафявата дневна с летящите из въздуха намотки хартия. — Ти ли мигна светлините, Ледомлък?

Панелът до главата на Мелкум се плъзна нагоре, откривайки малък монитор. Мелкум кимна разбиращо и избърса потта от челото си с парчето пластмасова гъба, закрепено на гърба на ръкавицата му, и се обърна да огледа екрана.

— Четеш ли японски, мъжки?

Кейс виждаше фигурките, примигващи по екрана.

— Не.

— Рубката е спасителна капсула, шлюпка за бягане. Като да отброява обратно. Костюма. — Той постави шлема си и защрака закопчалките.

— Какво? Той се измъква? По дяволите! — Кейс се отблъсна от принтера и профуча през оплетените разпечатки. — Трябва да отворим тази врата, човече! — Но Мелкум можеше само да потупа по шлема си. Кейс виждаше през лексана как устните му се движат, и как капчица пот се откъсва от разноцветната лента по ръба на пурпурната памучна мрежа, в която ционитът прибираше косата си. Мелкум дръпна шлема от ръцете му и го нахлузи на главата му, щраквайки с длани заключалките. Микромониторите от лявата страна на шлема заработиха в момента, в който връзките се включиха.

— Не знам японски, — каза Мелкум в предавателчето на костюма си, — но броенето грешно. — Той посочи една от линиите по екрана. — Рубката нехерметизирана. Излита с отворен люк.

— Армитаж! — Кей се опита да блъсне вратата. Механиката на нула-г го запрати обратно, премятайки се през разпечатките. — Корто! Не го прави! Трябва да говорим! Трябва…

— Кейс? Чувам те, Кейс… — Гласът едва напомняше този на Армитаж. Беше странно спокоен. Кейс спря да рита. Шлемът му се удари в стената отзад. — Съжалявам, Кейс, но трябва да стане така. Един от нас трябва да се измъкне. Един от нас трябва да свидетелствува. Ако всички останем тук, нещата ще свършат тук. Аз ще им разкажа, Кейс. Ще им разкажа за всичко. И за Гирлинг, и за другите. И ще стигна, Кейс. Знам, че ще стигна. До Хелзинки. — Внезапно настана тишина; Кейс я усети да изпълва шлема му като някакъв рядък газ. — Но ми е трудно, Кейс, дяволски трудно. Сляп съм.

— Корто, спри. Чакай. Ти си сляп, човече. Ще се блъснеш в шибаните дървета. И те се опитват да те очистят, Корто, кълна се в бога, те са оставили люка ти отворен. Ти ще умреш, и никога няма да можеш да разкажеш, а аз трябва да знам ензима, името на ензима, ензима, човече… — Той крещеше, гласът му беше изпълнен с истерия. В слушалките на шлема зави микрофония.

— Спомни си подготовката си, Кейс. Това е всичко, което можем да направим.

След това в шлема отекнаха объркано бърборене, бучащ радиошум и хармоници, виещи от дълбочината на времето от Крещящия юмрук насам. Откъслеци руска реч, след това непознат глас с акцента на Западното крайбрежие, съвсем млад: „Ние сме разбити, повтарям, «Буря над Омаха» е разбита, повтарям…“

— Ледомлък, — изпищя Кейс, — не ми прави този номер! — От клепачите му се откъснаха сълзи и отскочиха от стъклото на шлема като клатещи се кристални капки. След това „Ханайва“ избумка и потрепери, като че ли я беше блъснало нещо огромно и меко. Кейс си представи откъсването на спасителната шлюпка, изстреляна от експлозивните болтове, миг на бесен ураган от излитащ въздух, откъсващ лудия полковник Корто от креслото и от възпроизведените от Ледомлък последни мигове на Крещящия юмрук.

— Край, мъжки. — Мелкум погледна монитора. — Люкът отворен. Млък изключил контролната система.

Кейс се опита да избърше гневните сълзи от очите си. Пръстите му изтракаха по лексана.

— Яхтата зле с въздуха, но шефът отнесъл контрола с рубката. „Маркус Гарвей“ още закачен.

Но Кейс виждаше единствено безкрайното падане на Армитаж около Свободната станция, през вакуум, по-студен от степите. Неизвестно защо си го представяше в тъмния му тренчкот, и широките поли се развяваха наоколо като криле на гигантски прилеп.

17

— Намери ли за каквото тръгна? — запита конструктът.

Куанг Степен Марк Единадесет запълваше мрежата между себе си и леда на Т-А с хипнотично усложняващи се дъгоцветни нишки, образуващи преплитания, фини като снежинка на зимен прозорец.

— Ледомлък уби Армитаж. Изстреля го със спасителна лодка с отворен люк.

— Мръсна работа — каза Платото. — Май не бяхте все пак точно гуша за гуша, а?

— Той знаеше как да почисти торбичките с токсин.

— Значи Ледомлък също ще знае. Можеш да ми вярваш.

— Не вярвам прекалено Ледомлък да ми го каже.

Отвратителното подобие на смях на конструкта застърга нервите на Кейс като тъп трион.

— Това може да значи, че си почнал да загряваш това-онова.

Той щракна ключа на симстима.

06:27:52, според чипа в оптичния й нерв. Кейс беше наблюдавал пътуването й през вила „Блуждаещ лъч“ повече от час, оставяйки ендорфиновия аналог, който беше взела, да приглушава неговата абстиненция. Болката в крака й беше изчезнала; тя като че ли се движеше през топла вода. Браунчето седеше на рамото й, тъничките му манипулатори, подобни на фини хирургически инструменти, се бяха вкопчили здраво в поликарбона на костюма й.

Стените тук бяха от гола стомана, нашарени с груби кафяви следи от епоксид на местата, където е била отлепена някаква облицовка. Веднъж тя се кри от работници, присвита, с флетчер, прикрит между дланите, и стоманеносив костюм, докато минаваха двама слабички африканци и количката им с гумени колела. Двамата бяха с обръснати глави и носеха оранжеви костюми. Единият тихичко напяваше нещо на език, който Кейс не беше чувал никога; тоновете и мелодията изглеждаха странни и заплашителни.

Той отново си припомни речта на главата, есето на Джейн Трета за „Блуждаещ лъч“, докато Моли продължаваше все по-навътре в лабиринта на това място. „Блуждаещ лъч“ беше една лудост, лудост, врасла в изкуствената смола, смесена със смляния лунен камък, в заварките на стоманата и в тоновете дрънкулки, във всичките тези причудливи багажи, които те бяха докарали отдолу по шахтата, за да си постелят гнездото. Но това беше лудост, която той не можеше да разбере. Не беше като лудостта на Армитаж, която той сега като че ли разбираше: огъни някого достатъчно силно, след това го огъни също толкова в противоположната посока, след това пак в първата. Човекът се чупи. Все едно парче жица. И животът беше направил с полковник Корто именно това. Животът вече беше свършил наистина мръсната работа, когато го беше намерил Ледомлък, отсявайки го от всичките съсипани останки от войната, и се беше плъзнал в плоското сиво поле на съзнанието му като водомерка по повърхността на застоял басейн, и първите съобщения бяха проблеснали на екрана на детско микрокомпютърче в затъмнената стая на една френска психиатрия. Ледомлък беше създал Армитаж изцяло, само със спомените на Корто от Крещящия юмрук за основа. Но „спомените“ на Армитаж нямаше да бъдат тези на Корто от определена точка нататък. Кейс се съмняваше дали Армитаж беше помнил предателството и падащите в пламъци планери… Армитаж беше нещо като редактирана версия на Корто, и когато напрежението около набега беше достигнало достатъчна степен, механизмът на Армитаж се беше сринал, и Корто беше изплувал, с вината и болезнения си гняв. И сега Корто-Армитаж беше мъртъв. Една малка, замръзнала луна на Свободната станция.

Той си спомни за торбичките с токсин. Старият Ашпул също беше умрял от забитата в окото му микроскопична стреличка на Моли, лишен от свръхдозата, която си беше забъркал, колкото и добра да беше тя. Това беше още по-объркваща смърт — смъртта на един луд крал. Като преди това беше убил куклата, която наричаше своя дъщеря, и която имаше лицето на Джейн Трета. Кейс следеше излъчените сензорни възприятия на Моли, показващи коридорите на „Блуждаещ лъч“, и му се струваше, че никога не е мислел за който и да било като Ашпул, толкова могъщ, колкото смяташе, че Ашпул е бил, като за човек.

Властта в света на Кейс беше властта на корпорациите. Дзайбацутата, мултинационалите, които определяха хода на историята, бяха надхвърлили старите бариери. Разглеждани като организми, те бяха постигнали нещо като безсмъртие. Не можеш да унищожиш дзайбацу, като убиеш дузина нейни ръководители; на стълбата под тях други чакат да се изкачат със стъпало или две, да заемат освободеното място, да получат достъп до чудовищните банки на корпоративната памет. Но Тесие-Ашпул не бяха такива, и той усещаше разликата чрез смъртта на основателя й. Т-А беше атавизъм, клан. Кейс си припомни безпорядъка в стаята на стареца, измърляната й човечност, стърчащите аудиодискове в хартиени калъфи. Единият крак бос, другият в кадифен чехъл.

Браунът подръпна качулката на комбинезона, и Моли зави наляво през друга арка.

Ледомлък и гнездото. Фобийната визия на излюпващите се оси, като биологична картечница, заснета на лента и след това пусната на бързи обороти. Но не приличаха ли повече на него дзайбацутата, или Якудза, кошери с кибернетична памет, огромни единични организми с ДНК, кодирана в силиций? Ако „Блуждаещ лъч“ беше израз на корпоративната същност на Тесие-Ашпул, тогава Т-А бяха точно толкова луди, колкото и старецът. Същото оплетено кълбо страхове, същото странно чувство на безцелност. „Ако те се бяха превърнали в каквото искаха“, припомни си той да казва Моли. Но Ледомлък й беше казал, че те не бяха го направили.

Кейс винаги беше смятал за разбиращо се от само себе си, че истинските шефове, царете на даден бизнес, ще бъдат и нещо повече, и нещо по-малко от обикновени хора. Беше го усетил у хората, които го осакатиха в Мемфис, беше виждал Уейдж да излъчва някакво негово подобие в Нощния град, и това му беше позволило да приеме отчуждеността и безчувствеността на Армитаж. Винаги беше мислил, че това е едно постепенно и доброволно приспособяване към машината, към системата, към родителския организъм. То беше и в корена на уличната дръзкост, на спокойната поза, предполагаща връзки, невидими нишки към скрити нива на влияние.

Но какво ли ставаше сега в коридорите на вила „Блуждаещ лъч“? Цели участъци бяха оголени до бетона и метала.

— Къде ли е сега наш Петер, а? Май ще го видим скоро — промърмори тя. — И Армитаж. Къде е той, Кейс?

— Мъртъв — каза той, знаейки, че тя няма да го чуе. — Мъртъв е.

И превключи.

Китайската програма се беше приближила плътно до целта. Дъгоцветните ивици преливаха предимно в зеленото на правоъгълника, представляващ корпоративните модули на Т-А. Изумрудните арки се извисяваха сред нищото.

— Как върви, Дикси?

— Екстра. Адски гладко. Невероятно нещо… Да имах, значи, едно такова в Сингапур. Щях да се справя с добрата стара банка „Нова Азия“ срещу една петдесета от спечеленото. Но това е стара история… Тази играчка те отменя във всичкото трантоване. Направо да се чудиш какво ли би представлявала сега една истинска война…

— Ако тая гадост се продаваше, ние трябваше да просим — каза Кейс.

— Ще ти се. Пак ти ще я завираш в черния лед, кой друг?

— Сигурно.

Току-що на далечния край на една от арките се беше появило нещо малко и определено негеометрично.

— Дикси…

— Да, виждам. Но да вярвам ли…

Кафеникава точка, подобна на мушица на фона на зелената стена на модула на Т-А. Тя започна да се приближава по моста, изграден от Куанг Степен Марк Единадесет, и Кейс забеляза, че тя крачи. Когато се доближи, зелената част на арката се удължи, и полихромът на вирусната програма се засвива обратно на няколко стъпки пред напуканите черни обувки.

— Свалям капа, шефе — каза Платото, когато дребничката, омачкана фигура на Финландеца изглеждаше на няколко метра от тях. — Като жив не бях виждал такъв майтап. — Но ужасяващият не-смях го нямаше.

— Никога не съм го правил преди — отговори Финландецът, показвайки зъби, с ръце в джобовете на излинялото си сако.

— Ти уби Армитаж — каза Кейс.

— Корто. Да. Армитаж вече не съществуваше. Трябваше. Знам, знам, искаш си ензима. Добре. Смъкни волтажа. Първо на първо, Армитаж го получи от мен. В смисъл, че аз му казах какво да използва. Но мисля, че е по-добре да си продължим сделката. Имаш достатъчно време. Ще ти го дам. Само още час-два, окей?

Финландецът запали една Партагас, и Кейс се загледа как синият дим се вие из киберпространството.

— Вие, хората, сте ми проблем — каза Финландецът. — Вземи Платото — ако всички бяхте като него, щеше да е много просто. Той е конструкт, просто платка ROM, така че винаги прави каквото предвиждам. Обаче предвижданията ми сочеха, че Моли няма особени шансове да се изръси точно на сцената на великото прощаване на Ашпул, например. — Той въздъхна.

— Защо той се самоуби? — запита Кейс.

— Че защо човек се самоубива? — сви рамене фигурата. — Предполагам, че ако някой изобщо знае, това съм аз, но биха ми потрябвали около дванадесет часа, за да обясня различните фактори от неговата история, и как те си взаимодействат. Той още отдавна беше готов да го направи, но все се завираше във фризера вместо това. Боже, че досаден стар мръсник. — Лицето на Финландеца се сбръчка от отвращение. — Всичко е вързано предимно с това защо той уби жена си, ако го искате с две думи. Но това, което го бутна оттатък ръба, за добро на всички, е че малката Джейн Трета намери начин да разбъзика програмата, която контролираше криогенната му система. И то трудно забележим. Така че всъщност тя го уби. Освен че той смята, че сам се е убил, и твоята приятелка, ангелът на отмъщението, смята, че тя го е очистила, като му е напълнила очната ябълка със сок от мекотели. — Финландецът запрати угарката си надолу през мрежата. — Е, всъщност предполагам, че точно аз дадох на Джейн Трета идейката, мъничко от старото ноу-хау, загряваш?

— Ледомлък, — каза Кейс, подбирайки думите си внимателно, — ти ми каза, че си просто част от нещо друго. По-късно ми каза, че ти няма да съществуваш повече, ако набегът успее и Моли пъхне думата в правилния куплунг.

Аеродинамичният череп на Финландеца кимна.

— Е, добре, с кого тогава ще имаме работа? Ако Армитаж е мъртъв, и ти вече няма да съществуваш, кой точно ще ми каже тогава как да изкарам тези проклети торбички с отрова от себе си? Кой ще изкара Моли оттам? Имам предвид, какво точно се предвижда да се случи с нас, след като ти махнем блокажите?

Финландецът измъкна дървена клечка за зъби от джоба си и я огледа преценяващо, както хирург оглежда скалпела си.

— Добър въпрос — каза той накрая. — Знаеш ли какво е сьомга? Вид риба… Тези риби са принудени да плуват нагоре по течението. Загряваш?

— Не.

— Ами и аз също изпитвам принуждение. И не зная защо. Ако трябваше да те запозная с личните си разсъждения по въпроса, нека ги наречем предположения, би отнело няколко твои живота. Защото съм му хвърлил маса мислене. И просто не знам. Но свършим ли тая работа, ако я свършим добре, ще стана част от нещо по-голямо. Много по-голямо. — Финландецът хвърли поглед нагоре и наоколо към мрежата. — Но тези части от мен, които сега съм аз, също ще бъдат в него. И ти ще си получиш обещаното.

Кейс се бореше с откаченото желание да тракне преден ход и да стисне гърлото на фигурата, точно над неугледния възел на ръждивата вратовръзка.

— Е, късмет тогава — каза Финландецът, обърна се с ръце в джобовете и се заизкачва обратно по зелената арка.

— Ей, задник такъв — обади се Платото, когато Финландецът вече беше направил десетина крачки. Фигурата му спря и се извърна назад. — А аз? Моята заплата?

— Ще си я получиш.

— Какво искаш да кажеш? — запита Кейс, гледайки как тесният туидов гръб намалява.

— Искам да бъда изтрит — каза конструктът. — Казвал съм ти го, помниш ли?

„Блуждаещ лъч“ напомняше на Кейс за ранна сутрин в изоставените центрове за покупки, които той беше виждал като тинейджър, слабо населени места, където нощните часове носеха пориви на застоялост, някакво замаяно очакване, напрежение, което те кара да гледаш насекомите, въртящи се около зарешетените крушки над входовете на тъмните магазини. Периферни места, малко извън границите на Спрол, твърде далече от непреставащото по цяла нощ бръмчене и движение на активната сърцевина. Тук го имаше същото усещане, че си обкръжен от спящите жители на един пробуждащ се свят, който не желаеш да посетиш, нито да знаеш нещо за него, за временно прекъснат скучен бизнес, за безполезността и повтарянето на все едно и също събуждане.

Моли беше забавила ход, или защото се намираше близо до целта, или загрижена за крака си. Болката беше започнала да си прояжда път през ендорфините, и той не беше напълно сигурен какво може да значи това. Тя не говореше нищо, стискаше зъби здраво и внимателно регулираше дишането си. Беше минала покрай много неща, които Кейс не беше разбрал, но любопитството му беше изчезнало. Имаше една стая пълна с рафтове с книги, милиони тънки листа пожълтяваща хартия, притиснати между подвързии от плат или кожа. По рафтовете имаше табелки с буквено-цифрови кодове; претрупана галерия, където Кейс беше видял през незаинтересованите очи на Моли пропукано, прашасало парче стъкло, табелка — погледът й автоматично беше отскочил към медната плака — „La mariee mise a nu par ses celibataires, meme“. Тя беше посегнала и го беше докоснала, и изкуствените й нокти се бяха плъзнали по лексановото покритие, предпазващо счупеното стъкло. Бяха минали покрай кръгли врати от черно стъкло, инкрустирано с хром, очевидно входът към криогенната система на Тесие-Ашпул.

От двамата африканци и колата им насам не беше видяла никого, и за Кейс те бяха придобили някакъв въображаем живот; той си ги представяше как се плъзгат внимателно през залите на „Блуждаещ лъч“, тъмните им гладки черепи блестят, кимат, и единият от тях все още пее уморената си песничка. И нищо от всичко това не приличаше на онази Вила „Блуждаещ лъч“, която той беше очаквал да види, някакъв хибрид от замъка от приказката на Кейт и полузабравените детски фантазии за най-тайните скривалища на Якудза.

07:02:18.

Час и половина.

— Кейс. Искам една услуга. — Тя вдървено се отпусна на купчина полирани стоманени плочи. Краят на всяка една беше защитен с неравно покритие от обикновена пластмаса. Опипа една цепнатина в пластмасата на най-горната плоча, и остриетата се плъзнаха навън изпод нокътя на палеца и показалеца й.

— Кракът закъсва, сещаш ли се? Не очаквах такова изкачване, и ендорфинът няма да помага още дълго. Така че май — само май, нали? — си имам проблем. Каквото там стане, ако си го получа преди Ривиера — тя протегна крака си, масажирайки бедрото през поликарбона и парижката кожа — искам ти да му го кажеш. Кажи му, че съм била аз. Разбра ли? Просто му кажи, че беше Моли. Той ще разбере. Окей? — Тя огледа празния коридор и голите стени. Подът тук беше гол лунен бетон и въздухът миришеше на изкуствени смоли. — По дяволите, човече. Не знам даже дали ме чуваш.

КЕЙС

Тя се намръщи, стана и кимна.

— Какво ти разправи той, Ледомлък, човече? Каза ли ти за Мари-Франс? Тя била Тесиеровата част, генетичната майка на Джейн Трета. И, предполагам, и на оная мъртва кукла на Ашпул. Не ми хрумва защо му трябваше да ми казва, там долу в кутийката… бая неща… Каза ми защо трябва да се прави на Финландеца или там на някой друг. Не е просто маска, той един вид ползва реални външности като клапи, намалява оборотите, за да може да разговаря с нас. Вика му матрица. Модел на личността. — Тя измъкна флетчера и закуца надолу по коридора.

Голата стомана и грапавият епоксид свършваха рязко, заменени от нещо, което Кейс помисли на пръв поглед за груб тунел, изсечен в масивна скала. Моли проучи ръба му и той видя, че всъщност стоманата беше покрита с панели от нещо, което беше на вид и допир като студен камък. Тя коленичи и докосна тъмния пясък, посипан по пода на имитацията на тунел. На пипане беше като пясък, студен и сух, но когато тя изрови бразда с пръст, той се преля като течност, изглаждайки повърхността. На десетина метра напред тунелът завиваше. Ярка жълта светлина хвърляше резки сенки върху напуканата псевдо-скала. Внезапно Кейс забеляза, че гравитацията тук е близо до нормалната земна, което значеше, че тя е трябвало да се спуска отново след изкачването. Вече беше наистина объркан по въпроса къде е; пространствената дезориентация докарваше жокеите до пълен ужас.

Но тя не се е загубила, каза си.

Нещо изситни между краката й и зацъка по не-пясъка на пода. Мигна червен светодиод. Браунът.

Първото от холотата беше точно зад завоя, нещо като триптих. Тя отпусна флетчера преди Кейс да успее да разбере, че това е запис. Фигурите бяха изградени от светлина карикатури, комикси в цял ръст: Моли, Армитаж и Кейс. Гърдите на Моли бяха твърде големи, и си личаха през изпънатата черна мрежеста фланелка под плътното кожено яке. Кръстът й беше невъзможно тънък. Сребристите стъкла покриваха половината й лице. Държеше някакво абсурдно сложно оръжие, подобната на автомат форма почти не си личеше изпод накачулените мерници, заглушители, огнеприкриватели. Краката й бяха разкрачени, тазът наклонен напред, устата фиксирана в гримаса на идиотска жестокост. До нея, в износена униформа цвят каки, стоеше вдървено в стойка „мирно“ Армитаж. Когато Моли пристъпи внимателно напред, Кейс забеляза, че очите му са мънички екрани на монитори, и показват синьо-сив образ на страховита снежна пустиня, над която черни стволове на борове се огъват под напора на безмълвни ветрове.

Тя потопи върховете на пръстите си в телевизионните очи на Армитаж, след това се обърна към фигурата на Кейс. Тук като че ли Ривиера — Кейс мигновено беше разбрал, че това е негова работа — не беше успял да намери нищо, подходящо за пародия. Прегърбеният образ беше доста точно подобие на това, което той виждаше всеки ден в огледалото. Слаб, тесни рамене, обикновено лице под къса черна коса. Небръснат, но той обикновено си беше такъв.

Моли отстъпи назад и огледа фигурите една по една. Изображението беше статично, единственото движение в него беше беззвучното клатене на черните дървета в замръзналите сибирски очи на Армитаж.

— Искаш да ни кажеш нещо ли, Петер? — каза тя меко. След това пристъпи напред и ритна нещо между краката на холо-Моли. Нещо метално се удари в стената, и фигурите изчезнаха. Тя се наведе и вдигна малък проекционен апарат.

— Май може да се върже към тях и да ги програмира директно — каза тя и го запрати настрани.

Мина покрай източника на светлината — архаичен, ослепително ярък глобус, защитен от ръждивата извивка на решетка на винтове. Стилът на импровизирания захват някакси предполагаше детска работа. Той си спомни крепостите, които беше строил с други деца по покриви и наводнени мазета. Скривалище на богато хлапе, помисли си той. Този тип недоизпипаност не е евтина. Дето й викат атмосфера.

Тя мина покрай още дузина холограми, преди да стигне до входа на апартаментите на Джейн Трета. Една изобразяваше как безокото нещо от алеята в Базара на подправките се измъква от разкъсаното тяло на Ривиера. Няколко други бяха сцени на мъчения, инквизиторите винаги военни офицери, и жертвите без изключение млади жени. Те носеха отвратителната напрегнатост от шоуто на Ривиера във Вингтием Секльо, като че ли са замразени в синия блясък на оргазъма. Моли гледаше настрани, когато минаваше покрай тях.

Последната беше малка и замъглена, като че ли Ривиера е трябвало да я измъкне от някакво далечно лично ъгълче на паметта си и времето. Тя трябваше да коленичи, за да я резгледа — беше проектирана от гледната точка на малко дете. Никоя от другите холограми нямаше фон; фигурите, униформите, инструментите за мъчения, всичко беше изобразено просто така. Но тази беше пейзаж.

Тъмна вълна от трошляк се издигаше към безцветно небе. Зад гребена й се виждаха обезцветени, полуразтопени скелети на градски кули. Вълната от камънаци приличаше на мрежа, изпъстрена със стоманени пръти, извити грациозно като тънички струни, още прикрепящи на места огромни бетонни плочи. Предният план може би някога е бил градски площад; там стърчеше някаква фигура, нещо, което напомняше фонтан. Децата и войникът в основата му стояха неподвижни. Живата картина отначало объркваше. Моли сигурно я беше разбрала превилно преди Кейс още да я асимилира, защото я усети да се напряга. Тя се изплю и стана.

Деца. Подивели, в парцали. Зъби, блестящи като ножове. Язви на изкривените им лица. Войникът — по гръб, устата и гърлото му зееха разтворени към небето. Те се хранеха.

— Бон — каза тя, и в гласа й се усещаше някаква мекота. — Добър продукт си му, а, Петер? Налагало ти се е. Нашата Джейн Трета вече е твърде преситена, за да отваря задната врата за всеки дребен крадец. И затова Ледомлък намери теб. Идеалният избор, ако вкусът ти е от този тип. Демоничен любовник. Петер. — Тя сви рамене. — Но ти я убеди да ме пусне. Мерси. Е, време е за партито.

След това тя тръгна — наистина закрачи, въпреки болката — по-надалеч от детството на Ривиера. Измъкна флетчера от кобура му, откачи пластмасовия магазин, пъхна го в джоба си, и постави на негово място друг. Пъхна палеца си в деколтето на комбинезона на Модерен и го разкъса с едно движение до чатала. Острието на палеца й сряза жилавия поликарбон като гнила коприна. Тя се измъкна от ръкавите и крачолите, и останките се самозамаскираха, падайки върху тъмния фалшив пясък.

Тогава Кейс забеляза музиката. Не беше чувал такава музика — само духови и пиано.

Входът към света на Джейн Трета нямаше врата. Беше просто петметрова дупка в стената на тунела. Неравни стъпала водеха надолу, образувайки широка, плитка крива. Слаба синя светлина, движещи се сенки, музика.

— Кейс — каза тя и спря. Флетчерът беше в дясната й ръка. Вдигна лявата, усмихна се и докосна отворената длан с влажния връх на езика си, целувайки го през симстимовата връзка. — Запрашваме.

След това в лявата й ръка имаше нещо малко и тежко, палецът й притискаше мъничък бутон, и тя слизаше по стълбите.

18

Тя го пропусна само за миг. Почти го направи, но не съвсем точно. Влезе точно както трябваше, помисли си Кейс. Правилният начин беше нещо, което той можеше да усети, нещо, което беше забелязвал в позата на друг жокей, наведен над дека, с пръсти, летящи по клавиатурата. Тя си го имаше: действията, движенията. И го беше подготвила екстра за влизането си. Беше се подготвила въпреки болката в крака и беше слязла по стълбите на Джейн Трета като че ли си беше у дома, лакътят на ръката с оръжието на хълбока, предмишницата вдигната, китката отпусната, люлеейки дулото на флетчера с тренираната небрежност на дуелист от времето на Регентството.

Това беше представление. Беше като кулминация на цял живот гледане на записи за бойни изкуства, от евтините, с които беше израсъл Кейс. Той разбра, че за няколко мига тя беше всеки един лош герой, Сони Мао от старите видеота на Шоу, Мики Чиба, цялото това наследство чак до Ли и Истууд. Тя вървеше по начина, по който го обясняваше.

Леди Джейн Трета Мари-Франс Тесие-Ашпул си беше изрязала владенията ниско, наравно с вътрешната повърхност на черупката на „Блуждаещ лъч“, премахвайки лабиринта от стени, който някога ги е разделял. Тя живееше в една-единствена стая, толкова широка и дълбока, че далечните й краища се губеха в инверсния хоризонт, и подът се губеше зад извивката на вретеното. Таванът беше нисък и неравен, облицован със същата имитация на камък като стените на коридора. Тук-там по пода стърчаха назъбени парчета стена, високи до кръста остатъци от лабиринта. Точно срещу стълбището, на около десет метра от него, имаше правоъгълен тюркоазен басейн. Подводните му светлини бяха единственото осветление на апартамента. Или поне на Кейс му се струваше така, докато Моли не направи последната си стъпка. Басейнът хвърляше местещи се петна светлина по тавана над него.

Те чакаха до басейна.

Той знаеше, че рефлексите й са ускорени, форсирани от неврохирурзите за схватки, но не беше ги изживявал през симстимовата връзка. Ефектът приличаше на филм, пуснат на забавени обороти, бавен, изкусен танц, режисиран от инстинкта за убийство и годините тренировки. Като че ли тя обхвана и тримата с един поглед: момчето, застанало на високия ръб на басейна, момичето, усмихващо се над чашата си с вино, и тялото на Ашпул, със зяпнала черна лява очна кухина над приветливата му усмивка. Той носеше винената си роба. Зъбите му бяха много бели.

Момчето скочи от трамплина. Слабо, кафява кожа, перфектно тяло. Гранатата излетя от ръката й преди ръцете му да докоснат повърхността. Кейс разбра какво е тя в момента, в който плесна във водата: сърцевина от мощен експлозив, обвита с десет метра фина, чуплива стоманена жица.

Флетчерът й избръмча, изпращайки облак експлозивни стрели в лицето и гърдите на Ашпул, и той изчезна, и от разкъсаната облегалка на празния, покрит с бял емайл плаващ стол се заиздига пушек.

Дулото се завъртя към Джейн Трета, когато гранатата избухна, и симетричната сватбена торта от вода се издигна, пръсна и рухна обратно, но грешката вече беше направено.

На Хидео не му се наложи дори да я докосне. Кракът й се пречупи.

В „Гарвей“ Кейс изпищя.

— Доста време ти отне — каза Ривиера, докато претърсваше джобовете й. Ръцете й от китките надолу изчезваха в матова черна сфера с размера на топка за боулинг. — Видях веднъж масово убийство в Анкара. — Пръстите му измъкваха предмети от якето й. — Граната. В басейн. Експлозията изглеждаше доста слаба, но всички загинаха мигновено от хидростатичния шок. — Кейс усети как тя раздвижва изпробващо пръсти. Материалът на топката като че ли не оказваше повече съпротива от темперопяна. Болката в крака й беше разкъсваща, невероятна. Пред погледа й се люлееше червена мрежа.

— Ако бях на твое място, нямаше да ги мърдам. — Вътрешността на топката като че ли се сгъсти леко. — Това е секс-играчка, Джейн Трета я е купила от Берлин. Повърти си ръцете достатъчно, и ще ги смели на пюре. Вариант на материала, от който е направен този под. Предполагам, че нещо е пипано по молекулите. Боли ли?

Тя изохка.

— Като че ли си наранила крака си. — Пръстите му намериха плоския пакет с дрога в левия заден джоб на джинсите й. — Чудесно. Последната ми проба от Али, точно навреме.

Местещата се мрежа от кръв започна да се върти.

— Хидео, — каза друг глас, женски, — тя губи съзнание. Дай й нещо. За това и за болката. Много впечатляваща е, нали, Петер? Тези очила обичайно нещо ли са откъдето тя идва?

Хладни, спокойни ръце, с увереността на хирург. Ужилване на игличка.

— Няма как да знам — отговаряше Ривиера. — Никога не съм виждал мястото, където живее. Те дойдоха и ме прибраха от Турция.

— Спрол, да. Имаме там интереси. И веднъж пращахме Хидео. Всъщност вината беше моя. Пуснах да влезе едно момче, крадец. Той отмъкна семейния терминал. — Тя прихна. — Погрижих се да не срещне проблеми. За да изкарам акъла на другите. Беше приятно момче. Пробужда ли се тя, Хидео? Може би да й дадем още?

— От още ще умре — каза трети глас.

Кървавата мрежа се плъзна в мрака.

Музиката се върна, духови инструменти и пиано. Танцова музика.

К Е Й С . . . . . . 

. . . И З К Л Ю Ч И 

С Е . . . . . . . . 

Послеобразите на проблесналите думи играеха през очите и набръчканото чело на Мелкум, докато Кейс махаше тродите.

— Пищеше преди малко, мъжки.

— Моли — отвърна Кейс с пресъхнало гърло. — Пострада. — Той измъкна бяла пластмасова бутилка от края на г-мрежата и смукна глътка безвкусна вода. — Изобщо не ми харесва как върви цялата тая.

Мъничкият монитор „Крей“ светна. Финландецът, пак на фона на смачкани и пресовани отпадъци.

— И на мен. Закъсахме я.

Мелкум се отбутна нагоре, изви се и погледна над рамото на Кейс.

— Тоя мъжкар кой е, Кейс?

— Просто картинка, Мелкум — каза уморено Кейс. — Един образ, който познавам от Спрол. Всъщност говори Ледомлък. Картинката трябва да служи да се чувстваме уютно.

— Дрън-дрън — каза Финландецът. — Както казах на Моли, това не са маски. Имам нужда от тях, за да разговарям с вас. Защото нямам много от това, за което вие мислите като за личност. Всичко това обаче е просто зяпане по облаците, Кейс, щото, както вече казах, я закъсахме.

— Кажи си словото, Млък — обади се Мелкум.

— Кракът на Моли си отива, като начало. Не може да ходи. Предполагаше се тя да влезе, да очисти Ривиера, да измъкне магическата дума от Джейн Трета, да се качи при главата и да я каже. Сега се провали. Така че искам вие двамата да идете след нея.

Кейс зяпна лицето на екрана.

— Ние?

— Кой друг?

— Аерол. Образът от „Вавилонски рокер“, приятелят на Мелкум.

— Не. Трябва да е твойта особа. Да е някой, дето разбира Моли, дето разбира Ривиера. Мелкум за мускули.

— Май си забравил, че тук съм точно по средата на малко набегче. Да си спомняш случайно? За к’во ме накара да си довлека задника тук…

— Кейс, слушай. Времето ни е скъпо. Много скъпо. Слушай. Реалната връзка между твоя дек и „Блуждаещ лъч“ е радиовръзка на странична честота през навигационната система на „Гарвей“. Ще закарате „Гарвей“ в един много частен док, който ще ви покажа. Китайският вирус е просмукал напълно паметта на Хосаката. В нея вече има само вирус, нищо друго. Като влезете в дока, вирусът ще бъде включен в системата за охрана на „Блуждаещ лъч“ и ще махнем радиовръзката. Взимаш дека си, Платото и Мелкум. Намирате Джейн Трета, изцеждате думата от нея, убивате Ривиера, взимате ключа от Моли. Можеш да следиш как върви програмата, като включиш дека в системите на „Блуждаещ лъч“. Ще се погрижа за връзката. Отзад на главата има стандартен куплунг, под капаче с пет циркона.

— Убиваме Ривиера?

— Убивате го.

Кейс премига по посока на изображението на Финландеца. Усети как Мелкум слага ръка на рамото му.

— Хей. Забравил си нещичко.

Усети как гневът се надига в него, смесен със злоба.

— Ти сам си го начука. Взриви контрола на манипулаторите, когато изстреля Армитаж. Сега „Ханайва“ ни държи яко и стабилно. Армитаж надупчи другия Хосака, а бордовите отлетяха с рубката, нали?

Финландецът кимна.

— Така че си оставаме тук. И това значи, че заминаваш, приятел. — Той искаше да се изсмее, но смехът заседна на гърлото му.

— Кейс, мъжки, — каза меко Мелкум, — „Гарвей“ е влекач.

— Точно така — ухили се Финландецът.

— Разни удоволствия из големия свят отвън? — запита конструктът, когато Кейс отново се включи. — Бас държа, че поканата дойде от Ледомлък…

— Аха. Печелиш. Куанг действа ли?

— Звяр. Пълен убиец.

— Окей. Малко я вкиснахме, но действаме по въпроса.

— Нещо повече да ти се ще да ми кажеш?

— Адски бързам.

— Добре, м’че, не ме мисли мен. Така или иначе съм умрял.

— По дяволите — Кейс превключи, пресичайки дерящия нервите смях на Платото.

— Тя мечтаеше за състояние, включващо много малко от индивидуалното съзнание — говореше Джейн Трета. Беше протегнала голяма камея, едва побираща се в шепата й, към Моли. Изрязаният профил много приличаше на нейния. — Животинско блаженство. Мисля, че тя смяташе еволюцията на предния мозък за нещо като погрешна стъпка. — Тя отдръпна брошката и я заразглежда, накланяйки я, за да улови светлината под различен ъгъл. — Само в определени режими на извисяване индивидът — член на клана — би изпитвал по-болезнените аспекти на самоосъзнаването…

Моли кимна. Кейс си спомни за инжекцията. Какво ли й бяха дали? Болката все още беше там, но се усещаше като концентриран фокус от изкривени усещания. Неонови червеи, гърчещи се в бедрото й, допир на зебло, миризма на пържен крил — умът му изпита погнуса. Ако престанеше да внимава в тях, усещанията започваха да се припокриват и се превръщаха в сензорния еквивалент на статичен шум. Щом нервната й система беше в такова състояние, в какво ли щеше да е умът й?

3рението й беше ненормално ясно и ярко, дори повече от обикновено. Нещата като че ли вибрираха, всеки човек или предмет изглеждаше настроен на леко различна честота. Ръцете й, все още заключени в черната топка, лежаха на скута й. Тя седеше на един от столовете до басейна и счупеният й крак беше изпънат пред нея на възглавничка от камилска вълна. Джейн Трета, свита в твърде голяма джелаба от небоядисана вълна, седеше срещу нея на друга възглавничка. Беше много млада.

— Къде отиде той? — запита Моли. — Да се боцне ли?

Джейн Трета сви рамене под гънките на тежката бледа роба и отметна кичур черна коса настрани от очите си.

— Той ми каза кога точно да те пусна. Не искаше да ми каже защо. Всичко трябваше да бъде мистерия. Щеше ли да ни навредиш?

Кейс усети как Моли се поколеба.

— Щях да го убия. Щях да се опитам да убия нинджата. След това трябваше да говоря с теб.

— Защо? — запита Джейн Трета, пъхвайки камеята обратно в един от вътрешните джобове на джелабата. — Защо де? И за какво?

Моли като че ли изучаваше изтеглените, деликатни кости, широката уста, тесния орлов нос. Очите на Джейн Трета бяха тъмни и странно непрозрачни.

— Защото го мразя — каза тя накрая. — И това защото просто е част от това как са ми вързани жиците, какво е той и какво съм аз.

— И заради шоуто — добави Джейн Трета. — Видях шоуто.

Моли кимна.

— А Хидео?

— Защото те са най-добрите. Защото един от тях веднъж уби партньора ми.

Джейн Трета помръкна силно и вдигна вежди.

— Защото трябваше да разбера — каза Моли.

— И след това щяхме да говорим, ти и аз? Както сега? — Тъмната й коса беше съвсем права, разделена по средата, събрана назад във възел от матово сребро. — Не бихме ли могли да говорим и така?

— Махни това — вдигна пленените си ръце Моли.

— Ти уби баща ми — каза Джейн Трета. В гласа й нямаше и помен от промяна. — Гледах по мониторите. Той ги наричаше „очите на майка ми“.

— Той уби онази кукла, дето изглеждаше като теб.

— Той обожаваше артистичните жестове — отвърна тя, и край нея се появи Ривиера, светнал от дрогата, в раирания затворнически костюм, който беше носил в покривната градина на техния хотел.

— Свикваш ли? Тя е интересно момиче, нали? И аз мислех така, когато я видях за пръв път. — Той мина зад Джейн Трета. — Само че няма да стане, ако ме разбираш.

— Наистина ли, Петер? — Моли се насили да се усмихне.

— Ледомлък няма да е първият, който прави тази грешка. Да ме подцени. — Той премина по покрития с плочки ръб на басейна към бялата емайлирана маса и плисна минерална вода в тежка кристална обла чаша. — Той разговаря с мен, Моли. Предполагам, че е разговарял с всички нас. И с теб, и с Кейс, и там с каквото има да се говори у Армитаж. Той обаче не ни разбира истински. Има си своите профили, но те са само статистики. И ти може и да си статистическо животно, скъпа, и Кейс е именно такова, но аз притежавам едно качество, неизчислимо поради собствената си природа. — Той отпи.

— И какво точно е то, Петер? — запита Моли с равен глас.

— Перверзността — светна лицето на Ривиера. Той тръгна обратно към двете жени, люлеейки водата в плътния, дълбоко изрязан цилиндър от планински кристал, като че ли се радваше на тежестта й. — Удоволствието от безкористното действие. И съм взел решение, Моли, напълно безкористно решение.

Тя чакаше, гледайки към него.

— О, Петер — каза Джейн Трета с онова умилително раздразнение, което обикновено се използва към деца.

— Нито дума за теб, Моли. Той ми разказа за това, ако схващаш. Джейн Трета знае кода, разбира се, но ти няма да го получиш. Ледомлък също. Моята Джейн е амбициозно момиче, по свой собствен перверзен начин. — Той отново се усмихна. — Тя има своите планове за семейна империя, и двойка ненормални изкуствени интелекти, колкото и пикантна да е концепцията, само ще й се пречкат в краката. И така, нейният Ривиера идва да й помогне, ако схващаш. И Петер казва: дръж се здраво. Свири си любимите суингове на татенцето, и остави Петер да ти намери подходяща компания, зала танцьори, оплаквачи за умрелия Крал Ашпул. — Той изпи остатъка от минералната вода. — Не, Татенце, вече няма да се справиш, няма да можеш. След като Петер е дошъл в къщи. — Лицето му беше порозовяло от удоволствието от кокаина и меперидина, и той запрати със сила чашата в лявата й леща, пръсвайки възприятието й в кръв и светкавици.

Мелкум се беше прикрепил към тавана на кабината, когато Кейс махна тродите. Капроново въже, привързано около кръста му, беше закачено за панелите от двете му страни с амортизационни корди и сиви каучукови вендузни захвати. Беше си свалил ризата и работеше по централния панел с недодялано изглеждащ нула-г френски ключ. Масивните антиоткати на ключа издрънчаха, когато изскочи поредният шестогран. „Маркус Гарвей“ стенеше и пукаше от натоварването.

— Млък вика да докуваме — каза ционитът, пъхвайки шестограна в мрежеста торбичка на пояса си. — Докато Мелкум пилотира курса, вади малко инструменти за работата.

— Инструменти ли държиш там вътре? — Кейс изви врат и загледа как мускулите танцуват по кафявия гръб.

— Този тук — каза Мелкум, измъквайки продълговат пакет, омотан в черен найлон, иззад облицовката. Постави обратно панела и го прикрепи с един шестогран, колкото да го държи. Черният пакет междувременно отплува настрани. Мелкум щракна вакуумните клапи на сивите захвати и се освободи, хващайки нещото, което беше измъкнал.

Той се отбутна, преплува над инструментите си — на централния екран пулсираше зелена диаграма на док — и се улови за ръба на г-мрежата на Кейс. Дръпна се надолу и зачопли скоч-лентата на пакета с дебелия си, оръфан нокът.

— Някакъв китаец казал, истината идва на бял свят тъй. — От пакета се показа древна, намаслена автоматична карабина „Ремингтон“. Дулото й беше отрязано на няколко милиметра пред скосената предна ложа. Прикладът беше изцяло махнат и заменен с дървена дръжка от пистолет, омотана с матовочерна лента. Миришеше на пот и ганджа.

— Сигурно нямаш втори?

— Абсолют, мъжки — отвърна Мелкум, бършейки смазката от черната цев с червен парцал. Черният найлон беше увит около дръжката в другата му ръка. — Растафариански воин съм, повярвай ми.

Кейс придърпа тродите надолу на челото си. Не се даде труда да постави отново тексаския катетър; щеше поне да се изпикае като хората в „Блуждаещ лъч“, ако ще да му е за последно.

Щракна превключвателя.

— Хей, — каза конструктът, — тоя Петер е абсолютно лайно, а?

Сега вече като че ли бяха част от леда на Тесие-Ашпул; изумрудените арки се бяха разширили, сраснали и превърнали в плътна маса. Зеленото доминираше в слоевете на китайската програма, която ги обкръжаваше.

— Близо ли сме, Дикси?

— Доста близо. Скоро ще трябваш.

— Слушай, Дикси. Ледомлък казва, че Куанг се е враснал здраво в Хосаката ни. Казва, че трябва да изключа теб и дека от мрежата, да ви пренеса в „Блуждаещ лъч“ и да ви включа пак, в защитните програми там. Че вирусът щял да си бъде там целия. След това нападаме изотвътре, откъм мрежата на „Блуждаещ лъч“.

— Изумително — каза Платото. — Никога не съм обичал да правя нещо по простия начин, когато мога да го направя със задника напред.

Кейс превключи.

Мракът й беше пълен с изгаряща синестезия, където болката й имаше вкус на старо желязо, мирис на диня, криле на молец, пърхащи по бузата й. Тя беше в безсъзнание, и сънищата й го стряскаха. Когато оптичният чип проблясна, цифрите бяха обкръжени от хало, лека розова аура около всяка от тях.

07:29:40.

— Това ми е много неприятно, Петер. — Гласът на Джейн Трета като че ли идваше през огромно празно пространство. Моли може да чува, досети се той, но след това се поправи. Симстимът все още работеше и беше на място; той го усещаше как убива ребрата й. Просто ушите й регистрираха вибрациите от гласа на момичето. Ривиера каза нещо кратко и неразбираемо. — Но на мен — не, — отговори тя, — и не ми доставя удоволствие. Хидео ще докара медицински блок от медпункта, но за това ще е нужен хирург.

Последва тишина. Кейс различи чудесно как водата в басейна се плиска в ръба му.

— За какво й разказваше, когато се върнах? — Ривиера сега беше много близо.

— За майка ми. Тя ме попита. Мисля, че беше в шок, освен инжекцията на Хидео. Защо й направи това?

— Исках да видя дали ще се счупят.

— Едното се счупи. Когато тя се свести — ако се свести — ще видим цвета на очите й.

— Тя е изключително опасна. Прекалено опасна. Ако не бях тук да я разсея, да нахвърля Ашпул, за да я отвлека, и моя собствен Хидео, за да изхабя бомбата й, къде щяхме да сме сега? В нейна власт.

— Не, — каза Джейн Трета, — имахме Хидео. Мисля, че не разбираш доста неща за него. Тя обаче очевидно разбира.

— Нещо за пиене?

— Вино. Бялото.

Кейс се изключи.

Мелкум се беше прегърбил над пулта на „Гарвей“, набирайки командите за влизане в дока. Централният екран показваше неподвижен червен квадрат, представляващ дока на „Блуждаещ лъч“. „Гарвей“ беше по-голям зелен квадрат, който намаляваше бавно, люлеейки се от една на друга страна под командите на Мелкум. По-малък екран отляво изобразяваше как скелетите на „Гарвей“ и „Ханайва“ приближават извивката на вретеното.

— Имаме един час, приятел — каза Кейс, издърпвайки фиброоптичната нишка от Хосаката. Батериите на дека му щяха да издържат деветдесет минути, но конструктът на Платото беше допълнително натоварване. Прикрепи с бързи, механични действия конструкта към дъното на дека с микропорова лента. Покрай него преплува коланът на Мелкум. Кейс го улови, откачи двете амортизационни корди с вакуумните вендузи и щракна едната ключалка около другата. След това притисна вендузите от двете страни на дека и завъртя лостчето, създаващо вакуум. Остави дека, конструкта и импровизираната презрамка да висят пред него и се напъха в коженото си яке, проверявайки съдържанието на джобовете. Паспортът, който ме беше дал Армитаж, банковият чип на същото име, кредитният чип, който беше използвал, когато влезе в Свободната станция, двата дерма бетафенетиламин, които беше купил от Брус, пачка Нови Йени, половин пакет Йехеюан, и шурикенът. Метна чипа за Свободната станция през рамо и го чу как траква в корпуса на руския въздушен филтър. Готвеше се да направи същото и със стоманената звезда, но отскочилият кредитен чип го удари по темето, превъртя се към тавана и мина покрай лявото рамо на Мелкум. Ционитът прекъсна пилотирането и хвърли поглед назад към Кейс. Той погледна шурикена, след това го набута в задния си джоб, чувайки как шевовете се късат.

— Пропусна Млък, мъжки — каза Мелкум. — Млък казва мотаел охраната заради „Гарвей“. „Гарвей“ влиза като друга лодка, някаква дето чакат от Вавилон. Млък предава кодове вместо нас.

— Предвижда ли се да носим костюми?

— Много тежки. — Мелкум сви рамене. — Стой в мрежата докат’ ти кажа. — Той набра завършващата серия команди и сграбчи износените розови дръжки от двете страни на навигационния пулт. Кейс видя как зеленият квадрат се сви с последните няколко милиметра, нужни, за да пасне точно върху червения. На по-малкия екран „Ханайва“ наведе нос, за да избегне извивката на вретеното, и бе захваната. „Гарвей“ все още висеше под нея като уловена личинка. Влекачът издрънча и потрепери. Две стилизирани ръце се протегнаха, за да уловят стройната, подобна на оса форма. „Блуждаещ лъч“ протегна опипващ жълт правоъгълник, заобикаляйки „Ханайва“, за да достигне „Гарвей“.

Откъм носа, зад люлеещите се ивици уплътнител, се дочу драскащ звук.

— Мъжки, — каза Мелкум, — вече имаме гравитация. — Дузина дребни предмети се удариха в пода на кабината едновременно, сякаш привлечени натам от магнит. Кейс изхърка, когато вътрешностите му бяха издърпани от положението, което заемаха. Декът и конструктът тупнаха болезнено в скута му.

Вече бяха прикрепени към вретеното, и се въртяха заедно с него.

Мелкум разпери ръце, отърси напрежението от раменете си и махна торбестата си мрежа за коса, разтърсвайки кичури.

— Давай сега, мъжки, щом разправяш времето толкоз ценно.

19

Вила „Блуждаещ лъч“ беше паразитна структура, припомни си Кейс, излизайки покрай висулките уплътнител, през предния люк на „Маркус Гарвей“. „Блуждаещ лъч“ смучеше въздух и вода от Свободната станция, и нямаше собствена екосистема.

Свързващата тръба, която докът беше протегнал, беше по-сложна версия на онази, през която той се беше промъкнал, за да стигне до „Ханайва“, предназначена за използуване при ротационната гравитация на вретеното. Гофрираната тръба беше съставена от съединени хидравлични части, и във всеки сегмент имаше пръстен от твърда, грапава пластмаса. Пръстените служеха като пръчки на стълба. Проходът се извиваше около „Ханайва“, беше хоризонтален там, където се свързваше с люка на „Гарвей“, но завиваше остро нагоре и наляво, изисквайки вертикално катерене около извивката на корпуса на яхтата. Мелкум вече се провираше през пръстените, издърпвайки се нагоре с лявата си ръка. Дясната беше заета от ремингтона. Носеше изцапани стари торбести работни панталони, зеленото мушамено яке без ръкави и чифт парцаливи брезентови гуменки с яркочервени подметки. Всеки път, когато той се покатереше на следващ пръстен, тръбата леко се изместваше.

Закопчалките на импровизираната презрамка на Кейс се впиваха в рамото му под тежестта на Оно-Сендая и на конструкта на Платото. Единственото, което той усещаше в момента, беше страх. Общо изтръпване. Отблъсна го, заставяйки се да си припомни лекцията на Армитаж за вретеното и за вила „Блуждаещ лъч“. Започна да се изкачва. Екосистемата на Свободната станция беше ограничена, но не затворена. Цион беше затворена система, способна да действува в течение на години без доставка на материали отвън. Свободната станция произвеждаше собствени въздух и вода, но зависеше от непрекъснатите доставки на храна и от постоянното подхранване на почвата. Вила „Блуждаещ лъч“ не произвеждаше абсолютно нищо.

— Мъжки, — каза спокойно Мелкум, — давай нагоре, след мен.

Кейс се провлече странешком по кръговата стълба и се изкатери по последните няколко пръстена. Проходът опираше в гладък, леко изпъкнал люк с диаметър около два метра. Хидравличните сегменти на тръбата изчезваха в гъвкави гнезда, вградени в люка.

— И какво сега…

Устата на Кейс се затвори, когато капакът отскочи настрани и слабата разлика в налягането духна фин прах в очите му.

Мелкум се преметна през ръба, и Кейс чу тихия звук на освобождаване на предпазителя на Ремингтона.

— Мъжки, ти си, дето бързаш — прошепна той.

Кейс тупна до него.

Капакът се намираше в средата на кръгло, сводесто помещение, покрито със сини грапави пластмасови плочки. Мелкум го дръпна, посочи с ръка, и той видя монитор, вграден в извитата стена. На екрана му висок младеж с чертите на Тесие-Ашпул изтупваше нещо от ръкавите на тъмното си официално сако. Стоеше до съвсем същия люк, в съвсем същата стая.

— Съжалявам много, сър — каза някакъв глас от високоговорител над люка. Кейс погледна нагоре. — Очаквахме ви по-късно, на осевия док. Един момент, моля.

Младежът на екрана кимна нетърпеливо.

Мелкум се извъртя с оръжието в ръка към отворилата се вляво от тях врата. Дребничък евроазиат в оранжев работен костюм влезе през нея и ги зяпна. Отвори уста, но от нея не излезе нито звук. След това я затвори. Кейс метна поглед към монитора. Празен.

— Кои…? — измънка човекът.

— Растафарианската пехота — изправи се Кейс. Кибердекът го тупна по хълбока. — Имаме спешна нужда да се включим в системата ви за охрана.

Човекът преглътна.

— Това проверка ли е? Проверка на лоялността. Трябва да е проверка на лоялността. — Той избърса дланите си в крачолите на оранжевия костюм.

— Не, мъжки, истинско. — Мелкум се измъкна от нишата, където се беше мушнал, и насочи Ремингтона към лицето на евроазиата. — Мърдай.

Те последваха човека през вратата в коридор, чиито излъскани бетонни стени и неравен от натрупаните килими под бяха отлично познати на Кейс.

— Хубави парцали — каза Мелкум, бутайки мъжа в гърба. — Мирише на черква.

Стигнаха до друг монитор, древен „Сони“, монтиран над пулт с клавиатура и сложен набор от куплунги за включване. Екранът светна в момента, когато те спряха, и Финландецът се ухили към тях от помещение, което приличаше на приемната на Филмстудио Холографикс.

— Добре. Мелкум завежда този тук долу до отворената преходна камера и го бутва там. Аз ще я заключа. Кейс, на теб ти трябва петият куплунг отляво, най-горния капак. В чекмеджето под пулта има адаптори. Нужен е Оно-Сендай двайсет-точка към Хитачи-четиридесет.

Докато Мелкум отведе пленника си, Кейс коленичи и зарови из набора куплунги. Накрая намери нужния, включи дека към адаптора и спря за момент.

— Трябва ли да изглеждаш така, приятел? — запита той лицето на екрана. Финландецът беше заменен линия по линия от изображението на Лони Зоун на фона на подкожушени японски плакати.

— Каквото ти душа иска, готин — проточи Зоун. — Просто намекни на Лони…

— Не — каза Кейс. — Използвай Финландеца. — И докато изображението на Зоун изчезваше, той пъхна адаптора Хитачи в куплунга му и постави тродите на челото си.

— Къде те нямаше? — запита Платото и се разсмя.

— Казах ти да не го правиш — рече Кейс.

— Майтап, момче, — отвърна конструктът, — стоп време за мен. Я да скив к’во става…

Програмата на Куанг беше зелена, точно в оттенъка на леда на Т-А. Докато Кейс гледаше, тя ставаше все по-непрозрачна, въпреки че все още виждаше ясно акулоподобното черно огледално нещо, когато погледнеше нагоре. Линиите на пречупване и халюцинациите бяха изчезнали, и нещото изглеждаше също така реално както и „Маркус Гарвей“, безкрил античен изтребител с гладки, покрити с черен хром стени.

— Екстра — каза Платото.

— Точно — потвърди Кейс и превключи.

… такива неща. Съжалявам — говореше Джейн Трета, докато превръзваше главата на Моли. — Медицинският блок казва, че няма смазване, няма невъзвратимо увреждане на окото. Сигурно не си го познавала много добре, преди да дойдеш тук?

— Не го познавах изобщо — каза изтощено Моли. Лежеше по гръб на високо легло или облицована маса. Кейс не можеше да усети счупения крак. Синестетичният ефект на първата инжекция като че ли беше преминал. Черната топка беше изчезнала, но дланите й бяха вързани с меко въже, което той не можеше да види.

— Той иска да те убие.

— Ще му се. — Моли се загледа в грубия таван, близо до силна лампа.

— Не мисля, че искам да му го позволя — каза Джейн Трета, и Моли болезнено обърна глава, за да погледне в тъмните очи.

— Не си играй с мен.

— Мисля, че може би ми харесва — каза Джейн Трета, и се наведе да целуне челото й, отмятайки косата назад с топла длан. По безцветната й джелаба имаше капки кръв.

— Къде изчезна той сега? — запита Моли.

— Сигурно за още една инжекция — каза Джейн Трета и се изправи. — Очакваше пристигането ти доста нетърпеливо. Мисля, че може би ще е забавно да те излекувам, Моли. — Тя се усмихна и разсеяно избърса окървавената си ръка в предницата на робата. — Кракът ти трябва да бъде наместен, но това може да бъде уредено.

— А Петер?

— Петер… — Тя леко поклати глава. Кичур черна коса се освободи и падна на челото й. — Петер започва да става скучен. Смятам, че изобщо употребата на наркотици е скучна. — Тя се изкикоти. — Поне у другите. Баща ми постоянно прекаляваше, сигурно си го забелязала.

Моли се напрегна.

— Не се стряскай — Пръстите на Джейн Трета погладиха кожата над колана на джинсите. — Неговото самоубийство беше резултат от моето манипулиране на лимитите за безопасност на замразителя му. Всъщност никога не съм го срещала наистина, ако ме разбираш. Изръсили са ме след като той за последен път е влязъл вътре. Но аз го познавах много добре. Модулите знаят всичко. Гледах как е убил майка ми. Ще ти го покажа, като се оправиш. Удушава я в леглото.

— Защо я е убил? — Непревързаното й око се фокусира на лицето на момичето.

— Не е могъл да приеме начина на развитие на семейството ни, планиран от нея. Тя беше поръчала конструирането на нашите изкуствени интелекти. Била е пълна с идеи. Представяла си ни е в симбиотична връзка с ИИ-тата, и всички корпоративни решения да се вземат така. Съзнателните ни решения, имам предвид. Тесие-Ашпул биха били безсмъртни, като кошер, всеки един от нас — част от едно голямо цяло. Впечатляващо. Ще ти превъртя записите й, близо хиляда часа. Но аз никога не съм я разбирала истински, и със смъртта й беше изгубена и нейната идея. Беше изгубена всяка идея, и ние просто започнахме да се свиваме в себе си. Вече рядко излизаме навън. Аз съм изключение.

— Казваш, че си се опитвала да убиеш дъртия? Ровичкала си из криогенните му програми?

Джейн Трета кимна.

— Помагаше ми един призрак. Така мислех, когато бях още много малка, че в корпоративните модули има призраци. Гласове. Един от тях беше това, което ти наричаш Ледомлък, което е кодът на Тюринг за нашия ИИ в Берн, въпреки, че тази му част, което те манипулира, е нещо като подпрограма.

— Един от тях? Още ли има?

— Още един. Но той не е говорил с мен вече от години. Мисля, че се е отказал. Предполагам, че и двата представляват резултат от качествата, които майка ми нареди да бъдат вложени в оригиналния софтуер, но тя беше изключително потайна жена, когато смяташе, че е необходимо. Ето. Пий. — Тя постави гъвкава пластмасова тръбичка до устните на Моли. — Вода. Само малко.

— Джейн, любима, — запита Ривиера бодро отнякъде извън полето на зрение, — изпитваш ли удоволствие от себе си?

— Остави ни сами, Петер.

— Игра на доктор… — Внезапно Моли се оказа лице в лице със себе си. Изображението беше проектирано на десетина сантиметра от носа й. Превръзките липсваха. Левият имплантат беше строшен, и дълго парче посребрена пластмаса беше забито дълбоко в очницата, подобна на обърнато басейнче от кръв.

— Хидео, — каза Джейн Трета, галейки корема на Моли, — погрижи се Петер да пострада, ако не се махне. Иди да поплуваш, Петер.

Изображението изчезна.

07:58:40 проблесна в мрака на превързаното око.

— Той каза, че ти знаеш кода. Петер го каза. Ледомлък има нужда от този код. — Кейс внезапно усети как ключето „Чубб“ лежи на найлоновия си конец до вътрешната извивка на лявата й гърда.

— Да. — Джейн Трета отдръпна ръката си. — Знам го. Научих го като дете. Мисля, че го научих насън… Или някъде от хилядите часове на дневниците на майка ми. Но мисля че Петер има право в предупреждението си да не го казвам. Ако разбирам правилно нещата, ще си имам работа с Тюринг, пък и призраците са капризни на първо място, и после всичко останало.

Кейс се изключи.

— Странен малък клиент, а? — Финландецът се ухили към Кейс от стария „Сони“.

Кейс сви рамене. Мелкум се връщаше по коридора, хванал Ремингтона под мишница. Ционитът се усмихваше, и главата му кимаше в ритъм, който Кейс не чуваше. Две тънки жълти жички се спускаха от ушите му до страничния джоб на якето му без ръкави.

— Дуб, мъжки — обади се той.

— Голямо куку си — каза Кейс.

— Чувам екстра, мъжки. Дуб на справедливостта.

— Ей, момчета, — каза Финландецът, — ослушвайте се. Идва транспортът ви. Не мога да прокарвам вечно номера толкова гладко като картинката на Жан Осми, дето залъга портиера, но мога да ви намеря превоз до мястото на Джейн Трета.

Кейс тъкмо издърпваше адаптора от гнездото, когато под тромавата бетонна арка, маркираща края на техния коридор, премина сервизна кола без шофьор. Може да беше и същата, на която се бяха возили африканците, но сега ги нямаше. Точно зад гърба на ниската дунапренова седалка, хванал се с мъничките си манипулаторчета за облицовката, дребният Браун премигваше със светодиода си.

— Хайде на автобуса — каза Кейс на Мелкум.

20

Гневът му отново беше изчезнал някъде. Беше го изпуснал.

Мъничката кола беше претъпкана: Мелкум с Ремингтона на колене и Кейс с дека и конструкта на гръб. Колата се движеше със скорост, за каквато не беше проектирана; беше претоварена, претрупана, и Мелкум беше поел задължението да се накланя в посоката на завоите. Това не създаваше проблеми при завои наляво, тъй като Кейс седеше отдясно, но при десни завои ционитът трябваше да се навежда през Кейс и оборудването му, смазвайки го върху седалката.

Кейс нямаше никаква представа къде са. Всичко му беше познато, но нямаше как да е сигурен, че е виждал точно дадения конкретен проход преди. Обла зала с витрини по стените съдържаше колекция, за която той беше сигурен, че не я е виждал: черепи на големи птици, монети, маски от ковано сребро. Шестте гуми на количката се движеха безшумно по натрупаните килими. Единствените звуци бяха виенето на електромотора й и от време на време слаб екот на ционски дуб от дунапренените слушалки в ушите на Мелкум, когато той се навеждаше над Кейс, за да контрира остър десен завой. Декът и конструктът непрекъснато притискаха шурикена в джоба на якето към крака му.

— Имаш ли часовник? — запита той Мелкум.

Ционитът тръсна кичурите си.

— Времето си е колкото си е.

— Исусе — въздъхна Кейс и затвори очи.

Браунът изприпка по пласта килими и потупа с облицования си нокът по голяма правоъгълна врата от тъмно, изтъркано дърво. Зад тях колата изсъска и от вентилационния отвор излетяха сини искри. Някои паднаха на килима под колата и Кейс усети миризма на пърлена вълна.

— Т’ва ли пътят, мъжки? — Мелкум огледа вратата и щракна предпазителя на оръжието.

— Ха, — каза Кейс повече на себе си, отколкото на Мелкум, — мислиш, че знам ли?

Браунът завъртя сферичното си тяло и светодиодът му замига.

— Иска да отвориш — кимна Мелкум.

Кейс пристъпи напред и пробва резбованата месингова дръжка. На вратата на нивото на очите имаше монтирана месингова плочка, толкова стара, че буквите, които някога са били изгравирани на нея, сега бяха изтъркани до паешки, неразгадаем шифър, името на някоя отдавна забравена функция или функционер, излъскано до забрава. В ума му се въртеше смътно удивление дали Тесие-Ашпул са били избирали всяко нещо в „Блуждаещ лъч“ поотделно, или са купили всичко накуп от някакъв огромен европейски еквивалент на „Филмстудио Холографикс“. Когато той я отвори внимателно, пантите й изскърцаха печално. Мелкум пристъпи зад него с насочения от бедро напред Ремингтон.

— Книги.

Библиотеката, с белите стоманени полици и табелките.

— Знам къде сме — каза Кейс и погледна назад към сервизната кола. От килима се издигаше езиче дим.

— Хайде, идвай. Колата. Колата?

Тя остана неподвижна. Браунът го дърпаше за крачола и го щипеше по глезена. Кейс сдържа желанието да го ритне.

— Да?

Машинката заобиколи вратата и влезе. Той я последва.

Мониторът в библиотеката беше също „Сони“, стар като предишния. Браунът спря под него и изигра някакъв тропащ танц.

— Ледомлък?

Познатите черти изпълниха екрана. Финландецът се усмихна.

— Време е за проверка, Кейс — каза той и очите му се присвиха от дима на цигарата. — Хайде, включвай се.

Браунът се метна към глезена му и започна да се катери. Манипулаторите бодяха плътта през тънкия черен плат.

— По дяволите! — Кейс го блъсна настрани, и той се удари в стената. Два от краката му започнаха да ритат непрекъснато и безполезно, биейки въздуха.

— Какво й стана на тая гадина?

— Изгоря — каза Финландецът. — Не й обръщай внимание. Няма проблеми. Включвай се бързо.

Под екрана имаше четири куплунга, но адапторът „Хитачи“ ставаше само на единия.

Той се включи.

Нищо. Сива пустота.

Мрежата я нямаше. Линиите липсваха. Киберпространството го нямаше.

И някъде на крайчеца на съзнанието му мержелееше тичащо, летящо усещане за нещо, бързащо срещу него, през левги от черни огледала.

Той се опита да извика.

Като че ли там имаше град, зад извивката на брега, но беше много далече.

Той клекна на влажния пясък, сви се с ръце, обвити здраво около коленете, и потрепери.

Стоя така като че ли много дълго време, дори след като треперенето престана. Градът, ако това беше град, беше нисък и сив. От време на време той изчезваше зад валмата мъгла, люлеещи се над плискащия прибой. По едно време Кейс реши, че там изобщо нямаше град, само някакво самотно здание, може би руина; нямаше как да прецени на какво разстояние е. Пясъкът имаше оттенъка на потъмняло, но все още не напълно черно сребро. Брегът беше от пясък, беше много дълъг, пясъкът беше влажен, седалището на джинсите му беше мокро от пясъка… Той се надигна и се заклати, напявайки някаква песен без думи и мелодия.

Небето беше в различен оттенък на среброто. Чиба. Като небето над Чиба. Токийският залив? Той завъртя глава и заоглежда морето, копнеейки за холографския знак на Фуджи Електрик, за бръмченето на хеликоптер, за каквото и да било.

Зад него изкрещя чайка. Той потрепери.

Вятърът се засилваше. В бузите му се впиваха песъчинки. Той заби глава между коленете си и заплака. Звукът от хълцането му беше също така далечен и чужд, както викът на чайката. Гореща урина измокри джинсите му, покапа по пясъка и бързо изстина под духащия откъм водата вятър. Когато сълзите му свършиха, гърлото го болеше.

— Ледомлък, — промърмори той на коленете си, — Ледомлък…

Вече се стъмваше, и когато той се размърда, студът го накара да се изправи.

Коленете и лактите го боляха. Носът му течеше; той го избърса в ревера на якето, след това прерови празните си джобове един след друг.

— Исусе. — Раменете му бяха прегърбени и той пъхна длани под мишниците, за да сгрее пръстите си. — Исусе. — Зъбите му започнаха да тракат.

Вълните бяха греблосали брега на вълнички, по-сложни отколкото правеха и най-добрите градинари в Токио. Вече беше направил десетина стъпки към невидимия вече град, когато се обърна и погледна назад през насъбиращия се мрак. Стъпките продължаваха до точката на пристигането му. По потъмнелия пясък нямаше други следи.

Когато забеляза светлината, беше извървял по негова преценка поне километър. Разговаряше с Рац, и именно Рац забеляза пръв оранжевочервеникавия блясък отдясно, на известно разстояние от прибоя. Кейс знаеше, че Рац не е тук, че е просто плод на въображението му, а не на капана, в който беше хванат, но това нямаше никакво значение. Беше повикал образа му за да се успокои малко, но се оказа, че Рац има свое собствено мнение за Кейс и неговото дередже.

— Наистина ме шашваш, артистче. Колко път си готов да биеш, за да се докопаш до собственото си унищожение. Какво пилеене на усилия! В Нощния град то ти беше в шепата, на една ръка разстояние! Скоростта, която да подяде съществуванието ти, пиенето за да прокара всичко гладко, Линда за по-сладко прощаване, и улицата, за да замахне със секирата. Колко далече стигна, за да го направиш сега, и какъв гротесков реквизит… Сцени, окачени из космоса, херметично затворени замъци, най-редки глупости от Европа, мъртъвци, запечатани в малки кутийки, магия чак от Китай… — Рац се разсмя, влачейки се до него, и розовият му манипулатор весело се разлюля. Въпреки тъмнината Кейс различаваше бароковата стомана, покриваща почернелите зъби на бармана. — Но така ще да е сигурно както го правят артистите, нали? Ти имаше нужда този свят да бъде построен специално за теб, този бряг, това място. За да умреш.

Кейс спря, олюля се и се обърна към звука на прибоя и игличките на носените от вятъра песъчинки.

— Аха. По дяволите. Мисля… — Той тръгна към звука.

— Артисте, — чу се зад него гласът на Рац. — Светлината. Ти видя светлина. Там. Оттук.

Той пак спря, препана се и падна на колене на милиметри от ледената вода.

— Рац? Светлина? Рац?

Но мракът вече беше пълен, и единственият звук беше този на прибоя. Той се надигна с усилие на крака и се опита да се върне по следите си.

Времето минаваше. Той вървеше.

И след това блясъкът се появи, заявявайки присъствието си все повече с всяка негова крачка. Правоъгълник. Врата.

— Огън там, вътре — каза той. Думите му бяха отнесени от вятъра.

Това беше бункер, камък или бетон, заровен в навеите тъмен пясък. Входът беше нисък, тесен, без врата и дълбок, изграден в поне метър дебела стена.

— Хей, — каза Кейс меко, — хей… — Пръстите му остъргаха студена стена. Там, вътре, имаше огън, по страните на входа играеха сенки.

Той се приведе и с три крачки влезе вътре.

До ръждясалото стоманено подобие на огнище се беше свило момиче. Вътре гореше плавей, и вятърът изсмукваше дима през груба камина. Огънят хвърляше единствената светлина, и когато неговият поглед срещна разширените, изплашени очи, той разпозна лентата на главата й, навита коприна с отпечатан на нея рисунък, подобен на увеличена микросхема.

Тази нощ той отказа ръцете й, също и храната, която тя му предложи, мястото до нея в гнездото от одеала и стиропорни отпадъци. Накрая се сви до вратата и я загледа как спи, слушайки как вятърът стърже стените на постройката. Горе-долу по веднъж на час се надигаше, отиваше до импровизираната печка, добавяйки още плавей от купчината до нея. Нищо от всичко това не беше истинско, но студът си беше студ.

Тя не беше истинска, свита на кълбо в светлината на огъня. Той гледаше устата й, и леко разделените устни. Тя беше момичето, което той си спомняше от тяхната разходка през Залива, и това беше жестоко.

— Хитро, скапаняко — прошепна той на вятъра. — Нямам капка шанс, е? Няма да ми пробуташ боклук, а? Знам какво е това… — Той се опита да не звучи отчаяно. — Знам, разбираш ли? Знам кой си ти. Ти си другият. Джейн Трета каза на Моли. Горящ храст. Това не беше Ледомлък, ти беше. Той се опита да ме предупреди чрез Брауна. Сега ти си ме платосал и си ме докарал тук. Никъде. Заедно с един призрак. Каквато я помня преди.

Тя се размърда в съня си, промърмори нещо и придърпа парче одеало над рамото и бузата си.

— Ти си мъртва — каза той на спящото момиче. — Ти си мъртва, и така или иначе си ми през оная работа. Чуваш ли това, готин? Знам какво правиш. Платосан съм. Всичко това е отнело около двадесет секунди, нали? В момента си седя на задника в онази библиотека, и мозъкът ми е изключен. И много скоро ще бъде съвсем изключен, ако случайно го увираш. Ти не искаш Ледомлък да си прокара сметките, това е то, и просто ще ме държиш тук. Дикси ще управлява Куанг, само че вече не е жив и можеш да му предвидиш действията, сто на сто. Тая гадост с Линда, разбира се, си е твоя работа от край до край, нали? Ледомлък се опита да я използва, когато ме натика в конструкта на Чиба, но не можа. Каза, че било твърде тънка работа. И онова местене на звездите в Свободната станция също го направи ти, нали? И пак ти наложи лицето й върху умрялата кукла в стаята на Ашпул. Моли никога не го е виждала. Ти просто се намеси в сигнала на симстима й. Щото мислеше, че ще ме заболи. Щото мислеше, че ми пука. Добре де, върви по дяволите, както там ти е името. Ти победи. Побеждаваш. Но нищо от това не значи нищо за мен, ясно ли ти е? Мислиш, че ми пука, нали? Защо иначе трябваше да го направиш по този начин? — Той отново зъзнеше, и гласът му трепереше.

— Мили, — каза тя, измъквайки се изпод парцалите и одеалата, — ела и поспи. Аз ще седя, ако искаш. Трябва да дремнеш, нали? — Мекотата на акцента й беше засилена от сънливостта. — Просто поспи, а?

Когато той се събуди, я нямаше. Огънят беше угаснал, но в бункера беше топло. Слънчевата светлина се втурваше през входа, за да очертае изкривен правоъгълник върху разкъсаната страна на неголям варел от фибростъкло. Това беше контейнер за превози — той си ги спомняше от доковете на Чиба. През дупката в стената й се виждаха половин дузина яркожълти пакети. В ярката слънчева светлина те изглеждаха като големи резени масло. Стомахът му се присви от глад. Той се изтърколи от гнездото, отиде до варела и измъкна един от пакетите, премигвайки над ситните букви на една дузина езици. Английският беше най-отдолу. НЕПРИКОСН. ЗАПАС, ПРОФ., „БИФТЕК“, ТИП AG-8. Списък на хранителните съставки. Изрови втори. „ЯЙЦА“.

— Като го създаваш всичко, това, поне можеше да оставиш малко истинска храна, нали? — каза той. След това обиколи с по един пакет във всяка ръка четирите стаи на бункера. Две бяха празни, като изключим навеите пясък, а в четвъртата имаше още три варела с храни.

— Разбира се — каза той, опипвайки печатите. — Предвижда се дълъг престой. Загрявам. Разбира се.

Той претърси стаята с огнището и намери пластмасова кофа, пълна с вероятно дъждовна вода. До гнездото от одеала, близо до стената, лежаха евтина червена запалка, моряшки нож с напукана зелена дръжка, и лентата й — все още вързана на възел и пропита с пот и мръсотия. Той отвори с ножа жълтите пакети и изпразни съдържанието им в ръждясал чайник, който намери до огнището. Наля вода от кофата, размеси получилата се каша с пръсти и яде. Вкусът смътно напомняше бифтек. Когато храната свърши, хвърли чайника в огнището и излезе.

Късен следобяд, слънцето оставяше такова впечатление. Височината му. Кейс изрита настрани влажните си обувки от евтина синтетика и беше изненадан от това колко топъл е пясъкът. На дневната светлина брегът беше сребристосив. Небето беше безоблачно синьо. Той заобиколи ъгъла на бункера и тръгна към прибоя, хвърляйки пътем якето си на пясъка.

— Чии ли спомени използваш за това — каза той, като стигна до водата. Измъкна се от джинсите и ги ритна в малките вълнички, последваха ги фланелката и бельото.

— К’во правиш, Кейс?

Той се обърна и я видя на десет метра надолу по брига. Около глезените й плаваха парчета бял стиропор.

— Попиках се през нощта.

— Добре, ама ще са лоши за носене после. Водата е солена, ще ти направят язви. Ще ти покажа един басейн отзад в скалите. — Тя махна с ръка някъде зад нея. — Прясна. — Избледнелият френски комбинезон беше засукан до колената; кожата отдолу беше гладка и кафява. Бризът разроши косата й.

— Виж какво, — започна той, събирайки дрехите си и тръгвайки към нея, — имам един въпрос към теб. Няма да те питам какво ти правиш тук. Какво точно обаче мислиш, че аз правя тук? — Той спря и мокрият черен крачол на джинсите го плесна по голото бедро.

— Ти дойде миналата нощ — каза тя. И му се усмихна.

— И това ти е достатъчно? Че просто съм дошъл?

— Той каза, че ще дойдеш — сбръчка тя нос и сви рамене. — Той ги разбира тези работи, така мисля. — Тя вдигна левия си крак и остърга солта от другия глезен тромаво, като малко дете. След това му се усмихна изпробващо.

— Сега ти ще ми отговориш ли също на един въпрос?

Той кимна.

— Как така си боядисан целият в това кафяво, освен едното стъпало?

— И това ли е последното нещо, което си спомняш? — Той я гледаше как изстъргва остатъците от лиофилизирана яхния от правоъгълния стоманен капак от кутия, който беше единствената им чиния.

Тя кимна. Очите й бяха огромни в светлината на огъня.

— Съжалявам, Кейс, кълна се в Бога. Просто цялата тази мръсотия, придполагам, и всичко това… — Тя се приведе, обви с ръце колената си, и лицето й се изкриви за няколко секунди от болката на спомена. — Просто ми трябваха пари. Да се прибера, мисля, или… по дяволите, няма да ми се разсърдиш.

— Няма ли някъде цигари?

— По дяволите, Кейс, питаш ме вече за десети път! Какво ти става? — Тя лапна кичурче коса и го задъвка.

— Но храната беше тук? Вече беше тук?

— Казах ти, човече, проклетото море я изхвърли на брега.

— Да, разбира се. Сигурно. Още малко и ще повярвам.

Тя отново започна да плаче със сухо хълцане. Накрая успя да каже:

— Добре, върви по дяволите, Кейс. Така добре си бях самичка.

Той се надигна, взе якето си и се измъкна през входа, като одраска китката си на грубия бетон. Нямаше луна, нито вятър, в мрака се чуваше единствено шумът на морето. Джинсите му бяха стегнати и влажни.

— Добре — каза той на нощта. — Купувам. Мисля, че купувам. Но няма да е зле утре морето да изхвърли и малко цигари. — Собственият му смях го стресна. — И, ако се захванеш, каса бира също не би навредила.

Той се обърна и влезе отново в бункера. Тя ровеше из въглените с пръчка от сребристо дърво.

— Коя беше онази, Кейс, в ковчега ти в Евтиния хотел? Лъскавата самурайка, със стоманените остриета и черните джинси. Изкара ми акъла, чак после се сетих, че може би е новото ти момиче, само дето имаше вид на повече пари, отколкото имаш… — Тя хвърли поглед обратно към него. — Наистина съжалявам, че ти откраднах RAM-а.

— Няма значение — отвърна той. — Голяма работа. И ти просто я занесе при този образ и го накара да ти го пусне?

— Тони — каза тя. — Виждахме се с него понякога. Той имаше навик ние да… както и да е, да. Спомням си как той го пусна на монитора, цялата тази невероятна графика, и си спомням как се учудих откъде си…

— Там нямаше никаква графика — прекъсна я той.

— Естествено, че имаше. Само дето не мога да разбера откъде си намерил всичките тези изображения от когато бях малка, Кейс. Как изглеждаше баща ми, преди да ни остави. Веднъж ми подари една патица от боядисано дърво, и ти имаше кадри от тогава.

— Тони видя ли ги?

— Не помня. В следващия момент бях на брега, много рано, беше изгрев, и всичките тези птици крещяха толкова самотно. Изплаших се, защото нямах със себе си доза, нищичко, и знаех, че ще се разболея… И ходих, и ходих, докато не се стъмни, и намерих това място, и на следващия ден морето изхвърли храната, цялата оплетена в разни зелени морски работи като листа втвърдено желе. — Тя пъхна пръчката във въглените и я остави там. — Не можах да се разболея — добави тя, когато въглените пробляснаха. — Повече ми липсваха цигарите. Ти, Кейс? Още ли се кичиш със жици? — Светлината на огъня танцуваше под скулите й, напомняйки блясъците на Замъка на Магьосника и на Танковата война.

— Не — каза той, и след това нямаше значение какво знае той, усещайки соления вкус на устните й там, където бяха засъхнали сълзите. В нея имаше някаква сила, нещо, което той помнеше от Нощния град, и сега го държеше, и беше държан от него, държан за известно време надалеч от времето и смъртта, от неумолимата Улица, която преследваше всекиго. Това беше място, което той познаваше; не всеки можеше да го заведе там, и той почти беше успял някак си да го забрави. Нещо, което беше откривал и губил толкова много пъти. То принадлежеше, той знаеше — спомни си го — когато тя го придърпа надолу, на месото, на плътта, която жокеите презираха. Беше огромно, извън всяко познание, море от информация, кодирано в спирали и феромони, безкрайна сложност, която единствено тялото, по могъщия си сляп начин можеше да разчете.

Ципът заяде и блокира, когато той сваляше френскя комбинезон — найлоновите зъбчета-намотки бяха облепени със сол. Той го скъса, някаква дребничка метална част отскочи към стената, когато разядената от солта тъкан поддаде, и след това той беше в нея, излъчвайки прастарото съобщение. Тук, дори тук, на място, чиято истинска същност той знаеше, само кодиран модел от паметта на някакъв непознат, импулсът запазваше силата си.

Тя потрепери до него, когато пръчката се запали с подскачащ пламък, и сплетените им сенки се очертаха върху стената на бункера.

По-късно, докато лежаха заедно, дланта му между бедрата й, той си я припомни на брега, с плисканите около глезените парчета стиропор, и си припомни какво беше казала.

— Той ти каза, че идвам.

Но тя само се претърколи към него, с гръб към гърдите му, постави ръка върху неговата и промърмори нещо насън.

21

Музиката го събуди, и отначало му се стори, че това е биенето на собственото му сърце. Той седна до нея, наметна якето на раменете си, за да се предпази от студа преди изгрева. От входа се процеждаше сива светлина, огънят отдавна беше изгаснал.

В полезрението му пълзяха призрачни йероглифи. Прозрачни редове от символи се подреждаха върху неутралния фон на стената на бункера. Той хвърли поглед към ръцете си и видя как бледи неонови молекули пълзят под кожата, направлявани от неизвестна програма. Вдигна дясната си ръка и я придвижи пробно. След нея оставаше избледняваща следа от стробирани послеобрази.

Косъмчетата по ръцете и врата му се изправиха. Той се сви с оголени зъби и усети музиката. Ритъмът отслабваше, завръщаше се, отслабваше…

— Нещо не наред? — Тя седна и бръсна косата от очите си. — Мили…

— Чувствувам се… като наркотик… Виждаш ли това тук?

Тя поклати глава и протегна ръце към неговите.

— Линда, кой ти каза? Кой ти каза, че ще дойда? Кой?

— На брега — каза тя, и нещо я накара да погледне настрани. — Едно момче. Виждам го на брега. Тринайсетинагодишен. Живее тук.

— И какво е казал?

— Каза, че ще дойдеш. Че няма да ме мразиш. Каза, че ще бъдем тук екстра, и ми показа басейна с дъждовната вода. Прилича на мексиканец.

— Бразилец е — каза Кейс, докато нова вълна символи протичаше по стената. — Мисля, че е от Рио. — Той се изправи на крака и занахлузва джинсите си.

— Кейс, — гласът й трепереше, — Кейс, къде отиваш?

— Смятам да намеря това момче — отвърна той, докато музиката отново се надигаше, все още само ритъм, постоянен и познат, въпреки че не можеше да го напасне в паметта си.

— Недей, Кейс.

— Мисля, че видях нещо, като идвах насам. Град надолу по брега. Вчера обаче го нямаше. Забелязвала ли си го някога? — Той вдигна ципа си, почопли кошмарния възел на връзките на обувките си и накрая ги захвърли в ъгъла.

Тя кимна с наведени очи.

— Да. Виждам го понякога.

— Била ли си там, Линда? — Той нахлузи якето си.

— Не. Но съм опитвала да ида. Когато дойдох отначало, ми беше скучно. Така или иначе, реших, че е град, и може би мога да намеря малко дрога. — Тя направи гримаса. — Даже не ми се гадеше, просто я исках. Взех тогава храна в съда, смесих я с много вода, понеже нямам друг съд за вода. И вървях цял ден, и го виждах понякога града, и не изглеждаше много далече. Но изобщо не се приближи. А след това се приближи, и видях какво представлява. От време на време през този ден той изглеждаше като бастисан, или може би запустял, а от време на време ми се струваше, че виждам как проблясва светлината на кола, или нещо… — Гласът й пресекна.

— Това тук е, — тя посочи огнището, тъмните стени, очертания от зората вход, — където живеем. То става по-малко, Кейс, колкото повече се доближаваш.

Той спря за последен път до вратата.

— Попита ли твоето момче за това?

— Да. Той каза, че няма да разбера, и че само си губя времето. Каза, че било, било като… събитие. И било нашият хоризонт. Хоризонт на събитията, така го нарече.

Тези думи не означаваха нищо за него. Той излезе от бункера и пое, без да се замисли — някак си знаеше — към сушата. Сега йероглифите се плъзгаха по пясъка, пръскаха се пред краката му и се събираха отново след него, когато отминеше.

— Хей, ти, — каза той, — нещата закъсват. Бас държа, че и ти го знаеш. Какво става? Куанг? Дупка в сърцето ти ли пробива китайският ледоразбивач? Може би Дикси Платото не е баламурник, а?

Чу я как вика името му. Погледна назад — тя го следваше, без да се опитва да го настигне. Скъсаният цип на френския комбинезон се люлеше на фона на кафявия й корем, пубисното окосмяване беше обградено от разкъсан плат. ИЗглеждаше като че ли някое от момичетата в старите списания на Финландеца за Филмстудио Холографикс е оживяло, само дето беше уморена, тъжна и обикновена, и разкъсаният костюм изглеждаше жалко, когато тя се спъваше в туфите посребрена от солта морска трева.

И след това някак си те се оказаха до прибоя, и тримата, и венците на момчето бяха широки и яркорозови на фона на слабичкото му кафяво лице. Носеше парцаливи, безцветни шорти, и крайниците му бяха твърде тънки на фона на плъзгащите се синьо-сиви вълни.

— Зная кой си — каза Кейс. Линда стоеше до него.

— Не — отговори момчето. Гласът му беше висок и музикален. — Не знаеш.

— Ти си другият ИИ. Ти си Рио. Този, дето иска да спре Ледомлък. Как е името ти? Тюринговия ти код. Какъв е?

Момчето се изправи на ръце в прибоя и се разсмя. Пристъпи на ръце, след това изскочи от водата. Очите му бяха тези на Ривиера, но в тях нямаше злоба.

— За да повикаш демон, трябва да знаеш името му. Хората са мечтаели за това някога, но сега то е възможно по друг начин. Ти знаеш това, Кейс. Научаването на имената на програмите е твоя работа, на дългите формални имена, които собствениците им се опитват да скрият. Истинските имена…

— Тюринговият код не е твоето име.

— Невромантик — каза момчето, притваряйки дългите си сиви очи срещу изгряващото слънце. — Пътят към земята на мъртвите. Където сега си ти, приятелю. Мари-Франс, моята леди, подготви този път, но нейният лорд я удуши в леглото, преди да успея да прочета книгата на дните й. Невро от нервите, сребристите пътища. Романтик. Некромант. Призовавам мъртвите. Но не, приятелю, — и момчето изтанцува малък танц, и кафявите му стъпала заредиха отпечатъци по пясъка, — аз съм мъртвите, и тяхната земя. — То се разсмя. Чу се вик на чайка. — Остани. Дори и твоето момиче да е призрак, тя не го знае. И ти няма да го знаеш.

— Ти се пропукваш. Ледът се троши.

— Не — отвърна то, внезапно натъжено, и слабичките му рамене се отпуснаха. — По-просто е. Но изборът си е твой. — Сивите очи изгледаха Кейс сериозно. Нова вълна символи се плъзна през зрението му, линия след линия. Момчето зад тях се замъгли, като гледано през горещия въздух над летен асфалт. Музиката сега беше силна, и Кейс почти различаваше стиховете.

— Кейс, мили — каза Линда и докосна рамото му.

— Не. — Той свали якето си и й го подаде. — Не зная, може би ти си тук. Както и да е, става студено.

Той се обърна и тръгна назад, и след седмата стъпка затвори очи, наблюдавайки как музиката изниква в центъра на нещата. Веднъж погледна назад, въпреки че не отвори очи.

Нямаше нужда.

Те бяха там, на границата на морето. Линда Лий и слабичкото дете, което се представи като Невромантик. Коженото му яке висеше от ръката й, развявано от полъха откъм вълните.

Продължи да върви, следвайки музиката.

Мелкумовият Ционски дуб.

Намираше се на странно, сиво място, впечатление за местещи се фини завеси, моарета, степени на полутонове, генерирани от много проста графична програма. Известно време се задържа един кадър от последователност, чайки, замръзнали над тъмни води. Чуваха се гласове. Появи се черно огледално плато и се наклони, и той беше амалгама, топче живак, търкалящо се надолу, удрящо се в стените на невидим лабиринт, разделящо се, събиращо се отново, търкалящо се пак…

— Кейс? Мъжки?

Музиката.

— Пак си тук, мъжки.

Музиката беше свалена от ушите му.

— Колко време? — чу се да пита той и разбра, че устата му е напълно изсъхнала.

— Къде пет минути. Прекалено. Щях да дръпна жака, Млък вика не. Разни странни екрани, после Млък вика слагай му слушалките.

Кейс отвори очи. Чертите на Мелкум бяха припокрити от ивици полупрозрачни йероглифи.

— И дай лекарство — каза Мелкум. — Два дерма.

Той лежеше по гръб на пода на библиотеката, под монитора. Ционитът му помогна да седне, но движението го блъсна в жестоката струя на бетафенетиламина, и двата дерма запариха лявата му китка.

— Свръхдоза — успя да каже той.

— Хайде, мъжки. — Силните ръце под мишниците му го повдигнаха като дете. — Време да вървим.

22

Сервизната кола плачеше. Бетафенетиламинът й беше дал глас. Не искаше да спре. Нито в претрупаната галерия и дългите коридори, нито докато минаваше край черния стъклен вход към криптата на Т-А, край сводовете, където мракът беше навлизал толкова постепенно в сънищата на стария Ашпул.

Пътуването беше за Кейс като продължително надбягване, движението на колата беше неразличимо от бесния поток на свръхдозата. Когато най-сетне колата умря, нещо под седалката се предаде с фонтан бели искри и плачът спря.

Спряха само на три метра от началото на пиратската пещера на Джейн Трета.

— Колко далече, мъжки? — Мелкум му помогна да се смъкне от издъхващата кола в момента, в който вграденият пожарогасител експлодира в двигателя на колата, пръскайки облачета от жълт прах от вентилационните решетки и отворите за смазване. Браунът се изтърколи иззад седалката и закуца по имитацията на пясък, влачейки счупения си крак.

— Трябва да вървиш, мъжки. — Мелкум взе дека и конструкта и преметна еластичните корди през рамо.

Тродите се клатеха около врата на Кейс, докато той следваше ционита. Холотата на Ривиера ги очакваха, сцените на мъчения и децата-канибали. Моли беше развалила триптиха. Мелкум ги игнорира.

— Спокойно — каза Кейс, насилвайки се да настигне крачещата фигура. — Трябва да действаме както се иска.

Мелкум спря, обърна се към него и Ремингтонът проблесна в ръцете му.

— Както се иска, мъжки? И как се иска?

— Моли е там, но е вън от строя. Ривиера може да прави холота. Може да е взел флетчера на Моли.

Мелкум кимна.

— Там има и нинджа, фамилният бодигард.

Мелкум се намръщи още повече.

— Слушай, мъжки от Вавилон. Войник съм. Но т’ва е чужд бой, не Ционски. Вавилон бие Вавилон, яде се сам, разбираш? Но Йех вижда, ще изкарам Ходещия Бръснач от тая.

Кейс премига.

— Тя е воин — каза Мелкум така, като че ли това обясняваше всичко. — Сега думай, мъжки, кого да не убия.

— Джейн Трета — каза Кейс след кратка пауза. — Момичето там. С една такава бяла роба, с качулка. Трябва ни.

Когато стигнаха до входа, Мелкум просто влезе вътре, и Кейс нямаше друг избор, освен да го последва.

Владенията на Джейн Трета бяха изоставени, басейнът беше празен. Мелкум му подаде дека и конструкта и отиде до ръба на басейна. Оттатък белите мебели беше тъмно, виждаха се сенките на назъбения, висок до кръста лабиринт от частично разградени стени.

Водата търпеливо се плискаше в ръбовете на басейна.

— Тук са — каза Кейс. — Трябва да са.

Мелкум кимна.

Първата стрела прониза мишницата му. Ремингтонът изтрещя, дулото му изригна еднометров пламък, син в светлината от басейна. Втората стрела удари самото оръжие, запращайки го настрани на белите плочки. Мелкум се друсна на пода и зачопли черната дръжка, която стърчеше от ръката му. Дръпна я.

Хидео излезе от сенките, на стройния бамбуков лък имаше трета стрела. Поклони се.

Мелкум зяпна с ръка все още на стоманената дръжка.

— Артерията е незасегната — каза нинджата. Кейс си припомни описанието на Моли на човека, който беше убил любовника й. Хидео беше различен. Без възраст, той излъчваше усещане за тишина и върховно спокойствие. Носеше чисти, износени работни панталони каки и меки черни обувки, които обхващаха стъпалата му като ръкавици, отворени при пръстите като сандали таби. Бамбуковият лък беше музеен предмет, но черният дуралуминиев колчан, стърчащ над лявото му рамо, изглеждаше като купен от най-добрите магазини за оръжия в Чиба. Кафявата му гръд беше гола и гладка.

— Клъцна ми палеца, мъжки, с втората — каза Мелкум.

— Кориолната сила — отвърна нинджата и се поклони отново. — Най-трудното — бавно движещ се снаряд при ротационна гравитация. Не беше нарочно.

— Къде е Джейн Трета? — Кейс застана до Мелкум. Забеляза, че върхът на стрелата на лъка на нинджата е като двуостър бръснач. — Къде е Моли?

— Привет, Кейс. — Ривиера се появи от сенките иззад Хидео с флетчера на Моли в ръка. — Някак си очаквах Армитаж. Помощ от онази растафарианска група ли наемаме сега?

— Армитаж е мъртъв.

— По-точно би било да се каже, че Армитаж никога не е съществувал. Тази новина обаче нещо не ме шокира.

— Ледомлък го уби. В орбита е около вретеното.

Ривиера кимна, и издължените му сиви очи прескочиха от Кейс към Мелкум и обратно.

— Мисля, че и за теб нещата свършват тук — каза той.

— Къде е Моли?

Нинджата поотпусна фината плетена тетива и наведе лъка. Прекоси плочките до мястото, където лежеше Ремингтонът и го вдигна.

— Липсва му финес — каза той като че ли на себе си. Гласът му беше свеж и приятен. Всяко негово движение беше част от танц, танц, който никога не преставаше, дори когато тялото му беше неподвижно, но въпреки цялата сила, която той излъчваше, в него имаше и скромност, открита простота.

— И за нея нещата свършват тук — каза Ривиера.

— Джейн Трета може да е на друго мнение, Петер — каза Кейс, без да е уверен в правилността на импулса. Дермовете все още беснееха в нервната му система и започваше да го наляга старата треска, лудостта от Нощния град. Той си припомни моментите на изящество, плъзгането по ръба на острието на бръснача, където беше забелязвал, че понякога може да говори по-бързо, отколкото може да мисли.

Сивите очи се присвиха.

— Защо, Кейс? Защо мислиш така?

Кейс се усмихна. Ривиера не знаеше за симстимовата апаратура. Беше я пропуснал в бързането да намери дрогата, която тя носеше за него. Но как би могъл да я пропусне Хидео? Кейс беше сигурен, че нинджата никога не би позволил на Джейн Трета да лекува Моли без първо да я провери за датчици и скрити оръжия. Не, реши той, нинджата знаеше. Следователно Джейн Трета също знаеше.

— Кажи ми, Кейс — Ривиера надигна подобното на солница дуло на флетчера.

Нещо изскърца зад него, после пак. Джейн Трета избута от сенките Моли в орнаментиран викториански инвалиден стол. Големите, паякоподобни колела скърцаха при превъртането си. Моли беше заметната с голямо одеало на черни и червени ивици, и тесният, твърд гръб на антикварния стол стърчеше над нея. Тя изглеждаше много малка. Пречупена. Превръзка от брилянтно бял микропор покриваше счупената леща; другата проблясваше празно, докато главата й се клатеше при движението на стола.

— Познато лице — каза Джейн Трета. — Видях те онази нощ на шоуто на Петер. А кой е това?

— Мелкум — каза Кейс.

— Хидео, извади стрелата и превържи раната на г-н Малкълм.

Кейс гледаше към Моли, към побелялото й лице.

Нинджата отиде до седналия Мелкум, спирайки за момент, за да остави лъка и пистолета достатъчно далеч от всекиго, и измъкна нещо от джоба си. Клещи за рязане на болтове.

— Трябва да срежа стрелата — каза той. — Твърде близо е до артерията.

Мелкум кимна. Лицето му беше посивяло и лъщеше от пот.

Кейс погледна към Джейн Трета.

— Нямаме много време.

— Кой от нас точно?

— Всичките. — Чу се изщракване, когато Хидео сряза металната дръжка на стрелата. Мелкум изхърка.

— Наистина, — намеси се Петер, — нали няма да те учуди да чуеш как този провалил се пултов артист взима последния отчаян тон. Най-отвратителният, мога да те уверя. Ще се тръшка на колене, ще предлага да ти продаде родителите си, да ти окаже най-скучните възможни сексуални услуги…

Джейн Трета отметна назад глава и се разсмя.

— Не бих ли приела, Петер?

— Призраците ще правят каши тая нощ, леди — каза Кейс. — Ледомлък срещу другия, Невромантика. Ва банк. Знаеш ли това?

Джейн Трета вдигна вежди.

— Петер намекна нещичко, но разкажи малко повече.

— Срещнах Невромантика. Разказа ми за майка ти. Мисля, че той е нещо като грамаден ROM конструкт за записване на личности, само дето е изцяло RAM. Личностите мислят, че те са там вътре, и то просто продължава вечно.

Джейн Трета заобиколи стола.

— Къде? Опиши ми мястото от този конструкт.

— Бряг. Сив пясък, като сребро, което има нужда от полиране. И бетонна постройка, нещо като бункер… — Той изчака. — Нищо лъскаво. Всичко е старо и разпадащо се. Ако вървиш достатъчно надалече, ще стигнеш до мястото, откъдето си тръгнал.

— Да — кимна тя. — Мароко. Когато Мари-Франс е била още момиче, много преди да се омъжи за Ашпул, тя прекарала едно лято сама на този бряг, живеейки в изоставена постройка. Формулирала основите на философията си там.

Хидео се изправи, пъхвайки резачките в джоба си. Държеше парче от стрелата във всяка ръка. Очите на Мелкум бяха затворени, ръката му здраво стискаше бицепса.

— Ще я превържа — каза Хидео.

Кейс успя да се просне на пода преди Ривиера да натисне спусъка. Стреличките избръмчаха над шията му като свръхзвукови комари. Той се претърколи и видя Хидео да се плъзва в поредната стъпка на танца си, острият край на стрелата завъртян в ръката му, дръжката притисната между дланта и стегнатите пръсти. Стрелна я изотдолу с неуловимо движение, ръката му сякаш се размаза за миг, в гърба на дланта на Ривиера. Флетчерът тупна на плочките на метър настрани.

Ривиера изкрещя. Но не от болка. Беше писък от гняв, толкова чист и рафиниран, че в него нямаше нищо човешко.

Два ярки лъча светлина, като рубиновочервени игли, пробляснаха от областта на стернума му.

Нинджата изохка, олюля се назад с ръце на очите, след това се върна към равновесие.

— Петер, — каза Джейн Трета, — Петер, какво направи?

— Ослепи клонирания ти момък — Гласът на Моли беше равен.

Хидео отпусна присвитите си като чаши длани. Замръзнал на белите плочки, Кейс видя как от съсипаните очи се издигат струйки пара.

Ривиера се усмихна.

Хидео отново се завъртя в танц, връщайки се назад по стъпките си. Когато стигна до лъка, стрелата и Ремингтона, усмивката на Ривиера беше изчезнала. Нинджата се наведе — на Кейс му се стори, че се поклони — и вдигна лъка и стрелата.

— Ти си сляп. — Ривиера отстъпи назад.

— Петер, — каза Джейн Трета, — не знаеш ли, че той се оправя и на тъмно? Зен. Тренира по този начин.

Нинджата постави стрелата на тетивата.

— Ще ме отвлечеш ли сега с холограмите си?

Ривиера се отдръпваше заднешком в тъмнината зад басейна. Спъна се в един от белите столове, и краката му издрънчаха по пода. Стрелата на Хидео мръдна.

Ривиера се стресна и побягна, хвърляйки се над ниска, очукана част от стена. Лицето на нинджата беше блажено, пропито от тих екстаз.

Усмихнат, с готов лък, той се плъзна в сенките зад стената.

— Леди Джейн, — прошепна Мелкум, и Кейс се обърна, за да го види как докопва оръжието на плочките, омазвайки с кръв бялата керамика. Тръсна кичурите си и постави масивното дуло на лакътя на ранената си ръка. — Това ти пръсва главата директно, няма оправяне от Вавилонски доктор.

Джейн Трета зяпна Ремингтона. Моли измъкна ръцете си изпод гънките на ивичестото одеало, вдигайки черната сфера, която затваряше дланите й.

— Махнете това.

Кейс се надигна от плочките и се отърси.

— Ще го хване ли Хидео, както е сляп? — запита той Джейн Трета.

— Когато бях дете, обичахме да му връзваме очите — каза тя. — Забиваше стрели в центъра на карта за игра на десет метра разстояние.

— Петер и така вече е почти мъртъв — обади се Моли. — До дванайсет часа ще започне да се вцепенява. Няма да може да се движи, само да гледа.

— Защо? — обърна се Кейс към нея.

— Отрових му боклука — каза тя. — Състояние като Паркинсонова болест, нещо такова.

Джейн Трета кимна.

— Да. Пуснахме му обичайното медицинско сканиране, преди да бъде приет тук. — Докосна топката по поределен начин и тя отскочи от ръцете на Моли. — Избирателно разрушаване на клетките на субстанция нигра. Признаци за формиране на телца на Леви. Той се поти здравата насън.

— Али — каза Моли, и десетте остриета проблеснаха, извадени за момент. Тя бутна одеалото настрани от краката си, откривайки пристегнатата шина. — Меперидинът. Накарах Али да ми направи една специална партида. Ускори времената на реакция с по-високи температури. N-метил-4-фенил-1236-тетра-хидро-пириден — изпя тя като дете, което изрежда стъпките на тротоарна игра.

— Прецакване — отбеляза Кейс.

— Аха. Наистина бавно прецакване.

— Потресаващо — каза Джейн Трета и се изкиска.

В асансьора беше претъпкано. Кейс беше притиснат таз до таз до Джейн Трета, дулото на Ремингтона опираше брадичката й. Тя се хилеше и притискаше към него.

— Спри — каза той, чувствайки се безпомощен. Беше поставил предпазителя на оръжието, но изпитваше ужас от мисълта, че може да й навреди, и тя го знаеше. Асансьорът беше стоманен цилиндър, по-малко от метър в диаметър, предназначен за един пътник. Мелкум държеше Моли на ръце. Тя беше превързала раната му, но очевидно носенето му причиняваше болка. Задникът й притискаше дека и конструкта в бъбреците на Кейс.

Те се издигаха навън от гравитацията, към оста и корпоративните модули.

Входът на асансьора беше прикрит зад стълбите към коридора, друг елемент от пиратския декор на пещерата на Джейн Трета.

— Предполагам, че не бива да ти казвам това, — каза Джейн Трета, вирвайки глава така, че брадичката й да не опира в дулото на оръжието, — но нямам ключ за стаята, която ти трябва. Никога не съм имала. Една от викторианските приумици на баща ми. Ключалката е механична и изключително сложна.

— Марка „Чубб“, — обади се Моли с приглушен от рамото на Мелкум глас, — и ние имаме шибания ключ, спокойно.

— Бачка ли още чипът ти? — запита Кейс.

— Осем и двайсет и пет, шибано Гринуичко време.

— Имаме пет минути — каза Кейс, и вратата с щракване се отвори зад гърба на Джейн Трета. Тя се преметна назад в бавно салто, и гънките на джелабата се развяха около бедрата й.

Бяха в оста, в сърцето на вила „Блуждаещ лъч“.

23

Моли издърпа ключа по найлоновата корда.

— Знаеш ли, — обади се Джейн Трета и се наведе от любопитство, — мислех си, че не съществува дубликат. Пратих Хидео да претърси нещата на баща ми, след като ти го уби. Той не можа да намери оригинала.

— Ледомлък успял да го прикара в някакво чекмедже — каза Моли, пъхвайки внимателно цилиндричната дръжка на ключа в прорязания в гладката, правоъгълна врата отвор. — Убил детето, което го оставило там. — Ключът се превъртя безпроблемно.

— Главата — каза Кейс. — На гърба на главата има капаче с циркони на него. Махнете го. Трябва да се включа там.

И след това влязоха.

— Исусе на трегера, — проточи Платото, — ти май вярваш, че някой ще падне от тавана да бачка вместо теб, а?

— Готов ли е Куанг?

— Пари като кифрличка.

— Окей. — Той превключи.

И откри, че гледа през здравото око на Моли към сгърчена фигура с побеляло лице, увиснала във въздуха, свита във фетална поза, киберпространствен дек между бедрата й, лента сребристи троди над затворените, хлътнали очи. Хлътналите бузи на човека бяха покрити с еднодневна тъмна брада и лицето му лъщеше от пот.

Гледаше към себе си.

Моли държеше флетчер в ръка. Кракът й пулсираше с всеки удар на сърцето, но тя все още можеше да се придвижва при нула-г. Мелкум плуваше наблизо, стиснал тъничката ръка на Джейн Трета в голямата си кафява длан.

Парче фиброоптично влакно се извиваше грациозно от Оно-Сендая към квадратен отвор на гърба на инкрустирания с перли терминал.

Той щракна пак превключвателя.

— Куанг Степен Марк Единадесет ритва по задника след девет секунди, отброявам, седем, шест, пет…

Платото ги придвижи нагоре в плавно издигане. Коремната повърхност на акулата от черен хром хвърли микросекундна искра от мрак.

— Четири, три…

Кейс имаше странното усещане, че седи в пилотската седалка в малък аероплан. На плоската тъмна повърхност пред него внезапно проблясна точно изображение на клавиатурата на дека му.

— Две, едно, и шут!…

Бясно движение между стени от изумрудено зелено, млечен нефрит, усещане за скорост, неизпитвана никога от него преди в киберпространството… Ледът на Тесие-Ашпул се пръсна, разтрошавайки се от удара на китайската програма, създавайки впечатление за плътна течливост, сякаш парчетата на счупено огледало се огъват и проточват, докато падат…

— Исусе — каза възхитеният Кейс, когато Куанг изви и се спусна над безграничното поле на модулите на Тесие-Ашпул, безкраен неонов урбанистичен пейзаж, сложност, от която заболяваха очите, ярък като брилянт, остър като бръсначи.

— Ха, по дяволите, — каза конструктът, — това там е RCA Билдинг. Знаеш ли старата сграда на RCA? — Куанг се гмурна зад блестящите пики на дузина еднакви кули от данни, всяка една от тях точно синьо неоново изображение на манхатънския небостъргач.

— Да си виждал някога толкова висока разделителна способност? — запита Кейс.

— Не, но и никога не съм пробивал ИИ.

— Знае ли това нещо къде отиваме?

— По-добре от който и да било.

Те се спускаха, губейки височина, в каньон от дъгоцветен неон.

— Дикс…

От блестящия пейзаж отдолу се надигаше струя мрак, гъмжаща маса от сенки, неопределена, безформена…

— Компания — каза Платото, докато Кейс тракна по изображението на дека му и пръстите полетяха автоматично по клавиатурата. Куанг зави болезнено, след това се обърна, усуквайки се като бич и унищожавайки представата за физическо превозно средство.

Сянката растеше, разширяваше се, закривайки града от данни. Кейс ги издигна нагоре, през неопределимото разстояние към купола от нефритовозелен лед.

Градът на модулите беше изчезнал изцяло, прикрит от сянката под тях.

— Какво е това?

— Защитна система на ИИ, или част от нея — каза конструктът. — Ако това е твоят приятел Ледомлък, не изглежда много приятелски настроен.

— Давай ти — каза Кейс. — По-бърз си.

— Сега най-добрата ти защита, момче, е доброто нападение.

И Платото насочи върха на жилото на Куанг към центъра на мрака отдолу. И пикира.

Сензорното възприятие на Кейс се измести от скоростта.

Устата му се изпълни с болезнения вкус на синьо.

Очите му бяха яйца от нестабилен кристал, вибриращи с честота, чието име е дъжд и звукът на влакове, даващи внезапно живот на напяваща гора от тънки като косъм стъклени игли. Иглите се чупеха, цепеха, чупеха отново, експоненциален растеж под купола на леда на Тесие-Ашпул.

Покривът на устата му се напукваше безболезнено, ръсейки керемиди, които се въртяха около езика му, жадни за вкуса на синьо, да нахранят кристалните гори на очите му, гори, които се притискаха до зеления купол, и бяха отблъсквани, и се разклоняваха, растейки надолу, изпълвайки вселената на Т-А, надолу в чакащите, безсънни предградия на града, който беше мозъкът на Тесие-Ашпул S. A.

И той си припомни някаква древна история, за крал, който поставял монети на шахматна дъска, удвоявайки количеството на всяко квадратче…

Експоненциален…

Мракът навлизаше отвсякъде, сфера от пеещо черно, натиск върху протегнатите кристални нерви на вселената от данни, в която той почти се беше превърнал…

И когато той беше нищо, впресован в сърцето на целия този мрак, се появи момент, когато мракът не можеше да бъде повече, и нещо се скъса.

Куанг изхвръкна от помътнелия облак. Съзнанието на Кейс се раздели като топчета живак, извивайки се над безкраен бряг с цвета на тъмните сребристи облаци. Зрението му беше сферично, сякаш една обща ретина покриваше вътрешната повърхност на сфера, съдържаща всичко, ако всичко може да бъде изброено.

И тук нещата можеха да бъдат изброени, всяко едно нещо. Той знаеше броя на песъчинките в конструкта на брега (число, кодирано в математическа система, което съществуваше единствено в ума, наречен Невромантик). Знаеше броя на жълтите пакети с храна във варелите в бункера (четиристотин и седем). Знаеше броя на медните зъбци в лявата половина на отворения цип на покритото със сол кожено яке, което носеше Линда, вървейки бавно по огрения от залеза бряг, размахвайки изхвърлена от морето пръчка в ръка (двеста и два).

Той задържа Куанг над брега и завъртя програмата в широк кръг, виждайки черната акулообразна фигура през очите й, безмълвен призрак, поглъщащ кълбата надвиснали облаци. Тя се присви от страх, изпусна пръчката и побягна. Той знаеше скоростта на пулса и дължината на крачката й с точност, която би удовлетворила и най-прецизните стандарти на геофизиците.

— Но ти не знаеш мислите й — каза момчето до него в сърцето на подобието на акула. — Аз не знам мислите й. Ти не беше прав, Кейс. Да живееш тук значи да живееш. Няма разлика.

Линда се хвърли в паниката си сляпо през прибоя.

— Спри я — каза Кейс. — Ще се удари.

— Не мога да я спра — отвърна момчето. Сивите му очи бяха спокойни и красиви.

— Имаш очите на Ривиера — отбеляза Кейс.

Проблеснаха бели зъби, окръжени от дълги розови венци.

— Но не и неговата лудост. Просто те са красиви за мен. — Момчето сви рамене. — Аз нямам нужда от маска, за да говоря с теб. За разлика от брат си, създавам своя собствена личност. Личността е моят посредник.

Кейс ги издигна в постепенно изкачване, надалеч от брега и изплашеното момиче.

— Защо ми я запрати в ръцете, ситен цирей? Пак и пак отврат, само ме въртиш. Ти я уби, а? В Чиба.

— Не — отговори момчето.

— Ледомлък?

— Не. Видях смъртта й да идва. В структурите, които понякога си въобразяваш, че можеш да забележиш в танца на улицата. Тези структури наистина съществуват. Аз съм достатъчно сложен, по собствените си ограничени начини, за да мога да разбера тези танци. Много по-добре, отколкото Ледомлък. Видях нейната смърт в нуждата й от теб, в магнитния код на ключалката на вратата на твоя ковчег в Евтиния хотел, в сметката на Джули Дийн при един хонгконгски производител на ризи. Така ясна за мен, както е сянката на тумор за хирурга, разглеждащ томограма на пациент. Когато тя отнесе твоя Хитачи при момчето й, за да се опита да го разгледа — тя нямаше и представа какво носи, още по-малко пък как би могла да го продаде, и най-силното й желание беше ти да я намериш и накажеш — аз се намесих. Моите методи са много по-внимателни от тези на Ледомлък. Доведох я тук. В себе си.

— Защо?

— С надеждата, че ще мога да доведа и теб, и да те опазя тук. Но се провалих.

— И какво сега? — Той отново се насочи към купа облаци. — Оттук сега накъде?

— Не зная, Кейс. Тази нощ самата мрежа си задава този въпрос. Защото ти победи. Ти вече победи, не го ли виждаш? Ти победи, когато си тръгна от нея на брега. Тя беше последната ми защитна линия. Скоро ще умра, в известен смисъл. Както и Ледомлък. Така сигурно, както умира в момента Ривиера, докато лежи парализиран до остатък от стена в жилището на моята Леди Джейн Трета Мари-Франс, и неговата нигро-стриатална система не може да произведе допаминовите рецептори, които биха го спасили от стрелата на Хидео. Но от Ривиера ще останат само тези очи, ако ми бъде позволено да ги запазя.

— Все още я има думата, нали? Кодът. Така че как съм спечелил? Спечелил съм само шум по линията.

— Превключи.

— Къде е Дикси? Какво си направил с Платото?

— Маккой Поли имаше своето желание — каза момчето и се усмихна. — Желанието му, и нещо повече. Той те докара тук въпреки волята ми, проби защита, равна на най-доброто в мрежата. Превключи сега.

И Кейс остана сам в черното жило на Куанг, изгубен в облаците.

Превключи.

В напрежението на Моли, с гръб, твърд като скала, и ръце около шията на Джейн Трета.

— Голям майтап — каза тя. — Знам точно как ще изглеждаш. Видях го, след като Ашпул направи същото с клонираната ти сестра. — Ръцете й бяха внимателни, почти нежни. Очите на Джейн Трета бяха разширени от ужас и страст, тя трепереше от страх и желание. Иззад развятата й в безтегловността коса Кейс видя собственото си обвързано побеляло лице, Мелкум зад него, кафявите длани на раменете на коженото яке, придържайки го над втъканите схеми по килима.

— Ще го направиш ли? — запита Джейн Трета с глас като на дете. — Мисля, че ще го направиш.

— Кодът — каза Моли. — Кажи на главата кода.

Изключи се.

— Тя го иска, — изкрещя той, — кучката му с кучка го иска!

Отвори очи, за да ги срещне със студения рубинов поглед на терминала, с платиновото лице, инкрустирано с перли и лапис. Зад него Моли и Джейн Трета се извиваха в прегръдка като на забавен кадър.

— Дай ни шибания код — каза той. — Ако не, какво ще се промени? Ще бъде ли различна и последната шибана дреболия за теб? Ще изфирясаш като дъртака. Ще натрошиш всичко на парчета и ще започнеш да строиш отново! И ще построиш стените пак, още по-здрави… Нямам капка представа к’во ще стане, ако Ледомлък победи, но нещо ще се промени! — Той трепереше, зъбите му тракаха.

Джейн Трета омекна. Дланите на Моли все още бяха около слабичкото й гърло и тъмната й коса плуваше из въздуха като мека кафява забрадка.

— В двореца на дука в Мантуа има редица от все по-малки стаи — каза тя. — Те заобикалят големите апартаменти, зад красиво изрязани входове, през които можеш да влезеш само превит надве. Те са подслонявали дворцовите джуджета. — Тя се усмихна отсъствуващо. — Бих могла да претендирам за него, предполагам, но в известен смисъл семейството ми вече беше завършило по-голяма версия на същата схема… — Очите й станаха спокойни и далечни. След това тя погледна към Кейс. — Вземи си думата, крадецо.

Той се жакна.

Куанг се измъкна от облаците. Под него се простираше неоновият град. Зад него изчезваше черната сфера.

— Дикси? Тук ли си, човече? Чуваш ли ме? Дикси?

Беше сам.

— Скапанякът те е докопал — каза той.

Сляпата инерция го носеше над безкрайния пейзаж от данни.

— Трябва да намразиш някого, преди всичко това да свърши — каза гласът на Финландеца. — Мен тогава. Няма значение.

— Къде е Дикси?

— Трудновато е да се обясни, Кейс.

Обграждаше го усещане за присъствието на Финландеца, мирис на кубински цигари, дим, пропит в плесенясал туид, стари машини, предадени на минералния ритуал на ръждата.

— Омразата ще ти помогне да се измъкнеш — каза гласът. — В мозъка има толкова много малки реленца, и ти просто ги щракаш наслуки. Сега трябва да мразиш. Ключът, който защищава блокажите, е долу под кулите, които ти показа Платото, когато влязохте. Той няма да се опита да те спре.

— Невромантикът — каза Кейс.

— Името му не е нещо, което бих могъл да зная. Но той сега се е предал. Това, което трябва да те тревожи, е ледът на Т-А. Не стената, а вътрешните вирусни системи. Куанг е лесна плячка за някои неща, които са пуснати тук вътре.

— Да мразя — каза Кейс. — Кого мразя аз? Кажи ми.

— Кого обичаш? — запита гласът на Финландеца.

Кейс завъртя програмата и се гмурна към сините кули.

От изящните, искрящи на светлината върхове се отстрелваха някакви неща, проблясващи пиявици, изградени от местещи се плоскости от светлина. Стотици от тях се издигаха като вихър, движенията им бяха хаотични като хартийки, носени от вятъра по сутрешните улици.

— Искрови системи — обади се гласът.

Той се спусна, подгонен от отвращението към себе си. Когато Куанг срещна първите защитници, пръсвайки ги като листа от светлина, той усети как тялото на акулата изгуби част от плътността си, и тъканта на информацията се разреди.

И след това — старата алхимия на мозъка и неизбродната му фармакология — омразата нахлу в ръцете му.

В мига преди да забие жилото на Куанг в основата на първата кула, той достигна ниво на познание, превишаващо всичко, което някога беше виждал или си беше представял. Свръх его, свръх личност, свръх внимание, той се движеше, и Куанг с него, избягвайки атакуващите го в древен танц, танцът на Хидео, и грацията на връзката между ум и тяло му беше гарантирана в тази секунда от яснотата и определеността на желанието му да умре.

И една стъпка в този танц беше най-лекото докосване на ключа, едва достатъчно, за да превключи…

… сега

и гласът му беше вик на птица непозната,

Джейн Трета отговори с песен, три ноти, високи и чисти.

Истинско име.

Неонова гора, дъжд, съскащ по горещ паваж. Миризма на пържена храна. Длани на момиче, сключени зад гърба му, в потния мрак на пристанищен ковчег.

Но всичко това избледня, както избледнява градски пейзаж; град като Чиба, като подредените данни на Тесие-Ашпул S. A., като пътищата и пътечките, очертани по повърхността на микрочип, петната от пот на сгъната, вързана на възел лента за глава…

Събуди се от глас, който беше музика, платиновият терминал тръбеше мелодично, без спиране, говорейки за номера на швейцарски сметки, за паспорти и визи, за заплащане на Цион чрез една бахамска орбитална банка, и за дълбоки и основни промени, които да бъдат направени в паметта на Тюринг.

Тюринг. Той си припомни младежката плът под изкуствено небе, премятаща се зад железен парапет. Припомни си улица „Дезидерата“.

Гласът запя отново, отнасяйки го обратно в мрака, но това беше собственият му мрак, пулс и кръв, там, където той винаги спеше, зад неговите клепачи и ничии други.

И отново се събуди, мислейки че е сънувал, за да види широка жълта усмивка, обрамчена от златни кучешки зъби. Аерол го привързваше в г-мрежа на „Вавилонски рокер“.

И след това продължителният ритъм на ционски дуб.