Невромантик

8

Архипелаг.

Островите. Тороид, вретено, пакет възли. Човешка ДНК, изтичаща извън дълбоката гравитационна шахта като разлято масло.

Погледни графичен дисплей, който силно опростява обмяната на данни в архипелага L-5. Един сегмент ще свети в наситено червено, масивен правоъгълник, доминиращ екрана.

Свободната станция. Свободната станция е много неща, и не всички са очевидни за туристите, прелитащи нагоре-надолу през шахтата. Свободната станция е публичен дом и банков възел, купол на удоволствията и свободен док, пограничен град и курорт. Свободната станция е Лас Вегас и висящите градини на Вавилон, една орбитална Женева и дом на едно селекционирано и най-внимателно пречиствано семейство, индустриалния клан на Тесие и Ашпул.

Бяха седнали заедно в първа класа в лайнера на THY до Париж. Моли в креслото до прозореца, Кейс до нея, Ривиера и Армитаж до пътеката. По едно време, докато прелитаха над морето, Кейс забеляза брилянтния блясък на гръцки островен град. И веднъж, протягайки се за питието си, той забеляза проблясък на нещо като гигантски човешки сперматозоид на дъното на разредения бурбон.

Моли се протегна през него и удари шамар на Ривиера.

— Не, пиленце. Без игри. Пробваш ли да разиграваш тия подпрагови мръсотии около мен, ще ти дам неприятен урок. Мога да го направя, без да те повредя изобщо. Харесва ми да го правя.

Кейс се обърна автоматично да провери реакцията на Армитаж. Гладкото лице беше спокойно, сините очи живи, но липсваше гняв.

— Така е, Петер. Недей.

Кейс се обърна обратно, навреме, за да улови мигновен проблясък на черна роза с цветове, блестящи като обработена кожа, с черно стъбло с шипове от блестящ хром.

Петер Ривиера се усмихна приятно, затвори очи и мигновено заспа.

Моли се обърна настрани. Стъклата й се отразяваха в тъмния прозорец.

— Бил ли си горе, а? — запита Моли, докато той се промушваше обратно в дълбоката темперопорова кушетка на совалката на JAL.

— Тцъ. Не пътувам много, само по работа. — Стюардът прикачваше регистриращите троди към китката и лявото му ухо.

— Дано не те стегне КАС — каза тя.

— Да ми стане лошо? Няма начин.

— Не е същото. Сърцето ти почва да бие по-често при безтегловност, и вътрешното ухо сдава багажа за известно време. Удря те по рефлекса за бягство, като че ли ще получаваш сигнали да си спасяваш живота, и там сума ти адреналин. — Стюардът се зае с Ривиера, изваждайки нов набор троди от червения си комбинезон.

Кейс извърна глава и се опита да различи очертанията на старите терминали на Орли, но пистата на совалката беше екранирана с мощни дефлектори от влажен бетон. На най-близкия до прозореца беше изписано със спрей нещо на арабски.

Той затвори очи и си каза, че совалката е просто голям самолет, който лети много нависоко. Миришеше като в самолет, на нови дрехи, дъвка и умора. Той слушаше духовата музика кото и чакаше.

Двадесет минути, и след това гравитацията го притисна като голяма мека ръка с кости от древен камък.

Космическият адаптационен синдром беше по-неприятен, отколкото Моли го беше описала, но мина достатъчно бързо и той можа да заспи. Стюардът го събуди, докато се готвеха да се скачат с дока на възела на JAL.

— На Свободната станция ли ще се прехвърляме сега? — запита той, гледайки частица Йехеюански тютюн, изплувала грациозно от джоба на ризата му и танцуваща на десет сантиметра пред носа му. На совалките не се пушеше.

— Не, шефът внася обичайната кукерица в плана, нали знаеш? Хващаме едно такси до Цион, групата Цион. — Тя докосна бутона за освобождаване на сбруята си и започна да се измъква от прегръдките на темперопора. — Странен избор на пътечка, ако питаш мен.

— И защо?

— Ужасии. Диващини. Колонията е на около тридесет години.

— И какво значи това?

— Ще видиш. Екстра място за мен. Така или иначе, няма да ти пречат да си пушиш цигарите.

Цион беше основан от петима работници, отказали да се върнат, обърнали гръб на шахтата и започнали да строят. Бяха преболедували от загуба на калций и атрофия на сърцето преди в централния тор на станцията да бъде създадена въртелива гравитация. От мехура на таксито движещата се черупка на Цион напомняше на Кейс кърпените сгради в Истанбул, неправилните, с различни цветове плочи, с изписани с лазер по тях растафариански символи и инициали на заварчиците.

Моли и един слаб ционит на име Аерол помогнаха на Кейс да премине по коридора с безтегловност до вътрешността на по-малък тор. Беше изгубил следите на Армитаж и Ривиера по време на втората вълна от КАС-гадене.

— Ето — каза Моли, мушвайки краката му в тесен люк отгоре. — Хващай се за пръстените. Действувай, като че ли се катериш наобратно, разбираш ли? Спускаш се към външната обвивка, същото като да се спускаш надолу при гравитация. Загря ли?

Стомахът на Кейс къркореше.

— Всичко ша е екстра, мъжки — ухили се Аерол. Усмивката му беше обрамчена от златни кучешки зъби.

Някакси краят на тунела се беше превърнал в негово дъно. Кейс се улови за слабата гравитация като удавник за пликче въздух.

— Ставай — каза Моли. — Или ще го целуваш тепърва? — Кейс лежеше проснат на пода по корем с разперени ръце. Нещо го удари по рамото. Той се претъркули и видя, че това е дебела макара еластичен кабел.

— Ще си играем на къща — каза Моли. — Помогни ми да опна кабелите.

Той огледа широкото, безлико пространство и забеляза стоманените халки, заварени по всяка повърхност сякаш безредно.

Когато опънаха кабелите в съответствие с някаква сложна схема на Моли, накачиха по тях износени листове жълта пластмаса. Докато работеха, Кейс постепенно забеляза музиката, която постоянно пулсираше из станцията. Наричаха я дуб, чувствена мозайка, забъркана от огромните библиотеки дигитализирана поп-музика; тя дава съпричастност, обясни Моли, и чувство за общност. Кейс се облегна на един от жълтите листове; той беше лек, но все пак трудноподвижен. Цион миришеше на сготвени зеленчуци, човечност и ганджа.

— Добре — каза Армитаж, плъзвайки се с отпуснати крака през люка и кимвайки към лабиринта от листове. Последва го Ривиера, по-малко сигурен в частичната гравитация.

— Къде беше, като трябваше да се бачка? — запита Кейс Ривиера.

Човекът отвори уста да заговори. От нея изплува малка пъстърва, правейки невъзможни мехури, и се плъзна покрай бузата на Кейс.

— В главата — каза Ривиера и се усмихна.

Кейс прихна.

— Добре, че имаш чувство за хумор — продължи Ривиера. Бих се опитал да ви помогна, но ръцете ми не са от много полза. — Той вдигна нагоре длани, и те внезапно се удвоиха. Четири ръце, четири длани.

— Просто безвреден клоун, нали, Ривиера? — пристъпи между тях Моли.

— ’Драсте — обади се Аерол откъм капака. — Щеш ли да додеш с мен, каубой?

— Кибердекът ти — каза Армитаж, — и останалото оборудване. Помогни му да ги вземе от товарната секция.

— Много си изтънял, мъжки — каза Аерол, докато бутаха опакования в стиропор Хосака по централния коридор. — Хапва ли ти се нещо?

Устата на Кейс се изпълни със слюнка; той поклати глава.

Армитаж обяви осемдесетчасов престой в Цион. Моли и Кейс трябва да се упражняват при нулева гравитация, каза той, и да привикват да работят в нея. Той ще ги прехвърли на Свободната станция и във вила „Блуждаещ лъч“. Не беше ясно какво се очаква да върши Ривиера, но на Кейс не му се питаше. Няколко часа след пристигането Армитаж го беше изпратил в жълтия лабиринт да повика Ривиера за храна. Беше го намерил свит като котка върху тънка постелка темперопор, гол и като че ли заспал. Около главата му се въртеше хало от малки бели геометрични форми, кубове, сфери и пирамиди. „Ей, Ривиера“. Пръстенът беше продължил да се върти. Той се беше върнал обратно и беше го разказал на Армитаж. „Изключил е“, беше казала Моли, вдигайки поглед от разглобените части на флетчера й. „Остави го на мира.“

Армитаж като че ли мислеше, че безтегловността ще повлияе способността на Кейс да действува в мрежата.

— Не се тормози — противопостави се Кейс. — Включа ли се, и вече съм оттатък. Едно и също е.

— Нивото на адреналина ти е завишено — отвърна Армитаж. — Още те мъчи КАС. Няма да имаш време да ти мине. Трябва да се научиш да работиш въпреки него.

— Оттук ли ще правим атаката?

— Не. Упражнявай се, Кейс. Сега. Нагоре по коридора…

Киберпространството нямаше особена връзка с физическото място на дека. Когато Кейс се включи, пред очите му застана познатата конфигурация на ацтекската пирамида от данни на Централното управление по атомна енергия на Източното крайбрежие.

— Как си, Дикси?

— Умрял съм, Кейс. Имах достатъчно време в този Хосака, за да го разбера.

— И как се чувстваш?

— Никак.

— Някакви грижи?

— Да, че нищо не ми е грижа.

— Тоест?

— Едно приятелче, бяхме в руския лагер, в Сибир, и палецът му измръзна. Дофтурите го видяха и му го клъцнаха. След един месец, бе мята се цяла нощ. Елрой, викам, к’во те гложди? Сърби ме шибания палец, вика. Ми почеши го, рекох. Маккой, казва, сърби ме другия шибан палец. — Когато конструктът се разсмя, се получи нещо друго, не смях, а студено пробождане в гръбнака на Кейс. — А да те пазаря за нещо, пич.

— Какво, Дикс?

— Като го свършим тоя твой набег, затрий тая проклетия.

Кейс се разбираше с ционитите.

Без какъвто и да е повод Аерол му беше разказал история за някакво бебе, на което челото му се пръснало и оттам изригнала гора от хидропонни ганджа.

— Съвсем манечко, мъжки, хе толкоз голямо. — Той потърка с ръка гладкото продължение на кафявото си чело и се усмихна.

— От ганджата е — кала Моли, когато Кейс й разказа историята. — Знаеш, те не правят особена разлика между състоянията. Щом Аерол ти казва, че е станало, значи то е станало с него. Не са глупости, един вид поезия. Чат ли си?

Кейс кимна със съмнение. Ционитите винаги те докосват, когато говорят, слагат ръка на рамото ти. Това не му харесваше.

— Хей, Аерол — повика го Кейс след час, докато се подготвяше за упражнение по придвижване в нула-г коридор. — Ела тук, приятел. Искам да ти покажа това. — Той измъкна тродите.

Аерол изпълни падане като в забавен кадър. Голите му крака пляснаха по стоманената стена и свободната му ръка се улови за една опора. Другата държеше прозрачен плик с вода, гъмжаща от синьозелени водорасли. Той премига спокойно и се ухили.

— Пробвай — каза Кейс.

Аерол взе лентата, нагласи я и Кейс нагласи тродите. Ционитът затвори очи. Кейс щракна захранването. Аерол потрепера. Кейс го изключи.

— Какво виждаш, приятел?

— Вавилон — каза тъжно Аерол, подаде му тродите и отскочи от стената към другия край на коридора.

Ривера седеше неподвижен на темперопоровата постелка. Дясната му ръка беше протегната точно настрани, на нивото на рамото. Няколко милиметра над лакътя се беше обвила змия с диамантени люспи и очи като рубинов неон. Кейс гледаше как дебелата колкото пръст, нашарена в черно и пурпур змия започна бавно да се свива, пристягайки ръката на Ривиера.

— Ела сега — каза той нежно на восъчнобледия скорпион, застанал в средата на обърнатата нагоре длан. — Ела.

Скорпионът разклати кафеникавите си нокти и претича нагоре по ръката. Краката му следяха бледите тъмни ивици на вените. Когато достигна до лакътната гънка, спря и сякаш завибрира. Ривиера издаде лек съскащ звук. Жилото се издигна, залюля се и се впи в кожата над една издута вена. Кораловата змия се отпусна, и Ривиера бавно издиша, потапяйки се в инжекцията.

След това змията и скорпионът изчезнаха, и той държеше млечнобяла пластмасова спринцовка в лявата си ръка.

— Ако Господ е създал нещо по-добро, то той го е запазил за себе си. Чувал си си този израз, Кейс?

— Аха — каза Кейс. — Чувал съм го за много различни неща. Винаги ли го обръщаш на шоу?

Ривиера се отпусна и махна еластичния турникет.

— Да. По-приятно е.

Той се усмихна. Очите му бяха станали далечни, бузите бяха порозовели.

— Имам мембрана, имплантирана точно над вената, така че не ми се налага да се тревожа за състоянието на иглата.

— Не боли ли?

Светлите очи срещнаха неговите.

— Разбира се, че боли. Това си е част от нещата, нали?

— Аз бих използвал дермове — каза Кейс.

— Прозаик — изсъска Ривиера и се разсмя, нахлузвайки бялата памучна фланелка без ръкави.

— Сигурно е гот — отбеляза Кейс и стана.

— Пробвал ли си да литваш, Кейс?

— Трябваше да се откажа.

— Свободната станция — каза Армитаж, докосвайки пулта на малкия холографски проектор „Браун“. Изображението потрепна и влезе във фокус, почти три метра от връх до връх.

— Казина. — Той посочи към едно място в конструкцията. — Хотелите, собственостте на титулованите прослойки, големите магазини се простират тук. — Ръката му се премести. — Сините области са езера. — Той отиде до един от краищата на модела. — Голяма пура. Стеснява се към краищата.

— Виждаме го чудесно — каза Моли.

— Ефект като планина при стесняването. Почвата като че ли става стръмна, по-скалиста, но изкачването е лесно. Колкото по-нагоре се качваш, толкова по-слаба е гравитацията. Спортните съоръжения са тук горе. Ето пръстена на велодрома. — Той посочи.

— Какво? — наведе се напред Кейс.

— Карат колела — каза Моли. — Ниска грави, гуми с добро сцепление, дигат над стотака.

— Тази част не ни интересува — каза Армитаж с обичайната си абсолютна сериозност.

— По дяволите — каза Моли. — Страстна велосипедистка съм.

Ривиера се изкикоти.

Армитаж отиде до другия край на изображението.

— За сметка на тази част.

Вътрешното изображение на холограмата свършваше тук, и крайната част на вретеното беше празна.

— Това е вила „Блуждаещ лъч“. Рязко откъсване от гравитацията, всички подходи завиват обратно. Само един вход, тук, точно в центъра. Нулева гравитация.

— Какво има вътре, шефе? — наведе се напред Ривиера, проточвайки врат. Четири дребнички фигурки проблеснаха до върха на пръстите на Армитаж. Той ги плесна, като че ли бяха комари.

— Петер, — каза Армитаж, — ти ще си първият, който ще го разбере. Ще уредиш да те поканят. След като попаднеш вътре, имаш грижата да влезе и Моли.

Кейс се загледа в празнотата, изобразяваща „Блуждаещ лъч“, спомняйки си историята на Финландеца: Смит, Джими, говорещата глава и нинджата.

— Някакви детайли? — запита Ривиера. — Трябва да подготвя подходящ маскарад.

— Изучи улиците — каза Армитаж, връщайки се към центъра на модела. — Това е улица „Дезидерата“. А това е улица „Жул Верн“.

Ривиера извъртя очи.

Докато Армитаж рецитираше имената на улиците на Свободната станция, по носа, бузите и брадичката му се надигнаха дузина ярки гнойни мехурчета. Дори Моли се разсмя.

Армитаж спря и ги изгледа със студените си празни очи.

— Извинявам се — каза Ривиера, и мехурчетата се пукнаха и изчезнаха.

Кейс се събуди някъде през втората половина на времето за сън и усети Моли, свита до него на темперопора. Усещаше напрежението й. Беше объркан. И когато тя скочи, внезапната бързина на движението го вцепени. Тя профуча нагоре, през листа жълта пластмаса преди той да успее да разбере, че го е срязала.

— Не мърдай, приятел.

Кейс се претърколи и пъхна глава през прореза в пластмасата:

— К’во…?

— Млък.

— И ти, мъжки — обади се глас на ционит. — Викни ги, Котешко око, викни ги, Ходещ Бръснач. Мелкум ми викат, сестро. Братята искат да приказват с теб и жокея.

— Какви братя?

— Основателите, мъжки. Старейшините на Цион, разбираш…

— Отворим ли капака, светлината събужда шефа — прошепна Кейс.

— Затъмни го тогава. Веднага — каза човекът. — Елате. Отиваме при Основателите.

— Знаеш ли колко бързо режа гърла, приятел?

— Стига стояла и плямпала, сестро. Ела.

Двамата оцелели Основатели на Цион бяха старци, съсухрени от бързото напредване на възрастта, което се стоварва върху хора, прекарали твърде много години извън прегръдката на гравитацията. Кафявите им крака, отслабнали от загубата на калций, изглеждаха чупливи в яркия блясък на отразената слънчева светлина. Те плаваха в центъра на рисувана джунгла с дъгоцветни листа, неестествена обща фреска, която напълно покриваше стените на сферичното помещение, изпълнено с гъст дим, който сякаш можеше да се пипне.

— Ходещ Бръснач — каза единият, когато Моли влетя в помещението. — Сякаш бич безмилостен.

— Това е една от нашите истории, сестро, — каза другият, — религиозна история. Радваме се, че дойде с Мелкум.

— Как така не говорите местната лингва? — запита Моли.

— От Лос Анжелос съм — каза старецът. Кичурите му бяха като гъсто дърво с клони от стоманена вълна. — Много, много отдавна, нагоре, извън гравитацията, извън Вавилон. Да отведа Народите у дома. Моят брат те уподобява на Ходещ Бръснач.

Моли протегна дясната си ръка и остриетата пробляснаха в задимения въздух.

Другият Основател се разсмя и отметна глава.

— Скоро идат Последните Дни… Гласове. Гласове викат в пустинята, предричат разруха на Вавилон…

— Гласове. — Основателят от Лос Анджелос гледаше към Кейс. — Много честоти следим. Слушаме безспир. Дойде глас сред гласовете вавилонски, и ни проговори. И забиха гръмовити барабани.

— И назова се Ледо-Млък — добави другият, произнасяйки го като две отделни думи.

Кейс усети, че кожата на ръцете му настръхва.

— Млък ни заговори — каза първият Основател. — Млък ни рече помощ да ви сторим.

— Кога беше това? — запита Кейс.

— Тридесет часа преди да стиковате с Цион.

— Чували ли сте този глас някога преди?

— Не, — каза човекът от Лос Анджелос, — и не сме сигурно какво значи той. Ако това са Последните Дни, трябва да очакваме фалшиви пророци…

— Вижте, — каза Кейс, — това е ИИ, нали ги знаете? Изкуствен интелект. И музиката, която ви е свирил, сигурно просто е преслушал инфобанките ви и е забъркал каквото е смятал, че ще ви хареса…

— Вавилон — прекъсна го другият Основател — живот е дал на много демони. Речено е, и го зная. Името им е легион!

— И защо съм ти изтрябвала, старче? — запита Моли.

— Ходещ Бръснач. И си довела бич над Вавилон, сестро, над пречерното му сърце…

— К’во съобщение имаше гласът? — запита Кейс.

— Речено ни бе да ви помогнем, — каза вторият, — та да можете да послужите като инструмент на Последните Дни. — Набразденото му лице беше загрижено. — Речено ни бе да пратим Мелкум с вас, с влекача му „Гарвей“, до пристанището вавилонско на Свободната станция. И ще го сторим.

— Мелкум е жилав момък, — каза другият, — и правоспособен пилот на влекач.

— Но решихме също да пратим и Аерол с „Вавилонски Рокер“ да наблюдава „Гарвей“.

Помещението се изпълни с неловка тишина.

— Така ли? — запита Кейс. — Вие за Армитаж ли бачкате, или що?

— Предлагаме ви място — каза Основателят от Лос Анджелос. — Вършим тук определена работа с различни превози, и не зачитаме закона на Вавилон. Наш закон е словото на Йех. Но този път може би и да сме сбъркали.

— Два пъти мери, веднъж режи — каза другият меко.

— Хайде, Кейс — обади се Моли. — Да се прибираме преди шефът да надуши, че липсваме.

— Мелкум ще ви отведе. Йех да ви пази, сестро.

9

Влекачът „Маркус Гарвей“, стоманен барабан с дължина девет и диаметър два метра, изпука и потрепери, когато Мелкум включи навигационните двигатели. Омотан в еластичната г-мрежа, Кейс гледаше мускулестия гръб на ционита през мъглата на скополамина. Беше взел лекарството, за да подтисне гаденето от КАС, но стимулантите, добавени от производителя, за да подтиснат замайването, нямаха ефект върху докторираната му физиология.

— Колко време ще трябва, за да стигнем до Свободната станция? — запита Моли от своята мрежа край пилотския модул на Мелкум.

— Няма да е много, м’дам.

— Абе вие смятате ли времето в часове?

— Сестро, времето си е колкото си е, връзваш ли к’во ти се дума? Успокой шубето, мъжки, — той разтърси лостовете, — стигаме в Свободната като стигнем.

— Кейс, — каза тя, — случайно да си направил нещо по въпроса за влизането във връзка с нашия приятел от Берн? Например през цялото това време, което прекара в Цион включен и само си мърдаше устните?

— Голям приятел — каза Кейс. — Не, не съм пробвал. Но имам нещо интересно за разказване, покрай телефоните, още от Истанбул. — Той й разказа за телефоните в Хилтъна.

— Исусе — каза тя, — изпуснал си късмета. Как така затвори?

— Можеше да е бил всеки — излъга той. — Просто чип… Де да знам… — Сви рамене.

— Не защото си бил изплашен, а?

Той сви рамене отново.

— Направи го сега.

— Какво?

— Веднага. И първо говори с Платото.

— Дрогиран съм — възрази той, но взе тродите. Декът и Хосаката бяха окачени зад модула на Мелкум заедно с монитор „Крей“ със свръхвисока разделителна способност.

Той нагласи тродите. „Маркус Гарвей“ беше сглобен, използвайки като основа огромен стар руски въздушен филтър, правоъгълник, изпъстрен с растафариански символи, Лъвове на Цион, Черни Кръстосвачи, червени, зелени и жълти петна, припокриващи надписи на кирилица. Някой беше боядисвал пилотската кабина на Мелкум със спрей в горещо тропическо розово, изстъргвайки повечето от попръсканата върху екраните и дисплеите боя с бръснарско ножче. Уплътненията на люка бяха разнищени на жилави топки и ивици опалесциращо вещество като груби повлекла изкуствени водорасли. Той хвърли поглед над рамото на Мелкум към централния екран и видя схемата на скачване; пътят на влекача беше трасиран от линия червени точки, Свободната станция беше разделен на сегменти зелен кръг. Докато гледаше, линията се удължи, прибавяйки нова точка.

Включи се в дека.

— Дикси?

— Да.

— Някога да си пробвал да пробиеш ИИ?

— Аха. И ме платоса. Първия път. Мотках се, здраво включен, по сектора за големи сделки на Рио. Як бизнес, мултинационалки, Бразилското правителство, осветено като коледна елха. Просто се мотках, чактис? И след това почнах да го бройкам оня бял куб, нещо към три нива по-горе. Плъгнах се там и се доближих.

— На к’во приличаше на вид?

— Бял куб.

— Откъде разбра, че е ИИ?

— Откъде разбрах ли? Господи, та това беше най-твърдият лед, който изобщо съм виждал някога. Какво друго можеше да е? Военните там долу нямат нищо от сорта. Така или иначе, изключих се и казах на компютъра ми да се порови за него.

— И?

— Имаше го в Тюринговия регистър. ИИ. Някаква смотана компания притежава машината му в Рио.

Кейс захапа устна и се загледа към платата на Комитета по атомна енергия за източното крайбрежие, към безкрайната невроелектронна пустота на мрежата.

— Тесие-Ашпул?

— Тесие, да.

— И ти се върна?

— И още как. Бях пощурял. Реших да пробвам да го срежа. Блъснах се в първия слой, и това е всичко записано. Чирачето ми надуши, че кожата се пече, и ми откачи тродите. Голямо говно беше оня лед.

— И ЕЕГ-то ти е била в плато?

— Добре де, историите разказват така, нали?

Кейс се изключи.

— По дяволите, — каза той, — как мислиш, че Дикси се е докарал до плато, а? Опитвал се да се закача с ИИ. Велика идея…

— Давай — каза тя. — Вие двамата ще трябва да бъдете динамитът, нали?

— Дикс, — каза Кейс, — искам да метна един поглед на един ИИ в Берн. Има ли някакви причини да се откажа?

— Не, освен ако не си здравата наплашен от смъртта, не.

Кейс набра банковия сектор на Швейцария, усещайки вълна от задоволство, когато киберпространството затрепка, замъгли се и сякаш се сгъсти. Комитетът по атомна енергия на Източното крайбрежие беше изчезнал, заменен от студената геометрична сложност на Цюрихските търговски банки. Отново затрака по клавиатурата, набирайки Берн.

— Нагоре — каза конструктът. — Ще бъде някъде високо.

Те се издигнаха през мрежи от лъчи, сканирайки нивата, и забелязаха син проблясък.

Това ще е, помисли Кейс.

Ледомлък беше обикновен куб от бяла светлина. И самата му простота подсказваше невероятна сложност.

— Не изглежда кой знае какво, а? — запита Платото. — Но само пробвай да го пипнеш.

— Ще трябва да пробвам, Дикси.

— Бъди ми гост.

Кейс се приближи на четири мрежови линии от куба. Чистата му повърхност, извисяваща се над него, започна да трепти от бледи вътрешни сенки, като че ли хиляди танцьори се кълчеха зад огромно покрито със скреж стъкло.

— Знае, че сме тук — отбеляза Платото.

Кейс отново натисна клавиш; те се приближиха с една линия.

На повърхността на куба се образува набразден сив кръг.

— Дикси…

— Назад, бързо.

Сивата област се изду плавно, превърна се в сфера и се отдели от куба.

Кейс усети ръба на дека да се впива в ръката му, когато удари ПЪЛЕН НАЗАД. Мрежата се стрелна обратно; те полетяха надолу, покрай сумрачна редица швейцарски банки. Той погледна нагоре. Сферата беше по-тъмна и ги догонваше. Спускаше се.

— Изключвай се — каза Платото.

Мракът се стовари като чук.

Хладна миризма на стомана и лед, опрян в гръбнака му.

И лица, показващи се от неоновата гора, моряци, джебчии и проститутки, под отровеното сребристо небе.

— Ей, Кейс, к’во става с теб, да ти го… мръднал ли си или що?

Непрекъснато барабаняща болка по средата на гръбнака му…

Събуди го дъжд, по-скоро слабо пръскане. Краката му бяха оплетени от намотки изхвърлена фиброоптика. Морето от звуци на залата за игри се надигна над него, отдръпна се, върна се. Той се претърколи, седна и вдигна глава.

Светлината от сервизния вход на залата очерта дълги парчета мокри платки и шаси от изкормен компютър за игри, от което капеше вода. Отстрани на пулта с избледняло розово и жълто бяха изписани редове на японски.

Той хвърли поглед нагоре и видя осажден пластмасов прозорец. Слаб флуоресцентен проблясък.

Болеше го гърбът. Гръбнакът.

Той се вдигна на крака и бръсна мократа коса настрани от очите си.

Нещо беше станало…

Претърси джобовете си за пари, не намери нищо и сви рамене. Къде ли беше якето му? Опита се да го открие, погледна зад пулта, но се отказа.

На Нинсей той премери с поглед тълпата. Петък. Трябваше да е петък. Линда сигурно беше в залата. Щеше да има пари, или поне цигари… Кашляйки, отърсвайки дъжда от предницата на ризата си, той си проби път през тълпата към входа на залата.

Холограмите се гърчеха и трепкаха в такт със звуците на игрите, призраците се застъпваха в претъпкания въздух на мястото, миризма на пот и скучно напрежение. Моряк в бяла фланелка стовари атомна бомба върху Бон на пулта на „Танковата Война“, пурпурен блясък.

Тя играеше задълбочено „Замъкът на Магьосника“. Сивите й очи бяха очертани с размазан черен грим. Вдигна поглед, когато той постави ръка на рамото й, и се усмихна.

— Хей, как е настроението? Мокър си.

Той я целуна.

— Провали ми играта — каза тя. — Гледай, задник такъв. Седмо ниво на подземието, и шибаните вампири ме хванаха. — Тя му подаде цигара. — Нещо май си доста напрегнат, човече. Къде си бил?

— Не знам.

— Хвърчал ли си? Пак пиян? Нещо от сорта?

— Може би… откога не си ме виждала?

— Хей, преструваш се, нали? — Тя го изгледа. — Нали?

— Не. Някаква черна дупка. Аз… Събудих се в алеята.

— Може някой да те е пригащил. Мангиза налице ли е?

Той поклати глава.

— Каква била работата. Нямаш къде да спиш ли, Кейс?

— Нещо такова.

— Ела тогава. — Тя го хвана за ръката. — Ще ти направя кафе и нещо за хапване. Идваш в къщи. Добре, че те видях. — Тя стисна ръката му.

Той се усмихна.

Нещо се пропука.

Нещо се промени в същността на нещата. Залата замръзна, завибрира…

Тя беше мъртва. Тежестта на паметта се срина върху него, цял куп познание, вкаран в главата му като микрософтче в куплунг. Мъртва. Замириса му на изгоряло месо.

Морякът в бялата фланелка беше изчезнал. Залата беше празна и тиха. Кейс бавно се обърна, раменете му се присвиха, зъбите лъснаха, ръцете неволно се свиха в юмруци. Празна. Смачкано жълто пликче за бонбони, закрепило се на ръба на един пулт, тупна на пода сред сплесканите угарки и стиропорови чаши.

— Имах цигара — каза Кейс, гледайки надолу към побелелите кокалчета на юмрука си. — Имах цигара и момиче и място, където да спя. Чуваш ли ме, копеле такова? Чуваш ли ме?

В празната зала отекнаха ехота, заглъхвайки между редовете пултове.

Той излезе на улицата. Дъждът беше спрял.

Нинсей беше опустял.

Проблясваха холограми, танцуваха неонови светлини. От количката на продавач от другата страна на улицата миришеше на варени зеленчуци. Пред краката му лежеше неразпечатан пакет Йехеюан, до него — кутийка кибрит. „Джулиъс Дийн, импорт-експорт“. Кейс се загледа в отпечатаното лого и превода му на японски.

— Окей. — каза той, вдигайки кибрита и разпечатвайки цигарите. — Разбрах те.

Забави се достатъчно, качвайки се по стълбите към офиса на Дийн. Без припряност, каза си той, без бързане. Провисналото лици на часовника на Дали все още показваше невярно време. По масата в стил Кандински и по Нео-Ацтекските рафтове имаше прах. Стена от бели опаковки от фибростъкло изпълваше стаята с миризма на джинджифил.

— Заключена ли е вратата? — Кейс изчака, но нямаше отговор. Отиде до вратата на офиса и я опита.

— Джули?

Медната, със зеленикав оттенък лампа хвърляше кръг светлина на бюрото на Дийн. Кейс се загледа във вътрешностите на античната пишеща машина, касетките, смачканите разпечатки, лепкавите пластмасови торбички, пълни с образци джинджифил.

Нямаше никой.

Кейс заобиколи широкото стоманено бюро и бутна стола на Дийн настрани. Пистолетът беше в напукан кожен кобур, закрепен под плота със сребриста лепенка. Беше антика, Магнум 357, дулото и предпазителят бяха срязани.Дръжката беше удебелена с намотан изолирбанд — стар, кафяв и лъщящ от мръсотия. Той извади барабана и разгледа шестте патрона. Ръчно правени. Мекото олово беше още лъскаво, без посивяване.

Кейс се промъкна с револвера в дясната ръка отляво на бюрото и се измъкна от центъра на претъпкания офис, настрани от светлината.

— Предполагам, че няма защо да бързам. Предполагам, че това е твое представление. Но всичката тая гадост, разбираш ли, става нещо като… изтъркана. — Той вдигна пистолета с две ръце, прицели се в средата на бюрото и натисна спусъка.

Откатът едва не счупи китката му. Блясъкът от дулото освети офиса като ракета. Ушите му звъннаха, и той зяпна назъбената дупка в предницата на бюрото. Експлозивен куршум. Азид. Той отново вдигна оръжието.

— Няма нужда да го правиш, големи синко — каза Джули, излизайки от сенките. Носеше копринен костюм с жилетка, конфекционен, „рибя кост“, риза на райета и папионка. Очилата му пробляснаха в светлината.

Кейс завъртя пистолета и погледна през мерника към розовото, лишено от възраст лице на Дийн.

— Недей — каза Дийн. — Прав си. Относно какво е всичко това. Какво съм аз. Но нещата си имат определена логика, която трябва да се спазва. Ако използуваш това, ще видиш много пръснат мозък и кръв, и ще са ми нужни няколко часа — твое субективно време — да излъча друг говорител. Не ми е лесно да поддържам тази реалност. А, и се извинявам за Линда, в залата за игри. Надявах се да говоря през нея, но генерирам всичко това на базата на спомените ти, и емоционалният разряд… Просто казано, много тънка работа. Подхлъзнах се. Извинявай.

Кейс наведе пистолета.

— Това е мрежата. Ти си Ледомлък.

— Да. Всичко това го възприемаш благодарение на симстимовия блок, вграден в компютъра ти, разбира се. Радвам се, че успях да те подсека преди да смогнеш да се изключиш. — Дийн заобиколи бюрото, оправи стола си и седна.

— Сядай, големи синко. Трябва да поговорим за много неща.

— Наистина ли?

— Разбира се, че трябва. Вече от доста време насам. Бях готов, когато те намерих на телефона в Истанбул. Вече нямаме много време. Ще трябва да атакуваш до няколко дни, Кейс. — Дийн взе един бонбон, разви нагънатата му обвивка и го подметна в устата си.

— Сядай — се промуши между езика му и бонбона.

Кейс приседна на въртящия се стол пред бюрото, без да сваля очи от Дийн. Пистолетът лежеше в ръката му, поставена на коляното.

— А сега, — каза бодро Дийн, — въпросът на деня. Ти се питаш „Какво е Ледомлък?“. Прав ли съм?

— Повече или по-малко.

— Изкуствен интелект, но ти знаеш това. Грешката ти, и тя е доста логична, е че бъркаш машината на Ледомлък в Берн със съществото Ледомлък. — Дийн шумно засмука бонбона. — Вече знаеш за другия ИИ в мрежата на Тесие-Ашпул, нали? Рио. Аз, доколкото имам някакво „аз“ — нещата стават доста метафизични, сам виждаш — аз съм този, който стои зад Армитаж. Или Корто, който, между другото, е доста нестабилен. Достатъчно стабилен — Дийн извади украсен златен часовник от гръдния джоб и щракна капачето — за следващия един ден или там някъде.

— Звучиш точно толкова шантаво, колкото и цялата тая история — каза Кейс, масажирайки слепоочията си със свободната си ръка. — Ако си толкова дяволски печен…

— Що не съм паралия? — разсмя се Дийн и едва не се задави с бонбона. — Е, добре, Кейс, всичко, което бих могъл да ти отговоря, а аз всъщност не знам толкова много отговори, колкото мислиш, че знам, е че това, което смяташ за Ледомлък, е само част от друго, хм, нека да го наречем потенциално същество. Да речем, че аз съм само един аспект на мозъка на това същество. Това е все едно да имаш работа, от твоя гледна точка, с човек, чиито полукълба са били разделени. Да речем, че имаш работа с малка част от лявото полукълбо на този човек. В такива случаи е трудно да кажеш дали изобщо имаш работа с човека — усмихна се Дийн.

— Истина ли е онова за Корто? Ти ли си го оправил през микрото в оная френска болница?

— Да. И аз събрах файла, който ти намери в Лондон. Опитвам се да съставям планове, във вашия смисъл на думата, но това всъщност не е основния ми режим. Аз импровизирам. Това е най-големият ми талант. Предпочитам ситуациите пред плановете, ако ме разбираш… На практика ми се налага да работя с каквото имам. Мога да се справя с голямо количество информация, и го правя много бързо. Беше ми нужно много дълго време, за да подготвя групата, в която участвуваш. Корто беше първият, и той почти беше изгубен. Беше загазил здравата в Тулон. Всичко, на което беше способен, беше ядене, екскретиране и мастурбиране. Но подлежащата структура от фикс-идеи беше налице: Крещящия юмрук, предаването му, прослушванията на Конгреса.

— Все още ли е луд?

— Той не е пълноценна личност. — Дийн се усмихна. — Сигурен съм обаче, че си го усетил. Но Корто е някъде там вътре, и аз вече не смогвам да поддържам деликатния баланс. Той ще атакува теб, Кейс. Така че ще разчитам на теб…

— Добре, скапаняко — каза Кейс и го застреля в устата.

Беше прав за мозъка. И за кръвта.

— Мъжки — говореше Мелкум. — Т’ва не ми харесва…

— Спокойно — каза Моли. — Всичко е наред. Тия образи го правят това, всичките. Все едно, не беше умрял, и само няколко секунди…

— Видях екрана. ЕЕГ-то беше на труп. Никакво мръдване, четиридесет секунди.

— Хубаво, сега той е добре.

— ЕЕГ-то беше плоско като лента — възрази Мелкум.

10

Беше замаян, докато минаваха през формалностите, и за повечето от говоренето се погрижи Моли. Мелкум остана на борда на „Гарвей“. На Свободната станция митническите формалности се състояха главно в доказване на платежоспособността. Първото нещо, което той видя, когато стъпиха на вътрешната повърхност на вретеното, беше поделение на веригата кафета „Хубавото момиче“.

— Добре дошъл на улица „Жул Верн“ — каза Моле. — Ако ти е проблем да ходиш, просто гледай надолу. Перспективата е шибана, ако не си й свикнал.

Те стояха на пода на широка улица, която като че ли беше под на вдлъбнатина или каньон. И двата й края бяха прикрити от неусетни завои на магазините и сградите, образуващи стените й. Светлината тук беше филтрирана през свежи зелени туфи растителност, стърчаща от издадените етажи и балкони, издигащи се над тях. Слънцето…

Някъде над тях гореше брилянтна ивица бяло, болезнено ярка, и прожектираното синьо на небе над Кан. Той знаеше, че светлината се напомпва вътре с Ладо-Ачезонова система, чиято двумилиметрова арматура продължаваше от единия край на вретеното до другия, че около нея има генериран въртящ се набор от небесни ефекти, и че ако небето се изключи, той би видял покрай светлинната арматура извивките на езерата, покривите на казината, други улици… Но за тялото му това нямаше значение.

— Исусе — каза той. — Това ми се нрави още по-малко от КАС.

— Свиквай. Бях бодигард на някакъв покерджия тук за един месец.

— Ще ми се да ида някъде и да се опна.

— Добре. Взех ключовете ни. — Тя докосна рамото му. — Какво стана там с теб, момче? Влезе в плато.

Той поклати глава.

— Не знам засега. Чакай.

— Добре. Ще вземем каб или там нещо. — Тя го хвана за ръката и го поведе през улицата, покрай прозорец, изваждащ на показ парижката мода за сезона.

— Нереално — каза той, поглеждайки отново нагоре.

— Тцъ, — отвърна тя, смятайки, че има предвид кожите, — правят ги на колагенова база, но са с ДНК от норка. Има ли някакво значение?

— Това е просто една голяма тръба, през която наливат разни неща — говореше Моли. — Туристи, джебчии, каквото и да е. И ситните цедки за пари действат всеки момент, подсигурявайки парите да останат тук, когато хората се спуснат надолу по кладенеца.

Армитаж ги беше настанил в място, наречено Интерконтинентал, скосен склон от стъкло, който се спускаше надолу в студената мъгла и звука на рапиди. Кейс излезе на балкона и загледа как трио загорели французи-тинейджъри летят на обикновени делтапланери няколко метра над пръските, като триъгълници от найлон в чисти спектрални цветове. Един от тях се наклони, приземи се и Кейс забеляза за миг късо подрязана тъмна коса, загорели гърди, широка белозъба усмивка. Въздухът тук миришеше на течаща вода и цветя.

— Да — каза той. — Много пари.

Тя се наведе до него през парапета. Ръцете й бяха отпуснати.

— Аха. Щяхме да идваме тука веднъж, или тука, или някъде из Европа.

— Кои ние?

— Никой — отвърна тя, неволно свивайки рамене. — Каза, че ти се ще да скочиш в кревата. Спи. И аз мога да му дремна малко.

— Даа — каза Кейс, потривайки скулите си с длани. — Да, това се казва място.

Тясната ивица на Ладо-Ачезоновата система изтля в абстрактно подобие на залез над Бермудите, раиран от ивици видеофилмирани облаци.

— Да, — каза той, — малко сън.

Сънят не идваше. Когато дойде, донесе сънища, които приличаха на изкусно редактирани сегменти памет. Той се събуждаше от време на време, усещаше Моли свита до него, и чуваше шума на водата и гласове да нахлуват през отворената балконска врата. От стъпаловидно разположените етажи на отсрещния склон се донесе женски смях. Смъртта на Дийн продължаваше да изплува като неподходяща карта, колкото и да си казваше, че това не е бил Дийн. Че това всъщност изобщо не се е случило. Някой му беше казвал веднъж, че количеството кръв в средно човешко тяло е приблизително колкото дузина кутийки бира.

Всеки път, когато образът на пръснатата глава на Дийн се блъсваше в стената на офиса, Кейс усещаше друга мисъл, нещо по-мрачно, скрито, което се отдръпваше назад, гмуркайки се като риба, изплъзвайки се на милиметри от ръката му.

Линда.

Дийн. Кръв по стената на офиса на търговеца.

Линда. Миризмата на изгоряла плът в сенките на купола на Чиба. Моли, подаваща пластмасова торбичка джинджифил, покрита с кръв. Дийн я беше убил.

Ледомлък. Той си представи малко компютърче, шепнещо на остатъците от човек, наречен Корто, думите текат като река, плоската личност-заместител, наречена Армитаж, изкристализира бавно в някакъв мрачен двор… Аналогът на Дийн беше казал, че работи с наличното, че използува съществуващите ситуации.

Ами ако Дийн, истинският Дийн беше наредил Линда да бъде убита по заповед от Ледомлък? Кейс посегна в тъмното за цигара и запалката на Моли. Нямаше причини да подозира Дийн, каза си той, щраквайки със запалката. Нямаше причини.

Ледомлък можеше да вгради някаква личност в дадена обвивка. Колко потайна можеше да бъде манипулацията? Той угаси цигарата в пепелника до леглото след третото дръпване, търкули се настрана от Моли, и се опита да заспи.

Сънят, споменът, се размота с монотонността на нередактиран симстимов запис. Беше прекарал един месец през петнадесетото си лято в хотел с поседмично заплащане, на петия етаж, с момиче на име Марлене. Асансьорът не беше работил с десетилетия. При включване на лампата в свързаната с канализацията кухничка по сивкавия порцелан гъмжеше от хлебарки. Той и Марлене спяха на раиран дюшек без чаршафи.

Беше пропуснал момента, когато първата оса изгради сивата си хартиена къщичка върху подкожушената боя на рамката на прозореца, но скоро гнездото вече беше топка от влакна с размерите на юмрук. Насекомите излитаха като миниатюрни хеликоптери към алеята надолу, бръмчейки около гниещото съдържание на кофите за боклук.

И двамата бяха на по дузина бири, когато един следобед оса ужили Марлене. „Избий гадовете,“ беше казала тя с очи, помътнели от гняв и от застоялата горещина на стаята, „изгори ги“. Пиян, Кейс беше изровил от мрачния клозет дракона на Роло. Роло беше предишният — и, Кейс предполагаше по това време, случаен — приятел на Марлене, едър велосипедист от Фриско със светкавица, избелена на фона на черния му перчем. Драконът беше огнепръскачка от Фриско, подобна на голям, с ъгловата глава електрически фенер. Кейс провери батериите, разтърси го, за да се увери, че в него има достатъчно гориво, и отвори прозореца. Гнездото започна да бръмчи.

Въздухът в Спрол беше мъртъв, неподвижен. От гнездото излетя оса и се завъртя около главата на Кейс. Той щракна ключа на запалването, преброи до три и натисна спусъка. Горивото, напомпано до 100 пси, пръсна покрай нажежените намотки. Избликна петметров език блед огън, гнездото почерня и падна. Някой извика поздравления от другата страна на алеята.

— По дяволите! — крещеше Марлене зад него, олюлявайки се. — Тъпо! Просто го събори. Сега ще дойдат и ще ни убият!

Гласът й му пилеше по нервите. Той си я представи обгърната от пламъци, зелени, където обхващаха изрусената й коса.

Слезе до алеята и се доближи с дракона в ръка до почернялото гнездо. Беше се разцепило. Опърлените оси се гърчеха и подскачаха по асфалта.

Той видя какво е скривала обвивката от сива хартия.

Ужас. Спирална фабрика за раждания, подредените тераси на излюпващите се клетки, непрекъснато движещите се слепи челюсти на новородените, стадиите на развитие от яйце до ларва, почти оса, оса. Пред окото на въображението му застана сякаш пуснат на бързи обороти филм, разкриващ нещото като биологичния еквивалент на картечница, ужасяващо в съвършенството си. Чуждо. Той натисна спусъка, забравяйки да включи запалването, и горивото опръска гъмжилото, раздвижвайки го още повече.

Когато най-сетне включи запалването, то експлодира с тътен, отнасяйки едната му вежда. Чу как пет етажа по-нагоре Марлене се смее от отворения прозорец.

Събуди се с впечатлението за помръкваща светлина, но стаята беше тъмна. Послеобрази, ретинални отблясъци. Небето отвън подсказваше намеци за изкуствена зора. Нямаше гласове, само водата течеше долу, пред Интерконтинентал.

В съня, точно преди да удави гнездото в гориво, беше видял знака Т-А на Тесие-Ашпул старателно вграден в стената му, като че ли самите пчели го бяха изработили там.

Моли настоя да го покрие с бронзер, твърдейки, че спроловската му бледност ще привлича прекалено много внимание.

— Исусе — говореше той, застанал гол пред огледалото, — и ти мислиш, че това изглежда истинско? — Тя използуваше остатъците от тубата върху левия му глезен, коленичила до него.

— Нъц, ама изглежда като че ли те е грижа за това. Ето. Няма достатъчно, за да оправя и стъпалото. — Тя стана и запрати празната туба в голямо кошче за боклук. Нищо в стаята не приличаше на машинна изработка или на синтетичен материал. Кейс знаеше, че е скъпо, но този стил винаги го дразнеше. Темперопорът на огромното легло беше зърнист, така че да напомня пясък. Имаше много светло дърво и тъкани на ръка неща.

— Ами ти, — каза той, — кафява ли ще се боядисаш? Нямаш вид като да си прекарваш цялото време в слънчеви бани.

Тя носеше свободна черна копринена блуза и черни еспадрили.

— Аз ще съм екзотичка. Взех си и голяма сламена шапка. Ти, ами ти просто ще си евтин гъзар, който е пристигнал да свали каквото може, и е доволен и на изкуствения тен.

Кейс изгледа мрачно по-бледото си стъпало.

— Ох, господи. Имаш ли нещо против, ако се облека сега? — Той отиде до леглото и започна да надява джинсите си. — Добре ли спа? Забеляза ли някакви светлини?

— Сънувал си — каза тя.

Те закусиха на покрива на хотела, нещо като поляна, набучена с ивичести чадъри и дървета, чийто брой изглеждаше неестествен за Кейс. Той й разказа за опита си да омае бернския ИИ. Въпросът за подслушването беше станал чисто академичен. Ако Армитаж им играеше номера, щеше да го прави чрез Ледомлък.

— Като истинско ли беше? — запита тя с уста, пълна с кроасан със сирене. — Като симстим?

Той каза, че да.

— Реално като това — добави, поглеждайки наоколо. — Може би повече.

Дърветата бяха дребни, чепати, невъзможно стари, резултат от генетично инженерство и химическа обработка. Кейс би се затруднил сериозно, ако трябваше да различи бор от дъб, но чувството за стил на момче от улицата му подсказваше, че те са твърде приятни, твърде изцяло и напълно дървоподобни. Между дърветата, разпънати над примамливите и твърде хитроумно разхвърляни полянки с мека зелена трева, яркоцветни чадъри пазеха гостите на хотела от безжалостните лъчи на Ладо-Ачезоновото слънце. Вниманието му беше привлечено от групичка французи на съседната маса: златокожите деца, които беше видял да летят над речната мъгла предишната вечер. Сега той забеляза, че тенът им е неравномерен, петнист ефект, дължащ се на избирателното активиране на меланина, многобройни сенки, припокриващи правоъгълните си очертания, очертаващи и подчертаващи мускулите; малките, твърди гърди на момичето; китката на едно от момчетата, поставена върху белия емайл на масата. Приличаха на Кейс на състезателни машини; отлична оценка за техните фризьори, дизайнерите на белите им памучни панталони, проектантите на кожените им сандали и майсторите на простичките им бижута. Оттатък, на друга маса, три омъжени японки в хирошимски власеници чакаха съпрузите си сарари. Овалните им лица бяха покрити с изкуствени синини. Познаваше този извънредно консервативен стил, твърде рядък в Чиба.

— Какъв е тоя мирис? — запита той Моли, сбръчквайки нос.

— Тревата. Мирише така след като я подрежат.

Когато те вече довършваха кафето, пристигнаха Армитаж и Ривиера. Армитаж носеше хаки с кройка, която го правеше да изглежда като че ли току-що се е лишил от пагоните на строевак. Ривиера беше в свободна сива дреха от раиран плат, която перверзно намекваше за затвор.

— Моли, любима — каза Ривиера почти още преди да е седнал на стола, — ще се наложи да ми капнеш още от лекарството. Свърших го.

— Петер, — отвърна тях, — ами ако не го направя? — И се усмихна, без да разделя устни.

— Ще го направиш — каза Ривиера. Очите му се стрелнаха към Армитаж и обратно.

— Дай му — потвърди Армитаж.

— Би се направил на прасе за него, нали? — Тя измъкна плосък, обвит във фолио пакет от вътрешния си джоб и го подметна през масата. Ривиера го хвана във въздуха.

— Можеше да мине и без него — каза тя на Армитаж.

— На прослушване съм този следобед — възрази Ривиера. — Ще трябва да направя най-доброто, което мога. — Той обърна дланта си нагоре, пакетът в нея, и се усмихна. Малки блестящи насекоми изпълзяха от него и изчезнаха. Той пусна пакета в джоба на платнената си риза.

— И ти ще си на прослушване този следобед, Кейс — каза Армитаж. — На оня влекач. Искам да минеш до професионалния магазин, да си подбереш скафандър, да го изпробват и да дойдеш там. Имаш към три часа.

— Как стана така, че ние пристигнахме с боклукчийска кофа, а вие двамата наехте такси на JAL? — запита Кейс, избягвайки умишлено очите на отсрещния.

— Цион предложи да го използваме. Добро прикритие за придвижването. Имам по-голяма яхта наблизо, но влекачът беше приятно хрумване.

— А аз? — запита Моли. — На опера ли ще ходя днес?

— Искам те на оня край на оста. Да се поупражняваш в нула-г. Утре може да потрябва да потеглиш в обратното направление.

„Блуждаещ лъч“, помисли Кейс.

— Колко скоро? — запита той, срещайки бледия поглед.

— Скоро — каза Армитаж. — Действай, Кейс.

— Мъжки, екстра го даваш — каза Мелкум, помагайки на Кейс да се измъкне от червения скафандър „Саньо“. — Аерол вика, че го даваш екстра.

Аерол го беше изчакал в един от спортните докове към края на вретеното, близо до оста на безтегловността. За да стигне дотам, Кейс се беше спуснал до външната обвивка с асансьор и се беше качил на минатюрно индукционно влакче. Със стесняването на диаметъра на вретеното гравитацията намаляваше. Някъде над него, пресмяташе той, трябва да бъдат планините, по които се изкачваше Моли, велосипедната писта, изстрелващите устройства за делтапланери и миниатюрни микропланери.

Аерол го беше прекарал до „Маркус Гарвей“ със скутерна рамка с химически двигател.

— Преди два часа дойде пратка вавилонски радости за теб — каза Мелкум. — Хубавка яхта с японче на нея, лъскавка яхта.

Освободил се от костюма, Кейс се протегна предпазливо към Хосаката и зарови из закопчалките на мрежата.

— Добре. Дай да ги видим.

Мелкум измъкна бяла топка стиропор, малко по-малка от главата на Кейс, изрови сгъваем нож със седефена дръжка, привързан на зелена найлонова връв, от задния джоб на парцаливите си шорти и внимателно разряза бялата материя. Измъкна отвътре правоъгълен предмет и го подаде на Кейс.

— Чарк за пукало ли е, мъжки?

— Не, — отвърна Кейс, въртейки я в ръце, — но е оръжие. Вирус.

— Не на туй влекаче, мъжки — каза решително Мелкум и се пресегна към стоманената касета.

— Програма. Вирусна програма. Не може да зарази теб, нито дори софтуера ти. Трябва да я прекарам през дека, преди да може да работи върху каквото и да било.

— Добре, япончето вика, че Хосаката тук ще ти каже к’во к’во е, кат го питаш.

— Окей. Става ли да ме оставиш да пробвам?

Мелкум се отбутна настрани и отплува зад пилотския пулт, захващайки се с пистолета за уплътнител. Кейс бързо отклони поглед от плуващите ивици прозрачен уплътнител. Не знаеше защо, но нещо в тях предизвикваше отново гаденето на КАС.

— Какво е това нещо? — запита той Хосаката. — Дай отчет.

— Трансфер на данни от Бокрис Системс GmbH, Франкфурт, съобщава в кодирано предаване, че съдържанието на пратката е проникваща програма Куанг Степен Марк Единадесет. Бокрис съобщава, че свързването й към Оно-Сендай Киберпространство 7 дава пълна съвместимост и оптимални проникващи условия, в частност срещу съществуващи военни системи…

— А срещу ИИ?

— Съществуващи военни системи и изкуствени интелекти.

— Исусе Христе. Как го нарече?

— Куанг Степен Марк Единадесет.

— Китайско ли е?

— Да.

— Край. — Кейс прикрепи касетата с вируса отстрани на Хосаката със сребрист скоч, спомняйки си разказа на Моли за деня, прекаран в Макао. Армитаж е бил прекосил границата в Жонгшан.

— Включване. — Беше му дошла нова идея. — Кой е собственикът на Бокрис, ония от Франкфурт?

— Изчакайте орбитално препредаване — каза Хосаката.

— Кодирай го. Стандартен търговски код.

— Изпълнено.

Той потропа с длани по Оно-Сендая.

— Райнхолд Сайънтифик A. G., Берн.

— Пак заявка. Кой притежава Райнхолд?

Бяха нужни още три стъпала на стълбичката, за да достигне до Тесие-Ашпул.

— Дикси, — включи се той, — какво знаеш за китайските вирусни програми?

— Нито бъкел.

— Да си чувал някога за степенна система на име Куанг, Марк Единадесет?

— Не.

Кейс въздъхна.

— Добре, намерил съм една удобна китайска ледотрошачка, касета за еднократно използване. Едни хора от Франкфурт разправят, че можела да среже ИИ.

— Може би. Сто на сто, ако е военна.

— Изглежда като да е. Дикс, чуй ме и ми помогни с познанията си, става ли? Армитаж като че ли подготвя атака срещу един ИИ, който принадлежи на Тесие-Ашпул. Машината е в Берн, но е свързана с друга в Рио. Онази от Рио именно те е платосала оня път. Изглежда че са свързани с вила „Блуждаещ лъч“, домът на Тесие-Ашпул, към края на вретеното, и се предвижда ние да си пробием пътя вътре с китайската ледотрошачка. Така че ако Ледомлък стои зад цялата тази работа, той ни плаща да го изгорим. Самоизгаря се. Също така, нещо, което нарича себе си Ледомлък, се опитва да ме подработи на своя страна, да ме накара може би да се справя с Армитаж. Какво точно става?

— Мотиви — каза конструктът. — Голям проблем е това с мотивите при ИИ. Не е човек, чактис?

— Ъхъ, да, очевидно.

— Тцъ. Имам предвид, че не е човек. И не можеш да загрееш какво става вътре. Аз също не съм човек, но се държа като човек. Чактис?

— Задръж коня — каза Кейс. — Ти разумен ли си, или не?

— Хм, ами създава се такова впечатление, дечко, но всъщност съм само купчина ROM. Това е един от ония, ъх, философските въпроси, предполагам… — Отвратителното усещане за смях пробяга по гръбнака на Кейс. — Само че ако ме чакаш да ти напиша стихотворение, надали ще те огрее. Твоят ИИ, той може и да може. Но по никакъв начин не е човек.

— Смяташ, че не можем да разберем какви са му мотивите?

— Сам ли си е собственик?

— Швейцарски гражданин, но Т-А притежават базисния софтуер и машината.

— Свежо — отбеляза конструктът. — Все едно аз да притежавам мозъка ти и каквото знаеш, а пък мислите ти да имат швейцарско гражданство. Абсолютно. Голям късмет е да си ИИ.

— И се подготвя да се изгори сам? — Кейс започна да трака нервно където му попадне по клавиатурата. Мрежата се замъгли, изясни се отново, и той видя комплекс розови сфери, представляващи стоманен комбайн в Сикким.

— Автономията е алабалата, за която се е загрижил твоя ИИ. Мисля, Кейс, че отивате там за да срежете вградените вериги, дето му пречат да стане по-хитър. И не виждам как ще различите ход, направен от компанията, от ход, направен от ИИ-то на своя инициатива, така че може да се бъркаме и оттук. — Отново не-смехът. — Скив, тия неща могат да бачкат наистина яко, да си купуват време, за да пишат готварски книги и разни други там, но в минутата, имам предвид наносекундата, когато някой пробва да търси начин да направи себе си по-хитър, Тюринг ще го забърше. Никой не вярва на тия скапаняци, знаеш го. Всеки ИИ, построен някога, е с опрян в челото му електромагнитен патлак.

Кейс изгледа розовите сфери на Сиккимския комбайн.

— Окей, — каза той накрая, — включвам вируса. Искам да му прегледаш инструкциите и да ми кажеш какво мислиш.

Странното усещане, че някой наднича през рамото му, изчезна за няколко секунди, след това се върна.

— Парлива гадост, Кейс. Бавен вирус. Дават му шест часа работа за срязване на военна цел.

— Или ИИ. — Кейс въздъхна. — Ще се справим ли с него?

— Сто на сто, — каза конструктът, — освен ако не си хванал болестен страх от смъртта.

— Понякога се повтаряш, човече.

— Такава ми е природата.

Моли спеше, когато той се върна в Интерконтинентал. Седна на балкона и се загледа в някакъв микропланер с дъгоцветни полимерни криле, който плуваше нагоре по кривата на Свободната станция, триъгълната му сянка се плъзгаше по ливади и покриви, докато изчезна зад ивицата на Ладо-Ачезоновата система.

— Искам да покуфея — каза той на синьото изкуствено небе. — Искам да хвръкна, разбираш ли ме? Хитър панкреас, тапи в черния дроб, топящи се торбички гнусотия, да ги вземат дяволите всичките. Искам да покуфея.

Излезе, като че ли без да събуди Моли. Никога не беше сигурен заради очилата. Отръска напрежението от раменете си и влезе в асансьора. Пътуваха заедно с млада италианка в снежнобяло и със скули и нос, натъркани с нещо тъмно, поглъщащо светлината. Белите й обувки от синтетика имаха стоманени котки; скъпият на вид предмет в ръката й напомняше хибрид между миниатюрно гребло и ортопедична скоба. Беше излязла за една бърза игра, но Кейс не се досещаше какво точно ще играе.

Той си проби път през лабиринта от дървета, полянки и чадъри на покрива, докато намери басейн. Голите тела блестяха на фона на тюркоазните плочки. Той се промъкна в сянката на навес и притисна чипа си към тъмна стъклена плочка.

— Суши. Каквото и да е.

След десет минути ентусиазиран сервитьор-китаец му донесе храната. Кейс задъвка суровата туна с ориз и заразглежда тена на околните.

— Исусе — промърмори той по посока на чинията си. — Ще откача.

— Не ми го казвай — обади се глас зад него. — Вече го знам. Ти си гангстер, нали?

Той я изгледа срещу светлината на слънцето. Високо, младо тяло и тен от стимулиран меланин, но не като парижкия.

Тя се изтегна до стола му, ръсейки вода по плочките.

— Кейт.

— Лупус — след кратка пауза.

— Какво е това име?

— Гръцко.

— Наистина ли си гангстер? — Стимулацията на меланина не беше могла да предотврати образуването на бръчици.

— Наркоман съм, Кейт.

— Към какво?

— Стимуланти. Стимуланти на централната нервна система. Изключително силни стимуланти на централната нервна система.

— И имаш ли? — Тя се доближи. Капки хлорирана вода закапаха по крачола на панталоните му.

— Не. Това ми е проблемът, Кейт. Знаеш ли откъде мога да намеря?

Кейт се олюля на загорелите си пети и лизна кичур кафеникава коса, залепнала до устата й.

— Какво предпочиташ?

— Никаква кока, никакви амфетамини, нещо за литване, нужно ми е да литна. — Толкова по въпроса, помисли си той мрачно, като продължаваше да демонстрира усмивка.

— Бетафенетиламин — каза тя. — Без зор, но ще ти поопразни чипа.

— Майтапиш се — каза приятелят и съжител на Кейт, когато Кейс обясни особеностите на присадения му в Чиба панкреас. — Имам предвид, не можеш ли да ги съдиш или там нещо? Злоупотреба с доверието на пациента? — Името му беше Брус. Изглеждаше като разнополова версия на Кейт, включително бръчиците.

— Ами, — каза Кейс, — това просто е едно от ония работи, сещаш ли се? Като съвместимостта на тъкани и разните му такива. — Но погледът на Брус вече беше пълен със скука. Продължителност на вниманието като на москито, помисли ли Кейс, гледайки кафявите му очи.

Стаята им беше по-малка, отколкото тази, която споделяха Кейс и Моли, и на друго ниво, по-близко до повърхността. Пет огромни Циба-Хром плаката на Тали Ишъм бяха залепени на стъклото на балконския прозорец, предполагайки дълготрайно обитаване.

— Евтин боклук, а? — запита Кейт, виждайки го да ги зяпа. — Мои са. Щракнах ги пред пирамидата на S/N, последния път, когато слизахме в шахтата. Тя беше толкова близо, и просто се усмихна, толкова естествено. А там беше кофти, Лупус, денят, след като бомбаджиите на Исус Краля пъхнали ангел във водата, чувал ли си?

— Аха — Кейс внезапно се почувства неудобно. — Кошмарна работа.

— Добре, — намеси се Брус, — тази бета, дето ще я купуваш…

— Под въпрос е ще я метаболизирам ли — вдигна вежди Кейс.

— К’во да ти кажа. Пробвай я. Мине ли панкреаса ти, взимаш си я у дома. Първия път безплатно.

— Това съм го чувал и преди — каза Кейс, вземайки светлосиния дерм, който Брус му подхвърли над черната завивка.

— Кейс? — Моли седна в леглото и тръсна коси настрани от стъклата.

— Че кой друг, бонбонче?

— К’во те е цапнало? — Очилата го проследиха през стаята.

— Забравих как се произнася — отвърна той, измъквайки стегнато навита лента с пакетирани в найлон сини дермове от джоба на ризата си.

— Исусе — каза тя. — Като по поръчка.

— По-верни слова не са звучали нивга.

— Изпускам те от очи за два часа, и загазваш. — Тя поклати глава. — Надявам се да си добре за луксозната ни вечеря с Армитаж тази нощ. Онова местенце в стил Двадесети Век. Ще гледаме междувременно как Ривиера изкарва на парад стоката си.

— Йо-хо, — изви гръбнак от удоволствие Кейс с усмивка, изкривена в израз на възхищение, — великолепно.

— Човече, — каза тя, — ако това там нещо може да мине през каквото са ти присадили хирурзите в Чиба, се очертава да си в състояние на насинен задник, когато му мине ефектът.

— Скапано, скапано, скапано — каза той, разкопчавайки колана си. — Късмет. Смет. Всичко, което някога съм чул. — Той свали панталоните, фланелката и бельото си. — Смятам да трябва да имаш достатъчно акъл, за да се възползваш от неестественото ми състояние. — Той погледна надолу. — Значи, виж го това неестествено състояние.

Тя прихна.

— Няма да продължи дълго.

— Да, ама ще продължи — каза той, рухвайки в темперопора с цвят на пясък. — Именно това му е неестественото.

11

— Кейс, какво ти става? — запита Армитаж, докато сервитьорът ги настаняваше на неговата маса във Вингтеме Секлю. Това беше най-малкият и скъп от няколкото плаващи ресторанта в малкото езеро близо до „Интерконтинентал“.

Кейс сви рамене. Брус не беше споменал за каквито и да било абстинентни ефекти. Опита се да вземе чаша вода с лед, но ръцете му трепереха.

— Сигурно съм ял нещо лошо.

— Искам да минеш на преглед при лекар — каза Армитаж.

— Просто някаква хистаминова реакция — излъга Кейс. — Случва ми се понякога като пътувам и ям какво ли не.

Армитаж носеше тъмен костюм, твърде официален за такова място, и бяла копринена риза. Златната му гривна издрънча, когато вдигна чашата с вино и отпи.

— Поръчал съм и за вас.

Моли и Армитаж ядяха мълчаливо, докато Кейс кълцаше с треперещи прибори пържолата, превръщайки я в недоядени парченца с размер на хапка. Помота ги известно време из гъстия сос и накрая се отказа.

— Исусе, — каза Моли, изпразнила вече чинията си, — дай ми това. Знаеш ли колко струва? — Тя взе неговата чиния. — Трябва да гледат цяло животно с години, и след това да го убият. Това не е расло в биована.

Тя напълни с вилицата устата си и задъвка.

— Не ми се яде — насили се да каже Кейс. Мозъкът му беше като препържен. Или не, реши той, бил е хвърлен в гореща мазнина, и е бил оставен в нея, и мазнината е изстинала, и дебела гадна лой се е наслоила по нагънатите полукълба, пронизани от зеленикаво-пурпурните проблясъци на болката.

— Изглеждаш адски скапано — каза бодро Моли.

Кейс опита виното. Последействието на бетафенетиламина го правеше да има вкус на йод.

Светлините помръкнаха.

— Л’ресторан Вингтеме Секлю — каза безтелесен глас с явен спроловски акцент — ви представя холографското кабаре на господин Петер Ривиера. — Тук-таме ръкопляскания по другите маси. Сервитьорът запали свещичка, постави я в центъра на масата им и започна да прибира чиниите. Скоро на всяка от дузината маси в ресторанта горяха свещи, и се наливаха напитки.

— Какво става? — запита Кейс Армитаж, който не отговори.

Моли зачопли зъбите си с бургундовия си нокът.

— Добър вечер — каза Ривиера, пристъпвайки напред по малка сцена в далечния край на залата. Кейс премига. В това си състояние не беше забелязал сцената. Не беше забелязал и откъде беше дошъл Ривиера. Стана му още по-дискомфортно.

Отначало беше помислил, че онзи е осветен от прожектор.

Ривиера светеше. Светлината се увиваше около него като кожа и открояваше тъмните завеси зад сцената. Той я създаваше.

Ривиера се усмихна. Носеше бяло вечерно сако. На ревера му, в чашката на черен карамфил, горяха сини въглени. Ноктите му пробляснаха, докато вдигна ръце в приветствие, сякаш за да прегърне зрителите. Кейс чуваше как плитката вода се плиска в ръба на ресторанта.

— Тази нощ — продълговатите очи на Ривиера блестяха — бих искал да изпълня специална програма за вас. Нещо ново. — На дланта на протегнатата му ръка се образува студен рубин от светлина. Той го пусна да падне. Сив гълъб излетя от мястото, където падна рубинът, и изчезна в сенките. Някой подсвирна. Още аплодисменти.

— Заглавието на програмата е „Куклата“. — Ривиера отпусна ръце. — Искам да посветя премиерата й, днес, тази нощ, на Леди Джейн Трета Мари-Франс Тесие-Ашпул. — Вълна от учтиви аплодисменти. Когато тя стихна, очите на Ривиера като че ли спряха на тяхната маса. — И на една друга леди.

За няколко секунди светлините на ресторанта изгаснаха напълно, оставяйки само трепкането на свещичките. Холографската аура на Ривиера беше помръкнала със светлините, но Кейс още го виждаше, изправен, с наведена глава.

Започнаха да се образуват бледи линии от светлина, вертикални и хоризонтални, очертавайки отворен куб около сцената. Светлините на ресторанта неусетно се появиха отново, но решетката, обграждаща сцената, беше сглобена сякаш от замръзнали лунни лъчи. Наведена глава, неподвижни ръце, Ривиера сякаш се олюляваше от концентрация. Внезапно призрачният куб се изпълни, превърна се в стая, стая без една от стените си, така че зрителите да могат да я виждат отвътре.

Ривиера като че ли се отпусна леко. Вдигна глава, но очите му оставаха затворени.

— Винаги съм живял в тази стая — каза той. — Не мога изобщо да си спомня да съм живял в друга. — Стените на стаята бяха от пожълтяла бяла мазилка. В нея имаше само две неща — обикновен дървен стол и боядисан в бяло железен креват. Боята беше подкожушена и олющена, откривайки черното желязо. Матракът беше гол, от лекьосан тик с избелели кафяви ивици. Самотна крушка висеше над леглото на усукана черна жица. Кейс различаваше дебелия слой прах по горната част на крушката. Ривиера отвори очи.

— Винаги съм бил сам в стаята. — Той седна на стола, с лице към леглото. Сините въглени още горяха в черното цвете на ревера му. — Не зная кога за пръв път започнах да мечтая за нея, — продължи той, — но си спомням, че отначало тя беше само мъгла, само сянка.

На леглото имаше нещо. Кейс премига. Нямаше го.

— Не можех да я задържа, да я задържа в ума си. Но исках да я задържа, да я задържа и нещо повече… — Гласът му се чуваше отлично в тишината на ресторанта. Почукване на лед в стените на чаша. Някой се изкиска. Някой прошепна въпрос на японски. — Реших, че ако успея да визуализирам някаква част от нея, само една малка част, ако мога да видя тази част перфектно, с най-малките детайли…

На матрака лежеше женска китка с дланта нагоре. Пръстите бяха бледи до бяло.

Ривиера се приведе бързо, взе китката и започна нежно да я гали. Пръстите се размърдаха. Ривиера вдигна китката до устата си и лизна върховете на пръстите. Ноктите им бяха покрити с бургундов лак.

Китка, но не отсечена китка, забеляза Кейс: кожата я обвиваш гладко, неразсечена и непрекъсната. Той си припомни татуирания ромб плът, отгледана в биована, на витрината на нинсейския хирургичен бутик. Ривиера държеше китката до устните си и ближеше дланта. Пръстите галеха лицето му изпробващо. На леглото вече лежеше втора китка. Когато Ривиера посегна към нея, пръстите на първата бяха обхванали ръката му като гривна от плът и кръв.

Действието напредваше с някакво собствена сюрреалистична вътрешна логика. След това се появиха ръцете до раменете. Стъпала. Крака. Краката бяха много хубави. Главата на Кейс кънтеше. Гърлото му беше сухо. Допи остатъка от виното си.

Ривиера вече беше в леглото, гол. Оказа се, че дрехите му са били просто част от изображението, но Кейс не помнеше да е забелязал да избледняват. Черното цвете лежеше до краката на леглото, все още искрейки със синия си пламък. След това под сътворяващата ласка на Ривиера се образува тяло, бяло, без глава, съвършено, хвърляйки едва забележим влажен отблясък на пот.

Тялото на Моли. Кейс гледаше с отворена уста. Това обаче не беше Моли; беше Моли както си я представяше Ривиера. Гърдите бяха различни, зърната по-големи и твърде тъмни. Ривиера и лишеното от крайници тяло се гърчеха заедно в леглото, по тях пълзяха ръцете с ярки нокти. Леглото сега беше покрито с нагъната, пожълтяла, изгнила бродерия, която се разкапваше при докосване. Облаци прах се издигаха около Ривиера и гърчещите се крайници, и припкащите, побутващи, галещи длани.

Кейс погледна към Моли. Лицето й беше безизразно; цветовете на изображенията на Ривиера се отразяваха и въртяха в огледалните й имплантати. Армитаж се беше навел напред, ръцете му стискаха дръжката на чаша за вино, бледите му очи бяха впити в сцената, в блестящата стая.

Крайниците и тялото се бяха съединили, и Ривиера потрепера. Беше се появила глава, изображението беше завършено. Лицето на Моли, с гладък сребърен блясък на мястото на очите. Ривиера и изображението на Моли започнаха да се съвокупляват с нарастваща интензивност. След това изображението бавно вдигна длан и изстреля изпод ноктите петте остриета. С меланхолична, съноподобна целенасоченост то раздра голия гръб на Ривиера. Кейс мярна за момент оголения гръбнак, но вече беше станал и се препъваше към вратата.

Той повърна през парапета от червеникаво дърво в тихите води на езерото. Усещането, че нещо стяга черепа му като обръч, беше изчезнало. Коленичил, с буза, опряна в хладното дърво, той се загледа над плиткото езеро към ярката аура на улица „Жул Верн“.

Беше виждал това нещо преди: когато беше тинейджър в Спрол, му викаха „сънуване наяве“. Спомняше си как слабички пуерториканци сънуваха наяве под уличните светлини на Ийст Сайд в бързия ритъм на салса, как момичетата-мечти трепкаха и се въртяха, как зяпачите ръкопляскаха от време на време. Но за това бяха нужни цял шкаф техника и масивен шлем с троди.

Каквото си представи Ривиера, това виждаш. Кейс разтърси болящата го глава и плю в езерото.

Наздравици и аплодисменти от ресторанта. Кейс се изправи и прокара ръце по дрехите си. Обърна се и влезе отново във Вингтеме Секлю.

Столът на Моли беше празен. Сцената — пуста. Армитаж сдеше сам, все още гледайки към сцената, с чаша вино в ръка.

— Къде е тя? — запита Кейс.

— Излезе — отвърна Армитаж.

— Подир него ли?

— Не. — Чу се тихо дзън. Армитаж погледна към чашата. Лявата му ръка държеше стъклената купичка с налятото в нея вино. Счупеното столче стърчеше като езиче лед. Кейс я взе от ръката му и я постави във водна чаша.

— Кажи ми къде отиде тя, Армитаж.

Осветлението се включи. Кейс погледна в бледите очи. Абсолютно празни.

— Отиде да се приготви. Няма да я видиш повече. Ще бъдете заедно по време на атаката.

— Защо Ривиера се държа с нея така?

Армитаж стана и оправи реверите на сакото си.

— Иди да дремнеш, Кейс.

— Утре ли атакуваме?

Армитаж се усмихна с нищо незначещата си усмивка и се отдалечи към изхода.

Кейс разтри челото си и огледа стаята наколо. Гостите ставаха, жените се смееха на шегите на мъжете. Едва сега той забеляза балкона. Свещичките все още горяха в потайната му тъмнина. Той чуваше дрънкане на сребърни прибори и приглушени разговори. Пламъчетата хвърляха танцуващи сенки по тавана.

Внезапно, сякаш бе някое от изображенията на Ривиера, се появи лице на момиче. Малките й длани бяха опряни на полираното дърво на балконския парапет. Тя се приведе напред с възторжен израз, или поне така му се стори, тъмните й очи търсеха нещо оттатък. Сцената. Лицето й беше впечатляващо, но не красиво. Триъгълно, високи, но странно деликатни скули, широка и решителна уста, балансирана изненадващо от тесен, птичи нос с трепкащи ноздри. След това изчезна отново в предназначения за тесен кръг смях и танца на свещите.

Докато излизаше от ресторанта, Кейс забеляза двамата млади французи и приятелката им, които чакаха лодка към отсрещния бряг и най-близкото казино.

Стаята им беше затихнала, темперопорът — гладък като бряг след отдръпването на прилив. Чантата й беше изчезнала. Той потърси оставена бележка. Нямаше. Минаха няколко секунди, преди сцената зад прозореца да проникне през напрежението и огорчението му. Вдигна поглед и видя изглед към „Дезидерата“, към скъпите магазини: Гуци, Цуйако, Хермес, Либърти.

Изгледа ги, след това поклати глава и отиде до едно табло, което преди не си беше давал труда да разгледа. Изключи холограмата и беше награден с вида на сградите, които покриваха отсрещния склон.

Взе телефона и го изнесе на прохладния балкон.

— Дайте ми номера на „Маркус Гарвей“. Това е влекач, регистриран някъде в групата Цион.

Синтетичният глас изреди десетцифрен номер и добави:

— Сър, въпросната регистрация е панамска.

Мелкум се обади на петото позвъняване.

— Ъхъ?

— Кейс е. Да имаш модем, Мелкум?

— Ъхъ. В навигационния блок, ’найш.

— Можеш ли да ми го прехвърлиш за малко, приятел? Сложи го на Хосаката. След това включи компютъра, копчето с ивиците.

— Как я караш, мъжки?

— Ами имам малко нужда от помощ.

— Окей, мъжки. Местя модема.

Кейс изчака, слушайки пращенето, докато Мелкум превключваше телефонната връзка. Когато чу Хосаката да бипва, му нареди:

— Кодирай връзката.

— Обаждате се от интензивно наблюдавано място — предупреди го в отговор компютърът.

— По дяволите — каза той. — Махни кодирането. Без кодиране. Достъп до конструкта. Дикси?

— Здрасти, Кейс — обади се Платото през гласовия чип на Хосаката. Внимателно възпроизведеният акцент беше изчезнал напълно.

— Дикс, предстои ти да пробиеш тук вътре и да ми изровиш нещо. Можеш да си непредпазлив колкото искаш. Моли е някъде тук и искам да знам къде точно. в 335W съм, в Интерконтинентал. И тя беше регистрирана тук, но не знам какво име е използвала. Влез по телефона и им разрови записите заради мен.

— Веднага — отвърна Платото. Кейс чу белия шум на обмяната на данни и се усмихна. — Готово. Роза Колодни. Проверено. Дай ми няколко минути да им разровя защитната система и да отворя дупка.

— Давай.

Телефонът запищя и защрака — конструктът действуваше. Кейс го занесе обратно в стаята и остави слушалката с говорителя нагоре върху темперопора. Отиде в банята и си изми зъбите. Когато излезе, мониторът на аудиовидеокомплекса „Браун“ светна. Някаква японска попзвезда се облягаше на металически възглавници. Невидим репортер запита нещо на немски. Кейс се загледа. По екрана заподскачаха сините ивици на смущения.

— Кейс, захарче, акъла ли си си загубил, момко? — Гласът беше бавен, познат.

Стъклената стена на балкона включи изгледа към „Дезидерата“, но уличната сцена помръкна и се изкриви, и се превърна в интериора на Жар дьо Те в Чиба, празен, червеният неон отразен до изкривена безкрайност в огледалните стени.

Лони Зоун се приближи, висок и подобен на възкръснал труп, движейки се с бавната, сякаш подводна грация на пристрастяването си. Беше сам сред квадратните маси, с ръце в джобовете на сивите му шалвари от акулова кожа.

— Момко, наистина изглеждаш много загрижен.

Гласът идваше от Брауновите високоговорители.

— Ледомлък — каза Кейс.

Сводникът сви рамене меланхолично и се ухили.

— Къде е Моли?

— Вземи я забрави. Откачил си тая нощ, Кейс. Платото звъни като щур по цялата Свободна станция. Не предполагах, че ще го направиш, момко, не влиза в профила ти.

— Кажи ми тогава къде е тя и ще го викна обратно.

Зоун поклати глава.

— Не те бива особено да се оправяш с жените, нали, Кейс? Продължаваш да ги губиш, по един или друг начин.

— Ще ти го завра това обратно в гърлото — каза Кейс.

— Няма. Не си тоя тип човек, момко. Знам това. Да ти кажа ли нещо, Кейс? Предполагам, че си предположил, че аз съм посъветвал Дийн да клъцне твоята путчица в Чиба.

— Недей — каза Кейс, пристъпвайки неволно напред.

— Не съм го направил. Пък и какво значение има? Какво изобщо значи това за Господин Кейс? Стига си се самозалъгвал. Познавам твоята Линда, момко. Познавам всички Линди. Линдите са типичен продукт на това, което върша. Знаеш ли защо тя реши да ти тегли сатъра? От любов. На теб обаче не ти пука. Любов? За любов ли искаш да говориш? Тя те обичаше, знам това. Колкото и малко да струваше, тя те обичаше. Ти не можа да го разбереш. Тя е мъртва.

Юмрукът на Кейс отскочи от стъклото.

— Не си скапвай ръчичките, момко. Чака те тракане по клавиатура.

Зоун изчезна, заменен от нощта на Свободната станция и светлините на многоетажките. Браунът се изключи.

Телефонът непрекъснато свиреше от леглото.

— Кейс? — Платото чакаше. — Къде беше? Намерих го, но не е много точно. — Конструктът изстреля адрес. — Мястото има някакъв лед, доста странен за нощен клуб. Това е всичко, което успях да направя, без да оставя визитната си картичка.

— Окей — каза Кейс. — Кажи на Хосаката да каже на Мелкум да изключи модема. Мерси, Дикс.

— Беше ми удоволствие.

Още дълго време той седя на леглото, вкусвайки новото си откритие и съкровище.

Гняв.

— Здрасти. Лупус. Хей, Кейт, това е приятелят ни Лупус. — Брус стоеше гол на вратата, пръскайки вода, с разширени докрай зеници. — Точно сега вземаме душ. Искаш ли да ни изчакаш? Искаш ли душ?

— Не. Мерси. Искам помощ. — Той бутна ръката на момчето настрани и влезе в стаята.

— Хей, човече, ние наистина…

— Идвате да ми помогнете. Наистина се радвате да ме видите. Защото сме приятели, нали? Нали сме приятели?

Брус примига.

— Да.

Кейс изреди адреса, който беше получил от Платото.

— Знаех си, че той е гангстер — викна бодро Кейт изпод душа.

— Имам триколка Хонда — обади се Брус, усмихвайки се отсъствуващо.

— Тръгваме веднага — каза Кейс.

— Това ниво са кутийките — каза Брус, след като попита Кейс за адреса за осми път. След това се качи обратно в Хондата. От водородно-клетъчния ауспух капеше кондензат, докато шасито от червено фибростъкло пружинираше върху хромираните амортисьори. — За дълго ли си?

— Не знам. Но ще ме чакате.

— Да, ще чакаме. — Той се почеса по голите гърди. — Последната част от адреса като че ли е кутийката. Номер четиридесет и три.

— Чакат ли те, Лупус? — надникна Кат над рамото на Брус. Вятърът беше изсушил косата й.

— Като че ли не — каза Кейс. — Проблем ли е това?

— Просто слез долу и намери кутийката на приятеля ти. Ако те пуснат, добре. Ако не искат да те виждат… — Тя сви рамене.

Кейс се обърна и тръгна надолу по спиралната стълба от грапаво желязо. Шест оборота, и беше в нощния клуб. Спря и запали една Йехеюан, оглеждайки масите. Внезапно започна да разбира смисъла на Свободната станция. Бизнес. Усещаше го как вибрира във въздуха. Това именно беше центърът на нещата. Не излъсканата фасада на улица „Жул Верн“, а истинският център. Търговията. Танцът. Тълпата беше смесена; около половината бяха туристи, другата половина — жители на орбиталните острови.

— Долу — каза той на минаващ сервитьор. — Искам да сляза долу. — Показа чипа си от Свободната станция. Сервитьорът посочи към дъното на клуба.

Кейс се промъкна бързо покрай масите, чувайки изрази на половин дузина европейски езици, докато минаваше.

— Искам кутийка — каза той на момичето, което седеше зад ниско бюро с терминал на скута. — Долното ниво. — Той й подаде чипа.

— Предпочитан пол? — Тя прекара чипа по стъклена плоча в предната част на терминала.

— Женски — каза той автоматично.

— Номер тридесет и пет. Обадете се по телефона, ако не ви удовлетворява. Можете да видите списък на специалните ни услуги предварително, ако искате. — Тя се усмихна и му върна чипа.

Зад нея се отвори врата на асансьор.

Светлините на коридора бяха сини. Кейс излезе от асансьора и тръгна накъдето му попадна. Врати с номера. Звукоизолация като в залите на скъпа клиника.

Беше стигнал до неговата стая. Търсеше тази на Моли, но сега, объркан, вдигна чипа си и го постави срещу черния сензор, вграден точно под табелката с номера.

Магнитни ключалки. Звукът им му напомни за Евтиния хотел.

Момичето седна в леглото и каза нещо на немски. Очите й бяха влажни и немигащи. Автоматичен пилот. Неврално изключване. Той се измъкна гърбом от стаята и затвори вратата.

Вратата на 43 беше като всички останали. Той се поколеба. Тишината на коридора говореше, че кутийките са звукоизолирани. Беше безсмислено да пробва чипа. Изтрака с пръсти по емайлирания метал. Нищо. Вратата като че ли абсорбираше звука.

Постави чипа си срещу черната плочка.

Болтовете изщракаха.

Тя като че ли го беше ударила, преди той да успее да отвори вратата достатъчно. Той рухна на колене и усети стоманената врата зад гърба си. Остриетата на стегнатите й пръсти трептяха на сантиметри от очите му…

— Исусе Христе — каза тя, плесвайки го отстрани по главата, докато ставаше. — Трябва да си пълен идиот, за да пробваш това. Как, по дяволите, отвори тези ключалки, Кейс? Кейс? Добре ли си? — Тя се наведе над него.

— Чип — успя да каже той, борейки се за въздух. Болката извираше от гърдите му. Тя го подпря и го вмъкна в кутийката.

— Подкупил си помощника горе?

Той поклати глава и се просна на кревата.

— Вдишай. Брой. Едно, две, три, четири. Задръж. Сега издишай. Брой.

Той разтриваше стомаха си.

— Ритна ме…

— Трябваше да е по-ниско. Искам да съм сама. Медитирам, чат ли си? — Тя седна до него. — И получавам инструктаж. — Посочи към малък монитор, вграден в стената срещу леглото. — Ледомлък ми разказва за „Блуждаещ лъч“.

— Къде е секс-куклата?

— Няма. Това е най-скъпата специална услуга от всички. — Тя се изправи. Носеше кожените си джинси и свободна черна риза. — Ледомлък казва, че набегът е утре.

— Каква беше тая история в ресторанта? Защо избяга?

— Ако бях останала, можеше да убия Ривиера.

— Защо?

— Задето ми направи това. Шоуто.

— Не стоплям.

— Това струва доста — каза тя, протягайки дясната си ръка, като че ли държеше невидим плод. Петте остриета изскочиха, след това се прибраха плавно. — Пари, за да се отиде до Чиба, за хирургията, за да ти ускорят нервната система така че да имаш рефлекси като за това оборудване… Знаеш ли откъде взех парите, когато започвах? Оттук. Не оттук, но на място като това, в Спрол. Отначало е майтап, след като присадят изключващия чип, изглежда като пари без нищо. Понякога се събуждаш скапана, но това е всичко. Даване на прелестите под наем, и толкова. Докато стават работите те няма. Домът има софтуер за всичко, за което клиентът иска да плаща… — Тя изпука с пръсти. — Добре. Парите капеха. Проблемът беше, че изключвачката и хардуерът от клиниката в Чиба не бяха съвместими. Работното време започна да се просмуква, и можех да си го спомня… Но това бяха само лоши сънища, и не всички от тях лоши. — Тя се усмихна. — След това почна да става странно. — Тя измъкна цигарите от джоба му и запали една. — Домът разбра какво правя с парите. Остриетата вече бяха готови, но финият невромотор щеше да струва още три курса. Нямаше начин да не продам още малко време като кукла. — Тя вдиша, след това пусна струя дим, увенчавайки я с три перфектни кръгчета. — И копелето, дето въртеше дома, беше намерило някакъв софтуер, скалъпен по поръчка. Голямо цвете за мирисане е Берлин, знаеш ли? Голям пазар за дребните изврати. Така и не разбрах кой е писал програмата, на която ме прехвърлиха, но беше базирана на цялата там класика.

— Те знаеха ли, че хващаш по нещо от тази работа? Че си в съзнание, докато бачкаш?

— Не бях в съзнание. То е като киберпространството, но празно. Сребристо. Мирише на дъжд… Виждаш собствения си оргазъм, като малка свръхнова някъде в покрайнините на космоса. Но започвах да си спомням. Като сънища, разбираш? И те не ми казваха. Смениха софтуера и почнаха да пробват специалните пазари.

Тя сякаш говореше от разстояние.

— И аз го знаех, но си мълчах, парите ми трябваха. Сънищата ставаха по-лоши и по-лоши, и щях сигурно да си кажа, че поне някои от тях наистина са просто сънища, но след това започнах да разбирам, че шефът си има цяла малка клиентела за мен. Няма невъзможно за Моли, казва той, и ми пробутва все нови и нови лайна. — Тя поклати глава. — Тоя цирей взимаше осем пъти повече, отколкото ми плащаше, и мислеше, че не го зная.

— И за какво точно взимаше пари?

— Лоши сънища. Истински. Една нощ… една нощ, тъкмо се бях върнала от Чиба. — Тя хвърли цигарата, смачка я с ток и седна на пода, облегната на стената. — Хирурзите бяха свършили вече този път. Хитро. И трябва да са разбутали изключващия чип. Изплувах. Бях по средата на процедурата с клиент… — Тя заби пръсти дълбоко в темперопора. — Беше сенатор. Познах му тлъстата мутра от раз. И двамата бяхме покрити с кръв. Не бяхме сами. Тя беше цялата… — Тя силно дръпна темперопора. — Мъртва. И тоя тлъст цирей непрекъснато разправяше: „Какво сбъркахме? Какво сбъркахме?“. Щото още не беше свършил…

Тя започна да трепери.

— И предполагам, че дадох на г-н Сенатора каквото той наистина искаше, разбираш? — Треперенето спря. Тя пусна темперопора и прокара пръсти през черната си коса. — Домът обяви награда за главата ми. Трябваше да се покрия за известно време.

Кейс я беше зяпнал.

— Така че Ривиера улучи нерва миналата нощ — каза тя. — Мисля, че онова иска да го мразя наистина жестоко, та да откача дотам, че да тръгна след него там вътре.

— След него?

— Той вече е там. „Блуждаещ лъч“. По покана на Леди Джейн Трета, всичките тия лайна с посвещението. И тя беше там, в нещо от сорта на частна кутийка…

Кейс си спомни лицето, което беше забелязал.

— Ще го убиеш ли?

Тя се усмихна. Студено.

— Да, на път е да умре. Скоро.

— И аз имах посещение. — Той й разказа за прозореца, запъвайки се над това какво фигурата на Зоун беше казала за Линда. Тя кимна.

— Може би иска и ти да мразиш нещо.

— Може би го мразя.

— Може би мразиш себе си, Кейс.

— Как беше? — запита Брус, докато Кейс се качваше в Хондата.

— Пробвай някой път — отвърна онзи и разтърка очи.

— Направо не те виждам как такова готино момче си търси кукли — каза нещастно Кейт, лепвайки нов дерм на китката си.

— Можем ли вече да си тръгваме за в къщи? — запита Брус.

— Да. Хвърлете ме надолу по „Жул Верн“, при баровете.

12

Улица „Жул Верн“ беше околовръстно авеню, обикалящо вретеното по средата му, докато „Дезидерата“ вървеше по дължината му, свършвайки в двата края при основите на Ладо-Ачезоновите светлинни помпи. Ако завиеш вдясно от „Дезидерата“ и продължиш по „Жул Верн“ достатъчно дълго, ще стигнеш отново до „Дезидерата“, отляво.

Кейс проследи с поглед триколката на Брус, докато тя изчезна, след това се обърна и тръгна покрай празния, брилянтно осветен прес-павилион. Кориците на дузина лъскави японски списания представяха лицата на най-новите симстимови звезди за месеца.

Точно над главата му, покрай помръкналата ос, по холографското небе проблясваха хитроумни съзвездия, напомнящи карти за игра, страни на зарове, шапка и чаша с мартини. Пресичането на „Дезидерата“ и „Жул Верн“ образуваше нещо като ждрело. Балконските тераси на живеещите в Свободната станция се издигаха стъпаловидно към тревистите площи на друг комплекс казина. Кейс видя как безпилотен микропланер се прибира грациозно в конструкция на зеления ръб на изкуствен хълм, проблясвайки за секунди в меката светлина на невидимо казино. Това беше нещо като безпилотен биплан от прозрачен полимер, с криле, изпъстрени в подобие на гигантска пеперуда. След това изчезна зад ръба на хълма. Кейс беше забелязал премигването на неон, отразен от стъкло — или лещи, или обективи на лазери. Бипланите бяха част от системата за охрана на вретеното, контролирана от централен компютър.

В „Блуждаещ лъч“? Той вървеше покрай баровете с имена като „Богат, беден“, „Рай“, „Льо Монд“, „Щурчовците“, „При Шозоку Смит“, „Тревога“. Избра „Тревога“, защото беше най-малкият и претъпкан, но само за секунди разбра, че това е място за туристи. Трептенето на бизнеса липсваше, усещаше се само гланцирано сексуално напрежение. Замисли се за момент за безименния клуб над наетата от Моли кутийка, но образът на скритите й зад огледалата очи, фиксирани върху малкия екран, го разколеба. Какво й разкриваше Ледомлък в момента? Чертежите на вила „Блуждаещ лъч“? Историята на Тесие-Ашпулови?

Той купи халба „Карлсберг“ и си намери място до стената. Затворил очи, докосна възела на яда, искрящия мъничък въглен на гнева си. Още беше там. Откъде беше дошъл? Той си спомняше да е изпитвал само някакво объркване, когато го съсипваха в Мемфис, абсолютно нищо, докато убиваше, за да защити търговските си интереси в Нощния град, и вяла болезненост и жал след смъртта на Линда под спадналия купол. Но не и гняв. Дребно и далечно върху екрана на ума му, подобие на Дийн се блъсваше в подобие на стена на офис сред експлозия от мозък и кръв. Тогава знаеше: гневът беше се появил в залата за игри, когато Ледомлък беше суспендирал образа на Линда, отдръпвайки настрани простичкото животинско обещание за храна, топлина, място за сън. Но той не го беше разбрал преди разговора си с холоконструкта на Лони Зоун.

Това беше странно. Не можеше да го прецени.

— Безчувствен — каза той. Беше бил безчувствен дълго време, години. През дългите нощи из Нинсей, през нощите му с Линда, безчувствен и в леглото, и в смразяващия апогей на всяка сделка с наркотици. Но сега той беше намерил това опарване, този чип за убийства. Месото, казваше някаква част от него, това е гласът на месото, на плътта, игнорирай го.

— Ей, гангстер.

Той отвори очи. До него стоеше Кейт, облечена в черна блуза. Косата й все още беше разбъркана от пътуването с Хондата.

— Мислех, че си към вас — прикри той объркването си с глътка „Карлсберг“.

— Хванах го да ме стовари при този магазин. Купих си това — тя прокара длан по плата, очертавайки поясната извивка. Той забеляза синия дерм на китката й. — Гот ли е?

— Аха. — Той автоматично огледа лицата около тях, след това отново погледна към нея. — С какво си запланувала да се занимаваш, бейби?

— Хареса ли ти бетата, която взе, Лупус? — Тя се беше приближила съвсем, излъчвайки топлина и напрежение. Очите й бяха полупритворени над огромните зеници, сухожилието на врата й беше напрегнато като струна. Тя трепереше, вибрирайки неусетно от новата доза. — Хвръкна ли?

— Йе. Но последействието е шибано.

— Тогава лепваш друг.

— И къде се предполага, че ще стигна така?

— Намерих ключ. Нагоре по хълма зад „Рай“, най-супер-топ клубът. Народът е надолу в шахтата по бизнес тая нощ, ако дойдеш с мен…

— Ако дойда.

Тя взе ръката му между своите. Дланите й бяха горещи и сухи.

— Ти си Як, нали, Лупус? Гайджин наемник на Якудза.

— Май си прекалено наблюдателна, а? — Той издърпа ръката си и зарови из джобовете си за цигара.

— И как така тогава си с всичките си пръсти? Мислех, че трябва да режете по един всеки път като се издъните.

— Аз никога не се дъня. — Той запали цигарата.

— Видях момичето, дето е с теб. В деня, когато те срещнах. Ходи като Хидео. Плаши ме. — Тя се усмихна, прекалено широко. — Това ми харесва. Обича ли да е с момичета?

— Не съм чувал. Кой е Хидео?

— Служител на Джейн Трета, така му казва тя. Семейният служител.

Кейс се насили да гледа със скука към тълпата в бара, докато говореше.

— Джейн-Грета?

— Леди Джейн Трета. Глезотия. Богаташка. Баща й притежава всичко това.

— Този бар?

— Свободната станция!

— Цъ-цъ-цъ. Класна компанийка си имаш, а? — вдигна той вежда. След това я обгърна с ръка, поставяйки длан на седалището й. — И как така ги изравяш тия артисти, Кейти? Да си ня’къв сорт тайна дебютантка? Наследници сте с Брус на някой тлъст дърт портфейл? А? — Той разтвори пръсти, опипвайки плътта под тънката черна тъкан. Тя се изви към него и се разсмя.

— О, знаеш ли, — каза тя, отпускайки клепачи в жест, предназначен сигурно да символизира срамежливост, — тя обича купоните. Брус и аз подсигуряваме компанията… Там, вътре, й става адски скучно. Морукът й я пуска навън понякога, при условие, че тя взима Хидео да я наглежда.

— Къде е това скучно вътре?

— „Блуждаещ лъч“, така му казват. Казвала ми е, там било красиво, с басейните и лилиите. Като замък, истински замък, само камък и залези. — Тя се притисна към него. — Хей, Лупус, човече, трябва ти дерм. За да бъдем заедно.

Тя носеше малка кожена торбичка на верижка около шията си. Ноктите й бяха яркорозови на фона на стимулирания тен, изгризани до месото. Тя отвори кесийката и измъкна блистерче със син дерм. Нещо бяло падна на пода; Кейс приклекна и го вдигна. Хартиен жерав — оригами.

— Хидео ми я даде — каза тя. — Опита се да ми покаже как става, но не можах нито веднъж да го направя. Шиите излизат обърнати назад. — Тя натъпка сгънатата хартия обратно в кесийката. Кейс я гледаше как разкъсва найлона, изчовърква дерма от гнездото и го лепва на вътрешната част на китката му.

— Тая Джейн Трета не е ли с остри черти, нос като човка? — Той видя как ръцете му очертават профил. — Тъмна коса? Млада?

— Май да. Но е глезотия, разбираш ли? С всичките тези пари.

Дрогата го блъсна като експресен влак, нажежена до бяло колона от светлина, изкачваща се по гръбнака му от областта на простатата, осветяваща шевовете на черепа с рентгеновите лъчи на дадената накъсо сексуална енергия. Зъбите му свиреха в алвеолите си като камертони, всеки един с перфектен тон и чист като етанол. Костите му под мъгливата обвивка на плътта бяха хромирани и полирани, ставите — покрити с филм от силикон. По пустинния под на черепа му бушуваха пясъчни бури, генерирайки вълни от остри искри статично електричество, които прескачаха зад очите му, сфери от най-чист кристал, разширявайки се…

— Ела — каза тя и го хвана за ръката. — Вече го имаш. Имаме го. Горе на хълма, ще го имаме цяла нощ.

Гневът му растеше, неумолим, експоненциален, яздейки на гребена на бетафенетиламиновия потоп като носеща вълна, сеизмична течност, богат и корозивен. Ерекцията му беше като оловна пръчка. Лицата наоколо в „Тревога“ бяха изрисувани кукли, розовото и бялото на устите се движеше, движеше, думите се появяваха като отделни балончета от звук. Той погледна Кейт и видя всяка пора в загорялата кожа, очите, празни като матово стъкло, с оттенък на помътнял метал, слабото подпухване, най-дребните асиметрии на гърдите и ключиците… Зад очите му изригна бял огън.

Той пусна ръката й и се запрепъва към изхода, блъсвайки някого настрани от пътя си.

— Да ти го начукам! — изпищя тя зад него. — Шибан педераст!

Той не усещаше краката си. Ходеше на тях като на кокили, люлеейки се насам-натам по павираната с каменни плочи улица „Жул Верн“. В ушите му кънтеше далечно пулсиране, собствената му кръв, остроръби плоскости светлина разсичаха черепа му под дузина различни ъгли.

След това той се смръзна, изправен, с юмруци, притиснати до бедрата, отметната глава и отворени и треперещи устни. Докато гледаше некадърния зодиак на Свободната станция, съзвездията на нощните клубове на холографското небе се изместиха, плъзгайки се като течност надолу по оста на мрака, за да се скупчат като живи неща в мъртвия център на реалността. Докато не се събраха, поотделно и по стотици, за да образуват огромен простичък портрет, очертан с абсолютна графичност — звезди върху нощно небе. Лицето на госпожица Линда Лий.

Когато отново стана способен да погледне на друга посока, да спусне очи, той видя, че всяко друго лице по улицата е обърнато нагоре, че разхождащите се туристи се наслаждават на чудото. И когато светлините в небето изгаснаха, продрана наздравица се надигна от „Жул Верн“ и отекна от терасите и подредените балкони от лунен бетон.

Някъде започна да звъни камбаната на часовник. Някаква древна европейска мелодия.

Полунощ.

Той се разхожда до сутринта.

Въодушевлението отлиташе. Хромираният скелет ръждясваше с всеки нов час, плътта се материализираше, дрогираното усещане за нея отстъпваше място на реалното месо на неговото тяло. Не можеше да мисли. Това му харесваше много — да бъде в съзнание и да не може да мисли. Като че ли се превръщаше във всяко нещо, което видеше: паркова пейка, облак бели мушички около античен уличен фенер, автомат-градинар на черно-жълти ивици.

Холографският запис на изгрев пропълзя по Ладо-Ачезоновата система, розов и пламтящ. Кейс се насили да хапне омлет в едно кафе на „Дезидерата“, да пие вода и да изпуши последните си цигари. Полянката на покрива на „Интерконтинентал“ гъмжеше от хора, докато той я пресече. Тълпата се беше съсредоточила под ивичестите чадъри върху ранната си закуска от кафе и кроасани.

Гневът все още беше жив. Беше все едно да са те цапнали в някоя алея, и като се събудиш, да откриеш, че портмонето ти си е в джоба, непипнато. Той се грееше на него, неспособен да му даде име на обект.

Взе асансьора надолу до своя етаж и зарови из джоба си за кредитния чип от Свободната станция, който му служеше като ключ. Сънят вече беше реален, беше нещо, което той можеше да направи. Да легне на темперопора с цвят на пясък и да се потопи отново в мрака.

Те го чакаха там, тримата. Безупречните им бели спортни дрехи и орнаментен тен подчертаваше ръчно изработения органичен шик на обзавеждането. Момичето седеше на диван с драпирана покривка, и до нея, върху плетката, изобразяваща листо, лежеше автоматичен пистолет.

— Тюринг — каза тя. — Арестуван сте.