Неукротима любов

39.

Докато пътуваха на юг по «Хортуей», както Мануел наричаше улицата, Пейн не можеше да се насити на света, който профучаваше покрай нея. Всичко наоколо я очароваше — потоците на трафика от двете страни на пътя, безкрайното черно небе над тях, освежаващият нощен хлад, който нахлуваше в купето на колата, щом отвореше прозореца. Което бе на около всеки пет минути. Направо обожаваше смяната на температурата — топло и студено, топло и студено… Така различно от Светилището, където всичко бе еднакво. Освен това вятърът нахлуваше с мощен порив, който облъхваше лицето й, рошеше косата й и я караше да се смее.

И разбира се, всеки път щом го направеше, поглеждаше към Мануел и го виждаше да се усмихва.

— Още не си ме попитала къде отиваме — подхвърли той, когато тя за пореден път затвори прозореца.

В действителност, това нямаше значение. Бяха заедно, свободни и сами… и това й беше предостатъчно.

«Изтриваш спомените му. В края на вечерта изтриваш спомените му и се прибираш тук. Сама.»

Пейн положи усилие да не потръпне. Рот, син на Рот, имаше глас, който съвършено си пасваше с тронове, корони и черни кинжали, препасани през гърдите. И кралският му тон не беше само поза. Той действително очакваше да му се подчиняват и Пейн изобщо не се заблуждаваше, че само защото е дъщеря на Скрайб Върджин, това я освобождава от властта му. Докато беше тук долу, това бе неговият свят и тя бе част от него.

Докато кралят изричаше тези отвратителни думи, тя бе стиснала очи, и в мълчанието, което ги бе последвало, съвсем ясно си бе дала сметка, че ако не се закълне, двамата с Мануел няма да отидат никъде.

Така че го бе сторила.

— Е, искаш ли да знаеш? Ехо? Пейн?

Тя се сепна и се насили да се усмихне.

— Предпочитам да ме изненадаш.

Сега бе негов ред да се ухили широко.

— Още по-забавно… е, както ти казах, искам да те запозная с някого — усмивката му помръкна малко. — Мисля, че ще я харесаш.

Нея? Значи беше жена? Да я хареса?

Това можеше да се случи единствено ако въпросната «нея» има лице на кон и огромен задник, помисли си Пейн.

— Звучи прекрасно.

— Това е нашата отбивка — последваха няколко тихи изщраквания, докато Мануел завърташе кормилото, и те слязоха от широкия път върху друг, по-тесен и полегат.

Когато спряха в редица от други коли, далеч на хоризонта Пейн зърна град, чиито размери очите й едва успяваха да възприемат. Огромни сгради, в които грееха неизброими светлинки, се възправяха над по-ниски постройки и цялото място сякаш кипеше от живот. Червени и бели светлинки се шмугваха в него и покрай него… несъмнено стотици коли, подобни на тази, в която се намираха те двамата.

— Виждаш Ню Йорк Сити — заяви Мани.

— Толкова е… красив.

Той се засмя.

— Част от него — със сигурност. А мракът и разстоянието са страхотни гримьори — скриват всеки недостатък.

Пейн посегна и докосна прозрачното стъкло пред себе си.

— Там, където бях преди, нямаше просторни гледки. Никакво великолепие. Нищо, освен потискащо млечно небе и задушаваща гора, обгърнала ни отвсякъде. Всичко това е така прекрасно…

Рязък звук отекна зад тях, а после — още един.

Мани хвърли свиреп поглед в малкото огледало над главите им.

— По-спокойно, мой човек. Тръгвам…

Докато той ускоряваше, за да стопи разстоянието между тях и предната кола, Пейн се почувства виновна, задето му бе отвлякла вниманието.

— Съжалявам. Няма да говоря вече.

— Можеш да говориш до безкрай, а аз ще те слушам с удоволствие.

Е, това беше добре.

— Не съм напълно незапозната с нещата, които виждам тук, ала в по-голямата си част всичко това е същинско откровение. Кристалните купи, които имаме от Другата страна, ни разкриват единствено откъслечни картини от случващото се тук, фокусирани върху хора, а не вещи… освен ако тези неодушевени предмети не са част от нечия съдба. Всъщност това, което виждаме, е единствено съдба, не прогрес, живот или пейзаж. Това тук сега е всичко, заради което исках да бъда свободна.

— Как успя да избягаш?

«Кой път?», помисли си Пейн.

— Ами, първият път… си дадох сметка, че когато майка ми дава аудиенции на посетители от Далечната страна, има кратък промеждутък, в който бариерата между двата свята се превръща в нещо като… мрежа. Открих, че мога да прехвърлям молекулите си през миниатюрните отвори, които се появяват… и ето как го направих — миналото я привлече в хватката си, спомени се събудиха за живот и лумнаха не само в ума, но и в душата й. — Майка ми побесня и се яви пред мен, настоявайки да се върна в Светилището… но аз отказах. Имах мисия и никой, дори и тя, не можеше да ме отклони от пътя ми — Пейн поклати глава. — След като… направих онова, което трябваше… реших, че просто ще живея собствения си живот, ала имаше неща, които не бях очаквала. Тук е необходимо да се храня, както и… други неща.

Като например периодът й на нужда, макар че нямаше никакво намерение да му обяснява как времето, в което можеше да зачене, я бе връхлетяло със смазваща, осакатяваща мощ. Беше такъв шок. Там горе жените на Скрайб Върджин бяха готови да заченат почти през цялото време, така че телата им не бяха подвластни на тази огромна промяна в хормоните им. Ала щом слезеха тук долу и прекараха повече от един-два дни, цикълът ги сграбчваше в лапите си. Благословена да е съдбата, че това се случваше само веднъж на десет години… макар че Пейн погрешно бе сметнала, че разполага с десет години, преди да й се наложи да се безпокои за това.

За съжаление се бе оказало, че това са десет години след като преминеше през първия си период на нужда — той беше започнал едва месец след като бе напуснала Светилището.

Завладяна от спомена за мъчителната нужда да бъде обладана от мъж, която я бе оставила беззащитна и отчаяна, тя се съсредоточи върху лицето на Мануел. Дали би се погрижил за нея в момента й на нужда? Дали би задоволявал необузданите й потребности? Беше ли изобщо един човек способен на това?

— И все пак си се върнала обратно? — попита той.

Пейн се прокашля.

— Да. Имах известни… затруднения и майка ми отново ми се яви — в действителност, Скрайб Върджин беше ужасена да не би разгонени мъжки вампири да се нахвърлят на единствената й дъщеря… която и без това вече бе «съсипала» толкова много от живота, който й беше даден. — Каза ми, че ще ми помогне, но само ако отида от Другата страна. Съгласих се да се върна с нея, мислейки, че ще бъде както преди… и че отново ще мога да избягам. Ала не това се случи.

Мани сложи ръка върху нейната.

— Но сега си свободна от всичко това.

Дали? Слепият крал се опитваше да направлява съдбата й досущ като майка й. Вярно, неговите причини не бяха така себични — в края на краищата, той имаше братята и техните шелани, както и едно дете, които да защитава, докато живеят под покрива му. Ала Пейн се боеше, че той споделяше мнението на брат й за човеците — че не са нищо повече от лесъри, които само чакат да бъдат повикани в служба на Омега.

— Знаеш ли какво? — попита тя.

— Какво?

— Мисля, че бих останала завинаги в този автомобил с теб.

— Интересно… и аз изпитвам съвсем същото.

Ново прещракване и те завиха надясно.

Докато пътуваха, колите наоколо намаляха, но за сметка на това се появиха повече сгради и Пейн разбра какво бе имал предвид, когато й каза, че мракът разкрасява града. В този район нямаше никакво великолепие. Счупени прозорци тъмнееха като липсващи зъби, а лицата на постройките бяха покрити с ивици мръсотия, досущ като бръчки. Някога гладките, ярко боядисани фасади, сега бяха осеяни с петна от мухъл и олющена боя, сякаш белези от шарка. Свежестта на младостта бе прецъфтяла, повехнала под ударите на времето.

А и хората, облягащи се в сенките, не изглеждаха по-добре. Облечени в смачкани дрехи със същия цвят като асфалта наоколо, те имаха вид сякаш нещо отгоре ги притискаше, сякаш някакъв невидим товар тегнеше върху раменете им и ги поваляше на колене… и никога нямаше да им позволи да се изправят.

— Не се тревожи — каза Мануел. — Вратите на колата са заключени.

— Не ме е страх. Просто съм… натъжена, по някаква причина.

— Да, градската бедност обикновено предизвиква подобна реакция.

Минаха покрай поредната прогнила кутия, която почти нямаше покрив и пред която стояха двама мъже, споделящи едно палто. На Пейн и през ум не й бе минавало, че може да открие нещо хубаво в потискащото съвършенство на Светилището, ала ето че сега се запита дали пък майка й не бе създала онова убежище, за да предпази Избраниците от гледки като тези. Живот като този.

Скоро обаче навлязоха в по-добър район, а не след дълго Мануел свърна от пътя и подкара през паркинг, разположен покрай просторна нова сграда. Високи извити улични лампи хвърляха прасковена светлина върху ниската сграда, лъскавите покриви на две паркирани коли и грижливо подрязаните храсти, които се издигаха около пътеките.

— Пристигнахме — заяви Мануел, като спря колата и се обърна към нея. — Ще те представя като моя колежка. Просто прави като мен.

Пейн се усмихна широко.

— Ще се опитам.

Излязоха заедно и… о, въздухът! Такъв сложен букет от приятен и нетърпим, металически и сладък, мръсен и божествен аромат.

— Прекрасно — каза тя. — Просто прекрасно.

Разпери ръце и се завъртя на един крак. Когато спря да се върти и отпусна ръце покрай тялото си, видя, че той я е зяпнал, и от устните й се откъсна засрамен смях.

— Съжалявам. Аз…

— Ела тук — изръмжа той; изпод полуспуснатите клепачи погледът му беше горещ и собственически.

Начаса я заля възбуда, тялото й пламна. Без сама да знае как, тя почувства, че трябва да отиде при него бавно, много бавно, карайки го да чака, макар и само няколко секунди.

— Желаеш ме — проточи, когато се озоваха лице в лице.

— Да. О, господи, да — ръцете му я сграбчиха през кръста и я притеглиха плътно до него. — Дай ми устата си.

Пейн го направи, обвивайки ръце около шията му, като едновременно с това се прилепи до силното му тяло. Целувката беше недвусмислен израз на собственическо чувство, както неговата, така и нейната, и когато най-сетне свърши, Пейн не бе в състояние да изтрие усмивката от лицето си.

— Харесва ми когато ми заповядваш — каза тя. — Напомня ми за душа, когато ти…

От гърдите му се изтръгна стон и той я прекъсна, слагайки нежно ръка върху устата й.

— Да, спомням си. Вярвай ми — спомням си.

Пейн го близна лекичко по ръката.

— Ще го направиш ли отново? Тази вечер?

— Де да имам този късмет.

— Ще го имаш. Както и аз.

Мануел се засмя.

— Знаеш ли какво? Май ще трябва да си сложа някоя от лекарските ми престилки.

Той отвори колата и извади изгладена бяла престилка, на ревера на която се четеше името му в курсив. По начина, по който той затвори двете половини на дрехата, Пейн разбра, че се опитва да скрие реакцията на тялото си към нея.

Жалко. Харесваше й да го гледа в това състояние, горд и корав.

— Хайде… да влизаме — каза той, улавяйки я за ръка. А после, под носа си, сякаш добави: — Преди да съм свършил в…

Той не довърши и Пейн запази усмивката върху лицето си, широка и неприкрита.

Когато се приближиха, сградата се оказа укрепена почти като за обсада — с дискретни решетки на прозорците и висока ограда, която се простираше докъдето поглед стигаше. Вратите бяха затворени и Мануел дори не направи опит да натисне бравите им.

Нямаше нищо чудно в това, че сградата бе така защитена, помисли си Пейн. Като се имаше предвид как изглежда по-голямата част от града.

Мануел натисна един бутон и начаса се разнесе металически глас:

— Ветеринарна клиника «Трикаунти».

— Доктор Мануел Манело — той обърна глава към камерата. — Тук съм, за да видя…

— Здравейте, докторе. Влизайте.

Разнесе се бръмчене и Мануел отвори вратата, задържайки я за Пейн.

— След теб, бамбина.

Мястото, в което се озоваха, беше почти празно и много чисто, с гладък каменен под и редици столове, сякаш хората прекарваха доста време тук в чакане. По стените бяха окачени снимки в рамки, върху които се виждаха коне и бикове, много от които бяха украсени с панделки в синьо и червено. Насреща им имаше стъклено табло, върху което с елегантни златни букви пишеше РЕГИСТРАТУРА; виждаха се и врати… толкова много врати. Върху някои от тях се четяха символите за мъж и жена… върху други пишеше неща като ВЕТЕРИНАРЕН ДИРЕКТОР… ФИНАНСИ… ЧОВЕШКИ РЕСУРСИ.

— Какво е това място? — попита тя.

— Моето спасение. Е, да вървим. Насам.

Той я поведе през една двукрила врата и отиде до мъж в униформа, седнал зад едно бюро.

— Здравейте, доктор Манело — мъжът остави вестника, в горната част на който с големи букви пишеше «Ню Йорк Поуст». — Не сме ви виждали от известно време.

— Това е моя колежка, П… Памела. Дойдохме да видим момичето ми.

Човекът се съсредоточи върху лицето на Пейн. А после тръсна глава.

— Ъъъ… тя е където я оставихте. Лекарят днес прекара много време с нея.

— Аха. Обади ми се — Мануел потропа с кокалчета по бюрото. — Е, до скоро.

— Разбира се, докторе. Приятно ми беше да се запознаем… Памела.

Пейн кимна.

— Прекрасно бе да ви срещна.

Думите й бяха последвани от неловко мълчание — човекът очевидно бе напълно поразен от нея. Беше зяпнал с уста, очите му — широко отворени… и пълни с одобрение.

— Полека, здравеняко — мрачно каза Мануел. — Какво ще кажеш отново да започнеш да мигаш… например сега. Сериозно.

Мануел застана между нея и мъжа и я улови за ръка, като по този начин едновременно я скри от погледа му и предяви властта си над нея. И това не беше всичко. От тялото му се надигна мирис на тъмни подправки, предупреждавайки другия мъж, че жената, на която се възхищава, е достъпна единствено през трупа му.

От което в гърдите й сякаш засия истинско слънце.

— Хайде, Пей… Памела — Мануел я подръпна лекичко и докато се отдалечаваха, добави приглушено: — Преди челюстта на Джони да се откачи от лицето му и да тупне върху спортната страница.

Пейн подскочи, както правят малките момиченца. После още веднъж.

Мануел я погледна.

— Горкият охранител едва не се оказа с баджа си, натъпкан в гърлото, а ти си щастлива?

Пейн го целуна по бузата, прочитайки истината, скрита зад престорено мрачното изражение на красивото му лице.

— Ти ме харесваш.

Мануел извъртя очи и като сложи ръка около врата й, я притегли към устните си.

— Не думай.

— Не думай — изимитира го тя.

Един от двамата се препъна в крака на другия, трудно бе да се каже точно кой в кого, но Мануел успя да ги задържи, за да не паднат.

— Май ще е добре повече да внимаваме — каза той. — Преди да се наложи да ни оказват първа помощ.

Пейн го смушка с лакът.

— Мъдро заключение.

— Не дърпай дявола за опашката.

Пейн погледна през рамото му… и го плесна по дупето… силно. Той изохка, а тя му смигна.

— Нямаш никаква опашка — след това притвори очи и като понижи глас, попита театрално: — Искаш ли да го направя отново, Мануел? Може би… от другата страна?

Тя размърда пресилено вежди и смехът, изригнал от гърдите му, отекна в празния коридор. А после, когато отново се бутнаха един в друг, той я спря.

— Чакай, трябва да го направим по-добре — хвана я под ръка, целуна я по челото и застана наравно с нея. — На «три» тръгваме с десния крак. Готови? Едно… две… три.

По команда те протегнаха дългите си десни крака, а после бе ред на левите… десни… леви… В съвършен синхрон. Един до друг.

Те поеха по коридора. Заедно.

На Мани изобщо не му бе хрумвало, че Пейн, неговата сексапилна жена вампир, би могла да има чувство за хумор. Което я правеше напълно и абсолютно съвършена.

По дяволите, не беше само това. Беше удивлението и радостта й, усещането, че е готова да опита всичко. По нищо не приличаше на онези крехки, чупливи барбита от хайлайфа, с които бе излизал досега.

— Пейн?

— Да?

— Ако ти кажа, че тази вечер искам да изкатерим планина…

— О! С удоволствие! Би било прекрасно да видя гледката…

Бинго! Само че, господи, не можеше да не се зачуди над жестокостта на това най-сетне да намери идеалната си половинка… в някой, с когото бе така изначално несъвместим.

Когато стигнаха до втората двукрила врата, която въвеждаше в клиничната част на ветеринарната болница, Мани побутна едното крило и без да губят ритъм, двамата се завъртяха на една страна и влязоха едновременно… и именно в този миг то се случи.

Именно в този миг той окончателно се влюби в нея.

Беше заради веселото й бърборене, жизнерадостно леката й стъпка и очите й с цвят на лед, грейнали като кристали. Заради миналото й, което тя бе споделила с него и достойнството, което бе показала, и това, че бе сравнявана и преценявана въз основа на онези, с които той бе излизал до неотдавна (и с които сега дори не би седнал на една маса). Заради силното й тяло и острия й ум, и…

Исусе… дори не се бе сетил за секса.

Каква ирония. Пейн му бе дала най-великолепните оргазми в живота му, а те дори не бяха начело в списъка му «Причини защо те обичам».

Ето колко невероятна бе тя.

— Защо се усмихваш, Мануел? — чу гласа й. — Навярно си мислиш за следващия път, когато ръката ми ще се озове върху дупето ти?

— Аха. Точно затова.

Притегли я към себе си за нова целувка… като се мъчеше да не обръща внимание на болката в гърдите си — нямаше нужда да разваля времето, което им оставаше, с мисли за сбогуването, което така или иначе им предстоеше твърде скоро.

Освен това почти бяха стигнали.

— Ето тук е — заяви и като сви наляво, влезе в крилото с отделенията за възстановяване.

В мига, в който вратата се отвори, Пейн се поколеба и се намръщи, чула изцвилването и потрепването на конски копита, които се носеха в напоения с мирис на слама въздух.

— Малко по-надолу — Мани я подръпна за ръката. — Казва се Глори.

Глори беше чак в дъното, но в мига, в който той изрече името й, дългата й елегантна шия се проточи и съвършената й глава се показа над вратата на отделението й.

— Здравей, момиче — каза Мани.

Тя изцвили в отговор и наостри уши, а ноздрите й се разшириха, душейки въздуха.

— О, милостива съдба! — ахна Пейн и като пусна ръката му, избърза пред него.

Докато тя се приближаваше до отделението, Глори отметна глава, така че черната й грива се развя, и изведнъж Мани си представи как кобилата ухапва Пейн.

— Внимавай — каза и се затича след нея. — Тя не обича…

В мига, в който Пейн положи ръка върху кадифената муцуна, Глори се долепи до нея, бутайки се в дланта й, молейки се да бъде погалена.

— … непознати хора — довърши Мани неубедително.

— Здравей, миличка — промълви Пейн и като се облегна на вратата на отделението, плъзна поглед по тялото на кобилата. — Толкова си красива… толкова голяма и силна… — бледите ръце се плъзнаха по черната шия и започнаха да я потупват бавно. — Защо предните й крака са превързани?

— Счупи си десния крак. Тежко. Преди около седмица.

— Може ли да вляза при нея?

— Ами… — господи, направо не беше за вярване, ала Глори сякаш се беше влюбила, притворила очи, докато Пейн я чешеше зад ушите. — Да, мисля, че няма да е проблем.

Вдигна резето на вратата и двамата се мушнаха вътре. Глори отстъпи настрани, накуцвайки…

Толкова бе отслабнала, че ребрата й се очертаваха под кожата като пречки на ограда. Пък и Мани беше сигурен, че когато оживлението от това, че има гости, поотминеше, щеше да си отиде и този прилив на енергия.

Съобщението от ветеринаря беше недвусмислено: тя вехне. Счупената й кост заздравяваше, но не достатъчно бързо, и от преразпределението на теглото й другият й крак щеше да отслабне и да последва дегенерация.

Глори протегна муцуна и го бутна лекичко по гърдите.

— Здравей, момиче.

— Тя е невероятна — ръцете на Пейн се плъзгаха по цялото тяло на кобилата. — Просто невероятна.

И ето че на съвестта на Мани натежа още нещо. Ами ако да доведе Пейн тук беше не дар, а жестокост? Защо да я запознава с животно, което вероятно щеше да… Господи, не можеше дори да си го помисли.

— Ти не си единственият, който изпитва собственически чувства — тихо подхвърли Пейн.

Мани я погледна покрай главата на Глори.

— Моля?

— Когато ми каза, че искаш да ме запознаеш с жена, аз… аз се надявах тя да има конска физиономия.

Той се засмя и поглади Глори по челото.

— Е, тя наистина има такава.

— Какво ще правиш с нея?

Мани се заигра с кичура грива, който падаше над почти черните очи на кобилата, докато се мъчеше да оформи някакъв отговор.

— Мълчанието ти е достатъчно красноречиво — горчиво каза Пейн.

— Не знам защо те доведох тук. Имам предвид… — той се прокашля. — Всъщност, знам… и то е адски жалко. Нямам нищо друго, освен работата си… Глори е единственото, което имам извън нея. За мен това е лично.

— Сигурно си съкрушен.

— Така е — Мани изведнъж погледна над гърба на вехнещия си кон към тъмнокосата жена вампир, която бе облегнала глава на хълбока му. — Аз съм… напълно съсипан от загубата.