Неукротима любов

34.

Обратно в тренировъчния център Мани се събуди в болничното легло, не в стола. След миг на объркване, нахлулите в съзнанието му картини му припомниха всичко. След като икономът му бе донесъл храна, Мани я беше изял в кабинета, точно както Джейн му бе казала… и именно там, а не в поршето, бе открил мобилния си телефон, портфейла, ключовете и куфарчето. Малката колекцийка от вещите му през цялото време бе стояла на видно място на стола и подобна небрежност му се стори странна, като се имаше предвид колко строго охранявано бе всичко друго в това място.

После обаче включи телефона и установи, че SIM картата я няма. Освен това бе готов да се обзаложи, че ще му трябва атомна бомба, за да влезе или излезе от гаража без тяхно разрешение. Така че ключовете от поршето бяха напълно безполезни.

Куфарчето? В него имаше само протеиново блокче и документи, които нямаха нищо общо с това място, вампирите или Пейн.

Което обясняваше защо вещите му се търкаляха незаключени — не си струваше усилието да ги прибират.

Мани почти се бе отказал от намерението да провери съобщенията си, когато все пак реши да опита с телефона в кабинета. Вдигнал бе слушалката, натиснал бе деветка… и за своя изненада бе чул тон свободно. Разбира се, каква беше вероятността тук долу да има външен, ненаглеждан от никого човек? Почти никаква.

Освен ако не ставаше въпрос за ден, в който деветдесет процента от тях бяха пострадали в битка, а другите десет процента се тревожеха за братята си.

Без да губи време, Мани бе проверил съобщенията на всичките си телефонни линии — вкъщи, в офиса и на мобилния си. На първия откри две съобщения от майка си. Нищо специално — жилището й имало нужда да се постегне, а при последната игра на голф направила страхотен удар на ужасната девета дупка. На мобилния имаше съобщение от ветеринаря, което Мани трябваше да изслуша два пъти, а тези на служебния бяха също толкова депресиращи, колкото и това за Глори. Имаше седем съобщения от колеги от цялата страна и те до едно бяха така съкрушително нормални. Искаха от него да отиде някъде си за консултация, да говори на конференции, или пък да намери място в стажантската си програма за децата им или за някой семеен приятел.

Тъжната истина бе, че тези най-обикновени молби бяха изостанали от живота му — сякаш той бе направил рязък завой, измамвайки горките копелета, които му се обаждаха. А след като вампирите отново се занимаеха с него, Мани не бе сигурен дали от мозъка му щеше да остане достатъчно, за да може да преброи до десет, камо ли да извършва операции или да ръководи хирургично отделение. Нямаше как да знае в какво състояние ще бъде, когато всичко това свършеше…

Сепна го звука от пускане на вода в тоалетната.

Вратата на банята се отвори и той видя силуета на Пейн, очертан на прага; светлината, струяща зад гърба й, превръщаше нощницата й в прозирен воал. Мили… боже…

Сутрешната му ерекция започна да пулсира… от което страшно му се прииска да беше спал в проклетия стол. Проблемът бе, че когато най-сетне се беше върнал в стаята, не бе имал сили да откаже на молбата й да легне до нея.

— Буден си — каза тя дрезгаво.

— А ти си станала — Мани се усмихна лекичко. — Как са краката ти?

— Слаби. Но ми служат — Пейн хвърли поглед през рамо. — Бих искала да си взема душ…

Мамка му, начинът, по който не довърши изречението, говореше, че се нуждае от малко помощ… и умът на Мани начаса си ги представи, застанали под водната струя, разделяни единствено от сапунената пяна.

— Мисля, че има пейка, на която можеш да седнеш — той стана откъм другата страна на леглото, за да може да скрие ерекцията си в панталона. След това се приближи до Пейн, като внимаваше да се държи възможно най-далече от нея, докато се шмугваше в банята.

— Да, ето я тук.

Пресегна се и пусна водата, след това завъртя пейката.

— Ще я наместя…

Погледна през рамо и се вкамени. Пейн беше развързала колана на болничния си халат и бавно, неумолимо… го оставяше… да се свлече от раменете й.

Докато водната струя шуртеше върху ръкава му и го подгизваше, Мани усети, че му идва да закрещи, когато ръцете й задържаха дрехата точно над гърдите й.

Пейн остана така, сякаш чакаше да види какво ще каже той, и когато очите им се срещнаха, пенисът на Мани се напрегна толкова силно, че бе същинско чудо как не скъса предницата на панталона му.

— Пусни го, бамбина — чу се да казва.

И тя го стори.

По дяволите, никога не му бе хрумвало да боготвори закона за земното притегляне, но сега изпита точно това желание — да се просне пред олтара на Нютон и да заридае от благодарност за благословията, която караше всички неща да падат на земята.

Несъзнателно, без никакво предупреждение, мократа му ръка я сграбчи и я притегли към него, придържайки я здраво, докато устните му смучеха зърното й, а езикът му го милваше. Ала нямаше защо да се тревожи, че я е обидил. Тя зарови ръце в косата му и го притисна до себе си, докато устата му я похищаваше, извивайки гърба й и задържайки я съвършено изправена — гола жена, готова да бъде завладяна.

Без да я пуска, Мани угаси лампата и пъхна и двама им под топлата струя на душа. Сияние отново обгърна тялото й, докато той коленичеше пред нея, улавяйки с език и водата, която шуртеше между гърдите й и се стичаше по стомаха й.

Пейн протегна ръка, за да запази равновесие, но Мани беше по-бърз и внимателно я сложи да седне на пейката. След това постави ръка на тила й и я целуна страстно, докато се протягаше за сапуна, с намерението да се погрижи тя да стане много, много чиста. Езикът й срещна неговия, зърната й се притискаха в гърдите му, устните й — в неговите, и усещането бе толкова всепоглъщащо, че той нито забелязваше, нито го беше грижа, че косата му залепва за черепа, а хирургическите дрехи — за тялото му.

— Лечителю… — простена Пейн, когато той започна да я сапунисва.

Горната част на тялото й стана хлъзгава и гореща, докато дланите му я обхождаха старателно — от шията до ханша. А след това се залови с краката: започна от изящните й стъпала и глезени и продължи нагоре, по прасците, сгъвката на коленете й… Водата ги обгръщаше, падаше между тях, отмивайки пяната в мига, в който той я насапунисаше, а звукът от плискането върху плочките бе заглушаван единствено от стоновете на Пейн. А много скоро щяха да станат още по-шумни.

Докато я целуваше по шията, Мани разтвори коленете й, намествайки се между тях.

— Казах ти… — той съпроводи думите си с леко ухапване, — че къпането ще ти хареса.

В отговор ръцете й го стиснаха за раменете, а ноктите й се впиха в кожата му с такава страст, че той се зачуди дали не беше време да започне да мисли за бейзболна статистика, пощенски кодове… цените на автомобилите.

Елинор Рузвелт.

— Прав си, лечителю — промълви тя, дишайки тежко. — Харесва ми… но ти си твърде облечен.

Мани затвори очи и потрепери. А после се овладя достатъчно, за да може да проговори.

— Не… добре съм си така. Ти просто се облегни назад и ме остави да се погрижа за всичко.

Преди Пейн да успее да отвърне, Мани запечата устните й със своите, притискайки я към стената с гърдите си. За да отвлече вниманието й от темата за неговите дрехи, той плъзна и двете си ръце от вътрешната страна на бедрата й и прокара пръсти по женствеността й.

Когато почувства колко е влажна (и то от влага, която нямаше нищо общо с водата, а само с онова, което копнееше да усети върху езика си), той се отдръпна лекичко и погледна надолу.

Мили… боже… толкова беше готова за него. И как само изглеждаше, извита назад, с гърди, блеснали от водата, устните й — полуотворени и леко подпухнали от целувките му, краката й — раздалечени.

— Ще ме вземеш ли сега? — простена тя; в очите й гореше огън, кучешките й зъби бяха издължени.

— Да…

Мани стисна коленете й и се наведе, откривайки с устните си онова, което допреди малко бе изпивал с поглед. Пейн извика под мощния му напор и бързия ритъм, с който той засмука женствеността й, безпощадно, без да крие колко силно я желае. Когато тя се разтвори широко, езикът му нахлу в нея и той почувства всичко — пулсациите, начина, по който тялото й се блъскаше в брадичката и носа му, ръцете й, сграбчили с все сила главата му.

Нямаше причина да спира дотук.

С нея той притежаваше безпределна издръжливост и знаеше, че докато е с всичките си дрехи, може да продължава по този начин… до безкрай.

Вишъс се събуди в легло, което не беше неговото, но му отне само микроскопична частица от секундата, за да разбере къде се намира. Лечебницата. Една от стаите за възстановяване.

Разтърка здравата очи и се огледа наоколо. Вратата на банята беше открехната и светлината, която се процеждаше от запалената лампа, бе достатъчна, за да вижда… и първото, което привлече погледа му, беше спортният сак на пода.

Беше един от неговите. И по-точно — онзи, който бе дал на Джейн. Само че тя не беше тук. Или поне не в тази стая. Ви се надигна и изпита чувството, че е претърпял автомобилна катастрофа — по цялото му тяло изригна болка, сякаш то бе антена и нервната му система приемаше всеки радиосигнал в света. Той простена и се премести, провесвайки крака през ръба на леглото… а после трябваше да спре, за да си поеме дъх. Няколко минути по-късно настъпи моментът да се оттласне от матрака и да се моли да успее. Повдигна се с надеждата…

Бинго. Краката му го удържаха.

Онази част от тялото му, върху която Манело беше работил, все още не бе готова да пробяга маратон, но когато Ви махна превръзките и стегна и отпусна мускулите си няколко пъти, трябваше да признае, че е впечатлен. Раната от операцията на коляното вече бе зараснала почти напълно, оставяйки само едва забележим розов белег. Ала най-важното бе, че под него сякаш бе станало истинско чудо — чувстваше ставата си фантастично. Въпреки че все още бе малко схваната, Ви усещаше, че тя работи съвършено. Тазобедрената става също беше като нова.

Проклетият му хирург беше истински чудотворец.

Докато отиваше към тоалетната, погледът му се плъзна по спортния сак и в съзнанието му нахлуха спомени от преживяното под въздействието на морфина, далеч по-ясни, отколкото в мига, в който се бяха случили. Господи, Джейн беше забележителна лекарка. В рутината на нощите той не толкова го бе забравил, колкото не бе имал възможност да го види с очите си. Тя винаги даваше всичко от себе си за своите пациенти. Винаги. И не лекуваше братята просто защото те бяха свързани с него. То нямаше нищо общо с него — в онези моменти те бяха нейни пациенти. Тя би лекувала цивилни, членове на глимерата и дори хора по абсолютно същия начин.

Когато влезе в банята, Ви се пъхна под душа… и му се стори, че в кабината е твърде тясно. Докато мислеше за Джейн и сестра си, изпита ужасното чувство, че когато си бе тръгнал преди две нощи, прекалено бе опростил нещата, виждайки всичко единствено в черно и бяло. Дори не си бе направил труда да помисли, че в случая има и друга връзка — тази между двете жени. Той мислеше единствено за себе си и Пейн, сякаш отношенията лекар-пациент изобщо не съществуваха.

Всъщност не. Мислеше единствено за себе си, но не и за Пейн и това, което тя искаше от живота си. Нито пък какво Джейн бе или не бе направила за своята пациентка.

Застанал с наведена глава под душа, Ви се взираше в канала между краката си, а водата го удряше по тила.

Не го биваше по извиненията. Нито по приказките.

Но не беше и бъзливец.

Десет минути по-късно си наметна един болничен халат и закуцука към кабинета. Ако неговата Джейн бе тук, най-вероятно щеше да е заспала на бюрото си, като се имаше предвид колко от леглата в стаите за възстановяване бяха заети от братята, които бе лекувала.

Все още нямаше никаква идея какво да й каже за кожените панталони, но поне можеше да опита за станалото с Пейн.

Само че кабинетът беше празен.

Ви седна пред компютъра и откри своята шелан за по-малко от петнайсет секунди. Докато инсталираше охранителната система на имението, Дупката и лечебницата, беше сложил камери във всички стаи, с изключение на тази на Първото семейство. Разбира се, те можеха да бъдат изключени съвсем лесно… какъвто бе случаят в стаите на всички братя и излизаха на монитора като черни квадрати.

Което беше добре, тъй като Ви нямаше никакво желание да ги гледа как правят секс.

Камерата в синята стая за гости обаче все още работеше и на светлината на запалената нощна лампа той видя свитата на кълбо фигура на своята шелан. Тя спеше дълбоко, но очевидно — неспокойно. Челото й беше сбърчено, сякаш мозъкът й отчаяно се мъчеше да задържи лекуващия умората сън. Или пък й се присънваха неща, които я дразнеха, вместо да й доставят удоволствие.

Първият му порив бе да отиде право там, ала колкото повече мислеше, толкова повече осъзнаваше, че най-доброто, което би могъл да направи за нея, е да я остави да си почине. Двамата с Манело бяха работили часове наред, целия предобед. Освен това тази вечер нямаше да излиза — заради контузиите Рот бе отменил всички дежурства.

Исусе… Обществото на лесърите. Не беше виждал толкова много убийци от години… и нямаше предвид само дузината, които се бяха появили предишната нощ. Готов бе да се обзаложи, че през последните две седмици, Омега беше създал поне сто от гнусните копелета… Имаше чувството, че те са като хлебарки — на всяка, която забележиш, се падаха поне десет, които не виждаш.

Добре че братята бяха толкова смъртоносни. А и Бъч се възстановяваше сравнително бързо, след като се направеше на Дистройър… по дяволите, Вишъс дори бе успял да се погрижи за него след операцията. Не че си спомняше кой знае какво от това, но все пак.

Задушаван от толкова много неща, той заопипва джобовете си за тютюн и цигарена хартия… и си даде сметка, че е по болничен халат — никакъв шанс за цигара.

Надигна се от стола и излезе в коридора.

Стаята на Пейн беше затворена и той натисна бравата, без изобщо да се поколебае. Имаше голяма вероятност да завари човешкия хирург вътре, но той несъмнено щеше да е потънал в сън, след всичката работа, която бе свършил.

Когато пристъпи в стаята, миризмата във въздуха навярно трябваше да му направи по-голямо впечатление. И може би трябваше да отдаде по-голямо внимание на факта, че душът течеше. Ала беше прекалено шокиран от това, че леглото беше празно… и че в ъгъла имаше патерици и ортези.

Ако пациентът ти е парализиран, се нуждаеш от инвалиден стол, не от приспособления, които подпомагат ходенето. Тя да не би да… вървеше?

— Пейн?

Повиши глас и отново извика:

— Пейн?

В отговор долетя стон. Дълбок, задоволен стон… Какъвто и най-прекрасният душ не бе в състояние да изтръгне от някого.

Ви се хвърли през стаята и едва не изкърти вратата, когато връхлетя в горещата, влажна баня. Мили боже! Сцената, разкрила се пред очите му, бе далеч по-ужасна, отколкото си бе представял.

Иронията бе, че онова, което те… господи, дори не бе в състояние да опише онова, което ставаше… но именно то спаси живота на хирурга. Ви беше толкова ужасен, че бе принуден да извърне поглед и именно това му попречи да пробие във врата на Манело дупка с размерите на отходна тръба.

Докато излизаше от банята със залитане, Ви чу как отвътре се разнесоха най-различни трескави звуци. А после той напълно изгуби контрол — блъсна се в леглото, политна напред, събори един стол, удари се в стената.

С тази скорост може и да намереше изхода докъм една седмица. Или там някъде.

— Вишъс…

Докато Пейн се приближаваше към него, Ви бе забил очи в пода, така че съвсем ясно видя босите й крака. Значи чувствителността им се бе върнала.

Ура.

— Моля те, спести ми обясненията — изплю се Ви, преди да обърне свиреп поглед към Манело. Копелето беше вир-вода, косата му бе залепнала за главата, дрехите — за тялото. — И недей да свикваш с нея. Ще останеш тук само докато вече нямам нужда от теб… а като се има предвид състоянието й, това няма да е още дълго…

— Как смееш… Аз решавам с кого да се обвържа.

Ви поклати глава срещу сестра си.

— Тогава си избери нещо различно от човек, който е наполовина на твоите размери и притежава една четвърт от силата ти. Животът тук не е като в облаците, миличка… и Обществото на лесърите вече те е взело на мушка, точно като всички нас. Той е слаб, представлява опасност за нас и трябва да се върне където му е мястото… и да си остане там.

И това ако не вбеси близначката му! В ледените й очи лумна страховит огън, черните й вежди се сключиха заплашително.

— Вън!

— Питай го какво прави цяла сутрин — настоя Ви. — Не, чакай… аз ще ти кажа. Кърпи мен и останалите от Братството, защото се опитвахме да защитим жените си и цялата раса. А този човек? Мен ако питаш, той е лесър, който все още не е бил превърнат в такъв… ни повече, ни по-малко.

— Как смееш! Ти не знаеш нищо за него.

Ви се приведе към нея.

— Нито пък ти. И точно това се опитвам да ти кажа, по дяволите.

Преди положението напълно да излезе от контрол, той се обърна, за да си тръгне… и видя отражението им в огледалото на стената. Ама че картинка представляваха: сестра му — гола и без помен от срам; човекът — мокър и мрачен; той — с обезумял поглед и готов да убива.

Гневът се надигна толкова бързо и неудържимо, че изригна преди Ви да успее да го разпознае. Той направи две крачки, отметна глава назад и заби лице в стъклото, пръсвайки отражението на хиляди късчета.

Сестра му изпищя, хирургът извика, а той излезе, оставяйки ги да се оправят сами.

Докато крачеше по коридора, знаеше точно къде отива.

Докато крачеше по тунела, знаеше точно какво ще направи.

Кръв се стичаше по бузите и брадичката му и капеше върху гърдите и стомаха му като алени сълзи. Ала той не усещаше никаква болка.

Но това скоро щеше да се промени. Много скоро.