Неприятната страна на мира

Бележка под линия

Изкачването на стълбите до платформата вероятно беше най-трудното нещо, което Лео някога беше правил, но беше твърдо решен да стигне дотам сам. Твърдо решен да спаси гордостта си, макар че мъртвите му бяха свидетели, че гордостта не му беше донесла нищо добро. На първо място тя беше причината да е тук.

Някога изкачването на планините му се струваше нещо смехотворно. Сега му се налагаше да събира сили за всяка крачка и от челото му се лееше пот. Старата рана на крака му все още го болеше. Болеше повече от всякога сега, когато се налагаше да поема по-голямата част от тежестта му. Но не беше нищо в сравнение с болката в другия крак — непрекъснатата, пулсираща болка, която го смазваше и от която му се гадеше. А иронията беше, че вече дори нямаше крак.

Продължаваше да опитва да размърда възпалените си пръсти, да раздвижи наранения си глезен, да стъпи върху парещото си стъпало, за да запази равновесие. После си спомняше, че вече ги няма. Кракът му беше смазан, а остатъците от него — отрязани и изгорени, и заедно с тях си беше отишло и всичко, което някога е бил. Вече не беше воин. Не беше водач. Не беше лорд губернатор. От него в историята щеше да остане само бележка под линия за мъж, който заради собствената си арогантност и безразсъдство се беше превърнал от герой в злодей и…

Извика, когато патерицата му се подхлъзна на най-горното стъпало и изпадна от ръката му. Вкопчи се в празното пространство, след което едната страна на лицето му се удари със сила в платформата. Чу как няколко души ахнаха, някъде някой изскимтя. Може би беше той самият.

Лявата му ръка беше почти безполезна. Нужно му беше агонизиращо усилие, за да я повдигне и да помръдне леко първия пръст, но останалите висяха безжизнено. Едва усещаше убождане с игла в тях. Хирургът каза, че металните осколки, изстреляни от оръдието, заедно с парчета от щита му се бяха забили в ръката му и бяха съсипали нервните окончания в нея. Бяха зашили раните, но не можеха да направят нищо повече. И иронията беше, че лекуваха мъж, когото се готвеха да обесят.

С усилие се надигна със здравата ръка и скърцайки със зъби, успя да стъпи върху десния си крак. Изстена, когато пренесе тежестта си върху чукана на левия крак. Но след като успя да застане на ръце и колене — или по-точно на ръце и едно коляно — не знаеше какво повече да стори. Не можеше да се пресегне за патерицата, без да падне, а дори и да можеше, как би могъл да се изправи? Имаше време, когато за Лео дан Брок да постигне невъзможното, означаваше да победи най-добрите фехтовачи на своето време или сам да пробие вражеската линия, или да обърне хода на войната, когато шансовете не бяха на негова страна. Сега да постигне невъзможното, означаваше да се изправи.

Усети здрава ръка под лакътя си и някой внимателно го изправи на крака. Или крак.

— Готово.

Патерицата отново беше пъхната под мишницата му. Хвърли поглед настрани, за да види един от палачите си. Докато помагаше на Лео да върви напред, през дупките на маската му се виждаха добри кафяви очи.

— Добре съм — каза Лео и немощно отблъсна мъжа.

Добре. Пречупен, победен и в постоянна агония, с една безполезна ръка и ампутиран крак, осъден за държавна измяна и вече на път за бесилката. Добре.

Премигна срещу разрушения градски площад на Стофенбек. Сцената на неговото престъпление. Труповете бяха извлечени, но все още имаше купчини с отломки на всеки ъгъл. От разрушения пазар, където се беше провалила последната му атака, бяха останали само почернели колони. Над него се издигаше разбитата часовникова кула. Стрелките на единствения ѝ останал часовник бяха замръзнали в мига на унищожаването му. Мястото все още слабо миришеше на изгоряло.

Единайсет от останалите съзаклятници бяха подредени в редица върху платформата, ръцете им бяха вързани зад гърба. Всички го гледаха. Дори не успя да познае някои от тях. Лорд Мъстред беше в отсрещния край. Около главата му беше увита окървавена превръзка, закриваща едното му око. Лейди Уетерлент дори и сега беше вирнала високо острата си брадичка. Лорд Барезин, който беше най-близо до Лео, се оглеждаше наоколо и премигваше, сякаш не можеше да повярва какво се е случило. Какво се случваше. В платформата до краката на всеки от тях имаше капак. До всеки имаше лост, а над главата му висеше примка.

Всичко това му се струваше странно безинтересно и банално. Нямаше почти никаква представа какво да очаква. Поредната ирония — първото обесване, на което щеше да присъства, щеше да е неговото собствено.

Той стисна челюсти, подскочи към капака в пода и се олюля. Всеки негов дъх беше приглушен стон. Усещаше някакъв вкус в устата си. Може би кръв от падането. Или остатъчен сладък вкус от закуската. Облиза пролуките между зъбите си и се опита да усети още от него. Дребните удоволствия се превръщаха в нещо огромно, когато знаеш, че не ти остава време. Всички онези неща, които беше свикнал да има, да прави и които почти не беше забелязвал, още по-малко оценявал. Сега сладкият вкус по венците му изглеждаше като някакъв дар, за който трябваше да се чувства благодарен.

Вдигна поглед. Яркото слънце в небето. Дългата черна греда над главата му. Висящите примки. Неговата примка, точно над главата му. Зачуди се върху колко ли вратове вече е била нахлузвана. След това, което беше сторил, имаше много предатели за бесене. Днес вече бяха преминали може би десет партиди. От избите, където държаха пленниците, се чуваше само тропането на капаците, когато се отваряха, и глухият звук от изопването на въжетата. Както и слабите възклицания на зяпачите всеки път.

Това на въжето засъхнала кръв ли беше? Почувства се смъртно оскърбен. За нещо толкова лично човек трябваше да получи свое собствено въже. Имаше усещането, че ще умре в бельото на някого другиго. Макар че бельото на тези, които бяха минали преди него, без съмнение беше в далеч по-лошо състояние. Знаеше, че когато ги бесеха, хората се напикаваха, насираха и изпускаха всички течности. Когато Антоп им разказа за това на по чашка, им се стори доста смешно. Не беше нужно да казва, че сега изобщо не му изглеждаше смешно.

— Хавел дан Мъстред!

Лео погледна надолу и премигна. Едва сега забеляза публиката. Не беше голяма и повечето хора бяха непознати. Седяха на разнообразни очукани столове, довлечени от разрушените сгради около площада. Гласът беше на лорд шамбелан Хоф, който прочете с монотонен глас името от покрит с мастилени петна списък.

— Намерен сте за виновен в държавна измяна и открит бунт срещу Короната и сте осъден на смърт. — До него седеше крал Орсо, на когото случващото се сякаш не доставяше повече удоволствие, отколкото на осъдените.

— Имате ли да кажете нещо?

— Не съм се сражавал срещу краля — изръмжа Мъстред. — Сражавах се за Англанд. Това е всичко.

От другата страна на краля лорд маршал Ръкстед изсумтя презрително. Червеите на Висшия съвет. Но Лео не можеше да се накара да ги мрази. Сега виждаше, че тиранията им е била само извинение, и то неубедително извинение. Той просто беше търсил враг, срещу когото да се бие. Юранд се беше оказал прав за това. Бе се оказал прав за всичко. Единствената му утеха беше, че най-добрият му приятел ще може да го помни такъв, какъвто някога е бил. И никога няма да го види… какъвто е сега.

Беше по-добре да си мисли, че Лео дан Брок е умрял на бойното поле.

В много отношения това беше вярно. Младия лъв беше горял с голям ярък пламък. Защо някой да оплаква угасяването на немощния въглен, който беше останал?

Един от палачите предложи на Мъстред качулка. Той поклати глава. Отведоха го до неговия капак в пода и когато пристегнаха примката, Хоф вече четеше името на следващия от редицата на обречените.

Лео плъзна замъгления си поглед по лицата на публиката. Недалеч от краля седеше мършава жена с късо подстригана коса и превързано чело. За момент се зачуди защо тя го гледа с толкова отчаяна настойчивост. После изпусна тихо възклицание и единственото му здраво коляно започна да трепери толкова силно, че той за малко не падна отново.

Това беше жена му.

Никога преди не я беше виждал лишена от всичките ѝ труфила. Без грим, перука, бижута, без десетките си прислужници и стотиците ѝ внимателно подбрани усмивки. Сега осъзна, че дори на закуска външният ѝ вид е бил подготвян грижливо. Дори и в леглото. Може би особено там. Сякаш битката при Стофенбек беше съкрушила и нея почти толкова, колкото и него.

Но беше тя.

Как ли трябваше да се почувства да я види в публиката на своята екзекуция? Безполезно чувство на вина заради това, което се беше случило с нея? Безсилен гняв, че тя го беше подтикнала? Сантиментална тъга, че няма да види раждането на детето си? Човек би си помислил, че някой, на когото му оставаха няколко дъха живот, не би губил времето си да изпитва срам, но срамът беше чувството, което спечели. И товарът му беше смазващ. Срамуваше се за това колко жалък изглежда. За това колко много я беше разочаровал. За това колко малко беше останало от мъжа, за когото се бе омъжила.

Почти не можеше да понесе да я погледне. Макар на целия разрушен площад единствено нейното лице да изразяваше съчувствие. Когато я видя, той осъзна всичко, което предстоеше да загуби.

Хоф продължаваше да чете имената на осъдените. Всеки се изправяше пред смъртта по свой собствен начин. Някои бяха бесни на света. Някои молеха за прошка разплакани. Лейди Уетерлент крещеше обиди при всяко споменаване на име, докато кралят не заповяда да ѝ запушат устата. Един млад мъж със счупени очила опита да произнесе реч за недостатъците на монархията може би, надявайки се кралят да го помилва. След една-две минути Орсо рязко го прекъсна:

— Ако си искал да промениш света, е трябвало да спечелиш.

Имаше дори различни видове мълчание. Някои упорито отказваха да говорят. Други бяха объркани и неспособни да разберат какво се случва. Трети мълчаха и пелтечеха, треперещи от страх.

— Стеван дан Барезин, намерен сте за виновен в държавна измяна и открит бунт срещу Короната и сте осъден на смърт. Имате ли нещо да кажете?

— Имам — изграчи Барезин и двойната му брадичка се разтресе, когато се обърна да погледне Лео. — Лео дан Брок беше този, който ни подтикна към това! Той беше подстрекателят! Ти ни докара това до главите, проклет глупак такъв!

Дузина други хора ги бяха докарали дотук. Може би стотина. Ишър, който не се виждаше никъде, беше посял семето. Хюген и самият Барезин с готовност бяха напоявали кълновете му. Савин и Стаур имаха своето участие в отглеждането на реколтата. Дори Риккъ и Трошачите бяха спомогнали за тази реколта от обесвания, като не бяха спазили думата си. Но Лео нямаше сили да се защити. Силите му едва стигаха да вдигне поглед. Без него всичко това никога нямаше да се случи. Защо да не поеме вината? Нямаше да му се наложи да я носи дълго.

— Оставям се на Вашата милост, Ваше Величество! — Барезин почти ридаеше. — За всичко е виновен Брок!

— Ти, проклет страхливец такъв! — изръмжа Мъстред от далечния край на редицата.

Така или иначе сълзите на Барезин не му спечелиха нищо друго, освен презрението на Негово Величество.

— Сложете му качулка — тросна се той и Барезин шумно запротестира, когато на главата му беше нахлузена качулка и пристегнаха примката му.

Сега Лео разбра, че баща му е грешал. Мъжът разбира кой е наистина след битката.

Той не беше герой. Никога не е бил. Беше глупак. Голям, надут и суетен глупак. Това стана причина приятелите му, съюзниците му и стотици хора, които го бяха последвали, да бъдат убити. Сега щеше да убие и него самия. За момент се зачуди дали след уроците, научени тук, би могъл да стане по-добър човек. Погледна надолу към непрекъснато пулсиращия си липсващ крак. Това едва ли имаше значение сега, нали? Както казват северняците, щеше да се върне при пръстта и щеше да вземе със себе си всички тези трудно научени уроци.

— Леонолт дан Брок, намерен сте за виновен в държавна измяна и открит бунт срещу Короната и сте осъден на смърт. Имате ли нещо да кажете?

През цялото време, докато слушаше как другите без полза беснеят, дрънкат, плачат или убеждават, се чудеше какво ще каже. Сега, когато моментът дойде — последният момент, откри, че не знае какво да каже.

Вдигна поглед към Орсо и сви рамене.

— Съжалявам. — Вече почти не можеше да познае гласа си, който беше дрезгав и слаб. Погледна Савин. — Съжалявам, това е всичко. — Ако останеше прав още дълго, щеше да падне. Ако я погледаше още малко, щеше да се разплаче. Поклати глава, когато му предложиха качулката. — Да приключваме с това.

И се постара да вдигне брадичката си, за да е по-лесно примката да бъде пристегната върху гърлото му.

— Много любезно от твоя страна — промърмори палачът.

Хоф нави списъка с имената и го пъхна в джоба на мантията си. Ръкстед изтупа някакви прашинки от рамото си. Един обикновен на вид къдрокос мъж се наведе и прошепна нещо в ухото на краля. В него имаше нещо познато. Дали не беше онзи мъж, който беше дошъл на пристанището заедно с майката на Лео, когато тя го умоляваше да не тръгва? Мътните го взели, майка му — защо не я беше послушал? Крал Орсо бързо кимна на палачите и те дръпнаха първия лост.

Лео трепна, когато Мъстред с глух звук увисна надолу и накара група врани, насъбрали се върху голите греди на един паднал покрив, да отлетят възмутено към небето, пляскайки с криле.

След като екзекуцията започна, нещата се развиваха шокиращо бързо. Тряс и втория мъж вече го нямаше. Само въжето още потрепваше. Тряс и третият също изчезна. Младежът, който четеше лекции по теория на правителството, беше следващият. Лицето му се стегна, преди да падне, като на момче, което скача в студен воденичен вир. По някаква нелепа случайност очилата му сигурно бяха отскочили от дъното и прелетяха отново през капака, след което останаха да лежат върху платформата. Един от палачите се наведе и ги пъхна в джоба си.

Животът на Лео вече се измерваше само в мигове. В оставащите няколко вдишвания и удара на сърцето. Не искаше да гледа, но не можеше да извърне поглед и трепна, когато палачът дръпна лоста на лейди Уетерлент…

Тя не падна.

Мъжът дърпаше лоста отново и отново. Капакът отказваше да се отвори.

— По дяволите — чу се приглушеният му глас изпод маската.

Орсо се въртеше неспокойно на стола. Хоф разтриваше слепоочията си.

Още един пазач пристъпи напред и промърмори нещо на първия, като сочеше гневно към капака в пода. Лейди Уетерлент изръмжа нещо през парцала. Четири въжета стояха опънати. Седмина затворници все още стояха и чакаха безпомощно края си.

Един от палачите започна да рита капака, докато друг дръпна безрезултатно лоста отново. Трети се беше мушнал под платформата и се чуваше как човърка механизма отдолу.

Лео оголи зъби. Агонията на чакането. Всеки миг беше изпълнен с ужас, но въпреки това той беше благодарен за него. Зяпачите се закашляха и присвиха очи, когато един порив на вятъра понесе пясък през разрушения площад. Няколко примки по-нататък един от конспираторите ридаеше в качулката.

— Майната ви, копелета! — Лейди Уетерлент беше успяла да се освободи от парцала и започна да крещи отново. — Проклети да сте, лешояди такива! Червеи!

Крал Орсо скочи на крака:

— За бога, просто…

Капакът под краката ѝ внезапно се отвори. Тя се беше завъртяла, падна тромаво и писъкът ѝ прекъсна внезапно, когато ръката ѝ се закачи за ръба на платформата и тя се плъзна през отвора. Скоро стана ясно, че падането не я беше убило. Въжето се тресеше лудо. Отдолу се чу някакъв неясен стон. Всички зяпнаха, когато той се превърна в гърлено гъргорене.

Лео видя как от крачола на панталона на мъжа, който ридаеше, потече струя пикня, която образува локва около ботуша му.

— Продължавайте — нареди гневно Хоф.

Следващият мъж припадна, коленете му поддадоха и той се строполи на платформата. Един от палачите го вдигна, зашлеви го през покритото с качулка лице и го изправи върху неговия люк. Разнесе се глух звук и трополене, когато той падна през дупката.

Сякаш за да наваксат изгубеното време, палачите се втурваха от един лост към следващия. Туп, туп, туп — всеки удар караше примката на Лео да вибрира.

Брезентът върху лицето на Барезин се издуваше все по-бързо от отчаяното му дишане. Палачът хвана неговия лост.

— Почакайте! — разнесе се приглушен глас изпод качулката. — Аз…

Той падна под платформата и въжето му рязко се опъна.

Изглежда, великите лордове от Камарата увисваха на въжето точно като всички останали.

Лео погледна Савин. Тя му се усмихна отчаяно със сълзи в очите. Никога не я беше обичал така, както я обичаше в този момент. Може би никога преди не я беше обичал до този момент. Опита да ѝ се усмихне в отговор. Да остави в нея спомена за нещо добро. Някакъв мимолетен спомен за човека, който е бил някога.

Усети, че палачът пристъпва до него. Чу го да хваща лоста, който задвижваше капака под краката му. Под крака му. Все още не беше свикнал с мисълта, че има само един. Затвори очи.

Времето се проточи. Повя лек вятър, който целуна потното му чело. Лео пое дълбоко дъх и го задържа. Осъзна, че това е последният му дъх. Зачака края.

— Спрете.

Стори му се, че е гласът на Орсо.

Не беше сигурен.

Отвори отново очи. Наложи му се да примижи, сякаш срещу него духаше вятър.

Кралят не гледаше него. Гледаше настрани. Към Савин. А тя гледаше него. Всичко бе застинало. Времето беше нарязано на проточени мигове от туптенето на сърцето на Лео. Някой се прокашля. Една от враните, които се бяха събрали отново върху голите греди, размаха криле. Опънатото въже на Барезин все още жужеше леко. Върху лоста ръката на палача помръдна.

В този момент Орсо се отпусна на стола и махна рязко с ръка:

— Лео дан Брок, заменям присъдата ти с доживотен затвор.

Разнесе се всеобщо ахване. Савин затвори очи, по лицето ѝ се стичаха сълзи.

— Ваше Величество — започна къдрокосият мъж с предупредителна нотка в гласа, — господарят ми няма…

— Взех своето решение! — Орсо кимна към ешафода. — Свалете въжето от него.

И Лео почувства как примката се разхлаби, а после беше свалена от главата му. Сякаш тя беше единственото, което го държеше, той се свлече и патерицата изтрака върху ешафода. Палачът беше подготвен. Той го подхвана и отпусна върху платформата.

Сега вече заплака. Не можа да се сдържи. Притисна единственото коляно към гърдите си, раменете му се разтърсиха от ридания и сълзите закапаха от върха на носа му върху грубо отрязаните дъски. Дори не можеше да вдигне безполезната си лява ръка, за да ги избърше.

Чу как столът на краля изстърга, когато той се изправи.

— Лейди Брок! — сопна се той. — За бога, свалете съпруга си, преди да е накарал всички ни да се почувстваме още по-неловко.