Неприятната страна на мира

Любимият син

Дъските на кораба остъргаха кея и Лео вдъхна дълбоко от хубавия въздух на Англанд. Беше по-чист от смога на Адуа. И по-почтен.

На доковете се беше събрала доста голяма тълпа, която да го посрещне в Остенхорм заедно с новата му булка. Времето може и да беше мрачно, но усмивките на хората бяха слънчеви. Някой развяваше бойно знаме с кръстосаните чукове на Англанд, което беше станало парцаливо от участието в битки. То го накара да си спомни за Червения хълм, за битката на моста, за мъжете, които маршируваха към победа. Изпълни го нетърпение отново да тръгне в поход.

— Те те обичат — отбеляза Савин, която гледаше приветстващата го тълпа.

— Ами нали знаеш как е. Обичат мъжете, които печелят битки.

— Лео, те наистина те обичат.

— Не съм сигурен, че някога преди съм те виждал изненадана.

— Виждала съм банди гневни хора и тълпи от нуждаещи се, но не мога да кажа, че някога са ме харесвали.

— Обзалагам се, че сега ще те харесат.

Тя колебливо вдигна облечената си в ръкавица ръка и помаха. Аплодисментите станаха още по-силни. Едно малко момче скочи и се затича толкова лудо по кея, че Лео се разтревожи, че ще падне в морето. Савин се засмя и му прати въздушна целувка и то така се изчерви, че изглеждаше, че направо ще припадне.

— Майко мила, май наистина ме харесват — прошепна тя.

Уви, не всички я приемаха толкова лесно. Мъстред и Кленшър се приближаха с доста намръщени изражения в мига, в който подвижното мостче с трясък се спусна от кораба върху кея. Единственият път за бягство беше да скочи в солената вода.

— Трябва да поговорим, ваша милост! — изръмжа Мъстред.

— Имаме още неприятности с данъците — промърмори Кленшър.

— Онези от проклетия Висш съвет нямат никакъв срам!

— Нито милост! Някой трябва да им покаже къде е проклетата граница!

Лео трепна. Беше се надявал, че ще успее да стигне поне до резиденцията на лорд губернатора, преди отново да затъне до шия в бюрократичните лайна.

— Ще стигнем и до това, милорди, но мога ли първо да ви представя съпругата си, лейди Савин дан Брок?

— Вие трябва да сте лорд Кленшър. — Тя се плъзна грациозно напред, за да му подаде ръка. — Харесват ми ботушите ви, нови ли са?

— Ами… всъщност са нови, ваша милост… — промърмори Кленшър и се наведе да целуне ръката ѝ. Очевидно бе имал намерение да покаже, че не одобрява съпругата, която Лео беше избрал, но вече разбираше, че това няма да му се удаде лесно.

— Разбира се, познавам баща ви.

— Мога само да ви поднеса извиненията си по този повод — засмя се Савин, сякаш намираше това за крайно очарователно. — Но аз не съм баща си. Аз съм вашата лейди губернатор и съм тук, за да направя всичко по силите си, за да помогна. Как е лейди Лизет?

— Познавате съпругата ми? — повдигна рунтавите си вежди Кленшър.

— Само съм чувала за нея, но нямам търпение да поправя това. Приятелката ми Тилде дан Ръкстед е нейна племенница, разбира се, и ми е разказвала толкова хубави неща за нея. Разбрах, че имала проблеми с кръста?

— Ами… тя…

— Позволих си да ѝ донеса малко соли, за които съм чувала, че вършат чудеса. — И Зури извади от чантата си буркан с цветен прах.

— Това е ужасно мило от ваша страна — промърмори напълно обезоръженият Кленшър.

— Лорд Мъстред, какъв великолепен мустак. Донесох ви наскоро отпечатания том на хералдиката на Англанд и Старикланд, имате ли го?

Мъстред погали корицата, когато Зури му подаде книгата:

— Защо… не, но винаги много съм се интересувал от това!

— Какво щастливо съвпадение! — Сякаш всичко, което правеше Савин, се случваше случайно. Тя се усмихна още по-мило и протегна и двете си ръце. — А вие трябва да сте Юранд, стар приятел и боен другар на Лео.

— Ъъъ… — По някаква причина Юранд я гледаше доста намръщено, но сега започна да омеква. — Да…

— Чувала съм, че сте един от най-умните хора тук. Но Лео, защо не си ми казвал колко е красив?

— Ами… — прокашля се Лео. — Предполагам, че това не е от нещата, които един мъж забелязва…

Той наблюдаваше как Зури магически изважда пакетите един след друг от бездънната си чанта. Савин бе донесла подаръци за всички. И това не бяха просто някакви стари боклуци. А от онези неща, които един скъп приятел би подарил при специален случай. Само за миг тя успя да превърне гневното и подозрително отношение в объркано възхищение.

— Бяха ми нужни години, за да опитомя старите кучета — промърмори майката на Лео с крайчеца на устата си. — Тя ги накара да ядат от ръката ѝ в първия миг, в който слезе от кораба.

— Притежавам дял от оръжейната тук, в Остенхорм — обясняваше Савин, — но никога не съм имала възможност да я посетя. Може би някой от вас двамата ще бъде достатъчно любезен да ми я покаже?

— За мен ще бъде чест! — извика Мъстред и ѝ предложи лакътя си.

— За мен би било особено удоволствие, ваша милост! — възкликна Кленшър и ѝ предложи своя и тя се отдалечи, хванала под ръка от двете си страни по един възрастен лорд, докато двамата мъже се хилеха глуповато и се съревноваваха за вниманието ѝ. Може би за пръв път, откакто беше поел от майка си поста на лорд губернатор, Лео беше свободен от исканията им. Свободен да докуцука до приветстващите го хора и да стиска ръцете им, да ги потупва по раменете и да отвръща на лъчезарните им усмивки. Свободен наистина да бъде водач.

— По дяволите, Лео. — Антоп зяпаше надолу към чифта лъскави чисто нови шпори със семейния му герб на токата. — Мисля, че съм влюбен.

— Знам — отвърна Лео и се усмихна на Савин. В този момент всички ѝ се усмихваха. — Мисля, че и аз също.

Ударът на стомана в стомана. Мътните го взели, колко обичаше този звук Лео. За него той беше по-сладък от песента на птиците. Закачи меча на Юранд със своя. Остриетата застъргаха едно в друго и после иззвънтяха, когато той отблъсна приятеля си, атакува с няколко съсичащи удара и го накара да отстъпи назад и да се олюлее, едва успявайки да запази равновесие върху мократа трева.

— По-добре е. — Юранд се ухили и отново зае позиция. — Много по-добре.

— О, това е нищо — отвърна Лео и също се ухили.

Беше хубаво отново да е с него. Много хубаво. И с останалите момчета също, разбира се.

Кракът още го болеше, но се учеше как да се справя с това. Беше пристегнал ремък около него върху панталона, точно над коляното. Така кракът му ставаше по-скован, но много по-солиден. Юранд се опита да го обикаля в кръг, но Лео го наблюдаваше, изчака и го принуди да обърне посоката. Трябваше да промени стила си. Да е далеч по-малко агресивен и много по-търпелив.

Юранд се хвърли напред, но Лео беше готов, парира веднъж, два пъти, внимателно премести тежестта си, после нанесе точен мушкащ удар и накара Юранд да отстъпи обратно, олюлявайки се.

Савин му беше казала да гледа на крака си просто като на ново предизвикателство. В края на краищата той беше свикнал да се справя с предизвикателства. И се оказа права. Нима винаги не беше права?

Юранд атакува отново, но беше уморен от цялото това танцуване. Лео парира първия удар, отстъпи настрани, за да пропусне покрай себе си втория, после се извъртя, замахна и закачи леко задната част на крака на Юранд, който мина покрай него и се изтъркаля по моравата с отчаян вик.

— Туше за Младия лъв! — Антоп размаха юмрук във въздуха.

— По дяволите! — Юранд се надигна на лакът и изплю тревата от устата си. — Предполагам, че кракът ти се чувства по-добре?

— Още далеч не е излекуван. — Болката накара Лео да оголи зъби, докато помагаше на Юранд да се изправи. — Но трябва да съм готов.

— За какво? — попита Антоп и размърда вежди. — Вече си женен мъж. Това изисква по-различни умения с меча.

— Да — ухили се доволно Джин Бързея. — Сега твоите битки са в спалнята.

Всички се засмяха, но нямаха представа колко са прави. Лео си помисли, че миналата нощ Савин май му беше разклатила един зъб.

— Как са мъжете? — попита той.

— Смятах да разпусна два полка сега, когато сме в мирна обстановка… — Юранд се опитваше да изтрие петното, което тревата беше оставила върху жакета му за фехтовка.

— Недей.

— Неприятности ли очакваш? — присви очи Антоп.

— Възможно е.

— От кого? — попита Глоуард, който винаги гореше от желание за битка. — Да не са пак проклетите северняци? Или имаш предвид Дагоска…

— Доста по-близо до дома. — Всички го погледнаха с любопитство, развълнувани.

Лео знаеше, че няма по-безопасно място от градините на резиденцията на лорд губернатора и на никого не може да има по-голямо доверие, отколкото на тези четиримата, но въпреки това реши, че трябва да накара приятелите си да се приближат повече. Всеки път, когато прошепваше тези думи, всеки път, когато ги казваше на някой нов човек, те ставаха малко по-реални и малко по-опасни:

— От Висшия съвет.

Очите на Юранд се разшириха.

— Не може да говориш сериозно.

— В Адуа цари хаос! Далеч по-зле е, отколкото си представях. Неприятности с Трошачите. Неприятности с благородниците. Висшият съвет е неконтролируем. Крал Орсо е изпуснал юздите. Те захвърлят всички наши принципи. Всичко, за което сме се борили. Всичко, за което баща ми се е борил! — Той се ядосваше все повече и повече и лицата на приятелите му ставаха все по-гневни. — Повлекли са страната към шибаната каца с лайна! Чухте ли какво се случи с Федор дан Уетерлент? Чухте ли какво се случи с мен?

Юранд размени разтревожен поглед с Глоуард:

— Чухме нещо… за това.

— Изхвърлиха ме от Камарата на лордовете! — сопна се Лео. — Защото казах истината!

— Иска ми се да бях там. — Джин удари дланта си с големия си юмрук.

— Следващия път ще бъдеш — увери го Лео и сложи ръка на рамото му. — Не можем да позволим на тези копелдаци да им се размине. Настъпва време, в което вече няма да е достатъчно само да говорим за един по-добър свят. Когато почтените мъже трябва да се изправят и да се борят за него!

— Дяволски прав си — изръмжа Глоуард. — Дяволски прав.

— Въпреки това, да се борим с Висшия съвет… — На лицето на Юранд беше изписано същото неодобрително изражение, което придобиваше, когато Лео предлагаше някоя необмислена атака, но този път по-остро. — Да се бием с краля…

— Ще се бием за краля! — Съмнението на Юранд караше и Лео да се съмнява, а това само го правеше по-настоятелен. — За да го освободим от тези проклети пиявици, тези проклети бюрократи. Да върнем Съюза отново такъв, какъвто трябва да бъде.

Всички изглеждаха убедени. Всички, с изключение на Юранд. Той изглеждаше по-малко убеден от всякога.

— Но ти говориш за… — Той сниши гласа си до настойчив шепот. — Ти говориш за гражданска война, Лео. Говориш за… — Думата измяна остана неизречена, но въпреки това увисна над моравата като някаква лоша миризма. — Трябва да има и друг начин! Това да не е идея на лейди губернатора? Казват, че тя е най-амбициозната…

— Идеята е моя! — Е, негова и на Ишър, Хюген и Барезин. — Ако Савин знаеше за нея, щеше да е бясна. Тя не трябва да знае, нито майка ми. Още не. Но когато настъпи времето да им кажа, те ще разберат, че това трябва да бъде сторено.

Или поне щеше да е твърде късно да го спрат.

— Значи причината не е в това, че ти просто си търсиш някаква битка?

— Те ни принудиха да се бием! — отсече Лео и Антоп изсумтя в знак на съгласие. — Оставиха ни да умираме в тяхната война. — Джин също изръмжа в знак на подкрепа. — Накараха ни да плащаме за тяхната война. — Глоуард кимаше все по-енергично след всеки следващ аргумент. — Обезкървяват ни с данъците си. — Като убеждаваше тях, Лео убеждаваше и самия себе си. — Бесят приятелите ни. Изсраха се върху най-важните ни принципи!

— Мръсни копелдаци! — изръмжа Антоп и отметна назад един кичур коса, който отново падна на лицето му.

— Никой не иска война — продължи Лео, въпреки че сърцето му биеше все по-бързо с всяка дума. — Всички се надяваме, че това няма да се случи, но… ако нямаме друг избор… трябва да сме готови. — Мога ли да разчитам на вас?

— Разбира се, че можеш! — възкликна Глоуард и прегърна през раменете Лео с тежката си ръка.

— За всичко — допълни Антоп и обгърна здраво гърба на Глоуард.

— Винаги! — присъедини се Джин и обхвана с лакът врата на Антоп.

— Юранд? — Лео протегна ръка и го повика с пръсти.

Но Юранд продължаваше да стои и да разтрива разтревожено челюстта си.

— Юранд? — подкани го Глоуард.

— Юранд, Юранд, Юранд? — опитваше се да го придума Антоп.

— Нали няма да ми обърнеш гръб? — Лео го погледна в очите с най-нараненото изражение, на което беше способен.

— Никога! — И на лицето на Юранд изгря усмивка, така както слънцето се появява иззад някой облак. Усмивката му беше измъчена, но въпреки това беше усмивка. Той прегърна Лео през раменете с едната си ръка, а с другата Джин и затвори кръга. — Ще бъда там, където се нуждаеш от мен, Лео. Винаги. Но трябва да…

— Това означава много за мен. — Лео почувства, че очите му се насълзиха и той притисна приятелите си по-близо в потната си прегръдка. — Повече, отколкото можеш да предположиш. — Юранд извика изненадано, когато Лео го събори по гръб и измъкна меча му от тревата. — А сега се защитавай, жилаво копеле такова!

Патриотичен принос

— Тази сграда прилича повече на затвор, отколкото на дворец — поклати глава Савин, докато вървеше по отекващия коридор.

— Доста е… мрачно — призна Зури, докато придирчиво прокарваше пръст по горния ръб на ламперията.

Остенхорм беше доста красив, макар да му липсваха съвременни удобства, и въздухът беше много по-чист, отколкото бе свикнала, но самата резиденция на лорд губернатора беше ужасно потискаща. Лабиринт от мрачна каменна зидария, избледнели гоблени, витрини с потъмнели оръжия и брони и старомодни мебели, които бяха достатъчно стари и големи, за да са били използвани от самия велик Еуз. Тесните прозорци бяха обрасли с бръшлян и процепите им пускаха само малки стълбове от прашна светлина в мрака, който миришеше на мухъл и бавно разлагане.

— Тук почти не влиза слънце — оплака се Савин. — Човек би очаквал, че поне ще използват по най-добрия начин светлината, с която разполагат.

— Това почти може да накара човек да изпитва носталгия по Юга. — Зури старателно издуха праха от върха на пръста си. — Ако не беше цялата тази гражданска война.

— Цялата провинция на Англанд е хваната в капана на миналото. Много неща тук трябва да се променят.

Това беше най-очевидно в така наречения управителен съвет. По-добре да го бяха нарекли съвета на мърморковците, защото старците около чудовищната маса в подобната на пещера зала се отнасяха към всяка обсъждана точка, като към проблем, който трябва да бъде избегнат по-възможно най-досадния начин.

Дъртите досадници търпяха присъствието на Савин и лейди Финри, при условие че двете седяха на една паянтова маса отстрани и се занимаваха с някакви женски неща. Понякога, когато беше изразен някакъв прекалено отживял или провинциален възглед, погледите на двете се срещаха и майката на Лео завърташе очи към тавана. Младият лорд губернатор Брок изглеждаше напълно незаинтересуван от управленските процедури и понякога почти задрямваше, унасян от монотонните старчески гласове. Докато не беше повдигнат въпроса за армиите на Англанд.

— … тъй като трябва да бъдат направени икономии, за да бъде удовлетворен Висшият съвет — каза Кленшър с хриптящ глас, който прозвуча така, сякаш в гърлото му беше напъхан чорап, пълен с чакъл. — Предлагам да намалим редовната армия на Англанд с два полка и…

— Не! — отсече Лео и се изправи толкова рязко на стола си, че краката му подскочиха и изтракаха на пода.

Савин не беше сигурна дали столът или ставите на Мъстред изскърцаха измъчено, когато той се приведе напред:

— Ваша милост, баща ви не можеше да си го позволи, а и вие не можете да си позволите да ги поддържате в…

— Англанд трябва да поддържа силна армия. Ако трябва да променим нещо, то това е да наберем още хора!

Лейди Финри избра този момент да остави настрани ръкоделието си:

— Лео, твоите лордове имат право. Така, както стоят нещата, се нуждаем повече от пари, отколкото от войници и…

Лео удари с юмрук по масата и накара всички да трепнат:

— Взех своето решение! Не съм искал съвета ти, майко.

Настъпи неловко мълчание. Лео гневно извърна поглед и разтри крака си. Лейди Финри се изчерви и седна отново на стола си. Савин наистина изпита съчувствие към нея, но тя вече беше силната жена на деня. Синът ѝ може би се държеше детински понякога, но беше грешка да се отнася с него като с дете. Ако той искаше да има своите оловни войничета, то Савин щеше да намери начин да му ги осигури. Докато той беше зает да си играе на война, тя можеше да превърне Англанд в напълно съвременната провинция, каквато трябваше да бъде.

— Милорди, мога ли да взема думата?

— Ами всъщност… — прокашля се Мъстред.

— Мисля, че знам начин, който да удовлетвори Висшия съвет и да финансираме силната армия, от която се нуждаем.

— Да не сте магьосница, лейди Савин? — изсумтя Кленшър. — Да не би да смятате да материализирате пари от въздуха?

— В известен смисъл. — Тя се изправи и сложи ръка върху голямата купчина счетоводни книги, които Харун беше донесъл. — Позволих си волността да прегледам отчетите на провинцията от последните десет години.

Мъстред разтри основата на носа си:

— Лейди Савин, изготвяме тези отчети от много години преди това…

— Но през тези години естеството на финансите, търговията и индустрията се е променило. — А тези дърти глупаци дори не го бяха забелязали. — Имала съм много сделки тук. Тук и в Мидърланд, Старикланд, Стирия и отвъд нея. Виждам много възможности за нови приходи.

При думата „приходи“ веждите на Мъстред и Кленшър се стрелнаха нагоре, сякаш са окачени на една и съща верига. В крайна сметка те бяха като всеки друг инвеститор. От истинско значение беше само крайният резултат.

— С вашето любезно разрешение бих искала да се срещна с някои заинтересовани страни — собственици на земя, мини и фабрики, директори на наказателни колонии, за да съберем повече данъци. — Тя докосна съвсем леко и успокоително рамото на Лео. — Уверена съм, че ще се изненадате приятно.

— Би било добре изненадата най-сетне да е приятна за разнообразие. — Лео сложи ръка върху нейната и погледна към възрастните мъже отсреща. — Какво ще навреди, ако опитаме?

— Какво наистина? — Савин се усмихна с най-милата си усмивка на старите дърдорковци от Англанд.

— Господарю Аринхорм, колко ободряващо е да се срещна със стар приятел! — Когато Рабик го покани в стаята, отвън слабо отекваше шумът от работниците, които слагаха нови прозорци на фасадата. — Извинявам се за цялата суматоха. Правя някои промени. Обновявам някои неща.

Аринхорм се наведе да целуне ръката на Савин:

— Лейди Савин, все още…

— Ваша милост.

Той леко трепна:

— Разбира се, ваша милост, моите извинения. Промяната е твърде голяма и все още… не мога да свикна.

— Погледнете на нещата от моята гледна точка! Кой би си помислил, че аз мога да стане лейди губернатор на Англанд?

— Не и аз — кисело изкриви уста Аринхорм.

— Когато отказах вашия план за увеличаване на ефективността на мините, и двамата предполагахме, че повече няма да имаме нищо общо. Сега, въпреки това, съдбата ни принуждава да станем партньори.

— Партньори? — Аринхорм погледна намръщено Зури, която беше отворила счетоводната книга на бюрото пред себе си.

— Партньори, ваша милост — поправи го Зури, без да вдига поглед.

— Вие и вашите инвеститори в мините за добив на въглища, желязо и мед в Англанд изкарвате големи печалби — продължи Савин. — Зная го, защото Селест дан Хюген не спира да се хвали за това.

— Имахме… известен успех.

— Това много ме радва. Но докато вие процъфтявате, други страдат. Съпругът ми беше принуден да води скъпа война срещу врагове, които биха нанесли вреди на всички ни, а исканията на Короната не спират. Англанд винаги е бил настроен добре към вас и партньорите, да не споменаваме всички собственици на фабрики и земя, всички строители и иноватори. Време е бремето да бъде разпределено поравно.

Аринхорм се прокашля деликатно:

— Ваша милост, тези мини са наши. Те станаха успешни благодарение на упоритата ми работа и рисковете, поети от моите инвеститори.

— Разбирам принципа. И аз самата съм правила някои инвестиции. Разбира се, че притежавате мините. С изключение на тези, които аз притежавам и които западат заради това че нямат от вашите нови помпи. Вие притежавате мините и рудата, добивана от тях, никой не отрича това.

— Ние не сме пирати! — намеси се Зури с широка усмивка, която много би отивала на някой пират.

— Но не притежавате реките и пътищата, които пренасят тази руда до морето, нито пристанищата, в които тази руда е натоварена, за да бъде транспортирана до Мидърланд. Те са собственост на съпруга ми. — Савин отвори широко очи, сякаш това току-що ѝ беше хрумнало. — Виж ти… това означава, че са и моя собственост, нали?

— Трябва да се грижите за толкова много неща — изпърха с мигли Зури, олицетворение на самата невинност.

— Ние плащаме за поддръжката им. — Аринхорм, изглежда, се чувстваше все по-неспокойно.

— Символични суми, както и двамата знаем — отвърна Савин. — Прегледахме счетоводните книги, господарю Аринхорм. Имам чувството, че достойните възрастни господа, които ръководят правителството на Англанд, не са напълно наясно със счетоводните книги. Но ние сме наясно с тях. И откриваме… много начини, по които можем да направим нещата по-справедливи. Начини индустриите на провинцията да допринесат за общото благо.

— А ако откажа?

— Предполагам, че винаги можете да прекарате своята руда по въздуха над Кръгло море — сви рамене Савин.

Безпокойството, което Аринхорм изпитваше, започваше да се превръща в гняв. Това достави доста голямо удоволствие на Савин.

— Ние просто ще спрем доставките! За нула време леярните в Мидърланд ще започнат да протестират да ги възстановите.

— Разбира се, можете да оставите рудата си да гние в складовете ви, но тогава цената ѝ ще скочи до небесата и предполагам, че тогава западащите ми мини няма дълго да останат западащи. — Савин със задоволство разпери ръце върху облегалката на креслото. — Така че, както виждате, каквото и решение да изберете, то ще бъде добро за мен. В сделките, господарю Аринхорм, човек трябва да бъде реалист.

— Налага ви се да бъдете реалист. — Зури притисна ръка към гърдите си.

— Ето какво е предложението ни. Ще платите мита за всеки тон руда, пренесена през всяка миля от провинцията на съпруга ми. Също така ще му прехвърлите една десета от дяловете във всички ваши предприятия.

— Но… Вие признахте, че мините са наши!

— Разбира се — сериозно кимна Зури. — И по мои сметки деветдесет процента ще си останат ваши.

— Това е грабеж! — от устата му към нея пръснаха слюнки.

— Вече казах, че не сме пирати. Грабежът е доста по-широко понятие. Но в моята счетоводна книга това е отбелязано като… — тя прокара пръст надолу по страницата и почука върху един ред — патриотичен принос.

— Ето, нима това не звучи по-добре? — попита Савин. — Нещо, с което всички ние можем да се гордеем. Също така можете да поставите вашите помпи в мините ми за ваша сметка. Тогава можем да ви позволим да продължите да работите.

— Да ми позволите…? — зяпна я Аринхорм с отворена уста.

— Да ми позволите, ваша милост — поправи го Зури, подбирайки безупречно точно кога да се обади.

Савин беше чувала да казват, че е най-добре да победиш противника си в честна битка, но предпочиташе да го победи, когато тя държи всички козове.

— Много жалко, че позволих вашият план да се изплъзне между пръстите ми просто защото намирам лично вас за противен — продължи тя. — Много съм доволна, че в крайна сметка имаме възможност да работим заедно.

— Ще отида при съпруга ви! — озъби се Аринхорм.

— Ще отидете при Младия лъв… за да се оплачете от съпругата му? — Савин хвърли на Зури съчувствен поглед.

Зури отвърна на погледа ѝ:

— Предполагам, че мъж, който започне такъв разговор, ще е късметлия, ако си запази зъбите здрави.

— Имам приятели в Камарата на лордовете! — сопна се Аринхорм.

— И аз имам десетки такива приятели — въздъхна Савин. — Затова знам, че от тях няма почти никаква полза.

— Ще отида във Висшия…

— Позволете ми да ви спестя усилията. Висшият съвет се нуждае от приходи и поиска от съпруга ми да ги осигури, а той помоли мен да го направя. И аз го правя с ентусиазираната подкрепа на всички значими хора. Разбира се, можете да разговаряте с инвеститорите си, но моят искрен съвет е да платите, преди да ме накарате да ви изстискам по-сериозно. Ще се учудите колко силна е хватката ми, откакто се омъжих за лорд губернатора. Не бих искала случайно да смачкам напълно някого, но…

— Това може да се случи — промърмори Зури.

Аринхорм се олюля, но нямаше какво да каже. Савин се беше погрижила за това. Можеше единствено да се обърне кръгом и да излезе надуто от стаята.

— О, и Аринхорм?

Той се обърна на прага със стиснати юмруци и зъби и без съмнение — стиснат задник.

— Ваша милост? — с усилие изсъска той.

— Предайте моите поздрави на Селест дан Хюген, когато я видите.

Вратата се затвори и Савин се облегна отново удобно назад. Осъзна, че цял ден не се беше сещала за Валбек.

— Грешно ли е, че това ми достави такова удоволствие? — попита Зури и погледна часовника, докато поставяше поредната отметка в счетоводната книга.

— Трябва да си доставяме удоволствие, когато можем. Кой е следващият?

Незначително публично обесване

— Мразя проклетите обесвания — промърмори Орсо.

— Неприятни са, но са необходими — разбира се, майка му го каза на стириянски, тя изпитваше границите на човешката костна структура, докато демонстрираше кралските си маниери и наблюдаваше тълпящото се множество пред бесилката като лебед, принуден да властва над врани, — както толкова много други неща в живота.

Орсо наблюдаваше как покритите с качулки палачи изпробват оборудването си, смазват лоста и пристягат примката.

— Не смяташ ли, че са малко повече от неприятни?

— Тогава помилвай го в последния момент. Бъди Орсо Милосърдния.

— Технически е възможно. Политически немислимо. — Орсо погледна към пейките, запазени за благородниците, и откри, че доста от малкото присъстващи го погледнаха кръвнишки в отговор.

Поне лейди Уетерлент не беше дошла. Без съмнение беше изцяло погълната да планира отмъщението си.

— Благородниците няма да ме мразят по-малко — отбеляза той. Обратното, в просторното оградено място, където беше струпано простолюдието, цареше празнична атмосфера. Хората пиеха и надаваха одобрителни викове, щастливи деца бяха качени на раменете на бащите си. Разбира се, те биха гледали с удоволствие убиването на когото и да е, но публичната екзекуция на член на Камарата на лордовете за тях беше като сбъдната мечта. — Простолюдието ще ме намрази далеч повече. И в допълнение към това ще изглеждам като колеблив слабак.

— Щом е неизбежно, то тогава спри да се оплакваш. Бъди Орсо Стоика.

— Обрекох ни на това, когато потърсих компромис. — Той се отпусна още по-кисело върху позлатения си трон. — Когато се опитах да постъпя правилно.

— Моля те, Орсо — кралицата майка изцъка обезсърчено и неодобрително с език, — не си трагичният главен герой в някоя префърцунена пиеса. Ти си крал. Не е нужно да говориш за правилни постъпки.

— Орсо Прагматика започва да разбира това много ясно.

Разнесе се вълна от шум. Освирквания, дюдюкания и обиди. Вълната премина през тълпата, която се блъскаше в бариерите, докато войниците от кралската гвардия я удържаха с мрачни лица.

Уетерлент беше поведен нагоре, по стъпалата към ешафода, с ръце, вързани зад гърба.

Той отново изглеждаше променен. Пак си беше пуснал косата и сега тя изглеждаше грозно бухнала, лицето му беше измършавяло, а очите — хлътнали, с тъмни кръгове около тях. От арогантността му нямаше и следа. Изглежда, че реалността на ситуацията, в която се намираше, най-сетне беше стигнала до него. Орсо се беше доверил на Ишър, което в крайна сметка го беше направило да изглежда като глупак. Уетерлент се бе доверил на Ишър и това щеше да му коства живота. Подигравателните викове на тълпата станаха по-силни, когато го повлякоха към сянката на бесилката и широко отворените му очи се завъртяха към нея.

— Почти съжалявам бедното копеле — промърмори Орсо.

— Щом толкова мразиш Обесванията, защо изобщо присъстваш на това? — Майка му не проявяваше повече емоция към разкриващия се пред очите ѝ спектакъл, отколкото би изпитало парче мрамор.

— Това е кралска справедливост. Как би изглеждало, ако кралят не си направи труда да присъства на въздаването ѝ?

— Баща ти беше точно същият. Чувстваше се най-щастлив, когато беше нещастен.

— Никога не съм се съмнявал, че ще бъда ужасен крал. — Орсо се свлече още по-надолу. — Но никога не съм мислил, че толкова ще приличам на баща си… ох!

Тя стисна китката му с неочаквана сила и безупречният маникюр на пръстите ѝ се впи в кожата му:

— Ти си и мой син! Така че се усмихни. И се наслади на отмъщението си.

— Федор дан Уетерлент! — изрева главният инквизитор. Шумът утихна до противен шепот, разнообразяван с викове и шеги. — Намерен сте за виновен в изнасилване и убийство и осъден на смърт чрез обесване. Имате ли да кажете нещо?

Уетерлент премигна глупаво срещу благородниците. Срещу простолюдието. Срещу Орсо и майка му. Той тромаво пристъпи напред.

— Аз… — Уетерлент преглътна. — Аз…

Нещо изпръска рамото му. Може би хвърлено яйце. Сякаш това послужи като сигнал за нова вълна на брожение сред тълпата. Войниците отблъскваха гневно хората от бариерата. Шумът се засили още. От ешафода заотскачаха още хвърлени боклуци. Уетерлент се опита да извика нещо, но гласът му се изгуби.

Инквизиторът направи гримаса на отвращение, после кимна на единния от палачите и той нахлупи изотзад качулката върху главата на Уетерлент. Крясъците му бързо бяха пресечени, когато стегнаха примката.

— Оставете го да говори! — изрева някой от ограденото място, където бяха благородниците. — Оставете го…

Нещо удари единия от палачите в лицето, той се олюля назад и закачи лоста с лакът. Капакът в пода се отвори, но Уетерлент не беше застанал точно в положение. Той нададе задавен вик, когато единият му крак пропадна, но другият остана върху ешафода и той падна наполовина в дупката, като се мяташе и гърчеше, с коляно, закачено под брадичката и неопънато докрай въже. В началото тълпата нададе одобрителни викове, когато видя, че той пада, после започна да дюдюка, когато забеляза, че не е паднал напълно, а накрая да се подиграва и присмива. Полетяха още хранителни продукти, докато инквизиторът крещеше без полза на палачите.

Майката на Орсо затвори очи, деликатно притисна средния пръст към челото си и тихо изруга на стириянски. Орсо можеше само да зяпа. Досега царуването му беше все такова. Когато накрая беше решил да обеси човек, когото поначало не искаше да беси, не беше успял да стори дори и това, без цялата работа да се превърне във фарс. Скочи на крака, обзет от внезапна ярост:

— Мътните го взели, просто приключвайте!

Но Уетерлент се беше заклещил в капака на пода и палачите не знаеха какво да правят. Единият се бореше напразно с лоста, другият беше хванал затворника под мишниците и се опитваше да го измъкне, а третият риташе крака, който все още беше заклещен над капака, и се опитваше да го избута в дупката. Междувременно Уетерлент пищеше пронизително, защото въжето не беше пристегнато съвсем плътно около шията му и предната част на качулката се издуваше лудо от отчаяния му дъх.

Един от благородниците на Камарата на лордовете — може би беше Барезин — се беше изправил на крака и крещеше възмутено, но изобщо не се чуваше сред виковете на простолюдието, което замеряше ешафода с гнили плодове и зеленчуци. Затворникът размаха ръце и нададе още по-неистов писък, последван от нова вълна недоволство от тълпата, която бързо се разпростря.

Сега вече хората хвърляха разни неща по ограденото място, където бяха благородниците. Не само плодове, но и монети. Камъни. Орсо чу издрънчаването на бутилка. Видя, че някой се свлече от стола си с кръв по лицето.

С последен яростен ритник единият от палачите успя да освободи крака на Уетерлент, той изчезна под платформата и въжето рязко се опъна. Тук-там се разнесоха вяли аплодисменти. Те обаче почти не се чуваха на фона на нарастващия хаос на площада, който вече почти можеше да бъде описан като бунт. Вълнуваща се маса от тела и размахани крайници, по периферията на която стояха войниците и се мъчеха да я удържат. Във всички посоки тичаха хора, бързащи да стигнат до някое безопасно място.

Стори му се, че чу някой да крещи:

— Трошачите!

Някакъв хвърлен предмет се удари глухо в златистия, пронизван от слънцето плат, който висеше зад Орсо. Усети нещо мокро в косата си и подскочи шокирано. Една кървяща рана в главата може би щеше да изглежда романтично, но той заподозря, че е по-скоро гнил плод.

Майката на Орсо вирна брадичката си още по-високо, сякаш ги предизвикваше с по-голяма мишена:

— Нима хвърлят неща по нас!

Той чу отчетлив вик „Долу крал Орсо!“, но нямаше представа откъде е дошъл. Можеше да е човек от простолюдието или от благородниците. Едва ли би могъл да вини майка си, ако в този момент и тя се обърнеше срещу него.

Определено чу някой да крещи: „Младото Агне да се шиба!“. Облечени в черно практици разблъскваха тълпата с тояги и юмруци и извличаха от нейния хаос съпротивляващи се фигури. Орсо видя група мъже да пробива линията на войниците и да се пръсва около основата на ешафода, раздавайки юмруци наоколо. Горст се изправи в целия си ръст и заслони Орсо и майка му с облеченото си в броня тяло.

— Ваши Величества — пискливо извика той, — време е да си тръгвате.

— По дяволите, наистина мразя Обесванията — уморено кимна Орсо.

Старият начин е правилният начин

Риккъ седеше на пейката на баща си със свалени ботуши и си режеше ноктите, докато именитите воини влизаха вътре. Изърн с копие върху коленете седеше на пода от лявата ѝ страна. Тръпката стоеше от дясната ѝ страна, пъхнал пръсти в колана, на който беше окачен мечът му. Мътните го взели, радваше се, че те са тук. В Кръга на света нямаше по-добра двойка, която да пази фланговете ти. И двамата бяха готови да поемат своята част от това, което предстоеше.

Пръв дойде Червената шапка, последван от Оксел, а после и Сухара. Риккъ им махна да се приближат възможно най-приятелски. Някога мъжете ѝ се усмихваха много. Но старите воини имаха неспокойния вид, който хората бяха склонни да придобиват около нея, след като изгуби едното си око и татуира руни около другото. Сякаш, ако ѝ обърнеха гръб, можеше да ги захапе по задника.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, момчета — започна тя, макар че едва ли имаше мъже, които по-малко да приличат на момчета от тези — в косите и на тримата почти не бяха останали черни косми.

— Е, трябва да се присъединиш или към Съюза, или към Севера — изсумтя Оксел, когато именитите воини на тримата се струпаха мълчаливо и подозрително в залата зад гърбовете им. — Това е труден избор.

— А досега изборите, които трябваше да правя, бяха малки. — Риккъ захвърли ножиците и кръстоса крака. — Коя песен да изпея или колко късо да си отрежа ноктите на краката, или кое око да ми извадят от главата.

Думите ѝ накараха Сухара да трепне:

— Въпреки това си направила своя избор, нали?

— Надявах се да получа видение, което да ми покаже пътя! — И Риккъ вдигна високо ръка и посочи гредите на покрива. После отново се отпусна на пейката. — Обаче проблемът с виденията е, че са като ония дребни кози, дето ги отглеждат планинците. Те са упорити гадини. Просто не можеш да ги пришпорваш.

Оксел погледна намръщено Червената шапка и Червената шапка се намръщи в отговор. Зад тях воините им подражаваха на главатарите си, както са склонни да правят воините. Твърде много намръщени физиономии за една стая.

— Но после осъзнах, че това е Северът! — Риккъ скочи с босите си крака върху пейката и накара всички да подскочат. — На кого му е притрябвало дългото око? Тук си имаме начини за решаване на тези въпроси.

— Правилни начини — изграчи Тръпката и червеният камък върху пръста му проблесна, когато той размърда пръсти около износената катарама на колана си.

— Стари начини — напевно добави Изърн-и-Файл, изплю сок от дървесна гъба и избърса устата си.

— Традиции, изпитани от времето! — Риккъ размаха пръст към възрастните мъже, сякаш те се бяха отклонили от стадото и тя беше там, за да играе ролята на пастир. — Баща ми винаги казваше, че ако искаш нещо да е направено както трябва, направи го сам. Няма по-добър начин за разрешаване на някакво несъгласие… — И тя оформи кръг с палеца и показалеца си и ги погледна с единственото си останало око, с което можеше. — … от Кръга!

Тримата именити главатари не реагираха с мигновен възторг. Сухара не беше кой знае колко ентусиазиран, а за останалите двама битката до смърт беше нещо, което обикновено изискваше известна подготовка.

— Кръгът ли? — Червената шапка сложи ръка върху дръжката на меча си и неспокойния шепот на именити воини изпълни залата чак до тавана.

— Това е нещо, което малко прилича на квадрат, но без ъгли — обясни Риккъ. — Можете да влезете в него и да решите това по мъжки. Идеите могат да си съперничат една с друга! И тогава вместо да влезем във война и да прахосваме силите си, можем да тръгнем към бъдещето ръка за ръка. А ако моята дума има някакво значение, аз ще застана зад победителя. Сухар, няма ли да си щастлив и ти да сториш същото?

Сухара изглеждаше пълната противоположност на щастлив:

— Бих предпочел да намерим някакъв път, който да не изисква проливането на още кръв…

— Всички ние бихме желали същото. Но тук, на Север, повечето решения, които си заслужава да бъдат взети, се оказват поне малко кървави.

Никой не възрази на това. И как би могъл?

— Съгласен съм. — Сухара уморено отпусна рамене. — Ако никой от вас двамата не отстъпи.

Изглежда, че никой от двамата възрастни воини нямаше намерение да отстъпи и на косъм. Посивял косъм, разбира се. Червената шапка изду гърди и хвана по-здраво дръжката на меча, който издрънча войнствено.

— Предполагам, че е най-добре да изберем времето и мястото…

Изърн рязко дръпна едно голямо платнище и във въздуха се разлетяха сламки. Под него беше Кръгът, който бе отбелязала тази сутрин. Беше широк пет разкрача върху пода на залата.

— Сега е най-подходящият момент, красавци мои! — ухили се тя, разкривайки пролуката между зъбите си.

— И мястото е най-подходящото — изграчи Тръпката.

— Знам, че нямате търпение да уредите спора, и сте прави. — Риккъ насочи лявото си око към възрастните мъже, които май изобщо не горяха от нетърпение, и го отвори широко. — Не само аз трябва да знам какво ще бъде бъдещето на Уфрит.

Изърн се наведе и почука с нокът по дръжката на меча на Оксел:

— И двамата сте дошли въоръжени, така че има ли нужда да преминаваме през цялата суетня с избирането на оръжия? Или можем да пристъпим направо към проливането на кръв?

Оксел изпъна шия и почеса бялата си брада. Беше очевидно, че това внезапно бързане за среща със студената прегръдка на смъртта не му се нрави особено, но не виждаше начин как да го спре. В края на краищата славата на един главатар почиваше на битките. Ако се откажеше сега, това можеше да се окаже неговият край.

— Можем направо да започваме — изръмжа той и извади меча си.

Червената шапка измъкна своя в почти същия момент:

— Да. Да решим това тук и сега.

— Тогава нека останалите да вземат щитовете! — изкрещя Изърн и плесна с ръце. — И влизайте в Кръга с нашите двама прошарени герои!

Нямаше обичайната размяна на псувни, когато хората на Оксел и тези на Червената шапка взеха щитовете си и направиха стена около края на Кръга. Всички бяха шокирани и смълчани от това колко бързо се бяха развили нещата.

Оксел завъртя глава и костите на врата му изпукаха. Червената шапка разкопча златната тока на наметалото си и го хвърли през рамото на един от хората си. И двамата се наежиха така, сякаш и на шейсет пращяха от енергия, както и на двайсет, което очевидно не беше така. Може би ако беше, нямаше толкова лесно да ги насъскат да се бият един с друг. Но от друга страна, винаги беше лесно да накараш воини да се бият. Виж, да спреш копелетата, беше по-трудната задача.

— Е, това би накарало и луната да се усмихне! — извика Изърн. — Всички знаем за какво става дума, и всички знаем до какво ще доведе крайният резултат. Действайте!

Тя се измъкна от Кръга, без да даде възможност на някого да размисли, и щитовете се затвориха след нея. Металните им ръбове застъргаха един в друг и боядисаните им лица се насочиха навътре.

Двамата стари главатари започнаха да се обикалят един друг с известна неохота. Червената шапка беше насочил върха на меча си нагоре, а Оксел своя — настрани. Двамата се приближиха един към друг. Оксел оголи зъби, а Червената шапка облизваше с език горната си устна. Започнаха да се обикалят още по-близо един до друг, после Червената шапка нанесе мушкащ удар. Оксел парира, отвърна с разсичащ удар и Червената шапка приклекна и отстъпи. Мъжете ахнаха и щитовете отново застъргаха един в друг, докато Кръгът се огъваше и мърдаше. После шумът се засили, когато онези отзад започнаха да натискат навътре, да крещят и да размахват юмруци, а след това да сумтят и да реват окуражително, докато в залата не се надигна такъв рев, че можеше да събуди и бащата на Риккъ, който лежеше в дълбоката черна пръст точно пред дървените стени.

Риккъ придърпа овчата кожа по-плътно около раменете си. Тя все още някак миришеше на него. За момент ѝ се прииска той да можеше да се събуди и си представи как влиза вътре, за да види за какво е цялата суматоха. Представи си как ѝ се усмихва, както някога, сякаш тя беше най-скъпоценното нещо, което той притежаваше. Най-скъпоценното нещо на света. После се зачуди дали щеше да ѝ се усмихне, когато видеше ослепеното ѝ око и руните по лицето ѝ. Запита се дали щеше да я зяпне уплашено и гнусливо като всички останали. Мисълта за това накара сляпото ѝ око да пусне една сълза, която тя трябваше да попие.

Не беше единствената, която сълзеше. От ръкава на Червената шапка се процеждаше кръв, която капеше от върховете на пръстите му, а устата на Оксел беше червена от един удар с лакът и той леко накуцваше. Това почти накара Риккъ да съжали, че принуди двамата възрастни мъже да се изправят един срещу друг в смъртоносна битка, но трябваше да превърне сърцето си в камък. Някой трябваше да управлява Уфрит сега, когато баща ѝ го нямаше вече.

Стоманата звънтеше и двамата стари главатари пъшкаха, олюляваха се и се биеха уморено и тромаво. Като цяло гледката беше малко отблъскваща. Имаше си причина битките да бъдат оставяни предимно на младите. Гърдите на Оксел се повдигаха и спускаха тежко. Той отпусна меча си. Разкривеното лице на Червената шапка лъщеше от пот, докато той събираше сили за още един опит, но ходът му беше предвидим. Той замахна през рамо и Оксел, олюлявайки се, отстъпи назад. Всъщност той почти не замахна да нанесе удар, а по-скоро Червената шапка се подхлъзна и случайно падна право върху меча на Оксел. В края на краищата късметът понякога може да е доста подла кучка.

Острието го промуши целия и лъскавият му връх щръкна от гърба на жакета на Червената шапка. После не само качулката, а целият плат почервеня. Лицето му стана розово, вените на врата му се издуха и той се опита за заговори, но само опръска земята с кръвта си.

Оксел измъкна обратно острието, Червената шапка се олюля, мечът му увисна и върхът му остърга пода. Той се закашля и повърна. Сякаш не можеше да си поеме дъх. Изстена със съскащ звук и вдигна меча още веднъж. Оксел предпазливо отстъпи крачка назад, но Червената шапка само успя да го размаха във въздуха, после се обърна кръгом и се строполи на едната си страна. От устата му потече кръв, която се разпростря в пукнатините на камъните около него и очите му се втренчиха в нищото.

— Предполагам, че Уфрит и без това няма да се присъедини към Съюза — отбеляза Изърн, докато се подпираше на копието си.

Хората на Оксел нададоха шумни, одобрителни викове. Червената шапка клюмна, мрачен и безмълвен. Риккъ винаги го беше харесвала. Той се смееше на шегите ѝ, когато беше момиче. Разговаряше с баща ѝ до късно през нощта и светлината на огъня проблясваше върху покритите им с бръчки лица. И тя смяташе, че неговата идея за присъединяване към Съюза беше много по-добра от присъединяването към Севера. Но някой трябваше да управлява Уфрит сега и това не можеше да е той.

— Аз печеля! — изрева Оксел и вдигна високо окървавения си меч. — Аз печеля, мамка му! Изпратете вест на Големия вълк, че се присъединяваме към Севера и…

— Чакай, чакай, чакай! — извика Риккъ, вдигна високо ръце и накара всички лица да се обърнат към нея. — Да не бързаме толкова. Никога не съм се съгласявала с това.

— Каза, че ще застанеш зад победителя?

— Казах, че идеите трябва да се съревновават помежду си. Не съм казала, че те са само две.

— Какво, мамка му, имаш предвид, момиче? — Лицето на Оксел се изкриви.

— Червената шапка каза да се присъединим към Съюза. Ти — да се присъединим към Севера. Доколкото си спомням, ме заплаши на гроба на баща ми. — Тя замълча за момент и усети как сърцето ѝ заби силно в гърдите ѝ, после сви рамене, сякаш не я беше особено грижа. — Аз казвам да останем каквито сме. Каквито баща ми искаше да бъдем. Независими.

— Кой ще се бие за това? — усмихна се презрително Оксел. — Ти ли?

— Жена в Кръга? Не бих и помислила да омърся този горд обичай, като навра циците си в него. Първата стъпка, за да направиш нещо, е да знаеш какво не можеш да направиш, освен това няма да изкарам там, вътре, с теб и две секунди. Смятам да оставя това на своя защитник. — И Тръпката изблъска от пътя си един от щитоносците на Червената шапка и пристъпи покрай него с изваден сив меч. — Искам да кажа, защо изобщо иначе ми е защитник, ако той не се бие в дуелите вместо мен?

Сред мъжете, наблюдаващи случващото се — тези на Оксел, Червената шапка, Сухара и останалите — се разнесе мърморене, в което се долавяше страх, гняв, а също и вълнение. Кървавия Девет беше най-лошият противник, с когото да се озовеш в Кръга. Но Коул Тръпката беше вторият след него.

— Ти, хитра кучка такава! — изръмжа Оксел.

— Аха, аз съм Хитрата Риккъ — засмя се Риккъ. — Но това е Северът! Тук хитростите са традиция, по-стара и истинска и от дуелите. — Усмивката ѝ угасна. — Баща ми се бори цял живот, за да е свободен. Сражава се с приятелите и враговете си. Би се с Дау Черния, Калдер Черния, Скейл Желязната ръка и Стаур Здрачния и никога не изгуби. Даде всичко за това. Даваше го, докато от него не остана само обвивката. Мислиш, че ще се откажа от това, което той ми остави, само защото ти така искаш? — Устата ѝ се изкриви и тя изкрещя, пръскайки слюнка. — Та ти дори не ме помоли любезно, мамка му!

— Ще видим тая работа, малка путко — промърмори Оксел.

— Аз съм тази, която вижда. — Риккъ кимна на Тръпката. — Мъртъвците са слепи.

Ако трябваше да бъде честна, Оксел също я изненада, като скочи напред, без дори да изчака да извлекат трупа на Червената шапка, и атакува с всички сили сляпата страна на Тръпката. Без съмнение смяташе, че е най-добре да заложи на изненадата, и беше наясно, че шансовете му ще намаляват с всяко замахване с меча.

Без съмнение беше прав.

Беше добър опит, но Тръпката бе по-свеж, по-силен и по-бърз, а и досега Риккъ никога не беше виждала някой да го изненада. Той улови меча на Оксел със своя и металът застърга, когато оръжието описа широка дъга и остави дълъг белег върху един от щитовете от Кръга.

Оксел се изправи, когато Тръпката пристъпи отново в ограденото пространство, претегли на ръка меча си и ярката руна, близо до дръжката, проблесна върху матовото острие.

— Хайде, копеле такова! — изръмжа той. — Ще ти изрежа нова дупка на задника!

Тръпката не си хабеше дъха за обиди. Само наблюдаваше, спокоен като рибар, който очаква прилива.

Оксел се хвърли напред, престори се, че ще атакува ниско, но замахна високо. Риккъ ахна, сигурна, че ударът ще закачи лицето на Тръпката, и наясно, че бъдещето на Уфрит, да не говорим за нейното собствено, виси на косъм. Но в последния момент Тръпката рязко се извъртя от кръста нагоре и остави острието да изсвисти покрай носа му и Оксел да залитне след него.

Коул Тръпката не беше Стаур Здрачния. Ако някога беше обичал да се перчи, то това беше останало далеч в миналото, заедно с другото му око.

Мечът му се вряза дълбоко в едната страна на Оксел, под ребрата и капки кръв опръскаха зяпналите лица на щитоносците.

Оксел се олюля настрани, пое си дъх с хриптене и се вкопчи в едната си страна, а между пръстите му започна да се процежда тъмна кръв. Опита се да нанесе отчаян удар, но Тръпката се извъртя, приклещи под лявата си ръка дясната на Оксел, вдигна високо меча си и стовари дръжката му върху темето на Оксел.

Разнесе се звук като от удар на чук в гърне. Мечът на Оксел издрънча върху земята и той падна на колене, през косата му бликна кръв, която се застича по лицето му на червени ивици. Той смешно премлясна с уста и вдигна поглед към Риккъ:

— Ти…

Мечът на Тръпката изсвистя и отсече главата на Оксел, която заподскача в Кръга. Един от щитоносците на Червената шапка отскочи настрани и я остави да се отърколи покрай него. Тръпката се обърна към хората на Оксел, когато тялото на главатаря им се строполи настрани. Той не нададе триумфален рев, не вдигна победоносно ръце, нито закрещя обиди. Просто ги погледна така, сякаш им отправя предложение, без да го е грижа особено дали някой ще го приеме.

Никой не направи нищо. Никой не каза нищо. Просто настъпи дълго мълчание, докато капките кръв от трупа на Оксел не се превърнаха в струя и после в голяма локва, която се смеси с тази на Червената шапка и бавно започна да се разширява.

Риккъ сложи ръка върху рамото на Тръпката и се промуши покрай него към центъра на Кръга.

— Има ли още някакви идеи, които трябва да подложим на изпитание? — попита тя и бавно се завъртя, така че всеки да има възможност да говори.

Нямаше представа какво би сторила, ако някой отговореше. Но никой не направи нищо. Никой не каза нищо.

— Някой друг иска ли нещата да бъдат направени по неговия начин?

Устата ѝ беше пресъхнала и пулсът ѝ отекваше в черепа ѝ. Но отговорът беше мълчание, студено като зимата. Неподвижно като смъртта.

— Няма ли повече мнения? Някой ще каже ли нещо?

Именитите воини покорно и тромаво се отдръпваха от пътя ѝ, отпуснали щитовете в ръцете си, когато Риккъ се отправи обратно към пейката. Голите ѝ стъпала оставяха кървава диря по пода на тронната зала на баща ѝ.

— Какво ще стане сега? — промърмори Сухара, докато гледаше втренчено двата трупа и скубеше рядката си бяла коса.

— Знам точно какво ще се случи — отвърна Риккъ, макар да беше потънала в море от съмнения, седна отново и придърпа овчата кожа върху раменете си. — Видях го.

— Какво видя? — попита един от хората на Червената шапка.

Може би беше гневен заради случилото се, но в гласа му имаше и нотка на любопитство. На оплакване и надежда. В края на краищата, независимо от това какво казват, повечето хора се нуждаят от път, който да следват. От някого, който да им каже, че всичко ще бъде наред. Някой, който да им каже какво да правят.

— Знам, че мнозина от вас се тревожат, но можете да спрете да се тревожите. — Риккъ наклони глава на една страна и се усмихна. Не се налагаше да влага никаква заплаха в думите си. Руните на лицето ѝ го правеха вместо нея. Е, руните, двата трупа и Тръпката, който стоеше опръскан с кръвта им. — Трябва само да правите каквото ви кажа. Можете да направите това, нали?

Както обичаше да казва бащата на Риккъ, ако искаш нещо да е направено както трябва, направи го сам. Тя взе ножиците, опря брадичка върху коляното си и се зае отново да реже ноктите си. Големият нокът върху левия ѝ крак имаше странен, малък кожен израстък в ъгъла. Винаги ѝ отнемаше време да го оформи както трябва.

Да пребориш огъня с огън

— Значи си магус? — попита Стаур.

— Магус Радиерус, на вашите услуги! — Без съмнение звучеше като такъв, като наблягаше на всеки произнесен звук „р“. Освен това и изглеждаше като такъв. Имаше си извезана със злато мантия, голяма, дълга и раздвоена брада, прошарена с бяло, и усукан жезъл с някакъв кристал накрая.

— Значи можеш да правиш магия? — Стаур беше извадил меча си.

Той обичаше да го държи изваден, което според Детелината беше безразсъдно. В края на краищата голямото предимство на меча пред секирата беше, че можеш да прибереш проклетото нещо в ножницата и да не изнервяш всички останали. Но изнервянето на всички останали беше едно от любимите забавления на Големия Вълк. Бе опрял върха на меча в плочите до трона на Скарлинг и си играеше с главата на ефеса. Въртеше я така, че острието да проблясва и блещука. Понякога, когато слънчевата светлина падаше през прозорците под подходящия ъгъл, той я улавяше с меча и я отразяваше в очите на хората просто защото така искаше.

— Не само магия. — Гласът на стареца прозвуча доста уверено, когато размаха жезъла си. — А Великото изкуство на Ювенс!

Въпреки това лицето му лъщеше, от пот.

— Покажи ми — подкани го Стаур.

Детелината не харесваше много накъде отиват нещата.

Старецът затвори очи, промърмори някакви думи, които Детелината не можа да разбере, размаха доста театрално свободната си ръка и хвърли във въздуха нещо сред облак искрящ прах. Беше малка птица, която пляска криле известно време и накрая объркано кацна върху една от гредите на тавана.

— Не беше зле — отбеляза Детелината.

До него Калдер Черния отпи още една голяма глътка ейл и отвратено поклати глава:

— Мътните го взели.

— Мисля, че не беше зле.

Изглежда, Стаур не беше съгласен. Присви очи така, както правеше, когато предстоеше някой да бъде наранен, което не се случваше рядко:

— Чух да казваш, че можеш да изчезнеш.

— Ами… ъъъ… — Очите на магуса се стрелкаха неспокойно наоколо. — Само при определени условия, кралю. Нали разбирате, когато условията на лунния цикъл са благоприятни, когато звездите се подредят и…

— Удари го — заповяда Стаур.

Юмрукът на Гринуей се стовари върху бузата на стареца и го просна по гръб. Мантията му се развя и жезълът му изтрака на пода, а кристалът в края му падна и се изтърколи в ъгъла.

— Просто правя трикове! — изписка той, когато Гринуей го изправи отново. Внушителният му външен вид беше донякъде развален от разкървавената уста. — В един пътуващ театър! Това не е наистина магия. — Вече не произнасяше толкова умело звука „р“. Нищо в начина, по който говореше, не беше същото. — Не съм магус! Мога да изчезна, но… това става с помощта на кутия с фалшиво дъно…

— Махнете този глупак от очите ми — устните на Стаур се изкривиха в усмивка.

Гринуей хвана самозвания магус за врата и го повлече към вратата. Петите на стареца ритаха безпомощно във въздуха. Оказа се, че в крайна сметка може да изчезва. Детелината усети, че се усмихва, и за малко не се обърна да подхвърли шегата на Прекрасна. После си спомни, че я беше убил.

Калдер Черния изсумтя презрително, когато Радиерус беше извлечен навън, и това накара Стаур да се намръщи:

— Нещо забавно ли има, татко?

— Да, събирането на магьосници си е доста голям майтап — изсумтя отново Калдер.

— Можеш направо да преминеш към края на тоя майтап, да отидеш до Великата северна библиотека и да доведеш приятеля си, Първия магус, да ме види.

— Баяз не ми е приятел. — Презрителното изражение изчезна от лицето на Калдер и то стана мрачно. — Не е ничий приятел. Помощта му струва далеч повече, отколкото заслужава. Ще ти струва всичко. По-добре да се ръкуваш с някой чумав.

— Дъщерята на Кучето има дългото око — обясни Стаур и неколцина от воините му започнаха да мърморят недоволно. — Трябва да преборя огъня с огън.

— Нищо няма да спечелиш, освен пепелища — отвърна Калдер. — На света не е останала много магия, а тази, която я има, не си заслужава цената. По-добре се надявай да намериш само фокусници и лъжци.

И той се отпусна на стола си и отпи поредната голяма глътка ейл. Сякаш след като брат му се беше върнал при пръстта, той се беше заел сам да осигурява работа на пивоварните.

Гринуей вече въвеждаше следващия магьосник. Беше жена, която изглеждаше далеч по-малко обещаваща от последния. Яка жена с дрипава рокля и мръсни боси крака, която не можеше да откъсне големите си кръгли очи от клетката в ъгъла. Грегун Празноглавия вече не беше в нея. Главата му гниеше върху кол над портите на Карлеон. Но един от именитите му воини беше дошъл да се оплаче от това и сега клетката имаше нов гост, чиито покрит със струпеи крак висеше от дъното и почти докосваше лепкавите камъни отдолу.

— Коя е тази? — попита Стаур и потри брадичката си.

Беше си пуснал малка брада, само под устата, докато останалата част от лицето му бе обръсната. Детелината не можеше да го разбере. Или си пускаш брада, или не я пускаш, но защо да оставяш само части от нея? Все едно да оставиш жена си полуизчукана. Но от друга страна, Детелината се беше отказал да се опитва да разбере защо някой прави нещо, особено Стаур.

— Тя е от едно село, близо до Яус — отвърна Гринуей.

— Така ли? — попита Големия вълк и я погледна с бдителните си, влажни очи.

— Името ѝ е Сеф.

Калдер седна изправено на стола си и хвърли остър поглед на жената.

— Хъм — изсумтя Стаур. — Това беше името на майка ми.

— Предполагам, че това е добър знак — отвърна Гринуей.

— Това е просто едно шибано име, глупако. Чух, че можеш да виждаш разни неща, Сеф от близо до Яус.

Тя огледа безмилостните лица в залата. Едва ли човек можеше да изглежда по-ужасен от нея и Детелината не можеше да я вини.

— Ами… предполагам, че понякога виждам…

Калдер се отпусна отново на стола и за пореден път изсумтя презрително, което накара сина му да оголи недоволно зъби:

— Какво виждаш?

— Веднъж видях как едно село гори — отвърна Сеф от близо до Яус, — и на следващия ден дойдоха едни мъже и… ами изгориха селото.

— Значи си спасила някого?

— Ами не — преглътна тя, — защото никой не ми повярва.

— Предполагам, че вината си е тяхна, нали?

— Така мисля…

— Чувала ли си, че в Уфрит има вещица? — Стаур се приведе напред на стола.

— Дъщерята на Кучето ли? — Сеф от близо до Яус нервно облиза устни. — Чух, че има дългото око. Че наистина има такова умение, така както в старите времена. Чух, че може да види какво мисли човек, и че може да остане суха под дъжда, защото знае къде ще паднат всички капки. Чух, че има записано в златна книга всичко, което ще се случи, и трябва само да погледне в нея, така че…

— Всичко това са глупости! — излая Стаур и се наведе напред, а вените на врата му се издуха, което накара всички в залата да подскочат. — Но тя може да вижда разни неща. Видя къде ще бъде мечът ми. Това е единствената причина да изгубя онзи дуел. — Той се изправи и придърпа хубавото си наметало от вълча кожа около тялото си. Върхът на меча му изстърга по старите камъни, когато Големия вълк слезе от подиума. — Ако тя може да вижда разни неща… И аз трябва да мога да виждам, ясно? Така че ми кажи… — Стаур спря пред Сеф и цялата зала утихна. — Какво виждаш?

— Нищо — прошепна тя, като пристъпваше от крак на крак върху босите си стъпала и гледаше надолу, сякаш се надяваше, че ако не вижда Стаур, той всъщност няма да е там. — Имам предвид… не можеш да накараш дългото око да се отвори насила.

— Не можеш? — изсъска Стаур и се наведе по-близо до нея, което я накара да се отдръпне. — Или не искаш?

— Бих помогнала, ако можех, но не знам как. — Лицето ѝ се сви, а гласът ставаше все по-писклив. — Виденията идват, когато решат. Просто искам… да се върна при децата си. — Тя стисна очи, по бузите ѝ се затъркаляха сълзи и Детелината трепна и извърна лице. — Моля ви, не ме убивайте.

Стаур се намръщи, пъхна пръст под брадичката на жената и повдигна лицето ѝ, така че тя да няма друг избор, освен да го гледа в очите:

— За такъв ли ме смяташ?

Тя го зяпна, кожата по ръцете ѝ настръхна и треперливият ѝ дъх отекна в залата.

— Виж, ще призная, че убивам хора. — И Стаур побутна с крак окървавената слама на пода, сякаш се опитваше да скрие петното. — Но само когато от това има някаква полза. Убивам хората, които са ме обидили. Които застават срещу мен като това лайно в клетката там и глупавия му главатар. Не убивам хората, които правят това, което им кажа. Не съм Кървавия Девет! — И той се ухили с онази своя широка и гладна усмивка, която беше всичко друго, но не и успокоителна. — Гринуей?

— Да, кралю?

— Дай на това момиче една монета и го изпрати обратно при децата му, разбра ли? — Стаур я погали по лицето и избърса няколко от сълзите с палеца си. — Поне се опита, нали? Това е всичко, което искам. Ако видиш нещо, ще ми съобщиш, нали?

Тя затвори очи, избърса сополивия си нос и кимна. Гринуей я изведе навън. Сърцето на Детелината беше свито през цялото време, защото той почти очакваше, че Стаур ще изтича и ще я промуши в гърба от чиста злоба. Може би наистина щеше да го стори, ако един новодошъл не беше привлякъл вниманието му.

Наричаха го Танцьора заради гъвкавия начин, по който се движеше, но в този момент в него нямаше нищо грациозно, докато се промъкваше през вратата, опитвайки се да се слее със сенките. Пратениците, носещи новини, които Големия вълк не би искал да чуе, изглеждаха по един определен начин.

— Танцьор! — извика го Стаур. — Върнал си се, значи?

— Аха… току-що се прибрах…

— И? Какво каза Оксел?

Танцьора се довлече до кървавото петно на пода на тронната зала Скарлинг със същото нежелание като Сеф от Яус:

— Оксел е мъртъв.

Настъпи тишина. Детелината чуваше собствения си дъх, докато вдишваше. През високите прозорци премина студен полъх на вятъра. Чуваше се шепотът на реката в основата на стръмната скала отвъд. След това Големия вълк оголи зъби, сграбчи Танцьора за ризата и го приближи до себе си:

— Какво каза, мамка му?

— Коул Тръпката го уби! Отряза главата му в Кръга!

— Как този дърт глупак се е озовал в Кръга с шибания Коул Тръпката?

— Риккъ го изигра! — пискливо отвърна Танцьора. Преди Детелината да я види с руните по лицето, би се изсмял на това твърдение. Но сега не се смееше. Никой не се смееше, особено Танцьора. — Е, подмами него и Червената шапка да влязат в Кръга, после Оксел уби Червената шапка, а след това Тръпката уби…

— И Червената шапка ли е мъртъв?

— Тя зае тронната зала на баща си. Взе земите на баща си. Каза, че Уфрит ще върви по свой собствен път…

— Какво е казала? — изръмжа Стаур.

Калдер Черния избухна в смях. Първо изсумтя над чашата с бира, после започна да се кикоти и накрая се разсмя с цяло гърло. Не беше звук, който се чуваше често в Скарлинг Хол. Освен ако не беше Стаур, който се смееше на някой мъртвец.

— Какво му е смешното? — тросна се той на баща си.

— Що се касае до дългото око, имам своите съмнения — отвърна Калдер, въздъхна и се изправи. — Но това момиче има остър ум и кораво сърце. — Той махна през рамо, докато се отправяше към вратата. — Кажи ми, когато се отегчиш от това да съсипваш нещата. Ще направя каквото мога, за да ги закърпя отново.

Измяна наполовина

— С такова нетърпение очаквах да се срещнем отново! — възкликна Изолд.

Савин се наведе по-близо до нея, за да я докосне по ръката:

— Броях с нетърпение миговете.

— Откакто се омъжихме заедно, имам чувството… че имаме специална връзка.

— Сякаш си сестрата, която никога не съм имала. — Скучната, бездарна и посредствена сестра, която никога не беше имала и не искаше особено да има.

— Федор много искаше да посети Остенхорм. — Изолд се усмихна стеснително на Савин, цялото ѝ луничаво лице поруменя и тя запърха с мигли. — Смята двамата ви с Лео за нашите най-близки приятели.

Змиите нямат приятели. Това накара Савин да се запита какво наистина е намислил Ишър. Напоследък по-голямата част от сериозните сделки в Англанд се правеха в приемната на лейди губернатора, между Савин и няколко отбрани хора, сред грижливо подбраните мебели и под светлината на новите, напълно съвременни прозорци. Но точно този път би предпочела да е от другата страна на свързващата врата, в облицования с ламперия мрак на приемната на лорд губернатора и да се мъчи да разгадае как точно съпругът на Изолд смята да се възползва от нейния. Никога преди не бе виждала Лео толкова развълнуван, както докато чакаше Ишър да пристигне, куцукайки напред-назад по моравата точно като някой затворен в клетка лъв. Това беше развълнувало по странен начин и самата Савин, която се зачуди дали някоя вълна от истинската политика не се готвеше да раздвижи спокойното малко езеро на Англанд.

— Надявам се да не сметнеш, че съм много нахална, но… това означава ли това, което си мисля, че означава… — Изолд хвърли многозначителен поглед на корема на Савин.

— Бременна съм. — Просто не можеше да го крие повече, а и на Савин ѝ доставяше доста голямо удоволствие да го демонстрира.

Очакваше, че ще се дразни много от това, че с всеки изминал ден все повече губи контрол над тялото си заради някакъв си егоистичен, малък паразит. Но в издуващия ѝ се корем имаше нещо странно успокоително. Дори се усещаше, че му пее от време на време. Онзи ден го беше усетила да помръдва.

— Кой би могъл да знае, че ключът към щастието се крие в по-широките дрехи? — повдигна вежди Савин и поглади нежно корема си. — Как вървят нещата в Мидърланд? — попита тя, като се постара гласът ѝ да не прозвучи нетърпеливо. — Понякога имам чувството, че съм изоставена на остров Шабулиян! Доколкото разбрах обесването на Уетерлент е било пълен провал.

— Катастрофа. — Изолд се наведе и пискливо ѝ прошепна: — Замеряха кралица Терез с боклуци. Носи се слух, че в тълпата е имало Трошачи.

— Сигурна ли са, че не са били членове на Камарата на лордовете?

— Архилектор Глокта — тоест баща ти — Изолд се изкикоти виновно, — получи още власт, а гвардейците на краля бяха разделени и изпратени в Кели, Валбек и по улиците на Адуа. Има вечерен час, обиски и арести. Атмосферата е… неспокойна. Опитвам се да убедя Федор да прекарваме повече време в именията ни в провинцията, но той настоява да направи всичко възможно, за да помогне.

Без съмнение да помогне на себе си.

— Съпругът ти е истински патриот.

— Както и твоят, разбира се. Трябва да си лягам.

— Наистина ли? — Изолд беше скучна, но Савин се бе надявала да чуе още някоя клюка. Предизвикателството да ръководи нещата в Остенхорм, ѝ беше доставило удоволствие, но сега, когато бе безспорната господарка тук, вече започваше да ѝ доскучава. Липсваше ѝ да бъде във вихъра на събитията. Липсваше ѝ треската, когато рискуваше, и тръпката, когато спечелеше. Липсваха ѝ приятелите, познатите, дори и враговете. Може би враговете най-много. — Едва се свечери.

— Зная, но се надявам, че и аз самата може да съм в… деликатно положение. — Бедната Изолд цялата порозовя при тази мисъл. — Съпругът ми смята, че се нуждая от достатъчно почивка.

— Разбира се. — Въпреки че, доколкото знаеше Савин, досега никой не беше забременял, докато си почива.

— Може би ще можем да празнуваме заедно и раждането на първите си деца, както и сватбите си?

— Да се надяваме. — Макар че Савин вече беше бременна няколко месеца преди сватбата и това не ѝ се струваше много вероятно.

Усмивката остана залепена на лицето ѝ, докато Изолд не си тръгна, после тя се изправи, опря длани върху кръста си, който я болеше, и отиде право при свързващата врата. Беше планирала да се отбие неканена и да вземе участие в разговора, но в приглушените гласове на Лео и Ишър имаше нещо потайно, което я спря. Вместо това тя съвсем леко открехна вратата.

— … Кучето се е върнал при пръстта — казваше Лео с настойчив шепот. — Дъщеря му, Риккъ, управлява Уфрит.

— Можеш ли да получиш подкрепата ѝ? — попита Ишър.

Савин се намръщи. Дали Лео не планираше нападение срещу северняците? Както повтаряше непрекъснато — определено не го биваше да бездейства.

— Така мисля. Някога бяхме близки.

— А и Уфрит все още се нуждае от защитата ти. Ами Стаур?

— Той ми дължи живота си. И е човек, който обича войната.

— Нуждаем се от него, Лео. Намери начин да го привлечеш на наша страна. На всяка цена.

Очите на Савин се разшириха. Те изграждаха съюз, но със северняците.

— Ами Камарата на лордовете? — попита Лео.

— Вече сме петнайсет — отвърна гласът на Ишър, — но трябва да сме крайно внимателни. Има закони, ограничаващи събирането на частни армии, а не можем да рискуваме Дъртата клечка да заподозре нещо.

Савин усети как косъмчетата на врата ѝ се изправят.

Още от съдебния процес на Уетерлент тя беше наясно, че Ишър планира нещо. Бе ѝ се сторило странно, че Лео толкова няма желание да разпусне полковете на Англанд. Бе предположила, че те са му нужни за тайна операция. Но никога не беше ѝ сънувала, че може да е нещо толкова дръзко. Толкова огромно. Толкова невероятно опасно. Това не беше просто политическа вълна, а силен ураган, който можеше да помете всичко!

— Трябва да действаме веднага! — изръмжа Лео. — Може да бъдем разкрити във всеки момент.

— Търпение, приятелю. Ентусиазмът ти е заразен, но не трябва да прибързваме. Трябва да съберем всички възможни съюзници, да изчакаме най-хубавото лятно време, после да потеглим към Адуа, без да се обръщаме назад.

Очите на Савин се разшириха. Мътните го взели, те говореха за бунт. Открит бунт срещу Короната. Лео щеше да предаде Орсо. Щеше да предаде баща ѝ. Щеше да заложи всичко на едно безумно хвърляне на зара. Имаше ли представа с какво се е захванал? Това не можеше да бъде наречено другояче, освен държавна измяна!

Един инвеститор трябва да умее да разпознае благоприятната възможност, когато я види, трябва мигновено да прецени рисковете и ползите. Възможните избори бързо преминаха през съзнанието на Савин, докато мъчително се опитваше да си поеме дъх през стегнатото си гърло.

Да не предприеме нищо? Да си легне като Изолд и да се престори, че не е чула нищо? Да си седи на задника като добра съпруга и да остави Лео да управлява делата им?

Не.

Тогава може би да го разубеди? Да поиска помощта на лейди Финри и да го убеди да се откаже от тази лудост? Дори и да успееше, той нямаше да ѝ прости. И тя нямаше да има контрол над озлобените му съучастници. Заговорът им въпреки това можеше да бъде разкрит. Защо вие, лейди Брок, не сте уведомили властите за заговор срещу Короната?

Не.

Тогава да предаде съпруга си? Да разкаже всичко на баща си? Да хвърли Ишър и приятелчетата му на вълците и да се остави на милостта на краля? В най-добрия случай репутацията ѝ щеше да бъде съсипана, а титлата ѝ отнета. В най-лошия? Щеше да остане вдовица. Прокудена в изгнание. Съсипана. Савин стисна челюсти.

Не.

Заради безразсъдството на родителите си беше изгубила Орсо. Беше изгубила короната. Сега беше успяла да се домогне до нова позиция. Отново се беше изкачила на върха. Нима сега щеше да изгуби и това заради безразсъдството на съпруга си?

Не.

Което ѝ оставяше само един избор.

Извади с треперещи пръсти кутийката от ръкава си, взе си огромна щипка перлен прашец и се извърна от вратата, за да я смръкне. Един инвеститор трябва да разпознае благоприятната възможност, когато я види, трябва мигновено да прецени рисковете и ползите и когато едните надделяват над другите, незабавно да вземе решение, без да изпитва чувство на вина и без да проявява емоции.

Бунт. Устата ѝ пресъхна. Въстание. Пулсът отекваше глухо в черепа ѝ. Държавна измяна. Тя трепна и бебето помръдна. Можеше ли наистина да го направи? Можеше ли да си позволи да не го направи? Това, което изпитваше, ужасяващ страх ли беше? Или почти непоносима тръпка?

— Успокой се — прошепна си тя. — Успокой се, успокой се, успокой се.

Беше рисковано. Ужасно рисковано. Въпреки това не можеше да се сдържи да не си помисли и за това, което можеше да спечели. Ни повече, ни по-малко — всичко, ако си изиграеше картите добре… Висшият съвет си беше създал много градове в границите на Съюза и отвъд тях. Нима баща ѝ често не ги изброяваше и обсъждаше с нея техните страхове и желания, силните и слабите им места? Ако всички те можеха да бъдат събрани и подбутнати в една и съща посока, в един и същи момент… Това би изисквало деликатен подход. Нещо, което Лео изобщо не притежаваше.

Но имаше нея.

Тя изправи рамене, отвори широко вратата и пристъпи през нея.

Савин не беше променила тази стая. Вероятно никой не я беше променял от два века. В нея имаше няколко маслени картини на мъртви лорд губернатори, няколко страховити северняшки меча и щита, плячкосани на някое старо бойно поле, и няколко неумело препарирани ловни трофея, които гледаха неодобрително надолу с невъзмутимите си стъклени очи — уплашена сърна, учуден елен, объркан глиган и злобен вълк. Лео ѝ беше казал, че баща му я беше харесвал такава и затова и той би предпочел да остане така, и тя беше уважила решението му. Или поне се бе престорила, че е така.

— Милорди. — Тя спокойно затвори вратата и усмихнато се приближи, прикривайки трескавата си уплаха с маската на изпълнено с достойнство хладнокръвие, за да седне на един старомоден стол, който определено не беше предназначен за дрехите на една съвременна дама. Особено бременна дама.

— Ние просто разговаряхме за… — гласът на Лео прозвуча леко шокирано.

— Разговаряхте за събиране на съюзници в открит бунт срещу крал Орсо — прекъсна го Савин, изненадана колко спокойно собственият ѝ глас произнесе тази скандална фраза. — Разговаряхте за свалянето на правителството на Съюза и издигането на друго правителство. — Тя махна запушалката на каната, наля си напитка и се настани на стола по най-удобния възможен начин. — Говорехте как да промените света и аз дойдох, за да се присъединя към разговора.

Ишър се подсмихна високомерно. Изражение, което тя често виждаше на лицата на мъжете, когато започваше преговори с тях. Изражение, което винаги ѝ беше доставяло удоволствие да изтрие от лицата на хората, които се смятаха за могъщи.

— Лейди Савин, не смятам…

— Вие двамата планирате да рискувате всичко, което притежавате. По тази причина планирате да рискувате и всичко, което аз притежавам. Бъдещето ми. Бъдещето на детето ми. Очевидно вече сте предприели няколко стъпки от този план. Стигнали сте твърде далеч, за да се откажете, без това да представлява значителна опасност. Може би толкова далеч, за да можете изобщо да се откажете. И така, изглежда, не ми оставяте избор, освен и аз самата да стана част от този план и да направя всичко възможно, за да се уверя, че той ще успее. — Тя вирна брадичка. — Но дълбоко грешите, ако смятате, че ще го направя, без да изразя гласно мнението си.

— Ще трябва да се обърнете срещу баща си… — присви очи Ишър.

— Това е между мен и него. — Баща ѝ, ако изобщо го смяташе за свой баща, едва ли би могъл да се оплаче. Той я поучаваше за това колко е важно да е безмилостна, още откакто стигаше едва до коляното му. — А сега ми разкажете за плановете си.

Лео се наведе напред на стола си с нетърпеливостта на момче, което гори от желание да покаже новата си игра:

— Камарата на лордовете е наша. Наша е и армията на Англанд — най-добрите войници на Съюза. Ще привлечем на своя страна Риккъ и Стаур и всичките им северняци. Ще дебаркираме на северния бряг на Мидърланд, приятелите ни ще се присъединят към нас, докато напредваме към Адуа, ще изненадаме Висшия съвет и ще принудим Орсо да приеме исканията ни, без да пролеем и капка кръв!

Савин отпи от напитката си, задържа я в устата си и после я глътна.

— Това звучи… оптимистично. — Досега в живота си беше успяла да изненада баща си четири или пет пъти. Идеята, че Лео може да постигне това, граничеше с абсурдното. — Значи приемате, че опитни политици и войници ще ви играят по свирката.

— Имаме тайно оръжие! — Лео удари по масата. — Лорд Ишър има приятел във Висшия съвет.

Ишър кисело сви уста. Очевидно ѝ се доверяваше не повече, отколкото тя се доверяваше на него, но това нямаше особено значение. Савин би се доверила на малцина от множеството си делови партньори и въпреки това изкарваха пари заедно.

— Добър приятел — неохотно потвърди той. — Знаем всичко, което и те знаят.

— Орсо не е войник — отбеляза презрително Лео.

— Той не е и политик. Вижте само какво се случи по време на процеса на Уетерлент. — Ишър се усмихна подигравателно и с отвращение. — Този човек е глупак.

— Страхливец.

— Не е нито едното от двете — отсече Савин. — Може би е нерешителен, но е умен и има желязна воля. Колкото по-трудни стават нещата, толкова по-корав ще става.

— Мислех, че не си на неговата страна? — промърмори Лео.

— Никога не се страхувай от врага — цитира Савин, — но винаги го уважавай. Мисля, че го беше казал Столикус? Ако ще рискуваме всичко, не можем просто да приемем, че враговете ни ще се провалят. Трябва да подредим картите си толкова добре, че само ние да можем да спечелим. — Тя се загледа замислено в колекцията от очукани оръжия по стените, докато вече обмисляше проблема от всеки възможен ъгъл. — Съюзът е пълен с безработни ветерани. Мъже, които са се върнали от войната, за да открият един променен свят, в който те нямат място. Предлагам Камарата на лордовете да поиска позволение да събере войници, за да защити интересите си от Трошачите. За да потушава бунтове и изкорени недоволството. Това ще бъде претекст да се въоръжите, което ще накара Висшия съвет да ви има по-голямо доверие.

Лео повдигна вежди към Ишър, чието презрително изражение беше заменено от замислено.

— Хитро — призна той.

— Ще организирам съгласувана кампания с памфлети и новини, които да поддържат горещи въглените на недоволството. Ще обвиняват Висшия съвет за състоянието на държавата. Ще хвърлят вината за многото дългове на „Валинт и Балк“. Ще напомнят за хората, обесени пред стените на Валбек. Ще напомнят на благородниците за несправедливостта, извършена срещу Уетерлент. Кралица Терез винаги е била популярна мишена. Крал Орсо също. — Мисълта за това предизвика в нея угризения, но си каза, че в действителност ще се борят за живота си.

Всички оръжия бяха позволени.

— Чувал съм, че гравюрите стигат право до сърцето — ухили се Лео.

— Колкото са по-мръсни, толкова по-добре — съгласи се Савин. — Крал Джизал беше копеле — можем да посеем съмнения в правото му върху трона. — В края на краищата кой би могъл да знае по-добре от нея колко разрушителни можеха да станат такива съмнения? — Ще пиша на господаря Суорбрек и ще се постарая печатниците му да не остават без работа. Но въпреки това, лорд Ишър, вие сте прав и ние ще се нуждаем от всеки възможен съюзник. От това, което чувам, има двама потенциални съюзници, които сте пропуснали: стириянците и самите Трошачи.

— Трошачите? — Лео изглеждаше почти толкова изненадан, колкото и препарирания елен над рамото му. — Та те са предатели!

Савин не направи очевидната забележка, че явно не са единствените. Сложи нежно ръка върху неговата. Не се опитваше да го контролира, а да го подкрепи:

— Лео, за народа ти си герой. Лесно можем да ги убедим да гледат на теб като на защитник на обикновените хора. Можеш да обещаеш ограничаване на работния ден, защита срещу експлоатация, представителство в управляващите органи. Можем да ограничим някои от най-омразните практики тук, в Англанд, като демонстрация.

— Не зная нищо за трудовото законодателство!

— Но аз знам. — В края на краищата тя беше помогнала за създаването на половината от тези омразни практики. — И освен това трябва само да ги убедим, че знаеш. Лорд Ишър, чух, че кралските войски били разпределени между главните градове на Мидърланд за възпирането на всякакви бунтове?

— Вярно е.

— Една добре координирана акция на Трошачите може да отвлече вниманието на гвардейците на краля и да им попречи да реагират на… други заплахи.

— Възможно е — кимна Ишър и изражението му от замислено стана впечатлено.

— Имам някои контакти с Трошачите. — Всъщност за нея работеше изтъкнат техен член. — Може да успея да ги убедя да ни подкрепят. Поне засега. Имам дългогодишни делови взаимоотношения и със Стирия.

Ишър не изглеждаше толкова сигурен за това:

— Наистина ли смятате, че можем да се договорим със Змията от Талинс?

— Не. Но чувам, че крал Джаппо гори от желание да излезе от сянката на майка си… Може би ще мога да уредя среща направо с него.

— Всеизвестно е, че Джаппо е проклет дегенерат! — Лео изглеждаше все по-смаян след всяка нейна дума.

— Нека си затворим очите за неговия вкус при подбора на любовници и да се съсредоточим върху войниците и парите му. Помощта му би могла да измести баланса на силите в наша полза. Може да спаси животи. Може да спаси нашите животи.

— Самата идея за това ме кара да се чувствам омърсен. — Лео се размърда неспокойно на стола. — Какво ще ни струва?

На Савин ѝ се прииска да го зашлеви, но се задоволи да изложи спокойно аргументите си:

— В основата на спора между Стирия и Съюза са претенциите на крал Орсо върху херцогството на Талинс. Можем да обещаем да се откажем от тях. Можем да спрем да подкрепяме борбата за независимост на Сипани. — Тя замълча за момент, обмисляйки дали да предприеме следващата стъпка. Но щом като веднъж си решил да се бунтуваш срещу Короната, вече нищо не е неприемливо. — Можем да им предложим Уестпорт.

Кърнсбик щеше да е доволен. Непрекъснато настояваше да е по-щедра и ето че сега раздаваше цели градове.

— Уестпорт? — Лео зяпна възмутено.

Но Савин забеляза, че лорд Ишър мълчи.

— Нищожна цена за Мидърланд, Англанд и Старикланд — отвърна тя. — Някога бил ли си там?

— Ами не, но…

— Прашен, беден и пренаселен град, пълен със суеверни глупаци. На мен определено няма да ми липсва.

— Водихме три войни срещу стириянците. Гадни войни. Имам предвид, че… — Лео погледна Ишър за подкрепа, но Ишър беше твърде зает с това да гледа Савин, а снизходителната усмивка на лицето му отдавана беше изчезнала. — Това не е особено патриотично.

— Ако те тревожи това, че може да изглеждаш непатриотично, то тогава се замисли как ще изглеждаш, ако те обесят за държавна измяна — в гласа на Савин се появи стоманена нотка. — Това не е игра. Трябва да стигнем докрай. Ако се провалим, сме обречени.

Настъпи дълго, неловко мълчание. В опушената, стара камина една цепеница се размести и вдигна дъжд от искри в комина.

— Нейна милост е права — съгласи се Ишър. — Ние рискуваме всичко. Трябва да изиграем всичките си карти.

— Но ние трябва да сме безукорни! — Лео вдигна очи към картините на предишните лорд губернатори, приличащи на съдебни заседатели, които ги гледаха неодобрително. — Неопетнени и принципни. Ако сме готови на всичко, то тогава с какво сме по-добри от тях? — Той хленчеше като момче, което е открило, че възрастните са му откраднали любимата играчка и играят с нея по начин, който то никак не одобрява. — Трябва да постъпим правилно!

Тя искаше да му каже, че не могат да си позволят да постъпят така, както е правилно, а само така, както е необходимо. Че няма Правилна страна, а само тяхната страна. Но защо да разбиваш вратата, като можеш просто да се промъкнеш през прозореца?

— Лео… ох! — И тя се преви напред и се хвана за корема.

Лео скочи на крака:

— Мътните го взели, да не би да…

— Нищо ми няма. — Тя сграбчи ръката му и оголи зъби. — Ох! Но би ли повикал Зури. Накарай я да донесе от онова ободряващо лекарство…

— Разбира се! — И той изскочи от стаята с най-голямата скорост, която му позволяваше накуцването.

— Лейди Савин, мога ли… — Ишър също се беше надигнал.

— Как смятате, кой ще бъде крал, когато всичко това свърши? — Савин отново се настани по-удобно на стола и го погледна студено в очите.

Той се засмя невярващо и също бавно седна:

— Крал Орсо, разбира се. Планираме да свалим корумпирания Висш съвет. Свалянето на краля би било държавна измяна.

— Значи планирате да извършите измяна наполовина? Хайде стига. Недопеченото месо не понася на никого. Ако унижите краля, но го оставите на трона, това ще доведе до самоунищожаването ви. Да не споменаваме моето.

Беше научила труден урок във Валбек. Никога повече нямаше да си позволи да бъде слаба, уязвима или уплашена. Мисълта за това предизвика в нея изненадващо остра болка, но безмилостната логика я водеше само към едно решение. Може и да беше обичала някога Орсо, но сега той я мразеше. Баща ѝ я беше лъгал през целия ѝ живот. А що се отнася до лоялността — тя беше хитрост, която хората с власт използваха срещу онези без, за да ги накарат да действат срещу собствените си интереси.

Тя погледна Ишър в очите:

— Крал Орсо трябва да си отиде.

— Виждам, че говорим откровено… — Той плъзна език по вътрешната страна на зъбите си и от възхитено изражението му стана подозрително.

— Когато говорим за държавна измяна, всякакъв друг разговор би бил нелеп. Всъщност с кого другиго разполагате, освен с нас? Доколкото разбрах, лорд Барезин се смее до напикаване, докато поставя в частния си театър порнографски пиеси за кралица Терез. Дочух, че Лорд Хюген настоява всяка сутрин да се къпе в медна вана, за да възстанови магнитната си енергия. Нужно ли е да обсъждаме недостатъците на лейди Уетерлент?

— Добре сте информирана.

— Знанието е в основата на силата, както казва Ювенс.

— А какво открихте за мен?

Беше ред на Савин да замълчи за момент:

— Трябва да призная, че в моята книга страницата за вас е празна.

— Аз съм предпазлив човек, ваша милост. И онази злощастна история с Уетерлент ми даде голяма власт в Камарата на лордовете — единство, каквото там преди никога не е имало. Мога да ви обещая, че ще държа лордовете под контрол.

— Дори и да е така, с армията на Англанд ние ви осигуряваме най-добрите и опитните войници, на които можете да се надявате. В лицето на Стаур Здрачния ви осигуряваме важен съюзник. Не сте ли съгласен?

— Не ми оставяте голям избор, освен да се съглася.

— Такава е целта ми във всеки разговор — засмя се тя, сякаш той беше казал отлична шега. — Съпругът ми има по-малко врагове и е далеч по-популярен от всеки друг кандидат. Освен това има някакво законно право на трона чрез дядо си. Някои биха казали, че правото му е по-обосновано от това на настоящия владетел на трона. Той ще бъде крал, лорд Ишър. — А тя щеше да бъде кралица и тази най-скъпа амбиция отново се разгоря в нея от въглените, останали в пепелта. — Ако искате от нас да заложим всичко, това е моята цена.

— А когато могъщото семейство Брок получи короната, какво ще остане за останалите от нас?

— Всички останало. Мисля, че от вас ще излезе отличен архилектор и първи лорд на Камарата на лордовете, Ваше Високопреосвещенство.

Ишър умееше да крие чувствата си, но тя забеляза тръпката на задоволство, която премина през него при споменаването на титлата.

— Което ще остави за вашите магнитни и порнографски колеги да решат кой ще бъде лорд шамбелан и лорд канцлер. Предполагам, че Лео ще иска сам да избере своите лорд маршали, но можете да запълните останалите позиции със свои приятели.

— И това го казвате вие или съпругът ви?

— Каквото казвам аз, го казва и той.

— Въпреки това го изпратихте на горния етаж, докато обсъждахме това.

— За да може, когато получи короната, честно да каже, че никога не я е искал, но я приема неохотно за благото на всички. Знаете, че той не обича измамите.

— Което съпругата му не споделя — отбеляза Ишър.

— Нито пък неговият много специален приятел. Смятам, че ще се съгласите с мен, че най-силните коне често се нуждаят от капаци. Най-добре е човек да ги води стъпка по стъпка.

Лорд Ишър погледна чашата си с присвити очи, завъртя алкохола в нея, после вдигна очи към Савин. Тази вечер тя го беше накарала да премине през доста различни състояния. В началото беше настроен презрително, после го накара да се замисли, след това да се впечатли и възхити от нея, да стане подозрителен, докато накрая не проумя, че е права. В рамките на само една среща бяха преминали през запознанство, ухажване и отчуждение.

— Условията ви са приемливи.

— Отлично. — Савин намери крайния резултат за удовлетворителен. Поне засега. — Очаквам с нетърпение да работя с вас.

Вратата се отвори с трясък и Лео нахлу вътре. Зури го следваше, но след като видя начина, по който бяха седнали Савин и Ишър, се поколеба.

— Добре ли си? — Лео застана на едно коляно до нея.

— Не се тревожи. — Тя хвана ръката му, притисна я до корема си и се усмихна. — Лорд Ишър ме накара да се почувствам толкова по-добре.

Таен език

— Поговорихме набързо — каза Брод.

Сякаш, дори и без да са се разбирали, двамата със Савин си бяха измислили някакъв таен език, при който думите не означаваха това, което нормално означават. Под „поговорихме набързо“ Брод имаше предвид, че е избил половината зъби на най-устатия работник, когото бяха успели да открият, за назидание на останалите.

— Всички се върнаха обратно на работа, нощните смени също. Не мисля, че ще имате повече проблеми в оръжейната.

— Господарю Брод, ти си истински магус, когато става дума за отношенията с работниците — отвърна Савин.

Брод разсеяно разтри наранените си ръце. „Отношения с работниците“ — така го наричаха. Зачуди се на кого ли помагаше това да дават красиви имена на грозни неща. Това не ги правеше по-красиви. По-скоро обратното.

— Може ли да поговорим за момент? — попита тя, сякаш бяха двама стари приятели, които отдавна не са имали възможността да поговорят.

Сега от нея струеше от онази вътрешна светлина, която се появява при някои бременни жени. Брод си спомни, че така беше и с Лиди, когато бе бременна с Мей. Беше отдавна, когато всичките му надежди все още бяха непокътнати.

— Разбира се, лейди Савин. Тоест ваша милост. Съжалявам.

— Не бъди смешен, Гунар, изобщо не е нужно да ми се извиняваш. Знам колко много съм ти задължена. Ни повече, ни по-малко ти дължа живота си. Ако не бях попаднала на теб във Валбек… — Усмивката ѝ угасна за момент, после тя си пое дъх и се ухили по-широко откогато и да било. — А и след това винаги си бил много ценен за мен. Не знам как съм се оправяла без теб преди. Без теб, Лиди и Мей. Дъщеря ти върши чудеса със счетоводните книги. Трябва да се гордееш с нея.

— Благодаря ви, ваша милост.

— Надявам се, че сте доволни да работите за мен. И ти, и те.

— Доволни сме, ваша милост. — Поне жена му и дъщеря му бяха, а това е, което имаше значение. — Не бихме могли да сме по-доволни.

— Имам чувството, сякаш — и се надявам, че няма да ме сметнеш за нахална — съм част от вашето семейство, а вие сте част от моето. Не бих искала да се… разделяме.

Без съмнение притежаваше от онази вътрешна светлина — здравословна закръгленост на лицето и руменина по страните. А ръцете ѝ обхващаха леката подутина на корема ѝ. Но суровият блясък в очите ѝ си беше все същият, както винаги. Брод си изкарваше прехраната с раздаването на заплахи. Можеше да познае, когато виждаше такава срещу себе си. Прокашля се и сведе поглед към ботушите си. Имаше хубави лъскави ботуши.

— Искам да ми направиш… една малка услуга — продължи тя. — Нещо много важно, за което е нужен някой силен и смел мъж. Но също и умел. Няма на кого другиго да се доверя.

Брос преглътна:

— Ще направя всичко, което мога, знаете го.

— Беше с Трошачите във Валбек. Беше един от тях.

— Аз… бях — отвърна той и се намръщи. Не знаеше накъде бие тя, но посоката не му се нравеше много. — Предполагам, че съм мислел, че постъпвам правилно.

Трудно му беше да си спомни какво точно е мислел. Сякаш тогава е бил съвсем различен човек.

— Разбира се, че си мислел така. Смяташ ли, че има някаква възможност… — И тя го погледна изпод полупритворените си мигли — да се свържеш с тях отново?

— С Трошачите?

— Да. Дори и с Подпалвачите? — Тя го каза така, сякаш не искаше кой знае какво и това не изискваше много усилие и определено не представляваше никакъв риск.

Отново този език, при който и двамата казваха едно, но имаха предвид друго. И двамата знаеха, че това ще изисква много усилия. И двамата знаеха, че ще бъде ужасно рисковано.

— Може би. — Брод побутна леко очилата нагоре по носа си. По-голямата част от Трошачите, които беше познавал във Валбек, бяха увиснали на бесилките, а останалите вероятно таяха дълбока злоба. Повечето Подпалвачи по начало бяха почти побъркани. Начинът, по който си изкарваше прехраната, изобщо нямаше да се ползва с популярност в тези квартали. Да наричаш това „отношения с работниците“ не би заблудило някого, който живее в изба. — Може би във Валбек има някои хора, които да ми подскажат къде да търся…

— Моля те само да опиташ.

— Ще направя каквото мога, както винаги. — Което означаваше, че ще покаже най-лошата си страна, както винаги. Сега беше негов ред да я погледне в очите. — Само ми обещайте, че ще се грижите за Лиди и Мей, докато ме няма.

И той ѝ подаде ръка.

Ръкостискането ѝ беше изненадващо силно. Наранените кокалчета го заболяха.

— Ще се грижа за тях така, сякаш са мое семейство.

— Дори и за вечеря ли няма да останеш? — попита Лиди.

Изглеждаше разтревожена. И двете изглеждаха така.

— Трябва да замина тази вечер — отвърна Брод и метна няколко неща в една чанта. — Спешно е.

— Къде отиваш?

— Мидърланд. — Започваше да става много по-добър в лъжите, отколкото беше някога.

Трябва да подхождаш към това по заобиколен начин. Да казваш само толкова истина, колкото да отговориш на въпроса, но не и цялата истина. Ако им беше казал, че отива във Валбек, те вероятно щяха да се разплачат. Може би и той също.

— Не е нищо опасно, нали? — Мей го гледаше от вратата и едната ѝ ръка си играеше със сребърната огърлица, която носеше напоследък.

— Както винаги си казвала, работя за изтънчена дама — колко опасно може да бъде? — той се усмихна на Мей и тя му се усмихна в отговор. Или той беше станал много по-добър в лъжите, или те просто искаха да му вярват. Прикри смущението си с шега. — И недей да прекарваш прекалено много време с Рабик, брата на Зури. Виждал съм как двамата се усмихвате един на друг.

— Млъкни, татко! — Тя го сбута и едновременно с това се изчерви.

На вратата той здраво прегърна и двете. Когато заминаваше за Стирия, почти не се беше сбогувал с тях. Толкова гореше от нетърпение да тръгне. Сега ги притисна силно към себе си. Може би твърде силно.

Когато се разделиха, Лиди вдигна очи към него:

— Няма да отсъстваш дълго, нали, Гунар?

— Не, няма да отсъствам дълго. — И той метна торбата на рамото си.

Винаги беше смятал, че е прекалено честен. Когото и да попитаха, щеше да каже, че е прям като удар с чук. Когато осъзна това, той започна да разговаря с всеки на онзи таен език. Казваше едно, а мислеше друго. Само Лиди и Мей не знаеха за това.

— Ще се върна, преди да сте се усетили — увери ги той и затвори вратата.

Но се чудеше дали наистина е така. Дали изобщо някога щеше да се върне.

Стари приятели

— Знаеш, че си по-красива от всякога.

Савин му хвърли кос поглед. Едното ѝ око с дълги мигли се подаваше изпод периферията на шапката, която се люлееше полека заедно с движението на коня.

— Да не се опитвате да ме ласкаете, ваша милост?

— Правя каквото мога — отвърна Лео.

Тя яздеше добре. Какво ли не правеше добре? Седнала елегантно върху дамското седло, тя управляваше коня със същата увереност и лекота, с която управляваше и всичко останало, докато ръката ѝ, с която държеше камшика, почиваше върху слабо издутия ѝ корем. Но въпреки това той се тревожеше:

— Все пак сигурна ли си, че не искаш да пътуваш с каретата?

— В джунглите на Ящавит жените ловуват, докато са бременни в осмия месец. На север работят на полето, докато родят. Честно казано, напоследък момичетата, които работят във фабриките в Адуа, са горе-долу в същото положение. Малко езда няма да ми навреди.

— Мисля, че ако на някоя работничка във фабрика, селянка от Севера или мургава ловджийка им предложат да се возят в карета, те вероятно биха приели.

— Тогава, щом толкова ти харесва, ти можеш да се возиш в каретата. — И тя удари хълбока на коня с дръжката на камшика и го изпревари.

Може би една част от Лео се беше надявала, че бунтът никога няма да се състои. Че няма да се стигне до нищо повече от шумни заплахи след вечеря с останалите членове от Камарата на лордовете. Същата част, която беше очаквала с нетърпение Савин да разбере, да въздъхне снизходително, да го потупа по ръката и да сложи разумен край на цялата история.

Но за негово удивление тя се беше захванала с плана без всякакви колебания, така както се захващаше и с всичко останало, и приложи забележителните си умения, за да го превърне не само в реалност, но и в успех.

Разбира се, той беше ужасно развълнуван. Разбира се, че бяха сложили началото на едно велико начинание. И разбира се, постъпваха правилно. Само дето понякога, когато беше сам, той се чувстваше странно ужасен. Но вече нямаше връщане назад. Би изглеждал като пълен глупак. А когато Савин се захванеше с нещо, то се случваше и толкоз.

Той я настигна и остави гвардейците и слугите назад:

— Мътните го взели, радвам се, че дойде.

— Винаги съм искала да видя Севера.

— Значи дойде заради гледките? Не за да се увериш, че няма да сторя нещо необмислено?

— Мога да върша две неща едновременно. — Погледна го отново със същото онова око, смушка коня да си приближи и тихо добави: — Това е важно. Нуждаем се от съюзници.

— Знам как разсъждават северняците — отвърна Лео. — Израснал съм с тях.

— Разбира се. Те са твои приятели. Аз съм тук само за да помагам. Нима не ти помогнах в Остенхорм?

— В Остенхорм ти беше истинско чудо. — Всъщност тя се беше оказала толкова добра в провеждането на управленските срещи, че той изобщо бе спрял да ходи на тях. Все още беше лорд и господар и последната дума бе негова, както винаги му напомняше тя. Но защо да се възползва от това, след като нейните думи звучаха толкова убедително? — Въпреки всичко все още се тревожа за майка си…

— Не е нужно.

— Тя ще види как Юранд тренира мъжете, ще види и че събираме още — не е глупачка…

— Умните хора са склонни да вярват на това, което искат, Лео, точно както и всички останали. Това, което майка ти иска най-много на света, е да те смята за добър човек.

— О — премигна Лео.

— Казах ѝ, че вече порастваш и започваш да приемаш задълженията си сериозно и че новите роти са част от твоя план за траен мир. Че събираш повече войници, защото северняците уважават единствено силата. И че преговорите ни със Стаур ще преминат много по-добре, ако той знае, че сме добре въоръжени. Тя много похвали стратегията ти.

— О — повтори отново Лео. Това се случваше за първи път.

— После помолих за помощта ѝ и я натоварих с толкова работа по новата данъчна система, че би могла да стигне за петима души. Второто най-важно нещо на света за майка ти е да се чувства полезна.

Лео усети, че се усмихва глуповато, както обикновено се усмихваше, когато дойдеше при Савин с някакъв проблем и после откриваше, че тя го е решила преди седмици. С нея на своя страна как би могъл да се провали?

— Какво, по дяволите, щях да правя без теб? — прошепна той.

— За твой късмет… — И тя го докосна решително по бедрото с дръжката на камшика си за езда, което предизвика приятно раздвижване в панталоните му. — Това е проблем, пред който никога няма да ти се наложи да се изправиш.

И след това двамата излязоха от дърветата на открито.

Той се засмя доволно, когато съзря портите на Уфрит, чиито осеяни с лишеи стени бяха окъпани от слънчевата светлина. Спомни си как се беше почувствал първия път, когато дойде тук като момче — вълнението, романтиката и усещането за свобода, че е в Севера, земята на героите!

Пришпори коня покрай скупчените нови колиби и къщи и остави Антоп, Джин и останалите назад заедно с каретата и фургоните.

Савин препусна редом с него през портите и копитата на конете им затрополиха по павирания път отвъд тях. Облечените в безцветни дрехи хора с мръсни лица вдигаха учудено погледи, когато минаваха покрай тях. Много неща се бяха променили. Имаше нови сгради, вероятно там, където Стаур Здрачния беше изгорил старите. По-внушителни сгради, построени от камък и плочи вместо от дърво и кал.

— Добрият стар Уфрит! — той вдъхна дълбоко от познатия въздух. Миришеше на овце, оборски тор, дим от изгорели дърва и морска сол, но за него носеше сладостта от щастливите спомени. — Прекарах тук най-хубавите години от детството си. Познавам всяка уличка на това място!

— Това едва ли е много трудно — леко се засмя Савин с презрителна нотка в гласа. — Не каза ли, че това е един от най-великите градове на Севера?

— Такъв е.

Трябваше да признае, че сега, когато го виждаше отново през нейните очи, свикнали с мащабите на Адуа и великолепието на Агрионт, той изглеждаше посредствено, бедно и примитивно място. По някаква причина това го жегна.

— Тук нещата може и да не са толкова внушителни, колкото в Мидърланд, но са истински — сопна се той. — Хората тук са добри. Имат правила и се придържат към тях. Освен това са велики воини. Израснали с меч в ръка. Риккъ ще бъде лоялен съюзник. Тя е един от най-топлите, истински и честни хора, които познавам!

— Може би трябваше да се ожениш за нея. — Савин спокойно извърна поглед встрани.

Продължиха да яздят в мълчание.

Лео знаеше наизуст разположението на разкривените покривни греди на тронната зала на Кучето. Спомняше си как се катереше сред издяланите по тях животни, дървета и лица, клечеше в сенките и наблюдаваше как долу Кучето спори с именитите си воини. Пейката с протритата черна овча кожа все още беше там, където старият главатар изслушваше оплакванията на хората, опрял острата си брада в юмрука си. Огнището още гореше и през жаравата преминаваха червено-оранжеви вълни от пламъци. Лео усети топлината им върху лицето си, когато се приближи.

Но имаше и промени. По времето на Кучето залата винаги преливаше от живот. Сега цареше крехка тишина, която накара Лео да се чувства гузен при всяка своя стъпка. По това време на годината и в този сезон кепенците трябваше да са широко отворени и морският бриз да нахлува вътре. Сега върху прозорците бяха провесени изрисувани с кръгове от руни кожи, които потопяваха тронната зала в мрак. Имаше нова миризма, сладникава, странна и остра като от прегорени сладкиши. Върху стената имаше стадо призрачни черепи. Рогати черепи на овен, бик, елен и други големи животни, които не му бяха познати — може би животни от Крайния север, където слънцето не светеше и светът беше обвит в легенди.

— Лео! Савин! Липсвахте ми. — Риккъ излезе наперено от сенките с широко разтворени ръце, по които висяха гривни, ремъци и амулети, и се отправи към стълба от светлина, влизаща от отвора за изпускане на дима.

Лео за малко не отскочи назад от изненада. Върху лицето ѝ имаше голямо, тъмно петно. Татуировка от черни руни, черни линии и черни стрелки с формата на полумесец от бузата ѝ, през едната страна на челото ѝ, до основата на носа ѝ. Дясното ѝ око беше побеляло с млечна точка в центъра, докато жадната зеница на лявото беше погълнала целия ирис и зееше като ямата на гроб.

— А, това ли? — Тя махна към лицето си, което някога беше заоблено и нежно. Сега цялото беше в остри ръбове и сенчести вдлъбнатини. — Все забравям за него. — Тя почука с дългия си пръст по черепа си. Косата от лявата ѝ страна беше подстригана късо, докато отдясно беше сплъстена и растеше на рошави кичури. — Няма как да се видя отстрани, но чух да говорят, че татуировките, очите ми и всичко останало могат да изглеждат… отблъскващи.

— Изобщо не е така — изграчи Лео. — Просто са… неочаквани.

Златната халка през носа ѝ помръдна, когато тя се усмихна. Лео не знаеше как точно да опише тази усмивка, но топла, истинска и честна не бяха точните думи.

— Спомняте ли си, че получавах припадъци? Предполагам, че Лео си спомня. — И тя му намигна. В края на краищата беше получила припадък първия път, когато си легнаха заедно чисто голи в една купа сено. — Това е лекарството.

— Лекарството?

Риккъ опря пръст в млечнобялото си дясно око.

— Това око се бореше с другото, така че трябваше да го махна. Сега виденията ми са много по-ясни. — Тя се наведе по-близо и промърмори с крайчеца на устата си: — Освен това вече не се насирам. И съм си все същата! — Тя го удари с юмрук в рамото. Добродушно, но силно. — Повече или по-малко.

— Може ли да погледна по-отблизо? — попита Савин и пристъпи към нея без всякакво смущение. — Виждала съм много изрисувани лица, но никога толкова фина работа. — И тя повдигна с пръст брадичката на Риккъ и внимателно я обърна към светлината. — Мисля, че е красиво. — Тя прокара върховете на пръстите си по линиите на татуировката. — Едва ли би могло да ти отива повече.

Риккъ се засмя доволно и макар и само за миг, напомни на Лео за момичето, което беше някога:

— О, харесвам жена ти, Лео. Май тя е най-хубавото нещо в теб! Виждам, че си запазила руните.

— Имам чувството, че ми носят късмет. — Савин докосна малките дървени плочки, които носеше около врата си. — А ти си запазила изумрудите.

— Струват ми се доста скъпи — отвърна Риккъ и дръпна огърлицата с извития си пръст, така че тя се заби в дългата ѝ слаба шия и остави бяла линия.

— Имам още един подарък за теб. — И Савин махна на Зури да дойде от сенките с парче плат в ръцете. Беше яркочервен и сякаш почти блестеше в тъмната, сива тронна зала, а по ръба му блещукаше златен шев. — Това е Зури, компаньонката ми.

— Така ли? — присви очи Риккъ, после погледна Савин лукаво като котка. — Сигурна ли си, че ти не си нейната?

— Чувала съм да казват, че Бог поставя всички ни там, където трябва да бъдем — каза Зури.

— Нямам представа — отвърна Риккъ. — Тук, горе, не го виждаме често. — Тя взе плата, разпъна го рязко и той изплющя, после го вдигна към светлината. — Охо, ти подаряваш най-хубавите подаръци!

— Сулджукска коприна — обясни Савин. — Идва отвъд Хилядата острова. Мислех си, че можеш да си ушиеш рокля от нея или перде, или…

Риккъ вече увиваше плата около себе си и накрая се получи нещо средно между шарф, наметало и качулка.

Зури наклони глава на една страна:

— И така става.

— Много ми харесва — усмихна се Риккъ и потри буза в лъскавия плат. — Виждам, че и ти си получила подарък от Лео. — Тя се отпусна на колене и зяпна корема на Савин. — Мога ли да го пипна?

— Ами предполагам…

Риккъ плъзна ръце около Савин и притисна татуираната си буза към корема ѝ, което я накара да изпъшка.

Савин погледна Лео, но той само успя да свие рамене.

— Леле — тихо възкликна Риккъ, затвори очи и я прегърна по-силно. — Очаквах нещо специално от вас двамата, но това… това ще промени света.

— Къде е приятелката ти Изърн-и-Файл? — попита Лео. — И Коул Тръпката? Кълна се, че ти си единственият човек на света, когото той харесва.

— Изпратих ги да потърсят нови приятели. Протекторатът е малък. Нуждаем се от всеки приятел, когото можем да намерим.

— Трябваше да дойдете при нас.

— Знаех, че вие ще дойдете при мен.

Лео опита да се усмихне, но не беше лесно. Всеки път, когато откриеше нещо от онова дългуресто момиче, с което играеше на криеница в същата тази зала, тя му се усмихваше с дяволитата си усмивка, обръщаше към него странното си ляво око и той имаше усещането, че тя гледа право в него. Че прозира всичките му мисли. Жената, която беше познавал, бе изчезнала, така както и баща ѝ, и той с изненада установи колко много му липсват.

Междувременно Савин дъвчеше месото, устните и пръстите ѝ лъщяха от мазнината, а на масата пред нея имаше купчина оглозгани кокали.

— Може да прилича на кукла — прошепна Риккъ на северняшки, — но яде като воин.

Лео се засмя.

— Говорите ли си за нещо, за което трябва да знам? — попита Савин.

— Тя се чуди… дали не искаш вилица.

— Когато бях във Валбек, ядях с пръсти. — Савин откъсна някакъв хрущял със зъби и го изплю в огнището също толкова умело, колкото би го сторил всеки именит воин. Когато изобщо имаше какво да ям. Дойдох на север, за да видя как се вършат нещата тук, а не за да ги правя по моя начин.

— Много широко скроена си — отбеляза Риккъ. — Но едва ли си дошла тук, за да подобриш маниерите си за хранене. Двамата сте намислили нещо или името ми да не е Риккъ Лепката.

Повдигната вежда на Савин подсказа на Лео, че е време да се захванат с по-сериозните неща:

— Права си. Исках да видя Уфрит и да се видя с теб, но си права. Нуждая се от помощта ти, Риккъ.

— Няма нещо, което баща ми не би сторил за стар приятел. А ние сме приятели от много отдавна, нали? Някога се борехме на същия този под, а? От какво се нуждаеш?

— От воините на баща ти. Исках да кажа от твоите воини.

— С кого ще се бием?

— Надявам се да не се налага да се бият.

— Но и двамата знаем, че надеждите могат да се окажат напразни. Нямаше да искаш от мен воини, ако не очакваш битка.

Лео хвърли последен поглед на Савин, като почти се надяваше, че тя ще поклати леко глава и те ще могат да забравят за цялата тази история.

Но вместо това тя присви очи и леко кимна.

— Ще се бием с Висшия съвет — каза Лео.

Риккъ бавно се отпусна на пейката на баща си и изду хлътналите си бузи:

— Знам, че обичаш битките, Лео, но защо не си избра някой по-малък противник?

— Малцина от нас имат късмета да избират битките си — намеси се Савин. — Битките избират нас.

— Може би трябва да оставите тази да избере някого другиго.

— Нали видя как се държаха по време на войната! — Лео гневно се приведе напред на стола си. — Обещават всичко и не дават нищо. Съюзът изостави Уфрит. Изостави баща ти. Изостави теб! Но Англанд никога не го е правил. Аз никога не съм го правил — докато го казваше, седейки до новата си съпруга, той осъзна, че Риккъ може да гледа на нещата по различен начин, затова се прокашля и сведе намръщено поглед към масата.

— Значи искаш да ти върна услугата — отвърна тя. — Кое ще е следващото място, което ще посетиш, Млад лъв?

Нямаше смисъл да се опитва да я лъже. Винаги е бил като отворена книга за нея. А и честността също може да бъде един вид оръжие.

— Карлеон — отвърна той, — както несъмнено вече си отгатнала.

— Да молиш за помощ Големия вълк — изръмжа Риккъ и оголи зъби срещу него в изблик на внезапна, шокираща ярост. — Човекът, който погреба половината от този град, защото така му хрумна? Който обеща да изпрати на баща ми червата ми в кутия? Който уби твои и мои приятели? Който би убил и теб, ако моето дълго око не беше предвидило какво ще се случи? Който каза „пречупи това, което обичат“? Искаш от мен да застана рамо до рамо с най-лошия си враг?

— Понякога трябва да използваме един враг, за да се борим с друг — отбеляза Савин.

— О, хитруша си ти, лейди Брок. — Риккъ обърна назад устната си и всмука парче месо измежду зъбите. — Предполагам, че можеш да се провреш и през иглено ухо дори и с тоя корем. Но последния път се срещнахме на твой терен. Тук, горе, враговете не се превръщат толкова лесно в приятели.

— О, съмнявам се, че правилата са толкова различни — възрази Савин. — Уфрит се нуждае от защита. Затова е станал протекторат. Крал Орсо и неговият Висш съвет показаха, че няма да помагат. Застанете на наша страна, ние можем да запазим баланса между вас и Здрачния. Ако ни откажете, времето ви вече изтича. Нещата са точно толкова прости.

— Значи аз да рискувам всичко и в замяна ще получа това, което вече имам? — изсумтя Риккъ. — А, и парче червен плат, разбира се. Ти обичаш да правиш сделки. Ако беше на моето място, какво би казала за тази сделка?

— Бих казала, че тя е най-доброто, което ще получиш — отвърна Савин.

Лео трепна. Беше дошъл да поиска помощ от стара приятелка, но сега жена му превръщаше всичко това в практична сделка, която доста намирисваше на изнудване.

Той вдигна ръце, преди нещата да са се влошили още повече.

— Ние сме приятели! Аз рискувах живота си за теб. За Уфрит. — Той размърда крака си и направи гримаса. — Останаха ми белези. Но бих го направил отново. Помогнах ви срещу вашите враговете. Моля те да ми помогнеш срещу моите.

Савин се облегна назад с кисело изражение и избърса пръсти в една кърпа. Риккъ се облегна назад намръщено, облегна ръце на пейката и костеливите ѝ рамене щръкнаха покрай ушите ѝ.

— Искаш много от мен и хората ми, Лео. Не се преструвай, че не е така. Трябва да помисля. Може би през нощта дългото око ще се отвори и ще ми покаже отговора.

— Разбирам. Това е важно решение. — Неловкото мълчание се проточи и Лео сведе смутено очи към пода. Тогава видя изрисувания там кръг — около масата, на която се хранеха. Беше широк около пет крачки. Същият като този, в който се би със Стаур Здрачния. Същият като тези, в които мъжете се биеха още от времето, преди думите да бъдат записвани. — За какво е Кръгът?

Лицето на Риккъ потъна в сенките и едното ѝ око проблесна в мрака:

— За онези, които не са съгласни с мен.

Нови приятели

Риккъ се стресна и се събуди. Отметна рязко кожите, сякаш я задушаваха. Мислите ѝ препускаха бясно в изпотената ѝ глава. Беше ѝ нужно известно време, за да си припомни къде се намира. Да си припомни коя е.

Все още не беше свикнала да спи в леглото на баща си. Но това вероятно беше най-доброто легло в Севера. Бе огромно, въпреки че той беше дребен. Винаги казваше, че иска да може да се върти и никога да не пада. Беше накарал най-добрия корабостроител да извае рамката, от дървото на която дебнеха чудовища, и беше купил от някакъв стириянски търговец матрак от гъши пера, който струваше теглото си в сребро. Освен с Риккъ, леглото вероятно беше това, с което се гордееше най-много на света. Беше го заболяло сърцето, когато се наложи да го остави, след като Калдер Черния превзе града. А после, когато се върна и го намери цяло, го изпълни истинска радост. Винаги казваше, че е прекарал половината си живот, спейки на земята, затова смята да прекара другата половина в удобната прегръдка на възглавниците, без да се извинява за това.

Тя все още не беше свикнала да спи в леглото на баща си, но то я караше да се чувства по-близо до него, въпреки че го нямаше вече. А и какво трябва да направиш, когато имаш на свое разположение най-доброто легло в Севера — да спиш на пода?

Спусна крака надолу и размърда голите си пръсти върху студените дъски. Кимна сама на себе си, когато всички неща си дойдоха на мястото в съзнанието ѝ. Може би беше имала видение, може би бе сънувала или просто ѝ беше хрумнала идея, но независимо дали причината беше магия, късмет или острият ѝ ум, вече знаеше какво трябва да направи. В края на краищата някой трябваше да избере посоката. Нямаше да е приятно. Нямаше да е лесно.

— Но лесното е за мъртъвците — прошепна тя и се изправи.

Тази сутрин ѝ напомняше за лятото — хладно, но ярко, с перести облаци високо на фона на синьото небе като ребра на дракон. Риккъ премести дървесната гъба от едната страна на устата си на другата и наметна онзи яркочервен плат върху раменете си. Беше доста красив за тъкан плат, толкова прекрасен, че караше и нея да се чувства красива, което се случваше рядко напоследък.

И кой друг можеше да седи на пейката в неподдържаната градина на баща ѝ и да наблюдава как изгревът искри върху морето, освен човекът, който ѝ го беше подарил?

— Самата Савин дан Брок! — възкликна Риккъ. — Рано си станала.

Изглеждаше съвсем различна жена без всичките дрехи, пудра и грим. Изглеждаше по-млада и по-нежна. По-обикновена и по-честна. Може би като воин без ризницата си.

— Нямах избор — отвърна тя и сложи ръце върху корема си.

— Изглежда, той или тя бе твърдо решен да ме рита тази сутрин.

Риккъ седна до нея. Загледа се в рибарските лодки, които се люлееха върху вълните, докато събираше куража да попита:

— Мога ли да го усетя?

Савин я погледна, присви очи срещу ниското слънце, после взе ръката ѝ и я сложи върху корема си.

Риккъ се намръщи. Зачака. Намръщи се отново. Нещо помръдна леко под роклята на Савин и после изчезна. Но Риккъ се ухили, сякаш беше видяла проява на Върховното изкуство:

— То помръдна!

— Така прави. — Савин трепна и се размърда върху пейката.

— И в мига, в който се изпикая, трябва да пикая отново.

— Съжалявам, че снощи бях кисела и негостоприемна — извини се Риккъ. Самите ѝ думи прозвучаха кисело. Бяха ѝ коствали много усилия, за да запази гордостта си, и тя не искаше да я преглътне, макар баща ѝ винаги да беше казвал, че с гордост не можеш да купиш нищо. — В Уфрит сме свикнали да ни притискат от всички страни. А когато съм притисната, това изважда наяве най-лошото от мен.

— И аз съжалявам, че бях кисела гостенка — отвърна Савин. — Свикнала съм да се съсредоточавам върху това, което искам, и да тъпча всички по пътя си, за да стигна до него. Оттам, откъдето идвам, ако се държиш мило, няма да спечелиш нищо.

— Честно казано, и тук е горе-долу същото — бавно кимна Риккъ.

— Трябваше да ти кажа колко съжалявам за баща ти. Лео толкова често говори за него, че почти имам чувството, че съм го познавала. Беше много разстроен, когато научи новината.

— Да. Лео винаги е имал голямо сърце. — И Риккъ погледна намръщено гроба на баща си, полускрит от избуелия храсталак.

Имаше дори по-малко напредък в градинарството от него.

Савин се наведе по-близо до нея и прошепна:

— Понякога си мисля, че може да използва по-малко сърцето си и повече главата.

— Защо му е нужна главата, като има теб? Имам предвид, че може да му дойде идея, която няма да ти хареса.

— Права си.

— А баща ти? Какво мисли той за това, което планираш?

— Баща ми ли? — лицето на Савин стана каменно. — Смяташ, че той има някакви чувства? Той винаги ми е казвал, че за да промениш света, първо трябва да го изгориш до основи.

— Предполагам, че ще се разбира добре с приятелката ми Изърн. Тя винаги ми е казвала, че трябва да превърнеш сърцето си в камък.

— Добър съвет. Знаеш ли, много се възхищавам на това, което си постигнала тук. Едва ли е лесно за една жена да застане начело.

— Някой трябваше да го стори. Старците се държаха доста глупаво.

— Честно казано, в Англанд е почти същото.

— Трябва да накараш няколко от тях да се избият един друг — посъветва я Риккъ. — Няма да повярваш колко полезно е оредяването на редиците им, за да накараш останалите стари кучета да ти се подчиняват.

— Значи не сте се избили помежду си? — Лео пристъпи на светло с разтревожено изражение на лицето.

При него нямаше абсолютно никаква маска. Не би могъл да скрие и дърво в гората.

Съпругата му беше по-хитра. Далеч по-хитра.

— По-добри приятелки сме от всякога — отвърна тя с усмивка, която можеше да подслади и морската вода.

Риккъ се постара и тя да се усмихне по същия начин, чудейки се дали Савин изобщо има приятели, или само хора, които са ѝ полезни. После се запита дали тя самата бе по-различна. Дали това изобщо имаше значение. Стига, разбира се, всички да се стараеха да продължават да ѝ бъдат полезни.

— През нощта имах видение! — Тя вдигна ръце, после се плесна по бедрата. — Исках видение и го получих. Трябва да ви кажа, че обикновено не става така. Видението започна с това, че се катеря по планина от кости.

— Това… не звучи много добре — отбеляза Лео.

— И аз така си помислих! Че положението е много зле. Но когато се изкачих до върха, слънцето изгря над зелените хълмове и се появи лъв, който носеше корона.

— Не искам короната. — Лео погледна намръщено Савин.

— Ще бъда доволен и на нов Висш съвет и справедливо управление.

— Разбира се — отвърна Риккъ. — Но е обещаващ знак. А когато получиш знаци, трябва да им обръщаш внимание. Иначе каква е ползата от дългото око, ако няма се вслушваш в тях? — Тя се замисли. — Или да се вглеждаш в тях? Както и да е, това, което исках да кажа, е, че съм с вас. Мъжете на Уфрит са с теб. Просто се погрижи да ни сложиш на различен фланг от Големия вълк, а? Не бих искала да убия този шибаняк в неподходящия момент.

— Не искаш… нищо в замяна? — усмивката на Савин беше изпълнена с леко подозрение.

— Само да съм част от блестящото ви бъдеще. — Риккъ наблюдаваше как двойка малки бели пеперуди се гонят една друга, издигайки се нагоре по спирала. — Вие двамата сте тръгнали за някъде. Не съм сигурна закъде, но горя от желание да разбера. Ти ни помогна. — Риккъ дръпна Лео да седне на пейката до нея и го прегърна през раменете с едната си ръка, а с другата — Савин. — Рискува живота си за нас. Спаси ни, Лео, а баща ми винаги си плащаше дълговете. Аз имам намерение да платя своя.

— Знаех, че няма да ме разочароваш. — Лео я погледна право в окото. Направи го, въпреки че тя не виждаше с него. — Не мога да опиша какво означава за мен… да зная, че все още мога да разчитам на приятелството ти.

Това беше онзи Лео, когото познаваше — изпълнен наполовина с очарователна честност и наполовина с наивно безразсъдство.

— Е, ти ме познаваш. — Трябваше да преглътне малката буца, заседнала в гърлото ѝ. — За мен приятелството е всичко.

Скоро след това се приготвиха да си тръгват, което си беше доста сериозна работа, защото Савин се нуждаеше от шест сандъка с месингови ъгли само за да излезе от вратата. Единствено мъртвите знаеха какво има в тях. Може би тайни и лъжи.

Риккъ я прегърна така, сякаш прегръща кристална статуетка, после прегърна и Лео. Усещането беше много странно. Притисна го силно към себе си и усети познатата му миризма, спомни си как се чувстваше някога, сгушена в топлината на одеялата и обгърната от ръцете му. Чувстваше се в безопасност. Никога повече не се беше чувствала в безопасност. Осъзна, че ако нещата бяха малко по-различни, може би тя щеше да е тази, която носи детето му.

По-голямата част от нея знаеше, че никога не са били подходящи един за друг. Но имаше и една част, която някога го бе обичала. И тази част изпитваше такава болка, че го е загубила, че никога повече няма да бъде жената, която е била с него, и няма да има живота, който можеше да има с него, че сляпото ѝ око неочаквано се напълни със сълзи и тя трябваше да се престори, че нещо е влязло в него.

— Пази се — прошепна тя в ухото му, после го плесна по задника, докато той яхваше коня си, и със задоволство видя, че все още се изчервява лесно.

Изърн се беше върнала същата сутрин и стоеше, дъвчеше бавно и гледаше намръщено, докато Лео и Савин напускаха града заедно с хората и фургоните си.

— Не те ли дразни това, че ти открадна мъжа?

— Да го е откраднала? — Риккъ презрително отметна глава. — Аз го зарязах и тя го хвана на въдицата си.

— Разбира се… — смотолеви Изърн и с това изрази цялото си отношение по въпроса, след което скръсти ръце. — Вярвам на тази жена по-малко, отколкото навремето. Тя е най-измисленото нещо, което някога съм виждала.

— Просто ти се иска и ти да беше така измислена.

Изърн се изплю през дупката между зъбите си и вирна брадичка:

— Признавам, че онази нейна шапка много ще ми отива. Но разбираш ли, тя мирише твърде добре. Не като жив човек, а като сладкиш. Като най-хубавия сладкиш, който някога си опитвала.

— Ще вземем нейната страна, няма да я ядем. Освен ако нямаш някакви планове, за които не знам.

— Ще вземем страната на съпруга ѝ. А ако той е лъв, то тя е златна змия, увила се около него. Ако тя му каже, че долу е горе, той ще се засмее на грешката си и ще застане на челна стойка.

— Вероятно. Никога не е бил най-умният. А тя е хитра, безскрупулна и амбициозна като чума — сви рамене Риккъ и въздъхна така, че устните ѝ изпръхтяха. — Но с глупави приятели не можеш да стигнеш далече, нали? — Изърн се замисли за това и отвори уста да каже нещо, но я затвори отново, когато Риккъ я сряза: — Не го казвай! Доведи Сухара тук и му кажи да събере воините. Всеки именит воин или северняк. Всеки наборник, който може да държи копие. Както и копия, които да държат.

— А щитове?

— Да, би било добре, ако някои от тях се върнат. — Лео се обърна на седлото, за да ѝ се усмихне и помаха, и Риккъ се изправи на пръсти, усмихна се и му помаха в отговор. — Ето го и Тръпката.

— Или е той, или е някое друго копеле с метално око. Кой е този с него?

Риккъ заслони с ръка здравото си око. Мъжът беше много висок. По-висок дори от Тръпката, но прегърбен. Лактите му стърчаха и брадичката му беше издадена напред.

— Освен ако не греша, мисля, че е Гвоздея.

— Май си права.

— Може да съм с едно око, но е остро. — Риккъ потупа лицето си и ѝ намигна. — Изглежда ядосан, както обикновено.

— Ами все пак баща му беше убит, така че предполагам, че няма как да не е ядосан — отвърна Изърн.

— Това е добре. — Риккъ нагласи хубавия червен плат около раменете си и тръгна по пътя да го посрещне. — Гневният мъж е полезен.

От по-близо изглеждаше още по-висок и не само брадата и веждите му бяха руси, но дори и миглите. Имаше замислен вид, но нещо в отпуснатата му походка подсказваше на Риккъ, че всеки миг може да избухне и да започне да буйства. В края на краищата беше виждала това и преди, когато той се биеше на вражеската страна при битката на Червения хълм. Тогава изглеждаше ужасяващо с опръсканото си с кръв лице, което беше разкривено едновременно от ярост и смях. Но напоследък Риккъ не се плашеше толкова лесно.

Тръпката посочи с палец настрани към него:

— Това е…

— Знам кой е. — Риккъ стисна мазолестата ръка на Гвоздея. Мътните го взели, беше огромна. Нейната не беше малка, но изглеждаше детска в сравнение с неговата. — Не някой друг, а Гвоздея, прославеният боец от Западните долини и син на великия Грегун Празноглавия.

— Това е по-ласкаво представяне, отколкото бих се осмелил да си направя сам — отвърна той.

— О, недей да скромничиш. — Риккъ потупа покритите му с белези кокалчета и пусна ръката му. — Видях те по време на битката при Червения хълм. Опасно е човек да те има за свой враг.

— Не мога да се сетя за по-голяма похвала. И аз те видях по време на битката и на дуела след това. Обаче преди всичко това. — И той посочи лявата страна на лицето си. Светлите му очи не се откъсваха от нея и продължаваха да я изучават.

— По-добре да привличаш погледите с нещо неприятно, отколкото изобщо да не ти обръщат внимание. — Тя обърна татуировките си към него. Беше малко предизвикателство — навик, който си беше изградила, когато хората я зяпаха. — И откакто я направиха, не съм се насирала нито веднъж, което си е допълнително предимство.

— Предполагам, че така прането е по-малко.

— Казах си, че щом ще съм противна, защо да го правя наполовина?

— Защо смяташ така? — леко повдигна вежди той. — Аз виждам единствено сила и мъдрост. Ако питаш мен, няма нищо по-красиво от това.

Риккъ премигна. Искаше ѝ се да си мисли, че вече е достатъчно опитна, за да не ѝ влияе много ласкателството, но трябваше да признае, че този комплимент уцели точно в целта.

Изърн се наведе към нея и заслони устата си с едната си ръка:

— Мисля, че този може да се окаже истинска находка.

— И аз така смятам — промърмори Риккъ и прибра зад ухото си един кичур, който соленият бриз беше разрошил. — Какво те води насам, Гвоздей?

— Отмъщението.

— Сега пък какво съм сторила? — вдигна ръце Риккъ.

— Голяма си шегаджийка — отвърна Гвоздея и тихо изсумтя.

— Стаур Здрачния уби баща ми. Окачи го в клетка. — Тя чу как кокалчетата му изпукаха, когато стисна огромните си юмруци.

— Сложи главата му над портите си.

Яростта, която струеше от него, направо я замая. Сякаш между двамата можеше да прехвръкне искра, която да я накара да избухне в пламъци.

— Чух да се говори, че си решил да не му търсиш сметка — промърмори тя.

— Така казах на Калдер Черния. Обичам да се бия, но мразя да губя, а шансовете определено не са на моя страна.

— Значи не си се отказал?

— Не съм.

— И си дошъл в Уфрит да търсиш помощта ми.

— Чух, че не е добре човек да има теб за свой враг. Знам, че Стаур се страхува от теб. Помислих си, че може би с моя меч и твоето око шансовете ни ще бъдат по-големи. Уфрит и Западните долини заедно. Това би било нещо, което никой не би посмял да пренебрегне.

Тя го погледна замислено. Доста се беше издигнала, откакто стоеше долу на онзи склон.

— Баща ми казваше, че отмъщението е като празен сандък, под чиято тежест трябва да ходиш приведен. Каза ми да не го тая в себе си.

— Баща ти беше корав и хитър мъж, достоен за възхищение.

— В това няма съмнение — тихо се обади Тръпката.

— Но не си съгласен с него?

— Не съм — отвърна Гвоздея. — Ще взема главата на Стаур или ще умра, докато опитвам да го сторя. Видях двама ви да си разменяте остри думи преди дуела. Мислех, че и ти може да се чувстваш по същия начин.

— О, чувствам се точно по същия начин! — изръмжа тя и му позволи да зърне за миг яростта, която продължаваше да кипи в нея. — Баща ми се закле да види Калдер Черния мъртъв, а аз се кълна, че ще видя Стаур Здрачния мъртъв, и имам намерение да спазя клетвата и на двама ни, какво ще кажеш за това? — Казаното го накара леко да се усмихне. Погледът му малко се разведри. — Но сега имам хора, за които да се грижа. — Гласът ѝ омекна и тя посочи Уфрит, който изглеждаше доста красив на слънчевата светлина, докато се спускаше надолу към морето. — Искам, не искам, не мога да си позволя да дрънкам за отмъщение наоколо. Виждаш ли онези мои гости от Съюза, които тъкмо си тръгват?

— Жената, която е опакована като празничен подарък? Да, човек няма как да я пропусне.

— Е, това беше лейди губернатора на Англанд. Сключих сделка с нея и съпруга ѝ. — Риккъ изкриви уста, сякаш имаше лош вкус в нея. — И тя ме поставя на същата страна като краля на северняците.

— А, жалко, че е така — поклати глава Гвоздея.

— Донякъде съм склонна да се съглася с теб. Обаче това не означава, че двамата с теб не можем да бъдем добри съседи. Защо не влезеш вътре? Ще хвърля нова цепеница в огнището и ще отворя една бъчвичка от ейла на баща ми.

— Бих предпочел да се съсредоточа върху отмъщението.

— Да не би да смяташе да изтичаш до Карлеон и да свършиш работата преди залез-слънце? — попита Тръпката.

— Баща ми обичаше да казва, че само мъртъвците не могат да отделят време за една чашка — отбеляза Риккъ. — Да пийнем и да поговорим за бъдещето. За това какво може да се случи. Какво съм видяла, че ще се случи. В края на краищата, ако Уфрит и Западните долини се обединят, това ще бъде нещо, което никой няма да посмее да пренебрегне.

Гвоздея бавно повдигна вежди:

— Значи сделката ти със Здрачния няма да трае вечно? Риккъ сложи меко ръка на рамото му и го насочи към вратата на тронната зала на баща си:

— Нищо не трае вечно.

Малките хора

Орсо вдъхна свежия утринен въздух и въздъхна. Чувстваше се добре извън града. С всеки изминал ден сякаш се изнервяше все повече, а кралските задължения ставаха все по-задушаващи. Лорд Хоф с неговия досаден график, безсмислените церемонии, скучните ритуали, миговете, които бяха пропилени предварително, без никога да има възможност наистина да свърши нещо. Дори навиците на Орсо, свързани с тоалета му, бяха точно определени, каталогизирани и наблюдавани. Нямаше да се изненада, ако открие, че има няколко доходоносни служби, които се занимават с това. Лорд върховен управител на кралския клозет. Главен пазител на ануса на Негово Величество. Генерален отговорник за подушването на пикнята.

Внимателно свали диадемата от главата си, вдигна я и погледна през нея към проблясващите релси. Към очакващата тълпа. Засмя се тихо.

— Нещо забавно ли има? — попита майка му, за която нищо никога не беше забавно.

— Никога не съм осъзнавал едно нещо за короните… Че в тях няма нищо, нали?

Орсо трепна при внезапната струя от пара, която излезе от машината, последвана от вълна от „ох“ и „ах“ и учтиви аплодисменти. Един оркестър свиреше нещо шумно и оптимистично. Усмихнати деца размахваха малки знаменца на Съюза. Самото знаменито устройство беше купчина от зъбни колела, лостове и нитове, сякаш излязла от кошмара на някой безумец — звяр от месинг и стомана, който лъщеше от смазка и изпускаше пара от клапаните си, подобно на дракон, изпускащ дим от ноздрите си. Беше монтирано върху две лъскави релси, продължаващи през две ниви до мост, върху който плющяха ярки цветни знамена. Върху устройството стоеше прочута актриса с украшение върху главата и ефирна рокля, която се предполагаше, че олицетворява вдъхновението или някаква подобна абстрактна добродетел. Обаче слънцето продължаваше да е скрито от облаци и въпреки лъчезарната ѝ усмивка, изглежда, май ѝ беше доста студено.

— Как ли работи? — зачуди се Орсо и отново нахлупи диадемата.

Беше толкова наясно как функционира двигателят на това чудо, че за него той със същия успех можеше да е и вълшебният жезъл на някой магьосник.

— Мисля, че една пещ на въглища загрява водата в съда до точката на кипене — обясни Диетам дан Корт и копчетата на жилетката му се опънаха опасно, когато се наведе през празния стол на Кърнсбик. — Образувалата се пара създава налягане, задвижващо бутало с възвратно-постъпателно движение, което преобразува силата на разширение в сила на въртене, която после предава на колелата чрез поредица от зъбни колела. Би ли желал Ваше Величество да научи повече подробности?

— По-скоро… по-малко — повдигна вежди Орсо.

— Огънят прави пара — кралица Терез благоволи да изрече няколко думи на общия език, но държеше да го направи с много силен стириянски акцент. — А парата го задвижва.

— По същество е така — призна Корт.

Хонриг Кърнсбик, самият велик механик, стоеше близо до творението си с цилиндър на главата и пищни бакенбарди, заобиколен от аплодиращи го доброжелатели, и размахваше свитък чертежи към омазаните с черна смазка машинисти. Единият от тях трескаво хвърляше с лопата въглища в нажежения търбух на машината. Друг претегляше на ръка огромен гаечен ключ, докато гледаше кралската ложа с такава неприязън, че граничеше с омраза. За жалост, в това нямаше нищо странно. Орсо считаше всяко различаващо се от силна неприязън отношение на поданиците си за приятна изненада.

— Наистина трябва да имаш кралица до себе си — отбеляза майка му.

— Имам такава — усмихна ѝ се косо той.

— Имам предвид съпруга, както добре знаеш. Помогнете ми, господин върховен съдия.

— Както винаги, Нейно Величество е напълно права. — Брукел се наведе през майката на Орсо, за да подхвърли няколко фрази. — Видяхте какво стори бракът за лорд губернатора на Англанд. — Орсо трепна. Би предпочел по-скоро да го напръскат с отрова, отколкото да слуша още новини за щастливия семеен съюз на Лео дан Брок. — Правителството там беше парализирано, остаряло и некомпетентно. След брака му всичко се преобърна.

— Все пак лейди Савин е изключително талантлива жена! — Корт се наведе от другата страна, за да налее неволно още масло в огъня. — Трябва да призная, че се колебаех да я приема за партньор, но без нея нямаше да мога да завърша канала си. Тя е удивително способна — поклати глава Корт и брадичката му изчезна в тресящата се двойна гуша отдолу. — Няма много като нея, Ваше Величество.

— Значи това решава въпроса — отвърна Орсо. — Лейди Савин ще трябва просто да се омъжи за мен и за съпруга си.

Истинската трагедия беше, че той най-вероятно с готовност би се съгласил с едно такова споразумение.

Тази идея не се понрави много на майка му:

— Не се отнасяй към това толкова несериозно, Орсо, това не подобава на Ваше Величество.

— Започвам да си мисля, че на мое величество всичко му подобава.

— И двете ти сестри изпълниха своя дълг към династията. Да не мислиш, че Катил искаше да се мести в Старикланд?

Колко ли пъти вече бяха водили същия този разговор?

— Тя е истинско вдъхновение за мен.

— Смяташ ли, че Карлот искаше да се омъжи за канцлера на Сипани?

— Винаги ми се е струвало, че това доста ѝ хареса…

— Не можеш да отлагаш повече. Вредиш не само на себе си, но и на целия Съюз.

Тя мразеше Съюза, но смяташе, че лицемерието е присъщо само на другите хора. Орсо скръцна със зъби:

— Ще прегледам отново последния списък. Но искам първо да организирам онази голяма обиколка. Да обиколя страната и да се представя на народа!

— Далеч по-добре е да направиш обиколката със съпруга, така можеш да представиш нея на народа и едновременно с това да се захванеш с осигуряването на наследник.

— Какво? Едновременно?

— Поне ще видят, че най-сетне приемаш задълженията си сериозно. — Тя му хвърли пренебрежителен поглед.

— Кой сега се държи несериозно?

— Господарят ми ще бъде много доволен, ако се ожените.

Орсо подскочи, когато чу гласа в ухото си. Човекът на Баяз, Йору Сулфур, се беше навел ухилено към него от столовете отзад. Беше един от онези хора, които имаха противния навик да се появяват в най-неподходящия момент.

— О, така ли? — сряза го Орсо. — Няма търпение да купи някоя нова рокля, а?

— Всичко, което е свързано със стабилността на страната, представлява интерес за лорд Баяз. — Острата усмивка на Сулфур изобщо не помръкна.

— Какво щастие, че имаме такъв пазител. Но какво води един магус на научна демонстрация? Нямате ли нещо… — Орсо размаха ръка. — Нещо магическо, с което да се занимавате?

— Между науката и магията няма толкова голяма пропаст, колкото някои предполагат. — Сулфур кимна към града, където Кулата на Създателя все още беше най-високата сграда на хоризонта. — Нима самият Канедиас не е първият и най-великият от инженерите? И нима Ювенс не казва, че знанието е в основата на силата? Няма нещо, което да доставя по-голямо удоволствие на лорд Баяз от идеите, иновациите и новите начини на мислене. — Той насочи блестящите си очи към изпускащия пара двигател на Кърнсбик. — Представете си мрежа от тези релсови пътища. Железни обръчи, които обединяват още по-здраво Съюза и носят неспирен поток от стоки и хора. Това е чудо, което би се наредило до великите достижения от Древните времена!

— Това звучи като прекрасен, но… скъп проект, господарю Сулфур. — Орсо понечи да се извърне. — Опасявам се, че моята хазна няма да се справи с него.

— Банковата къща „Валинт и Балк“ вече предложи да осигури капитала.

Орсо се намръщи. Хазната беше в такова печално състояние най-вече заради съсипващите лихви по заемите на „Валинт и Балк“:

— Това е… нетипично щедро от тяхна страна.

— Банката ще вземе нужната земя под контрола си, ще притежава релсовите пътища и ще получава незначителна такса за използването им. Надявах се да се съгласите да уредим нещата с лорд канцлера.

— Това ми звучи като първата стъпка към разпродаването на кралството ми парче по парче.

— Едва ли е първата стъпка — усмивката на Сулфур стана още по-широка.

— Ваши Величества! — Кърнсбик дотича до кралската ложа, свали шапката си и попи потното си чело с носна кърпа. — Надявам се, че не сме ви накарали да чакате.

— Няма проблем — отвърна Орсо. — Предполагам, че преобразуването на силата на разширение във въртяща се сила не е… лесна работа.

Кралицата майка шумно изсумтя с презрение, но Кърнсбик вече се беше обърнал към тълпата и удряше по перилата с широките си юмруци. Оркестърът замлъкна. Нетърпеливите разговори замряха. Публиката се обърна от машината към нейния създател. Великият механик заговори:

— Приятели, за няколко кратки години постигнахме удивителен напредък! — Разбира се, гледните точки бяха различни в зависимост от това кого питаш. Орсо продължаваше да чува множество оплаквания. — С подходящите техника и машини сега един човек може да върши работата, за която преди бяха нужни десет души! Двайсет души! — Макар да не беше ясно какво се е случило с останалите деветнайсет. — Твърдо вярвам, че моето последно изобретение… — И Кърнсбик размаха ръка към локомотива с театралния жест на сводник, който представя проститутките си. — Нашето последно изобретение, защото то принадлежи на идните поколения, няма просто да пренася неколцина от нас от Адуа до Валбек по-комфортно и за по-малко време откогато и да е преди. То ще пренесе всички ни… в бъдещето!

— Единственото неоспоримо нещо за бъдещето е — промърмори майката на Орсо на стириянски, — че то идва при теб, независимо дали си готов, или не, без да е необходим превоз.

Това определено изглеждаше като твърде сложен начин за пресичането на две ниви. Но Орсо можеше само да свие рамене и да се усмихне, което в крайна сметка беше основният му принос към всичките събития, на които присъстваше. Ако притежаваше всички отговори, то тогава предполагаше, че можеше да е великият механик, вместо просто крал.

— И в двата края на социалната стълбица има хора, които биха искали да сменим посоката! — крещеше Кърнсбик. — Които искат не само да спрат реката на прогреса, но и да я накарат да тече в обратна посока! Които биха трошили, палили и убивали в името на това да ни върнат обратно в едно славно минало, което никога не го е имало наистина. В едно място на невежество, суеверие, нищета и страх. Място, потънало в мрак! Но връщане назад няма! Обещавам ви това! — Той вдигна ръка и се обърна към Орсо. — Ваше Величество, мога ли да получа любезното Ви позволение?

Орсо винаги се тревожеше, когато някой искаше да го въвлече във вземането на някакво решение, макар и само привидно. Но въпреки това беше необходимо да се вземат решения. Макар и привидно.

— Отведете ни в бъдещето, господарю Кърнсбик! — извика той и се усмихна широко на тълпата.

Кърнсбик се обърна към машината и важно спусна ръка. Машинистът, чиято усмивка беше като бяла дъга на фона на изцапаното му със смазка лице, дръпна един от лостовете и сякаш целият свят избухна.

— Осъществихме удивителен напредък само за няколко кратки години, приятели! — изрева Кърнсбик.

— Чуйте, чуйте! — пискливо извика Верунайс и веднага се смути.

Хубаво беше човек да изпъкне сред тълпата особено след като беше прекарал толкова години, стоейки на заден план, но тя не искаше да стане за смях. Само погледнете Савин дан Глокта, която сега беше Брок, разбира се. В края на краищата всички я гледаха. Беше толкова дръзка. И въпреки това толкова женствена. Самият дух на новото време! Верунайс се беше присъединила към всички прогресивни общества. Задругата за граждански напредък, Асоциацията за подобряване на състоянието на работническата класа и разбира се, Слънчевото общество. Вече беше направила, отлична според нея, инвестиция в онзи млад мъж Аринхорм. Той беше толкова учтив. Толкова внимателен. Гледаше я по начин, по който никой млад мъж не я беше гледал от години. Верунайс усети, че се изчервява, и ѝ се прииска да си беше взела ветрилото. Но макар да беше лято, времето не беше съвсем подходящо за ветрило.

— С правилната техника и машини — обясняваше Кърнсбик — сега един човек може да върши работата, за която преди бяха нужни десет души! Двайсет души!

Верунайс кимна разпалено, после осъзна, че така може да ѝ падне перуката, нервно сложи ръка върху нея и събори шапката си. Още изобщо не беше свикнала да носи шапка. Нито рокля. Ако я извадеха от нея, проклетото нещо вероятно щеше да стои изправено и само, но шивачът ѝ беше казал, че това носят всички прогресивни дами. Сега откри, че почти не може да диша в нея, но пък сякаш магически се беше сдобила с доста впечатляващ бюст. Майка ѝ винаги беше настоявала, че с хубав бюст битката е наполовина спечелена. Верунайс винаги се беше чудила каква ли е другата половина от битката, но никога не беше имала смелостта да попита.

— Твърдо вярвам, че моето последно изобретение… — И Кърнсбик посочи димящия локомотив със сценичното присъствие на велик актьор. Какъв могъщ мъж, с толкова силни ръце. Какъв щедър мъж. И какви впечатляващи бакенбарди има. Какъв визионер с проницателни очи, скрити зад проблясващите му очила. Духът на новата епоха! — То ще пренесе всички ни… в бъдещето!

Верунайс аплодира толкова пламенно, колкото ѝ позволяваше корсетът. Човек направо можеше да види как бъдещето препуска върху карета от Адуа. Комините, крановете, безбройните сгради, безкрайните възможности и съзидание.

— Връщане назад няма! — извика Кърнсбик. — Обещавам ви това!

Верунайс аплодира отново, този път корсетът ѝ причини болка, но не я беше грижа. Нямаше връщане назад. Нито за задушаващия ѝ брак, нито за потискащата къща в провинцията или скучните разговори на селските събирания. Съпругът ѝ беше мъртъв и сега тя разполагаше с парите и щеше да си купи шибания живот, който искаше. Изчерви се, после осъзна, че не е изрекла нито дума на глас, само си го беше помислила, така че какво лошо имаше в това? Това беше един нов свят. Можеше да мисли каквото пожелае. Може би дори можеше да говори каквото пожелае?

— Мамка му! — прошепна тя и усети, че се изчервява още повече.

Искаше ѝ се да си беше взела ветрилото.

Младият крал се усмихна толкова безгрижно и жизнерадостно. Имаше такава хубава, лъскава коса, а златната му диадема блестеше на слънцето. Духът на новата епоха!

— Отведете ни в бъдещето, господарю Кърнсбик!

Кърнсбик спусна рязко широката си ръка и Верунайс затвори очи и почувства вятъра на свободата върху страните си. Сега щеше да бъде…

— Приятели, за няколко кратки години постигнахме удивителен напредък!

Вярно беше, че Съюзът се е променил много през двете десетилетия от пристигането на Муслан и по негово мнение промяната беше към по-лошо. Усещаше погледите, когато вървеше по улиците в собствения си квартал. Усещаше ги и сега. Сега те бяха изпълнени с по-малко любопитство и повече страх. Повече неприязън. Понякога му подхвърляха обиди. Понякога го замеряха с предмети. Един негов познат — много приятен млад мъж — беше ударен от плоча, хвърлена от един покрив, и за малко не бе убит. А беше роден в Адуа! Родителите му бяха кадиранци!

Когато хората са изпълнени с омраза, те не правят разлика. Но Муслан отказваше да се страхува. Не се беше крил от свещениците. Нямаше да се крие и от тези проклети глупаци.

— С правилната техника и машини — продължаваше да бръщолеви Кърнсбик — сега един човек може да върши работата, за която преди бяха нужни десет души! Двайсет души!

Думите му накараха Муслан да кимне рязко. В Съюза имаше много неща, които ненавиждаше. Те дрънкаха за свобода, но жените, които се трепеха от работа на полето и в кухните, и мъжете, които се трепеха от работа във фабриките и мините, живееха хванати в капана на робския труд като всеки роб. Все пак тук човек поне беше свободен да мисли. Да има идеи. Да промени нещата.

В Ул-Сафайн свещениците го бяха обявили за еретик. Жена му го умоляваше да спре, но за Муслан работата му беше свята. Другите гледаха по различен начин на свещените си задължения. Работилницата му беше изгорена от хора, които някога беше наричал свои приятели и съседи, в чиито очи гореше огънят на вярата. Казват, че вярата е праведна, но за Муслан само съмнението е божествено. От съмнението произтичат любопитството, знанието и напредъкът. Вярата води само до невежество и упадък.

— Твърдо вярвам, че моето последно изобретение… — И Кърнсбик размаха ръка към димящия локомотив, подобно на продавач на килими, който се надява да пробута некачествената си стока. — То ще пренесе всички ни… в бъдещето!

Всички ние винаги се пренасяме в бъдещето. Същественият въпрос е какво ще ни посрещне там, когато пристигнем. Когато пророкът изчезна, Муслан и онези, които мислеха като него — мислители, философи и инженери — се надяваха, че ще настъпи нова епоха на здравия разум. Вместо това настъпи епоха на лудост. Свещениците казаха, че работата му противоречи на божите закони. Невежи страхливци. Кой е създал умовете на хората, ако не Бог? Какво друго можеше да е една голяма идея или едно велико откритие, освен проблясък на божественото?

— И в двата края на социалната стълбица има хора, които биха искали да сменим посоката! — Муслан беше научил от неколцината си приятели в Ул-Сафайн, които все още се осмеляваха да му пишат, че са дошли ядачите. Че са отвели чираците и помощниците му и са изгорили прототипите му на градския площад. Мисълта за това го накара да потрепери. Ядачите бяха концентрирана вяра — вяра без разум, милост, компромис или угризения. Как другояче можеше да бъде наречено това, освен зло?

— Но връщане назад няма! — изрева Кърнсбик. — Обещавам ви това!

— Няма връщане назад — прошепна Муслан на собствения си език. Затвори очи, усети сълзите под клепачите си и изрече думите, обръщайки се към жена си или поне към пепелта ѝ. Искаше му се да можеше да го чуе. — Обещавам ти това.

— Отведете ни в бъдещето, господарю Кърнсбик! — изрева глупавият им крал.

Свещниците смятаха, че истината от писанията и научната истина се противопоставят една на друга, защото в ограничените им незначителни умове имаше място само за една от двете. Не осъзнаваха, че двете са едно и също. Дядото на Муслан беше шлосер. Баща му — часовникар. Муслан беше инженер. И такъв беше и Бог. Такъв беше и…

— Твърдо вярвам, че моето последно изобретение… — И Кърнсбик посочи димящата си машина подобно на някой панаирджия, който показва любимия си изрод — ще пренесе всички ни… в бъдещето!

Морилий погледна намръщено гуркулското копеле. Това ли беше бъдещето на Съюза? Гъмжащ от копелдаци с кафява кожа, които дори нямат благоприличието да дойдат със знаме, барабани и меч, за да може срещу тях да бъде водена битка, както си му е редът, и да бъдат победени. Вместо това са посрещани с отворени обятия от предателски шибаняци, които са готови да продадат страната си за няколко марки.

Преди трийсет години, когато всичко това беше гора и тя идваше тук на пикник заедно с дядо си, крал Джизал беше казал на народа да се надигне, за да защити страната си. Морилий беше извадила копието от бараката и му бе сложила нова дръжка, защото старата беше изгнила. След което се изправи и защити страната си, така както винаги правят жените, когато се наложи. По дяволите, беше се била срещу онези гуркулски копелдаци в горящите развалини на улиците, където беше израснала. Разтри чукана на ръката си. Бяха минали трийсет години и продължаваше да я боли. Но може би всъщност не я болеше ръката, а сърцето. Отново погледна намръщено гуркулското копеле, което стоеше гордо изправено с малката си черна брада, сякаш това беше неговата страна. За това ли се беше борила? За това ли бе изгубила ръката си? За това ли беше изгубила шибания си дом?

— И в двата края на социалната стълбица има хора, които биха искали да сменим посоката!

Морилий със сигурност знаеше как се чувстват онези, които са в дъното на скалата, чиито къщи бяха събаряни, за да направят място за фабриките, градините им бяха застроявани, за да направят място за храмовете. А семействата им бяха натъпквани във все по-малки стаи, за да има място за всичките копелдаци, които прииждаха в страната отвън — гуркулите, стириянците, северняците и кой знае какви още, които бръщолевеха на мръсните си езици, ставаха причина за свалянето на надниците и вдигането на наемите и мърсяха въздуха с ужасните миризми на храната си, с която човек не би нахранил и кучето си, а улиците бяха пълни с нечистокръвните им разглезени деца.

— В едно място на невежество, суеверие, нищета и страх. Място, потънало в мрак! — Тя изсумтя. Кърнсбик трябваше да дойде на мястото, където живееше тя. Тогава тя щеше да му покаже какво е нищета и мрак. Морилий завъртя глава и се изплю. Опита да наплюе гуркулския копелдак, но храчката ѝ не стигна до него и опръска шапката на някаква жена. Кърнсбик вдигна ръка и се обърна към Орсо: — Ваше Величество, мога ли да получа любезното Ви позволение?

Морилий сложи ръката, която ѝ беше останала, на сърцето си. Този нов крал може и да нямаше представа за всичко това, но все пак беше крал и когато тя видя златното слънце да проблясва върху знамената отгоре, очите ѝ въпреки всичко се напълниха със сълзи. Страната може и да беше в упадък, но все още беше нейната страна и Морилий усещаше това в кръвта си и костите си. Ако я призовяха отново, тя пак щеше да се бие за нея. Дори и ако това ѝ струваше и другата ръка. Такава беше Морилий.

— Отведете ни в бъдещето, господарю Кърнсбик! — изрева Негово Величество.

Гласът му беше хубав и силен и хората започнаха да аплодират и въпреки обидата си Морилий ръкопляскаше най-силно от всички. Може и да беше смотан крал. Но смотаните крале се нуждаеха най-много от одобрение.

Инженерът дръпна лоста и…

Напредък, изобретения — врели-некипели. Върховният съдия Брукел почти не слушаше. Мислеше си за онзи случай вчера. Ужасен случай. Достойна за съжаление история. Онази жена така плачеше на пристанището, че и на самия Брукел му се беше доплакало. Много лесно си готов да се разплачеш — казваше някога баща му. — Трябва да изглеждаш суров външно. Тогава обаче какво щеше да стане с децата? Имаше чувството, че всяка присъда отнема частица от него. Всяка присъда го караше да кърви. Но както винаги, ръцете му бяха вързани. Архилекторът щеше да поиска сурови наказания, които да послужат за урок и назидание.

За да бъде член на Висшия съвет, човек трябваше да изглежда суров външно. Лешоядите щяха да започнат да кръжат над него и при най-малкия признак за слабост. Нямаше никакви приятели. Не можеше да си ги позволи. Брукел хвърли поглед настрани. Беше достатъчно само да погледне Нейно Величество. Великолепна женска фигура. Великолепен екземпляр. Цялата омраза, насочена към нея, просто отскачаше като стрели от крепостните стени. Но беше толкова самотна като единствена бяла кула, стърчаща в брулена от вятъра равнина. Малцина осъзнаваха колко… трудно е било положението ѝ. Достойно за съжаление. Но Брукел го знаеше. И много ѝ се възхищаваше. Никога нямаше да го каже. Защото ако го признаеше, това щеше да е един вид предателство. Но го знаеше. И тя знаеше, че той знае. Дали беше някаква утеха. Вероятно не.

Кърнсбик беше извисил глас до кресчендо. Празни приказки как ще промени света. Брукел се отпусна на стола си. Светът не се променяше. Не и по начин, който беше значим. По-късно днес му предстоеше да е съдия по друго дело за работници във фабрика, умрели от бялото възпаление на дробовете, което не трябваше да се бърка с черното възпаление на дробовете, от което умираха миньорите. Достойна за съжаление история. Но Брукел не можеше да стори нищо. Не и при интересите, които стояха зад другата страна по делото. Огромни интереси. Ужасно дело.

— Отведете ни в бъдещето, господарю Кърнсбик! — извика Негово Величество.

Брукел се чудеше дали от Орсо би станал добър крал. Дали може да бъде осъществена някаква промяна. Изглеждаше малко вероятно. Не и с всичките замесени интереси. Най-големите сред които, разбира се, бяха тези на „Валинт и Балк“. Достатъчно беше само да погледне онзи копелдак Сулфур, който вече впиваше ноктите си в краля. Нокти, които щяха да го разкъсат на парчета, така както бяха разкъсали баща му. Лешоядите винаги кръжаха. Но светът беше такъв, какъвто е. Ръцете на Брукел бяха вързани. Наричаха го върховния съдия. Но беше много ниско и справедливост нямаше.

Кърнсбик спусна рязко ръка с надуто самодоволство. Брукел хвърли кос поглед на кралица Терез, която беше все така впечатляваща. Осмели се да ѝ се усмихне съвсем леко. Разбира се, тя не можеше да отвърне на усмивката. Това беше достойно за съжаление…

— То ще пренесе всички ни… — изкрещя Кърнсбик — пигмей, който се преструваше на гигант и беше от онези мъже, които минаваха за герои в тези жалки времена — в бъдещето!

Терез едва се сдържа да не изсумти презрително. Чие бъдеще? Онова, за което тя копнееше, отдавна беше унищожено. Как изобщо беше възможно крехките ѝ надежди да устоят на тежестта на задушаващите очаквания на баща ѝ, добронамереното невежество на съпруга ѝ, глупавите предразсъдъци на поданиците му и неизречените заплахи на сакатия Глокта?

Беше отпратила Шалер. Дори и сега Терез усещаше болката от сълзите при мисълта за лицето ѝ, усмивката и топлината ѝ, начина, по който пееше, танцуваше и се целуваше. Терез все още пазеше шишенце с нейния парфюм. Това беше единственото истински ценно нещо за нея сред всичките натруфени боклуци, с които беше отрупана една кралица. Дори и най-слабият полъх на този парфюм връщаше отново всички спомени. Онова лудо, романтично момиче, което беше готово да се бори с целия свят за любовта си, все още беше хванато някъде в капана на това сурово, старо тяло. Терез усещаше болката от сълзите, но беше научила очите си да не плачат. Беше изпратила истинската си любов на безопасно място. Човек трябва да намира утеха в дребните неща, когато няма нищо друго. Почти празно шишенце с парфюм и няколко сладки спомена.

Пое си дълбоко дъх и се насили да застане по-изправена. Сега живееше, за да подкрепя надеждите на Орсо. Да бъде неговата непоклатима опора. Неговият неустрашим щит срещу острите зъби на злобното общество. Заради него беше превърнала себе си в камък и стомана, в непреклонна, сериозна и безчувствена скулптура на жена.

Можеше да играе играта. Да се усмихва, да лъже и да сключва сделки. Но баща ѝ я беше научил, че компромисът е слабост, а слабостта — смърт. Едва твърде късно беше започнала да се пита дали баща ѝ не е бил не гигант, а глупак. Странно колко дълго човек остава в сянката на родителите си. Сега тя искаше единствено да види Орсо оженен за някоя ужасно разумна жена. Жена с достатъчно здрава ръка, която да го превърне във великия мъж, какъвто тя знаеше, че той може да бъде. Може би после тя самата можеше да спре да се опитва да направи това. Да замине за Стирия. Да види Шалер отново, за последен път…

— Отведете ни в бъдещето, господарю Кърнсбик! — извика Орсо с онази негова безкрайно добродушна усмивка, която Терез винаги беше копнеела да можеше да имитира.

Осъзна, че върховният съдия Брукел я гледа с дълбоко натъжен вид. Като човек, гледащ трагична пиеса, която за негова изненада е докоснала някаква дълбоко погребана в него струна. Сякаш някак беше отгатнал, че в нея има извор на безкрайна тъга. Сякаш…

На Терез ѝ се стори, че вижда някакъв проблясък. Някакво избухване на пламък. Тя зяпна шокирано.

Нещо изсвистя покрай нея. Разнесе се оглушителен пукот, последван от странна тишина.

Блъсна я горещ вятър, който я запрати обратно на стола.

Не виждаше почти нищо. Не чуваше абсолютно нищо. Всичко се движеше много бавно, сякаш се намира под водата.

Един мъж в броня мина слепешката покрай нея, като крещеше безмълвно, а в нагръдника му беше забито парче димящ метал.

Върху лицето ѝ имаше нещо мокро. Тя го докосна. Върховете на пръстите ѝ бяха червени. Осъзна, че върховният съдия Брукел се е притиснал към рамото ѝ.

Как се осмеляваше? Тя се обърна, за да го порицае, когато видя, че едната страна на лицето му е отрязана и от кървавата маса отвътре шурти кръв, която цапаше роклята ѝ в червено.

Вероятно трябваше да му помогне. По всичко личеше, че нараняването е много сериозно.

— Върховен съдия? — повика го тя, когато той се строполи в скута ѝ, но не успя да чуе дори собствения си глас.

Положи всички усилия да задържи счупения му череп, но парчета от него се плъзнаха между окървавените ѝ пръсти.

Опита се да се изправи, но прекалено яркият свят се наклони лудо и я зашлеви през ребрата. Прах и отломки. Чу звука от тътрещи се ботуши. Видя, че някой я гледа втренчено. Един от приятелите на Кърнсбик, от чийто нос излизаха кървави мехурчета. Изглежда, отстрани във врата му се беше забил един железен нит. Тя осъзна, че и двамата лежаха на пода.

Отново опита да се изправи, като сметна, че е по-благоразумно да се хване за нещо за опора. Парапета на кралската ложа, чиято натруфена украса сега беше осеяна с червени петна. Кърнсбик стоеше изправен до нея и се олюляваше. Шапката му беше отнесена, а сивата му коса стърчеше във всички посоки.

Терез се вкопчи в окървавения му жакет.

— Какво се случи? — Не можеше да чуе гласа си.

Не чуваше каквото и да било. Кърнсбик беше закрил лицето си с ръце и гледаше втренчено между пръстите си.

Терез пъхна палец в ухото си и го размърда. Не чу нищо друго, освен приглушено жвакане. Присви очи срещу слънчевата светлина. Погледна към машината или поне към мястото, където преди беше машината.

От нея не беше останало нищо, освен огромна разкривена купчина от горящи останки, над които се издигаше стълб от гъст кафяв дим. Във въздуха се носеха листове хартия. Приличаха на цветята, които хвърляха на сватбата ѝ преди толкова много време. Около машината в редици лежаха тела. Осакатени, преплетени тела. Неподвижни тела и такива, които леко помръдваха, гърчеха се и пълзяха. Един мъж вървеше наоколо като пиян. Ризата му беше разкъсана.

Имаше хора, които вървяха през телата. Не помагаха. Просто стъпваха върху труповете. Хора в черни дрехи, с черни маски на лицата. Един държеше брадвичка. Друг — дълъг нож. Трети посочи към кралската ложа с меча си. Къде беше Орсо? Мътните го взели, къде беше Орсо?

До нея! Беше до нея и гледаше втренчено с кръв по лицето. Беше извадил меча си. Един крал не трябва никога да докосва меча си, камо ли да го вади. Опита да застане между него и убийците, но той я дръпна настрани и я избута назад. Беше толкова по-силен, отколкото бе предполагала. Дали някаква част от нея все още не го смяташе за сополиво малко дете, което все още беше безпомощно в ръцете ѝ?

— Застани зад мен, майко — чу слабо гласа му тя през звънтенето в ушите си.

Софи вървеше слепешката през мрака, стиснала меча си толкова здраво, че ръката я болеше. Почти не можеше да диша дори и с парцала върху лицето си… Олюля се и несигурно спря.

Навсякъде имаше тела. Тела и части от тела. Докато бризът разгонваше дима, се появяваха все повече и повече. Имаше изпуснати неща. Бастун. Шапка. Счупена кошница за пикник, от която се бяха разпилели строшени глинени съдове. Ръкавица.

Не. Беше ръка.

Памфлетите, които бяха направили, се носеха във въздуха. Обясненията, извиненията, оправданията. Един падна близо до ботуша на Софи. В единия му ъгъл се просмука кръв и той почервеня. Преди да се омъжи, в продължение на година беше работила като гувернантка, затова обръщаше особено внимание на подбора на думи в този памфлет. Беше искала да убеди хората. Да им покаже истината. Някой я блъсна и за малко не я събори. Един от другите Подпалвачи, който нямаше търпение да започне да убива. Нима не беше дошла за това? От толкова отдавна това беше всичко, което искаше. Да ги убие. Да ги разкъса с голи ръце. Да ги захапе със зъби. Сега се чудеше кои са тези „те“. Чий враг беше малкото момче със залепнал върху лицето, пърхащ на вятъра памфлет и изкормени вътрешности? Догади ѝ се.

Бреван беше от онези хора, които всеки харесваше от първия миг, в който го срещнеше. Денят, когато се ожениха, беше най-щастливият в живота ѝ. Изведнъж се почувства специална, след като, откакто се беше родила, се чувстваше като едно нищо. След като го обесиха и оставиха гарваните да го кълват по пътя към Валбек, сякаш слънцето в живота ѝ залезе. Потъна в толкова мрачно настроение, че не можеше да вдигне дори и пръста си. Съдийката ѝ беше дала цел. Беше разпалила огъня в пепелищата. Но сега усещането за безпомощност се завърна с огромна сила.

— Хайде! — изкрещя Гус, дръпна я и почти я събори, оставяйки я коленичила в калта, докато той се втурна напред.

Нападна заедно с всички останали, изпълнени с жажда за кръв, която никога нямаше да бъде задоволена.

Съдийката ѝ беше обещала, че след това ще се почувства по-добре. Пречистена от справедливия огън. Но сега видя, че не се чувства по-добре и определено не се чувства пречистена. Беше направила само това, което бяха сторили и на нея.

Софи беше изпуснала меча си. Беше го зарязала. Всички тези тела.

Всички тези ранени. Дори да искаше да им помогне, откъде трябваше да започне?

Бреван беше толкова добър човек. Всички го обикваха в мига, в който го срещнеха. Дали би искал това?

Сложи ръка на устата си.

Какво беше сторила?

Когато се изправи мъчително, Кърнсбик беше изпълнен с ужас не за собствената си безопасност, а че може би той е отговорен за това. Или поне че може да го обвинят.

— Боже мой! — прошепна той.

Там, където бяха стояли аплодиращите зяпачи, беше истинска касапница. Навсякъде бяха проснати тела. Беше също толкова зле, колкото онзи ден в Гънката. Дори по-лошо, защото тогава вината не беше негова. И изобщо не можеше да бъде обвинен. Сред инженерите и инвеститорите имаше много огорчени неудачници и той знаеше, че те сигурно му завиждат и си мислят колко ли е хубаво да си на негово място. Нямаха представа за напрежението. Откакто беше патентовал преносимата си топилня за метали, с всеки нов успех товарът на очакванията към него ставаше все по-тежък. Зад всяка идея, способна да промени света, имаше милион грешни решения и докато не изпробваше и изследваше старателно всяко едно от тях, беше изненадващо трудно да разбере кое е правилното. Всъщност затова беше създал Слънчевото общество — като начин да отсее реакциите към най-лошите си идеи. Затова и защото не можеше да откаже на Савин дан Глокта.

Някой се вкопчи в него. Кралица Терез? Искаше да се оправдае с някакво нелепо извинение, но гласът му изневери напълно. Можеше единствено да закрие лицето си с ръце, да гледа между пръстите си като дете, което не смее да погледне някаква ужасия, и да шепне:

— О, боже!

Затова, когато видя Подпалвачите да идват, първото чувство, което изпита, беше на невероятно облекчение. Имаше върху кого да бъде хвърлена вината! Злодеите в пиесата, които специално се бяха появили за целта! След това се появи сковаващата загриженост за собствената му безопасност. Имаше голям брой убийци в черни дрехи. Бяха убили дезорганизираните гвардейци и се събираха около кралската ложа. В краката им имаше рицар от дворцовата стража! Удряха го с чукове!

— Боже мой! — Мъжете може да са храбри за едни неща и не толкова за други.

Кърнсбик можеше да се изправи срещу неизвестното и да създава нови неща. Може да се изправи пред тълпа от стотици хора и да ги накара да повярват. Можеше да поеме отговорност за милиони марки, без да му трепне окото. Но когато ставаше дума за физическа опасност, винаги беше безнадежден страхливец. В този момент усети колко ужасно му липсва Маджуд. Храбрият, стиснат Маджуд. Липсваше му така, както му беше липсвал всеки ден през изминалите десет години. Но Кърнсбик беше направил своя избор. Оставаше му само да живее с него. Или може би да умре с него.

— Ще ми позволите ли, Ваше Величество? — Беше онзи мъж Сулфур.

Той избута краля настрани. Тръгна усмихнат към дузината добре въоръжени фанатици, които се изкачваха по стълбите. Какво беше намислил, по дяволите?

Откъм кралската ложа, залитайки, дойде един рицар от дворцовата стража. Беше зашеметен от експлозията и оплетен в пурпурното си наметало, а Подпалвачите бяха дошли подготвени. Съдийката много беше харесала идеята да сипват гуркулска захар през визьорите на рицарите и да им драснат клечката, но Гус беше измислил по-практично решение.

Брайър хвърли мрежа и обездвижи ръката, с която мъжът държеше меча. После Ролоу и Доус — двама бивши копачи — отидоха при него с чукове, като се целеха в коленете и лактите му. След като го събориха, Гус пристъпи напред, замахна високо с кирката и я заби точно през средата на шлема му. От доста време не се смяташе за инженер, но добре изпълнените планове все още му доставяха удоволствие.

Някога беше майстор по колелата. Тоест специалист по колелата, задвижвани от вода. Инспектор по на клоните и силата на потока. Познавач на язовирните стени и шлюзовете. Планът му за задвижвана от реката фабрика в Шарнлост беше предизвикал голямо възхищение. Но за важната работа човек трябваше да отиде в Адуа. Затова беше започнал да учи в Университета, надявайки се един ден може би той самият да носи робата на специалист механик. Какви дребнави амбиции.

Гус се втурна напред към кралската ложа, през разпръснатото паникьосано множество от хора, които тичаха, умоляваха, лееха сълзи и кървяха, и махна на другарите си да го последват.

— За народа! — изрева той. — За Голямата промяна!

Оказано се беше, че залите за лекции във внушителните нови сгради на Университета съдържаха само сухи шепоти и остарели идеи. Вдъхновяващите речи се произнасяха в чайните и кръчмите на границите на бедняшките квартали, където интелектуалците скачаха върху масите, за да ораторстват за несправедливостта на сегашната система, да излагат смелите си фантазии за това, което може да я замени, и да се съревновават помежду си в правенето на най-възмутителните изказвания от името на благородниците и потиснатите обикновени хора. Едва ли беше нужно да се споменава, че самите обикновени хора почти нямаха възможност да кажат нещо. Гус все още си спомняше вълнението на онези шеметни дни. За пръв път беше повярвал в нещо по-голямо от него самия. За пръв път принадлежеше към нещо по-голямо от него самия.

Кирката му се стовари с глух звук върху гърба на един пълзящ войник от градската стража и когато измъкна окървавеното си оръжие, той разбра, че никога не е вършил толкова важна работа.

Едва когато отиде във Валбек и видя високите комини, страшния смог, огромните бедняшки квартали и чу Тъкача да говори, успя да съзре истината. Истината, че самият Съюз е колело, създадено не от един инженер, а от мрежа взаимни интереси, скрити влияния и колективна алчност, за да издигне богатите и да завлече бедните в разпенената вода. Е, сега колелото щеше да се завърти, както правят колелата, ще свали надолу привилегированите и ще издигне нагоре потиснатите и така справедливостта ще да възтържествува. Щеше да има справедливост, равенство и изобилие за всички.

Беше отрязал „дан“ от името си. Гуслав дан Турмрик се беше превърнал в Гус Турмер. Споровете със семейството му не бяха дали резултат, затова беше отрязал и близките си. Беше като купчина подпалки, които отчаяно очакваха някоя искра. После срещна Съдийката и очите му се отвориха. При нея нямаше суха теория, нито сантиментални компромиси, нито необходимост от търпение или убеждаване на съмняващите се. Това, което някои наричаха лудост, той намираше за остра като ръбовете на диамант яснота. Времето на споровете в чайните, красивите думи и фантастичните теории беше отминало. Алчните ръце на собствениците, благородниците, краля и продажните му главорези можеха да бъдат откъснати от страната само със сила. Последните им аргументи щяха да бъдат огънят и стоманата.

Друг рицар беше убил двама от братята му, но сега го бяха приклещили и го удряха с чуковете, оставяйки големи вдлъбнатини в бронята му. Гус остави кирката, забита в шлема му, и изрита рицаря, който се свлече с дрънченето на падаща стомана. После измъкна меча си и се хвърли към кралската ложа, чиито стъпала не бяха охранявани. Забеляза краля, който стоеше с широко отворени уста и очи, и стириянската му майка с опръскано с кръв лице. Ако успееше да стигне до тях… какъв удар щеше да е това за обикновените хора! Удар, който щеше да отекне отвъд Кръгло море и по целия свят така, сякаш стиснатият му юмрук беше езикът на огромна камбана. В учебниците по история този ден щеше да бъде записан като деня на Голямата промяна, а Гус Турмер като човека, който я беше възвестил!

Само дето някой застана пред краля, докато Гус се мъчеше да изкачи стълбите. Не беше рицар на дворцовата стража, а просто невзрачен мъж с къдрава коса и обикновени дрехи, на чието лице имаше странна невъзмутима усмивка, която не стигаше до очите му. Ако този глупак смяташе, че можеше да попречи на смяната на една епоха и да ограби народа, като го лиши от този миг, то той грешеше! Гус беше инструментът на историята! Беше буен поток, който не може да бъде спрян!

Вдигна меча си и изкрещя:

— За Голямата промяна!

Мъжът сякаш започна да трепти и да се размазва. Задуха вятър и…

— О, боже — възкликна Орсо.

Устата му беше напълно вцепенена. Едва успяваше да изрече думите.

Тази сутрин, когато слугата запасваше меча му, си беше помислил колко безполезно е това оръжие. И че никога няма да извади проклетото нещо. Сега го измъкна непохватно от ножницата. Закачи острието в облегалката на стола си. Осъзна, че в разцепеното дърво се беше забило парче метал. Вероятно беше пропуснало главата му на една педя разстояние.

— Застани зад мен, майко — каза той и я побутна по рамото, но гласът му беше като някакво отекващо клокочене.

Като вода, плискаща се на дъното на много дълбок канал. Главата го болеше. Усещаше, че целият му жакет лепне отвътре. По дяволите, дали беше ранен? Или това беше кръвта на някого другиго? Така е с кръвта — дали е на крал, или на човек от простолюдието, тя изглежда почти еднакво.

Къде бяха рицарите от дворцовата стража? Не трябваше ли те да се справят с подобни неща? Нали това беше основната цел на тези копелета? Видя един от тях мъртъв, с парче метал, стърчащо от нагръдника му. Този едва ли можеше да бъде винен. Къде беше Бремър дан Горст? Беше му дал почивен ден. Бе настоял за това. Ужасно решение. Изобщо вземаше ли Орсо добри решения? Не можеше да се сети за такива. Вероятно вината беше негова. Обикновено беше така. Кралят беше като кофа за боклук, в която се събираше цялата вина.

Никой тук, горе, нямаше да бъде особено полезен в битка. Кърнсбик беше закрил с ръце ужасеното си лице. Корт беше побързал да се скрие отзад. Странно е как, когато смъртта дебне, става жизненоважно да те убият последен.

Чувстваше се много уморен. Сякаш беше тичал цяла миля. Във въздуха се носеха листове. Обгорени памфлети. Всичко това приличаше на някакъв кошмар. Един от листовете все още гореше, когато падна до него. Той го изстърга изпод ботуша си. Можеше да е опасен. При тази мисъл почти му се прииска да се разсмее. Но не задълго.

Някой се изкачваше по стъпалата към кралската ложа. Едър мъж, облечен в тъмно плато. Тънката му руса коса беше разрошена от изпълнения с дим вятър. Около лицето му беше увита кърпа, затова Орсо можеше да види само очите му. Сурови очи. Вбесени от нещо. В ръката му имаше меч. Стар, евтин меч, но евтините мечове въпреки това могат да те убият.

Всичко това изглеждаше толкова невероятно. Нима Орсо не беше приятен човек? Винаги опитваше да разбере гледната точка на другите хора. Да бъде любезен. Почти не можеше да повярва, че този мъж е дошъл тук, за да го убие. Около стълбите се беше струпала група от може би дузина убийци и никой от тях не изглеждаше като човек, който се трогва от любезността.

— О, боже — повтори отново Орсо.

Вероятно имаше най-добри шансове, ако го посрещнеше на върха на стълбите. Но се опасяваше, че ако направи крачка напред, може да падне. В този момент една ръка го хвана за рамото.

— Ще ми позволите ли, Ваше Величество? — Беше Сулфур, който мина покрай него и внимателно, почти изтънчено прескочи трупа на върховния съдия Брукел.

Орсо беше забравил, че магусът изобщо е тук. Едрият Подпалвач вдигна меча си и кърпата върху устата му потрепери слабо, когато той извика нещо. На Орсо му се стори, че е „Голям провал!“ — чувство, с което той с готовност можеше да се съгласи. Присви очи в очакване острието да се спусне надолу и да разцепи на две скромния представител на ордена на магусите.

Но Сулфур вече се беше преместил със смайваща, невъзможна скорост. Очите на Орсо едва успяваха да го следят. Юмрукът на Сулфур потъна в корема на Подпалвача с глух и влажен звук и с такава сила, че го накара да се превие на две, отлепи краката му от земята и го стовари върху пода на кралската ложа като купчина парцали. Евтиният меч изпадна от ръката му и отскочи с дрънчене от крака на Кърнсбик, без да му причини вреда.

Следващият Подпалвач вдигна щита си. Юмрукът на Сулфур се превърна в размазано петно, направи щита на парчета, сгъна ръката на мъжа наобратно, откъсна главата му наполовина сред пръски кръв и го запрати като парцалена кукла сред пейките долу. Сулфур вече беше хванал една жена за косата, дръпна рязко главата ѝ надолу и я удари с коляно в лицето с толкова силен звук, че ушите на Орсо отново зазвъняха.

Той трепна, когато кръвта опръска кралската ложа, и гледаше ужасено как само с един разсичаш удар с отворена длан мъж беше смачкан в безформена маса, каквато нито едно човешко същество не би трябвало да бъде. Сулфур уцели друг Подпалвач под брадата и дъските под краката му изскърцаха, когато той го запрати високо в небето. Отекващият писък на мъжа заглъхна, сякаш беше изстрелян с оръдие. Сулфур удари с опакото на дланта си трети и той се запремята през глава, сякаш в тялото му нямаше кости. След което се оплете във веещите се на вятъра гирлянди.

Орсо не беше сигурен дали се опитваше да защити майка си, или се беше вкопчил в нея за подкрепа. Докато си поеме дъх, Сулфур превърна половин дузина убийци в парчета хвърчащо месо. Труповете им бяха обърнати с вътрешностите навън, усукани като тирбушон, изкормени или смачкани. Изглеждаха по-зле от всичко, което експлодиралата машина беше сторила с хората долу, които стояха близо до релсите.

Един мъж изкрещя през кърпата на лицето си, когато Сулфур хвана китката му, с която държеше меча. Хватката на магуса разкъса ставата на парчета. Той приближи мъжа до себе си. Разнесе се хрущене, пукане, писъкът се превърна в клокочещ стон, докато задната част на главата на Сулфур се тресеше като главата на прегладняло куче, което се храни.

— Ядач — прошепна кралица Терез.

Орсо си напомни никога да не спори с майка си. Не беше сега моментът да започва, докато гледаше как един мъж разкъсва със зъби друг. Бащата на Орсо се беше сражавал с ядачите по време на битката при Адуа. Когато Орсо беше попитал баща си да му разкаже за битката, той пребледня и не отвърна нищо. Сега, след като мъжът, когото Сулфур беше запратил в небето, се стовари на земята на трийсет разкрача разстояние, Орсо най-сетне разбра защо.

Последната Подпалвачка бягаше. Орсо зърна за миг ужасените ѝ очи, когато тя захвърли секирата си и побягна. Сулфур остави отпуснатия труп да се строполи. Гърлото му се беше превърнало в огромна, лъскава и черна рана. Въздухът около раменете на Сулфур трептеше като хоризонта в горещ ден. Орсо трепна, когато жената избухна в пламъци и се строполи на земята, като се мяташе и пищеше.

Може и да живееха в епохата на разума, но изглежда, че всяко изявление, че магията е мъртва, беше малко преждевременно.

Сулфур се обърна към Орсо с точно същата усмивка, която имаше на лицето му преди експлозията. Но ако преди тя приличаше на усмивката на любезен търговец, сега с парчетата плът между зъбите, омазаната с кръв уста и разноцветните очи, в които проблясваха отразените пламъци от жената, която магусът някак беше запалил, тя се беше превърнала в злобната гримаса на чудовище.

— И така, мога ли да поговоря с лорд канцлера? — попита Сулфур.

Орсо не беше сигурен каква точно дума е искал да изрече, но от устата му излезе само шепот:

— Ъъъ?

— Относно финансирането на новите релсови пътища, Ваше Величество. Под покровителството на банковата къща „Валинт и Балк“.

Орсо просто стоеше и го зяпаше — както му се стори — много дълго време, стиснал немощно с едната си ръка отпусната длан на майка си, докато мечът му висеше безполезно от другата. Щеше да го е изпуснал, ако пръстите му не се бяха заклещили в натруфената кошница на ефеса. Първият нападател лежеше настрани в краката им, кърпата се беше свлякла от лицето му и от носа и устата бълбукаше кръв, която образуваше уголемяваща се локва.

— Да — промърмори Орсо. — Да… разбира се.

Сулфур сведе поглед надолу и се намръщи, сякаш едва сега осъзна, че е опръскан с кръв от главата до петите. Прокара пръсти през окървавената си коса и отметна назад един кичур.

— Май първо ще трябва да се преоблека.

Орсо можеше да чуе крясъците през постоянното съскане в ушите си. Стенанията на ранените. Виковете за помощ. Полъхна ветрец, който целуна потното му лице. Може би бъдещето, към което се бяха насочили, не беше точно това, което хвалеше Кърнсбик. Коленете му омекнаха.

— Съжалявам, мамо — промърмори той и тежко се отпусна обратно на стола. — Трябва да поседна.

Подобаващо посрещане

— За какво изобщо сме тук, по дяволите? — промърмори Кусура, който не се чувстваше удобно в дрехите си, макар че новата му премяна се свеждаше до ново наметало върху покритата му с белези ризница и почистени ботуши за пръв път от шест месеца.

Дори не ги беше почистил добре.

— За да посрещнем Младия лъв подобаващо — отвърна Детелината.

— Не се ли биехме срещу този копелдак от Съюза допреди няколко месеца? Подобаващото посрещане за него би било секира в главата.

— Твоят отговор на всичко е секира в главата — промърмори Шола, която за случая беше взела назаем една ризница, която успя да ѝ стане едва след като пристегна пет ремъка около мършавото си тяло.

— Съвсем вярно — тъжно кимна Детелината. — Мисля, че е справедливо да се каже, че това е неадекватен отговор, когато става дума за държавни дела.

— За какво? — смотолеви объркано Кусура.

— Всичко е заради представянето. — Детелината кимна към главатарите и именитите воини на Стаур, които се бяха подредили от двете страни на Скарлинг Хол. Най-добрите от най-добрите, с най-добрата си екипировка. Толкова много скъпоценни камъни и позлата бяха изложени на показ, че Детелината почти ослепяваше от блясъка всеки път, когато слънцето се покажеше. — Демонстрация на сила и мощ. Не ни трябва огън, защото денят е топъл, но те са разпалили пламъците високо само за да покажат, че могат. — И наистина онези, които нямаха късмет и бяха твърде близо до огъня, се потяха под ризниците си. — Посрещането не говори толкова за госта, колкото говори на госта какъв е домакинът.

— Какво? — Кусура изглеждаше по-объркан от всякога.

— Стаур иска всички тия копелета да са тук, защото така изглежда голямата работа — обясни Шола.

— Аха. Защо не ми го каза просто така?

— Защото си имам това момиче, което да превежда вместо мен на един малоумник — въздъхна Детелината.

— Какво е това, по дяволите? — Гринуей крачеше напред-назад из залата, за да се увери, че всичко отговаря на изискванията му, сякаш имаше такива. Сега беше стигнал до Шола и се хилеше толкова подигравателно, че беше цяло чудо, че не му се разцепи главата. — Защо си довел нея, мамка му?

Детелината чу как Кусура изсумтя с отвращение и бързо го спря с ръка, преди наистина да е разцепил главата на Гринуей.

— Каза ми да доведа двама от най-добрите си воини — обясни Детелината с обичайната си успокоителна, широка усмивка. Понякога имаше чувството, че е пазач в някоя менажерия, където винаги се мъчи да спре животните да не се убият едно друго. — Ако не си искал тя да е тук, е трябвало да уточниш по-ясно какво имаш предвид под най-добрите.

Гринуей демонстративно всмукна през зъби и се обърна. Ако всмукването през зъбите беше мерилото за един мъж, за него определено щяха да се пеят песни. Шола го прие добре. Ако можеше да се каже, че камъкът приема дъжда добре. Кусура, от друга страна, беше човек, който държеше да приема всичко зле.

— Нима ще оставиш тоя шибан задник да се подиграва на една от нашите? — изръмжа той в ухото на Детелината.

— Ти самият ѝ се подиграваш достатъчно често.

— Тя знае, че го правя на майтап.

— Как разбра, че го знам? — повдигна вежди Шола.

Кусура не ѝ обърна внимание. Той не обръщаше внимание на всичко, което би попречило на някоя разправия.

— Тя е три пъти по-голям мъж от тоя глупак. Ако погледне още един път насам, ще му разцепя шибаната глава, независимо дали сме в тронната зала на Скарлинг, или не.

— Мътните го взели. — Детелината разтри основата на носа си. Много го биваше в битка, ако човек го насочеше в правилната посока, но не случайно му викаха Кусура. — Да не би да смяташ, че ще намериш в главата му нещо, което си заслужава? Момчето е идиот. Скоро ще се спъне в собствения си кур и тогава ще можеш да му се посмееш, без да си цапаш ръцете. Ако съм научил нещо, то това е, че много рядко се налага човек да нагази в океана от горчилка, за да получи своето отмъщение. Скоро вълните сами ще го изхвърлят на брега.

— Никога не ме е бивало много в чакането — изсумтя Кусура, докато гледаше кръвнишки Гринуей, който се оплакваше от някакъв именит воин, защото не харесваше закопчалката на наметалото му. — Идва момент, в който трябва да проявиш кураж, главатар.

— Може би, но ще ти кажа, че съм дяволски сигурен, че този момент не е сега. — И Детелината огледа ухилено претъпканата зала, сякаш не рискуваха да бъдат убити всеки момент. — Трябва да подбереш подходящия момент, Кусур. Не можеш да решаваш всеки проблем с юмруците си. Понякога мозъкът и устата са по-добри оръжия.

— Тези ли са оръжията, които използваш през последните няколко дни? — попита Шола.

— Всъщност да. Отидох да се срещна със стари приятели и съседи и да обсъдим нещата.

— Кои ще са тези приятели и съседи, които не са тук?

— Вярвате или не, но е имало и време преди да стана бавачка на такива крякащи гъски като вас. Имах дълга и разнообразна кариера. През годините съм имал прочути главатари…

— Не си ли убил повечето от тях? — попита Шола.

— Неколцина — усмивката на Детелината леко посърна.

Кусура беше зает с това да се оглежда кръвнишки.

Кръвнишкият му поглед беше точно толкова убийствен, колкото подигравателната усмивка на Гринуей. Той стискаше малките си устни в буйната си брада и между веждите му се образуваше огромна гънка.

— Говори каквото искаш. Никога не съм имал проблем, който да не мога да реша с достатъчно голямо острие.

— Тогава благодари на мъртвите, че си имал прости проблеми. С тях се сблъскваш на бойното поле, но в Скарлинг Хол нито един проблем не е от този вид.

Вратите се отвориха и се разнесе шумолене и дрънчене, когато мъжете се размърдаха, за да видят как влиза Младия лъв. Приличаше на истински герой — нагръдникът, ботушите и зъбите му бяха лъснати до блясък. Но всъщност жената до него беше тази, която привличаше погледите. Детелината си каза, че тя май е изключение от правилото, че колкото по-малко дрехи има една жена, толкова повече това възбужда мъжете. Роклята ѝ сякаш беше изтъкана от слънчева светлина и блестеше, докато тя се движеше. Върху дългите ѝ пръсти и шията ѝ имаше скъпоценни камъни. Малкият меч на хълбока ѝ също беше обсипан със скъпоценни камъни. Беше трудно да се каже как изглежда в действителност под целия този блясък, пърхане с клепачи, танцова походка, перчене и важничене, но изглежда, никого не го беше грижа. Воините се размърдаха неспокойно, изпълнени със завист, и се разнесе благоговеен шепот, сякаш през вратата беше влязла не просто жена, а им показваха скъпоценен камък.

Войниците и слугите, които я следваха, изглеждаха малко обезпокоени от бойците на Стаур, застанали от двете им страни и окичени със стомана. Дори и леко накуцващият Млад лъв, колкото и да се опитваше да го прикрие. Но съпругата му се носеше в средата като лебед по река, чиито брегове са засадени с рози. Усмихваше се на един мъж, после на следващия, сякаш са някакви особено красиви разцъфнали цветове. Бойците — побелели, стари воини, които биха се изсмели на кървяща рана — сега премигваха, изчервяваха се или свеждаха поглед към ботушите си, смирени от усмивката ѝ.

Тя спря до Детелината и прошепна нещо на съпруга си. Детелината се зачуди как устните ѝ може да са толкова розови, очите ѝ толкова тъмни, а кожата ѝ толкова бледа и съвършена. Сигурно беше гримирана като лице, изрисувано върху щита на някой наборник, но с такова умение, че човек трудно можеше да разбере. Това беше най-близкото нещо до магия, което беше виждал в Скарлинг Хол, въпреки всичките магьосници, пророци и вещици на Стаур.

Брок направи крачка към тях, хвърли поглед на Шола и каза на много добър северняшки:

— Съпругата ми пита дали тук жените участват в битки.

Детелината разтърси глава, сякаш се събуждаше от сън:

— Ами от време на време на Север оставаме без мъже, но никога не оставаме без битки. — Той хвърли кос поглед на Шола, наведе се напред и промърмори. — Освен това, между нас да си остане, има случаи, в които им казваш да не се бият и те въпреки това го правят.

Брок преведе думите му на езика на Съюза заради жена си. Тя се засмя и смехът ѝ беше също толкова искрящ, колкото и роклята ѝ. Детелината се зачуди колко ли пъти го е упражнявала, за да се получи както трябва, но въпреки това беше ужасно доволен, че той е причината, и после крайно разочарован, когато тя продължи нататък. Кусура гледаше след нея като лисица, видяла отворен кокошарник.

— Внимавайте — промърмори Шола. — И на двамата така ви потекоха лигите, че може да умрете от жажда.

— Големия вълк! — извика Лео дан Брок и разпери ръце, докато се приближаваше към подиума. — По-голям от всякога! Самият крал на северняците!

И той подаде ръка на Стаур.

— Младия лъв! — Стаур се надигна от трона на Скарлинг. — Вече не си толкова млад, но все още си те бива. — Той хвана ръката на Брок и го издърпа върху подиума. Преметна другата си ръка през раменете му и го потупа по гърба. Звукът отекна в залата. После двамата се прегърнаха с една от онези прегръдки, които изглеждаха наполовина като състезание по борба, демонстрирайки, че са най-добри приятели, докато всъщност всеки се опитваше да събори другия.

— Това е съпругата ми, лейди Савин — каза Брок, след като непохватната им прегръдка най-сетне беше завършила с равен резултат.

Савин направи реверанс. Полите ѝ изшумоляха и се разстлаха върху плочите като локва от злато. Движението ѝ беше толкова плавно, сякаш отдолу няма крака, а е качена върху добре смазана платформа.

— Кралю. За мен е чест да се запозная с толкова велик воин.

— О, и аз знам нещичко за честта — усмихна ѝ се Стаур от подиума. — И честта е изцяло моя.

Северняшкият ѝ може и да не беше добър и акцентът ѝ тежък, но тя вече бе разбрала как да погъделичка егото на Големия вълк. Не че това беше кой знае каква загадка.

Кусура се наведе към Детелината, като продължаваше да зяпа жената на Брок.

— И аз трябва да си намеря една такава…

— Сякаш можеш да си я позволиш — завъртя очи Шола.

Дипломация

Мътните го взели, дипломацията беше трудна работа.

— Така че, както разбираш… — неуверено продължи Лео. — Висшият съвет трябва да бъде спрян. Преди да е нанесъл още вреда. Трябват ни добри мъже, които да застанат начело. Честни мъже. Патриоти.

— О, така ли? — изсумтя Стаур и хвърли един кокал на пода.

Големия вълк дори не полагаше усилия да скрие отегчението си от всички тези разговори за данъци, несправедливост и патриотизъм и Лео трудно можеше да го вини за това. Когато Ишър говореше за тези неща, те звучаха смислено, но Лео винаги се оплиташе в подробностите. А тук, по време на пира в Скарлинг Хол, заобиколен от воини с окървавени ръце, всичките му аргументи звучаха толкова неубедително и нелепо. Мътните го взели, той самият се отегчаваше от себе си. Стига с тия проклети приказки. Нужно беше да действат. Но през изминалата година беше научил едно нещо — преди да извадиш меча си, трябва да знаеш как ще спечелиш.

За да спечели, той се нуждаеше от краля на северняците.

При Савин ласкателството винаги вършеше работа. Лео изду бузи и погледна тълпата от именити воини около подредените във формата на огромна подкова маси.

— Събрал си доста воини — каза той. — Северът изглежда по-силен от всякога. По-обединен от всякога.

— Защо да не е? — Калдер Черния се наведе покрай сина си и погледна намръщено Лео, враждебно настроен като изваден кинжал.

— Хайде стига, татко. — Стаур размаха мазния си пръст. — Нали ти казах да се държиш любезно.

Когато ставаше дума за ласкателства, Лео беше свикнал повече да ги получава, отколкото той самият да ги изрича. Искаше му се да е долу с воините, които безгрижно пиеха, пееха и се тупаха по гърбовете, макар че на другата сутрин главите щяха да им тежат. Мътните го взели, дипломацията беше трудна работа.

Усети, че Савин леко го докосва по ръката.

— Ти си се бил с този мъж и си спечелил — прошепна тя в ухото му. — Сигурно можеш и да говориш с него?

Работата беше там, че за да убиеш някого, ти е нужен само миг. А да го убедиш да мисли като теб, изисква толкова много търпение. И как изобщо човек може да разбере кога е успял? Ако убиеш някого, той си остава мъртъв. Ако промениш мнението му, той винаги има възможност да го промени отново.

— Май бих предпочел да се бия с него отново. — Той се огледа и видя, че Калдер Черния го гледа. — Особено когато баща му преценява всяка моя дума.

— Ако знаех, че ще има властни родители, можеше и ние да вземем някои от нашите. — Савин се приведе напред на стола. — Трябва да призная, че говорите отлично общия език, лорд Калдер!

Обикновено ѝ беше нужен само един комплимент, за да пробие бронята на един мъж, но тази на Калдер Черния беше по-дебела от обичайното.

— Баща ми винаги казваше, че е добре един мъж да научи обичаите на враговете си — изсумтя той.

— И е още по-добре да научиш обичаите на приятелите си. Опитах се да науча няколко думи на северняшки, но се опасявам, че съм лоша ученичка.

— О, без съмнение е така — изсумтя отново Калдер. — Това е първото нещо, което си помислих, когато ви видях — тази жена не е достатъчно коварна.

Лео стисна в юмрука си ножа за хранене. Проклет да е, ако позволи на тоя дърт глупак да обижда жена му, но преди да успее да каже нещо, ръката на Савин стисна силно болния му крак и го накара да изстене от болка.

— От друга страна, вие притежавате коварство в излишък. — Колкото по-груб ставаше Калдер, толкова по-широка ставаше усмивката ѝ. — Може би ще ми разкажете нещо за историята на Скарлинг Хол.

— Аз да не съм някакъв проклет разказвач на приказки…

— Татко! — изръмжа Стаур. — В тази зала няма мъж, който да не е готов да убие за възможността да научи лейди губернатора няколко думи на северняшки. Спри да обиждаш гостите ми и опитай да бъдеш полезен с нещо.

Калдер Черния неохотно се изправи, наведе се по-близо до ухото на сина си и му прошепна достатъчно силно, така че всички да могат да чуят:

— Те искат нещо. Не се съгласявай само защото мислиш, че така трябва, или защото ти е скучно, или заради някакви чувства, ясно ли е? Погрижи се да си платят.

— Знам какво правя — отсече Стаур.

Савин намигна на Лео, хвана костеливата ръка на Калдер Черния и остави стареца да я поведе надолу от подиума.

— Дау Черния се е бил с Кървавия Девет точно тук — казваше той.

— Вие самият присъствахте ли? — прошепна Савин, сякаш никога преди не се беше чувствала толкова развълнувана.

Стаур прокара език по острите си зъби, докато ги гледаше как се отдалечават.

— Каквото и да казва баща ми, за мен е голяма чест да те посрещна в дома си, Млади лъве. Както и съпругата ти, която очевидно е толкова умна, колкото и красива, и предполагам, че знае много повече северняшки, отколкото показва. Но ми се струва, че не сте изминали цялото това разстояние по лошите ни пътища чак от Карлеон, за да опитате ейла ми и да слушате историите на баща ми. — Той облиза пръстите си и хвърли кос поглед на Лео. — Какво си намислил?

Значи моментът беше настъпил. Кураж, кураж. Той беше Младия лъв, нали? Наведе се напред и заговори с настоятелен шепот:

— Висшият съвет трябва да бъде спрян.

— И ти си човекът, който ще го стори?

— Ние сме хората, които ще го сторят.

Стаур повдигна едната си вежда, сякаш имаше известни съмнения.

— Искам да си до мен в това велико приключение! — Лео опита да остави настрани подробностите и да вкара пламенност в гласа си. — Да спечелим слава, да направим света справедлив и да превърнем всички почтени хора в Съюза в свои приятели!

За голямо негово разочарование Стаур не разряза начаса ръката си, за да даде кръвна клетва за вярност към техния съюз. Вместо това той се облегна назад и започна да си играе с чашата с ейл.

— Значи… искаш хиляди воини на Севера… да отплават за Мидърланд… и да се бият срещу върховния крал в Адуа?

— Да! — Лео заби ножа си в масата и го остави да потрепва там. — Правилно си ме разбрал!

— Кой е с теб?

— Великите лордове от Камарата на лордовете. Ишър, Хюген, Барезин и други прочути имена — Лео замълча за момент. Беше честен с Риккъ. Беше най-добре да е честен и със Стаур. — И Уфрит.

Здрачния оголи зъби. Не можеше да се отрече, че е красиво копеле особено когато е ядосан.

— Значи си посетил оная кучка с дългото око, а? Ако си спомням добре, вие двамата бяхте доста близки? — Стаур пъхна пръст в устата си и издаде тих пукащ звук. — Бива те с жените, Млади лъве, това не мога да го отрека.

Лео хвърли поглед към Савин, която пресушаваше един рог с ейл, докато група воини я наблюдаваха с прехласнато възхищение. Когато тя избърса устата си и поиска още, дори на лицето на Калдер Черния се появи известно уважение.

— Моля ви — каза тя, — майка ми пие повече сутрин в делничен ден.

Мъжете, които говореха общия език, се засмяха, а другите, които не говореха, се престориха, че говорят, и се засмяха още по-гръмогласно.

— Но аз не съм жена — продължи Стаур, — а баща ми може и да е доста голям заядливец, но е наясно с някои неща. Така че остава въпросът — какво ще спечеля аз от това? Ще ми дадеш ли част от Мидърланд?

— Никой в Съюза никога не би се съгласил на това — засмя се Лео.

— Парче от Англанд?

— Аз никога не бих се съгласил на това — намръщи се Лео.

— Тогава Уфрит?

— Мисля, че уредихме този въпрос в Кръга — сковано отвърна Лео.

— Предполагам, че ще искаш от мен и да се държа прилично. — Стаур издаде долната си устна. — Няма дори да ми позволиш малко плячкосване на път за битката.

— Трябва да накараме хората на Мидърланд да застанат на наша страна — отвърна Лео. — Отиваме да ги освободим, не да ги ограбим.

— Значи така както ми обясняваш нещата, твоето велико приключение ще ми струва пари. Казваш, че ще бъдеш мой приятел, Камарата на лордовете ще ми благодари и народът на Мидърланд ще ме обича, но се огледай наоколо. — И той посочи залата, пълна с воини. — Направо сера приятели и пикая благодарности. Аз съм истински обичано копеле.

— Все пак помисли! Младия лъв и Големия вълк, рамо до рамо! Знамената ни ще се развяват заедно! — Лео размаха юмрук, опитвайки се да разпали в Стаур огъня, който винаги се разпалваше в него при мисълта за маршируващи мъже в брони, изправени на задните си крака коне и победоносни викове. — Помисли за песните, които ще се пеят в чест на победата ни!

Но Стаур хвърли само още един кос поглед на Лео:

— След като си чул една победна песен, си ги чул всичките. Само сменяш имената, иначе в тях се пее за все същите гори от копия, надути рогове, долини, застлани с трупове, и всякакви подобни глупости. Виждаш ли моя приятел Детелината там, долу? — И той посочи оплешивяващия копелдак с пристегнатото с много колани момиче до него. — Този дебел глупак някога е бил Джонас Стръмното.

— Стръмното? — намръщи се Лео. — Който удържа прохода при Сивите пукнатини? Този, който уби Керм Желязната глава?

— Аха. Точно този. Той притежаваше всичката слава, която един мъж може да пожелае. А погледни го сега шибаняка.

— Мислех, че двамата с теб сме еднакви! Мъже, които се интересуват единствено от победата.

— Сега аз съм крал, Млади лъве. — Стаур повдигна високо с палец веригата на врата си. — Въпросът не е само да спечелиш, а какво ще спечелиш.

— Не исках да повдигам въпроса за дълга ти…

— Тогава недей.

— Но ти ми дължиш нещо — процеди Лео през зъби.

— Имаш предвид живота си? — ухили се Стаур. — Мъжете, които Кървавия Девет е победил в Кръга, са били длъжни да му служат до края на дните си, но сега живеем в различни времена. И дори и да исках да ти почистя ботушите, никой друг не ти дължи нищо, мамка му. Няма да намериш по-добър от мен с меча, Млади лъве. Знаеш това. Но се съмнявам, че сам ще мога да победя целия Съюз.

— Никога не съм очаквал, че Големия вълк ще се окаже страхливец. — Лео разочаровано отпи голяма глътка ейл.

Това беше най-хапливата забележка, която можеше да се сети, и тя отскочи от широката усмивка на Стаур.

— Може и да съм страхливец, Млади лъве. Но съм страхливец, от когото се нуждаеш.

Лео не можеше да го отрече. Той се отпусна обратно на стола и се загледа как воините изреваха доволно, когато Савин ги нарече путки на северняшки, преструвайки се, че не разбира. Мътните го взели, трудна работа беше дипломацията.

Челюстите на вълка

Савин по-скоро харесваше да гледа как Лео спи.

Когато се съгласи да се омъжи за него, тя очакваше да се отегчи бързо. Да прекарва повече време в дълги пътувания. Може би да си намери любовник, когато му дойде времето. Но в Младия лъв имаше много неща, които ѝ харесваха. Честност, вярност, кураж, страст. Може би това бяха старомодни добродетели. Добрите качества за едно наистина чудесно куче. Но бяха качества, които тя започваше да цени. Дори да им се възхищава. Той беше добър човек в няколко отношения, които наистина имаха значение. Достатъчно, за да накара нея самата да се чувства като почти добър човек, когато беше до него. И това чувство беше приятно. Определено стимулиращо.

Той се размърда насън и придърпа кожите под брадичката си. За такъв силен мъж и смел воин той се държеше странно детински. Толкова доверчиво, оптимистично и суетно. Отнасяше се към света като към някаква измислена книга с приказки и макар че досега играеше по свирката ѝ, тя се съмняваше, че винаги ще бъде така. Майките им бяха прави — двамата бяха подходящи един за друг. Пламенният оптимист и пресметливият циник. Не беше кой знае колко умен, но един умен съпруг само щеше да ѝ пречи. Радваше се, че се омъжи за него. Светът се нуждаеше от герои. Но също се нуждаеше и от хора, които наистина да вършат нещата.

Тя се изправи, приглади полите си и още веднъж провери как изглежда лицето ѝ в квадрата на старото криво огледало. После се измъкна през вратата и много внимателно я затвори, за да не събуди съпруга си.

Мъжът, който се наричаше Гринуей, се спотайваше в коридора отвън. Изглежда, че при северняците колкото по-живописно е едно име, на толкова по-себелюбив главорез принадлежеше.

Той я изгледа похотливо от главата до петите:

— Не мога да ти отделя много време.

— Тогава по-добре да не губим време. — Златото проблесна в стълба светлина от тесния прозорец и тя пъхна монетата в дланта му.

Тя чу остриетата, преди да ги види — онова познато стържене на стомана, звука от влачещи се крака и задъхано сумтене.

Озова се в тесен двор до Скарлинг Хол — кръгла неравна морава, оградена от сиви каменни стени. Едно тренировъчно чучело със стара ризница и очукан шлем беше подпряно на стойка с наредени мечове и копия.

В края на тревата двама мъже се обикаляха и се дебнеха с щитове и дълги пръчки. Движеха се тромаво заради сламените рогозки, с които бяха увити. Стаур стоеше между тях с меч в ръка и гол до кръста. Тялото му беше жилаво и мускулесто и лъщеше от пот. Заради утринния хлад от него се вдигаше слаба пара. Савин се зачуди дали тя не беше причината за тази демонстрация на мъжественост. Беше доста вероятно. В края на краищата кой по-добре от нея разбираше колко е важна външността?

Така нареченият Голям вълк скочи, съскайки, срещу единия от партньорите си в тренировката толкова внезапно и с такава ярост, че Савин инстинктивно сложи ръка върху корема си, за да го защити. Трябваше да положи усилие, за да не отскочи назад, когато Стаур нанесе разсичащ удар към щита, от който полетяха трески, после се наведе, за да избегне пръчката, хвърли се под нея, блъсна с рамо мъжа в стената и го накара да изсумти. Големия вълк закачи ръба на щита му, удари го с коляно в корема, после го удари яростно по крака с плоската страна на меча си и го свали скимтящ на земята.

Цялото това концентрирано насилие се случи в рамките на няколко секунди и когато другият му тренировъчен партньор се изправи тежко, кралят на северняците вече беше отскочил назад. Погледът му се насочи към Савин през лъщящата му от пот коса.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — Значи в крайна сметка говореше общия език.

Но тя вече беше отгатнала това по време на пира от начина, по който слушаше как двамата с Лео разговаряха.

— Кой не би го харесал? — Тя се насили да пристъпи напред и да заобиколи падналия мъж, който стенеше и се държеше за увития в слама крак. — Големия вълк! Внук на Бетод и законен крал на северняците! Говори се, че е най-великият войн в Кръга на света и съм склонна да повярвам на това.

— Ти си толкова бърза с комплиментите, колкото аз съм с меча. — Стаур обсипа с вихрушка от светкавични промушващи удари мъжа, който все още беше прав.

Върхът на меча дълбаеше щита на противника му със скоростта на кълвач и го караше да отстъпва тромаво и нервно назад.

— Казах самата истина. — Беше изминало известно време, откакто тя самата бе влизала в кръг за фехтовка, но знаеше достатъчно, за да види колко умел е с меча.

Беше по-добър дори от Лео. Но също така и по-суетен. Тя се зачуди дали тази надута арогантност щеше да го предпази, ако Бремър дан Горст се изправеше срещу него в сериозна битка. Много би искала да види това.

— Не мога да кажа, че не се наслаждавам на ласкателствата ти — ухили се той. — Но ако искаш воините ми, ще трябва да ми предложиш нещо повече.

— Разбира се. Ще ми трябва дар, подобаващ за един крал. Мислех си, че може би… Уфрит?

Стаур застина, вдигнал меча за поредния промушващ удар:

— Какво?

— Това е град край морето. Казвали са ми, че е един от най-великите градове на Севера, макар че в действителност ми се стори малко… примитивен.

— Е, тук сме известни повече с мечовете си, отколкото с градовете — прошепна той и присви онези свои ужасни, влажни очи.

Избегна един удар на пръчката, без дори да погледне, улови я със свободната си ръка, промъкна се покрай щита и удари увития със слама воин по лицето с дръжката на меча си.

Мъжът нададе остър вик и падна на колене, притиснал с ръце окървавената си уста. Стаур се засмя презрително, с отвращение сложи крак върху гърдите на противника си и го блъсна по гръб.

— Не знаех, че Уфрит е твой, за да го даваш.

— Мой, за да ти позволя да го вземеш. — Савин се приближи и сви рамене, сякаш говореха за времето. — В края на краищата що за протекторат е това, ако няма кой да го защитава?

— Протекторат, който може да бъде завладян. — И Стаур мързеливо подритна към арката на вратата падналия си партньор в двубоя. — Трябва да имаш известен кураж, жено, за да се напъхаш така в челюстите на вълка. Няма как да не се възхитя на това. Но се тревожа. — Той претърколи мъжа с още един ритник, което го накара да изохка. — Тревожа се, че може да си от тези хора, които обичат да обещават всичко на всички и някак си се надяват никога да не им потърсят сметка. — Той пристъпи по-близо, вдигна меча си и насочи върха му към нея. Беше ѝ нужен целият ѝ кураж, за да остане на мястото си. От убийствения блясък на ръба на острието ѝ стана ясно, че това не е тренировъчен меч. — Тревожа се, че не може да ти се има доверие. — И той докосна леко шията ѝ с върха на меча.

Наричаха го Големия вълк и Савин не се съмняваше, че името е подходящо. Можеше да чуе дъха му. Да помирише киселата му пот. Наистина беше като диво куче. А човек не трябва да показва страх пред едно куче. Кожата ѝ настръхна, усещаше глухите удари на сърцето си, но се насили да остане неподвижна и да срещне погледа му, докато студеното острие погъделичка гърлото ѝ, после се плъзна по рамото ѝ, закачи нещо зад яката ѝ и го измъкна.

— В края на краищата… — от върха на меча му висеше огърлицата от руни, която Риккъ ѝ беше подарила. — Нима двамата със съпруга ти не сте най-добри приятели с тая шибана вещица?

В последно време може би беше подходящо Риккъ да бъде наречена с тази дума. Савин почти беше потреперила при гледката на татуировките върху мършавото ѝ лице. Едното от очите ѝ, на които някога толкова се беше възхищавала, не виждаше нищо, а другото прекалено много. Спомни си за ръката на Риккъ върху корема ѝ. Възхитеният ѝ смях, когато бебето беше помръднало. Лео беше казал, че тя е най-истинският човек, когото познава, и Савин изпита чувство на вина. Нещо, което рядко ѝ се случваше. Още по-рядко след Валбек. Но беше избрала пътя си, който водеше до трона, независимо от това върху кого щеше да ѝ се наложи да стъпи, докато го следва. Беше по-лошо да покаже, че има съвест, дори и от това да покаже страх.

— Доверието е лоша основа за един съюз. Почти толкова лоша, колкото приятелството. — Погледът на Савин се плъзна по меча и се насочи към Стаур. — Една буря може да разбие и двете, а бурята предстои. От друга страна, егоизмът има по-дълбоки корени. Ние се нуждаем от теб. А ти се нуждаеш от нас. Днес и утре. Днес Риккъ ни е полезна. Но утре…?

Тя пристъпи напред. Пристъпи напред толкова внезапно, че не даде на Стаур друг избор, освен да я прониже в гърлото или да отдръпне меча си. Бяха толкова близо, че той нямаше свободно пространство. Ръката му беше притисната в тялото му. Наложи му се да извие несръчно ръка и да пусне меча, който издрънча на земята между двамата.

— След това ще станеш лорд на Уайтфлоу, Крина и отвъд. Истински крал на северняците. — Тя се наведе, взе внимателно меча за острието, изправи се и му го подаде. — На всички тях. Нещо, което баща ти, доколкото разбирам, така и не е успял да постигне напълно.

— Е, в този случай… — Той обви пръсти около дръжката, огледа внимателно лицето ѝ и оголи зъби в гладна усмивка — имаме сделка.

— Разбира се — усмихна се тя и отстъпи назад. Сякаш никога не беше изпитвала никакъв страх, угризения или съмнения. Ако човек достатъчно често мисли за това, може би то се превръща в истина.

— Предполагам, че е най-добре да събера воините си.

— Най-добрите, които имаш, и колкото се може повече. Ако изгубим, няма да получиш нищо.

— Ще събера всичките мъже на Севера! — изръмжа Стаур. — Такава войска, каквато не е била виждана от времената на Скарлинг Качулатия, какво ще кажеш за това?

— И докато са в земите на Съюза, ще се държат по възможно най-добрия начин?

— Добрите хора от Мидърланд дори няма да разберат, че сред тях има вълци.

— Това е повече, отколкото можех да искам. — Тя се обърна към стълбището и съпруга си. Към безопасността.

— Предполагам, че Младия лъв не знае за това? — извика след нея Стаур.

— Има неща, които един почтен мъж не би сторил, но някои от тях трябва да бъдат направени. Затова има мен.

— И когато разбере?

— Предполагам, че ще се разстрои, но… дотогава Северът ще бъде твой.

— А Съюзът ваш.

И новият му крал и кралица щяха да си имат по-големи грижи.

Стаур се ухили.

— Харесвам съпруга ти. Той има сърце. Но знаеш ли на коя негова черта се възхищавам най-много? — Той се обърна и замахна ловко с меча. Острието проблесна на слънчевата светлина и отсече главата на чучелото от напълнените му със слама рамене и очуканият му шлем се отърколи с дрънчене в един ъгъл. — На вкуса му по отношение на жените.

Въпроси

Бяха поработили върху ръката му. Нараняванията по лицето и порязването над окото му бяха избледнели. Вероятно ги беше получил, след като бяха взривили машината на Кърнсбик. Но нараняването на ръката му беше по-скорошно.

Нямаше нищо специално в него. Може би беше смазана с чук.

Един от онзи чукове със зъбци, които касапите използват, за да направят месото по-крехко. Ръката изглеждаше така, сякаш върху нея беше нахлузена голяма, червена и отпусната ръкавица. Приличаше на парче кайма, оформено като ръка от някой отегчен касапин. Определено не приличаше на ръка, която скоро щеше да опита отново да убие някой крал. Или някога да прави каквото и да било друго.

— Нали знаеш, че едва са започнали — каза Вик.

Кървясалите му очи се насочиха към нея.

— Това, което са ти сторили… — Тя хвърли поглед надолу към края на ръката му. — Е само, за да ти покажат, че са сериозни. Това е като ръкостискане. Ако не съм доволна от отговорите ти, тогава… — Тя се наведе напред и прошепна: — Чух, че Дъртата клечка лично се е заинтересувал от разпита ти.

Той преглътна и адамовата му ябълка помръдна.

— А когато Дъртата клечка извади инструментите си… — Тя подсвирна тихо и продължително. — Ще ги умоляваш да смачкат и другата ти ръка.

— Казах им всичко, което знам — изграчи мъжът.

— Всички им го казват. Но може да са пропуснали нещо. Ти може да си пропуснал нещо. Нещо, което дори не осъзнаваш, че има значение.

— Нима това променя нещо?

— Възможно е. — Поне за нея. За него нямаше спасение. Инквизицията на Негово Величество не беше склонна да проявява снизходителност, когато ставаше дума за опит за убийство на краля.

— Кой го планира?

— Тъкача… — дрезгаво отвърна той.

— Ризно? — присви очи Вик.

— Никога не съм го срещал. — Той сви рамене така, сякаш това му костваше цялата сила, която му беше останала. — Така ми казаха.

— Кой ти каза? — Главата му започваше да се свлича настрани, клепачите му потрепваха. Вик щракна с пръсти пред лицето му. — Кой ти каза?

— Подпалвачите. Съдийката.

— Тя ли те подкокороса да го направиш? — Тази жена имаше лошата слава, че организира точно такива театрални представления.

— Съдийката ми даде шанс. Не е било нужно да ме окуражава. — Той се поизправи. Изпъна гръбнака си с известна гордост и в очите му се появи искрица огън. — Жена ми работеше в една фабрика в Три ферми. Винаги се тревожеше за машините. Казвах ѝ да не се тревожи, но тя винаги се тревожеше. Някои дни бригадирът я караше да работи до късно. Заспиваше права, но се нуждаехме от тази работа. Един ден се спънала и обтегачът на ремъка я закачил. Казват, че я грабнал като ръката Еуз. Запратил я в тавана, на двайсет разкрача разстояние, с такава сила, че счупила една от гредите. Почти нямаше кост в тялото ѝ, която да не е счупена. Главата ѝ изглеждаше по-зле от ръката ми сега. — Той изрече думите гневно и очите му се напълниха със сълзи. — Така че не съжалявам! Тъкача ми даде шанс да нанеса удар от името на обикновения човек! Атаката ни може и да не успя, но тя няма да е последната.

— О, не се обвинявай толкова — отвърна Вик. — Ударът ви не е пропуснал всички. Той уби десетки почтени хора, които бяха дошли в една лятна сутрин да гледат как някакъв локомотив върви несигурно през полето! Какво ще кажеш за тези нещастни копелета, а? За техните съпруги, съпрузи, бащи и деца? Всички ние имаме своите тъжни истории, задник такъв!

— Трябва да бъдат дадени и жертви! Щеше да си заслужават, ако Негово Величество шибаният крал не разполагаше с онзи ядач, който да го пази.

— Ядач ли? — намръщи се Вик.

Тя изпита усещането, че нещо е било изпуснато в докладите.

— Бяхме победили рицарите! После това дребно копеле, което изглеждаше като нищожество… уби Турмер. Изби всички. Размяташе ги, сякаш са сламени чучела.

Тя си спомни какво беше сторил Шенкт с онези двама практици на кея в Уестпорт. Беше разхвърлял тези едри мъже като кукли.

— Но няма значение какви сделки с дявола сте сключили. — Затворникът кимна сякаш на себе си и на устните му заигра странна, лека усмивка. — Няма значение колко ядачи ще докарате или колко войници ще наемете, или колко хора ще трябва да умрат. Голямата промяна идва.

— Къде е Съдийката? — въздъхна уморено Вик.

— Голямата промяна. — Кървясалите му очи гледаха в някаква точка зад нея, може би се взираха в светлото бъдеще. — И всички собственици, банкери, крале и магуси ще бъдат пометени!

Тя си спомни какво ѝ беше казала Витари в онази барака на брега на Уестпорт. Че Съюзът е инструмент на Баяз, че банките и инквизицията са негови марионетки и че самата Вик вече танцува по свирката му. Не ѝ се нравеше мисълта, че под този свят може да съществува още някакъв скрит свят. Свят на ядачи, магуси и тайни сили. Сякаш беше изплувала на повърхността на езеро и бе видяла вълничките, без да отгатне, че в дълбините му властват кой знае какви непознати чудовища. Тя се отърси от тревожното усещане. Трябваше да се придържа към това, което можеше да бъде докоснато, обяснено и представено като доказателство.

— Къде е Ризно? — изръмжа тя.

— Кулата на Създателя ще се отвори! — излая той със задавен глас. — И онези, които са били първи, ще станат последни, а последните — първи!

Замисли се дали да не стовари юмрука си върху това подобие на ръка, докато крещи въпросите си в лицето му. Но той нямаше отговори. Поне не такива, които да ѝ помогнат. Изправи се и го остави да бръщолеви празни приказки точно като евтините луди пророци на Храмовия площад в Уестпорт.

— Портите ще се отворят широко и Еуз ще дойде отново! И всичко ще си дойде на мястото! Чу ли ме? Голямата промяна е…

Тя затвори вратата и гласът му се превърна в глух шепот.

Пред вратата стоеше практик със скръстени ръце.

— Негово Високопреосвещенство иска да ви види веднага — разнесе се съскащ глас изпод маската.

Вик мина покрай вечно неодобрителния поглед на секретаря, между двама много високи практици и влезе в кабинета на архилектора. Вратата се затвори след нея със звучащо окончателно изщракване. Може би беше време за някои отговори. Или поне за някои въпроси.

— Ваше Високопреосвещенство, имам някои въпроси за… — Тя спря с името на Баяз на върха на езика си, когато гостът на Глокта се завъртя на стола и учтиво повдигна вежди.

— Инквизитор Тюфел! — Беше шибаният крал. — Никога не съм имал шанса да ти благодаря за помощта ти във Валбек. Направи така, че да изглеждам добре, а това изисква дяволски много усилия. Онази твоя бележка ми спаси задника, да не говорим за задниците на още няколко хиляди други хора. — Усмивката му леко повехна. — Наистина е жалко, че не можа да спаси задниците на всички. А сега чух, че си ни спасила кожите и в Уестпорт!

— Аз съм… — прокашля се Вик — щастлива, че мога да Ви служа… Ваше Величество.

Беше преминала на плавния, аристократичен и леко спечен тон, с който майка ѝ може би щеше да посрещне краля. Виктарин дан Тюфел в целия ѝ блясък. Беше наистина жалка. Така нареченото кралско правосъдие бе изпратило цялото ѝ семейство на смърт, а нея самата да изгние в Англанд, а ето че тя раболепничеше пред последния обитател на трона. Това представляваше Съюзът — независимо дали си селянин, благородник или затворник, уважението беше дълбоко вкоренено.

— Кълна се, ти беше единственият човек във Валбек, който запази изцяло разсъдъка си. — Кралят ѝ се закани с пръст, когато тя седна до него. — Тогава си помислих, че следващия път, когато се озова на потъващ кораб, искам тази жена да е на греблата в спасителната лодка. — И той протегна ръка, сякаш за да я потупа по рамото, но вероятно усетил дълбокото ѝ смущение, вместо това потупа непохватно облегалката на стола ѝ.

Вик трябваше да признае, че благодарността му ѝ достави удоволствие. Това не беше нещо, което вкусваше често, и както е при алкохола, ако пиеш рядко, главата ти може да се замае и от малко количество. От всяка благодарност. Да не говорим от кралската. Но тъй като мълчанието се проточи, тя започна да се замисля за частта със спасителната лодка, след което се прокашля отново:

— Това означава ли… че корабът потъва?

— Сигурно ще има доста вода за изтребване — разнесе се глас отзад.

Вик се обърна изненадана. Един мъж се беше облегнал на стената до вратата. Мъж, за когото тя изобщо не подозираше, че е там, докато той не заговори. Обикновен мъж с къдрава коса. Среден на ръст, със средно телосложение и среден като цяло. Точно тази външност, към която самата Вик се стремеше, когато искаше да бъде анонимна. Изключителната обикновеност на изключителния шпионин. Или на професионалния убиец. Това незабавно я накара да застане нащрек.

— Познаваш ли Йору Сулфур? — попита Глокта.

— Никога не сме се срещали — каза Сулфур, — макар че аз също много се възхищавам от работата ти във Валбек. — Той се поклони леко и стегнато. — Някога бях чирак на Първия магус.

Вик успя да запази неутрално изражение, но това ѝ костваше усилие. Шенкт беше казал, че Съюзът е инструмент на Баяз, и сега тя откриваше, че неговият агент ѝ се хили непринудено заедно с двамата най-могъщи мъже в кралството.

— А сега? — попита тя.

— Неговото бдително око и отзивчиво ухо…

— Юмрукът, с който наказва? — попита Орсо.

— Да кажем по-скоро насочващата му длан — отвърна Сулфур. — Моля ви, не ми обръщайте внимание, все едно ме няма.

— Няма да ни е лесно — промърмори кралят и подаде на Вик сгънат лист хартия, като го държеше с два пръста. — Тази сутрин получих още една изненадваща бележка, според която може да ни се наложи да изтребваме повече вода, отколкото във Валбек и Уестпорт, взети заедно.

Вик я взе, разгъна я и започна да чете:

Вик преглътна и кожата ѝ неприятно настръхна. Заговор. Камарата на лордовете. Съюзници на Север и в Стирия. Предател във Висшия съвет. Такава заплаха можеше да направи бунта във Валбек да изглежда като селска танцова забава.

— Приятел? — Почеркът беше странен. Думите бяха изписани старателно. Изглеждаше почти детски. Вик обърна писмото, изследва мастилото, опипа хартията, дори я помириса. Но нямаше никакви улики кой го е написал. — Имате ли някаква представа кой може да е този приятел?

— Никаква — отвърна Глокта. — Но хората, които държат да се обявят за приятели, обикновено са всичко друго, но не и такива.

— Дори и враговете ти могат да ти кажат истината — отбеляза Орсо. — Отношенията между Короната и Камарата на лордовете не са били толкова лоши от… предполагам от последната гражданска война. Вероятно е най-добре да не си спомняме как свърши тя…

Ширещи се убийства и разрушения, чиято кулминация беше насилственото сваляне и екзекуция на краля. Тя остави внимателно писмото върху бюрото на архилектора.

— Кой в Камарата на лордовете би имал дързостта, достатъчен повод за недоволство и ресурсите, за да извърши държавна измяна?

— Почти всеки от тях. — Глокта облиза голите си венци.

— Но ако трябваше да избера един мъж, който би се обявил за патриот, докато извършва държавна измяна, това би бил Ишър. — Орсо отвратено оправи маншетите си. — Той ме подлъга да направя онази грешка с Уетерлент и без съмнение подмами Лео дан Брок да направи онази своя малка демонстрация на раздразнителност по време на процеса.

Архилекторът изглеждаше дори по-блед от обикновено.

— Ишър и Брок се ожениха заедно… — Единият от тях за собствената му дъщеря, както всички много добре знаеха.

— Враговете в Камарата на лордовете са едно — намеси се Вик. — Техните военни ресурси са ограничени. Лорд губернаторът на Англанд е съвсем друго нещо. Той разполага с достатъчно ресурси и опит и е лоялен. — Кожата ѝ настръхваше все повече. — Възможно ли е Брок да е част от това?

— Могъщи съюзници на Север… — Кралят си пое дълбоко дъх през носа и го изпусна.

— Ваше Величество — Глокта трепна, когато се опита да се изправи в количката си, — ако подозренията паднат върху зет ми, те трябва да паднат и върху дъщеря ми. Като Ваш архилектор аз трябва да съм безупречен. Би трябвало да подам оставката си или поне да си дам отвод от този случай…

— Не искам и да чувам за това, Ваше Високопреосвещенство — прекъсна го Орсо. — Вие сте единственият човек във Висшия съвет, на когото се доверявам напълно. Просто сте мразен твърде много, за да стане от вас добър конспиратор.

— Много мило от Ваша страна, че го казвате, Ваше Величество — изсумтя уморено Глокта.

— Освен това нямаме доказателства. Единственото нещо, в което съм убеден, че е виновен Лео дан Брок, е това, че ме намира за достоен за презрение. Ако това е престъпление, ще трябва да обеся три четвърти от страната. Виждали ли сте последните памфлети за мен? За майка ми? За дълговете?

— Възмутителни лъжи, разбира се — намеси се Сулфур.

— Въпреки това хората не могат да им се наситят.

— Можем да арестуваме Ишър — предложи Вик. — Предполагам, че можем да измъкнем истината от него.

— Звучи изкушаващо. — Глокта поклати глава. — Но след онази история с Уетерлент никой в Камарата на лордовете вече ни няма доверие. Не можем да си позволим да ги превърнем в мъченици. Трябва да действаме внимателно и да си подсигурим достатъчно доказателства, каквото и да решим да правим.

— Междувременно ще се възползваме от съвета на нашия анонимен приятел и ще се подготвим — добави Орсо. — Ще вдигнем войските си и ще съберем всички съюзници, които можем да намерим.

— Силите ни са разпръснати, Ваше Величество. — Глокта разпери ръце. — Кралската гвардия е разпръсната из целия Съюз, за да държи под контрол Трошачите.

— Полковник Форест ми помогна да събера няколко хиляди войници за война на Север. Дивизията на престолонаследника — усмихна се Орсо, сякаш си припомни нещо, което му доставяше удоволствие. — Тя може да бъде възстановена.

— Това ще струва пари.

— Нямам съмнение, че банковата къща „Валинт и Балк“ ще бъде щедра в мрачни времена като тези — отбеляза Сулфур.

Вик запази безизразното изражение на лицето си, но почти потрепери при спомена за ледения дъх на Шенкт върху бузата ѝ. Той беше споменал и „Валинт и Балк“.

— Предполагам, че под щедра имате предвид още заеми и още по-съсипващи лихви? — попита Глокта и избърса една дълга сълза от бузата си, докато клепачът му потрепваше.

— Това е банка, не благотворително дружество — добродушно сви рамене Сулфур.

— Предполагам, че е по-добре да заложа короната си, отколкото да ми я откраднат — промърмори Орсо, но Вик се запита дали има голяма разлика между двете.

— Ще замина на Север със следващия прилив — заяви Сулфур. — Господарят ми има могъщи приятели там. Ако този бунт е реалност, може да се окаже, че ще успея да го унищожа в зародиш.

— Така, както унищожи Подпалвачите по време на демонстрацията на машината на Кърнсбик ли? — попита Орсо.

Означаваше ли това, че Сулфур е ядач? Още един от вида на Шенкт? Съдейки по белите му зъби, когато се усмихна на краля, това не изглеждаше толкова невъобразимо.

— Надявам се да го направя по-изтънчено — отвърна той, — но не по-малко решително в защита на интересите на Ваше Величество. — И Сулфур излезе, затваряйки вратата след себе си с онова окончателно звучащо изщракване.

Глокта се наведе напред върху стола и сключи ръце:

— Инквизитор Тюфел, бих искал ти да наблюдаваш останалите членове на Висшия съвет. Недоловимо, разбира се. Трябва да знаем, ако някой от тях е нелоялен. Използвай само хора, на които имаш доверие. По възможност външни хора.

— Служа и се подчинявам, Ваше Високопреосвещенство. Ваше Величество. — Тя се изправи, после се спря замислено с ръка върху облегалката на стола.

— Още нещо ли има? — попита архилекторът.

— Бележката, в която пишеше, че търсят съюзници в Стирия.

— Да? — повдигна вежда Орсо.

— Може и да познавам хора, които да ни помогнат там.

Адресът, който ѝ беше дала Шило Витари, принадлежеше на едно мазе близо до пристанището. Зад цветните стъкла на прозорците му проблясваха странни светлини, подобни на светлините, за които се говореше, че примамват моряци в дълбините. Един мъж с опърпана шапка на морски капитан и още по-опърпан мустак се беше облегнал на разкривения парапет отвън с ръце в джобовете. Над главата му скърцаше табела, на която беше нарисувана жена с копие и бутилка, рибешка опашка вместо крака и усмивка, която намекваше, че е виждала неща, които човек не може и да сънува.

Мястото приличаше на детска рисунка на бърлога на стириянски шпиони. Вик можеше само да предполага, че това е двоен блъф. Или беше това, или презрението им към Съюза беше толкова голямо, че дори не си правеха труда да се крият.

Стъпалата водеха до лабиринт от мрачни изби и ниски сводове, който твърде много ѝ напомняше за мините в лагерите на Англанд. Цветните свещи бяха премигващите фенери, докато те се влачеха в мрака, превити от две. Звънтящите чаши бяха звънтящите кирки, докато лежаха настрани, за да дълбаят жилата. Сенките, мятащи се върху изцапаните каменни стени, бяха собствената ѝ сянка, докато буташе вагонетката с въглища с покритото си с рани чело и се гърчеше през шахти, които бяха твърде тесни, за да може да седне в тях, докато разранените ѝ колене жвакаха в ледената вода и тя знаеше, че ако таванът падне, ако пламъкът възпламени джоб с газ или водата си пробие път…

Тя се отърси от тези мисли и се опита да се освободи от страха. Всичко това се беше случило много отдавна. Онова момиче беше изчезнало и вече не стоеше затворено вътре в нея, крещейки, докато се опитва да излезе.

Един мъж лежеше в люлеещ се хамак, скръстил татуираните си ръце зад главата. Сънливите му очи я проследиха, докато вървеше по тунела. Една двойка се полюшваше на музиката на жална цигулка. Не беше ясно дали танцуват, чукат се или и двете, но Вик не изключваше нито едната от трите възможности. Една жена, която разбъркваше карти, седнала в съсипано кресло, ѝ смигна, после посочи към едно светло място, където таванът беше малко по-висок и Вик можеше да стои изправена.

Беше виждала много долнопробни кръчми, но никога такава, която да е толкова добре заредена. Рафтовете бяха пълни с бутилки от блестящ кристал и скучна керамика, съвсем обикновени и абсурдно натруфени. Една беше пълна с плуващи в нея червеи, друга имаше кинжал за запушалка. Трета беше оформена като ухилено лице с камъни за очи.

— Най-сетне! — Акцентът на бармана беше странен коктейл — глътка стириянски с лек примес от Съюза и още няколко съставки, които по-трудно можеше да определи. Мъжът беше висок и блед, с остра червена коса и брада. Върху едното му рамо беше метната бяла кърпа, а върху другото клечеше малка маймунка. Той ѝ се усмихна широко и разкри хубавите си зъби. — Виктарин дан Тюфел удостоява с присъствието си моето скромно заведение.

— Срещали ли сме се?

— Сега се срещаме. Майка ми ме нарича Кас. — Той разпери ръце към голямото разнообразие от шишета. — Но за всички останали съм просто барманът. Ти не приличаш на майка ми.

— Мисля, че щях да си спомням нещо такова. А това кой е?

— Маймунката ми. Какво мога да ти предложа?

— Какво имаш?

— Какво нямам?

— Никога ли не ти е хрумвало, че колкото по-голям е изборът, толкова по-трудно е да избереш?

— Споменавали са ми го. Но страхът не е добро основание да ограничаваш възможностите си за избор. — Той я изгледа проницателно от главата до петите като шивач, който преценява мерките на клиента си. — Тежък ден, а?

— Има ли друг вид дни?

— Някога опитвала ли си суорфен? — И той грабна от най-високия рафт зад гърба си една непретенциозна бутилка, направена от пълно с балончета стъкло. — Прави се само в едно село близо до Джакра. Тук е трудно да се намери.

Той измъкна две чаши, избърса ги с кърпата и със сръчно движение на китката наля в тях малко гъст, прозрачен алкохол.

— Що за барман си сипва напитка всеки път?

— Този барман. Не позволявай на противната миризма да те откаже.

— Обикновено не позволявам. — Вик отпи една глътка и я изжабурка замислено в устата си.

Горе, в лагерите, бяха дестилирали всички възможни гнили зеленчуци, които можеха да докопат, но никога преди не беше вкусвала нещо по-лошо от това. Преглъщането му противоречеше на всеки инстинкт, който притежаваше. След това почти не можеше да диша.

— Какво, по дяволите, е това? — изграчи тя.

— Тайна, по-добре пазена от цвета на бельото на кралица Терез. С времето се свиква с вкуса.

— Защо някой би искал да свикне с този вкус? — Вик откри, че отпива нова глътка и потрепери, докато прокарваше алкохола в устата си.

— Странно, нали? Продължава да ти се иска да провериш колко противен вкус има. После един ден проверяваш и откриваш, че всъщност го харесваш. Скоро след това вече никоя друга напитка не може да удовлетвори желанието ти. Често съм си мислил, че хората са еднакви. — Той потопи върха на езика си в чашата и замислено облиза устни. — Онези, които харесваш веднага, рядко се оказват твои любимци. Имам чувството, че ти може би си нещо, с което се свиква постепенно, Виктарин дан Тюфел.

— Ласкаеш ли ме?

— Малко. — Той вдигна палеца и показалеца си и погледна към нея през малкия отвор помежду им. — Но с изтънченост и класа, каквато рядко можеш да намериш в Адуа. Шило Витари не обича да бъде поставяна в неловко положение, но харесва хората, които умеят да го правят. Тя се води от принципа, че от най-лошите ти врагове стават най-добрите приятели. Дойде, за да приемеш предложението ѝ за работа ли?

— Не — отвърна Вик. — Тук съм си добре.

— Въпреки че всичките ти дни са тежки?

— Да кажем прилично нещастни.

— И така, какво те води в малката частица от Стирия в Мидърланд? — И барманът повдигна червените си вежди, докато отпиваше глътка от противния алкохол. — Или наистина си се отбила само за да удариш една напитка?

— Работодателят ми… иска да се срещне с твоя.

— Дъртата клечка? — Той повдигна веждите си още по-високо. — Иска да се срещне с Витари?

— Дай да махнем посредниците. — Тя гаврътна последния алкохол. — Крал Орсо иска да се срещне с крал Джаппо. — Дори маймунката изглеждаше шокирана, когато тя плъзна празната си чаша по бара. — Я сипи по още едно, а?

Утрешният ден дойде

Брод не можеше да повярва колко малко се беше променил Валбек.

Преди по-малко от година от горящите почернели скелети на фабриките се издигаше дим. Сега повечето от тези скелети вече бяха разрушени и комините се издигаха по-високи отпреди и докато работеха, бълваха дим. Цареше същият вечен мрак, димът все така дразнеше гърлото и се носеше все същата воня на тълпите немити хора, която не можеше да бъде заличена. От вратите на леярните отекваха същите откъслечни части от стари работни песни, докато от тях продължаваше да изскачат снопове от искри и облаци пара. Реката с разядените си брегове отново беше мръсна от бояджийските работилници нагоре по течението, задръстена от лодки и разбита на многоцветна пяна от задвижваните от водата колела, които бяха по-големи от всякога.

Разрушенията от бунта изобщо не бяха отблъснали инвеститорите, само бяха разкрили нови възможности. Навсякъде несигурно се издигаха скелета, сякаш гигантски паяци плетяха мрежите си над града. Наоколо все още имаше барикади, но бяха направени от подострени колове, вместо от потрошени мебели, и зад тях имаше не дрипави Трошачи, а гвардейци на краля в излъскани униформи, готови да смачкат всякаква следа от съпротива с цялата сила на тежковъоръжения гняв на Негово Величество. Улиците около фабриките бяха задръстени от опашки от разорени нуждаещи се, върху които се сипеше почернелият от сажди дъжд. Единствената разлика от жалките върволици, на които Брод беше молил за работа миналата година, бяха, че тези опашки бяха дори по-дълги.

— Някой от вас познава ли мъж на име Сарлби? — попита той и вдигна юмрука си. Вече не си правеше труда да се крие.

— Има татуировка като тази.

Някои се дръпнаха настрани. Други поклатиха глави. А трети сякаш почти не го чуваха, погълнати от собственото си нещастие.

Почти бяха приключили с възстановяването на банката, почистването на лозунгите на Подпалвачите и на площада пред съдебната палата. Обаче трите бесилки пред нея работеха с почти същата скорост, както и когато Съдийката беше на власт. Курвите зад ъгъла също си вършеха бързо работата. Бяха малка групичка, облечени в окаляни дрехи, с вдигнати коси, разкриващи насинените им шии, с вдигнати поли, разкриващи бледите им крака, и размазан от летния дъжд грим.

— Някоя от вас, момичета, познава ли мъж на име Сарлби? — попита Брод и показа една сребърна марка във вдигнатата си ръка.

— Ако искаш да говориш с тези момичета, това ще ти струва пари — предупреди го сводник с лице на плъх, който се измъкна от уличката.

— Сигурен ли си? — изгледа го Брод.

Мъжът се намръщи, трепна и се спотаи обратно в сенките.

— Има татуировка като тази — Брод завъртя ръка, за да покаже опаката ѝ страна.

Най-близката жена поклати глава. Въпреки това той ѝ подаде монетата.

— За какво ти е притрябвал? — попита тя и Брод се зачуди колко ли е млада под размазания грим.

Млада като Мей. Може би по-млада:

— Просто я вземи.

Той тръгна с тежка стъпка по една бедняшка улица, недалеч от мястото, където живееше някога, която представляваше покрита с коловози смесица от кал, пепел и боклуци, изхвърлени от къщите. Беше тъмна заради наклонените една към друга сгради и проснатото бельо, което плющеше на носещия пясък вятър. Нямаше канализация, само локви покрита с мухи мръсотия, оградени на някои места, за да направят място за кочини за квичащите прасета, чиито изпражнения се просмукваха през тесните като цепнатини прозорци в избите, където най-бедните едва свързваха двата края в някакво подобие на живот.

Покрай него минаха четирима мъже с качен върху раменете си ковчег, следвани от опечалена тълпа. Отпред вървяха две жени в хубави черни рокли. Тук най-хубавите дрехи бяха тези за погребения. В края на краищата ги носеха достатъчно често. Собствениците на погребалните бюра много ги биваше да убеждават хората да харчат пари, които нямаха. Така дълговете ти можеха да те последват дори на оня свят.

Брод застана отстрани, за да наблюдава минаващите опечалени. Искаше му се да им даде нещо. Така, както всички даваха по нещо дори когато нямаха почти нищо, когато и той самият живееше на такава улица. Искаше му се да им даде нещо, но стисна челюсти и не го направи. Лиди винаги му казваше, че не може да превръща всеки проблем в свой проблем. И беше права.

Настигна един старец, който накуцваше отзад, облечен в опърпани черни дрехи:

— Познаваш ли мъж на име Сарлби?

— Вече не познавам никого. — И мъжът продължи да куцука нататък.

От склада, в който някога се срещаха Трошачите, беше останал скелет от овъглени греди. Там бяха слушали речите на Ризно. Всички се сгушваха около лъжите му като бедно семейство около горяща буца въглища и гледаха със светнали очи към онова по-добро бъдеще.

И ето че утрешният ден дойде и много приличаше на вчерашния. Дори повече отпреди.

Няколко дрипави момчета играеха в почернял от сажди канал. Състезаваха се с дървесни въшки или някакви подобни буболечки. Брод клекна до тях:

— Момчета, познавате ли мъж на име Сарлби?

Те го зяпнаха и очите им изглеждаха огромни и кръгли върху слабите им, мръсни лица. Приличаха на близнаци. Но от друга страна всички гладуващи изглеждат еднакво.

— Има татуировка, която е като тази — добави Брод и протегна юмрука си, после го обърна, разтвори го и им показа сребърната монета, която проблясваше в него.

— Аз имам такава татуировка.

Брод се усмихна, но му беше трудно да продължи да се усмихва, когато се обърна.

— Сарлби? — Той едва позна мъжа, до когото се беше сражавал в Стирия, който беше стоял до него във Валбек.

Гърбът му изглеждаше някак превит, косата му беше подстригана късо и осеяна с плешивини, а лицето му бе толкова мършаво, че можеше да се видят малките мускулни влакна, които помръдваха под бузите му.

— Гунар Брод, завърнал се от мъртвите — гласът на Сарлби беше гърлен и дрезгав. Сякаш беше остарял с десет години за десетте месеца, откакто бяха говорили за последен път. — Чух, че ме търсиш.

— Така е. — Брод стисна ръката му и си помисли колко немощна изглежда.

Сякаш стисна ръкавица, пълна с прах.

— Мислех, че си един от тези, които обесиха — каза Сарлби.

— И аз мислех същото за теб. Радвам се да видя, че не е така.

Сарлби не отвърна на сърдечните думи. Май нямаше много поводи за това.

— Виждам, че си преуспял — каза той и изгледа продължително Брод от главата до петите.

Тъжното беше, че Брод бе облякъл най-износените дрехи, които успя да намери. Може би защото не искаше да изпъква.

Може би защото се срамуваше от това. Дори така изглеждаше като богаташ сред тези привидения и просяци. Беше забравил колко зле могат да бъдат нещата. Странно колко бързо забравя човек.

Колкото и гладен да изглеждаше, Сарлби ядеше бавно. Сякаш храненето му причиняваше болка.

Беше бледо подобие на мъжа, който някога е бил. Като призрак на самия себе си. Няма значение колко си силен, корав или смел, при този живот работата, димът, прахът, болестите, смрадливата вода, развалената храна, мизерията и непрекъснатият недоимък биха смачкали всеки достатъчно бързо.

— И така, къде живееш сега? — попита Сарлби с крайчеца на устата си, докато дъвчеше.

— В Остенхорм.

— Англанд, а? Значи си намерил работа там?

— Малко.

— Предполагам, че не е в някоя фабрика.

— Не. — Брод се замисли дали да не излъже. Но дължеше на Сарлби истината, нали? Поне това му дължеше. — Работя за Савин дан Брок.

— Искаш да кажеш Савин дан Глокта — грозно изсумтя Сарлби. — Любимката на бедняшките квартали! Виждал ли си нейния памфлет? — той се засмя сухо, задави се и смехът му се превърна в кашлица, която му се наложи да прокара с разредената бира, сервирана тук. — За колко тъпи ни смята, мамка му?

— От това, което съм виждал, преценката ѝ е доста точна — отвърна Брод. — По отношение на това и почти всичко останало.

— И какво работи човек като теб за човек като нея? Да не си се захванал с галантерия? Или от бракониер си се превърнал в горски?

— Върша това, което трябва — изръмжа Брод и усети, че го изпълва гняв. — Имам жена и дъщеря, за които да се грижа. За пръв път от години те са щастливи. Да не мислиш, че бих се извинил за това?

Сарлби издържа погледа му:

— Не съм те молил за нещо такова. Просто искам да знам какво да очаквам от теб, това е всичко.

Брод осъзна, че е станал от стола и се е надвесил над масата, опрял стиснатите, треперещи юмруци върху дървото и оголил зъби. Осъзна, че всички в това окаяно място го гледаха. Премигна, бавно седна отново и се насили да отпусне юмруци. Костваше му усилие. Сякаш около ръцете му имаше стоманени обръчи, които ги държаха стиснати.

— Опитах по вашия начин. — Той бутна очилата назад върху потния си нос и положи усилие да успокои дъха си. — Виж докъде ни докара това.

— Ние направихме само първата стъпка. По пътя към свободата ще има още много. И не се съмнявам, че ще изгубим още мнозина. Може би никога няма да му видя края. — Очите на Сарлби се озариха от светлината на вярата. Или може би светлината на лудостта. А може би нямаше разлика. — Но ще дойде време, когато хората като мен ще го видят. Разчитай на това, Бул Брод. Голямата промяна идва.

— Значи… си още с Трошачите?

Сарлби бавно набоде последното парче от храната и бавно го задъвка. После погледна Брод и присви очи:

— Какво значение има за теб дали съм с тях, или не?

Брод замълча за момент. Имаше усещането, че се е свил в окопите на Борлета, с ръка върху стълбата, и чака да се втурне към стените. Още една крачка и после нямаше връщане назад.

— Трябва да говоря с Тъкача — прошепна той.

Видя, че мускулите отстрани на мършавото лице на Сарлби се стегнаха, когато той стисна зъби.

— Е, доста голям куражлия си за момче за поръчки на Савин дан Глокта. Да се върнеш тук, надебелял и загладил косъма, и да искаш да се срещнеш с Тъкача.

— Никой никога не ме е обвинявал, че ми липсва кураж.

— Не — невесело се засмя Сарлби. — Никой не те е обвинявал в това. — Настъпи тишина, докато той бавно откъсна парче хляб и бавно изтопи соса от чинията, докато не остана нито капка. — Но трябва да те предупредя, че всички по-умерени между тях измряха заедно с Малмър. Страстите са доста разгорещени.

— Трябва да говоря с Трошачите, Сарлби, независимо дали са умерени, или не.

— Мога да те отведа при тях. — Сарлби бавно задъвка, бавно преглътна и бавно се облегна назад. — Но какво ще се случи след това, не зависи от мен.

Пораснал

— Къде е проклетата пиячка? — изрева Джин.

Той хвърли върху дебело тапицирания стол торбата си, която се изплъзна на пода, отвори един сандък, достатъчно голям, за да легне в него Лео, и започна да рови в него.

— Ще кажа следното за лейди губернатора… — промърмори Юранд и токовете му изтракаха по пода, когато прекоси стаята и дръпна блещукащите завеси. — Тя определено умее да подбира стаите.

Той отвори високите прозорци и вътре нахлу топъл бриз, който носеше плисъка на водата и развълнуваното бръщолевене на стириянски на вечерните тълпи в Сипани.

— Колко стаи имаме? — попита Антоп и отметна назад къдравия кичур върху лицето си, докато отваряше свързващата врата към друга приемна, пълна с огледала и лукс.

— Сигурно са поне пет. — Глоуард вдигна поглед към тавана, изрисуван с много самодоволно изглеждащи копелета, които си похапваха грозде. — Това място прилича на палат.

— Приличало на палат — изсумтя Лео и погледна намръщено двата изваяни херувима насред позлатения корниз.

Каза си, че е лорд губернатор на Англанд и вероятно трябва да изисква най-доброто от всичко. Жена му винаги го правеше. Но в действителност луксът го изнервяше. Не можа да се сдържи да не си помисли какво би казал Кучето. Щеше да поклати глава и да промърмори „гледай к’ъв разкош“ и най-вероятно щеше да се изсмее. Лео беше замесен от същото тесто. Винаги се чувстваше по-щастлив, когато спеше в сеното, вместо в коприна, ядеше с ръце, вместо със сребърни прибори, и да седи около лагерния огън по време на кампания, отколкото на масата за вечеря. Не спираше да се тревожи, че ще се блъсне в нещо и ще го счупи.

— Ето я къде е, мамка му! — Джин беше отворил вратите на огромен шкаф, за да им покаже колекция от алкохолни напитки, която беше достатъчна за малка, но много скъпа таверна.

— Вижте това!

И той потри ръце и започна да преглежда бутилките.

Междувременно Антоп се беше излегнал отново на леглото с широко разперени ръце и широка усмивка на лицето.

— Проклет да съм, Лео, кълна се, че успя да си хванеш единствената жена на света, която би могла да промени мнението ми за брака. Тя самата да те изпрати в Сипани? За да се забавляваш? С момчетата? — Той се засмя невярващо към изрисувания таван.

— Ами сватбата стана толкова набързо…

— Атакуваш дръзко, а? — попита Юранд и повдигна едната си вежда.

— С това съм известен — отвърна Лео. — Няма да има време да ви покажа уважението, което заслужавате, копелета такива.

— Той потърка нервно изпотената си шия. — А и не всичко ще бъде забавление.

Това предизвика неловко мълчание на фона на звънтенето на чаши.

— Кога ще се срещнеш с крал Джаппо? — попита Глоуард.

— След залез.

Антоп се надигна и седна на леглото.

— Това, че трябва да се държим любезно с един от най-лошите врагове на Съюза, ме дразни. — И той удари възглавницата така, сякаш беше лицето на крал Джаппо.

— Нали знаеш какво казва Столикус за враговете? — попита Юранд.

— Убийството на враг е повод за облекчение — напевно изрече Лео с важния тон, с който Юранд произнасяше цитатите. — Създаването на приятел е повод за празнуване.

— Наистина ли си го чел?

— Нито една проклета страница.

— Изобщо можеш ли да четеш? — попита Глоуард и прегърна Лео през раменете.

— Аз не мога — обади се Джин, издърпа тапата с пукот и помириса съдържанието. — И се гордея с това, мамка му.

Юранд завъртя очи:

— Ще можем ли изобщо да намерим пътя до Кардоти? Този проклет град е истински лабиринт.

— Горещ лабиринт — добави Глоуард и подуши влажното петно под мишницата си.

— Не се бойте. — Антоп измъкна от жакета си книжка с оръфани краища. — Имам знаменития наръчник на Гланхорм Сипани. И мога да чета. Когато нямам нищо друго по-добро за правене.

Той разгъна една неудобна за използване карта от вътрешната корица и я погледна с присвити очи и известно объркване.

— Показани ли са забележителностите и така нататък? — попита Глоуард.

— Историческите места? — Юранд се наведе над рамото на Антоп, за да обърне картата наобратно. — Искам развалините на акведукти, докато съм тук…

— Гланхорм не се занимава с тия глупости. — Антоп размърда вежди. — Само с бордеите. И Домът за удоволствия на Кардоти е пръв в списъка му с места за чукане.

Юранд разтри основата на носа си.

— Доживях да чуя думите „чукане“ и „списък“, изречени последователно. — И той отиде до прозореца и излезе на балкона.

— Още ли не си сипал нищо, мамка му? — изсумтя Глоуард и се опита да изблъска с рамо Джин от пътя си.

Двамата се сбутаха, после Джин хвана главата на Глоуард в ключ и двамата започнаха да се борят, блъснаха се в шкафа и бутилките издрънчаха. Двамата неизбежно се затъркаляха по килима, като се зъбеха и сумтяха.

— Предаваш ли се? — изръмжа Глоуард.

— Майната ти! — изпъшка Джин.

Антоп ги прекрачи, взе една бутилка и се взря в етикета. За съжаление, кракът на Лео вече не му позволяваше да се бори. Той последва Юранд през развяващите се завеси.

Слънцето се спускаше към трептящия лабиринт от покриви, искреше върху водата и хвърляше розови, пурпурни и оранжеви отблясъци в небето и посребряваше леко краищата на облаците. Долу, пред някаква чайна, винарна, пушалня или каквото имаха тук, един опърпан цигулар обикаляше между масите и се опитваше с някаква тъжна мелодийка да изкара от маскираните гуляйджии няколко медни монети. Горещината беше лепкава, но лекият ветрец, който имаше вкуса на подправки, приключение и щипка гнилоч от каналите, развяваше косата на Юранд. Едва ли някой мъж би могъл да изглежда по-красив. Това гордо, тъжно и замислено изражение сякаш принадлежеше на някоя статуя от Старата империя.

— Красиво е — прошепна Лео.

— Зная, че нямаш кой знае колко високо мнение за Стирия, но дори ти не можеш да отречеш… — Юранд сложи ръце върху надупчения парапет и погледна към залеза. — Обстановката е дяволски романтична.

— Идеалното място за последен гуляй преди сватба.

— Нима не помниш, че сватбата вече се е състояла?

— Трудно бих могъл да го забравя — намръщи се Лео и леко завъртя брачната халка около пръста си.

Откакто се беше върнал от Адуа, нещата между него и Юранд не бяха съвсем същите. Откакто се беше върнал със Савин. Липсваше някаква… искра. Не беше сторил нищо лошо, но имаше усещането, че по някакъв начин е разочаровал Юранд. Беше нарушил някакво неизречено обещание помежду им. В този момент Юранд го погледна с онзи искрен и открит поглед, който винаги го уцелваше право в сърцето.

— Сигурен ли си за всичко това? — той сниши гласа си до шепот. — Бунт?

Лео нетърпеливо махна с ръка.

— Вече говорихме за това. — Бяха го обсъждали хиляди пъти. Вече се беше изморил да слуша аргументите. — Знам, че обичаш да обмисляш нещата, но рано или късно един мъж трябва да вземе решение и да ги направи.

— Можем ли да имаме доверие на Ишър и останалите? Те не са войници. Никога не са участвали в битка…

— Затова направиха мен свой водач.

— Иска ми се да не пазехме това в тайна от майка ти. Тя може да ни е ужасно полезна…

— Предполагам…

Лео пристъпи напред и се облегна на парапета до него. Толкова близо, че раменете им почти се докосваха. Почти, но с пролука от топъл стириянски въздух помежду им.

— Виж, крал Орсо също не е войник. Ще го изненадаме. А когато нещата опират до съвет относно стратегията ни, разполагам с теб! — Той сбута с рамо Юранд, което го накара леко да се усмихне. — Не бих могъл да се надявам на по-добър мъж до себе си! Имам и много съюзници — Риккъ, Стаур. Кой знае, може би дори стириянците. — Той се обърна и погледна града. — Стига тая вечер да не объркам всичко…

— Хайде стига. — Сега беше ред на Юранд да сбута с рамо Лео. — Знаеш, че когато поискаш, можеш да си самото очарование. Просто се усмихни с тази твоя широка усмивка и крал Джаппо ще се превърне в глина в ръцете ти. — Лео се ухили въпреки желанието си и Юранд му се ухили в отговор. — Точно за тази усмивка говоря.

Настъпи мълчание, цигулката продължи да свири и по сиво-зелената вода на канала отдолу се понесе екскурзионна лодка. Хората от веселата компания на горната палуба се излежаваха мързеливо в прегръдките един на друг. Беше един от онези моменти, за които човек се надява, че може да продължат вечно.

— Искам… да ти благодаря — започна Лео. Беше му трудно да намери подходящите думи, но трябваше да опита. — За това, че си толкова добър приятел. Толкова търпелив и верен и… Знам, че понякога съм малко… погълнат от себе си. — Думите му накараха Юранд да изсумти иронично. — Просто се надявам, че знаеш колко обичам… — Изведнъж тази дума му се стори странно опасна. Но не можеше да се сети за друга по-подходяща. — Всички вас — побърза да добави той и махна с ръка към вратата, от която до тях продължаваше да достига слабото ръмжене на Джин и Глоуард. — Глоуард е моята съвест, Джин — куражът ми, Антоп — моето очарование, а ти си…

— Твоята непохватност?

— Щях да кажа интелигентност. Много добре знам от колко беди си ме спасявал. Може би си мислиш, че не забелязвам или че не съм благодарен, но не е така… Просто предполагам, че повече ме бива да си приписвам заслугите, отколкото да отдавам заслуженото на някого другиго. Ти винаги си ме подкрепял. — Той трепна. — Не съм сигурен… че мога да кажа същото за себе си.

— Разбира се, че можеш. — Миглите на Юранд потрепнаха, когато той извърна поглед, сякаш се опитваше да сдържи сълзите си. — В живота има водачи и последователи — всички знаем това. Бих те последвал и в ада, Лео. — Той отново погледна Лео и сложи ръка на рамото му.

Бяха се докосвали хиляди пъти. Бяха с борили и тренирали заедно, бяха се прегръщали. Но в това докосване имаше нещо различно. Нещо повече от демонстрацията на подкрепа от един стар приятел към друг. Далеч повече. Ръката на Юранд не просто остана върху рамото му. Тя го стисна съвсем леко и Лео изпита странната нужда да наклони глава и да притисне бузата си към нея. Да хване тази ръка и да я допре до лицето си, до сърцето и устата си.

Юранд го гледаше право в очите с полуотворени устни:

— Искам да ти кажа…

— Да? — Гърлото на Лео внезапно се стегна.

— Трябва… да ти кажа…

— Заповядайте! — Антоп излезе през прозореца, пъхна една чаша в ръката на Лео, друга — в тази на Юранд, разплиска вино по балкона и накара и двамата смутено да отстъпят крачка назад. — Нашето момче порасна!

И той лепна една небрежна целувка на бузата на Лео, разроши и без това рошавата коса на Юранд и се мушна обратно вътре.

Цигуларят вече ги беше забелязал и подскачаше ухилено към моста точно под балкона им и бързо засвири по-жизнерадостна и маршова мелодия. До таверната двама мъже започнаха шумен спор. Това беше типично за стириянците — само перчене, без действия.

— Е — вдигна чашата си Юранд, — да вдигнем тост за младоженеца, а?

И той изгълта виното. Адамовата ябълка върху дългата му, слаба шия заподскача. — Идва време, когато всички трябва да пораснем. — Гласът му прозвуча леко кисело и той избърса уста. — И да загърбим глупавите си мечти.

— Да. — Лео също отпи. — Мисля, че трябва да се приготвим. Ако объркам нещата, Савин ще ме убие.

Магията беше развалена. Странният миг отмина. Лео трябваше да признае, че се почувства облекчен.

Облекчен и съсипан едновременно.

Пораснал

— Моят по-голям брат! — И тя протегна ръце към Орсо. — Изминал е целия този път до Сипани само за да се срещне с мен!

— Карлот. Ужасно се радвам да те видя. — И наистина беше така.

Разбира се, тя беше зряла жена, която определено напомняше за баща им със силно изразената си брадичка с дупка в средата, но той виждаше само момичето, което някога, в едни по-щастливи времена, го гонеше из дворцовите градини. Прегърна я силно, притисна главата ѝ към рамото си и трябваше мъжки да се пребори с внезапното желание да се разплаче.

Тя се намръщи и го отдалечи от себе си, за да го погледне:

— Изглеждаш ми малко… бледен.

— На път за тук морето беше бурно — излъга той. — Харесва ми да бъда крал.

— На баща ни никога не му е харесвало. — Както винаги, тя прозираше вътре в него. — Унищожи забавния човек в него.

— Е, аз не съм като него. — Въпреки че се страхуваше, че в действителност е точно като него. — Това изкара наяве отговорния слуга на народа, който се криеше в мен.

— Кой би си помислил, че нещо такова се крие в теб? — Тя сниши глас. — Трябва да ми кажеш каква спешна работа е накарала краля на Съюза да прекоси Кръгло море.

— Щях, ако можех.

— Позволи ми да ти помогна, Орсо. Тук нямам друга работа, освен да избирам тапетите.

— И си свършила чудесна работа с това — отвърна той, като огледа възхитено стаята. — Трябва да избереш и моите.

— Хайде стига! — Тя го удари с юмрук в ръката. — Никога не правя нищо вълнуващо.

Искаше му се да ѝ каже колко неприятности си има. Да се оплаче, че поданиците му бяха обединени единствено от презрението си към своя крал. Да изплюе камъчето, че се готви заговор срещу него.

Да признае колко е самотен.

Но това щеше да е егоистично. Какво можеше да стори тя за всичко това?

— Много е отегчително — насили се да се усмихне. — Няма за какво да се тревожиш.

— Не го слагайте при сандъците, а ето там! — от коридора отекна познатият глас на майка им, която хокаше слугите. — И внимавайте, мътните го взели!

— Вече ми докара достатъчно грижи — изду бузи Карлот.

— Не може ли да забременееш или нещо подобно? — промърмори Орсо с крайчеца на устата си. — Това би послужило идеално за отвличане на вниманието.

— Предназначението на утробата ми не е да отвлича вниманието на майка ни. Надявам се, че никога няма да ми се наложи да изтърпя това наказание — ухили се тя и сръчка Орсо в ребрата. — Мога да те уверя, че причината не е в това, че не правя опити. Соти е доста изтощен от усилията, които полага нощем. За толкова едър мъж е изненадващо подвижен.

Карлот наричаше Соти съпруга си канцлер Соториус, който беше може би петнайсетият владетел на Сипани, носещ това име, само няколко години по-млад от майката на Орсо и вероятно два пъти по-тежък. Понякога беше малко досаден, но обичаше безумно Карлот и имаше една от най-добрите изби в света, така че от гледна точка на Орсо беше приемлив. Обаче не искаше да го преследва картината за усилията, които канцлерът полага нощем със сестра му, независимо от това колко е подвижен.

— Това са… малко повече подробности, отколкото исках да науча.

— Ти си този, който заговори за бременност. Превзетата скромност наистина не ти отива, Орсо… Мамо!

Когато кралицата майка нахлу в стаята, Карлот се хвърли към нея и я прегърна с любов. Техниката ѝ, на която Орсо отдавна се възхищаваше, беше да се държи с майка им така, сякаш тя е нежен и внимателен родител, независимо от действителното ѝ поведение:

— Толкова се радвам, че дойде!

— Съпругът ти не е ли тук?

— За жалост, не. — Карлот отпусна рамене като героиня от някаква трагедия, без да обръща внимание на недоволството на майка си, отърсвайки се от него подобно на патица, отръскваща се от дъждовните капки.

— Соти отново има проблеми със събранието. Той винаги има проблеми. Имаме късмет, ако успеем да се храним заедно два дни в седмицата. Ако не е събранието, са търговците, а ако търговците са доволни, са престъпниците, а ако престъпниците са в почивка, то тогава са сводниците.

— Знам какво е усещането — промърмори Орсо.

— Сводниците ли имаш предвид? — повдигна вежди майка му.

— Не говоря за тях. — Той се замисли. — Е, и за тях, но имах предвид по-скоро жертвите, които изисква управлението.

— Така ли? — попита майка му с унищожителен сарказъм. — Все пак предполагам, че ние тримата можем да вечеряме заедно. Ще е все едно като да се съберем отново на семейна вечеря, но без Катил.

Настъпи неловко мълчание.

— Е, и без татко — каза Карлот.

Последва ново неловко мълчание.

— И без него — съгласи се майка им.

Ако си признаеше честно, единствените случаи, в които Орсо си спомняше да са вечеряли като семейство, бяха на сватбите на двете му сестри и дори и тогава родителите му не се бяха доближавали на повече от ръка разстояние един от друг, и то когато етикетът строго изискваше това.

— За съжаление, и аз няма да мога да присъствам — обяви Орсо. — Тази вечер имам работа. Но можем да вечеряме заедно утре. Можем само да се надяваме, че и Соти ще е тук. После, за съжаление, ще трябва да се върна в Адуа. Имам неприятности с Камарата на лордовете, нали разбирате. Ако не е тя, ще е Висшият съвет, а ако той е доволен…

— Не можем ли да останем по-дълго? — сопна се майка му. — Исках да прекарам повече време с дъщеря си!

Мълчанието се проточи и от неловко стана неприятно. Орсо хвърли поглед на Карлот, надявайки се напразно, че тя може да свърши неприятната работа вместо него. Тя безпомощно сви рамене и прехвърли отговорността обратно на него.

— Какво сте намислили вие двамата? — попита майка му.

Той събра кураж, после изду гърди и вирна брадичка в отговор на нейната вирната брадичка:

— Майко, искам засега да останеш в Сипани.

— Как не! — Тонът ѝ беше толкова леден, че беше истинско чудо, че от дъха ѝ не се вдига пара. — Мястото ми е в Адуа.

— Винаги си ми казвала колко мразиш Адуа.

— Мразя също толкова и Сипани.

— Ти обичаш Сипани.

— Да не би да ме доведе тук само за да се отървеш от мен?

— Не. — Макар че беше направил точно това. — Мамо, послушай ме…

— Винаги те слушам!

— Никога не го правиш! — Той овладя отново гласа си. — Но този път трябва да ме послушаш. По време на демонстрацията на машината на Кърнсбик за малко не те убиха.

— Хайде стига, не преувеличавай…

— Върховният съдия Брукел седеше до теб и главата му беше сцепена на две от парче летящ метал. Той падна мъртъв в скута ти!

— Вярно ли е? — ококори се Карлот.

— Ще е нужно нещо повече от парче метал, за да ме държи далеч от сина ми.

— Нещата не се подобриха — настоя Орсо. — Ако изобщо нещо се е променило, то стана по-зле. Имаме врагове навсякъде.

— Значи се нуждаеш от мен. Нуждаеш се от съвета ми. Нуждаеш се от…

— Това, от което се нуждая, е да си в безопасност. А и Карлот заслужава да прекара известно време с теб. — Зад рамото на майка му Карлот театрално завъртя очи. Орсо не ѝ обърна внимание. — Присвоил съм си вниманието ти, откакто съм се родил.

Той забеляза, че в косата ѝ имаше сиви ивици и бръчици около очите и ъгълчетата на устата ѝ. Кога беше започнала да изглежда стара? Това го разтревожи дълбоко. Винаги си беше мислил, че тя е неразрушима.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Взех решение, мамо. Надявам се, че ще го приемеш.

Беше очаквал ожесточена кавга. Гневна стириянска тирада. Или още по-лошо — убийствено неодобрение, последвано от дни на ледено мълчание. Но единственото, което стори кралицата майка на Съюза, беше да наклони глава на една страна и да го погледне спокойно:

— Пораснал си, Орсо. За една майка това е едновременно горчив и сладък момент.

— Който, без съмнение, си очаквала да настъпи още преди десетина години.

— По-добре късно, отколкото никога. Идва време, когато осъзнаваш, че светът вече не ти принадлежи. Най-доброто, което можеш да сториш, е да го предадеш на децата си. — Тя го докосна съвсем леко по бузата. Разбираш защо винаги съм била толкова взискателна, нали? Защото зная, че притежаваш качествата да бъдеш велик крал.

— Одобрението ти означава… всичко за мен. Винаги е било така. И има едно нещо, което искам да направиш, докато си тук. Нещо, за което не бих могъл да се доверя на никого другиго. Определено не и на себе си.

— Само кажи.

— Намери ми съпруга. — Той започна да изброява на пръсти: — Искам само да е красива, изискана, страстна, мила и с много добър произход. И Карлот, погрижи се да има чувство за хумор.

— Само би го пропиляла с теб — махна с ръка Карлот.

— Стириянска булка? — На лицето на майка му проблесна интерес.

— Знаеш не по-зле от мен, че най-добрите жени в света са тук. Като заговорихме за това, дойде ли нашата гостенка?

— Да — отвърна Карлот и плесна силно с ръце.

Вратата се отвори и разкри висока, изключително впечатляваща жена на средна възраст. Орсо не я беше виждал от десет години, но изглеждаше все така елегантна, както в деня, когато беше напуснала Адуа. В края на краищата, ако на света имаше някоя, чиято осанка би могла да се сравни с тази на майка му, то това беше най-старата ѝ приятелка и далеч повече от приятелка контеса Шалер.

— Орсо, красавец такъв! — възкликна тя. — Мина твърде много време.

— Контесо. — Орсо изтрака с токове и се поклони екстравагантно. — Или трябва да те нарека магьоснице, защото не си остаряла и с един ден.

— А хората говорят, че нямаш талант! — Тя хвана главата му с две ръце и го целуна по бузите, заливайки го с парфюма си, който го върна в годините, когато беше момче. — Кълна се, че в целия Кръг на света няма по-добър лъжец.

— Това е… изненадващо. — Майката на Орсо не беше свалила очи от Шалер, откакто тя беше влязла в стаята.

— Надявам, се че изненадата е приятна. — Шалер повдигна вежда. — Чаках те много дълго.

— Казах ти да не го правиш.

— Има случаи, в които човек не се подчинява.

Един наивен наблюдател би сметнал това за маловажна среща. Но Орсо добре познаваше майка си. Видя полуотворените ѝ устни, лекото блещукане в ъгълчетата на очите ѝ и помръдването на ключиците ѝ от ускореното ѝ дишане.

За нея това беше вихрена страст.

— Е, аз имам… някои неща за вършене — обади се Карлот и се отправи към вратата, като кимна многозначително към нея.

— Както и аз — Орсо внезапно изпита усещането, че се натрапва в един болезнено интимен момент, — имам изключително важни… неща за вършене.

Никой не му обърна внимание. Той хвърли поглед назад, докато Карлот го дърпаше за лакътя през вратата. Имаше достатъчно време, за да види, че Шалер беше хванала ръцете на майка му. Двете се гледаха втренчено, без да отклоняват очи една от друга. Майка му се усмихваше. Лицето ѝ сияеше. Той се зачуди колко ли време беше минало, откакто я беше виждал да се усмихва така. Откакто изобщо я беше виждал да се усмихва.

От години отчаяно се опитваше да се измъкне от задушаващото ѝ влияние. Сега, след като най-сетне беше успял, побърза да затвори вратата, преди някой да е забелязал мелодраматичното потрепване на устната му.

Всички вкусове, без предразсъдъци

Ако имаше нещо, което Лео ценеше, то това беше честността, а домът за удоволствия на Кардоти беше най-измамното място на света. Място, където всичко се преструваше на нещо друго.

Беше декорирано като двореца на някакъв развратен император, с фалшиви мраморни колони и фалшиво кадифе, успокоителна музика и фалшив смях, звънтящи чаши и прошепнати тайни. Имаше бронзови статуи на голи хора, картини на голи хора, огромни урни, украсени с голи хора. Ако изобщо беше възможно да направиш голотата досадна, то декораторите на Кардоти бяха успели.

По коридора се носеха жени на високи токчета с алчни усмивки и натруфени прически, с прилепнали дрехи в искрящо перленобяло и лъскаво масленочерно. През пролуките и цепките си дрехите загатваха за бедра и рамене, разкриваха дантелите и катарамите на натруфеното бельо.

— Мътните го взели — промърмори Глоуард.

— Точно така — дрезгаво се съгласи Антоп, докато се оглеждаше наоколо с широко отворени очи под маската си.

Всичко носеха маски. Сипанска традиция — каквито бяха и мъглата, измамата и обривът по оная работа. Маски от натрошени кристали и дантела на похотливи дяволи и порцеланови кукли. Глоуард беше кит (което си беше доста подходящо), Юранд — птица, Джин — градските порти, а еднорогът на Антоп си имаше кристален рог. Лео, разбира се, беше лъв. Какво друго? Когато сложи маската, се чувстваше глупаво, но сега сред толкова много други маски започна да му се струва опасно. Никой не знаеше кой е другият. Не се налагаше никой да носи отговорност за това, което е сторил. Никой не беше обвързан от обичайните правила или изобщо от каквито и да е правила. Тази мисъл едновременно го възбуди и разтревожи. От нея го засърбяха дланите.

Една жена се приближи към тях по мозаечния под, полюшвайки бедра. Перата по раменете ѝ се развяха, когато протегна дългите си ръце с театрален жест.

— Добре дошли в Дома за забавления на Кардоти, милорди! — напевно ги приветства тя с преувеличено мелодичен глас на стириянски.

— Кой казва, че сме лордове? — ухилено попита Глоуард.

— Държим се с всеки посетител така, сякаш е. — Тя повдигна леко брадичката му с облечения си в ръкавица пръст, после погледна Лео. — Вие сте Младия лъв?

— Някои хора ме наричат така.

— За нас е чест да забавляваме толкова прочут герой.

Комплиментът щеше да му достави повече удоволствие, ако смяташе, че тя казва истината. Ако смяташе, че изобщо е способна на това.

— Ами благодаря…

— Крал Джаппо няма търпение да разговаря с вас, но… точно сега е зает. Междувременно забавленията на Кардоти са изцяло на ваше разположение.

— Харесва ми как звучи това. — Джин удари Лео с юмрук по рамото и това го накара да пренесе тежестта си върху болния си крак и да трепне от болка.

Беше грешка да идват тук. Картата на Антоп ги беше подвела три пъти и проклетият крак го болеше повече от всякога.

— Тук, в Кардоти, обслужваме всички вкусове, без предразсъдъци. — Жената ги поведе през една полуотворена врата, зад която под светлината на лампите се спотайваха три фигури. Бяха облечени или може би разсъблечени, почти като жени, но определено не бяха жени. Набола брада по челюстите, изваяни тела. Мътните го взели, не мярна ли в сенките задните им части? — Готови сме да задоволим всяка прищявка.

— Може би за начало просто ще поиграем комар — отсече отвратено Лео.

Странното беше, че ушите му горяха.

Тя ги въведе в облицована с ламперия стая, изпълнена с шумоленето на карти, тракането на зарове и бръмченето на колелото на късмета — определено най-злощастното за комарджиите изобретение на всички времена. Оркестър с маски, оформени като похотливи лица, тихо свиреше музика, която успяваше някак да звучи мръснишки. В ъглите се спотайваха маскирани охранители. Маскирани мъже побутваха уморено чипове през стълбовете светлина, оцветени от висарианско цветно стъкло. Маскирани жени ги следяха внимателно, кикотеха се на досадните коментари, поклащаха се в такт с музиката и галеха дъртите грозници така, сякаш не бяха виждали толкова красиви и галантни кавалери.

Мястото миришеше на подкупи, похот и изнудване.

— Забавлявайте се, милорди. — Жената пъхна жизнерадостно кутия с чипове в ръката на Лео.

— Това място е долнопробно — промърмори той, когато тя плавно се отдалечи.

Протегна ръка да избърше потното си чело и осъзна, че не може заради маската.

— Трябва да се отпуснеш малко! — Глоуард грабна две напитки от подноса на сервитьорка с маска, оформена като златен октопод, и започна да пие жадно от едната, докато му подаваше другата.

— По-добре да остана трезвен. Трябва да сключа сделка с един от най-могъщите хора в света.

— На мен не ми се налага. — Антоп грабна напитката от ръката на Глоуард, отпи глътка и оголи зъби. — Малко е сладко.

— Като всичко тук… — Лео зяпна изненадано, когато някой го докосна по рамото.

Зад гърба му нямаше убиец, а стройна блондинка с маска на пеперуда.

— Не се стряскайте, милорд — нацупи му се тя.

— Не съм се стреснал! — Макар очевидно да беше така.

Тя се изкикоти, сякаш неспокойният и избухлив нрав беше любимото ѝ качество в един мъж.

— Просто се чудех дали мога да съм ви от някаква…

— Не — отсече той и се обърна.

— Да — намеси се Джин, който застана пред Антоп с изненадваща подвижност и я хвана през кръста.

— Колко си силен — чу я да гука Лео, когато двамата се отправиха към вратата.

— Радвам се, че поне някои се забавляват — промърмори той под нос.

Беше абсурдно за един разгорещен млад герой да иска съпругата му да е с него на такова място, но му се искаше Савин да беше тук. Започваше да разчита на нея все повече и повече. Да се възхищава на вкуса ѝ, на преценката ѝ и на… ами всъщност на всичко. Но тя му се беше доверила да свърши тази работа. Не можеше да я разочарова.

— Не се тревожи — тихо му каза Юранд, след като се приближи. Както винаги, беше разбрал какво изпитва Лео, без той да е казал и една дума. Отведе го до масата за зарове. Поне височината ѝ беше подходяща, за да се облегне на нея и да свали тежестта от пулсиращия си от болка крак, без да показва слабост. — Ти си Младия лъв! Убеди Риккъ и Стаур да се присъединят към теб. Обедини под знамето си двама заклети врагове! Просто бъди честен, силен и щедър. Бъди себе си. — Юранд се наведе по-близо и се ухили. — Само малко по-безскрупулен. В края на краищата това е Стирия.

— Прав си. — Лео си пое мъчително дъх.

Добрият стар Юранд. Винаги знаеше какво да каже. Наистина беше обединил Риккъ и Стаур. Много го биваше в убеждаването и ако успееше да добави и Джаппо в съюза си, играта щеше да бъде спечелена, преди да е започнала.

Масата се обслужваше от едър и мълчалив прошарен мъж с маска, оформена като чифт зарове. Той насочи безизразните си очи към Лео:

— Искате ли да хвърляте?

— Защо не? — Лео метна няколко чипа върху зеленото сукно и хвърли заровете.

— Две петици — обяви с монотонен глас мъжът. — Играчът печели.

И той бутна няколко чипа към Лео. Беше спечелил просто така. Искаше му се да сграбчи Юранд и да го целуне по челото, но заради онзи неловък момент по-рано вместо това го прегърна грубо и мъжки хвана главата му в ключ.

— Какво щях да правя без теб? — Избута по-голяма купчина чипове върху масата и щракна с пръсти към Антоп. — Подай ми онези зарове!

Жената, която посрещаше гостите в Дома на забавленията на Кардоти, беше произведение на изкуството — движеща се скулптура от черна коприна, боя и пера, самото олицетворение на сладката поквара на Сипани. Или на покварената сладост — нямаше значение кое от двете.

— Ваше Величество — поздрави тя и направи дълбок и грациозен реверанс — почти толкова дълбок и грациозен, колкото реверансите, които правеше Савин, макар полите ѝ никога да не се разтваряха чак до бедрата по толкова хипнотизиращ начин.

— Вероятно е най-добре да не ме наричаш така — промърмори Орсо и потупа носа си отстрани. — Тук съм инкогнито, нали разбираш.

— Тук всички са инкогнито. — Акцентът ѝ по-скоро му напомняше за този на майка му, което определено не би трябвало да му действа възбуждащо, но по някакъв начин му действаше. — В Кардоти сме известни със своята дискретност. — Тя се наведе по-близо до него. Дори и маскирана, успяваше да изглежда великолепно закачлива. — Освен с многото други неща.

— Наистина мисля, че някога сте посрещали и баща ми?

— В нощта на големия пожар. — Жената изглеждаше леко огорчена. — Тъжен момент в гордата ни история. — По някаква причина Горст се закашля задавено. Жената хвана Орсо под лакът и се облегна леко върху него, така както кожата лежи върху рамото на някоя дама, и измърка в ухото му: — Но сградата беше напълно възстановена след това. — Тя посочи шестимата въоръжени мъже от охраната, които стояха неподвижни като рицарски брони, подредени покрай стените. — Уверявам Ви, че и заключен в някой сейф, няма да сте в по-голяма безопасност.

— Освен това ние няма да се забавляваме чак толкова, нали, Горст? — Горст го последва, потънал в мрачно мълчание, докато се оглеждаше кръвнишки наоколо със стиснати юмруци.

— Крал Джаппо няма търпение да разговаря с вас, но… в момента е зает. Забавленията на Кардоти са изцяло на ваше разположение.

— С какви по-точно забавления разполагате? — попита Тъни и оправи маската си с формата на сребърна звезда.

— С всякакви. — Жената ги отведе в облицована с тъмна ламперия зала, където се играеха различни игри, които разчитаха на умения и късмет и водеха до разорение.

Групи мъже седяха, разговаряха, смееха се, пушеха и пиеха. Между тях гукаха, разговаряха напевно и махаха с ветрилата си момичета. Цветната светлина проблясваше върху финото стъкло и меката кожа, процеждаше се през кехлибарените напитки и виещия се дим. Човек рядко можеше да види толкова много поквара, събрана на едно място, а Орсо беше виждал доста в пропиляната си младост. А също и в пропилените си зрели години.

— Въпреки всичките ми твърдения за обратното, мисля, че поне половината от сърцето ми принадлежи на Стирия — заяви той и вдъхна дълбоко от въздуха, натежал от мириса на дървесна гъба, мускус и парфюми.

— Имам усещането, че съм умрял и съм попаднал в рая — съгласи се Тъни и се ухили широко, — както биха казали гуркулите.

— В ада — пискливо го поправи Горст, стиснал здраво тежката си челюст под маската на полумесец.

Орсо беше присъствал на доста маскени балове и на принципа на пробите и грешките се беше научил да се оправя на тях. Главното правило беше да не се увличаш и да не се изложиш като пълен задник. Всъщност това правило важеше при всички обстоятелства, но не всеки го следваше.

Четирима мъже се бяха събрали при масата за зарове. Единият, с маска на еднорог, се беше облегнал на нея. Ризата му се беше разтворила и разкриваше потната му гръд. Той размахваше небрежно ръка в такт с оркестъра. По-точно изобщо не в такт с оркестъра.

— Очарователна музика — провлечено отбеляза той. — Прекрасна музика.

— Казах ти да не пушиш оная лула — сряза го широкоплещестият мъж до него с маска на лъв и хвърли заровете на масата. Очевидно бяха от Съюза. Акцентът им издаваше, че може би са от Англанд? Бяха четирима приятели, но изглежда, че лъвът беше водачът им. Доста наподобяваха на групата на Орсо, само дето Горст никога не пиеше, а Тъни пиеше винаги, но сякаш никога не се напиваше.

Мъжът с маска на кит, който наистина беше с размера на кит, се засмя гръмогласно на нещо, казано от другия с маската на птица, после вдигна чаша, но успя да разлее по-голямата част от съдържанието ѝ, преди да стигне до устата му.

— Пиян си — изръмжа лъвът.

— Това е Домът на забавленията — каза китът и разтвори добродушно ръце в знак на извинение. — Не трябва ли всички да сме пияни?

— Всички трябва да се напием възможно най-бързо. — Тъни грабна една чаша от минаващ наблизо поднос. — От Съюза ли идвате, милорди?

— От Англанд — отвърна птицата. — А вие?

— От Адуа — отвърна Орсо. — По работа ли?

— Донякъде — изсумтя лъвът, когато мъжът на масата му подаде заровете с леко огорчен вид, сякаш раздялата с тях му причиняваше болка. — А вие?

— По работа. А и сестра ми живее в града. — Орсо сниши глас. — И се възползвах от възможността да ѝ пробутам майка ни. Обичам старата дама, но не спира да ми натяква да се оженя.

— Трябва да го направите. — Лъвът хвърли заровете и изкара четири и шест, предизвиквайки престореното възхищение на момичетата около масата. — Аз самият се ожених наскоро. Имах своите съмнения, но това се оказа най-доброто решение в живота ми. — Птицата трепна и извърна глава. — Не съжалявам.

— Тя те направи човек! — Когато се засмя, от носа на еднорога излезе малко балонче сопол.

— Предполагам, че всичко зависи от това дали ще откриеш правилната жена — въздъхна дълбоко Орсо. — Мислех, че съм я намерил. Но тя някак се изплъзна между пръстите ми.

— Трябва да поработиш върху хватката си. — Лъвът хвърли заровете отново.

— Двойка шестици — монотонно обяви крупието и избута шепа чипове, докато момичетата гукаха, сякаш хвърлянето на едно или друго число е голямо постижение.

Сега крупието прошепна нещо на ухото на лъва и той отстъпи от масата и оправи жакета си.

— Успех с работата. И с майка ви. — Той погледна намръщено приятелите си. — Сигурен съм, че вие тримата ще намерите с какво да се занимавате, докато ме няма.

— Предполагам, че ще измислим нещо — ухили се китът на птицата.

— Очарователно — промърмори Тъни с крайчеца на устата си, докато гледаше как мъжът се отдалечава с леко накуцване.

— Истински чаровник. — Орсо грабна заровете, хвърли ги и те заподскачаха по масата.

— Едно и три — обяви възрастният мъж. — Играчът губи — заяви той с почти същия безизразен тон, с какъвто би обявил и победа.

— Защо все копелдаците са тези, които винаги имат късмет? — въздъхна Орсо, докато наблюдаваше как му събират чиповете.

— Победата не те учи на нищо — отбеляза Тъни. — Разбираш какъв наистина е един мъж, когато губи.

Джаппо мон Рогонт Муркато — велик херцог на Осприя и Висерин, защитник на Пуранти, Никанте, Борлета и Афоя, да не споменаваме крал на Стирия, се беше изтегнал на кадифено канапе пред фреска с крилати жени, които се носеха голи на фона на залеза и изглеждаха много доволни от това. Мантията му от сулджукска коприна се беше разтворила и разкриваше мускулестия му корем с ивица гъсти черни косми.

Млад мъж, облечен като гуркулски роб, се наведе да запали лулата на краля. После се приближи с наперена походка до Лео. Жилавото му тяло беше поръсено с брокат.

— Да ви донеса ли нещо? Каквото и да е?

— Не! — отсече Лео.

Предпочитанията на крал Джаппо бяха добре известни, но никога не си беше представял, че той ще ги демонстрира толкова гордо. Лео винаги беше предпочитал компанията на мъжете, но не по този начин. Изобщо не по този начин. А ако беше перверзник — какъвто, разбира се, не беше — определено нямаше да се хвали с това. Просто… откри, че му е трудно да се възбуди, ако жена му не го напляска.

— Благодаря, че ме прие — успя да изрече със стържещ глас.

— И без това бях тук. — Джаппо се изтегна отново и изпусна няколко пръстена кафяв дим. — Ти си този, който е пресякъл морето.

Не беше най-доброто начало.

— Идеята беше на съпругата ми — както повечето ми добри идеи. — Да, трябваше да говори безгрижно. Да очарова копелето, както беше казал Юранд.

— Уви, не съм срещал съпругата ти, но всички твърдят, че е много проницателна жена. — Джаппо разтърси юмрук. — Много корава. — Той поглади лъскавата си мантия. — Много красива. Аз обичам да се заобикалям с красиви неща. Но жени? — Той вдигна ръка, размаха я и издаде звук, наподобяващ на „ня“. — Към тях съм със смесени чувства. Надявам се, че се наслаждаваш на Кардоти.

— Ами…

— Без съмнение предпочиташ бойното поле! — Джаппо спусна голите си крака надолу, приведе се напред на канапето и започна да сече във въздуха с все още димящата си лула. — Предпочиташ да се качиш на кон, вместо на любовница, да хванеш секира, вместо бутилка, а вместо музика да слушаш писъците на умиращите! Прав ли съм, Млади лъве? А? А?

— Ами…

— Дървесна гъба?

— Бих предпочел да запазя главата си свежа.

— А аз моята да е пълна със сладки сънища. — И Джаппо пъхна обратно лулата между зъбите си и смукна. — Ела, седни тук. — И той потупа канапето до себе си.

Лео многозначително седна на срещуположния стол. Мътните го взели, сега му се искаше да не беше отказал онези напитки. Едва ли би могъл да се чувства по-неловко.

Но баща му винаги казваше, че един мъж показва качествата си, когато обстоятелствата са срещу него. Що за слава можеш да спечелиш от лесните победи?

— И така, кажи ми, Млади лъве, защо съпругата ти те е пратила тук?

— Тя не ме е изпратила… — Дали наистина не беше? — Искам да кажа…

— Съпругата ти е казала на приятелите си, които са казали на моите приятели, които казаха на мен, че изграждаш някакъв внушителен съюз! Че ако скоча на борда, можем да измъкнем от блатото отношенията между Стирия и Съюза. Че след толкова много неизгодни войни можем да изковем мир, за който да ни завижда целият свят — ухили се Джаппо. — Имаш ли нещо да добавиш?

— Ами… — Лео се помъчи да се върне към сценария. — Единственият истински спор, който имаме, са претенциите на крал Орсо върху Талинс. Незаконни претенции, които…

— Мисля, че основанията за претенциите му са доста солидни.

— Какво?

— Дядо му е бил великият херцог на Талинс, после майка ми е убила него и синовете му и откраднала града. Адвокатите ми без съмнение ще са на друго мнение, но ако питаш мен, претенциите на Орсо върху града са много по-основателни от моите. Но от друга страна, градът е мой и нямам намерение да му го дам и всеки път, когато Съюзът се опита да ми го вземе, майка ми успява да ви натупа доста здраво. Така че когато става въпрос за претенции… — и той изкриви лице и отново издаде онзи звук „ня“.

— Ами… да. Искам да кажа, че ние няма да опитваме отново. Ще се откажем от претенциите. Аз не се интересувам от Талинс, само от Съюза.

— Така е. — Изражението на Джаппо трудно можеше да бъде преценено заради маската. — Съюзът те интересува толкова много, че искаш да го откраднеш.

— Искам да го освободя — зяпна Лео.

— Веднъж чух някакъв джебчия да използва същите думи в своя защита за кесиите, които е освободил. Въпреки това му отрязаха ръцете.

— Нашият конфликт не е с крал Орсо, а с неговия Висш съвет. Заради тяхната арогантност и корумпираност. Те водят страната към бунището!

— И кой води този благороден заговор за освобождаването на Съюза от избраните съветници на краля!

Лео замръзна за момент с полуотворена уста.

— Хайде стига, Млади лъве. Не можеш да очакваш от мен да се присъединя към клуба, без да знам нищо за качествата на членовете му.

Вероятно Лео трябваше да държи картите си скрити, но постоянното леко насмешливо изражение на мъжа започваше да го дразни.

— Аз самият и всички лордове на Англанд. Лорд Ишър, лорд Хюген, лорд Барезин и петнайсет други членове на Камарата на лордовете, макар да съм сигурен, че към нас ще се присъединят и още. Всички те са уморени да влачат хомота на Висшия съвет…

— Малко зехтин може да помогне.

— Какво?

— За протърканото от хомота.

— Освен това имаме приятели сред обикновените хора и клетвата на самия крал на северняците Стаур Здрачния — упорстваше Лео.

— Сериозен съюз! Възможно ли е крал Орсо наистина да не знае нищо за него?

Вече нямаше смисъл да крие повече. Беше всичко или нищо. А дързостта винаги е била типична за Лео.

— Нищо не подозира. — Лео толкова се стараеше да не гледа голия корем на Джаппо, че накрая се оказа, че го зяпа постоянно. — Държим в джоба си един член на неговия Висш съвет, който ни предупреждава за всеки негов ход.

— И очаква някаква награда, сигурен съм. Без съмнение всеки от съюзниците ти ще спечели нещо? — Ако Лео можеше да види веждите на Джаппо, вероятно бяха повдигнати очакващо.

— Мога да ти предложа Сипани. — Не го биваше в преговорите.

Раздаваше градове, без дори да намекне, че иска нещо в замяна. Савин щеше да се възмути.

— Това е щедро.

— Аз съм войник, не търговец.

— Имах предвид, че не знаех, че той е твой, за да го даваш. Ето че в крайна сметка съм тук, в Сипани, и се наслаждавам на най-доброто, което може да предложи градът, без твое разрешение. Правя каквото искам. Пуша каквото искам. Чукам когото искам.

— Твоето легло си е твоя работа — сопна се Лео, но гласът му прозвуча задавено, когато произнесе стириянската поговорка.

— Ако това ще те успокои, не само чукам мъже. — Доколкото можеше да се види от маската, крал Джаппо изглеждаше леко развеселен. — Понякога те ме чукат. Гледай на това по следния начин — ако се нуждаеш от съвет за коне, не отиваш при някого, който никога не е яздил кон.

— Какво?

— Как може някой, който никога не е имал член, да ти каже какво е най-добре да правиш с члена си! Спорил съм с учени от целия свят и никой не успя да ми даде задоволителен отговор на този въпрос.

— Някой би казал, че в тези неща си има естествен ред — процеди през зъби Лео.

— Ако бяхме ограничени от естествения ред, щяхме още да се гърчим голи в калта.

— Някои от нас все още сме ограничени от него — отвърна Лео, преди да успее да се спре.

Джаппо само изсумтя и се засмя:

— Значи Сипани е последното ти предложение?

Лео замълча за момент. Всички се бяха съгласили, ако се налага, да предложат Уестпорт. Савин ги беше нарекла суеверен бедняшки град, който е незначителна цена за Англанд, Старикланд и Мидърланд. Тогава той неохотно се беше съгласил, но сега кракът го болеше, а може би беше заради дима от дървесна гъба, но той донякъде имаше усещането, че действа на сляпо. Лицето му гореше и се чувстваше леко замаян. Мразеше Стирия, Сипани и Кардоти и най-вече мразеше това извратено подобие на крал. Вирна брадичка и се опита да гледа високомерно над носа си, но погледът му продължаваше да се насочва към ивицата тъмни косми от пъпа на Джаппо до не напълно скритите от мантията сенки надолу…

— Последното ми предложение! — гневно отсече той.

— Нима проницателната ти, корава и красива жена не ти даде нищо друго, с което да се пазариш? — обидено се нацупи Джаппо.

— Пазарлъкът е между мен и теб! — още по-раздразнен изръмжа Лео.

Нямаше да отстъпи територия на Съюза на един от враговете му, особено на този. Савин можеше и да се разочарова, но съпругът, водачът, лордът и господарят беше той. Той беше Младия лъв. Бе победил Стаур Здрачния и Калдер Черния. Можеше да победи такива като проклетия Орсо без помощта на някакъв хилещ се стириянски перверзник.

— Жалко — промърмори Джаппо, макар да не беше ясно дали говори за предложението, или за този, който го отправяше. — Даде ми много материал за размисъл. — Той се облегна назад и сложи едната ръка зад главата си и така принуди Лео старателно да гледа настрани, след като мантията му се разтвори още повече. — По-малко, отколкото се надявах, но въпреки това. Ще те уведомя своевременно какъв е отговорът ми.

— Гледай да е по-скоро — отвърна сковано Лео. — Ще действаме в последния ден на лятото.

— Поостани малко, Млади лъве. Наслади се на гостоприемството ми. Изглеждаш ми напрегнат. И предай моите поздрави на съпругата си!

Лео скръцна със зъби и затвори вратата. Искаше му се да я затръшне и да изреди няколко грозни псувни, но жената, която посрещаше гостите, беше в коридора и водеше някого другиго към вратата на Джаппо. Беше онзи самодоволен глупак с маска като позлатено слънце от залата за хазарт.

— Може ли да мина — озъби се той и мина покрай него.

— Разбира се — отвърна Орсо, когато мъжът с маската на лъв мина между него и жената, която, посрещаше гостите, и се отдалечи с тежка стъпка. — Това беше доста невъзпитано.

— Така е — съгласи се жената.

— Но да си задник, е едновременно престъпление и наказание.

— Така е. — И жената отвори вратата и му направи път.

— Крал Орсо! — Джаппо Муркато се беше излегнал на кадифено канапе с маска, оформена като разперените криле на орел, и гуркулска мантия, която не оставяше нищо на въображението. — За мен е голямо удоволствие да се запознаем!

— Удоволствието е мое — отвърна Орсо на стириянски и се поклони с онзи широк поклон, който майка му винаги му беше казвала, че е популярен в Талинс. — В края на краищата колко често двама крале имат възможността да си побъбрят? Доста е освежаващо да можеш да поговориш с някого на равни начала. — И той свали маската си и я хвърли върху една помощна масичка, после се отпусна върху един стол и си наля чаша вино.

Джаппо погледна намръщено маската:

— Това наистина не е прието в Кардоти.

— Ние сме крале. Прието е онова, което ние правим. Дойдох тук за откровен разговор. Разбира се, ако предпочиташ, можеш да оставиш своята маска.

— Говориш превъзходен стириянски.

— Трябва да благодаря за това на майка си. Предпочиташе да ми се кара само на този език.

— Значи и двамата дължим много на майките си. Моята ми даде цяло кралство. — И Джаппо свали маската и я хвърли до тази на Орсо. Лицето му изобщо не беше такова, каквото Орсо си беше представял. Беше красив, но с изразени скули и широка челюст. Освен това беше изненадващо блед въпреки тъмните си къдрици. Приличаше повече на северняк, отколкото на стириянец.

— Дървесна гъба? — попита той и му предложи една лула.

— Защо не?

Докато кралят на Стирия пълнеше лулата, кралят на Съюза гледаше намръщено фреската зад себе си.

— Това копие на „Орисници“ на Аропела ли е?

— Успя да го познаеш! — Джаппо се обърна да погледне фреската. — Нарисувана е по-зле, отколкото версията на този велик мъж, но пък има много повече гола плът, така че смятам резултата за равен. Оригиналът е в двореца на майка ми във Фонтезармо.

— Знам това. Въпреки че моята майка би казала, че това е нейният дворец.

— Наистина ли?

— И че „Орисници“ на Аропела е едно от малкото съкровища, които твоята майка не е унищожила, когато е откраднала двореца. Най-вече защото е на тавана и не е била лесна за сваляне за престъпните отрепки, които са помагали на майка ти.

— А ти споделяш ли мнението на майка си?

— Много рядко — отвърна Орсо. — Тя е склонна да бъде отмъстителна. Понякога си мисля, че ме е нарекла с това име единствено за да дразни майка ти. В края на краищата моят съименник великият херцог Орсо е убил чичо ти и за малко не е убил и майка ти. Преди майка ти да убие него. И чичовците ми. И половината благородници в Стирия. Не беше ли станало така?

— Горе-долу.

— В семейството ни има толкова много убийства, че се обърквам в подробностите. Семейната ни история е доста… объркана.

— Предполагам, че при повечето крале е така.

— Честно казано, бих предпочел да оставя всичко това зад гърба си. Какъв е смисълът от смяната на поколенията, ако отново подемаме враждите на тези преди нас?

— Много се радвам да чуя да казваш това. — Джаппо сви изтънчено устни, свали капака на един фенер, доближи го до лулата си и издуха облак кафяв дим. — Враговете са като мебелите, нали? По-добре сам да ги избереш, отколкото да ги наследяваш.

— И да можеш да седнеш върху тях.

— Майка ми би се съгласила с теб по този въпрос. Тя е войник — докато го казваше, Джаппо отметна глава с някаква пламенна гордост. Може би това беше първото истински откровено нещо, което той бе направил, откакто Орсо беше дошъл. Той му подаде лулата. — И то страхотен войник.

— Вероятно най-страхотният жив войник — съгласи се Орсо и също издуха малко дим. — Само идиот би отрекъл това.

— Но великите воини стават затворници на собствения си успех. Тя мисли единствено за следващата си победа. За побеждаването на враговете. За спечелването на войната. Не си прави труда да създава приятели. Няма време да печели мир.

— А ти това ли искаш? Да спечелиш мир?

Джаппо сви рамене:

— Тук, в Стирия, имахме своите Години на кръв, последвани от Годините на огън. В Съюза вие водихте две войни с гуркулите и две войни срещу Севера. После за капак на всичко водихме три войни едни срещу други. Половин век на разрушения. Никой не ме пита, но ако ме питаха, щях да кажа, че вероятно е време да си поемем дъх. Да изградим нещо! Да направим света по-добър! — Той сякаш се опомни и се отпусна на канапето. — И знаеш ли, какво, мамка му — да правим музика.

— Хъмм. — Орсо издуха няколко разкривени кръгчета дим. — Това развратно, хедонистично поведение ти отива, но и аз самият съм играл тази роля.

— Така ли?

— Собствените ми предпочитания клонят към жените…

— Както и тези на майка ти, доколкото разбирам?

— Както и тези на майка ми — тя има изтънчен вкус в това, както и в толкова много друго — но иначе като гледам теб, все едно се гледам в огледалото. Дори имам същата мантия — той посочи към мантията на Джаппо с дръжката на лулата. — Макар, за жалост, да нямам такъв корем. Така че съм съвсем наясно, че — колкото и забавно да изглежда — цялото това изпълнение е просто поредната маска.

— Значи искаш да сваля и нея, така ли? — повдигна вежди Джаппо.

— Не бих те молил да се разголваш прекалено, ако това те притеснява, но мисля, че без нея имаме най-голям шанс да проведем взаимно изгоден разговор.

На устните на Джаппо заигра лека усмивка и той затвори мантията си, свали дългите си крака от стола и се наведе напред:

— Тогава да говорим откровено!

— Виждала ли си приятелите ми? — попита Лео. — Единият от тях беше с маска на птица, другият на кит…

Жената го изгледа със силна насмешка, после изсъска презрително, обърна се отново към напуканото огледало и започна ядосано и съсредоточено да оправя червилото си.

Той закуцука по коридора, опрял ръка върху лющещата се стена. Дори не беше сигурен как се озова на задните стълби. Някъде беше направил грешен завой. По негово мнение, още напускайки Англанд, за да моли за подкрепата на стириянците. В тази проклета страна на нищо не можеше да имаш вяра.

Зад външното лустро Домът за забавления на Кардоти беше много различно място. Лабиринт от евтини, малки и мухлясали стаички с ниски тавани, в които кипеше трескаво оживление. Той напомняше на Лео за приготовленията на битка — хаос и едва сдържана паника, обличане на екипировка и пристягане на ремъци, изпълнени с мрачна решителност изражения.

През една врата мярна две жени — едната скърцаше със зъби, вирнала брадичка, а от ръката ѝ висеше маска.

— Копелето ме ухапа, мамка му! — изръмжа тя на общия език. — Ухапа ме! Тече ли ми кръв?

— Малко — отвърна другата, докато попиваше с кърпа червените следи по шията ѝ. — Нямаш работа тук! — озъби се тя на Лео, ритна с крак вратата и я затвори.

Знаеше, че срещата му с Джаппо е минала зле. По-зле, отколкото си мислеше. Зачуди се дали беше направил сериозна грешка, като не бе предложил повече. После изпита отвращение от себе си, че бе предложил толкова много, раздразнение към Савин за това, че го бе накарала да опита, и към целия свят и всичко в него. Беше направил огромен компромис дори и с това, че изобщо бе разговарял с това мазно копеле, без да спечели нищо. А и каква полза можеше да има от такъв мъж в битка? Ако изобщо можеше да бъде наречен мъж. След като веднъж Лео се разправеше с Висшия съвет, щеше да поведе армия към Стирия, за да може Съюзът най-сетне да заличи самодоволната усмивка от лицето на крал Джаппо.

Тази мисъл му достави известно мимолетно задоволство, но скоро беше прогонена от болката в бедрото. Облегна се на стената, хвана крака си и го разтри, като дишаше тежко през стиснатите си зъби. Искаше му се да си бе взел бастуна, но отказваше да изглежда като някакъв инвалид. Отнякъде се чуваше оркестър, който настройваше инструментите си сред хаос от пронизителни ноти.

Видя жена, опряла лакти върху една пейка, с вдигнати около хълбоците поли, докато възрастен мъж с пукнати очила надничаше между краката ѝ.

— Хванала си обрива — обясни ѝ той на северняшки. — Ще трябва да си слагаш пудра по два пъти на ден. Не я яж!

— Защо, по дяволите, бих я яла? — тросна му се тя.

Лео отстъпи назад от облак пара. Половин дузина тъмнокожи готвачи бяха натъпкани в малка кухня и се обливаха в пот, докато режеха месо и въртяха шишове. Един от тях изричаше напевно и на пресекулки някаква молитва, докато буташе около мангала дузина тигани, покрити със спечена мазнина. Друг подреждаше няколко парчета върху ослепително бяла чиния — единственото чисто нещо в цялото място.

Лео се обърна и видя, че пътят му е препречен от тъмнокосо момиченце с изцапана с храна уста.

— Крака ли си на рани? — попита го то на много чист общ език.

— Да. Е, по-точно… нарани го кралят на северняците. Още не се е излекувал. Не знам дали някога ще се оправи.

— Знаеш ли къде е майка ми? — То погледна нагоре към него с онзи ужасно сериозен вид, който понякога имат децата.

— Опасявам се… предполагам, че вероятно е на работа — прокашля се Лео, който не знаеше какво да прави с детето, и реши, че това е най-вероятното предположение. Някъде женски глас започна да реди монотонно безкрайна поредица от псувни на стириянски. — Знаеш ли къде е залата за игри?

— Нагоре по стълбите. — Момиченцето вдигна мършавата си ръчичка и посочи една тясна врата по-нататък по коридора.

Когато Лео най-сетне намери мястото, Антоп се беше облегнал върху масата за зарове и изглеждаше по-пиян отпреди.

— Върнал си се! — извика той, опита да пусне масата и за малко не падна.

— Къде, по дяволите, са всички? — хвана го за лакътя Лео.

— Мисля, че Глоуард и Юранд май се върнаха в стаите… казах им, че трябва да останем. Да се забавляваме. Джин още ли е с онази жена? Да си вземем ли напитки?

— Мисля, че пи достатъчно — отвърна Лео и раздруса Антоп. — Джин и сам може да намери пътя обратно. — Не можеше да прекара и миг повече на това място. Трябваше да говори с някого, който притежава трезв ум. Някой, достатъчно интелигентен, който да може да прецени колко голяма грешка е направил Лео. Нуждаеше се от Юранд. — Да вървим.

Крал Джаппо напълни чашата на Орсо, после забърса една капка, увиснала от ръба на каната:

— И така, какво те води тук чак от другата страна на Кръгло море?

— Държавна измяна — простичко отвърна Орсо. — Може би съм изправен пред доста сериозен бунт и бунтовниците може да потърсят твоята помощ. Искам да те убедя да не им я даваш.

— Наистина си откровен.

— Предполагам, че общественото ти положение, както и моето, ти позволява да разполагаш с ограничено време за почивка. Не бих искал да ти отнемам от него повече от необходимото.

— Колко любезно от твоя страна.

— Добрите обноски са дар, който не струва нищо.

— Щеше да е добре, ако и Младия лъв мислеше по този начин.

Орсо замълча за момент. Очевидно това не беше грешка на езика.

— Значи… си се срещнал с лорд Брок?

Ударът беше доста тежък, но не особено изненадващ. Орсо се зачуди дали Савин знаеше за това. Дали беше помогнала за планирането му. Дори и сега болката, която му причини тази мисъл, беше толкова остра, че едва успя да я прикрие.

— Може би са се обърнали към мен за присъединяването ми към една… да я наречем конфедерация. Конспирация звучи доста грозно, нали?

— Ужасно неприлично — съгласи се Орсо, смукна замислено от лулата и изпусна дима, който се издигна спираловидно нагоре.

— Конфедерация, основаваща се на свобода, патриотизъм и високи морални принципи.

— Ужасно благоприлично.

— Целяща… да речем… промяна на приоритетите и състава на управлението на Съюза.

— Просто лека промяна в политиката?

— Точно така!

— Защото „държавна измяна“ звучи доста непочтено — добави Орсо и подаде обратно лулата на Джаппо.

— Малко неща звучат по-непочтено — ухили се той и я взе.

— Мога ли да попитам дали имаш намерение да се присъединиш към тази… добронамерена група.

— Обмислям възможностите. — Джаппо издаде долната си устна, докато въртеше разсеяно лулата в ръце. — Трябва да кажа, че ми предложиха Сипани.

Думите му увиснаха за момент помежду им.

— Нали знаеш, че сестра ми Карлот е омъжена за канцлер Соториус.

— Това означава ли — попита Джаппо, — че не можеш да ми направиш същото предложение?

— Как би могъл да ми имаше доверие, ако бях готов да забия нож в гърба на собствената си сестра? — отвърна Орсо с дълга въздишка. — Как би могъл който и да е да ми има доверие? Бих могъл да излъжа, да се съглася и по-късно да не изпълня обещанието си, но мисля, че на всички ни е дошло до гуша от подобно поведение. Бих предпочел да съм честен и да ти кажа, че най-доброто, което можеш да получиш от мен, е нещата да си останат успокояващо същите. Ще се откажа от претенциите си върху Талинс. Виждал съм това място само на картини. Вземи го с моята благословия. Може би с времето ще можем дори да си протегнем ръце през Кръгло море и заедно да спечелим мира. — Той вдигна поглед към Джаппо и усмивката му угасна. — Но ако се опиташ да превземеш Сипани, ще се бия с теб. Може и да изгубя. Но ще се бия с теб с всичко, с което разполагам.

Настъпи продължително мълчание. После Джаппо вдигна дългия си показалец и го размаха към него:

— Мислех, че Младия лъв ще ми хареса, а теб ще намеря за противен.

— Не може да се каже, че само ти си бил на това мнение.

— Точно това имам предвид! — Джаппо се плесна по бедрото. — Ти си истинска находка, а той е шибан идиот! Кълна се, че всички воини са такива.

— Знам. Толкова са смешни, а въпреки това нямат никакво чувство за хумор.

— Майната му! — И Джаппо му подаде лулата. — Сипани не си заслужава още една среща с тоя арогантен задник. А от това, което чух, Стаур Здрачния не би направил разлика между „Орисниците“ на Аропела и нашляпан задник. Много се съмнявам, че двамата с него ще се спогодим.

— Значи той е един от тези патриоти?

— Да, мисля, че заедно са поне половин дузина от членовете на твоята Камара на лордовете и поне един от членовете на Висшия съвет.

— Предполагам, че няма да искаш да споделиш някакви имена?

— Не искам да развалям играта. Досега я играеше толкова добре.

Орсо се облегна назад и се усмихна. Нещата бяха зле. Толкова зле, колкото се беше опасявал. Но почувства странно облекчение, когато разбра точно колко зле бяха.

— Знаеш ли, крал Джаппо, мисля, че трябва да започнем да се срещаме по-редовно.

— Аз съм на разположение, крал Орсо. След като победиш твоите бунтовници. Ако успееш да ги победиш.

— Значи мога да разчитам, че ще стоиш настрана от това?

— Майка ми би искала да ти го обещая — ухили се много широко Джаппо — и после при първа възможност да ти забия нож в гърба.

— Мисля, че и на двама ни е дошло до гуша да правим това, което искат майките ни.

— Вероятно.

— Значи мога да разчитам, че ще стоиш настрана от това?

— Предполагам, че ще разбереш дали е така, когато не усетиш острието на кинжала между плешките си. — Джаппо се ухили още по-широко. — Или когато го усетиш.

— Колко стириянско от твоя страна. — Орсо смукна още веднъж от лулата и изпусна дима през свитите си устни.

— Юранд? — извика Лео и бутна вратата.

Но стаята беше празна. Отвън се чуваха звуците на града, музика и смях. Златните корнизи проблясваха в мрака, завесите на отворения прозорец помръдваха. Това го накара да се намръщи. Нали го бяха затворили? Възможно ли беше някой да се е вмъкнал? И да ги очаква? Едва сега осъзна колко опасна може да е тази работа. Колко врагове си беше създал. Изобщо не трябваше да се разделят! Сложи ръка върху дръжката на меча си.

— Глоуард! — изсъска той и трепна, когато пристъпи в стаята.

След връщането пеша целият му крак от стъпалото до бедрото гореше и едва можеше да сгъва коляното си.

Антоп започна да се кикоти, което не помогна особено. Кикотеше се по целия път от проклетия Дом на Кардоти.

— Налей ми една напитка, а…

— Шшът! — Лео го хвана за лакътя и наполовина го насочи, наполовина го бутна върху един стол.

Антоп остана да седи там, разтърсван от сдържан смях, който, след като няколко пъти си пое дъх, се превърна в тихо хъркане.

— Мътните го взели! — промърмори Лео.

После видя лъч светлина през ключалката на една от свързващите врати. Върху дръжката висяха маските на Юранд и Глоуард. Кит и птица. Заля го вълна на облекчение. Пусна меча, отиде до вратата и я разтвори широко:

— Ето къде сте били…

В началото помисли, че се борят, и почти се засмя на очевидното несъответствие в категориите им.

Бяха коленичили върху гуркулския килим. Глоуард беше стиснал в юмруците си завивките, които беше свлякъл наполовина от леглото. Очите му бяха стиснати, а устата отворена. Юранд се беше притиснал към гърба му, оголил зъби, пъхнал едната си ръка между краката на Глоуард, докато с другата дърпаше косата му така, че да извие главата му и да може да захапе ухото му.

После Лео осъзна, че панталоните на Юранд са свалени до глезените му, а Глоуард напълно е свалил своите, които лежаха смачкани в ъгъла. Косматите им бедра бяха притиснати едни към други и внезапно му стана напълно ясно с какво се занимават и че не е борба.

— Но… — прошепна той и закри лицето си с ръка, въпреки това продължаваше да гледа през пролуките между пръстите им. — Мамка му!

Той отстъпи назад, за малко не се спъна от протегнатия ботуш на Антоп и излезе, препъвайки се, от стаята в коридора. Кракът му пареше, лицето му гореше.

Гадеше му се, изпитваше срам и отвращение. Дали наистина беше така?

— Лео! — отекна зад него гласът на Юранд.

Лео трепна и продължи, без да се обръща назад.

Мътните го взели, искаше му се никога да не беше идвал в Стирия.

Не съм философ

Свалиха качулката и Брод присви едното си око, опитвайки се безуспешно да фокусира осветените от светлината на фенерите неясни очертания около себе си.

— Виж ти. Гунар Брод в личната ми приемна.

Той веднага позна гласа и първата му мисъл беше Мамка му. На глас каза:

— Здравей, Съдийке.

— Нали ти казах, че ще се върне, Сарлби? — Едно от размазаните петна се понесе към него. — Някои мъже просто не могат да се сдържат.

Някой сложи стъклата за гледане върху носа му, побутна ги да застанат на познатото вдлъбнато място и като по магия всичко стана ясно. Може би щеше да е по-добре да не беше.

Съдийката ухилено гледаше отвисоко към него, Сарлби и още неколцина други от неговата пасмина, които стояха покрай покритите с петна стени и го гледаха враждебно. С времето тя не беше започнала да изглежда по-добре. Все още носеше онзи ръждясал нагръдник върху опърпана бална рокля, която сякаш някога бе принадлежала на някоя баронеса, бягала с нея през трънливи храсти. Отгоре червената ѝ коса беше още по-сплъстена и изправена като гребена на папагал, а отстрани беше късо подстригана до неравна четина. Все още беше окичена с бижута, вериги и огърлици от перли, задигнати от богатите във Валбек по време на бунта. Но се беше препасала с ремъци и колани, от които висяха ножове, секири и остриета, достатъчни за цяла верига касапски магазини, сякаш имаше нужда да демонстрира кръвожадността си.

Тя го изнервяше още от първия миг, в който я видя, и сега, когато беше окован за стола, присъствието ѝ не му действаше никак успокояващо. Караше го да си спомня всички мъртъвци, които беше оставила да висят обесени на двора зад разрушената съдебна палата. Все още чуваше звуците от въжетата, скърцащи на вятъра подобно на такелажа на кораб.

Надяваше се да се срещне с Ризно. Срещата с него щеше да е достатъчно притеснителна. Съдийката беше десет пъти по-лоша. По-лоша, защото беше далеч по-умна и по-опасна. По-лоша, защото, ако тя беше начело, значи здравият разум беше отишъл по дяволите. По-лоша, защото в мига, в който я видя, почувства дълбоко в себе си онова гъделичкане на гузната си съвест. Същото, което изпитваше, когато усетеше, че предстои насилие.

Тя се наведе към него, протегна ръка и приглади косата му с украсената си с пръстен ръка, както майка би пригладила косата на своенравния си син. Най-доброто, което Брод можеше да стори, беше да не се отдръпне. Да не се отдръпне или може би да не се приближи.

— Нали знаеш как понякога… — измърка тя — когато видиш някой стар любовник, когото не си виждал от години… усещаш онзи гъдел в слабините. — Той добре знаеше какъв е този гъдел в слабините, защото го усещаше в момента. — И си казваш… Защо вече не сме заедно? Как може нещо толкова сладко да е станало толкова горчиво?

— Може би е заради всичките онези обесвания — подхвърли Сарлби от ъгъла на стаята.

— Хората просто не ме разбират — нацупи уста Съдийката. — Това е моята трагедия. — Тя щракна с пръсти и един от мъжете пъхна в ръката ѝ бутилка с алкохол. — Но ти ме разбираш, нали, Брод Бика? Разбрах го, когато запрати един от хората ми през цялата съдебна зала и разби главата му в свидетелката скамейка. Ти разбираш какво трябва да бъде сторено.

Тя завъртя езика си около гърлото на бутилката и отпи. Покритото ѝ с петна гърло помръдваше при всяка нейна глътка. Видя, че Брод я гледа, ухили се и облиза устни. Раздруса бутилката и алкохолът вътре се разплиска с онзи познат и очарователен звук.

— Искаш ли да си пийнеш?

— Не — отвърна той, макар че това му се искаше повече от всичко и не успя да го скрие добре.

— Сигурен ли си? Защото имам чувството, че тук има нещо, което би искал да видиш.

Брод погледна, едновременно ужасен и очарован, как се наведе, хвана подгъва на дрипавата си пола и я повдигна, за да му покаже надписите, татуирани около бедрото ѝ — дълги цитати от един или друг политически трактат. После плъзна крака си върху неговия и го яхна. Ножовете и веригите застъргаха по нагръдника ѝ, когато се настани върху скута му.

— Сарлби ми каза, че искаш да говориш с Трошачите — каза тя.

Брод се опита да си каже, че Съдийката върху него е последното нещо на света, което искаше. Че е в по-голяма опасност тук, отколкото ако се катереше по стълба върху гъмжащите с врагове стени на Муселия. Че тя го отвращава.

Не беше сигурен кого заблуждава.

— Жалко, че Трошачите се стопиха като пролетен сняг — продължи Съдийката. — Онези от тях, които не бяха обесени, като твоят приятел Сарлби тук… — и тя му подхвърли бутилката — видяха светлината на огъня. Видяха, че половинчатите мерки са безумие. Ризно е някъде в Кели или на някое друго такова хубаво място и проповядва глупостите си на желаещите, които го гледат с широко отворени очи. Но всички от нас, които сме останали във Валбек — тя се наведе по-близо и Брод усети топлия ѝ дъх върху лицето си, — сега сме Подпалвачи.

Брод опита да насочи мислите си към Лиди и Мей. Правеше това заради тях. Трябваше да запази самообладание. Но не беше лесно със слабините на Съдийката, притиснати към полутвърдия му член, и дъхът ѝ, който вонеше толкова силно на алкохол, че му се завиваше свят.

— Трошачите или Подпалвачите — отвърна дрезгаво Брод, — няма разлика.

— Предполагам, че за теб няма. — Тя подсмръкна продължително. — Чувам, че си сменил страните.

— Отишъл е да служи на собствениците — изсумтя Сарлби.

— И не кой да е собственик, а самата царица на кошера! Плода на спаружените слабини на Дъртата пръчка, шибаната Савин дан Глокта!

— Дан Брок — промърмори Брод.

— Не се опитвай да продаваш на краставичар краставици — усмихна се Съдийката или поне оголи зъби. — Трябва поне да положиш повече усилия. Собствениците режат надниците ни по всички възможни несправедливи начини и наричат това справедливо заплащане. Висшият съвет създава правила, които правят богатите по-богати и карат бедните да гладуват и нарича това равноправен закон. Знаеш ли как са нарекли най-бедната, задушна от смога и смърдяща на лайна алея от прогнили изби в цял Валбек? — Тя се наведе малко по-близо, за да му прошепне: — „Игличени хълмове“. Като наречеш нещо с различно име, това не го прави различно, нали?

— Не зная — отвърна дрезгаво Брод, който си изкарваше прехраната, като пребиваше хора, и наричаше това „отношения с работниците“. — Не съм философ.

— Само предател — тя излая думата и внезапно се озова над него с пламтящи очи, сграбчила ризата му в треперещия юмрук на едната си ръка и вдигнала касапски сатър с другата.

Притисна студения метал към шията му и го блъсна обратно на стола. Мъжете в избата се раздвижиха, закимаха и започнаха гневно да мърморят.

— Аз съм един от вас — изръмжа Брод и се опита да събере достойнство си, доколкото изобщо беше възможно, докато животът му висеше на косъм, и то много тънък при това. — Тук се биех за справедлива кауза. Стоях на барикадите. Стоях до горчивия край. Може случайността да ни е изпратила на различни места, но искаме едно и също. Храна за семействата ни, безопасно място, където да спят. Честна заплата за честен труд. — Избълва всички стари лозунги, сякаш все още вярваше в тях. — Малмър беше мой приятел. Когато го обесиха, бях гневен като всички останали. Но Младия лъв нямаше пръст в това. Той иска да се бори срещу Висшия съвет, така както се бореше срещу северняците…

Той трепна, когато Съдийката притисна сатъра по-силно към шията му, на границата да му пусне кръв. Тя започна да накланя Брод назад и краката на стола изскърцаха:

— Така ли?

— Така — гласът на Брод беше изтънял от уплаха. Или от възбуда? Трябваше да запази самообладание. — Цялата армия на Англанд. В последния ден на лятото ще дебаркират на брега на Мидърланд заедно с хиляди от воините на Стаур Здрачния. Ще обединят сили с благородниците и ще се отправят към Адуа.

— Бунт срещу Дъртата клечка и неговия Висш съвет. Срещу шибаното Кралско Величество? — Студеният метал внезапно рязко се отдръпна, Съдийката се изправи и остави стола на Брод да се наклони напред върху предните си крака. Тя потрепери цялата и веригите и ножовете издрънчаха. — Тръпки ми минаха, Сарлби. На теб минаха ли ти тръпки?

— Мен ме лазят въшки — отвърна Сарлби.

— Кого не го лазят? Е, като се изключи шибаната Савин дан Брок. Предполагам, че тая кучка сере сапун и пикае парфюм. — Съдийката така присви очи, че те се превърнаха в черни цепки, в чиито ъгли проблясваше пламък. Беше му трудно да гледа в тях. Беше му трудно и да извърне поглед. — Значи тя иска да вдигне бунт, така ли? Да отвлече вниманието на войниците на краля, за да може да отиде право в Агрионт по килим от цветя и да настани малкия си, хубав задник на кралския трон. Близо ли съм до истината?

— Нали сте Подпалвачите? — Брод огледа мъжете наоколо. — Мислех, че най-много искате да вдигнете бунт. Няма да имате по-добра възможност от това.

Неколцина от мъжете сякаш се хванаха, но Съдийката само се усмихна презрително.

— Да кажем, че всичко стане както искате и Младия лъв свали Висшия съвет и погребе бащата на жена си и всички останали лешояди, после какво следва? — Тя го сръчка в корема със сатъра и го накара да трепне. — Проблемът е в благородниците, които го подкрепят, и в собствениците. Няма да сме постигнали нищо друго, освен да заменим една група използвачи с друга!

— Ще имате думата за това как ще се вършат нещата. Може и да не е Голямата промяна, но ще бъде промяна към по-добро. Семейство Брок направиха някои добри промени в Англанд. Ограничаха работното време на работниците. Въведоха правила за безопасност на екипировката и задвижващите механизми. Въведоха контрол на заплащането и наказания за надзирателите. Всякакви неща, към които Трошачите се стремят от години.

— Вярно е — намеси се Сарлби. — Чух за това.

Някои от останалите започнаха да мърморят в знак на съгласие.

— Да, братовчед ми получи работа в една мина, където работи три часа по-малко на ден.

Един от мъжете стигна дотам, че смотолеви:

— Наричат я „любимката на бедняшките квартали“…

— Направи ми шибана услуга! — Съдийката се наведе отново към Брод и се озъби, а светлината на фенерите проблесна по ръба на вдигнатия сатър. — Сигурно ме вземаш за някаква глупачка.

— Никой не казва, че са ви приятели! — Брод се опитваше да запази спокойствие въпреки разтуптяното си сърце. — Но са най-близкото до това — врагове на вашите врагове. — Брод опита да се усмихне, така както се усмихваше Савин — сякаш тя държеше картите, колкото и зле да изглеждаха нещата. Вероятно не свърши толкова добра работа, както беше окован за стола, но въпреки това опита. — Ела на доковете. Виж какво донесох и тогава можеш… да отсъдиш.

— О, това ми харесва — усмихна се тя, като само за миг от вбесена стана отново ласкателно страстна и се настани още по-плътно върху скута на Брод, което го накара да изсумти със стиснати зъби. — Очаквах от теб да размахваш юмруци, но не и игра на думи. — Той едва успяваше да мисли заради ужасната, прекрасна воня на алкохол в дъха ѝ. — Подарък ли си ми донесъл? — Брод трябваше да се овладее. Трябваше. — Колко романтично.

Когато Банерман откърти капака на сандъка, се разнесе стенещото скърцане на дърво. Подпалвачите се струпаха по-близо и зяпаха нетърпеливо като скитници през зимата, събрали се около горящ мангал.

Вътре блестяха мечове. Подредени в редица, чисто нови еднакви мечове с дълги, прави едноостри остриета и матови стоманени дръжки, прясно смазани от леярната.

— Четиресет пехотински меча. — Банерман измъкна един от сандъка с умела театралност и го показа на Съдийката.

— Последен модел. Все още топъл от оръжейната в Остенхорм. По-добър от тези, които носят гвардейците на краля. — Той кимна към другите сандъци. — Четиресет кавалерийски секири, а също и четиресет алебарди. Четиресет нагръдника и четиресет шлема. Всичко е направено от най-добрата англандска стомана.

Още един сандък изскърца, когато Халдер откърти капака. Той измъкна навън един арбалет, който изглеждаше лъскав и смъртоносен — дори и направената от метал конструкция, в която бяха пробити дупки, за да е по-лек.

— Последния модел с нова манивела за натягане — обясни Халдер. — Даже и някоя шивачка може да го опъне и пак да пробие с него най-тежката броня.

Той подхвърли арбалета на Сарлби, който го хвана във въздуха, повъртя го в ръце и пощрака със спусъка. С оръжие в ръка сякаш застана малко по-изправено.

— Добър ли е? — попита Съдийката.

— Добър е — отвърна Сарлби, вдигна арбалета към очите си, примери се и на устните му бавно изгря усмивка. — Много добър.

— Има и още нещо. — Брод откърти капака на най-големия сандък и махна шепа талашит най-отгоре. Отдолу проблесна матов метал. Голяма заострена тръба, дълга три разкрача, с печат „Арсенал на Остенхорм, 606“.

— Какво е това? — прошепна Съдийката. — Имаш шибана гърмяща тръба?

— Не. Тя е твоя. Най-новият модел. Може да изстреля плътен куршум на разстояние от една миля или да превърне няколко шепи железен картеч в смъртоносен дъжд. Започнаха да ги наричат оръдия — обясни Брод. — Дочух, че идва от някаква стириянска дума. Но както и да го наричаш, се свежда до едно и също. — Той се наведе по-близо до нея и прошепна в ухото ѝ: — Светкавица в джоба.

— Никога не съм виждала нещо толкова красиво. — Съдийката погали нагоре-надолу метала с върховете на пръстите си и Брод почувства, че онзи извратен гъдел е по-силен от всякога, без да е сигурен дали устата му е така пресъхнала заради Съдийката, оръжията или комбинацията от двете.

Това го накара да се зачуди за момент какво ли би сторила тя с всичката тази машинно наточена стомана. Тя, която само с парче въже беше убила десетки във Валбек? Каза си, че единствено пренася нещо от една точка до друга по заповед на господарката си. Не беше негова грижа тези хора какво ще решат да правят с него след това. Без съмнение, търговците на оръжия си казваха така, откакто се правеха оръжия.

Черните очи на Съдийката се насочиха към него и проблеснаха влажно в отекващия мрак на склада:

— Е, не мисля, че някога съм получавала по-хубави подаръци, Гунар Брод. Мислех, че нищо не би могло да ме накара да заобичам Савин дан Брок, но тя въпреки това успя да разпали огъня в слабините ми. Може би в крайна сметка ще се окаже, че тя наистина е Любимката на бедняшките квартали.

— И това е само началото — увери я Брод.

— Подхвърляш ми само бакшиш, а, шибан дразнител такъв?

— Ако кажа на семейство Брок, че имаме сделка, на доковете в Остенхорм ще ви чака цял кораб с товар. Достатъчно, за да въоръжите цял бунт. Те искат единствено да говориш с Тъкача и да накараш Трошачите и Подпалвачите да направят това, което и без това искат да направят. Да вдигнете бунт едновременно в последния ден на лятото. Да издигнете барикади и да задържите кралските гвардейци там, където са в момента. Да се погрижите да не се върнат да помогнат на Негово Величество. Младия лъв ще свърши останалото.

— Хъмм. — Съдийката го погледна с присвити очи и върхът на езика ѝ се подаде между зъбите ѝ.

— Какво?

— Знаеш ли защо ме наричат Съдийката? Защото най-добре преценявам характерите. Един поглед ми е достатъчен, за да опозная някого по-добре, отколкото се познава той самият. — Тя измъкна от наскоро отворения сандък една зловещо изглеждаща секира, цялата от лъскава стомана, без украса. — Казваш, че си един от нас. Стар приятел на Малмър. Добрият стар Брод Бика, който прави всичко възможно, за да помогне на обикновените хора. Но съдът още не се е произнесъл.

Брод имаше усещането, че стои на ръба на стръмна скала и единият му крак е увиснал в празното пространство. Но беше заобиколен от безумци, които току-що беше въоръжил. Нямаше връщане назад.

— Как мога да те убедя? — гласът прозвуча дрезгаво в ушите му.

— Това точно е въпросът, който жадувах да ми зададеш — широко се усмихна Съдийката. — Има три дузини наши другари, които бяха хвърлени в затвора след един малък бунт. Ще ги докарат във Валбек за показен процес и екзекуция по съкратената процедура. Утре вечерта, нали, Сарлби?

— Утре вечерта — потвърди Сарлби, който вдигна към светлината една зловещо изглеждаща стрела за арбалет.

— Ще освободим тези добри хора.

— И искаш от мен да ти помогна?

— Ти искаш помощта ми. Признай го. Нямаш търпение да изцапаш ръцете си с кръв.

— Ще бъдат охранявани — преглътна Брод.

Трябваше да се досети, че няма да постигне успех само с приказки.

— Сериозно охранявани — съгласи се Съдийката и секирата леко изсвистя, когато тя я размаха нагоре-надолу.

— И охраната ще очаква да има неприятности.

— Не толкова големи. — Съдийката кимна към оръдието.

— Ще загинат хора.

— Ако няма няколко загинали, значи не си заслужава да се прави. — Тя му подхвърли секирата и той я улови за металната дръжка. — Според теб това довод срещу плана ли е, или е за него?

Брод се намръщи, докато претегляше на ръка секирата. Истината беше, че не бе сигурен.

Промени на върха

— Изглежда, че този, който е написал писмото, може в крайна сметка да се окаже приятел — отбеляза Орсо. — Или поне почтен враг. Крал Джаппо потвърди всичко.

— Имате ли му доверие? — Глокта втренчи в него блестящите си очи над бюрото.

— Изобщо. Но му вярвам. Каза ми, че са го поканили да се присъедини към заговор, насочен към свалянето на правителството на Съюза, и са му предложили Сипани в замяна. Замесени са множество лордове от Камарата на лордовете и поне един член на Висшия съвет.

— Някакви имена?

— Само две. — Орсо ги произнесе внимателно и те потънаха в тишината като камъни, хвърлени в кладенец. — Стаур Здрачния… и Лео дан Брок.

Архилекторът затвори очи. Новината беше смазваща, особено за него, но Орсо можеше да се закълне, че видя в ъгълчето на устата на стария инквизитор иронична усмивка.

— Тялото, открито да се носи по водата край доковете — прошепна той.

— Не ви разбрах?

Глокта рязко си пое дъх и отвори очи:

— Трябва незабавно да си подам оставката.

— Ваше Високопреосвещенство, нуждая се от съвета ви повече от всякога…

— Но и двамата знаем, че не можете да го получите. — Глокта сведе поглед към стиснатия си, облечен в бяла ръкавица юмрук върху бюрото. — Когато човек е държал властта толкова здраво в ръцете си като мен, е трудно да я пусне. — Той разпери пръсти и пурпурният камък върху пръстена, олицетворяващ позицията му, проблесна. — Но моментът настъпи. Твърде възможно е моят зет да е предател. — Той сви устни и оголи съсипаните си венци. — Дори… и дъщеря ми.

— Но…

— Началник Пайк! — изкрещя Глокта толкова пронизително, че Орсо присви очи, когато Пайк влезе с развяващо се след него черно палто. — Началник Пайк от двайсет и пет години е моята дясна ръка — продължи Глокта. — Никой няма повече или по-добра преценка от него. Никой не разбира по-добре какво трябва да бъде сторено. Предлагам той да е глава на Инквизицията, докато не назначите нов архилектор.

Орсо вдигна поглед към приличащото на разтопена маска лице на Пайк. Би предпочел да избере някого другиго. Някой по-мек, по-кротък и по-справедлив. Спомни си обесването на затворниците във Валбек. Спомни си как Пайк наблюдаваше безчувствено бесилката на Малмър. Беше доказал, че е безскрупулен и безпощаден — мъж, от когото се страхуват всички врагове на Короната и повечето от приятелите ѝ.

Точно качествата, които един крал би търсил от своя архилектор.

— Не виждам причина да не направя това назначение постоянно — отвърна Орсо.

Може би Баяз щеше да има различни идеи следващия път, когато дойдеше на посещение, но засега щеше да се наложи малките хора да правят своите собствени грешки.

— Служа и се подчинявам, Ваше Величество — тържествено кимна Пайк.

Орсо никога не беше харесвал Глокта. Той трудно можеше да бъде харесан. Но беше започнал да го уважава. Дори да разчита на него. А сега, когато Орсо най-много се нуждаеше от подкрепа, него нямаше да го има.

— С какво ще се занимавате?

Глокта повдигна вежди, сякаш този въпрос не му беше хрумвал никога преди.

— Ще се преместя в провинцията? Ще препарирам пеперуди? Ще се карам с жена си? Винаги съм искал да напиша книга за фехтовката.

— Аз… ще очаквам с нетърпение да я прочета. — Макар че, ако си признаеше честно, Орсо не беше кой знае какъв любител на четенето. — Аз и Съюзът ви благодарим за достойната служба.

Глокта леко изсумтя и се засмя.

— Обещайте ми само едно нещо. Ако решите, че съм достоен за статуя на Кралския булевард… направете я изправена. — Той махна с пръст на практика, който стоеше зад него, и мъжът завъртя количката му към вратата. — Ваше Високопреосвещенство.

Глокта свали пръстена от пръста си, претегли го на ръка за момент и после го подаде на Пайк.

— Ваше Високопреосвещенство. — Огледа кабинета си за последен път — голите стени, строгите мебели и купчините документи. — Желая и на двама ви късмет.

И след това просто си тръгна. Без церемонии, медали, тържествени речи и аплодиращи тълпи. За един кратък разговор той се превърна от човек с върховна власт в беззъб стар инвалид. Количката напусна стаята със скърцане и вратите се затвориха след Санд дан Глокта. Епохата на Дъртата клечка беше към своя край.

Архилектор Пайк застана зад бюрото. Разбира се, зад него вече нямаше стол, затова той стоеше прав, разперил обгорените си ръце върху кожената му повърхност, и погледна намръщено пръстена върху пръста си. Изглежда, Глокта беше намерил за свой заместник единствения човек, който беше дори по-чудовищен от него. Но времената бяха отчаяни. А в отчаяни времена понякога човек трябва да се прибягва към услугите на чудовища.

— Как ще действаме, Ваше Величество? — попита Пайк. — Меко или… иначе?

Орсо си пое дъх през носа.

— Може ли да повикаш инквизитор Тюфел? Имам някои идеи.

Полковник Форест и ефрейтор Тъни чакаха пред Палатата на въпросите. Както обикновено, Форест стоеше мирно в скромна униформа, а Тъни се беше изтегнал на една пейка с бюлетин с вести върху лицето.

— Господа — поздрави ги Орсо. — Бихте ли повървели с мен?

Имаше неудържима нужда да е зает с нещо и двамата стари войници застанаха от двете му страни, докато той крачеше към двореца, а рицарите от дворцовата стража вървяха с дрънчене след него.

В продължение на двайсет години можеше да прави каквото пожелае, и не правеше нищо. Докато бъдещето му беше ослепително светло, заобиколен от удобства и разполагащ с всякакви възможни привилегии, понякога му беше невъзможно дори да стане от леглото. Сега, заобиколен от врагове и най-мрачните възможни перспективи, той направо преливаше от енергия.

— С колко мъже разполагаме в момента?

— С над четири хиляди, Ваше Величество — отвърна Форест, снишавайки глас. — Много от тях са служили в Дивизията на престолонаследника и горят от желание да ви следват отново.

— Наистина ли? — На Орсо му беше трудно да го повярва.

— Никога не сте се престрували на генерал, но им дадохте поводи да се гордеят.

— Това е доста… трогателно. Благодаря ти.

— Във всеки случай екипировката им само събираше прах в мазетата на Агрионт. Трябваше само да се почисти.

В това имаше някаква ирония. Савин беше платила за оръжията, с които щяха да се сражават срещу съпруга ѝ.

— Къде ги държите?

— Някои в неизползваните казарми извън града. Някои са на лагер в гората и долините. Някои все още са на старата си работа и чакат да бъдат повикани. Но могат бързо да бъдат събрани.

Орсо се усмихна. Най-сетне лъч светлина в мрака:

— Знаех, че няма да ме подведеш, генерал Форест.

— Аз съм полковник, Ваше Величество.

— Ако върховният крал на Съюза казва, че някой е генерал, кой може да го оспори? Смятай се за повишен.

— Гледай ти! — Тъни отдаде небрежно чест на Форест. — От наборник стана генерал и ти трябваха само четиресет години. Трябва да си вземеш по-голяма шапка.

Форест свали износената си кожена шапка, разкривайки доста голяма плешивина отдолу, и я погледна намръщено:

— Че какво ми е на шапката?

— Шапката ти е хубава, солидна и мъжествена — намеси се Орсо. — Не го слушай.

— Само дето малко прилича на путка — не се отказваше Тъни.

— Внимавай, ефрейторе — строго поклати глава Орсо. — Още малко неподчинение и ще повиша и теб.

— По-скоро бих се изправил пред палача.

— О, предполагам, че на всички ще ни се наложи да направим това — Орсо откри, че всъщност се кикоти безгрижно.

Бяха излезли в парка. Чакълената пътека хрущеше под краката им, а сенките се протягаха по поляните, искрящи от роса на ранното утринно слънце. По дяволите, дали изобщо някога досега беше ставал толкова рано?

По това време на деня всичко беше толкова ясно, чисто и красиво.

— Изглежда доста вероятно в недалечното бъдеще да ни се наложи да се бием. — Той потупа Форест по рамото. — Можеш ли да събереш още хора?

Новоизпеченият генерал се огледа предпазливо наоколо, но имаше малко хора, които можеха да ги чуят. Онези, на които не им се налагаше да потушават бунтове, все още бяха в леглата.

— Мога, Ваше Величество, ако успеете да съберете още пари.

— „Валинт и Балк“ сложиха ограничения на кредита ми. Вербувай толкова, колкото можем да въоръжим, подбери офицери, на които можеш да имаш доверие, и ги накарай да започнат военни учения. Освен това осигури толкова коне, колкото успееш да намериш, защото може да ни се наложи да се придвижваме бързо.

— Ваше Величество. — Форест понечи да си сложи шапката, после спря. — Това проклето нещо наистина прилича на путка.

После се отдалечи.

— „Валинт и Балк“ имат репутация на безскрупулни — бавно поклати глава Тъни.

— Банка, която има репутация, че е милосърдна, е като курва с репутация за целомъдрие — човек се опасява, че няма да свърши работа. Обаче нашите конспиратори без съмнение ме наблюдават. Твърде много посещения при моите банкери може да предизвикат подозрение. Затова ти ще си моят представител в банката.

Тъни не беше човек, който се изненадва лесно. Орсо намери за доста забавно как увисна челюстта му:

— Ще бъда какво?

— Единственото истинско умение, от което се нуждае един крал, е да подбира най-добрите хора, които да му служат. Може много да обичаш да се описваш като човека в Съюза, на когото най-малко може да се разчита, но… подозирам, че това е по-скоро фасада. Когато нещата опрат до кокала, не съм сигурен, че има мъж в целия Кръг на света, на когото имам по-голямо доверие.

— Всички сме обречени — зяпна го Тъни.

Старите бюрократи от Висшия съвет изглеждаха чорлави и разтревожени и кой можеше да ги вини? Бяха измъкнати от леглата си за непланирана среща, на която зад стола на всеки от тях се извисяваше рицар от градската стража, облечен в пълно бронирано снаряжение — дори и зад празния стол на Баяз, начело на масата. Бялата зала определено изглеждаше тясна за толкова много лъскава стомана.

Орсо мрачно събра върховете на пръстите си и се вгледа намръщено по ред във всяко от лицата. Никое от тях не издаваше веднага, че принадлежи на заговорник. Но от друга страна, лицата на заговорниците рядко ги издават. Поне не и на добрите от тях.

— Милорди, съжалявам, че ви извиках толкова рано — започна той, — но имаме важни въпроси за обсъждане.

— Къде е архилектор Глокта? — попита Городетс и хвърли нервен поглед на Горст, който се извисяваше неумолимо зад рамото на Орсо.

— Приех оставката му малко след разсъмване. — Разнесе се всеобщо ахване. Орсо посочи Пайк, чиито безупречно бели дрехи правеха лицето му да изглежда още по-осакатено от черните дрехи преди, ако това изобщо беше възможно. — Архилектор Пайк пое ръководството на Инквизицията.

— Подал е оставката си? — прошепна Хоф. — Но защо?

— Защото зет му, Леонолт дан Брок, лорд губернатор на Англанд, планира да вдигне бунт срещу Короната.

Държавната измяна на Брок слиса присъстващите дори повече от оставката на Глокта. Городетс дърпаше брадата си толкова ожесточено, че Орсо се разтревожи, че може да отскубне долната си челюст:

— Можем ли да сме сигурни в това?

— Получих анонимна информация. Но по време на посещението си в Сипани се срещнах с крал Джаппо от Стирия.

— Вие… — Матстрингър изглеждаше така, сякаш щеше да си глътне езика. — Това е безпрецедентно нарушение на протокола…

— Държавната измяна е по-важна — обади се Пайк със стържещ глас.

— Срещата трябваше да е неофициална — обясни Орсо. — Извън протокола. — Повечето старци изглеждаха като ударени от гръм. Не беше ясно дали причината беше новината за надвисналия бунт, или откритието, че Орсо е способен сам да уреди нещо. — Джаппо потвърди най-лошите ми страхове. Младия лъв е събрал значителен брой последователи сред недоволните благородници и има възможност да нахлуе в Мидърланд.

— Мътните го взели! — изграчи Хоф.

— Дори по-лошо… получил е подкрепата на краля на северняците Стаур Здрачния.

— Планира да докара тези диваци в земите на Съюза? — гласът на главния инспектор беше толкова пронизителен, че бе цяло чудо, че стъклата на прозорците не се пръснаха на парчета.

— Това е немислимо — прошепна Хоф и се свлече обратно на стола си.

— Възмутително! — пенеше се Городетс. — Изпратете вест на началника в Англанд! Накарайте да арестуват Брок! Да го обесят!

— В Англанд Брок е обичан — намеси се Пайк с безизразния си, провлечен тон. — А нас презират. Ако не започне действия срещу нас, е недосегаем.

— Ваше Величество — Бринт се наведе напред, стисна единствения си останал юмрук и жълтият камък върху пръстена му проблесна, — кралските гвардейци са разпръснати, за да се противопоставят на заплахата от Трошачите. Лорд маршал Ръкстед е в Кели с по-голямата част от кавалерията. Трябва да съсредоточим силите си незабавно, за да сме готови да посрещнем всяка заплаха за бунт и решително да я смажем. — Той удари по масата и накара неколцина от другите старци да подскочат.

— Съгласен съм — отвърна Орсо. Това беше първият полезен коментар. — Маршал Бринт, моля, дайте заповед на Ръкстед и останалите. Междувременно трябва да направим всичко възможно, за да извадим зъбите на благородниците.

— Камарата на лордовете прекъсна работа за лятото — каза Хоф. — Някои от членовете ѝ са все още в града, но повечето са се оттеглили в именията си.

— Неколцина поискаха разрешение да съберат допълнителни войници заради опасенията от Трошачите. — Городетс преглътна. — В някои случаи… войниците са наистина много…

Сред присъстващите на масата се разнесе разтревожено мърморене. Бринт стисна юмрука си още по-силно. Върховният консул погледна крадешком Горст. Хоф попи потното си чело с гарнирания с кожа ръкав на мантията си. Цялата задушна малка стая вонеше на страх и подозрение. Мътните го взели, всяко от дъртите копелета можеше да е предателят.

— Отидете в службите си — нареди Орсо — и направете приготовления. Искам защитата ни да бъде задействана. Искам войските да са в състояние на бойна тревога. Искам всички предатели да бъдат разкрити. — Той се изправи и опря ръце на масата. — Вие сте единствените, на които мога да имам доверие — верните съветници на баща ми. Моят верен Висш съвет. Ако останем обединени, ще преживеем тази буря.

Орсо излезе от стаята и сред скърцането на столове старците мъчително се изправиха и го последваха.

Към светлината

— Хванахте ли ги? — попита Вик.

— Хванахме ги — отвърна практикът с приглушен от маската глас.

Облечените му в черно колеги се тълпяха в облицованата с бели плочки баня като напаст от хлебарки. Вратовете и челата им бяха облени в пот и покритите им с влага тояги и мечове проблясваха. Голи и увити в кърпи мъже се свиваха уплашено край стените. Един от тях лежеше настрани и хлипаше, притиснал окървавените си ръце към устата си. Друг беше проснат по лице в тъмна локва. Наблизо лежеше кинжал, а басейнът до него разцъфваше в розово.

Вик прекрачи трупа и влезе в изпълнената с пара малка стая зад него. На пода се виждаше мозайка от преплетени змии. Беше подходяща. Двама мъже седяха на една пейка. Бяха голи, с изключение на кърпите, увити около кръста им. Единият беше хубав и русокос, с мустаци, за поддържането на които очевидно полагаше много усилия.

— Лорд Хюген — каза тя.

Когато парата се разсея, видя другия мъж по-ясно. Беше по-възрастен, прошарен и цялата лява страна на тялото му беше странно съсухрена. Лявата му ръка от лакътя нагоре беше отдавна зараснал чукан.

— И лорд маршал Бринт. — Вик си позволи леко да се усмихне. — Ето че една загадка беше решена.

— И коя, по дяволите, си ти? — усмихна се презрително Хюген.

— Вик дан Тюфел, Свободен инквизитор.

Бринт въздъхна примирено и бавно се отпусна назад. Хюген продължи да се ежи:

— Един от хората на Дъртата клечка, а? Е, този път е стигнал твърде далеч…

— Всъщност си отиде напълно — отвърна Вик. — Пенсионира се. Лорд маршалът не ви ли каза? Тук съм по личната заповед на краля. Така че можеше да забравите за ожалване пред по-висша инстанция. Такава няма.

— Няма закон, забраняващ посещаването на банята! — гласът на Хюген беше станал писклив.

— Не, но съдиите не гледат с добро око на планирането на държавна измяна в банята.

— Как се осмеляваш? Двамата с маршала сме стари приятели. Смятахме да изненадаме семействата си с общо тържество в градината…

— Надявам се да получа покана — отвърна Вик. — Обожавам забавленията на открито. — Тя хвърли поглед на Талоу, който се спотайваше в един обвит в пара ъгъл, облечен като прислужник, със сандали и препаска и почти толкова тънък като бърсалката за под, върху която се подпираше. — Е? Наистина ли говореха за това как ще изненадат близките си? Или може би искаха да изненадат някого другиго?

— Лорд маршал Бринт обсъждаше срещата във Висшия съвет тази сутрин — спокойно отвърна Талоу. Той започваше да става наистина добър в това. — Каза, че кралят е разкрил плановете им. След това лорд Хюген каза, че трябва да предупредят приятелите си и да ускорят графика. Освен това спомена, че трябва веднага да напусне града и да събере войските си.

— Звучи като дяволски интересно тържество. — Вик повдигна вежда.

— Доведе ги право при нас! — озъби се Хюген на Бринт. — Еднорък глупак такъв!

— Всъщност идеята беше на краля — обясни Вик. — Този мъж не е и наполовина толкова глупав, за колкото го смятате. Знаеше, че някой във Висшия съвет е предател, просто не знаеше кой, затова ви пораздруса и наблюдаваше как ще реагирате. И ето ни тук. — По дяволите, тук беше горещо, жакетът ѝ вече лепнеше от парата. Започна да го разкопчава. — И така, кажете ми кой друг е в списъка за градинското ви тържество? В малкия ви заговор срещу Короната? — Тя свали жакета си го хвърли на Талоу, после се наведе към Хюген, останала по долна риза, с ръце на коленете. Искам имена. Веднага.

— Не казвай нищо — предупреди го Бринт.

— Не се тревожи за това — усмихна се презрително Хюген. — Устата ми е…

Вик го зашлеви през лицето, и то не леко. Той зяпна, когато главата му се отметна настрани, обърна се бавно да я погледне смаяно и невярващо и вдигна трепереща ръка към порозовялата си буза. Тя се зачуди дали това беше първият път, в който някой го удря силно. Животът в охолство не те подготвя да умееш да ядеш бой. Кой би могъл да знае това по-добре от нея — разглезената дъщеря на началника на кралския монетен двор, която набързо беше отведена в мините на Англанд?

Може би тази мисъл вкара малко повече злоба в следващата ѝ плесница, която беше толкова силна, че му разкървави устата.

— Не ми остави време да се държа по-изтънчено — изсъска му тя. — Затова нещата много бързо ще станат болезнени. — Зашлеви го отново, още по-силно. Пръстите ѝ започнаха да парят и кръвта опръска стената до лицето му. — Дай ми имена.

В ъгълчетата на очите на Хюген проблеснаха сълзи. В тях се четяха внезапна болка, объркване и ужасният шок от откритието, че светът изобщо не е такъв, какъвто си е мислел.

— Аз… настоявам…

Юмрукът ѝ го удари с глух звук в ребрата, той изпъшка силно и очите му се изцъклиха. Без съмнение винаги се беше смятал за силен мъж, облечен в безопасната броня на богатството и общественото си положение. Сега, заобиколен от практици и с напълно свалена броня, той разбра колко силен е всъщност. Другият ѝ юмрук потъна в ребрата му и той изстена и се преви надве. Кърпата му се свлече и той остана върху пейката чисто гол и безпомощен.

— Имена! — Тя се качи върху него, опря коляно в гърба му и плесниците и юмруците ѝ заваляха в наситения с пара въздух. — Имена!

Той се опитваше да си поеме въздух и от гърлото му излизаше клокочещ звук. Опита да се свие на топка и тя се наведе и го удари с юмрук в задника, хвана го за топките и го накара да извие от болка.

— Искам имена, шибаняк!

— Ишър! — пискливо извика той, докато хлипаше. — Всичко беше идея на Ишър! — говореше толкова бързо, сякаш не беше наред, имената се лееха едно през друго. — Ишър и Барезин! Те привлякоха и Брок! А Брок доведе Стаур Здрачния и онази жена Риккъ, дъщерята на Кучето. Има и още мнозина други в Камарата на лордовете. Лейди Уетерлент и… и…

— Какво става с този свят? — прошепна Бринт, докато наблюдаваше невярващо и с презрение как Хюген издава всичко.

— Струва ми се, че винаги е бил такъв. — Вик кимна рязко на практика. — Отведете го в Палатата на въпросите. Разберете какво друго знае.

— Почакайте! — започна да се мазни Хюген, докато го влачеха за китката, а той се опитваше да прикрие члена си с другата си ръка. — Мога да бъда полезен! — Той се вкопчи в рамката на вратата. — Моля ви! Недейте!

Практикът изсумтя с досада, отскубна го от вратата и той изчезна.

— Трябва да кажа, че съм изненадана, че сте били вие. — Вик погледна намръщено лорд маршал Бринт. — Винаги съм ви смятала за почтен човек.

— Защо мислиш, че го направих? Би трябвало да сме Съюз! — Той изрева последната дума с внезапен гняв и стисна единствения си останал юмрук.

Вик отстъпи назад и застана нащрек. Тя го смяташе за много по-опасен от Хюген, независимо от това колко крайника му липсваха.

Но той само се отпусна назад върху плочките.

— Знаеш, че се сражавах срещу северняците при Височините. Държах в ръцете си най-добрия си приятел, докато умираше. После се бих отново при Осранг. Изгубих там ръката си. Изгубих съпругата си там. — И той сведе поглед към пръстена на кутрето си. Женски пръстен с жълт камък. — Отдадох целия си живот на Съюза. На идеята да сме обединени. После нападнаха протектората — земя, която кралят се е заклел да защитава. И како сторихме ние? Нищо — той изрече последната дума така, сякаш не можеше да повярва, че е истина. — Оставихме лейди Финри и братята си в Англанд да се оправят сами. И защо? За да можем да направим още няколко плащания към банковата къща „Валинт и Балк“? Висшият съвет продаде принципите ни за няколко марки. И те се осмеляват да говорят за предателство? — Той вдигна уморен поглед към нея. — Това няма да промени нищо. Вече не можете да стигнете до благородниците и те събират войските си. Младия лъв е на път. Той ще оправи нещата отново.

— Трябва да разкажете на хората, които съм виждала да умират в лагерите, колко хубави са били нещата някога — изсумтя Вик. — Ще пролеете море от кръв и най-доброто, което ще успеете да постигнете, е да замените едни копелдаци с други. Принципи ли? Бих избухнала в смях, ако ми стискаше. — Тя погледна намръщено ръката му. — Сега ми дайте този пръстен.

— Инквизитор Тюфел — усмихна ѝ се Глокта и показа дупката, зейнала в предните му зъби. — Благодаря, че дойде.

Вик едва сега осъзна, че е можела да не дойде. Да го пренебрегне. Но подчинението е навик, който трудно може да бъде изкоренен. Попитайте някое куче.

— Разбира се. — Тя седна сковано на пейката, където вече се бяха срещали неведнъж.

Трябваше да положи усилие да не добави Ваше Високопреосвещенство. Никога не го беше виждала без официалната му бяла мантия, служебния пръстен и облечената му в черно свита. За една нощ вдъхващият страхопочитание архилектор се беше превърнал в съсухрен старец, облечен дебело въпреки лятната топлина и придружен само от огромния практик, който буташе количката му, изглеждащ неловко в дрехите на обикновен слуга и с обрив около устата от маската, която вече не носеше. Глокта беше нейният спасител, ментор, господар и тъмничар. Тя се зачуди какви ли са отношенията им сега, когато той нямаше кабинет, огромно бюро и много по-голяма власт от нея? Приятелски? При тази мисъл ѝ се наложи да потисне напълно неподходящото за случая желание да се разсмее.

— Разбрах, че отново трябва да те поздравя. Измяната на лорд Хюген не е никак изненадваща, но бях шокиран да науча, че лорд маршал Бринт е предал Короната. — Глокта бавно поклати глава. — Седяхме заедно във Висшия съвет в продължение на десет години.

— Мислиш си, че познаваш някого, а се оказва… — промърмори Вик, разсеяно разтри наранените си кокалчета и присви очи срещу слънчевата светлина, която искреше върху езерото.

Хората плаваха с лодки, смееха се и се излежаваха по брега. Човек никога не би си помислил, че предстои гражданска война. Но най-лошите предателства често се случват в хубаво време. Когато навън вие снежна буря, хората са твърде заети да стоят сгушени един до друг.

— Днес напускам Адуа — каза Глокта. — Съпругата ми смята, че въздухът в провинцията може да е полезен за здравето ми. Поне така ми казва, че мисли така… Подозирам, че не иска да се превръщаме в жалки привидения, обитаващи залите, в които някога сме имали власт. Предполагам, че преценката ѝ за това е мъдра, както и за толкова много други неща. — Той се прокашля. — Преди да замина, исках да ти благодаря.

Тя му хвърли остър поглед. Трябваше да е доволна, че мъжът, на когото беше служила вярно толкова много години, иска да ѝ благодари. Но първото чувство, което изпита, не беше задоволство.

— За всичко, което си сторила за мен — продължи той, без да я поглежда в очите. — И за Съюза. Особено като се има предвид… какво ти е сторил той. Или не е успял да ти стори. По моя преценка малцина от служителите на новия ни крал са толкова ценни. Така че благодаря ти. За куража. За усърдието. За твоя… патриотизъм.

— Усърдие и патриотизъм. — Тя изсумтя горчиво и бавно стисна наранения си юмрук. — Това или липсата на друг избор. Това или че съм била твърде страхлива, за да избера друг път. Това или че съм продължила да се придържам към навиците си от лагерите и съм се възползвала от възможността да съм на страната на победителите и да направя единствения ход, който е понятен за един затворник — вместо да ям бой, да започна аз да бия.

Не беше сигурна защо внезапно я изпълни гняв. Заради нещата, които той я беше накарал да върши? Или защото вече нямаше да е там, за да я кара да върши още такива неща?

— Е, както често казвам, животът е нещастията, които преживяваме между разочарованията. — Глокта погледна хората, които се наслаждаваха на лятото. Бяха толкова близо и въпреки това сякаш живееха в някакъв различен свят. — Каквито и да са причините, ти никога не си ме разочаровала. Иска ми се и аз да бях толкова надежден като теб, но се опасявам, че те разочаровах. Зная колко искаш да бъдеш… каква нужда имаш да бъдеш… предана.

— Предана. — Помисли си за всички хора, които беше лъгала, мамила и продала през последните осем години.

Списъкът беше доста дълъг. Малмър, увиснал на бесилката на пътя към Валбек. Сибалт и жалките му дребни мечти за Далечна страна.

Муур и Гризе. Талоу и сестра му. Още можеше да подуши бунтовническия лагер в Старикланд, след като беше казала на войниците къде да ги намерят. — Аз си изкарвам прехраната, като предавам хората.

— Да. — Той ѝ хвърли многозначителен поглед. — Може би точно затова имаш нуждата да бъдеш предана. Винаги съм мислел, че ще имам време да ти дам подходяща награда, но… както виждаш, когато си на върха на властта, времето ти свършва внезапно. Може ли поне да ти дам един съвет, преди да си тръгна?

Вик можеше да откаже. Можеше да го удари с юмрук в лицето. Но не направи нищо.

Той забърса внимателно влагата под сълзящото си ляво око:

— Прости на себе си.

Тя седеше там, на онази пейка, стиснала челюсти. Поемаше със свистене дъх през носа си, докато долу, на бреговете на езерото, някой се засмя гръмогласно на нечия шега.

— От лагерите няма измъкване без одобрението на Негово Величество.

Можеше да запуши ушите си с пръсти. Можеше да стане и да си тръгне. Вместо това седеше там, усещаше как кожата ѝ се вледенява и как всеки мускул в тялото ѝ се сковава.

— Малката затворническа революция на брат ти беше обречена от самото начало.

Тя си спомни мига, когато зърна лицето му за последен път. Спомни си шока и болката, когато го отведоха. Спомняше си го толкова добре, сякаш се беше случило току-що.

— Щеше да е лесно да се поддадеш на сантименталността — продължи Глокта. — Но ти постъпи смело. И правилно. Като го предаде. Като купи свободата си.

Тя затвори очи, но продължаваше да вижда обвинителното изражение на брат си. Сякаш се беше запечатило в клепачите ѝ.

— Той само щеше да те повлече със себе си. Някои хора… не могат да бъдат спасени.

Тя се изправи несигурно, почти готова да побегне, но Глокта я хвана за китката. Хвана я с изненадваща сила. Когато тя се обърна, блестящите му и трескави очи бяха втренчени в нея.

— Всеки трябва да си прости, Вик. — Той отново стисна китката ѝ, после я пусна и отново се загледа в езерото. — В края на краищата… никой друг няма да го стори.

Някои мъже просто не могат да се сдържат

Брод беше коленичил в пръстта, в мрака. Държеше в юмрука си секира и гледаше намръщено над голата кал, от която стърчаха пъновете на три дървета, към пътя и развалините на дъскорезницата от другата му страна.

Беше обещал на Лиди да не се забърква в повече неприятности.

Но въпреки това беше тук, в осветените от луната шубраци, въоръжен до зъби, заедно с тълпа злобни просяци, в очакване да направят засада на войниците на краля, за да получи подкрепата на най-лудата жена, която някога беше срещнал, за свалянето на правителството. Ако имаше начин да не се забърква в неприятности, щеше да избяга възможно най-далеч от тях.

Беше обещал на Лиди да не се забърква в повече неприятности. Но ѝ беше обещал и добър живот. Какво да прави, когато едното обещание противоречеше напълно на другото? Нямаше избор. Трябваше да го направи. Заради Савин и заради семейството си.

Заради тях и заради онова нещо, за което наистина не искаше да мисли — как секирата пасва толкова добре в юмрука му, докато я стискаше по-силно от всякога.

— Закъсняват — изсумтя Сарлби.

Брод се обърна да го погледне. Лунната светлина проблесна в ъгълчетата на хлътналите му очи и заредения арбалет.

— Докъде стигнахме, щом като не можем да разчитаме на хората да дойдат навреме за собствената си засада.

— Шшът — изсъска Съдийката.

Брод се дръпна в сенките, когато чу слабия тропот на копита, дрънченето на сбруя и стърженето на колелата на карета.

Страхът, както и вълнението, се изостриха и запълзяха нагоре по гърлото му, когато светлината на фенерите проблесна върху изгнилите пънове на дърветата и локвите на пътя, после освети подострените колове на падналата ограда и дългия навес.

Усещаше глухите удари на пулса в главата си. Мярнаха се войници с фенери, червени униформи и проблясващи шлемове и нагръдници. Може и да бяха дузина. После се появи някакъв фургон — голяма, черна и тежка маса, дърпана от шест коня.

Лъчът на фенер прониза дърветата, когато един от ездачите се обърна. Опърпаният силует на Съдийката застина на място, преди всички те да изчезнат в шубрака. Брод чу смях и видя осветената от фенерите пара на дъха им, докато сдържаше своя. Изпитваше същото чувство като в окопите на Стирия, когато чакаше заповедта за атака и отчаяно гореше от желание да тръгне.

Конниците продължиха напред. Големият фургон се клатеше след тях по разровения път. Следваха го още ездачи. Може би още шестима? Това бяха всички.

Брод се премести по-близо до Съдийката.

— Така ли трябва да е? — прошепна той. Гърлото му беше толкова стегнато, че едва успяваше да изрече думите. — Не могат да поберат три дузини затворници само в този фургон.

— Аз ще се грижа за планирането — усмихна се Съдийката и влажните ѝ зъби проблеснаха. — Ти се погрижи за убиването.

— Почакайте! — разнесе се вик от пътя и колоната тромаво спря с дрънчене.

Офицерът отпред се завъртя на седлото и вдигна фенера си. Лъчът освети пръснатите върху пътя колове на мястото, където преди няколко часа Брод и останалите бяха разрушили оградата.

Въпреки че кочияшът не спираше да дърпа поводите, фургонът продължи със скърцане напред и събра накуп суетящите се и мърморещи конници. Сарлби вдигна арбалета и опря спокойно приклада на рамото си. Някой измъкна меча си. Тихото стържене на стоманата възбуди Брод като шепота на любовница. Изпита внезапната нужда да навие нагоре ръкавите си. Важно е човек да има своя рутина. Но беше твърде късно.

— Готови… — чу да казва Съдийката с ръмжене, което превърна противния гъдел в корема му в пулсираща болка. — Готови…

Внезапно сякаш проблесна светкавица. Светлината ѝ освети огромния белег през гората по-ясно от ден. Потрошените зъби на пъновете хвърлиха странни сенки и очертанията на хора и коне застинаха за миг, преди огнената струя да ги повали. Страховитата експлозия се блъсна в дърветата. В шубраците се разнесе звук, наподобяващ жуженето на разгневени оси. Нещо се удари глухо в дънера до тях сред дъжд от трески.

Сарлби рязко се наведе.

— Мамка му! — изсъска някой.

— Да! — изкрещя Съдийката, изправи се и размаха юмруци към небето.

Брод вече тичаше към светлината на фенерите, рухващите коне и разрастващия се облак дим. Стъпваше тежко по поляната, отправил се към пътя и дъскорезницата. Черният свят наоколо подскачаше, забързаният му дъх излизаше със съскане през стиснатите му зъби, а нетърпението, което се надигаше в гърлото му, разпалваше кръвта му.

Ботушът му закачи нещо в мрака — пън, корен или някакъв коловоз. Завъртя се, падна и се хлъзна по лице в калта. За малко не се поряза върху секирата. А може и да се поряза. После отново се изправи и се затича към трепкащите неясни светлини. Към големия фургон. Един от шестте коня, които го теглеха, изглежда, беше мъртъв. Останалите бяха извлекли фургона от пътя и се хвърляха напред върху ремъците. Каретата беше заседнала върху стърчащ пън и едното ѝ колело се въртеше безполезно във въздуха, а кочияшът лежеше, свлечен върху седалката.

Брод бързо я заобиколи с вдигната секира, готов да нанесе удар, после се наведе да избегне вършеещите наоколо копита, които вдигаха пръски кал. Един обезумял кон се беше изправил на задните си крака, цвилеше и хапеше. Хълбоците му бяха покрити с кръв, а в стремето му се беше закачил ботушът на мъртвец, чието тяло подскачаше заедно с животното. Целият нагръдник на мъжа беше осеян с дупки. Някой крещеше и се търкаляше, обвит в пламъци. Сигурно фенерът му се беше пръснал при експлозията и го беше опръскал с горящо масло. Един войник се изправи с усилие и се опита да измъкне меча си. Целият му шлем беше смачкан, а разкривеното му лице беше покрито с лепкава червена кръв. Секирата на Брод се стовари с огромна сила отстрани върху главата му.

— Какво се случи? — изкрещя някой, който излезе от дима, като се олюляваше.

Червена куртка със златни ширити. Офицер.

— Ей, ти! — възмутено и неразбиращо извика той на Брод. — Какво е всичко…

Секирата на Брод го уцели точно между очите, събори шапката му и отметна главата му назад. Мъжът разпери широко ръце, сякаш искаше да го прегърне, и се пльосна в една локва, а от разреза в челото му рукна кръв.

— Засада! — изкрещя пронизително някой. — Засада!

Един ездач се приближи към него с вдигнат меч. Брод отстъпи и удари със секирата коня му в муцуната. Животното рухна на едната си страна. Ездачът падна под коня и изкрещя нещо. Брод замахна към него, не уцели и заби секирата дълбоко в хълбока на животното. Мъжът опита да замахне, но тъй като беше затиснат от коня, на удара му липсваше сила и мечът просто отскочи от крака на Брод. Бика стъпи върху ръката, с която войникът държеше меча, вдигна високо секирата и смаза нагръдника му с кух и силен звук.

Зад гърба му се чу нещо. Закашля се. Изпъшка. Главата го болеше. Лежеше по лице. Дали някой го беше ударил? Опита се да не обръща внимание на болката. Стисна студената дръжка на секирата. Изправи се, като се олюляваше.

Виждаше всичко наоколо блестящо и размазано. Гърчещи се сенки. Светли петна. Очилата му сигурно бяха паднали. Едва сега осъзна, че изобщо е бил с очила. Сенките трептяха и мушкаха. Можеше да чуе гласа на Съдийката, която пищеше като побъркана:

— Убийте ги! Убийте ги!

Покрай него профуча кон. Чу копитата му, почувства въздушната струя. Замаха със секирата, не удари нищо, завъртя се и за малко не падна.

Някой крещеше:

— Не! Не! Моля ви!

После останаха да се чуват само писъци. Дали не беше той самият? Не, беше стиснал зъби. Пъшкаше и ръмжеше, без дори да изрича някакви думи, само дишаше тежко и от устата му пръскаха слюнки. Не можеше да мисли. Не виждаше. Кожата му беше настръхнала от пот под новия нагръдник.

Имаше чувството, че онези две гърчещи се сенки бяха един мъж, който намушкваше друг, но нямаше представа кой кой е. Нямаше страни. Само онези, които убиваха, и тези, които биваха убити.

На фона на пламъците видя сянка с човешка форма, пристъпи към нея и вдигна високо секирата.

— Ей! — Не виждаше добре, но му се стори, че мъжът се сви от уплаха и вдигна ръка. — Почакай, Бул!

Беше гласът на Банерман. Брод едва успя да го разпознае сред звънтенето в ушите си. Беше му нужно усилие, за да свали секирата — далеч по-голямо от това да я размахва. Сега му се струваше тежка. Беше му трудно да диша, гърдите го боляха.

Присви очи към мрака. Започна да си търси очилата, наведе се. За малко не се спъна от нещо. Може би труп. Кон, който все още риташе немощно.

Чу някой да хленчи, както и гласа на Съдийката, изпълнен със заплаха:

— Отвори шибаната карета или ще я разбием!

— Ето. — Халдер пъхна нещо в дланта на Брод.

Пръстите започваха да го болят. Бяха като някакви безчувствени наденици. Страхуваше се, че ще счупи деликатните си малки стъкла за гледане в ръцете си. Вдигна ги към светлината, почти до лицето си, и присви очи. Избърса ги, потрепери и накрая ги сложи обратно върху носа си.

Мъртви хора. Мъртви коне. Кал и кръв, която изглеждаше черна на светлината на огньовете от разсипано масло от фенерите. И онази остра миризма на гуркулска захар и овъглено месо, която помнеше от обсадите. Мислеше, че не иска никога повече да усети тази миризма. Сега я пое в ноздрите си, така както някой познавач подушва чаша с вино. Наоколо стояха Подпалвачите с лъскавите си нови оръжия и брони. Сарлби се хилеше, метнал на рамо празния арбалет.

Главата на Брод пулсираше от болка. Докосна я с пръсти отстрани и видя, че по тях има кръв. „Добре че главата ти е корава“ — щеше да каже Лиди, а Мей щеше да се засмее. Но Брод не можеше да види лицата им. Бяха толкова размазани, сякаш очилата на паметта му се бяха изгубили.

— Хората ти са мъртви! — крещеше срещу фургона Съдийката. Сега Брод видя, че това е по-скоро бронирана карета, покрита с железни плочи, с тесни процепи за прозорци. — Може един-двама да са се измъкнали, но няма да посмеят да се върнат след това, което им сторихме. Така че ще броя до три, шибаняк такъв, и ако тази карета не се отвори, ще докарам тук оръдието и ще я отворя по трудния начин. Едно!

— Добре! — разнесе се отвътре приглушен глас. — Излизам.

Изскърцаха резета и желязната врата на каретата се отвори с дрънчене. Хората на Съдийката се хвърлиха напред и извлякоха някого навън. Дребен мъж в спретнати дрехи, с разчорлена, оплешивяващи коса, кървящо порязване по скалпа и някакво куфарче в ръката или по-скоро оковано за ръката му с тежки белезници.

— Мислех, че вътре има затворници — изсумтя Брод и го погледна намръщено. — Нали каза, че ги карали, за да ги обесят във Валбек.

— Какво ли не говоря — сви рамене Съдийката.

— Проклети глупаци! — от устата на мъжа се разхвърчаха слюнки, докато зяпаше с широко отворени очи отломките наоколо. Сякаш всичко това беше толкова невероятно, колкото и предметите да падат нагоре или слънцето да не изгрее на сутринта. — Нима не знаете на кого принадлежи това? Нима не знаете за кого работя?

Съдийката само се ухили.

— Ти си новият управител на новия клон на банковата къща „Валинт и Балк“. — Лицето на мъжа бавно посърна, възмущението му се превърна в страх, а страхът в невярващ ужас. — Идваш, за да заемаш поста си, след като отсъдих последния управител да бъде обесен и изгорих до основи последната банка. Освен ако не греша, си донесъл парите за строителството и виж ти…

Двама Подпалвачи слязоха от каретата и извлякоха тежък сандък. Когато го хвърлиха на разровената земя и започнаха да разбиват ключалката със секири, отвътре се чу звънтенето на пари.

— Всичко това е било за пари? — Брод се затрудняваше да мисли с тази пулсираща болка от едната страна на главата. Може би винаги му е било трудно да мисли. Наблюдаваше как един от Подпалвачите рови из джобовете на обезобразен труп. Сигурно е бил близо до оръдието, когато е гръмнало. От него не беше останало нищо, което дори да може да бъде наречено глава. — Какво общо има банката с всичко това?

Съдийката издаде устни напред в подигравателен израз на съжаление.

— Ти май наистина не виждаш много добре, нали? „Валинт и Балк“ са шибаният враг! Не по-малък враг от краля, собствениците, Висшия съвет или Камарата на лордовете. Те са най-лошите сред тях, защото кесията е у тях. Защо мислиш, че първото нещо, което сторихме по време на бунта, беше да изгорим банката? — Съдийката загреба монети от сандъка, пусна ги обратно и те иззвънтяха. — Всяка една от тези монети е войник за нашата кауза, Брод Бика. Всяка една. — Погледът ѝ се насочи към куфарчето, което беше оковано за китката на управителя. — Какво е това?

— Нищо, което да ти трябва — отвърна той и притисна куфарчето към гърдите си.

— Отдавна ми е писнало от мъже, които ми обясняват какво ми трябва. — Съдийката вирна брадичка, за да почеше изринатия си врат.

— Не струва нищо! — вайкаше се мъжът и гласът му ставаше все по-пронизителен, което правеше болката в главата на Брод все по-трудна за понасяне.

— Щом не струва нищо, защо е оковано за китката ти в бронирана карета? Къде е ключът?

— Работата е там, че няма ключ — предизвикателно я погледна мъжът.

Съдийката го потупа по бузата.

— Не се тревожи. Аз имам. — И тя измъкна сатъра си. — Някой ще дойде ли да ми помогне?

Двама Подпалвачи сграбчиха управителя изотзад и го завлякоха до пъна на едно дърво, а Сарлби хвана куфарчето и китката, за която беше оковано, и започна да се мъчи да ги дръпне към себе си.

— Не! — изграчи управителят, който отчаяно се бореше да задържи куфарчето притиснато към гърдите си. — Не знаете какво ще сторят! Почакайте!

— Какво да чакаме? — засмя се Съдийката. — Кулата на Създателя да се отвори и великият Еуз да изскочи от нея, обвит в пламъци? Защото ще е нужно нещо такова, за да спре това, което следва.

Сарлби най-сетне успя да отскубне куфарчето, запъна крака в дървото и издърпа ръката на управителя с веригата, докато двама от Подпалвачите го държаха. Трети мъж вдигна високо фенер, за да не пропусне никой нищо, и светлината отгоре освети нетърпеливата му усмивка.

— Намирам те виновен за престъпления срещу народа — обяви Съдийката — за лихварство, измамни сделки и печалба от нещастието на хората. За забавяне на Голямата промяна. И най-вече за това, че си продал задника си на онези двама изроди Валинт и Балк.

— Не! — изскимтя управителят и очите му се изцъклиха. — Моля ви!

— Как мислиш, къде е най-доброто място? — Съдийката претегли на ръка сатъра.

— Между китката и лакътя? — сви рамене Сарлби.

— Сарлби, как смееш да се шегуваш в този шибан тържествен момент. — И Съдийката замахна надолу със сатъра, който изсвистя.

Разнесе се противен глух звук. Управителят изхлипа и нададе вой. Но острието дори не беше пробило ръкава му, да не говорим ръката. То просто отскочи.

— Мамка му — изпсува Съдийката.

Хвана сатъра с две ръце, изви се докрай назад и замахна надолу с всичка сила. Последва нов глух удар и нов вой и острието отскочи отново, като остави лека вдлъбнатина в пъна. Брод разтри наранената основа на носа си. Главата му пулсираше.

— Кой отговаря за заточването на това чудо? — Съдийката вдигна сатъра към потрепващата светлина на огъня, докато управителят на клона във Валбек на „Валинт и Балк“ хлипаше и скимтеше. Виждаше се, че костите на китката му са счупени. Ръката му беше изкривена като стар клон. Но определено беше още на мястото си. — Сарлби? Сатърът ми е тъп.

Сарлби наблюдаваше случващото се с изражение на уморено отегчение. Онова изражение, което накрая имаха всички в Стирия, след като бяха станали свидетели на поредица от ужасии.

— Да не съм точилар?

Управителят отново нададе вой.

— Мамка му! — изръмжа Брод.

Секирата му отнесе с глух звук ръката на мъжа точно над китката и опръска с кръв всички около пъна.

Сарлби отскочи назад, куфарчето се отърколи, а отрязаната ръка на управителя падна безжизнена в скута му.

— Това свърши работа! — извика Съдийката, докато Брод разби куфарчето и го разтвори широко с още три свирепи удара.

Управителят си пое задавено дъх, докато гледаше втренчено кръвта, бликаща от чукана на ръката му, после секирата разцепи черепа му и рязко прекъсна неговия писък. Брод измъкна острието от осакатената му глава и се изправи, оголил зъби, оглеждайки се за друг, когото да удари.

Единият от двамата мъже, които държаха управителя, побърза да се отдалечи. Другият се сви с широко отворени очи. Брод остана така още известно време, напрегнал всичките си мускули. После нададе рев, който отново накара всички да трепнат, и захвърли секирата, която заподскача по пътя.

Настъпи пауза. Всички го гледаха зяпнали. После Съдийката тихо се изкикоти.

— Ох — каза тя. Очите ѝ бяха широко отворени, а бледото ѝ лице бе опръскано с кръв, изглеждаща черна на светлината на фенерите. — Винаги съм знаела, че мястото ти е при нас. При мен. Че ми принадлежиш.

Сарлби хвърли ръката и изсипа съдържанието на куфарчето върху калната земя.

— Това са просто документи — изсумтя той и вдигна сноп листове.

Съдийката започна да ги прелиства на светлината на един от огньовете.

— Нотариални актове, договори и разни други шибани юридически тъпотии. — Тя започна да пуска документите в пламъците. Покритата с калиграфски завъртулки хартия почерня, сгърчи се и се запали. — Няма да струват нищо, след като настъпи Голямата промяна, нали? — Тя се ухили на Брод и остави останалите документи да се изплъзнат от пръстите ѝ в огъня. — След като много добрите ни приятели семейство Брок свалят краля, можем да решим наново кой какво притежава и кой какво дължи.

Брод продължаваше да стои и да гледа втренчено трупа на банкера с леко разранен поглед, сякаш не одобряваше много раната, зейнала в горната част на черепа му. Имаше чувството, че беше видял това да се случва, а не че той самият го е направил. Отново сложи ръка на главата си. Болеше го повече от всякога. По дяволите, трябваше да пийне нещо. Но знаеше, че това никога не помага. Точно обратното.

— Виж се само, бедно създание такова. — Той усети, че Съдийката хвана лицето му и го обърна към себе си, така че той нямаше друг избор, освен да погледне право в проблясващите ѝ очи. — Сбърках ли или не сбърках с това, което направих, и разни такива шибани тъпотии. Нямам съмнение, че си вършил и по-лоши неща с по-добри хора, и тези въпроси нямат смислени отговори. Колкото по-рано спреш да се преструваш и се освободиш от тия глупости, толкова по-добре за теб, по-добре за мен и за всички останали.

— Трябва да вървя — прошепна Брод. Беше се заклел да не се забърква в повече неприятности. — Трябва да кажа на лейди Савин… да изпрати още оръжия. — Сякаш това някога е могло да промени нещата към по-добро. — Дължа ѝ го. — Дори не беше сигурен на кого говори. — Тя спаси семейството ми.

— Хубава история. Може да я сложи в следващия си шибан памфлет. — Съдийката вдигна шапката на офицера и изправи вдлъбнатината, направена от секирата на Брод. — Но не се опитвай да продаваш на краставичар краставици. Не мисля, че те е грижа за дълговете ти. Или дори за семейството ти. Мисля, че знаеш, че предстои битка, и не можеш да понесеш това, че няма да участваш в нея. Мисля, че си като мен. — Тя сложи шапката със задната част отпред върху чорлавата си червена коса и отвори много широко очи. — Щастлив си само когато ръцете ти са окървавени.

Брод продължаваше да я гледа втренчено. Беше казала, че най-добре преценява характерите на хората. Че ги познава по-добре от тях самите.

— Какво ще правим с тях? — попита Сарлби и сложи ръце на хълбоците си, докато гледаше намръщено всичките мъртъвци.

— Нали сме Подпалвачите? Ако се съмняваш в нещо, изгори го. — Съдийката махна царствено с окървавената си ръка на Брод. — Нека е по твоему. Кажи на скъпоценната си лейди Савин, че имаме сделка. Ще говоря с Тъкача. Ще разпратя пратеници до всички групи Трошачи в Съюза. В последния ден на лятото кралят ще получи такъв бунт, че станалото във Валбек ще изглежда като тържество за рожден ден. — Тя издаде устните си напред и се нацупи. — Почти съжалявам бедното копеле. Няма да му останат приятели, с които да се бие срещу Младия лъв. А сега върви.

— Просто така? — прошепна Брод.

— Ако има нещо, за което съм, то това е свободата. Защо ти е шибан бик, ако ще го държиш вързан на верига? И двамата знаем, че ще се върнеш. — Тя се обърна, усмихна се дяволито през рамо и докосна шапката си за поздрав. — Някои мъже просто не могат да се сдържат.

Среща със съдбата

Савин беше присъствала с родителите си на няколко парада и никога не ги беше харесвала особено. Винаги ѝ бяха изглеждали като помпозна глупост, а и мърморенето на баща ѝ, че са прахосничество на време и пари, не беше помогнало особено да започне да ги харесва.

Но трябваше да признае, че се наслаждава на този парад.

На зазоряване армията на Англанд премина в колона през Остенхорм на път за кея, където почти всички кораби в провинцията бяха реквизирани за транспорт, превръщайки пристанището в гора от полюшващи се мачти. Биеха барабани, свиреха тръби и сержантите крещяха сред неспирния тропот на ботуши. Соленият вятър развяваше знамената, в които бяха пришити минали победи. Изгряващото слънце проблясваше върху новата екипировка, изкована в собствените оръжейни на Савин. И накрая там беше и Лео, в центъра на вниманието на цялото това шествие.

Той се чувстваше абсолютно в стихията си — великолепен в тъмносивата си униформа с позлатен нагръдник и ревящи лъвове, пришити към наметалото му. Всички погледи бяха насочени към него, сякаш беше ярък пламък на свещ в тъмна стая. Към него бяха насочени всички аплодисменти и поздравления. Непрекъснато яздеше напред-назад върху пръхтящия си и риещ с копита боен кон, сякаш всеки момент, в който не беше в движение, бе пропилян. Разменяше шеги с мъжете, подканяше ги да побързат, и се изправяше върху стремената, за да помаха на всяка рота, която се беше качила на борда.

— Добре изглеждат, нали? — попита той, след като дръпна поводите, спря до нея и се загледа в колоните като момиче, което гледа годеника си. — Изглеждат дяволски добре.

— Почти толкова добре като генерала си — отвърна тя и му хвърли кос поглед.

— Обичам те. — Той протегна ръка и я сложи нежно върху корема ѝ.

Савин премигна срещу него. Истината беше, че бе обичала само един мъж и това беше мъжът, срещу когото отиваха на война. Любовта не носеше късмет. Тя беше бреме. Савин се усмихна, притисна ръка върху неговата и усети как бебето отдолу помръдна.

— И аз те обичам — отвърна тя и затвори устата му с целувка.

В края на краищата в Лео имаше толкова неща, които човек да хареса. Особено когато беше начело на армия. Но имаше някои задачи, за които не беше подходящ.

— Къде е Юранд? — попита тя, когато се разделиха. — Той организира по-голямата част от това. — Антоп се смееше, а Джин Бързея беше свалил бронята си, за да помогне за качването на бурета върху един транспортен кораб. Но тя не виждаше никого от другите приятели на Лео. Обикновено бяха нужни героични усилия, за да ги отдели от него. — А Глоуард? Той трябваше да…

— Те няма да идват — отвърна Лео и мускулите на челюстта му заиграха.

Савин въздъхна.

— Да не би да сте се скарали в Сипани? — С караниците си приличаха на група ученички. — Честно казано, Лео, всеки мъж ще ни е от полза, а Юранд повече от всеки друг. Трябва да имаш до себе си някого, който…

— Има мозък? — процеди той през зъби.

Няма да се насере в леглото, когато има криза — искаше ѝ се да каже, но като видя в какво настроение е Лео, се задоволи с:

— Е достатъчно хладнокръвен и умее да организира нещата. Не можеш да оставиш някакви дребнави…

— Те няма да идват — изръмжа Лео, като натъртваше на всяка дума.

— Лео! — Викът прозвуча почти като писък и сърцето на Савин се сви.

Лейди Финри си пробиваше път през смаяните зяпачи, които се бяха събрали край пътя.

Младият лейтенант, който беше получил задача да я наблюдава, бързаше след нея, порозовял от смущение:

— Опитах да я държа настрани, Ваша милост, но…

— Какво става, Лео? — Тя беше пребледняла и уплашена и изглеждаше много по-стара, отколкото когато Савин за пръв път я беше срещнала. — Това трябва да е половината армия на Англанд…

— Цялата.

— Но… къде отива?

— На война, майко. Къде другаде може да отива една армия?

— Лео, чух слух… — тя изрече думите с ужасен шепот — че имаш намерение да се изправиш срещу Висшия съвет. — Тя се усмихна отчаяно и несигурно. — Кажи ми, че не е вярно!

Настъпи кратко мълчание.

— Те прекалиха! — отсече Лео. — Някой трябва да се изправи срещу тези копелета!

Лейди Финри хвърли поглед на Савин и Савин старателно избягна погледа ѝ, защото се чувстваше малко виновна заради това че така умело беше измамила жената.

— Лео, не може да говориш сериозно… — Тя задърпа немощно коляното и седлото му. — Това е въоръжен бунт. Това е държавна измяна).

В този момент Савин усети как по гърба и пропълзя тръпка. Сякаш въпреки всичките си дълги приготовления тя не беше осъзнавала напълно точно с какво са се захванали, просто защото никой не беше изрекъл точната дума. Тръпката стана по-смразяваща, когато видя още едно познато лице. Йору Сулфур — кроткият представител на Ордена на магусите се промъкваше през тълпата към лейди Финри.

— Това е патриотизъм! — сопна се Лео.

— Мътните го взели, чуй се само. Ти не разбираш! — Финри сниши глас и погледът ѝ се насочваше ту към Сулфур, ту обратно към сина ѝ. — Бяха поети някои ангажименти. За да стигнеш дотам, където си в момента. — Тя още повече сниши глас. — Дадох някои обещания на Баяз…

— Баяз ли? Какво общо има той с каквото и да било, по дяволите?

— Всичко — отвърна Сулфур, който погледна право към Савин.

Тя си спомни как Първият магус ѝ беше предложил статуя на Кралския булевард. Как говореше за изгодни партньорства и здравословна конкуренция. Как ѝ казваше, че когато човек разбере собственото си невежество, това е първата крачка към просветление. И си спомни как беше обещала на баща си, че няма да има нищо общо с този човек.

— Не е твърде късно! — умоляваше Финри. — Мога да пиша на краля, можем да го помолим за милосърдие…

Лео изсъска презрително и обърна коня си, което накара майка му да отскочи назад и почти да падне в ръцете на Сулфур.

— Достатъчно се унижавах пред тоя глупак. Крайно време е да си разменим местата.

Лейди Финри погледна към маршируващите мъже, притиснала слабата си ръка към гърдите, после отново бавно се приближи до коня на Лео:

— Лео, моля те, послушай ме. Ти си велик воин и велик водач. Разбира се, че е така, но…

— Но какво, майко?

— Не си генерал.

— Мисля, че добре си спомням битката при Червения хълм! — тросна се той и бузите му почервеняха от гняв. — Обърнах хода ѝ тогава, когато никой друг не можеше!

— Ти водеше една атака! — Тя хвана юздата на коня му близо до мундщука. — Ръководенето на армия е съвсем различно нещо! Поне ми позволи да дойда с теб. Позволи ми…

— Не! — Той отскубна поводите от ръцете ѝ. — Достатъчно дълго ме държа в сянката си. Сега настъпи моето време!

И той пришпори разярено коня си и се отдалечи.

— Чудя се колко ли дълго ще продължи това негово време — промърмори Сулфур и леко поклати глава.

Финри премести погледа си от него на Савин. Беше толкова разстроена, че на Савин ѝ беше трудно да я погледне в очите.

— Помисли ли за това какво рискуваш? За това какво ще се случи, ако изгубите?

— Няма нещо, за което да съм мислила повече — отвърна Савин.

С изключение на това какво би се случило, ако спечели, разбира се. Вече беше планирала повечето подробности около коронясването си.

— Ще пострадат хора. — Савин с разочарование видя сълзи в очите на Финри. Тя наистина съсипваше уважението, което хората някога са имали към нея. — Хора ще загинат!

— И господарят ми ще се ядоса сериозно — добави Сулфур.

Савин го погледна с вирнат нос:

— Както каза веднъж баща ми, ако искаш да промениш света, понякога трябва да го изгориш до основи.

— Но Баяз — започна умолително Финри, — нашето споразумение…

— Майната му на Баяз. Не съм достигнала до положението, което заемам в живота, като плащам лихвите по дълговете на други хора. — Савин щракна с пръсти на един от адютантите на Лео.

— Придружи лейди Финри и приятеля ѝ обратно до резиденцията на лорд губернатора. И се погрижи да не се меси.

— Ваша милост.

— Лео, моля те! — изпищя Финри, докато я отвеждаха. — Савин!

Но Савин вече беше обърнала коня си към корабите и му щракна с език да продължи напред.

Момичето едва ли беше на повече от шестнайсет, но вървеше наперено и самоуверено. Имаше широки здрави рамене, силни бедра и широка изразена челюст, която беше вирнала към Тръпката, независимо колко високо се извисяваше над нея, което си беше доста, тъй като тя не беше висока. Заби дръжката на едно старо копие в земята пред него. Широките ѝ едри кокалчета бяха побелели около потъмнялото от времето дърво.

— Да? — кротко сведе поглед той към нея.

— Искам да говоря с Риккъ — изръмжа тя.

— Ето я там. — Тръпката протегна ръка.

— Това тя ли е?

— Не, бе — отвърна Изърн-и-Файл, — това е една друга едноока жена с руни, татуирани по лицето. Да, момиче, коя друга може да е, по дяволите?

— Хъм — изсумтя момичето и тръгна към Риккъ. — По-млада си, отколкото мислех, че ще си.

— Дай ми малко време и ще остарея — отвърна Риккъ.

— Или ще те убият — вметна Изърн.

— Тя винаги се опитва да ме ободри — въздъхна Риккъ. — Ти си истински извор на добро настроение, Изърн.

— Ти си Изърн-и-Файл? — попита момичето и още повече изкриви устни.

— Не — отвърна Риккъ. — Изърн е другата планинка с дупка между зъбите, татуировка на ръката и окичена с кости от пръсти. Да, тя е, момиче, коя друга може да е, по дяволите?

— Вие тримата сте големи шегаджии, а?

— Ако хапнеш усмивка на закуска, на обяд ще сереш радост — провлечено отвърна Тръпката с каменно лице.

— А сега кажи ти коя си и какво искаш? — попита Риккъ.

— Аз съм Корлет. — Момичето погледна намръщено Риккъ после Изърн, а накрая Тръпката, сякаш ги предизвикваше да я нарекат лъжкиня. — И искам да се бия — изръмжа последната дума така, сякаш е някакво проклятие.

Напомняше на Риккъ за някое от онези зли малки кутрета, които нападат всичко, независимо колко е по-голямо от тях.

— Тогава ще се биеш. Нуждаем се от всяко копие. Дайте щит на това момиче! — извика тя на единия от ковачите и Корлет се отдалечи наперено, вирнала широката си челюст във въздуха и много доволна, че е воин.

— Не ми харесва видът ѝ — присви очи Изърн.

— Ти не харесваш вида на никого — отбеляза Риккъ. — Просто ѝ завиждаш за младостта и силните бедра.

— Изглеждам така, както луната иска да изглеждам, и не намирам нищо лошо във вида си. — Изърн опря ръце на бедрата си.

— Ти си дълга като наденица и на всичкото отгоре жилава — изсумтя Риккъ.

— Приятно е да се разговаря с теб, Мършавата Риккъ. Всички мръвки по тялото ти изчезнаха, откакто ходи да се срещнеш с вещицата. Напоследък си като глава, забучена върху копие. Само мухите липсват. Поне повечето мухи. — И тя избухна в смях.

— Това беше грубо — отвърна Риккъ, но за лош късмет точно в този момент ѝ се наложи да прогони една муха.

Както би сторил един истински водач, тя избра да пренебрегне тези думи и се обърна да огледа събралите се.

Риккъ ги беше повикала, като почти очакваше, че никой няма да ѝ обърне внимание, но много хора се отзоваха и дори повече, отколкото беше очаквала. В началото идваха един по един, после на групи, а накрая на тълпи от всички чифлици и горски колиби в протектората. През последните няколко седмици ковачите и майсторите на стрели в Уфрит се бяха утрепали от работа. А после сами бяха сложили шлемовете си и се бяха присъединили към тълпата. Някои от жените в града дори бяха зарязали клюкарстването край кладенеца, за да ушият собствено знаме на Риккъ. На него имаше голямо око, заобиколено от руни, като онези, татуирани върху лицето ѝ. Дългото око на червен фон, загледано в това, което предстои. Сега то плющеше на стълба до нея, над най-голямото въоръжено множество, което Уфрит някога беше виждал.

— Сигурна ли си за това? — промърмори Тръпката. — Не е твърде късно да се откажеш.

— Никога не си ми приличал на човек, който се отказва — погледна го намръщено Риккъ.

Тръпката само сви рамене. Човек трудно можеше да го обиди. Може би животът с рана като неговата беше направил острите думи безобидни:

— На мен ми е все едно.

— Е, ти си едър мъж, затова не би разбрал. Когато си по-дребен, трябва да рискуваш. Може да нямаме друг такъв шанс.

Тръпката огледа намръщено насъбраните воини и бавно кимна:

— Да, предполагам, че е така.

— Освен това — Риккъ се наведе по-близо и го смушка в ребрата с лакът, което беше все едно да сръчкаш дънера на някое дърво — всичко ще мине добре. — Тя дръпна бузата си, така че лявото ѝ око се ококори към него. — Видях го. Сега ги подготви, че съм си наумила да им дръпна една реч.

— Наистина ли си го видяла? — прошепна Изърн в ухото ѝ.

— Знаете само това, което ви казвам, че виждам. А аз казвам, че съм го видяла.

— Дългото око май ти върши работа — намигна ѝ Изърн.

— Чуйте! — извика Тръпката, но шепнещият му глас не притежаваше достатъчно сила и никой не го чу. — Чуйте! — Но гласът му беше дори по-тих от последния път.

Той си пое дъх.

— Отворете си ушите, шибани червеи такива! — изкрещя толкова оглушително Изърн-и-Файл, че накара Риккъ да трепне.

Но се възцари тишина и всички се обърнаха към нея.

Толкова много лица задръстваха площада и улиците около него. Повече хора от нейния народ, които някога беше виждала, събрани на едно място. Повече, отколкото предполагаше, че разполага. Това, че бяха излезли, за да чуят думата ѝ, накара сърцето ѝ да се изпълни с гордост. Докато се качваше на стената до Изърн, си помисли колко ли горд щеше да е баща ѝ, и това накара в гърлото ѝ да заседне буца. Свали качулката, която си беше направила от червения плат на Савин, и опита да разроши малко с нокти сплесканата си коса.

— Знаете, че съм една от вас! — изкрещя пронизително тя с леко задавен глас. — Признавам, че напоследък изглеждам малко странно и може би съм малко странна, но знаете, че съм една от вас. Родена и израснала в Уфрит. Надявам се да умра в Уфрит. Надявам се и че до последното все още остава известно време. — Думите ѝ предизвикаха малко смях, няколко одобрителни викове и наздравици. Риккъ махна с ръка, за да въдвори тишина. — Баща ми направи всичко възможно, за да запази това място свободно!

— Кучето! — изрева някой и името на баща ѝ беше последвано от изпълнен с уважение шепот.

— През целия си живот сме се борили да можем да избираме собствения си път. Но ето че сме заседнали на средата между Съюза и Севера. Сякаш сме стъпили с единия крак на една лодка, а с другия — на друга, които плават в различни посоки. И ако не скочим на едната или другата, има вероятност да бъдем разкъсани между двете. — Тя направи гримаса и се хвана за слабините. — И то на най-чувствителното място! — Последва още смях. Баща ѝ винаги ѝ казваше, че ако ги накара да се смеят, значи наполовина е успяла. — Но сега имаме шанс да спечелим свободата си завинаги! — Тя протегна ръка, сякаш във въздуха имаше нещо, което почти можеше да сграбчи. — Тя е там! Точно пред очите ни! Трябва само да имаме куража да я сграбчим! И ще го направим. Знам, че ще го направим! — Направи пръстен с показалеца и палеца си, вдигна го към лявото си око и погледна към тълпата през средата му. — Видях го!

Вдигна ръце и всички присъстващи вдигнаха копията си във въздуха и изреваха като един, защото всички бяха заедно в това велико приключение.

Всички бяха готови да рискуват всичко, за да сграбчат този шанс. Когато тя скочи от стената, тълпата продължи да надава одобрителни викове.

— Хубава реч — изграчи Тръпката и поглади нараненото си гърло.

— Да — промърмори Риккъ, — но още никой не е умрял, докато говори за справедлива борба. — Тя на свой разтри шията си, сякаш така можеше да премахне нервността, насъбрала се там. — Виж, воденето на тази борба е друга работа.

Беше започнало да вали скоро след зазоряване и дъждът се сипеше върху суетящите се тълпи воини. Воини от всяка част на Севера, където наричаха Стаур Здрачния свой крал. Което беше почти целият Север.

Имаше корави мъже от наборната войска в покрита с нитове кожена броня, въоръжени с копие или лък. Имаше храбри, отбрани воини с лъскава броня, секири и щитове, както и именити воини, в чиито шлемове, в доспехите им и в дръжките на оръжията им блещукаха скъпоценни камъни. Имаше варвари от Далечния север, облечени в кожи и боядисани в цветовете на войната, и татуирани диваци, дошли отвъд Крина с разкривените си знамена от кости и животински кожи. Имаше хиляди от тези копелдаци.

Те прииждаха към полята около Карлеон в продължение на седмици. От височината на покрива на градската порта Детелината можеше да види калните петна на лагерите им, които бяха пръснати чак до отсрещния край на долината. Но последният ден от лятото бързо наближаваше и сега лагерите се изпразваха. Малките потоци от мъже се обединяваха в по-големи групи, които се стичаха към пътя на юг, където се превръщаха в истинска река от маршируващи воини. Мократа стомана проблясваше под ситния дъжд. Тук-там над тълпата плющяха знамената на този или онзи главатар.

Стаур наблюдаваше този огромен хаос със скръстени ръце и кимаше като пекар, който току-що е видял, че хлябът се надига точно така, както е искал.

— Някога виждал ли си такава въоръжена армия?

— Виждал съм няколко и те бяха горе-долу като тази — сви рамене Детелината. — Много мъже се появяват с оръжията си. Нали в това е смисълът на цялата работа.

Стаур му хвърли смразяващ поглед:

— Имам предвид, някога виждал ли си толкова голяма армия?

— Признавам, че тази е най-голямата.

Като се изключи армията, с която Бетод беше тръгнал на война срещу Съюза. Или тази, с която Съюзът беше тръгнал на война срещу Дау Черния. Но се съмняваше, че Стаур иска да чуе това, и след като го беше видял да уморява от глад в клетка няколко нещастници един след друг, бе станал доста чувствителен към онова, което той очакваше да чуе. Детелината предположи, че точно тук се крие смисълът на цялото упражнение.

— Ще покажем нещичко на онези копелдаци от Съюза — изръмжа Стаур. — Този път на тяхна земя. Никога не сме се били с тях в Мидърланд, нали?

— Не. — Детелината не си направи труда да спомене, че обикновено мъжете се сражават по-ожесточено, когато са на свой терен.

Съмняваше се, че Стаур би искал да чуе и това.

Честно казано, не беше сигурен защо кралят на северняците го държи близо до себе си. Искаше му се да мисли, че гледа на него като на благородна смесица от телохранител и наставник. В действителност вероятно ролята му беше по-скоро на придворен шут. Но какво друго можеше да стори, освен да играе отредената му роля?

— Значи твърдо си решил да го направиш? — Калдер Черния излезе на покрива на кулата на градската порта.

От дъжда прошарената му коса беше залепнала върху намръщеното му лице. С всеки ден изглеждаше все по-вкиснал като мляко, оставено на слънце.

— Ако сега ги изпратя по домовете им, ще бъдат толкова разочаровани! — Стаур разпери ръце, за да обхване цялото това огромно множество.

— Имах посещение от господаря Сулфур. — Калдер разтревожено потри сивата си четина. Откакто този мъж се беше появил, той не спираше да изразява тревогата и съмненията си и да се мръщи на всичко случващо се. — Той не е доволен. И това означава, че и господарят му няма да е доволен.

— Добре че работата ми не е да правя магьосниците щастливи — изсумтя Стаур. — Би било много дразнещо, нали, Детелина?

— Предполагам — промърмори Детелината, който намираше това да прави кралете щастливи, за достатъчно дразнещо.

— Предполагам, че ще можеш да се грижиш за нещата, докато ме няма — каза Стаур и потупа баща си по гърба.

— Справях се достатъчно добре, преди ти да се появиш — изръмжа Калдер и се отърси от ръката му. — Макар че не си ми оставил много, за което да се грижа. — И той погледна от влажния покрив към малката групичка старци с прошарени бради, голобради момчета и осакатени от битки инвалиди, които щяха да пазят Скарлинг Хол, докато кралят отсъства, стремейки се да се превърне в легенда.

— Хората ми трябват. Войната със Съюза никога не е била лесна.

Вярно беше. Бетод, Дау Черния и Скейл Желязната ръка — всички те бяха разбрали това по трудния начин. Години наред Съюзът бе побеждавал и по-добри мъже от Стаур Здрачния.

Изглежда, Стаур отгатна какво мисли Детелината и му намигна по онзи лукав начин, който намекваше, че двамата споделят една и съща забавна тайна.

— Но Англанд никога преди не е бил на наша страна.

— На наша страна беше Първият магус — изсумтя Калдер, който се вкисна още повече, ако това изобщо беше възможно.

— Наклони везните на наша страна и ни даде възможност да играем с фалшиви зарове.

— Когато поисках неговата подкрепа, ти каза, че тя не си заслужава цената.

— Казах да не ставаш негов длъжник. Не съм казвал да му се изплюеш в лицето — мрачно поклати глава Калдер. — Не разбираш какво представлява той.

Що се касаеше до Големия вълк, разбирането на нещата беше проблем на другите хора.

— Кога стана толкова кисел, татко? — изсъска той със смесица от досада и презрение. — Когато човек те слуша как мрънкаш, никой не би отгатнал, че си завладял Севера!

— Спечелих го с помощта на Баяз — тихо отвърна Калдер.

— Както и Кървавия Девет. Както и баща ми. Ако Баяз започне да помага на някого другиго…

— Тогава ще се бия с него и ще победя! — изръмжа Стаур и оголи зъби.

В този момент слънцето надникна иззад една пролука в облаците и маршируващите мъже заблестяха. — Погледни това!

— Над южния път към Оленсенд имаше дъга. — Мисля, че това е добра поличба. Арка, през която ще се отправим към победата!

След тези негови думи някои от именитите воини на покрива нададоха одобрителни викове „Големия вълк“ и разтърсиха оръжията си. Никой не спомена единственото нещо за дъгите, за което веднага се сети Детелината — че можеш да маршируват към тях завинаги, но никога не можеш да ги достигнеш.

— Дано мъртвите ме спасят от шибаните младежи. — Калдер въздъхна отвратено, докато наблюдаваше как кралят на северняците тръгва наперено към стълбите.

— За жалост, не можеш да избягаш от тях — промърмори Детелината. — Колкото повече остаряваш, толкова повече стават те.

Както се случваше толкова често, острият му ум беше пропилян. Калдер гледаше намръщено стиснатите си юмруци върху сивия камък на парапета:

— На това място Кървавия Девет уби баща ми.

— Хъмм. — Детелината си спомняше този момент достатъчно добре.

Беше държал щит по време на този дуел между Кървавия Девет и Страховития още преди името му да е Стръмното и много преди да стане Детелината, когато беше изпълнено с огън младо копеле.

— И мечтата му за обединен Север умря заедно с него.

— Хъмм. — Детелината си спомни хрущенето, с което черепът на Бетод беше смазан и превърнат на каша, и глухия звук, с който тялото му се строполи в Кръга.

— От трийсет години се опитвам да върна тази мечта към живот. Стремя се към нея с всеки свой дъх. Почти успяхме, Детелина. Остава ни още една победа.

Детелината имаше своите съмнения по този повод. Беше виждал достатъчно много победи и те бяха като измамни върхове преди голям упадък. Бориш се да ги постигнеш, убеден си, че си достигнал върха, но в мига, когато се изкатериш на него, просто виждаш следващия връх отвъд. Никоя битка никога не беше последна. Никоя победа не беше вечна. Но Калдер Черния остаряваше. Искаше да види, че великото му наследство е в безопасност, преди да се върне при пръстта. Тогава можеше да излъже сам себе си, че то няма да рухне няколко мига по-късно.

Той сграбчи ръката на Детелината. Имаше доста силна хватка за толкова мършав мъж.

— Трябва да продължаваш да го наблюдаваш, разбираш ли ме?

— Хъмм.

— Той е бъдещето.

— Хъмм.

— Може това да не ни харесва. Може той да не го заслужава.

— Хъмм.

— Но той е бъдещето, а бъдещето трябва да бъде защитавано.

Детелината си спомни клетката в Скарлинг Хол.

— Как можеш да защитиш един човек от него самия?

— С времето ще се научи.

По този въпрос Детелината също имаше съмнения. Рано или късно човек трябва да спре да очаква хората да се подчиняват на плановете му и да започне да напасва тези планове към хората, с които разполага. Но реши, че Калдер е работил върху плановете си толкова дълго, че те бяха станали толкова неподатливи и крехки, че можеха да се строшат на парчета. Затова той реши да се придържа към своето „Хъмм“, което беше отговор, подходящ за всякакви обстоятелства. Събеседникът можеше да чуе в него това, което иска.

— Ако нещата там се объркат, направи каквото трябва, разбираш ли ме? Върни го жив. Ако го направиш, ще се погрижа да бъдеш възнаграден.

— Хъмм — отвърна отново Детелината. — Е, винаги ми е харесвало да получавам награди.

И той се отправи към стълбите, за да се присъедини към великата армия на Севера.

Слабо беше да се каже, че в командната палатка на Орсо цари истинска бъркотия. Всъщност, тъй като Хилди и група объркани войници все още си чешеха главите как да я опънат, а Орсо, който преди година във Валбек не знаеше нищо за това как се водят войници, оттогава не беше научил нищо, можеше да се каже, че това беше командна палатка, в която нямаше нито палатка, нито командване.

През нея смутено преминаваха пратеници, разузнавачи и адютанти, които тъпчеха калта, спъваха се във въжетата и късаха брезента. Орсо нямаше почти никаква представа какво е адютант, да не говорим, че имаше около дузина такива копелдаци. Бърборенето наоколо му напомняше за сватбено тържество, провеждано в твърде малка стая, само дето гостите бяха паникьосани и почти изцяло мъже.

Генерал Форест излая заповеди, опитвайки се да наложи някакъв здрав разум. Архилектор Пайк опипваше изгорената си брадичка и се опитваше да отсее истината от противоречивите доклади. Ефрейтор Тъни наблюдаваше случващото се от един сгъваем полеви стол с развеселения израз на човек, на когото всичко му е ясно, който Орсо намираше за особено дразнещ, а до стола му беше подпряно знамето на Непоколебимия.

— Ваше Величество — увещаваше го Хоф с типичното за него кършене на ръце, — иска ми се да помислите дали да не се върнете в Агрионт, където ще бъдете защитен…

— И дума да не става — отвърна Орсо. — Повярвайте ми, лорд шамбелан, бих предпочел да съм в леглото си, отколкото на седлото, но този бунт е като пожар в дестилерия. Ако не бъде потушен веднага, ще се разрасне. А аз трябва да бъда видян, че го потушавам.

— Значи всичко това е просто една публична изява? — промърмори Вик.

— Публичните изяви са най-важното нещо за един крал — отбеляза Орсо. — Всичко е едно безкрайно представление, без шансове за извикване на бис и със сигурност без всякакви аплодисменти. Хилди, приготвила си ми бронята, нали?

— Разбира се — промърмори тя, без да вдига поглед от обърканите въжета.

— Нали не планирате… — Хоф беше пребледнял. — Да се сражавате, Ваше Величество?

— Не, по дяволите. Но планирам да изглеждам така, сякаш може да се сражавам. — Разнесе се трясък, когато един пратеник се спъна, залитна и падна върху една маса и навитите карти върху нея се разлетяха из цялата палатка. — Това вече е прекалено! — извика Орсо. — Форест, Пайк, Тъни, Тюфел и Хоф, останете. Останалите вън. — Не би имал нищо против да изгони и няколко от споменатите хора, но предполагаше, че ще се нуждае от цялата помощ, която можеше да получи. — Горст, погрижи се да не ни пречат.

— Ама… — промърмори Хилди зад едно въже, което стискаше със зъби, докато се опитваше да върже две други.

— Ти също. Вън!

Хилди сви рамене, пусна въжетата и една от стените на палатката леко се развя, изду се и бавно падна на земята. Орсо си помисли, че това е доста подходяща метафора за кампанията му досега.

— Да обсъдим нещата едно по едно — процеди той през зъби.

— Ваше Високопреосвещенство, има ли следа от бунтовниците?

— Засега няма надеждна информация да са ги видели, Ваше Величество — отвърна Пайк, — но следим всеки бряг, залив и пристан. Ако лорд Хюген ни е казал истината, ги очакваме да дебаркират утре.

— Имаме ли някакви проблеми с Трошачите? Ако действат сега, ще ни хванат със свалени гащи.

Пайк хвърли поглед на Вик, която стоеше със скръстени ръце. Тя поклати глава.

— Всичко е спокойно, Ваше Величество — отговори Пайк.

— Нанесохме им удар във Валбек, от който още не са се възстановили.

— Иска ми се да го вярвам — каза Орсо, — но имам чувството, че този удар само ги е ядосал повече. Какво е положението с нашите войски, Форест?

— Имаме около девет хиляди души, включително и възстановената Дивизия на престолонаследника.

— Решението да съберете тайно войски, беше отлично, Ваше Величество — намеси се Хоф. — То може да е спасило Съюза!

— Нека да не избързваме — отвърна Орсо.

— Ще има членове на Камарата на лордовете, които ще останат верни. Сигурен съм в това! Изпратих писма, в които искам подкрепата им.

— Съмнявам се, че ще се изправят един срещу друг, за да ни помогнат.

— Може и да съм намекнал, че земите на бунтовниците ще бъдат преразпределени на онези, които са ни верни…

— Може би в крайна сметка ще се изправят един срещу друг — повдигна вежди Орсо.

— Кралските гвардейци се събират от целия Мидърланд. — Форест взе една от картите и я разгъна върху изправената маса.

— Утре трябва да обединим два полка пешаци. Освен това лорд маршал Ръкстед ще докара два кавалерийски полка от Кели, но не е ясно дали ще стигнат до нас навреме.

— Тази кавалерия може да промени всичко…

— Трябва да се подготвим, Ваше Величество — намеси се Хоф. — Да действаме предпазливо. Да печелим време. Да съберем всички войски, които можем.

— Но най-подходящият момент за нанасяне на удар ще е по-скоро — изръмжа Форест и очерта с върха на дебелия си пръст лъкатушещата линия на северния бряг на Мидърланд. — Преди да са се подсигурили. Можем да предложим, че и те ще събират съюзници.

— Значи трябва да печелим време, но едновременно с това да действаме веднага — обади се Тъни.

Настъпи кратко мълчание, докато всички обмисляха думите му.

— Нещо друго? — изсумтя Орсо.

— Бившият лорд маршал Бринт — отвърна Пайк с безстрастен провлечен тон — отказва да сътрудничи.

— Винаги предателят е последният човек, когото очакваш — поклати Орсо. — Мислех, че този човек е непоклатим като скала! Че има толкова въображение, колкото и една скала, но е надежден. Двамата с баща ми бяха стари приятели.

— Въпреки това е предател. Може би ще е от полза да демонстрираме решителността си…

— Мразя Обесванията — отсече Орсо. — Може би този път трябва да покажем милосърдие.

— Предавал е тайни на враговете Ви от месеци…

— Тогава трябва да продължи — намеси се Вик.

— Той е затворен в Палатата на въпросите, нали? — погледна я намръщено Орсо.

— В очакване на кралската справедливост — добави Пайк със стържещ глас.

— Брок не знае това — сви рамене Вик. — Мога да му отнеса съобщение.

— Съобщение, чието съдържание е? — попита Хоф.

— В него ще се казва, че членовете на Висшия съвет са се настроили един срещу друг. И че кралските гвардейци са разпръснати и заети с друго и няма да има съпротива. Ще се казва и че Негово Величество е избягал към Гуркул, придружен само от своя знаменосец.

— Знаменосецът му има повече здрав разум от това — промърмори Тъни.

— В съобщението ще се казва каквото пожелаете.

Орсо обмисли идеята и на лицето му се разля рядка усмивка.

— Знаеш ли, инквизитор, започвам много да те харесвам.

Форест се прокашля.

— Ваше Величество, ако това е всичко, наистина трябва да… — И той кимна към теоретичния вход на палатката, където Горст удържаше потна и панически нетърпелива тълпа от пратеници.

— Много добре — въздъхна Орсо. — Отворете шлюзовете.

Когато килът на лодката застърга в чакъла, Лео скочи в разпенената вода. Шляпането през няколко десетки крачки ледена вода вероятно не беше най-доброто за крака му, но гореше от желание да слезе пръв на брега. Твърде дълго беше стоял затворен зад бюрото, хванат в капана на балните зали и залите на съвета, окован от правила и ограниченията на добрите обноски. Сега беше време да действа. И в края на краищата какъв беше смисълът да е водач, след като в действителност не водеше? Да ръководи нещата от трон някъде в тила, беше работа за крал Орсо и подобните на него, не за Младия лъв. Щабът на Лео щеше да бъде на седлото и на върха на копието. Където се проливаше кръв и се печелеше слава!

Когато пълните му с вода ботуши най-сетне захрущяха по брега и се изправи, за да си почине наболяващият го крак, трябваше да признае, че това не е най-славното парче земя, което беше виждал. Голяма ивица от сив чакъл, последвана първо от жълта трева, брулена от вятъра, после от кафяви дюни и ниски дървета, наклонени настрани, и няколко самотни птици, носещи се по бриза, които бяха единственият признак за живот. Нямаше приветстващи го тълпи, които чакаха да отпразнуват освобождението си от тиранията на Висшия съвет.

Но Лео си каза, че това е добре. Дебаркирането им би трябвало да е тайна. Това, че не се виждаше никого, беше знак, че са успели.

— Джин! — извика той, когато севернякът бавно се изкачи на брега до него. Присъствието му вдъхваше увереност, едва ли имаше по-надежден от него. — Сложи няколко поста, докато мъжете слизат на брега. Антоп?

— Ваша милост? — Антоп отметна от лицето си кичур коса, който вятърът постоянно връщаше обратно.

Беше добър приятел, за когото Лео беше напълно сигурен, че харесва само жени.

— Организирай няколко разузнавателни отряда, разпръснете се и вижте дали ще можете да се свържете с Ишър и останалата част от войските на Камарата на лордовете. Къде се очаква да дебаркира Стаур?

— Ако има късмет с времето, може би няколко мили в тази посока?

— А Риккъ?

Антоп изду бузи, сякаш изобщо не беше сигурен в отговора:

— В другата посока може би?

Юранд щеше да знае точно къде и кога трябва да пристигнат всички, и вече щеше да дава заповеди, за да се увери, че всичко върви по план. Но Юранд… В съзнанието му отново се появи картината как двамата с Глоуард бяха приведени над леглото и задъханите им лица бяха притиснати едно към друго…

Лео стисна зъби.

— Трябва веднага да се обединим с останалите! — отсече той. — Когато численото превъзходство е на наша страна, може изобщо да не се наложи да се бием.

— Ясно — отвърна Антоп.

Направи крачка в едната посока, замръзна, после се обърна в обратната и бързо се отдалечи нагоре по брега.

— Мътните го взели, въпреки това ще бъде жалко да се приберем у дома, без да сме водили битка — ухили се Джин на Лео с развяна от вятъра червена брада.

— Все може да се намери някоя малка битка — ухили се в Лео в отговор и го потупа по облеченото в ризница рамо.

Вече се раздаваха заповеди, под ботушите се плискаше разпенена вода и хрущеше чакъл — цареше успокоителна суматоха, докато мъжете на Англанд започнаха да се изсипват от лодките на брега.

Над главата на Лео беше разпънато знамето му — кръстосаните чукове и лъва — надупчено и разкъсано от победите на север, но никога непленявано от враг. Той се усмихна, когато то се развя и заплющя на морския вятър, сложи край на съмненията му и накара сърцето му да подскочи.

— Най-сетне — прошепна Лео.