Най-добрата жена от космическите сили

Глава 14Миналото

8 декември 1998 година

Мирното протичане на последните дни и гробовното спокойствие в киномотела на Стен мамеха. Колкото повече навлизаха във вътрешността на страната, толкова по-често се натъкваха на следите от тежки боеве. Още на следващия ден преживяха две преки нападения, като първото бе от едно чудовищно насекомо, което, за щастие, се оказа много по-бавно от хеликоптера. Майк се измъкна от първата атака на летящата твар, давайки чисто и просто повече газ. Втория път нямаха толкова късмет — Майк забеляза опасността твърде късно и те се озоваха неочаквано сред рояк дебели черно-кафяви същества, които като че ли с хиляди се нахвърлиха върху хеликоптера. Не бяха достатъчно бързи и силни, за да разбият например кабинката от плексиглас, но плющяха като картечни изстрели по цялото тяло на летателния апарат. След това Черити се чудеше, че Майк изобщо бе успял да задържи хеликоптера във въздуха.

Но се наложи да кацнат. Моторът се задави, а кабинката беше така изпоцапана от размазаните останки от насекомите, че нищо не се виждаше. Прелетяха още известно разстояние — десет-дванадесет мили, — за които Черити се молеше да са достатъчни, за да се измъкнат от обсега на летящия рояк, после Майк взе да се спуска надолу. На няколко мили встрани от шосето сред светлината на предобедното слънце проблесна малко езерце, край чийто бряг те се приземиха.

Докато Черити се опитваше да измие от кабинката лепкавите останки от насекомите с една от униформените си ризи и с вода от езерото, Майк се изкатери върху хеликоптера и започна да проверява мотора. Черити чу приглушените му ругатни.

— Какво има? — попита тя.

— Какво има ли? — Майк изруга отново. — Качи се горе и погледни тази свинщина, веднага ще разбереш какво има — избухна той. — Тази проклета мръсотия е залепнала по целия двигател! Ще ми трябва най-малкото час, за да почистя всичко. Ако изобщо мога!

Въпреки всичко Черити не успя да прикрие усмивката си. Майк се държеше като човек, който току-що е открил, че съседското хлапе е издраскало с пирон лака на новичката му кола. Може би, помисли си тя саркастично, точно това беше причината за тяхната гибел: извънземните не би трябвало да нападат човешката раса, а колите им. И може би тогава справедливият гняв на един цял свят, пълен с автомобилисти, щеше да се вдигне на борба и да ги изпрати със страшна сила обратно в Галактиката.

Все още усмихната поклати глава, отстъпи една крачка встрани от хеликоптера и погледна нагоре към Майк.

— Ще успееш ли?

— Надявам се — отговори ядосано Майк. — Аз…

Прекъсна думите си и въпреки че поради слънцето Черити не го виждаше ясно, а само като черен силует, тя все пак забеляза изплашения му поглед, обърнат на юг.

— Идва някой. Някаква… някаква кола.

Черити се обърна и направи сянка с ръка над очите си. Една черна точка пъплеше към тях и вдигаше подир себе си огромен облак прах. Майк бавно се смъкна от хеликоптера, а Черити надникна в кабинката и взе оръжието си.

Един черен военен джип си пробиваше мъчително път през степта, право към тях. Караше бързо и неведнъж на Черити й се струваше, че колата ще заседне в някоя дупка или пък че ще се счупят осите й. Но нищо такова не се случи. Колата се приближаваше все повече, докато най-сетне спря пред хеликоптера. Зад затъмненото предно стъкло Черити различи силуета на един-единствен човек.

Даде знак на Майк да остане встрани, взе с привидна небрежност оръжието си и се насочи към колата. Когато й останаха само две крачки, страничното стъкло бе спуснато надолу. Едно много бледо, много изплашено лице вдигна поглед към нея.

— Слава богу, вие сте човек — каза младият мъж.

Черити рядко бе долавяла толкова облекчение в гласа на някой човек.

— Нещо друго ли трябваше да бъдем? — попита тя изненадано.

Шофьорът на джипа не отговори, а отвори вратата и бавно слезе от колата. Движенията му издаваха изтощение и Черити забеляза едва сега, че е облечен в съвсем изпокъсана униформа. Вдясно на хълбока му имаше голямо, все още незасъхнало, петно кръв. Погледът му беше трескав. Изглеждаше направо подивял от страх.

— Кой сте вие? — попита още Черити. — И какво се е случило?

— Харкър — отговори военният. — Сержант Джонатан Харкър, 7-ми танков батальон. — Затъпка отново неспокойно на място и се огледа наоколо, сякаш се боеше, че пришълците биха могли всеки момент да изникнат изпод земята зад гърба му. — Видях хеликоптера ви и се надявах да кацнете — продължи той. — И, слава богу, така и стана. Бензинът ми почти свърши. Моля ви, трябва да ми помогнете! Те ни избиват. Аз… аз не мисля, че някой от останалите е все още жив. Успях да се спася, защото… защото намерих тази кола. — Той посочи към джипа. — Но те ме преследват. — Черити се въздържа да попита по какъв начин джипът все още е в движение.

— Можем да ви дадем няколко галона бензин — каза Майк, който междувременно също се беше приближил. — Но ни разкажете по-подробно какво се е случило. Бяхте нападнати?

— Нападнати? — Харкър почти изкрещя. — Те ни размазаха! Аз… никога не съм преживявал подобно нещо. Може би… са милиони. И стават все повече и повече. О, Господи, те… те унищожават всичко. Убиват всеки, когото срещнат.

Майк отново понечи да прекъсне Харкър, но Черити му хвърли бърз, предупредителен поглед. Чувстваше, че младият войник е близо до нервен срив. Една погрешна дума и нямаше да научат вече нищо повече.

— Сега се успокойте, Джон — каза тя. — В момента не сте в опасност. — Посочи към хеликоптера. — Летяхме целия предобед, без да срещнем нито един извънземен.

— Те идват — упорстваше Харкър.

— Възможно е — каза Черити малко по-твърдо. — Но не сега. Сега ще си отдъхнете, по дяволите, и после ще разкажете какво се е случило.

Майк нетърпеливо превъртя очи, но Черити отново му отправи предупредителен жест. Харкър беше почти полудял от уплаха. Можеха да бъдат доволни, дето изобщо още говореше.

В очите на Харкър се таеше паника, но той наистина малко се поуспокои. Въпреки това трябваше да минат още четири-пет минути, преди да се овладее дотолкова, че да може да говори свързано.

— Частта ни беше разположена оттатък, в Колинсвил — започна той, — когато изгасна светлината. Мъничко, забутано селце, може би на петдесет мили оттук. Никой не знаеше какво се е случило, разбирате ли? Първо помислихме, че са паднали бомбите, но постепенно разбрахме истината. Мнозина чисто и просто изчезнаха. Дезертираха, разбирате ли? Искаха да си идат у дома, при семействата си.

— И тогава дойдоха извънземните? — попита тя предпазливо.

Харкър поклати глава.

— Не веднага. В началото всичко беше мирно и тихо. Чувахме за боеве на изток и на запад, но при нас… нямаше нищо. Изглежда, като че ли нападаха само военните съоръжения — летища, бази, складовете на Националната гвардия…

Харкър пристъпи неспокойно от крак на крак. Погледът му се мяташе между хеликоптера и възвишенията на север. „Дете е все още“ — помисли си Черити, полусъстрадателно, полуядосано. Не биваше да се пъхат деца в униформи и после да се очаква от тях да вършат работата на мъжете.

— Имате ли… цигари? — попита внезапно Харкър. Черити поклати глава, но Майк бръкна в джобчето на сакото си и извади още неразпечатан пакет „Марлборо“.

— Задръжте ги — каза той. — Но ги пестете. Такива неща вече не се произвеждат. Довоенна стока.

Харкър се усмихна от учтивост, посегна към цигарите и бръкна с другата ръка в джоба си, за да извади запалката.

Поне така си мислеше Черити.

Но той не извади запалка, а пистолет и освен това беше посегнал не към цигарите, а към китката на Майк, бързо и рязко, и изведнъж съвсем не нервно, а с такава сила, че инстинктивното движение за отбрана у Майк последва твърде късно. Майк извика, падна на колене, когато Харкър бързо и брутално изви ръката му и напразно се мъчеше да отслаби хватката.

Черити се хвърли на земята, със светкавично претъркулване се изправи отново на крака и се метна към Харкър.

Тресна изстрел. На десет сантиметра пред краката на Черити хвръкна пясък и тя застина по средата на движението си. Вдигна бавно ръце, погледна недоумяващо Харкър и после полека се извърна настрани.

Не беше стрелял Харкър. Багажникът на колата се беше отворил и се появи войник със зелена униформа, чийто шестнадесетмилиметров автомат заплашително беше насочен към корема на Черити. Не можеше да разгледа добре лицето му, но беше уверена, че следващият изстрел нямаше да разпилее само пясъка пред краката й.

— Много добре — произнесе глас от другата страна на колата. Внимателно, за да не изнервя допълнително и без това достатъчно изнервения войник, чийто пръст беше върху спусъка на оръжието, тя се извърна встрани и съзря трето униформено лице. Мъжът, без да бърза, бавно се изправяше зад колата. В ръката му също имаше пистолет, но той го държеше доста небрежно. Черити се попита той пък откъде беше дошъл. Багажникът на колата беше твърде малък, за да се скрият в него двама мъже. Сигурно е бил скрит зад седалките. Наруга се наум за собственото си лекомислие, че не беше прегледала по-внимателно колата.

— Хубаво е, че сте разумни, капитане — каза мъжът, заобикаляйки колата и приближавайки се към нея. — Ако продължите все така, сигурно ще се разберем. Ако не, Марк ще ви застреля, ясно ли е?

Черити кимна и отвърна през зъби:

— Ясно. — Сега, когато той се беше приближил, тя видя, че носеше униформата на генерал. — Кой сте вие? Бартън?

— Генерал Бартън, ако искате да сме съвсем точни, капитане. Но иначе си е точно така. — Бартън се обърна към младежа, който беше нападнал Майк. — Ще се оправите ли, Харкър?

Харкър се усмихна, без да проговори.

Мъжът с автомата се измъкна тромаво от багажника на колата, без обаче и за миг да я изпуска от очи, а Бартън насочи пистолета си към Майк.

— Пуснете го, Харкър — заповяда той. — Но внимателно.

Харкър изпълни заповедта, отстъпи бързо крачка назад и насочи дулото на пистолета си към слепоочието на Майк, докато той се изправяше на крака. Майк безпомощно сви ръце в юмруци и застина неподвижно.

— По дяволите. Бартън, какво означава това? — попита Черити. — Та ние сме от една и съща страна на барикадата!

— Да не би да съм твърдял обратното? — отговори с въпрос Бартън.

— Тогава смъкнете този проклет пистолет! — настоя Черити.

— Веднага — каза Бартън. — Когато и вие оставите настрана оръжието си и ми дадете честната си дума на офицер да не правите никакви глупости!

— Да не сте полудели напълно? — изпъшка Черити. — За какво изобщо говорите? Какво означава това нападение?

— Нима все още не си разбрала? — попита тихо Майк.

— Какво? — Черити погледна ядосано първо него, после Бартън.

— Искат хеликоптера — отвърна Майк. — Нали така, генерале?

Бартън кимна. Той продължаваше да се усмихва.

Поне за едно нещо Харкър беше казал истината, мислеше си ядосано Черити, Колинсвил беше затънтено, сбутано място, където обикновено са живели не повече от хиляда души и което само при добра воля заслужаваше названието „селище“. Но, както и да е, имаше си свой собствен затвор, състоящ се от едно-единствено, голямо помещение, разделено на две равни части посредством решетка от дебели стоманени пръти. Бартън дори беше проявил любезността да им предостави единични стаи: заключиха я в дясната част на решетъчния кафез, а Майк — в лявата.

Оттогава бяха изминали пет или шест часа. По обяд дойде един от хората на Бартън и им подаде през решетките по едно канче студен чай и по няколко небрежно приготвени сандвича, а в това време втори войник стоеше на пост край тях с готово за стрелба оръжие и следеше да не се опитат да се промъкнат през решетката. Други двама въоръжени войника стояха на пост вън в коридора.

Черити се размърда неспокойно на коравото си легло. Беше се опитала да последва примера на Майк и поне да използва времето, за да се наспи, но не успя. Мисълта, че пътуването им, след всичко преживяно, трябваше да свърши тук, направо я подлудяваше. И никак не можеше да си прости, че се беше оставила да бъде изненадана по такъв глупав начин от Бартън и Харкър. Трябваше да се измъкнат оттук, все едно как!

Шумът на ключ, който се превърта в ключалката, я изтръгна от размишленията й. Погледна, надигна се леко на лакти и веднага се изправи, когато позна Бартън.

Беше се променил, но това не беше промяна, която се харесваше на Черити. Бартън беше сменил генералската си униформа с войнишки дрехи без всякакви отличия, а лицето му беше изцапано със сажди. През дясното си рамо беше преметнал автомат, от пояса му се полюляваха три ръчни гранати.

Черити вдигна лявата си вежда:

— Да не искате да си играете на война, генерале? — попита тя иронично.

— Не — отвърна спокойно Бартън. — Ще направя това, което не направихте нито вие, нито онези идиоти от Пентагона, капитане. Ще изстрелям проклетите извънземни пак там, откъдето са дошли.

— Боя се само, че за целта ще са ви нужни повече от три ръчни гранати — обади се Майк.

Черити изобщо не беше чула, че е станал. Той се приближи ядосано до решетката и се улови с ръце за ръждясалите пръчки. Бартън отстъпи половин крачка назад, въпреки че не беше толкова близо до Майк.

— Имаме нужното, лейтенанте, имаме го — увери той. — Не сме съвсем безпомощни, както си мислят тези зверове. — Наклони глава, като че ли се вслушва, и посочи към прозореца: — Чувате ли това?

Черити се съсредоточи за малко и наистина чу нещо, много отдалеч, но съвсем ясно: шума на тежък дизелов двигател, който бавно загряваше.

Бартън се засмя триумфиращо.

— Вярно чувате, капитане. Имам няколко добри техници сред моите момчета. Тази сган има да се чуди, когато съзре дулата на нашите танкове. Но не за дълго.

— Танкове? — На Майк не му се удаде напълно да прикрие изненадата си, което само усили израза на триумф по лицето на Бартън.

— Не много — призна той. — И не непременно най-новите модели. Но достатъчно, за да се справим с няколко обхванати от грандомания мравки, повярвайте ми.

— Вие сте луд! — Възкликна Майк. — Няма да можете дори да се доближите до тях!

— О, не — Възрази Бартън. — И не на последно място заради вашия хеликоптер. Сега поне знаем точно къде се намират. И колко са. След няколко часа целият този кошмар ще приключи.

— И вие ще ни пуснете, и ще ни върнете хеликоптера — каза Черити.

Бартън направи гримаса.

— Не бъдете глупава, капитан Леърд. Аз ще… си помисля относно вашето освобождаване веднага щом се върна, но хеликоптерът… — Той въздъхна и разпери ръце в извинителен жест. — Боя се, че на нас ни е много по-необходим, отколкото на вас.

— Не вярвам — каза Майк, едва успявайки да се владее. — Ние не летим за лично удоволствие, генерале. Ние…

— Знам — прекъсна го грубо Бартън. Внезапно гласът му се промени. — Да не ме смятате за идиот, Уолторп? — попита той остро. — По дяволите, добре зная кои сте. И мога също така добре да си представя защо сте тръгнали на път. Може би службите имат някъде спешно нужда от вас, незаменимите космонавти. Но защо? За да пренесете на сигурно място идиотите, които са отговорни за цялата тази каша тук? — той се засмя рязко. — Съжалявам, лейтенанте, не ме търсете за тази работа!

— Тези идиоти, генерале — вметна предпазливо Черити, — са същите хора, пред които сте се клели да служите.

— Глупости! — възрази Бартън. — Клел съм се да служа вярно на тази страна. Клел съм се да я защитавам с цената на живота си и точно това ще направя. — Той пристъпи ядосано по-близо до решетката и вдигна обвинително показалец срещу нея и Майк. — Вие — каза той, — сте имали своя шанс, капитане. Трябваше да взривите това чудо, докато все още сте могли! А вместо това вие ги доведохте тук! Вие… — Той млъкна, захапа долната си устна и сви ръце в юмруци. После се успокои също така бързо, както и бързо беше избухнал. — Вие имахте своя шанс — повтори той още веднъж.

Черити го погледна смутено.

— Вярвате ли наистина? — попита тя. — Че ние сме ги довели?

— Във всеки случай не направихте нищо, за да ги държите настрани — отвърна Бартън. — Имахте всичките възможности за това, нали? Можехте да взривите това нещо в Космоса. Но вие не направихте нищо.

Майк въздъхна.

— Никой не знаеше какво ще се случи — каза той.

В очите на Бартън блесна огън.

— О, не! — възрази той бурно. — Аз го знаех, други също. Опитвах се да предупредя ония глупаци от Генералния щаб, но те не ме послушаха. — Той се засмя с горчивина. — Изсмяха ми се, глупаците с глупаци, и зачакаха големия брат от Космоса. Ето че сега той е тук.

— Вярвате ли наистина, че можете да ги прогоните? — попита Черити. — С един допотопен хеликоптер и с няколко стари танка?

За момент самоувереността на Бартън като че ли се поразклати, но той упорито тръсна глава.

— Разбира се, че не — отвърна той. — Но мога да извърша това, за което ми плащат. Мога да се боря. И аз не съм единственият. Ще се справим с тях, дори и без вашата помощ.

— Генерале, ясно ли ви е, че това, което правите, е отказ да се изпълни заповед — каза Черити.

Бартън се изсмя.

— Заповед? — повтори той. — Чия заповед, капитане? Вие не можете да ми заповядате — той кимна към униформата й. — Аз се числя към армията, а не към Космическата служба.

Черити поклати глава.

— Но вие сте подчинен и на президента.

Бартън явно се обърка. Половин минута само я гледаше и тя можеше направо да наблюдава колко интензивно заработи мозъкът му. И ако в този миг й се беше удало да намери подходящите думи, тя може би дори щеше да го накара да се опомни.

Но не ги намери и мигът отлетя. След няколко секунди Бартън отново тръсна глава.

— Не знам дали казвате истината или не, капитане — каза той. — Вие искате да стигнете до кораба си, нали?

Черити кимна. Нямаше никакъв смисъл да заблуждава Бартън.

— Президент, който изоставя народа си в беда, не заслужава никаква лоялност — заяви Бартън.

— Но това е безсмислица — възрази меко Черити. — Не става дума да се изоставя някого в беда, генерале. Но лейтенант Уолторп и аз сме може би единствените, които могат да управляват кораба. А имаме нужда от него. С един-единствен кораб като „КОНКЪРЪР“ можем да извършим хиляди пъти повече неща, отколкото вие с войниците си. Може би… ще можем да унищожим кораба майка.

Очите на Бартън се превърнаха в тесни цепнатини.

— Откъде-накъде сега ще ви се удаде това, което по-рано не успяхте да направите? — попита той недоверчиво.

— Защото те не очакват това — отвърна Майк вместо Черити. — Това е шанс, генерале. Няма откъде да знаят, че корабът е все още годен за употреба.

Бартън помисли известно време.

— Опитът си струва, лейтенанте — каза той след това. — Но въпреки това — не! Може би ще ви освободя, когато се върнем. Може би дори ще ви дам и кола — той се засмя. — Трябва само да ми пожелаете късмет.

Лицето на Майк помрачня.

— Искате ли да узнаете какво наистина ви желая, генерале? — попита той.

Бартън го изгледа с окаменяло лице. После поклати глава, обърна се, без да каже нито дума, и напусна килията. Така и не разбраха защо изобщо беше идвал.