Най-добрата жена от космическите сили

Глава 10Миналото

4 декември 1998 година

Бяха необходими повече от двеста години, за да се построи този град. Унищожението му стана само за една нощ.

Обратният път за Манхатън се превърна в кошмар, от който тя си спомняше само някакви откъслеци. Някъде към средата на пътя престана да възприема ужасите и всичките неподдаващи се на описание неща, които виждаха. Още в онова съвсем първо утро беше разбрала, че светът е безвъзвратно променен и че Ню Йорк никога вече нямаше да бъде отново това, което е бил някога.

Улиците бяха задръстени от изоставени коли. На много места бяха избухнали пожари и навсякъде се водеха боеве. Бяха вече на края на силите си, когато по обяд стигнаха жилищния блок в сърцето на Манхатън. По пътя бяха видели всичко, което можеше да влезе в сценария на филм за един умиращ милионен град: паника, смърт и страх, мародерстващи и хора, воюващи едни срещу други, само не и извънземни. Жителите на Ню Йорк бяха всъщност тези, които унищожаваха собствения си град.

Тя пропъди тази мисъл от съзнанието си, стана и си наля с трепереща ръка мартини. Ръцете й сега често трепереха и тя все по-често се улавяше, че пие повече алкохол, отколкото бе полезно. Трябваше да внимава. Бяха минали три дни от момента, когато пред вратата на апартамента й се беше появило едно момче, полудете, в униформата на Националната гвардия, което ги беше довело с Майк тук, на едно от четирите или петте места в Ню Йорк, където животът изглеждаше поне привидно нормален: подземията на „Банк Ъф Америка“, истински лабиринт от метални камери и коридори, миниатюрни канцеларии и малко по-големи спални и дневни помещения. Стаичката, две на три крачки, която предоставиха на нея и на Майк, беше истински лукс.

Погледна към циферблата на механичния часовник, който висеше на срещуположната на вратата стена, установи, че има малко повече от половин час до рутинното обаждане на Бекър, и въпреки това излезе навън. Там щеше да е шумно и щеше да има голяма блъсканица, но тук вътре имаше чувството, че ще се задуши, въпреки климатичната инсталация, чието бръмчене създаваше впечатлението, че трийсет метра над главите им изобщо не е имало свършек на света.

Облече униформеното сако, излезе от помещението и се отправи към превърнатия в команден щаб изчислителен център на банката. Коридорите не бяха така препълнени с хора, както си беше мислила. През последните три дни положението тук малко се беше поуспокоило, което обаче не можеше да означава, че наистина всичко е спокойно. Все пак от тоталната суматоха на първото денонощие се беше получило нещо като подреден хаос, в който полковник Стенли действително беше внесъл нещо като система: е, система, която разбираше само той и никой друг, но която все пак функционираше.

Доколкото в този град изобщо нещо можеше да функционира, помисли си тя с горчивина. Споменът за ужасния поход през Ню Йорк заплашително я връхлиташе отново, но тя успя с усилие на волята да го оттласне от себе си. Причината не беше само в нападенията на извънземните — оная първа група, която бяха срещнали, не беше останала единствена, — а в тоталното разпадане на един огромен град. Ню Йорк се беше превърнал в планина от бетон. Нямаше вода, нямаше ток. Нито телефон, нито лекари, нито таксита, нито пожарна, нито…

Ню Йорк умираше от бавна и жестока смърт.

Вчера — всъщност вчера ли беше, когато те с Майк излязоха навън? Вече не знаеше точно. Човек губеше страшно бързо всякакво чувство за време в този подземен свят от неоново осветление и боядисан в бяло бетон. Вчера или когато и да беше, бяха излезли от банката, за да се поогледат навън, и бяха дочули шум, който беше прозвучал като прекрасна мелодия: бръмченето на автомобилен мотор. Секунди по-късно пред сградата на банката се появи някакъв допотопен военен камион. Някой беше извадил повредената бобина от мотора и я беше заменил с нещо саморъчно направено, което би изправило косите на всеки инженер, но което все пак функционираше. Стенли и останалите бяха изпаднали направо в еуфория, но Черити се почувства по-скоро депресирана. Това беше всичко, което беше останало от техния свят на свръхтехнологии.

Стигна при командния щаб, показа служебната си карта на поста пред входа и премина, приведена, през тежката бронирана врата. Допреди седмица пропускът й не би й позволил да влезе тук. Само на няколко крачки от нея, точно зад съседната стена, бяха трезорите на банката, сводесто помещение, блеснало от хром и никел, в което бяха натрупани достатъчно пари, за да се купи целият този град. Само че сега тези пари нямаха никаква стойност. Андерсън и някои други банкови служители, които продължаваха все още да слизат тук долу и да наблюдават тревожно военните, боравещи с незаменимите им компютри, не искаха още да го осъзнаят, макар че вече и най-обикновеният войник беше наясно с положението.

Въпреки това тя беше благодарна на параноята на тези банкови служители и на техните началници, защото в крайна сметка точно тя беше причината изобщо да го има това помещение — един подземен етаж на банката, който можеше да оцелее не само при бомбено попадение, но и можеше да спре каквато и да било форма на електромагнитно лъчение. „И всичко това — помисли си Черити саркастично, — само и само да може да се знаят точно сметките на вложителите в тази банка, дори и след ядрената война!“ Това беше абсурд. Понякога се питаше дали не се числи към някаква раса от неизлечимо душевноболни.

Още по-абсурдно обаче беше, че в целия този град имаше само три банки и една болница, чиито компютърни съоръжения бяха защитени по този начин — и нито едно военно съоръжение, да не говорим за телефонни централи или поне за една-единствена радиостанция! Военните знаеха за опасността от електромагнитен шок при ядрена война още от петдесет години, но никой в този град не беше направил нещо по този въпрос, по простата причина, че би било много скъпо.

Огледа се за Майк и понеже не го видя никъде, махна с ръка на Стенли, който се беше надвесил над някаква карта и записваше цифри в полето на един лист. Тя бързо прекоси помещението, наведе се любопитно през рамото му и видя, че това е план на Ню Йорк. Някои зони бяха отбелязани с щрихи, други бяха маркирани с червени или зелени кръстчета. Тя не попита какво означават тези маркировки.

— Подранили сте — каза Стенли, без да вдига поглед от картата си. В гласа му се чувстваше леко недоволство. Не беше на лична основа, дори напротив. Черити чувстваше, че Стенли я харесва, тя също изпитваше определена симпатия към него. Но мястото, което заемаха Майк и тя, страшно му трябваше. В град, на който функциониращите органи трябваше да се сместят на по-малко от триста квадратни метра площ, всеки неканен посетител създаваше неудобства.

— Какво е положението? — попита тя не от истински интерес, а просто за да каже нещо.

За нейна изненада този път той вдигна поглед от картата си.

— Тук ли? — запита той. — Или в останалата част на света?

— Има ли някаква разлика?

— И то каква — отвърна сериозно Стенли. Сгъна грижливо картата си и направи знак на Черити да се приближи. Отдолу се показа карта на света с формат DIN-A-2. Някой беше задраскал с червен туш големи части от Северна Америка, Европа и Азия, върху останалата част от света също имаше ярки червени петна.

— Червените области са превзетите от извънземните — обясни той. — Във всеки случай онези, за които знаем, че са. Но вероятно са много повече. Стана трудно да се сдобиваме с информация, разбирате ли?

Черити се сепна леко. Преди два дни, когато за пръв път й беше показал тази карта, червените петна бяха не така многобройни и значително по-малки. Въпросът не беше в тяхното увеличаване, а в бързината, с която се развиваше всичко. „Ако продължава така — помисли си потиснато Черити, — те ще превземат цялата Земя само за четири седмици.“

— А тук? — попита тя.

— Ню Йорк ли? — Стенли се усмихна. — Много по-добре, отколкото в другите по-големи градове. Мисля, че са се появили на около петдесет места. Но ще се справим.

При тези думи по гърба й пробягаха тръпки. Лицето й очевидно ясно отразяваше чувствата й, защото Стенли внезапно се усмихна и се помъчи да си придаде успокоително изражение.

— Само без паника — заяви той. — Ще се справим с тях. Ако се наложи, ще издържим месеци. Може би дори години.

Черити погледна към картата на света. Червените петна по нея говореха противното.

— Това е нещо друго — каза Стенли, сякаш прочел мислите й. — Не бъркайте град като Ню Йорк с откритите територии. Там те очевидно доста превъзхождат нашите момчета, най-вече сега, когато на практика са ни разоръжили. Но тук… — Описа широк кръг с ръката си. — Ню Йорк е нещо като планинска крепост, разбирате ли? Наистина нямаме редовна войска, но Националната гвардия може да събере сто хиляди души. Освен това всеки добър американец — добави той, но явно иронично, — си има собствено оръжие, нали?

— Досега бяха много малко — каза Черити предпазливо. — Нещо като авангард.

Стенли кимна.

— Несъмнено. Нека дойдат, капитан Леърд. Ще се справим с тях и без космически кораби и лазерни оръжия, имате думата ми. Тези чудовища ще се озоват изведнъж пред дулата на милиони сигурни, старомодни оръжия, ако наистина са толкова глупави да искат да завладеят този град.

Черити не възрази. Знаеше, че няма никакъв смисъл да спори със Стенли по този въпрос. Беше се опитала, още първия ден, но беше безсмислено, а може би Стенли беше прав — беше напълно невъзможно да се иска завладяването на град като Ню Йорк. Но може би те изобщо и не искаха това. Нападенията през последните дни бяха вероятно само леки ужилвания, които нямаха друга цел, освен да изпробват тяхната сила. В действителност изобщо не беше необходимо да се завладява Ню Йорк. Трябваше само да изчакат, докато всичко се срути от само себе си.

Стенли се накани да продължи, но в този момент радиостанцията даде с писукане признаци за живот. Стенли вдигна поглед, сбърчи изненадано чело и след като погледна часовника, мина зад мъжа, който обслужваше уреда. Черити го последва. Още не беше дошло време за контролното повикване на Бекър.

Наблюдаваше с внимание как войникът работи с грубото устройство на старомодния лампов уред, за да настрои предавателя. Апаратът изглеждаше така, сякаш бе взет от някакъв музей, както и няколкото други радиостанции, които сега представляваха единствената връзка на Ню Йорк с външния свят.

— Бекър? — попита нервно Стенли.

Дежурният радист кимна и подаде слушалката на Стенли.

— За вас, сър — каза той. — Станцията СС Нула Едно. Лично комендант Бекър.

Лицето на Стенли потъмня още повече, докато той си слагаше слушалките и сядаше на стола, който войникът му беше освободил. Обади се, отговори няколко пъти с „да“ или „не“ на въпроси, които Бекър му задаваше от другия край на връзката, и стана отново след няколко секунди. Погледът му беше особен.

— Иска да говори с вас, капитан Леърд — каза той.

В първия миг Черити го погледна изненадано, после си сложи тежките слушалки, които бяха също толкова старомодни и непрактични, както и целият уред, към който принадлежаха. Техникът, който обикновено обслужваше радиостанцията, я потупа леко по рамото.

— Натиснете червеното копче, ако искате да говорите, капитане — обясни той.

Черити кимна в знак на благодарност и се обади. Когато отново вдигна пръста си от копчето, слушалките се изпълниха със звуци и безброй писукащи и свиркащи шумове. Беше й трудно да разграничи гласа на Бекър.

— Капитан Леърд — започна Бекър. Въпреки изключително лошото качество на приемането, на Черити й се стори, че долавя в гласа му нервност и припряност. — Слушайте, капитан Леърд. Не задавайте никакви въпроси, а само слушайте. Ако трябва да отговорите, направете го само с „да“ или „не“, разбрано?

Черити натисна червеното копче на станцията и каза:

— Разбира се, командир Бекър.

— Къде са Уолторп и Найлс? — попита Бекър. — При вас ли?

— Не — отговори Черити. — Майк… лейтенант Уолторп се намира при мен, но Найлс… не зная. — Това не отговаряше съвсем на истината. Знаеше доста точно къде е в момента Найлс, а именно — в другия край на града, при семейството си. Ако бяха все още живи.

Бекър изруга.

— Окей, помъчете се да го откриете и елате тук тримата или пък само Уолторп и вие, ако не намерите Найлс.

— Какво се е случило? — попита Черити.

— Започна операция Омега — отговори Бекър. Пое си шумно дъх. — Срокът е 13 декември. Ще успеете ли?

„13 декември?“ — помисли си тя изплашено. Дотогава имаше само осем дни. В нормална обстановка — достатъчно време, за да отидат осем пъти до Тимбукту и да се върнат, но в един свят без реактивни самолети, беше прекалено малко, за да се вземе едно разстояние от почти две хиляди мили. Въпреки това тя каза „да“. Бекър щеше да забележи достатъчно навреме, ако не успееха. Знаеше също толкова добре, колкото и тя, какво точно изисква от тях.

— Какво се е случило? — попита тя още веднъж. — Защо…

— По дяволите, затваряйте си устата! — изкрещя Бекър. — Опитвам се да измъкна вас и останалите оттам, не разбирате ли? А вие рискувате живота си, говорейки прекалено много, момиченце!

„Както и твоя билет до Марс“ — добави злобно наум Черити. Едното от местата на „КОНКЪРЪР“ беше запазено за Бекър. Но все пак по-добре беше да не го произнася на глас.

— Какво искате да кажете? — попита тя предпазливо, като се опитваше да придаде на лицето си колкото е възможно по-спокойно изражение. Осъзнаваше факта, че я наблюдават не само Стенли, но и целият състав на командния щаб.

— Положението става сериозно — отговори Бекър. — Оттатък, в Европа, изглежда също са пуснати няколко бомби. Никой не знае подробности, но регистрирахме някои доста силни труса.

„И приготвяте спасителните лодки“ — помисли Черити. Затова и Бекър толкова много настояваше да пристигнат всички те в базата. В края на краищата, тя беше командир на кораба. Питаше се само в каква посока би могла да го изведе.

— Но това не е всичко — продължи Бекър. — Прекъснаха връзките ни с Токио… и с някои други градове. Приблизително на десет минути губим радиоконтактите си с някой град. Не знам какво става там, Леърд, но, изглежда, положението вече става доста сериозно. И съм убеден, че Ню Йорк е на челно място в списъка. Именно затова настоявам да изчезнете оттам, ясно ли е?

— Разбрано, сър — отговори Черити. Усети в устата си доста неприятен вкус. „Толкова по въпроса за съпротивата“ — помисли си тя.

— Дайте ми пак Стенли — нареди Бекър.

Черити стана, махна слушалките от главата си и ги подаде на Стенли. Мълчеше, докато Стенли слушаше внимателно думите на Бекър, отговаряйки само веднъж-дваж с полугласно „да“, и се стараеше да не обръща внимание на погледите, отправени към нея от двадесетина чифта разширени от страх очи. Тези мъже и жени сякаш четяха мислите й, изписани като че с огнени букви върху челото й. Какво да им каже, ако я попитат какво се е случило? Че може би им оставаше да живеят само още няколко часа?

Стенли приключи разговора и се изправи. Лицето му беше мъртвешки бледо, когато се обърна към нея и я погледна.

— Получих заповед да ви изведа от града колкото е възможно по-скоро, капитане — каза той. — Какво е станало?

„Бекър не му е казал“ — помисли Черити. Имаше чувството, че извършва предателство.

— Не зная — отвърна тя уклончиво. — Той самият не знае нищо положително. Изглежда, са бомбардирали и Европа.

Опита да се усмихне, почувства обаче, че вместо това се получи само някаква гримаса.

— Бомби?

— Вашите хора не са единствените техници любители, както изглежда — отвърна тя вяло. — Може би съм се заблудила, а и приятелите ни от Марс също. Не сме чак толкова безпомощни, както си мислеха. — Беше един доста плосък опит да намали напрежението и той не успя. Както Стенли, така и останалите нямаше как да не разберат, че всяка дума беше лъжа. Но Стенли не възрази нищо, а се втренчи за миг някъде край нея. После вдигна ръка и посочи към тавана.

— Окей, имам моите заповеди — произнесе той с мъка. — Донесете нещата си, капитане. Ще ви изведа оттук.

— И как?

Стенли се усмихна отпаднало.

— Можете ли да яздите?

Тя можеше, но само след час й се искаше да беше отговорила с „не“ на въпроса на Стенли. Гърбът я болеше непоносимо и всяка стъпка на коня по асфалта бе като ритник в кръста й. Бяха прекосили Манхатън почти от единия край до другия и това приличаше на прекосяване на ада под жестоко шибане с пръчки. Два пъти бяха нападани и двата пъти не от извънземни, а от отчаяни хора, които искаха да им вземат конете.

Не тръгнаха по посока към моста, както очакваше Черити, а поеха точно в обратна посока и преди пет минути бяха прекосили някакви ограждения от бодлива тел, които минаваха покрай цяла редица сгради. Откакто минаха бариерата, Черити срещаше само войници. Някакъв спрял за вечни времена танк блокираше улицата. Впечатляваща гледка, помисли си иронично Черити. Извънземните можеха да си умрат от смях, като го видеха. Все пак той представляваше последната дума на земната оръжейна техника, едно страшилище с невероятна унищожителна мощ.

Те заобиколиха предпазливо мъртвия гигант, провряха се през друга бариера от бодлива тел и се приближиха до една продълговата складова постройка, пред която се бяха разположили на бивак войниците на едно военно поделение. Стенли, който сега яздеше малко преди тях, размени няколко думи с някакъв офицер, посочи халето, след това Майк и нея и приключи разговора с повелителен жест. Не изглеждаше в добро настроение, когато Черити приближи с коня си до него и го погледна въпросително:

— Проблеми ли има?

— Не — излъга Стенли. — Хайде. Не е много далеч.

Но той не продължи да язди, а скочи със сърдито движение от коня и изчака Майк и Черити да последват примера му.

Острата болка в гърба на Черити се обади с нова сила, когато тя слезе от коня и направи първите крачки. Въпреки това изпитваше облекчение, че отново е стъпила на краката си. Когато Стенли я беше попитал дали може да язди, беше решила, че ще й даде ездитен кон, а не тази куца кранта, която хората му най-вероятно бяха измъкнали от някоя кланица… Хвърли враждебен поглед към коня, откачи раницата си от седлото и побърза да настигне Стенли.

Влязоха в халето.

В началото Черити не видя нищо. Очите й бяха привикнали с двата часа слънчева светлина и им трябваше малко време, за да свикнат със здрача тук вътре. Беше осветено — десетина ярки петна белота, които сякаш бяха изрязани в тъмнината посредством големи карбидни прожектори, — но резкият контраст между изкуствена нощ и също така изкуствена светлина като че ли още повече подчертаваше чернотата.

После очите й започнаха да се приспособяват към новите светлинни условия и ако това, което й се стори, че вижда в първия миг, отговаряше на истината, то тогава Стенли беше дяволски прав да остави тук половината от малката си армия…

Хеликоптерите бяха най-малкото на двадесет години. Кабинката на пилота представляваше издраскана кръгла топка от плексиглас, в която имаше място само за двама души. От тънката конструкция на опашката се лющеше лакът от поне пет боядисвания, а моторът изглеждаше така, сякаш Стенли го беше извадил от някой предшественик на Ноевия ковчег.

— Мили боже, кажете ми само, лети ли все още това нещо? — попита Майк слисано.

Стенли му хвърли един неподдаващ се на описание поглед, но не отговори, а вдигна заповеднически ръка.

— Кройд!

От тъмнината се отдели фигурата на дребен, плешив мъж с бяла престилка, цялата в мазни петна, и се отправи към него. Изненадата му, когато позна Майк и Черити, не остана незабелязана. Но той не си позволи никаква забележка и само погледна въпросително към Стенли.

— Полковник?

Стенли посочи хеликоптера.

— Докъде стигнахте, Кройд? — попита той кратко. — Лети ли?

Кройд кимна автоматично, после сви рамене.

— Теоретически — да — отвърна той. — Моторът работи. Но дали това нещо изобщо ще може да полети, това никой не може да каже. Все още не сме правили пробен полет, ако имате това предвид.

— Ще трябва да полети — отвърна грубо Стенли. Той посочи към Черити. — Познавате ли капитан Леърд?

— Кой не я познава? — отговори Кройд. Усмихна се бегло. — Радвам се да се запозная с вас. — След това изведнъж стана пак сериозен. — Наистина ли искате да летите с този хеликоптер?

— Ако можем да го вдигнем на малко повече от десет сантиметра над земята, тогава да — отвърна с усмивка Черити.

— Ще успеете — увери я Кройд. — Тези стари стоманени птици са яки малки машини, които няма така лесно да се дадат. Но е още прекалено рано. — Той се обърна отново към Стенли. — Елате утре пак, полковник. Или по-добре след два дни. Хеликоптерът трябва да…

Стенли го прекъсна с гневен жест насред думата.

— Нямаме време нито до утре, нито до вдругиден, Кройд — каза той рязко. — Ще лети ли или няма да лети?

Кройд замълча за момент, по-скоро изненадан, отколкото изплашен или респектиран.

— Теоретически — да — повтори той. — Но…

— Добре тогава — каза Стенли. — Другото ще стане ясно после. Запознайте капитан Леърд с техниката.

Кройд го загледа с широко отворени очи, но Стенли не му даде повече никаква възможност да протестира, а само се завъртя на токовете си и изчезна с бързи крачки към задната страна на халето. Кройд погледна подире му, клатейки глава.

— Какво му става?

Черити сви рамене.

— Не знам — отвърна тя. Изненада се сама колко лесно й се изплъзна тази лъжа.

— Може би се сърди, че му отнемаме играчката — каза Майк.

Сега вече Кройд доби леко изплашен вид.

— Но вие ще го върнете обратно, нали?

— Разбира се, ако не паднем с него от облаците. — Майк вдигна раницата си от земята и се отправи към хеликоптера.

Кройд спря, за да си запали цигара. Издуха синьо облаче дим подир Майк и се усмихна с престорено злорадство.

— Не ми се ще особено да изпробвам пръв машината. Можете ли да управлявате такова нещо?

Майк кимна.

— Естествено — отвърна той обидено.

— Не е чак толкова естествено — отговори Кройд, когато се приближиха до хеликоптера. — Знам, че можете да пилотирате космически кораб, но това тук е нещо съвсем различно, повярвайте ми. Нямате никакви помощни инструменти. Никакви компютри, които да коригират грешката ви. Няма дори висотомер. Поне не такъв — добави той, — който да работи. Да се пилотира машина като тази, се иска голям усет.

Вече бяха стигнали при хеликоптера. Кройд отвори вратата на кабинката, отстъпи назад и направи жест, поканвайки ги да влязат. Майк се поколеба едва забележимо, после се стегна, хвърли багажа в тясното пространство между седалките и тромаво се покатери вътре. Черити чу въздишката му.

— Господи, та това нещо сигурно е още от каменната ера!

Кройд кимна равнодушно.

— Бъдете доволен, че е така, лейтенанте! Ако беше правен десет години по-късно, изобщо нямаше да можем да го използваме.

— Затова ли избрахте тази развалина? — попита Черити.

Кройд не показа с нищо дали определението „развалина“ го е засегнало. Той само кимна.

— Отчасти — призна Кройд. — Аз също бих предпочел по-нова техника, повярвайте ми. Но не би имало никакъв смисъл. Щяха да ни трябват седмици, за да поправим някоя от тези електронни играчки, ако изобщо успеем. Това тук… — той потупа с длан пилотската кабина и целият хеликоптер леко потрепери, — е нещо като динозавър, разбирате ли? Обикновен груб двигател, много по-добър от каквато и да е електроника. — Посочи към мотора, прикрепен зад и над пилотската кабина. — Бижуто горе ни накара да си поблъскаме главите, но сега отново може да работи.

— Откъде взехте резервните части? — попита Черити.

— Резервните части ли?

— Бобината за запалване, свещите, разпределителя… — Тя махна с ръка, за да покаже, че би могла да продължи този списък, но счита това за излишно.

— Отникъде — отвърна лаконично Кройд. — Всичко е собствено производство. Ръчна изработка по добрия стар американски начин. — Той се усмихна леко. — Ако се наложи да кацате, внимавайте моторът да не изгасне, защото няма стартер.

— О! — възкликна Черити.

Кройд се засмя, подаде й с преувеличена галантност ръка и й помогна да се изкатери в кабината при Майк. После самият той, пъхтейки, се качи нагоре по плъзгачите и се наведе напред, за да обясни на Майк отделните уреди. Бяха необходими само няколко думи, тъй като по-голямата част от тях изобщо не функционираше.

— Ето това е показанието за горивото — обяви той накрая. — Но не работи. Почне ли сандъкът да се тресе, превключете ето с този лост на резервното гориво. После имате приблизително десет минути, за да откриете най-близката бензиностанция.

— Каква е максималната далечина на полета? — попита Майк.

Кройд сви рамене.

— Нямам представа. Резервоарът събира сто галона, т.е. може би двеста мили. Едва ли ще са повече. Тези стари двигатели имат благословен апетит.

Двеста мили, помисли си неприятно изненадана Черити. Това означаваше, че ще трябва да зареждат още осем-девет пъти, преди да стигнат базата. Разбира се, че няма да успеят. Не с тази развалина.

— Но за моторното гориво не е нужно да се безпокоите — продължи бодро Кройд. — Резервоарът е пълен. Достатъчно е да излезете над океана и да направите няколко кръга. Не е необходимо машината да прави висш пилотаж, а само да лети.

Майк вдигна изненадано поглед, но Черити го погледна предупредително и той преглътна отговора, който му беше на езика. Може би беше по-добре да не знае, че те нямаше да се върнат.

Стенли дойде при тях и Кройд довърши набързо обясненията си, след което скочи отново на земята, за да направи място на полковника. Черити видя как заобиколи хеликоптера и се изкатери сръчно на опашката, за да се заеме отново с мотора. В дясната си ръка държеше въже с дължина около метър и половина. Мина известно време, докато Черити се сети за думите му относно липсващия стартер. Той и колегите му сигурно бяха измайсторили нещо като махово колело, с което да запалят двигателя, както се правеше при моторните лодки.

— Готови ли сте? — попита Стенли. Говореше много тихо, може би за да не го чуят Кройд и останалите механици. Черити кимна. — Аз… се надявам, че ще успеете — произнесе Стенли. Думите прозвучаха тъжно, но Черити почувства, че бяха казани честно. Изведнъж й се прииска да го утеши по някакъв начин. Та дори и само заради това, да убеди сама себе си, че не го изоставя тук заедно с другите на произвола на съдбата. Но само кимна с благодарност.

— Летете колкото можете по-дълго по крайбрежието — каза Стенли. — Доколкото знам, в момента насочват усилията си главно към вътрешността на страната. И ако се наложи да зареждате, направете го край някое шосе, по възможност по-далеч от най-близкия град. В тази страна има поне петдесет милиона души, които ще ви убият без колебание, само и само да заемат място в тази кабина.

— Знам — отговори Черити. — Ние… ние ще внимаваме, полковник.

— Няма да успеете — продължи Стенли. Говореше бързо, почти беззвучно, подобно на човек, който бърза да изкаже някакъв наизустен текст, за да не забрави нещо от него. — Не и с тази трошка. Когато се наложи да слезете на земята, опитайте се да намерите някоя кола. Може би стар форд или додж или пък фолксваген. Тези коли всъщност са само ламарини, електроника почти няма.

Черити искаше да отговори, но Стенли не й обърна внимание. Скочи от шейната на хеликоптера, тръшна вратата и вдигна заповеднически ръка. Над главите на Черити и Майк старомодният бензинов двигател на хеликоптера възкръсна за нов живот, сред давене и кашляне. За момент забоботи неспокойно и заплашваше да изгасне отново, но после Майк даде предпазливо газ и шумът стана равномерен. Над изподраскания плексиглас на пилотската кабина се видя как бавно се завъртяха четирите перки на машината.

Големите плъзгащи се крила на вратата на халето бяха отворени. Вътре нахлу ярка слънчева светлина, която накара Черити да примигне няколко пъти. Майк вдигна ръка пред очите си, с другата посегна към джоба на ризата си и извади чифт слънчеви очила.

След ново махване на Стенли няколко войника прикрепиха две стоманени въжета към плъзгачите на хеликоптера и го затеглиха навън. Черити се мъчеше с всички сили да изглежда спокойна, докато чакаха да излетят. Мъжете се отдръпнаха с респект от свистящите ротори и образуваха широк кръг около хеликоптера. Тя отново изпита чувството, че изоставя всички тези хора на произвола на съдбата. Някак си се чувстваше виновна за всичко онова, което щеше да им се случи.

— Има ли нещо? — попита Майк. Не му беше убегнало колко тиха беше станала изведнъж и как измъчено седеше на мястото си.

Черити поклати глава и погледна демонстративно в друга посока. След две минути бяха вече във въздуха.

Имаха късмет в две отношения. Кройд и хората му очевидно наистина бяха извършили малко чудо, защото хеликоптерът летеше отлично, а денят беше толкова тих, че Майк изцяло можеше да посвети вниманието си на тази странна птица и да свикне с нея.

Последваха съвета на Кройд и летяха ниско, но много бързо. Отправиха се към океана, после завиха и отново се приближиха до крайбрежието. Под тях се плъзна осиротелият свят от пластмаса на Кони Айлънд, после сянката на хеликоптера пробяга над първите сгради от предградията. Оттатък, в Манхатън, градът представляваше истински хаос, но тук той изглеждаше… мъртъв. Беше очаквала, че шумът на двигателя ще привлече хора по улиците, но не видя никого. Ако тук някой все още продължаваше да живее, то сигурно се криеше в дома си. Без да иска, тя отново си спомни за къщата, пълна с мъртъвци. Може би и долу беше същото, помисли си с ужас. Може би сградите бяха пълни с трупове, а те прелитаха над тях.

Майк се приведе леко напред, погледна надолу и коригира леко курса на хеликоптера. Сега летяха почти паралелно на брега и едва ли на височина, надхвърляща трийсет метра. Въпреки това под тях не се забелязваше никакво движение.

— Найлс? — попита тя.

Майк кимна.

— Не съм сигурен дали ще открия къщата — каза той. — Всичко изглежда малко по-различно, когато си тук горе.

Десетина минути летяха в посока юг. Сега вече тук-там виждаха хора — по някой колоездач или пък неколцина, които бяха привлечени от шума на мотора и бяха излезли на улицата.

Най-сетне стигнаха мястото, където беше жилището на Найлс. Дори и от височина, по-малка от трийсет метра, нищо не подсказваше за катастрофата, която беше прерязала артериите на Ню Йорк: една нормална улица с красиви малки къщички, които се редяха една подир друга, скрити зад поддържани с обич градинки.

Майк поведе хеликоптера в нисък полет над къщата, в която живееше Найлс със семейството си. Направи широк завой, върна се обратно и се приземи на окосената тревна площ пред сградата, толкова близо до нея, че перките едва не докосваха стрехите й.

— Побързай — каза той едносрично.

Черити разкопча предпазния колан и се накани да отвори вратата, но Майк я задържа.

— Вземи го — каза той и посочи с глава автомата, който се намираше между седалките им.

За момент Черити бе изкушена да го направи. После обаче поклати глава, бутна вратата и скочи от кабинката, преди Майк да успее да я задържи. Изтича приведена до къщата, като се оглеждаше внимателно на всички страни. Зад прозорците на съседната къща се появи сянка, нещо проблесна. Но никой не се появи на улицата.

Зад нея изрева моторът на хеликоптера и без малко да бъде преобърната от силния вятър, който създаваха перките, когато Майк отново вдигна машината във въздуха и я задържа десетина метра над улицата. Очевидно той се отнасяше съвсем сериозно към предупреждението на Стенли.

Вратата се отвори, когато й оставаха още два метра до къщата, и се показа Найлс. Носеше обикновени, черни панталони от рипсено кадифе и една от ярките, пъстри ризи, които така много обичаше. На колана му висеше пистолет. И не беше ни най-малко изненадан, когато видя Черити.

Погледа я безмълвно няколко мига, после вдигна глава и погледна към хеликоптера.

— Откъде намерихте този музеен експонат? — попита той. Гласът му беше много изморен. Черити съзря зад него някаква сянка в къщата и чифт черни очи, които я оглеждаха почти със страх. Установи с напълно необоснована уплаха, че това бяха детски очи. На стената беше облегната пушка с приспособен към нея телескоп. Трябваше да събере всичките си сили, за да може да погледне отново към Найлс.

— Лети, нали? — каза тя.

Найлс се засмя невесело.

— Да — каза той. — Пак напред, така ли?

— Ние… извикаха ни — произнесе тя колебливо. — Преди два часа, Найлс. Лично Бекър.

— Базата СС 01? — Найлс отново посочи към хеликоптера. — С това нещо ли?

— Докъдето стигнем — сви рамене Черити. По дяволите, какво й ставаше? Внезапно й беше невъзможно да продължи. — Ние тримата, Найлс — каза тя.

Найлс изкриви устни, но тя не разбра дали това беше усмивка или не.

— Има ли там място за трима души?

Черити поклати отрицателно глава. Найлс също помълча известно време.

— Желая ви тогава много щастие — заяви той накрая.

— Ти… няма ли да дойдеш?

Сега Найлс се усмихна истински.

— Не, капитане. Няма да дойда, дори и да ми заповядате.

— Знаеш какво означава това, нали? — попита тя много тихо.

Найлс кимна отново. Лицето му беше като каменна маска. След малко тя чисто и просто се завъртя на пета и направи знак на Майк да приземи хеликоптера, за да може да се качи отново. Когато след половин минута отлетяха отново, тя се приведе напред и надникна под тях. Найлс беше застанал с една тъмнокожа жена и с около десетгодишно момиченце зад къщата. Жената им махаше. В ръцете на детето имаше автомат, но то го държеше не като оръжие, а така, както децата държат куклите си — с две ръце, притиснат здраво към гърдите. Черити никога не можа да забрави тази картина.

Бяха на сто мили от Ню Йорк, когато градът загина, и те можаха да го видят въпреки огромното разстояние. Денят беше много ясен и сега летяха на голяма височина, така че кулите на Манхатън се очертаваха само като неясни силуети на хоризонта. Когато се случи, Майк обърна хеликоптера и го задържа неподвижно във въздуха, така че да могат да проследят ужасната сцена във всичките й подробности.

Беше нещо като мъгла, която се появи от нищото и захлупи Ню Йорк подобно на полупрозрачен огромен купол; юмрукът на великан, който стисва в шепата си безшумно целия този милионен град и изгася всяка искрица живот в него. Бетонните гиганти на Манхатън не се срутиха, нямаше дим, нямаше пламъци, нямаше и ужасна експлозия, която да помете града от лицето на земята. Тя си спомни за безжизнения дом, който Найлс и войникът бяха открили преди пет дни, и изведнъж разбра, че това бе същата тази сила, която сега посегна към целия град и умъртви всякакъв живот в него — бързо, безпощадно и докрай.

Куполът от сиво нищо се задържа само няколко минути над града, преди да почне отново да се разпада, много бавно и неравномерно, сякаш силата, която го беше задържала до този момент във формата му, се беше внезапно изчерпала и сега го изоставяше на приумиците на вятъра. В кълбото от неспокойна мъгла се появиха големи, виещи се пукнатини… накрая остана само един тънък воал, изпод който се подаваха небостъргачите на Манхатън, подобно на мъртви дървета сред някакъв обвит в мъгла двигател.

Майк мълчаливо обърна пак хеликоптера и пое набелязания курс. Никой от двамата не произнесе нито дума, докато не се наложи да направят първото междинно кацане.