Наследникът

Лятото на 1548 година Дворецът в Ориал

Кралица Селиан се връщаше от среща с посланика на Вестфалд, когато намери Естеверис, който я чакаше в малкото ѝ преддверие. Беше нощ в Ориал — столица на Лангър и на Върховното кралство. Скоро щеше да удари единайсет часът и уморената кралица искаше единствено да се оттегли в апартаментите си.

— Какво има? — попита тя.

— Последните доклади от обсадата на Арканте, господарке.

Тя погледна своя министър, без да каже нищо.

— Току-що пристигнаха — допълни Естеверис. — Помислих си, че ще искате да ги прочетете.

— Вие прочетохте ли ги?

Кралицата не се опитваше да скрие отегчението си. Обсадата на Арканте продължаваше вече близо два месеца. Доклади пристигаха всеки или почти всеки ден и всички те си приличаха.

— Разбира се, господарке.

— Тогава ви слушам. И карайте по същество, моля ви.

Кралицата слушаше без изненада Естеверис да ѝ описва постепенното и сякаш неумолимо затъване на обсадата. Огромната армия, командвана от принц Ирдел, не постигаше нищо. Пазен от впечатляващи стени, Арканте се съпротивляваше, без да трепне и държеше Върховното кралство в шах.

— Добре — коментираше кралицата. — Добре…

— Моите шпиони ми докладват, че самочувствието на аркантците е добро. Храната се разпределя на дажби, но в действителност населението не страда от глад. До този момент не се наблюдава никакъв недостиг. А Исандра Аркантска се радва повече от когато и да било на подкрепата на своя град.

При споменаването на Господарката на Арканте Естеверис беше издебнал реакцията на кралицата с крайчеца на окото си, но тя дори не трепна. Все пак той предпочете да смени темата.

— Освен това дъждовете, които започнаха преди три седмици, още не са спрели. Вече вали почти всеки ден. И особено затрудняват провеждането на обсадата и засягат самочувствието на нашите войски. Имаме сигнали за дезертирания. И ако започне някоя епидемия…

— Какво казват генералите?

— Някои смятат, че нищо не може да се направи преди есента и че следователно обсадата вече е изгубена. Други мислят, че все още е възможно да се постигне победа, преди да дойде зимата — при условие че се приложи много по-настъпателна стратегия от тази на принц Ирдел.

Кралицата се усмихна.

— Отлично. А Алан?

— Той се отегчава и е нетърпелив. Той е от онези, които искат да се премине към настъпление. Още не се е противопоставил публично по този въпрос на принц Ирдел и му се подчинява, макар и неохотно. Но всички знаят какво мисли и какво би направил, ако той командваше обсадата.

— Значи има привърженици в генералния щаб.

— Да, господарке. При това без нищо да е направил, за да е така.

Кралицата отново се усмихна. Но вместо тържествуваща, усмивката ѝ стана майчинска.

— Алан е такъв — каза тя. — Хората обичат да го следват и му се възхищават. Той ще бъде велик крал.

По-късно, седнала по нощница пред едно огледало, осветявано от две свещи, кралицата решеше дългите си коси. Тази грижа тя не оставяше на никого. За нея това беше ритуал, наследен от детството, както и време да размисли над онова, което бе свършила през деня и което трябваше да направи утре.

Петдесет разресвания с лявата ръка. Петдесет разресвания с дясната ръка.

Неизменно.

Загрижена, кралицата не гледаше отражението си, ръката ѝ по навик насочваше четката в черната коприна на косите ѝ. Дотук всичко се развиваше според нейните планове. Беше пожелала обсадата на Арканте и точно както беше предвидено, тя се превръщаше във военна катастрофа. Обаче завръщането на Лорн я тревожеше. Беше повярвала, че се е отървала от него, а ето че той се завръщаше от мъртвите. И за капак със съучастието на Алан. Доскоро нейният син ѝ беше верен. Да иска да бъде самостоятелен, беше едно, но да се освободи напълно от попечителството ѝ беше съвсем друго. Кралицата не искаше покорен син. Не смяташе да сложи марионетка на трона на Върховното кралство. Но нямаше да позволи на никого да опропасти кралската съдба на Алан — нито на него, нито на някого другиго. И ако днес трябваше да се увери в безупречната лоялност на сина си, за да се осъществи неговата съдба, щеше да бъде така. Смяташе, че има пълното право да го постигне. Беше способна да уреди убийството на човек или да започне война и това не беше най-лошото.

Една тайна врата се отвори и в тихата стая влезе стара жена, облечена в черна рокля. Беше суха и прегърбена, горчива гънка разкривяваше тънката ѝ уста — това беше дойката на кралицата, която никога не беше преставала да ѝ служи с фанатична преданост.

Без да каже дума, тя подаде една бележка.

Кралицата остави четката си, взе бележката, прочете я и невъзмутимо каза:

— Малкият червен салон. След час.

Старата дойка се поклони и излезе през вратата, откъдето бе влязла. А кралицата запали листчето на пламъка на свещта. Остави го да изгори в една чинийка и с нов блясък в очите и тънка усмивка на устните продължи да реши косата си.

В уречения час кралицата влезе през един таен проход в червения салон. Помещението беше потънало в мрак, тихо и изцяло облицовано с тапети от тъмночервена кожа. До прозореца стоеше русокос млад мъж. Беше слаб и елегантен и нямаше трийсет години.

Докато я чакаше, младият мъж погледна към кралицата с очи, които не изразяваха нищо: нито уважение, нито очакване, нито радост, нито неудоволствие. Просто чакаше, слабата светлина от звездите на Мъглявината подчертаваше безизразното му лице. Лице със смущаваща красота, едновременно андрогинна и ледена, подчертана от белег във формата на лунен сърп под лявото око.

Загърната в голямо наметало, чиято яка скриваше лицето ѝ, кралицата отиде при младия мъж до прозореца.

— Провалили сте се, Теас — каза тя без предисловия. — Лорн е все така жив.

— Да, и ние научихме.

— И изобщо не побързахте да дойдете да ми дадете сметка…

— Трябваше да проучим нещата. Но да не би да съм ви липсвал, госпожо? — попита младият мъж, като се усмихваше студено.

Кралицата не обърна внимание на забележката.

Теас беше убиец. Обладан от Тъмнината, той принадлежеше към загадъчните Ардат ен Освехир — Синовете на Освехир. Но пред нея се появяваше без маската си от изящно изработена кожа. Привилегия, но опасна привилегия.

— Как е могло да се случи?

— Вие пожелахте той да страда. Един удар с меч щеше да е достатъчен. Всичко щеше да е свършило, но вие искахте той да гледа как умира.

Кралицата не отдаде никакво значение на упрека.

— Не мислех да искам от вас невъзможното — каза тя. — За обикновените убийства има обикновени убийци. И те са цял легион.

Горделивост.

Това беше единственото човешко чувство, което Теас все още изпитваше. Следователно — единствената му слабост. Той се въздържа и каза:

— Казват, че една жена е спасила Лорн от пламъците.

— Дъщерята на Вард. Наерис.

— Намерила Лорн прикован към една пейка. Отишла да потърси клещи в ковачницата, чиято врата била затворена. Разбила тази врата и се върнала в обхванатата от пламъци кула. Освободила Лорн. И след това му помогнала да излезе. Като почти го носела…

— Е, и?

— Ние не вярваме на това.

— Това дали вярвате, или не, нищо не променя. Защото Лорн е съвършено жив, нали?

— Жив е. За момента.

Кралицата се вгледа в убиеца.

— Не — каза тя. — Вече е твърде късно да убиете Лорн. Миналата година това можеше да мине за отмъщение на Иргаард, но не и сега. Сега това би било грешка. Освен това днес ме притесняват много други неща. Ще се погрижа за Лорн по-късно, ако е необходимо. Всъщност дори ми се струва, че скоро бих могла да го използвам за моите цели…

Теас я погледна все така безизразно.

— Ние не се проваляме — каза той. — Ние никога не се проваляме.

Кралицата заяви властно:

— Повтарям ви, че искам Лорн жив.

— Невъзможно.

— Това е заповед!

Убиецът не отговори. Като мислеше, че е била достатъчно добре разбрана, кралицата каза в заключение:

— Добре. Все пак, бъдете готови. Може би скоро ще имам нужда от вас за една съвсем различна работа.

Теас кимна, но ако тя се надяваше, че с тези думи го отпраща, се излъга.

Той чакаше.

— Е, и? — каза кралицата.

— Нищо ли не забравяте?

Тонът на кралицата стана унищожителен:

— Моля да ме извините?

— Не забравяте ли нещо, кралице моя?

Фамилиарността, с която младият мъж се беше обърнал към нея, накара погледът ѝ да пламне. Тя се изпъна и високомерно каза:

— Забравяте ли с кого…?

Не можа да довърши.

С ръка, облечена в ръкавица от фина кожа, убиецът я хвана за тила. Тя млъкна, по тялото ѝ пробяга тръпка, която я наелектризира.

Нищо не можеше да направи.

Всеки път се повтаряше едно и също.

Внезапно той я принуди да се прилепи към него. Със затворени очи и треперещи устни тя сподави вика си, но се остави в ръцете му. Той я притисна към себе си, без да отпуска хватката си. В гърлото на кралицата замря една почти болезнена въздишка, в това време дишането ѝ се учестяваше, тя се задъха.

Отпусна глава назад и зачака.

Известно време той я гледаше с поглед, блеснал от задоволство и горделивост.

— Сега — прошепна той.

Все така със затворени очи кралицата отвърза колана на единствената си дреха: голямото черно наметало се свлече в краката ѝ и тя остана гола. После, разтреперана, тя поднесе устните си за целувка, но убиецът предпочете да я натисне леко за раменете.

Кралицата застана на колене.

Лятото на 1548 година Обсадата на Арканте

Двамата конници спряха един до друг на хребета и за миг останаха мълчаливи. От мястото, където стояха, Арканте и околностите му се разстилаха пред погледа им на все още колебливата светлина на ранното утро. Величествена гледка. Първо се виждаше река Андор, чието бавно и мощно течение се простираше от огромната ѝ делта чак до хоризонта, по бреговете ѝ още се стелеше мъгла. После идваше Арканте — красив и бял, построен на остров насред реката и по бреговете от едната и от другата му страна, добре защитен от своите крепостни стени, ровове и укрепления, стърчащи отвън като гигантски каменни стрели. Там беше и обсадният лагер с калните му траншеи, с неговите кули, високи огради и ровове, палатките и влажните бункери, батареите на оръдията и бойните машини, наполовина скрити в земята.

За да разсее скуката си, принц Алдеран идваше тук всяка сутрин, когато не валеше, и понякога прекарваше по цели часове да наблюдава и размишлява, да измисля стратегии, за които знаеше, че са безполезни. Този ден Лорн беше дошъл с него, облечен в черната ризница на ониксовите гвардейци, носеше тъмните си очила и пръстена си на Пръв рицар на Кралството.

— Все така впечатляващо — каза той.

— Нали? Би трябвало някой художник или график да улови всичко това.

— Съмнявам се, че тази обсада ще допринесе особено за славата на Върховното кралство.

— Ще стане, ако Арканте падне.

— Още ли го вярваш?

Алан вдигна рамене.

— Налага се.

Бойни кораби, завързани с вериги, преграждаха Андор в горния и в долния край на града. Предназначението им беше да не допуснат Арканте да се снабдява с храна по реката. През деня веригите им спираха големите кораби, а оръдията им отблъскваха малките. През нощта задачата им беше по-тежка и въпреки постовете, патрулиращите лодки и плаващите фенери, които осветяваха Андор, малки лодки и плувци успяваха да преминат. Тази неподвижна флота за миг привлече погледа на Лорн. Повечето от корабите бяха под флага на Върховното кралство. Други принадлежаха на Ансгорн и Лорн трябваше да направи усилие, за да прогони Алисия от мислите си. Тя щеше да се омъжи за херцога на Ансгорн през есента и той така и не успяваше да приеме тази мисъл.

Далеч от тревогите на Лорн, Алан посочи с пръст по посока на три редута и каза:

— Ето там може да се реши всичко.

Лорн съсредоточи вниманието си върху това, което принцът му сочеше.

— Змиите?

— Да. Убеден съм, че с едно добре подготвено и добре проведено нападение…

Не довърши, погледът му беше замечтан.

Змиите представляваха три редута. Един главен в центъра — Голямата змия, и два по-малки встрани от него — Малките змии. Те представляваха главното отбранително укрепление, изградено пред крепостните стени, с които се свързваше — според шпионите — чрез един или няколко тунела, минаващи под пълните с вода ровове на Арканте. Самите редути бяха свързани помежду си с няколко свода, осеяни с бойници, а може би и с други тунели, за чието съществуване шпионите на Върховното кралство само подозираха. Изкопи, насипи и редици от наклонени колове пазеха Змиите, които освен това така бяха изградени, че да могат да поемат нападенията под кръстосан огън.

Алан подаде на Лорн далекоглед.

— Хубаво погледни — каза той.

Лорн махна очилата си и като долепи око до далекогледа, започна внимателно да разглежда Змиите.

— Е? — попита Алан. — Какво виждаш?

— Няма много хора — каза Лорн и върна далекогледа на Алан.

— Именно! Обзалагам се, че аркантците до такава степен се доверяват на Змиите, че не ги защитават толкова добре, колкото би трябвало.

— Рискован облог. Може би войските са скрити вътре. А дори и да не е така, други могат да дойдат много бързо от стените през тунелите.

— Ето защо става толкова важно да превземем мястото по възможно най-бързия начин. Достатъчна ще е една изненадваща атака и един пробив, за да…

— Пробив? И кой ще го направи този пробив?

— В този момент сапьорите прокопават тайна галерия към Голямата змия. Ако успеят да стигнат до нея, ще могат да сложат мини и ние ще можем да взривим тези мини точно преди да започнем нападението. И ето така се получава пробив.

Заинтригуван, Лорн се вгледа в линиите на Върховното кралство близо до Змиите и прецени голото пространство, което ги разделяше.

— Откъде тръгва подземната галерия?

— От онзи бункер там, между двете кули.

— А откога копаят сапьорите?

— Две седмици. Дъждът и принудата да работят в пълна тайна не им улесняват нещата, но инженерът, който отговаря за работата, ми каза, че са прокопали една трета от необходимото.

— Това не е малко. Какво казва Ирдел?

— Той не е информиран.

— Какво? Започнал си всичко това без неговото разрешение?

Погледът на Алан остана прикован в Змиите.

— Не съм казал, че възнамерявам да взривя мините и да дам заповед за нападение на своя глава. Но предпочитам да изчакам да дойде подходящият момент, за да му обясня моя план. Тогава той ще реши.

— Ще излезе, че му извиваш ръцете…

— В името на Божествените, Лорн! — ядоса се Алан. — Смяташ ли, че можем да победим в тази обсада, без да проявим дързост? А мислиш ли, че брат ми е способен на дързост? Ако не предприема нещо, зимата ще дойде, а ние все така ще сме си тук! Искаш ли да знаеш какво мисля? Ирдел не иска да води тази обсада. Никога не я е искал. И все още се надява на мирен изход от конфликта, който ни изправя срещу Арканте. И затова протака. Заповядва да копаят траншеи тук, да издигат прегради там. Прави план след план с генералите си. И разбира се, грижливо ме държи настрана.

Изненадан от този изблик на гняв, Лорн млъкна.

Зачака.

Алан се успокои и искрено разкаян рече:

— Прости ми, че се увлякох. Но вече не издържам да стоя тук и нищо да не правя.

Лорн забеляза, че ръцете на Алан леко трепереха.

— Разбирам те — каза той. — Аз също умирам от скука. Но брат ти е предпазлив генерал и това не е непременно лошо. Обсадата винаги е нещо продължително. Изучавал си същите текстове като мен. Знаеш, че повече градове са паднали с търпение, отколкото с насилие.

— Само ако Ирдел искаше да ме чуе…

— Аз съм най-изненадан от това, което научавам — че не е поискал да се присъединиш към неговия генерален щаб. Обаче ми се струва, че сега разбирам защо. Държи те настрана, за да запази собствения си авторитет. Знае, че всички те предпочитат пред него, Алан. Той не е нито сляп, нито глупав. Различията и разногласията, които ви разделят, са публична тайна.

— Винаги съм зачитал авторитета му на генерал и на по-голям — защити се Алан. — Никога не съм му се противопоставял пред други хора.

— И не е трябвало да го правиш.

Лорн извади от ръкава си едно зле напечатано листче лоша хартия, което подаде на Алан. Любопитен, Алан го взе.

— Листовка — обясни Лорн. — В Ориал и на други места се отпечатват стотици такива. И се намират навсякъде из лагера от няколко дни.

Алан бързо прочете листовката.

В нея се говореше за него, за всички качества, които притежава, но от които брат му е лишен, както и за законното желание на Върховното кралство да бъде управлявано от монарх, достоен за него. Все още не се казваше, че този монарх е Алан, а не Ирдел, но то не беше и нужно — все едно беше казано.

— Кой е могъл да отпечата това?

— Твоите привърженици.

— Но аз нямам партия!

— Това кара хората да вярват, че имаш.

Иронията на положението забавляваше Лорн повече, отколкото трябваше. За щастие, един конник пристигна в галоп и сложи край на разговора. Конникът беше млад коняр от кралския дом на Върховното кралство. Веднага след като спря коня си, той почтително поздрави Алан и каза на Лорн:

— Рицарю, Негово Височество принц Ирдел ви вика.

Лорн и Алан се спогледаха учудено.

— Върви да видиш какво иска брат ми от теб — каза Алан.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не. Ще остана още малко тук.

— Тогава ще се срещнем след малко. В лагера?

— В лагера.

Лорн и конярят подкараха конете и се отдалечиха.

Палатката на генералния щаб се намираше в средата на обсадния лагер. Разположена на едно възвишение, опиращо в хълм, тя беше пазена от многобройни часови и изолирана с траншеи, ограждения и няколко стражеви поста. За да стигнат до нея, Лорн и конярят трябваше да слязат от конете и да се изкачат по кални стъпала, издълбани в земята и покрити с дървени трупчета. След като извести за пристигането му, конярят въведе Лорн в палатката и се оттегли.

Принц Ирдел и тримата му генерали бяха наобиколили една маса, покрита с карти.

— Добър ден, рицарю — каза Ирдел.

Лорн се поклони почтително.

— Принце.

После поздрави всекиго от генералите с кимване.

Познаваше добре граф Д’Алвейн и херцог Дьо Мидхелт и знаеше, че са признати и високо ценени бойци и стратези. Но не знаеше почти нищо за младия виконт Елвин д’Ералс, който съвсем наскоро се беше присъединил към обкръжението на принца.

— Приближете се, рицарю. Искаме да ви поверим една мисия.

— На вашите услуги.

Като стъпваше по мръсен килим, Лорн се приближи до масата и видя картата, която беше разгърната върху другите. Представляваше провинция Арканте. Надраскани с червено мастило, тук-там по нея имаше отбелязани кръстчета.

— Погледнете добре тези кръстчета, рицарю — каза Ирдел. — На всяко едно от тях съответства нападение, проведено през последните три седмици против нас.

Лорн преброи девет кръстчета, всичките съсредоточени в една и съща област навътре от крайбрежието на Арканте, зад линиите на войските на Върховното кралство. Повечето бяха отбелязани на мястото на пътища, мостове, бродове — все удобни места за засада.

— Призраците? — попита Лорн.

— Виждам, че вече знаете — каза Мидхелт.

— Всички знаят, херцоже.

— Тези конници имат вече прозвище — въздъхна Алвейн. — Това е знак, че вече е съвсем крайно време да прекратим техните грабителства.

— Нападенията им са военни действия — уточни Ералс. — Не са грабителства.

Алвейн измърмори и размени с Мидхелт уморен поглед, който Ирдел се направи, че не вижда.

Принцът продължи към Лорн:

— Да, точно те са. Призраците, както започват да ги наричат. Те се двайсетина, може би трийсетина. И всеки път действат по един и същ начин. Повяват се незнайно откъде, поразяват грижливо подбрани цели и почти мигновено изчезват.

— Най-често през нощта — уточни Мидхелт. — Или на здрачаване.

— Не знаем кои са точно, но очевидно тези конници са дисциплинирани и закалени бойци. Ползват се с подкрепата на населението и може би дори имат съмишленици в нашия лагер. Освен това познават съвършено местността.

Лорн кимна в знак на съгласие.

— Какво очаквате от мен? — попита той.

— Искам вие и вашите ониксови гвардейци да проследите тези конници и да направите така, че да не са в състояние да вредят. Никой от ударите, които ни нанасят, не е смъртоносен, но хиляди убождания с игла могат да убият лъв. А сто могат да го подлудят.

Отново валеше, когато Лорн излезе от палатката на командването. Въздъхна, сложи си качулката и ругаеше наум, докато отиваше да вземе коня си. Тези непрестанни дъждове бяха необичайни за сезона. Може би това беше само някакъв каприз на небето, но някои започваха да виждат в тях знак, че Божествените дракони не одобряват обсадата на Арканте и Лорн почти беше съгласен с тях.

Както се бяха разбрали, Лорн намери Алан в лагера на Черната гвардия.

Черните гвардейци се бяха разположили в периферията на линиите на Върховното кралство, в една извивка, очертана от големи скали в подножието на стръмен склон. С реквизирано дърво бяха построили заслони, бараки и конюшни. Дори портал затваряше входа между скалите. Цветовете на Черната гвардия се вееха на един пилон под цветовете на Върховния крал, когото Лорн представляваше в качеството си на Пръв рицар на Кралството.

Под един навес Алан разговаряше с неколцина ониксови гвардейци, сред които и Вард, седнали около една маса. Чувстваше се в свои води и разговорът, който вървеше задушевно, прекъсна, когато Лорн се приближи. Това не се случваше за първи път. Всъщност откакто се беше върнал, на Лорн често му се беше случвало да има усещането, че Алан се чувства повече на място сред черните гвардейци от него. Йерас и Логан се бяха върнали на служба. Но заедно с Вард, те бяха единствените, които Лорн беше наел. Единствените, които познаваше. Всички останали бяха подбрани от Алан. И макар никой от тях с нищо да не беше показал, че оспорва неговата власт, Лорн знаеше, че трябва да се утвърди, да се наложи като техен истински шеф. Трябваше отново да си върне своята Ониксова гвардия и проследяването на Призраците беше тъкмо удобният случай.

— Е? — попита Алан, докато Лорн прекрачваше пейката, за да седне, и прие чашата, която Вард му подаде.

Лорн отпи глътка вино с мед, преди да обясни с няколко думи мисията, която Ирдел току-що му беше поверил.

— Най-накрая една добра новина! — зарадва се Вард.

Лорн се обърна към двамата ониксови гвардейци, които беше заварил на масата заедно с Алан и Вард. Единият беше младият, блестящ Древис. Другият се казваше Горланс — богат и високомерен благородник, когото Лорн подозираше, че се е присъединил към Черната гвардия не воден от идеал, а от амбиции. Каза им:

— Съберете всички в плевнята и не казвайте нищо за това, което чухте сега. Ще направя съобщение.

— На вашите заповеди — каза Древис.

Двамата черни гвардейци тръгнаха.

— Горланс няма да си сдържи езика — каза Вард полугласно.

Без да отговори, Лорн погледна подир Горланс, който се отдалечаваше към бараките под дъжда.

— Горланс не е най-добрият от мъжете — съгласи се Алан. — Но е изключителен боец. И двамата ще сте щастливи да е до вас при следващата битка — остави чашата си. — Кога тръгвате?

— Утре — отвърна Лорн. — Но аз си мислех, че би могъл да дойдеш с нас.

— Аз? Защо?

— Първо, защото умираш от скука и да напуснеш тоя кален лагер за известно време ще ти се отрази много добре. После, защото твоят тунел може да бъде прокопан и без теб. И накрая, защото познаваш моите хора по-добре от мен.

— Именно. Казвах си, че май прекалено много се задържам тук. Понякога имам чувството, че все едно ходя при годеницата ти…

Лорн се усмихна.

— Ти добре си се погрижил за нея, докато ме нямаше и винаги ще съм ти признателен за това. И пак ти казвам, Алан, ела с нас. Ониксовата гвардия все още се нуждае от помощта ти.

Лорн и Алан се ръкуваха топло.

— Добре — каза Алан. — С вас съм. Но ми позволи да кажа на Ирдел.

— Разбира се.

— Тунел ли? — учуди се Вард, след като помисли малко.

Тази нощ в своите покои Исандра Аркантска беше събудена от ръка, която леко галеше косите ѝ. Отвори очи и леко подскочи, когато на светлината на свещта, горяща до леглото, видя лицето на Лукас, наведено над нея. С още влажни коси младият мъж нежно ѝ се усмихваше. Погледът му бе по-влюбен от когато и да било.

— Лукас! — прошепна Исандра. — Но ти какво…?

Той я прекъсна с целувка, на която тя отвърна, като веднага му се отдаде. После лекичко го отблъсна и попита:

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да те целуна. И това е само началото.

— Бъди сериозен!

Не се бяха виждали от началото на обсадата, когато Лукас дискретно напусна Арканте, за да оглави отряд конници. Оттогава насетне непрекъснато нападаше войските на Върховното кралство зад техните линии, като удряше бързо и силно, после изчезваше и нападаше на друго място — няколко дни по-късно, — там, където не го очакваха.

Той се усмихна и отново я целуна, този път по-настойчиво.

Тогава Исандра забеляза, че косата му е мокра.

— Дошъл си с плуване!

— Отлично упражнение. И по същия начин ще трябва да си ида преди слънцето да изгрее.

— Това е лудост!

— Толкова ми липсваше.

Исандра почувства как я обля топлина, понесе я приятно усещане. Младостта, пламът и любовта на Лукас винаги побеждаваха съпротивата ѝ. Беше още по-болезнено, защото той я обичаше, тя го знаеше много добре, нея, която беше на четирийсет години и повече нямаше да обича.

— Не искам да правиш така заради мен! — каза тя с лек укор. — Много е опасно! Обещай ми, че ням…

Разбра, че става смешна и млъкна.

Той продължаваше да се усмихва.

— Исандра…

— Да?

— Имаме само два часа.

Лятото на 1548 година Ансгорн

Беше първият ѝ ден в Ансгорн.

От прозореца си Алисия гледаше пристанището, където стоеше на котва корабът, който я бе довел тук. Морето се простираше докъдето поглед стига, чак до един неспокоен хоризонт, помрачен от далечна буря. Силен вятър духаше отвън и развяваше пердетата.

— Госпожо?

Алисия позна гласа на една от прислужниците, оставени на нейно разположение, и не се обърна.

— Какво има?

— Граф Форланд ви моли да го приемете.

— Нека влезе.

Алисия изтри сълзите си, съвзе се и се обърна към вратата, когато Форланд влезе.

— Добър вечер, госпожо. Не бих искал да се натрапвам…

— Не се натрапвате, графе.

— Зная, че сте пожелали да останете сама за известно време.

— Няма нищо.

Форланд се приближи.

— Идвам да се уверя, че нищо не ви липсва, госпожо.

— Много мило.

— Всичко ли е както вие желаете?

— Да — излъга Алисия. — Благодаря.

— Покоите ви? Гардеробът ви и новите ви бижута?

— Херцогът е много щедър. Нямам търпение лично да му благодаря.

— А вашите придворни дами и госпожици бяха ли ви представени?

— Да, графе. И не се съмнявам, че ще се разбираме много добре, когато се опознаем.

Новият живот на Алисия започваше.

Разбира се, той беше започнал в деня, когато във Валанс Алисия се беше сгодила за херцог Ериан чрез пълномощие. Но до този момент тя винаги бе била заобиколена от близките си и бе живяла в позната обстановка. Сега вече беше на друго място. Макар че бракът ѝ с херцог Ериан щеше да бъде отпразнуван чак през есента, още отсега трябваше да се облича, да прави косата си и да се натъкмява според модата и обичаите в Ансгорн. Дамите и господата от Сарм, които я бяха придружили дотук, щяха да отплават на следващия ден. Колкото до Ейлин, тя щеше да придружи Алисия до столицата, но в крайна сметка и тя щеше да се върне във Върховното кралство. Алисия дьо Лоранс трябваше да се подготви да стане — сама — Алисия, херцогиня на Ансгорн.

Форланд и Алисия, застанали един до друг, се обърнаха към морето.

За миг останаха мълчаливи, после графът, след известно колебание, каза:

— Представям си до каква степен всичко това е изпитание за вас. Съжалявам. И искам единствено да съм ви полезен и приятен.

Полезен и приятен.

Алисия се усмихна нежно, като си мислеше, че Форланд през цялото време не беше преставал да е именно такъв. Дори след нощта, която беше прекарала с Лорн и внезапно се беше отдръпнала. Форланд се беше направил, че нищо не забелязва. Поведението му с нищо не се бе променило и беше останал към нея същият почтителен и предвидлив благородник. Знаеше, че той я обича, беше по-млада от него само с няколко години, а щеше да стане негова мащеха. Но знаеше също така, че той беше мъж на честта и верен син. Форланд винаги щеше да я обича тайно — от уважение към нея и към собствения си баща. Как беше могла да си играе с мисълта за тази забранена любов? Не беше сигурна, че знае отговора и не можеше да познае онази, която беше преди, когато живееше в плен на един свят, в който Лорн вече го нямаше.

Но всичко това вече беше много далеч.

— Разбира се — продължи Форланд, — ще видите, че Сареза бледнее в сравнение с Валанс или Аленсия. И аз пръв ще се съглася, че не е нито Ориал, нито Арканте. Но не всичко е толкова отчайващо в Ансгорн. Няма съмнение, че ще заобичате нашето старо херцогство като ваше.

Алисия се извърна към него.

— Благодаря — каза тя. — Благодаря ви от все сърце.

Искреността на Алисия развълнува Форланд, той се смути, не знаеше какво да отговори, поздрави я с кимване и излезе. Алисия го гледаше как излиза през вратата и си мислеше, че може би има право.

Може би един ден щеше да започне да обича Ансгорн.

Може би щеше да намери ако не щастие, то поне спокойствие с херцог Д’Ансгорн.

И може би утре щеше да прокърви, помисли си тя, като прокара ръка по оплодения си корем.

Лятото на 1548 година Провинция Арканте

Хората на Вард вече се бяха настанили, когато Лорн и неговите конници пристигнаха в старата изоставена ферма. Денят свършваше. Всички бяха уморени от дългите часове и дългите дни езда. Вече три седмици преследваха аркантците, които тормозеха обсадната армия зад нейните линии и я принуждаваха да мобилизира отрядите си покрай пътищата.

Три седмици вече обикаляха околностите и винаги пристигаха твърде късно.

Лорн видя Вард, който вървеше срещу него през двора.

— Нещо ново? — попита той, докато слизаше от коня.

— Нищо. Разбрах, че и при тебе е така.

Лорн поклати глава уморено и каза, като сам не вярваше на думите си:

— Да си пожелаем Алан да е открил нещо…

— Той трябва да се върне всеки момент.

За да покрие по-голяма част от областта, Лорн беше разпределил ониксовите гвардейци на три групи, командвани от Вард, Алан и от него. Всяка група обикаляше една трета от региона, в който се вихреха Призраците. Общуваха помежду си чрез съобщения и редовно се срещаха, за да преценят докъде са стигнали и да обменят няколкото информации — обикновено заслужаващи твърде малко доверие, — които бяха събрали.

— Ела — каза Вард. — Всички сме заслужили да пийнем по едно и да си починем тази вечер.

Вард хвана Лорн под ръка и го поведе към обора — една от малкото постройки във фермата, чиито стени все още стояха и имаше нещо като покрив.

— Как успяват да ни се изплъзват толкова лесно? — запита се Лорн на глас. — Стават вече двайсет дни как ни разиграват. Двайсет дни без никакъв знак, без ни най-малка следа! Като че ли са скрили вдън земя. Но не са!

— Те са си у дома. Познават отлично областта и имат подкрепата на населението. Всички ние сме на вражеска територия — Вард въздъхна, никога не би повярвал, че един ден може да каже това за провинция Арканте. — В тази връзка, разкарах моя водач, след като му избих от главата удоволствието да ме лъже. Охотно ни заблуждаваше…

— Аз моя го обесих на едно дърво — каза Лорн, докато влизаше в обора, където неколцина черни гвардейци си почиваха.

Вард не трепна, но на прага се обърна към конниците на Лорн, които разседлаваха конете си. Аркантският водач не беше сред тях.

Вече се беше стъмнило и Лорн започваше да се тревожи, когато Алан пристигна в тръс начело на своите конници. Предупредени от часовите, Лорн и Вард излязоха да го изчакат на двора, където и други черни гвардейци дойдоха да чуят новините.

— Хванахме ги! — извика Алан и спря коня си сред облак прах.

Изглеждаше изтощен, но сияеше.

— Какво? — възкликна Лорн.

— Хванахме ги! — повтори Алан.

Скочи от седлото, прегърна весело Лорн и каза:

— Но първо ми дайте да пийна нещо.

Очите му блестяха от въодушевление, което смути Лорн, но той нищо не каза.

— Умирам от жажда! — извика Алан.

Йерас изсвири с пръсти, преди да хване една манерка, която летеше към него, и я подаде на принца. Принцът отпи жадно, млясна весело с език и рече:

— Призраците са нападнали керван от няколко каруци на десет левги оттук. За пореден път засадата е била подготвена изрядно.

— Някой друг би могъл да приеме, че това не е отлична новина — възрази Лорн.

— Знам, знам — отвърна Алан, без да се обиди. — Но този път вместо да изчезнат в галоп, както правят обикновено, нашите приятели са тръгнали с каруца, натоварена с храна. Хляб, вино, сушено месо, сирене…

— Искаш да кажеш…?

— … че се движат бавно и лесно можем да проследим дирите им? Да, точно това искам да кажа. Оставих двамина от момчетата там, за да проследят следата, докато е още прясна.

Неколцина гвардейци показаха въодушевлението си. Лорн знаеше, че хората му се нуждаеха от добра новина, но не можеше да се сдържи и продължи да е скептичен. Размени поглед с Вард, който каза:

— Това ми се струва прекалено хубаво, за да е вярно…

— Всеки в крайна сметка прави грешка — възрази Алан. — Тази е първата, която Призраците допускат. От нас зависи да е последната!

Горланс, който се числеше към конниците под командването на Алан, излезе напред и застана до него.

— Ние мислим, че всичките ни маневри през последните седмици не са били напразни — каза той. — Попречили са на противниците ни да си набавят храна. Ние държим положението. Така че не са имали друг избор, освен да откраднат тази каруца.

— Това е първият път, когато Призраците нападат керван с храни — добави Алан. — Не може да е случайно.

Лорн помисли, после се съгласи.

— Вард — каза той, — тръгваме на зазоряване.

Все още беше съвсем тъмно.

Застанал в края на една горичка, Лукас гледаше в далечината и стискаше в шепата си сребърен пръстен, който Исандра му бе подарила. Мислеше за нея, безпокоеше се както винаги човек се притеснява, когато мисли за тези, които обича и са далеч. Тя му липсваше. Искаше му се да може да я вземе в прегръдките си и да усети, че тя се чувства добре. Искаше му се да може да ѝ каже, че я обича. Знаеше, че тя беше преживяла много и гледаше на неговата абсолютна любов като на младежка лудост. Но това не го интересуваше и той не беше способен да я обича другояче.

Някой се доближи до него отзад, като вдигна повече шум от необходимото.

— Аз съм — обади се Горлен.

— Всичко наред ли е? — попита Лукас.

— Да. Но вие нищо не хапнахте цял ден, господарю Лукас.

Лукас видя, че неговият оръженосец — мъж на около трийсетина години, набит, който куцаше след едно счупване на крака — му подава паница с димящо рагу, в която беше сложена лъжица.

— Благодаря — каза той и взе топлата паница.

Не беше гладен, но искаше да достави удоволствие на Горлен. Знаеше, че оръженосецът почита Господарката на Арканте като богиня и че тя го беше накарала да обещае, че ще се грижи всячески за него — Лукас. Да откаже паницата означаваше да попречи на Горлен да изпълни дълг, който за него беше свещен, и да обрече тази простичка душа на тревоги и угризения.

Лукас седна на един дънер, за да му е по-удобно, и изяде няколко лъжици.

— Хубаво ли е? — попита Горлен.

— Да. Благодаря.

— Е, сега вече съм доволен.

И широко усмихнат, оръженосецът остана до него.

Мълчалив.

— Нещо не е наред ли, Горлен? — попита Лукас след малко.

— Изглежда, че им залагаме капан. Вярно ли е?

Лукас остави паницата, която все още беше наполовина пълна, на дънера до себе си.

— Вярно е — каза той.

— И вие мислите, че войниците на Върховното кралство… — Горлен замълча, за да се изплюе на земята. — Мислите, че те ще се хванат в капана, така ли, господарю Лукас?

Обърнат към хоризонта, Лукас се усмихна поверително.

— Вече двайсет дни как обикалят полята напразно. Двайсет дни как им се изплъзваме и ги правим за смях. Повярвай ми, Горлен, няма да издържат на изкушението да ни хванат.

По заповед на Лорн ониксовите гвардейци в пълен състав вдигнаха лагера на зазоряване и яздейки бързо, сутринта пристигнаха на мястото на засадата, която Призраците наскоро бяха устроили на скромен обоз от три каруци и десет войника. Една преобърната каруца лежеше в канавката и тук-там по земята можеха да се видят следи от кръв, но иначе нищо не свидетелстваше за битката, която се беше случила тук. И най-вече нищо не свидетелстваше за нейната жестокост.

— Колко са били аркантците? — попита Лорн, без да слиза от коня.

— Двайсет конника — отговори Алан, който предишната вечер беше успял да разпита един оцелял. — Нашите не са имали никакъв шанс. Петима мъртви и трима ранени, единият от които е бил в такова състояние, че без съмнение не е видял изгряването на новия ден.

— Къде са били откарани ранените?

— В най-близкото село.

— Където никой, разбира се, не се е затичал да им помогне.

Алан вдигна рамене.

— Мога да си представя. Но ако са искали, Призраците са можели да не оставят нито един жив.

— Те не убиват без нужда — каза Вард.

— Накъде са тръгнали? — попита Лорн.

— Натам — отвърна Йерас, който — без дори да слиза от коня — без никаква трудност разчиташе следите по земята. — На изток. Дошли са от север, но после са тръгнали на изток.

— Да вървим.

Забавени от откраднатата каруца с храна, която не им позволяваше да вървят напряко през полята, аркантците бяха поели по пътя, по който и черните гвардейци се впуснаха по следите им. Предишната вечер Алан не беше отишъл по-далече и когато тръгна към Лорн и Вард, беше натоварил двама от своите хора да проследят следите на аркантските конници докато са още пресни. След два часа бързо препускане намериха единия от мъжете, който ги чакаше, седнал до коня си, на бордюра на пътя.

Беше Беор.

— Аркантците се разделиха на четвърт левга оттук — каза той. — Каруцата и неколцина конници поеха по една пътека на север. Другите продължиха по пътя. С Емрин решихме той да следва каруцата, а аз — конниците. Но вече се беше стъмнило напълно и трябваше да изчакаме да съмне. Продължихме да ги следим, веднага щом се развидели, всеки по своя път.

— Но бързо сте изгубили следата на конниците — досети се Йерас. — Вероятно поради някакъв мост или брод.

Като опитен разузнавач, той яздеше начело на отряда на Лорн.

— Точно така — каза Беор. — Заради един брод.

Обясни, че три лангрийски левги по-нататък пътят минавал през поток и конниците се възползвали от него, за да напуснат пътя. Но дали бяха продължили нагоре или надолу по потока? Тъй като не можеше да знае със сигурност, Беор беше предпочел да се върне назад.

Йерас се обърна към Лорн.

— Класическо — обясни той. — Аркантците са се опитали да ни заблудят. Конниците, които са продължили по пътя, е трябвало да отвлекат вниманието ни от действителния път, по който е тръгнала каруцата. За тях това са няколко спечелени часа.

Като се обърна отново към Беор, който яхваше коня си, Йерас добави:

— Бъдете сигурен, че конниците, които сте последвали до потока, вече са се присъединили към каруцата на място, определено предварително.

— Следователно са знаели, че сме зад тях — каза Вард.

— Или най-малкото го подозират — уточни Алан.

— Те са предпазливи — каза Лорн. — Но това няма да е достатъчно да ги спаси.

Вдигна ръка и даде сигнал за тръгване.

Малко по-далеч Беор посочи мястото, където каруцата се беше отклонила от пътя. Скрита сред гъсти храсти, оттам тръгваше пътека и нищо, освен един прекършен клон и няколко отместени камъка, не сочеше, че някой скоро е минал по нея. Конници, препускащи достатъчно бързо, дори можеше и да не я забележат.

Лорн изпрати Йерас да разузнае напред, преди да поеме по пътеката начело на своите хора, чиято колона се простря в сянката на гъстата растителност. Ониксовите гвардейци навлязоха в област, останала дива, на няколко левги от най-близката ферма. Пътеката не беше поддържана, но по нея можеха да минат конници, като от време на време трябваше да слизат от конете. Обаче беше очевидно, че тук каруца трудно можеше да мине. При това бавно. Дори да вървяха пеша, всеки час приближаваше черните гвардейци до онези, които преследваха. Минаха през малка горичка, където аркантците бяха прекарали нощта, спряха, за да огледат каквото беше останало от бивака, и продължиха пътя си, убедени, че се приближават до целта.

Вече се смрачаваше, когато настигнаха Йерас и Ландрис — гвардеецът, който беше проследил каруцата, докато Беор следеше конниците. Двамата мъже се намираха в началото на гората, в която продължаваше пътеката.

— Ландрис е проследил каруцата дотук — каза Йерас. — Но вместо да се лута сам из гората, е предпочел да ни изчака тук.

— Много добре сте направили, Ландрис — каза Лорн.

— Малко по-нататък има полянка — посочи Ландрис. — Отлична е за лагер.

— Йерас?

— Това е и моето мнение, рицарю.

— Тогава ще направим така. Покажете ни пътя.

Нападнаха ги още по първа стража, докато привършваха с грижите за конете и се готвеха да хапнат пушена сланина, сушени плодове и корав хляб, тъй като Лорн беше забранил да палят огньове. Аркантците отстраниха постовите и в същото време хвърлиха гранати на полянката. Ониксовите гвардейци едва имаха време да видят как се търкулнаха в тревата. Избухнаха веднага. Отекнаха оглушителни детонации, които изплашиха конете. Горящи железни отломки свистяха във въздуха и се забиваха в кората на дърветата, като по пътя си покосяваха хората. Настана паника. С меч в ръка Лорн видя как Вард беше ранен в рамото и падна. Една граната избухна във въздуха пред него и го заслепи. Объркан, с ръка на очите, той се олюля. Други гранати избухваха около него сред оглушителен шум от крясъци и стенания. Все така заслепен, Лорн почувства изгаряне по челото, преди някой бързо да го повали на земята. Искаше да се отбранява, но Алан, легнал върху него, го държеше здраво.

— Стой легнал, по дяволите! Ще те убият!

Още няколко гранати избухнаха, Лорн ги чуваше как заглъхват и стават все по-далечни.

Нямаше сили.

Изгуби съзнание.

Когато се съвзе, на очите му имаше превръзка.

Изправи се с усилие, седна, почувства ужасна болка в главата и трябваше да изчака болката да се поуспокои, за да махне превръзката.

Някаква ръка искаше да спре неговата.

— Рицарю, не зная дали…

Лорн я бутна. Като свали внимателно превръзката, видя Ройс, който се беше навел над него.

— Избягвайте резките движения — посъветва ониксовият гвардеец.

После извика силно:

— Рицарят се свести!

Все още беше тъмно, голям огън гореше насред полянката. На неговата топлина и светлина черните гвардейци мълчаливо се грижеха за ранените. Встрани бяха положени няколко тела, покрити с одеяла. Под дърветата бдяха часови. Въздухът миришеше на изгорял барут.

— Как се чувстваш? — попита Алан, като се приближи.

Лорн му протегна ръка, за да му помогне да се изправи и леко се олюля, когато стъпи на крака.

— Леко — каза Алан като го държеше. — Едно парче те удари по главата. Само се плъзна по дървената ти глава, така че ти направо му се изплъзна.

Лорн присви клепачи, пое си дълбоко въздух и погледът му се избистри. Вече се държеше по-здраво на краката си и можеше да мине и без помощта на Алан.

— Каква е равносметката? — попита той.

— Старият ще ни каже.

И наистина Вард се приближаваше с превързана ръка. Видът му беше мрачен, а погледът уморен.

— Петима мъртви — каза той. — И деветима ранени, като трима от тях може и да не оцелеят.

Лорн изруга: само половината от наличните му хора бяха невредими. Въпреки това не изпитваше никаква мъка за ранените и мъртвите, никакво съчувствие към едните или към близките на другите. Обаче беснееше, че е бил измамен и победен. И не можеше да си прости, че просто се беше свлякъл насред бойното поле — непотребен и жалък като играчка в ръцете на пиян кукловод, преди Алан вероятно да му спаси живота, като го задържа легнал на земята.

— Изпратих Йерас и неколцина други подир конете ни — каза Алан. — Ще сме късметлии, ако успеят да върнат четири-пет. Ще можем да впрегнем в тях носилките с най-тежко ранените. Другите ще трябва да вървят пеш.

— Или пък изпращаме вестители и чакаме тук подкрепления, като се грижим за нашите колкото можем. Не съм сигурен, че можем да пренесем Врент.

Вард и Алан се обърнаха към Лорн в очакване на неговото решение. Но той не отговаряше. Наблюдаваше полянката и със стиснати юмруци преживяваше отново нападението.

— Ако искаха — каза той с отсъстващ вид, — можеха да ни нападнат, след като хвърлиха гранатите.

Алан и Вард се спогледаха смутено.

— Сигурно щяха да ни избият до крак — добави Лорн. — Защо тогава не го направиха?

— Защото щяха да изгубят хора — каза Вард. — Разполагат с ограничен брой хора. Те са само двайсетина и не са в състояние да доведат подкрепления.

— Няма значение, всички ние щяхме да сме заловени или убити — каза Алан.

— И ще ги накараме да съжаляват, че не стана така — обеща Лорн, като разтриваше дланта на белязаната си от Тъмнината ръка.

На другата сутрин от височината на едно дърво, което се извисяваше над останалите корони, един мъж видя как черните гвардейци напуснаха гората. Повечето бяха на крак. Някои куцаха, подкрепяни от другарите си. Няколко коня теглеха носилки и носеха на гърба си безжизнени тела, увити в одеяла.

Мъжът гледаше съчувствено как колоната се изтегля, после бързо слезе от дървото. Усмихваше се, забързан да се върне при другарите си и да потвърди хубавата новина пред рицаря Лукас.

Бяха победили славната Ониксова гвардия.

Веднага щом стана достатъчно светло, за да се вижда между дърветата и храстите, Йерас лесно намери следите на аркантците, които бяха нападнали полянката. Мълчалив и невидим, той се присъедини към Лорн, Алан, Логан и Древис, които се криеха, откакто основната част на черните гвардейци, поверена на Вард, беше вдигнала лагера.

Така че те бяха останали петима.

— Не взеха никакви предпазни мерки да прикрият следите си — обяви Йерас. — Ще бъде лесно.

— И не оставиха никого след тях, който да се увери, че се отказваме? — попита Алан.

— Оставиха. Един човек. Видях го да дебне, качен на едно високо дърво. Изчаках да си тръгне. Изглеждаше като че ли бърза.

— Забързан да занесе добрата новина за нашето заминаване — каза Лорн. — Това е чудесно.

— Каква преднина имат пред нас? — попита Логан.

— Няколко часа — отвърна Йерас. — Потеглиха малко след като ни нападнаха.

— И защо да чакат? — каза Алан. — Знаеха, че са ни ударили здраво и са ни лишили от конете ни.

— Нямаме нужда от коне, за да ги намерим — рече Лорн.

Планът му не беше да нападнат аркантците, а да ги проследят до скривалището им, за да могат след това да се върнат с пълна сила и да ги хванат като в капан. Сигурен беше, че се криеха в тази дива гора. Несъмнено някъде там, на високото, където горите, доколкото познаваше областта, изобилстваха от потоци и пещери.

Древис се обърна към Йерас:

— Ако вървим предпазливо, кога можем да се надяваме, че ще ги настигнем?

— Мисля, че в края на деня. Освен ако не вървят съвсем бавно.

— Или ни чакат — каза Логан.

— Престанали са да са нащрек — заяви Лорн. — Да се възползваме от това, за да си осигурим предимство. Всички ли сте готови?

Черните гвардейци потвърдиха решително.

Шпагите им висяха на гърбовете им и бяха изоставили всичко, което можеше да ги забави или да вдигне шум. От ризниците си бяха оставили само подплатените кожени жилетки. Бяха махнали и шпорите от ботушите си.

— Тогава да тръгваме — заповяда Лорн. — Тихо и в нишка. Десет стъпки между двама души. Йерас, ти ще вървиш отпред. Логан, ти си последен.

Целия ден следваха следите с поглед, вперен напред, съсредоточени върху усилията си, като говореха малко, за да си пестят дъха. Водени от Йерас, следваха пътищата и пътеките, по които аркантците бяха минали преди тях. Всеки изминал час ги приближаваше до противниците им, но продължаваха да бъдат все така предпазливи и се криеха при най-малкия подозрителен шум. Достатъчно беше Йерас да даде знак, за да изчезнат в храсталаците, зад някоя могилка или дърво, готови да извадят мечовете, целите превърнали се в очи и уши. Не се страхуваха толкова от засада, колкото от случайна среща, която да ги издаде.

Следобедът преваляше, когато Йерас, върнал се назад, събра групата зад един голям храст. Всички клекнаха, за да го изслушат.

— Останете тук, докато аз отида да видя какво става по-нататък — прошепна Йерас.

— Какво има? — попита Лорн.

— Подуших миризмата на горски огън. Или са се установили на лагер за през нощта, или приближаваме скривалището им.

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш сам? — попита Алан.

— Да, предпочитам така.

— Тогава ще те чакаме тук — реши Лорн. — Бъди предпазлив.

Йерас повери скъпоценния си арбалет на Логан и изчезна безшумно сред храстите.

— Можем ли да имаме по-добър съгледвач от този мъж? — прошепна Алан на ухото на Лорн.

— Съмнявам се.

После, като се обърна към останалите, Лорн добави:

— Да се възползваме, за да хапнем по малко.

Йерас се върна след около час и след като пое манерката, която Древис му подаде и отпи направо от гърлото, заяви:

— Открих скривалището им.

— Да! — каза Лорн и победоносно сви юмрук.

Алан го потупа с длан по рамото.

— Ти беше прав, Лорн. Браво.

— Пещера в края на тясното корито на един поток — продължи Йерас.

— Трудно ли се стига дотам? — попита Логан.

Бившият разузнавач направи гримаса.

— Една-единствена пътека. Тясна. На места обградена от скали. Изкачва се нависоко.

— Часови? — попита Древис.

— Трима. Но не от най-бдителните. Аркантците се чувстват на сигурно място.

— Води ни — каза Лорн. — Искам сам да видя всичко, преди да се стъмни.

— На вашите заповеди.

Трябваше да направят голям обход през един особено гъст предателски храсталак, после да се изкачат по стръмен склон, като си помагат със стърчащите корени. Изкачването беше мъчително и опасно. Но им позволи да стигнат до скалист връх над гората, където можаха да си починат и болката в мускулите им да отшуми, а през това време на хоризонта слънцето залязваше.

— А сега? — попита Лорн.

— Оттук — каза Йерас. — Но повече никакъв шум.

Лорн се обърна към останалите.

— Вие засега оставате тук.

Логан и Древис се съгласиха, но Алан се възпротиви:

— И дума да не става. Идвам с вас.

Лорн погледна към Йерас, който бързо вдигна рамене.

— Добре — каза Лорн.

Алан веднага последва Лорн и Йерас, които вече се отдалечаваха, и прошепна с очи, вдигнати към небето:

— Като че ли щях да те оставя само ти да се забавляваш…

След като изминаха десетина метра с котешки стъпки, те се превиха, свиха главите си в раменете и се изкатериха до края на една надвиснала скала. Оттук се откриваше отлична гледка към лагера на аркантците. Можеха спокойно да наблюдават коритото на потока, което се разширяваше след края на пътеката, водеща до него, мястото, където стояха конете, колибите и навесите покрай скалите, каруцата с храна, която още не беше напълно разтоварена, входа на пещерата, пред който гореше огън, както и хората, които спокойно вършеха ежедневните си задължения, без да подозират, че са наблюдавани. Парчета месо се печаха на огъня. Бутилки вино чакаха заедно с други храни, подредени върху богата трапеза.

— Готвят се да отпразнуват победата си — прошепна Алан.

— Скоро ще им се стори горчива — обеща Лорн.

Докато наблюдаваше коритото като стратег, Алан съжали, че не си е взел бинокъла и каза:

— Достатъчен е съвсем малък отряд, за да хванем тук всички аркантци в капан.

— При условие че пещерата няма други изходи — възрази Лорн.

— Така е. Освен това — добави Алан, който мислеше на глас, — не виждам как отряд, колкото и малък да е, би могъл да стигне дотук, без да бъде забелязан. Аркантците ще имат предостатъчно време да офейкат.

Лорн трябваше да признае, че Алан е прав.

Разбира се, вече знаеха къде се крият Призраците. Но сега, когато познаваха терена, му се струваше очевидно, че планът му да се върнат с подкрепление беше чиста илюзия. Всъщност аркантците им бяха дали неповторима възможност да се доближат до скривалището им.

— За Бога! — изведнъж се обади Алан.

— Какво? — попита Лорн.

— Там! Онзи мъж! Този, който ей-сега излезе от пещерата.

Лорн и Йерас насочиха вниманието си към младия мъж, когото Алан им сочеше.

— Е и?

— Това е Лукас дьо Гатлис.

Лорн присви очи. Беше виждал Лукас само веднъж, преди няколко години. Бащата и синът отдавна бяха в хладни отношения, когато за последно Лорн беше при Теожен д’Аргор.

— Мислиш ли? — каза той.

— Сигурен съм!

— Кой е той? — попита Йерас.

— Синът на граф Теожен — обясни Лорн.

— И най-вече любовникът на Господарката на Арканте — разкри Алан.

С поглед, вперен към коритото на потока, тримата мъже за миг останаха мълчаливи, после Лорн каза:

— Нападаме тази нощ.

Нощта беше доста напреднала.

Като повечето от своите хора, и Лукас беше преял и — най-вече — беше пил доста. Дремеше, изтегнат на леглото си, до него беше сложена бутилка. В пещерата, потънала в мрак, всички спяха. Изпълваха я звучни хъркания. Навън огънят замираше.

Лукас се изправи и трудно запази равновесие.

Това си беше сигурно доказателство, че е прекалил с виното. Беше си обещал да бъде разумен, но се бе увлякъл — една чаша водеше след себе си някаква шега, шегата водеше смях, а смехът викаше друга чаша. А и победата, която бяха постигнали, си заслужаваше да бъде отпразнувана. Не бяха ли обърнали Ониксовата гвардия в бягство? От седмици конниците на Лукас — Призраците, както ги наричаха войниците от Върховното кралство — живееха сред трудности, правеха всякакви жертви и рискуваха живота си, без нито веднъж да се оплачат. Бяха само двайсетина, но въпреки това бяха служили на Арканте по-добре от всеки друг, откакто беше започнала обсадата. Всички бяха заслужили да се отпуснат и да се позабавляват.

Даже и да се понапият малко, нали?

Измъчван от силно желание да се облекчи, Лукас без да иска бутна бутилката, сложена до леглото му. Непохватно прекрачи спящите по пода и излезе от задушната обстановка в пещерата.

Свежият въздух му подейства добре.

Бос и разгърден, той сложи ръце на кръста си, отметна глава назад и дълбоко си пое въздух под нощното небе. Скоро се почувства по-добре или му се щеше да е така. Знаеше, че на сутринта щеше да съжалява, че е прекалил и че така или иначе щеше да му се наложи да поеме отговорността за всичко — и най-вече да реши дали да останат в това скривалище или да се преместят. Но сутринта скоро щеше да дойде.

Нямаше смисъл да се тревожи още отсега.

За момента трябваше да си облекчи пикочния мехур…

Големият огън се беше превърнал в кръг от просветваща жар и малки пламъчета, около който неколцина мъже бяха потънали в дълбок сън. Лукас се отдалечи и отиде да се изпикае в мрака, настрана, до една голяма скала.

Закопчаваше се, когато усети как една ръка го хвана здраво за яката, а острие се плъзна под брадичката му.

— Защитаваш ли се, умираш. Извикаш ли за помощ, умираш. Ясно? — попита Лорн тихо.

Лукас изтрезня на момента и се стегна:

— Ясно — каза той.

— Оттук — заповяда Лорн, като дръпна здраво своя затворник за яката. — Към конете.

Но Лукас не помръдна.

— Кой сте вие? — попита той.

— Този, който държи камата — отвърна Лорн заплашително. — Сега мърдай напред.

Лукас се подчини и се остави да го поведат към навеса с конете. Лорн вървеше прилепен към него и никой от аркантците не ги забеляза. Обаче Йерас ги проследи от една височина, като ги държеше на прицел с арбалета си. Учуди се.

Алан и Древис оседлаваха конете на място колкото се можеше по-бързо и тихо. Логан беше застанал на пост малко встрани, откъм тясната пътека, където беше убил един дремещ часови.

— Кажи ми, че сънувам! — възкликна Алан тихо, като видя Лорн, който идваше с Лукас.

— Нали точно за него дойдохме?

— Да, но…

Алан не довърши.

Разбира се, планът им беше да отвлекат Лукас. Но си мислеха, че ще им се наложи да поемат голям риск като влязат да го търсят в пещерата. И тъй като възнамеряваха да се възползват от пиянския сън на аркантците, бяха предвидили, че все по някое време ще срещнат някакво препятствие и ще трябва бързо да изчезват. Това, което ни най-малко не си бяха представяли, беше, че ще заловят водача на Призраците невъоръжен.

— Почти ми падна в ръцете — обясни Лорн. — Не можем да се оплакваме, нали? Поне веднъж нещата да се развият по-добре от предвиденото…

— Съгласен. Обаче ние още не сме успели да оседлаем всички коне тук…

— Искате ли помощ? — подигравателно рече Лукас.

— Млъквай — процеди Лорн.

И като се обърна към Алан и Древис, продължи:

— Давайте бързо.

Без да отпуска хватката, с която държеше Лукас, Лорн отстъпи заедно с него зад една барака, която не можеше да се види откъм пещерата.

— Вие сте Лорн Аскариан, нали? — попита младият мъж спокойно.

— Аз съм.

— По това, което виждам, не се отказвате лесно.

— Имам други недостатъци.

— Изглежда, че с баща ми сте приятели?

— Да, приятели сме. Поради което много ще съжалявам, ако трябва да ви убия.

— Но няма да се поколебаете и секунда, така ли е?

— Може би една. Но не две.

— Това може да ми е достатъчно.

— Не опитвайте.

— Нямам такова намерение — излъга Лукас.

Алан извика тихо откъм конюшнята:

— Остава ни да приготвим само още един кон!

— Разбрано — отвърна Лорн.

— Вие наистина ли се надявате да се измъкнете оттук толкова лесно? — попита Лукас след малко.

— Вие също би трябвало да се надявате на това.

От входа на пещерата долетя глас:

— Господарю Лукас?

Алан и Древис замръзнаха на местата си. Лорн стисна още по-здраво яката на Лукас.

— Господарю Лукас! Тук ли сте?

Като принуди затворника си да се завърти, Лорн се облегна на бараката и се наведе, погледна към пещерата през рамо. Видя набит мъж, който изглеждаше разтревожен и проверяваше заспалите до огъня мъже.

— Отговорете ми, господарю Лукас.

Мъжът говореше достатъчно тихо, за да не събуди другите, но вече достатъчно силно, за да ги обезпокои.

— Кой е този? — попита Лорн.

— Горлен. Моят оръженосец — отговори Лукас. — Той също не е от хората, които лесно се отказват…

— Тогава ще го успокоите.

— И защо да го правя?

— За да му спасите живота. Вдигнете очи — Лукас се подчини и видя Йерас, който държеше Горлен на прицел. — Разбрахте ли?

Лукас размисли за миг, докато смелият му оръженосец го извика още веднъж.

— Разбрах — каза той примирено.

Но противно на това, което Лорн си помисли, Лукас не се беше примирил да се откаже от възможността, която му се удаваше да вдигне тревога. С примряла душа той се беше примирил да пожертва Горлен.

— Кажете му, че сте добре — заповяда Лорн. — Че сте излезли малко на чист въздух и че може да се връща и да си легне.

— Добре.

Лорн се отдръпна от Лукас, като продължи да държи яката му с протегната ръка, камата му беше опряна в кръста на младия мъж. След това го накара да се покаже на ъгъла на бараката, а той самият остана скрит зад нея.

— Хайде!

„Прости ми“, помисли Лукас.

Махна на Горлен с ръка. Като го видя, добрият човек се усмихна с облекчение.

А Лукас изрева с цяло гърло:

— На оръжие! Нападн…

Не можа да продължи повече. Лорн вече го беше дръпнал назад и го повали на земята с един удар по главата с дръжката на камата.

Изненадан, Горлен искаше да извика:

— Тревог…

Но стрелата от арбалет прониза черепа му отзад.

— Бързо! — извика Лорн, докато влачеше Лукас към конюшнята. — Помогнете ми!

Заедно с Древис вдигнаха затворника, който беше в безсъзнание и го сложиха по корем върху един неоседлан кон, краката и ръцете му висяха от двете страни.

— Вържете му китките или глезените! — нареди Лорн на Логан, който дойде при тях. — И тръгвайте!

В това време аркантците около огъня се събуждаха и разтревожени, замаяни, се опитваха да разберат какво ги беше събудило. Неколцина излизаха вече от пещерата с оръжие в ръка. Един от тях видя трупа на Горлен, който лежеше на земята. Друг забеляза подозрителни силуети сред конете, които се движеха.

— Стой! Кой е там?

Лорн извади меча си и прескочи бариерата на конюшнята, за да се впусне срещу тримата аркантци, които идваха.

Сега вече паниката беше всеобща.

— Тревога! Тревога!

Лорн избягна нападението на първия от тримата мъже, които се нахвърлиха върху него, и го изкорми с опакото на острието, без да престава да напредва. Нанесе жесток удар на втория и му разсече гърдите от рамото, после се извъртя, за да отбие атаката на третия и заби широката си скандка в корема му чак до дръжката.

Други се спускаха, но стрела от арбалет се заби в гърлото на водача им и ги накара да се разпръснат.

— Залегни!

В конюшнята Алан, Логан и Древис бяха яхнали конете. Древис теглеше коня, на който Лукас беше вързан като бохча с дрехи, а в това време Логан подплашваше с викове другите коне. Алан държеше за юздите конете, предназначени за Лорн и Йерас.

— Лорн, сега!

Лорн отстъпи едновременно с Йерас, който слезе от височината и потъна в нощта. Паникьосаните коне препуснаха с цвилене по пътеката, следвани в галоп от Логан и Древис. Една стрела, изстреляна откъм пещерата, прелетя покрай Лорн. Алан чакаше с граната, намерена в дисагите на едно седло. Лорн видя как я хвърля с незапален фитил, но не се обърна да види къде ще падне. Тя се изтърколи в жарта на големия огън и веднага избухна, като се разби на много смъртоносни парчета и вдигна облак от дим и пепел. Лорн яхна коня си с един скок. Двамата с Алан пришпориха, глухи за виковете от болка и бяс, които се издигаха около тях.

Не забелязаха арбалетчика, който — спокоен насред целия хаос — опираше оръжието си на рамо.

Прицелваше се.

И изстреля стрелата си части от секундата, преди те да се измъкнат.

Лятото на 1548 година Обсадата на Арканте

Изминаха три дни от завръщането на Ониксовата гвардия.

Лорн ги посвети основно на организирането на връщането на телата на черните гвардейци, убити по време на похода срещу Призраците. Освен това трябваше да пише на семействата. Това му беше особено трудно. Как да намери подходящите думи, с които да се обърне при тези обстоятелства към съпругата или бащата? Прекара дълги часове сам, мислеше и зачеркваше, хабеше мастило и късаше хартия. Към петимата мъже, убити на полянката по време на нападението, се беше прибавил още един, който не беше оцелял от раните си.

Следователно имаше шестима мъртви.

Шест писма.

Шест траура…

Уморен, Лорн току-що беше запечатал последното писмо, когато някой почука на вратата на стаята му.

— Влезте.

Появи се Вард и като видя пакета с писма на масата, каза съчувствено:

— Как е? Привърши ли?

Лорн кимна тъжно.

— Да.

— Зная, че не е лесно…

— Те умряха по моя вина, Вард.

— Аркантците ги убиха.

— Под моето командване. Какъв капитан бих бил, ако не се чувствах отговорен за мъжете, които умират под моите заповеди?

— Такъв, когото не бих имал желание да следвам.

Лорн забеляза, че пръстите на дясната му ръка са изцапани с мастило, изруга и грабна един парцал да ги изтрие. Напразно. Мастилото беше засъхнало, трябваше му вода и сапун, за да успее. Раздразнен, Лорн хвърли парцала на масата и за малко не бутна перото и мастилото. Вард внимателно сложи перото легнало върху един лист. След това затвори мастилницата.

Лорн се изправи, направи няколко крачки мълчаливо, после се обърна към Вард и каза:

— Нищо не почувствах, Вард. Когато тези мъже умряха онази нощ, нищо не изпитах към тях в онзи момент. Нито мъка, нито съжаление. Нищо.

— Ти не можеше да си го позволиш. В разгара на боя…

— Не. Не е това.

— А какво е тогава?

Лорн се колебаеше, подбираше думите си. Не знаеше как да опише леденото безразличие, което беше почувствал тогава. Сякаш беше неспособен и на най-дребното чувство. И все пак си беше същият.

Друг, който беше същият като него.

— Важното е — каза Вард — какво изпитваш сега.

Лорн въздъхна, но не беше убеден.

— Да — каза той. — Сигурно…

Драконът на разрушението го беше предупредил, че неговият Дух от Тъмнина ще вземе превес. Така ли започваше всичко? С отсъствия и случайни приплъзвания към състояние на редуващо се съзнание?

Вард взе писмата.

— Ще имам грижата да бъдат предадени на когото трябва лично.

— Благодаря.

— Но си виках, че може би ще е по-добре, ако някой от нашите ги занесе.

Лорн се замисли, не беше ядосан, че са го налегнали второстепенни грижи.

— Това е добра идея — каза той.

— Мислех да изпратим Верман.

— Защо него?

— Жена му скоро ще ражда. За него това ще е удобен случай да иде да я види и може би дори да присъства на раждането на детето.

— В такъв случай нека да бъде Верман. Благодаря ти, Вард.

— Благодаря?

— Че си помислил за всичко това. Твоята помощ е много ценна за мен.

Вард вдигна рамене.

— А иначе — каза той — дойдох да ти напомня за срещата, която имаш, както ме беше помолил.

— По дяволите! Бях забравил… Имам ли още време да се преоблека?

— Точно толкова. Ще кажа да ти оседлаят кон.

Лорн се преоблече, преди да отиде в палатката на Алан в тръс. Нареди да известят за пристигането му и след като беше приет веднага, намери приятеля си, който тъкмо приключваше с обличането. Подпомаган от Одрик, стария му слуга, Алан трудно нахлузваше китела си.

Най-накрая успя, като лицето му се сгърчи от болка.

— Вино — заповяда той, като се отпусна на едно кресло.

Одрик побърза да сервира две чаши.

Алан изпи своята на един дъх и почака със затворени очи болката да попремине. Беше блед и по слепоочията му проблясваха капчици пот.

— Трябва да се пазиш — каза Лорн.

— Добре съм — излъга Алан.

— Знам точно толкова добре, както и ти, че това не е вярно. Ще направиш по-добре да си останеш в палатката тази вечер.

— И дума да не става.

Докато се измъкваха от скривалището на аркантците и си мислеха, че са се отървали, стрела от арбалет прониза рамото на Алан. От силата на удара той за малко не беше паднал от седлото и трябваше Лорн да го придържа и да язди рамо до рамо с него в пълен галоп. Спряха веднага, когато стана възможно, за да му окажат първа помощ, но Алан беше получил сериозни грижи чак когато се върнаха. Според лекарите животът му не беше в опасност, но раната му беше тежка и много болезнена.

— Боли те — настоя Лорн. — Изгуби много кръв. Трябва да си почиваш.

Алан подаде празната си чаша към Одрик.

— Още.

Обзет от съмнение, Лорн поднесе чашата към ноздрите си. Чашите бяха сребърни и не позволяваха да се видят, както при прозрачните, кехлибарените извивки, които бавно се поклащаха в тъмното вино.

Но ароматът не оставяше никакво място за съмнение.

— Това вино съдържа кеш — каза Лорн.

Това прозвуча толкова категорично като упрек, че Одрик си дръпна ръката в момента, когато наливаше на господаря си.

— Наливай! — заповяда Алан.

Старият слуга се подчини, после излезе, като остави гарафата.

— При това ти много добре знаеш какво ти навлече кешът — каза Лорн. — За малко не те уби. Направи те свой роб…

Алан отпи с удоволствие дълга глътка от ароматното вино.

— Не се бой. Количествата кеш, които употребявах по онова време, нямат нищо общо с трите капки ликьор, които Одрик е сипал в това вино.

— В тази смес има повече от три капки — възрази Лорн. — Но дори и да е вярно, така започва всичко. Или по-точно, така всичко започва отново…

— Имаш намерение да ми четеш морал, така ли? — попита Алан почти блуждаещо.

Лорн се поколеба, после се примири.

— Не — каза той.

Но той знаеше на какви поражения беше способен кешът.

Малко трябваше на човека да свикне с това много ефикасно болкоуспокоително, за да започне сигурен физически и психически упадък. В малки дози той предизвикваше лека еуфория, с която повечето успяваха да се задоволят. Но за други клопката можеше да е фатална. След няколко пропадания Алан за малко щеше да умре в една долнопробна пушалня, ако Лорн не го беше спасил преди няколко години. Тази тайна беше една от най-добре пазените във Върховното кралство, както и тайната за мъчителното оздравяване на принца при белите свещеници. Беше изстрадал много, за да се изтръгне от властта на кеша, и Лорн се страхуваше да не попадне отново под нея.

Усмихнат, Алан поиска да успокои приятеля си:

— Уверявам те, че не прекалявам с кеша. Вземам само когато болката е непоносима.

— Внимавай все пак.

— Обещавам ти да престана веднага щом рамото ми оздравее. Доволен ли си? Освен това гледай. Бутвам настрана тази чаша, пълна наполовина и няма да се докосна до нея. Преди пет години можех ли да го направя? Имам предвид без да треперя или да плача страдалчески — пошегува се Алан.

— Не — съгласи се Лорн с усмивка.

Алан стана. Цветът на лицето му се беше върнал и изглеждаше много по-добре.

— Шегата настрана — каза той, — но не мога да си позволя да изглеждам слаб точно сега. Ирдел вече ме държи настрана от своя генерален щаб. За него това ще е много удобен случай да ме изпрати някъде да се лекувам. Естествено, за мое най-голямо добро.

Лорн замълча, но трябваше да признае, че тези страхове не му се струваха безпочвени. Принц Ирдел не се доверяваше на Алан, чиято харизматичност и нарастваща популярност го засенчваха. И при това положение победата над Призраците и залавянето на водача им изобщо не помагаха за оправянето на отношенията между двамата братя.

— Знаеш ли, че подкупвам кралските лекари, за да лъжат, че раната ми не е опасна? Убеден съм, че от своя страна и Ирдел им плаща, за да му казват истината.

— И от вас двамата кой плаща по-добре?

— Представа си нямам. Единственото сигурно е, че проклетите лекари плюскат от две ясли.

— Щом като още не са те убили…

Алан избухна във весел смях.

— Никакъв риск! Аз съм им голям доход.

И като се извърна от Лорн, извика:

— Одрик! Ела да ми помогнеш, вместо само да подслушваш!

Старият прислужник дойде.

Алан застана с лице към него и докато Одрик закопчаваше китела му, каза:

— Впрочем Ирдел е научил за съществуването на моя тунел, докато ние преследвахме Призраците.

— И? — попита Лорн.

— Още нищо не ми е казал.

— Оставя те да се оправяш.

— Като че ли.

Със закопчан кител Алан се дооправи, като се гледаше — в лице и в профил — в едно голямо огледало. Доволен, позволи на Одрик да му сложи кожената превръзка, в която да лежи лявата му ръка, за да облекчи болката в раненото рамо.

— Тръгваме ли? — попита той. — В никакъв случай не бива да караме моя скъп брат да ни чака, нали?

Тази вечер принц Ирдел даваше вечеря.

Поканени бяха Алан и Лорн, тримата му най-приближени генерали — граф Д’Алвейн, херцог Дьо Мидхелт и виконт Д’Ералс, както и други, които бе пожелал да почете.

Поводът за тази вечеря беше завръщането на Ониксовата гвардия и победата, която тя беше извоювала. По случая навсякъде около голямата палатка на генералния щаб горяха факли и се вееха знамена. Факли, забити в земята, обкръжаваха хълма и очертаваха стъпалата, водещи до палатката. Часовите бяха удвоени.

Алан и Лорн дойдоха сред последните. Веднага след като известиха за пристигането им, Ирдел излезе да ги посрещне и възнагради брат си с внимателна прегръдка.

— Как ти е рамото?

— Много по-добре, благодаря ти.

После се обърна към Лорн:

— Добре сте дошли, рицарю.

— Благодаря, принце.

— Научих, че организирате връщането на телата на вашите хора, загинали в битките. Ако мога да направя нещо, каквото и да е, за да улесня нещата, непременно ми кажете. Тези мъже и близките им заслужават почести.

Лорн беше силно изненадан от предложението на принца, но не се съмняваше, че то бе искрено. Ирдел беше открит и справедлив човек, строг, който никога не пропускаше да изпълни дълга си. От най-ранното му детство цялото му възпитание беше преследвало една-единствена цел: да стане Върховен крал. Но не това го беше научило на състрадание и великодушие, които често засвидетелстваше. Добротата на Ирдел беше естествена. Онези, които смятаха, че е престорена или пресметната, се лъжеха, а тези, които я приемаха за слабост или наивност, винаги съжаляваха за грешката си.

— Документ, подписан от твоята ръка и подпечатан с твоя печат, ще гарантира, че ковчезите няма да бъдат отваряни на границите — каза Алан.

— Утре този документ ще ви бъде донесен, рицарю.

— Благодаря — рече Лорн.

Около тях другите гости разговаряха прави, повечето с чаша в ръка. Но разговорите постепенно замряха, когато забелязаха последния дошъл.

— Ти знаеше ли? — попита Лорн.

— Не — отвърна Алан, докато брат му се отдалечаваше от тях.

С вързани китки синът на граф Д’Аргор стоеше на прага между двама войници.

— Имам ли думата ви? — попита Ирдел.

— Имате я — каза Лукас.

Като кимна тържествено, Ирдел нареди да свалят веригите на Лукас.

— Добре сте дошли — каза той, преди да поведе — под учудените погледи на присъстващите — затворника към вече наредената маса.

Алан се усмихваше развеселен.

— Пустият му Ирдел…

В началото на вечерята смутените гости почти не говореха. Освен когато биваха принудени да отговарят, всеки седеше с поглед, забит в чинията си, или мълчаливо гледаше някъде встрани, докато Алан и Ирдел единствени поддържаха разговора.

Както всички останали, и Лорн се питаше защо Ирдел беше поканил Лукас на масата си. Доколкото го познаваше, жестът му беше по-скоро спонтанен. Но принцът не беше наивен. Лорн знаеше, че дори и да не преследваха определена цел, постъпките му никога не оставаха без последствия. За какво ли мислеше сега? Дали утвърждаваше властта си? Или даваше урок по рицарски дух? А може би отправяше послание към аркантците, като им показваше с какво уважение се отнася към един от тях? Или това послание беше отправено към хората от Върховното кралство? Към кралицата? Какъвто и да беше отговорът, Ирдел знаеше, че скоро за тази вечеря щеше да се говори в цялото Върховно кралство и дори в Арканте. Това не можеше да е случайно.

С помощта на виното Алан успя да затопли положението. Като задаваше въпрос на един и искаше уточнение от друг, посочвайки някого за свидетел, молейки друг да разкаже някой анекдот, той започна няколко разговора, които скоро оживиха масата. Представителите на Върховното кралство почти забравиха, че Лукас е противник. Впрочем всички те бяха благородници, а един благородник винаги има повече общо с друг благородник — дори чужд, дори враг и дори мразен, — отколкото с когото и да било другиго. Лукас също се отпусна и като видя, че в уважението, което му се засвидетелства, няма нищо престорено, се помъчи да бъде приятен сътрапезник. Всеки имаше някакви резерви, макар и не от лоши помисли, но вечерята стана изискана и непринудена, понеже нямаше как да е радушна и напълно лишена от задни мисли.

И тогава Алан — с онази непринуденост, която у него понякога граничеше с неделикатност — предложи да разкажат — според двете гледни точки — експедицията, проведена от Ониксовата гвардия против Призраците. Лорн и той щяха да разкажат онова, което те бяха преживели, а Лукас, разбира се, ако желае, трябваше да направи същото.

Лорн отклони поканата:

— Ти си много по-добър разказвач от мен, Алан.

И като се обърна към Лукас, който седеше от дясната му страна, добави:

— Освен това не знам дали това е отлична идея…

— Аз самият съм много лош разказвач — каза Лукас извинително.

— Наистина ли? — рече Алан.

Учудването му беше искрено, но продължи кратко. Като вдигна рамене, той мина към друга тема и започна да се шегува със съседа си по маса.

— Благодаря — каза Лукас на Лорн.

— Моля ви. Но не бива да се сърдите на Алан. Той… Той си е такъв.

— Знае ли, че стойностни мъже оставиха живота си в този сблъсък?

— Знае го. Самият той беше ранен.

— Човек не би познал.

На Лорн му се искаше да защити по-добре приятеля си. Но като го видя как избухва в смях от някаква шега, не намери какво да противопостави на оправданата горчивина на Лукас.

— Съжалявам.

— Вие няма за какво да съжалявате.

Тогава Лорн забеляза, че Лукас се беше превил на стола си.

— Боли ли ви?

— Ако препускахте в галоп четвърт левга с китки и глезени, завързани под корема на кон, и вие щяхте да видите как ще се чувстват ребрата ви…

— Не ни оставихте избор.

— Вие щяхте ли да се предадете, без да се опитате да направите нещо?

— Не.

Лорн отпи глътка вино и беше изненадан от въпроса, който Лукас му зададе:

— Какво мислите за тази война, рицарю?

— Независимо дали я одобрявам, или не, няма да я спре — отвърна Лорн след кратко колебание. — Служа на Върховния крал и на Върховното кралство.

— Вие сте смел и сте мъж на честта. Би трябвало да знаете какво е справедлива война, нали?

— Да.

— Е?

— „Дори най-справедливите войни започват и завършват с престъпление“ — цитира Лорн.

Лукас се замисли, после си спомни:

— Това е в Книга на Сентенциите, нали?

Лорн кимна тежко, преди да забележи мъжа, който беше влязъл — с шлем в ръка и с преметната през рамо кожена чанта — и заобикаляше масата забързано. Беше змейник от кралските съобщителни служби. Замръзнал и изтощен, той току-що беше кацнал.

Ирдел си избърса ръцете, преди да отвори писмото, което вестоносецът му подаде. Прочете го, благодари на змейника — който се оттегли — с кимване и като се обърна към гостите си, каза:

— Кралицата ме известява за скорошното си пристигане.

След вечерята, като излязоха от палатката, Алан предложи на Лорн да се приберат пеша.

— Прекалих с виното — каза той. — Малко чист въздух ще ми се отрази чудесно.

— Не бива да сме непредпазливи — възрази Лорн. — Нощем лагерът не е сигурен.

— Ти ще ме пазиш. А и все още мога да се защитавам с дясната си ръка, нали? — като подкрепи думите си с действия, Алан показа, че може да извади меча си. — Виждаш ли?

Лорн се поколеба, после направи знак на конярите, които чакаха, хванали конете им за юздите. Те разбраха и тръгнаха на почетно разстояние след двамата приятели към палатката на Алан.

Беше късно.

Тъй като армията се разбуждаше на зазоряване, лагерът беше тих. Тук-там по склоновете на хребетите около Арканте огньове осветяваха становете. Виждаха се черникавите отблясъци на жарави. Факли обозначаваха постовете. По-тъмни от нощното небе, дълги облаци преминаваха и скриваха от време на време Голямата мъглявина.

Както вървяха, Лорн забеляза, че Алан се усмихва под мустак.

— Какво ти е толкова забавно?

— Ирдел. Като се замислиш, дават му армия, за да победи Арканте, а какъв е първият скандал, който прави? Кани аркантец на вечеря.

Лорн се усмихна.

— Това е жестоко — каза той.

— Но е истина.

— Точно затова е жестоко. Но ти си твърде суров. Аз пък оценявам жеста му и поведението му.

— На бойното поле Лукас няма да се поколебае да те прониже с меча си.

— И обратното е вярно. Както е вярно, че при други обстоятелства бихме могли да се бием заедно срещу Иргаард например. Може би дори това ще се случи някой ден.

Алан се намуси.

— Няма значение. Рицарският дух днес вече нищо не значи. Той има значение, само ако всички го прилагат. Но сега е важно кой пръв ще извади меча. И кой ще удари преди другия.

— Позволено е да съжаляваме, че е така, нали?

— Това ли е мнението ти?

— Не точно — призна Лорн. — Приемам света такъв, какъвто е.

— Преди пет години щеше да ми отговориш с „да“.

Лорн показа каменния печат, който бележеше гърба на лявата му ръка.

— Беше преди това — каза той. — И това — добави.

Посочи с широко движение към лагера, обсадата и Арканте.

— Аз също не харесвам тази война, Лорн. Но трябва да се решим да я направим, ако искаме да свърши…

Помълчаха, докато преминаха покрай един охранителен пост, чиито часови не разбраха веднага кого проверяват заради тъмнината.

— Господа, бъдете сигурни, че ако ние…

Лорн го прекъсна лаконично:

— Всичко е наред.

Но Алан беше по-приветлив.

— Не се извинявайте за това, че изпълнявате дълга си — каза той. — Тези нощни дежурства сигурно са доста отегчителни, а?

Като не можеше да повярва, че един принц на Върховното кралство му говори и то толкова дружелюбно, човекът заекна:

— Аз… То… Занаятът го изисква.

— Тогава продължавайте да го изпълнявате все така добре. От това само ще спя по-спокойно. И понеже не мога да ви пожелая лека нощ, ви желая лека служба.

Сержантът смутено се поклони.

— Благодаря, монсеньор.

Лорн и Алан продължиха да вървят мълчаливо, после Алан попита:

— За какво говорехме?

— Ти казваше, че трябва да водим войната срещу Арканте.

— Сега, когато обсадата започна, да. Освен това Арканте заслужава да получи урок. Колкото и да е славен и независим, той е град на Върховното кралство. Няма правото да решава какви данъци да плаща на Короната. Нито какви почести трябва да засвидетелства.

Естествено, Алан мислеше за клетвата за вярност, която Исандра Аркантска беше отказала да положи пред кралицата. Лорн се сепна, после си каза, че Алан беше длъжен да поставя кралската власт над всичко. На Лорн му се случваше да забравя, но Алан — неговият приятел от детинство, на първо място беше Алдеран Лангърски, втори в списъка за наследяването на трона на Върховното кралство, откакто брат му Жал беше облякъл духовническото расо. Алан беше възпитан като принц. Монархическите и династическите принципи бяха изсечени в него в по-добър мрамор, отколкото идеите за мир, безпристрастност и дори справедливост.

— Не си ли съгласен? — попита той.

Лорн се усмихна.

— Понякога говориш като крал.

Алан вдигна рамене.

— Може би един ден ще бъда крал, но не става дума за това. Знаеш по-добре от мен, че някои войни са необходими. Тази не беше нужна от военна гледна точка. Може би дори е дипломатическа грешка. Но в политически план тя има смисъл. Когато победим Арканте, ще се покажем по-велики от всякога. Ще простим на един прекалено горделив град и ще се радваме да видим как той се връща в лоното на Върховното кралство. Занапред посланието, отправено към всички, ще бъде пределно ясно: предизвикайте властта на Върховното кралство и то ще ви опече.

Малко по-нататък пътят, по който вървяха, пое нагоре и Алан се подхлъзна в една локва и залитна. Лорн по рефлекс го задържа, но го хвана за превързаната ръка. Внезапната болка за малко не порази Алан, който успя да сподави вика си в стенание.

— Мамка му! — изруга Лорн. — Извинявай.

Алан беше пребледнял.

— Добре съм — рече той.

— Не говори глупости. Много добре виждам, че не си.

— Добре съм, де. Само трябва да поседна за малко.

Лорн се огледа наоколо си. Видя — през няколко палатки — огън, около който неколцина войници се бяха събрали, и се поколеба.

— Това ще е много добре — каза Алан, досещайки се за колебанията на приятеля си.

Лорн дискретно подкрепяше Алан, двамата се приближиха до лагерния огън и веднага щом се показаха на светлината му, Алан каза усмихнато:

— Добър вечер, войници. Ще бъдете ли така любезни да направите малко място за един принц, който леко надцени силите си?

Разговорите секнаха веднага, а войниците замряха невярващи и притеснени. После трима от тях бързо станаха, за да предложат столчето, бъчонката и касата, на които всеки от тях беше седнал.

Алан благодари и седна на столчето и докато Лорн се настаняваше до него, каза усмихнато:

— Аз съм принц Алдеран. А това е рицарят Лорн, за когото сигурно сте чували да се говори. С кого имаме честта?

Войниците се спогледаха колебливо, преди един от тях да рече:

— Аз… Казвам се Варнек, монсеньор.

— Радвам се да запозная с теб, Варнек — отвърна Алан.

— Аз съм Гаредион, монсеньор. За мен… За мен е чест!

— Добър вечер, Гаредион. Говориш с акцента на Орвал или се лъжа?

— Не, монсеньор. Там съм роден и израсъл.

— А ти?

— Бран на вашите услуги — отвърна мъжът, към когото се беше обърнал Алан. — И съм от Лангър, монсеньор. Като вас!

Тази проява на дързост разсмя останалите, след това войниците, които още не се бяха представили, го направиха един по един, а Алан намери по някоя любезна дума за всекиго. Понеже отначало не смееха да говорят, той им зададе въпроси и изслуша отговорите им — често смутени и колебливи — с внимание. Естественото му държане ги накара да се отпуснат. Интересът, който Алан проявяваше към тях, беше искрен и те го чувстваха. Един се осмели да зададе въпрос. После друг. Трети. На всички Алан отговори, без да си придава важности, докато един от тях най-накрая изрази тревогата си за бъдещето на обсадата: щяха ли да нападнат скоро? Разбира се, това беше първа грижа на всички тези мъже, разкъсвани от сутрин до вечер между съмнението и скуката, които не знаеха дали на другия ден щяха да са живи. Алан съумя да намери думи, с които да ги успокои. Вдъхна им смелост, разсея лошите слухове и не се погнуси, когато манерката с вино, която вървеше от ръка на ръка, стигна до него. Вдигна наздравица за Върховния крал и за Върховното кралство, преди да отпие жадно.

Лорн продължаваше да е нащрек и забеляза, че броят на любопитните около огъня се увеличава. Повечето бяха войници. Но имаше и неколцина представители на онзи пъстър народ, който винаги придружава армиите на война — готвачки, занаятчии, перачки, слуги, полеви свещеници, деца, просяци, проститутки. Загрижен за сигурността на Алан, Лорн се разтревожи. Образуваше се множество. Привлечени от мълвата, последните пристигнали стояха в сянката и трябваше да протягат врат или да се покатерят на високо, за да видят. На Лорн това не му харесваше. Достатъчно беше някой превъзбуден или пиян да се опита да посегне на принца и положението щеше да излезе извън контрол.

— Може би трябва да си вървим — прошепна Лорн.

— Всичко е наред. По-скоро се наслади на този миг — отвърна му Алан, като му подаде общата манерка.

Лорн се поколеба, после надигна манерката и отхвърли глава назад, за да пие от струята.

— За хубавата среща! — извика Алан и сръга Лорн на шега.

Лорн се задави и се поля, като предизвика всеобщия смях на присъстващите. Алан също се смееше, толкова чистосърдечно, че Лорн не можа да му се разсърди. Като добър играч той си обърса брадичката и се направи, че ще наплюе Алан, който се направи, че се крие зад един възхитен войник. Но Лорн не изпълни заплахата си, а подаде манерката на съседа си, в това време Алан продължи разказа си — едва започнат — за похода на Ониксовата гвардия срещу Призраците.

Докато го гледаше как завладява слушателите си, Лорн си каза, че Алан беше прав и не рискуваше нищо тук и тази вечер. И като се замислиш, най-изненадващото не беше това, че за Алан беше естествено да прекара известно време сред войниците си. А това, че те гледаха на него като на другар. Дължеше се на необикновената симпатия, която внушаваше, на топлината, която се излъчваше от него, и на онази смесица от скромност и непринуденост, която караше хората да вярват, че не се взема за това, което е: принц. Лорн знаеше, че Алан се чувства еднакво добре както с обикновените хорица, така и с могъщите. Но винаги се изумяваше, когато виждаше до каква степен както могъщите, така и обикновените хора се чувстваха добре с него, стига той да поискаше.

Не, наистина Алан нищо не рискуваше сред тези хора.

Напротив, всички в този миг щяха да дадат живота си без да се поколебаят, за да го защитят и пазят. Алан беше повече от популярен. Обичаха го и Лорн — докато го гледаше със смесица от възхищение и очарование как се смее и разговаря с тези войници, които сякаш познаваше отдавна — с изненада установи, че си мисли какъв велик крал щеше да бъде той.

Беше един часа след полунощ, когато стигнаха до палатката на Алан. Лорн беше уморен и нямаше търпение да се добере до лагера на Ониксовата гвардия. На Алан обаче не му се спеше. Беше леко пийнал, но доброто му настроение се дължеше не толкова на виното, колкото на хубавото време, което беше прекарал с обикновените войници. Но рамото го болеше. Знаеше, че няма да заспи, без да притъпи болката.

— Какво ще кажеш за една последна чаша?

— Ще кажа, че ще е в повече.

— Само една. Колкото да отмием вкуса на джибри от лошото вино, което пихме досега.

— Не, благодаря.

— Както желаеш…

Алан изглеждаше разочарован и за миг Лорн отново видя капризното момче, с което беше израсъл.

Усмихна се.

— Лека нощ, Алан.

Лорн вече правеше знак на един от конярите да му доведе кон, когато Одрик, който беше изчакал завръщането на господаря си, се показа на прага на палатката.

— Отец Домнис е тук, монсеньор.

Лорн и Алан се спогледаха учудено.

— Очакваше ли го? — попита Лорн.

— Съвсем не. Според последните новини, които имах за него, орденът му го беше повикал, за да го прати на мисия, за която не можеше да каже нищо.

— Дори на теб?

— Дори на мен.

Отец Домнис беше изповедникът на Алан. Беше бял свещеник и принадлежеше към ордена, посветен на култа към Ейрал — Драконът на светлината и на познанието. Лорн го ценеше високо. Но между Алан и отец Домнис връзките бяха особено силни. Всъщност свещеникът беше помогнал на Алан да се излекува от кеша и Алан смяташе, че дължи на него — както и на Лорн — това, че е жив. Единият беше спасил тялото му, а другият бе спасил душата му, като му върна смелостта и доверието в себе си. За да го остави близо до себе си, Алан беше направил отец Домнис свой изповедник, но свещеникът беше преди всичко съветник и доверено лице.

Лорн и Алан намериха отец Домнис седнал на масата пред останките от студена вечеря. Като ги видя да влизат, той стана и ги поздрави. Алан го възнагради с внимателна прегръдка с едната ръка.

— Ранен ли сте? — веднага се разтревожи белият свещеник.

— Стрела от арбалет — обясни Алан. — Боли, но ми се кълнат, че ще оцелея.

— Как стана?

— Дълга история.

— И се учудвам, че още не ви е стигнала до ушите — добави Лорн.

Отец Домнис размени с него искрено ръкостискане. Висок, широкоплещест, як, на петдесет години той имаше държането и движенията на бивш войник. Беше с ботуши и подстриган. Широк колан пристягаше бялата му роба, която носеше над панталони, и която имаше — на мястото на сърцето — избродирана с копринени конци драконова глава.

— Там, където бях, новините стигат трудно — обясни свещеникът.

Седнаха. Лорн и Алан се досещаха, че работата, която водеше отец Домнис, беше важна. Във всеки случай достатъчно важна, за да стои буден и да чака принца, вместо да си легне и да се срещнат на сутринта. Но изглеждаше изтощен, при това основателно: беше яздил много дни без почивка, за да пристигне възможно най-бързо.

— Какво става? — попита Алан.

Отец Домнис се поколеба. Не знаеше откъде да започне и реши да кара от най-същественото.

— Мечът на кралете е бил намерен отново — каза той.

Лятото на 1548 година Сареза

От балкона на личните си покои Алисия гледаше залеза, чиито умиращи пламъци докосваха покривите на Сареза — столицата на Ансгорн. Тук керемидите бяха сиви, улиците криволичещи, а небето твърде ниско. Никога досега Сарм и нейните великолепни летни здрачавания не ѝ се бяха стрували така далечни.

Всичко беше толкова мрачно и строго.

С дебелите си стени, назъбени фасади и тесни прозорци херцогският замък приличаше на затвор в сравнение със сармските дворци. Къде бяха градините и фонтаните? Къде бяха великолепните изрисувани тавани? Картините на големите майстори и статуите? Като украшения Алисия беше видяла единствено доспехи, шкафове с оръжия, кожи, препарирани животни и гоблени, изобразяващи бойни или ловни сцени. Дали изобщо имаше библиотека в този замък? И ако имаше, дали съдържаше нещо друго, освен трактати по владетелско право и свещени истории? Алисия знаеше, че Ансгорн не може да се сравнява с изтънчеността на херцогствата Сарм и Валанс. Знаеше, че в много отношения принадлежи все още към една отминала епоха — на рицарските турнири и на епичните песни. И все пак не очакваше да е толкова…

Старовремско.

Алисия чу, че вратата на стаята ѝ се отваря. Извърна се леко и ядосано рече:

— Казах никой да не ме безпокои!

— Зная — спокойно отвърна Ейлин, като излезе на балкона. — И точно затова идвам да ти правя компания.

Алисия се усмихна леко.

— Това не се отнасяше за теб, разбира се.

От предишния ѝ живот на Алисия ѝ бяха останали само спомените и Ейлин. Бяха изминали три седмици, откакто беше пристигнала в Ансгорн и ѝ се бе наложило да се откаже не само от обкръжението си, но и от всичките си лични притежания: рокли, наметки, украшения, бижута и всичко останало — дори личният ѝ дневник щеше да ѝ бъде отнет, ако тайно не го беше поверила на Ейлин. Като си помислиш, само три седмици. Но тези три седмици ѝ се струваха безкрайни — от град на град, по лоши пътища и през една страна, която Алисия откриваше, без да я харесва. Ейлин напразно се бе опитвала да я разсейва, а проявите на внимание от страна на Форланд — понякога трогателни — не бяха дали по-голям резултат. Алисия се бе надявала, че всичко ще тръгне по-добре, когато пристигнат в Сареза, че ще хареса столицата на херцогството и най-сетне ще открие някакво очарование в Ансгорн. Беше се залъгвала с илюзии и разочарованието се оказа още по-голямо, прибавено към скритата тревога, която я измъчваше, откакто с нетърпение чакаше цикъла си. Беше станала бледа и слаба, не можеше да спи и ядеше едва-едва.

— Цяла мъка е да те гледа човек, Лис.

— Зная.

— Не както преди няколко месеца, но все пак…

— Утре ще се срещна с бъдещия си съпруг. Ти си минала през това. Би трябвало да знаеш какво е.

С обещанието, че ще пази тайната ѝ до гроб, Алисия беше споделила с Ейлин за нощта, която беше прекарала с Лорн във Валанс преди новината за завръщането му от мъртвите да се разчуе. Но нищо не ѝ беше казала за страховете си, че е бременна. Първо, защото можеше и да не е. Но най-вече защото да говори за това означаваше да се изправи прекалено отблизо срещу непоносими тревоги. Алисия не се заблуждаваше. Знаеше, че отричането на евентуалността на даден факт не го премахва. И все пак, като не го споменаваше, тя оставаше в полето на възможностите и това правеше положението не толкова мъчително.

— Моят съпруг беше много стар и болен и аз силно се надявах, че скоро ще бъда освободена от него, което се случи по милостта на Боговете. Твоят е на възрастта на баща ти и, за жалост, все още е в добро здраве.

Понякога Алисия забравяше, че Ейлин е вдовица. Но тя беше омъжена за един виконт, който не живя много след сватбата им. Ейлин никога не показваше и най-малкото вълнение, когато говореше за този съпруг, чието огромно богатство беше обслужило в голяма степен политическите амбиции на баща ѝ. С известяването на смъртта на виконта, веднага бяха плъзнали всевъзможни слухове. Някои говореха, че Ейлин беше убила мъжа си в леглото и че е умрял от удоволствие и изтощение. Други твърдяха, че го била отровила. Но всички отбелязваха, че това наследство бе дошло тъкмо навреме, за да спаси семейство Фелн от разорение. Но чак пък да се мисли, че смъртта на горкичкия виконт е била завършек на ужасен план…

„По милостта на Боговете“ — беше казала Ейлин, без да трепне.

Алисия не знаеше дали Ейлин беше убила съпруга си, но истината беше, че я смяташе способна да го направи, така, както я смяташе способна на почти всичко, за да се хареса на баща си или да задоволи някой свой каприз. Но върхът на всичко беше, че това не пречеше на Алисия искрено да обича Ейлин. А несъмнено и Ейлин обичаше искрено Алисия, по свой начин. Тя беше крехка и сложна, наивна и цинична, чаровна, непредвидима и опасна. Човек се привързваше към нея, като поемаше немалко рискове и знаеше какво може да очаква.

— Но ти направи правилен избор — каза Ейлин. — Аз не бих постъпила другояче.

— Наистина ли?

— Какво друго можеше да направиш? Да избягаш с Лорн?

— Не.

— Тази есен ще се омъжиш за човек, с когото ще се запознаеш още утре. А после? Дали наистина е толкова лошо? Ако беше дъщеря на мелничар, пак никой нямаше да те пита и щеше да се омъжиш за мелничар, а не за херцога на Ансгорн!

— Не съм познавала друг мъж, освен Лорн.

Ейлин вдигна рамене.

— Винаги е време да научиш нещо ново — рече тя шеговито.

Алисия не можа да се сдържи и се усмихна.

— Идиотка.

— Дори и да се съмнявам, че с херцог Ериан човек може да се забавлява особено. Той е съвсем малко не така мрачен, както приветливия му замък.

Този път Алисия избухна в смях.

— Ейлин, какво ще правя без теб? — попита тя с въздишка.

Тогава видя, че Ейлин помръкна.

И разбра.

— Дошла си да ми кажеш, че заминаваш, нали?

Ейлин кимна със съжаление.

— Получих писмо от баща ми.

— В Ориал ли се връщаш?

— Не. Отивам на обсадата на Арканте. Целият Двор отива там и баща ми иска да го придружа.

Алисия се вцепени. Вместо тъга сега тя чувстваше някакъв гняв, едно несправедливо чувство към Ейлин, която я изоставяше.

— Кога тръгваш?

— След няколко дни. Ще пътувам с армията, която Ансгорн изпраща на обсадата.

— Не трябваше ли граф Форланд да командва тази армия?

— Да.

Лоша завист сви сърцето на Алисия и тя се извърна към хоризонта.

— Уморена съм — каза тя. — До утре.

Ейлин излезе, без да каже дума.

На другия ден Алисия влезе в тронната зала, водена от Брендал дьо Форланд. Целият Двор на Ансгорн присъстваше и настана пълна тишина — нарушавана единствено от шумоленето на платовете и скърцането на подметките — когато рицари, барони, дами и съветници се отдръпнаха, кланяйки се почтително. След като изчакаха тежките врати напълно да се отворят, граф Дьо Форланд и Алисия тръгнаха бавно напред. Форланд тържествено се усмихваше и поздравяваше вляво и вдясно. Алисия, която беше в центъра на цялото внимание, гледаше право пред себе си, към херцога, седнал на своя трон, и устояваше на изкушението да потърси познатото лице на Ейлин. Изправена и безстрастна, Алисия беше красива, елегантна и изпълнена с достойнство, но по-бледа от обикновено. Глуха за бърборенето и комплиментите на новите си придворни дами, тя беше прекарала дълги часове в подготовка за това събитие. Леден студ свиваше гърдите ѝ.

Херцог Ериан стана и тръгна към Форланд и Алисия — нещо, за което протоколът не го задължаваше. Искаше да се покаже вежлив и Алисия оцени още по-високо това внимание, защото той все още куцаше поради раната, която му беше попречила да иде в Сарм. Той беше висок, плешив, добре облечен, но се отличаваше от своите барони единствено по качеството на кожите и тъканите, които носеше. На колана му висеше стар ловен меч. Брадата му беше бяла и добре поддържана, а лицето му на патриарх беше белязано от бръчки и няколко почти незабележими белега. Без да е красив, в него имаше нещо представително, което вдъхваше доверие. На Алисия не ѝ беше трудно да си го представи на бойното поле.

Срещнаха се в средата на голямата зала, между двете редици придворни, които стояха все така наведени в поклон. Алисия направи съвършен реверанс и изчака херцогът да ѝ заговори.

— Госпожо, бъдете добре дошла в двора на Ансгорн. От днес нататък този замък е ваш дом и бих желал да приемете моето херцогство като ваше, без да чакате скорошната ни сватба.

— Благодаря, месир — отвърна Алисия, като се изправи с приветлива усмивка.

Форланд подаде ръката на Алисия на баща си, който я пое. Мисията приключваше тук. Той вече не беше отговорен за сигурността, нито за удобството на Алисия и се почувства, сякаш му я отнемат. Остана сам сред алеята, образувана от придворните, докато херцогът отвеждаше годеницата си към подиума и я канеше да заеме креслото, поставено до неговия трон.

Алисия седна и с кимване благодари на Форланд, който се поклони. После обгърна залата с поглед, съзнавайки, че този момент щеше да остане завинаги в паметта ѝ. Дами и благородници — всички я поздравяваха, мълчаливи и неподвижни под гредите, украсени с гербове, които тя не познаваше. Скоро щеше да бъде тяхна херцогиня; скоро те щяха да бъдат нейни поданици. Но колко ли врагове или съюзници, завистници или интриганти, амбициозни имаше сред тях, с които щеше да трябва да се съобразява, ласкатели, от които да се пази? Алисия повдигна очи към гербовете на Ансгорн, които, обкръжени от оръжия и знамена, бяха поставени над вратата, през която бе влязла. За миг остана замислена и леко потрепери, когато херцогът плесна с ръце.

Всички в залата се изправиха. Музикантите засвириха. Разговорите дискретно се възобновиха. Без да изпуска присъстващите от поглед, херцог Ериан леко се наведе към Алисия и — като се усмихваше на един или на друг — я попита:

— Добре ли пътувахте, госпожо?

— Да, месир. Благодаря.

— Преходът не беше ли твърде изтощителен?

— Никак. Граф Дьо Форланд положи големи грижи за мен.

— Това е много добре. Обзалагам се, че синът ми се е наслаждавал особено на компанията ви. Никое друго поръчение не би му било по-приятно.

Алисия трепна, но не позволи да покаже никакво чувство. Дали херцогът знаеше нещо? Дали подозираше нещо, или забележката му беше от чиста галантност? Можеше ли някой вече да му е казал?

— Благодаря, месир. Херцогствата Сарм и Валанс са очарователни страни.

— За малко не го убиха там…

Алисия не мислеше, че херцогът ще спомене толкова бързо опитът за покушение срещу Енцио. Обърна се към него.

— Всеки ден благодаря на Боговете, че графът пожела да участва в това надбягване заедно с брат ми Енцио. Ако не беше той…

— Моят син е изпълнил само дълга си, госпожо. Всеки ансгорнски рицар щеше да постъпи по същия начин при подобни обстоятелства.

Алисия се опита да прочете нещо в профила на херцога, който — съвършено безстрастен — дори не я погледна. Искаше ѝ се да продължи и да подчертае, че независимо от всичко вечно ще бъде признателна на сина му за това, което бе направил, но предпочете да се въздържи. Тогава, забелязвайки, че херцогът беше направил лека гримаса, намествайки се на трона, каза:

— Кракът ви сякаш още ви боли. Раната ви бавно ли заздравява?

— На моята възраст нощите са къси, а оздравяванията дълги. Така е.

— Злополука при лов, струва ми се.

— Един глиган. Преследвахме го, когато той изведнъж се обърна срещу нас и изкорми най-добрия ми кон. При падането кракът ми се заплете в един стърчащ корен. Раната се инфектира и ето, това е.

— Съжалявам много. Може би някое сармско лекарство…

Херцогът прекъсна Алисия, като хвана китката на ръката ѝ, която тя беше положила между тях двамата върху облегалото на своето кресло. Жестът не беше нито нежен, нито повелителен. Показваше единствено — спокойно и уверено, — че херцогът иска Алисия да го изслуша внимателно.

— Госпожо — каза той спокойно, — благодаря за това внимание и за всички други прояви на внимание, с които бихте желали да ме удостоите. Но нека отсега да се разберем за нещо очевидно: аз не ви обичам и вие никога няма да ме обичате. Вие сте млада и красива. Аз съм стар и куц. Сивият дракон ви погажда много лош номер с желанието си съдбите ни да се съединят и вие можете да се утешавате единствено с мисълта моята да свърши, разбира се, преди вашата.

Алисия искаше да възрази, но херцогът стисна китката ѝ и продължи:

— Моля ви, оставете ме да продължа. Благодаря.

Той отпусна леко хватката си. Ръката му стискаше китката на Алисия като гривна, без да я премазва, но достатъчно здраво и стегнато, за да ѝ попречи да си издърпа ръката.

— Все пак ще изминат няколко години, преди да умра, и през тези години ще ви се наложи да сте моя съпруга. Ще направя всичко по силите си животът ви да е възможно най-приятен. Нищо няма да ви липсва и ще се радвате на независимост, за която много кралици ще ви завиждат. Няма да ви налагам присъствието си. Тъй като имам вече трима възрастни синове, мога съвсем разумно да вярвам, че потомството ми е осигурено. Така че, освен ако вие не желаете да стенете майка, ще трябва да ме приемете в леглото си само през първата брачна нощ, както повелява обичаят. След това ще бъде винаги според вашата воля и за нищо няма да ви принуждавам — в тази област, както и във всяка друга. От вас искам само едно: бъдете вярна на дълга и задълженията си. Към мен. Но най-вече към херцогството. Херцогинята на Ансгорн трябва да е безупречна, разбирате ли?

Алисия се поколеба преди да отговори.

— Разбирам — каза тя.

— Но вие още не сте херцогиня на Ансгорн, което означава две неща. Първо, че все още е възможно никога да не станете — годежът може да се развали. Второ, това означава, че ако изисквам да бъдете безупречна, смятано от този ден насетне, то предполагам, че невинаги сте била такава. Така че аз ще простя на Алисия дьо Лоранс това, което никога не бих простил на Алисия д’Ансгорн.

И като се обърна за пръв път към нея, попита, без да пуска ръката ѝ:

— Това също ли го разбирате?

Тя разбираше твърде добре.

— В Ансгорн прелюбодейките ги бият с камшик и ги жигосват с нажежено желязо.

Срещайки погледа на херцог Ериан, Алисия се уплаши и се смути.

— Аз…

Но херцогът отново гледаше към залата.

— Поднасянето на почитанията ще започне, госпожо.

И пусна ръката на Алисия.

В продължение на три часа дворът на Ансгорн преминаваше, за да поднесе почитанията си на бъдещата херцогиня. Последва голямо пиршество и бал, по време на който херцогът, поради ранения си крак, помоли своите барони и рицари да танцуват с Алисия. Тя бе принудена да си даде вид, че се забавлява и — затворена в ролята, която ѝ се налагаше да играе, като в задушаваща примка — да изчака, въпреки всичко, да остане сама в своите покои, за да може най-накрая да се отпусне. Веднага щом ѝ се удаде, тя прогони придворните си, каза, че сама ще се съблече, настоя никой да не я безпокои. И веднага щом вратата се затвори, седна в най-отдалечения ъгъл на стаята, там, където никой не можеше да я чуе, и се разплака с лице, заровено в една възглавница, за да заглуши хлипанията си.

Плака много, наплака се на воля, като човек, който твърде дълго се е сдържал. Изплака страховете си, опасенията и гнева си, изхвърли от себе си всичко и вдигна глава едва когато се почувства облекчена и изтощена.

С все още пълни със сълзи очи Алисия се стресна, когато откри, че Ейлин стои на балконската врата.

— Какво…? Какво правиш тук? — попита Алисия, докато се изправяше.

— Доведох една приятелка — каза Ейлин и показа една стъклена бутилка. — Надявам се, че не виждаш нищо неуместно…

После влезе в стаята, сякаш нищо не се беше случило.

Алисия позна типичната форма на бутилка с бадемов ликьор, който обожаваше.

— Наистина нямам желание да пия — каза тя. — Остави ме, моля те.

— Имаш ли чаши? — попита Ейлин, като се оглеждаше наоколо.

Примирена, Алисия посочи един поднос, върху който бяха сложени няколко чаши, гарафа с вино и друга с вода. Ейлин отвори бутилката, напълни две чаши и подаде едната на Алисия, която я взе.

Двете млади жени седнаха на едно канапе.

— Какво става, Лис?

Алисия отпи глътка ликьор и каза:

— Херцогът знае. За нас с Лорн, онази нощ. Знае.

— Той ли ти го каза? — учуди се Ейлин.

— Не. Но ясно ми даде да разбера.

— Как?

Алисия предаде заплашителната реч, която херцог Ериан ѝ беше държал насаме, преди почестите.

— Добре — заключи Ейлин. — Той знае. Или пък е чул да се говори за твоята любовчица със сина му и иска да сложи край.

— Но аз…

— Ти си игра с огъня, Лис. И дори и нищо да не се е случило, достатъчно е човек да види как те гледа Форланд…

Алисия не знаеше какво да отговори. Кимна и сведе очи, което разтревожи Ейлин:

— Защото наистина нищо не се е случило между теб и Форланд, нали?

Алисия се изправи.

— Не! — възнегодува тя. — Разбира се, че не!

— И не смяташ един ден нещо да се случи?

— Не!

— Добре правиш — Ейлин отново напълни чашите. — Нито с графа, нито с някой друг впрочем. Изглежда, херцогът не приема с лекота съпружеската вярност. Има си принципи. В наше време не знам дали трябва да му се възхищаваме или да го окайваме…

— Той ме уплаши — каза Алисия.

Отново потрепери.

— Вярвам го, да. Вероятно точно това е искал и го е постигнал. Но ти нищо не рискуваш, ако си безупречна, както казва той. Бъди разумна или много дискретна и всичко ще е наред.

— За жалост, не е толкова просто.

— Защо?

Алисия си пое въздух и прошепна на един дъх:

— Струва ми се, че чакам дете.

Ейлин пое удара.

— От Лорн?

— А от кой друг? — ядоса се Алисия.

— Да. Идиотско е от моя страна да те питам, но при тази изненада… — Ейлин бързо взе да смята. — Сигурна ли си?

— Не още.

— Защото вече ти се е случвало да ти прескача, ако добре си спомням, нали?

— Да, но не и два пъти едно след друго. И ако не прокървя в следващите дни…

Ейлин се замисли.

— Херцогът рискува никак да не му хареса.

— Не мога да чакам да се уверя напълно — каза Алисия като взе ръцете на приятелката си. — Помогни ми.

— Но как?

— Трябва да изпия черни билки. Ако чакам дете, бързо трябва да го изгубя. Иначе…

— Това може да те убие.

— Нямам избор! Не мога да съм бременна! Не мога!

Алисия едва се сдържаше да не се разплаче отново.

— Успокой се, Лис.

Ейлин прегърна Алисия и държа в ръцете си докато се успокои, после ѝ каза:

— Помисли. Дори и да исках, не знам къде да намеря черни билки. Не казвам в Ориал. Но тук… И двете не знаем към кого да се обърнем. А представи си, че това стигне до ушите на херцога.

Алисия кимна примирено.

— Освен това — добави Ейлин — почти всички черни билки са смъртоносни отрови. Ако не са приготвени правилно, може да изгубиш живота си. Трябва да се знае. Трябват ни точните хора. Иначе е прекалено опасно.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да чакам и да се надявам.

— Не е сигурно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ела с мен на обсадата на Арканте.

— Моля?

— Херцогът ти е казал, че ще те остави свободна, нали? Приеми го буквално и го убеди да тръгнеш с мен. И с армията на Ансгорн. Можем ли да мечтаем за по-добър ескорт?

Алисия започна да проумява идеята на Ейлин.

— Мисля, че херцогът ще приеме. А ако е необходимо, ще помоля сина му да се застъпи в моя полза…

— Докато пристигнем на обсадата, ще знаем дали си бременна, или не. И ако си, ще имаме свобода на действие. Ще можем да обмислим положението.

Широка усмивка освети лицето на Алисия, тя прегърна Ейлин и сдържа сълзите си, но този път това бяха сълзи от радост.

— Благодаря ти — каза тя. — Благодарение на теб си връщам надеждата.

— Не ми благодари, защото още не сме спечелили играта. Но ако мога да си позволя един съвет, избегни прелюбодеянието, защото не изглеждаш надарена за това. Една любовна нощ и забременяваш? Това наистина е несериозно…

Когато се върна в покоите си, Ейлин веднага седна, за да напише на баща си кодирано писмо, което един доверен слуга щеше да му отнесе още същата нощ.

Лятото на 1548 година Командерията „Свети Керил“

Двата кралски змея кацнаха на здрачаване в командерията. Лорн слезе от седлото и се протегна, бедрата, кръстът и гърбът го боляха след дългия ден езда — третият, откакто беше напуснал обсадата на разсъмване. Като подаде юздите на един чирак коняр, той се обърна към отец Домнис, който правеше същото и също изглеждаше изтощен.

— Остарявам — мрачно рече белият свещеник.

Намираха се на западната граница на Върховното кралство, в една планинска област на херцогството Фелн, на седемдесет и пет лангрийски левги от Арканте. Ако трябваше да дойдат на кон, това щеше да им отнеме цяла седмица и трябваше да се изправят срещу непредвидените и опасни неща, съпътстващи обикновеното пътуване.

Но времето ги притискаше.

Лорн развърза кърпата, която пазеше лицето му, свали ръкавиците си и смъкна кожената си качулка на раменете, преди да обърне внимание на тримата монаси рицари, които ги чакаха.

Естествено, отец Домнис се зае да ги представи.

— Рицарю, това е братът командор Белориан. Братът капелан Ергон. И брат Ярл.

Всички носеха тежки ризници под бели раса със сребърни ширити, пристегнати на кръста с колан. Нищо в облеклото им не показваше някакво различие помежду им, като се изключи медальона с изображението на Ейрал, който висеше на врата на капелана.

Лорн улови погледа на брат Ярл.

Знаеше кой беше той и какво беше направил, откакто едно младо момиче, преследвано от слуги на Тъмнината — два месеца по-рано и на триста левги оттук — се беше изпречило на пътя му. Мъжът беше такъв, какъвто Лорн си го беше представял: впечатляващ, висок и як, на около петдесет, спокоен. По вида му можеше да се разбере, че беше преминал през доста премеждия през живота си, които го бяха направили по-твърд, но и по-мъдър.

В очите на брат Ярл Лорн прочете недоверие, но нямаше време да се разтревожи.

— Добре дошъл в „Свети Керил“ рицарю — каза командорът.

— Благодаря, командоре.

Командор Белориан беше висок слаб мъж, напълно плешив, който изглеждаше в добра форма, но се подпираше на бастун.

— Цветовете на Върховното кралство трябваше да се веят над нашите, за да почетем вашето присъствие тук — каза капеланът. — Но като се имат предвид обстоятелствата…

Лорн вдигна очи към знамената, които плющяха на вятъра, издигнати на няколко места — бели с червени фигури, очертаващи се на нощното небе.

— Правилно сте постъпили — отговори Лорн. — Освен това не съм тук в качеството си на Пръв рицар.

— Оттук — предложи командорът. — Искате ли да си починете?

Лорн и отец Домнис се разбраха само с очи.

— По-късно — каза Лорн.

— Както обичате.

Командорът тръгна напред с куцане, отдалечиха се бързо към кулата, докато зад тях трима монаси коняри се мъчеха да се справят със змея, който отец Домнис беше яздил, а сега вятърът го изнервяше.

Леня крачеше нервно из библиотеката на командерията. Идваше тук всеки ден, за да се наслади на тишината и на компанията на книгите. Никога не беше виждала толкова много книги, събрани на едно място, и отначало беше посмяла да вземе в ръце и да разлисти само онези, които оставаха забравени на някоя маса или катедра. Братът библиотекар я беше успокоил: можеше да чете всички книги, които иска, само да има грижата да ги връща на мястото им.

— А не като някои — беше казал отчетливо той, вперил убийствен поглед към един чирак, който вървеше с празни ръце и веднага се върна.

Младата жена се беше усмихнала свенливо.

Там, откъдето идваше, единствените позволени книги бяха в прослава на Иргаард и на Черната хидра…

Вече беше тъмно.

От един балкон Леня видя двама змейници, които пристигнаха сред черно-червените пламъци на зловещо смрачаване. Единият беше отец Домнис, който най-сетне се връщаше. Другият трябва да беше принц Алдеран, когото белият свещеник беше отишъл да доведе. Поне така беше обещал.

Ярл имаше доверие в този свещеник.

Леня обаче не знаеше в какво да вярва и си хапеше долната устна.

Носеше мъжки дрехи — чисти и добре скроени, но прекалено големи за дребното ѝ тяло. Косите ѝ бяха събрани в къса плитка. От изпитанията и лишенията бузите ѝ бяха хлътнали, а чертите на младежкото ѝ лице се бяха изопнали. Страхът също беше сложил своя отпечатък върху нея. Колко пъти ѝ се струваше, че ще умре, откакто бе напуснала планините на Вейлд? Никой от другарите ѝ не бе оцелял и ѝ се струваше, че част от нея също беше изчезнала завинаги. Откакто беше пристигнала в „Свети Керил“ знаеше, че е на сигурно място, но нощите ѝ си оставаха кратки — обсебени от вампирките, които я разкъсваха жива, от измъчвани души, чиито писъци я пронизваха, и от огромния силует на един злокобен свещеник, който нямаше да престане да я преследва, докато не я предадеше на Тъмнината.

Леня се стресна.

Разтревожена, тя се обърна към вратата, когато чу, че се отваря. Но като забеляза, че си кърши пръстите, се застави да държи ръцете си покрай тялото и се помъчи колкото ѝ позволяваха силите да покаже известна увереност. Сега всичко щеше да се реши, сега щеше да разбере дали планът на брат ѝ имаше шанс да успее.

Дързък план.

Отчаян.

Но каквото и да станеше оттук насетне, Леня се догаждаше, че ще е някакво облекчение.

Лорн влезе в библиотеката след отец Домнис и брат Ярл. Отначало мислеше да се срещне с Леня в присъствието само на белия свещеник, но монахът рицар беше казал, че той също ще присъства. Не беше поискал. Не беше настоял. Просто го беше оповестил като нещо очевидно.

— Ние също бихме искали да присъстваме, рицарю — беше казал командор Белориан.

— Драконът на съдбата пожела орденът да играе определена роля в тази история — беше добавил братът капелан.

— Справедливо е — беше отвърнал Лорн. — Но нищо от това, което ще се каже тази вечер, не бива да бъде повторено при никакви обстоятелства.

— Очевидно — беше отговорил командорът високомерно.

Но това обещание не бе достатъчно за Лорн. Тогава бе отправил въпросителен поглед към другите и всички — дори Ярл — трябваше да потвърдят, колкото и обидно да се струваше това на тези мъже на дълга, вярата и честта.

В библиотеката брат Ярл представи Лорн:

— Това е рицарят Лорн. Той е пратеник на принца.

Леня вече беше започнала да прави реверанс. Завърши го, но докато се изправяше, каза на монаха рицар:

— Мислех, че…

— Принц Алдеран е бил ранен при обсадата на Арканте — прекъсна я отец Домнис. — Беше му невъзможно да дойде.

— Освен това — добави сухо Лорн — обикновено се предполага, че просителят трябва да иде при него и да помоли за аудиенция. А не да бъде викан. Ще ви се наложи да се задоволите да говорите с Първия рицар на Кралството.

Тонът на Лорн изненада всички.

Смутена, Леня започна да пелтечи някакви извинения, докато брат Ярл гледаше Лорн гневно и укорително.

Отец Домнис си обясняваше още по-малко от останалите поведението на Лорн. Лорн знаеше много добро какво го води тук. Беше приел условията на тази среща и не беше създал никаква трудност, когато Алан го бе помолил да го представлява. Залогът беше особено важен. На какво се дължеше тогава тази враждебност? Отец Домнис не разбираше. Не знаеше, че Лорн не харесва това място, че се чувства зле тук, като потиснат, хванат в клопка и че това го прави раздразнителен.

Но най-вече отец Домнис не знаеше защо.

— Да седнем — предложи капеланът.

Настаниха се около голяма маса, над която поколения преписвачи се бяха привеждали. Газени лампи светеха приглушено, слабите им жълтеникави пламъци хвърляха повече сянка, отколкото светлина. Библиотеката беше пуста и спокойна. Чуваше се единствено вятърът, който свиреше навън. Въздухът беше пропит от миризмата на дърво и старинни камъни.

— Какво точно знаете за тази работа, рицарю? — попита командор Белориан.

— Зная това, което отец Домнис ми каза. Сиреч достатъчно — отговори Лорн. — Но ако дойдох чак дотук, то е за да си създам мнение, като изслушам основните заинтересовани — добави той, като се обърна към брат Ярл и Леня.

Когато отец Домнис беше разкрил в палатката на Алан, че Мечът на кралете е бил намерен, принцът и Лорн бяха приели новината с недоверие. Мечът на кралете принадлежал на първия Върховен крал. Той го счупил на бойното поле, преди да бъде убит от един принц-дракон. Оттогава се смяташе, че Мечът на кралете е изгубен завинаги.

А ето че сега отново се появяваше?

Брат Ярл взе думата и разказа ясно и сбито как командерията „Гилдер“, към която принадлежеше, беше подслонила Леня и как тази командерия беше нападната — под защитата на една нощ на Тъмнината — от орда вампирки, призовани от свещеник на Елвантир. Братята рицари се бяха били по стените докато им бяха стигнали силите. После се бяха затворили в параклиса, който храбро бяха защитавали.

Зората ги бе спасила.

Прогонени от първите лъчи на слънцето, вампирките се бяха върнали в дълбините на заобикалящата ги гора. Но свещеникът на Елвантир не се бил отказал. Следващата нощ също била нощ на Тъмнината и братята-рицари знаели, че няма да устоят на ново нападение на вампирките. Трябвало да избягат, за да спасят Леня. Ярл трябвало да тръгне с нея с последните им коне и да я заведе на сигурно място. Другите останали заедно с ранените и мъртвите, готови за последна битка, когато падне мракът. Впрочем какъв интерес имал свещеникът на Дракона на мрака да напада командерията, когато Леня вече не била там? Нали нея и единствено нея искал?

Но това означавало да не си дадат сметка за жестокостта на елвантските свещеници.

Лорн беше чул — без да може да отдели вярното от лъжата — да се говори за някаква далечна командерия, избита до крак от създанията на Тъмнината. Това можеше да е единствено командерията „Гилдер“ и като се съдеше по мрачното, трептящо чувство, с което брат Ярл разказваше за сбогуването с другарите си, никой не можеше да се съмнява какво се беше случило с тях. Също като тях, и той знаел, че ги вижда за последно.

Командорът и капеланът се прекръстиха, последвани от отец Домнис. След това брат Ярл стеснително разказа за трудностите, които бяха преживели, докато напуснат дивите местности по границата на Върховното кралство и Вестфалд и най-накрая да се намерят на сигурно място. Пътуването било дълго и мъчително, понякога опасно, но това не било нищо в сравнение със съдбата, на която брат Ярл имал чувството, че е изоставил командор Едрас, стария Гардион, брат Илас, чирака Рилт и Лето, и Реал, и Тален.

И другите.

— Веднага щом можах — добави брат Ярл, — осведомих ордена и помолих да се срещна с отец Домнис. След това ние…

Лорн трудно изслуша останалото.

Беше му горещо и чувстваше, че се изпотява. В устата му се появи вкус на жлъч — на черна жлъч, на жлъч на Тъмнината, — която той познаваше твърде добре. Мислеше, че кризите, които Тъмнината предизвикваше у него, принадлежаха към миналото. Очевидно се лъжеше, макар да го бяха пощадили от началото на дългото му, мъчително възстановяване. Тогава защо сега? Защо тук?

Защо това призляване и това виене на свят?

— Добре ли сте, рицарю? — попита го тихо отец Домнис, като сложи ръката си върху неговата.

Лорн се стегна, преди да му прилошее, навреме, за да чуе брат Ярл, който казваше:

— И ето как вече повече от две седмици сме тук.

— Трябва да изляза на въздух — отвърна Лорн на отец Домнис.

И без повече обяснения излезе бързо, но с несигурни стъпки на балкона, откъдето Леня час по-рано ги беше видяла да пристигат.

Балконът на библиотеката на „Свети Керил“ се издаваше над празното и нощта, под Голямата мъглявина.

Наведен през каменната балюстрада, Лорн повърна черна жлъч — плътна и горчива. Беше болезнено, но го облекчи. Изправи се, изтри си устата и няколко пъти дълбоко си пое въздух. Пипна плувналото си в пот лице, свежият вятър му се струваше леден.

Лорн почувства присъствието на отец Домнис до себе си.

— По-добре ли сте, рицарю?

— Малко.

Белият свещеник знаеше, че Лорн бе изложен на Тъмнината в Далрот и познаваше въздействията, които тя оказваше върху него, отделно физическите промени: печатът, появил се на опаката страна на ръката му и дясното му око, което от синьо беше станало сиво. Но не знаеше, че сега беше обладан от Дух от Тъмнина.

— Кога беше предишната ви криза?

— В Ангборн.

— Значи почти една година.

— Знаех, че не съм се освободил от Тъмнината, но си мислех, надявах се, че тези кризи са престанали…

— Съжалявам. И си мисля, че това да ви доведа тук, не беше добра идея. Трябваше да помисля и да избера друго място за срещата.

Отначало смутен, накрая Лорн разбра.

Нощем всички командерии на Покровителите бяха защитавани против Тъмнината с мощни заклинания, които призоваваха върху тях покровителството на Ейрал.

Лорн просто плащаше за това.

— За жалост — добави отец Домнис, — сме блокирани тук през нощта. Ако мога да направя нещо за вас…

— Ще се оправя — каза Лорн. — Мисля, че най-лошото мина.

— Наистина ли?

— Да се връщаме вътре и да приключваме, искате ли?

Отец Домнис кимна, но не беше съвсем убеден.

— Казвам се Леня Валер. Дол Валер е мой брат.

Лорн знаеше, че Валер е водачът на бунтовниците, които се бореха във Вейлд против армиите на Черната хидра. Разположен на запад от Вестфалд, Вейлд беше провинция, окупирана от Иргаард. Битката, която бунтовниците водеха там, беше смела, но безнадеждна. Героична. И въплъщението на тази борба беше Валер — бивш свещеник на Ейрал, който беше взел оръжието и за чиято глава иргаардците бяха обявили награда.

— Вашият брат е герой — каза Лорн.

— Както и всички онези, които страдат и умират в този момент заедно с него, рицарю — отвърна девойката с пламнал поглед.

Лорн я погледна внимателно и зачака.

Брат Ярл сложи ръката си върху ръката на Леня, за да я успокои, а тя в този момент си спомни, че говори на представителя на Върховния крал и рече:

— Моля да ми простите, рицарю. Но вие не можете да си представите какви мъки търпим вече две години. Не можете да си представите какво ни накараха да преживеем иргаардците, какви мъчения наложиха на близките ни, на семействата ни, за да ни накажат. Ужасите, на които те са способни, са… невъобразими. И всичко можеше да бъде напълно напразно…

Младата жена впи страстния си поглед в спокойния, замислен поглед на Лорн.

— Ние сме накрая на силите си, рицарю. Останахме едва една шепа хора, крием се все по-високо и по-високо в планините Галаар. Нищо нямаме. Нямаме храна и оръжие. Но най-вече ни липсва надежда. Нямаме съюзници. Всичките ни призиви за помощ останаха без отговор и откакто Лаедрас…

— Лаедрас? — прекъсна я Лорн.

— Да. Той е…

— Зная кой е.

Лорн потъна в угрижено мълчание.

Лаедрас беше принц-дракон. Син на Черната хидра. Същият, с когото Лорн се беше бил предишната година при обсадата на Ангборн. Ако той е бил натоварен да усмири Вейлд, то положението на бунтовниците наистина беше безнадеждно. Първо, защото един принц-дракон е страховит съперник, чийто съюзник е Тъмнината. После, защото Лаедрас — след унизителния обрат, който беше претърпял от Лорн — трябва да беше готов на най-лошото, за да си върне престижа в очите на майка си.

— Лаедрас не може да си позволи нова загуба — каза Лорн. — Няма да престане, докато не ви премахне и ще употреби всякакво оръжие, за да го постигне.

— Той вече започна — отвърна Леня, като мислеше за издевателствата, на които войниците на принца-дракон подлагаха населението, обвинено, че помага на бунтовниците.

Достатъчен беше един донос, смътно подозрение и цели села биваха посичани и унищожавани. Оставаха само димящи развалини. Мъже, измъчвани до смърт. Заклани жени с все още разчекнати бедра. Деца с черепи, разбити — за забавление — в каменните стени. Осеяни с трупове места, привличащи ята сиви лешояди. И мирис на разлагаща се или изгорена плът.

Очите на Леня се навлажниха, но тя сдържа сълзите си.

— Дойдох да помоля Върховното кралство да ни се притече на помощ, рицарю.

— Какво искате? Оръжие? Храна? Не се надявайте Върховното кралство да ви изпрати войски.

— Не. Нито оръжия, нито храна, нито войски. Това, което иска от вас моят брат, е средството да получи всичко това.

— Злато.

— Да.

— Колко?

— Двеста и петдесет хиляди златни лангри — заяви момичето, без да трепне.

Капеланът и командорът се спогледаха слисано. Също толкова изумен от богатството, което бунтовниците искаха, отец Домнис се обърна към брат Ярл, който — невъзмутимо — наблюдаваше Лорн.

Лорн изчака, после каза:

— Това е повече от цената на една армия. Това е цената на война.

— Това е цената на Меча на кралете — възрази Леня. — Което означава — цената на едно кралство…

Дори брат Ярл беше слисан от дързостта на Леня.

Онзи, който размахваше намерения Меч на кралете, щеше да бъде приет за избран от Дракона на съдбата. Върнат на Върховния крал, той щеше да утвърди неговата легитимност и власт. Но това, което се подразбираше от думите на Леня, беше, че Мечът на кралете можеше също така и да разклати Върховното кралство, като бъде предложен на други, сиреч продаден на онзи, който даде най-много за него. Колкото и да бяха изолирани, бунтовниците от провинция Вейлд познаваха вътрешните смутове, които Върховното кралство преживяваше, а Валер беше добър политик. Лорн разбра посланието. Какво можеше да се случи, ако например Мечът на кралете се появеше отново в Арканте? Или в ръцете на някой враг на короната, като херцог Дьо Фелн?

Оставаше обаче той да може да се появи.

— Меча на кралете е бил изгубен — каза Лорн.

— Изгубен от Върховния крал, който го е носел. Но прибран след битката при планината Тиернас. И тайно отнесен. Скрит.

— И този меч сега е ваше притежание — каза Лорн, без да крие нищо от съмненията си.

— Да.

— Как стана това?

— Не мога да ви кажа. Не и сега.

— И от колко време го имате?

— Не зная.

— Не знаете…

Лорн се вгледа в момичето и дълго задържа погледа си, в който Леня трудно можеше да прочете каквото и да било.

После сложи уморено двете си ръце на масата, стана и каза:

— Минах възрастта, когато вярвах на приказки. А само лудите вярват в чудеса. Двеста и петдесет хиляди златни лангри, дори за да се гарантира мирът на Върховното кралство, вече е прекалено. А да се дадат на вятъра… Лека нощ на всички.

— Рицарю, почакайте!

Лорн вече се отдалечаваше от масата. Спря и погледна брат Ярл, който го беше възпрял.

— Само за миг, моля ви.

И като се обърна към Леня, монахът рицар добави:

— Покажете му.

Лорн погледна въпросително към отец Домнис. С вдигане на рамене той му даде да разбере, че не знае за какво става дума, а в това време Леня извади от косите си малка кожена кесийка, която държеше привързана на тила си.

Спокойно и внимателно тя сложи кесийката на масата, отвори я и извади от нея един кръгъл, обработен оникс.

— Това е камъкът, който украсяваше Меча на кралете — каза Леня тържествено. — Вземете го. Дайте го на вашите ерудити и магове да го изследват. Ще установите, че е истински и тогава може би ще ни повярвате, че притежаваме меча на първия от вашите Върховни крале.

Сякаш хипнотизиран, Лорн сведе очи към камъка, който проблясваше в полумрака със златисто-черни пламъчета.

Лорн взе камъка.

Тази нощ в стаята, която му бяха отредили, той се бореше със съня, въпреки умората, и си налагаше да мисли, като крачеше напред-назад.

Мислеше за този оникс, за който Леня беше поела толкова рискове, за да го донесе дотук и за който разбираше — със сигурност, която не можеше да си обясни, — че наистина е красял дръжката на Меча на кралете. Колко ли хора бяха заплатили с живота си за него? Десетки, като не се брояха спътниците на Леня и монасите рицари от командерията „Гилдер“. Доказваше ли обаче този камък, че бунтовниците от планините Галаар притежават меча? Не и абсолютно категорично. Може би бунтовниците бяха притежавали само камъка. Може би твърдяха, че са намерили Меча на кралете с цел най-накрая да бъдат чути. Или да получат с хитрост една част от двеста и петдесетте хиляди златни лангри, които искаха. Доста кратковременен план, със сигурност. И рискован. Но Леня ясно беше казала, че положението на бунтовниците е безнадеждно. Несъмнено бяха готови на всичко.

Дори да компрометират Върховното кралство, чиито отношения с Иргаард и така бяха напълно развалени. Дори да рискуват да го въвлекат във война…

Лорн бе принуден да седне на леглото.

Продължаваше да се чувства зле, тъй като неговата част от Тъмнината не можеше да свикне с мястото, където се намираше. От всички противници на Дракона на мрака Драконът на светлината и на познанието беше — справедливо — най-ожесточеният. Изложен на защитните заклинания на Ейрал, Лорн се чувстваше потиснат, следен, заплашен. Дишаше мъчително. Беше му ту топло, ту студено, а отвратителният вкус на черна жлъч не изчезваше. Учудваше се, че не беше изпитал нищо подобно в Ориал, който Бдителните кули пазеха от Тъмнината. Но там бялата магия отслабваше Тъмнината. А тук воюваше с нея.

Виене на свят принуди Лорн да легне.

С широко отворени очи за малко погледа частта от тавана, която свещта осветяваше…

… и заспа, без да разбере как.

Точно както се страхуваше, сънува и кошмарите събудиха страховете, омразите, съмненията му за миг, който го върна в Далрот, в леглото, в което агонизираше, в измъченото дъно на душата му, в самата му същност, в живата му плът. Струваше му се, че крещи и се бори — зрител на собствените си мъчения. После виденията го поразиха, избликнаха като халюцинации, дълбоко заровени в паметта му.

Видя се как насилва жена в тъмна, задънена уличка.

Как убива, без да мигне, двама мъже, паднали в безсъзнание на земята.

И как излиза сам — ужасѐн и залитащ, с кървави ръце от една кула, обвита в пламъци…

Слънцето изгряваше, когато Лорн се стресна и се събуди. Седна на леглото, задъхан, тялото му беше плувнало в пот. Не помнеше виденията си, но си спомняше мъченията и тревогите, които те му бяха наложили. Без да знае защо, дълго гледа дланите на сгърчените си ръце.

Трепереше.

В дланите му покапаха черни сълзи.

Лятото на 1548 година Обсадата на Арканте

Когато се завърна, Лорн завари обсадния лагер, обзет от трескава подготовка. Веднага щом се приземи, запита коняря, на когото повери своя змей, и научи, че се готви общо нападение. Атаката щяла да се проведе след няколко дни, веднага след пристигането на кралицата.

— В нейна чест — уточни конярят с дебилна гордост.

Лорн го погледна, като не вярваше на ушите си.

В нейна чест?

Наистина ли щяха да нападнат един от най-добре защитаваните градове в Имелор, за да се харесат на кралицата и на Двора? За да поласкаят кралицата и за развлечение на придворните? Войната да не е въртележка!

Лорн поиска оседлан кон и пристигна в тръс в щаба на Ониксовата гвардия. Гвардията се упражняваше за ръкопашен бой, войниците се нападаха двама по двама с кама, брадва, боздуган или меч. Облечени само с риза и гологлави, те не жалеха силите си, а в това време Вард преминаваше между тях, наблюдаваше упражненията и викаше:

— Не се отпускайте! Ако паднете, изправяйте се веднага! Помнете: потта пести кръвта!

Като видя Лорн, той тръгна към него и подхвърли през рамо:

— Продължавайте! На Върховния крал служим!

— Върховния крал защитаваме! — отвърнаха в хор черните гвардейци.

— Изглежда, скоро ще атакуваме? — попита Лорн, слизайки от коня.

— Във всеки случай се подготвяме. Добре ли пътува?

— Горе-долу. Кой го реши това?

— Кой искаш да го е решил? Нашият скъп принц Ирдел.

— Това не му прилича…

Вард вдигна рамене, настроен фаталистично.

— Веднъж като се отприщят, свенливите стават много дръзки.

— Тази дързост обаче рискува да струва доста скъпо.

Един час по-късно, след като бе имал време колкото да се поизмие и да се преоблече, Лорн отиде в палатката на Алан. Тъй като там не намери никого, отиде в палатката на командването и нареди да известят за идването му.

Принц Ирдел го прие веднага, заобиколен от Алан, тримата си главни генерали и неколцина други. Наведени над един макет, те обсъждаха стратегията. Всички бяха с ботуши, носеха нагръдници и шпаги на кръста. Ръката на Алан не висеше в превръзката и той изглеждаше в добра форма.

— Приближете се, рицарю. Приближете се — извика Ирдел. — Идвате тъкмо навреме.

Лорн се доближи и с учудване видя, че макетът, който генералите разглеждаха, представляваше само Змиите — трите основни редута в защитата на Арканте. Тъй като се подготвяше всеобщо нападение, беше очаквал да види карта на всички укрепления на града с всички прегради, ровове и траншеи наоколо.

— Току-що уточнихме плана за нападението ни — каза Ирдел. — Остават само още някои подробности. Ще ви го изложим и вие ще ни кажете мнението си.

— Разбира се, принце. Но…

Алан разбра причината за смущението на Лорн и му стана забавно.

— Мисля, че Лорн си представя, че подготвяме всеобщо нападение…

— Навън само за това се говори — оправда се Лорн.

Ирдел и генералите му се спогледаха усмихнати.

— Аркантците имат шпиони сред нас — обясни той. — Целта на така нареченото всеобщо нападение е да ги заблуди и да прикрие подготовката на истинската атака.

— Никога не сме предвиждали масирано нападение — каза младият виконт Д’Ералс със снизходителност, която никак не се хареса на Лорн. — Не сме толкова глупави.

— За сметка на това обаче ще нападнем Змиите — оповести Алан ентусиазирано.

— Кога?

— Утре.

Още от началото на обсадата Алан предвиждаше офанзива срещу Голямата и двете Малки змии. Беше убеден, че е възможно да бъдат превзети и по този начин да се спечели победа, която да е не само военна, но и символна. Колко пъти беше обяснявал плана си на Лорн, като се оплакваше, че брат му не иска да го чуе? Вероятно в крайна сметка Ирдел е позволил да бъде убеден.

Лорн погледна макета.

— По това време сутрешните мъгли са много гъсти — каза Ирдел. — Ще се възползваме от това, за да разгърнем силите си и ще нападнем изненадващо на зазоряване. Малките змии откъм фланга. А Голямата змия челно. Тук, тук и тук.

— Челно?

— Ударът може да успее, ако е внезапен и изненадващ — намеси се Алан убедено.

Лорн беше скептичен и не каза нищо.

Продължи да изучава макета и забеляза с каква грижа към детайла беше направен. Всеки храст, всяка пътека, всеки насип бяха възпроизведени съвършено точно. Липсваха само димът и кръвта, ранените и убитите.

— Ще взривим мините в момента на нападението — каза Алан. — Те ще отворят пробив в Голямата змия и димът още няма да е слегнал, когато стъпим на укрепленията.

Лорн кимна неубедено.

— Миньорите прокопаха ли до Голямата змия? — попита той.

— Да. Дори разделиха тунела на три галерии. Така че три мини ще избухнат под укреплението на Голямата змия.

„Ако всичко върви добре“ — помисли си Лорн.

Откакто барутът се беше появил в Имелор, укрепленията се бяха променили едновременно с техниките за обсада. Да се прокопават галерии, за да се взривяват мини и така да се отварят пробиви, не позволяваше и най-малката грешка. Необходимо беше мините да избухнат достатъчно силно, в точния момент и — най-вече — на точното място. Защото ако една галерия бъдеше лошо насочена или по-къса с няколко метра и експлозията взривеше земята пред укрепленията, без те дори да се разтърсят…

— За да се възползваме наистина от ефекта на изненадата — отбеляза Лорн, — би трябвало нападащите Голямата змия да започнат атаката преди избухването на мините.

— Действително — каза Ирдел. — Впрочем точно това сме предвидили.

— Но ако мините не избухнат, атакуващите ще се окажат хванати в капан точно пред укрепленията. Няма да имат друг избор, освен да се изтеглят под вражеския огън.

— Това е риск, който трябва да поемем — раздразнено рече Ералс. — Не се печели война, без да се поемат известни рискове!

Лорн не му обърна внимание.

— А ако избухнат прекалено късно? А ако избухнат, когато войските ни са вече в окопите?

Никой не знаеше какво да му отговори. Ирдел и генералите му бяха мислили за тази възможност, но така и не намериха начин да я премахнат.

— Слушай — каза Алан след малко, — съгласен съм с теб, че този план е рискован. Но може да успее. Не ни липсва нито дързост, нито смелост.

— Ще ни трябва само малко късмет — каза Ирдел. — Но вие знаете също като мен, че никоя голяма победа не се постига без него. Защо това нападение да е изключение?

Лорн размисли и трябваше да признае, че в това отношение Ирдел беше прав. Освен това той командваше обсадата. Негово беше правото да реши кога и как да се атакува. От своя страна, Лорн просто служеше в армията на Върховното кралство. Рангът и титлата му на Пръв рицар му даваха правото да изрази мнението и резервите си. Това дори беше негов дълг спрямо черните гвардейци, за които отговаряше. Но като цяло беше длъжен да се подчинява.

— Можем ли да разчитаме на теб? — попита Алан.

— Разбира се — отговори Лорн.

И като се обърна към Ирдел, тържествено добави:

— Ониксовата гвардия е на вашите заповеди, принце.

— Никога не съм се съмнявал, рицарю.

Тогава Лорн помоли да му обяснят плана за нападението в най-малки подробности, после помогна да се оправи каквото още оставаше за доуточняване. Продължи дълго, всеки си даваше сметка, можеше да се окаже, че и най-дребното решение води след себе си сериозни последици. Необходимо беше всичко да се огледа, всичко да се предвиди и да се уточни до най-малки подробности. От това зависеше успехът на нападението, но и бъдещето на обсадата.

И животът на стотици мъже.

Сред генералите на Ирдел Алвейн и Мидхелт имаха най-голям опит и тях ги слушаха най-много. Лорн не ги харесваше, но ги уважаваше и разбираше защо Ирдел ги беше избрал. Ералс обаче продължаваше да му прави лошо впечатление. Горделив, досаден, младият виконт единствено следваше или изпреварваше мнението на принца, като се правеше, че защитава собствените си позиции. Много пъти Лорн поглеждаше към Алан, за да види какво е неговото мнение за Ералс, разчитайки на старото им разбирателство, за да може Алан поне да му даде да разбере, че и той също се пита. Но Алан се беше направил, че нищо не забелязва, несъмнено твърде зает с уточняването на план, който — макар охотно да поверяваше изпълнението му на брат си — беше и винаги е бил негов.

Когато се стъмни, Ирдел нареди да им сервират студена вечеря и покани своя генерален щаб да се отпусне и да си почине за момент. За Лорн и Алан това най-сетне беше възможност да поговорят насаме в един ъгъл. Не бяха говорили за Меча на кралете с никого и Алан беше особено нетърпелив Лорн да му разкаже какво беше открил.

— Е? — попита той тихо.

— Гледай — каза Лорн.

Като застана така, че да попречи на недискретните погледи, Лорн отвори кесийката с оникса, която Леня му беше поверила.

— Какво е това? — попита Алан.

— Твърди се, че е камъкът, красял дръжката на Меча на кралете.

Алан отвори широко очи.

— И ти мислиш, че е вярно?

— Може би. Но това какво би доказало?

— Действително — съгласи се Алан след като помисли малко. — Но ако този оникс е автентичен, това вече не е малко. Трябва да бъде изследван от учените. И от маговете.

— При условие че умеят да си държат езиците зад зъбите. Ако този оникс е същият от Меча на кралете и това се разбере…

— Прав си. Дай ми го. Знам към кого да се обърна.

Лорн завърза кесийката и дискретно я даде на Алан. Но му се стори, че Ералс — който крадешком ги следеше — беше уловил жеста му.

— Да идем на въздух — предложи той.

Излязоха от голямата палатка на командването.

— Не ми харесва този тип — каза Лорн.

— Кой?

— Ералс.

Алан направи гримаса и смени темата или по-точно се върна на тази, която истински го интересуваше.

— Смяташ ли, че е възможно Меча на кралете да е бил намерен?

— Всъщност той никога не е бил наистина изгубен. Иргаард го е пазил и крил през всичките тези години.

— Хубав трофей. И как е попаднал в ръцете на бунтовниците?

— Загадка. Пратеничката им не пожела да ми каже.

— Защо?

— Друга загадка. За сметка на това обаче това, което пожела да ми каже, е цената, която искат. Двеста и петдесет хиляди лангри.

— Сребърни?

— Златни.

Алан не се сдържа и избухна в смях.

— Двеста и петд… И ти какво отговори?

— Нищо. Нямах сумата в себе си.

Алан се усмихна, после се обърна към Арканте, чиито укрепления в далечината бяха украсени с дълга гирлянда от блестящи факли. Нощта беше прохладна и спокойна, приятна. Голямата мъглявина беше много бледа и бавно увиваше милиарди звезди.

— Без съмнение искат много, като знаят, че ще получат по-малко — каза Алан замислено. — Това е играта на всички преговори. И в края на краищата, ако става дума наистина за Меча на кралете, дали това е много висока цена?

— Още повече че ако ние откажем, те биха могли да я предложат на други.

— Мислиш ли?

— А защо не?

Заедно обсъдиха всичко, което Лорн вече беше обмислил: възможността бунтовниците да се опитат да ги измамят, политическият и дипломатическият риск, който Върховното кралство поемаше, ако ги подкрепи против Иргаард, изключителният престиж, който ще спечели онзи, който издигнеше Меча на кралете. Можеше много да се спечели и много да се изгуби. Но несигурностите бяха прекалено многобройни и Алан не възнамеряваше да вземе решение, без да знае повече.

— Ще говоря с Естеверис — реши той. — Но в момента имаме друга, по-спешна работа.

Един слуга дойде да ги потърси.

— Рамото ти изглежда доста добре — каза Лорн, докато се връщаха към палатката.

— Много по-добре, да — отвърна Алан. — Като ново е.

Лорн не настоя повече, убеден, че Алан лъже.

Ирдел освободи генералите си малко преди полунощ, след като повтори и обобщи още веднъж с тях всеки етап от нападението.

— Вървете в лагерите си — каза той. — Опитайте се да поспите няколко часа. Може би имате да довършите някои неща, да напишете някои писма, да дадете последни наставления. Молете се, ако искате. Бъдете сигурни, че утре ще е един велик ден.

Когато голямата палатка на командването остана празна, Ирдел дълго стоя и гледа макета с втренчен, тревожен поглед, като се опитваше да намери отговори, които знаеше, че ще получи твърде късно. Знаеше, че тази нощ нямаше да може да заспи, но също така знаеше, че напразно се измъчва. Не можеше да направи нищо повече от това, което вече бе направил.

— Все още има време, принце.

Изненадан, Ирдел разбра, че не е сам. Лорн беше останал.

— Време за какво?

— Да се откажете от това нападение.

Принцът се изправи.

— Да се откажа? Но защо?

— Защото тази атака е рискована. Твърде рискована.

— Твърде?

— Може би.

— Не мисля, че е така, рицарю. Според мен това нападение има големи шансове да успее. Планът ни за атака е дързък, но е добър. Войските ни са добре обучени и добре командвани. А и ще имаме на наша страна ефекта на изненадата.

Лорн знаеше, че Ирдел не престава да си повтаря това, което току-що беше казал. За да се увери и успокои, принцът продължаваше да събира всички аргументи, способни да убедят разума му. Истински аргументи. Солидни. Но те не успяваха да заглушат предупрежденията, които интуицията му шепнеше.

— Вие се съмнявате — каза Лорн.

— Кой на мое място не би се съмнявал? Вие?

— Съмнявам се също като вас, принце. И също като вас мисля, че да се даде заповед за тази атака, означава да се поеме ненужен риск. Не си струва този риск и вие го знаете много добре.

Ирдел се напрегна.

— С какво право?

— С правото, че утре аз ще бъда там с моите войници и ще участвам в нападението над Змиите. И ако желанието ми е да умра и да видя как моите хора падат, имам правото да се уверя, че това няма да се случи, за да бъде задоволен нечий каприз.

— Каприз? Наистина ли мислите, че взех решение за това нападение от каприз? — попита Ирдел с глас, треперещ от гняв.

Лорн си даде сметка, че беше отишъл твърде далеч и съжали.

— Не — призна той. — Думата беше прекалено силна. Моля да приемете извиненията ми.

Ирдел въздъхна и се отпусна в едно кресло.

— Приемам ги — каза той. — И двамата сме уморени. Искате ли да сипете по малко вино и на двама ни?

Останките от вечерята още не бяха вдигнати. Лорн намери две достатъчно чисти чаши и малко вино на дъното на една бутилка.

— Благодаря — каза Ирдел, като взе чашата, която Лорн му подаде. — Седнете, рицарю.

Лорн седна и двамата се чукнаха.

— За победата? — предложи Ирдел.

— За победата.

Пиха, после за миг останаха мълчаливи.

— Смятате, че съм взел решение за това нападение, воден от погрешни подбуди, нали? — попита Ирдел.

Лорн го погледна, но не отговори.

— Разбира се — продължи Ирдел отчаяно. — Както всички останали… Няма ли поне един човек в цялото Върховно кралство, който да ми се довери малко от малко?

И наистина всички си бяха помислили едно и също, когато седмица по-рано кралицата беше известила за пристигането си. Официално ставаше дума просто за учтиво посещение, малка отбивка по пътя към Ансгорн, където кралицата и свитата ѝ отиваха за сватбата на Алисия дьо Лоранс с херцог Ериан. Но кой ли можеше искрено да повярва в това? Всеки знаеше, че тя не е доволна от начина, по който принц Ирдел ръководи обсадата на Арканте. Че търпението ѝ се беше изчерпало. Дали смяташе да използва властта си, за да ускори нещата? Дали идваше, за да подтикне Ирдел към по-решителни действия? Или пък имаше намерението да му отнеме командването?

Лорн погледна Ирдел в очите.

— Независимо дали атаката утре ще успее, или ще се провали — каза той, — всички ще кажат, че вие сте дали заповедта, за да се отличите и да разубедите кралицата в нейното неодобрение към вас.

— И няма да има никакво значение дали това ще бъде вярно, или не…

— На това ще повярват хората и то е единственото, което има значение.

Ирдел стана, за да си напълни чашата от бутилката, която Лорн беше оставил на масата.

— Знаете ли, най-горделивата част от мен трудно ще понесе кралицата да ми отнеме командването на тази обсада. Впрочем струва ми се, че не съм го заслужил… Но въпреки това ви моля да повярвате, че не поради тази причина утре ще дам заповед за нападение срещу Змиите. Не става дума за мен, рицарю.

Лорн го погледна въпросително.

— Става дума — продължи Ирдел — за хилядите животи, които ще бъдат пощадени или пожертвани в зависимост от обрата, който тази война приеме. Животи на войници на Върховното кралство или на аркантци. Ако утре превземем Змиите, ударът ще е тежък за самочувствието на аркантците. Най-накрая ще се почувстват уязвими. Най-накрая ще се почувстват застрашени зад укрепленията си. Да превземем Змиите не означава, че ще превземем Арканте, далеч не. Но това ще означава да докажем на аркантците, че поражението им е възможно, дори неизбежно.

— Те обаче няма да се предадат.

— Не, разбира се. Но може би ще приемат да подновят преговорите. Войната, която водим срещу Арканте, е несправедлива, рицарю. Убеден съм в това.

— Аз също.

— Бъдещите Хроники несъмнено ще кажат, че аркантците са били прави да се съпротивляват. Но това дали са прави, за тях нищо не променя. Те се заблуждават, като се надяват да победят. Във войната няма място за наставления. Ние сме по-многочислени, по-добре въоръжение и по-богати от тях. И никой няма да посмее да тръгне против нас, като им се притече на помощ. Арканте може само да изгуби тази война. Единственият въпрос е кога и с цената на колко мъртви… — Ирдел отпи глътка вино, което му се стори горчиво. — Ненавиждам войната — каза той с отвращение. — Ако приех командването на тази обсада, то е защото това беше мой дълг. Но и защото имах надеждата не да победим, а да вразумим Арканте.

Ирдел замълча и погледна Лорн, внезапно притеснен, че се е доверил повече, отколкото трябва.

— Не… не се заблуждавайте обаче. Ще стигна до края на тази война, ако това се окаже наложително. Въпреки всичко утре ще ни се удаде случай да подхраним духовете с победа, която може би ще пощади много животи.

Лорн се изправи.

— Ето за това бих искал да пия — каза той и вдигна чашата си.

Ирдел признателно се присъедини към жеста му.

— Благодаря, рицарю.

Тази сутрин мъглата беше много гъста.

Спускаше се откъм реката и обгръщаше Змиите, като потапяше изкопите им, протягаше ръце към голия, равен терен, стигащ до първите траншеи, в които се спускаше и изтъняваше.

На принц Ирдел му се искаше да види в това добро предзнаменование.

От високата дървена кула, откъдето той и генералният му щаб щяха да ръководят операциите, той наблюдаваше Змиите с далекоглед. Трите редута му приличаха на краищата на широко разтворен тризъбец, като Малките змии сякаш се отдалечаваха от Голямата, с която бяха свързани чрез дебели сводове, поддържащи назъбени от бойници мостчета. Два обходни пътя очертаваха дръжката на тризъбеца. Отбранявани с укрепени врати, те стигаха право от Голямата змия до Арканте и пресичаха по широк мост рова, който — наводнен от водите на Андор — обикаляше града. Навсякъде беше спокойно. По укрепленията патрулираха часови, нищо не подозиращи за това, което се подготвяше.

Ирдел насочи далекогледа към траншеите, в които бяха скрити войските. Те щяха да нападнат първи. Отначало откъм фланговете, атакувайки Малките змии. После в центъра, едновременно с мините, които щяха да отворят пробиви в главния редут. Генералите на Върховното кралство предвиждаха, че аркантците ще се впуснат да защитават Малките змии, преди да бъдат притиснати, когато избухнат мините и основната част от войската нападне Голямата змия. Тогава аркантците трябваше да се окажат принудени да се съсредоточат в Голямата змия, за да я защитават и щяха да се окажат нападнати на три фронта: откъм пробива и откъм вторичните редути, изоставени на нападателите.

А после?

После Ирдел смяташе да превземе Голямата змия, но не се надяваше на повече: в неговите очи тази победа щеше да е напълно достатъчна. От своя страна, Алан искаше да се продължи нападението чак до укрепленията на Арканте, да стъпят на тях и после да се изтеглят в добър ред. Най-вече заради славата. За да не настрои брат си срещу себе си, Ирдел не беше пренебрегнал тази възможност. Но се съмняваше, че ще разполага с необходимите налични сили в края на главната атака. Според него, ако кралските войски заемеха Голямата змия на обяд, трябваше да благодарят на Божествените. И ако аркантците не си я бяха върнали до вечерта, да се иска повече, значеше да се иска прекалено много.

— Време е — каза херцог Дьо Мидхелт. — Трябва да дадете сигнала.

Ирдел свали далекогледа и кимна.

Лорн чакаше в един окоп.

Беше заобиколен от своите черни гвардейци, с които щеше да участва в нападението срещу една от Малките змии. Подбрани измежду най-добрите, други двеста мъже бяха под неговите заповеди и чакаха в готовност. Всички мълчаха. Лицата на всички бяха изопнати и сериозни. Някои се молеха. Други просто чакаха със свит от страх стомах.

Най-накрая сигналът бе даден.

От наблюдателната кула беше изстрелян светлинен снаряд.

Лорн се обърна към Вард. Спогледаха се и извадиха шпагите.

— Напред — каза Лорн. — И нека Божествените да ни пазят.

Излезе пръв от окопа.

Ониксовите гвардейци го последваха сред звън на стоманени ризници и се втурнаха след него. Напредваха гъвкаво и бързо, приведени като крадци. Носеха стълби, въжета и куки. Пред тях се простираха стотина метра открито пространство, тук-там дребни храсти и откъслеци мъгла. Знаеха, че няма да прекосят и трийсет метра, преди часовите да обявят тревога. В същото време друга група напредваше също като тях към другата Малка змия. Дали щяха да забележат първо нея? Алан пък чакаше подходящия момент, за да атакува Голямата змия, начело на основната част от войската.

Изведнъж един часови изкрещя:

— Тревога!

— Атака! — изрева Лорн и вдигна своята скандка.

Черните гвардейци се затичаха, а около тях двеста войници изскачаха от окопите сред страхотен войнствен трясък.

— Атака! — повтаряше Лорн. — Атака!

Отекна камбана за тревога. Друга ѝ отвърна. Трета откъм Голямата змия. Всички камбани на Арканте вече биеха, когато Ониксовата гвардия скочи в окопа на редута. Посрещнаха ги стрели от арбалети. Чуха се изстрели от пушки. Лорн не гледаше кой пада, кой е ранен. Заповяда да вдигнат стълбите и да мятат куките. Ефектът на изненадата престана да е в полза на нападателите. Сега вече аркантците се трупаха по бойниците. Дъжд от стрели се изсипа върху черните гвардейци. Избухнаха гранати. За щастие, войниците от втората вълна на атаката вече идваха. Не всички слязоха в окопа да помагат на ониксовите гвардейци. Някои клекнаха зад големите щитове, опрени на земята, и опряха арбалетите на рамо. Други завъртяха кожени прашки. Свистяха стрели и оловни куршуми, рикошираха о зъберите, поваляха трупове и ранени, като принуждаваха защитниците да отстъпят от парапета, докато първите стълби вече се удряха в стените.

Предпазван от малък щит, закачен на предната част на ръката му, Лорн се катереше към обходния път на укреплението.

От наблюдателната кула Ирдел видя как черните гвардейци се качиха на обходния път и започнаха ожесточена битка. После насочи далекогледа си към другата Малка змия и установи, че там войниците са в по-тежко положение, но все пак успяват да разбъркат противниците си. Тогава Ирдел насочи вниманието си към движенията на отрядите при Голямата змия.

Сега се решаваше всичко.

Щяха ли аркантците да се хванат в капана, като повярват, че атаката е насочена само към Малките змии? Изминаха няколко дълги, много дълги минути, преди да дойде отговорът. Най-накрая няколко отряда напуснаха Голямата змия, за да идат да защитават Малките.

— Да! — процеди Ирдел през зъби.

— Изтеглят войници от гарнизона на Голямата змия — установи граф Д’Алвейн. — Изобщо не си помислят, че можем да ги нападнем. Капанът сработи.

— Сега вече нашите трябва да удържат — каза Мидхелт.

Загрижен, Ирдел местеше далекогледа си от едната Малка змия към другата в очакване да настъпи точният момент, когато да даде заповед за основната атака.

— Наредете да дадат оръдейния изстрел — каза той.

Събудена внезапно, Исандра изтича на балкона веднага, щом чу камбаните да бият тревога. Като видя, че Змиите са нападнати, тя незабавно се върна вътре, облече се бързо и отказа да я срешат. Напускаше покоите си в момента, когато пристигна Великият градоначалник.

— Госпожо! Къде отивате?

— Не се ли сещате? — възрази Господарката на Арканте, без да спира.

Вол я познаваше достатъчно, за да знае, че е безполезно да я задържа. За щастие, беше дошъл с ескорт от конници, който да гарантира сигурността и на двама им.

— Госпожо, чакайте ме! Идвам с вас!

Когато пристигнаха на укрепленията, едната от Малките змии почти беше превзета. Но пък Голямата си оставаше незасегната.

— Трябва да изпратим подкрепления — извика Исандра.

— Имаме велики генерали и отлични капитани, госпожо. Оставете на тях да решават военните въпроси. Освен това дори Малките змии да паднат, знаете, че Голямата е непревземаема. А и вижте, войниците на Върховното кралство не смеят да я нападнат.

— Ако Лукас беше тук…

— Щеше да ви каже, че тук сте в опасност — прекъсна я Вол. — Сега ме последвайте, моля ви!

— Няма да си тръгна оттук.

— Господарке, животът ви е твърде ценен, за да ви позволя да го рискувате по този начин!

Оръдейни изстрели подчертаха думите му и първата вълна от снаряди се разби в укрепленията.

Лорн чу оръдието, отряза една глава и като се възползва от кратко затишие насред мелето, се обърна към обсадния лагер. Една по една всички оръдейни батареи стреляха и подлагаха Арканте на непрекъснат огън. Това означаваше, че атаката скоро щеше да започне. Ониксовата гвардия трябваше да удържи и да понесе възможно най-страшните удари, за да принуди аркантците да оголят защитата на Голямата змия.

— За Върховното кралство! — изрева Лорн и продължи да се бие. — За Върховното кралство!

Съгласно заповедите му, артилеристите стреляха по кулите и стените на Арканте. С далекогледа си Ирдел виждаше как снарядите прелитат високо и рушат покриви и стени, но стрелбата достигаше основно до парапетите.

Паника започваше да обзема аркантците.

Те не познаваха мощта на артилерията на Върховното кралство. Откриваха я твърде късно и след дълги седмици на неподвижност и тишина внезапната мощ на бомбардировката, която понасяха, им се струваше още по-голяма. От всички страни върху Арканте се сипеха снаряди. Дори корабите, които препречваха реката в горната и в долната част, стреляха страховито. Подпалиха се пожари. Части от укрепленията бяха изоставени от войниците, натоварени да ги пазят. Но най-вече непрестанната канонада не позволяваше на града да изпрати подкрепления към Змиите.

Целта на тази канонада беше двойна.

От една страна, да подлуди противника. Да го уплаши. Да го доведе до пълно объркване под този разрушителен, оглушителен потоп, с риск да изчерпа запасите от снаряди и барут. А от друга, да изолира Змиите. Да ги принуди да разчитат единствено на собствените си ресурси. Да направи така, че в един момент Арканте да се откаже от тях.

Аркантските оръдия започнаха да гърмят откъм укрепленията и да обстрелват позициите на Върховното кралство. Напрегнат, но търпелив, съсредоточен, Ирдел изчака да се увери, че е постигнал всяка една от поставените цели, преди — с една дума — да заповяда да запалят фитилите на мините и да атакуват Голямата змия.

— Сега.

Когато отекнаха трите сигнала с тръба, Алан изскочи от окопа начело на първата вълна на атаката. Увлечени от неговото присъствие, стотината войници, които предвождаше, изреваха и се втурнаха напред под огъня на аркантците, които продължаваха да отбраняват редута — защото не всички се бяха притекли на помощ на Малките змии. Картечниците зачаткаха и покосиха мнозина войници около Алан, но не спряха щурма на неговите хора. Зад тях други сто войници вече се приготвяха да излязат от окопите. И още двеста чакаха да ги последват.

Екзалтиран от ракията с кеш, която беше пил, за да не го боли толкова рамото, Алан не изпитваше страх. Не се боеше нито от куршумите и стрелите, които свистяха около него, нито от внушителния редут и стените му — твърде високи, за да бъдат превзети с щурм. Знаеше, че под него, докато тича, в тъмнината горят фитили, насочени към трите огромни заряда барут. И това не го плашеше. Не се съмняваше в победата си. Мините щяха да избухнат точно навреме и щяха да направят димящ пробив, в който той пръв щеше да се втурне. На негова страна беше силата на кръвта му, силата на съдбата му.

Този ден беше денят на неговия триумф.

Алан беше на десетина метра от редута, когато земята зад него изчезна, вдигната във въздуха от огромна експлозия.

— За Дракона-крал! — извика Ирдел.

Пред Голямата змия една мина току-що беше избухнала под първата вълна атакуващи и във въздуха се мятаха десетина тела, разкъсани на парчета.

— Но какво е т…?

Другите две мини избухнаха след това, разтърсвайки целия редут сред облак от прах, пръст и камъни, който скри всичко.

В разгара на боя Лорн помагаше на хората си да подготвят един таран, когато чу, че мините избухват и разбра, че нещо не беше наред. Първо едната. После другите две, при положение че трябваше да се взривят едновременно. А първата детонация беше прозвучала различно — по-слаба, по-приглушена от следващите. От нея земята се беше разтресла, сякаш идваше от много дълбоко.

Лорн трябваше да разбере какво се случва.

Начело с черните гвардейци войските на Върховното кралство бяха превзели укрепленията на редута. Сега вече се биеха в двора и се опитваха да разбият вратата на една голяма кула — всяка Змия имаше своя, — в която аркантците се бяха изтеглили. Трябваше и да се удържат подкрепленията, които идваха откъм Голямата змия по мостчето. Боят беше страшен. Навсякъде се биеха. На всяка стълба. Пред всяка врата. Под всеки свод. Понякога мъжете се убиваха с голи ръце в дивашки ръкопашен бой, като се търкаляха в кал, прогизнала от кръв. Трупове имаше навсякъде, а ранените, които не бяха довършени, пълзяха или агонизираха сред стенания. Снаряди свистяха над редута и в двете посоки. Шумът беше оглушителен. Ако не беше разтърсването на земята, Лорн несъмнено нямаше да се ослуша за избухването на мините.

— Някой да ме замести!

Пусна тарана и веднага бе заместен.

Отдалечи се от кулата, покатери се на оградата на един кладенец и прецени положението. Изходът от битката все още беше несигурен, но войските на Върховното кралство имаха превъзходство. Ако успееха да превземат кулата, щяха да овладеят мястото. Тогава щяха да могат да отблъснат войниците, които Голямата змия изпращаше, за да контраатакуват. Но Лорн знаеше, че е достатъчно нещо много малко и нещата можеха да се обърнат. Освен това, да се продължи щурма до Голямата змия имаше смисъл само ако тя бъдеше подложена на масираната атака на войските на Алан. Иначе Лорн трябваше да заздрави позициите си и да удържи редута възможно по-дълго, както се бяха разбрали в случай че Голямата змия — по една или друга причина — не паднеше.

Лорн видя Вард в мелето и му извика:

— Поведи атаката срещу кулата!

Вард кимна, после разцепи някаква глава на две.

Лорн се увери, че всичко е наред, обърна се и си проби път до укреплението. Искаше да стигне до края на стрелата, която малкия редут очертаваше тук, и оттам да види дали в защитата на Голямата змия се беше отворил пробив. Толкова неща можеха да се объркат с мините. Можеха да избухнат прекалено рано, прекалено късно или изобщо да не избухнат. Можеха да избухнат на неправилното място поради грешка в изчисленията. Ако бъдеха прекалено мощни, предизвикваха истински катастрофи. Ако пък бяха много слаби, оставяха непокътната или почти стената, която трябваше да разрушат…

Лорн трябваше да убие двама мъже и да избегне удар с копие, преди да стигне до стълбите. Изкачи стъпалата, като ги взимаше по четири, прекрачи няколко тела и стигна до обходния път, осеян с трупове, нападатели и защитници заедно, застинали в странни мъртвешки пози. Нещо го докосна по слепоочието. Лорн залегна да се прикрие, изчака няколко секунди, после рискува да се надигне и да погледне. Изстрелът беше от стрела, дошъл от върха на кулата, откъдето стрелци с арбалети и пушки обстрелваха войниците на Върховното кралство.

Лорн изруга.

Без съмнение представляваше доста примамлива цел — сам, на открито на пустия обходен път. Може би дори го бяха познали. А кой аркантец щеше да пропусне случая да убие капитана на Ониксовата гвардия?

Лорн се досети, че двама-трима арбалетчици чакаха само едно: да се покаже пак. Но и не можеше да остане скрит. Трябваше да разбере как протичаше атаката срещу Голямата змия, при това трябваше да го разбере бързо.

Няколко снаряда, изстреляни от войниците на Върховното кралство, прелетяха над редута с бръмчене и принудиха Лорн инстинктивно да се свие. Изстрелът беше нисък. Прекалено нисък. За малко не уцели. Снарядите минаха от едната и другата страна на кулата, като за малко не успяха да я ударят. Не можеха да достигнат Арканте и паднаха в рововете, като вдигнаха фонтани от вода.

Лорн си махна очилата за малко, колкото да може да изтрие от тях потта, примесена с мръсотия и кръв, която се стичаше в очите му. Колкото да може и да помисли. И да забележи малко по-нататък едно оръдие с дълга цев, насочена към небето.

Фитилът му беше непокътнат.

А по принцип фитилът се слагаше, след като оръжието е заредено. Следователно с малко късмет…

Лорн реши, че си струва да опита.

Скочи, прекоси тичешком няколкото метра, които го деляха от оръдието и залегна зад една стеничка. Две стрели прелетяха покрай него. Трета се вряза в ръката му.

— Мамка му! — извика той, като се претърколи, за да притисне рамото си.

Кървеше, но доколкото можеше да види, раната не беше дълбока. Можеше да си позволи да се тревожи за нея по-късно, а колкото до болката — и за нея щеше да се тревожи по-късно. Обаче вече и дума не можеше да става да се показва на открито, както беше направил. Лорн беше имал късмет веднъж и имаше достатъчно опит в битките, за да знае, че и това беше много.

Стеничката, която го пазеше, беше висока едва трийсетина палеца. Лорн трябваше да остане легнал, за да не го достигнат и веднага щом вдигна малко глава, една стрела рикошира в камъка.

— На прицел съм — измърмори Лорн.

Но поне беше под оръдието.

Легнал по гръб, той хвана чатала, на който беше опряно, с две ръце, с намерението да го смъкне оттам. Напразно. Не му достигаха сили и разбра, че в това положение и с ранено рамо няма да успее. Но ако чаталът като че ли не можеше да бъде помръднат, оръдието можеше. Лорн го извади от поставката му, когато за трети път го ритна с ботуша си и то падна върху корема му.

Дали беше заредено?

Лорн провери дали фитилът продължава да си е на мястото, после протегна ръка към мангалчето, в което войникът, отговарящ за оръдието, пазеше въглените, с които палеше фитилите. Съдът лежеше преобърнат на земята. Повечето въглени бяха угаснали и стъпкани. Но все пак вътре бяха останали още няколко.

Трябваше да протегне ръката си колкото можеше и да измъчи рамото си, но успя да обърне мангалчето към себе си. Потърси на дъното и извади с ръкавицата си едно въгленче, което започна да раздухва.

То почервеня.

Лорн си пое въздух, преди да запали фитила. После почака, легнал на гръб, с разтуптяно сърце, докато той изгори почти напълно.

— Едно… две… три — отброи той на себе си.

Като се изправи изведнъж, опря тежкото оръдие на стеничката и има време колкото да го насочи към горната част на кулата, преди снарядът да излети.

Взривът беше страшен. Оглушителен. Повдигна цевта на оръдието и откатът го изтръгна от ръцете му, като за малко не го уби. Оръдието беше заредено за непрекъсната стрелба. Снарядите свистяха. Онези, които не уцелиха зъберите на кулата, направиха погром сред арбалетчиците и аркебузците. Четирима мъже паднаха убити. Единият от тях — с окървавено лице — падна надолу с крясък.

Настана страховит трясък, когато вратата на кулата поддаде под ударите на тарана. Лорн се надигна с все още заглъхнали уши и видя своите хора, които начело с Вард влизаха в кулата. Отдалечи се от двора, като вървеше все по-уверено и бързо.

Когато стигна в края на обходния път, димът и прахта се слягаха пред Голямата змия.

Алан се изправи, покрит с пръст, зашеметен, по лицето му се стичаше кръв. Трябваше му малко време, за да разбере, олюлявайки се, какво се бе случило. После видя дупката в земята, проснатите тела, войниците, които също като него трудно се съвземаха. Една мина беше избухнала, като направо беше разбила устрема на първата вълна на атаката, която той командваше.

А другите мини?

Някой му говореше. Беше един от офицерите му, който му помагаше да остане прав и от страх за живота му искаше да го върне в лагера. Разтревожени, разколебани, неколцина войници стояха край него. Все още не на себе си, Алан отблъсна офицера и отстрани войниците, за да погледне Голямата змия, въпреки виенето на свят, от което му се струваше, че се олюлява.

В стената имаше пробив.

Това не беше зеещата рана, на която се надяваха командирите на Върховното кралство, но две-три мини бяха изпълнили предназначението си. Голямата змия можеше да бъде превзета с щурм.

— Мечът ми — каза Алан.

— Трябва да се изтеглим, монсеньор.

— Мечът ми! Беше в ръката ми! Намерете меча ми!

Офицерът понечи да го хване за ръката, но Алан се отскубна с едно движение на рамото.

— Мечът ми!

— Ето го, монсеньор.

Алан взе меча, който един войник му подаваше. Неговият или нечий друг — не му пукаше.

— Монсеньор — настоя офицерът, като нервно дебнеше движенията при парапета на редута. — Монсеньор, трябва да се изтеглим. Аркантците няма да закъснеят да…

Но Алан не го слушаше.

Застанал здраво на крака, той се извърна към командната кула в далечината и сигурен, че са го видели, размаха сабята си, която отрази слънчевите лъчи. Тогава направи три широки кръга във въздуха, преди да насочи меча си към Голямата змия.

И повтори тези движения веднъж, два пъти, три пъти…

— В името на Божествените, Алан. Ти си луд — прошепна Ирдел.

Но въпреки това даде заповедта, която брат му чакаше:

— Бързо! Втората и третата вълна да нападат!

Битката при пробива беше ужасяваща.

Водени от Алан, войниците на Върховното кралство на два пъти бяха отблъснати, но накрая успяха да влязат. Боевете продължиха на двора, по укрепленията, превзети с щурм по стълбите и през вратите на вътрешната кула — масивна кула, в която се намираха гарнизонът, арсеналът, погребът и достатъчно храна, за да се удържи една обсада. Съпротивата на аркантците беше ожесточена и отчаяна. Биеха се смело и не отстъпваха нищо, без това да струва много на Върховното кралство. Върнати обратно след избухването на мините, войските, тръгнали да защитават Малките змии, за момент наклониха везните в полза на аркантците. Но това не продължи дълго. Скоро аркантците трябваше да се бият на още два фронта, когато войските, които бяха превзели второстепенните редути, нападнаха основния през мостовете.

Ранен на няколко места, Алан не чувстваше ни болката, ни умората, благодарение на кеша, но и благодарение на опиянението от битката. Беше неудържим и не му пукаше за рисковете. Примерът му, успехите му удесеториха силите и смелостта на хората му. Ако не беше той, войските на Върховното кралство щяха да отстъпят пред Голямата змия. Без него нямаше да нападат три пъти, преди да влязат през пробива, прескачайки развалини, трупове и агонизиращи ранени. И сега бяха на път да превземат Голямата змия — главното укрепление в защитата на Арканте.

Екзалтиран, Алан беше убеден, че победата е близо.

Напразно.

С цената на ожесточена битка срещу притиснатите аркантци Лорн и Ониксовата гвардия поеха контрола над моста между редута, на който се намираха, и Голямата змия. Когато стъпиха на нейните укрепления, дворът представляваше бойно поле, сред което Алан размахваше меча с едната си ръка, а с другата вееше знамето на Върховното кралство. Приветстваше войниците си насред боя и се излагаше на нечувани опасности.

Лорн прецени положението и помръкна.

Битката не беше изгубена, но вече не можеше и да бъде спечелена. Пробивът беше твърде тесен, войниците на Върховното кралство не бяха успели да нахлуят масирано вътре. Завладяването на редута беше героично, но съмнително. Като хора. Но и като време, което беше позволило на аркантците да организират съпротивата в главната кула.

— Гледай — каза Вард.

Лорн се обърна към втория мост, на който техните войници, които бяха превзели другата Малка змия, още се биеха. Така че от онази страна не можеха да се надяват на кой знае какво. Що се отнася до Лорн, с него вече имаше само петнадесетина черни гвардейци и двайсетина обикновени войници. Трябваше да остави неколцина здрави мъже назад, за да удържат превзетия редут, да пазят затворниците и да се погрижат за ранените от двата лагера. Останалите бяха или мъртви, или неспособни да се бият.

За щастие, аркантците не можеха да получат помощ откъм града, защото мостът, който свързваше Голямата змия с Арканте, вече беше само развалини и продължаваше да бъде обстрелван. И все пак мястото далеч не беше готово да падне. Солидна и добре защитавана, главната кула на редута беше дори непревземаема. Алан се биеше напразно. Само се излагаше на риска да бъде заловен или убит и ненужно жертваше човешки животи, а през това време неговият тръбач призоваваше подкрепления, които не идваха.

И никога нямаше да дойдат — разбра Лорн.

— Голямата змия няма да падне днес — каза той. — Нито утре. И Ирдел го е разбрал.

Исандра Аркантска следеше боевете от балкона на една висока кула. Виждаше само пушеците и движенията, но чуваше ужасните шумове сред разменените оръдейни изстрели. Нищо от това, което ставаше и се решаваше в този момент, не зависеше от нея. Тя нямаше никаква военна власт. Но тази война и тези страдания, тези разрушения и тези мъртви бяха последица от нейната политика. Вината за всеки загинал беше нейна и трябваше да понесе тежестта за неизброими траури.

Трима офицери в бойни ризници се явиха и коленичиха на земята със свалени шлемове и меч на кръста.

— Господарке — каза единият от тях, — генерал Белдорн ви докладва със съжаление, че Малките змии бяха превзети от врага.

— А Голямата?

— Нашите войски все още я удържат въпреки пробива, направен в крепостната ѝ стена. Но войниците на Върховното кралство са там и ние не знаем колко хора защитават кулата.

— Какво очаквате от мен, офицер?

— Малките змии вече представляват опасност за Арканте и за Голямата змия. Освен това трябва да докажем нашата решимост пред врага, преди той да изпрати още подкрепления. Само това може да спаси Голямата змия и тези, които я защитават.

— Какво искате да ми кажете?

— Генерал Белдорн възнамерява да насочи нашите оръдия срещу Малките змии, за да ги разруши и да принуди вражеските сили да ги напуснат.

Объркана, Исандра впери поглед в офицера.

— Защо ми съобщава това свое намерение? Аз нямам право да… — тя разбра и пребледня. — Има още наши хора на Малките змии, нали?

— Да, господарке. Затворници. Ранени. Неколцина, които се крият, може би.

Господарката на Арканте се обърна към укрепленията на своя град и по-нататък, към атакуваната Голяма змия.

— Ейрал да ни е на помощ — прошепна тя.

Ирдел заповяда да свирят отбой, когато видя, че аркантците започнаха да обстрелват Малките змии, докато все още техни войници се намираха там. В този момент Лорн и неговите хора си пробиваха път към Алан, който продължаваше да атакува кулата на Голямата змия. Аркантците около него се биеха за всяка педя, за да я защитят. Онези, които се бяха затворили в нея, стреляха с арбалети и аркебузи от бойниците или от зъберите. Войниците се биеха и се блъскаха във всеобщото меле. А калта, която тъпчеха, беше пропита от кръв, лъщеше от вътрешности, осеяна с осакатени тела, изпочупени оръжия, сцепени щитове. Удряйки наляво и надясно, Лорн успя да стигне до Алан и докато черните гвардейци образуваха защитен кръг около тях, той извика в шумотевицата:

— Алан!

— Лорн! Ето те най-сетне!

— Трябва да се изтеглим! Ела! Ние ще те ескортираме!

— Да се изтеглим? Никога!

Алан се обърна, за да каже на тръбача си да свири за още подкрепления, но видя, че мъжът лежи мъртъв, напряко на друг труп, със стрела в окото. Вдигна тръбата и се изправи, но Лорн го сграбчи за ръката.

— Алан! Всичко свърши! Ела!

Но той се освободи с рязко дръпване.

— Не! Можем да победим!

— Тръбят за отстъпление, Алан!

— Не! — изрева Алан.

Наду тръбата и даде два къси и един дълъг сигнал. Сред войниците на Върховното кралство, които се биеха на редута, настъпи объркване. Тръбите на генералния щаб свиреха отстъпление, а тук, на място, викаха подкрепления и атаката продължаваше.

Ядосан, Лорн изтръгна рога от ръцете на Алан, което вбеси принца:

— Предател! — изкрещя той. — Предател!

— Алан, ти си полудял! Чуй, Алан! Чуй! Ще погубиш всички ни!

И изведнъж Алан сякаш най-сетне чу тръбите. Успокои се, смути се. Като че изплува от лош сън.

— Но…

— Заповядай отстъпление!

— Но кулата… — Все още можем…

Лорн хвана главата на Алан с ръцете си, облечени в ръкавици, и го погледна право в очите.

— Свърши — каза той. — Голямата змия няма да падне. Не и днес. Разбираш ли? Всич-ко-свър-ши.

Алан кимна с блуждаещ поглед.

Лорн подаде рога на Йерас и му каза:

— Свири отстъпление.

После, като се обърна към Кай:

— Ескортирайте принца. Не спирайте, преди да сте стигнали нашите линии и не се връщайте под никакъв претекст, разбрано? Отлично.

И като се обърна към другите ониксови гвардейци, докато Кай отвеждаше зашеметения Алан:

— Вие, след мен. Трябва да покрием изтеглянето на нашите войници.

Аркантците нададоха весели, победни викове, когато видяха, че войниците на Върховното кралство се оттеглят. И макар изтощени и ранени, те контраатакуваха, противно на това, което налагаше предпазливостта. Защото не им беше достатъчно, че враговете напускат Голямата змия. Искаха да ги прогонят оттам.

Тъй като Малките змии продължаваха да бъдат обстрелвани, и дума не можеше да става да минат по мостовете. Следователно пробивът беше единственият изход и този път на войниците на Върховното кралство им се стори още по-тесен. Върху развалините настана блъскане. Отстъплението се превърна в безредие, в спасяване кой както може.

Единствено Ониксовата гвардия отстъпваше в ред.

Подпомагани от неколцина войници, черните гвардейци образуваха солидна преграда срещу отпора на аркантците. Биеха се за всяка педя, отстъпваха само по заповед, докато останалите войници на Върховното кралство бягаха, удряни в гръб от куршуми и стрели, изстрелвани от върха на кулата. Ониксовите гвардейци последни излязоха през пробива и Лорн — покрит с кръв, примесена с неговата — беше последен от тях.

После трябваше да тичат към линиите на Върховното кралство, докато аркантците си връщаха притежанието над укрепленията на редута и продължаваха да изпращат ята от стрели откъм пробива. Тогава артилерията на Върховното кралство започна да обстрелва парапета. Разпиля арбалетчиците и аркебузците, които в противен случай щяха да направят истински погром. Няколко изстрела прелетяха покрай ушите на черните гвардейци, докато те изчерпваха последните си сили в отчаяно бягство…

… и най-накрая скочиха в един окоп.

С пламнали дробове и бучащи слепоочия, седнал на дъното на окопа, Лорн трудно си поемаше въздух. Но въпреки всичко стана и като се опря на стената, започна да преглежда своите войски. Също като него, ониксовите гвардейци бяха паднали от изтощение на земята. Идваха постепенно на себе си — с дрезгаво дишане и болки в мускулите, учудени, че все още са живи.

Оръдията на Върховното кралство замлъкнаха, после и оръдията на Арканте. Настъпи тишина — огромна и смазваща. Беше като тишината в катедрала, която никой не смее да смути. Черните гвардейци се ръкуваха, прегръщаха. Без да кажат и дума, те се поздравяваха и си благодаряха, сключваха тайни съюзи след като един другиму бяха спасявали живота или воювали рамо до рамо.

Лорн разбра, че присъстваше на истинското раждане на Ониксовата гвардия. Той и неговите хора се бяха били и страдали под едно и също знаме и сега вече можеха да почетат своите мъртви. Верността на истинските войници не се кове в чуждата кръв, която проливат, а в тази, която проливат заедно.

Когато се върна в генералния щаб на Ониксовата гвардия, Лорн намери бъчва с дъждовна вода, с която се освежи и си изми лицето. Изправи се и се бършеше, когато видя Кай, който се приближаваше към него.

Сам.

— Принцът невредим ли е? — попита Лорн, като отново си сложи очилата.

— Остави се да го отведем до палатката му, без да създава трудности. Но изглеждаше като пиян човек, когото водиш… Поверих го на грижите на стария му слуга.

Лорн въздъхна.

— Отлично.

— Изглеждаше така, сякаш не беше на себе си — добави Кай след кратко колебание.

Лорн и Вард се спогледаха.

— Да — каза Лорн. — Не беше на себе си.

Знаеше, че Алан беше под влиянието на кеша.

Вард беше разбрал, а колцина ли още също бяха разбрали? Можеха само да се надяват на бойното поле необичайната екзалтация на принца да е била възприета от повечето присъстващи като войнствена страст. Иначе слуховете нямаше да закъснеят да плъзнат. Лорн беше убеден в това, но беше твърде уморен, за да се тревожи точно сега.

А и твърде зает.

— Капитане?

Лорн се обърна към Логан, който беше ранен в челото и главата му беше превързана с някаква импровизирана превръзка. Както всички, и той изглеждаше изтощен, потънал в кал, кръв и пот.

— Състоянието на Зикс внезапно се влоши. Незабавно трябва да го прегледа лекар.

— Поемам грижата да повикам някого — каза Лорн.

Вечерта Вард отиде при Лорн, който, седнал в един ъгъл на масата, се насилваше да яде, апетитът му се беше изпарил от умората и от ужасния преглед, който беше направил за трети път вече. Черните гвардейци наброяваха едва дванайсет боеспособни мъже, което обаче не значеше, че бяха невредими. Останалите бяха или мъртви, или ранени твърде тежко, за да могат да се бият. А имаше и четирима изчезнали, които, останали в Малката змия, бяха изненадани от бомбардировката на аркантците.

Вард седна и извъртя към себе си списъка със загубите, дадени от Ониксовата гвардия.

— Сюргал сигурно няма да изкара нощта — каза той.

— Далрис също.

— Не е сигурно. Той е як.

Лорн въздъхна.

— Дано да е така.

— Ще ни трябва лекар. Опитен лекар.

— Това е добра идея.

— В лагера не липсват лекари, които предлагат услугите си срещу заплащане. Някои са компетентни. Бихме могли да изберем сред най-добрите.

— Би ли могъл да поемеш да подбереш неколцина кандидати, които ще приема?

— Готово.

— Ако трябва, ще поискам съвет от лекаря на Алан.

Понеже на масата беше само чашата на Лорн, Вард отпи направо от шишето. След което каза:

— Като стана въпрос за принца, ти знаеш ли?

— Какво да знам?

Тогава Вард обясни, че в момента в целия обсаден лагер се говори само за едно: жестоката разпра, изправила един срещу друг Алан и Ирдел.

— Изглежда — каза Вард, — че Алан не се е задържал дълго в палатката си и е тръгнал при Ирдел. Разправят, че Алан бил полудял от бяс и тонът бързо се повишил.

Алан упрекнал своя полубрат за прекалената му предпазливост и дори май го обвинил в подлост. Ако бил имал необходимата смелост, ако бил пратил подкрепления, Голямата змия щяла да бъде превзета. От своя страна Ирдел обвинил Алан, че е луда глава, безотговорен човек, изложил живота си на опасност и пожертвал живота на мнозина в името на невъзможна победа. Според някои принцовете стигнали дотам да се вкопчат един в друг и трябвало да ги разтървават — нещо, в което Лорн много се съмняваше. Според други най-лошото между двамата братя било избягнато, но нито единият, нито другият не можел да върне назад реченото и скъсването помежду им било налице.

— Видели Алан да си тръгва като ураган — каза Вард. — По-бесен от когато и да било. Дори ударил плесница на един слуга, който се изпречил на пътя му. Оттогава не е излизал от палатката си.

Изгубил надежда, Лорн се изправи и се протегна.

Несъмнено от него се очакваше да побърза да оправи нещата. Несъмнено това беше негов дълг като Пръв рицар. Или като приятел.

Но той не направи нищо и отиде да си легне с натежали от умора крака.

Тази нощ една сянка се сля със сенките в лагера на Ониксовата гвардия. Ходеше от една до друга и потъваше в тях, тиха и невидима. По-тъмна и по-плътна от тъмнината, тя се плъзгаше по издаденостите, лягаше на земята и изчезваше. Понякога, когато докосваше някоя стена, очертаваше силуета на мъж, движещ се с безшумни стъпки. Но появата беше твърде неуловима, за да привлече вниманието. Привличаше погледа винаги прекалено късно и оставяше само някакво странно усещане, безпокойство, което изглеждаше безпочвено и което разумът бързаше да прогони. И докато този, който я беше видял, сдържаше някакво неясно потръпване, тя вече се бе отдалечила.

Тази жива сянка принадлежеше на Тъмнината.

Никой не я видя как прекоси лагера, нито как мина през вратата, която трябваше да я отведе в стаята на Лорн. Тогава трябваше просто да се прилепи от сенките в коридора до тези, които обкръжаваха леглото, едва доловимо потрепнали от трептящото пламъче на една свещ.

Тук сянката покри стената и роди този, който излезе от нея сякаш минаваше през завеса от плътни сенки. Мъжът се появи бавно. На главата му имаше качулка, носеше маска от обработена кожа, чиито орнаменти оживяваха от хипнотични и хармонични движения.

Казваше се Теас.

Принадлежеше към Синовете на Освехир и идваше да уреди стар дълг. В юмрука си стискаше кама. Безшумно се приближи до леглото и се наведе над спящия Лорн.

Един удар.

Един бърз и точен удар щеше да му е достатъчен, за да заколи жертвата си. Но първо трябваше да сложи ръка на устата на Лорн, за да задуши стенанията, които той неминуемо щеше да издаде. После всичко щеше да стане много бързо. Лорн бързо щеше да се изтощи. Движенията на крайниците му щяха да отслабнат. Щеше да се превърне в труп и най-сетне честта на Синовете на Освехир щеше да бъде спасена.

Никой не можеше да им се изплъзне.

Никога.

Готов да нанесе удара, Теас протегна ръка към Лорн, който спеше по гръб. Почувства спокойния дъх на жертвата си върху отворената си длан, после я видя как внезапно широко отвори очи и нема̀ време да реагира.

Без да разбере как, Теас се озова приклещен към стената. Ударът беше свиреп. Главата му се блъсна в камъка, от което той се обърка още повече. Жестока хватка го задушаваше. Очите на Лорн бяха станали черни като стъкло и той повдигаше мъжа за гърлото с дясната си ръка. С лявата държеше китката на убиеца и стискаше, стискаше, докато онзи пусна камата.

Стисна още по-силно.

Теас чу как костта на китката му изпука. Искаше да изреве, но можа да издаде само някакво гъргорене.

— Ние те познаваме — каза Лорн.

Теас разбираше много късно с кого и с какво си имаше работа. Той никога не беше повярвал, че Лорн е бил спасен от онова момиче, онази Нае. Сега вече знаеше.

— Ти ни накара да страдаме. Ти ме прободе в хълбока с меч. Три пъти.

Без да иска, Теас кимна в знак на потвърждение.

Задушаваше се, очите му бяха пълни със сълзи, приковани от погледа на Лорн, защото този поглед — непроницаем — беше поглед на Тъмнината.

— Ти ни закова ръцете за една пейка. Положи целувка върху устните ни. После ни изостави в стихията на пожара. Искаше да ни накараш да страдаме. И ние страдахме.

Лорн пусна Теас точно преди той да се задуши. Убиецът се строполи и със здравата си ръка побърза да махне маската си, за да си поеме въздух — дълбоко и мъчително. Искаше да призове Тъмнината и да избяга, но една сила, много по-голяма от неговата му се противопостави.

С непроницаемо лице Лорн вдигна камата и я разгледа много внимателно. После сграбчи Теас за яката със свободната си ръка и го вдигна.

— Кой искаше смъртта ни? — попита той, като държеше убиеца с гръб опрян в стената.

— Ако… ако говоря, ще ме оставиш ли жив?

Теас беше изгубил цялата си гордост и високомерие. Беше само един разрушен от Тъмнината човек, ранен, уплашен и умоляващ.

— Да — отвърна Лорн.

— Беше кралицата.

Лорн кимна, сякаш да благодари.

После заби камата в окото на Теас и закова главата му за стената.

Когато, привлечени от силния вик, който убиецът на Тъмнината беше надал, докато умираше, Вард и неколцина други разбиха вратата, Лорн лежеше на пода. Опрян на лакти, той не помнеше нищо и гледаше с невярващ поглед кожената маска, която висеше на една кама, забита в стената.

— Лорн! — извика Вард. — Добре ли си?

— Аз… Като че ли…

— Но какво се случи?

Объркан, Лорн се извърна към Вард, който се беше навел над него и му помагаше да стане.

— Не зная — каза той. — Представа си нямам.

Но истината беше, че той разбираше, че неговият Дух от Тъмнина се беше събудил и със сигурност му беше спасил живота…

Лятото на 1548 година Цитаделата

Тази сутрин Сибелиус се събуди в Цитаделата и му беше трудно да повярва къде се намира. Беше пристигнал предишния ден след дълго пътуване, когато вече беше съвсем тъмно и крепостта представляваше само тишина и сенки. Бяха го отвели в стаята, отредена за него, и го бяха оставили там. Чакаше го студена вечеря.

Известието, с което го призоваваха, беше пристигнало преди две седмици, донесено от кралски вестител. Главният архивар веднага бе познал печата на Върховния крал и с леко разтреперана ръка разчупи печата от черен восък. Още на следния ден бе поел на път, ескортиран от конници от кралската гвардия — Сивата гвардия. Настоятелно бе помолен да изостави цялата си текуща работа, тъй като компетентността му бе поискана за задача от най-голяма важност. Само толкова знаеше и нищо не беше разбрал от ескорта си по време на пътуването от Ориал до Закрилящите планини.

Възхитен, Сибелиус гледаше през прозореца си.

Цитаделата!

Тя беше едновременно истинска и легендарна. Да, страховита. Всяваща отчаяние. Но някои от най-славните страници в Хрониките на Върховното кралство бяха написани тук и понякога с кръв. Първият Върховен крал беше построил тези стени, върху които след това се беше съпротивлявал срещу армиите на сянката и забравата. По време на последната Война на мрака, след саможертвата на Дракона-крал, именно оттук човечеството беше завладяло Имелор. И пак оттук Ерклант I, крал на Лангър, беше започнал изграждането на Върховното кралство. За главния архивар, както и за всички поданици на Върховното кралство, Цитаделата беше свещена.

И ето, че се намираше тук, без дори да знае защо.

Един слуга му поднесе закуската и си тръгна с останките от вечерята му на един поднос. Сибелиус се нахрани, после зачака да дойдат да го потърсят или поне да му кажат какво трябва да прави.

Стана обяд.

— Знаете ли какво се очаква от мен? — попита Сибелиус слугата, който мълчаливо му беше донесъл обяда.

— Извинете, месир?

— Нищо не ми казаха. Свободен ли съм да изляза и да се поразходя?

— Предполагам. Желаете ли да ви налея вино или вода?

— Вино — отвърна разсеяно Сибелиус, като се обърна към прозореца.

Не се докосна до яденето и излезе преди слугата да се върне с виното. Беше настанен в кулата на голяма сграда, ограждаща двор и градина. Не знаеше в кой точно квартал беше, но дворецът, вдълбан в скалата, беше наблизо. Всичко наоколо му се струваше съвсем пусто, макар да не посмя да отвори всички врати. Срещна няколко слуги по коридорите. Видя отдалеч войници върху стената, обграждаща квартала. И накрая забеляза четирима-петима души, които също като него, изглежда, предпазливо се разхождаха. Разменяха погледи, понякога се поздравяваха с кимване на глава, но не разговаряха.

Сибелиус се върна в стаята си заинтригуван.

Значи не беше единственият странник в Цитаделата, а и другите като че ли не бяха облагодетелствани с повече обяснения от него самия. Дали и те бяха повикани от Върховния крал? Кои ли можеше да са? И какво беше общото помежду им?

Късно вечерта прислужник в кралска ливрея дойде да вземе Сибелиус и го отведе в една зала, чиято двойна врата бе пазена от сиви гвардейци.

Беше огромна зала, в която главният архивар влезе не без вълнение. Осветяваха я факли. Беше много висока и облицована с книги, подредени в галерии на три етажа. В средата се намираше дълга маса, около която чакаха единайсет седнали мъже. Сибелиус беше видял неколцина от тях следобеда. Колкото до другите, предположи, че са предпочели да си останат по стаите.

Сибелиус седна в креслото, което прислужникът ненужно му посочи, тъй като беше последното, което още стоеше свободно. После прислужникът излезе и вратите бяха затворени.

И заключени.

Настана гробна тишина под тавана, който се губеше високо в тъмното. Най-малкият шум, най-слабото прокашляне отекваха като в църква.

Никой не посмя да заговори.

Около масата бяха дванайсет мъже, всичките на възраст между петдесет и седемдесет години, несъмнено всичките призовани поради един и същ мотив и всичките облечени като учени или като хора на закона. Дори май имаше и един маг сред тях, помисли си Сибелиус. След като разпозна лицата на един съдия, който беше заседавал в кралския Върховен съд, и на един известен астроном, той започна да се досеща за какво става въпрос, когато сред рафтовете с книги се отвори една врата.

Облечен в черно, с мрачно лице, влезе един свещеник от Църквата на Дракона-крал и седна в края на масата.

Лятото на 1548 година Обсадата на Арканте

Кралица Селиан беше облечена в ризница.

Предшествана единствено от авангарда на своя ескорт и от тръбачите и барабанчиците, които отмерваха стъпката, тя яздеше начело на кортежа, яхнала кон, покрит с наметало. Беше облечена в бяло и стомана. Беше ослепителна и всички погледи бяха вперени в нея на светлината на блестящото слънце. Щит с герб висеше на хълбока на коня ѝ. С меч на кръста, тя носеше короната си върху качулка от блестящи халки, стоеше на седлото изправена и уверена.

Кралският кортеж — конници, карети и носилки — се изкачи по главната алея до мястото, което бележеше центъра на лагера. Тук, под огромен балдахин, украсен със знамена, пред просторния павилион, предназначен за кралицата и за важните особи от Върховното кралство, Ирдел чакаше, заобиколен от своите генерали и капитани. Лорн и Алан бяха сред тях. Двамата бяха все така в хладни отношения след жестоката им разпра, последвала неуспешната атака срещу Змиите. Все пак бяха решили да не показват нищо по време на това събитие, макар със сигурност да знаеха, че вече всички бяха наясно с техните различия.

Конниците от авангарда пристигнаха и образуваха почетна стража, през това време тръбачите и барабанчиците се подреждаха…

И внезапно спряха да свирят.

Появи се кралицата.

Ирдел се скова и пребледня. Лорн и Алан се спогледаха изумено. Никой под балдахина не очакваше да види кралицата облечена като коронован воин.

— Ето ти нещо неочаквано — продума Алан.

Лорн забеляза радостно пламъче в очите му.

Както всички присъстващи, и Алан мислеше, че изненадващото облекло на майка му означава, че тя възнамерява да поеме военните дела на Върховното кралство в свои ръце. Дали щеше да стигне дотам да отнеме на Ирдел командването на обсадата? Алан си казваше, че е настъпило времето на неговия реванш. Над брат му, разбира се, но и не само. Усети как по тялото му пробягна тръпка и се улови, че изведнъж е започнал да се надява да получи най-сетне роля, съответстваща на амбициите и заслугите му.

Роля като за него.

Най-сетне.

Алан се съвзе, видя как Ирдел излезе от сянката на балдахина, докато неколцина коняри поднесоха стъпало на кралицата и ѝ помагаха да слезе от коня. Ирдел я поздрави почтително и я посрещна с добре дошла. Като ѝ предложи ръката си, той я покани да влезе в павилиона на Върховното кралство, докато кортежът също слизаше от конете, а дами, благородници, нотабили и духовници от Двора заставаха в процесия зад тях.

Лорн видя Алисия, която мина покрай него и сякаш горещо острие прониза тялото му. Обичаше я и разбра — по бледото ѝ изопнато лице, — че не беше щастлива. Беше подала ръка на един благородник, който като че ли се отнасяше с внимание към нея, но тя не го гледаше. Впрочем нищо не поглеждаше, очите ѝ бяха вперени някъде далеч пред нея. Лорн усети как го обзема глуха ярост. За миг, за едно трепване на клепачите очите му се превърнаха в две черни стъклени топчета, което никой не забеляза, дори и той самият.

— Това е граф Дьо Форланд — пошушна Алан на ухото му.

— Най-големият син на херцога на Ансгорн.

— Да. Той командва армията, която Ансгорн ни праща. Тя ще пристигне до няколко дни. Но не знаех, че Алисия също е дошла.

— Аз също.

Алан и Лорн напуснаха балдахина и се отправиха към павилиона на Върховното кралство, където щеше да бъде сервирано голямо угощение.

— Ще се справиш ли? — попита Алан.

— С Алисия? — Лорн вдигна рамене. — Ще ми се наложи. Тя взе своето решение…

После смени темата:

— Не видях Естеверис.

— Доколкото знам, той е останал в Ориал, за да се оправя с текущите неща.

— Очарован съм да узная, че има кой да управлява кралството — отвърна Лорн жлъчно, което до такава степен изненада Алан, че за малко не се спъна.

Смутен, Алан погледна след Лорн, който се качваше по стъпалата на големия павилион, без да се обръща.

Следобед Ирдел показа на придворните укрепленията на обсадата, на разумно разстояние от аркантските оръдия, като спряха за по-дълго на височините, откъдето се разкриваше най-добра гледка. Възмутен от идеята, че на войната може да се гледа като на представление, Лорн не участваше. Върна се в лагера на Ониксовата гвардия и намери там Вард, който, седнал под един навес, привършваше обяда си.

— Нещо не е наред ли? — попита Вард, като видя тъжната физиономия на Лорн, който седна при него.

Беше най-горещият час от деня.

Лорн се извърна към двора. Той беше почти пуст, като премазан под слънцето. Присви очи зад очилата и каза:

— Напротив.

Вард не му повярва.

Твърде уморен, Лорн си сипа чаша вино, която остави на масата.

— Ще трябва да наемем нови хора — каза Вард.

Разсеян, Лорн го погледна, сякаш му говореше на някакъв чужд език.

— Извинявай?

— Трябва да наемем нови. След похода ни срещу Призраците и щурма на Змиите ни остават около петнайсет боеспособни мъже.

Лорн отново погледна облятия от изпепеляващо слънце двор. Очите почти го боляха.

— Съгласен — каза той. — Какво предлагаш?

— Алан направи списък на кандидатите. Можем да започнем от него.

— Предполагам, че всички са аристократи.

Алан беше направил много за Ониксовата гвардия по време на отсъствието на Лорн. Но нарочно или не, я беше преобразил в елитен рицарски орден, към който целият отбран цвят на кралското благородничество мечтаеше да принадлежи. Това обаче не беше виждането на Лорн за Черните гвардейци.

— Да — каза Вард. — Всички. Поне доколкото си спомням.

— Нямам нищо против дребните благородници на меча, но нямам доверие на висшите аристократи. Да потърсим други.

— Къде?

— Нямам представа.

Лорн замълча с отсъстващ вид. Разтриваше с палец дланта на ръката си, белязана с онзи печат на Тъмнината, който дълго време беше покривал с кожена превръзка, но вече не криеше. Един кон изцвили. В небето се рееха огромни птици.

— Какво става? — настоя Вард. — Какво те измъчва?

— Алисия е тук — каза Лорн след кратко колебание. — Пристигна тази сутрин заедно с Двора.

— Какво прави тук?

— Не знам.

Вард помисли и накрая рече:

— Тя вече не е част от живота ти, Лорн.

— Знам.

— Наистина ли?

Лорн не отговори.

Помълча известно време, гледайки нанякъде, после рече:

— Тя е нещастна.

— Говори ли с нея? Тя ли ти каза?

— Не, но го знам. Защото и аз съм нещастен.

Дънкан дьо Фелн се отпусна в едно кресло, нареди да му донесат питие и вдигна краката си един след друг, за да свали слугата ботушите му. Виното беше студено и ароматно. Той се наслади на първата глътка със затворени очи и се върна назад в мислите си.

Беше уморен.

Уморен да се усмихва и да се харесва, да се кланя ниско, да ухажва кралицата с надеждата да си върне благоразположението ѝ. Богат и влиятелен, херцог Дьо Фелн беше интригантствал против нея, смесвайки умело — без и той самият да знае какво точно да очаква — собствените си амбиции и интересите на Върховното кралство. Беше водач на Ирелис, която обединяваше онези, които — от сметки, завист или лоялност — оспорваха регентството, което кралица Селиан упражняваше и което претендираше, че замества отсъствието на кралската власт. Фелн беше повярвал, че е успял, когато кралицата беше най-силно критикувана и ненавиждана, а Върховното кралство — отслабено, обедняло — виждаше как границите му са застрашени от апетитите на противниците му, а и на няколко съюзници. Но играта се беше променила. Престижът на Върховното кралство беше възстановен след победата при Ангборн, данъкът, платен от Иргаард, беше напълнил отново хазната. Властта на кралицата биваше оспорвана от съвсем малък брой хора, а обсадата на Арканте дори ѝ бе донесла одобрението на народа. Прогонен от Двора преди зимата, Дънкан отначало беше превил гръб. После, възползвайки се от неколцината верни сподвижници, които все още имаше в Ориал, внимателно бе подготвил завръщането си от разстояние, от своето херцогство Фелн.

Херцогът изпразни чашата си и трябваше само да я подаде и веднага един слуга я напълни. Обеща си тази да не я изпива много бързо.

Защото главата му трябваше да е бистра.

Когато войната срещу Арканте се бе очертала достатъчно ясно, Фелн веднага бе разбрал, че най-накрая му се предоставяше случаят, който бе чакал цяла зима. Добре осведомен, той внимателно следеше кризата, която кралицата бе предизвикала с искането си почитанията на дребните и едрите васали на Върховното кралство да ѝ бъдат засвидетелствани на Свети Аргюс. Тъй като му беше забранено да напуска херцогството си поради условията на заточението си, на Фелн не му се бе наложило да избира дали да полага клетва, или не. Беше се поздравил за това, преди да разбере каква облага може да извлече от конфликта между кралицата и Исандра.

Първо, този конфликт трябваше да се превърне в конфликт между Върховното кралство и Арканте, способен да разцепи Върховното кралство. Убеден, че кралица Селиан желае задаващата се война, Фелн тайно беше предложил помощта и съветите си на Господарката на Арканте. Тъй като той беше отявлен противник на кралицата, Исандра се бе съгласила да го приеме и да го изслуша, без да разбира до каква степен помощта му беше користна, а съветите му — измамни. По такъв начин Фелн се беше постарал да я убеди, че кралицата няма да изпълни заплахите си, че ще отстъпи, че никога армията на Върховното кралство няма да обсади Арканте. Исандра му беше повярвала — за свое нещастие и за нещастието на своя град. Дали щеше да отстъпи пред настояванията на кралицата, ако не беше тайната намеса на Фелн? Нищо не беше по-малко сигурно, но херцогът не можеше да се задоволи само с надеждата, че събитията ще се обърнат в негова полза. И веднага щом войната беше обявена, той публично предложи своята военна помощ на кралицата.

Фелн остави чашата си, стана и се съблече. След това легна на една тясна маса, покрит с дебел чаршаф и зачака да го измият и масажират. Миришеше на конюшня и гърбът го болеше, тъй като беше яздил целия следобед, принуден да следва Двора по време на посещението, което принц Ирдел държеше да предложи на кралицата. Невъзможно беше да не отиде. Тъкмо обратното, Фелн трябваше да се усмихва, да се шегува закачливо, а имаше още толкова много неща да свърши. Въздъхна от облекчение, когато почувства ръцете на двамата си масажисти върху себе си.

Както се полага, кралицата беше приела помощта на херцогството Фелн.

Беше си дала вид, че се колебае, но Върховното кралство не твърдеше ли, че обявява война на Арканте, за да защити единството си? Така че как можеше да отклони предложението на една от най-мощните си провинции? Нали му беше необходимо да противопостави обединен фронт на горделивия град, който оспорваше неговата власт? Освен това всяка помощ щеше да е добре дошла, тъй като една обсада беше както разточително, така и рисковано начинание. Така че кралицата скоро бе призовала отново Дънкан дьо Фелн в Ориал и знамето на херцогство Фелн се вееше точно под знамето на Върховното кралство в обсадната армия, която беше поела на път под командването на принц Ирдел.

Херцогът обаче знаеше, че авторитетът му в Двора беше под въпрос, дори застрашен. Кралицата не беше глупава. Новата лоялност на Фелн не можеше да я заблуди и несъмнено дълго нямаше да я заблуждава — и сигурно не без сериозни гаранции. И дори тя да искаше да засвидетелства някакво първоначално доверие към херцога, Естеверис би се противопоставил. Фелн знаеше, че най-лошият му враг беше първият министър и съветник на Селиан. Знаеше, че шпионите на Естеверис го следят и че той само чака удобен случай да го изобличи. Така че Фелн трябваше да е особено предпазлив. Някой друг на негово място сигурно щеше да се мъчи да е безупречен и следователно недосегаем. Но да не заговорничи, дори и за малко, за него беше невъзможно.

След като го измиха с хладка вода, Фелн се отпусна под опитните ръце, които разтриваха мускулите му и отпускаха болезнените възли покрай гръбнака му. С притворени клепачи той се усмихваше леко, отпуснат от маслата, ароматизирани с кеш, които масажистите използваха. Ето точно от това се нуждаеше преди пиршеството и бала тази вечер. Дишането му стана равномерно и дълбоко. Обзе го приятна дрямка и той престана да мисли за Върховното кралство и за амбициите си.

Масажът свършваше, когато известиха за пристигането на Ейлин.

„Най-накрая“ — помисли си Фелн.

Не беше виждал дъщеря си от месеци, сиреч от тогава, когато тя беше отишла при Алисия дьо Лоранс в херцогство Сарм. Тъй като тя беше най-добрият му коз в игрите на влияние и власт, на него не му беше харесало това, че заминава, но не ѝ беше забранил да го прави. Освен посрамения си авторитет беше почувствал и някаква глуха ревност. Как можеше дъщеря му да предпочита някой друг пред него, та било то и най-добрата ѝ приятелка? Беше я наказал, като не отговаряше на изпълнените с обич писма, които тя непрестанно му пишеше, като се задоволяваше да потвърждава получаването на кодираните доклади, които тя ревностно му пращаше като шпионка.

Фелн стана и като разтвори ръце, се остави да го разтрият от краката до главата със сухи, грапави кърпи. Сега, когато Ейлин се бе върнала, той все още не беше готов да ѝ прости отсъствието ѝ. И макар че имаше огромна нужда от нея, реши да я посрещне хладно.

— Да влезе — каза той.

Когато дъщеря му се появи, той беше сам и стоеше с гръб към нея. Носеше само широко разтворена нощница без ръкави и разсеяно чоплеше в подноса с плодове и сирена, който винаги го очакваше след масаж.

— Добър ден, татко. Нямах търпение да ви видя — каза Ейлин.

Херцогът не отговори.

Ейлин се поколеба, после продължи:

— Както ви писах в писмата си, с голямо удоволствие разбрах за завръщането ви в Двора.

— Благодаря.

— Надявам се… Надявам се, че се чувствате добре тук.

Сега не беше уверената прелъстителка, каквато беше обикновено. Нито измамно простодушното момиче, което намигаше като куртизанка, каквато ставаше, за да се хареса на определени мъже. Насаме с баща си беше като свенлива, смутена девойка, влюбена, постоянно дебнеща някой нежен поглед или жест.

Фелн се обърна и отпи глътка вино, като гледаше дъщеря си над ръба на чашата. После продължи да я гледа, правеше се на безразличен, а тя не смееше да помръдне. Накрая остави чашата си и каза:

— Приближи се.

Щастлива, Ейлин си помисли, че иска да я прегърне. Подчини се, но баща ѝ я спря преди да стигне до него.

— Там. Така е добре.

Тя престана да се усмихва и, застанала насред стаята, чакаше, без да разбира.

— Не по-далеч — добави херцогът и започна бавно да обикаля около дъщеря си.

Тя стоеше неподвижно и сдържа потръпването си, когато той се прилепи до нея и я прегърна нежно отзад, сложил брадичка на рамото ѝ.

— Липсваше ми — прошепна той, докато развързваше колана, пристегнал талията на дъщеря му. — Много. Твърде много.

— Съ… Съжалявам.

— Не биваше да заминаваш. Имах… нужда от теб!

При тези думи с рязко движение Фелн махна колана на Ейлин. Тя потрепери, но се сдържа и продума:

— Алисия ми е приятелка! А и мога да съм ви полезна, нали? Трябваше да…

Не довърши думите си, като почувства, че баща ѝ се опитва да развърже с една ръка връзките на роклята ѝ. След като я развърза, херцогът дръпна връзката, която изсвистя и се освободи от първите илици. Дръпна още, после още веднъж, роклята се отпускаше все повече, накрая вече се държеше само на раменете.

— Ще трябва да те накажа — каза Фелн, като се отдръпна малко от Ейлин.

— Зная — каза младата жена задъхано.

Разтреперана, тя сведе глава.

Застанал зад гърба ѝ, баща ѝ оголи раменете ѝ и горната част на роклята се свлече и застана на ханша ѝ.

— След това — каза херцогът — всичко ще бъде простено и ще ти кажа какво да правиш. Алисия наистина е бременна, нали?

— Да.

— И може да е единствено от Лорн?

Ейлин потвърди.

— Отлично… Сега брой.

Първият удар с колана се стовари върху раменете на Ейлин.

— Едно…

Кралицата си почиваше, когато ѝ известиха за пристигането на вестоносец.

— И какво от това? — каза тя.

— Той има заповед да ви придаде лично съобщението си, господарке — отговори капитанът на Лазурната гвардия. — Министър Естеверис го изпраща.

— Въведете го.

Като видя кой влиза през вратата, кралицата разбра, че съобщението няма да ѝ бъде предадено лично в ръцете, а ще ѝ бъде съобщено устно. Прогони придворните си дами и като се обърна към Далк, му каза:

— Слушам ви.

Изпълнителят на мръсните поръчки на Естеверис се огледа предпазливо наоколо си. Тези прегради от платно и дъски не му вдъхваха никакво доверие.

— Можем ли да говорим, господарке?

Кралицата кимна.

— Тихо — каза тя.

— Кралят изготвя ново завещание. Тайно е повикал учени и законотворци за тази цел.

Нямаше смисъл да пита как Естеверис го беше научил. Една от силните страни на министъра беше, че имаше шпиони навсякъде.

— За щастие — добави Далк, — някои от тези ерудити са привлечени на наша страна.

— Върховният крал в Цитаделата ли ги е събрал? — попита кралицата.

— Да, господарке.

— Там, където са недостижими. Нито пък можем да променим хода на събитията.

Кралицата замълча и се замисли.

Завещанието, което кралят променяше, посочваше Алан като наследник на короната на Върховното кралство. Никакво съмнение, че новото щеше да възстанови Ирдел в неговите права на първороден, което беше насочено против амбициите, които кралицата хранеше за своя син. Преди три години Върховният крал се беше оставил да бъде убеден, че Алан ще е по-добър крал от Ирдел и беше направил — тайно — своето завещание в този смисъл. След това Естеверис и кралицата бяха привели в действие всичко, за да подготвят Върховното кралство за коронясването на Алан. Най-напред като си осигуриха популярността на Алан. Но и като се мъчеха да покажат Ирдел във възможно най-лоша светлина, като убедят общественото мнение, че той няма необходимите качества и като го тласкаха към провал.

Така най-добре информираните вярваха охотно, че кралицата беше пожелала обсадата на Арканте заради омразата си към Исандра — последната любовница, която Върховният крал бе обичал, и от която тя винаги бе ревнувала. В това имаше известна доза истина, но реалните мотиви на кралицата бяха политически. На първо място ставаше въпрос да се обедини кралството срещу един общ доста непопулярен враг — гордостта и благоденствието на Арканте не се харесваха на мнозина. На второ място трябваше да се повери командването на Ирдел, като предварително се знаеше, че обсадата щеше да се проточи, независимо от обявената бърза победа. И на трето място трябваше да се припише единствено на Ирдел отговорността за този военен провал, да бъде заменен от Алан, да бъдат постигнати няколко победи и после да се договори с Арканте един почетен мир — и всичко това за прослава на Алан.

— Освен това — допълни Далк, — сигурно е, че Върховният крал няма да преживее есента.

— Кой друг знае?

— Все още никой, извън Цитаделата.

Новината беше от огромно значение и остави кралицата силно замислена.

Първата част от плана, измислен от нея и приведен в действие от Естеверис, беше протекла без никакви спънки през зимата. Разбира се — както беше предвидено, — граф Д’Аргор и неколцина други бяха отказали да се присъединят към коалицията против Арканте, но всички останали ги бяха последвали и дори херцог Дьо Фелн се беше включил. Втората част беше успяла, като надхвърли всички очаквания: дъждът беше забавил обсадните действия, предпазливостта и нерешителността на Ирдел бяха породили много критики и горчивина, а провалът на атаката срещу Змиите беше изкарал наяве различията между двамата принцове в полза на Алан. Толкова добре, че всичко беше готово третата част да започне.

Но нищо нямаше да се получи.

Ако наистина Върховният крал вървеше съвсем на зле, значи времето ги притискаше. Вече не ставаше въпрос да се повери продължаването на обсадата на Алан, а промяната на завещанието принуждаваше кралицата да вземе брутални мерки.

— Ще тръгнете обратно утре на зазоряване с моите заповеди — каза тя.

Далк се поклони почтително.

В стаята си в павилиона на Ансгорн, седнала пред едно огледало, Алисия сама слагаше обеците от накитите, които щеше да носи на пиршеството. Вярна на навика си, Ейлин влезе, без да известят за нея.

— Идваш тъкмо навреме — рече Алисия. — Помогни ми, моля те.

Ейлин се приближи и взе колието, което Алисия ѝ подаде през рамо.

— Не се ли предполага, че херцогинята на Ансгорн трябва да има придворни госпожици? — попита тя, като закопчаваше украшението на гърба ѝ.

— Първо, още не съм херцогиня на Ансгорн.

— Е, все едно си.

— Освен това исках сама да се приготвя.

Ейлин сложи ръце върху раменете на Алисия и като се обърна към нея в огледалото, попита шепнешком:

— Как си?

— Добре съм.

— Наистина? Лорн ще бъде тук тази вечер.

— Зная.

— Трябва да говориш с него.

— Не!

Ейлин заговори още по-тихо:

— Ами ако разбере, че…

— И как ще го разбере? — прекъсна я Алисия. — От кого? От теб?

Ейлин изчака, накрая Алисия сведе поглед и каза:

— Съ… Съжалявам. Прости ми.

Ейлин се наведе, прегърна Алисия отзад и ѝ каза:

— В тези работи винаги има риск някой да проговори. Ти не си някоя селянка от Долен Лангър, която докарва седмо гърло за хранене!

Алисия се скова.

— Не. Аз съм Лоранс, която ще се отърве от едно копеле. И повярвай ми, не съм първата…

— Не говори така, Лис.

— Знаеш също като мен, че не мога да задържа това дете! Трябват ми тези черни билки.

— Това е първото ти дете. Черните билки ще го убият, но ти също поемаш голям риск, ако не бъдат приготвени както трябва…

Алисия се изправи и се обърна.

— Искам тези черни билки, Ейлин. И ако ти откажеш да ми намериш, ще потърся другаде.

Ейлин въздъхна.

— Говори с Лорн.

— Не.

— Той има правото да знае. И кой знае? Той би могъл да намери решение.

— Не.

— По дяволите, Лис! — извика Ейлин полугласно. — Не виждаш ли, че се опитвам да ти спася живота?

Объркването ѝ беше истинско, макар че този разговор се вписваше в плана на баща ѝ: „Посъветвай Алисия да се довери на Лорн. Сподели с нея тревогите си. Така, ако след това тя разбере, че той е научил от теб, ще може да повярва, че си била водена от желанието си да помогнеш…“ Това беше един от талантите на херцога — той знаеше как да използва за собствените си цели чувствата на другия. Най-добрите лъжи са тези, които почиват на истината.

— Помисли, Лис. Умолявам те…

Алисия погледна Ейлин право в очите. Нейните очи се напълниха със сълзи и тя повтори:

— Не.

„Тогава прости ми“ — помисли си Ейлин, като притисна приятелката си в прегръдките си.

Пиршеството беше сервирано под светлината на факли.

Покрити с бели покривки, избродирани със синьо и златно, масите бяха подредени в главния двор на кралския лагер, пред павилиона на Върховното кралство — там, където същата сутрин принц Ирдел беше посрещнал Двора. Под акомпанимента на тамбурин и флейта, музиканти свиреха на вивули, за да забавляват гостите, преди те да започнат да танцуват. Натрупани клади очакваха да бъдат запалени за бала. Колкото повече се стъмваше, Голямата мъглявина изгряваше все по-ясна, а нейните арабески и звезди изглеждаха като украшения от жив седеф по небесния свод.

На почетната маса Лорн се оказа седнал до Алан, през няколко стола от Алисия и от граф Дьо Форланд. Ядеше без апетит и пи малко повечко, като не можеше да се сдържи и да не наблюдава скришом тази, която продължаваше да обича. Тя се усмихваше и разговаряше учтиво със съседите си, бледа и красива, с често блуждаещ поглед. Деколтето ѝ беше скромно. Носеше рокля в изумрудено зелено, избродирана в сребърно. Светлините на факлите подчертаваха крехкия ѝ профил и възпламеняваха русо-червеникавите ѝ къдрици, прибрани в кок.

Изведнъж музикантите престанаха да свирят.

Разговорите замряха. Приборите престанаха да потракват по чиниите, а чашите бяха сложени на масите, докато кралицата чакаше изправена. Настана тишина, чуваха се само шумовете на околната нощ и пукането на пламъците на факлите, напоени със смола.

— Благородни дами и господа… — започна кралицата.

Лорн слушаше разсеяно.

Играеше си с пръстена си на Пръв рицар и се възползва от това, че всички погледи бяха насочени към кралицата, за да се възхищава спокойно на Алисия, която никога не му се беше струвала толкова красива и уязвима. Най-сетне тя го забеляза. Погледите им се кръстосаха и останаха приковани един в друг. Отначало сериозни, после нежни. Лорн се усмихна. И несъмнено Алисия щеше да отвърне на тази усмивка, ако Форланд не беше сложил ръка върху китката ѝ.

Това беше предупреждение, което я вледени, като ѝ напомни жеста на херцог Д’Ансгорн онзи път, когато я беше заплашил едва прикрито. Издърпа ръката си, а в това време Лорн посрещна без да трепне спокойния, убийствен поглед на Форланд. От другия край на масата Дънкан дьо Фелн не пропускаше нищо от този безмълвен двубой.

Отекнаха ръкопляскания.

Прекратявайки схватката си с Форланд, Лорн видя, че кралицата сяда, а Ирдел се изправя, за да говори на свой ред. Алан ръкопляскаше механично, с протоколна усмивка на уста. Като се наведе към него, Лорн го попита:

— Какво става?

— Майка ми току-що поднови доверието си в моя брат. Той запазва командването на обсадата.

Лорн знаеше, че Алан смяташе да замести Ирдел.

— Ти знаеше ли?

— Да. Майка ми ми го каза преди малко.

След аплодисментите Ирдел започна реч според обстоятелствата.

— Какво ще правиш? — попита Лорн.

— Тук няма никаква полза от мен. По-добре да се върна в Ориал. Впрочем като че ли майка ми иска точно това.

Лорн наблюдаваше Ирдел и се питаше какво ли може да чувства. Несъмнено известно удовлетворение, защото ако му беше отнето командването, това щеше да означава ужасно непризнаване, направо унижение. Но дали беше щастлив? Със сигурност не. Той никога не беше одобрявал тази обсада. Ръководеше я само защото дългът му повеляваше така и пак от задължение щеше да продължи да го прави. Повече от всякога Ирдел беше в плен на ранга и рождението си, пленник на съдбата си, пленник на ролята, която се предполагаше, че трябва да играе. Обаче тази роля, помисли си Лорн, му беше отредена от кралицата. И не беше ли написала тя всъщност, заедно с Естеверис, всяко едно от действията на пиесата, която се разиграваше в момента? Внезапно обзет от особено чувство, нещо средно между обаяние и тревога, Лорн забеляза, че бяха обградени от декор от дъски и платна.

Театрален декор.

Приветстван не така възторжено, както кралицата, принц Ирдел седна, след като обеща ако не победа, то поне възможно най-щастлив изход от обсадата на Арканте. Тогава музикантите засвириха прелюдията на испанския танц павана и всички, които искаха, станаха да танцуват. Запалиха големи огньове. Мъже и жени се подредиха в редици едни срещу други, поздравиха се и едновременно подхванаха елегантна, хармонична хореография.

Лорн забеляза, че Алисия и Форланд бяха станали от масата.

Отначало ги потърси сред танцьорите, после ги видя малко по-далеч, в полумрака. Алисия говореше с Ейлин, притискана от Форланд, който чакаше встрани, но цялото му държане изразяваше нетърпение. Двете млади жени се прегърнаха и Алисия побърза да отиде при Форланд, който я придружи с военна стъпка до павилиона на Ансгорн. И за единия, и за другия вечерта бе приключила.

Лорн стана и отиде при Ейлин.

— Какво става? — попита той, като гледаше как Алисия и Форланд се отдалечават.

— Нищо — отвърна Ейлин със загрижен вид.

— Очите ми служат, за да виждам, Ейлин. И не говоря само за тази вечер. Какво става?

Ейлин излъга непохватно.

— Заблуждавате се, рицарю.

Лорн я хвана за ръката.

— Познавам Лис поне толкова добре, колкото и вие. Достатъчно ми е да я погледна, за да разбера, че нещо не е наред. Сигурен съм, че вие знаете за какво става въпрос, така че ми кажете!

Ейлин се направи, че се колебае.

Погледна наоколо притеснено, после, сякаш вземаше внезапно решение, каза:

— Не тук. Елате.

Отведе Лорн настрана и без той да забележи, размени поглед с баща си, който, седнал все така до масата, кимна отдалеч. Веднага щом се увери, че никой не може да ги чуе, тя избута Лорн на едно тъмно място и му каза:

— Първо ми обещайте, че никога няма да кажете на Лис, че аз съм издала тайната ѝ.

— Тя ще се досети.

— Обещайте!

— Обещавам.

— Обещайте и че няма да направите нищо, което да я компрометира.

— Добре — каза Лорн, като много добре знаеше, че лъже.

Ейлин млъкна, целейки по-голям ефект.

— Е? — нетърпеливо попита Лорн.

— Тя се страхува.

Лорн почувства как гърдите му се стягат. Дишането му веднага стана учестено.

— От какво? От кого?

— Не… не мога да кажа…

— От кого? — настоя Лорн, като наблягаше на всяка сричка.

— От херцога! — продума Ейлин.

Въздъхна, сякаш това признание я беше накарало да се почувства по-добре.

— От херцог Ериан? — учуди се Лорн. — Но защо?

— Той знае. За вас и Алисия, онази нощ във Валанс. Знае или се досеща.

— И какво от това?

— Заплашил я е. Дал ѝ е да разбере, че няма да търпи и най-малката забежка и ѝ припомнил съдбата на прелюбодейките в Ансгорн…

Алисия се страхуваше.

Разтривайки с палец ръката си, белязана от Тъмнината, Лорн се мъчеше да мисли спокойно, въпреки гнева и силното желание да счупи нещо, които го обземаха. Ейлин почака, като го гледаше изкъсо под вежди. Толкова добре го изигра, че Лорн се досети за онова, за което тя искаше да се досети.

— Има и нещо друго — каза той.

— Не!

— Да! Криете нещо от мен!

— Кълна ви се, че не! — излъга Ейлин.

Лорн се ядоса, от него се излъчваше заплаха.

— Говорете! — заповяда той глухо.

Ейлин отстъпи пред него искрено разтревожена. Той не носеше очилата си и в тъмното очите му блестяха от гняв. Ейлин си даде сметка, че дори и да извика за помощ, никой нямаше да дойде достатъчно бързо.

Но трябваше да изиграе играта докрай.

— Кълна ви се, че не зная н…

Лорн я зашлеви толкова силно, че тя падна на земята.

— Искам да знам! — побесня той.

И тогава, като си пазеше лицето с ръка, Ейлин почти извика:

— Тя е бременна! Алисия! Лис е бременна!

За Лорн ударът беше жесток.

Той отстъпи крачка назад, почти се олюля, внезапно успокоен.

— Тя носи вашето дете — добави Ейлин на един дъх.

Лорн не можеше да мисли, беше като пиян, сграбчен от вихрушка от емоции. Погледна объркано Ейлин, която ставаше от земята.

— Нашето дете… — прошепна той.

И като си върна изведнъж енергията, каза:

— Трябва да говоря с нея.

— Невъзможно.

— Трябва да говоря с нея сега!

Тъй като той вече се обръщаше да тръгне, Ейлин трябваше да го задържи.

— Ама помислете! Алисия е в павилиона на Ансгорн! Как мислите да отидете при нея? Наистина ли смятате, че Форланд ще ви остави да влезете?

Тя имаше право.

— Не — призна Лорн, като размисли. — Не, но… Но тя може да излезе!

— Алисия никога не е сама — възрази Ейлин. — Павилионът се охранява.

— Ще намери начин. Кажете ѝ… Кажете ѝ да ме намери след два часа. Ще я чакам… — Лорн се съсредоточи. Трябваше да намери някое място, което да е дискретно, спокойно и близо до павилиона на Ансгорн. — Ще я чакам в малкия двор, близо до конюшните.

— Вие сте луд!

— Трябва да говоря с нея!

— Тя ще откаже. Няма да дойде.

Лорн помисли, изчака малко и съвършено уверено хладно заплаши:

— Или Лис ще дойде, или аз ще отида при нея. Бъдете убедителна. Искам само да говоря с нея, та дори и да е за последен път.

Тя дойде.

Лорн, който не знаеше дали трябваше да се надява, се отлепи от една купчина, когато позна леките ѝ стъпки. Балът продължаваше. Чуваше се музиката и смеховете, които се носеха в нощта. Но тук, в двора, където Лорн беше определил среща на Алисия, всичко беше спокойно и тихо. Бледа мека светлина се спускаше от Голямата мъглявина.

Тя беше.

Сама.

Алисия стоеше неподвижно, с ръце в ръкавите, облечена с наметало, чиято широка качулка, падаща върху раменете, скриваше лицето ѝ.

Отначало Лорн не посмя да тръгне към нея.

— Ти дойде — каза той по-сурово, отколкото му се искаше.

— Ти не ми остави никакъв избор.

— Не ми се сърди. Исках да поговорим.

— Добре тогава, говори. Ще те изслушам.

Алисия се държеше студено. Твърде студено. Лорн разбра, че това беше просто защита и се приближи до нея. Тя не помръдна, но в последния момент размаха една кама.

Смутен, Лорн замръзна на едно място.

— Оръжие? — попита той. — Но защо?

Беше наранен, обиден.

Алисия започна да трепери.

— Не… Не знам — призна тя и сведе очи.

Пусна камата, а Лорн я взе в прегръдките си. Тя се прилепи към него с буза, опряна на гърдите му, и рече:

— Струва ми се, че полудявам…

Лорн нищо не каза.

Съвсем спокойно погали Алисия по гърба, почувства, че тя се отпуска и той също се почувства по-силен.

— Вярно ли е? — попита той след малко.

Тя разбра за какво говори той.

— Да.

— Какво ще правиш?

— Не мога да задържа това дете, Лорн.

— Тогава какво?

— Има начини. Отвари, които акушерките приготвят.

— Черните билки.

— Да.

Лорн сложи ръце върху раменете на Алисия и леко се отдръпна от нея, за да може да я погледне в очите.

— Моля те — каза той. — Не прави това. Много е опасно.

— Нямам избор.

— Разбира се, че имаш!

— Много добре знаеш, че нямам.

— Аз ще те закрилям. Ще закрилям и двама ви, и теб, и детето.

Тя се ядоса.

— Но не става дума за това! — каза тя и се отдръпна.

Лорн остана безмълвен.

Алисия се успокои почти веднага и каза тихо:

— Не става въпрос за мен. Нито за теб. Нито дори за него — добави тя, като сложи ръка на корема си. — Става въпрос… — тя посочи наоколо си с широко движение. — Става дума за всичко това! За Върховното кралство. За Ансгорн и за Сарм. За баща ми. За моята роля и моите задължения. Аз съм Алисия дьо Лоранс. Скоро ще бъда херцогиня на Ансгорн и не можем да направим нищо, за да променим всичко това.

— Напротив, можем. Мога да те отвлека. Да те освободя. Да бъда до теб, когато родиш нашето дете, докато Драконът на смъртта ни раздели.

Тя се усмихна, разнежена, понеже той беше искрен и мечтаеше. Дълго се гледаха. По този начин тя му каза, че го обича, но няма да избяга от съдбата си. Той ѝ отговори, че я обича и че се примирява. Той разтвори ръцете си и тя се сгуши в него.

— Бих те отвел толкова далеч, колкото трябва — прошепна той. — И ще те обичам, както никой няма да те обича.

— Зная — отвърна тя, като сдържаше сълзите си.

— И все пак, заклевам те, не убивай нашето дете.

Тя искаше да му отговори, но изведнъж нещо я разтревожи. Почувства, че макар Лорн да продължаваше да я държи в ръцете си, в мислите си вече не беше с нея. Разбра, че не бяха сами и със свит от страх стомах се обърна.

Видя мъжки силует и четири други зад него.

— Не се бой — каза ѝ Лорн, докато Форланд вървеше към тях.

Синът на херцог Д’Ансгорн се мъчеше да запази достойнство. Но гласът му потрепери, когато каза:

— Госпожо, отдръпнете се от този мъж.

Алисия се поколеба.

Така или иначе, Лорн я държеше.

— Не се приближавайте — заплаши той.

Извади меча си, като с другата си ръка продължаваше да държи Алисия, после застана в профил и насочи своята скандка към Форланд и четиримата рицари, които го придружаваха.

Те също извадиха оръжията си.

— Пуснете я да си върви — каза Форланд.

Жестоки чувства се бореха в него: гняв, срам, ревност. Честта на рода му и на Ансгорн беше опетнена. И ако можеше да понесе мисълта, че тази, която обича, е сгодена за баща му, вместо за него, това тя да е с друг мъж му се струваше като двойно предателство.

Протегна ръка.

— Елате, госпожо.

— Не — каза Лорн и притисна Алисия към себе си.

Форланд беше известен като изключителен боец и не беше сам. Лорн се съмняваше, че ще може да се справи срещу петимата, но беше готов да опита късмета си. Без да му личи, преценяваше къде и как да нанесе първата си атака, когато Алисия изведнъж се освободи от прегръдката му.

Той я погледна объркано.

— Прости ми, Лорн — помоли тя.

— Приближете се, госпожо — каза Форланд.

— Не! — извика Лорн и сграбчи Алисия за ръката.

Жестът му изненада всички.

— Лорн! — промълви Алисия.

— Пуснете я! — заповяда Форланд и извади меча си от ножницата.

Готов за бой, той тръгна напред. Неговите рицари направиха същото и тъй като Лорн ги очакваше, Алисия се уплаши, че може да се случи най-лошото. Знаеше, че Лорн няма да отстъпи. Видя го как пада под ударите на петимата противници и — в отчаянието си — извика на Форланд:

— Брендал, не!

Лорн се вцепени.

В паметта му се върна един спомен.

Спомен, който не знаеше, че е запазил, но който неговият Дух от Тъмнина върна в съзнанието му и чиято точност го порази, без да може да се усъмни в неговата истинност.

„Брендал?“

Онази нощ във Валанс, когато се бяха срещнали на малката тераса на Кулата на птиците, Алисия не беше познала Лорн веднага и беше попитала:

— Брендал?

Развълнуван, нетърпелив, тогава Лорн не беше обърнал внимание. Но сега всичко му се струваше ясно. Сега действителността го порази. Сега разбираше, че Алисия си е мислела, че ще се срещне с Брендал, когато бе дошла на онази среща.

Онази тайна среща.

Любовна.

Невярващ и побеснял, Лорн гледаше Алисия.

— Не заради мен… Не заради нас херцог Ериан те е предупредил — каза той. — А… а заради вас двамата!

Колкото и бегъл да бе, виновният поглед, който Форланд и Алисия размениха, струваше колкото всички признания, взети заедно. Лорн пусна Алисия и като посочи презрително корема ѝ с брадичка, попита полугласно:

— Поне от мене ли е това копеле?

Веднага съжали за думите си.

Лицето на Алисия се беше променило напълно. Тя погледна Лорн право в очите със смесица от ужас и отвращение и се дръпна от него, сякаш в този момент изведнъж откриваше, че той беше някакво чудовище, опасност.

— Не. Лис, не исках… Моля те… Прости ми, Лис. Прости ми!

Но нищо от това, което можеше да каже, нямаше никакъв шанс да стигне до Алисия. Лорн го разбра и отчаянието, омразата, която изпитваше към себе си, го разгневиха още повече. Печатът на Тъмнината изгаряше дланта му. Разкъсваща лава обхващаше ръката му.

Форланд ледено попита:

— Очаквате ли дете, госпожо?

Алисия сведе очи, неспособна да лъже повече.

Форланд стисна юмруци.

— Ще ви бъде поискано да дадете сметка за всичко — обеща той.

И като се обърна към Лорн:

— На вас също, рицарю.

Лорн го измери с поглед пренебрежително, след това се изплю върху ботушите му.

— Можете да започнете от мен.

Оркестърът свиреше, гостите танцуваха.

Все така весел, балът продължаваше сред нощната прохлада. Големите огньове бяха замрели, но осветлението беше осигурено от дузини факли, които слугите постоянно сменяха и на чиито пламъци проблясваше сатенът на роклите, коприната на накитите, златните и сребърни нишки на брокатите, сиянието на бижутата, както и радостта, желанието и опиянението в погледите.

Напълно отсъстваща, Ейлин танцуваше, без да се забавлява, когато баща ѝ я отне от кавалера ѝ. Като се довери на сведенията, дадени му от дъщеря му, той анонимно беше посочил на Форланд мястото и часа на срещата, която Лорн беше определил на Алисия. След това сигурен и вече щастлив от резултата, Фелн само трябваше да изчака донесението на неколцината добре разположени около мястото информатори.

И това никак не закъсня.

— Утре — каза той, като започна бърз танц с дъщеря си — Форланд ще убие Лорн или Лорн ще убие Форланд. Разбрали са се да се срещнат на зазоряване за дуел.

С фалшива усмивка на уста Ейлин почувства, че ѝ прилошава.

— А Алисия? — попита тя разтревожено.

— Признавам, че не смеех да се надявам на толкова много — продължи Фелн, като се направи, че не е чул. — Скандал, да. Но дуел между принц на Ансгорн и Първия рицар на Кралството! Даваш ли си сметка? Съмнявам се, че това ще се размине без сериозни политически и военни последици първо за Върховното кралство, а след това за тази обсада. Какво ли не бих дал да видя изражението на Селиан, когато научи новината!

— А Алисия? — попита Ейлин, като повиши глас.

Херцогът се направи на изненадан.

— Е, какво?

— Как е тя? — нетърпеливо попита дъщеря му. — Къде е?

— Не зная — отвърна Фелн незаинтересовано.

Това, разбира се, също беше фалшиво.

Но имаше желание да поизмъчи малко Ейлин.

— Едно, две, три — отброи той, за да си оправят стъпките. — Постарай се малко повече, какво ще кажеш?

Седнал на една табуретка, Лорн грижливо точеше острието на своята скандка върху бруса. Беше сам с Вард в залата, където черните гвардейци се хранеха, и чакаше зората, която скоро щеше да дойде. Не беше спал.

Лорн беше разказал всичко на Вард, като се започне от бременността на Алисия и се стигне до начина, по който беше предизвикал Форланд на дуел. Вард не беше попитал нищо, когато видя Лорн да идва посред нощ заедно с Алисия. Не беше направил никакъв коментар, докато слушаше неговите обяснения и продължаваше да мълчи и да гледа през прозореца. След по-малко от час Лорн щеше да се изправи срещу най-големия син на херцог Д’Ансгорн в лагера на Ониксовата гвардия, сиреч там, където единствен Първият рицар на Кралството — в името на Върховния крал — имаше власт. Никой следователно не би могъл да забрани тази среща, при условие че тя се проведе според законните правила. Но дали беше законосъобразна? И Лорн не се ли излагаше на опасността да бъде обвинен в предателство, тъй като Ансгорн беше съюзник на Върховното кралство в тези времена на война? Вард беше мрачен и разтревожен. Не си позволяваше да одобрява или осъжда този дуел, но мислеше, че какъвто и да е изходът, Лорн щеше да плати скъпо.

Като умре.

Или като изгуби всичко, освен живота си.

— Благодаря — каза Лорн като продължаваше да точи острието си.

Вард се обърна към него.

— За какво ми благодариш?

— За това, че не ме съдиш. Че не се опита да ме разубедиш да участвам в този дуел.

— Това не означава, че го одобрявам.

— Знам.

На вратата се почука.

Лорн погледна въпросително към Вард, който хвърли един поглед през прозореца и каза:

— Горланс е.

Лорн се усмихна накриво.

— Новините се разпространяват бързо — иронично рече той. — Да влезе.

Вард отвори.

Безупречно облечен, Горланс влезе, но остана на прага, застанал мирно, с меч на кръста и шлем в ръка. Лорн продължи да си точи меча, дори не вдигна очи, когато попита:

— Какво искате?

— Рицарю — каза Горланс, — идвам при вас като говорител на ониксовите гвардейци.

— На всички?

Горланс се поколеба.

— На повечето.

— Значи на неколцина…

През прозореца Вард забеляза четирима-петима от черните гвардейци, които в другата част на двора като че ли очакваха Горланс. Без съмнение се бяха разбрали с него. Като видяха, че Вард ги наблюдава, те сякаш се разколебаха и се върнаха в помещението, откъдето бяха излезли.

„Жалки бунтовници“ — помисли си Вард.

— Слушам ви — каза Лорн, като проверяваше с пръст колко добре е наточено острието.

— Рицарю, ние се безпокоим за възможните последици от вашия дуел с граф Дьо Форланд — каза Горланс, като гледаше някъде далеч пред себе си.

— Възнамерявам да победя — каза Лорн спокойно. — Но съм трогнат от вашата загриженост.

Горланс се смути.

Откакто отново беше поел командването на Ониксовата гвардия, подозренията на Лорн по отношение на Горланс и на неколцина други непрекъснато се потвърждаваха. Тези мъже бяха добри бойци и смелостта им беше истинска, но те не се бяха присъединили към черните гвардейци заради идеала. Вместо да служат на Ониксовата гвардия, те се надяваха да си послужат с нея, за да задоволят гордостта или амбициите си. А и дали щяха да се включат в нея, ако не я командваше принц на Върховното кралство? Несъмнено имаше неколцина, които мислеха, че ще изгубят правата си, когато Лорн беше поел командването след Алан, и Горланс беше един от тях. Произхождаше от най-висшето и богато благородничество на Върховното кралство и трудно понасяше да се подчинява на сина на прост оръжеен майстор.

— Нашите тревоги се отнасят до Ониксовата гвардия — възрази Горланс. — Ние мислим, че…

— Вашите тревоги засягат единствено вас, Горланс — прекъсна го Лорн. — Страхувате се, че този дуел ще навлече безчестие върху Ониксовата гвардия, а следователно и върху вас. Но за нея изобщо не ви пука.

— Рицарю!

— Вие сте тук единствено за да си подсигурите гърба — продължи Лорн, без да повишава тон. — Искате да подчертаете несъгласието си, за да можете да се дистанцирате от Гвардията и от мен утре? Е, добре, направихте го. Потвърждавам тук и сега, че съм запознат с вашите възражения и Вард може да свидетелства, че е така.

Объркан, Горланс се обърна към Вард, който го гледаше мрачно и потвърди, като направи знак с глава.

— Сега излезте — добави Лорн. — И знайте, че ако все още сте част от Ониксовата гвардия, то е, защото не мога да ви изгоня, без да обидя принц Алдеран. Именно благодарение на него ви е връчена тази ризница и пак благодарение на него все още я носите.

— Рицарю, държа да ви уверя, че…

— Излезте.

Лорн не беше повишил глас, но тонът се беше повишил.

Горланс излезе, а Вард затвори вратата с крак, като се усмихваше против волята си.

— Ти никога не си харесвал тоя тип, нали?

— Никога.

Чуха приближаването на коне.

— Вече? — изненада се Лорн.

Все още беше тъмно, небето на хоризонта едва побледняваше. Лорн отиде до прозореца, като прибра меча си в ножницата и видя двама конници, които влязоха в двора. Единият беше Алан, гологлав, по риза и с навити ръкави; другият беше Одрик.

Лорн излезе на прага. Алан скочи от седлото и като остави на слугата си грижата да завърже конете, влезе в столовата, без дори да погледне към Лорн.

— Оставете ни — каза той на Вард.

Вард се оттегли с поклон, докато Лорн влизаше.

— Пази вратата — каза му Лорн.

Вард кимна.

— Откажи се от този дуел — заповяда Алан веднага щом Лорн затвори вратата.

— Не.

— Все още има време.

— Съмнявам се.

— Още има време, щом ти казвам, че още има време! — вбеси се Алан. — Откажи се от този дуел!

Съвсем спокоен, Лорн възрази:

— Не можеш да ме принудиш. Никой не може.

Имаше право и Алан го знаеше. Двамата мъже се измерваха с поглед известно време, после Алан каза:

— Ти си Пръв рицар на Кралството. Представляваш Върховния крал и въплъщаваш неговата власт. Ако се дуелираш с Форланд и го убиеш, това ще е все едно че Върховното кралство обявява война на Ансгорн.

— Тогава ще е по-добре да умра.

— Не се шегувай, Лорн! Ако продължаваш да се инатиш…

Лорн го прекъсна:

— Няма да се бия в качеството си на Пръв рицар.

— Тогава ще бъдеш обвинен в предателство. И осъден.

— Зная.

Лорн беше решен.

Алан въздъхна и отчаяно каза:

— Няма да мога нищо да направя за теб, Лорн.

— Искам от теб единствено да закриляш Алисия.

— Алисия?

— Обещай ми, че ще се увериш, че нищо няма да ѝ се случи. Каквото и да стане. Ако не го направиш заради мен, направи го заради нея. Заради Енцио.

Тъй като не знаеше какъв ангажимент поема, Алан се поколеба.

— Моля те — настоя Лорн.

— Къде е тя?

— Тук. В една стая. Логан и Йерас я пазят.

Алан сякаш падна от небето.

— Какво? Тя… тя е тръгнала с теб?

И понеже Лорн не отговаряше, Алан се досети.

— Ти си я отвлякъл? — извика той.

— Къде мислиш, че можеше да отиде? Не можех да я изост…

— Ама ти наистина си полудял!

Тонът се повиши.

— Нямах избор! — възрази Лорн.

— Нямал си избор? Ама ти даваш ли си изобщо сметка какво говориш?

Лорн погледна настойчиво Алан в очите, после каза:

— Алисия носи моето дете.

Думите му паднаха като гръм от ясно небе и оставиха Алан смаян.

— Алисия носи моето дете — повтори Лорн. — Но не може да го задържи, ако трябва да се омъжи за херцог Д’Ансгорн.

И тогава Алан разбра това, което до този момент нямаше никакъв смисъл за него. Това, че Лорн беше предизвикал Форланд под въздействието на гнева, изглеждаше разбираемо, особено ако ставаше въпрос да защити Алисия или честта си. Но как можеше да продължава да упорства за този дуел сега, на спокойна глава, когато можеше да прецени последиците от него?

— Искаш да спасиш детето — каза Алан. — Искаш скандал, за да се разкрие съществуването на това дете. И ако Алисия не се омъжи за херцог Ериан, вече нищо не я принуждава да абортира.

Лорн наведе очи, смутен, но все така решен.

— Това е единственото решение.

— За тебе може би. А за Лис? Помисли ли за последиците за нея? Готвиш се да ѝ причиниш такова нещастие…

Лорн не отговори.

Граф Дьо Форланд пристигна на разсъмване, придружен от един рицар и един щитоносец. Слезе от коня и тръгна сам към средата на двора, където го чакаше Лорн. Двамата мъже бяха в пълни бойни доспехи. Ризницата на Лорн беше черна, без друго украшение, освен герба на черните гвардейци, извезан на сърцето. Ризницата на Форланд беше от сива стомана, великолепно украсена с позлатени релефни фигури: истински княжески доспехи, отлично изработени, нови, които обаче нямаха нищо общо с парадно облекло и в които графът изглежда се движеше без никаква трудност. А Лорн чувстваше, че скоро ще да му стане трудно, тъй като беше свикнал с гъвкавата ризница от кожа и метални халки, създадена от Вард за Черната гвардия. Впрочем, ако стародавните правила на рицарския дуел оставяха свободен избора на оръжие, то те налагаха доспехите.

На кръста на Лорн беше препасана вярната му скандка.

Форланд носеше само един меч на колана си, но щитоносецът, който вървеше след него, носеше дълъг, тежък меч, прибран в ножница, готов да бъде изваден. Форланд притежаваше необходимата сила да борави с този меч с една ръка. Но не носеше щит и Лорн се досети, че щеше да си служи с меча най-вече с две ръце — доказателство, че имаше доверие на ризницата си, за да отбива атаките, които той нямаше да успее да парира. От своя страна Лорн беше предпочел малък кръгъл дървен щит, обточен с желязо. Закачен на лявата му китка, щеше да издържи колкото може на ударите на тежкия меч.

Лорн извърна глава към Алан и Вард.

Те стояха на входа на главната сграда, заедно с още неколцина черни гвардейци, сред които Логан, Йерас, Ройс и Кай. Други образуваха група около Горланс под навеса на конюшнята. Всички бяха мрачни. Безизразни. Неподвижни. Облечени в черно и въоръжени, те сякаш носеха военен траур. Погледът на Лорн срещна очите на всеки един от тях, после се върна към Алан и Вард — те и двамата вече не се надяваха Лорн да се откаже. Лорн вдигна поглед и видя Алисия, която гледаше от един прозорец — бледа, разстроена, гледаше го както се наблюдава бедствие, уплашена и невярваща.

Погледът ѝ беше умоляващ.

Лорн свали пръстена си и го показа на Форланд, който кимна. Но съвсем не си правеше илюзии. Жестът изобщо не беше достатъчен, за да отклони от Върховното кралство всякаква отговорност в това начинание, но поне спазваше формалностите. Подхвърли пръстена на Вард. Но Алан го улови, докато летеше.

Форланд спусна наочника на шлема си, а в това време Лорн нахлузи тежките ръкавици, закачени на колана му. На свой ред и Лорн си сложи шлема, внимателно го намести и стегна каишката. След това извади меча си, а Форланд извади своят от ножницата, която неговият щитоносец му подаде.

Щитоносецът се оттегли сред пълната тишина, нарушавана единствено от скърцането на подметките му по отъпканата земя.

Противниците застанаха мирно един срещу друг и Форланд каза:

— Смърт или помилване?

— Смърт или помилване — отговори Лорн достатъчно силно, за да бъде чут от всички.

Условията на дуела бяха обявени: той щеше да завърши само със смъртта на единия боец или ако победителят помилваше живота на победения. Лорн си наложи да се въздържи и да не погледне за последно към Алисия. Щеше му се тя да разбере. Правеше това за нея, за тях двамата, за детето, което тя носеше.

За това дете, което сега вече щеше да живее, каквото и да се случеше…

Форланд нападна.

Лорн отби удара и отвърна с няколко силни удара — десен, ляв, десен, ляв, които принудиха Форланд да отстъпи и да се защитава. Лорн искаше да наложи своя ритъм на двубоя. С дългия си меч Форланд имаше предимството на по-голямата дължина, но беше по-бавен. Така че Лорн трябваше да разчита на бързината си, ако искаше да вземе преднина, с риск да се умори малко.

С риск да се покаже непредпазлив.

Това несъмнено щеше да е от полза с някой друг, но не и с Форланд, който с право беше смятан за един от най-добрите рицари в Ансгорн, и Лорн вече се убеждаваше, че репутацията му не е преувеличена. Форланд не само беше изключителен боец. Беше и добър стратег и веднага щом усети, че ръката на Лорн започна да се уморява, не се задоволи само да отбива ударите, но започна да напада, така че блокира скандката на противника си.

Ударът беше жесток.

Лорн за малко не изпусна меча си, докато ръката му отхвърча назад и го оголи странично. Форланд нанесе удар. Лорн ловко го избягна, опита се да нападне, но неуспешно. Форланд удари пак и този път засегна Лорн по хълбока. Мечът на Форланд се удари в нагръдника на бронята в същото време, когато Лорн стоварваше скандката върху рамото на Форланд. Беше удар, който отсича ръка, но също като Лорн, и Форланд беше спасен от бронята си. Скандката изкриви нараменника му, но не успя да го разцепи. Графът се олюля, зашеметен от удара.

И Лорн не беше по-добре.

Двамата противници се отдалечиха един от друг — разтърсени и вече задъхани.

Предпазливо, заплашително, те очертаха въображаем кръг с дебнещи стъпки, без да се изпускат от очи — колкото да си поемат въздух. После Лорн скочи и атаката се поднови, още по-ожесточена. Лорн и Форланд нанасяха и отбиваха удари, нападаха и се отбраняваха. Бяха се преценили взаимно и знаеха, че са равни. Графът имаше предимство като сила, но Лорн го компенсираше като гъвкавост. Разликата беше в опита и в издръжливостта. Или в интелекта и в хладнокръвието.

Нападения, отблъсквания, отпори — Лорн и Форланд се биеха според правилата, но нищо не си спестяваха. Подлъгваха се, залагаха си капани, не се колебаеха да използват юмруци или рамене. Нанасяха си ужасни удари, които понякога попадаха точно в целта и щяха да ги убият, ако не бяха доспехите им. Особено Форланд разчиташе много на своята ризница и оставяше без отпор атаките, които преценяваше, че не могат да пронижат бронята му. По този начин можеше да нанася удари, когато някой друг би парирал, и принуждаваше Лорн непрекъснато да се защитава. А Лорн използваше малкия си щит, за да отбива атаките, вместо да ги блокира, защото тежкият меч на графа много скоро можеше да разбие щита. Надяваше се противникът му да се умори и да допусне грешка, но онзи изобщо не отслабваше. А Лорн губеше силите си. Ефекта от безсънната нощ започваше да се чувства. Задушаваше се под шлема си, а потта изгаряше очите му.

В край на сметка той направи първата грешка.

Лорн не видя удара с юмрук, насочен към него. Все едно боздуган го удари по слепоочието и го зашемети под шлема му. По рефлекс вдигна меча си и отби един, втори, трети удар, който Форланд ожесточено му нанасяше с две ръце и накрая успя да изтръгне скандката от ръцете на Лорн. С дясната си ръка, изтръпнала от болката, Лорн вдигна щита си и успя да отклони удара, предназначен да го обезглави. Шлемът му се беше извил накриво, той едва виждаше и знаеше, че в крайна сметка късметът му щеше да се изчерпи. Тогава нападна, без да мисли, изненада Форланд, блъсна го като таран и като го улови през кръста, го повдигна и го пусна да падне тежко на земята. Форланд се строполи сред дрънчене на железа, повлечен в падането си от тежестта на бронята. Възползвайки се от това затишие, Лорн отстъпи, хвърли ръкавиците си и със здравата си ръка започна да се мъчи да разхлаби ремъка на шлема си. Най-накрая успя да го отвърже и да го махне, очите му бяха измъчени до смърт от потта и слънцето, но той облекчено дишаше най-сетне с пълни дробове.

Докато животът се връщаше в дясната му ръка, Лорн видя, че Форланд се изправя. Все още залитайки, той се впусна към меча си, но не бе достатъчно бърз. Форланд се нахвърли върху него и вече нападаше отгоре надолу с едно „хоп“ като дървар. Лорн хвана щита си с две ръце. Отби удара, после още един, като почти застана на едно коляно. При третия удар малкият щит се разцепи, но Лорн успя да отклони големия меч вляво и с обратното движение удари графа по лицето с останките от щита, като употреби цялата тежест на тялото си. Ударът беше толкова жесток, че строши с трясък щита. Шлемът на Форланд отлетя с разкъсан ремък.

Форланд се спъна. Голяма треска се беше забила в окървавената му буза, но той се съвзе, а в това време Лорн вдигна меча си и застана в отбрана. Форланд бавно извади треската, която остави зееща рана. Погледът му искреше от омраза.

Нападна.

Лорн избягна и удари.

Сред мъртвата тишина се чу шум от стомана, пронизваща стомана. Форланд се вцепени. Нито той, нито Лорн, никой не помръдна в продължение на секунди, които продължиха сякаш цяла вечност.

Скандската стомана беше победила ансгорнската стомана.

През нагръдника на украсената позлатена броня мечът на Лорн се беше забил в корема на Форланд, над дясното му бедро.

Лорн изтегли меча си, който проскърца.

Със сгърчено в гримаса лице Форланд падна на колене, но остана прав. Победен, но с достойнство. Чакаше последния удар. Предизвикваше с поглед Лорн, който — изтощен — дълго го гледа съсредоточено и размишляваше.

Лорн беше победител.

Сега вече скандалът заради бременността на Алисия щеше да попречи на съюзяването на семействата Лоранс и Ансгорн. Беше постигнал целта си. Детето му беше спасено. Оставаше му единствено да понесе последиците от постъпките си, защото дали го искаше или не, дали носеше или не легендарния пръстен, той беше Пръв рицар на Кралството. Нека да го обвинят в предателство, ако искат. Нека го съдят и осъдят. Нека го опозорят и хвърлят в затвора.

В края на краищата, нямаше да му е за първи път.

А после кой знае? Форланд имаше шанс да оцелее от тази рана. Все още беше възможно Върховното кралство и Ансгорн да намерят мирно решение на този проблем. Форланд беше жив. Следователно най-лошото не се бе случило. А и Алан изглеждаше в известна степен облекчен.

Лорн грубо изтри меча си в ръкава си, преди да го прибере и да се обърне към Форланд. Докато щитоносецът и рицарят, които придружаваха графа, бързаха към тях, Лорн вдигна очи към Алисия.

Все така застанала на прозореца, тя беше плакала, но клепачите ѝ сега бяха сухи. Погледът ѝ изразяваше едновременно объркване и признателност.

Признателност?

Дали искаше Лорн да пощади Форланд? И защо?

„Брендал“.

Очите на Лорн се превърнаха в черни топчета за едно мигване. И докато щитоносецът почти беше дошъл при тях, за да даде първа помощ на господаря си, Лорн се обърна кръгом, като изведнъж извади меча си и с протегната ръка разцепи въздуха хоризонтално.

Бликна кървава струя.

Главата на Форланд се търколи в прахта, в същото време страхът обзе всички, а Алисия крещеше.