Наследникът

Пролетта на 1548 година Планините на Аргор

Мъжът носеше тъмен воал, завързан като превръзка на очите му.

За миг застана неподвижен, с изпънато тяло, после се гмурна в езерото от височината на водопада, изчезна за една дълга минута и се показа по-нататък, встрани от разпенените води и водовъртежите. Преди това, както всяка сутрин, откакто беше възобновил тренировките си, той беше станал на зазоряване, за да бяга с равномерна крачка по стръмните пътеки, сам, погълнат от усилието си, облечен в ризница от метални халки и кожа, с меч, вързан на гърба му. Сега плуваше със силни, равномерни движения, които го изтласкваха напред, без да бърза. Пореше спокойните, чисти води на планинско езеро, в което се отразяха слънцето, скалисти хребети и заснежени върхове. Чуваше се само вятърът, шумовете от водопада, понякога далечният крясък на змей. Но сякаш душата му не живееше в това диво и величествено място. Тук мъжът можеше да бъде и първият човек на света. Или последният.

Казваше се Лорн Аскариан и вече беше умирал няколко пъти. Първия път в тъмниците и мрака на Далрот, където Тъмнината почти беше унищожила душата му. Втория път в ослепителната пещ на една жарава. Онази вечер го чакаха убийци. С лица, скрити зад кожени маски, те го бяха обездвижили с отровен меч, бяха заковали ръцете му за една пейка и го бяха оставили агонизиращ в неговата подпалена Черна кула. Имаше късмет, че можаха да му се притекат на помощ, а после да го лекуват. Но в продължение на дълги дни беше повече мъртъв, отколкото жив, и неспособен да говори. Близките му се страхуваха, че никога няма да се възстанови, страхуваха се и че няма да могат да го защитят, ако враговете му се върнеха. Така трябваше да умре още веднъж, а ковчегът му, пълен с камъни, да бъде положен в земята, докато самият той беше отнесен далеч от Ориал в най-голяма тайна. Нямаше никакъв спомен от пътуването. Когато най-сетне се изтръгна от дълъг, много дълъг кошмар, осеян с нетърпими страдания и гримасничещи маски, една зимна вечер той се събуди и научи, че е в Аргор.

Три месеца по-късно все още беше там.

И съвсем жив.

Лорн заобиколи с плуване острова в средата на езерото, после заплува към дървото, под което беше оставил нещата си. Стъпи на земята веднага, щом под краката му се появи почва, и като вървеше напред, до кръста във вода, се протегна, опъна косите си назад и развърза превръзката, която пазеше очите му от слънцето. Беше гол, от него се стичаше вода, гърдите му бяха нашарени с белези, чийто рисунък напомняше корените на дърво — корени, които тръгваха от сърцето, ставаха все по-тънки, разделяха се, минаваха по едното му рамо и покриваха левия му хълбок, като покриваха гърба му с дребни разклонения. Тези белези се дължаха на Тъмнината. Нямаше ги, когато се върна от Далрот. Беше ги открил, след като се събуди в Аргор и не му трябваше много време, за да разбере какво означаваха.

Лорн излезе от водата, като разкършваше раменете си, изпитваше болка. Облечен само в ленени панталони, които залепнаха по бедрата му, той седна кръстато на една плоска скала и зачака със затворени очи да изсъхне на слънцето. Чувстваше се добре, макар че споменът за болката измъчваше лявата му ръка.

Беше белязаната му ръка, тази, която след Далрот носеше печат от червен камък, вдълбан в плътта — печатът все така показваше старинната, проклета руна на Тъмнината, но камъкът се беше разбил от пирона, който беше минал през него. Лорн си спомняше ужасната болка, много по-страшна от болката, която усети, когато палачите заковаха дясната му ръка. Тогава му се струваше, че огнен език се издига от лявата му ръка, като топи всичките му кости, обхваща рамото му и разяжда тила му чак до темето. За малко щеше да изпадне в несвяст и единствено яростта, единствено гневът, роден от омразата, му беше позволил да издържи. Благодарение на това бе могъл да види как заколват Дарил, беше почувствал на устните си целувката на началника им и изоставен безпомощен в една обзета от пламъци кула беше имал времето да разбере, че ще загине изгорен жив…

… докато чу един познат глас да го вика, глас, който все още можеше да чуе сред стенанията и яростното пращене на пожара.

„Лорн! Лорн, тук ли си?“

Задуха студен вятър и Лорн почувства сякаш хиляди иглички се забиват в голата му, все още мокра кожа. Остана съвършено неподвижен, съсредоточен в дишането си, в необятността, която го заобикаляше и в тази сила, която трябваше да овладее, която чувстваше как се блъска в него, следвайки ритъма на сърцето му.

Накрая отвори очи.

Времето беше хубаво. Беше пролет, но често зимата се задържаше по-дълго във високите планини на Аргор. Лорн трябваше да се облече и да се раздвижи, ако не искаше студът да го победи. А и беше време да се връща.

Лорн нахлузи черните си панталони, ризата и ботушите си. Сгъна кожената си ризница в един вързоп, в който пъхна и меча си, заедно с ножницата и завърза всичко с колана си. С присвити клепачи огледа пейзажа наоколо със странното предчувствие, че преди да се върне отново тук, ще мине много време — а може би никога. Тогава различи силуета на Йерас, който стоеше на една височина, недостижима откъм езерото, и му направи широк знак, на който съгледвачът отговори. Заслепен от слънцето, което мъчеше до смърт разноцветните му очи, Лорн трябваше да сложи очилата си с опушени стъкла. После хвърли вързопа на едното си рамо и тръгна енергично.

Намери Йерас, който го чакаше на завоя на един път, седнал върху голям камък. На рамото му висеше чанта за дивеч, на кръста му беше запасан меч и той поправяше механизма на арбалета си. Беше едноок и на врата си имаше грозен белег от времето, когато го бяха помислили за мъртъв и го бяха оставили в Сивите степи в края на самоубийствена военна експедиция. По онова време служеше като съгледвач в армията на Вестфалд и беше оцелял благодарение на притъпеното острие.

— Разхождаш ли се? — попита Лорн с лека ирония.

— Ловувах.

— Чантата ти ми се струва доста празна.

— Нямах късмет — каза Йерас, като сложи стрела в арбалета.

— Случва се. Аз се прибирам, а ти?

— Аз също.

Тръгнаха заедно по пътя.

— Тук нищо не рискувам — каза Лорн по някое време.

— Това не е толкова сигурно — каза Йерас, като продължаваше да наблюдава околностите.

— Всички ме мислят за мъртъв, Йерас.

Съгледвачът вдигна рамене. Нямаше желание да аргументира убеждението си, но и нямаше да го промени.

Лорн се усмихна.

Йерас внезапно вдигна арбалета на рамото си и уби един заек на сто крачки от тях.

Като цяло замъкът представляваше огромна главна кула, заобиколена от крепостна стена с бойници. Разположен на скалист, остър връх, до който се стигаше по стръмна пътека, виеща се по склона на планината, той можеше да подслони един гарнизон и — ако е необходимо — да послужи за убежище на жителите на оределите съседни села. Командваше няколко от съгледваческите кули, които от левга на левга, от хребет на хребет отграничаваха графство Аргор и наблюдаваха набезите на гелтските племена. Именно тук, в тази отдалечена долина, недостъпна в продължение на седмици през зимата поради снеговете, затварящи прохода, беше скрит и лекуван Лорн.

Като минаха по подвижния мост, Лорн и Йерас с изненада видяха Орвен, който разговаряше на двора с Логан. Също като Йерас, Логан беше един от първите черни гвардейци, които Лорн прие — мълчалив и сдържан, той беше елитен наемник, спазващ Кодекса на желязото, както свидетелстваше белега, направен с нагорещено желязо на дясната му китка. Колкото до Орвен, той беше рицар с побелели коси и потъмняла от слънцето кожа, който вярно служеше като съветник на граф Теожен д’Аргор от над двайсет и пет години.

— Сир Орвен! — възкликна Лорн. — Как сте?

Прегърнаха се.

— Като върху стари крака — отвърна Орвен. — Но имам само тези.

— Радвам се да ви видя отново, Орвен.

— Аз също! Особено като ви намирам в добра форма. Трудно ми е да повярвам, че…

— Че не съм умрял тази зима?

— В известен смисъл, да.

За последен път се бяха видели, когато Лорн дискретно беше напуснал замъка на граф Д’Аргор, където беше останал достатъчно дълго, понеже трябваше да лежи. Когато си тръгна, животът му вече не беше в опасност. Но все още беше твърде слаб и куцаше, така че нищо не позволяваше да се мисли, че възстановяването му ще е толкова бързо.

— Това е… чудо — добави Орвен.

Изглеждаше доволен, но като че ли не можеше да повярва.

Орвен беше ветеран от многобройни битки. Беше видял много мъртви, осакатени и ранени. Така че знаеше, че това възстановяване на Лорн беше цяло чудо, необикновено. Ненормално. Смутен, той се помъчи да види очите на Лорн, но в тъмните стъкла на очилата видя само собствения си размит и деформиран образ.

— Ако това ви успокоява — каза Лорн тихо, — все още имам жестоки болки, които ме държат буден по цяла нощ. Което е върховно лекарство против кошмарите.

Това трябваше да прозвучи като шега и Орвен се принуди да го приеме като такава. Но тонът не беше шеговит. Напротив, Лорн изглеждаше страховито и дори заплашително, но само за миг, така че Орвен се усъмни в себе си и не знаеше какво да мисли.

Забелязвайки изведнъж, че имаше не един, а два оседлани коня, вързани на входа на кулата, Лорн се обърна и — разцъфнал целият в усмивка — видя Наерис.

— Нае!

Облечена като коняр, тя стоеше настрана, свенлива, нещо, което не беше в нрава ѝ. Тя беше дъщеря на Рейк Вард, който — сам — беше успял да я отгледа чисто и просто като момче, каквото нямаше. Черните ѝ очи блестяха. Тя се усмихваше, дългата плитка падаше на едното ѝ рамо, беше хубава, въпреки белега на дясната ѝ буза, получен по времето, когато Лорн, Алан и тя прекарваха летата заедно в Цитаделата.

Тъй като тя се колебаеше, Лорн се престраши и я прегърна. Тя се отпусна в ръцете му и затвори очи, пронизана от тръпка, когато той я притисна към себе си.

— Нае — прошепна той. — Ако знаеш колко ми е приятно да те видя…

— На мен също — отвърна тя развълнувано.

Като я пусна от прегръдката си, той хвана ръцете ѝ, облечени в ръкавици.

— А ръцете ти? — попита той.

Тя ги издърпа.

— Добре са — каза тя. — Скоро нищо няма да личи.

— Наистина ли? Много добре.

И като се отдръпна от Нае, Лорн попита:

— Но всъщност какво ви води насам вас двамата?

— Графът пристига — обясни Орвен. — Имаме преднина само от няколко часа.

„Лорн! Лорн, тук ли си?“

Лорн си спомняше какво беше почувствал, когато чу, че някой го вика сред грохота и пукането на огъня. Въпреки болката в обезкървените си крайници, се почувства така, сякаш му бяха вдъхнали нови сили за живот и му бяха върнали надеждата.

Задушаваше се сред пламтящата горещина, седеше на земята с разперени ръце и изпънати до болка рамене, с приковани длани към пейката, на която беше опрян.

Пламъците вече стигаха до краката му.

„Лорн! Отговори! Тук ли си?“

С мъка беше повдигнал глава.

И макар че очите му бяха пълни със сълзи, беше успял да различи слаб силует след пламъците и дима. Отново можеше да мърда. Малко. Въздействието на отровата намаляваше, но беше изчерпал последните си сили, докато се опитваше — напразно — да се освободи. Дали можеше да извика? Беше опитал и отначало се чу само някакъв стържещ звук. После опита отново и този път се чу да казва:

— Т… Тук!

И после по-силно, беше се изтощил напълно, докато повтори:

— Тук! Тук! Тук… съм!

Тогава Наерис се беше спуснала към него, като беше минала през разкъсваща огнена завеса, а в това време покривът вече започваше да се срутва около тях.

— Господи! Лорн! Но кой…?

— После… Клещи… Трябват ти… клещи…

— Какви клещи? Къде?

— В… ковачницата. Навън. Бързо…

При тези думи Лорн беше изгубил съзнание.

Когато граф Теожен д’Аргор пристигна, Лорн го посрещна на двора. Висок, тежък, Теожен обаче с лекота слезе от седлото. С него идваха трима рицари, сред които Лестер и Гаралт. Лорн ценеше Гаралт, но никак не харесваше Дориан дьо Лестер. Яхнал муле, натоварено с ловджийски чанти и колове, третият мъж беше стар коняр, чието име Лорн не знаеше, но си спомняше, че постоянно го беше виждал в Каларин — замъка на графа.

Теожен прокара широката си ръка по голото си теме и широко се усмихна, като видя Лорн. Беше облечен в бойна ризница и тежки ботуши, на кръста му висеше меч. Все така впечатляващ, прословутият му боздуган с перки се спускаше от седлото. Той никога не се разделяше с него.

— Графе.

— Рицарю.

Теожен сложи ръце на раменете на Лорн и го се вгледа в него.

— Добре — каза като на себе си. — Добре.

Без излишни превземки, той сякаш разглеждаше със задоволство творба, която беше създал или купил след дълго чакане — малко оставаше да накара Лорн да се завърти около себе си. Но погледът му беше повече от приятелски. Беше бащински.

И щастлив.

— Сигурно сте жадни и гладни — каза Лорн. — Влизайте. Масата вече е сложена.

— Ето това е приказка! — възкликна Теожен. — Но преди всичко…

Като се извърна леко, той извика:

— Салвен!

Старият коняр притича и му подаде една кожена чанта. Графът отвори чантата и извади от нея запечатано писмо, което подаде на Лорн.

— Пристигна преди три дни. За вас.

Лорн разгледа писмото и позна печата от черен восък на Върховния крал. После невъзмутимо го пъхна в ръкава си.

— Няма ли да го прочетете? — учуди се Теожен.

— Може би по-късно. Сега да идем да закусим.

Лорн покани графа да влезе, размениха потупване с Гаралт, кимна с глава на Лестер.

Конярят се зае с конете.

Докато се хранеха, Теожен, естествено, зае почетното място. Лорн беше седнал от дясната му страна и почти през цялото време разговаряха заедно. Откъснат от света, Лорн се оказа жаден да узнае какво се беше случило във Върховното кралство от миналата есен до сега. Така научи, че кралица Селиан, благодарение на новата си популярност, беше поискала полагането на клетва на празника на свети Аргюс да бъде отправено към нея. Научи и за кризата, която бе последвала от това, и му беше трудно да повярва, че Върховното кралство в момента се готвеше да обсажда Арканте. За щастие, Алан беше упражнил цялата си тежест, за да организира — под закрилата на Ониксовата гвардия — нови преговори, чийто изход скоро щеше да стане ясен.

— Следователно има известен шанс за мир — каза Лорн.

— Да. Колкото и нищожен да е.

— А какво се чува за Върховния крал?

Теожен помръкна.

— До нас рядко достигат новини от Цитаделата — каза той. — Но истината е, че вече се чака само да научим за смъртта на краля. Впрочем сигурно това е дало на кралицата достатъчно дързост да иска дребните и едрите васали да полагат клетва пред нея. И пак това е накарало някои от тези васали да се поддадат на този маскарад. Властта премина в други ръце, рицарю. Властта премина в други ръце…

Теожен се разкъсваше между презрението, яростта и примирението. Той беше някогашен боен другар на крал Ерклант II и познаваше славните му военни години. Беше и верен, и лоялен слуга на Върховното кралство, поради което кралицата го беше отстранила. Завърнал се в своите скъпи планини в Аргор, той се чувстваше остарял и безпомощно наблюдаваше необратимия упадък.

— Безпокоя ли те? — попита Нае, като подаде глава през открехнатата врата.

Лорн беше седнал на перваза на един прозорец, облегнат на камъка, със свито коляно. Погледът му се рееше някъде далеч, беше се замислил и нищо не виждаше.

Извърна глава към Нае и ѝ се усмихна.

— Никога. Влизай.

Беше в средата на следобеда.

Нае влезе, затвори вратата зад себе си и се опря на нея, сякаш се страхуваше да се приближи повече до Лорн.

— Орвен е прав — каза тя. — Ти… Изглеждаш в отлична форма.

— Така е.

— В Каларин не можеше да вървиш без бастун. И трудно можеше да направиш повече от десет крачки в стаята ти.

Каларин беше името на замъка на граф Д’Аргор, където Нае беше останала, след като Лорн замина. Преди това на практика не се беше отделяла от него, след като му спаси живота. Тъй като за малко не го изгуби, не можеше да търпи да бъде разделена от него. Винаги бе била тайно влюбена в него и беше убедена, че ако я няма, на него веднага ще му се случи нещастие. Този неразумен страх я беше измъчвал през дните и нощите след пожара до такава степен, че се съгласяваше да излезе от стаята на Лорн само когато идваше Алисия. После се беше вразумила. Или по-скоро се беше примирила, като разбра, че баща ѝ вече много се безпокои за нея. Освен това знаеше, че Лорн не я обича.

Във всеки случай не както тя би искала.

— За мен се грижиха и ме лекуваха много добре — обясни Лорн с намерението да успокои Нае. — Освен това тренирах. Всеки ден.

Което беше вярно, но не беше цялата истина.

Нае кимна.

— Добре — каза тя, преди да забележи, че Лорн държи писмото от Върховния крал.

То си беше все така запечатано.

— Още ли не си го прочел? — учуди се Нае.

— Безсмислено е.

— Така ли?

— Няма нужда да го отварям, за да разбера какво пише. Повикване. Какво друго искаш да бъде?

— Не зная.

— Ето — каза той, като ѝ подаде писмото. — Виж сама.

Тя се поколеба, после пристъпи напред, за да вземе кралското писмо и го отвори — не без известно вълнение, — като счупи восъчния печат.

— Прав си — каза, докато очите ѝ минаваха по редовете. — Върховният крал те вика. Трябва да отидеш в Цитаделата.

Лорн отново се беше обърнал към прозореца и към най-далечните хребети, които можеше да различи през лошите стъкла.

— Какво ти казах? — каза той уморено.

— Кралят… Той… те нарича „синко“?

— Да, понякога му се случва.

След което Лорн потъна в дълбоко мълчание.

Малко преди свечеряване Лестер видя как Лорн разговаряше с Логан, после яхна един оседлан кон и потегли в галоп. Заинтригуван, той отиде при бившия наемник в оръжейната зала и го попита:

— Лорн замина ли?

Логан тъкмо беше свалил връхната си дреха и навиваше ръкавите на ризата си.

— Да — каза той.

Лестер забеляза белега на дясната му китка.

Той означаваше, че Логан се беше заклел да почита Кодекса на желязото, който уреждаше правата и задълженията на наемниците. Наемниците на Кодекса на желязото образуваха братство. Бяха лоялни, компетентни и винаги спазваха поетите обещания. Имаха свои собствени закони и собствени тайни правила. Ако някой от тях бъдеше предаден, той знаеше, че ще бъде отмъстен. Ако обаче той извършеше предателство, тогава събратята му по оръжие поемаха задължението да го съдят и да го накажат според грешката или престъплението му.

— Знаете ли къде? — попита Лестер.

Логан издърпа своите остриета близначки от ножниците им и ги завъртя, като отиде в центъра на залата, за да си раздвижи китките.

Зае отбранителна позиция.

— Лорн ще се върне утре — каза той. — Извинете ме.

И започна да се упражнява.

Колибата се гушеше в една гънка на ливадата, на завет от вятъра, не далеч от изворче с бистра вода. Майрен беше облякла палтото си и се готвеше да иде да бере билки, когато чу коня. Спокойно остави торбата си на старата дървена маса, взе един кухненски нож и излезе на прага, като криеше оръжието зад гърба си.

Беше почти тъмно.

Лорн идваше по пътеката и държеше коня си за юздата.

— Добър вечер — каза той.

— Добър вечер, рицарю.

Като не се мъчеше повече да крие ножа, Майрен се върна в колибата и остави вратата открехната. Лорн върза коня си и я последва. Когато влезе, тя тъкмо събличаше палтото си.

— Излизахте ли?

— Нищо важно. Вечерял ли сте? Имам рагу, ако искате.

Малка тенджерка стоеше на топло на края на камината, близо до горящия огън, който беше единственото осветление в колибата, състояща се от една-единствена стая, изпълнена със сенки, в която се носеше мирис на дърво, земя и влажна слама. В дъното кремава завеса скриваше наполовина едно тясно легло.

— С удоволствие — каза Лорн. — Гладен съм.

Махна очилата си, които вече не му трябваха, откачи меча си от колана и седна. Тя му сипа в една дървена паница и мълчаливо го наблюдаваше как яде. Беше красива и млада, очите ѝ бяха светлосини, а къдравите ѝ коси — черни. Но в погледа ѝ се таеше мъдрост, която идва само с опита, изпитанията и многото смърт.

Майрен беше вещица.

Тя познаваше растенията, отварите и обредите. Познаваше и Тъмнината и също като Лорн носеше нейния белег, само че беше родена с него, камъкът на нейния печат беше сив и беше вдълбан в кожата ѝ зад дясното ухо, скрит от косата. Което не го правеше по-малко белег на Тъмнината и другаде, не в езическите места на планините на Аргор, сигурно щяха да я изгорят на клада. Тук се страхуваха от нея, но я уважаваха — или поне докато в долината не се появеше някой проповедник на Дракона-крал.

— Благодаря — каза Лорн, като остави лъжицата си в паничката.

Познаваше Майрен от една година.

Тя беше сред жените, които гелтските воини бяха отвлекли и които Лорн и неколцина други, водени от граф Д’Аргор, бяха освободили в края на кървава експедиция. Тъй като беше наясно с болестта, от която той страдаше тогава заради Тъмнината, тя му беше помогнала да преодолее една криза една вечер в бивака, по пътя на връщане към Каларин. След това една сутрин беше заминала, отнасяйки своята загадъчност.

И остави Лорн странно самотен.

„Ще я видите, ако Сивият дракон го пожелае“ — му бе казал тогава Теожен.

Майрен стана, за да иде да сложи паницата на Лорн в една кофа с вода.

— Как се чувствате? — попита тя, като се върна и седна отново до масата.

— Добре.

— Покажете ми.

Той свали ризницата и повдигна ризата си. После на светлината на огъня тя разгледа жилките, които тръгваха от сърцето на Лорн и се простираха върху рамото и хълбока му. Потърка някои с върха на пръстите си и каза:

— Престанали са да нарастват.

— Да, и на мен така ми се струва.

— Това е добре.

Остави го да се облече сам и поднесе две чаши с медено вино. Чукнаха се, след като Лорн облече и ризницата си.

— Заминавам утре — каза той, след като отпи една глътка. — Върховният крал ме вика при себе си.

Тя го погледна.

— И вие заминавате, за да отговорите на неговото повикване?

Той се усмихна, без наистина да се учуди, че тя беше отгатнала, че той си беше помислил да си тръгне, но не за да отиде в Цитаделата.

— Наистина нямам избор, нали?

И той като тя не отговаряше, добави:

— Няма да остана до края на дните си тук. Сега, когато си върнах силите, мога да се възползвам от моята смърт, за да си отмъстя.

— На кого? На онези, които ви предадоха на времето?

— Не. Тях ги познавам и те нищо не губят, ако почакат. Сега ще си отмъстя на тези, които поръчаха убийството ми.

— Може би са едни и същи.

Лорн се намръщи.

— Съмнявам се.

Знаеше, че дължеше на Ирелис — организацията, чийто информатор беше и която сега беше ръководена от херцог Дьо Фелн — това, че беше обвинен в предателство и изпратен в Далрот. Но не я смяташе за способна да наеме убийци, за да го унищожи.

— Кралицата? — предложи Майрен.

— Може би да. Убийството напълно отговаря на нрава на тая никаквица.

— Или на Иргаард.

— Да — съгласи се Лорн. — Или на Иргаард.

Замисли се.

Унижена от поражението си в Ангборн, Черната хидра имаше всички основания да мрази Лорн. До степен да поиска да го убие? Възможно беше, но в такъв случай Лорн нямаше как да получи справедливост. Как да си отмъсти на едно от петте кралства и на Божествения дракон, който заемаше престола му?

Майрен отпи малко вино и каза:

— Пазете се от Тъмнината.

— Вече нямам кризи.

— Може да започнат отново. Особено в близост до силен източник на Тъмнина.

— Мислех, че вече Тъмнината ме закриля…

— Не е толкова просто.

Лорн въздъхна.

— Зная — каза той.

Майрен допи чашата си и стана.

— Прекарайте нощта тук, рицарю.

— Вие имате само едно легло.

— Да, но имам желание за мъж.

Тя отиде до леглото си и като развърза роклята си, остави я да падне на земята, прекрачи я и изчезна гола зад завесата.

Тръгнаха на другия ден сутринта.

Лорн, Орвен и Нае поеха по пътя за Каларин, а Логан и Йерас се запътиха към Ориал, където трябваше да чакат Лорн тайно да дойде при тях.

В Каларин Лорн се възползва за няколко дни от гостоприемството на граф Д’Аргор. Но не можеше да остане, без да поеме риска да бъде разпознат. Една нощ на най-високата кула на замъка той си взе сбогом с граф Д’Аргор, целуна Нае, която сдържаше сълзите си и възседна змея, който Орвен държеше за юздите. Тъкмо щеше да излети, когато един коняр дойде тичешком и подаде продълговат пакет на Теожен. Тогава Лорн видя, че графът му прави знак и се приближи.

Лорн чакаше.

Теожен разви обвивката и се показа дръжката на меч, после подаде пакета на Лорн.

— Вашият меч — каза той силно, за да надвика свистенето на вятъра. — Бил е намерен в пепелищата на Черната кула. Ще видите, като нов е.

Лорн безпогрешно позна ръкохватката — едновременно здрава и изящна — на меча, който му бе подарила майка му. Трябваше да устои на изкушението да го извади от ножницата.

— Но как? — изумено попита той.

— Принц Алдеран я намерил. Беше тъжна гледка и острието му беше изкривено, но е нужно повече от пожар, за да се унищожи добрата скандска стомана, нали така? При случай идете да благодарите на стария ковач, който я възстанови. Той се оттегли и живее почти като отшелник в планините, но за вашия меч се съгласи да запали още веднъж пещта на своята ковачница.

Теожен завърза здраво меча за седлото на Лорн.

— Не зная как да ви се отблагодаря, графе.

— Моля ви, рицарю. От моя страна аз се радвам, че той се върна навреме, защото, както видяхте, за малко щяхте да се разминете. Хайде! Попътен вятър!

Лорн направи кръг в небето под Голямата мъглявина за последен поздрав и потегли на юг — към Закрилящите планини и Цитаделата, където го чакаше Върховният крал.

Пролетта на 1548 година Събранието на Ирканс

— Звездата на Рицаря с меча продължава все така да блести и с все същия мрачен блясък — каза Първият пазител.

— Но онзи, който носеше името Лорн Аскариан, загина — продължи Четвъртият.

— Следователно той не е бил Рицарят с меча — каза Третият пазител. — Кой може сега да се съмнява в това?

— Река може да излезе от леглото си — каза Седмият пазител. — Може би плановете на Сивия дракон са се променили и…

— Достатъчно — прекъсна Първият спокойно и властно.

Седмият замълча.

Знаеше обаче, че беше прав. Този, който носеше името Лорн Аскариан, беше Рицарят с меча по волята на Сивия дракон. И ако звездата на Рицаря с меча продължаваше да грее след смъртта на носещия името Лорн Аскариан, беше просто защото той все още беше жив.

Около голямата каменна маса настана тишина.

— Ние се заблудихме — каза накрая Третият пазител. — Зле изтълкувахме звездите и сгрешихме, като сметнахме за необходимо да извадим носещия името Лорн Аскариан от Крепостта на мрака.

— Съдбата на Рицаря с меча не беше негова — обади се женският глас на Шестия пазител.

— Но ние пожелахме той да я изпълни — заключи Осмият.

Осмият говореше рядко и поради това думите му имаха още по-голяма тежест. След него всеки Ирканец изрази мнението си, като осъждаше Седмия и хвърляше вината върху него повече или по-малко открито. Третият можеше само да слуша и да тържествува, докато Първият ги оставяше да говорят.

— Повярвахме, че така зачитаме волята на съдбата — каза Деветата пазителка. — Това беше грешката ни.

Седмия пазител се сдържаше, гневен, че не може нито да се защити, нито да възрази. Но както знаеше, че братята и сестрите му грешат, така също знаеше, че не може да ги накара да чуят доводите му. Те си мислеха, че той отказва да си признае грешката. Обвиняваха го, че се е оставил да го заслепи гордостта му. Третият наистина се беше постарал добре.

— Тази грешка доведе ли до тежки последици? — попита Четвъртият.

— Как би могло да е другояче? — иронично подхвърли Третият.

— За това — намеси се Първият — още нищо не знаем. Да изчакаме. И да наблюдаваме.

— А ако се окаже, че по наша вина изпълнението на съдбата е било възпрепятствано? — настоя Третият.

— В такъв случай — отвърна Първият пазител — ще трябва да вземем всички необходими мерки.

Ново мълчание.

— Следователно този, който се нарича Алдеран дьо Лангър, е Рицарят с меча — каза Деветата пазителка след малко.

— Наистина, всичко ни кара да повярваме, че е така — потвърди Първият. — И винаги е било.

— Добре, така да е. Но ако именуваният Алдеран дьо Лангър е Рицарят с меча, а не Черният принц, който се появява, кой тогава е Черният принц?

Никой не отговори и Седмият остави Събранието да се губи в напразни догадки. Знаеше, че най-добрият от неговите Пратеници беше открил следите на именуващия се Лорн Аскариан, така че на него не му оставаше друго, освен да чака, преди да разкрие истината. Третият нямаше да се съвземе, а другите щяха да побързат заблудите им да бъдат забравени. Тогава властта, която Седмият упражняваше над Ирканците, щеше да е сравнима със смущението им и дълго време никой нямаше да си помисли да му се противопостави.

Пролетта на 1548 година Закрилящите планини

Лорн измина за една седмица сто и двадесетте лангрийски левги, които го отделяха от Закрилящите планини. На кон щеше да му отнеме два пъти повече време, при условие че всеки ден сменяше коня и почти не преставаше да язди. Яки и сигурни, змейовете, които се отглеждаха в Аргор, се смятаха за най-добри в света. И с право. Въпреки умората и студа този, който граф Теожен повери на Лорн, нито веднъж не изпръхтя недоволно.

Когато пристигна в Закрилящите планини, Лорн трябваше да намали скоростта и да лети по-ниско, за да не се изгуби. Следваше долини, които ставаха все по-тесни, премина все по-високи клисури. Първата нощ прекара в една разрушена наблюдателна кула. Следващата нощ се подслони в друга кула в началото на един проход, която беше в по-добро състояние, но все така пуста. Никой вече не наблюдаваше, нито пък бранеше планините, където на времето първият Върховен крал се беше оттеглил с последните си отряди, за да даде отпор на Дракона на сянката и забравата. Героичните времена на Войните на мрака бяха далеч. Пет века бяха минали. Днес светът вече не беше заплашен от разрушение. Драконите на Ада бяха победени, а Божествените дракони — макар че оставаха почитани — вече не царуваха над Имелор, с изключение на Черната хидра в Иргаард.

Но Върховното кралство беше в упадък.

И независимо че крал Ерклант II все още живееше в Цитаделата, построена от славния му дядо, той беше само един умиращ старец, неспособен да царува и заобиколен от стотината членове на своята Сива гвардия. Казваха, че тази дълга агония се дължи на Голямото зло. Според една легенда, записана в Хрониките, то поразяваше кралете, извършили ужасна грешка. Жестоко престъпление. Светотатство, водещо до изпълнението на съдбата. Но тази грешка, каквато и да беше, се отразяваше върху Върховното кралство. Докато не бъдеше поправена, тя щеше да бъде причината за страданията на Върховния крал, но и за размириците в кралството.

На третия ден Лорн стигна до края на своето пътуване.

Сред остри скали — все по-голи, по-високи и по-близки — той прелетя над няколко крепостни стени, преди да стигне до Цитаделата и да кацне на една тераса на Кралския дворец. Тя беше отчасти издълбана в скалата, на която се опираше крепостта. Извисяваше се над останалата част от Цитаделата, чиито укрепени квартали преминаваха в градини, стигащи до първата крепостна стена.

Лорн беше очакван от капитан Норфолд и десетина сиви гвардейци с шлемове, всичките застанали за почест. Скочи от седлото, погали врата на животното и повери юздите на един змеяр, дошъл да се погрижи за него.

— Погрижете се добре.

— Аргорски, нали? — каза човекът, като се възхищаваше на змея с поглед на познавач.

— Да. И вече десет дни лети.

— Великолепен е. Но не се тревожете, добре ще се погрижим за него.

— Убеден съм в това.

Без да знае как трябва да го разбира, змеярят смръщи вежди, докато гледаше как Лорн се отдалечава и поздравява капитана на Сивата гвардия.

— Норфолд.

— Кралят ще ви приеме утре, рицарю. Тези мъже имат заповед да ви придружат до стаята ви.

— И няма никакво съмнение, че ще я изпълнят безотказно.

Норфолд не отвърна. Обърна се и тръгна, без да крие нищо от омразата и презрението, които Лорн му вдъхваше. Върховният крал му беше наредил да посрещне Лорн. Той го беше направил, също както щеше да се подчини, ако заповедта беше да ескортира Лорн в територията на гелтите и да го пази на всяка цена. Но това не означаваше, че трябва да го цени, нито дори да се прави, че го цени. Норфолд беше мъж на честта и дълга и сега, когато беше на повече от петдесет години, се оказваше съвършено неспособен да прикрива чувствата си.

Лорн гледаше как Норфолд се отдалечава и си спомняше със смесица от гняв и горчивина деня, когато трябваше да му предаде меча си. Наистина Лорн беше принадлежал към сивите гвардейци, когато беше осъден, че е издал — за да попречи на подписването му — съдържанието на таен договор между Върховното кралство и Иргаард. Норфолд го беше арестувал и — убеден в неговата вина — оттогава го мразеше. Лорн го знаеше. Норфолд не искаше и да знае, че Лорн беше официално оневинен от Върховния крал. Изобщо не го интересуваше, че Върховният крал беше оказал на Лорн честта на абсолютно доверие, като го направи Пръв рицар на Кралството. И въобще не го интересуваше какво беше направил Лорн за Върховното кралство, откакто се беше върнал. В Лорн Норфолд виждаше само предателя, чието безчестие беше опетнило Сивата гвардия, която още тогава той командваше. Ако останеше само до него, Лорн щеше да бъде обесен веднага, щом вината му бе призната.

Лорн се обърна към гвардейците, които го чакаха с шлемове на глава, пет черни корони красяха щитовете им. Позна единия от тях.

— Рилсен, нали?

Офицерът потвърди с кимане.

— Добре сте дошли, рицарю.

— Радвам се да ви видя отново, Рилсен.

— Мислехме, че сте мъртъв, рицарю.

— Лош навик.

— Оттук, рицарю.

— Следвам ви.

Лорн тръгна редом с Рилсен, ескортиран от останалите гвардейци. Изкачиха се по една стълба, минаха по няколко пусти, тихи коридора, слабо осветени от бойниците, прорязани в стените. Лорн разбра, че го водеха към кулата, в която вече беше настанен по време на първото си посещение миналата година, след като се върна от Далрот.

— Държа да ви благодаря и да ви поздравя за това, което извършихте в Ангборн, рицарю. И зная, че говоря от името на всички тук.

— Благодаря — каза Лорн. — Но се съмнявам, че Норфолд споделя чувствата ви.

— Вие се изправихте сам срещу Иргаард, за да изпълните волята на Върховния крал.

— Не бях сам.

— Но без вас сега Ангборн щеше да е иргаардски.

— Този ден паднаха много стойностни мъже.

— И Хрониките ще запомнят имената им.

Лорн си помисли за Дуайн, умрял пред очите му с гърло, пронизано от стрела.

— Те го заслужават — каза той.

После:

— Как е кралят? — попита той, докато завиваха по един коридор.

Рилсен се поколеба.

— Не зная какво да ви кажа, рицарю. Вече цял месец Върховният крал държи дори охраната си настрани. Не излиза от покоите си. Само капитан Норфолд, лекарят му, изповедникът му и трима-четирима слуги имат правото да се доближават до него.

Пристигнаха.

На Лорн му беше отредена същата стая както последния път и пред вратата чакаше същият войник. Висок, със сурово изражение и войнишки мустаци, той надвишаваше Лорн с една глава и носеше сивия шлем на гвардейците на Върховния крал. Белег във формата на луна подчертаваше дясната му скула.

Лорн благодари на Рилсен, който се поклони и се оттегли заедно с ескорта.

След това Лорн се обърна към постовия и каза:

— Вескарстендир. Вескарстендир Хурственскарен.

— Рицарю.

— Странно, но за мен е удоволствие да видя отново тъжната ви физиономия, Вескарстендир Хурственскарен.

Нито едно мускулче не трепна по лицето на сивия гвардеец.

— Подобно щастие изпитвам и аз, рицарю.

Лорн се усмихна.

— Харесвате ми, Вескарстендир Хурственскарен.

— Хурст е достатъчно, рицарю.

— Зная, Хурст. Шегувам се.

Лорн влезе в стаята си и веднага позна голите стени и строгата мебелировка. Но си спомняше, че леглото беше удобно. Чакаха го чисти дрехи — изгладени и сгънати. Както и кобурите на седлото му, окачени на една кука.

— Отново ли сте натоварен да ме следите, Хурст?

— Да ви пазя — отвърна постовият, застанал в рамката на вратата.

Лорн се наведе да погледне през прозореца навън. Цитаделата беше все така страховита. Освен това небето, което сега беше сиво, изглеждаше застрашително.

— Успокойте се, този път няма да се опитвам да избягам по покривите.

— Радвам се да го чуя, рицарю.

— Хайде, бъдете така добър и престанете с това „рицарю“, Хурст — каза Лорн като се изправи. — Вече не съм Пръв рицар на Кралството.

— Доколкото ми е известно, продължавате да сте такъв, рицарю. Смъртта не ви е отнела титлата. И тъй като Върховният крал не определи никого за ваш заместник…

Лорн се вгледа в Хурст и си даде сметка, че той имаше право.

Смутено погледна лявата си ръка, на която беше носил ониксовия пръстен с корона, вълча глава и кръстосани шпаги — гербът на Първия рицар. Странно, но понеже пръстенът не беше на безименния му пръст, му беше трудно да си представи властта и задълженията, които все още бяха негови.

Вдигна очи и срещна философския поглед на Хурст, който сякаш искаше да каже: „Така е рицарю. По-добре да го приемете.“

Лорн се намръщи.

— По дяволите…

Обърна се към прозореца. Тъкмо беше започнало да вали и ситни капчици мокреха перваза на прозореца.

Лорн помръкна.

— Ще ида да се поклоня на гроба на баща ми, Хурст. Не е нужно да идвате с мен.

Хурст остана на входа на гробището, докато Лорн отиде да се поклони на гроба на баща си.

Гробът беше настрани, в малкото гробище на квартала на шпагите и беше съвсем скромен. Каменна паметна плоча. Издълбано име. Дата. Това беше малко за кралски оръжеен майстор, който — най-верен сред верните — беше посветил живота си на Върховния крал, беше проливал кръвта си за него по бойните полета и беше негов приятел. Но това беше всичко, на което можеше да се надява един луд старец, когото искаха да забравят колкото се може по-бързо.

Когато се върна от Далрот, Лорн не бе събрал смелост да иде на гроба на баща си. Баща му беше починал по негова вина, докато той беше в затвора, и той го знаеше. Защото след арестуването и осъждането му баща му непрестанно се бе мъчил да получи преразглеждане на процеса. Беше убеден в невинността на сина си и се беше борил. Къде бяха доказателствата, които осъждаха Лорн? Къде бяха свидетелите, които го обвиняваха? Впрочем процесът беше протекъл при затворени врати, за да бъдат запазени държавните тайни, включително договора, който Върховното кралство се готвеше да подпише с Иргаард. Така че бащата на Лорн навсякъде се беше сблъскал с една и съща стена. С едно и също мълчание. След дълги постъпки и молби накрая се беше уморил, после беше полудял. Малко по малко всички му обърнаха гръб. Не му ли беше достатъчно, че е баща на предател? Трябваше ли на всичкото отгоре да прави и скандал? Дори самият Върховен крал публично се бе отрекъл от него, но това не го бе накарало да е откаже. Беше се разорил и изтощил.

И това бе довело до смъртта му.

— Моля те за прошка, татко — прошепна Лорн, докато над Цитаделата се свечеряваше.

Още с арестуването му го бяха държали в тайна. Но дори да можеше, дали щеше да има смелостта да признае на баща си, че е виновен за всичко, в което го обвиняваха?

Не знаеше.

Баща му беше умрял, като го смяташе за невинен и може би така беше добре.

Тази нощ Лорн заспа трудно, после потъна в неспокоен сън. Завит в чаршафите си, пропити от пот, той сънуваше и отговори на призив, дошъл от дълбините на една близка планина. Серкарн — Драконът на разрушението, намери път към духа му и му говори, проникна в душата му като безмилостно желязо, потъващо в жива рана.

Лорн се събуди внезапно, втурна се към прозореца и повърна черна жлъч. После си изтри устата и дълго седя смутен, докато чакаше сърцето му да се успокои. Хладен вятър галеше лицето му и той вдигна очи към лъкатушещите извивки на Голямата мъглявина, където — казват — съдбата на всеки мъж и всяка жена е предначертана.

На другата сутрин Норфолд дойде да вземе Лорн начело на шестима сиви гвардейци. Носеше шлема си с гребен в ръка и го придружи, без да каже и дума, в светаята светих на Цитаделата, до залите и коридорите, издълбани в скалата. Тук тишината беше пълна, смазваща. Тя припомни на Лорн тишината на мрака в Далрот, където беше прекарал три години в борба да не полудее, а тялото и душата му бяха разяждани от Тъмнината. Това беше най-старинната част на Цитаделата. Датираше от много древно време — може би от първата Война на мрака. Никой не знаеше точно кой я беше построил, нито защо.

Върховният крал прие Лорн, облегнат на големи възглавници в легло със завеси. Лорн откри стая, цялата обвита в черно, светлината проникваше едва-едва през прозорците, закрити с плътни черни воали. Подобни воали покриваха картините и огледалата, закачени по стените. Други висяха от колоните на леглото. Тежки ухания висяха във въздуха, разнасяни от съдове, в които гореше тамян, но те не успяваха да изпълнят предназначението си: да прикрият миризмата на гнило, която хващаше за гърлото всеки, който влезеше.

Тази миризма на труп се носеше от краля.

— Ще остана тук — каза Норфолд, преди леко да затвори вратата.

Като сдържаше гаденето си, Лорн се поколеба да пристъпи към леглото.

Ерклант II втори лежеше там с гола глава, дългите му сиви коси падаха от двете страни на лицето му с хлътнали бузи, изпъкнали скули и безплътни устни. Костеливите му ръце почиваха върху чаршафа, беше съвършено неподвижен, с притворени клепачи и затворена уста. Единственият знак, че е жив, беше свистящото му дишане, което повдигаше гърдите му, чиито кости изпъкваха под нощницата.

Върховният крал отвори очи и обиколи с поглед полумрака, в който стоеше Лорн.

— Лорн? — продума кралят.

Гласът му беше слаб и дрезгав.

— Лорн? — повтори той. — Ти ли си?

— Аз съм — отговори Лорн, като направи крачка напред.

— Приближи се, синко. Приближи се…

Лорн пристъпи сред гнусната смесица от ухание на тамян и мъртвешка смрад. От двете страни на леглото горяха свещници; които за миг го заслепиха. Премигна, за да успокои очите си.

— Аз… Щастлив съм да те видя отново, Лорн.

— Благодаря, сир.

— Когато разбрах, че убийци са се опитали да те убият, аз… много се изплаших за теб… И дори когато Алан ми каза, че ще симулира смъртта ти, ти… не се беше оправил, нали?

— Не.

— Алан… Алан се страхуваше, че никога няма да оздравееш от… от твоите… рани… Огънят. Пироните. Пробождането с меча… — кралят трябваше да спре, за да си поеме въздух. — Върна ли си напълно силите?

— Да.

— Добре, добре. Това ме прави щастлив.

След тези думи Върховният крал замълча. Тогава Лорн видя меча, нагръдника и шлема му с корона в един ъгъл и това събуди любопитството му. Дали кралят хранеше илюзията, че отново ще носи тези оръжия? Или те бяха воинските останки от една безвъзвратно отминала епоха? Ерклант бе бил велик крал. Победоносен крал, който беше водил армии в битка и сам се беше бил наравно с всички. Крал, чието царуване бе славно.

Заслужаваше ли този крал да умре така? И тук?

Може би, в крайна сметка.

— Искам — поде отново Върховният крал — да ти възложа… една мисия. Искам да пазиш… Алан.

— Алан? — учуди се Лорн.

— Той… Той е все още твой приятел, нали?

— Да, така е. Но от какво трябва да го пазя?

Кралят въздъхна и каза съвсем тихо:

— От него, на първо място…

И после по-високо:

— Аз умирам, Лорн. Преживях последната си зима…

— Сир, вие…

— Не! Аз… Зная го. Така е… И това е много добре…

Върховният крал замълча и изведнъж сякаш се отнесе, не беше там. Дали мислеше за смъртта като скорошно освобождение? Ако беше така, то погледът му никак не беше ведър.

— Валя ли? — попита Върховният крал полугласно.

— Извинете, сир?

— Тази нощ. Валя ли?

— Вчера вечерта валя.

— Какъв беше? Какъв… Какъв беше дъждът?

Накрая Лорн разбра.

Върховният крал се тревожеше от белите дъждове, които — според оракулите — бяха предупреждения, които му отправяше Ейрал, Драконът на познанието и на светлината.

— Беше ситен и прозрачен — каза Лорн.

— Наистина ли?

— Да, сир.

Върховният крал изглеждаше доволен. Направи знак на Лорн да се наведе към него и — с дъх, който сякаш идваше от гроб — му каза на ухото:

— Питам теб, защото те… невинаги ми казват всичко… Дори Норфолд. За… За мое добро, разбираш ли? Искат… Искат да ме пощадят.

Лорн кимна, че разбира, преди да се изправи.

— Но това е добре — продължи кралят. — Добре е… Ако вчера не е валял бял дъжд, то… то значи, че Белият дракон е доволен.

Лорн присви очи.

До такава степен ли вярваше Върховният крал на предзнаменованията? Доколкото Лорн знаеше, „белите дъждове на Ейрал“ можеше да са просто дъждове, примесени с пепел. В закрилящите планини имаше стари, угаснали вулкани. Склоновете на някои от тях оставаха покрити с пепел, а понякога ветровете духаха много силно и вдигаха вихрушки. Тогава до облаците се вдигаха сиво-бели колони от пепел.

— Каквото и да си мисли Норфолд — каза кралят, — знаех, че постъпвам добре, като отново те повиках… Ейрал… Ейрал Белият мисли като мен…

Закашля се.

Суха, слаба кашлица, която обаче го умори и го принуди да замълчи и да изчака дишането му да се успокои.

Лорн чакаше и разсеяно разтриваше белязаната си ръка.

— Вземи… Вземи онази табуретка, синко. И седни тук. Близо до мен… Това, което искам да ти кажа, е важно… а силите вече не ми стигат.

Лорн отиде да вземе табуретката, която Ерклант II му сочеше с костеливия си пръст. Донесе я до леглото и я възседна, наведен напред, за да може да чува шепнещия глас на Върховния крал.

— Когато… Когато умра — каза кралят, — Върховното кралство ще потъне във война. Това… Това е написано… Вътрешна война. А може би и външна война.

— Срещу Иргаард?

Върховният крал отпъди въпроса с неопределен жест.

— Иргаард. Алгера. Вестфалд — рече той отегчено. — Няма никакво значение…

Лорн се сепна.

Кралица Селиан беше алгерска принцеса. Що се отнася до Вестфалдската империя, тя беше в мир с Върховното кралство от дълго време. Защо обаче Алгера или Вестфалд щяха да обявят война на Върховното кралство?

— Когато войната избухне, Алан ще има нужда от съюзници… Сигурни съюзници. Верни… Но най-вече от смели съюзници. Като теб… Ще трябва да го пазиш от враговете му. Но и от него самия. И… И от кралицата… — кралят се оживи и хвана Лорн за ръкава. — Всичко е заради проклетото пророчество, знаеш ли? Кралицата смята, че Алан… Но ти не бива да го позволяваш… Ти… Не бива!

Върховният крал замълча.

Лорн наблюдаваше без никакво съчувствие този умиращ старец и се питаше дали му беше известно точното положение на неговото кралство. Дали знаеше поне коя година беше, и ако беше така, имаше ли някаква представа за интригите и амбициите, които подкопаваха Върховното кралство? За политическите и религиозните разделения, които заплашваха да го разкъсат? За заплахата, която представляваше Иргаард? Разбира се, кралят беше информиран. Но дали му казваха всичко и дали разбираше всичко, което му докладваха? Това, което научаваше сутринта, не го ли беше забравил на обяд, преди да си спомни за него вечерта като за някакъв далечен сън. Селиан обичаше Алан. Публична тайна беше, че го предпочиташе неизмеримо пред Ирдел — който не беше неин син — и че беше готова на всичко за него. Как можеше да иска да му навреди? Лорн се съмняваше в ясния разум на Ерклант II. Дори се съмняваше в умственото му здраве. След като беше опустошило тялото му, Голямото зло като че ли беше обзело и ума му.

— Ти… Ти ще разбереш — каза Върховният крал, сякаш беше прочел мислите на Лорн.

Посочи въжето, което висеше на една от колоните на голямото му легло.

— Моля те, повикай ги вместо мен.

Лорн дръпна въжето и почти веднага влезе един слуга, като носеше пергамент, сложен върху поднос. Слугата се поклони и подаде подноса на Лорн.

Лорн се поколеба.

— Вземи — каза кралят. — Това… е за теб…

Лорн взе пергамента, чийто огромен печат от черен восък висеше на яркочервена панделка. Тогава видя пръстена, който беше останал на подноса.

Беше ониксовият пръстен с герб на Първия рицар на Кралството.

— И пръстена също — каза Върховният крал. — Вземи го.

Лорн се подчини, но не сложи пръстена на пръста си.

— Това е декларация — обясни кралят, докато слугата излизаше толкова дискретно, колкото беше влязъл. — Подписана от моята ръка. Официална. Само… Само от теб зависи да я направиш обществено достояние.

Лорн счупи печата с трепереща ръка.

После отгърна пергамента, наклони го към светлината на един свещник и в полумрака разчете няколко реда, които започваха така: „Аз, Ерклант II, Върховен крал по рождение и по волята на Боговете, тържествено заявявам…“

Лорн го прочете.

После, като се сдържаше, вдигна очи към Върховния крал:

— Какво…? Какво означава това?

— Истината, Лорн. Ти… Ти си мой син.

— Не.

— Лорн, ти…

— Не!

— Това е… самата истина, Лорн. Майка ти и аз се обичахме и…

— Замълчете — каза Лорн, като чувстваше, че го обзема гняв.

Но кралят не чуваше. Или не разбираше. Изгубен в мъглите на едно минало, което го измъчваше, говореше, без да чува:

— Една нощ… Само една нощ…

— Млъкнете — извика Лорн, в чиито светли очи гореше мрачен огън. — Умолявам ви.

— И сега моята кръв тече във вените ти…

— Млъкнете! — изведнъж изкрещя Лорн. — Млъкнете, преди да съм ви…

Без да се усети, беше станал и беше хванал Върховния крал за яката на нощницата. Пиян от бяс, за малко щеше да удари този луд дъртак с юмрук, когато чу:

— Лорн! Дръпнете се!

Рязко се извърна.

Норфолд беше влязъл в стаята с меч в ръка.

— Отстъпете! — заповяда той. — Дръпнете се от леглото.

Като се сдържаше с огромна мъка, Лорн се подчини.

Сивите гвардейци влизаха след капитана си, който се приближаваше към Лорн внимателно, без да откъсва очи от неговите, както се приближава диво животно, което знаеш, че е готово да скочи.

— Мечът ви — каза Норфолд.

Лорн се усмихна.

— Не — чу се да отговаря. — Не и този път.

— Мечът ви, рицарю — настоятелно повтори Норфолд.

Лорн извади меча си.

— Ела да го вземеш.

В мрака на пещерата един дракон се надигна въпреки дългите, тежки окови от аркан, които го впримчваха, и като разпери старите си кожени криле под скалистия свод, нададе рев, който разтърси дълбините на планината и събуди Тъмнината.

Лорн дойде в съзнание, когато почувства, че някой го слага да седне и поднася прясна вода към пресъхналите му устни. Измърмори нещо, отпи малко, измърмори още веднъж и отблъсна купата с трепереща ръка, преди да отвори очи.

Килия.

Намираше се в килия с голи стени и под от отъпкана пръст, а до него беше приклекнал един бял драк.

Драковете се срещаха рядко на други места, освен в областите — често планински и отдалечени, — които населяваха, откакто тяхната влечугова раса беше изпълзяла от Кралствата на сянката и забравата. Драковете, чиито люспи бяха бели, а очите им — наситено тюркоазено сини, бяха още по-необичайни. И ако Лорн се съмняваше, че вече е срещал този, пръстенът с герб на безименния му пръст и халката от черен аркан, която пробиваше веждата му, позволяваха да го познае лесно.

Той се казваше Скерен и беше Пратеник на Ирканците.

— Трябва да престанем да се виждаме така — каза Лорн и направи гримаса поради мигрената, която му разбиваше главата.

— Сиреч?

— Когато се събуждам. Притеснително е.

— Можем да кажем нещо, което не е за казване?

Точно така.

— Не се бойте, вашата репутация е неопетнена. Още малко вода?

— Не, благодаря.

Лорн се изправи и се опря хубаво на стената. Затвори очи и като въздъхна, започна да си разтрива слепоочията.

— И все пак — каза Скерен — трябва да призная, че според мен сте неблагодарен. Миналата година, когато ви намерих в Мъртвите земи, мисля, че ви спасих живота.

— Възможно е. А днес?

— Обикновено посещение от куртоазия.

— А как разбрахте, че съм тук?

— Търся ви от известно време.

— Бях умрял.

— Не за всички.

Лорн отвори отново очи и с отпуснати ръце, с длани върху свитите си колене дълго гледа драка, като се питаше какво можеше да иска от него Събранието на Ирканс.

— Искате ли да хвърля едно око на раната ви? — попита Скерен.

Лорн предпазливо опипа тила си. Раната беше подута и болеше, но вече не кървеше. Беше се образувала коричка, пълна с корави косми.

— Лоша цицина — каза той. — Нищо толкова сериозно.

— Позволете ми все пак да видя.

Лорн неохотно се обърна, без да става, и наведе глава напред. Скерен разгледа раната, после започна да я почиства с кърпичка, натопена в малкото вода, която беше останала в паницата.

— Кой ден сме днес? — попита Лорн. — Дълго ли бях в безсъзнание?

— Днес сме следващия ден след вашия подвиг. Но какво ви прихвана? Да извадите меч в стаята на Върховния крал? И да се съпротивлявате на сивите гвардейци? Наистина?

Лорн сдържа една усмивка.

— Аз… Причерня ми пред очите… А и Норфолд събуди много лоши спомени, като ми поиска моята скандка.

— Това с нищо не извинява поведението ви.

— Зная.

Лорн за малко не беше ударил краля, после не се беше поколебал да нападне и да рани мнозина от кралската стража, преди Норфолд да го повали със силен удар с дръжката на меча си. По никакъв начин не можеше да оправдае поведението си, но и не успяваше да се обвини в нищо. Първо, защото без да стига дотам да претендира, че не се е контролирал, се бе видял да прави повече, отколкото бе направил. А освен това, защото му бе доставило дяволско удоволствие.

— Ето — каза Скерен, когато свърши с почистването на раната. — За да е съвсем добре, трябва да направя и превръзка.

— За да е съвсем добре, трябваше да нося шлем.

— Можеше да е и много по-зле. Ако Върховният крал не беше заповядал на своите стражи да ви пощадят…

Скерен седна с кръстосани крака срещу Лорн и известно време го гледа, без да каже нищо. Лорн издържа тюркоазения му поглед, без да може да прочете и най-дребното изражение по влечуговото лице на Пратеника.

— Това е може би началото на обяснение за вашето причерняване, а? — предположи Скерен, като посочи с пръст лявото рамо на Лорн.

На Лорн му бяха взели меча и връхната дреха. Беше по панталони и ботуши, а яката на ризата му беше разкъсана и се виждаше рамото му с жилките на Тъмнината.

Лорн си придърпа ризата.

— Може би — съгласи се той.

Но частта, която Тъмнината му беше отнела, частта, която сега заемаше в него, не беше тема, по която имаше желание да се доверява.

Друго го терзаеше.

— Вярно ли е, че Върховният крал е мой баща?

— Вашият истински баща е този, който е направил от вас мъжа, който сте.

— Не си играйте с думите.

— Да, вярно е. Върховният крал е ваш баща.

Лорн се вгледа в Пратеника.

— Защо трябва да ви вярвам?

— Нищо не ви задължава. Но вие вече знаехте истината, преди да ми зададете въпроса. Знаехте я дори преди кралят да ви я каже, нали?

Лорн не отговори. Дракът имаше право и въпросът му беше съвършено реторичен.

— От колко време го знаете? — попита Лорн.

— Аз ли? От скоро.

— Пазителите?

— Винаги са го знаели.

— А кралят?

— Мисля, че винаги е подозирал каква е истината. Но бях натоварен да му я разкрия едва неотдавна.

— За да ме освободи от Далрот — каза Лорн, който знаеше тази част от историята.

— Да. Но и за да можете да изпълните съдбата си. Според Пазителите вие сте Рицарят с меча.

Лорн прие новината с иронична физиономия.

— Само това? И какво толкова велико трябва да извърши този Рицар с меча?

— Не се подигравайте — сряза го Скерен хладно. — Желанията на Сивия дракон винаги трябва да бъдат зачитани.

Но Лорн изобщо не беше впечатлен.

— За малко животът на вашия Рицар с меча щеше набързо да бъде съкратен. Просто с един удар с меч. В една кула в пламъци.

— Именно. Вие оцеляхте, което доказва, че Сивият дракон бди над това да изпълните съдбата си.

— Очевидно, ако все още съм жив, го дължа на смелостта на една млада жена и на предаността на неколцина приятели. И не ми казвайте, че те са оръдия на Сивия дракон — това е отговорът на всички възражения.

— Дори и да не ви харесва, вие имате съдба, рицарю.

— Знаете ли кой искаше смъртта ми?

— Не.

Лорн беше убеден, че Скерен го лъже.

— И сам ще го намеря — каза той.

При тези думи той се надигна трудно, дракът веднага го последва, като го задържа за ръката, когато малко залитна.

— Добре ли сте? — разтревожи се Скерен.

Лорн кимна и скоро престана да му се вие свят.

— Можете ли да ме измъкнете оттук? — попита той.

— Вие не сте затворен, Лорн. Оставиха ви в тази килия само докато се съвземете, в случай че ви се случи друг пристъп на… лудост.

— Същият резултат щеше да се получи, ако ме бяха затворили в стаята ми.

— Съгласен съм.

Лорн си потърка ребрата и направи гримаса.

Спомни си за няколкото гадни ритника с ботуши, получени, когато го хвърлиха в килията. Но му беше трудно да се сърди на онези, които си бяха излели нервите върху него по този начин. В края на краищата, доколкото си спомняше, не беше сдържал ударите на меча си в стаята на Върховния крал. Като не се брои, че той си оставаше предател за тези, които служеха в Сивата гвардия, когато беше задържан и осъден…

— И сега, когато се върнахте от царствата на сянката и забравата, какво смятате да правите? — попита Скерен.

— Все още не съм се върнал напълно — отвърна Лорн. — Можете да се възползвате от това.

— Ще рече?

Като накуцваше леко, Лорн вече вървеше към вратата.

Обърна се.

— Можете да съобщите на вашите господари, че няма да играя техните игри. И ничии други.

— Само това ли искате? Да си отмъстите?

В гласа на Пратеника се долавяше лека нотка на презрение. Засегнат на болното място, Лорн втренчи в него мрачен, искрящ поглед, изпълнен със сдържана ярост.

— Те ме чакаха — гласът му трепереше. — Пронизаха ме в хълбока. Отрязаха главата на Дарил пред очите ми. Заковаха ръцете ми за една пейка. Оставиха ме насред пожара, докато кръвта ми изтичаше… Когато преживеете всичко това, Пратенико, но само когато сте го преживели, ще можете да ме упреквате, че искам да си отмъстя.

Лорн намери Хурст, който стоеше на пост в коридора пред килията. Тъй като не знаеше къде точно се намира в Цитаделата, той попита:

— Накъде?

— Оттук — отвърна Хурст, като посочи първите стъпала на една вита стълба.

— Ще ми покажете пътя, нали?

Сивият гвардеец кимна и тръгна напред.

Скандският му меч и ризницата му го чакаха в стаята му. Както и ониксовият пръстен, сложен на видно място. Лорн го взе, преди да го стисне в шепата си и да се обърне навън, седнал на перваза на прозореца. Първоначалното му намерение беше да напусне Цитаделата незабавно, но все пак можеше да отдели малко време, за да помисли.

Така, Върховният крал искаше той да остане Пръв рицар на Кралството. Което означаваше, че му дава огромна власт. Безмерна. И наистина, Първият рицар беше много повече от представител на Върховния крал. Той не само говореше и действаше от негово име.

Той беше неговото въплъщение.

Традицията датираше още от кралете на Лангър, още преди да се роди Върховното кралство. По онова време кралят посочвал Пръв рицар, когато имал нужда от победител, който да носи неговите цветове по време на турнир, ако бил ранен, или за да защитава честта му с оръжие в ръка — кралят не можел да се бие на дуел. В тези случаи Първият рицар притежавал цялата кралска власт — за времето, докато изпълнявал задачата си, той и кралят били едно. Записана в законите и обичаите на Върховното кралство, длъжността на Първия рицар беше изпаднала в забвение, но оставаше действаща. Обаче макар и нищо в текстовете да не твърдеше обратното, никой никога не си беше представял, че Върховният крал можеше да посмее да определи някого за Пръв рицар за повече от няколко часа.

Лорн вдигна ониксовия пръстен на светлината.

На него бяха изобразени, инкрустирани със сребро в парче оникс, вълча глава, корона и кръстосани шпаги — това бяха неповторими гербове, които единствен Първият рицар на Кралството имаше правото да носи. Достатъчно беше Лорн да сложи този пръстен на пръста си и всичко да започне отново. Бързо щеше да си върне всички прерогативи и целия си престиж, цялото си влияние. Щеше да си върне и своята Ониксова гвардия.

Но дали го искаше?

Ако приемеше отново да поеме дълга на Пръв рицар, той се излагаше на опасност. На интригите, заговорите и заплахите. Но не това го възпираше. Мъртъв и безименен, той можеше да действа — и да удари — в тъмното. Освен това да стане отново Пръв рицар беше все едно да приеме ролята, която искаха да го накарат да играе, да се остави на течението на съдба, която той отказваше. Накрая, той се питаше защо и как Върховният крал продължаваше да му оказва своето доверие. До такава степен ли беше луд? Дали си въобразяваше, че Лорн ще му бъде покорен завинаги сега, когато знаеше, че е негов син? Или изпълняваше сляпо желанията на Събранието на Ирканс така, както Скерен ги беше представил? Пазителите на истината на съдбата можеха да оказват огромно влияние върху един оглупял, каещ се старец, разяждан от Голямото зло…

Обаче Лорн все още се радваше на свободната си воля.

— Хурст! — извика той.

Сивият гвардеец влезе.

— Да, рицарю?

— Наредете да ми оседлаят кон.

Лорн не пое веднага по посока на Лангър.

След няколко прохода и три часа езда, той стигна до пуста, ветровита долина, където поривите на вятъра вдигаха вихрушки от сивкав прах. Растителността беше рядка и ниска, изсъхнала. Навсякъде имаше само скални струпвания. Слънцето, застанало високо на небето, приличаше на диск от бяла, помръкнала слонова кост.

На пътя Лорн подмина дълга редица поклонници. Мъже. Жени. Деца, някои от тях съвсем малки. Опирайки се на голяма тояга, по която висяха свещени талисмани, един рошав свещеник ги водеше, като припяваше заклинания. Също като Лорн, и той отиваше в гробницата на Ерклант I. Преди петстотин години този крал на Лангър беше командвал човешки армии по време на последната Война на мрака, преди да ги поведе към победа благодарение на пожертването на Дракона-крал. Той беше основал Върховното кралство, после, според Хрониките, беше нападнал и убил Серкарн — Дракона на разрушението. Той бе първият Върховен крал. Оставаше си най-славният, този, чиято памет продължаваше да бъде не само уважавана, но и почитана. Въпреки отдалечеността му, въпреки трудностите и опасностите, които се срещаха, докато се стигнеше дотам, гробът му продължаваше да привлича многобройни поклонници и през 1548 година. Ерклант I беше историческа и легендарна фигура, баща на Върховното кралство.

Храмът, който пазеше гробницата, беше построен на склона на най-високата от Закрилящите планини. На свещениците с бръснати и татуирани глави, които го посрещнаха, Лорн беше достатъчно да покаже своя пръстен на Пръв рицар на Кралството, за да стигне до светаята светих. Защото намерението му не беше да отиде при огромния надгробен паметник, издигнат в прослава на Ерклант I, този, в чието подножие поклонниците преминаваха бавно и мълчаливо под бдителните погледи на свещениците. Впрочем под този паметник не се намираха останките на първия Върховен крал. Те почиваха в тайна зад каменните врати, в сърцето на планината.

Светла черта прониза мрака, после стана по-широка и светлината нахлу, докато вратите — широки и дебели, по-високи от десет човешки ръста — бавно се отваряха.

Лорн премина сам огромния праг и изчака вратите да се затворят зад него и да се възцари дълбока тишина. Едва тогава тръгна напред към каменния подиум, към троновете близнаци, сложени един срещу друг, и запалените свещници, които горяха в тъмнината.

С ръка върху дръжката на меча той изкачи стъпалата на подиума, като чувстваше как го обзема страх. Единият от каменните тронове беше празен — този, на който сядаше Ерклант II, когато все още имаше сили. На другия беше поставена статуя, чийто реализъм смущаваше. Тя изобразяваше първия Върховен крал, чийто истински гроб от черен мрамор, прошарен с аркан, се намираше зад нея. Ерклант I беше изобразен с оръжие и корона — като могъщ крал воин, какъвто беше.

Лорн очакваше този шок и въпреки това потрепери. Злокобната аура на дракона го порази като вятър в ледена буря. Страшен студ обзе вътрешностите му. Трябваше да устои на изкушението да избяга или да се свие. За малко инстинктивно щеше да извади меча си и да се приготви за защита.

— Ето те най-накрая — каза един спокоен, мощен глас, който отекна в ума на Лорн.

С тежко стържене на веригите по камъните Драконът на разрушението сложи огромната си лапа върху кралския гроб и подаде главата си на светлината на свещниците. Тя беше гигантска, ужасяваща, въпреки нашийника и гривните от аркан, които го държаха. Един и същ пламък гореше в очите му и в бучащото гърло.

— Не чуваше ли, че те викам?

Въпросът беше упрек, а упрекът звучеше като глуха заплаха. Но Лорн остана прав и намери в себе си достатъчно сили да не трепне.

— Ти ме излъга, Серкарн.

Весело пламъче заблестя в очите на Дракона на разрушението.

— Наистина ли? Я ми разкажи как…

— Искаше да ме накараш да повярвам, че кралят ме лъже и че не съм негов син. Искаше да ме накараш да повярвам, че ме пощадяваш, защото си ме избрал и че искаш да бъдеш мой съюзник. Зная, че всичко това е лъжа.

— Знаеш? Или си мислиш, че знаеш?

— Зная. Това, което не зная, е защо.

— Ти го каза. Исках съюзник. Съюзник отвън. Тук времето тече бавно. Дори за мен.

Предишната година Лорн беше научил, че Драконът на разрушението продължава да е жив, че е пленен и затворен тук, в тази планина, където бе намерил убежище в края на Мрака. Ерклант I наистина се беше бил с него и го беше победил, но противно на това, което се твърдеше в Хрониките, не го беше убил. Беше го покорил. Как? Лорн не знаеше точно. Но знаеше, че всички Върховни крале обладаваха свръхестествената мощ на Серкарн, откакто той бе победен, и че по силата на споразумение или на мощна магия той не можеше да навреди на никого, който беше от потомството на първия Върховен крал.

— Напълно ли си сигурен в това, което твърдиш? — настоя Серкарн. — От кого си го наследил, та изобщо не се съмняваш и се появяваш пред мен?

Макар да знаеше, че кръвта на Върховния крал, която течеше във вените му, го пази, Лорн се уплаши. Серкарн вече не беше Божественият дракон, какъвто беше преди Мрака. Може би дори вече се радваше само на част от необикновените сили, които бе притежавал, когато Ерклант I се беше изправил срещу него. И все пак продължаваше да бъде способен да направи човек на пепел с един каприз, с едно духване.

Лорн чуваше как сърцето му бие до пръсване. Не се съмняваше, че Драконът на разрушението също го чува, но въпреки това каза:

— Тогава давай, драконе! Покажи мощта си!

Веригите задържаха гърдите му, но Серкарн подаде напред едното си рамо, протегна врат, доближи главата си толкова близо, че Лорн почувства на лицето си бавното му, спокойно дишане.

— Тъмнината ли ти дава толкова много дързост? — въпросът изненада Лорн. — Не, не ми отговаряй. Няма нужда…

Драконът на разрушението бавно извърна глава, сякаш за да разгледа по-добре Лорн само с едното си око. Лорн видя отражението си в блестящата сфера на това лъскаво, червеникаво око. Никога не се бе чувствал до такава степен наблюдаван, проучван, оголен както в този миг.

— Да, точно Тъмнината е. Дори и ти да не си даваш сметка. Макар и да си още твърде наивен и да вярваш в свободния си избор… Ти знаеш обаче, че Тъмнината в теб се е променила, нали?

— Да, зная. И се чувствам много по-добре.

Драконът продължаваше да го разглежда търпеливо.

— Несъмнено. За момента…

На някои места и при благоприятни условия се случваше Тъмнината да се съсредоточи и да се развие, докато осъзнае самата себе си. Тогава се раждаше това, което свещениците-магове наричаха „Дух от Тъмнина“. Духовете от Тъмнина обикновено обитаваха различни места. Понякога живееха в животни или в чудовища.

И много по-рядко в човешки същества.

— Значи Дух от Тъмнина.

Лорн потвърди, неспособен да се изтръгне от властта на Серкарн. После драконът внезапно вдигна глава и магията прекъсна. Лорн си пое въздух. Чувстваше се все едно излиза от черна вода, в която е потъвал, без да го знае.

— Аз… Дойдох да ти кажа, че няма да съм твоя жертва — заяви Лорн. — Дойдох да ти кажа, че няма да ти служа. Че прекратявам споразумението, което ни свързваше. Че си връщам свободата, и ти нищо не можеш…

Драконът се изсмя тихо.

— Е, добре, върви, рицарю. Върви, докато се чувстваш свободен и достатъчно силен, за да владееш Тъмнината в теб. В крайна сметка ще разбереш, че имаш нужда от съюзници и че аз можех да съм най-добрият от тях. Тогава ще се върнеш, но ще бъде много късно.

Драконът тръгна назад и главата му изчезна в мрака.

— Забрави кой си мислиш, че си, рицарю. И се моли Тъмнината да те лиши от спомените за гнусните деяния, които ще те накара да извършиш. Това ще те предпази от лудостта, понеже няма да може да заличи престъпленията ти.

Пролетта на 1548 година Командерия „Гората на Гилдер“

Недалеч от планините на Ансгорн, там, където граничат Върховното кралство и Вестфалд, слънцето залязваше над командерията „Гилдер“ и обширната гора от черни борове, която се простираше наоколо.

Камбаната вече беше ударила три пъти, за да предупреди пътниците, че трябва да се забързат, за да пристигнат, преди да се стъмни. Мястото не беше сигурно. Отдалечено, слабо населено, през него минаваше само един стар път, чиито широки плочи бяха обрасли с високи треви и храсталаци. Върховното кралство беше престанало да поддържа и да пази този път, който датираше от времето на Имелорската империя и беше оцелял от Мрака. Границата вече не се пазеше или се пазеше толкова лошо, че разбойници и контрабандисти я преминаваха както си искаха. Най-голямата опасност обаче не идваше от неприятните срещи, които можеше да се случат. Нито от дивите животни. Нито дори от наемниците и крадците, привлечени от размириците във Вейлд. Идваше от Тъмнината, която в някои нощи излизаше от гората като черна мъгла и застрашаваше тези, които бяха имали нещастието да се изгубят, като се простираше чак до стените на командерията.

Малка и отдалечена, командерията „Гората на Гилдер“ наброяваше едва — като се изключат неколцина новодошли коняри — петнадесетина монаси рицари, които се мъчеха да поддържат нещо подобно на ред и справедливост в областта. Задачата беше тежка, но те се стараеха против и напук на всичко, въпреки умората и опасностите. Тези ветерани неуморно патрулираха покрай стария имелорски път, който се отдалечаваше на изток към Вестфалд, а отвъд негостоприемните планини — към Вейлд на север. И на драго сърце приемаха поклонници, скитници и търговци, предлагаха им подслон и храна, но най-вече — та макар и само за една нощ — спокойствие на духа зад здравите и добре пазени стени. Командерията беше сигурен пристан, където всеки намираше подкрепа и закрила срещу всички заплахи.

Загрижен, брат Илас се качи на патрулния път, издигащ се над входа на командерията, и попита:

— Все още нищо?

— Не — отвърна монахът, който даваше наряд.

Илас дълго и внимателно оглежда пътя с присвити очи. Напразно. И от едната, и от другата страна оставаше пуст. Но един брат все още не се беше прибрал, а скоро трябваше да затворят вратите за през нощта, както го изискваше Правилникът в областите, където Тъмнината представляваше опасност.

— Вече трябваше да се е върнал, нали?

— Да — каза часовият.

Когато научи, че едно дете страда от силна червена треска във ферма наблизо, брат Ярл взе чантата си с лечебни билки и яхна коня, въпреки късния час. „Ако се справя бързо — беше казал — ще се върна преди залез-слънце.“ Но и дума не можеше да става да чака до другия ден — червената треска можеше да отнесе дете за една нощ.

След което беше препуснал — сам — в галоп.

Илас въздъхна.

Изпитваше обич и уважение към брат Ярл. Бяха на една възраст, ще рече на около петдесет. Бяха се молили и воювали един до друг, бяха делили воднистия походен бульон, огъня от съчки, бяха спали на един сламеник. Друга тяхна обща черта беше това, че се бяха присъединили към монасите рицари на Светите покровители доста късно.

Това обаче правеше ли ги приятели?

На брат Илас му се струваше, че всъщност никой не познава истински Ярл. Той говореше малко и на никого не се доверяваше, но умееше да слуша и никога не се колебаеше да предложи помощта си. Щедър, предан, усмихнат, той беше уважаван от братята и ценен от местните хора, които се обръщаха към него, когато бяха болни или ранени. Наистина Ярл умееше да намести счупено, да зашие рана, да лекува пламнали вътрешности или да успокои мигрена. В това затънтено място името му беше познато на селяните, на дърварите, на ловците и дори на просяците и на скитниците, което за него означаваше, че непрекъснато му се налагаше да обикаля околността, освен че трябваше да изпълнява религиозните и военните си задължения.

Илас чу виене на вълк и се обърна към спускащия се мрак.

Когато и последният слънчев лъч се скриеше зад хоризонта, нямаше да има друг избор — в качеството си на монах вратар — освен да нареди вратите да бъдат затворени.

Наистина тази нощ щеше да бъде нощ на Тъмнината.

Тъмнината щеше да бъде достатъчно силна, за да напусне околните гори в преследване на живот, на душа, която да погуби. Може би дори щеше да доведе в тази гъста, прашна мъгла гладни същества, които да дойдат да душат въздуха, да дерат земята и да драскат по камъните. Щяха да ги чуят как стенат и ръмжат. Стоновете и призивите им под стените щяха да смущават съня и да събуждат най-дълбоките, най-тайните страхове. Но нито Тъмнината, нито нейната пасмина нямаше да влязат… при условие че вратите бъдат затворени, преди да се стъмни, и ейраловите глифове, които ги защитават, бъдат погалени от живота и светлината на последния слънчев лъч.

Единствено и само това пазеше командерията. Вратите можеха да бъдат отворени едва на зазоряване. Дори не и за миг. Дори не и колкото за един удар на сърце. Защото на Тъмнината не ѝ беше нужно повече, за да се промъкне и да извърши гнусното си дело.

— Може би брат Ярл е предпочел да прекара нощта на място — каза постовият. — При родителите на детето, което тръгна да лекува. Няма съмнение, че са му предложили подслон и храна.

— Може би.

Но никак не му се вярваше.

Когато напусна командерията, Ярл беше оставил един болен брат, чието състояние го тревожеше. И като познаваше Ярл както само той го познаваше, Илас не се съмняваше, че е предпочел да изчака следващия ден, за да се прибере, та дори и с риск — ако е закъснял — да пристигне след затварянето на вратите. Тогава щеше да бъде хванат в клопка — сам и обграден от Тъмнината.

Което значеше обречен.

Разтревожен, брат Илас наблюдаваше залязващото слънце, което приличаше на плосък купол сред пламтящо море. Щеше да чака до последната светлинка, до последната надежда, преди да нареди да затворят вратите, но не повече.

Канеха се да я изнасилят, когато Ярл ги свари на поляната.

— Пуснете я.

Двамата мъже, които притискаха девойката към земята, вдигнаха глави. Този, който беше клекнал между бедрата ѝ, се извърна объркан. Също като съучастниците си, и той пребледня, когато видя монаха рицар, който се приближаваше. Не можеше да го сбърка. Непознатият носеше облеклото на ордена на Светите покровители: високите ботуши, дългата ризница от синкави стоманени халки, бялата връхна дреха със сребърни ширити, пристегната в кръста с тежък кожен колан… и меча, който спокойно и решително извади от ножницата.

— Казах: пуснете я.

Мъжът, който беше спечелил на зарове правото да мине пръв, се изправи, като забързано вдигаше панталоните си. Искаше да каже нещо, но един удар на меча отпрати главата му да се търкаля по тревата, докато той си оправяше колана. Другите двама скочиха на крака и се хванаха за оръжията. Ярл отби нападението на единия, преди да го изкорми с опакото на острието, после се обърна към последния, който… вече се измъкваше тичешком и изчезваше сред гъсталаците.

Монахът рицар се наведе над девойката.

Зашеметена, тя трепереше и хълцаше. Беше облечена в мъжки дрехи, мръсни и разкъсани, които, свита на кълбо, се мъчеше да оправи от свян.

— Всичко е наред — каза ѝ Ярл тихо.

С пълни със сълзи очи девойката трескаво кимна.

— Как се казвате? — попита Ярл.

— Лен… Леня.

— Всичко е наред, Леня. Позволете ми да ви помогна. Съгласна ли сте?

Ярл внимателно ѝ помогна да си оправи ризата, после да нахлузи панталоните, останали закачени за единия ѝ глезен. Лицето ѝ беше изцапано със засъхнала кръв, но за момента той се отказа да прегледа раната на главата ѝ, от която по разрошените ѝ коси беше полепнала кръв. Това можеше да почака, докато стигнат до командерията.

Ако успееха.

Командерията беше наблизо, но небето вече беше тъмно над полянката, а от дълбините на гората се пробуждаше заплаха.

— Трябва да тръгваме — каза монахът рицар и взе Леня на ръце. — Стъмва се.

Облекчена, че най-сетне може да се отпусне в ръце, които я защитаваха, младата жена се остави на волята му. Беше по-скоро дребна, така че той я вдигна без усилие.

— Благодаря — прошепна тя, като сложи глава на рамото му.

— Конят ми е наблизо — каза той.

Отнесе я, като остави конете на тримата мъже, които бяха вързани за един дънер и ставаха все по-нервни.

— Там — извика един от часовите, като посочи с ръка.

— Най-сетне — рече брат Илас.

Мнозина братя бяха дошли при него на обходния път, за да гледат дали Ярл се връща. Всички погледи се обърнаха към стария павиран път и към рицаря, облечен в бяло, който пристигаше в галоп.

— Ярл ли е? — попита брат Гардион.

— Да! Той е — потвърди възторжено брат Лето.

Илас пресметна скоростта на Ярл и разстоянието, което все още го отделяше от командерията. Като се обърна към залеза, разбра, че времето ще му стигне.

Дори съвсем щеше да му стигне.

— Ще дойде ли навреме? — попита един от новите коняри.

Никой не му отговори, но всички споделяха един и същ страх.

— Бавен е — каза брат Тален. — Необичайно бавен.

Смутен, старият Гардион присви очи. Той беше на шейсет и две години и това го правеше старши на общността, а очите му вече не бяха така добри, както преди.

— Може би конят му е изтощен — предположи той.

— Не — каза Илас. — Не е това. Гледайте…

Ярл не яздеше сам. Той притискаше някого на седлото пред себе си и държеше юздите с една ръка, а конят препускаше с всички сили.

— Какво става? — попита командор Едрас.

Направиха му път да стигне до бойниците.

Плешив и с правилно оформена брада, той беше едва на трийсетина години, но вече беше опитен в командването и в битките. Един поглед му беше достатъчен, за да прецени положението.

— Кой е? — попита той, като посочи с брадичка към конника, който се приближаваше.

— Брат Ярл — каза Илас.

— Ще успее ли?

— Не зная.

— Братко Реал — извика Едрас силно. — Искам да се качите на камбанарията на параклиса. Наблюдавайте здрачаването и ударете веднъж камбаната точно преди последния слънчев лъч да изчезне зад хоризонта.

— Разбрано!

— Братко Тален?

— Тук!

— Вземете трима братя и идете да затворите вратите наполовина. Оставете само толкова, колкото да може да мине конник. После бъдете готови да бутнете вратите по сигнала на брат Реал.

— На вашите заповеди.

След това, като се наведе към Гардион, командорът му каза тихо:

— Уверете се, че всичко е готово в лечебницата, моля ви.

Брат Гардион тръгна.

Илас беше чул последната заповед, дадена от Едрас. Двамата мъже се спогледаха загрижено и командорът се почувства длъжен да добави:

— Никога не се знае.

Илас кимна.

Макар че перспективата Ярл или човекът, когото водеше, да бъдат ранени, не беше най-тревожната.

— Ето я Тъмнината — зловещо каза един от братята.

Ярл идваше в галоп от североизток по стария имелорски път, който минаваше през гората. От тази страна на небето вече беше тъмно и Тъмнината излизаше сред дърветата. Тя можеше да приема различни форми. Имаше ветрове, камъни, дъждове и блата на Тъмнината. Тук Тъмнината беше гъста и тъмна мъгла, осеяна с пурпурни вени, които слабо просветваха. Изглеждаше като жива, сякаш привлечена от пътя, който покриваше след монаха рицар.

Нямаше нужда Ярл да се обръща назад, за да разбере, че е преследван от нощта и Тъмнината. Отначало се беше надявал, че свещените стълбове, които братята бяха забили от двете страни на стария път, ще са достатъчни, за да държат Тъмнината настрана. Обикновено беше така около командерията. Но тази нощ не беше като другите и Тъмнината, която обичайно се ограничаваше до дълбините на горите, изглеждаше толкова мощна, колкото беше по времето на Мрака, преди светът отново да стане плодотворен. Въпреки глифовете, които ги красяха, тя поглъщаше белите стълбове покрай пътя със същата лекота, с която беше преминала другите, забити там, където започваше гората, сякаш това бяха обикновени дървени стълбове.

Оглушал от чаткането на копитата на жребеца, Ярл притискаше Леня към себе си с едната си ръка. Тя беше неподвижна и главата ѝ се поклащаше в ритъма на препускането. Той се надяваше тя да е само в безсъзнание. Можеше ли раната на главата ѝ да е по-сериозна, отколкото му се бе сторило? Може би. Но сега не беше моментът да се притеснява за това. Мислеше, че ще може да се върне навреме и не се съмняваше, че братята му щяха да чакат по последния миг, преди да затворят вратите на командерията. Но въпреки всичко не беше сигурен, че конят му няма да бъде обзет от внезапна слабост или да падне. И най-вече трябваше да внимава за Тъмнината, която напредваше, а конят му видимо се уморяваше. Чувстваше присъствието ѝ — жадно и ледено — в гърба си, сякаш беше вълна, която се разбива, готова да го погълне.

Петстотин метра.

Оставаха му само петстотин метра, но нощта почти се беше спуснала и Тъмнината приближаваше.

В командерията всички бяха готови.

— Наблюдавайте внимателно, братко Реал! — нареди командор Едрас откъм обходния път. — Дайте време на брат Ярл до последния слънчев лъч. Но не чакайте и секунда повече, преди да дадете сигнала! Иначе ще обречете всички ни!

Застанал на върха на камбанарията на параклиса, Реал не отвръщаше поглед от залязващото слънце, но направи знак, че е чул. В далечината слънцето вече беше като златно-розова локва по върховете на черните борове. В нощното небе вече ясно се виждаха млечните извивки на Голямата мъглявина.

— Ето го! — предупреди Едрас.

И наистина Ярл идваше в галоп, а мъглите на Тъмнината се затваряха зад него и докосваха задницата на коня му — запенен и полудял. В мъглата безформени силуети скачаха, ръмжаха, посягаха с нокти и челюсти.

— Бъдете готови! — нареди командорът на братята, които чакаха да затворят вратата. — При сигнала затворете, без да се колебаете! Каквото и да се случи!

Братята знаеха, че нямат избор. Но мисълта да обрекат на сигурна смърт един от тях им беше непоносима.

— Братя, не проявявайте слабост. Заклевам ви.

Странен, далечен крясък наруши тишината. Беше известяването на пълната нощ — празник за Тъмнината.

Брат Илас сдържаше дъха си.

Погледът му се движеше от хоризонта до камбанарията, от камбанарията до пътя, после се върна към хоризонта. Ярл вече беше на един хвърлей разстояние от двете тежки открехнати крила на вратата, но последният лъч щеше да изчезне. Само след миг нощта щеше да настъпи и изглеждаше, че Тъмнината — като огромно море — ще покрие света.

Камбаната отекна.

Братята забутаха крилата.

Ярл пришпори.

— Яху!

Конят скочи с цвилене.

Крилата на вратата се затвориха в последния миг. Глифовете, издълбани в дървото с ейралски букви, проблеснаха за секунда в бяло сияние. Отекна злокобен вой, докато Тъмнината се отдръпваше от командерията и оставаше на разстояние като море, което отстъпва около остров при отлив.

В командерията за миг настана мълчаливо вцепенение…

Последвано от победни викове.

Ярл беше успял, вратите тежко бяха хлопнали зад него, а конят му за малко не беше паднал на двора.

Аед беше избягал, за да спаси живота си.

Толкова по-зле за Орикт, който бе предпочел да се бие. Толкова по-зле и за Ерган, който така и не видя откъде дойде ударът, който го обезглави. В края на краищата нали точно на него му беше хрумнала идеята да изнасилят момичето? Ако той не беше пожелал „да се позабавлява“, ако се беше задоволил да се подчини на заповедите, както искаше Аед, Ерган още щеше да е жив. Както и Орикт. Ерган беше виновен за това, че Орикт беше убит. Не Аед. Какъв смисъл имаше да остане и да се бие? Щеше да има само още един труп на полянката, това е.

Тъй като монахът рицар, изглежда, не смяташе да го преследва, отначало Аед си помисли, че се е измъкнал. Но продължи да тича, после спря, за да ориентира, като се мъчеше да се убеди, че шумовете, които чуваше в края на гората, са плод на въображението му.

Аед не обичаше тази гора.

Смятаха я за прокълната и ако момичето не беше опитало да се спаси в нея, той никога нямаше да пристъпи там. Но Ерган беше настоял. С ръка на меча беше припомнил какво беше обещаното възнаграждение. Толкова злато за тая никаквица — това си струваше да се поемат известни рискове. Освен това Аед познаваше добре каква съдба очаква страхливците и подлеците.

„На страхливеца главата винаги му е на мястото си“ — каза си Аед.

И тъкмо когато мислеше, че се е изгубил, намери стария път и белите стълбове покрай него. Това, че напусна гората, беше облекчение, но наемникът бързо си промени мнението с падането на нощта — сега, когато…

Сега продължаваше да тича, изплашен, с обезумял поглед.

Мъглите на Тъмнината, които бяха излезли от гората, го обгръщаха. И той ги цепеше, следвайки павирания път, като хипнотизиран от сивкавата пътека, която той очертаваше пред него под Голямата мъглявина. В мъглата чуваше въздишки, жалби, стенания, внезапни крясъци и страховито ръмжене. Отгатваше очи, бивници, гримасничещи лица и увиснали муцуни, които не искаше да вижда. Понякога парче измъчена мъгла го хващаше за глезена или за ръката. Той се освобождаваше лесно, но все по-ужасѐн, а кръвта му се смразяваше.

Тъмнината си играеше с него.

Аед знаеше, че е обречен и единствено страхът не му позволяваше да се примири със съдбата си. Така че тичаше и — неспособен да мисли — щеше да бяга до последния си дъх.

Но вече се чувстваше изтощен.

Дробовете му горяха, а краката го измъчваха от болка. Собствената му пот го заслепяваше, гореща при допир с очите. Бягането му беше вече някакъв ад. Залиташе и на няколко пъти за малко не падна, препънат в някоя разместена плоча. Намали, скоро вече можеше само да върви. Тогава Тъмнината стана по-гъста, по-черна, по-задушаваща. Но не се затвори върху него и го остави да върви напред — с последни сили, като залиташе на всяка крачка.

Капнал от изтощение, победен, разбит, наемникът започна да се моли, хълцайки.

Тогава се строполи на земята и зачака смъртта…

— Милост — шепнеше той. — Милост…

— Патетично.

На Аед му трябваше известно време, докато разбере, че наистина беше чул тази дума.

Разтреперан, той отвори очи и видя две конски копита близо до лицето си. Отвратителният страх, който почти го беше подлудил, беше изчезнал, заменен от чувството за скрита заплаха, което му беше станало твърде познато.

— Стани.

Аед застана на колене и забеляза, че мъглите на Тъмнината се бяха отдръпнали. Вдигна поглед и заслепен от огромните арабески на Мъглявината, позна свещеника в черна ризница, който му говореше със суров глас.

— Прав.

Наемникът се подчини, но погледът му остана наведен.

— Къде са Ерган и Орикт? — попита отец Д’Елвантир.

— Те… Те са мъртви.

— Отнесени от Светата тъмнина?

Аед се осмели да погледне.

— Не, убити от един монах покровител.

Шлемът, който скриваше лицето на елвантския свещеник, беше украсен със същите кървавочервени извивки, както нагръдника и тежките му ръкавици. Позволяваше да се видят само очите му, в които на Аед му се стори, че вижда блясъка на омраза при споменаването на монаха рицар.

— Говори — заповяда свещеникът.

Зад него двайсетина конници чакаха на седлата. Всички бяха наемници без вяра и закон, също като Аед, когото свещеникът беше наел във Вейлд. После той се беше научил да се страхува от него.

— Намерихме момичето в гората — каза Аед. — Но дойде един монах рицар. Първо уби Ерган. А после Орикт. С… Струва ми се, че после отведе момичето.

— А ти?

— Аз?

— Ти защо не си мъртъв?

Аед с мъка преглътна от притеснение.

— Избягал си — отсече отец Д’Елвантир.

— Не! Аз… Не избягах! — защитаваше се наемникът. — Исках да ви предупредя! Трябваше да остане някой, който да каже какво се е…

— Имаш късмет — прекъсна го свещеникът. — Тази нощ е Свещена нощ.

Аед пребледня. Погледна свещеника невярващо.

— Светата тъмнина да те приеме.

При тези думи свещеникът подкара коня си в тръс.

Аед скочи встрани, за да не бъде съборен.

— Милост! — извика той. — Не! Милост! Не ме оставяйте!

И като разбра, че няма на какво да се надява от елвантския свещеник, потърси помощ от другите конници. Те бяха негови другари, братя по оръжие, някои му бяха дори приятели. Но всички минаха покрай него, без да го погледнат, безразлични към молбите му.

— Не ме изоставяйте! Не тук! Вел! Естал! Олам! Моля те, Олам. Вземи ме зад себе си. Олам!

Знаеше, че единствено властта на свещеника държи Тъмнината настрана. Отчаяно се опита да се вкопчи в едно седло, но единственото, което получи, беше жесток ритник с ботуш, който го отпрати да се търкаля по земята. Главата му се удари в един камък.

Беше замаян и му трябваше известно време, за да се вдигне.

— Не ме оставяйте — крещеше той, а кръвта се стичаше по челото му. — Милост! Не ме оставяйте! Мръсници! Гадняри! Не ме…

Но и последният конник вече се отдалечаваше, а Аед чувстваше, че вече няма сили нито да тича, нито да вика.

— Милост — повтори той полугласно и падна на колене. — Милост…

Избухна в плач и остави Тъмнината, нейните призраци и кошмари да се стоварят върху него.

Лечебницата на командерията представляваше тясно, спокойно помещение близо до спалните. Шест плетени легла бяха подредени едно до друго в червеникавия полумрак, на светлината на няколко свещи. На стената в дъното висеше диск от светло дърво, на който беше издълбан профилът на Ейрал — Белия дракон на познанието и на светлината.

Леня лежеше на едно от леглата, които командорът беше наредил да приготвят. Бледа, с хлътнали бузи, тя спеше дълбоко. Сега беше облечена в нощница, която беше много голяма за нея, главата ѝ беше превързана с чиста и съвършено точно направена превръзка.

— Остани при нея, Рилт — каза Ярл на новака, който служеше при него като чирак.

Макар и с гигантски ръст, Рилт едва излизаше от юношеската възраст. Той кимна и остана до леглото на момичето, а господарят му отиде при командор Едрас. Командорът търпеливо чакаше в един ъгъл на стаята Ярл да му каже най-накрая какво се беше случило, тъй като монахът рицар му беше обещал да му разкаже всичко, но не преди да се е погрижил за пациентката си. Първо трябваше да я прегледа, да се погрижи за нея и да се увери, че животът ѝ не е в опасност.

Това вече беше направено.

— Връщах се от фермата на семейство Фарел, когато забелязах странни следи на половин левга оттук — каза Ярл тихо. — Имаше стъпки от крака и капки кръв, покрити от следите на няколко подковани коня. Бяха съвсем пресни и прекосяваха полето по посока на гората. Реших да ида да видя какво става.

Ярл се обърна към леглото на момичето, което му се стори твърде младо и крехко за изпитанията, които беше преживяло.

Продължи:

— Бяха трима и се канеха да я изнасилят, когато ги намерих на една поляна. Убих двама от тях. Третият избяга.

— Тя каза ли ви нещо?

— Каза, че се казва Леня.

— И това е всичко?

— Горе-долу да. Почти веднага изгуби съзнание от изтощение.

— На колко ли години е?

— Не повече от шестнайсет-седемнайсет.

— А тези мъже какви бяха?

— Наемници. Или разбойници, тръгнали да плячкосват.

— Несъмнено са видели в това младо момиче лесна жертва. Опитала се е да им се измъкне, но са я хванали в гората, където е искала да се скрие. Може би дори по някое време са я преследвали, за да си поиграят с нея…

Откакто провинция Вейлд от другата страна на планините се беше надигнала против Иргаард, бандите в областта бяха станали още по-многобройни. Пътници биваха обирани. Отдалечени ферми бяха нападани. До този момент командерията беше успяла да запази района от плячкосване благодарение на всеотдайността на монасите рицари и на закрилата на Белия дракон. Но колко ли време още можеше да удържи?

— Тя носеше това — каза Ярл, като показа един медальон от слонова кост и сребро.

Медальонът представляваше Дракона-крал — дракон с корона, изправен прав, с крила, разперени хоризонтално, за да се очертае кръст.

— Учителю! — извика внезапно Рилт.

Леня току-що беше отворила очите си, пълни със страх. Изведнъж дълбоко си пое дъх и се изправи, сякаш ѝ беше липсвал въздух, сграбчи чирака за яката и умолително продума:

— Идват! Те… Не бива да… Мечът! Аз… Отец Домн… Отец Домнис! Трябва… да… говоря с него… Отец Домнис… Мечът на кралете! Не бива да… Мечът… на… кр…

Не можа да довърши.

Пръстите ѝ продължаваха да стискат бялата дреха на чирака, но тя отново изгуби съзнание. Смутен, Рилт я задържа и внимателно сложи главата ѝ на възглавницата, преди да се обърне към Ярл и Едрас с питащ поглед.

Чувайки по коридора шум от забързани стъпки, Ярл се обърна към вратата. Брат Илас отвори. Беше въоръжен и леко задъхано каза:

— Трябва да дойдете.

— Какво става? — попита Едрас.

— Конници. Пред вратата са.

Когато стигна до обходния път над вратата на командерията, повечето от братята рицари вече бяха застанали на стената. Освен дългата ризница от стоманени халки, която носеха от сутрин до вечер, те бяха сложили и шлемовете си с кръстообразен процеп за очите и бяха грабнали големите щитове с изображението на Ейрал. Всички бяха еднакво решителни, чираците, облечени в подплатени ризници, довършваха зареждането на арбалетите, които — подредени в една линия — чакаха само да бъдат сложени на рамо.

Командорът се приближи до бойниците и уверено рече:

— Аз съм командор Едрас.

Отвън имаше двайсетина конници, мръсни и окъсани, яхнали изтощени коне. Носеха най-различни ризници от дебела кожа. Шлемове и качулки съвършено скриваха лицата им в тъмнината, но на командора му се стори, че въпреки това може да различи твърдия, жесток блясък в погледите им. Кои бяха те? Разбойници или войници? Наемници? Дезертьори?

От групата се отдели конник в яркочервено наметало.

Едрас беше доблестен и благочестив мъж. И въпреки това трябваше да сдържи потреперването си, когато разпозна извивките, красящи шлема, и черната стоманена ризница на конника. Изискани, елегантни, те бяха в същото ярко червено като плаща, който покриваше раменете му, и не оставяха никакво съмнение относно този, който ги носеше.

Това беше свещеник на Елвантир — Драконът на Тъмнината.

— Искаме момичето — заяви той с глас, който шлемът променяше и правеше още по-ужа̀сен.

Командорът не отговори.

Наоколо Тъмнината беше навред, докъдето поглед стига. Командерията беше обгърната отвсякъде, но това не беше попречило на свещеника и неговия отряд да дойдат до нея. По копитата на коня му висяха парцали от черна мъгла, а покривалото му беше толкова бледо, че изглеждаше призрачно на светлината на Голямата мъглявина.

— Тя е сред тези стени — продължи свещеникът. — Отворете вратите си.

— Вратите ни ще останат затворени — каза спокойно Едрас.

По гърба му се стичаше ледена пот. Но ако свещеникът на Елвантир черпеше от Тъмнината страховитите си сили, това означаваше също така, че има причини да се бои от магията на Ейрал. Против действията на Тъмнината свещените глифове на Белия дракон пазеха малката командерия по-добре от каменните ѝ стени.

Поне до известно време.

Скрит зад шлема си, свещеникът известно време гледа внимателно Едрас. После бавно обиколи с поглед бойниците, сякаш преценяваше защитните сили на командерията.

— Предай момичето — повтори той. — Предай момичето и ние си тръгваме.

— Не. Сега вече Ейрал я пази.

Свещеникът се изсмя.

— Както желаеш…

Даде знак за тръгване и бързо той и хората му се обърнаха и изчезнаха в тъмнината и черната мъгла.

След кратък размисъл командор Едрас заповяда да се съберат веднага и повика братята-рицари в параклиса, с изключение на неколцина, които останаха на стените, за да дежурят.

— Как е тя? — попита той Ярл, който го чакаше пред параклиса.

— Все така в безсъзнание. Рилт е при нея, но не мисля, че животът ѝ е в опасност. Млада е и е по-силна, отколкото изглежда. Нуждае се само от почивка.

— Съмнявам се, че дълго ще може да си почива тук…

Влязоха.

Параклисът беше повече от скромен. Островърхите му прозорци бяха без стъкла, а по стените нямаше никаква украса. Нямаше пейки, братята се молеха прави или на колене върху голите плочи. Олтарът представляваше голямо парче бял камък, леко поогладен.

С Ярл до себе си, Едрас застана с гръб към олтара и изчака десетината братя рицари да се съберат пред него сред войнствено потропване на халки и ремъци, държеше шлема си под мишница, а ръката му лежеше върху дръжката на меча. Виждаха се само посивели или побелели глави, тук-там плешиви. Само мрачни, решителни лица. Само спокойни погледи. Всички бяха ветерани. Знаеха, че моментът е много сериозен и не се страхуваха. Опитът и вярата закаляваха решимостта им.

Ясно и спокойно командорът каза:

— Свещеник на Елвантир иска да му предадем една душа, която Ейрал доведе при нас. Командва двайсетина наемници и несъмнено разполага с ужасна власт, черпена от извора на Тъмнината. Пред лицето на тази опасност чакам мненията ви, братя.

— Той ще се върне — каза брат Илас. — Трябва да се подготвим да се защитаваме.

Мнозина от братята се съгласиха.

— И то незабавно — каза един от тях. — Ако ще нападат, то ще е тази нощ, докато Тъмнината е мощна. Тя е техният най-добър съюзник, повече и от стоманата.

— Но закрилата на Ейрал се простира над това място — каза брат Лето. — Този свещеник не може да не го знае и ще помисли добре, преди да нападне.

— Освен това стените ни са дебели, а шпагите ни остри — подчерта старият Гардион.

— Така е — каза Едрас. — Обаче аз много се съмнявам, че този свещеник ще се откаже от плячката си.

— Какво знаем всъщност за това момиче? — попита брат Тален след известно мълчание.

— Нищо или почти нищо — призна командорът.

— Знаем ли поне защо свещеник на Елвантир я преследва?

Едрас се обърна към Ярл и го прикани да пристъпи напред и да говори.

— Братко?

— Каза, че се нарича Леня — заяви Ярл. — Намерих я мъртва от изтощение, докато трима мъже се готвеха да я изнасилят в гората.

— Какви мъже?

— Наемници. Отначало помислих, че са дезертьори и минаващи разбойници, но сега мисля, че бяха част от отряда на свещеника. Според следите, които можах да открия, Леня е идвала по пътя. Опитала се е да им избяга, като се е затичала към гората, но напразно.

— Откъде може да идва? — попита Илас.

— Според мен от Вейлд. През планината Галаар.

— Сама?

— Дори и да имало други с нея, само тя е успяла. И то с опасност за живота си.

— Двамата с Ярл мислим, че е идвала тук, преди да е била принудена да бяга към гората — каза командорът. — Първо, защото нашата командерия е най-доброто убежище от тъмнината. А после…

Поколеба се и размени поглед с брат Ярл.

— После, защото изглежда иска да бъде отведена при отец Домнис — каза Ярл.

Новината изненада братята, защото всички знаеха, че отец Домнис е изповедник на принц Алдеран — вторият в списъка на наследниците на трона на Върховното кралство. Но тя смути още повече онези, които познаваха миналото на Ярл. Домнис бе принадлежал към ордена на Светите покровители. И през годините на службата си е бил брат по оръжие и приятел на Ярл.

Съвпадение?

Това означаваше да се подцени Ирканс — Драконът на съдбата…

Погледите се приковаха в Ярл, който стоеше пред олтара, под голямата статуя на Ейрал — крилата на Дракона на познанието и на светлината сякаш бяха разперени за него.

— Тя не каза защо на всяка цена трябва да се срещне с отец Домнис — добави той, като изпреварваше въпросите. — Напълно съсипана от умора, отново изпадна в несвяст.

— И все пак — каза Едрас — имаше време да спомене Меча на кралете.

Братята млъкнаха и се спогледаха объркано.

Мечът на кралете беше мечът на първия Върховен крал и на неговите потомци. Последният, който го беше носил, беше един прадядо на Ерклант II, сегашния Върховен крал. Той го счупил в битката при връх Тиернас, точно преди да бъде убит от принца-дракон, с когото се биел. Рицарите рискували всичко, за да отнесат тялото на своя крал, докато свирела тръба за отстъпление, но забравили меча в кървавата кал на бойното поле. Смяташе се, че оттогава насетне е изгубен и беше станал част от легендата.

Дали Мечът на кралете е бил намерен отново?

— Която и да е тази девойка — каза старият мъдър Гардион след дълго мълчание, — няма никакво съмнение, че Ейрал я е направлявал да дойде дотук.

— В такъв случай наш дълг е не само да я защитим, но и да ѝ помогнем да стигне до целта си.

Всички се прекръстиха.

Останаха за миг смълчани с наведена глава в тихия параклис, под закрилящите крила на Ейрал, на светлината на няколко свещи, чийто слаб пламък потреперваше при най-малкия полъх на въздуха.

Навън, в мъглите на Тъмнината, се надигаше стенание.

Свещеникът беше начертал на земята руни с върха на меч за жертвоприношения. Родлан и останалите го бяха гледали, докато го правеше, разтревожени, но без да посмеят да кажат нищо, обградени плътно от Тъмнината. Формите, движенията, шумовете, които различаваха в плътната мъгла, изостряха нервите им до краен предел. Всичко в тях им крещеше да бягат. Но къде? Тъмнината беше като огромно море около тях.

Родлан разбираше, че хората му вече не издържат.

Преследването, в което бяха участвали през планините на Вейлд, ги беше изтощило, но това не беше най-лошото. Те бяха наемници, бойни кучета, животни. Умееха да страдат, както и да карат другите да страдат. Издържаха на мъки, бяха здрави, жестоки, повечето неспособни на милост. Всички бяха грабили, крали, изнасилвали, измъчвали и убивали. Понякога без истинска причина. Заради играта. Защото страданията на жертвите им ги развличаха. Защото гледката на мъж, който конвулсивно рита с крака, преди да издъхне, увесен на въже, или на момиченце, което разплакано се претрепва от работа, беше добра компания за пиянството им или пък просто убиваше скуката им.

Разбира се, Асранир ги закриляше.

Благодарение на свещеника на Елвантир влиянието на Тъмнината нямаше опасност да ги достигне. Както и съществата и призраците, обитаващи мъглата в тази ужасна нощ. Но никой не можеше да стои до Тъмнината, без да изпитва тревога, недоверие или отвращение. Без значение кой. Без значение какво беше направил и преживял. Беше все едно да доближиш пламък до кожата си, острие до окото си, паница, гъмжаща от червеи до отворената си уста. Тялото се бунтуваше. Надигаше се усещането за нещо гадно, срещу което човек се изтощаваше да се бори непрестанно. Тъмнината беше зловредна, противоестествена, гнусна. А присъствието ѝ — което никога не беше напълно безобидно — подлагаше на изпитание и най-здравите нерви.

Вече от няколко дни напрежението в групата на наемниците беше много силно. Няколко разправии вече бяха избухнали, а други, още по-лоши, тлееха. Родлан знаеше, че хората му са като затворени зверове. Съществуваше заплахата в крайна сметка да се хванат за гушите, понеже нямаше да посмеят да се нахвърлят върху Асранир, от когото с право се страхуваха. Но щеше да им е по-лесно да се нахвърлят върху шефа си. Страхуваше се от метеж, който при всички случаи щеше да е кървав. И щеше да бъде щастлив, ако на другия ден трябваше да се оплаква само от няколко бягства.

Но как можеше Асранир да не си дава сметка за всичко това? Как можеше да не разбира, че скоро щеше да се окаже сам, ако не направеше нещо? До такава степен ли не му пукаше, както изглеждаше? Родлан не разбираше. Със сигурност обаче предпазливите предупреждения, които беше отправил към свещеника, като че ли не го разтревожиха. Дори не го заинтересуваха.

Руните, начертани от Асранир, образуваха пръстен около наемниците и конете им.

— Внимавай хората ти да не излязат от този кръг — беше казал свещеникът на Родлан. — Той ще ви пази от Тъмнината в мое отсъствие. Но не отговарям за нищо, ако някой от вас излезе извън него. Разбра ли?

— Да, свещенико.

— Пожелавам ви да е така.

При тези думи Асранир съвършено спокойно беше яхнал сивия си кон.

— Противно на това, което твоите хора и ти самият мислите, тази Свещена нощ е неочаквана придобивка. Скоро всичко ще свърши. По волята на Елвантир и благодарение на родената от него Тъмнина.

Тогава беше подкарал коня си в тръс, без да погледне назад, а в това време наемниците се скупчиха около началника си.

— Къде отива? — попита един от тях.

— Не зная — призна Родлан.

— Ти напоследък не знаеш много неща…

Засегнат на болното място, Родлан се напрегна.

— Ти май имаш нещо да ми кажеш, а, Сед?

Двамата мъже се измерваха с поглед. Наемникът пръв сведе очи, но съвсем неохотно.

— Не — продума той.

— Сигурен ли си, Сед? Съвсем сигурен? — настоя Родлан.

— Да — отвърна другият, като отстъпи.

— Тогава си затваряй устата, разбра ли?

И тъй като Сед не отговаряше, повтори:

— Разбра ли?

— Да. Разбрах!

Тогава Родлан се обърна към останалите от малкия отряд.

— Ако някой друг иска да каже нещо, сега е моментът. Тук и сега!

Някои се колебаеха.

Началникът на наемниците понесе и изтърпя няколко лоши погледа, но никой не посмя.

— Добре.

Прикривайки облекчението си, той замълча за миг, после каза високо, сякаш нищо не се е случило:

— Руните на свещеника ни пазят от Тъмнината. Но никой да не е посмял да премине зад тях!

Всички потвърдиха и се обърнаха към невидимата бариера, която ги пазеше от мъглите на Тъмнината.

Също като тях Родлан се питаше какво беше тръгнал да прави Асранир и защо ги беше оставил сами. Изоставяше ли ги? Но в такъв случай защо си беше направил труда да ги предпазва? Със сигурност не беше от душевна доброта. Освен това, все още се нуждаеше от тях, нали? Тъпачката, която преследваха още от Вейлд, нямаше да излезе сама от тази командерия.

Като прогони тези въпроси от ума си, Родлан заповяда:

— Естал, погрижи се за огньовете! Йорг, ти поемаш първата стража. Олам и Калгрин, идете при конете. Внимавайте най-вече да са добре завързани.

Иначе никой не беше гладен, а и отдавна и последният мях с вино беше изпит, така че беше безсмислено да се пазят хранителните припаси. Не беше необходимо да се организират и смените на стражите. Но все трябваше да се прави нещо, макар че Родлан се съмняваше, че той или някой друг ще може да заспи…

От височината на хълма, на който се бяха разположили наемниците, можеха да се видят огньовете на малката командерия в далечината. Изглеждаше доста безпомощна и изолирана, изгубена под огромната мъглявина на звездното небе.

Колкото до свещеника на Елвантир, той беше изчезнал в тъмното.

Асранир съвсем не се беше отдалечил.

Щом като се изгуби от погледа на другите, той слезе от коня и седна на земята със скръстени крака, като само главата и раменете му се подаваха над мъглата. Носеше качулката си и шлема от черна стомана с яркочервени орнаменти. Беше сложил ръцете си, облечени в ръкавици, върху коленете, гърбът му беше изправен, а погледът — прикован в далечината, безизразен, извън този свят.

Когато мигът настъпи, той се остави с тяло и душа на Тъмнината. После с глас, който идваше от дъното на гърлото му, започна дрезгава, бавна, дълбока песен, която призоваваше към него мощта на Елвантир.

— Чувате ли? — попита изведнъж един от наемниците.

Родлан напрегна слух.

— Тишина! — заповяда той тихо.

Останалите млъкнаха и се заслушаха, никой не помръдваше.

— Това е свещеникът — каза Родлан. — Той… той пее.

Веднага почувства, че нещо не е наред.

Песента на свещеника беше странна. Сякаш се чуваше съвсем ясно и в същото време беше твърде далеч, за да бъде доловена.

— Може би се моли… — предположи Олам.

— Да — отвърна Родлан. — Може би.

Смутен, той помисли малко и добави:

— Асранир каза, че това е… Свещена нощ. Може би затова се моли.

И неуверено вдигна рамене.

— Свещена нощ! — изръмжа един от наемниците.

Изплю се на земята с омраза и ярост, но в неуверения му поглед, с който огледа наоколо, се четеше страх. Инстинктивно, без дори да си дават сметка, всички се събраха в центъра на кръга, който ги пазеше, колкото се може по-далеч от Тъмнината. Обземаше ги скрит страх. Отначало Родлан си помисли, че песента на свещеника беше причина за това. Протяжна, страховита, тя караше вътрешностите им да се преобръщат. Но не, имаше нещо друго…

Конете станаха неспокойни.

Родлан усещаше, че сърцето му бие все по-силно и се втренчи в мъглата, която ги обгръщаше. Нещо ставаше, чувстваше го. Нещо ужасно и опасно. Родлан се обърна натам, накъдето беше тръгнал Асранир, сякаш се надяваше да го види, че се връща.

Напразно.

— Гл… Гледайте! — каза един от наемниците. — Мъглата. Тя…

Станала още по-плътна, мъглата около тях се издигаше нависоко. Като че ли някаква сила я тласкаше към невидимата стена, издигната от свещеника, и тя се опитваше да я премине.

Родлан се завъртя няколко пъти около себе си.

Мъглата на Тъмнината неумолимо се издигаше и той нищо не можеше да направи.

— Какво ще правим? — попита го наемник на име Вел.

Той не отговори, устата му беше пресъхнала, а стомахът му се беше свил от страх.

— Всички ще изпукаме! — извика Вел. — Аз се махам!

За малко и други да тръгнат с него към конете, но като се съвзе, Родлан го задържа за ръкава.

— Вел! Какво правиш?

— Махам се! И дума да не става, че ще остана тук да чакам да…

— И къде ще отидеш? А? Къде?

Вел не отговори.

— Погледни, по дяволите! — настоя Родлан. — Погледни наоколо! Наистина ли искаш да се хвърлиш навън? Ама върви, моля ти се! Но повярвай ми, тук все още сме на сигурно място.

Вел се отскубна със силно движение с рамо. Трепереше, но като че ли разумът му се връщаше.

— А, така ли? Ти пък какво ли знаеш?

— Отвори си очите, Вел. Още сме живи, нали?

— И докога?

Родлан вдигна рамене.

— Прави каквото искаш — каза той. — Свободен си да се самоубиеш. Това се отнася и за вас — добави той, като се обърна към другите трима-четирима, които бяха тръгнали след Вел.

Обаче Тъмнината продължаваше да се надига.

Сега вече ги обграждаше стена, висока около два метра. В мъглата се виждаха някакви призрачни пурпурни форми. Те плуваха на вълни, сякаш носени от капризни течения. Повечето преминаваха слепи и безразлични. Но някои като че ли се интересуваха от наемниците. Приближаваха се и извръщаха към тях празните си орбити. Или поне Родлан си го представяше така. Поне това си мислеше, че вижда или може би си въобразяваше, докато погледът и душата му се губеха в сенките, които бяха толкова дълбоки и толкова…

Готови да го приемат?

Призив ли беше почувствал?

Стенания го освободиха от вцепенението му.

Паникьосани, конете се блъскаха, опъваха кожените ремъци, които ги държаха за муцуните. Освободиха се и побягнаха.

— Не се опитвайте да ги върнете! — изкрещя Родлан, когато видя, че конете изчезват в Тъмнината.

Ненужна заповед.

Родлан забеляза, че погледите на хората му са празни, сякаш са омагьосани. Самият той също чувстваше как го обзема някакво вцепенение. Изведнъж си даде сметка, че напевната песен на свещеника го люлее, отнася, успокоява и притъпява волята му.

Съпротивляваше се с всички сили.

— Асранир! — изрева той. — Асранир!

Сега вече разбираше.

„Тази Свещена нощ е неочаквана придобивка. Скоро всичко ще свърши. По волята на Елвантир и благодарение на родената от него Тъмнина.“

Скоро всичко ще свърши…

— Асранир!

В този миг Тъмнината се изля като прилив, който отнася дига, и Родлан си спомни уплашено, че свещеникът беше начертал руните на кръга за защита с меч за жертвоприношения.

Изкрещя, когато Тъмнината го погълна.

Свещеникът на Елвантир се усмихна под шлема си, когато Тъмнината прие душите, които ѝ принасяше в жертва. В мъглите се пробуди сила, която бързо започна да расте.

Когато Леня се събуди в лечебницата на командерията, брат Ярл беше до нея. Тя искаше да се изправи, но той я спря с внимателно, но силно движение на ръката.

— Спокойно — каза той. — Спокойно. Тук сте на сигурно място.

Тя погледна наоколо си. Сините ѝ очи блестяха от тревога на светлината на свещите, бледото ѝ лице контрастираше на фона на черните ѝ коси.

— Къде съм?

— В командерията „Гората на Гилдер“. Аз съм брат Ярл, спомняте ли си?

— Колко…? Колко време съм спала?

— Само няколко часа. Още е тъмно.

Тогава тя разбра, че е облечена в чиста нощница и докосна с върха на пръстите си превръзката, която пристягаше челото ѝ.

— Превързах раните ви — обясни Ярл. — Скоро ще сте на крака. Имате нужда просто от почивка.

— Къде са ми дрехите?

— Чисти и изгладени — каза монахът рицар. — Ще ви ги донесат.

— Искам ги сега. Трябва да тръгвам.

— Никъде няма да ходите.

Тя се ядоса:

— Но аз трябва да тръгвам!

— Не и през нощ на Тъмнината.

— Нощ на…

Не довърши, поразена.

— Тук сте на сигурно място. Тъмнината не може да премине нашите порти. Вие сте под наше покровителство. И под покровителството на Ейрал.

С показалеца си Ярл се прекръсти на сърцето.

— Тогава утре — каза Леня решително. — Ще тръгна утре на зазоряване.

— Изтощена сте. Имате нужда да възстановите силите си.

— Утре…

Ярл погледна младата жена и не му беше трудно да разбере, че решителността ѝ беше напълно категорична. Именно тази решителност я беше довела чак дотук, като беше преодоляла изпитания, които монахът рицар можеше само да си представи. Но и точно тя за малко не я беше погубила.

— Толкова спешно ли трябва да се срещнете с отец Домнис? — попита Ярл.

Стресната, тя се вгледа в него. Точно както той очакваше, тя не си спомняше какво беше казала, когато за миг бе дошла в съзнание малко преди това.

— Как…? Как разбрахте?

— Преди малко, когато не бяхте на себе си, проговорихте. Изглеждаше като че ли бълнувате, после отново изгубихте съзнание. Молехте да ви отведат при отец Домнис. Звучеше като въпрос на живот и смърт.

Погледът на момичето се замъгли.

— Да… Много е важно.

— Защо?

— Трябва да му предам едно съобщение. Изключително важно съобщение.

— Но не искате нищо да ми кажете за това.

— Не.

Ярл въздъхна.

— Ние сме готови да ви помогнем. Но ще трябва да говорите с нашия командор. Каквато и да е тайната ви, с него тя ще е добре запазена.

Леня помисли. После примирено каза:

— Приемам.

— Добре — каза Ярл. — Искате ли да отида да го доведа сега?

— Да. Благодаря.

Монахът рицар стана. Нарочно не беше казал нищо за Меча на кралете.

— Последно нещо…

— Да?

— Един свещеник на Елвантир ви преследва. Знаете ли кой е?

— Казва се Асранир — каза девойката с разтреперан глас. — Той… Той тук ли е?

— Какво иска от вас?

— Иска да изтръгне от мен една тайна. Но по-скоро ще се убия, отколкото да попадна в ръцете му!

— Трябва ли да се боим от него?

Леня не отговори, но погледът ѝ, едновременно тъжен и ужасѐн, беше повече от достатъчен.

В коридора Ярл намери Рилт, който чакаше пред вратата.

— Пази я — каза той. — И най-вече да не напуска тази стая.

Новакът кимна, че е разбрал.

— И… И внимавай много с нея — добави монахът рицар полугласно.

Новакът отново кимна, но този път не така уверено.

Ярл тръгна, като си мислеше за Леня.

Беше убеден, че направи добре, като не спомена Меча на кралете. Благодарение на това девойката беше казала повече, отколкото си мислеше, и сега той беше убеден, че тайната, която тя пазеше, се отнасяше до изгубения меч на Върховните крале. Дали беше намерена? Свещениците на Елвантир бяха отшелници. Те не напускаха сенките на своите храмове за нищо и никакво. Но какъвто и да беше истинският залог в цялата тази работа, Леня не казваше всичко. Без съмнение от предпазливост или от недоверие. Или може би просто защото трябваше да крие компрометиращи истини.

Изведнъж камбаната заби тревога на оръжие.

Когато излезе на двора, камбаната продължаваше да бие. Неколцина монаси рицари бързаха да се качат на стените, но повечето вече бяха там, обърнати навън, с шлемове и щитове, неподвижни като въоръжени статуи.

Ярл спря един новак, който минаваше.

— Иди да намериш Рилт в лечебницата. Кажи му да ми донесе шлема и щита.

— Да, месир.

Като освободи новака, Ярл прекоси двора с големи крачки и изкачи, като ги взимаше по четири, стъпалата, които водеха към обходния път над главната порта. Камбаната млъкна в мига, когато той стъпи там. Бързо забави крачка — над командерията внезапно се спусна тревожна тишина. И той зае мястото си на бойниците, а в това време се надигаше немощно стенание, което не идваше от вятъра.

Тъмнината пееше и песента ѝ беше призив.

В мъглите се приближаваха силуети, които се виждаха до бедрата. Като че ли прииждаха от всички страни. Сиви. Безплътни. Костеливи рамене и изпъкнали ребра, хлътнали кореми — вървяха напред прегърбени, а ръцете им се поклащаха.

Вампирки.

— Идват от гората — каза Едрас.

Ярл извърна глава към командора, който не изпускаше Тъмнината от очи, и продължи:

— Отвръщат на призив.

— Призивът на жреца…

— И на Тъмнината.

Вампирките бяха трупове, обладани от Тъмнината.

Монасите рицари знаеха, че гората ги приютява. Дори на няколко пъти бяха правили експедиции против тях, когато бродеха прекалено близо до пътеките и застрашаваха пътниците. Но не знаеха, че са толкова много. И най-вече никога не ги бяха виждали да излизат от гората, дори в най-тъмната и страшна Нощ на Тъмнината.

— Проклет жрец — рече Едрас през зъби.

Ярл се обърна и дочу стъпките на Рилт.

Сложи си шлема, който младежът му подаде, после взе щита си в ръка.

— Благодаря, Рилт.

Новакът не отговори.

Стоеше като истукан, хипнотизиран от ужасната гледка, която се разкриваше отвъд стените.

Все пак Ярл успя да привлече погледа му.

— Всичко е наред, Рилт. Ще ги отблъснем.

— Да, месир — каза младият гигант, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Простете ми.

— Само лудите не се страхуват, Рилт. Истинската смелост не е в това да победиш тези страхове, а да не им обръщаш внимание. Разбираш ли?

— Да, месир.

— Сега се върни при нашата болна. Искам да я заведеш в църквата и да се затворите там с другите нови.

— Въоръжете се — каза командорът. — Но се барикадирайте и не се опитвайте нищо да правите. Каквото и да се случи.

— Чакайте да ви повикаме — каза накрая Ярл. — Или слънцето да изгрее.

— На вашите заповеди.

— Светлината на Ейрал да те води.

Рилт размени прощален поглед със своя учител. После смутено изчезна.

Вампирките идваха — безбройни.

Ръцете им късаха парцали от мъглата. Зъбите им стърчаха. Очите им блестяха жестоко и алчно. Всички напредваха с големи крачки към командерията, сякаш водени от една-единствена воля.

Вдясно от Ярл стоеше командор Едрас. Ярл погледна наляво и видя профила на брат Лето. Той се беше втренчил в някаква далечна точка и тихо се молеше, устните му леко помръдваха.

Бяха петнадесетина.

Бяха петнайсет монаси рицари, петнайсет ветерани, прекарали целия си живот в армията, единственото, което имаха, за да отблъснат орда, появила се от Тъмнината, беше мечът, смелостта и вярата. Ярл си помисли за тези мъже, с които беше прекарал години от живота си.

Гардион, Тален, Реал…

Илас.

И Рилт. Новите.

Колцина ли щяха да умрат тази нощ на стените на тази изгубена командерия?

Няколко вампирки бяха стигнали до границите на мъглата.

Въпреки нетърпението, което ги разяждаше, те не смееха да преминат свещените граници, обикалящи командерията. Поклащаха се, ръмжаха, плюеха. Удряха с нокти в празното и хвърляха погледи, изпълнени с омраза и алчност към неподвижните монаси. Ярл знаеше, че не биваше да позволяват да ги заблудят внезапните им жестове и гротескните им движения на лошо сглобени кукли. В необходимото време можеха да покажат невероятна бързина и гъвкавост. А особено способни бяха на огромни скокове.

Песента на Тъмнината замлъкна. Под Голямата мъглявина настъпи тежка тишина.

Едрас извади меча си и всички го последваха.

— С милостта на Ейрал! — извика той.

— С милостта на Ейрал! — повториха братята в един глас.

— Да бъде волята му!

— Да бъде волята му!

— Да живее светлината му!

— Да живее светлината му!

Вампирките нападнаха.

Сред дивашка олелия те преминаха кръга на белите стълбове. По сухите им тела се появиха димящи изгаряния. Няколко се подпалиха и се строполиха с крясъци, разкъсани от бял огън. Но повечето преминаха и се струпаха под стените на командерията, започнаха да се изкачват, хвърляха се отново и отново, като се опитваха да се вкопчат в тях. Някои успяха да стигнат до укрепленията и започна неравна битка между монасите рицари и Тъмнината.

Докато отсичаше главата на първата си вампирка, Ярл си помисли за Леня и нейните тайни. Белият дракон не можеше да желае смъртта ѝ. Закле се да я пази до последния си дъх.

Краят на пролетта на 1548 година Кралският дворец

Кралица Селиан задържа Естеверис в края на един Съвет, докато министрите и секретарите се оттегляха. Когато вратите се затвориха, кралицата стана и — сигурна, че Естеверис я следва — излезе на голям балкон, пазен от двама алебардчици в ливреи, застанали до стената. Отиде до балюстрадата, затвори очи и се наслади на ласките на слънцето върху лицето си. Останал назад, Естеверис чакаше, заел поза, изразяваща почитание и скромност. Ако не бяха пръстите му, отрупани с пръстени и скъпоценни камъни и прекомерния лукс на бродираната му роба, всичко в него напомняше духовника, какъвто беше, преди да стане министър.

Най-накрая кралицата се обърна с лице към своя Пръв министър.

— Вчера говорих с принц Алдеран — оповести тя.

Естеверис чакаше.

Благодарение на свой шпионин той вече знаеше всичко за разговора, който кралицата и синът ѝ бяха провели предишния ден. Но тъй като на кралицата ѝ харесваше да разкаже…

— Отказа да напусне командването на черните гвардейци — обясни тя.

— Не успяхте ли да го накарате да чуе гласа на разума?

— Не. Така че реших да разпусна Ониксовата гвардия. Зная, че тя е под властта единствено на Върховния крал. Но вие ще намерите начин да уредите това, нали? Може би с някой от онези декрети, чиято тайна познавате?

Естеверис се поклони.

— Разбира се, господарке.

Но не каза нищо повече, което беше достатъчно кралицата да застане нащрек.

— Не го ли одобрявате?

— Господарке, ако решението ви е взето…

— Искам да чуя мнението ви.

Министърът се поколеба само няколко секунди.

— Не поемате ли риска да си навлечете гнева на принца?

— Няма да продължи дълго. Познавам сина си.

— Несъмнено. Все пак привързаността на принц Алдеран към Ониксовата гвардия е голяма. За него тя е средството да отдаде почит на рицаря Лорн.

При името на Лорн кралицата се напрегна. Мразеше да го споменават в нейно присъствие, особено за да ѝ припомнят влиянието, което той упражняваше върху сина ѝ.

— Принц Алдеран е още млад — продължи Естеверис. — Понякога любовта му е кратка, но винаги е искрена. Би могъл да реагира… импулсивно. А дали наистина това е, което желаем?

Кралицата се поколеба.

Тя беше висока, мургава, все още красива. Живият ѝ, блестящ, страстен поглед контрастираше с обичайната студенина на чертите ѝ.

— Не — съгласи се тя. — Но тъй като изглежда, че доста време сте размишлявали над този въпрос, какво предлагате? Алан ми се съпротивлява и вече достатъчно много му отстъпих.

— Предлагам доходите, отпуснати от Кралската съкровищница на черните гвардейци, да не бъдат подновени.

Кралицата вдигна рамене. Винаги беше готова да покаже презрението си.

— И какво от това? Забравяте ли, че моят син е принц на Лангър? Той е богат. Доходите от неговите имения ще му позволят охолно да поддържа Ониксовата гвардия. Без дори да говорим за кралската издръжка, която му се плаща. Но може би мислите и нея да прекратите?

Естеверис беше свикнал със сарказмите на кралицата. Поклони се и обясни:

— Нека посочим на принца неговите отговорности, господарке. Трябва да бъде съвършено ясно — за него и за всички, че Ониксовата гвардия вече е единствено и само негова отговорност. Така не му отстъпвате. Но публично отбелязвате своето несъгласие, като му давате свободите, които той като че ли отстоява. Принц Алдеран иска Ониксовата гвардия? Така да бъде. Да я поддържа и да я командва, както желае. Но отсега нататък тя ще е единствено и само негово задължение.

Кралица Селиан размисли, като хапеше долната си устна. Струваше ѝ се, че идеята на Естеверис все пак показваше известна слабост, нещо, което тя ненавиждаше. И все пак трябваше да щади сина си… без обаче да му отпуска юздата твърде много.

— Добре, съгласна съм — каза тя.

Естеверис се поклони, показвайки по този начин каква чест му оказваше кралицата, като приемаше предложението му. Но той знаеше, че с нея победите винаги бяха краткотрайни на бойното поле на горделивостта. Така че министърът не се учуди, когато тя добави:

— Няма никакво съмнение, че Алан ще реши да задържи командването на Ониксовата гвардия и да я издържа със собствените си доходи.

— Разбира се.

— При това положение не мога да стоя просто така и да не реагирам — каза кралицата, като мислеше на глас. — Хората няма да разберат. Ще се питат…

Погледът ѝ се зарея в далечината и тя замълча, докато Естеверис я наблюдаваше. Познаваше я много добре и знаеше какво я измъчва. Кралицата не искаше да държи сина си далеч от делата на Върховното кралство.

— Да се възползваме от парада — каза кралицата и се усмихна.

— Простете, господарке?

— Да забраним на Ониксовата гвардия да участва в парада на армията, която се готви да замине за Арканте. Алан ще присъства, но на моята трибуна.

— Господарке, немислимо е принц Алдеран да бъде държан настрана от обсадата на Арканте.

— Съвършено очевидно. Но вие знаете, че единствено принц Ирдел трябва да бъде въздигнат в светлина.

— Как да го направим?

— За начало нека да дадем на Алан само командването на неговите скъпи ониксови гвардейци. И да не му позволим да участва в парада.

— Така, понеже принц Ирдел ще е единственият, когото народът е приветствал, ще бъде и единственият, когото народът ще низвергне.

— Има светлини, от които е по-добре да се стои настрана.

Министърът направи възхитено изражение.

— Умело. Твърде умело.

— Не се опитвайте да ме ласкаете, Естеверис. Зная, че вече сте помислили за всичко това… Важното е хората да си мислят, че причината за немилостта спрямо моя син е единствено отмъстителната ми природа. Да ме вземат за луда, водена от гордостта и злобата, е най-доброто ми оръжие. По такъв начин ще се страхуват от моите пристъпи на гняв и няма да търсят по-далеч.

Естеверис се поклони още веднъж, много почтително.

Краят на пролетта на 1548 година Ориал

Ориал се простираше върху девет хълма, който обграждаха десети, зает изцяло от комплекса на Кралския дворец. Прекосявана от река Ейрдър, столицата беше огромна, до такава степен, че никой не знаеше точния брой на кварталите, някои от които преминаваха в други или пък — миниатюрни и притиснати — често се оказваха забравени. Той беше столица на Лангър, преди да стане столица на Върховното кралство. Беше градът на всички Върховни крале, а преди тях, преди Войните на мрака, когато Божествените дракони царуваха, беше градът на Ейрал — Белия дракон на светлината и на познанието. Днес Ориал беше политическото и дипломатическо сърце на Върховното кралство, което означаваше и на цял Имелор. По-населен и арогантен от когато и да било, той благоденстваше, опасан от високи крепостни стени и винаги закрилян против Тъмнината от Бдителните кули, които валмирските магове някога бяха построили за него. Десет укрепени порти пробиваха стените му, като главна беше Бялата порта — наречена така, тъй като беше посветена на Ейрал.

Лорн се смеси с тълпата от търговци и пътници, които чакаха да влязат в Ориал. Те идваха от всички провинции на Върховното кралство и от други страни. Под топлото слънце и в надигналия се прахоляк хората вървяха бавно и говореха лангрийски, вестфалдски, алгерски, иредийски и дори естурийски или скандски сред крясъци на животни, разправии, заплахи, призивите към ред на войниците, които задържаха тълпата, скърцането на каруците със стока и на ръчните колички. Лорн нарочно беше избрал най-посещаваната и най-задръстената с хора сред портите на столицата. Държеше коня си за юздата, а скандският му меч беше затъкнат на гърба. Лявата му ръка беше увита, все едно е ранена, за да скрие каменния печат, който я бележеше. Лорн беше свалил черните си очила, но понеже беше принуден да пази по-светлото и по-слабо от очите си, го беше скрил под дебела препаска, която го правеше да изглежда като едноок. С черните си коси, дълги до раменете, и загорелия си тен лесно можеше да мине за чуждестранен наемник. За сармец например. Или за валмирски заговорник. Авантюристите и войниците изобилстваха в Ориал и никой — надяваше се Лорн — нямаше да се учуди да види, че идва още един.

И все пак по-добре беше да е предпазлив.

Разбира се, Лорн беше мъртъв и поради това се съмняваше, че някой ще го търси. Но шпионите на министър Естеверис наблюдаваха плътно както Върховното кралство, така и неговата столица. Те бяха навсякъде: на градските порти, в хановете, на тържищата. Разбира се, имаше и доста изявени информатори, на които министърът плащаше заплати. Но най-вече беше публична тайна, че всяко сведение можеше да струва пари и човек нищо не губеше, ако съобщеше за подозрителни движения или за пристигането на нов съсед. Това можеше дори да донесе голяма печалба, само да знаеш към кого да се обърнеш, а сведението да се окаже полезно за полицията. Така че беше достатъчно нещо съвсем незначително, по което някой да забележи Лорн, и някой агент на Естеверис — от усърдие или по навик — да реши да се заинтересува от него. Кой можеше да каже какво щеше да излезе от това?

Копиеносци и арбалетчици стояха на пост на влизане и на излизане под двата големи свода на портата на Ейрал. Други стояха вътре, на тротоарите. Те принадлежаха към Пурпурната гвардия, чиито двайсет полка отговаряха за крепостните стени и за улиците на Ориал. Жестоки и подкупни, те на драго сърце злоупотребяваха с властта си, за да се обогатяват, всички ги ненавиждаха, но не от тях Лорн се страхуваше най-много. Боеше се от онези, които не се забелязваха лесно. Онези, които дебнеха отдалеч или изглеждаха заети с нещо друго. Онези, за които не можеше да се оглеждаш, без да привлечеш вниманието им и веднага да станеш подозрителен. Онези, които — може би — също като него се бяха смесили с пътниците.

След като тъпка на едно място под свода — на горещината и в полумрака, — Лорн се намери на открито със задоволство, което внимаваше да не му проличи. Спря за миг, направи се, че се колебае накъде да поеме, после — като се надяваше, че не го следят — тръгна по една улица, по която имаше само ханове и конюшни. Знаеше, че не се е измъкнал. Първо, защото може би го бяха забелязали — в такъв случай този, който го дебнеше, щеше да изчака да се отдалечи, за да започне дискретно да разпитва за него, когато най-малкото очаква. А освен това, защото се намираше в „свободен квартал“, където предпазливостта беше особено препоръчителна.

В Ориал свободните квартали не заслужаваха името си. Разположени до портите или до търговското пристанище, те бяха свободни само доколкото пътниците имаха правото да престоят в тях няколко дни без да представят паспорт. На другите места всеки беше длъжен да обяви самоличността си пред хазяите или ханджиите, които бяха длъжни да водят точен регистър на разположение на властите. Така че свободните квартали приютяваха чужденците, авантюристите, пътуващите търговци. Бяха квартали и на всякакви видове търговии и контрабанда, където можеше да се купи всичко, стига да има цена. Но тъй като гъмжаха от доносници, в крайна сметка се оказваха най-наблюдаваните квартали на столицата. Естеверис знаеше всичко, което ставаше там, всичко, което се даваше под наем и се продаваше. Слуховете твърдяха също, че от посредник на посредник министърът получава своя дял от всяка печалба. Главорезите от Пурпурната гвардия също не се лишаваха.

Лорн остави коня и нещата си в една конюшня. След това, тъй като беше жаден, бутна вратата на една кръчма с нисък таван и също толкова мрачна. Виното беше средна ръка, но пивко. Лорн го изпи, като се ослушваше, неизвестен и мълчалив, седнал заедно с други мъже на голяма маса, излъскана с восък за свещи. Всички говореха само за обсадата на Арканте. Тъй като преговорите, поискани от принц Алдеран, се бяха провалили, като за малко не бяха стрували живота на брат му — епископа на Стал, армията се готвеше да се присъедини към частите, които вече обграждаха Арканте. Голяма армия, която лагеруваше в околностите на Ориал и чието командване щеше да поеме принц Ирдел. Толкова голяма впрочем, че хората се питаха дали Върховното кралство щеше да може да я издържа дълго време. На което някои отговаряха, че Арканте бързо ще сложи оръжие, а други предричаха дълга обсада и скорошно налагане на „изключителни“ данъци. Така или иначе, не завършваха ли винаги по този начин капризите на могъщите? С нови данъци?

Лорн не остана дълго.

Напускайки успокояващия полумрак на кръчмата, той присви очи на слънцето и се отдалечи спокойно. Като дебнеше с крайчеца на очите си, направи няколко кръга, завъртя се по едни и същи улици и когато се увери, че не го следят, влезе в един от многобройните параклиси, посветени на Ейрал, с които градът се гордееше, освен с църквите си и с великолепната си катедрала.

Но съвсем не го избра случайно.

Параклисът беше скромен и спокоен, през стъклописите проникваше жълто-синя светлина. Пейките бяха почти празни, а клисарят, който дремеше в един ъгъл, седнал на един стол, едва отвори очи, когато Лорн влезе и се приближи до олтара.

Свещи от бял восък горяха под статуята на Белия дракон, а на ноктите му бяха закачени малки хартийки, свити на руло и завързани с разноцветни панделки. Тези хартийки бяха все послания, отправени към Ейрал: молитви, желания, молби, благодарности. Свещениците редовно ги отнасяха и когато вятърът духаше от юг, ги изгаряха с тържествена церемония, така че димът да отнесе мислите на вярващите до планините на Лангър, където Ейрал ги приемаше. Обикновено цветът на панделката отговаряше на естеството на посланието. Така че имаше най-вече бели, сини и червени. Няколко бяха жълти. А имаше и две-три зелени.

Но никоя не беше черна като тази, която Лорн използва, за да закачи — на четвъртия нокът на дясната лапа на статуята — малкото руло, което беше приготвил и в което нищо не пишеше.

— Учителю?

Сибелиус вдигна глава от тежкия том, който четеше, седнал на работната си маса.

— Да?

— Един посетител.

Главният архивар се изненада. Неочакваните посещения бяха повече от редки в Кралските архиви, от които като че ли никой не се интересуваше. И все пак Архивите бяха паметта на Върховното кралство, което сега беше застрашено от амнезия поради липса на персонал и на финансови средства. В Кралския дворец неколцина министри и съветници смятаха, че всичките тези стари бумаги в края на краищата струваха твърде скъпо.

— Името му?

— Не зная, учителю. Пътник е. Каза, че иска да ви предаде много ценен документ.

Любопитството на Сибелиус се пробуди. Кой ли можеше да идва да го види в неговия отчайващ свят от прах, дърво, хартия и мастило? И какъв можеше да е този документ?

— Добре — каза той. — Ще го приема.

Младият слуга излезе, като остави време на Сибелиус да стане и да се пооправи. Минал шестдесетте, той беше среден на ръст, но леко прегърбен от годините, които беше прекарал наведен над книгите. Погледът му беше буден, брадата му беше грижливо подрязана и на слепоочията се сливаше с корона от къса коса — брадата и косата му бяха еднакво чисто бели. Пръстите му бяха изцапани с мастило, беше облечен скромно и си изтупа ръкавите, за да махне праха по тях.

Влезе един мъж, чийто силует се стори странно познат на главния архивар. Но тъй като книгите не обичаха нито слънчевите лъчи, нито пламъчетата на свещите, източниците на светлина бяха редки в Кралските архиви. Полумракът не позволи на Сибелиус веднага да познае посетителя. Трябваше Лорн да пристъпи напред и да махне превръзката от дясното си око.

— Добър ден, Сибелиус.

Поразен от изненада, Сибелиус за малко не извика, но Лорн бе по-бърз — хвана главата му с лявата си ръка и му запуши устата с дясната.

— Всичко е наред, Сибелиус. Не съм призрак и не съм дошъл да ви тормозя. Чисто и просто съм жив, но трябваше да ме мислят за мъртъв. Сега може ли да си махна ръката?

Главният архивар кимна и Лорн го пусна.

— Лорн! — възкликна Сибелиус тихо. — Лорн! — повтори той, като отиде да се увери, че вратата на кабинета му е добре затворена. — Лорн!

След пожара в Черната кула той беше от онези, които бдяха над леглото на Лорн, докато той агонизираше, после от онези, които му отдадоха последна почит. Беше носил траур за него.

— Съжалявам, че ви изиграх този лош фарс, приятелю. Но в интерес на истината не аз съм авторът.

Сибелиус трябваше да седне.

Беше видял Лорн мъртъв. Студен. Неподвижен.

— К…? Как?

— Дрога, направена от един валмирски маг алхимик. Изпийте я и ще изглеждате като труп в продължение на три дни. Впрочем съвсем същото усещане имате и когато се събудите…

— Но защо?

— Казах ви: по-добре беше да ме смятат за мъртъв. За моя сигурност. В противен случай онези, които се опитаха да ме убият, щяха да се върнат — рано или късно — и да довършат делото си.

Естествено, Сибелиус разбираше.

Но изумлението му беше толкова голямо, че му беше трудно да мисли, да успокои емоциите си, да направи връзка между всички мисли, които се блъскаха в главата му. Отчасти продължаваше да не вярва и трябваше да се убеждава отново и отново, да си повтаря непрекъснато, че не сънува, че Лорн чисто и просто беше тук, пред него. И че беше жив.

И изведнъж сякаш получи просветление.

С влажни очи и широка усмивка на уста Сибелиус стана и отиде да прегърне горещо Лорн.

— Лорн! Лорн, приятелю! Ако знаете какво щастие е за мен да ви видя отново! Толкова е…

— Ненадейно? — рече Лорн шеговито.

— Да! Ненадейно! Но не се подигравайте. Вие сте знаели. И сте си мислели, че все някой ден ще се върнете. Но ние… Ние…

Сибелиус спря, отдръпна се от Лорн, изведнъж го изгледа подозрително и попита:

— Защото все пак не съм аз единственият, който…?

Лорн се засмя.

— Не, Сибелиус! Не!

— Тогава кой знаеше? Или по-точно: кой знае?

Лорн се замисли.

— Не много хора. Алан и граф Теожен. Нае. Вард. Логан и Йерас.

В този списък липсваха няколко имена, но Лорн не искаше да каже повече.

— Не и Алисия? — учуди се главният архивар. — Нито брат ѝ Еленцио?

— Не. Това, че нищо не знаят, ги пазеше — както тях, така и мен. Това се отнася и за вас.

— Да. Да, разбира се — каза Сибелиус.

Въпреки това обаче той не успяваше да сдържи известно огорчение. Огорчение, че може би е бил преценен като недостоен за доверие. Или по-просто казано, че е бил държан настрана от важна тайна. А сега, когато се съвземаше от чувствата си, най-горделивата част от него смяташе, че е заслужавал да знае. Почувства се истински наранен — в името на приятелството.

Лорн се досети какво мисли архиварят.

— Не аз избрах кой да знае и кой не — каза му той. — Дори не бях в съзнание. Алан и Теожен са решили всичко. Те организираха и направиха всичко. А без тях може би днес щях да съм мъртъв.

— Но вие сте жив, приятелю! — отново се зарадва Сибелиус, като прогони лекото недоволство, появило се у него.

Той беше добър и великодушен мъж.

Но най-вече беше искрен приятел, зарадван истински, че отново вижда своя другар. Главният архивар изпитваше към Лорн близост, сякаш бяха братя по оръжие.

— Но аз продължавам да си мисля — каза той като смръщи вежди. — Вие не ми казахте дали кралицата знае. Знае ли?

— Тя смята, че съм мъртъв и това е много добре. Дори ми се ще да продължи да мисли така колкото се може по-дълго.

Сибелиус се ококори.

— Все пак не мислите, че тя е могла…?

— Аз я унизих в Ангборн. Съмнявам се, че изобщо някога ще ми го прости.

— Но чак пък да нареди да ви убият!

— Има и други заподозрени. И за да може най-добре да се отдели вярното от невярното, ми е необходимо още известно време да остана в сянка. Ето защо дойдох по този начин при вас.

— Значи не възнамерявате да… възкръснете?

— Не.

— Вашето доверие е чест за мен, рицарю. С мен вашата тайна е в безопасност.

— Зная, Сибелиус.

— Мога ли да направя нещо за вас? Искате ли ви подслоня? Моят дом е и ваш.

— Не. Това би означавало да ви изложа на опасност. А може би шпионите на Естеверис ви наблюдават.

— Мислите ли? — разтревожи се Сибелиус.

Лорн се усмихна безразлично.

— Ако научите, че е точно така, много ли ще се изненадате?

Главният архивар се замисли над въпроса.

— Не — съгласи се той. — Излиза, че нищо не мога да направя, за да ви помогна, така ли? Имам малко пари.

— Нямам нужда от пари, благодаря. Дойдох просто да поздравя един стар приятел. Стар приятел, когото впрочем ще изложа на опасност, ако остана по-дълго…

Кръчмата се намираше близо до търговското пристанище на Ориал, в квартала на корабите. Това беше един от най-лошите квартали в града, където моряци, авантюристи, контрабандисти и крадци идваха да търсят развлечение и да въртят далавери. Неговите улички и пасажи образуваха истински лабиринт, в който Пурпурната гвардия влизаше само в краен случай. Кръчмите и публичните домове никога не затваряха. Задните дворове бяха видели много прерязани гърла, а някои необитаеми места бяха истински гробища.

Лорн трябваше да се наведе, за да влезе.

Като остави вратата да се затвори зад него, той огледа залата, изпълнена с дим от лули, долнопробни пури и газови лампи. Беше претъпкана и мрачна, ниска, смърдяща. Шумът от разговорите беше оглушителен.

Лорн привлече само няколко безразлични погледа. Видът му на наемник тук не правеше никакво впечатление. Той видя едно свободно място на тезгяха и тръгна натам, заобиколи една маса, на която моряци пиеха и се смееха с няколко пияни жени, облакъти се и поръча чаша бира, която плати веднага.

Бирата не беше толкова лоша, колкото можеше да се очаква. Силна и ароматна, тя му подейства добре и той си даде сметка, че трябва да внимава с нея, за да не се напие.

Повика мъжа с кожена престилка, който му я беше сипал от една от бъчвите, подредени край стената зад него, и попита:

— Има ли кеш вътре?

Мъжът кимна утвърдително.

— Още една? — попита той.

— Може би по-късно.

Мъжът вдигна рамене и престана да се интересува от Лорн, който се обърна с гръб, опрян на тезгяха, и обиколи залата с поглед. Докато посръбваше от бирата си, се запита колко ли може да е часът и дали трябваше да чака още дълго. И ако не дойдеше нито Йерас, нито Логан, къде можеше да избере да прекара нощта? Може би това, че отблъсна гостоприемството на Сибелиус, не беше толкова добра идея.

В края на краищата щеше да е само за една-две нощи…

Млада жена стана от масата на моряците и за да стигне до тезгяха, се промъкна между Лорн и съседа му. Лорн се дръпна достатъчно, без да мърда от мястото си.

— Съжалявам — каза момичето със закачлива усмивка.

Развързаният ѝ корсаж позволяваше да се види пищна гръд.

— Няма нищо — отвърна Лорн.

Погледът му се спря за миг върху гърдите на младата жена, която забеляза и се усмихна поласкана. Като повика кръчмаря по име, тя поръча три гарафи орвалско вино.

— Бъчвата е празна — отвърна мъжът. — Трябва да ида да взема друга от избата.

— Ами направи го.

— Не искаш ли нещо друго?

— Не.

Безразлична към недружелюбния поглед, който ѝ отправи кръчмарят, младата жена се обърна към Лорн и почти прилепена към него, започна да го разглежда без притеснение, с лека усмивка на устните и пламнал поглед.

— Казвам се Лив — каза тя.

Лорн само кимна, докато гледаше настрани.

— Отдалеч ли идваш? — настоятелно продължи тя.

— Не.

— Ама така изглежда.

Той не отговори.

— Не ти ли харесвам? — попита тя.

Лорн отпи глътка бира.

— Вече си заета.

— Какво? С тия типове?

— Да.

— Не съм се оженила за тях…

Лорн не отговори.

Моряците, на които момичето правеше компания, я държаха под око и бяха престанали да се смеят и да разговарят.

— Не ми каза името си — каза момичето, като се приближи още повече.

Предизвикателно притисна гърдите си към ръката на Лорн. Той остана безразличен и отвърна:

— Да, не ти го казах.

— Жалко — прошепна Лив на ухото му. — Защото знаеш ли какво? Ами, струва ми се, че между теб и мен би могло много добре да се…

Не довърши.

Лорн беше хванал китката ѝ дискретно, докато тя се опитваше да му открадне кесията, закачена на колана. Той едва беше помръднал, но хватката му беше здрава и безмилостна. Стисна още по-силно, изви ръката ѝ и младата жена се смръщи, като леко наклони рамото си.

— Ти… причиняваш ми болка…

— Зная. Но ще те заболи още повече, ако се дърпаш.

Намръщени, моряците започваха да подозират нещо.

— Пусни ме. Ако… ако обичаш.

— Идваш с мен — каза Лорн, като остави празната си чаша.

— Къде?

Тя го гледаше смутено.

Всичко, което в началото ѝ беше харесало у този мрачен мъж, на когото личеше, че е опасен, сега я тревожеше. Изведнъж ѝ се стори хладен и безчувствен. В светлосиньото му око блестеше черен пламък, а под превръзката, която скриваше дясното също се долавяше лошо проблясване.

— Ще видиш. Усмихни се. Направи знак на приятелите ти, за да ги успокоиш.

— Не. Не искам.

— Не ме принуждавай да ти счупя лакътя.

Тя се уплаши и се подчини, докато Лорн вече я мъкнеше към вратата и я държеше под ръка, прилепнала към него. Когато излязоха от кръчмата, навън вече беше тъмно. Сигурен, че моряците ще тръгнат след тях, Лорн бутна крадлата в една уличка, после в друга и стигнаха до покрит двор, заринат със стари дъски и натрупани чували.

— Остави ме да си вървя — умоляваше Лив. — Извинявай. Не исках…

Понеже Лорн беше отслабил хватката си, тя се опита да се освободи, но успя само да му обърне гръб, все така здраво хваната в ръцете му.

— Пусни ме!

Застанал зад нея, той бръкна в корсажа ѝ и хвана едната ѝ гърда.

— Не! Пусни ме!

Но той не я слушаше. Очите му се бяха превърнали в две черни, блестящи топки. Отдавна дремещата Тъмнина, която го обладаваше, искаше своята дан.

Лорн бутна Лив до една каса и грубо я наведе напред. Челото на младата жена се удари в дървото. Докато я държеше така, тя разбра, че той бърка в панталоните си. Разбра какво щеше да ѝ се случи. Не ѝ беше за пръв път и тя знаеше, че беше по-добре да не се съпротивлява.

По-добре беше да изтърпи.

— Не — изстена тя. — Моля те, не така. И аз го искам. Не така…

Очите ѝ се замъглиха.

— Ще ни я оставиш ли после? За тебе ще е чиста, а за нас ще е загрята…

Трима мъже се приближаваха по уличката.

Някакви мърляви главорези, жестоки и доволни.

Задъхан, с едната ръка опряна на гърба на Лив, Лорн се обърна към тях и ги погледна с черното си като обсидиан око.

— Какво каза? — попита единият от мъжете.

Без да знаят защо, те започваха да се чувстват не толкова уверени.

— Когато има за един, има и за четирима, нали? — опита се да се пошегува най-високият от тримата.

Лорн ги изгледа пренебрежително, докато си закопчаваше колана.

— Но ако предпочиташ да те оставим на мира… — каза единият от тях.

Вече не се усмихваха.

Този път видяха мрачен блясък в окото му и се уплашиха. Но там едва се виждаше. Можеше и да са се объркали. Можеше да е само отражение върху…

Стана изневиделица.

Лорн скочи върху тях, преди те да успеят да реагират. Не извади меча си. Удари единия по гърлото и му премаза гръкляна. Почти в същото време хвана другия за яката и грубо го наведе напред точно върху вдигнатото си коляно, като му счупи носа, зъбите и челюстта. Третият мъж искаше да извади меча си. Твърде късно. Лорн го сграбчи за китката, вдигна ръката му и я изви. Бандитът падна на колене със сгърчено лице, парализиран от болката. Нещо в Лорн искаше да кара другите да страдат. Изви още повече ръката. Лакътят се счупи с пращене.

И мъжът изрева.

Лорн се олюля сякаш викът го беше ударил.

От черни очите му станаха сиви, после стъклени и накрая нормални с три премигвания и без да разбира, Лорн видя уличката, тримата мъже, единият от които се задушаваше на земята, и онова разплакано момиче, уплашено, с което смътно си спомняше, че излезе от кръчмата, но кога? И как? Струваше му се, че се събужда от неспокоен сън, в който е потънал, и сега внезапно се измъква от него.

Двамата бандити, които все още се държаха на крака, се възползваха от объркването на Лорн, за да избягат — накуцвайки, — като изоставиха другаря си да агонизира. Лорн ги гледаше как се отдалечават. После се обърна към момичето, към… Лив?

Да, тя се казваше Лив.

Но какво щеше да ѝ направи в тази уличка? Или какво ѝ беше направил? Все така объркан, той искаше да ѝ каже нещо, но тя се нахвърли върху него като фурия. Удари му няколко плесници, преди той да реагира и да я хване за китките.

— Престанете! — повтаряше той. — Не искам да ви сторя нищо лошо! Спрете, аз…

Тъй като тя не го слушаше, трябваше да я отблъсне. Тя падна назад и се удари, после, изгубила изведнъж всичките си сили, се разплака. Той се опита да посегне към нея, но тя се сви и извика:

— Остави ме, мръснико! Разкарай се… Разкарай се!

Той се поколеба и този път тя се разкрещя:

— Разкарай се!

Тогава той се уплаши и избяга.

Йерас тъкмо щеше да бутне вратата на кръчмата, когато чу, че го викат. Обърна се и видя Лорн, който излизаше от една близка уличка.

— Едва сега ли пристигате? — попита Йерас.

— Да — излъга Лорн.

— Всичко наред ли е?

Блед и разсеян, Лорн не отговори веднага.

— Да — каза той.

— Наистина ли?

Лорн забеляза моряците, които се връщаха, след като напразно ги бяха търсили — него и момичето. Трудно му беше да мисли и имаше едно-единствено желание: да избяга.

— Всичко е наред. Да се махаме оттук.

Заинтригуван, на Йерас му се искаше да разбере от какво като че ли трябваше да бягат. Обаче Лорн вече се беше отдалечил.

— Хайде! — настойчиво и тихо подкани Лорн. — Накъде?

Йерас го настигна.

— Квартала на монетите — каза той и мина пред него, за да показва пътя.

Прекосиха Ориал през нощта, като заобикаляха, за да избягнат кварталите, които спазваха вечерния час. Потънал в мислите си, Лорн следваше Йерас разсеяно с риск понякога да се блъсне в него, когато спряха на ъгъла на някоя улица, за да проверят дали пътят е чист. Почти не говореха и се криеха всеки път, когато бившият разузнавач чуваше да се приближава патрул. Кварталът се намираше близо до крепостната стена. Беше простолюдно място, по-скоро спокойно, където беше приятно да се живее. Пристигнаха без премеждия.

— Тук — каза Йерас.

Минаха през една постройка, после поеха по стълби, прекосиха галерия над един двор, други стълби, които ги изкачиха на един допълнителен етаж и стигнаха до врата, на която Йерас почука.

Веднъж. Два пъти. Веднъж.

— Това е условният сигнал — каза той.

Лорн кимна: щеше да го запомни.

Вратата се отвори и с едната от остриетата близначки в ръка Логан ги въведе, после затвори и заключи след тях. Лорн се озова в голяма таванска стая, обзаведена скромно, в дъното чаршафи, заковани на гредите, отделяха три тесни легла от преплетени ремъци. Подът беше от грубо дърво. В няколко чинийки горяха свещи.

— Ето — каза Йерас, сякаш се извиняваше. — Това е всичко.

— Ще свърши работа — каза Лорн. — Спокойно ли е?

— Много.

— А в случай на нужда?

— През покривите — отвърна Йерас, като посочи малка стълба, поставена под голям кръгъл прозорец.

— Отлично.

Тогава Лорн се отпусна и тримата се прегърнаха.

— Радвам се да ви видя отново.

— Ние също, рицарю — каза Йерас с усмивка.

Логан потвърди с кимване, преди да прибере меча близо до леглото си.

— Гладен ли сте? Жаден? — попита Йерас, като посочи една разклатена маса и три разнебитени стола около нея.

— Не много — каза Лорн.

— Това също е добре. Защото се страхувам, че храната ще е оскъдна, за това пък лоша.

Йерас донесе бучка овче сирене, парче сланина и черен хляб, увити в една кърпа. Логан сложи чаши и бутилка вино на масата.

— За щастие, виното е още по-лошо — добави Йерас. — Това е почти успокоително.

— Пари ли нямате? — учуди се Лорн.

В Аргор той беше дал доста добра сума на своите хора, преди да тръгнат за Ориал.

— Наемът ни струва цяло състояние — обясни Логан.

Лорн не можа да се въздържи и огледа критично обстановката.

— Предполагам, че гледката си заслужава, иначе…

Йерас се усмихна.

— Всъщност — каза той — това, което плащаме най-скъпо, са въпросите, които собственикът не задава. И тези, на които обеща да не отговаря, ако Пурпурната гвардия го попита.

— Разбирам — каза Лорн.

Логан беше сипал вино в трите чаши. Вдигна своята и каза:

— Добре дошъл в Ориал, рицарю.

Докато вечеряха, Лорн почти нищо не разказа за престоя си в Цитаделата. Нито каза нещо за срещата си със Скерен, нито за разкритията на Върховния крал, нито за това, което се беше случило после. Нищо не каза и за това, което беше доверил на Сибелиус. Но се осведоми колкото можа по-добре. Беше изпратил Логан и Йерас в Ориал, за да подготвят пристигането му, за да бъдат те там негови очи и уши, докато го няма. И се бяха разбрали, че ще ги предупреди за идването си като закачи — с черна панделка и в различен параклис в зависимост от деня — желание на четвъртия нокът на дясната лапа на статуята на Ейрал. В този момент те знаеха къде да го намерят същата вечер или най-късно на другия ден.

Тъй като все още бяха част от черните гвардейци, Логан и Йерас имаха ако не пълни, то поне точни сведения за последните преговори между Върховното кралство и Арканте. Говореше предимно словоохотливият Йерас, а в това време Логан се грижеше за любимите си шпаги.

— Преговорите можеха да завършат добре, което щеше да е от полза както за Върховното кралство и за Арканте, така и за принца и за Ониксовата гвардия. Но опитът за убийство, насочен против Жал, провали всичко.

— Един-единствен мъж, така ли?

— Това е, което знаем.

— Чух да се говори, че е използвал острие на Тъмнината.

— Истина е.

— И разбраха ли кой е?

— Той нападна, като викаше „За Арканте! За Ирелис!“ След това телохранителите на епископа за малко щяха да го пребият от бой. За щастие, черните гвардейци проявиха по-голямо хладнокръвие и успяха да го затворят на сигурно място.

— Къде е той сега?

— В тъмниците на Кралския дворец.

— В такъв случай най-накрая ще каже каквото знае. И ще издаде съучастниците си, ако има такива.

Недотам убеден, Йерас сви рамене.

— Несъмнено — каза той.

— Какво? — попита Лорн. — Мъжът не е ли разпитван?

— Напротив. Но според всички черни гвардейци, които са били в досег с него, това е някакъв фанатик. Луд.

— И все пак някой трябва да е сложил меча на Тъмнината в ръката му, нали? Това не е нищо.

— Разбира се.

Замислен, Лорн изпи на един дъх чашата си и веднага съжали.

— А Алан? — попита той. — Как се справя?

Йерас се поколеба.

— Досега — каза Логан, като прибра съвършено смазаното острие на единия си меч — не се е проявил като недостоен за уважение.

Както често биваше при Логан, казаното беше едновременно малко и много. Заедно с Вард, Йерас и Логан бяха последните от неколцината ониксови гвардейци, които Лорн лично беше наел — Дуайн беше умрял на крепостните стени на Саарсгард, а Лиам, тежко ранен, беше принуден да се оттегли. Така че те на времето бяха една шепа, но никой не можеше дори да си представи какво можеха да направят заедно. Завинаги ги свързваше братство по оръжие и безрезервна вярност към Лорн. И точно по причина на тази вярност им беше трудно да приемат, че някой друг, освен него, ще ръководи Черната гвардия. Нито Логан, нито Йерас оспорваха това право на Алан. Знаеха, че това беше необходимо, за да оцелеят ониксовите гвардейци, а принцът имаше най-голямо право да поеме командването след своя приятел Лорн. Освен това, както Логан беше подчертал, Алан не се беше показал недостоен за уважение. Но въпреки всичко това, че той командваше черните гвардейци, за тях беше някак нередно — почти като предателство или светотатство. Така че Логан и Йерас доброволно бяха напуснали Ониксовата гвардия след „смъртта“ на Лорн. Първо, защото тази лъжа им позволяваше да отидат с него в Аргор, а те нямаше да го изоставят за нищо на света. Но и защото им спестяваше задължението да служат под заповедите на Алан заедно с тези, които този принц — твърде амбициозен в очите на Логан — не беше закъснял да наеме.

— Ониксовата гвардия — каза Йерас — ще стане пак Ониксовата гвардия, само когато вие я командвате отново, рицарю.

Лорн предпочете да не отговаря.

Той стана, прозя се и посочи плетените легла.

— Кое е моето?

— Лявото. Чаршафите са чисти.

— Благодаря. Утре сутрин ще напиша едно писмо, което някой от вас ще иде да занесе в Белия дворец. Но сега съм много уморен. До утре.

— До утре, рицарю.

— До утре — каза Логан.

Лорн не можеше да заспи.

Това, което му се беше случило тази вечер, не излизаше от ума му и макар да не си спомняше почти нищо, мисълта, че Тъмнината го беше надвила, го плашеше. Разбира се, Майрен и Драконът на разрушението го бяха предупредили, всеки по свой начин, тя — за да го предпази, а той — за да го заплаши. Но да знае, че е обсебен от Дух от Тъмнина беше едно нещо, а да го изпита, се оказа съвсем друго. Доколкото Лорн можеше да си спомни, Духът се проявяваше за пръв път, но как можеше да е сигурен? Дали Духът можеше да се пробуди когато си иска? Можеше ли да тласне Лорн да извърши какво ли не? Лорн знаеше, че Духът нямаше да направи нищо, за да му навреди пряко, защото по този начин щеше сам да се обрече. Но ако Духът не представляваше опасност за Лорн, беше опасен за другите.

Лорн беше извадил голям късмет тази вечер.

Какво щеше да стане, ако тримата простаци не си бяха помислили, че може да се възползват от далаверата? Единият беше мъртъв, а другите си бяха тръгнали в доста окаяно състояние. Но колкото и жалко да изглеждаше всичко това, то беше най-малкото зло. Ръцете на тези мъже със сигурност бяха изцапани с кръв, а на съвестта им лежаха не малко лоши деяния — или поне Лорн се опитваше да се убеди, че е така. Ами момичето? Какво беше направила, за да заслужи Лорн да я завлече насила в онази уличка? Какво ли насилие беше изтърпяла? И накрая, кой ли щеше да е следващата жертва? Защото за Лорн нямаше никакво съмнение, че това щеше да се повтори, а той нищо не можеше да направи…

Отстъпвайки пред умората, накрая потъна в неспокоен сън.

Нарбио не знаеше защо тази вечер в кръчмата на пристанището, където беше дошъл да изиграе последните си бронзови монети, този мъж — а не някой друг — беше привлякъл вниманието му. Инстинкт може би. Или този скандски меч, който носеше на гърба си. Разбира се, Нарбио не знаеше, че този едноок мъж в ризница от кожа и метални халки беше мъртвец. На пръв поглед по нищо не се различаваше от наемниците, които Ориал привличаше, както извор привлича зверовете.

И все пак…

Нарбио бързо беше разбрал, че нещо не беше съвсем наред между едноокия и момичето. Не знаеше какво, но беше ясно, че тя не го следваше напълно по свое желание, когато излязоха забързано от кръчмата. Моряците, на които момичето правеше компания и дискретно ги преджобваше от началото на вечерта, също се бяха усъмнили. Или може би не им харесваше, че са ги изиграли. Както и да е, но те също бяха станали и Нарбио трябваше да се сблъска с тях, за да ги забави. И тук пак инстинктът. Но ако едноокият подготвяше някой подъл номер, по-добре беше да му даде време да го започне, нали така?

Когато моряците излязоха от кръчмата, едноокият и момичето вече бяха изчезнали в тъмното. За Нарбио също беше много късно. Но докато моряците бяха тръгнали да търсят наслуки по улиците, Нарбио се беше задоволил да чака на един ъгъл. Пак инстинктът. И наистина, след известно време едноокият се върна. Сам. Нарбио нямаше време да се запита какво се беше случило с момичето, за което изобщо не му пукаше. Пред кръчмата едноокият се беше срещнал с един мъж, който беше дошъл да го търси, и двамата веднага бяха тръгнали заедно.

Нарбио ги беше проследил чак до квартала на монетите. Тия типове криеха нещо, това беше сигурно. Какво? Нямаше никаква представа и смяташе, че не е негова работа да го разбира. Впрочем сержантът на Пурпурната гвардия, към когото се беше обърнал, беше на същото мнение. За доказателство му беше наредил да се омита веднага след като му плати.

Което Нарбио беше направил, без да се обръща.

Два дни по-късно, когато се стъмни, Лорн отиде сам в Белия дворец. Мястото носеше най-различни имена, но всички те не успяваха да опишат какво представляваше като цяло: игрален дом, къща за удоволствия, театър, библиотека, убежище, място за срещи — официални или нелегални, светски или частни, понякога срамни. Но в Ориал това беше преди всичко генералният щаб на Лилиите. Заемаше цяла група къщи, като от улицата се виждаше само една висока бяла стена, и се състоеше от множество постройки, дворове и градини, които преминаваха едни в други. Имаше няколко входа и тайни пасажа, един от които — както се твърдеше — водеше направо в Кралския дворец.

Лорн почука четири пъти и каза:

— Оникс.

Ниската врата беше открехната почти веднага — точно колкото да може да мине с едното рамо напред — и веднага след това се затвори. Красива девойка в сива рокля го чакаше с факла в ръка в една тъмна стая. Без да каже дума, Лорн свали качулката си и последва момичето, като се питаше дали беше нова или просто слугиня. Тя вървеше пред него по мрачен, влажен коридор, после тръгнаха по тясна стълба, която изкачиха все така безмълвно.

Когато стигнаха горе, младото момиче изчезна пред една врата, която Лорн бутна и влезе сам. Излезе в красив вътрешен двор, осветяван от Голямата мъглявина, по колоните на галерията над него се виеше бръшлян. Пристъпи напред и веднага разбра, че го наблюдават. Няколко осветени прозореца гледаха към двора, но там като че ли нямаше никого. Значи го наблюдаваха от друго място, в което нямаше нищо изненадващо, защото Белият дворец беше буквално осеян с прозорчета, плъзгащи се стени и скрити врати. Лорн не си направи труда да разбере откъде точно го наблюдават. Беше безполезно и макар че да се чувства дебнат му беше особено неприятно, не мислеше, че тук е в опасност.

Една врата под галерията се отвори в мига, когато сваляше превръзката от окото си. Той изчака спокойно, после се поклони с уважение пред тази, която идваше.

— Добър вечер — каза госпожа Мерил.

Висока и слаба, елегантна, тя протегна ръка. Лорн я пое и я целуна, отгатвайки в полумрака първите мотиви на великолепната татуировка, която се губеше под ръкава на роклята на Мерил и стигаше до рамото ѝ, за да продължи — несъмнено — и върху гърба ѝ. Със своята сложност, изисканост и дължина татуировките на Лилиите показваха ранга на тези, които ги носеха. Това не бяха обикновени татуировки, а магически, живи, които се променяха и преставаха да се развиват при онези, които напускаха ордена. Лорн никога не беше виждал татуировката на Мерил и нямаше представа какъв е рангът ѝ, но знаеше, че е много влиятелна.

— Добър вечер, госпожо.

— Много ми е приятно да ви видя отново, рицарю.

— Благодаря.

— Да седнем, желаете ли?

Тя посочи една каменна пейка, на която седнаха един до друг, като Лорн се мъчеше да устои на очарованието, което тя упражняваше върху него. Чувстваше се добре, отпуснат, изпитваше доверие. И знаеше, че това е клопка.

— Не се страхувайте — каза госпожа Мерил със съучастническа усмивка. — Тук имате само приятели.

Лорн се усмихна: до такава степен ли беше прозрачен?

Лилиите бяха известни както със своята красота, така и с ума, културата и любовните си таланти. Дискретни и ревностни, те съставляваха орден от елитни куртизанки, които служеха също така и като пратенички, шпионки, посреднички, договарящи във всякакъв вид обществени или частни дела. Защитаваха всички интереси при подходящата цена, но този, който защитаваха най-добре, беше техният. С годините бяха започнали да играят важна политическа и дипломатическа роля в Имелор. От тях се страхуваха и ги уважаваха и може би им приписваха по-голямо влияние, отколкото действително имаха. Те обаче си оставаха преди всичко опасни съблазнителки. Според една добре позната в Имелор поговорка умееха да се харесват, както убийците умеят да убиват. И най-опасните не бяха винаги тези, които хората си мислеха — добавяше се понякога…

— Най-напред, как е граф Теожен? — попита госпожа Мерил.

— Чувстваше се много добре, когато се разделихме.

— Възстанови ли се след онова падане?

Лорн се стресна.

Наистина през зимата граф Д’Аргор беше паднал от кон по време на лов и се беше разминал само с леко натъртен глезен. Така че това не беше някакъв особено тежък инцидент. Случка, която не заслужаваше да бъде съобщена, освен на някой, който е до такава степен добре осведомен, че знае всичко — както важното, така и случайното.

Лорн се усмихна отново, този път усмивката му изразяваше съучастие.

Мъжът, който той беше преди една година, сигурно щеше да се задоволи да замълчи и да не се замисля много-много, но той каза:

— Не си правете труда да ми показвате влиянието си. Вече ми е известно. И ме интересува единствено доколкото може да ми е от полза.

Госпожа Мерил не трепна.

Беше се запознала с Лорн преди една година в Аргор, точно когато беше обявен за Пръв рицар от Върховния крал, но още не беше започнал да възстановява Ониксовата гвардия. По онова време Лорн беше освободен преди три месеца от Далрот и ѝ беше направил впечатление на измъчен и наранен човек. Днес беше само измъчен.

Мъките бяха излекували раната.

— Както желаете — каза тя. — Но няма да спечелите нищо, ако се държите грубо с мен.

— Уморен съм от игри и преструвки.

— В Ориал? Пожелавам ви много удоволствие, рицарю.

— Именно. Нямам намерение да подхващам отново тази игра.

Госпожа Мерил изгледа Лорн предпазливо.

— Наистина ли?

— Искам само едно: да открия хората, които опитаха да ме убият. Зная, че графът ви е натоварил да проучите кои са били. Това е причината за моето посещение. Какво открихте?

Лилията се поколеба.

— Носеха кожени маски — настойчиво продължи Лорн. — Маски, чиито мотиви се променяха. И мога да ви уверя, че не им беше за пръв път.

В началото на своето оздравяване при граф Д’Аргор спомените му все още се смесваха с кошмарите, които беше преживял, докато лежеше между живота и смъртта, и Лорн имаше известни съмнения. Изваяни маски, чиито деликатни, хармонични арабески бавно се движеха, сякаш оживени от собствен живот? Дали изобщо беше възможно? А дали най-вероятното не беше, че от момента, когато го бяха отровили с три удара с меч в хълбока, до мига, в който Нае го беше спасила от пожара, бълнуване и действителност са се смесили непоправимо в ума му?

Лорн беше повярвал, че е така и несъмнено още щеше да продължава да вярва, ако два съвършено ясни спомена най-накрая не бяха осветлили — като фарове, отстраняващи мъглата, — събитията с безспорна светлина. Първият от тези спомени беше за очите на шефа на убийците — толкова бледосиви, че изглеждаха бели, за които Лорн в същия този миг си беше казал, че никога няма да ги забрави. Вторият спомен беше целувката на този мъж, който бе повдигнал маската си отдолу, за да допре устните си до Лорн, преди да го остави агонизиращ сред пламъците. За тези очи и за тази целувка Лорн нямаше никакви съмнения.

И никога нямаше да има.

— Дори само благодарение на маските им — добави Лорн — сигурно ви е било лесно да откриете убийците, не е ли така?

— Не се заблуждавайте. Не беше лесно.

— Но все пак успяхте.

— Да.

— Слушам ви.

Госпожа Мерил подбираше думите си, после, като снижи гласа си, каза:

— Разберете, че ни се наложи да вдигнем воала върху една от най-добре пазените тайни на валмирците.

Валмирците?

Изненадан и заинтригуван, Лорн се приведе напред. Как беше възможно маговете от Валмир да са замесени в това?

— Знаете ли какво представлява ложата „Наказание“?

— Една от ложите на Арканеума.

Арканеум беше събранието, което управляваше Валмир. То оглавяваше множество ложи, на които бяха възложени различни компетентности и отговорности. Ложа „Наказание“ беше това, което се доближаваше най-много до един вид валмирско Министерство на войната. С тази разлика, че Валмир нямаше армия и разчиташе на Върховното кралство да защитава границите му. Лорн го знаеше много добре, още повече че се беше бил известно време по границите на Валмир против далатските племена.

— Както всички правителства — продължи госпожа Мерил, — Арканеумът има своите шпиони, подставени лица и убийци. Те заместват армията във Валмир и всички или почти всички принадлежат към ложа „Наказание“.

— Тогава моите убийци…

— Не. Те не принадлежат към ложа „Наказание“. Или по-точно вече не са част от нея. Отделили са се и са създали братство, което наричат „Ардат ен Освехир“ — „Синовете на Освехир“. И предлагат услугите си за цени в злато.

— Освехир. Драконът на сянката.

Заедно с Дракона на тъмнината и Дракона на забравата Освехир беше един от тримата хтонични дракони, които бяха започнали Войните на мрака и за малко не бяха успели да разрушат света.

— Нищо чудно няма в това, че заявяват принадлежността си към Освехир — каза госпожа Мерил. — Тези убийци обичат мрака. Благодарение на магия те се движат в него, а най-добрите от тях дори напълно потъват, за да излязат отново по-далеч.

— Магове ли са?

— Валмирците се кълнат, че не са. Но на тях вече им беше много трудно да признаят, че са създали чудовища и че тези чудовища са се изплъзнали от контрола им. Съмнявам се, че ни казаха всичко…

Лорн размисли, после рече:

— Магове или не, тези Синове бяха само изпълнители. Ще си отмъстя, когато мога, но кой ги е наел?

— Някой могъщ, в това няма никакво съмнение.

— Какво? Не знаете ли кой е бил?

Госпожа Мерил избра да отговори от името на Лилиите.

— Ние не знаем.

— А изобщо опитахте ли се да разберете? — ядоса се Лорн.

Отговорът дойде ясен и отсечен:

— Не.

Лорн млъкна.

— Преценихме, че това ще ни струва твърде скъпо — обясни лилията.

— Скъпо? Да проучите! Ще платя.

Госпожа Мерил се усмихна.

— Забогатели ли сте, рицарю? Всъщност не става дума само за пари.

— А за какво тогава?

— За услуги. За услуги, които ще ни бъдат направени, и за услуги, които ще трябва да направим един ден. Някои, които бяха наши длъжници, ще престанат да бъдат. А на други ще ни се наложи да обещаем много. Твърде много може би. И всичкото това за какво?

Лорн се усмихна горчиво.

— Значи ли това, че аз и Лилиите не преследваме една и съща цел? — иронично рече той. — Не ме ли уверявахте в това при първата ни среща у граф Д’Аргор? Вие и аз заедно? За благото на Върховното кралство?

Госпожа Мерил спокойно издържа погледа на Лорн, в който се четеше гняв и презрение. И заяви:

— Преди малко казахте, че сте уморен от преструвки, е, сега е мой ред да бъда груба. Вие и ние да работим заедно за благото на Върховното кралство? Но това беше преди!

— Преди?

— Преди да ви убият. Преди да изчезнете. Тогава бяхте Пръв рицар на Кралството. А сега кой сте? Вие сте мъртъв, рицарю. Което означава, че вече сте никой.

Лорн си тръгна мрачен и ядосан от срещата си в Белия дворец. Когато се върна в къщата в квартала на монетите, намери Логан и Йерас, които го чакаха разтревожени.

— Какво става? — попита той, като закачи скандския си меч на стената.

— Разни мъже задават въпроси из квартала. Доносници. А Логан казва, че патрулите на Пурпурната гвардия са се увеличили.

Лорн се обърна към бившия наемник, който потвърди с кимване на глава.

— Това може и да няма нищо общо с нас.

— Може би — съгласи се Йерас. — Но е по-доб…

— Но е по-добре да сме предпазливи, да! — извика ядосано Лорн. — Зная.

Логан и Йерас се спогледаха предпазливо, докато Лорн беснееше. Точно от това се нуждаеше сега! Дали полицията на Естеверис вече беше по следите им? И ако е така, как се беше случило? Противно на онова, което си мислеше, може би Лорн е бил забелязан още с пристигането си в Ориал. Или преди това, в някой хан по пътя към столицата. Или може би след това, в кръчмата на пристанището. В крайна сметка нямаше значение. Йерас и Логан също можеше да са привлекли вниманието към себе си. Как можеше да се разбере?

Каквото и да беше станало, Лорн трябваше да ги изпревари.

— Трябва да се срещна с Алан — каза той.

Рейк Вард гледаше калаената гарафа, която държеше в ръцете си, сложена на масата. В гарафата беше останало малко вино на дъното и Вард се колебаеше. Вече беше изпил една гарафа в повече. И други две след това. Обаче едва усещаше действието на опияняването.

Опияняване, в което впрочем нямаше нищо приятно.

Вард се чувстваше ужасно уморен.

Стар.

Тази вечер виното беше жалък приятел, но той нямаше по-добър. Сам на масата си, Вард изпразни гарафата на един дъх и вдигна ръка към сервитьорката.

— Още една.

— Сигурен ли сте? — попита жената.

На устните ѝ имаше мила усмивка и погледът ѝ беше пълен със състрадание. Не обичаше да гледа как Вард пие, както пиеше тази вечер.

— Сигурен — каза той.

— А няма ли да е по-добре да се качите? Има една свободна стая. Вече е късно и скоро ще затваряме.

— Още една гарафа, Ларя.

Сервитьорката вдигна рамене със съжаление и тръгна към кухнята. Вард беше от редовните посетители. Посещаваше „Грифона“ от една година и понякога спеше на етажа. Ханът беше чист и спокоен, добре поддържан, близо до генералния щаб на Ониксовата гвардия в квартала на червените павета. Храната беше добра. Черните гвардейци с удоволствие идваха тук да се отпуснат и да пийнат по едно.

Ларя се върна с пълна гарафа. Докато минаваше през салона, черните гвардейци, които бяха седнали заедно на друга маса, я спряха.

— Колко такива е изпил? — попита Кай, като посочи Вард с брадичка.

— Прекалено много, месир. Опитах се да го накарам да разбере, но…

Младият мъж кимна.

— Понякога слуша — добави сервитьорката. — Но не и тази вечер.

— Благодаря, Ларя.

— На вашите услуги.

Кай се обърна към другарите си на масата.

— Какво ще правим? — попита той.

— Не мисля, че е редно да правим каквото и да било — каза Енград.

— А вие, Ройс?

Ройс направи гримаса.

— Не зная.

— Онзи ден нямаше сили да се прибере — настоя Кай. — Прекарал е нощта навън.

— От кого знаете? — попита Ройс скептично.

— От ханджията. Намерил Вард рано сутринта под един заслон. И с голяма мъка го завлякъл в една стая. Нямало да се справи, ако слугата от конюшнята не му бил помогнал.

— Всички вече пихме повече от разумното — отбеляза Енград.

— Но според ханджията това не се случва за пръв път — уточни Кай.

Както всички ониксови гвардейци, той изпитваше най-голямо уважение към Вард. Някогашен кралски ковач, Вард беше един от най-верните и близки бойни другари на Върховния крал, преди да стане първият, когото Лорн Аскариан наема в своята Черна гвардия. За Кай Вард беше легенда. Той въплъщаваше това, за което — присъединявайки се към ониксовите гвардейци — Кай се беше отказал от титлата, ранга и богатството си. Но се боеше, че вижда как тази легенда го разочарова.

— Защо търси забрава във виното? — запита се той на глас.

Нито един от другарите му не отговори. Ройс нямаше двайсет години, когато му се наложи да изостави всичко вследствие на дуел. Енград беше рицар без земя и добре познаваше мизерията. И двамата знаеха какво може да накара един мъж да пие. И двамата бяха преживели дълги, самотни вечери, когато тъгата и умората са като ситен дъжд, който те смразява до костите, чак до душата.

— Мисля, че е време да се прибираме — каза Ройс.

Другите двама се съгласиха и станаха, след като оставиха няколко монети на масата.

— Чух да казват, че Вард иска да напусне гвардията — каза Енград.

— Тогава защо не го прави? — попита Ройс.

Кай наблюдаваше Вард в другия край на кръчмата.

— Защото битката не се напуска насред най-яростния бой — каза той. — Тръгвайте. Ще ви настигна.

Без да чака, той мина между масите — повечето празни по това време на вечерта — и стигна до масата на Вард. Той пиеше направо от гарафата, погледът му беше прикован някъде и празен.

— Вард? — рече Кай.

Вард бавно повдигна очи към него.

— Да?

— Аз съм с Ройс и Енград. Понеже стана късно, ние се връщаме в Черната кула.

— Разбрано.

— Искате ли да дойдете с нас, вместо да вървите сам след малко?

— Не, благодаря.

— Смятате ли да спите тук?

— Може би.

Кай се почувства неудобно и не знаеше какво повече да каже.

От своя страна, Вард разбра какво се опитваше да направи младият мъж и като видя притеснението му, въздъхна и каза:

— Добре съм, Кай. Не се тревожете за мен.

— Добре — каза Кай със съжаление. — Тогава… До утре за проверката?

— До утре.

Кай още не беше напуснал хана, а Вард — по-самотен от всякога — отново започна да пие. Погледът му отново стана празен и втренчен, а мислите му препускаха в най-различни посоки.

Когато извести Алан за намерението си да си тръгне, решението му беше взето току-що и той не се беше отказал от него — за момента — само защото черните гвардейци преживяваха лош момент. Той обаче се стремеше към почивка и освен това изобщо не ценеше онова, в което се бе превърнала Ониксовата гвардия. Да, командваше я принц с кралска кръв. Да, сега беше по-многобройна, по-богата и по-добре екипирана от когато и да било. Да, тези, които бяха наети, бяха все мъже на дълга и опитни бойци. Но богати или бедни, всички те бяха благородници. А Лорн беше наел един странстващ войник, един бивш каторжник, един наемник, един дезертьор… и един стар ковач. С Алан Черната гвардия се беше превърнала в един вид рицарски орден.

Какво ли щеше да си помисли Лорн, когато се върнеше?

Като вдигна гарафата си, Вард мълчаливо се чукна за здравето на Лорн и отпи голяма глътка, преди да се замисли какво щеше да прави, когато напуснеше черните гвардейци. Колебаеше се дали да се върне в Цитаделата, или да замине за Аргор. Интуицията му казваше, че дългът го зове при Върховния крал. Но в Аргор щеше да бъде с Лорн, от когото нямаше никакви новини. Щеше да иде при Нае, неговата дъщеря, която ужасно му липсваше. Най-накрая щеше да намери покой, далеч от интригите и светската суета. Беше посветил живота си в служба на Върховното кралство. Не беше ли направил вече достатъчно? Трябваше ли да чака да се превърне в изнемощял старец, който няма желание дори да си свали ризницата и да закачи меча?

Някой седна на масата му и прекъсна размишленията му. Вард се поклащаше на стола си. Не погледна натрапника, но каза дрезгаво с глас, в който звучеше заплаха:

— Не си уцелил случая, приятелю. Тази вечер нямам желание за компания. И тъй като не липсват свободни маси…

— А аз си мислех, че ще ме почерпиш една чаша. Какъв съм наивен.

Вард позна гласа на Лорн, после лицето му, скрито в сянката на качулката. Изненадата му беше толкова голяма, че за малко не политна назад заедно със стола си и Лорн трябваше здраво да го задържи за лакътя. Щом столът застана стабилно, Вард тревожно огледа салона, преди да се наведе напред и да попита тихо:

— Ама ти какво правиш тук?

— И аз се радвам да те видя.

— Тъкмо това е мястото за шегички! Този хан е известно сборище на Пурпурната гвардия. Тук и стените са шпиони на Естеверис! Отдавна ли дойде?

— По-малко от половин час. Достатъчно време, за да…

— Не тук! В Ориал!

— Преди два дни. Малко е трудно да те проследи човек, знаеш ли?

— Пих. И изобщо не очаквах посещението ти. Извини ме, че съм малко стреснат.

— Прощавам ти на драго сърце. Защото знам, че сърцето ти е чисто.

— Това е то. Шегувай се, хлапе. Като нищо някой доносник вече те държи под око.

— Зная. Оня тип, който се прави, че спи, седнал с гръб към стената, на масата в дъното. Зад дясното ми рамо.

Вард бързо погледна.

— Мислиш ли?

— Мисля. Дали да не излезем? Ще можем да поговорим по-спокойно и малко чист въздух ще ти се отрази много добре, струва ми се.

— Добре. Но може би ще трябва да ми помогнеш да стана. Само малко.

Неподвижен, с ръце скръстени на гърдите и дишайки равномерно, той наблюдаваше всичко изпод клепачите си, които изглеждаха затворени. Така че видя как двамата мъже станаха и с известно усилие, като единият поддържаше другия, тръгнаха към изхода.

Доносникът знаеше кой е Вард.

Обаче другият му беше непознат и дори не беше успял да зърне лицето му. Сигурно беше обаче, че Вард го познава. Защото не го беше прогонил, а тази вечер беше отказал на всички да седнат при него. Следователно Вард, най-старият от действащите черни гвардейци, беше срещнал човек, който му беше достатъчно близък, за да си позволи да седне на масата му без да е поканен, и който смяташе за необходимо да крие лицето си под качулка.

Заслужаваше си да се проверят някои неща.

Доносникът изчака двамата мъже да излязат, после стана и прекоси кръчмата.

Без да бърза.

Първо, защото не искаше да привлича вниманието. После, защото със скоростта, с която старият Вард вървеше, жертвите му нямаше как да му се измъкнат.

Така че шпионинът се оказа още по-изненадан, когато излезе от хана и откри, че улицата е пуста. Примига и си каза, че ако двамата мъже са тръгнали надясно, още трябваше да може да види силуетите им на светлината на Голямата мъглявина. Следователно бяха тръгнали наляво, преди да свият някъде при първа възможност.

Доносникът ускори крачка и стигна до първата пряка, но и там нямаше никого.

Нито надясно.

Нито нал…

Без да разбере как, доносникът изведнъж се оказа лице в лице с мъжа с качулката, който му се усмихваше и го удари право в челюстта. Последва удар с коляно, който го преви на две. И накрая удар по тила, който го уби.

Той се строполи.

— Ето на̀ — каза Лорн, като си разтриваше ръцете. — Виждаш ли? Казах ти. Това е оня тип, който се правеше на заспал на масата в дъното.

— Браво. Нищо не ти убягва — отвърна Вард. — Но аз продължавам да си мисля, че поемаш големи рискове, като се показваш в квартала. Макар и по тъмно.

— Първо, не се показвам наистина. Освен това трябва да се видя с Алан. Дискретно. Можеш ли да го уредиш?

— Кога?

— Утре или вдругиден.

— Ще стане по-скоро вдругиден.

— Разбрано. Накъде сега, когато сме сами?

— Насам.

Излязоха от квартала на червените павета, после на една спокойна улица Вард отвори една врата с ключ, който държеше у себе си.

— След теб — каза той.

— Къде сме? — попита Лорн, като влезе в тъмен коридор.

— У дома — отвърна Вард и затвори вратата. — Тук ще сме на спокойствие. Почакай за малко.

Опипом намери една свещ и огниво с прахан в една ниша в стената на височината на рамото си. Запали свещта и като мина напред, обясни:

— Купих тази къща с наградата, която Алан ми даде за моите големи и лоялни заслуги. Същата награда очаква Йерас и Логан в хазната на Гвардията. Впрочем те как са?

— Добре.

— Те също са тук, в Ориал, нали?

— Да. Живеем в квартала на монетите.

— Нямам търпение да ги видя тези двамата.

Влязоха в една стая, която изглеждаше по-голяма, понеже беше почти празна. Въздухът миришеше на спарено. Капаците бяха затворени. Малкото мебели бяха покрити с бели чаршафи и в полумрака можеше единствено да се различат формите им.

Вард запали втора свещ от пламъка на първата и я подаде на Лорн.

— Ей сега се връщам — каза той. — Чувствай се като у дома си.

Когато се върна, завари Лорн седнал на пода, с гръб, опрян на стената, свещта беше сложена пред него между разтворените му крака. Вард седна вдясно от него и леко се намръщи, когато коленете му се сгънаха, после му подаде едната от две бутилки ароматно вино, които беше отишъл да донесе.

— Сигурен ли си, че е разумно? — попита Лорн.

— Веселото вино прогонва тъжното. А аз съм дяволски доволен да ви видя отново, рицарю.

— Аз също.

— За нас? — предложи Вард, като вдигна бутилката.

— За нас.

Махнаха восъчните тапи, чукнаха се и отпиха по глътка. Виното беше добро и те го оцениха, но и по-лошо щеше да свърши работа.

— И за баща ти — добави Вард с уважение.

Лорн прие и бутилките се чукнаха втори път, после отпиха по една голяма глътка. За миг Лорн си помисли дали Вард знаеше кой беше истинският му баща. После се замисли за майка си.

Той носеше нейното име.

Според скандската традиция Лорн не носеше фамилното име на баща си, а на майка си. Това беше доказателство за любов. Майката на Лорн беше пленничка, която един скарх — варварски цар от Скандия — беше подарил на Върховния крал наред с други подаръци, за да скрепи един политически и военен съюз. Селения Аскарин беше дъщеря на победен крал и беше воин — красотата ѝ беше равна на гордостта ѝ. Еран Фаргалд се беше влюбил в нея от пръв поглед и бе пожелал да се ожени за нея. Като не знаеше какво да я прави, Върховният крал на драго сърце се беше съгласил и така една есенна вечер в Ориал оръжеен майстор от Върховното кралство се бе оженил за скандска принцеса. Фаргалд беше любящ съпруг и уважаваше вярванията и обичаите на съпругата си. Така че беше пожелал Лорн да носи нейното име. Тя се казваше Селения Аскарин, което означаваше Селения, дъщеря на крал.

Той щеше да бъде Лорн Аскариан.

Син на крал.

Тъжна ирония…

— Добре ли си? — попита Вард.

Лорн се отърси от мислите си.

— Да — излъга той.

Старият ковач за миг се загледа в него, той не беше глупав. После попита:

— Как е Наерис?

— Добре е. Остана в Каларин. Раните ѝ заздравяха. Вече е съвършено възстановена.

— Като че ли и ти също.

— Да. Добре съм.

— Тя щастлива ли е?

Лорн се сепна.

— Нае? Да… Да, така мисля.

— Знаеш ли, тя е влюбена в теб. Винаги е била.

— Зная.

— Но ти не си.

— Не, не я обичам както тя ме обича.

Вард въздъхна.

— Опитай се да не я направиш много нещастна. И я уважавай. Винаги. Само за това те моля.

Лорн кимна в знак на съгласие, преди да отпие глътка вино.

Настъпи мълчание, после Лорн посочи къщата, като завъртя ръката си, и попита:

— Ще ми обясниш ли?

— За Нае е. Не е за мен. Не е палат, но поне така тя ще има собствен покрив. Нотариалният акт е на нейно име. Но ще съм по-спокоен, ако знам, че ще бдиш над нея.

Лорн се обърна към Вард и впи поглед в неговия. Видя огромна, почти отчаяна умора. Това го разтревожи.

— Какво става, Вард?

— Нищо. Чувствам се стар, това е.

— Но защо?

— Вероятно защото съм. Роден съм преди много време, Лорн. Видял съм много неща. Повечето бяха грозни и се страхувам, че следващите никак няма да станат по-хубави. Можеш ли да повярваш, че ще воюваме против Арканте?

Тревогата на Лорн нарасна.

Вард разбра и реши да го успокои. Напрегна се да се усмихне и като на игра удари едно рамо на Лорн.

— Но ти си прав — каза той. — Пих много и разправям всякакви глупости. Забрави го и вместо това ми кажи за какво си дошъл в Ориал. Още ли си Пръв рицар на Кралството?

— Такъв съм — Лорн се поколеба. — Е, ако искам.

— А ти не искаш.

— Вече не знам какво искам. Надявах се да се възползвам от това, че ме смятат за мъртъв, за да открия кой се опита да ме убие, но не мисля, че ще успея да разбера повече от това, което зная, като остана в сянка.

— А какво точно знаеш?

— Чувал ли си за Синовете на Освехир?

Вард потръпна, като чу името на Дракона на сянката.

— Не — каза той. — Но това не предвещава нищо добро.

Тогава Лорн му обясни какво беше научил от устата на госпожа Мерил за валмирските убийци.

— Повярвай ми — каза накрая, — с удоволствие ще ги заставя да си изядат собствените черва. Но тези Синове на Освехир бяха само изпълнители. А аз искам да разбера кой е дал заповедите.

— А Лилиите отказват да открият това за теб.

— Не и за хубавите ми очи във всеки случай.

— А за очите на един Първи рицар, който ще им бъде задължен, така ли?

— Разбра.

Вард се замисли. После попита:

— Затова ли искаш да се видиш с Алан?

— И затова.

— В такъв случай е най-добре да не се бавим. Докато се криеше, без да мърдаш, смъртта те пазеше. Но сега, когато се върна, рискуваш да те открият. А ако враговете ти те намерят преди официално да се върнеш към живота, няма да имат никакви скрупули да те премахнат. Така и така си мъртъв, нали?

Лорн се усмихна леко и млъкна.

— Какво те тревожи? — рече Вард след малко. — Познавам те. Неспокоен си.

Смутен, Лорн дълго се колеба.

Но как да признае, че в него има Дух от Тъмнина? Как да признае, че този Дух го прави опасен? И най-вече как да признае, че се осланя на илюзията, че нещата може би ще да се подобрят? Че Духът от Тъмнина няма повече да се проявява или че ще намери начин да го овладее, независимо от това, което Драконът на разрушението му беше известил?

Лорн знаеше, че е слаб.

Искаше да живее на всяка цена и се чувстваше изправен срещу собствената си подлост, която му пречеше да признае нещо очевидно и да извлече всички последици от това: той беше чудовище.

Така че реши да излъже, макар да знаеше, че разноцветните му очи го издават.

— Всичко е наред — каза той.

Срещнаха се два дни по-късно, по тъмно, в парка на катедралата, посветена на Белия дракон. Парадът на армията на Ирдел беше завършил следобед и Лорн предпочете да избегне преддверието, където разваляха трибуните на светлината на факли. Пристигна по-рано и зачака, както беше уговорено, близо до един фонтан встрани от главните алеи.

Нощта беше ясна и прохладна под мирната Голяма мъглявина.

След няколко минути Лорн чу как чакълът скърца под нечии подметки. С ръка на меча, той отстъпи крачка назад и застана зад един храст, в този миг видя, че някой се приближава.

Мъж.

С меки ботуши и кожена ризница, покрит с качулка.

Лорн разпозна стъпките и силуета на Алан. Но остана скрит достатъчно дълго, колкото да се увери, че никой не го следи. За да дойде, самият той беше взел предпазни мерки, за които не знаеше дали бяха необходими. Откакто кварталът на монетите изглеждаше наблюдаван по-внимателно от обикновено, Лорн се чувстваше ако не дебнат, то най-малкото застрашен като самотен войник на вражеска територия. Основателно или не. Обаче нямаше никакво съмнение, че Естеверис шпионираше Алан. И как ли можеше да бъде другояче? Оставаше само да се надява, че Алан е бил достатъчно предпазлив.

Лорн пристъпи напред.

— Тук съм — каза той.

Алан се усмихна и свали качулката си.

— Лорн! — възкликна той сякаш с изненада.

Колебаеха се.

После Алан пристъпи напред и двамата се прегърнаха — срамежливо и непохватно. От двамата Лорн беше по-притесненият, чувстваше се като затворник на самия себе си.

— Как се чувстваш? — попита Алан.

— Чудесно.

— Никакви усложнения? Наистина?

— Само белези, които, за щастие, не навредиха на чара ми.

Принцът повярва на тази лъжа. Размениха още няколко леки, приятелски думи, после Алан попита:

— Беше ли в Цитаделата? Видя ли баща ми?

— Да, срещнахме се.

— И?

— Той е съвсем зле. Съжалявам.

Алан помръкна и седна на ръба на фонтана.

— Мислиш ли, че трябва да ида при него?

— Не зная.

Лорн замълча.

Алан му беше приятел от детинство. А сега беше и негов полубрат. Дали знаеше? А ако научеше, как ли щеше да реагира? Хрониките свидетелстваха, че кралските копелета невинаги бяха приемани от законните наследници. Рано или късно те се оказваха династична заплаха и винаги ги подозираха, че имат скрити амбиции. Лорн си каза, че сред всички тайни, които пазеше, тази несъмнено беше най-опасната.

Наруши мълчанието:

— Разкажи ми за Ониксовата гвардия.

Алан въздъхна и започна:

— Сега тя наброява трийсет мъже — каза той. — А Черната кула е напълно възстановена. Видя ли я?

— Отдалеч.

— Постарах се колкото можах, докато те чаках, но се боя, че не успях да нося цветовете на ониксовите гвардейци достатъчно високо. Дори се страхувам, че ги изложих на провал. Присъства ли днес на триумфалния парад на Ирдел?

— Не.

— Аз присъствах. От кралските трибуни. Разбира се, майка ми наказа мен пред очите на всички. Но Черната гвардия също беше държана настрана, сякаш не беше достойна да бъде приветствана. И това стана по моя вина.

— Защото кралицата е искала да те накаже?

— Тя не обича да ѝ се съпротивляват.

— А ти защо ѝ се съпротивляваше? За да браниш Гвардията, нали?

Алан се сепна.

— Откъде знаеш?

— Познавам те, познавам и кралицата.

Алан присви очи подозрително.

— Вард ти е казал, истина ли е?

— Да — призна Лорн с дяволита усмивка.

Като добър играч, Алан на свой ред се усмихна.

— Както и да е — каза той като стана, — но аз не съм ти. Харесваше ми да командвам Ониксовата гвардия. Това беше чест, но е време да се върнеш. Още ли си Пръв рицар?

— Да.

— Тогава няма място за колебание. Черната гвардия заминава да се бие в обсадата на Арканте, Лорн. Тя се нуждае от теб и несъмнено и ти се нуждаеш от нея.

Лорн се замисли.

Два часа по-късно Лорн се връщаше в квартала на монетите и продължаваше да мисли, без да е сигурен, че е взел правилното решение. Но мнението му се изясни окончателно, когато откри, че групата къщи, където се намираше скривалището, наето от Логан и Йерас, беше обградена. Пурпурни гвардейци се разгръщаха дискретно, като тръгваха от главните улици и започваха да наблюдават малките улички и пасажите. Капанът скоро щеше да е затегнат и вече нямаше да има излизане.

Нито пък влизане.

Скрит под навес, откъдето можеше да наблюдава един сержант, който тихо даваше заповеди, Лорн прецени положението. Очевидно Пурпурната гвардия беше тук заради него и неговите хора. Готвеше се да разбие тяхната врата и разчиташе да ги залови, докато спят. Без съмнение очакваше да се бие, защото всички бяха в пълно въоръжение.

Лорн незабелязано се върна назад.

Да, полицията на Естеверис наистина работеше добре. Как беше успяла вече да ги забележи? Тя не знаеше с кого има работа, защото в противен случай нямаше да рискува да арестува Първия рицар на Кралството — независимо дали е действащ, или не. За сметка на това обаче беше събрала достатъчно елементи, за да прецени, че подобно обкръжаване щеше да е необходимо против тримата мъже, които нелегално се бяха настанили тук. Може би вече беше разбрала кои са Йерас и Логан и в такъв случай разпитът на двама бивши ониксови гвардейци нямаше как да не се хареса както на Естеверис, така и на кралицата, ако се предположеше, че тя е уведомена за тази операция.

Лорн се плъзна между две къщи и стигна до пуст заден двор. Оттам тръгна по една уличка, която дискретно го доближаваше до скривалището. Логан и Йерас вероятно спяха. За да стигне до тях и да ги предупреди, Лорн трябваше да изпревари пурпурните гвардейци, без те да го забележат, преди окончателно да обградят квартала.

После…

После щяха да импровизират.

Лорн тръгна през един тесен пасаж и излезе в дълъг двор, притиснат от къщите. Прекоси го с котешки стъпки и стигна до една решетка…

… затворена с верига и тежък катинар.

— Мамка му!

Но Лорн не можа да продължи да ругае.

— Кой е там? — извика глас зад гърба му.

Лорн спокойно се обърна.

Двама пурпурни гвардейци го гледаха. На коланите им имаше къси шпаги, а в ръцете им — оловни палки. Единият вече държеше свирката си готова на устата.

— Всичко е наред, момчета — каза Лорн, като вдигна ръцете си и тръгна към тях.

Ако дадяха тревога, Лорн знаеше, че ще съумее да се отърве от тях и да се измъкне. Но това без съмнение щеше да отприщи атаката — макар и преждевременна — срещу скривалището, където Логан и Йерас щяха да се окажат хванати в клопка.

— Какво? — настойчиво продължи Лорн. — Не ме ли познавате?

Гвардейците се спогледаха, после присвиха очи към Лорн, който все така се приближаваше с леко наклонена глава така, че да не могат да го видят добре.

От двамата гвардеецът със свирката беше по-подозрителен.

— Кой си ти? — повтори той. — Името ти!

Лорн го изненада с удар с юмрук в слънчевия сплит, от който му спря дъхът, точно преди да удари мълниеносно другия с лакът под брадичката и да го задържи докато пада, за да не вдигне шум. Превит на две, първият се опираше на една стена с едната си ръка, а с другата се мъчеше да надуе свирката. Лорн го довърши със силен удар с коляно в корема и го остави бавно да се свлече на земята, стенейки.

За момент Лорн погледна двамата гвардейци в безсъзнание.

Очите му се превърнаха в блестящи черни топчета.

Невъзмутимо, той извади меча си и заби върха на острието в тила и на двамата. Това бяха два кратки, точни удара, нанесени безмилостно. След това прибра меча в ножницата и без да мисли повече за тях, спокойно огледа двора. Тъй като не можеше да мине през заключената решетка, погледна нагоре към покривите.

Логан не спеше.

Когато чу, че от външната страна на кръглото прозорче се чука, той разтърси Йерас, който дремеше събут, но облечен на своето легло, и отиде да види.

Предпазливо. С меч в ръка.

Лорн почука още веднъж по дебелото стъкло и веднага щом различи силует през него, залепи голата длан на лявата си ръка. Логан позна печата на Тъмнината и веднага отвори.

— Вземете вашите и моите неща — каза Лорн полугласно. — Бързо. Пурпурната гвардия обгражда квартала.

Логан и Йерас не зададоха никакви въпроси. Приготвиха се мълчаливо и събраха вещите в три вързопа, които подадоха на Лорн. После и те излязоха през прозорчето и издърпаха след себе си малката стълба, която позволяваше да се стигне до него. Оставиха я безшумно, докато Лорн затваряше прозорчето.

Вече се отдалечаваха по покривите, когато Пурпурната гвардия разби вратата. Разминаха се за минута-две.

— Къде отиваме? — попита Йерас.

— Там, където никой няма да посмее да дойде да ни търси — отвърна Лорн. — Дори и Естеверис.

Поеха към Черната кула, сами и мълчаливи под огромното небе и Голямата мъглявина.

На другата сутрин Далк влезе в празния таван.

След като не намериха никого, при положение че бяха сигурни, че двамата или тримата мъже, които искаха да задържат, живеят там, пурпурните гвардейци бяха претърсили навсякъде. Малкото мебели бяха преобърнати или счупени. Леглата бяха изтърбушени. Разкъсани чаршафи се валяха по пода. Но безредието не беше толкова голямо. Онези, които бяха живели тук нелегално, се задоволяваха с малко и не бяха оставили кой знае какво.

Застанал насред тавана, Далк дълго го разглежда, като оглеждаше всичко с професионален поглед в търсене на някакъв детайл, нещо нередно, нещо, което да привлече вниманието му. Той беше талантлив копой. И умееше да се доверява на интуицията си.

Но нищо не забеляза.

Беше дошъл твърде късно. В състоянието, в което се намираше, това място не можеше да му каже каквото и да било. Далк обаче усещаше, че беше по следите на важен дивеч…

Далк не помръдна, когато един сержант от Пурпурната гвардия влезе, като буташе пред себе си един доносник, който обикновено се подвизаваше в свободния квартал на корабите, близо до търговското пристанище. Далк беше наредил да му го доведат, защото — ако се вярва на докладите, които беше прегледал — всичко беше започнало с този мъж.

— Оставете ни, сержант.

Сержантът излезе.

Застанал неподвижно, Далк се направи, че не обръща никакво внимание на доносника, а през това време той чакаше, внимателен и несигурен. Нарбио не знаеше какво точно се иска от него, но знаеше кой е Далк. В Ориал всички знаеха. Далк беше довереният човек на министър Естеверис. Неговият шпионин и убиец. Неговият изпълнител на мръсни поръчки. Говореше се, че Далк няма нито душа, нито съвест и че убива, без никога да изпитва угризения. Но това, което най-много притесняваше Нарбио, беше, че Далк никога не си даваше труда да отиде някъде за нищо. Ако беше тук, значи работата беше важна. А Нарбио знаеше, че в една важна работа за такъв като него имаше само лоши удари. Действително доносникът бързо можеше да се превърне в неудобен свидетел.

— Този мъж — каза изведнъж Далк, без да удостои Нарбио с поглед. — Онзи, когото си проследил миналата вечер до тук. Разкажи ми за него.

— Беше висок. Едноок. Заплашителен. Наемник, струва ми се.

— Едноок?

— Имаше превръзка на едното си око. Дясното, мисля.

— Това не означава, че е бил едноок.

— Вярно е, месир.

— И какво друго?

Нарбио помисли.

— Нищо, месир. Това… това е всичко, което си спомням.

Далк помълча малко, после каза спокойно:

— Свободните квартали гъмжат от наемници. Кажи ми тогава, Нарбио, ако в този не е имало нищо особено, защо си го последвал, защо него, а не някой друг? По твой вкус ли беше?

Нарбио не разбра кое го разтревожи най-много. Името му в устата на Далк? Или жлъчта в последния въпрос?

— Не зная — каза той, като отчаяно търсеше отговор, който да задоволи шпионина на Естеверис. — Не зная… Може би… — и изведнъж се сети. — Може би меча му. Да, меча му!

Далк изглеждаше заинтригуван.

— Какъв меч?

— Този мъж. Той носеше меч на гърба си. Скандски меч. Точно затова го забелязах.

За пръв път Далк се обърна към Нарбио.

— Сигурен ли си в това? — попита той.

— Убеден съм, месир. Аз съм от Самаранд. Скандските мечове са рядкост и там, но могат да се видят повече, отколкото тук. Категоричен съм. Беше скандско острие.

Далк се замисли, заставяйки Нарбио да чака.

— Това е добре — каза той накрая. — Можеш да си вървиш.

— Благодаря, месир.

— Като излезеш, поискай от сержанта да ти плати за сведението. И не напускай квартала на корабите до нова заповед. Ако имам други въпроси, бих искал лесно да мога да те намеря.

— Да, месир. Благодаря, месир.

Нарбио излезе, щастлив, че се е отървал толкова леко.

Но не поиска пари от сержанта и дори избегна да срещне погледа му, когато излезе на двора. Всъщност побърза да се прибере вкъщи, събра оскъдните си вещи, взе малко пари назаем и напусна Ориал, заминавайки за Самаранд след по-малко от два часа.

Далк отиде при своите хора на двора, където те говореха със сержанта и неколцина от пурпурните гвардейци. Като благодари на гвардейците, той изпрати един от своите за подкрепление и заедно с другите четирима се запъти към свободния квартал на Бялата порта. Благодарение, между другото, на разпита на собственика беше сигурен, че знае кои бяха двамата наематели на тавана: Логан и Йерас, и двамата бивши ониксови гвардейци. Верни от самото начало, те бяха изчезнали след смъртта на Лорн Аскариан и също като него не изпитваха особена симпатия към кралицата или към Естеверис. Опасни мъже, чието завръщане не вещаеше нищо добро. И които трябваше да бъдат следени, още повече че се бяха установили нелегално в Ориал. Ако нямаха нищо за криене, защо бяха наели този таван за толкова висока сума? Защо не бяха потърсили гостоприемството на Черната кула? Нямаше никакво съмнение, че там щяха да бъдат приети с разтворени обятия.

Като стигна до това заключение, Далк вече имаше абсолютно основание да се интересува кой беше онзи, когото Логан и Йерас бяха приютили. Но се водеше преди всичко от интуицията си, сега вече затвърдена от свидетелството на Нарбио.

Далк се чувстваше обзет от възбуда, която много рядко го връхлиташе и никога не го беше подвеждала.

Скандски меч.

Мъжът, с когото се беше срещнал Йерас в квартала на корабите, носел скандски меч. Несъмнено беше същият, който беше убил двама пурпурни гвардейци близо до тавана предишната нощ. И пак същият, който беше позволил на Логан и Йерас да изчезнат от мястото в последния момент. Но Далк познаваше само един мъж, който имаше скандски меч. Също бивш ониксов гвардеец.

Но мъртъв.

В квартала на Бялата порта Далк изчака да дойдат неговите шпиони, които беше изпратил да разпитват. Сега вече разполагаше с петнадесетина мъже и ги прати да прегледат конюшните в квартала. Беше решил да започне с квартала на Бялата порта, защото тук пристигаха най-много пътници. Но беше категорично решен да разшири проучването си и да претърси всички свободни квартали в Ориал, ако беше необходимо.

Оказа се ненужно.

След около час един от неговите хора му съобщи, че са намерили това, което търсят.

Разбира се, това не беше доказателство в буквалния смисъл на думата, не.

Но несъмнено беше нещо, с което можеше да се появи при Естеверис, без да го вземат за луд.

Естеверис прие Далк в личния си кабинет.

Дранис дискретно съобщи за идването му и Далк влезе през една скрита врата веднага след като министърът остана сам, и ясно и точно му обясни какво беше открил, както и това, което подозираше. Естеверис го изслуша, пръстите му, отрупани с пръстени, бяха събрани като камбана, после се замисли.

Накрая каза:

— Лорн е жив. Странно, но това няма да ме изненада чак толкова… А може би той не е единственият, който има скандски меч в цялото Върховно кралство.

— Не, монсеньор. Но сред хората, които биха могли да се срещат с бивши черни гвардейци, виждам единствено него.

— Това би могъл да е някой, който по този начин му отдава почит. Може би дори някой, който е наследил меча му. А знаем ли точно какво се е случило с този меч? Струва ми се, че той не беше обикновен. Ставаше дума за меча на майката на Лорн, нали?

— Точно така. Но не, не знаем какво е станало с този меч.

Естеверис въздъхна.

— Вече е много късно да се тревожим — каза той на себе си. — Подробностите… именно вниманието, насочено към подробностите, променя всичко. Винаги.

Отхапа от една от онези пастички с мед, по които беше луд, и добави:

— Колкото до превръзката…

— Ако очите ми не понасят силната светлина и не мога да нося очилата си, без да поема риска да ме познаят — каза Далк, — може би ще скрия по-чувствителното око под превръзка. Което освен това ще е и хубаво средство да си променя външния вид.

— Или пък този човек е едноок.

— Едноок, пристигнал на кон, носещ белега на Цитаделата, монсеньор. Описанието, което ми даде собственикът на конюшнята, не оставя никакво съмнение. Мъжът, яздил този кон, и онзи, когото са посрещнали Логан и Йерас, е един и същ човек.

Естеверис замълча, докато преглъщаше пастичката си.

— С една дума — каза той, — според теб Лорн не е мъртъв. Пристигнал е от Цитаделата преди няколко дни и тайно се е срещнал с двама от бившите си хора. И какво е правил през това време в Ориал?

— Не зная.

— Ако не грешиш, ето ти един въпрос, на който ще е твърде добре да отговориш бързо.

След като отпрати Далк, Естеверис каза на Дранис, че не желае да го безпокоят и се замисли. Първо се запита дали изобщо беше възможно Лорн да е жив. Можеше ли да е оцелял? Съюзниците му имаха ли необходимите средства да накарат всички да повярват в смъртта му и да го крият, докато оздравее? На тези въпроси Естеверис трябваше да отговори с „да“. Първите имена, които му дойдоха наум, бяха на принц Алдеран и на граф Теожен. На всичко отгоре планините на Аргор бяха идеалното място за тайно възстановяване. И бързо, ако се замислеше. Но в Далрот Лорн вече беше оживял от ада. Така че можеше да започне отново.

Естеверис изпрати Дранис да помоли кралицата да го приеме. Сигурен, че ще бъде приет, той бързо тръгна към кралските покои и вървеше по коридорите на двореца с толкова загрижен вид, че никой не посмя да го заговори. Беше разтревожен. Според него Лорн се беше върнал нелегално в Ориал само по една причина — да си отмъсти. Какво ли беше открил вече? За какво точно се подготвяше? Нямаше значение. Лорн представляваше заплаха, която трябваше да бъде унищожена възможно най-скоро. За щастие, той беше уязвим. Неизвестността, на която се бе радвал до този момент и която му бе позволила да действа тайно, вече можеше да се обърне против него. Но трябваше да се вземат незабавни мерки и дори може би драстични, преди Лорн да излезе от тази сянка, в която — ако е необходимо — все още можеше да бъде елиминиран без шум и трясък. Докато ако се върнеше отново на сцената…

Приет след кратко, чисто формално чакане, Естеверис намери кралицата в компанията на принц Алдеран. Кралица Селиан беше тревожно пребледняла и министърът разбра, че широката ѝ усмивка е само привидна. Очите на кралицата блестяха с ужасяващ огън.

— Идвате тъкмо навреме — каза кралицата с престорена радост. — Щях да пратя да ви повикат.

Забелязвайки развеселения вид на Алан, министърът се поклони почтително.

— На вашите услуги, господарке.

— Виждате ли, двамата с принца решихме, че е настъпил моментът да ви разкрием една тайна, в която твърде дълго ви държахме. Но съм убедена, че ще разберете, като научите за какво става дума.

Естеверис се насили да се усмихне и се обърна към Алан, който му каза:

— Лорн е жив.

Министърът прие новината с едно трепване на клепачите. След което погледна кралицата и разбра, че тя се мъчи да запази приличие. Защото и тя, разбира се, току-що беше научила новината от устата на сина си.

И съвършено справедливо беше полудяла от ярост.

Докато Алан говореше с майка си, Лорн вече беше — както се бяха разбрали — напуснал Ориал. Яздеше един кралски змей и летеше на юг към Валанс.

Към Алисия.

Краят на пролетта на 1548 година Дворецът на Принцовете

Във Валанс празнуваха последната вечер от празниците, посветени на Дракона на Седемте морета. Беше полунощ. В Двореца на принцовете имаше великолепен бал и току-що бяха започнали фойерверки, които осветяваха прохладната нощ сред силна врява и ослепителни светлини.

Неподвижна и невярваща, Алисия дьо Лоранс гледаше Лорн. Той стоеше пред нея на малката тераса на Кулата на птиците, където, без да се назове, ѝ беше определил тайна среща.

— Аз съм — каза той. — Аз съм, Лис. Аз… Съжалявам.

Лорн пристъпи напред.

Тя поклати глава и отстъпи, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Моля те — каза Лорн.

Той протегна ръка към нея.

Разделяха ги три метра, но Алисия направи още една крачка назад и събра ръцете си на гърдите, сякаш за да ги предпази от всякакъв допир.

— Не се страхувай, Лис.

Страх?

Думата я удари и я извади от вцепенението ѝ.

Страх? Не, тя не изпитваше страх.

Но в нея се зараждаше истинска ярост.

— Видях те мъртъв — каза тя с треперещ глас. — Аз… те оплаках…

— Зная.

Тя повиши тон:

— Носих траур за теб. Исках да умра.

— Зная, Лис.

Тя продължи още по-силно:

— Струваше ми се, че ще умра!

— Прости ми. Аз…

Тя изкрещя:

— Целувах ледените ти устни!

Изведнъж се нахвърли върху него, докато в същото време огромни рози избухваха над тях.

— Мръсник! Как можа? Мръсник! Мръсник!

Тя го зашлеви.

Веднъж. Два пъти.

Но при третата плесница Лорн хвана китката ѝ и я притегли към себе си. Тя се покори, силите ѝ изведнъж я напуснаха.

— Мръсник — повтори едва чуто.

Той я държеше в прегръдките си трепереща.

Изчака докато се успокои малко, а през това време фойерверките станаха двойно по-многобройни, после нежно я погали по косата.

— Не ми се сърди — каза ѝ той. — Нямам никаква вина за тази лъжа. Те измислиха всичко.

— Те? — промълви Алисия, преоткривайки удоволствието да е в ръцете му.

— Алан и Теожен. Искали са да ме предпазят.

— Значи те са знаели. А защо аз не съм?

Съпротивата не я беше напуснала изцяло.

— Не зная — каза Лорн. — За да те предпазят, без съмнение.

— А Енцио?

— Той не знаеше. И впрочем все още не знае. Почти никой не знае, но това скоро ще се промени. Ще започна отново да командвам Ониксовата гвардия. Само… само че не исках да го научиш от някой друг, а не от мен…

— Никога нямаше да ти го простя — каза Алисия с буза, опряна на гърдите на Лорн.

— И щеше да си права.

Оглушителният последен букет ги накара да замълчат.

Останаха прегърнати и неподвижни, сами на света под избухванията на фойерверките, които заливаха терасата в различни цветове и накланяха сенките им във всички посоки. В ръцете на Лорн Алисия не само се чувстваше добре, но и доволна и спокойна. Изпълнена с ведро щастие и увереност, другаде не можеше да бъде по-добре. Колкото до Лорн, доверчивото отпускане на Алисия сгряваше тялото и душата му. Струваше му се, че те двамата представляват съвършената очевидност, абсолютната истина.

Отново настъпи тишина, а заедно с нея се върна и мракът под Голямата мъглявина.

Алисия вдигна лице към Лорн.

— Толкова ми липсваше — каза тя.

Той я целуна.

Леко. Нежно.

После се оставиха на порива си. Целувките им станаха пламенни, страстни, буйни. Алисия държеше лицето на Лорн с двете си ръце. Лорн я обгърна през кръста, започна да гали бедрата ѝ под роклята, гърба ѝ.

Тя го отблъсна.

Объркан, той се уплаши да не е бил груб. Искаше да се извини, но тя не му остави възможност да го направи.

— Не тук — каза тя задъхано. — Ела.

Алисия беше решила макар и само за една нощ да забрави всичко и да обича.

Тя хвана Лорн за ръката и го повлече по стълбите, откъдето беше дошла. През врати и коридори те прекосиха тичешком голяма част от Двореца на принцовете, пуста по това време на нощта. Той не знаеше къде го води, но тя изглеждаше напълно уверена в себе си.

— Тук — каза тя пред една двойна врата.

Лорн бутна крилата и на светлината на Мъглявината, която нахлуваше през високите, широки прозорци, откри библиотеката на Двореца на принцовете. Празна. Тъмна. Изпълнена с мирис на кожа, дърво, мастило и хартия. Влязоха. Докато Алисия затваряше вратата, Лорн дръпна от стената един гоблен и бързо покри с него масата в средата на залата, между големите, подредени в линия рафтове, които стояха като огромни надгробни камъни.

Лорн вдигна Алисия на ръце и я сложи да легне на масата. Легна до нея, целуна я, разкопча роклята ѝ и освободи закръглените ѝ гърди. Тя си пое дълбоко въздух. Пъхна ръка в панталоните на Лорн, намери коравия му член, погали го за малко, после смъкна панталоните и го освободи. Лежаха притиснати един към друг. Дишаха тежко, движенията им бяха непохватни. Лорн не издържаше повече, запретна полите на Алисия и легна върху нея. Вдигна високо единия ѝ крак, целуна петата ѝ, глезена, прасеца. Тя сама насочваше члена на Лорн към себе си, беше цялата разтворена и блестяща.

Той проникна в нея с едно движение и за двамата това беше като освобождение.

Когато Лорн се събуди, още беше тъмно, но Алисия вече се обличаше.

— Няма ли да останеш още малко?

— Не мога — отвърна тя. — Ще се разтревожат, ако забележат, че съм изчезнала. Може би дори вече ме търсят. Със Спада…

— Спада?

— Валансански благородници. Не понасят баща ми, брат ми, изобщо семейство Лоранс.

— С мен нищо не рискуваш — каза Лорн, преди да си даде сметка, че говори глупости.

Алисия се усмихна.

— Помогни ми, става ли?

Обърна се с гръб към него и повдигна косите си, за да пристегне той връзките на корсета ѝ. При вида на голия ѝ тил той не издържа на изкушението, целуна я по врата, искаше да оголи раменете ѝ.

— Не! — извика тя, като бързо се отскубна.

Гласът ѝ отекна в празната библиотека.

Лорн се изправи и като видя, че тя избягва погледа му, попита:

— Какво става?

— Нищо.

— Кажи ми.

— Нищо, казвам ти.

Стори му се, че разбира:

— Съжаляваш ли?

Тъй като тя не отговаряше, той слезе от масата и взе ръката ѝ.

— Това ли е? Съжаляваш ли?

— Не! — отговори Алисия, като се освободи с едно движение на рамото. — Не! Не съжалявам.

— Тогава какво? — Лорн започваше да губи търпение.

За миг тя остана смълчана, после каза:

— Ще се омъжа за херцога на Ансгорн, Лорн. Тази есен. Това е договорено и ще стане. Дори и да искам, дори и баща ми да иска, вече е твърде късно за връщане назад.

— Годежът може да се развали.

— Не и без последици. Не и когато една Лоранс се омъжва за херцога на Ансгорн.

— Няма да те оставя да се омъжиш за този старец.

— Това е мой дълг.

— Аз се върнах, Алисия. За теб.

— Моля те…

— За теб! — ядоса се той.

Тя се дръпна назад.

За миг не беше могла да познае този, когото обичаше и смяташе, че познава толкова добре. Той отново беше станал какъвто си беше.

— Аз продължавам да съм Пръв рицар на Кралството — каза той. — До няколко дни отново ще командвам Ониксовата гвардия. Ще имам подкрепата на Алан. На Върховния крал. На цялото Върховно кралство, ако трябва! Няма никакво съмнение, че баща ти ще разбере, че има и по-лоши партии от мен.

Алисия нежно се усмихна. Погледът ѝ стана почти съчувствен. Протегна ръка и замечтана за миг, проследи с пръсти черните вени, които тръгваха от сърцето на Лорн. Знаеше, че те са белези на Тъмнината. Той я остави да го прави.

Накрая тя го погали по бузата и му каза меко, но твърдо:

— Обичам те, Лорн. Но моля те, не прави скандал. Не ме компрометирай. Помисли за мен. Помисли за Енцио и за баща ми. Помисли за честта на Лоранс. Моля те.

Лорн я гледаше как се отдалечава и стисна юмруци.