Пиер Певел Наследникът Върховното кралство Том втори

Пролог

Зимата на 1547 г. Цитаделата

Принц Алдеран дьо Лангър, неговият приятел, пожела на надгробния камък да бъде издълбано само името му, както и короната, вълчата глава и кръстосаните шпаги, които бяха неговият знак на Пръв рицар по волята на Върховния крал.

Хроники (Книга за Рицаря с меча)

Този ден погребваха останките на един герой.

Непрогледно небе, сиво и натежало като олово, покриваше Закрилящите планини. Зимен дъжд се сипеше над Цитаделата. Ситен и напоителен, той едва се виждаше, но от него паветата блестяха, а студът проникваше до костите. Погребалният кортеж вървеше бавно, минаваше по пусти улици със затворени врати и слепи прозорци. Старата крепост изглеждаше безлюдна, мъртва, изоставена под дъжда сред своите скъпоценни голи скали. По крепостните стени висяха знамена с петте корони на Върховното кралство, прогизнали и мрачни. Гарвани с блестящи от водата крила бяха кацнали на най-високите кули. Те внимателно наблюдаваха.

Принц Алдеран дьо Лангър водеше шествието, яхнал кон, чиито копита размътваха мастилените локвички. Зад него каруца, теглена от четири коня, превозваше абаносов ковчег, покрит със знаме, натежало от дъжда. Следваше го кортеж от конници, потънали в пълна тишина.

Всички бяха облечени в кожени ризници, покрити със стоманени халки под широки черни плащове. Всички носеха на гърдите си емблемата на Ониксовата гвардия, към която принадлежаха. Всички носеха бял шал, завързан на лявата ръка. Широки качулки скриваха погледите им, но под тях можеха да се видят строги лица, изопнати черти, стиснати челюсти, сурови устни. Всички бяха с ботуши, пристегнати с колани, въоръжени — това бяха воини в траур, дошли да отдадат почит на този, който ги беше командвал. Името му беше Лорн Аскариан и гербовете, избродирани със сребърен конец върху знамето, пазещо ковчега, бяха на Първия рицар на Кралството: вълча глава и две кръстосани шпаги под кралска корона. Същите красяха пръстена, който Лорн носеше на пръста си, когато беше върнал честта на Върховния крал и славата на Върховното кралство.

Гарваните литнаха, когато кортежът премина портата на квартала на краля. За да стигне дотук, беше прекосил Върховното кралство, като тръгна от столицата му, продължи да се движи дълги седмици по пътищата и по бавното течение на малки и големи реки. После гвардейците навлязоха в Закрилящите планини и стигнаха до тази изгубена долина, в чийто край се извисяваше Цитаделата. Историята и легендата се смесваха в старите планини. По време на Последния мрак първият Върховен крал героично и победоносно устоял на армиите на Дракона на сянката и забравата. И тук победил Дракона на разрушението и придобил неговата мощ, за да я предаде на потомството си.

Гарваните покръжаха малко, а през това време тежките облаци над Цитаделата се набраздиха с бели ивици. После една от птиците изграчи и всички полетяха към гробището.

В Цитаделата имаше няколко крипти и гробища — всичките изоставени. Всъщност тя беше като обширна гробница, където сегашният Върховен крал беше дошъл да дочака смъртта си и се надяваше тя скоро да дойде. Отделени с назъбени стени и тежки решетки, пазени от празни кули и ветровити стражеви пътища, кварталите на Цитаделата очертаваха мозайка, изоставена на разрухата. Единствен кварталът на краля все още беше обитаем. Все още. Хора живееха единствено в замъка, издълбан отчасти в скалата. Там, сред сенките, се говореше тихо, докато кралят, уединен в покоите си или в тронната зала със спуснати над прозорците плътни завеси, утежняваше мъчението на безкрайна агония.

Стена обграждаше гробището в квартала на краля. Гарваните кацнаха на нея и изчакаха погребалния кортеж да дойде. Той пристигна, предшестван от чаткането на подкованите копита по паважа, а в това време дъждът се засили още повече.

И стана бял.

* * *

Принц Алдеран прие белия дъжд без да трепне.

Знаеше какво означава това. Знаеше, че беше лошо предзнаменование, изпратено от Ейрал — Белия дракон, и че рядко минаваше и седмица, без дъждът отново да завали и да положи покров от бледа пепел над Цитаделата. Казваха, че Върховният крал е прокълнат. Казваха, че плаща цената за стар грях и че Върховното кралство страда заедно с него. Оттук идваше и неизлечимото зло, от което вехнеше крал Ерклант. Оттук и мъченията, през които минаваше Върховното кралство, войните и гладът, които го застрашаваха, свадите и амбициите, които го разкъсваха.

За да оправи нещата Върховният крал — без никой да знае дали се подчиняваше на дързостта или на лудостта — беше освободил Лорн от затвора, където той гниеше от години. От този нещастник, признат за виновен в предателство, той беше направил защитник на своята кауза. Беше го определил за Пръв рицар, като по този начин му бе дал пълна власт, или почти, за да изпълни мисията си. Въпреки своето огорчение и съмненията си, въпреки грешките си, Лорн беше на път да успее, когато…

Говореше се за убийци. Може би за някакъв кръвен дълг или за стара омраза, най-сетне удовлетворена. Или пък за незабавно отмъщение, ръководено от Дракона на съдбата. Миналото на Лорн беше смутно и той си бе създал могъщи врагове, сред тях амбициозната кралица Селиан, докато се опитваше да възстанови — сам и без да се подчинява на никого — авторитета на Върховния крал.

Алан не искаше това, което Лорн беше направил, да изчезне, като се започне с ентусиазма, възроден от неговите подвизи сред всички онези, които — дотогава — се бяха разочаровали от Върховното кралство. Алан беше поел командването на Ониксовата гвардия и трябваше само да избира сред всички онези, които се явяваха, за да служат на родината в името на честта. После му беше хрумнала идеята да премести гроба на Лорн. Лорн беше роден в Цитаделата. Тук беше посветен в рицарство, обсипан с почести, после осъден и опозорен, преди Върховният крал да го призове отново и да го издигне до най-високата чест в кралството. Никой не заслужаваше повече от него да почива завинаги в Цитаделата. Алан го беше потвърдил категорично, но беше и убеден, че пътуването ще бъде също толкова значително, както и крайната цел. И не се бе излъгал. През целия път във всеки град, градче или село хора в траур чакаха с часове кортежа да премине, за да го почетат. Идваха да отдадат последна почит на този Пръв рицар, който се беше изправил сам, за да върне блясъка на знамената на Върховното кралство, и виждаха, че Ониксовата гвардия, която беше основал отново, беше оцеляла, че беше по-силна и горда от когато и да било и че сега я командваше принц.

Крал Ерклант II чакаше на гробището под балдахин, близо до изкопания гроб. Заобиколен от своите гвардейци, той седеше изтощен, с ръце, вкопчени в облегалките на своя трон от оникс и абанос. Тъмен воал, придържан от короната му, скриваше лицето му. Като че ли никакво дишане не повдигаше костеливите му гърди. Слаб и съвършено неподвижен в тежката си ризница от обкована със стомана кожа, Върховният крал изглеждаше като мумия на коронован воин, седнал завинаги на своя трон.

* * *

Алан слезе от коня и тържествено се запъти към баща си.

Единствено неколцина воини от кралската гвардия обграждаха Върховния крал на гробището, един свещеник и двама слуги чакаха настрани да започнат службата. Това беше много малко за погребение, което трябваше да е национално, малко за погребението на герой. Но достъпът до Цитаделата беше ограничен и под този претекст Алан охотно беше отстранил онези, които бяха поискали да придружат кортежа или поне да дойдат на място, за да присъстват на погребението. Министри, прелати, дипломати или придворни — всички те измерваха политическото значение, което принцът придобиваше. Така че желаеха както да му се харесат, така и да бъдат видени до него и по такъв начин да накарат другите да повярват, че имат достъп до Цитаделата. Алан беше преценил и се беше поколебал да задоволи някои. Нуждаеше се от привърженици в Двора, но това щеше да накърни паметта на Лорн. Освен това единственият съюзник, без който Алан не можеше да мине, беше не друг, а баща му.

Неподвижни, гарваните на стената посивяха под белия дъжд и заприличаха на камъните. Дъждът се стичаше по раменете на принц Алдеран и оставяше бледи следи по черната му ризница, когато той свали качулката си и с наведена глава коленичи.

— Татко.

Върховният крал смърдеше.

От него се носеше миризма на леш, която изпълваше ноздрите на Алан и го караше да изпитва негодувание. Истината беше по-лоша от всичко, което принцът си беше представял. Той обичаше баща си. Когато се видяха за последно, преди да се оттегли в Цитаделата, той беше един стар човек. Алан си мислеше, че ще види старец. Умиращ. Но това беше труп, оживен от някакво подобие на живот, който протягаше към него слаба, трепереща ръка. Като си мислеше за слуховете за лудост, които често достигаха до него, без да може да им повярва, Алан за пръв път се запита дали беше възможно кралят да е с всичкия си ум. Защото каква част мъдрост и ум можеше да е останала в това тяло? Как можеше здрав дух да продължава да живее в тези прокълнати останки от плът?

Страхувайки се да не я счупи, Алан внимателно взе ръката на баща си в своята и наведе челото си над нея в знак на почит и обич. После вдигна глава и с изненада видя блясъка на жив поглед зад воала. Този поглед бавно се насочи към конниците от Ониксовата гвардия. Застанали прави, те държаха конете си за юздите, без да обръщат внимание на капките, които се сипеха върху качулките им и отекваха по кралския балдахин като върху кожа на барабан.

— Колко?! — попита Върховният крал с прегракнал глас, който принцът не можа да познае.

— Двайсет, татко. А утре петдесет, ако пожелаете.

— Петдесет. Всичките черни гвардейци.

— Да, татко. С ваше позволение.

Алан беше поел командването на ониксовите гвардейци по собствено решение веднага след като смъртта на Лорн бе оповестена, за да запази всичко, както си беше. Тъй като беше принц, никой не си беше помислил да го упрекне, а още по-малко да му го забрани, но беше надвишил правата си. Единствен Върховният крал можеше да назначи капитана на Ониксовата гвардия. Фактически единствен Върховният крал можеше да утвърди Алан на този пост и да му позволи да продължи делото на Лорн. Но дали кралят искаше синът му да довърши това, което Лорн беше започнал? Принц Алдеран знаеше, че трябваше да помоли баща си за прошка — и то много.

— Моето позволение… — продължи Върховният крал. — Минал си и без моето позволение.

— Трябваше да се действа бързо, татко. Да се решава. Да се действа. За да продължи да живее Ониксовата гвардия и да…

— Лорн имаше само петима мъже зад себе си — прекъсна го кралят, който следваше хода на собствената си мисъл. — Ти… Ти имаш двайсет и вече се надяваш на петдесет. Как?

— Всички са рицари, татко. Всички са от стари, благородни и хубави потомствени родове на меча. И всички са доброволци. Искат да носят вълчата глава и кръстосаните шпаги. За да ви служат и да ви защитават.

Ониксовата гвардия въплъщаваше кралската власт. Власт, от която самият Върховен крал се беше отказал, като се затвори в Цитаделата и повери управлението на кралицата. Мнозина преживяха този отказ като изоставяне, неразбираемо, трагично дезертиране, което водеше кралството към гибел. Но оттеглянето на крал Ерклант се беше оказало от полза за много амбициозни хора, които не искаха да се откажат нито от богатството, нито от влиянието, нито от почестите, които дължаха на кралицата и на собствените си интриги.

Така че съществуваха могъщи сили, които за нищо на света не искаха възстановяване на кралската власт. Алан знаеше, че те скоро щяха да се изпречат на пътя му и че някои вече интригантстваха против него. Подкрепата на Върховния крал му беше необходима, за да се наложи в Двора. Засега той все още беше един непостоянен, лекомислен принц, който си играеше на почитане на паметта на приятеля си. Но в момента, в който се докажеше, в момента, в който противниците му установяха до каква степен е голяма неговата решителност… Впрочем събитията във Върховното кралство се развиваха много бързо и отново съществуваше заплаха за война.

— Татко?

Алан чувстваше, че вниманието на баща му беше другаде. Като се обърна, забеляза, че той наблюдава гарваните върху стената.

— Татко…

Отсъстващ, изгубен, Върховният крал се усмихна зад воала си, докато гледаше как гарваните отлитат и се отдалечават, сякаш отнесени от порива на проливния дъжд, който се превръщаше в буря.

Само той ги видя как изчезват в далечината на фона на една светкавица.

Само той ги чу да грачат и това беше като някакъв добре познат призив.

Загрузка...