Откъртих внимателно, за да не изпращи, едно клонче, отрупано с розов цвят, и го сложих на перваза.
— Ето ти, щастливке, моя сватбен подарък. Заслужила си го.
Плахото почукване на невидимата врата едва долових.
— Марина, почина ли си вече? — попита женихът.
— Благодаря ти, пазачо — каза тя и затвори и другото крило на прозореца. Отново проблесна и се стопи сиянието на булото. Ключът се превъртя два пъти.
— С кого заговорничиш там, палавнице? — попита женихът с мек баритон. Такива като него веднага ще ги забележиш в тълпата. Талията им е източена като по калъп, размахът на плещите им е богатирски, походката — сякаш по струна минава над пропаст, очите — бистри-бистри, излъчващи сияние и дръзки; речи на такъв: след час иди за половин година на Хималаите или в мрака на Тускарора — ще се съгласи, без да се замисли, ще литне и накрай света.
— С вишните в градината — отговори тя силно и той се учуди на странно трепналия й глас.