На младоженката (Съвременна приказка)

II

В далечния край на корията изникна двуетажно ресторантче във вид на древна руска къща е четири кули. Веднага зад него се изкатерваше по хълма вишнева градина, която потъваше в езерата от трептяща мъгла. Когато наближих сградата, чух музика. Никога не съм обичал електронните инструменти — със своята безжизненост и изкуственост те ме отвращават. С подобни скрибуцащи и режещи звуци са изпълнени машинните отделения на планетолетите. Така беснеят и пясъчните бури на Индра…

В локвите по паркинга пред ресторанта се отразяваха виолетовите светлини на елекарите. Бяха 68. „Солидна компания се е насъбрала тук. Но кому са нужни толкова свидетели на блаженството?“ — помислих си аз.

Изкачих се по мокрите стъпала. Върху стъклената врага ръката на занаятчия бе изрисувала в небесносиньо и розово двойка целуващи се гълъби и надпис, извезан с винетки от цветя:

Робот — имитация на циганин с дълга червена рубашка — ми отвори вратата и се поклони угоднически. Раменните оси на завалията едва чуто заскърцаха — отдавна никой не беше ги смазвал.

Появата на брадатия в черно яке не заинтересува никого, сякаш всички единодушно ме сметнаха за робот от персонала. Толкова по-добре. Аз се насочих към огромния прозорец вляво, драпиран с тъмни пердета. Отсреща покрай стената се бе проточила дълга маса с доста остатъци от пируването по нея. Полилеите — недодялани петли на въртележка — светеха приглушено и аз не успях да различа веднага оркестърчето на подиума — четирима в карирани панталони, с мръсножълти ризи и отвратителни подкъсени сака, придаващи им крайно лекомислен вид. Високите над коленете ботуши със стърчащи навън кончови и широкополите шапки засилваха тягостното впечатление. Те свиреха, ако това можеше да се нарече свирене, дявол знае на какво, при това изпълняваха собствена музика, чиито децибели бяха достатъчни, че и с лихвата отгоре, за всички танцуващи, а танцуваха почти всички. Но истинската вакханалия избухна, когато се появи певачката с изрусена коса и залепени дванадесетсантиметрови нокти. Като имитираше със скокове и гримаси вещицата от „Макбет“, тя изквака като жаба и започна да опява:

След всяко двустишие четиримата в карираните панталони обръщаха очи нагоре и виеха:

Към края те прекомерно разгорещиха публиката. Дори онези, които не танцуваха, започнаха да надигат чашите с развеселяващата амрита и да потропват с крака под масата.

Най-после в букета от бели рокли различих булчинската. Тя беше висока колкото младоженеца и тройно по-слаба. Тройно, да речем, е силно казано, тъй като понякога съм склонен да преувеличавам, но въпреки това младоженецът приличаше на сто и двайсет килограмов шопар. Олеле колко приличаше! Дори черните му бакенбарди, увиснали към ъгълчетата на пухкавите устни, наподобяваха глигански зъби. Странна мода бе завладяла младежите над двайсет години — да угояват и да лелеят плътта си. От детство още с бясна стръв се помпат с всичко, което закръгля розовото тяло: с прекомерни дози храни, с биостимулатори, с излежаване по плажовете, с безгрижно прекарване на времето в съобществата на същите такива угоени млади богове. Всичко на света съм готов да простя на младия човек, но провисналото през колана, напиращо като превтасало тесто шкембе ме потиска ужасно. За щастие не всички са обхванати от тази мода. Младежите, подготвящи се от ранно детство за разнообразните изпитания на духа и силата си — било то за пиезокапаните на Сатурн, за рудниците на Венера или за замръзналите канари на Плутон, — тях веднага ще забележиш в тълпата. Талията им е източена като по калъп, размахът на плещите им е богатирски, походката — сякаш по струна минават над пропаст, очите — бистри-бистри, излъчващи сияние и дръзки; речи на такъв: след час иди за половин година на Хималаите или в мрака на Тускарора — ще се съгласи, без да се замисли, ще литне и на край света. Една трета от тях, от тези бъдещи планетолетци, астрогеолози, пазачи на фаровете в покрайнините на Слънчевата система не ще доживеят сигурно и до петдесетака. И те прекрасно знаят това. Знаят го, но в лагера на чревоугодниците и изнежените мамини синчета не преминават никога. Сякаш невидим лъч е разполовил цялото поколение на дълго- и на краткоживеещи. В по-малка степен това се отнасяше и за момичетата…

И така женихът беше сто и двадесет килограмов шопар, а невестата — в опъната по тялото рокля, с избродирани по нея чепки на калина, самата тя стройна и гъвкава като калинова вейка. Ръцете й с нежно светещите розови късо подрязани нокти дремеха върху пухкавите рамене на младоженеца. И през булото прозираше в розово засенченото й лице.

Дочаках, докато младоженката с леко движение на ръцете отметна булото назад и каза тихо, напевно:

— Мили мой, само не се обиждай, но аз се изморих от тази шумотевица. Нали може малко да си почина? В моята стая.

— Днес не трябва да се изморяваш — изхили се той, като лъсна всичките си бели остри зъби. — Предстои ни още цяла нощ.

— Мъничко ще отдъхна. Само десет-петнайсет минути. Нали ни чака още цяла нощ — отговори тя и отново спусна върху лицето си светещото облаче на булото. Тогава забелязах в тъмния ъгъл зад оркестъра сводеста врата с изписани с винетки букви, същите като на входа:

Точно към тази врата отплава роклята с извезаните чепки на калина, а женихът се затътри към масата, където го посрещна с намигане отракан събрат с чаша амрита в ръка и с поговорката:

„Женихът и невестата отишли за тесто, тестото паднало, а невестата пропаднала.“ Оркестърът беснееше, но вече без вещицата. Поскърцващият робот отново ми отвори същата врата. Слязох по стълбата и заобиколих сградата. Вишните започваха своето шествие към хълма направо от черните ъглови прозорци. Под краката ми тревата трепереше от влагата и се притискаше към земята, за да дири последните капчици топлина.

Застанах под младата вишна пред прозореца. Зад стъклото проблесна сиянието на булото. Младоженката се забави при отварянето му — изглежда, търсеше пипнешком резето, защото не й се палеше осветлението. Тя се наведе през отворения прозорец, подпря пламналото си чело с длани и така замря.

— Гори, гори ясно, че да не угасне — изчуруликах като ластовица.

Младоженката вдигна глава, опря се с ръце на перваза и внимателно се взря в градината. После прошепна:

— Някой от нашите е усвоил говора на птиците. Това ще да е само Альона Седулина. — Тя въздъхна. — А може и само да ми се е сторило.

— В небето слънце се излюпи и като питка се разчупи — изцвърчах като синигер и когато младоженката изумена отвори широко очи, добавих със своя си глас спокойно, за да не я уплаша: — Да се обичате и да се разбирате, прекрасна ми булке!

— Благодаря — отвърна тя, макар и да потрепери. — Кой сте вие? Гласът ви е толкова старчески, а в градината поради облаците нищо не се вижда. Само силуетите на вишните.

— Точно те, вишните, питат младоженката. Кажи на този ли си се врекла?

— Дали този е моят избраник? — замисли се тя. — Че на коя друга може да бъде още?

— Завинаги? До гроб? Единственият?

— Защо толкова се интересувате от това? — попита младоженката смутена.

— Вишните те разпитват: той ли е? Единствения!? Във всички времена?

— Как така във всички времена?

— Ами нали вече си била в представите си булка в далечното минало? Да речем при Иван Четвърти или поне при Петър Велики? Била си, разбира се. И в идното необозримо мечтата ти се е носила към бъдещия избраник, нали?

Тя се замисли.

И тогава вдигнах лявата си ръка към рамото с дланта нагоре — и върху нея светна полусфера, която приличаше на обърната кристална чаша. Вътре зад стените й месецът увенчаваше свода на притихналите звездни небеса и между мрачното войнство на елите по брега струеше, проблясвайки в плитчините, древната река Нара. И подрънкваха с железните си подкови конете в нощта, и мъждукаше борината в колибата накрай селото, под челото на хълма, извисил се до реката. А зад планината, подир пасищата, сред нивата със зимница стоеше момък с цървули, шаячни панталони и домашнотъкана риза почти до коленете.

— Ще взема да тръгна в равното поле все на изток — нареждаше той. — А насреща ми — седем братя, седем буйни ветри. „Отгде идете, седем братя, седем буйни ветри? За где сте тръгнали?“ „Тръгнали сме в равното поле, в ширналите се простори да сушим трева изкосена, гора изсечена, земя изорана.“

— Идете, седем буйни ветри, тъгите тъжни сберете от вдовици, сираци и невръстни дечица — от цял свят, що светува, занесете ги на девицата хубавица Марина в сърцето й нетърпеливо, прободете със сабя дамаскиня сърцето й нетърпеливо, загнездете в него тъгите тъжни, а грижата изпепеляваща — в горещата й кръв, в черния дроб, в ставите, та девицата хубавица да тъгува и плаче за мен, раба божи Иван, денонощно през всичките двадесет и четири часа, и с храна да не се насища тъй, че да ме забрави, и с питие да не се напива тъй, че да ме забрави, и на веселба да не се весели тъй, че да ме забрави, и сън да не сънува такъв, че да ме забрави, и в парната баня със сапун да не ме измива и с метла да не ме избива от паметта си, и да й изглеждам по-скъп от майка и баща, по-скъп от рода, от племето, по-скъп от всичко на света под божията луна…

Същинска мъгла застла чашата. А когато отново се проясни — на поваления дънер пред сватбената трапеза вече седяха жених и невеста, и шаферът, водещ сватбеното тържество, удряше с бич зад стената, за да пази младите от уроки, и в одаята, където трябваше за първи път да си принадлежат, закалена стрела закрепваха над възглавницата, и преди да изпият наздравицата кумовете започнаха да възхваляват младоженците, да им предричат щастие и богатство, и продължаваше да обикаля около брачната стая брадат мъж с остър поглед, заканително размахвайки брадва: „Ехей, нечисти хили, пазете се, към нашите млади гълъбчета не се приближавайте!“

Но не сто и двайсет килограмовия шопар целуваше невестата Звездица в медените й уста, не за него бе приготвена закалената стрела, не за него проблясваше в лъчите на залязващото слънце острата брадва. Другиму съдбата бе отредила да изпие медената роса. На друг щастливец, на друг…

Ала това беше на Нара, на река Нара със спокойните й води.

— Но как го правите? — чу се изплашеният й глас. — Там, на дланта ви, дядо, съм аз самата. Макар и смалена, но жива… За тази ли изненада намекваше Боря? Защо не казвате нито дума? И защо угасихте тази… хм… тази кристална…?

— А ти, младоженке, какво ще отговориш на вишните?

— Почакайте да заключа стаята — прошепна тя заговорнически и аз дочух потропването на токчетата й. — Ах, но тя вече е заключена! — зачудено каза булката, докато се връщаше на перваза. — Макар че, струва ми се, не бях я затваряла.

Именно в този момент човекът, който седеше зад волана на елекара, се убеди, че е закъснял безнадеждно за полета, и като гледаше почти слялото се със земята небе, си мислеше за големите неприятности, които го очакваха от страна на проклетника Куманков.

— Кой сте вие? — питаше младоженката с протегната над перваза ръка, сякаш придърпваше незримо перде и се опитваше да ме види. — Забелязвам дълга коса до раменете, разрошена и побеляла. Кой сте вие, дядо?

— Пазачът на вишните — отговорих.

Тя веднага се зарадва.

— Значи тукашният пазач? А аз съм чувала, че вашата професия е изчезнала още през миналия век. Сега навсякъде има електронни пазачи.

— Аз не съм електронен.

— Сигурно не сте… Защо вие нито веднъж не погледнахте към дланта си… там де… където бяхме с Иван в стародавни времена… както бях си мечтала още като момиче…

— Не трябва да гледам там.

— Защо, дядо?

— Истината, както и слънцето, не можеш да гледаш право в очите.

Младоженката въздъхна.

И тогава вдигнах ръката си към рамото с дланта нагоре — върху нея осветих полусферата, която приличаше на обърната кристална чаша. По нея пъплеха брези, затънали до пояс в бледосинкавия сняг, и между брезите се виеше отъпкан път, литнал от планината надолу към блестящия лед на яза, и дрънчаха звънчетата на шумното сватбено шествие, и кулестите коне бясно хапеха юздите си, и се смееха женихът и невестата върху мечата кожа на шейната. „Ех, жълтици пред вас ще натрупам, плитката на момата ний ще откупим!“ — редеше закачливи стихове акордеонистът, а жените и момите, наизскачали по пруста, завикаха: „Откупът на жениха да е голям като за хубава стока!“

Но не тромав мързелан и не дебелак скочи от мечата кожа пред къщата и понесе изгората си на ръце по пътечката.

Това се случи на Об, ех, на обските предпланини, сред безкрайните юнашки простори, в парещия сибирски сняг…

— Познах ви кой сте, вие сте дядото на Иван — Лука. Иван често ми е разказвал за вас. И снимка ми е показвал — когато сте били на Марс.

— На един от марсианските полюси — уточних. — Не само на Земята правят сватби. И на Уран, и на Марс. Да ви покажа ли?

— Приберете, дядо, играчката си в калъфа. Тя е чудесна. Само че напразно ме корите, че съм заменила героя с някакъв си шишко.

— По-добре синигер на земята, отколкото жерав в небесата ли?

— В небесата! В небесата! — възкликна младоженката с нотка на обида. — От Иван само за небето съм слушала. За зова на звездите! За хоровода от разноцветни слънца! За астроморфозата! За хронотунелите! Чакай ме като победител! — Тя избърса една сълза. — Хвала на победителя, мъка за победения!

— Хвала на победителя, мъка за победения! — казах аз и в отговор чух рязкото й:

— Старецо Лука, известно ли ви е, че вашият внук е отлетял почти завинаги? Аз проверявах и в Планетарната академия, до самия президент стигнах.

— И все пак, булке, той ще се върне.

— Може и да се върне. Но ще бъде на около тридесет години, нали?

— Добре ще е, ако бъде така — съгласих се с нея.

— Тридесет години, та това е още млад човек. Е, ами аз? Тогава ще бъда вече старица. На около осемдесет. „Да ви поканя ли на танц, бабо?“ С хлътнали бузи, провиснала отвсякъде кожа, оплешивяла, с изкривени ръце и крака като Баба Яга. И по-страшно от Шекспировите вещици ще завия:

Защо пък с такава песничка да не посрещна Иван? На електронна метла?

В това време зад булката се чу настойчиво чукане по невидимата врата.

— Идвам, идвам, мили! — извика тя и ми прошепна: — Аз молих да ме вземат заедно с Иван, но не разрешиха. Нали сам знаете, че там са изключително мъже… Бъдете спокоен, той замина, без да се колебае. Но отговорете ми: заради какво ме изостави тук, на Земята, вашият внук?

— Не заради какво, а в името на какво. И не изостави, а само остави — казах аз. — Макар че във всичко останало имаш право, невесто.

Пак почукаха и тя пак извика: „Идвам, идвам“.

— Дори жената на Пушкин после пак се е омъжила. За генерал — припомни тя.

— Но преди това Наталия Николаевна е носила траур няколко години.

— А нима аз не плаках през тези проклети пет години. Не гледах ли непрекъснато нашите снимки и видеофилми? Не чаках ли от него известия? — И тя придърпа към себе си едното крило на прозореца.

— Понякога руските жени е трябвало да чакат цял живот — не отстъпвах аз.

— Цял живот! Та той се разсея в небесата като лъч. А мен ме изостави, изостави, изостави! Това и отговорете на своите вишни, които пазите!

— Аз пазя една вишна. Тази, под която съм застанал. За да не й пречи никой да разцъфне. Протегни към нея ръката си, невесто!

Клоните под прозореца зашумоляха и аз чух как тя възликува:

— Разцъфна! Разцъфна! Цялата е в цвят! Мирише като през май. Вълшебство! Изглежда, ненапразно разправят, че понякога дърветата цъфтят за втори път през есента.

Откърших внимателно, за да не изпращи, едно клонче, отрупано с розови цветове, и го сложих на перваза.

— Ето ти, щастливке, моят сватбен подарък. Заслужила си го.

Грохотът зад вратата заглуши гласа ми.

— Марина, какво си се заседяла там? — възмущаваше се женихът.

— Благодаря ти, пазачо — каза тя и затвори и другото крило на прозореца. Отново проблесна и се стопи сиянието на булото. Ключът се превъртя два пъти.

— С кого заговорничиш там, палавнице? — запита я мъжлето й с пресипналия си бас.

— С вишните в градината — отвърна тя високо, но той не позна гласа й.