Мъртво вълнение

Глава 22

След като вдигнахме на крак охраната на училището, двамата с Паркър цял час разговаряхме с полицаите. Той се опита да ме убеди да тръгна, преди да са пристигнали, за да ми спести горчивите последици, но аз отказах. Така или иначе, през повечето време говореше той, но аз държах да потвърдя, че сме били заедно, когато сме открили тялото. Кажеше ли, че е бил сам, полицията можеше да го заподозре, а аз не бих го позволила.

Имаше и друга причина да остана. Докато Паркър обясняваше случилото се на баща си и на директора О’Хеър, които изглеждаха много по-загрижени как да преодолеят лошата слава за училището след такова произшествие, отколкото заради факта, че току-що един представител на колеж е починал по време на презентацията, аз излязох навън под предлог да се обадя на родителите си.

Явно охраната на „Хоторн“ и хората от бостънската полиция се бяха договорили предварително, защото извън пределите на училището животът си течеше постарому. Представянето на колежите беше приключило, а завършващи и набиращите кандидати се бяха пръснали на малки групички по стълбите и тротоара; хората на колежите се уговаряха къде да отидат за ранна вечеря, а учениците се опитваха да ги подслушат, та после уж случайно да се натъкнат на тях. По всичко личеше, че представа нямат какво се случва в другия край на сградата. Около задния вход нямаше никакво движение, освен няколкото изостанали първокурсници.

Тъкмо се канех да се върна обратно вътре и да издебна някой от полицаите, докато е сам, когато една бяла камионетка привлече вниманието ми. Подаваше се наполовина от тесния вход за доставки на няколко метра от задната врата на сградата. От двете страни със синьо беше написано „ПЕКАРНА КАЛЪНИ“, а върху таблото се виждаше изключена сигнална лампа. Когато наближих, долових припукването на радиостанция и приглушени мъжки гласове. Камионетката заемаше почти цялата алея и не ми позволяваше да видя какво става от другата страна, но въпреки това успях да зърна червени лекарски чанти и носилка.

— Да не се загуби?

Подскочих при звука на женския глас. Стоеше точно зад мен, облечена в тъмен панталон и бяла престилка на пекар и носеше три бутилки минерална вода, които очевидно беше купила току-що от близкото кафене. Изпод ревера на престилката й се подаваше табелка с надпис „Обществена служба за спешна медицинска помощ“. Забелязала, че погледът ми се задържа на нея, тя побърза да закопчае горното копче с едната ръка.

— Не — отвърнах прекалено оживено, кимайки към камионетката. — Просто съм гладна. Имате ли кифлички?

— Оттатък улицата има хлебарница.

— Да, но там кифличките са отпреди няколко часа. А вашите сигурно току-що са извадени от фурната.

Тя бавно ме огледа с подозрение. После явно прецени, че съм просто досадна, а не заплаха, и ме подмина.

— Това е частен вход. По-добре не се навъртай наоколо.

Стоях на две крачки от алеята, затова продължих малко по-нататък по тротоара. После извадих една книга от раницата си, опрях се на стената и си придадох вид, че чета, докато чакам някого. Всеки път, щом чуех стъпки по алеята или пък вратата на камионетката да се отваря, надзъртах иззад ъгъла. Следващият служител от бърза помощ, когото видях, също беше жена, следвана от възрастен, очевидно женен мъж.

Четвъртият обаче се оказа обещаващ. Беше млад, вероятно в началото на двайсетте, а на левия му безименен пръст не се виждаше халка.

— Извинете! — извиках, сменяйки книгата с тетрадка и химикалка.

— Казвай! — Горната половина на тялото му оставаше скрита зад отворената врата на камионетката, докато търсеше нещо на предната седалка до шофьора.

Изчаках да се уверя, че наоколо няма никой друг, преди да се реша да изляза на алеята. Той приключи с онова, което правеше в камионетката, измъкна се навън и затвори вратата.

— Здрасти! — Хвърлих му нещо като дружелюбна и приканваща усмивка.

Отначало това проработи — той отвърна на усмивката ми и дори направи крачка към мен. После обаче сви устни, като си спомни къде се намира.

— Нямаш работа тук — каза.

— Но аз точно вас чаках.

Тъкмо се канеше да ми обърне гръб, но се забави.

— Мен ли?

— Правя проучване за една статия. В „Глоуб“. — Това си беше чиста лъжа, но поне не носех училищната униформа.

Той видимо продължаваше да се колебае, но поне спря, за да ме изслуша.

— На каква тема?

— Необичайни смъртни случаи в околността — специален материал за Хелоуин. Досетих се, че като един от най-добрите екипи на Бърза помощ в Бостън трябва да сте видели доста необикновени неща.

Това беше още по-голяма лъжа. Той също носеше престилка от пекарната и за разлика от жената, с която първо разговарях, табелката на Бърза помощ не се виждаше. Тогава първото подозрително нещо можеше да е откъде знам, че е в екипа на Бърза помощ. Очаквах пак да ме скастрят.

Но това не се случи.

— Наистина е така — отговори той, очевидно поласкан. Облегна се на камионетката и кръстоса ръце на гърдите. — Наистина ли си репортер?

Дъхът ми секна.

— Прекалено си красива, за да седиш по цял ден зад компютъра и да пишеш.

Кокетно се засмях. Това съвсем го разтопи и той веднага взе да изрежда различни случаи на убийства, самоубийства и комбинация между двете. Преструвах се, че си водя бележки, като от време на време му се усмихвах и пристъпвах още по-близо към него. Нито един от тези разкази обаче не се отнасяше за последните смъртни случаи в града, затова реших леко да му подскажа.

— Ами момчето, което скочи от моста преди няколко седмици? — казах. — Онова, дето беше оставило предсмъртна бележка и балон.

— О, в това нямаше нищо необичайно. Гаджето му го зарязало и той не могъл да преживее без нея. — Мъжът ми смигна. — Съвсем разбираемо, щом става дума за момичета.

Стомахът ми се сви.

— И не са открили нищо… необичайно… при него, когато е бил намерен? Никакви странни следи, или изражение, например.

— Не, доколкото си спомням.

— А какво ще кажете за злополуката с автобуса с атлетите от Бостънския университет? И там ли нямаше нищо необичайно?

Той поклати глава.

— Откриха и последните четирима, които се смятаха за безследно изчезнали, а останалите се възстановяват доста бързо в болницата. Тъжна история, но и в нея няма нищо необикновено.

Пристъпих още една крачка към него и сложих ръка на рамото му.

— Дочух, че при определени обстоятелства хората умират с разтеглени в усмивка устни. Все едно са били много щастливи в последния си час. Да сте попадали напоследък на такива жертви?

— Сега, като го спомена, се сещам, че оня, дето скочи от моста, не изглеждал чак толкова нещастен, когато са го открили. — Той погледна предпазливо през рамо и се надвеси към мен. — Само между нас да си остане, но някакъв току-що се е удавил в баровския басейн на това училище. Когато го извадили, бил ухилен като Чешърския котарак20.

Той отскочи назад, когато някъде зад него се хлопна врата. Погледнах над рамото му и видях първата жена от Бърза помощ да идва към нас.

— Много благодаря — казах, отстъпвайки назад. — Страшно ми помогнахте.

— Чакай — тръгна след мен той. — Как се казваш? Как мога да…?

Жената от Бърза помощ го хвана за ръкава. Докато тя настояваше да разбере какво ми е казал, аз се обърнах и побягнах.

Препуснах покрай училището, пресякох улицата и хукнах през парка. Докато слаломирах между разхождащите се хора и детските колички, се опитах да проумея онова, което току-що научих. Стигнах нашата къща, останала почти без дъх, и изкачих стълбите като прескачах по две наведнъж.

— Божичко! — възкликна мама, когато нахлух във фоайето. Тя беше в дневната и ровеше из кашоните, струпани там. Хвърлих поглед към нея, а тя държеше две черни шапки. — Какво ще кажеш, стават ли за костюмите? За теб и…

— Извинявай — промъкнах се покрай нея, целувайки я набързо по бузата, — но сега не мога да говоря. Татко още ли е в кабинета си?

— На работа е. Почувства се по-добре и реши да отиде за лекциите следобед.

Това ми прозвуча като поредната лъжа, измислена в името на нейното спокойствие, но точно сега не можех да направя нищо по въпроса. Изтичах през стаята, след това нагоре по стълбите и хукнах по коридора.

— Пейдж! — извиках, тропайки по вратата на стаята й. — Знам, че искаше да останеш сама и съжалявам, задето те безпокоя, но…

Замълчах, когато вратата се открехна под ударите ми и отвътре ме лъхна горещ въздух.

— Пейдж! — Пристъпих в стаята. Там беше тъмно и единствената светлина идваше от старата нощна лампа на стената над писалището. — Добре ли си?

Тя не отговори. Помислих, че е заспала, но въпреки това исках да говоря с нея и приближих на пръсти леглото. Заопипвах в тъмното около възглавницата, надявайки се полекичка да я събудя, галейки косата й. Дланта ми докосна леко възглавницата… но главата й не беше върху нея. Продължих опипом да търся по цялото легло. Освен Пейдж, завивките и чаршафите също липсваха.

Върнах се обратно в горната част на леглото и включих малката лампа на нощното шкафче. На слабата светлина забелязах, че беше напълно опразнено. Капаците на прозорците бяха затворени, а завесите плътно покриваха стъклата. Това ми се стори странно, но още по-странно се оказа онова, което видях в средата на стаята.

Осем портативни печки стояха подредени в широк кръг, а кабелите им бяха включени в три отделни разклонителя. В средата на кръга на камара бяха струпани завивките и чаршафите от леглото и, както ми се стори, цялото съдържание на шкафа за спално бельо: стари одеяла, вълнени завивки и даже кърпите за гости. Насред това гнездо имаше скупчени възглавници — от леглото и от шкафа — и пластмасова кана за вода. Възглавниците бяха пухкави, сякаш никой не ги е докосвал, откакто са сложени на пода, а в каната имаше вода догоре. Иначе стаята изглеждаше както обикновено, само с едно изключение.

Пейдж я нямаше.

Изтрих с ръкав потта от лицето си, после отново се втурнах по коридора. Минах през моята стая, надявайки се Пейдж да ме чака вътре, но и тя се оказа празна.

На втория етаж имаше само още една стая — банята. Бавно тръгнах натам; силите най-накрая ме напуснаха, пък и се страхувах какво мога да открия вътре. Вратата беше затворена и под нея не се процеждаше светлина, но чух шум от течаща вода, сякаш някой се кани да си вземе вана.

Веднъж вече бях заварила Пейдж във ваната. Тогава тя беше бременна и болна. Все още неузряло, тялото й не беше способно да даде живот на онова, което растеше вътре в него. Вместо да я заведат на лекар, Рейна и Зара се грижеха за нея у тях, принуждавайки я да пие с литри солена океанска вода и да се кисне в гореща вана. Те също бяха край нея в деня, когато надзърнах през открехнатата врата на банята, и мълчаливо държаха бледата й трепереща ръка.

Докато отивах към банята, си представих отново нейното сгърчено и потрепващо тяло. Спомних си звуците, които издаваше — нещо между стенание и писък — не бях чувала нищо подобно дотогава. Представих си очите й, нейните красиви сребристосини очи, сияйно устремени към тавана, сякаш гледат в нищото и в същото време виждат всичко. И се помолих да не ме чака същата гледка и сега зад затворената врата.

Почуках веднъж. Втори път. Три пъти.

— Пейдж, Ванеса съм. Мога ли да вляза? — Притиснах ухо към вратата и се ослушах. Отвътре не се чуваше нищо друго, освен непрекъснатият звук на течаща вода. — Дано — прошепнах, стискайки кръглата дръжка, — само дано е добре…

Както и стаята, банята се осветяваше само от една слаба лампа. Но и нейната светлина беше достатъчна, за да разбера, че Пейдж не беше добре. И че съм закъсняла.

Безжизненото й тяло лежеше потопено под водата, а върху корема, ръцете и краката й имаше тежки железни тежести за задържане на вратите. Кожата й беше бледа, а устните — синкави. Водата шуртеше в препълнената вана и караше косата й да се вие около подпухналото лице.

Върху порцелановата лавица по дължината на ваната бяха наредени кутии готварска сол. Малка бяла книга бавно се носеше над плочките на наводнения под, а златните букви върху корицата просветваха на мъждивата светлина.

Цялата се вцепених, когато погледът ми попадна върху краткия надпис на френски.

„La vie en rose“.

Дневникът на Зара.

Чакалнята на болницата миришеше на разлят и засъхнал алкохол и пържени картофки. Противната воня не помагаше кой знае колко на кипналия ми стомах, който се бунтуваше от момента, когато преди четиридесет и пет минути отворих вратата на банята.

— Трябва да хапнеш нещо. — Мама сложи ръка на коляното ми.

— Не съм гладна — казах.

— Потиш се и цялата трепериш. Храната ще ти помогне.

Не отговорих. От другия край на чакалнята едно момиченце ме наблюдаваше с любопитни очи. Направих усилие да й се усмихна, но несполучливият ми опит само я накара да зарови лице в пуловера на майка си.

— Салата — обяви мама и стана на крака. — Ще ти донеса салата и ще се обадя на баща ти.

— През последните пет минути му се обади дванайсет пъти — възразих слабо.

— И ще продължавам да му звъня, докато не вдигне телефона.

Решителността й заслужаваше възхищение… А също и невъзмутимото й спокойствие. Нямах много ясен спомен какво стана, след като намерих Пейдж. Помня, че пищях, докато я вадех от ваната, както и неясния образ на мама, която беше дошла. Нищо повече. А сега се бяхме озовали някак в чакалнята на болницата. Докторите бяха с Пейдж. Изглежда, в мига, когато съм изкрещяла, мама е излязла от своето полусънно състояние, в което се намираше напоследък, и се беше върнала към реалността по същия начин, както я напусна.

Това си беше същинско чудо, доколкото чудесата изобщо са възможни, но то не ми направи впечатление.

Когато мама хлътна в асансьора, станах и потътрих крака към рецепцията.

— Извинете — започнах, облягайки се на гишето за опора, — има ли някакви новини за Пейдж…?

— Марчанд — рецепционистката Барбара, възрастна жена с бухнала руса коса, ме погледна над очилата с обсипани с изкуствени диаманти рамки. — Помня името от предишните дванайсет пъти, когато питахте за нея.

Явно не само мама показваше решителност в този момент.

— Държи се — каза Барбара. — Все още е в критично състояние, но се държи.

— Благодаря. Нали ще ми кажете, ако състоянието й се промени?

Тя прекръсти сърцето си в знак, че се кълне.

— Но не бих имала нищо против и ако междувременно решите пак да попитате.

Тъкмо щях да се отдалеча от гишето, когато тя отново заговори.

— Вие добре ли сте? Виждате ми се малко нестабилна.

— Добре съм — отговорих и махнах с ръка. — Благодаря, все пак.

Канех се да се върна обратно при наредените в квадрат столове, когато момиченцето, което отпреди ме наблюдаваше, видя да приближавам, притисна се към майка си и прошепна:

— Ето я пак тази жена. Какво й е?

Давах си сметка, че трябва да свикна с този въпрос, защото оттук нататък до края на живота ми нищо нямаше да е наред. Но сега беше още рано за това. Наведох глава, така че косата да скрие лицето ми, минах покрай столовете и се понесох към автоматичните врати колкото ме държаха краката. Навън се смесих с пушачите и с разтревожените семейства, които разпитваха по телефона роднините си за тяхното състояние. Стоварих се върху една празна пейка до входа на спешното отделение.

„Пейдж е добре. Тук е само за преглед. Скоро той ще приключи и двете ще се приберем у дома да гледаме филми, както всяка вечер.“

Докато се самозалъгвах, кръвта потече по-бързо по вените ми и главата ми се замая. Уплашена, че ще припадна, преди да съм свършила още едно важно нещо, аз отворих мобилния телефон, стиснах очи и се съсредоточих в дишането си. Когато прецених, че мога да изрека онова, което се налагаше да кажа, без да се разплача, отворих очи и набрах номера.

Телефонният секретар се включи на второто позвъняване. Поколебах се дали да не затворя и да позвъня отново по-късно, но накрая оставих съобщение. Реших, че изобщо не се знае в какво състояние ще съм по-късно.

— Здравей, Бети. Ванеса е. Звъня заради Пейдж. Случи се… злополука.

Поредната лъжа. Колкото и да бях зашеметена, все пак успях да вдигна от наводнения под дневника на Зара. В болничната чакалня, докато мама ходеше да звъни на татко, успях да разчета прилежните, но размазани от водата бележки на Пейдж. Макар и с неочакван резултат, тя беше действала умишлено. Пуснала водата, напълнила ваната със сол, затиснала тялото си с тежести. Давала си е сметка какво прави.

Опитвала се е да стане една от тях. Една от нас. Можех единствено да правя догадки защо това не е проработило — не се беше потопила в естествено солена вода.

— В момента е в интензивното на Обществената болница — продължих бързо. — Все още не се знае какво става с нея, но предполагам, че ще искаш да я видиш. Дали Оливър ще може да те докара дотук?

Оставих адреса и затворих. На няколко метра от мен една линейка влетя през входа на спешното отделение. Погледът ми се закова в мигащите сигнални светлини. Между техните проблясвания си представих лицето на Джъстин.

Толкова ми липсваше. Особено в този момент, но и във всяка секунда от деня, дори когато не мислех съзнателно за нея. Липсваше ми усмивката й, звукът на нейния смях, способността й да преобразява всяко неблагополучие в нещо хубаво. Липсваха ми нашите срещи в коридора сутрин, когато е още сънена и кисела, за да поздрави с добро утро. Липсваха ми нашите разговори вечер — за мама и за татко, за училището и момчетата, докато не се почувствах толкова уморена, че заспивах, без да се притеснявам от тъмното. Понякога, когато така ми липсваше, че едва можех да дишам, си представях как просто е заминала за известно време и ще се върне отново, щом е готова за това.

Ако сега загубя и Пейдж, помислих си, сигурно вече не бих могла да дишам.

Сълзите напълниха очите ми и почувствах внезапна нужда някой да ми каже, че всичко отново ще бъде наред. А ако това е невъзможно, то поне до мен да има някой, когото обичам и който ме обича; който ще ме накара да говоря, дори когато нямам желание; който просто би седял до мен на тази пейка, докато се почувствам достатъчно силна, за да стана от нея.

Имах нужда от Саймън.

Започнах да му пиша съобщение, а пръстите ми сякаш сами се движеха. Сълзите се търкаляха по бузите ми и нови бликаха на тяхно място, като ми пречеха да виждам малкия дисплей на телефона. Съобщението беше съвсем кратко и той щеше да разбере за какво го моля, дори да не го казвах ясно.

Натиснах „Изпрати“, затворих капачето на телефона и се отпуснах на пейката, докато главата ми не опря дървените пречки. Наблюдавах светлините на линейките, докато клепачите ми така натежаха, че не можех повече да си държа очите отворени. Далечните гласове на разговарящи хора, шумът на преминаващи коли, звукът от клаксоните постепенно затихнаха, докато не настъпи пълна тишина.

Изглежда, съм заспала дълбоко, защото следващото нещо, което помня, беше някой, седнал на пейката до мен. Ръката му обгръщаше раменете ми и ме притискаше към тялото му, а бузата ми лежеше върху топлите му гърди. Инстинктивно плъзнах ръка през кръста му и останах така.

Чувствах се по-добре. По-спокойна. Главата ми се беше избистрила. Усещах жажда, но тя не беше по-силна от жаждата след обикновена дрямка.

Разбира се, ако разсъждавах, вместо да се поддавам на чувствата, щях да разбера колко неестествено би било да съм спала на пейката цели три часа — времето, необходимо на Саймън да стигне с колата от Мейн дотук. Два часа, ако не броим ограниченията на скоростта. Щях да се досетя, че мама не би ме оставила на студа толкова дълго, особено в сегашната й роля на хладнокръвен лидер.

Аз обаче не разсъждавах. Защото се чувствах толкова щастлива, че той е тук.

— Благодаря, че дойде — прошепнах.

— Благодаря ти, че ме повика при себе си — отговори той, обгръщайки талията ми със свободната си ръка.

Отворих очи. Без да помръдвам, погледнах ръката му, забелязвайки кафявото сако и протритите ръкавели. Сведох очи надолу към тротоара и видях мръсните кецове „Конвърс“.

Саймън не носеше кецове.

Паркър имаше такива.

Прекалено изтощена да набирам номера, на който да изпратя съобщението преди малко, просто го бях пуснала като отговор на получен по-рано есемес. Най-вероятно съм объркала някое от съобщенията на Паркър с тези на Саймън.

— От какво имаш нужда — произнесе той тихо близо до ухото ми. — Да ти донеса ли нещо?

„Върви си. Моля те, върви си и ме остави сама.“

Но не го казах на глас. Дори не се отдръпнах; тялото не ми се подчиняваше. Вместо това, въпреки волята ми, се притисна още по-силно към неговото, а желанието да бъда с Паркър заглуши тревогата в главата ми.

Докато прегръдката на Паркър ставаше все по-настойчива, аз си мислех за Саймън. Обичах го. Повече от всичко и от всеки друг. Когато бяхме заедно с него, се чувствах много по-цялостна, отколкото ако бяхме разделени.

За моя изненада обаче и с Паркър се чувствах почти по същия начин.