Мъртво вълнение

Глава 14

По пътя към кафенето взех решение да се противопоставя на татко. Той беше виновникът за тази смущаваща, неудобна ситуация, която по негласно споразумение се правехме, че не забелязваме. Вярно, че ако я нямаше неговата любовна афера, мен също нямаше да ме има, но като си помисля до какво доведе всичко това, май да не се бях раждала, щеше да е най-добре за всички. Тогава мама и татко щяха да имат нормален, щастлив брак. Джъстин щеше да е още жива. И ако дълбаеха тиквени фенери всяка есен, то единствената причина за това щеше да е, че искат да прекарват повече време заедно, а не защото има нужда да укрепят разпадащото се привидно семейно благополучие.

Ето защо трябва да се сложи край на този театър. Това е единственият изход. Ще им разкажа каквото знам и ще ги накарам да говорят за всичко онова, което са премълчавали през последните седемнайсет години.

Първо обаче беше Саймън.

Седеше на масичка в ъгъла на кафенето, с гръб към мен. Забързано закрачих към него, отбелязвайки с облекчение, че само няколко от масите са заети. Когато го доближих, обвих с ръце раменете му и притиснах буза о неговата.

— Представа нямаш колко се радвам да те видя — казах.

Той се усмихваше, докато сядах, но веднага след това изражението му стана загрижено.

— Всичко наред ли е? — попита, местейки очи от потното ми чело към още по-изпотената ми брадичка.

Почувствах се неловко, грабнах от масата една хартиена салфетка и попих влагата по лицето си.

— Сега вече е по-добре. — Когато бръчката между веждите му стана още по-дълбока, добавих: — Просто поредната семейна драма. Мама се опитва да върне миналото, като украсява къщата за празника, а татко й ходи по свирката, вместо да й помогне да забрави и да продължи напред. Нали разбираш — типичен съботен ден в семейство Сандс.

Той хвана ръката ми, пръстите му се обвиха около моите, а палецът му погали вътрешността на дланта ми.

— Топла си.

Това беше твърде меко казано. Усещах тялото си така нажежено, все едно току-що се бях претърколила през легло, покрито с жарава.

— Нямах търпение да те видя и тичах през целия път насам.

Ъгълчетата на устата му леко се повдигнаха, но бързо след това се отпуснаха отново.

— Пейдж ми каза какво е станало онзи ден.

— Какво е станало?

— Припаднала си. — Очите му настоятелно се задържаха на моите. — Предполагам, нямаше да ми кажеш, за да не ме тревожиш. Въпреки това се канех аз да те попитам, щом се видим този уикенд. Когато отложи пътуването обаче, се притесних повече. Затова тръгнах така внезапно.

— Съжалявам. — Сведох поглед към сключените ни ръце. — Не е нещо кой знае колко сериозно. Съвзех се веднага, щом се ударих в пода.

— Хората обикновено не припадат без причина.

Почти несъзнателно отбелязах дрънченето на камбанката, когато вратата на кафенето се отвори.

— Просто бях малко уморена — казах, без да откъсвам поглед от сплетените ни ръце. — Програмата в училище е доста натоварена и тая суматоха около документите за колежа е…

— Проста работа — каза познат глас.

— Паркър! — Стресната от внезапната му поява край нашата маса, аз се дръпнах назад и измъкнах ръката си от дланта на Саймън. — Какво правиш тук?

— Задоволявам кофеиновия си глад. — Той кимна на Саймън. — Здрасти. Паркър Кинг. С Ванеса учим в едно училище.

— Саймън Кармайкъл. Приятелят на Ванеса.

Паркър дори не трепна и пак се обърна към мен.

— Мат каза, че интервюто ти е минало убийствено.

Въпросителният поглед на Саймън ме накара пак да се изпотя.

— Откъде познаваш Мат? — попитах.

— Кой е Мат? — Въпросът на Саймън беше отправен към мен. — Какво интервю?

— Мат Харисън — отговори Паркър. — Випуск 2000 на „Бейтс“. Среща се с всички ученици на „Хоторн“, които кандидатстват за „Бейтс“. Баща ми е доста навътре с всичко, което се случва в колежа, и от него разбрах как е минала срещата с Ванеса.

— Ти кандидатстваш за „Бейтс“? — тихичко попита Саймън, сякаш Паркър нямаше да го чуе.

Тъкмо щях да поклатя глава, но се отказах, когато Паркър сложи ръка на рамото ми.

— Всъщност вече няма нужда да кандидатства — каза той. — Такава чест се пада на малцина избрани, сред които е и нашата прекрасна Ванеса. Мат каза, че никога преди не е бил толкова впечатлен от такъв бляскав и красив кандидат.

— Ясно — каза Саймън, вперил поглед в ръката на рамото ми. — Първо, тя не е нашата Ванеса. Второ…

— Извинете ме. — Дръпнах се и скочих на крака толкова рязко, че столът изстърга пронизително по пода. — Съжалявам, веднага се връщам.

Докато се отдалечавах, усещах, че и двамата не откъсват поглед от мен, но не се обърнах. Главата ми пулсираше от болка, а гърлото ми беше пресъхнало. Едва пристъпвах напред, все едно се опитвах да мина през басейн, пълен с желе. Криво-ляво успях да стигна до барплота, без да се строполя на пода и да потвърдя подозренията на Саймън, че с мен става нещо много лошо.

— Вода, моля — казах почти шепнешком. — И сол.

Човекът зад бара се поколеба, очевидно озадачен от втората ми молба, но въпреки това остави чашата, която миеше, и изчезна в кухнята. Хвърлих поглед през рамо и видях, че Паркър се е преместил на друга маса и бъбри с някакви момичета, а Саймън несъзнателно си играе с пакетчетата захар на масата.

Обърнах се отново, когато барманът се появи с две чаши: едната висока, другата малка, като за аперитив.

— Имаш късмет — обяви той. — Вила ми каза, че знае от какво точно имаш нужда.

— Вила? — изграчих в отговор.

— Приятелката ти. Моята шефка. — Той остави чашите на бара пред мен. — Мисля, че това зеленото е сок от пшенични кълнове.

И се отправи към клиенти в другия край на барплота, преди да успея да попитам нещо. Не че можех да проговоря, дори да беше останал. Внезапно се почувствах така, сякаш вместо с течност, тялото ми беше пълно с пясък. Неспособна да произнеса и дума.

Пресуших чашата със солена вода на три глътки. Очите ми се навлажниха, когато усещането за прохлада пропълзя надолу по гърлото и стигна стомаха. Тутакси се почувствах по-добре и посегнах към малката чашка. Нямах представа коя е Вила, но тя очевидно ме познаваше, или най-малкото знаеше нещо за мен. Ако целта й беше да ме нарани, онзи ден не би сложила сол в студения ми чай, без да съм я молила.

Затова взех малката чашка, отметнах глава и изпих на един дъх зелената течност в нея. Вкусът беше толкова неочакван, толкова различен от свежия и мек вкус на пшеничните кълнове, какъвто си го представях, че едва не изплюх изпитото. После обаче разбрах какво всъщност беше това.

Водорасли.

Бях вкусвала водорасли само веднъж преди това — когато Пейдж настоя да опитам прословутия сандвич на Бети „Морска вещица“. Тогава взех мокрите жилави листа за спанак и без колебание доверчиво си напълних устата с тях — горчивото растение така ме задави, че се наложи готвачът Луи да ме удря с голямата решетеста лъжица по гърба. Зелената течност имаше същия вкус като онези листа, само че много по-силен и по-солен.

Как би могла Вила да знае? И тя ли беше една от тях — една от нас? Дали това не беше някаква примамка, за да приспи вниманието ми?

Сърцето ми заблъска лудо в гърдите и ръцете ми се разтрепериха. Разкъсвах се между желанието да нахлуя зад бара и да избягам от кафенето колкото се може по-бързо.

— Вила вътре ли е? — попитах бармана. — Мога ли да поговоря с нея?

— Вече си тръгна — отговори той, вадейки метла от един тесен шкаф.

— Утре ще идва ли?

Без да спира да мете, той посочи с глава към един празен буркан за бакшиши на бара. На него имаше етикет „Помощ за бедните студенти“.

— Това ще свърши работа.

Една ръка улови моята и два дебели пръста развяха петдесетдоларова банкнота.

— Добрият бакшиш дава добри резултати — каза мъжът на съседния стол, докато леко придържаше лакътя ми. Сигурно беше към петдесетте и челото му лъскаше под козирката на омазнената шапка на „Ред сокс“14.

Когато погледите ни се срещнаха, той ми намигна.

Стомахът ми се сви. Погледнах към бармана, но той само вдигна рамене, сякаш не го интересуваше какво ще направя, затова се дръпнах назад.

— Благодаря… Но утре и без това ще намина, за да видя дали не е тук.

Каквато и да беше причината за отмаляването, явно солената вода и сокът от водорасли действаха бързо, защото главата ми беше удивително бистра, когато се върнах при Саймън. Щом седнах срещу него, веднага видях палитрата от емоции, преливащи върху лицето му — тревога, ревност, любов — започнах бързо да говоря, преди мисълта за неговата реакция да ме е обезкуражила.

— Видях я.

— Нея ли? — Веждите му хвръкнаха нагоре. — Коя?

— Зара.

Той сведе глава.

— Ванеса…

— Знам, мислиш, че е невъзможно. — Наведох се към него. — Сигурен си, че са мъртви и че повече не трябва да ги мислим. Само че, Саймън… аз я видях. Точно тук, в това кафене. Затова припаднах. Защото, както всичко уж беше приключило, така в следващия момент тя се появи.

Посегнах към ръката му. Той не я отдръпна, но пръстите му не помръднаха, когато вплетох моите в тях.

— И друг път съм я виждала. Имаше пътна злополука с един автобус и в репортажа по телевизията, кълна се, я видях да говори с един полицай. Открихме нашата лодка в залива, намерих весло в старата й спалня и…

Млъкнах, когато той издърпа ръката си изпод моята. После бръкна в една кожена чанта, която не бях забелязала досега, и извади сгънат вестник. Остави го на масата и веднага разпознах оформената като котва първа буква в името.

— „Херълд“? — казах и сърцето ми изпърха. През последните дни не бях влизала в сайта на вестника, защото се страхувах какво мога да прочета там.

Вестникът стоеше като стена между нас. Нито той го разгърна, нито аз направих опит да го направя. Дори да бях опитала обаче, едва ли щяха да ми стигнат силите; чувствах се вцепенена като покритите тела от черно-бялата снимка на първа страница.

— Според статията — започна Саймън, а гласът му звучеше уморено, с примирен тон — двама любители на екстремни гмуркания открили цепнатина в леда близо до Скалите на Хиона и се спуснали по нея до „подводната кошара“ — изразът е на репортера, не мой.

— Кошара за какво? — попитах, или поне си въобразявах, че съм попитала. Мислите ми отново се завихриха в спирала и не бях сигурна дали въпросът е прозвучал само в главата ми, или съм го произнесла на глас.

— Най-малко осем мъртви жени, приковани в леда, а може и да са повече. Кислородът на гмуркачите бил на привършване и се наложило бързо да изплуват.

— И тези… жени… Те са…?

— Не зная. Още не са идентифицирани. Поне не официално.

Затворих очи, опитвайки се да осмисля новината. Когато отново погледнах, вестникът беше изчезнал. Ръцете на Саймън отново бяха върху масата с обърнати нагоре длани. Стиснах ги и този път пръстите му автоматично се свиха около моите.

— Обичам те.

Думите му се забиха като кинжали в гърдите ми.

— Саймън…

— Моля те. — Ъгълчето на устата му се изви нагоре в кратка тъжна усмивка. — Толкова дълго чаках да го кажа пак. Не е нужно да ми отговаряш… Просто нека поседим още малко така, става ли? Не ме отхвърляй веднага.

Не желаех да го отхвърлям. Исках да му отговоря, защото и аз го обичах — много по-силно, отколкото изобщо предполагах, че съм способна да обичам някого. Исках да избягам с него там, където никой няма да ни открие — да си говорим, да се смеем и да се целуваме ден след ден, чак до края на дните си. Но това беше немислимо. И за двамата. Онова, което той изпитваше, което си мислеше, че изпитва към мен… не беше истинско. А аз го обичах прекалено силно, за да му позволя да пропилее живота си напразно.

— Този уикенд се канех да обсъдя с теб и още нещо — каза.

Вдигнах поглед от сплетените ни ръце. Без очилата очите му бяха още по-тъмни, по-топли.

— Университетът в Бостън има страхотен научен факултет.

Не зная какво съм очаквала да чуя, но определено не беше това.

— Е?

— Преподавателите са най-добрите, а изследователската им работа е наистина впечатляваща.

Звучеше така, сякаш сме на някоя от онези наши въображаеми обиколки за опознаване на колежа.

— Искаш да кандидатствам в Бостънския университет ли?

— Само ако и ти го искаш. — Той замълча. — Все пак аз вече го направих.

Пръстите му стиснаха здраво ръката ми, преди да я пуснат. Той измъкна от чантата си червена папка и я сложи на мястото, където допреди малко лежеше „Уинтър Харбър Херълд“. Прехвърли набързо брошурите и диплянките и измъкна бял лист хартия.

— Това е молба за прехвърляне. — Той ме наблюдаваше внимателно. — Моята молба за прехвърляне.

По кожата ми избиха капчици пот, които оставяха тънки солени следи, докато се стичаха по лицето ми. Отдолу под дрехите тялото ми пламна и потъна в пот. Гърлото ми се сви.

— Но ти обичаш „Бейтс“ — казах, опитвайки се да звуча твърдо, вместо това обаче шептях.

— Обичам теб — поправи ме той. После се наведе напред и посегна към ръцете ми, които сякаш се движеха по своя воля, избягвайки неговите. — Не съм бил по-щастлив, откакто съм с теб. Ти си в мислите ми през цялото време. Толкова ми липсваш, когато си заминеш, че не мога да се съсредоточа. Миналата седмица даже провалих един сериозен изпит, защото забравих за него — напълно се изтри от паметта ми. Такова нещо не се е случвало преди.

— Значи се местиш, за да запазиш високия си успех, така ли — опитах да се пошегувам. Сега само това можех.

— Местя се, за да мога да те виждам след лекции. И за да те изпращам до вас след училище. За да те виждам през почивните дни, без да се налага някой от нас да шофира по сто километра. Искам да бъда с теб, Ванеса, колкото се може по-често и колкото се може по за дълго. След всичко, което се случи това лято… не искам да губя дори секунда, щом можем да сме заедно. Затова ще се преместя в Бостън.

В главата ми избухна фойерверк от „само ако…“. Само ако аз бях като другите момичета. Само ако неговите чувства бяха истински. Само ако можехме да планираме бъдещето си като останалите млади и щастливи двойки.

Само ако, само ако, само ако.

— Давам си сметка, че ти трябва време — продължи той, защото аз мълчах. — Сигурно ти се струва, че всичко идва съвсем изневиделица. Съжалявам, ако е така. Знаеш, че не бих направил нищо, ако и ти не го искаш.

Кимнах и преглътнах сълзите си.

— Не е необходимо сега да ми даваш окончателен отговор… Но не може ли поне да ми подскажеш с нещо? Една усмивка, или друг безобиден намек за това какво мислиш?

По бузите ми рукнаха парещи сълзи. Изтрих страните си, но това само усили соления поток. Безсилна да посрещна изпълнения му с надежда поглед, аз се извърнах към прозорците. Три чифта очи сякаш прогориха дупки в дрехите ми; не беше нужно да поглеждам, за да разбера, че, освен Саймън, фенът на „Ред сокс“ на бара и Паркър Кинг също ме наблюдават и очакват моя отговор.

Вперила поглед в назъбените оранжеви листа, които падаха от дърветата върху тротоара, поех дълбоко въздух и отговорих на въпроса.

— Мисля, че трябва да се разделим.