Мъртви на прага

5.

Дъждът валеше като из ведро, когато спряхме на паркинга пред болницата в Грейнджър. Сградата не бе по-голяма от тази в Кларис — където най-често водеха жителите на община Ренард, — но беше по-нова и разполагаше с модерно оборудване за диагностика като във всички съвременни болници.

Бях се преоблякла в джинси и пуловер, но продължавах да нося дъждобрана си. Докато тичахме с Джейсън към стъклената входна врата, мислено се потупах по рамото за съобразителността да обуя ботуши. Времето беше също толкова противно, колкото и сутринта.

В болницата гъмжеше от свръхсъщества с двойствена природа. Гневът им ме заля още с влизането ми вътре. Двама от хотшотските върколаци пуми стояха във фоайето, най-вероятно в ролята на телохранители. Джейсън се приближи към тях и здраво стисна ръцете им. Може би си размениха някакво тайно ръкостискане или нещо такова, нямам представа. Поне не си отъркаха краката. Стори ми се, че появата на Джейсън не ги зарадва особено. Забелязах как брат ми се намръщи, когато отново се върна при мен. Двамата охранители се вторачиха в мен. Мъжът беше среден на ръст здравеняк, с гъста кестеняво-руса коса. Очите му преливаха от любопитство.

— Сук, това е Диксън Мейхю — каза Джейсън. — А това е Дикси Мейхю, неговата сестра близначка. — Дикси и Диксън имаха еднакви на цвят и дължина коси, но очите на сестрата бяха тъмни, почти черни.

— Тук всичко наред ли е? — предпазливо попитах аз.

— Засега да — прошепна Дикси.

Диксън не сваляше поглед от Джейсън.

— Как е шефът ти?

— В гипс е, но ще се оправи.

— Калвин е тежко ранен. — Дикси ме гледа внимателно в продължение на минута. — Горе е, в стая 214.

След като получихме одобрението им, двамата с Джейсън тръгнахме към стълбите. Близнаците ни следваха с поглед, докато не изчезнахме от полезрението им. Подминахме дежурната медицинска сестра на гишето за посетители и аз изпитах лека тревога за нея — белокоса, очила с дебели стъкла, миловидно лице с пълен комплект бръчки. Искрено се надявах, че по време на смяната й няма да се случи нещо, което да разстрои мирогледа й.

Лесно разпознахме стаята на Калвин. До вратата, облегнат на стената, стоеше мускулест здравеняк с форма на буре, когото виждах за пръв път. Оказа се върколак. Според мнението на свръхсъществата с двойствена природа върколаците са добри телохранители, защото са безмилостни и силни. Но според мен на тях просто им се носи славата на лоши момчета. Не без основание, впрочем; те действително са най-големите хулигани от цялата им свръхестествена общност. Рядко ще срещнете лекар върколак например, но много от тях работят в строителния бизнес или упражняват професии, свързани с мотоциклети. Някои от тези банди не се ограничават само с пиене на бира по пълнолуние.

Присъствието на върколака ме разтревожи. Изненадах се, че хотшотските пуми са довели аутсайдер в болницата.

— Това е Доусън — прошепна брат ми. — Собственик е на малък автосервиз между Хотшот и Грейнджър.

Доусън застана нащрек веднага щом регистрира появата ни.

— Джейсън Стакхаус. — Идентифицирането на брат ми му отне около минута размишление. Доусън носеше дънкова риза — опъната до пръсване върху огромните му бицепси, — джинси и очукани ботуши от черна кожа.

— Идваме на свиждане при Калвин — каза Джейсън. — Това тук е сестра ми, Суки.

— Госпожа — изръмжа Доусън и ме огледа от глава до пети, но без капчица похот. Поздравих се наум за решението да оставя дамската си чанта в заключения багажник на колата. Не се и съмнявах, че щеше да я претърси. — Свалете това палто и се обърнете с гръб, ако обичате.

Не се обидих; Доусън просто си вършеше работата, а аз не исках Калвин да пострада отново. Свалих дъждобрана си, подадох го на Джейсън и се обърнах. Наблизо стоеше медицинска сестра, която заряза попълването на документацията си и започна да наблюдава процедурата с нескрито любопитство. Дойде ред на Джейсън и той ми подаде якето си. След като не откри нищо подозрително, Доусън почука на вратата, изчака секунда и я отвори.

— Стакхаус са тук — обяви той.

От стаята се чу неразбираем шепот и Доусън ни кимна.

— Мис Стакхаус, можете да влезете — каза той. Джейсън понечи да ме последва, ала Доусън препречи пътя му с огромната си ръка. — Само момичето — уточни върколакът.

Двамата с Джейсън запротестирахме в един глас, но брат ми се отказа да упорства и сви рамене.

— Отивай, Сук — кимна ми той. Доусън нямаше да отстъпи, а и какъв смисъл имаше да тревожим ранения Калвин. Отворих широко тежката врата и пристъпих вътре.

Калвин беше сам, макар че в стаята имаше още едно легло. Водачът на хотшотските пуми изглеждаше ужасно — блед и изпит, със сплъстена от мръсотия коса. За сметка на това бузите му бяха гладко избръснати, а брадата — изрядно подстригана. Носеше болничен халат, а около леглото му изобилстваше от медицинска апаратура.

— Много съжалявам — смотолевих. Все още не можех да дойда на себе си. Не че откривах топлата вода, но ако Калвин не беше свръхсъщество, нямаше да оцелее. Нападателят бе стрелял с намерението да го убие.

Калвин обърна глава към мен съвсем бавно, е усилие.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — едва чуто прошепна той. — Утре ще махнат част от животоподдържащата апаратура.

— Къде те улучи куршумът? — попитах.

Калвин посочи с ръка лявата половина на гръдния си кош. Златистозелените му очи се втренчиха в моите. Приближих се до него и положих длан върху неговата.

— Съжалявам — повторих. Пръстите му помръднаха и той улови ръката ми.

— Има и други — прошепна.

— Да.

— Шефът ти.

Кимнах.

— И онова момиче… горкото.

Отново кимнах.

— Не знам кой е стрелецът, но трябва да го спрем.

— Да.

— Очевидно е някой, който мрази нашата порода. Полицията никога няма да го открие. Не можем да им разкрием подробности.

Да, понякога тайните само усложняват нещата.

— Трудно ще е да го открият — признах аз, — но може и да успеят.

— Някои от моите хора се чудят дали стрелецът също е свръхсъщество с двойствена природа — каза Калвин и стисна по-силно ръката ми. — Някой, който не е искал да става такъв. Някой, който с бил ухапан.

Най-после схванах намека на Калвин. Голям идиот съм понякога!

— О, не, Калвин, не, не — запелтечих аз. — О, Калвин, моля те, не ги пускай по петите на Джейсън. Моля те, той е всичко, което имам. — Сълзите ми бликнаха неудържимо, сякаш в главата ми имаше спукан водопровод. — Той ми разказа колко щастлив се чувства, че е част от вас, макар че не е роден такъв. Всичко това е съвсем ново за Джейсън, още не е имал достатъчно време да проумее състоянието си. Нищо чудно дори да не знае, че Сам и Хедър са…

— Никой няма да го напада, докато не разберем истината — прекъсна ме Калвин. — Може да съм на легло, но все още съм главатар. — Ала аз знаех (защото подслушах мислите му), че е положил огромни усилия да защити брат ми и че някои от пумите все още настояваха да го убият. Калвин не можеше да предотврати това. Дори да се разгневеше след стореното, за мен това нямаше да има никакво значение, защото Джейсън щеше да е мъртъв. Калвин пусна ръката ми и направи опит да избърше сълзите ми.

— Ти си свястно момиче — каза. — Колко жалко, че не можеш да се влюбиш в мен.

— Жалко, наистина — признах аз. Ако можех да го обикна, всичките ми проблеми щяха да изчезнат като с магическа пръчка. Щях да се преместя в Хотшот и да стана член на малкото им тайно общество. Две-три нощи месечно не биваше да припарвам навън, но през останалото време щях да съм в безопасност. Не само Калвин щеше да ме защитава до смърт, но и всички останали членове на хотшотския клан.

По дори мисълта за това ме караше да потръпвам. Пустите, обрулени от вятъра полета; древният кръстопът, наситен с мощна енергия, и струпаните  около него малки къщички… Едва ли бих имала сили да живея във вечна изолация от останалата част на света. Баба би ме окуражила да приема предложението на Калвин. Стабилен мъж, шеф на бригада в Норкрос, с добра заплата. Това може да ви се стори смешно, но почакайте, докато започнете да си плащате сами застраховките, и тогава се смейте.

Хрумна ми (съвсем внезапно, естествено), че Калвин има отличната възможност да се възползва от ситуацията, за да ме изнуди. Животът на Джейсън в замяна на моята любов. Но той не го направи.

Наведох се и го целунах по бузата.

— Ще се моля за теб — казах. — Благодаря ти, че даде шанс на Джейсън. — Може би благородството на Калвин се дължеше на факта, че физически не бе в състояние да се възползва от мен, но въпреки това постъпката му заслужаваше благодарност. — Ти си добър човек — казах аз и докоснах лицето му. Брадата му беше мека като кадифе.

Калвин се сбогува с тревожно и сериозно изражение на лицето.

— Дръж под око брат си, Суки — каза. — О, и предай на Доусън да не пуска повече посетители днес.

— Той няма да ми повярва.

Калвин успя да скалъпи нещо като усмивка.

— Че кой добър бодигард би повярвал?

Предадох съобщението на върколака. Но, както и предполагах, Доусън влезе в стаята веднага щом му обърнахме гръб.

Размишлявах около две минути и най-накрая реших, че за Джейсън ще е по-добре, ако е наясно с надвисналата над него опасност. По пътя към вкъщи му предадох разговора си с Калвин.

Брат ми изпадна в ужас при мисълта, че новите му приятели пуми биха могли да го подозират в подобно престъпление.

— Ако се бях сетил за това, преди да се трансформирам за пръв път, сигурно бих се изкушил да го  направя — призна той, докато пътувахме в дъжда обратно към Бон Томпс. — Бях бесен. Не просто бесен, а обезумял от гняв. Но сега, след трансформацията, виждам нещата съвсем различно. — И той продължи да говори, но аз потънах в собствените си мисли, опитвайки се да намеря начин да се измъкнем от тази каша.

Случаят със стрелеца трябваше да се разреши преди следващото пълнолуние. Иначе пумите можеха да разкъсат Джейсън по време на трансформацията. Най-добре би било да кръстосва гората около къщата си или пък да ловува в близост до моята, защото в Хотшот го грозеше опасност. Само че хотшотските пуми можеха да дойдат да го търсят, а аз не съм толкова силна, че да го защитя сама от всички тях.

До следващото пълнолуние стрелецът трябваше да е зад решетките.

Същата вечер, докато миех чиниите в кухнята, ме осени прозрение: макар да подозираха Джейсън, всъщност аз бях тази, която бе застреляла свръхсъщество. Замислих се за предстоящата среща с частните детективи в десет сутринта и погледът ми неволно се плъзна из кухнята за евентуални следи от смъртта на Деби Пелт. Редовно гледах канала „Дискавъри“ и оттам знаех, че е невъзможно да премахна напълно следите от кръв и тъкан, разпръснати из помещението, но въпреки това чистих и търках старателно навсякъде, отново и отново. Бях сигурна, че при един повърхностен оглед с просто око никой не би открил нищо съмнително.

В онази нощ аз просто нямах друг избор. Или трябваше да натисна спусъка, или да стоя неподвижно и да чакам да ме застрелят. Дали това е имал предвид Исус, когато е казал да обърнем и другата буза? Не, надявам се, защото цялото ми същество крещеше да намеря начин да се защитя, а пушката бе единственият начин, който имах подръка.

Разбира се, трябваше незабавно да съобщя за случая на полицията, но дотогава раната на Ерик щеше да е зараснала — раната от куршума на Деби, който той пое вместо мен. И освен моите показания и тези на един вампир, нямаше да има никакви доказателства, че тя е стреляла първа, а трупът на Деби щеше да е сериозна улика за вината ни. Първосигналната ми реакция бе да прикрия всички следи от посещението й в къщата ми. Ерик не ме посъветва нищо друго, така че послушах интуицията си.

Не, не прехвърлях вината си върху Ерик. Той самият не бе на себе си по онова време. Трябваше да седна и спокойно да обмисля нещата. По ръката на Деби би трябвало да има следи от изстрела. С оръжието й бе стреляно. По пода щеше да има засъхнала кръв от Ерик. Деби бе влязла с взлом през парадния вход, така че по вратата също щеше да има следи от нахлуването й. Колата й беше скрита от другата страна на пътя и вътре щеше да има само нейни отпечатъци.

Но аз изпаднах в паника и провалих всичко.

А сега трябваше да се науча да живея с това.

Съжалявах за несигурността, която измъчваше семейството на Деби. Дължах им признание — а не можех да им го дам.

Изстисках кърпата и грижливо я прострях върху сушилника за чинии. После подсуших ръцете си и въздъхнах. Така, успях да се преборя с чувството си за вина. Вече се чувствах много по-добре! Кого заблуждавах? Ядосана на себе си, отидох във всекидневната и пуснах телевизора: голяма грешка. Даваха репортаж за погребението на Хедър; новинарски екип от Шривпорт бе пристигнал следобед в Бон Томпс, за да отрази скромната церемония. Само си представете каква сензация би се получила, ако журналистите разберяха как снайперистът избираше жертвите си. Говорителят, достолепен афроамериканец, съобщи, че полицията е разкрила и други подобни серийни нападения в малки градчета в Тенеси и Мисисипи. Новината ме шокира. Сериен убиец? В Бон Томпс?

Телефонът звънна.

— Ало — казах аз в очакване да чуя нещо лошо.

— Суки, здрасти, Алсид е.

На устните ми мигом цъфна усмивка. Алсид Ерво, съдружник на баща си в геодезичната му фирма в Шривпорт, бе един от най-любимите за мен хора. Върколак, работохолик и изключително привлекателен мъж! Много го харесвах. Пропуснах да спомена, че освен всичко това той е и бившият годеник на Деби Пелт. Но той се отрече от нея преди изчезването й чрез ритуал, който го направи глух и сляп за нея — не буквално, но със същия ефект.

— Суки, аз съм в „Мерлот“. Надявах се да си на работа тази вечер, затова се качих в колата и пристигнах. Може ли да дойда у вас? Трябва да поговорим.

— Нали знаеш, че е опасно да идваш в Бон Томпс?

— Не, защо?

— Заради снайпериста. — Чувах шумовете от бара и слушалката. Нямаше как да сбъркам смеха на Арлийн. Можех да се обзаложа, че новият барман омайваше всички с чара си.

— Защо трябва да се тревожа за това? — Алсид явно не знаеше подробности около случая.

— Всички простреляни са били свръхсъщества с двойствена природа — казах. — А по новините току-що казаха, че има много подобни случаи и в други южни щати. Стрелба по случайни жертви в малки градчета. Куршумите съвпадат с този, който е изваден от тялото на Хедър Кинман, убитото момиче от Бон Томпс. Мога да се обзаложа, че всички останали жертви също са свръхсъщества.

В другия край на слушалката се възцари дълбокомислена тишина, ако тишината изобщо подлежеше на категоризиране.

— Нямах представа — каза Алсид. Дълбокият му дрезгав глас прозвуча доста мрачно.

— О, а частните детективи говориха ли с теб?

— Какво? Нямам никаква представа за какво говориш.

— Ако някой ни види заедно, това ще изглежда доста подозрително за семейството на Деби.

— Семейството на Деби е наело частни детективи за издирването й?

— Точно това казвам.

— Слушай, идвам у вас. — И затвори телефона.

Не знаех защо на детективите би им хрумнало да наблюдават къщата ми, но ако видеха бившия годеник на Деби да паркира на алеята ми, нямаше да е трудно да открият липсващите парчета от пъзела. И да наредят един доста погрешен пъзел при това. Щяха да си помислят, че Алсид е убил Деби, за да си разчисти пътя към мен, а това би било крайно погрешно заключение. Искрено се надявах, че Джак Лийдс и Лили Бард Лийдс спяха дълбоко, а не клечаха някъде в гората около къщата ми с бинокли в ръце.

Алсид ме прегърна, както винаги. И аз отново се прехласнах по огромните му размери, по мъжественото му излъчване и до болка познатия мирис. Въпреки предупредителния звънец в главата ми отвърнах на прегръдката му.

Настанихме се на дивана. Алсид носеше работни дрехи — разкопчана бархетна риза върху тениска, плътни джинси, дебели чорапи и ботуши. Рошавата му черна коса изглеждаше смачкана от шапката, а самият той — като на тръни.

— Разкажи ми за тези частни детективи — помоли той и аз му ги описах, а после му предадох целия ни разговор.

— Семейството на Деби и дума не е споменавало за това пред мен — каза Алсид и се загледа пред себе си. Успях да чуя какво си мисли. — Това вероятно означава, че според тях аз съм виновен за изчезването й.

— А може и да не е така. Може просто да смятат, че си твърде опечален, за да повдигат този въпрос пред теб.

— Опечален. — Алсид предъвква тази мисъл в продължение на минута. — Не. Прахосах цялата… — Той замълча, опитвайки се да намери точните думи. — Изразходих всичката енергия, която можех да си позволя да дам за нея — най-после каза той. — Бях толкова заслепен… започвам да си мисля, че не е изключено да ми е направила някаква магия. Майка й е вещица върколак. Баща й е чистокръвен върколак.

— Сериозно ли смяташ, че е възможно? Магия? — Не се съмнявах в съществуването на магията, а в това, че Деби я е използвала.

— Поради каква друга причина бих могъл да се влача толкова дълго след нея? Откак изчезна, се чувствам така, сякаш някой е махнал чифт тъмни очила от очите ми. Когато те напъха в багажника, аз бях готов да й простя, представяш ли си?

Деби се бе възползвала от възможността да ме натика в автомобилен багажник заедно с гаджето ми, вампира Бил, обезумял от няколкодневно гладуване. Той всеки момент трябваше да се събуди, а тя просто си тръгна и ме заряза там.

Забих поглед в краката си и се опитах да пропъдя спомена за отчаянието и болката.

— Тя съзнателно позволи да бъдеш изнасилена — дрезгаво каза Алсид.

Прямотата му ме шокира.

— Ей, Бил не знаеше, че съм аз — казах. — Не беше ял нищичко дни наред, а двата вида глад са тясно свързани. Той все пак спря, нали? Веднага спря, когато ме позна. — Не исках да призная дори пред себе си, че Бил ме е изнасилил; просто не можех да побера тази дума в устата си. Изобщо не се съмнявах, че с нормален разсъдък той по-скоро би си отхапал ръката, отколкото да ми причини това. По онова време той беше първият ми и единствен сексуален партньор. Чувствата ми относно случката бяха толкова объркани, че нямах сили дори да се опитам да ги анализирам. И преди съм се замисляла за изнасилването — когато други момичета са ми разказвали или съм подслушвала мислите им, — но собственото ми кратко и ужасно преживяване в онзи багажник си оставаше забулено в мъгла.

— Причинил ти е нещо, което ти не си искала — простичко каза Алсид.

— Не беше на себе си — отвърнах.

— Но го направи.

— Да, направи го и аз се уплаших до смърт. — Гласът ми започна да трепери. — Но той дойде на себе си и спря; в крайна сметка аз не пострадах, а той ужасно много съжаляваше. Оттогава и с пръст не ме е докосвал и никога не ме е питал дали можем да правим секс, никога… — Гласът ми съвсем изтъня и аз забих поглед в ръцете си. — Вината е изцяло на Деби. — Незнайно защо се почувствах по-добре, щом го казах на глас. — Тя много добре знаеше какво ще стане… или, по-точно, изобщо не я интересуваше какво ще стане.

— И дори след това — каза Алсид, връщайки се на основната си мисъл, — тя продължаваше да се връща при мен, а аз продължавах да намирам оправдания за поведението й. Не мога да повярвам, че съм бил способен на това без въздействието на някаква магия.

Не исках да карам Алсид да се чувства още по-виновен. На собствените ми плещи лежеше достатъчно тежко бреме.

— Ей, всичко вече е в миналото.

— Звучиш напълно сигурна.

Погледнах го право в очите. Зелени, присвити.

— Мислиш ли, че има дори минимален шанс Деби да е жива? — попитах.

— Семейството й… — започна Алсид, но рязко спря. — Не, не мисля.

Нямаше отърване от Деби Пелт, жива или мъртва.

— А защо искаше да говориш с мен? — попитах. — По телефона ми каза, че трябва да ми съобщиш нещо.

— Полковник Флъд почина вчера.

— О, съжалявам! Какво се случи?

— Шофирал към магазина, когато някаква кола го ударила странично.

— Това е ужасно. Сам ли е бил в колата?

— Да. Децата му ще дойдат в Шривпорт за погребението, разбира се. Чудех се дали ти ще искаш да дойдеш с мен.

— Разбира се. Погребението няма ли да е за тесен семеен кръг?

— Не. Той познаваше толкова много хора, които все още са на служба във военновъздушната база. Освен това ръководеше кварталната група за охрана и беше касиер на църквата. И водач на глутницата, естествено.

— Имал е доста пълноценен живот — казах. — Изпълнен с много отговорности.

— Погребението е утре в един. Ти кога си на работа?

— Ако успея да разменя смяната си с някого, трябва да се върна тук в четири и половина, за да се преоблека и да тръгна за работа.

— Няма проблем.

— Кой ще бъде водач на глутницата сега?

— Не знам — отвърна Алсид, но гласът му издаваше вълнение, въпреки старанието му да звучи спокойно.

— Ти искаш ли да заемеш този пост?

— Не. — Каза го след леко колебание, поне така ми се стори. Усетих вътрешната му борба. — Но баща ми иска. — Усетих, че още не е приключил, и търпеливо зачаках.

— Върколашките погребения протичат доста церемониално — продължи той. Очевидно се опитваше да ми каже нещо. Само че аз все още не схващах какво.

— Изплюй камъчето. — От увъртане полза няма, това е моят принцип.

— Ако се каниш да дойдеш наконтена, недей — каза той. — Другите свръхсъщества си мислят, че върколаците винаги носят кожени дрехи и метални бижута, но това не е вярно. За погребения се обличаме семпло. — Искаше му се да продължи с модните съвети, но спря дотам. Усещах как мислите му бушуват и напират да излязат.

— Всяка жена иска да е наясно с изискванията за облекло — казах. — Благодаря за съвета. Няма да съм с панталон.

Той поклати глава.

— Знаех, че ще ме послушаш, но все пак съм изненадан — смутено отвърна той. — Ще дойда да те взема в единайсет и половина.

— Ще се погрижа да разменя смяната си.

Обадих се на Холи и тя се съгласи.

— Бих могла да дойда направо там — предложих.

— Не — възрази той. — Ще дойда да те взема и ще те върна обратно.

Добре, щом искаше да си усложнява живота, аз нямаше да му преча. И без това колата ми не беше от най-надеждните.

— Добре. Ще те чакам в единайсет и половина.

— По-добре да тръгвам — каза той. Настъпи неловко мълчание. Усещах, че Алсид се кани да ме целуне. Секунда по-късно той се наведе и ме целуна леко по устните. После се отдръпнахме, но ни деляха само няколко сантиметра разстояние.

— Е, аз трябва да свърша някои неща, а ти по-добре се прибирай в Шривпорт. Ще се видим утре.

Алсид си тръгна, а аз извадих последния роман на Каролин Хейнс и се опитах да забравя тревогите си. Само че този път дори книгата не успя да ми помогне. Напълних ваната, отпуснах се в горещата вода и избръснах краката си. После лакирах ноктите си в наситенорозово и оформих веждите си. Най-после успях да се отпусна и блажено се сгуших в леглото. Сънят ме връхлетя толкова бързо, че не успях да довърша молитвата си.