Мъртви на прага

11.

Същата нощ Бил се появи в „Мерлот“ с жена. Може би си отмъщаваше за целувката ми със Сам, а може и да си въобразявах. Та това негово евентуално отмъщение се появи в бара под формата на жена от Кларис. Познавах я по физиономия, сравнително редовна клиентка — слабичка брюнетка с коса до раменете. Даниел веднага ме уведоми, че се казва Села Пъмфри и е собственичка на агенция за недвижими имоти, приключила предишната финансова година с печалба от един милион долара.

Веднага я намразих до дъното на душата си.

Разтеглих устни в ослепителна (като хилядаватова крушка) усмивка и чевръсто сервирах поръчката им — бутилка затоплена „Истинска кръв“ за Бил и леденостуден „Скрудрайвър“ за дамата му. Не се изплюх в коктейла й, това е под нивото ми. Пък и в „Мерлот“ няма къде да се усамотиш, за да извършиш подобна низост — барът беше претъпкан, а Чарлз не ме изпускаше от поглед.

Тази вечер пиратът изглеждаше великолепно. Носеше бяла риза с бухнали ръкави, тъмносини джинси „Докърс“ и ярък шал за колорит, напъхан в гайките на колана. Превръзката за око си пасваше по цвят с джинсите, а в центъра й се мъдреше бродирана златна звезда. Жителите на Бон Томпс за пръв път се сблъскваха с подобна екзотика.

Сам ме привика до малката си масичка в ъгъла. Болният му крак лежеше върху седалката на отсрещния стол.

— Добре ли си, Суки? — измърмори той, обърнат с гръб към тълпата, така че никой да не чете по устните му.

— Разбира се. Сам! — изненадах се аз. — Защо да не съм? — В този момент го мразех, че ме целуна, а себе си два пъти повече, че му отвърнах.

Той завъртя очи към тавана и се усмихна.

— Мисля, че реших жилищния ти проблем — каза той, за да ме разсее. — По-късно ще поговорим.

Оставих го и се втурнах да взема една поръчка. Тази вечер имахме много работа. Хубавото време и новият барман се оказаха печеливша комбинация, която привличаше като магнит оптимисти и любопитни.

С гордост си припомних, че именно аз зарязах Бил, а не той мен. Въпреки изневярата си той не искаше да се разделяме. Налагаше се да си го повтарям, иначе щях да намразя всички, които виждаха унизителната за мен ситуация. Разбира се, никой не знаеше каквито и да било подробности, така че спокойно можеха да си въобразят, че Бил ме е зарязал заради тази тъмнокоса кучка. Което нямаше нищо общо с истината.

Изпънах гръб, лепнах широка усмивка на лицето си и се залових да разнасям напитки. След първите десет минути се поуспокоих и дори проумях, че се държа като същинска глупачка. Милиони двойки по света се разделяха, също като нас. Естествено, че Бил ще започне да излиза с друга. Ако аз бях започнала да излизам с момчета от тринайсетгодишна възраст, Бил Комптън щеше да е просто един от мъжете в списъка ми с неудачни връзки. Аз щях да преживея раздялата с лекота, тъй като нямаше да ми е за пръв път, или поне щях да си взема поука.

Но Бил беше първата ми любов, във всяко едно отношение.

Сервирах втората им поръчка с широка усмивка на уста.

— Благодаря — смотолеви Села Пъмфри и смутено ме погледна.

— За нищо — процедих аз през стиснати зъби и тя пребледня.

Бил извърна глава настрана. Искрено се надявах, че не се усмихваше, фръцнах се и тръгнах обратно към бара.

— Искаш ли да я уплаша едно хубавичко, ако реши да прекара нощта е него? — предложи Чарлз.

Стоях зад бара до него и втренчено гледах хладилната витрина. Вътре държахме безалкохолни напитки, бутилирана кръв и нарязани лимони. Бях дошла да взема резен лимон и черешка, за да ги сложа в коктейл „Том Колинс“, а просто стоях и не помръдвах. Чарлз все едно ми четеше мислите.

— Бъди така добър — кимнах аз. Вампирът пират постепенно се превръщаше в мой съюзник. Спаси ме от смърт, уби подпалвача в двора ми, а сега ми предлагаше да уплаши до смърт гаджето на Бил. Как да не ти е симпатичен?

— Считай задачата за изпълнена — усмихна се той и направи реверанс, като театрално размаха едната си ръка, а другата положи върху сърцето си.

— Ах, ти! — усмихнах се аз и извадих купата с лимоните.

Изкушавах се да проникна в съзнанието на Села Пъмфри, но не го направих, макар и с цената на огромни усилия. Почувствах се горда от себе си и мислено се поздравих за това.

За мой ужас, при следващото отваряне на вратата в бара влезе Ерик. Сърцето ми мигом се разхлопа, а коленете ми омекнаха. Крайно време беше да спра да реагирам така. Де да можех да забравя „миговете, прекарани заедно“ (според терминологията в любимите ми любовни романи) също като Ерик, който не помнеше нищичко. Може би трябваше да издиря някоя вещица или хипнотизатор и да се сдобия с една доза амнезия. Прехапах вътрешната страна на бузата си, доста силно при това, и занесох две кани бира на компанията, в която празнуваха нечие повишение в службата.

Когато се върнах, Ерик говореше с Чарлз. Макар че лицата на вампирите рядко издават емоции при общуването помежду им, отдалеч ми стана ясно, че Ерик е недоволен от новия ни барман. Чарлз бе почти педя по-нисък от шефа си и държеше главата си килната назад, докато говореха. Той също изглеждаше напрегнат; очите му хвърляха искри, а резците му леко се подаваха. В пристъп на гняв Ерик изглеждаше много страшен. Неговите резци също стърчаха. Редовите клиенти наоколо започнаха да си търсят занимания все по-настрани от тях, а много скоро щяха да се преместят и в други барове.

Сам посегна към бастуна си, който заместваше патериците, и се приготви да скочи, но аз веднага изтичах до масата му.

— Стой си на мястото — просъсках. — Да не си посмял да се месиш.

После припнах към бара.

— Здрасти, Ерик! Как я караш? Мога ли да ти помогна с нещо? — усмихнах се аз.

— Да. С теб също трябва да говоря — изръмжа той.

— Тогава защо не дойдеш с мен? Тъкмо излизам в почивка — предложих.

Хванах го под ръка, избутах го през вратата и го поведох по коридора към служебния вход. Озовахме се навън под звездите още преди да е успял да гъкне.

— Изобщо не се опитвай да ми даваш нареждания — отсякох. — Цял ден това слушам и ми дойде до гуша. Кухнята ми е в развалини, а Бил е в бара с някаква жена. Улучваш ме в много лошо настроение. — Подкрепих думите си със здраво стискане на ръката му. Имах чувството, че държа дънер между пръстите си.

— Изобщо не ме интересува в какво настроение си — озъби се вампирът и резците му се оголиха. — Плащам на Чарлз Туайнинг да те наглежда и да те пази, а кой те измъква от огъня? Фея! И какво прави той? Играе си на котка и мишка с подпалвача, вместо да се погрижи за теб! Глупав англичанин!

— Той е тук заради Сам… — колебливо започнах аз.

— Изобщо не ме е грижа за проблемите на шефа ти — прекъсна ме той.

Това успя да ми затвори устата. Поне за малко.

— Има нещо около теб, Суки — каза Ерик. Гласът му бе леден, за разлика от очите му. — Има нещо, свързано с теб и с мен, което съвсем скоро ще си спомня, усещам го. Нещо се е случило помежду ни, докато бях омагьосан, и аз трябва да разбера какво е. Правили ли сме секс, Суки? Дори и така да е, има и нещо друго. Нещо се е случило в къщата ти. По палтото ти имаше кръв и мозъчна тъкан. Убил ли съм някого, Суки? Това ли е? Опитваш се да ме защитиш от онова, което съм извършил, докато бях прокълнат? — Очите му светеха като фенери в мрака.

Ерик се чудеше кого е убил? Дори не предполагах, че стар вампир като него може да се тревожи за нечий човешки животец. Но той действително изглеждаше притеснен, и то много.

— Ерик, ти не си убивал никого в къщата ми онази нощ… — И спрях дотам.

— Трябва веднага да ми кажеш какво се случи. — Той се наведе към мен и ме погледна право в очите. — Това неведение ме побърква. Живял съм много по-дълго, отколкото можеш да си представиш, и помня всяка секунда от съществуването си. С изключение на дните, които прекарах под твоя покрив.

— Не мога да те накарам да си спомниш — деликатно отвърнах аз. — Мога само да ти кажа, че живя при мен няколко дни и после Пам дойде да те вземе.

Очите на Ерик ме пронизваха.

— Ще ми се да можех да вляза в главата ти и да измъкна истината оттам — каза той и аз изтръпнах от ужас, макар че не му го показах. — Пила си от кръвта ми. Усещам, че криеш нещо от мен. — Той се замисли. — Много бих искал да знам кой се опитва да те убие. Разбрах, че си имала посещение от някакви частни детективи. Какво искаха от теб?

— Откъде знаеш за това? — Сега вече и аз имах повод за тревога. Някой разнасяше информация за мен. Усетих как кръвта ми кипна. Дали пък Чарлз не докладваше всяка нощ на Ерик?

— Това има ли нещо общо с изчезналата жена… онази кучка, която върколакът обичаше толкова много? Него ли се опитваш да предпазиш? Щом аз не съм я убил, той ли го е направил? Тя в наше присъствие ли умря?

Ерик стискаше раменете ми толкова силно, че едва си поемах въздух.

— Ерик, причиняваш ми болка! Пусни ме.

Той разхлаби пръсти, но не свали ръцете си.

Започнах да дишам учестено. Почувствах се притисната в ъгъла, а въздухът сякаш се наелектризира от предчувствието за опасност.

— Казвай! — раздруса ме той.

Ако признаех на Ерик, че ме е видял да убивам някого, той щеше да има власт над мен до края на живота ми. Той вече знаеше за мен много повече, отколкото ми се искаше, защото бях пила от кръвта му, както и той от моята. Сега ненавиждах тази наша кръвна размяна повече от всякога. Ерик знаеше със сигурност, че крия нещо важно от него.

— Беше толкова сладък, когато не знаеше кой си — изтърсих неочаквано аз. По красивото му лице се изписаха едновременно ярост и изумление. Накрая просто му стана забавно.

— Сладък? — попита той и повдигна едното ъгълче на устата си в подобие на усмивка.

— Много — усмихнах се в отговор аз. — Приказвахме си сладко-сладко, като стари приятели. — Раменете ме боляха, а клиентите сигурно имаха нужда от нови питиета. Но на мен все още не ми се връщаше. — Чувстваше се уплашен и самотен и много обичаше да си говориш с мен. Беше много забавно.

— Забавно — замислено повтори той. — Сега не съм ли забавен?

— Не, Ерик. Сега си твърде зает да… да бъдеш себе си. Главен вампир на Шривпорт, политик и преуспяващ бизнесмен.

Той сви рамене.

— Толкова ли е лошо да бъда себе си? Много жени мислят точно обратното.

— Не се и съмнявам. — Внезапно се почувствах много уморена.

Служебната врата се отвори.

— Суки, добре ли си? — попита Сам с измъчено от болка лице.

— Тя няма нужда от твоята помощ — озъби се Ерик.

Сам премълча, но не помръдна от мястото си.

— Проявих грубост — каза Ерик, не точно извинително, но достатъчно цивилизовано. — Намирам се на твоя територия. Тръгвам. Суки — обърна се той към мен, — не сме приключили този разговор, просто времето и мястото са неподходящи за него.

— Е, до скоро — отвърнах аз. Нямах друг избор.

Ерик се изпари в мрака. Нямах представа как го прави, но много исках да се науча.

— Защо е толкова ядосан? — попита Сам. Той пристъпи навън и се облегна на стената.

— Не може да си спомни нищо от прокълнатия си период. — Вече едва говорех от умора. — А това го кара да се чувства неуверен. Вампирите обичат да държат юздите. Предполагам, си го забелязал.

Сам се усмихна — едва забележимо, но напълно искрено.

— Да, имам такива впечатления — призна той. — Освен това имат силно развито чувство за собственост.

— Имаш предвид реакцията на Бил, когато налетя на нас в кабинета ти? — Сам кимна. — Е, очевидно го е преодолял.

— Според мен просто си отмъщава.

Почувствах се неловко. Предишната вечер едва не се озовах в леглото на Сам. Но точно в този момент не изпитвах никаква страст към него, а и кракът му пострада сериозно при падането. В това си състояние не би могъл да се справи и с парцалена кукла, камо ли с енергична жена като мен. Много добре знаех, че човек не бива да смесва служебните и личните взаимоотношения, но двамата с него се движехме по ръба от месеци. Най-разумното решение бе да си кажем „не“. Тази вечер, особено след емоционалното напрежение от събитията през последния един час, аз исках да бъда разумна.

— Той ни спря навреме — казах.

Сам повдигна тънката си рижа вежда.

— Ти искаше ли да спираш?

— Точно тогава не исках — признах аз. — Но е било за добро, предполагам.

Сам остана загледан в мен почти минута.

— Преди малко в бара исках да ти кажа, че една от къщите, които давам под наем, е свободна. Съседната на онази… сещаш се… където Даун…

— Умря — довърших аз вместо него.

— Точно така. Вече е ремонтирана и в момента е заета. Така че ще имаш съсед, макар че не си свикнала. Но свободната къща е обзаведена. Трябва да си донесеш само чаршафи, дрехите си и малко чинии и тенджери. — Сам се усмихна. — Ще събереш всичко в колата. Впрочем откъде се снабди с нея?

Разказах му за щедрия жест на Тара, а после и за тревогите ми около нея. Споменах и за предупреждението на Ерик да стоя настрана от Мики.

Сам видимо се разтревожи, а аз се почувствах като егоистична глезла, която го товари с проблемите си. Той имаше достатъчно свои грижи.

— Съжалявам — казах. — Стига сме си говорили за неприятности. Хайде да влизаме вътре.

— Наистина имам нужда да седна — призна той.

— Благодаря за предложението. Аз ще си плащам наема, разбира се. Това е страхотно — ще имам свое местенце и ще си влизам и излизам, без да притеснявам, когото и да било! Колко е наемът? Застрахователната компания би трябвало да плати разходите ми за временно жилище, докато трае ремонтът.

Сам ме изгледа сурово, а после назова някаква сума — доста по-ниска от реалната според мен. Наложи се да го прегърна през кръста, защото едва ходеше. Той прие помощта ми, без да роптае, което още повече го издигна в очите ми. Стигнахме до кабинета му и той се отпусна с въздишка на стола зад бюрото си. Придърпах до него един от посетителските столове, за да може да вдигне крака си, ако желае. Той веднага се възползва. На ярката луминесцентна светлина шефът ми изглеждаше много блед и измъчен.

— Хайде, връщай се в бара и се залавяй за работа — с престорена строгост каза той. — Обзалагам се, че тълпата затяга обръча около Чарлз.

В бара цареше хаос — точно както се опасявах — и аз веднага тръгнах да обикалям масите си. Даниел ме изгледа презрително, а Чарлз ми се стори направо отчаян. Мигновено забравих умората и се залових за работа — сервирах напитки, отнасях празни чаши, почиствах пепелници, бършех лепкави маси, като не спирах да се усмихвам и да разговарям с клиентите. Тази вечер бакшиш нямаше да видя, но поне успях да потуша напрежението.

Обстановката в бара лека-полека се нормализира. Бил и приятелката му оживено разговаряха… забелязах го, макар че избягвах да гледам към тях. За мое изумление, всеки път, когато си ги представех като двойка, в мен се надигаше вълна от гняв, което изобщо не говореше добре за мен. Деветдесет процента от клиентите в бара изобщо не се интересуваха от моите чувства, но останалите десет се взираха в мен като ястреби, в опит да разберат дали присъствието на госпожица Пъмфри ми причинява страдание. Някои от тях биха се радвали, други — не, но в крайна сметка това изобщо не им влизаше в работата.

Докато забърсвах една току-що освободена маса, усетих потупване по рамото. Веднага усетих кой е, затова разтегнах устни в още по-широка усмивка и се обърнах. Пред мен стоеше Села Пъмфри. И нейната усмивка си я биваше.

Оказа се по-висока от мен и по-слаба с поне пет килограма. Професионален грим и ухание на скъп парфюм, или казано накратко — момиче за един милион долара. Бръкнах в съзнанието й, без дори да се замислям.

Села си мислеше, че ме превъзхожда във всичко, освен ако не съм фантастична в леглото. Села смяташе, че момичетата от по-долна класа са по-добри в леглото, защото имат по-малко задръжки. Тя знаеше, че е по-слаба, по-умна, по-богата, по-начетена и по-образована от сервитьорката срещу себе си. Но Села Пъмфри изпитваше съмнения относно сексуалните си умения и се ужасяваше от мисълта да се покаже уязвима. Мигнах. Вече знаех повече, отколкото ми се искаше.

Интересно ми беше да разбера, че (според Села) моята силна сексуална чувствителност се дължеше на бедността и необразоваността ми. Трябваше да споделя това с всички останали бедняци в Бон Томпс. Оказа се, че години наред, без дори да подозираме, сме се наслаждавали на много по-качествен секс помежду си в сравнение с умниците от по-висшето общество.

— Да? — казах.

— Къде е дамската тоалетна? — попита тя.

— През онази врата. Отгоре пише „Тоалетна“. — Трябваше да съм благодарна, че съм достатъчно умна да чета табели.

— О! Съжалявам, не съм я видяла.

Мълчах и чаках.

— Е? Можеш ли да споделиш с мен някой съвет? Относно излизането с вампири? — Тя също млъкна и зачака. Изглеждаше едновременно нервна и предизвикателна.

— Разбира се — отвърнах. — Не яж чесън. — И й обърнах гръб, за да избърша масата.

Изчаках я да напусне помещението и чак тогава се обърнах. Отнесох две празни халби до бара, а когато се върнах, на нейното място стоеше Бил. Изхълцах от изненада. Бил има тъмнокестенява коса и (естествено) най-бялата кожа, която можете да си представите. Очите му са тъмни като косата му. Точно в този момент точно тези очи бяха приковани в моите.

— Защо се спря да говори с теб? — попита той.

— Търсеше тоалетната.

Той вдигна вежда и хвърли поглед към табелата.

— Просто искаше да ме огледа — казах. — Или поне така предполагам. — Чувствах се странно спокойна в компанията на Бил, независимо от бурното ни минало.

— Уплаши ли я?

— Дори не се опитах.

— Уплаши ли я? — повтори той малко по-твърдо. Но се усмихваше.

— Не — отвърнах. — Ти искаше ли да я уплаша?

Той поклати глава с престорено възмущение.

— Ревнуваш ли?

— Да. — Истината винаги е най-безопасна. — Ненавиждам кльощавите й бедра и надменното й отношение. Искрено се надявам да се окаже отвратителна кучка и да те направи толкова нещастен, че да виеш от мъка, когато се сещаш за мен.

— Чудесно — каза Бил. — Радвам се да го чуя. — Той ме целуна съвсем леко по бузата. Допирът на хладната му кожа ме накара да потръпна. Заляха ме спомени. Него също. В очите му припламна желание, а резците му започнаха да се удължават. Тогава Баракудата Хенеси ми извика да се размърдам и да му занеса още един бърбън с кока-кола. Наложи се да изоставя първия си любовник.

Струваше ми се, че този ден няма да свърши никога. Чувствах се изцедена не само физически, но и емоционално. Когато влязох в къщата на Джейсън, от спалнята му се носеше скърцане и кикот. Брат ми очевидно се утешаваше по обичайния за него начин. Джейсън може и да се тревожеше от подозренията на събратята си, но либидото му си беше наред.

Минах набързо през банята, влязох в спалнята за гости и затворих вратата зад гърба си. Тази вечер диванът изглеждаше много по-примамливо в сравнение с предишната. Сгуших се под завивката, затворих очи и осъзнах, че жената в спалнята на брат ми е свръхсъщество; усещах бледата червена светлина, пулсираща около мозъка й.

Надявах се да е Кристъл Норис. Надявах се Джейсън да я е убедил някак си, че няма нищо общо със стрелеца. Ако Джейсън искаше да утежни положението си, най-сполучливият начин за това бе да изневери на Кристъл — жената, която принадлежеше към хотшотската общност на хората пуми. А дори Джейсън не беше толкова глупав. Със сигурност.

Оказах се права. Видях се с Кристъл след десет сутринта в кухнята. Джейсън отдавна го нямаше, тъй като започваше работа в осем без петнайсет. Пиех първата си чаша кафе, когато тя се появи с подуто от сън лице, облечена в една от ризите на брат ми.

С Кристъл не се понасяхме особено, но тя съвсем цивилизовано ме поздрави с „добро утро“. Съгласих се, че е утро, и извадих една чаша и за нея. Тя се намръщи, взе си стъклена чаша, напълни я с лед и си наля кока-кола. Побиха ме тръпки.

— Как е чичо ти? — попитах я аз, когато ми се стори достатъчно събудена.

— Оправя се — отвърна тя. — Трябва да отидеш да го видиш. Добре му се отразяват посещенията ти.

— Сигурна си, предполагам, че Джейсън не го е прострелял.

— Да — лаконично отвърна тя. — В началото не исках да говоря с него, но после той ми се обади по телефона и успя да разсее подозренията ми. — Исках да я попитам дали останалите обитатели на Хотшот са склонни да го сметнат за невинен до доказване на противното, но прецених, че темата е твърде деликатна, и се отказах.

Обмислих задачите си за деня: трябваше да взема от моята къща достатъчно дрехи, малко чаршафи и завивки, както и кухненска посуда и да ги занеса до новия ми адрес.

Преместването в малка обзаведена квартира най-сетне щеше да реши жилищния ми проблем. Бях забравила, че Сам притежава няколко малки къщи на „Бери Стрийт“. Поддържаше ти сам, макар че понякога наемаше Джей Би дю Рон — мой съученик от гимназията — за дребни ремонти и поправки. За по-сложни неща на Джей Би не можеше да се разчита.

Ако ми останеше време, можех да намина през болницата, за да се видя с Калвин.

Взех душ, облякох се и излязох. Кристъл остана да гледа телевизия във всекидневната. Явно Джейсън приемаше това за нормално.

Когато паркирах пред вкъщи, Тери вече работеше здравата. Оказа се, за моя голяма радост, че е отхвърлил огромно количество работа. Когато му го казах, той се усмихна и спря да товари дъски в пикапа си.

— Да разрушаваш, е много по-лесно, отколкото да строиш — каза той. Не се правеше на философ, просто споделяше мнението си като строителен работник. — След два дни ще съм приключил, освен ако не възникне нещо непредвидено, което да ме забави. Метеорологичната прогноза обещава сухо време.

— Страхотно. Колко ще ми струва?

— О… ами… — измърмори той и смутено сви рамене. — Сто? Петдесет?

— Не, малко е — възразих аз и набързо пресметнах работата му в часове. — По-скоро триста.

— Суки, няма да приема толкова пари от теб — твърдо отсече Тери. — Бих го направил и безплатно, но трябва да си взема ново куче.

На всеки четири години Тери си купуваше много скъпо ловно куче, порода катахула. Не, не сменяше старите модели за нови. Просто с кучетата на Тери все нещо се случваше, макар че той се грижеше много добре за тях. Първото му куче живя само три години, а после го прегази камион. Второто го отровиха. Третото, на име Моли, го ухапа змия. Тери от месеци чакаше ред в списъка на развъдника в Кларис, за да си вземе кученце от тази порода.

— Доведи ми го, да го гушна — предложих аз и той се засмя. За пръв път си дадох сметка, че свежият въздух му се отразява много добре. Той винаги изглеждаше много по-спокоен — и душевно, и физически, — когато не се намираше под покрив. Когато разхождаше кучето си например, изглеждаше съвсем нормален.

Отключих входната врата и влязох в къщата, за да събера нужния багаж. Навън печеше слънце, така че липсата на електричество не беше проблем. Напъхах в един голям найлонов чувал два комплекта чаршафи, стара плюшена покривка за легло, още малко дрехи и кухненски прибори. Трябваше да си купя кафеварка. Старата беше стопена.

И тогава, докато стоях и гледах през прозореца кафеварката, която стоеше най-отгоре върху купчината боклуци в двора, осъзнах колко близо съм била до смъртта. Това прозрение ме разтърси като оръжеен залп.

Не помръднах в продължение на цяла минута, загледана в деформираното парче пластмаса. Следващата минута прекарах седнала на пода, с учестено дишане и вперен в дъските поглед.

Защо ме връхлиташе едва сега, три дни по-късно? Не зная. Може би видът на Госпожа Кафеварка отключи нещо в мен: обгореният кабел, уродливо огънатата пластмаса, буквално застинала на мехури. Преместих поглед върху кожата на ръцете си и се разтърсих от ужас. Седях на пода и треперех като листо, изгубила представа за времето. Успокоих се, но в продължение на няколко минути след това в главата ми имаше само вакуум. Близостта със смъртта ме извади от равновесие.

Клодин ме беше спасила не само от сигурна смърт, но и от болка — толкова силна, че и да бях оцеляла, сигурно щях да искам да съм умряла. Щях да съм й длъжница цял живот.

Тя може би наистина беше моята кръстница фея.

Изправих се, поех дълбоко въздух, взех найлоновата торба и се запътих към новия си дом.