Мъртвата зона

1

Момчето четеше бавно, като си показваше с пръст. Дългите му, бронзови от слънцето крака на спортист бяха опънати на шезлонга край плувния басейн. Бе ясен юнски ден.

— „Разбира се, младият Дани Джу… Джунипър… младият Дани Джунипър бе мъртъв и пре… предполагам малцина в света биха казали, че не си е за… зъс… зае…“ О, по дяволите, не мога!

— Малцина в света биха казали, че не си е заслужил смъртта — помогна му Джони Смит. — Един малко по-засукан начин да се каже, че според повечето хора смъртта на Дани е нещо хубаво.

Чък го гледаше и вместо обичайната приветливост по лицето му се изписа познатата смесица от чувства: той се забавляваше и сърдеше, и стесняваше, и мръщеше едновременно. После въздъхна тежко и отново забоде нос в каубойската история на Макс Бранд.

— „Заслужил смъртта. Но за мен беше цяла три… тру… тра…“

— Трагедия — помогна Джони.

— „Но за мен беше цяла ТРАГЕДИЯ, че смъртта му настъпи тъкмо в момента, когато се канеше да изкупи поне малка част от зло… злодеянията си, като извърши едно много добро дело. Не е чудно, че от това ми прес… прие…“

Чък затвори книгата, вдигна поглед към Джони и се усмихна лъчезарно.

— Джони, какво ще кажеш — да свършваме за днес, а?

Беше пуснал една от най-подкупващите си усмивки, с която сигурно бе изпосвалил всички почитателки на отбора му навред в Ню Хампшир.

— Кажи, не те ли тегли към басейнчето, а? Бас държа, че вътре е бомба! Гледай каква пот се лее от мършавото ти телце.

Джони трябваше да признае поне пред себе си, че наистина го теглеше към басейна. Първите летни седмици на юбилейната 1976 г. бяха необичайно горещи и задушни. Някъде отвъд разкошната бяла къща долиташе монотонното пърпорене на бензиновата косачка, която градинарят бе подкарал по „парадните четиридесет“46, както ги наричаше Чък. От такова бръмчене на човек му се приискваше да изпие две чаши ледена лимонада и да си подремне.

— Без непочтителни забележки по повод мършавото ми телце — смъмри го на шега Джони. — Освен това току-що започнахме главата.

— Да, но преди това прочетохме други две.

Чък отново правеше мили очи. Джони въздъхна. Обикновено успяваше да го накара да се занимава по-дълго, но този следобед нямаше да стане. Пък и момчето днес бе докретало криво-ляво до затвора в Амити през мрежата уловки, поставени от Джон Шербърн, и бе проследило злия Червен ястреб, когато се промъкна вътре и уби Дани Джунипър.

— Е, добре! Тогава довърши само тази страница — отстъпи Джони. — Думата, на която засече, е „призля“. Хайде, Чък, не бой се, няма да те ухапе.

— Ей, страхотен си! — Усмивката стигна чак до ушите на момчето. — И няма да ми задаваш въпроси накрая, нали?

— Ммммм… може би само един-два.

Чък направи кисела физиономия, но тя бе чиста преструвка — беше се отървал с малко и си го знаеше. Той отново разтвори книгата с меки корици и картинка на безстрашен каубой, който нахълтва в кръчма през летящите вратички, и бавно засрича с глас, до такава степен различен от нормалния му, че преспокойно би могъл да бъде и чужд.

— „Не е чудно, че от това ми пре… призля начаса. Ала то бе не… бе нищо в сравнение с гледката, която ме очакваше при смъртния одър на Том Кейн… Кениън. Той бе прострелян в гърдите и вече белеше душа, когато аз…“

— Береше душа — спокойно го поправи Джони. — Следи смисъла, Чък.

— Белеше душа — повтори Чък и се изсмя. После продължи да чете: — „… и вече БЕРЕШЕ душа, когато аз прес… прис… когато аз пристигнах.“

Джони почувствува как в него се прокрадва една дълбока тъга за това момче, като го гледаше тъй сгънато над евтиното издание на „Мълниеносният“, най-обикновено каубойско романче, което би трябвало да се гълта като топъл хляб. А вместо това момчето пъшкаше и кълвеше с показалец непретенциозното повествование на Макс Бранд. Бащата на момчето, Роджър Чатсуърт, бе собственик на текстилни заводи и действително голяма клечка в Южен Ню Хампшир. Притежаваше тази къща в Дърам с нейните шестнадесет спални и с прислуга от петима души, включително и виетнамеца Нго Фат, който ходеше в Портсмут веднъж седмично на курсове за получаване на американско поданство. Чатсуърт се возеше във фантастичен, реставриран „Кадилак“, модел 1957 г., със сгъваем покрив. Съпругата му, много мила, около четиридесетгодишна жена с ясни ведри очи, караше „Мерцедес“. Чък имаше „Корвет“-а. Състоянието на семейството възлизаше кръгло на пет милиона долара.

А седемнадесетгодишният Чък изглеждаше така, както бог сигурно си е представял човека, когато е вдъхвал живот в глината, често си мислеше Джони. Физически момчето бе чудесен екземпляр. Високо метър и осемдесет и пет, то тежеше деветдесет килограма — само мускули, никаква тлъстинка. Лицето му, може би не достатъчно интересно, за да бъде истински красиво, бе чисто, без младежки пъпки и украсено с великолепни зелени очи, покрай което Джони осъзна, че познава само още един човек с действително зелени очи — Сара Хазлет. В гимназията си Чък бе апотеоз на училищен лидер — едва ли не до степента на абсурда. Беше капитан и на бейзболния, и на футболния отбор, старши на долните класове през изминалата година и избран да оглави съвета на ученическото самоуправление през следващата. И което бе най-удивителното, въпреки всичко ни най-малко не си бе навирил носа. Както се бе изразил Хърб Смит, който веднъж намина да види Джони на новата работа, Чък бе „момче на място“. Хърб просто нямаше в речника си по-висока оценка. А в добавък един прекрасен ден това момче на място щеше да стане и ужасно богато.

Но ето го сега: залегнал в мрачна решителност над книгата, като картечар, останал сам на изоставена огнева позиция, една по една той изстрелваше думите, както му идваха на устата. По този начин увлекателната, изпълнена с много действие книга на Макс Бранд за единоборството на симпатичния нехранимайко Джон Шербърн — „Мълниеносният“ с бандита Червения ястреб от племето на команчите зазвучаваше в устата на Чък не по-вълнуващо от реклама за полупроводници или за железопътни вагони.

Ала Чък съвсем не беше глупав. Имаше хубав успех по математика, отлична памет и сръчни ръце. Лошото бе, че много трудно запомняше думи от печатен текст. Говорният му речников запас бе богат, лесно схващаше на теория как звуците се свързват в думи, но очевидна не можеше да го приложи на практика. Освен това случваше се и безупречно да прочете цяло изречение, но ако трябваше да го преразкаже, ставаше ясно, че нищо не му е влязло в главата. Баща му се боеше, че момчето страда от алексия, но Джони имаше друго мнение — до ден-днешен той не беше срещал дете с такова увреждане, въпреки че много родители се хващаха за думата, за да обяснят или оправдаят лошото четене на децата си. И тук явио нямаше локализирано мозъчно заболяване, а нещо от по-широко естество: обща и пълна фобия спрямо четенето.

Проблемът се бе задълбочавал все повече и повече през последните пет години от учението на Чък, но родителите му, както и той самият, го бяха приели на сериозно едва когато недостатъкът бе започнал да застрашава участието на момчето в спортните отбори. А имаше и по-лошо. До зимата най-късно Чък трябваше да издържи матурата си, ако искаше от есента на 1977-а да бъде студент. С математиката нямаше страшно, но с останалите предмети… ех, ако можеше да му зададат въпросите устно, би изкарал без всякакви усилия над средния успех. Ама не дават да си водиш на матура четец, колкото и голяма клечка да е баща ти в щата.

— „Но пред мен беше един нов… един нов човек. Знаеше какво го чака и бе изпълнен с поразителна сме… смес… смелост. Не искаше нищо и не съжаляваше за нищо. И ужасът, и нап… напрежението, които го вла… владя… владееха, докато бе ис… ис… испавен… изправен пред неизвестна участ…“

Джони бе прочел обявата за частен учител във вестник „Мейн Таймс“ и се бе кандидатирал, без да храни особена надежда, че ще го наемат. От средата на февруари живееше в Китъри, за да бъде по-далеч от Паунъл, от ежедневно претъпканата поща, от растящия поток репортьори, които нахълтваха в къщата, от притеснените жени с тъжни погледи, които „по случайност минавали оттук и решили да се отбият“. (Колата на една от тези, които „по случайност минавали оттук и решили да се отбият“, имаше номер от щата Мериланд; друга бе пристигнала със стар, измъчен „Форд“ с номер от Аризона.) Тези жени протягаха ръце да го докоснат…

В Китъри за пръв път бе открил, че едно анонимно име като Джон Смит, без инициал по средата, си има своите предимства. На третия ден от пристигането си в града бе предложил услугите си за готвач на бързи закуски, изтъквайки своя опит от университетския бюфет и лагера край езерата Рейнджли, където едно лято бе готвил на децата. Собственицата на закусвалнята, калена в огъня вдовица на име Руби Пелетие, мина с поглед по данните в заявлението на Джони и каза:

— Не смяташ ли, че си мъничко по-учен, отколкото се иска, за да разливаш чорбата, а, мързеланко?

— Така си е — отвърна Джони. — Толкова се преучих, че от мен вече става само безработен.

Руби Пелетие сложи ръце на кокалестите си хълбоци, отметна назад глава и се затресе в дълбок гърлен смях.

— А мислиш ли, че ще устискаш да не се подрискаш, когато в два часа през нощта нахълтат глутница моторизирани хлапаци и презглава започнат да поръчват бъркани яйца, шунка, наденици, препечени филийки и палачинки?

— Надявам се, че ще устискам.

— Надявай се, ама още нямаш представа за какво ти говоря и какво те чака — подигра се Руби. — Но ще ти дам да опиташ, студентче, пък да видим. Иди да си извадиш медицинско, за да сме на чисто пред здравните органи, и гледай да не ти открият нещо. Ще те взема на работа веднага.

Беше изпълнил всичко и след две кошмарни седмици (през които между другото бе успял да си направи няколко болезнени мехура на дясната ръка — бе цопнал по-бързо, отколкото трябваше, телената кошничка с картофките във врящото олио) вече той гонеше работата, а не тя него. Когато видя обявата на Чатсуърт във вестника, Джони изпрати автобиография на указания адрес. В описанието на квалификацията си включи и специализацията, която бе получил на едносеместриален семинар по проблемите на изоставащи в учението и затруднени в четенето деца.

В края на април, два месеца след постъпването му в закусвалнята, се получи писмо от Роджър Чатсуърт, който го канеше за разговор на пети май. Той си взе свободен ден и в 14,10 ч през един чудесен следобед вече седеше в кабинета на Чатсуърт. Пролетта беше в разгара си. Джони държеше в ръка чаша пепси с много лед, и слушаше разказа на домакина за проблема на сина му.

— Мислите ли, че това е алексия? — попита накрая той.

— Не. По-скоро прилича на пълна фобия спрямо четене.

Чатсуърт трепна.

— Синдромът на Джаксън?

Джони бе удивен, както без съмнение се очакваше да бъде. Майкъл Кери Джаксън бе специалист по английски език от университета в Южна Калифорния, който преди девет години бе предизвикал доста вълнения с книгата си „Невъзприемчивият читател“. В нея се описваха голям брой прояви на затормозяване при четенето, които впоследствие бяха наречени синдром на Джаксън. Книгата беше хубава, ако човек успееше да преодолее високия й научен стил. Фактът, че Чатсуърт го бе преодолял, беше достатъчен за Джони да разбере колко е загрижен да разреши проблема на сина си.

— Нещо такова — потвърди Джони. — Но разбира се, аз още не съм виждал сина ви, не съм го чувал как чете.

— Има поправителни от миналата година — по американска литература, история и по обществено устройство, представете си. Скъсали го на изпита, защото не могъл да прочете проклетото билетче. Имате ли разрешително за преподаване в Ню Хампшир?

— Не, но веднага мога да си извадя.

— А как смятате да подходите към проблема?

Джони му описа метода. Чък щеше да чете много на глас, предимно увлекателни неща като приключения, научна фантастика, уестърни и книжки от типа на „Любознайко в гаража“. Постоянно щеше да отговаря на въпроси върху прочетенето. Щеше да се направи опит да бъде освободен от напрежението по начина, описан в книгата на Джаксън.

— Обикновено най-тежко страдат способните ученици — обясни Джони. — Те се престарават, с което само задълбочават затормозяването. Получава се нещо като заекване на мисълта…

— Това Джаксън ли го казва? — рязко го прекъсна Чатсуърт.

— Аз го казвам — засмя се Джони.

— Добре. Продължавайте.

— Понякога, ако непосредствено след упражнение ученикът успее напълно да се разтовари и ако в този момент върху него не тегне мисълта, че ще трябва да се мъчи да повтори прочетенето, блокираните връзки в паметта сякаш от само себе си се прочистват. Когато това стане, ученикът започва да преосмисля стратегията си на атака — един вид позитивно мислене…

Чатсуърт слушаше със светнали очи. Джони бе попаднал тъкмо в сърцето на неговата собствена философия — в сърцето на философията може би на повечето хора, които се издигат със собствени сили.

— Нищо не помага на успеха, както успехът, нали?

— Да, нещо такова.

— Колко време ще ви трябва да си извадите разрешителното?

— Колкото трае обработката на заявлението. Навярно около две седмици.

— Тогава ще можете ли да започнете от двадесети?

— Искате да кажете, че съм назначен?

— Стига да желаете, работата е ваша. Можете да се настаните в къщата за гости, тъкмо да се отървем от нашествието на роднините, да не говорим за приятелите на Чък — много държа той да залегне здраво над книгите. Ще ви плащам по шестстотин долара на месец — не е царска заплата, но ако Чък се оправи, ще има и солидна премия. Солидна, повярвайте ми.

Чатсуърт свали очилата и прекара ръка по лицето си.

— Аз много обичам сина си, мистър Смит. Искам той да е добре. Помогнете ни, ако можете.

— Ще се опитам.

Чатсуърт сложи обратно очилата си и се върна към автобиографията на Джони.

— Не сте преподавали отдавна. Не ви ли понасяше?

„Започна се“ — помисли си Джони.

— Напротив, понасяше ми, но преживях злополука.

Чатсуърт бе преместил погледа си върху белезите по шията на Джони, където бяха частично удължили атрофиралите му сухожилия.

— Автомобилна катастрофа?

— Да.

— Тежка ли?

— Да.

— Изглеждате ми добре сега.

Той взе автобиографията, пъхна я в някакво чекмедже и колкото и да бе чудно, това бе всичко. Така че след прекъсване от пет години Джони щеше да преподава отново, макар и само на един-единствен ученик.

2

— „И макар че аз ко… косвено бях до… дор… допринесъл за смъртта му, той хвана ръката ми в отпуснатите си пръсти и ми се усмихна, за да ми покаже, че ми про… прощава. Това бе тежък момент и аз си тръгнах с чувството, че съм направил повече злини на този свят, отколкото бих могъл да ис… изкупя.“

Чък затвори с трясък книгата.

— Готово. Който влезе последен в басейна, е магаре.

— Само за момент, Чък.

— Оооох… — Чък се тръшна отново на шезлонга и по лицето му се изписа гримасата, за която Джони вече си имаше име: „Ох, тези въпроси!“ Изтерзаното добродушно търпение бе главното в нея, но отдолу понякога прозираше и един по-различен Чък: смръщен, тревожен, изплашен. Ужасно изплашен. Защото светът принадлежеше на четящите. За неграмотните нямаше място в Америка — те бяха като изкопаеми, осъдени да се лутат в задънена улица. Чък бе достатъчно умен да го осъзнае. Той изпитваше ужас от онова, което можеше да му се случи в училище наесен.

— Само един-два въпроса, Чък.

— Има ли смисъл? Все едно, няма да мога да отговоря.

— Ще можеш, ще можеш. Този път ще отговориш на всичките.

— Нали знаеш, че не разбирам нищо от онова, което чета? — Чък гледаше кисело и нещастно. — Чудя ти се защо ли се мъчиш с мен. Трябва много да са ти нужни тези мангизи.

— На тези въпроси ще отговориш, защото не се отнасят до книгата.

Чък вдигна очи.

— Не се отнасят до книгата? Тогава защо ще ги задаваш? Мислех, че…

— Направи ми удоволствие, моля те.

Сърцето на Джони биеше лудо и той не се учуди особено, като разбра, че го е страх. Отдавна чакаше този момент, чакаше да се създадат подходящи условия. И едва ли щеше да дочака по-подходящи от сегашните. Нямаше я мисис Чатсуърт, която обикновено кръжеше загрижено наоколо и притесняваше още повече Чък. Нямаше ги приятелите, които се цамбуркаха из басейна и го караха да се чувствува неудобно, че чете на глас като изоставащ четвъртокласник. И най-важното: баща му, на когото Чък най-много държеше да са хареса, също го нямаше. Беше заминал за Бостън, където Комитетът на Нова Англия по опазването на околната среда се събираше да обсъжда замърсяването на водите.

Откъс от книгата на Едуард Стани „Обзор върху дефектите, спъващи обучението на децата“:

Бяха минали осем години, откакто Джони бе прочел този случай в увода към книгата на Стани, но той се бе запечатал в паметта му. Според него ключовата дума в спомена на Рупърт Дж. бе „безсилен“. Ако човек се настрои на мисълта, че сексуалният акт е най-важното нещо на света за дадения момент, той десето- и дори стократно увеличава риска да се почувствува безсилен да направи каквото и да е. А ако се навиеш, че най-важното нещо на света е четенето…

— Как е второто ти име, Чък? — попита Джони нехайно.

— Мърфи — ухили се момчето. — Това се вика дивотия, а? Моминското име на майка ми. Сама да си го казал на Джак или на Ал, ще ти счупя хилавите кокали.

— Не се бой. Кога е рожденият ти ден?

— На осми септември.

Джони започна да сипе скоростно въпросите, без да дава време на Чък да помисли, но и въпросите бяха такива, че нямаше какво да се мисли.

— Как се казва приятелката ти?

— Бет. Но ти я познаваш, Джони…

— Как е второто й име?

— Алма. Ужасно, нали?

— Как се казва дядо ти по бащина линия?

— Ричард.

— Кой според теб ще спечели в бейзболния шампионат на Източните щати тази година?

— „Янките“. С лекота.

— Кого би искал да видиш президент?

— Джери Браун.

— Смяташ ли да си продадеш колата?

— Не сега, може би догодина.

— Майка ти ли настоява?

— Естествено. Не можела да бъде спокойна, като знаела какви скорости развива.

— Как успя Червеният ястреб да се промъкне в затвора и да убие Дани Джунипър?

— Шербърн не бе обърнал достатъчно внимание на капака, с който се затваряше входът към тавана на затвора — отвърна Чък веднага, без да мисли, и тържеството, което се надигна в гърдите на Джони, го замая като голяма глътка чисто уиски. Беше се получило. Беше накарал Чък да говори за рози и той бе отвърнал с мощен крясък пожар.

Чък го гледаше безкрайно учуден.

— Червеният ястреб се промъкна на тавана през капандурата на покрива. Отвори с крак капака. Застреля Дани Джунипър. Застреля и Том Кениън.

— Правилно, Чък.

— Спомних си — Промълви Чък и вдигна поглед към Джони. Очите му се разшириха, а по ъгълчетата на устата му заигра усмивка. — Как хитро ме преметна и аз си спомних!

— Просто те хванах за ръка и ти помогнах да заобиколиш онова, което ти е пречило през цялото време. Но каквото и да е, то още си остава там, не бива да се заблуждаваш, Чък. В кое момиче се влюби Шербърн?

— Ъъъ… — Погледът му помътня и той неохотно поклати глава. — Не помня. — И изведнъж се плесна злобно по крака. — Нищичко не помня! Глупав съм като патица!

— Разказвали ли са ти как са се запознали майка ти и баща ти?

Чък го погледна и се поусмихна. На мястото, където се бе ударил по крака, бе останал червен отпечатък.

— Разбира се. Тя работела към фирмата „Ейвис“47 в Чарлстън, Южна Каролина. Дала на баща ми кола със спукана гума. — Чък се изкиска. — И досега твърди, че се е омъжила за него само защото „НОМЕР ДВЕ се старае и обслужва по-добре“.

— А в кое момиче се влюби Шербърн?

— В Джени Лангхорн. Тя му носи грамадни неприятности. Джени е любимата на Грешам. Червенокоса е. Като Бет. Тя… — Чък се сепна и зяпна Джони, сякаш бе измъкнал зайче от джобчето на ризата му. — Пак го направи!

— Не аз, ти го направи. Номерът е съвсем прост — отвлича се вниманието. Защо казваш, че Джени Лангхорн носи грамадни неприятности на Джон Шербърн?

— Защото Грешам е важна клечка в града…

— Кой град?

Чък отвори уста, но не можа да каже нищо. Тогава неочаквано отвърна очи от Джони, погледна към басейна, усмихна се и пак се загледа в него.

— Амити. Също като в „Челюсти“.

— Така. Как стигна до името?

Чък разцъфна в усмивка.

— Звучи адски глупаво, но се замислих дали да не се опитам да влезна в отбора по плуване и то се появи. Голям номер! Фантастичен номер!

— Добре. За днес стига, струва ми се. — Джони бе изморен, плувнал в пот и много, много доволен. — Да ти кажа, ако не си забелязал — ти постигна първия решителен успех по пътя към преодоляването на проблема си. Хайде да поплуваме. Който влезе последен в басейна е магаре.

— Джони?

— Кажи?

— Ще действува ли винаги номерът?

— Ще действува, ако го превърнеш в навик. И всеки път когато заобикаляш стената, вместо да се опитваш да я пробиеш по средата, тя мъничко ще изтънява. Мисля, че скоро ще забележиш прогрес и в четенето си. Аз знам и някои други номера.

Той млъкна. Последното, което каза, бе по-скоро опит за внушение, отколкото истината.

— Благодаря ти. — Маската на изтерзаното добродушно търпение бе паднала от лицето на Чък и то бе светнало в открита признателност. — Ако ме измъкнеш от тази яма, ще… ще… ще легна на земята и ще ти целувам краката, стига да поискаш. Понякога ми става толкова страшно, като си помисля само, че разочаровам баща си…

— Знаеш ли, Чък, това донякъде е и причината за проблема ти.

— Така ли?

— Да. Ти все едно… замахваш повече, отколкото трябва, засилваш се прекалено много, изобщо се престараваш. Но освен психическото затормозяване може да има и нещо друго. Съществува мнение, че някои проблеми, свързани с четенето, синдромът на Джаксън, фобиите към четене, всички тези прояви… са плод на нещо като рождено петно на ума: нарушена връзка някъде, изгоряло реле, мърт… — Той стисна уста тъй, че зъбите му изтракаха.

— Какво, какво? — полюбопитствува Чък.

— Мъртва зона — неохотно отговори Джони. — Каквото ще да е. Наименованието е без значение. Важен е резултатът. Номерът с отвличането на вниманието всъщност не е никакъв номер. По този начин ти обучаваш друга, неразработена част от мозъка си да поеме работата на тази мъничка дефектна област. За тебе това означава да се превключваш в мислене, изградено на основата на устната реч, всеки път когато се запънеш. Това на практика предполага да преместиш изходната точка на мисълта в някоя друга част на мозъка си. Също като да смениш гарда.

— Но ще мога ли? Мислиш ли, че ще мога?

— Знам, че можеш.

— Добре. Тогава ще се науча.

Чък се гмурна надълбоко, плъзна се надалеч покрай дъното, после изплува на повърхността, като изтръскваше на ситни пръски водата от дългата си коса.

— Хайде, скачай. Вътре няма грешка!

— Ей сега — уж се съгласи Джони, но за момента предпочиташе да стои на плочките край басейна, да се любува на Чък, който плуваше мощно към дълбокото, и да се наслаждава на вкуса на успеха. И следа от подобно удовлетворение не бе изпитал, когато бе прозрял, че пердетата в кухнята на Айлийн Магаун се запалват, или че убиецът се казва Франк Дод. Ако господ го бе дарил с някакъв талант, то бе да преподава, а не да научава всякакви неща, които не му беше работа да знае. Това бе призванието, за което бе създаден, и той го бе разбрал още в 1970 г. като учител в Клийвс Милс. А което е по-важното, и децата го бяха разбрали и бяха имали полза от него, както имаше сега и Чък.

— Докога смяташ да стърчиш там като кол? — провикна се момчето.

Джони скочи в басейна.

1

Един ден, скоро след като Чък бе постигнал първия си решителен успех в четенето, Джони Смит стоеше в банята на къщата за гости и търкаше страните си с електрическа самобръсначка „Норелко“. Напоследък, щом се видеше отблизо в огледалото, винаги изпитваше едно особено чувство, сякаш виждаше не себе си, а свой по-възрастен брат. Дълбоки хоризонтални бръчки се бяха вкопали в челото му. Други две ограждаха отстрани устата. А най-трудно бе да свикне с белия си кичур, както и с това, че цялата му коса бе започнала да се прошарва. При това сякаш от вчера.

Той изключи самобръсначката и влезе в кухнята със столовата. „Сега да го ударим малко на живот“ — помисли си Джони и пусна тънка усмивчица. Отново бе започнало да му се струва естествено да се усмихва. Той пусна телевизора, извади си бутилка пепси от хладилника и се настани удобно за новините. Тази вечер очакваха да се завърне Роджър Чатсуърт и на следващия ден Джони щеше да има изключителното удоволствие да му съобщи, че синът му е направил съществен напредък.

Два-три пъти месечно Джони навестяваше Хърб. Той бе много доволен, от новата работа на сина си и слушаше с жив интерес разказите му за живота на семейство Чатсуърт, за прекрасната им къща в приятния университетски град Дърам и за проблемите на Чък. На свой ред Джони слушаше за безплатния труд на баща си по къщата на Шарлен Маккензи в съседния район Ню Глостър.

— Мъжът й беше голям лекар, но много вързан в ръцете — обясни Хърб. Шарлен и Вера бяха приятелки от времето, преди Вера да се уплете безвъзвратно в най-невероятните разклонения на религиозния фундаментализъм. Това бе станало причина двете жени да се отчуждят. Съпругът на Шарлен, специалист по вътрешни болести, бе починал от инфаркт в 1973-та. — Къщата направо щеше да падне върху главата й — продължи Хърб. — За мен това бе най-малкото, което можех да направя. Ходя там в съботите и тя ми слага да хапна, преди да си тръгна за вкъщи. Не мога да си кривя душата, Джони, тя готви по-добре от теб.

— И по-добре изглежда — закачи го Джони.

— Вярно, тя е много привлекателна жена, но няма нищо такова, Джони! Няма и година, откакто си отиде майка ти и…

Но Джони подозираше, че имаше нещо такова, и тайно се радваше от все сърце. Никак не му харесваше мисълта, че баща му може да прекара старините си в самота.

От екрана на телевизора коментаторът Уолтър Кронкайт поднасяше вечерната порция новини от политическия живот. Сега, когато предварителните гласувания бяха приключили и оставаха броени седмици до конгресите на двете партии, по всичко изглеждаше, че Джими Картър щеше да бъде избран от демократите като кандидат за президент. Форд бе този, който трябваше със зъби и нокти да воюва за политическото си бъдеще срещу Роналд Рейгън, бивш губернатор на Калифорния и кинозвезда. Шансовете на двамата бяха дотолкова изравнени, че журналистите включваха в сметките си всеки отделен делегат, а в едно от редките си писма Сара Хазлет съобщаваше: „Уолт стиска всички палци (и на краката!) да спечели Форд. Като кандидат за Сената на нашия щат, той вече се вижда във фрак и казва, че поне в Мейн Рейгън няма на какво да се надява.“

Докато работеше в закусвалнята в Китъри, Джони си създаде навик да отскача веднъж-дваж седмично до Дувър, Портсмут или кое да е от околните градчета на Ню Хампшир. Там задължително се появяваха всички кандидати за президентския пост и човек имаше изключителната възможност да види отблизо онези, които се стремят към Белия дом, при това без едва ли не кралските атрибути на властта, с които всеки от тях можеше по-късно да бъде увенчан. Тези излети се превърнаха за Джони в нещо като хоби, макар и осъдено да бъде кратковременно: щом завършеха предварителните изобори в Ню Хампшир — първи в цялата страна, — кандидатите заминаваха за Флорида, без да се обърнат нито веднъж назад. И, разбира се, сред тях имаше и такива, които погребваха политическите си амбиции насред пътя между Портсмут и Кийн48. Никога преди, освен по време на войната във Виетнам, Джони не се бе увличал от политика, но сега, когато се съвземаше след историята в Касъл Рок, той се бе превърнал в запален наблюдател на политическия живот и в това му увлечение определена роля играеше и неговата необикновена дарба или може би проклятие.

Успя да се ръкува с Морис Юдъл и Хенри Джаксън, а Фред Харис го потупа по рамото. Роналд Рейгън му разтърси ръката със заучения маниер на стар политик и му каза: „Елате при урните и ни помогнете, ако можете.“ Джони отвърна с доброжелателно кимване. Не виждаше смисъл да обяснява на мистър Рейгън, че не е избирател от щата.

Още с влизането в „Нюингтън Мал“ бе провел близо петнадесетминутен разговор със Сардж Шрайвър49. От току-що подстригания Шрайвър лъкаше на лосион за след бръснене и може би на отчаяние. Придружаваха го един-единствен помощник по кампанията, чиито джобове бяха претъпкани с брошурки, и агент на Специалната служба, който крадешком разчесваше младежките пъпки по лицето си. Изглежда, на Шрайвър му бе извънредно приятно, че го познаха. Минута-две преди Джони да се сбогува, един от кандидатите, който търсеше някого от местните служители, се приближи до него и го помоли да му подпише документите. Шрайвър се усмихна добродушно.

Джони бе доловил по нещичко за всички, но сигналите бяха твърде неопределени. Очевидно физическият контакт се бе превърнал за тези хора в дотолкова изтъркан ритуал, че истинското им „аз“ оставаше изолирано под дебел слой твърда, прозрачна пластмаса. С изключение на президента Форд, Джони бе видял всички кандидати, но само веднъж го бе споходило онова остро, наелектризирващо усещане за интуитивно прозрение, което му напомняше за Айлийн Магаун и по коренно различен начин — за Франк Дод.

В седем и петнадесет една сутрин Джони пристигна със стария си „Плимут“ в Манчестър, след като бе работил от десет предната вечер до шест часа този ден. Бе уморен, но тихото зимно утро изглеждаше така приятно, че бе жалко да се проспи. А и градчето Манчестър му харесваше с тесните си улички и белязаните от годините тухлени къщи, с мрачните корпуси на текстилните фабрики, нанизани покрай реката като викторианска броеница. Този път не бе тръгнал съзнателно да лови политически знаменитости. Мислеше да се поразходи малко с колата из улиците на града, преди да са се задръстили с хора и шумът да наруши магията на студената февруарска тишина, след което щеше да се върне в Китъри, за да се мушне под юргана за няколоко часа.

При поредния завой Джони забеляза, че въпреки знака за забранено паркиране пред една фабрика за обувки бяха спрели три съвършено безлични лимузини. До портала бе застанал Джими Картър и се ръкуваше с мъжете и жените, които застъпваха на смяна. Те носеха обяда си в кутии или направо в книжни кесии, дъхът им излизаше на бели облачета, бяха облечени топло и имаха сънени лица. Картър намираше по думичка за всекиго. Широката му усмивка, тогава още не така разхвалена, както щеше да бъде по-късно, изглеждаше неуморима. Носът му бе зачервен от студа.

Джони паркира една пряка по-надолу и се върна пеша до вратата на фабриката. Обувките му хрущяха и скърцаха по коравия сняг. Агентът от Специалната служба до Картър бързо измери с поглед Джони и реши, че не е опасен, или поне даде вид, че така е решил.

— Ще гласувам за всеки, който мисли да намали данъците — говореше мъж в овехтяло скиорско яке. Върху ръкава му имаше цяло съзвездие от прогорени дупчици — вероятно от акумулаторна киселина. — Истина ви казвам, проклетите данъци ще ме довършат!

— Ще се погрижим за тях — обеща Картър. — Щом влиза в Белия дом, веднага ще се заемем с тази първостепенна задача — да огледаме основно положението с данъците. — Кротката самоувереност в гласа му порази и доста смути Джони.

В един момент той почувствува върху себе си погледа на политика и чу поздрава му:

— Здравей!

— Здравейте, мистър Картър. Аз не работя тук. Просто минавах с колата и ви видях.

— Радвам се, че спряхте. Аз съм кандидат за президент.

— Знам.

Картър подаде ръка. Джони я пое.

— Надявам се, че ще… — започна Картър и спря.

Прозрението блесна в главата на Джони, раздруса го така, сякаш бе пъхнал пръсти в електрически контакт. Картър го загледа пронизително. Те се взираха един в друг сякаш цяла вечност.

Това не се хареса на агента от Специалната служба. Той тръгна към Картър и заразкопчава в движение палтото си. Някъде зад тях, на милиони километри, фабричната свирка възвести, че е точно седем часът с проточено, равно изсвирване, което се понесе в мразовитата, ясна утрин.

Джони пусна ръката на Картър, но двамата продължиха да се гледат.

— Какво по дяволите беше това? — попита приглушено Картър.

— Ти май бързаше за някъде, нали? — намеси се изведнъж агентът от Специалната служба. Ръката му легна върху рамото на Джони. Огромна, тежка ръка. — Разбира се, че бързаше.

— Не се тревожи! — успокои го Картър.

— Вие ще станете президент — обяви Джони.

Ръката на агента бе още върху рамото на Джони и макар че бе поолекнала, той започна да приема сигнали и оттам. Агентът от Специалната служба

(очи)

не му харесваха тези очи. Според него те бяха

(очи на убиец, очи на психопат)

студени и чужди и нека този тип само да посегне към джоба си, нека само да помисли да посегне, той веднага ще го събори на тротоара. На втори план в съзнанието на агента, зад ежесекундната му преценка на ситуацията, вървеше някакъв тъп, убийствено монотонен мислен рефрен

(Лоръл, Мериланд, Лоръл, Мериланд50…)

— Да — каза Картър.

— Резултатът от гласуването ще виси на косъм, никой не може да си представи колко оспорвано ще бъде, дори вие не си го представяте. И все пак ще победите. Той сам ще се закопае.

Картър го гледаше безмълвно, леко усмихнат.

— Имате дъщеря. Тя ще ходи на училище във Вашингтон. В най-обикновено, общинско училище на име… — но името се оказа в мъртвата зона — на името на един освободен роб.

— Приятелче, искам да се разкараш оттук — подкани агентът.

Картър го изгледа и той млъкна.

— За мен бе удоволствие да се срещна и да поговоря с вас. Малко смущаващо, но все пак удоволствие.

Джони дойде на себе си. Трансът му премина. Усети, че му е студено на ушите и че му се ходи на едно място.

— Желая ви всичко добро — смънка той.

— Благодаря, също и на вас.

Джони се върна при колата, като през целия път чувствуваше в гърба си погледа на агента. Потегли и потъна в размисъл. Не след дълго Картър прекрати кампанията в Ню Хампшир и се пренесе във Флорида, за да продължи борбата.

2

На малкия екран Уолтър Кронкайт свърши с политиците от домашната сцена и се прехвърли на гражданската война в Ливан. Джони стана, наля си още пепси и вдигна чаша към телевизора.

— За твое здраве, Уолт! Пия за трите „С“ — смърт, съсипия и съдба. Закъде сме без тях?

На вратата тихо се почука.

— Влез — викна Джони, като очакваше, че сигурно Чък ще го покани да отидат с колата на кино в Съмърсуърт. Но не беше Чък. Беше баща му.

— Здравей, Джони! — поздрави той. Беше облечен със стари, избелели от пране джинси и проста памучна риза с пуснати свободно краища. — Удобно ли е да вляза?

— Разбира се, заповядайте. Мислех, че ще се върнете много по-късно.

— Обади ми се Шели. — Шели беше жена му. Роджър влезе и затвори вратата. — Чък ходил при нея. Избухнал в сълзи Като малко дете. Казал й, че правиш чудеса, Джони. Казал, че се надява да се оправи напълно.

Джони остави чашата си.

— Имаме още много път да извървим.

— Чък ме посрещна на летището. Не съм го виждал толкова щастлив, откакто бе на… колко? Десет? Единадесет? Когато най-после му подарих малокалибрената пушка, която бе чакал пет години. Прочете ми един пасаж от вестника. Прогресът му е просто… фантастичен! Дойдох специално да ти благодаря.

— Благодарете на Чък. Той е много схватливо момче. До голяма степен онова, което става с него сега, е резултат на едно ново, пораснало самочувствие. Той успя да си внуши вяра в собствените сили и сега смело върви напред. Това е най-точното обяснение, което мога да дам.

Роджър седна.

— Казва, че го учиш да сменя гарда.

Джони се засмя.

— Има такова нещо.

— Ще бъде ли в състояние да вземе матурата?

— Не знам. Но никак не ми се ще да го видя как рискува и се проваля. Матурата представлява голямо натоварване за психиката. Ако нещата се развият така, че като влезе в онази голяма зала и застане пред компютъра с въпросника в ръка изведнъж се скове, това би било истинска трагедия за него. Мислили ли сте да го пратите за година в някое добро подготвително училище? Нещо от рода на пансионата Питсфийлд?

— Тази идея се обсъждаше известно време между нас, но честно казано, аз винаги съм смятал, че така само се отлага неизбежното.

— А това е едно от нещата, които са в дъното на проблемите на Чък — чувството, че за него няма среден път между успеха и провала.

— Аз никога не съм насилвал Чък.

— Не съзнателно, знам. Знае го и Чък. Но от друга страна, вие сте богат, преуспяващ човек, завършил университет с пълно отличие. Мисля, че синът ви се чувствува в известен смисъл като излязъл на терена веднага след суперзвезда.

— Нищо не бих могъл да направя за това.

— Според мен една година в подготвителното училище, далеч от дома и гимназията, може да му помогне да види нещата в правилна светлина. Освен това той би желал да започне работа през идното лято в някой от вашите заводи. Ако това бяха моят син и моите заводи, аз бих се съгласил.

— Чък иска такова нещо? Защо никога не ми е казвал?

— За да не си помислите, че се подмазва.

— Той ли ти го каза?

— Да. Иска, защото счита, че практическият опит ще му бъде от полза по-късно. Момчето иска да върви по вашите стъпки, мистър Чатсуърт. А вие сте оставили доста внушителни стъпки след себе си. С това до голяма степен е свързан и проблемът му с четенето. Той болезнено желае да повтори вашия успех.

В известен смисъл Джони бе излъгал. Вярно, че Чък бе намеквал за тези неща, дори завоалирано бе споменавал някои от тях, но неговата откровеност съвсем не отиваше толкова далеч, колкото Джони я представяше пред Роджър Чатсуърт. Поне що се отнася до казаното от Чък на глас. Но от време на време Джони го бе докосвал и бе доловил сигнали в този смисъл. Бе разгледал снимките, които момчето носеше в портфейла си, и знаеше какви чувства храни то към баща си. Някои от нещата, които бе научил, не би казал за нищо на света на приятния, но малко хладен човек, седнал срещу него. Чък боготвореше земята под краката на баща си. Зад непринудено нехайния си вид (нещо, по което много си приличаха с Роджър) той бе разкъсван от вътрешното убеждение, че никога няма да може да се сравни с баща си — човека, превърнал десетпроцентов дял от една изправена пред фалит фабрика за вълнени платове в цяла текстилна империя с филиали навред из Нова Англия. Момчето вярваше, че това дали баща му ще го обича, или не, зависи от способностите му да извърши подобни титанични дела — да достигне върховете в спорта, да постъпи в реномиран университет, да чете!

— Сигурен ли си, че не се лъжеш? — попита Роджър.

— Да. Но бих желал Чък да не разбере, че сме имали такъв разговор. Аз ви доверявам негови тайни.

„И това е по-вярно, отколкото можеш да си представиш.“

— Бъди спокоен. А ние тримата с Чък и майка му ще обсъдим идеята за подготвителното училище. Междувременно това тук е за теб.

Той извади от задния си джоб един ненадписан бял плик за официална кореспонденция и го подаде на Джони.

— Какво е това?

— Отвори и виж.

Джони го отвори. Вътре имаше чек за петстотин долара.

— О!… Но аз не мога да го приема.

— Можеш и ще го приемеш. Бях ти обещал премия, ако постигнеш резултат, а аз държа на обещанията си. Ще има още един чек, когато приключиш.

— Сериозно, мистър Чатсуърт, аз просто…

— Шшт. Ще ти кажа нещо, Джони. — Чатсуърт се наведе напред. По устните му се плъзна някаква особена усмивка и Джони изведнъж почувствува, че вижда истинската същност под приятната външност на човека, извършил чудото с къщата, имението, плувния басейн, заводите, но насадил и фобията на сина си, която навярно би могла да бъде отнесена към истеричната невроза. — Джони, от опит знам, че деветдесет и пет процента от хората, които ходят по земята, са просто инертна маса. Един процент са светци и един — задници. Останалите три процента са онези, които правят каквото кажат. Аз съм от тях, също и ти. Тези пари си ги спечелил. В заводите си държа някои, които получават по единадесет хиляди долара годишно, за да се почесват тук и там, но не мъркам. Аз съм съвременен човек, което значи, че разбирам какво кара света да се върти. Горивото за това движение е смес от една част супер на девет части пикня. Ти не си от втората категория. Така че сложи сега парите в портфейла си и гледай за в бъдеще повече да не се подценяваш.

— Добре — примири се Джони. — Ще бъда откровен с вас — тези пари ще ми свършат добра работа.

— Болнични сметки?

Джони вдигна поглед към Роджър Чатсуърт. Очите му се присвиха.

— Знам всичко за теб — каза Роджър. — Нима допускаш, че няма да проуча човека, когото съм наел да обучава сина ми?

— Вие знаете, че…

— Че те считат за нещо като парапсихически феномен? Че си помогнал да се намери някакъв убиец в Мейн? Поне така пишеше във вестниците. Миналия януари си имал договор за учителско място, но се отвърнали от теб като от прокажен, когато името ти прогърмяло в пресата.

— Вие сте знаели? От колко време?

— Отпреди да се преместиш при нас.

— И въпреки това ме наехте?

— Аз търсех частен учител, нали? Ти даваше вид на човек, който ще свърши работа. Мисля, че показах отличен усет, като те наех.

— Е, в такъв случай благодаря. — Гласът на Джони бе станал дрезгав.

— Казах ти, че няма за какво да благодариш.

Докато траеше разговорът им, Уолтър Кронкайт бе успял да приключи със сериозната част на бюлетина и бе преминал към евтини сензацийки от типа на „човек ухапал куче“, каквито понякога вървят в края на информационните емисии. В момента казваше: „… тази година пред избирателите иа Ню Хампшир се яви един независим51 кандидат в трети избирателен окръг…“

— Тези пари ще ми дойдат наистина навреме — отново захвана Джони. — Това е…

— Шшт, почакай! Искам да слушам.

Чатсуърт се бе навел напред към телевизора, с отпуснати между коленете длани и с доволната усмивка на човек, предвкусващ нещо много интересно. Джони също се обърна към екрана.

„… Стилсън — чу се отново гласът на Кронкайт. — Този четиридесет и три годишен застрахователен агент и посредник предприемач определено представлява една от най-ексцентричните фигури на изборния маратон седемдесет и шеста, но в трети избирателен окръг кандидатът на републиканците Харисън Фишър, както и съперникът му от демократите Дейвид Боус са сериозно разтревожени, защото сондажите на общественото мнение дават значителна преднина за Грег Стилсън. Нашият пратеник Джордж Хърман ни предаде следния репортаж…“

— Кой е Стилсън? — попита Джони.

Чатсуърт се изсмя.

— О, ти непременно трябва да видиш този тип, Джони. Той е луд за връзване. Но мога да ти обещая, че през ноември трезвомислещите избиратели от трети окръг ще го изпратят във Вашингтон — стига да не се затърчи на пода с пяна на устата, нещо, което не бих изключил напълно.

На телевизионния екран приятен млад мъж в отворена бяла риза говореше пред неголяма група хора от украсена със знамена трибуна посред паркинга на някакъв супермаркет. Младият мъж назидателно поучаваше слушателите си. Слушателите никак не се трогваха. Хърман започна коментара си:

„Това е Дейвид Боус, кандидатът на демократите. Пратен на заколение, както биха казали някои, за мястото в Конгреса на трети избирателен окръг в Ню Хампшир. Боус бе подготвен за борба без реални шансове за успех, тъй като в трети избирателен окръг на Ню Хампшир няма случай на избран демократ, дори по време на Джонсъновия блицкриг в хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година. Но Боус очакваше конкуренцията да дойде от ТОЗИ ЧОВЕК.“

На екрана се появи мъж на около шестдесет и пет години, който произнасяше реч на богат обяд за събиране на дарения във фонда на избирателната кампания. Слушателите имаха охранения, самодоволен и леко запечен вид, който сякаш е патент на бизнесмените републиканци. Ораторът поразително приличаше на Едуард Гърни от Флорида, макар да му липсваше стройната стегната фигура на Гърни.

„Харисън Фишър — продължи коментара си Хърман. — От 1960 г. насам избирателите на трети окръг най-редовно всеки две години го изпращат във Вашингтон. Той е влиятелна фигура в Камарата на представителите, член на пет комисии и председател на Комисията по националните паркове и плавателните реки. Очакваше се, че той ще победи с лекота младия Дейвид Боус. Но нито Фишър, нито Боус бяха предвидили, че сред раздадените карти ще има още едно асо — ето ТОВА.“

Започна нов репортаж.

— Велики боже! — потресе се Джони.

До него Чатсуърт се запревива от смях и се запляска по бедрата.

— Виждал ли си някога такова чудо?

Нямаше я заспалата тълпа от паркинга пред супермаркета. Нямаше го и разкошния обяд за дарителите в официалната зала на хотел „Хилтън“ в Портсмут. Грег Стилсън се бе качил на някаква естрада в Риджуей — града, в който живееше. Зад гърба му стърчеше статуя на герой от гражданската война с пушка в ръка и нахлупена на очите фуражка. Улицата бе преградена и претъпкана с възторжено ревяща тълпа, предимно от млади хора. Стилсън бе облечен с избелели джинси и войнишка дочена риза с две джобчета. На едното бяха избродирани думите „Дайте шанс на мира“, а на другото „За бащин дом, за родна стряха“. На главата му, дръзко килната, се мъдреше яка пластмасова каска на строителен работник. Отпред на каската бе лепнато зеленото знаме на защитниците на околната среда. Редом със Стилсън се виждаше някаква метална количка. От двойката говорители над главата му се носеше песента на Джон Денвър „Слава богу, аз съм селско момче“.

— Що за количка е това? — учуди се Джони.

— Ще видиш — каза Роджър, все още ухилен до ушите.

Двамата отново се заслушаха в гласа на Хърман:

„Петото асо в колодата се казва Грегъри Амас Стилсън, четиридесет и три годишен, бивш пътуващ търговец на компанията за издаване и разпространяване на религиозна литература «Път към истината», бивш бояджия, а за хората от родния му щат Оклахома — прочут в миналото магьосник заклинател на дъждовете.“

— Заклинател на дъждовете? — повтори недоумяващо Джони.

— О, това също влиза в политическата му платформа. Ако го изберем, той ще ни осигурява дъжд по поръчка.

„В политическата платформа на Стилсън има нещо доста… мм… свежо“ — заключи Джордж Хърман.

Джон Денвър завърши песента си с крясък и тълпата избухна в аплодисменти. После заговори Стилсън и гласът му загърмя на максимална мощ през усилвателите. Уредбата му поне бе на висота — нямаше почти никакви изкривявания на звука. Джони обаче бе обзет от смътна тревога, като чу гласа на този човек — той се носеше на високи, мощни вълни като проповедта на мисионер, дошъл да върне заблудените души в лоното божие. А от устата му, когато говореше, изскачаха ситни пръски слюнка.

„Питате какво ще правим във Вашингтон? Питате защо ни се ходи във Вашингтон? — тръбеше Стилсън. — Каква е нашата платформа? Нашата платформа има пет точки, приятели мои и съседи, пет не случайни, големи точки. И кои са тези точки? Ей сега ще ви ги кажа! Точка първа: ИЗМЕТЪТ ВЪН!“

От тълпата се изтръгна невъобразим възторжен рев. Някой хвърли към небето с две ръце конфети, а друг се провикна „Ухааааа!“ Стилсън се надвеси от катедрата.

„Да ви кажа ли защо съм сложил тази каска, приятели мои и съседи? Че защо да не ви кажа! Сложил съм я за Вашингтон — пратите ли ме там, ще ги започна и ще ги овършея всичките като не знам каква си хала. Ей така ще ги натръшкам!“

И пред смаяния поглед на Джони, Стилсън наведе глава като някой бик и надавайки дивашки бойни викове, се понесе в атака по подиума. Роджър Чатсуърт едва не падна от стола си от смях. Тълпата полудя. Стилсън изтърча обратно на катедрата, свали каската, развъртя я и я метна сред навалицата. Там веднага се сборичкаха кой да я докопа.

„Точка втора! — зина Стилсън в микрофона. — Всички в правителството, от най-големия до най-малкия, които бъдат хванати в леглото с чужди жени, ще изхвръкнат като тапи. Ако толкова им се е дощяло да спят с разни, няма защо да цоцат държавата за това!“

— Да КАКВО? — премигна Джони.

— О, това още не е нищо, просто разгрявка. — Роджър избърса рукналите сълзи от очите си и отново се затресе в бурен смях. Джони обаче не виждаше нищо смешно.

„Точка трета — дереше се Стилсън. — Ще хванем всичкия боклук, дето се е натрупал, и ще го изстреляме направо в космоса! Ще го натъпчем в кесийки! Ще го увием в торбички! Ще го запратим чак на Марс, на Юпитер, ще го разпилеем по пръстените на Сатурн! Ще дишаме чист въздух, ще пием чиста вода само след ШЕСТ МЕСЕЦА!“

Тълпата изпадна в екстаз. Джони съзря там не един и двама, които, подобно на Роджър Чатсуърт, направо си умираха от смях.

„Точка четвърта! Вече ще си имаме предостатъчно и бензин, и газ! Няма повече да си играем на шикалки с онези мръсни араби, ами ще подхванем работата както трябва! В Ню Хампшир повече няма да има старци, замръзнали на шушулки, както миналата зима!“

Последваха всеобщи мощни овации. Предната година в Портсмут една старица бе умряла от измръзване в таванската си квартира — очевидно не бе могла да си плати и й бяха изключили газта.

„Ние имаме достатъчно сили, приятели мои и съседи, и ще го направим! Има ли някой да се съмнява в това?“

„НЕ!“ — изрева тълпата.

„И последна точка. — Стилсън се приближи до металната количка, отхлупи някакъв капак и отвътре се вдигна облак пара. — ТОПЛИ КРЕНВИРШИ!!!“

Той загреба с две ръце кренвирши от количката, която, Джони най-сетне се досети, бе за сервиране на топли аламинути, хвърли ги в тълпата и загреба отново. Кренвиршите се разхвърчаха по всички посоки.

„Хот дог за всеки мъж, жена или дете в Америка! И когато пратите Грег Стилсън в Камарата на представителите, всеки ще викне: ХОТ ДОГ — ОТЛИЧНО! НАЙ-СЕТНЕ ДА СЕ НАМЕРИ ЕДИН, ДЕТО МУ ПУКА ЗА ХОРАТА!“

На екрана започна нова сцена. Група дългокоси младежи, които приличаха на пътуващ рок-състав, разглобяваха импровизираната естрада. Други трима от същата компания почистваха боклуците, останали след тълпата. Джордж Хърман отново поде прекъснатия коментар:

„Кандидатът на демократите Дейвид Боус нарича Стилсън шут, който иска да сложи прът в колелата на демократичния процес. Харисън Фишър отива още по-далеч — той нарича Стилсън циничен панаирджия, който се гаври със самата идея за свободни избори, като я превръща в евтин естраден номер. В речите си Фишър описва независимия кандидат Стилсън като член на партията «Хот дог». Но фактите са такива: според последното проучване на общественото мнение, проведено в трети избирателен окръг на Ню Хампшир от Кълъмбия Бродкастинг Систем, в полза на Дейвид Боус са се изказали двадесет процента от запитаните, за Харисън Фишър — двадесет и шест процента, а за черната овца Грег Стилсън — главозамайващите четиридесет и два процента. Разбира се, до деня на изборите има още много време и нещата могат да се изменят, но за момента Грег Стилсън е спечелил сърцата, ако не и умовете на избирателите от трети окръг на Ню Хампшир.“

Хърман се появи в кадър. Камерата го ловеше до кръста, но ръцете му не се виждаха. Изведнъж той вдигна едната и се разбра, че държи кренвирш. Отхапа го и обяви: „Гледахте предаване на Джордж Хърман, репертьор на Си Би Ес, от Риджуей, Ню Хампшир.“

И отново се показа Уолтър Кронкайт от студиото.

„Топли кренвирши — закиска се той. — Такива ми ти работи!…“

Джони стана и изключи телевизора.

— Просто не мога да повярвам. Този тип наистина ли е кандидат за конгресмен? Може би това е някаква шега?

— Дали е шега, или не, зависи от личната гледна точка — отвърна ухиленият Роджър. — Но той наистина си знае работата. Самият аз съм републиканец до мозъка на костите си, но трябва да призная, че този Стилсън ми допада. Знаеш ли, че той е наел за охрана половин дузина бивши хулигани мотоциклетисти? Истинска банда железни ездачи. Не чак като „Ангелите на ада“ или нещо подобно, но и далеч не безобидни. Стилсън ги превъзпитал.

Охрана от хулигани мотоциклетисти! Това никак не се хареса на Джони. Същите такива типове бяха поставени да отговарят за охраната по време на безплатния концерт на „Ролинг Стоунс“ в Калифорния и резултатът бе трагичен.

— И хората търпят тази… глутница моторизирани горили?

— Не, нещата не стоят точно така. Те изглеждат напълно прилични. Пък и Стилсън си е спечелил страхотна слава в Риджуей със способността си да вкарва в пътя разпуснати младежи.

Джони се усмихна скептично.

— Нали го видя. — Роджър кимна към телевизора. — Той е един шут. По същия начин търчи като бик по подиума при всеки митинг, хвърля защитната си каска в тълпата — вече трябва да е хвърлил стотина, и раздава безплатни кренвирши. Да, той е шут — и какво от това? Може би от време на време Хората имат нужда от нещо смешно за отмора. Петролът не ни стига, информацията бавно, но сигурно става неконтролируема. Никога досега данъците не са тежали тъй върху плещите на средния американец и като капак по всичко личи, че ще изберем за президент на Съединените щати един малоумен южняк от Джорджия. Чудно ли е тогава, че на хората им се ще да се посмеят? Нещо повече — ще им се да покажат среден пръст на една политическа машина, която изглежда неспособна да предприеме каквото и да е. Стилсън е безопасен.

— Стилсън е в космоса — каза Джони и двамата се засмяха.

— Имаме си предостатъчно побъркани политици — продължи Роджър. — В Ню Хампшир това е Стилсън, който иска с кренвирши да си пробие път до Камарата на представителите — чудо голямо! В Калифорния си имат Хайакауа. Ами нашият собствен губернатор, Мелдрим Томсън? Миналата година искаше да въоръжи Националната ни гвардия с тактически ядрени оръжия. Ето това се вика истинска лудост!

— Нима искате да кажете, че няма нищо лошо онези хора от трети окръг да изберат за свой представител във Вашингтон селския шут?

— Опитай се да разбереш — каза търпеливо Чатсуърт. — Погледни нещата през очите на избирателите. Хората от трети окръг са повечето работници и дребни собственици на магазинчета. В дълбоката провинция едва-едва започват да се развиват курортни зони. Тези хора виждат в Дейвид Боус един жаден за бърз успех хлапак, който си въобразява, че могат да го изберат заради сладкодумието и далечната му прилика с Дъстин Хофман. Сякаш са длъжни да го считат за свой човек, понеже ходи с джинси. А от друга страна, да вземем Фишър, който, поне по идея, би трябвало да бъде моят кандидат. Тичал съм да организирам събирането на средства както за неговата, така и за кампаниите на други републиканци от Ню Хампшир преди него. Той е вече достатъчно отдавна в Конгреса, за да вярва, че куполът на Капитола ще се разцепи на две, ако го няма него да му оказва морална подкрепа. Нито веднъж в живота си Фишър не е имал поне една оригинална мисъл, нито веднъж не се е противопоставил на официалната линия. Името му не е опетнено просто защото е твърде глупав, за да върши мошеничества, макар че и на него няма да му се размине покрай скандала Кореягейт52. Речите му са също толкова вълнуващи като Всеамериканския каталог на резервни части за канализация и водоснабдяване. Хората невинаги знаят всички тези подробности, но понякога ги чувствуват. Самата мисъл, че Харисън Фишър с нещо допринася за доброто на своите избиратели, е просто абсурдна.

— И тогава остава алтернативата да се избере един психопат?

Чатсуърт се усмихна снизходително.

— Понякога се оказва, че такива психопати вършат доста добра работа. Вземи например Бела Абзъг. Като член на Конгреса тя доказа, че под шантавите й шапки работи един ужасно остър ум. Но дори във Вашингтон Стилсън да си остане същият идиот, какъвто е сега в Риджуей, то мястото му в Конгреса ще изстине само след две години. В хиляда деветстотин седемдесет и осма година ще го изритат и ще сложат вместо него друг, който своевременно си е извлякъл поука.

— Поука?

Роджър се изправи.

— Не трябва да се яздят хората без мярка — поясни той. — Такъв урок получиха Адам Клейтън Пауъл53, Никсън, Агню… Просто не трябва да се яздят хората без мярка.

Той погледна часовника си.

— Ела при мен, Джони, да пийнем по чашка. С Шели се каним да излезем, но има време за по една глътка.

Джони се усмихна и стана.

— Налага се да дойда, щом ме принуждавате!

1

В средата на август Джони остана сам в имението на Чатсуърт, ако не се броеше градинарят Нго Фат, който живееше отделно над гаража. Чатсуъртови бяха заключили голямата къща и бяха отишли за три седмици в Монреал да се повеселят и отпочинат преди началото на новата учебна година и есенната лудница в заводите.

Роджър бе дал на Джони ключовете от „Мерцедес“-а на жена си и когато потегли за поредното посещение в Паунъл, той се чувствуваше като цар. Отношенията на баща му с Шарлен Маккензи бяха навлезли в решителната фаза и Хърб повече не се стараеше да се оправдава, че няма други интереси към тази жена освен загрижеността си да не се срути къщата върху главата й. Напротив, бе толкова заплеснат в ухажването, че Джони чак се почувствува неловко. Едва издържал три дни, той се завърна в имението на Чатсуърт при своите книги и изоставена кореспонденция и се отдаде на блажено спокойствие.

Веднъж както си седеше в надуваемото кресло и потънал в литературното приложение на „Ню Йорк Таймс“, се поклащаше едва-едва посред плувния басейн с чаша лимонада в ръка, Джони видя Нго Фат, който се приближи, свали си джапанките, седна на ръба и потопи крака във водата.

— Ооох — въздъхна той. — Така е много по-добре. — Усмихна се на Джони. — Спокойствие, а?

— Пълно — съгласи се Джони. — Какво става с курсовете за получаване на поданство, Нго?

— Много добре става. Ще имаме излет в събота. Първи път. Много вълнуващо. Целият клас ще излитаме.

— Ще отидем — поправи го Джони и се усмихна, като си представи как Нго Фат и приятелите от класа му летят високо сред облаците на наркотичното опиянение.

— Моля? — Нго повдигна вежди в любезно недоумение.

— Целият ви клас ще отиде на излета.

— Да, благодаря. Отиваме да слушаме речите на политическия митинг в Тримбъл. Всички си мислим колко сме щастливи, че нашият курс за получаване на американско поданство се провежда в година на избори. Това е много поучително.

— Дума да няма. Кого отивате да слушате?

— Грег Стир… — Той спря и наново произнесе името с особено старание. — Грег Стилсън, който е независим кандидат за член на Камарата на представителите на Съединените щати.

— Да, чувал съм. Вие говорили ли сте за него в клас, Нго?

— Да, имахме обсъждане за тоз човек. Роден в хиляда деветстотин тридесет и трета година. Сменил много професии. Дошъл в Ню Хампшир в хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година. Нашият преподавател ни каза, че вече живее достатъчно дълго тук, за да не го наричат катумир.

— …нар — поправи Джони.

Нго, олицетворение на вежливостта, вдигна към него поглед на пълно неразбиране.

— Думата е катунар.

— А, благодаря.

— Не намираш ли Стилсън мъничко странен?

— В Америка той може и да изглежда странен. Във Виетнам като него има много. Хора, които са…

Нго седеше замислен на края на басейна и риташе в синьо-зелената вода с малките си крачета. След дълга пауза вдигна глава и погледна към Джони.

— Не ми стига английският за онова, което искам да кажа. Има една игра, която играят хората от моята страна, тя се нарича „Смеещият се тигър“. Това е стара игра и много любима, като вашия бейзбол. Някое от децата се облича като тигър, нали. Слага си кожа и другите се опитват да го хванат, докато то бяга и танцува. Детето в кожата се смее, но освен това то хапе и ръмжи, защото такава е играта. В моята страна, преди да дойдат комунистите, много големци играеха на „Смеещият се тигър“. Струва ми се, че и Стилсън знае тази игра.

Джони погледна с тревога Нго.

Ала Нго съвсем не изглеждаше разтревожен. Той се усмихна и продължи:

— Така че ние всички отиваме там да го видим със собствените си очи. После ще имаме пикник. Аз ще приготвя две баници. Мисля, че ще бъде много хубаво.

— Звучи прекрасно.

— Ще бъде много прекрасно. — Нго се изправи. — После в клас ще обсъдим онова, което сме видели в Тримбъл. Може би ще пишем съчинението по въпроса. Много по-лесно се пише съчинението, защото можеш да си намериш точната дума в речника. Le mot juste.54

— Да, писането понякога е по-лесно, но така и не можах да накарам моите ученици да повярват в това.

Нго се усмихна.

— Как върви работата с Чък?

— Тръгна много добре.

— Да, сега той наистина е много щастлив. Не му трябва да се преструва. Той е добро момче. — Нго стана прав. — Джони, ти си почини. Аз ще подремна.

— Добре.

Той изгледа отдалечаващия се Нго — дребен, строен, гъвкав в сините джинси и избелялата памучна риза.

„Детето в кожата се смее, но освен това то хапе и ръмжи, защото такава е играта… Струва ми се, че и Стилсън знае тази игра.“

И отново Джони почувствува пристъпа на онази смътна тревога.

Надуваемото кресло се полюшваше леко върху водната повърхност. Слънчевите лъчи милваха тялото му. Той пак отвори литературното приложение на „Ню Йорк Таймс“, но статията, която четеше, вече не му беше интересна. Остави я и загреба с веслата. Малкият понтон се опря в ръба на басейна и Джони стъпи на твърда земя. До Тримбъл нямаше и четиридесет и пет километра. Защо пък да не седне в „Мерцедес“-а на мисис Чатсуърт и да не се разходи нататък в събота? Ще види с очите си Грег Стилсън. Ще се позабавлява на спектакъла. Може би дори… може би ще се ръкува с него.

Не. Не!

Но защо не? В края на краищата можеше да се каже, че в тази изборна година му стана нещо като хоби да се среща с кандидатите и другите политици. Защо срещата с още един от тях трябваше тъй да го тревожи?

Ала Джони действително бе разтревожен, това бе вън от всякакво съмнение. Сърцето му биеше по-силно и по-често от нормално и той дори успя да си изпусне вестника в басейна. Измъкна го с ругатни, преди да е прогизнал съвсем.

Кой знае защо, мисълта за Грег Стилсън неизменно му напомняше за Франк Дод.

Формен идиотизъм! Как би могъл да има някакво определено отношение към Грег Стилсън само от едно виждане по телевизията?

Стой настрана!

Е, може да иде, а може и да не иде. Може пък в събота да мръдне до Бостън и да види някой филм.

Но още по пътя към къщата за гости и после, докато се преобличаше, започна да го притиска някакъв необясним страх. В известен смисъл това чувство приличаше на стар приятел — от онези, които човек тайно ненавижда. Да наистина — в събота ще отиде до Бостън. Така ще е по-добре.

Макар че след това месеци наред Джони се опитваше да възстанови мислено подробностите от този ден, тъй и не можа да си спомни точно как и защо в последна сметка се озова в Тримбъл. Уж беше тръгнал в друга посока с намерение да отиде в Бостън и да позяпа бейзбол на стадиона във Фенуей Парк, после евентуално да отскочи до Кеймбридж и да се порови в книжарниците. А ако му останеха пари (Джони бе изпратил четиристотин долара от премията на баща си, който пък ги бе препратил на болницата — жест, равносилен на капка в морето), смяташе да се отбие в кинотеатър „Орсън Уелс“ и да види последния нашумял музикален филм. Наистина внушителна програма за един съботен лен, а и денят се случи такъв, че да го запомниш: още от зори този деветнадесети август бе горещ, ясен и приятен, сякаш събрал в съвършенството си най-хубавите секунди от стотици предишни летни дни в Нова Англия.

Джони влезе в кухнята на голямата къща и си приготви обяд от три великански сандвича с шунка и сирене, сложи го в една старомодна кошничка за пикник, която намери в килера, и след кратка душевна борба увенча багажа си с няколко кутии бира. В този момент се чувствуваше великолепно, направо на седмото небе. И през ум не му минаваше мисълта за Грег Стилсън или за скалъпената му гвардия от хулигани телохранители.

Той сложи кошничката с провизиите в „Мерцедес“-а и подкара на югоизток към шосе 1–95. До този момент си спомняше всичко съвсем ясно. Но оттам нататък бяха се промъкнали и други неща. Най-напред — образът на майка му на смъртното си легло, с лице, изкривено в ужасна гримаса, и ръка върху чаршафа, сгърчена като ноктите на граблива птица, с глас, който сякаш идваше през топка памук, натъпкан в устата й.

„Нали ти казвах? Нали ти казвах, че така ще стане?“

Джони пусна по-силно радиото в колата. От говорителите на стереото в „Мерцедес“-а се разнесе прекрасен рок. Той бе проспал цели четири и половина години, а добрият стар рок си бе останал в цветущо здраве, благодаря! Джони запя заедно с радиото.

„Бог те е отредил за големи дела. Не се опитвай да бягаш от него, Джони.“

Радиото не можеше да заглуши гласа на покойната му майка. Тя щеше да си каже думата.

„Не се крий в пещера, не принуждавай господа да праща голяма риба, за да те погълне.“

Но той вече знаеше какво е да те погълне голяма риба. Името й бе не Левиатан, а Кома. Бе прекарал четири и половина години в черния й търбух и това му стигаше.

Отклонението за Бостън се появи отпред на пътя и… остана зад гърба му. Бе тъй погълнат в мислите си, че изпусна момента да завие и да излезе на другото шосе. Призраците от миналото не искаха да го оставят на мира. Е, нищо — при първа възможност щеше да завие и да се върне обратно.

„Не си грънчар, а само глина в ръцете на грънчаря, Джони.“

— Стига, стига! — измърмори той. Трябваше да изхвърли тези глупости от главата си и да се свърши! Майка му беше просто една религиозна луда. Може да звучеше грубо, но си беше така: рай в съзвездието Орион, ангели, пътуващи с летящи чинии, царства господни под земята… По своему тя бе толкова луда, колкото и Грег Стилсън, ако не и повече.

За бога, само гледай този тип да не ти стане идея-фикс…

„И когато пратите Грег Стилсън в Камарата на представителите, всеки ще викне: ХОТ ДОГ — ОТЛИЧНО! НАЙ-СЕТНЕ ДА СЕ НАМЕРИ ЕДИН, ДЕТО МУ ПУКА ЗА ХОРАТА!“

Стигна до кръстовището с шосе номер 63. Отклонението на ляво бе за градовете Конкорд, Берлин, Ридърс Мил и Тримбъл. Без изобщо да мисли защо — съзнанието му бе ангажирано със съвсем други неща, — Джони зави нататък.

Роджър Чатсуърт не беше вчерашен, но и той се бе смял на Грег Стилсън, сякаш това бе тазгодишният отговор на въпроса: какво ще се получи, ако се съединят в едно Джордж Карлин и Чеви Чейс55?

„Той е един шут, Джони.“

А ако с това се изчерпваха греховете на Стилсън, тогава нямаше никакъв проблем, нали? Един очарователен шегаджия, чист лист хартия, на който избирателите можеха да напишат своето послание: „Вие, останалите, сте абсолютно безполезни и затова решихме за идните две години да изберем този палячо.“ Може би с това се изчерпваше личността на Стилсън — един безобиден луд, който нямаше нищо общо с типичната мания за унищожение на Франк Дод. И все пак, кой знае защо, на Джони му се струваше… че между двамата има връзка.

Отпред пътят се разклоняваше — наляво за Берлин и Ридърс Мил, надясно за Тримбъл и Конкорд. Джони зави надясно.

„Че какво толкова ще стане, ако се ръкувам с него?“

Може би нищо особено. Още един политик в колекцията му. Някои хора събират марки, други — монети, а Джони събираше ръкостискания и…

„… и ще трябва да признаеш, че през цялото това време търсиш пето асо в колодата.“

Тази мисъл го разтърси тъй силно, че той за малко не отби встрани. Зърна се в огледалцето и онова, което видя, не бе лицето, с кото се бе събудил. То бе престанало да изразява спокойната увереност, че целият свят тъне в безгрижно блаженство. Сега това бе лицето от пресконференцията, лицето на човека, който пълзеше на четири крака в заснежената градина на Касъл Рок. Беше бяло като стена, очите бяха заобиколени с кафяви кръгове като след боксов мач, а браздите на челото му се врязваха по-дълбоко от обикновено.

„Не. Това не можеше да бъде вярно!“

Ала си беше самата истина. Сега, когато си го бе признал, повече не можеше да го отрича. През първите двадесет и три години от живота си Джони се бе ръкувал с един-единствен политик — Ед Мъски, който бе дошъл в училището им в 1966 г., за да им говори в часа по държавно устройство. През последните седем месеца се бе ръкувал с повече от дузина видни личности. И не беше ли проблясвала в подсъзнанието му, щом видеше, че му подават ръка, мисълта: „Що за човек е този? Какво ли ще науча за него сега?“

Не беше ли през цялото време търсил сред тях политическия еквивалент на Франк Дод?

Да. Така беше.

Но всъщност никой от тях, с изключение на Картър, не бе му предал кой знае какво, а и в чувствата, които изпита при ръкуването с Картър, нямаше нищо тревожно. Нямаше го онова усещане, че пропада, което го бе връхлетяло по време на телевизионното предаване с Грег Стилсън. Струваше му се, че Стилсън е отишъл още една крачка напред в играта на смеещ се тигър — от човек в кожата на звяр — звяр в човешка кожа.

2

Независимо как се бе озовал в Тримбъл, важното бе, че в последна сметка Джони си изяде сандвичите в тамошния парк, вместо да седи на някое от евтините места във Фенуей и да гледа бейзбол. Бе пристигнал малко след пладне и бе видял на общинската дъска за обявления афиш за митинга, който щеше да започне в три часа.

Запъти се към мястото на събитието, като очакваше да го намери безлюдно, понеже до началото имаше много време, но завари мнозина, които вече разстилаха одеяла, изваждаха за игра пластмасови дискове и топки или пък се гласяха да обядват.

В предния край на поляната група мъже тъкмяха естрадата. Двама украсяваха с плат високия до пояс парапет. Друг се беше покачил на стълба и спускаше от ръба на кръглата козирка разноцветни ленти. Трети монтираха звукоусилвателната уредба. Както Джони бе забелязал още от телевизионния репортаж, това съвсем не беше от простите и евтини образци. Говорителите, производство на „Алтек-Лансинг“, бяха внимателно разположени, така че да се постигне максимално обемно озвучаване.

Подготвителният екип (той упорито напомняше на пътуващ рок-състав като „Игълс“ или „Гейлс“, който си подрежда сцената за концерт) действуваше уверено и делово. Цялостното впечатление бе за сработеност, стигаща до професионално съвършенство, и бе в разрез с представата за Стилсън като добродушен клоун.

По възраст събралите се, общо взето, попадаха в интервала между петнадесет и тридесет и пет години и сред тях нямаше скучаещи. Едва проходили дечица се препъваха по тревата и стискаха потекли сладоледи. Жените бъбреха и се смееха с глас. Мъжете пиеха ледена бира от термоизолирани чаши. Тук-там подскачаха кучета подир всевъзможни примамки и над всички благодатно грееше слънцето.

— Проба — обади се лаконично в двойката микрофони някакъв човек от подиума, — едно, две, проба, проба… — Един от високоговорителите, инсталирани по дърветата, запищя пронизително и изпитателят от естрадата показа с жест, че иска да го преместят по-назад.

„Това никак не прилича на подготовка за политически митинг с речи — помисли си Джони. — Тук се готвят като за масова оргия.“

— Проба, едно, две… проба, проба.

Джони обърна внимание на начина, по който прикрепяха мощните високоговорители — тях ги завързваха, вместо да ги заковават с пирони. Стилсън развяваше знамето на защитниците на природата и екипът, който извършваше техническата подготовка на митингите му, явно бе предупреден да внимава да не повреди дори едно-едничко дръвче по градските паркове. Цялата операция бе шлифована до най-малките подробности и нямаше нищо общо с прибързаните работи под девиза: „Граби, каквото има, и беж да те няма!“

Два жълти автобуса за превозване на ученици спряха край малкия (и вече запълнен) паркинг. Вратите им се разтвориха и оттам се изсипаха мъже и жени, които разговаряха шумно и възбудено помежду си. Те се отличаваха рязко от досега събралото се множество, защото бяха издокарани с най-официалните си дрехи: мъжете с костюми или спортни сака, а жените с елегантни поли и блузи или рокли. Очите им шареха и жадно поглъщаха гледката наоколо с еднакъв израз на детско удивление и нетърпеливо очакване. Джони се усмихна: току-що бе пристигнал класът на Нго Фат.

Той се отправи към тях. Нго стоеше заедно с един висок мъж в кадифен костюм и две жени — китайки.

— Здравей, Нго — поздрави Джони.

Нго се ухили до уши.

— О, Джони, колко хубаво, че се видяхме, приятелю! Какъв голям ден за щата Ню Хампшир, нали?

— Сигурно.

Нго представи останалите — човекът в кадифения костюм беше европеец, а двете жени — сестри от Тайван. Едната довери на Джони, че много се надявала да се ръкува с кандидата след официалната част, и свенливо му показа бележника с автографите, който държеше в чантичката си.

— Толкова съм доволна, че съм в Америка — каза тя. — Но е малко странно, не намирате ли, мистър Смит?

Джони, за когото цялата тази история бе странна, се съгласи. Двамата преподаватели от класа за получаване на поданство събираха групата си.

— Ще се видим по-късно — извини се Нго, — аз трябва да излитам при другите.

— Да отида — поправи го Джони.

— Да, благодаря.

— Приятно прекарване, Нго.

— О, да, сигурен съм, че ще е приятно. — В очите на Нго сякаш блеснаха пламъчетата на скрита радост. — Сигурен съм, че ще бъде много забавно, Джони.

Групата, от около четиридесет души, се насочи към южната страна на парка, където щеше да обядва на открито. Джони се върна на мястото си и се насили да изяде единия от сандвичите си. Имаше чувството, че дъвче смачкан вестник, гарниран с туткал.

С цялото си същество той усещаше как го заливат тежките талази на тревожно напрежение.

3

Към два и половина паркът вече беше претъпкан. Хората бяха насядали съвсем плътно един до друг. Градските пазители на реда, подсилени от малък контингент на щатската полиция, бяха спрели движението по околните улици на Тримбъл. Приликата с рок-концерт бе по-силна откогато и да било. От високоговорителите се разнасяше жизнерадостният, забързан ритъм на музика в стил „кънтри“. По чистото синьо небе плуваха бели, пухкави облачета.

Изведнъж хората наскачаха и запротягаха шии. Ефектът бе същият като при повей на вятър над избуяла житна нива. И Джони се изправи, като се чудеше дали пък Стилсън няма да се появи по-рано от обявеното време. Тогава дочу усилващия се шум на мотоциклетни двигатели, който постепенно изпълни с вибрациите си летния следобед. В очите на Джони попаднаха стрелите на сноп слънчеви лъчи, отразени от блестяща хромирана повърхност, и след няколко секунди десетина мотоциклетисти завиха край паркинга, където бяха спрели автобусите на Нго и съкурсниците му. С тях нямаше кола и Джони предположи, че това бе авангардът.

Тревогата му се засили. Мотоциклетистите бяха спретнати, почти всички облечени в чисти избелели джинси и бели ризи, но техните машини — истински чудовища — бяха модифицирани до неузнаваемост: в тях изобилствуваха всякакви напречни щанги на кормилата, накъдрени и надупчени хромирани ламарини около ауспухите и странни стабилизатори.

Собствениците на свръхмощните мотоциклети угасиха двигателите им, слязоха от седлата и тръгнаха към естрадата в индийска нишка. Само един от тях се обърна. Огледа, без да бърза, внушителното сборище. Дори от такова разстояние се виждаше, че очите му са искрящо зелени, като стъкълца от счупена бутилка. Той сякаш преценяваше посещението на предстоящия спектакъл. Погледна наляво към групичката от четири-пет градски ченгета, облегнати на предпазната мрежа, която ограждаше игрището на местния юношески бейзболен отбор. Мотоциклетистът им махна с ръка. Едно от ченгетата се наведе напред и се изплю на земята. Имаше нещо едва ли не церемониално в тази сцена, от което тревогата в гърдите на Джони още повече се засили. Зеленоокият тръгна с нехайна стъпка към естрадата.

Върху пластовете на тревогата, легнала дълбоко в душата му, Джони изпитваше някаква невероятна смесица от вцепеняващ ужас и истерична веселост. Струваше му се, че като насън е влязъл в някоя от онези кошмарни картини, където от тухлени камини изскачат локомотиви или по изсъхналите клони на дървета висят безпомощно часовникови циферблати. Мотоциклетистите приличаха на статисти от поредната холивудска суперпродукция из живота на „железните ездачи“, които са решили заедно да откликнат на хипарския лозунг от 68-а година: „На Джийн Маккарти помогни и в чисто ти се премени.“56 Свежо изпраните им избелели джинси бяха опънати върху тежки ботуши с дебели подметки и квадратни бомбета. На не един чифт Джони съзря хромирани верижки, закачени под стъпалото. Лъскавият метал проблясваше зловещо под лъчите на слънцето. Мотоциклетистите гледаха събралите се с едно и също изражение — добродушно и празно. Ала под него би могло да се крие и презрение към младите тъкачки, към студентите задочници, дошли за митинга от университета в Дърам, към заводските работници, станали на крака да ги приветствуват. Всеки от авангарда носеше на ризата си по две розетки: на едната бе изобразена жълта защитна каска с прикрепено към нея зелено знаменце на защитниците на природата, а на другата имаше надпис: „Пипна ли ги Стилсън в двоен «нелсън»?“

И от всеки десен заден джоб се подаваше къса палка, изрязана от кий за билярд.

Джони се обърна към съседа си, който бе дошъл с жена си и малкото си дете.

— Разрешено ли е да се носят такива неща? — удиви се той.

— Че кой го интересува? — отвърна през смях младият мъж. — И без туй са само за фасон. — Той веднага пак заръкопляска и закрещя: — Ха така, Грег! Стисни ги, та да писнат!

Почетната гвардия от мотоциклетисти се строи в полукръг пред естрадата и застана в стойка „мирно“.

Аплодисментите престанаха, но хората възбудено шумяха. Бяха си получили аперитива и им се бе отворил апетитът за предстоящото пиршество.

„Щурмоваци — помисли си Джони. — Това са си истински щурмоваци.“

Добре де, какво от това? Може би така е по-добре. Американците никога не са могли да търпят фашистките похвати. Това го знаят всички, та и закоравелите ястреби като Рейгън не си позволяват подобни демонстрации. Такава си е чистата истина, каквито и лозунги да вдига новата левица или колкото и песни на протеста да съчини Джоун Баес. Преди осем години гестаповските похвати на полицията в Чикаго бяха станали причина Хюбърт Хъмфри да загуби изборите. Джони не се интересуваше колко чисти и прилични изглеждат тези типове: щом са на служба при кандидат за Камарата на представителите, значи Стилсън се намира пред прага на провала. „Би могло да бъде и смешно, ако не беше толкова зловещо.“

И все пак на Джони му се искаше да не беше идвал.

4

Точно преди да стане три часът, тътенът на някакъв далечен барабан се вряза във въздуха наоколо. Хората усетиха вибрациите от земята под краката си и чак тогава го чуха. После постепенно започнаха да се присъединяват и гласовете на други инструменти, докато накрая се получи цял маршируващ духов оркестър, който изпълняваше една от популярните мелодии на Суза57. Изборна празничност в малък градец в разгара на летния ден.

Тълпата отново наскача и запротяга шии по посока на музиката. Много скоро се показа и самият оркестър. Най-отпред маршируваше, като повдигаше високо колене, момичето с жезъла — в къса поличка и бели меки ботушки с помпончета, след нея — две мажоретки, следвани от две пъпчиви момчета с ужасно сериозни лица, които носеха плакат, осведомяващ всички, че иде самият духов оркестър на гимназията в Тримбъл и че ще направят грамадна грешка, ако не обърнат достатъчно внимание на този факт! И накрая — самият оркестър, лъснал в блясък и пот, с ослепително бели униформи и безброй пиринчени копчета.

Множеството отстъпи, за да направи път на музикантите и когато с маршова стъпка те тръгнаха през шпалира към определеното им място, избухнаха бурни аплодисменти. Зад оркестъра се движеше един бял лекотоварен „Форд“, а върху покрива му, със загоряло от слънцето и разчекнато в гигантска усмивка лице под килнатата защитна каска на строителен работник, стоеше здраво на разкрачените си крака самият кандидат. Той вдигна към устата си мегафон, изду огромния си като ковашки мех гръден кош и възторжено извика:

— ЗДРАВЕЙТЕ ВСИЧКИ!

— ЗДРАВЕЙ, ГРЕГ! — отвърна в един глас тълпата.

„Охо — «Грег»! Ние вече сме на ти“ — помисли си Джони, на границата на истерията.

Стилсън скочи с демонстративно подчертана лекота от покрива на „Форд“-а. Беше облечен както по време на телевизионния репортаж, който Джони бе видял — с джинси и жълтокафява войнишка риза. Той пое към естрадата, като пътьом се ръкуваше наред със застаналите на предните редове и прекарваше длан на протегнатите през главите ръце. Тълпата се огъна и се люшна обезумяла към него и в отговор стомахът на Джони също се разбушува.

„Няма да го докосна! За нищо на света!“

Но изведнъж в навалицата пред краката му се отвори мъничка пролука, той пристъпи и се оказа най-отпред. Бе тъй близо до момчето с тубата от „маршовия оркестър на гимназията в Тримбъл“, че стига да поискаше, би могъл да почука с пръсти по лъскавата фуния на инструмента.

Стилсън бързо премина през редиците на музикантите, за да се ръкува с хората от другата страна, и Джони би го изгубил от поглед съвсем, ако жълтата каска не се мяркаше над главите на събралите се. Той почувствува облекчение: така бе по-добре. Нямаше пострадали, нямаше виновни. Щеше да си затвори очите подобно на фарисея от известната притча.58 Много добре! Прекрасно! А когато Грег стигне до подиума, Джони просто ще си вдигне чукалата и незабелязано ще се измъкне. Всяко нещо си има граници!

Моторизираните здравеняци се бяха наредили от двете страни на прохода в тълпата, за да му попречат да се затвори и да удави кандидата в многолюдното море. Тояжките от подрязани кийове за билярд си стояха по джобовете, но техните притежатели бяха нащрек и дебнеха с четири очи за евентуални неприятности. Джони нямаше представа що за неприятности биха могли да се случат, освен някой да размаже размекната шоколадова паста в лицето на кандидата, ала за пръв път телохранителите проявяваха някакъв интерес към събитието.

И в този момент нещо действително се случи, но Джони не можа да разбере точно какво. Някаква жена се бе пресегнала към мяркащата се жълта каска, навярно да я пипне за щастие, и един от здравеняците на Стилсън се спусна светкавично към нея. Чу се ужасен писък и ръката на жената бързо изчезна. Всичко това обаче ставаше от другата страна на оркестъра.

Врявата, която вдигаше тълпата, беше потресаваща и Джони пак си спомни за рок-концертите, на които беше ходил. Подобно нещо би се получило, ако Пол Маккартни или Елвис Пресли тръгнеха да се ръкуват с публиката.

Хората крещяха името му, скандираха го напевно:

— ГРЕГ… ГРЕГ… ГРЕГ…

Младият човек, застанал със семейството си до Джони, бе вдигнал детето над главата си, за да види и то кандидата. Младеж с огромен изпъкнал белег от изгаряне върху лицето размахваше плакат с надпис:

Едно невероятно красиво момиче, може би на осемнадесет години, размахваше резен диня и по голата му, загоряла от слънцето ръка се стичаха струйки розов сок. Суматохата бе пълна. Възбудата се носеше из въздуха като жужене около високоволтови кабели.

И внезапно Грег Стилсън се втурна като торпедо през редиците на оркестъра обратно към страната на Джони. Без да спира, той намери време да потупа здравата момчето с тубата по гърба.

По-късно Джони как ли не въртя и сука, за да изкара пред себе си, че всъщност не бе имал нито възможност, нито време да се скрие обратно в тълпата. Опитваше се да си внуши, че тълпата направо го бе изхвърлила пред Стилсън, да повярва, че Стилсън му бе грабнал насила ръката. Нищо подобно! Бе имал предостатъчно време да изчезне, защото някаква дебелана в кошмарни жълти панталони бе стиснала кандидата в обятията си и го бе мляснала, а той тутакси й бе отвърнал със също тъй звучно млясване и през смях бе извикал: „Бъди сигурна, че теб няма да те забравя, душице!“ Дебеланата бе изцвилила от удоволствие.

Сега Джони усети как го обзема познатото смразяващо вцепенение, как постепенно изпада в транс. Нищо повече нямаше значение освен необходимостта да научи какво таеше човекът пред него. Той дори леко се усмихна, но това не беше неговата усмивка. Протегна ръка, Стилсън я пое в шепите си и я раздруса енергично.

— Привет, приятел! Надявам се, че ще ни подкрепиш в…

Гласът на Стилсън неочаквано секна — тъй както се бе случило с АйЛийн Магаун, с доктор Джеймс Браун (същото име като на певеца) и с Роджър Дюсо. Очите му се разшириха и изпълниха със… страх? Не — в очите на Стилсън имаше УЖАС!

Мигът продължи цяла вечност. Погледите им се споиха и обективното време отстъпи място на нещо друго, на някаква съвършена гравюра върху четвъртото измерение. Джони отново почувствува, че хлътва в тъмния коридор от оксидирана стомана, само дето този път с него бе и Стилсън и двамата споделяха… споделяха…

(всичко)

За Джони чувството този път бе по-силно от всякога, несравнимо по-силно! То се стовари върху него изведнъж, масивно и пищящо подобно на страховит черен товарен влак, полетял стремглаво през тесен тунел — бясно забързана машина, увенчана с един-единствен ослепителен прожектор, монтиран на челото й, и този прожектор, това светещо око, знаеше всичко. Неговата светлина прониза Джони Смит като бръмбар на карфица. Нямаше накъде да бяга. Пълното проникновение го смачка като с парен чук, разплеска го на тънък като хартия лист, а връхлитащият нощен влак го прегази с безбройните си колела.

Искаше му се да крещи, но нямаше нито сили, нито глас.

Единствения образ, от който не можа да се отърве докрая

(когато синият филтър започна бавно да се спуска),

бе церемонията по официалното встъпване в длъжност на Грег Стилсън. Той полагаше клетва пред някакъв старец със стеснителните, уплашени очички на полска мишка, попаднала в лапите на врял и кипял, покрит с белези от стари бойни подвизи

(тигър)

хамбарен котарак. Стилсън бе сложил едната си ръка върху Библията и бе вдигнал другата. Това ставаше в бъдещето, след години, защото Стилсън бе почти напълно оплешивял. Старецът произнасяше на части клетвата, а Стилсън повтаряше. Стилсън се заклеваше

(синият филтър се сгъстяваше, покриваше всичко наоколо, малко по малко го заличаваше. Благодатен син филтър! Лицето на Стилсън е зад синьото… и жълтото… жълто като ивиците по кожата на тигъра)

да го стори „с божията помощ“. Лицето му бе строго тържествено, дори сурово, но вътрешно целият ликуваше. Радостта напираше лудешки в гърдите и клокочеше в съзнанието му. Защото човекът с уплашените очички на полска мишка бе самият върховен съдия на Съединените щати59

(О, мили боже, филтърът, филтърът, синият филтър, жълтите ивици)

и ето че всичко започна да изчезва зад синия филтър, само че това не беше филтър, а нещо реално, нещо

(в бъдещето, в мъртвата зона)

нещо в бъдещето. В неговото бъдеще? В бъдещето на Стилсън. Джони не знаеше.

След това имаше чувството, че лети — лети през синевата — над пустиня от пълна разруха, в която, колкото и да се взираше, нищо не можеше да различи. А изпод всичко това се раздаваше призрачният глас на Стилсън, глас на преоценен идол или на съдбата в сценичен фарс: ЩЕ МИНА ПРЕЗ ТЯХ КАТО НАЖЕЖЕН РЪЖЕН ПРЕЗ БУЦА МАСЛО! ЩЕ ГИ ОВЪРШЕЯ КАТО ХАЛА!

— Тигърът — промърмори Джони с надебелял език. — Тигърът е зад синьото, зад жълтото.

После цялата тази бъркотия от картини, образи и думи потъна в надигащия се глух тътен на забравата. Стори му се, че с обонянието си долавя сладникавия метален мирис на озон като край проводници под високо напрежение. За момент онова вътрешно око сякаш се отвори още по-широко и заопипва с поглед наоколо; синьото и жълтото, които бяха забулили всичко, започнаха да се сгъстяват и да се превръщат в… в нещо. И някъде дълбоко в себе си Джони чу изпълнен с ужас женски писък: „Дай си ми го, гадино мръсна!“

После всичко изчезна.

„Колко ли сме стояли така с него?“ — щеше да се пита по-късно Джони. Предполагаше, че около пет секунди. След това Стилсън задърпа ръката си, направо се опитваше да я отскубне, въпреки че продължаваше все тъй хипнотизирано да го гледа със зяпнали уста и пребледняло под дълбокия загар лице. Джони виждаше чак пломбите на кътните му зъби.

По лицето на Стилсън се бяха изписали ужас и отвращение.

„Много добре! — на Джони му се щеше да извика. — Прекрасно! Разтрепери се, та да се разпаднеш на парчета! Тегли си чертата! Самоунищожи се! Пръсни се в черупката си! Превърни се в пепел! Направи услуга на света и на човечеството!“

Двама от мотоциклетистите тичаха към него и този път палките от скъсени кийове за билярд бяха излезли от задните джобове. Джони бе обзет от абсурдния страх, че ще го ударят, че ще го удрят с палките си по главата, ще си играят с нея на билярд, ще я вземат за осмата топка в играта и ще я запратят със страшна сила право в мрежичката отстрани, отново в мрака на комата, откъдето вече нямаше да се завърне, нямаше да може никому да каже какво бе видял, нямаше да може нищо да промени.

Каква гибел и разруха — господи! Беше загинал целият свят!

Опита се да се отдръпне. Хората се блъскаха, напираха назад, крещяха от ужас (а може би и от възбуда). Стилсън се беше посъвзел, беше се обърнал към телохранителите си и с жестове ги възспираше от прибързани действия.

Джони не разбра какво стана после. Той се олюля на краката си, главата му увисна, премигна мъчително като алкохолик, стигнал до горчивия край на цяла седмица безпросветно пиянство. Сетне го заля топлата, надигаща се вълна на забравата и Джони с огромно удоволствие се отпусна в нея. Загуби съзнание.

1

— Не — отвърна началникът на полицията в Тримбъл в отговор на въпроса на Джони, — не си обвинен в нищо. Не си задържан. И не си длъжен да отговаряш. Просто ще ти бъдем много благодарни, ако го сториш.

— Много благодарни — подкрепи го човекът в строгия официален костюм. Той се казваше Едгар Ланкт и работеше в Бостънския отдел на ФБР. Според него Джони Смит имаше вид на много болен. Над лявата му вежда една грамадна подпухнала синина бързо се наливаше с мораво. При загубата на съзнание Джони бе паднал като дъска и се бе ударил или в обувката на някой музикант, или в тежкия ботуш на мотоциклетист. Ланкт вътрешно отдаваше предпочитание на второто. При това, изглежда, по време на удара въпросният ботуш е бил в движение.

Смит беше силно пребледнял и докато пиеше вода от картонената чаша, която му подаде полицейският началник Бейс, ръцете му здравата трепереха. Клепачът на едното му око играеше в нервен тик. Изобщо видът му напълно се покриваше с класическата представа за потенциалния убиец, макар че най-смъртоносният предмет, намерен сред личните му вещи, бе една щипка за нокти. Ала Ланкт нямаше да забрави първото си впечатление, защото такъв си бе по природа.

— Какво ви интересува? — Джони бе дошъл в съзнание върху кушетката в някаква килия, оставена незаключена. Болеше го глава до пръсване, но сега болката го отпускаше и той започваше да усеща в себе си странна празнота. Сякаш вътрешностите му бяха измъкнати и заменени с разбит на сняг белтък. В ушите му нещо издаваше постоянен остър звук — не че пищяха, но се чуваше някакво непрекъснато тъничко бръмчене. Беше девет часът вечерта. Свитата на Стилсън отдавна се бе измела от града. Топлите кренвирши бяха изядени до последния.

— Разкажи ни какво точно се случи — подкани го Бейс.

— Беше много горещо. Сигурно съм припаднал от превъзбуда.

— Да не си нещо болен? — подпита уж случайно Ланкт.

Джони го изгледа изпитателно.

— Няма смисъл от такива хитрости, мистър Ланкт. По-добре кажете дали знаете кой съм.

— Знам. Ти май наистина си ясновидец.

— Не е нужно ясновидство, за да се досетиш, че един агент на ФБР все ще знае как да те надхитри.

— Ти си от Мейн, Джони. Там си роден и там си расъл. Каква работа има един жител на Мейн в Ню Хампшир?

— Частни уроци.

— За сина на Чатсуърт?

— Още веднъж — като знаете, защо питате? Освен да ме подозирате в нещо.

Ланкт запали цигара.

— Чатсуъртови са богати.

— Да, богати са.

— Ти да не си запален по Стилсън, а, Джони? — попита Бейс. Джони не обичаше хората, които му заговаряха на „ти“ веднага след запознанството, а тук и двамата го правеха. Това го изнервяше.

— А вие?

Бейс свирна презрително.

— Преди около пет години в Тримбъл решиха да организират целодневен рок-концерт. Градският съвет се колеба известно време, но накрая се съгласи, защото младежта си иска своето и трябва нещо да получи. Очаквахме около двеста местни младежи да се съберат на източното пасище на Хейк Джеймисън, за да слушат музика. А дойдоха хиляда и шестстотин, всички пушеха марихуана и пиеха концентрати направо от бутилките. Направиха грамадни поразии. В съвета се ядосаха и казаха, че никога повече няма да разрешат подобно нещо. А те само дето не се разплакаха от обида: „Че защо? Нали няма пострадали?“ Значи могат да безобразничат както си щат, стига да няма пострадали. И с този Стилсън е същата история. Спомням си веднъж…

— Да не би да имаш зъб на Стилсън, Джони? — намеси се Ланкт. — Някаква лична обида?

Той се усмихна по бащински, сякаш казваше: „Хайде, признай си и ще ти олекне!“

— Допреди шест седмици дори не знаех, че съществува.

— Може, може, но това не е отговор на въпроса ми.

Джони помълча известно време и рече:

— Той ме тревожи.

— И това не е отговор на въпроса ми.

— Напротив.

— Искаше ни се повече да ни помогнеш — въздъхна Ланкт.

Джони погледна към Бейс.

— Всички ли, които припадат на публични събрания в града ви, се удостояват с разпит от ФБР?

— Ами… не. Разбира се, че не — измънка смутено Бейс.

— Ти се ръкуваше със Стилсън, когато се свлече на земята — заговори Ланкт. — Имаше ужасен вид. И Стилсън бе позеленял от страх. Голям късмет извади, Джони. Голям късмет, че някой от неговите юначаги не превърна главата ти във ваза. Те помислиха, че си извадил пистолет да го застреляш.

Джони бе започнал да разбира. Той премести удивено поглед от Ланкт към Бейс и обратно.

— Вие сте присъствували! — възкликна той. — Бейс не ви е повикал по телефона, а сте присъствували на митинга.

Ланкт смачка цигарата си.

— Да, присъствувах.

— Защо ФБР се интересува от Стилсън? — едва ли не изрева Джони.

— Нека да поговорим за теб, Джони. Какъв е твоят…

— Не, нека да поговорим за Стилсън. Да поговорим за неговите юначаги, както ги нарекохте. Законно ли е те да носят палки, отрязани от кийове за билярд?

— Да — отговори Бейс. Ланкт го изгледа предупредително, но Бейс или не го видя, или се направи, че не вижда. — Билярдни кийове, бухалки за бейзбол или стикове за голф не се забраняват от закона.

— Чух, че тези типове са били от железните ездачи, от мотоциклетните банди.

— Някои са били в банди от Ню Джързи, други — от Ню Йорк…

— Бейс — прекъсна го Ланкт, — сега не е време…

— Не виждам какво толкова ще стане, ако му кажа — възпротиви се Бейс. — Те са безделници, негодяи, хулигани. Някои от тях са били обединени в банда преди четири-пет години по време на вълненията по плажовете на Хамптън. Други са участвували в мотоциклетна банда, „Дяволската дузина“, която се разформировала в хиляда деветстотин седемдесет и втора. Дясната ръка на Стилсън, Съни Елиман, е бил главатар на „Дяволската дузина“. Арестували са го поне шест пъти, но никога не са го съдили.

— Имаш грешка — Ланкт запали нова цигара. — Съден е в хиляда деветстотин седемдесет и трета за неспазване на правилата за движение — направил забранен ляв завой и карал от забранената страна по еднопосочна улица. Признал си вината и платил глобата: двадесет и пет долара.

Джони стана и бавно прекоси стаята към колонката за студена вода, където си наля втора чаша. Ланкт го наблюдаваше с интерес.

— Значи просто припадна, така ли? — попита той.

— Не — извърна се към него Джони. — Канех се да го застрелям с базука. Само че в критичния момент ми гръмнаха бушоните.

Ланкт въздъхна.

— Можеш да си вървиш, когато пожелаеш — каза Бейс.

— Благодаря.

— Но аз, както и мистър Ланкт, ще те посъветвам нещо. На твое място занапред бих се държал настрана от митингите на Стилсън, ако ми е мил животът. На хората, които Стилсън не харесва, току им се случва я едно, я друго…

— Така ли? — Джони си изпи водата.

— Това са въпроси извън твоята компетенция, Бейс. — Ланкт гледаше началника на полицията с очи, подобни на потъмняла стомана.

— Добре де — каза примирително Бейс.

— Няма да крия от теб, че митингите не минават без произшествия — поде Ланкт. — В Риджуей една бременна била пребита така, че пометнала. Това станало веднага след митинга, показан от Си Би Ес. Тя не можа да идентифицира престъпника, но имаме основания да смятаме, че е някой от хората на Стилсън. Преди месец на едно четиринадесетгодишно момченце му счупиха черепа, защото насочило към него воден пистолет. И то не можа да идентифицира престъпника. Но водният пистолет ни кара да мислим, че става въпрос за престараване от страна на охраната.

„Ама че формулировка“ — помисли си Джони.

— И пак не намерихте нито един очевидец?

— Никой не пожела да свидетелствува — усмихна се Ланкт мрачно и изтупа пепелта от цигарата си. — За хората той е избраникът.

Джони си спомни младия мъж на митинга, който вдигаше детето си, за да види Грег Стилсън. „Че кой го интересува? И без туй са само за фасон!“

— И по този случай ФБР му предоставя личен агент да го наблюдава?

Ланкт сви рамене и се усмихна обезоръжаващо.

— Какво да се прави? Само за твое сведение, Джони, задачата ми съвсем не е от леките. Понякога ме хваща страх. У този тип има невероятен магнетизъм. Ако на някой митинг реши да ме посочи с пръст и да каже кой съм, те сигурно в тоз миг ще ме линчуват на най-близкия стълб.

Джони си спомни тълпата от следобеда и красивото момиче, което размахваше в истеричен екстаз резена диня.

— Имате право — съгласи се той.

— Така че, ако можеш да ми кажеш нещо, което ще ми помогне… — Ланкт се наведе към него. В обезоръжаващата му усмивка се бе прокрадвало нещо хищническо. — Може да си имал прозрение за него. Може от това да ти е прилошало.

— Може — отвърна Джони сериозно.

— Е?

За един безумен момент Джони бе пред прага да им разкаже всичко, но после се отказа.

— Видях го по телевизията. Нямах какво да правя днес и реших да дойда да си създам лична представа за него. Бас държа, че не съм бил единственият външен човек сред публиката.

— Ни най-малко! — подчерта Бейс с отвращение.

— И това е всичко? — усъмни се Ланкт.

— Всичко — отряза Джони, но после добави: — Само дето ми се струва, че ще спечели избора.

— В това ние не се съмняваме — увери го Ланкт. — Работата е опечена, стига да не го хванем в явно нарушение. Междувременно аз напълно споделям мнението на Бейс, че трябва да стоиш настрана от митингите на Стилсън.

— Не се тревожете. — Джони смачка картонената си чаша и я изхвърли. — Много ми беше приятно да си поговорим с вас, господа, но ме чака дълъг път до Дърам.

— Кога се завръщаш в Мейн, Джони? — запита с нехаен тон Ланкт.

— Не знам. — Джони изгледа първо Ланкт — строен, с безупречна външност, почукващ с незапалена цигара по стъклото на електронния си часовник, после Бейс — уморен мъжага с добродушния израз на клепоухо куче. — Мислите ли, че той ще се кандидатира за по-висок пост?

— Боже опази! — Бейс завъртя очи.

— Такива като него са преходно явление. — Тъмнокафявите, почти черни очи на Ланкт не преставаха да изучават Джони. — Те са като редките радиоактивни елементи — толкова нестабилни, че бързо-бързо се разпадат. Стилсъновците не се издигат върху някаква трайна политическа основа, те са плод на кратковременна коалиция, която много скоро се разтурва. Нали видя днешната тълпа? Как може студенти и работници да викат в един глас за същия човек? Това, което ги обединява, не е политика. То е нещо като хула-хуп, кожените шапки или перуките с прическа „Битълс“. Ще отиде в Конгреса, ще пообядва на държавна сметка до хиляда деветстотин седемдесет и осма, и край. Можеш да не се съмняваш.

Но Джони се съмняваше.

2

На другия ден челото на Джони се бе обагрило в цветовете на дъгата. Моравочервената ивица над лявата му вежда преливаше в червено и после в зловещо яркожълто над слепоочието и към косата. Леко подутият клепач на окото му придаваше присмехулния вид на второстепенен герой от оперета.

Той преплува двадесет дължини в басейна и се просна задъхан върху един от плажните шезлонги. Чувствуваше се ужасно. Бе спал едва четири часа предната нощ и през цялото време бе сънувал кошмари.

— Здравей, Джони… как си?

Джони обърна глава и видя Нго, който кротко се усмихваше. Беше облечен в работните си дрехи и носеше градинарски ръкавици. Зад гърба си теглеше малка червена детска каручка, пълна с едва покарали борчета за разсад с увити в зебло корени. Джони си спомни как Нго наричаше борчетата и рече:

— Виждам, че пак се готвиш да садиш буренак.

Нго сбърчи нос.

— Да, за съжаление. Мистър Чатсуърт се побъркал по тях. Колко повтарям, че са боклук дръвчета, навсякъде има тези дръвчета в Нова Англия. А той прави такова лице — този път Нго сбърчи цялата си физиономия като карикатура на злодеите от късните телевизионни филми — и ми казва: „Засади ги, и точка!“

Джони се разсмя. Това бе съвсем в стила на Роджър Чатсуърт. Той не обичаше да му се противоречи.

— Хареса ли ти митингът?

Нго отново кротко се усмихна.

— Беше много поучително. — Очите му не издаваха нищо от истинските му мисли. Не личеше дори да е забелязал пурпурните багри по челото на Джони. — Много, много поучително. Всички ние се забавлявали много добре.

— Радвам се.

— А ти?

— Не мога да се похваля със същото — отвърна Джони и едва-едва докосна с пръст болезнената си подутина.

— Да, лоша работа. Трябва да го наложиш с парче говеждо месо. — Нго все така кротко се усмихваше.

— Как ти се видя той, Нго? Какво мислят за него хората от вашия клас?

— На връщане не обсъждали помежду си по молба на учителите. Те казали: „Помислете си над това, което видяхте.“ Сигурно във вторник ще пишем съчинението в клас на тази тема. Да, много ми се мисли, че ще го пишем. Съчинение в клас.

— Ти какво смяташ да пишеш в своето съчинение?

Нго вдигна поглед към синьото лятно небе и му се усмихна. Небето му отвърна със същото. Той беше просто един малък човек с първите следи от сребро в косата си. Джони не знаеше почти нищо за него. Не знаеше дали някога е бил женен, имал ли е деца, дали е емигрирал преди края на войната, дали е живял в Сайгон или някъде в провинцията. Нямаше никаква представа и за политическите му симпатии.

— Говорихме за играта „смеещият се тигър“, помниш ли? — попита Нго.

— Да.

— Ще ти разкажа за един истински тигър. Когато бях малък, край нашето село се появи един лош тигър. Той станал le manger d’homme — човекоядец, разбираш ли, само дето ядеше деца и старици, защото това беше през войната и нямаше мъже за ядене. Не войната, която ти помниш, а Втората световна война. Тигърът намерил вкус за човешкото месо. А кой да убие това ужасно създание, когато в нашето селце най-младият мъж бил на шестдесет години и с една ръка, а най-голямото момче съм аз, само на седем? И ето че един ден тигърът се хванал в една яма, специално изкопана за него и вътре сложена умряла бабичка за примамка. Ужасно е да сложиш за примамка човешко същество, сътворено от господа по негов образ и подобие — тъй ще напиша в съчинението, — но още по-ужасно е да стоиш и да гледаш как лошият тигър отвлича малките деца. Ще напиша още в съчинението, че онзи тигър бил жив, когато го намерили в капана. Бил намушен на заострен кол, но бил жив. Ние го доубили с мотики и тояги. Старци и деца, някои от децата с мокри гащички от възбуда, били тигъра с мотиките и тоягите, додето паднал на дъното на ямата и умрял. Защото мъжете от селото отишли да се бият с японците. Мисля, че този човек Стилсън прилича на тигъра с вкус за човешкото месо. Мисля, че за него трябва да се изкопае капан, да падне в него и ако остане жив, да се бие, додето умре.

Нго се усмихваше кротко на Джони в чудесния летен ден.

— Наистина ли мислиш така?

— О, да! — отвърна Нго, сякаш не ставаше дума за нищо особено. — Не знам какво ще каже учителят, когато му предам съчинението. — Той сви рамене. — Сигурно ще каже: „Нго, ти още не си готов за американския начин на живот.“ Но аз ще си кажа какво мисля и чувствувам. А ти, Джони, какво мислиш за Стилсън? — Виетнамецът спря за малко поглед върху подутината, после го отмести встрани.

— Мисля, че това е един опасен човек — отговори Джони. — Аз… аз знам, че той е опасен.

— Така ли? Всъщност вярвам, че е така. Твоите земляци от Ню Хампшир виждат в него само един забавен клоун. Те гледат на него, както мнозина от тази страна на океана гледат на онзи от Уганда — Иди Амин Дада. Но ти не си мислиш като тях.

— Не, не мисля като тях — съгласи се Джони. — Но чак пък да бъде убит…

— Политически убит — пак се усмихна Нго. — Предлагам да бъде убит само политически.

— А ако не може да бъде убит политически?

Все така усмихнат, Нго изпъна показалец като дулото на въображаем пистолет, дръпна назад като петле палеца си и го върна с щракване.

— Бум! — прошепна той. — Бум, бум, бум!

— Не — ужаси се Джони и сам се учуди колко прегракнал бе гласът му. — Това никога не е било решението. Никога!

— Никога? Аз мислех, че вие, американците, доста често използувате това решение. — Нго се наведе и хвана дръжката на червената каручка. — Трябва да вървя да садя този буренак, Джони. Довиждане, приятелю.

Джони се загледа в отдалечаващия се малък човек в летни панталони и мокасини, с каручка миниатюрни борчета зад себе си, докато той зави и изчезна зад ъгъла на къщата.

„Не, човек не трябва да сее бурена на мъстта и злото. Вярвам в това. Вярвам го с цялото си сърце.“

3

В първия вторник на ноември, който се случи второто число на месеца, Джони се бе отпуснал във фотьойла на своята кухня-столова и гледаше по телевизията прекия репортаж за резултатите от изборите. Коментаторите Чансълър и Бринкли седяха пред грамадна карта, на която с различни цветове се появяваха резултатите от надпреварата за президентския пост в отделните щати. До този момент, вече близо полунощ, все още не можеше да се каже кой ще победи — Форд или Картър. Но за Джони нямаше никакво съмнение, че ще бъде Картър.

Грег Стилсън също бе победил.

Неговата победа беше обширно отразена в местните информационни емисии, а не бе убягнала от вниманието и на общонационалните средства, чиито репортьори я сравняваха с победата отпреди две години на Джеймс Лонгли, независимия губернатор на Мейн.

Чансълър заговори:

„Последните резултати от сондирането на общественото мнение, според които кандидатът от Републиканската партия и досегашен конгресмен от този окръг, Харисън Фишър, стопявал разликата между него и лидера, се оказаха явно неверни. Ен Би Си предвижда, че Стилсън, кандидатът, провел кампанията си с килната защитна каска на строителен работник и политическа платформа, където фигурира пункт да се изпратят всички боклуци и замърсявания в космическото пространство, ще събере четиридесет и шест процента от гласовете срещу тридесет и един за Фишър. В този окръг демократите винаги са били бедните роднини и Дейвид Боус успя да спечели едва двадесет и три процента от гласовете.“

„Така че — намеси се Бранкли — в Ню Хампшир настъпи ерата на топлите кренвирши… поне до следващите избори след две години.“ И двамата с Чансълър се засмяха. Появи се някаква реклама. Джони не се усмихна. Той си мислеше за тигри.

През цялото време между митинга в Тримбъл и деня на изборите Джони бе имал много работа. Заниманията с Чък продължаваха и макар и бавно, момчето непрестанно прогресираше. Бе си взело двата поправителни изпита и си бе върнало правото да участвува в училищните отбори. Пред края на футболния сезон Чък имаше всички шансове да го посочат в символичния отбор на звездите от Нова Англия, който се обявява ежегодно по инициатива на вестниците от групата „Ганет“. Емисари от различни колежи вече бяха започнали деликатната си, прилична на ритуал мисия60, но щеше да им се наложи да почакат още една година: Чък и семейният съвет бяха единодушни, че момчето трябва да постъпи за такъв срок в подготвителното училище „Стовингтън“ — доста добро частно учебно заведение в щата Върмонт. Джони си мислеше как управата на „Стовингтън“ ще полудее от радост, като научи новината. Това училище редовно се представяше с прекрасни отбори по европейски футбол и с най-посредствени — по американски. Чък сигурно щеше да получи пълна стипендия, плюс златния ключ от общежитието на момичетата. Джони бе убеден, че Чатсуъртови бяха взели правилно решение. Със снемането на въпроса Чък се успокои, че няма веднага да държи матура, и направи още един огромен скок в четенето.

В края на септември Джони отиде до Паунъл да прекара почивните дни с баща си и след като целия петък вечер го гледа как се суети и се тресе от смях на плоските вицове по телевизията, взе, че го попита какво се е случило.

— Нищо не се е случило — отвърна Хърб, като се усмихваше смутено и нервно поглаждаше ръце, сякаш бе дребен чиновник, току-що узнал, че фирмата, в която е вложил всичките си спестявания, е фалирала. — Нищичко не се е случило. Защо мислиш, че има нещо, сине?

— Добре тогава, кажи какво ти тежи на сърцето?

Хърб престана да се усмихва, но продължи да поглажда ръце.

— Не знам как да ти кажа, Джони. Разбираш ли…

— За Шарлен ли се отнася?

— Ами да, за нея.

— Ти изплю камъчето?

Хърб погледна стеснително Джони.

— Какво би казал един двадесет и девет годишен мъж, ако баща му доведе вкъщи нова майка, а, Джони?

Джони се засмя.

— Би казал, че много се радва! Моите поздравления, татко!

Хърб въздъхна облекчено.

— Благодаря. Да знаеш, че си ме беше малко страх, няма защо да го крия. Знам какво каза, когато говорихме преди за това, но понякога хората чувствуват нещата по един начин, когато са само на думи, и по друг, когато ножът опре до кокала. Аз обичах майка ти, Джони, и струва ми се, винаги ще я обичам.

— Знам, татко.

— Но аз съм сам и Шарлен е сама и… нали разбираш, и двамата има с какво да си помогнем и ще ни бъде по-добре заедно.

Джони стана, отиде при баща си и го целуна.

— Желая ти всичко най-хубаво. Знам, че ще бъдете щастливи.

— Ти си добър син, Джони. — Хърб извади носната кърпа от задния си джоб и си избърса очите. — Мислехме, че сме те загубили. Поне аз мислех така, Вера нито за миг не губеше надежда. През цялото време вярваше. Джони, аз…

— Остави, татко. Всичко вече е минало.

— Не. Трябва да ти го кажа. Вече година и половина ми тежи като воденичен камък. Молил съм се да умреш и да се отървеш, Джони. Молил съм се на бога да вземе собственото ми дете. — Той отново избърса очи и прибра носната си кърпа. — Излезе, че бог е знаел мъничко повече от мен. Джони… ще ми станеш ли шафер на сватбата?

Вътре в себе си Джони изпита нещо подобно на жалост.

— С удоволствие — отзова се той.

— Благодаря. Радвам се, че… че си казах всичко, дето ми тежеше на душата. Чувствувам се тъй, както не съм се чувствувал много, много отдавна.

— Определили ли сте датата?

— Всъщност да. Как ти се вижда втори януари?

— Прекрасно. Можете да разчитате на мен.

— Сигурно ще обявим и двете къщи за продан. Хвърлили сме око на една ферма в Бидефорд. Мястото си го бива. Двадесет акра и половината от тях — гора. Ще започнем всичко отначало.

— Да, хубаво е да се започне всичко отначало.

— Ти нямаш нищо против да продадем къщата, нали? — попита Хърб с известна тревога.

— Разбира се, че не. Усетих само едно леко бодване и нищо повече.

— И с мен е същото — едно леко бодване. — Хърб се усмихна. — Моето е някъде около сърцето. А твоето?

— И моето.

— Как ти вървят работите оттатък?

— Добре.

— Твоето момче напредва ли?

— Фурия е! — Джони се засмя, защото бе употребил един от любимите изрази на баща си.

— Колко още смяташ, че ще останеш там?

— Като учител на Чък ли? Мисля, че ще остана да го занимавам до края на учебната година, ако ме искат. За мен е нещо съвсем ново да преподавам на четири очи. Много ми хареса. А и работата е наистина добра. Бих казал — идеална.

— Какво смяташ да правиш след това?

Джони сви рамене.

— Не знам още, но едно е сигурно.

— Кое е то?

— Отивам за бутилка шампанско. Тази вечер ще се натряскаме!

В онази септемврийска вечер баща му бе станал от масата и го бе тупнал радостно по гърба.

— Вземи две бутилки! — бе казал той.

Джони продължаваше от време на време да получава писма от Сара Хазлет. Двамата с Уолт очакваха второто си дете през април. Джони им изпрати своите поздравления по този случай, както и пожелания Уолт да събере много гласове в предстоящата кампания. Понякога си мислеше за следобеда със Сара, за онези дълги часове на отпусната забрава. Това не беше от спомените, които си позволяваше да изважда твърде често на повърхността — боеше се да не избледнее от светлината на паметта и да заприлича на червено-жълтеникавите фотографии, които ти показват за одобрение, преди да отпечатат общото табло на випуска.

Беше излизал веднъж-дваж напоследък с момичета, сред които и по-голямата, току-що разведена сестра на приятелката на Чък, но с никое не изпита желание да задълбочи нещата.

По-голямата част от свободното си време тази есен Джони прекара в компанията на Грегъри Амас Стилсън.

Бе се превърнал в стилсоман. В скрина под чорапите, долното бельо и тенис-фланелките си, той държеше три тефтера, изпълнени с бележки, разсъждения и ксерокопия от вестници и списания.

Тази дейност го караше да се чувствува донякъде гузен. Нощем, когато пишеше в полетата около залепените изрезки с тънкия си флумастер, започваше да се вижда досущ като някой Артър Бремър61 или онази Мур, която се бе опитала да застреля Джери Форд. Джони знаеше, че ако Едгар Ланкт, безстрашният пазител от фирмата Фира-БиРа, го видеше отнякъде с какво се занимава, моментално щяха да започнат да го подслушват и по телефона, и в стаята, че и в тоалетната. Пред прозореца му щеше да спре затворен камион с надписи на доставчици на мебели по домовете, само че вътре вместо с кресла и дивани щеше да бъде пълно с камери, свръхчувствителни микрофони и бог знае още какво.

Непрекъснато си првтаряше, че не е Бремър, че интересът му към Стилсън не е маниакален, но му беше все по-трудно и по-трудно да си повярва, особено след дългите часове на ровене в университетската библиотека из стари вестници и списания или след шепите монети, които една по една изчезваха в малката цепка на автомата за фотокопия. Още по-трудно му беше да си повярва в безсънните нощи, когато гореше ток, за да запише разсъжденията си, и се опитваше да прозре взаимната връзка между различните факти. И ставаше почти невъзможно да си повярва в онези гробовно смразяващи мигове, преди да съмне, когато се събуждаше облян в студена пот от поредния кошмар.

Кошмарът, който го спохождаше, бе почти винаги един и същ — едно буквално повторение от ръкостискането със Стилсън на митинга в Тримбъл: внезапната червена завеса; чувството, че се намира в тунел, изпълнен с режещата светлина на връхлитащия върху му прожектор; прожекторът, монтиран върху някакъв черен локомотив на съдбата. Старецът с уплашените очички, който приема една немислима клетва за встъпване в длъжност. Чувствата в техните нюанси, които го обгръщат на талази като гъсти облаци от дим. И върволицата от мимолетни видения, които се поклащат в дълъг наниз като пластмасови байрачета над паркинг със стари автомобили за продан. Разумната половина от неговото съзнание му нашепваше, че всички тези образи са свързани помежду си, че подобно на комикс, те разказват история в картинки за надвисналия титаничен апокалипсис, може би дори за Армагедон, в чието неотвратимо приближаване Вера Смит бе вярвала тъй дълбоко.

Но какво представляваха тези образи? Как точно изглеждаха? Бяха мъгляви и се виждаха само смътните им очертания, понеже неизменно ги покриваше онзи загадъчен син филтър — синият филтър с понякога появяващите се жълти резки, подобни на ивици по тигрова кожа.

В тези безкрайни повторения на един и същ кошмар ясен беше само последният образ: виковете на умиращите, миризмата на смъртта. И един-единствен тигър, който се прокрадва с дебнещата си пружинираща стъпка през джунглата на изкривени от адската температура метални конструкции, разтопено стъкло и опърлена земя. Всеки път тигърът се смееше и сякаш носеше нещо в зъбите си — нещо синьо и жълто, от което капеше кръв.

Имаше моменти през тази есен, когато Джони си мислеше, че сънят му ще го прати в лудницата. Един напълно идиотски сън; в края на краищата онова, което искаше да внуши, бе абсурд. Най-добре би било да го избие от главата си!

Но това бе невъзможно и той се зае да изучава Грегъри Стилсън, като се опитваше да се залъгва, че заниманията му не са плод на опасна мания, а само безобидно хоби.

Стилсън бе роден в град Тълса. Баща му бил работник на нефтените сонди и сменял често-често обектите — за него било по-лесно да си намира работа, отколкото за другите, главно поради огромния му ръст. Майката на Грег може някога и да е била хубава, но в двете нейни снимки, които Джони бе успял да открие, имаше само далечен намек за това. Времето, заедно с човека, за когото се бе омъжила, бързо беше заличило хубостта й. От снимките гледаше типичното съсухрено лице на жена от Югоизточните щати по време на Голямата криза, облечена в рокля от избеляло имприме, прегърнала в кльощавите си ръце дете — Грег, и примижала срещу слънцето.

Бащата бил властен човек, който нямал особено високо мнение за сина си. Като дете Грег бил блед и болнав. Нищо не говореше пряко, че бащата го е тормозил психически или физически, но се налагаше подозрението, че в най-добрия случай Грег Стилсън бе прекарал първите девет години от живота си под сянката на постоянно неодобрение. Ала единствената снимка, която Джони притежаваше, на бащата и сина заедно, излъчваше щастие: бяха се фотографирали край сондата за нефт и бащата бе прегърнал приятелски детето през врата. И все пак снимката караше Джони да потръпва: Хари Стилсън бе облечен в работни дрехи — панталони от шевиот и двуредно яке армейски образец, а защитната му каска бе килната дяволито към тила.

Грег тръгнал на училище в Тълса. После, когато навършил десет години, го преместили в Оклахома Сити. Предното лято баща му загинал в пожара, избухнал на една сондажна кула. Мери-Лу Стилсън се преселила със сина си в Оуки Сити62, защото там живеела майка й, а и войната отворила нови работни места. Годината била 1942-ра и отново настъпило доброто време.

Успехът на Грег бил добър до гимназията, когато започнал да се забърква във всевъзможни истории: бягства от училище, побоища, продажба на крадени вещи по целия град, макар че явни доказателства за последното липсваха. В 1949 г., като ученик в най-долния клас на гимназията, Грег си изкарал едно изгонване за два дни от училище, понеже подложил панаирджийска бомбичка в тоалетната на съблекалнята.

Във всички подобни случаи на конфликт с властите Мери-Лу Стилсън вземала страната на сина си. Добрите времена — поне за такива като Стилсънови — свършили заедно с края на войната през 1945-а и затварянето на допълнителните работни места. Ето защо мисис Стилсън възприемала всички обвинения срещу сина си като част от заговора на целия свят против нея и момчето й. Майка й умряла и й оставила само малката си дървена къща. Известно време тя обслужвала работниците в някакъв долнопробен бар, после разнасяла бобена яхния в нощна закусвалня. И винаги, когато синът й се забърквал в някаква каша, тя го бранела със зъби и нокти, очевидно без да проверява дали му е чиста работата, или не.

Към 1949 г. вече нямало и следа от бледното болнаво дете, което бащата наричал с презрение „фъстък“. Успоредно с възмъжаването на Грег Стилсън започнали да излизат наяве и наследените от баща му физически данни. Момчето се източило с петнадесет сантиметра и наддало тридесет и пет килограма от тринадесетата до седемнадесетата си година. Грег не се включил в нито един от училищните отбори, но се сдобил по някакъв начин с домашен тренажор и комплект гири. Станало доста опасно да си имаш вземане-даване с Фъстъка!

Джони предполагаше, че Грег трябва многократно да е висял на косъм от изключването. А това, че не е бил арестуван нито веднъж, навярно бе въпрос на луд късмет. „Ех, поне веднъж да беше хлътнал, както си е заслужавал! — често си мислеше Джони. — Тогава нямаше да има нужда от всички тези глупави тревоги, защото един осъждан углавен престъпник не би могъл да се домогва до висок държавен пост.“

Стилсън завършил училище — вярно, сред последните по успех във випуска — през юни 1951 г. Ала независимо от слабите бележки той съвсем не бил глупав. Търсел откъде да извлече най-голяма полза за себе си. Умеел да предразполага с държането си и да говори с хората. В онова лято той се хванал за кратко да работи в бензиностанция. След това, през август същата година, по време на проповед за връщане в лоното божие на заблудените, обезверени души в една палатка край Уайлдуд Грийн, Грег прегърнал Христа. Простил се със седемдесет и шеста бензиностанция и поел пътя на професионален заклинател на дъждове „по волята и с помощта на господа бога, Исуса Христа“.

Случайно или не, ала онова лято било едно от най-сушавите в Оклахома след годините на незапомнения засух по време на Голямата криза. Посевите били вече безвъзвратно загубени и същата участ очаквала добитъка, ако бързо изпразващите се кладенци пресъхнели съвсем. Грег бил поканен да присъствува на събрание, свикано от Асоциацията на фермерите в района. Джони бе открил грамаден брой описания на случилото се там; то бележело един от върховите моменти в биографията на Стилсън. Измежду тези описания нямаше две да съвпадат напълно и на Джони му беше ясно защо: историята имаше всички характерни черти на една типична американска легенда, не по-различна от тези за пионерите в овладяването на запада като Дейви Крокет, Пекос Бил и Пол Бъниян. Нямаше никакво хъмнение, че нещо бе станало, но пълната и неподправена истина за него се губеше безвъзвратно.

Едно изглеждаше сигурно: събранието на Асоциацията на фермерите трябва да е било най-необикновеното събитие от този род. Фермерите били поканили повече от двадесет и пет заклинатели от различни краища на Юга. Близо половината от тях били негри. Имало двама индианци: единият — наполовина поний63, другият — чистокръвен апах. Имало и мексиканец и той непрестанно дъвчел пейоте64. Измежду деветимата бели, Грег бил единственото местно момче.

Фермерите изслушали едно по едно предложенията на заклинатели и бегетисти65. Постепенно те от само себе си се оформили в две групи: първите искали половината хонорар в аванс (без връщане в случай на неуспех), а другите — целия (също без връщане).

Когато дошъл редът на Грег Стилсън, той се изправил, мушнал палци в гайките за колана на джинсите си и, както изглежда, заявил: „Мисля, че на всички вас ви е известно, че се научих да измолвам дъжд от небето, след като отдадох сърцето си на Исуса Христа. Дотогава аз бях затънал дълбоко в греха и в греховните съблазни. А една от най-големите съблазни току-що видяхме всички. Нейното име е изписано само с доларови знаци.“

Фермерите се заслушали. Макар и едва деветнадесетгодишен, Стилсън вече умеел да омайва хората с палячовщини. А и предложението, което им направил, било тъй съблазнително, че не можели да не го приемат: понеже бил възроден за вярата в кръста и понеже знаел, че в сребролюбието е коренът на всяко зло, той обещал да им докара дъжд, пък те после да му платят колкото смятат, че заслужава според свършената работа.

Наели го под гръм от аплодисменти и два дни по-късно, коленичил в каросерията на камион, той бавно кръстосвал главните и второстепенни пътища на Централна Оклахома. Бил облечен в черна дреха и носел на главата си плитка шапка на проповедник. Хората се стичали с хиляди да го погледат как се моли за дъжд през чифт високоговорители, включени към акумулатор от трактор.

Краят на историята би могъл да бъде предсказан, но не останал незадоволителен. В следобедните часове на втория ден, откакто Грег започнал да се моли, небето се забулило с облаци и на следното утро дъждът завалял. Валяло три дни и две нощи, в пороите загинали четирима души. Цели къщи с накацали по покривите кокошки били отнесени в река Гринуд от наводнението. Кладенците се напълнили с вода, добитъкът бил спасен, а в Асоциацията на фермерите и скотовъдците от Оклахома решили, че нещата щели да се развият по този начин и без молебен. На първото си събрание след дъждовете те пуснали шапката, за да съберат възнаграждението на Грег, и на младия закинател била връчена грандиозната сума от седемнадесет долара.

Грег ни най-малко не се разстроил. Той употребил седемнадесетте долара да помести обява във вестника на Оклахома „Сити Хералд“. В нея се обръщало внимание, че приблизително същото се случило и с един ловец на плъхове в град Хамелн66. Понеже бил християнин, изтъквало се по-нататък, Грег Стилсън нямал намерение да им отвлича децата, а и прекрасно съзнавал, че не би могъл да си търси по законен път правата срещу такава мощна организация като Асоциацията на фермерите и скотовъдците от Оклахома. Но пък нали в края на краищата трябвало да има правда? Той издържал възрастната си майка, която била с разклатено здраве. Обявата давала да се разбере, че Грег си бил скъсал гьона да се моли за шайка богати, неблагодарни сноби, същите като онези, които сривали с трактори къщите на бедняците през тридесетте години, че бил спасил добитък за десетки хиляди, а в замяна получил едва седемнадесет долара. Лично него, бидейки добър християнин, подобна неблагрдарност не го тревожела, но може би тя би трябвало да накара добрите граждани от областта да се позамислят. Всички, които уважавали справедливостта, били поканени да изпратят пожертвования до пощенска кутия 471, в редакцията на „Хералд“.

Джони се чудеше колко ли точно бе получил Грег благодарение на тази обява. Имаше най-различни сведения по въпроса. Но онази есен Грег започнал да се разкарва из града с нов-новеничък „Форд-Меркурий“. Натрупаните за три години данъци върху къщата, оставена от майката на Мери-Лу, били платени. Самата Мери-Лу (която си била съвсем здрава и на не повече от четиридесет и пет години) цъфнала в ново кожено палто. Стилсън очевидно бил напипал интимния механизъм на един от основните принципи, които движат света: ако някой получава и не плаща, то неизвестно защо често се намира друг, който нищо не е получил, а е склонен да плати. Може би същият този принцип гарантира на политиците, че винаги ще има достатъчно млади хора, готови да нахранят с пушечно месо ненаситната военна машина.

Фермерите разбрали, че са си сложили таралеж в гащите. Когато някои от тях слизали в града, веднага ги ограждали тълпи и ги освирквали. Асоциацията била заклеймена от амвона на всяка църква в областта. Станало извънредно трудно да се продава месото, спасено от дъжда, ако не се откара на значително разстояние от територията на бойкота.

В един ноемврийски ден на тази паметна година двама млади мъже, с боксове на ръцете и никелирани револвери калибър 32 в джобовете, се появили пред прага на Грег Стилсън, явно наети от Асоциацията на фермерите и скотовъдците да му внушат с нужната убедителност, че има други места, където климатът ще бъде по-здравословен за него. И двамата завършили мисията си в болницата. Единият получил сътресение на мозъка. Другият загубил четири зъба и имал вътрешни разкъсвания. И двамата били намерени на съседната пряка до къщата на Грег минус гащи. Месинговите им боксове били заврени в едно анатомично място, най-често свързано със сядането, а при единия от въпросните млади мъже за отстраняването на чуждото тяло се наложило да се прибегне до малка операция.

Асоциацията на фермерите и скотовъдците била отбой. На заседание в началото на декември те гласували да се изтеглят 700 долара от общия фонд и да се връчи чек за същата сума на Грег Стилсън.

Така той си получил своето.

В 1953 г. Грег се преместил заедно с майка си да живее в щата Небраска. Нямало хляб вече за заклинателите на дъждове, а според някои и на обирачите по незаконните залагания на коне също им се постеснило около врата. Във всеки случай те се преместили в Омаха и там Грег открил бояджийска фирма, която след две години фалирала. Повече му провървяло като пътуващ търговец на компанията за издаване и разпространение на Библията и друга религиозна литература „Път към истината“. Той кръстосвал надлъж и шир зърнопроизводителните райони на страната и споделял трапезата на стотици отрудени фермерски семейства, като им разказвал историята на своето просветление за словото божие и им продавал библии, паметни плочи, фосфоресциращи пластмасови разпятия, молитвеници, грамофонни плочи, религиозни трактати и евтиното издание на един ултрадесничарски труд: „Път към истината за Америка или заговорническите кроежи на комунисти и евреи против нашите Съединени щати“. В 1957 г. застаряващият „Меркурий“ бил заменен с чисто нов „Форд“-комби.

В 1958 г. Мери-Лу Стилсън умряла от рак и по-късно същата година прероденият за Христовата вяра Грег напуснал бизнеса с библиите и поел на изток. Прекарал една година в Ню Йорк, преди да се пресели в столицата на щата Олбъни. Годината в Ню Йорк той посветил на опити да пробие като актьор в театъра. Заедно с бояджийството това се оказало едно от малкото поприща, където Грег ударил на камък. „Не поради липса на талант обаче“ — мислеше си ехидно Джони.

В Олбъни той постъпил на работа в застрахователната фирма „Пруденшъл“ и останал в столицата до 1965 г. Не може да се каже, че като застрахователен агент Грег успял да постигне кой знае какво. Нито пък някой, в изблик на християнски чувства, му предложил ръководен пост във фирмата. Познатият ви оперен петел Грег Стилсън, изглежда, си бил поприбрал крилцата през този петгодишен период. И още нещо — единствената жена в пъстрата му биография си останала майка му. Той нито се женил, нито дори, доколкото Джони бе успял да установи, имал някога постоянна приятелка.

В 1965 г. от „Пруденшъл“ му предложили поста на техен представител в Риджуей, щат Ню Хампшир, и Грег приел. С това се сложило край и на неговото кротуване. Тъкмо тогава набирали сили шестдесетте години с дискотеките и хипитата — ерата на късите поли и на девиза „Прави каквото ти се иска!“. Грег се включил активно в обществения живот на Риджуей. Станал член на Търговската палата и на самарянските организации. В 1967 г. името му прогърмяло по целия щат Ню Хампшир във връзка със спора около автоматите за платен паркинг в центъра на града. От шест години вече различни фракции в градската управа постоянно се карали по този въпрос. Грег предложил да се премахнат изобщо автоматите и да се заменят с касички за самообслужване. Нека всеки дава колкото иска. Някои се изказали, че не били чували по-безумна идея от неговата. „Е — отвърнал им Грег, — почакайте и ще видите!“ О, да, той умеел да убеждава. В крайна сметка градската управа приела предложението като временно решение под формата на експеримент и последвалият порой от монети накарал всички да хлъцнат от изненада. Единствен Грег не се изненадал — този принцип му бил известен от много време.

В 1969 г. той наново привлякъл върху себе си вниманието на информационните средства в Ню Хампшир като предложил в дълго и внимателно съставено писмо до редакцията на Риджуейския вестник да се изпращат арестуваните за употреба на наркотици на работа по обществени места, като парковете, да асфалтират алеите за велосипедисти, че дори да плевят зелените площи край пътищата. „Това е най-голямата идиотщина, която съм чувал!“ — възкликнали мнозина по този повод. „Дори да е така — отвръщал Грег. — Опитайте предложението ми, пак ако не потръгне — изхвърлете го!“ Градските власти решили да опитат. Един хахо — пушач на марихуана — реорганизирал целия каталог на градската библиотека от остарялата десетична система на Дюй в по-съвременната система на библиотеката на Конгреса, и това не струвало нито стотинка на града. Няколко хипита, окошарени по време на халюциногенна оргия, направили съвършенно нова планировка на градския парк и го превърнали в образцово място за почивка, където не липсвало езерце с патици, а детската площадка отговаряла на изискванията да се максимализират възможностите за игри и забави като същевременно се минимализират опасностите от наранявания. Както изтъквал Грег, повечето от наркоманите развивали страстта си към силните химикали по време на следването в университетите и колежите, но това съвсем не означавало, че не биха могли да приложат на практика останалите знания, придобити там.

По същото време, когато революционизирал паркингите в новоприетия си роден град и разрешавал проблема с местните наркомани, Грег пишел писма до редакциите на вестници като манчестърския „Юниън Лийдър“, бостонския „Глоуб“, че и до „Ню Йорк Таймс“, в които излагал крайно десни възгледи за войната във Виетнам, настоявал употребата на хероин да се счита за тежко престъпление и непременно да се наказва със затвор, както и да се възстанови смъртната присъда, особено за търговия с хероин. В предизборната си кампания за Камарата на представителите той на няколко пъти бе твърдял, че се е противопоставял на войната във Виетнам от 1970 г. нататък, но собствените му писма, публикувани в пресата, го уличаваха в чиста лъжа.

В 1970 г. Грег Стилсън отворил своя застрахователна кантора, в която се занимавал и с недвижими имоти. Фирмата му била преуспяваща. В 1973 г. в съдружие с още трима бизнесмени той финансирал и построил голям базар в центъра на града, в близост до седалището на управата на окръга, който представяше сега в Конгреса. Това била годината на арабското петролно ембарго, в която Грег започнал да кара един представителен „Лингълн-Континентал“. И също така годината, в която той се кандидатирал за кмет на Риджуей.

Кметът се избира за двугодишен срок и две години по-рано, в 1971-а, Грег получил предложения както от републиканците, така и от демократите, да се кандидатира за този пост в сравнително немалкия (с 8500 жители) град на Нова Англия. Той отклонил с любезна усмивка и двете предложения, а в 1973 г. издигнал независима кандидатура срещу доста популярен републиканец, който обаче бил уязвим заради безрезервната си подкрепа на Никсън, и демократ-фигурант. Тогава Грег за пръв път си сложил защитната каска на главата. Лозунгът, под който провеждал кампанията си, бил: „Да построим един по-хубав Риджуей!“. Победата му била съкрушителна. Година по-късно, в съседния щат Мейн, гласоподавателите обърнали гръб и на демократа Джордж Мичъл, и на републиканеца Джеймс Ървин и избрали за свой губернатор Джеймс Лонгли — представител на застрахователния бизнес от Луистън.

Грегори Амас Стилсън не пропуснал да си направи необходимите изводи от този факт.

4

В полетата на ксерокопията от печата Джони пишеше своите коментари и забележки, както и въпросите, които постоянно си задаваше. Толкова често бе прехвърлял в ума си своите разсъждения и изводи, че сега, както слушаше хрониката от изборния ден, водена от Чансълър и Бринкли, би могъл на един дъх да ги повтори дума по дума.

Първо: по всички правила Грег Стилсън не трябваше да бъде избран. Неговите предизборни обещания бяха до голяма степен несериозни. Произходът му бе крайно неподходящ. И образованието му бе крайно неподходящо. То свършваше с дванадесетия клас и до 1965 г. Грег бе водил практически скитнически живот. В страна, където избирателите смятат, че законите следва да се създават от юристи, доколкото Стилсън бе имал нещо общо със закона, то бе винаги от страната на потърпевш. Не бе женен, а и поведението му бе определено като луда глава.

Второ: за най-голямо учудване пресата го бе оставила почти изцяло на спокойствие. В изборната година, когато Уилбър Милс бе принуден да си признае, че има любовница, когато по същата причина такава вечна притурка като Уейн Хейс бе изритан от Камарата на представителите, когато дори силните на деня не бяха застраховани от постоянно наежения печат, готов да извади наяве всичките им кирливи ризи, репортьорите би трябвало да накълцат Грег Стилсън на парчета. Вместо това неговата колоритна, противоречива личност, изглежда, предизвикваше само весело възхищение от страна на националните информационни средства и сякаш не тревожеше особено никого освен Джони Смит. Телохранителите му бяха довчерашни плажни гангстери на свръхмощни мотоциклети и по време на предизборните митинги на Стилсън все се случваше някой да пострада, но така и не се намери журналист, който да разнищи докрай тези мистериозни инциденти. На митинга в центъра — пред същия базар, в чието изграждане бе взел участие и Стилсън — на едно осемгодишно момиченце била счупена ръката и изкълчен шиен прешлен; майката крещяла истерично и се кълняла, че някакъв от „маниаците мотоциклетисти“ блъснал детето от естрадата в момента, когато то се опитвало да се покатери на подиума до катедрата, за да поиска от големия политик автограф. Ала във вестника се бе появила само кратка бележка под заглавие „Пострадало дете по време на митинг на Стилсън“, която бързо се бе забравила.

Джони бе шокиран от публичната декларация, която Стилсън бе направил за състоянието на финансите си. В 1975 г. той платил федерални данъци в размер на 11 000 долара върху доход от 36 000 долара — нито цент за щата, разбира се, — в Ню Хампшир не събират данъци. Стилсън заявил, че целият му доход идвал от застрахователната му агенция и посредническата му фирма за недвижими имоти плюс дребното му възнаграждение като кмет. Не споменал нито думичка за такова тлъсто дробче като базара в центъра. Нямало никакви обяснения и за това, че къщата, в която живеел, оценена за 86 000 долара, била негова собственост, изплатена до последния цент. По времето, когато на самия президент на Съединените щати му търсеха постоянно сметка за действително нищожни суми, скандалната финансова декларация на Стилсън не бе предизвикала и най-малкото недоумение.

После идваше и оценката за дейността му като кмет. На този пост той се бе проявил в значително по-добра светлина, отколкото човек би могъл да очаква въз основа на предизборната му кампания. Стилсън бе пресметлив, хитър човек с грубовати, но правилни схващания за човешката, колективната и политическата психология. Така че за радост на данъкоплатците първият му мандат приключил в 1975 г. при положително салдо — такова нещо не се било случвало с финансите на града от десет години. С основание Стилсън се гордеел със своя план за решаване проблема с паркирането в града, както и с програмата, която сам наричал „трудово-образователен курс за хипита“. Риджуей бил и сред първите градове в страната, създали комитет за чествуване на двувековния юбилей на САЩ. А благодарение на предприятието за канцеларско обзавеждане открито там, в тежките времена на рецесия безработицата в района си останала на завидно ниското ниво от 3,2%. Всичко това бе твърде похвално.

Но имаше и други неща, случили се по време на кметуването на Стилсън, които изпълваха Джони със страх.

Средставата, отпускани на градската библиотека, били съкратени от 11 500 на 8000 долара и впоследствие, през последната година от мандата на Стилсън — на 6500 долара. В същото време фондовете за нуждите на полицията нараснали с четиридесет процента. Гаражът на участъка получил три нови патрулни коли, а в склада постъпила комплектна екипировка за борба с улични безредици. Били назначени двама нови полицаи и по настояване на Стилсън Градският съвет гласувал да се покриват 50% от разноските на всеки полицай, който пожелае да се снабди с лично огнестрелно оръжие. Вследствие няколко от полицаите в това заспало градче на Нова Англия си купили револвери система „Магнум“, калибър 357, оръжие прославено за вечни времена от „мръсника“ Хари Калахан. Стилсъновият мандат се запомнил и със затварянето на младежкия клуб и с въвеждането на вечерен час за ученици под шестнадест години, който уж бил доброволен, но за спазването му следяла полицията. И накрая, фондовете за социално осигуряване и подпомагане на нуждаещите се били орязани с 35%.

Да, имаше много неща около личността на Стилсън, които изпълваха Джони със страх.

Бащата деспот и винаги готовата да вземе негова страна майка. Политическите митинги, подобни на рок-концерти. Начинът, по който този човек въздействуваше на тълпата, неговите телохранители…

Още от Синклер Луис насам хората не преставаха да бият тревога и да предупреждават, че фашизмът надига глава в Америка, но засега опасенията им не са оправдаваха. Е, вярно че в Луизиана се бе появил Хюи Лонг67, но Хюи Лонг бе…

Бе убит.

Джони затвори очи и видя Нго да насочва показалец като дуло на пистолет: бум, бум, бум.

Но човек не трябва да сее бурена на мъстта и злото. Стига да не иска да се свлече по наклонената плоскост чак до дъното, където чака Франк Дод под качулката на своя полиетиленов плащ; в една компания с Освалдовци, Сирхан-Сирхановци и Бремъровци. Маниаци от всички страни, съединявайте се! Не занемарявай налудничавите си тефтери и ги прелиствай в среднощните часове, а когато стане невъзможно да удържиш в себе си всичко натрупано, поръчай да ти изпратят по пощата пистолет. Джони Смит, запознай се с Фром Перушана69. Много ми е приятно да се запознаем, Джони. Всичко, което сте записали в бележниците си, е напълно разбираемо за мен. Искам да се запознаете с моя духовен наставник Чарли70. Чарли, това е Джони. Когато свършиш със Стилсън, ще обединим усилията си, за да отървем света от всички тези свини.

Виеше му се свят. Пристъпите на неизбежното главоболие идваха на талази. Така ставаше всеки път — Грег Стилсън неминуемо го докарваше до това състояние. Крайно време бе да заспива и, за бога, никакви сънища!

И все пак въпросът си оставаше.

Беше го записал в един от тефтерите и постоянно се връщаше към него. Беше го изписал внимателно буква по буква и го бе заградил три пъти с кръг, сякаш за да не може да избяга оттам. Въпросът бе следният: „Ако можеше да се вмъкнеш в някаква машина на времето и да се върнеш в 1932 г., би ли убил Хитлер?“

Джони погледна часовника си — дванадесет и петнадесет. Вече бе трети ноември и изборите в тази юбилейна година на второто столетие бяха отишли в историята. Все още не бяха ясни резултатите в Охайо, но Картър беше начело. Без бой, мойто момче! Край на суетнята, свърши се борбата! Изборът приключи — един загуби, друг сполучи! Джери Форд можеше да си прибере жокейката в нафталина поне до 1980 г.

Джони отиде до прозореца и погледна навън. Голямата къща бе потънала в мрак, но лампата в квартирата на Нго светеше. Нго, комуто скоро предстоеше да стане американски гражданин, все още гледаше големия спектакъл, организиран в страната на всеки четири години: През онази врата си отиват старите мухльовци, а оттук влизат новите мухльовци. Изглежда, Гордън Строн71 не беше изтърсил чак такава глупост пред Сенатската комисия за разследване на „Уотъргейт“.

Джони си легна, но дълго не можа да заспи.

Когато накрая се унесе, сънува смеещия се тигър.

1

Хърб Смит и Шарлен Маккензи сключиха брак, както си бяха решили, на втори януари 1977 г. следобед. Церемонията се състоя в църквицата на Саутуест Бенд. Булката бе доведена под венчило от баща си — осемдесетгодишен, почти сляп старец. Джони бе шафер на баща си и вещо подаде пръстена в нужния момент. Всичко мина прекрасно.

На сватбата дойде и Сара Хазлет с мъжа си и детето — вече момченце. Сара бе бременна и грейналото й лице бе образец на щастие и душевна удовлетвореност. Джони я погледна и с изненада усети как изневиделица ревността заби дълбоко ножа си в сърцето му и го стисна за гърлото като облак от задушлив газ. Не след дълго болката премина и на празненството след венчавката той отиде да поговори с тях.

Това беше първата му среща с мъжа на Сара. Той бе висок, представителен, с тънки мустачки и рано побеляваща коса. Кампанията му за място в Сената на Мейн бе завършила успешно и той сега се бе впуснал да обяснява истинската страна на президентските избори и колко трудно се работи с независим губернатор, а Дени напразно го дърпаше за крачола и повтаряше: „Дай още да пия, татко, дай още, още!“

Сара си мълчеше, но Джони усещаше, че го гледа с изумрудените си очи. Това донякъде го смущаваше, но не му беше неприятно. Като че ли малко го натъжаваше.

Алкохолът се лееше щедро и той двукратно превиши обичайната си максимална доза от две чаши — дали поради стреса от новата среща със Сара, този път в обкръжението на семейството й, или защото сияйното лице на Шарлен го караше да осъзнае по-ясно от всякога, че Вера Смит си бе отишла безвъзвратно. Така че когато се приближи до Хектор Маркстоун, бащата на булката, петнадесетина минути след като семейство Хазлет си бяха отишли, главата му приятно се маеше.

Старецът бе седнал в ъгъла до разрушените останки от сватбената торта и се подпираше с деформирани от артрит ръце върху дръжката на бастуна си. Носеше тъмни очила. От едната страна рамката им бе залепена с изолирбанд. До него имаше две празни и едно наполовина изпито шише бира. Той се взря в Джони.

— Ти си момчето на Хърб, нали?

— Да, сър.

Старецът го огледа още по-внимателно и каза:

— Никак не изглеждаш добре.

— Сигурно защото все много късно си лягам.

— Явно имаш нужда от нещо за подсилване. Нещо да понапълнееш.

— Вие сте участник в Първата световна война, нали?

На сакото си от син шевиот Хектор Маркстоун бе закачил цял ред медали, между които и Френския кръст за бойни заслуги.

— И още как! — Лицето на стареца светна. — Служих в Американския експедиционен корпус под командата на генерал Пършинг — Черния Джак — в 1917 и 1918 година.

Гората Бело72, момчето ми. Сега това е само едно от имената в книгите по история. Но аз бях там. Видях как войниците умираха там.

— И Шарлен каза, че вашият син… нейният брат…

— Бъди. Да. Щеше да ти стане сега вуйчо. Кръстихме го Джо, но той бе толкова обичлив, че всички започнахме да го наричаме по приятелски Бъди едва ли не от първия ден. Майка му не можа да преживее телеграмата за неговата смърт.

— Той загина във войната, нали?

— Да — потвърди замислено старецът. — В Сен Ло, хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. Това е близо до Бело — поне по нашите стандарти. Вражески куршум отне живота на Бъди. Нацистки.

— Пиша един материал. — Алкохолът караше Джони да се чувствува много хитър, че бе успял най-сетне да докара разговора, докъдето му трябваше. — Надявам се да го приемат в „Атлантик“ или „Харпърс“…

— А, писател? — Тъмните очила блеснаха заинтригувано към Джони.

— Опитвам се да стана. — Джони вече съжаляваше за пиянската си словоохотливост. „Да, писател съм. Пиша по тефтерите си под прикритието на нощта.“ — Във всеки случай материалът е на тема Хитлер.

— Хитлер? Какво за Хитлер?

— Ами… представете си… просто си представете, че влизате в някаква машина на времето и се връщате в хиляда деветстотин тридесет и втора година. Връщате се в Германия. И срещате Хитлер. Ще го убиете ли, или ще го оставите да си живее?

Изцъклените, тъмни стъкла върху лицето на Маркстоун бавно се вдигнаха към Джони и той веднага престана да се чувствува пиян, словоохотлив и хитър. Сега сякаш всичко зависеше от това какво ще каже този старец.

— Това да не е някакъв номер, момче?

— Не, няма шега.

Едната ръка на Хектор Маркстоун напусна дръжката на бастуна, мушна се в джоба на панталоните и се отдаде на безконечно ровене. Когато най-сетне отново се показа, в нея лежеше джобно ножче с кокалена дръжка, пожълтяла и огладена като слонова кост от годините на дълга употреба. Тогава се размърда и другата ръка и с невероятно деликатни движения, надвивайки артрита, отвори единственото острие. То злобно блесна под оскъдната светлина на скромната зала — това ножче, пътувало до Франция в 1917 г. с едно момче, момче — участник във войска от хиляди момчета, преизпълнени с готовност да се опълчат срещу мръсните шваби, които колят бебета и изнасилват калугерки, и същевременно да покажат туй-онуй на френските дамички. Ала момчетата ги бяха косили картечници, бяха ги морили дизентерия и грип, бяха ги тровили с иприт и фосген и когато излизаха от гората Бело те приличаха на подгонени плашила, видели с очите си самия дявол. И всичко бе напразно, всичко трябваше да бъде повторено отново.

Някъде свиреше музика. Хората се смееха. Хората танцуваха. За миг всичко пламна в яркото сияние на фотосветкавица. Някъде далеч. Джони се взираше в голия нож, втрещен, хипнотизиран от трепкащите отблясъци по наточеното острие.

— Виждаш ли го? — тихичко лопита Маркстоун.

— Да — прошепна Джони.

— Ще го забия в черното, предателско сърце на онзи убиец. Ще го забия до дъно… и после ще го завъртя. — Той бавно завъртя ножа, първо по посока на часовниковата стрелка и после обратно. Усмихна се и в устата му се откриха гладки като на бебе венци и един полегнал жълт зъб.

— Но първо — добави старецът — ще намажа острието с отрова за плъхове.

2

— Да убия Хитлер? — изпухтя Роджър Чатсуърт на малки, бели облачета. Двамата с Джони се разхождаха в заснежената гора зад къщата в Дърам. Наоколо цареше невероятна тишина. Макар да бе началото на март, те я усещаха плътна и мразовита като през януарските студове.

— Да, точно така.

— Интересен въпрос. Безсмислен, но интересен. Не, няма да го убия. По-скоро ще вляза в партията му. Ще се опитам да оправя нещата отвътре. Навярно би могло да бъде обявен за сектант или да бъде забъркан в някаква каша, разбира се, ако можехме да знаем предварително какво ни чака.

Джони си спомни подрязаните кийове за билярд, спомни си святкащите зелени очи на Съни Елиман.

— Би могло и сам да загинеш междувременно — възрази той. — Онези типове в хиляда деветстотин тридесет и трета не са си пели само песнички по бирариите.

— Да, вярно. — Роджър повдигна въпросително вежди. — Ами ти как би постъпил?

— Нямам представа.

Роджър смени темата.

— Как са прекарали вашите медения си месец?

Усмивката се разля по лицето на Джони. Напук на стачката на хотелските работници, младоженците бяха заминали на курорт в Маями Бийч.

— Шарлен каза, че се чувствувала като у дома си, понеже си оправяла сама леглото. Баща ми каза, че го било срам от хората да ходи с този тъмен тен през март. Но според мен и двамата са безкрайно доволни.

— А продадоха ли къщите?

— Да, и двете в един и същи ден. При това почти на цената, която им искаха. Сега, ако не бяха проклетите ми болнични дългове, щяха да си бъдат волни като птички.

— Джони…

— Да?

— Нищо. Хайде да се връщаме. Вкъщи имам бутилка „Чивас Рийгъл“, ако не възразяваш да се почерпим.

— Ни най-малко не възразявам.

3

Те четяха вече „Невзрачният Джуд“ и Джони бе удивен колко бързо и естествено Чък навлезе в книгата (след като помрънка и попъшка над първите четиридесетина страници). Момчето си призна, че нощем чете напред и че смята да си вземе още нещо от Харди, като я свърши. За пръв път в живота си четеше за удоволствие. И подобно на младеж, току-що открил сексуалната наслада с помощта на някоя зряла жена, не можеше да мисли за нищо друго.

Ето и сега, макар и с кориците нагоре, книгата лежеше отворена в скута му. Отново седяха до басейна, но този път той бе празен, а те носеха леки якета. По небето плуваха меки, бели облачета, които правеха вяли опити да се слеят, за да докарат дъжд. Наоколо се чувствуваше някакво тайнствено очакване и сладко ухаеше. Идеше пролет. Беше шестнадесети април.

— Това отвличащ въпрос ли е? — попита Чък.

— Не.

— Ами ще ме хванат ли?

— Моля? — Никой досега не бе задавал този въпрос.

— Ще ме хванат ли, ако го убия? И ще увисна ли две педи над земята, обесен с главата надолу?

— Не знам — отвърна замислено Джони. — Навярно ще те хванат.

— Значи няма да мога да избягам с моята машина на времето в един съвсем различен, много по-хубав свят? В добрата стара хиляда деветстотин седемдесет и седма година?

— Не, няма.

— Все едно. Пак ще го убия.

— Няма да му мислиш?

— Разбира се. — Чък се поусмихна. — Ще си сложа изкуствен зъб, пълен със смъртоносна отрова, или бръснарско ножче в яката на ризата, или нещо подобно. Така че ако ме хванат, да не могат да ме мъчат. Но ще го убия. Защото в противен случай ще ме е страх, че милионите и милиони унищожени от него хора ще ме преследват до гроба.

— До гроба — повтори Джони с измъчен глас.

— Джони, какво ти е?

Джони направи усилие да се усмихне.

— Нищо. Изглежда, сърцето ми прескочи удар.

Чък отново подхвана „Невзрачният Джуд“ под леко заоблаченото небе.

4

Май.

Във въздуха отново се носеха ароматите на косена трева и на неизменните любимци — дъхавите орлови нокти, прахоляка и розите. В Нова Англия пролетта всъщност трае само една скъпоценна седмица и тогава по дискотеките и музикалните програми навсякъде измъкват неувяхващите хитове на „Бийч Бойс“, цялата страна бръмва от бясно хвърчащи „Хонди“ и върху земята тежко се стоварва нажежената преса на лятото.

В една от последните вечери на тази безценна пролетна седмица Джони си седеше в къщата за гости и гледаше в нежния, наситен мрак навън. Чък бе отишъл на пролетен бал в гимназията с най-новата си приятелка, доста по-интелигентно момиче в сравнение с последните пет-шест. „Тя много чете“ — бе доверил Чък на Джони като на мъж, който разбира от тези работи.

Нго бе напуснал. Бе получил поданство в края на март, бе се кандидатирал за управител на парка към един курортен хотел в Северна Каролина през април, бе ходил на среща с работодателите преди три седмици и те веднага го бяха наели. Преди да си тръгне, Нго се бе отбил да се сбогува с Джони.

— Не бива чак толкова да се тревожиш за тигри, които ги няма — бе му казал той. — Тигърът с неговите ивици се слива с околността и е невидим. Това кара неспокойния човек да го вижда навсякъде.

— Има тигър, има — бе настоял Джони.

— Има, има някъде. Само че междувременно ти слабееш.

Джони стана, отиде до хладилника и си наля пепси. Излезе с чашата в ръка на верандата. Седна, пийна и се замисли колко щастливи бяха хората, че е абсолютно невъзможно да се пътува във времето. Луната се подаде като оранжево око над боровете и прокара кървава пътека през басейна. Жабите закрякаха и зацамбуркаха във водата. Не след дълго Джони влезе в къщата и си добави една щедра порция ром в пепсито. И пак излезе, седна и продължи да отпива, загледан в луната, която се вдигна в небето и портокаловият й диск полека избледня до тайнствено, безмълвно сребърно.

1

На двадесет и трети юни, 1977 г. Чък завърши гимназия. Облечен в най-официалния си костюм, Джони седеше с Роджър и Шели Чатсуърт в задушната зала и наблюдаваше абитуриентската церемония на изреждащите се по успех зрелостници. Чък бе четиридесет и трети от випуска. Шели си поплака.

После Чатсуъртови дадоха почерпка на поляната пред голямата къща. Денят бе горещ и влажен. На запад в небето се бяха появили градоносни облаци. Те лениво влачеха издутите си морави туловища насам-натам по хоризонта, но си оставаха все тъй отдалечени. Позачервен след три коктейла от водка с портокалов сок, Чък се приближи с приятелката си Пати Строн, за да се похвали на Джони с подаръка за завършването от родителите си — часовник „Пулсар“73.

— Казах им, че искам онзи смешния робот от „Междузвездни войни“, а те ми взели тази дреболия. — Джони се разсмя. Побъбриха си известно време и най-неочаквано момчето рече:

— Искам да ти благодаря, Джони. Ако не беше ти, днес нямаше да съм завършил.

— Глупости — възрази Джони, който забеляза с тревога, че Чък е на ръба на сълзите. — Всичко бе само въпрос на време.

— Аз какво ти казвах! — обади се приятелката на Чък. Под прикритието на очилата й съзряваше и се готвеше да се разцъфне една хладна, елегантна хубост.

— Може, може. Но аз си знам откъде ми иде дипломата. Ужасно съм ти благодарен! — Чък прегърна Джони и го притисна към гърдите си.

Внезапно Джони бе ударен като с гръм от ослепителен проблясък, който го накара да се дръпне и да притисне длан към слепоочието си, сякаш го бяха зашлевили, а не прегърнали. Видението се вряза като литография в съзнанието му.

— Не — проговори той. — Дума да не става. Вие двамата няма да ходите там.

Чък се отдръпна смутено. Беше изпитал нещо. Нещо студено, мрачно и неразбираемо. Изведнъж му се прииска да не беше се докосвал до Джони. В този момент му се искаше никога повече да не се докосва до него. Защото бе изпитал чувството, че лежи в ковчег и гледа как му заковават капака отгоре.

— Джони — заговори със запъване той. — Какво… какво беше…

Роджър, който идваше да им донесе напитки, се спря озадачен. Очите на Джони, невиждащи и замъглени, бяха втренчени през рамото на Чък в обладите на хоризонта.

— Не бива да ходите там. Няма гръмоотводи.

— Джони… — Чък погледна уплашено към баща си. — Той като че ли има… пристъп или нещо подобно.

— Гръмотевица — заяви високо Джони. Хората заобръщаха глави към него. Той разпери ръце. — Внезапен огромен пожар. Пламва изолацията в стените. Вратите… се задръстват. Горящите тела миришат като пържоли.

— Какво е това? За какво говори той? — извика приятелката на Чък и разговорите замряха. Стиснали чиниите си с ордьоври и чашите в ръце, вече всички гледаха Джони.

Роджър се приближи.

— Джон! Джон! Какво ти е? Съвземи се. — Той щракна с пръсти пред невиждащите му очи. На запад глухо избоботи гръмотевица като ръмжене на великан, ядосан на белот. — Какво ти е, Джони?

Джони отвърна ясно и достатъчно силно, за да го чуят всички присъствуващи — над петдесет бизнесмени и преподаватели с жените си, жителите над средната ръка в Дърам.

— Задръжте сина си вкъщи довечера, ако не искате да изгори заедно с другите. Ще има пожар, ужасен пожар. Не го пускайте в „У Кати“. Там ще удари гръм и докато пожарната пристигне, всичко ще изгори до основи. Ще се подпали изолацията. На изходите ще има струпани по шест-седем реда овъглени трупове, които ще бъдат опознати единствено по пломбите на зъбите. Ще… ще…

Пати Строн писна, изпусна пластмасовата си чаша и вдигна ръка към устата си. Парчетата лед от питието се пръснаха в тревата и засвяткаха сякаш бяха изумително големи диаманти. Девойката се олюля и се свлече в надигналата се пастелена вълна на празничната си рокля, майката се втурна към нея и пътьом подвикна на Джони:

— Какво ти стана? Какво за бога те прихвана?

Бял като тебешир, Чък го гледаше втрещено.

Лека-полека очите на Джони започнаха да се избистрят. Като видя, че всички групички от хора са вперили погледи в него, той промърмори:

— Извинете.

Коленичила до дъщеря си, майката на Пати бе прегърнала главата й и я потупваше лекичко по бузите. Момичето се размърда и простена.

— Джони? — прошепна Чък и без да дочака отговор отиде при приятелката си.

На поляната у Чатсуъртови никой не помръдваше. Всички гледаха Джони. Гледаха го, защото отново бе проработила чудноватата му способност. Гледаха го с очите на сестрите от болницата. И на репортьорите от пресконференцията. Също като свраки, накацали на телеграфна жица. Стиснали чаши и чинийки с картофена салата, те го гледаха като че ли бе някакво гнусно насекомо или урод. Сякаш ни в клин, ни в ръкав си бе смъкнал гащите и извадил на показ срамотиите си.

Искаше му се да побегне и да се скрие. Повръщаше му се.

— Джони — Роджър го хвана през раменете. — Ела вътре. Трябва да си полегнеш за…

Някъде далеч изгромоля гръмотевица.

— Какво е „У Кати“? — нетърпеливо прекъсна Джони и се запъна на мястото си. — Не е частен дом, защото имаше надписи на изходите. — Какво е тогава? Къде се намира?

— Не можете ли да го изведете? — едва не пропищя майката на Пати. — Ето че пак ще я накара да припадне.

— Хайде, Джони.

— Но…

— Хайде, хайде.

Той се остави да го отведат в къщата за гости. Хрущенето на чакъла по алеята под краката им прокънтя в ушите му. Стори му се, че то единствено нарушаваше тишината. Чак когато стигнаха до басейна, зад гърбовете им се зашушука.

— Къде се намира „У Кати“?

— Как така не го знаеш? А даваше вид, че знаеш всичко останало. Горката Пати Строн чак припадна от страх.

— Не мога да го видя. В мъртвата зона е. Какво е то?

— Чакай първо да те качим горе.

— Но аз не съм болен.

— Тогава си преуморен.

Роджър говореше с тихия, уговарящ тон, с който се говори на безнадеждно лудите. Като го слушаше, Джони започна да се плаши. Появи се и главоболието. С гигантско усилие на волята той го прогони. Двамата се изкачиха по стълбите на къщата за гости.

2

— По-добре ли си? — попита Роджър.

— Какво е „У Кати“?

— Едно доста изискано заведение в Съмърсуърт. Бог знае защо има нещо като традиция там да се правят абитуриентски балове. Сигурен ли си, че не искаш аспирин?

— Да. Не го пускайте, послушайте ме. Ще падне гръм. Ще изгори до основи.

— Джони — произнесе отчетливо и с най-любезен тон Роджър Чатсуърт, — не можеш да знаеш такова нещо.

Джони отпиваше на малки глътки ледено студена вода и всеки път оставяше чашата с трепереща ръка.

— Казахте, че сте ме проучили и мислех…

— Да, но заключението ти е погрешно. Знаех, че минаваш за нещо като ясновидец, но на мен ми трябваше не ясновидец, а учител. Ти свърши прекрасна работа като учител. Лично аз смятам, че няма разлика между добри и лоши ясновидци, защото изобщо не вярвам в такова чудо. Чисто и просто не го вярвам.

— Тогава значи аз съм лъжец.

— Съвсем не — отрече Роджер със същия любезен, кротък тон. — Имам един началник-смяна в съсекския завод, който никога не пали цигара трети от една клечка, но това не го прави лош началник-смяна. Имам приятели, които са дълбоко религиозни, и макар аз да не ходя на църква, те си остават мои приятели. Твоето убеждение, че можеш да прозираш в бъдещето и да виждаш невидимото изобщо не се е намесвало в сметките ми дали да те наема, или не. Всъщност… малко излъгах. Не се е намесвало изобщо, след като прецених, че няма да попречи на работата ти с Чък. И то не ти попречи. Но това, че довечера „У Кати“ ще изгори до основи, го вярвам точно толкова, колкото че луната е пита кашкавал.

— Значи не съм лъжец, а просто луд — направи извод Джони, който донякъде бе заинтригуван. Роджър Дюсо и много от хората, които му писаха, го бяха обвинили в мошеничество, но Чатсуърт пръв го обвиняваше, че се е помислил, подобно на Жана д’Арк, за изразител на Провидението.

— Не съм казал нищо такова — оспори Роджър. — Ти си един млад човек, преживял ужасна катастрофа, преборил се с трудности, сигурно само ти си знаеш как, за да се завърнеш към нормален живот. Не бих си позволил да дърдоря току-така за това, но ако някои от хората на поляната, включително и майката на Пати, решат да си направят разни прибързани, глупави заключения, те ще бъдат поканени да си затварят устата за неща, които не разбират.

— „У Кати“ — сети се изведнъж Джони. — Откъде ще знам името тогава? И това, че не е частен дом?

— От Чък. Той доста поговори за бала през последната седмица.

— Но не и с мен.

Рождър сви рамене.

— Може да е говорил на Шели или на мен, когато си бил наоколо. И ти подсъзнателно си го регистрирал нейде из потайните кътчета на паметта си.

— Естествено — поразсърди се Джони. — Всичко, което не разбираме, което не се вмества в представите ни за света, се картотекира под буквата „П“ към „подсъзнание“. Идолът на двадесетия век. Колко ли пъти сте прибягвали до него, когато нещо е влизало в разрез с прагматичните ви възгледи?!

Потрепнаха ли очите на Роджър или на Джони тъй му се стори?

— Асоциацията ти с гръмотевица е дошла от приближаващата се буря — настоя Чатсуърт. — То е толкова про…

— Чуйте ме. Ще го повторя пределно ясно: Там ще падне гръм. Всичко ще изгори до основи. Не пускайте Чък да отива.

Ох, господи, главоболието го дебнеше. Дебнеше го като тигър. Той разтърка челото си с разтреперена ръка.

— Джони, ти се преумори напоследък.

— Не го пускайте там.

— Той сам ще реши. Не бих си позволил да му се налагам. Той е свободен, пълнолетен, пълноправен гражданин.

На вратата се почука.

— Джони?

— Влез.

Появи се самият Чък с тревожен израз на лицето.

— Как си? — попита той.

— Добре. Боли ме глава, нищо повече. Чък… бъди добър, не ходи довечера там. Моля те като приятел. Независимо от това дали споделяш мнението на баща си, не отивай. Моля те!

— Бъди спокоен — развесели се Чък, тръшна се на дивана и си придърпа с крак табуретката. — Не бих могъл да закарам Пати и на километър от това място, дори да я овържа и да я тегля с верига. Ужасно си я изплашил.

— Съжалявам. — Джони изпита такова облекчение, че го втресе и му се повдигна. — Съжалявам, но и много се радвам.

— Ти получи някакво видение, нали? — Чък премести поглед от Джони към баща си и обратно. — Аз го усетих. Беше страшно.

— Така става понякога — изглежда, се предава на хората и не е никак приятно.

— Бррр, не бих искал да се повтори. Но слушай… наистина ли заведението ще изгори?

— Наистина. Не бива да отиваш там.

— Но… — Той хвърли разтревожен поглед към баща си. — Нашият випуск е резервирал целия ресторант. Такава е училищната политика. По-безопасно е, отколкото да се празнува на двадесет-тридесет различни места и хората да се напиват масово по улиците. Там навярно ще се съберат… — Чък млъкна за момент и по лицето му се изписа страх. — Ще се съберат към двеста двойки. Татко…

— Остави го, той не вярва.

Роджър се изправи и се усмихна.

— Хайде да отскочим с колата до Съмърсуърт и да си поговорим с управителя. И без това се наскучахме с градинската ни почерпка. И ако на връщане двамата не сте си променили мнението, можем да поканим довечера всички у нас.

Той погледна към Джони.

— С единственото условие ти да стоиш на лимонада, за да ги наглеждаме, приятелю.

— С удоволствие. Но защо го правите, щом не вярвате?

— За успокоение на двама ви. А и за да мога, когато нищо не се случи довечера, да ви напомня: „Нали ви казах!“, и да се скъсам от смях.

— Все едно, благодаря. — Сега, след като се бе отпуснал, Джони трепереше още по-силно, но главоболието му се бе попритъпило.

— Ала нека не се заблуждаваме! — предупреди Роджър. — По-скоро на кьосето ще поникне брада, отколкото собственикът ще повярва на голата ти дума и ще се откаже от ангажимента. Това сигурно е една от най-доходните му сделки през годината.

— Бихме могли да измислим нещо — намеси се Чък.

— Какво например?

— Ами някакво извинение… някакво неприятно стечение на обстоятелства… уважителна причина…

— Искаш да кажеш — да го излъжем? Не, не съм съгласен. Не искай това от мен, Чък.

Чък кимна.

— Добре.

— Трябва да тръгваме — каза Роджър делово. — Пет и петнадесет е. Вземам „Мерцедес“-а и бягаме в Съмърсуърт.

3

Брус Карик, собственик и управител на заведението в Съмърсуърт, сервираше на бара, когато в 17,40 ч тримата влязоха там. Джони прочете надписа на входа пред бара: „Днес от 19 ч — абитуриентски бал. Довиждане до утре!“, и сърцето му се сви.

Не можеше да се каже, че Карик се скъсваше от работа в момента. Клиентелата му се състоеше от няколко работници, които си пиеха бирата и гледаха първите новини, и три двойки, седнали на коктейли. Той изслуша Джони с израз на растящо недоумение и накрая попита:

— Казахте, че името ви е Смит, нали?

— Да.

— Мистър Смит, елате с мен до прозореца.

Той го заведе при прозореца в коридора до входа за гардероба.

— Погледнете навън, мистър Смит и ми кажете какво виждате.

Джони погледна, макар да знаеше какво ще види. Шосе №9, което водеше на запад, вече изсъхваше след лекия следобеден дъждец. Небето бе съвършено чисто. Облаците бяха изчезнали.

— Нищо особено. Поне засега. Но…

— Никакво „но“. Знаете ли какво мисля? Да ви го кажа ли честно? Мисля, че нещо ви хлопа дъската. Ни най-малко не ме интересува защо сте решили, че можете да ме хванете за носа и да ме накарате да тропам по гайдата ви. Но ако имате свободна минутка, пиленце, ще ви открехна на някои истини за живота. Абитуриентите са ми дали шестстотин и петдесет долара депозит. Наели са един първокласен рок-състав от съседния щат Мейн. Храната е по чиниите, готова за претопляне. Салатите са нарязани и чакат в хладилника. За напитките се плаща допълнително, а повечето абитуриенти са навършили осемнадесет и имат право да пият, колкото си искат… и те ще пият довечера, и никой „копче“ не може да им каже, защото веднъж в живота си човек завършва гимназия. Две хилядарки като нищо ще ми капнат само на бара. Наел съм да ми помагат двама бармани и шест сервитьорки. Ако сега река да се откажа, ще загубя целия приход от вечерта, освен че ще трябва да връщам депозита за храната. Да не говорим, че не мога да си събера и редовната клиентела заради този надпис, който виси там вече цяла седмица. Ясна ли ви е картинката?

— Имате ли гръмоотводи на покрива? — попита Джони.

Карик вдигна в отчаяние ръце.

— Аз го открехвам на истината за живота, а той ми разправя за гръмоотводи! Да, имам си гръмоотводи! Веднъж, когато още ги нямах, при мен дойде един, трябва да беше преди пет години. Проагитира ме надълго и нашироко, че мога да си намаля застрахователната лихва. И аз купих проклетите му гръмоотводи! Доволен ли сте сега? Божичко помилуй! — Той се обърна към Роджър и Чък. — Ами вие двамата, къде гледате, та сте пуснали този перко да си развява свободно байрака? Хайде, омитайте се от тук! Мен ме чака работа.

— Джони… — подхвана Чък.

— Остави, Чък — прекъсна го Роджър. — Да си вървим. Благодарим ви, мистър Карик, за времето, което ни отделихте, и за това, че бяхте тъй любезен да ни изслушате с внимание и разбиране.

— Няма какво да ми благодарите — тросна се Карик. — Идиоти с идиоти такива! — Той тръгна с широка крачка към бара.

Тримата излязоха. Чък погледна разколебано към безупречно чистото небе. Без да вдига очи от краката си, Джони се отправи къу колата. Чувствуваше се победен и унижен. В слепоочията му болезнено се забиваха чуковете на главоболието. Роджър бе пъхнал ръце в задните джобове на панталоните си и изучаваше дългия, нисък покрив на сградата пред себе си.

— Какво гледаш, татко? — попита Чък.

— Гледам, че няма гръмоотводи — отвърна замислено Роджър Чатсуърт. — Няма и следа от гръмоотводи.

4

Тримата седяха във всекидневната на голямата къща. Чък бе заел позиции до телефона. Той погледна колебливо към баща си.

— Много се съмнявам, че хората ще се съгласят да си променят плановете в последния момент.

— Техните планове са просто да отидат някъде — окуражи го Роджър. — Със същия успех могат да дойдат и у нас.

Чък сви рамене и започна да звъни.

В крайна сметка около половината двойки, които се бяха записали за бала в „У Кати“, дойдоха вечерта у Чък, макар Джони да не разбра коя бе причината, подтикнала ги да приемат неговата покана. Навярно на някои се бе сторило, че в дома му ще бъде по-интересно, пък и пиенето беше без пари. Ала както е известно мълвата е крилата, пък и родителите на повечето младежи, събрани у Чатсуъртови, бяха свидетели на станалото същия следобед. По този случай цялата вечер Джони се чувствуваше като експонат в музейна витрина. С непроницаем израз на лицето Роджър седеше на табуретка в ъгъла и пиеше мартини.

Към осем без четвърт той прекоси голямата игрална зала с бара, която заемаше едва ли не целия сутерен, наведе се към ухото на Джони и започна да се надвиква с Елтън Джон.

— Искаш ли да се качим горе и да поиграем крибидж74?

Джони кимна с благодарност.

В кухнята те завариха Шели да пише писма. Тя вдигна очи към тях и се усмихна.

— Мислех, че ще останете като някои мазохисти да се мъчите там цяла нощ. Всъщност няма никаква нужда от това.

— Много съжалявам за станалото — извини се Джони. — Представям си колко налудничаво изглежда всичко отстрани.

— Вярно, така изглежда — призна Шели. — Няма защо да си кривим душите. Но пък е доста приятно, че децата се събраха тук. Аз съм доволна.

Отвън изгромоля гръмотевица. Джони се огледа. Шели потули усмивка. Роджър бе отишъл до скрина в столовата да търси дъската за крибидж.

— Ей сега ще отмине — каза тя. — Ще прогърми, ще пръсне дъждец и край.

— Да.

Тя завъртя небрежно подпис под писмото си, сгъна го, запечата го в плик, написа адреса и залепи марка.

— Ти действително си почувствувал нещо, нали Джони?

— Да.

— Моментално прималяване, свързано навярно с някакъв недостиг на хранителни вещества. Прекалено си слаб, Джони. Сигурно е било халюцинация.

— Не, съвсем не.

Отвън отново прокънтя гръмотевица, но и този път нейде отдалеч.

— Все едно, радвам се, че Чък си остана вкъщи. Не че вярвам в разните му там астрологии, хиромантии и ясновидства, но… това не ми пречи да се радвам, че той си остана вкъщи. Чък ни е единственото чедо… вече възголемичко чедо, както сигурно ще кажеш, но няма нищо по-просто от това да си го спомниш как по къси панталонки се возеше на въртележката в градския парк. Нищо по-просто. И как да не ти е приятно да споделиш с него… последния ритуал от детството му!

— Чудесно е, че приемате така нещата.

Джони е ужас разбра, че е на път да се разплаче. Очевидно през последните седем-осем месеца бе започнал да губи контрол над чувствата си.

— Ти направи много за Чък. Не само в четенето, а и въобще.

— Той ми е скъп.

— Знам — прошепна тя.

Появи се Роджър с дъската за крибидж и транзистор, включен на програмата от класическа музика, която се излъчваше от Маунт Вашингтон.

— Малко антидот срещу Елтън Джон, „Аеросмит“, „Фогхат и компания“. Какво ще кажеш да турим по долар на игра, Джони?

— Бива.

Роджър седна, потривайки ръце.

— Гледай сега как ще те обера! — закани се той.

5

Те започнаха играта и времето тръгна. Между всяка от партиите един слизаше, за да се увери, че никой не се е разтанцувал върху билярдната маса и че няма уединени двойки в градината зад къщата.

— Никакви забременявания на празника в моя дом! — шегуваше се Роджър.

Шели бе отишла във всекидневната да почете. На всеки цял час радиостанцията прекъсваше музиката и излъчваше информационен бюлетин. В тези минути Джони преставаше да внимава в картите. Ала нищо не се каза за „У Кати“ в Съмърсуърт — нито в осем, нито в девет, нито в десет часа.

След новините в десет Роджър го подкачи:

— Няма ли да посмекчиш малко предсказанието си а, Джони?

— Не.

В прогнозата за времето по радиото бяха съобщили, че до полунощ на места ще има проливни дъждове с гръмотевици.

Под краката им подът вибрираше от пронизителния писък на мощните усилватели и на състава „Съншайн“.

— Долу играта взе да загрубява — отбеляза Джони.

— Че какво пък — ухили се Роджър. — Какво като са вързали кънките? Сигурно са направили „капитан Драйфус“ на паркета и сега се пързалят отгоре. Ох, ще има да им се пръскат главите утре, можеш да не се съмняваш! Помня на моя бал…

„Извънредни новини“ — обявиха по радиото.

Джони, който в този момент размесваше картите, ги изпусна и те се пръснаха навред по пода.

— По-спокойно, не се стряскай. Сигурно е нещо за отвличането във Флорида.

— Съмнявам се — отвърна Джони.

„По данни до този момент — разнесе се гласът на говорителя, — в град Съмърсуърт, на границата на Ню Хампшир, най-големият пожар в историята на щата е отнел повече от седемдесет и пет млади човешки живота. Пожарът избухнал в ресторанта «У Кати», където се провеждал абитуриентски бал. Началникът на пожарната в Съмърсуърт Милтън Хоуви е заявил пред журналисти, че няма данни за палеж и че най-вероятно върху заведението е паднал гръм.“

Кръвта се дръпна от лицето на Роджър Чатсуърт. Той седеше като препариран на кухненския стол и гледаше в една точка някъде над главата на Джони. Ръцете му лежаха безжизнено върху масата. Отдолу долиташе глъчката от разговори и смях, този път съпроводена от песен на Брус Спрингстийн.

Влезе Шели. Погледът й се премести въпросително от Роджър към Джони и обратно.

— Какво има? Какво се е случило?

— Тихо! — скастри я Роджър.

„… все още гори и според Хоуви окончателният брой на загиналите ще бъде известен най-рано през първите часове на сутринта. Над тридесет души, главно абитуриенти от гимназията в Дърам, са откарани в околните болници с тежки изгаряния. Други четиридесет са се спасили през малките прозорчета в тоалетните до бара, но останалите очевидно са се скупчили с фатални последици на…“

— За „У Кати“ ли говорят? — писна Шели. — Там ли е?

— Да — потвърди със зловещо спокойствие Роджър. — Там е.

Долу изведнъж настана тишина. После някой стремглаво затрополя по стълбите. Кухненската врата се отвори с трясък и вътре влетя Чък, който потърси с поглед майка си.

— Какво става, мамо? Какво се е случило?

— Види се, вечно ще сме ти задължени за живота на нашия син, Джони — продължи със същия зловещо спокоен глас Роджър. Джони не помнеше да бе виждал толкова пребледнял човек, който да напомня на призрачна жива кукла от восък.

— Изгорял ли е? — не можеше да повярва Чък. Зад него по стълбите вече прииждаха и други и уплашено шушукаха помежду си. — Да не искате да кажете, че е изгорял до основи?

Отговор не последва. Внезапно някъде изотзад Пати Строн се разкрещя истерично.

— За всичко е виновен онзи там! Заради него стана всичко! Той го подпали по телепатия, като в романа „Кари“75. Мръсник такъв! Убиец! Гад…

Роджър се обърна по посока на гласа.

— МЛЪКНИ! — изрева той.

Пати се разхълца необуздано.

— Изгорял? — повтори Чък, сякаш сам се питаше дали бе намерил правилната дума.

— Роджър — прошепна Шели. — Родж, скъпи!

Шепотът от стълбите започна да се засилва, както шушукането на листака при поривист вятър. Изщрака копчето на стереомагнетофона и музиката спря. Заваляха откъслечни реплики от приглушените разговори.

„Майк там ли е бил? Шанън отиде, нали? Сигурна ли си? Да, бях се приготвил да тръгвам, когато ми се обади Чък. Майка ми видяла как онзи тип го прихванало. Почувствувала се все едно, че й тъпчат гроба, та ме помоли да дойда тук. Кейси отиде ли? А Рей? Морийн Онтело? Господи, и тя ли? Там ли…“

Роджър бавно се изправи и се Обърна към присъствуващите.

— Предлагам най-трезвите да седнат зад воланите и всички да отидем в болницата. Ще има нужда от кръводарители.

Джони седеше като вкаменен. В този миг той се съмняваше, че някога ще може пак да се помръдне. Вън изгърмя гръмотевица. И, като ехо, отвътре го удари гласът на умиращата му майка:

„Изпълни дълга си, Джон.“

1

Тайните тефтери на Джони се увеличиха от четири на пет, а до есента на 1978 г. — и на седем. По това време, между последвалите набързо едно след друго две папски погребения, името на Грег Стилсън прогърмя сред новините от общонационално значение.

Той бе преизбран в Камарата на представителите със съкрушително надмощие над съперниците си и в обстановката на все по-неприкрит консерватизъм, завладяващ живота в страната, бе основал своя партия — „Ю-ЕС-Йес!“. Колкото и да бе странно, намериха се конгресмени, които плюха на първоначалната си политическа принадлежност и, според един от любимите изрази на Грег, „си смениха боята“. Повечето от тях споделяха много сходни възгледи, които Джони определяше като привидно либерални по вътрешно-политическите въпроси и умерени до крайно консервативни — по външнополитическите. Нито един от тях не бе подкрепил Картър в гласуванията по договорите за Панамския канал. А под либералното лустро на вътрешнополитическите им позиции се криеше също един чистопробен консерватизъм. Партията „Ю-ЕС-Йес!“ настояваше да се натикат в миша дупка акулите на бизнеса с наркотици, градовете да преминат на самоиздръжка, пък да се оправят както знаят („Няма защо фермерът, който превива гръб от тъмно до тъмно, да плаща данъци на общината в Ню Йорк, за да лекува наркомани“ — прокламираше Грег.). Неговата партия се обявяваше против изплащането на помощи за проститутки, сутеньори, безделници и осъждани, тя бе за коренна реформа на данъчната система за сметка на драстично съкращаване на социалните фондове. Това бе все старата песен, но партията на Грег я бе запяла на нов, приятен за ухото глас.

Преди частичните избори към новата партия бяха преминали седем конгресмени и двама сенатори. Шестима от конгресмените, както и двамата сенатори, бяха преизбрани за нов срок. Осмина в тази девятка бяха бивши републиканци, чиято поддръжка сред избирателите се бе стопила като топка сняг през август. Техният ход със смяната на партийния кораб и последвалото им преизбиране бяха остроумно описани от един шегаджия като по-блестящ фокус дори от съживяването на Лазар по Христовата команда81.

Вече се чуваха мнения, че Грег Стилсън положително ще израсне като сила от голям мащаб, при това в недалечно бъдеще. От заканите му да изстреля всички земни боклуци на Юпитер и да ги разпилее по пръстените на Сатурн не бе излязло нищо, но пък бе успял да види сметката поне на двамина от корумпираната паплач и да ги изхвърли от топлите им местенца: единият бе конгресмен, който си бе оплел кошничката, като тихомълком участвувал в комбинация на двойно счетоводство при някакъв строеж на паркинг, а другият, наред със задълженията си като помощник на президента, имал обичай да посещава барове, където мъжете носят перуки, обици и си червят устните. Стилсън бе демонстрирал със законопроекта си за таван върху цените на течните горива своята прозорливост и политическа решителност, а с вещата ръка, с която го бе прокарал от предварителната комисия чак до последното гласуване — здравата си селска пресметливост. Изборите в 1980 г. щяха да бъдат прекалено рано за Грег, а в 1984 г. би могъл и да не устои на изкушението да се кандидатира, но ако успее да устиска до 1988 г., ако продължи да разширява базата си и ако не задухат съвършено нови ветрове, които да пометат от политическата сцена неговата новоизлюпена партия — е, тогава нищо не е изключено! Републиканците бяха сразени и цялата им машина се бе разпаднала на милиони парченца. Ето защо ако допуснем, че Мондейл или Джери Браун, или дори Хауард Бейкър наследят Картър в Белия дом, то кой ще дойде след тях? Дори в 1992 г. няма да бъде късно за Грег. Той бе сравнително млад. Да, като че ли 1992 г. ще е най-подходяща за него…

В тефтерите на Джони имаше и няколко карикатури. На всичките лицето на Стилсън сияеше в неговата заразителна, леко счупена на една страна усмивка и на всичките той носеше прословутата си защитна каска на строителен работник. Сред тях бе една, дело на Олифант, на която Грег бе изобразен как търкаля петролен варел. На тила му бе килната вездесъщата каска, а на варела имаше надпис „таван на цените“. Варелът набираше скорост по пътеката посред заседателната зала на Конгреса. Отпред стоеше Картър и се чешеше озадачено по главата. Той изобщо не гледаше към Грег и човек оставаше с впечатление, че всеки миг ще бъде премазан от връхлитащия варел. Под карикатурата имаше надпис: ЧУПКА, ДЖИМИ!

Тази каска! Тази каска тревожеше Джони повече от всичко друго. Републиканците си имаха за емблема слон, демократите — магаре, а Грег Стилсън — каска. Понякога в сънищата си Джони виждаше Стилсън с мотоциклетистка каска, а друг път — с хитлеристка.

2

В отделен тефтер Джони бе подлепил изрезките от вестникарски материали за пожара в „У Кати“, които му бе пратил Хърб. Той ги препрочиташе отново и отново, макар и по съвсем друга причина от онази, която Сам, Роджър или дори баща му биха могли да си представят. „Ясновидец предрича пожар“, „«И моята дъщеря щеше да загине», заявява разплаканата, благодарна майка“ (въпросната разплакана, благодарна майка бе майката на Пати Строн). „Феноменалният ясновидец, разбулил мистерията около убийствата в Касъл Рок, предсказва страшен пожар“. „Броят на жертвите в крайпътния ресторант достига деветдесет“. „Джони Смит е напуснал Нова Англия, както заяви бащата, без да обяснява мотивите на сина си“. Снимки — негови и на баща му, снимки от онази отдавнашна катастрофа на шосе № 6 край Клийвс Милс, от дните, когато Сара Бракнел бе неговото момиче. Сега Сара бе майка на две деца и, както му пишеше Хърб в последното си писмо, косата й взела да се прошарва. Никак не можеше да свикне с мисълта, че самият той бе вече на тридесет и една. Ала фактът си е факт.

Полетата около тези изрезки бяха изписани с бележки, плод на мъчителните му усилия веднъж завинаги да сложи в ред мислите си и да застане на твърди позиции. Никой на този свят не разбираше истинското значение на пожара, връзката му с далеч по-важния въпрос: какво да се прави с Грег Стилсън?

Джони бе написал: „Трябва да направя нещо да възпра Стилсън. Длъжен съм. Бях прав за «У Кати», така ще бъде и сега. За мен това е вън от всякакво съмнение. Той ще стане президент и ще започне война — или ще предизвика избухването й поради непригодността си за този висок пост, което по същество е все същото.

Въпросът е: Колко драстични да са действията, които трябва да се предприемат?

Ето, случаят с пожара в ресторанта бе много показателен. Сякаш ми го пратиха отгоре като божествен знак — господи, започвам да говоря досущ като мама, но какво да се прави! Е, нали аз знаех, че ще избухне пожар и ще загинат хора. Това достатъчно ли бе да ги спасят? Отговор: не бе достатъчно да се спасят всички, защото хората са в състояние истински да повярват само впоследствие. Онези, които дойдоха да прекарат вечерта у Чатсуъртови вместо в «У Кати», се спасиха, но не бива да се забравя, че Р. Ч. организира празненството не защото бе повярвал в моето предсказание. Той си го бе казал направо. Бе устроил празненството само защото смяташе, че ще ми подействува успокоително. Беше се опитал… да ме разсее. Повярва едва впоследствие. И майката на Пати Строн повярва впоследствие. След-след-след… Когато стана твърде късно да се помогне на загиналите и пострадалите.

Така че, въпрос №2: Можех ли да предотвратя трагедията?

Да. Можех да се врежа с колата си право през входната врата на салона. Или сам да подпаля заведението онзи следобед.

Въпрос №3: Какви щяха да бъдат последствията за мен, ако бях постъпил по този начин?

Навярно затвор. Ако бях избрал варианта с колата и след това върху ресторанта бе паднал гръм, можех да претендирам после в съда, че… не, нищо нямаше да излезе — щяха да ми се изсмеят. От житейски опит хората може да са склонни да допускат съществуването в известна степен на парапсихически феномени, но съвсем сигурно законът се придържа към друго мнение. Сега вече мисля, че ако мога да се върна назад, бих постъпил по един от тези начини, пък после да става с мен каквото ще. Възможно ли е тогава да не съм вярвал напълно в собственото си предсказание?

Историята със Стилсън по всичко ужасно прилича на случая с пожара, само дето този път разполагам, слава богу, с достатъчно време за подготовка.

Така че да се върнем там, откъдето тръгнахме: аз не желая Грег Стилсън да стане президент. Как мога да го спра?

1. Връщам се в Ню Хампшир и по неговия израз «си сменям боята». Опитвам се да сложа прът в колелата на «Ю-ЕС-Йес!». Саботирам Стилсън с всички сили и средства. Има си той достатъчно кирливи ризи. Може би ще успея да извадя някоя и друга на показ.

2. Наемам някой друг да вади на показ кирливите му ризи. Останаха предостатъчно от парите на Роджър да наема някой добър специалист по тези работи. От друга страна Ланкт ми направи впечатление, че си разбира добре от работата, а ето, не е вече между живите.

3. Ранявам го или го осакатявам — тъй както Артър Бремър осакати Уолас и забравих кой още — Лари Флинт82.

4. Убивам го — извършвам атентат срещу него.

Да видим слабите страни: първият вариант не е достатъчно сигурен. Цялата работа може да се изчерпи с това да изям един порядъчен пердах, както стана с Хънтър Томпсън, когато събираше материал за книгата «Ангелите на ада». Нещо повече, онзи тип Елиман може да ме помни от инцидента на митинга в Тримбъл. Положително няма да пропуснат да държат под око всички, които биха могли да представляват опасност за техния човек. Не бих се учудил, ако Стилсън вече е наел някого специално да води досиетата на всевъзможни откачени и маниаци — в чиято категория определено спадам и аз.

Да преминем към втория вариант. Ами ако кирливите ризи са вече извадени? Ако Стилсън е оформил по-нататъшните си политически амбиции, както личи по всичките му действия, то той сигурно ще е замел следите си. Пък и кирливите ризи изглеждат толкова кирливи, колкото пресата сметне за необходимо, а пресата бе настроена благосклонно към Стилсън. Той й бе влезнал под кожата. Ако бях герой от роман, положително бих приел ролята на частен детектив и бих го разобличил, но тъжната истина е, че нямам ни най-малка представа как да го направя. За сметка на това пък способността ми да «чета» мислите на хората и да откривам загубени неща (както се изразява Сам), би трябвало да ме улесни значително. Ако ми се удаде да разкрия убийците на Ланкт, това би решило въпроса. Но не е ли близко до ума, че Стилсън е прехвърлил задълженията от този род изцяло на Съни Елиман? А и въпреки подозренията ми, няма никаква гаранция, че Едгар Ланкт е бил още по следите на Стилсън, когато са го убили. Току-виж съм окачил Съни Елиман на въжето, без да стигна до Стилсън.

Общо казано, вторият вариант просто не е достатъчно надежден. Залогът е толкова огромен, че не мога да си позволя дори да мисля за крайния резултат много често. Това винаги ми докарва проклетото адско главоболие.

В най-безумните си планове съм обмислял дори варианта да се опитам като героя на Джийн Хакман във филма «Френска връзка II» да го направя свой роб с наркотици или пък да го превърна в малоумен, като му сипвам скришом ЛСД в кока-колата или каквото там пие. Но всичко това са оперетни трикове за лековерни, мръсни номера в стила на Гордън Лиди83. Проблемите са толкова сериозни, че за тази «възможност» дори не си струва да се говори. Навярно бих могъл да го отвлека. В края на краищата този тип е всичко на всичко американски конгресмен. Не знам как се намира хероин или морфин, но мога да взема предостатъчно ЛСД направо от Лари Макнотън. Той работи в нашия отдел и винаги има всевъзможни хапчета. Ами представи си, че сме приели този вариант и нашият човек започне с удоволствие да пие омайното си биле?

Стрелям, ранявам го и го осакатявам за цял живот. Може да успея, може и не. Предполагам, че при подходящи обстоятелства — например като на митинга в Тримбъл — ще мога. Да допуснем, че го сторя. След покушението в Лоръл Джордж Уолас престана да бъде значима политическа фигура. Но от друга страна Ф. Д. Р.84 успешно водеше предизборни кампании от инвалидната си количка, че дори печелеше популярност с нея.

Значи остава само убийството. Ва банк! Това е единствената безспорна алтернатива. Няма начин да се кандидатираш за президент от ковчега.

Ако се престраша да натисна спусъка.

И ако се престраша, какво ще стане с мен след това?

Както пее Боб Дилан: «Мила, наистина ли трябва да ме питаш за това?»“

Имаше още много други бележки, наблюдения и разсъждения, но сред тях единствено заслужаваше внимание ограденото в рамка:

„Да допуснем, че единствената алтернатива е убийството и че аз успея да натисна спусъка. Това не променя факта, че да се убива е грешно. Убийството е грях. Убийството е грях. Може пък да се намери изход от положението. Слава богу, има още години дотогава.“

3

Ала както се оказа, Джони не разполагаше с никакво време.

В началото на декември 1978 г., малко след като още един конгресмен, Лео Райън от Калифорния, бе застрелян посред пистата за излитане на някакво летище в Гвиана, дълбоко в южноамериканската джунгла, Джони Смит разбра, че времето му е почти изтекло.

1

В 2 ч 30 мин на 26 декември 1978 г. Бъд Прескот обслужваше един висок, доста измъчен на вид млад клиент с преждевременно побеляваща коса и силно кръвясали очи. Бъд бе от тримата продавачи, които работеха в деня след Коледа в магазина за спортни стоки на Четвърта улица във Финикс. На такава дата идваха главно за размени, но този клиент плащаше в брой.

Той поиска да му покажат хубава карабина: да е лека и с обикновен затвор. Бъд му предложи няколко модела. В деня след Коледа е винаги празно край щанда за пушки — когато хората купят за Коледа пушка, те рядко ще дойдат да я заменят после за друго.

Клиентът огледа внимателно стоката и се спря на карабината „Ремингтон 700“, калибър .243 — чудесно оръжие с лек откат и праволинейна траектория. Разписа се в регистрационната книга за покупката като Джон Смит и Бъд си помисли: „Е, и това ако не е фалшиво име, здраве му кажи!“ „Джон Смит“ плати с двадесетачки, които измъкна от издутия си с банкноти портфейл. Взе си пушката от щанда хей така, като че купуваше метла. В желанието си да го ухапе мъничко Бъд му каза, че ако иска, могат да му пирографират инициалите върху приклада безплатно. „Джон Смит“ просто поклати отрицателно глава.

Когато излизаше от магазина, Бъд забеляза, че „Смит“ определено накуцва. „Никак няма да ми е трудно да идентифицирам този приятел — помисли си продавачът, — не стига че накуцва, ами и цялата му шия е нашарена с белези!“

2

В 10 ч 30 мин сутринта на 27 декември един слаб човек, който накуцваше, влезе в магазина за канцеларски материали във Финикс и се обърна към продавача Дийн Клей. По-късно Клей бе заявил, че както би се изразила майка му, едното око на този човек било „пламнало от кръвоизливи“. Клиентът поискал да купи голямо куфарче за документи и избрал превъзходен екземпляр от скъпа кожа, най-луксозния, с който разполагали и който струвал 149 долара и 95 цента.

При това на накуцващия клиент била направена обичайната отстъпка за плащане в брой, което той сторил с нови двадесетдоларови банкноти. Цялата покупка — от избора до плащането — не отнела повече от десет минути. Младият човек излязъл от магазина и веднага свърнал към центъра на града. Дийн Клей повече не го видял чак докато не попаднал на снимката му в местния вестник „Сън“.

3

Късно следобед същия ден един висок мъж с побеляваща коса се приближи до гишето на Бонита Алварес на железопътната гара „Амтрак“ във Финикс и попита как може да стигне до Ню Йорк. Бонита му показа какви връзки има в разписанието на влаковете. Като си отбелязваше с пръст, той внимателно ги преписа. Попита Бонлта може ли да му издаде билет за трети януари. Тя пробяга с пръсти по клавиатурата на компютърния терминал и му отговори утвърдително.

— Тогава бихте ли… — започна високият мъж, но изведнъж гласът му секна. Той вдигна ръка към челото си.

— Зле ли ви е, господине?

— Фойерверк — бе отговорът му. По-късно тя се кълнеше пред полицията, че е убедена в това: непознатият бе произнесъл именно думата „фойерверк“.

— Господине? Зле ли ви е?

— Заболя ме глава. Извинете. — Той се опита да се усмихне, но с това нищо не се оправи в измъченото му, преждевременно състарено лице.

— Не желаете ли асприн? Вземете от моя.

— Не, благодаря. Ще мине.

Тя му написа билетите и го осведоми, че ще пристигне на централната гара в Ню Йорк рано следобед на шести януари.

— Каква е цената?

Тя му я каза, след което попита:

— В брой ли ще платите или с чек, мистър Смит?

— В брой — отвърна той и веднага извади от портфейла си цяла пачка двадесетачки и десетачки.

Тя отброи сумата, върна му рестото, квитанцията, билетите и заговори:

— Вашият влак тръгва в 10 ч 30 мин, мистър Смит. Моля ви да бъдете тук и да имате готовност да се качите до 10 ч 10 мин.

— Добре. Благодаря.

Бони му пусна сияйната работна усмивка, но той вече си тръгваше. Лицето му бе силно пребледняло, а според Бони и целият му вид говореше, че го измъчва страшна болка.

Тя бе твърдо убедена, че го е чула да казва „фойерверк“.

4

Елтън Къри работеше като кондуктор по линията Финикс — Солт лейк Сити на компанията „Амтрак“. Високият мъж се появи на секундата в 10 ч на трети януари и Елтън му помогна да изкачи стъпалата на вагона, защото човекът здравата накуцваше. В едната си ръка той държеше стара, омърляна и разръфана пътна чанта от кариран плат, а в другата — ново-новеничко куфарче за документи от скъпа кожа. От начина, по който го носеше, можеше да се заключи, че куфарчето е доста тежко.

— Ще разрешите ли да ви помогна? — посегна Елтън към куфарчето, ала високият мъж му подаде пътната чанта заедно с билета си.

— Няма нужда, ще събера билетите, когато тръгнем, господине.

— Добре, благодаря.

„Много учтив и приятен младеж — бе казал на хората от ФБР Елтън Къри, когато по-късно дойдоха да го разпитат. — А и доста щедър с парите.“

5

На шести януари 1979 г. в Ню Йорк бе облачно и мрачно. Изглеждаше, че всеки миг ще падне сняг, но тъй и не заваля. Джордж Клемънтс бе паркирал таксито си пред хотел „Билтмор“ срещу централната гара.

Вратата се отвори и с предпазливите движения на болен в таксито влезе побеляващ млад човек. Сложи на седалката до себе си пътна чанта и куфарче за документи, дръпна вратата, облегна назад глава и затвори за минутка очи, сякаш бе много, много уморен.

— Накъде, приятел? — попита го Джордж. Пътникът погледна някакво листче и рече:

— До автобусната станция „Порт Оторити“.

Джордж подкара колата.

— Ти нещо страшно си се жлътнал, приятел. Точно така изглеждаше зет ми, когато го заболя жлъчката. И ти ли имаш камъни?

— Не.

— Зет ми казва, че нищо не боляло тъй, както камъни в жлъчката. Освен може би камъни в бъбреците. А знаеш ли как го скастрих аз? Казах му, че говори като някой дрисльо. „Анди — викам му, — ти си екстра момче и аз много те обичам, ама ги говориш като някой дрисльо! Имал ли си някога рак, Анди?“ Попитах го, нали разбираш, имал ли е някога рак. Защото всеки знае, че ракът е най-лошото, нали така?

Джордж се вгледа изпитателно в огледалото на предното стъкло.

— Кажи ми честната, приятел… да не си зле? Защото истина ти казвам, приличаш на жив труп.

— Нищо ми няма — отвърна пътникът. — Просто… си спомних за едно друго пътуване с такси, отпреди няколко години.

— Хубаво тогава — дълбокомислено заяви Джордж, давайки вид, че разбира за какво става въпрос. Вари го, печи го — Ню Йорк бе пълен с всякакви чалнати. И след тази малка пауза за размишление той продължи да разказва за зет си.

6

— Мамо, този чичко болничък ли е?

— Шшт.

— Кажи де, болничък ли е?

— Тихо, Дани!

Тя погледна към човека на автобусната седалка от другата страна на пътеката с извинителна усмивка, сякаш казваше: „Нали ги знаете децата, приказват каквото им дойде на езика…“ Ала той сякаш нищо не бе чул. Бедният, наистина имаше вид на болен. Дори четиригодишният Дани го бе разбрал. Човекът тледаше апатично навън, където снегът бе завалял малко след като пресякоха границата на щата Кънетикът. Бе прекомерно бледен, прекомерно слаб и шията му бе обезобразена от страшен, Франкенщайнски белег, който излизаше изпод яката на палтото и стигаше почти до челюстта. Сякаш в недалечното минало някой се бе опитал да му отреже главата и за малко не бе успял.

Автобусът на компанията „Грейхаунд“ пътуваше за Портсмут и трябваше да пристигне вечерта в 9 ч 30 мин, ако не се забавеше заради снега. Джули Браун отиваше със сина си на гости у свекърва си и знаеше, че както винаги старата проклетница щеше да разглези безобразно Дани, а на него и без това много не му трябваше.

— Искам да ида да видя.

— Не, Дани!

— Искам да видя дали е болничък.

— Не!

— Иии, ами ако е умял? — Очите на Дани светнаха при мисълта ма такава вълнуваща перспектива. — Ако сега е умял?

— Млъкни, Дани!

— Чичко — викна детето, — ти умял ли си?

— Затваряй си устата! — изсъска Джули с пламнали от срам страни.

Дани наду гайдата — плачеше насила, подсмърчаше и виеше противно, както винаги, когато не успееше да се наложи. От този плач на Джули й идеше да го защипе и да го стиска за ръцете, че да има поне за какво да реве. Пътуването с автобус по нощите през поредната идиотска виелица с циврещия й син неминуемо я караше да се ядосва задето собствената й майка не бе се погрижила да я кастрират преди да достигне детеродна възраст.

Тъкмо в този миг човекът от съседната седалка се обърна към нея и се усмихна с уморена, измъчена и въпреки всичко доста приятна усмивка. Тя забеляза, че очите му са ужасно зачервени, сякаш е плакал. Опита се да отвърне на усмивката му, но се получи много фалшиво и смутено. Лявата страна на пътника, която бе обърната към нея, с кръвясалото око и белега на шията изглеждаше зловеща и от блъскваща.

Джули се надяваше, че няма да пътуват заедно чак до Портсмут, но се оказа, че и той бе дотам. Тя го зърна на автогарата тъкмо когато бабата на Дани грабваше в прегръдките си щастливо кикотещия се внук. Видя странния спътник да се отправя, накуцвайки, към изхода, стиснал в една ръка оръфана пътна чанта, а в другата — съвършено ново куфарче за документи. И за един кратък миг по гърба й пролази вледеняваща тръпка. Човекът всъщност не куцаше, а на всяка стъпка сякаш политаше да падне по очи. Ала в движението му се долавяше някаква непреклонна решимост, каза по-късно Джули пред полицията на щата Ню Хампшир. Като че ли бе тръгнал към ясно определена цел и нямаше на света сила, която да му попречи да я достигне.

Сетне мракът го погълна и той изчезна от погледа й.

7

Тимсдейл е малко градче в Ню Хампшир западно от Дърам, в периферията на трети избирателен окръг за Конгреса на САЩ. Поминъкът на жителите му се осигурява от най-малката фабрика в системата от предприятия на Роджър Чатсуърт, легнала като някой почернял от сажди тухлен мастодонт върху брега на местната рекичка. Единствената скромна слава, за която градчето би могло да претендира (според твърденията на местната търговска палата), е, че тук за пръв път в Ню Хампшир било въведено електрическото улично осветление.

Една вечер в началото на януари в единственото заведение на Тимсдейл, където човек можеше да изпие чаша бира, влезе млад, преждевременно побеляващ мъж, който накуцваше. Собственикът, Дик О’Донъл, стоеше зад бара. Заведението бе почти празно, защото бе средата на седмицата, а и от север пак идеше поредният циклон. Снегът бе натрупал вече пет-шест сантиметра и нямаше никакво намерение да спира.

Накуцващият изтупа крака, приближи се до бара и си поръча чаша светло. О’Донъл му я подаде. Човекът си поръча още две. Пиеше, без да бърза, и гледаше телевизора над бара. Цветовете бяха размазани — така беше от няколко месеца вече — и Руди Джордаш приличаше на трансилвански вампир. О’Донъл не помнеше да бе виждал новодошлия преди.

— Желаете ли още едно? — попита той на връщане към бара от масата в ъгъла, където дремеха две дърти кранти.

— Още едно няма да ми навреди — съгласи се младият мъж. — Виждам, че ви е личен познат. — Той посочи към стената над телевизора.

Там бе закачена увеличена и оградена в рамка политическа карикатура. На нея бе изобразен Грег Стилсън с килнатата си каска на строителен работник, който изритваше по стълбите на Капитолия някакъв тип в официален костюм. Въпросният тип бе Луис Куин, конгресменът, уличен преди малко повече от година, че взима подкупи в аферата със скубането по обществените паркинги. Текстът под карикатурата гласеше: „Точка първа: ИЗМЕТЪТ ВЪН!“ Напряко през карикатурата бе написано с едър, разтегнат почерк: „На Дик О’Донъл, съдържател на най-готиния бар в трети избирателен окръг! Все тъй екстра да се лее бирата при тебе, Дик! — Грег Стилсън“.

— Уха, и още как! — оживи се О’Донъл. — Той произнесе реч тук по време на последната си кампания за Конгреса. Беше разлепил из целия град обяви: „Който иска да му удари една за сметка на Грег, нека се отбие в бара на Дик в два часа следобед в събота.“ Най-големият удар, който съм правил за един ден! Уж да ги почерпи само с по една, а той взе, че плати цялата сметка накрая! Кажи де, може ли да има по-голям симпатяга, а?

— Виждам, че го смяташ за страхотна личност.

— Да, така е. И с най-голямо удоволствие ще огрухам всеки, който мисли иначе.

— Е, аз няма да рискувам. — Посетителят сложи на масата три монети. — Пийни и ти едно от мен.

— О, чудесно. С най-голямо удоволствие. Благодаря ви, мистър…?

— Казвам се Джони Смит.

— А аз Дики О’Донъл. Радвам се, че се запознахме. — Той си наля една бира от крана. — Да, Грег направи много за този край. И макар мнозина да се страхуват да го кажат на висок глас, аз не съм от тях — мога и да го извикам, ако трябва: Някой ден Грег Стилсън може да стане и президент!

— Наистина ли мислиш така?

— Наистина. — О’Донъл се върна на бара. — Ню Хампшир е вече тесен за Грег. Той е политик и половина, а щом аз го казвам, това значи много! Винаги съм смятал, че цялата им пасмина са чисто и просто сбирщина мошеници и търтеи. И сега тъй мисля, но Грег е изключение. Той е честен, открит човек. Ако преди пет години някой ми беше казал, че ще говоря така, щях да му се изсмея в лицето. Щях да му река: по-скоро ще ме хванеш да чета поезия, отколкото да се размекна за някакъв си политик — тъй щях да му река. Но дявол го взел, хе това се вика мъж на място!

— Повечето от тези симпатяги — възрази Джони, — се пишат за твои приятели, докато трае предизборната кампания, но щом влязат вътре, начаса ти бият дузпата — получих, каквото ми трябваше, и не искам да те знам до следващите избори. Аз самият съм от Мейн и знаеш ли какво стана единствения път, когато реших да пиша на Едуард Мъски? Вместо отговор получих една стандартна попълнена бланка!

— Виж, Грег си идва в окръга всеки божи уикенд! Е, това прилича ли ти на „получих, каквото ми трябваше, и не искам да те знам до следващите избори“, а?

— Всеки уикенд, казваш? — Джони отпи от бирата си. — И къде приема — в Тримбъл? В Риджуей? В големите градове?

— Той си има система — каза О’Донъл със страхопочитанието на човек, неспособен да живее подредено. — Набелязал е петнадесет града, от големите като Капитал Сити до такива загубени като Тимсдейл и Куртърс Ноч. Кара ги един по един всяка седмица, докато не обходи целия списък, и после пак започва отначало. Знаеш ли що за градче е Куртърс Ноч, а? Има-няма осемстотин жители, така че как ти се вижда човек, който всеки уикенд се вдига от Вашингтон и отива в Куртърс Ноч, за да кибичи в неотопления клуб, докато му посинее задникът от студ? Това прилича ли ти на „получих, каквото ми трябваше, и не искам да те знам“?

— Не, не ми прилича — каза Джони откровено. — И с какво се занимава там? Само с ръкостискания ли?

— Не. Той ангажира във всеки град по една зала за цялата събота. Отива в около десет часа сутринта и хората могат да влизат при него и да разговарят, да кажат какво мислят. Ако имат въпроси, той им отговаря. Ако не може да отговори, намира отговора, като се върне във Вашингтон. — Съдържателят изгледа победоносно Джони.

— Кога идва за последен път в Тимсдейл?

— Преди около два месеца. — О’Донъл отиде до касата и запрелиства някаква купчинка книжа до нея. Извади една поизмачкана изрезка от вестник и я сложи на бара пред Джони. — Ето го списъка. Хубаво го погледни и кажи как ти се струва.

Изрезката беше от вестника на Риджуей и вече бе порядъчно остаряла. Заглавието на материала гласеше: СТИЛСЪН ОБЯВЯВА ЦЕНТРОВЕ ЗА ОБРАТНА ВРЪЗКА. Първият абзац сякаш бе дословно преписан от личното тефтерче на Грег с готови фрази за пред пресата. По-надолу следваше пълният списък на градовете, където щеше да прекара съботите си, както и планираните дати. Следващото му идване в Тимсдейл се падаше към средата на март.

— Струва ми се много добре замислено — призна Джони.

— Да, и аз съм на същото мнение. Много хора са на същото мнение.

— Според тази изрезка той е трябвало да бъде в Куртърс Ноч миналия уикенд.

— Точно така. — О’Донъл се засмя. — Пустият му Куртърс Ноч! Ще пиеш ли още една бира, Джони?

— Само ако и ти пиеш. — Джони сложи на бара два долара.

— Че защо пък не?

Една от дъртите кранти, дето дремеха в ъгъла, стана и пусна няколко монети в грамофона автомат. Тами Уинет запя с остарял, уморен глас, сякаш не се чувствуваше добре в този бар: „На своя мил бъди опора“.

— Ей, Дик — изграка другата кранта. — Ти май не си чувал за обслужване в това заведение?

— Затваряй си човката! — кресна й О’Донъл.

— Я си таковай таковата! — изкудкудяка в отговор тя.

— По дяволите, Клариса! Колко пъти съм ти казвал да не псуваш в бара ми! Колко пъти…

— О, стига си мрънкал, ами дай по една бира.

— Ох, как ги мразя! — измърмори О’Донъл. като се обърна към Джони. — Тия спиртосани, извратени брантии! И двете са на по милион години, но няма да се учудя, ако и мене закопаят и се изплюят на гроба ми един ден. И туй ако е свят, здраве му кажи!

— Прав си.

— Извини ме, ей-сегичка ще се върна. Имам едно момиче да ми помага, но през зимата идва само в петък и събота.

О’Донъл наточи две чаши бира и ги занесе на масата в ъгъла. Наведе се и каза нещо на жените, на което Клариса отговори:

— Таковай си таковата! — И пак се изкиска. В заведението витаеха духовете на безбройните загинали сандвичи. Тами Уинет се пребори с издрасканата стара плоча, която пращеше като пуканки по нагорещен тиган. Радиаторите бълваха непоносимо тежък задух, а отвън заледеният сняг бръснеше безмилостно прозорците. Джони разтърка слепоочията си. Беше влизал в същия такъв бар в стотина други забутани градчета като това. Главата му се цепеше от болка. Ръкуването с О’Донъл му бе разкрило, че съдържателят на бара имал куче — огромен мелез, трениран от него да се хвърля по команда върху човек. Заветната мечта на О’Донъл бе някоя вечер в дома му да се вмъкне крадец, та да има законно основание да насъска срещу него грамадното си псе и проклетите извратени хипита и омразни наркомани да намалеят поне с един.

О, как го болеше главата!

О’Донъл се върна зад бара, като изтриваше ръка в престилката си. Тами Уинет завърши и започна Ред Совин — той пък се обаждаше по радиотелефона от колата си на своето „малко мече“.

— Още веднъж благодаря за бирите — каза съдържателят и наточи две чаши.

— Беше ми много приятно — отвърна Джони, без да откъсва очи от изрезката. — Значи миналата седмица в Куртърс Ноч, идната — в Джаксън. Този пък не съм го и чувал. Трябва да е някое съвсем малко градче, а?

— Само името му е град — потвърди О’Донъл. — Някога там имаше ски-център, но фалира. Сега върлува адска безработица. Карат на едно нищо и никакво производство на целулоза и дребно земеделие. И все пак, бога ми, той намира време да ходи и при тези хора, да им говори, да им слуша оплакванията. Ти от кой край на Мейн си, Джони?

— Луистън — излъга Джони. В изрезката пишеше, че Грег Стилсън ще се срещне с всички, които желаят, в сградата на общината.

— Сигурно си бил на ски по нашите места, а?

— Не, пострадах с крака преди време. Вече не карам ски. Просто минавам оттук. Благодаря ти, че ми показа това. — Джони върна изрезката. — Много е интересно.

О’Донъл я прибра внимателно сред книжата си. В този свят той притежаваше един празен бар, едно злобно куче вкъщи, готово да прегризе гърлото на всеки, срещу когото го насъскат, и един Грег Стилсън. Грег Стилсън бе идвал в неговия бар.

Внезапно на Джони му се прииска да умре. Ако неговата способност е дар от бога, то значи бог е един опасен луд, който трябва да бъде обезвреден. Ако бог желаеше да унищожи Грег Стилсън, защо не бе го обесил с пъпната му връв, преди да го изпрати на бял свят от майчината утроба? Или да го бе задавил до смърт с парче месо? Или да го бе убил с електрически ток някой път, когато завърташе копчето на радиото? Или да го бе удавил в плувния басейн? Защо на бог му е необходим Джони Смит да му върши черната работа? Е, да, спасението на света не е работа на твореца — то е работа на всякакви откачени, нека те се блъскат вместо него. В този миг Джони реши да остави Грег Стилсън на мира и да се изплюе в лицето на господа!

— Ей, Джони, лошо ли ти стана? — попита О’Донъл.

— Какво? А, нищо ми няма!

— Имаше малко странен вид.

Както казваше Чък Чатсуърт: „Ще го убия. Защото в противен случай ще ме е страх, че милионите и милиони унищожени от него хора ще ме преследват до гроба.“

— Изглежда, нещо съм се отнесъл — оправда се Джони. — Искам да знаеш, че наистина ми достави удоволствие да си пийнем с теб.

— Също и на мен — отвърна О’Донъл с грейнало лице. — Добре би било повечко от хората, които идват насам да бяха като теб. Пътят им за зимните курорти и ски-центровете минава оттук, но стискат парите си за тузарските места! Ако разчитах, че ще се отбиват при мен, бих подредил тъй, че да им харесва. С рекламни афиши от Швейцария и Колорадо, както му е редът, с камина. Щях да заредя в автомата плочи с рок вместо с тази посрана музика. Щях… нали ме разбираш, с удоволствие щях да се развъртя. — Той сви рамене. — По дяволите, да не съм по-лош от другите я?

— Разбира се, че не си — успокои го Джони, слизайки от високото столче, ала в същото време си мислеше за кучето, тренирано да се хвърля на месо, и за лелеяния хипи-хахо-крадец.

— Кажи на приятелите си, че ги чакам в мойто барче.

— Непременно — обеща Джони.

— Ей, Дик — провикна се една от крантите. — Да си чувал някога за културно обслужване в това заведение?

— Да се задавиш дано! — изруга О’Донъл, пламнал от гняв.

— Таковай си таковата! — озъби му се Клариса и се закиска. Джони се измъкна тихо навън, където го посрещна засилващата се снежна буря.

8

В Портсмут Джони бе отседнал в хотел „Холидей Ин“. Когато се прибра тази вечер, той каза на администратора да му приготви сметката, защото на другата сутрин напуска.

Качи се в стаята си и седна зад безличното писалище, каквото има във всеки хотел от веригата „Холидей Ин“ в стотици други градове. Извади всичката хартия за писма и стисна химикалката с хотелската емблема. В главата му блъскаха чукове, но имаше неотложни писма. Моментното му опълчване срещу съдбата — ако можеше така да се нарече — бе преминало. Той имаше сметки за разчистване с Грег Стилсън.

„Полудял съм — мислеше си Джони. — Това е истината. Напълно съм откачил.“ Вече виждаше заглавията във вестниците: ПСИХОПАТ СТРЕЛЯ В КОНГРЕСМЕН ОТ НЮ ХАМПШИР. СТИЛСЪН УБИТ ОТ ДУШЕВНО БОЛЕН. ДЪЖД ОТ КУРШУМИ ПОКОСЯВА ЧЛЕН НА КОНГРЕСА В НЮ ХАМПШИР. А за ПРОНИКНОВЕНО ОКО направо ще бъде празник: САМОЗВАНЕЦ-„ЯСНОВИДЕЦ“ ЗАСТРЕЛВА СТИЛСЪН. 12 БЕЛЕЖИТИ ПСИХИАТРИ ОБЯСНЯВАТ ПОДБУДИТЕ НА СМИТ. А онзи тиквеник Дийс навярно щеше да добави и своя разказ как Джони го е заплашвал, че ще си вземе карабината „да застреля този навлек“.

„Чиста лудост.“

Дългът към болницата бе ликвидиран, но ето че щеше да открие нова сметка от друго естество и пак баща му трябваше да я плаща. На двамата с втората му жена им предстоеше дълги дни да се пържат под отразената светлина на неговата незавидна известност, да бъдат обстрелвани със злобни писма. Всичките му познати щяха да ги разпитват — и Чатсуъртови, и Сам, и шерифа Джордж Банърман… Може би дори Сара? Е, възможно бе и да не стигнат чак до нея. В края на краищата не ставаше въпрос за покушение срещу президент. Поне засега не. „И макар мнозина да се страхуват да го кажат на висок глас, аз не съм от тях — мога и да го извикам, ако трябва: Някой ден Грег Стилсън може да стане и президент!“

Джони разтри слепоочията си. Главоболието настъпваше на тежки, бавни талази, но писмата чакаха него и сами нямаше да се напишат. Той придърпа първия лист към себе си, взе писалката и написа „Мили татко“. Навън снегът драскаше по стъклата с онзи сух звук на сипещ се пясък, който означаваше, че работата е сериозна. Най-сетне писалката се задвижи по чистия лист, като отначало се запъваше, но постепенно набра скорост.

1

Джони се изкачи по дървените стъпала, изчистени от снега и посипани със сол. Мина през двойните врати и влезе във фоайе, облепено с образци на изборни бюлетини и обявления за специално общоградско събрание, насрочено тук, в Джаксън, за трети февруари. Имаше и обява за предстоящото посещение на Грег Стилсън и плакат с портрета на ЧОВЕКА, КОЙТО… — самият той, с килнатата защитна каска и с характерната си усмивка „на верев“, която сякаш казваше: НЕ НИ МИНАВАТ НА НАС ТЕЗИ, БАКО! Малко вдясно от зелената врата, водеща към залата, Джони съзря надпис, който го изненада тъй силно, че известно време продължи да го разглежда мълчаливо, а от устата му се вдигаха бели струйки пара. ПРОВЕЖДАТ СЕ ШОФЬОРСКИ ИЗПИТИ — гласеше надписът, закрепен върху дървена поставка. — ПРИГОТВЕТЕ ДОКУМЕНТИТЕ СИ!

Джони отвори вратата и влезе. Блъсна го вълна замайващо загрят въздух, който идеше от нажежената до червено огромна печка, и пред очите му изникна седнал зад едно бюро полицай в скиорско яке с разтворен цип. Върху бюрото, отрупано с формуляри, имаше и прибор за определяне остротата на зрението.

Полицаят вдигна поглед и Джони усети как стомахът му се сви на топка.

— С какво мога да ви бъда полезен, господине?

Джони попипа фотоапарата, провесен през врата му.

— Ами, дали ще може да поразгледам? Аз работя за списание „Янки“. Замислили сме богато илюстрован материал за архитектурата на градските общини в Мейи, Ню Хампшир и Върмонт. Така че са необходими страшно много снимки.

— Разбира се, разбира се, работете, не се притеснявайте — каза полицаят. — Жена ми редовно чете „Янки“. Аз обаче заспивам на първата страница.

Джони се усмихна.

— В архитектурата на Нова Англия има нещо… хм… сурово.

— Сурово ли… — повтори неуверено полицаят, но не продължи темата. — Следващият, моля!

Към бюрото се приближи младеж. Той подаде изпитната си бланка и полицаят му рече:

— Погледнете, ако обичате, през окуляра и назовете пътните знаци и указатели, които ще ви покажа.

Младежът залепи око към апарата. Полицаят постави върху изпитната му бланка лист с правилните отговори. Джони закрачи по централната пътека на общинската зала в Джаксън и щракна с фотоапарата си към ораторската трибуна.

— Знак „стоп“… — проговори зад гърба му младежът — … следващият знак изисква да дадеш предимство… следващият пък е указателен… забранен завой надясно, наляво, нещо такова…

Не бе очаквал в общинската зала да намери полицай. Не беше си дал дори труд да купи филм за фотоапарата, който използуваше за камуфлаж. Ала вече бе късно за отбой. Беше петък и ако нямаше изменения в плановете, Стилсън щеше да бъде тук утре. Щеше да отговаря на въпросите и да изслушва предложенията на достопочтените жители на Джаксън. Щеше да бъде ограден с достатъчно внушителен антураж: двама-трима помощници, още толкова съветници, както и неколцина младоци в прилични костюми и спортни якета, които до неотдавна са ходели с джинси и са карали огромни мотоциклети. Грег Стилсън си оставаше непоклатим привърженик на идеята за необходимостта от охрана на личността. На митинга в Тримбъл те се бяха въоръжили с подрязани кийове за билярд. Дали сега вече не носят пистолети? Нима би било трудно за един член на Камарата на представителите да си издействува разрешение за носене на скрито оръжие? Най-вероятно не. Джони можеше да разчита на един-единствен шанс и трябваше да се постарае да го използува докрай. Ето защо беше много важно да огледа мястото, да прецени дали би могъл да порази Стилсън тук, в сградата, или по-добре да го причака на паркинга, спуснал стъклото на колата си и приготвил пушката на колене.

И така, той бе тук и правеше оглед на мястото, а на по-малко от десет метра някакъв местен полицай провеждаше изпит по правилника за движението на бъдещи шофьори.

Вляво имаше дъска за обяви. Джони насочи към нея празния си фотоапарат и щракна. Защо за бога не бе отделил още две минутки да купи филм и да го зареди? Дъската бе покрита с типичните за един малък провинциален градец бъбриви съобщения за вечери на постен боб, предстоящо представление на училищния театър, сведения за собствениците на домашни кучета и естествено допълнителна реклама за Грег. Една обява на официална бланка гласеше, че председателят на Градската управа в Джаксън търси да назначи някой, който може да стенографира, и Джони се зачете в нея, сякаш много го бе заинтересувала, а в това време умът му трескаво работеше.

Разбира се, ако се окажеше, че в Джаксън е невъзможно, или просто твърде рисковано, той би могъл да изчака до следващата седмица, когато Стилсън щеше да повтори целия спектакъл в Ъпсън. Или пък до по-следващата седмица в Тримбъл. Или до още по-следващата седмица. Или въобще никога.

Трябваше да стане тази седмица. Трябваше да стане утре.

Той щракна голямата печка в ъгъла, после вдигна поглед нагоре. Имаше балкон — или по-скоро галерия. Тя бе оградена с парапет на височината на половин човешки бой от широки, боядисани в бяло летви с изрязани в декоративна плетеница ромбчета и завъртулчици. Човек преспокойно би могъл да се свие зад този парапет и да наблюдава през някоя от дупчиците. И когато дойдеше моментът, можеше да се изправи и…

— Какъв е този фотоапарат?

Джони се извърна, сигурен, че това бе полицаят, който ще поиска да разгледа празния му фотоапарат, после ще поиска някакъв документ за самоличност и — край!

Но не беше полицаят. Беше младежът, който се явяваше на шофьорски изпит — около двадесет и две годишен, с дълга коса и приятни, открити очи. Носеше велурено яке и избелели джинси.

— „Никон“ — отвърна Джони.

— Хубава марка, няма грешка. Аз съм направо побъркан на тази тема. От колко време работиш за „Янки“?

— Ами, аз съм нещатен. Понякога сътруднича на „Янки“, друг път — на „Кънтри Джърнъл“ или на „Даунийст“.

— Не си стигал до някой от големите, като „Пийпл“ или „Лайф“?

— Поне засега не съм.

— Каква бленда използуваш тук?

„Какво, по дяволите, пък е тази бленда?“

Джони сви рамене.

— Карам повече по нюх.

— Искаш да кажеш на око — усмихна се младежът.

— Точно така, на око.

„Изчезвай, малкия, моля те, изчезвай!“

— И аз се интересувам от свободна практика. — Младежът цял засия. — Заветната ми мечта е някой ден да снимам нещо като вдигането на флага на Иво Джима85.

— Чувал съм, че там работата била нагласена — отбеляза Джони.

— Може, напълно е възможно. И все пак това е класика! Ами какво ще кажеш за първата снимка на летяща чиния в момента на приземяване? Ех, такова да ми падне! Както и да е, аз вече съм събрал цяла папка с неща, които съм снимал наоколо. С кого в „Янки“ си във връзка?

Джони вече се обливаше в пот.

— Всъщност те ми се обадиха за тази работа — замънка той. — Беше…

— Мистър Клосън, елате, ако обичате — подвикна нетърпеливо полицаят. — Бих искал да прегледаме заедно вашите отговори.

— Опа, началството зове! Довиждане, приятел.

Клосън бързо се отдалечи и като се сдържаше да не го чуят, Джони едва доловимо си отдъхна. Време бе да си обира крушите, и то незабавно.

Той щракна още един-два „кадъра“, колкото да не прилича съвсем на отстъпление в паническо бягство, но едва ли би могъл да каже какво бе попаднало пред обектива му. Чак тогава си излезе.

Клосън, младежът във велуреното яке, го бе забравил напълно. Той явно бе скъсан на писмения изпит и сега спореше разпалено с полицая, който само клатеше отрицателно глава.

Джони се спря за момент в антрето на общината. Вляво беше гардеробът. Вдясно — някаква врата. Той натисна бравата и тя се отвори. Тясна стълба водеше нагоре в полумрака. Горе, разбира се, трябваше да се намират канцелариите на общинските служители. Както и галерията.

2

Беше отседнал в „Джаксън Хаус“ — приятно хотелче на главната улица. Собствениците му го бяха подновили старателно, хвърляйки доста средства, които очевидно се бяха надявали да възстановят покрай новия ски-център в подножието на възвишенията Джаксън. Ала ски-центърът бе фалирал и приятното хотелче едвам удържаше да не го последва. Дежурният администратор дремеше над чаша кафе, когато Джони се измъкна покрай него навън, стиснал в лявата си ръка куфарчето за документи. Беше събота, четири часът сутринта.

Не бе успял много да спи. Едва след полунощ се бе унесъл за малко в лека дрямка и веднага бе започнал да сънува. Отново бе 1970 г., по времето на карнавала. Стояха със Сара пред Колелото на късмета и той усещаше познатия прилив на безумно, невероятно могъщество, а ноздрите му се изпълваха с миризмата на горяла гума.

— Давай! — тихо го подкани някакъв глас отзад. — Мед ми капе, като гледам как на този му смачкват фасона!

Обърна се и видя Франк Дод, облечен в черната си, гумирана пелерина. Гърлото му бе разрязано от ухо до ухо в широка алена усмивка, а очите му искряха с мъртвешка възбуда. Джони се обърна ужасен към Колелото, ала там сега се бе изправил Грег Стилсън, който се подсмихваше самодоволно и всезнаещо. Жълтата каска бе килната предизвикателно към тила му.

— Хей-хей-хей! — започна да напява той с плътен, резониращ и злокобен глас. — Залагай, залагай, залагай, от късмета си не бягай! Е, какво, приятел, ще вдигаш ли мерника?

Да, той искаше да го вдигне, чак до луната. Но когато Стилсън завъртя Колелото, Джони забеляза, че цялата му периферия е позеленяла, а всичките номера са само двойни нули. На всеки номер печелеше банката.

Той подскочи и се събуди. Целият остатък от нощта прекара загледан в мрака през заскрежения прозорец. Главоболието, което го мъчеше от пристигането му в Джаксън предния ден, го бе отпуснало и сега той се чувствуваше изтощен, но вътрешно спокоен. Седеше с отпуснати на коленете ръце. Не мислеше за Грег Стилсън, а за собственото си минало. Виждаше майка си да превързва одраното му коляно. Спомняше си как кучето бе съдрало целия гръб на кошмарната лятна рокля на баба Нели, как се бе смял тогава и как Вера го бе цапнала и му бе разцепила челото с камъка на годежния си пръстен. Спомняше си как баща му го учеше да слага червейче на въдичката и го успокояваше: „Червеят не го боли, Джони… поне така си мисля.“ Виждаше баща си да му подарява джобно ножче за Коледа, когато беше на седем години, и чуваше сериозния му глас: „Имам ти вяра, Джони.“ Всички тези спомени бяха нахлули вкупом в съзнанието му.

И ето че той тръгна в мразовитата утрин и обувките му заскриптяха по пътеката, разчистена в натрупания сняг. Дъхът му излизаше на пара и се кълбеше пред него. Луната бе залязла, но небето бе още черно и цялото в звезди, пръснати с просташко разточителство. „Божието ковчеже със скъпоценности“ — наричаше Вера такова небе. „Джони, ти сега надничаш в ковчежето на господа бога!“

Той се спусна по главната улица и спря пред малката сграда на пощата в Джаксън. Порови в джоба на връхната си дреха и измъкна писмата: до баща си, до Сара, до Сам Уейзак, до Банърман. Сложи куфарчето за документи на земята, като го придържаше между краката си да не падне, вдигна капака на пощенската кутия пред спретнатата тухлена постройчица, поколеба се за миг и пусна писмата. Чу ги как тропнаха на дъното — нямаше начин той да не бе първият, който изпращаше писма този ден в Джаксън — и сякаш за него удари дванадесетият кобен час. Писмата бяха пуснати и връщане вече нямаше!

Джони вдигна куфарчето и отново тръгна. Нищо не нарушаваше тишината освен скриптенето на обувките му. Големият термометър върху сградата с табела „Банков клон — Гранитен щат“86 показваше минус 16 градуса и във въздуха витаеше усещането за абсолютна безмълвна инертност, каквото може да се изпита единствено в мразовитите утрини на Ню Хампшир. Нищо не помръдваше. Улицата беше пуста. Предните стъкла на паркираните коли бяха изчезнали под непрогледни пластове от скреж. Прозорците на къщите тънеха в мрак със спуснати пердета. Гледка, в която на Джони му се струваше, че има нещо зловещо и в същото време — свято. Той се помъчи да пропъди това чувство — в работата, по която беше тръгнал, нямаше нищо свято!

Джони пресече Джаспър Стрийт и пред очите му изникна сградата на общината — бяла и внушително елегантна зад ридовете от наринат, блещукащ сняг.

„Ей, умнико, казвай какви ще ги дъвчеш, ако се окаже, че вратата е заключена?“

„Е, когато се наложи, тогава ще му мисля!“ — Джони се огледа — наоколо нямаше жива душа. Съвсем друго би било, разбира се, ако очакваха президента да проведе някой от прословутите градски митинги. Достъпът до сградата би бил отрязан още от предната вечер и специалната охрана щеше да е вече по местата си вътре. Ала тук ставаше въпрос просто за един член на Камарата на представителите, един от четиристотинте и повечето като него средна ръка политици. Засега само средна ръка.

Джони изкачи стъпалата и натисна дръжката. Бравата не създаде никакви затруднения и той влезе в студеното антре, като затвори вратата след себе си. Главоболието отново го нападаше, присъединявайки мощните си талази към всеки от силните, чести удари на сърцето му. Той остави куфарчето на пода и без да сваля ръкавици, започна да масажира слепоочията си.

Неочаквано в тишината се разнесе приглушен писък. Вратата на стенния шкаф се заотваря бавно и от неосветената му паст изскочи нещо бяло и се строполи пред Джони.

Той едва се удържа да не извика. За миг бе помислил, че от шкафа пада трупът на убит човек, както става във филмите на ужасите. А в действителност беше най-обикновено табло от дебел картон с надпис: МОЛЯ, ПРИГОТВЕТЕ ДОКУМЕНТИТЕ СИ, ПРЕДИ ДА СЕ ЯВИТЕ НА ИЗПИТ.

Джони го върна на мястото му и се насочи към вратата, зад която се намираха стълбите за горния етаж.

Тази врата обаче се оказа заключена.

Той се наведе, за да може в слабата светлина, която се процеждаше през единствения прозорец от уличните лампи, да разгледа ключалката. Беше обикновена секретна брава и той предположи, че ще успее да я отвори със закачалка за дрехи. Намери една в шкафа и промъкна куката й в процепа между вратата и касата. Намести я до езичето и започна да върти наляво-надясно. Главата му вече се пръскаше от болка. Най-сетне телената кука захвана езичето и то прещрака. Джони отвори вратата, вдигна куфарчето си и прекрачи прага, като продължаваше да държи закачалката в ръка. Дръпна вратата зад себе си, тя изщрака и отново се заключи. Той тръгна по тясната стълба, която заскърца и застена под тежестта му.

Стигна до малък коридор с по няколко врати от двете страни. Мина покрай ГРАДОУПРАВИТЕЛ и ГРАДСКИ СЪВЕТНИЦИ, ДАНЪЧЕН ИНСПЕКТОР и 00 — МЪЖЕ, СОЦИАЛНИ ГРИЖИ и 00 — ЖЕНИ.

В дъното на коридора имаше врата без надпис. Тя не беше заключена и изведе Джони в галерията над задните редове на общинската зала, която се разстилаше под краката му в налудничаво везмо от сенки. Той затвори вратата зад себе си и потръпна, защото ехото се заобажда глухо от всички кътчета на празната зала. По същия начин отекнаха стъпките му, когато тръгна — първо надясно през задната част на галерията, после наляво. Придвижваше се по дясното крило на залата, само че на седем-осем метра над пода. Спря над мястото на печката, право срещу подиума, където след малко повече от пет часа щеше да застане Стилсън.

Седна по турски на пода и се отпусна да си почине. Започна да диша дълбоко с надеждата, че ще му поолекне. Печката не бе запалена и той усещаше как студът прониква през дрехите и после чак до костите му. Генерална репетиция за погребалния саван.

Когато главата му се пооправи, той повдигна с палци закопчалките на куфарчето си. Ехото поде изщракването, както бе направило със стъпките му, и през залата премина пукотевица, сякаш един след друг бяха заредени два пистолета.

„Законът на Запада“ — съвсем без връзка мина през ума му. Това бяха думите на прокурора, когато съдебните заседатели признаха Клодин Лонже за виновна в убийството на своя любовник. — „Тя бе постъпила по закона на Запада.“

Джони погледна към отвореното куфарче и потърка очи. За миг погледът му се раздвои, но скоро всичко се върна на фокус. Бяха го нападнали видения направо от пода, където седеше. Те идеха далеч от миналото — ако се бяха запечатали на фотографска хартия, тя щеше да е вече с бакърен оттенък. На същото това място бяха застанали мъже, които пушеха пури, шумно разговаряха и се смееха, докато чакаха да започне общото събрание на гражданите. Коя година беше това? 1920-а? 1902-ра? От атмосферата на тази сцена лъхаше нещо зловещо, което смущаваше Джони. Един от мъжете говореше за цената на уискито и си чоплеше в носа със сребърна зъбочистка, а…

(А преди две години бе отровил жена си.)

Джони потръпна. Ала все едно, видяното не беше от значение. Въпросният мъж отдавна бе умрял.

Погледът му се спря на лъскавата пушка долу.

„За такова нещо по време на война се дават медали“ — помисли си той.

Зае се да сглоби оръжието. И всяко „щрак“ отекваше тържествено в ушите му като зареждане на пистолет.

Той пъхна пет патрона в магазина на „Ремингтон“-а.

Сложи карабината на коленете си.

И зачака.

3

Навън постепенно се зазоряваше. Джони задряма за малко, но бе така премръзнал, че не можа да заспи истински. А и колкото спа, бе непрестанно преследван от призрачни, разпокъсани видения.

Разсъни се окончателно малко след седем часа. Вратата долу се отвори с трясък и той прехапа език, за да не извика: „Кой е?“

Беше разсилният. Джони залепи око към един от ромбоидните отвори в парапета на галерията и видя насреща си мъжага, загърнат в тъмносиня канадка. Идваше по централната пътека на залата с наръч дърва за печката и си тананикаше „Долината на Червената река“. Стовари с трясък дървата в сандъка и изчезна от погледа му под галерията. След секунда се чу тъничко изскърцване — отвори се вратата на печката.

Внезапно Джони помисли за дъха, който излизаше на бели кълбета пара от носа му. Ами ако разсилният вдигнеше очи нагоре? Дали би могъл да забележи?

Опита се да диша по-нарядко, но от това главата го заболя още по-силно и очертанията на предметите започнаха застрашително да се раздвояват.

Отдолу долетяха звуците от смачкване на хартия и драсване на кибритена клечка. В студения въздух лъхна едва доловимо на сяра. Разсилният, който продължаваше да тананика „Долината на Червената река“, най-сетне отвори гърло и зарева фалшиво:

И отново нещо зашумя — този път пращеше огън.

— На, задави се, проклетнице! — изруга разсилният и трясна вратата на печката. Джони стисна с две ръце устата си, защото изведнъж го досмеша до смърт. Представи си как се надига от пода на галерията, източен и бледен, както подобава на всеки уважаващ себе си призрак, как ноктите му се извиват като на граблива птица и ръцете му се разперват като криле, как се провиква с гробовен глас към партера: „На, задави се, проклетнико!“

Успя да задържи смеха си. Главата му се наливаше до пръсване с кръв като домат, напечен от слънцето. Пред погледа му всичко играеше и се размазваше. Изведнъж неудържимо му се прииска да се махне от образа, запечатан в пода, на човека със сребърната зъбочистачка, но се боеше да не изшуми. Божичко, ами ако му се докиха?

Неочаквано, без всякакво предупреждение, един ужасен, виещ писък изпълни залата, заби се сякаш със стотици сребърни игли в ушите на Джони, проникна чак до мозъка му и го разтресе. Той отвори уста да извика…

Писъкът секна.

— Мамка ти! — произнесе безстрастно разсилният.

През ромбоидното си прозорче Джони го видя, че се разправя с някакъв микрофон зад ораторската трибуна. Кабелът на микрофона криволичеше като черна змия към малък, портативен усилвател. Разсилният слезе от трибуната и премести усилвателя по-далеч, след което развъртя копчетата върху корпуса му. После се върна при микрофона и го включи. Отново се разнесе неприятното виене, но този път то бе значително по-слабо и накрая изчезна съвсем. Джони притисна с все сила длани към челото си и започна методично да го разтрива.

Разсилният почука с пръст по микрофона и голямата празна зала екна, като че някой задумка с юмрук по капака на ковчег. Сетне отново зарева фалшиво, с чудовищно усилен глас, и сякаш великан заблъска Джони по главата с боздуган; КАЗВАТ, ЧЕ НАПУСКАШ ДОЛИНАТАААА…

„Престани — на Джони му се искаше да кресне, — моля те, престани! Не виждаш ли, че полудявам, защо не престанеш?!“

Песента секна, нещо силно изтрещя и разсилният заключи с нормалния си глас:

— Задави се и ти, проклетнико!

Той отново изчезна от полезрението на Джони. Чу се звук от разкъсване на хартия и хрясването на книжен канап. Разсилният се показа, като си свирукаше с уста и носеше голямо тесте брошури, които започна да разпределя нагъсто по пейките.

Когато приключи и с тази работа, той си закопча канадката и излезе. Вратата се захлопна глухо подире му. Джони погледна часовника си. Беше 7 ч 45 мин. Залата на градската община лека-полека се затопляше. Той седеше и чакаше. Главоболието му беше все така силно, но за най-голямо учудване, се понасяше по-леко от когато и да било. Достатъчно бе само да си каже, че много малко му остава още да се мъчи.

4

Точно в девет часа вратите отново хлопнаха и Джони, който се бе поунесъл, подскочи. Стисна пушката за миг, но после пръстите му се отпуснаха. Наведе се и надникна през ромбоидната дупчица. Този път в залата бяха влезли четирима, сред които бе и разсилният, с вдигната яка на канадката. Другите бяха облечени с палта, а под тях — с костюми. Сърцето на Джони се разигра — беше познал Съни Елиман, късо подстриган и с хубава прическа, но със същите искрящи зелени очи.

— Всичко ли е наред? — попита Съни.

— Провери сам, ако искаш — тросна се разсилният.

— Не се засягай, чичка! — обади се друг от тройката. Бяха се насочили към трибуната. Третият включи усилвателя и доволен от проверката го изключи.

— Като гледа какво са се запревземали всички наоколо, човек може да си помисли, че чакаме самия император, дявол го взел! — промърмори намусено разсилният.

— И ще бъде съвсем прав, съвсем прав! Не си ли го схванал още, чичка?

Джони имаше чувството, че си спомня и този тип от митинга в Тримбъл.

— Огледал ли си горе? — обърна се Елиман към разсилния и Джони изстина.

— Вратата към стълбите за горе си стои заключена както винаги. Заранта я проверих.

Джони мълчаливо благодари на бога за секретната брава.

— Ще трябва да се прегледа — настоя Елиман.

Разсилният се разсмя с нескрита досада.

— Абе, що за хора сте вие? Кого толкова чакате? Може би Фантомас, а?

— Вярно, Съни! — присъедини се и онзи, когото Джони си мислеше, че познава. — Горе няма никой. Ако си размърдаме задниците, тъкмо ще имаме време и за едно кафе в ресторантчето на ъгъла.

— Хм, кафе! — изсумтя Съни. — Това не е кафе, а чиста помия! Хайде, Мучи, изтичай горе и провери дали няма някой. В нашата работа не трябва да има празно!

Джони облиза пресъхналите си устни и стисна пушката. Измери с поглед тясната галерия. Надясно тя свършваше с гола стена, а наляво отиваше към канцелариите, но за пътища за отстъпление поначало не можеше и да се мисли. Само да мръднеше, и щяха да го чуят. В празната зала всеки звук се усилваше многократно. Нямаше накъде да шава.

Долу някой закрачи, вратата за стълбището се отвори и затвори. Джони чакаше премръзнал и безпомощен. Непосредствено под него разсилният си приказваше нещо с останалите, но той бе глух за разговора им. Главата му се обърна бавно, сякаш движена от някаква машина, и той се вторачи в дъното на галерията, където трябваше да се появи така нареченият Мучи. А появеше ли се, същият този Мучи щеше веднага да забрави отегчението си и стреснат и озадачен, щеше да зине: „Ей, Съни, тук горе има някакъв тип!“

До слуха му вече достигаше глухият тропот на Мучи, който изкачваше стъпалата. Джони се помъчи да мисли за нещо друго, каквото и да е. Нищо не излезе. След по-малко от минута щяха да го открият и той бе безсилен да го предотврати. Каквото и да направеше, единствената възможност, която беше имал да разреши проблема, отиваше по дяволите.

Започнаха да се отварят и затварят врати. Шумът от тях все повече се приближаваше и ставаше все по-ясен. От челото на Джони се търкулна капка пот и остави мокро петънце върху крачола на джинсите му. Той помнеше всичките врати, край които беше минал.

Мучи бе вече проверил ГРАДОУПРАВИТЕЛ, ГРАДСКИ СЪВЕТНИЦИ и ДАНЪЧЕН ИНСПЕКТОР. Беше надникнал в 00 — МЪЖЕ и в СОЦИАЛНИ ГРИЖИ. Сега оглеждаше 00 — ЖЕНИ. Идваше ред на вратата за галерията.

Тя се отвори.

Прозвучаха две стъпки и Мучи застана до парапета на късото балконче над задните редове на залата.

— Е, Съни, доволен ли си сега?

— Наред ли е всичко?

— Като на гробищата! — отвърна Мучи и в залата се изсмяха.

— Добре тогава, идвай да пием по едно кафе — обади се третият от групата. И колкото да бе невероятно, с това свърши всичко. Вратата се затръшна, стъпките се отдалечиха по коридора и после по стълбите надолу.

Джони се отпусна и за момент потъна в сивотата на забравата. Но на излизане групата хлопна външната врата и го извади от унеса.

Останал сам, разсилният даде воля на чувствата си: „Проклетници с проклетници недни!“, след което и той си излезе. Следващите двадесетина минути Джони прекара сам в празната зала.

5

Към 9 ч 30 мин гражданите на Джаксън започнаха да се събират в залата на своята община. Първи се появиха три възрастни дами. Бях облечени в черни, официални тоалети и бърбореха неспирно като кречетала. Джони ги наблюдаваше как си избират места по-близо до печката, почти изцяло извън полезрението му, и как си взимат от брошурките по пейките. Брошурките сигурно бяха пълни с лъскави снимки на Грег Стилсън.

— Да ви кажа, направо съм влюбена в този човек! — заяви една от дамите. — Три пъти вече съм вземала автограф от него и да не мръдна оттук, ако днес не взема и четвърти.

С това темата „Стилсън“ бе изчерпана и разговорът се прехвърли на подробностите около наближаващата неделна служба в методистката църква.

Джони, който се бе разположил почти точно над печката, почувствува, че след жестокото намръзване сега бе започнал да се сварява от горещина. Беше се възползувал от затишието между оттеглянето на Стилсъновата охрана и пристигането на първите посетители да свали връхната си дреха и ризата. Въпреки това трябваше постоянно да изтрива мокрото си лице с носна кърпа, по която освен пот оставаха и следи от кръв. Отново се бе раздразнило болното му око и пред погледа му всичко плуваше в червена мътилка.

Долу вратата се отвори, последва юнашко тум-тум-тум от изтупване на покрити със сняг мокасини и по централната пътека към първия ред се отправиха четирима мъже с карирани сака. Едва седнали, единият веднага захвана да разказва някакъв солен виц за французите.

Пристигна млада, към двадесет и три годишна жена със сина си, който трябва да беше четиригодишен. Момченцето беше облечено в синьо космонавтско гащеризонче, с яркожълта гарнитура. То веднага поиска да поговори по микрофона.

— Не, миличкото ми — спря го майката и двамата седнаха зад мъжете с карираните сака. Тутакси детето зарита пейката им и един от тях го изгледа през рамо.

— Престани, Томи! — смъмри го майката.

Беше вече десет без петнадесет. През ритмично отварящата и затваряща се врата прииждаше постоянен поток от мъже и жени, най-различни по възраст, външност и занятие. Във въздуха се носеше жуженето на много разговори, в които се долавяше някаква особена приповдигнатост, чувство на радостно очакване. Не, тук не бяха дошли да разпитват своя законно избран представител. Тук се бяха събрали, за да видят как и на техния небосклон изгрява една звезда от първа величина. Джони знаеше, че повечето срещи с кандидати за представители или вече избрани конгресмени се провеждат в почти празни зали, в присъствието само на шепа верни привърженици и неизлечими идеалисти. По време на изборите през 1976 г., предварително обявеният публичен диспут между кандидата от Мейн, Бил Коън, и опонента му Лейтън Куни бе успял да привлече всичко на всичко двадесет и шест човека, без да се смятат представителите на пресата. Подобни словесни дуели бяха предназначени единствено за хвърляне на прах в очите и за трупане на личен актив, който да се развява при следващите избори. Поради това като правило мероприятията от този род спокойно биха могли да се сместят в килер със средни размери. Ала в тукашната зала в десет часа сутринта не бе останало свободно място и отзад имаше към тридесетина правостоящи. При всяко отваряне на вратата Джони стисваше пушката. Все още не беше сигурен, че ще извърши замисленото, каквото и да струваше това.

Десет часа и пет минути… десет часа и десет минути… Джони вече си мислеше, че нещо се е случило и Стилсън ще се забави, или изобщо няма да дойде и тайно в себе си изпита облекчение. Ала в този момент вратата отново се отвори и един мощен глас извика:

— Ей, здрасти, стари приятелю, град Джаксън от щата Ню Хампшир.

Разнесе се глъч на приятна изненада и някой откликна възторжено:

— О, Грег! Как си?

— Бомба! — незабавно отвърна Грег. — А ти как я караш, стари дяволе?

Избухналите тук-таме откъслечни ръкопляскания скоро прераснаха във взрив на всеобщо одобрение.

— Стига, стига, приятели! — извиси глас над врявата Грег. Той премина устремно по пътеката към трибуната, като поемаше и стискаше подаваните му отвсякъде ръце.

Джони го разглеждаше от своята наблюдателница. Стилсън бе облечен в дебел кожух с рунтава яка от овча кожа. Защитната каска този път бе заменена с плетена скиорска шапка с ярко червен помпон. В края на пътеката той се спря и помаха за поздрав към трима-четирима представители на печата, дошли да отразят събитието. Блеснаха ослепителни фотосветкавици и избухнаха такива аплодисменти, че гредите на тавана затрепериха.

На Джони Смит му стана ясно, че бе настъпил решителният момент: сега или никога!

Чувствата, събудени в него от Грег Стилсън по време на митинга в Тримбъл, отново го обзеха с недвусмислена и ужасяваща яснота. В измъчената си от болката глава той чу тъп звук като от удар на дърво о дърво. Навярно беше прозвучал ударът на съдбата. Би било много лесно да започне да протака, да остави Стилсън да се наговори… и накрая да си тръгне, а той да си седи така, стиснал глава в ръце, докато тълпата се разотиде и разсилният се върне да прибере микрофона и усилвателя и да помете боклуците между редовете, като през цялото време се самозалъгва, че другата седмица в другия град е на негово разположение.

Не, трябваше да действува именно сега, а не друг път, защото излизаше, че от това, което щеше да стане в залата на този забутан градец, зависи животът на всяко човешко същество на Земята.

Той бе чул удара на съдбата, с която бе орисан.

Стилсън се качваше по стълбите към трибуната. Зад него нямаше никой. Тримата мъже с разкопчаните палта от охраната бяха застанали до отсрещната стена.

Джони се изправи в цял ръст.

6

Всичко ставаше като на забавени киноснимки.

От дългото седене краката на Джони се бяха схванали. Колената му изпукаха като панаирджийски бомбички. Времето сякаш бе спряло, аплодисментите гърмяха, макар че вече се обръщаха глави и се протягаха шии; някой дори изпищя и въпреки това аплодисментите не стихваха. А бяха изпищели, защото в галерията се бе изправил човек с пушка в ръце, досущ като в класическата сцена, известна на всички от телевизионния екран. По своему тази сцена бе също тъй типично американска, както и чудесният свят на Уолт Дисни: долу стои политикът, а горе — убиецът с пушката.

Грег Стилсън извъртя глава към Джони и дебелата му шия се нагърчи. Червеният помпон върху скиорската му шапка смешно се заклати.

Джони опря приклада на рамото си. Отначало усети, че му бяга, но сетне хлътна глухо на мястото си до раменната става. Спомни си как като малък беше стрелял с баща си по яребици. Бяха тръгнали на лов за елени, но в единствения случай, когато видя елен, Джони се бе вдървил и не бе успял да натисне спусъка — беше го хванала треската на неопитния ловец. Той се срамуваше от това, както се срамуват от онанизма в детските години, и не го разказваше никому.

Раздаде се нов писък. Една от старите дами затискаше уста с ръка и Джони забеляза, че широкополата й черна шапка бе украсена с изкуствени плодове. Към него се обръщаха лица — големи бели нули. Отваряха се усти — малки черни нули. Момченцето със синьото гащеризонче го сочеше с пръст. Майка му се опитваше да го прикрие. Изведнъж Стилсън попадна върху мушката и Джони се сети, че трябва да свали предпазителя. Мъжете с разкопчаните палта отсреща бъркаха под саката си. Съни Елиман святкаше със зелените си очи и крещеше: „Залегни! Грег, залегни!“

Но Стилсън се беше втренчил в галерията. За втори път погледите на двамата се срещнаха и приковани от пълното взаимно разбиране, се сключиха в едно. Когато Джони натисна спусъка, Стилсън само се приведе. Пушката изтрещя оглушително и залата екна. Куршумът попадна в единия ъгъл на катедрата и отнесе голямо парче от нея. Отдолу се белна голото дърво. На всички страни се разхвърчаха трески. Една от тях удари микрофона и предизвика познатия чудовищен вой, който изненадващо затихна в нисък, гърлен брум.

Джони вкара нов патрон в затвора и стреля още веднъж. Този път куршумът проби дупка в прашния мокет на подиума.

Тълпата се юрна като стадо в панически бяг. Всички се скупчиха на централната пътека в залата. Правостоящите отзад се бяха измъкнали лесно, но скоро двойните врати на изхода се задръстиха от ругаещия и пищящ поток мъже и жени.

Нещо запука насреща и пред очите на Джони част от парапета на галерията литна на парчета. Миг след това в ухото му изсвистя. После невидим пръст го перна по яката на ризата. И тримата отсреща държаха пистолети и горе в галерията нямаше кой да закрие целта им, откроила се като на длан, макар че Джони се съмняваше дали биха се разтревожили особено за живота на невинни хора, ако наоколо имаше такива.

Една от трите прецъфтели дами се обеси на ръката на Мучи и ридаейки, се помъчи да го попита нещо. Той я блъсна настрани и стисна с две ръце пистолета. В залата се размириса силно на барут. Бяха минали около двадесет секунди, откакто Джони стана.

„Залегни! Залегни, Грег!“

Стилсън все така стоеше на края на подиума и леко приведен гледаше нагоре. Джони се надвеси с пушката и тъкмо хвана Стилсън на прицел, когато бе пронизан странично в шията и повален от пистолетен куршум. Изстрелът му отиде във въздуха. Прозорецът срещу него се разсипа в звънък дъжд от милиони стъклени парченца и от тълпата се изтръгнаха ужасени писъци. Рамото и гърдите на Джони се обливаха в кръв.

„И ти си един убиец, дето равен на себе си нямаш“ — укори се истерично той, надигна се някак и отново се добра до парапета. Вкара патрон в цевта и започна да се цели. Стилсън излезе от вцепенението си, стрелна се по стъпалата от подиума и пак погледна към галерията.

Джони чу куршум да изсвистява покрай слепоочието му. „От мен шурти кръв като от заклано прасе — помисли той. — Хайде, стига си протакал! Свършвай веднъж завинаги!“

В това време изходът се отпуши и народът се втурна навън. Едно от пистолетните дула пусна облаче дим, трясна гръм и същият невидим пръст, който преди малко го беше пернал по яката на ризата, прекара огнена черта зад слепоочието му. Ала това нямаше значение. Важното бе да се повали Стилсън! Джони отново се надвеси с пушката.

„Гледай този път да го улучиш!“

За такъв едър човек Стилсън бе удивително бърз. Брюнетката, която Джони бе забелязал отпреди, се бе отдалечила докъм средата на залата. Тя стискаше в ръце своя разплакан син, като през цялото време се мъчеше да го прикрива с тялото си. И тогава се случи нещо, което така изненада Джони, че едва не изпусна пушката си. Стилсън грабна детето от прегръдката на майката, извърна се към галерията и го вдигна пред себе си като щит. В прицела на пушката вече се намираше не Грег Стилсън, а някаква беззащитна, гърчеща се фигурка в

(филтъра, синия филтър, жълтите ивици, тигрови ивици тъмносиньо ветроупорно гащеризонче с яркожълти гарнитури.

Джони зяпна изумен. Това несъмнено бе Стилсън. Стилсън-тигърът. Ала вече скрит зад филтъра.

„Какво означава това?“ — искаше да викне той, но от гърлото му не излезе нито звук.

Затова пък майката закрещя неистово — крясъци, които Джони беше чувал някъде преди. „Томи! Дай си ми го! ТОМИИИ! ДАЙ СИ МИ ГО, ГАДИНО МРЪСНА!“

Главата му помътняваше и се издуваше като волски мехур. Погледът се замъгляваше. Останало бе само едно ярко петно и то бе кацнало на мушката на карабината му, насочена право в сърцето под синьото гащеризонче.

„Хайде, сега е моментът! За бога, трябва да стреляш, иначе ще се измъкне!“

Ала дали поради замъгленото му зрение, на Джони му се стори, че гащеризончето започна да се разраства и разстила, да избледнява до небесната синева от кошмарното му видение, а тъмножълтите му ивици се разтягаха, разливаха, докато накрая погълнаха всичко.

(„О, да, зад филтъра, той е зад филтъра, но какво означава това? Значи ли, че опасността е ликвидирана, или че той е станал недосегаем за мен? Какво означава…“)

Долу отнякъде плисна ярка светлина и мигом угасна. С част от помръкващото си съзнание Джони съобрази, че бе блеснала фотосветкавица.

Стилсън отблъсна грубо жената и заотстъпва гърбом към вратата, присвил пресметливо жестоките си очи. Беше стиснал здраво гърчещото се дете за шията и между крачетата.

„Не мога, о мили боже, не мога.“

В този момент още два куршума попаднаха в Джони. Единият, високо горе в гърдите, го хвърли назад върху стената, откъдето той отскочи като топка, а вторият — вляво от пояса — го накара да се завърти около оста си и да политне към парапета на галерията. Смътно осъзна, че бе изпуснал пушката си. Тя се удари в пода, гръмна и прониза стената. Джони се стовари върху парапета, блъсна го с бедро, преметна се и полетя надолу. Залата се преобърна два пъти пред очите му и той се сгромоляса сред взрив от разхвърчани трески върху две пейки, където си счупи гръбнака и краката.

Отвори уста да извика от болка, но вместо това оттам бликна гъста струя кръв. Проснат сред отломките от разбитите пейки, Джони си мислеше: „Свършено е. Аз съм един лигльо. Всичко оплесках.“

Усети, че някой го дърпа, и то съвсем не внимателно. Обърнаха го по гръб. Около него стояха Елиман, Мучи и другият. Беше го обърнал Елиман.

Дойде Стилсън и бутна Мучи.

— Оставете го тоя — кресна им той. — Намерете онзи кучи син, дето снимаше. Счупете му апарата.

Мучи и другият не чакаха да ги подканят. Някъде наблизо тъмнокосата майка на момченцето нареждаше: „…зад едно дете, да се крие зад едно дете. На цял свят ще го разкажа…“

— Затвори й устата, Съни — нареди Стилсън.

— Веднага — отвърна Съни и моментално изчезна.

Стилсън коленичи и се надвеси над Джони.

— Познаваме ли се отнякъде с теб, човече? Няма смисъл да лъжеш. Твоята е изпята.

— Срещали сме се — прошепна Джони.

— На митинга в Тримбъл, нали?

Джони кимна.

Стилсън рязко стана и като събра последни сили, Джони го сграбчи за пищяла. Държа го само за секунда — Стилсън се измъкна без усилие. Но за Джони и това бе достатъчно.

„Всичко се бе променило.“

Към него прииждаха хора, но той не виждаше лицата, а само краката им. Все едно. Важното бе, че всичко се бе променило.

Сълзите му потекоха. Когато докосна Стилсън този път, той сякаше бе докоснал статуя. Изхабена батерия. Паднало дърво. Празна къща. Пусти лавици. Изпити бутилки, годни само за свещници.

Съзнанието му помръкваше, гаснеше. Краката около него потъваха в мъгла. Чуваше гласовете на тълпата, възбудената глъч на догадките, но не различаваше отделните думи. Долавяше само звученето им, макар че и то заглъхваше и се сливаше в тънко, напевно жужене.

Погледна през рамо и видя коридора, от който някога бе излязъл. Беше излязъл тогава в някаква светеща, обвита с плацента утроба. Само че майка му още си беше жива и с баща му до нея го викаха, докато той разкъса преградите и отиде при тях. Сега просто бе време да се връща. Сега трябваше да се върне там.

„Успях. Някак успях. Сам не знам как, но свърших работата.“

Остави се на течението да го носи към коридора със стените от оксидирана стомана, без да знае, чака ли го нещо на далечния му край, съгласен да търпи, за да узнае, когато дойде моментът. Напевното жужене на гласовете замлъкна. Мъглявото сияние угасна. Но той — Джони Смит — остана цял и непокътнат.

„Влизай в коридора — подкани се Джони. — Давай.“

Имаше чувството, че влезе ли вътре, отново ще може да ходи.