Мрачни времена

Епилог

Звездите намигат със студена ирония.

Начин има винаги.

Вятърът вие и стене и въздиша свирепо през остри ледени зъби. Светкавица ръмжи и лае над равнината на блестящия камък. Гневът е червена, почти жива сила, обременена от съчувствие не повече от прегладняла змия. Само няколко сенки подскачат между колоните. Много от тях са били призовани, там или по-далече.

В сърцевината си равнината е обезобразена от белези на катаклизъм. Пукнатина като назъбена светкавица разсича лицето й. Никъде тя не е толкова широка, че дете да не може да я прекрачи, но изглежда без дъно. Над нея се вият мъгли. Някои от тях носят лек намек за цвят.

Пукнатини накърняват повърхността на голямата сива крепост. Една кула е рухнала над пукнатината. Откъм крепостта се носи плътен, мощен, бавен тътен, като тътнежа на оплакващо се световно сърце, и тревожи мълчанието на камъка.

Дървеният трон се е преместил встрани и леко се е килнал. Фигурата, прикована към него, е променила позата си. Лицето й е в агония. Клепачите трептят, сякаш всеки миг ще се събуди.

И това е безсмъртие, но цената за него се заплаща в сребърници от болка.

Дори и времето може да спре.