Мост от пепел

III.

Болницата се намираше във вътрешността на малък кратер в южната лунна полусфера. Куполообразен, климатизиран и сияещ от чистота, притежаващ малка ядрена електроцентрала, езеро и многобройни дървета, такъв бе домът на стотици богати гериатрични пациенти. Тяхното състояние напълно изключваше завръщането им на синьо-зеленото кълбо сред тъмното небе и затова живееха в този лунен град. Мястото не беше психиатрична клиника, а по-скоро заведение за болни със старческа деменция и атеросклероза.

Новият пациент, един тийнейджър, седеше на пейката до малко изворче, както всеки ден по това време. Един терапевт, Алек Стърн, се беше разположил до него и четеше книга, както всеки ден по това време. Ако Алек се протегнеше и преместеше ръката на момчето в ново положение, тя щеше да си остане така. Зададеше ли му въпрос, повечето пъти оставаше без отговор. От време на време, все пак, вместо отговор получаваше неадекватно мутолевене. Така беше и днес:

— Не е ли красив танцът на цветовете във водата? — попита Алек, оставяйки за момент книгата си.

Момчето, чиято глава бе наведена в тази посока, рече:

— Цветя…

— Напомнят ти на цветя? Да, вярно е. На нещо по-конкретно?

Мълчание.

Алек извади бележник от джоба си и надраска нещо вътре.

— Би ли се поразходил с мен, за да погледаме малко цветята?

Мълчание.

— Хайде, тогава!

Той остави книгата на пейката и взе ръката на момчето. Нямаше съпротива, докато го изправяше на крака. Веднъж станало, то механично продължи да ходи. Поведе го покрай изворчето нагоре по една пътека, достигайки бързо до зоната с контролирано осветление, където се намираха цветните лехи.

— Погледни! Лалета — отбеляза той — и нарциси. Червени, жълти, оранжеви. Харесват ли ти?

Никакъв отговор.

— Искаш ли да пипнеш едно?

Алек взе ръката на момчето, наведе го напред и погали с върха на пръстите му червените листенца на едно голямо лале.

— Нежно е — рече той, — нали! Харесва ли ти?

Момчето остана наведено. Алек му помогна да се изправи.

— Хайде да се връщаме.

Хвана го пак за ръка и го поведе надолу по пътеката.

По-късно, след като момчето бе нахранено и оставено да си почива в стаята, Алек се срещна с д-р Чолмърс.

— Как е хлапето? — попита докторът.

— Без промяна. Движи се само с помощ. Проронва случайно по някоя дума.

— Но отвътре? С какво се занимава умът му? Какви са неговите реакции на новото обкръжение?

— Нищо особено. Той едва осъзнава промяната. Представлява сбор от късове, повечето потопени надълбоко, изскачащи на повърхността безредно, отново потъващи — проблясъци тук и там, случайни взаимодействия. Повечето от тях са резултат от пълно поглъщане на личността.

— Смяташ ли, че трябва да преминем към мозъчна стимулация?

Алек поклати глава.

— Не. Бих желал да следвам предначертанията на предишния му терапевт. Тя е постигала резултати до самия край. Нещата просто са се развили твърде внезапно, за да успее да контролира наситената заобикаляща среда там долу — той махна неопределено над главата си. — Предугадила е латентния период, в какъвто той се намира сега, като следствие от прехвърлянето му. Усетила е също така, че преживеният опит ще го накара да излезе от това състояние и да потърси след време нов стимул.

— Да, но измина почти месец.

— Нейната прогноза е от месец — до шест седмици.

— И ти я приемаш?

— Тя се е справяла отлично. Виждам резултатите от нейната работа всеки път, когато съм с него. Не разбирам всичко, което е предприемала. Има обаче някакъв ефект, една почти циклична последователност на втълпените личностни аспекти. Мисля, че засега най-безопасно ще е да се придържаме към нейната програма. Все още не зная колкото нея за момчето. Много жалко, че не е могла да продължи.

— Имало е някакъв проблем около развода и нейното нежелание да вземе страна. Тя е била все пак „за“ прехвърлянето на момчето тук.

— Аха, има частичка от това в Денисовата глава. Много незначителна, обаче. А аз винаги съм бил поклонник на неговия старец, така че съм предубеден. Както и да е, това не е истинският проблем на Денис.

— Тази седмица трябва да изпратя доклада на мистър Гайз. Ще ми се да се отбиеш в кабинета след обяд и да ми помогнеш малко. Той иска да получава такъв доклад всеки месец.

— О’кей. Следващия път може да имаме и нещо по-обнадеждаващо за съобщаване.

Почти две седмици по-късно, една сутрин Алек отиде да вземе Денис и го намери свит на пода да чертае геометрични фигури с показалец, намокрен със слюнка. Денис сякаш не усети неговото влизане, така че Алек продължи да наблюдава край вратата. След известно време се пресегна към съзнанието му — полека, внимателно. Обаче не бе в състояние да достигне отвъд най-мощната концентрация, каквато някога бе срещал — концентрация, фокусирана изцяло върху свойствата на триъгълниците.

Близо час стоя там, омагьосан от действието и от концентрацията, с надеждата да бъде забелязан. Накрая се придвижи напред.

Заставайки зад него, той се протегна и го докосна по рамото.

Момчето се извърна внезапно и погледна нагоре към него. За първи път той видя тези очи на фокус, за първи път стана свидетел на нещо като интелигентен проблясък в начина, по който те се помръднаха, в изражението, което съпътстваше погледа.

Денис извика — една или две фрази. После падна в несвяст върху мокрите си диаграми.

Алек го вдигна на ръце и го отнесе на леглото. Положи го там и провери сърдечния му ритъм, пулса. И двата бяха учестени. Той приближи стола си и седна край леглото.

Докато чакаше Денис да дойде в съзнание, писъците все още отекваха в съзнанието му. Той бе извикал на чужд език — нямаше съмнение. Звуковете бяха прекалено последователни, прекалено организирани, за да бъдат произволно ломотене. Алек не бе разпознал езика, но бе сигурен, че е добросъвестно подражание на реч. Всичко останало около поведението на момчето — неговите действия, концентрация и израз бяха изпълнени с твърде много целенасоченост, за да се разпадне образа дойдеше ли време за изговор. Щом Денис се съвземеше, нямаше да представлява особена трудност да се определи в кой лунен ум бе нахлул…

Мина доста време обаче, докато Денис се събуди и когато това стана, очите му блуждаеха неопределено, а умът му бе в почти същото състояние като предишния ден. Останал бе само леко загатнат скорошен контакт, някакъв дух, нюанс от настроение, нещо смътно, което по-рано отсъстваше. Нищо повече, нищо по-конкретно, което да позволи идентификация.

Алек го изведе на разходка в парка, опита се да установи връзка между определени думи и различни сетивни ефекти и постигна обичайния резултат. Накрая го отведе пак на пейката при изворчето. Там именно реши да опита едно упражнение, основано на последния феномен, на който бе станал свидетел.

Отваряйки бележника си на празна страница, той надраска триъгълник, кръг и квадрат. После поднесе бележника пред Денис и го задържа там.

След известно време, Денис наведе глава. Очите му се фокусираха и съсредоточиха. Протегна се и взе бележника в ръце. Придърпа го в скута си и се наведе над него. Прокара показалец по контурите на фигурите.

— Какви са тези фигури? — попита Алек. — Можеш ли да ми кажеш?

Устните на Денис помръднаха и той прошепна:

— Кръг, квадрат, триъгълник…

— Чудесно! Ето — Алек пъхна молива си в ръцете му. — Можеш ли да начертаеш още?

Денис се втренчи в молива, сетне го върна. Поклати глава. Наведе се отново напред, очерта още веднъж фигурите с пръст, после отмести поглед. Бележникът се изплъзна от скута му и падна на земята. Той сякаш не забеляза.

— Какво представляват те? — попита Алек. — Можеш ли да ми кажеш пак?

Денис не отговори. Мислите му отново блуждаеха напосоки.

Алек вдигна обратно бележника и се зае да пише.

Състоянието на Денис остана непроменено почти седмица след това. Правеха опити да го заинтригуват във всички възможни развлекателни и оздравителни часове и макар че той проявяваше интерес към музиката, явно му липсваше желание да се учи да свири на инструмент. В часа по изкуство той се ограничаваше до чертаенето на кръгове, триъгълници и квадрати. Умението му да възпроизвежда с лека ръка тези фигури скоро достигна нивото на почти механично съвършенство. Способностите му за разговор не надхвърляха дума — две, най-много три — в отговор на многобройните и повтарящи се, простичко зададени, елементарни въпроси. Той никога не започваше разговор сам.

Всичко това обаче можеше да се приеме като значително подобрение и наистина си беше такова. Следващият доклад до родителите му отбелязваше прогрес в ръчните, говорните и мисловни умения. Това, което не бе включено, беше френският епизод с неговите последствия.

Когато една сутрин Алек отиде да го вземе, той го намери да крачи напред-назад из стаята, мърморейки си на френски. При опитите да го заговори той получаваше отговори само на френски. Пробвайки чрез телепатия, Алек откри нова идентичност. Тогава го остави да си крачи и отиде да потърси един млад френски лекар, назначен наскоро в заведението.

Марсел прекара целият ден с Денис и се завърна с един куп бележки.

— Той вярва, че е маркиз дьо Кондорсе — обяви по-късно вечерта, подреждайки бележките на бюрото си и повдигайки поглед нагоре към Алек, — в което всъщност почти успя да ме убеди.

— Какво искаш да кажеш? — попита Алек.

— Той притежава невероятно количество информация за живота на маркиза… и за епохата.

— Възможно е да е някоя идиотска научна функция — предположи Алек. — Нещо, което е чул и запаметил отдавна от някой ум, до който се е докоснал и което излиза чак сега на повърхността.

— Но то бе напълно последователно, Алек и беше повече от повторение на факти. Впусна се в интелигентен… изключително интелигентен разговор. Говореше за неговия, по-скоро на маркиза „Ескиз за исторически обзор на прогреса на човешкия разум.“ Не само цитираше отделните пасажи, но и отговаряше на въпроси и развиваше присъстващите в самото есе мисли. Това е повече от произволен утопизъм, нали разбираш. Той разглеждаше човешкото съвършенство като следствие от разпространението на знания, а науката като духовен път за повишаване, както на материалното равнище на човечеството, така и на индивидуалния интелект, а после…

— Момент — рече Алек вдигайки ръка. — Вече установихме, че той няма връзка с определена личност или време. А с местонахождението си все пак? Как съчетава живеенето си на луната и едновременно с това в края на осемнадесети век във Франция?

Марсел се усмихна.

— Килията си е килия — отвърна той. — Маркизът е прекарал последните си дни в затвора. Това е мястото, в което Денис си е представил, че се намира.

— Маркиз дьо Кондорсе е бил жертва на Революцията, нали?

— Да. Макар все още да се спори дали е бил екзекутиран или по-скоро сам е посегнал на живота си…

Алек настръхна.

— Какво има? — запита Марсел.

— Не зная. Това обаче ме притеснява. Какъвто и да е неговият източник на информация, вероятно включва и това.

— Нали не смяташ, че…

Алек се изправи.

— Ще отида да проверя какво прави. Тревожа се.

— Идвам с теб.

Двамата се отправиха с широка крачка през парка.

— Той никога не е показвал, каквито и да било наклонности в тази посока, нали?

— Не и откакто е тук — отговори Алек, — а и няма нищо записано в този смисъл. Но по начина, по който неговата личност се реформира, е трудно да се предположи какъв обрат може да настъпи по всяко време. Боже мой!

— Какво?

— Разчитам го!

Алек се втурна напред.

Стигнаха до стаята на Денис и го намериха на земята. Беше направил опит да се обеси с колана си на корниза. Той обаче бе поддал. Сега лежеше в несвяст до стола, от който бе скочил.

Марсел го прегледа набързо.

— Вратът му не изглежда счупен — отбеляза той, — но ще трябва рентген. Иди намери носилка! Аз ще остана тук.

— Добре.

Щателният преглед показа, че Денис не е претърпял сериозни наранявания. Не се изясни защо е изпаднал в кома, от която излезе едва след два дни. През това време го оставиха в клиниката на системи, наглеждан от хора и механични наблюдатели.

Когато на третия ден Денис се събуди, той се вкопчи в тялото си и изстена. Появи се една сестра, забеляза страданието му и повика лекар. Подробният преглед показа, че всичко е наред и започнаха по-пълни изследвания. Докато чакат резултатите, Марсел и Алек приседнаха край леглото и определиха, че Денис вече не е маркиз дьо Кондорсе. Телепатичният преглед установи увереността му, че се намира легнал на една ливада край някакви скали, с кървяща рана, причинена му от рога на легендарно морско чудовище. Там той също така чувстваше присъствието на предишния си терапевт, Лидия Диманш и често се обръщаше към дежурната сестра с това име.

— Тестовете не показаха нищо — обяви по-възрастният лекар, който бе влязъл в стаята по време на ТП сканирането.

— Това е още една от… самоизмамите му — рече Алек. — В неговото досие се препоръчва подобни неща да бъдат прекъсвани. Мисля, че едно успокоително би помогнало.

— Не знам — намеси се по-възрастният лекар, — твърде дълго е бил в безсъзнание. Слаб е… Какво ще кажете за нещо просто отпускащо?

— Добре. Нека опитаме.

Докторът изпрати да донесат необходимото лекарство и назначи инжекция. Сестрата подържа Денис за ръката. След минути сякаш напрежението го напусна. Стенанията му отслабнаха и престанаха. Тогава Алек пристъпи внимателно, но твърдо към прекъсване на хипотетичната връзка. Мозъкът под наблюдение ненадейно поддаде и потъна в небитието. Денис затвори очи и дишането му се нормализира. Докторът се приближи да му провери пулса.

— Нормален сън, според мен — обяви той след половин минута. — Намерили сте значи начин да го откъснете от източника на безпокойство?

— Предполагам, че този начин е толкова добър, колкото и всеки друг. Да. Ако не тръгне с шеметна бързина към нещо ново, когато се събуди, той ще си бъде в старото състояние. Разбира се ако се придържа към това, което е сякаш негов модел на поведение.

— Следователно най-доброто, което можем да направим е да го оставим да поспи под надзора на мониторите — той погледна моментната диаграма. — Функциите му са доста над предишното кома равнище.

Алек кимна.

— Изглежда отлично. Нека обаче ме повикат незабавно, ако настъпят каквито и да било промени в състоянието му.

— Разбира се — кимна лекарят.

Всички си отидоха и го оставиха да спи.

Със събуждането си Денис сякаш се беше завърнал към своето по-безопасно предишно „аз“. Той се разходи с Алек из болницата, наблюдавайки с голямо любопитство нещата, които се разкриваха пред него. Взираше се в цветята из градините, в звездите над купола и в далечната Земя. Способността му за общуване бавно нарастваше през седмиците, които последваха, макар че все още не подхващаше разговор и не задаваше въпроси.

Денис се завърна в часовете по изкуство. Продължаваше да чертае геометрични фигури, но вече поразкрасени със завъртулки и сложна филигранна изработка. Суровите и решителни линии отпреди бяха омекотени в основните фигури и новите разработки вече се отличаваха с по-голямо майсторство.

Един ден Алек реши, че е дошло време да го запита:

— Как ти е името?

Денис не му отговори и остана загледан в станцията за пречистване на въздуха, намираща се отвъд пътеката, където бяха седнали.

Алек сложи ръка на рамото му.

— Твоето име? — повтори меко той. — Би ли ми казал името си?

— Име… — прошепна Денис. — Име…

— Твоето име. Как звучи то?

Денис присви очи, сбърчи вежди. Взе да диша тежко.

Алек стисна рамото му.

— Няма нищо. Няма нищо — успокои го той. — Аз ще ти го кажа. Името ти е Денис. Денис Гайз.

Признаците на напрежение изчезнаха. Денис въздъхна.

— Можеш ли да го изречеш? Можеш ли да кажеш Денис Гайз?

— Денис — повтори момчето. — Денис Гайз.

— Добре! Отлично! — рече му Алек. — Ако можеш да го запомниш, добре ще сториш.

Продължиха разходката.

Петнайсетина минути по-късно Алек го попита:

— Е, как ти е името?

Лицето на Денис помръкна. Дишането му се учести отново.

— Само допреди малко говорехме за това — рече Алек. — Помъчи се да си спомниш!

Денис заплака.

— Няма нищо — каза Алек хващайки го за ръка. — То е Денис Гайз. Денис Гайз. Това е всичко.

Денис въздъхна тежко. Не отрони нито дума.

На следващия ден отново не си го спомняше и Алек изостави проблема с установяването на самоличността за по-нататък. Малката травма не бе оставила никакви неприятни последици за Денис.

Изминали бяха няколко дни, когато преподавателката по изкуство забеляза в блокчето за рисуване на Денис един напълно несъответстващ му ескиз. Той тъкмо нанасяше последните щрихи с молива върху удивителна карикатура на един от своите съученици.

— Това е изключителна работа — отбеляза тя. — Не съм знаела, че си толкова умел портретист.

Денис погледна към нея и се усмихна. За първи път тя го виждаше да се усмихва.

— Откога си служиш с лявата ръка?

Той обърна и двете си длани нагоре и сви рамене.

По-късно преподавателката показа на Алек някои от новите рисунки.

Алек подсвирна.

— Имаше ли нещо, което да загатва такива наклонности? — попита той.

— Не. Случи се доста внезапно, заедно със смяната на ръцете.

— Значи сега той е левак?

— Да. Сметнах, че това ще ви заинтригува като възможен признак за неврологично развитие… за вероятността да има прехвърляне на контрола от едното мозъчно полукълбо в другото…

— Да, благодаря — рече той. — Ще накарам Джеферсън, невропсихолога, да го погледне пак. Имаше ли някакви съпътстващи поведенчески промени?

Тя кимна:

— Но е трудно да се конкретизират. Просто изглежда вече… по-оживен, погледът му е по-буден, има нещо в начина, по който си движи очите, което преди го нямаше.

— Най-добре е веднага да ида при него — рече Алек. — Благодаря още веднъж.

Той се отправи към жилището на Денис, почука и понечи да отвори вратата.

— Да? — обади се глас отвътре.

— Аз съм Алек — рече той. — Може ли да вляза?

— Влез — отговори гласът монотонно.

Денис седеше до прозореца с отворен скицник в скута си. Вдигна поглед и се усмихна на влезлия.

Алек се приближи и погледна към скицника. Той бе изпълнен с рисунки на близките сгради.

— Много добре — рече той. — Доволен съм, че разработваш и други теми.

Денис се усмихна отново.

— Изглеждаш в добро настроение днес. Още един повод да се радвам. Има ли някаква конкретна причина за това?

Денис повдигна рамене.

— Кажи ми — подхвана Алек уж случайно, — нали не съм те притеснил оня ден с тази история около твоето име?

— Няма притеснение — отвърна Денис.

— Спомняш ли си го все пак?

— Кажи… го… отново.

— Денис. Денис Гайз.

— Да. Денис Гайз. Да.

— Упражнява ли ти се малко?

— Упражнение?

— Разхожда ли ти се вече?

— Ах, да, да. Разходка. Упражнение…

Денис затвори блокчето. Стана и прекоси стаята. Отвори вратата, задържа я пред Алек.

Тръгнаха по обичайния им маршрут в посока на фонтанчето.

— Разговаря ли ти се за нещо специално? — запита го той.

— Да — незабавно отговори Денис. — Да поговорим за говоренето.

— Аз… не можах да те разбера.

— Го-вор. Части.

— Думи?

— Да. Думи.

— О, ти искаш да преговорим твоя речник. Добре. Разбира се.

Алек започна да изговаря всичко, което вече бяха минавали. Сдържайки вълнението си, той прехвърли частите на тялото, местоименията, основните глаголи. Речта на Денис разцъфтяваше с напредването на разходката.

По-късно, застанал до фонтана, Денис попита:

— Как работи фонтанът?

— О, като обикновена помпа — отговори Алек.

— Като каква по-точно? Бих искал да я разгледам.

— Не съм сигурен точно като каква помпа. Мога да поразпитам после някой от поддръжката и ти вероятно ще успееш да я разгледаш. Може би утре.

— Добре. Разбира се. Алек?

— Какво?

— Аз… Ние къде се намираме?

— Това е Лунно Медицинско Заведение II.

— Лунно!

— Да, на луната. Ти чак сега ли разбираш…?

Денис се беше облегнал отстрани на фонтана. Изведнъж погледна нагоре.

— Оттук няма космическа видимост — отбеляза Алек. — Ако желаеш, мога да те заведа в обсерваторията.

Денис закима енергично.

— Да, моля.

Алек го хвана за ръка.

— Предполагам, че това е шок за теб, след като не си го разбрал досега и още не си свикнал с мисълта. Редно е да ти поискам извинение. Аз приемам твърде много неща за даденост поради начина, по който тъй внезапно започна да общуваш, откакто… откакто…

— … станах по-малко луд? — довърши Денис с усмивка, възвърнал си спокойствието.

— Не, не. Това е погрешна дума. Слушай, имаш ли някакво понятие за това какво е ставало с теб, как са стояли нещата до днес?

Денис поклати глава.

— Всъщност не — отвърна той, — де да имах.

Алек опита бърза ментална сонда, но както и двата предишни пъти по време на днешната им разходка, той не успя да се прехвърли отвъд повърхностните мисли, фокусирани върху настоящите обстоятелства с такава мощна концентрация, че спираха какъвто и да било по-нататъшен достъп.

— Не виждам причина да не ти разкажа нещичко — рече Алек. — Ти си бил болен през почти целия си живот — състояние, предизвикано от телепатичната ти дарба. Бил си изложен на мислите на възрастните твърде рано — още с раждането си — и досега те са спъвали твоето самостоятелно мислене. Довеждането на луната те е отдалечило от повечето влияния. Едва сега си успял да постигнеш някаква стабилност, да откроиш нещата едни от други, да започнеш да мислиш самичък, да осъзнаеш своето собствено аз. Даваш ли си сметка? Ти едва сега започваш да навлизаш в своето рационално съществуване.

— Аз… мисля, че разбирам. Миналото е така мъгляво…

— Естествено. Асансьорът е оттук.

— Какво представлява телепатичната дарба?

— Ами… Способност да разбереш направо какво си мислят другите.

— О!

— Това е било прекалено за съпротивителните сили на едно дете.

— Да.

— Имаш ли идея какво те е избавило? Спомняш ли си кога за първи път в мислите ти навлезе понятието самосъзнание?

Денис се захили.

— Не. То е нещо като събуждането — каза той. — Никога не си сигурен кога точно ще започне, но ето идва моментът и то се случва. Мисля, че все още не е приключило.

— Добре.

Алек задържа вратата отворена, пусна Денис да влезе и натисна едно копче на стената.

— Аз съм… доста… невеж — сподели Денис. — Не го приемай като… рецидив… ако питам за очевидното… или ми липсват някои думи.

— Как, за бога! Та ти напредваш пред очите ми. В действителност, трудно ми е да повярвам, че това наистина се случва.

Асансьорът жужеше около тях. Денис докосна стената и се засмя.

— И на мен, и на мен. Кажи ми, ти самият притежаваш ли тази… телепатична дарба?

— Да.

— Има ли много такива хора?

— Не, ние сме ограничено малцинство.

— Ясно. А ти упражняваш ли го върху мен?

— Не. Струва ми се, че така си говорим по-добре. Практиката е полезна за теб. Иска ли ти се да опиташ другото?

— Не точно сега. Не.

— Добре. Тъкмо това исках да засегнем. Може би засега ще е по-добре, ако не правиш опити в тази насока. Няма смисъл да се рискува с отварянето на стари канали на ранимост, докато не укрепнеш душевно още мъничко.

— Това звучи разумно.

Вратата се отвори. Алек го въведе в помещението на обсерваторията — дълга, извита зала, с разхвърляни из нея столове и пейки, осветена единствено от звездите и огромното кълбо на Земята над прозрачен балон, служещ й за покрив.

Денис ахна и се залепи за стената.

— Всичко е наред — рече Алек, — тук си в безопасност. Няма от какво да се боиш.

— Дай ми възможност — рече Денис. — Изчакай да погледна. Замълчи! Господи! Прекрасно е! Там горе. Светът… трябва да го нарисувам. Как мога да получа боите… тук?

— Мис Брант ще ти даде бои — рече Алек.

— Но светлината…

— По-натам има ниши, които могат да се осветят — той ги посочи. — Изобщо ли не си подозирал… всичко това? Че се намираш тук — на луната?

— Не. Аз… искам да седна на един от столовете.

— Разбира се. Хайде.

Алек го заведе до една двойка столове, разгъна ги, сложи Денис да седне на единия, взе другия за себе си. Наблюдаваха небето около час. Алек опита на два пъти да сондира Денис, но и в двата случая се сблъска с онази яростна концентрация, която блокираше по-нататъшното разчитане.

Накрая Денис се изправи.

— Стига вече — рече той, — хайде да се връщаме обратно.

Алек кимна.

— Хапва ли ти се в закусвалнята? Или ще ти дойдат прекалено много вълнения за един ден?

— Да опитаме и ще разберем.

Докато слизаха надолу с асансьора, Алек отбеляза:

— Навярно никога не ще узнаем какво е било онова особено нещо, предизвикало това твое подобрение.

— Вероятно не.

— … Има и доста други неща, които не разбирам…

Денис се усмихна.

— … това, обаче, което ме озадачава най-силно е откъде ли може да си закачил италианския акцент.

— Ако някога откриеш, кажи ми — отвърна Денис.

Д-р Тимура не установи признаци на неврологична дисфункция. Забележките му бяха основно върху Денисовия интерес от апаратурата за изследване и неговите въпроси относно месторазположението на мозъчните функции. Той прекара половин час повече от предвиденото с Денис в разглеждане на разделите в невроанатомията.

— Каквото и да го е предизвикало — рече той по-късно на Алек, — било е нещо функционално, така че не се допитваш до нужния човек. Това е повече в твоята област, отколкото в моята.

— Така и предположих — рече Алек. — Ние всъщност знаем толкова малко за телепатите…

— Каквато и да е цената, изглежда че идеята за изпращането му тук се оказа правилна. Това го откъсна от неблагоприятните стимули и му даде възможност да си отдъхне. За кратко време се постигна голям ефект и ето че вече се съвзема.

— Да, има нещо такова. Но да се стигне толкова далече от границата между живота и смъртта за един ден е… забележително. Той вече има бои и платно, и кутия с касети. Задава въпроси за всичко…

— Дълго потисканото любопитство излиза на повърхността? В това отношение няма как да разберем неговото действително равнище на интелигентност. Доста високо, предполагам.

— Определено, определено. Но какво ще кажете за времето, когато си мислеше, че е Кондорсе?

— Трябва да е станало при използване на телепатичната му дарба. Вероятно никога няма да узнаеш точно какво се е случило.

— Предполагам, че сте прав, но има нещо странно и в настоящото му съзнателно състояние.

— Какво е то?

— Не мога да го разчитам. Аз самият съм доста добър телепат. Иначе не бих работил в ТП терапията. Но колкото пъти опитам сканиране, никога не стигам и на милиметър отвъд непосредствения му предмет на интерес. Той владее концентрацията на шахматист по време на турнир — през цялото време. Това не е нормално.

— Има и други такива хора. Хората на изкуството, например, когато са погълнати от една творба. А той се интересува от изкуство.

— Вярно. Що се отнася до това, той е един невероятно мощен телепат и е възможно несъзнателно да блокира. Смятате ли, че вече се развива твърде бързо и предстои някаква реакция?

Д-р Тимура повдигна рамене.

— Вероятно ще настъпи някаква реакция. Депресия… Умора със сигурност, ако продължава в този дух. От друга страна, може да се окаже по-лошо, ако го отклоняваме в този момент, докато се мъчи да научи всичко възможно. Когато напълни коремчето, ще се отдръпне, за да смели натрупаното. Тогава именно ще започне вашата истинска работа. Това е само мое мнение, разбира се.

— Благодаря. Признателен съм за всеки съвет по този случай.

— Държите монитори в стаята му, нали?

— Естествено, откакто е тук… и още няколко екстри след инцидента, по време на който беше Кондорсе.

— Добре, добре. Защо сега не му дадете малко повече време за самия него, след като можете да го наблюдавате и да видим какво ще стане?

— Искате да кажете да спрем терапията и да му върнем неговата си глава?

— Нищо чак толкова радикално. Но вероятно ще поискате да го подложите на известно наблюдение преди да решите какъв курс на терапия да предприемете. А вие сигурно ще се отдръпнете на по-голямо разстояние, отколкото когато той едва ли можеше самичък да се разходи наоколо.

— Да. Така е. Смятам да се отдалеча за известно време и да оставя на машините да извършват наблюдението. Ще се отбия по-късно при него, за да видя как върви рисуването… и да го нагледам. До скоро.

— И умната.

Алек почука на вратата и изчака.

— Да?

— Аз съм, Алек.

— Хайде, влизай.

Той влезе и намери Денис седнал на леглото с портативен компютър край себе си. Напряко на стаята беше разположен един статив със завършено платно върху него. То представляваше небесен пейзаж от гледната точка на обсерваторията, с открояващата се Земя. Алек застана пред него.

— Завършил си цялата работа за толкова кратко време? — попита той. — Чудесна е! И това е твоята първа картина. Много впечатляващо.

— Акрилните бои са наистина нещо добро — отбеляза Денис. — Не ти се пречкат, а и съхнат бързо. За предпочитане са пред маслените, когато бързаш.

— Та ти кога си използвал маслени?

— Ами… исках да кажа, че така изглежда. Наблюдавал съм как другите ги използват в клас.

— Ясно. Ти не спираш да ме удивляваш. С какво се занимаваш сега?

— Изучавам нещата. Имам много за наваксване.

— Може би трябва да я караш по-кротко в началото.

— Няма проблем. Още не съм се изморил.

— Искаш ли пак да се поразходим?

— Честно казано, повече ми се остава тук, за да поработя още.

— Смятах да те питам за четенето…

— Изглежда, че съм усвоил основите по някое време. Сега работя за усъвършенстване на нещата.

— Е, това е направо страхотно. А какво ще кажеш за една вечеря? Трябва да се храниш. Закусвалнята е отворена.

— Вярно. Добре.

Той изключи компютъра, изправи се и се протегна.

— По пътя можеш да ми разправиш как вървят работите на Земята — рече той — и да ми разкажеш за телепатите.

Денис му направи място да излезе.

Същата вечер Алек изготви пълен доклад до д-р Чолмърс.

Д-р Чолмърс изсумтя.

— Сериозно ли говорите?

— Естествено.

Докторът запали угасналата си лула.

— Не виждам нищо лошо в това — произнесе накрая той. — По-опасно ми се струва, ако се мъчим да го отървем от подобна заблуда на този етап, когато това го води към удивителен прогрес.

— Съгласен съм да не закачаме този да Винчи аспект — рече Алек. — Моите опасения обаче се коренят доста по-надълбоко. Никак не съм убеден, че това е самозаблуда.

— Какво искате да кажете?

— Достигнах до същността му по време на вечеря. Той бе отпуснат, мислите му блуждаеха. Опитах сонда и сполучих. Той вярва, че е да Винчи, не иска ние да го научим и прави всичко по силите си, за да ни накара да повярваме, че е възстановяващия се Денис Гайз. Същевременно се опитва да научи всичко възможно за света, в който се намира сега.

— Това не е нещо по-различно от параноидна ситуация, от която ние, за щастие, можем да извлечем полза.

Алек вдигна ръка.

— Обаче това изглежда не е само вяра. С Кондорсе той бе възприел, както мисленето на мъжа, така и неговия френски. Сега с да Винчи той е добил артистични умения и е разменил водещата си ръка — да Винчи е бил левичар, имам пресни наблюдения върху това. Придобил е и едно почти патологично любопитство към всичко…

— Тогава защо не говори на италиански?

— Защото този път е възприел мисловния модел на един от най-великите умове, съществували някога, и е решил да ни върви по гайдата, да се нагоди към ситуацията, в която се намира. Следователно, ежедневно изучава съвременен английски с феноменална скорост. Ако се вслушате обаче в речта му, ще доловите италианския акцент, който вече се старае да прикрива. Той се опитва да се адаптира.

— Цялата хипотеза е нелепа. Но дори и да я допуснем за момент, какъв е възможният механизъм за постигането й?

— Така. Размишлявах доста. Как действа телепатията? Все още не знаем със сигурност. Подходът ни е бил основно практически. Всички наши телепатични охранители, специалисти по общуване, психолози терапевти, семантични инженери, прецизни преводачи, са изработили различни начини за използване на тази дарба без истински напредък в разбирането на нейния механизъм. О, ние си имаме теоретици, но разполагат с твърде малко конкретни факти, на които да опрат своите догадки.

— Значи ще прибавите още една догадка в списъка?

— Да. Това е наистина всичко. Догадка… или странно чувство. Първопричината Денис да бъде изпратен тук е бил феноменалният обхват на неговите способности. Той е най-мощният телепат в историята. Тук бе ефективно възпрепятстван да се добере до онези умове, към които изглеждаше привлечен. Не можеше да достигне достатъчно далеч, за да осъществи контактите, които сякаш желае. Тогава какъв бе изходът за него?

— Наложи се да се завърне към собствените запаси. Така и стана накрая, според плана — вече започна възстановяването, както се надявахме.

— Освен ако не съм прав за трайното личностно присвояване.

— Алек! Кондорсе, да Винчи и който и да е друг, чиято роля може да пресъздава — всички те са покойници. Сигурно не намеквате за някакъв спиритизъм?

— Не, сър. Ние знаем за естеството на времето дори по-малко, отколкото за телепатията. Чудех се дали разочарован от опитите си да покори пространството, той не е успял да върне ума си назад във времето и така да достигне онези индивиди, чиято самоличност е възприел.

Д-р Чолмърс въздъхна.

— Както при параноята — отбеляза той, — така и в тези опити за връщане в минали времена и предишни животи, за които от време на време любителите хипнотизатори пишат книги, всеки човек иска да е значителен. Никой не се идентифицира с някой мухльо, роб или обикновен орач. Той неизменно бива крал, кралица, генерал, велик учен, философ, пророк. Това не ви ли се струва поразително странно?

— Не съвсем. То ме поразява с това, че е неприложимо в случая с Денис. Ако притежава способността да прониква назад във времето, естествено е да достигне умовете, към които е най-силно привлечен. Те със сигурност са най-интересните. Ако можех да достигна миналото, точно тях бих опитал да сканирам.

— Добре. Така няма да стигнем доникъде. Твърдите, че сте се докоснали до неговата същност и той наистина е убеден, че е да Винчи.

— Да.

— Какъвто и да е източникът на тази нова идентификация, това го мотивира да прави неща, каквито не е опитвал никога преди. Следователно е нещо добро. Нека си тъне в своята заблуда. Ще се възползваме от нея възможно най-пълно.

— Дори ако той всъщност не е Денис Гайз?

— Вижте, той вече отговаря като Денис Гайз и действа по начин, както според него би действал Денис Гайз. Внезапно показва висока интелигентност и наченките на забележителни умения. Ако вдън душата си е избрал да бъде Леонардо да Винчи, един гений в света на дръвниците от двайсет и първия век какво значение има, след като се държи приемливо във всяко друго отношение? Всички ние си имаме своите лелеяни мечти и смешни заблуди. Има определени зони, където терапията престава да е терапевтична и се превръща просто в натрапване. Не му отнемайте бляновете. Учете външния човек у него на приемливо обществено поведение.

— Но това е повече от блян!

— Алек! Долу ръцете!

— Той е мой пациент.

— А аз съм твой шеф тук и съм длъжен да осигуря ефективната ти работа. Не виждам каква ще е ефективността на труда ти, ако следваш предначертаното от тази куриозна история с телепатия отвъд времето. Нашите действия трябва да се основават на познания, а не на догадки. Ние имаме познания върху параноята и то не от днес. Някои форми са доста безобидни. Оставете го с тази му роля и работете върху останалото. Вероятно ще забележите как с натрупването на опита, с придобиването на самоувереност, тази роля просто ще отшуми.

— Не ми оставяте особен избор.

— Не, не ви оставям.

— О’кей, ще постъпя както казвате.

— И ме дръжте в течение, неофициално, както и по каналите.

Алек кимна и стана да си ходи.

— И още нещичко… — рече д-р Чолмърс.

— Моля?

— Ще съм ви признателен, ако задържите тази хипотеза относно времето за себе си, поне засега.

— Защо?

— А ако има нещо вярно? Само предполагам, разбира се. Ще са необходими доста доказателства, доста изследвания. Една преждевременна реклама би била най-лошото нещо.

— Разбирам.

— Чудесно.

Алек излезе, прибра се в своята квартира и се опъна на леглото да размисли. По някое време заспа.

На другия ден Алек реши да остави Денис сам с уроците и рисуването, отбивайки се само за закуска, обяд и вечеря. Денис не бе особено общителен сутринта или по обед. След вечеря обаче се оживи, облегна се напред и втренчи погледа си в него.

— Тази… телепатична способност — поде той — е странно и чудесно нещо.

— Стори ми се, че нямаш намерение да се занимаваш с нея известно време.

— Това бе вчера. Казах, че засега няма да експериментирам с нея. Много добре. Мина известно време. Любопитството ми се изостри.

Алек цъкна с уста и поклати глава.

— Възможно е да направиш сериозна грешка… — поде той.

— Излезе, че не е така. Аз мога да я контролирам. Удивително е. Научих толкова много и толкова бързо, черпейки от чужди умове.

— Чии умове? — попита Алек.

Денис се усмихна.

— Не знам дали е редно да го кажа. От твоя, например, научих, че има известни правила на благоприличие, които не позволяват безразборно и своеволно ровичкане в мислите на другите.

— Виждам колко силно си се впечатлил.

Денис вдигна рамене.

— То е двустранно. Защо само аз да го спазвам, щом не се прилага спрямо мен?

— Вече знаеш отговора. Тук статусът ти е на пациент и аз съм твой терапевт. Това е специална ситуация.

— Тогава не виждам защо трябва да бъда порицаван за действията си от онези, които не смятат, че нося пълна отговорност за тях.

Алек се засмя.

— Много добре — отбеляза той. — Бързо учиш. Очевидно се налага нещата да бъдат преразгледани съвсем скоро. Междувременно, всичко, което мога да кажа е, че това просто не е красиво.

Денис кимна.

— Няма спор. Имам си и по-добро уплътняване на времето от воайорството. Не. Искаше ми се да подложим на обсъждане две неща, които напоследък ме интересуват: моя собствен случай и самата телепатична функция.

— Ако наистина си правил това, което твърдиш, навярно вече знаеш и по двата въпроса също толкова, колкото и ние.

— Едва ли — отвърна той. — Не мога да достигна дълбините на твоя мозък и да измъкна всичкия ти опит и умения.

— О? И откога така? Струва ми се, че преди успяваше.

— Кога?

— Нека първо те попитам нещо. Имаш ли някакъв спомен от предишни периоди на яснота, когато си се чувствал сякаш си друг човек?

— Аз… не мисля. Някои неща… като сънища… понякога минават и заминават. Празни мисли, случайни разпокъсани фрагменти на нещо като памет. Но аз наистина нямам кой знае с какво да ги свържа. Да не искаш да кажеш, че съм бил друг човек, че всичко което сега чувствам и мисля е някаква… външна обвивка? Да не би да твърдиш, че вътре в мен наистина има заключен някой друг и че човекът, за който се мисля, е възможно да бъде отзован по всяко време?

— Не, не твърдя това.

— Какво тогава?

— Не зная, Денис. Ти познаваш себе си по-добре от мен. Усвояваш нещата с фантастична скорост…

— Ти не вярваш, че наистина съм Денис Гайз — вметна той.

— А така ли е?

— Това е глупав въпрос.

— Ти го повдигна.

— Мислиш, че съм все още някаква външна обвивка и че истинският Денис Гайз продължава да бъде погребан вътре в мен?

— Денис, не знам. Ти си ми пациент. Най-много от всичко желая да те видя напълно възстановен и нормално вписващ се в обществото. Никога не съм имал намерение да подтикна ума ти към съмнения. За един терапевт е естествено да клони към размисъл, да прехвърля всяка възможност, колкото и пресилена да е тя. Общо взето, тези неща си остават неизречени. В това отношение, изглежда лоша услуга ни прави твоята мощна телепатична способност и това, че я използваш, когато ти скимне.

— Следователно според сегашното ти чувство, не си бил прав?

— Според мен това беше една от онези догадки, които понякога се правят, без да произлезе кой знае какво от тях. За един терапевтичен курс се правят и отхвърлят безброй догадки. Това наистина не бива да те засяга.

Денис отпи глътка сок.

— Обаче ме засяга, знаеш ли — рече след малко. — Не се чувствам щастлив от хипотезата, че не разрешавам на пълноправния обитател на това тяло да води собствен живот.

— Дори и ако не е толкова пригоден за това, колкото си ти самият?

— Дори и тогава.

— Независимо от факта, че всичко това е празна спекулация, не виждам какво можем да сторим срещу тази твоя наклонност.

— Предполагам, че си прав. Но все пак това си остава интересна хипотетична ситуация и тъй като наскоро съм излязъл от небитието, темите от екзистенциално естество са примамливи за мен.

— Разбирам. Все пак ми се струва, че сега не е най-доброто време да ги разглеждаме, тъй като наскоро си излязъл от небитието, както сам се изрази.

— Ясно ми е защо един терапевт би чувствал така нещата… Но аз навярно съм по-стабилен, отколкото смяташ.

— Тогава защо се заплиташ сред всички тези съмнения към самия себе си? Не. Искам да те подкрепя още сега, а не да подлагам на дисекция твоя вътрешен свят. Нека всичко това отмине, съгласен ли си? Съсредоточи се върху усъвършенстването на силите си. С течение на времето тези проблеми може би няма да изглеждат така важни, както днес.

— Имам чувството, че говориш по-скоро от името на д-р Чолмърс, а не от свое.

— Тогава помисли върху идеята, а не върху източника. Бил си болен, сега се подобряваш. Това са две неща, които знаем, две неща, по които трябва да работим. По дяволите теорията! По дяволите спекулацията! Обуздай интроспективните си стремежи за известно време и се вглъби в по-същественото.

— Лесно е да се каже… Добре де, нека вървят по дяволите!

— Отлично. Нали съзнаваш, че нашият разговор върху подобни теми толкова скоро, представлява истинско чудо? Ти си удивителна личност.

— Сигурно си прав. Би трябвало да съм благодарен за този проблясък на съществуване, който ми е отреден. Сега, само с образователна цел, не би ли ми разказал нещичко за тая история с телепатията през времето, за която долових тук-там някоя и друга мисъл. Изобщо споменава ли се това някъде в литературата?

— Не. Наскоро проверявах.

— Ти самият някога постигал ли си го?

— Не.

— Имаш ли идея как би могло да стане?

— Засега никаква.

— Жалко — можеш ли да си представиш какво би ни разкрило миналото!

— Някой ден… Кой знае?

— Наистина — въздъхна той и стана от масата.

Алек също се изправи.

— Да те изпратя ли?

— Благодаря, но предпочитам да съм сам. Има много неща, които ми се ще да обмисля.

— Добре… Знаеш къде да ме намериш, ако ти се прииска да поговорим — по всяко време.

— Благодаря още веднъж.

Алек го проследи, докато се изгуби от погледа му и седна да си допие кафето.

Следващата сутрин Денис не отиде да закуси с Алек, нито го покани в стаята си. През полуоткрехнатата врата му заяви, че е много зает и ще пропусне това хранене. Той не даде разяснения за естеството на заниманията си. След закуска Алек прегледа касетата от монитора в Денисовата стая, от която научи, че е светело през цялата нощ и че Денис е редувал дълги периоди пред статива с пълна неподвижност в креслото си.

Връщайки се за обяд, Алек не получи отговор на почукването си по вратата. Извика няколко пъти, но и това остана без последствие. Накрая отвори вратата и влезе.

Денис лежеше на леглото, вкопчен в страничните табли. Очите му бяха втренчени в тавана, а една тънка лига бе протекла по бузата му.

Алек се приближи до него.

— Денис! Какво има? — попита той. — Какво се случи?

— Аз… — промълви той. — Аз… — и очите му се напълниха със сълзи.

— Ще извикам доктор — рече Алек.

— Аз съм… — въздъхна Денис и лицето му се проясни, а ръцете му увиснаха встрани.

Когато Алек се обърна на излизане, погледът му попадна върху платното, почиващо все още на статива и остана втрещен.

Гледаше го етюд на Мона Лиза. Почти завършен и изящно пресъздаден. „Вероятно, помисли той, защото акрилните бои са много по-добри от маслените. Това ще да е.“ В следващия миг вече беше излетял навън.