Мост от пепел

II.

Ричард Гайз се разхождаше из хълмовете и косеше цветята с пръчка. Северно Ню Мексико е една необикновена издатина на Земята и лятото му придава чудна мекота. В този ден обаче Ричард Гайз нямаше очи за природата. Погледът му бе насочен навътре към самия него.

Той слезе до едно поточе, проследи го до мястото, където то се разклоняваше и нерешително се огледа. Накрая въздъхна и седна на заоблен камък в сянката на висока стена. Бавно започна да чертае с пръчката в праха.

„Пусто да остане! — промърмори след малко и повтори: Пусто опустяло!“

Ричард Гайз се вписваше по някакъв начин в пейзажа макар да бе роден преди около четиридесет години в градско Ню Джърси: едър, загорял; с коса, преливаща между пясъчно и сиво, с тъмнеещи косми по възлестите ръце, направляващи пръчката; с раздалечени смугли очи и някога чупен нос.

Не му бяха свидни обаче нито планините, нито пък скалите, кактусите или памуковите плантации. Той бе президент на Международния Съюз на Операторите-Телепати и въпреки огромните възможности на комуникацията в двадесет и първия век, за което имаше сериозен дял, той би се чувствал много по-удобно в средата на големия град, особено източния. Ричард, разбира се, имаше офиси там. Но проблемът си оставаше. Той бе накарал и другите телепати с малки деца да потърсят дом в отдалечени области. Само че при Денис нещо се бе объркало…

Той посегна със своето специално чувство към смрадливата буболечка, проправяща си път през камъчетата.

… Свят на грапави повърхности и масивни форми, на остри миризми и особени кинестезични усещания…

Мъжът разлюля пръчката и започна да наблюдава как усещанията намаляват до пълно изчезване като последни избледняват кинестезичните. Изобщо не беше вярно, че емпатията поражда симпатия. Понякога най-доброто при експерименталната верига беше прекъсването.

Тези разходки бяха зачестили в последните седмици, когато ставаше все по-ясно, че нещо пак не е наред с техния син. Освен фактора умора и вероятността да предаде настроението си на детето, той просто не искаше да прикрива своите мисли от Вики. Все пак трябваше да отиде някъде, за да им се отдаде.

„Дявол да го вземе!“

Той зарови смачкания бръмбар в пясъка, после го изглади и погледна часовника си. Може би този път докторът щеше да му каже нещо обнадеждаващо.

Виктория Гайз се грижеше за растенията си. Поливаше, пръскаше, култивираше; скубеше мъртвите листа, добавяше хранителни вещества, разместваше саксиите из вътрешния двор, от перваза на прозорците до пейката, от слънце на сянка и обратно; галеше ги мислено. Ходеше със сини шорти, бяла блуза, червена кърпа и кожени сандали. Беше стройна, висока пет и половин фута, с червена коса и луничаво лице. Всеки път, когато се разтревожеше, растенията получаваха повече от обичайното внимание. Зелените й очи се присвиваха. Тя търсеше и се справяше с всичко прогоряло, клюмнало, изсъхнало, плесенясало, увяхнало или опустошено от насекоми. Даваше си сметка, че емоциите й се отклоняват. Но дори и така се справяше с работата.

Засега нямаше защо да прикрива мислите и чувствата си. Само че всичко продължаваше повече от очакваното. Лекарят все още беше вътре с Денис, а Дик сигурно щеше да си дойде скоро. Тя реши, че импасиансът има нужда от още малко светлина, а петуниите изглеждат още жадни. Върна се обратно до чешмата.

Докато си пощипваше аспарагусова папрат, до нея достигна слаба въпросителна мисъл:

— Добре ли е? — Тя долови присъствието на Дик, усети местността, през която минаваше — суха, скалиста, разположена на отсрещния хълм. Вървеше покрай малкото северно поточе.

— Не знам — отвърна тя. — Той е все още вътре при него.

— Ох.

Тя усети как забавя крачка, долови полъх от чувствата му и добави:

— Няма да продължи прекалено дълго.

— Не смятам така.

Няколко минути по-късно, Вики чу затварянето на врата във вътрешността на къщата.

— Бързо — напрегна се тя.

— Какво има?

— Аз… мисля, че е приключил.

— Добре — чувство за близост до къщата.

Вики мина през градинската врата и я затвори след себе си. Разходи се около южната стена. Само невени. Сякаш никога не се нуждаеха от особени грижи. Все пак ги огледа с опитно око.

— Мисис Гайз? — разнесе се откъм къщата гласът на доктор Уинчъл.

Тя се спря вглеждайки се в цветята. Още миг и…

— Мисис Гайз… о!

От двора се разнесоха гласове. Разговор. Дик се е прибрал. Тя въздъхна и тръгна към тях.

С влизането погледна към съпруга си и лекаря, които тъкмо бяха седнали на столове край здравеца. Доктор Уинчъл беше млад, едър мъж, в цветущ вид, свръхпълен. Сламенорусата му коса вече оредяваше и той неколкократно прокара пръсти през нея, докато говореха.

— Мисис Гайз — рече с кимване и направи жест на изправяне при нейното приближаване.

Тя седна на пейката срещу тях и той пак се отпусна на мястото си.

— Тъкмо казвах на вашия съпруг, че просто е твърде рано, за да се осмеля да прогнозирам, но…

— Нека чуем най-напред лошото — прекъсна го Дик.

Уинчъл кимна и погледна към Вики. Тя склони леко глава, без да го изпуска от поглед.

— Добре — рече той, отклонявайки възможността да изключат чисто словесното общуване. — Ситуацията не е от най-окуражаващите, но вие не бива да забравяте, че той е още дете — едно много приспособимо създание — а и фактът на преместването ви на едно тъй отдалечено място…

— Трайно ли е увреден? — попита Ричард.

— Аз… не е възможно да ви дам отговор на този етап. Вие сте тук от съвсем скоро и…

— След колко време можете да кажете със сигурност?

— Отново не мога да ви отговоря…

— Има ли нещо, на което можете да ми отговорите?

— Ричард — намеси се Вики, — моля те…

— Няма нищо — рече Уинчъл. — Да, в действителност мога да ви кажа повече за причината, която е породила това.

— Давайте!

— Когато видях Денис за пръв път, вие живеехте на повече от двайсет мили от най-близкия град — едно прилично безопасно разстояние според възприетия цифров обхват за телепатичните феномени. На подобно разстояние едно дете с телепатични способности би трябвало да бъде достатъчно отдалечено от градската мисловна бомбардировка, за да остане незасегнато. Денис обаче показваше всички признаци на реакция на ранно възприятие и се оттегли в кататония. Никой от вас двамата не е бил подложен на тревоги от такъв вид, че да предизвикат това. В същото време се предполагаше, че някаква местна аномалия е породила приема или пък някое съседно жилище е подслонявало предавател на мисли, изключително пагубен за детето. Така че ние препоръчахме да се преместите на още по-отдалечено място, за да видим дали състоянието ще се проясни от само себе си.

Ричард Гайз кимна.

— Шест пъти се местим. По същите тъй наречени причини. Детето е на тринадесет години. Не говори, не ходи. Сестрата все още му сменя пелените и го къпе. Всички казват, че установената традиция е най-лошото и аз все още съм склонен да се съглася. Ние обаче пак се преместихме и въпреки това нищо не се е променило.

— Да — съгласи се Уинчъл, — всъщност състоянието му не се е променило. Той все още страда от последиците на началната травма.

— Тогава не е имало никаква полза от преместването — въздъхна Ричард.

— Не съм казал това. Самото преместване не би могло да промени това, което вече се е случило. Целта му бе да се избегне по-нататъшното излагане на неблагоприятни стимули и да се даде възможност на естествените възстановителни сили на детето да спомогнат за възвръщането му в известно равновесие. Явно е твърде рано да видим доказателство за подобно възстановяване…

— Или твърде късно — прекъсна го Ричард.

— … но преместването е било определено добър съвет — продължи Уинчъл. — Наистина изследването на няколко хиляди известни телепати е допринесло за извеждането на определени нормативи, но не бива да ги приемаме като библия — не и като чисто нова мутация в човешките гени. Още е твърде рано. Тепърва предстои да бъдат правени толкова много проучвания.

— Опитвате се да кажете, че той е бил извън нормите дори за телепат от самото начало?

Уинчъл кимна:

— Да. Аз изпробвах няколко наскоро разработени теста, включително един експеримент, в който бяха включени други двама телепати. Проникнах в мозъка на Денис и използвах неговите способности, за да вляза във връзка с тях. По-близкият беше на тридесет мили оттук, а вторият на четиридесет.

— Денис е достигнал до мисли, отдалечени на четиридесет мили?

— Да, което обяснява неговата начална реакция на възприятие. Вие не сте били особено отдалечени от източниците на беди при предишните си адреси. Тук обаче… дори на обхват от четиридесет мили, имате достатъчен аванс. Състоянието му напомня чисто вегетиране, а ние имаме множество случаи, датиращи от времето преди мутацията да е получила признание, от които да черпим упование.

— Вярно, има такова нещо — отбеляза Ричард. — Така… Какво ще препоръчате днес?

— Считам, че следва да привлечем някой от новите ТП терапевти, който да поработи с него — ежедневно за известно време, за да го преориентира.

— Прочетох нещичко за тези ранни случаи — вметна Вики. — Понякога травмата е твърде сериозна и те не успяват да се развият като отделни личности… Остават просто с едно шизофренично съзнание, пазещо откъси и отломки на внушения, отпечатали се някога в него. Други пък се оттеглили от всичко и завинаги…

— Няма смисъл да задълбаваме в най-лошото — рече доктор Уинчъл. — Никак не са малко и възстановените, трябва да знаете. Вече сте направили нещо благотворно като сте го довели тук. Също така помнете, че днес терапевтите знаят много повече за това състояние, отколкото се е знаело едно поколение назад. Или дори преди десет години. Или пет. Да му дадем шанс. Нека се помъчим да мислим върху оптимистичните страни. Припомнете си колко лесно се предават вашите настроения и чувства.

Вики кимна.

— Бихте ли ни препоръчали терапевт?

— Всъщност в главата си имам няколко възможности. Ще трябва да проверя доколко са на разположение. Най-доброто лечение вероятно ще изисква терапевтът да живее при вас и да работи с него всеки ден — поне за известно време. Ще се поинтересувам веднага щом се прибера и ще ви уведомя — утре по някое време.

— Добре — кимна Ричард. — Кажете му, че имаме хубава стая за гости.

Уинчъл се надигна.

— Бихме искали да останете с нас на вечеря — рече Вики.

Уинчъл се отпусна отново.

— Благодаря ви.

Ричард Гайз се изправи, усмихнат за първи път през този ден.

— Какво ще пиете?

— Уиски със сода.

Той кимна и се понесе чевръсто към къщата.

„Четиридесет мили…“ — промърмори си той.

Лидия Диманш дойде в дома на Гайз. Дребничка, грациозна жена с мелодичен глас и очи, почти сливащи се като цвят с черното на къдравата й коса. Предположиха, че е полинезийка.

Лидия посещаваше Денис ежедневно като захранваше, канализираше, направляваше и организираше сетивно и извънсетивно сътрудничество. Когато не беше при него, тя стоеше сама в стаята, слизаше в града или отиваше горе на хълмовете. Хранеше се с Гайз, но никога не споделяше нищо за своя пациент. Когато я питаха направо, тя обикновено отговаряше, че е още твърде рано, за да се каже каквото и да било със сигурност.

Месеци по-късно, когато Ричард Гайз замина на дълго бизнес пътуване, състоянието на Денис изглеждаше все така непроменено. Дневните сеанси продължаваха. Вики прекарваше все повече време със своите растения. Няколкото минутки сутрин и вечер прерастваха в часове. Вечер взе да чете книги по градинарство; растенията се множаха. Построиха малка оранжерия.

Една сутрин, излизайки от стаята на Денис, Лидия намери по-височката от нея жена облегната на стената.

— Виктория — рече тя и понечи да се усмихне.

— Искам да го изследвам, Лидия. Толкова дълго… Трябва да видя какво представлява той сега.

— Длъжна съм да ти препоръчам да не го правиш. Държала съм го под твърде стриктен контрол и всяка натрапена мисъл или чувство би нарушила равновесието, което се мъча да…

— Няма да предавам. Искам само да погледна.

— Няма кой знае какво за гледане на този етап. Ще ти изглежда както обичайно…

— Трябва да видя. Настоявам!

— Не ми оставяш избор — отвърна Лидия, отстъпвайки встрани. — Бих искала обаче да размислиш за минутка преди да влезеш.

— Вече съм го сторила.

Вики влезе в стаята, доближи се до леглото. Денис лежеше на една страна, втренчен през нея в отсрещната стена. Очите му не се помръднаха, дори когато тя мина право пред него.

Вики разтвори ума си и се устреми много внимателно към него.

Когато се появи, очите й бяха сухи. Подмина Лидия, после предните стаи и излезе на двора. Седна на пейката и зарея поглед в здравеца. Не се помръдна, когато Лидия дойде и седна до нея.

Дълго време никоя не промълви дума.

Накрая Вики изрече:

— Все едно да даваш кръщелно свидетелство на труп.

Лидия поклати глава.

— Само така изглежда. Фактът, че не се наблюдават очевидни промени не бива веднага да се смята за твърде показателен. По всяко време през идващите месеци, упражненията, с които се занимаваме изведнъж могат да се окажат съдбоносни, изтъквайки цялата разлика между стабилност и продължителна дисфункция. Това е другата причина, поради която не исках да го проверяваш сега. Твоят собствен дух е важна част от заобикалящата го среда.

— Трябваше да се уверя — отвърна Вики.

— Разбирам. Но те моля да не го правиш отново.

— Няма. Не ми се иска повече.

След известно време Вики подхвана:

— Все пак не зная за духовния момент. Не виждам как ще се справя. Не знам как да променям отклика, реакцията — тук, вътре. Толкова дълго съм се бояла от разни неща… Когато бях дете — беше от сестра ми Айлийн. Тя не беше ТП и можех да чета какво мисли за мен. После бяха учителите. Накрая целия свят… Истински ад… Тогава дойде първият ми съпруг… Пол… Животът ми бе противен, докато не срещнах Дик. Копнеех за такъв като него — по-възрастен, по-силен, който да знае как да се справи с нещата, с които аз не можех — да вдъхва сигурност. И той наистина бе такъв. Преди да го срещна винаги ми се бе струвало, че светът около мен е на косъм от разпадане. Той ме отърва от това чувство или го държеше надалеч. Все едно е, предполагам. Чувствах, че няма нещо, което да не му се удава, че винаги ще му работи късметът. Че светът ще върви накъдето трябва. Че аз няма да пострадам. Тогава се случи това… с… Денис. Сега се страхувам отново… Този страх расте ли расте от момента, в който се случи. Гледам новините и запомням само репортажите за аварии, бедствия, пробиви, замърсявания. Чета и се впечатлявам само от лошите страни на живота… В света ли е причината или у мен? А може би и двете? Сега Дик е заминал отново, а Денис е в същото състояние… Не зная. Просто не зная…

Лидия я прегърна през раменете.

— Ти надникна вътре в него и сега си уплашена — каза й тя. — Страхът е често пъти добър. Отчаянието не е. Страхът може да изостри сетивата ти, да укрепи волята ти за борба. Отчаянието е отстъпление…

— Но с какво да се боря? И как?

— Има надежда за Денис. Не бих постоянствала в усилията си, ако не го вярвах. Лесно можех да работя върху други случаи, при които резултатите биха се появили по-скоро. Обаче постепенно терапевтът развива усет за шансовете на пациента за възстановяване. Тук имам такова усещане. Не вярвам, че ще бъде лесно, нито, че ще се случи скоро. Може да отнеме дори години и да бъде изключително трудно. Но помни, че аз го познавам по-добре от всеки друг — дори от теб — и чувствам, че има основание за надежда. Ти само надзърна за кратко в онова, което е вътре в него. Аз съм виждала повече. Колкото до другите ти страхове, възможно е да са оправдани. Вероятно на някакво ниво вътре в теб, фрагментарността на неговата развиваща се личност е аналогична на всички неща, които силно са те засягали преди да срещнеш Ричард. Навярно Денис наподобява образа на шизофреничния свят. Фактът, че Ричард е неспособен да му помогне е отключил тези проблеми заедно със събудената тревога. Не е трудно да се види как състоянието на Денис символизира за теб духа на времето. Той не е единична личност, а късове от многото хора, до които се е докосвал. И тези късове не си пасват. Те са в дисхармония. Все пак той е тук някъде, точно както и останалото човечество… С какво да се бориш и как? Храни надежда, която ще бъде оправдана! Не допускай страхът ти да премине незабелязано в отчаяние! Не се отказвай! Ти захранваш страха си с надеждата. Остави я да изтлее. Превърни я в търпеливо очакване.

— Препоръчваш твърд курс, Лидия…

— Зная. Зная също така, че ти ще се справиш.

— Аз… ще опитам…

Откъм планината повя студен вятър и разшумя здравеца. Вики се облегна назад и го почувства с лицето си, вперила очи отвъд кирпичената стена, към онова място над тях, където обгърнатата в сянка планина изглеждаше неочаквано омиротворена.

— Той е дете в особени времена — промълви тя, — ще се уча да го изчаквам.

Лидия се загледа в профила й, накрая кимна и се изправи.

— Бих желала да прекарам още време при него — каза тя.

— Да, разбира се. Върви.

Вики постоя, докато не се спусна нощта с едрите си звезди. Най-сетне усети хлад и се прибра.

Есен, зима, пролет…

Лято.

Предишната вечер бях изпил едно питие в бара на Ла Фонда, стария хотел в края на пътя Санта Фе. Днес разглеждах фасадата на сградата и чаках. Горещо е тук горе — на върха на редицата от сгради, пресичащи Сан Франциско. Погледнах през ниската преградна стена и нагоре към улицата отдясно. Всички сгради бяха ниски. На пръсти се брояха тези на повече от три етажа в малкия градец. Самата Ла фонда е изключение. Кирпич, гипсова украса. Различни оттенъци на кафяво, изпъкващи тук-таме тухли и керемиди. Не представляваше трудност да се стигне до това място преди изгрев-слънце, ако се минеше по покривите, както бях сторил аз. Но сега слънцето… Господи! Как бе напекло площада, гърба ми. Трябваше да облека риза с дълъг ръкав. Така само ще се опека. Както върви, не след дълго ще се превърна в овъглен от слънцето труп или в жив рак. Според случая… Животът е по-скоро процесът на това, което ти се случва, докато чакаш нещо, отколкото колекцията от самите неща.

Оръжието лежи в краката ми. Покрито е с тъмната куртка, която носих предишната вечер. Бях прекарал цял ден с него горе на хълмовете и дори няколко нощи го държах под ръка по време на бягството си. Вчера го разглобих, почистих, смазах. Сега е заредено, готово. Няма нужда да го пипам повече, докато не дойде време да влезе в употреба. Друг на мое място би го взел, галил, играл, би го зарязал и отново би се върнал към него. Тъй като по-голямата част от живота преминава в очакване, винаги съм смятал, че човек трябва да бъде търпелив. Светът идва при теб чрез сетивата ти. Няма как да го избегнеш, поне докато си жив, нито пък има смисъл. Всичко това налага своя отпечатък върху твоята душевност. Ето защо, независимо дали искам и аз не съм останал незасегнат. Светът е по-силен от мене и аз съм само частица от неговата стихия. Единствената проява на свободната ми воля е съзерцанието. Ала как може спокойно да наблюдаваш надвисналата катастрофа!

С удоволствие бих запалил цигара, докато чакам — нещо което съм правил много пъти преди да разбера истината. Децата на Земята биха казали, че това е вредно за здравето и замърсява въздуха. Според мен и сега въздухът е достатъчно отровен. Дори прекалено. Макар че светът е по-могъщ от мен зная, че може да му се навреди. Опитвам се да го опазя, колкото мога. Дори и ако резултатите са нищожни, те ще променят образа на света вътре в мен и аз ще знам, че съм техен създател. Това би нарушило моето съзерцание. Колкото до последиците върху здравето ми, това не ме тревожи ни най-малко. Не ме е грижа какво ще ми се случи. Човек се ражда, живее, умира. По подобие на всеки друг в безкрайността и аз ще бъда мъртъв. Освен ако няма нещо вярно в прераждането, както казват някои… А и в този случай това няма да има значение. Единствено важно е да се изгради образа на света, за който мечтаеш… Това е и моята цел. Ако се наложи да умра, отнасяйки със себе си образа на един по-добър свят, който не би бил възможен без моите усилия, тогава ще бъда удовлетворен. Колкото до това какво ще ми се случи на процеса, нека бъде написано: Родърик Лайшман — той не се интересуваше какво ще стане с него.

Две щатски коли изръмжаха по улицата и изсвириха спирайки на входа на Ла Фонда. Залегнах напред, когато един полицай излезе от сградата и отиде да говори с шофьорите. Скоро, още малко… През последната година бях помогнал в пускането на две бомби — с тях взривените от ДЗ (Децата на Земята) ставаха шест, както и две съоръжения с ядрена мощ. ДЗ бяха свършили достатъчно работа. Днес обаче вероятно ще направим повече. Да спрем вредата преди да е започнала. Уийлър и Маккормак, губернатори на Уайоминг и Колорадо, са тук на среща с губернатора на Ню Мексико, за да обсъдят широкомащабни енергийни проекти — мащабна експлоатация, замърсяване, корупция, разруха. Нямам нищо лично против тях. Не биваше да чета толкова за живота им. Не са съвсем калпави като хора. Земята обаче е по-важна. Тяхната смърт ще означава повече от тяхната смърт…

Наблюдавах как полицаят се обръща и отново се отправя към Ла Фонда. Бавно — излишно е да се бърза — залегнах и извадих оръжието. Положих го в скута си. Вече бях написал с тебешир знака на Децата на Земята на близката стена.

Не беше толкова дълго, струва ми се…

Изникнаха двама полицаи и задържаха вратите — единият от тях беше същият, който излезе да говори с шофьорите. Те дори не огледаха нагоре и надолу улицата. Прехвърлих оръжието, наместих приклада към рамото си, свих пръст на спусъка.

Четирима мъже излязоха през вратите, разговаряйки помежду си. От това разстояние разпознаването им не ме затрудни. Моят първи изстрел, чист и лек, повали Уийлър. Завъртях барабана и ударих Маккормак два пъти, тъй като не бях сигурен къде съм го уцелил първия път. После се наведох, избърсах оръжието бързо, но грижливо, както бе по план, облегнах го на стената, обърнах се и приведен започнах оттеглянето през покривите. Чух изстрели в гръб, но никой не беше наблизо.

Сега, ако моят шофьор си беше на мястото, щях да започна рутинното прехвърляне от кола на кола, което щеше да ме изведе надалеч… Понеже не се интересувам особено от това, което може да ми се случи, правя усилие да проточа чакането, Майко Земя, за да мога да ти служа, както заслужаваш. Аз…

Лято.

Вики изпусна лопатката си, доловила умствения еквивалент на писък.

— Лидия…? — започна тя, но после се досети за причината.

Напусна оранжерията, хукна през двора и влезе в къщата.

По средата на пътя през дневната тя усети мислите на Лидия — успокояващи, учудващо овладяни:

— Всичко е наред. Не си ранен. Не бива да се вълнуваш.

Сетне прохриптя глас, който не беше чувала никога преди това:

— Рамото ми… мисля, че е счупено! Трябва да залегна.

Тя се втурна напред и измести Лидия.

Денис беше слязъл от леглото и стоеше облегнат до него. Стискаше здраво дясното си рамо с лявата ръка и мяташе дивашки погледи из стаята.

— Ето — изкрещя той, препъна се напред и падна.

Тя се спусна към него.

— Виктория! Излез оттук! — извика Лидия.

Тя го вдигна на ръце.

— Той е ранен — отвърна Вики.

— Не е ранен. Децата падат непрекъснато. Налага се да те помоля да напуснеш.

— Но той никога досега не е ставал… или говорел. Аз трябва да…

— Напусни! Говоря сериозно! Остави го на мен и излез! Знам какво правя!

Вики целуна и остави треперещото момче.

— … Също така стой далеч от ума му. Това е много важно. Не мога да нося отговорност, ако се намесиш в някой критичен момент.

— Добре. Отивам си. Ела да ми разкажеш веднага щом можеш.

Тя стана и излезе.

Докато прекосяваше дневната, Денис започна отново да крещи. Тя погледна всички столове и разбра, че не й е до сядане. Отиде в кухнята и сложи да се вари вода.

По-късно — не знаеше колко по-късно — осъзна, че е седнала на бара за закуска, втренчена в чаша чай. Когато Лидия влезе и си взе чаша, тя я изчака да заговори първа.

Лидия поклати глава и седна до нея.

— Не зная — рече тя — какво точно се е случило. Било е повече от халюцинация. Той е владял истинска личностна структура — на възрастен. Тъй като не притежава своя собствена, която да надделее, тя го е обсебила напълно. Успях да стимулирам центровете за сън и той сега почива. Когато се събуди, от това може да няма и следа.

— Смяташ ли, че трябва да повикам доктор Уинчъл?

— Не, това по никакъв начин не се разминава с диагнозата. Просто е по-зрелищно от ранните ефекти. По същество Денис няма личност, своя собствена същност. Той е един травматизиран сбор от фрагменти на други хора, чиито умове е срещал преди да се преместите тук. Някой, когото познава отпреди е бил подложен на напрежение и Денис, който е с по-добро неврологично развитие сега, е обхванал по-голям къс от душата му. Кой е той и откъде е, не съм имала време да проуча надълго и нашироко. Ако има повторение, ще ми се наложи. Междувременно това би могло да има благотворно отражение върху Денис. Може би ще успея да използвам нещичко от новата материя при изграждането на негова собствена личност. Твърде рано е да се твърди, разбира се, но това е възможност.

— Значи, той не е бил ранен?

— Не. Човекът, с когото е бил в контакт е бил ранен. Той е откликвал на това.

— По-добре да се обадя на Дик и да го уведомя за станалото.

— Може да го обезпокоиш ненужно. Мисля, че е по-добре да се изчака и да се види утрешното положение. Разказът ти ще бъде по-пълен.

— Вярно. Напоследък той отсъства толкова време, Лидия… Мислиш ли, че иска да избяга от… това?

— Навярно в известна степен. Естеството на работата му — преговорите около новия съюз… Знаеш, че това бизнес пътуване е с добри намерения. Чувството за бягство е възможна проекция на твоите собствени желания. Раздялата ви е скорошна, нали?

— Господи! Така е!

— Може би когато тази малка криза отмине, трябва да помислиш за една ваканция. Бих могла да уредя нещата тук в твое отсъствие.

— Сигурно имаш право. Ще си помисля за това, Лидия. Благодаря.

Вики стана късно сутринта на другия ден. Лидия вече бе в стаята на Денис. Беше топъл, слънчев ден и тя работи в оранжерията, докато стана време за обяд. Когато Лидия не се присъедини, както обикновено, тя приближи затворената врата и прекара там дълго време преди да се завърне в кухнята. Лека ментална проба улови наситена умствена активност във вътрешността. Тя натисна главния бутон на сектор новини, изключи образа и превключи на копиране. Един след друг, листата се плъзваха на таблата. На две дузини спря, събра купа и го отнесе със себе си на масата.

По-късно отиде да седне в двора и след известно време заспа.

Дълго време не знаеше дали сънува…

Лежеше там и примижаваше срещу светлината. Сенките се бяха удължили. Отнякъде се обаждаше сойка.

Изведнъж тя долови:

— Виктория, къде си?

Изправи се.

— Какво има?

— Новините… за Денис — уточни Лидия… — Ето я историята! Губернаторът Уийлър е мъртъв, а Маккормак тежко ранен… Убиецът е избягал… вероятно ранен… Денис беше в ума на този човек, продължаваше да е там и днес. Не можах да прекъсна връзката. Накрая го приспах отново. Помислих, че е влязъл във връзка с някого, който живо си фантазира — навярно психар — но съм грешала. Това е истина — и се е случило в Санта Фе.

— Санта Фе е на повече от сто мили оттук!

— Знам! Денисовите способности явно са се увеличили. Иначе тестовете на доктор Уинчъл ще се окажат недостоверни.

— Най-добре да повикам доктора… и Дик.

— Както и да предупредим властите. Зная името на мъжа — Родърик Лайшман. Той е член на онази радикална екогрупировка Децата на Земята. Останах с впечатление, че се насочва на север.

— Идвам. Би ли се обадила вместо мен? Освен на Дик.

— Разбира се.

Вечерта достигнахме една ферма на ДЗ в Колорадо. Лежах в задната част на кола — последната от четири, за да съм точен — притискайки рамо през по-голямата част от времето. Вторият шофьор ми набави марля с бинт и го превърза. Намерил беше също аспирин и малко бърбън. Това доста слабо ми помогна.

Мястото на Джери и Бети е нещо като ферма и комуна. Всички там са от ДЗ, но само Джери, Бети и един човек на име Куик Смит знаеха с какво се занимавам и че може да се появя, ако се нуждаех от помощ. Колкото по-малко бяха посветените, толкова по-добре, както винаги. Те ме отведоха направо в спалнята, която държаха готова в основната сграда. Там Джери изрови от някакво място един 38-калибров, почисти раната и я заши, намести малко кокали, превърза ме, натъпка ме догоре с антибиотици и ме нагласи с препаска. Той беше ветеринар. Нямахме доверен хирург в областта.

— Колко от тия проклети аспирини си изгълтал? — попита ме той.

— Вероятно дузина. А може и повече.

Джери беше висок, сух мъж и можеше спокойно да бъде както на трийсет, така и на петдесет. Беше стопил всичко освен сухожилията и мазолите, оставяйки множество бръчки по лицето. Носеше очила със стоманени рамки, а устните му изтъняваха при всяко раздразнение.

— Не ти ли е известно какво прави аспиринът със съсирването?

— Не.

— Намалява го. Започваш да кървиш повече. Изгубил си много кръв. Вероятно се нуждаеш от кръвопреливане.

— Ще оцелея — рекох. — Стигнах чак дотук, без да изпадна в шок.

Той кимна и очилата му проблеснаха.

— Ама че късмет извади. Не бях сигурен, че ще стигнеш далеч.

— Бяхме го обмислили доста грижливо.

Той кимна.

— Как се чувстваш… сега?

— Трябваше да се извърши.

— Предполагам.

— Ти виждаш ли алтернатива? Длъжни сме да се опитаме да ги спрем. Така ще оставим следа. Те ще действат много по-внимателно след днешния ден.

— Разбирам — каза той. — Щеше ми се просто да има друг начин. Аз съм все още нещо като проповедник лаик, нали разбираш? Не е само това, обаче. Преди всичко не ми харесва да гледам убийства или страдания. Това е и една от причините да стана ветеринарен доктор. Срещу страданието се бунтува душата ми, а не разумът.

— Зная — отвърнах. — Нали не смяташ, че не съм премислял дълго? Дори прекалено дълго, може би.

— Предполагам. Мисля, че трябва да се откажеш от пътуването и да пренощуваш тук. Имаш нужда от тази почивка.

Поклатих глава.

— Де да можех. Трябва обаче да продължа. Все още съм твърде близо до местопроизшествието, за да почивам спокойно. Освен това новото превозно средство е фургон. В задната част има дюшек, на който мога да се изтегна. А и за теб е по-добре да се изнеса възможно най-скоро.

— Ако се притеснявах за собствената си сигурност, нямаше изобщо да се замесвам. Не. Не е това. Причината е, че не мога да гледам същества да страдат и да бъдат убивани.

— Ами шансът да бъдат избегнати и двете неща се увеличава, ако залича следите, доколкото ми е възможно.

Той отиде до прозореца и погледна навън.

— Поредният ти превоз май че в момента се носи по пътя насам. Какъв цвят трябва да бъде?

— Червен.

— Аха. Може би е той. Слушай, не искам да взимаш повече аспирин.

— О’кей. Ще се придържам само към пиячката.

— Ще си тровиш организма!

— По-добре, отколкото да тровя Земята! — отговорих аз. — Тя ще се върти много по-дълго. Стиска ли ти да ми правиш компания?

Той се изкикоти кратко, след което се изхили мрачно.

— По едно за изпроводяк? Добре, защо не?

Аз извадих бутилката, докато той донесе две чаши от бюфета. Оставих го да налее.

— Спокойно пътуване!

— Благодаря. Богата реколта!

Чух спирането на покритата камионетка. Прекосих стаята до прозореца и хвърлих поглед навън. Куик Смит, атлетичен и преждевременно побелял, който при едно по-различно завъртане на монетата щеше да бъде на мое място, отиде на оглед. Аз все пак разпознах шофьора. Така че довърших питието си без да бързам, върнах чашата на тезгяха и си прибрах бутилката.

Стиснах ръката на Джери.

— Карай по-полека в тая работа все пак, чуваш ли?

Кимнах неопределено. Куик тъкмо влизаше да съобщи за пристигането.

— Довиждане.

Последвах го навън и се качих отзад в машината. Шофьорът, мускулест момък на име Фред, дойде да ме види и да ми покаже кое къде се намира. Имаше храна, кана с вода, шише вино, пистолет 38 калибър и кутия с патрони. Не бях сигурен доколко би ми послужило това последното — ако някой ме застигнеше, бих се предал с готовност. Пък и не бях в състояние по никакъв начин да го заредя с особена бързина. Разбирайки това, Фред го зареди вместо мен и го пъхна под дюшека.

— Готови? — попита той.

Аз кимнах и той ме заключи вътре. Легнах и затворих очи.

Доктор Уинчъл не успя да убеди лейтенант Мартинес, но след десетминутен разговор Ричард Гайз му повярва. Дик беше поръчал само петминутен телефонен разговор с Вашингтон и успя да събуди федералния интерес до такава степен, че специален агент Робъртсън пристигна в дома на Гайз същата вечер. Беше трийсетгодишен, спретнат, с гъста коса и сини очи. Начумерен в сивите си дрехи той седеше в дневната срещу Вики и Лидия.

— Няма никакво досие на името на Родърик Лайшман — рече той.

— Нищо не мога да направя — отвърна Лидия. — Това е неговото име.

Вики погледна към нея, учудена от нотките в гласа й. Брадичката на Лидия бе някак вирната, устните й стиснати.

— Съжалявам — каза Робъртсън. — Не се обиждайте. Все още се проверява. Възможно е да е използвал друго име в миналото. Права бяхте за ДЗ връзката. Той е оставил техния знак.

Тя кимна:

— Кажете ми какво ще стане с него?

Робъртсън потисна една напираща усмивка.

— Обичайното. Процес, осъждане, присъда — ако информацията ви е вярна. Колкото до детайлите, те ще зависят от адвоката му, съдебните заседатели, съдията. Знаете как е.

— Нямах това предвид — рече тя.

Той приведе глава напред.

— Боя се, че не разбирам.

— Мислех за пациента си — уточни тя. — Неговата телепатична фиксация достига до пълно поглъщане. Искам някакво уверение, че ако ви помогнем, мъжът ще бъде заловен жив. Нямам представа какви последици може да има смъртта му върху Денис. И не желая да ги откривам.

— Не съм в състояние да ви дам никакво уверение…

— Тогава аз няма да мога да ви съдействам.

— Укриването на доказателства е нещо сериозно. Особено в един такъв случай.

— Моето първо задължение, както го разбирам, е към пациента ми. В случая обаче дори не съм убедена, че това може да бъде отнесено към доказателствата. Не вярвам някога да е имало подобен случай.

Робъртсън въздъхна.

— Нека не се заяждаме на тема законност — рече той. — Мъжът е застрелял двама губернатори. Единият е мъртъв, а другият може и да не преживее нощта. Той е член на една радикална еко групировка, която използва насилие като част от стратегията си. В момента се мотае на свобода, а вие признавате, че Денис може да го проследи. Ако откажете да сътрудничите, ще доведем наш телепат, който да напътства Денис. Вие изобщо не сте толкова незам…

— Мистър Робъртсън, има пределно ясни законови прецеденти в тази материя. Вие нарушавате по най-груб начин неговата лична свобода…

— Той е малолетен. Родителското съгласие е всичко, което се изисква, а вие не сте му родител.

Той погледна към Вики, която стиснала ръце до побеляване, се обърна към Лидия.

— Денис ще пострада ли, ако те ранят мъжа? — попита тя.

— Така мисля.

— Тогава аз не давам съгласието си — заяви тя. — Съжалявам, мистър Робъртсън.

— Тъй като вашият съпруг се обади най-напред, възможно е той да ни даде разрешението.

Вики изведнъж отпусна ръце.

— Ако той го направи, няма да му проговоря вече. Ще си замина и ще взема Денис със себе си.

Робъртсън наведе глава.

— Не искам да бъда неразумен. Кажете, моля, как да гарантирам молбата ви? Ние го искаме жив. Трябва ни, за да го разпитаме. Искаме да научим, колкото се може повече за групировката му. Ще се помъчим да го заловим жив. Хората обаче ще стрелят в самозащита. Дори тогава ще се опитат да не го убиват. Но такава вероятност съществува. Възможно е да бъде убит. Помъчете се и вие да бъдете разумни. Ако ни дадете точни сведения за него, то това ще увеличи шансовете да го докараме жив. Какво друго мога да ви предложа?

— Много добре — съгласи се Лидия. — Това вече звучи смислено. Тогава във вашите възможности е да предадете това на всички агенти, които ще бъдат включени в преследването.

— Дадено — отвърна той. — Аз лично ще говоря с тях, където и да са. Доверете ми се. Така е честно, нали?

Лидия погледна към Вики.

— Давай — съгласи се тя.

— Добре — започна Лидия. — Той е в Колорадо…

Още не беше се съмнало, когато се събудих. Бях много жаден, а рамото ми туптеше. Отне ми известно време да си спомня какво се бе случило. Наведох се напред, за да намеря шишето с вода. Разтърках очи, прокарах пръсти през косата си, отпих отново.

Отместих завесата и погледнах навън. Скали, предпазни заграждения, песъчлива почва…

Погледнах часовника си: 4:35.

— Бихте ли свили тук някъде? — извиках аз. — Мехурът ми ще се пръсне.

Той спря и ме изведе от колата. Приближих се до пропастта и попитах:

— Колко остава до следващия сменен пункт?

— Половин час. Може и по-малко. Предполага се, че ще се срещнем към пет.

Изсумтях.

— Държиш ли се? — попита той.

— Ще се оправя — отговорих. — Някакви неприятности, докато спях?

— Никакви. По новините също нищо ново.

Пропълзях обратно вътре.

Беше мразовито и наметнах раменете си с одеяло. Пийнах от бърбъна. След всичкото това време, сякаш трябваше да сме се изплъзнали от преследване. Прокарах ръка по брадичката. Реших да спра да се бръсна и да си пусна брада. Щях да оставя и косата си да порасне. Ще се притая някъде, докато рамото ми се оправи, после ще си намеря съвсем обикновена работа. Ще остана там три-четири месеца… Сетне ще се отправя на запад. Сиатъл, Портланд… Пипнах подутината на дюшека. Исках ли да взема пистолета със себе си? Щях да загазя, ако го откриеха у мен. В същото време, беше добре да го имам. Хрумна ми да го скрия в превръзката. Подходящо място за него. Налагаше се да го задържа, докато се възстановя. После ще го заровя. Все пак, можеше да ми намерят по-малък.

Прибрах оръжието като изпробвах различни положения в превръзката. Оставаше най-добре прикрит откъм гърба. Достатъчно удобно. Съвсем подръка. Направо беше срамота да подмина такова идеално скривалище.

Извадих го и го върнах обратно под дюшека. Нещо, с което да занимавам ума си все пак…

Продължавах да зъзна. Дръпнах една голяма глътка от бутилката. Така е по-добре. По-хубаво от аспирин. Не виждам защо да не бъда с малко приповдигнат дух.

След време намалихме, отбихме от пътя и застъргахме по един скалист склон. По-нататък спряхме и шофьорът дойде да отвори каросерията.

— О’кей, ето ни тук — съобщи ми той.

— Къде е това тук?

— Маккинли, Уайоминг.

Аз подсвирнах.

— Доста сме се отдалечили.

Той ми подаде ръка и ми помогна да сляза. После пропълзя обратно вътре. Събра одеялото, възглавницата, шишето с вода, бърбъна и ги сложи на лесно за достигане място на пода зад него. Разрови опипом под дюшека и извади пистолета. Погледна към мен, после към оръжието и след това пак към мен.

— И това ли вземаш?

— Защо не? — отвърнах, поех оръжието и го пъхнах в превръзката.

Проблясък от трепкаща звездна светлина отдолу, откъм дясната ми страна…

— Кое е това езеро?

— Язовир Глендо.

Той слезе и събра нещата. Заобиколи фургона и аз го последвах, съзирайки паркирано возило под дърветата, на около стотина фута. Влажният въздух не помръдваше, а нощната тишина се нарушаваше единствено от нашето придвижване. С приближаването различих голям зелен седан. Шофьорът ни чакаше и пушеше. Поздравих го, без да го разпозная. Имена не разменихме.

Моят водач му кимна, натовари нещата ми отзад и стисна здравото ми рамо.

— Късмет — пожела ми той.

— Благодаря.

Качих се и се разположих удобно.

— Как е? — попита новият шофьор.

— Съвсем прилично, въпреки всичко.

Чух как моторът се дави и фучи. Прехвръкнаха искри, докато водачът подкара своята кранта. Фаровете се включиха. Потеглихме.

Малко по-късно шофьорът рече:

— Всички новини само за това тръбят. Как мина?

— Предимно в чакане — отговорих. — Самото то отнема едва няколко секунди. Механично действие. После мисълта ти е в бягството.

Тези няколко секунди отново преминаха през главата ми. Видях ги как падат. Вече бях поставил знака. Избърсах оръжието и го облегнах… така. После се приведох и побягнах. Чувах шумове зад себе си, отдолу. Изстрелът… рамото ми… бях пролял кръв. Сигурно вече са я изследвали.

— Нищо особено — рекох. — Всичко приключи.

— Според последните новини, Маккормак още виси на косъм.

— Няма значение. Жестът е сторен. Надявам се да оживее.

— Той?

— Много хора вече научиха нещичко. Достатъчно е. Искам да престана да мисля за това сега.

— Смяташ ли, че от цялата шумотевица наистина ще има полза?

— Кой знае? Надявам се… Постарах се.

— Може би са необходими още няколко такива инцидента, за да стигне посланието до всеки.

— Инциденти ли, мътните го взели! Та това си бе убийство. Някой друг да извърши следващото, ако се налага. Аз се оттеглям.

— Заслужил си почивката.

Рамото ми туптеше отново. Отворих шишето.

— Искаш ли да пийнеш?

— Ъхъ, благодаря.

Той го пое, отпи един гълток и ми го върна.

Замислих се за чакането, за образа на Земята в главата ми, за това колко се надявах да съм го променил… Погледнах през прозореца към обгърнатите в сянка очертания на скали и шубраци, равнини и хълмове. Жадувах за малко дъждец — да измие всичко и за малко ветрец — да изсуши и просветне. Природата обаче бе сурова и притихнала. Така да бъде. Дори да не ми е по душа такава, каквато е, все пак ми е драго, че тревичките са сухи, а животинките по своите бърлоги. Удоволствието и гордостта да си човек се усещат най-добре пред дремещата сила на Земята. Дори когато разрушава, тя обогатява с нещо. Прекаленото откъсване от нея ни отнема едновременно и постиженията, и провалите. Ние трябва да чувстваме силите, с които живеем…

Отворих прозореца и поех дълбоко въздух. Да. Светът все още вдъхваше живот в дробовете ми и аз бях благодарен, че му отвръщам…

— Никак не ми е приятно, че го държа буден до толкова късно — промърмори Лидия, втренчила поглед в празната си чашка от кафе.

Робъртсън стисна и отпусна челюсти.

— Не мисля, че ще продължи още дълго — каза той. — Сега, когато отделът на Каспър е вдигнат на крак… Възможно е обаче да напусне Уайоминг преди да го настигнат. Но с хората от Рапид Сити след него ще бъде открит по въздуха преди да навлезе много навътре в Южна Дакота. Зелена кола, поела на изток в този час… Засичането й няма да е прекалено трудно. Още половин час, бих казал.

Лидия погледна към заспалата на дивана Вики.

— Искате ли още кафе?

— Чудесно би било.

Докато наливаше, той я попита:

— Състоянието на Денис… Не е ли доста необичайно за един телепат, че може да оперира на такова разстояние? Лайшман е на повече от петстотин мили оттук.

— Да, така е — отвърна Лидия.

— Как го прави?

Тя се усмихна:

— Ние не сме сигурни как става дори и на най-малката дистанция. Вие обаче сте прав за обхвата. Поддържането на контакт толкова дълго време на такова разстояние е без прецедент.

Робъртсън пресуши чашата.

— Значи Денис не се е отдалечавал толкова преди. Дори за кратък период?

— Не. Откровено мислех, че само ще ви дадем преднина и Денис ще загуби контакт много по-рано.

— Сигурно е тежко за детето. Съжалявам.

— Всъщност не усещам признаци на напрежение у него, освен нормалната умора поради късния час. Това не е главната ми грижа, разберете…

— Зная. Зная. Не искам да навредя на мозъка на детето. Мислех си, след като Денис прави толкова добър контакт, дали не може и да предава така, както приема? Не би ли могъл да придума Лайшман да се предаде?

— Не. Денис няма да знае как да го подхване.

— Ами вие, тогава? Не можете ли да действате чрез Денис — да предадете съобщение на Лайшман по този начин? Да му кажете да спре и да чака, да хвърли пистолета?

— Не зная — отвърна тя, — никога не съм правила подобно нещо.

— А бихте ли опитали?

Тя отпи от кафето, сетне се облегна назад и затвори очи:

— Ще ви отговоря след малко.

Оставих празната бутилка на земята и оправих одеялото за кой ли път. Отвъд прозореца светът се носеше приятно напред. Може пък и да заспя…

Нещо мъгляво, сиво, жужащо, с неопределена продължителност…

— Родърик Лайшман.

Трепнах, разтърках очи и се огледах. Всичко си бе на мястото.

— Родърик Лайшман.

— Какво?

— Нищо не съм казал — обади се шофьорът.

— Така ми се счу.

— Беше заспал. Вероятно си сънувал.

— Сигурно.

Въздъхнах и се нагласих отново на мястото си.

— Не, не си сънувал, Родърик. Аз те виках.

… Майката Земя е надменна, нехайна. Тя не разговаря с никого. Усетих шишето до крака си и се изхилих. Никога преди не ми се бяха причували гласове. Не се чувствах толкова пиян, но в такива случаи участникът рядко е най-добрият съдник. Когато се събудя, ще ми се види като сън. Затворих очи.

— … Нито си пиян, нито сънуваш, Родърик. Аз съм с теб.

— Коя си ти? — прошепнах аз.

— Ти ме назова.

— Днешното ми дело не може да е било толкова значимо.

— Има други причини.

— Какво по-точно желаеш?

— Твоя живот.

— Вземи го. Твой е.

— Искам да го запазя, а не да го отнема.

— Какво имаш предвид?

— В този момент по следите ти са федерални агенти. Известно им е твоето местонахождение. Скоро ще те настигнат.

Стегнах здраво превързаната си ръка, усещайки пистолета до ребрата си.

— Не. Трябва да се предадеш, а не да се биеш.

— Може би ще имам по-голяма стойност като мъченик.

— От един процес ще има повече полза. Мотивът ти ще бъде разнищен най-подробно.

— Какво искаш да направя сега?

— Паркирай колата и чакай. Предай се! Не давай на преследвачите си претекст да те ранят.

— Разбирам. Ще останеш ли с мен… докрай?

— Аз съм винаги с теб.

Отметнах одеялото и го оставих да се свлече долу. Наведох се напред и помолих:

— Ще отбиеш ли за минутка?

— Естествено.

Той свърна от пътя и удари спирачки. Когато спряхме, попитах:

— Имаш ли пистолет?

— Да. В жабката е.

— Извади го.

— Какво има?

— Просто го направи, дявол да го вземе.

— О’кей! О’кей!

Той се пресегна, отвори жабката и бръкна вътре. Когато понечи да го завърти към мен, аз вече бях готов. Моят бе насочен.

— Не така — казах. — Сложи го долу на седалката.

— За какво е това?

— Изпълнявай!

Колебанието му продължаваше прекалено дълго.

— Днес вече застрелях двамина — предупредих го аз.

Той го остави на седалката.

— Сега протегни лявата ръка и го хвани през барабана!

Той се подчини.

— Прехвърли го! Пусни го тук отзад на пода!

— Какво става? — попита той.

— Опитвам се да предпазя двама ни от това да паднем убити. Нещо против?

— Напълно съгласен съм — рече той. — Мисля, че идеята е чудесна. Само не разбирам как моето разоръжаване ще допринесе за това.

— Искам да избегна изненадващо нападение. Смятам, че скоро ще ни арестуват.

Той се изхили и отвори вратата си.

— Недей да излизаш!

— Няма — той посочи навън. — Погледни все пак! Съвсем сами сме. Няма никой и в двете посоки. Чуй ме, знам колко си уморен, пил си доста и след всичко случило се трябва да си останал без нерви. Разбирам. При цялото ми уважение, струва ми се, че не си съвсем на себе си. Защо не…

— Не мърдай! Ръцете на волана!

— Виж, ще изглеждаме съмнително, ако някой мине и ни завари в тоя вид.

— По-добре е от другата алтернатива.

— Бягство ли?

— Смърт. Не можем да избягаме.

— Смея ли да попитам какво те кара да мислиш така?

— Не е нужно да знаеш — отвърнах.

Той замлъкна за дълго. После попита:

— Това някаква засада ли е? Част от плана, в която не съм посветен? Или е просто твоя собствена идея?

— Не е моя идея.

Той въздъхна.

— Ох. Защо не ми каза по-рано? Щях да се разкарам, след като знаеш какво да правиш.

— По-добре беше да не знаеш.

— Можеш да махнеш пистолета. Аз…

— Уморих се от приказки. Просто си стой, където си.

Ричард Гайз се приближи до сина си, който си почиваше на пейката в двора и попита:

— Как сте?

— Добър ден.

— Казвам се Дик Гайз.

Денис стана, протегна лявата си ръка напред, с дланта нагоре. С дясната притискаше гърдите си. Тъмните му очи се срещнаха с тези на баща му.

— Род Лайшман — рече той, а Дик стисна и пусна ръката му.

— Може ли да поседна?

— Сядайте — отговори Денис и също се отпусна на пейката.

— Как… се чувствате?

— Рамото все още ми създава неприятности — той се протегна и го разтърка. — Вие адвокат ли сте?

— Приятел от съда — отвърна Дик намествайки се. — Добре ли се отнасят с вас?

— Нямам оплаквания. Чуйте, не съм сигурен дали е редно да разговарям с вас в отсъствието на мистър Палмър — моят редовен адвокат. Просто не съм наясно. Не е нищо лично. О’кей?

— Разбира се. Може ли да ви попитам нещо без връзка със случая?

Зелените очи, точно като на Вики, се втренчиха отново в него.

— Давайте.

— Какво се надяват да постигнат Децата на Земята с цялото това насилие?

— Нашето единствено желание е да запазим Земята като истински подходящ дом за човечеството.

— Като убивате хора? Като вдигате във въздуха мощности и хвърляте бомби?

— Това изглежда е единственият начин да убедим властимащите, че сме сериозни в намеренията си.

— Нека помислим малко. Ако вие успеете да изместите основните източници на енергия, вероятно ще се провалите в собственото си намерение да поддържате Земята като подходящ дом за човечеството. Момент! Нека да довърша. Не зная дали някога сте чели „Бъдещето като история“ на Робърт Хейлбронър. Написана е в средата на миналия век, но се развива добре предпоставката, че основните линии на бъдещето са вече история и неизбежно следват вече действащите сили, които от своя страна са толкова мощни, че едва ли сме в състояние да се противопоставим на основния курс, който те ни определят. Технологиите, например, трябва да напредват. Това на свой ред ще доведе до растеж на бюрокрацията в държавата. Процъфтяващото производство ще направи живота толкова лесен, че икономическата принуда няма да бъде достатъчна сама по себе си, за да задържи хората в непривлекателните професии. Той се оказа прав в тези свои предположения и за по-слабо развитите страни, запалили се по политическата система, предложила им най-бърза индустриализация. Оттам, тяхното бъдеще тръгва по стъпките на нашето…

— Хейлбронър е бил проницателен мъж — отбеляза Денис, — но вие не можете да вървите все по тая крива. Системата ще претърпи крах преди…

— Технологията е доказала своите възможности да открива разрешение на създадените проблеми.

— Но в недостатъчна степен и недостатъчно бързо. Светът все така се разраства, надстройва, свръхпроизвежда некачествени неща. Стандартът на живот е твърде висок, когато хората живеят от индустрията, вместо да бъде другояче. Торо…

— Торо, Русо и компания са искали да видят всички ни, заживели отново в гората.

— Русо често е бивал погрешно разбран, а Торо изобщо не е казвал подобно нещо. Това, към което те са се стремили, смятам аз, е било нещо като наука за оптимума, разбиране за това колко голямо, сложно, механизирано и гъсто населено трябва да бъде едно общество — за да осигури най-добрия възможен живот за хората си, една наука — за да определи тези неща и воля за да се ръководят от тях. Те не са искали завръщане в гората, а да намерят най-точното средно положение между базата и надстройката. Това е съкровеното желание и на Децата.

Дик помълча и после рече:

— Това звучи много благородно и личи, че сте искрен. Аз естествено не съм против идеализма. Ние се нуждаем от идеали. Чувствам обаче, че Хейлбронър е имал право. Ние пишем историята на бъдещето предварително. Надявам се и вярвам, че един ден нещата ще потръгнат по вашия начин. Ние обаче ще трябва най-напред да дадем голям тласък, да пренасочим много енергии. Това нещо ще трае поколения напред. Не може да се постигне за един ден. А най-малко пък може да се постигне чрез произволни насилнически действия.

— Нямаме толкова време — отвърна Денис. — Аз вярвам също така, че ще опровергаем Хейлбронър за начина, по който пишем историята на бъдещето, ако сме твърдо решени да се поучим от грешките на миналото.

— Ако това все пак не стане, не вярвам да последва чак апокалипсис.

— Надявам се да сте прав, но същевременно силно се съмнявам.

Дик стана.

— Ще трябва да се прибирам вече. До скоро.

Денис кимна.

— Довиждане.

Дик побърза да се отдалечи от дребната фигурка на пейката, без да поглежда назад. Влезе в къщата и подмина дневната, без да продума на Вики и Лидия, които седяха на канапето. В кухнята си наля едно силно питие, пресуши го, сипа си второ и бавно се върна в предната стая.

— Още не мога да повярвам — каза той, свил се в едно кресло. — Само допреди седмици той вегетираше. А сега… Лидия, ти ми каза, че е в контакт с човека, но не и че е обсебен изцяло от личността му.

— Това е ново развитие на нещата — обясни Лидия. — Случи се след разговора с теб, преди завръщането ти.

— Той даже не се и отклонява от твърденията на мъжа. Отвръща на нови стимули сякаш е Лайшман.

— Така е.

— Докога ще продължи това?

— Не се знае.

— Това добър или лош знак е?

— Добър е според мен. Независимо от това, което се случва сега, би трябвало да има някакъв остатък, някаква следа от синапсическите процеси, развили се преди.

— Но той ще расте с мисълта, че е Лайшман?

— Не и ако ние се намесим, което ще направим, ако ефектът продължи прекалено дълго. Важното в момента е, че там има нещо, има някаква активност под черепа. Мозъкът му се нуждае от работата, която получава. Твърде дълго е стоял неизползван.

— Мислите, които го спохождат обаче не са детински. Това са мисли на възрастен. Няма ли вероятност това преждевременно израстване да наруши по-нататъшното му развитие?

Вики се засмя и Дик сякаш чак сега я забеляза.

— Нима забравяте, че именно бомбардирането с мисли на възрастни е първопричина за неговия проблем! Днес, той поне се е научил да ги филтрира и да се съсредоточава само върху един чужд мозък. Какво от това, че го прави единствено с Лайшман? Оттогава насам съм разговаряла надълго и нашироко с него. Този Лайшман хич не е толкова лош тип. Всъщност, аз много го харесвам. Той е идеалист и…

— … убиец — довърши Дик. — Няма що — страхотен човек си е изкопал нашият син. Лидия, дали това ще му навреди за в бъдеще?

— А на теб навредило ли ти е? — попита тя. — Или пък на теб, Виктория? Вие и двамата сте били изложени на мислите на възрастни хора още в ранното си детство. Бил ли е някой от вас постоянно увреден от този опит?

— Изложени, но не и напълно обсебени — уточни Дик. — Има голяма разлика.

Лидия кимна.

— Добре — рече тя. — Разбира се, че съществува опасност от продължително влияние. Аз обаче съм убедена, че терапията може да го поправи, ако то се случи. Но бих изчакала, докато се насъбере материал преди да се занимавам с проблема на идентичността.

— Доколко Денис е зависим от Лайшман? Имам предвид какво би се случило с Денис, ако в този момент човекът падне убит? Ще продължи ли да се мисли за Лайшман или ще се откъсне отново?

— Това е един от онези въпроси, на които просто не можем да отговорим при фактите, с които разполагаме. Все още има връзка. Той очевидно усеща всичко, което става с човека. Но все пак действа независимо, макар и от гледната точка на самоличността на другия. Не зная къде минава границата.

— Мисля, че е по-добре да го разберем. Тази информация ще ти бъде необходима, когато дойде време да го измъкваме.

— Ще се справя с проблема, когато стане нужда.

— Хрумна ми нещо — каза Дик. — Между другото, какъв е Денисовият обхват? Той не изпуска Лайшман на повече от сто мили, сега, когато се е завърнал. Но преди го е следвал и отвъд петстотин мили. Къде ли се простира горната му граница?

Лидия поклати глава.

— Отново липсват данни.

— Точно така — рече Дик, — обаче бих искал да разбера. Когато един ден мозъкът му бъде оформен и зрял, възможно е да се окаже най-великият телепат в цялата история на човешкия род.

— Сигурно — отвърна Вики. — Там е и коренът на неговия проблем.

— Ами ако го взема със себе си в Европа през следващия месец? Ще е имал достатъчно време да се занимава с новите си синапси. Ще го изтеглим извън обсега на Лайшман и ще видим дали е все още зависим от този човек или е натрупал достатъчно, за да продължи да съществува вече като самостоятелна личност.

— Не бих ви съветвала да го правите — поклати глава Лидия. — Ами ако просто изпадне пак в кататония?

— Тогава ще го върнем обратно и ще го оставим да си бъде Лайшман още известно време.

— Проблемът е, че не знаем дали ще установи отново контакт с Лайшман. Възможно е да си остане откъснат.

— Тогава твоята теория е погрешна и колкото по-рано го установим, толкова по-добре.

— Виждам, че вече сте взели решение.

— Да. Дори и в най-лошия случай, Денис ще се върне в предишното си състояние. А ти вече ни увери, че то не е безнадеждно. Има ли някаква действителна разлика?

Лидия наведе глава.

— Честно казано, не мога да кажа.

Дик си допи питието и заяви:

— Добре. Ще го направим.

— Съгласна съм, но при условие, че ще го придружа и с уговорката, че го връщам у дома в случай, че възникне някакъв проблем. Иначе се отказвам от случая.

— Лидия, няма да постъпиш така! — възкликна Вики.

— Не виждам друг начин.

— Добре — рече Дик, — съгласен съм. Това е нещо, което все пак съм длъжен да открия.

— Лидия — подхвана Вики, — възможно ли е по този начин наистина да се намалят шансовете на Денис?

— Струва ми се, че да.

— Тогава аз го забранявам. Дик, няма да съсипеш онова, което е останало от сина ми, просто за да определиш неговия ТП обсег. Ако настояваш, аз си заминавам. Ще издействам съдебно решение, ако се наложи, за да ти попреча да го отведеш.

Дик се изчерви.

— Вики. Аз…

— Чу ме какво казах. От теб зависи.

— Струва ми се, че ставаш глупава.

— Не ме е грижа какво мислиш. Как смяташ да постъпиш?

— Не ми оставяш избор. Няма да го вземам. Стори ми се, че идеята е добра. И все още го мисля. Лидия, ами следващата пролет? Тогава ще пътувам отново. Няма ли да е по-благоприятно?

— Възможно е. Даже е вероятно. Ще е имал повече време да се нагоди към нормалните функции.

— О’кей, ще поговорим за това отново тогава. Вики, съжалявам. Не разбрах…

— Зная. Но сега разбираш.

— Сега разбирам.

Дик отнесе чашата си в кухнята и я изми.

— Смятам да се преоблека и да се поразходя — съобщи той.

Вики стана и се запъти към градината.

Лидия прекоси стаята и се загледа през прозореца. Играеше си с висулката на врата, зареяла поглед в планините и облаците.

Същата есен, когато се гледаше делото на Родърик Лайшман, Дик беше на Изток. Единствено обажданията на д-р Уинчъл след ежеседмичните прегледи на Денис бяха тези, които го информираха за редуването на подем и спад в духа на момчето. Медиите не бяха в течение на връзката на Денис със случая. Само още двама медицински консултанти знаеха за състоянието му.

Дик се взираше в Уинчъл от екрана:

— Все така ли се къпе и облича сам…?

— Да.

— Все така ли се храни самостоятелно и отвръща смислено, когато го заговорят?

— В духа на Лайшман… да.

— Все така ли изглежда наясно с всичко, което Лайшман мисли и върши?

— Да. Периодически сме го проверявали.

— Трудно ми е да си представя как успява да отговори на две различни обкръжения, без да се обърка, без да усети противоречивата ситуация.

— Ами това прилича на класическата параноична реакция, при която пациентът може да функционира относително добре в нормалното си обкръжение, продължавайки все пак да вярва, че е друг човек, на друго място.

— Струва ми се, че схващам. Докога смятате, че ще продължи това?

— Вече съм ви казвал, че все още няма как да преценя. Съгласен съм обаче с Лидия, че ситуацията заслужава да бъде изследвана. Оставете нещата да се задълбочат. Тя ще се погрижи за личностното прекрояване след това.

— А относно пътешествието, за което споменах?

— Според мен, ако той действително извлече полза от експонирането, то това ще стане до идущата пролет. Не виждам защо пъпната връв да не бъде прекъсната по това време и да започне приспособяването.

— Чудесно — рече Дик. — За Лидия…

— Да?

— Просто се чудех. При цялото ново развитие, дали тя остава най-добрият терапевт за Денис?

— Има ли нещо в нея, което да не ви харесва?

— Не, нямам предвид това. Исках само да съм сигурен, че Денис има най-доброто.

— Така е наистина. Лидия познава Денис по-добре от всеки друг. Нов терапевт би загубил месеци, за да достигне подобни резултати, а остава и проблемът с взаимовръзката. Възможно е да се окаже пагубно нейното изтегляне от случая и привличането на друг на този етап.

— Разбирам. Просто исках да съм сигурен.

— Има ли нещо, което ви притеснява у нея?

— Ни най-малко. Според вас как ще му се отрази съдебното решение по делото Лайшман? Мъжът е обречен.

— Най-вероятно ще настъпи депресия. Според психиатрите, които са го преглеждали обаче, Лайшман изглежда стоик. Денис вероятно ще го приеме по същия начин.

— Съвсем скоро ще разберем.

— Да. Тази седмица, предполагам.

— Е, дръжте ме в течение.

— Непременно.

След разговора Дик реши да заведе секретарката си на обяд и да мисли за други неща. Не беше изненадан, когато Лайшман бе признат за виновен. Това, което го тревожеше, беше присъдата.

— Не предполагах, че ще приемат психиатричния аспект толкова сериозно — свърза се той с Уинчъл веднага щом чу за това.

— Аз го очаквах. Винаги е съществувала такава вероятност. По начало това е дело на адвоката му. Аз не бих го приел толкова на сериозно.

— Държат го в Щатската болница на Лас Вегас, която е твърде близо до Денис. Вероятно ще започнат някакво лечение… Какво ще стане, ако го поставят на лекарства или пък му разбърникат мозъка? Няма никак да ми хареса.

Уинчъл помълча известно време. После рече:

— Разбирам проблема. Искаше ми се да държа Денис, както и нас, далеч от цялата история. Сега обаче е най-добре да следим какъв курс на лечение планират за Лайшман. Може би все още можем да запазим Денис в тайна. Ще видя дали ще успея да уредя нещата с болницата. Ако ли не, вероятно ще се наложи да прибегнем до съда.

— Добре, но нека предприемем бързо някакви стъпки. Детето и така е вече достатъчно изтормозено.

— Вярно е. Още сега ще им позвъня и ще ви уведомя.

— Все още си мисля, че трябва да се преместим извън обсега и да го оставим така.

Уинчъл прехапа устни.

— Нека оставим това за накрая — каза той.

Стори ми се, че го бях мернал по-рано през деня, но не бях сигурен до късния следобед. Точно тогава дойде в читалнята, където самотно прелиствах някакви книги. Той спря количката, която тикаше като по този начин блокираше изхода, пристъпи навътре, подсвирна тихичко и ми намигна щом погледнах нагоре.

— Куик! — възкликнах. — Какво…?

Той сложи пръст на устните си, обърна се и взе една картонена кутия от долния рафт на количката. Донесе я и я постави от обратната страна на стола ми, невидима откъм преддверието.

— Няма проблеми — прошепна той, — работил съм по тези места и преди. Умът ми е бистър. Тук си кажи-речи две седмици. Как се отнасят с теб?

— Наблюдение и тестове през целия месец — отвърнах. — А ти какво си намислил?

Той поглади странично острия си нос и оголи жълтите си зъби в усмивка.

— Ще те измъкнем оттук. Всичко е нагласено. Имам подготвен план. Колата чака.

— Все още е светло. Няма ли да е по-добре, ако…

— Не. Довери ми се. Знам къде са всички.

Погледнах слабата му фигура, тъмните, шарещи очи, светлата коса, чевръстите ръце.

— Ти си достатъчно ловък — потвърдих аз. — О’кей. Какво да правя?

— Облечи дрехите от този вързоп, докато аз стоя отвън пред количката. Ако някой дойде, ще свирна и ти бързо ще ги свалиш. Щом се върна с кутията, ще ги хвърлиш обратно вътре. О’кей?

Кимнах и започнах да си разкопчавам ризата.

— Не — рече той, — слагай ги върху твоите. Това е просто стара униформа.

Куик се върна обратно до вратата и попита:

— Как е рамото ти?

— Вече е идеално. Как са Джери и Бети?

— Добре. Никой не ги е заподозрял в съучастие с теб.

Продължаваше да си бърника количката, препречвайки вратата.

— Хей! Вътре има пистолет!

— Шт! Пъхни го в колана, под сакото. Никой няма да заподозре.

Проверих — зареден беше. Прибрах го и бързо се облякох.

— Готов съм.

— Хайде навън тогава! Помагай ми в бутането на количката.

Излязохме в коридора. Застанах зад количката до него, откъм стената и започнахме да я тикаме.

— Накъде? — попитах аз.

— Към товарния асансьор, през ония врати в дъното. Ключът е у мен.

Преминахме по коридора. Той отключи вратите. Никой не се виждаше. Отключи и асансьора. Вкарахме количката и се спуснахме към сутерена.

— Аз ще стоя отпред — рече той. — Ако някой мине, веднага приклякаш зад количката.

— Разбрано.

Вслушвах се в жуженето на проскърцващия асансьор. Хладен въздух на талази премина отляво. Почувствах някаква омая. Не беше за вярване как бързо се развиваха събитията — без никакво предупреждение. Ако бях имал време за размисъл, сигурно не бих се движил така небрежно. Вероятно нямаше да заспя през цялата нощ.

Асансьорът спря със скърцане. Куик отвори вратата, хвърли поглед навън, кимна ми и изтегли количката.

Аз го последвах. Намирахме се в полуосветен хол, но предметите изглеждаха по-ясни към левия край. Придвижихме се натам и той ми даде знак да си разменим местата. Минах от лявата му страна преди да завием зад ъгъла. Там имаше рампа, водеща към една открита зона — товарна платформа, където двама работници бяха седнали върху щайги, пиеха кафе и пушеха. Този, който беше по-близо, погледна към нас, докато се изкачвахме с тракане на колелата. Куик идеално ме скриваше от погледите.

— Дявол да го вземе! — промърмори той. — Обикновено не си прекарват почивката на рампата.

Бял фургон с червен надпис „Хранителни продукти Симпсън“ бе опрян отзад на товарната рампа със спусната задна врата. Тази на шофьора беше отворена и един мъж в зелена униформа седеше странично, с провесени крака и преглеждаше някакви листа, закрепени на подложка. Една димяща чашка се крепеше на контролното табло отдясно. Куик му махна и той му отвърна със същото. Няколко мига по-късно се извъртя напред и тръшна вратата. Малко след това чашката кафе излетя през прозореца.

Куик забави ход.

— Смятах да те затворя отзад и да го оставим да те откара — рече той. — Вече не става. Тези приятели ще разберат, че има нещо съмнително. — Посочи с глава към работниците. — Ще ми се наложи да продължавам нататък, както, опасявам се, и те.

— Предполагам, че не ни остава голям избор.

Той поклати глава.

— Ще спрем количката, когато се изравним с тях — каза той, гледайки зад камиона надолу към рампата. — После ще се извърнем. Тогава ще извадиш пистолета и ще ги накараш да се качат в камиона.

— О’кей.

Когато се приближихме, спряхме количката, обърнахме се и се насочихме към тях. Аз се ухилих и положих ръка върху дръжката на пищова.

— Привет — подхвана Куик, — просто се чудех…

Този, който беше по-близо ме гледаше косо. Извадих оръжието и го насочих към тях.

— … чудех се дали ще искате да се правите на герои или просто ще оживеете и ще оставите другите да живеят.

— Това е Лайшман — рече взиращият се в мене.

— Господи! — възкликна другият.

— Какво решавате? — запита Куик.

— Каквото кажете — отвърна вторият.

— Тогава влизайте и двамата в камиона!

Те се изправиха. Първият мъж вдигна ръце нагоре.

— Свали ръцете — рекох — и вече недей да правиш нищо толкова очебийно.

— Съжалявам.

Той ги отпусна и двамата се насочиха към камиона. Качиха се вътре. Куик изпълзя от платформата, отиде напред и заговори водача, който току поглеждаше назад с нещастна физиономия.

Аз последвах мъжете в каросерията.

— Ще стоите само отзад — наредих — и не мърдайте от пода.

Седнах срещу тях. Секунди по-късно моторът забръмча. Отвън долетя звук на катерене — Куик заобиколи ъгъла и после се метна вътре.

— Още миг и шофьорът ще дойде да затвори — промърмори, докато заемаше позиция отдясно на мен, с изпънати напред крака.

Над нас се появи светлина.

От лявата ми страна седеше младичко, слабичко, тъмнокосо момче:

— Какво ще правите с нас? — попита то.

— Нищо — отвърнах, — ако не ни създавате неприятности. Знаете сами, че щяхте да съобщите за заминаването ни с камиона. Не можехме да го допуснем. Бъдете добри да не вдигате шум при потеглянето и ние ще ви оставим на следващата спирка, веднага щом се отдалечим. О’кей?

— Както кажете — кимна той. — Имам семейство.

— Аз също — добави по-възрастният до него. — Ще правя, каквото кажете.

— Тогава стойте назад и се наслаждавайте на пътуването — усмихнах се аз.

Шофьорът се появи и Куик се наведе да му пошушне нещо преди да ни затвори вътре. Малко по-късно чух затръшването на вратата. Камионът потегли. Вече пътувахме.

Куик се наведе и ми прошепна:

— Ще ги оставим преди смяната на превозните средства. Колкото по-малко знаят, толкова по-добре.

— Чудесна идея. Колко има дотогава?

— Двайсетина минути, струва ми се. Пускаме ги след петнайсет.

— Много добре.

Най-сетне напрежението взе да ми се отразява и усетих силно желание да се отпусна. Дланите ми се изпотиха и аз ги избърсах о панталоните си. Смешно. Нямах никаква особена реакция, когато стрелях в Санта Фе. Вероятно защото бях изработил всичко предварително, съзерцавайки събитието. Този път обаче, бях неподготвен и лесно бих станал жертва на сегашните неизвестности.

Спряхме. Отвъд бариерата. Чувах гласове, но не можех да различа думите. След малко отново потеглихме.

— Може ли да запуша? — попита мъжът срещу мен.

— Давай — рекох.

Наблюдавах го как запалва.

— Ще ме почерпите ли с една?

— Разбира се — той подаде пакета.

Станах, пресегнах се и извадих една цигара.

— Може ли и огънче?

Той ми подаде кибрита си.

— Благодаря — казах връщайки го обратно.

Заех отново мястото си срещу него.

— Тъпо изпълнение — отбеляза Куик. — Можеше да вземеш една от моите.

— Не знаех, че пушиш.

— Не е имало кога да разбереш — усмихна се той, докато вадеше и палеше една. — И аз не знаех, че ти пушиш.

— Не бях пушил от години. Просто реших да уравновеся екологичната загуба срещу психическата болка. Шансовете ми са по-добри, ако съм спокоен. Всичко, каквото мога да направя за повишаване на шансовете си в момента, си струва. Ако се изплъзна, може би ще допринеса с нещо още по-добро за Децата. Ех, че кеф!

— Ти си странен тип — рече Куик. — Понякога имам усещането, че цялото движение за теб е по-скоро някаква религия, отколкото нещо друго.

— Прав си — рекох, — предполагам, че е така.

— Смяташ ли, че за всички свои дела ще получиш награда на оня свят?

— Предостатъчно ми е удовлетворението тук и сега. Земята ми е и възнаграждението, и грижата.

— На процеса изтъкнаха, че си работил в Горската служба. Не знаех за това.

Кимнах.

— Адвокатът каза истината. За мен всичко опираше до това, че виждам земята и всичко нейно винаги на втори план зад бизнес интересите. Няколко години периодически водех разговори с хората от ДЗ. И накрая, един хубав ден, се реших — мътните го взели! Ако ние се отнесем към тях със същата бруталност, с каквато те се отнасят към земята, може би тогава някой от тези мръсници ще схване за какво става въпрос и ще премисли повторно… Не зная. Трябваше да предприема нещо наред с писането на протестни писма. Понякога, когато съм сред природата, ме спохожда мистично чувство. Усещам, че там има нещо — някаква сила, на която аз служа. Не е важно каква точно е. Не е важно дори дали наистина е там. Понякога ме утешава и самото чувство за нечие присъствие, което изглежда благоразположено към мен. Това е достатъчно.

— Значи си живял дълго на открито?

— Да, така е.

Куик погледна към мъжете срещу нас и понижи глас:

— В такъв случай, би могъл и да оцелееш сред природата?

— Да.

— Тогава това може би не е лоша идея, докато нещата си влязат в руслото. Много са местата, например в Канада, където те никога не биха те открили.

— Обмислял съм го… Защо не ми разкажеш нещо за себе си? Защо влезе в движението?

— Нищо толкова фантастично в сравнение с твоите основания. Имам им зъб, но досега никой не е намерил за нужно да ми даде мистичния знак свише. Не, предполагам, че съм само един размирник, един професионален недоволник. Мразя системата по много причини — някои от тях сериозни, други навярно доста лекомислени. Няма смисъл да цитирам глава и стих. Ако не бях с Децата, щях да хвърлям бомби с някого другиго. Тази кауза изглежда някак по-чиста, това е всичко. Знаеш ли, пантеист или не, но ти си сигурно по-здравомислещ от мен. Работил съм на достатъчно места като окова, което току-що напуснахме, и съм усвоил нещичко от жаргона и от идеите, бил съм свидетел на доста случаи. Понякога си мисля, че много от това е приложимо към мен — той се изсмя, след което продължи отново: — Напълно съм убеден, че коренът на лудостта е в света и това, което може да постигне всичката им терапия, е да ме превърне в перко като останалите.

Аз се засмях. Допушихме цигарите. Заслушах се за шумове извън камиона и се опитах да преценя откъде идват. Но не се чуваше нищо друго освен бръмченето на колата, а аз отдавна бях престанал да броя обиколките.

— Така и не разбрахме как успяха да ни локализират толкова бързо миналия път — обади се отново Куик. — Някакви предположения?

— Не.

— Е, сега сме още по-предпазливи. Ако не ни настигнат до един час, би трябвало да сме се изплъзнали.

Отново се върнах мислено към онзи ден, към гласа, който ми се бе причул. „Тук ли си сега? Такава ли е твойта воля?“ Чудех се, но отговор нямаше.

След известно време шофьорът намали и ни пораздруса. Предположих, че сме се отклонили от пътя. Продължихме така няколко минути, после колата спря.

Чух да се отваря вратата на кабината. Малко след това шофьорът отвори и задната част на камиона. Погледнах навън и видях, че се намираме на прашен път, виещ се покрай един поток.

Размахах пищова.

— Хайде, вие двамата — рекох, — време е да се сбогуваме.

Мъжете станаха и тръгнаха назад. Последвах ги, за да видя как ще се спуснат долу.

По-възрастният погледна към нас. Стори ми се за миг, че ще каже нещо, обаче той се извърна и хукна заедно с другаря си надолу към потока.

Шофьорът се изхили след тях и отбеляза:

— И двамата са изплашени до смърт.

— Колко още има до смяната?

Той погледна часовника си.

— Пет минути — отговори и затвори вратата. Вероятно беше изминало точно толкова време, когато трябваше пак да ставаме, да излизаме и да се пъхаме в лекия автомобил, паркиран край пътя. Куик и аз се вмъкнахме отзад. Шофьорът на камиона остави возилото си и се метна отпред заедно с новия водач.

За секунди бяхме отново на пътя със свободен хоризонт пред нас. Отвсякъде бяхме заобиколени само с чиста природа, въпреки че нямах точна представа къде се намираме. Пък и нямаше значение. Движехме се бързо.

Когато подминахме Корнадо Хилс и обърнахме на северозапад, започвах да се чувствам в безопасност. Прецених, че е изминал около час, откакто бяхме напуснали болницата. Усетих как отхвърлям част от напрежението, чудейки се дали моето отсъствие вече е било забелязано. Дори в този случай, дирята вече се заличаваше. Още мили, още време…

След половин час вече си мислех, че ще успеем. Именно тогава шофьорът ни откри полицията.

— Ченгета зад нас — съобщи той. — Не се движат бързо и не сигнализират. Може и да е обикновен патрул.

— Но може и да не е — отбеляза Куик, облягайки се настрани и поглеждайки нагоре. — Небето все пак е чисто — добави. — Това, разбира се, не доказва нищо, не и когато теренът е толкова неравен. Хеликоптерът може да си кръжи някъде, очаквайки да го повикат. Ако изгубят връзка с тях, всички коли в околността ще бъдат под тревога и хеликоптерите постоянно ще правят обиколки.

— Увеличиха скоростта — обади се шофьорът. — Настигат ни. Да се опитам ли да им избягам?

— Не — отвърнах, — това ще привлече вниманието им. Може и да няма нищо опасно.

Спуснах прозореца.

— Ако ни спрат и намерят оръжието — рече Куик, ще станат по-подозрителни и непременно ще те разпознаят. Така че бъди готов да го използваш.

— Знам.

— Приближават ни — обади се водачът.

— Забелязваш ли някакви оръжия? — попитах.

— Не. Макар че това нищо не значи. И аз имам пистолет под седалката. Някой иска ли го?

— Дай го тук — рече Куик — между седалките, за да не го видят.

Шофьорът се наведе напред, после се изправи. Куик пое пищова от ръката му.

— Готвят се да ни изпреварят. Може би просто ще отминат.

След секунди чух сирената.

Обърнах се. Точно се изравняваха с нас. Не оставаше нищичко за губене. Стрелях два пъти по предния десен фар и го улучих.

— Давай! — изкрещях.

Полетяхме. Започна стрелба след нас и задното стъкло се пръсна, но Куик и аз вече бяхме залегнали. Никой не пострада.

Когато малко след това погледнах назад, патрулната кола бе изтикана край пътя. Склон, завой и те изчезнаха от погледите ни.

— Вече са се свързали с другите патрулни коли — обади се предишният ни шофьор.

— Вероятно — съгласи се сегашният. — Не след дълго ще ни погнат по въздуха. Някакви предложения?

— Не знаем колко далече е най-близкият хеликоптер — рече Куик. — Може да е на няколко минути.

— Е, и? Дали ще ни засекат сега или след няколко минути, какво значение има?

— Значи продължаваме. Няма смисъл да се крием, след като знаят, че сме тук. Просто ще блокират пътищата, ще доведат маса хора и ще преровят гората. Да продължаваме напред, докато наистина видим хеликоптер.

— Тогава ще бъде твърде късно.

— Може би няма. Тук сме четирима. Те не могат да преценят кой кой е от въздуха. Щом забележим хеликоптера, ще свърнеш. Един от нас слиза и хуква. Останалите продължават. Как ще постъпят те?

— Нямам представа. Ще последват мъжа и вероятно ще се обадят за нов хеликоптер.

— Идеално. Не може да има втори съвсем наблизо. Ще спечелим голяма преднина. Приближат ли се пак, излиза втори. Надявам се това да е достатъчно, за да се изплъзнете двамата с Род. Ако ли не, оставяш го и продължаваш. Род, изглежда съвсем скоро ще получиш възможност за спасение в гората.

— Мисля, че си прав — отвърнах.

— Кой е първи? — попита другият водач.

— Не ми пука — каза Куик. — Има ли още патрони?

— Ъхъ, кутията е почти пълна.

— Подай я назад.

Пресегна се и я взе.

— Чакайте малко — обади се нашият предишен шофьор, — аз ще бъда пръв. Ако смятате да я изгърмите по тях, не ми се ще да съм втори — със или без оръжие. Няма да имам никакъв шанс. Пуснете ме първи и ще им спретна една хубава гонитба. Тогава, ако се наложи, прави каквото знаеш.

— О’кей, това ни устройва.

— Тези за 38 калибър ли са? — попитах го аз.

— Ъхъ.

— Дай ми дузина от тях.

— Брой.

Той гребна една шепа и ми ги подаде. Пуснах си ги в джоба.

Куик продължи да наблюдава небето.

— Още нищо — отбеляза той. — Чудя се как ли ни откриха толкова скоро? Дали не са намерили ония двама хамали? Или просто е късмет?

Повдигнах рамене.

— Вече няма особено значение.

— Няма, наистина.

Изминахме няколко мили и аз отново бях на косъм да повярвам в нашето избавление, когато Куик засече хеликоптера върху гребена на редица от хълмове.

— О’кей, туй то — заключи той. — Отбий!

Така и направихме и първият шофьор излезе.

— Късмет — пожелах му аз.

— Благодаря.

Той хукна, изкатери се и се спусна надолу по хълма, далеч от пътя.

— Как се казваше той, между другото? — попитах, докато пътувахме отново напред.

— Боб — рече Куик. — Толкова знам.

Пилотът сякаш не можеше да реши отначало. Издигна се още по-нагоре и започна да кръжи. Предполагам, че от новата височина виждаше едновременно и Боб, и нас.

— Държи ни под око, докато получи инструкции — обади се Куик. — Хайде на бас, че ще му наредят да преследва Боб.

— Едва ли следващата ни смяна е съвсем близо — подхвърлих.

— Де да беше — каза шофьорът. — Съжалявам. Чуйте, те знаят къде сме в момента. Ако останем на това място, ще ни приклещят вътре. К’во ще кажете, ако опитам по страничен път? Обаче не познавам тукашните пътища. А вие?

— Не.

— Не.

— Какво да правим? — попита шофьорът.

— Давай — рекох му аз. — Поемай по някой по-свестен.

Нямаше обаче прилични отбивки през следващите пет или шест мили. Точно както бе предвидил Куик, накрая хеликоптерът се отказа и изчезна. Предположих, че от Таос са изпратили патрулни коли по пътя към нас.

— Най-добре ще е да поемеш по първата, която се покаже — рекох.

Той кимна.

— Мисля, че вече я виждам.

Когато приближихме, той намали. Пътят водеше надясно. Имаше настилка, която обаче не бе поддържана от години.

Това ни забави, но някъде след първата миля се чух да въздъхвам. Пътят не се стесняваше, нито пък се влошаваше. Никой и никъде не се показваше на хоризонта.

Оставаше все още много до заник слънце. По тъмно и пеш шансовете ми вероятно биха се увеличили.

— Сигурно няма манерка с вода в колата?

Шофьорът се засмя.

— Не, за съжаление — отговори той, — не съм планирал друго освен таксиметрови услуги.

— Другият път ще си по-съобразителен — рекох. — Отбий при онези дървета там горе и ме остави да сляза.

— О’кей.

— Това не е по плана — отбеляза Куик.

— Не, но е много по-добре — рекох. — Ако успея да се задържа извън полезрението до мръкнало, ще мога да се придвижа доста нататък, стопирайки до сутринта.

Стигнахме дърветата и спряхме.

— До скоро — казах.

Слязох и потеглих. Шофьорът извика нещо след мен. Звучеше като „Късмет“.

Минути по-късно, малко по-нататък, чух хеликоптера. Веднага се хвърлих на земята под дърветата, застинал неподвижно. Дори не погледнах нагоре. Просто чаках да отмине.

Той обаче не отмина.

Шумът от мотора му достигна своя максимум и се задържа така. Накрая погледнах нагоре. Той кръжеше.

Дявол да го вземе! Защо? Не се виждаше, когато слязох от колата. Трябва да е търсел кола. Освен… Изплюх малко пясък. Освен, ако нямаха някакъв собствен детектор — инфрачервен, топлинен — и докато са сканирали областта, са попаднали на моите очертания.

Да, така трябва да е станало. Хеликоптерът започваше да се спуска.

Машината се насочваше към едно сечище на стотина метра вдясно от мен. Щом като се сниши под върхарите на дърветата, аз се изправих на крака и се втурнах към гъсталака отсреща. Горичката не бе голяма, но когато стигнах, съзрях още една — отвъд скалисто било, осеяно с бодли и храсталаци, намиращо се на около четвърт миля. Завтекох се натам. Останах без дъх по-скоро, отколкото си представях. Въпреки ежедневните ми упражнения, месеците, прекарани на закрито, ме бяха отпуснали.

Насилих се да продължа, дишайки тежко и без да се обръщам назад. Преди да стигна до дърветата, чух глас през високоговорител:

— Спри! Полиция!

Продължих да тичам.

— Обграден си! Ще стреляме! Спри!

„Първият изстрел ще бъде предупредителен, помислих си, но следващият едва ли.“ Бях замаян и краката вече ме боляха, но не смятах да спирам.

Чух първия изстрел.

— Това бе предупреждение! Спри!

Последваха още няколко и аз ги чувах как отскачат наблизо. Стана ми ясно, че няма да достигна дърветата. Почувствах се на ръба на припадъка. Имаше все пак някакви скали отпред…

Отново стрелба…

Свих се зад скалите, строполих се и се сгуших, останал без дъх.

Очаквах ново предизвикателство, но такова нямаше. Стрелбата затрака наново, ала сякаш попаденията не бяха близо до мен. Надникнах отстрани на скалата.

Имаше четирима полицаи, трима от които залегнали в позиция, обстрелващи дървесата, които вече бях напуснал. Четвъртият бе проснат по гръб, с крайници в неестествено положение.

Дишах с пълни гърди, докато главата ми се проясни и изучавах ситуацията пред себе си. Бързо разбрах, че стрелбата им не е останала без отговор. Кой ли…

Естествено. Това беше Куик. Той трябваше да е. Беше изчакал, докато се изгубя от поглед и ме бе проследил, глупавото магаре. Сега се опитваше да ги забави, за да ми даде шанс. Само дето си рискуваше живота с тази щуротия. Моето бягство не струваше, колкото неговия живот. По-скоро бих се предал и жертвал от времето си, отколкото да го видя застрелян. Щях да съм още жив. Щях да изляза някой ден…

От димните криволици личеше, че той бяга из гората. Докато го гледах, мъчейки се да открия местоположението му, още една от фигурите пред мен бе разтърсена и се просна бездиханна.

Оставаха още двама… Никога нямаше да го пуснат жив след всичко това. Борбата щеше да продължи докрай и той можеше да бъде само един. При това бе вече доста близо. Куик едва ли имаше още много амуниции.

Напипах пистолета си с ръка. Никой не гледаше в моята посока. Навярно бяха предположили, че съм продължил напред. Изправих се на крака. Приведен, тръгнах бавно към тях, готов да се просна по корем в мига, в който някой се обърнеше. Повтарях си, че рискът не е кой знае какъв. Имаше още скали там горе, където те лежаха. Ако стигнех дотам, щяхме да ги подложим на кръстосан огън и нямаше да ни отнеме много време да приключим.

Когато наближих, стрелбата от дърветата секна. Куик ме бе видял, не е искал да рискува и да ме уцели случайно. Добре. Почти бях успял да измина разстоянието…

Допускам, че отначало полицаите са решили, че са го улучили. Тази мисъл пробягна и през моята глава. Все пак това, че то съвпадна с моето приближаване, сякаш направи първото ми предположение по-правдоподобно. Те не помръдваха. Държаха се на позиции и поддържаха огъня, вероятно в очакване на някоя хитрост, която да ги накара да се покажат. Продължих да вървя. Почти бях навлязъл в обсега им.

Именно тази тишина, предполагам, ме издаде. Мъжът отдясно навярно бе доловил шума от моето приближаване. Той обърна глава и погледна назад.

Аз залегнах напред машинално, нагласих лакти, подпрях дясната си ръка с лявата и започнах да стрелям.

За това време той бе успял да се обърне и да хване пушката. Ако не го бях заковал така бързо…

При третия ми изстрел той се отпусна, после описа бясна дъга във въздуха.

Тогава усетих пареща болка в гърдите и политнах напред, изстрелвайки един безцелен куршум в посоката на втория мъж, точно преди да зария глава в земята и да вкуся кръв, примесена с прах.

После стрелбата продължи. Шумът идеше отдалече. Всичко изглеждаше далечно. Аз се борех да надигна глава, подпрях я на кула от юмруци. Сякаш през стесняващ се тунел видях как един мъж изниква откъм дърветата стреляйки. Това бе Куик. Последният полицай, който се беше подпрял на коляно, се бе обърнал по посока на гората и отвръщаше на огъня. През това време, той се катурна, а Куик продължи да се приближава.

Отпуснах се отново, мрак обгръщаше главата ми. Заради това ли беше всичко? Няколкото месеца, които бях спечелил! За какво бяха послужили те? Можеше да падна убит още през оная сутрин в Санта Фе… Но процесът, рекламата… Да. Оня глас, дето чух веднъж… полупиян… Действителен? Няма значение, предполагам, Прамайко… Заради теб… Съжалявам за последната цигара. Аз… Тук ли си? Наистина ли…?

— Никога не съм те изоставяла.

— Ама това ли е…

— Ела при мен.

Аз…

Денис Гайз отново бе изпаднал в кататония. Лежеше на леглото, зяпайки в нищото. Изпускаше се и се налагаше да го преобуват като пеленаче. Когато Лидия слагаше храна в устата му, той дъвчеше и преглъщаше механично, без знак, че осъзнава процеса. Вече не говореше, освен случайното среднощно промърморване насън. Не ходеше.

Все пак Лидия твърдеше, че има прогрес, че той е извлякъл полза от обвързването със застреляния убиец Родърик Лайшман, че необходимите съставки за личността, която той щеше да развие един ден, бяха заключени в неговото подсъзнание, потънали надълбоко заради травмата от смъртта, на която бе станал свидетел.

Измина месец. После още седмица.

В хладната утрин на един вторник, когато Вики стана и отиде до кухнята, тя намери кафето вече готово. Чаша от него димеше на бар плота отляво на нейния син, който напълно облечен пушеше и четеше вестник.

— … Пак проклетите индустриалци! — възропта той.

Погледна към нея, плесна вестника в плота, повдигна го и го размаха насреща й.

— Виж какво е намислила проклетата пасмина от юга — изръмжа той — да замърсят океана! Ще речеш, че искат техният собствен промишлен риболов да…

Вики нададе кратък писък, обърна се и побягна.

Малко по-късно Лидия, в рокля на зелени и оранжеви цветя, пристигна в кухнята и седна да пие кафе с него. Същата вечер, отправяйки успокояващи импулси към неговите сънни центрове, тя го остави похъркващ в спалнята и отиде да погледа звездите.

Вики проучи ума й, но там нямаше нищо за известно време. Накрая Лидия влезе в къщата с тъмни кръгове под очите.

— Тъкмо щях да си сипя нещо за пиене — рече Вики, — а за теб?

— Да, моля. Едно уиски от тези на съпруга ти, с лед.

Лидия отпи полека, с поглед зареян из стаята.

— Той явно пак е успял — поде тя. — Открил е нова личност и я е обсебил изцяло. Този път това е мъж, известен като Смит, Куик Смит, съратник на Лайшман, който очевидно му е останал предан докрай…

— Длъжни ли сме да известим властите отново?

— Не. Не би послужило за нищо. Случаят е приключен. Лайшман и четирима полицаи са намерени мъртви на едно поле, в резултат от престрелка с огнестрелно оръжие. Свършено е вече. Вярно, този човек го е познавал. Е, и? Това не е престъпление. Нека оставим нещата така. Освен това, аз нямам действителна представа за местонахождението му. Неговият ум е много по-труден за вкарване в този коловоз, отколкото бе онзи на Лайшман. Има и психо нюанс, но без да е нещо особено. Той е далеч оттук, доколкото знам и не възнамерява да навреди никому. Денис навярно го е открил при тяхното съратничество, но чак наскоро се е възстановил достатъчно, за да проследи връзката.

— До какво ще доведе това сега?

— До безизходица, боя се. Смятам, че у него вече има натрупан достатъчно материал, за да продължа градежа, за който съм ти говорила. Но това го блокира. Докато има намесена нова личност, аз нямам достъп. Нито пък желая да опитвам с тази нова личност, след като съществува това съотнасяне.

— Тогава какво трябва да направим?

Лидия надигна чашата, отпи и я остави.

— Прекарах целия ден в търсене на ключа — каза тя — и когато накрая го намерих, бях твърде уморена да го завъртя. Вярвам, че ще успея да прекъсна тази връзка.

— Как?

— Главно като го блокирам за малко. Вярвам, че ако осуетя това, той ще се оттегли отново.

— Това няма ли да му навреди?

— Не. Просто ще го върне обратно там, където е бил, за да мога да продължа да работя с него. Единствената причина, поради която не го направих днес е, че това ще изисква повече издръжливост, отколкото можех да събера в момента. Той е изключително мощен. Никога преди не съм срещала телепат с подобна сила.

— Но дали няма просто да се пресегне и да възстанови връзката, след като ти свалиш напрежението?

— Не смятам. Не и веднага, във всеки случай. Забележи колко дълго продължи оттеглянето му след смъртта на Лайшман.

— Вярно. Кога смяташ да опиташ?

— Утре, ако съм готова. Чувствам, че ще бъда.

— Искаш ли най-напред да поговориш с д-р Уинчъл?

— Всъщност не. Това е моята област на специализация, не неговата. Той би ме оставил аз да взема решението, а тъй като вече съм го взела, консултацията би била излишна.

— Хубаво. Да кажем ли на Дик?

— Не още. Това всъщност не е толкова съдбовен момент, колкото може би изглежда. То е просто повторение на предишната история. Защо да го тревожим, когато нямаме нищо важно да му съобщим? Да изчакаме, докато постигнем истински прогрес.

Вики кимна. Те изпиха питиетата си и поговориха за други неща.

С известни трудности на следващия ден, Лидия успя да прекъсне контакта на Денис с мъжа, наречен Смит. Както бе предвидила, той се върна пак в кататоничното си състояние. Сега обаче, склонността му да бълнува насън бе нараснала и той периодично взе да получава и пристъпи на сомнамбулизъм.

След две седмици бе шофьор на камион на име Инголс на път към Ел Пасо. Лидия прекъсна контакта начаса и продължи терапията. От време на време, сега вече и в будно състояние промълвяваше несвързани изрази. Неговите разходки насън се превърнаха в почти еженощна история, без все пак да напуска пределите на градината.

Седмица по-късно той беше пилот по маршрут за Лос Анджелис. Лидия прекъсна контакта и опита да насочи вниманието му към нещата около него.

Четири дни след това беше минен инженер в Монтана. Лидия прекъсна контакта и започна да го извежда на разходки, тъй като вече можеше да стимулира моторните зони на мозъка му, който явно бе претърпял известно развитие в резултат на различните му контакти. Това обаче напомняше сомнамбулизъм, тъй като умът му си оставаше далеч по време на разходките.

Три дни по-късно, беше в екипажа на товарен кораб някъде южно от Хаваите. Лидия прекъсна контакта и взе да изпълнява музикални произведения в негово присъствие.

Два дни след това, той беше първокурсник в голям Източен университет. Лидия прекъсна контакта и го приспа.

На следващия ден беше австриец, планински катерач някъде из Алпите. Лидия прекъсна контакта и го изведе на разходка. Докато изкачваха едно било на изток, той я заговори на руски. Тя му отговори на същия език, после прекъсна контакта и го върна у дома.

По-късно вечерта беше син на фермер от северна Индия и отиде до кухнята, за да хапне. Лидия му поговори известно време, бавно и меко, а след това полека прекъсна контакта. Отведе го в стаята му и го накара да заспи.

Лидия си наля още от уискито на Дик и седна на пода пред ъгловата камина, събута, с разпуснати коси, с очи блеснали от светлината на пламъците.

— Какво става? — попита изникналата зад нея Вики.

— Тъкмо започва да чувства какво може — рече Лидия — да достигне навсякъде по света, да надникне до дъно в мислите на всекиго — едно заместващо удоволствие, което е по-достъпно от развитието на собствена личност. Докато се занимава с това, с този… вампиризъм, терапията е в застой.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Ще продължавам да го блокирам. Ще се опитам да му внуша неприязън към този тип поведение. Ще продължа да насочвам вниманието му към местни стимули.

— Това ще бъде ли достатъчно?

Лидия глътна питието си, обърна се и се загледа в пламъците.

— Не знам — заговори отново. — Нали разбираш, всеки следващ път става все по-трудно, защото той вече осъзнава силата си. Успявах винаги да го блокирам чрез техника, а не със сила. Едва днес за пръв път усетих леко съпротивление. Не знам след колко време ще стане активност. Ако това се случи, няма да бъда в състояние да го блокирам.

— А после?

— Може и да не се стигне дотам. Внушението вероятно ще подейства. Ако ли не… тогава, предполагам, ще ми се наложи да опитам друга техника. Например, да го държа в безсъзнание и да приложа блокировката незабавно щом започне да се съвзема. Това вероятно ще подейства…

— А ако и това не свърши работа…?

— Сигурно ще разберем твърде скоро — въздъхна Лидия.

Същата нощ Денис излезе в градината и запя на италиански. Лидия го заговори на същия език, отведе го обратно в стаята и отново го приспа. На сутринта излязоха на разходка, още докато слана покриваше земята. Показа му изгрева и разговаряха надълго и широко, като той мърмореше неподходящи отговори. Върнаха се в къщата, където тя го нахрани и дълго му свири.

Следобед Денис прие личността на японски полицай. Тя си побъбри напевно с него двайсетина минутки преди да приложи внимателно блока, който трябваше да прекъсне контакта. Този път Денис се съпротивляваше по-активно. Тя все пак успя да преустанови контакта, опита ново укрепване на внушението, излезе и извика Вики на чай.

— Не действа — отбеляза тя — и съпротивата му на блокиране се е увеличила. Не след дълго вече няма да съумявам да го задържа. Той сякаш не приема внушенията. Следващия път ще опитам по време на сън. Чувствам обаче, че ще се научи да се съпротивлява и на това.

— Ще помогне ли, ако д-р Уинчъл предпише някое лекарство? Може би едно успокоително? Нещо, което да го забави, да го направи по-податлив за контрол?

Лидия поклати глава.

— Упойването му ще попречи на терапията.

— Но какво друго можем да направим?

— Не зная. Не бях предвидила такова развитие.

— Ако трябва да се преместим отново, някъде извън обсег…?

— Той вече може да достига навсякъде по света. Няма къде да се избяга.

— Най-добре да намеря Дик… и после д-р Уинчъл.

— Давай — кимна Лидия.

Любовницата на Дик беше служител от общественото осведомяване на Лунна база II. Тази вечер, както си седеше и си пийваше в нейния апартамент, Дик й съобщи последните данни за състоянието на сина му.

— Има ли някаква единна насока? — попита тя. — Някоя обща черта, споделяна от всички умове, които е обитавал?

— Да — отвърна той. — Лидия ми каза, че всички са били някак смахнати на екологична тема. Не непременно ДЗ, но загрижени за околната среда — реформатори — активни или пасивни.

— Интересно — вметна тя, — ако никой от тях не му е под ръка, чудя се какво ли би направил?

Дик повдигна рамене.

— Кой може да каже, Сю? Ще се оттегли напълно и този път? Или ще открие някого другиго, върху когото да се съсредоточи? Няма как да разберем.

Тя се доближи и разтри раменете му.

— Тогава трябва да го изтеглиш извън обхват — рече Сю — на някое място, където има много малко хора и където хората имат много малко време за мислене върху тия проблеми.

Дик се засмя.

— Ти не разбираш — каза той, — синът ми може да достигне до всяко местенце по света. Ето, той е най-великият жив телепат и тази негова способност го тормози. Аз съм бащата на най-великия жив телепат и мога да му дам всичко — всичко освен ключа, който да го предпази достатъчно дълго, за да може да укрепне.

— Луната — отбеляза тя — е на около четвърт милион мили оттук.

Той се обърна и се взря в очите й. Поусмихна се, после поклати глава.

— Няма да стане — каза той. — Няма как…

— На Луната има две болници — прекъсна го тя, — познавам всички, които работят там. Ти си доста влиятелен. Бих могла да ти подскажа кои връзки да задействаш.

— Как да разберем дали ще има някаква полза?

— А има ли алтернатива? Вашият терапевт признава, че вече не е в състояние да го направлява. Изпрати го на луната, където намесата е минимална. Позволи на тамошните лекари да направят опит.

Дик отпи една голяма глътка и притвори очи.

— Ще помисля — промърмори той.

Тя се премести и седна на стола срещу него. Дик се протегна и взе ръката й.

— Разчиташ ли мислите ми? — попита накрая тя.

— Не. А трябва ли?

— Не смятам, че има нужда.

Той се усмихна и стана. Тя се изправи срещу него.

— Ти си пълна с хубави идеи — отбеляза Дик. — Мисля, че ще опитам две от тях.