Монстър Хай

Осемнадесета глава Твърде горещо

Хейли следваше Бека по пътечката покрай костюмите в „Замъкът“ като покорна кума булката. Зад Хейли, в ролята на завистливата шаферка, вървеше Мелъди.

— Какво ще кажеш за тази? — Хейли вдигна една лъскава булчинска рокля от закачалката.

— Много е крещяща — тросна се Бека.

Хейли вдигна друга.

— Много е дантелена.

— Ами тази?

— Много е натруфена.

— Тази?

— Много е бяла.

— Може би трябва да отидеш като булката годзила — възнегодува Мелъди.

— А може би ти трябва да идеш като Неси — отвърна Бека на удара и двете се разсмяха на шантавия отговор. После Бека се върна обратно към роклите.

— Искам нещо страховито, секси и готино.

— Тази? — предложи Хейли.

— Много е старомодна.

— Тази?

— Много е карнавална.

— Бека, та ние сме в магазин за карнавални костюми — посочи Мелъди.

— Съвсем вярно — Бека започна да си играе със златната буквичка Б, която висеше на врата й. — Може би и ти трябва да помислиш какво ще облечеш. Миш-машът е другият петък. Днес със събота — имаш по-малко от седмица да…

— Стига — Мелъди погледна уморено. — Казах ти вече. Няма да ходя.

— И защо? Защото с Джаксън сте се скарали за някоя глупост снощи?

Хейли вдигна последната булчинска рокля.

— Много е сладка.

— Не беше за глупост — отвърна рязко Мелъди и съжали, че изобщо бе го споменала. Как можеше да обясни нещо, което сама не разбираше? Поведението на Джаксън остави у нея чувство на непоносима болка, а не история, която да разказва.

— Добре де, иди с някой друг — посъветва я Хейли, докато с пръсти опипваше дантеления воал от тюл.

— Кълна се, че току-що видях пламъци. Питам се дали в склада нямат по-добро качество — изрече Бека. — Хъм — тя вдигна глава към огромните паяци, провесени от тавана, и потупа брадичка. — Хейл, може ли да попиташ…

— Отивам веднага — Хейли се запъти да издири управителя. Тъничкото й дупе се въртеше с експедитивността на навита играчка.

— Е, имаш ли някакви идеи за костюм? — попита Бека, като се стараеше да помогне с подкрепата си.

— Ами, какво ще кажеш за невидимка? — Мелъди прокара ръка по кутиите с грим за Хелоуин. Сред цветовете имаше имена като прилепово черно, кървавочервено, таласъмскозелено и призрачнобяло, и всички стояха в пластмасовите си кутии и чакаха. Мелъди се наведе да ги помирише, но те никак не миришеха на пастелите на Джаксън. Ароматът им бе по-сладникав и не така наситен, но въпреки това очите й се напълниха със сълзи.

— Чук, чук — обади се Бека, докато проверяваше цената на черните жартиери.

— Кой е? — Мелъди подсмръкна.

— Буу.

— Буу кой?

— След като цяла сутрин не правиш друго, освен да подсмърчаш, защо не се маскираш като призрак в депресия?

Мелъди се засмя и подсмръкна едновременно:

— Не е смешно.

— Тогава защо се смее-еш — напевно попита Бека.

— Не се сме-ея — изпя в отговор Мелъди.

— Добре тогава — Бека се отдръпна от редицата с булчински рокли, по трийсет и четири долара всяка, скръсти ръце върху дънковото яке и каза: — Ако ти не ходиш и аз няма да ходя.

— Да бе, да! — Мелъди закачливо плесна Бека по ръката. — И ще пропуснеш възможността да бъдеш булката на Брет?

— Приятелите са на първо място — в зелените й очи, които не трепваха, се четеше увереност.

— Не мога да ти позволя да я пропуснеш.

— Тогава май и ти идваш — луничавото лице на Бека сияеше победоносно.

Хейли се върна, а забързаната й походка цяла издаваше целеустременост.

— Говорих с Гавин, помощник-управителя, и той каза, че няма да получават рокли на булката на Франкенщайн до средата на октомври. Но ми даде — тя погледна визитната картичка в ръката си — телефона на Дан Муни, който е главният управител и ще е тук в понеделник. Тъй че може да попитаме и него.

Предаността на Хейли към Бека погъделичка Мелъди отвътре. Те не бяха обикновените десетокласнички. Бяха верни една на друга. И именно поради тази причина Мелъди се бе привързала силно към тях.

— Не, остави — въздъхна Бека, предавайки се пред избора от рокли по закачалките. — Ще компенсирам с неотразима прическа.

— В такъв случай препоръчвам лъскавата — с тези думи Хейли извади роклята. — Елегантна и семпла, мисля, че добре ще подхожда на роклята ми на цвете таласъм. Тя също е лъскава. Така ще се получи добре.

— Отлично! — Бека преметна роклята през ръка. — Така, остана само… — заоглежда се наоколо. — Ей, вижте кой е тук!

— Здравейте — Мелъди чу познат глас зад себе си.

Обърна се. Беше Дюс. Въпреки слабата светлина, не бе свалил черните очила Ray Ban, а на главата носеше шапка с козирка Ed Hardy. Щом го зърна, Мелъди усети как устните й зажадняха за гланц, а това бе техният начин да й подскажат, че ще пасуват. Мелъди ги стисна здраво, за да ги увери, че тя също ще пасува.

— Здрасти — той се усмихна неуверено. Огромни слушалки скриваха ушите му и той дори не понечи да ги свали.

— Какво те води насам? — поинтересува се Бека като любопитна свекърва.

Хейли вече чаткаше по клавиатурата.

— Ами, трябва да си купя костюм — той вдигна металната кошница и, като си помисли, че може би не е забелязала шапката вътре, добави: — Ще се маскирам като Лудия шапкар.

— Ами Клео? — притисна го тя.

Мелъди успя да се удържи да не я халоса.

Дюс се размърда неловко:

— Няма да идва тази година.

— Да не са се задали облаци на небосклона?

— Бека! — скастри я Мелъди. — Това не е наша работа.

— Не, всичко е наред помежду ни — усмихна се Дюс слабо. — Просто някои нейни приятелки обмислят да пропуснат бала тази година и тя вероятно ще остане с тях, и…

— Значи ще ходиш сам?

— Може би. Не съм много…

— Чудесно! — Бека плесна с ръце. — Защо с Мели не отидете заедно?

— Бека! — Мелъди тропна с черните си кецове. Отвътре гъделът й бързо се превърна в дращене.

— Какво? — попита Бека невинно, сякаш се опитваше да откаже букет от бодли. — Ще е забавно. Какво ще кажеш, Дюс?

— Да, така е — той кимна, запленен от идеята. — Но само като приятели, щото, нали разбираш, Клео и…

— Естествено! — спазари се Бека.

— Добре — усмихна се мило Дюс.

— Дай си айфона — изкомандва Бека. — Ще ти прехвърля номера на Мелъди.

— Аз все още съм тук — кипна Мелъди.

— Едно, две, три… ЧУК! — Бека и Дюс удариха телефоните си.

— Получих го — каза Дюс на екрана, а после и на Мелъди — ще ти пусна един есемес.

— Добре — ухили се Мелъди със стиснати устни.

През по-голямата част от пътя обратно към къщи те караха велосипедите си мълчаливо. Сега и синьото небе над тях сякаш предизвикваше Мелъди и не й даваше възможност да падне духом. На всеки няколко пресечки Бека я уверяваше, че е искала само да помогне, а Мелъди отвръщаше, че оценява помощта, но не бе молила за нея. Следваше ново мълчание.

— Аз съм дотук — обади се Мелъди, щом наближиха Радклиф Уей.

— Все още нямаш костюм — извика Бека.

— Все още не ми пука — Мелъди помаха усмихната, въпреки желанието си.

Профуча край майка си, която редеше бутилки с вино на масата, и шумно се качи по стълбите.

— Някои от съседите ще наминат след около час за урок по дегустация на вино — извика след нея Глори. — Да знаеш.

Мелъди тръшна вратата на стаята си, показвайки недвусмислено, че не иска да знае.

— Взех ти вентилатора — провикна се Кандис от своята стая. — Ще ти го върна, щом си изсуша ноктите.

— Все ми е тая — измърмори Мелъди, после се качи по стълбата на леглото и се пльосна по корем върху юргана с цвят на лавандула. След като първата вълна ридания премина, тя се обърна и вторачи поглед в дървените греди на тавана.

Телефонът й изцвърча. Имаше съобщение. От Дюс.

Мелъди захвърли телефона настрани, без да отговори. Наистина ли смяташе да отиде с Дюс на танците? Мисълта, че ще отиде с чуждо гадже, и то само по милост, усилваше чувството на самота в гърдите й.

Въпреки отворените прозорци, горещината в къщата бе непоносима. Вече няколко седмици Бо се опитваше да оправи това. Не че на Мелъди й пукаше. Цялата бе вцепенена. Ако не бе потта по челото й, дори нямаше да забележи горещината. Отново започна да пропада, потта върна спомените от миналата вечер… под термоодеялото… целувката с Джаксън…

— Хей — чу тя гласа му.

Изправи се рязко и се удари в гредата отгоре.

— Добре ли си? — сложи той ръка на едно от черните стъпала.

Мелъди кимна, неспособна да продума. Той стоеше пред нея, усмихнат свенливо, с очилата, със зелена риза с къси ръкави и пръсти с петна от пастели по тях: сякаш никога нищо не се бе случило.

— Много е топло тук — той помаха с ръка пред лицето си.

— Ами тръгвай си тогава! — тя се отпусна тежко отново на леглото.

— Не искам! — възропта той.

— Какво искаш?

— Дойдох да ти кажа, че вчера беше хубава вечер.

— Да, докато спря да бъде хубава.

Той въздъхна:

— Пак съм получил амнезия, нали?

— По-скоро получи перверзия, Джаксън — Мелъди се изправи, провеси крака от края на леглото, опря се назад на ръцете си и погледна нагоре. — Хайде, стига вече с тези извинения, става ли? Обидно е. Опитай да ги пробуташ на Бомбичка. Може пък тя да е доста тъпичка и да повярва, защото аз не съм!

— Не те лъжа — рече той умолително. — Дойдох на себе си, когато стигнах до къщата в края на улицата.

— Да беше си останал там тогава!

— Ако бях останал там, нямаше да има с кого да отидеш на бала — отвърна той, като се стараеше да демонстрира момчешки чар.

— Напротив, имам — възрази тя в опит да го нарани. — Отивам с Дюс.

Той не отвърна. Мисията бе изпълнена.

— Мелъди — Джаксън се приближи към нея и сграбчи полюляващия й се крак. — Последното нещо, което помня, е как те целувах под одеялото. А после аз…

— Повярвай ми, Джаксън — тя най-сетне го погледна: срам, пот и объркване покриваха лицето му, — това не е загуба на паметта. Въпреки че почти ми се иска да беше така.

— Тогава защо нищо не помня? — той обърса челото си.

— Всичко помниш. Просто използваш амнезията си за извинение да говориш какво си поискаш и да целуваш, когото ти скимне, и…

Джаксън свали очилата и разкопча ризата си, давайки възможност на Мелъди да зърне лъщящия му стегнат корем.

— Какво правиш? — тя взе телефона. Ако се наложеше, щеше да се обади в полицията, затова включи камерата — за доказателство.

— Пак ли ти? — той вдигна вежди. — Трябваше да се досетя от цялата тая пот, дето се лее от мен — и като прокара пръсти по гърдите си, добави: — Момиче, разпалваш огъня в мен.

— Джаксън, стига! — Мелъди скочи от леглото.

— Защо продължаваш да ме наричаш Джаксън?

— Защото така се казваш — отвърна Мелъди, като държеше белия си айфон пред лицето му.

— Не, не се казвам така.

— Така ли? — предизвика го тя. — И как се казваш тогава?

— Ди Джей — каза той на милиметри от обектива. — Ди Джей Хайд, като в „Доктор Джекил и Мистър Хайд“. Точно като прадядо ми, който между другото е бил супершантав. Намерих на тавана вкъщи едни записки и по всичко личи, че в онези дни е правил някакви странни експерименти, и то върху себе си, като смесвал разни вещества! След като изпивал тоника, се превръщал в много жесток човек. Аз не съм по пиенето, но много обичам да танцувам — той й смигна и огледа разхвърляната стая. — Нямаш ли някаква музика тук?

Мелъди спря записа. Преди да може да му попречи, той се устреми към докинг станцията на бюрото и включи своя айфон. Тимбаланд гръмна от колоните с Carry Out. Като поклащаше бедра и разтваряше ръце, така че ризата му напомняше крила, той започна да танцува сякаш пред него имаше цял стадион с крещящи момичета.

— Какво става тук? — На вратата се появи Кандис с вентилатора на Мелъди в ръце. Боса, с размъкнати дънки и тесен бял потник, тя имаше лениво прелъстителен вид. — Да не би да снимате клип за някое прослушване?

— Да, за едно малко шоу, което ми се иска да нарека „А ти коя си“? — той взе вентилатора от ръцете й и я дръпна към себе си.

— Кандис — засмя се тя, като не се възпротиви на жеста му.

Ритъмът на песента ги застигаше като снаряди, които Ди Джей връщаше, щракайки с пръсти над главата си.

— Мели, кой да предположи? — изви глас Кандис над музиката, а после и тя вдигна ръце над главата си.

— Не и аз — Мелъди включи вентилатора.

— Машина за вятър! — изкрещя Ди Джей.

Изведнъж двамата с Кандис се завъртяха пред вентилатора, а летящата риза на Ди Джей създаваше илюзията, че бяха в самия клип на Тимбаланд.

— У-ху! — извика Кандис, докато ръцете й описваха кръгове над главата. Наведе се и увеличи скоростта на вентилатора.

Ди Джей протегна ръка напред като Супермен:

— Летя! — извика той, докато ризата се развяваше зад гърба му като наметало.

— Какво става горе? — извика Глори.

— Нищо — отвърна Мелъди. Нямаше как да обясни случващото се.

— Вземи и го намали това „нищо“, моля те. Гостите ще дойдат всеки момент.

Щастлива да сложи край на партито, Мелъди бързо изтръгна айфона от докинг станцията. Трябваше да минат няколко секунди, преди Кандис и Ди Джей да спрат да танцуват, и още няколко да спрат да се смеят. А после още няколко и стаята да се охлади.

— Това беше страхотно — Кандис се поздрави с партньора си по танци. — Много по-забавен си, отколкото изглеждаш.

— Моля? — той надяна очилата, а в гласа му се долавяше смущение.

— Ризата и очилата — Кандис посочи към гърдите му. — Когато е закопчана, искам да кажа — тя се засмя, — изглеждаш малко задръстен. Но си забавен.

Той погледна надолу и бързо се закопча.

— Така ли?

Изведнъж тръпки полазиха Мелъди, осъзнавайки истината.

— Как се казваш?

— А?

— Как се казваш? — повтори тя.

— Джаксън — той отстъпи, подпря се на стълбата и избърса мокрото си чело. — О, не. Пак ли съм изгубил паметта си?

— О, да — рече Мелъди. — Само че това не е загуба на паметта. — Тя застана пред него и пусна записа на телефона. — Джаксън, запознай се с Ди Джей Хайд.

— Джаксън, почакай! — извика Мелъди, но той не я послуша.

След като видя поведението си пред очите на Мелъди, той побърза да избяга със скоростта на папараци, които тичат по стъпките на Бритни Спиърс. Кандис мълчеше, гледаше Мелъди и поклащаше глава неодобрително.

— Какво?

— Точно — Кандис вдигна русата си коса, за да разхлади врата си на вентилатора.

— Какво точно? — сопна й се Мелъди, докато мислите й се въртяха безформени като в рисунката на въртележката на Джаксън.

— Какво точно смяташ да правиш?

— Какво мога да направя? — Мелъди огледа неразопакованите кашони из стаята. — Не мисля, че работата е чак за полицията.

— Може би трябва да изтичаш след него — предложи Кандис, сякаш й пукаше какво става.

— Не, благодаря — Мелъди задърпа една кожичка над нокътя, докато пръстът й закърви. — Връзка с непредвидим… каквото и да беше това… не това търся точно сега.

— Тогава ти губиш — Кандис завъртя дупе в широките си дънки и понечи да си тръгне.

— Чакай!

Кандис спря.

— Какво искаш да кажеш с това, че аз губя?

— Непредсказуемостта е интересна! — отвърна Кандис, сякаш знаеше от свой опит. — Дори само през половината от времето той да е Джаксън, пак ще си по-напред от повечето момичета.

Мелъди си помисли за него и се усмихна:

— Сладък е, нали?

— Тичай да го намериш — заповяда Кандис, а в морскосините й очи се четеше искреност. — Защото именно това означава да държиш на нещо. — Тя щракна с пръсти. — Доктор Любов изчезва.

Мелъди изхвърча надолу по стълбите и се провря край високата двойка на вратата.

— Зайче, ела да се запознаеш със съседите, семейство Щайн. Имат дъщеря на твоята възраст…

— Приятно ми е! — извика Мелъди през рамо. — Идвам си след малко.

— Не се тревожете — каза жената с дългата черна коса на Глори. — Дъщеря ми е същата.

Докато тичаше към бялата къща, Мелъди се почувства като в клиширан романтичен филм — тя, в ролята на главната героиня, тича към летището, за да настигне приятеля си, когото е разкарала, преди самолетът му да излети. Но приликите свършваха тук. Доколкото знаеше, филм, в който момичето тича след зарязано чудовище, досега не бе правен.

Вратата на къщата бе едва открехната.

— Джаксън? — извика тя нежно. — Джаксън? — бутна вратата с пръст. Леден полъх я бодна по ръката. Мелъди пристъпи прага. Вътре сигурно беше не повече от петнайсет градуса. Толкова ли беше трудно да се контролират термостатите в Салем?

В първия миг Мелъди се поколеба да нахълта така в къщата на Джаксън, нали майка му беше учителката по биология, но той вече два пъти бе направил същото, тъй че…

— Джаксън? — извика тя тихо.

Тясното помещение бе натъпкано с прашни кадифени дивани и тъмни ориенталски килими, в ъглите бяха струпани всякакви вехтории, които само машина на времето би могла да пренесе от някогашен Лондон. Някакъв дух на скука, на умора, наслоила се с времето, притискаше мястото и ярко изпъкваше на фона на светлата, весела невинност, която къщата имаше отвън. Мелъди се усмихна. Контрастът й бе добре познат.

— Ако си знаела кой съм, защо не ми го каза? — крещеше Джаксън някъде от втория етаж.

Мелъди чу гласа на майка му:

— Исках да те защитя.

Мелъди разбра, че е по-добре да си тръгне, но не можеше.

— От какво? — Джаксън ридаеше. — От това да се събуждам в странни дворове? Да се излагам като глупак в къщата на съседите? Да изплаша до смърт единственото момиче, което някога истински съм харесвал? От това ли?

Мелъди не можа да сдържи усмивката си. Той наистина я харесваше.

— Защото от това не си ме защитила! — продължаваше Джаксън. — Всичко това ми се случи, и то само за последните двайсет и четири часа! Кой знае какво съм направил през последните петнайсет години!

— Там е работата — поясни майка му, — че това не се е случвало през всичките тези години. Започна да се влошава с възрастта ти.

Те се умълчаха.

— И какво провокира промяната? — гласът на Джаксън бе по-спокоен.

— Високите температури — отвърна меко госпожа Джей.

Мелъди си припомни случаите, в които се бе сблъсквала с Ди Джей. Разбира се! Термоодеялото… нейната стая… вентилаторът…

— Високите температури — повтори Джаксън спокойно. Как не се бе сетил? — Затова вкъщи е винаги толкова студено.

— И затова никога не ти давам да спортуваш — с облекчение сподели госпожа Джей.

— А защо точно топлината?

— Джаксън, седни за малко — последва пауза. — Досега не съм ти го казвала, но твоят прадядо е Доктор Джекил… Той бил мил, плах човек, точно като теб, но понякога плахостта му пречела. Затова създал отвара, която му давала смелост и повече твърдост, но с времето развил зависимост към отварата и накрая… накрая тя го погубила.

— Но аз как… — подхвана Джаксън.

Майка му го прекъсна:

— Отварата била токсична и изменила ДНК-то му, а това започнало да се предава от поколение на поколение. Дядо ти и баща ти също пострадаха.

— Значи татко не ни е изоставил?

— Не — гласът й стана дрезгав. — Срещнахме се, докато работех като генен инженер и… направих всичко по силите си — тя изхлипа. — Но промените в настроенията му станаха нетърпими… Накрая той загуби разума си!

Джаксън не отговори. Майка му също мълчеше. Единственият звук, който достигаше от горния етаж, бе подсмърчане и сърцераздирателни хълцания. Мелъди също плачеше — за Джаксън, за майка му, за предците му, за себе си.

— И с мен ли ще се случи същото? — попита той най-сетне.

— Не — госпожа Джей издуха носа си. — При теб нещата са други. Вероятно генът мутира и ти влияе само когато е много топло. Щом се разхладиш, се връщаш.

Последва дълго мълчание.

— Значи ти си нещо като — той се спря… — и негова майка също?

— Да — отговори тя делово. — Защото той — това си ти, само че по-различен.

— По какво се различаваме?

— Ди Джей обича да е център на вниманието, докато ти си по-свит. Той обича музиката, ти обичаш да рисуваш; той е самоуверен, докато ти си по-деликатен. И двамата сте изключителни, но по свой начин.

— Той знае ли за мен?

— Не — тя спря, — но знае кои са предците му.

— Как…

Госпожа Джей го прекъсна:

— Ди Джей е проучил миналото си, но не знае за теб. Също като теб, и той смята, че има амнезия. На него не може да му се има доверие, затова не бива да казваш на никого. Обещай ми. Ще можеш ли да го направиш?

За Мелъди това бе знак, че трябва да се измъкне от къщата. Не искаше да чуе отговора на Джаксън. Вече бе чула достатъчно.