Монстър Хай

Четиринадесета глава Игра на виеница

— Някой може ли да каже какво представляват автотрофните организми? — попита госпожа Джей учениците си и им показа една флаш карта.

Намазаната с грим ръка на Франки се стрелна във въздуха. Повечето от приятелите й все още се прозяваха след среднощната РУП сбирка, но тя гореше цялата, в добрия смисъл на думата.

— Кажи, Франки — каза госпожа Джей.

— Автотрофните организми произвеждат енергия директно от слънцето.

— Много добре — тя вдигна нова карта. — А какво представлява анабиозата?

Франки отново вдигна ръка. Искаше й се да бе избрала по-щадящо сако, това бе твърде тясно и боцкаше. Добре че Лала й зае кашмирения шал, което й позволи да свали яката. Но сега пък трябваше цял час да стои с шал на врата. Какво щеше да последва? Нашийник за изтезания? Пластмасова яка за кучета? Сплъстената козина на Клаудин?

Госпожа Джей внимателно огледа четирите редици. Лешниковите и очи преценяваха индивидуално всеки ученик така, сякаш нощес нищо не се бе случило. Същото можеше да се каже и за Лала, Клео, Клаудин и Блу, които изглеждаха напълно равнодушни. Облечени в обичайните дрехи за училище, те драскаха в тетрадките си, оглеждаха ноктите си и гризяха кожичките около тях… Изглеждаха като всяко друго момиче в класа — отегчени и обикновени.

Единственият човек, който демонстрираше открито някаква РАД гордост, беше Брет. Седнал до нея, той дълбаеше на чина зомби по бикини. И това ако не бе знак! Денят на плажа приближаваше.

— Да, Франки? — в гласа на госпожа Джей се долови отегчение.

— Анабиозата е състояние на почти пълно прекратяване на жизнената дейност.

— Добре — тя взе нова карта. — А какво представляват биологичните организми?

— Това са киборги! — изтърси Брет. — Като Стив Остин в онзи стар сериал „Мъж за шест милиона долара“.

— Кой? — попита Бека с малко ревност.

— Просто е страхотен — наперено рече Брет. — За един час може да пробяга 100 километра, а очите му са като увеличителна леща и…

— Тези се наричат бионични — поправи го госпожа Джей. Всички се засмяха. — Аз питам за биологични.

Франки вдигна ръка, решена да покаже на Брет, че бе повече от едно красиво лице.

— Някой друг да каже, освен Франки? — въздъхна госпожа Джей.

Стаята се притаи.

— Биологичните организми са живи неща — обади се Франки, благодарна, че родителите й бяха така запалени по биологията.

— Добре — госпожа Джей внимателно взе парче тебешир, като се стараеше да не докосва прашния ръб на дъската, за да не оцапа тъмните си дрехи. — Както знаете, всичко в природата е или…

Франки отново вдигна ръка и попита:

— Немъртвите организми в състояние на анабиоза ли са?

Лала, Клео, Клаудин и Блу вдигнаха глави и се спогледаха с тревога.

Госпожа Джей свали очилата с черни рамки.

— Моля?

Франки не разбираше как някой, който сам очевидно изпитваше неувереност, би могъл да се опитва да разклати нейната. Първата стъпка към промяната (а също и към вниманието на Брет) бе да се запознаят хората с проблема.

— Ами зомбитата? Или пък вампирите и фантомите? Те какви са?

— Да — обади се Брет. — Зомбитата със сигурност са анабиотични.

Той се усмихна на Франки. Тя цялата разцъфна. Седнала от другата му страна, Бека ритна металния крак на стола. Госпожа Джей тръшна тебешира обратно на поставката.

— Достатъчно! Тук говорим за истинска наука, а не врели-некипели и митични…

Пиииууу, пииииууууу, пииииииууууууу…

— На чиновете! — извика госпожа Джей и сама скочи на бюрото.

Никой не помръдна. Всички се споглеждаха и в очите им се четеше един въпрос: това някаква нова шега ли е? Как иначе да си обяснят виещата сирена, внезапната истерия на учителката по биология и тяхното собствено объркване?

Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…

— Внимание! Това е тренировка за извънредни ситуации.

Този път всички последваха инструкциите.

— Добре, че съм с равни обувки днес — прошепна Клео, докато гледаше с възхита бронзовия блясък на седемсантиметровите си гладиаторски подметки.

Момичетата се засмяха. Все още не знаеха за какво бе тренировката.

Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…

— Тишина! — скастри ги госпожа Джей.

— Кажете това на сирената! — излая Клаудин, ръцете й покриваха ушите, а лицето й бе разкривено от болка. — Оглушително е.

Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…

— Може би имаш бионични уши — пошегува се Брет от чина.

— Или пък сетива на куче — добави Бека.

— Ти би трябвало по-добре да знаеш! — изсъска Клаудин. — С всички тези лунички, сигурно си наполовина далматинец.

Бека ахна, после погледна към Брет в очакване да й се притече на помощ. Но той не можеше. Налагаше му се да се удържа да не се разсмее с цяло гърло.

Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…

— Вдигнете столовете и ги размахайте във въздуха — изкомандва госпожа Джей и сама демонстрира от бюрото. С черна пола, сатенена блуза и искрящо червило като за щур купон, можеше да се снима в рекламата на нова модна линия — дресьори на лъвове. — Вдигайте колкото се може повече шум.

Тя огледа класа — всеки бе на различен етап в подготовката за бой със столове. Дори и най-изпълнителните не можеха да се решат да закрещят.

— Каква е тази лудница? — запита Клео, отказвайки да вдигне тежкия стол, освен ако това не бе крайно необходимо.

Викове, ревове, крясъци, писъци и топуркане се чуваха от празния коридор. Очевидно другите класове подхождаха с по-отворено съзнание към това тайнствено упражнение.

— Тренировка, не лудница — повтори учителката, без да спира да „боде“ въздуха с краката на стола.

Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…

— И що за тренировка е това? — обадиха се няколко гласа едновременно.

— В случай на нападение на чудовища. Ясно?

— В случай на какво? — попита Лала със стиснати устни.

— В случай на нападение от чудовища — госпожа Джей свали стола. — Директорът, господин Уикс, смята, че е добре да сме подготвени, в случай че се появи някое и в нашето училище.

„Ама вие сериозно ли?“ Франки си помисли, че деловото отношение на учителката бе обезпокоително. „Тя наистина ли смята, че това е нормално?“

— АААААА! — Брет започна да размахва стола и да крещи като подивял воин.

Всички останали нормита направиха същото. Франки не можеше да ги вини — бяха наследили страховете на родителите си. Но от друга страна, както бяха научени да изпитват страх, защо да не можеха да се научат да не се страхуват?

Без да се поглеждат в очите, Лала, Клео, Блу и Клаудин вяло изпълниха абсурдното упражнение, точно както госпожа Джей.

Франки искаше и тя да може да направи същото — да захвърли всичко, в което вярваше, в името на спокойствието; да се подиграе с живота си, вместо да го възпее. Да се скрие с гордо вдигната глава…

Но не бе възможно. Дори мисълта за това пълнеше празнината на сърцето й с тухли. Едно бе РАД да се опитват да се впишат сред нормитата, но да се правят на уплашени от самите себе си, бе съвсем друго. Страхът води след себе си още страх, както филмите на ужасите вече веднъж бяха доказали. Нищо нямаше да се промени, преди да се изкорени страхът.

Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…

Франки пусна стола. Той се сгромоляса с вик на протест.

— Вдигни стола, Франки, хайде! — нареди госпожа Джей, сякаш не бе забелязала малкия й бунт.

— Но мен не ме е страх — рече тя спокойно, без искри.

Брет спря да реве и погледна Франки с нов интерес. Черната му накълцана коса стърчеше на всички страни, но сините му очи не се отделяха от нея.

— А трябва! — заплашително изрече учителката.

— Супер! — прошепна Брет.

Франки се извърна към него:

— А?

Той посочи врата й. Шепа искри се плъзнаха нагоре по гръбнака й. Цялото това мушкане и порене на въздуха бе разхлабило шала на Лала. Болтовете й стърчаха на показ!

— Харесва ми пиърсингът ти — прошепна той, после отвори уста и показа обецата на езика си.

— Яко! — засмя се Франки.

Най-сетне сирената спря воя си.

— Моля, седнете по местата си — чу се измъченият глас на директора по радиоуредбата. — Бъдете спокойни — това беше, само тренировка. Просто искаме да сме готови в случай на нов инцидент.

Франки погледна с досада. Ако само знаеха, че страховитото чудовище бе гений по биология!

— Деца и чудовищни същества — той се засмя… — Училищният съвет на „Мърстон Хай“ реши да покаже на тези колосални създания, че не се страхуваме от тях.

Всички нададоха одобрителни възгласи.

— Затова тази година темата на Септемврийския бал е… МИШ-МАШ С ЧУДОВИЩА! — той спря, за да даде възможност на децата да приветстват идеята.

— За двойката с най-страховития костюм ще има и подарък — разходка с вечеря на парахода „Кралица Уиламет“, затова купете си билети, преди да са свършилиииииии! Ихахуаааахахаааа! — той завърши с най-зловещия, маниакален смях, на който бе способен. Чу се и звуков ефект на гръмотевица.

Франки подръпна шевовете си от неудобство.

— Аз ще съм Франкенщайн! — извика Брет.

— А аз ще съм красивата ти невеста — прошепна Бека. Взе ръката му и впи очи във Франки. Орловият й поглед не бе пропуснал нищо от случилото се между двамата.

Франки изгаряше да им каже, че щяха да отидат на бала, маскирани като баба й и дядо й. А също така, че истинската булчинска рокля бе в нейния гараж; че в онази нощ Грами Франкенщайн танцувала боса, защото обувките щели да протрият шевовете й, а дядо й накарал всички мъже да свалят саката си и да постелят с тях пода, за да не изцапа тя краката си. Но, изглежда, тази история бе твърде, твърде страшна.

Свлечена на стола, Франки скръсти ръце върху боцкащото сако. Очите й стрелкаха госпожа Джей с ядно възмущение. Според Франки, тя бе единствената жена, която можеше да ги спаси от този кошмар. Но госпожа Джей отбягваше да погледне Франки в очите и вместо това тършуваше из купчината листове на бюрото.

Зърррррррр.

Часът най-сетне свърши.

— Франки, остани за малко, моля те — каза й госпожа Джей, като все така продължаваше да се суети с книжата си.

Вместо да й пожелаят успех, всички РАД набързо събраха учебниците си и побързаха да излязат от стаята, докато нормитата в класа се бавеха, обменяха идеи за костюмите и споделяха един с друг шепнешком с кого искаха да отидат на бала.

Щом стаята се опразни, Франки приближи бюрото. Госпожа Джей свали очилата и ги захвърли на дървеното бюро.

— Какво си мислиш, че правиш? Имаш ли понятие колко опасно е поведението ти?

Франки пусна искри.

Госпожа Джей въздъхна.

— Чуй ме — рече тя и сложи очилата. — Знам, че си нова тук. Разбирам разочарованието ти, както и желанието ти за промяна. Не си сама. Всичките ти приятели са изпитвали същото усещане. В това число и аз. И всички сме опитвали да променим нещо, но накрая всеки от нас разбира, че е по-лесно и по-сигурно да се носи по течението.

— Но…

— Не вярваш, че ми се иска да отида при него — тя посочи високоговорителя, откъдето бе прозвучало съобщението на директора — и да му кажа, че глупавите му танци върху чиновете са напълно ненужни, нали? И че това е по-унизително от клипа на Том Круз в „Шоуто на Опра“ в YouTube?

— Но…

— Защото е точно така. Искам да кажа тези неща и още десетки други — тя стисна зъби. — Но не мога. Аз имам син, за когото трябва да се грижа. И като самотна майка трябва да поставя неговите нужди пред своите.

— Но ако кажеш всичко това, така ще му помогнеш — най-после каза Франки. — Така нещата могат да се променят и той да живее по-добре, отколкото сега.

— Така е. С промяната, за която ти говориш, той наистина ще живее по-добре — госпожа Джей подпря брадичка върху лакътя си. — Но не това е промяната, която ще получим. Ще трябва да напуснем Салем и да започнем всичко отначало някъде на друго място. Ако разкрием кои сме, това ще ни прати обратно в 30-те, Франки.

— Струва ми се, че тренировката вече направи това.

— Ни най-малко — отвърна учителката. — Тогава хората изгубиха всичко, някои дори изгубиха живота си.

Госпожа Джей нежно върза розовия шал около врата на Франки така, че той грижливо покри болтовете й.

— Някой ден нещата ще се променят, но дотогава трябва да се спотайваш и да играеш според правилата, защото всички ние се нуждаем от теб — тя се усмихна сърдечно. — Можеш ли да го направиш?

Франки въздъхна.

— Моля те!

— Добре.

— Благодаря ти — госпожа Джей се усмихна. Зъбите й блестяха от белота на фона на яркото червило.

Франки събра учебниците си мълчаливо и излезе.

Когато се сля с движението по коридора, наоколо й всички въодушевено обсъждаха костюмите си на РАД. Франки не можа да не си помисли, че нейното поколение може би бе по-отворено от това на родителите й. Вярно, че момичетата от „Маунт Худ Хай“ полудяха от страх, когато я видяха, но това бе разбираемо. Те никога преди не бяха виждали човек със зелена кожа. Реакцията им бе съвсем естествена.

Но ако отидат на страницата й във Фейсбук? Ако прочетат профила й, изгледат клиповете, на които танцува с глитератите на Лейди Гага, научат, че е влюбена в Брет, добавят към своите и нейните приятели? Дали щяха да реагират по-различно? Франки не спря да си задава тези въпроси отново и отново по пътя към следващия час и всеки път стигаше до един и същи отговор: тя бе започнала всичко това. Тя щеше да го доведе докрай.

Франки щеше да спази обещанието, което даде пред госпожа Джей, и да играе играта. Но щеше да я играе по собствените си правила.