Момчешки живот

1. Преди изгрев-слънце

— Кори? Събуди се, сине. Време е!

Оставих татко да ме издърпа от тъмната пещера на съня, разлепих очи и погледнах към него. Вече се беше облякъл, носеше тъмнокафявата си униформа с името — ТОМ, — извезано с бели букви на джоба на гърдите му. Надуших бекон и яйца, а радиото в кухнята свиреше тихо. Издрънча тиган и звъннаха чаши; мама опитно се вихреше в родната си стихия като яхнала течението пъстърва.

— Време е — повтори баща ми, докато включваше лампата до леглото ми и ме остави да присвивам очи срещу последните образи от съня, избледняващи в мозъка ми.

Слънцето още не беше изгряло. Беше средата на март и студеният вятър люлееше дърветата отвъд прозореца ми. Стигаше да положа длани на стъклото, за да го почувствам. Когато татко влезе в кухнята да си вземе кафето, мама разбра, че съм буден, и увеличи леко радиото, за да слуша прогнозата за времето. Пролетта бе пукнала преди няколко дни, но тази година зимата имаше остри зъби и нокти и се беше вкопчила в Юга като бяла котка. Не беше валял сняг — тук никога не валеше сняг, — но вятърът беше леден и духаше силно от дроба на Полюса.

— Дебел пуловер! — подвикна мама. — Чу ли?

— Чух! — отвърнах и извадих от скрина дебелия си зелен пуловер.

Ето я стаята ми, озарена от жълтата лампа и озвучена от ръмженето на калорифера: индианска черга, червена като кръвта на Кочис2, бюро със седем вълшебни чекмеджета, кресло, тапицирано с кадифе досущ като черно-синьото наметало на Батман, аквариум, в който плуваха малките ми рибки — толкова бледи, че можеше да се види как тупкат сърчицата им, споменатият по-горе скрин, покрит с ваденки от комплекти самолетни моделчета „Ревел“, легло с покривка, съшита от роднина на Джеферсън Дейвис3, гардероб и рафтове. О, да, рафтовете! Моята съкровищница! На тези полици са подредени цели купчини от мен самия: стотици комикси — „Лигата на справедливостта“, „Флаш“, „Зеленият фенер“, „Батман“ „Духът“, „Блекхоук“, „Сержант Рок и Веселото братство“, „Акваман“ и „Фантастичната четворка“. Там са списанията „Бойс Лайф“4, дузини издания на „Феймъс Монстърс ъв Филмленд“5, „Скрийн Трилс“6 и „Попюлър Микеникс“. Има цяла жълта стена „Нашънъл Джиографик“ и тук ще трябва да се изчервя и да призная, че знам къде са всички снимки с африканки.

Полиците се точеха с мили. Колекцията ми камъчета блести в стъклен буркан. Изсушените ми цикади чакат да запеят отново през лятото. Свиркащото ми йо-йо марка „Дънкан“, със скъсано въженце, което татко трябва да оправи. Малката ми книжка с мострени парчета плат за костюми, която взех от г-н Парлоу в мъжкия магазин „Стаг“. Използвам мострите за килим в моите модели на самолетчета. Слагам им и изрязани от картон седалки. Сребърният ми куршум, излят от Самотния рейнджър за ловец на върколаци. Копчето ми от Гражданската война, което падна от „тиквена“7 униформа по време на бурята, помела Шайло. Гуменият ми нож за наръгване на крокодили убийци във ваната. Канадските ми монети, гладки като северните равнини. Богат съм отвъд всякакви граници.

— Хайде на закуска! — провикна се мама.

Вдигнах ципа на пуловера, който беше със същия цвят като разпраната риза на сержант Рок8. Сините ми дънки имаха кръпки на коленете — медали за смелост, отбелязващи срещите с бодлива тел и чакъл. Фланелената ми риза беше достатъчно червена да раздразни бик. Чорапите ми бяха бели като гълъбови крила, а кецовете ми — черни като полунощ. Мама беше далтонистка, а татко смяташе, че карето си отива с райе. Аз нямах нищо против.

Забавно е как понякога, когато погледнеш към хората, които са те довели на този свят, се виждаш съвсем ясно в тях. Осъзнаваш, че всеки един от нас представлява компромис на природата. Притежавах тънките кости на мама и вълнистата й, тъмнокафява коса, но татко ми беше дал сините си очи и острия си гърбав нос. Притежавах дългите пръсти на мама — „ръце на художник“, обичаше да ми казва тя, когато се тревожех, че пръстите ми са толкова тънички — и дебелите вежди на татко, както и малката вдлъбнатина на брадичката му. Понякога си мечтаех да заспя нощес и да се събудя, превърнал се в истински мъж като Стюърт Уитман в „Брегът на Цимарон“9 или Клинт Уокър в „Чейен“10, но истината беше, че растях слабо, жилаво хлапе със среден ръст и външен вид и можех да се слея с тапет, ако затворех очи и затаях дъх. Във фантазиите си обаче следях нарушители на закона заедно с каубоите и детективите, които всяка нощ се строяваха на телевизора за парад пред нас, а навън в горите, които се простираха зад къщата ни, помагах на Тарзан да призовава лъвове и стрелях по нацисти в самотната си война. Имах малка група приятели, момчета като Джони Уилсън, Дейви Рей Кълан и Бен Сиърс, но не бях от хлапетата, които може да наречете „популярни“. Понякога се притеснявах да говоря с хора и езикът ми се връзваше на фльонга, така че си затварях устата. Ние с приятелите ми бяхме на една възраст, с един ръст и темперамент — избягвахме онези, които не можехме да набием, и до един бяхме смотани бойци.

По това време, струва ми се, започна „писането“. Или „реденето“ ако щете. Подреждане на обстоятелства, оформяне на света по начин, който е редно да бъде, ако Бог не си беше затворил очите и стиснал зъбите. В реалния свят нямах власт; в моя свят бях като пуснат на свобода Херкулес.

Сигурен съм, че съм наследил една определена черта от дядко ми Джейбърд11, бащата на татко: любопитството му за света. Той беше на седемдесет и шест години и корав като бича пастърма, имаше мръсна уста и още по-мръсен характер, и вечно обикаляше из горите около фермата си. Носеше вкъщи чудесии, от които на баба ми Сара й призляваше: змийски кожи, празни стършелови гнезда, дори животни, които беше намерил умрели. Обичаше да разрязва разни твари с джобното си ножче и да им гледа вътрешностите, а парчетиите от тялото им редеше една по една върху вестници. Веднъж беше окачил мъртва жаба на дърво и ме покани да гледам заедно с него как се хранят мухите. Домъкна у дома конопен чувал листа, изсипа ги в предната стая12 и оглеждаше всяко едно с лупа, като записваше разликите помежду им в едно от стотиците си малки тефтерчета „Нифти“. Събираше угарки от пури и изсъхнал изплют тютюн за дъвчене, които пазеше в стъклени съдини. Можеше да седи с часове в мрака и да гледа луната.

Може и да беше луд. Може би „луди“ биват наречени всички, които запазват магията в себе си, след като вече са излезли от детството. Но дядко Джейбърд ми четеше неделните комикси и ми разказваше истории за обладаната от духове къща в малкото селце, където бе роден. Дядко Джейбърд може да беше зъл и глупав, и дребнав, но той запали свещта на чудото в мен и на тази светлина можех да надзърна много далеч извън Зефир.

Онази сутрин преди изгрев-слънце седнах да закусвам с татко и майка в същата ни на „Хилтоп Стрийт“ а годината бе 1964-та. Вятърът носеше аромата на големи промени — неща, за които си нямах и представа. Знаех само, че в точно този момент имам нужда от още една чаша портокалов сок, както и че се каня да помагам на татко по маршрута му, преди да ме откара до училище. Така че когато закуската приключи и измихме чиниите, след като бях излязъл на студа да кажа добро утро на Ребъл и да му дам неговия „Грейви Трейн“13, а мама ни целуна с татко, аз си облякох подплатеното с вълна яке, взех си училищните тетрадки и ето ни, потеглихме в кашлящия стар пикап. Освободен от клетката си в задния двор, Ребъл ни последва на известно разстояние, но на ъгъла на „Хилтоп“ и „Шоусън“ навлезе в територията на Бадауг, доберман-пинчера на семейство Рамзи, и дипломатично се оттегли назад под тътнежа на яростно джафкане.

А пред нас се простираше Зефир, затихнал в съня си град, озарен от белия сърп на луната в небето.

Светеха няколко прозореца. Малко бяха. Все пак още нямаше и пет заранта. Сърповидната луна осветяваше бавното течение на река Текумзе и ако Стария Мойсей плуваше в нея, значи целуваше тинята с кожестия си корем. Дърветата по тротоарите на улиците в Зефир бяха все още без листа, а клоните им потрепваха на вятъра. Светофарите — и четирите, разположени на онова, което можеше да мине за главни кръстовища — примигваха в жълто в умерен ритъм. На изток реката бе прекрачена от разположен в широко ждрело каменен мост с намусени гаргойли. Твърдеше се, че лицата на издяланите през двайсетте години чудовища имитирали различни конфедеративни генерали — един вид паднали ангели. На запад шосето се виеше през гористите хълмове и водеше към други градове. Железопътна линия прерязваше Зефир от север, минаваше право през района на Брутън, където живееха всички черни. На юг беше разположен градският парк, където се издигаше сцената и в земята бяха издълбани няколко бейзболни бази. Паркът бе кръстен на Клифърд Грей Хейнес, основателя на Зефир, и там имаше негова статуя — седнал на камък с облегната на дланта си брадичка. Татко казваше, че Клифърд му приличал на човек със запек, дето нито може да си свърши работата, нито да стане от клекалото. Още по на юг, Шосе 10 напускаше границите на Зефир и се виеше като черна отровна змия през блатистите гори, покрай парк с каравани и покрай Саксън Лейк, езерото с никому неизвестна дълбочина.

Татко поведе по „Мърчант Стрийт“ и подкарахме през центъра на Зефир, където се намираха магазините. Ето ги бръснарницата „Долар“, мъжка мода „Стаг“, местният железарски и хранителен магазин, зарзаватчийницата „Пигли-Уигли“, също и магазин „Улуърт“ кино „Лирик“ и други разнообразни атракциони, разположени по централната улица, която дори имаше истински тротоари. Не беше кой знае какво обаче — ако мигнеш няколко пъти, вече си я подминал. След това татко прекоси през железопътната линия, продължи още две мили и зави в портала, над който бе окачена табела „Мандра Грийн Медоус“. Камионите за мляко вече стояха на товарните рампи, готови за товарене. Тук кипеше усърден труд, понеже мандра „Грийн Медоус“ отваряше рано и млекарите си имаха постоянни маршрути.

Понякога, когато графикът на татко беше особено натоварен, той ме молеше да му помогна с доставките. Обичах тишината и спокойствието на сутрините. Обичах света преди изгрев. Харесваше ми да откривам какво си поръчват от мандрата различните хора. Не знам защо; може би бях наследил любопитството на дядко Джейбърд.

Татко провери списъка с бригадира — едър мъж с войнишка подстрижка, казваше се г-н Боуърс — и след това започнахме да товарим камиона ни. Ето ги бутилките с мляко, кашоните с пресни яйца, кофите с извара и специалните картофена и бобена салата на „Грийн Медоус“. Всички те бяха още студени от хладилната зала, а под светлините на товарната рампа заскрежените бутилки с мляко блестяха. На хартиените им капачки беше нарисувано лицето на усмихнат млекар и имаше надпис: „Добро за теб!“ Докато работехме, г-н Боуърс дойде и ни погледа с клипборд, отпуснат покрай бедрото му и с бучнат зад ухото молив.

— Ще ли ти се да станеш млекар, Кори? — попита ме той.

Отвърнах, че може и да стана.

— На света винаги ще му трябват млекари — продължи г-н Боуърс, — нали така, Том?

— Което си е вярно, вярно си е — отвърна татко.

Това му беше общата безсмислена фраза, която използваше, ако слуша само с половин ухо.

— Ела да кандидатстваш, като станеш на осемнайсет — посъветва ме бригадирът. — Ще те уредим!

Той ме тупна по рамото така, че за малко да ми изтракат зъбите. Във всеки случай здравата дръннаха бутилките в касетката, която носех.

След това татко се качи зад големия волан, аз се настаних на седалката до него, той завъртя ключа, двигателят изрева и камионът с все сметановия си товар се отлепи от товарната рампа.

— Какво ще речеш за предложението? — попита татко. — Да станеш млекар имам предвид. Влече ли те?

— Би било забавно — съгласих се.

— Всъщност не е. Не, нищо лошо няма, но не е работа, която да те забавлява всеки ден. Предполагам, че никога не сме си говорили за това какъв искаш да станеш, нали?

— Не, сър.

— Ами не мисля, че непременно трябва да си млекар просто защото моята професия е такава. Нали разбираш, не съм започнал с намерението да ставам млекар. Дядко ти Джейбърд искаше да ме прави фермер като него. Баба ти Сара искаше да стана лекар. Можеш ли да си представиш? — Татко ме стрелна с поглед и се ухили. — Аз — доктор? Доктор Том! Не, сър, това не е за мен!

— А какъв си искал да бъдеш? — полюбопитствах.

Татко помълча за малко. Като че ли обмисляше въпроса ми, при това много внимателно. Хрумна ми, че може би никой досега не го е питал подобно нещо. Той стисна укрепения със спици волан в ръцете си на възрастен и се споразумя с пътя, който се виеше пред фаровете ни, а после каза:

— Първият човек на Венера. Или ездач в родео. Или човек, който може да погледне към празно място и да види в главата си къщата, която иска да построи там, чак до гвоздейчетата и керемидките. Или детектив… — татко издаде тих кикот дълбоко в гърлото си. — Но в мандрата им трябваше още един разносвач на мляко, така че станах млекар.

— Не бих имал против да съм шофьор на спортни коли — признах.

Татко понякога ме водеше на състезанията с коли на пистата до Барнсбъро. Сядахме, ядяхме хотдог и гледахме как летят искри от сблъсъците на очукан метал.

— Да стана детектив също няма да е зле. Ще разгадавам мистерии и тем подобни, също като момчетата Харди14.

— Аха, няма да е лошо — съгласи се татко. — Човек не знае как ще се извъртят нещата обаче, това си е самата истина. Целиш се към дадено място, летиш като точна стрела, но преди да удариш в десетката, вятърът те повлича. Не вярвам да съм срещал дори един човек, който да е станал такъв, какъвто е искал, когато е бил на твоята възраст.

— Искам да пробвам всичко на света — казах. — Искам да живея милион пъти!

— Ами… — и тук баща ми ме черпи с едно от мъдрите си кимвания — това би било страхотно магическо изпълнение, нали? — Той посочи: — Ето я първата ни спирка!

Тази първа къща сигурно имаше деца, понеже бяха поръчали две кварти шоколадово мляко в допълнение към двете им кварти обикновено. След това потеглихме отново, карахме по улиците, където единствените звуци бяха вятърът и лаят на ранобудните кучета. Спряхме на „Шантък Стрийт“ да доставим пълномаслено мляко и айран на някой, който явно обичаше квасеното мляко. Оставяхме блестящи бутилки на стълбите на повечето къщи по „Бивърд Лейн“ и татко работеше бързо, докато аз проверявах списъка и му приготвях следващата поръчка в студената каросерия на камиона; бяхме добър екип.

Татко каза, че има няколко клиенти надолу и на юг близо до Саксън Лейк, а след това ще се върнем обратно нагоре, така че да довършим останалите улични доставки, преди да бие училищният ми звънец. Той ни прекара покрай парка и извън Зефир, а гората притисна пътя и от двете страни.

Наближаваше шест сутринта. На изток, над обраслите с борове и кудзу15 хълмове, небето започваше да просветлява. Вятърът си проправяше път през дърветата като юмрук на бияч. Подминахме кола, пътуваща на север. Шофьорът й примигна с фарове и татко му махна. Обясни ми:

— Марти Барклий разнася вестниците.

Замислих се за факта, че има цял свят, който си върши работата преди изгрев и хората, които току-що се събуждат, не принадлежат към него. Завихме по Шосе 10 и поехме нагоре по прашното платно да доставим мляко, извара и картофена салата на малка къща, кацнала сред гората, а после се насочихме отново на юг към езерото.

— Колеж — каза татко. — Непременно трябва да отидеш в колеж, чини ми се.

— Може и да трябва — отвърнах, макар в момента между колежа и мен да се простираше цяла безконечна вечност.

За тези учебни заведения знаех само, че там тренират отборите по американски футбол на Обърн и Алабама, както и факта, че някои хора обожават Биър Брайънт16, а други коленичат пред Шъг Джордан17. Струваше ми се, че избираш в кой колеж да отидеш според това кой треньор ти харесва повече.

— Трябва да имаш хубави оценки, за да идеш в колеж — сподели татко. — Трябва да си учиш уроците!

— На детективите нужно ли им е да ходят в колежа?

— Тъй ми се чини, ако искат да са професионалисти в областта си. Ако бях ходил в колеж, можеше да стана именно оня човек, дето строи къща на празното място. Никога не знаеш какво те очаква занапред и това е самата…

Истина, канеше се да каже той, но така и не си довърши мисълта, понеже излязохме иззад обраслия с дървета завой и една кафява кола изскочи от гората право пред нас, а татко извика, все едно са го нажилили стършели, докато натискаше здравата спирачката.

Татко диво въртеше волана наляво, а кафявата кола се пързулна през нас и видях с очите си как слезе от Шосе 10 и се спусна по насипа от дясната ми страна. Фаровете й не бяха включени, но определено зад волана имаше човек. Гумите на колата се врязаха в храсталаците и след това тя се друсна над малкия нос от червен камък и изчезна в мрака. Изплиска вода и аз осъзнах, че току-що се е хвърлила в Саксън Лейк.

— Падна във водата! — извиках.

Татко спря млекарския камион, дръпна ръчната спирачка и изскочи в буренака покрай пътя. Докато изляза от кабината, той вече тичаше към езерото. Вятърът плющеше и виеше около нас, а татко се изправи на червения каменен нос. На слабата розова светлина виждахме само как колата се люлее във водата, а от багажника й излизат големи мехури въздух.

— Хей! — извика баща ми, свил длани около устата си. — Излизай отвътре!

Всички знаеха, че Саксън Лейк е дълбок като греха и когато тази кола потъне към мастилените дълбини, ще си е отишла веднъж завинаги.

— Хей, излизай! — извика татко отново.

Човекът зад волана, който и да беше той, не реагира.

— Сигурно е припаднал от удара! — реши баща ми.

Събу си обувките. Колата започваше да се обръща към страната на пътника и от нея се разнасяше ужасен вой, вероятно резултат от нахлуването на вода в купето.

Татко каза:

— Дръпни се!

Отстъпих и той скочи във водата.

Баща ми беше добър плувец. Стигна до колата с няколко мощни загребвания и видя, че прозорецът откъм шофьора е отворен. Можеше да усети засмукването на въртящата се около краката му вода, която теглеше автомобила надолу към неизмеримата дълбина.

— Излизай! — извика, но шофьорът просто си седеше вътре.

Татко се хвана за вратата, посегна вътре и сграбчи жертвата за рамото. Беше мъж и не носеше риза. Плътта му беше бяла и студена и баща ми усети как собствената му плът настръхва. Главата на шофьора се заклати назад със зинала уста. Русата му коса бе подстригана късо, черни синини плътно затваряха очите му, лицето му беше подуто и деформирано в резултат от зверски побой. Около гърлото му беше стегната медна телена струна за пиано, тънкият метал — усукан толкова здраво, че кожата се бе цепнала.

— Иисусе! — прошепна баща ми, цапайки във водата.

Колата се люлееше и съскаше. Главата на шофьора увисна отново върху гърдите, като че ли нещастникът се готвеше за молитва. Водата вече се беше вдигнала над голите му колене. В този момент баща ми осъзна, че шофьорът е чисто гол, няма и конец по себе си. Нещо проблесна на волана — белезници, които прикрепяха дясната китка на мъжа към кормилото.

Баща ми беше преживял трийсет и четири години. Беше виждал мъртъвци и преди. Когато и двамата са били на по петнайсет, Ходж Клемънсън — един от най-добрите му приятели — се беше удавил в река Текумзе и тялото му беше намерено чак след три дни, подуто и покрито с жълта дънна тиня като черупка на древна мумия. Преди шест години татко се бе изправил пред останките на Уолтър и Джийни Трейнър след челен сблъсък между буика им и камион с трупи, каран от надрусано със стимуланти хлапе. Беше видял и овъглените мощи на Малкия Стиви Каули, след като пожарникарите угасиха пламъците по смачканата черна спортна кола на име Среднощната Мона. Татко се бе взирал към ухилената усмивка на смъртта няколко пъти и бе понесъл тази гледка като мъж, но този път бе различно.

Този път смъртта бе надянала маската на убийството.

Колата потъваше. Когато се потопи капакът на двигателя, опашните й спойлери щръкнаха нагоре. Тялото зад волана помръдна отново и баща ми забеляза нещо на рамото на мъртвеца. Синя ивица на фона на бялата кожа. Не, не беше синина, а татуировка. Представляваше череп с крилца, излизащи от костените му слепоочия.

Колата нагълта още вода и блъвна силна струя мехури. Езерото не търпеше да му се отказва; то се канеше да си прибере играчката и да я пъхне в едно от потайните си чекмеджета. Когато купето започна да се плъзга в тъмата, струята награби краката на татко и го дръпна под повърхността. Застанал на червения каменен нос, аз видях главата му да изчезва и извиках:

— Татко! — а паниката кипеше в стомаха ми.

Под водата баща ми се бореше с мускулите на езерото. Колата потъваше под него и докато краката му блъскаха за опора в течния гроб, нов поток мехури избликна нагоре и го откъсна от водовъртежа, позволявайки му да се изкатери по сребърната стълба към въздушния джоб на тавана.

Видях главата му да се подава на повърхността.

— Татко! — извиках отново. — Татко, излизай!

— Добре съм! — отвърна той, но гласът му трепереше. — Идвам!

Той заплува кучешката към брега, тялото му внезапно бе отслабнало като изцеден парцал. Езерото продължаваше да се бунтува там, където колата бе разтревожила вътрешностите му, сякаш храносмилаше нещо развалено. Татко не успя да се изкатери на червената скала, така че изплува до място, където можеше да се издърпа по израслите лози и камъните.

— Добре съм! — повтори ми, докато излизаше от езерото и краката му потъваха до коленете в тинята.

Костенурка с размер на супена чиния се стрелна покрай него и потъна с разтревожено избълбукване. Погледнах назад към камиона с млякото; не знам защо, просто така направих.

И видях нечий силует, застанал в горите от другата страна на пътя.

Просто си стоеше там. Носеше дълго тъмно палто. Полите му трепкаха на вятъра. Може би бях усетил погледа на онзи, който ме гледаше, докато на свой ред гледах как татко плува към потъващата кола. Потреперих леко — мъртвешки студ, — а след това примигнах няколко пъти и там, където бе стоял силуетът, сега отново имаше само люляна от вятъра гора.

— Кори? — повика ме татко. — Подай ми ръка, сине!

Спуснах се на тинестия бряг и му оказах каквато помощ можех — на колкото бе способно изплашено дете. След това той стъпи на твърда почва и бръсна мократа коса от челото си. Каза настоятелно:

— Трябва да намерим телефон. В онази кола имаше човек. Пое право към дъното!

— Видях… видях… — посочих към гората от другата страна на Шосе 10. — Някой сто…

— Хайде, да вървим!

Татко вече пресичаше пътя със сковани, джапащи крачки, понесъл обувките си в ръка.

Сритах на скорост собствения си кракомобил и го последвах плътно като сянка, а погледът ми се върна натам, където бях видял силуета, но там нямаше нищо и никой — абсолютно никой.

Татко запали двигателя на млекарския камион и включи парното. Зъбите му тракаха, но на сивия сумрак лицето му беше бледо като восъчна свещ.

— Каква проклетия само… — каза той и с това ме шокира, понеже никога не псуваше пред мен. — Закопчан с белезници за волана, така беше! С белезници! Боже мой, лицето му беше направо смазано от бой!

— Кой беше?

— Понятие си нямам — татко усили парното и след това подкара на юг към най-близката къща. — Сигурация е обаче, че някой добре го беше опухал! Боже, колко ми е студено!

Отдясно се отклоняваше черен път и татко тръгна по него. На петдесетина ярда от Шосе 10 се издигаше малка бяла къща с веранда и комарник на вратата. От едната й страна бе разположена розова градина. Под зелен пластмасов навес бяха паркирани две коли, едната — червен „Мустанг“, а другата — стар „Кадилак“, опръскан с ръждиви петна. Татко спря пред къщата и нареди:

— Чакай тук! — след което зашляпа с мокрите си чорапи към вратата и натисна звънеца.

Наложи се да позвъни още два пъти, преди да му отворят под звънтенето на вятърни чанове и на прага да застане червенокоса жена, в която можеха да се съберат три като майка ми. Носеше син пеньоар с черни цветя по него.

Татко каза:

— Госпожо Грейс, трябва да използвам телефона ви наистина бързо!

— Целият сте мокър! — гласът на г-жа Грейс прозвуча като стържене на ръждив трион.

В ръка стискаше цигара, а пръстите й бяха обсипани с пръстени.

— Случи се нещо лошо — осведоми я татко.

Тя въздъхна като червеноглав буреносен облак и се съгласи:

— Ами добре тогава, айде влезте! Пазете килима!

Татко влезе в къщата, звънтящата врата се затвори, а аз си седях в млекарския камион, докато първите оранжеви лъчи на утрото избликваха иззад хълмовете на изток. Можех да надуша езерото в кабината при мен. На пода под седалката на баща ми имаше локва вода. Бях видял някой да дебне в гората. Знаех, че съм го зърнал. Или не бях? Тогава защо този някой не дойде да види какво е станало с човека в колата? И кой изобщо беше онзи в колата?

Умувах върху тези въпроси, когато вратата се отвори отново и г-жа Грейс излезе навън, този път навлякла върху синята си роба торбест бял пуловер. Беше си обула гуменки, глезените и прасците й бяха дебели като млади дървета. В едната си ръка крепеше кутия с бисквити „Лорна Дун“, а в другата — запалената цигара. Приближи се до млекарския камион и ми се усмихна.

— Здрасти! — каза ми. — Ти си Кори.

— Да, ’спожо! — отвърнах.

Г-жа Грейс не се усмихна особено убедително. Устните й бяха тънки и носът — широк и плосък, а веждите й представляваха драснати с черен молив черти над хлътнали сини очи. Ръгна кутията с бисквити към мен.

— Искаш ли бисквитка?

Не бях гладен, но нашите винаги са ме учили да не отказвам подаръци. Взех си бисквитка.

— Вземи си две — предложи г-жа Грейс, така че си взех и втора. Тя също изхруска една бисквита и след това си дръпна от цигарата и блъвна дим през ноздрите си. Каза: — Баща ти е нашият млекар, та смятам, че сигурно сме в списъка. Шест кварти мляко, две мътеници, две шоколадови и три пинти сметана.

Проверих в списъка. Ето го името й — Грейс Стафърд — и поръчката точно както ми я издиктува. Казах на г-жа Грейс, че ей-сега ще й приготвя покупките.

— На колко си години? — поинтересува се тя, докато работех. — Дванайсет?

— Не, ’спожо. Ще ги навърша през юли.

— Аз имам син — г-жа Грейс тръсна пепелта от цигарата си. Сдъвка още една бисквита. — Стана на двайсет през декември. Живее в Сан Антонио. Знаеш ли къде е това?

— Да, ’спожо. Тексас. Където е и Аламо.

— Точно така. Стана на двайсет, което значи, че аз съм на трийсет и осем. Какво съм дърто изкопаемо, а?

„Това е въпрос капан!“, казах си и реших да отговоря:

— Не, ’спожо!

— Я се виж какъв си малък дипломат! — тя се усмихна отново и този път усмивката стигна до очите й. — Вземи си още една бисквитка! — Г-жа Грейс ми остави кутията и отиде до външната си врата, за да се провикне навътре в къщата: — Лейни! Лейни, вдигни си задника и ела навън!

Баща ми излезе пръв. На острата светлина на утрото изглеждаше стар, а под очите му имаше тъмни кръгове.

— Обадих се в офиса на шерифа — каза ми, докато сядаше на мократа си седалката и пъхаше крака в обувките си. — Някой ще ни пресрещне там, където потъна колата.

— Кой, по дяволите, е бил в нея? — поинтересува се г-жа Грейс.

— Нямам идея. Лицето му беше… — татко бързо погледна към мен, после върна поглед към жената. — Беше много лошо пребит.

— Сигурно е бил пиян. Нафиркал се е с домашарка, чини ми се!

— Надали — татко не беше споменал по телефона нищо за това, че шофьорът на другата кола е бил гол, удушен със струна от пиано и закачен с белезници за волана. Тази информация беше предназначена за шерифа, не за ушите на г-жа Грейс или някой друг. — Да сте срещали мъж с татуировка на лявото рамо? Приличаше на череп с крилца, растящи от главата?

— Виждала съм повече татуировки, отколкото има в целия флот… — отвърна г-жа Грейс, — но не си спомням нищо подобно да се въди наоколо. Защо? Онзи по без риза ли е бил или какво?

— Аха, така беше. Имаше такова черепче с крила, татуирано приблизително тук — татко докосна лявото си рамо. Потрепери отново и потри длани една в друга. — Никога няма да успеят да извадят колата. Никога. Саксън Лейк е триста фута дълбоко като едното нищо!

Звъннаха вятърните чанове. Погледнах към вратата, притиснал в обятията си щайгата с квартите мляко.

От къщата се изтърколи момиче с подути от съня очи. Носеше дълъг едноцветен халат за баня и краката й бяха боси. Косата й имаше цвета на царевичина и висеше около раменете й, а когато се приближи до млекарския камион, момичето примигна срещу светлината и каза:

— Леле, как съм преебана!

Имах чувството, че ще се препъна както си стоя на едно място, понеже никога през живота си не бях чувал женка да използва толкова мръсна дума. О, знаех какво значи думата, разбира се, но ей тъй да бъде изтърсена от подобна красива устичка — това ме шокира до дън душа.

— Да знаеш, че там отзад стои млад господин, Лейни! — каза г-жа Грейс с тон, способен да накъдри и железен гвоздей. — Следи си езика, моля те!

Лейни ме погледна и студените й очи ме накараха да си спомня онзи път, когато бях пъхнал вилица в електрически контакт. Очите на момичето бяха шоколадово-кафяви, а на устните й сякаш цъфтеше полуусмивка полупрезрителна гримаса. Изражението й изглеждаше едновременно кораво и предпазливо, сякаш й беше свършил запасът доверие. Във вдлъбнатинката на гърлото й имаше малък червен белег. Попита:

— Кое е хлапето?

— Синът на господин Макенсън. Покажи малко култура, ясно?

Преглътнах с усилие и отклоних очи от тези на Лейни. Халатът й започваше да се разтваря. Озари ме предположение какви трябва да са момичетата, които използват мръсни думи, и що за място ще да е това. Бях чул и от Джони Уилсън, и от Бен Сиърс, че някъде в околностите на Зефир има къща, пълна с курви. Това беше общоизвестно в началното училище. Когато кажеш на някого „да го смучеш на курвата“, значи си застанал на ръба на насилието. Винаги си бях представял обаче, че курвенският бардак е вид имение с надвиснали върби и на верандата черни слуги сервират на клиентите ментов джулеп. Оказваше се обаче, че бардакът не се отличава много от потрошена каравана. И въпреки всичко ей я на, право пред мен, девойката с царевичната коса и мръсната уста, която си вадеше хляба с удоволствията на плътта. Усетих по гърба ми да маршируват мравки и няма и да опитвам да ви разказвам какви сцени се въртяха в главата ми като бавен, опасен ураган.

— Взимай млякото и другите работи и ги занеси в кухнята! — нареди г-жа Грейс на Лейни.

Презрителната гримаса надмогна на усмивката и кафявите очи потъмняха до черно.

— Да н’съм дежурна по кухня! Сега е седмицата на Дона Ан!

— Сега е седмицата на когото кажа аз, коконо, и знаеш много добре защо би трябвало да те пратя в кухнята за цял месец, нали? А сега се хващай за каквото съм ти казала и си затваряй умната устичка!

Лейни сбра устни в обидено, обиграно нацупване. Но тази фалшива гримаса не се отрази в очите й — в сърцевината им гореше студен гняв. Тя взе касетката от мен и докато стоеше с гръб към баща ми и г-жа Грейс, изплези мокрото си розово езиче право в лицето ми и го нави като фунийка. След това прибра отново език в устата си, обърна ми гръб и ни зачеркна всички с такова врътване на задните части, че все едно ни беше поразила с меч. С люлееща походка се отправи към къщата и чак когато Лейни бе изчезнала вътре, г-жа Грейс изсумтя и каза:

— Груба е като чеп!

— Не са ли всичките? — попита татко.

Г-жа Грейс издуха кръгче дим и отвърна:

— Така си е, но тя дори не се преструва, че има някаква култура! — погледът й се спря върху мен. — Кори, защо не задържиш бисквитиерата? Става ли?

Погледнах към татко. Той сви рамене.

— Добре, госпожо — казах.

— Хубаво. Беше истинско удоволствие да се запознаем! — г-жа Грейс отново насочи вниманието си към татко и цигарата в ъгълчето на устата си. — Непременно да ме осветляваш как вървят нещата!

— Непременно и благодаря, че позволи да използвам телефона! — той се настани отново зад волана. — Ще прибера касетката при следващото минаване.

— И да внимаваш! — добави г-жа Грейс, след което се прибра в боядисания в бяло курвенски бардак, а татко запали двигателя и спусна ръчната спирачка.

Върнахме се обратно до мястото, където беше потънала колата. На утринната светлина по Саксън Лейк се гонеха синьо и пурпурно. Татко вкара камиона по един черен път; по него, както и двамата осъзнахме, беше дошла колата. След това поседяхме и почакахме да се появи шерифът, докато слънчевите лъчи се усилваха и небето се превръщаше в син лазур.

Докато седях в очакване, мислите ми се рояха: една част от съзнанието ми умуваше за колата и за силуета, който бях видял, а другата част се чудеше откъде татко познава г-жа Грейс и бардака така добре. Но баща ми общуваше с всичките си клиенти; на масата на вечеря ги обсъждаше с мама. Не си спомням обаче да е споменавал за г-жа Грейс и за бардака й. Е, това не беше и подходяща тема за вечеря, нали така? Пък и бездруго нашите не биха говорили за подобни неща в мое присъствие, въпреки че всичките ми приятели и всички деца в училище от четвърти клас нагоре знаеха, че някъде в околностите на Зефир има цяла къща, пълна с лоши момичета.

Бях я видял лично. Бях видял с очите си истинско лошо момиче. Бях зърнал навития й език и как се върти задничето й в гънките на халата.

Това, предположих, щеше да ме направи голямата знаменитост.

— Кори? — каза баща ми тихичко. — Знаеш ли точно какъв бизнес върти г-жа Грейс в тази къща?

— Ами… — дори и учениче в предучилищната би се сетило. — Да, сър.

— Всеки друг ден бих им оставил поръчката на верандата — татко се взираше в езерото, сякаш все още виждаше колата да се люлее полека надолу към дълбините с все закачения с белезници труп на волана си. — Г-жа Грейс ми е в маршрута с клиентите от две години насам. Всеки понеделник и четвъртък, точна като часовник. В случай че си си го помислил, майка ти знае, че идвам редовно насам.

Не казах нищо, но ми олекна на душата.

— Не искам да споменаваш на никого за г-жа Грейс и нейната къща — продължи баща ми, — искам да забравиш, че сме ходили там и всичко, което си видял и чул. Ще можеш ли?

— Защо?

Не можех да не попитам.

— Понеже г-жа Грейс може да е много по-различна от теб и от мен, или от майка ти, може и да е корава и зла и работата, с която се занимава, да не е по вкуса на някой свещеник, но тя е добра жена. Просто не искам да разбутвам гнездото на стършелите. Колкото по-малко се говори за г-жа Грейс и онази къща, толкова по-добре. Разбираш ли?

— Така ми се струва.

— Добре! — той размърда пръсти върху волана. Темата беше приключена.

Удържах на дадената дума. Вярно, превръщането ми в знаменитост даде фира, но какво да се прави.

Канех се да отворя уста и да спомена на татко за силуета, който бях видял в гората, когато зад завоя се появи и полека спря зад млекарския камион черно-бял „Форд“ със синя лампа отгоре и с емблемата на Зефир на шофьорската врата. От колата излезе шериф Еймъри, чието име беше Джей Ти — съкратено от Джуниър Талмадж, — и татко излезе да го посрещне.

Шериф Еймъри беше слаб, висок мъж с дълга челюст и всеки път ми напомняше за една илюстрация: Икабод Крейн, опитващ се да надбяга Конника без глава. Той имаше големи длани и стъпала и чифт уши, които биха засрамили и слончето Дъмбо. Ако носът му беше с една идея по-голям, щеше да се получи страхотен ветропоказател. Еймъри носеше шерифската си звезда забодена отпред на шапката, под която беше почти плешив, с изключение на ореол тъмнокафява коса. Бутна шапката високо по лъсналото си чело, докато двамата с татко говореха на брега на езерото, а аз гледах как жестикулира баща ми, докато показваше на шерифа откъде се е появила колата и къде е потънала. След това и двамата се обърнаха към повърхността на езерото. Знаех за какво си мислят.

Онази кола все едно беше потънала до центъра на земята. Дори водните костенурки, които живееха по брега на езерото, не можеха да доплуват толкова надълбоко, че отново да видят колата. Който и да е бил шофьорът, в момента той седеше самичък в тъмното и скърцаше с тинята между зъбите си.

— С белезници… — каза с тих глас шерифът Еймъри. Той имаше дебели тъмни вежди, надвиснали над дълбоко поставените очи с цвят на въглени и с оттенък на кожата, който подсказваше, че си има пристрастия към нощта. — Сигурен ли си в това, Том? И за струната също?

— Сигурен съм. Който и да е удушил горкия човек, свършил е страхотна работа. Само дето не му е отрязал главата.

— С белезници… — повтори отново шерифът. — Сигурно е, за да не изплува случайно… — той почука долната си устна с показалец. Накрая каза: — Е, чини ми се, че сме стиснали убийството за гушата, нали така?

— Ако не е така, значи не знам какво е убийство.

Докато те си говореха, аз излязох от млекарския камион и се запътих натам, където ми се бе сторило, че видях някой да ме наблюдава. Там нямаше нищо освен плевели, камъни и прахоляк — поне на мястото, където бе стоял този някой. Ако изобщо е било мъж, добавих наум. Дали би могла да бъде жена? Не бях видял дълга коса, но пък — не бях видял и кой знае какво освен люлеещото се под поривите на вятъра палто. Обходих напред-назад външната редица дървета. Отвъд нея гората се сгъстяваше и почвата ставаше блатиста. Не намерих нищо.

— Най-добре ела с мен до шерифския офис и си напиши показанията — каза шерифът на баща ми. — Няма проблем, ако искаш да си идеш у вас да си сложиш сухи дрехи.

Татко кимна.

— Трябва освен това да довърша с поръчките си и да закарам Кори до училище.

— Добре. Струва ми се, че и бездруго не можем да направим кой знае какво повече за оня тип на дъното — шерифът изсумтя и пъхна ръце в джобовете си. — Убийство. За последно имахме убийство в Зефир през 1961-ва. Помниш ли, когато Боби Калаган преби жена си до смърт с трофея от боулинга?

Върнах се при млекарския камион и зачаках татко. Слънцето вече беше изгряло напълно и изцяло и озаряваше света. Или поне света, който познавах. Но на ума ми тежаха множество неща. Струваше ми се, че съществуват два свята: един преди изгрев-слънце и един след. И ако това беше вярно, то тогава може би имаше хора, живеещи във всеки от тези два свята. Някои с лекота се движеха из пейзажа на нощта, а други се придържаха към ярките часове. Нищо чудно да бях видял един от гражданите на тъмното, от света преди изгрев-слънце. И — което си беше вледеняваща мисъл — може би той бе видял, че съм го забелязал…

Осъзнах, че съм вкарал кал в млекарския камион. Целите ми кецове бяха изплескани с нея.

Погледнах си подметките и пръстта, която бях довлякъл.

На петата на левия ми кец имаше малко зелено перо.

2. Долу в тъмното

Зеленото перо влезе в джоба ми. Оттам то си проправи път към моята стая и се засели в кутията от пури „Уайт Оул“ заедно с колекцията ми от стари ключове и изсушени насекоми. Затворих капака на кутията, прибрах я в едно от седемте магически чекмеджета и здраво го хлопнах.

След което напълно забравих за перото. Колкото повече си мислех за забелязания от мен силует на ръба на гората, толкова повече ми се струваше, че съм сбъркал, че зрението ми е било изкривено от притеснение за изчезването на баща ми под водата, когато колата потъна. Няколко пъти се наканвах да спомена на татко за това, но все изникваше нещо. Мама направо откачи, като разбра, че той е скочил в езерото. Беше му толкова ядосана, че подсмърчаше, докато крещеше, а татко трябваше да седне заедно с нея на кухненската маса и да й обясни кротко защо го е направил.

— Там зад волана имаше човек — каза й. — Не знаех, че вече е мъртъв. Мислех, че само е припаднал. Ако си бях стоял и не предприемех нищо, какво щях да мисля за себе си след потъването на колата?

— Можеше да се удавиш! — овика го мама със стичащи се по бузите сълзи. — Можеше да си удариш главата в някой камък и да се удавиш!

— Не се удавих. Не си ударих главата в камък. Сторих онова, което трябваше! — татко й подаде хартиена салфетка и тя я използва да си избърше очите.

Изстреля последния си довод:

— Това езеро е пълно с водни змии! Можеше да попаднеш право в някое гнездо от змии!

— Не попаднах — увери я татко, а тя въздъхна и поклати глава, сякаш живееше с най-лудия глупак, раждан някога.

— Най-добре си свали мокрите дрехи — каза му накрая, когато отново си беше овладяла гласа. — Просто се благодаря на Бога, че и твоят труп не е там на дъното на езерото! — мама се изправи и помогна на татко да разкопчае прогизналата си риза. — Знаеш ли поне кой беше?

— Никога досега не съм го виждал.

— Кой би сторил подобно нещо на друго човешко същество?

— Това му е работата на Джей Ти — да разбере… — татко смъкна ризата и мама му я взе с два пръста, сякаш езерната вода носеше проказа. — Трябва да ида до кабинета му да помогна с описанието. И да знаеш, Ребека, че когато погледнах в лицето на онзи мъртвец, сърцето ми направо спря. Никога досега не съм виждал такова нещо и се моля на Бога повече никога да не видя отново.

— Боже — възкликна мама, — ами ако беше получил сърдечен удар? Кой щеше да спасява теб?

Мама беше изтъкана от притеснения. Трепереше за времето, за цената на зеленчуците, да не се счупи пералнята, да не би мелницата за хартия в Адамс Вали да замърси река Текумзе, също и за цената на новите дрехи, а и за всичко друго под слънцето. Според мама светът представляваше голямо, съшито от разни парченца одеяло, чиито кръпки вечно се разшиват. Нейните притеснения все едно служеха за игла, която да затяга опасните шевове помежду им. Ако тя успееше да си представи събитията във възможно най-лошата светлина, тогава сякаш добиваше някакъв контрол върху тях. Както казах — такава й беше природата. Баща ми бе готов да хвърля шепа зарове, за да вземе решение, но мама трепереше ежечасно за всяко нещо. Предполагам, двамата се уравновесяваха взаимно, както е редно да става с двама души, които се обичат.

Родителите на майка ми — дедъ Остин и нана Алис — живееха на около дванайсет мили южно в град, наречен Уаксахачи, в полите на военновъздушната база „Робинс“. Нана Алис беше още по-ужасно притесняваща се от мама; с цялата си душа копнееше за трагична манна, докато дедъ Остин — бивш дървосекач с дървен крак, който да показва като доказателство как му се приплъзнала веднъж бичкията — я предупреждаваше, че ще отвинти крака си и ще я тресне по главата с него, ако не спре да му пищи в ухото и не го остави на мира. Наричаше дървения си крак „миротворец“, но поне, доколкото знам, никога не го беше използвал за по-различна цел от онази, за която бе издялан. Мама имаше също и по-големи брат и сестра, но баща ми беше едно дете в семейството.

Тъй или иначе, когато този ден отидох на училище, при първа възможност разказах за случилото се на Дейви Рей Кълан, Джони Уилсън и Бен Сиърс. По времето, когато би училищният звънец и аз поех към къщи, новината се разнасяше из Зефир като горски пожар. „Убийство“ бе най-използваната дума. Родителите ми едва смогваха да се отбраняват от телефонните обаждания. Всички искаха да знаят кошмарните подробности. Излязох навън да покарам старото си ръждиво колело и да изкарам Ребъл да потича в гората и ме осени, че може би някой от хората, които се обаждаха, вече бе в течение на подробностите. Може би някой от тях се опитваше да подразбере какво точно е било видяно или какво знае шериф Еймъри.

И тогава, докато въртях педалите на колелото си из гората и Ребъл тичаше по петите ми, осъзнах, че някой в родното ми градче може да се окаже убиец.

Дните отминаваха, стопляха се към сърцето на пролетта. Седмица след скока на баща ми в Саксън Лейк историята бе добила такъв вид: шериф Еймъри не бе открил в Зефир или съседните околии да има изчезнали хора. Не донесе нова информация и статията на първа страница на седмичния „Адамс Вали Джърнъл“. Шерифът и двама от заместниците му заедно с неколцина пожарникари и половин дузина доброволци излязоха с лодки в езерото и влачиха напред-назад мрежи, но в тях си хванаха само ядосани водни костенурки и отровни змии.

През двайсетте години Саксън Лейк е било каменоломна „Саксън“ — преди парните чукове да пробият подземна река, която не могли нито да затапят, нито да отклонят. Оценките на дълбочината варираха от триста до петстотин фута. На света нямаше мрежа, която да извлече обратно на повърхността потъналата на дъното кола.

Шерифът дойде една вечер да си поприказва с татко и мама и ме оставиха да присъствам на разговора.

— Който и да го е сторил — обясни шериф Еймъри, с шапка в скута и нос, хвърлящ сянка върху нея, — сигурно е дал колата на заден по черния път, с предница към езерото. Намерихме следи от гуми, но всички стъпки са замазани отгоре. Убиецът сигурно е заклещил педала на газта с нещо. Освободил е ръчната спирачка точно преди ти да завиеш по пътя, треснал е вратата и е отскочил встрани, а колата се е понесла напреко на Шосе 10. Естествено, негодникът не е знаел, че ще минеш оттам. Ако не се беше появил, колата е щяла да цопне в езерото, да потъне и никой да не разбере какво се е случило… — шерифът сви рамене. — Това е най-добрата версия, която можах да сглобя.

— Говори ли с Марти Баркли?

— Аха, говорих. Марти не е видял нищо. Както е разположен черният път, може да минеш точно покрай него, на една ръка разстояние, и пак да не го забележиш.

— И докъде сме докарали положението?

Шерифът поумува върху въпроса на баща ми, а сребърната му звезда хвърляше отблясъци на светлината на лампата. Навън Ребъл се разлая и другите кучета разнесоха индианския му зов из Зефир. Джей Ти Еймъри разпери големите си ръце с дланите навън и се загледа в пръстите си. Каза:

— Том, положението е наистина много странно. Имаме следи от гуми, но не разполагаме с кола. Казваш, че си видял мъртвец, прикован за волана с белезници и на гърлото му е имало струна, но не разполагаме с тяло и няма вероятност да се сдобием с такова. От града не липсва никой. Никой не липсва в целия окръг, като изключим една тийнейджърка, чиято майка смята, че е избягала с приятеля си в Нешвил. А и момчето й си е нямало татуировка между другото. Не съм намерил човек, който да е виждал тоя тип с татуировката, каквато ми описа… — шериф Еймъри ме погледна, след това погледна мама и накрая обърна въгленовочерните си очи към татко: — Сещаш ли се за оная гатанка, Том? За дървото, дето падало в гората и дали, ако наблизо няма кой да го чуе, то издава звук? Е, ако си нямаме тяло и няма сведения за изчезнали лица, поне доколкото мога да установя, имаме ли си убийство или не?

— Знам какво съм видял — отвърна татко. — Съмняваш ли се в думата ми, Джей Ти?

— Не, не съм казал такова нещо. Казвам само, че не мога да направя нищо повече, докато не се сдобием с жертва на убийство. Трябва ми име, Том. Трябва ми лице. Без идентификация не знам дори откъде да започна.

— Значи междувременно някой, който е убил друг човек, ще си щъка на свобода и ще си подсвирква, и няма защо да се притеснява, че ще го вкарат в затвора. Така ли?

— Точ’тъй — призна шерифът. — Това горе-долу обобщава ситуацията.

Разбира се, шериф Еймъри обеща да продължи да работи по случая, както и че ще се обади на колегите си из щата за информация за изчезнали лица. Рано или късно, каза той, все някой ще потърси човека, потънал в езерото.

Когато шерифът си отиде, татко излезе да поседи самичък на предната веранда, на угасена лампа, и остана там много след настъпването на часа, в който мама ми каза да се приготвям да си лягам.

Това беше нощта, в която писъкът на татко ме събуди в тъмното.

Седнах в леглото с дрънчащи нерви. Можех да чуя мама да говори с баща ми през стената.

— Всичко е наред — казваше тя. — Просто лош сън, само лош сън, всичко е наред!

Татко мълча много дълго. Чух в банята да тече вода. След това — скърцането на пружините на леглото им.

— Искаш ли да ми разкажеш за съня? — попита мама.

— Не. Боже, не!

— Беше просто кошмар.

— Не ми пука. Беше достатъчно истинско.

— Ще можеш ли да заспиш отново?

Татко въздъхна. Можех да си го представя в тъмната спалня, с притиснати към лицето длани.

— Не знам… — каза накрая.

— Нека ти разтрия гърба!

Пружините на леглото изскърцаха отново, когато тежестта на телата им се промени.

— Ужасно си стегнат! — заяви мама. — И всичкото отива във врата ти.

— Точно там дяволски боли. Там, където ти е палецът.

— Имаш възел. Сигурно си си разтегнал мускул.

Тишина. Моите рамене и гръб също биваха успокоявани от умелите ръце на мама. От време на време се обаждаше някоя пружина, оповестявайки движение. След това отново се разнесе гласът на баща ми.

— Имах поредния кошмар за онзи човек в колата.

— Така и предположих.

— Гледах към него в колата, с това негово смазано като кайма лице и с пристегнатата на гърлото струна. Видях белезниците на китката му и татуировката на рамото. Колата потъваше ли, потъваше и тогава… тогава той отвори очи.

Потреперих. Направо го виждах пред себе си, а гласът на баща ми затихна почти до шепот.

— Погледна ме. Право към мен гледаше. От дупките на очите му се лееше вода. Той отвори уста и езикът му беше черен като глава на змия. И тогава ми каза: „Ела с мен!“

— Не мисли за това — прекъсна го мама. — Просто затвори очи и си почивай.

— Не мога да почивам. Не мога!

Представих си тялото на татко, изтегнато като въпросителен знак на леглото и мама, която мачка твърдите като желязо мускули по гърба му.

— Моят кошмар — продължи той — е как мъжът в колата посяга и ме сграбчва за ръката. Ноктите му са сини. Пръстите му се забиват дълбоко в кожата ми и той ми казва: „Ела с мен, да слезем в мрака!“ Колата… Колата започва да потъва все по-бързо и по-бързо и аз се опитвам да се освободя, но той не ме пуска и повтаря: „Ела, ела с мен, да слезем в мрака!“ А след това водата се затваря над главата ми и аз не мога да се измъкна, и отварям уста да изпищя, но тя се пълни с вода… О, Иисусе, Ребека! О, Иисусе!

— Всичко това не е истинско! Чуй ме! Това е само кошмар и всичко вече е наред!

— Не — отвърна татко, — не е. Това направо ме изяжда и става все по-зле. Мислех си, че мога да го оставя зад гърба си. Така де, Бога ми, виждал съм мъртъвци и преди. Отблизо. Но това… различно е. Тази струна около гърлото му, белезниците, смазаното му от бой лице… Различно е. И като не знам нито кой е, нито нищо за него… Това ме изяжда отвътре денем и нощем!

— Ще ти мине — увери го мама. — Нали така ми казваш всеки път, когато се притеснявам за няма нищо. Дръж се, казваш ми. Ще ти мине.

— Може и да мине. Моля се на Бога да мине. Но точно сега то е в главата ми и не мога да се откопча от него, каквото ще да става. И това е най-лошото, Ребека — това, че буквално ме разяжда отвътре. Това, че който го е сторил, трябва да е местен. Трябва да е. Който го е сторил, знае колко е дълбоко езерото. Знае, че когато колата потъне в него, трупът ще изчезне. Ребека… извършителят на това престъпление може да е от хората, на които доставям млякото. Може да е някой, който седи на нашата скамейка в църквата! Някой, от когото си купуваме храната или дрехите. Някой, който сме познавали цял живот… или сме си мислили, че познаваме. Това ме плаши така, както нищо друго не ме е плашило досега. Знаеш ли защо? — татко помълча за момент и аз си представих как пулсът подскача на слепоочието му. — Понеже ако тук не сме в безопасност, значи никъде на този свят няма да бъдем! — гласът му се пречупи леко на последната дума. Радвах се, че не съм в онази стая и че не мога да видя лицето му.

Минаха две или три минути. Мисля, че баща ми просто си лежеше там, докато мама масажираше гърба му.

— Мислиш ли, че вече ще можеш да заспиш? — попита го тя накрая.

— Ще опитам — отговори той.

Пружините проскърцаха няколко пъти. Чух майка ми тихичко да мърмори нещо в ухото на татко. Той отвърна:

— Надявам се! — и след това настъпи тишина.

Понякога татко хърка; тази нощ не го правеше. Чудех се дали, след като мама е отишла в страната на сънищата, той лежи буден и гледа как трупът в колата се протяга към него и го влачи към дълбините. Думите му ме преследваха: „Ако тук не сме в безопасност, значи никъде на този свят няма да бъдем!“ Това беше наранило баща ми на място, по-дълбоко дори от дъното на Саксън Лейк. Може би ключът бе във внезапността на случилото се или в насилието, или в хладнокръвието, с което бе извършено престъплението. Може би беше в познанието, че дори в най-мирните градчета зад затворените врати се крият страшни тайни.

Мисля, че татко винаги е вярвал, че всички хора са по природа добри, дори в дълбините на душите си. Това убийство бе разклатило самите основи на вярата му и ми се струваше, че убиецът бе оковал баща ми към онзи ужасен миг във времето така здраво, както жертвата си — към волана на колата. Затворих очи и се молех за татко, и да успее той да намери пътя си към повърхността в мрака.

Март отмина като агънце, но делото на убиеца стоеше недовършено.

3. Нашественикът

Животът се върна към обичайното, както се случва обикновено.

В първия съботен следобед на април, докато дърветата се разлистваха и цветята се надигаха от затоплилата се пръст, аз седях между Бен Сиърс и Джони Уилсън, обкръжен от пищящите орди, а Тарзан — Гордън Скот, най-добрият съществувал някога Тарзан! — забиваше ножа си в корема на крокодила и кръвта пръскаше яркочервена в „Истман Колор“18.

— Видя ли? Видя ли! — продължаваше да повтаря Бен, ръгайки ме в ребрата.

Разбира се, че бях видял. Имах очи, нали? Започваше да ми се струва, че ребрата ми нямаше да доживеят до късометражния „Тримата смешници“19 между двата филма.

„Лирик“ беше единственото кино в Зефир. Построили го през 1945-а, след Втората световна война, когато синовете на Зефир са марширували — или докуцуквали — до дома и са си търсили забавления, с които да прогонят кошмарите на свастиката и изгряващото слънце. Тогава някой достоен баща на града е бръкнал в джобовете си и е купил архитект от Бирмингам, който е начертал проекта и е размерил метража на празното място, където преди това се издигал складът за тютюн. Тогава, разбира се, не съм се бил родил, но г-н Долар може да разкаже цялата история. И така се издигнал дворец с циментови ангели и в съботните следобеди ние, дяволчетата от класата на простолюдието, посипвахме седалките на киното с пуканките си и с бонбони и ги заливахме с „Ю-Ху“20, а за няколко часа родителите ни си поемаха необезпокоявано дъх.

Тъй или иначе ето ни мен и приятелчетата ми, събота следобед в киното, гледаме „Тарзан“. Вече не помня защо Дейви Рей отсъстваше — мисля, че го бяха наказали, задето удари Моли Люджак по главата с борова шишарка. Докато бяхме в киното, навън по широкия свят спътници се отправяха в порой искри към открития Космос. Мъж с брада и пура дърдореше на испански от един остров до бреговете на Флорида, а кръвта от клането оцветяваше залива в червено. Плешив руснак блъскаше с обувка. Войници стягаха багажа си за пътуване до джунглата на име Виетнам. Атомни бомби гърмяха в пустинята и изпепеляваха макети на хора в имитациите на холове в къщите им. Нас не ни беше грижа за всичко това. То не беше магия. Магията витаеше в салона на „Лирик“ в събота следобед, на двойната прожекция, и ние се възползвахме напълно от възможността да се потопим изцяло в дебрите на заклинанието й.

Спомням си как гледах едно телевизионно предаване — „Сънсет Булевард 77“, — в което героят влиза в кино на име „Лирик“, и оттам ми хрумна да се замисля за значението на думата. Проверих я в дебелия си речник с две хиляди четиристотин и осемдесет и три страници, подарен ми за десетия ми рожден ден от дядко Джейбърд.

„Лирик — пишеше там. — Поет, който твори лирика. Лирика: стихотворение, декламирано под съпровод на лира.“ Дотук смисълът като че ли нямаше много общо с някакъв си киносалон, но положението се проясни, когато потърсих в речника и „лира“. Този инструмент ме отведе към приказните поеми, пети от пътуващите менестрели по времето, когато в замъците имало крале. Което пък ме постави пред тази прекрасна дума: приказка. Хранех представата, че самото начало на всички човешки комуникационни средства — било то телевизия, кино или книги — е било положено от някой, горящ от желание да разкаже приказка. Тази нужда да се разказва, да поиш слушателите си с вода от кладенеца на всеобщата мъдрост вероятно е един от най-величавите ни копнежи. А нуждата да се слушат приказки, да изживяваш поне за един кратък миг нечий живот, различен от твоя собствен, е на свой ред ключът към магията, заложена в нас от самото раждане.

„Лирик“.

— Наръгай го, Тарзан! Наръгай го! — изкрещя Бен, а лакътят му работеше на двойна скорост.

Бен Сиърс беше едро хлапе с кестенява, окастрена плътно по черепа коса, имаше висок, момичешки глас и носеше очила с рогови рамки. Нямаше на света риза, която да остава запасана в джинсите му. Беше толкова тромав, че би се удушил и във връзките на обувките си. Имаше широка брадичка и дебели бузи и дори като порасте, нямаше да заприлича на Тарзан от момичешките мечти, но ми беше приятел. В контраст с масивното телосложение на Бен Джони Уилсън беше слаб, тих и начетен. Имаше процент индианска кръв, която си личеше в черните му блестящи очи. На лятното слънце кожата му покафеняваше като борова семка. Косата му също беше почти черна и я зализваше назад с „Виталис“, с изключение на един обърнат перчем, който стърчеше като луково перо насред брилянтина на пътя му. Баща му, който беше бригадир в разположения между Зефир и Юниън Таун завод за каменни плочи, си правеше косата по същия начин. Майката на Джони беше библиотекарката в основното училище в Зефир, тъй че, предполагам, от нея бе наследил склонността си към четенето. Приятелят ми поглъщаше енциклопедии така, както друго дете на негово място би похапвало „Ред Хотс“21 или „Лемънхедс“22. Носът му приличаше на брадвичка на племето чероки, а около дясната му вежда се виеше малък белег — през 1960-а братовчед му Филбо го беше ударил с пръчка, докато всички заедно играехме на войници. Джони Уилсън понасяше много училищни шеги, задето бил „малко индианче“ или имал „цветна кръв“, а и беше роден с криво стъпало, което само удвояваше подигравките, на които беше подложен. Той бе станал стоик много преди да узная значението на тази дума.

Филмът изкриволичи до края си като реката в джунглата — до морето. Тарзан победи злите ловци на слонове, върна Звездата на Соломон на племето й и се запрехвърля по клоните към залеза. Дойде ред на късометражното филмче за „Тримата смешници“, в което Моу скубеше цели шепи от косата на Лари и Кърли седна във вана, пълна с омари. Всички си изкарвахме превъзходно.

А след това, без тръбен зов, започна вторият филм.

Беше черно-бял, което незабавно предизвика стенания сред публиката. Всички знаеха, че истината се крие в цветните филми. На екрана изгря заглавието: „Нашественици от Марс“23. Филмът изглеждаше стар — все едно е бил правен през петдесетте.

— Отивам за пуканки! — обяви Бен. — Някой да иска нещо?

Отвърнахме „Не!“ и той се отправи самичък по пътеката между седалките.

Надписите свършиха и приказката започна.

Бен се върна с кофата си мазни пуканки навреме да види какво съзира младият герой през телескопа си, насочен към бурното нощно небе: летяща чиния, която се спуска в пясъчния хълм зад къщата му. Обикновено тълпата съботно-следобедни зрителчета крещеше и се смееше към екрана, ако на него не се показваха схватки, но този път самият вид на зловещата чиния бе възцарил тишина в салона.

Убеден съм, че през следващия час и половина будката за лакомства не направи никакъв оборот, макар че имаше деца, които напускаха местата си и търчаха към дневната светлина. Момченцето от екрана не можеше да накара никого да му повярва, че е видял как каца летяща чиния, и то жално гледаше през телескопа си как един полицай е засмукан в яма в пясъка — все едно го всмуква гротескна, извънземна прахосмукачка. След това полицаят дойде да посети къщата и да увери момчето, че не, разбира се, че не е кацала никаква летяща чиния. Никой друг не бил видял да каца тази летяща чиния, нали? Но полицаят се държеше… странно. Все едно е робот, очите му — мъртви върху тестеното лице. Момчето забеляза също и странна X-образна рана отзад на врата на полицая — който, веселяк по природа допреди да отиде до пясъчния хълм, не се усмихваше. Беше променен.

X-образни рани започнаха да се появяват на вратовете и на други хора. Никой не вярваше на момчето, което се опита да накара родителите си да разберат, че в пръстта зад къщата им има гнездо на марсианци. След това родителите му отидоха да проверят лично.

Бен беше забравил за кофата с пуканки в скута си. Джони седеше, притиснал плътно колене към гърдите си. Аз май не успявах да си поема дъх както трябва.

Оф, какво глупаво, глупаво детенце си, казаха на момчето мрачните му родители, когато се върнаха от разходката си. Няма от какво да се страхуваш. Няма. Всичко е наред. Ела с нас, нека идем там, където казваш, че си видял да каца тази чиния. Нека ти покажем какво глупаво, глупаво бебешорче си ти!

— Не ходи! — прошепна Бен. — Недей, не отивай!

Чух как ноктите му изскърцват по подлакътниците на стола.

Момчето избяга. Далеч от къщи, далеч от неусмихващите се непознати. Навсякъде, където погледнеше, той виждаше X-образна рана. Шефът на полицията си имаше такава на врата. Хората, които хлапето бе познавало досега, внезапно се бяха променили и всички искаха да го задържат, докато родителите му дойдат и го вземат. Глупаво, глупаво детенце, казваха те. Марсианци в земята, канят се да превземат света. Кой изобщо би повярвал на подобна небивалица?

В края на този кошмар армията влезе в подземния кошер от тунели, прокопани от марсианците в земята. Марсианците си имаха там долу машина, която клъцкаше врата ти и те превръщаше в един от тях. Командирът на марсианците, поставена в стъклен аквариум глава с пипала, изглеждаше като гнусна твар, изплувала от септична яма. Момчето и армията се сражаваха с марсианците, които се мъкнеха през тунелите, сякаш се бореха с тежестта на гравитацията. При сблъсъка на марсиански машини и военни танкове съдбата на света висеше на косъм…

… и момчето се събуди.

Само сън, каза баща му. Майка му се усмихна. Само сън. Няма от какво да се страхуваш. Хайде заспивай, ще се видим на сутринта.

Просто лош, лош сън.

И след това момчето стана в тъмното, надникна в телескопа си и видя летящата чиния да се спуска от нощното небе в пясъчния хълм зад къщата му.

Край?

Лампите светнаха. Съботният филмов следобед бе приключил.

Докато се изнизвахме от салона, чух г-н Стелко, управителят на „Лирик“, да пита един от разпоредителите:

— Какво им има? Защо са толкова тихи?

Чистият ужас няма глас.

Някак си успяхме да се качим на колелетата си и завъртяхме педалите. Някои деца вървяха към къщи, други чакаха родителите им да ги вземат. Всички ние бяхме свързани от явлението, на което току-що бяхме станали свидетели и когато Бен, Джони и аз спряхме на бензиностанцията на „Риджтън Стрийт“ да напомпаме въздух в предната гума на Джони, хванах Бен да се взира във врата на г-н Уайт, където изгорялата от слънцето кожа се бе набръчкала.

Разделихме се на ъгъла на „Бонър“ и „Хилтоп“. Джони потегли към дома си, Бен засили колелото с пълните си крака, а аз се борех с ръждивата верига за всеки фут от пътя. Велосипедът ми беше отминал разцвета на живота си. Беше древен още когато стигна до мен, купен от вехтошарника. Непрестанно исках нов, но татко ми заяви, че ще трябва да се оправям с това, което имам — или без него. Бяхме зле с парите от месеци; посещенията на киното в събота си бяха истински лукс. Както открих след известно време, тези съботни следобеди бяха и единственият момент, когато пружините в спалнята на родителите ми можеха да пеят в симфония, без аз да се питам какво става.

— Добре ли изкара? — попита ме мама, когато се прибрах след игра с Ребъл.

— Да, госпожо — отвърнах. — Филмът за Тарзан беше супер.

— Нямаше ли двойна прожекция? — полюбопитства татко, седнал на дивана с вдигнати крака. Телевизорът бе включен на някакъв демонстрационен бейзболен мач — наближаваше това време от годината.

— Да, сър — подминах ги и двамата на път към кухнята и една ябълка.

— Е, и за какво се разказваше в другия филм?

— Ами… за нищо — отговорих.

Родителите могат да надушат мишка по-бързо и от примряла от глад котка. Те ме оставиха да си взема ябълката, да я измия на чешмата, да я лъсна и след това да я върна обратно в дневната. Оставиха ме да забия зъби в нея, след което татко отклони очи от телевизора и попита:

— Какво ти става?

Отхапах от ябълката. Мама седна до баща ми и двамата се втренчиха в мен.

— Сър? — попитах.

— Всяка друга събота нахлуваш вкъщи като подивял и умираш да ни разкажеш всичко за филмите. Голям зор виждаме да те спрем да не ни ги изиграеш сцена по сцена. Та какво точно ти става днес?

— Ами… предполагам, че… ами не знам.

— Ела тук! — подкани ме мама. Когато го сторих, долепи длан до челото ми. — Не, нямаш треска. Кори, добре ли се чувстваш?

— Добре съм.

— Та единият филм беше за Тарзан — продължи да ровичка в темата татко, упорит като булдог. — А за какво се разказваше в другия филм?

Предположих, че мога да им издам заглавието. Но как да им разкажа за какво всъщност е ставало дума във филма? Как да им обясня, че току-що бях гледал филм, изграден на фундаменталния страх, който храни всяко едно дете на света: че родителите му биха могли — за една невъзвратима част от секундата — да бъдат за вечни времена изтрити и заменени от студени, лишени от усмивка пришълци?

— Ами… беше филм за чудовища — реших да отговоря.

— Значи е бил точно като по твоя вкус, нали? — когато една бата изтрещя като пистолетен изстрел, вниманието на татко се върна отново към бейзболния мач. — Уха! Тичай да я хванеш, Мики!

Телефонът звънна. Побързах да вдигна слушалката, преди родителите ми да ми зададат още някой въпрос.

— Кори? Здрасти, г-жа Сиърс съм. Може ли да говоря с майка ти, ако обичаш?

— Една минутка. Мамо? — повиках. — За теб е!

Мама взе слушалката, а аз отидох в банята. По малка нужда, слава Богу. Не бях сигурен, че съм готов да седна на тоалетната чиния с твърде пресния спомен за главестия пипалат марсианец.

— Ребека? — каза г-жа Сиърс. — Как си?

— Добре съм, Лизбет. Взе ли билетите за томболата?

— О, разбира се. Четири билета и се надявам, че поне един ще е късметлийски!

— Това е добре.

— Виж, причината да се обаждам е, че Бен се върна от киното преди малко и се чудех как ли е Кори.

— Кори ли? Той е… — мама поспря, обмисляйки наум моето странно състояние. — Казва, че е добре.

— Бен също, но се държи малко… не знам, може би „притеснено“ е думата, която ми трябва. Обикновено ни досажда до смърт на мен и Сим в старанието си да ни разкаже за киното, но днес не мога да го накарам да говори. В момента е зад къщата. Каза, че иска да провери нещо, но не ми отговаря какво.

— Кори е в банята — отвърна мама, сякаш и това на свой ред беше парченце от пъзела. Тя понижи глас, в случай че бих могъл да я чуя зад шума на струйката ми. — И той се държи малко странно. Мислиш ли, че нещо се е случило помежду им в киното?

— Не е невъзможно. Може да са се спречкали.

— Е, те са приятели от много време, но се случва понякога.

— Случи ми се с Ейми Лин МакГроу. Бяхме като сиамски близначки цели шест години и после не си говорехме цяла година заради едно изгубено пакетче с игли за шиене. Но си мислех, че може би момчетата трябва да се съберат. Ако са се скарали за нещо, сигурно е най-добре да се сберат да го обсъдят незабавно.

— Има смисъл.

— Та се канех да питам Бен дали иска Кори да дойде да пренощува. Ако нямаш нищо против?

— Нямам против, но трябва да попитам Том и Кори.

— Чакай секунда — прецени г-жа Сиърс. — Бен си идва… — мама чу да хлопва врата. — Бен? Майката на Кори е на телефона. Би ли искал Кори да дойде да преспи при нас?

Майка ми се вслушваше, но заради пуснатата в тоалетната вода не успя да чуе какъв е отговорът на Бен.

— Съгласен е — осведоми я г-жа Сиърс.

Аз изникнах от банята и попаднах право в капана на добронамерения им заговор.

— Кори, би ли искал да пренощуваш у Бен?

Замислих се за момент и отвърнах:

— Не знам…

Не можех да обясня на мама причината. Последния път, когато бях спал у тях — през февруари, — г-н Сиърс не се прибра цяла нощ и г-жа Сиърс не спря да обикаля, кършейки ръце в чудене къде ли е той. Бен ми каза, че баща му поемал много пътувания с преспиване и ме помоли да не споменавам нищо никому.

— Бен би искал да отидеш — настоя мама, бъркайки причината за колебанието ми.

Свих рамене.

— Ами добре, става.

— Иди да питаш баща си дали е съгласен — а когато се отправих към предната стая да задам въпроса, майка ми каза на г-жа Сиърс: — Ще им съшием приятелството, ако са възникнали проблеми.

— Татко каза, че може — споделих, когато се върнах.

Когато баща ми гледаше бейзбол по телевизията, би се съгласил и да си измие зъбите с бодлива тел.

— Лизбет? Той ще дойде. Около шест? — мама закри слушалката с длан и ми каза. — Ще вечерят пържено пиле!

Кимнах и се постарах да се усмихна, но мислите ми бяха в тунелите, където марсианците крояха планове за изтребване на човешката раса град по град.

— Ребека? Как вървят нещата при вас? — попита г-жа Сиърс. — Знаеш какво имам предвид.

— Върви да играеш, Кори! — каза ми мама.

Така и сторих, макар да знаех, че идва ред на обсъждането на важните неща.

На Лизбет Сиърс майка ми отговори:

— Е, Том като че ли спи малко по-добре вече, но все още има кошмари. Ще ми се да можех да помогна с нещо, но мисля, че ще се наложи сам да намери начин да се справи!

— Чух, че шерифът на практика се е отказал.

— Минаха вече три седмици без никакви улики. Джей Ти каза на Том, че в петък е пратил запитване навсякъде из щата, също и в Джорджия и Мисисипи, но не е научил съвсем нищичко. Все едно човекът в онази кола идва от някоя друга планета.

— Е, това вече е зловеща работа.

— Има и нещо друго — добави мама и въздъхна тежко. — Том се… промени. Не е въпрос само на кошмарите, Лизбет! — тя се обърна към кухненския килер и опъна кабела на телефона докрай, само и само да няма шанс татко да я подслуша. — Винаги заключва вратите и прозорците, а преди изобщо не се вълнуваше от ключалките. Чак до този случай, като всички останали оставяхме повечето пъти входната врата отключена. Сега Том става два-три пъти на нощ, за да проверява резетата. А миналата седмица се върна от маршрута си с червена кал по обувките, пък не беше валяло. Мисля, че е ходил до езерото.

— Че за какво му е, мътните го взели?

— Не знам. Искал е да се разходи и да помисли, предполагам. Помня как, когато бях на девет годинки, имах жълта котка, която точно пред къщи я прегази камион. Кръвта на Калико остана на асфалта доста време. Това място ме привличаше. Мразех го, но изпитвах нужда да ходя там и да гледам къде е загинала Калико. Винаги си мислех, че там има нещо, което съм могла да сторя, за да я запазя жива. Или може би, преди да сполети беда, съм си мислила, че всички живеем вечно… — мама замълча за момент, втренчена в чертичките, драснати с молив на задната врата, показатели за това как съм расъл равномерно на височина. — Мисля, че в момента на Том са му много неща на главата.

Разговорът им се отклоняваше в най-различни посоки, макар че в центъра му си оставаше инцидентът при Саксън Лейк. Погледах бейзболния мач с татко и забелязах как той постоянно стиска и разтваря дясната си ръка, сякаш се опитва или да хване нещо, или да се освободи от нечия хватка. След това стана време да се подготвям за тръгване, така че събрах пижамата си, четката за зъби, чисти чорапи и бельо и набутах всичко в армейската си мешка. Татко ми каза да внимавам, мама ми нареди да се забавлявам, но да се върна навреме сутринта за Неделно училище. Погалих Ребъл по главата и му хвърлих пръчка, която да подгони, след което се качих на колелото си и натиснах педалите.

Бен не живееше особено далеч, само на около половин миля от къщата ми, в задънения край на „Диърман Стрийт“. По тази улица карах тихичко, защото на стража на ъгъла на „Диърман“ и „Шантък“ се издигаше сурова сива къща, в която живееха прословутите братя Бранлин. Двамата Бранлин, на тринайсет и на четиринайсет съответно, имаха изрусена с кислородна вода коса и се водеха царе на разрушението. Те често вършееха из квартала, яхнали еднаквите си черни колела като лешояди в търсене на прясна мръвка. Бях чул от Дейви Рей Кълан, че братята Бранлин понякога опитвали с бързите си черни колелета да избутват коли от платното и че той самият е виждал как Гота Бранлин, по-големият, казва на майка си да ходи на едно кофти място. Гота и Гордо бяха като Черната чума; надяваш се, че няма да те пипне, но сложат ли веднъж ръка на теб, няма спасение.

Засега бях останал извън мерника на върлуващата им злоба. Планирах така и да си продължавам.

Къщата на Бен много напомняше моята собствена. Приятелят ми си имаше кафяво куче на име Тъмпър, което си вдигна корема от предната веранда, за да оповести с лай пристигането ми. Бен излезе да ме посрещне, г-жа Сиърс също ми каза здрасти и попита дали искам чаша бира от корени24. Тя беше тъмнокоса и имаше красиво лице, но бедрата й бяха с размер на пъпеши. Когато влязохме в къщата, г-н Сиърс излезе от работилницата си в мазето, за да поговори с мен. Той беше едър и също заоблен, с тежка челюст и лице, зачервено под късо подстриганата кестенява коса. Г-н Сиърс беше веселяк с големи предни зъби и се усмихваше като заек, по раираната му риза бяха полепнали дървени стърготини и ми разказа виц за баптистки свещеник във външен клозет, който всъщност не разбрах, но той се разсмя, за да подкани мен, и Бен каза:

— Ау, тате! — сякаш беше чувал тази глупава шега няколко дузини пъти.

Разопаковах мешката си в стаята на Бен, където той имаше готина колекция бейзболни карти, капачки от бутилки и стършелови гнезда. Докато се оправях, приятелят ми седна на шалтето си със Супермен и каза:

— Разправи ли на вашите за филма?

— Не. А ти?

— Ъъ — той задърпа едно свободно конче на лицето на Супермен. — И защо така не си?

— Не знам. А ти защо не си?

Бен сви рамене, но в главата му се въртяха разни мисли.

— Предполагам — каза, — че е прекалено ужасно за разказване.

— Аха.

— Обаче отидох отзад — добави приятелят ми. — Няма пясък. Само скали.

И двамата се съгласихме, че ако решат да ни дойдат на гости, марсианците доста биха се озорили, докато разпробият цялата тази червена скала в хълмовете около Зефир. След това Бен отвори една картонена кутия и ми показа картите си от дъвки с Гражданската война, с всичките онези кървави картинки на войници, които ги застрелват, наръгват с байонет и ги смазват гюлета, и седнахме да измисляме разкази за всяка една карта, докато майката на Бен не звънна със звънеца да съобщи, че е време за пърженото пиле.

След вечеря — и след прекрасния пай с черно дъно25 на г-жа Сиърс, прокаран с чаша студено мляко от „Грийн Медоус“ — всички поиграхме заедно на „Скрабъл“. Родителите на Бен бяха партньори и г-н Сиърс непрекъснато се опитваше да прокара измислени думи, които дори аз знаех, че ги няма в речника — като „каподер“ и „гоганус“. Г-жа Сиърс заяви, че бил луд като маймуна на прах за сърбеж, но се усмихваше на номерата му, докато го казваше.

— Кори? — попита таткото на Бен. — Чувал ли си вица за тримата свещеници, които се опитвали да се качат на небесата?

Преди да смогна да отговоря с „не“, той вече разказваше виц след виц. Изглежда, обичаше анекдотите за свещеници, което ме накара да се зачудя какво ли мисли за тях преподобният Ловой в Методистката църква.

Минаваше осем вечерта и бяхме подели втората игра, когато Тъмпър се разлая отпред и няколко секунди по-късно на вратата се почука.

— Аз ще отворя — каза г-н Сиърс.

На прага стоеше жилав мъж с набръчкано лице, облечен с джинси и червена карирана риза.

— Хей, Дони! — приветства го г-н Сиърс. — Влизай, дърти лешоядино!

Г-жа Сиърс наблюдаваше съпруга си и мъжа на име Дони. Видях, че стиска зъби.

Гостът тихичко каза нещо на г-н Сиърс и той ни подвикна:

— Ние с Дони ще излезем да поседим на верандата. Вие продължавайте с играта!

— Мили? — г-жа Сиърс успя да измайстори усмивка, но беше ясно, че не я е сглобила както трябва. — Трябва ми партньор!

Комарникът хлопна зад гърба на мъжа й.

Г-жа Сиърс поседя абсолютно неподвижна известно време, втренчена във вратата. Усмивката й се беше разпукала.

— Мамо? — каза Бен. — Твой ред е!

— Добре… — тя се опита да съсредоточи вниманието си върху плочките за „Скрабъл“ Ясно беше, че се старае колкото й е по силите, но продължаваше да хвърля погледи към комарника. Навън, на верандата, г-н Сиърс и жилестият тип на име Дони бяха седнали на сгъваеми столове и водеха тих и сериозен разговор.

— Добре — каза майката на Бен отново. — Оставете ме да помисля, дайте ми само минутка…

Мина повече от минута. В далечината се разлая куче. След това се обадиха още две. Тъмпър също поде песента им. Г-жа Сиърс все още подбираше плочките си, когато вратата се отвори с трясък.

— Хей, Лизбет! Бен! Елате навън, побързайте!

— Какво има, Сим? Какво…

— Просто излезте навън! — извика таткото на Бен и, разбира се, всички трябваше да станем и да идем да погледнем.

Дони стоеше в двора, обърнат на запад. Лаят на съседските кучета вече наистина набираше мощ. В прозорците на къщите горяха светлини и хората наоколо също излизаха да погледнат какво предизвиква какофонията. Г-н Сиърс посочи натам, накъдето зяпаше Дони.

— Да сте виждали нещо подобно досега?

Вдигнах глава. Бен също и го чух да изпъшква, все едно са го ритнали в корема.

То се спускаше от нощното небе, връхлиташе от покрова на звездите. Беше сияйно червено нещо, зад което се влачеха пурпурни ивици огън, и оставяше бяла следа дим на фона на мрака.

В тази секунда сърцето ми почти избухна. Бен отстъпи крачка назад и като нищо щеше да падне, ако не се беше блъснал в едното бедро на майка си. Знаех в туптящото си като ковашки чук, бунтуващо се сърце, че навсякъде из Зефир децата, посетили кино „Лирик“ този следобед, гледат нагоре към небето и усещат как ужасът изтегля устните им настрани от зъбите.

Бях на косъм да подмокря гащите. Не знам как успях да не пусна вода, но се разминах на ей толкоз.

Бен хлипаше. Издаваше задавени звуци. Хъхреше:

— Това е… то е… то е…

— Комета! — извика г-н Сиърс. — Гледайте я само как пада!

Дони изсумтя и пъхна клечка за зъби в едното ъгълче на устата си. Погледнах към него и на светлината от лампата на верандата видях мръсните му нокти.

Кометата падаше в дълга, плавна спирала, а след нея се виеха панделки от искри. Не издаваше звук, но хората крещяха на всички останали да гледат и някои от кучетата бяха започнали да надават такъв вой, от който гръбнакът ти настръхва.

— Ще падне някъде между нас и Юниън Таун — заяви Дони. Беше наклонил глава на една страна, лицето му беше сурово, а тъмната му коса — зализана с брилянтин. — Пада като кучи син.

Между Зефир и Юниън Таун се простираха осем мили хълмове, гори и блато, пресечено от река Текумзе. Същинска марсианска територия или поне най-близкото до нея, което си имахме, казах си и усетих как връзките в мозъка ми се нажежават като включени противопожарни аларми. Погледнах към Бен. Очите му сякаш бяха изпъкнали под натиска на мозъчното налягане от чист ужас. Единственото, за което бях способен да мисля, когато отново се взрях в огнената топка, беше пипалестата глава в стъклената топка, с лице изтъкано от чисто зло и с донякъде ориенталски черти. Едва се крепях прав, така ми бяха омекнали краката.

— Хей, Сим? — гласът на Дони беше нисък и муден и той дъвчеше клечката си за зъби. — Какво ще кажеш да идем да погоним този проклетник? — извърна лице към г-н Сиърс. Носът му беше плосък, сякаш е бил сплескан от голям юмрук. — Какво ще кажеш, Сим?

— Аха! — отвърна бащата на Бен. — Оха, ще го преследваме и още как! Да видим къде ще падне!

— Не, Сим! — обади се г-жа Сиърс. В гласа й се долавяше умолителна нотка. — Остани при мен и при децата тази нощ!

— Но това е комета, Лизбет! — обясни той с усмивка. — Колко пъти в живота ти се случва да преследваш комета?

— Моля те, Сим! — тя го хвана за рамото. — Остани при нас. Става ли?

Видях как се стяга хватката й.

— Скоро ще падне! — мускулите на челюстите на Дони шаваха, докато дъвчеше клечката си. — Хабим време!

— Аха! Времето лети, Лизбет! — г-н Сиърс се отърси от хватката на жена си. — Ще си взема якето!

Той изтича по стъпалата към верандата и нахлу в къщата. Преди комарникът да се хлопне, Бен вече търчеше след баща си.

Г-н Сиърс влезе отново в спалнята, която делеше с жена си. Отвори гардероба, извади отвътре поплиновото си яке и го нахлузи. След това се пресегна към горния рафт на гардероба и пъхна ръка под едно червено одеяло. Когато извади длан изпод него, Бен влезе в стаята след баща си и мерна проблясък на метал между пръстите на татко си.

Знаеше какво е това. Знаеше и за какво служи.

— Татко? — каза. — Моля те, остани у дома!

— Хей, момко! — баща му се обърна към него с укрепнала усмивка, пъхна металния предмет в джоба си и дръпна ципа на якето. — Ще ида да видя къде е паднала кометата заедно с г-н Блейлок. Няма да ме има известно време!

Бен стоеше на прага между баща си и външния свят. Очите му бяха насълзени и уплашени.

— Може ли да дойда с теб, тате?

— Не, Бен. Не и този път. Трябва да тръгвам.

— Вземи ме с теб! Става ли? Няма да издавам нито звук! Моля те!

— Не, сине! — г-н Сиърс стовари ръка върху рамото на Бен. — Ти трябва да останеш тук с майка си и Кори!

Макар че момчето упорито се съпротивляваше, бащината му ръка го избута встрани.

— Сега се дръж като добро хлапе! — добави г-н Сиърс, докато големите му обувки го носеха към вратата.

Бен направи още един опит, като сграбчи татковите си пръсти и се опита да го задържи.

— Не отивай, тате! — каза. — Не отивай! Моля те, не отивай!

— Бен, не се дръж като бебе! Пусни ме, сине!

— Не, сър! — отвърна момчето. Влагата в очите му бе преляла по пухкавите му бузи. — Няма!

— Просто ще ида да видя къде е паднала кометата. Ще отсъствам само малко!

— Ако отидеш… ако отидеш… — гърлото на Бен се задръстваше от емоции и той едва успяваше да избута думите навън. — Ще се върнеш променен!

— Да хващаме пътя, Сим! — подкани Дони Блейлок от верандата.

— Бен? — дръпна се упорито г-н Сиърс. — Излизам с господин Блейлок. Дръж се като мъж, ясно? — той си освободи пръстите и Бен остана на място, загледан в него с агонизиращо изражение. Баща му прокара пръсти през късо подстриганата му коса. — Ще ти донеса парче от нея, ясно, тигре?

— Не отивай! — изхъхри разплаканият тигър.

Баща му му обърна гръб и отвори комарника, за да излезе при чакащия го Дони Блейлок. Все още стоях на двора до майката на Бен и гледах последните секунди от спускането на горящото чудо. Г-жа Сиърс каза:

— Сим? Не го прави! — но гласът й бе толкова тих, че не се чу.

Г-н Сиърс не каза нито дума на жена си, докато вървеше след другия мъж към тъмносиния шеви, паркиран на тротоара. От антената на радиото висеше червено стиропорено зарче, а десният заден калник беше смачкан. Дони Блейлок се настани зад волана и г-н Сиърс мина от другата страна. Колата запали все едно изстрелваше гюлета, само дето хвърляше черни облаци дим. Когато потегли, чух г-н Сиърс да се смее, сякаш току-що бе разказал поредния виц за свещеници. Дони Блейлок сигурно бе настъпил педала на газта, понеже задните гуми изскърцаха, докато шевито се засилваше по „Диърман Стрийт“.

Погледнах отново на запад и видях как огнената топка изчезва над гористите хълмове. Сиянието й пулсираше в мрака като туптящо сърце. Щеше да стигне до земята някъде в пустошта.

В околностите нямаше песъклива почва. Марсианците, казах си, щяха да бъдат принудени да се плацичкат в кал и заблатени вирчета.

Чух комарникът да се хлопва, обърнах се и видях Бен да стои на верандата. Избърса очи с опакото на дланта си. Взираше се по протежение на „Диърман Стрийт“ сякаш се опитваше да следи напредъка на шевито, но по това време колата вече беше завила по „Шантък“ и бе изчезнала от полезрението ни.

В далечината, сигурно някъде в Брутън, кучетата все още виеха. Г-жа Сиърс издаде дълга, безсилна въздишка:

— Да влизаме вътре.

Очите на Бен бяха подути, но бе свършил с плача. Явно на никого не му се довършваше играта на „Скрабъл“. Г-жа Сиърс предложи:

— Момчета, защо не идете да си поиграете в стаята ти, Бен?

Той кимна бавно с очи, глазирани така, сякаш преди малко бе отнесъл силен удар по главата.

Г-жа Сиърс се прибра в кухнята, където пусна водата. В стаята на Бен аз седнах на пода с картите от Гражданската война, а приятелят ми се настани на прозореца.

Явно беше, че страда. Не го бях виждал такъв преди и не можех да го подмина безмълвно.

— Не се притеснявай — уверих го, — не бяха марсианците. Беше просто метеор, нищо повече.

Той не отговори.

— Метеорът е просто голяма гореща скала — продължих. — В него не се крият марсианци.

Бен мълчеше, потънал в мислите си.

— Всичко ще е наред с баща ти — допълних.

Едва тогава той заговори с глас, ужасяващ с кротостта си:

— Той ще се върне променен.

— Не, няма. Виж… онова беше просто филм. Беше измислица… — осъзнах, докато го казвах, че по този начин захвърлям важно късче вяра и това беше едновременно мъчително и добро. — Нали разбираш, че всъщност няма машина, която реже шиите на хората изотзад? Всъщност няма голяма марсианска глава в стъклена колба. Всичко е измислица. Няма нужда да се плашиш. Нали?

— Той ще се върне променен — повтори Бен.

Опитвах се, но нищо, което казвах, не го накара да повярва в обратното. Когато дойде г-жа Сиърс, нейните очи също ми се сториха подпухнали. Но тя успя да ни се усмихне смело — усмивка, която нарани сърцето ми — и каза:

— Кори? Искаш ли да си първи в банята?

Г-н Сиърс не се беше прибрал в десет, когато съпругата му угаси лампите в стаята на Бен. Лежах до него под колосания бял чаршаф и се вслушвах в нощта. Няколко кучета все още пролайваха тук и там и от време на време и Тъмпър изказваше приглушено мнението си.

— Бен? — прошепнах. — Буден ли си?

Той не отговори, но начинът, по който дишаше, ми подсказа, че не спи.

— Не се притеснявай — казах. — Става ли?

Бен се обърна и притисна лице във възглавницата.

В крайна сметка се унесох. Изненадващо, но не сънувах марсианци и X-образни разрези по вратовете на близките ми. В съня ми татко плуваше към потъващата кола и когато главата му потъна под повърхността, не се показа отново. Стоях на червената скала и го виках, докато Лейни не се приближи до мен като бяла мъгла и не сграбчи ръката ми във влажната си хватка. Докато ме отвеждаше надалеч от езерото, чувах как мама ме вика отдалече, а на края на гората стоеше изправен силует, надянал дълго палто, чиито краища се вееха като крила.

Събуди ме земетресение.

Отворих очи с разтуптяно сърце. Нещо беше треснало; звукът подскачаше в капана на черепа ми. Лампите все още бяха угасени, а навън цареше нощ. Пресегнах се и докоснах Бен до мен. Той си пое остро дъх, сякаш допирът ми му беше изкарал ангелите. Чух рева на двигател и погледнах през прозореца към „Диърман Стрийт“ навреме, за да видя стоповете на шевролета на Дони Блейлок да изчезват в мрака.

Комарникът, осъзнах. Беше ме стреснал звукът от удара на комарника.

— Бен? — изсъсках с все още залепнала от съня уста. — Татко ти се е прибрал!

Нещо друго изтрещя долу в дневната. Сякаш цялата къща се разлюля.

— Сим? — разнесе се пискливо гласът на г-жа Сиърс. — Сим?

Станах от леглото, но Бен остана да си лежи. Мисля, че зяпаше в тавана. Минах през коридора в тъмното, а дъските скърцаха под босите ми крака. Блъснах се в г-жа Сиърс, която стоеше там, където коридорът влиза в дневната. Никъде не светеха лампи.

Чух дрезгаво, ужасно дишане.

Това беше, казах си, точно звукът, който би издавал един марсианец, докато извънземните му дробове се напъват да обработват земния въздух.

— Сим? — повтори г-жа Сиърс. — Ето ме, точно тук!

— Точно тук — отвърна й глас. — Точно… тук. Точно… шибано… тук.

Да, гласът принадлежеше на г-н Сиърс. Но беше различен. Променен. В него нямаше веселие, нито хумор, нито намек за виц за свещеници. Беше тежък като съдбата, и също толкова злобен.

— Сим, сега ще светна лампата!

Щрак.

И ето го и него.

Г-н Сиърс стоеше на четири крака, с отпусната надолу глава и опряна в килима буза. Лицето му изглеждаше подуто и мокро, а очите му бяха хлътнали в гънките подпухнала плът. Дясното рамо на якето му беше изцапано, пръст имаше и по крачолите на джинсите му, сякаш беше падал в гората. Той примигна срещу светлината, а от долната му устна висеше сребърен конец лига.

— Къде е то? — попита той. — Къде е?

— То е… до дясната ти ръка.

Лявата му ръка опипа насам-натам.

— Ти си проклета лъжкиня! — заяви таткото на Бен.

— Другата ти ръка, Сим! — отвърна жена му уморено.

Дясната му длан се мръдна към металния предмет, намиращ се до нея. Беше манерка за уиски, а пръстите му я стиснаха и я придърпаха по-наблизо.

Г-н Сиърс седна на колене и се втренчи в жена си. По лицето му премина ярост, грозна в плавния си поток.

— Я не ми се перчи толкоз — каза. — Да не си отворила тая твоя тлъста гадна уста!

Отстъпих назад в коридора. Виждах как от тялото му се поражда чудовище.

Г-н Сиърс се помъчи да стане. Хвана се за масата, на която се намираха плочките за „Скрабъл“, и тя се преобърна с взрив от гласни и съгласни. След това той успя да се изправи на крака, отвинти капачката на манерката и облиза гърлото й.

— Ела да си легнеш, Сим! — призова го г-жа Сиърс.

Каза го безсилно, сякаш знаеше много добре каква ще е реакцията на това предложение.

— Ела да си легнеш! — имитира я той подигравателно и разтегли устни. — Ела да легнеш! Не искам да си лягам, тлъста крава такава!

Видях как г-жа Сиърс трепна, все едно ударена с камшик. Притисна длан към устата си.

— О… Сим! — простена и възклицанието й беше ужасяващо.

Отстъпих още малко назад. След това Бен мина покрай мен в жълтата си пижама, с празно като на кукла лице, но по бузите му блестяха сълзи.

Има някои неща, които са по-страшни от филмите с чудовища. Има ужаси, които избухват от рамката на екрана и страницата и се явяват изкривени и ухилени иззад лицето на някой, когото обичаш. В този момент осъзнах, че Бен с радост би погледнал в стъкления аквариум с марсианската глава с пипалата вместо в зачервените от пиене очи на баща си.

— Хей, Бени бой! — възкликна г-н Сиърс. Олюля се и се подпря на един стол. — Хей, знаеш ли какво се е случило с теб? Знаеш ли? Най-добрата част от теб е останала в оная спукана гумичка, е т’ва е станало!

Бен се спря до майка си. Каквито и чувства да го гризяха отвътре, не си пролича по лицето му. Сигурно е знаел, че така ще стане, казах си аз. Знаел е, че когато баща му излезе с Дани Блейлок, ще се върне променен не от марсианците, а от домашната шльокавица в тази манерка.

— Страхотна гледка сте. И двамата! — г-н Сиърс се опита да завинти капачката на място, но не успя да налучка гърлото на манерката. — Какви сте се изкумили с тия мръсни усти! Мислиш си, че е голям смях, нали, хлапе?

— Не, сър.

— О, напротив, мислиш го! Не можеш да дочакаш да се нахилиш и да разправиш на всички, нали? Къде е това хлапе на Макенсън? Хей, ти! — той ме забеляза в коридора и аз трепнах. — Да вземеш да кажеш на проклетия си татко млекаря да се юрва право в ада, ясно?

Кимнах и вниманието му се отклони от мен. Думите не идваха от устата на г-н Сиърс, не и наистина — това беше гласът на нещото, налято от манерката право в окървавената вътрешност на душата му, онова, дето риташе и блъскаше, докато не се наложи да пищи в търсене на изход.

— Какво каза? — той се втренчи в г-жа Сиърс, клепачите му бяха подути и натежали. — Какво каза, а?

— Нищо не съм…

Той й се нахвърли като раздразнен бик. Г-жа Сиърс изписка и отстъпи, но той я сграбчи за предницата на нощницата с една ръка и изнесе назад другата си длан, в която все още стискаше манерката, сякаш се канеше да я удари по лицето с нея.

— Напротив, каза! — изкрещя. — И хич не смей да ми отговаряш!

— Татко, недей! — изхленчи Бен, обгърна с две ръце едното бедро на баща си и се вкопчи здраво.

Мигът се проточи. Г-н Сиърс се канеше да удари жена си, а аз стоях вкочанен от шока насред коридора. Бен пък се държеше за крака на баща си.

Устните на г-жа Сиърс затрепериха. Както манерката беше вдигната за удар в лицето й, тя заговори:

— Казах, че… и двамата те обичаме… и че… искаме да си щастлив. Това е всичко! — сълзите й се трупаха и потекоха по бузите. — Просто щастлив!

Той не продума. Беше затворил очи и ги отвори отново с усилие.

— Щастлив! — прошепна.

Бен открито хлипаше, притиснал лице към бедрото на баща си, а кокалчетата му бяха побелели, толкова силно го стискаше. Г-н Сиърс сведе ръка и откопчи пръстите на другата от нощницата на жена си.

— Щастлив съм. Ето, виж. Щастлив съм. Виж, че се усмихвам!

На лицето му не се появи усмивка.

Той си стоеше там, дишаше хъхрещо, а дланта с манерката все още висеше до хълбока му. Залюля се да пристъпи насам или натам, но сякаш не можеше да реши накъде да тръгне.

— Защо не поседнеш, Сим? — предложи г-жа Сиърс. Подсмръкна и обърса потеклия си нос. — Искаш ли да ти помогна?

Той кимна:

— Да. Помогни.

Бен го пусна и г-жа Сиърс насочи съпруга си към креслото му. Той се срути в него като голяма купчина мръсно пране. Взираше се в отсрещната стена с увиснала отворена уста. Съпругата му придърпа към него друг стол. В стаята витаеше усещане, сякаш току-що е отминала буря. Можеше да се завърне някоя друга нощ, но засега беше отминала.

— Не мисля… — поде г-н Сиърс, но се спря, като че ли изгуби нишката на мисълта си. Примигна в търсенето й и завърши:

— Май не ми е хич добре!

Г-жа Сиърс нежно положи главата му на рамото си. Той стисна здраво очи, гърдите му подскочиха и започна да плаче, а аз излязох от къщата на студения нощен въздух, както си бях по пижама, понеже не ми се струваше редно да стоя вътре при тях — един непознат присъстващ на личната им болка.

Седнах на стъпалата на верандата. Тъмпър се домъкна, настани се до мен и ме близна по ръката. Имах чувството, че съм ужасно далеч от дома.

Бен го знаеше. Каква ли смелост изискваше да легне в онова ми ти легло и да се престори на заспал. Знаел беше, че когато късно след полунощ се тресна комарникът, в къщата е влязъл пришълецът, навлякъл плътта на баща му. Знанието и очакването сигурно бяха отчаяно мъчение.

След известно време и Бен излезе и седна на стъпалата до мен. Попита ме дали съм добре и аз отговорих, че съм. Питах го дали той е добре. Увери ме, че е. Повярвах му. Той се беше научил да живее с тази болка и макар да бе ужасно, справяше се с положението както му идваше отръки.

— Татко го прихващат от време на време — обясни Бен. — Понякога казва лоши неща, но не ги мисли.

Кимнах.

— Нямаше наум нищо лошо за татко ти. Не го мразиш, нали?

— Не — отвърнах. — Нищо подобно!

— Наистина си ми добър приятел! — каза Бен и ме прегърна през раменете.

Г-жа Сиърс излезе и ни донесе одеяло. Беше червено. Седяхме си там, докато звездите полека се въртяха по пътя си, а скоро птиците подеха утринната си песен.

На масата за закуска получихме купи с гореща овесена каша с боровинкови мъфини. Г-жа Сиърс ни каза, че г-н Сиърс спи и че ще проспи по-голямата част от деня, и че ако искам, мога да помоля мама да й се обади и да си поговорят хубавичко. След като се облякох и си прибрах вещите в мешката, благодарих на г-жа Сиърс за нощувката и уверих Бен, че ще се видим утре на училище. Той ме изпрати до колелото ми и няколко минути си говорихме за бейзболния отбор от Малката лига26, който скоро щеше да започне тренировки. Бе настъпил този миг от годината.

Никога повече не споменахме един на друг филма, където марсианците се мъчеха да завладеят земята град по град, баща по майка по дете. И двамата бяхме видели лицето на пришълеца.

Беше неделя сутрин. Въртях педалите към дома и когато погледнах назад към къщата в задънения край на „Диърман Стрийт“, приятелят ми продължаваше да ми маха.

4. Стършели по Великден

Метеорът, както се оказа, сигурно беше изгорял и станал на пепел, докато се спускаше от Космоса, обгърнат в пламъци. Няколко бора се бяха запалили, но в неделя вечер започна да вали и пожарът изгасна от само себе си. Все още валеше в понеделник сутрин, когато прозвъня училищният звънец и дъждът продължи да пада през целия дълъг сив ден. На следващата неделя беше Великден и мама каза, че се надява дъждът — прогнозата за валежите остана непроменена цяла седмица — да не развали великденския парад по „Мърчант Стрийт“, който се провеждаше в събота.

Рано сутринта на Разпети петък, с начало някъде около шест заранта, по улиците на Зефир преминаваше и един по-различен парад. Започваше в Брутън, при малка дървена къща, боядисана в пурпурно, оранжево, червено и ярко като слънцето жълто. От тази къща излизаше процесия чернокожи мъже, облечени в черни костюми и с бели ризи и вратовръзки. Съпровождаха ги жени и деца в скромни дрехи. Двама от мъжете носеха барабани и поддържаха бавен, стабилен ритъм, с който отмерваха крачките. Процесията си проправяше път през железопътните релси и по протежение на „Мърчант Стрийт“ към центъра на града и никой от участниците не говореше с никого. Тъй като събитието бе традиционно, мнозина от белите обитатели на Зефир излизаха от къщите си, за да се подредят отстрани на улицата и да гледат. Майка ми беше една от зрителните, а по това време заранта татко вече бе отишъл на работа. Аз обикновено отивах с мама, понеже осъзнавах значението на това явление — също като всички останали.

Тримата чернокожи, които водеха процесията, носеха конопени чували. Около вратовете им, увиснали върху вратовръзките, подскачаха огърлици от кехлибарени мъниста, пилешки кости и черупки от малки речни мидички. В този конкретен Разпети петък, улиците бяха мокри и дъждът продължаваше да ръми, но членовете на черния парад не носеха чадъри. Не говореха с никой от зяпачите, нито пък публиката би проявила грубостта да заговори някой от тях. Видях г-н Лайтфут да върви близо до средата на парада, и макар че той познаваше всяко едно бяло лице в града, не поглеждаше нито надясно, нито наляво, а бе насочил поглед право към гърбовете на мъжете, които крачеха пред него. Безценна част от скачените едно за друго общества на Брутън и Зефир, Маркъс Лайтфут беше майстор, способен да ремонтира всеки един предмет, изобретяван някога от човешки мозък, макар да работеше със същата скорост, с която расте тревата. Видях и г-н Денис, който беше надзирател в началното училище. Там беше също и г-жа Велвадийн, тя работеше в кухнята в църквата ни, и също и г-жа Пърл, вечно засмяна и усмихната, от „Пекарницата“ на „Мърчант Стрийт“. Днес обаче тя беше много сериозна и носеше прозрачна найлонова шапка да се пази от дъжда.

В самия край на процесията, по-назад дори от жените и децата, вървеше слаб мъж, облякъл черен смокинг и с цилиндър. Той носеше малък барабан, и облечената му в черна ръкавица ръка отмерваше на него ритъма. Повечето зрители в тази студена, дъждовна сутрин бяха наизлезли да видят именно този мъж и неговата съпруга. Тя щеше да пристигне по-късно. Той вървеше сам и със сведена глава.

Наричахме го Лунния човек, понеже не знаехме истинското му име. Той беше много стар, но колко точно — никой не знаеше. Много рядко го виждаха извън Брутън, с изключение на този случай, също както и жена му. Дали заради дефект по рождение, дали заради кожна болест, засегнала едната половина на дългото му, тясно лице, то бе бледожълто, докато другата му страна си оставаше абаносовочерна, а двете половинки се сливаха в битката на петната, чийто фронт минаваше през челото му, през гърба на елегантния му нос и през бялата брада, украсяваща брадичката му. Лунният човек, една загадка, имаше два часовника на всяка от китките си и на верига около врата му беше окачено разпятие с размера на кокал от свински бут. Смяташе се, че той е официалният пазител на времето на парада, както и един от високопоставените му участници.

Парадът продължи, стъпка по стъпка, през целия Зефир и стигна до моста с гаргойлите, минаващ над река Текумзе. Отнемаше известно време, но пък беше зрелище, което си заслужава да закъснееш за училище, за да го видиш, а и защото на разпети петък часовете в действителност не започваха, преди часовникът да удари десет.

Щом тримата мъже с конопените чували стигнаха до средата на моста, те спряха и се изправиха като черни статуи. Останалите участници на процесията се доближиха колкото е възможно, без да блокират моста, макар че шериф Еймъри бе разположил препятствия с мигащи светлини по средата на пътя.

След миг голям „Понтиак Бонвил“, покрит с блестящи пластмасови мъниста от капака на двигателя та чак до ръба на багажника, се зададе полека по „Мърчант Стрийт“ откъм Брутън, минавайки по същия маршрут, по който бе минал и парадът. Когато стигна до средата на моста с гаргойлите, шофьорът излезе и отвори задната врата, а Лунният човек хвана сбръчканата китка на съпругата си и й помогна да стъпи на крака.

Дамата бе пристигнала.

Тя беше слаба като сянка — и също толкова черна. Имаше белоснежен облак от бяла коса, шията й бе дълга и царствена, раменете й — крехки, но изправени. Не носеше костюм с причудлива кройка или цвят, а проста черна рокля със сребърен колан, бели обувки и бяла широкопола шапка с воал. Носеше и стигащи до кокалестите й лакти бели ръкавици. Докато Лунният човек й помагаше да излезе от колата, шофьорът разтвори чадър и го вдигна над царствената й, древна глава.

Дамата, казваха, била родена през лето Господне 1858-мо. Това означаваше, че сега е на сто и шест години. Мама твърдеше, че Дамата била робиня в Луизиана и избягала заедно с майка си в блатата, още преди Гражданската война. Дамата израснала в колония прокажени, избягали престъпници и роби в тръстиката под Ню Орлиънс, и там се научила на всичко, което знае.

Дамата беше кралица, а Брутън бе нейното кралство. Никой извън Брутън — и още повече никой вътре в него, — поне доколкото разбирах, не я знаеше под друго име освен „Дамата“. Прозвището й отиваше: тя беше въплъщение на елегантността от горе до долу.

Някой й подаде звънче. Тя се изправи, загледана в мудната кална река и започна полека да клати камбанката напред-назад.

Знаех какво прави Дамата. Мама също го знаеше. Всички зрители бяха запознати с ритуала.

Дамата призоваваше речното чудовище да излезе от покоите си в калта.

Никога не бях виждал звяра на име Стария Мойсей. Една нощ, когато съм бил деветгодишен, след обилен дъжд, когато самият въздух се беше сгъстил като вода, според мен чух Стария Мойсей да се обажда. Разнесе се нисък тътнеж, все едно най-басовата нота на църковния въздушен орган, толкова дълбока, че я усещаш в костите си, преди да я чуят ушите. Премина в дрезгав рев, от който кучетата в града полудяха, и след това затихна. Продължи не повече от пет-шест секунди. На следващия ден този звук бе главната тема в училище. Вкъщи нашите казаха, че сигурно е било свирката на някой преминаващ влак, но много по-късно научихме, че дъждът е отнесъл част от релсите на близо двайсет мили от Зефир и товарният влак за Бирмингам изобщо не е минавал нея нощ.

Такива неща те карат да се замислиш.

Веднъж под моста с гаргойлите водата изнесе надъвкана крава. Липсвали й главата и вътрешностите, каза г-н Долар на баща ми, когато му дойде ред да го скалпират. Двама рибари с мрежи, които лагерували на брега точно отвъд Зефир разнасяха слух, че по течението край тях минал човешки труп, а гръдният му кош бил забелен като кутия за сардели, пък ръцете и краката му били откъснати от корен, но надолу по реката така и не намериха останки. Една октомврийска нощ нещо удари потопените опори на гаргойловия мост и спука подпорните колони така, че трябваше да ги напълнят с бетон. Официалното обяснение на кмета Суоп пред „Адамс Вали Джърнъл“ гласеше: „Голям дървесен ствол.“

Дамата звънеше с камбанката си, движейки ръката си като метроном. Тя започна да напява с изненадващо чист и висок глас. Напевът се състоеше от африкански думи, които разбирах горе-долу толкова, колкото разбирах и ядрената физика. Дамата спираше за малко с леко наведена настрани глава, сякаш се вглежда или се вслушва в нещо, а после продължаваше да звъни със звънчето. Нито веднъж не произнесе името „Стария Мойсей“. Продължаваше да повтаря: „Дамбала27! Дамбала! Дамбала!“ и след това гласът й отново се извиваше в африканската песен.

Най-сетне тя спря да звънка с камбаната и я отпусна до хълбока си. Кимна и Лунният човек я взе от нея. Дамата се взираше съсредоточено във водата, но какво виждаше там си нямам представа. След това отстъпи назад и тримата мъже с конопените чували застанаха на ръба на моста с гаргойлите. Отвориха чувалите си и извадиха оттам предмети, увити в месарска хартия и връв. Хартията беше окървавена тук-там, и човек можеше да долови медната миризма на прясно месо. Мъжете започнаха да развиват кървавия пир и едно по едно хвърляха надолу в кипналата кална вода пържоли, ребърца, телешки ребра… В реката полетя и цяло оскубано пиле, заедно с пилешки вътрешности, изсипани от пластмасова кутия. От зелена пластмасова паница се плъзна телешки мозък, а от един от влажните пакети изникнаха бъбреци и дроб. Беше отворен буркан с кисели свински крачета, а съдържанието му — изсипано долу в реката. След крачетата се понесоха свинска зурла и уши. Последно бе хвърлено телешко сърце, по-голямо от юмрук на борец. То цопна като червен камък, след това тримата мъже събраха конопените си чували и Дамата отново мина напред, внимавайки къде стъпва заради покапалата по моста кръв.

Сполетя ме мисълта, че изключително много на брой неделни обеди току-що са попаднали във водата.

— Дамбала! Дамбала! Дамбала! — запя Дамата отново.

Стоя на място може би четири-пет минути, неподвижна и втренчена в реката, течаща под моста. След това изпусна дълга въздишка и видях лицето й под воала, докато се обръщаше отново към покрития си с мъниста понтиак. Тя се мръщеше: онова, което бе видяла — или не бе успяла да види — не я правеше особено доволна. Влезе в колата, Лунният човек се качи след нея, шофьорът затвори вратата и се настани зад волана, понтиакът даде заден до място, където можеше да обърне и след това се насочи към Брутън. Процесията пък полека тръгна обратно по пътя, откъдето бе дошла. Обикновено в тази посока имаше много смях и разговори, а хората спираха да си поговорят с белите лица по пътя. Но на този конкретно Разпети петък мрачното настроение на Дамата се бе предало и явно никой нямаше особено желание да се посмее.

Знаех точно за какво се изпълнява целият този ритуал. Всички в града бяха наясно. Дамата хранеше Стария Мойсей с ежегодната му почерпка. Не знаех точно кога е започнала традицията, със сигурност продължаваше от много преди да съм бил роден. Човек може да си рече, както бе казал преподобният Блесет в Баптистката свободна църква, че това е варварски обичай от дявола и трябва да бъде обявен извън закона от кмета и градския съвет, но достатъчно бели хора вярваха в Стария Мойсей, за да пренебрегнат възраженията на пастора. То беше малко като да носиш заешко краче или да хвърляш сол през рамо, ако се случи да разсипеш солницата; такива неща са част от основата и същността на живота, и по-добре да ги има, отколкото да ги няма просто в случай че пътищата Господни са по-неведоми, отколкото могат да знаят християните.

На следващия ден дъждът се сипеше по-силно и над Зефир се събираха буреносни облаци. Великденският парад на „Мърчант Стрийт“ бе отменен, за голямо разочарование на Съвета по изкуствата и на Търговския клуб. От шест години насам г-н Вандеркамп Младши, чието семейство притежаваше железарията и магазина за семена, се маскираше като великденския заек и се возеше в последната кола на парада, а това си занятие бе наследил от г-н Вандеркамп Старши, който остаря прекалено, за да подскача. Този Великден дъждът накисна всички надежди да ловим сладките яйца, хвърляни от различни търговци и техните семейства от колите им, дамите от Слънчевия клуб не успяха да покажат великденските си рокли, съпрузите, децата и членовете на VFW28 в Зефир не успяха да маршируват зад флага, а „Конфедеративните симпатяги“ — момичета, които посещаваха гимназията „Адамс Вали“ — не можаха да облекат кринолините си и не въртяха чадърчетата си.

Обгърнато в мъгла, настъпи великденското утро. И двамата с татко мърморехме срещу издокарването по случая и необходимостта да се обличат бели колосани ризи, костюми и лъснати обувки. Мама разполагаше с универсален отговор за възраженията ни, горе-долу същия като „Което си е тъй“ на тате. Тя каза:

— Само за един ден е!

Сякаш това правеше твърдата яка и възелът на вратовръзката по-удобни!

Великден беше семеен празник и мама се обади по телефона на дедъ Остин и нана Алис, а след това татко взе слушалката, за да говори на дядко ми Джейбърд и баба ми Сара. Всички ние, както на всеки Великден, щяхме да се срещнем в Първа Методистка църква в Зефир, за да чуем за празната гробница.

По времето когато паркирахме наблизо пикапа, бялата църква на „Седъруайн Стрийт“ между „Бонър“ и „Шантък“, вече бе започнала да се пълни. Преминахме през валмата мъгла към светлината, която се лееше през витражните стъкла на входа на църквата, а прясно нанесената боя се стичаше от обувките ни. На сушина под надвисналите върби пред входа миряните събличаха дъждобраните си и затваряха чадърите. Църквата беше стара, построена през 1939-та, а варта падаше от стените на сиви ивици. Обикновено за Великден я стягаха като нова, но тази година дъждът бе победил бояджийската четка и косачката, така че в предния двор избуяваха плевели.

— Влизай, красавецо! Хайде, цветенце! Внимавай къде стъпваш, сладурче! Добро ти утро, слънчице!

Това беше д-р Лезандър, който изпълняваше ролята на църковен посрещач. Никога не пропускаше неделя, поне доколкото знаех. Д-р Франц Лезандър беше ветеринарят на Зефир, и миналата година тъкмо той бе лекувал Ребъл от глисти. Беше холандец, и макар че все още имаше тежък акцент, те с жена му Вероника, както ми каза татко, дошли чак от Холандия много преди да се родя. Сега беше в средата на петдесетте, около метър и седемдесет и пет висок, с широки рамене, плешива глава и имаше старателно оформена сива брада. Обличаше изискани костюми от три части, винаги беше с папионка и с боцнат в ревера карамфил и постоянно измисляше мили обръщения към хората, които влизаха в църквата.

— Добро утро, прасковке! — каза на усмихнатата ми майка. На баща ми, с когото се ръкува здраво и решително: — Достатъчно силен ли е дъждът за теб, дъждосвирецо? — а на мен, след като ме стисна за рамото и ми се усмихна така, че светлината блесна на сребърния му зъб: — Влизай вътре, жребче!

— Чу ли как ме нарече доктор Лезандър? — попитах татко, когато влязохме вътре. Жребче! — да получиш ново прозвище, пък макар и за ден, винаги си беше една от църковните радости.

Олтарът тънеше в омара, макар вентилаторите на тавана да работеха. Най-отпред бяха сестрите Глас, които изпълняваха дует за пиано и орган. Те бяха съвършената дефиниция на термина „странен“. Макар да не бяха идентични близначки, двете стари моми си приличаха досущ като леко изкривени отражения. И двете бяха високи и кокалести, Соня — с вдигната високо бяло-руса коса, докато Катерина се носеше с вдигната високо русоляво-бяла коса. И двете имаха очила с дебели черни рамки. Соня свиреше на пиано, но не и на орган, а Катерина — обратното. В зависимост кого питате, сестрите Глас — които явно постоянно се заяждаха една с друга, но живееха заедно на „Шантък Стрийт“ в къща, която приличаше на шоколадената къщурка на вещицата — и двете бяха или на петдесет и осем, или на шейсет и две, или на шейсет и пет. Странностите им завършваха с техните гардероби: Соня носеше само синьо във всичките му различни отсенки, а Катерина беше робиня на зеленото. Което бе довело до неизбежното: ние, децата, наричахме Соня Мис Синьогласна, а Катерина беше наричана… досетихте ли се? Но, странни или не, те двете определено умееха да свирят като истински дяволици.

Пейките бяха натъпкани почти до отказ. Църквата изглеждаше и приличаше на парник, в който цъфтят екзотични шапки. Множество посетители все още се опитваха да си намерят места, а един от разпоредителите — г-н Хорас Кайлър, който имаше мустак и наклонено ляво око, от което те побиваха тръпки, ако се взираш в него — дойде до пътеката да ни помогне.

— Том! Насам! За Бога, да не си сляп?

В целия широк свят има само един човек, способен да крещи в църквата като разгонен лос.

Беше се изправил и размахваше ръце като крила на мелница. Усетих как мама се намръщва, а татко я прегърна през кръста, сякаш да я предпази да не падне от срам. Дядко Джейбърд винаги правеше нещо, с което, както казваше татко, когато той не би могъл да ни чуе, „да си покаже рогата“ и днешният ден не беше изключение.

— Запазихме ви места! — изрева дядо ми и с това накара сестрите Глас да сбъркат — едната взе горна нота, другата долна. — Насам, преди някой да ги открадне!

Дедъ Остин и нана Алис също бяха на този ред. Дедъ Остин носеше крепонен костюм с такъв вид, все едно дъждът го бе свил с два размера, сбръчканият му врат — стегнат от колосаната бяла яка и синята папионка, оредялата му бяла коса — зализана назад и очите му — изпълнени с нещастие, докато си седеше, изпънал дървения си крак право под пейката на предния ред. Бе настанен редом с дядко Джейбърд, което допринасяше за обладалата го печал — те двамата си отиваха като кал и бисквити. Нана Алис обаче беше въплъщение на радостта. Носеше покрита с малки бели цветенца шапка, ръкавиците й бяха бели, а роклята — лъскавозелена като озарено от слънцето море. Милото й овално лице сияеше; тя седеше до баба Сара, а те двете си отиваха като маргаритки от един и същ букет. Точно сега обаче баба Сара дърпаше дядко Джейбърд за сакото — същият черен костюм, който той носеше и на Великден, и на погребения, в дъжд и слънце — и се опитваше да го накара да седне и да спре да регулира движението. Той тъкмо обясняваше на хората по реда да се нагъчкат по-плътно и след това ревваше: „Място за още двама тук!“

— Сядай, Джей! Сядай!

Наложи се баба Сара да прибегне до ощипване на кокалестите му задни части, и едва тогава дядко Джейбърд й се озъби и си зае мястото.

Ние с родителите ми се натъпкахме на пейката. Дедъ Остин каза на татко:

— Радвам се да те видя, Том! — и си стиснаха ръцете. — Тоест, ако можех да те видя де! — очилата му се бяха замъглили, така че той ги свали и избърса стъклата с носната си кърпичка. — Бих казал, че се е събрала най-голямата тълпа от половин дузина Велик…

— Църквата е натъпкана като бардак по заплата, а, Том? — прекъсна ги дядко Джейбърд и баба Сара го сръга с лакът в ребрата толкова силно, че изкуствените му зъби изчаткаха.

— Много ми се ще да ме оставиш да довърша поне едно изречение! — каза му дедъ Остин, с надигаща се по бузите червенина. — Още откакто седнах тука, така и не съм успял да вмъкна нито една ду…

— Момче, страхотно изглеждаш! — продължи дядко Джейбърд, пресягайки се през дедъ Остин да ме плесне по коляното. — Ребека, храниш си момчето с месо, нали? Знаеш, че растящите момчета трябва да получават месо, за да правят мускули!

— Да не си глух? — попита го дедъ Остин, с вече пулсираща по лицето червенина.

— Какво да съм? — отвърна му дядко Джейбърд.

— Включи си слуховото апаратче, Джей! — сръчка го баба Сара.

— Какво? — попита я той.

— Слуховото апаратче! — извика тя, на края на нервите си. — Включи го!

Да, този Великден щеше да се помни дълго.

Всички усърдно се поздравяваха, а в църквата продължаваха да влизат още хора — мокри, понеже дъждът бе започнал да чука по покрива. Дядко Джейбърд, с дълго и величествено лице и с коса като настръхнала бяла четка за дрехи, искаше да поговори с татко за убийството, но баща ми поклати глава и отказа да участва в разговора. Баба Сара ме попита дали тази година ще играя бейзбол. Уверих я, че имам такова намерение. Тя беше дебелобуза, с мило лице и светлосини очи, потънали в гнезда от бръчки, но знаех, че понякога дядко Джейбърд успява да я накара да кипне от гняв.

Заради дъжда прозорците бяха здраво затворени и вътре започваше да става наистина задушно. Дъските на пода бяха мокри, стените пропускаха, а вентилаторите стенеха, докато се въртяха. Църквата миришеше на стотици различни парфюми, лосиони за бръснене и тоници за коса, плюс сладките аромати на цветята, украсили шапки и ревери. Хорът изтича вътре, понесъл пурпурните си роби. Преди да завърши първата песен, вече се потях под ризата си. Станахме прави, изпяхме химна и седнахме. Две твърде натруфени дами — г-жа Гарисън и г-жа Пратмор — излязоха отпред да говорят за благотворителния фонд за поразените от бедност семейства в Адамс Вали. След това се изправихме, изпяхме още един псалм и седнахме. И двамата ми дядовци имаха гласове като къпещи се в блатен вир бичи жабоци.

Пълничкият преподобен Ричмънд Ловой с облото лице пристъпи зад пюпитъра и поде разказа за това какъв славен ден е днес, когато Иисус възкръснал от мъртвите и тъй нататък. Преподобният Ловой имаше кестеняв кичур над лявото око, отстрани косата му беше посивяла и всяка неделя, без пропуски, докато той проповядваше и жестикулираше, зализаната му назад букла се освобождаваше от капана на положения заранта лак и падаше над лицето му като кестеняв водопад. Жена му се казваше Естър, а трите му деца бяха Матю, Люк и Джони29.

Докато преподобният Ловой говореше и гласът му се състезаваше с гръмотевиците от небесата, открих кой седи точно пред мен.

Демонката.

Тя можеше да чете мисли. Това беше твърдо доказан факт. И точно когато ме осени мисълта, че пред мен се намира именно тя, главата й се завъртя и Демонката се втренчи в мен с онези нейни черни очи, които можеха да смразят и вещица в полунощ. Всъщност се казваше Бренда Сътли. Беше на десет години, имаше сплъстена рижа коса и бледо лице, обсипано с кафяви лунички. Веждите й бяха дебели като гъсеници, а нестройните й черти изглеждаха така, все едно някой се е опитал с опаката страна на лопата да угаси огън върху лицето й. Дясното й око видимо беше по-голямо от лявото, носът й приличаше на клюн с две зейнали в него дупки, а устата й с тънки устнички сякаш се местеше от единия край на лицето й до другия. Е, тя не би могла да надскочи наследството си, разбира се — майка й беше като пожарен кран с червена коса и кафяви мустаци, а червенобрадият й баща би могъл да накара и ограден кол да изглежда хубав. С всички тези червенокосковци в родословието, нищо чудно че Бренда Сътли беше страховито чедо.

Демонката бе спечелила прякора си, понеже веднъж в час по рисуване спретна картинка на баща си с рога и заострена опашка и каза на г-жа Диксън, учителката, и на съучениците си, че нейното тате имало в дъното на гардероба си цяла купчина списания, в които момченца-демони си пъхат опашките в дупките на момиченца-демони. Но Демонката не само изкара наяве семейните си тайни — за часа по „покажи и разкажи“ тя донесе мъртва котка в кутия от обувки и с лепнати за очите пенита. За проекта в час по изкуство построи гробище от зелено и бяло „Плей-До“30, а на надгробните камъни бяха написани имената на съучениците й и датите на смъртта им, което предизвика изпадането в истерия на доста деца, осъзнали, че няма да доживеят до шестнайсет; освен това Демонката беше любител на странни овеществени шегички, включващи кучешко лайно, пъхнато между две филии хляб; говореше се също, че тя стояла зад взрива на тръбите в дамската тоалетна в началното училище на Зефир миналия ноември, когато всяка една тоалетна беше запушена с нотна хартия.

С една дума, Демонката беше странна.

А сега нейно царско странночество се взираше в мен.

Лека усмивка се разля по изкривената й уста. Не можех да отлепя поглед от пронизващите й черни очи, и си помислих: „Спипа ме!“ Проблемът с възрастните е, че когато искаш да ти обърнат внимание и да се намесят, умовете им са на мили надалеч; когато искаш да са много надалеч, те ти дишат във врата. Исках татко или мама, или който и да е, да каже на Бренда Сътли да се обърне и да слуша Преподобния Ловой, но, разбира се, все едно Демонката си бе пожелала да бъде невидима. Никой не я виждаше освен мен, жертвата й в момента.

Тя вдигна дясната си ръка като главата на малка бяла змия с мръсни зъби. Бавно, със злобно изящество, изпъна показалеца си и го насочи към едната от зейналите си ноздри. Пръстът й се зарови дълбоко в тази ноздра и имах чувството, че тя ще продължи да натиска навътре, докато потъне целият. След това полека го изтегли и на върха му блесна лъскава зелена бучка, голяма колкото царевично зърно.

Черните очи на Демонката не мигнаха. Устата й започна да се отваря.

Не, умолявах я, опитвайки се да й внуша мислите си. Не, моля те, недей!

Демонът насочи увенчания си със зелено пръст към влажното си розово езиче.

Не можех да сторя друго, освен да се взирам в нея, докато стомахът ми се връзваше в малък твърд възел.

Зелено на фона на розово. Мръсен нокът. Лепкав сопол, увиснал надолу…

Демонката близна пръста си там, където допреди малко се бе намирало зеленото нещо. Сигурно съм се втресъл бясно, понеже татко ме стисна за коляното и промърмори:

— Съсредоточи се!

Но, разбира се, той така и не забеляза невидимата Демонка и нейното представление на злостно мъчение. Тя ми се усмихна с доволни черни очи, а после обърна глава встрани и изпитанието ми приключи. Майка й вдигна ръка с космати кокалчета и погали огнените къдри на Демонката, сякаш тя беше най-сладкото момиченце, което някога е поемало от божия дъх.

Преподобният Ловой поръча на всички да се молят. Сведох глава и стиснах здраво очи.

На петата секунда от молитвата нещо се удари силно в тила ми.

Огледах се.

Задави ме ужас. Точно зад мен седяха Гота и Гордо Бранлин с очи с цвета на пикня и с погледи, сякаш наточени като ножове. От двете им страни родителите им бяха потънали дълбоко в молитва. Представях си, че се молят да бъдат освободени от бремето си. И двете момчета Бранлин носеха тъмносини костюми, бели ризи и еднакви вратовръзки, само дето тази на Гота имаше черни райета на бял фон, а тази на Гордо — червени. Гота, който беше по-голям с година, имаше и по-белезникава коса; тази на Гордо беше по-скоро златиста. Лицата им приличаха на злобни гравюри от кафяв камък и дори костите им — щръкнали напред долни челюсти, скули, които всеки момент щяха да разкъсат плътта, чела като плочи от гранит — подсказваха стаен гняв. В трескавите секунди, в които си позволих да се вгледам в лукавите им изражения, Гордо пъхна безцеремонно среден пръст в лицето ми, а Гота зареди сламка с друго твърдо, черно грахче.

— Кори, обърни се напред! — прошепна мама и ме дръпна. — Затвори очи и се моли!

Така и сторих. Второ грахче отскочи от тила ми. Тези чудесии могат да те нажилят като пчели. В течение на цялата молитва слушах как зад гърба ми братята Бранлин си шепнат и се кикотят като зли тролове. Главата ми служеше за днешната им мишена.

След като молитвата приключи, изпяхме още един псалм. Прозвучаха обявления, бяха приветствани гостите. Подносът за дарения тръгна да обикаля. Сложих на него долара, даден ми от татко именно с тази цел. Хорът пееше, сестрите Глас свиреха на пианото и на органа. Зад мен братлетата Бранлин се хилеха. После Преподобният Ловой се изправи отново, за да изнесе великденската меса и точно тогава стършелът кацна на ръката ми.

Дланта ми бе отпусната върху коляното. Не я помръднах, макар че страхът се изстреля нагоре по гръбнака ми като светкавица. Стършелът се намести между показалеца и средния ми пръст и остана там, а синьо-черното му жило потрепваше нервно.

Нека първо ви разкажа едно-друго за стършелите.

Те не са като пчелите. Пчелите са дебели и щастливи, и прехвърчат от цветенце на цветенце, без да ламтят за човешка плът. Осите са любопитни и от време на време ги прихващат бесните, но и те като цяло обикновено са предвидими и можеш да ги избегнеш. Стършелите обаче, особено онези тъмни и тънки, които приличат на кинжал с глава отпред, са родени да забиват това тяхно жило в епидермиса на смъртните и да извличат такъв писък, все едно сервитьор отваря бутилка изискано вино. Чувал съм, че ако си удариш главата в гнездо на стършели, усещането е извънредно сходно с това с въздушна пушка да те обстрелят със сачми. Виждал съм лицето на хлапе, ужилено по устните и клепачите, когато проучвало стара къща в средата на лятото; такова подуто мъчение не бих искал да пожелая дори на братята Бранлин. Стършелите са луди; те нямат ум или причини да те нажилят. Биха те жилили чак до костния ти мозък, ако успеят да забият жилата си толкова дълбоко. Пълни са с гняв, също като братята Бранлин. Ако дяволът наистина си има домашни любимци, то това не са нито черна котка, нито маймунка или гущер със суха кожа; начело в списъка е винаги ще бъде стършелът.

Трето грахче ме улучи по тила. Много болеше. Но аз се взирах в настаненото между показалеца и средния ми пръст насекомо и сърцето ми тупа-лупаше, и бях изтръпнал целият. Нещо прелетя край лицето ми и аз вдигнах глава — само за да видя втори стършел, който кръжеше около главата на Демонката и кацна на короната й. Демонката сигурно усети гъдел. Тя се пресегна и цъкна с нокът стършела, без дори да осъзнава какво е докоснала, а звярът излетя с яростно бръмчене на черните си криле. Помислих си, че на Демонката ужилването й е в кърпа вързано, но стършелът сигурно усети събратята си, понеже се понесе нагоре към тавана.

Преподобният Ловой вече наистина се бе задълбочил и проповядваше за разпнатия Иисус и за плачещата Мария, и за камъка, който бил изтърколен встрани.

Вдигнах глава към тавана на църквата.

Близо до един от въртящите се вентилатори имаше малка дупка, не по-голяма от четвъртак. Гледах точно към нея, когато отвътре изникнаха три стършела и се спуснаха надолу към паството. Няколко секунди по-късно се появиха още два и се завъртяха в мудния, захаросан въздух.

Над църквата изтрещя гръмотевица. Тътенът на дъжда буквално удави повишаващия се и затихващ глас на преподобния Ловой. Не знаех какво точно казва в момента — гледах отново стършела между пръстите ми, после върнах поглед към дупката на тавана.

Оттам излизаха още, спускаха се по спирала надолу във влажната, затворена, мокра от дъжда църква. Броях ги. Осем… девет… десет… единадесет. Някои от тях се лепваха за бавните лопати на вентилатора и ги яздеха като въртележка. Четиринадесет… петнадесет… шестнадесет… седемнадесет. Тъмен, гърчещ се юмрук от стършели се промуши през дупката. Двадесет… двадесет и един… двадесет и два. Спрях да броя на двадесет и пет.

Сигурно там горе на тавана имаше цяло гнездо, казах си. Вероятно гнездото беше с размер на футболна топка, пулсиращо във влажния мрак. Докато гледах, в плен на омая, досущ както Мария е била, когато странникът на пътя й е показал ранената си страна, от дупката изригнаха още дузина стършели. Никой друг не ги забелязваше. Да не бяха невидими, също както Демонката, докато си бъркаше в носа? Стършелите полека закръжиха по тавана, имитирайки вентилаторите. Сега вече бяха достатъчно на брой да оформят тъмен облак, сякаш бурята отвън бе намерила начин да се вмъкне вътре.

Стършелът между пръстите ми се размърда. Погледнах го и простенах, когато ново грахче се удари в основата на врата ми, точно там, където започваше да расте косата. Стършелът пропълзя по протежение на показалеца ми и спря на кокалчето. Жилото му бе опряно в плътта ми, усещах мъничкото му назъбено острие като зрънце счупено стъкло.

Преподобният Ловой вече беше в стихията си, жестикулираше бурно и косата му бе започнала да се разсипва напред. Отвън изтътна гръмотевица и дъждът зачука по покрива. Звучеше все едно навън е настъпил Денят на Светия съд, времето да се насече малко дърво и да се призоват живите твари по двойки. Всички други, но не и стършелите, добавих наум — този път можеше да поправим грешката на Ной. Продължавах да следя дупката на тавана със смес от почуда и ужас. Хрумна ми мисълта, че Сатаната е намерил начин да проникне на Великденската служба и ето го на, кръжеше над главите ни, търсейки плът.

Две неща се случиха едновременно.

Преподобният Ловой вдигна ръце и произнесе с високата си свещеническа каденца:

— И на славната заран след най-черния ден ангелите се спуснаха на земята и ааааах!

Той бе вдигнал длани към ангелите и внезапно усети как по тях пълзят малки крилца.

Мама положи длан върху моята, там където се намираше собственият ми стършел, и ме стисна обичливо.

Ужилиха я в същия миг, когато стършелите решиха, че проповедта на Преподобния Ловой е продължила достатъчно дълго.

Техният синьо-черен облак, над сто жила мощ се спусна като мрежа надолу върху главите на затворените в капан зверове.

Чух дядко Джейбърд да крещи:

— Кофаслайна! — когато го ръгнаха.

Нана Алис издаде оперетна, висока нота. Щом стършелите атакуваха врата й, майката на Демонката изпищя. Бащата на момиченцето вършееше из въздуха с тънките си ръце. Демонката избухна в смях. Зад мен малките Бранлин хълцаха от болка, забравили за стрелбата с грахчета. Навсякъде из църквата се разнасяха писъци и викове, хората във великденските си костюми и рокли скачаха и се бореха с въздуха, все едно се мъчеха да сграбчат дяволи от невидимо измерение. Преподобният Ловой танцуваше в пароксизма на агонията, тръскайки многократно нажилените си ръце, сякаш искаше да ги откачи от китките. Целият хор беше станал на крака и пееше, но не псалми, а пищяща песен от болка, докато стършелите ги жилеха по бузите, брадичките и носовете. Въздухът беше пълен с тъмни, вихрещи се течения, които влитаха в лицата на хората и се въртяха около главите им, все едно бяха корони от тръни.

— Навън! Навън! — крещеше някой. — Тичайте!

И зад мен врещяха хора. Сестрите Глас се пречупиха и хукнаха към изхода със стършели в косите. Всички наскачаха изведнъж и онова, което допреди броени секунди представляваше мирно паство, сега се превърна в мачкащо всичко по пътя си стадо побеснели говеда.

Стършелите правят такива неща с хората.

— Проклетият ми крак се заклещи! — извика дедъ Остин.

— Джей, помогни му! — викна баба Сара, но дядко ми Джейбърд вече си пробиваше с бой път през задъханата, гърчеща се маса от тела около пътеката.

Татко ме дръпна нагоре. Чух злобно бръмчене в лявото си ухо и в следващата секунда отнесох жило в ръба на ухото ми, което препълни очите ми със сълзи.

— Ау! — чух се да викам, макар че в цялата бъркотия от писъци и врясъци едно мъничко „ау“ нищо не променяше.

Обаче ме чуха още два стършела. Единият ме хвана за дясното рамо и ме улучи през все сакото и ризата; другият се стрелна към лицето ми като африканско копие и се вряза в горната ми устна. Издадох задавено грухтене — оубожейоууоуоу от вида, който обяснява извънредно много за тоновете изпитана болка, но не съдържа и една гласна мисъл и на свой ред взех да се боря с бръмчащия въздух. Стресна ме остър смях когато погледнах към Демонката, през сълзящите си очи видях, че тя скача нагоре-надолу по пейката, устата й е цепната в усмивка, а по цялото й лице греят червени подутини.

— Всички вън! — изкрещя д-р Лезандър.

Три стършела се бяха вкопчили в плешивия му череп и го жилеха зверски, а сивокосата му съпруга с упорита гримаса вървеше отзад, украсената й със синьо великденска шапка бе килната встрани и по широките и рамене пълзяха насекоми. Тя стискаше с една ръка библията, а с другата чантичката си и с тях нанасяше зловещи удари на атакуващите рояци, стиснала зъби в праведен гняв.

Хората се биеха на прага, забравили за шлифери и чадъри в мъчителната борба да се измъкнат на свобода от изтезанията. На влизане в църквата великденската тълпа представляваше модел на любезната християнска цивилизация; на излизане се бяха обърнали на варвари до дън душа. Жени и деца падаха в калния двор, а мъжете се препъваха в тях и политаха по лице в удряните от дъжда локви. Великденски шапки излитаха и се търкаляха встрани като мокри колела, докато течението не ги захлупи по лице.

Помогнах на татко да изкара крака на дедъ Остин изпод седалката. Стършелите жилеха ръцете на баща ми и всеки път, когато някой успяваше да го ръгне, чувах как изсвистява дъхът му. Мама, нана Алис и баба Сара се опитваха да излязат на пътеката, където хората се препъваха един в друг и се бяха сплели на кълбо. Преподобният Ловой с пръсти, подути като верига наденички, се опитваше да закрие главите на децата си, които водеше между себе си и хлипащата Естер. Хорът се беше разбягал, някои от участниците в него бяха зарязали празните си пурпурни роби. Ние с татко изкарахме дедъ Остин на пътеката. Стършелите нападаха опакото на врата му и бузите му бяха мокри. Татко ги бръскаше с ръка, но други кръжаха около нас в отмъстителен облак като команчи, обградили заселнически фургон. Деца пищяха и жени виеха, а стършелите въпреки всичко продължаваха да се стрелкат и да жилят.

— Вън! Вън! — крещеше на вратата д-р Лезандър и изблъскваше хората на двора, както си бяха сплетени един в друг като топка. Съпругата му, Вероника, едра холандска мечка, награби някакъв гърчещ се нещастник и направо го изхвърли през прага.

Почти бяхме излезли. Дедъ Остин се олюля, но татко го удържа на крака. Майка ми вадеше стършели от косата на баба Сара, все едно бяха живи шипчета. Две горещи игли се забиха отзад във врата ми, едната — част от секундата след другата и от болката имах чувството, че главата ми ще изригне. След това татко ме хвана за ръката и дръпна, и дъждът се плисна по черепа ми. Всички минахме през вратата, но татко се подхлъзна в една локва и падна на колене в калта. Хванах се за врата и затичах в кръгове, пищейки от болка, и след малко краката ми се изплъзнаха изпод мен и моят великденски костюм също се срещна със зефирската кал.

Преподобният Ловой излезе последен. Той тресна вратата на църквата и облегна гръб на нея, все едно да задържи злото вътре.

Гръмотевица изтрещя и се изтърколи в далечината. Дъждът заплиска като набивани с чук клинци и ни нашамари безмилостно. Някои от паството седяха в калта, други се мотаеха наоколо, зашеметени; трети просто си стояха и оставяха дъждът да се излива върху им като студен компрес за горещото им страдание.

И мен ме болеше. А и си представях, в делириума на болката си, как зад затворените врати на църквата празнуват стършелите. В крайна сметка и за тях беше Великден, нали? Те се бяха вдигнали от зимната смърт — сезонът, който изсушава гнездата на стършелите и мумифицира спящите им дечица. Бяха изтърколили настрани собствения си камък и бяха изникнали преродени в новата пролет, и след това бяха изнесли своята жилеща проповед върху изобилието от живот и тя щеше да остане с нас много по-дълго, отколкото бяха способни и най-разпалените слова на преподобния Ловой. Всички ние лично бяхме изживели близка среща с тръните и гвоздеите.

Някой коленичи до мен. Усетих да лепват студена кал върху ужилванията на врата ми. Погледнах към просмуканото от дъжд лице на дядко Джейбърд. Косата му стърчеше, все едно са го качили на електрическия стол.

— Добре ли си, момчето ми? — попита той.

Беше обърнал гръб на всички ни и беше избягал да си спасява кожата. Беше се проявил като страхливец и Юда, и жертвоприношението му с калта не носеше удовлетворение.

Не му отговорих. Погледнах право през него. Той каза:

— Ще се оправиш!

После се изправи и отиде да види как е баба Сара, която се гушеше с мама и нана Алис. Изгледа ме като полуудавен, кльощав плъх.

Ако бях голям като татко, може би щях да го ударя. Не можех да се сдържа да не се чувствам засрамен от него — дълбок и жилещ срам. Не можех да се сдържа и да не се чудя дали не съм наследил и аз някаква част от страхливостта на дядко Джейбърд. Не знаех тогава, но съвсем скоро щях да науча дали е така.

Някъде далеч из града зазвъняха камбаните на друга църква, звукът се разнасяше през дъжда над нас като че ли бе сън. Изправих се, а долната ми устна, рамото и вратът ми пулсираха. Номерът с болката е, че тя те учи на покорство. Дори братята Бранлин мучаха като бебета. Не съм виждал някой да се перчи гордо, след като са го нашарили с жила, а вие?

Звънът на великденските камбани се носеше над мокрия град.

Службата свърши.

Алилуя.

5. Смъртта на едно колело

Продължи да вали из ведро.

Сиви облаци се трупаха над Зефир и от подутите им кореми се изсипваше потоп. Заспивах под звуците на чукащия по покрива дъжд и се събуждах от трясъка на светкавици.

В къщата се просмука онази дъждовна миризма, сещате се, мирис на влажни дъски и мокра пръст, лъхащ от мазето. Пороят предизвика отмяната на съботното матине в „Лирик“, понеже покривът на киното бе протекъл. Самият въздух беше мазен, сякаш зелен мухъл, растящ по мокри камъни. На вечеря седмица след Великден татко остави ножа и вилицата си, погледна към замъглените влажни прозорци и каза:

— Ако продължава така, ще трябва да си отгледаме хриле!

Продължи точно така. Въздухът бе натежал от вода, облаците превръщаха светлината в неясен, блатист здрач. Дворовете се превърнаха в езерца, а улиците — в поточета. Училището започна да ни пуска рано, тъй че всички да могат да се приберат по домовете си, а в сряда следобед, седемнадесет минути преди три часа, старото ми колело предаде богу дух.

В един миг се опитвах да въртя педалите през потока на „Диърман Стрийт“. В следващия предното колело на велосипеда ми потъна в дупка в изкъртения паваж и шокът се предаде по проядената от ръжда рамка. Едновременно се случиха няколко неща — спиците на предната гума се скъсаха, седалката се счупи, рамката се разпадна по измъчените си древни заварки и внезапно се озовах по корем във вода, която нахлу в жълтия ми дъждобран. Лежах си вцепенен, опитвайки се да осъзная какво, по дяволите, ме събори на земята. След това седнах, избърсах водата от очите си и погледнах към колелото си — и веднага разбрах, че е мъртво.

Още преди благодарение на битпазара да стигне до ръцете ми, моето колело бе вече остаряло по мерките на момчешкия живот, а сега окончателно бе напуснало света на живите. Усещах го — така, както си седях под проливния дъжд. Каквото и да е нещото, даващо душа на предметите, изработени от инструментите на хората, то се бе разбило и бе отплавало към водния рай. Рамката бе извита и счупена, дръжките на кормилото висяха на една гайка, седалката се бе завъртяла като глава на счупен врат. Веригата бе паднала от зъбчатките, предната гума бе вързана на възел, а скъсаните спици стърчаха настрани. Едва не заплаках при вида на подобна разруха, но макар сърцето да ме болеше, знаех, че плачът няма да ми помогне. Колелото ми се бе износило — бе стигнало до края на дните си, просто и ясно. Не бях първият му собственик и може би това също имаше някакво значение. Може би едно колело, веднъж захвърлено, страда година след година по първата ръка, която го е управлявала и докато остарява, то сънува, по свой си велосипеден начин, за пътищата на младостта. То никога не е било мое изцяло — пътувало е заедно с мен, но педалите и дръжките му пазят спомена за друг господар. Може би, в онзи дъждовен следобед в сряда, то се бе самоубило, понеже знаеше, че копнея за колело, направено за мен и само за мен. Може би. В този момент знаех със сигурност само, че ще се наложи да измина пеша остатъка от пътя до дома, а също и че не мога да влача трупа със себе си.

Издърпах колелото върху нечий двор и го изоставих под капещ бук, и си отидох вкъщи, преметнал на гръб просмуканата си мешка и шляпайки с пълните си с вода обувки.

Когато баща ми, вече прибрал се у дома от мандрата, откри за колелото, той ме натовари в пикапа и потеглихме да приберем трупа от „Диърман Стрийт“.

— Колелото може да се оправи — каза ми татко, докато чистачките се влачеха напред-назад по предното стъкло. — Ще намерим някой да го завари или каквото там трябва. Все ще е по-евтино от ново колело, това е ясно.

— Добре — отвърнах, но знаех, че колелото е мъртво. И най-мощният заваръчен апарат на света не би го спасил. — Предното колело също беше изкривено — додадох, но татко се бе съсредоточил върху шофирането.

Стигнахме до мястото, където бях извлякъл трупа под буковото дърво.

— Къде е? — попита татко. — Тук ли го остави?

Тук го бях оставил, но колелото го нямаше. Татко спря пикапа, излезе и почука на предната врата на къщата, която михме подминали. Видях вратата да се отваря и навън надникна една белокоса жена. Поговориха си около минута с татко, после видях жената да сочи към улицата. След това баща ми се върна, от шапката му се стичаше вода и раменете му бяха сгушени в мокрото му млекарско яке. Настани се зад волана, отвори вратата и каза:

— Е, та значи тя излязла да си прибере пощата и видяла колелото ти захвърлено под дървото, така че повикала г-н Скъли да дойде да го вземе…

Г-н Емет Скъли беше боклукчията на Зефир и караше из околностите яркозелен камион с надпис „Антиките на Скъли“ с телефонен номер, изписан отстрани в червено.

Татко запали двигателя и се вгледа в мен. Познавах този поглед — беше твърд и гневен, и можех да прочета мрачните сметки зад него.

— Защо просто не си отишъл до вратата на тази жена да й кажеш, че ще се върнем за колелото ти? Не се ли сети?

— Не, сър — наложи се да призная. — Не се сетих.

Е, татко насочи пикапа встрани от тротоара и отново поехме на път. Но не към къщи, а на запад. Знаех къде сме тръгнали. Боклукчийското магазинче на г-н Скъли се намираше на запад, отвъд гористия край на града. По пътя се наложи да понеса разказът на татко, онзи, който започваше ето така:

— Когато бях на твоите години, се налагаше да ходя пеша, ако искам да отида някъде. Щеше ми се да имам колело тогава, дори втора употреба да е. Ако щеш вярвай, но с приятелчетата ми вървяхме по две-три мили и изобщо не се и замисляхме. А това ни правеше и по-здрави. Слънце, вятър или дъжд, времето нямаше значение. Стигахме там, накъдето сме се запътили, на собствените си два кра… — и тъй нататък, сещате се каква лекция имам предвид, обобщение на същността на детството навремето.

Оставихме границите на града зад гърба си и блестящият път закриволичи из мокра зелена гора. Все още валеше дъжд, а парчета мъгла се закачаха по върховете на дърветата и се носеха над пътя. Татко трябваше да кара внимателно, понеже пътят тук беше опасен дори когато настилката бе суха. Той все още ми описваше съмнителните радости да си нямаш колело, което — както бях започнал да осъзнавам — беше неговият начин да ми каже, че по-добре да свиквам с мисълта за ходенето пеша, ако велосипедът ми не може да се поправи. Над мъгливите хълмове изтрещя светкавица и пътят закриволичи изпод нас, гънейки се под гумите ни, все едно див кон се бори със седлото. Не знам защо избрах точно този момент да обърна глава и да погледна назад, но го сторих.

И видях колата, която ускоряваше зад нас.

Космите отзад на врата ми се изправиха, а по кожата под тях заиграха иглички, все едно ме лазеха бързащи мравки. Колата беше черна, приведена ниско, зловеща на вид пантера с лъскави зъби от хром и се изстреля по дългия завой, който баща ми току-що едва бе взел с договарянето на напрегнат съюз между спирачките и газта. Двигателят на пикапа ни беше сравнително тих, но не можех да доловя и звук откъм бързащата черна кола, която ни догонваше. Виждах силует и бледо лице зад волана. Можех да видя също и червените и оранжеви пламъци, нарисувани на наклона на абаносовото купе, а след това колата се озова право зад нас и не даваше признаци да забавя или да се отклонява, а аз погледнах към татко и изкрещях:

— Тате!

Той подскочи в седалката си и дръпна рязко волана. Гумите на камиончето заораха наляво, прекосиха избелялата средна линия и баща ми се пребори да ни удържи да не полетим към горите. След това гумите отново се докопаха до сцепление, пикапът се изправи и татко с огън в очите завъртя лице в моя посока.

— Да не си полудял? — изръмжа. — Да не искаш да ни усмъртиш?

Хвърлих поглед назад.

Черната кола бе изчезнала.

Не ни беше подминала. Не беше пропаднала извън пътя. Просто я нямаше.

— Видях… видях…

— Какво си видял? Къде? — настоя татко.

— Стори ми се… че видях кола — казах. — Беше… ами щеше да ни удари, така ми се стори.

Той надникна в огледалото за задно виждане. Разбира се, видя все същия дъжд и празен път, които виждах и аз. Посегна, опря опакото на дланта си в челото ми и попита:

— Добре ли си?

— Да, сър!

Нямах треска. Поне за това бях сигурен. Баща ми, доволен че не съм вдигнал температура, отдръпна ръка и я залепи отново за волана.

— Просто не скачай — каза ми и аз му се подчиних.

Той отново насочи вниманието си към хлъзгавия път пред нас, но мускулът на челюстта му се стягаше на всеки няколко секунди и си представих, че се опитва да реши дали е по-добре да ме заведе на преглед при доктор Париш или да ми нашари дупето.

Не му казах нищо повече за черната кола, понеже знаех, че татко няма да ми повярва. Но бях виждал тази кола и преди, по улиците на Зефир. Докато се носеше напред, тя предизвестяваше появата си с ръмжене и рев, а когато беше отминала, можеше да надушиш горещината и да видиш омарата над асфалта. „Най-бързата кола в града“, каза ми веднъж Дейви Рей, докато заедно с другите момчета се мотаехме около входа на ледената къща на „Мърчант Стрийт“, ловейки хладните повеи от ледените блокове в жежкия августовски ден. Дейви Рей беше признал, че „татко вика, че никой не може да надбяга Среднощната Мона“.

Среднощната Мона. Така се наричаше колата. Човекът, чиято собственост беше, се казваше Стиви Каули. Викаха му „Малкия Стиви“, понеже на ръст надминаваше пет фута едва с няколко инча, макар да беше на двайсет години. Пушеше верижно цигари „Честърфийлд“ и нищо чудно те да бяха прекъснали растежа му.

Но причината да не каже на баща ми за Среднощната Мона, която бързаше зад нас по хлъзгавия от дъжда път беше, че си спомних какво се бе случило една нощ миналия октомври. Татко, който преди време беше доброволец-пожарникар, получи телефонно обаждане. Беше от шефа на пожарната Марчет, както каза на мама. На Шосе 16 се разбила кола и горяла в гората. Татко побърза да се притече на помощ и се върна у дома едва след няколко часа, с пепел в косата и с усмърдени на изгоряло дърво дрехи. След тази нощ и онова, което бе видял, вече нямаше желание да бъде пожарникар.

Точно сега карахме по Шосе 16. А катастрофиралата и изгоряла кола беше Среднощната Мона, с Малкия Стиви Каули зад волана.

Тялото на шофьора — или поне онова, останало от него — лежеше в ковчег на гробищата на Поултър Хил. Среднощната Мона също бе погребана — в рая, където отиват изгорелите коли.

Но аз я бях видял да ускорява в мъглата зад нас. И бях зърнал човек зад волана й.

Затварях си обаче устата. И бездруго имах достатъчно неприятности.

Татко слезе от Шосе 16 и подкара камиончето по кален черен път, криволичещ между дърветата. Стигнахме място, където към дърветата бяха приковани най-разнообразни ръждиви стари метални знаци — имаше поне стотина, рекламиращи всичко от „Грийн Спот Ориндж Сода“ до „Б. Ц. главоболни прахчета“ и „Гранд Оле Опри“. Отвъд многозначната гора пътят водеше към къща от сиво дърво с поддаваща предна веранда, а в предния двор — и имам предвид „море от плевели“, а не двор, какъвто хората си го представят обикновено — шарена сбирщина от изгризани от ръждата закачалки за дрехи, кухненски печки, лампи, рамки за легла, електрически вентилатори, хладилни чанти и разни други дребни устройства, нахвърляни на накамарени купчини. Имаше намотки жица, високи колкото баща ми и цели бушели кошници, пълни с бутилки, а сред боклука се издигаше метален знак с усмихнат полицай и надпис с червени букви: „СТОП НЕ КРАДИ“ изписан насред гърдите му. В главата му бяха пробити три дупки от куршуми.

Съмнявам се г-н Скъли да имаше проблеми с крадците, понеже веднага щом татко спря камиончето и отвори вратата си, две червени гончета изскочиха от укритията си на верандата и се захванаха да оповестяват неканените гости на цялата околия. Няколко секунди по-късно комарникът се отвори с трясък и от къщата излезе крехка на вид дребна женица с бяла плитка и пушка.

— Кой е? — изврещя тя с глас като парен чук. — Кво ша обичате начи?

Баща ми вдигна ръце.

— Том Макенсън съм, госпожо Скъли! От Зефир!

— Том кой?

— Макенсън! — налагаше му се да надвиква двете кучета. — От Зефир!

— Млъкбепсета! — изрева г-жа Скъли.

Тя свали мухобойка от кука на стената и няколко пъти плесна с нея кучетата по дупетата, което ги успокои значително.

Излязох от камиона и застанах плътно до баща ми, с обувки, потопени в мокрите бурени.

— Трябва да се видя със съпруга ви, г-жа Скъли! — каза татко. — Прибрал е колелото на момчето ми погрешка.

— Ъъ — отвърна жената, — Емет не прави никви грешки.

— Той тук някъде ли е, ако обичате?

— Зад къщата — отвърна съпругата и махна с пушката. — В една от бараките там отзад.

— Благодаря!

Татко пое в указаната посока и аз го последвах. Бяхме направили може би към половин дузина крачки, когато г-жа Скъли се обади:

— Хей! Ко съ спънете в нещо и си убиете крак, ний ни носим отгуворнос, ясно?

Ако предположим, че пред къщата дворът се явяваше въплъщение на хаоса, то намиращото се от задната й страна беше истински нощен кошмар. Двете „бараки“ представляваха корозирали метални постройки с размера на складове за тютюн. За да се стигне до тях, трябваше да се мине през неравна пътека, виеща се лениво между планини от захвърлени вещи: грамофони, счупени статуетки, градински маркучи, кресла, косачки, врати, плочи за камини, тенджери и тигани, стари тухли, керемиди за покриви, ютии, радиатори и тасчета за миене, да изброим само няколко от хилядите вещи.

Докато крачехме през долината между надвисналите хълмове, татко промърмори кажи-речи под носа си:

— Мили боже…

Дъждът се лееше и лееше върху всички тези предмети, на някои места се стичаше по металически планински склонове в бълбукащи малки поточета. След това стигнахме до голяма изкривена и оплетена купчина с вещи, която ме накара да спра на място, понеже знаех, че съм открил наистина мистично място.

Пред мен се намираха стотици велосипедни рамки, сплетени една в друга посредством лози от ръжда. Гумите им ги нямаше. Гърбовете им бяха пречупени.

Казват, че някъде в Африка слоновете имат тайно гробище, където отиват да полегнат, да свалят товара от сивите си сбръчкани тела и да се зареят в небитието, най-сетне леки души. В онзи миг от времето вярвах, че съм намерил гробището на велосипедите, където скелетите им се лющят година след година под дъжда и парещото слънце, много след като са ги напуснали духовете на скитническия им живот. На някои места по тази огромна купчина велосипедите се бяха стопили, дотам че вече приличаха по-скоро на червени и медни листа, очакващи да бъдат изгорени в някой есенен следобед. На места тук и там надничаха счупени фарове — слепи, но дръзки по свой мъртвешки начин. Извити дръжки все още пазеха гумените си накрайници, а от някои от тях като избледнели пламъци висяха ивици оцветен винил. Представих си всички тези колела, жизнено-ярки с новата си боя, с нови гуми и нови педали и вериги, които се плъзгат по зъбчатките в езерца от чисто нова грес. Видението ме натъжи по начин, който не можех да разбера, понеже видях как всичко на този свят достига своя край, без значение колко ни се иска да го задържим до себе си.

— Ехо, хорица! — обади се някой. — Стори ми се, че чух алармата да се включва!

С баща ми погледнахме към мъжа, който буташе през калта пред себе си голяма ръчна количка. Носеше гащеризон и кални ботуши, и имаше огромно шкембе и глава, нашарена с петна с цвят на черен дроб, и с кичур бяла коса най-отгоре на темето. Г-н Скъли имаше сбръчкано лице и нос като електрическа крушка с мънички разкъсани вени, просветващи в пурпурно на върха му, и носеше очила с кръгли стъкла, зад които надничаха сивите му очи. Беше се ухилил с квадратна усмивка, зъбите му — тъмнокафяви, а на посивяващата му брадичка имаше брадавица, от която стърчаха три бели косъма.

— С какво да съм ви полезен?

— Аз съм Том Макенсън — представи се баща ми и подаде ръка. — Синът на Джей.

— О, да! Ще звиняваш, че не те познах изместо! — г-н Скъли носеше мръсни работни ръкавици и свали едната, за да се ръкува с татко. — Туй внучето на Джей ли е?

— Ахъ. Казва се Кори.

— Виждал съм те из града, чини ми се — каза ми г-н Скъли. — Помня когат баща ти беше на твойте годинки. Ние с дядо ти бяхме дупе и гащи от едно време.

— Г-н Скъли, според мен сте прибрали колелото на сина ми днес следобед — обясни татко. — Пред една къща на „Диърман Стрийт“?

— Взех едно, така си е. Не че беше останало много от него. Беше потрошено цялото.

— Е, това е било колелото на Кори. Надявам се да успея да го поправя, ако може да си го вземем.

— Оопс — отвърна г-н Скъли. Квадратната му усмивка се разчупи. — Том, не мисля, че е възможно да стане.

— Защо не? Колелото е тук, нали?

— Аха, тука е. Беше тука, така де — г-н Скъли посочи към едната от бараките. — Вкарах го вътре преди няма и пет минути.

— Значи ще може да го изкарате и да си го вземем, нали?

Боклукчията засмука долната си устна, погледна ме и след това се обърна към баща ми.

— Не мисля, че ще стане, Том — той бутна настрани ръчната си количка, точно до планината мъртви велосипеди, и допълни:

— Елате, ще ви покажа!

Последвахме го. Боклукчията вървеше с накуцване, сякаш бедрото му се въртеше на панта, вместо на става с ябълка.

— Глейте сега, такваз е работата — поясни той пътем, — че се канех да се отърва от тез стари колелета вече над година. Канех се да разчистя наоколо, нъл се сещате. Да напрая място за още неща, дето идат насам. Та рекох значи на Хубавка — така й викам на жена ми, — та й рекох: „Глей ся, Хубавке, когат дигна още едно колело, ще го сторя. Само още едно!…“

Той ни въведе през отворена врата в прохладната вътрешност на сградата.

Увиснали на жиците си крушки хвърляха светлина между нови и нови купчини отпадъци. Тук и там по-едри неща стърчаха от здрача като марсиански машинарии и предоставяха възможност да мернете мистериозни заоблености и ръбове. Нещо изписука и изтропа. Не знам дали бяха мишки или прилепи. Халето определено приличаше на пещера, където Индианеца Джо31 би се чувствал съвсем у дома.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди г-н Скъли, когато минахме през поредното преддверие. След това спря до голяма правоъгълна машина със зъбни колела и ръчки по нея и каза: — Таз преса тук току-що изяде колелото ти, няма и преди петнайсе минути. То беше първото поред… — той ръчна един варел, пълен с изкривени и смачкани парчета метал. Други подобни чакаха да бъдат напълнени. — Глей ся, мога да продам сичкото туй за скрап. Чаках само още едно колело, за да почна да ги троша, и твойто беше последното… — г-н Скъли ме погледна, а увисналата над него крушка хвърляше отблясъци по мокрото му от дъжда теме и погледът му не бе лишен от благост. — Съжалявам, Кори. Ако знаех, че някой ще дойде да си го търси, щях да го позадържа, но то беше мъртво.

— Мъртво? — попита баща ми.

— Тъй си беше. Сичко умира. Износва се и не мож да бъде опраено ни за радост, ни за кинти. Тъй си беше и туй колело. Тъй са сичките те по времето, когато някой ги домъкне туканкана, или някой се обади да ида да ги зема. Знаеше, че колелото ти е умряло много преди трошачката да му земе душата, нали, Кори?

— Да, сър — отвърнах. — Знаех.

— Не страда много, да знайш! — каза ми г-н Скъли и ми кимна.

Струваше ми се, че той разбира самото ядро на съществуването, и с това е запазил млади очите и младо — сърцето си, макар и тялото му да е остаряло. Надзърташе направо в космическия ред на нещата и знаеше, че животът не се крепи само на плът и кръв, но е и в множество вещи — добър, верен чифт обувки; стабилна кола; химикалка, която винаги пише; колело, което те е носило много мили, — в които ние влагаме вярата си, а те ни дават на свой ред сигурността и радостта от спомените.

Тук изкопаемите със сърца от камък могат да изсумтят с думите: „Що за щуротия!“ Но нека им задам само един въпрос: не ви ли се ще понякога — та било дори и само за краткотраен миг — отново да се сдобиете с първото си колело? Помните как изглеждаше, нали? Помните. Тригър32 ли го бяхте кръстили или Бътърмилк, или Флика33, или Лайтнинг34? Кой взе от вас онова колело и къде попадна то? Никога ли не се питате, ама наистина ли?

— Нека ти покажа нещо, Кори — каза г-н Скъли и ме побутна по рамото. — Оттук!

Двамата с татко тръгнахме след него, по-далеч от велосипедо-трошачната машина и в друго помещение. Прозорец с мръсно стъкло пропускаше малко зеленикава светлина да се влее към блясъка от висящата от тавана крушка. В тази стая се намираха бюрото на г-н Скъли и един шкаф с полици. Той отвори един от тях и посегна към най-горния рафт.

— Не показвам това на всеки срещнат — сподели с нас, — но ми се стори, че вий, дружки, може да харесате квото видите… — порови малко, местейки кутии и след това додаде. — Ето го! — и ръката му изникна от тъмнината отново на светло.

Държеше парче дърво, с избеляла дървесина и с още полепнали по него изсушени молюски. Дълбоко в дървото бе забито нещо, наглед напомнящо тънък кинжал от слонова кост, около пет инча дълъг. Г-н Скъли го вдигна към светлината, с блеснали иззад очилата очи.

— Виждате ли? Какво е туй според вас?

— Нямам представа — призна татко.

Аз също поклатих глава.

— Разгледай го хубавичко!

Г-н Скъли поднесе към лицето ми парчето дърво с втъкнатия в него кинжал. Виждах ямички и драскотини по повърхността на слоновата кост, а ръбовете й бяха назъбени като рибарски нож.

— Това е зъб — заяви боклукчията. — Или по-точно кучешки зъб, най-вероятно.

— Кучешки зъб? — намръщи се баща ми, с поглед прескачащ между г-н Скъли и парчето дърво. — Сигурно змията ще да е била много голяма!

— Не е от змия, Том. Отрязах това парче от един дънер, който преди три лета намерих изхвърлен от реката по времето, когато търсех бутилки. Виждаш ли черупките? Сигурно е от старо дърво, вероятно си е полежал на дъното доста време. Предполагам, че през последното наводнение е бил измъкнат от калта… — боклукчията нежно прекара облечения си в ръкавица пръст по ръба на назъбеното острие.

— Ще ми се да вярвам, че притежавам единственото доказателство на света.

— Нали не говориш за… — поде татко, но аз вече знаех.

— Ахъ. Това тук е зъб от устата на Стария Мойсей! — г-н Скъли отново поднесе дървото към мен, но аз се дръпнах. Той продължи с предположенията. — Може зрението му вече да накуцва леко. Може да се е нахвърлил на дънера, като го е мислил за голяма костенурка. Или пък просто му е било криво него ден и е хапал всичко, до което се докосне ченето му… — пръстът му чукна счупения ръб на зъба. — Хич не ми се ще да си представям какви ще ги спретне туй чудо на човешко същество. Няма да е много убава гледка, нали?

— Може ли да го погледна? — попита татко.

Г-н Скъли му позволи да подържи находката. Докато баща ми проучваше парчето дърво, боклукчията отиде до прозореца и надникна навън.

След известно време татко каза:

— Кълна се, струва ми се, че си прав! Това е зъб!

— Нъл тъй казах? — напомни му г-н Скъли. — Аз не лъжа.

— Трябва да го покажеш на някого! На шерифа Еймъри или на кмета Суоп! Бре, че то губернаторът трябва да го види!

— Суоп вече го е гледал — отвърна г-н Скъли. — Тъкмо той ме посъветва да го прибера в шкафа и да държа вратичката здраво затворена.

— Защо? Нещо подобно представлява новина за първа страница!

— Не и според кмета Суоп! — домакинът ни се извърна встрани от прозореца и забелязах, че погледът му беше потъмнял. — В началото Суоп мислеше, че е фалшификат. Накара док Париш да го погледна и той повика док Лезандър. И двамата се съгласиха, че това е зъбът на някакъв вид влечуго. След това всички ние си поговорихме хубавичко в кабинета на кмета, при затворени врати. Суоп каза, че е решил да тури похлупака на туй цялото чудо. Каза, че туй може да е зъб, а може и да е измама, но не си струвало да се разбишква народа зарад него… — той си взе парчето пронизано дърво от ръцете на баща ми. — Казах му: „Лутър Суоп, не мислиш ли, че хората искат да видят истинско доказателство, че в Текумзе има чудовище?“ А той просто ме погледна с оная проклета лула в устата и ми рече: „Хората вече го знаят. Доказателството просто ще ги стресне. Пък и — рече ми Суоп — ако в нашата река има чудовище, то си е наше чудовище и не искаме да го споделяме с никого.“ И тъй свършиха нещата — г-н Скъли ми подаде парчето. — Искаш ли да го докоснеш, Кори? Просто за да можеш да казваш, че си го сторил?

Пипнах го, колебливо протягайки показалец. Зъбът бе хладен, точно както си представях, че ще да е тинестото дъно на реката.

Г-н Скъли прибра парчето дърво с отчупения зъб обратно на полицата в шкафа си и затвори вратата. Навън дъждът отново плискаше здравата и барабанеше по металния покрив.

— Цялата таз вода дет се лее — рече г-н Скъли — сигурно много нервира Стария Мойсей!

— Все още си мисля, че трябва да го покажеш на някой друг — отвърна татко. — Като например човек от вестника в Бирмингам.

— Що не, Том, но може пък Суоп да има право. Може би Стария Мойсей да е наше чудовище. И може пък, ако оставим и някой външен да разбере за него, те да дойдат да се опитат да ни го отнемат. Да го фанат с мрежа, да го турят в някой голям стъклен бидон нейде си като прерасла кална котка35… — г-н Скъли се намръщи и поклати глава. — Нъцки, не ми се ще да става таквоз нещо. Надали и на Дамата ще й хареса. Тя си го черпи на Разпети петък, откак се помня. Таз година беше първата, дето той не си хареса манджата.

— Не си харесал храната ли? — попита татко. — Какво имаш предвид?

— Не гледахте ли парада тая година? — г-н Скъли изчака татко да каже „не“ и след това продължи. — Това беше първата година, в която Стария Мойсей не тресна моста с плоското на опашката си, все едно да каже „Мерси за кльопачката“. Бързичко става, и още по-бързо отминава, но човек свиква да познава звука, като го чува толкоз години поред. Таз година не се чу.

Спомних си колко притеснена беше Дамата, когато напусна моста с гаргойлите него ден, и как цялата процесия бе толкова мрачна по пътя обратно към Брутън. Това сигурно ще да е било, защото Дамата не беше чула Стария Мойсей да удря моста с опашка. Но какво ли значеше подобна липса на обноски при хранене?

— Трудно е да се каже какво значи — изрече г-н Скъли, все едно ми четеше мислите. — На Дамата не й хареса, това е ясно.

Навън започваше да се смрачава. Татко каза, че е най-добре да потегляме към къщи и благодари на боклукчията за времето, което му бяхме отнели да ни покаже къде е отишло колелото ми.

— Не е по твоя вина — каза татко, докато г-н Скъли изкуцукваше пред нас да ни изпроводи навън. — Просто си си вършел работата.

— Ахъ. Чаках още едно колело, тъй си беше. Както рекох, онова колело и бездруго не можеше да се оправи.

И аз можех да кажа същото на татко. Всъщност бях му го казал, но едно от най-тъжните неща в това да си хлапе е, че възрастните винаги те слушат само с половин ухо.

— Чух за колата в езерото — добави г-н Скъли, докато се приближавахме до вратата. Гласът му отекваше в пещероподобната стая, и аз усетих как татко се напряга. — Кофти начин да се спомине човек, без християнско погребение… — продължи домакинът ни. — Шериф Еймъри има ли някакви улики?

— Не и такива, за които да знам — гласът на татко се бе разтреперил леко. Сигурен бях, че той виждаше потъващата кола и прикованото с белезници за волана тяло всеки път, когато легнеше в леглото и затвореше очи.

— Имам си свои идеи кой е бил той и защо са го убили — рече г-н Скъли. Стигнали бяхме до изхода, но дъждът все още се изливаше здравата върху планините от стари мъртви вещи и последните слънчеви лъчи бяха добили зеленикав оттенък. Г-н Скъли погледна към баща ми и се облегна на рамката на вратата. — Бил е някой, дето е пресякъл пътя на клана Блейлок. Сигур ще е някой, дет не е оттука, щото всички други дето им е на място чивията, знаят, че Бързака, Топчаляка и Дони Блейлок са по-зли от настъпени гърмящи змии. Те си имат скривалища навред из горите наоколо. И онуй техното татенце, Пищака, направо може да учи дявола на номерца. Да, сър, семейство Блейлок са причината тоя тип да е там долу на дъното на езерото, мож да си сигурен в това.

— Убеден съм, че шерифът вече се е сетил за тази възможност.

— Сигурация. Само дето има проблемчето, че никой не знай де се крият Блейлоците. Показват се тук и там, по задачи или по зловредност, но да ги проследиш в змийската им дупка е съвсем друга работа… — г-н Скъли надникна през вратата. — Дъждът като че намаля малце. Пък и чини ми, се не ви пречи да се понамокрите.

Помъкнахме се през калта към пикапа на татко. Отново погледнах планината от колела, която подминахме и видях нещо, което не бях забелязал дотогава: в средата на сгърчения метал растяха дълги повети орлови нокти и малките, сладки бели цветчета разцъфваха сред ръждата.

Вниманието на баща ми бе съсредоточено върху съвсем друго нещо, което се намираше отвъд колелата — предмет, който не бяхме забелязали на влизане. Татко спря, втренчи се в развалината и аз също спрях, а г-н Скъли, който куцаше пред нас, явно усети отсъствието ни и се обърна.

— Чудех се къде са я закарали — каза татко.

— Ахъ, ще трябва да я извлача тия дни. Трябва да освободя място за други неща, знайшли.

Всъщност не се разпознаваше много-много какво е. Представляваше просто ръждива купчина смачкан метал, но на места още се крепеше оригиналната черна боя. Предното стъкло го нямаше, покривът бе сплескан като палачинка. Имаше обаче оцеляла част от капака и на нея се виеше ивица боядисани пламъци.

Колата бе умряла в адски мъки.

Татко й обърна гръб и аз го последвах към пикапа. Точно по петите го следвах, да си призная.

— Добре сте дошли по сяко време! — покани ни г-н Скъли.

Гончетата наддадоха глас и г-жа Скъли излезе на верандата, този път без пушката си, а ние с татко подкарахме към къщи по обладания от духове път.

6. Визитата на Стария Мойсей

Когато телефонът звънна, слушалката вдигна мама. Беше след десет вечерта около седмица след посещението ни в дома на г-н Скъли.

— Том! — каза тя и в гласа й се усещаше трескаво притеснение. — Джей Ти казва, че дигата се е спукала при Лейк Холман! Свикват всички да се съберат в залата на общината!

— О, Боже! — татко скочи от дивана, където се бе изтегнал да гледа новините по телевизията и пъхна крака в обувките си. — Ще има наводнение, ясна работа. Кори! — викна ме. — Обличай се!

Познах по тона му, че е по-добре да мърдам чевръсто. Положих настрана разказчето, което се опитвах да пиша за черна спортна кола с призрак на волана и пъргаво скочих в джинсите си. Когато родителите ти се уплашат, сърцето ти започва да тупка с деветдесет удара в минута. Бях чул и татко да споменава думата наводнение. Последното ни бе сполитало, когато съм бил на пет и не беше нанесло кой знае какви щети, освен да събуди блатните змии. Знаех от прочетеното за Зефир обаче, че през 1938 г. реката е заляла улиците на дълбочина четири фута, а през 1930-та пролетното наводнение дигнало нивото чак до покривите на някои от къщите в Брутън. Така че градът ми беше добре запознат с наводненията и с всичкия този дъжд, който се изливаше при нас и в целия Юг от началото на април, нямаше начин да се познае какво ще стане тази година.

Река Текумзе се захранваше от Лейк Холман. Езерото се намираше на около четирийсет мили северно. И тъй като поговорката гласи, че всички реки текат към морето, ние бяхме на пътя й натам.

Убедих се, че Ребъл е на сигурно място в дворчето си зад къщата, а след това с мама и татко се напъхахме в пикапчето и се насочихме към общината, стара готическа постройка, която се издигаше в основата на „Мърчант Стрийт“. Лампите светеха почти навсякъде, съобщителната система работеше с пълна пара. В момента само препръскваше леко, но водата стигаше до джантите на пикапа заради препълнените канализационни тръби и тук-там вече имаше наводнени мазета. Тъкмо по тази причина приятелят ми Джони Уилсън и родителите му бяха принудени да се преместят да живеят при роднини в Юниън Таун.

Коли и пикапи преливаха в паркинга на общината. В далечината светкавица проряза небесата и озари ниските облаци. Новодошлите биваха насочвани към главната съвещателна зала — голямо помещение със стенопис на тавана, на който бяха нарисувани ангелчета, разнасящи бали с памук; картината бе реликва от времето, когато тук са се провеждали търговете на памучната реколта, преди двайсет години, преди сушилните и складовете за памук да бъдат преместени в недосегаемия за наводнения Юниън Таун. Намерихме си места на една от пускащите тресчици пейки, което си беше късмет, понеже идваха още много хора, и скоро нямаше да има място дори да се диша. Явно на някой му бе останал достатъчно здрав разум да включи вентилаторите, но бълващият от устите на хората горещ въздух сякаш бе не охладим. Г-жа Кейти Ярбъро, една от най-големите клюкарки в града, се пъхна до мама и започна да дърдори оживено, докато съпругът й, който също беше млекар в „Грийн Медоус“, приклещи баща ми. Видях Бен да влиза с г-н и г-жа Сиърс, но те седнаха срещу нас в другия край на стаята. По петите на чудовищната си майка и кльощавото си татенце влезе Демонката, чиято коса изглеждаше така, сякаш все едно току-що е била сресана с грес. Намериха си места близо до нас и аз се втресох, когато тя улови отвратения ми поглед и ми се ухили. Преподобният Ловой дойде със семейството си, появиха се шериф Еймъри и съпругата му с дъщерите им, семейство Бранлин също, както и г-н Парлоу, г-н Долар, Дейви Рей и родителите му, мис Синьогласна и мис Зеленогласна, както и още много хора, които не познавах добре. Залата се препълни.

— Тишина, моля! Тишина!

Г-н Уайн Джили, заместник-кметът, се бе качил на подиума, където навремето са стояли аукционерите на памук, а зад него на маса седяха кметът Лутър Суоп и шефът на пожарната Джак Марчет, който беше също и шеф на „Гражданска защита“. — Тишина! — изрева г-н Джили, а по кльощавия му врат изпъкнаха вени.

Разговорите замлъкнаха и кметът Суоп се изправи, за да говори. Той беше висок и слаб, на около петдесет години, и имаше издължено, мрачно лице и сива коса, зализана назад от „вдовишкия връх“. Той вечно дърпаше от лулата си от бриаров корен36, досущ локомотив, горящ въглища при изкачване на дълъг, стръмен склон, и носеше идеално изгладени панталони и ризи с инициалите си, извезани на предния джоб. Имаше излъчване на преуспял бизнесмен, какъвто и беше — притежаваше както „Мъжка мода Стаг“, така и „Ледената Къща на Зефир“, които бяха в ръцете на рода му от години. Съпругата му, Лана Джийн, седеше до д-р Къртис Париш и жената на доктора, Брайти.

— Предполагам, че всички вече са научили лошата новина — поде кмета Суоп. Той имаше кметски вид, но говореше така, сякаш устата му е пълна с овесена каша. — Ора, нямаме много време да знайте! Шеф Марчет ми рече, че реката вече е на ниво наводнение. Когато оная вода от Лейк Холман стигне до тука, ще ни се стовари същински проблем. Може да е най-лошото наводнение, дет сме имали. Което значи, че Брутън ще бъде залят първи, понеже е най-близо до реката. Банди, къде си? — кметът се огледа и г-н Вандеркамп Старши вдигна тънката си ръка. Кметът Суоп ни каза: — Г-н Вандеркамп ще отвори железарския магазин. Той има лопати и чували за пясък, които можем да използваме да почнем са си строим собствена дига помежду Брутън и реката, и що пък да не успеем да спрем най-лошата част на наводнението. Което значи, че всички требе да се фащат за работа: мъже, жени и децата също. Обадих се във въздушната база „Робинс“, оттам ще пратят хора на помощ. Идват и помагачи откъм Юниън Таун. Тъй че всички, способни да работят, требе да идат до Брутън и да са готови да размахат лопатите.

— Я чакай една минутка, Лутър!

Мъжът, който заговори, се изправи. Човек не можеше да го пропусне. Мисля, че на негово име е била кръстена една книга за бял кит. Г-н Дик Моултри имаше червендалесто, подпухнало лице и сини джинси, в които щяха да влязат едновременно татко, шеф Марчет и кметът Суоп. Той вдигна обвинително ръка и насочи показалеца си към кмета.

— Значи квото ни казваш, както ми се чини, е да зарежем собствените си домове! Дасър! Зарежете си къщята и вървете да се напъвате да спасявате банда чернилки!

Този коментар заби клин в глината на сплотеното гражданство. Някои от присъстващите се развикаха, че г-н Моултри се бърка, а други крещяха, че е съвсем прав.

— Дик — обади се кметът Суоп, напъхвайки лулата в устата си, — нали знаеш, че ако реката прелее, винаги се почва в Брутън. Там е низината. Ако успеем да спрем водата там, то…

— Амче де са хората от Брутън? — попита г-н Моултри и голямата му квадратна глава се завъртя наляво-надясно. — Не виждам тъмни муцуни тука! Къде са? Как тъй не са туканкана да просят помощ от нас?

— Понеже те никога не молят за помощ — кметът изригна струя синкав дим — парният локомотив започваше да дига налягането. — Гаранция давам, че вече са наизлезли на речния бряг и се мъчат да строят дига, но няма да помолят за помощ, ако ще водата да им стигне и до покривите. Дамата няма да позволи. Но те се нуждаят от помощта ни, Дик! Също като миналия път.

— Ако имаха капка здрав разум, щяха да се изнесат! — настоя г-н Моултри. — По дяволите, писна ми и от тая смахната Дама! За каква се мисли тая, за проклета кралица?

— Седни, Дик! — каза му шеф Марчет. Пожарникарят беше едър мъж с издялано лице и пронизващи сини очи. — Нямаме време да се разправяме сега!

— Как пък да нямаме! — г-н Моултри беше решил да се инати. Лицето му бе почервеняло като пожарен кран. — Нека Дамата дойде тука, в земята на белите хора, и ни помоли за помощ!

Това изказване предизвика буря от одобрителни и разгневени викове. Съпругата на г-н Моултри, Федър, се изправи до него и се провикна:

— Амчи да!

Тя имаше платиненоруса коса и беше по-скоро гюле, а не перце37.

Г-н Моултри надвика шумотевицата:

— Нема си давам зор зарад некви негри!

— Но, Дик… — поде кметът Суоп, сякаш изумен от обрата на нещата, — те са наши негри!

Виковете и крясъците продължиха, неколцина разправяха, че е християнско дело да предпазим Брутън от наводнение, други пък настояваха, че наводнението им идва таман навреме и дано вземе, та отнесе Брутън веднъж завинаги. Родителите ми си мълчаха, както и повечето от останалите — това беше война на големите усти.

Внезапно започна да се разпространява тишина. Разнесе се отпървом от дъното на залата, където хората бяха струпани около вратата. Някой се изсмя, но смехът бе задушен почти незабавно. Неколцина от присъстващите започнаха да мърморят и да шепнат. А след това един мъж си проправи път през залата и човек би могъл да си помисли, че Червено Море се разтваря, толкова пъргаво отстъпваха присъстващите, за да му направят път.

Мъжът се усмихваше. Имаше младежко лице и светлокафява коса, оредяваща на челото.

— За какво е всичката олелия? — попита той. Имаше южняшки акцент, но човек можеше да познае, че е добре образован. — Проблем ли има, кмете Суоп?

— Ами… не, Върнън. Няма проблеми. Нали, Дик?

Г-н Моултри изглеждаше така, сякаш е готов да плюе огън и жупел. Под купата платинени къдрици лицето на жена му беше по-червено от коледно цвекло. Чух момчетата Бранлин да се хилят, но някой им изшътка.

— Надявам се да няма проблеми — рече Върнън, все още с усмивка. — Знаете колко мрази татко проблемите!

— Сядайте! — нареди кметът Суоп на семейство Моултри и те се подчиниха. Задниците им за малко да счупят пейката.

— Усещам някакво… разединение тук — продължи Върнън.

В дъното на гърлото ми напираше кикот, но татко ме стисна за китката, и то толкова силно, че задави смеха ми. И други сред присъстващите се въртяха неловко на местата си, особено някои от по-възрастните овдовели жени.

— Кмете Суоп, може ли да се кача на подиума?

— Боже, опази ни… — прошепна татко, а мама потрепери с беззвучен смях, напиращ в ребрата й.

— Ами… предполагам, че може, Върнън. Разбира се. Ела насам! — кметът Суоп отстъпи назад, а димът от лулата се виеше около главата му.

Върнън Такстър се изкачи на подиума и се обърна към присъстващите. Беше много блед на светлината на лампите. Целият беше блед.

Беше гол-голеничък. Един парцал нямаше на себе си.

Чурката и топките му висяха пред очите на всички. Той беше слабичък, вероятно защото ходеше толкова много. Подметките на краката му сигурно бяха по-корави и от сушена кожа. Дъждовни капки блестяха по бялата му плът и косата му също бе мокра. Беше като излязъл от снимките на тъмнокожи хиндуистки мистици, бях виждал такава в един от броевете ми на „Нашънъл Джиографик“, обаче, разбира се, той не беше нито мургав, нито индиец. Можех да се обзаложа, че не е и мистик. Върнън Такстър си беше откровено, от-глава-до-пети, изкукал.

Разбира се, разхождането из града в костюм марка „Както мама ме е родила“ не беше новост за Върнън Такстър. Той го правеше непрекъснато, щом времето започнеше да се затопля. Човек не го мяркаше много-много през късна есен или през зимата. Когато за първи път се появяваше през пролетта, представляваше стряскаща гледка. До юли хората вече не го и забелязваха, през октомври падащите листа бяха по-интересни от него. След това отново настъпваше пролет и ето ти го Върнън Такстър, изложил на публично обозрение семейните си бижута.

Човек да се зачуди защо ли шериф Еймъри не си плюе на ръцете и не завлече Върнън в затвора за непристойно разголване. Причината да не го направи се наричаше Муърууд Такстър — бащата на Върнън. Муърууд Такстър притежаваше банката. Притежаваше също мандра „Грийн Медоус“ и компанията „Зефир Риъл Истейт“. Кажи-речи всяка къща в града беше ипотекирана през банката на Муърууд Такстър. Той притежаваше земята, на която се издигаше кино „Лирик“, също и парцелът, на който стоеше сградата на общината. Притежаваше всяка цепнатина по „Мърчант Стрийт“. Негови бяха и оръжейниците в Брутън, имаше и собствено имение с двадесет и осем стаи на върха на „Темпъл Стрийт“. Страхът от Муърууд Такстър, който беше над седемдесетте и рядко се появяваше пред хора, беше нещото, което държеше шериф Еймъри на мястото му и позволяваше на четиридесетгодишния Върнън да обикаля гол улиците на родния ми град. Положението си бе все такова, откакто се помня.

Мама ми беше казвала, че Върнън навремето бил наред, но после написал книга и заминал за Ню Йорк с нея, и година по-късно се върнал у дома да обикаля наоколо гол и луд.

— Дами и господа — поде Върнън, — и деца, също, разбира се… — той разпери крехките си ръце и сграбчи ръбовете на катедрата. — Изправени сме пред много сериозна ситуация.

— Мамо! — внезапно изписка Демонката. — Виждам му чур…

Длан с космати кокалчета се лепна върху устата й. Предполагам, че старият Такстър притежаваше и тяхната къща, заедно с всичко останало.

— Много сериозна ситуация — повтори Върнън, забравил за всичко, освен за собствения си глас. — Татко ме прати тук с вест за вас. Каза, че очаква от хората в този град да покажат истинско братство и християнска добродетел в този миг на затруднение. Господин Вандеркамп Старши, моля?

— Да, Върнън? — обади се старецът.

— Бихте ли бил така любезен да водите списък на онези силни телом и добродетелни духом хора, които вземат от вас шанцови инструменти с цел да помогнат на жителите на Брутън? Татко би оценил помощта Ви!

— С удоволствие — съгласи се г-н Вандеркамп Старши, който беше богат, но не чак толкова, че да каже „не“ на Муърууд Такстър.

— Благодаря Ви. Така татко ще разполага със списък под ръка, когато се вдигнат лихвите по заемите, а те непременно ще се вдигнат в тези неспокойни времена. Татко винаги казва, че онези мъже — и жени, — които не си мърдат пръста да помогнат на съседите си, следва да се наблюдават особено внимателно! — Върнън се усмихна, загледан в публиката си. — Някой друг да има въпроси?

Нямаше такива. Беше малко трудно да питаш гол човек за каквото и да е, освен защо не иска да носи дрехи, а никой не смееше да повдигне такава чувствителна тема.

— Мисля, че в такъв случай мисията ни е ясна — каза Върнън. — Късмет на всички ви!

Той благодари на кмета Суоп, задето му е позволил да говори, и след това слезе от подиума и излезе от залата по същия път, по който бе дошъл. Червено море се разтвори за него отново и се затвори зад гърба му.

Минута-две всички останаха смълчани, може би изчаквахме да се убедим, че Върнън Такстър се е отдалечил достатъчно. След това някой се разсмя и още неколцина го последваха, а после Демонката започна да пищи от смях и да подскача нагоре-надолу, но мнозина присъстващи викаха на смеещите се да млъкнат и цялата зала изглеждаше като веселяшка сценка от ада.

— Успокойте се! Тишина, хора! — викаше кметът Суоп, а шеф Марчет се изправи и ревна като алармена сирена за тишина.

— Това е проклето изнудване! — г-н Моултри отново беше на крака. — Проклето изнудване, ето туй си е!

Неколцина се съгласиха с него, но татко бе един от хората, които се изправиха и казаха на г-н Моултри да си затваря плювалника и да обърне внимание на началника на пожарната.

Та така се организираха нещата: шеф Марчет каза, че всички, които желаят да вложат усилия, трябва да идат до Брутън, където реката прелива откъм града по пътя си към моста с гаргойлите, а той ще накара няколко доброволци да натоварят лопати, кирки и други инструменти в камион в железарията на г-н Вандеркамп. Властта на Муърууд Такстър никога не е била по-очевидна от мига, когато шеф Марчет свърши с обясненията — всички потеглиха към Брутън, дори г-н Моултри.

Тесните улици на Брутън вече плуваха във вода. Сред вълните пляскаха пилета и плуваха кучета. Дъждът отново се бе усилил здравата и блъскаше по тенекиените покриви като груба музика. Тъмнокожи жители извлачваха покъщнината си от дъсчените си къщи, опитвайки се да достигнат по-високи земи. Идващите от Зефир коли и камиончета вдигаха вълни, които пресичаха потънали под вода дворове, за да ударят белопенни чела в основите на къщите.

Татко рече:

— Ужасна сприя се задава!

Нагазили до колене във водата, повечето жители на Брутън вече се трудеха по протежение на обраслия с дървета речен бряг. Стената от кал растеше, но реката беше гладна. С нашите паркирахме пикапа близо до общественото баскетболно игрище на брутънския спортен център, където вече стояха множество други возила, след това заджапахме към реката. Над надигащата се вода се виеше мъгла и нощта бе насечена от лъчите на фенерчета. Бляскаха светкавици и трещяха гръмотевици. Чух настоятелни подкани към хората да работят по-усърдно и по-бързо. Ръката на майка ми сграбчи моята и ме задържа здраво, докато татко продължи напред, за да се присъедини към група мъже от Брутън. Някой беше изпразнил на брега на реката цяло ремарке с пясък, местните издърпаха татко нагоре по купчината и започнаха да пълнят малки конопени чувалчета и да ги хвърлят към други просмукани от дъжда мъже.

— Насам! Насам! — извика някой.

— Няма да удържи! — извика друг.

Гласовете се пресичаха и сливаха като лъчите на фенерчетата. Гласовете бяха уплашени. Аз също бях уплашен.

Има нещо в излязлата от контрол природа, което докосва струна на първичен ужас в душите ни. Свикнали сме да вярваме, че ние сме господари в царството си и че Господ ни е дал земята да я управляваме. Нуждаем се от тази илюзия да ни служи за нощна лампа. Истината е много по-страховита: ние сме крехки като млади фиданки пред торнадо и обожаваните ни домове са на едно наводнение разстояние от купчина плавеи. Садим корените си в трепереща земя, живеем там, където се надигат и изчезват планини и където древни морета са се превърнали в мъгла. Ние и градовете, които строим, не сме вечни — самата земя е като минаващ влак. Когато стоиш в кална вода, която се надига към кръста ти и чуваш хората да викат в мрака, и виждаш силуетите им да се борят да устоят на теченията, които не могат да бъдат спрени, осъзнаваш истината: че няма да победим, но и не можем да се предадем. Никой от намиращите се под проливния дъжд на потъващия речен бряг не вярваше, че можем да отклоним Текумзе. Не се бе случвало. И все пак работата кипеше. Пристигна камионът, натоварен с инструменти от железарията, а г-н Вандеркамп Младши носеше клипборд, където хората се разписваха, когато вземаха лопата. Стените от кал и чували с пясък растяха, а реката се стичаше през барикадата като кафява супа през уста, пълна с редки зъби. Водата се вдигаше. Токата на колана ми потъна под повърхността.

Светкавица се стрелна на зигзаг от небесата, последвана от толкова силен гръмотевичен тътен, че човек не можеше да чуе писъците на жените от него.

— Удари някъде наблизо! — каза преподобният Ловой, който държеше лопата и приличаше на направен от кал.

— Токът угасна! — извика една чернокожа жена след секунди и наистина, лампите гаснеха навсякъде из Брутън и човек не можеше да отличи небето от водата.

В далечината видях нещо, което ми заприлича на свещ на прозореца на къща, толкова отдалечена от Брутън, колкото е възможно, като при все това остане в границите на Зефир. Докато гледах, светлината се местеше от прозорец на прозорец. Осъзнах, че гледам към имението на Муърууд Такстър горе на високото на „Темпъл Стрийт“.

Долових присъствието, преди да го видя.

От лявата ми страна се намираше някой, който ме наблюдаваше. Който и да беше, носеше дълъг шлифер и бе пъхнал ръце в джобовете си. Вятърът се юрна откъм бурното небе и размести мокрите гънки на шлифера, а аз за малко да се задавя със заседналото в гърлото ми сърце, понеже си спомних силуетът в гората срещу Саксън Лейк.

След това наблюдателят, който и да беше той, зашляпа през водата покрай майка ми и мен и в посока на работниците. Беше едър човек — мъж, както предположих — и се движеше целеустремено. За няколко секунди два лъча на фенерчета се срещнаха във въздуха и се кръстосаха като шпаги, и мъжът с шлифера мина право през тях. Окъпалата го светлина не разкри лицето на странника, но ми показа нещо друго.

Мъжът носеше мокра и капеща шапка с широка периферия. Лентата на шапката бе прикрепена посредством сребърен диск с размер на половин долар, а от него стърчеше малко декоративно перо.

Перо — тъмно от влагата, но все пак с ясен оттенък на зелено.

Също като зеленото перо, което бях намерил на подметката на маратонката си онази сутрин…

Мислите ми препускаха. Дали е възможно на лентата на онази шапка да е имало две зелени перца, преди вятърът да откъсне едното?

Едното фенерче, победено, оттегли лъча си. Този на другото отлетя встрани. Мъжът продължи да крачи в мрака.

— Мамо? — казах. — Мамо?

Непознатият се отдалечаваше от нас през водата и беше преминал на не повече от осем фута от мен. Пресегна се с бяла длан да задържи шапката на главата си.

— Мамо? — пробвах пак.

Майка ми най-сетне ме чу в цялата суматоха и отвърна:

— Какво има?

— Мисля… мисля… — но не знаех какво мисля. Не бях съвсем сигурен дали това е човекът, когото съм видял от другата страна на пътя, или пък че не е.

Стъпка подир стъпка, силуетът напредваше през кафявата вода.

Издърпах ръка от хватката на мама и се втурнах след него.

— Кори! — викна ме тя. — Кори, хвани се за мен!

Чух, но не я послушах. Водата се вихреше около кръста ми. Продължих напред.

— Кори! — извика мама.

Трябваше да видя лицето му.

— Господине! — извиках.

Дъждът, реката и кипящият наоколо труд вдигаха толкова шум, че непознатият не би могъл да ме чуе. А и дори да ме чуеше, не би се обърнал. Усетих течението на Текумзе да ме дърпа за обувките. Бях потънал до кръста в студена вода. Мъжът се насочваше към речния бряг, където се намираше и татко. Лъчите на фенерчета подскачаха и се люлееха, трепкащо отражение затанцува нагоре и се удари в дясната ръка на мъжа, точно когато той я извади от джоба си.

В юмрука му блестеше нещо метално.

Нещо с острие!

Сърцето ми прескочи.

Мъжът с шапката със зеленото перо беше тръгнал към речния бряг за уречена с баща ми среща. При това уречена доста отдавна, още откакто татко се бе хвърлил след потъващата кола. В царящия наоколо хаос, в шумотевицата и в мокрия мрак мъжът със зеленото перо на шапката несъмнено би открил удобна възможност да забие нож в гърба на баща ми, нали? Не виждах къде е татко; не различавах никой познат — просто блестящи силуети, превиващи гърбове срещу неизбежното.

Пришълецът се справяше с течението по-добре от мен. Разстоянието помежду ни се разширяваше. Хвърлих се напред, борех се яростно с реката и точно в този момент краката ми се плъзнаха изпод мен и аз потънах. Калната вода се затвори над главата ми. Пресегнах се нагоре, опитвайки се да докопам нещо, за което да се хвана. Не напипвах нищо стабилно, не успявах и да стъпя на дъното. Гласче в главата ми пищеше, че никога повече няма да успея да си поема дъх. Плясках и се въртях, а после някой ме хвана и ме вдигна, а калната вода се стичаше по косата и лицето ми.

— Държа те! — каза мъжът. — Всичко е наред!

— Кори! Какво ти става, хлапе? — това беше гласът на майка ми, от ужас достигнал високи октави. — Да не си откачил?

— Според мен е стъпил в дупка, Ребека! — мъжът ме постави долу.

Все още стоях в дълбока до кръста вода, но поне краката ми опираха в дъното. Обърсах съсирек кал от очите си и погледнах в лицето на д-р Къртис Париш, който носеше сив дъждобран и шапка. На шапката нямаше лента, следователно нямаше сребърен диск и зелено перо на него. Обърнах се, търсейки силуета, който се бях опитал да догоня, но той се бе слял с останалите труженици на речния бряг. Досущ като тях — само да не беше ножът, който извади от джоба си.

— Къде е татко? — попитах, а в гърдите ми се разгаряше нов трескав ужас. — Трябва да намеря татко!

— Полека, полека, успокой се! — д-р Париш ме хвана за раменете. С една ръка държеше фенерче. — Том е ето там!

Докторът посочи с лъча на фенерчето към група окаляни мъже. Посоката нямаше общо с тази, в която се бе отдалечил мъжът със зеленото перо на шапката. Но наистина забелязах там баща ми, рамо до рамо с някакъв чернокож и с г-н Ярбъро.

— Видя ли?

— Да, сър!

Отново потърсих загадъчния силует. Бе изчезнал.

— Кори, не ми се измъквай по този начин! — скара ми се мама. — Изплаши ме почти до смърт!

Тя ме хвана отново за ръката и хватката й беше желязна.

Д-р Париш беше с едро телосложение, около четиридесет и осем или и девет годишен, с твърда, квадратна челюст и сплескан нос, който напомняше на всички, че като сержант в армията е бил боксов шампион. Със същите ръце, с които ме бе измъкнал от дупката под краката ми, д-р Париш ме бе извадил и от утробата на майка ми. Имаше гъсти вежди, надвиснали над очи с цвят на стомана, а под шапката му кестенявата му коса посивяваше по слепоочията. Докторът каза на мама:

— Чух преди малко от шеф Марчет, че са отворили училищния спортен салон. Слагат вътре маслени лампи и са внесли походни легла и одеяла. Понеже водата продължава да се покачва, за през нощта насочват натам жените и децата.

— Там ли трябва да идем и ние?

— Мисля, че така ще е най-разумно. Няма полза вие с Кори да седите в тази каша! — той махна с фенерчето отново, този път встрани от реката и към заблатеното баскетболно игрище, където бяхме паркирали. — Събират който иска да ходи в укритието в тази посока. Вероятно след няколко минути ще дойде поредният камион.

— Татко няма да знае къде сме! — възразих, все още със зеленото перо и ножа наум.

— Аз ще му предам. Том би искал и двамата да сте на сигурно място, и да ти кажа истината, Ребека — както вървят нещата, до заранта вече ще си ловим сомове по таваните.

Нямахме нужда от особени подкани.

— Брайти вече е там — добави д-р Париш. — Непременно трябва да се качите на следващия камион. Ето, вземете!

Той даде на мама фенерчето и след това ние с нея обърнахме гръб на подпухналата Текумзе и се насочихме към баскетболното игрище.

— Дръж ме здраво за ръката! — предупреди мама, докато вълните на наводнението се вихреха около нас.

Погледнах назад, но различавах само движещи се в мрака светлини и отблясъци по накъдрената водна повърхност.

Мама добави:

— Внимавай къде стъпваш!

По-нагоре по речния бряг, отвъд мястото, където се трудеше баща ми, се надигна хор от викове. Тогава не разбрах, но пенеста вълна току-що бе прехвърлила най-високата точка на глинения вал и водата кипеше и се пенеше, а когато реката проби, мъжете се бяха озовали до лактите в проблеми. Лъч на фенерче се отрази върху напръскани с кафяво люспи в калната пяна и някой извика:

— Змии!

В следващата секунда мъжете бяха залети от вихрещите се води, а г-н Стелко, управителят на „Лирик“, се състари с десет години, когато опипващата му в търсене на опора ръка набара люспеста форма с дебелина на дънер, движеща се покрай него във водовъртежа. Г-н Стелко се вкочани и нацапа гащите в същата секунда, а когато успя да намери глас да изпищи, чудовищното влечуго вече го нямаше, носеше се с наводнението по улиците на Брутън.

— Помощ! Някой да ми помогне!

Чухме глас на жена някъде наблизо и мама каза:

— Почакай!

Към нас зашляпа жена с маслена лампа в ръка. Дъждът съскаше по горещото стъкло на лампата и от нея се вдигаше пара. Непознатата изплака:

— Моля ви, помогнете ми!

— Какво има? — мама насочи фенерчето ни към изкривеното от паника лице на млада чернокожа. Не я познавах, но майка ми попита: — Нила Кастил? Това ти ли си?

— Да, ма’ам, Нила съм! Вие коя сте?

— Ребека Макенсън. Преди време четях книги на майка ти.

Било е преди да се родя, предположих.

— Тате не е добре, ’спожо Ребека! — обясни Нила Кастил. — Мисля, че сърцето му сдаде!

— Къде е той?

— В къщата! Ето там! — тя посочи в мрака, а водата се вихреше около кръста й. Аз вече бях потънал до гърди. — Не може да стане!

— Добре, Нила. Успокой се!

Майка ми, цялата трепереща от всевъзможни страхове, превърнали се в нейна втора природа, беше изумително спокойна в моменти, когато някой друг се нуждаеше от утеха. Това, както го разбирах аз, беше част от порастването. Когато наистина имаха нужда от нея, майка ми можеше да разкрие страна, която напълно липсваше у дядко Джейбърд: смелост.

— Води ни! — рече.

Водата нахлуваше в къщите в Брутън. Домът на Нила Кастил, също като много други, беше тясна, сива кирпичена колиба. Жената ни въведе вътре, реката се вихреше около нас, а тя се провикна в първата стая:

— Гейвин! Върнах се!

Нейната лампа — и лъчът на фенерчето на мама също — се спряха върху седнал в кресло стар чернокож господин. Водата му стигаше до коленете, а около него в течението се въртяха вестници и списания. Той стискаше с ръка мократа си риза над сърцето, а абаносовото му лице беше изкривено от болка и очите му — здраво стиснати. До него стоеше и го държеше за другата ръка малко момче на може би седем или осем години.

— Дядко плаче, мамо! — каза момченцето.

— Знам, Гейвин. Татко, доведох помощ! — Нила Кастил остави лампата на масата. — Можеш ли да ме чуеш, тате?

— Оххххх — простена старецът. — Много лошо ме боли тоя път!

— Ще ти помогнем да станеш. Ще те изведем оттук!

— Не, скъпа — той поклати глава. — Старите ми крака… ги няма.

— Какво да го правим? — Нила погледна към майка ми и в очите й видях ярки сълзи.

Реката си пробиваше път навътре. Бурята се обади навън и блесна светкавица. Ако това беше телевизионно шоу, сега щеше да е моментът за рекламите.

Но в реалния живот няма паузи.

— Ръчна количка — отсече майка ми. — Имате ли?

Нила отрече, но обясни, че са взимали назаем количката на съседите и според нея може би тя още се намираше на задната им веранда.

Мама ми връчи маслената лампа и заръча:

— Остани тук!

Сега аз трябваше да съм храбрият, все едно дали ми харесва или не. Мама и Нила излязоха с фенерчето, а аз останах в заливаната от водата предна стая с малкото момченце и старецът.

— Аз съм Гейвин Кастил — представи се хлапето.

— Аз съм Кори Макенсън — представих се и аз.

Трудно е да запазваш добрите маниери, когато си затънал до бедра в кафява вода и трепкащата светлина на лампата не озарява цялата стая.

— Това тук е дядо ми, г-н Букър Торнбери — продължи Гейвин, стиснал здраво стареца за ръката. — Той не се чувства добре.

— Как така не сте излезли заедно с всички други?

— Понеже — каза г-н Торнбери, надигайки се леко — това е домът ми, момче! Моят дом. Не ме е страх от проклетата река!

— Всички други се страхуват — отвърнах.

Всички с акъл в главата, имах предвид.

— Ами нека тогава всички други тичат да се спасяват!

Нов пристъп на болка прониза и разтърси г-н Торнбери, който, както бях започнал да осъзнавам, притежаваше същата инатчийска нишка като дядко Джейбърд. Той примигна полека, тъмните му очи се взираха към мен откъм кокалестото му лице.

— Моята Рубинел почина в тази същата къща. Точно тук. Няма да умра в някаква си болница на белите!

Попитах го:

— Искате ли да умрете?

Старецът обмисли въпроса и отвърна:

— Ще умра в собствения си дом!

— Водата е доста дълбока — заявих. — Човек може да се удави в нея!

Г-н Торнбери се намръщи. След това извърна глава и се загледа в малката черна ръчица, която се държеше за него.

— Дядо ми ме води на киното! — заяви Гейвин, лепнал се за здравата тъмна ръка, докато водата се надигаше към гърлото му. — Гледахме „Шантави рисунки“38!

— Бъгс Бъни — съгласи се старецът. — Гледахме Бъгс Бъни и оня заекващия тип, който прилича на прасе. Нали, момче?

— Да, сър! — отвърна Гейвин и се ухили. — Ще ходим да ги гледаме пак съвсем скоро, нали, дядо?

Г-н Торнбери не отговори. Момчето не го пусна.

Тогава разбрах какво е това смелостта. Тя е да обичаш някого повече, отколкото обичаш себе си.

Майка ми и Нила Кастил се върнаха, влачейки количка.

— Ще те сложа в нея, тате — каза Нила на баща си. — Ще можем да те избутаме до мястото, където ’спожа Ребека каза, че товарели хората в камиони.

Г-н Торнбери си пое дълбоко и продължително дъх, задържа въздуха за няколко секунди и го изпусна.

— Проклети да са! — промърмори. — Проклето старо сърце в този проклет стар глупак! — гласът му се пречупи леко на последната дума.

— Нека Ви помогнем! — намеси се и мама.

Той кимна.

— Добре. Време е да тръгваме, нали?

Те го качиха в градинарската количка, но много скоро мама и Нила осъзнаха, че макар г-н Торнбери да беше една торба с кости, се налагаше и двете здравата да се борят, за да го бутат и да пазят главата му над водата. Видях какво им предстои — отвън на наводнената улица главата на Гейвин щеше да е под повърхността. Течението можеше да го грабне все едно е царевично зърно. Кой щеше да държи него над водата?

— Ще трябва да се върнем после за момчетата — реши мама. — Кори, вземи лампата и вие с Гейвин стъпете на масата!

Плотът на масата бе залян, но щеше да ни държи над водата. Сторих както ми каза мама, а Гейвин също се покатери при мен. Стояхме заедно, аз държах лампата: малък боров остров под краката ни.

— Добре — прецени мама. — Кори, не мърдай оттук. Ако мръднеш, така ще ти нашибам дупето, че ще го помниш до края на живота си. Ясно?

— Да, ма’ам.

— Гейвин, веднага се връщаме — обясни Нила Кастил, — трябва да заведем дядко там, където могат да му помогнат, ясно?

— Да, ма’ам! — отвърна Гейвин.

— Момчета, да слушате майките си! — обади се и г-н Торнбери с издрезгавял от болката глас. — Че в противен случай ще ви нашибам и на двамата дупетата!

— Да, сър! — изрекохме и двамата.

Предположих, че г-н Торнбери е решил, че иска да живее.

Мама и Нила Кастил се заеха с тежкия труд да избутат срещу кафявата вода количката със стареца. Всяка от тях крепеше по една дръжка, а мама държеше и фенерчето. Те наклониха количката колкото е възможно по-високо и г-н Торнбери на свой ред вирна глава, с изпъкнали по кльощавия му врат вени. Чух майка ми да пъшка от усилието. Но количката се движеше и те я изтласкаха през водата, която се вихреше около отворената външна врата и през залятата веранда. В основата на двете циментови стъпала нивото стигна до шията на г-н Торнбери и в лицето му заплискаха вълнички. Двете жени с товара си продължиха нататък, течението иззад гърбовете им им помагаше да бутат количката. Никога преди не бях смятал майка си за физически силна. Предполагам, човек никога не знае на какво са способни другите, докато не им се наложи да го демонстрират.

— Кори? — обади се Гейвин след минута-две.

— Да, Гейвин?

— Не мога да плувам — съобщи ми той.

Беше се притиснал плътно до мен. Сега, когато не се налагаше да се държи храбро заради дядо си, бе започнал да трепери.

— Няма страшно — уверих го, — няма да ти се наложи да плуваш!

Поне се надявах.

Чакахме. Майките ни несъмнено щяха да се върнат скоро. Водата вече ближеше прогизналите ни обувки. Попитах Гейвин дали знае някакви песни и той отвърна, че знае „На върха на Олд Смоуки“, която започна да пее с висок, треперлив, но не неприятен глас.

Пеенето му — или по-скоро трелите му — привлякоха нещо, което внезапно се появи през вратата с шумно шляпане и със секнал от предизвикания шум дъх аз го озарих със светлина.

Оказа се кафяво куче, цялото покрито с кал. На светлината очите му блестяха диво, дишаше трескаво, докато плуваше през стаята към нас през носещите се по водата хартии и други боклуци.

— Насам, момче! — казах му.

Нямаше значение дали е момче или момиче — кучето определено изглеждаше така, сякаш се нуждае от убежище.

— Хайде!

Дадох на Гейвин лампата, а кучето приквикна и изскимтя, когато бавна вълна се плъзна през вратата и отново го повдигна нагоре-надолу. Водата се удари в стената.

— Хайде, момче! — наведох се надолу да подхвана борещото се куче. Сграбчих го за предните лапи. То ме погледна в очите, под тъмножълтата светлина виждах как розовият му език висеше от устата. Гледаше ме така, както прероден християнин гледа Спасителя.

Започнах да вдигам кучето за лапите и усетих как през него премина тръпка.

Чу се шумно изхрускване.

Бързо като мълния.

А след това раменете и главата на кучето излязоха от водата и внезапно се оказа, че под тях няма още куче, не и отвъд средата на гръбнака му — няма задница, опашка, задни крака… нищо, освен зейнала дупка, от която започна да се изсипва порой от черна кръв и димящи черва.

Кучето издаде тих скимтящ вой. Това беше всичко. Но лапите му се гърчеха и то ме гледаше, а агонията, която видях в очите му, ще остане запечатана в съзнанието ми завинаги.

Извиках — нямам представа какво точно съм казал — и изтървах ужасното месиво, представлявало доскоро куче. То цопна, потъна, показа се отново на повърхността, и лапите му все още се опитваха да гребат. Чух Гейвин да подвиква нещо — звучеше като Гопусподвата? А след това водата кипна около половината от трупа, с черва, влачещи се зад него като ужасяваща опашка, и видях на повърхността да изплува чудовищен гръб.

Беше покрит с ромбоидни люспи с цвета на есенни листа: светлокафяви, призрачно-пурпурни, тъмнозлатисти и ръждивокафеникави. В тях бяха събрани и всички оттенъци на реката — от спирали кална охра до лунно-розово. Видях прилепнали към плътта му гори от миди, сиви каньони от белези и почервенели от ръждата рибарски куки. Видях тяло, дебело като древен дъб, което бавно се въртеше във водата, наслаждавайки се на свободата си. Бях омаян от спектакъла, макар че Гейвин пищеше от ужас. Знаех какво виждам и макар че сърцето ми трещеше и едва успявах да си поема дъх, според мен той беше прекрасен — красота, дарена ни от ръцете на Господа.

След това си спомних за назъбения зъб, забит като кинжал в парчето дърво в кабинета на г-н Скъли. Прекрасен или не, Стария Мойсей току-що бе разкъсал на две цяло куче.

Все още беше гладен. Случи се толкова бързо, че съзнанието ми едва имаше време да го види: разтвори се чифт челюсти, зъбите блеснаха, а на един от тях имаше нанизан стар ботуш, редом с трепкаща сребърна риба. С ръмжащо гъргорене на вода втората половина от трупа на кучето бе всмукана между челюстите, които се затвориха деликатно, все едно хлапе вкусваше лимонов бонбон в салона на кино „Лирик“. Мярнах за миг тясно, бледозелено око с вертикална котешка зеница, но с размер на бейзболна топка, покрита от желатинов слой. След това Гейвин падна от масата във водата и лампата, която стискаше, угасна със съскане.

Не си и помислих да проявявам храброст. Не си и помислих да се плаша до смърт.

„Не мога да плувам.“

Ето за това си помислих.

Скочих от масата натам, където бе потънал Гейвин. Водата беше натежала от тиня и ми стигаше до раменете, което означаваше, че ще стига до носа на момчето. То цапаше с ръце и риташе, а когато го сграбчих през кръста, сигурно реши, че съм Стария Мойсей, понеже направо ми откъсна китките от дърпане. Изкрещях:

— Гейвин, спри да риташ!

Извадих лицето му над водата. Той бълбукаше „хумма хобба хумма“, като прогизнал от дъжда двигател, който се мъчи да запали свещите си.

Зад гърба си, откъм тъмната и потъваща стая, се разнесе шум. Предизвикан от твар, което се издига от водата. Обърнах се. Гейвин изписка и се хвана за врата ми с две ръце, като едва не ме удави.

Видях силуета на Стария Мойсей — огромен, ужасяващ и спиращ дъха — да изниква от водата като жив блатен пън. Главата му беше плоска и триъгълна, като на змия, но според мен не беше просто някаква си змия, понеже ми се стори, че точно под онова, което минаваше за шия, различавам две малки ръчички със закривени нокти. Чух звук, който вероятно представляваше ударът на опашката му в стената — толкова силно я прасна, че къщата се разклати. Главата му се удари в тавана. От хватката на Гейвин кръвта прииждаше в лицето ми.

И без да го виждам знаех, че Стария Мойсей гледа към нас с очи, които можеха да забележат сом в мътна вода в полунощ. Усетих как ни оценява, все едно някой бе притиснал студеното острие на нож към челото ми. Надявах се да не му приличаме много на кучета.

Стария Мойсей смърдеше като реката по обед: на блато, на пара и на гнойна гнилоч. Да се каже, че уважавах този изумителен звяр, би било изключително омаловажаване. Но точно в този момент копнеех да съм където и да е другаде на земята, дори в училище. Само дето нямах много време за копнежи, понеже змийската глава на Стария Мойсей започна да се спуска към нас като предния край на парна лопата и чух съскането от разтварянето на челюстите му. Отстъпих, крещейки на Гейвин да ме пусне, но той не посмя. Ако бях на негово място, аз също не бих могъл да се пусна. Главата се насочи към нас, но междувременно успях да отстъпя от предната стая в тесен коридор — който със сигурност не знаех, че се намира там — и челюстите на Стария Мойсей се удариха в касата на вратата от двете ни страни едновременно. Това май го вбеси. Той се отдръпна и отново се хвърли напред, със същия резултат, само дето този път касата се разцепи на трески. Гейвин ридаеше с шумно и задавено „уоп-уоп-уоп“, а кипнала от усилията на Стария Мойсей вълна ме плисна в лицето и ме заля презглава. Нещо ме ръгна в дясното рамо и страхът се стрелна като мълния по гръбнака ми. Посегнах на сляпо и открих, че сред боклуците плава метла.

Стария Мойсей издаде звук като локомотив, на който всеки момент ще му избият клапаните. Видях ужасяващите очертания на главата му да се стрелва към входа на коридора и се сетих за Тарзан на Гордън Скот, който с копие в ръка се бори с гигантски питон. Грабнах метлата и когато Стария Мойсей се блъсна отново в касата, забих метлата право в зейналото му, гълтащо кучета гърло.

Знаете какво става, ако докоснете с пръст дъното на собственото си гърло, нали? Е, същото важи, очевидно, и за чудовищата. Стария Мойсей издаде задавен звук със силата на изстрел във варел. Главата му се дръпна и метлата изчезна с нея, царевичните й метличинки — засегнали в гърлото му. След което — и това е единственият начин, по който съм способен да го опиша — Стария Мойсей блъвна. Истината ви казвам. Чух плискането на течност и от устата му се изсипаха един куп ужасии. Около нас се разхвърчаха риби, които все още подскачаха, но имаше и отдавна умрели, смесени със смрадливи рачета, коруби на костенурки, мидени черупки, лигави камъни, тиня и кости. Миризмата беше… ами, можете да си я представите. Беше стотици пъти по-зле, отколкото когато хлапето в училище повърне сутрешната си каша на чина пред теб. Топнах главата си под водата, за да се отърва от смрадта и, разбира се, Гейвин също се потопи, независимо дали му харесваше или не. Там, под повърхността, си казах, че Стария Мойсей определено трябва да подбира по-внимателно какво точно забърсва от дъното на Текумзе.

Течението вреше около нас. Отново изплувах, Гейвин си пое стържещ дъх и се разпищя с пълен глас. Сега вече и аз се разкрещях.

— Помощ! — виках. — Помогнете ни, моля ви!

През входната врата плисна светлина, плъзна се над развълнуваната вода и ме удари право в лицето.

— Кори! — прозвуча съдбовен глас. — Казах ти да не мърдаш, нали?

— Гейвин? Гейвин!

— Мили Боже! — каза мама. — Каква е тази смрад?

Водата се успокояваше. Осъзнах, че Стария Мойсей вече не се намира между двете майки и техните синове. Мъртва риба плуваше в лепкава кафява каша на повърхността, но вниманието на мама бе съсредоточено върху мен.

— Ще ти съдера кожата, Кори Макенсън! — извика тя, докато джапаше навътре с Нила Кастил по петите.

Те двете влязоха право в плаващото повръщано на чудовището и съдейки по звука, който издаде, съмнявам се майка ми да продължаваше да мисли как ще ме бие.

Бях извадил късмет.

7. Призован от Дамата

Естествено, никои от приятелите не ми повярва.

Дейви Рей Кълан само се изсмя и поклати глава, като каза, че и той самият не може да измисли по-хубава история, колкото и да се напъва. Бен Сиърс ме погледна, все едно са ми дошли в повече филмите с чудовища в „Лирик“. Джони Уилсън обмисли историята ми по присъщия му бавен, щателен начин, и след това излезе с мнението:

— Нъц. Не се е случило.

— Напротив! — казах им. Седяхме на верандата на къщата ми в сянката под ясното синьо небе. — Честна дума, кълна се!

— Така ли? — Дейви Рей, най-палавият от групата ни и онзи, който най-често измисляше изумителни истории, наклони увенчаната си в кафяво глава и се взря в мен през бледосините си очи, в които винаги имаше искрица див смях. — И как тъй Стария Мойсей просто не те е глътнал? Как тъй чудовището бяга от хлапе с метла?

— Понеже — отвърнах, възмутен и ядосан — не си носех лазерния пищов за чудовища, ето затуй! Не знам! Но стана точно така, може да питате…

— Кори — обади се майка ми тихичко от вратата, — според мен е време вече да спреш да говориш за това.

Така и сторих. И разбирах какво има предвид тя. Няма смисъл да насилваш хората да ти вярват. Собствената ми майка не бе в състояние да проумее напълно случилото се, макар че Гейвин Кастил повтори цялата история пред своето мамче. Г-н Торнбери, по случайност, беше добре. Беше жив и се подобряваше от ден на ден, и доколкото разбирам, имаше намерение да се подобри дотолкова, че отново да заведе Гейвин на „Шантави рисунки“.

Приятелите ми обаче щяха да повярват, ако имаха възможност поне да подушат дрехите ми, преди мама да ги изхвърли на боклука. Освен това тя изхвърли и собствените си изплескани дрехи. Татко изслуша разказа ми, кимна и седна със скръстени пред себе си ръце. Превръзките по дланите и пръстите му покриваха огромни пришки, получили се от боравенето с лопатата.

— Добре — рече татко, — мога да кажа само, че на този свят има и по-странни неща, които дори не можем да си представим и за сто живота. Благодаря на Господ, че и двамата сте живи и здрави, и че никой не се удави при наводнението. А сега — какво ще вечеряме?

Минаха две седмици. Напуснахме април и се преместихме през слънчевите дни на май. След като ни бе напомнила кой е шефът, река Текумзе се върна в коритото си. Няколко къщи в Брутън бяха негодни за обитаване, включително тази на Нила Кастил, тъй че из Брутън кажи-речи денонощно се разнасяха стърженето на триони и ударите на чукове. Имаше обаче поне една полза от дъжда и от наводнението: под слънчевите лъчи земята избухна в цветя и Зефир засия в цветове. Моравите тънеха в дълбоко изумрудено, орловият нокът растеше като полудял от страст, а кудзуто покриваше хълмовете като одеяло. Лятото почти ни бе връхлетяло.

Съсредоточих вниманието си към ученето за последните класни. Математиката никога не ми е била силна страна, а беше задължително да изкарам висока оценка, тъй че да не се наложи — и самата мисъл за това ме задавяше — да ходя на лятно училище.

Когато ми оставаше време за размисъл, можех и да се почудя как тъй съм успял да прогоня Стария Мойсей, въоръжен само седна метла с твърди метличини. Бях извадил късмет да я заклещя в гърлото на чудовището, това бе ясно. Но според мен имаше и нещо друго. Въпреки огромните си размери и буйния нрав, Стария Мойсей имаше нещо общо с дядко ми Джейбърд: беше готов да се нахвърли върху всяка плячка, но при първото ужилване хукваше да бяга. Или да плува, какъвто бе случаят. Стария Мойсей беше страхливец. Може би напълно бе свикнал да яде твари, които не му се съпротивляват — като сомове и костенурки, и уплашени кучета, шляпащи да си спасяват живота. С метла в гърлото чудовището като нищо бе решило, че там, откъдето идва, има и по-лесна плячка — на дъното на реката, в онази прохладна, тинеста банкетна зала, където никой не смее да го удря в отговор.

Поне такава беше теорията ми. Нямах никакво намерение да я тествам отново, разбира се.

Сънувах мъжа с дългия шлифер и зеленото перо на шапката. Сънувах, че поря водата към него, а когато го хванах за ръката, той се обърна с лице към мен, но нямаше човешка кожа, а ромбоидни люспи с цвета на есенни листа. Имаше зъби като кинжали и по брадичката му капеше кръв, а аз осъзнах, че съм го прекъснал по време на изяждането на малко кафяво куче, чиято гърчеща се предна половина той стискаше в юмрука си.

Сънят не бе приятен.

Но може би в него имаше някаква истина. Скрита.

Лишен от две колелета, които да нарека свои, през онези дни използвах активно кракомобил. Наслаждавах се на разходките от и до училище, но всичките ми приятели имаха велосипеди и определено бях загубил едно-две стъпала в йерархията. Един следобед, докато хвърлях пръчка на Ребъл и се въргалях с него в зелената трева, чух подрънкване. Вдигнах глава, Ребъл също вдигна муцуна и двамата зяпнахме приближаващия се към дома ни пикап.

Познавах го. Беше напръскан с ръжда и с пропаднал съединител, а звукът, който издаваше, караше кучетата да вият при преминаването му. Ребъл се разлая и ми отне известно време да го успокоя. Камионът имаше метална рамка, завинтена отзад и на нея висяха, дрънчейки като звънци в лудницата, изумителен набор инструменти, повечето от които изглеждаха също толкова древни и безполезни като самото превозно средство. На вратата откъм шофьора бе написано на ръка, не особено красиво, „РЕМОНТИ ЛАЙТФУТ“.

Камиончето спря пред къщата ни. Предупредена от дрънченето, мама излезе на верандата, но татко нямаше да се прибере от работа поне още час. Вратата на пикапа се отвори и от него слезе висок, слаб чернокож, облечен в прашен гащеризон. Движеше се толкова бавно, сякаш за него всяко движение представляваше мъка. Носеше сиво кепе и черната му кожа бе посивяла от прахта. Бавно се насочи към верандата и трябва да призная, че дори ако зад гърба му внезапно му налетеше разярен бик, г-н Маркъс Лайтфут вероятно не би ускорил крачка.

— Добър ден, г-н Лайтфут! — поздрави мама. Беше с престилка. Беше се трудила в кухнята и бършеше ръце в хартиена салфетка. — Как сте?

Г-н Лайтфут се усмихна. Малките му, квадратни зъби бяха много бели, а сивата коса стърчеше изпод кепето. Ето така говореше той, гласът му — бавен като ленив теч от задръстена тръба:

— Добър ден и на вас, ’спожо Макенсън. Здрасти, Кори!

Това, освен всичко друго, беше и сериозен по дължина разговор за г-н Лайтфут, който от вече над трийсет години се занимаваше с ремонтите в Зефир и Брутън. Занаятът бе наследил от баща си. Беше известен с подхода си към уредите и, макар че беше бавен като зъбобол, винаги свършваше работата, все едно колко озадачаваща е повредата.

— Много добър… — чернокожият спря и погледна към синьото небе.

Секундите минаваха. Ребъл джафна и аз сложих ръка на муцуната му.

— … ден — заключи г-н Лайтфут.

— Да, така е!

Мама го изчака да заговори отново, но той просто си стоеше, този път загледан към къщата ни. Бръкна в един от многобройните си джобове, извади шепа дребни гвоздеи и ги запремята между пръстите си, сякаш също чакаше нещо.

— Ами… — мама си прочисти гърлото. — С какво мога да ви помогна?

— Просто наминавам — отвърна г-н Лайтфут, бавен като топла меласа. — Да видя дали… — и при тези думи той се поспря да проучи гвоздеите в ръката си за няколко секунди — … имате нещо за поправяне?

— Ами не, всъщност не. Не се сещам за… — мама спря и изражението й ми подсказа, че се е сетила за нещо. — Тостерът. Изгоря онзи ден. Канех се да ви се обадя, но…

— Да, ’спожо, тъй си е — кимна тържествено г-н Лайтфут, — времето просто лети.

Той се върна до пикапа за занаятчийското си куфарче — стара метална кутия, пълна с чекмедженца и невероятно много и най-различни видове болтчета и гайки. Препаса си колана с инструменти, от който висяха няколко различни по размер и вид чука, отвертки и зловещи на вид гаечни ключове. Мама задържа вратата отворена, за да мине г-н Лайтфут, а когато той влезе в къщата, тя ме погледна и сви рамене, все едно казваше: „И аз не знам защо е дошъл!“ Оставих Ребъл да дъвче пръчката си и влязох в къщата след тях; в прохладната кухня изпих чаша студен чай и гледах как г-н Лайтфут се взира в тостера.

— Г-н Лайтфут, ще желаете ли нещо за пиене? — попита мама.

— Не.

— Имам овесени бисквити.

— Не, много благодаря — той извади чисто бяло парче плат от един джоб и го разгъна. Разпъна го върху седалката на един от столовете до кухненската маса. След това изключи тостера, постави го на масата редом с кутията с инструменти и седна върху бялата кърпа. Всичко това бе извършено със скорост, все едно се движи под вода.

Г-н Лайтфут си избра отвертка. Имаше дълги, изящни пръсти на хирург или художник. Да го гледаш как работи бе мъчение чрез търпение, но човек не можеше да каже, че не знае какво прави. Отвори тостера от раз и поседя, втренчен в голите му нагреватели.

— Аха — каза след продължително мълчание. — Аха…

— Какво му е? — мама надникна през рамото му. — Може ли да се поправи?

— Вижте тук. Червената жичка? — той почука по нея с опакото на отвертката. — Откачила се е.

— Това ли е цялата повреда? Просто тази малка жица?

— Да, госпожо, това е… — гостът ни започна внимателно да пренамотава жичката върху пъпката й, и да го наблюдаваш беше странен вид хипноза. Накрая отбеляза: — Готово…

След това сглоби отново тостера, включи го, натисна надолу щипката за филийките и всички видяхме как нагревателите се зачервяват.

— Понякога — каза г-н Лайтфут.

Чакахме. Имах чувството, че мога да проследя как расте косата ми.

— Просто.

Светът се въртеше под краката ни.

— Нещо малко… — той започна да сгъва бялата си кърпа. Чакахме, но тази конкретна линия на мисълта му или бе дерайлирала, или бе стигнала до задънена улица. Г-н Лайтфут огледа кухнята. — Нещо друго за поправяне?

— Не. Мисля, че всичко е наред.

Гостът ни кимна, но ми беше ясно, че търси повреди както куче-птичар — плячка. Обиколи полека кухнята ни, като по време на обхода положи нежно ръце върху фризера, печката с четири котлона и кранчето на чешмата, сякаш оценяваше здравето на уредите чрез докосване. Ние с мама се спогледахме, озадачени. Г-н Лайтфут определено се държеше странно.

— Фризерът малко заеква — заяви той. — Искате ли да погледна?

— Не, не берете грижа! — увери го мама. — Г-н Лайтфут, добре ли се чувствате днес?

— Разбира се, ’спожо Макенсън. Разбира се!

Той отвори един шкаф и се вслуша в лекото скърцане на пантите. Измъкна отвертка от колана си с инструменти и затегна винтовете и на вратичката на шкафа, и на следващата вратичка.

Мама отново си прочисти гърлото, този път нервно, и каза:

— Ами… г-н Лайтфут, колко ви дължа за поправката на тостера?

— Тя е — каза той.

Изпробва пантите на кухненската врата, а след това отиде при маминия блендер „Микс Мастер“ на кухненския плот и се зае да го оглежда. Завърши:

— Платена.

— Платена ли? Ами… не ви разбирам! — мама вече се бе пресегнала към полицата и бе свалила пълния с еднодоларови банкноти и монети стъкления буркан.

— Да, ’спожо. Платена.

— Но аз не съм ви дала никакви пари все още.

Пръстите на г-н Лайтфут се заровиха в поредния джоб и този път изникнаха на бял свят заедно с бял плик. Той го връчи на мама. Видях, че от горната му страна със синьо мастило бе изписано „За семейство Макенсън“. На обратната страна бе запечатан с капка бял восък.

— Ами — рече майсторът най-сетне, — май свърших тук… — и вдигна куфарчето си. — За днес.

— За днес ли? — повтори мама.

— Да, ’спожо, знаете ли — г-н Лайтфут се втренчи в ключа за лампата, сякаш копнееше да се гмурне в електрическите му дълбини. — Телефонът ми. Ако има нещо за поправяне… — той ни се усмихна. — Звъннете.

Изпратихме г-н Лайтфут. Той ни махна с ръка, докато се отдалечаваше в дрънчащия си стар пикап, инструментите се клатеха на куките си и съседските кучета откачаха от яд.

Мама каза, по-скоро на себе си:

— Том няма да повярва… — след това отвори плика, извади от него писмо и го прочете. Възкликна: — Ха! Искаш ли да го чуеш?

— Да, ’спожо.

Тя ми прочете следното: „Ще се чувствам поласкана, ако дойдете в дома ми в седем часа вечерта този петък. Моля, доведете сина си…“

— И виж от кого е! — мама ми подаде писмото и аз се вгледах в подписа.

Дамата.

Когато татко се прибра, мама му каза за г-н Лайтфут и му показа писмото, практически преди той да си е свалил млекарската шапка.

— Какво според теб иска тя от нас? — поинтересува се татко.

— Не знам, но според мен е решила да плати на г-н Лайтфут да ни бъде личен бригадир по ремонтите.

Татко отново прочете писмото.

— За толкова стар човек притежава удивително добър краснопис. Все съм си мислел, че ще криви буквите… — той подъвка долната си устна и бе достатъчно да го наблюдавам, за да знам, че започва да се настройва на въпреки. — Знаеш ли, никога не съм виждал Дамата отблизо. Срещал съм я на улицата, но… — той поклати глава. — Не, не мисля, че ми се ходи на гости при нея.

— Какво си си наумил? — попита недоверчиво мама. — Дамата желае да ни види в дома си.

— Не ми пука — татко й върна писмото. — Аз няма да ида.

— Защо, Том? Кажи ми поне една разумна причина.

— По радиото в петък ще предават мача на Филитата с Пайрътс39 — каза той, докато се оттегляше в удобството на своя люлеещ се стол. — Това е достатъчна причина.

— Не смятам — отвърна мама, вирвайки брадичка.

И ето ни в рядък миг от живота: родителите ми, които според мен, се разбираха по-добре от деветдесет и девет процента от женените двойки в Зефир, си имаха определени проблемни теми. Точно както няма съвършени хора, така няма и брак на двама несъвършени, който да си върви без поскърцване и запъване на зъбчатките от време на време. Виждал бях татко да лудва от гняв заради някакъв си изгубен чорап, когато всъщност беше ядосан, че не е получил повишение в мандрата. Бях виждал и обикновено кротката ми майчица да изпушва заради кална следа от ботуш на чистия под, но всъщност недоволството й се коренеше в груба забележка на съсед. Така че, в тази оплетена мрежа от любезности и гневни бунтове, която познаваме като „живот“, се случваха и такива моменти като завихрящия се в родния ми дом скандал.

— Казваш го, защото е цветнокожа, нали? — нанесе първия удар мама. — Това е истинската причина.

— Не, не е.

— По този въпрос си гадняр досущ като баща си. Кълна се, Том…

— Млък! — изрева татко.

Дори аз се олюлях. Коментарът за дядко Джейбърд, расист колкото и магарешкият бодил е плевел, беше наистина много долен удар. Татко не мразеше цветнокожите, знаех го със сигурност, но моля ви, не забравяйте, че баща ми е бил отгледан от мъж, който цял живот всяка заран отдава чест на конфедеративното знаме и който смята черната кожа за знак на дявола. Баща ми влачеше ужасен товар, понеже обичаше дядко Джейбърд, но пък вярваше с цялото си сърце, и ме бе научил да вярвам и мен, че омразата спрямо други хора — все едно по каква причина — е грях Господен. Така че следващата му реплика имаше повече общо с гордостта, отколкото с всичко друго:

— Няма да приема и благотворителност от тази жена, да знаеш!

— Кори — каза ми мама, — струва ми се, че имаше домашно по математика, нали?

Прибрах се в стаята си, но това не означаваше, че не ги чувах и там.

Всъщност родителите ми не повишаваха особено глас, просто разговорът им бе напрегнат. Подозирах, че налягането се е повишавало от известно време и бе породено от най-различни обстоятелства — колата в езерото, стършелите по Великден, фактът, че татко не може да си позволи да ми купи ново колело, опасностите от наводнението. Докато слушах баща ми да обяснява на мама, че тя не може да му тури въже на шията и да го завлече насила в дома на Дамата, останах с усещането, че всичко се свежда до този едничък факт: Дамата го плашеше.

— Няма начин! — упорстваше той. — Няма да ходя на гости на хора, които подхвърлят кости и се ровят в отдавна умрели животни и… — той е спря. Предполагам, бе осъзнал, че с тези думи описва дядко Джейбърд. Завърши унило: — Няма и това е!

Мама реши, че е докарала коня до задънена улица. Усетих го по начина, по който въздъхна.

— Ще ми се да ида да видя какво има да ни каже. Ако нямаш нищо против?

Тишина. После, по-тихичко, татко се съгласи:

— Аха, нямам нищо против.

— Ще ми се да взема и Кори.

Това предизвика нов изблик.

— Защо? Искаш да види какви скелети висят в гардероба на старицата? Ребека, не знам какво иска тя и не ме е грижа! Но тази жена си играе с особени кукли и с черни котки, и Бог знае с какво още! Не смятам, че трябва Кори да стъпва в дома й!

— Ето тук в писмото си тя моли да доведем и Кори. Виждаш ли?

— Виждам. И хич и не го разбирам, но ти казвам: не бива да се забъркваме с Дамата! Помниш ли Бърк Хечър? Навремето беше помощник-бригадир в мандрата — през петдесет и осма?

— Да.

— Бърк Хечър имаше навика да дъвче тютюн. Дъвчеше го на топчета и винаги плюеше. Много гаден навик, за който той почти не се усещаше и — но не смей да казваш никому за това! — на няколко пъти се е забравял и е плюл в бидона с млякото.

— О, Том! Не е възможно!

— Честна дума, така е. Та, един ден Бърк Хечър си вървял по „Мърчант Стрийт“. Тъкмо си бил подстригал косата при г-н Долар — а той имаше гъста, буйна копа коса, през която едва минава гребен — и се забравил и плюл на тротоара. Само дето тютюневата храчка изобщо не стигнала до земята, понеже попаднала на обувките на Лунния човек. Разплескала се право върху носовете им. Не било нарочно, доколкото знам. Лунният човек просто си минавал оттам. Е, Бърк имаше странно чувство за хумор и това му се сторило забавно. Започнал да се смее, право в лицето на жертвата си. И знаеш ли какво?

— Какво? — поинтересува се мама.

— Седмица по-късно косата на Бърк започна да пада.

— О, не го вярвам!

— Вярно е! — твърдостта в гласа на баща ми подсказваше, че поне той вярва в казаното с цялата си душа. — Не мина и месец, откакто Бърк Хечър изплюл тютюневата храчка върху обувките на Лунния човек, и вече беше плешив като кристална топка! Започна да носи перука! Да, ’спожо, перука! За малко да полудее покрай тази история!

Можех да си представя как татко се навежда напред в креслото си, с тъй мрачно лице, че на мама й се налага да стиска зъби, за да не избухне в смях.

— И ако не смяташ, че Дамата има нещо общо с това, значи не си добре! — додаде той.

— Том, кълна се, не съм знаела, че толкова силно вярваш в окултното!

— Вяра-шмяра! Видях плешивата тиква на Бърк! Да му се не види, мога да ти разкажа още куп неща, които съм чувал за тази жена! За жаби, изскачащи от устите на хората и за змии в купи със супа и… о, не! И с крак не стъпвам в нейната къща!

— А какво ще правим, ако тя ни се ядоса, задето не сме я навестили? — поинтересува се мама.

Мълчанието се проточи.

— Мислиш ли, че би могла да ни наложи проклятие, ако не заведа Кори да я види?

Ясно ми беше от тона на гласа й, че мама лекичко се подиграва на татко. Но все пак той не й отговори и явно бе започнал да умува върху потенциалните катастрофи, очакващи ни, ако не се подчиним на Дамата.

— Мисля, че е по-добре да ида и да взема и Кори — настоя мама. — Дай покажа, че я уважаваме. Пък и не ти ли е поне мъничко любопитно по каква причина й е потрябвало да се среща с нас?

— Не!

— Поне съвсем мъничко?

— Боже — каза татко след нова пауза за размисъл, — способна си да оспориш и брадавиците на жаба! Пък и Дамата сигурно си има цели бутилки с брадавици, в комплект с нейния прах от мумии и прилепови криле!

В резултат на всичко това в петък вечер, щом слънцето започна да се спуска зад потъмняващата земя и по улиците на Зефир лъхна студен вятър, ние с майка ми се качихме в пикапа и напуснахме къщата. Татко остана у дома, с радио, настроено на бейзболния мач, който очакваше, но бях убеден, че духом е с нас. Той просто не искаше да прави грешки и да обиди Дамата, образно казано. Трябва да призная, че и аз не бях много спокоен; под бялата си риза и вратовръзката, която мама ме беше накарала да сложа, нервите ми се опъваха доста бързо.

В Брутън още кипеше труд, тъмнокожите режеха дъски и сковаваха наново къщите си. Преминахме през търговската зона на градчето — малко каре с бръснарница, зарзаватчийница, магазин за обувки и друг за дрехи, както и други търговии, поддържани от местните. Мама зави по „Джесъмин Стрийт“ и в края на улицата спря пред къща, в която във всички прозорци грееха лампи.

Малката къщурка, както вече съм споменавал, беше боядисана във вихрушка от оранжево, пурпурно, червено и жълто. Отстрани бе издигнат гараж, където, предположих, се пазеше обсипаният с мъниста понтиак. Дворът беше спретнато окосен, а от тротоара към стъпалата на верандата водеше настлана с камъни пътека. Къщата не изглеждаше нито страшна, нито като замък на благородник; беше си просто дом и, като изключим наметката и от множество цветове, много приличаше на останалите сгради по протежение на улицата.

И все пак се запънах, когато мама заобиколи пикапа и ми отвори вратата.

— Хайде! — подкани ме тя. Гърлото й бе стегнато, макар по лицето й да не личеше колко е нервна. Носеше една от най-хубавите си неделни рокли и чудесните си неделни обувки. — Почти седем е!

Седем, казах си. Не се ли предполагаше това да е вуду число?

— Може би татко е прав — заявих. — Може би не трябва да го правим.

— Няма нищо страшно. Виж, че лампите светят!

Ако се очакваше от това да ми олекне, номерът не подейства.

— Няма от какво да се страхуваш — увери ме мама.

Това идваше от устата на жена, която трепереше, че сивата изолация, която наскоро бяха нанесли на покрива на началното училище, може да бъде вредна за дробовете.

Чухме приглушен разговор и стъпки. Хрумна ми, че времето, в което можехме да избягаме, изтича. Мама ме обгърна с ръка и ми се стори, че усещам ударите на сърцето й. След това дръжката на вратата се завъртя, самата врата се отвори и домът на Дамата се разкри пред нас. Касата от край до край се изпълни от висок, широкоплещест чернокож господин, издокаран в син костюм, бяла риза и вратовръзка. Струваше ми се едър и масивен като черен дъб. Имаше ръце, с които вероятно би могъл да троши топки за боулинг. Част от носа му май бе отрязана с бръснач. Веждите му се сливаха една с друга, гъсти като козината на върколак.

Казано със седем мистични думи: направо оцапах гащите от страх пред него.

— Ами… — поде мама и си изгуби мисълта. — Ами…

— Влизайте направо, ’спожо Макенсън! — мъжът се усмихна.

Озарено от усмивката, лицето му престана да изглежда тъй страховито и доби по-дружелюбен вид. Но гласът му беше дълбок като църковна камбана и вибрираше в костите ми. Мъжът отстъпи встрани и мама ме хвана за ръката и ме извлече през прага.

Вратата се затвори зад гърбовете ни.

На входа ни приветства млада жена с кожа с цвят на мляко с шоколад. Имаше лице със сърцевидна форма и сърнешки очи, улови майка ми за ръката и каза с усмивка:

— Аз съм Амелия Дамаронде, и мноу се радвам дсъ видим!

На ръцете й чак до лактите бяха надянати звънтящи гривни, а по ръба на всяко от ушите й имаше по пет златни игли.

— Благодаря. Това е синът ми, Кори.

— О, значи това е младежът! — Амелия Дамаронде насочи вниманието си към мен. Тя имаше електрическо излъчване, от което добивах усещането, че въздухът помежду ни е зареден. — Удоволствие е да се запозная и с теб. Това е съпругът ми, Чарлз…

Едрият мъж ни кимна. Амелия му стигаше горе-долу до мишниците.

— Ние се грижим за делата на Дамата — уточни тя.

— Ясно — мама все още ме стискаше за ръката, макар че аз открито се оглеждах наоколо. Умът е странно място, нали? Той изплита паяжини там, където няма паяци и поставя мрак там, където грее светлина. Дневната в дома на Дамата не беше свърталище на дявола, не се забелязваха нито купища черни котки, нито клокащи гърнета. Беше си просто стая със столове, диван и малка масичка със сувенирчета, имаше също и лавици с книги и на стените — поставени в рамки живописни картини. Една от тях прикова вниманието ми: на нея се виждаше лицето на чернокож младеж с очи, стиснати или в страдание, или от екстаз. Главата му бе увенчана с корона от тръни.

Никога дотогава не бях виждал чернокож Иисус и това зрелище едновременно ме вцепени и ведно с това озари място в ума ми, за което не бях знаел, че се нуждае от светлина.

Внезапно Лунният мъж изникна от един коридор и влезе в стаята. Да го видим тъй отблизо стресна както мама, така и мен. Той носеше светлосиня риза с навити ръкави и бе надянал черни панталони с тиранти. Тази вечер бе окичен само с един часовник и под ризата се забелязваше белият ръб на тениска наместо веригата и голямото му разпятие. Не носеше и цилиндъра си — над лицето му изпръскана военна зона от бледожълто и абаносовочерно продължаваше нагоре по високото му чело и навлизаше в шапката от бели къдрички. Бялата му брада беше заострена и леко се извиваше напред. Тъмните му, оградени от бръчици очи, се спряха първо на майка ми и после на мен, след което Лунният човек се усмихна леко и кимна. Вдигна един тънък пръст и ни посочи към коридора.

Беше време да се срещнем с Дамата.

— Тя не се чувства добре — каза ни Амелия. — Д-р Париш й е предписал купища витамини.

— Не е нещо сериозно, нали? — попита мама.

— Дъждът е влязъл в дробовете й. Тя не се справя особено добре във влажно време, но сега, когато слънцето отново се показа, вече се чувства по-здрава.

Стигнахме до една врата. Лунният човек я отвори. Раменете му бяха крехки и превити. Отвътре ми лъхна на прашни виолетки.

Амелия надникна първа.

— ’спожо? Гостите ви са тук!

В стаята изшумоляха чаршафи.

— Моля — разнесе се треперливият глас на старица — покани ги да влязат!

Майка ми си пое дъх и прекрачи в стаята. Принуден бях да я последвам, понеже ме стискаше за ръката. Лунният човек остана отвън, а Амелия каза:

— Ако имате нужда от нещо, просто ме повикайте! — и след това внимателно затвори вратата.

И ето ни пред Дамата.

Тя лежеше на легло с бяла метална рамка, гърбът й бе намерил опора във везана възглавница, а горният чаршаф бе придърпан над гърдите й. Стените в спалнята й бяха изрисувани със зелени треви и клонки, и като изключим тихото бръмчене на вентилатор, човек би могъл да си представи, че се намира в екваториална джунгла. На масичката до леглото гореше електрическа лампа, до която бяха струпани списания и книги, и на удобно за Дамата разстояние се намираха и очила с бяла рамка.

В течение на няколко секунди Дамата просто се взираше в нас, а ние пък се взирахме в нея. Тя изглеждаше почти синьо-черна на фона на бялото легло и на лицето й нямаше и инч, лишен от бръчки. Напомняше ми за онези кукли от ябълки, чиито лица се спаружват на силното обедно слънце. Бях виждал шепи пресен сняг, остъргани от тръбите на Ледената къща — пухкавият облак на косата на Дамата бе по-бял. Тя носеше синя нощница, презрамките на която обкрачваха кокалестите й рамене, а ключицата й изпъкваше в толкова ясен релеф над кожата, та чак да ти се стори, че сигурно е болезнено. Същото се отнасяше и за скулите й — те изглеждаха толкова остри, че да разрежат праскова. Честно да си призная обаче, ако не притежаваше една своя основна черта, Дамата щеше да изглежда просто като древна, слаба като вейка чернокожа, чиято глава трепери в леки тикове.

А очите й бяха зелени.

И нямам предвид позеленели от старост. Имам предвид, че бяха с цвета на светли изумруди, от онзи тип бижута, каквито Тарзан често дири в изгубените градове в Африка, където приключенства. Очите на Дамата бяха сияйни, пълни с уловена и горяща светлина, и когато надникнеш в тях ти се струваше, че самата сърцевина на душата ти може да бъде отворена с рязко дръпване като консерва със сардини и съдържанието й — откраднато изпод носа ти. И нищо чудно да не възразиш срещу това, а да го пожелаеш от сърце. Никога не бях виждал подобни очи, и не съм виждал втори такъв чифт. Те ме плашеха, но не можех да спра да ги гледам, понеже красотата им бе като на диво животно, което много внимателно трябва да се следи през цялото време.

Дамата примигна и сбръчканата й уста разцъфна в усмивка. Ако зъбите на венците й не бяха нейните собствени, значи носеше отлична протеза.

— Изглеждате чудесно и двамата! — каза тя с треперещия си глас.

— Благодаря, госпожо! — съумя да отговори мама.

— Съпругът ти не е тук.

— Ами… не, той… слуша бейзболен мач по радиото.

— Това ли беше извинението му, госпожо Макенсън? — Дамата вдигна белите си вежди.

— Аз… не разбирам какво имате предвид.

— Някои хора — уточни Дамата — се страхуват от мен. Чудно как да го разбира човек? Да се боят от една старица през сто и шестата й година! А ето ме, лежа си тук и дори не мога да си задържа вечерята, като я хапна! Обичате ли съпруга си, госпожо Макенсън?

— Да, обичам го. Много.

— Това е добре. Любовта е силна и може да те преведе през много неприятности. А аз съм тук да ти кажа, мило, че човек минава през много, много неприятности, докато стане на моите години… — зелените, прелестни и страховити очи върху сбръчканото абаносово лице насочиха пълната си сила към мен. — Здравей, млади човече! — каза ми Дамата. — Помагаш ли на мама из къщи?

— Да, ’жо! — прозвуча като шепот. Гърлото ми беше пресъхнало.

— Бършеш ли чиниите? Разтребваш ли си стаята? Метеш ли верандата?

— Да, ’жо!

— И добре правиш! Но се обзалагам, че никога не ти се е налагало да използваш метла по начин като този в дома на Нила Кастил, а?

Преглътнах с усилие. Сега и двамата с мама знаехме за какво иде реч.

Дамата се усмихна.

— Как ми се ще да съм била там! О, как ми се ще!

— Нила Кастил ли ви каза? — попита мама.

— Разбира се. Освен туй си поговорих продължително и с малкия Гейвин — погледът на Дамата остана втренчен в мен. — Спасил си живота на Гейвин, млади момко. Знаеш ли какво означава това за мен?

Поклатих глава.

— Майката на Нила, Бог да я пази, ми беше добра приятелка. Може да се каже, че осинових момичето. Приемам малкия Гейвин за свое правнуче. Пред него се простира чудесен живот. А ти му помогна да стигне до него.

— Аз просто… гледах да не бъда изяден самият аз — признах.

Дамата се засмя — прозвуча като хъхрене.

— Да прогониш звяра с метла! Леле, леле! Той си мисли, че е такъв як стар злодей, че може да изплува право от оная ми ти река и да си грабне пиршеството! Но ти си бил твърде голяма хапка за неговата уста, нали?

— Той изяде едно куче — споделих.

— Аха, така прави той — съгласи се Дамата и кикотът й затихна. Сплете тънките си пръсти над стомаха си. Погледна към майка ми. — Сторила си добро на Нила и татко й. Ето защо, ако някога потрябва нещо да се оправя, просто се обади на г-н Лайтфут и готово. Момчето ти е спасило живота на Гейвин. Ето защо бих искала да му подаря нещо, ако ми позволиш.

— Не е необходимо.

— Няма нищо необходимо — възрази Дамата с припламнало за миг раздразнение, което ми вдъхна представата, че цялата е горяла, когато е била млада. — Ето защо избрах да го сторя.

— Добре — прие майка ми, щателно умилостивена.

— Млади човече? — погледът на Дамата отново се прехвърли върху мен. — Какво би желал да получиш?

Обмислих въпроса и попитах:

— Всичко ли мога да поискам?

— В разумни граници — уточни мама.

— Всичко — отвърна Дамата.

Помислих още малко, но решението не беше особено трудно.

— Колело. Ново колело, което никога не е принадлежало другиму.

— Нов велосипед… — Дамата кимна. — И да си има фар, нали?

— Да, ’спожо.

— И с тромба?

— Може — съгласих се.

— И да бъде бързо, нали? По-бързо от котка, катереща дърво?

— Да, ’спожо! — вече бях започнал да се вълнувам. — Определено!

— Тогава ще го имаш! Веднага щом успея да вдигна старите си кокали от леглото!

— Ужасно мило от Ваша страна — обади се мама. — Оценяваме жеста ви. Но ние с бащата на Кори можем да идем да харесаме колело в магазина, ако…

— Няма да е магазинско — прекъсна я Дамата.

— Моля? — изуми се мама.

— Няма да е от магазина — домакинята ни замълча за момент, за да се убеди, че мама я е разбрала. — Купените от магазина не са достатъчно добри. Не са достатъчно специални. Млади момко, ти желаеш истинско специално колело, нали?

— Ами… готов съм да взема каквото има, ’спожо!

При тези ми думи Дамата се разсмя отново.

— Какъв си ми малък джентълмен! Да, сър, ние с г-н Лайтфут ще поумуваме и ще видим какво ще излезе от тази работа. Това устройва ли те?

Казах, че ме устройва, макар че не разбирах напълно как това ще ми донесе чисто ново колело.

— Ела по-близо! — каза ми Дамата. — Ето оттук, наистина близо!

Мама ме пусна. Пристъпих към леглото и онези ми ти зелени очи грейнаха право пред мен като се озоваха право пред мен, ярки като газеничета.

— Какво обичаш да правиш, освен да караш колело?

— Обичам да играя бейзбол. И да чета. И обичам да пиша разкази.

— Да пишеш разкази? — Дамата отново вдигна вежди. — Леле, леле! Значи си имаме цял писател?

— Кори винаги е харесвал книгите — обясни мама. — Пише малки разказчета за каубои, детективи и…

— Чудовища — допълних аз. — Понякога.

— Чудовища — повтори Дамата. — Писал ли си за Стария Мойсей?

— Може и да пиша за него.

— Смяташ ли да напишеш книга някой ден? Например за този град и всичките му жители?

Свих рамене:

— Не знам.

— Погледни ме — настоя старицата.

Така и сторих.

Тя уточни:

— Вгледай се в мен!

Така и сторих.

И тогава се случи нещо странно. Тя започна да говори и докато говореше, въздухът между нас сякаш потрепваше от перлено сияние. Очите й бяха уловили моите; не можех да отклоня поглед.

— Наричали са ме чудовище — каза Дамата. — Наричали са ме и по-лоши неща. Видях да убиват майка ми, не съм била много по-голяма от теб тогава. Уби я жена, която я ревнуваше заради дарбата й. Заклех се, че намеря тази жена. Тя носеше червена рокля и носеше на рамото си маймунка, която й казваше разни неща. Името на жената бе ЛаРуж40. Търсенето й отне целия ми живот. Била съм в Града на прокажените — Лепърсвил — и съм гребала с лодка между наводнени имения… — в трепкащата омара бръчките се посипаха от лицето на Дамата. Тя се подмладяваше право пред очите ми. — Видях да крачат мъртъвци и най-добрият ми приятел имаше люспи и пълзеше по корем… — лицето й продължаваше да младее. Красотата му направо ме изгаряше. — Видях майстора на маски. Плюх в окото на Сатаната и танцувах в залите на Тъмното общество… — тя беше момиче с дълга черна коса, с високи и горди скули, с остра брадичка и ужасяващи от спомените очи. — Поживях си — каза Дамата с високия си, силен глас — колкото за сто живота, и още не съм мъртва. Виждаш ли ме, млади момко?

— Да, ’спожо! — отвърнах и се чух като от огромно разстояние. — Виждам ви.

Магията се разчупи, бърза като удар на сърцето. В един миг гледах прелестна млада жена, а в следващия я замести Дамата в днешния й вид, на сто и шест години. Жаравата в очите й бе поизстинала, но въпреки това мен ме тресеше.

— Може някой ден да напишеш моята история — каза ми Дамата. Прозвуча по-скоро като нареждане, а не като предположение. — А сега защо не излезеш от стаята и не отидеш при Амелия и Чарлз, докато поговоря с майка ти?

Отвърнах, че така ще сторя. Докато вървях покрай мама към вратата, краката ми се подгъваха като гумени. Под яката ми се стичаше пот. На прага ме сполетя мисъл, която ме накара да се обърна към леглото.

— Извинете, ’спожо? — осмелих се. — Дали… може… да ми помогнете да мина класното по математика? Имам предвид с магическо питие или нещо подобно?

— Кори! — скара ми се мама.

Но Дамата просто се усмихна. Каза:

— Млади момко, мога, разбира се. Кажи на Амелия да ти даде глътка от Отвара номер девет. След това върви у дома и учи усърдно, по-усърдно, отколкото си го правил досега. Толкова усърдно, че да бориш ’ритметиките дори насън! — тя вдигна показалец. — Това ще свърши работа.

Излязох от стаята и затворих вратата, нетърпелив да опитам магия.

— Отвара номер девет? — вдигна вежди мама.

— Чаша мляко с малко индийско орехче в него — обясни Дамата. — Ние с Амелия имаме цял списък с отвари, намислени за хора, които се нуждаят от малко допълнителна смелост или увереност, или нещо друго.

— Така ли стават всичките магии?

— Повечето. Просто даваш на хората ключове, с които успешно да отворят собствените си ключалки — Дамата наклони глава на една страна. — Но има и други видове магия. Ето защо трябва да си поговорим двете.

Майка ми остана безмълвна, без да разбира какво ще последва.

— Напоследък сънувам — обясни старицата. — Сънувам и насън, и когато съм будна. И от другата страна има вълнение, да знаеш.

— Другата страна ли?

— Там, където отиват мъртвите — поясни старицата. — От другата страна на реката. Не Текумзе. Широката, тъмна река, където не след много дълго ще ида и аз. След това ще погледна назад, ще се изсмея и ще река: „И за това ли била цялата джабала?“

Мама поклати глава, все още без да знае какво става.

— И оттам има вълнение — продължи Дамата. — В земите на живите и в земите на мъртвите. Знаех си, че нещо не е наред още когато Дамбала отказа храната си. Джена Велвадийн ми каза какво е станало в църквата ви на Великден заранта. И това е било дело на духовете.

— Бяха стършели — заяви мама.

— За вас — стършели. За мен — вест. Някой от другата страна се разкъсва от ужасна болка.

— Не раз…

— … разбирам — завърши Дамата вместо нея. — Знам, че е така. Понякога и аз не съм наясно. Но познавам езика на болката, госпожо Макенсън, той ми е майчин… — старицата се пресегна към масичката до леглото, отвори едно чекмедже и извади оттам лист изящна хартия. Даде го на майка ми. — Познато ли ти е?

Мама се взираше в листа. На него с молив бе нарисувана глава — череп, както изглеждаше, с чифт крила, изникващи от слепоочията му.

— В съня си виждам мъж с тази татуировка на рамото. Виждам чифт ръце, и едната държи бейзболна бухалка, облепена с черно тиксо — ние я наричаме костотрошачка — и в другата стиска жица. Чувам гласове, но не мога да отгатна какво се казва. Някой вика, освен това много силно свири музика.

— Музика? — мама бе настръхнала цялата, разпознала крилатия череп по разказите на татко за трупа в колата.

— Или е плоча — уточни Дамата, — или някой изкарва душата на пианото си. Казах на Чарлз. Той ми спомена за една статия, която прочел през март в „Джърнъл“. Съпругът ти е бил човекът, видял мъртвец да потъва в Саксън Лейк, нали така?

— Да.

— Това дали има нещо общо?

Мама си пое дълбоко дъх, задържа го и после го изпусна.

— Да — потвърди.

— Така си и мислех. Съпругът ти добре ли спи?

— Не. Той… има сънища. За езерото и… за мъжа на дъното.

— Опитвах се да стигна до съпруга ти — каза Дамата. — Да привлека вниманието му. Аз просто прихващам съобщението, като на дуплекс на телефон.

— Съобщение ли? — попита мама. — Какво съобщение?

— Не знам — призна Дамата, — но такава ужасна болка несъмнено може да побърка всекиго…

Сълзи започнаха да замъгляват очите на мама.

— Не мога… не съм… — тя замлъкна и сълзите потекоха по дясната й буза като живак.

— Покажи му тази рисунка. Кажи му да дойде да ме види, ако иска да говорим за нея. Кажи му, че знае къде живея.

— Няма да дойде. Страхува се от теб.

— Ти му предай, че това чудо може да го разкъса на парчета, ако не се погрижи да го уреди. Кажи му, че надали друг може да му стори повече добро от мен.

Мама кимна. Сгъна на четири листчето от тефтерче и го стисна здраво.

— Избърши си очите — посъветва я Дамата. — Нали не искаш да разстроиш младежа си?

Когато майка ми успя да се вземе що-годе в ръце, Дамата изсумтя удовлетворено:

— Браво на теб! Хайде, виж се каква си хубавица! А сега върви да кажеш на твоя млад господин, че ще си има ново колело веднага, щом намеря време за него. Внимавай и да си учи уроците! Отвара номер десет не работи, ако мама или татко не са насреща да осигурят време за учене.

Майка ми благодари на Дамата за любезността й. Каза, че ще говори с татко да дойде да я посети, но не може да обещае нищо.

— Той ще дойде, когато стане време — отвърна Дамата. — А ти се грижи за себе си и за семейството си!

Ние с мама напуснахме къщата и отидохме до пикапа. По ъгълчетата на устата ми още имаше капчици от Отвара номер десет. Чувствах се готов да изям учебника по математика с кориците.

Напуснахме Брутън. Реката течеше спокойно в коритото си. Нощният бриз полъхваше леко между дърветата, а в прозорците на къщите грееха лампи, под които обитателите им довършваха вечерята си. В главата ми се въртяха две неща: гордото прелестно лице на младата жена със зелените очи и ново колело с тромба и фар.

Майка ми си мислеше за мъртвеца, чийто труп лежеше на дъното на езерото, но чийто дух витаеше в сънищата на баща ми и сега — също и в сънищата на Дамата.

Лятото стремително наближаваше и ароматът му — орлови нокти и виолетки — обгръщаше света.

Някъде в Зефир засвири пиано.