Молитвената песен

ГЛАВА 24

Над Източната земя и горите на Анар се зазори и тримата, които идваха от Шейди Вейл, отново поеха на път. Излязоха на изток от селото и навлязоха в гористата местност извън него. Почти никой не ги видя, когато тръгнаха. Няколко мълчаливи стори в бели роби и с тъжни лица се струпаха в конюшните зад Центъра и им махнаха за сбогом. След минути тримата изчезнаха сред дърветата. Отидоха си така тихо и тайнствено, както бяха дошли.

Есенният ден беше от тези, които пораждат приятни спомени за отминаващите по-топли дни и припомнят за дълбоките зимни снегове, които са някъде наблизо. Беше топло и слънчево. Ярките багри на дърветата се къпеха в меките лъчи на слънцето, а въздухът беше наситен с благоухаенето на най-различни миризми. В сравнение с мрачните и студени дни след отшумяването на бурята, този ден беше светъл и спокоен, а безбрежната синева на небето и топлината на слънчевите лъчи действаха успокоително.

Брин Омсфорд и Роун Лий обаче не можеха да се насладят на прекрасния ден, преследвани от ужасното признание на Аланон и от напрегнатото очакване на онова, което предстоеше да им се случи. Затворили се в себе си, всеки отдаден на личните си емоции и интимни мисли, девойката от Вейл и планинецът яздеха мълчаливо напред под шарените сенки на големите, черни дървета. Единственото, което усещаха, беше студът, който смразяваше душите им.

— От тук нататък пътят ни става опасен — беше им казал тихо Аланон преди да тръгнат тази сутрин. В гласа му беше прозвучала необичайна нотка на нежност. — Призраците Морди няма да ни изпускат от очи при целия ни преход през Източната земя и горите на Анар. Те знаят, че идваме. След Паранор няма никакво място за съмнение. Знаят и още нещо — че трябва да ни спрат преди да стигнем Мейлморд. Гномите ще ни търсят, а там, където няма да има гноми, ще бъдат онези, които се подчиняват на Черните скитници. Нито една пътека на изток в Рейвънсхорн няма да е безопасна за нас.

— И все пак, само трима сме, така че няма да е лесно да ни открият. Призраците Морди и гномите следят два пътя, по които подозират, че ще вървим — на север над реката Раб и на юг през Кълхейвън. Те са безопасни и безпрепятствени, за тях разбира се, и всеки благоразумен човек би ги избрал. Ние обаче няма да минем нито по единия, нито по-другия. Ще предпочетем най-опасния път — но не само за нас, а и за тях. Ще вървим право на изток в централен Анар, през Волфкстааг, Дарклин Рийч и тресавището Оулдън. В тези райони действат магии, по-стари от техните, магии, които те биха се позамислили дали да предизвикват. Волфкстааг е забранена зона за гномите и те няма да влязат в нея, дори Призраците Морди да ги изкомандват да направят това. Там има неща, по-опасни от гномите, които искаме да избегнем, но те спят. Ако сме достатъчно бързи и предпазливи, ще минем невредими. Дарклин Рийч и тресавището са свърталища и на други магии, но там бихме могли да намерим някои по-доброжелателни към нашата, отколкото към тяхната идея…

Яздиха през западната част на централен Анар и се изкачиха на възвишенията, които бяха предверието към скалистите гористи хребети на Волфкстааг. През целия път се оглеждаха за черните същества, които дебнеха някъде наоколо. По пладне стигнаха Прохода на Джейд и започнаха едно дълго, спиралообразно изкачване по южния му склон, скрити от дървета и шубраци. В средата на следобеда бяха стигнали доста на изток от прохода и се изкачваха към високите била. Свечеряваше се. Когато се стъмни те вече бяха навлезли навътре в планината. Сенките се промъкваха като живи същества сред дърветата, между които вървяха. Не преставаха да се оглеждат, но не откриваха никакви признаци за присъствието на някакъв живот и имаха усещането, че са абсолютно сами.

Странно беше и някак страшно, че биха могли да са сами, помисли си Брин, когато планината потъна в мрак и денят отмина. Искаше й се да усеща поне някакво незначително присъствие на живот, но тези върхове и гори изглежда бяха лишени от всякакъв живот. Нямаше птици, нямаше насекоми, нямаше никаква живинка. Имаше само тишина — дълбока и всепроникваща, която — при липсата на всякаква форма на живот оживяваше.

Аланон спря и те си направиха лагер под една разкривена разцепена хикория. След като извадиха провизиите, погрижиха се за конете и подготвиха мястото за спане, друидът им нареди да не палят огън, махна с ръка и се скри в дърветата. Девойката от Вейл и планинецът го наблюдаваха, докато той изчезна от погледа и после седнаха да вечерят. Ядоха студена храна — хляб, сирене и сушени плодове. Хранеха се мълчаливо в тъмнината и оглеждаха сенките наоколо, като търсеха някакъв признак на живот, който вече бяха загубили надежда, че ще се появи. Нощното небе над тях беше осветено от големи разпръснати звезди.

— Накъде мислиш тръгна сега? — попита Роун Лий след известно време. По-скоро задаваше въпроса на себе си. Брин сви рамене и не каза нищо. — Същинска сянка, нали? Променя се с всяка смяна на слънцето и луната, появява се внезапно и изчезва. И винаги причините си ги знае само той. Никога не би споделил мотивите си с нас, естествено. Нито с което и да било друго най-обикновено човешко същество като нас. — Въздъхна и сложи настрана чинията. — Само че ние май вече не сме най-обикновени човешки същества, не мислиш ли?

Брин си играеше с парчетата хляб и сирене, които не беше дояла:

— Май не сме — отговори тихо тя.

— Е, както и да е. Въпреки всичко ние сме си такива, каквито сме. — Замълча. После се наведе към нея. — Знаеш ли, може би е странно, но отношението ми към него не е същото, както в началото. Цял ден мислих за това. Все още не му вярвам напълно. Просто не мога. Той знае прекалено много неща, които аз не знам. И в същото време му гласувам доверие. Струва ми се, че се опитва да помогне, прави всичко, което е по силите му.

Млъкна и зачака Брин да каже нещо. Но девойката от Вейл мълчеше и гледаше встрани.

— Брин, какво те мъчи — попита накрая той.

Тя го погледна и отвърна:

— Не съм много сигурна.

— Във връзка с това, което ни каза снощи ли — че повече няма да го видим?

— Да. Но има и нещо друго.

Планинецът каза неуверено:

— Може би ти просто си…

— Нещо не е наред — прекъсна го тя и го погледна в очите.

— Какво?

— Нещо не е наред — повтори тя бавно, като подчертаваше всяка дума. — С него, с нас, с цялото това пътуване, а най-вече с мен.

Роун я изгледа смаяно:

— Не разбирам.

— И аз не разбирам. Просто го усещам. — Загърна се по-плътно с наметалото и се сгуши в него. — Усещам го вече дни наред — откакто духът на Бремен се появи в Рога на пъкъла и след като унищожихме онзи Призрак Морд. Имам чувството, че ще се случи нещо лошо… нещо ужасно. Не знам какво. Освен това ми се струва, че ме наблюдават. Нещо ме наблюдава, а никога няма нищо. Усещам и още нещо. То е най-лошото. Имам чувството, че някой ме… откъсва от самата мен, от теб и от Аланон. Всичко е по-различно от това, което беше, когато тръгнахме от Шейдската долина. Всичко е някак си по-различно.

Планинецът помълча, после каза:

— Предполагам, че се дължи на това, което ни се случи, Брин. Рогът на пъкъла, Паранор, Аланон, който сподели с нас какво му е казал духът на Бремен. Всичко това не можеше да не ни промени. Освен това толкова много дни сме далеч от Вейл, от всичко, което ни е близко и приятно. И това оказва влияние, няма начин.

— Далеч от Джеър — каза тя тихо.

— И от родителите ти.

— Но най-много ми липсва Джеър — каза тя натъртено, сякаш търсеше причината. — Не, не е това. Нещо друго е, нещо извън Аланон. И не е свързано с липсата на-дома и семейството. И… усещам го много ясно, Роун. Някъде дълбоко в мен. Нещо, което… — Млъкна неуверено и извърна поглед. — Защо Джеър не е до мен сега — само за няколко минути. Мисля си, че той щеше да разбере какво не е наред. Толкова сме близки в това отношение… Спря и се засмя тихо. — Глупаво, нали? Да искам нещо, което едва ли би променило нещата.

— Джеър и на мен ми липсва. — Планинецът се помъчи да се усмихне. — Той поне щеше да отвлече мислите ни от проблемите. Щеше да е някъде по следите на Призраци Морди или нещо подобно.

Млъкна притеснен, като се усети какво каза. После продължи:

— Както и да е. Всъщност може би всичко си е наред. Ако наистина имаше нещо нередно, Аланон щеше да го усети, нали така? Във всеки случай той като че ли усеща всичко.

Брин мълча дълго.

— Чудя се дали още е така — каза тя накрая. — Чудя се дали той все още може да усеща всичко.

Замълчаха, и двамата вперили очи в тъмнината, потънали в мислите си. Времето течеше бавно, а безмълвието на нощта ги притисна, сякаш искаше да ги обгърне в плаща на застиналата си злочеста самота. С всяка изминала минута им се струваше все по-сигурно, че някакъв звук ще разкъса този омагьосан кръг — далечен вик на живо същество, леко раздвижване на някое дърво, прошумоляване на лист или бръмчене на насекомо. Нищо подобно не се случи. Нямаше никакъв звук. Имаше само тишина.

— Имам чувството, че се скитаме безцелно — каза изведнъж Брин.

Роун Лий поклати глава:

— Следваме определен маршрут, Брин. И той си има цел.

Тя го погледна:

— Защо не те послушах и не си останах у дома?

Планинецът я изгледа смаяно. Красивото мургаво лице беше обърнато към неговото. В черните очи на девойката от Вейл имаше и умора, и несигурност, една смесица, която много приличаше на страх. За миг изпита неприятното усещане, че момичето, което седеше срещу него, не беше Брин Омсфорд.

— Аз ще те закрилям — каза той тихо, натъртено. — Обещавам.

Тя се усмихна, вяла, бегла усмивка, която в миг изчезна. Протегна ръце и го докосна нежно:

— Вярвам ти — прошепна тя.

Но някъде дълбоко в себе си усети, че не е много сигурна дали той ще е в състояние да направи това.

Аланон се върна в лагера почти в полунощ. Появи се измежду дърветата като всяка друга сянка, която се движеше във Волфкстааг. Лунните лъчи се промъкваха през клоните на дърветата и сребристата им светлина придаваше на нощта неестествен блясък. Роун и Лий спяха, завити в одеалата. Огромната планина беше потънала в тишина. Той май единствен будуваше.

Друидът стоеше на няколко крачки от спящите младеж и девойка. Тръгнал беше в гората, защото му се прииска да остане сам, да размисли и да прецени каква е вероятността да се случи това, което предстоеше. Колко неочаквано му прозвучаха думите на духа на Бремен. Наистина странно — удариха го като гръм от ясно небе. А не би трябвало. Още от самото начало той много добре знаеше какво ще стане. Въпреки това винаги беше имал чувството, че все нещо ще се промени. Та нали беше друид? Следователно всичко беше възможно.

Мрачните му очи се плъзнаха по планинската верига. Отминалите дни на живота му бяха далеч назад, битките, в които беше оцелявал и пътищата, които беше изминал, докато стигне до този момент. Бъдещите дни също изглеждаха далечни, но това беше илюзия, много добре го знаеше. Бъдещите дни бяха непосредствено пред него.

Толкова много беше постигнато, мислеше си той. Но не беше достатъчно. Обърна се и погледна спящата девойка от Вейл. От нея ще зависи всичко. Тя, естествено, не можеше да повярва в това, нито в истината за песента на желанията. Възприемаше силата на песента на елфите от човешка гледна точка. А магията никога не е била нещо човешко. Той й беше показал на какво беше способна магическата песен — съвсем нищожна част от границите, в които тя можеше да се разпростира. Усещаше, че девойката нямаше да издържи на повече. Брин приемаше магията по детски, а узряването й щеше да бъде трудно.

Доста трудно, беше сигурен в това, просто, защото той не беше способен да й помогне.

А дали наистина не беше способен да й помогне? Ето че всичко отново се повтаряше. Усмихна се мрачно. Пак това негово решение никога на никого да не разкрива всичко, а само толкова, колкото сметнеше за необходимо. Същата убеденост, която се появи преди много години с Ший Омсфорд — истината се научава най-добре от онзи, който я използва. Естествено, че би могъл да й каже — или поне да се опита да й каже. Баща й би искал тя да знае. Навремето Уил Омсфорд беше настоявал, че момичето елф Амбърл трябва да узнае истината. Само че не Уил Омсфорд, а той решаваше какво да казва.

Решението винаги е било негово.

Устата му се изкриви в горчива усмивка. Отдавна отминаха годините на Съвета на друидите в Паранор, когато много умове и много мнения се обединяваха, за да търсят решения на проблемите на човечеството. Друидите; мъдреците на миналото, вече ги нямаше. Историческите книги и Паранор, и всички надежди и мечти, които те някога пораждаха, изчезнаха. Остана само той.

Сега всички проблеми на човечеството бяха негови, както винаги са били и ще продължат да бъдат, докато е жив. И това решение пак трябваше да бъде лично негово. И друидът го взе, когато реши да бъде това, което е. Той обаче беше последният. Дали щеше да има някой друг, който да вземе същото това решения, когато той си отиде от този свят?

Сам, неуверен, той стоеше в сенките на дърветата в края на гората и наблюдаваше Брин.

Призори продължиха на изток. И този есенен ден беше окъпан в ярките лъчи на слънцето — топъл, благоуханен, изпълнен с мечти за това, което би могло да бъде. Когато нощта потъна на запад от Волфкстааг слънцето се издигна на източния хоризонт и се подаде иззад очертанията на гората. Златистите му лъчи се протегнаха, докоснаха и най-затънтените и тъмни кътчета на земята и прогониха мрака. Дори сред огромната скована самота на забранената планина те се почувстваха отпуснати и спокойни.

Брин си мислеше за дома. Колко красива би изглеждала Вейлската долина в ден като този! Дори тук багрите на сезона бяха безразборно разхвърляни върху мъх и зеленина все още не загубили цвета от щедрата четка на лятото. Девойката вдишваше дълбоко уханията на живота и главата й се замая. По това време селяните на Вейл вече бяха будни и се готвеха за всекидневната си работа. Приготвяха закуската и през широко отворените прозорци се носеше апетитна миризма на готвено. По-късно, вече привършили със сутрешните си задължения, семействата щяха да се съберат на разговорка. Те щяха да се наслаждават на един такъв следобед, необичаен за това време на годината, да се потопят в спокойствието му и да се опитат да задържат, макар за кратко, спомена за отминалото лято.

Как бих искала да съм там сред тях сега, помисли си Брин. Как бих искала да съм у дома!

Сутринта си отиде бързо, сгрята от слънцето, в спомени и мечти. Изминаваха хребети и склонове и отново хребети и склонове. Отвъд, зад Волфсктааг, започна да се мержелее гъстата гора на низината. По обед бяха оставили зад гърба си голяма част от планинската верига и започнаха да се спускат.

Малко след това усетиха близостта на Чард Раш. Много преди да го видят чуха шум — дълбок силен тътен, който се разнесе иззад горист хребет, извиси се и се понесе по необятната небесна шир на Източната земя. Като невидима вълна се надигна към тях, тих зловещ грохот, който разтърси напуканата земя. После, подет и понесен от вятъра, той така се усили, че въздухът затрещя. Пътят пред тях стана равен и гората започна да се сгъстява. На върха на хребета, зад ледената суграшица и гъстата пълзяща мъгла, нямаше и помен от студено синьото на следобедното небе. Сега то се губеше високо над тях сред преплетените клони на дърветата. Обраслите с мъх стволове бяха прогизнали, а листата с цвят на пръст, лъщяха от влагата. Отпред склонът отново водеше нагоре през купища от камъни и нападали дървета, които се мержелееха призрачно през мъглата като вкаменени гиганти. И все още нищо, освен шума, плътен и оглушителен.

Те продължаваха напред по виещата се пътека и постепенно, с доближаването до хребета, мъглата започна да се разсейва от силни пориви на вятъра, който вилнееше по билата, спускаше се от Волфкстааг и връхлиташе върху низините на изток. Накрая долината се разкри пред тях. Гористите й склонове бяха мрачни и неприветливи в сянката на планинските върхове под верига от била, оцветени от слънцето в златисто жълто. Едва тук те видяха източника на шума — огромен водопад. Грамаден, неудържим стълб от бяла пяна се изливаше бясно през процеп в отвесната скала и падаше стремглаво на стотици стъпки надолу, вдигаше облаци от мъгла и пръски, които надвисваха над цялата западна част на долината, и накрая се изливаше в голяма река, която лъкатушеше сред скали и дървета и се губеше в далечината.

Тримата ездачи спряха.

— Това е Чард Раш — посочи Аланон към водопада.

Брин гледаше надолу онемяла. Имаше чувството, че е застанала на края на света. Можеше да каже какво вижда, но не и да опише какво изпитваше в момента. Долу, най-малко на стотина ярда разстояние, водите на Чард Раш се разбиваха и завъртаха бясно край скалата и побягваха през цепнатина. Гледката беше величествена и зашеметяваща и тя стоеше захласната. Далеч зад долината, в която се изливаше водопадът, Източната земя се простираше до хоризонта и проблясваше слабо през понесените от вятъра пръски на водопада. Приличаше на картина с избелели и изтрити от годините цветове с размазани тонове. По мургавото лице на девойката от Вейл полепваше гъста мъгла, която се просмукваше в дългата коса и дрехите й като лек дъждец. Тя премигваше бързо, за да изтръска водата от очите си и вдишваше дълбоко студения остър въздух. Не можеше да обясни защо, но изпитваше усещането, че отново се ражда.

Аланон им махна да тръгват и тримата се заспускаха по вътрешния склон на гористата долина към процепа в скалата, където се губеше водопадът. В колона по един те лъкатушеха през храсти и наклонени борове, вкопчени здраво в каменистата почва в по-високата част на склона и следваха пътеката, която се спускаше край водопада. Обгърнаха ги издигащи се облаци от мъгла, влажни и лепкави. Воят на вятъра заглъхна след като превалиха билото и пронизителното му свистене се загуби в приглушеното боботене на водопада. Слънцето се скри в сянка, сякаш над гората изведнъж падна здрач.

Накрая стигнаха основата на водопада и продължиха по тъмна пътека, която най-после ги изведе от мъглата и тъмнината и те отново се озоваха под топлите лъчи на слънцето. Яздеха на изток по брега на реката през гъста трева, все още зелена и свежа в сянката на обсипаните с пожълтели листа разпръснати борове и дъбове. Постепенно тътенът на водопада заглъхна и въздухът стана по-хладен. В дърветата около тях прелитаха птички.

Животът отново се върна на земята. Брин въздъхна облекчено. Благодарна беше, че най-после излязоха от планината.

Изведнъж Аланон дръпна поводите на коня си и спря.

Сякаш по желание на друида гората около тях внезапно се смълча. Дълбока тишина обгърна всичко наоколо! Конете на Брин и Джеър спряха зад коня на Аланон. Девойката от Вейл и планинецът погледнаха изненадани високия мъж, после се спогледаха учудени и разтревожени. Аланон не помръдна. Седеше на коня си неподвижен, втренчил поглед в сенките на дърветата пред него и се ослушваше.

— Аланон, какво…? — опита се да попита Брин, но друидът вдигна рязко ръка и й даде знак да мълчи.

Накрая се обърна към тях. Изпитото му мрачно лице беше напрегнато и сурово, очите му присвити. Девойката от Вейл и планинецът не го бяха виждали досега такъв. В този момент, кой знае защо, предчувствието отново връхлетя Брин, внезапно и ужасяващо.

Друидът не каза нищо. Само се усмихна — бегло и тъжно — и се обърна. Помаха им да го последват и тръгна напред между дърветата.

Яздиха съвсем малко през група дървета и съхнещи храсти и се озоваха пред тясна долчинка до брега на реката. Аланон отново спря коня си и този път слезе от него. Роун и Брин също скочиха на земята. Застанаха пред конете и се загледаха в гъста група от дървета отвъд долчинката.

— Какво има, Аланон? — успя най-после да зададе въпроса си Брин.

Друидът отговори, без да се обръща:

— Нещо идва насам. Слушайте!

Те стояха неподвижни, напрегнали слух. Толкова тихо беше, че чуваха собственото си остро дишане. Предчувствието на Брин отново й зашепна. Дошло беше от дъжда и сивотата на Драконовите зъби и я беше намерило. Настръхна от ужас и се разтрепери.

Изведнъж чуха слаб шум — прошумоляване на сухи листа, сякаш някой пристъпваше тихо и предпазливо по тях.

— Ей, там! — извика Роун и посочи с ръка.

Нещо се показа между дърветата на отсрещната страна на долчинката. Все още скрито в мрака, то се спря изведнъж. Забелязало беше тримата, които го наблюдаваха. Стоя известно време застинало в укритието си, втренчило невидими очи в тях. Приличаше на безмълвна сянка в мрака.

После, явно взело някакво решение, съществото бързо излезе от дърветата и застана в светлината: Брин се смрази. Никога не беше виждала подобно нещо. На външен вид приличаше на човек, стоеше полу приведено, с отпуснати пред себе си ръце. Огромно, яко, жилесто и мускулесто. Кожата му, с много странен червеникав цвят, беше силно опъната по мощното му тяло. Не беше космато като се изключи гъстата козина до слабините. Пръстите на ръцете и краката му завършваха с огромни извити животински нокти. Лицето — муцуна на комично уродлив звяр — беше грубо и покрито с белези. Гледаше ги с искрящи жълти очи, застинало в отвратителна разкривена гримаса, която разкриваше множество криви зъби.

— Какво е това? — прошепна Роун Лий ужасен.

— Това, което беше обещано — отговори тихо Аланон, силно разстроен.

Червеникавото същество се доближи с няколко стъпки към края на долчинката, спря и зачака.

Аланон се обърна към девойката от Вейл и планинеца:

— Това е Джачайра, същество от друг век, изключително зло. Изолирано било от земите чрез магията на същества от света на вълшебството много преди появата на човека, дори много преди времето, когато елфите създали Забраняващото… Само магия със същата сила би могла отново да го освободи.

Стана и загърна плътно плаща си:

— Изглежда съм грешал. Призраците Морди явно са допуснали, че можем да минем оттук. Само в място като тези планини, в място, където магията все още е жива, може да бъде освободено същество като Джачайра. Призраци Морди ни изпращат противник, който е далеч по-опасен от тях.

— Ами нека да проверим колко е опасен — предложи храбро Роун и изтегли черното като абанос острие на меча на Лий.

— Не. — Аланон хвана бързо ръката му. — Тази битка е моя.

Роун погледна Брин за подкрепа:

— Мисля, че всяка битка в това пътуване трябва да се води от всички нас.

Аланон обаче поклати глава:

— Не и този път, принц на Лий. Вече си показал смелостта и привързаността си към тази девойка. Не се съмнявам нито в едното, нито в другото. Но силата на това същество е много по-голяма от твоята. Аз трябва да се боря сам.

— Аланон, недей! — извика внезапно Брин и сграбчи ръката му.

Той я погледна. Посърналото му лице и очите, които проникваха през всичко, което тя се опитваше да скрие, изразяваха мрачна решителност. Гледаха се известно време, после Брин, без да разбере защо, пусна ръката му.

— Недей — повтори тя тихо.

Аланон погали бузата й. На отсрещната страна на долчинката Джачайра ненадейно нададе пронизителен вик, който раздра тишината на следобеда — вик, който много приличаше на смях.

— Искам да дойда с теб! — упорстваше Роун Лий и тръгна напред.

Друидът му препречи пътя:

— Стой си на мястото, Роун Лий. Не мърдай, докато не те извикам. — Черните му очи бяха впити в очите на младежа. — Не се бъркай в тази работа. Независимо какво ще се случи, не се намесвай. Обещай ми.

Роун се колебаеше:

— Аланон, аз не мога…

— Обещай ми!

Планинецът го погледна предизвикателно, после неохотно, кимна с глава:

— Обещавам.

Друидът премести очи върху девойката от Вейл, погледна я за последен път и прошепна:

— Пази се, Брин Омсфорд. После се обърна и тръгна към долчинката.

ГЛАВА 25

Слънцето разливаше светлината си от безоблачното синьо небе и високата фигура на Аланон се очерта рязко, тъмна на пъстрия фон на гората. Топлият въздух ухаеше с ароматите на есента. Полъх на тих ветрец повдигаше леко полите на плаща му. Реката блестеше ослепително като сребро сред обраслите с все още зелена трева брегове и студеният й блясък се отразяваше в очите на високия мъж.

В момента съзнанието му бе ангажирано единствено от лъскавата червеникава фигура, която се спускаше като котка по склона на долчинката, с присвити жълти очи и с изкривена в очакване муцуна.

Моля те, върни се! — крещеше беззвучно Брин, онемяла от ужас. Познатото предчувствие се беше върнало, не я оставяше на мира и я тормозеше, гърчеше се в периферията на зрението, обезумяло в злорад танц.

Ето за какво я беше предупреждавало предчувствието!

Джачайра се отпусна на четири крака, възлестите мускули изпъкнаха под опъната кожа и от устата му се стекоха лиги. При всяко движение на туловището шиповете по гръбнака се извиваха вълнообразно. Чудовището вдигна муцуна към черната фигура на отсрещната страна на долчинката и отново изрева — същия ужасен рев, който проехтя като налудничав смях.

Аланон спря на дванадесетина ярда от мястото, където то беше приклекнало. Мрачното сурово лице на друида излъчваше решителност, която смразяваше кръвта. Девойката от Вейл и планинецът изпитаха чувството, че нито едно живо същество, колкото и зло да е то, не би могло да я надвие. Въпреки това налудничавата усмихната гримаса на Джачайра се разтегна още повече и разкри разкривените зъби. Жълтите очи гледаха безумно.

За един момент, ужасно дълъг и непоносим, Аланон и чудовището стояха изправени един срещу друг и се наблюдаваха в дълбоката тишина на есенния следобед, сякаш светът около тях беше престанал да съществува. Налудничавият смях на Джачайра отново раздра въздуха. Чудовището отстъпи встрани със странно поклащащо се движение и изведнъж, най-неочаквано, се хвърли към Аланон. Спря за по-малко от секунда и втори път скочи към плячката си. Друидът обаче вече беше протегнал напред ръце и от тях изскачаше син огън. Пламъкът се блъсна в Джачайра, повдигна го и го отхвърли назад. Чудовището тупна като безформена купчина на земята, но пламъците на огъня продължаваха да го обгръщат, обгарят и тласкат назад. Накрая го отметнаха силно, то се блъсна в един голям дъб и се спря.

Джачайра стана изумително бързо.

— По дяволите — изруга шепнешком Роун.

Чудовището отново се приближи към Аланон, като се извърташе и избягваше огъня на друида, който изскачаше от пръстите му. Разярено, то се метна върху високия мъж с бързината на змия. Синият огън се блъскаше в него, отмяташе го встрани, но то сграбчи друида с ноктите на едната си ръка и ги заби в черния плащ и плътта. Аланон залитна назад, присви се от удара и огънят изчезна в дим. На десетина крачки от него Джачайра се надигна от високата трева.

Двамата противници започнаха да се въртят, дебнейки се с поглед, в кръг. Друидът беше протегнал ръцете си напред, за да се предпазва, а лицето му беше освирепяло от гняв. Тревата около него се покри с тъмночервени петна от капките кръв, които се стичаха от раненото му тяло.

Джачайра разтвори широко муцуната си в зла налудничава гримаса. Ивици дим се виеха от обгорената червеникава кожа, но чудовището изглеждаше невредимо. Железните мускули подскачаха при всяко движение. Туловището се виеше в подмамващ и самоуверен танц на подлъгваща жертвата си смърт.

То отново нападна. Отскочи бързо и плавно и се озова пред друида преди той да успее да насочи огъня срещу него. Аланон стисна здраво китката на звяра и я повдигна високо, за да не може да стигне тялото му. Кривите зъби изтракаха гневно и се опитаха да захапят гърлото на високия мъж. Вкопчени един в друг, двамата се мятаха напред-назад в долчинката, въртяха се и се извиваха като змии. Всеки се мъчеше да вземе надмощие.

После, с неимоверно усилие, друидът сграбчи Джачайра за гърба, повдигна го и го тръшна на земята. От пръстите му мигновено се разхвърча син огън, който обгърна чудовището. Джачайра изпищя пронизително, безумен вик на ярост, който смрази гората наоколо. Викът беше пропит с болка, но болка, причинила някакво непонятно ликуване. Джачайра се измъкна от огъня. Замята и заизвива бързо и енергично мощното тяло, покрито с малки сини пламъци. Търкаляше се в тревата, обезумяло и разярено същество, погълнато от още по-жесток огън, който го изгаряше отвътре. Отново стъпи на крака. Кривите му зъби проблясваха в разтегнатата в гримаса муцуна, от жълтите му очи изскачаха ярки заплашителни искри.

Чудовището обича болката, осъзна с ужас Брин. То се поддържа чрез нея.

Зад девойката от Вейл конете пръхтяха и се мъчеха да избягат от миризмата на Джачайра, опъваха стиснатите в ръцете на Роун юзди. Планинецът ги погледна разтревожен и напразно се опитваше да ги успокои.

Чудовището пак тръгна към Аланон и се хвърли в пламъците на огъня на друида. Почти беше стигнало до облечената в черен плащ фигура с протегнати напред нокти, но Аланон отново отскочи навреме встрани и насочи синия огън срещу звяра.

Брин наблюдаваше като замаяна схватката. Прилоша й от гледката, но не можеше да откъсне очи. Една и съща мисъл се въртеше в съзнанието й и се натрапваше, отново и отново. Джачайра беше ужасно силен звяр. Друидът беше водил много жестоки битки и беше оцелявал. Изправял се беше пред страховити творения на черната магия, но Джачайра беше нещо по-различно. То беше невежо и неразсъдливо чудовище, не правеше разлика между живот и смърт. Съществуванието му беше явно незачитане на всички природни закони — олицетворение на ярост, безумие и безцелно унищожение.

Оглушителен крясък се изтръгна от гърлото на Джачайра преди чудовището да се хвърли отново върху Аланон. Конете се вдигнаха ужасени на задните си крака и Роун Лий изпусна юздите. Планинецът направи отчаян опит да ги хване, но в момента, в който се освободиха, животните загалопираха бясно назад към водопада. След няколко минути се скриха сред дърветата.

Роун и Брин отново насочиха вниманието си към битката в долчинката. Аланон беше издигнал стена от огън между себе си и нападателя. Пламъците се забиваха като ками в Джачайра и чудовището напразно се опитваше да ги избегне. Друидът стоеше неподвижен и съсредоточен, с протегнати напред ръце, без да намалява силата на огъня. Внезапно ръцете се отпуснаха. Огнената стена се свлече, покри като с мрежа Джачайра и го погълна. За миг звярът изчезна напълно, превърнат в кълбо от буйни пламъци. Въртеше се и се извиваше, мъчеше се да се освободи, но огънят, поддържан от магията на друида, го притискаше. Въпреки неимоверните усилия, Джачайра не можеше да се отскубне от огнената хватка.

Брин сграбчи ръката на Роун. Може би…

В този момент чудовището подскочи рязко, изтръгна се от Аланон, втурна се през открития тревист склон на долчинката и хукна сред дърветата. По тялото му все още имаше пламъци, но огънят беше започнал да утихва. Разстоянието между Джачайра и Аланон беше прекалено голямо и друидът нямаше възможност да поддържа огнената стена. Звярът с вой се стрелна към група от борове, удряше се в дърветата и сипеше наоколо си огън. Изпочупените клони и борови иглички пламнаха и сред сенките се извиси дим.

В центъра на долчинката Аланон отпусна уморено ръце. Брин и Роун чакаха смълчани и наблюдаваха димната завеса, зад която беше изчезнал звярът. Гората отново се смълча.

— Отиде си — най-после промълви Роун.

Миг след това нещо се раздвижи в обгорения и потъмнял участък на боровете. Ледени тръпки побиха Брин. Джачайра излезе от дърветата. Запристъпва плавно към края на долчинката. Муцуната му беше разкривена в зловещата гримаса, жълтите му очи святкаха злобно.

Огънят не беше засегнал чудовището.

— Що за сатана е това? — прошепна Роун Лий.

Джачайра отново се доближаваше бавно до Аланон. Дишаше тежко и напрегнато. От гърлото му се изтръгна нисък, рязък вой на нетърпение. Напредваше с вдигната муцуна, сякаш душеше миризмата на друида. Високата трева пред него беше покрита с тъмночервени петна от кръвта на високия мъж. Джачайра спря, бавно се наведе над кръвта и започна да я лиже от земята. Изведнъж гневният вой се превърна във вик на блаженство.

После звярът нападна. С едно единствено плавно движение то сви задните си крака и се метна върху Аланон. Друидът вдигна ръце и разтвори бавно пръсти. Съществото беше върху му преди да е изпратил огъня. Двамата се затъркаляха във високата трева, вкопчени в яка хватка. Чудовището връхлетя светкавично и острият предупредителен вик на Брин не успя да стигне навреме до ушите на друида. На върха на пръстите на Аланон заблестя син огън, който обгаряше китките и предните крайници на нападателя, но огънят не го засягаше. Кривите нокти на Джачайра се забиха в Аланон, проникнаха през плаща и плътта и се забиха до кокал. Главата на друида се килна назад и лицето му се изкриви от болка — болка, която беше нещо повече от физическо страдание. Друидът отчаяно се мъчеше да се освободи от звяра, но Джачайра го беше притиснал здраво и той нямаше пространство за действие. Нокти и зъби се забиха в Аланон и мускулестото тяло на чудовищния нападател притисна силно тялото на друида към земята.

— Не — изкрещя Брин.

Принцът на Лий успя да се измъкне от девойката от Вейл, която се опитваше да го задържи, стиснал здраво в двете си ръце огромния меч.

— Лий, Лий — извика гневно той.

Забравил беше обещанието, което беше дал на друида. Не можеше да седи тук и да гледа как умира Аланон. Веднъж го беше спасил. Можеше да успее и този път.

— Роун, върни се — напразно крещеше Брин след него. Минута по-късно Роун Лий беше до счепкалите се едно в друго тела.

Абаносово черното острие на Меча на Лий се вдигна, описа бляскава дъга надолу и се заби във врата и раменете на Джачайра. Задвижено от магията, то разкъса мускули и изпотроши кости. Джачайра отстъпи и нададе ужасяващ вик. Когато се опита да се изправи, се чу изхрущяване, сякаш нещо вътре в него се беше счупило.

— Умри, гадно чудовище — извика разярен Роун, когато видя разкъсаното и окървавено тяло на Аланон.

Джачайра обаче не умря. Замахна бързо с мускулестата си ръка и удари с неимоверна сила планинеца през лицето. Той политна назад и изпусна Меча на Лий. Звярът моментално се хвърли към него. Виеше обезумял от удоволствие, сякаш най-силната болка му доставяше някаква извратена непонятна наслада. Хвана Роун преди младежът да падне, сграбчи го в ноктите си и го хвърли на отсрещния край на долчинката.

После се изправи. Черното острие на Меча на Лий все още беше забито в тялото му. Чудовището протегна ръка към гърба си и без всякакво усилие изтегли меча, сякаш изобщо не беше наранявано. Поколеба се за миг, вдигнало меча пред жълтите си очи. После го запрати високо над водите на Чард Раш. Оръжието падна, подскочи, завъртя се и се понесе като суха клонка по бързото течение.

Джачайра отново се обърна към поваления Аланон. За негова изненада друидът се беше изправил, черният му плащ разпокъсан и покрит с тъмно кървави петна. Като го видя на крака, звярът напълно обезумя. Нададе гневен вик и скочи.

Този път обаче друидът не се помъчи да го спре. Хвана го в крачка и огромните му ръце стиснаха гушата му като в менгеме. Без да обръща внимание на протегнатите към тялото му нокти, той повали чудовището и го притисна до земята, като все по-здраво го стискаше за гушата. Джачайра закрещя, а червеникавото туловище се виеше и гърчеше като набодена на кол змия. Ръцете на друида проникваха все по-навътре. Муцуната се разтегна широко, зъбите тракаха и пореха въздуха.

Внезапно Аланон отпусна хватката си и бръкна дълбоко в гърлото на чудовището. От стиснатите му пръсти избухна син огън. Джачайра се разтърси в конвулсии и разпери широко крайниците си. Огънят на друида проникваше надолу във вътрешността и изгаряше всичко по пътя си. После от цялото туловище избиха пламъци и звярът се взриви с ослепителен, яркосин блясък.

Брин се обърна рязко и закри очи. Когато отново погледна, видя Аланон приведен над купчина пепел.

Девойката от Вейл се доближи първо да изпадналия в безсъзнание Роун, който лежеше проснат в отдалечения край на долчинката. Планинецът едва дишаше. Тя го повдигна внимателно, опипа предпазливо крайниците и тялото, за да види дали нямаше нещо счупено. След като не откри нищо, изтри раните по лицето му и се забърза към Аланон.

Друидът все още стоеше приведен над пепелта, която допреди малко беше Джачайра, притиснал ръце до тялото си, с ниско приведена към гърдите глава. Дългият му черен плащ беше разкъсан и напоен с кръв.

Брин бавно приклекна до него и се изуми, когато видя отблизо състоянието му. Друидът повдигна уморено глава и я погледна право в очите:

— Умирам, Брин Омсфорд. — каза той тихо. Тя се опита да се възпротиви, но той вдигна ръка и я спря. — Чуй ме, девойко от Вейл. Предсказано беше, че това ще стане. В Шейдската долина духът на баща ми Бремен ме предупреди. Каза ми, че ще си отида от тази земя и никога вече няма да се върна. Каза, че това ще се случи преди да сме завършили пътуването.

Присви очи от внезапна болка:

— Все се надявах, че бих могъл да направя нещо и да обърна хода на нещата. Но Призраците Морди… Призраците са намерили начин да освободят Джачайра. Може би са знаели… или поне са се надявали, че няма да бъда равностоен противник. Това същество е олицетворение на безумието. То се храни със собствената си болка и с болката на другите. В умопомрачението си то наранява не само тялото, но и духа. Срещу него няма защита. То би разкъсало собственоръчно себе си… само и само да ме види унищожен. Това е отрова…

Гласът му заглъхна. Брин се наведе, преглъщайки болката и страха:

— Трябва да превържем раните, Аланон. Трябва да…

— Не, Брин, всичко свърши — прекъсна я той. — Нищо не може да ми помогне. Това трябваше да ми се случи, предсказано беше. — Той огледа бавно долчинката. — Но ти трябва да помогнеш на Принца на Лий. Отровата е проникнала и в него. Сега твоят закрилник е планинецът… той обеща да те закриля. — Отново я погледна. — И знай, че мечът му не е загубен. Магията няма да позволи да бъде загубена. Тя трябва… да намери пътя си към ръце на простосмъртен… реката ще я отнесе в такива ръце…

Отново се задуши и се сви на две от острата болка. Брин го подхвана, помогна му да се изправи и го привлече към себе си.

— Не говори — прошепна тя и очите й плувнаха в сълзи. Отдръпна се бавно от него и се изправи. Дланите и ръцете й бяха изцапани с кръв.

Той се подсмихна иронично:

— Призраците Морди мислят, че трябва да се страхуват от мен, че аз съм този, който може да ги унищожи. Поклати бавно глава. — Грешат. Ти си силата, Брин. Ти си тази, на която… нищо не може да се противопостави.

Стисна силно ръката й:

— Чуй ме добре. Баща ти изпитва подозрение към магията на елфите. Страхува се от това, на което тя е способна. Той е прав, че не й се доверява, девойко от Вейл. Магията може да бъде както светлина, така и мрак за онзи, който я притежава. Прилича на играчка, може би, но тя никога не е била играчка. Пази се от силата й. Магията е сила, каквато никога не съм виждал досега. Пази я само за себе си. Използвай я за добро и тя ще ти помогне да стигнеш невредима до края на диренето. Използвай я за добро и тя ще се погрижи Илдач да бъде унищожена.

— Аланон, не мога да продължа без теб! — извика тя тихо и поклати отчаяно глава.

— Можеш и трябва. С баща ти беше същото… той беше абсолютно сам. — Наведе към нея мрачното си лице.

Тя кимна мълчаливо. Почти не го чуваше, объркана в плетеницата на чувствата, които бушуваха в нея, докато се опитваше да се пребори с неизбежността на това, което ставаше.

— Периодът свършва — прошепна Аланон, а черните му очи пробляснаха. — Така че и друидите трябва да си отидат заедно с него. — Постави нежно ръка на рамото й. — Но аз не трябва да изневерявам на дълга си към тях, девойко от Вейл. Той трябва да остане при живите. В този момент аз ти поверявам този дълг. Приближи се до мен.

Брин Омсфорд се наведе ниско с лице точно срещу неговото. Друидът бавно, мъчително пъхна ръка под разкъсания плащ, допря я до гърдите си, после я протегна. Пръстите му бяха напоени със собствената му кръв. Той нежно докосна челото на девойката от Вейл. Друидът допря топлите от кръвта пръсти до плътта й и каза нещо на език, който Брин не беше чувала. Имаше усещането, че нещо от докосването и думите му проникна в нея, изпълни я с жизненост, която се разля по цялото й тяло, заслепи я с ярки цветове и изчезна.

— Какво… ми направи? — попита тя, запъвайки се.

Друидът не отговори на въпроса й.

— Помогни ми да стана — нареди й той.

Тя го погледна смаяно:

— Но ти не можеш да ходиш, Аланон! Ти си много тежко ранен!

В очите му забеляза странна, необичайна нежност.

— Помогни ми да стана — повтори той настойчиво. — Трябва да отида далеч.

Тя неохотно го подхвана с една ръка и му помогна да се надигне. Тревата под него и пепелта на Джачайра бяха пропити с кръв.

— Господи, Аланон! — Брин заплака, без да се стеснява.

— Закарай ме до брега на реката — прошепна той.

Бавно, олюлявайки се, те прекосиха пустата долчинка и стигнаха до Чард Раш, която бързаше разпенена на изток между покритите със зелена трева брегове. Слънцето продължаваше да разлива златисто-жълтата си светлина в ясния есенен ден. Това беше ден на живот, а не на смърт и мислено Брин крещеше, че това не можеше да се случи на Аланон.

Стигнаха брега на реката. Брин внимателно помогна на друида да застане на колене.

— Когато приключиш диренето си, Брин, — й каза той — ще ме намериш тук. — Вдигна лице към нея. — А сега се махай.

Потресена, тя се отдалечи от него. Сълзи се стичаха по бузите й и горещо умоляваше с ръце приведената фигура. Аланон дълго я гледа. После извърна очи. Една окървавена ръка се вдигна над водите на Чард Раш и се простря над тях. Реката мигом застина, заприлича на ведро и спокойно езеро. Странна дълбока тишина се спусна над земята.

Миг след това спокойните води се разпениха буйно в центъра и от дълбините на реката се понесоха виковете, които се бяха разнесли от Рога на пъкъла — високи и пронизителни. Продължиха само миг и после отново всичко потъна в тишина.

— Татко — чу Брин тихия зов на Аланон.

Духът се доближи, като се плъзгаше неподвижен по повърхността на реката. Стигна до коленичилия друид. Наведе се бавно и повдигна злочестото тяло. Без да се обръща, тръгна обратното по водата, с Аланон на ръце. Спря в центъра на Чард Раш и водата под него закипя яростно, засъска и заизпуска пара. Той бавно потъна в реката, която отнесе и последния друид. Чард Раш остана неподвижна още малко. После магията изчезна и тя се понесе буйно на изток.

— Аланон! — извика Брин Омсфорд.

Останала сама на брега, Девойката от Вейл се загледа в бързия бяг на реката и зачака. Никой не й отговори.

ГЛАВА 26

След като плени Джеър след падането на крепостта на джуджетата в Капаал, муелретът Стайтис го поведе на север през пущинаците на Анар. Те следваха извивките и завоите на Сребърната река, която лъкатушеше през гори и храсталаци, навлязоха дълбоко в тъмната гора. През цялото време младежът от Вейл беше вързан и със запушена уста. Влечугото го влачеше след себе си като животно и отпускаше въжетата само по време на ядене, и то толкова, колкото да може да се храни, а студените му очи постоянно го дебнеха. Сивите дъждовни часове се точеха мъчително бавно и заедно с тях се отдалечаваше всичко, което беше животът на младежа от Вейл — приятелите и спътниците, надеждите и обещанията. Гората беше влажна и зловонна, пропита от отровените води на Сребърната река, с миризма на гнило и задушена от умиращите храсти и дървета, които растяха така нагъсто, че закриваха цялото небе със сплетените си клони. Само реката, която течеше лениво край тях, почерняла и отровена, им даваше някакво чувство за посока.

Имаше и други, които се придвижваха на север към Анар. По широкия път, който вървеше успоредно на Сребърната река, предпазливо избягван от муелрета, се влачеха кервани на войници гноми и на техните пленници. Те бяха кални и отрупани с плячката на армията нашественичка. Пленниците — мъже, които бяха отбранявали Капаал — бяха завързани и оковани във вериги. Те минаваха бавно в дълги редици, подкарани като добитък — джуджета, елфи и хора от границата — съсипани, пребити и лишени от всякаква надежда. Джеър ги погледна през дърветата от височината над пътя и в очите му бликнаха сълзи.

На юг по шосето пътуваха армиите на гномите от Греймарк в огромни безредни групи. Те бързаха да настигнат племената, които вече напредваха в земите на народа на джуджетата. Прииждаха с хиляди, жестоки и ужасяващи. Жълтите им лица се изкривяваха в подигравателни усмивки, когато подвикваха на минаващите край тях пленници. Имаше и Призраци Морди, макар че те бяха малко на брой, зловещи черни същества, които вървяха сами, избягвани от всички.

Времето стана още по-отвратително. Небето притъмня и заваля пороен дъжд. Клоните на дърветата провиснаха от влагата, листата оклюмаха и почнаха да падат в калта. Земята стана още по-кална и хлъзгава, а гората още по-мрачна и неприветлива. Небето така прихлупи ниско земята, сякаш искаше да задуши всичко живо под себе си.

Джеър Омсфорд се влачеше безпомощно през храсталаците, теглен от кожената каишка, която облечената в черно фигура пред него стискаше в ръка. Студът и влагата бяха проникнали дълбоко в него. След всичките тези дълги часове на път умората започна да се проявява. Втресе го и мислите му започнаха да блуждаят. Отделни моменти от всичко, което го беше довело до това окаяно състояние, се преплитаха със спомени от детството, застиваха за малко в поразеното му съзнание като откъслечни части на картина, и изчезваха. Понякога мозъкът му се замъгляваше. Тогава го измъчваха странни и ужасяващи видения, които се промъкваха като крадци в мислите му. Дори когато треската за миг го отпускаше, той изпадаше в мрачно отчаяние. Нямаше ги Капаал, защитниците й, всичките му приятели и спътници. Техните образи в момента на падането на крепостта проблясваха в съзнанието му с ослепителната яркост на светкавиците над главата му, които зърваше през короните на дърветата. Гарет Джакс, повлечен от кракена в дълбоките води на Силидълън. Форейкър и Хелт, погребани под каменните отломки на стената, срутена от магията на Черните скитници. Тичащият пред него в тайния подземен тунел Слантър, без да се обръща, без да го поглежда. От време на време му се явяваха и образите на Аланон и Роун, загубени някъде навътре в Анар.

Понякога изплуваха и мисли за Краля на Сребърната река, ясни и необикновено мъчителни, изпълнени със знамението и тайнствеността на стареца. Помни, шепнеха му те тихо и настойчиво. Не забравяй какво трябва да направиш. Той обаче като че ли беше забравил. Даровете на магията — Кристалът на виденията и Сребърният прах — бяха на сигурно място в куртката му, скрити от дебнещите очи на муелрета. Все още бяха в него и той възнамеряваше да ги пази. Само гдето предназначението им не му беше никак ясно. То се изплъзваше в пристъпа на треската, криеше се в блуждаещото му съзнание.

Едва когато спряха да нощуват муелретът забеляза, че го тресе. Извади една торбичка, разтвори съдържанието й в черна горчива бира и го накара да изпие лекарството. Младежът от Вейл отказа, омаломощен от треската и от чувството си на несигурност, но муелретът насила изсипа течността в гърлото му. Малко след това заспа. Тази нощ спа непробудно. На сутринта получи още една доза от горчивата течност, привечер втора и треската започна да намалява.

Нощта прекараха под скала над един висок хребет над виещата се ивица на реката, по-сухи от предишните нощи в откритата гора и на завет. Джеър реши отново да заговори муелрета. Приключили бяха с яденето — корени и сушено месо, придружени с малко количество от горчивата бира. Седяха един срещу друг в тъмнината, увити в наметалата си, за да се предпазят от нощния студ. Валеше тих, напоителен дъжд. Муелретът не беше сложил превръзката на устата на Джеър, както беше правил предишните две нощи, а я беше оставил да виси на врата му. Наблюдаваше младежа от Вейл, студените му очи проблясваха, лицето му, бледа сянка в тъмнината на качулката. Нито помръдваше, нито продумваше. Просто седеше и наблюдаваше свития пред него младеж от Вейл. Минутите течаха. Накрая Джеър събра кураж и заговори съществото.

— Къде ме водиш? — попита той предпазливо. Полегатите тесни очи се свиха още повече и в този момент младежът от Вейл разбра, че муелретът го беше чакал да проговори.

— Отиваме в Хай Бенс — отвърна той.

Джеър го погледна въпросително:

— Хай Бенс?

— Планини под Рейвънсхорн, елфце — изсъска другият. — Осстанеш иссвесстно време в тесси планини. Посставя теб в ссатвор на гноми в Дън Фий Арън!

Гърлото на Джеър се сви:

— Затвор ли? Възнамеряваш да ме тикнеш в затвор?

— Мои госсти сстоят там — отвърна другият прехрипнало и се изсмя.

Младежът изтръпна при звука на смеха и се опита да се отърси от страха, който го обзе.

— Защо постъпваш така с мен — попита той сърдито. — Какво искаш от мен?

— Хсс. — Влечугото вдигна кривия си пръст. — Елфцето наисстина ли не сснае? Не рассбира ли? — Загърнатата фигура се наведе напред. — Тогава сслушай, малки хора. Сслушай! Насс били надарени хора, госсподари на шивота на вссицки планини. Преди много години дошъл при насс Госсподаря на мрака и беше ссключена ссделка. Малки гномсски хора бъдат иссп-ратени да сслушат на Госсподаря на магиите, ако той осстави насей хора бъдат госсподари в планините. Направи това, Госсподарят на мрака, но дойде неговото време, напуссна ссемята. Ние обаце оссте ссме тук. Ние шивеем!

Кривият пръст се сви леко:

— Поссле дойде церни сскитници, исслессли от церната яма на Мейлморд, кацили в насей планини. Сслушат на магията на Госсподаря на мрака. Откашем ссе от наши домове, така исскат. Откашем ссе от малки хора, които ни сслушат. Ссделка ниссто не оссначава. Ние откассваме на черните сскитници, призраците морди. Ние ссъссто ссме ссилни. Но нессто направиха на насс. Отсслабваме и умираме. Не ссе рашдат бебета. Наши хора намалява. Години минават и ние сстанем много малко. Церните сскитници пак кассват ние трябва махаме ссе от планините. Накрая осстанем шепа хора и церните сскитници прогонят насс!

Млъкна и зелените тесни очи се впиха в очите на младежа от Вейл. Изпълнени бяха с гняв и болка:

— Мисслили, че ссъм умрял, церните сскитници, приссраците морди. Церни съсстесства на селото. Но асс шивея!

Джеър гледаше изумен чудовището. Стайтис току-що му беше признал, че муелретите по времето на Ший Омсфорд са продали на Господаря на мрака живота на планинските гноми, за да ги използва в битката срещу Южната земя в провалилата се Трета война на расите. Муелретите са направили това, за да запазят господството си над планинското кралство в Рейвънсхорн. Точно както му беше казал Форейкър и както подозираха джуджетата. Но тогава са дошли Призраците Морди, наследници на силата на черната магия на Господаря на магиите. Сега Източната земя щеше да е тяхна и Рейвънсхорн нямаше вече да принадлежи на муелретите. Когато гущероподобните същества са се противопоставили, Призраците Морди са ги отслабили физически, разбили са им здравето и са ги унищожили. Значи Стайтис наистина е бил прогонен от родината си, когато е бил намерен от джуджетата и откаран в Капаал…

— Но какво общо има това с мен? — попита недоумяващо той.

— Магията! — отвърна веднага муелретът. — Магията, малки приятелю! Исскам това, което ти притешаваш. Пессните, които пееш, трябва да бъдат мои. Имаш магията. Трябва да ми я дадеш!

— Но аз не мога! — възкликна Джеър.

Лицето на другия се изкриви в гримаса:

— Не мошеш ли, малки приятелю? Ссилата на магиите трябва да ссе върне при мой народ, не при Сскитниците Морди. Ти ште сси дадеш магията, елфце. В ссатворите ште ми я дадеш. Ште видиш.

Джеър извърна поглед. Със Стайтис е същото, каквото беше и с гнома сед Спилк. И двамата искат власт над нещо, която Джеър не може да им даде, дори и да иска. Магията на песента на желанията е негова и само той може да я използва. Муелретът няма да има никаква полза от нея, както нямаше да има полза от нея и седът.

Изведнъж му мина мисъл, от която се смрази. Ами ако Стайтис знаеше това? Ако знаеше, че не може да притежава магията, но иска да я използва чрез Джеър? Младежът от Вейл си спомни какво му беше направил в онази килия в Капаал. По какъв начин муелретът беше успял да го накара да разкрие магията?

Косата му настръхна. По дяволите! Ами ако Стайтис знаеше — или само подозираше, че има и други магии? Ами ако той усещаше Кристала на виденията и Сребърния прах?

— Не можеш да ги имаш — прошепна той, преди да се усети какво казва. В гласа му имаше нотка на отчаяние.

Муелретът изсъска тихо:

— Ссатворите ште променят мнението ти, малки хора. Ще видиш.

След това Джеър Омсфорд дълго не можа да заспи. Отново беше завързан и със запушена уста, залутан в мрачните си мисли, заслушан в шума на дъжда и в дишането на спящия муелрет. Входът на малката пещера беше забулен в сенки. Отвън вятърът гонеше буреносните облаци над подгизналата от дъжда земя. Какво трябваше да направи? Зад него беше издирването и провалените му планове да спаси Брин. Пред него бяха затворите на гномите в Дън Фий Арън. Попаднеше ли веднъж в тях, той може би никога нямаше да излезе оттам. Повече от ясно беше, че муелретът има намерение да го държи затворен, докато не открие какво знае Джеър за тайните на магията на елфите. Младежът обаче никога няма да ги издаде. Те бяха негови и той трябваше да ги използва, за да услужи на Краля на Сребърната река в замяна на живота на сестра си. Той никога няма да ги издаде. И все пак усещаше, че въпреки твърдото си решение и смелостта, която би могъл да събере и да се противопостави на похитителя си, рано или късно Стайтис щеше да намери начин и да изтръгне тези тайни от него.

Някъде в далечината се разнесе тътен на гръмотевица, който проехтя зловещо над гората. Още дълго стоя буден, докато накрая изтощението надделя и той заспа. С пукването на зората Джеър и муелретът отново тръгнаха на север. Вече трети ден се влачеха през дъжд, мъгла и прогизнали храсталаци. По обед навлязоха в Хай Бенс. Планината беше мрачна и скалиста — купчина от назъбени върхове и чукари, които се издигаха от двата бряга на Сребърната река там, където тя се спускаше и излизаше от високите планини под Рейвънсхорн. Двамата се изкачваха по склоновете, обгърнати от мъгла, която лепнеше по скалите. Накрая, когато денят си отиде и настъпи вечерта, те застанаха на издадена скала над крепостта Дън Фий Арън.

Дън Фий Арън приличаше на замък — комплекс от стени, кули наблюдателници и укрепления. Цялата крепост имаше мрачен и неприветлив вид, сякаш беше изградена от дъжда пред тях, който сигурно не преставаше да вали дори в най-хубавото време, помисли си Джеър. Мълчаливо излязоха от гората. Високият Муелрет водеше накуцващия младеж от Вейл. Минаха през храстите и шубраците и влязоха в лагера. Гноми преследвачи и задържани от най-различни слоеве и с най-различно положение минаваха край тях, загърнати в плащове и с качулки на главата, потънали в собствените си грижи. Никой не ги попита нищо. Никой не се загледа в тях. Минаха през каменни парапети и тесни пътеки, спуснаха се по стълби, после прекосиха коридори. Джеър изпита чувството, че светът се стеснява и затваря около него. Усети смрадливата миризма на мястото, вонята на застояло в килиите. Тук обричаха живота на пълна изолация, без изобщо да му мислят. Зазиждаха живота зад тези стени и го забравяха.

Стигнаха до огромна сграда. За прозорци й служеха тесните процепи в камъка, вратите бяха масивни и обковани с желязо. Когато влязоха ги обгърна мъртвешка тишина.

— Ссатвор, елфце — прошепна зад Джеър муелретът. Минаха през лабиринт от мрачни тъмни коридори с множество врати с ръждясали и покрити с паяжина брави и ключалки, явно недокосвани години наред. Джеър изпита студ и празнота, като гледаше тези безкрайни редици от врати, покрай които минаваха. Ботушите им отекваха глухо в тишината, нарушавана единствено от звън на желязо и дялкане на камък. Джеър гледаше потискащите стени, които се издигаха около него. Как ще се измъкна оттук, чудеше се той? Как ще намеря пътя?

В коридора пред тях блесна факла. Носеше я дребна, загърната в наметало фигура. Беше гном, стар и съсипан. Лицето му беше обезобразено от някаква болест и толкова гадно, че Джеър неволно отстъпи назад. Стайтис се доближи до чакащия грозен гном, наведе се над него и направи няколко знака с пръсти. Гномът отговори по същия начин. Махна им да го последват.

Навлизаха все по-навътре в затворите. Светлината от външния свят напълно изчезна. Единствено горящата и димяща факла им показваше пътя в тъмнината.

Най-после спряха пред обкована с желязо врата, като всички останали, покрай които бяха минали. Гномът дръпна силно резето и го изтегли. Вратата се отвори със скърцане. Стайтис се обърна към Джеър и го въведе в килията. Пространството беше малко, ограничено и празно, с изключение на купчина слама в единия ъгъл и дървена кофа до вратата. Една единствена тясна цепнатина в отсрещната стена пропускаше малко снопче сивкава светлина отвън.

Муелретът се обърна, развърза ръцете на Джеър, свали превръзката от устата му и грубо го блъсна към сламеното легло.

— Това е твое — каза той. — Дом сса малки хора, докато не ми казеш сса магиите. — Посочи с кривия си пръст гнома зад себе си. — Твой пассац, елфце. Той е мой, всее оште ми ссе подчинява. Ням сси е — не прикассва, нито цува. Песни на магията бессполесени сса него. Ште те храни и ште те обсслушва. — Замълча. — Ште ти прицинява болка, ако ти не ссе подцинява.

Гномът беше обърнал обезобразеното се лице към младежа от Вейл, докато Стайтис говореше. Но то беше безизразно и не разкриваше мислите му. Огледа се мрачно.

— Ште кашеш това, което исскам да сснам, елфце — внезапно просъска муелретът. — Ште ми кашеш, инаце ште си осстанеш тук ссавинаги!

Леденият съскащ глас увисна в тишината на малката килия, а жълтите очи на влечугото проникнаха дълбоко в очите на младежа от Вейл. После Стайтис се обърна и излезе. Гномът пазач също се обърна, сграбчи с кривите си пръсти вратата, затвори я и я залости. Останал сам в тъмнината, Джеър се заслуша в шума на отдалечаващите се стъпки. После всичко потъна в тишина.

Минутите течаха бавно и се превръщаха в часове. Той седеше неподвижен в килията, вслушваше се в тишината и си мислеше в какво ужасно безнадеждно положение беше изпаднал. Задушаваше се от острата смрад на застояло и гранясало. Завладяваше го все по-голямо отчаяние. Уплашен беше, толкова уплашен, че не можеше да събере мислите си. Досега, откакто беше напуснал дома си в Шейдската долина, бягайки от преследващите го гноми, тази мисъл не му беше минавала през ум. Сега за пръв път се появи.

Ти ще се провалиш, нашепваше му тя. Щеше да се разплаче, ако можеше, но сълзите бяха заседнали в гърлото му. Може би се страхуваше да направи дори и това. Мисли как да се измъкнеш от това място, заповядваше си той. За всяко положение си има и изход.

Пое дълбоко въздух, за да се овладее. Какво би направил Гарет Джакс при подобни обстоятелства? Пък дори и Слантър? Слантър винаги намираше изход. Слантър умееше да оцелява. Дори Роун Лий щеше да може да измисли нещо.

Мислите му се отплеснаха. Зарея се в спомени за миналото и напразно се мъчеше да не се отдава на мечти какво би могло да бъде. Те бяха илюзия, фалшива представа за истини, изкривени в безразсъдството на отчаянието му, мечти, които би искал да бъдат действителност.

Най-накрая се насили да стане и се заразхожда в тесния си затвор. Разглеждаше това, което вече беше видял. Докосваше влажния студен камък, взираше се в сивото снопче, която се промъкваше през процепа. Обикаляше килията и я изучаваше без определена цел. Просто чакаше емоциите му да се уталожат и мислите му да се подредят.

Изведнъж реши да използва Кристала на виденията. Ако искаше да има някаква представа с колко още време разполага, той трябваше да разбере какво се беше случило на Брин.

Бързо извади Кристала на сребърната верижка от укритието в куртката. Постави го внимателно в свитите си длани и се взря в него. Чуваше гласа на Краля на Сребърната река, който му шепнеше, предупреждаваше, че с помощта на този Кристал той ще може да следва пътя на Брин. Просто трябваше само да му попее…

Запя тихо. В началото гласът му изневери. Задушаваше се, все още в плен на чувствата, които упорито отказваха да го оставят на мира. Опита се да преодолее чувството си на несигурност и се насили. Звукът на песента на желанията изпълни килията. Почти веднага Кристалът заблестя ярко в тъмнината и прогони сенките.

Веднага видя, че това беше светлината на малък огън. Брин стоеше пред него, загледана в пламъците. Подпряла беше хубавото си лице на дланите. После вдигна очи, сякаш търсеше нещо. Изглеждаше напрегната и тревожна, почти съсипана. Отново сведе очи и въздъхна. Потръпна леко, сякаш искаше да сподави ридание. Изглеждаше напълно отчаяна. Явно й се беше случило нещо крайно неприятно…

Гласът на Джеър секна от тревогата, която изпита за сестра си. Помръкналото й лице трепна и изчезна. Поразен, младежът от Вейл продължи да гледа втренчено Кристала.

Къде ли е Аланон, чудеше се той. Не го видя в Кристала.

Като листа, понесени от вятъра, шепнеше му гласът на Краля на Сребърната река. С нея ще бъде свършено.

После той стисна Кристала в дланите си и впи невиждащи очи в тъмнината.

ГЛАВА 27

Нощта се беше спуснала над горите на Анар, когато Брин Омсфорд видя светлините. Те премигваха като светулки през дърветата и сенките, които се простираха далеч в мрака, малки, изплъзващи се, далечни.

Тя забави крачка, обви Роун с ръце, за да не падне. Съсипана беше от умора, но се насилваше да подкрепя планинеца, който беше отпуснал глава на рамото й и изгаряше от треска.

— … Не мога да открия къде… загубих, не мога да открия… — бълнуваше той и така я стисна, че й причини болка.

Тя му шепнеше непрестанно, за да чува гласа й и да знае, че е до него. Роун бавно отпусна пръсти и млъкна.

Брин се взря в светлините. Те танцуваха сред все още отрупаните с есенни листа клони на дърветата като малки светли точици. Огън! — прошепна си тя и думата се блъсна в отчаянието и безнадеждността, които се напластяваха и я притискаха все по-силно, откакто беше тръгнала на изток от Чард Раш. Толкова далеч във времето й се струваше всичко. Аланон го нямаше, Роун — тежко ранен, тя — сама. Стисна очи при спомена. Вървяла беше целия следобед и през нощта. Следваше течението на Чард Раш на изток и се беше надявала, молила се беше реката да я изведе при друго човешко същество, което да й помогне. Не знаеше колко време беше вървяла, нито колко път беше изминала. Загубила беше чувството си за време и разстояние. Знаеше само, че, кой знае как, тя беше продължила да върви, без да спира.

Изправи се. Светлинките блещукаха дружелюбно. Моля ви! — умоляваше тя безгласно. Моля ви, дано това е помощта, от която се нуждая!

Тръгна бавно напред. Роун се беше вкопчил в раменете й и се влачеше отпуснато. Брин вървеше с наведена глава, за да се предпази от ниските клони на дърветата и храсталаците, които я удряха в лицето. Местеше единия крак след другия с несломимо упорство и продължаваше напред. Останала беше почти без сили. Ако тук не намереше помощ…

Внезапно дърветата се разредиха и тя видя източника на светлината. Пред нея се мержелееше сграда. Тя беше потънала в мрак с изключение на тънките струйки светлина, които се промъкваха през две места на тъмния й квадратен силует. Някъде отвътре долитаха гласове, глухи и завалени.

Подхвана Роун и продължи. Постепенно сградата се очерта ясно. Ниска, едноетажна дървена постройка с островърх покрив, изградена върху каменна основа, с покрита веранда. На доста разстояние зад сградата имаше конюшня с два коня и магаре. Предната част на постройката беше с много прозорци, затворени и със спуснати капаци. През процепите на капаците се процеждаше светлина на газени лампи.

— Още малко, Роун — прошепна тя. Знаеше, че нямаше да я разбере, но щеше да реагира на звука на гласа й.

Когато стигна на десетина крачки от верандата, видя табела, която висеше от стрехите на покрива. На нея пишеше: Търговски център „Рукър лайн“.

Нощният вятър поклащаше леко табелата, която беше издраскана и олющена от времето, и с толкова изсветляла боя, че буквите едва се виждаха. Брин й хвърли бърз поглед и отново погледна къщата. Единственото, което я интересуваше, беше дали ще намери някакви хора.

Изкачиха се на верандата и застанаха пред вратата. Брин натисна дръжката и гласовете вътре замлъкнаха. После Девойката от Вейл бутна тежката врата и я отвори.

Десетина груби лица се обърнаха към тях и ги загледаха изненадано и подозрително. Трапери, помисли изтощена Брин — брадати и размъкнати, дрехите им от износена животинска кожа. Изражението на лицата им беше сурово. Седяха на групи до импровизиран бар — дървени греди, поставени върху бурета с бира. Зад него имаше струпани животински кожи и провизии. В стаята бяха поставени няколко малки маси и столове. От полегатите греди на ниския таван висяха газени лампи.

Брин стоеше до отворената врата, увила ръце около Роун, и чакаше.

— Това са духове — измърмори някой от бара. Чу се шум от влачене на крака.

Висок, слаб мъж по ръкави и с престилка, тръгна към тях, като клатеше бавно глава:

— Ако бяха мъртви, нямаше да имат нужда да отварят вратата, нали така? Те просто щяха да минат през нея!

Стигна до средата на стаята и спря:

— Какво ви се е случило, момиче?

Едва сега Брин осъзна, със замъгления си от изтощение и болка мозък, че видът им е кошмарен. Как ли изглеждаха на тези мъже? Като нищо можеха да са дошли от света на мъртъвците — две съсипани от умора и окъсани същества, прогизнали до кости и кални, с изпити от изтощение лица, едва крепящи се на крака, подпирайки се един на друг като сламени плашила. Главата на Роун беше превързана с напоено с кръв парче плат, но си личеше, че раната е дълбока и продължава да кърви. На гърба му ножницата на Меча на Лий висеше празна. Собственото й лице беше кално и изпито, погледът й отнесен. Те стояха в светлината на отворената врата и се олюляваха на черния фон на нощта. Същински призраци!

Брин се опита да проговори, но думите не излизаха от устата й.

— Ей, вие, я помогнете! — провикна се високият мъж към седящите на бара и се завтече да прихване Роун. — Хайде, помогнете!

Мъж със загоряло лице веднага се доближи и двамата помогнаха на девойката от Вейл и на планинеца да стигнат до най-близката маса и да седнат. Роун изпъшка, отпусна се тежко и главата му клюмна.

— Какво ви се е случило? — повтори високият мъж въпроса си и намести младежът от Вейл на стола, за да не падне. — Този изгаря от температура!

Брин преглътна с мъка:

— Загубихме конете си, докато слизахме от планината — излъга тя. — Още преди това му беше прилошало, но сега е много по-зле. Вървяхме по брега на реката, докато стигнем дотук.

— Това е моят дом — осведоми я високият мъж. — Търговец съм. Джефт, донеси бира за тези двамата.

Траперът със загорялото лице отиде зад бара, отвори канелката на едно буре и наля бира в две чаши.

— Защо не ни почерпиш и нас с по една, Стеб — провикна се един от мъжете на бара.

Търговецът го стрелна злобно, отметна кичур коса от оплешивялото си чело и се обърна към Брин:

— Не би трябвало да се мотаете в тези планини, момиче. Тук, горе, има и по-лоши неща от треската.

Брин кимна, без да каже нещо. Устата й беше пресъхнала. След малко дойде мъжът с чашите с бира. Подаде едната на Брин, а после дълго подпира Роун, докато си изпие неговата. Планинецът с труд улучваше чашата и се давеше, когато отпиваше. Траперът я отстрани с рязко движение.

— Остави го да пие! — провикна се онзи от бара.

Друг се изсмя:

— Глупости! Ще отиде на вятъра! Трябва да си глупак, за да не виждаш, че той умира!

Брин стрелна гневно мъжа. Той забеляза погледа й и тръгна бавно към нея с нагла усмивка. Другите се помъкнаха след него, намигаха си съзаклятнически и хихикаха.

— Какво има, момиче? — присмя се мъжът? — Страх те е, че…?

Брин мигновено стана и почти, без да осъзнава какво прави, измъкна дългия си нож от ножницата и го завря под носа му.

— Е хайде, стига — намеси се бързо Джефт на нейна страна и я побутна леко да седне. — От това няма нужда, нали?

Застана пред наглия мъж. Траперът беше едър мъж и се извисяваше над останалите пред него. Мъжете от групата се спогледаха разколебани.

— Уверявам те Джефт, не съм мислил нищо лошо — измърмори нахалникът. Погледна към Роун. — Просто полюбопитствах за тази ножница. Гравираното украшение ми заприлича на някакъв кралски печат. — Премести очи върху Брин. — Откъде сте, момиче?

Изчака малко, но девойката от Вейл не отговори.

— Е, както и да е — сви той безразлично рамене. Върна се на бара, последван от цялата свита. Подновиха пиенето и започнаха да си говорят тихо, с гръб към тях. Джефт ги изгледа, после коленичи до Брин.

— Боклуци — измърмори той презрително. — Лагеруват на запад от Спанинг Ридж и се правят на трапери. Живеят чрез хитрини и от несгодите на другите.

— От сутринта се наливат и си прахосват времето — поклати глава търговецът. — Но винаги имат пари за бира. — Погледна девойката от Вейл. — По-добре ли се чувстваш сега?

Брин му се усмихна:

— Много по-добре, благодаря. — Погледна камата в ръката си. — Не знам какво ме е прихванало. Наистина не знам какво ми беше…

— Ш-т, просто забрави. — Едрият трапер я потупа по ръката. — Изтощена си, това е всичко.

До него Роун Лий стенеше тихо, от време на време повдигаше глава и се взираше с невиждащи очи в пространството. После отново се унасяше.

— Трябва да направя нещо за него — каза тревожно Брин. — Трябва да измисля нещо и да спра треската му. Имате ли нещо тук, което би могло да помогне?

Търговецът погледна разтревожен трапера, после поклати глава:

— Не ми се е случвало да виждам толкова лоша треска, момиче. Имам някакъв сироп за ободряване. Може и да помогне. Пробвайте. Дай на момчето от него да видиш дали ще отнеме треската. — Отново поклати глава. — Може би най-добре ще е да поспи.

Брин кимна. Мозъкът й беше замъглен. Изтощението я приковаваше към стола и тя наблюдаваше с празен поглед камата. После бавно я пъхна обратно в ножницата. Какво си беше въобразила, че ще направи? Никога в живота си не беше наранявала никого. Вярно, че мъжът от западната страна на Спанинг Ридж се беше държал нагло, дори заплашително, може би, но дали тя наистина беше застрашена? Бирата я загря и през тялото й мина топла вълна. Беше уморена и ужасно раздразнителна. Дълбоко в себе си изпитваше някакво странно чувство, че губи нещо, че нещо й се изплъзва.

— Тук няма много възможности за спане — казваше търговецът Стеб. — Зад конюшнята има пристроена стая, нещо като склад, която използвам през ловния сезон. Можете да прекарате нощта там. Има печка, легло за приятеля ти и сламеник за теб.

— Чудесно — измърмори Брин и за своя изненада откри, че плаче.

— Хайде, хайде. — Едрият трапер постави ръка на рамото й и я прикри от погледите на мъжете на бара. — Не бих искал онези там да те видят в това състояние, момиче. Бъди силна, хайде.

Брин кимна, изтри сълзите и стана;

— Нищо ми няма.

— Одеалата са в бараката — каза търговецът и стана. — Ей, сега ще ви настаня.

С помощта на Джефт той вдигна Роун Лий на крака, изведе го от стаята и го поведе по къс тъмен коридор, който минаваше край няколко складови помещения. Брин хвърли бърз поглед на мъжете до бара и излезе. Погледите, с които те я изпратиха, не я интересуваха много.

Търговецът, Джефт, Роун и Брин минаха през малка дървена врата в задната част на къщата и тръгнаха към конюшнята и пристройката. Търговецът мина напред, запали една газена лампа, окачена на гвоздей на стената, после разтвори широко вратата на стаята и ги пусна да влязат. Вътре беше чисто, макар че въздухът беше малко застоял. Имаше два прозореца с капаци. По стените висяха ремъци на хамути и амуниции: на впрегатни животни. В единия ъгъл имаше малка печка, поставена в каменна ниша, а до нея легло.

Търговецът и траперът поставиха внимателно изгарящия от треска планинец в леглото и го покриха с одеалата. После запалиха печката и донесоха един сламеник за Брин. Преди да тръгнат, търговецът постави газената лампа на каменна полица до печката и подаде на девойката малко шише с кехлибарен цвят.

— Това е сиропът за треската му — каза й той. — Дай му да отпие две глътки — не повече. На сутринта — още две. — Поклати недоверчиво глава. — Дано да му помогне, момиче.

Тръгна да излиза и пак се обърна:

— На вратата има резе. Пусни го — каза той и затвори тихо след себе си.

Брин пусна резето. Чу разговора им отвън.

— Пасмина, онези от Спининг Ридж — промърмори траперът.

— Като всички останали — съгласи се търговецът.

— Време е да тръгвам — каза Джефт. — Имам няколко часа път до лагера.

— На добър път — отвърна търговецът.

Поотдалечиха се и гласовете им долетяха приглушено.

— Няма да е лошо да си нащрек с тая сбирщина вътре, Стеб — посъветва го траперът. — Внимавай.

После гласовете напълно заглъхнаха.

Брин се върна при Роун. Повдигна го внимателно и го насили да поеме две глътки от сиропа, който търговецът й даде. После пак го постави върху леглото и го зави.

Седна до печката, уви се в одеалото и остана неподвижна. Върху стената на малката стая, осветена от самотния пламък на газената лампа, сянката й се извисяваше пред нея като черен гигант.

Овъглената част на все още горящия пън се разпадна с тъп звук и Брин се стресна. Не можеше да прецени колко дълго беше спала. Потърка уморено очи и се огледа. Беше тъмно и тихо. Фитилът на газената лампа светеше слабо и самотно сред сенките на стаята.

Веднага се сети за Аланон. Трудно й беше да повярва, че друидът го няма. Имаше чувството, че всеки момент на вратата ще се почука и дълбокият му глас ще извика името й. Като сянка, която идва и си отива заедно със светлината на деня — така го беше описал Роун в нощта, преди друидът да умре…

Стресна се и ужасно се засрами, че си беше позволила да произнесе тази дума дори само на ум. Но Аланон наистина беше умрял, напуснал беше света на простосмъртните, както е писано на всички, отишъл си беше от Четирите земи, отнесен от баща си — може би там, където Бремен беше чакал. За миг се замисли над тази възможност. Възможно ли беше той наистина да е с баща си? Спомни си какво й беше казал: „Когато приключиш с издирването, Брин, ще ме намериш тук“ Значеше ли това, че той също се беше обрекъл на едно адско съществувание, затворен между света на живота и на смъртта?

Сълзи напълниха очите й и тя бързо ги изтри. Не можеше да си позволи да плаче. Аланон си беше отишъл и тя беше сама.

Роун Лий се размърда неспокойно под дебелите одеала. Дишаше остро и неравномерно. Тя стана бавно и се доближи до леглото. Изпитото му, загоряло лице беше горещо, сухо и силно опънато от треската, която изтощаваше тялото му. В миг потрепери, сякаш му стана студено, после се изпъна. Устните му шепнеха думи, смисълът на които се губеше.

Какво трябва да направя с него — питаше се девойката от Вейл безпомощно. Де да имах уменията на баща ми. Дадох му сиропа. Завих го с одеалата, за да не му е студено. Но изглежда това не помага. Какво друго трябва да направя?

Отровата на Джачайра, тя го мори, знаеше го. Аланон й беше казал, че отровата поразява не само тялото, но й духа. Тя уби друида. Вярно, раните му бяха много по-лоши от раните на Роун, но все пак той беше Аланон, много по-силен от младежа от Вейл. Тялото му трудно щеше да се пребори дори и с много по-леки наранявания.

Седна до него в леглото и докосна нежно ръката му. Нейният покровител. Усмихна се тъжно. А сега кой ще покровителства самия него?

В съзнанието й се промъкнаха спомени, смътни и объркани. През толкова неща бяха преминали, докато стигнат до тази самотна, отчаяна нощ, тя и младежът от Вейл. И то на каква ужасна цена. Паранор го нямаше. Аланон беше мъртъв. Дори Мечът на Лий го нямаше. Единственото, което остана, беше песента на желанията.

И все пак Аланон беше казал, че песента на желанията е достатъчна…

Чу провлечени тихи стъпки върху пръстта в конюшнята. Надарена със сетивата на прадедите си елфи, тя долови шума, който други не биха чули. Скочи, забравила умората.

Навън имаше някой, някой, който не искаше да бъде чут.

Протегна ръка към дългата си кама, после я отпусна. Не би могла да направи това. Не би трябвало.

Дръжката на вратата се задвижи нагоре-надолу и спря.

— Кой е? — извика тя.

Отвън някой само изруга тихо и после няколко тежки тела блъскнаха вратата. Брин отстъпи и се огледа. Търсеше друго място, откъдето би могла да се измъкне навън. Телата отново насилиха вратата. Желязната ключалка поддаде, щракна силно и пет тъмни фигури нахлуха в стаята с извадени ножове, които проблясваха на слабата светлина на газената лампа. Скупчиха се в сенките. Бяха пияни.

— Махайте се оттук! — викна им грубо тя, едновременно разярена и уплашена. Отговориха й със смях и един от натрапниците пристъпи напред в светлината. Веднага го позна. Беше един от мъжете, които живеят на запад от Спанинг Ридж, един от онези, които търговецът Стеб беше нарекъл крадци.

— Красиво момиче — изломоти той. — Хайде… ела насам. Петимата се примъкнаха напред и се раздалечиха един от друг. Би мигла да се опита да се промъкне край тях, но това означаваше да остави Роун сам, а тя нямаше такова намерение. Отново доближи ръка до камата.

— Ти пък сега, недей да правиш това… — каза тихо първият и се придвижи още по-напред. Изведнъж скочи, много по-бързо за човек, който беше пил толкова много, стисна китката й и изби оръжието от ръката й. Другите моментално се доближиха, сграбчиха дрехите й, задърпаха я към себе си, събориха я на земята. Тя яростно се съпротивляваше, замахваше с юмруци към нападателите. Те обаче бяха много по-силни от нея и й причиняваха болка.

После нещо в нея щракна, също като ключалката на вратата, когато натрапниците я избиха. Мислите й се разпиляха и всичко изчезна в миг на заслепяващ гняв. Онова, което последва, беше само инстинкт, силен и бърз инстинкт. Започна да пее. Този път песента на желанията прозвуча съвсем различно от всички предишни. Тя изпълни тъмната стая с ярост, която нашепваше за смърт и безсмислено унищожение. Нападателите отстъпиха назад, преплитайки крака, с широко отворени очи и уста, поразени и невярващи. Вдигнаха ръце, за да прикрият очите си. Загърчиха се в агония. Песента на желанията проникваше в сетивата, пробиваше си път в съзнанието, мачкаше го. В нея кънтеше безумие и ярост. Звънтеше болка, толкова горчива, почти осезаема.

Петимата от Спанинг Ридж се задушиха от звука й. Заблъскаха се един друг и се мъчеха да стигнат до вратата, през която бяха влезли. Разкрещяха се. Девойката от Вейл продължаваше да пее, напълно обладана от безумие, което никакъв разум не можеше да спре. Песента на желанията се извиси. Животните в обора буйстваха. Риеха с крака, мятаха се и се блъскаха яростно в преградите. Изплакваха болката си. Гласът на девойката разкъсваше душите им.

Накрая петимата успяха да стигнат до вратата и се измъкнаха залитайки, обзети от подлудяващо отчаяние. Превити на две, сякаш счупени от нещо. Тресяха се и скимтяха. Кръв шуртеше от устите, от очите, от ноздрите им. Закрили бяха лицата си с ръце. Сплетените им пръсти завършваха с криви животински нокти.

Брин ги видя отново, когато заслеплението на беса й изчезна. Видя и търговеца Стеб, който се появи неочаквано от тъмнината. Натрапниците се стрелнаха край него с ужасени лица. Той също спря и отстъпи, закрил очи с ръце. Разумът й се върна, когато внезапно усети чувство на вина. Песента секна.

— По дяволите — извика тя тихо, поразена и невярваща.

Полунощ дойде и отмина. Търговецът отново я беше оставил сама и се беше върнал в уюта на къщата си, уплашен и угнетен. В тъмнината на празното пространство, където се намираше търговският център „Рукър лайн“ всичко беше тихо и спокойно.

Брин се наведе към печката. В нея горяха нови дърва, пращяха и пускаха искри. Обгърнала беше свитите си в колената крака, върху които беше подпряла брадичка. Приличаше на дете, потънало в мисли.

Нейните мисли обаче бяха мрачни и пъкаха от зли духове. В тях се появяваха откъслечни думи на Аланон, нашепваха й това, което тя толкова дълго отказваше да чуе. Песента на желанията е сила, която няма и никога не е имала равна на себе си. Тя ще те закриля. Ще ти помогне да стигнеш невредима до края на диренето. Тя ще унищожи Илдач. Или мен, помисли си тя. Или тези, които са около мен. Тя може да убива. Може да убие и мен.

Размърда се, схваната от позата, в която толкова дълго беше седяла, а в черните й очи прозираше страх. Втренчи се в решетъчната врата на печката и се загледа в червения блясък на пламъците, които танцуваха вътре. Та тя можеше да убие тези петимата, помисли си тя отчаяно. Може би щеше да ги убие, ако не бяха успели да намерят вратата.

Гърлото й се стегна. Какво щеше да предотврати подобно нещо следващия път, когато бъде принудена да използва песента на желанията?

Зад нея Роун стенеше тихо и се мяташе под одеалата. Тя се обърна бавно, потърси лицето му, наведе се и поглади челото му. Той беше ужасно пребледнял и неспокоен, пареше. Дишаше още по-тежко и издаваше хриптящи звуци, сякаш всяко поемане на въздух представляваше огромно усилие, което изцеждаше силите му.

Коленичи до него. Поклати глава. Сиропът не му беше помогнал. Планинецът отслабваше все повече и повече, а отровата проникваше все по-надълбоко в организма му и изсмукваше жизнените му сокове. Ако действието й не бъде спряно, той ще умре…

Като Аланон.

— Не — извика тя тихо, решително и сграбчи ръката му, сякаш можеше да задържи живота, който постепенно го напускаше.

В този момент разбра какво трябваше да направи. Спасител и унищожител — така беше казал за нея духът на Бремен. За тези крадци тя беше унищожител. За Роун може би щеше да бъде спасител.

Продължи да държи ръката му, наведе се до ухото му и започна да пее. Песента на желанията се изплъзваше от устните тихо и нежно, понасяше се като невидим дим във въздуха около двамата. Протегна предпазливо ръка към болния планинец, мъчеше се да напипа болката, която той усещаше, търсеше източника на отровата, която го убиваше.

Трябва да се опитам, повтаряше си тя на ум, докато пееше. Трябва! До сутринта него няма да го има. Отровата ще се е разнесла по целия му организъм — отрова, която засяга не само тялото, но и духа. Аланон й го каза. В такъв случай магията на елфите вероятно ще може да открие лек.

Тя пееше. Мелодията се лееше, нежно и бавно, все по-плътно загръщаше планинеца и го доближаваше до нея. Постепенно той престана да трепери и да се мята, успокои се под утешителните звуци на песента. Отпусна се под одеалата, започна да диша по-свободно и по-дълбоко.

Минутите се нижеха мъчително бавно, а девойката от Вейл пееше ли пееше и чакаше промяната, която усещаше, че ще стане. Накрая тя наистина стана, но толкова внезапно, че девойката от Вейл едва не загуби контрол над това, което правеше. От съсипаното изнемощяло тяло на Роун отровата на Джачайра се издигна като червена мъгла, разсея се от лежащия в безсъзнание планинец, понесе се над него, завъртя се зловещо в слабата светлина на газената лампа и съскайки, за миг увисна над жертвата си. Брин задържа магията на песента на желанията между отровата и Роун Лий. После отровата бавно изчезна в небитието.

На леглото до нея лежеше Роун Лий с лице, обляно в пот. Нямаше го вече онзи изпит и изтерзан вид. Дишането му отново се беше нормализирало. Брин престана да пее и го погледна през насълзените си очи.

Успях, тържествуваше тихо тя. Използвах магията за добро. Този път бях спасител, а не унищожител.

Девойката от Вейл зарови лице в топлото тяло на Принца на Лий и го прегърна. След миг заспа.

ГЛАВА 28

Останаха два дни в търговския център „Рукър лайн“. Чакаха Роун да събере достатъчно сили, за да могат да продължат на изток. До сутринта треската спря и планинецът се успокои, но беше напълно изтощен и неспособен да тръгне на път. Брин помоли търговеца Стеб да им разреши да ползват стаята още един ден и той се съгласи. Донесе им храна, бира, лекарства и още одеала, но категорично отказа да вземе пари. Уверяваше девойката от Вейл, че за него е удоволствие да им помогне. Чувстваше се обаче неспокоен в нейно присъствие и упорито избягваше погледа й. Брин го разбираше много добре. Търговецът беше любезен и почтен човек, но вече се плашеше от нея и от това, което тя можеше да направи с него, ако й откажеше помощта си. Вероятно той щеше така или иначе да й помогне от най-обикновено благородство, но страхът явно допринасяше за прекалено настойчивото му гостоприемство. Очевидно усещаше, че по този начин той щеше да се отърве от нея най-бързо и най-лесно.

През по-голямата част от времето Брин стоеше в стаята и се грижеше за Роун. Говореха си за това, което им се беше случило след смъртта на Аланон и разговорите май им помагаха. И двамата бяха потресени от случилото си, но докато споделяха чувствата си у тях се засилваше убеждението, че трябва да завършат диренето, което друидът им беше завещал. Между тях се породи нова близост, по-силна и по-определена. След смъртта на Аланон те нямаше на кого да разчитат, освен един на друг и всеки влагаше нов смисъл в присъствието на другия. Останали сами в уединението на малката пристройка зад обора на търговеца, те разискваха почти шепнешком решенията, които бяха вземали и които ги бяха докарали до това положение, както и избора, който тепърва ще трябва да направят. Така те постепенно се свързаха тясно и се сляха в едно.

И все пак въпреки спойката им по дух и по цел, имаше нещо, за което Брин не можеше да говори, дори и с Роун Лий. Тя не можеше да му каже за кръвта, която Аланон беше взел от собственото си смъртно ранено тяло и я беше поставил на челото й — кръв, която по някакъв начин трябваше да я обвърже с него, да я врече в него, дори и в смъртта. Не можеше да сподели с планинеца и начина, по който беше използвала песента на желанията — първия път в момент на ярост, обзета от желание да унищожава човешки живот, втория, в момент на отчаяние, изгаряща от желание да спаси човешки живот. Не можеше да говори за тези неща с Роун — отчасти защото тя самата не ги разбираше напълно и отчасти защото последиците я плашеха толкова много, че тя не беше сигурна дали иска да говори за тях. Кръвната клетва беше толкова далечна по цел, че нямаше смисъл да се разисква в момента. Използването на песента на желанията беше породено от емоции, а тя се зарече никога вече да не дава воля на подобни чувства.

Имаше и друга причина, поради която тя не говореше с Роун за тези неща. Планинецът и без това си имаше достатъчно тревоги заради Меча на Лий. Всъщност той беше толкова потиснат от загубата, че едва ли беше в състояние да мисли за нещо друго. Твърдо беше решил да си го върне, каза й го неведнъж. Щял да го търси, независимо на каква цена. Упорството му я плашеше, защото той се беше обвързал с меча така, сякаш оръжието се беше превърнало в част от него. Планинецът не вярваше, че ще може да надживее това, което го очакваше занапред, без този меч, мислеше си тя. Роун имаше чувството, без него той със сигурност ще бъде загубен.

Докато го слушаше да говори за това и усещаше колко силно зависим е станал от магията на меча, девойката от Вейл си мислеше и за собствената си зависимост от песента на желанията. Това е само игра — беше си повтаряла тя — но то е било лъжа. Тя е всичко друго, но не и игра. Песента на желанията е магия, точно толкова опасна, колкото и Мечът на Лий. Тя може да убива. Всъщност тя е това, което баща й винаги беше казвал — право по рождение, без което тя щеше да бъде по-добре. Аланон я беше предупредил преди да умре: силата на песента на желанията е нещо, което не съм виждал досега. Думите му звучаха мрачно в ушите й, докато слушаше Роун. Сила да лекува. Сила да унищожава. Видя ги и двете. Трябваше ли да бъде зависима от магията така, както Роун изглеждаше зависим от меча в момента? Кой щеше да бъде господарят — тя или магията на елфите?

Баща й се е мъчил сам да намери отговора на този въпрос. Опитвал се е, когато е трябвало да надвие неспособността си да овладее силата на магията, съдържаща се в камъните на елфите. Успял е, издържал е на лашкащите го сили, които тя е освободила вътре в него и после я захвърлил завинаги. Въпреки това той е трябвало да плати цената за краткотрайното й използване — магията от камъните на елфите се предала на децата му. Така че борбата с нея ще трябва да се води още веднъж. Какво обаче ще стане, ако този път силата няма да може да бъде овладяна?

Вторият ден си отиде и настъпи нощ. Девойката от Вейл и планинецът изядоха донесеното от търговеца месо. Когато Роун се почувства уморен и заспа, Брин излезе, за да подиша острите и свежи благоухания на есенната нощ и да се наслади на осветеното от луната и звездите небе. Когато минаваше покрай търговския център, тя забеляза търговеца, който седеше на празната веранда и пушеше лула. Тази вечер никой не беше дошъл на пиене или на разговорка и той беше сам.

Тя тихо се доближи до него.

— Добър вечер — побърза да я поздрави той и се изправи в стола си прекалено бързо, сякаш се готвеше да избяга.

Брин кимна.

— Утре си тръгваме — уведоми го тя и й се стори, че в погледа му пробягна чувство на облекчение. — Много ви благодаря за помощта.

Той поклати глава:

— Няма за какво. — Замълча и прокара пръсти през оредяващата коса. — Ще се погрижа да ви осигуря храна поне за първите няколко дни.

Брин не се възпротиви. Безсмислено беше да се противопоставя на това, което й предлагаха.

— Имате ли някакъв лък — попита тя, като си мислеше за Роун. — Лък, който да можем да използваме за лов, когато…

— Лък ли? Да, имам един — каза търговецът, моментално стана и изчезна нанякъде. Минута след това се появи с лък и стрели. Вземи ги — настоя той. — Безплатно, естествено. Добри, солидни оръжия. Така или иначе, те са си твои. Оставиха ги онези, които ти прогони. — Усети се какво каза и се изкашля смутено. Както и да е, вземаш ги — довърши той.

Постави ги пред нея и отново седна на стола си, като барабанеше нервно с пръсти по дървената подпора за ръката.

Брин взе лъка и стрелите.

— Те всъщност не ми принадлежат, знаеш ли — каза тя тихо. — Най-малко заради… това, което се случи.

Търговецът погледна краката си и отвърна:

— Не са и мои. Ти ще ги вземеш, момиче.

Дълго мълчаха. Търговецът не я поглеждаше, вперил очи в тъмнината зад нея. Брин поклати глава.

— Позната ли ти е местността на изток оттук? — попита Брин.

— Не много добре. Неприветлива е — каза той, без да я поглежда.

— Има ли някой, който би могъл да ми каже нещо повече за нея?

Търговецът не отговори.

— Например траперът, който беше онази вечер тук?

— Джефт? — Търговецът замълча. — Може би. Бил е на много места.

— Как мога да го намеря? — не преставаше тя, чувствайки се все по-неловко от необщителността на мъжа.

Търговецът сключи вежди. Чудеше се какво да й отговори. Накрая я погледна право в очите:

— Няма да му сториш нищо зло, нали, момиче?

Брин го изгледа тъжно и поклати отрицателно глава:

— Не, нямам никакви лоши намерения.

Търговецът я изучава известно време, после извърна поглед:

— Той ми е приятел, разбираш ли? — Посочи с ръка към Чард Раш. — Установил се е на няколко мили надолу по реката, на южния бряг.

Брин кимна. Обърна се, канейки се да си тръгва. После спря:

— Аз съм си същата, каквато бях първата вечер, когато ми помогна — каза тя тихо.

Кожените ботуши се затътриха по дървените греди на верандата.

— Може би на мен не ми изглежда точно така — чу тя отговора му.

Брин сви устни:

— Знаеш ли, не трябва да се страхуваш от мен. Наистина не трябва.

Търговецът спря и погледна в краката си:

— Аз не се страхувам — отвърна той тихо.

Тя постоя още малко и напразно се мъчеше да измисли какво още да каже. После се обърна и си тръгна. Следващата сутрин, малко след зазоряване, Брин и Роун напуснаха търговския център „Рукър лайн“ и се отправиха на изток. Натоварени с храна, одеала и с лъка, който търговецът им даде, те се сбогуваха с него и изчезнаха между дърветата.

Денят беше светъл и топъл. Въздухът трептеше от звуците на живота в гората, наситен с мириса на вехнещи листа. От далечните планини Волфкстааг на запад духаше лек вятър, листата се откъсваха от дърветата, понасяха се на изток бавно и се завъртаха плавно, преди да паднат на земята. Пред тях се разстилаха леко наклонени възвишения и долини. Катерички се разбягваха при шума от приближаващите им стъпки и прекъсваха подготовката си за зимата, която в този ден изглеждаше така далечна.

В средата на сутринта девойката от Вейл и планинецът спряха за малко да починат и седнаха на кух и прояден от червеи пън. Пред тях, на не повече от дванадесетина ярда, Чард Раш течеше на изток към дълбоките гори на Анар.

— Все още не мога да повярвам, че той наистина си отиде — каза Роун, загледан във водите на реката.

Брин много добре знаеше кого имаше младежът предвид.

— И аз — призна тихо тя. Понякога си мисля, че в действителност той изобщо не си е отишъл, че това, което видях, всъщност не се е случило, че ако имам малко повече търпение, той ще се върне, както винаги го е правил.

— Толкова ли странно ще бъде това? — чудеше се Роун. — Толкова ли изненадващо би било, ако Аланон направи точно това?

Девойката от Вейл го погледна:

— Той е мъртъв, Роун.

Планинецът не я погледна, но кимна:

— Знам. — Помълча малко и продължи. — Мислиш ли, че можеше да се направи нещо, за да бъде спасен, Брин?

Погледна я. Питаше я, дали е имало нещо, което той би могъл да направи.

Брин се усмихна тъжно:

— Не, Роун. Той знаеше, че ще умре. Предупреден е бил, че няма да завърши диренето. Мисля си, че той вече беше приел неизбежното.

Роун поклати глава:

— Аз не бих постъпил така.

— Сигурно не — съгласи се Брин. — Може би точно затова е предпочел да не ни казва какво ще се случи. И вероятно това, че е приел неизбежността на нещата е нещо, което ние никога няма да разберем, защото никога няма да разберем самия Аланон.

Планинецът се наведе напред и подпря ръце на изпънатите си крака:

— И така, последният друид изчезна от земята и сега няма кой да се изправи срещу Черните скитници, освен ти и аз. — Поклати безпомощно глава. — Горките ние.

Брин погледна неловко ръцете си, сключени в скута й. Спомни си как Аланон докосна челото й с кървавите си пръсти и потръпна.

— Горките ние — повтори тя тихо.

Починаха си още малко и после пак потеглиха. След около час пресякоха една плитчина, поток с каменисто дъно, който лъкатушеше лениво и се отдалечаваше от бързото течение на главното корито на Чард Раш по едно сухо дере. Забелязаха скрита сред дърветата малка колиба. Тя беше построена от дъсчени трупи, поставени кръстообразно, а цепнатините между тях — запълнени с хоросан. Намираше се в празно пространство на хълм, зад който следваше поредица от ниски възвишения, които се спускаха далеч и стигаха до гората. Няколко овце и кози и една крава пасяха в гората зад колибата. Когато чу стъпките им, старо ловджийско куче се надигна от любимото си място за дрямка до колибата и се протегна доволно.

Гол до кръста Джефт цепеше дърва в отдалечения край на поляната. Когато забеляза младежа и девойката, той заби брадвата в пъна, върху който сечеше дървата, подпря се на гладкия край на дългата дръжка на секирата и зачака.

— Добро утро — поздрави Брин, докато се приближаваха към него.

— Добро утро — отвърна траперът и кимна. Изобщо не изглеждаше изненадан от появата им. Погледна Роун:

— По-добре ли се чувстваш, момче?

— Много по-добре — отвърна Роун. — Донякъде благодарение на теб.

Траперът сви рамене и мускулите на якото му тяло изпъкнаха. Посочи към колибата. — На площадката има кана с прясна вода. Всеки ден я нося от височинката ей там.

Отведе ги до площадката. И тримата пиха жадно. После седнаха и траперът извади лула и тютюн. Предложи на гостите да запалят, но те отказаха. Той запали и задими с лулата си.

— Всичко ли е наред в търговския център? — попита той небрежно. Последва дълго мълчание. — Чух какво се е случило онази нощ на мъжете от Спанинг Ридж.

Бавно премести очи към Брин:

— Тук клюките се разнасят много по-бързо, отколкото си мислите.

Девойката от Вейл издържа на погледа му, като преодоля неудобството си:

— Търговецът ни каза къде да те намерим — отвърна тя. — Каза, че би могъл да ни помогнеш.

Траперът продължи да пуши лулата:

— С какво по-точно?

— Каза ни, че познаваш добре тази местност.

— Отдавна съм тук — призна мъжът.

Брин се наведе към него:

— Вече сме ти длъжници за това, което направи в търговския център. Само че отново се нуждаем от помощта ти. Трябва да намерим път през местността на изток оттук.

Траперът я погледна остро, после извади лулата, която беше стиснал между зъбите си:

— На изток оттук ли? Имаш предвид Дарклин Ридж?

И девойката от Вейл, и планинецът кимнаха утвърдително. Траперът поклати невярващо глава:

— Местността е опасна. Никой не ходи в Дарклин Ридж, ако не е крайно наложително. — Погледна ги. — И до къде искате да отидете?

— До края — отвърна тихо Брин. А после в тресавището Оулдън и Рейвънсхорн.

— Вие сте луди — каза траперът сухо, изтърси пепелта от лулата на земята и я размаза с крак. — Тази земя принадлежи на гномите и Черните скитници, и на още по-зли от тях същества. Никога няма да можете да се измъкнете от там живи.

Те не отговориха. Траперът се загледа в лицата им, потри замислено брадата си, накрая сви рамене.

— Е, сигурно си имате някакви причини за това и не е моя работа да ви се бъркам. Но пак ви казвам, правите огромна грешка — може би най-голямата грешка в живота ви. Дори и траперите не стъпват там. Всеки, който влезе по тези места, изчезва като дим — без никаква следа.

Млъкна и зачака да кажат нещо. Брин хвърли поглед на Роун и после пак погледна мъжа:

— Трябва да отидем. Ще ни помогнеш ли?

— Аз ли? — Траперът се усмихна криво и поклати глава. — А, не. Без мен, момиче. Дори и да тръгнех с вас — нещо, което не бих направил, защото ми е скъп животът — щях да се загубя още на първия ден. — Замълча и ги загледа проницателно. — Ама вие май твърдо сте решили, а?

Брин кимна, без да каже дума и зачака. Траперът въздъхна:

— Е, може би все пак има нещичко, с което мога да ви помогна, стига да сте сигурни, че искате да отидете там. Духна силно в лулата си, за да я прочисти и скръсти ръце пред гърдите си. — Има един старец. Казва се Коглайн. Трябва да е ударил деветдесетака, ако все още е жив. Не съм го виждал вече почти две години, така че не мога да гарантирам, че той все още е там. Но преди две години живееше там горе до едно скалисто образувание, наречено Хартстоун. Намира се точно в средата на Дарклин Ридж. Прилича не огромен комин. — Поклати замислено глава. — Мога да ви дам някакви ориентири. Но пътеките, които водят до там, са много. Местността е много дива. Толкова далеч на изток май единствените живи същества са гномите.

— Мислиш ли, че той ще ни помогне? — попита Брин.

Траперът сви рамене:

— Старецът познава околностите. Цял живот е прекарал там. Идваше насам по веднъж на годината. А през последните две години изобщо не се е вясвал. Оцелява някак си в тази джунгла. — Вдигна гъстите си вежди. — Странна птица е този Коглайн. По-луд е от риба, която се опитва да плува в тревата. Той по-скоро би ви създал неприятности, отколкото да ви помогне.

— Ще се оправим — увери го Брин.

— Може би. — Траперът я изгледа внимателно и каза сериозно:

— Хубава си и не би трябвало да се скиташ в тази страна, момиче, ако, че притежаваш тази песен, която да те закриля. Там има не само крадци и разбойници. На ваше място бих се позамислил повечко, преди да тръгна.

— Размислили сме вече — каза Брин и стана. — Решението е взето.

Траперът кимна:

— Е, тогава вземете толкова вода, колкото можете да носите. Поне да не умрете от жажда.

Донесе прясна вода от потока, който течеше надолу по хълма зад колибата и им помогна да напълнят меховете за вода. После им обясни как да стигнат до Хартстоун, като начерта груба карта върху пръстта пред верандата.

— Пазете се — посъветва ги той и им подаде ръка.

Брин и Роун махнаха за последно сбогом, метнаха провизиите на гърбовете си и се отправиха бавно към дърветата. Зад тях траперът стоеше и ги наблюдаваше. По израза на лицето му се виждаше, че не очаква отново да ги види.

ГЛАВА 29

Вървяха през целия този ден и продължиха на следващия. Следваха извивките на Чард Раш, която се виеше все по-навътре в горите на Анар и пресичаше Дарклин Рийч. Роун се възстановяваше, но все още не беше съвсем във форма, затова напредваха бавно. На втората вечер хапнаха набързо и той веднага заспа.

Брин остана пред огъня, загледана в пламъците. Все още я преследваха невесели спомени и черни мисли. В един момент, преди да й се приспи, изпита чувството, че Джеър е с нея. Несъзнателно повдигна очи и го потърси с поглед. Естествено нямаше никой. Логично беше брат й да е далеч. Въздъхна, затрупа огъня и се уви в одеалата.

Едва в късния следобед на третия ден, след като напуснаха търговския център „Рукър лайн“, Брин и Роун забелязаха скалисто образование, което се чернееше в далечината и разбраха, че най-после са открили Хартстоун.

Силуетът му се очертаваше ясно и контрастно на фона на есенните пъстри багри. Назъбената му горна част се открояваше в плитката гориста низина, над която се извисяваше. Приличаше на комин, грамада от камъни, издълбана от изящната ръка на природата, белязана от капризите на времето, дооформена от годините. Достолепната й сянка беше обгърната в мъртва тишина. Самотен и търпелив, Хартстоун подканяше властно от висотата на положението си, стърчащ насред необятния простор на ширналите се гори на Дарклин Рийч.

Девойката от Вейл и Принцът на Лий стояха на билото на един хребет и оглеждаха местността. Брин чуваше беззвучния шепот на природата, който си пробиваше път през умората и несигурността й и я зовеше. Най-неочаквано се отпусна и успокои. Още една отсечка от дългия поход беше почти измината. В момента спомените от всичко, което беше понесла, за да стигне дотук и предупрежденията за това, което предстоеше, й се струваха странно далечни. Усмихна се на Роун и усмивката й явно изненада планинеца. После докосна нежно ръката му и тръгна надолу по склона на долината.

Едва забележима тясна пътека се виеше през гъстата гора. Слънцето следваше неотклонно пътя си на запад и гората отново се затвори около тях. Подбираха внимателно местата край изгнили пънове, заобикаляха назъбени скалисти образования. Накрая, в долната част, гористият склон премина в равнина. Пътеката се разширяваше и губеше сред разреждащите се гъсталаци и умиращи пънове. Топлите лъчи на следобедното слънце струяха меко през пролуките на преплетените клони над главите им и внасяха светлина в сенчестата гора. Множество полянки изпъстряха гористата долина и създаваха чувство за простор. Почвата стана мека и ронлива, покрита с килим от клонки и листа, които шумоляха приятно под краката на Девойката от Вейл и планинеца.

Малката долина създаваше чувство на уют и задушевност, неприсъщи за пущинаците наоколо и Брин се улови, че мисли за Шейдската долина. Звуците на живот — цвърченето на насекомите, лекото прошумоляване, внезапно и плахо, на движещи се сред дърветата животинки, свежият мирис на есенна гора — всичко й напомняше за останалото далеч зад нея селце на Южната земя. Нямаше я Рапахаладран, но имаше множество поточета, които лъкатушеха лениво край пътя им. Девойката от Вейл дишаше дълбоко. Сега разбираше защо старецът Коглайн беше избрал долината за свой дом.

Пътниците навлязоха дълбоко в гората, а времето се изнизваше бавно. От време на време зърваха Хартстоун през тъмната паяжина от клони. Величествената му сянка се открояваше плътно на синьото небе и те се насочваха към нея. Вървяха без да разговарят, съсредоточени в пътеката пред тях. Наслаждаваха се на звуците и гледката около тях.

Роун Лий стисна предупредително ръката на Брин, спря и се ослуша.

— Чу ли нещо? — попита накрая тихо той.

Брин кимна утвърдително. Беше глас — тънък, много тих, но определено човешки. Почакаха малко. Ослушваха се за посоката, от която идваше. Накрая се насочиха към него. За миг гласът изчезна. После пак го чуха — по-силно. Звучеше ядосано. Човекът, който говореше, беше точно пред тях.

— Я по-добре се покажи, и то веднага! — Гласът беше креслив и пронизителен. — Нямам време за игрички!

Последва сумтене и тихи ругатни. Девойката от Вейл и планинецът се спогледаха озадачени.

— Излез, излез, излез! — изкрещя остро гласът и после се снижи в гневно мърморене. — Ама и аз защо ли не те оставих там в блатото… да благодариш на това мое добро сърце, пусто да опустее…

Последваха още ругатни. После до ушите им долетя шумолене в храстите.

— Много добре знаеш, че и аз си имам номерца, нали? Имам прах. С него мога да изрина земята под краката ти. Имам и магия, с която мога да те навържа на възли! Това ти е добре известно, нали? Ти… Я да видим как ще се изкачиш по въже! Я да те видя как ще направиш това! Ти изобщо способен ли си да правиш нещо друго, освен да ме дразниш? Ама и аз пък, защо ли не те оставя тук сам? Какво ще кажеш, а? Тогава едва ли ще се мислиш за толкова хитър, кълна се! Я веднага се покажи!

Брин и Роун минаха през дърветата и храстите, които им пречеха да видят кой говореше и се озоваха в края на малка поляна с широко езеро в средата. Пред тях един старец пълзеше на четири крака и търсеше нещо. Когато чу приближаващите стъпки, той се изправи.

— Аха! Значи си решил да…! — Спря на средата на изречението като ги видя. — А вие пък кои сте? Всъщност това изобщо не ме интересува. Ама хич не ми пука. Просто се разкарайте веднага там, откъдето сте дошли.

Обърна им демонстративно гръб и продължи да пълзи в края на гората. Хилавата му ръка опипваше земята вляво и вдясно, тялото му — прекършено като суха клонка. Огромни кичури бяла коса и брада се спускаха около раменете му, а зелените му дрехи и късо наметало бяха избелели и износени. Двойката от Вейл и планинецът го изгледаха изумени. После се спогледаха.

— Наистина странно — разгневи се старецът, като изливаше яростта си върху безмълвните дървета. После се огледа и видя, че двамата не си бяха тръгнали. — Ама вие какво още чакате? Разкарайте се оттук! Това е моята къща и аз не съм ви канил! Хайде, марш, марш!

— Тук ли живееш? — попита Роун и се огледа наоколо.

Старецът така го погледна, сякаш виждаше пред себе си кръгъл идиот:

— Абе ти глух ли си? Не чу ли какво ти казах. Какво друго бих могъл да правя тук по това време?

— Не знам — призна планинецът.

— В този час на деня човек трябва да си е у дома! — продължи да го нахоква другият. — Интересно какво правите вие тук? Нямате ли си собствени домове?

— Идваме чак от Шейдската долина в Южната земя — опита се да обясни Брин, но старецът така я изгледа, сякаш беше празно пространство. — Тя се намира под Езерото на дъгата, на няколко дни път от тук. — Изражението на лицето му изобщо не се промени. — Както и да е, дойдохме тук, защото търсим един човек…

— Тук няма никой друг освен мен — поклати той енергично глава. — И Уиспър, когото не мога да открия. Къде по дяволите мислите…?

Млъкна изведнъж, сякаш загубил мисълта си, и отново им обърна гръб. Канеше се да поднови издирването на това, което липсваше. Брин погледна озадачено Роун.

— Чакай малко! — извика тя към стареца, който се оглеждаше внимателно. — Един трапер ни насочи насам. Търсим човек, който се казва Коглайн.

Старецът сви безразлично рамене:

— Никога не съм чувал за него.

— Възможно е да живее в някоя друга част на долината. Дали не можеш да ни кажеш къде бихме могли…

— Ама вие изобщо не слушате какво ви говоря — прекъсна я раздразнено другият. — Не знам откъде идвате — впрочем това изобщо не ме интересува — но ей богу, кълна се, че около дома ви не се мотаят непознати хора, нали така? Бас държа, че познавате всички, които живеят там, всички, които идват при вас, по дяволите! Какво ви кара да мислите, че аз съм по-различен от вас?

— Искаш да кажеш, че цялата тази долина е твой дом? — попита Роун недоверчиво.

— Естествено, че е моят дом! Казах ви го поне десет пъти! А сега се разкарайте и ме оставете на мира!

Тропна гневно с обутия си в сандали крак и зачака да си тръгнат. Но Девойката от Вейл и планинецът не помръднаха.

— Това е Хартстоун, нали? — упорстваше Роун, леко раздразнен от поведението на своенравния старец.

— И какво от това? — стисна зъби другият.

— Ами ако тази местност е Хартстоун, тук трябва да живее човек на име Коглайн — или поне е живял допреди две години. Казаха ни, че от много години живее тук. Така че ако ти отдавна обитаваш тези места, трябва да си чувал нещо за него.

Старецът помълча малко, сбърчил замислено вежди. После тросна категорично малката си глава:

— Вече ви казах, никога не съм чувал за него. Тук наоколо никога не се е вясвал човек с това име, няма и сега. Няма, ясно ли е?

Брин обаче забеляза нещо в погледа на стареца. Направи крачка към него и спря:

— Името ти е познато, нали? Коглайн — чувал си го.

Старецът се инатеше:

— Може да го знам, а може и да не го знам. Във всеки случай не съм длъжен да ви казвам!

Брин го посочи с пръст:

— Ти си Коглайн, нали?

Старецът избухна в неудържим смях:

— Аз? Коглайн? Ха-ха-ха. Ама че смехория! Ей, богу, наистина е дяволски смешно!

Девойката от Вейл и планинецът го гледаха смаяни, докато той се превиваше така силно, че накрая падна на земята, омаломощен от пристъп на истеричен смях. Роун хвана Брин за ръката и я извърна към себе си:

— По дяволите, Брин, този е луд! — прошепна той.

— Какво каза? Че съм луд ли? — Старецът стана. Лицето му беше почервеняло от гняв. — Май наистина трябва да ви покажа колко съм луд! Марш от къщата ми! Веднага. Не съм ви канил тук и не ща и да ви гледам повече! Разкарайте се!

— Не дойдохме с лоши намерения — помъчи се да се извини обърканият Роун.

— Марш, марш, марш! Ще ви превърна във валма дим! Ще ви подпаля и ще гледам как горите! Ще… ще…

Подскачаше обезумял от ярост, стиснал кокалестите си ръце в юмруци, а кичурите бяла коса стърчаха във всички посоки. Роун се приближи до него. Имаше желанието да го успокои.

— Не ме доближавай! — крещеше другият и размахваше ръката си като оръжие. Планинецът моментално спря. — Назад! О, къде е този глупав…! Уиспър!

Роун се огледа, но никой не се появи. Старецът беше извън себе си от гняв, обикаляше наоколо, викаше като обезумял в мрака на гората и размахваше ръце като вятърна мелница.

— Уиспър! Уиспър! Ела веднага и ме защити от тези досадници! По дяволите, Уиспър! Нима ще ги оставиш да ме убият? Или искаш да им се дам просто ей-така, без бой? За нищо не те бива, глупак такъв…! Как можах да пропилея толкова много време за теб! Покажи се! Веднага!

Девойката от Вейл и планинецът наблюдаваха шутовщините на стареца едновременно обезпокоени и развеселени. Колкото до Уиспър, който и да беше, той явно беше решил, че не желае да има нещо общо с всичко това. Старецът обаче нямаше намерение да се предава. Продължаваше да подскача истерично и да крещи на вятъра. Накрая Роун се обърна към Брин:

— Доникъде няма да стигнем така — заяви той шепнешком. — Хайде, да тръгваме. Ще трябва да се оправяме сами. Старецът очевидно е загубил разсъдъка си.

Брин обаче поклати глава. Спомни си какво им беше казал горският Джефт за Коглайн — странна птица, по-луд от риба, която се мъчи да плува в трева.

— Искам да опитам още веднъж — отвърна тя. Тръгна към стареца, но той моментално се обърна към нея:

— Значи съм си хабил думите напразно, така ли? Е, добре тогава, предупредих ви честно и почтено. Уиспър! Къде си, по дяволите? Веднага се покажи! Хвани я! Хвани я!

Брин спря неволно и се огледа. Наоколо пак нямаше никой.

После Роун се изправи до нея и започна да ръкомаха, загубил всякакво търпение:

— Слушай, старче. Защо най-после не престанеш? Не виждаш ли, че тук няма никой друг, освен теб. Стига вече, прекаляваш…

— Ха! Никой друг освен мен, така си мислиш. — Ликуващ старецът подскочи във въздуха и се приземи приклекнал. — Сега ще ви покажа аз на вас кой е тук, нахалници такива! Ще пристъпяте прага на моя дом, така ли? Сега ще ви покажа! Уиспър! Уиспър! Проклето…!

Роун клатеше отчаяно глава и се хилеше, когато най-неочаквано, като гръм от ясно небе, точно пред него, на около пет-шест ярда, се появи най-голямата котка, която някога беше виждал в живота си. Тъмносив котарак, с черни ивици от двете страни на тялото, които продължаваха по извития гръб, черна муцуна, уши и опашка, с широки, тромави на вид черни лапи. Звярът беше дълъг повече от десет фута, а огромната космата глава беше на височината на главата на младежа. Под лъскавата козина се очертаваха яки мускули, докато той лениво пристъпваше от лапа на лапа и наблюдаваше планинеца и Девойката от Вейл с присвити искрящи тъмносини очи. Изучава ги известно време, после муцуната му зейна в беззвучна прозявка и разкри блестящи, остри като бръснач зъби.

Роун Лий преглътна с мъка и се вцепени.

— Аха! Май вече не ти е чак толкова смешно, а? — иззлорадства старецът, закиска се весело и заподскача на хилавите си крака. — Луд съм бил, нали така каза? Мислеше, че си говоря сам, нали? Е, а сега какво ще кажеш?

— Никой не ти мисли злото — повтори Брин. Огромният котарак наблюдаваше любопитно Роун. Старецът мина крачка напред, а очите му проблясваха под кичурите коса, която се спускаше върху набръчканото чело. — Мислите си, че с удоволствие ще ви поеме за вечеря, така ли? Това си мислите, нали? Добрият стар Уиспър май наистина е гладен. Вие двамата ще му бъдете добре дошли за хубава гощавка преди лягане! Ха! Какво има? Вие нещо пребледняхте, май ви прилоша, а? Лошо, много лошо. Може би ще трябва да…

Внезапно усмивката изчезна от лицето му:

— Уиспър, не! Недей, Уиспър, почакай малко, не прави това…!

След тези думи котаракът просто изчезна, сякаш се беше изпарил. Известно време тримата гледаха смаяни мястото, където животното стоеше миг преди това. После старецът тропна гневно с крак й ритна празното пространство пред себе си.

— Проклет звяр! Престани с тези номера, чуваш ли! Я ми се покажи, глупаво животно такова, иначе ще те…! — Задуши се от яд и погледна Брин и Роун. — Махайте се от къщата ми! Марш!

На планинеца му беше дошло до гуша. Един луд старец и един вмъгляващ се котарак бяха много повече от това, което влизаше в сметките му. Обърна се рязко, без да каже дума, мина край Брин и й смънка да го последва.

— Не разбираш колко важно за мен е това! — възкликна разпалено тя. — Старецът се наежи. — Не можеш да ни отпратиш току-така. Нуждаем се от помощта ти. Моля те, кажи къде можем да намерим Коглайн.

Старецът я изгледа мълчаливо. Тялото му беше прегърбено и приведено напред, гъстите му вежди свъсени. Изведнъж вдигна рязко ръце и поклати безропотно глава.

— Е, добре — само и само да се отърва от вас! — Въздъхна тежко и се опита да си придаде вид на напълно примирил се със съдбата човек. — Но това ни най-малко няма да ви помогне, разбирате ли — ни най-малко!

Девойката от Вейл чакаше мълчаливо. Зад нея Роун пак се спря и зачака. Старецът навири глава, зарея поглед и се замисли. Прокара нервно ръка през кичурите бяла коса.

— Старият Коглайн е ей там, в основата на голямата скала. — Направи широк жест с ръка по посока на Хартстоун. — Там, където го погребах преди около една година.

ГЛАВА 30

Брин Омсфорд гледаше втренчено стареца. Усети как разочарованието се надигна в нея и я задушава. Възклицанието заседна в гърлото й. Вдигна безпомощно ръка и попита:

— Искаш да кажеш, че Коглайн е мъртъв?

— Мъртъв и погребан — рече троснато опърничавият старец. Той чакаше с нетърпение девойката от Вейл и планинеца да си тръгнат, но Брин не беше в състояние да се помръдне. Коглайн мъртъв? Не можеше да повярва, че е истина. Ако беше така, новината все някак щеше да стигне до ушите на горския Джефт или до някой, който живееше в околностите на търговския център „Рукър лайн“. Човек като Коглайн, който толкова дълго беше живял в тази дива земя, човек, когото толкова много хора познаваха… Всъщност защо не? Като нищо можеше и да не са чули. Обитателите на гората и траперите често липсваха дълго. Но кой тогава беше този старец? Горският не бе им споменал нищо за него. В цялата тази работа имаше нещо гнило.

— Да тръгваме, Брин — подкани я кротко Роун.

Девойката от Вейл обаче поклати решително глава.

— Не. Няма да тръгна, докато не се уверя, че наистина е така. Не, докато…

— Махайте се от къщата ми! — повтори старецът и тропна гневно с крак. — Писна ми от вас! Коглайн е мъртъв! И ако не се разкарате моментално оттук, аз…

— Дядо!

Гласът долетя рязко от тъмната гора в далечината вляво от тях. Заостреният връх на Хартстоун се мержелееше тъмен през преплетените клони на дърветата. И тримата вдигнаха глави. Гората изведнъж се смълча. Незнайно откъде се появи Уиспър. Сините му очи искряха, косматата му муцуна душеше. Старецът промърмори нещо под нос и отново потрепна гневно крак.

Разнесе се тихо шумолене на листа и притежателят на тайнствения глас се показа иззад дърветата. Пристъпваше леко по поляната. Беше девойка, не по-възрастна от Роун, с дребно и гъвкаво тяло, в панталони и туника, загърната в късо, зелено плетено наметало. Загорялото, напръскано тук-таме с лунички лице, беше леко засенчено от падащи по раменете дълги и гъсти черни къдрици. Приличаше на самодивско, невероятно привлекателно и подкупващо с невинността си. Приятно лице, макар и не красиво в истинския смисъл на думата, като лицето на Брин. То пленяваше със свежестта и жизнеността си. Тъмните интелигентни очи бяха прями и честни. Изучаваха девойката от Вейл и планинеца с любопитство.

— Кои сте вие? — попита тя и в гласа й прозвуча нотка на убеденост, че тя е в правото си да знае.

Брин хвърли бегъл поглед на Роун и отново я погледна:

— Казвам се Брин Омсфорд от Шейдската долина, а това е Роун Лий. Живеем в Южната земя под Езерото на дъгата.

— И сте изминали толкова много път? — отбеляза девойката. — Защо сте тук?

— Търсим човек на име Коглайн…

— Познаваш ли го, Брин?

— Не.

— Тогава защо го търсиш?

Момичето не отделяше очи от нея. Брин се поколеба. Чудеше се доколко можеше да й се разкрие. В момичето имаше нещо, което предупреждаваше, че то не трябва да бъде лъгано. Пък и Брин беше забелязала, че внезапната й поява беше усмирила стареца и беше върнала изчезналия котарак. Въпреки това девойката от Вейл нямаше желание да разкрива всичко за идването й в Хартстоун, преди да разбере коя беше тя.

— Казаха ни, че Коглайн е човекът, който най-добре познава гората от Дарклин Рийч на изток до Рейвънсхорн — отговори тя предпазливо. — Надявахме се, че ще ни предложи услугите си за нещо, което е изключително важно.

Момичето помълча известно време, явно размишляваше върху думите на Брин. Старецът се примъкна до нея и започна да нервничи.

— Те са едни натрапници и досадници — увери я разгорещено той.

Момичето не отговори, дори не го погледна. Не откъсваше черните си очи от очите на Брин и не помръдваше стройното си тяло. Старецът вдигна вбесен ръце:

— Ти не би трябвало изобщо да говориш с тях! Просто трябва да ги изхвърлиш оттук!

Момичето поклати бавно глава.

— Тихо, дядо — предупреди го то. — Те не ни мислят нищо лошо. Иначе Уиспър щеше да усети.

Брин хвърли бърз поглед на огромния котарак, който се беше проснал сред високата трева край малкото езеро и замахваше с едната си лапа към едно нещастно насекомо, което се въртеше край него. Огромните кръгли очи светеха като ярки фарове, когато ги погледна.

— Това тъпо животно дори не се появява, когато го викам! — оплака се старецът. — На него изобщо не може да се разчита!

Момичето го погледна осъдително и по младежкото й лице пробяга следа от негодувание.

— Уиспър! — извика тя тихо и посочи Брин. — Души!

Огромният котарак моментално скочи на крака и без да издаде звук се заумилква около Брин. Девойката от Вейл се напрегна, когато черната муцуна на животното се завря в дрехите й. Опита се предпазливо да отстъпи назад.

— Не мърдай — посъветва я тихо момичето.

Брин я послуша. Насили се да си придаде външно спокоен вид и не шавна, докато грамадният звяр подуши спокойно обутия й в панталони крак. Тя разбра, че момичето я изпитваше. Искаше да види как щеше да реагира на котарака. Цялата настръхна, когато животното навря муцуната си в тялото й. Какво трябваше да направи? Дали да не го погали, за да покаже, че не се страхува? Но тя се страхуваше. Страхът пропълзя по цялото й тяло. Животното сигурно щеше да я усети и после… Изведнъж реши. Започна да пее тихо. Думите се понесоха в тишината на тъмната вечер, понесоха се из смълчаната полянка и докосваха нежно слуха. Само след няколко секунди магията плени огромния котарак и той се отпусна на задните си лапи, вперил искрящи очи в девойката от Вейл. Запримигва такт с песента и се излегна покорно в краката й.

Брин престана да пее. Всички мълчаха.

— По дяволите! — изпищя накрая старецът.

Момичето се приближи мълчаливо до Брин. В очите й нямаше страх, а само любопитство.

— Как направи това? — попита тя озадачена. — Никога не съм мислила, че някой е способен на подобно нещо.

— Просто дарба — отвърна Брин.

Момичето се поколеба преди да зададе въпроса си.

— Не си зъл демон, нали? Не си от Черните скитници или сродна по дух на тях?

Брин се усмихна.

— Не. Нямам нищо общо с тях. Просто природна дарба.

Момичето поклати невярващо глава:

— Никога не съм допускала, че някой би могъл да направи нещо такова с Уиспър — повтори тя.

— Те са зли духове! — инатеше се старецът и тропна гневно с крак.

Междувременно Уиспър беше станал и се придвижваше към Роун. Планинецът подскочи от изненада, а когато звярът завря муцуна в тялото му, хвърли умолителен поглед на Брин. Уиспър подуши дрехите му по доста странен начин. После изведнъж разтвори уста, захапа леко десния му ботуш и започна да го дърпа. Малкото самообладание, което беше останало на Принца на Лий, се изпари, и той започна да се мъчи да освободи крака си.

— Мисля, че иска да си поиграе с теб — заяви момичето и се усмихна. Погледна стареца с разбиращ поглед. Той мърмореше възмутен и се отдалечи.

— Хм… ти… сигурна ли си? — едва продума Роун и вече яростно се мъчеше да изтегли крака си от устата на огромния котарак, който продължаваше да дърпа и тегли.

— Уиспър — извика строго момичето.

Грамадният звяр моментално пусна ботуша и бавно се доближи до господарката си. Тя протегна ръка и го погали по косматата глава. Дългата й коса се разпиля по лицето, когато се наведе към него. Говори му нещо тихо, после погледна към Брин и Роун.

— Вие май имате подход към животните. Уиспър много ви хареса.

Брин хвърли поглед на Роун, който се опитваше да нахлузи отново ботуша си.

— Имам чувството, че Роун нямаше да се натъжи, ако Уиспър не го харесваше чак толкова много.

Момичето се усмихна широко и в черните й очи проблясна закачлива искра.

— Много си ми симпатична, Брин Омсфорд. Добре дошла у нас — ти и Роун Лий. — Тя протегна към тях тънката си загоряла ръка, — Казвам се Кимбър Бо.

Брин пое ръката. Усети в ръкостискането й едновременно сила и нежност, които я изненадаха. Изненада се и от зловещия вид на дългите ножове, които зърна да висят около крехката талия под късото наметало.

— Ако питаш мен, те изобщо не са добре дошли! — изсъска старецът, който беше застанал зад момичето. Той направи широк жест със сухата си като клечка ръка, сякаш искаше да помете всичките.

— Дядо! — смъмри го Кимбър Бо. Погледна го строго и укорително, и после се обърна към Брин. — Не му обръщайте внимание. Държи се досадно покровителствено към мен. Аз съм всичко, което има на този свят, затова понякога…

— Я поспри малко! Какво си се разбързала да им казваш всичко за нас! — прекъсна я старецът и разклати ужасен подобната си на разплетена кошница глава. — Какво знаем за тях? Можем ли да бъдем сигурни какво точно ги е довело тук? Това момиче има дяволски глас, след като успя така да прикотка Уиспър. Ти просто си прекалено доверчива, момиче!

— А ти пък си прекалено подозрителен — отвърна спокойно Кимбър Бо. Чертите на луничавото й лице се бяха изострили от решителност. — А сега им кажи ти кой си.

Старецът стисна здраво устни и изкриви уста.

— Нищо няма да им кажа!

— Кажи им, дядо.

Той отново тропна гневно с крак.

— Ти им кажи. След като си въобразяваш, че знаеш много повече от мен!

Роун Лий се беше доближил до Брин и двамата се гледаха неловко. Уиспър хвърли поглед на планинеца, прозя се и отново отпусна огромната си глава върху лапите. Затвори очи и замърка силно.

Кимбър Бо се обърна към девойката от Вейл и планинеца.

— Дядо ми понякога така се вживява в любимите си игри, че започва да вярва в измишльотините си. Една от често повтаряните му игрички е да си сменя самоличността. Прави го, когато реши да погребе себе си и да започне нов живот. Последният му опит беше преди около една година. — Погледна стареца с поглед, който искаше да каже, че всичко й е ясно. — Само че той си е това, което е. Всъщност той е точно този, когото вие търсите.

— Значи той наистина е Коглайн — отбеляза Брин.

— Аз не съм Коглайн — отвърна твърдоглавият старец. — Той е мъртъв и погребан, точно както ви казах. Не я слушайте какви ги говори!

— Дядо! — смъмри го отново Кимбър Бо. — Ти си си ти и не можеш да бъдеш друг. Не ти ли омръзна да се правиш на дете? Роден си Коглайн и ще си останеш Коглайн до края на живота. А сега те моля да бъдеш гостоприемен домакин. Те са наши гости. Опитай се да бъдеш техен приятел.

— Откъде пък накъде? Да не би да съм ги канил, че да бъда добър домакин! — инатеше се Коглайн, твърдо решен да не се обвързва по никакъв начин с девойката от Вейл и планинеца. — Ти ги приемаш като твои приятели, значи ти трябва да се държиш приятелски с тях. То си е лично твоя работа!

Брин и Роун се спогледаха. Почувстваха се неловко. Май нямаше да имат късмет с този старец, който изобщо не възнамеряваше да им помогне и да ги преведе през Дарклин Рийч.

— Е, добре, дядо. Аз ще бъда и домакиня, и приятелка за нас двамата — въздъхна Кимбър Бо. Погледна ги право в очите, без да обръща някакво внимание на стареца. — Късно е. Изминали сте дълъг път и се нуждаете от храна и сън. Къщата не е далеч оттук и ще се радвам да ми гостувате за през нощта. Бъдете наши гости — на мен и на дядо. Млъкна и се замисли.

— Знаете ли, ще ми направите голяма услуга, ако останете. Малко хора идват толкова далеч на изток, а дори и тогава рядко имам възможност да си поприказвам с тях. Както вече ви казах, дядо ми се държи прекалено покровителствено към мен. Може би няма да имате нищо против да си поговорим, да ми разкажете нещо за дома ви в Южната земя. Е, ще го направите ли?

Брин се усмихна уморено.

— Това е най-малкото, което бихме моли да направим за подслон за през нощта и храна.

Роун кимна в потвърждение на думите й и метна не особено нежен поглед към Уиспър.

— Значи се разбрахме — каза Кимбър Бо. Викна на едрия котарак, който стана мързеливо и се доближи до нея. — След няколко минути ще бъдем у дома.

Обърна се и тръгна. Уиспър я последва и те навлязоха в гората. Девойката от Вейл и планинецът метнаха торби на рамо и ги последваха. Когато минаха край Коглайн, той изобщо ще ги удостои с внимание. Забил беше мрачен поглед в земята, сбърчил гневно гъстите си вежди.

— Проклети натрапници! — промърмори ядосано.

Огледа се бдително и се затътри след тях. След минута полянката беше празна.

ГЛАВА 31

Домът на момичето, на стареца и на изчезващата от погледа котка беше приятна, но непретенциозна колиба от камък и дърво. Разположена беше в просторна тревиста поляна, подслонена между вековен дъб и червен бряст. Опасана беше от веранди, а стените бяха обрасли с гъсти лози и вечнозелена пълзяща растителност. Застлани с каменни плочи алеи водеха към цветни лехи и зеленчукови градини около къщата, кокетно подредени и грижливо поддържани. Поляната беше обградена със смърчове и борове, а градините — със стени от жив плет. Личеше си, че за всичко това се хвърлят огромни грижи. В колибата се забелязваше същата грижлива ръка. Безупречно чисти и излъскани пясъчножълтото дюшеме и дървените стени блестяха в меката светлина на газените лампи, полирани и покрити с восък. По стените висяха тъкани рогозки и бродирани сукна, покривки в ярки тонове красяха мебелите от грубо дърво, а прозорците бяха покрити с драпирани завеси. Върху широка полица бяха подредени сребърни и кристални старинни предмети, а на продълговата маса в ъгъла на всекидневната бяха поставени майсторски изработени глинени домакински съдове. Имаше множество вази и пръстени гърнета с цветя, някои от които бяха засадени, а други отрязани от градините и подредени с вкус. Колибата създаваше ведро настроение дори и в тъмната нощ и всяко нейно кътче напомняше на уюта в домовете във Вейл.

— Вечерята е почти готова — обяви Кимбър Бо, когато влязоха, и хвърли укорителен поглед по посока на Коглайн. — Разполагайте се, докато я сервирам.

Като продължи да мърмори под нос, Коглайн се отпусна на пейката в отдалечения край на масата. Брин и Роун седнаха срещу него. Уиспър се настани на плетена рогозка, постлана пред широка каменна камина, в която няколко пъна горяха с ярки пламъци. Котката се прозя, сви се пред огъня и задряма.

Кимбър Бо донесе дива кокошка, зеленчуци, прясно изпечен хляб и козе мляко, които изядоха с апетит. Докато вечеряха момичето ги разпитваше за Южната земя и за обитателите й, нетърпелива да узнае нещо повече за света извън родната й долина. Никога не беше излизала от Дарклин Рийч, обясни им тя, но няма да е далеч времето, когато ще направи дълго пътешествие. Коглайн се намръщи неодобрително, но не каза нищо. Гледаше съсредоточено в чинията си. Когато свършиха с яденето, той се надигна с мрачна физиономия и заяви троснато, че излиза да пуши. Тръгна, без да ги поглежда.

— Изобщо не му обръщайте внимание — извини се Кимбър Бо и стана да прибере чиниите от масата. — Той е много мил и добър, но дълго е живял сам, затова се чувства неудобно в присъствието на чужди хора.

Усмихна се широко, отнесе чиниите и се върна с кана червено вино. Сипа по малко в три чаши и седна срещу тях. Докато отпиваха от виното, отдадени на сладки приказки, Брин се чудеше как момичето и старецът успяваха да оцеляват сами в тази дива страна. Е, вярно, котаракът им помагаше, но все пак…

— Всеки ден след вечеря дядо излиза и се разхожда — уведоми ги Кимбър Бо. — Скита се дълго из долината в късните есенни вечери, когато приключим работата си за годината. Зимно време почти никъде не ходи. Тялото често го боли от студа и предпочита да стои пред огъня; но докато нощите са все още топли, обича да се разхожда.

— Кимбър, къде са родителите ти? — попита Брин, която не успя да потисне любопитството си. — Защо сте тук сами?

— Родителите ми са били убити — обясни спокойно момичето. — Била съм бебе, когато Коглайн ме намерил, скрита в завивки в някакъв фургон, в който през онази злощастна за тях нощ родителите ми били спрели да пренощуват в края на долината. Довел ме тук. Отгледа ме като собствена внучка. — Наведе се напред. — Никога не е имал собствено семейство, разбирате ли. Аз съм всичко, което има.

— Как са били убити родителите ти — полюбопитства Роун, след като видя, че момичето не се притеснява да говори за това.

— От нападатели гноми. Няколко семейства пътували с фургона. Убили всички, освен мен. Коглайн казва, че не са ме забелязали. — Усмихна се. — Случило се е много отдавна.

Роун отпи от виното.

— Тук е доста опасно за теб, нали?

Тя го погледна озадачено.

— Опасно ли?

— Ами да. Наоколо няма жива душа. Само диви зверове и нападатели. Понякога не те ли е малко страх, че живеете сам сами тук?

Тя повдигна глава и попита:

— А ти как мислиш, трябва ли да се страхувам?

Планинецът хвърли поглед на Брин и после каза:

— Хм… не знам.

Тя стана.

— Я виж това.

Още преди Роун да мигне момичето извади нож и го метна край него. Той се заби глухо в очертан в дървото малък черен кръг в най-отдалечения край на стаята.

Кимбър Бо се засмя.

— Непрекъснато тренирам. Още, когато бях на десет години се научих. Коглайн ме научи. Стрелям точно не само с нож, а и с всякакво друго оръжие. Тичам по-бързо от всичко живо в Дарклин Рийч. Единственият, който ме надбягва, е Уиспър. Мога да вървя цял ден и цяла нощ, без да спя.

Отново седна.

— Естествено Уиспър би ме защитил от всичко, което би ме заплашило, така че няма от какво да се страхувам. — Усмихна се. — Освен това в Хартстоун никога ле е идвало нещо истински опасно. Коглайн е прекарал целия си живот тук. Долината е негова. Всеки знае това и никой не му досажда. Дори и гномите паяци стоят настрана.

Замълча малко, после продължи:

— Чували ли сте за гномите паяци?

Двамата поклатиха глави. Момичето се облегна напред.

— Те пълзят по земята и по дърветата, космати и уродливи, също като паяци. Преди около три години се опитаха да дойдат в долината. Няколко десетки. Целите покрити с пепел. Умираха от желание да ловуват. Не са като останалите гноми. Те рият земята и поставят капани. Както и да е. Та преди около три години дойдоха в Хартстоун. Според мен искаха да си присвоят местността. Дядо веднага го усети. Той май винаги долавя, когато ни грози някаква опасност. Взе Уиспър със себе си и излезе. Двамата нападнали из засада гномите паяци в северния край на долината, точно до голямата скала. Гномите паяци и досега продължават да бягат.

Засмя се весело. Случката явно й доставяше удоволствие. Брин и Роун се спогледаха смутено, още по-озадачени. Направо не знаеха как да се държат с момичето.

— Откъде се е взел този котарак? — погледна Брин Уиспър, който продължаваше да спи. — Как така изведнъж става невидим, след като е толкова огромен?

— Уиспър е блатен котарак — обясни момичето. — Повечето котки от тази порода живеят навътре в горите на Анар, на изток от Дарклин Рийч и Рейвънсхорн. Като мъничък Уиспър се е скитал край блатото Оулдън. Коглайн го открил и го доведе тук. Беше се бил с някого и целият беше изподран и наранен. Научих се да разговарям с него. — Погледна Брин. — Но не като теб с песен. Можеш ли да ме научиш да пея като теб, Брин?

Девойката от Вейл поклати леко глава.

— Страхувам се, че не, Кимбър. Песента на желанията е нещо, с което съм се родила.

— Песен на желанията — повтори момичето. — Много красиво звучи.

Замълчаха.

— Та какво прави котаракът, че става невидим? — отново попита Роун.

— О, той не става невидим — обясни усмихнато. Кимбър Бо. — Само така изглежда. Понякога не се забелязва, но не, защото го няма, а просто, защото си променя цвета на козината и се слива с гората — дърветата, скалите, земята, с всичко. Така се слива с околността, че ако не знаете как да го търсите, никога няма да успеете да го видите. Но ако поживеете с него достатъчно дълго ще се научите как да го търсите. — Замълча. — Е, ако той не иска да бъде открит, вероятно няма да можете да го видите. Това е част от самозащитата му. Превърнали са я с дядо в нещо като игра. Уиспър изчезва и отказва да се покаже, докато дядо не прегракне от викане. Не е много честно от негова страна, нали? Зрението на дядо вече не е така силно, както навремето.

— Но на теб той ти се показва, нали?

— Винаги. Мисли, че съм му майка. Отгледах го от малък и се грижа за него, откакто е при нас. Сега сме страшно близки, все едно сме две половини на едно същество. Почти винаги сме способни да усетим какво мисли другият.

— Изглежда ми доста опасен — престраши се да отбележи Роун.

— Той наистина е опасен — призна момичето. — Много опасен. Когато беше див беше неконтролируем. Само че Уиспър вече не е див. Нищо чудно да носи още в себе си някаква малка част от предишния Уиспър, някакъв спомен или вроден инстинкт, погребан някъде дълбоко в него. Само че това вече е забравено.

Кимбър Бо стана и им сипа още вино.

— Харесва ли ви домът ни? — попита тя след малко.

— Ужасно много — отвърна Брин.

Момичето се усмихна. Явно беше доволно:

— Сама съм подредила и украсила къщата — без кристалните и сребърните предмети. Тях дядо ги носеше от пътешествията си. Някои заварих тук, когато той ме доведе. Но всичко останало е дело на моите ръце. И градините — аз ги засадих. Всички цветя, храсти и зеленчуци. И лозите. Обичам багрите и благоуханията. Девойката от Вейл също се усмихна. Кимбър Бо беше едновременно дете и жена — в някои отношения все още много млада, в други надрасла възрастта си. Странно защо, но тя напомняше на девойката от Вейл за Джеър. Когато си помисли за това се натъжи. Изведнъж усети болезнено липсата на брат си.

Кимбър Бо забеляза сянката, която помрачи лицето й, и я изтълкува погрешно.

— Тук в Хартстоун наистина е безопасно — увери тя Брин. — На вас мястото може да ви се струва опасно, просто, защото не го познавате като мен. Но не забравяйте, че съм израснала тук. Дядо ме научи, още когато бях малка, на всичко, което трябва да знам, за да мога да се защитавам. Научих се да се справям с опасностите. Знам как да ги избягвам. Пък си имам дядо и Уиспър. Наистина не трябва да се притеснявате за мен, повярвайте ми.

Брин й се усмихна успокоително:

— Виждам, Кимбър. Виждам, че си много способна.

За нейна изненада Кимбър се изчерви. После изведнъж стана и взе наметалото на Коглайн, който го беше оставил метнато на дръжката на дървения люлеещ се стол.

— Трябва да го занеса на дядо — каза тя загрижено. — Навън е студено. Искате ли да се поразходим?

Девойката от Вейл и планинецът тръгнаха след нея. В момента, в който бравата щракна, Уиспър скочи на крака и тихо ги последва.

Спряха се за миг на верандата на малката колиба, омаяни от почти мистичната тишина на вечерта. Въздухът беше прохладен и леко влажен. Гората ухаеше приятно. Ливадата, цветните градини, грижливо подрязаният жив плет и храстите се къпеха в светлината на бледата луна. Всяко стръкче трева, всяко мъхнато венчелистче, всяко листенце лъщеше от влагата — тъмнозелено, посипано със скрежа на есенната вечер. В тъмнината отвъд дърветата на гората се извисяваха на фона на обсипаното със звезди небе като чудовищни гиганти — вековни, огромни, застинали в тишината на нощта. Появилият се на смрачаване лек ветрец беше утихнал. Дори обичайните крясъци на горските обитатели се бяха превърнали в тих далечен шепот, който действаше успокоително.

— Дядо трябва да е под върбата — каза тихо Кимбър Бо и ги извади от захласа.

Тръгнаха по пътеката, която водеше зад колибата. И тримата мълчаха. Вървяха бавно, Кимбър Бо ги водеше, камъчетата под ботушите им поскърцваха тихо. Нещо се шмугна през сухите листа на дърветата и изчезна. Някъде изкряска птица. Острият пронизителен вик огласи тишината и заглъхна.

Свиха зад ъгъла на къщата и минаха през група от смърчове и борове и край редици от жив плет. В края на гората видяха огромна плачеща върба. Яките й провиснали клони се спускаха като плътна завеса. Изкривена и прегърбена, обгърната от тъмнина, тя сякаш се беше затворила в уединение. Под сводестата корона тъмночервеното огънче на лула проблясваше в тъмнината и кълбета дим се издигаха към небето, разсейваха се и изчезваха.

Когато се промъкнаха под висящите клони на върбата видяха ясно очертания силует на мършавото тяло на Коглайн, седнал на пейка до стария ствол. Зареял беше поглед към гората. Кимбър Бо се доближи до него и метна върху раменете му късото наметало.

— Ще настинеш, дядо — смъмри го нежно тя.

Набръчканото лице на стареца се изкриви в кисела гримаса.

— Дори една лула не мога да изпуша на спокойствие. Вървиш подире ми като квачка след новоизлюпено! — Въпреки недоволството той се загърна и погледна към Брин и Роун. — Пък и компанията на тези двамата хич не ми е дотрябвала. Нито пък този смотан котарак. Сигурно и него си го домъкнала!

Брин се огледа за Уиспър и се изненада, когато видя, че той отново беше изчезнал. Само преди секунди беше точно зад тях. Кимбър Бо седна до дядо си.

— Защо поне не се опиташ да се държиш приятелски с Брин и Роун? — подкани го кротко тя.

— И за какъв дявол, ако смея да попитам — озъби се той. — Не ми трябват никакви приятели! Приятелите само създават неприятности. Винаги чакат от теб да направиш нещо за тях, винаги искат някакви услуги. Навремето имах толкова много приятели, момиче, че… до гуша ми беше дошло. Ти просто не разбираш достатъчно добре живота, там е работата!

Кимбър Бо погледна Брин и Роун, сякаш искаше да им се извини и им кимна към празната пейка. Девойката от Вейл и планинецът седнаха мълчаливо срещу нея.

Момичето отново се обърна към дядо си.

— Не трябва да се държиш така. Не бъди такъв егоист.

— Аз съм стар човек и мога да бъда такъв, какъвто си искам! — измърмори ядосано Коглайн.

— Когато като малка ти отговарях по този начин, ти казваше, че съм разглезена и ме наказваше да стоя затворена в стаята… Помниш ли?

— Не е същото!

— Трябва ли сега аз да те пратя в стаята ти? — попита тя стареца. Говореше му като майка на малко дете, стиснала ръцете му в своите. — Или може би не искаш да имаш нищо общо с Уиспър и с мен, защото ние сме ти приятели, а ти не желаеш да имаш приятели.

Коглайн прехапа лулата, сякаш искаше да я счупи на две и се сви в наметалото, без да отговори. Брин погледна крадешком Роун, който вдигна многозначително веждата си. И на двамата им беше ясно, че въпреки младостта си, Кимбър Бо беше стабилизиращият фактор в това странно малко семейство. Момичето се наведе и целуна нежно дядото по бузата.

— Сигурна съм, че не мислиш това, което говориш. Знам че си добър, мил, благороден. Затова те обичам. — Прегърна крехкото му тяло и го притисна до себе си. Брин се изненада, когато старецът протегна ръка и я погали.

— Трябваше да попитат преди да дойдат — измърмори той, като махна с ръка към девойката от Вейл и планинеца. — Можеше да им сторя нещо зло, знаеш много добре.

— Да, дядо, знам — отвърна девойката. — Но след като вече са тук, след като са били толкова много път, за да те намерят, мисля, че е редно да се поинтересуваш защо са дошли и да видиш с какво можеш да помогнеш.

Брин и Роун отново се спогледаха. Коглайн се освободи от прегръдката на Кимбър Бо, измънка нещо под нос и поклати глава. Кичурите бяла коса пробляснаха в лунната светлина като тънки сребърни нишки.

— Проклет котарак, къде ли се е дянал пак? Уиспър! Покажи се веднага, омразен звяр такъв. Да не мислиш, че ще стоя тук и ще…

— Дядо — прекъсна го момичето решително. Старецът млъкна и я погледна учудено, а тя кимна към Брин и Роун. — Нашите приятели, дядо — няма ли най-после да ги попиташ защо са тук?

Той се намръщи и бръчките на лицето му се врязаха още по-дълбоко:

— Е добре — издуха той нервно дима. — И какво ви носи насам?

— Търсим някой, който да ни покаже пътя през местността — веднага отговори Брин, почти без всякаква надежда, че така необходимата помощ най-после ще им бъде предложена. — Казаха ни, че Коглайн е единственият човек, който знае пътя.

— Да, ама Коглайн вече го няма! — изсумтя старецът, но предупредителният поглед на момичето моментално го укроти. — А през каква местност искате да минете?

— Централен Анар — отвърна Брин. — Дарклин Рийч, езерото от другата страна — пътят на изток от Рейвънсхорн. — Замълча. — Искаме да отидем в Мейлморд.

— Но там са Черните скитници — възкликна Кимбър Бо.

— И какво ви кара да ходите в тази черна дупка? — попита гневно старецът.

Брин се поколеба, като видя накъде тръгват нещата:

— За да унищожим Черните скитници.

— Да унищожите Черните скитници? — втрещи се Коглайн. — А мога ли да знам с какво ще ги унищожите, момиче?

— С песента на желанията. С магията, която…

— С песента на желанията? С това пеене? Това ли възнамерявате да използвате? — Коглайн беше станал. Подскачаше като обезумял и размахваше хилавите си ръце. — Вие май наистина ме вземате за луд. Махайте се оттук! Вън от къщата ми! Марш, марш!

Кимбър Бо стана и нежно придърпа стареца отново да седне. Говореше му, успокояваше го, а той продължаваше да беснее. Накрая той кротна, тя го загърна с наметалото и се обърна към Брин и Роун:

— Брин Омсфорд — каза тя сериозно. Гласът й прозвуча доста остро. — Мейлморд не е място за теб. Дори и аз не ходя там.

Брин се усмихна вътрешно на начина, по който момичето се опита да я сплаши.

— Но аз нямам друг избор, Кимбър — обясни тя спокойно. — Трябва да отида.

— А аз трябва да я придружа — обади се неохотно Роун. — Когато намеря меча. Това е. Но първо трябва да намеря меча.

Кимбър ги изгледа недоумяващо и поклати глава:

— Не разбирам. Какъв меч? Защо трябва да ходите в Мейлморд? Защо трябва да унищожите Черните скитници?

Брин пак се поколеба. Спираше я най-обикновена предпазливост. Какво точно трябваше да разкаже за издирването, което я беше довело чак дотук? Каква част от истината, която й беше доверена, можеше да си позволи да разкрие? Но когато погледна в очите на Кимбър, предпазливостта, която я караше да внимава за всичко, което тя така ревностно криеше, изчезна. Аланон е мъртъв, напуснал завинаги Четирите земи. Загубили бяха магията, която друидът беше дал на Роун, за да я закриля. Тя беше сама, уморена и уплашена, въпреки решителността, която я поведе в това невъобразимо пътешествие. Ако искаше да оцелее, тя не трябваше да се отказва от помощта, която й предлагаха. Скритите истини и изкусните лъжи бяха прийоми на Аланон, част от неговата личност. За нея обаче те не биха могли да бъдат начин на живот.

И така Брин разказа на момичето и стареца всичко, което беше чула, и всичко, което й се беше случило след появата на Аланон в Шейдската долина. Не скри нищо от истината, освен онези малки тайни, които не беше споделила дори и с Роун. Онези подозрения, които я ужасяваха, онези нашепвания, които я гнетяха, за силата — тъмна и неразгадаема — на песента ла желанията. Доста време й беше нужно, за да разкаже всичко това. За пръв път, слава богу, старецът кротуваше и изумени, двамата с момичето я слушаха мълчаливо.

Когато свърши, Брин погледна Роун. Дали нямаше още нещо, което трябваше да се каже? Планинецът поклати отрицателно глава.

— Сега разбирате, че аз наистина трябва да отида — отново подчерта тя и местеше поглед от момичето върху стареца и обратно. Чакаше отговора им.

— Та значи ти носиш в себе си магия на елфите, а? — измърмори Коглайн, като я пронизваше с проницателните си очи. — Във всичко, което вършиш, има докосване на друида. И аз притежавам нещичко от тези умения — частица от черната наука. Да, наистина.

Кимбър го докосна нежно по ръката.

— Можем ли да им помогнем да намерят пътя на изток, дядо?

— На изток? Познавам цялата местност на изток, като петте си пръста, от край до край. Хартстоун, Дарклин Рийч, тресавището Оулдън — чак до Рейвънсхорн и Мейлморд. — Поклати замислено глава. — Черните скитници не ми досаждат тук. Не идват в долината. Е, извън долината ходят където си искат, разбира се. Там те са си у дома.

— Дядо, чуй ме — разтърси го леко Кимбър. — Трябва да помогнем на приятелите си — ти, Уиспър и аз.

Коглайн я изгледа мълчаливо, после вдигна ръце.

— Прахосване на време — заяви той. — Чиста загуба на време! Допря с кокалест показалец носа на момичето. — Я помисли малко повечко, момиче. Учих те да мислиш по-добре! Да предположим, че ще помогнем. Да допуснем, че прекараме тези двамата през Дарклин Рийч, през тресавището Оулдън и ги отведем чак до Рейвънсхорн и самата черна дупка. Е добре, да речем, че ще го направим. И после какво? Питам те, какво после?

— Това ще е достатъчно… — започна Брин.

— Достатъчно ли? — възкликна Коглайн като я прекъсна. — Не съвсем, момиче! Пред теб се изпречват скали като стена, високи стотици фута. Голи отвесни скали в продължение на мили разстояние. Навсякъде гноми. И какво ще стане тогава? Какво ще направиш ти тогава? — Насочи показалеца си като кама към нея. — Няма път за влизане, момиче. Няма как да се влезе! Не можеш да биеш целия този път, без да знаеш как да влезеш!

— Ще открием начин — увери го твърдо Брин.

— Ха! — изкриви презрително устни старецът и се изплю. — Та нали Черните скитници веднага ще те заловят. Ще те видят още преди да си изкачила средата на пътеката — ако изобщо намериш път, по който да се изкачиш, ясно ли ти е? Я чакай малко, да не би магията да те прави невидима? Това можеш ли го?

Брин стисна зъби:

— Ще намерим път — повтори тя.

— Можем да намерим, а може и да не намерим — обади се неочаквано Роун. — Не ми харесва тази работа, Брин. Старецът познава местността и след като казва, че тя цялата е открита, ние трябва да имаме едно наум, преди да се хвърлим с главата напред. — Погледна стареца, сякаш да се увери, че Коглайн наистина знае какво говори. — И нещо друго. Дай да караме по реда на нещата. Преди да поемем през Източната земя, трябва да открием меча. Той е единствената ни реална защита срещу Черните скитници.

— Няма защита срещу Черните скитници! — изрева Коглайн. Брин изгледа планинеца, после пое дълбоко въздух:

— Роун, трябва да забравим за меча — каза тя тихо. — Загубихме го и няма начин да разберем какво е станало с него, Аланон каза, че той отново ще попадне в човешки ръце. Не каза обаче чии ще са тези ръце, нито колко време ще мине, докато това стане. Не можем…

— Няма да направим нито крачка, преди да сме намерили меча, който да ни защитава! — прекъсна Брин Роун и стисна решително зъби.

Последва дълго мълчание.

— Нямаме друг избор — отвърна Брин. — Поне аз нямам.

— Тогава да ви няма. — Коглайн размаха ръце. — Изчезвайте и ни оставете на мира. Писна ми от глупавите ви планове да стигнете до дупката и да унищожите Черните скитници. Тъпи, тъпи планове! Хайде, вън от къщата ми, проклети… Уиспър, къде се дяна пак, чудовище… Покажи се или… Аййй!

Изкрещя от изненада, когато главата на огромния котарак се появи от тъмнината до рамото му. Искрящите очи на животното премигваха, а студената муцуна се притисна в голата му ръка. Вбесен, че е бил стреснат по този начин, старецът размаха ръце, за да прогони Уиспър и хукна през клоните на върбата, без да престава да ругае. Котаракът го изгледа, после заобиколи пейката и легна кротко до Кимбър.

— Мисля, че ще можем да убедим дядо да ви покаже пътя на изток — поне до Рейвънсхорн — изрази гласно мислите си Кимбър Бо. — А какво ще правите след това…

— Чакай — само… секундичка. Я да помислим малко — вдигна умолително ръка Роун. Погледна Брин. — Знам, че си решила да завършиш диренето, което Аланон ти повери. Аз ще бъда до теб, до самия край. Но трябва да намерим меча, Брин. Не разбираш ли? Трябва! Нямаме никакви други оръжия, с които да се изправим срещу Призраците Морди! — Лицето му се напрегна. — По дяволите, как ще те защитавам без меча?

Брин изведнъж се замисли за силата на песента на желанията и за това, което тази сила направи с мъжете от западната част на Спанинг Ридж в търговския център „Рукър лайн“. Роун не знаеше и тя не искаше той да научи, но сила като тази беше повече от мощно оръжие, за което тя дори не смееше да мисли. Мразеше самия факт, че тя притежаваше такава сила. Роун беше толкова убеден, че трябва да си възвърне силата на Меча на Лий. Брин обаче усещаше, че магията на Меча на Лий, също като магията на песента на желанията и на камъните на елфите, имаше две страни — светла и тъмна. Тази сила беше способна както да помага на онзи, който я използва, така и да му навреди.

Погледна Роун. В сивите очи беше изписана любовта му към нея, както и убедеността, че няма да може да й помогне без магията, която му беше дал Аланон. В тях имаше отчаяние, но той явно не схващаше същността на това свое силно желание.

— Няма начин да намерим меча, Роун — каза Брин тихо.

Седяха мълчаливо един до друг на дървената пейка, потънали в тъмнината на старата върба. Дай боже да се освободи от тази своя идея фикс, молеше се безмълвно девойката от Вейл. Дай боже да се освободи. Коглайн отново ги доближи, като продължаваше да мърмори нещо сърдито по адрес на Уиспър, който се беше излегнал лениво в единия край на пейката, и зачовърка лулата си.

— Трябва да има някакъв начин — каза изведнъж Кимбър и тънкото й гласче проряза тишината. Всички обърнаха към нея очи. — Бихме могли да попитаме Гримпонд.

— Ха! — присмя се Коглайн. — Колко му е да попитаме една дупка в земята!

Роун обаче веднага прояви интерес:

— Какво е Гримпонд?

— Едно въплъщение — отговори тихо момичето. — Видение, което живее в блато северно от Хартстоун, там където високите хребети се разделят. Винаги е живяло там, така поне ми казва — още преди унищожението на стария свят, още от времето на магьосничеството. Притежава магията на стария свят и е способно да вижда неща, които живите не могат да прозрат.

— Може да ми каже къде се намира Мечът на Лий? — попита възбудено Лий, без да обръща внимание на ръката на Брин, която натискаше рамото му.

— Ха-ха, вижте го само! — кискаше се весело Коглайн. — Въобразява си, че вече знае отговора. Въобразява си, че вече знае пътя! Гримпонд му е поднесло всички тайни на света като на тепсия! Само че има един малък проблем. Да отсееш истината от лъжата. Ха-ха-ха!

— Какви ги бръщолеви? — попита вбесен Роун. — Какво иска да каже с това да отсея истината от лъжата?

Кимбър погледна строго дядо си, опитвайки се да го усмири. После каза на планинеца.

— Там е работата, че въплъщението не винаги казва истината. Всъщност повечето от нещата, които казва, са лъжи или някакви гатанки, които никой не може да разгадае. То просто се забавлява по този начин. Изопачава действителното и недействителното и така обърква този, на когото говори, че той престава да знае на какво да вярва и на какво не.

— Но защо го прави? — попита смутена Брин.

Момичето сви рамене:

— Всички видения са такива. Те се лутат между света, който е бил и света, който ще бъде, но никога не принадлежат истински нито на единия, нито на другия.

Кимбър Бо го каза толкова убедително, че девойката от Вейл прие казаното без сянка на съмнение. Пък и духът на Бремен нали се беше държал по същия начин — поне донякъде. Само че при духа на Бремен имаше някакво обвързване, което може би го нямаше при Гримпонд. Но и той не беше казал всичко, което знаеше, нито пък се беше изразил ясно за това, което щеше да бъде. Част от истината никога не се казваше. Цялото бъдеще никога не беше точно определено. Пророкуването на бъдещето винаги беше завоалирано с нещо, което би могло да стане.

— Дядо предпочита да нямам нищо общо с Гримпонд — обясни Кимбър Бо на Роун. — Той не одобрява начина, по който видението лъже. Понякога обаче е интересно да се разговаря с него. За мен разговорите се превръщат в интересна игра, когато реша да се включа. — Лицето й се напрегна. — Играта, естествено, е съвсем различна, когато се опиташ да накараш въплъщението да ти каже нещо, което е много важно за теб. Никога не го питам за бъдещето. Никога не го слушам какво говори, когато предлага да ми каже нещо. Понякога то е много жестоко.

— Мислиш ли, че някой може да го накара да каже къде е мечът ми? — попита Роун.

Кимбър вдигна вежди.

— Не да го накара. По-скоро да се опита да го убеди. Може би да го подлъже — отвърна тя и погледна Брин. — Само че аз нямах предвид само Меча. Мислех си дали няма да ни помогне да открием път до Рейвънсхорн и Мейлморд. Гримпонд би трябвало да знае път, по който да минем, без да бъдем забелязани от Черните скитници.

Замълчаха, всеки потънал в мислите си. Мозъкът на Брин Омсфорд щеше да се пръсне от напрежение. Път до Мейлморд, който щеше да ги направи невидими за Призраци Морди. Точно това й трябваше, за да завърши издирването на Илдач. Предпочиташе изобщо да не откриват Меча на Лий, с магията и силата му. Всъщност дори и да го отриеха, какво от това, след като нямаше да има нужда той да се използва? Погледна Роун и видя непоколебимостта в очите му. Той вече беше решил.

— Трябва да се опитаме, Брин — каза той тихо.

Набръчканото лице на Коглайн цъфна в злобна усмивка.

— Е, хайде, обитателю на Южната земя, опитай! — Тихият му смях заля тишината на нощта.

Брин все още се колебаеше. Уиспър стана, протегна сивкаво-черното си тяло, примъкна се до господарката си, вдигна огромната си глава и премигна любопитно. Брин се опита да проникне в кръглите му сини очи. В толкова ли безнадеждно положение беше изпаднала, че трябваше да разчита на момиче, което живееше в гората, на един полу откачен старец и на котка, която изчезваше, когато си поискаше.

Аланон вече го нямаше…

— Ще говориш ли с Гримпонд от наше име?

Момичето се усмихна широко:

— Знаеш ли Брин, мислех си дали няма да е по-добре ти да говориш с него?

В този момент Коглайн направо се задуши от смях.

ГЛАВА 32

Коглайн продължи да се киска и на следващата сутрин, когато странната малка група тръгна да търси Гримпонд. Мърмореше си нещо под носа, нахилен до уши, и търчеше по опадалите листа на дърветата, сякаш беше тръгнал на разходка. Замъгленото му съзнание се луташе в някакъв си негов полуналудничав свят. Въпреки това проницателните му очи често се стрелваха към угриженото лице на Брин — хитри и лукави. В гласа му се прокрадваше иронична нотка.

— Опитай, момиче от Вейл — ти наистина трябва да опиташ! Ха-ха! Говори с Гримпонд и питай каквото ти хрумне! Питай за всички тайни, които са били и които ще бъдат! Гримпонд знае всичко. Хиляди и хиляди години въплъщението е наблюдавало какво светът е причинявал сам на себе си. Виждало е всичко със собствените си очи — очи, каквито никой друг не може да има! Питай, девойко от Вейл. Докосни призрака и научи!

Отново се закиска и затанцува. Кимбър Бо неведнъж се опита да го вразуми, било със смъмряне, било с укорителен поглед. Уверяваше стареца, че се държи глупаво и досажда на околните. На него обаче това явно не му въздействаше и той продължаваше да ги дразни и тероризира.

Денят беше стоманено сив и мъглив. Гъсти облаци покриваха небето и се простираха от мрачната планина Волфкстааг на запад до чезнещите в далечината върхове на дърветата на изток. От север се носеше хладен вятър и вдигаше прахоляк, който се забиваше в лицата и очите им. В светлината на ранното утро гората изглеждаше безцветна и промита и първите признаци на приближаващата зима се забелязваха в сивкавите силуети на дърветата.

Малката група се движеше на север от Хартстоун. Най-отпред вървеше Кимбър Бо, сериозна и решителна. Брин и Роун я следваха на няколко крачки отзад. Старият Коглайн подскачаше около тях. Уиспър тичаше далеч встрани през лабиринта от дървета. Минаха под сянката на високата скала, на която беше кръстена долината, пресякоха широката поляна и поеха през пущинака зад нея. Изсъхнали клони и храсти задушаваха гората, през която вървяха. Към пладне забавиха чувствително крачка. Коглайн беше престанал да пърха като волна птичка. Гъсталаци ги обграждаха плътно от всички страни. Пробиваха си път през тях в колона по един. Само Уиспър продължи да се движи свободно, като сянка през черната маса от дървета, безшумно и гъвкаво.

По обед теренът стана още по-неравен. Над дърветата в далечината се показаха тъмните очертания на верига от хребети. Местността беше осеяна с камъни и чукари и често им се налагаше да се катерят. С приближаването на хребетите вятърът утихна и въздухът замириса на гнило и на плесен.

Най-после се измъкнаха от широкото дълбоко дефиле и се озоваха пред тясна долина, притисната между два високи хребета, които чезнеха на север в мъглата.

— Ето там — посочи Кимбър.

Гъсти дървета ограждаха малкото блато. Водите едва се виждаха през сплъстената мъгла, която се движеше и виеше от поривите на вятъра.

— Гримпонд! — захихика Коглайн и замушка леко с пръст Брин.

Тръгнаха през гъстата плетеница от борове към мястото, където мъглата се издигаше лениво над малкото езеро. Вятърът стихна. Въздухът застина неподвижно. В гората настъпи дълбока тишина. Уиспър изобщо не се виждаше. Земята беше застлана с борови иглички и свлечени камъни. Денят беше само преполовил, но гъстата мъглива пелена не допускаше никаква светлина и създаваше впечатлението, че вече е нощ. Брин следваше Кимбър Бо, вслушваше се в тишината на гората и се оглеждаше за някакви признаци на живот. Ставаше все по-неспокойна. Тук наистина имаше нещо измамно, нещо скрито. Усещаше го как чакаше дебнешком.

Колкото по-навътре навлизаха сред дърветата, толкова по-ниско се спускаше мъглата, но те продължаваха да вървят. Точно когато им се стори, че ще се загубят, се озоваха на малка поляна. Край открито огнище, сред което чернееха овъглени пънове и пепел, имаше стари каменни пейки.

Изровена пътека в другия край на поляната водеше отново в мъглата.

Кимбър се обърна към Брин:

— Оттук нататък трябва да вървиш сама. Следвай пътеката, докато стигнеш до езерото. Там ще се появи Гримпонд.

— И ще ти зашепне тайни в ухото! — закикоти се Коглайн и приклекна до нея.

— Дядо — смъмри го момичето.

— Истини и лъжи, но кое какво е? — продължи да се киска старецът и се отдалечи към боровете.

— Не се плаши — посъветва я угрижено Кимбър като видя изписаната по лицето на девойката от Вейл тревога. Гримпонд не може да ти стори нищо лошо. То е само видение.

— Може би някой от нас трябва да я придружи — обади се обезпокоен Роун, но Кимбър тръсна рязко глава.

— Не. Гримпонд говори само в присъствието на един човек. То няма дори да се яви, ако има повече хора. — Усмихна се окуражително. — Брин трябва да продължи сама.

Девойката от Вейл кимна:

— Мисля, че вече е решено.

— Не забравяй какво те предупредих — напомни й Кимбър. — Внимавай какво ти говори. Голяма част от това, което ще ти каже, ще бъде или лъжливо, или изопачено.

— Но как ще разбера кое е истина и кое лъжа? — попита я Брин.

Кимбър сви рамене:

— Ти сама ще трябва да преценяваш. Гримпонд ще си играе с теб. Ще ти се появи и ще ти каже само това, което то реши. Ще те дразни. То просто си е такова. Ще ти върти номера. Кой знае, ти може да се окажеш по-добра от него в тази игра. — Докосна я по рамото. — Точно затова мисля, че е по-добре ти да говориш с Гримпонд, а не аз. Ти притежаваш магията. Използвай я, ако можеш. Нищо чудно да намериш начин песента на желанията да ти помогне.

Смехът на Коглайн се разнесе от края на полянката. Брин не му обърна внимание, загърна по-плътно наметалото си и кимна:

— Добре, ще опитам.

Кимбър й се усмихна и луничавото лице се покри с бръчици. После я прегърна сърдечно.

— Късмет, Брин.

Изненадана, девойката от Вейл отвърна на прегръдката й и я погали по дългата черна коса. Роун се доближи и я целуна.

— И внимавай!

Тя му се усмихна в отговор. После се обърна и навлезе сред дърветата.

Сенките и мъглата я обгърнаха изцяло. Стана внезапно и в един миг Брин осъзна, че върви слепешката, без да вижда нищо наоколо. Поспря, огледа се безпомощно и зачака очите й да привикнат с тъмнината. Въздухът беше студен и мъглата от езерото проникваше през дрехите й. След няколко дълги и напрегнати минути тя започна да различава смътно тънките стволове на боровете най-близо до нея. Приличаха на фантоми, които ту се появяваха, ту изчезваха в движещата се мъгла. Реши, че е малко вероятно да започне да вижда по-ясно. Освободи се от притеснението и несигурността и тръгна предпазливо, с протегната напред ръка. Тя по-скоро усещаше, а не виждаше пътеката, която се виеше надолу сред дърветата и водеше до езерото.

Минутите се влачеха бавно. Брин чуваше тихия плясък на водите в брега. Забави крачка и се вгледа внимателно в мъглата. Не видя нищо освен сивкавия сумрак и отново тръгна.

После изведнъж дърветата и мъглата се разредиха и разтвориха пред нея. Намираше се на тесен, покрит с камъни бряг, от който се виждаха тъмносивите води на езерото. Наоколо се стелеше пустош. Девойката от Вейл беше притисната под похлупак от облаци мъгла. Почувства се като в затвор…

Побиха я ледени тръпки. Усещаше тялото си изпразнено, затворено в ледена черупка. Бързо се огледа уплашено. Какво беше това? После в нея се надигна гняв, жесток и непримирим. Изгаряше я отвътре и прогонваше студа. Пламъците му пълзяха свирепо и отблъскваха страха, който се мъчеше да я обладае и скове. Стоеше на брега на езерото, сама зад паравана на мъглата. Изведнъж някаква странна непоколебимост се надигна в нея. Почувства се достатъчно силна да унищожи всичко, което й се изпречи на пътя.

Нещо прошава в мъглата. В миг странното чувство изчезна, измъкна се тихомълком като крадец и се спотаи дълбоко в душата й. Не можеше да разбере какво й се беше случило в тези кратки мигове, а сега нямаше време да разсъждава върху това. Нещо се движеше в мъглата. Постепенно сянката придоби очертания — тъмна, надигаща се от сивотата. Изправи се над водите на езерото и пое към нея.

Девойката от Вейл я наблюдаваше. Забулено, призрачно същество, което се плъзгаше мълчаливо във въздуха, измъкваше се от мъглата и се приближаваше към девойката от Вейл, която чакаше. Загърнато беше в плащ, главата скрита в качулка, безтегловно като мъглата, от която се беше появило, подобно на човек, но без лице.

Призрачното видение спря на няколко крачки от Брин. Увисна над водите на езерото, а сивата му фигура изпускаше пара. Наведе бавно забуленото в качулка лице към момичето на брега и го погледна с две малки като глава на топлийка блестящи червени огънчета.

— Погледни ме, девойко от Вейл — прошепна видението с глас, който свистеше като внезапно отпушена гореща пара под налягане. — Погледни Гримпонд!

Съществото вдигна високо глава и качулката се свлече. Гримпонд й разкри лицето си.

В него Брин видя собственото си лице.

Джеър се пробуди във вонящата, влажна и тъмна килия на Дън Фий Арън. Тънка струя сивкава светлина се промъкваше като острие през тесния процеп на каменната стена. Отново е ден, помисли той и отчаяно се замъчи да определи времето, което беше прекарал в затвора. Струваше му се, че бяха изминали седмици, но си даде сметка, че това беше едва вторият ден. Не беше виждал никакво живо същество, освен муелрета и немия гном тъмничар.

Младежът от Вейл се надигна сковано и седна върху запарената купчина от слама. Китките и глезените му бяха оковани във вериги, завършващи със заковани в каменните стени железни халки. Приковали го бяха с тези белезници още в първия ден след затварянето му. Тъмничарят му ги беше сложил по заповед на Стайтис. При всяко негово помръдване те издрънчаваха остро в дълбоката тишина и отекваха по коридорите зад залостената врата на килията. Уморен въпреки продължителния сън, той се вслушваше в заглъхващото ехо на веригите и напрягаше слух с надеждата да долови някакъв друг шум. Отговаряше му единствено тишината. Вън нямаше никой, който да го чуе, никой, който да му се притече на помощ.

Очите му се наляха със сълзи, които се стекоха по бузите и намокриха замърсената му куртка. Какво си въобразяваше той? Че някой ще дойде да му помогне да се измъкне от тази черна дупка? Сърцето го заболя от увереността, че нямаше и капчица надежда за помощ. Всички от малката група от Кълхейвън си бяха отишли — загубени, мъртви или изчезнали незнайно къде. Дори и Слантър. Изтри сълзите си и се помъчи да прогони отчаянието. Нямаше значение, че никой нямаше да дойде, убеждаваше се той. Джеър никога нямаше, да даде на муелрета това, което той искаше. И щеше да намери някакъв начин да се спаси.

Младежът от Вейл отново, както правеше всеки път след като се събудеше, се зае със сковаващите го вериги. Опитваше се да разхлаби стягащите ги болтове и да се освободи. Дълго дърпа и тегли желязото, впил отчаян поглед в закованите в стените куки. Безнадеждни усилия. Накрая пак се отказа, както всеки предишен път. Нямаше никакъв смисъл да насилва плът и кръв срещу ковано желязо. Единствено ключът на тъмничаря можеше да го освободи.

Свободен. Повтори думата наум. Трябваше да намери начин да се освободи. Трябваше.

После помисли за Брин. Спомни си какво беше видял в огледалната повърхност на Кристала на виденията. Колко странна и тъжна изглеждаше сестра му — седнала сама пред огън, с напрегнато и отчаяно лице, зареяла поглед в гората пред нея. Какво се беше случило на Брин и й беше причинило такава мъка?

Почти несъзнателно протегна ръка към малката издутина на кристала. Стайтис все още не го беше открил, нито торбичката със Сребърния прах. Джеър усърдно ги криеше в куртката всеки път, когато муелретът беше наблизо. Гущероподобното същество прекалено често го посещаваше. Изникваше безшумно от тъмнината, когато младежът от Вейл най-малко го очакваше. Примъкваше се крадешком от сенките като някой гаден призрак, започваше да го придумва и прилъгва, да го заплашва: Дай ми това, което искам, и ще бъдеш свободен… Кажи ми това, което искам да знам!

Лицето на Джеър придоби суров и решителен вид. Да помогна на това чудовище? В никакъв случай, поне докато съм жив!

Младежът от Вейл бързо изтегли от куртката сребърната верижка и камъка и ги постави внимателно в свитите си длани. Това беше единствената му връзка с външния свят, единственото средство, с което можеше да разбере какво прави Брин. Ще го използва още веднъж. Знаеше, че трябва да бъде много бдителен и предпазлив. Необходимо му беше съвсем мъничко време. Само щеше да извика образа и веднага да го прогони. Чудовището нямаше да може да го изненада.

Трябваше да разбере какво става с Брин.

Започна да пее. Тихо и провлечено. Гласът му призоваваше дремещата сила на кристала и проникваше в тъмната му вътрешност. Постепенно светлината заблещука и се разсея навън в ослепително бял сноп, който освети ужасната тъмнина и той неволно се усмихна.

— Брин — викаше тихо Джеър.

Образът се появи. Лицето на сестра му затрептя в светлината пред него. Той продължи да пее и ликът й се избистри. Сега тя стоеше пред някакво езеро. Тъгата от лицето й беше изчезнала. Този път тя беше потресена от нещо. Застинала неподвижно, Брин се беше вторачила в забулен в плащ и качулка призрак, който висеше във въздуха пред нея. Докато Джеър пееше видението се извъртя така, че той успя да види лицето му.

Гласът му трепна и песента на желанията секна, когато лицето се приближи.

То беше на Брин!

Младежът от Вейл чу шум от крадливи стъпки и сърцето му се сви от ужас. Спотаи се и образът изчезна. Стисна кристала в дланите си и отчаяно го запъха дълбоко в куртката си. Знаеше, че вече беше късно,

— Виссдам, малки приятелю, це сси намерил нацин да ми помогнесс — изсъска познатият глас на влечуго.

Загърнатата фигура на муелрета се доближаваше от отворената врата на килията.

На брега на езерото Гримпонд зацари мъчително дълга тишина. Нарушаваше я единствено плясъкът на сивите води, които се удряха в брега. Въплъщението и девойката от Вейл се гледаха лице в лице през мъглата и сенките като безмълвни призраци, призовани от друг свят и друго време.

— Погледни ме! — заповяда видението.

Брин не отместваше очи. Лицето на Гримпонд беше нейното собствено лице — уморено, напрегнато, измъчено, изтерзано от неописуема мъка. На мястото на очите й две огнено червени цепки горяха като ярки въглени. На устните на видението играеше презрителна насмешка, присмех, който всъщност беше изписан в собствената й усмивка. То я дразнеше и преследваше коварна цел чрез нея самата. Смееше се гърлено и злобно.

— Познаваш ли ме? — прошепна призрачното видение. — Кажи как се казвам.

Брин се задушаваше от заседналата в гърлото й буца. Преглътна с мъка и каза:

— Ти си Гримпонд.

Привидението се заля от смях.

— Аз съм ти, Брин от хората на Вейл, Брин от рода на Омсфорд и рода на Шанара. Аз съм ти! Аз ще разкажа твоя живот и в моите думи ти ще откриеш съдбата си. Е, хайде търси това, което искаш.

Съскащият глас на Гримпонд заглъхна и водата, над която видението висеше, внезапно се размъти. В замъгления въздух тънка струя се взриви като гейзер и намокри девойката от Вейл — ледена като ужасното докосване на смъртта.

Гримпонд присви огненочервените си очи:

— Познаваш ли, дете на светлината, тъмнината на това, което е Илдач?

Брин мълчаливо кимна с глава. Гримпонд се изсмя невесело и се плъзна към нея.

— Всичко, което е черната магия и всичко, което тя е била, води до книгата, свързано е с нишки, които обвързват здраво теб и хората ти. Войни на расите, войни на Човека — мистични демони — всичко е едно. Като хармонията на гласа, те всички са едно. Хората се докосват до черната магия, търсят сила, която не могат да се надяват да превърнат в своя собственост — следователно търсят смъртта. Те се промъкват тайно до скривалището на книгата, теглени от съблазънта, от потребността. Един път лице на смъртта, един път непрогледен мрак. Всеки път те откриват това, което търсят, и то ги погубва, превръща ги от личности с морал в зли духове. Носители на черепи или Призраци Морди — няма никаква разлика. Олицетворение на едно и също зло.

Гласът млъкна. Брин мислеше усилено, мъчеше се да схване смисъла на това, което чу. Един път лице на смъртта… Планината на черепа. Минало и настояще са едно, Носител на черепи и Призрак Морд — това имаше предвид Гримпонд. Родени от едно и също зло. И по някакъв начин всички са тясно свързани с един и същ източник.

— Всички те са творения на черната магия — каза тя бързо. — Господарят на магиите и Носителите на черепи, появили се по времето на прадядо ми. А сега Призраците Морди. Това искаш да кажеш, нали?

— Дали? — изсвистя тихо гласът. — Първо един, после друг? А можеш ли да ми кажеш къде е сега Господарят на магиите, девойко от Вейл? Чий в момента е гласът на черната магия, който изпраща Призраците Морди?

Брин гледаше смаяно привидението. Да не би то да искаше да каже, че Господарят на магиите се е върнал? Не, това беше невъзможно…

— Този глас, който говори на хората, е зловещ — изсвистя напевно Гримпонд. — Този глас е рожба на магията, рожба на съблазънта. Проявява се по различни начини — понякога чрез книга, понякога… чрез песен!

Брин се вцепени.

— Аз не съм от тях! — извика бързо тя. — Аз не използвам черна магия!

Гримпонд се изсмя.

— И те не я използват, девойко от Вейл. Черната магия използва тях. Там е ключът на всичко, което търсиш. Там се крие всичко, което искаш да узнаеш.

Брин се мъчеше да разбере.

— Говори още — подкани тя привидението.

— Още? Още какво? — Обгърнатата в мъгла фигура потръпна мрачно. — Искаш да ти кажа за очите — очите, които те следят, очите, които те дебнат зад всеки завой, зад всяко дърво? — девойката от Вейл се смрази. — С тези очи те гледа обичта, когато са очите, които командват кристала. С тези очи обаче те гледат и зли помисли, когато очите са невидими, дело на наследените ти способности. Ти виждаш ли? Отворени ли са очите ти? За разлика от очите на друида, когато беше жив, една черна сянка на времето, в което живееше. Те бяха затворени за по-голямата част от истината. Горкият Аланон, той не виждаше истината. Той виждаше само завръщането на Господаря на магиите. Виждаше онова, което беше единствено такова, каквото беше. Не го виждаше като нещо, което щеше да бъде. Заблуден, горкият Аланон. Дори и в смъртта той отиде там, където черната магия пожела да бъде. В края на живота си той беше изигран като първия глупак.

Брин се изуми.

— Черните скитници — те са знаели, че той пристига, така ли? Знаели са, че той ще отиде във Волфсктааг. Затова Джачайра беше там.

Смехът се усили и проехтя в мъгливата тишина.

— Истината се казва! Но само веднъж, може би. Не вярвай на думите на Гримпонд. Да говоря ли още? Да ти кажа ли за пътуването ти до Мейлморд с шута Принц на Лий и със загубената му магия? О, колко отчаяно се стреми той към тази магия, каква огромна нужда има от това, което ще го унищожи. Ти подозираш, че тя ще го унищожи, нали девойко от Вейл? Ами остави го тогава да я намери, нека се сбъдне желанието му и да стане един от всички, които преди са имали това желание и след като са го постигнали, са намерили смъртта си. Неговата силна ръка те води към подобна участ. Искаш ли да ти кажа как ще умреш?

Мургавото лице на Брин се напрегна.

— Кажи ми, каквото си искаш, привидение. Само че аз ще слушам само истината.

— Така ли? Аз ли трябва да преценявам кое е истина и кое не е, когато говорим за неща, които тепърва ще се случват? — Гласът на Гримпонд беше тих и предизвикателен. — Книгата на живота ти е разтворена пред мен, но има страници, които ще трябва да се пишат. Това, което трябва да се допише, ще бъде написано от теб, а не от думите, които може би ще кажа. Ти си последната от трима души, всеки, от които живее в сянката на другите двама, всеки, от които се мъчи да се освободи от тази сянка, да се разграничи и после да достигне до онези, които са били преди. Твоят път е най-тъмният на земята.

Брин се зачуди. Ший Омсфорд трябваше да е първият, баща й вторият, а тя третата. И тримата са се опитвали да се освободят от наследството на елфите от рода Шанара, от който и тримата произхождат. Но какво означаваше последната част?

— О, смъртта ти те очаква в страната на Черните скитници — изсъска тихо Гримпонд. — В дупката на мрака, в утробата на магията, която се стремиш да унищожиш, там ще намериш смъртта си. Така е предопределено, девойко от Вейл, защото ти носиш семето й в собственото си тяло.

Брин прекъсна видението като вдигна нетърпеливо ръка.

— Тогава ми кажи как да стигна до там, Гримпонд. Покажи ми път до Мейлморд, който ще ме прикрива от очите на Черните скитници. Нека да стигна бързо до смъртта, след като ти виждаш, че ще умра.

Гримпонд се засмя мрачно:

— Хитруша. Мъчиш се да ме подлъжеш да ти кажа направо всичко това, което си дошла да търсиш тук. Знам какво те е довело тук, дете на расата на елфите. Нищо не можеш да скриеш от мен, защото живея от самото начало на всичко, което е било и ще живея до края на всичко, което ще бъде. Имам право на избор да правя това, да остана в този стар свят и да не се помирявам с друг. Направих си играчки от простосмъртните, които сега са ми единствените спътници и никой от тях не е проникнал през бронята, която само си сложил. Искаш ли да чуеш истината за това, което те интересува, девойко от Вейл? Тогава си я изпроси от мен.

Самоувереността на Гримпонд я разгневи и Брин застана на самия края на езерото. Пръски вода се надигнаха от мъглата и изсъскаха заплашително, но тя не им обърна внимание.

— Предупредиха ме, че ще ми правиш номера — каза девойката от Вейл и гласът й прозвуча сурово. — Изминах много път, докато стигна дотук и понесох много страдания и болка. Нямам намерение да се оставям да ме тормозиш. Не ме мачкай, привидение. Говори само истината. Как ще стигна до дупката на Мейлморд без да разберат Черните скитници къде отивам?

Гримпонд присви рязко очи и я стрелна с тъмночервения им блясък.

— Намери си пътя сама, Брин от народа на Вейл. — изсъска Гримпонд.

Брин се разяри вътрешно, но кимна с глава. Успяла беше да се овладее външно. После отстъпи назад и седна на брега, загърната в наметалото.

— Няма никакъв смисъл да чакаш — каза жлъчно въплъщението.

Брин обаче не помръдна. Владееше се отлично, поемаше дълбоко влажния въздух на езерото и се съсредоточаваше. Гримпонд висеше неподвижно над водите на езерото и я наблюдаваше. Мургавото лице на девойката от Вейл се проясни и тя отметна назад дългата си коса. Видението все още не знае какво съм намислила! Усмихна се вътрешно.

После започна да пее тихо. Песента на желанията се лееше от устата й мелодично и нежно и се носеше във въздуха около нея. Приятните звуци политнаха към призрачната фигура на Гримпонд. Магията им се заувива и заусуква около видението. То така се стресна, че остана като заковано на място. Висеше неподвижно в мрежата на магията, която все по-силно го стягаше. В един миг Гримпонд изглежда се усети какво става. Водите на езерото под надипления плащ закипяха и засъскаха. Песента на желанията обаче бързо прилепна към попадналата в плен фигура и я уви като в пашкул.

Гласът на девойката от Вейл се извиси и прозвуча по-самоуверено. Пелената на първата песен, притиснала като в утроба видението, без то да се усети, беше изчезнала. Превърнало се в пленник, също като муха, попаднала в мрежите на паяжина, то щеше да бъде подвластно на желанията на похитителя си. Въпреки това девойката от Вейл не използва нито силата на ръцете си, нито силата на ума си срещу това същество. Разбрала беше, че по този начин нямаше да постигне нищо. Тя призова на помощ спомените — спомените от онова, което е било, от всичко, което сега беше безвъзвратно загубено. Всички те се появиха, призовани от мелодията на песента на желанията. Имаше го докосването на човешка ръка, тъй топла и нежна, имаше я ласката, тъй сладка и приятна, имаше я тръпката на любовта, носеща ограда, имаше ухание на живот и дъх на смърт. Имаше го всичко това и много други неща от живота, който си беше отишъл толкова отдавна, вече чужди на Гримпонд, почти забравени.

Видението изкрещя от болка и се помъчи да се освободи от тези толкова отдавнашни преживелици. Затрепери и се загърчи в мъгливата пелена. Не можеше да се изскубне от магията на песента. Изживяванията бавно го обладаха, задушиха го в прегръдките си и то се отдаде на спомените. Брин усещаше как емоциите го връщаха към живота. Изровените от забвението спомени изтръгнаха сълзи от очите му. Девойката от Вейл продължаваше да пее. Когато видя, че видението й се е покорило напълно, тя надви собствената си болка и си взе обратно всичко, което беше дала.

— Не! — простена Гримпонд ужасено. — Върни ми ги, девойко от Вейл! Върни ми ги!

— Кажи ми това, което искам да знам — изпя тя. Думите на въпросите бяха преплетени в мелодията на песента. — Кажи ми.

Най-неочаквано Гримпонд започна да се излива, сякаш разкъсало оковите на забравената си изтерзана душа.

— Греймарк свързва Мейлморд, който е разположен в Рейвънсхорн — Греймарк, замъкът на Призраците Морди. Там минава пътят, който ти търсиш, лабиринт от канали, които излизат от залите и помещенията, скрити дълбоко под скалата, и се изливат в един резервоар много по-надолу. Ако влезеш през каналите очите на Черните скитници няма да те видят!

— Мечът на Лий — продължи да го притиска Брин. — Къде можем да го намерим? Кажи ми!

Фигурата на Гримпонд се гърчеше отново и отново, всеки път, когато девойката от Вейл го докосваше с мъчителния спомен на безвъзвратно загубени чувства и усещания.

— Гноми паяци! — извика отчаяно видението. — Мечът е в техния лагер, извадили са го от водите на Чард Раш, след като попаднал в поставени от тях мрежи и капани.

Изведнъж Брин изтегли магията на песента на желанията, нагнетена със спомени за отдавна отминал живот. Дръпна я рязко и безболезнено, в миг. Освободи попадналото в клопките й същество. Ехото на песента се разнесе в надвиснала над пустото езеро тишина, затрептя в един единствен натрапчив тон и звънна. Един звук на забрава — приятен и далечен вик. Гримпонд отново се превърна в това, което беше.

Настъпи продължителна, угнетителна тишина. Брин бавно стана и се втренчи в лицето, огледално отражение на нейното. Нещо дълбоко в нея зави от ужас, когато видя изражението му. Сякаш всичко, което беше предизвикала, беше изживяно от самата нея!

Гримпонд осъзна какво му беше сторено.

— Ти с хитрост изтръгна истината от мен, дете на мрака! — простена горчиво призракът. — Просто го усещам. О, колко си подла. Престъпна!

Видението млъкна. Сивите води под него се разбушуваха и закипяха. Девойката от Вейл стоеше на самия край на езерото. Не смееше нито да се обърне, нито да продума. Чувстваше се изпразнена и вкочанена.

Гримпонд повдигна покритата си с плащ ръка.

— Е, какво ще кажеш за един последен номер, девойко от Вейл? Нещо от мен за теб! Приеми го като мой подарък! Погледни мъглата, тук до мен, където тя се оформя. Сега се вгледай внимателно! Виж това!

В този момент Брин беше сигурна, че трябваше да избяга. Но нещо вътре в нея я задържаше. Мъглата се сгъсти пред нея, завъртя се и се разгъна като сив лист хартия, който постепенно избеля и се гланцира. На повърхността нещо се размърда и надипли, сякаш някой беше хвърлил камъче в спокойни води. Оформи се образ — свита в тъмна килия фигура — боязлива и плаха…

Джеър сграбчи кристала и го натика дълбоко в куртката си. Молеше се муелретът да не забележи какво прави в сенките и мрака. Може би беше действал достатъчно бързо. Може би…

— Видях магията, елфце — проскърца грубият глас и погреба всичките му надежди. — Пресс цялото време уссесстах, це магиите са се теб. Ссподели ги се мен, малки приятелю. Покаши какво притешаваш.

Джеър поклати бавно глава, а в сините му очи се четеше ужас.

— Не ме доближавай, Стайтис. Стой настрана от мен.

Муелретът се изсмя. Нисък, гърлен смях, който проехтя в празната килия и в дългите коридори отвън. Съществото изведнъж набъбна в тъмния си плащ, уголеми се в слабата светлина като сянка на чудовище.

— Ссаплассвасс ме, нисстоссесство? Ссте те ссмацкам като рохко яйце, ако иссполссвасс магиите ссрессту мен. Сстой мирен, малки приятелю. Висс оците ми. Висс ссветлините.

Присвитите, покрити с люспи очи, проблясваха сурово. Придърпваха го. Джеър се насили да сведе поглед. Знаеше много добре, че ако погледнеше, той отново щеше да стане подвластен на съществото. А толкова му беше трудно да не го поглежда. Така му се искаше да надникне в тези очи. Искаше му се да се потопи в тях, в тишината и спокойствието, които чакаха там.

— Погледни, елфцесс? — изсъска чудовището.

Джеър така силно стисна малката издутина на Кристала на виденията, че острите ръбове се впиха в дланта му. Съсредоточи се върху болката, а мисълта запрепуска бясно в съзнанието му. Не поглеждай. Не поглеждай!

Тогава муелретът изсъска гневно и вдигна ръка:

— Дай сси ми магиите сси! Дай сси ми ги!

Безмълвен Джеър Омсфорд отстъпи назад…

Гримпонд свали рязко покритата с наметало ръка. Гъстата мъгла се разсея и изчезна. Обезумяла Брин пристъпи безразсъдно напред и нагази в сивите води на езерото. Джеър! Това беше Джеър! Какво го беше сполетяло?

— Хареса ли ти номера, Брин от народа на Вейл? — изсъска хрипкаво видението, а водите отново се разпениха под мястото, над което висеше. — Видя ли какво се е случило на скъпоценния ти брат, за когото си въобразяваше, че е на сигурно място в Шейдската долина? Видя ли?

Брин се мъчеше да потисне гнева, който се надигаше в нея.

— Лъжеш, Гримпонд. Този път лъжеш.

Видението се изкиска тихо.

— Лъжа ли? Мисли си, каквото щеш, девойко от Вейл. В крайна сметка играта си е игра. Отвличане на вниманието от истината. Всъщност кой знае, дали пък тя не е самата истина? — Видението протегна напред ръце, мъглата около Брин се завихри в кръг. — Черна си ти, Брин от рода Шанара, от рода Омсфорд, потомство на историята. Черна като магията, с която си играеш. А сега се махни от мен: Замисли се над това, което си научила от магията на клоуна принц и за пътя ти до смъртта. Открий онова, което търсиш и стани това, което със сигурност ще бъдеш! Махни се от мен!

Гримпонд започна да отстъпва в сивата мъгла, която се носеше зад него над мътните води на езерото. Брин стоеше като закована на брега. Искаше да върне видението, но знаеше, че този път нямаше да може. Внезапно призракът спря, червените му очи се присвиха. Ухили се злобно с лицето на Брин — изкривена маска на злото.

— Виж ме такава, каквато си, Брин от народа на Вейл. Спасителка и унищожителка, отражение на живота и смъртта. Магията използва всички, дете на мрака — дори и теб!

После Гримпонд изчезна в непрогледната стена от мъгла. Смехът му долиташе тих и зловещ в дълбоката тишина. Сивотата го обгърна, пое го и го понесе беззвучно. То изчезна. Брин го гледа известно време мълчаливо, лашкана между страхове, съмнения и нашепвани предупреждения. После бавно се обърна и се запъти обратно към дърветата.

ГЛАВА 33

Муелретът Стайтис се приближаваше към него. Видът му беше суров и застрашителен. Джеър бавно се отдръпна назад.

— Дай сси ми магиитесс — изсъска чудовището и размаха кривите си пръсти. — Оссвободи ги, елфце.

Младежът от Вейл потъна още по-дълбоко в сенките, като влачеше веригите, които сковаваха китките и глезените му. Накрая гърбът му се опря в стената на килията. Вече нямаше накъде да отстъпва.

Дори не мога да избягам от него, помисли отчаяно той.

По каменния под на входа на килията се чу поскърцване на кожени ботуши и тъмничарят гном се появи в рамката на вратата. Той влезе мълчаливо с ниско приведена, потънала в качулката глава. Стайтис го погледна, а в очите му проблясва гневно пламъче.

— Не ссъм праштал за малки хорасс — изсумтя раздразнен муелретът и с люспестата си ръка направи знак на гнома да си върви.

Тъмничарят обаче не му обърна никакво внимание. Той безмълвно мина край гущероподобното същество, сякаш изобщо не го беше забелязал и се насочи право към Джеър. С ниско наведена глава, все така дълбоко скрита в сенките на качулката, с ръце пъхнати под диплите на окъсаното наметало, гномът се движеше като призрак в мрака. Джеър го наблюдаваше изненадан и изпълнен с подозрение. Когато дребният мъж се доближи съвсем, младежът от Вейл се опита да се отдръпне и се удари в каменната стена на килията. Железните вериги издрънчаха, когато вдигна ръце, за да се предпази.

— Махай ссе малки хорасс! — извика грубо Стайтис, излязъл извън кожата си и се изправи Заплашително.

Гномът тъмничар обаче вече беше стигнал до Джеър, прегърбена и няма фигура. — Повдигна бавно забулената в качулка глава.

Джеър се опули. Гномът в окъсаното наметало не беше тъмничарят!

— Случайно да имаш нужда от мъничко помощ, момче? — прошепна Слантър.

После от тъмния коридор в килията връхлетя облечена в черно фигура. Тънкото острие на дългия меч се допря до гърлото на изумения Стайтис и го притисна към стената.

— Да не чувам нито звук — предупреди го Гарет Джакс. — А си отворил уста, а си мъртъв преди да си успял да кажеш нещо!

— Гарет, ти си жив! — възкликна Джеър, не вярващ на очите си.

— Не само жив, но и в прекрасна форма — отвърна другият без да отмества очи от муелрета. — Хайде, размърдай се и освободи младежът от Вейл, гноме.

— По-спокойно! — Слантър извади халка с много ключове изпод наметалото и започна да ги пробва в белезниците на Джеър. — Проклети изчадия, не пасват… а-ха — ето този!

Чу се остро пощракване и веригите паднаха рязко на пода.

— Слантър — сграбчи го Джеър за ръката. Гномът съблече износеното наметало на тъмничаря и го хвърли встрани. — Как по дяволите успя да ме намериш?

— Без особени усилия, момче! — изпръхтя гномът, докато разтриваше изтръпналите му ръце, опитвайки се да раздвижи кръвта в подпухналите китки. — Казах ти, че съм най-добрият следотърсач, когото си срещал! За съжаление времето не ми помогна много — половината следи бяха измити от дъжда, който беше разкалял целия терен, но тръгнахме по следите на гущера точно извън тунелите. Знаехме, че ще те докара тук. Килиите в Дън Фий Арън винаги са на разположение за всеки, който плаща добра цена. Не се задават никакви въпроси. И хората в тях също са за продан. Заключват ги между каменните стени, докато им изгният костите, освен ако не…

— Остави приказките за по-подходящо време, гноме — сряза го Гарет Джакс. — А ти — той смушка грубо муелрета в ребрата — ти ще ни водиш и няма да допускаш никого до нас. Никой не трябва да ни спира. Никой не трябва да ни задава въпроси. Ясно ли ти е? В противен случай…

— Осставете ме тук, малки хорасс! — изсъска съществото.

— Защо наистина не го оставим — не възрази Слантър и лицето му се изкриви от погнуса. — На гущерите никога не трябва да се гласува доверие.

Гарет Джакс обаче поклати глава.

— Ще го вземем с нас. Форейкър смята, че може да ни е от полза.

Слантър, който вече тикаше муелрета към вратата, се изплю презрително зад гърба му.

— Нищо добро няма да видим от него, Майсторе на бойните изкуства — упорстваше гномът. — И не забравяйте, че съм ви предупредил.

Излязоха в коридора, приведени в сенките и тишината. Слантър застана до младежа от Вейл, докато Гарет Джакс изведе Стайтис през вратата. Майсторът на бойните изкуства се спря за миг, ослуша се, после бутна муелретът пред себе си и всички тръгнаха по тъмния коридор. В поставка на стената пред тях гореше факла. Когато стигнаха до нея Слантър я свали и мина пред тях.

— Истински ад е това място! — изръмжа той тихо, като търсеше пътя напред в тъмнината.

— Слантър! — прошепна възбудено Джеър. — И Елб Форейкър ли е тук?

Гномът му хвърли бърз поглед и кимна утвърдително.

— Джуджето, елфът и човекът от границата са тук. Казахме, че тръгваме заедно на това пътешествие и заедно ще го приключим. — Тръсна мрачно глава. — Май всичките сме луди, а?

Промъкваха се през лабиринта на затворническите коридори, най-отпред вървяха гномът и младежът от Вейл. Майсторът на бойните изкуства беше на крачка зад тях, с насочено към гърба на муелрета острие. Движеха се бързо и мълчаливо през тъмнината и тишината, през зловонието на смърт и гнилоч, минаваха край затворените и ръждясали врати на затворническите килии, устремени към ведрината на деня. Постепенно мракът започна да се разсейва от снопчетата светлина, сива и мъглива, които се промъкваха в коридорите пред тях. Дочуха трополенето на дъжда и доловиха приятния мирис на свеж въздух. Отново се озоваха пред масивните, обковани с желязо врати, затворени и залостени. Вятърът и дъждът биеха по тях на силни пристъпи и барабанеха по дървото. Слантър хвърли факлата и се забърза към шпионката на вратата, за да види какво ги чакаше навън. Джеър го последва и с благодарност вдишваше дълбоко свежия въздух, който се промъкваше през процепите.

— Изобщо не се надявах да ви видя отново — прошепна той на гнома. — Нито един от вас.

Слантър гледаше през шпионката.

— Е, не може да се отрече, че ти наистина имаш късмет.

— Мислех, че никой не е останал жив, за да дойде да ми помогне. Сигурен бях, че всички сте мъртви.

— Не може да бъде — изръмжа гномът. — След като те загубих в тунелите и изобщо не знаех какво ти се беше случило, тръгнах през скалите на север над Капаал. Тунелът свърши там. Изобщо не се съмнявах, че ако другите бяха останали живи, щяха да минат по същия път. Такива бяха плановете на Майстора на бойните изкуства. И зачаках. Не след дълго те наистина дойдоха. Тогава тръгнахме да те търсим.

Джеър изгледа учудено гнома.

— Слантър, ти можеше да ме изоставиш. Можеше и тях да зарежеш. Никой нямаше да знае. Ти си бил свободен.

Гномът сви рамене и физиономията му го издаваше, че се чувства неудобно.

— Така ли? — Тръсна презрително глава. — Всъщност да бе, тази мисъл не ми дава покой.

Гарет Джакс се появи, подкарал Стайтис пред себе си.

— Още ли вали? — попита той Слантър.

С бързо движение Майсторът на бойните изкуства пъхна меча в ножницата и на негово място в ръката му се появи дълъг нож. Притисна Стайтис до стената на коридора и го изгледа сурово. Муелретът, който стърчеше с една глава над него, когато Гарет Джакс го изненада в килията на Джеър, се беше смалил, свит на кълбо като змия в плаща си. Вперил беше зелените си очи в човека от Южната земя и го гледаше злобно, без да мига.

— Осставете ме, малки хорасс — проплака пак той.

Гарет Джакс поклати решително глава.

— Щом излезем, само да си посмял да мръднеш на крачка от мен, муелрете. Хич не се опитвай да се измъкваш. Никакви номера, ясно ли е? Никой няма да ни разпознае с тези наметала и качулки. Дъждът ще ни помогне, но ако някой ни приближи, ти ще го отпратиш. И помни, иде ми да ти прережа гърлото като едното нищо.

Каза всичко това тихо, почти спокойно. Настъпи смразяваща тишина. Муелретът присви очи, които заприличаха на цепки.

— Васс имате магиятасс — изсъска той гневно. — Не ссе нуздаете от мен! Осставете ме!

Гарет Джакс насочи върха на острия си нож към люспестото гърло.

— Тръгвай.

Загърнаха плътно наметалата, отвориха тежката врата на мрачния затвор и излязоха на светлото. Дъждът се сипеше-като порой от сивото заоблачено небе и подгонен от вятъра, се удряше в крепостните стени. Наведоха ниско глави срещу силния вятър и тръгнаха през калния двор към укрепленията, които бяха точно на север. От време на време малки групи от гноми-преследвачи ги отминаваха, без да забавят крачка. Единственото им желание беше по-скоро да се приютят някъде от гнусното време. На наблюдателните кули часови с окаян вид се бяха свили под каменни заслони и се мъчеха да се предпазят от студа и влагата. Никой не обръщаше внимание на малката група, която прекосяваше долу двора. Никой дори не ги поглеждаше втори път.

Когато доближиха укрепленията, Слантър застана начело. Поведе ги край образувани от поройния дъжд кални локви към покрити с железни решетки врати, които препречваха пътя към малък двор. Минаха бързо през тях и тръгнаха към ниска наблюдателна кула, построена от камъни и дърво. Без да каже дума Слантър отключи дървената врата.

Озоваха се в антре, осветено от пламъците на поставени от двете страни на вратата факли. Спряха се и изтръскаха водата от наметалата, докато Слантър изучаваше един тъмен коридор, който водеше вляво под укрепленията. След като го огледа внимателно, гномът им махна с ръка да го последват. Гарет Джакс свали една факла от поставката й, подаде я на Джеър и му кимна с глава да последва Слантър.

Стигнаха до дълъг тесен коридор с врати от двете страни.

— Складове — обясни Слантър на Джеър.

Тръгнаха. Слантър се промъкваше предпазливо напред. На третата врата се спря и почука тихо.

— Ние сме — прошепна той в ключалката.

Бравата щракна и вратата се отвори широко. Пред тях стояха Елб Форейкър, Хелт и Еден Елеседил. Измъчените им лица цъфнаха в усмивки. Те наобиколиха младежа от Вейл и сърдечно се ръкуваха с него.

— Добре ли си, Джеър? — веднага го попита принцът на елфите. Лицето му беше покрито с отоци и рани и той изглеждаше толкова зле, че младежът от Вейл се уплаши за него. Елфът забеляза тревогата му и сви небрежно рамене.

— Нищо и никакви драскотини. Открих таен коридор за бягство и налетях на бодлив храст. Бързо ще се оправя. А ти — ти наистина ли си добре?

— Вече съм добре, Еден — прегърна го развълнуваният Джеър.

Лицата и ръцете на Хелт и Форейкър също бяха покрити с рани. Сигурно са били ранени, когато падна укрепителната стена.

— Не мога да повярвам, че всички сте тук! — В гърлото на младежът от Вейл беше заседнала буца и той едва преглътна.

— Нямаше да е честно, ако те бяхме изоставили, нали така, Джеър? — Огромният човек от границата сграбчи сърдечно ръката му. Трябва ни твоята магия, за да излекуваме Сребърната река.

Младежът от Вейл се ухили щастливо. Форейкър пристъпи напред, вперил очи в муелрета.

— Виждам, че сте успели да го докарате.

Гарет Джакс кимна, без да каже нещо. Докато другите се радваха на Джеър, той беше останал до Стайтис, насочил нож към гърлото му.

— Малки хора ссте ссъзалява, че ме взели ссъсс ссебе сси! — изсъска съществото злобно. — Ссте намеря нацин накара ги да ссъзаляват!

Слантър се изплю презрително. Форейкър насочи пръста си към него.

— Оттук нататък единствено ти носиш отговорността за това, което ще се случи, Стайтис. Ако не беше пленил младежа от Вейл, ние щяхме да те оставим на мира. Но ти го отвлече, така че сега ще си платиш за действията си. Ще ни изведеш живи и невредими от това място, после ще ни преведеш през горите на север до Рейвънсхорн. Само една погрешна стъпка и изобщо няма да си мръдна пръста, за да попреча на Слантър да направи това, което му се прииска да направи още щом те видя. — Хвърли поглед на гнома. — И не забравяй, Стайтис. Той знае пътя не по-зле от теб. Така че ще трябва добре да си помислиш, преди да се опиташ да ни измамиш.

— Хайде да се махаме оттук — изсумтя нетърпеливо Слантър.

Малката група тръгна след гнома, прекоси дългия коридор, премина през множество по-малки коридори и стигна до подножието на виеща се каменна стълба. Слантър постави предупредително пръст пред устните си. Започнаха да се изкачват в колона по един. Някъде отгоре долитаха гласове на гноми, все още неясни и далечни. В най-горния край на стълбите имаше малка дървена врата. Слантър се спря, ослуша се, после я открехна и надникна. Остана доволен и им махна да го последват.

Озоваха се в огромен склад. По пода бяха струпани на купчини оръжия, брони и провизии. През високите зарешетени прозорци се просмукваше сива светлина. В помещението нямаше жива душа и Слантър ги поведе забързано към една врата в най-отдалечения край.

Почти беше стигнал до нея, когато вратата се разтвори широко от външната страна. Озова се лице в лице с цял взвод от гноми преследвачи.

Гномите се поколебаха, когато Слантър се изпречи пред тях. После видяха и спътниците му. В момента, в който забелязаха Форейкър, те почти несъзнателно посегнаха към оръжията си.

— Този път късметът ти изневери, момче! — изръмжа Слантър и се хвърли пред Джеър, за да го защити с тялото си.

Гномите преследвачи се втурнаха срещу тях, но Гарет Джакс вече се беше задействал и размахваше яростно тънкия меч. Нападателите от първите редици падаха посечени. Форейкър застана до Майстора на бойните изкуства и със брадвата си с две остриета отблъскваше останалите. Зад тях Стайтис се обърна и хукна към вратата, но Хелт се хвърли като котка връз него и го събори на пода. Те се затъркаляха в гора от копия, които падаха около тях и дрънчаха, когато се удряха в дървото и желязото.

Гномите преследвачи стояха пред отворената врата и се отбраняваха. В един момент Гарет Джакс и Форейкър ги притиснаха. Нападателите нададоха гневен вик, разпръснаха се и се разбягаха. Майсторът на бойните изкуства и джуджето хукнаха след тях и се спряха на врата. Видяха, че е безсмислено да ги преследват. Бързо се обърнаха и се спуснаха да помагат на Хелт. Изправиха Стайтис на крака. Муелретът съскаше злобно и уголемяваше тялото си. Накрая то се извиси дори над огромния човек от границата. Стиснаха го здраво и го повлякоха към Слантър и Джеър, които се взираха в коридора навън.

От двете страни на коридора се носеха виковете на бягащите гноми.

— Накъде? — викна Гарет Джакс на Слантър.

Без да каже дума гномът сви вдясно, в посока обратна на посоката на гномите, затича се в бърз тръс по коридора и махна на другите да го следват. Те тръгнаха в плътна група след него. Гарет Джакс подканяше Стайтис, като го смушкваше леко в ребрата.

— Глупави малки хорасс — задъхваше се гневно муелретьт. Ссте умрете тук в тези затвори!

Стигнаха до място, където коридорът се разклоняваше. Група гноми вляво ги забелязаха и насочиха оръжията си към тях. Слантър поведе хората си вдясно. От една врата изскочи гном преследвач, но Форейкър го блъсна, без да спира, удари главата му с невероятна сила и шлемът издрънча рязко. От всички страни се носеха виковете на преследвачите.

— Слантър — викна предупредително Джеър.

Твърде късно обаче. Гномът се беше врязал в група въоръжени преследвачи, които се появиха неочаквано от съседен коридор. Те го събориха и настъпи истинско меле от ръце и крака. Гарет Джакс блъсна Стайтис към Хелт и се спусна да помага на Слантър. Форейкър и Еден Елеседил хукнаха на крачка зад него. Оръжията проблясваха остро в сивкавия сумрак и викове на болка и гняв изпълниха коридора. Тримата се хвърлиха върху гномите и ги отблъснаха от падналия Слантър. Гарет Джакс приличаше на котка, тръгнала на лов за мишки. Парираше умело ударите и размахваше бързо тънката си сабя. Гномите се разпръснаха. Подпомогнат от Еден Елеседил, Слантър отново стана.

— Слантър! Изкарай ни оттук! — викна му Елб Форейкър.

— Напред — изрева Слантър и хукна.

Останалите го последваха, влачейки дърпащия се Стайтис, и се вклиниха в гномите, които препречваха пътя им. Изникваха все нови и нови преследвачи, които се нахвърляха върху им от всички страни, но те ги отблъскваха яростно и решително. Слантър отново падна, съборен от метнато по него късо копие. Форейкър моментално му се притече на помощ. С едната ръка размахваше широката си брадва срещу нападателя, а с другата се мъчеше да вдигне Слантър на крака. Виковете зад тях се превърнаха в рев. Стотици гноми заляха коридора около вратата с хералдиката и хукнаха след тях.

Озоваха се на площадка и се спуснаха по някакви стълби. Стигнаха до кръгла зала с много затворени прозорци и врати. Без да намалява ход, Слантър със силен удар на рамото отвори най-близката врата и малката група отново се озова под дъжда. Намираха се в друг двор, ограден с високи стени. Вятърът бръснеше лицата им и гръмотевици трещяха над главите им. Слантър позабави крачка, преведе ги през двора и отвори вратата. Външна стълба се виеше надолу към редица укрепления и наблюдателни кули. Зад стените се виждаше тъмната сянка на гъстата гора. Слантър смело поведе групата по стълбите към укрепленията. Гномите преследвачи се скупчиха около наблюдателните кули. Разбрали бяха, че нещо се е случило в крепостта.

Слантър изобщо не се стресна от тях. С ниско наведена глава, с плътно увито около тялото наметало, той им посочи коридор под укрепленията. Те се скупчиха около него в сенките на парапетите.

— Ще минем направо през вратата — каза той задъхано. — Никой освен мен да не говори. Наведете ниско глави и ги скрийте дълбоко в качулките. Каквото и да се случи, не спирайте! Хайде, бързо!

Никой не каза нищо, дори и Гарет Джакс. Загърнаха се плътно в наметалата и качулките и отново потънаха в сенките. Тръгнаха след Слантър край стените на укрепленията под наблюдателната кула към една отворена врата. Пред тях имаше група гноми, които разговаряха и отпиваха бира от едно плоско шише. Един-двама вдигнаха глави, когато ги доближиха. Слантър махна с ръка и им викна нещо на гномски език, което Джеър не разбра. Един от гном се отдели от останалите и тръгна към малката група от Кълхейвън.

— Продължавайте напред — прошепна Слантър през рамо. Гномите дочуха викове зад гърбовете си. Изненадани, те погледнаха към крепостта, за да видят какво се беше случило. Малката група мина край тях без да намалява ход. Джеър инстинктивно така прилепи наметалото до тялото си, че се препъна и насмалко не падна. Добре че Елб Форейкър го прихвана. Докато минаваха край наблюдателната кула Слантър се отдели и ги прикри от очите на един гном, който беше решил да ги спре. Заговори му нещо гневно и Джеър чу, че споменава думата муелрет. Всички се бяха измъкнали вече с изключение на Слантър. Никой не ги спря. Отдалечиха се бързо от Дън Фий Арън и се скриха в тъмнината на дърветата. Джеър забави крачка и погледна неспокойно назад. Слантър продължаваше да спори нещо с часовия.

— Не си вдигай главата — припомни Форейкър на младежа от Вейл и го побутна да върви напред.

Той навлезе в прогизналата от дъжда гора, като следваше неохотно останалите. Стените и кулите на крепостта изчезнаха от погледа. Продължиха бързо още няколко минути, като заобикаляха храсти и дървета, следвайки Елб Форейкър. После спряха под един чудовищно огромен дъб с окапали листа, които бяха образували разкалян жълт килим. Гарет Джакс притисна Стайтис до ствола на дървото и не му позволяваше да шавне. Чакаха Слантър и мълчаха.

Минутите течаха. Гномът не се появяваше. Клекнал в края на малкото празно пространство, което ограждаше стария дъб, Джеър се взираше отчаяно в дъжда. Другите говореха приглушено. Дъждът се изливаше като порой и плющеше по дърветата и на земята. Слантър все още го нямаше. Младежът от Вейл сви решително устни. Ако гномът не се появеше до пет минути, Джеър щеше да тръгне да го търси. Нямаше да остави гнома — не и след всичко, което Слантър беше направил за него.

Петте минути минаха, а от Слантър нямаше и помен. Джеър стана и погледна въпросително другите.

— Връщам се — каза той.

После нещо прошумоля и Слантър се появи между дърветата.

— Поразприказвах се малко повечко, отколкото възнамерявах — заяви гномът. — Скоро ще тръгнат след нас. — Забеляза облекчението на лицето на младежа от Вейл. — Ти май си намислил да ходиш някъде, момче. — Явно беше се досетил.

— Аз ли…, а не. Вече е безсмислено — заекна Джеър.

На грубото лице на гнома се изписа учудване.

— Отказа ли се? Нима си се отказал да откриеш сестра си? — Джеър завъртя глава. — Е, добре тогава. Значи ти все пак си се запътил нанякъде? Тръгваш с всички нас на север, нали така? Хайде, движение.

Махна на другите и се обърна към дърветата.

— Ще прегазим реката на шест мили надолу по течението, за да се измъкнем най-после от това преследване, което и без това се проточи толкова много. Там реката е дълбока, но мисля че ще се справим.

Джеър се усмихна леко и тръгна след останалите. Върховете на Хай Бенс се извисяваха пред тях, сиви и мъгливи. Още по на север, скрита от погледа, планината Рейвънсхорн ги чакаше. Има още много път до Греймарк, помисли си Джеър, но за пръв път след Капаал той изпита увереност, че все пак те ще стигнат дотам.

ГЛАВА 34

Брин мълча почти през цялото време по пътя от Гримпонд до Хартстоун. Необходимо й беше време, за да отсее казаното и да разтълкува подтекста на всичко, което беше чула. Сигурна беше, че колкото повече време минава, толкова по-объркана щеше да става. Спътниците й обаче настояваха да им разкаже за срещата си с Гримпонд. Единственото, което девойката от Вейл им каза беше, че Мечът на Лий е в ръцете на гномите паяци и че тя ще може да стигне до Мейлморд незабелязана през каналите на Греймарк. После ги помоли да не й задават повече въпроси, докато не се върнат в долината. Потъна в мисли и се мъчеше да разгадае гатанката, която й беше задала Гримпонд.

Странният образ на Джеър в тази тъмна стая и загърнатата фигура, която се доближаваше заплашително към него, не излизаха от главата й. Когато й показа това видението не беше на себе си от гняв, така че Брин изобщо не можеше да повярва, че в него имаше капчица истина. Загърнатата фигура не беше нито на гном, нито на Призрак Морд, а точно те бяха враговете, които търсеха членовете на фамилията Омсфорд. Гримпонд я беше вбесило, като остави образа да трепти пред очите й, дразнило я беше, защото беше решило да прави точно това. Ако беше проявила малко разум, тя щеше веднага да си тръгне и да не позволи да бъде тормозена. Джеър се намираше на сигурно място във Вейл с родителите и приятелите й. Образът, който видението й беше показало, беше една нагла лъжа.

И все пак не можеше, да бъде съвсем сигурна.

Неспособна да направи нещо повече по-този въпрос, който ужасно я притесняваше, тя отхвърли тази мисъл и се залови с другите недомлъвки на Гримпонд. А те бяха много. Миналото и бъдещето са свързани по някакъв начин от черната магия, беше подхвърлило видението. Силата, над която Господарят на магиите беше властвал по времето на Ший Омсфорд, е същата, която Призраците Морди владеят сега. Но смисълът беше по-дълбок. Намекнало беше за някаква връзка между Войните на расите и по-неотдавнашната война, която баща й и елфите от Западната земя бяха воювали срещу света на магьосничеството. И това подло подмятане, че Мечът на Шанара бил победил Господаря на магиите, но не го бил напълно унищожил. Кой сега подстрекава Призраците Морди и ги изпраща с магията по Четирите земи — беше я попитало видението Гримпонд. И най-ужасен от всичко беше коварният, неколкократно направен намек, че Аланон, който през цялото си съществувание беше служил вярно на Четирите земи и на народа й, Аланон, който винаги беше предсказвал всичко, този път се бил излъгал. Като мислел, че прозрява истината, той всъщност не я виждал такава, каквато е. Как точно го беше казало видението? А, да, Аланон бил виждал само завръщането на Господаря на магиите, той бил виждал само миналото.

Какво виждаш ти, беше прошепнало видението. Отворени ли са очите ти?

Девойката от Вейл се почувства напълно безпомощна, но се помъчи да се окопити. Объркването и безпомощността само бяха заслепили баща й. Тя трябваше да вижда ясно и да държи съзнанието си будно, ако искаше да вникне в смисъла на думите на Гримпонд. Ами ако Аланон наистина се е заблуждавал, помисли тя. Трудно й беше да повярва, но ако искаше да разтълкува казаното от видението, просто трябваше да го приеме за вярно. И така, ако той действително се е заблуждавал, каква е била причината за това? Друидът безспорно беше вярвал неоснователно в две неща. Първо, че Призраците Морди няма да допуснат, че те ще минат през Волфсктааг за Източната земя. И второ, че те не са ги проследили след като напуснаха Шейдската долина. Дали тези заблуди не са били само част от една по-голяма заблуда?

Отворени ли са очите ти? Виждаш ли? Тези два въпроса се набиваха упорито в съзнанието й. Предупреждение, което тя не можеше да разбере. Самоизмамата на Аланон не беше ли в известна степен и нейна собствена самоизмама? Поклати глава при тази мисъл. Трябваше да размисли много сериозно. Трябваше да допусне, че Аланон, без да иска, се е подвел и погрешно е преценил опасността, която ги е дебнела в Мейлморд. Може би силата на Призраците Морди е по-голяма, отколкото той е подозирал. Дали пък някаква част от Господаря на магиите не е оцеляла при унищожението му? Друидът може би е подценявал силата на враговете им или е надценявал собствената си сила и силата на девойката от Вейл.

После си спомни какво й беше казало видението за самата нея. Дете на мрака, я беше нарекло то, обречена да умре в Мейлморд, носителка на семената на собственото си унищожение. Явно причината за това унищожение ще бъде магията на песента на желанията — недостатъчна и несигурна защита срещу магията на Черните скитници. Призраците Морди бяха жертви на своята магия. И, тя също, й беше казало Гримпонд. А когато Брин се опита да го убеди, че тя не е като тях, то й беше отвърнало, че никой не използвал магията. Магията властвала над хората, които я използвали.

— Там е ключът на това, което търсиш — беше й казало то.

Още една загадка. Сигурно беше истина, че магията я използва точно толкова, колкото тя използваше магията. Спомни си гнева срещу мъжете от Спанинг Ридж. Спомни си и как Аланон й беше показал какво можеше да направи магията с дърветата, които бяха преплели здраво клони. Спасител и унищожител — тя щеше да бъде и двете, така беше предупредил Бремен. А сега и Гримпонд.

Коглайн прошепна нещо и се отдалечи подскачайки, след като Кимбър Бо го смъмри да се държи прилично. За миг мислите й се разпиляха и тя се загледа след стареца, който се шмугна в гъсталака. Смееше се и дърдореше като полуоткачен. Брин пое дълбоко хладния въздух и видя, че сенките на ранната вечер бяха започнали да падат върху земята. Усети, че Аланон й липсва. Стори й се странно, защото мрачното му и потискащо присъствие никак не й беше действало успокоително, докато бяха заедно. Въпреки всичко между тях се беше породила някаква близост, някакво чувство на разбиране, на някакво сходство…

Дали то не се дължеше на магията, която двамата носеха в себе си — песента на желанията и силата на друидите?

Очите, й се напълниха със сълзи и тя отново си представи нараненото му тяло, приведено в онази огряна от слънцето долчинка, кървящо и разкъсано. Колко окаян й се стори тогава, повален от приближаващата смърт, вдигнал потопените в собствената си кръв пръсти, за да докосне челото й… Самотен и съсипан. Така й изглеждаше той в последните мигове на живота си, изпълнен не със силата на друид, а изтерзан от чувството за вината на друидите. Отдал сили на клетвата на баща си, да освободи друидите от отговорността, която те носеха за пренасянето на черната магия в света на хората.

А сега тази отговорност беше прехвърлена върху нея.

Следобедът мина, настъпи вечер. Малката група излезе от пущинаците и се озова в долината Хартстоун. Брин престана да си блъска мозъка върху думите на Гримпонд. Замисли се какво да каже на спътниците си и как да използва малкото неща, които беше научила. Нейната роля в цялата тази работа беше строго определена, но не беше така с останалите, дори и с Роун. Може би ако споделеше с Принца на Лий всичко, което й беше казало видението, тя щеше да успее да го убеди да я остави да отиде в Мейлморд сама. Ако беше предопределено да намери смъртта си там, тя вероятно щеше да може да предотврати неговата смърт.

Час по-късно те стояха пред огъня на камината в малката колиба, изтегнати в удобни столове — Брин, старецът, момичето и Роун. Нощта се беше спуснала, студена и спокойна, и пламъците танцуваха по лицата им и ги сгряваха. Уиспър дремеше върху рогозката си, проснат пред камината. Почти през целия им път до Гримпонд и обратно котаракът беше останал невидим. Появи се едва при завръщането им в долината и бързо се изтегна на любимото си място.

— Гримпонд ми се яви с моя образ — започна тихо Брин. — Яви ми се със собственото ми лице и ме изтормози с това, което каза за мен.

— Видението обича да прави такива номера — отбеляза съчувствено Кимбър Бо. — Не трябва да му се връзваш.

— Само лъжи и измислици! То е злобно и порочно — прошепна Коглайн и наведе напред хилавото си тяло. — Закрепостено е в езерото още преди изчезването на стария свят. Разказва гатанки, които нито един мъж не може да разгадае — камо ли една жена.

— Дядо — сряза го тихо Кимбър Бо.

— Какво е искало да ти каже Гримпонд? — мъчеше се да разбере Роун.

— Това, което ви казах — отвърна Брин, — че Мечът на Лий е в ръцете на гномите паяци, извлечен от водите на Чард Раш и че отиването до Мейлморд няма да бъде забелязано от Призраците Морди, ако се мине през каналите на Греймарк.

— А дали не те е излъгало? — упорстваше Принцът на Лий.

Брин поклати бавно глава и си спомни зловещия начин, по който беше използвала магията на песента на желанията. — Не, за това не.

Коглайн се изсмя подигравателно.

— Всичко останало обаче е било лъжи, кълна се.

Брин се извърна към него.

— Гримпонд каза, че смъртта ще ме застигне в Мейлморд, че няма да успея да я избегна.

Всички мълчаха потресени.

— Пак лъжи, както каза старецът — измърмори накрая Роун.

— Гримпонд каза, че там смъртта дебне и теб. Каза, че ние двамата носим семената на тази смърт в магията, която ще използваме — твоята в Мечът на Лий, моята в песента на желанията.

— И ти вярваш на всички тези глупости? — погледна я учудено планинецът. — Аз пък не вярвам. Мога да се грижа и за двама ни.

Брин се усмихна тъжно.

— Ами ако Гримпонд не ме е излъгало? Какво ще стане, ако и това не е лъжа? Трябва ли смъртта ти да ми тежи на съвестта, Роун? Пак ли ще настояваш да умреш заедно с мен?

Роун се изчерви.

— Ако се налага, да. Аланон ме направи твой закрилник, когато пожелах да стана такъв: Какъв закрилник ще ти бъда, ако те изоставя сега и те пусна да вървиш сама? Предопределено е да умрем заедно, така че няма какво да ти тежи това на съвестта. Нека то тежи на моята съвест.

Очите й отново се наляха със сълзи и тя се опита да потисне чувството, което се надигна в нея.

— Момиче, момиче, не плачи! — Коглайн стана рязко и се затътри към нея. За нейна изненада той протегна ръка и нежно изтри сълзите. — Гримпонд просто си играе, говори само лъжи и полуистини. Видението предсказва смърт на всички. Въобразява си, че е осенено от някакво вътрешно прозрение. Хайде, хайде. Какво може едно призрачно същество да знае за смъртта?

Старецът погали Брин по рамото, после, незнайно защо, се озъби на Роун, сякаш той имаше някаква вина, и измънка нещо сърдито срещу проклетите натрапници.

— Дядо, трябва да им помогнем — изведнъж заяви Кимбър Бо.

Коглайн се обърна рязко към нея и се наежи:

— Да им помогнем ли? И как точно, мога ли да знам, момиче? Като събираме дърва за огън?

— Не дядо, не мисля, че… дядо, но…

— Хайде стига — махна старецът нетърпеливо с ръка. — Естествено, че ще им помогнем!

Девойката от Вейл и планинецът изгледаха смаяно Коглайн. Той се изкиска пронизително, ритна спящия Уиспър и вдигна рязко главата му.

— Аз и това скапано животно — ще помогнем, с каквото можем! Трудно, се понасят тези сълзи! Как ще оставим гостите ни да се скитат по тези места без да има кой да им покаже пътя!

— Дядо — опита се да го прекъсне Кимбър Бо, но той не й обърна никакво внимание.

— Отдавна не съм се срещал с тези гноми паяци, нали така? Много ми допада идеята да ги подсетим, че все още сме тук, ако случайно са си помислили, че сме се преместили някъде другаде. Знам къде ще ги намерим, на върха на Тофър Ридж. Всъщност не, не там по това време на годината. Те трябва вече да са слезли от хребета в мочурището. Там им е свърталището. Там ще си премерим силите. Уиспър ще ни заведе при тях. После ще тръгнем на изток, ще заобиколим тресавището и ще пресечем Рейвънсхорн. Ще ни трябват най-много ден-два.

Обърна се рязко.

— Но без теб, Кимбър. Не мога да ти разреша да се скиташ по тези места. Черните скитници и тем подобните са много опасни. Ти ще останеш да пазиш къщата.

Кимбър го погледна възмутено.

— Все още се отнася към мен като към дете. А всъщност детето е той.

— Ха! И таз добра. Оставаше ти да се притесняваш за мен! — кипна Коглайн.

Кимбър се усмихна снизходително и му отвърна спокойно:

— Не мога да не се безпокоя за теб. Та аз те обичам — Погледна девойката от Вейл. — Брин, трябва да знаеш нещо. Дядо вече никога не напуска долината без мен. От време на време той има нужда от очите и паметта ми. Дядо, моля те, не се дразни от думите ми. Не можеш да отречеш, че понякога забравяш. Освен това Уиспър не винаги прави това, което му наредиш. Понякога, ако си сам с него, изчезва точно тогава, когато най-малко ти се иска.

Коглайн се намръщи:

— Права си, това глупаво животно наистина се държи идиотски. — Хвърли гневен поглед на котарака, който премигна сънливо. — Само си загубих времето да го уча на добро поведение. Май наистина трябва да тръгнем всички заедно. Само че ми обещай да се пазиш. Остави опасностите на мен.

Брин и Роун се спогледаха. Кимбър се обърна към тях и каза:

— Значи всичко е решено. Тръгваме призори.

Девойката от Вейл и планинецът си размениха смаяни погледи. Не можеха да повярват на ушите си. Едно момиче на възрастта на Брин, един слабоумен старец и една котка, която ставаше невидима, когато си поискаше, бяха решили да тръгнат с тях и да вземат Меча на Лий от съществата, които бяха нарекли гноми паяци. Сякаш това беше най-естественото нещо в света. И на всичкото отгоре после щяха да ги преведат до планините Рейвънсхорн и Греймарк! Наистина невероятно! Гномите и Черните скитници и разните му там други опасни същества ще бъдат наоколо — същества, които чрез силата си бяха унищожили друида Аланон. А момичето и старецът се държаха така, сякаш това нямаше абсолютно никакво значение!

— Не, Кимбър. Не съм съгласна — каза най-после Брин, след като не можа да измисли нищо друго. — Не можеш да тръгнеш с нас.

Кимбър Бо изгледа двамата.

— Много по-наясно съм с нещата, отколкото предполагате. И преди ви казах, тази земя е мой дом. И на дядо ми. Знаем какви опасности крие тя.

— Вие обаче не познавате Черните скитници! — избухна Роун. — Как можете да се предпазите от тях?

Кимбър не отстъпваше:

— Не знам. Общо взето това, което вие бихте направили. Така си мисля. Просто трябва да ги избягваме.

— А ако не можете да ги избегнете? — упорстваше Роун. Какво ще стане тогава?

Коглайн извади кожена кесия, пъхната в колана му и я вдигна високо.

— Ще им дам от моята магия, чужденецо! Ще ги накарам да опитат вкуса на огъня, който никога не са опитвали!

Планинецът сви недоверчиво вежди и погледна към Брин с надеждата, че тя ще го подкрепи.

— Това е лудост — процеди той през зъби.

— Е, не подценявай така бързо магията на дядо ми — посъветва го Кимбър и кимна успокоително на стареца. — Той е прекарал целия си живот сред тези пущинаци и се е справял с хиляди опасности. Прави неща, които изобщо не подозирате. Много ще ви помогне, ще видите! Уиспър и аз също.

— Според мен идеята е кошмарна, Кимбър — поклати глава Брин.

Момичето кимна с разбиране.

— Ще си промениш мнението, Брин. Във всеки случай вие просто нямате друг избор. Уиспър ви е необходим, за да души и открива пътя. Дядо ви е нужен, за да ви води. Имате нужда и от мен, за да помагам на тях двамата.

Девойката от Вейл понечи да възрази отново, но се спря. Какво всъщност искаше тя? Нали бяха дошли чак до Хартстоун, защото им трябваше някой, който да ги преведе през Дарклин Рийч.

А само един човек можеше да го направи и това беше Коглайн. Без Коглайн те могат да се лутат седмици наред в Анар, седмици, с които не разполагаха. Сега, когато най-после го бяха открили и той им предлагаше помощта, от която имаха крещяща нужда, тя започна да се дърпа!

Колебаеше се. Може би имаше пълното основание за това. Кимбър й се стори момиче, чието сърце беше по-голямо от силата му. Само че Коглайн едва ли щеше да си мръдне пръста без нея. Имаше ли право Брин да поставя безпокойствата си за Кимбър над доверието, което Аланон й беше гласувал?

Едва ли.

— Мисля, че няма какво повече да умуваме — каза тихо Кимбър.

Брин погледна Роун за последен път. Планинецът поклати безпомощно глава, напълно примирен.

Девойката от Вейл се обърна и се усмихна уморено:

— Май си права — съгласи се тя и противно на всякакъв здрав разум се надяваше, че решението е правилно.

ГЛАВА 35

Тръгнаха от Харстоун призори и поеха североизточно през гористата местност към тъмния силует на хребета Тофър Ридж. Напредваха бавно, също както по време на пътуването им на север към Гримпонд. Пущинаците след долината, разположени между Рейвънсхорн и Раб, бяха коварен лабиринт от скалисти проломи и падини, които биха могли да подведат непредпазливите пътници. Със здраво пристегнати на гърба раници и прикачени около китките оръжия, Брин, Роун, Кимбър Бо и Коглайн следваха внимателно виещия се път. Денят беше топъл, с мирис на есен, изпълнен със звуци и багри. Тъмната фигура на Уиспър се движеше успоредно с тях сред дърветата и се виждаше само от време на време. Членовете на малката група се чувстваха напрегнати и недоспали, защото разговорът им продължи до ранни зори. Знаеха, че рано или късно липсата на сън щеше да си каже думата. Засега обаче възбудата от издирването им помагаше да преодоляват умората. Брин не можеше така лесно да се отърве от безпокойството, че беше допуснала Кимбър Бо и Коглайн да я придружават. Решението беше взето и те бяха тръгнали на път, но въпреки това първоначалната й тревога и несигурност не намаляваха. Е, вярно, че някои страхове и съмнения щяха да я съпътстват дори и момичето и старецът да ги нямаше. Те се подклаждаха от това, че знаеше какви опасности ги чакаха и от зловещите предупреждения на Гримпонд. Но тогава тя щеше да се безпокои само за себе си и Роун. Планинецът беше толкова непреклонен в решението си да я следва до край, че в един момент двойката от Вейл разбра, че е невъзможно да го убеди в противното. Но съмненията и страховете нямаше да бъдат същите, ако бяха тръгнали само те двамата. Въпреки всичките им уверения, девойката от Вейл продължаваше да е убедена, че Кимбър Бо и старецът не са достатъчно силни да издържат на черната магия. Не можеше да бъде другояче. Какво от това, че бяха живели през всичките тези години в пущинаците на Анар. В крайна сметка опасностите, на които щяха да бъдат изложени, нямаше да имат нищо общо, с този свят и с тази епоха. Каква ли магия или познания се надяваха да използват, които да са в състояние да прогонят Призраци Морди, когато те се появяха?

Брин изпитваше ужас при мисълта, че силата на Черните скитници щеше да се насочи срещу момичето и стареца. Плашеше се много повече за тях, отколкото за себе си. Как щеше да понесе, не дай си боже, смъртта им, след като тя самата им беше позволила да я придружават?

Кимбър Бо обаче изглеждаше толкова уверена в собствените си сили и в дядо си. Тя нито се страхуваше, нито се съмняваше. Беше самоуверена и непоколебима. Твърдата й убеденост, че е длъжна да помогне на Брин и на Роун, мотивираше действията й.

— Ние сме приятели, Брин, а приятелите правят един за друг това, което намират за необходимо — беше казало момичето късно предишната нощ, когато си шепнеха уморени. — Приятелството е нещо, което човек усеща дълбоко в сърцето си, дори и да не го е изричал на глас. Силните приятелски чувства, които изпитва към някого, го обвързват. Точно това привлече Уиспър към мен и той ми стана верен до гроб. Аз му отговарях със същата силна обич. И двамата усещахме взаимните си дълбоки чувства. Сега изпитвам същото и към теб. Ние всичките ще бъдем приятели, а щом ще сме приятели, ще трябва да бъдем заедно и в радости, и в беди. Това е приятелството. Твоите нужди стават и мои.

— Чувството ти е прекрасно, Кимбър — беше й отвърнала Брин. — В случая обаче моите нужди са прекалено големи. Прекалено опасни са, за да бъдат споделяни от друг.

— Точно защото са толкова опасни, те трябва да бъдат споделени — беше й се усмихнала Кимбър. — И то споделени с приятели. Трябва да си помагаме един на друг, ако приятелството наистина има някакъв смисъл.

На тези думи нямаше какво да се отговори. Вярно, Брин можеше да й каже, че Кимбър я познава много отскоро, че тя не е длъжна да й помага, че това дирене е поверено единствено на нея и момичето и дядо й изобщо не са обвързани с него. Само че тези аргументи нямаше да разколебаят Кимбър. Тя възприемаше отношенията помежду им като отношения между равни и чувството й на ангажимент беше толкова силно, че не търпеше никакви компромиси.

Денят бавно отминаваше. Вървяха през дива гориста местност, една огромна маса от високи черни дъбове, брястове и хикории. Разкривените им клони се протягаха към небето като ръце на гиганти. През скелетоподобния покрив на гората небето светеше тъмносиньо и кристално чисто, а през оголените клони на дърветата слънцето струеше, осветяваше сенките и изпъстряше околността с красиви цветни петна. В тази пустош обаче слънчевите лъчи бяха само краткотраен гост. Местността принадлежеше на сенките — плътни, непроницаеми, загатващи за спотаени опасности, за неща невиждани и нечувани, за един призрачен живот, който се пробужда едва когато изчезне и последната дневна светлина и гората потъне в непрогледна тъмнина. Този живот чакаше, скрит безмълвно в тъмното сърце на гъстата гора, лукава, изпълнена с омраза сила, която не допускаше никой да нарушава уединения й свят, ненавиждаше натрапниците и всеки момент беше готова да ги издуха така, както вятърът гаси пламъка на малка свещичка. Брин усещаше присъствието й. Тя шепнеше тихо в съзнанието й, гризеше тънката нишка на решителността и сигурността, които й вдъхваха спътниците й, предупреждаваше я, че с падането на нощта тя трябва да бъде нащрек.

Слънцето започна да потъва зад западния хоризонт и над земята настъпваше мрак. Тъмният силует на Тофър Ридж се мержелееше пред тях като назъбена сянка. Коглайн ги водеше по виеща се край плътна стена от дървета пътека. Вървяха без да говорят. Започнали бяха да усещат умора. Жуженето на насекомите изпълваше мрака, а високите преплетени корони на дърветата се огласяха от кресливи викове на птици. Хребети и гъсталаци обгърнаха плътно тясната пътека, по която се движеха. Въздухът стана по-горещ и неприятен, с миризма на застояло. Скритият живот, който чакаше спотаен сред сенките на дърветата, се пробуди и започна да се оглежда…

Внезапно дърветата пред тях се разтвориха и пред погледа им се разкри просторна еднообразна долина, потънала в мъгла, призрачно осветена от блясъка на звездите и странната бледооранжева налята луна, която висеше в края на източния хоризонт. Мрачна и потискаща широката долина приличаше на застояла черна вода в бездънен каньон, в който се губеше забуления в мъгла Тофър Ридж.

— Тресавището Оулдън — прошепна Кимбър.

Брин се загледа мълчаливо в него. Изпита усещането, че и то се беше втренчило в нея.

Мина полунощ, времето забави ход и накрая сякаш изобщо спря. Лек полъх на ветрец погали нежно покритото с прах лице на девойката от Вейл и отмина. Тя се огледа очакващо, но нищо не се случи. Отново стана непоносимо горещо — нетърпима потискаща жега. Имаше чувството, че е затворена в пещ и невидими пламъци изтръгват от болящите я бели дробове и последната глътка въздух. В бездънната долина есенната нощ не обещаваше прохлада. Дрехите на Брин бяха прогизнали от пот, която се стичаше на вадички по тялото й и лъщеше със сивкав отблясък по лицето й. Мускулите й се бяха вдървили. Често сменяше положението на изтощеното си тяло с надеждата, че ще се почувства по-добре, но скоро откри, че е невъзможно да превъзмогне умората. Болката се беше вкопчила в нея и не я пускаше. Рояк комари бръмчаха досадно наоколо, привлечени от потното й тяло, хапеха лицето и ръцете й и тя безпомощно се мъчеше да ги прогони. Въздухът около нея вонеше непоносимо на загнили дървета и застояла вода.

Свила се зад група от камъни заедно с Роун, Кимбър и Коглайн, тя гледаше в основата на хребета, където се намираше лагерът на гномите паяци в края на тресавището Оулдън. Лагерът се състоеше от импровизирани колиби и ровове и се простираше между най-ниската част на Тофър Ридж и тъмнината на тресавището. Тук там в мъглата горяха огньове. Светлината на ленивите им разхвърляни пламъци с мъка си пробиваше път през мрака. Уродливите приведени сенки на обитателите на лагера се мержелееха в размазаните проблясъци на огньовете. Чудноватите им гротескни туловища бяха покрити със сивкава козина и те се движеха ниско приведени на четири крака във високата посърнала трева, прегърбени същества без лица. Събираха се на големи групи в края на тресавището и скандираха монотонно в нощта.

— Призовават черните сили — беше им обяснил Коглайн, когато ги доведе в укритието. — Първични същества са те, гномите. А гномите паяци са най-невежи от всички. Вярват в духове и зли сили, които се появяват от други светове със смяната на сезоните. Призовават ги, защото вярват, че те ще им дадат сила, и същевременно се надяват, че тази сила няма да се обърне срещу тях самите. Ха! Суеверни глупаци!

Понякога обаче наистина се появявали зли същества, им каза Коглайн. В тресавището Оулдън имало невероятно злобни и ужасни същества, също като в горите на Волфсктааг — творения на други светове и загубени магии. Наричали ги върколаци. Живеели сред мъглите. Видът им бил отвратителен. Подмамвали тялото и духа, впримчвали по-слаби от тях човешки същества и изцеждали живота от телата им. Върколаците не са нещо въображаемо, увери ги мрачно Коглайн. Точно от тях искали да се предпазят гномите паяци, защото те били любимата храна на Върколаците.

— Сега, когато есента си отива и зимата приближава, гномите слизат в тресавището и призовават мъглата да не се вдига — шепнеше хрипкаво старецът. — Въобразяват си, че зимата няма да дойде, ако не правят това. Суеверни глупаци! Всяка есен идват тук и остават почти цял месец. Слизат от билото, правят множество лагери, настъпва масово преселение. Призовават денонощно черните сили, за да може зимата да ги предпази от зверовете. — Усмихна се съзаклятнически и намигна. — Има ефект. Върколаците се хранят с тях през целия този месец, разбирате ли. Похапват си достатъчно от тях, че да им държи сито през цялата зима. След това изобщо не им трябва да се катерят до билото.

Коглайн знаеше как може да намери гномите паяци. При падането на нощта малката група се запъти на север към подножието на хребета. Вървяха, докато най-после видяха лагера на гномите. После Кимбър Бо им обясни какво щеше да последва.

— Мечът ти, Роун, ще бъде в тях. Меч като твоя, намерен във водите на Чард Раш. Те са решили, че е талисман, който им е изпратен от техните черни сили. Въобразяват си, че той ще ги предпазва от Върколаците. Трябва да открием къде са го скрили и да го откраднем.

— Как ще направим това? — попита Роун. Докато стигнат до лагера той не беше говорил за нищо друго. Изцяло беше подвластен на силата на меча.

— Уиспър ще го открие — отвърна момичето. — След като подуши миризмата ти, той ще проследи меча, независимо къде е скрит. Веднага след като го намери ще се върне при нас и ще ни отведе до скривалището.

И така, Уиспър подуши миризмата на планинеца и тръгна в нощта. Изчезна безшумно почти мигновено. Четиримата от Хартстоун зачакаха завръщането му, скрити в сенките на влажната нощ и сред зловонието на долчинката. Ослушваха се и чакаха. Блатният котарак все не идваше. Тръгнал беше много отдавна.

Брин затвори очи и се помъчи да прогони умората. Опита се да изключи от съзнанието си монотонното скандиране на гномите паяци. Повтарящ се, кух звук, който не преставаше. На няколко пъти, когато се заслушваше, някъде от мъглата наоколо до нея долитаха крясъци — пронизителни, отсечени, изпълнени с ужас. Заглъхваха почти веднага, но скандирането не спираше…

Една огромна чудовищна сянка изскочи точно пред нея. Тя се стресна и извика.

— Ш-ш-т, момиче! — смъмри я Коглайн, притиснал кокалестата си ръка върху устата й. — Това е котката, не виждаш ли?

Едрата глава се очерта в тъмнината. Блестящите сини очи премигваха лениво, докато Уиспър се придвижваше гъвкаво към Кимбър. Момичето се наведе и прегърна котарака, погали го нежно и му прошепна нещо в ухото. Говори известно време с блатния котарак, а той се търкаше и умилкваше около нея. После Кимбър се обърна към тях. Очите й горяха от възбуда.

— Уиспър е открил меча ти, Роун!

Планинецът моментално се приближи.

— Заведи ме веднага в скривалището, Кимбър — помоли той. — Ще имаме оръжие, с което ще можем да се изправим пред Черните скитници и пред всяка зла сила, която им е подвластна!

Брин се опита да потисне горчивината, която внезапно я заля. Роун вече беше забравил, че Мечът не му беше помогнал да предпази Аланон от смъртта, помисли си тя. Той просто беше обсебен от нуждата да го притежава.

Коглайн им махна да се приближат, а Кимбър каза нещо бързо на Уиспър. Започнаха да се спускат към лагера на гномите. Смъкнаха се приведени в сенките на възвишението, където се бяха скрили. Светлината на огньовете почти не достигаше до мястото, където се движеха и те бързо напредваха към целта. Брин не можеше да се отърве от предупрежденията, които не й даваха покой и й нашепваха, че тя трябва да се върне, че там, накъдето бяха тръгнали, не ги очакваше нищо добро. А девойката от Вейл непрестанно си повтаряше наум — твърде късно, твърде късно.

Доближиха до лагера. Светлината на огньовете осветяваше все по-силно пространството наоколо и те започнаха да различават по-ясно приведените фигури на пълзящите около колибите и рововете същества. Те наистина приличаха на паяци. Външният им вид беше отвратителен и отблъскващ. Целите бяха покрити с козина, с пронизващи и тесни очи, прегърбени, сякаш възкресени от някакъв запокитен в най-далечните кътчета на паметта кошмар. Ужасно много бяха на брой. Появяваха се изневиделица и после също тъй бързо изчезваха в мрака. Говореха някакъв странен, нечовешки език. Непрекъснато се събираха пред стената от мъгла и скандираха глухо и ритмично.

Блатният котарак и четиримата му спътници се промъкваха безшумно по края на лагера, заобикаляха го от далечната му страна. Мъглата се носеше край тях на валма. Откъсваше се от стената, която висеше неподвижно над празния простор на мочурището. Беше влажна и лепкава, противно топла. Брин безуспешно се мъчеше да се освободи от нея.

Уиспър, който вървеше пред тях, внезапно спря и потърси с очи господарката си. Брин се потеше обилно и правеше отчаяни опити да се ориентира. Тъмнината беше наситена със сенки и движения, с топлината на есенната нощ и с монотонното скандиране на гномите паяци пред тресавището.

— Трябва да слезем в лагера — чу тя тихия възбуден глас на Кимбър.

— Сега ще ги видим как скачат — изхили се весело Коглайн. — Стойте надалеч от тях, когато го направят!

Момичето каза нещо на Уиспър и той се запъти към лагера на гномите. Като пристъпяше безшумно през мъглата, гигантският котарак се насочи към най-близките колиби и ровове. Кимбър, Коглайн и Роун го последваха ниско приведени. Брин се повлече след тях като се оглеждаше предпазливо наоколо.

Вляво от нея се движеха същества извън обсега на светлината от огъня. Те пълзяха във високата трева край група скали. Вдясно зад тях се появиха и други. Те пристъпяха бавно към скандиращите и към стената от мъгла. Пушек от огньовете влезе в очите на Брин, примеси се с мъглата, щипещ и заслепяващ. Изведнъж девойката от Вейл престана да вижда. Обзе я гняв и страх. Очите й се насълзиха и тя започна да ги търка…

Пронизителен вик раздра внезапно тъмнината, извиси се над монотонното скандиране и всичко наоколо замръзна. Гном паяк изскочи от сенките пред тях. Той панически се мъчеше да се спаси от блатната котка, която се беше появила на пътя му. Уиспър се хвърли с вой, отметна бягащия гном встрани, сякаш беше перце и заедно с него разпръсна още петима-шестима, препречили пътя му. Кимбър се понесе след огромния котарак, лека и бърза като стрела. Коглайн и Роун я последваха. И двамата викаха като обезумели. Брин хукна след тях и полагаше неимоверни усилия да не изостава.

Водени от блатната котка, четиримата се втурнаха в центъра на лагера. Гномите паяци се носеха край тях, космати, уродливи сенки, които бръщолевеха нещо на техния си език, крещяха и търсеха къде да се скрият. Малката група от Хартстоун се стрелна край най-близкия огън. Коглайн намали ход и зарови в кожената торба, прикачена на колана му. Извади шепа черен прах и го хвърли в пламъците на огъня. Мигновено последва взрив, който разтърси долината. Към небето изригна гейзер от искри и горящи парчета дърво. Монотонното скандиране пред стената от мъгла заглъхна. Гномите в лагера се развикаха пронизително. Четиримата се стрелнаха край друг огън и Коглайн отново хвърли черен прах в пламъците. Земята отново изригна и освети ярко нощта. Гномите се разбягаха във всички посоки. Далеч напред Уиспър се носеше направо през светлината на огньовете като огромен призрак. Накрая се изкачи на грубо скована платформа, която се извисяваше близо до стената от мъгла. Тя се разцепи и се сгромоляса шумно под тежестта на звяра. Множество делви, гравирани дървени съдове и блестящи оръжия се разпиляха по земята.

— Мечът! — провикна се Роун над вдигнатата от викащите гноми олелия и се втурна напред, като отблъскваше встрани уродливите тела, които се мъчеха да го спрат. Миг след това той застана до Уиспър и грабна от разпилените предмети тънко черно като абанос оръжие.

— Лий; Лий! — извика планинецът, размаха победоносно Меча на Лий над главата си и отблъсна група гноми, които се нахвърлиха отгоре му.

Коглайн щедро сипеше черния прах в пламъците на гномските огньове и всичко наоколо трещеше от взривове. Цялата долина беше залята от ярка жълта светлина, която се издигаше от почернялата обгоряла пръст. Високата трева пламна. Пушеци и мъгла се смесваха и се понасяха като плътна стена през лагера. Скоро всичко изчезна от погледа. Брин тичаше след другите, които я бяха забравили в еуфорията на битката, и все повече изоставаше. Те бяха напуснали вече платформата и се носеха обратно към хребета. Размазани тъмни фигури в сивкавите димни облаци и мъгла. Тя почти не ги виждаше.

— Роун, почакай! — извика отчаяно Брин.

От всички страни беше заобиколена от бягащи гноми паяци, които крещяха неистово. Някои от тях протягаха косматите си крайници към нея. Кривите им пръсти се вкопчваха в дрехите й и ги раздираха. Обезумяла, тя с мъка се изтръгваше от яките им крайници и продължаваше да тича, с надеждата, че ще настигне останалите от малката група. Паяците обаче бяха безброй. Бяха навсякъде около нея. Загубила всякаква надежда, Брин започна да пее песента на желанията. Оглушителният й вик ги отблъсна от нея и те побягнаха, като надаваха пронизителни писъци на ужас.

После девойката от Вейл падна по лице във високата трева. Очите и устата й се напълниха с пръст. Нещо тежко се хвърли върху й и нещо космато и яко се уви около тялото й. В този миг тя загуби самообладание. Страхът и отвращението бяха сковали мозъка й. С мъка застана на четири крака, но съществото, което не можеше да види, не я пускаше. Девойката от Вейл започна да пее с цялата ярост, която беше насъбрала в себе си. Песента се изтръгна от гърлото й като взрив и отхвърли от гърба й съществото, разкъсано на хиляди парчета от силата на магията.

Брин се обърна и видя какво беше направила. Един гном паяк лежеше безжизнен на скалите зад нея. Изглеждаше невероятно дребен и нищожен в смъртта. Тя се вторачи в разкъсаното тяло и за един кратък миг изпита странно, ужасяващо чувство на радост и задоволство.

Веднага прогони чувството. Безмълвна и ужасена девойката от Вейл се обърна и хукна като обезумяла в мъглата, без да има представа накъде тича.

— Роун — крещеше тя.

Втурна се в стената от мъгла, която се издигаше пред нея, и изчезна.

ГЛАВА 36

Изведнъж светът сякаш се продъни. Месецът, звездите и небето изчезнаха. И дърветата, и билата, и хребетите, и долините, и скалите, и потоците — и те изчезнаха. Остана само мъглата. Дори земята, по която Брин тичаше, беше безформена, пихтиеста. Тревите — част от движещото се сиво було на мъглата. Девойката от Вейл беше останала абсолютно сама в безкрайната безлюдна пустош, в която се беше втурнала.

Спря изтощена. Острото й неравно дишане кънтеше в ушите й. Дълго стоя неподвижна в мъглата. Дори и сега смътно осъзнаваше, че в желанието си да се спаси, тя се беше отклонила от долината и беше навлязла в тресавището Оулдън. Не можеше да събере мислите си, да ги задържи и подреди. Те й бягаха. Пред очите й — един единствен образ — ясен и ужасен. Образ на гном паяк — обезобразен, размазан, безжизнен.

Затвори очи. Яростно сви ръце в юмруци. Направила беше нещо, което се беше заклела никога повече да не прави. Отнела беше още един човешки живот. Изпратила го беше в отвъдното в пристъп на гняв и страх. С помощта на песента на желанията. Аланон я беше предупредил. Чуваше как думите му шепнат в ушите й: „Девойко от Вейл, песента на желанията е сила, каквато никога не съм виждал. Магията може да дава живот, магията може да отнема живот.“ — Но аз никога няма да я използвам…

— Магията използва всички, дете на мрака — дори и теб!

Предупреждението на Аланон беше изчезнало. Сега я измъчваше предупреждението на Гримпонд. Тя бързо го прогони.

Винаги беше усещала, някъде дълбоко в себе си, че някой ден може би щеше да бъде принудена да използва магията на песента на желанията, както я беше предупредил Аланон. Започна да допуска тази възможност в момента, в който друидът и разкри част от тази сила чрез преплетените клони на дърветата в планината Рън. Така че смъртта на гнома паяк не беше за нея някакво неочаквано смущаващо разкритие.

Ужаси я фактът, че някаква част от нея беше изпитала задоволство от това, което беше направила. Някаква част от нея беше изпитала наслада от самото убийство.

Нещо я стисна за гърлото. Спомни си внезапната сладка тръпка, която премина през тялото й, когато видя размазаното тяло на гнома и си даде сметка, че нейната песен на желанията го беше превърнала в пихтиеста маса. За един кратък миг тя се беше отдала на силата на магията…

Как беше допуснала да се превърне в такова чудовище?

Отвори рязко очи. Не тя беше допуснала това. Видението Гримпонд се оказа право. Не ти използваш магията, а магията те използва, беше й казало то. Магията те прави това, което иска. Брин не беше способна да я контролира напълно. Разбрала го беше в сблъсъка й в търговския център „Рукър лайн“ с мъжете от Спанинг Ридж. Тогава си обеща никога да не допуска магията да властва над нея. Но когато гномите паяци тръгнаха да я преследват в лагера, контролът, който тя си въобразяваше, че има над магията, бързо се изпари под напора на чувствата, безпомощността и необходимостта да действа на момента. Почти неосъзнато прибягна до помощта на песента на желанията. Просто запя. Съвсем импулсивно. Задвижи силата на магията така, както Роун Лий би задвижил силата на Меча си — това ужасно, разрушително оръжие.

И после тази сладка тръпка на наслада.

Очите й се наляха със сълзи. Е, вярно, имаше с какво да се успокоява. Блаженството трая не повече от миг, сега тя изпитваше угризения на съвестта и ужасът, който я изпепеляваше в момента, нямаше да позволи това да се повтори. Магията се оказа опасно непредвидима. Тя беше засегнала поведението й по начини, които Брин беше смятала за невъзможни. Това я превръщаше в опасност не само за нея самата, но и за близките й и девойката от Вейл трябваше да бъде непрестанно нащрек срещу тази заплаха.

Знаеше, че няма да може да се откаже от пътуването си на изток до Мейлморд. Аланон й се беше доверил и Брин беше сигурна, че въпреки всичко, което се беше случило, въпреки всички доводи срещу това издирване, тя трябваше да оправдае доверието на друида. Дори и в този момент Брин беше убедена в правотата си. Въпреки това тя можеше да избира начина на поведението си. Аланон искаше от нея да използва песента на желанията един единствен път, за да влезе в черната дупка. Ето защо тя ще трябва да намери начин да запази магията за себе си, докато й дойде времето. Само още веднъж ще рискува да използва магията. Взела това твърдо решение, тя изтри сълзите от очите си. Край, закле се. Никога вече няма да използва магията.

Изправи се. Трябваше да намери път, по който да се върне при другите. Тръгна отново напред в мрака, без да е сигурна в посоката. Край нея мъглата се носеше на талази. По едно време девойката от Вейл започна да вижда образи. Изненада се. Привлечени от помътеното й съзнание те я заобикаляха, после си отиваха — размазани, неясни. Постепенно започнаха да се избистрят. Накрая придобиха очертания на възкръснали от детството спомени. Ето ги майка й и баща й, по-едри, отколкото бяха в действителност. Каква топлина и сигурност излъчват благите им лица. Брин се почувства защитена и обичана. А, ето го и Джеър. В странната, пуста полусветлина се прокрадваха сенки, духове от миналото. Дали пък отнякъде нямаше да се появи и Аланон — един призрак, дошъл от смъртта сред живите. Огледа се. О, колко много й се искаше…

И не щеш ли, най-неочаквано, тя го видя. Той се приближаваше. Истинско привидение. Застана на няколко ярда от нея, обгърнат от сива мъгла, която се виеше около него, сякаш Рогът на пъкъла се пробуждаше за живот.

— Аланон? — прошепна Брин.

Дали пък е той? Фигурата е неговата, но… Не, това е мъгла — само мъгла!

Сянката, която беше на Аланон, се отдалечи бавно и изчезна, сякаш никога не се беше появявала. Отиде си…

И все пак там беше стояло нещо. Не Аланон, а нещо друго.

Девойката от Вейл бързо се огледа наоколо. Търсеше нещото, усещаше, че то е някъде там и я наблюдава. Отново пред очите й затанцуваха образи, изрисувани от мъгливите валма, отражения на спомените й. Мъглата ги съживяваше. Една магия, омайваща и подмамваща. Брин ги наблюдаваше как се пробуждат. Изпадна в транс. Дали пък не полудяваше? Не, не беше загубила разума си. И все пак… Тези танцуващи пред очите й въображаеми образи… Не бяха ли те безспорни симптоми на лудост? Мъглата явно се мъчеше да я обладае. Разчепкваше душата й, вкарваше я в собствения си свят, играеше си със спомените на Брин, сякаш те бяха нейни собствени. Мъглата, мъглата правеше това — или нещо в мъглата!

Върколак! Думата изпълзя някъде дълбоко от съзнанието й. Коглайн ги беше предупредил за съществата на мъглата, когато те четиримата се бяха свили в скалите на хребета и бяха наблюдавали лагера на гномите паяци. Разпръснати по цялото протежение на мочурището Оулдън. Възползвали се от слабостта на други същества, подлъгвали ги, изсмуквали жизнените им сокове.

Девойката от Вейл се изправи и несигурно тръгна бавно напред. Нещо се движеше в мъглата заедно с нея — сянка, неясно очертана, размазана, черна като нощта. Върколак. Тя се забърза. Остави се краката да я водят. Беше безвъзвратно загубена, но не можеше да остане там, където беше. Трябваше да продължава да върви. Помисли си за онези, които я бяха изоставили. Щяха ли да я потърсят? Дали щяха да могат да я открият в тази стена от мъгла? Едва ли; Тя не можеше да разчита на това. Тя сама трябваше да намери пътя. Трябваше да се измъкне оттук. Някъде отпред мъглата все някога щеше да изчезне, а мочурището да свърши. Тя просто трябваше да продължи да върви, докато се измъкне, докато се освободи от сковаващата мъгла.

Ами ако мочурището не пожелаеше да я освободи?

Спомените й отново оживяха в движещата се на талази мъгла, която се виеше около нея, дразнеше я, подмамваше я. Ускори ход. Опита се да не им обръща внимание. Усещаше, че някъде съвсем наблизо, сянката също се забърза, нищо че не я виждаше. Колко ужасно противно беше това усещане на чуждо присъствие.

Опита се да си представи как изглежда нещото, което я преследваше. Що за същество беше Върколакът? Беше й се появило с образа на Аланон. Дали пък това не беше номер на мъглата и игра на въображението й? Поклати объркано глава.

Нещо малко и влажно се шмугна под краката й и изчезна в мрака. Тя се отдалечи от него и се спусна по широк наклон в широка блатна падина. Ботушите й затънаха в мочурлива почва. Подгонени от вятъра треви шибаха краката й, увиваха се около тях. Усети неприятната несигурност на почвата. Забави крачка. Тръгна обратно към края на мочурището. В дъното на падината имаше плаващи пясъци. Те щяха да я всмучат и погълнат. Тя трябваше да се измъкне оттук и да намери по-твърда, по-суха земя. Мъглата я беше обгърнала плътно. Не й позволяваше да види пътя, по който да се измъкне. Все още нямаше представа накъде се движи. Знаеше само едно единствено нещо — тя просто се въртеше в кръг.

Продължаваше да върви. Мъглата на тресавището Оулдън се движеше и напластяваше в тъмната нощ. Във влагата танцуваха сенки. Върколаци. Вече не един, а много. Брин не откъсваше очи от тях, следваше гъвкавите им движения. Плуваха като риби в лунни води. Забърза се. Промъкваше се край високата блатна трева и се движеше по по-високите части. Съществата продължаваха да я преследват. Тя обаче нямаше да им се остави. Съдбата й беше отредила друга участ.

Продължи бързо напред. Започна да тича. Лудите удари на сърцето й и пулсирането на кръвта биеха глухо в ушите й. Гняв, страх и решителност. Всичко се сливаше в едно и я тласкаше напред. Стигна до лек наклон в мочурището и изпълзя на малко възвишение, обрасло с висока трева и храсталаци. Понамали ход и се огледа. О, не. Не може да бъде!

Сенки! От всички страни сенки!

Висока, суха фигура се появи от мъглата пред нея. Загърната беше с наметало на планинец. Огромен меч висеше на гърба. Брин се стъписа. Роун! Това беше Роун! Правеше й знаци с ръце. Молеше я да го приближи. Брин протегна ръка към планинеца. Прииска й се да го докосне.

В един миг нещо я спря.

Премигна с очи. Роун? Не!

Разбра измамата. Причерня й пред очите. Заля я гневна вълна. Не Роун Лий беше видяла, а Върколака. Не се беше отказал да я преследва.

Той се приближи. Едно видение — трептящо и изплъзващо се. Наметалото и мечът се свлякоха на земята — част от мъглата, през която минаваше. От планинеца не беше останало нищо. Останала бе само една сянка — огромна и променяща се. Тя бързо се уплътни. Гигантско туловище, приклекнало на яки задни крака, които завършваха с криви животински нокти. Грамадни предни крайници — уродливи, покрити с щръкнала гъста четина. Главата — набръчкана и разкривена около зинали челюсти, които разкриваха лъщящи бели зъби.

Видя го как се извиси сред мъглата, два пъти по-висок от нея и се плъзна в сумрака. Доближи се безшумно, наведе се и я удари. Маса от четина и люспи, мускули, кости, остри като шипове, зъби и дръпнати тесни очи. Същество, родено от най-ужасните кошмари. Същество, което може би Брин беше сънувала в ужаса на отчаянието и безпомощността си.

Дали беше реално? Или само мъгла? Или плод на блуждаещото й въображение?

Всъщност имаше ли някакво значение? Девойката от Вейл престъпи клетвата, която беше дала само преди няколко минути. Заслепена от желанието да постигне целта си, загубила разума си от онова, което беше видяла, Брин призова песента на желанията. Нямаше никакво намерение да умира тук сред тресавището Оулдън в ръцете на това чудовище. Ще използва силата на магията само още веднъж — срещу същество, чието съществувание нямаше никаква стойност.

Опита се да запее. Не успя. Звуците на песента на желанието заседнаха в гърлото й.

Този път беше баща й. Стоеше изправен пред нея.

Върколакът се приближаваше тихомълком. Една фигура, която се видоизменяше в мъглата. От мордата му се стичаха лиги. Предусещаше как девойката от Вейл щеше да засити глада му. Брин се олюля и отстъпи назад. Този път видя мургавото и любвеобвилно лице на майка си. Извика отчаяно. Обезумял вик на ужас, залостен в гробницата на паметта й.

Брин! Някой викаше името й. Смути се. Викът й се стори действителен, но кой…?

— Брин!

Чудовището увисна над нея. Усещаше миризмата на злото му, но песента на желанията беше заседнала в гърлото й. Възпираше я спомена за силата на магията. Този път тя разкъсваше крехкото тяло на майка й, превръщаше го в парчета месо, безразборно разхвърляни, безжизнени.

— Брин!

После някакъв ужасен рев разкъса тишината на нощта. Плъзгаща се сянка изскочи от мъглата и една разярена блатна котка, тежаща петстотин паунда, връхлетя върху Върколака и го отхвърли от Брин, оголи остри зъби, размаха лапи и заби нокти в чудовищния призрак. Двете фигури се затъркаляха бясно във високата трева.

— Брин! Къде си?

Брин залитна. Гласовете се заглушаваха от шума на битката. Развика се като обезумяла. Миг след това се появи Кимбър, която се стрелна през мъглата с развяна дълга коса. След нея тичаше Коглайн, който викаше пронизително и прегърбеното му тяло се мъчеше да не изостава от момичето.

Уиспър и Върколакът отново се появиха. Боричкаха се, въргаляха се във високата трева и се опитваха да вземат надмощие. Блатната котка беше по-силната. Призрачното същество се мъчеше да се измъкне, но всеки път опитите му се проваляха. В тъмнината се появиха и други призраци, огромни и безформени. Те започнаха да затварят кръга. Бяха ужасно много!

— Лий! Лий!

Изведнъж се появи Роун. Стройното му тяло се вряза през множеството призраци с вдигнат меч. Около черното като абанос острие се виеха зловещи зеленикави пламъци. Притиснатият от Уиспър Върколак усети огромната опасност от магията на меча и моментално се извърна. Освободи се яростно от блатната котка и се нахвърли върху Роун. Принцът на Лий обаче вече беше заел отбранителна позиция. Замахна с меча в мъглата и го заби във Върколака. Зелените пламъци лумнаха ярко в тъмната нощ и призрачното същество се взриви.

После светилната изчезна. Отново всичко беше обгърнато от мъгла и тъмнина. Призраците, които се бяха струпали наоколо в мрака, се стопиха в пустошта.

Планинецът се обърна. Забравен, мечът му висеше на хълбока. Принцът на Лий бързо се доближи до Брин. Лицето му беше посърнало.

— Съжалявам, много съжалявам — прошепна той. — Когато открих меча, когато го докоснах… Не можех да мисля за нищо друго. Взех го и избягах. Забравих за всичко останало — дори и за теб. Бях в плен на магията, Брин…

Той млъкна. Тя се сгуши в него и го притисна до себе си:

— Знам.

— Никога вече няма да те изоставям — обеща той. — Никога.

— И това знам — отвърна тихо тя.

Не му каза обаче нищо за решението си да го изостави.

ГЛАВА 37

На третия ден след бягството от затворите на Дън Фий Арън Джеър и малката група от Кълхейвън стигнаха до високата планинска верига Рейвънсхорн. Те не можеха да използват минаващите близо до бреговете на Сребърната река открити пътища, които водеха на юг от планината. Страхуваха се да не бъдат забелязани. Принудени бяха да прекосят гъстите гори над нея. Напредваха бавно. По обед на втория ден проливният дъжд най-после се укроти, запръска ситно и накрая спря. Падна мъгла. Въздухът се затопли, небето се проясни, а облаците се понесоха на изток. Смрачи се. Луната и звездите занадничаха през клоните на дърветата. Мъжете от малката група се придвижваха трудно, въпреки че беше престанало да вали. Прогизналата земя не можеше да поеме бързо големите локви и почвата беше разкаляна и хлъзгава. От време навреме спираха за малко, колкото да похапнат и отдъхнат. Опитваха се да не обръщат внимание на лошото време и упорито продължаваха напред.

На третия ден слънцето се показа, ярко и топло. Започна да се прошмугва дружелюбно през сплетените клони на дърветата и да хвърля пъстроцветни сенки върху просмуканата от дъждовете почва. Пред очите им изникна тъмния силует на Рейвънсхорн — голи скали, които стърчаха над короните на дърветата. Цяла сутрин вървяха упорито към планината. Продължиха и следобеда. Едва привечер стигнаха в подножието и започнаха да изкачват ниските й склонове. Слантър им даде знак да спрат.

— Имаме проблем — заяви той сухо. — За да прекосим тези планини ще са ни нужни дни, а може би и седмици. Единствената ни друга възможност е да тръгнем нагоре по течението на Сребърната река към Извора на рая. Бихме могли да успеем, ако сме предпазливи, но рано или късно ще трябва да минем точно под Греймарк. Изключено е Черните скитници да не ни забележат.

Форейкър се намръщи:

— Невъзможно е да няма друг път, по който да се промъкнем незабелязано.

— Няма такъв път — изръмжа гномът. — Ако имаше, щях да знам.

— Не можем ли да следваме течението на реката, докато доближим Греймарк, а после да преминем през планината? — попита Хелт. — Няма ли начин да стигнем дотам от друга страна?

Гномът поклати глава:

— Не и от мястото, където се намираме. Греймарк е разположен на скална издатина, от която се вижда цялата местност наоколо — Рейвънсхорн, Сребърната река, всичко. Скалата е гола и открита. Няма абсолютно никакво прикритие. — Погледна Стайтис, който седеше и слушаше. — Точно затова Греймарк е любимото място на гущерите. Там нищо не може да изпълзи до тях.

— Значи ще трябва да вървим през нощта — каза тихо Гарет Джакс.

Слантър отново поклати глава:

— Това би било истинско самоубийство. Всички скали са отвесни, а пътеките тесни и охранявани. Абсурд да се справим. Само ще си счупим вратовете.

Настъпи дълго мълчание.

— Е добре де, ти какво предлагаш? — попита най-после Форейкър.

Слантър сви рамене.

— Нищо. Аз си свърших моята работа — доведох ви дотук. Останалото си е ваш проблем. Може би момчето ще може да ви прекара пак с магията на песента си. — Погледна въпросително Джеър. — Какво ще кажеш — способен ли си да пееш половин нощ?

Джеър се изчерви.

— Трябва да има начин, по който да се промъкнем край стражата, Слантър!

— Е, за мен няма проблем — изсмя се гномът. — Но на всички вас сигурно ще ви бъде трудничко.

— Хелт може да вижда през нощта… — обади се Форейкър, като обмисляше положението.

Гарет Джакс го прекъсна и погледна Стайтис:

— Ти какво предлагаш, муелрет? Това е твоят дом. Какво би направил ти на наше място?

Стайтис присви тесните си очи:

— Търссете сси ссами ваш път, малки хора. Потърссете сси помошта на някой друг глупак. Осставете ме на мира!

Гарет Джакс го гледа съсредоточено известно време; после безмълвно се доближи до него. Сивите очи бяха толкова студени, че Джеър неволно отстъпи крачка назад. Майсторът на бойните изкуства заби показалец в загърнатото с плащ тяло на муелрета.

— Ти май искаш да кажеш, че присъствието ти тук е вече абсолютно безполезно, а? — изсъска през зъби той.

Муелретът се сви в наметалото си, а в очите му проблясна злобно пламъче. Той обаче нямаше власт над Майстора на бойните изкуства. Гарет Джакс стоеше без да помръдва и чакаше.

После гущерът издаде скрибуцащ звук и раздвоеният му змийски език се стрелна напред:

— Ште ви помогна, ако ме пусснете на ссвобода — прошепна той. — Ште ви прекарам през мяссто, където никой няма да ви види.

Членовете на групата мълчаха и се споглеждаха. Не знаеха какво да правят.

— Не му вярвайте — извика Слантър.

— Глупав малък гном не мозе да ви помогне ссега — иззлобя Стайтис. — Нуздаете ссе от моя помошт, малки приятелисс. Знам пътишта, по които никой друг не мозе да мине.

— Какви пътища знаеш? — попита Гарет Джакс, който все още се владееше.

Муелретът обаче продължи да упорства:

— Първо ми обештайте да ме пусснете на ссвобода, малки хора. Обештайте.

Мършавото лице на Майстора на бойните изкуства остана безизразно. Не издаваше какво мисли.

— Ако ни отведеш до Греймарк, ще бъдеш свободен.

Слантър се намръщи неодобрително и се изплю на земята.

Всички чакаха отговора на Стайтис. Муелретът обаче като че ли разсъждаваше и мълчеше.

— Имаш думата ни — намеси се Форейкър, изгубил търпение. — А сега ни кажи откъде трябва да минем.

Стайтис се ухили злобно. Усмивка, която беше по-скоро противна гримаса:

— Ште преведа малки хора през пештерите на ношта!

— Ах ти, гаден…! — избухна гневно Слантър и се нахвърли срещу муелрета.

Хелт сграбчи гнома за китката и го възпря. Слантър се разкрещя и замята, сякаш беше обезумял. Стайтис се изсмя с тихо съскане, когато останалите членове на групата наобиколиха гнома и се помъчиха да го озаптят.

— Какво има, Слантър — попита Гарет Джакс, като продължаваше да стиска здраво ръката му. — Чувал ли си нещо за тези пещери?

Гномът се освободи от Майстора на бойните изкуства, но не можа да се измъкне от яката хватка на Хелт.

— Пещерите на нощта, Гарет Джакс! — озъби се гномът. — Погребални ковчези за планинските гноми от времето, когато са попаднали под властта на гущерите! Хиляди от моите хора са тикнати в пещерите, изоставени и изчезнали! Сега това… чудовище ще направи същото и с нас!

Гарет Джакс се извърна рязко към Стайтис. Дългият нож проблясна в ръката му.

— Внимавай какво ще отговориш този път, муелрет — посъветва го той тихо.

Стайтис обаче изглеждаше невъзмутим:

— Малък гном лъзе. През песстерите мозе да се сстигне до Греймарк. Ссте ви преведа под планината, покрай церните сскитници. Никой няма да забелези.

— Вътре наистина ли има проход — попита Форейкър Слантър.

Гномът изведнъж престана да се мята и замръзна в хватката на Хелт.

— Няма никакво значение дали има. Пещерите не са място за живи същества. Тунели, които продължават с мили, изсечени в Рейвънсхорн, черни като чистилището, фрашкани с проки! Чували ли сте за проките? Те са живи същества, творения на магия, по-стара от Четирите земи — магия на древния свят, така казват. Устите на скалата. Целият под на пещерите е покрит с проки. Една погрешна стъпка и те се отварят, поемат ви, затварят се, раздробяват ви на… — Тресеше се от гняв. — Точно по този начин гущерите се отърваха от планинските гноми — натикаха ги в тези пещери!

— Но в пещерите има проход, нали? — Гарет Джакс повтори въпроса на Форейкър като установен факт.

— Проход, който не може да ни свърши работа! — избухна отново Слантър. — Няма да можем да открием пътя! Само след няколко крачки проките ще ни унищожат!

— Няма да го ссторят, ако ссте се мен! — прекъсна го Стайтис със съскане. — Аз знам тайната на песстерите на носста! Малки хора не могат да минат, но мои хора знаят пътя. Проките не могат да ни ссторят зло!

Всички се умълчаха. Гарет Джакс застана пред муелрета:

— Пещерите на нощта минават под Рейвънсхорн — далеч от очите на Черните скитници, така ли? И ти можеш да ни преведеш през тях?

— Дасс, малки приятелисс — отвърна раздразнено Стайтис. — Ссте ви преведа.

Гарет Джакс се обърна към другите. Всички мълчаха. Накрая Хелт кимна рязко с глава:

— Само шестима сме. Ако изобщо имаме някаква възможност да стигнем до крепостта, ще трябва да го направим незабелязано.

Форейкър и Еден Елеседил също кимнаха. Джеър погледна Слантър.

— Вие сте глупаци! — изръмжа възмутено гномът. — Заслепени глупаци! Не трябва да се доверявате на гущери!

Настъпи неловко мълчание.

— Не си длъжен да продължаваш, ако не искаш, Слантър — каза Джеър.

Гномът се наежи:

— Мога сам да се грижа за себе си, момче!

— Знам. Просто си помислих, че…

— Пази мислите за себе си! — сряза го другият. — Колкото до съвета ти да не продължавам, той май е по-подходящ за теб. Ти обаче със сигурност няма да се вслушаш в него. Така че не ни остава нищо друго освен всички заедно да действаме като истински глупаци. — Погледна свирепо към Стайтис. — Но не трябва да изпускаме от очи този гад и ако се случи нещо нередно, аз ще се погрижа той да не види повече белия свят!

Гарет Джакс отново се обърна към Стайтис:

— Значи ще ни преведеш, муелрет. И не забравяй, ще стане точно така, както ти обещава Слантър. Това, което ще се случва на нас, ще се случва и на теб. И хич не си прави труда да ни разиграваш номера. А си се опитал, а…

Стайтис пусна злобна усмивка:

— Никакви игрицки сс васс, малки приятелисс!

Тръгнаха едва когато се свечери. Измъкнаха се от скалите над Сребърната река и поеха на север в планините. Пълната луна и едрите звезди осветяваха тъмната грамада на Рейвънсхорн, която ги заобикаляше. Високи голи върхове се врязваха в тъмносиньото небе. Успоредно на брега имаше пътека, която се виеше край разпръснати групи от дървета и храсти. Мъжете я следваха, докато гората на юг се загуби от погледа.

Вървяха цяла нощ. Хелт и Слантър бяха най-отпред. Всички мълчаха и се оглеждаха предпазливо. Високите върхове се сгъстяваха около коритото на реката и я ограждаха с все по-плътна стена. Цареше странна тишина, нарушавана единствено от ромоленето на реката. Голите скали бяха потънали в дълбок неестествен покой, сякаш Майката Природа беше приютила в скута си спящото си дете. Часовете се изнизваха и Джеър все повече се изнервяше от липсата на какъвто и да е звук. Заглеждаше се в огромните плътни стени на скалите, взираше се в сенките. Търсеше нещо, което не виждаше, но усещаше дебнещото му присъствие. Тази нощ мъжете не срещнаха нито едно живо същество освен големите скални птици, които размахваха безшумно криле над нощните си свърталища. Въпреки това младежът от Вейл имаше чувството, че не са сами.

Това донякъде се дължеше на неотлъчното присъствие на Стайтис. Джеър беше убеден, че не греши. През целия път виждаше тъмната фигура на муелрета непосредствено пред себе си. Усещаше как зелените очи на съществото непрестанно шареха, търсеха го, наблюдаваха го. Чакаха. И Джеър, също като Слантър, не вярваше на муелрета. Независимо от обещанията на Стайтис да им помогне, Младежът от Вейл беше сигурен, че зад думите на гущера се криеше твърдото му намерение да добие надмощие над магията на елфите, която Джеър притежаваше. Каквото и да се случеше, съществото не смяташе да се отказва от тази сила. Толкова убеден беше в това, че тръпки го побиваха. Прекараните в затвора на Дън Фий Арън дни го преследваха като ужасен призрак, от който никога не можеше да се отърве напълно. За този призрак беше виновен Стайтис и пак Стайтис щеше да върне този кошмар. Сега Джеър уж беше свободен от муелрета, но не можеше да се освободи от чувството, че коварното съществото го държеше някак си в ръцете си.

Призори обаче умората притъпи подозрителността и страха на Младежа от Вейл и той се улови, че мисли за Брин. Виждаше лицето й такова, каквото го беше видял два пъти в Кристала на виденията — първия път покрусено от някаква неописуема тъга, втория път застинало от страх при вида на собствения й изкривен лик в образа на някакво видение. И двата пъти обликът й се беше появил толкова мимолетно, че той не успя да придобие по-пълна представа за онова, което й се беше случило. Усещаше, че много неволи бяха сполетели сестра му — някои, от които ужасни. Почувства невероятна празнота, докато мислеше за нея. Толкова отдавна беше напуснала и Вейл, и него. Впуснала се беше в едно издирване, което би могло да я погуби, както беше казал Кралят на Сребърната река. Странно, но той като че ли изпитваше чувството, че вече я е загубил. Разстоянието и времето, които ги разделяха, му изглеждаха странно уголемени от развоя на събитията след раздялата им. Толкова много неща се бяха случили и той вече беше толкова различен от младежа, който беше навремето.

В един момент празнотата се превърна в болка. Какво щеше да стане, ако Кралят на Сребърната река го беше надценил, ако не беше преценил правилно възможностите му? Ами ако се провалеше и загубеше Брин? Прехапа устни. Мъчеше се да прогони мисълта и се молеше горещо това да не се случи. Братът и сестрата бяха силно привързани един към друг. Свързваше ги кръвта, свързваха ги общите изживявания, споделените интимни мисли, взаимното разбиране, грижата един за друг, и на първо място обичта.

Вървяха през здрача на ранното утро. При пукването на зората Стайтис ги поведе нагоре между скалите. Оставиха зад гърба си Сребърната река, вяла и омърлушена в оковите на коритото си. Навлязоха навътре между скалите. На изток слънчевите лъчи пробиха сивкавия здрач над билото на планината — ярки, ослепително златисти струи, които заблестяха през пукнатините и процепите на скалата като внезапно лумнал огън. Мъжете се изкачваха към този огън. Най-неочаквано се озоваха в тъмната сянка на скала. Пред очите им зейна отвор на огромна пещера.

— Песстерите на носста! — изсъска тихо Стайтис.

Входът на пещерата приличаше на широко отворена челюст, неравен и пропукан по краищата като криви проядени зъби. Вятърът свистеше по планинските хребети и оставяше чувството, че излиза направо от пастта на пещерата. Пред входа лежаха безразборно разпръснати сивкаво-белезникави клони на дървета, сякаш избелени и обезличени от годините и прищевките на сезоните, Джеър ги погледна по-отблизо и се вцепени. Това бяха кости, разхвърляни, натрошени, лишени от живот.

Гарет Джакс застана пред Стайтис:

— Мога ли да знам с какво ще осветим тази непрогледна тъмнина, муелрет? Имаш ли някакви факли?

Стайтис се изсмя хрипкаво и злобно:

— В тази песстера не горят факли, малки приятели. Трябва ни магиясс!

Майсторът на бойните изкуства извърна поглед към входа на пещерата:

— А ти имаш ли я тази магия?

— Имам я, есстесствено — отвърна другият, скръстил ръце под наметалото. Тялото му леко се уголеми. — Сстои сси вътре!

— И колко време ще ти е нужно да я откриеш? — попита обезпокоен Форейкър. Джуджетата не обичаха затворени пространства и на него хич не му се влизаше в тази тъмница пред тях.

— Бързо ще прекоссим пещерата, приятелисс — прекалено възбудено ги увери Стайтис. — Ссамо три цасса ссте сса необходими. Греймарк цака насс.

Членовете на малката група се спогледаха, после впериха очи във входа на пещерата.

— Повярвайте ми, не трябва да му се доверявате! — отново ги предупреди Слантър.

Гарет Джакс извади въже. Върза единият му край за себе си, а другия за Стайтис. Изпробва здравината на възлите и после извади дългия си нож.

— Ще те следвам като сянка, муелрет. Не забравяй това. А сега ни вкарай в тази дупка и ни покажи магията си. — Стайтис се опита да се обърне, но Майсторът на бойните изкуства му подвикна:

— Не се отдалечавай много от мен. Поне докато не видим на какво си способен.

Лицето на муелрета се изкриви в гримаса:

— Ссте видите, малки приятели. Сследвайте ме.

Тръгна приведен към чудовищния отвор на пещерите. Гарет Джакс го следваше на една крачка. Здраво вързаното около кръстовете им въже ги свързваше като едно цяло. Слантър вървеше непосредствено зад тях. Другите се поколебаха за миг, после тръгнаха подире им. Слънчевата светлина избледня и тъмни плътни сенки ги обгърнаха отвсякъде, когато влязоха в непрогледната тъмнина на каменния търбух. За кратко време бледата светлина на зората им осветяваше пътя, очертаваше силуетите на стените, пода, назъбените сталактити и купчините скали. После дори тази оскъдна светлина започна да се топи и тъмнината ги погълна.

Сякаш изведнъж ослепяха. Мигом спряха и скърцането на ботушите им отекна рязко в гробната тишина на пещерата. Стояха скупчени един до друг и се заслушаха в заглъхващото ехо. В тъмнината някъде далеч пред тях се стичаше вода, капка по капка. А още по-отдълбоко в мрака се разнасяше неприятен стържещ звук, сякаш някой търкаше камък върху камък.

— Виздате ли, малки приятелисс — изсъска неочаквано Стайтис. — Тук, в песстерите вссицко е церно!

Джеър се огледа неспокойно, но не видя почти нищо. Продълговатото лице на Еден Елеседил беше бледа сянка. Въздухът беше някак странно влажен — лепнеща влага, която се движеше, въпреки че нямаше вятър. Тя се виеше около тях и ги обгръщаше. Усещането беше отвратително. Миришеше на гнилоч. Младежът от Вейл сбърчи отвратено нос и изведнъж си даде сметка, че това беше същото зловоние, което изпълваше килията на Стайтис в Капаал.

— А ссега да призовем Огъня Уейк! — изхриптя муелретът и Джеър се стресна. — Сслушайте! Сега ссте извикам ссветлината!

Чу се нещо като рязко подсвиркване. Наподобяваше зловещо, глухо изхрущяване, като пукане на кости при садистично изтезание. Звукът прокънтя в тъмнината и се понесе навътре в пещерите. Ехото му зави дълго и скръбно. После муелретът пак подсвирна. Джеър потръпна от ужас. Идеята да минат през пещерите все по-малко му се нравеше.

Огънят Уейк се появи внезапно. Летеше към тях в тъмнината като размазано петно от блестящ прах. Дългоцветни огнени искрици, които се виеха и плъзгаха плавно, сякаш понесени от вятър. Вятър обаче нямаше. Когато ги доближиха, разпилените искрящи прашинки се завъртяха пред протегната ръка на муелрета и в мит се събраха в плътно светещо кълбо. То заблестя ярко и освети сенките на пещерата. Членовете на малката група гледаха изумени как Огънят Уейк се превърна в огнена топка и застина пред Стайтис. После странното сияние затрептя и затанцува по лицата им.

— Тази магия сси е моя, малки приятелисс — изсъска победоносно муелретът. Зурлестото му лице се извърна към Джеър, зелените му очи блестяха. — Виздаш ли как огънят Уейк ссе подцинява?

Гарет Джакс бързо застана между тях.

— Покажи пътя, муелрет. Времето тече.

— Теце бързо, наисстина е такасс — отвърна мрачно другият.

Тръгнаха. Огънят Уейк им осветяваше пътя. Стените на Пещерите на нощта се издигаха високо над главите им и се губеха някъде в мрака, толкова високо, че дори и Огънят Уейк не можеше да проникне докрай. В тъмнината шумът от стъпките им се връщаше като странно, приглушено ехо. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-отвратително вонеше. Въздухът стана толкова непоносим, че те бяха принудени да го вдишват на съвсем малки глътки. Иначе щяха да бъдат принудени да си запушат устите и да се задушат. Пътят пред тях се разклоняваше на множество коридори, които се преплитаха в невероятен лабиринт от тунели. Стайтис обаче продължи със същото темпо и без колебание ги водеше из обърканата плетеница. Нямаха друг избор, освен да го следват. Искрящият прах на Огънят Уейк танцуваше пред тях.

Времето течеше. Тунелите и коридорите обаче не свършваха. Безкрайни черни отвърстия в скалата. Зловонието стана още по-непоносимо и звукът на търкане на камък в камък вече не беше така далечен, а неприятно близък. Изведнъж Стайтис се спря пред отвор, който водеше в невероятно огромна пещера. Огънят Уейк освети лицето му, когато вдигна ръка.

— Проки — прошепна той.

Метна Огънят Уейк и той полетя в пещерата, като освети непрогледната тъмнина. Членовете на малката група от Кълхейвън се втренчиха ужасени в това, което се разкри пред очите им. Целият под на пещерата беше осеян със стотици нащърбени зейнали цепнатини, които се отваряха и затваряха. Приличаха на усти, които мляскаха гнусно и отблъскващо. Скалата дъвчеше отвратително в нощта. От тези усти излизаха звуци — бълникане и къркорене, хълцания и оригвания, бълбукане на течност, плискане на раздробени камъни.

— По дяволите — изруга тихо Хелт. — Цялата скала е жива!

— Трябва да минем оттук — заяви Стайтис и се усмихна гадно. — Малки хора стоят близо до менсс.

Те буквално се бяха накачулили един връз друг. Пребледнелите им лица лъщяха от пот в светлината на Огъня Уейк. Вперили бяха очи в пода пред тях. Стайтис отново ги поведе, следван на крачка зад него от Гарет Джакс. В редица по един идваха Слантър, Джеър, Еден Елеседил и Хелт. Форейкър беше най-отзад. Вървяха бавно по виеща се пътека, която минаваше сред проките. Стъпваха там, където Огънят Уейк им показваше, че няма черни усти. Ушите и мозъците им се пръскаха от ужасните звуци, които тези усти издаваха. Проките бяха навсякъде около тях. Те се отваряха и затваряха, сякаш чакаха да бъдат нахранени. Гладни животни, които усещаха, че наблизо има храна. Понякога се затваряха така плътно, че почти се сливаха с пода на пещерата. Почти незабележими пукнатини в грапавия камък. Въпреки това те можеха да зинат бързо, да отскубнат привидно безопасното пространство, готови да погълнат всичко, което си е позволило да стъпи върху него. Но всеки път, когато опасността ги дебнеше по пътеката пред тях, Огънят Уейк показваше на членовете на групата мястото, къде тя се спотайваше и ги чакаше. Прекарваше ги невредими.

Влязоха във втора, после в трета пещера. Проките бяха навсякъде. Всички пътища бяха опасни. Групата се движеше бавно и минутите течаха в един безкраен низ от време. Вървяха нащрек и напрежението започна да ги уморява. Знаеха, че една единствена погрешна стъпка щеше да бъде последната. Проките наоколо се отваряха и затваряха. Предъвкваха доволно, предусещайки пиршество.

— Този лабиринт няма край! — прошепна отчаяно Еден Елеседил на Джеър.

Младежът от Вейл кимна безпомощно. Форейкър беше минал напред и сега Хелт завършваше колоната. Брадатото лице на джуджето беше плувнало в пот, суровите му очи блестяха.

Скрит прок внезапно зейна почти в краката на Джеър. Обезумял Младежът от Вейл отскочи и се блъсна в Слантър. Прокът е бил непосредствено до него и той не го беше забелязал! Потисна отвращението и страха. Стисна силно зъби. Този ужас няма да трае много дълго. Скоро ще се измъкнат оттук.

Когато обаче преминаваха през поредната пещера Стайтис направи точно това, за което Слантър ги беше предупреждавал. Всичко стана толкова бързо, че дори Гарет Джакс не можа, да реагира. В един момент всички се бяха скупчили и се промъкваха през отвратително разтворените цепнатини. В следващия миг муелретът замахна рязко с ръка и насочи Огънят Уейк право в лицата им. Той ги ослепи с ярката си светлина и те закриха очи. Тогава Стайтис скочи край Гарет Джакс и Слантър и се озова до Джеър. Сграбчи младежа от Вейл за китката с яката си ръка, извади светкавично нож изпод черния си плащ и ге насочи към гърлото на пленника.

— Сстой мирен, малки приятелюсс! — изсъска муелретът и се обърна към останалите.

Всички стояха като заковани. Гарет Джакс беше приклекнал, готов за скок. Въжето все още го свързваше със Стайтис. Муелретът държеше младежа от Вейл между тях двамата, а ножът проблясваше в сумрака.

— Глупависс малки хорасс! Виздате ли какво ссте ви ссе сслучи?

— Нали ви казах, че изобщо не трябва да му се вярва! — разкрещя се Слантър обезумял. Зад него останалите стаяха като вцепенени в тесен кръг — Хелт, Форейкър и Еден Елеседил. Наоколо проките продължаваха да се отварят и затварят. Носеше се шум на търкане на камък в камък.

Гарет Джакс се изправи. Сивите му очи гледаха с такава омраза, че муелретът Стайтис мигновено затегна хватката си около китката на Джеър.

— Пусни младежа от Вейл, муелрет! — каза тихо Майсторът на бойните изкуства.

Острието на ножа се притисна по-плътно до гърлото на Джеър. Младежът от Вейл преглътна с мъка и се помъчи да се изтръгне. После очите му срещнаха очите на Гарет Джакс. Майсторът на бойните изкуства беше бърз, по-бърз от който и да било на този свят. Показа бързината и ловкостта си за пръв път, когато нападна гномите преследвачи, които бяха взели Джеър за заложник в Черните дъбове. И тогава изпитото му решително лице имаше същото изражение — спокойно, неразгадаемо. Само очите издаваха смъртта, която той обещаваше.

Джеър пое дълбоко въздух. Гарет Джакс се беше приближил достатъчно, но муелретът притисна още по-силно ножа в гърлото му.

— Магията принадлежи на насс, не на малки хорасс — изхриптя бързо и тихо Стайтис. — Магията ссрещу церните сскитници! Малки хора несспоссобни да я използват, не могат да я използват! Ссте ви ссмацкам като бълхисс!

— Пусни младежа от Вейл! — повтори Гарет Джакс.

Огънят Уейк трептеше и танцуваше пред муелрета като виещ се облак от блещукащ прах. Стайтис присви злобно очи и се изсмя тихо.

— Ела тогава ти на негово мяссто! — озъби се той. Хвърли бърз поглед на Слантър. — Ти, малък гном! Прерези възето, което ме дързи за него!

Слантър хвърли поглед на Гарет Джакс и отново погледна муелрета. За части от секундата очите му се спряха върху Джеър. Младежът от Вейл разбра какво се очаква от него. Ако се надяваше да се измъкне жив, той трябваше да направи нещо, за да помогне. Слантър бавно направи крачка напред и извади от колана дългия си нож. Никой не помръдна. Джеър се стегна, мъчейки се да потисне страха и отвращението. Слантър се приближи с още една крачка и протегна ръка към разхлабеното въже. Дъхът на младежа от Вейл спря. Имаше един единствен избор. Слантър опря острието до въжето.

В този момент Джеър запя — бърз, остър вик, който гномът веднага позна. Множество сиви, космати паяци нападнаха Стайтис и запълзяха по ръката, която държеше опрения в гърлото на младежа от Вейл нож. Муелретът моментално я дръпна рязко и започна да я удря бясно в плаща си. Опитваше се да се отърве от гадините, които се бяха впили в нея. Внезапно Огънят Уейк се разсея в широк кръг. Светлината изчезна и всичко потъна в мрак.

С гъвкавостта на котка Слантър се метна върху Стайтис и заби ножа в ръката, която стискаше китката на Джеър. Муелретът дръпна и нея, а Джеър се строполи на каменния под отново свободен.

Останалите започнаха да крещят и се впуснаха да му помогнат. Стайтис се хвърли върху пода, повличайки и Слантър, който се беше вкопчил в него. Гарет Джакс се хвърли към тях. В ръката му проблясна дълъг нож, когато се опита да пререже въжето, с което беше завързан за муелрета. Въжето обаче се опъна, Майсторът на бойните изкуства загуби равновесие и падна на колене.

— Слантър — изкрещя Джеър.

Гномът и муелретът се замятаха между множеството проки, вкопчени един в друг. Стайтис загуби всякакъв контрол над Огъня Уейк, който продължи да се издига. Накрая цялата пещера притъмня. Само след няколко секунди щеше да настъпи непрогледен мрак.

— Гноме — извика предупредително Форейкър и се втурна към борещите се фигури.

Гарет Джакс обаче го изпревари. Отново се беше изправил и изскочи като сянка от сумрака. Преряза въжето около кръста си с един единствен замах. Проките пощракваха и се зъбеха, челюстите им усилено дъвчеха. Стайтис и Слантър бяха точно по средата им, мятаха се край тях, изплъзваха се…

В миг Гарет Джакс се озова до борещите се и сграбчи крака на Слантър. С едно дръпване той изтръгна гнома от ноктите на Стайтис. Раздра плаща на муелрета, който изсъска неистово.

Стайтис загуби равновесие и залитна назад. Точно под него черната паст на един прок зина зловещо. Гущерът се олюля за секунди над него и размаха безпомощно завършващите с криви животински нокти крайници. После падна и изчезна от погледа. Прокът се затвори. Чу се ужасен писък. Черният процеп започна да дъвче. Разнесе се отвратително хрускане и противният звук изпълни цялата пещера.

В този мис Огънят Уейк се разпръсна, изчезна в тъмнината и отнесе със себе си скъпоценната светлина. Пещерите на нощта потънаха отново в мрак.

Няколко минути никой не помръдна. Стояха свити и чакаха очите им да свикнат с тъмнината. Вслушваха се в гадния шум, който дъвчещите около тях проки издаваха. Скоро разбраха, че в пещерата е тъмно като в рог и колкото и да чакат, очите им няма да могат да се приспособят. Елб Форейкър викна на другите и ги помоли да се обадят. Един по един те всички му отвърнаха, гласове без лица в непрогледния мрак.

Пределно ясно им беше, че няма да могат да останат задълго там. Огънят Уейк, светлината, от която имаха такава крещяща нужда, за да им показва пътя, беше изчезнал. Без него те бяха като слепци. Трябваше да се опитат да се промъкнат през лабиринта от проки, разчитайки единствено на инстинкта си.

— Няма никаква надежда — заяви Форейкър. — Без светлина не можем да продължим. Даже да успеем да се спасим от проките, ще има да се лутаме безкрай в тези пещери.

В гласа на джуджето прозвуча нотка на страх, която изненада Джеър. Никога досега Форейкър не беше проявявал това чувство.

— Трябва да има начин да се измъкнем от тук — промърмори той тихо по-скоро на себе, отколкото на останалите.

— Хелт, можеш ли да използваш способността си да виждаш през нощта? — попита с надежда Еден Елеседил. — Можеш ли да виждаш в тази непрогледна тъмнина?

Човекът от границата обаче не можеше. Дори и за нощното виждане му беше нужна поне малко светлинка, обясни им той. Способността му да вижда през нощта не вършеше работа при тези обстоятелства.

Замълчаха. Не им беше останала никаква надежда. Джеър чу Слантър как мърмореше и се гневеше срещу Гарет Джакс, че не се е вслушал в съветите му и се е доверил на един гущер. Джеър слушаше грубия глас на гнома. Стори му се, че чува и гласа на Брин. Тя също го упрекваше, че не се е вслушал в предупрежденията на Слантър. Прогони шепота й от съзнанието си. Помисли си, че ако песента на желанията можеше да му служи така, както служеше на сестра му, той би могъл да върне Огъня Уейк. Само че неговата песен беше само една илюзия, измама.

После се сети за кристала на виденията. Викна възбудено на другите и зарови в дрехите си. Най-после го напипа, все още провесен на сребърната верижка. Извади го и го постави в свитите си длани. Кристалът ще им даде светлина. Светлината, от която те толкова много се нуждаеха! С кристала и със способността на Хелт да вижда в нощта те щяха да се измъкнат от пещерите!

Неспособен да потисне обзелото го вълнение той, той запя на дадения му от Краля на Сребърната река подарък и призова магията. От кристала на виденията заструи ярка светлина, която заля пещерата. Образът на Брин Омсфорд се появи във вътрешността му. Мургавото й лице, красиво и унило, изникна пред тях в мрака на Пещерите на нощта! Приличаше на призрак, появил се от друг свят. Девойката от Вейл беше обгърната от сивота, тъмнина, която много приличаше на непрогледния мрак, в който те се намираха. Потискаща, задушаваща. Те предпазливо се доближиха един до друг и се скупчиха около светлината на кристала. Хванаха се за ръце като деца, които са принудени да минат през някакво тъмно пространство, и тръгнаха напред през лабиринта от проки. Най-отпред вървеше Джеър. С песента на желанията той поддържаше светлината на кристала, която разпръскваше сенките пред тях. На крачка зад него беше Хелт. Проницателните му очи изучаваха пода на пещерата и търсеха скритите проки. Останалите ги следваха.

От тази пещера навлязоха в друга, но доста по-малка. Тук беше по-трудно да се подбира безопасния път. Гласът на Джеър се извиси — ясен, силен, сигурен. Вече беше убеден, че ще се измъкнат от тези пещери и то благодарение на Брин. Искаше да благодари на лика й, който се носеше пред него. Странно наистина как тя беше успяла да се яви по този начин и да ги спаси!

Младежът от Вейл не слушаше звуците на проките, които стриваха камък в камък. Съсредоточи съзнанието си единствено върху светлината и видението на лицето на сестра си, което неотлъчно го водеше напред. Отдал се на магията на песента, той се движеше в тъмнината.

ГЛАВА 38

През останалата част от нощта Брин и спасителите й си пробиваха път през Тресавището Оулдън. Нямаше да успеят да се справят без помощта на Уиспър. Блатният котарак се чувстваше като у дома си в тази долина и нито мъглата, нито хлъзгавата разкаляна почва го притесняваха. Тресавището не можеше да подведе инстинкта, с който той подбираше пътя, и ги водеше на юг към черната стена на Рейвънсхорн.

— Ако не беше Уиспър, нямаше да можем да те намерим в тресавището — каза Кимбър Бо на Брин преди да тръгнат на юг. — Той те откри в мъглата. Никакви видения не биха го подлъгали и нищо в това тресавище не би могло да го измами. За щастие пристигнахме при теб навреме, Брин. Не трябва да се отделяш от нас след всичко това.

Брин прие добронамерения упрек без коментар. Нямаше смисъл да разискват повече случилото се. Вече беше взела решение — ще ги напусне преди да стигнат до Мейлморд. Просто трябваше да изчака удобния момент. Причините бяха много прости. Поверената й от Аланон задача беше да проникне през горската бариера, която охраняваше Илдач и да направи всичко възможно да унищожи книгата на черната магия. Тя ще го направи, като издигне магията на песента на желанията срещу магията на Мейлморд. В началото не беше сигурна, че това ще бъде възможно, но вече изобщо не се съмняваше, че ще успее. Сега Девойката от Вейл се чудеше дали това нямаше да се окаже фатално. Освободената силата магиите ще бъде нещо страхотно. Предстоеше й да противопостави не бяла магия срещу черна, както навремето си беше въобразявала, а две еднакво черни по сила и въздействие магии. Мейлморд беше създадена да унищожава. Само че и песента на желанията можеше да разрушава. Брин вече беше убедена, че тя не само притежава способността да унищожава, но и че не е в състояние да контролира това унищожение. Тя можеше да се зарича, че ще се владее. Можеше най-искрено да се кълне. Никога обаче нямаше да е сигурна, че ще удържи на думата си. Вече се съмняваше, че е способна да се въздържа да не използва песента на желанията. Поела беше риска за себе си. Направила го беше отдавна, когато реши да се впусне в това издирване. Тя обаче нямаше право да излага на опасност живота на тези, които бяха тръгнали с нея.

Трябва да ги изостави. Независимо от това, което й е писано да изживее, след като влезе в Мейлморд, тя не трябва да допуска спътниците й да споделят нейната съдба. Вървиш към смъртта си, Брин от рода Шанара, беше я предупредило Гримпонд. Ти носиш в себе си семената на това унищожение. Кой знае, можеше и да е така. Възможно беше тези семена да се съдържат в магията на песента на желанията. Едно обаче беше сигурно. Останалите от малката група бяха излагали на опасност живота си заради нея предостатъчно. Повече нямаше да им позволи да правят това.

През цялата нощ, докато се влачеше уморено през долината, Девойката от Вейл си мислеше и си спомняше какво беше изпитвала всеки път, когато беше използвала магията на песента на желанията. Часовете се точеха бавно. Върколаците не се върнаха да ги преследват. В съзнанието на Брин обаче се въртяха друг вид демони.

Призори малката група излезе от Тресавището Оулдън и се озова в подножието на южните части на Рейвънсхорн. Уморени бяха от дългия път и от събитията през предишната нощ. Освен това се страхуваха, че можеха да бъдат забелязани, ако продължат да вървят през деня. Затова петимата спряха сред малка групичка от борове в едно празно пространство между два хребета и заспаха.

Тръгнаха отново когато се здрачи. Поеха на изток край високата стена на планината, която стърчеше зад тресавището. Валма мъгла се виеха сред дърветата на гората по по-ниските склонове. Изпитваха чувството, че се движат в някаква заплетена паяжина. Хребетите на Рейвънсхорн бяха огромни и голи. Очертаваха се рязко над гората и тъмният им силует се протягаше високо в небето. Нощта беше тиха, лишена от всякакви звуци, сякаш всичко наоколо беше мъртво. Скалите, гората, гъстата мъгла на тресавището — всичко тънеше в сенки. Нищо не помръдваше.

В полунощ спряха да починат. Ослушваха се неспокойно в тишината, докато разтриваха изтръпналите си крайници. Изведнъж Коглайн започна да им говори за магията си.

— Това, което аз умея да правя, също е магия — зашепна той на Брин и Роун, като непрестанно се озърташе, сякаш се страхуваше, че някой можеше да го чуе. — Само че магия, по-различна от магията на Черните скитници. Моята не се е появила нито по тяхно време, нито по времето на елфите, а някъде между тях. Тя няма нищо общо със силата, която са притежавали обитателите на света на магьосничеството.

Наведе се напред. Погледна ги строго като че ли ги обвиняваше в нещо.

— Мислеше си, че не знам нищо за стария свят, нали така, момиче? — попита той Брин. — Само че и аз притежавам познанията на стария свят. Предадени са ми от моите прадеди. Не друидите, не. А от учители, момиче, от учители! Когато Великите войни предизвикали ужасното унищожение на човечеството, знанията за съществуващия тогава свят са били у тях!

— Дядо — предупреди го тихо Кимбър Бо. Просто им обясни.

— Ти не ми се бъркай — възропта Коглайн. — Просто им обясни, казва тя. А ти какво мислиш, че правя? — Старецът сбърчи вежди. — Силата на земята! Това е магията, която притежавам. Не магията на думите и на съзаклятията — не, не тази магия! Сила, родена от елементите на земята, върху която ходим, чуждоземци. Това е силата на земята. Малки частички от метали и различни видове прах, и комбинации, които могат да бъдат видени с око и пипнати с ръка. Химикали, така са ги наричали навремето. Изобретени от хора с по-различни умения. Не са тези, простите, които сега използваме в Четирите земи. Повечето от тези знания са изчезнали заедно със стария свят. Въпреки това нещичко е било спасено. Нещо съвсем мъничко. И сега е време да го използвам.

— Това ли носиш в тези торбички? — попита Роун. — С тях ли взриви огньовете?

— Ха-ха! — изсмя се тихо Коглайн. — Те правят не само това, а още много други неща, младежо от Южната земя. С тях можеш да взривиш огън, да превърнеш земята в кал, въздуха в задушаващ прах, плътта в камък! Имам достатъчно количество за всичко това, дори в излишък. Подбираш и смесваш, по малко от това, по малко от онова. — Отново се изсмя. — Ще покажа на Черните скитници сила, която те изобщо не са виждали досега!

Роун поклати недоверчиво глава:

— Има огромна разлика между гномите паяци и Призраците Морди. Черните призраци само да те посочат с пръст и те превръщат в пепел. Моят Меч е единствената защита срещу тези същества на злото. Той е пропит с магията на друида.

— Нима — изсмя се презрително Коглайн. — Ти по-добре се дръж за мен, за да те защитавам — ти и момичето ти!

Роун се канеше да му възрази остро, но се позамисли, преди да отвърне и само сви рамене:

— Ако срещнем Черните скитници и двамата ще трябва да помагаме на Брин, всеки, с каквото може.

Младежът от Вейл хвърли поглед на Девойката от Вейл за потвърждение. Тя му се усмихна кротко. Нищо не й костваше една усмивка. Брин вече знаеше със сигурност, че нито единият, нито другият щяха да бъдат с нея.

Замисли се за това, което им каза Коглайн. Притесни се от факта, че някои от старите умения са оцелели в унищожението на Великите войни. Не й се искаше да вярва, че такава огромна сила може отново да се появи. Достатъчно лошо беше, че магията на света на магьосничеството е била възкресена от усилията на шепа друиди бунтари в Съвета на Паранор. Още по-тревожна обаче беше възможността отново да се използват знанията за силата и енергията. Почти всички познания в тази насока са изчезнали с разрушаването на стария свят. Друидите отново са изолирали малкото, което било останало от тях. Но ето, че сега този старец, полулуд и див като природата, сред която живееше, притежаваше поне част от тези знания, особен вид магия, която сега беше негова.

Девойката от Вейл поклати глава. Дали пък всички познания, независимо дали са били натрупвани с добри или лоши намерения, независимо дали са били използвани да дават живот или да го отнемат, неизбежно се появяват отново след определен период от време. Може би това важеше както за уменията, така и за магиите — едните, родени в света на хората, другите, в света на магьосничеството. Може би и двете трябваше да се появяват периодично с течение на времето и отново да изчезват, после пак да се появяват и пак да изчезват, и всичко това да се повтаря безкрай.

Само че какво щеше да стане при завръщането на знанията за енергията и силата точно сега, когато последният друид беше напуснал завинаги земята.?

Е, Коглайн беше много стар, а познанията му ограничени. Когато умре, знанията може би ще си отидат заедно с него и ще изчезнат. За известно време поне.

Същото вероятно щеше да стане и с нейната магия. През останалата част на нощта продължиха на изток като си подбираха пътя през разреждащата се гора. Доближаваха стената на Рейвънсхорн, която свиваше на север в пущинаците на Анар. Издигаше се пред тях като черна сянка в нощта. Тресавището Оулдън остана далеч зад гърба им и само бледата зеленина на подножието ги делеше от високите планински склонове. Земята като че ли потъна в още по-дълбока тишина. Поеха на север и Брин знаеше, че там, някъде пред тях, бяха Греймарк и Мейлморд.

Там трябва да намеря начин да се измъкна от другите. Там трябва да поема сама.

Първите слънчеви лъчи започнаха да се промъкват иззад билото на планината. Небето постепенно се проясни. От тъмносиньо стана сиво, после сивото посребря и накрая сребристите оттенъци порозовяха и заблестяха в златисто жълто. Сенките се стопиха в отиващата си нощ и местността започна постепенно да се очертава в здрача. Първо се откроиха дърветата, листата, кривите клони и грубите пънове. После слънцето освети скалите, храсталаците и пущинака. Известно време сенките на планината мержелееха пред тях като тъмна стена на фона на светлината, потънали в сумрака, който все още не си беше отишъл. Накрая обаче и те отстъпиха пред слънчевите лъчи. Светлината се разля над върховете и разкри ужасното лице на Рейвънсхорн.

Вкочанено и грозно, похабено от годините и времето, и от посятата в него черна магия; На север, където планината се врязваше в пустошта, скалата беше безцветна и обезобразена — сякаш животът в нея беше одран като кожа до костта. Планината се издигаше високо в небето. Отвесните й скали и обрасли дефилета бяха посърнали от преминалите през тях векове и от изживените ужаси. Сива пустош, отблъскваща, безжизнена.

Повя вятър и Брин вдигна лице. Сбърчи погнусено нос. Отнякъде пред тях се носеше отвратителна миризма.

— Каналите на Греймарк — изсумтя презрително Коглайн и присви зорките си очи. — Приближаваме.

Кимбър се доближи до Уиспър, който душеше внимателно утринния въздух. Тя се наведе над огромния котарак и му каза нещо тихо — само една дума. Звярът отърка нежно муцуна в лицето й.

Момичето се обърна към тях:

— Хайде, бързо, преди да се е развиделило съвсем. Уиспър ще ни покаже пътя.

Тръгнаха след Уиспър, който ги поведе към мястото, където Рейвънсхорн свиваше на север. Дърветата и храстите изчезнаха напълно, тревата се разреди, а почвата стана камениста. Гадната миризма ги блъсна още по-силно в ноздрите — зловоние и смрад, които задушаваха дори свежестта на ранното утро. Брин усети, че с мъка си поема въздух. Как ли щеше да вони, когато намерят пътя в самите канали?

Равнината рязко се снижи и пред тях се откри дълбока долина, скрита в сенките на огромната планина. Сред нея имаше тъмно езеро, водата му мътна, застояла, неподвижна. В него се стичаше лъкатушещ през скалите поток, който извираше от една грамадна черна дупка.

Уиспър спря. Кимбър посочи с ръка:

— Ето там са каналите.

Брин прокара поглед по назъбените контури на билата. Там, все още скрити от очите им, се намираха Греймарк, Мейлморд и Илдач.

Брин преглътна, опитвайки се да притъпи зловонието на каналите. Там я чакаше и нейната съдба. Усмихна се решително. Тя трябва да отиде и да я посрещне.

Когато стигнаха до входа на каналите, Коглайн им разкри още нещичко от магията си. Старецът извади един пакет от множеството торбички, които висяха на колана му и го разпечата. В него имаше мазило. Като го втриеш в ноздрите си, преставаш да усещаш така остро нетърпимата смрад на каналите. Малка магия, уверяваше ги Коглайн. Е, не можеш да се отървеш напълно от вонята, но тя все пак става поносима. Измъкна къси сухи клонки и пъхна върховете им в друга торбичка. Когато ги извади, те бяха покрити със сребристо вещество, което светеше като газена лампа в тъмнината на скала.

— Нищо особено, просто още една моя малка Магия, чуждоземци. — Той захихика, когато те се втренчиха изумени в малките факли. — Химикали, нали не сте забравили? Нещо, за което Черните скитници изобщо не са чували. А имам и още няколко изненади. Ще видите.

Роун се намръщи и поклати недоверчиво глава. Брин не каза нищо, но си помисли, че по-добре би било, ако никога не се наложеше тези изненади да бъдат демонстрирани.

С факлите в ръцете навлязоха в тъмните тунели на каналите. Те бяха широки и дълбоки. Изсипаната в Греймарк и Мейлморд течна отрова се стичаше по врязан в пода на тунела канал. От двете му страни имаше каменни пътеки, които бяха достатъчно широки, за да могат всичките да минат. Уиспър ги водеше. Блестящите му очи премигваха в светлината на факлите, лапите му пристъпваха безшумно по каменния под. Коглайн и Кимбър бяха непосредствено зад него, а Брин и Роун след тях.

Вървяха много дълго. Брин загуби всякаква представа за времето. Съзнанието й беше раздвоено. Мъчеше се да внимава къде стъпва в полумрака и мислеше какво да направи, за да удържи на обещанието си да влезе в Мейлморд без останалите. Каналът водеше нагоре през скалистата планина, виеше се и се усукваше като намотана на кълбо змия. Вонята беше непоносима, въпреки мазилото, което Коглайн им беше дал, за да облекчат дишането си. От време на време отгоре, от върховете, към които се изкачваха, подухваше студен вятър, който отвяваше смрадта. Но полъх на свеж въздух имаше рядко и беше краткотраен, така че зловонието на каналите бързо се връщаше.

Сутринта мина. Часовете изтекоха в едно безкрайно спираловидно изкачване. В един момент стигнаха до масивна желязна решетка, през която не можеше да се провре нищо по-голямо от плъх. Роун посегна към Меча си, но Коглайн извика остро и го стресна. Старецът се закикоти доволно и им направи знак да се отдръпнат. После пак извади някаква торбичка. В нея имаше странен черен прах, примесен с нещо, което приличаше на сажди. Той поръси с него пръчките на решетката там, където бяха заковани в скалата, бързо докосна посипаното място с факлата и прахът лумна с ослепително бял пламък. Когато светлината изчезна, те видяха, че пръчките бяха напълно проядени. Само с едно побутване и цялата решетка се сгромоляса на пода на пещерата. Те продължиха напред.

Изкачваха се, без да говорят. Ослушваха се за врага, който дебнеше някъде горе — Черните скитници и съществата, които им служеха. От тях не се чуваше нищо, но имаше други шумове, които отекваха в празните тунели — звуци, които идваха далеч отгоре и не можеха да бъдат точно определени. Чуваше се глухо дрънчене и трополене, като от падане на тежки тела, скърцане и стържене, тих вой, сякаш силен вятър се спущаше от върховете надолу по тунелите, свистене като че някой процеп в земята изпускаше пара. Тези звуци изпълваха иначе гробната тишина на каналите и тя им се струваше още по-злокобна. Брин се мъчеше да определи на какво точно приличаха те, но безуспешно. Май й беше познато само това свистене, което ту се засилваше, ту заглъхваше на изумително равни интервали. Девойката от Вейл потръпна. Напомняше й за появата на Гримпонд от езерото и мъглата.

Трябва да намеря начин да продължа сама, помисли си отново тя. Трябва да побързам.

Тунелите се сменяха един след друг и изкачването продължаваше. Въздухът в каналите беше станал осезателно по-топъл с напредването на деня и членовете на малката група се потяха обилно. През проходите започна да се просмуква странна мъгла, лепкава и мръсна, пропита със зловонието на каналите.

Отвратени те се опитваха да я прогонят, но тя се носеше неотлъчно след тях, доближаваше ги и не се отказваше от преследването. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-гъста и лепкава ставаше тя. Скоро престанаха да виждат на повече от няколко крачки пред себе си.

Внезапно мъглата и мракът се разсеяха и петимата се озоваха върху издадена скала. Тя висеше над огромна бездна, която се губеше дълбоко в черната паст на планината. Те се спогледаха тревожно. Вдясно проходът се виеше нагоре в скалата и следваше канала, по който течаха нечистотиите от убежището на Призраците Морди. Вляво имаше пътека, която се спускаше на неголямо разстояние до тесен каменен мост, широк не повече от един ярд. Той висеше над пропастта и извеждаше до тъмен тунел на отсрещната страна на скалата.

— Ами сега по кой път да тръгнем — измърмори Роун толкова тихо, сякаш задаваше въпроса на себе си.

Вляво, помисли си Брин веднага. Вляво, през бездната. Не знаеше защо, но инстинктивно усещаше, че това беше пътят, който тя трябваше да избере.

— Пътят е през каналите — погледна Коглайн Девойката от Вейл. — Така ти каза Гримпонд, нали, момиче?

Брин не беше в състояние да отговори.

— Брин — повика я тихо Кимбър.

— Да — отвърна най-после тя. — Да, това е пътят. Тръгнаха вдясно по издадената скала. Следваха канала и отново навлязоха в тъмнината. Брин мислеше усилено. Не, това не е пътят. Защо им казах, че трябва да минем оттук? Пое дълбоко въздух и се опита да подреди мислите си. Пътят, който тя търсеше, беше останал зад тях, пътят, по който бяха дошли, назад през каменния мост. До Мейлморд се стигаше по този път, назад. Усещаше го. Но защо тогава тя им…?

Отговорът дойде почти едновременно с въпроса. Ами просто, защото точно тук тя трябваше да ги остави. Това е възможността, за която тя непрестанно си беше мислила, след като излязоха от тресавището Оулдън. Така трябваше да стане. Песента на желанията щеше да й помогне — една дребна измама, една мъничка лъжа. Пое дълбоко въздух при мисълта. Трябва да го направи, нищо, че щеше да злоупотреби с доверието им.

Девойката от Вейл започна тихо да си тананика. Използва песента на желанията като камък, с който издигна непрогледна стена, а на свое място и в съзнанието на другите създаде образ на самата себе си. После се отдалечи от собственото си видение, прилепи се към каменната стена на прохода и се загледа как спътниците й се отдалечават.

Илюзията щеше да трае само няколко минути. Тя се спусна бързо обратно по тунела на канала. Собственото й дишане кънтеше в ушите й. Стигна до издадената скала, мина през стеснението и се спря пред каменния мост. Черната бездна зейна пред очите й. Пристъпи и се озова на моста. Пое напред. В мрака и мъглата, която се виеше около нея, цареше тишина. Въпреки това тя имаше усещането, че не е сама. За миг изпита страх и съмнение. Опита се да ги потисне чрез разума си. Затвори се дълбоко в себе си — безучастна и невъзмутима. Няма да допусне някой да я докосне.

Най-после се озова на отсрещния край на моста. Постоя малко пред отвора на новия тунел и позволи на чувствата й да се върнат. Сети се за Роун и другите. Мисълта се мерна и мигновено изчезна. Вече и срещу тях беше използвала песента на желанията, помисли си Девойката от Вейл с горчивина. Може би наистина трябваше да го направи. Въпреки това й беше много болно, че беше постъпила така.

Обърна се рязко към каменния мост и запя. Песента на желанията се изтръгна като остър пронизителен вик и проехтя гневно в тъмнината. Мостът се разби на хиляди парченца, които изчезнаха в бездната.

Сега вече нямаше връщане назад.

Девойката от Вейл се обърна към тунела и потъна в него.

Викът проникна в тунела на канала и стигна до ушите на останалите, които продължаваха напред в мрака.

— По дяволите! Какво е това? — изкрещя Роун.

Ехото заглъхна. И тримата мълчаха известно време.

— Брин. Това беше Брин — прошепна най-после Кимбър.

Роун я изгледа изумен. Как така Брин? Та тя е до него…

В този миг образът, който Девойката от Вейл беше създала в съзнанието им, внезапно изчезна. Коглайн изруга тихо и тропна с крак.

— Какво е направила…? — заекна объркан планинецът и млъкна безпомощно, неспособен да довърши мисълта си.

Кимбър застана до него. Лицето й беше напрегнато.

— Струва ми се, че е направила това, което искаше да направи още от самото начало. Оставила ни е и е тръгнала сама. Нали ни каза, че не иска никой от нас да я придружава? Е, сега вече е сигурна, че ще е сама.

— По дяволите! — Роун беше ужасен. — Брин не разбира ли колко опасно е да…?

— Брин разбира всичко — прекъсна го момичето и тръгна назад към тунела на канала. — Трябваше по-рано да се сетя, че тя ще го направи. Трябва да побързаме, ако искаме да я настигнем. Уиспър, души!

Огромният блатен котарак се втурна обратно в сенките. Тримата го последваха бързо. Роун Лий беше едновременно ядосан и уплашен. Защо Брин беше постъпила така? Не можеше да разбере.

Отново бяха на издадената скала. Взираха се през бездната в съборения мост.

— Ето, виждате ли, използвала е магията! — отбеляза троснато Коглайн.

Без да каже дума Роун тръгна припряно напред и стъпи на стърчащото нащърбено парче от моста. На двадесет фута отсреща от скалата стърчеше другия му край. Изведнъж си помисли, че би могъл да скочи на отсрещната страна. Разстоянието никак не беше малко, но той можеше да го прескочи. Или поне да опита…

— Не, Роун Лий — издърпа го Кимбър от ръба на пропастта, досетила се за намеренията му. Стискаше го за ръката изненадващо силно. — Не бъди глупав. Не можеш да скочиш чак дотам.

— Не мога да я оставя и този път — инатеше се той. — Втори път няма да я изоставя.

Момичето кимна с глава:

— Разбирам. Тя и на мен не ми е безразлична. — Обърна се. — Уиспър! — Блатният котарак се доближи до нея. Кимбър му заговори нещо, като го галеше нежно зад ушите. После се отдалечи. — Търси, Уиспър! — изкомандва тя.

Блатният котарак се обърна и се стрелна към моста, засили се и скочи във въздуха. Прелетя с лекота над бездната и се приземи на отсрещната страна на съборения мост. После изчезна в черния тунел.

На лицето на Кимбър Бо беше изписана тревога. Никак не й се искаше да се разделя с котарака, но Брин вероятно щеше да има огромна нужда от него, а Девойката от Вейл й беше приятелка.

— Пази я добре — извика тя след Уиспър. После отново погледна Роун. — А сега хайде и ние да се опитаме да намерим път до Брин Омсфорд.

ГЛАВА 39

Станало беше почти пладне, когато Джеър и спътниците му отново излязоха от Пещерите на нощта. Озоваха се на широка издадена скала над дълбок каньон между върховете на планината Рейвънсхорн. Билата бяха толкова нагъсто, че закриваха всичко, освен една тънка ивица небе, което се синееше високо над главите им. Скалната издатина се простираше на няколко стотици ярда вляво и после се губеше в прорез в скалите.

Младежът от Вейл се загледа уморено нагоре в скалите. Чувстваше се изцеден — физически и емоционално. Още стискаше Кристала на виденията в ръката си. Влезли бяха в пещерите призори. Почти през цялото време той трябваше да използва песента на желанията, за да поддържа светлината на кристала. За това му беше необходимо да впрегне цялата си енергия, и физическа, и психическа. Все още чуваше в ушите си звука на проките — стържене на камък върху камък. Още не можеше да се отърве и от предсмъртния вик на Стайтис.

— Хайде да не стоим тук, където много лесно могат да ни видят — предложи Гарет Джакс и го побутна вляво.

Слантър ги настигна и се огледа неспокойно.

— Не съм сигурен, че това е пътят, Майсторе на бойните изкуства.

— Случайно да виждаш някакви други пътища — отвърна Гарет Джакс, без да се обръща.

Мълчаливо членовете на малката група заслизаха по скалната издатина към процепа; Далеч пред тях се простираше тясно дефиле, което лъкатушеше сред скалите и се губеше в сенките. Движеха се в колона по един и оглеждаха предпазливо грапавите скали. От върховете духаше леден вятър, който бръснеше лицата им. Джеър потръпна от допира му. След ужасите в Пещерите на нощта дори това неприятно усещане беше добре дошло. Вече бяха близо до стените на Греймарк. Мейлморд и Извора на рая не бяха далеч. Диренето вече завършваше. Дългото пътуване беше към края си. Изведнъж му се прииска хем да се смее, хем да плаче. Само че нямаше сили. Умората и болките в тялото го бяха изцедили.

Дефилето се виеше и навлизаше все по-дълбоко между скалите. Мислите на Младежа от Вейл се рееха надалеч. Къде ли беше сега Брин? Кристалът на виденията им беше показал лицето й, но нищо, което да им подскаже, къде се намираше тя. Обгърната от сива мъгла и мрак, в мрачно и пусто място. Проход някакъв, може би, подобен на техния? Дали и тя не беше някъде в тези планини?

— Трябва да стигнеш до Извора на рая преди тя да е стигнала дотам — беше го предупредил Кралят на Сребърната река. — Трябва да бъдеш там преди нея.

Джеър залитна и насмалко не падна. Мислите му бяха отвлекли вниманието. Бързо се съвзе и пъхна Кристала на виденията в куртката.

— Внимавай — прошепна Еден Елеседил.

Джеър кимна и продължи напред.

Някакво предчувствие започна да се загнездва у Младежа от Вейл. Цяла армия от гноми охраняваше укрепленията и кулите на Греймарк. В залите на крепостта имаше Призраци Морди. А кой знае, нищо чудно да ги очакваха и някои по-зли от тях същества, часови, които не допускат натрапници като тях. Те бяха само шестима. На какво можеха да се надяват при такава многочисленост и при тази сила на врага? Май на нищо, както изглежда. Странно наистина. Положението трябваше да му се струва безнадеждно, но въпреки това той не беше отчаян. Може би заради това, че Кралят на Сребърната река беше избрал именно него за това дирене. Старецът беше показал на Джеър увереността си, че младежът ще намери начин да се справи. Или пък заради собствената си решителност, силната си воля, която нямаше да му позволи да се провали?

Поклати леко глава. Може би. Но не беше само това. Ами тези храбри петима мъже, които решиха да го придружат и му бяха помагали? Гарет Джакс, Слантър, Форейкър, Еден Елеседил и Хелт — всички те бяха дошли от Четирите земи, в този последен, ужасен сблъсък. Те петимата представляваха една невероятна амалгама от професионализъм и мъжество. Двама следотърсачи, един ловец, един Майстор на бойните изкуства и един принц на елфите. Всички те бяха изминали различни пътища в живота, за да стигнат до този ден. Може би никой от тях нямаше да остане жив, за да види края. Въпреки това те бяха тук. Обвързването им с Джеър и с доверието, което му беше гласувано, се бяха оказали по-силни от предпазливостта и благоразумието, които в противен случай биха ги накарали да се замислят, преди да тръгнат с него. Те излагаха живота си на смъртна опасност. Това беше очевидно. Дори и Слантър. Гномът беше направил избора си в Капаал, когато загърби възможността да избяга на север към граничните райони и да се върне към живота, който е изоставил. Всички те се бяха обвързали и в основата на този ангажимент беше несломимото другарство. Джеър не знаеше почти нищо за спътниците си. Той обаче знаеше със сигурност едно — каквото и да му се случеше този ден, тези петима мъже нямаше никога да го изоставят.

Може би точно затова се страхуваше.

Дефилето отново залъкатуши пред тях и слънцето заструи от открилото се над главите им небе. Гарет Джакс забави ход, после приклекна и се стрелна напред. Даде им знак да го последват. Свити до скалите, те се промъкнаха до него.

— Ето там — прошепна той и посочи с ръка.

Греймарк. Крепостта беше разположена върху широка скална издатина високо на отвесна скала. Мрачна и масивна. Укрепленията, кулите и парапетите се издигаха високо нагоре от изградени от каменни блокове стени. Приличаха на копия и тъпи остриета на брадви, протегнати високо в безоблачната синевина на небето. В поставките на кулите не се развяваха никакви знамена. От касите на прозорците също не бяха спуснати флагове. Цялата крепост имаше неприветлив и зловещ вид, дори и в ярката светлина на слънцето. Камъкът беше пепелявосивкав. Действаше потискащо. Малкото прозорци представляваха тесни процепи, покрити с решетки и дървени капаци. Една единствена тясна пътека се виеше нагоре в планината. Приличаше на издълбан в скалата ров. Завършваше пред две високи, обковани с желязо врати, които бяха затворени.

Изучаваха мълчаливо крепостта. Никой не помръдваше.

Изведнъж Джеър забеляза Кроуг — пътеката към Извора на рая. Виждаше само части от нея, които се подаваха изпод Греймарк. Назъбена арка, която сякаш беше част от кулите и парапетите на целия комплекс. Виеше се спираловидно като висяща стълба и се усукваше като нишка нагоре към небето. Завършваше високо на един самотен връх, който се извисяваше над останалите.

Джеър сграбчи ръката на Слантър. Посочи му върха и тясната каменна лента, която водеше до него.

— Да, момче — пътеката Кроуг и Извора на рая — кимна гномът. — Това е, което кралят на Сребърната река те е изпратил да откриеш.

— А Мейлморд — попита бързо Джеър.

Слантър поклати глава:

— От другата страна на крепостта, в дъното на една окръжност от скали. Там пътеката започва да се изкачва, увива се около Греймарк и продължава нагоре.

Отново замълчаха, загледани в крепостта.

— Вътре май няма никой — измърмори след малко Хелт.

— Онези, които са вътре, искат да си мислим точно така — отвърна сухо Слантър. — Освен това Черните скитници предпочитат тъмнината. През по-голямата част от деня не излизат. Размърдват се едва вечерта. Дори и гномите, които им слугуват тук, скоро започват да живеят като тях и престават да се показват на дневна светлина. Но хич не им се хващай на въдицата, човеко от границата. Те всички са вътре — и Черните скитници, и гномите. А и няколко други същества.

Гарет Джакс изучаваше пътеката, която водеше към входа на крепостта.

— Те ще ни очакват точно оттук. — Той по-скоро си говореше сам на себе си, а не на останалите. — Откъде да минем? По пътеката или да изкачим скалите? — Погледна вляво от мястото, където издатината, на която стояха, се спускаше сред скалите и се губеше в планината през тесен тунел. — Може би оттук, въпреки всичко.

Слантър докосна ръката му:

— Тунелът е свързан с множество проходи, които водят нагоре в избите на крепостта. — Оттам ще минем.

— Охранява ли се?

Слантър сви рамене.

— По-добре бих се чувствал, ако можем да се изкачим до пътеката, която води до Извора на рая, на открито — измънка Форейкър. — До гуша ми дойде от тунели и пещери.

Гномът поклати глава:

— Няма да стане. Единственият начин да стигнем до целта е през Греймарк. Направо през Черните скитници и всичките му там същества, които им служат.

Форейкър изръмжа недоволно:

— Ти какво мислиш, Гарет Джакс?

Майсторът на бойните изкуства продължаваше да разучава крепостта и скалите около нея. Изпитото му лице не изразяваше нищо.

— Познаваш ли достатъчно добре пътя, че да можеш да ни преведеш невредими? — попита той Слантър.

Гномът го погледна навъсено:

— Прекалено много въпроси задаваш. Познавам го, но не много добре. Минавал съм един-два пъти, когато за пръв път ме докараха тук, преди да започне цялата тази история…

Внезапно млъкна. Джеър знаеше, че си спомня как точно когато е решил да се върне при хората в родината си, Черните скитници са го изпратили да следи друида Аланон. Сигурно си спомняше и съжаляваше, макар за кратък момент, как беше оставил да се развият нещата.

— Е, това е достатъчно — каза тихо Гарет Джакс и тръгна напред.

Преведе ги през скалите до мястото, където издатината навлизаше в тунела. Спряха сред група огромни камъни, скрити от погледа на Греймарк. Накара ги да се приближат.

— Черните скитници никога ли не излизат през деня? — попита той Слантър. Сред скупчените камъни беше задушно и от веждите му се стичаше тънка струйка пот.

Гномът сбърчи вежди:

— Ако ме питаш дали е по-добре да влезем сега, вместо през нощта, аз съм за.

— Ако ни остава достатъчно време — намеси се Форейкър. — Денят вече преполови, а в тези планини се смрачава рано. Може би ще е по-добре да изчакаме до сутринта. Тогава ще имаме на разположение цял ден. Какво чак толкова, ако изчакаме дванадесетина часа?

Всички мълчаха. Джеър вдигна очи и огледа назъбените върхове на скалите. Още цели дванадесет часа? Едно съмнение беше започнало да се прокрадва у него. Тормозеше го и го предупреждаваше. Докъде ли беше стигнала Брин? Думите на Краля на Сребърната река го преследваха и не му даваха покой. „Трябва да стигнеш до Извора на рая преди тя да стигне до Мейлморд.“

Бързо се обърна към Гарет Джакс:

— Не съм сигурен, че можем да си позволим да загубим дванадесет часа. Трябва да знам със сигурност къде точно се намира Брин. И без това пак ще се наложи да използвам Кристала на виденията. По-добре е да го направя сега.

Майсторът на бойните изкуства се поколеба, после стана.

— Не тук. Дайте да влезем в пещерата.

Промъкнаха се през тъмния отвор и отново тръгнаха в мрака. Всички наблюдаваха нетърпеливо Джеър, докато той ровеше из куртката си. Младежът от Вейл бързо намери Кристала на виденията и го извади. Постави го внимателно в свитите си длани. Облиза устни и се помъчи да потисне умората.

— Запей му, Джеър — насърчи го тихо Еден Елеседил. Младежът от Вейл запя тихо, почти шепнешком. Гласът му беше изнемощял от усилието, което беше вложил, докато ги беше превеждал през Пещерите на нощта. Кристалът на виденията започна да блести и да излъчва светлина.

Брин се спря в тъмния тунел. Изпитала беше чувството, че някой я наблюдава. Усетила беше поглед на очи, които я следяха. Същото усещане като при влизането и излизането от Драконовите зъби. Сякаш някой я наблюдаваше много отдалеч.

Поколеба се. Мозъкът й беше скован. Не можеше да мисли. Изведнъж интуицията й подсказа. Джеър. Това беше Джеър! Пое дълбоко въздух. Трябваше да се успокои, Нямаше никаква логика това да е той. И все пак, тя просто го усещаше. Но как е възможно това? Как можеше брат й…?

Нещо зад нея в тунела се раздвижи.

Изминала беше доста разстояние от прохода, бавно и предпазливо с помощта на факлата на Коглайн. През цялото това време нито беше видяла, нито беше чула някакво живо същество. Стигнала беше дотук без да усети някакъв живот. Дори беше започнала да се чуди, дали не беше избрала погрешния тунел.

Най-после обаче нещо се появи. Не пред нея, както беше очаквала, а зад нея. Обърна се предпазливо. Забравила беше за чувството, че я наблюдават. Освети с рязко движение на ръката пространството пред себе си и се вцепени. Огромни блестящи сини очи премигваха в мрака. После една грамадна мустаката муцуна тръгна към нея.

— Уиспър!

Извика името на котката с въздишка на облекчение. Когато звярът я доближи клекна и притисна нежно широката му глава до рамото си.

— Уиспър, какво правиш тук? — измърмори тя, когато котаракът легна в краката й и я загледа сериозно.

Вече се беше досетила за отговора на въпроса си. След като са открили, че я няма, другите са се върнали до моста. Не са могли да продължат по-нататък и са изпратили Уиспър след нея. По-скоро Кимбър е изпратила котарака, защото той слушаше само момичето. Брин протегна ръка и почеса нежно котката зад ушите. Сигурно на Кимбър хич не й е било лесно да се раздели с Уиспър. Толкова близки бяха. Момичето толкова много разчиташе на него. Тя обаче си беше такава. Никога не би се поколебала да прати любимия си котарак в помощ на приятелката си. Очите на Девойката от Вейл се замъглиха и тя прегърна животното.

— Благодаря ти, Уиспър — прошепна тя. После стана.

— Само че аз не мога да те взема със себе си, разбираш ли? Не мога да взема никого. Прекалено е опасно — дори и за теб. Дадох си обещание никой друг да не бъде изложен на това, което ме очаква. Ти също. Трябва да се върнеш.

Блатната котка премигна и не се помръдна от мястото си.

— Хайде, тръгвай. Трябва да се върнеш при Кимбър. Хайде, Уиспър.

Котаракът стоеше като закован. Той просто си седеше и чакаше.

— Значи така. — Брин поклати глава. — Не по-малък инат от господарката си, предполагам.

Нямаше друг избор. Трябваше да използва песента на желанията. Запя тихо на котарака. Обгърна го с думи и мелодия. Обясняваше му, че трябва да си върви. Пя няколко минути. Подканяше го нежно, без да го наранява. Когато млъкна, Уиспър стана и заотстъпва в тунела. Накрая изчезна в мрака.

Брин продължи да гледа след него докато се скри. После се обърна и отново тръгна.

След малко тъмнината започна да се разсейва. Проходът, тесен и прихлупен досега, се разшири и извиси просто за секунди. Слабата светлина на факлата вече не стигаше до стените и тавана. Пред нея имаше светлина. Слънцето. То беше толкова близко. Тунелът отново се разтваряше за външния свят. Девойката от Вейл отпусна ненужната факла на Коглайн и се забърза напред. Проходът беше тясна стълба, изсечена в скалата, която водеше нагоре към грамадна открита пещера. Забрави умората си и бързо се заизкачва по стълбите. Усещаше, че пътуването приближава към края си. Слънчевите лъчи струяха в пещерата над нея — сребърни серпентини от прашинки, които се виеха игриво и танцуваха като живи същества.

Най-после стигна последното стъпало, излезе от тунела на широката издатина и спря. Имаше втори каменен мост над втора пропаст. Този беше два пъти по-голям от първия, груб и масивен. Пропастта се спускаше на хиляди футове дълбочина и беше толкова дълбока, че дори слънчевите лъчи, които струяха през пукнатините на пещерата, не можеха да разсеят тъмнината. Брин погледна надолу. В носа я удари непоносимо зловоние. Дори мазилото на Коглайн не й помогна. Повдигна й се. Това, което лежеше на дъното на тази яма, беше много по-ужасно от онова, което минаваше през каналите на Греймарк.

Девойката от Вейл погледна през моста, за да види какво я очакваше. Пещерата се простираше на няколкостотин фута, после се разширяваше в къс висок тунел. Всъщност не точно тунел, а ниша, помисли си тя. Изсечен от нечия ръка, оформен и изгладен, със сложни символи, издълбани в скалата. Светлината се процеждаше в отдалечения му край и небето прозираше размазано и мъгляво зелено.

Тя се вгледа по-внимателно. Не, това не беше небето. Това беше мъглявината на долина.

Това беше Мейлморд. Усети го инстинктивно. Сякаш я беше виждала на сън, който си спомняше в момента. Усещаше докосването й и чуваше шепота й.

Мостът беше широк около двадесетина фута и сводест, с дървени парапети, закрепени за скалата и свързани с вериги. Тръгна бързо напред и когато стигна до средата, започна да се спуска. Почти беше стигнала до края, когато на няколко фута пред нея, от дълбок процеп в пода на пещерата, внезапно изникна черното същество.

Както си мърмореше нещо гневно под носа Коглайн спря. Пред тях каналът се разклоняваше в два абсолютно еднакви тунела. По нищо не се разбираше по кой беше тръгнала Брин. Нищо не подсказваше кой от двата би било по-добре да изберат.

— А сега накъде — попита Коглайн Роун. Планинецът го изгледа учудено:

— Отгде да знам.

Старецът поклати глава.

— И аз нямам представа. Ти реши.

Роун се поколеба, огледа се, помисли.

— Не мога. Не е ли все едно кой ще изберем. Може би и двата свършват на едно и също място.

— Тунелите на каналите водят към едно и също място, но не тръгват от едно и също място. Всеки глупак го знае! — изсумтя старецът.

— Дядо — смъмри го остро Кимбър.

Момичето започна да разглежда тунелите, да изучава Черните води, който течаха в издълбаните канали. Накрая вдигна ръце и поклати безпомощно глава.

— Не мога да ви помогна — призна тя като че ли беше длъжна да го направи. — Не мога да разбера кой накъде води. Изглеждат ми абсолютно еднакви. — Обърна се към Роун. — Ти ще трябва да избереш.

Гледаха се известно време, без да помръдват. Накрая Роун кимна:

— Добре. Ще тръгнем вляво. — Мина край тях. — Този тунел поне изглежда, че се връща към пропастта.

Навлезе бързо в тунела, протегнал напред факлата. Лицето му беше мрачно. Коглайн и Кимбър се спогледаха и тръгнаха след него.

Черното същество се надигна от пукнатината на пода на скалата като оживял от приказките призрак и се приведе пред моста. Имаше вид на човек, само дето тялото му беше неокосмено и гладко, сякаш оформено от черна глина. Подпря се на дългите си предни крайници, но дори и в тази поза беше по-високо от Брин. Крайниците и туловището му бяха странни и безформени, сякаш мускулите под кожата бяха пихтиести или просто нямаше никакви мускули. Не приличаше на същество от плът. Повдигна безизразните си очи, а черната като кожата уста се отвори широко. Изсъска глухо и беззвучно.

Кръвта на Девойката от Вейл се смрази. Нямаше начин да се измъкне от съществото. То явно беше поставено там, за да пази моста и да не пуска никой да минава през него. Вероятно Призраците Морди го бяха създали чрез черната магия — създали или призовали от някой отвъден свят и от някое отдавна отминало време, както бяха направили с Джачайра.

Черното същество направи крачка напред — бавно и сигурно. Безжизнените му очи гледаха втренчено. Брин се мъчеше да не помръдва. Не знаеше колко опасно беше съществото, но усещаше, че е много опасно и че ако се обърне или отстъпи назад, то щеше да скочи върху й.

Черната муцуна на съществото се отвори широко и съскането му раздра тишината. Брин се вцепени от ужас. Знаеше какво щеше да се случи. Ето че тя пак трябваше да използва песента на желанията. Гърлото й се сви. Не искаше да използва магията на елфите, но не можеше да остави това чудовище да я залови дори ако това означаваше…

Черното същество внезапно я нападна. Бързината, с която то скочи, я изуми. Направо невероятна. Песента на желанията заседна на гърлото й, нерешителността я сковаваше. Мигът увисна неподвижно като възел в броеницата на времето и Девойката от Вейл зачака удара.

Удар обаче не последва. Внезапно нещо зад нея се стрелна, сграбчи черното същество и го повали с огромна сила. Брин залитна и падна на колене. Беше Уиспър. Песента на желанията явно не е била достатъчно силна, за да противодейства на заповедта на господарката му. Уиспър се е освободил от магията и, е тръгнал след нея!

Противниците се затъркаляха преплетени един в друг с впити нокти и зъби. Черното същество беше напълно изненадано. То беше видяло само девойката от Вейл. Разсъска се гневно и започна да се мъчи да се освободи от блатния котарак, който се беше вкопчил в гърба му. Те продължаваха да се търкалят по моста. Ноктите на Уиспър се забиваха във врата и раменете на чудовището, а то се мяташе и гърчеше обезумяло.

Брин стоеше на няколко ярда от средата на моста и се чудеше какво да предприеме. Трябва да направя нещо, повтаряше си тя. Това не е борба на Уиспър. Това е моята борба. Потрепери от ожесточеностга на битката. Неволно извика, когато двамата противника се търкулнаха на опасно близко разстояние от перилата на моста и раздрусаха железните вериги. Тя трябва да помогне. Но как? Нямаше друго оръжие освен песента на желанията, а не можеше да използва магията. Не би трябвало!

Изненада се от силата на решителността си. Не можеше да използва песента, защото… защото… Заля я гневна вълна. Уплаши се. Обърка се. Защо? Изтерзаната й душа изкрещя въпроса. Какво й ставаше?

Изведнъж тръгна напред, към отдалечения край на каменния свод, далеч от борещите се същества. Решила беше какво да прави — ще избяга. Черното същество търсеше нея. Когато я видеше, че бяга, щеше да я последва. А ако тя беше достатъчно бърза, щеше да стигне до Мейлморд преди него…

Спря. В края на моста, пред входа на пещерата, забеляза нещо друго, което се измъкваше от процепа.

Второ същество!

Изстина от ужас. Изходът на пещерата към светлината и долината беше прекалено далеч, а черното същество стоеше точно на пътя й. То беше дошло за нея. Вдигна се от скалата и тръгна бавно по моста на четири крака. Черната му муцуна беше широко отворена. Брин отстъпи назад. Този път тя трябваше да се защитава. Уплаши се. Не знаеше какво да предприеме. Трябва да използва песента на желанията. Трябва!

Черното същество съскаше и я приближаваше. Брин отново усети буца в гърлото си.

И отново Уиспър я спаси. Той се освободи от първото същество, метна се яростно върху второто и го отхвърли от девойката. Вдигна се с мъка на крака и се приготви да посрещне новия враг. Черното същество нададе гневен вой и подскочи високо във въздуха. Уиспър обаче беше изключително бърз. Той отстъпи ловко встрани, замахна силно с лапа и раздра корема на нападателя. Парчета черна плът се откъснаха от тялото на чудовището, но то не се предаваше. Изтръгна се с един скок и вторачи безизразните си очи в нападателя си.

Първото същество се доближи до второто. Започнаха да напредват предпазливо към блатния котарак. Уиспър отстъпи назад, като продължаваше да прикрива Брин. Гъстата му четина така беше настръхнала, че той изглеждаше два пъти по-голям от обикновено. Застанали на четири крака, черните същества маневрираха и нападаха с бързина, която беше изненадваща за огромните им туловища. Те внимателно дебнеха за някакъв пробив в отбраната на големия котарак. Уиспър държеше позициите си и не им се даваше. После двете същества скочиха едновременно върху него. Ноктите и зъбите им се забиваха яростно и разкъсваха козината и плътта му. Уиспър отново се озова върху веригите на парапетите, почти прикован от силния удар. Отскочи, хвърли се разярен върху черните същества и изсипа с удари омразата си върху тях.

Черните същества отново започнаха да го обикалят в кръг. Дишайки тежко, с окървавена козина, блатният котарак приклекна в отбранителна позиция. Нападателите го бяха притиснали към парапетите на моста, далеч от Брин. Не обръщаха вече никакво внимание на Девойката от Вейл. Впили бяха безизразни очи в котарака. Отново се готвеха за атака, а този път веригите нямаше да издържат. Уиспър щеше да падне в пропастта и да намери смъртта си.

Блатният котарак изглежда също разбираше какво става. Той скочи и направи маневра. Опита се да мине в центъра на моста. Чудовищата обаче реагираха бързо и му пресякоха пътя. Задържаха го притиснат до парапетите.

Брин Омсфорд изтръпна от ужас. Уиспър можеше да загуби битката. Тези същества бяха прекалено силни за него. Той им беше нанесъл дълбоки рани, които би трябвало да ги омаломощят, но те изглеждаха незасегнати. Плътта им беше разкъсана, но не кървяха. Бяха невероятно силни и бързи — по-силни и по-пъргави от всяко живо същество. Те очевидно бяха създадени от черната магия. Не бяха създания на природата.

— Уиспър — прошепна Девойката от Вейл с пресъхнала уста. Тя трябва да го спаси. Нямаше кой друг да направи това. Тя имаше песента на желанията и силата на магията. Можеше да я използва, за да унищожи тези същества, да ги премахне веднъж завинаги от лицето на земята…

Преплетените дървета в планината Рън…

Разсъдъкът на мъжете от Спанинг ридж…

Гномът… разкъсан на парчета…

Разплака се. Не можеше да стори това! Нещо се изпречваше между желанието и способността й да го изпълни. Нещо я възпираше да осъществи намерението си и нерешителността разклащаше твърдостта й. Тя трябваше да помогне на Уиспър, но не беше в състояние да го направи!

— Уиспър — изкрещя Девойката от Вейл.

Черните същества скочиха и се поизвърнаха. Внезапно Уиспър се изправи, хвърли се срещу тях, отхвърли ги с невероятна сила и се спусна към средата на моста и Брин. Черните същества моментално го последваха, съскаха разярено, мъчеха се да го повалят.

Накрая успяха. Случи се на няколко крачки от Девойката от Вейл. Тримата се затъркаляха по пода. За няколко секунди Уиспър се отбраняваше отчаяно. После едното същество се метна върху гърба му, а другото се освободи от хватката. Насочи се към Брин. Девойката от Вейл отскочи и падна. Уиспър нададе вик. С последни сили се хвърли срещу нападателя на Брин. Второто същество продължаваше да е върху гърба му, впило се в козината му като чудовищен паяк. Силата на скока метна и тримата отново върху парапета на моста. Веригите се разхвърчаха и черните същества изсъскаха доволно, когато видяха, че Уиспър започна да се плъзга към пропастта.

Брин застана на колене. От гърлото й се изтръгна гневен вик. Оковите, които й пречеха да действа, бяха разкъсани. Нерешителността и колебанието бяха пометени. Девойката от Вейл беше освободила волята си. Запя бързо. Гласът й не потреперваше. Звучеше твърдо и непоколебимо. Звуците на песента на желанията се изстрелваха с ярост, каквато тя никога досега не беше допускала, че може да изпитва. Гневът й се заби в черните същества като железен таран. Съществата се надигнаха от яростта на гласа й и я погледнаха с безизразни очи. Крайниците им се отпуснаха, черните им усти се отвориха широко, беззвучно. Откъснати бяха от Уиспър, от сигурността на моста. Вдигнати бяха във въздуха. Загърчиха се като обрулени от вятъра листа и паднаха в бедната. Изчезнаха.

Всичко стана за секунди. Брин спря да пее. Мургавото й изтощено лице беше почервеняло, напрегнато. Отново изпита това внезапно, странно чувство на извратено задоволство. Само че този път то беше по-силно, много по-силно. Изгаряше я като огън. Възбудата беше неописуема, неконтролируема. Тя беше унищожила черните същества почти без никакво усилие.

И това й доставяше удоволствие!

Тогава осъзна, че бариерата, която се беше изпречила между желанието и постигането му, си я беше създала тя самата — една задръжка, за да се предпази от това, което току-що се беше случило. Сега всичко беше минало и нищо не можеше да се върне назад. Усетила беше, че губи контрол върху магията. Не беше разбрала защо стана така. Просто го беше усетила. Всяко използване на магията като че ли я отдалечаваше все повече от нея самата. Опитвала се беше да се противопоставя на това, което й се случваше, но всеки път усилията й да се възпира да използва магията се проваляха. Имаше чувството, че някаква опърничава орисница е решила, че тя трябва да използва магията.

Уиспър се приближи бавно до падналата на колене Брин и завря тъмната си муцуна в лицето й. Тя прегърна нежно огромния котарак и по бузите й се затъркаляха сълзи.

Дишането на Джеър Омсфорд се учести, гласът му изхриптя и замря. Светлината на Кристала на виденията изчезна. Заедно с нея изчезна и образът на сестра му. Падна мрак. Мъжете мълчаха. Лицата им бяха восъчно бледи и напрегнати.

— Това бяха мютени — прошепна накрая Слантър.

— Какво? — изгледа го изумен Еден Елеседил и седна до него.

— Черните същества — така ги наричат — мютени. Творение на черната магия. Те охраняват каналите под Греймарк… — Гномът млъкна и хвърли поглед на Джеър.

— Значи тя е тук — продума с мъка Младежът от Вейл. Устата му беше пресъхнала.

Слантър кимна утвърдително.

— Да, момче. Тук е. И е по-близо до черната дупка от нас.

Гарет Джакс скочи на крака. Другите също станаха.

— Изглежда нямаме никакво време. Нямаме и друг избор, освен веднага да тръгваме. — Дори в полумрака очите му горяха като огънчета. Протегна към тях ръце с вдигнати нагоре длани. — Дайте ми ръцете си.

Един по един те протегнаха ръце към него.

— По този начин ние се заклеваме — каза им Майсторът на бойните изкуства. — Младежът от Вейл ще стигне до Извора на рая, както е дал дума да направи. Ние сме едно цяло, каквото и да се случи. Като един до края. Закълнете се.

Настъпи гробна тишина.

— Като един — повтори Хелт тихо и гърлено.

— Като един — повториха останалите.

Пуснаха ръцете си и Гарет Джакс се обърна към Слантър:

— Води ни — каза той.

ГЛАВА 40

Вървяха през планинските проходи към избите под Греймарк. Приличаха на Призраците Морди, срещата с които се мъчеха да избегнат. Осветяваха пътя с факлите, които намериха в ниша при входа на тунела. Напредваха бавно в тъмнината и тишината. Навлизаха все по-дълбоко в недрата на крепостта. Водеше ги Слантър. Грубото му жълто лице беше ниско приведено над светлината, в проблясващите черни очи се четеше страх. Гномът вървеше бързо, без никакво колебание. Само очите му издаваха това, което вероятно искаше да скрие дори от самия себе си. Джеър обаче забеляза страха на гнома. Долови го. Осъзна, че очите на Слантър отразяваха чувствата, които бяха обладали и него самия.

Младежът от Вейл също се страхуваше. Предчувствието, което до неотдавна му вдъхваше такава сила и решителност, го нямаше. Изтласкано бе от страха — подлудяващ, непреодолим страх. Този страх го прегазваше. Сковаваше волята му. Странни разпилени мисли се въртяха в главата му. Вървеше редом с другите през скалния тунел, запушил нос. Опитваше се да се спаси от миризмата на плесен и на собствената си пот. Мислеше си за дома във Вейл, за разпръснатото по Четирите земи семейство, за приятелите и любимите неща, които беше изоставил, а може би и загубил, за призрачните същества, които го преследваха, за Аланон и Брин, за причината, поради която те бяха дошли в това зловещо място и в това злокобно време. Всички образи бяха разклатени и размити като пуснати във вода водни бои. Никой не можеше да даде разумно обяснение за поведението на нито един от тях. Страхът пропъждаше мислите му. Младежът от Вейл се опита да се съсредоточи, да събере кураж и да му се противопостави.

Проходите се виеха нагоре — един лабиринт, който като че ли нямаше нито начало, нито край. Слантър обаче не спираше и продължаваше упорито напред. Най-после стигнаха до широка, обкована с желязо, закрепена към скалата врата. Доближиха мълчаливо и спряха. Гномът прилепи ухо и се ослуша. Джеър и другите клекнаха. В гробната тишина на съзнанието си Младежът от Вейл чуваше биенето на сърцето си.

Слантър се изправи и кимна. Той внимателно вдигна резето и постави ръка на дръжката. Дръпна вратата. Тя се отвори с тихо поскърцване. Видяха стълба, която се губеше в тъмнината. Започнаха да се изкачват. Водеше ги пак Слантър. Напредваха стъпало по стъпало. Бавно и предпазливо. Ставаше все по-непрогледно тъмно. И тихо. Стълбата свърши. Озоваха се на каменна площадка. Над тях проехтя остро поскърцване на ботуши. Заглъхна в тишината. Джеър изтръпна. През цялото време му се беше струвало, че са сами в мрака.

Взираха се в тъмнината с протегнати напред факли. Светлината не можеше да достигне нито до стените, нито до тавана. Нямаше обаче никакво съмнение, че се намираха в огромно помещение. Толкова огромно, че те приличаха на джуджета. Успяха да различат контурите на кошове и бидони. Дървото — сухо и прогнило. Железните скоби — ръждясали. Навсякъде паяжини. Подът покрит с дебел слой прах.

Следи в прахта. Някой беше минал оттук. Всъщност не някой, а нещо — нещо очевидно нечовешко. Личеше, че онова, което беше дръзнало да влезе на по-ниските равнища на Греймарк, е било тук не много отдавна. Джеър изтръпна от ужас.

Слантър им даде знак да продължат. Членовете на малката група тръгнаха в тъмнината. Под ботушите им се вдигаха облаци прах и се смесваха със слабата светлина на факлите. Вървяха край купчини от струпани запаси и провизии. Отминаваха ги. Краят на помещението изобщо не се виждаше.

Изведнъж равнището на целия под започна да се издига като се губеше някъде в мрака. Изкачваха стълбите плътно един зад друг. Изминаха около двадесетина ярда. Озоваха се в огромен сводест коридор. От двете страни имаше залостени с решетки железни врати. По стените — метални поставки с пъхнати в тях обгорели дръжки на факли. Край стените бяха струпани вериги. Наоколо пъплеха стоножки. Подплашени от светлината, те хукваха като обезумели и търсеха убежище в тъмнината. Въздухът смърдеше непоносимо. Зловоние, силно и задушаващо. Притъпяваше сетивата. Носеше се на талази от камъка на избата.

Коридорът свърши. Появи се нова стълба. Тази се виеше като змия нагоре. Слантър спря, после започна да се изкачва. Другите го последваха. Стигнаха до друг коридор. След няколко десетки ярда той се разклоняваше в две посоки. Слантър тръгна вдясно. Не след дълго се изправиха пред затворена желязна врата. Гномът дръпна резето. То не поддаде. Той поклати безпомощно глава. Лицето му беше угрижено, когато се обърна към останалите. Явно се беше надявал, че тя нямаше да е заключена,

Гарет Джакс посочи назад към коридорите. Неизказаният въпрос се четеше в очите му. Дали не можеха да се върнат и да тръгнат по другия коридор? Слантър бавно поклати глава. Очите му говореха красноречиво. Гномът не можеше да отговори на този въпрос. Той просто не знаеше.

Останаха неподвижни още малко. Затворили очи, стиснали силно клепачи. Чудеха се какво да предприемат. После Слантър мина край тях и им махна да го последват. Поведе ги обратно по коридора към мястото, където той се разклоняваше. Този път поеха вляво. Вторият коридор се оказа по-дълъг от първия. Минаваше край забулени в сенки ниши и множество врати, всичките залостени с решетки. Гномът се спираше пред тях, после продължаваше напред. Минутите се изнизваха и безпокойството на Джеър непрестанно растеше.

Накрая коридорът свърши, този път с две големи железни врати. Те бяха толкова огромни, че Слантър трябваше да подскочи, за да стигне дръжките, които поддадоха с невероятна лекота и вратата вдясно се отвори беззвучно. Мъжете от малката група надникнаха предпазливо. Видяха огромна, претъпкана със запаси стая. В стените, близо до високия таван на помещението, имаше тънки процепи, през които се процеждаше сивкава светлина и разсейваше мрака.

Слантър посочи към процепите, после към отсрещната страна на стаята, където имаше друга затворена врата. Останалите веднага го разбраха. Намираха се сред външните стени на Греймарк.

Следвайки гнома, те всички влязоха предпазливо в другото помещение. Тук подът не беше наслоен с прах. Въздухът пак вонеше, силно и отвратително, но смрадта като че ли идваше отвън, а не от стените. Джеър запуши носа си отвратен. Зловонието можеше да ги довърши преди да бъдат открити от Призраци Морди. То беше толкова противно, че…

Някъде нещо проскърца тихо. Гарет Джакс светкавично се обърна, стиснал по една кама в двете си ръце. Викна предупредително на другите.

Прекалено късно. Нещо огромно, черно, с крила, се изстреля от сенките. Извиси се в полумрака и увисна във въздуха като някой уродлив прилеп. Зъбите и кривите му нокти пробляснаха, сякаш бяха от слонова кост. От гърлото му се изтръгна оглушителен вик. Нападна ги така ненадейно, че те нямаха време да реагират. Стрелна се светкавично към тях, прелетя край останалите и спря до Хелт. Размаха яростно криле и се спусна стремглаво към огромния човек от границата. Пронизителният му крясък се беше превърнал в съскане, което смразяваше кръвта. Хелт отскочи назад, сграбчи черното същество с двете си ръце и го отхвърли яростно от себе си. То прелетя през стаята и се сгромоляса шумно върху купчина от провизии.

Гарет Джакс се хвърли със скок напред. Камата му изхвърча от ръката и закова съществото в дървените кошове.

Слантър беше стигнал до отдалечения край на помещението и отвори широко желязната врата.

— Да се махаме! — изрева той.

Всички се втурнаха един след друг в съседната стая. Слантър тръшна вратата и я залости. Разтреперан, той се подпря на нея с цялата тежест на тялото си.

— Какво беше това? — попита задъхан Форейкър, свил гневно вежди. Брадясалото му лице лъщеше от пот.

Гномът поклати глава:

— Не знам. Нещо, което Черните скитници са изобретили чрез черната магия — някаква охрана, може би.

Хелт беше клекнал на едно коляно, заврял глава в ръцете си. През пръстите му се стичаше яркочервена кръв.

— Хелт! — прошепна Джеър и тръгна към него. — Хелт, ти си ранен…

Човекът от границата вдигна бавно глава. Лицето му беше потъмняло от гняв. Едното му око беше надуто и почти затворено. Попиваше кръвта от раните с ръкава на куртката си. Направи знак на Младежа от Вейл да не се доближава:

— Не, недей. Само някакви си драскотини. Няма нищо страшно.

Свил се беше на две от болка. Изправи се с усилие на крака и се подпря на стената. Изглеждаше смутен и тревожен.

Слантър се беше отдалечил от вратата и се оглеждаше неспокойно. Намираха се в средата на тесен коридор, който от едната страна завършваше с две затворени врати, а от другата със стълба, която водеше към светлината.

— Оттук — викна той и хукна към светлината. — Бързо, докато нещо друго не е изскочило насреща ни!

Всички се втурнаха след него с изключение на Хелт, който стоеше подпрян на стената на коридора. Джеър погледна назад и поизостана.

— Хелт! — викна той.

— Побързай, Джеър. Лицето на огромния мъж продължаваше да кърви. Той се отблъсна от стената и тръгна. — Е, хайде, върви. Не се отделяй от другите.

Джеър изпълни нареждането му. Чуваше, че човекът от границата го следва. Усещаше, че за това му бяха нужни огромни усилия. Случило му се беше нещо много лошо.

Стигнаха края на коридора и хукнаха нагоре по стълбите. Неестествената тишина на крепостта беше нарушена от други стъпки и гласове — разпокъсани, далечни, неясни. Крясъкът на крилатото същество беше сигнал за тревога, че в крепостта има неканени гости. Мислите на Джеър препускаха като бесни в парещия му мозък. Не трябваше да забравя, че песента на желанията е неговата защита, че можеше да я използва само ако запазеше разума си…

Нещо изсвистя край лицето му. Той се препъна и падна. Една стрела се заби в стената до него. Хелт мигновено му се притече на помощ и го вдигна. Гноми преследвачи се появиха в коридора под тях и на парапетите над тях и ги засипаха със стрели. Мъжете от малката група бяха сред стените на Греймарк. Враговете им бяха научили това и вече прииждаха. Джеър изпълзя на върха на стълбите и зави надясно след другите край парапети, които се извисяваха над широк вътрешен двор и множество кули и укрепления. От всички страни изникваха въоръжени гноми. Надаваха оглушителни крясъци. Неколцина лежаха скупчени пред тях, повалени от Гарет Джакс, който разчистваше пътя на спътниците си. Шестимата преминаха бързо парапетите и се озоваха пред тясна стълба на кула. Слантър им направи знак да спрат.

— Вратата към пътеката. Ето там! — Той посочи към подвижна вертикална решетка в отсрещния край на вътрешния двор, която висеше над сводест вход. Най-бързият път, по който можем да стигнем до пътеката Кроуг за Извора на рая. — Жълтеникавото му лице се изкриви, докато се мъчеше да си поеме въздух. — Гномите бързо ще се досетят за намеренията ни. А когато това стане, те ще свалят подвижната врата, за да ни хванат в капан. Но ако успеем да ги изпреварим, ние ще можем да използваме вратата вместо тях и да им пресечем пътя!

Гарет Джакс кимна. Изглеждаше невероятно спокоен в този напрегнат момент.

— Къде е кулата с механизмите за управление? — попита той с равен глас.

Слантър посочи с ръка:

— Под вратата — от тази страна. Ще трябва да блокираме зъбчатото колело!

От всички страни се разнесоха викове и крясъци. Гномите бяха започнали да се събират в двора под тях. Гарет Джакс се изправи:

— Хайде. Трябва да побързаме и да ги изпреварим, преди да са станали прекалено много за нас.

Малката група се втурна надолу по стълбите. Слантър отново беше пръв. После прекосиха един тъмен и тесен коридор и стигнаха до врата, която извеждаше навън. Целият двор беше препълнен с гноми преследвачи, които ги чакаха.

— По дяволите — изръмжа Слантър.

После шестимата се втурнаха към вратата.

Брин Омсфорд се изправи бавно, подпряла леко ръка върху огромната глава на Уиспър. В пещерата отново цареше тишина. Девойката от Вейл остана няколко минути в средата на каменния мост, загледана в отсрещната страна на бездната, където слънцето осветяваше високия сводест отвор, който водеше навън. Тя погали нежно Уиспър по главата и напипа дълбоките рани от ужасната битка с черните същества. Усети болката, която той изпитваше.

— Това никога няма да се повтори — прошепна тихо тя. Обърна се и се отдалечи, без да се обръща. Мина бързо по моста и се насочи към сводестия отвор. Уиспър тръгна тихо след нея. Големите му кръгли сини очи блестяха. Девойката от Вейл знаеше, че той я следва. Тя внимателно огледа отвора в скалата, за да се увери, че около него няма нито черни същества, нито някакви други ужасни творения на черната магия. Нямаше никой друг освен нея и блатния котарак.

След няколко минути Девойката от Вейл беше при отвора. Във високите му гладки стени бяха вдълбани заплетени рисунки, каквито беше забелязала и преди. Не им обърна внимание, а продължи бързо към изхода и светлината отвън. Обладана беше от една единствена цел.

Отворът остана зад нея и тя отново се радваше на слънчевите лъчи. Беше средата на следобеда. Слънцето слизаше на запад към короните на дърветата. Ярките му лъчи мержелееха през мъглата и облаците, които се носеха високо в небето. Брин се намираше на издатина над дълбока долина, заобиколена от голи назъбени върхове. Планините, облаците, мъглата — всичко изглеждаше странно, като на сън. Сякаш цялата долина беше потопена в блещукаща оловна отливка. Огледа се бавно наоколо. После се обърна и плъзна поглед нагоре. Високо в скалите се издигаше самотна мрачна крепост. Греймарк. От нея и още по-високо, докъдето погледът й не можеше да стигне, се виеше каменната пътека Кроуг, която водеше до Извора на рая. Тя минаваше през издатината, на която Брин се намираше, и продължаваше спираловидния си път надолу към долината.

Девойката от Вейл се загледа в долината. Дълбока вдлъбнатина, която постепенно се скриваше от светлината, потъваше в сенки и изчезваше сред мъгла и тъмнина. Пътеката Кроуг лъкатушеше в този мрак, сред множество дървета, лози, гъсти шубраци и храсталаци, толкова гъсти, че през тях не можеше да проникне никаква светлина. Един пущинак от разкривени, чворести, здраво преплетени клони и стволове, който сякаш нямаше начало и край. Една дива природа с буйна растителност, която се обуздаваше единствено от скалистите върхове.

Брин се вторачи. Ето откъде е идвало свистенето, което беше чула преди това в каналите. Наподобяваше дишане. Девойката от Вейл премигна в сивкавия сумрак. Дали беше видяла…?

В най-ниската част на долината гората се раздвижи.

— Ти си жива — прошепна тя и се помъчи да потисне чувството, което я завладя, когато разбра това.

Приближи се до края на издатината, до самия й ръб, точно там, където пътеката Кроуг се съединяваше с нея. Груби каменни стъпала бяха издялани в скалата и се губеха в един завой. Девойката от Вейл отново погледна долината под нея.

— Мейлморд, дойдох при теб — прошепна тя.

После се обърна към Уиспър. Клекна до него и го почеса нежно зад ушите. Усмихваше се тъжно и кротко.

— Не трябва да идваш с мен, Уиспър, въпреки че господарката ти те е изпратила да ме пазиш. Не трябва да идваш по-нататък с мен. Трябва да останеш тук и да я чакаш, докато дойде при теб. Разбираш ли?

Блестящите очи на блатния котарак премигнаха и той се отърка в девойката.

— Охранявай пътя, докато се върна, ако изобщо се наложи да ме защитаваш — каза тя тихо. — Може би няма да се случи точно това, което Гримпонд предсказа — че аз ще умра там. Може би ще се върна. Пази пътя за мен, Уиспър. Бди над господарката си и приятелите ми. Не им позволявай да ме последват. Чакай тук. Когато свърша с това, което трябва да направя, ще се върна при теб, ако мога. Обещавам ти.

После Девойката от Вейл запя на котарака. Този път тя не използваше песента на желанията като средство за убеждение или измама, а като обяснение. Извика образи, които щяха да въздействат на съзнанието на блатния котарак, образи, чрез които да му покажат какво трябваше Брин да направи. Когато свърши, тя се наведе и притисна Уиспър до себе си. Завря лице в твърдата му козина и почувства как топлината на животното проникна в цялото й тяло. Тя задържа за себе си малко от тази топлина, за да й дава сила.

После Девойката от Вейл стана и отстъпи крачка назад. Уиспър бавно клекна на задните си лапи и се подпря на предните. Погледна я право в очите. Тя кимна одобрително и му се усмихна. Той заемаше отбранително положение. Щеше да охранява пътя й. Щеше да я послуша и да направи това, което тя искаше.

— Довиждане, Уиспър — каза тя тихо и стъпи на пътеката Кроуг.

Зловонието на бездната, което насмалко не я беше задушило, сега отново се надигна — този път от наситените с изпарения дълбини на долината под нея. Брин се загледа за миг над скалите, в обления от ярките лъчи на слънцето хоризонт. Помисли си за Аланон и се зачуди дали той не можеше да я види отнякъде сега или някак си да бъде до нея.

После пое дълбоко въздух и се заспуска по пътеката.

ГЛАВА 41

Шестимата от Кълхейвън като един се втурнаха през вратата и се затичаха през двора. Около тях се понесоха предупредителни викове и от всички страни заприиждаха гноми.

В центъра на този водовъртеж Джеър следеше развоя на битката като страничен наблюдател. Времето се беше раздробило на парчета и той беше загубил чувството за собственото си аз. Ограден плътно от приятелите, които се мъчеха да го предпазят, той се носеше сред тях, безмълвен и безтегловен, като някой дух, който никой не можеше да види. Земя, небе, целият свят зад тези стени, бяха изчезнали. Изчезнало беше и всичко, което някога е било и което щеше да бъде. Съществуваше само настоящият момент и лицата и телата на онези, които умираха в този двор.

Гарет Джакс ръководеше атаката. Прелиташе като стрела край гномите, които се опитваха да го спрат, бърз и гъвкав като котка. Избиваше всички по пътя си. Приличаше на облечен в черно танцьор. Обаятелна изящност, изумителна издръжливост, привидна лекота на движенията. Изхабените от безчетните битки гноми преследвачи се хвърляха като обезумели срещу него, размахваха яростно оръжията си и нанасяха смъртоносни удари. Все едно се мъчеха да съберат разпръснал се живак. Никой не успяваше да докосне Майстора на бойните изкуства, а онези, които проявяваха неблагоразумие и се приближаваха прекалено много, падаха покосени от черната сянка на смъртта.

Другите от групата се биеха рамо до рамо с него, също толкова всеотдайно и ожесточено. От едната страна на Младежа от Вейл беше Форейкър. Покритото с черна брада лице на джуджето беше свирепо, докато размахваше брадвата с две остриета срещу нападателите, които се разпръскваха с викове на ужас. Еден Елеседил го отбраняваше от другата му страна. Острият му меч се виеше като змия, а дългият му нож парираше ударите на противниците. Слантър беше близо зад тях, стиснал здраво дълги ножове в двете си ръце. Хелт беше най-отзад — един огромен щит. Лицето му продължаваше да кърви и изглеждаше ужасно. Той размахваше огромно копие и поваляше всеки, който се опитваше да се промъкне край него.

Джеър беше обзет, от странна възбуда. Имаше чувството, че нищо не беше в състояние да спре приятелите му.

Оръжия летяха от всички страни, а виковете на ранените и умиращите изпълваха сумрачния следобед. Сега се намираха в центъра на двора и пред тях се издигаха високите стени на замъка. Внезапно Младежът от Вейл усети силен удар и залитна. Изненадан забеляза върха на копие, което стърчеше от рамото му. Болката се разнесе по цялото му тяло. Слантър го видя, че залита и веднага се притече на помощ. Задържа го на крака и започна да го влачи след другите. Хелт нададе гневен вик и започна да отблъсква яростно гномите, които се мъчеха да ги хванат. Джеър изпита неописуема болка и стисна силно очи. Ранили го бяха, мислеше си той и не можеше да повярва. Подвижната врата се мержелееше пред тях. В подножието й вече се бяха струпали множество гноми, които нападаха яростно и викаха предупредително. Вратата на кулата със задвижващия механизъм се затвори с трясък и зъбните колела започнаха да се въртят. Вратата започна бавно да се спуска.

— Гарет! — викна предупредително Форейкър, почти пометен от щурм на гномите нападатели.

Хелт връхлетя върху гномите и ги разпръсна с лекота. Засипаха го с удари от всички страни, но той ги парираше без никакво усилие. От стените зад тях гноми стрелци насочиха стрелите си към огромния човек от границата. Две го улучиха. При втория удар той се свлече на колене, но не се предаваше. После се появи пред кулата с механизмите. Започна да блъска затворената врата с огромното си тяло. Вратата се разскърца, изметна се и се отвори. Хелт нахлу в кулата и връхлетя върху група гноми защитници. Разпръсна ги като пилци от механизма и протегна яките си ръце към лостовете, за да ги затегне отново. Подвижната врата забави ход и спря сред шум от скърцане на механизми и дрънчене на вериги. Назъбеният й край увисна неподвижно на около десетина стъпки от земята. Гарет Джакс разпръсна останалите пред вратата гноми, а Слантър и Джеър влязоха в затъмнения двор. Той беше празен, поне засега. Джеър се свлече на колене и изпита пареща болка. Слантър се завтече към него.

— Съжалявам, момче, но трябва да свърша тази работа.

С едната си ръка го хвана за рамото, а с другата издърпа стрелата. Джеър изкрещя и насмалко не изгуби съзнание. Слантър го придържаше, като междувременно пъхна парче плат под куртката и го привърза здраво с колана си.

Под подвижната врата Гарет Джакс, Форейкър и Еден Елеседил бяха застанали един до друг в очакване на напредващите гноми. Хелт, който все още беше в кулата, пак освободи лостовете. Вратата отново започна да се спуска.

Джеър премигна и погледна насълзените от болката очи. Нещо не беше в ред. Човекът от границата изобщо не се опитваше да ги последва. Натискаше с цялата си тежест лостовете и наблюдаваше как вратата се доближава до земята.

— Хелт…? — прошепна немощно Джеър.

В този миг Младежът от Вейл разбра намеренията на човека от границата. Хелт се опитваше да свали до долу вратата и да я притисне от другата страна. Ако направеше това, той щеше да остане в капан. Човекът от границата щеше да се обрече на сигурна смърт.

— Хелт, недей! — извика Джеър и скочи на крака.

Вече беше късно. Вратата се спусна и се удари в земята. Гномите защитници се разкрещяха гневно и се нахвърлиха освирепели върху мъжа в кулата. Хелт събра всичките си сили и изтръгна лостовете. Механизмът на вратата беше разбит.

— Хелт — изкрещя отново Джеър и се мъчеше да се изтръгне от Слантър. Човекът от границата стигна залитайки до вратата на кулата, протегнал дългото копие пред себе си. Гноми прииждаха от всички страни. Той се приведе и олюля. Въпреки това ги удържа за миг. После те се струпаха върху му и го довършиха.

Джеър стоеше като вцепенен зад вратите. Гарет Джакс го доближи, доста грубо го завъртя и блъсна пред себе си.

— Тръгвай! — изръмжа Майсторът на бойните изкуства. Бързо, Джеър Омсфорд, какво зяпаш!

Младежът от Вейл се отдръпна от вратата, все още изумен.

Гарет Джакс тръгна до него.

— Той и без това вече умираше — каза Майсторът на бойните изкуства. Джеър вдигна рязко глава. Сивите очи го гледаха втренчено. — Крилатите същества в складовото помещение го отровиха. Прочетох това в очите му, Младежо от Вейл.

Джеър кимна безмълвно и си спомни погледа на човека от границата.

— Но ние… ние можехме да…

— Ние можехме да направим много неща, ако не бяхме тук, където сме — прекъсна го Гарет Джакс. Гласът му беше ледено студен. — Отровата е смъртоносна. Той е знаел, че умира. Предпочел е да свърши по този начин. А сега бягай!

Гигантът Хелт! Джеър си спомни огромната доброта, която грамадният мъж беше проявявал към него при пътуването им на север. Хелт, за когото не знаеше почти нищо…

Наведе глава, за да скрие сълзите си, и хукна.

В края на пътеката Кроуг, точно по средата, където тя се съединяваше с издатината в скалите под Греймарк, Уиспър се вслушваше в шума от битката над него, която се разразяваше все по-свирепо. Проснал се в цял ръст върху засенчения камък, той се беше превърнал в слух. Очакваше завръщането на Брин или появата на господарката си. Слухът му беше много по-остър от слуха на всяко друго живо същество и отдавна беше доловил шумотевицата от битката. Само че шумът изобщо не го плашеше, затова той не помръдваше и не напускаше поста си.

Внезапно долови някакъв нов звук. Звук, който не идваше от битката, която се вихреше сред стените на Греймарк. Долетя отнякъде съвсем наблизо. Дочу стъпки по каменните стъпала на Кроуг — тихи и предпазливи. Заби нокти в скалата. Наведе глава и сякаш се сля с камъка.

Секундите течаха. Накрая се появи една сянка. Присвитите очи на Уиспър доловиха движението и големият блатен котарак замръзна на място. Едно черно същество се спускаше по стълбите на Кроуг. Приличаше на онези, с които се беше бил в пещерите на планината. Промъкваше се надолу по стъпалата. Безизразните му очи не мигнаха, сякаш беше сляпо. Не видя Уиспър. Блатният котарак изчакваше.

Когато чудовището се озова на около пет-шест крачки от мястото, където лежеше, Уиспър скочи. Нахвърли се върху черното същество преди то да беше успяло да го усети. Метна се беззвучно, едно размазано петно от козина и нокти. Съществото полетя от Кроуг, размахало крайници, и падна като камък в долината. Застанал на ръба на дългата спираловидна стълба, Уиспър наблюдаваше как съществото пропада. Когато то се заби в дъното, цялата гора около него се сви в конвулсии. Земята се взриви. Разтвори се. Разхвърчаха се клони, листа, мустачета на пълзящи растения, ластари. Сякаш бяха обезумели. Сякаш някаква ненаситна паст искаше да ги погълне. После всичко се успокои.

Уиспър се отдръпна от Кроуг, с прилепнали към главата уши. Изпитваше едновременно страх и омраза. Зловонието го блъсна в ноздрите. Задави го. Задуши го. Котаракът се закашля. Изплю се. Върна се на издатината.

Отново се чуха звуци. Уиспър извърна глава. Други черни фигури стояха върху Кроуг над него — две черни същества, а зад тях — загърната в плащ фигура, висока, със забулена в качулка глава. Уиспър присви очи и премигна. Вече беше късно да се крие. Те го бяха видели.

Блатният котарак се обърна да ги посрещне.

Джеър Омсфорд и спътниците му тичаха през сенките и сумрака на крепостта Греймарк. Замъкът умираше — разнебитен от годините, занемарен. Никой от обитателите му не понасяше живота. Всички, които го обитаваха, намираха удовлетворение единствено в смъртта.

Те искат и моята смърт, помисли Джеър. Те искат да ме погълнат и да ме направят част от тях.

Наоколо беше тъмно и пусто. Някой дебнеше. Гномите останаха назад. Призраците Морди не се бяха появявали. Младежът от Вейл се опитваше да потисне страха. Къде ли бяха Черните скитници? Защо още не са ги видели? Сигурен беше, че съществата, които ще погубят разума и сърцата им, са някъде сред тези стени. Те бяха тук и щяха да дойдат. Но къде ли са сега? Препъна се, блъсна се в Слантър и насмалко да падне, но гномът го подхвана.

— Гледай къде вървиш! — викна Слантър.

Младежът от Вейл изпитваше пареща болка в рамото, която се разнасяше по цялото му тяло.

— Боли, Слантър. Всяка крачка…

— Болката ти напомня, че си жив, момче. Хайде, бягай!

Чуха стъпки на тичащи крака и гласове. Гномите бяха дошли по друг път и ги търсеха.

— Гарет, — извика Слантър предупредително и Майсторът на бойните изкуства спря рязко. Гномът им махна да го последват и се отправи към една ниша. Отвори малка врата. Видяха тясна стълба, която се виеше нагоре и се губеше в мрака.

— Оттук можем да се измъкнем над тях — каза задъхано Слантър и се облегна на стената. — Но изчакайте само една минутка, заради момчето.

Той бързо извади шишето с бира и го допря до устните на Джеър. Младежът от Вейл отпи няколко глътки. Горчивата течност се разля по тялото му и почти веднага облекчи болката. Облегна се на стената до Слантър. Гарет Джакс изучаваше стълбата. Зад тях Форейкър и Еден Елеседил пазеха входа, скрити в сенките.

— По-добре ли си сега? — попита Слантър младежа.

— Да.

— Като в Черните дъбове, а? След като Спилк те беше смазал?

— Също като тогава — усмихна се Джеър. — Лекува всичко тази гномска бира.

Гномът се изсмя горчиво.

— Всичко ли? Не, момче, не и това, което Черните скитници ще ни направят, когато ни хванат. Те идват за нас, разбираш ли, точно както бяха дошли и в Черните дъбове. Излизат от сенките безшумно, тези черни същества. Просто усещам миризмата им.

— Това е само смрадта на мястото, Слантър.

Гномът наведе към него глава, сякаш не го беше чул:

— Хелт си отиде просто ей така. Не мислех, че ще загубим този гигант толкова бързо. Хората от границата по природа са много яки. А следотърсачите са още по-яки. Никога не си бях помислял, че той ще си отиде толкова бързо.

— Знам — отвърна Джеър. — Но с нас няма да е така, Слантър. Преследват ни гноми. Пак ще им се измъкнем, както преди.

Слантър поклати бавно глава.

— Не, този път няма да се измъкнем, момче. Този път няма да успеем. — Отдръпна се от стената. — Всички ще умрем преди да се усетим.

Дръпна грубо Младежа от Вейл и се забързаха към Форейкър и Еден Елеседил. Започнаха да изкачват стълбата. Джуджето и елфът ги последваха. Настигнаха Гарет Джакс и продължиха заедно нагоре в тъмнината. Единствената светлина идваше някъде отгоре, слаба и бледа. Сред стените на Греймарк Джеър се почувства като в гроб, от който никога нямаше да излязат. Изпита остро собствената си тленност. И той можеше да умре също така бързо като Хелт. Изобщо не беше сигурно, както си въобразяваше преди, че ще доживее до края на това издирване.

Младежът от Вейл отхвърли мисълта. Ако той не оцелееше до края, тогава нямаше да има кой да помогне на Брин. И с двамата щеше да бъде свършено, защото тя нямаше на кого да се надява за помощ, освен на него. Значи той трябва да живее, трябва да намери начин да живее.

Стълбата свърши. Застанаха пред малка дървена врата с прозорец с решетка. Ето откъде е идвала слабата светлина, докато се бяха изкачвали. Слантър притисна лицето си върху решетките и надникна през прозореца. Някъде близо до тях виковете на преследвачите им отекваха силно.

— Пак ще трябва да тичаме — каза Слантър през рамо. — Напред, през голямата зала. Стойте близо един до друг!

Гномът отвори вратата и те отново се озоваха на светло. Слантър ги поведе вляво по дълъг коридор край ниши и врати, край поставки с ръждясали доспехи и накачени по стените оръжия. Виковете се засилиха и на петимата им се стори, че тичат право към тях. Изведнъж от всички страни се разнесоха викове. Зад тях, само на няколко ярда, се отвори врата и в коридора нахлуха множество гноми преследвачи. Те нададоха възбудени викове и хукнаха след тях.

— Бързо — извика Слантър.

Дъжд от стрели се сипеше край тях, докато се доближаваха до две високи дървени врати. Слантър и Гарет Джакс се хвърлиха върху едната и я отвориха. Те се втурнаха през нея и хукнаха надолу по една дълга стълба. Стигнаха до голямата зала, както им беше казал Слантър. Ярка дневна светлина струеше през високите прозорци с решетки. Петимата от Кълхейвън се затичаха край маси и пейки. Зад тях преследвачите гноми нахлуха в помещението.

Джеър следваше Слантър. Изпитваше пареща болка в дробовете си, а раната на рамото пулсираше бясно. Край тях прелитаха стрели и се забиваха в дървените маси и пейки. Отвсякъде бяха заобиколени от гноми.

— Стълбите — изкрещя обезумял Слантър. Пред тях дълга стълба се виеше нагоре към един балкон и те хукнаха към нея. Няколко гнома обаче ги изпревариха, застанаха пред стъпалата и им препречиха пътя за бягство. Гарет Джакс тръгна право към тях. Засили се, скочи върху една пейка, отхвърли тялото си с един скок и се метна като котка върху изумените гноми. С дълги ножове в двете ръце той се изплъзваше от копията и мечовете им и ги посичаше един след друг. Когато другите се присъединиха към него почти всички гноми преследвачи бяха мъртви. Останали бяха само неколцина, но те се разбягаха.

Гарет Джакс се обърна към Слантър. Цялото му лице беше покрито с кръв.

— Къде е Кроуг, гноме?

— През коридора зад балкона! — отвърна Слантър. — Хайде, бързо!

Хукнаха нагоре по стълбата. Зад тях нови преследвачи се доближиха и заизкачваха на бегом стъпалата. На средата на стълбата гномите ги настигнаха. Майстора на бойните изкуства, джуджето и елфът се обърнаха да ги отблъснат. Слантър изтегли Джеър няколко стъпала по-нагоре, за да го предпази. Гномите размахваха мечове и боздугани. Разнесе се оглушително дрънчене на метал. Нападателите откъснаха Гарет Джакс от останалите и той изостана. Елб Форейкър падна. Ранен беше в главата от отплеснало се острие. По лицето му се стичаше кръв. Помъчи се да стане, но не успя и Еден Елеседил му се притече на помощ. За известно време елфът успяваше да отблъсква нападателите, но в ръката, в която държеше тънкия си меч, се заби едно копие. За миг принцът се разсея и един гном замахна с боздугана си към крака на елфа. Еден Елеседил изкрещя от болка и падна. Нападателите се нахвърлиха върху него.

В един момент изглеждаше, че и с петимата е свършено. Гарет Джакс обаче отново се намеси. Спусна се върху гномите преследвачи и ги отблъсна. Те се затъркаляха по стълбите и умираха изумени. Посечени бяха преди да видят от какво. Когато и последният гном падна мъртъв на земята, петимата от Кълхейвън отново останаха сами.

Форейкър се доближи до гърчещия се от болка Еден Елеседил и опипа ранения му крак.

— Размазан — каза той тихо и погледна многозначително Майстора на бойните изкуства.

Превърза крака с парчета от късото си наметало, като използва стрели за шини. Слантър и Джеър ги доближиха и гномът изсипа малко от горчивата бира в гърлото на елфа. Лицето на Еден Елеседил беше пребледняло и изкривено от болка. Младежът от Вейл се наведе към него и веднага разбра безнадеждното състояние на крака.

— Помогнете ми да го вдигна — каза Форейкър.

Заедно със Слантър качиха елфа на върха на стълбата, подпряха го на парапета и се наведоха над него.

— Оставете ме — прошепна Еден Елеседил и се сви от болка. — Трябва да ме оставите. Заведете Джеър до Кроуг. Хайде, тръгвайте. Бързо!

Джеър хвърли поглед на останалите. Те гледаха мрачно и безпомощно.

— Не — извика Младежът от Вейл гневно.

— Джеър. — Елфът го стисна за ръката. — Нали така се разбрахме? Нали се заклехме? Каквото и да се случи на някого от нас, ти трябва да стигнеш до Извора на рая. Вече не съм в състояние да ти помагам. Трябва да ме оставите и да продължите.

— Той е прав, Омсфорд. Той не може да ходи.

Гласът на Елб Форейкър прозвуча странно приглушено. Джуджето постави ръце на раменете на Младежа от Вейл, стана бавно и погледна Слантър и Гарет Джакс.

— Страхувам се, че и аз не мога да продължа — каза той. — Тази дълбока рана в главата ме изтощава и няма да мога да издържам на дълги преходи. Вие тримата продължете. Мисля да остана тук.

— Елб, не, не можеш да направиш това… — опита се да възрази елфът.

— Изборът е мой, Еден Елеседил — прекъсна го джуджето. — Този избор е мой. Твоят избор беше, когато ми се притече на помощ. Ние двамата имаме много здрава връзка. Връзката между елфи и джуджета е от незапомнени времена. Никога не сме се изоставяли едни други. Настъпи моментът, в който аз трябва да почета тази връзка. — Обърна се към Гарет Джакс. — Този път оставането ми тук изобщо не е спорно, Гарет.

Група гноми преследвачи се появиха в отдалечения край на залата. Те се поспряха и извикаха нещо на другите зад тях.

— Хайде, побързайте — прошепна Форейкър. — Вземайте Омсфорд и тръгвайте.

Гарет Джакс се поколеба само за миг, после кимна с глава.

Протегна ръка към джуджето.

— Късмет, Форейкър.

— И на вас — отвърна другият.

За миг очите на джуджето се срещнаха с очите на гнома. После, без да продума, Форейкър остави лък, стрели и тънкия меч на елфа до Еден Елеседил. В ръцете си стискаше брадвата с двете остриета.

— Хайде, тръгвайте — викна им той, без да се обръща. Изражението на лицето му беше сурово и решително.

Джеър не помръдваше от мястото си и местеше поглед ту към Майстора на бойните изкуства, ту към Слантър.

— Хайде, момче — подкани го тихо гномът.

Хвана го грубо за здравата ръка и го помъкна към балкона. Гарет Джакс тръгна след тях. Сивите му очи бяха студени и съсредоточени. Джеър искаше да се разкрещи, да протестира, да каже, че не трябва да оставят другите двама. Решението обаче вече беше взето. Хвърли поглед през рамо към Форейкър и принца на елфите. Те не го погледнаха. Стояха в края на стълбите, вперили очи в приближаващите ги гноми преследвачи.

После Слантър се забърза по един коридор. Виковете на преследвачите проехтяха още веднъж, далечни и разпокъсани. Джеър тичаше мълчаливо до гнома и се бореше с желанието да погледне назад.

В края на коридора имаше сводеста врата. Минаха през нея в сивкавата, размазана светлина на деня. Стените на крепостта останаха зад тях. Пред тях се простираше широк двор. Зад него имаше долина, в която една тясна каменна стълба се виеше спираловидно нагоре и все по-нагоре и накрая опасваше един самотен връх.

Пътеката Кроуг, а в края й, на най-високото, Изворът на рая.

Тримата, които бяха останали от групата от Кълхейвън, се забързаха към стълбата и започнаха да се изкачват.

ГЛАВА 42

Брин измина стотици стъпала надолу по каменната стълба Кроуг към черната дупка Мейлморд. Тесните каменни стъпала се спускаха спираловидно надолу от оловносивите кули на Греймарк през мъглата и наситената с пара горещина на джунглата под нея. Едно спускане в пространството, от което ти се завива свят. Девойката от Вейл слизаше с вдървени крака и скован от страх и умора мозък, съсипана от съмнения, които й шептяха в ушите. С едната ръка се държеше за каменните перила, за да има усещането за някаква опора. На запад заоблаченото слънце продължаваше да потъва бавно зад планината.

Докато се спускаше надолу, тя нито за миг не откъсна очи от черната дупка под нея. От горната част на стълбата Мейлморд изглеждаше като тъмна размазана маса. С всяко следващо стъпало дупката се очертаваше все по-ясно. Постепенно животът в долината започна да придобива контури и форми. Дърветата бяха огромни, наклонени и много стари, изкорубени. Сред тях растяха гъсти храсталаци и плевели с несъразмерна големина. Лози се виеха около всичко — приличаха на змии без глави и опашки. Растителността в тази джунгла нямаше яркозеления цвят на пролетта. Тя беше мръсно сива, имаше вид на нещо, което умира в мразовития студ на зимата.

Въпреки това жегата беше непоносима. Девойката от Вейл имаше чувството, че върви през горещ летен ден, толкова жарък, че земята се напуква, тревата придобива кафеникави оттенъци, а изсъхналата почва попива всяка капчица вода. Ужасната воня на каналите тръгваше оттук, излъчваше се от земята и от растителността на джунглата на талази, от които ти прилошаваше, задържаше се неподвижно във въздуха и се просмукваше в скалата на планината. В началото беше направо непоносима, въпреки мазилото на Коглайн в ноздрите. След известно време обаче Девойката от Вейл престана да се задушава. Обонянието й просто се беше притъпило. Вече и жегата не й се струваше толкова нетърпима. Тялото й се беше приспособило към високата температура. Ужасната горещина и противното зловоние бяха престанали да й правят впечатление. Не можеше да се отърве единствено от зловещия тягостен вид на черната дупка.

Чуваше се някакво съскане и свистене. Растителността се надигаше и спускаше: Приличаше на тяло, което диша. Девойката от Вейл изпита усещането, че цялата долина беше нещо живо, едно самотно същество, въпреки несъразмерните си части, което можеше да действа, да мисли и да чувства. И въпреки че нямаше очи, Брин усещаше, че я гледа. Наблюдаваше я и чакаше.

Девойката от Вейл обаче продължи да се спуска по стълбата. И през ум не й минаваше да се отказва. Пътуването, което я беше довело до тук, беше толкова продължително и мъчително, беше й коствало толкова много жертви. Тя вече не е момичето, което беше преди да тръгне. Магията я беше превърнала в нещо ново и ужасно. Затвори очи при тази мисъл. Сега вече можеше да го признае пред себе си. Тя беше променена. Магията я беше променила. Поклати глава. Кой знае, всъщност това, което беше изживяла, може би не е промяна, а просто едно прозрение. Може би това, че беше научила какви ужасяващи възможности имаше силата на магията, само й беше разкрило нещо, което винаги си е било такова, разкрило й беше нея самата такава, каквато тя винаги си е била и всъщност тя изобщо не се беше променила. Може би тя просто едва сега разбираше истинската си същност.

Мислите не я отвличаха от огромния размер на долината Мейлморд, до която тя почти беше стигнала. Оставаше й само един последен завой на каменната стълба Кроуг. Брин забави крачка и се втренчи в джунглата под нея — усукан лабиринт от стволове, клони и лози, потънали в мъгла, повдигане и спускане на живота, пуснал дълбоки корени там долу, равномерно свистящо дишане. Сред опустошените гърди на черната дупка нямаше никакви други признаци на живот.

Някъде сред тази объркана плетеница от растителност обаче беше скрита книгата Илдач.

Как ли ще я намери?

Стоеше върху Кроуг на двадесетина стъпала от най-долния й край. Мейлморд се надигаше навсякъде около нея. Погледна я смутено. Отчаяно се мъчеше да потисне отвращението и страха, да запази самообладание. Знаеше, че сега беше моментът да използва песента. Дърветата, шубраците, лозите на тази джунгла приличаха на онези разкривени, вплетени едно в друго дървета в гората над Езерото на дъгата. Песента на желанията можеше да се използва, за да ги раздели. Можеше да образува проход.

Но докъде щеше да я отведе този проход? Поколеба се. Нещо вътре в нея я предупреждаваше да бъде предпазлива, нашепваше й, че този път силата на песента на желанията трябваше да се използва по друг начин, че само силата нямаше да е достатъчна. Мейлморд беше прекалено огромна, прекалено силна, за да бъде подчинена с използвания досега начин. Брин трябваше да прибегне до лукавство и хитрост. Черната дупка беше творение на същата магия, която Девойката от Вейл владееше, предавана през вековете още от света на магьосничеството, от времето, когато магията е била единствената сила…

Брин отново вдигна очи към небето. Слънцето стопли лицето й. Топлината му беше съвсем различна от жегата на дупката. В неговата топлина и яркост имаше живот. Те я привличаха толкова силно и настойчиво, че за момент, без да знае защо, изпита непреодолимо желание да избяга.

Девойката от Вейл откъсна очи от слънцето и се насили да погледне към изпускащите пара дълбини на джунглата. Все още се колебаеше, дали да продължи да слиза. Все още не виждаше ясно пътя, не беше сигурна. Не можеше да се напъха сляпо в пастта на това нещо. Първо трябваше да разбере накъде да върви, да открие мястото, където беше скрита Илдач. Мургавото й лице се напрегна. Тя трябваше да разбере нещото. Трябваше да проникне в него…

Спомни си подигравателните думи на Гримпонд. Въплъщението й нашепваше присмехулно, дразнеше я подло: Погледни навътре, проникни вътре, Брин от рода Шанара. Виждаш ли нещо?

Най-неочаквано тя видя всичко. Изуми се. То й беше казано още в Шейдската долина, но тогава тя не го беше разбрала. Спасителка и унищожителка. Така я беше нарекъл Бремен, когато се появи от Рога на пъкала. Спасителка и унищожителка.

Това, което видя, силно я потресе. Брин трябваше да търси отговори на въпросите не в Мейлморд, не в черната дупка.

Те бяха вътре в нея!

Изправи се. Изпълни се с решителност. Толкова сигурна беше в това, което вече знаеше. Колко лесно щеше да й бъде да мине през Мейлморд и да открие това, което търсеше! Нямаше да има нужда да си проправя пътека сред нещото, което бдеше над Илдач. Дори нямаше да й се налага да търси Илдач. Тук нямаше да има борба. Нямаше да има сблъсък на магии.

Щеше да има сливане!

Спусна се по последните стъпала на Кроуг и застана на края на стълбата. Навесът на джунглата над нея като че ли внезапно се затвори и скри слънцето. Обгърна я в сенки, жега и непоносима смрад. Девойката от Вейл обаче вече изобщо не се притесняваше, че е тук. Знаеше какво трябва да прави и всичко друго беше без значение.

Запя тихо. Песента на желанията се понесе — гърлена, дръзка и страстна. Мелодията се плисна върху огромните преплетени клони, храсталаци и лози, заля ги. Докосваше вещо, милваше и утешаваше изкусно, обгръщаше всичко и разпалено увещаваше, изискваше отзивчивост. Приеми ме, Мейлморд, шепнеше песента на желанията. Приеми ме в себе си, защото аз съм като теб. Ние не сме различни. Ние си приличаме. Магиите ни са слени в едно. Ние сме еднакви!

Думите, които мелодията нашепваше, би трябвало да я ужасят, но те й доставяха удоволствие. Навремето песента на желанията й се беше струвала само една прекрасна играчка — игра с багри, форми и звуци. Едва сега безграничността на нейното използване й се разкриваше напълно. Тази песен можеше да бъде всичко. Брин можеше да бъде приобщена тук, където беше съсредоточено най-голямото зло. Мейлморд е създадена да не допуска в себе си живо същество, което не е в хармония с нея. Дори силата на магията на песента на желанията нямаше да успее да се пребори с основната цел на съществуванието на Мейлморд. Магията обаче беше толкова многостранна, че можеше да захвърли силата и да я замени с притворство и коварство. Тя беше в състояние да направи така, че Брин Омсфорд да заприлича на всичко, което би й се противопоставило. Магията беше способна да влезе в хармония с живота в тази дупка. Можеше да поддържа тази хармония толкова дълго, колкото щеше да й е нужно, за да открие Илдач.

Обзе я силна възбуда, докато пееше на Мейлморд и усещаше, че долината й отвръща. Разплака се. Толкова силно беше чувството, което я обвързваше с песента. Джунглата реагираше, като се олюляваше. Клоните се навеждаха, лозите и храсталаците се виеха като змии. Мелодията, която Брин пееше, нашепваше за смъртта и ужаса, дали живот на тази долина. Девойката от Вейл просто си играеше с нея, потопена в собственото си творение така, че да бъде сметната за това, което искаше да изглежда.

Потъна дълбоко в себе си, изцяло отдадена на песента, която пееше. Забрави Аланон и пътуването, което я беше довело дотук. Забрави Роун, Кимбър, Коглайн и Уиспър. Спомняше си само задачата, която беше дошла да изпълни — да открие и унищожи Илдач. Освобождаването на магията отново предизвика у нея онова странно и ужасяващо чувство на радост и наслада. Усещаше, че започва да губи контрол, също както се беше случило с гнома паяк в Тофър ридж и с черните същества при каналите. Усещаше как нишките на собственото й аз се разплитат. Тя обаче трябваше да рискува, сигурна беше в това. Рискът беше необходим.

Дишането на Мейлморд се учести, а свистенето се усили. Мейлморд я желаеше, имаше нужда от нея. Откриваше в Девойката от Вейл някаква резонираща част от себе си. Изчезналото толкова отдавна сърце на тялото, което беше там, сега се завръщаше. Ела при мен, изсвистя Мейлморд. Ела при мен!

Брин се оживи от възбуда. Изпита непреодолима необходимост да се слее с долината, слезе от последното стъпало на Кроуг и навлезе в джунглата пред нея.

— По дяволите, тези проклети канали все някъде трябва да имат край! — каза изнервеният Роун на Кимбър и Коглайн, като излезе от тунела и влезе в пещерата зад него. Чувстваше се напълно безпомощен и му се струваше, че никога няма да се измъкнат от каналите на Греймарк.

— Как пък не — озъби му се старецът, начумерен както винаги.

Планинецът обаче не го чу. Съсредоточил беше вниманието си върху пещерата, в която бяха влезли. Тя беше огромна, таванът й толкова напукан, че размазаните слънчеви лъчи минаваха свободно през цепнатините. Подът в средата беше разцепен на две от грамадна пропаст. Без да каже дума, Роун тръгна да обикаля ръба на бездната. Изучаваше мостът, който висеше над нея. Зад моста пещерата се простираше надалеч и завършваше с висока сводеста ниша от излъскан камък, с вдълбани в него древни знаци. Имаше отвор, който извеждаше в светлината и зеленината на една долина.

Мейлморд, помисли си веднага Роун.

Брин трябва да е там.

Скочи на моста и тръгна напред. Старецът и момичето го последваха. Приближаваше нишата, когато Кимбър извика остро и го стресна.

— Планинецо, ела да видиш!

Роун се обърна и бързо се доближи. Тя стоеше по средата на моста и му посочи нещо. Голямо парче от желязната верига на парапета беше откъснато и разбито. В краката на Кимбър имаше кървави петна, които засъхваха върху камъка.

Момичето коленичи и докосна с пръсти кръвта.

— Не е много отдавнашна. Отпреди не повече от час.

Планинецът я изгледа потресен. В този момент и двамата си зададоха мислено един и същ въпрос.

— Не, не може да е нейната…

Ужасен вик разкъса въздуха — пронизителен и зловещ. Вик на разгневено и уплашено животно. Той раздра тишината и двамата замръзнаха при мисълта, която мина през главите им. Викът идваше иззад нишата.

— Уиспър — изкрещя Кимбър.

Роун хукна като обезумял. Брин!

Скочи от моста на пода на пещерата и се стрелна към коридора на нишата, сграбчил с две ръце меча, който висеше на гърба му. Планинецът беше бърз, но девойката още по-бърза. Тя профуча край него като подплашено животно и полетя към нишата и светлината зад нея. Коглайн се завлачи след тях и напразно се мъчеше да ги накара да намалят скоростта. Викаше гневно, силно и пронизително, но краката му бяха прекалено слаби и бавни и не му позволяваха да ги застигне.

Планинецът и момичето най-после излязоха от нишата. Кимбър тичаше на десетина ярда пред Роун. Върху тясна скална издатина пред тях видяха Уиспър, който се биеше с две облечени в черно същества без лица. Зад тях, върху каменна стълба, която се спускаше спираловидно надолу от скалите — Роун веднага разбра, че тясната стълба беше Кроуг — стоеше един от Призраците Морди и наблюдаваше.

Призракът Морд се обърна, когато чу стъпките на приближаващите се.

— Кимбър, внимавай — предупреди я Роун. Момичето обаче вече се беше спуснало да помага на Уиспър. Държеше дълги ножове в двете ръце. Призракът Морд насочи ръка към Кимбър и от пръстите му изхвърча червен огън, който се плъзна край момичето и се удари в скалата. Разхвърчаха се парчета разтрошен камък. Роун извика и се втурна напред, протегнал пред себе си абаносово черния Меч на Лий. Призракът моментално се обърна към него и отново изстреля от пръстите си огън. Той се стрелна към планинеца, който го прихвана с острието на меча и въздухът около него лумна в ярки пламъци. Силата на удара го повдигна от земята и отхвърли назад.

В този момент Коглайн се появи от пещерата, стар, прегърбен и вбесен. Разкрещя се предизвикателно на Призрака Морд. Едно джезве кокали, плът и дрехи, той се запъти право към облечената в черно фигура. Черният скитник се извърна и насочи ръката си към него. Старецът обаче бързо метна с хилавата си ръка някакъв черен предмет, който полетя към Призрака Морд и се заби в яркочервения му огън. Страхотен взрив разтърси планината. От долния край на Кроуг изригнаха пламъци и дим и се понесоха към небето. Откъснати парчета скала се разхвърчаха във всички посоки.

За един миг всичко изчезна сред облаци дим и пръст. Обезумял Роун стана от земята.

— На ти малко от моята магия, проклетник такъв, храна на червеите! — крещеше развеселен Коглайн. — Я да видим какво ще направиш срещу това!

Старецът профуча край Роун преди планинецът да успее да го спре, заподскача от удоволствие като луд и хилавото му тяло се скри сред дима. Ръмженето на Уиспър внезапно долетя някъде отпред, после се чу острия вик на Кимбър. Роун изруга гневно и хукна след Коглайн. Ама че изкуфял старец!

Точно пред него в мъглата избухна червен огън. Хърбавото тяло на Коглайн изхвърча встрани като кукла, хвърлена от ядосано дете. Планинецът стисна зъби и се втурна към източника на огъня. Почти веднага налетя върху Призрака Морд. Мечът на Лий се заби в червения огън и го отблъсна. Призракът изчезна. Роун чу стъпки зад себе си и отскочи. Беше Уиспър, който се движеше през облаците от дим. Едното от черните същества се беше вкопчило в блатния котарак, който стискаше в зъби другото същество. Роун бързо замахна с меча. Острието му разсече черното същество и то се свлече от гърба на Уиспър.

— Кимбър! — изкрещя планинецът.

Близо до него избухна червен огън и той отново го отблъсна с меча си. От дима почти веднага се появи загърната в черен плащ фигура и Роун се хвърли върху нея. Този път Призракът Морд не беше достатъчно бърз. Притиснат до каменната стълба Кроуг, той се мъчеше да се измъкне вляво. От пръстите му изскочи огън. Планинецът моментално се метна върху му и замахна с Меча на Лий. Призракът Морд се взриви и се превърна в купчина пепел.

Настъпи тишина. Чуваше се само покашлянето на Уиспър, който се приближаваше към Роун. Димът бавно се вдигна и отново разкри скалната издатина и пътеката Кроуг. Издатината беше покрита с парчета откъртена скала. Липсваше цял участък от Кроуг, там, където пътеката се свързваше с издатина и където беше седял Призракът Морд, когато старецът го беше предизвикал.

Роун бързо се огледа наоколо. Призракът и черните същества също ги нямаше. Не знаеше какво точно им се беше случило — дали бяха унищожени или само прогонени — но те не се виждаха никъде.

— Роун.

Той се обърна рязко, когато чу гласа на Кимбър. Тя идваше от отдалечената страна на издатината и изглеждаше толкова дребничка. Цялата беше изпоцапана и леко накуцваше. Планинецът изпита едновременно гняв и облекчение, като я видя.

— Кимбър, защо по дяволите ти…?

— Защото Уиспър щеше да направи същото за мен. Къде е дядо?

Двамата огледаха издатината. Най-после го видяха полузатрупан сред купчина откъртени скални парчета, черен като пепелта, оставена от огньовете на битката им с Черния призрак. Завтекоха се към него и го извадиха изпод развалините. Лицето и ръцете му бяха обгорени, косата му опърлена и целият беше покрит със сажди. Кимбър нежно прегърна главата му. Очите на Коглайн бяха затворени и той като че ли не дишаше.

— Дядо? — прошепна момичето и постави ръка на бузата му.

— Кой е — извика неочаквано старецът и стресна и планинеца, и момичето. Размаха яростно ръце и крака. — Махайте се от къщата ми, натрапници! Марш от дома ми!

Стисна силно клепачи и отвори очи.

— Момиче? — измърмори немощно той. — Какво стана с черните същества?

— Няма ги, дядо. — Коглайн се усмихна с облекчение. — Добре ли си?

— Дали съм добре? — Изглеждаше замаян, но кимна твърдо с глава. Продължи възмутено. — Разбира се, че съм добре! Я ми помогнете да стана!

Роун пое дълбоко въздух. Късметлия си, щом си останал жив, старецо, ти и момичето, помисли си мрачно той.

С помощта на Кимбър планинецът вдигна Коглайн на крака и го пусна, за да изпробва силите си. Старецът сякаш беше измъкнат от ров с пепел, но нямаше наранявания. Момичето го прегърна сърдечно и започна да изтърсва пепелта от него.

— Трябва да си по-внимателен, дядо — смъмри го то. — Вече не си толкова бърз. Черните скитници ще те хванат, ако пак се опиташ да минеш край тях, както направи тук преди малко.

Роун поклати глава. Я виж ти! Кой на кого всъщност трябваше да се кара — момичето на стареца или старецът на момичето? Ама и той, и Брин, как можаха да…

Сепна се. Брин. Забравил я беше. Погледна към Кроуг. Ако Девойката от Вейл беше стигнала дотам, тя сигурно вече е слязла в Мейлморд. Той също трябва да отиде там.

Отдалечи се от момичето и стареца и тръгна бързо към мястото, където скалната издатина се съединяваше със стъпалата на Кроуг. Продължаваше да стиска силно Меча на Лий. Колко ли време беше загубил тук? Трябваше да настигне Брин преди тя да е успяла да навлезе навътре в долината.

Изведнъж спря. Уиспър стоеше точно на пътя му, препречил стъпалата на Кроуг. Блатният котарак го гледа известно време, после се отпусна на задните си лапи и премигна.

— Махай се от пътя! — извика ядосано Роун.

Уиспър не се помръдна. Планинецът се поколеба, после тръгна припряно напред. Котаракът изръмжа тихо.

Роун моментално спря и погледна гневно назад към Кимбър.

— Махни котката си от пътя ми, Кимбър. Искам да сляза.

Кимбър подвикна на Уиспър, но той продължаваше да стои като закован на мястото си. Озадачено, момичето го доближи и се наведе над него. Заприказва му нещо тихо, спокойно, като го галеше нежно по главата и врата. Котаракът зарови в нея муцуна и замърка от удоволствие, но пак не се помръдна. Накрая момичето се отдели от него.

— Брин е добре — каза тя на планинеца, леко усмихната. — Слязла е долу в дупката.

Роун кимна успокоен.

— Тогава трябва да я последвам.

Момичето обаче поклати глава:

— Трябва да останеш тук, планинецо.

Роун я погледна изумен:

— Да остана тук ли? Невъзможно! Брин е съвсем сама там долу! Тръгвам след нея!

Кимбър обаче отново поклати глава:

— Не трябва. Тя не иска ти да си с нея. Използва песента на желанията, за да ти попречи да я последваш. Оставила е Уиспър да пази пътеката. Никой не може да мине, дори и аз.

— Но той е твой котарак! Накарай го да се махне! Кажи му, че трябва да се отдръпне! Магията не е чак толкова силна, нали?

Момичето вдигна към него луничавото си лице:

— Въпросът не е само до магията, Роун. Инстинктът подсказва на Уиспър, че тя е права в това отношение. Не магията го задържа, а разумът му. Той знае, че в долината дебне огромна опасност, независимо каква е тя. Никога няма да те пусне да минеш.

Планинецът не откъсваше очи от момичето. У него се надигна гняв. Направо не можеше да повярва на ушите си. После премести поглед върху котарака и отново погледна момичето.

Какво трябваше да направи сега?

Брин изпадна в еуфория, която я заля с топла вълна и се разля по цялото й тяло, сякаш беше кръвта на живота й. Усети как я понесе дълбоко вътре в самата нея като малък лист на повърхността на голяма река. Образи, звуци и миризми се вплитаха в едно и се превръщаха в смайваща смесица от безумни представи. Някои от тях бяха красиви и светли, други уродливи и черни. Всички те прииждаха и се оттегляха като приливни и отливни вълни пред окото на съзнанието й. Нямаше нищо от това, което беше виждала досега. Всичко беше ново, екзотично, удивително. Беше едно пътешествие на себеоткриване, нещо по-висше от мисълта и чувствата, нещо, което си имаше собствена логика на съществувание.

Тя пееше. Мелодията на песента на желанията беше храната и водата, които я поддържаха, даваха й живот.

Навлязла беше дълбоко в Мейлморд далеч от пътеката Кроуг и от света, който беше оставила зад себе си. Тук беше един съвсем различен свят. Докато тя се мъчеше да се слее с него, той протягаше към нея ръка и я влечеше все по-навътре. Зловонието, горещината, загниването на живи същества се увиваха около нея и откриваха в нея тяхното дете. Чворести клони, разкривени лози, огромни стъбла на храсталаци и плевели галеха тялото й, когато минаваше край тях, хранеха се с трелите на мелодията, откриваха в нея елексир, който ги връщаше към живот. Брин отдалеч усещаше ласките им и се усмихваше.

Сякаш беше спряла да съществува. Някаква мъничка част от нея знаеше, че би трябвало да бъде ужасена от нещата, които се виеха около нея и се отъркваха толкова любвеобвилно в нея. Тя обаче се беше отдала на мелодията на песента на желанията и вече не беше онази, която беше. Черната магия беше свалила като маска всички чувства и мисли, които преди бяха нейни, които я бяха правили такава, каквато си беше и сега тя беше заприличала на нещото, в което се движеше. Брин се беше превърнала в сродна по дух, върнала се отново от някакво далечно място. Злото в нея беше толкова силно, колкото и злото, което беше намерила да я чака. Сега Девойката от Вейл беше толкова ужасна, колкото Мейлморд и животът в това място. Превърнала се беше в част от него. Приобщила се беше.

Една мъничка част от нея разбираше, че Брин Омсфорд беше престанала да съществува, променена от магията на песента на желанията. Тази мъничка част разбираше, че тя се беше оставила да се превърне в това друго нещо — нещо толкова противно и отблъскващо, което тя при други обстоятелства не би могла да понесе. Тази малка част разбираше, че тя нямаше да дойде на себе си, докато не открие пътя си до сърцето на злото, което я обгръщаше. Имаше опасност еуфорията и възбудата, породени от ужасяващата сила на песента на желанията, да я откъснат напълно от нея самата, да я лишат от разум и да я превърнат завинаги в нещото, което тя се беше преструвала, че е. Всичките тези чудати и омайващи представи не бяха нищо друго освен фалшива украса на лудостта, която щеше да я унищожи. Единственото, което беше останало от истинската Брин беше тази мъничка част от собственото й аз, която тя все още пазеше ревностно дълбоко в себе си. Всичко останало беше станало дете на Мейлморд.

Стената на джунглата ту изчезваше, ту пак се появяваше, и нищо от нея не се променяше. Сенките я обграждаха плътно, меки като черно кадифе, безмълвни като смъртта. Небето беше забулено и само сумракът на приближаващата нощ прозираше през мрака. През цялото време докато вървеше през този тъмен лабиринт и задушаваща жега, свистящият дъх на Мейлморд се изтръгваше от земята и при всяко издишване клоните, стволовете, стъблата и лозите се олюляваха и увиваха. Като се изключеше свистенето наоколо цареше дълбока тишина — напрегната, очакваща. Нямаше признаци на друг живот — нямаше следи от Черните скитници, от черните същества, които им служеха, нито от Илдач, която им беше дала живот.

Девойката от Вейл продължаваше да върви, водена от тази искрица памет, която таеше дълбоко в себе си. Намери Илдач, нашепваше й тя със слабия си, кух гласец. Намери книгата на черната магия. Времето се разпокъса и тихомълком се измъкна. Накрая престана да има значение. От колко време беше тук? От един час? Или повече? Имаше странното чувство, че е била в това място много, много дълго, едва ли не вечно.

Някъде много далеч нещо изтрополи в скалите над нея и падна в дупката. Чу викът, който то издаде, когато Мейлморд бързо се затвори около него, стисна го силно, смачка го и го погълна. От него не остана нищо. Брин вкуси с наслада смъртта му, усети вкуса на кръвта, когато беше разкъсано. Прииска й се още след като нещото беше погълнато.

Дочу предупреждения, които й нашепваха. От един смътен спомен от миналото отново се появи Аланон. Ужасно висок и приведен, с посивяла коса, с набръчкано от възрастта лице. Протягаше към нея ръка над една бездна, през която тя не можеше да мине. Думите му се сипеха като дъждовни капки върху затворен пред нея прозорец. Внимавай. Песента на желанията е сила, каквато не съм виждал досега. Бъди предпазлива, когато я използваш. Брин чу думите, видя ги как се блъснаха в стъклото и се улови, че се присмя на начина, по който те паднаха. Фигурата на друида се отдалечи и изчезна. Той е мъртъв, изненадано си спомни тя. Напуснал завинаги Четирите земи.

Повика го да се върне, сякаш ако той отново се появеше, щеше да й припомни нещо, което тя беше забравила. Той се появи от мъглата. Вървеше през бездната, която ги разделяше. Сложи силните си ръце върху раменете й. Очите му излъчваха разум и твърдост. Девойката от Вейл изпита усещането, че той никога не си е отивал истински, че винаги е бил там. Това, което правиш, не е игра, прошепна той. И никога не е било игра! Внимавай! Тя кимна с глава. Аз съм спасител и унищожител, отвърна му тя шепнешком. Но коя всъщност съм аз? Кажи ми сега! Кажи ми.

Някаква вълничка в тъканта на съзнанието й го помете, него, духа, и тя отново се озова сред Мейлморд. Нещо в дупката се размърда неспокойно, в свистенето й прозвуча нотка на недоволство. Тя беше усетила моментната промяна у Брин и се беше обезпокоила. Девойката от Вейл веднага се върна към нещото, което самата тя беше създала. Песента на желанията се извиси се понесе в джунглата. Пак започна да утешава и придумва. Безпокойството и недоволството изчезнаха.

Брин отново се отпусна в нищото и остави Мейлморд да я погълне. Сенките се сгъстиха, светлината отслабна. Дишането на дупката стана по-тежко. Чувството на сходство, което песента на желанията създаваше между тях, се засили и Девойката от Вейл цялата се превърна в очакване. Вече беше близо, близо до това, което търсеше. Усещането се разля по тялото й като прилив на свежа кръв и тя запя с нова сила.

Магията на песента на желанията се издигна в мрака и Мейлморд потръпна в отговор на мелодията.

После стената на джунглата падна. Брин се намираше сред голямо засенчено празно пространство, обградено от дървета, храсти и лози. В центъра имаше кула, древна и порутена, скрита в здрача. Каменни стени се извисяваха към свода на гората и образуваха поредица от кулички и парапети, голи и безцветни като кости на мъртъвци. По кулата нямаше и следа от растителността на дупката. Джунглата я беше отминала, сякаш докосването до нея означаваше смърт.

Девойката от Вейл спря. Запя по-тихо, почти шепнешком, изпълнена с очакване. Не откъсваше поглед от кулата.

Ето тук! Сърцето на злото е тук! Илдач!

Придърпа по-близо до себе си пластовете на магията, които я обгръщаха и тръгна напред.

ГЛАВА 43

Дървената врата, износена и напукана от годините, беше открехната и висеше на полуизкъртени, ръждясали от неупотреба панти. Обгърната от мелодията на песента си, Девойката от Вейл влезе през тъмния вход. Вътре цареше мрак, но през пролуките и пукнатините на рушащата се кула се процеждаше слаба мъглява светлина, благодарение на която девойката можеше да вижда. Каменният под беше покрит с прах. Тук беше прохладно. Жегата и зловонието бяха останали навън.

Брин тръгна по-бавно. Пред нея се виеше коридор. Тя се обърна рязко. Нещо вътре в нея я предупреждаваше да бъде бдителна. Загледа се в джунглата, която изолираше като стена това място.

Продължи напред. Силата на магията изведнъж я заля внезапно с гореща вълна. Стори й се, че се носи безтегловно. Вървеше по коридора, следвайки чупките и завоите, без да обръща внимание на прахта, която се вдигаше като пара под краката й. Направи й впечатление, че нямаше следи от никакви други стъпки. Зачуди се как е възможно това, след като Призраци Морди сигурно бяха минавали оттук, но бързо забрави какво беше забелязала.

Стигна до стълби и започна да се изкачва. Едно бавно, безкрайно изкачване. Дочуваше шепот, който я зовеше, гласове, неопределени, ничии. Те просто излизаха от въздуха, който дишаше. Навсякъде около нея се носеше шепот. Сенките и сумракът се смесваха и сливаха. Струваше й се, че се просмуква в камъка на самата кула, че се движи като призрак през стаите, че се разстила и превръща в едно цяло с нея, също както се беше сляла с Мейлморд. Усещаше го как става, малко по малко. Постепенно приятно обтягане в тялото й. Правеше го магията на песента, която се протягаше към скритото там зло. А то се прокрадваше тайно вътре в нея, сякаш Брин наистина се беше съединила с него.

Стълбата свърши и Девойката от Вейл застана на прага на куполообразно, подобно на пещера кръгло помещение. То беше старо, отблъскващо и празно. Почти от само себе си мелодията на песента заглъхна в шепот, а гласовете във въздуха около нея стихнаха.

Брин влезе в стаята. Направи го без да си дава сметка, че тялото й се движи. Все още й се струваше, че се носи безтегловно. Сенките се отдръпнаха и очите й се приспособиха към светлината. Стаята не беше празна, както й се стори в началото. Почти невидима в сумрака се издигаше една платформа. Върху платформата имаше олтар. Девойката от Вейл направи крачка напред. Върху олтара беше поставено нещо огромно, четвъртито, потънало в мрак, нещо, което сякаш се излъчваше отвътре. Приближи се с още една крачка. Обзе я страхотна възбуда.

Това беше Илдач!

Веднага разбра, без да беше още сигурна какво точно търсеше. Това беше Илдач, сърцето на злото. Силата на песента на желанията я изпълни и прокара през цялото й тяло нажежена до бяло енергия.

Брин прекоси стаята, разкъсвана от мислите си. Сви се дълбоко в себе си като навита на кълбо змия. Песента на желанията се превърна в злобно съскане. Стаята като че ли се отдръпна от нея, стените отстъпиха в сенките. Накрая не остана нищо друго в света, освен книгата. Девойката от Вейл изкачи стъпалата на платформата и се доближи до олтара, върху който беше поставена книгата. Тя беше вехта и протрита, с потъмнели тъмнозелени медни кантове, с напукани и омазани кожени корици. Огромна и чудовищна, сякаш е била свидетел на всички отминали епохи на човечеството.

Девойката от Вейл остана за миг неподвижна. Втренчила се беше и чакаше, изпитваше огромно задоволство, че най-после книгата е пред нея.

После се протегна и я хвана в ръцете си.

— Дете на мрака.

Гласът шепнеше тихо в съзнанието й и пръстите й замръзнаха върху потъмнелите корици.

— Дете на мрака.

Песента на желанията се превърна в шепот и замря. Гърлото на Брин се сви и препречи пътя на мелодията. Девойката стоеше мълчаливо пред олтара. Ръцете й все още стискаха книгата. Ехото на гласа кънтеше на пресекулки в съзнанието й, като филизи, които се протягаха и я овързваха така, че не можеше да се помръдне.

— Чаках те, дете на мрака. Чакам те още, откакто се пръкна на белия свят, още от времето, когато се роди от утробата на майка си. Дете на магията на елфите. Винаги сме били свързани, ти и аз, с връзки, по-силни от кръвните, по-силни от плътта. Много пъти духът ни се е докосвал и въпреки че никога не съм познавала нито теб, нито начина, по който използваш магията си, винаги съм знаела, че един ден ще дойдеш.

Гласът беше равен и беззвучен. Не беше нито на жена, нито на мъж, а на нещо, което беше едновременно и двете, лишен от всякакви емоции и чувства. Звучеше кухо. Бездушен шепот, лишен от живот. Брин слушаше гласа и кръвта й се смразяваше във вените. Дълбоко вътре в нея егото, което тя все още криеше усърдно, потръпна от ужас.

— Дете на мрака.

Девойката от Вейл се огледа бързо наоколо. Къде е това нещо, което й говореше, което я беше завладяло? Какво представляваше то? Погледна ужасена дебелата книга, която държеше здраво в ръце. Пръстите й бяха побелели от стискане, а обложката пареше.

— Аз съм, дете на мрака, същата като теб. Аз имам живот. Винаги е било така. Винаги е имало някой, който да ми дава живот. Винаги е имало някой, който е бил готов да даде собствения си живот заради мен.

Брин отвори уста, но не успя да издаде нито звук. Паренето се разнесе от дланите в ръцете й и започна да пълзи нагоре.

— Познаваш ме. Аз съм Илдач, книгата на черната магия, създадена от епохата на магьосничеството. По-стара съм от елфите. Стара съм колкото Краля на Сребърната река, древна съм като света. Онези, които ме създадоха, онези, които ми придадоха форма, отдавна напуснаха земята с появата на световете на магьосничеството и на човека. Навремето аз бях част от света, скрита от хорски очи. За мен се говореше само нощем. Аз бях сбор от тайни. После тези тайни придобиха форма, бяха написани и усвоени от онези, които щяха да познаят моята сила. Винаги е имало същества, които са опознавали силата ми. През всички тези векове аз бях тук за тях и издавах тайните си на онези, които искаха да ги узнаят. Създавах същества на магията и им давах сила. Никога досега обаче не е имало някой като теб.

Думите преминаха в шепот, изпълнени с очакване и обещание. Девойката от Вейл ги усещаше като духнати от вятъра листа, които се носеха в мозъка й. Вече цялата изгаряше от огън, който приличаше на горещината, която изскача стремително от отворена внезапно врата на пещ.

— Преди тебе са идвали много други. От друидите се родиха Господарят на магиите и Носителите на черепи. Те откриха в мен тайните, които търсеха и станаха това, което щяха да станат. Само че силата бях аз. От прокудените от расите се родиха Призраците Морди, вече посети семена. Силата пак бях аз. Винаги аз съм силата. Всеки път, когато има върховно прозрение за това, какво трябва да стане със света и с неговите същества. Всеки път това прозрение придобива форма чрез умовете на онези, които ще използват силата, заключена в страниците ми. Всеки път прозрението се оказва неточно и този, който го е оформил, се проваля. Дете на мрака, можеш ли сега да прозреш нещо от онова, което мога да ти предложа.

Ръцете на Брин сякаш сами отвориха внимателно книгата на Илдач и пергаментните й страници започнаха да се прелистват. Думите от текста зашептяха на някакъв древен шрифт и език, по-стари от човека, надигнаха се от текста и се превърнаха в глас, тих и тайнствен. Съзнанието на Девойката от Вейл се отвори за тях и тя веднага разбра смисъла. По малко оттук, по малко оттам и тайните на силата й се разкриха — черни и ужасни.

После, също толкова бързо, както се бяха появили, откровенията изчезнаха, оставили бледа следа в дразнещи спомени. Страниците на книгата се прелистиха обратно и кориците се затвориха. Ръцете на Брин, все още стиснали огромния том, се разтрепериха.

— Показах ти една съвсем малка част от това, което съм. Аз съм сила, дете на мрака. Сила, пред която всичко, усвоено от друида Брона и последователите му, бледнее. Сила, в сравнение, с която силата на Призраците Морди, които сега идват при мен, е нищо. Усещаш ли, как тази сила те обладава в момента?

Горещината отново се разля по тялото на Девойката от Вейл. Тя изпита усещането, че набъбва и се уголемява.

— Хиляди години бях използвана по начини, които определяха твоята съдба и съдбата на такива като теб. Хиляди години враговете на семейството ти са призовавали силата ми и са се мъчили да унищожат това, което би те запазило. Аз направих така, че да дойдеш на това място по това време. Аз те направих такава, каквато си. Аз оформих живота ти. Във всяко нещо, което се случва, има логика. Така че и в това има логика. Досещаш ли се каква е тази логика? Погледни навътре.

Изведнъж някакво предупреждение й нашепна и тя си спомни бегло една висока, облечена в черно фигура с посивели коси и пронизващи очи. Тя й говореше за нещо, което щеше да мами и покварява. Помъчи се да си спомни името на мъжа, но не успя и видението беше изтласкано от паренето вътре в нея и от спомена за думите на Илдач.

— Не виждаш ли самата себе си? Не виждаш ли каква си всъщност? Погледни навътре.

Гласът беше студен, равен, лишен от емоции, но толкова настойчив, че прогони мислите й. Погледът й се замъгли и тя успя да види отстрани съществото, в което се беше превърнала чрез магията на песента на желанията.

Ние сме едно цяло, дете на мрака, точно както ти пожела. Никога не е имало нужда от магията на елфите, защото ти си такава, каквато си и винаги си била такава. Точно това ни свързва. Има връзки, създадени от магията. Те ни правят такива, каквито сме, защото ние не сме нищо друго освен магиите, които носим в себе си — ти в твоето тяло от плът и кръв, а аз в пергамента и мастилото. Ние сме два живота свързани в един и това, което е било преди, ни се предоставя сега. Всичките тези години чаках точно този момент.

Лъже! Думата проблясна като светкавица в съзнанието на Брин и изчезна. Мислите й се завъртяха объркано и разумът й се разпиля. Ръцете й продължаваха да стискат книгата, сякаш вътре беше собственият й живот. Думите, изречени от безжизнения глас на Илдач, й прозвучаха невероятно убедителни. Наистина имаше връзки, които ги обвързваха. Имаше някакво сливане. Тя беше като Илдач, част от нея, сродна.

Извика мислено името на друида и се мъчеше да възкреси спомена, която сега й се губеше. У нея се надигна бурна гореща вълна, заля го и го помете. Гласът отново проговори.

— Всички тези години чаках теб, дете на мрака. Най-после ти дойде и аз съм твоя. Виждаш ли какво трябва да се направи с мен? Прошепни ми го.

Думите се сляха в съзнанието й. Черни на фона на червената мъглявина на видението й. Искаше да изкрещи, но викът заседна в гърлото й.

— Прошепни ми какво трябва да се направи с мен.

Не! Не!

— Прошепни ми какво трябва да се направи с мен.

Очите й се напълниха със сълзи, които се затъркаляха бавно по бузите.

— Трябва да те използвам — отвърна тя.

Роун се отдръпна разгневен от Кроуг, отдалечи се и отново се върна. Така стискаше абаносовочерното острие на меча, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— До гуша ми дойде. Разкарай тази котка от пътя ми, Кимбър! — заповяда той на момичето и тръгна към него, но се поспря, когато Уиспър вдигна огромната си глава към него.

Девойката обаче отново поклати глава:

— Не мога да направя това, Роун. По този въпрос Уиспър си има собствено мнение.

— Пет пари не давам за мнението му! — избухна Роун. — Той е само едно животно и не може да взема решения за подобни неща! Ще мина край него, независимо дали това му харесва или не! Няма да оставя Брин сама в онази черна дупка!

Вдигна меча и тръгна към Уиспър. В този момент планината се разтресе. Тътенът се носеше от зловещата джунгла на Мейлморд. Трусът беше толкова силен, че планинецът и момичето залитнаха. Изненадани и озадачени те се втурнаха към ръба на скалите.

— Какво става там долу? — прошепна тревожно Роун. — Какво става, Кимбър?

— Черни скитници, предполагам — озъби се Коглайн някъде зад тях. — Кой знае, може би призовават черната магия, за да я използват срещу момичето.

— Дядо — кресна му Кимбър. Този път тя наистина се беше ядосала.

Роун се обърна разгневен:

— Старецо, ако нещо се случи на Брин само защото тази котка тук не ме пуска да мина…

Изведнъж млъкна. Върху стълбата Кроуг се появи редица от сенки, приведени и обгърнати от здрача на късния следобед. Вървяха една след друга. Спускаха се от оловносивите стени на Греймарк към издатината, където стояха Роун и спътниците му.

— Призраци Морди — едва продума планинецът.

Уиспър се обърна и зае отбранителна поза. Коглайн пое рязко въздух с остро изсвистяване.

Роун гледаше онемял как редицата от черни фигури се удължава и напредва. Бяха ужасно много.

— Застани зад мен — каза той тихо на Кимбър. Изтегли меча си.

Трябва да те използвам… да те използвам, да те използвам. Думите се повтаряха отново и отново в съзнанието на Брин, извисяваха се в молитва, превръщаха се в идея фикс, която имаше опасност да обладае целия й разум. И все пак беше й останало някакво мъничко подобие на логика, което пищеше сред това натрапчиво монотонно повтаряне на думите.

Това е черната магия, Девойко от Вейл! Това е злото, заради което ти дойде тук, за да го унищожиш!

Допира на книгата до кожата на ръцете й обаче и паренето в цялото й тяло така я сковаваха, че нищо друго не беше в състояние да отвлече вниманието й. Гласът отново се появи и я обгърна плътно.

— Та аз не съм нищо друго освен сборник от мъдри поуки, натрупвани през вековете и съхранени, за да бъдат използвани от простосмъртни! Аз не съм нито добро, нито зло, а просто нещо, което съществува. Знания, записани и събрани на едно място. На разположение на всеки, който проявява интерес към тях. Вземам това, което ми се дава от живота, на онези, които изпълняват моите пророкувания. Аз съм само едно тяхно отражение. Помисли, дете на мрака. Кои са онези, които са ме използвали? На каква цел са искали да служат? Ти не си като тях.

Брин се подпря на олтара, стиснала книгата в ръце. Не слушай! Не слушай!

— Хиляди години, че и повече, бях в ръцете на враговете ти. Сега не те, а ти си тук. Имаш възможност да ме използваш, както никой друг досега. Държиш силата, която е моя. Държиш тайните, които бяха погрешно използвани от толкова много други. Помисли си само какво би могла да направиш с тази сила, дете на мрака. И животът, и смъртта могат да бъдат променени благодарение на това, което съм. Свързване на песента на желанията с написаните думи, сливане на магия с магия. Колко прекрасно би било! Усещаш ли колко чудесно би било! От теб не се иска нищо друго, освен да опиташ. Просто опитай.

Не беше необходимо да опитва. Усещала го беше и преди в магията на песента на желанията. Сила! Обладавана беше от нея, отдавала се беше на насладата, която тя й доставяше. Когато силата я поглъщаше изцяло, тя се издигаше нависоко, извисяваше се над света и над съществата в него. Тогава тя можеше да ги приюти в дланта си или да ги унищожи с един замах, както си пожелаеше. Какво още тогава би могла да направи, да изпита, ако притежаваше и силата на тази книга?

— Всичко, което е, ще бъде твое. Всичко. Ще бъдеш такава, каквато ще си и ще правиш света такъв, какъвто смяташ, че би трябвал да бъде. Така ще можеш да направиш много неща и те ще бъдат такива, каквито ти пожелаеш, а не, каквито са пожелавали всички преди тебе. Ти притежаваш силата, която на тях им липсва. Ти си родена от магията на елфите. Използвай ме, дете на мрака. Открий границите на твоята и моята магия. Слей се с мен. Толкова години чаках точно това и точно за това ти дойде. То винаги ни е било предопределено. Винаги.

Главата на Брин се люшкаше бавно наляво и надясно. Дойдох да унищожа това, дойдох да сложа край… Вътре в нея всичко се раздираше, трошеше се като изпуснато върху камък стъкло. Връхлитаха я ослепително горещи вълни. Имаше чувството, че е нещо отделно от тялото, което се мъчеше да я задържи.

— Имам знание, което ти предлагам и ще ти го дам. Притежавам прозрение, което превъзхожда всичко, за което някога простосмъртните са могли да мечтаят. Мога да направя всичко, което пожелаеш. Целият свят може да бъде сътворен отново, направен такъв, какъвто би трябвало да бъде, какъвто ти смяташ, че би трябвало да бъде. Ако ме унищожиш, всичко, което притежавам, ще бъде ненужно погубено. Ако ме унищожиш нищо от това, което би могло да се случи, няма да може никога да се случи. Запази това, което е добро, дете на мрака, и го направи свое.

Аланон, Аланон…

Гласът обаче прекъсна беззвучния й вик.

— Виждаш ли, дете на мрака? Това, което ти наистина ще унищожиш, стои зад теб. Обърни се и виж.

Брин се обърна. Група от облечени в плащове Черни скитници се промъкваше край сенките. Същински призраци, високи, черни, зловещи. Те влязоха в кръглото помещение един по един и се поспряха несигурно, когато видяха Брин, стиснала в ръце книгата на черната магия. Гласът на Илдач зашепна отново.

— Песента на желанията, дете на мрака. Използвай магията.

Унищожи ги. Унищожи ги.

Тя се подчини без да се замисля. Притисна Илдач до тялото си, сякаш да се предпази, и призова силата на магията си. Тя дойде мигновено, отприщена вътре в нея като водите на придошла река. Брин извика и песента на желанията разкъса злокобната тишина в кулата. Понесе се из мрака на кръглото помещение, почти като нещо материално. Заля Черните скитници с взрив от звуци и ги изпрати в небитието. От тях не остана дори и пепел.

Брин залитна назад към олтара. Вътре в нея магията на песента на желанията се сливаше с магията на книгата.

— Усети я, дете на мрака. Усети силата, която е твоя. Тя те изпълва и аз съм част от нея. Колко лесно враговете ти падат в краката, когато тази сила е призована. Продължаваш ли да се съмняваш какво би трябвало да бъде? Никога вече не мисли, че би могло да бъде нещо друго. Никога вече не мисли, че ние не сме едно цяло. Вземи ме и ме използвай. Унищожи Призраците Морди и черните същества, които ще се изправят срещу теб. Направи ме част от себе си. Дай ми живот.

Онази малка част от нея, която Брин беше заключила дълбоко в себе си, понечи да се възпротиви на гласа, но тялото вече не й принадлежеше. Сега то принадлежеше на магията и Девойката от Вейл беше зазидана в нейната черупка. Започна да се разтяга, да се превръща в ново същество. А онази мъничка част от собственото й аз, която все още виждаше истината, беше забравена. Брин се уголеми ужасно много. В един момент й се стори, че е изпълнила малкото помещение. Тук й беше тясно! Тя трябваше да притежава простора, който я чакаше навън!

Продължителен изтормозен стон се изтръгна от устните й. Девойката от Вейл протегна ръце и вдигна високо книгата Илдач.

— Използвай ме. Използвай ме.

Вътре в нея силата започна да се гради и укрепва.

ГЛАВА 44

Стъпалата на Кроуг префучаваха под краката на Джеър, който тичаше след Гарет Джакс и Слантър. Имаше чувството, че всяко следващо стъпало щеше да бъде последното. Усещаше мускулите си сковани. Болката от раната пулсираше в цялото му тяло и доизцеждаше малкото останала сила. Едва си поемаше въздух. Белите дробове го боляха, а лицето му беше плувнало в пот.

Въпреки това, дявол знае как, той продължаваше да тича, без да изостава от другите двама. Повече от ясно беше, че друг избор нямаше.

Погледът му се плъзна нагоре по Кроуг, по виещите се стъпала и парапета на тясната пътека от грапав камък. Осъзнаваше, че скалите и крепостните стени бяха под него, останали зад гърба му. Те все повече се отдалечаваха от тях, от Греймарк и Рейвънсхорн. Осъзнаваше също, че долината наоколо, захлупена от мъгла и здрач, бързо се доближаваше. Край погледа му се мяркаха мимолетни образи, които той бързо забравяше. Сега те вече нямаха никакво значение за него. Нищо нямаше значение, освен изкачването и това, което чакаше на края на Кроуг. Изворът на рая.

И Брин. Джеър щеше отново да я намери във водите на извора. Щеше да разбере какво й се беше случило, щеше да открие какво трябва да направи, за да й помогне. Кралят на Сребърната река му беше обещал, че той ще намери начин и ще помогне на Брин да се върне при себе си.

Подхлъзна се върху купчина свлечем камъни и се просна по очи. Изподра ръцете си. Бързо стана и продължи да тича, без да обръща внимание на раните.

Пред него другите двама тичаха неуморно. Гарет Джакс и Слантър, последните двама от малката група, която тръгна от Кълхейвън на север. Горчивина и гняв изпълниха сърцето му.

Пред очите му заиграха ярки петна. Мъчеше се да поеме въздух. Изтощението съсипваше тялото му. Но те бяха почти на края на това издирване.

Каменната спирала на Кроуг сви внезапно вдясно и скалната стена, към която тичаха, се изпречи близо пред тях — назъбена и дебнеща на фона на сивкавото небе. Каменната стълба водеше до черната паст на пещера, която зееше в сърцето на планината. Оставаха не повече от двадесетина стъпала.

Гарет Джакс им направи знак да спрат и изчакат. Той мълчаливо изкачи последните стъпала и се озова на издатината. Черната му фигура се очертаваше на фона на следобедното небе, мършава и призрачна. Не прилича на човек от плът и кръв, помисли си Джеър, сякаш беше нещо нереално.

Майсторът на бойните изкуства се обърна и втренчи в него сивите си очи. Махна му с ръка.

— По-бързо, момче — измърмори Слантър.

Те изкачиха останалите стъпала на Кроуг и застанаха до Гарет Джакс. Пещерата зееше пред тях зловещо. Пропукана беше на много места и през пукнатините се процеждаше слаба размазана светлина. Наоколо сенките се уплътняваха и в тъмнината нищо не помръдваше.

— Нищо не мога да видя оттук — изръмжа Слантър. Тръгна напред, но Гарет Джакс го спря.

— Чакай гноме — каза той. — Там има нещо… нещо, което чака…

Млъкна. Всичко наоколо потъна в тишина — дълбока и потискаща. Дори и вятърът, който раздвижваше мъглата в долината, сякаш внезапно утихна. Джеър пое дълбоко въздух и го задържа в гърдите си. Там наистина имаше нещо. Чакаше. Младежът от Вейл усещаше присъствието му.

— Гарет… — започна той тихо.

— Ш-ш-т.

После една сянка се откъсна от скалите до входа на пещерата. Кръвта на Джеър се смрази. Сянката безмълвно се плъзна в мрака. Никой от тях не беше виждал подобно нещо. Не беше нито гном, нито Призрак Морд. Беше същество, физически яко, на външен вид почти като човек, гъсто окосмено в слабините. Пръстите на ръцете и краката завършваха с огромни животински нокти. Приковало беше в тях свирепите си жълти очи. Широко отворената му отвратителна муцуна беше покрита с белези и разкриваше множество криви зъби.

Съществото се доближи до светлината и спря. Не беше черно като Призраци Морди. То беше червено.

— Какво е това — прошепна Джеър и се помъчи да потисне отвращението, което изпита от вида му.

Неочаквано Джачайра изрева — рев, който проехтя в тишината като зловещ смях.

— Младежо от Вейл, това е сънят! — изкрещя Гарет Джакс. Суровото му лице изглеждаше странно, налудничаво. Майсторът на бойните изкуства бавно наведе острието на меча си и го допря до скалата. — Това е краят на пътуването — прошепна той.

Джеър поклати смаяно глава;

— Гарет, какви…?

— Сънят! Видението, за което ти разказах онази нощ в дъжда, когато за пръв път говорихме с Краля на Сребърната река! Сънят, който ме доведе на изток с теб, Младежо от Вейл — това е то!

— Но видението ти се е явило като нещо огнено — заекна Джеър.

— Огън, да — така ми се появи! — прекъсна го Гарет Джакс. Издиша бавно въздуха си. — Досега си мислех, че може би — без да разбирам защо — съм грешал в това, което съм видял. Но в съня, докато стоях пред огъня, а гласът, който ми казваше какво трябва да направя, заглъхна, огънят извика с човешки глас. Беше вик, който прозвуча почти като смях. Викът, който това същество нададе преди малко!

Сивите му очи горяха от възбуда.

— Младежо от Вейл, това е битката, която ми беше обещана!

Пред тях Джачайра приклекна и започна да ги доближава.

Гарет Джакс моментално измъкна меча.

— Мислиш да се биеш с това същество? — изуми се Слантър.

Другият изобщо не го погледна само каза:

— Стойте настрани от мен!

— Ти не знаеш нищо за това същество. Ако е отровно като онова, което нападна човека от границата…

— Аз не съм човека от границата, гноме. — Гарет Джакс наблюдаваше напрегнато приближаването на Джачайра. — Аз съм Майсторът на бойните изкуства. И никога досега не съм губил битка.

Стрелна ги със суровите си очи и после впи поглед в Джачайра. Джеър тръгна към него, но Слантър го сграбчи грубо за рамото и го изтегли назад.

— Недей, не трябва — изръмжа гномът. — Щом иска да има тази битка, остави му я! Никога не бил губил битка! Загубил си е ума, ето какво е загубил!

Гарет Джакс се примъкваше предпазливо към мястото, където стоеше Джачайра.

— Заведи Младежа от Вейл в пещерата и намери извора, гноме. Тръгнете, когато съществото се запъти към мен. Не забравяйте клетвата.

Джеър беше като обезумял. Хелт, Форейкър, Еден Елеседил. Всички те загинаха, мъчейки се за го отведат до Извора на рая. А сега и Гарет Джакс.

Вече беше прекалено късно. Джачайра изрева и се хвърли върху Гарет Джакс. С един скок се озова пред Майстора на бойните изкуства и размаха крайниците си. Черната фигура обаче се плъзна встрани, сякаш беше сянката, на която приличаше. Острието на меча се вряза в нападателя — веднъж, после още веднъж. Всичко стана светкавично бързо. Джачайра нададе вой, освободи се и се приготви за втори скок.

Гарет Джакс се обърна. Мършавото му лице беше свирепо, сивите му очи блестяха от възбуда.

— Тръгвай, Джеър Омсфорд! — извика той. — Щом пак ми се нахвърли изчезвайте!

Слантър го задърпа, а Младежът от Вейл се задушаваше от гняв и безсилие. Нямаше да тръгне!

— Слушай, момче, до гуша ми дойде от теб! — кресна му вбесен Слантър.

Джачайра отново нападна и Гарет Джакс отново се изплъзна. Тънкият му меч проблясна. Само че този път той закъсня с части от секундата. Ноктите на Джачайра се впиха в куртката и се забиха в ръката.

Джеър извика и се изтръгна от Слантър.

Слантър го сграбчи бързо и го удари. Юмрукът на гнома улучи брадичката на Младежа от Вейл. Пред очите му се завъртя ослепително бяло кълбо, после всичко потъна в непрогледна тъмнина.

Последното, което си спомняше, е че падна.

Когато дойде на себе си, видя Слантър клекнал до него. Гномът го беше поставил в седнало положение и го друсаше силно.

— Ставай, момче! Стъпи на крака!

Гласът му беше суров и гневен. Джеър бързо се изправи. Вече се намираха навътре в пещерата. Слантър сигурно го беше носил на ръце. Единствената оскъдна светлина се провираше през пукнатините на тавана.

Гномът го нахокваше:

— И какво си въобразяваше, че правиш там?

Джеър все още беше замаян от удара.

— Не можех да го оставя да…

— Щеше да му се притечеш на помощ с твоите номерца, така ли? — прекъсна го Слантър. — Ти просто нищо не разбираш, ясно ли ти е? Ти наистина нищичко не разбираш! И какво мислиш, че правим тук? Фантазираш си, че играем някаква игра, а? — Гномът беше излязъл извън кожата си. — Има неща, свързани с живота и смъртта, които са решени много отдавна, момче! Ти не можеш да ги промениш! Нямаш правото! Всички други, всичките умряха, защото така е трябвало да стане! Те са искали така да стане! И знаеш ли защо?

Младежът, от Вейл поклати глава:

— Аз…

— Заради теб! Те умряха, защото вярваха в това, което ти беше тръгнал да правиш — всички до един! Дори и аз… — Замълча и пое дълбоко въздух. — Щях да сторя голямо добро, ако те бях оставил там да се втурнеш да помагаш на Майстора на бойните изкуства и да се оставиш да бъдеш убит, така ли? Много по-разумно щеше да бъде, няма що!

Слантър вдигна Джеър и го повлече навътре в пещерата.

— Прекалено много време загубихме да те уча на неща, които ти би трябвало вече да знаеш. Пропиляхме време, с което не разполагаме! Останах само аз и едва ли ще ти бъда много полезен, ако попаднем на Черните скитници сега. Виж другите, те бяха истински закрилници. Грижеха се за мен не по-малко, отколкото за теб!

Джеър забави крачка и се извърна:

— Какво ли се е случило на Гарет, Слантър?

Гномът поклати мрачно глава:

— Той се бие в обещаната му битка, точно както беше пожелал. — Отново побутна Джеър и го пришпори напред. — Намери си извора бързо, момче! Намери го и направи това, за което си дошъл тук. Направи го, за да има някакъв смисъл цялото това безумие!

Джеър хукна с него и не пророни нито дума. Изчервил се беше от срам. Разбираше гнева на гнома. Слантър беше прав. Действал беше, без да мисли, без да разсъди защо другите бяха жертвали живота си заради него. Е, намеренията му може би са били добри, но постъпката му наистина беше неразумна.

Пред тях сенките чезнеха в размазаната сивкава светлина, която струеше през огромна пукнатина в скалата. От скалния под на пещерата бликаше отвратителна черна вода, изпомпвана по някакъв невероятен начин от дълбините на земята на разстояние от стотици фута. Събираше се и бълбукаше в широк басейн, потичаше по дълбок улей в единия му край, понасяше се по износен канал, след което се изливаше през отвор в стената на планината и падаше в каньоните. От там започваше дългото й пътуване на запад, където се превръщаше в Сребърната река.

Гномът и Младежът от Вейл се приближиха предпазливо. Очите им шареха в мрака й проникваха в отдалечените тъмни ниши и ъгли на пещерата. Нищо не помръдваше. Животът се усещаше единствено от шуртенето на тъмните води. Един ужасен, стремглав приток на отрова, която изпускаше пара, пенеше се и кипеше, докато излизаше от извора. Няма я вече Сребърната река, помисли си Джеър мрачно. Вероятно дори магията на стареца нямаше да може да промени водите й, да ги направи пак такива, каквито са били. Младежът от Вейл бавно бръкна в куртката си и извади малката торбичка със Сребърния прах, която беше носил през цялото пътуване. Разхлаби връзките и погледна вътре. Прахът приличаше на най-обикновен пясък. Ами ако това наистина беше само пясък…?

— Стига си се мотал! — изрева Слантър.

Джеър се доближи до ръба на басейна. Виждаше тинята, която задушаваше тъмните води на извора, усещаше смрадта. Невъзможно беше да е само пясък! Сети се за Брин. Сърцето му се сви от страх…

— Хвърли го! — извика гневно Слантър.

Джеър бръкна, извади Сребърния прах и с широк жест го разпръсна върху повърхността на отровения извор. Малките зрънца политнаха в тъмнината. Изведнъж те затрептяха и заблещукаха в мрака на пещерата. Докоснаха водите и лумнаха ослепително. От тъмния извор полетяха пръски от блестящ сребрист огън. Джеър и Слантър отстъпиха и закриха очи.

— Магията — изкрещя Джеър.

Водите на Извора на рая засвистяха и закипяха. Гейзер от водни стълбове изригна към небето и се посипа из цялата пещера. Нахлу чист въздух. Гномът и Младежът от Вейл гледаха изумени, невярващи на очите си. Пред тях водите на Извора на рая бълбукаха чисти и пресни от скалата на планината. Вонята и гадният черен цвят бяха изчезнали. Сребърната река отново беше чиста.

Джеър бързо свали от врата си Кристала на виденията. Престанал беше да изпитва всякакви съмнения. Увереността му се беше върнала. Доближи се до басейна и се изкачи на малка издатина. Отново чу гласа на Краля на Сребърната река, който му казваше какво трябва да направи, за да спаси Брин.

Стисна Кристала на виденията и се загледа във водите на басейна. В този миг му се стори, че умората и болката го напущат.

Хвърли Кристала на виденията и верижката в дълбините на извора. Проблесна ослепителна светкавица — много по-голяма от предишната — и сякаш цялата скала лумна в бели пламъци. Джеър падна на колене ужасен. Чуваше виковете на Слантър зад себе си. В миг му се стори, че се беше случило нещо непоправимо. После светлината угасна и потъна във водите на басейна. Повърхността на извора стана гладка и прозрачна като стъкло.

Отговора — покажи ми отговора!

Един образ се разпростря в огледалната повърхност и затрептя. В началото беше прозрачен. После се уплътни и придоби очертания. Появи се една стая в кула. Приличаше на пещера, изпълнена с мъглява, сивкава светлина. Пропита беше с нещо угнетяващо, почти осезаемо. Джеър потръпна от усещането. Изведнъж стаята започна да набъбва и да го повлича.

В този момент се появи лицето на сестра му…

Брин Омсфорд усети очите, които я наблюдаваха. Видя това, което беше и това, в което щеше да се превърне. Въпреки дебелите пластове на магията, която силата на Илдач наслагваше вътре в нея, Девойката от Вейл усети погледа на очите и собственото й аз се отключи.

— Не ме доближавай! — изпищя тя. Аз съм детето на мрака!

Но тази мъничка част от нея самата, която магията не беше обладала, позна очите и потърси помощта им. Окованите мисли се изтръгнаха от веригите си в съзнанието й, побягнаха като подгонени от вълци овце, крещяха и се оглеждаха обезумели за подслон. Тя ги видя. Това, което откри, я разгневи. Протегна ръка към разпилените мисли, които продължаваха да бягат. Започна да ги мачка, една след друга. Детство, дом, родители, приятели — отделните парчета на това, което е била преди да разбере каква би могла да бъде. Смачка ги всичките.

Едва тогава свитото й гърло се отпусна. Гласът й се отприщи във вопъл на неописуемо терзание. Дори стените на древната кула се разтърсиха от силата на страданието й. Какво беше направила? Сега дълбоко в себе си Брин изпитваше болка, породена от злото, което беше причинила. Проблясък на мимолетно прозрение. Чу ехото на пророчеството на Гримпонд. Дошла беше в Мейлморд, за да намери това, което беше намерила! Собствената си смърт. Само че не тази смърт, която беше предполагала, че ще намери. А смъртта на собственото си аз, впримчено от магията! Тя унищожаваше самата себе си!

Дори в ужаса на това откритие тя не можеше да се освободи от Илдач. Обладана беше от усещането на силата на магията, която прииждаше и заливаше като приливна вълна. Държеше пред себе си книгата в смъртоносна хватка, чуваше безжизнения шепот, който я насърчаваше и обещаваше. Забрави страданието си. Очите бяха изчезнали. Останал беше само гласът. Слушаше думите му. Не беше в състояние да не ги слуша. Светът започна да се разтваря пред нея…

При басейна на Извора на рая Джеър отстъпи от видението на сестра си. Тази, която видя, наистина ли беше Брин? Вцепени се от ужас, когато се помъчи да си припомни образа, който водите му бяха показали. Ликът беше на сестра му, само че изкривен в нещо, което той едва разпозна. Някакво извращение на човешкото същество, което тя беше навремето. Брин беше загубила себе си — точно както го беше предупредил Кралят на Сребърната река.

А Аланон? Къде беше Аланон? Къде беше Роун? Дали не бяха я изоставили, както той я беше изоставил, след като пристигна твърде късно при Извора на рая?

Сълзи намокриха лицето му. Случи се това, което старецът му беше казал. Нещата се бяха развили така, както Кралят на Сребърната река ги беше предвидил. Младежът от Вейл изпадна в ужасно отчаяние. Единствен той беше останал. Аланон, Брин, Роун, малката група от Кълхейвън, всички си бяха отишли.

— Ей, момче, какво правиш? — чу той гласа на Слантър. — Отдръпни се оттам и използвай разума си, ако…

Джеър запуши ушите си и изключи съзнанието си за останалото, което гномът щеше да му каже. Отново впери очи във видението във водите на басейна. Там беше видял образа на Брин, макар и изкривен. Това беше Брин, слязла в Мейлморд, привлечена от книгата Илдач, обладана по някакъв начин от магията, която трябваше да унищожи.

Той трябваше да отиде при нея. Той трябваше да се опита да й помогне, дори и да беше вече късно.

Стана и си спомни за последния подарък на Краля на Сребърната река.

— Един единствен път магията на твоята песента на желанията ще бъде използвана, за да породи не илюзия, а реалност.

Младежът от Вейл се пребори с безпомощността, страха и отчаянието и запя. Мелодията на песента се надигна в безмълвната тишина на пещерата, заля мълчанието и удави силните протести на Слантър. Загърби болката и умората. Остана само желанието. Той крещеше желанието си! Ярката бяла светлина на водите на басейна отново затрептя във въздуха над Извора на рая и отново водите изригнаха като гейзер и полетяха към небето.

Слантър залитна назад, ослепен и оглушен. Когато отново отвори очи, Джеър Омсфорд беше изчезнал в светлината.

ГЛАВА 45

В един момент на Джеър му се стори, че е напуснал себе си. Уж беше в светлината, пък беше излязъл от нея. Движеше се през материя и пространство като безтегловен дух и цялата земя се въртеше бясно около него. От това завихрено кълбо му се явяваха мимолетни образи. Слантър, втренчил смаян поглед в празния басейн, от който Джеър беше изчезнал. Гарет Джакс, вкопчен в битка на живот и смърт с червеното същество, лицето му неустрашимо, тялото му кървящо и разкъсано. Объркани гноми преследвачи, хукнали като обезумели да търсят натрапниците, които като по чудо им се бяха изплъзнали. Проснатият на пода на кулата с механизмите Хелт, тялото му прободено от мечове и копия. Форейкър и принцът на елфите — обкръжени от всички страни… Стига вече!

Той изкрещя думите. Изтръгна ги като нещо загнездило се като осил в мелодията на песента му. Образите се разпръснаха. Спусна се надолу. Краката му се носеха върху хлъзгавата повърхност на вика. Трябваше да стигне до Брин!

Под него гъстата непроходима растителност на Мейлморд се надигна. Виждаше как тъмната й гръд се повдига и отпуска като жива плът. Чуваше шум. Също като при вдишване и издишване. Отвратително свистене. Край него префучаваха стените на планината. Джунглата протягаше ръце. Май искаше да го погълне. Изпадна в паника. После потъна в Мейлморд. Зиналата й морда се затвори. Зловоние и мъгла. После нищо.

Джеър постепенно дойде на себе си. Около него непрогледна тъмнина. Черна като покров. Главата му замаяна. Премигна. Отново имаше светлина. Престанал беше да пада във водовъртежа на звуците на песента. Не потъваше и в черната паст на Мейлморд. Намираше се между каменните стени на кулата, която бе искал да стигне. Приличаше на онова, което беше видял във водите на басейна на Извора на рая.

— Брин — прошепна дрезгаво той.

Една фигура се обърна. Забулена в сенки и сивкав здрач. Стиснала в ръцете си дебела книга в метална обложка.

Брин. Изопачен образ на това, което сестра му беше навремето. Чертите изкривени до неузнаваемост. Деликатната прелест загрубяла. Бликащата жизненост застинала. Издялана от камък. Това беше тя сега. Призрак. Безцветна. Същински скелет. Прегърбена в сумрака. Джеър се вцепени от ужас. Какво й бяха направили?

— Брин? — отново я повика той. Гласът му трепереше.

Впримчена в страхотната сила на магията на Илдач, която се беше устремила да се слее с нейната магия, Девойката от Вейл не забеляза самотната фигура, застанала на отсрещната страна на стаята. Джеър я викаше. Звучен, познат глас. Брин трепна. Опълчи се срещу пластовете магия, които се усукваха около нея. Мъчеше се да достигне до разума, който беше избягал и се беше спотаил някъде в дълбините на душата й. Спомни си. Джеър! По дяволите, това беше Джеър!

Черната магия отново я стегна. Придърпа я коварно назад. Силата отново се надигна и я заля. Заличи спомена за онзи, който беше стоял пред нея и когото Девойката от Вейл беше разпознала. Върна я към съществото, в което Брин се беше превърнала. Съмнения и подозрения пробягаха през нея. Само за миг. После безжизненият глас на Илдач зашептя предупредително.

— Той е зло, дете на мрака. Една измама, на която Призраците Морди са вдъхнали живот. Пази се от него. Унищожи го.

Не, това е Джеър… той беше дошъл… кой знае как… Джеър…

— Той ще открадне силата, която е наша. Ще направи така, че да умрем.

Не, Джеър… беше дошъл…

Унищожи го, дете на мрака. Унищожи го.

Брин май не беше в състояние да си помогне. Съпротивата й отслабваше. Гласът й проплака. Сърцераздирателен вопъл. Джеър обаче беше забелязал внезапната омраза в очите на сестра си. Вече беше тръгнал. Пееше. Собствената му магия беше щит, докато се измъкваше от себе си и оставяше зад гърба си един образ. Въпреки това той не можеше да се спаси от нея. Звукът се взриви в гърлото на Брин, разби образа на парчета. Срути стената зад този образ. Застигна го и го повали на земята. Вдигнаха се облаци от прах и древната кула се олюля от удара.

Джеър бавно се надигна на колене, обгърнат от пушилката. В миг му се стори, че не беше използвал разумно третата магия. Уж всичко му беше толкова ясно, когато видя Брин във водите на Извора на рая. Тогава беше сигурен, че трябва да отиде при нея. Но сега? Какво трябваше да направи той сега, когато беше стигнал до нея? Тя се беше объркала. Точно както беше предсказал Кралят на Сребърната река. Сестра му беше станала неузнаваема, подвластна на черната магия на Илдач. И не само това. Имаше и нещо още по-страшно. Не само тя се беше променила. Променила се беше и магията на песента й на желанията. Тя се беше превърнала в ужасна сила, в оръжие, което Брин можеше да използва срещу него, без да знае кой е той, без изобщо да си го спомня. Какво трябваше да направи, за да й помогне, след като тя имаше намерение да го унищожи?

Джеър трябваше да реши проблема на момента. Стана. Аланон сигурно щеше да може да устои на такава сила. Роун щеше да бъде достатъчно бърз, за да я избегне. Малобройната група от Кълхейвън щеше да бъде достатъчно многочислена, за да я надвие. Само че сега той беше сам. От тях никой не беше останал жив. Всички бяха напуснали този свят. Нямаше никой от онези, които биха застанали до него. Единственият, който беше останал и на когото можеше да разчита, беше той самият.

Джеър бързо се измъкна от облаците дим и прах. Знаеше много добре, че ако можеше по някакъв начин да помогне на Брин, той трябваше да я отдели от Илдач.

Въздухът пред Младежа от Вейл се поразчисти и на няколко ярда от него се появи фигурата на Брин. В момента, в който я забеляза, запя. Тръпчив звук в тишината. Мелодията — прошепната молба. Брин, зовеше я песента. Книгата е прекалено тежка. Тежестта й е прекалено голяма. Пусни я, Брин. Остави я да падне!

Брин отпусна ръце. За части от секундата. Май се разколеба. Стори му се, че илюзията ще свърши работа и сестра му ще се освободи от Илдач. После измъченото й лице потъмня от гняв. Викът на песента й разтроши звука. Молбата на Джеър се разпиля на хиляди парчета.

Младежът от Вейл се олюля назад. Опита отново. Пак с илюзия. Илюзия за огън. Пламъци засвистяха около обложката на древната книга. Брин изпищя. Вой на ранено животно. После притисна книгата до себе си. Сякаш искаше да потуши огъня в собственото си тяло. Извърна глава. Очите й шареха. Тя го търсеше. Искаше й се да го открие и да използва магията срещу него. Искаше да го види унищожен.

Джеър отново смени мелодията. Този път създаваше илюзията за дим. Дим, който се носи на талази из стаята. Успя да я подведе, но много за кратко. Младежът от Вейл се плъзна край стените на кулата, опита се да я изненада от друга посока. Запя отново. Този път песента му беше шепот от мрака, тъмен и непрогледен. Трябваше да бъде по-бърз от нея. Не трябваше да я оставя да си поема дъх.

Шмугваше се в сенките на кулата като призрак. Атакуваше я с всички начини, които му бяха познати. С горещина и студ. С тъмнина и светлина. С болка. С гняв. Тя на два пъти го замери напосоки с магията си. Главозамайваща сила, която го отлепи от земята и разтърси. Тя като че ли се обърка. Изглеждаше несигурна. Сякаш не можеше да се реши да използва цялата сила, която беше насъбрала. Въпреки това притискаше силно Илдач до себе си, шепнеше й нещо беззвучно. Вкопчила се беше в книгата, сякаш тя беше изворът на жизнените й сили. Всички опити на Джеър да я освободи от книгата оставаха напразни.

Сега той не играеше игра, помисли мрачно Младежът от Вейл и си спомни яростното негодувание на Слантър.

Бързо губеше сили. Уморен от изнурителните усилия да стигне до Извора на рая и от огромното напрежение да използва продължително песента на желанията, той беше започнал да се изтощава. За разлика от Брин той не притежаваше силата на черната магия, която да го поддържа. Помъкваше се крадешком напред-назад в мрака и в сенките. Мъчеше се да направи пробив в отбраната на сестра си. Дишаше тежко и неравномерно. Силата му се изчерпваше.

Отчаян Джеър използва песента на желанията по същия начин, по който я беше използвал пред Съвета на джуджетата старейшини, за да създаде видението на Аланон. От падналата над порутената стая пушилка той издърпа друида — мрачен и внушителен, протегнал напред едната си ръка. Остави книгата на Илдач, Брин Омсфорд! — каза властно гърленият му глас.

Пусни я!

Девойката от Вейл залитна назад към олтара. Тя като че ли го беше разпознала. Задвижи устни и зашепна като обезумяла на Илдач. Сякаш нещо я предупреждаваше. После отново потъна някъде дълбоко в себе си. Вдигна високо над главата си книгата и песента й проехтя като гневен вой. Образът на Аланон се разби.

Джеър отново се шмугна невидим, обгърнат в шепот. Започваше да се отчайва. Нищо ли не можеше да помогне на Брин? Нищо ли не беше в състояние да й помогне да дойде отново на себе си? Какво трябваше да направи той? Младежът от Вейл трескаво се мъчеше да си спомни думите на стареца: „После хвърли Кристала на виденията и ще видиш отговора.“ Но какъв отговор беше видял? Опитал беше всичко, което му беше минало през ума. Използвал беше песента на желанията, за да създаде всички илюзии, които беше в състояние да предизвика. Какво още не беше опитвал? Замисли се. Илюзия! Не илюзия — а действителност! Изведнъж получи отговор на въпроса си.

Около Роун избухна червен огън, отразен от острието на Меча му срещу ужасяващата атака на Призраците Морди. Черните скитници вървяха приведени по каменните стълби на Кроуг, една виеща се редица от зловещи фигури, която се спускаше от скалите и крепостта горе, обгърната в дим и мъгла на сивия фон на следобедното небе. Пет-шест ръце се вдигнаха и пламъците се забиха с изумителна сила в планинеца. Той се олюля от удара. Кимбър приклекна зад него и закри лице и очи, за да се предпази от горещината и разхвърчалите се скални парчета. Яростният рев на Уиспър долетя от сенките в долната част на стълбата. Той се хвърли срещу черните фигури, които се опитваха да се промъкнат край него.

— Коглайн! — изрева отчаяно Роун, който се мъчеше да открие стареца сред огнените пламъци и дима, които се виеха около него.

Призраците Морди бавно си пробиваха път напред. Ужасно много бяха. Силата на черната магия беше неимоверно голяма. Нямаше да може да им се противопостави.

— Коглайн. По дяволите!

Загърната в плащ фигура се откъсна от сенките над него и се стрелна към младежа от Вейл. От двете й ръце изхвърчаше огън. Роун размаха като обезумял меча си, улавяше пламъците и ги отблъскваше. Черният скитник обаче беше стигнал почти над него и внезапно изсъска зловещо. Звукът на гласа му се извиси над експлозията. После Уиспър се спусна от укритието си, сграбчи черната фигура и я повали на земята. Блатният котарак и черният скитник потънаха в огнени пламъци и дим и изчезнаха от погледа.

— Коглайн! — изкрещя отново Роун.

Изведнъж старецът се появи от облаците дим. Бялата му коса се развяваше във всички посоки.

— Дръж се, чужденецо! Сега ще им покажа на тези черни същества огън, който наистина гори!

Зави като обезумял и хвърли срещу Призраците Морди шепа кристали, които заблестяха като обсидиан, докато се изсипваха върху черните фигури и попадаха в червените пламъци на огъня. Моментално се взривяваха и лумваха ослепително бели към небето. Оглушителен гръм разтресе планината. Една огромна част от Кроуг се разпиля на парчета и отнесе със себе си черните скитници.

— Изгорете, изчадия адови! — изкрещя ликуващият Коглайн. Само че никак не беше лесно Черните скитници да бъдат убити. Те се измъкнаха от пушилката и дима като черни сенки и от пръстите им отново забълва червен огън, който обгърна Коглайн. Старецът извика и изчезна. Пламъци се извиха около Роун и момичето, което той предпазваше. Призраците Морди хукнаха към тях. Планинецът нададе бойния вик на прадедите си и размаха абаносово черното острие на Меча. Улучи първите двама, и те мигновено се превърнаха в пепел. Останалите обаче продължаваха да напредват. Кривите им животински нокти сграбчиха меча и Роун залитна назад. Заобиколиха го от всички страни.

Изтощена от притока на черната магия в тялото и объркана от противоречивите чувства, които я разкъсваха, Брин стоеше пред олтара на подиума. Илдач се беше вкопчила здраво в нея. В стаята притъмня. Във въздуха се стелеха гъсти облаци прах. Нещото все още беше там, нещото, което я дразнеше и тормозеше, нещото, което беше приело образа на брат й Джеър. Тя искаше да го открие и унищожи, но едва ли щеше да успее. Магиите в нея бяха някак си незавършени и май нямаше да могат да се слеят. Тя и книгата бяха едно, знаеше го. Те бяха свързани. Гласът продължаваше да я уверява шепнешком, че е така. Шепнеше й за силата, която принадлежеше и на двете. Защо тогава й беше толкова трудно да задвижи тази сила?

— Ти се бориш срещу нея, дете на мрака. Ти й се противопоставяш. Отдай й се.

После въздухът около Брин се взриви. Магията на тази, към която тя се стремеше, избухна сред прахоляк и сумрак и стотици образи на брат й изпълниха стаята. Наобиколиха я отвсякъде. Те се промъкваха през полумрака към подиума, викаха името й. Тя се отдръпна изумена. Джеър! Ти наистина ли си тук? Джеър…?

— Те са зли, дете на мрака. Унищожи ги. Унищожи. Покорна на гласа на Илдач, макар някъде дълбоко в себе си да осъзнаваше, че това не е вярно, тя изстреля магията си. Звукът на песента на желанията заля стаята. Един по един образите се разпадаха пред очите й, сякаш тя убиваше Джеър отново и отново, унищожаваше го безброй пъти с всеки раздробен на парченца образ. Образите обаче продължаваха да се доближават. Онези, които бяха останали, непрестанно намаляваха разстоянието между тях, протягаха се към нея, докосваха я…

Девойката от Вейл изкрещя. Някакви ръце я обгърнаха. Ръце от плът и кръв, топли и живи. Пред нея стоеше Джеър. Той я прегръщаше. Съвсем истински беше, не въображаем образ, а живо същество. Говореше й чрез песента на желанията. В съзнанието й нахлуха образи. Образи от това, което брат й и тя бяха на времето и което бяха сега. Образи от детството им и след това — всичко, което навремето беше животът им и всичко, което беше сега. Брин видя Шейдската долина, скупчените сгради на общността, в която беше израсла. Облицованите с дъски къщи се смесваха с каменните колиби и бараки със сламени покриви, и хората, приключили всекидневната си работа, се готвеха да вечерят и да се отдадат на дребните удоволствия, които домашният уют и сладките приказки с близки и приятели предлагат. Страноприемницата ехтеше от шеги и смях, осветена от свещи и газени лампи. Ето го и домът й, потъналите в сянка пътеки и живият плет, оцветените от есенните багри стари дървета, пламтящи в потъващите зад хоризонта слънчеви лъчи. Едрото лице на баща й се усмихваше и й вдъхваше увереност, мургавите ръце на майка й се протягаха, за да я помилват по бузата. И Роун Лий беше тук, и приятелите й и… Една по една опорите, които бяха изтръгнати изпод краката й и така безпощадно натрошени, отново си идваха на мястото. Образите се втурваха ясни, приветливи и неимоверно пречистващи, излъчваха любов и сигурност. Брин се разплака и отпусна в прегръдките на брат си.

Гласът на Илдач заудря съзнанието й като камшик.

— Унищожи го! Унищожи го! Ти си детето на мрака.

Брин обаче не го унищожи. Залутана в калейдоскопа от образи, които връхлитаха и я потапяха в един дълбок кладенец на спомени, Девойката от Вейл усещаше, че предишната Брин отново се връща. Онази част от нея, която се беше загубила, възкръсваше. Веригите на магията, които я бяха оковали, започнаха да се разхлабват, да се отдръпват и да я освобождават…

Внезапно Илдач се разкрещя неистово.

— Не! Не трябва да ме пускаш! Трябва да ме държиш здраво. Ти си детето на мрака.

Не. Не е! Вече го чувстваше. Усещаше го чрез връзките на лъжите, с които книгата се опитваше да я накара да повярва. Тя не е дете на мрака!

Лицето на Джеър изплува пред нея като от гъста мъгла. В началото чертите му бяха размазани, после се проясниха и станаха реални. Той й говореше тихо:

— Аз те обичам, Брин. Обичам те.

— Джеър — прошепна тя.

— Направи това, за което, си изпратена тук, Брин — това, което Аланон ти каза, че трябва да направиш. Хайде, бързо.

Девойката от Вейл отново вдигна високо над главата си Илдач. Брин не беше детето на мрака, нито пък подвластна на Илдач, която й внушаваше това. Книгата й беше казала, че Девойката от Вейл ще бъде господарка на черната магия, но я беше излъгала. Никое живо същество не можеше да бъде господар на черната магия, а само неин роб. Не е възможно сливане на плът и кръв с черната магия, колкото и добри да са намеренията. Всяко използване на черната магия винаги завършваше с унищожение на онзи, който я е използвал. Сега тя го разбра ясно и долови внезапната паника, която се надигна в книгата. Илдач беше жива и можеше да усеща. Нека усеща тогава! Тя насмалко не я подчини на себе си, не изцеди жизнените й сокове, както беше направила с толкова много живи същества преди нея, насмалко не я превърна в същество, толкова зло и перверзно като Черните скитници, като Носителите на черепи преди тях, като самия Господар на мрака. Насмалко не я пусна по Четирите земи и при всички, които ги обитаваха, за да застеле отново всичко с мрак…

Брин захвърли гневно книгата. Тя се удари в пода с невероятна сила. Обложката се разби и изхвърча встрани. Страниците се разкъсаха и разхвърчаха във всички посоки.

После Брин Омсфорд използва песента на желанията. Изстрелваше звуците бързо, безпощадно, гневно. Силата на песента се вряза в останките от книгата и превърна Илдач в шепа прах.

В горния край на Кроуг, на скалите под Греймарк, Роун усети, как животинските нокти на Призраците Морди се отпуснаха като попарени с вряла вода. Загърнатите в плащ черни фигури се отдръпнаха рязко, запревиваха се и се загърчиха в конвулсии. От гърлата им се изтръгна вик на болка и ужас. По цялата дължина на Кроуг, която водеше до издатината, където се намираше Роун, Черните скитници се мятаха безпомощно като парцалени кукли.

— Роун! — изкрещя Кимбър и го издърпа бързо встрани. Черното същество, което беше начело на колоната, се беше втренчило с невиждащ поглед в мястото, където беше застанал планинецът.

От пръстите на призраците Морди и от забулените им лица се стрелкаха пламъци. После, един след друг, съществата на злото се разпаднаха, раздробиха се като разтрошени пръстени статуи и се разпиляха по скалната издатина. След секунди от тях не беше останало нищо.

— Роун, какво им се случи? — прошепна недоумяващо момичето.

Роун стана, все още стиснал здраво дръжката на меча на Дий. Поклати бавно глава. Във въздуха се виеше дим и се носеха скални отломъци. Нараненото тяло на Уиспър се появи като призрак иззад вдигналия се до облаците прахоляк.

— Брин — измърмори тихо планинецът в отговор на въпроса на Кимбър. — Това беше Брин.

После той усети първите земни трусове, които нагънаха вълнообразно повърхността на планината. Идваха от Мейлморд.

Напълно изтощена, Брин Омсфорд се беше втренчила в обгорения каменен под на кулата, където лежаха превърнати в ситен прах останките на Илдач.

— Ето го твоето дете на мрака — прошепна горчиво Брин. Лицето й беше обляно в сълзи.

Дълбок силен трус раздруса кулата. Пропълзя от дълбините на земята и се разля към старите стени. Камък и дърво започнаха да се огъват и пропукват, да пропадат от вибрациите, които се мъчеха да ги изтръгнат от земята. Брин вдигна рязко глава и затвори очи. Върху лицето й се изсипа порой от прах и пръст.

— Джеър…? — опита се да извика тя.

Брат й обаче се измъкваше от нея. Плът и кръв се размазаха в мъглявината и той отново се превърна във видение. На лицето на Младежа от Вейл беше изписано недоверие и той сякаш се опитваше да й каже нещо. Призрачната му фигура се поспря колебливо в здрача на кулата и после изчезна.

Покрусена, Брин се загледа след него. Огромни каменни късове се изсипваха около нея. Знаеше, че не може да остане повече в кулата. Черната магия на Илдач беше унищожена и всичко, създадено от нея, умираше.

— Аз обаче ще живея! — прошепна възбудено Девойката от Вейл.

Зави се плътно в наметалото, обърна се и тичешком излезе от празната стая.

ГЛАВА 46

Сребристата светлина лумна ярко над водите в басейна на Извора на рая и разтревоженият Слантър отново отстъпи назад. Последва взрив — златисто сияние, лъчисто и ослепително като първия проблясък на зората, надничаща иззад мрака на отиващата си нощ. Припламна в гъстите сенки на пещерата, разпиля хиляди бели искри и изчезна.

Слантър премигна и отново погледна към каменния басейн. На ръба му, посърнал и изтощен, стоеше Джеър Омсфорд.

— Момче! — извика угриженият гном, въздъхна с облекчение и се втурна към Младежа от Вейл.

Пребит от умора Джеър залитна.

— Не успях да я извадя от състоянието й, Слантър — прошепна той. — Какво ли не опитах, но магията се оказа по-силна. Принуден бях да я оставя там.

— Хайде, хайде. Замълчи и си поеми дъх — смъмри го Слантър. — Седни ей тук.

Гномът помогна на Джеър да седне и го подпря на стената. Младежът от Вейл вдигна към него очи:

— Слязох в Мейлморд, Слантър — или поне част от мен беше там. Използвах третата магия, онази, която Кралят на Сребърната река ми даде, за да помогна на Брин. Тя ме изведе в светлината, а после и от мен самия. Слязох в черната дупка, където видях сестра си в Кристала на виденията. Тя беше там, в една кула, държеше Илдач. Но книгата я беше променила, Слантър. Тя се беше превърнала в нещо…, ужасно…

— Хайде, успокой се, момче. Ела на себе си. — Гномът улови погледа му. — Намери ли начин да й помогнеш?

Джеър кимна и преглътна с мъка:

— Тя беше променена, но знаех, че ако успеех да стигна до нея, ако успеех да я докосна, и тя да ме докосне, — тя щеше да се оправи. Използвах песента на желанията, за да й покажа кой съм, да й покажа, какво означава тя за мен… да й покажа, че я обичам! — Преглъщаше сълзите си. — И тя унищожи Илдач. Превърна я в пепел! Но когато го направи, кулата започна да се разпада и нещо се случи на магията. Не бях в състояние да остана с нея. Не можех да я взема със себе си. Опитах се, но нещата се развиха толкова бързо. Дори не успях да й кажа какво става! Тя просто… изчезна, а аз се озовах отново тук…

Отпусна глава между коленете си. Задушаваше се от ридания. Слантър го хвана с грубите си ръце и го стисна силно.

— Направил си всичко, което е било по силите ти, момче. Направил си всичко, което си можал. Не трябва да се обвиняваш, че не си направил нещо, което не си бил в състояние да направиш. — Поклати глава. — По дяволите, просто не знам как изобщо си останал жив! Мислех си, че си станал жертва на магията! И през ум не ми минаваше, че пак ще те видя! После той прегърна възбудено Джеър и прошепна:

— Знаеш ли, в теб има много повече мъжество, отколкото в мен. Много повече.

Отдръпна се, смутен от импулсивната си реакция и промърмори нещо от рода, че никой от тях не знаел какво точно прави в цялата тази бъркотия. Тъкмо щеше да каже още нещо, когато трусовете се подновиха — поредица от дълбоки, силни тътнежи, които разтърсиха планината из основи.

— Сега пък какво става? — възкликна той, като хвърли поглед през рамо към тунела, по който бяха дошли.

— Това е Мейлморд — отвърна веднага Джеър и мигновено скочи на крака. Раната в рамото му запулсира и го заболя от рязкото движение. Хвана се за гнома, за да не падне. — Слантър, трябва да се върнем за Брин. Тя е сама там долу. Трябва да й помогнем.

Гномът му се ухили:

— Разбира се, момче. Ти и аз. Ще я измъкнем. Ще влезем в тази проклета дупка и ще я намерим! Хайде, облегни се на рамото ми и се дръж здраво.

С отпусналия се върху него Младеж от Вейл, гномът се запъти обратно през пещерата към стълбата, по която бяха дошли. Над земята беше паднал здрач, а слънцето беше потънало над върховете на планината. Угасващата светлина се промъкваше на тънки струйки през пукнатините на скалата и се смесваше със сенките на здрача. Двамата продължаваха да вървят упорито. Грохотът не заглъхваше и злокобно им напомняше, че времето тече. Скални късове и буци пръст се сипеха около тях и вдигаха прахоляк, който се стелеше като мъгла в неподвижния въздух на вечерта. От далечината долетя глухо боботене. Прозвуча като гръм, който предвещаваше буря.

Най-после излязоха от черния отвор на скалата. Отново бяха върху скалната издатина, която се спускаше към Кроуг. Видяха луната. На изток кадифеното небе беше осеяно със звезди. Земята беше изпъстрена от сенки с различна форма и големина. Те се готвеха да погълнат и последните остатъци от бледнеещата светлина, като разлети върху бял лист мастилени петна.

Сред сенките и полумрака лежеше Гарет Джакс.

Джеър и Слантър останаха като втрещени. После го доближиха. Майсторът на бойните изкуства се беше подпрял на група скали. Облеченото му в черно тяло беше покрито с рани и кървеше. Продължаваше да стиска в ръка тънкия си меч. Очите му бяха затворени. Приличаше на заспал. Слантър коленичи до него.

— Мъртъв ли е? — прошепна Джеър. Изненада се, че успя да намери сили да произнесе въпроса.

Гномът стоя наведен известно време, после се отдръпна. Кимна бавно с глава.

— Да, момче, мъртъв е. Най-после е намерил нещото, което е успяло да го убие. Нещото, което му е било равностоен съперник. — Гласът на гнома трепна. Като че ли не можеше да повярва на очите си. — Той беше прекалено упорит и прекалено търпелив, за да дочака този момент, нали?

Джеър не отговори. Припомняше си моментите, в които Майсторът на бойните изкуства беше спасявал живота му. Измъквал го беше от положения, от които никой друг не би могъл да измъкне. Гарет Джакс, неговият закрилник.

Щеше да се разплаче, ако можеше, но вече не му бяха останали сълзи.

Слантър застана на колене и се загледа в неподвижното тяло.

— Винаги съм се чудел как ли ще изглежда това, което би могло да го убие — промърмори гномът. — Допускам, че е било нещо, създадено от черната магия. Не би могло да бъде създание на този свят. Не и при такъв майстор като него. Обърна се и се огледа неспокойно.

— Интересно какво ли е станало с червеното същество? Земята се раздруса и грохотът се разнесе по цялата долина.

— Той го е унищожил, Слантър. Гарет Джакс го е направил на пух и прах. Когато Илдач беше превърната в пепел, черната магия си го е взела обратно.

— Какво, пък. Нищо чудно да е станало точно така.

— Точно така е станало. Това е била битката, към която той се беше стремил цял живот. Тя беше всичко за него. Единственият смисъл в живота му. Той никога не би я загубил.

Гномът го погледна остро:

— Само че не си сигурен, че е било така, нали момче? Не си сигурен, че той е бил равностоен противник за това същество.

Джеър кимна унило.

— Напротив, Слантър, сигурен съм. Убеден съм. Той беше достоен противник на всекиго. Той беше най-добрият.

Мълчаха дълго. После и гномът кимна.

— Знаеш ли, и аз така си мисля — каза уверено той.

Планината отново се разтърси. Дълбините на скалата отново забоботиха. Слантър хвана Джеър за рамото и го обърна към себе си:

— Не можем да останем, момче. Веднага трябва да открием сестра ти.

Джеър хвърли последен поглед на неподвижното тяло на Майстора на бойните изкуства и се насили да откъсне очи от него:

— Сбогом, Гарет Джакс — прошепна той.

Гномът и Младежът от Вейл стигнаха бързо до пътеката Кроуг и се заспускаха по нея.

Брин прекоси на бегом потъналата в мъгла джунгла на Мейлморд, най-после откъснала се от кулата на Илдач. Долината се раздираше от дълбок тътен, трусове, които се предаваха чак до върховете на планината наоколо. Черната магия беше напуснала земята. А след като тя си беше отишла, Мейлморд не можеше да оцелее. Повдигането и отпускането на дишането, свистенето, което шепнеше за неестествения й живот, беше спряло.

Къде съм? Мислите на Брин се блъскаха като обезумели в главата й, очите й шареха трескаво върху сгъстяващите се сенки. Какво беше станало с Кроуг?

Знаеше, че е безвъзвратно загубена. Загубена беше в момента, в който беше избягала от кулата. Нощта се беше спуснала над долината и тя се намираше в гробище, в което всички знаци изглеждаха еднакви и нито една алея не показваше накъде води. През плетеницата от клони и лози пред нея, тя можеше да види силуета на скалите, които ограждаха черната дупка, но долната част на Кроуг тънеше в тъмнина. Мейлморд се беше превърнала в един непроходим лабиринт и тя беше попаднала в капана й.

Девойката от Вейл се чувстваше изтощена. Силите й бяха изцедени от дългото използване на песента на желанията и от продължителното слизане в черната дупка. Имаше усещането, че се е загубила, а магията вече не й позволяваше да има поглед върху нещата. Цялата долина около нея се тресеше, предупреждение за гибелта на Мейлморд и на всичко в нея. Единствено духът на Девойката от Вейл се беше запазил силен й само благодарение на този дух тя продължаваше да върви и да търси изход за спасение.

Земята под краката й хлътна рязко, толкова неочаквано, че тя изпадна в паника. Брин се препъна и насмалко не падна. Мейлморд се разтваряше. Продънваше се под самата нея. Сега вече знаеше, че ще я отнесе заедно със себе си.

Спря и се опита да поеме въздух. Нямаше смисъл да продължава да върви. Тичаше безцелно, без път и без посока, като сляпа. Дори и прехвалената магия на песента на желанията, ако решеше да я използва, нямаше да й помогне. Защо я изостави Джеър? Защо си отиде? Отчаянието я заля и тя се почувства предадена. Отчаяние и безразсъден гняв. Тя обаче се опита да се пребори с обладалите я чувства. Знаеше, че са безсмислени и неоправдани. Джеър никога не би я напуснал, освен ако не беше принуден да го направи. Това, което го беше довело при нея, го беше върнало обратно.

Дали пък представата й за Джеър не е била превратна или пък онова, което беше видяла и изпитала, не е било реално? Нищо чудно всичко да е било нещо, което тя, в момент на умопомрачение, беше сънувала.

— Джеър — проплака безпомощно тя.

Ехото на вика й се сля с боботенето и изчезна. Почвата под краката й продължи да пропада.

Брин събра всичката си решителност, цялата си упоритост, обърна се и продължи да върви. Престанала беше да тича. Прекалено уморена беше за това. На мургавото й лице се изписа твърдост и непоколебимост и тя изхвърли всичко от мозъка си, освен необходимостта да движи непрестанно краката си. Няма да се предава. Ще продължава да върви. Когато силите я напуснат, ще започне да пълзи. Но ще продължи да се движи.

Изведнъж от мрака се спусна една сянка — огромна и призрачна. Тя се приближаваше към Брин и Девойката от Вейл извика ужасена. Огромна мустаката муцуна се отърка в тялото й, а блестящите кръгли очи премигнаха дружелюбно. Това беше Уиспър! Тя се отпусна с благодарност върху огромното тяло на котарака, прегърна го и се разплака на глас. Уиспър беше дошъл да я отведе!

Блатният котарак се обърна и веднага тръгна, като я повлече след себе си. Тя го стисна с една ръка за косматия врат и се затътри след него. Движеха се през лабиринта на умиращата джунгла. Около тях тътнежите са засилиха и трусове разтърсваха земята. Появиха се пукнатини, от които изригна като гейзер пара. Тя смърдеше отвратително. От ограждащите долината скали се откъсваха огромни парчета и се сгромолясваха в мрака.

Въпреки това те успяха да стигнат невредими до Кроуг. Огромният котарак се заизкачва по стъпалата на стълбата. Брин го следваше по петите. Тътенът стана оглушителен. Кроуг се огъна от ужасните трусове, които следваха на кратки интервали. Брин залитна и падна на колене. Под нея камъкът запука и се разцепи. Големи парчета от стълбата се откъсваха и падаха с трясък в черната дупка. Не още, крещеше тя беззвучно. Не, докато не съм се освободила напълно! Гърленият рев на Уиспър се извисяваше над грохота и тя полагаше максимум усилия, за да не изостава от огромния котарак. Под тях гигантските дървета се разцепваха, сякаш бяха сухи клонки. Бледата светлина на залеза се стопи, когато слънцето потъна зад хоризонта и цялата земя потъна в мрак.

И ето че скалната издатина отново беше пред очите й. Девойката от Вейл стъпи на нея и извика на тъмните фигури, които я доближаваха. Прегърнаха я, изтеглиха я от разклатените стъпала и от пропастта. Кимбър я галеше и целуваше. Луничавото й лице грееше от щастие, очите й, пълни със сълзи. Коглайн сумтеше и мърмореше нещо под носа си, бършеше лицето й с мръсен парцал. И Роун беше там. Продълговатото му лице изпито, изтерзано и наранено, но сивите му очи искряха от любов. Притискаше я силно в прегръдките си и шепнеше името й. Едва тогава Девойката от Вейл разбра, че е спасена.

Няколко минути по-късно Джеър и Слантър, които се спускаха тичешком от Извора на рая по Кроуг, втурнали се в едно отчаяно търсене на Брин, налетяха на тях. Изгледаха се изумени и възкликнаха с облекчение. Брин и Джеър отново бяха в прегръдките си.

— Ти беше този, който дойде при мен в Мейлморд — прошепна сестра му, докато разрошваше косата на брат си. Усмихна се през сълзи. — Ти ме спаси, Джеър.

Джеър я отблъсна нежно, за да не издаде смущението си. Роун ги доближи и ги прегърна.

— По дяволите, тигре, ти май трябваше да си във Вейл! Нищо ли не изпълни от това, което ти беше наредено?

Слантър се отдръпна предпазливо. Загледа ги с нескрито подозрение. Прегърнати, тримата се доближиха до хърбавия старец, момичето и огромната котка и ги разцелуваха щастливи.

— Ама че странна компанийка — изсумтя гномът под нос.

Тътнежите от дълбините на долината проехтяха в планината и цялата пътека се срина от силата на трусовете. Кроуг се строполи шумно в черната дупка и изчезна. Всички на скалната издатина се втурнаха към ръба й и надникнаха надолу в тъмнината. Луната и звездите бяха изрисували светли паяжини в мрака. Мейлморд започна да потъва. Хлътваше все по-надолу и по-надолу. Земята я поглъщаше като плавун. Почвата, скалите и умиращата растителност се разпаднаха и изчезнаха. Сенките се удължиха и уплътниха. Накрая не се виждаше и следа от това, което беше допреди малко.

Само за секунди Мейлморд беше заличена от лицето на земята.

ГЛАВА 47

Настъпи есента. Багрите на сезона оцветиха земята и тя се оживи под ласката на слънчевите лъчи. В горите на Източната земя беше ясен прохладен ден. Чард Раш ромолеше по пътя си от планината Волфсктааг, а небето беше безбрежно синьо. Падналата сутринта слана беше оставила мокри петна в гъстата трева, втвърдената земя и покритите с мъх скали по бреговете на реката и се смесваше с пръските на разпенените води на реката.

Брин се спря на брега и се опита да събере мислите си. Минала беше цяла седмица, откакто малката група приятели се беше завърнала от Рейвънсхорн. След унищожаването на Илдач и изчезването на черната магия и на всичкото зло, което тя беше сторила, гномите преследвачи, които бяха отбранявали Греймарк, бяха избягали отново в планинските части и в гористите местности дълбоко в Анар. Върнали се бяха при племената, от които са били взети. Останали сами сред развалините на изоставената крепост Брин, Джеър и приятелите им откриха телата на човека от границата Хелт, на джуджето Елб Форейкър и на принца на елфите Еден Елеседил. Погребаха ги и ги оставиха да почиват в мир. Само Гарет Джакс остана там, където беше намерил смъртта си, защото след срутването на Кроуг пътят до Извора на рая беше пресечен. Може би точно така и трябваше да бъде — Майсторът на бойните изкуства да бъде оставен там, където никой друг простосмъртен не би могъл да стигне: Нищо чудно Гарет Джакс да не се чувстваше по-различно в смъртта, отколкото в живота.

Онази нощ те пренощуваха в гората под Греймарк. Тогава Брин каза на останалите за обещанието, което беше дала на Аланон — когато унищожи Илдач и завърши диренето си, да се върне при него. Сега, когато беше дошъл краят на дългото пътуване, тя трябваше да го открие за последен път. Все още имаше въпроси без отговори и неща, които трябваше да научи.

Всички тръгнаха с нея — брат й Джеър, Роун, Кимбър Бо, Коглайн, блатният котарак Уиспър, дори и гномът Слантър. Върнаха се обратно през Рейвънсхорн, заобиколиха планината от юг покрай пущинаците на тресавището Оулдън, отново прекосиха Тофър ридж, навлязоха в горите на Дарклин Рийч, после пресякоха долината Хартстоун и следваха лъкатушещия път на Чард Раш на запад, докато стигнаха долчинката, в която Аланон беше водил последната си битка. Всичко това продължи една седмица и вечерта на седмия ден те спряха да пренощуват в края на долчинката.

На сутринта Брин стоеше сама в утринния хлад, загледана във водите на реката. Зад нея другите се бяха скупчили в дъното на долчинката и чакаха мълчаливо. Не бяха я придружили до брега. Тя беше пожелала така. Това беше нещо, което Девойката от Вейл трябваше да направи сама.

— Как ще го призова? — чудеше се тя. Дали да не запея? Дали не трябва да използвам магията на песента на желанията, за да разбере, че съм тук? Или той ще дойде сам, знаейки, че го чакам…?

Като че ли в отговор на въпросите й водите на Чард Раш утихнаха пред нея. Повърхността им стана гладка като стъкло. Гората наоколо се смълча. Дори далечният бумтеж на водопада заглъхна и изчезна. Водите бавно се раздвижиха. Покриха се с вълнички, разпениха се и закипяха. Въздухът се изпълни с един единствен ясен, мелодичен звук.

После от Чард Раш се появи Аланон. Мършавото му тяло се извиси — изправено, загърнато в черен плащ. Вървеше през водите на езерото с високо вдигната глава, скрита в гънките на качулката, черните му очи сурови и проницателни. Не приличаше на Бремен, когато старецът беше излязъл от водите на Рога на пъкъла. Тялото изглеждаше по-скоро плътно, отколкото прозрачно. Не беше обгърнат от мъглата, която се беше носила около духа на баща му и го нямаше плащът на смъртта, в който беше загърнат старецът. Та той е като жив, изведнъж си помисли Брин, сякаш изобщо не беше умирал.

Друидът се приближи до нея и спря. Увисна във въздуха над водите на реката.

— Аланон — прошепна Девойката от Бейл.

— Чаках те да дойдеш, Брин Омсфорд — отговори той тихо. Тя се вгледа по-внимателно в него. Сега забеляза слабото проблясване на водите на реката през тъмната му дреха. Те потрепваха леко и тя се увери, че той наистина беше умрял. Пред нея стоеше само духът му.

— Всичко свърши, Аланон — каза тя и установи, че й е трудно да говори. — Илдач е унищожена.

Скритата в качулка глава се наклони леко.

— Унищожена от магията на елфите, придобила форма и цвят благодарение на песента на желанията. Но и от още нещо, Девойко от Вейл, от една още по-могъща сила — от любовта, Брин. От любовта, която брат ти изпитва към теб. Той те обича страшно много, затова не се провали, въпреки че дойде твърде късно.

— Да, Аланон. И от любов.

— Спасителка и унищожителка. — Черните му очи се присвиха. — Силата на магията те превърна и в двете и ти сама се увери колко коварна може да бъде тази сила. Толкова непреодолима е съблазънта и толкова трудно е да не й се поддадеш. Предупреждавах те много пъти, но моите предупрежденията се оказаха недостатъчни. Подведох те много лошо.

Тя поклати рязко глава:

— Не, Аланон, не ти ме подведе. Аз сама се подведох.

Друидът вдигна ръка изпод плаща си и Брин забеляза, че тя беше прозрачна. Можеше да вижда през нея.

— Нямам много време, затова слушай внимателно, Брин Омсфорд. Не съм разбирал всичко, което е трябвало от черната магия. Самозаблуждавал съм се — точно както ти каза Гримпонд. Знаех, че магията на песента на желанията би могла да бъде това, за което баща ми ме беше предупредил — едновременно благословия и проклятие — поради което онзи, който я притежава, може да се превърне както в спасител, така и в унищожител. Ти обаче имаш разум и сърце. Затова реших, че опасността не е чак толкова голяма, след като притежаваш тези две качества. Явно не съм разбирал истината за Илдач. Не съм разбирал, че истинската опасност от черната магия за онези, които я притежават, е че тя може да излезе извън тях, които са създадени да я използват. Защото истинската опасност винаги е била самата книга, защото винаги тя е покварявала всички, които са искали да използват магията, още от времето на Господаря на магиите до появата на Призраците Морди. Всички са били подвластни на Илдач, всички са се превръщали в нейни слуги. Само че Илдач не е била един неодушевен сборник от страници и корици, в който е била записана черната магия. Тя е била жива — едно зло, което било способно да превърне в извършител на своите цели всеки, който се е блазнил от силата му и се е стремял да я притежава.

Аланон се наведе ниско. Слънчевите лъчи прозираха през краищата на черния му плащ, сякаш платът беше протрит.

— Още от самото начало ми се искаше да разбереш истината. Само че за тази цел ти трябваше да бъдеш подготвена. Всеки път, когато използваше магията на песента на желанията, ти все повече се блазнеше от силата на магията. Усещаше, че има нещо нередно, че продължаваш да използваш магията, и въпреки това ти беше принудена да я използваш. Не бях до теб, за да ти обясня какво става. Когато слезе в Мейлморд, ти вече беше нещо много подобно на всички, които се бяха превърнали в роби на книгата, в нейни слуги. Започнала беше да вярваш, че това е в реда на нещата. Точно това беше целта на книгата. Тя искаше да те накара да се чувстваш като едно цяло с нея. Дори силата на Призраците Морди беше нищожна в сравнение с твоята, защото те, за разлика от теб, не бяха родени с магията. В теб Илдач беше открила средство, което можеше да й даде далеч по-могъща сила от всички, които й бяха служили — дори и от Господаря на магиите.

Брин гледаше друида онемяла. Не можеше да повярва на ушите си.

— Значи тя не ме е излъгала, когато ми каза, че ме е чакала, че има връзки, които ни свързват.

— Изкривена полуистина — поправи я Аланон. — По дух ти се беше доближила много до онова, което тя търсеше, за да може да те убеди в това, което казва. Тя можеше да те убеди, че ти наистина си дете на мрака на собствените си страхове.

— Но песента на желанията би могла да ме превърне в такава…

— Песента на желанията можеше да те превърне във… всякаква.

Брин се поколеба.

— И все още може?

— Да, все още може. Винаги ще може.

Загърнатата в плаща фигура се доближи още до нея. На девойката от Вейл й се стори, че ще я притегли към себе си. Вместо това мършавото лице се вдигна и погледна над нея.

— Моята смърт беше предсказана в Рога на пъкъла. Сигурно беше, че ще напусна този свят. Но с унищожаването на Илдач черната магия също трябва да изчезне. Колелото на историята се върти и вековете минават. Баща ми най-после е свободен. Върнал се е при онези, които толкова дълго са го отхвърляли. Вече не е обвързан с мен, нито с думата си, която е дал на расите на Четирите земи.

Забулената в качулка глава отново се наведе към нея:

— Сега и аз си отивам. След мен няма да дойде нито един друид. Сега обаче техният завет е твой.

— Аланон — прошепна тя и поклати глава.

— Чуй ме, девойко от Вейл. Това стана чрез кръвта ми, която поставих върху челото ти и чрез думите, които тогава ти казах. Ти си носител на завета, който беше поверен на мен, а преди това на моя баща. Не се страхувай от това, което той означава. Нищо лошо няма да ти се случи заради него. Последната магия живее в теб и в брат ти, в кръвта на рода ви. Тя ще си остане там, на сигурно и защитено място. Няма да бъде нужна през века, който идва. Магията няма да бъде необходима в следващия век. Расите ще имат по-добър и по-искрен съветник.

Само че трябва да се внимава. Ще дойде време, много, много далечно, след много поколения на още неродени Омсфордови, когато някой отново ще изпита нужда от магията. Времето не се различава по нищо от всички други неща. Колелото на историята отново ще се завърти. Тогава заветът, който ти оставям, ще бъде необходим и потомството на рода Шанара отново ще бъде призовано, за да го изпълни. Запази този завет за света, който някога ще бъде.

— Не, Аланон, не искам това…

Той вдигна рязко ръка и я накара да замълчи.

— То вече е сторено, Брин Омсфорд. Направих с теб това, което баща ми е направил с мен. Аз избрах теб — дете на моя живот.

Девойката от Вейл го гледаше безмълвно. В погледа й се четеше отчаяние.

— Не се страхувай — прошепна той.

Тя кимна безпомощно:

— Ще се опитам.

Аланон започна да отстъпва назад. Черната му фигура се отдалечаваше бавно. Светлината прозираше все по-ярко през него.

— Изтръгни магията от себе си, Брин. Никога не я използвай пак. Вече няма нужда от нея. Бъди спокойна.

— Аланон — извика тя.

Той се носеше над Чард Раш. Водите на реката леко помътняха под него.

— Не ме забравяй — каза той тихо.

Потъна в реката, надолу в сребристите й води. Изчезна. Чард Раш отново се развълнува.

Брин стоеше на брега и не откъсваше очи от водата. Сълзи бликнаха в очите й.

— Никога няма да те забравя — прошепна тя. После се обърна и отдалечи.

ГЛАВА 48

Така магията изчезнала от Четирите земи, а приказките за друидите и Паранор се превърнали в легенда. Известно време мнозина твърдели, че друидите са били живи същества от плът и кръв, които обикаляли из Четирите земи като простосмъртни. Имало и малцина, които уверявали, че магията не е била измислица, а нещо действително, че между доброто и злото магьосничество наистина се е водила ужасна борба. С течение на годините обаче броят на вярващите намалявал и накрая не останал почти никой, който да вярва.

Сутринта, в която Аланон изчезна завинаги от света на хората, членовете на малката група си казаха сбогом и се разделиха. Всеки тръгна за собствената си земя.

— Ще ми липсваш, Брин Омсфорд — каза тъжно Кимбър. — Ще липсваш и на дядо. Нали, дядо?

Коглайн пристъпваше нервно от крак на крак и кимна утвърдително с глава, без да поглежда Девойката от Вейл:

— Да, донякъде — призна той неохотно. — Със сигурност обаче няма да ми липсва целия този ужас. Не и това. Е, не мога да си изкривя душата и да отрека, че изживяхме няколко чудесни приключения, момиче. Заради тях ти наистина ще ми липсваш. Гномите паяци и Черните скитници и всичко останало. Почти като едно време…

Старецът млъкна, а Брин се усмихна:

— И вие двамата ще ми липсвате. Уиспър също. Дължа живота си както на вас, така и на него. Ако той не беше слязъл в Мейлморд да ме открие…

— Уиспър усещаше, че имаш нужда от него — заяви уверено Кимбър. — Иначе нямаше да пренебрегне предупреждението ти. Той просто е усещал, че помощта му е нужна. Струва ми се, че между вас съществува особена връзка, по-различна от връзката, създадена чрез песента.

— И все пак не ми идвай на гости, преди да си ме предупредила — внезапно се намеси Коглайн. — Чакай аз да те поканя. Човек не може да се изтърсва в нечий дом току-така, без да е бил поканен!

— Дядо — въздъхна Кимбър, усмихна се и погледна стареца. — Мисля да остана известно време с дядо и Уиспър в Хартстоун. Доста дълго бях далеч от дома. Домъчня ми за долината.

Брин се доближи до нея и я прегърна.

— И на мен ми домъчня за дома, Кимбър. Някой ден обаче ние отново ще се срещнем.

— Винаги ще ми бъдеш приятелка, Брин. — В очите й бликнаха сълзи и тя бързи скри лице в рамото на Девойката от Вейл

— И ти моя — прошепна Брин. — Сбогом, Кимбър. Благодаря ти.

Роун се сбогува с Кимбър и се доближи до Уиспър. Големият блатен котарак седна на задните си лапи и кръглите му сини очи се загледаха с любопитство в планинеца.

— Знаеш ли, не бях прав за теб, котарако — промърмори неохотно младежът. Замълча за миг. — За теб това може би е без значение, но за мен не е. Ти спаси и моя живот. — Гледа известно време Уиспър, после обърна очи към останалите. — Обещах си да призная това, ако извади Брин от черната дупка. Въпреки това се чувствам като идиот. Стоя тук и говоря на една котка… По дяволите…

Роун млъкна. Уиспър се прозя сънливо и показа всичките си зъби.

Застанал встрани от тях Джеър също се чувстваше като идиот, изправен пред Слантър, объркан и задушаван от чувствата си.

— Виж какво, момче — изръмжа грубо и нервно гномът. — Я не се вживявай чак толкова много. Просто го кажи. Сбогом. Кажи го.

Джеър разтърси упорито глава:

— Не мога, Слантър. Не е достатъчно. Ти и аз бяхме заедно още от самото начало — още от момента, в който те изиграх със змиите и те затворих в онази дървена кофа.

— Не ми припомняй това, ако обичаш! — измърмори гневно гномът.

— Само ние останахме, Слантър — опитваше се да обясни Джеър. Помисли си как тръгнахме, ти, аз и останалите. Тях обаче вече ги няма. Останахме само ти и аз. — Младежът от Вейл поклати глава. — Толкова много неща се случиха. Не мога да изтрия всичко от паметта си само с едно „сбогом“.

Слантър въздъхна:

— Хайде, стига. Говориш така, сякаш се виждаме за последен път. Какво ти става? Да не би да си мислиш, че и аз ще свърша като тях? Я се стегни! Знам как да се грижа за себе си. Помни това, ясно ли е? Нищо лошо няма да ми се случи. Сигурен съм, че и на теб няма да ти се случи нищо лошо! Кълна се! Умееш да се измъкваш от трудни положения като същински дявол!

Джеър неволно се усмихна:

— Приемам го почти като комплимент, след като излиза от твоята уста. — Младежът от Вейл пое дълбоко въздух. — Ела с мен, Слантър. Ела в Кълхейвън и им разкажи какво се случи. Трябва да го чуят от теб.

— Не, момче. — Гномът наведе грубото си лице и поклати глава. — Никога не бих се върнал там. Още много години гномите няма да бъдат желани в Долен Анар, независимо от причините. Не, сега мястото ми е в граничните райони. Поне засега.

Джеър кимна. Двамата замълчаха неловко.

— Довиждане, Слантър. До следващата ни среща.

Младежът от Вейл доближи гнома и го прегърна. Слантър се поколеба, после го потупа грубо по рамото:

— Е, момче, времето, което прекарахме заедно не беше чак толкова лошо, нали?

Дълго не можа да откъсне очи от младежа.

Мина повече от седмица, докато Брин, Джеър и Роун стигнат до Шейдската долина и тръгнат по покритата с чакъл пътека, водеща до дома на Омсфордови. Беше късен следобед. Слънцето вече се беше скрило зад хълмовете. Гората беше обгърната в сенки и сумрак. В спокойния есенен въздух от разпръснатите наоколо къщи долитаха гласове. Окапали листа шумоляха сред високата трева.

Прозорците на къщата вече светеха.

— Брин, как ще обясним всичко това? — попита Джеър за стотен път.

Минаха край сливата, която беше останала без листа и в този момент вратата се отвори широко. Еритрия се втурна към тях:

— Уил, те се върнаха! — викна тя през рамо и се завтече да прегърне децата си и Роун. Миг след това се появи и Уил Омсфорд. Той целуна Брин и Джеър и подаде сърдечно ръка на Роун.

— Изглеждаш малко уморена, Брин. — установи тихо той. — Май докато сте били в Лий, ти и брат ти изобщо не сте спали?

Брин и Джеър се спогледаха, а Роун се усмихна мило и заби поглед в земята.

— Как мина пътуването ви на юг, татко? — побърза да смени темата Джеър.

— За щастие успяхме да помогнем на много хора. — Уил Омсфорд се вгледа внимателно в сина си. — Работата ни задържа по-дълго, отколкото възнамерявахме. Затова не можахме да минем през Лий да ви видим. Едва снощи се върнахме.

Брин и Джеър отново се спогледаха. Този път баща им го забеляза веднага.

— А сега някой от вас ще благоволи ли да ми каже кой беше онзи старец, когото бяхте изпратили при нас?

Брин го изгледа смаяно:

— Какъв старец?

— Старецът с известието, Брин.

Джеър се намръщи:

— Какво известие?

Този път се намеси Еритрия. В очите й се четеше недоволство:

— Един старец дойде при нас в селцето Кайпра, далеч на юг. Каза, че е от Лий. Донесе ни бележка. В нея пишеше, че сте отишли в планините и няма да се върнете няколко седмици, затова да не се притесняваме. Баща ти и аз се учудихме, че бащата на Роун е използвал този толкова стар човек като куриер, но…

— Брин! — прошепна Джеър стъписай.

— Стори ми се познат. Имах чувството, че и преди го бях виждал — отбеляза изведнъж Уил.

— Брин, не съм изпращал никакъв… — започна да обяснява Джеър и после се спря. Всички бяха втренчили очи в него. — Чакайте… само за минутка… не мърдайте оттук… само… един момент — изломоти той и префуча край тях. — Веднага се връщам.

Втурна се в къщата, прекоси коридора и влезе в кухнята. Отправи се направо към камината и се спря до третата ниша с полици. Отмести каменната плоча и протегна вътре ръка.

Пръстите му напипаха камъните на елфите и познатата кожена торбичка.

Остана изумен. После взе камъните и се запъти към останалите, които го чакаха на пътеката. Усмихна се и показа торбичката и съдържанието й на смаяните Брин и Роун.

Последва дълго мълчание. После Брин хвана майка си с едната ръка, а баща си с другата:

— Майко. Татко. Мисля, че е най-добре да влезем у дома. — Девойката от Вейл се усмихна. — Джеър и аз имаме да ви казваме нещо.