Молитвената песен

ГЛАВА 1

В четирите земи сезоните се сменяха. Късното лято бавно отстъпваше пред настъпващата есен. Отминали бяха дългите, спокойни дни на средата на годината, в които жегата забавяше хода на живота и човек оставаше с чувството, че има достатъчно време за всичко. Все още беше горещо, но дните бяха започнали да се скъсяват, влажният въздух да се изсушава и споменът за неотложност да се пробужда. Смяната на годишните времена беше очевидна във всичко наоколо. В горите на Шейдската долина листата бяха започнали да променят цвета си.

Брин Омсфорд спря до една от цветните лехи, които очертаваха двете страни на главната пътека към дома, и погледът й за миг се загуби сред тъмночервените листа на хвърлящия сянка клен. Той беше огромен, с широк и чепат ствол. Брин се усмихна. Старото дърво й навяваше множество спомени от детството и тя импулсивно го доближи.

Брин беше висока девойка — по-висока от родителите си и брат си Джеър. Висока беше почти колкото Роун Лий. И въпреки че стройната й фигура изглеждаше крехка, тя беше яка като всички тях. Джеър естествено би възразил, но само защото му беше трудно да преглътне факта, че е по-малкият. В крайна сметка момичето си е момиче, смяташе той.

Брин докосна нежно грапавия ствол на клена и го погали. Вдигна глава към преплетените му клони и дългите черни коси се разпиляха назад и откриха лицето й. Ако в този момент някой я видеше, той безпогрешно щеше да познае чие дете е. Преди двадесет години Еритрия изглеждаше като дъщеря си — същата мургава кожа, същите черни очи и нежни женствени черти. Единственото, което Брин не беше наследила от майка си, беше темпераментността. Тя се беше предала на Джеър. По характер Брин приличаше на баща си — невъзмутима, самоуверена и дисциплинирана. Преди време Уил Омсфорд се беше опитал да определи различията в характерите на децата си — поводът беше една по-осъдителна постъпка на Джеър. Тогава баща им беше отбелязал доста огорчен, че братът е готов да направи всичко, сестра му също, само че не преди да го обмисли. На Брин и досега не й беше ясно към кого беше насочен упрекът.

Отпусна ръце. Спомни си времето, когато беше пяла на клена песента на желанията. Тогава беше малка и изпробваше магията на елфите върху дървото. Беше средата на лятото и с песента на желанията тя превърна характерното за сезона зелено на листата в характерното за есента тъмночервено. Детското й мозъче не виждаше нищо лошо в това. Та червеният цвят е толкова по-красив от зеления. Баща й побесня. Минаха почти три години, докато дървото се възстанови от пораженията, които Брин беше нанесла върху нормалните му функции. Това беше последният път, когато тя и Джеър бяха използвали магията в присъствието на родителите си.

— Брин, моля те, помогни ми да до опаковам багажа. Викаше я майка й. Девойката погали още веднъж стария клен и се запъти към къщи.

Баща й не вярваше напълно в магията на елфите. Преди малко повече от двадесет години той използвал дадените му от друида Аланон камъни на елфите, за да закриля избраната от елфите Амбърл Елеседил при издирването на Огъня на живота. След като използвал магията на елфите се променил. Усетил го още тогава, макар и да не разбрал как станало това. Всичко се изяснило едва след раждането на Брин, а по-късно и на Джеър. Предизвиканата от магията промяна щеше да се проявява не чрез Уил Омсфорд, а чрез децата му. Те щяха да носят в себе си видимите ефекти на магията — те, а може би и много бъдещи поколения на Омсфордови, въпреки че все още не можеше да се докаже, че са носители на магията на песента на желанията.

Брин я нарече песен на желанията. Пожелаеш си нещо, пееш за него и то е твое. Поне така й се стори, когато за пръв път откри, че притежава тази сила. Малка беше, когато разбра, че с песента си може да влияе на поведението на живите същества. Можеше да променя цвета на листата на стария клен. Можеше да успокои разгневено куче. Можеше да накара дива птица да кацне на ръката й. Можеше да се превръща в част от всяко живо същество — или да превърне всяко живо същество в част от себе си. Не знаеше как го постига. То просто се получаваше. Пееше, мелодията и думите се лееха както винаги, без предварително обмисляне, без предварителна подготовка — сякаш това беше най-естественото нещо в света. Винаги осъзнаваше какво пее, но го пееше безгрижно, в плен на чувства, които не можеше да опише. Те я понасяха, увличаха и потапяха пак в нещо нейно, но някак си ново и желанието й се превръщаше в действителност.

Това беше дар на магията на елфите — или може би проклятие. Поне баща й каза така, когато откри, че тя го притежава. Брин разбра, че дълбоко в себе си той се плаши от това, което камъните на елфите можеха да направят и от това, което усещаше, че му бяха направили.

След като Брин накара кучето им да гони опашката си, докато то едва не издъхна, и направи така, че една цяла зеленчукова градина повехна, баща й взе окончателно решение. Скри камъните на елфите, за да не може никой вече да ги използва. Веднъж, преди няколко месеца, Брин забеляза на лицето на Джеър доста самодоволна усмивка. Той естествено за нищо на света нямаше да си признае, но Брин знаеше колко трудно е да се скрие нещо от брат й. Заподозря го, че е открил скривалището на баща им.

Роун Лий я посрещна на входната врата. Той беше висок и строен. Ръждиво кестенявата му коса беше пристегната през челото с широка панделка и падаше свободно върху раменете му. Дяволитите му сиви очи се присвиха закачливо:

— Няма ли най-после да ми помогнеш? Върша цялата домакинска работа, а дявол да го вземе, дори не съм член на семейството!

— Докато си тук, би трябвало да бъдеш — смъмри го тя. — Какво още има да се върши?

— Ами трябва да изнесем този багаж. Това е всичко.

В предверието бяха струпани кожени куфари и чанти с различна големина. Роун взе най-големите и каза:

— Мисля, че майка ти има нужда от теб в спалнята.

Тръгна по пътеката и Брин се запъти към спалните в задната част на къщата. Родителите й се приготвяха за обичайното есенно пътуване в намиращите се на юг от Шейдската долина общности. Обикновено липсваха от дома най-малко две седмици. Малко лечители притежаваха способностите на Уил Омсфорд, а на петстотин мили в околностите на Вейл не можеше да се намери нито един. По тази причина два пъти годишно, през пролетта и през есента, баща й пътуваше до околните села и помагаше на хората, които се нуждаеха от познанията му. Еритрия винаги го придружаваше и беше достойна негова асистентка. Тя бе почти колкото него добра в лечението на болните и страдащите. Те двамата не бяха длъжни да правят това и естествено не биха го правили, ако не бяха толкова добросъвестни. Други на тяхно място не биха си давали този труд. Но родителите на Брин имаха силно развито чувство за дълг. Те двамата бяха лечители и отдаваха живота си на тази професия със съответната сериозност и отговорност.

Докато родителите й изпълняваха милосърдната си дейност, Брин оставаше да се грижи за Джеър. Този път Роун Лий беше слязъл от планините и щеше да им прави компания.

Когато Брин влезе в спалнята, майка й я погледна, усмихна се и отметна назад дългата си черна коса. В този момент тя не изглеждаше много по-стара от Брин:

— Знаеш ли къде е брат ти? Ние сме почти готови за път.

Брин поклати глава:

— Мислех, че е с татко. Мога ли да ти помогна с нещо?

Еритрия кимна, прегърна Брин през раменете и я привлече към себе си на кревата:

— Искам да ми обещаеш нещо, Брин. Не искам да използвате песента на желанията, докато ни няма с баща ви. Нито ти, нито брат ти, разбра ли?

Брин се усмихна:

— Аз вече изобщо не я използвам — очите й изучаваха мургавото лице на майка й.

— Знам. Но Джеър не е престанал, макар да си въобразява, че аз не го подозирам. Във всеки случай баща ти и аз не искаме да я използвате, докато ни няма. Нито веднъж. Ясно ли е?

Брин се поколеба. Баща й знаеше, че магията на елфите е част от децата му, но според него това не беше нито хубаво, нито необходимо. Вие сте достатъчно интелигентни и надарени, им беше казвал неведнъж. Не са ви нужни номера или хитрости, за да доказвате себе си. Бъдете такива, каквито сте и каквито можете да бъдете, без да използвате песента на желанията. Еритрия повтаряше като ехо съветите на баща им, но по-добре от него разбираше, че децата им не биха ги изпълнили, ако преценяха, че могат да ги пренебрегнат.

За съжаление Джеър рядко проявяваше благоразумие. Брат й беше едновременно импулсивен и отчайващо вироглав. Колкото до използването на песента на желанията той беше склонен да прави точно това, което му доставя удоволствие, стига да му се разминава безнаказано.

И все пак магията на елфите действаше по различен начин при Джеър…

— Брин?

Гласът на майка й я откъсна от мислите:

— Мамо, не виждам какво лошо има, че Джеър иска да се забавлява с песента на желанията. Та това е просто една игра.

Еритрия поклати глава:

— Дори една игра може да бъде опасна, ако се използва неразумно. Освен това отдавна трябваше да ви е станало ясно, че магията на елфите никога не е безопасна. Слушай ме внимателно. Ти и брат ти вече сте достатъчно големи, за да се нуждаете от напътствията на родителите си. Но някой и друг съвет от време на време никога не е излишен. Не искам да използвате песента на желанията, докато ни няма. Тя привлича вниманието. Обещай ми, че няма да я използваш и няма да позволяваш и на Джеър да я използва.

Брин кимна с глава:

— Притесняваш се заради слуховете за Черните Призраци, нали? — Тя беше чула историите. Напоследък всички в страноприемницата ги разказваха. Черни Призраци — създадени чрез черна магия, без лица, които се появявали безшумно изневиделица. Някои твърдяха, че Господарят на магиите и творенията му отново са се върнали. — Затова ли се безпокоиш?

— Да. — Майката се усмихна на досетливостта на дъщерята. — А сега ми обещай!

Брин й отвърна усмихнато:

— Обещавам.

И все пак цялата тази работа й се струваше нелепа.

Доопаковаха и натовариха багажа за половин час и родителите й бяха готови да потеглят. Джеър се появи от страноприемницата с кутия с любимите на майка му сладкиши, които й даде на прощаване. После се сбогуваха.

— Не забравяй какво ми обеща, Брин — прошепна майка й, когато я целуна по бузата и я притисна до себе си.

Старите Омсфордови се качиха във фургона и бавно потеглиха по прашния път.

Брин ги наблюдава, докато изчезнаха в далечината.

Същия следобед Брин, Джеър и Роун Лий отидоха на разходка в горите на Вейл и се прибраха късно у дома. Слънцето беше започнало да потъва зад хоризонта на Вейл и следобедните сенки на дърветата се удължаваха с приближаването на вечерта. Щяха да бъдат в селото след час, но те толкова често бяха минавали по същия този път, че можеха да откриват пътеките и в тъмнината на нощта. Вървяха бавно и безгрижно и се наслаждаваха на един отминал прекрасен есенен ден.

— Искате ли утре да отидем за риба? — подхвърли Роун. Усмихна се на Брин. — При такова чудесно време е без значение дали ще уловим нещо или не.

Младежът беше най-възрастният от тримата и вървеше най-отпред. Износената и очукана ножница на Меча на Лий висеше на гърба му и се очертаваше леко под ловното наметало. Наследникът на трона на Лий го бил използвал преди много години и той отдавна беше загубил предназначението си. Но Роун винаги се беше възхищавал от старото оръжие, носено от прадядо му Мениън Лий при издирването на Меча на Шанара. Когато бащата забеляза благоговението на сина си към него, му го даде като малък символ на титлата принц на Лий, въпреки че Роун беше по-малкият син. Брин го погледна и се намръщи:

— Ти май си забравил нещо. Утре ще трябва да се занимаем с домакинската работа, както обещахме на татко. Какво ще кажеш по въпроса?

Той сви безгрижно рамене:

— Ще оставим работата по къщата за някой друг път. Тя няма да ни избяга.

— Мисля, че трябва да проучим периферията на Вейл — намеси се Джеър Омсфорд. — Той беше мършав и жилест, с елфски черти като баща си — тесни очи, полегати вежди и леко заострени уши, които се подаваха изпод кичури буйна руса коса. — Струва ми се, че трябва да видим дали няма някакви следи от Призраците Морди.

Роун се изсмя:

— Я кажи какво знаеш за Скитниците, тигре? — Това беше галеното име, с което той се обръщаше към Джеър.

— Ами едва ли нещо повече от теб, предполагам. Ние във Вейл слушаме същите истории, каквито и вие в планините — отговори младежът, — Черни Скитници, Призраци Морди — същества, които се появяват тихомълком от тъмнината. В страноприемницата говорят непрекъснато за тях.

Брин погледна осъдително брат си:

— Това са само празни приказки.

Джеър хвърли поглед на Роун:

— А ти какво мислиш по въпроса?

Брин се изненада, когато планинецът сви рамене и каза:

— Кой знае. Може да е права, но може и да не е.

Изведнъж тя се ядоса:

— Роун, та подобни истории се разказват още от времето, когато Господарят на магиите е бил унищожен и в нито една от тях няма капчица истина. Какво те кара да допускаш сега, че в тях има нещо вярно?

— Не знам дали има. Просто мисля, че те не трябва да се пренебрегват напълно. Нима сте забравили, че по времето на Ший Омсфорд не са вярвали в приказките за Носителите на черепи, докато не станало прекалено късно?

— Точно затова мисля, че трябва да поразгледаме околностите — настоя Джеър.

— И с каква точно цел — упорстваше Брин и гласът й стана по-суров. — Само за да открием нещо толкова опасно като тези същества, за които се говори? И какво ще направиш тогава, ще извикаш на помощ песента на желанията ли?

Джеър се изчерви:

— Ако се наложи, ще го направя. Бих могъл да използвам магията.

Тя го прекъсна рязко:

— Магията не е нещо, с което човек може да си играе, Джеър. Колко пъти трябва да ти го повтарям?

— Просто исках да кажа, че…

— Много добре знам, какво искаше да кажеш. Въобразяваш си, че песента на желанията може да направи всичко за теб, но за съжалеше, грешиш, по-добре си спомни съвета на татко да не използваме магията. Някой ден тя ще те вкара в ужасна беда.

Брат й я погледна изненадано:

— Какво толкова те вбесява?

Брин наистина се беше ядосала и осъзнаваше, че гневът, й беше безсмислен:

— Съжалявам — извини се тя. — Обещах на майка да не използваме песента на желанията, докато тя и татко не са у дома. Вероятно, затова се разтревожих, когато предложи да търсим следи от Призраците Морди.

В сините очи на Джеър проблясваха гневни искри:

— Кой ти дава право да обещаваш подобно нещо от мое име, Брин?

— Никой, но мама…

— Майка ни не разбира…

— По дяволите, спрете! — Роун Лий вдигна умолително ръце. — Препирните ви ме карат да се чувствам щастлив, че съм отседнал в страноприемницата, а не в къщата заедно с вас. Хайде да забравим всичко това и да решим какво ще правим утре. Ще ходим ли за риба или не?

— Отиваме за риба — прие предложението му Джеър.

— Отиваме за риба — съгласи се Брин. — Но след като отхвърлим малко работа по къщата.

Известно време вървяха мълчаливо. Брин продължаваше да мисли за все по-силното пристрастяване на Джеър да използва песента на желанията. Майка й беше права. Брат й не пропускаше възможността да изпробва песента. За разлика от сестра си той смяташе, че опасността не е чак толкова голяма, защото при него тя действаше по различен начин. Брин беше убедена, че песента на желанията наистина променя външния вид и поведението, а за Джеър то не беше нищо друго, освен илюзия. Когато той използваше магията само се създаваше впечатлението, че нещата се случват. Това му даваше по-голяма свобода на действие и го окуражаваше да експериментира. Правеше го тайно, но въпреки това го правеше. Дори и Брин не беше много сигурна докъде бе стигнал в опитите си.

Следобедът отмина и настъпи вечерта. Пълната луна изгря като фар на източния хоризонт. На небето заблещукаха звезди. С приближаването на нощта въздухът бързо започна да се захлажда и да се насища със свежото ухание на гората и с тежкия мирис на вехнещи листа. Жуженето на насекомите и пърхането на нощните птици огласяха всичко наоколо.

— Мисля, че трябва да отидем за риба в Рапахаладран — заяви внезапно Джеър.

Никой не му отговори веднага.

— Не знам — проговори най-после Роун. — Бихме могли да отидем на езерата във Вейл.

Брин погледна изпитателно планинеца. Стори й се, че е угрижен.

— Само не и за планинска пъстърва — упорстваше Джеър. — Освен това ми се иска да прекараме една-две нощи в Дълн.

— Можем да направим това и във Вейл.

— Във Вейл ще се чувстваме като в задния двор на страноприемницата — отбеляза Джеър и в гласа му се прокрадна леко раздразнение. — В Дълн има няколко места, които не сме проучвали досега. От какво толкова те е страх?

— Не ме е страх от нищо — опита да се защити планинецът. — Просто си мислех… Всъщност, защо не обсъдим това по-късно. Иска ми се да ви кажа какво ми се случи на път за насам. Едва не се загубих. Това куче вълча порода…

Брин поизостана. Все още беше озадачена от неочакваното нежелание на Роун да отидат макар и на кратко пътешествие до Дълн. Толкова често бяха правили такива пътешествия. Наистина ли извън Вейл имаше нещо, от което трябваше да се страхуват? Намръщи се, като си спомни тревогата в гласа на майка й. А сега и Роун. За разлика от нея планинецът не отрече като неверни слухове разказите за Призраците Морди. Напротив, беше необичайно резервиран. Обикновено Роун се присмиваше на подобни истории и ги отхвърляше като измишльотини, също като нея. Защо този път не реагира така? Може би имаше някаква причина да вярва, че приказките не трябва да се отминават с присмех, помисли си тя.

След половин час светлините на селото започнаха да проблясват през дърветата на гората. Вече се беше стъмнило и ярката луна осветяваше пътеката, която водеше надолу към котловината, със сгушеното в нея селце, и постепенно се разширяваше в път. Вече виждаха къщите и чуваха гласовете на обитателите им. Брин усети първите признаци на умората. С какво удоволствие щеше да се пъхне в леглото и да се отдаде на съня!

Минаха през центъра на Шейдската долина край старата страноприемница, която поколения на фамилията Омсфорд бяха притежавали и управлявали. Тя все още беше собственост на семейството, но след смъртта на Ший и Флик то не живееше там. Сега за страноприемницата се грижеха приятели на Омсфордови, които си поделяха печалбите и разноските с родителите на Брин. Тя знаеше, че баща й никога не се беше чувствал удобно там. Никога не му е било приятно да върти този бизнес. Той искаше да води свой собствен живот и предпочиташе да бъде Лечител вместо съдържател на хан. Само Джеър проявяваше интерес към живота в хана и обичаше да ходи там, за да слуша разказите на пътниците, които минаваха през Шейдската долина — разкази за наситени с емоции приключения, които допадаха на неспокойния дух на младежа от Вейл.

Тази вечер в страноприемницата цареше оживление. Около масите и дългия бар бяха насядали пътници и жители на селото, които се смееха и шегуваха в хладната есенна вечер на чаша бира. Роун се усмихна на Брин и поклати глава. Явно никой не искаше денят да приключи скоро.

След малко стигнаха до дома на Омсфордови — измазана с хоросан каменна постройка, сгушена сред дърветата на малко възвишение. Изминали бяха половината от водещата към входната врата пътека, покрита с калдъръм и оградена с жив плет, когато Брин внезапно спря.

Прозорецът на стаята в предната част на къщата светеше.

— Някой от вас да е оставял лампата да гори, когато излязохме сутринта? — попита тя тихо, въпреки че знаеше отговора.

И двамата поклатиха отрицателно глава.

— Може би някой е наминал да ни види — предположи Роун.

Брин го погледна:

— Къщата беше заключена.

Изгледаха се мълчаливо и усетиха как безпокойството започва да ги завладява. Джеър обаче не се притесни:

— Е, хайде да влезем и да видим кой е вътре — каза той и продължи напред.

Роун го хвана за рамото и го спря:

— Чакай, тигре. Дай да не бързаме толкова много.

Джеър отмести ръката му, хвърли поглед към светлината и отново погледна Роун:

— Ама ти какво? Да не би да мислиш, че вътре ни чака някой от Скитниците?

— Спрете най-после с глупостите си — избухна Брин.

— Много мило от тяхна страна, че са запалили лампата, за да ни предупредят — отбеляза Роун иронично.

Отново погледнаха осветения прозорец, без да знаят какво да правят.

— Е, какво? Тук ли ще прекараме нощта? — запита най-накрая Роун, протегна ръка и извади меча на Лий. — Я да хвърлим едно око вътре. Вие стойте зад мен. Ако нещо се случи, идете до страноприемницата и извикайте помощ. — Поколеба се за миг и добави: — Не искам да кажа, че нещо непременно, ще се случи.

Продължиха по пътеката. Когато стигнаха до входната врата, спряха и се ослушаха. В къщата беше тихо. В антрето беше тъмно като в рог. В края на късия коридор се процеждаше малко снопче жълта светлина. Поколебаха се за миг, после влязоха в предната стая. Тя беше празна.

— Е, тук поне няма Призраци Морди… — каза Роун. — Нищо, освен…

Така и не довърши изречението си. Една огромна сянка се появи от салона и се очерта в идващата отзад светлина. Беше мъж, повече от седем фута висок, загърнат в черен плащ. Спуснатата назад качулка разкриваше мършаво лице, загрубяло и сурово, сякаш изсечено от камък. Главата и лицето бяха обрасли с твърда черна коса и брада, тук-там прошарени с посивели кичури. Но тримата останаха най-потресени от очите — дълбоко хлътнали и пронизващи изпод огромните вежди, сякаш виждаха всичко, дори и това, което беше скрито.

Роун Лий бързо изтегли меча си и тогава странникът подаде ръка изпод плаща и я вдигна.

— Няма да имаш нужда от него.

Планинецът се поколеба, изгледа другия в тъмните очи и после отпусна меча. Брин и Джеър стояха замръзнали на местата си, неспособни нито да се обърнат и да избягат, нито да отронят дума.

— Няма от какво да се страхувате — каза странникът с дълбок гърлен глас.

Думите му не ги успокоиха напълно, но те се поотпуснаха, когато видяха, че тъмната фигура не направи опит да ги доближи. Брин погледна брат си и видя, че Джеър наблюдава напрегнато странника, сякаш се мъчи да разгадае нещо. Непознатият погледна младежа от Вейл, после Роун и накрая Брин.

— Никой ли не може да ме познае? — измърмори тихо той.

След кратко мълчание Джеър внезапно кимна с глава:

— Аланон! — възкликна той възбудено. — Ти си Аланон!

ГЛАВА 2

Брин, Джеър и Роун седнаха с Аланон на масата в столовата. Доколкото им беше известно, вече двадесет години никой не го беше срещал. Уил Омсфорд беше един от последните, който го беше виждал. Но всички знаеха историите за него. Загадъчен мрачен странник, пътешествал до най-отдалечените краища на Четирите земи. Той беше философ, учител и историк на расите — последният от учените друиди, напътствали расите след унищожаването на стария свят в изграждането на процъфтяващата сега цивилизация. Преди повече от седемдесет години именно Аланон беше повел Ший, Флик и Мениън Лий да издирват легендарния Меч на Шанара, необходим за унищожаването на Господаря на магиите. Същият този Аланон беше отишъл при Уил Омсфорд в Сторлок, където човекът от Вейл усвоявал уменията на лечител. Той го беше убедил да стане водач и защитник на момичето елф Амбърл Елеседил в издирването на силата, необходима да възвърне живота на умиращото дърво Елкрис, за да стане възможно освободените в Западна земя зли духове отново да бъдат затворени. Те знаеха разказите За Аланон. Знаеха и още нещо. Всяка поява на друида означаваше беда.

— Изминах дълъг път, докато те намеря, Брин Омсфорд — каза тихо и уморено високият мъж. — Едно пътешествие, което не мислех, че ще успея да завърша успешно.

— Защо ме търсиш? — попита Брин.

— Защото ми трябва песента на желанията. — Момичето от Вейл и друидът се наблюдаваха известно време мълчаливо. — Странно — въздъхна той. — Преди не осъзнавах, че предаването на магията на елфите на децата на Уил Омсфорд може да има такава далечна цел. Възприемах го само като страничен ефект от използването на камъните на елфите, който не би могъл да се избегне.

— Какво искаш от Брин? — прекъсна го Роун намръщено. Това, което чу, никак не му хареса.

— И бъди малко по-ясен за песента на желанията — добави Джеър.

Аланон не откъсваше очи от Брин:

— Баща ти и майка ти не са тук, нали?

— Не. Няма да ги има най-малко две седмици. Лекуват болните в селата на юг от Вейл.

— Не разполагам с две седмици. Не мога да си позволя да изгубя дори два дни — прошепна огромният мъж. — Трябва да говорим сега и ти трябва да решиш, какво ще правиш. Опасявам се, че този път баща ти няма да ми прости, ако направиш правилния от моя гледна точка избор.

Брин веднага разбра какво има предвид друида:

— Искаш да дойда с теб, така ли? — попита тихо тя.

Той не отговори на въпроса й и продължи:

— Искам да ти кажа за опасността, която е надвиснала над Четирите земи — едно зло, което в никакъв случай не е по-малко от злото, срещу което се изправиха навремето Ший Омсфорд, а после и баща ти. — Подпря ръце на масата и се наведе към нея: — В древността, преди появата на расата на човека, е имало същества, които използвали добри и лоши магии. Сигурен съм, че си чувала за това от баща си. Този свят си отишъл с появата на Човека. Злите същества били заключени зад стените на Забраняващото, а добрите изчезнали с еволюцията на расите — всички, с изключение на елфите. От онези времена обаче останала книга, която била съхранена. Книга за черната магия, за една толкова ужасна сила, от която дори магьосниците елфи се плашели. Нарича се Илдач. Произходът й не е ясен, дори и сега. Изглежда се е появила в началото на зараждането на живота. Злите сили в света я използвали, докато най-после елфите успели да я вземат. И въпреки че знаели силата й, някои магьосници елфи не устояли на изкушението и започнали да се ровят в тайните й. Това ги погубило. Останалите решили да я унищожат, но тя ненадейно изчезнала преди да могат да сторят това. Заговорило се, че после била използвана от време на време през вековете, но никой не успял да го докаже. — Аланон се намръщи. — По-късно Великите войни разрушили стария свят. В продължение на две хиляди години съществуванието на човека било принизено до най-ниското му равнище. Едва когато друидите свикали Първия си съвет в Паранор бил направен опит да се съберат знанията на древността, за да могат те да бъдат използвани в помощ на новия свят. Всичките учения, съхранени през вековете било писмено, било по памет, били представени на Съвета. Целта била да се разгадаят тайните на стария свят. За съжаление не всичко запазено било Добро. Сред изнамерените от друидите книги била и Илдач. Тя била открита от амбициозен млад друид на име Брона, който притежавал блестящ ум.

— Господарят на магиите — вметна тихо Брин.

Аланон кимна утвърдително:

— Той станал Господар на магиите, когато силата на Илдач го покварила. Черната магия погубила и него, и последователите му. Те са застрашавали съществуванието на расите близо хиляда години. Брона и последователите му бяха унищожени едва когато Ший Омсфорд успя да овладее силата на Меча на Шанара. — Замълча. После продължи:

— Илдач обаче отново изчезна. Търсих я в развалините на Планината на черепите, след като кралството на Господаря на магиите беше разрушено. Не успях да я открия. Реших, че е изчезнала завинаги. Помислих си, че е погребана завинаги. Тя обаче била открита от секта последователи на Господаря на магиите — хора, бъдещи магьосници от човешката раса, който не са били изложени на силата на Меча на Шанара, в резултат, на което не са били унищожени заедно с Господаря. Все още не знам как, но те успели да открият мястото, където Илдач била скрита, и я върнали в света на хората. Отнесли я навътре в леговището си в Източната земя и далеч от очите на представителите на различните раси започнали да се ровят в тайните на магията. Това станало преди повече от шестдесет години. Никак не е трудно да се досетиш в какво са се превърнали.

Брин пребледня. Наведе се напред и попита:

— Да не би да искаш да кажеш, че всичко започва отначало? Че се е появил друг Господар на магиите и че има други Носители на черепи?

Аланон кимна:

— Тези хора не са друиди като Брона и последователите му, нито пък са се покварили за същия период от време като тях. Но магията извращава всички, които си пъхат носа в нея и се опитват да я овладеят. Разликата е в в начина, по който са се променили. Всеки път промяната е различна. Брин сви рамене:

— Не разбирам.

— Всеки път е различно — повтори Аланон. — Магията, добра или зла, се нагажда към този, който я използва и обратното — този, който използва магията, се приспособява към нея. Миналия път създадените от допира й същества летяха…

Изречението увисна във въздуха. Тримата, които го слушаха, се спогледаха.

— А сега? — попита Роун.

Черните очи на Аланон се присвиха:

— Този път злото ходи.

— Призраци Морди! — извика рязко Джеър.

Аланон кимна с глава:

— Гномски израз за „Зъл Скитник“. Те са същото зло под друга форма. Илдач ги е моделирала по същия начин, както Брона и последователите му. Превърнала ги е в жертви на магията, в слуги на силата. Те не принадлежат вече на света на хората, предадени са на царството на мрака.

— Значи все пак слуховете не са слухове, а истина — измърмори Роун Лий. Сивите му очи потърсиха очите на Брин. — Не съм ви казвал досега, защото не исках да ви тревожа ненужно, но минаващи през Лий пътници ми довериха, че ходещите Призраци са дошли на запад от Сребърната река. Затова когато Джеър предложи да прекараме ден-два извън Вейл…

— Призраците Морди са стигнали чак дотам? — прекъсна го бързо Аланон, силно разтревожен. — Кога е станало това, принц на Лий?

Роун се позамисли:

— Преди няколко дни, може би. Точно преди да дойда във Вейл.

— Значи има по-малко време, отколкото предполагах. — Бръчките на челото му станаха още по-дълбоки.

— Но какво правят тук? — полюбопитства Джеър.

Аланон повдигна мрачното си лице:

— Подозирам, че търсят мен.

В стаята настъпи гробна тишина. Друидът ги наблюдаваше изпитателно.

— Слушайте внимателно. Крепостта на Призраците Морди се намира навътре в Източната земя, високо в планина, наречена Рейвънсхорн. Тя е солидна и стара. Построена е от тролите през Втората война на расите. Нарича се Греймарк. Разположена е на върха на стена от върхове, които ограждат дълбока долина. Илдач е скрита точно в тази долина. — Пое дълбоко въздух и продължи: — Преди десет дни бях край долината. Твърдо бях решен да навляза в нея, да взема книгата от скривалището й и да я унищожа. Книгата е източникът на силата на Призраците Морди. Ако тя бъде унищожена, те ще загубят силата си и вече няма да има заплаха. А тази заплаха, чуйте само какво ще ви кажа за тази заплаха. Призраците Морди не са стояли със скръстени ръце след премахването на Господаря им. Преди шест месеца граничните войни между гномите и джуджетата избухнаха отново. Години наред двете нации се борят за горите на Анар, така че първоначално никой не се изненада от подновяването на войните. Но този път характерът на борбата е съвсем различен и почти никой не знае за това. Гномите се направляват от Призраците Морди. Гномските племена, разпръснати и победени след провала на Господаря на магиите, отново са били поробени от черната магия. Този път те са подвластни на Призраците. Магията дава на гномите сила, каквато те не биха притежавали без нея. По тази причина след възобновяването на граничните войни джуджетата са изтласквани все по на юг. Неотдавна черната магия започна да замърсява и трови водите на Сребърната река. Земята, която те напояват, започна да умира. Когато тя умре напълно, джуджетата също ще умрат и цялата Източна земя ще бъде окончателно погубена. Елфите от Западната земя и граничните жители на Кълхейвън се притекоха на помощ на джуджетата, но помощта им е недостатъчна, за да прекрати ефекта от магията на Призраците. Само унищожаването на Илдач може да спре това, което става.

Внезапно се обърна към Брин:

— Помниш ли разказите на баща си, разказвани му от неговия баща, който пък ги е чувал от Ший Омсфорд, разказите за настъплението на Господаря на магиите в Южната земя? Когато злото дойде, всичко потъна в мрак. Над земята надвисна сянка и всичко под нея повехна и загина. Под тази сянка не вирееше нищо, което не беше част от злото. Сега всичко започва отново, този път в Анар, девойко от Вейл. — Отмести погледа си от нея и продължи. — Преди десет дни стоях на стената на Греймарк с намерението да открия и унищожа Илдач. Тогава открих какво са направили Призраците Морди. С помощта на магията те са създали в долината гора сред тресавище, която да предпазва книгата. На езика на магьосничеството това се нарича Мейлморд — издигната от злото преграда, която смазва и поглъща всичко, което се опитва да влезе във владението му, а не е част от него. Разберете, тази жестока гора живее, диша, мисли. Нищо не може да премине през нея. Опитах се, но дори и относително голямата сила, която притежавам, не беше достатъчна. Мейлморд ме отблъсна и Призраците Морди разбраха за присъствието ми. Започнаха да ме преследват, но успях да се спася. И сега ме издирват, след като знаят…

Изведнъж млъкна. Брин хвърли поглед на Роун. Лицето му помръкна още повече.

— Но ако те издирват, те в крайна сметка ще дойдат тук, нали? — възползва се планинецът от моментното прекъсване на разказа.

— Да, накрая ще дойдат. Но това ще стане независимо дали сега ме преследват или не. Разберете, рано или късно те ще се опитат да премахнат всичко, което застрашава властта им над расите. Не може да не сте наясно, че семейство Омсфорд е заплаха за тях.

— Заради Ший Омсфорд и Меча на Шанара ли? — попита Брин.

— Непряко, да. Призраците Морди не са същества на въображението, какъвто беше Господарят на магиите. Така че Мечът на Шанара не може да им навреди. Камъните на елфите, може би. Тази магия е сила, която не може да се пренебрегва, а Призраците знаят, че Уил Омсфорд е участвал в издирването на Огъня на живота. — Замълча. — Истинската заплаха за тях обаче е песента на желанията.

— Песента на желанията? — запита Брин изумена. — Но песента на желанията е само една игра! Тя няма силата на камъните на елфите! Откъде накъде ще бъде заплаха за тези чудовища? Защо те се страхуват от нещо толкова безобидно?

— Безобидно ли? — За миг очите на Аланон проблеснаха, после той ги затвори, сякаш, за да скрие нещо. Мрачното лице на друида беше безизразно и в този момент Брин изпита истински страх.

— Аланон, защо си тук? — попита тя отново, като се мъчеше да не се разтрепери видимо.

Друидът отново отвори очи. На масата пред него малкият пламък на газовата лампа пращеше.

— Искам да дойдеш с мен в Източната земя в крепостта на Призраците Морди. Искам да използваш песента на желанията, да направиш проход в Мейлморд, да откриеш Илдач и да ми я донесеш, за да я унищожа.

Тримата го гледаха онемели.

— Как ще стане това? — попита накрая Джеър.

— Песента на желанията може да премахва въздействието дори и на черната магия — отговори Аланон. — Тя може да променя поведението на всяко живо същество. Способна е да накара дори преградата Мейлморд да приеме Брин, да я пропусне като своя, като част от себе си.

Очите на Джеър се разшириха от изумление:

— Песента на желанията може да направи всичко това?

Брин поклати невярващо глава:

— Песента на желанията е само игра — повтори тя.

— Нима? А не допускаш ли, че ти просто си я възприемала като игра? — погледна я въпросително, друидът. — Не, Брин Омсфорд, песента на желанията е магия на елфите и тя притежава силата на магията на елфите. Все още не си го разбрала, но повярвай ми, наистина е така.

— Не ме интересува дали е така или не. Брин няма да ходи никъде! — намеси се гневно Роун. — Не можеш да я молиш да прави нещо толкова опасно!

Аланон запази самообладание:

— Нямам друг избор, принц на Лий. Също както навремето, когато помолих Ший Омсфорд да тръгне да издирва Меча на Шанара и Уил Омсфорд да тръгне да търси Огъня на живота. И на мен, като на теб, би ми се искало нещата да не са такива, каквито са. Песента на желанията обаче принадлежи на Брин и сега тя трябва да я използва.

— Брин, чуй ме — обърна се Роун към девойката от Вейл. — Говори се и още нещо, за което не съм ти казал. Слухове за това, какво правят Призраците Морди на хората, за извадени очи и изтръгнати езици, за изсушени мозъци, за огън, който изпепелява. Досега не вярвах на тези неща. Възприемах ги като приказки на пияници, разказвани късно вечер край огъня. Но вече не мисля така след всичко, което чух от друида. Не можеш да тръгнеш с него. Не трябва.

— Слуховете, които си чул, са истина — призна тихо Аланон. — Опасност има. Можеш дори да умреш. — Замълча и след малко продължи. — Какво обаче можем да направим, ако не дойдеш с мен? Нима ще се скриете с надеждата, че Призраците Морди ще забравят за вас? Или ще помолите джуджетата да ви охраняват? Какво ще стане, когато джуджетата умрат? Тогава злото ще дойде в тази земя, както направи навремето Господарят на магиите. То ще се разпростира докато не остане никой, който да му се противопоставя.

Джеър стисна ръката на сестра си:

— Брин, ако наистина трябва да тръгнем, ще тръгнем двамата…

— Можеш да бъдеш сигурен, че няма да сме двамата — възрази му тя. — Каквото и да се случи, ти ще останеш тук и никъде няма да ходиш!

— Всички оставаме твърдо тук — Роун извърна лице към друида. — Никъде няма да ходим. Нито един от нас. Ще трябва да измислиш нещо друго.

Аланон поклати глава:

— Не мога, принц на Лий. Нямам друг избор.

Замълчаха. Брин потъна в стола си, объркана и уплашена. Чувстваше се като хваната в капан от усещането за неотложност, което друидът успя да й внуши, от заплетеното кълбо от задължения, които стовари върху раменете й. Свят й се зави от мислите, които запрепускаха в главата й. В този непрестанен бяг една и съща мисъл натрапчиво се връщаше, отново и отново. Песента на желанията е само игра. Магия на елфите — добре, но въпреки това игра! Безобидна при това! Тя не е оръжие срещу зло, с което дори и Аланон не може да се пребори! И все пак баща й винаги беше изпитвал страх от магията. Предупреждавал ги беше да не я използват и винаги беше подчертавал, че тя не е нещо, с което могат да си играят. Самата тя беше решила да убеди Джеър да не я използва…

— Аланон — попита Брин тихо, като извърна слабото си лице към него. — Използвала съм песента на желанията само за да променям съвсем слабо външния вид — цвета на листата на дърветата или цветовете на цветята. Съвсем дребни неща. От няколко месеца вече не правя дори и това. Как може песента на желанията да се използва, за да промени едно толкова голямо зло като гората, която пази Илдач?

Той се поколеба за миг преди да отговори:

— Ще те науча.

Тя поклати глава:

— Баща ми винаги е бил против използването на магията. Неведнъж ни е предупреждавал да не прибягваме до нея. Веднъж той го направил и оттогава животът му се променил. Аланон, ако той беше тук, щеше да постъпи като Роун и да ме посъветва да не тръгвам с теб. Всъщност той би ми заповядал да ти откажа.

На ъгловатото лице на друида се изписа още по-силна умора:

— Знам, девойко от Вейл.

— Когато баща ми се върна от Западната земя, от издирването на Огъня на живота, той скри камъните на елфите — продължи тя, мъчейки се да събере мислите си, за да се изрази по-ясно. — Веднъж ми каза, че още тогава усетил, че магията на елфите го променила, макар да не разбрал как станало това. Тогава си обещал никога вече да не използва камъните на елфите.

— И това знам.

— И въпреки това ме молиш да тръгна с теб?

— Да.

— Без дори да мога преди това да се допитам до него? Без да мога да го изчакам да се върне? Без дори да се помъча да му обясня?

Изведнъж друидът се ядоса:

— Искаш ли да те улесня, Брин Омсфорд? Моля те да направиш нещо, което не е нито приятно, нито разумно, нещо, което баща ти не би одобрил. Моля те да рискуваш всичко само срещу честната ми дума, че е наложително да го направиш. Искам да ми се довериш, когато може би ти нямаш основание да ми вярваш. Искам всичко това от теб, без да ти предлагам нещо в замяна. Не ти предлагам нищо.

После се понадигна от стола, подпря се на масата, а изражението му беше сурово и застрашително:

— Само едно нещо ще ти кажа. Ако се замислиш сериозно, ще разбереш, че въпреки възраженията, които би могла да изложиш против молбата ми, трябва да дойдеш с мен!

Този път дори Роун се въздържа да му противоречи. Друидът остана известно време така, с широко разперен черен плащ, с ръце, подпрени на масата. Приличаше на човек, изкаран извън кожата си от гняв. Това не беше присъщо на Аланон, поне от представата, която Брин си беше изградила за него от разказите на баща си, и тя се уплаши.

— Ще обмисля въпроса, както ме молиш — съгласи се тя почти шепнешком. — Само че се нуждая поне от една нощ. Трябва да се помъча да подредя мислите си… чувствата си.

Аланон се поколеба за миг, после кимна:

— Ще говорим пак утре сутринта. И добре си помисли, Брин Омсфорд.

Когато друидът се накани да си върви, Джеър ненадейно скочи на крака с пламнало лице:

— А аз какво? Къде са моите чувства в цялата тази работа? Ако Брин тръгне, тръгвам и аз! Няма да остана тук!

— Джеър, престани…! — опита се да възрази Брин, но Аланон я стрелна с очи, стана, заобиколи масата и застана до брат й:

— Ти си смел — каза той тихо и постави ръка на слабото рамо на младежа от Вейл. — Но не от твоята магия имам нужда в това пътешествие. Твоята магия е илюзия, а илюзията няма да ни помогне да минем през Мейлморд.

— Може и да грешиш — настоя Джеър. — Освен това ми се иска да помогна!

Аланон поклати глава:

— Ще помогнеш. Трябва да направиш нещо, докато Брин и аз не сме тук. Трябва да отговаряш за безопасността на родителите си, да се погрижиш Призраците Морди да не ги открият, преди да съм унищожил Илдач. Трябва да използваш песента на желанията, за да ги защитаваш, ако силите на мрака дойдат да ги търсят. Ще направиш ли това?

Брин се подразни от увереността на друида, че вече е решено тя да отиде с него в Източната земя. Още по-силно я раздразниха думите му, че Джеър трябва да използва магията на елфите като оръжие.

— Ще го направя, щом трябва — отговори брат й с леко недоволство в гласа. — Само че предпочитам да дойда с вас.

— Друг път, Джеър — отвърна Аланон и свали ръката си от рамото му.

— А може би и аз ще те придружа друг път — заяви остро Брин. — Все още нищо не е решено, Аланон.

Той обърна бавно мрачното си лице към нея:

— За теб няма да е друг път, Брин — каза друидът тихо. — Твоят ред е сега. Трябва да дойдеш с мен. До сутринта ще си го разбрала.

Кимна с глава, мина покрай тях и се запъти към входната врата, плътно загърнат в плаща си.

— Къде отиваш, Аланон? — извика след него девойката.

— Ще бъда наблизо — отвърна той, без да се спре.

Миг след това излезе. Брин, Джеър и Роун Лий гледаха след него.

Пръв проговори Роун:

— И какво сега?

Брин го погледна:

— Сега си лягаме. — Стана от масата.

— Лягаме ли? — погледна я изумен планинецът. — Как можеш да спиш след всичко това? — Махна неопределено с ръка към посоката, в която беше изчезнал друидът.

Тя отхвърли назад дългата си черна коса и се усмихна кисело:

— А какво друго бих могла да направя, Роун? Уморена съм, объркана съм и уплашена. Имам нужда от почивка.

Доближи го, целуна го по челото за лека нощ и му каза:

— Остани тук тази вечер.

Прегърна и целуна Джеър. После нареди:

— А сега, и двамата в леглата. Отиде в спалнята си и затвори вратата зад себе си.

Спа известно време. Сънят й беше неспокоен, изпълнен със сънища, в които подсъзнателните й страхове приемаха формата на търсещи я Призраци. Преследвана и изтормозена, тя се стресна и се събуди. Възглавницата й беше мокра от пот. Стана, облече халата, за да се стопли и безшумно обиколи тъмните стаи на къщата. Влезе във всекидневната, запали газена лампа, намали фитила, седна и се загледа в сенките.

Обзе я чувство на безпомощност. Какво да прави? Много добре си спомняше историите, които баща й разказваше, когато тя беше дете, а дори и разказите на прадядо си Ший Омсфорд — какво станало, когато Господарят на магиите слязъл от Северната страна, за нахлуването на армиите му в Калахорн, за тъмнината, която обгърнала цялата земя при идването му. Откъдето минел Господарят на магиите светлината угасвала. Сега нещата се повтаряха — войни между гноми и джуджета, Сребърната река отровена, а заедно с нея и земята, която тя изхранва, и тъмнина, която пада над Източната земя. И този път има начин да се спре всичко това, да се попречи на мрака да се разпростре. И този път член на семейство Омсфорд е помолен да поеме пътя, призован, защото май не беше останала никаква друга надежда.

Сви се в топлината на халата. Май — това е ключовата дума, използвана от Аланон. В каква степен това „май“ отговаряше на действителното положение на нещата? Каква част от всичко, което той й каза, е истина и колко полуистина? Всичките истории на Аланон бяха едни и същи. Друидът притежаваше огромна сила и знания, но споделяше с другите само част от тях. Винаги казваше само това, което преценяваше, че трябва да каже, но никога нещо повече. Манипулираше другите за собствената си цел, а често държеше в дълбока тайна тази негова цел. Когато човек изминаваше пътя на Аланон, той го правеше с пълното съзнание, че ще го измине на тъмно.

И все пак пътят на Призраците Морди можеше да е още по-тъмен, ако те наистина са друга форма на унищоженото от Меча на Шанара зло. Тя трябва да съпостави тъмнината на единия с тъмнината на другите. Възможно е Аланон да е неискрен и да манипулира членовете на семейство Омсфорд, но той е приятел на Четирите земи. Това, което правеше, го правеше за да предпази расите, а не да ги нарани. Всичките му досегашни предупреждения се бяха оказвали верни. Явно нямаше основание да предполага, че този път той не е прав.

Но дали магията на песента на желанията е достатъчно силна, за да проникне през препятствието, изобретено от злото? Брин не можеше да повярва. Та нали песента на желанията беше само страничен ефект от използването на магията на елфите? Тя не беше оръжие. Аланон обаче беше убеден, че тя е единственото средство, с помощта, на което може да се премине през черната магия — единственото средство, след като и неговата сила не беше помогнала.

Чу шум от стъпки на боси крака и се стресна. Роун Лий се показа от сенките, доближи се до нея и седна:

— И аз не мога да спя — измърмори той и премигна от светлината на лампата. — Какво реши?

Тя сви рамене:

— Нищо. Не знам какво решение да взема. Непрестанно се питам какво би направил баща ми на мое място.

— То е ясно — изсумтя Роун. — Би ти казал да забравиш това. Цялата идея е прекалено опасна. Той би ти казал и още нещо, както го е правил неведнъж — на Аланон не може да се гласува доверие.

Брин отметна назад дългата си черна коса и се поусмихна:

— Ти май не си ме чул добре, Роун. Казах ти, че се питам, какво би направил баща ми, а не какво би ме посъветвал. Има разлика, разбираш ли? Какво щеше да направи, ако бяха помолили него? Нямаше ли да тръгне, както го е направил, когато Аланон е отишъл в Сторлок преди двадесет години. Тогава татко е знаел, че на Аланон изобщо не може да се вярва, но в същото време е, знаел, че притежава магията, която е могла да бъде полезна и която никой друг освен него на притежавал.

Планинецът се поразмърда неспокойно на стола си:

— Но, Брин. Песента на желанията е…, как да кажа, тя не е същата като камъните на елфите. Самата ти го каза. Тя е просто игра.

— Знам. И точно това усложнява нещата — както и фактът, че баща ми би се ужасил само при мисълта, че мога да се опитам да използвам магията като някакъв вид оръжие. — Замълча. — От друга страна магията на елфите е странна. Силата й не винаги е ясна. Понякога тя е неразбираема. Така е било и с Меча на Шанара. Ший Омсфорд не е разбирал как такова малко оръжие ще може да разгроми един враг, толкова всемогъщ като Господаря на магиите, до момента, в който не му се наложило да го изпробва. Той просто му се доверил…

Роун се наведе рязко към нея:

— Ще ти кажа още веднъж — това пътешествие е прекалено опасно. Призраците Морди са прекалено опасни. Дори и Аланон не може да мине през тях. Той сам ти го каза! Съвсем друго щеше да бъде, ако трябваше да използваш камъните на елфите. Те поне притежават достатъчно голяма сила, която е в състояние да унищожава същества като тези. Какво можеш да направиш с песента на желанията, ако се изправиш срещу тях? Ще им пееш, както си пяла на този клен ли?

— Не ми се подигравай, Роун — присви очи Брин.

Роун поклати бързо глава:

— Не ти се подигравам. Прекалено много се безпокоя за теб, за да го правя. Просто не мисля, че песента на желанията може да бъде някаква защита срещу същества като Призраците! Брин отмести погледа си и се загледа през прозорците в нощта. Наблюдаваше потъналите в мрак дървета, които се полюшваха от вятъра — ритмично и грациозно.

— Работата е там, че и аз не вярвам в това — призна тихо тя. Известно време мълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Мрачното, уморено лице на Аланон не излизаше от съзнанието на Брин, едно витаещо, упорито преследващо я привидение, което я обвиняваше. Трябва да дойдеш. До сутринта ще си го разбрала. Отново го чу да произнася тези думи, със същата убеденост, с която ги беше изрекъл, преди да тръгне. Но какво можеше да я убеди, че наистина трябва да го последва, питаше се тя. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се объркваше. Всички аргументи бяха налице и всички бяха стройно подредени — както тези за тръгване с Аланон, така и онези за оставане у дома. Везните не се накланяха нито в едната, нито в другата посока.

— Ти би ли тръгнал? — попита тя неочаквано Роун. — Ако песента на желанията беше твоя, а не моя?

— В никакъв случай — отговори той, без да се замисли — прекалено бързо, малко троснато.

Лъжеш, Роун, помисли си тя. Заради мен, просто, защото не искаш да тръгна, затова лъжеш. Ако се позамислиш малко по-дълбоко, ще започнеш да се съмняваш също като мен.

— Какво става тук? — попита уморен глас от тъмнината.

Обърнаха се и видяха Джеър, който стоеше в хола и мигаше сънливо. Той се доближи и се вгледа в лицата им.

— Просто си говорим, Джеър — отвърна Брин.

— Дали да тръгнеш за магическата книга?

— Да. Защо не отидеш обратно в леглото?

— А ти ще отидеш ли? Имам предвид за книгата?

— Не знам.

— Тя не би тръгнала, ако имаше капчица разум в главата си — измърмори Роун. — Това пътешествие е ужасно опасно. Кажи й, тигре. Тя ти е единствена сестра и ти едва ли искаш Злите Скитници да я заловят.

Брин му хвърли гневен поглед:

— Джеър няма право на мнение по въпроса, така че престани да го плашиш.

— Него ли? — Лицето на Роун беше червено. — Защо да плаша него? Теб искам да уплаша, по дяволите!

— Ако искате да знаете, изобщо не ме е страх от Черните Скитници — заяви твърдо Джеър.

— Да бе, може би те трябва да се страхуват от теб! — заяде се Брин.

Джеър сви рамене и се прозя:

— Може би е редно да изчакаш някаква възможност и да поговориш с татко. Можем да му изпратим съобщение или да измислим нещо друго.

— Е, най-после да чуя нещо разумно — подкрепи идеята му Роун. — Поне обсъди въпроса с Уил и Еритрия.

Брин въздъхна:

— Чу какво каза Аланон. Няма никакво време.

Планинецът скръсти ръце пред гърдите си:

— Ще трябва да изчака, ако се наложи. Брин, баща ти може да е на съвсем различно мнение. В края на краищата той е човек с опит, пък е и използвал магията на елфите.

— Брин, той би могъл да използва камъните на елфите! — възкликна Джеър със светнали очи. — Може да дойде с теб и да те защитава с помощта на камъните на елфите, както е направил с момичето елф Амбърл!

Изведнъж Брин разбра всичко. Тези няколко думи й дадоха отговора, който тя търсеше. Аланон беше прав. Тя трябваше да отиде с него. Само че досега причината не й беше минала през ума. Баща й щеше да настоява да я придружи. Той щеше да вземе камъните на елфите от скривалището и да тръгне с нея, за да я защитава. А тя трябваше да избегне точно това. Баща й щеше да бъде принуден да наруши обещанието си никога вече да не използва камъните на елфите. Пък и нищо чудно изобщо да не й разреши да отиде с Аланон, а да тръгне с него вместо нея, за да предпази от опасност нея, майка й и Джеър.

— Искам отново да си легнеш, Джеър — каза изведнъж тя.

— Но аз само…

— Хайде, моля те. Ще разискваме подробно въпроса утре сутринта.

Джеър се поколеба и после попита:

— А ти какво ще правиш?

— Ще остана още само няколко минути, обещавам. Просто искам да бъда за малко сама.

Джеър я изгледа недоверчиво, после кимна с глава:

— Добре. Лека нощ. — Обърна се и се запъти към тъмнината. — Надявам се, че и ти ще си легнеш.

Брин погледна Роун. Познаваха се от съвсем малки и понякога си четяха мислите, без да разменят нито дума. Моментът беше такъв.

Планинецът стана бавно. Проговори с глас, който не търпеше възражение:

— Е, добре, Брин. И аз разбирам. Само че идвам с теб. Чуваш ли ме? И ще бъда до теб до края.

Тя поклати бавно глава. Без да каже нещо друго, той се отдалечи и я остави сама.

Минутите се изнизваха. Тя отново премисли нещата, като отсяваше внимателно аргументите. Накрая стигна до същия отговор. Не можеше да позволи на баща си да престъпи клетвата си заради нея, да рискува и отново да използва камъните на елфите, от които се беше отрекъл. Не можеше да направи това.

Стана, духна пламъка на газената лампа и излезе, но не се запъти към спалнята, а към входната врата. Отвори я тихо и се измъкна в нощта. Вятърът облъхна лицето й, хладен и наситен с мириса на есен. Няколко минути стоя неподвижно в сенките пред къщата, после се запъти към градините зад нея. Звуците на нощта изпълваха тишината, един равномерен ритъм на невидим живот. В края на градините, под короната на огромен дъб, тя се спря и се огледа очаквателно.

Миг след това се появи Аланон. Не знаеше защо, но беше сигурна, че той ще дойде. Черен като сенките наоколо му, той се отдели безшумно от дърветата и застана до нея.

— Реших — прошепна тя с равен глас. Тръгвам с теб.

ГЛАВА 3

Сутринта дойде бързо, с бледа сребриста светлина, която заструи през мъглата на зората в гората и прогони сенките на запад. Неспокойният сън на обитателите в дома на семейство Омсфорд беше прекъснат. Те започнаха подготовката за отпътуването на Брин в Източната земя. Роун отиде до страноприемницата, за да осигури коне, хамути, оръжие и храна. Брин и Джеър опаковаха дрехите и необходимите за лагеруване вещи. Заловиха се за задачата си делово. Почти не разговаряха. Нямаха какво толкова да си кажат. И на двамата не им се говореше.

Особено на Джеър Омсфорд. Той се движеше бавно из къщата и вършеше работата, си, потънал в мрачно мълчание. Криво му беше, че Брин и Роун ще тръгнат на изток с Аланон, а той ще остане у дома. Това беше първото нещо, което решиха сутринта, почти веднага след като се събуди. Събраха се като предишната нощ в столовата и набързо разискаха решението на Брин да отиде в Анар — решение, за което, според Джеър, единствено той не беше още уведомен. После се сблъска с непреклонността им — докато Брин и Роун са на пътешествието, той ще си седи у дома. Е вярно, друидът не остана много доволен от упорството на Роун, който непрестанно повтаряше, че ако Брин тръгне, той ще я последва, защото тя се нуждае от някой, на когото да разчита, някой, на когото да се доверява. Да, друидът изобщо не беше доволен от това. Всъщност той се съгласи Роун да ги придружава едва когато Брин призна, че ще се чувства по-добре, ако Роун е до нея. Но когато Джеър вметна, че тя ще се чувства още по-добре, ако и той е до нея — в крайна сметка и той притежава магията на песента на желанията и може да я защитава — и тримата подскочиха като ужилени и казаха категорично не. Прекалено опасно е, заяви Брин. Пътуването е ужасно дълго и рисковано, добави Роун. Освен това той трябва да остане в къщата, припомни му Аланон, има задължения към родителите си, трябва да използва магията си, за да ги пази.

След тези думи друидът изчезна някъде и не му даде никаква възможност да спори с него по въпроса. Роун си въобразяваше, че светът започва и свършва с Брин, затова той естествено никога не би тръгнал против желанията й, а Брин вече беше взела решението. И така приключи всичко. Част от проблема със сестра му естествено беше в това, че тя не го разбираше. Всъщност Джеър почти беше убеден, че в повечето случаи тя не разбираше истински дори самата себе си. В един момент по време на приготовленията, докато Аланон и Роун все още бяха в града, той повдигна въпроса за камъните на елфите:

— Брин! — Опаковаха одеалата в мушама. — Брин, знам къде татко е скрил камъните на елфите.

Тя моментално го погледна:

— Подозирах, че знаеш.

— Ами той беше толкова потаен за тях, че…

— А ти не обичаш тайните, нали? Извади ли ги от скривалището?

— Само за да ги погледам — призна той, после се наведе към нея. — Слушай, Брин, мисля, че трябва да ги вземеш със себе си.

— За какво са ми? — В гласа й прозвуча гневна нотка.

— За да те пазят. Заради магията.

— Магията ли? Никой друг не може да използва магията им освен татко. И ти го знаеш много добре.

— Кой знае. Може пък…

— Наясно си и с чувствата му към тези камъни на елфите. Не мислиш ли, че е достатъчно ужасно, че тръгвам на това пътешествие, а сега и ново двайсет — да взема камъните на елфите със себе си. Ти май не си даваш ясна преценка за това, а, Джеър?

В този момент Джеър се вбеси:

— Ти си тази, която не си дава ясна преценка. И двамата знаем на какви опасности ще бъдеш изложена. Ще се нуждаеш от всякакъв вид подкрепа. Камъните на елфите биха могли да ти бъдат от голяма помощ. Единственото, което се иска от теб, е да разбереш как да извлечеш силата им. Може и да успееш.

— Никой, освен онзи, за когото те са предназначени, не може…

— Да използва камъните? — Почти беше заврял лицето си в нейното. — Но възможно е това да не се отнася за теб и мен, Брин. Та нали ние вече носим магията на елфите вътре в себе си? Притежаваме песента на желанията. Нищо чудно да можем да накараме камъните на елфите да се задействат!

Последва дълго, напрегнато мълчание.

— Не — каза най-после тя. — Не, обещахме на татко никога да не се опитваме да използваме камъните на елфите…

— А не си ли спомняш, че той ни накара да му обещаем още нещо — да не използваме магията на елфите? Но ние я използваме — дори ти, от време на време. И не е ли точно това, което Аланон иска да направиш, когато стигнете до крепостта на Призраците Морди? Кажи де! Така че би ли ми казала каква е разликата между използването на песента на желанията и използването на камъните на елфите? Магията на елфите си е магия на елфите!

Брин беше втренчила тъмните си очи в него — един отнесен, невиждащ поглед. После отново се зае с одеалата:

— Няма значение. Няма да взема камъните на елфите. Хайде, помогни ми да завържем одеалата.

И така приключи разговора им по този въпрос, също както и с отиването в Източната земя. Никакви разумни обяснения. Тя просто си беше наумила да не взема камъните на елфите, независимо дали би могла да ги използва или не. Джеър изобщо не можеше да проумее това. Не разбираше сестра си. Ако беше на нейно място, той щеше да вземе камъните на елфите, без да се замисли. Щеше дати вземе и да намери начин да ги използва, защото те бяха могъщо оръжие срещу черната магия. Но Брин… Брин не беше способна да види липсата на логика в поведението си — съгласява се да използва магията на песента на желанията, а отказва да използва магията на камъните на елфите.

През останалата част от сутринта той се опитваше да си обясни аргументите на сестра си или липсата на аргументи. Часовете бързо отминаваха. Роун се върна с конете й с припасите. След като натовариха багажа обядваха набързо в хладната сянка на дъбовете в задния двор. После внезапно Аланон отново се появи, толкова черен в средата на деня, колкото и в най-тъмната нощ и зачака с търпението на самата смърт. Изведнъж се оказа, че няма никакво време. Роун раздруса силно ръката на Джеър, потупа го грубо по гърба и изтръгна от него обещанието, че ще се грижи за родителите си, когато се върнат. После Брин прегърна брат си и го притисна силно до себе си:

— Сбогом, Джеър — прошепна тя. — И не забравяй, че те обичам.

— И аз те обичам — едва продума той и я прегърна.

Минута по-късно тримата се качиха на конете и поеха по прашния път. Махнаха му с ръце за сбогом и той им отвърна. Джеър гледа след тях, докато се изгубиха от погледа му и изтри една сълза, която неволно се беше търкулнала от очите му.

Същия следобед Джеър, се премести в страноприемницата. Направи го заради предупрежденията на Аланон, че Призраците или съюзниците им гноми може би вече търсят друида в земите на запад от Сребърната река. Ако враговете им стигнеха до Шейдската долина, домът на Омсфордови щеше да бъде първото място, където биха претърсили. Освен това в страноприемницата беше много по-интересно. Стаите й бяха пълни с пътуващи от всички земи. Всеки от тях си имаше своя история, която да разкаже и своя новина, която да сподели. Джеър предпочиташе възбудата на разговорите, разменени на чаша бира в хана пред скуката в празната къща.

Докато вървеше към страноприемницата с вързопче лични вещи топлината на следобедното слънце облекчи малко разочарованието, от което все още не можеше да се освободи, че не го бяха взели със себе си. В интерес на истината основанията да остане в къщи бяха наистина сериозни. Някой трябваше да обясни на родителите му, когато се върнат, какво се беше случило на Брин. Нямаше да е лесно. За миг си представи физиономията на баща си, когато чуеше какво е станало и поклати унило глава. Баща му щеше да се разстрои. Вероятно щеше да настоява да тръгнат след Брин. Дори можеше да вземе и камъните на елфите със себе си.

Внезапно на лицето му се изписа решителност. Ако това станеше, той щеше да тръгне с него. Този път нямаше да позволи да го оставят у дома.

Ритна окапалите листа по пътеката пред него и те се разпръснаха като цветен дъжд. Баща му естествено, нямаше да приеме нещата по този начин. Нито майка му, поне в този случай. Той обаче ще има на разположение цели две седмици, през които да измисли как да ги убеди да действат така.

Позабави крачка и се отдаде на приятната мисъл. После я отхвърли. Това, което се искаше от него, е да каже на родителите си какво се е случило на Брин и Роун и след това да ги придружи до Лий, където да останат под закрилата на бащата на Роун докато свърши издирването. Това се очакваше от него и затова той щеше да го направи. Естествено Уил Омсфорд можеше да не приеме плана, но Джеър беше син на баща си, така че той би трябвало да има някоя и друга собствена идея.

Усмихна се и ускори крачка. Трябваше да помисли по въпроса.

Денят дойде и отмина. Джеър Омсфорд обядва в страноприемницата със семейството, което я държеше вместо родителите му. Предложи да им помогне на следващата сутрин във всекидневната работа и се отправи към салона, за да послуша историите на търговците и пътниците, които минават през Вейл. Мнозина споменаваха за облечените в тъмни плащове Черни Скитници. Никой не ги беше виждал, но всички знаеха че те съществуват — олицетворение на злото, способни да те изпепелят само с един поглед. Същества, дошли от света на мрака, предупреждаваха мъжете шепнешком с дрезгави гласове и всички наоколо кимаха в съгласие. По-добре е никога да не ги среща човек. Дори и Джеър изпитваше леко безпокойство при мисълта за тях.

Прибра се в стаята си малко след полунощ, заинтригуван от разказите на посетителите на хана. Спа дълбоко, събуди се призори и цялата сутрин помага в работата около хана. Вече не се чувстваше толкова нещастен, че го бяха оставили. В крайна сметка и неговата роля беше важна. Ако Призраците Морди наистина знаят за магическите камъни на елфите и дойдат да търсят притежателя им, Уил Омсфорд щеше да изпадне в не по-малка беда от дъщеря си — а кой знае, може би положението му щеше да бъде дори по-опасно от нейното. Джеър трябваше да си отваря очите на четири, за да не допусне нещо лошо да се случи на баща му, преди той бъде предупреден.

Джеър свърши работата си до обед и се запъти навътре в гората зад хана. Наоколо нямаше никой и в продължение на няколко часа Джеър си прави експерименти с песента на желанията. Използва магията по различни начини и остана доволен от властта, която можеше да упражнява. Отново се замисли върху предупреждението на баща им да се въздържат да използват магията на елфите. Уил Омсфорд просто не разбираше. Магията беше част от него и той я използваше така естествено, както използваше ръцете и краката си. Не можеше да се преструва, че тя не съществува, както не можеше да си въобрази, че няма ръце и крака. И майка му, и баща му непрекъснато повтаряха, че магията е опасна. И Брин казваше това понякога, макар че не звучеше много убедително, защото и тя я използваше. Сигурен беше, че му говореха така, защото той беше по-малък от Брин и се притесняваха за него. Досега не се беше случило нищо, което да го подтикне да си мисли, че в магията има нещо опасно. Докато това не стане Джеър възнамеряваше да продължи да я използва.

Когато първите сенки на ранната вечер започнаха да се прокрадват в светлината на следобеда той тръгна обратно към страноприемницата. Хрумна му, че няма да е зле да се отбие до дома — просто, за да се увери, че всичко е наред. Заключил беше къщата, естествено, но това не му пречеше все пак да хвърли едно око. В крайна сметка грижата за дома беше част от задълженията Му.

Поразмисли и накрая реши да остави това за след вечеря, защото беше ужасно гладен. Винаги когато използваше магията ужасно много огладняваше.

Вървеше по пътеката към страноприемницата, вдишваше уханието на есенния ден и си мислеше за следотърсачите. Винаги им се бе възхищавал. Те бяха особен вид мъже, способни да проследят движението на всичко живо само като проучват земята, по която минават. Мнозинството от тях се чувстваха повече у дома си сред пущинаците, отколкото в установените общности. Повечето предпочитаха компанията на себеподобните си. Навремето, преди много години, Джеър беше разговарял с един такъв мъж. Няколко пътника, които случайно бяха попаднали на него, го бяха довели в страноприемницата със счупен крак. Възрастният човек остана в хана почти една седмица, докато чакаше да се оправи, за да може да продължи пътя си. Отначало мъжът не обръщаше никакво внимание на Джеър, въпреки упоритостта на момчето. Между другото той не искаше да си има вземане-даване с когото и да било. Джеър обаче му показа част от магията, нещо съвсем незначително. Старият човек се заинтригува и започна да разговаря с него. В началото не беше много словоохотлив, но после се отпусна. А какви истории имаше за разказване този старец…

Джеър свърна по пътя пред хана, тръгна към страничния вход, широко усмихнат при спомена за изживяванията му със стареца. В този момент видя гнома.

За миг си помисли, че има зрителна халюцинация и се закова на място, здраво стиснал дръжката на вратата, докато се вглеждаше напрегнато през пътя в оградата на конюшнята, където стоеше жълтата кокалеста фигура. Сбръчканото лице на другия се обърна към него, острите му очи потърсиха неговите и в този момент Джеър разбра, че очите му не го лъжат.

Бързо влезе в страноприемницата и затвори вратата. Опита да се успокои. Гном! Какво прави гном в Шейдската долина? Пътник, може би? Но малко гноми идваха насам — всъщност почти никой от тях не напускаше очертанията на горите на Източната земя. Той дори не можеше да си спомни откога не беше виждал гном по тези места. Сега обаче тук имаше гном. И нищо чудно той да не беше сам.

Бързо се отдръпна от вратата и тръгна по коридора. Спря до един прозорец, който гледаше към пътя. Надникна предпазливо над перваза. Лицето му беше напрегнато, а очите му се взираха към вътрешния двор и оградата зад него. Гномът не беше мръднал от мястото си и продължаваше да гледа към страноприемницата. Младежът от Вейл се огледа. Наоколо май нямаше никой друг.

Облегна се на стената и се зачуди какво да прави. Присъствието на гнома тук в този момент случайно съвпадение ли беше с неотдавнашното предупреждение на Аланон, че Призраците Морди ще ги потърсят или не? Джеър се насили да забави дишането си. Един гном не представляваше сериозна опасност. Младежът долови миризмата на говеждо задушено и усети колко е гладен. Без повече да се колебае се запъти право към кухнята. Най-доброто, което можеше да направи, е да обмисли нещата по време на вечеря и да си състави план на действие. Ще се помъчи да си представи как би реагирал Роун, който, ако беше на негово място, щеше да знае какво да предприеме. Джеър трябваше да се опита да направи нещо.

Задушеното говеждо беше много вкусно, но Джеър, въпреки глада, не можеше да се съсредоточи върху яденето, след като знаеше, че гномът е отвън и наблюдава. Изведнъж се сети за камъните на елфите, които бяха в празната къща. Ако гномът беше дошъл по заповед на Черните Призраци заради тях, той може би беше тук и заради Омсфордови и Аланон. Нищо чудно да не беше сам и те вече може би търсеха…

Побутна чинията, допи бирата си и се доближи до прозореца. Надникна предпазливо. Гномът го нямаше.

Сърцето му заби лудо. Ами сега? Затича се обратно към салона. Трябваше да се върне в къщата. Трябваше да провери, дали камъните са там, а после… Позабави крачка. Не знаеше какво да прави след това. Трябваше да разбере. Отново се затича. Най-важното в момента беше да види дали някой се беше опитал да влезе в къщата.

Излезе през страничната врата, през която беше влязъл, и се запъти към задната част на сградата. Трябваше да мине по друг път, в случай че гномът наистина беше дошъл заради него. А дори и да не беше тук по тази причина, той може би е станал подозрителен, ако е забелязал любопитството на младежа от Вейл към него. Не трябваше да се спирам и да го заглеждам, помисли си Джеър гневно. Трябваше да продължа, без да спирам, а после да се върна. Сега обаче вече беше твърде късно.

Коридорът завършваше с врата в най-задната част на сградата. Младежът спря, ослуша се, отново се обвини за глупостта си, отвори вратата и излезе. Навън беше хладно дърветата на гората хвърляха сенки върху стените и покрива на страноприемницата. Небето потъмняваше. Джеър се огледа и тръгна към дърветата. Можеше да пресече гората, за да избегне пътя към дома, докато…

— Мислиш да се поразходиш ли, момче?

Джеър изтръпна. Гномът излезе бавно от тъмнината пред него. Лицето му беше сурово, с груби черти, изкривено от злобна усмивка. Гномът го беше чакал.

— Видях те, момче. Достатъчно бързо те забелязах. Смесени черти — наполовина елф, наполовина човек. Не се срещат много като теб. Веднага те познах. — Спря се на няколко крачки от него с ръце на хълбоците, а кривата му усмивка не слизаше от лицето. Кожено наметало на обитател на горите обвиваше набитото тяло. Към ботушите и маншетите бяха прикрепени множество саби и ножове, а един къс меч висеше на кръста му. Ти си младият Омсфорд, нали? Момчето Джеър?

Думата момче опъваше нервите му.

— Стой настрана от мен — предупреди Джеър, който се беше уплашил и отчаяно се мъчеше да прикрие страха в гласа си.

— Да стоя настрана от теб? — изсмя се ехидно гномът. — А ти какво ще направиш, ако не те послушам? Ще ме тръшнеш на земята, може би? Ще ми вземеш оръжията? Смелчага, а?

Гномът отново се изсмя, ниско и гърлено. За пръв път Джеър осъзна, че той му говореше на използван от обитателите на Южната земя език, а не на грубия гномски. Гномите много рядко използваха чужд език, освен собствения си. Те живееха изолирано и не искаха да имат нищо общо с обитателите на другите земи. Този гном явно е прекарал доста време в Източната земя, за да говори толкова свободно езика.

— А сега, момче — прекъсна гномът мислите му — предлагам ти да бъдем разумни — ти и аз. Търся друида. Кажи ми къде е, тук или някъде другаде, и ще те оставя на мира. Джеър се поколеба:

— Друид ли? Не познавам никакви друиди. Не мога да разбера за какво…

Гномът поклати глава и въздъхна:

— Номера, а? Толкова по-зле за теб, момче. Май няма да се разберем с добро.

Тръгна към Джеър с протегнати напред ръце. Джеър инстинктивно отскочи. После използва песента на желанията. Преди това се поколеба за миг, една моментна несигурност, защото никога не беше изпробвал магията върху друго човешко същество, но накрая се престраши. Изсъска тихо. Моментално се появиха множество змии, които се увиха около протегнатите ръце на гнома. Той изпищя от ужас и размаха отчаяно ръце, като се мъчеше да се освободи от змиите. Джеър се огледа, видя счупен клон на дърво с размерите на голям бастун, сграбчи го с двете си ръце и го стовари върху главата на гнома, който изохка и падна неподвижен на земята.

Джеър хвърли клона. Ръцете му трепереха неудържимо. Дали го беше убил? Внимателно коленичи до поваления гном и го хвана за китката. Напипа пулса му. Гномът не беше мъртъв. Само беше изпаднал в безсъзнание. Младежът се изправи. Какво да прави сега? Гномът търсеше Аланон. Той знаеше, че друидът е идвал в Шейдската долина, знаеше… дявол знае какво друго знаеше! Във всеки случай знаеше прекалено много, за да си позволи Джеър да остане във Вейл, особено след като използва магията. Поклати гневно глава. Не трябваше да я използва. Не трябваше да издава тайната си. Сега обаче вече беше твърде късно за съжаление. Не мислеше, че гномът е сам. Сигурно има и други, вероятно в къщата. Там трябваше да отиде, защото това беше мястото, където бяха скрити камъните на елфите.

Огледа се, а мозъкът му работеше усилено. На няколко десетки крачки от него имаше дървен сандък за боклук. Затегли гнома за краката, отвори капака, хвърли го в сандъка, затвори го с капака и прикрепи металния лост. Неволно се усмихна. Тази дървена кофа за боклук беше добре направена. Гномът щеше да остане известно време в нея.

Забърза се обратно към страноприемницата. Не трябваше да губи време, но не можеше да тръгне, без да се обади на ханджията. Иначе жителите на общността щяха да претърсват околностите за него. Изчезването на Брин и Роун беше друго нещо. Просто каза на хората от Вейл, че са отишли на гости в Лий, а той останал, защото не му се ходело. Съвсем различно щеше да бъде, ако и Джеър изчезнеше. Нямаше да има кой да обясни защо го няма. Престори се на безгрижен, усмихна се обезоръжаващо, съобщи, че е променил решението си и че рано на следващата сутрин ще последва сестра си и Роун в планината. Ще прекара нощта в къщата, за да опакова багажа си. Когато съдържателят на страноприемницата поиска да разбере какво го е накарало да промени внезапно решението си той бързо обясни, че е получил известие от Брин. Изчезна от хана преди да има време за други въпроси.

Скри се в гората и се затича в тъмнината към дома. Потъна в пот, разгорещен от възбуда и очакване. Не беше уплашен — поне засега — може би защото не се беше замислил достатъчно сериозно върху това, което прави. Освен това, повтаряше си непрестанно той, беше взел мерки за този гном, нали?

Клоните на дърветата удряха лицето му. Продължаваше да тича, без да се предпазва от ударите, вперил поглед напред в тъмнината. Познаваше добре този участък на гората. Въпреки тъмнината намираше лесно пътя. Движеше се като котка и се вслушваше в звуците наоколо.

На петдесет ярда от дома той потъна в малка група от борове. Продължи да тича, докато не видя тъмния силует на къщата през обсипаните с иглици клони. Клекна и се огледа. Никакъв звук, никакво движение, никакъв признак на живот. Всичко изглеждаше нормално. Спря се и отметна кичур коса, който беше паднал върху лицето му. Никак не е сложно. Просто трябва да се вмъкне в къщата, да вземе камъните на елфите и да се измъкне. Щеше да е лесно, ако наистина никой не го наблюдаваше…

Нещо се раздвижи сред дъбовете в задната част на къщата — мигновена сянка, после нищо. Джеър пое дълбоко въздух и изчака. Минутите течаха. Наоколо жужаха насекоми, но той не им обръщаше внимание. После нещото отново се размърда. Този път той го видя ясно. Беше човек. Не, не човек, бързо се поправи Джеър, а гном.

Отпусна се назад. Е, добре де, гном или не, той трябваше да влезе в къщата. След като имаше един, сигурно имаше и други, които чакаха и наблюдаваха. Те обаче не знаеха кога или дали изобщо младежът ще се върне. Потта се стичаше по гърба му, а устата му беше пресъхнала. Времето течеше. Той трябваше да се измъкне от Вейл, но не и без камъните на елфите.

Нямаше друг избор, освен да използва песента на желанията.

Настрои гласа си по собствено желание — бръмченето на комарите около него, които продължаваха да се мотаят в топлината на ранната есен, все още недокоснати от зимния студ. Промъкна се през боровете към оредяващата гора. Изпробвал беше този номер един-два пъти преди, но никога при такива изключителни обстоятелства. Движеше се тихо и се мъчеше да превърне гласа си в част от нощта в гората. Знаеше, че ако го прави както трябва, щеше да остане невидим за очите, които го наблюдаваха. Бързо се доближаваше до къщата. Отново забеляза гнома, който стоеше сред дърветата зад къщата. После изведнъж забеляза още един, вдясно от него до високите храсти пред дома, после още един, на отсрещната страна сред елите. Никой не гледаше към него. Искаше му се да бяга, да бяга със скоростта на нощния вятър, за да стигне по-бързо до тъмнината на къщата. Продължаваше обаче с равномерна крачка и пееше с равен, наподобяващ жуженето на комарите, глас. Молеше се да не То видят. Молеше се да не погледнат към него.

Пресече поляната и се шмугна в храсталаците, а очите му шареха наоколо и търсеха гномите. Докато вървеше си мислеше, че най-добре ще е да мине през задната врата, скрита в сенките на високи храсти, които все още бяха покрити с цветове…

Неочаквани викове долетяха някъде иззад къщата и го уплашиха. Кръвта му се смрази. Спря рязко. Гномът излезе изпод дъбовете зад дома на Омсфордови. Дългият му нож проблясваше на лунната светлина. Отново чу виковете, после внезапен смях. Острието се наклони. Шумовете идваха някъде надолу от пътя. Бяха съседи, които си говореха и се шегуваха в топлата есенна нощ. Куртката на Джеър прогизна от пот. Младежът за пръв път изтръпна от ужас. На десетина ярда от него гномът отново изчезна сред дъбовете, откъдето беше излязъл. Гласът на човека от Вейл се разтрепери, после премина в по-висока гама. Той оставаше невидим и бързо продължи напред.

Спря пред вратата и престана да пее, като се мъчеше да се овладее. Затършува по джобовете си и накрая откри ключа.

Пъхна го в ключалката и предпазливо открехна вратата. Тя се отвори безшумно. Мигом се шмугна в къщата.

Отново спря в тъмнината. Нещо не беше наред. Просто го усещаше. Беше чувство, което смразяваше кръвта. Нещо не беше наред. Къщата… къщата не беше както трябва. Имаше нещо необичайно… Застана безмълвен и зачака сетивата му да разкрият това, което беше скрито. Бавно осъзна, че освен него вътре имаше и нещо друго, нещо ужасяващо, нещо толкова зло, че самото му присъствие насищаше въздуха със страх. Каквото и да беше, то сякаш присъстваше едновременно навсякъде, отвратителен черен плащ, обгърнал дома на Омсфордови като покров. Нещо, нашепваше съзнанието му, нещо…

Призрак Морд.

Дъхът му спря. Скитник — тук, в дома му! Вцепени се от ужас. Убедеността, че не греши, изцеди и последната му капчица смелост. Джеър усети, че нещото го чакаше в тъмнината на съседната стая. То знаеше, че той е тук и беше дошло за него. Нямаше да може да му се противопостави!

Обзет от паника, за миг реши, че ще успее да се спаси и избяга. После помисли за родителите си, които щяха да се върнат, без да са предупредени, ако той се провалеше, и за камъните на елфите, единственото оръжие, което би уплашило Черните Скитници. Те бяха скрити само на няколко крачки от него.

Престана да мисли. Просто се задейства. Като безшумна сянка се плъзна към каменното огнище в кухнята. Пръстите му започнаха да опипват грапавата повърхност. Накрая, на третата полица, камъкът се отмести при докосването. Ръката му напипа малка кожена торбичка.

Чу шум в съседната стая.

После задната врата се отвори и в рамката й се появи едра фигура. Джеър се притисна към стената на огнището, скрит в сенките, готов да хукне. Но фигурата го отмина, без да намали крачка, с наведена напред глава, сякаш търсеше пътя си. Отиде в стаята в предната част на къщата и младежът дочу тих, гърлен глас, който прошепна нещо на съществото, което чакаше там.

В следващия миг Джеър плю на петите си. Втурна се обратно през отворената врата и отново се скри в сенките на разцъфналите храсти. Доста време тича, преди да се обърне. Видя, че гномът, който беше влизал в къщата, го наблюдаваше, скрит сред дъбовете. Хукна към прикритието на дърветата, по-бързо, по-бързо! — крещеше той наум.

Без да се обръща повече, Джеър Омсфорд изчезна в нощта.

ГЛАВА 4

Бягството се оказа мъчително. Навремето братята Омсфорд бяха избягали от Вейл под прикритието на нощта, преследвани от черни същества, които щяха да ги тормозят надлъж и нашир по Четирите земи. Изминали бяха повече от седемдесет години, откакто Ший и Флик се бяха измъкнали от страноприемницата в Шейдската долина и едва успяха да се спасят от изпратените от Господаря на магиите крилати Носители на черепи, които трябваше да ги унищожат. Джеър знаеше историята. Почти на неговата възраст те бяха избягали на изток към Кълхейвън и джуджетата. Джеър Омсфорд в никакъв случай не беше по-некадърен от тях. Той също беше отгледан в Шейдската долина и знаеше някои неща за оцеляването в непозната среда.

Докато бягаше през гората на Вейл, взел със себе си само дрехите на гърба си, ножа, който всеки жител на Вейл носеше затъкнат в колана и малката кожена торбичка с камъните на елфите, скрита в куртката, той беше уверен, че е способен да стигне невредим до набелязаната от него цел. Не беше се паникьосал. Единственото, което изпитваше, беше остро чувство на очакване. Само за миг почувства истински страх, докато стоеше в кухнята на дома, скрит сред сенките на голямото огнище, заслушан в тишината. Съзнаваше, че една единствена стая го дели от някакъв Призрак, усещаше, че самото му присъствие насища със злото, което носи в себе си, въздуха, който Джеър дишаше. Но това остана зад гърба му, в тишината, която оставаше в миналото, докато той тичаше неотклонно напред. Сега мислите му бяха ясни и категорични.

Решил беше да отиде в Лий. За това му трябваха три дни, но той и преди беше ходил дотам. Така че не го беше страх, че ще се загуби. Освен това помощта, която не можеше да намери във Вейл, можеше да получи в Лий. Шейди Вейл беше малко селце. Жителите му не бяха подготвени да се противопоставят на Черните Скитници, нито на съюзниците им гноми. Лий обаче беше град. Управлението на планинските области беше в ръцете на монарх, а защитата им — в ръцете на редовна армия. Бащата на Роун Лий беше крал и добър приятел на семейство Омсфорд. Джеър щеше да му каже какво го беше сполетяло и да го убеди да изпрати някой от патрулите си да потърсят родителите му и да ги предупредят за опасността, която ги чакаше във Вейл. После всички щяха да се приютят в града до връщането на Аланон, Брин и Роун. Според Джеър планът беше чудесен и не виждаше причина, поради която можеше да се провали.

И все пак младежът от Вейл не искаше да рискува и да оставя нещо на случайността. Точно затова взе камъните на елфите от скривалището, където някой можеше да ги открие, макар че деянието му щеше да разкрие на баща му, че той през цялото време е знаел къде са скрити.

Докато тичаше през гората към края на долината се опитваше да си припомни всичко, което възрастният следотърсач му беше казал за това, как се прикриват следи. Джеър и старецът просто си играеха на прикриване и откриване на следи. Всеки си измисляше нови и различни положения на въображаемите преследвания, които представляваха играта им и всеки доставяше удоволствие на другия с безспирната си находчивост. Следотърсачът се осланяше предимно на опита си, а Джеър на безграничното си въображение. Сега играта на приключения се беше превърнала в действителност и само въображението нямаше да е достатъчно. Той се нуждаеше от опита на стареца и затова се мъчеше да си спомни всичко, което беше научил от него.

Времето беше от първостепенно значение за него. Колкото по-бързо стигнеше до планините, толкова по-скоро патрулите щяха да тръгнат да търсят родителите му. Каквото и да се случеше, те не трябваше да бъдат оставени да се върнат във Вейл не предупредени. Така че не можеше да си губи времето, за да заличава следите си, които водеха на изток. Пък и, откровено казано, не беше голям майстор в тази област. Освен това не беше сигурен, че гномите и черният им господар ще тръгнат да го преследват. Допускаше, че ще го направят, особено след като разберат, че беше затворил гнома в дървената кофа за боклук. Но преди това те ще трябва да открият следите му, а това щеше да ги позабави дори ако се досетеха в коя посока е тръгнал. Беше ги изпреварил и трябваше да запази предимството си. Ще тича бързо, без да се колебае, защото вече беше избрал посоката, а те ще трябва да се помъчат да го настигнат. Дори да успеят да го настигнат Джеър ще може да използва песента на желанията, за да се защити.

До полунощ успя да стигне до източната страна на долината, която подслоняваше Шейди Вейл, изкачи се на върха на осеяния с камъни склон и се скри в Дълн. Луната и звездите му помагаха да открива пътя си сред тъмната гора. От време на време забавяше крачка, за да щади силите си. Все по-силно усещаше умората, но искаше да прекоси Рапахаладран преди да спре за почивка. Това означаваше, че трябва да върви до зазоряване и ходенето щеше да е изтощително. Дълн беше трудно проходима гора, дори и при идеални условия, а през нощта тъмнината я превръщаше в истински опасен лабиринт. Джеър обаче и преди беше минавал нощно време през гората, затова беше убеден, че ще успее да се справи и този път. Следеше зорко плетеницата на гората пред себе си и продължаваше напред.

Времето се изнизваше бавно и мъчително, но накрая нощното небе започна да изсветлява и утрото да се задава. Джеър беше изтощен. Тялото му беше станало безчувствено от умората, а ръцете и лицето му бяха нарязани и насинени от клоните на дърветата. Все още не беше стигнал до реката. За пръв път се притесни, че може би беше объркал посоката и беше вървял прекалено на север или на юг. Сега беше сигурен, че се движи на изток, защото слънцето изгряваше точно пред него. Но къде е Рапахаладран? Пренебрегна умората и безпокойството си и продължи напред.

Най-после, един час, след изгрев слънце, Джеър стигна до брега на реката. Водите на Рапахаладран бяха дълбоки и бързи, и се пенеха на юг през тъмната и тиха гора. Джеър се отказа от намерението си да прекоси реката сега. Твърде опасно щеше да бъде да се опитва да я прекоси, без да е отпочинал. Избра си група от борове до реката, легна под хладината на клоните и заспа.

Събуди се по залез слънце. В първия момент не можа да се ориентира къде се намира. Изпита смътно безпокойство. След няколко минути си спомни къде е и какво го беше накарало да стигне дотук. Видя, че се свечерява и се притесни, че е спал толкова дълго. Възнамерявал беше да спи до обед, след което да продължи бягството. Цял ден загубен в сън беше твърде много. Преследвачите му са имали прекалено много време, за да го настигнат.

Тръгна надолу по брега на реката, наплиска лицето си със студена вода, за да се разсъни напълно и после се залови да търси храна. Изведнъж си даде сметка, че не беше ял нищо през последното денонощие. Съжали, че когато тръгна да бяга, не загуби няколко минути, за да вземе със себе си хляб и сирене. Докато търсеше сред дърветата горски плодове и кореноплодни растения се улови, че отново мисли за предполагаемите си преследвачи. Дали не се притесняваше напразно. Може би никой не си правеше труда да го търси. В крайна сметка за какво им беше притрябвал той? Те търсеха Аланон. Гномът му го каза. Най-вероятно беше след бягството му от Вейл да са продължили пътя си, търсейки друида. Ако бяха направили това, той съвсем безпричинно се тормозеше в момента.

Ако обаче грешеше…

През есента трудно се намираха боровинки, затова Джеър беше принуден да се задоволи с корени, които можеха да се ядат и с няколко стъбла от ревен. Въпреки недоволството от участта си по принцип, той се почувства доста добре, след като приключи с яденето. Реши, че и Роун Лий не би се справил по-добре в неговото положение. Отървал се беше от гнома, измъкнал беше камъните на елфите изпод носа на един Скитник и на патрул от гноми преследвачи, избягал беше от Вейл и сега успешно напредваше към Лий. Представи си за момент изненадата на лицето на сестра си, когато й разкаже всичко, което му се беше случило.

После, най-неочаквано, му мина ужасяващата мисъл, че всъщност той не знаеше, дали някога ще види отново Брин. Сестра му бе отведена от Аланон в сърцето на същото зло, което беше нахлуло в дома им и го беше прогонило от Вейл. Отново си спомни всичко, което беше изпитал в присъствието на това зло — ужасното, непреодолимо чувство на паника. Брин беше отведена в самото леговище на това зло. Там нямаше само един, а много Черни Скитници. Тя нямаше никаква защита срещу тях освен силата на магията на друида и песента си на желанията. Как би могла Брин да се надява, че ще се противопостави на подобно нещо? И какво ще стане, ако я открият, преди да е стигнала до книгата…?

Прогони мисълта си. Въпреки различията в характерите, той и сестра му бяха близки. Джеър я обичаше и вероятността, че можеше да й се случи нещо, го измъчваше. Повече от всякога съжали, че не му бяха позволили да я придружи до Анар.

Погледна на запад, където слънцето потъваше в короните на дърветата. Светлината бързо избледняваше. Време беше да прекоси реката и да продължи пътя си на изток. Отряза с ножа няколко клони, пристегна ги с ленти от борова кора и направи малък сал, върху който постави дрехите си. Не му се искаше да върви в студената есенна нощ с мокри дрехи на гърба, затова реши да преплува реката гол и да се облече на отсрещния бряг.

Когато салът беше готов той го занесе до реката и изведнъж си спомни един от уроците на възрастния следотърсач. Говориха за начините, по които човек може да се отърве от преследвачите си. Водата е най-доброто средство за замаскиране на следи, заяви старецът с присъщата си тайнственост. Следите не могат да се проследят във вода — ако разбира се, не си толкова глупав, че да се опиташ да се измъкнеш от преследвач в плитчина, където отпечатъците от стъпките ти ще останат в калта. Но дълбоките води, виж, те са съвсем друго нещо. Това е най-доброто. Течението винаги те влече надолу. Дори ако преследвачът успее да открие следите ти на брега на реката и да разбере, че си я прекосил — не е задължително да си я прекосил, естествено, но това е друга хитрина — той ще трябва да открие следите на отсрещния бряг. Така че — и точно тук се крие гениалността на номера — ако е умен, преследваният ще нагази в дълбоки води и ще заплува нагоре по течението, за да може да излезе на отсрещния бряг на място, по-нагоре от мястото, където свършват следите му. Защото преследвачът ще знае, че е отнесен надолу по течението, нали? И къде мислиш, че ще започне да търси? Той няма веднага да се сети да търси нагоре по течението.

Подобни хитрости винаги бяха правили силно впечатление на Джеър и сега той реши да ги приложи на практика. Възможно беше никой да не го следи, но от други страна не можеше да бъде сигурен. Оставаха му още два дни път до Лий. Ако някой го следеше, урокът на стария следотърсач щеше да му даде още по-голяма преднина.

Свали ботушите, пъхна ги под мишница заедно със сала, после изгази няколко ярда нагоре по течението, докато стигна до място, където коритото се стесняваше. Реши, че се е изкачил достатъчно. Свали останалите си дрехи, постави ги на сала и се потопи в студените води на реката.

Почти веднага течението го понесе и го задърпа бързо надолу. Остави се да го влече и заплува, като теглеше с едната си ръка сала. Шумовете на гората потънаха в пенливия бяг на реката. Нощното небе потъмня, когато слънцето потъна зад дърветата. Джеър се отблъскваше силно с крака и бързо се доближаваше до отсрещния бряг.

Накрая краката му опряха в дъното, меко и кално. Той се изправи и студеният нощен въздух обгърна тялото му. Взе дрехите си от сала, после го бутна навътре в реката и загледа как течението го понесе надолу. След малко излезе на брега, изтръска водата от тялото си и отново се облече. Наоколо насекомите жужаха, малки шумове в тъмнината. На отсрещния бряг дърветата на гората приличаха на черни стъбла, които чезнеха в сгъстяващата се мъгла на нощта.

Изведнъж сред тези тъмни стъбла нещо прошава. Джеър се вцепени. Вторачи очи в мястото, където забеляза движението, но там вече нищо не помръдваше, каквото и да е било то. Пое дълбоко въздух. Стори му се — само за миг — че беше човек.

Бавно, предпазливо, той отстъпи към дърветата зад него, без да изпуска от очи отсрещния бряг и зачака движението да се повтори. Нищо не помръдна. Набързо се дооблече, провери, дали камъните на елфите са на мястото си, после се обърна и тръгна безшумно през гората. Може би така му се беше сторило, помисли си той.

Цяла нощ вървя, като отново се ориентираше по луната и звездите, които тук-там прозираха през клоните на дърветата. Където гората се разреждаше, вървеше в бавен тръс. Вече не беше толкова сигурен, че никой не го следи. Когато беше сам със спомена за онези няколко минути, които прекара у дома с онова черно същество зад него, той се бе чувствал в безопасност. Но мисълта, че сега някой или нещо, е там някъде зад него и го преследва, го паникьоса. Въпреки че есенната нощ беше хладна, той се потеше, а сетивата му бяха изострени от страх. Мислите му непрестанно се връщаха към Брин. Представяше си я самотна като него — самотна и преследвана. Искаше му се да е до нея.

Изгревът на слънцето го свари на път. Още не беше излязъл от Дълн и неспокойствието му не беше го напуснало. Беше уморен, но не чак толкова много, че да изпитва неотложна нужда от сън. Продължи да върви, докато слънцето се издигна пред него в златиста омара. Тънки струйки светлина се промушваха през сивотата на гората и се отразяваха от вехнещите листа и зеления мъх с цветовете на дъгата. Улови се, че от време на време хвърля поглед назад.

След няколко часа гората свърши и се появи хълмиста тревиста местност. В далечината се мержелееха планините. Тук беше топло и приятно. Дишаше се по-свободно, отколкото в гората и Джеър веднага се почувства по-добре. Колкото повече изминаваше от тревистата местност, толкова по-познати му ставаха околностите. Минавал беше по този път при едно посещение в Лий точно преди една година, когато Роун го беше завел в ловната си хижа в подножието на планината. Останали бяха в нея няколко дни и ходеха да ловят риба в езерата наоколо. Хижата беше на около два часа път на изток, а в нея имаше подслон и меко легло. Там можеше да си отпочине и бодър да поеме отново привечер. Мисълта за леглото го съблазни и той взе решение.

Без да обръща внимание на умората, която изпитваше, Джеър продължи на изток. Колкото повече се доближаваше до планините, толкова по-широки ставаха хълмовете. Един-два пъти той се обърна и огледа местността, от която идваше, но тя беше безлюдна.

По обед стигна до хижата — постройка от дърво и камък, сгушена сред група борове в края на гората. Намираше се на върха на хълм с изглед към тревистата местност, но отдалеч не се виждаше от дърветата. Джеър изкачи уморено каменните стъпала, които водеха към вратата, потърси ключа, който Роун криеше в цепнатина на камъните и забеляза, че бравата е счупена. Внимателно вдигна резето и надникна вътре. В хижата нямаше никой.

Естествено, че няма никой, изруга се той наум, с очи, натежали за сън. Защо пък трябва да има някой?

Затвори вратата и огледа набързо безупречно подредената вътрешност — дървени и кожени мебели, рафтове с хранителни запаси и готварски съдове, бар, каменна камина. После доволен се запъти към спалните помещения. Спря до първата врата, отвори я и се тръшна на широкото легло.

След няколко секунди заспа.

Когато се събуди беше почти тъмно. През пердетата на прозорците есенното небе беше тъмно синьо, изпъстрено със сребристата светлина на залязващото слънце. Събуди се от някакъв шум — тих стържещ звук на ботуши, които вървят по дъсчен под.

Моментално скочи на крака, още полусънен стигна до вратата, отвори я и погледна навън. Тъмната стая в предната част на хижата беше празна и засенчена. Джеър премита и се втренчи в Мрака. В този момент забеляза нещо.

Входната врата беше отворена.

Отиде в салона. Не можеше да повярва на очите си и премигваше сънено.

— Пак ли се каниш да се разхождаш, момче? — чу зад себе си познат глас.

Извърна се като обезумял. Само че прекалено бавно. Нещо го удари по главата и искри блеснаха пред очите му. Строполи се на пода и загуби съзнание.

ГЛАВА 5

Все още беше лято. Мърмидън се спускаше от планините и се вливаше в огромното Езеро на дъгата. Всичко наоколо беше зелено и свежо, една смесица от тревиста местност и гора, от хълмове и планини. Водата на реката и на множеството й притоци напояваха земята и я поддържаха влажна. При всеки изгрев на слънцето мъглата от езерото се понасяше на север, разпръскваше се и се настаняваше в земята, като й даваше живот и за след дните на лятото. Въздухът беше наситен с благоуханни изпарения, а мирисът на есента все още не се усещаше.

Брин Омсфорд седеше сама на едно възвишение с лице към мястото, където езерото и реката се съединяваха. Беше спокойна. Денят почти беше отминал, а слънцето блестеше ярко в червеникаво-златисто на западния хоризонт. Лъчите му оцветяваха в пурпурночервено сребристите води, които се простираха пред нея. Никакъв полъх на вятър не нарушаваше спокойствието на приближаващата вечер. Повърхността на езерото беше огледално гладка и спокойна. Високо горе удивителната дъга, от която езерото носеше името си, се простираше от единия до другия му край и цветовете й се очертаваха по-контрастно на изток на сивия фон на приближаващата нощ, където небето потъмняваше. Жерави и гъски се носеха грациозно в гаснещата светлина, а крясъците им нарушаваха дълбоката тишина.

Брин беше потънала в мисли. Четири дни бяха минали, откакто беше напуснала дома и беше тръгнала на пътешествие, което щеше да я отведе навътре в Анар, много по-далеч от всяко друго пътуване досега. Минали бяха четири дни, а тя все още беше детето, което се държеше за полата на майка си, доверявайки й се сляпо. От Шейди Вейл тръгнаха на север през Дълн, после на изток по крайбрежието на Рапахаладран, и отново на север, и после пак на изток по брега на Езерото на дъгата, до мястото, където се вливаше Мърмидън. Аланон нито веднъж не си направи труда да обясни нещо.

И Роун, и тя бяха молили друида да даде някакво обяснение. Неведнъж бяха задавали въпросите си, но друидът не им отговаряше. Щял да им каже по-късно. Ще получите отговори на въпросите си по-късно. Засега просто трябва да ме следвате. И така, те го бяха следвали, както ги беше помолил, обезпокоени и все по-недоверчиви. Обещали си бяха да изтръгнат някакви обяснения преди да стигнат Източната земя.

Друидът обаче не им даваше основание да вярват, че обещанието, което си бяха дали, ще се изпълни. Загадъчен и затворен, той се държеше настрана от тях. През деня, докато вървяха, той яздеше пред тях. Не криеше, че предпочита да бъде сам. Вечерта, когато спираха да нощуват, той ги оставяше и се отдалечаваше в сенките на нощта. Нито ядеше, нито спеше, поведение; с което като че ли искаше да подчертае разликата между тях и да увеличи разстоянието. Дебнеше ги както ястреб плячката си, никога не ги оставяше сами и не им позволяваше да се отдалечават сами.

Досега, поправи се тя. Тази вечер, на четвъртия ден, Аланон неочаквано ги напусна. Спряха да пренощуват тук, където Мърмидън се вливаше в Езерото на дъгата. Внезапно друидът се запъти към гората край водите на реката и изчезна, без да каже нещо. Момичето от Вейл и планинецът то наблюдаваха как се отдалечи, без да могат да повярват на очите си. Накрая, когато стана ясно, че той наистина ги беше оставил сами — за колко време можеха само да гадаят — решиха да не се притесняват за него и се заловиха да приготвят вечерята. И трите дни бяха яли риба, първо уловена в Рапахаладран, после в Езерото на дъгата, така че ентусиазмът им към рибата временно се беше изпарил. По тази причина Роун, въоръжен с ясенов лък и стрели, предпочитано от Мениън Лий оръжие, тръгна да търси друга храна. Брин събра дърва за огън, после седна на възвишението и се отдаде на уединението на момента.

Аланон! Той беше загадка, която предизвикваше да бъде разгадана. Твърдо решен да запази земята, той беше приятел на народа й, благодетел на расите и защитник срещу злото, на което те сами не биха могли да се противопоставят. И все пак защо той толкова старателно укриваше причините за всичко, което правеше? На моменти приличаше на враг, на злодей, на унищожител, на всичко, срещу което твърдеше, че се бори.

Друидът беше разказал на баща й историята на стария свят на магьосничеството, от който се появили всички магии заедно със съществата, които ги бяха овладели. Независимо дали е добра или лоша, бяла или черна, магията по своята същност е една и съща, защото властта й се корени в силата, благоразумието и целта на този, който я използва. В крайна сметка каква е била разликата между Аланон и Господаря на магиите в борбата им за завладяването на Меча на Шанара? И двамата — друиди — изучили магията от книгите на стария свят. Разликата е била в характерите. Единият е бил покварен от силата, а другият се запазил чист.

Кой знае. Може да е така, а може и да не е така. Сигурна беше, че баща й би възразил. Той би казал, че друидът е покварен от силата също като Господаря на магиите, само че по различен начин. И животът на Аланон е подвластен на силата, която е овладял, както и на тайните на прилагането й. Чувството му за отговорност е по-благородно, а целта му не чак толкова егоистична, но той също е станал жертва. Вярно, че у него имаше някаква странна тъга, въпреки суровото му, на моменти почти застрашително поведение. Брин се замисли за чувството на тъга, което друидът пораждаше у нея — тъга, която баща й със сигурност никога не беше усетил — и се чудеше защо тя я усещаше толкова остро.

— Върнах се.

Девойката подскочи стреснато и се обърна. Викаше я Роун, който стоеше сред боровете под възвишението, където щяха да нощуват. Тя стана и тръгна към него.

— Виждам, че друидът все още не се е върнал — каза планинецът, когато го доближи. Свали двете диви кокошки от рамото си и ги хвърли на земята. — Може да извадим късмет и той изобщо да не се върне.

— А може би това няма да е чак толкова голям късмет — отбеляза Брин.

Той сви рамене:

— Зависи от гледната точка.

— Каква е твоята гледна точка, Роун?

Той се намръщи:

— Ами аз не му вярвам.

— Би ли ми казал защо?

— Заради това, за което се представя — защитник срещу Господаря на магиите и Носителите на черепи, защитник срещу злите духове, освободени от света на магьосничеството, а сега се прави и на защитник срещу Черните Призраци. Но забележи, той винаги е защитник с помощта на някой член от семейство Омсфорд. И аз знам историята, Брин. Тя винаги е една и съща. Той се появява неочаквано, предупреждава за опасност, която застрашава расите, и единственият, който може да помогне и да я премахне, е някой от семейство Омсфорд. Потомци на елфите от рода Шанара и на магиите, които им принадлежат — това са Омсфордови. Първо Мечът на Шанара, после камъните на елфите, а сега песента на желанията. Но никога нещата не са точно такива, каквито изглеждат, нали?

Брин поклати бавно глава:

— За какво говориш, Роун?

— Говоря за това, че друидът се явява изневиделица и разказва история, която трябва да осигури помощта на Ший или на Уил Омсфорд. А сега и твоята помощ. И всеки път е едно и също. Той казва само това, което трябва да каже. Разкрива само толкова, колкото е необходимо. Останалото го пази в тайна. Укрива част от истината. Не му вярвам. Аланон си играе с живота на хората.

— И мислиш, че прави това и с нас?

Роун пое дълбоко въздух:

— А ти не мислиш ли така?

Брин замълча, преди да отговори:

— Не съм сигурна.

— Значи и ти не му се доверяваш?

— Не съм казвала такова нещо.

Планинецът я гледа известно време, после бавно седна срещу нея и скръсти крака:

— Все пак няма ли да ми кажеш? Вярваш ли му или не?

Тя също седна:

— Все още съм разколебана.

— Тогава какво по дяволите правиш тук?

Брин се усмихна на нескритото му възмущение.

— Тук съм, Роун, защото той има нужда от мен. Виж, в това съм убедена. За всичко останало, което ни каза, не съм сигурна. А това, което пази в тайна, аз сама трябва да открия.

— Ако можеш.

— Ще го открия.

Тя се усмихна, стана и се доближи до него. Нежно го целуна по челото.

— Ето защо исках да си с мен, Роун Лий, за да ме защитаваш. А ти не тръгна ли с нас точно по тази причина? — Той се изчерви силно и промърмори нещо неразбираемо. Брин неволно се засмя. — Защо не оставим темата за друг път и не се заловим с кокошките. Умирам от глад.

Запали огън, докато Роун почистваше птиците. После ги сготвиха и изядоха. Хапнаха и малко сирене, пийнаха бира. Ядоха мълчаливо, седнали на върха на малкото възвишение и наблюдаваха потъмняващото нощно небе и луната, която хвърляше бледата си сребриста светлина върху водите на езерото.

Вече се беше стъмнило, когато приключиха с вечерята, а Аланон още не се беше върнал.

— Ерин, помниш ли какво каза преди малко, че съм тук, за да те защитавам? — попита Роун, след като се върнаха до огъня.

Тя кимна.

— Да, така е — тук съм, за да те защитавам. Не бих позволил да ти се случи нещо лошо — никога. Предполагам, че го знаеш.

Поколеба се, преди да продължи. Тя му се усмихна в мрака:

— Да, знам.

— Е, добре — поразмърда се той смутено, и вдигна очуканата ножница на меча на Лий. — Има и друга причина, заради която съм тук. Надявам се, че ще можеш да ме разбереш. Тук съм, за да докажа нещо на себе си. — Отново се поколеба. Търсеше думите, с които да й обясни. — Аз съм Принц на Лий, но това е само титла. Просто съм роден с нея — също като братята ми, а всички те са по-големи от мен. И този меч, Брин. — Вдигна високо ножницата с оръжието. Те не са истински мои. Те са на прадядо ми. Това е меч на Мениън Лий. Винаги е бил негов, откакто го е носил при издирването на Меча на Шанара. Сега аз го нося — както и ясеновия лък — защото Мениън Лий ги е носил, а на мен ми се иска да бъда като него. Но не съм.

— Не знаеш, дали не си — вметна бързо тя.

— Точно там е въпросът — продължи той. — Никога не съм направил нещо, за да открия какво бих могъл да бъда. Това донякъде е причината, за да съм тук. Искам да разбера. Мениън го е разбрал по този начин, като тръгнал да издирва Меча на Шанара, като защитник на Ший Омсфорд. Нищо чудно и аз да успея.

Брин се усмихна:

— Може би ще успееш. Във всеки случай радвам се, че ми го каза. — Тя замълча. После продължи: — Сега пък аз ще ти кажа една моя тайна. И аз дойдох по същата причина. И аз трябва да докажа нещо на себе си. Не знам, дали ще мога да направя това, което Аланон очаква от мен. Не знам дали съм достатъчно силна. Родена съм с песента на желанията, но никога не съм знаела какво трябва да правя с нея. Убедена съм, че има някаква причина да притежавам магията. Може би ще разбера каква е тя от Аланон. — Брин постави ръката си на рамото му. — Ето, виждаш ли, в крайна сметка не сме чак толкова различни един от друг, нали, Роун?

Поговориха си още малко и постепенно дрямката ги налегна с напредването на нощта и умората от ходенето през деня ги надви. Накрая млъкнаха и приготвиха леглата си. Ясна и прохладна, есенната нощ ги обгърна в самотата и спокойствието си, когато те си легнаха до жаравата на огъня и се завиха в одеалата.

Заспаха почти веднага.

Не видяха високата, облечена в черно фигура, която стоеше в сенките на боровете в мрака зад светлината на огъня.

Когато се събудиха на следващата сутрин видяха, че Аланон се беше върнал. Той седеше на кух дънер само на няколко ярда от тях. Високата му суха фигура приличаше на призрак в сивкавата светлина на зората. Наблюдаваше ги мълчаливо, докато се миеха и закусваха. Изобщо не им каза къде е бил. Няколко пъти девойката от Вейл и планинецът го погледнаха открито, но той се направи, че не ги забелязва. Едва след като опаковаха багажа и доведоха конете, за да ги оседлаят, той стана и се приближи до тях.

— Има промяна в плановете — заяви друидът. Погледнаха го, без да кажат нещо. — Няма да продължаваме на изток. Тръгваме на север към Драконовите зъби.

— Драконовите зъби? — изуми се Роун. — Защо?

— Защото така се налага.

— Налага се за кого — озъби се Роун.

— Само за ден-два — отговори Аланон и насочи вниманието си към Брин, без да обръща внимание на вбесения планинец. — Трябва да видя някого. Когато свърша, отново ще тръгнем на изток и ще завършим пътуването си.

— Аланон — произнесе тихо Брин името му. — Кажи ни защо трябва да тръгнем на север.

Друидът се поколеба. Лицето му беше мрачно. После кимна с глава:

— Е добре. През нощта баща ми ме повика. Моли ме да отида при него и аз съм длъжен да го сторя. В живота той е бил друидът Бремен. Сега духът му се появява от отвъдния свят през водите на Рога на Хадес в Шейлската долина. След три дни, призори, той ще говори с мен.

Бремен — друидът, който се спасил от избиването на Съвета на Паранор, когато Господарят на магиите слязъл от Северната земя по време на Втората война на расите и който изковал Меча на Шанара. Колко отдавна е било всичко това, помисли си Брин, припомняйки си легендата. После, точно седемдесет години по-късно, Ший Омсфорд отишъл с Аланон в Шейлската долина и видял как духът на Бремен се надигнал от Рога на Хадес и разговарял със сина си. Предупредил го какво ги очаква, пророкувал…

— Той вижда в бъдещето, нали? — попита неочаквано Брин като си спомни, че духът е прозрял, съдбата на Ший. — Ще ни каже ли нещо за него?

Аланон поклати глава, изпълнен със съмнение:

— Може би. Но дори и да каже нещо, то ще разкрие само отделни фрагменти от това, което ще се случи, защото бъдещето все още не е ясно оформено в пълната си цялост. По тази причина то задължително трябва да бъде поставяно под съмнение. Само сигурните неща могат да бъдат известни, но дори и тях не винаги можем да разберем. — Сви рамене. — Във всеки случай той ме вика. Нямаше да го направи, ако не ставаше въпрос за нещо изключително важно.

— Това не ми харесва — заяви Роун. — Ще загубим още три дни, а може би и повече. Време, през което бихме могли да прекосим Анар. Призраците вече ни търсят. Самият ти ни го каза. Просто ще им дадем допълнителна възможност да ви открият — теб и Брин.

Друидът го погледна втренчено. Погледът му беше студен и суров.

— Не бих изложил живота на момичето на опасност, без да е необходимо, нито пък твоя.

Роун почервеня от гняв, а Брин се доближи до него и стисна ръката му:

— Стига, Роун. Може би идеята Да отидем до Рога на Хадес е добра. Може би ще научим нещо за бъдещето, което ще ни помогне.

Планинецът не откъсваше очи от Аланон.

— Нещото, което най-много ще ни помогне, е да чуем малко повече истина за това, за което сме се заловили! — отвърна й грубо той.

— Е, добре. — прошепна Аланон и изведнъж фигурата му сякаш се удължи още повече. — Каква част от истината би искал да узнаеш от мен, принц на Лий?

— Ще ти кажа — упорстваше Роун. — Настояваш Брин да дойде с теб в Източната земя, защото нямаш достатъчно сила, за да преминеш през препятствието, което не позволява достъпа до книгата на черната магия. Ти, който си пазител на тайните на друидите, който притежаваш достатъчно сила, за да унищожиш както Носителите на черепи, така и злите духове! Въпреки това се нуждаеш от нея. А какво притежава тя, което ти не притежаваш? Песента на желанията. Нищо повече. Само това. А песента няма силата дори на камъните на елфите! Тя е просто една игра на магия, която променя цвета на листата и кара цветята да цъфтят! Що за защита е това?

Аланон го изгледа мълчаливо, после се усмихна леко. Усмивката му беше тъжна:

— Що за сила, наистина? — промърмори той. Изведнъж погледна Брин. — И ти ли, като планинеца, те съмняваш? Опитваш ли се да вникнеш по-надълбоко в същността на песента на желанията? Да ти покажа ли нещо от това, как тя се използва?

Каза го рязко, но Брин кимна с глава:

— Да.

Друидът мина покрай нея; хвана юздите и се качи на коня си.

— Тогава ела с мен и ще ти покажа, девойко от Вейл — отвърна ТОЙ;

Потеглиха мълчаливо на север през гората, по протежението на Мърмидън. Светлината на изгряващото слънце се промъкваше през клоните на дърветата, а сенките на планината Рън образуваха тъмна стена вдясно от тях. Яздиха повече от час — една мрачна и безмълвна процесия. Накрая друидът им даде знак да спрат

— Оставете конете — нареди той.

Тръгнаха на запад към гората. Друидът преведе момичето от Вейл и планинеца през един хребет, после поеха през мъчнопроходима падина. След няколко минути, през които си пробиваха с труд пътя през преплетените шубраци, Аланон спря и се обърна.

— А сега, Брин — посочи той храста пред тях — представи си, че това е препятствието на черната магия, през което трябва да минеш. Как ще използваш песента, за да си пробиеш път през него?

Тя се огледа несигурно:

— Не знам точно…

— Не знаеш точно? — поклати глава той. — Спомни си какво си правила, за да задействаш магията. Наистина ли си я използвала, както каза принцът на Лий, за да променяш цвета на листата на дърветата през лятото и да ги оцветяваш в есенни багри? Използвала ли си я, за да накараш цветята да цъфтят, а растенията да се развиват? — Тя кимна. — Значи си я използвала, за да променяш цвета, формата и поведението. Направи това и тук. Накарай храста да ти направи път.

Брин го изгледа и кимна с глава. Това беше нещо, което тя никога не се бе опитвала да прави и не беше сигурна, че е способна. Освен това отдавна не беше използвала магията. Но защо да не опита? Започна да пее тихо. Гласът й беше нисък и равен, а песента се сливаше със звуците на гората. После бавно смени регистъра, повиши тона на гласа си и го извиси така, че в един момент всичко наоколо замря. Думите идваха без предварителна подготовка, спонтанно. Усещаше ги някак интуитивно, протегнала ръце към храста, който беше препречил пътя й. Непроходимата плетеница бавно отстъпи, листата и клоните се отдръпнаха и огънаха назад в лъскаво зелени ленти. Малко по-късно пътят към центъра на падината беше отворен.

— Прекалено лесно, не мислиш ли? — каза друидът, но това не беше въпрос. — Я да видим къде ще ни отведе пътеката ти.

Той отново ги поведе напред, загърнал плътно около тялото си черния плащ. Брин хвърли поглед на Роун, който сви рамене, като искаше да покаже, че нищо не разбира. Последваха друида. След няколко минути той отново спря и посочи към един бряст с приведен и закърнял ствол сред сянката на по-висок и по-широк дъб. Клоните на бряста се бяха вплели в клоните на дъба и се увиваха нагоре в безуспешен опит да достигнат до слънчевата светлина.

— Този път задачата ти е малко по-трудна, Брин — каза внезапно Аланон. — Този бряст ще се почувства много по-добре, ако успее да достигне до слънчевите лъчи. Искам да го изправиш нагоре и да го освободиш от дъба.

Брин погледна недоверчиво към двете дървета. Клоните им бяха здраво преплетени.

— Не мисля, че ще мога да го направя — каза тя тихо.

— Опитай.

— Магията не е достатъчно силна…

— Въпреки това опитай — отвърна той рязко.

И тя започна да пее. Песента на желанията обгръщаше останалите звуци на гората, докато накрая не остана нищо друго. Единствено песента се извисяваше ясно в утринния въздух. Брястът потръпна, клоните му затрептяха в такт с песента. Брин премина в по-висока гама. Усети, че дървото се противопоставя и думите й станаха по-рязки. Залинелият ствол на бряста се отдръпна от дъба, клоните му започнаха да го дерат и късат, а листата му да се изтръгват от него.

После, съвсем ненадейно, цялото дърво сякаш се извиси и изригна дъжд от отделни клони и листа, които се посипаха върху падината. Изумена, Брин отстъпи назад, закри лицето си с ръце, а песента й мигновено замря в тишината. Щеше да падне, ако не беше Аланон, който я прихвана и я задържа в ръце, докато дъждът не спря. После я извъртя към себе си.

— Какво стана…? — започна тя, но той бързо постави пръст върху устните й.

— Сила, девойко от Вейл — прошепна той. — Сила в песента ти на желанията, която е много по-могъща, отколкото си предполагала. Брястът нямаше да може сам да се освободи от дъба. Клоните му бяха прекалено сковани, прекалено здраво преплетени. Въпреки това той не можа да устои на песента ти. Нямаше друг избор освен да се освободи, въпреки че в крайна сметка това за него означаваше самоунищожение.

— Аланон — Тя поклати невярващо глава.

— Ти притежаваш тази сила, Брин Омсфорд. Както всички магии, така и тази си има и тъмна страна. — Друидът приближи лицето си до нейното. — За теб е било игра да сменяш цвета на листата на дърветата. Я си помисли какво щеше да стане, ако беше докарала до логичен завършек смяната на сезоните, която си предизвикала. Дървото щеше да премине от есента в зимата, от зимата в пролетта, от един сезон в друг. Накрая щеше да премине през целия цикъл на живота си и да умре.

— Друиде… — предупреди го Роун и тръгна към него, но мрачния поглед на Аланон го накара да замръзне на място.

— Не се меси, принц на Лий. Нека чуе истината. — Черните му очи отново се вгледаха в очите на Брин. — Играла си с песента на желанията, както би направила с някоя интересна играчка, защото си мислила, че това е единственото й предназначение. И все пак си знаела, че не е само това, девойко от Вейл. Усещала си го някъде дълбоко в себе си, и то винаги. Магията на елфите винаги е била нещо повече от игра. Твоята магия е магията на камъните на елфите, придобила друга форма при Предаването й от кръвта на баща ти в твоята кръв. В теб има сила, много по-могъща от всички предишни, все още спяща, може би, но безспорно голяма. Само за момент се замисли за същността на магията, която притежаваш. Песента на желанията може да променя поведението на всяко живо същество! Не можеш ли да разбереш какво означава това? Податлив храст може да ти стори път, да те допусне до място, където никой преди не е бил. Неподатливи на прегъване дървета също могат да бъдат накарани да се огънат, въпреки че се съсипват от усилието. След като можеш да оцветяваш листата на дърветата, значи ти можеш да ги лишаваш от цвят. След като можеш да караш цветята да цъфтят, значи ти можеш да ги накараш и да повехнат. След като можеш да даваш живот, Брин, значи ти можеш и да го отнемаш.

Тя го гледаше ужасена, без да мигне:

— Какви ги говориш? — попита тя с пресипнал глас. — Искаш да кажеш, че песента на желанията може да убива? Че аз ще я използвам, за да убивам? — Да не мислиш, че…?

— Ти помоли да ти покажа нещо от използването й — прекъсна я Аланон. — Просто изпълних молбата ти. Сега обаче съм сигурен, че ти никога вече няма да се съмняваш, че магията е нещо повече от това, което си допускала.

Мургавото лице на Брин почервеня от гняв:

— Вече не се съмнявам, Аланон. Но и ти трябва да си наясно. Дори да е така, аз никога няма да използвам песента на желанията, за да убивам! Никога!

Друидът улови погледа и суровото му изражение се посмекчи:

— Дори ако това се налага, за да спасиш собствения си живот? Или живота на планинеца, може би? Дори и тогава?

Тя не отвърна поглед и повтори:

— Никога.

Друидът я гледа известно време, сякаш искаше да прецени доколко сериозно вярва в това, което казва в момента. После изведнъж се обърна и се запъти към склона на падината.

— Е, видя достатъчно, Брин. Трябва да продължим пътуването. Помисли добре върху това, което научи…

Черната му фигура се скри в храсталаците. Брин стоеше там, където я беше оставил. Изведнъж усети, че ръцете й треперят. Господи, това дърво! Начина, по който се разтресе и разпадна…

— Брин.

Роун стоеше пред нея. Протегна ръце и я хвана за раменете. Тя потрепна при допира му.

— Не можем да продължим с него, вече не. Той си играе с нас, както е правил и с всички други преди. Зарежи го, него и глупавото му издирване и се върне с мен във Вейл.

Тя го изгледа, после тръсна глава:

— Не. Необходимо беше да видя това.

— По дяволите, нищо от всичко, което виждаме, не е необходимо. — Свали ръцете от раменете й и хвана ножницата на меча на Лий. Ако още веднъж направи подобно нещо, ще действам без да се замисля…

— Не, Роун. — Хвана го за ръцете. Отново беше спокойна, осъзнала изведнъж, че нещо й беше липсвало. — Той направи това не за да ме стресне или сплаши. Направи го, за да ме научи, принуден от необходимостта да се бърза. Видях го в очите му. Ти не го ли забеляза?

Той поклати глава:

— Нищо не видях. Каква необходимост да се бърза?

Тя погледна в посоката, в която беше изчезнал друидът:

— Нещо не е наред. Има нещо.

Отново се замисли за унищожението на дървото, за предупреждението на друида и за това, в което се беше заклела. Никога! Погледна към Роун:

— Мислиш ли, че мога да използвам песента на желанията, за да убивам? — попита тихо тя.

Той се поколеба само за миг и отвърна:

— Не.

Дори ако се налага, за да спася живота ти? — помисли си тя. Ами ако той е застрашен не от дърво, а от живо същество? Дали бих го унищожила, за да те спася? О, Роун, я си представи, че то би могло да бъде човешко същество!

— Ще ме придружиш ли в това пътуване? — попита го тя.

Младежът й се усмихна с най-чаровната си усмивка:

— До момента, в който намерим тази проклета книга и я разкъсаме на парчета.

Наведе се и я целуна леко по устата. Тя го прегърна и притисна към себе си.

— Нищо лошо няма да ни се случи — чу го да казва.

— Знам — отговори тя.

Само дето вече не беше сигурна.

ГЛАВА 6

Когато Джеър Омсфорд дойде в съзнание видя, че е здраво завързан за стъблото на едно дърво. Вече не се намираше в ловната хижа, а на празно пространство, заобиколено от борове, които се извисяваха около него като часови на пост. На около десетина крачки пред него гореше малък огън, който хвърляше бледите си отблясъци в тъмнината на смълчаните дървета. Над земята беше паднала нощ.

— Събуди ли се, момче?

Познатият груб глас дойде от тъмнината вляво от него и той се обърна бавно нататък. В светлината на огъня видя клекнала, приведена фигура. Джеър се канеше да отговори, когато изведнъж осъзна, че беше не само завързан, но и с превръзка на устата.

— О, извинявай, затова. Нямаше как, трябваше да ти запуша устата. Никак не ми се искаше да изпробваш още веднъж магическата си песен върху мен. Даваш ли си сметка колко време загубих, докато се измъкна от онази дървена кофа за боклук?

Джеър се облегна на дървото и си спомни. Гномът при страноприемницата, онзи, който го беше проследил, настигнал в хижата на Роун и ударил по главата…

Присви очи при спомена и усети, че главата му пулсираше в мястото, където беше ударена.

— Голям номер, онзи със змиите, — подсмихна се гномът. Стана, доближи се до огъня и седна на няколко крачки от пленника си. Тесните зелени очи го изучаваха замислено. — Мислех, че си безобиден, момче, че не си някоя хрътка на друида. Толкова по-зле за мен, а? Стоях си спокойно там, сигурен, че така ще се уплашиш, че веднага ще ми кажеш това, което ме интересува — ще ми кажеш всичко, само и само да се отървеш от мен. Увиващи се около ръцете ми змии и удар по главата с огромна тояга, ето това ми даде ти. Късмет имам, че все още съм жив!

Квадратното жълто лице се понаведе:

— Това, естествено, беше грешка от твоя страна. — Късият му показалец се вдигна рязко и гномът каза: — Трябваше да ме довършиш. Но ти не го направи и ми даде още една възможност. Може би това ти е в стла, като имам предвид, че си от Вейл. Както и да е. Щом се измъкнах от дървения сандък тръгнах след теб като лисица след заек. Много лошо за теб, защото нямаше да те оставя да се измъкнеш след всичко, което ми причини. Онези глупаци са те оставили да им избягаш. Само че на мен не ми минават тези номера. Търсих следите ти три дни. За малко да те хвана при реката, но ти вече я беше прекосил. Не можех да открия следите ти през нощта. Трябваше да почакам. Накрая те пипнах в тази хижа, нали? Засмя се весело, а Джеър почервеня от гняв. — О, не ми се ядосвай. Просто си вършех работата. Пък и за мен това беше въпрос на чест. През всичките тези двадесет години никой досега не е бил по-добър от мен. И изведнъж ми се изпречва някакво си момче. Не можех да го преживея. А, да. Ударих те толкова силно, че изпадна в безсъзнание. Нямаше как, трябваше да го направя. Нали ти казах вече, не можех да рискувам втори път с магията.

Той стана и се приближи с няколко крачки. На лицето му беше изписано нескрито любопитство.

— Магия беше, нали? Как се научи да я правиш? В гласа е, нали така? Накара змиите да се нахвърлят срещу мен с помощта на гласа си. Страхотен номер. Уплаши ме до смърт. Помислих си, че нищо друго не може да ме изплаши толкова много. — Направи пауза и после добави: — Освен Скитниците, може би.

В очите на Джеър проблясна страх при споменаването на Скитниците Морди. Гномът забеляза и кимна:

— Има защо да се страхува човек от тях. Целите черни — от главата до петите. Черни като нощта. Не бих искал да ме преследват. Чудя се как си минал край онзи, зад къщата…

Изведнъж млъкна и се наведе напред.

— Гладен ли си, момче?

Джеър кимна. Гномът го изгледа замислено, после стана.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? Ще ти поразхлабя превръзката и ще те нахраня, ако обещаеш, че няма да използваш магията си върху мен. Пък и тя едва ли ще ти помогне, докато си вързан за това дърво. Е, ако тези твои змии не са в състояние да прегризат въжетата. Ще те нахраня и ще можем да си поговорим. Другите няма да ни настигнат до утре сутринта. Е, какво ще кажеш?

Джеър помисли малко, после кимна в съгласие. Умираше от глад.

— Значи се разбрахме. — Гномът се приближи и свали превръзката от устата му. Стисна здраво брадичката му с едната си ръка: — А сега искам думата ти. Да я чуя. Никакви магии.

— Никакви магии — повтори Джеър, премигвайки.

— Добре де, добре. — Гномът го пусна. — Ти си човек, който държи на думата си, обзалагам се в това. Човек е добър само когато спазва обещанията си, знаеш ли? Извади от пояса си манерка от твърда кожа, отвори я и я приближи до устните на младежа от Вейл. — Пий. Хайде, само една глътка.

Джеър отпи от непознатата течност. Гърлото му беше пресъхнало и стегнато. Беше бира, силна и горчива, която опари вътрешностите му. Джеър се задави. Гномът затвори манерката и я върна на мястото й. После седна и се ухили:

— Казвам се Слантър.

— Джеър Омсфорд. — Джеър още не можеше да преглътне. — Предполагам, че знаеш името ми.

Слантър кимна:

— Да. Наложи ми се да разбера и нещо повече. Ама че в преследване ме въвлече.

Джеър се намръщи:

— Как успя да ме настигнеш? Не мислех, че някой може да го направи.

— А, това ли било? — изсмя се гномът. — Е, не всеки би могъл да те залови. Но аз не съм всеки.

— Какво искаш да кажеш?

Гномът се разсмя:

— Ами искам да кажа, че съм следотърсач, момче. С това се занимавам. И ако искаш да знаеш, правя го по-добре от всички останали. Затова ме взеха със себе си, онези другите. Затова съм тук. Търся следи.

— Моите ли? — попита изумен Джеър.

— Не, не твоите. На друида! Онзи, когото наричат Аланон. Неговите следи търсех. Ти просто ми пресече пътя не когато трябваше.

Джеър се смая. Този гном беше следотърсач? Тогава няма какво да се чуди защо не се беше измъкнал от него, както би успял да заличи следите си от всеки друг. Но защо търсеше Аланон…?

Слантър поклати безпомощно глава и стана:

— Виж какво, ще ти обясня всичко, но първо, нека да хапнем. Трябваше да те нося от онази хижа цели две мили. Може да изглеждаш дребен, но тежиш повече за ръста си. Апетитът ми доста се изостри, докато ти си почиваше. А сега стой мирен. Ще сложа нещо на огъня.

Слантър донесе една раница от отсрещната страна на полянката, извади няколко съда и след няколко минути говеждото със зеленчуците къкреше на огъня. Джеър усети миризмата на готвено и устата му се напълни със слюнка. Умираше от глад. Не беше ял като хората откакто напусна страноприемницата. Пък и трябваше да поддържа силите си. Те щяха да му трябват, ако имаше късмет да се измъкне от гнома. А той беше твърдо решен да го направи при първа възможност.

Когато задушеното беше готово, Слантър го донесе и го нахрани, без да отвързва ръцете му. Яденето беше великолепно и те го изядоха всичкото с един крайщник хляб и малко сирене. Слантър пи доста бира, но сипа в чаша и на Джеър.

— Задушеното никак не беше лошо, ако мога да си позволя да отбележа — каза той накрая, приклекнал до огъня, докато почистваше тигана. — Понаучих някои неща с течение на годините.

— Откога си следотърсач? — попита го Джеър, изпълнен с любопитство.

— От много отдавна. Започнах да се уча, когато бях на твоята възраст. — Свърши с почистването на съдовете, стана и се върна при младежа от Вейл. — Какво знаеш за следотърсачите?

Джеър му разказа накратко за стария следотърсач, който навремето беше отседнал в страноприемницата, за разговорите им и за игрите им на следотърсачество, с които убиваха времето, докато мъжът чакаше кракът му да се оправи. Слантър слушаше мълчаливо, а на грубото му жълто лице беше изписано нескрито любопитство. Когато Джеър свърши разказа си, гномът се облегна и острите му очи се загледаха отнесено нанякъде:

— Навремето бях като теб, много, много отдавна. За нищо друго не си мечтаех, освен да стана следотърсач. Накрая напуснах дома си заедно с един стар човек от границата. Тогава бях по-млад от теб. Напуснах дома си и от Източната земя отидох в Калахорн, а после в Северната земя. Не съм се връщал повече от петнадесет години. Бродил съм по всички земи, знаеш ли. И всяка една от тях е оставила по нещичко у мен, както и родната ми Източна земя. Странно, но това ме кара да се чувствам някак си бездомен. Гномите не ми се доверяват напълно, защото прекалено дълго съм бил навън. Аз пък съм видял прекалено много какво има по света, за да бъда същият като тях. Аз съм гном, който не е гном. Научих повече, отколкото те някога ще могат да научат, затворени в горите на Източната земя. И те го знаят. Трудно ме понасят. И все пак ме уважават, защото съм най-добър в това, с което се занимавам.

Погледна рязко Джеър:

— Затова съм тук. Защото съм най-добрият. Друидът Аланон — оня, когото ти не познаваш, спомняш ли си? — е идвал в Рейвънсхорн и Греймарк и се е опитал да премине през Мейлморд. Само че нищо не може да мине през този ад, нито друид, нито дявол. Призраците разбраха, че е бил там и тръгнаха след него. Изпратиха един Скитник, патрул от гномите преследвачи и мен, да го следим. Проследихме го до селото ти и зачакахме някой да се покаже. Мислехме, че все някой ще се появи, макар че беше ясно, че друидът вече беше изчезнал. И кой мислиш се препречи пред очите ми? Ти.

Мислите на Джеър препускаха в главата му. Колко знае? Известна ли му е причината, поради която Аланон беше дошъл в Шейдската долина? Знаеше ли за…? Изведнъж се сети за камъните на елфите, които пъхна набързо в джоба на куртката си, когато избяга от Вейл. Дали са още в него? Дали Слантър не ги беше открил? По дяволите!

Без да отмества очи от гнома той се поразмърда леко и се притисна до въжетата, за да провери дали ще усети допира на камъните върху тялото си. Разбра, че е безнадеждно. Връзките така бяха омотали дрехите му, че той не можеше да разбере какво беше оставено по него. Не смееше да погледне надолу, дори и за миг.

— Въжетата малко те стягат, а? — попита внезапно гномът.

Той кимна:

— Просто се опитах да се понаместя. — Помъчи се да седне и да се отпусне. После поднови разговора: — Защо си направи труда да ме проследиш, след като трябва да вървиш по следите на Аланон?

— Защото преследвах Аланон, за да открия къде отива. Свърших си работата. Той дойде в селото ти, в семейството ти. После се върна в Източната земя — прав ли съм? О, не е нужно да отговаряш. Поне не на мен. Но ще трябва да отговориш на онези, които дойдоха с мен тази сутрин. Те са малко бавни, но пипат здравата. Трябваше да ги оставя, за да мога да те хвана. Знаеш ли, искат да разберат нещо за посещението на Аланон. Искат да знаят защо е дошъл. И за твое нещастие, искат да научат още нещо.

Млъкна многозначително и впи поглед в Джеър.

Младежът пое дълбоко въздух:

— Нещо за магията — прошепна той.

— Интелигентно момче. — Усмивката на Слантър беше жестока.

— А какво ще стане, ако не им кажа?

— Ще бъде глупаво от твоя страна — каза тихо гномът.

Загледаха се в упор, без да продумат.

— Призракът ще ме накара да кажа, нали? — попита накрая Джеър.

— Не Призракът ти е проблемът. Той тръгна на север след Аланон. Проблемът ти е седът.

Младежът от Вейл поклати глава:

— Седът ли? Какво е сед?

— Сед означава гном вожд. В случая това е Спилк. Той командва патрула. Доста неприятна личност. Не ме харесва, разбираш ли? Същински гном от Източната земя. В момента, в който те погледне, ще ти пререже гърлото. Той ти е проблемът. По-добре е да му отговориш на въпросите, които ще ти зададе. — Сви рамене и продължи. — Кажеш ли на Спилк това, което го интересува, аз ще направя, каквото мога, за да те освободят. В крайна сметка ние не се бием с хората от Вейл. Бием се с джуджетата. Не искам да те разочаровам, но не ти си важният в случая. Магията ти е това, от което те се интересуват. Абе, ако отговориш на въпросите мисля, че ще те освободят достатъчно бързо.

Джеър го изгледа подозрително:

— Не ти вярвам.

Слантър се отдръпна назад:

— Така ли? Добре тогава, давам ти честната си дума. Тя е също толкова безценна, колкото й твоята. — Гъстите му вежди се повдигнаха въпросително. — Тя значи за мен точно толкова, колкото и твоята, момче. Повярвай ми.

Известно време Джеър мълча. Не е ли странно, помисли си той, че гномът му казва истината? След като обеща, че ще направи всичко Джеър да бъде освободен, той ще го направи. След като мисли, че Джеър ще бъде освободен, ако отговори на въпросите, той сигурно ще бъде освободен. Джеър се намръщи. От друга страна, откъде накъде ще се доверява на един гном?

— Не знам — измърмори той.

— Не знаеш? — Слантър поклати отчаяно глава. — Нямаш никакъв избор, момче. Не отговориш ли, Спилк ще започне да те обработва. Ако пак не отговориш, ще те предаде на Скитниците. И какво мислиш, че ще ти се случи тогава?

Джеър се вцепени от ужас. Изобщо не искаше да мисли какво щеше да му се случи тогава.

— Мислех си, че си умен — продължи гномът, а сбръчканото му жълто лице се изкриви в гримаса. Находчив. Начинът, по който се промъкна край онези там. Дори успя да се измъкнеш от Скитника. Бъди хитър. Какво значение има сега какво ще кажеш на някого си? Какво значение има, че ще кажеш на седа защо е идвал друидът у вас? Пък и друидът вече го няма. Едва ли ще го хванат от тази страна на Източната земя. Той така или иначе едва ли ти е казал нещо изключително важно, нали? А магията, те просто искат да знаят как си я научил. От друида, може би? Или от някой друг? — Замълча за малко, но Джеър не каза нищо. — Както и да е. Просто им кажи как си я научил и как я използваш. Виж колко е просто, а ще се измъкнеш невредим. Никакви номера, само им кажи истината. Направиш ли това, те ще те оставят на мира.

Отново изчака да чуе какво ще каже Джеър, но и този път младежът замълча.

Слантър сви рамене:

— Все пак помисли си по въпроса.

Стана, протегна се, и се доближи до Джеър. Усмихна се весело и отново сложи превръзката на устата му:

— Съжалявам, че не ти предоставям удобства за спане, но не искам повече да рискувам. Доста добре те опознах.

Все още с усмивка на уста донесе едно одеало, уви Джеър с него и подпъхна краищата му там, където въжетата бяха привързани към дървото, за да не се размества. После се доближи до огъня и го разпръсна с крака. В слабите отблясъци на жарта Джеър видя, как едрото му тяло се скри в тъмнината.

— Господи, докъде паднах, да преследвам някакъв си младеж от Вейл — мърмореше си гномът под носа. — Какво прахосване на таланта. Поне да беше джудже! Можеха поне да ми дадат да преследвам някакво джудже. Що за идиотизъм! Друидът се върна да помага на джуджетата, а аз стоя тук и следя това момче…

Помърмори още малко, повечето, от което беше неразбираемо и после гласът му замря.

Джеър Омсфорд остана сам в тъмнината и се чудеше какво да прави на следващата сутрин.

Спа лошо през нощта, притеснен от въжетата, преследван от сянката на това, което го очакваше. Под какъвто и ъгъл да погледнеше бъдещето, то изглеждаше мрачно. Не можеше да очаква помощ от приятелите си. Та нали никой не знаеше къде се намира. Всички, и родителите му, и Брин, и Аланон, и Роун, си мислеха, че се намира в безопасност в страноприемницата в Шейди Вейл. Не можеше и да предугади действията на онези, които го бяха пленили. Въпреки уверенията на Слантър, той не се надяваше, че ще бъде освободен, независимо от това, на колко въпроса ще отговори. Пък и как би могъл да отговаря на въпроси за магията? Слантър явно смяташе, че тя е нещо, което може да се научи. Щом гномите разберат, че тя не е придобита способност, а талант, с който той беше роден, ще поискат да научат още нещо. Ще го закарат в Източната земя, при Призраците Морди…

Така мина нощта. От време на време задрямваше, забравяйки неудобствата и тревогите, надвит от умората, но всеки път за кратко. Накрая, някъде към сутринта, изтощението си каза думата и той потъна в дълбок сън.

Още не беше се съмнало, когато Слантър го раздруса грубо и го събуди.

— Ставай — нареди гномът. Другите са тук.

Джеър отвори очи и премигна сънливо в сивотата на приближаващия ден. Въздухът беше студен и влажен, и той го усещаше въпреки одеалото, с което все още беше завит. Над тъмните стволове на боровете беше паднала гъста есенна мъгла. Цареше гробна тишина. Горският живот все още не се бе пробудил. Слантър се наведе над него и охлаби въжетата, с които беше вързан за дървото. Наоколо не се виждаха други гноми.

— Къде са те? — попита той, когато Слантър му свали превръзката от устата.

— Наблизо. На около стотина ярда надолу по склона. — Слантър сграбчи куртката на младежа от Вейл и го вдигна на крака. — А сега не искам никакви номера. Пази магията за себе си. Освободих те от дървото, за да можеш да заприличаш малко на човек, но веднага пак ще те завържа, ако ми извъртиш някой номер. Ясно ли е?

Джеър кимна бързо с глава. Ръцете и краката му все още бяха вързани с въжета, а крайниците му бяха така стегнати, че му беше трудно да стои прав. Стоеше с гръб към бора. Мускулите го боляха. Дори да можеше да се освободи, той нямаше да е способен да избяга надалеч. Главата му беше замаяна от умора и от внезапно връхлетял го страх, докато чакаше силите му да се възстановят. Да отговаря на въпросите, го беше посъветвал Слантър. Да не бъде глупак. Но какви отговори да им даде? Какви отговори биха приели те?

После изведнъж колона от тъмни фигури се очерта в сумрака. Движеха се тежко през гората. Двама, трима, шест, осем. Джеър ги наблюдаваше как се появяваха еди по един от мъглата, едри, загърнати във вълнени наметала на обитатели на гората. Гноми — груби жълти лица се подаваха изпод прилепналите към главите им качулки, ръце с дебели пръсти, стиснали копия и сопи. Никой не продума, докато се нижеха през празното пространство, но проницателните им очи не се откъсваха от пленения младеж от Вейл, а в погледа ми нямаше и следа от доброжелателство.

— Това ли е той?

Гномът, който проговори, беше в началото на колоната. Беше як, мускулест, с огромни гърди. Заби в земята върха на тоягата, която стискаше здраво в покритите с белези, възлести ръце и бавно я завъртя.

— Е, той ли е?

Гномът хвърли поглед на Слантър, който кимна. После отново погледна Джеър. Бавно свали качулката от главата си. Лицето му беше широко, чертите му груби, изсечени. Изучаваше младежа от Вейл с жестоки, безизразни очи.

— Как се казваш? — попита той тихо.

— Джеър Омсфорд — веднага отговори младежът.

— Какво търсеше друидът в дома ви?

Джеър се поколеба. Не можеше да реши какво да отговори. Нещо неприятно проблясна в очите на гнома. С неочаквано движение на ръцете той вдигна тоягата и замахна през краката на младежа от Вейл. Джеър падна, останал без дъх от болка. Гномът застана мълчаливо над него, после се протегна, сграбчи куртката му и ю вдигна отново на крака.

— Какво правеше друидът в дома ти?

Джеър преглътна, като се мъчеше да не издава страха си:

— Дойде при баща ми — излъга той.

— Защо?

— Камъните на елфите са у баща ми. Аланон ще ги използва като оръжие срещу Призраците Морди.

Настъпи дълго мълчание. Джеър дори престана да диша. Ако Слантър беше открил камъните в куртката му, той щеше да е вече разкрит и уличен в лъжа. С него щеше да е свършено. Чакаше с очи, впити в гнома.

— Къде са те сега? Друидът и баща ти? — попита най-после другият.

Джеър имаше чувството, че ще умре.

— Тръгнаха на изток. — Поколеба се, после добави: — Майка ми и сестра ми са на юг от Вейл. Аз трябваше да ги чакам да се върнат.

Гномът изръмжа нещо неразбираемо. Длъжен бях да ги предпазя, помисли си Джеър. Спилк го наблюдаваше внимателно. Той не отмести поглед. Не можеш да кажеш, че лъжа, мислеше си той. Не можеш.

После кривият му показалец се повдигна от тоягата.

— Занимаваш ли се с магии?

— Аз… — Джеър огледа тъмните лица около себе си.

Тоягата се вдигна и го удари бързо, силно през коленете. Джеър отново падна. Гномът се засмя, очите му бяха жестоки. Отново вдигна Джеър на крака.

— Отговори ми — правиш ли магии?

Джеър кимна безмълвно, онемял от болка. Едва се държеше на крака.

— Покажи ми. — заповяда му гномът.

— Спилк. — Гласът на Слантър наруши тишината. — Може би ще трябва да помислиш малко над молбата си.

Спилк хвърли поглед на Слантър, после отново обърна очи към Джеър.

— Покажи ми.

Джеър се поколеба. Тоягата отново се надигна. Този път Джеър беше нащрек, но не можеше да се движи достатъчно бързо, за да избегне удара. Тоягата попадна върху лицето му. Главата му се пръсна от болка и от очите му рукнаха сълзи. Свлече се на колене, но дебелите ръце на Спилк се вкопчиха в куртката му и той отново беше поставен на крака.

— Покажи ми! — настоя гномът.

Тогава Джеър бе обзет от гняв, толкова силен гняв, че направо изгаряше тялото му. Изобщо не помисли какво прави. Просто премина към действие. От устните му се изтръгна бърз, приглушен вик, който внезапно се превърна в ужасяващо съскане. Мигновено Спилк беше покрит с огромни сиви паяци. Гномът сед се развика ужасен и като обезумял се мъчеше да се освободи от големите космати насекоми. Гномите зад него се разпръснаха, като размахваха копията и тоягите си, мъчейки се да не позволяват на паяците да се докопат до телата им. Седът попадна под множеството удари, които се сипеха отвсякъде, мъчеше се да се освободи от ужасните същества, които така упорито се впиваха в него. Писъците му огласиха утринния въздух.

Джеър продължи песента си още малко и после спря. Ако ръцете и краката му не бяха вързани и ако главата му не беше още замаяна от удара на Спилк, той щеше да се възползва от объркването в резултат на песента на желанията и да се помъчи да избяга. Но Слантър се беше погрижил това да не стане. После гневът му го напусна и той потъна в мълчание.

Спилк продължи да се търкаля по земята още няколко секунди като продължаваше да тегли неистово дрехите си. Изведнъж осъзна, че паяците си бяха отишли. Бавно се вдигна на колене. Дишаше тежко и учестено. Нараненото му лице беше изкривено, докато очите му не попаднаха на Джеър. Вдигна се на крака и с вой се втурна към младежа от Вейл с протегнати към него кокалести ръце. Джеър залитна назад и краката му се омотаха във въжетата. След миг гномът връхлетя върху му. Върху лицето и главата на младежа се изсипа порой от юмруци. Болка и ужас пронизаха тялото му.

После му причерня пред очите и той припадна.

Дойде на себе си няколко минути по-късно. Слантър беше клекнал до него и мокреше лицето му с парче плат, натопено в студена вода. Смъдеше го от водата и той подскачаше при всяко докосване.

— В главата ти има повече пясък, отколкото мозък, момче — прошепна гномът. — Добре ли си?

Джеър кимна и протегна ръка, за да опипа лицето си. Слантър я бутна встрани.

— Недей. — Избърса го леко още няколко пъти и после се усмихна леко. — Знаеш ли, уплаши стария Спилк почти до смърт. Почти до смърт!

Джеър погледна край Слантър към патрула, който се беше скупчил в другия край на откритото пространство и го наблюдаваше внимателно. Спилк стоеше сам с лице, потъмняло от гняв.

— Трябваше да го спра — каза Слантър. — Иначе щеше да те убие. Щеше да ти смаже главата.

— Той ме помоли да му покажа магията — с мъка измърмори Джеър. — Това и направих.

Думите му явно развеселиха гнома и той си позволи още веднъж да се усмихне, прикривайки лицето си от седа. После обгърна с ръка раменете на Джеър и го постави да седне. Сипа малко бира и му даде да пие. Младежът я преглъщаше трудно и се давеше.

— Сега по-добре ли си?

— По-добре — призна Джеър.

— Тогава слушай. Усмивката беше изчезнала. — Отново трябва да ти сложа превръзката на устата. Сега си оставен на моите грижи. Другите не искат и да чуят, че могат да имат нещо общо с теб. Трябва да бъдеш завързан и с превръзка на устата, освен когато се храниш. Така че внимавай. Пътуването ще бъде дълго.

— Дълго пътуване докъде? — Джеър изобщо не си направи труда да прикрие тревогата в очите си.

— На изток. В Анар. Ще бъдеш отведен при Призраците Морди. Спилк така реши. Иска те да се запознаят с магията ти. — Гномът поклати важно глава. — Съжалявам, но не мога да ти помогна… след това, което направи.

Преди Джеър да успее да каже нещо Слантър отново стегна превръзката през устата му. После охлаби каишите, които пристягаха глезените на Джеър и вдигна младежа на крака. Извади късо въже, завърза единия край за колана му, а другият пристегна на собствения си колаи.

— Спилк — извика той.

Гномът сед се обърна, без да каже дума и тръгна към гората. Останалите от патрула го последваха.

— Съжалявам, момче — каза още веднъж Слантър.

Те двамата излязоха от откритото пространство и навлязоха в мъглата на ранното утро.

ГЛАВА 7

През целия ден гномите водиха Джеър през гориста хълмиста местност, която на запад граничеше с Лий. Те се възползваха от прикритието на дърветата и избягваха по-лесно достъпните пътища. Следваха неотклонно пътя и целта си. Преходът беше дълъг и изтощителен за младежа от Вейл. С всяка изминала крачка въжетата все по-силно се впиваха в тялото му и ограничаваха движенията му, Гномите явно виждаха това, но се правеха, че не забелязват. Не се интересуваха и от това, че темпото изцежда силите на пленника им. Сурови, закоравели ветерани от пограничните войни на Източната земя, те бяха свикнали с бързите преходи в най-трудно проходими местности и при най-неблагоприятни условия. Преходи, които понякога продължаваха дни наред. Джеър беше издръжлив, но не можеше да се мери с тези мъже.

Когато към свечеряване стигнаха до бреговете на Езерото на дъгата и се запътиха към едно заслонено заливче, Джеър с мъка влачеше краката си. Отново го вързаха за едно Дърво, нахраниха го набързо, дадоха му няколко глътки бира и той моментално заспа.

Следващият ден мина по същия начин. След като се събудиха на сутринта, гномите го поведоха на изток по бреговете на езерото, граничещи със северната планинска местност, където можеха да се прикрият в Черните дъбове. Този Ден гномите спираха три пъти за почивка — един път в средата на сутринта, после по обед и накрая в средата на следобеда. През останалата част те вървяха. И Джеър вървеше с тях. Тялото го болеше, краката му се покриха с мехури и кървяха. Докаран до ръба на изтощението, той не се предаваше. Не искаше да им достави удоволствието да го видят смазан дори и за миг. Решителността му даваше сила и той упорито вървеше в крак с тях, без да изостава.

През цялото време докато вървяха той не преставаше да мисли за бягство. Не допускаше мисълта, че няма да избяга. Въпросът беше кога. Дори знаеше как ще го направи. Никак нямаше да е трудно. Просто ще се направи невидим за тях. Те няма да очакват това, защото мислеха, че магията му се ограничава само в създаването на въображаеми паяци и змии. Не допускаха, че Джеър можеше да прави и други неща. Рано или късно той щеше да има тази възможност. Ще го освободят точно за толкова време, колкото да може да използва магията още веднъж. Необходима му беше само една минутка. Достатъчно, за да избяга. Толкова сигурен беше в това, че виждаше ясно всичко в съзнанието си.

Сега имаше и нещо друго, което правеше бягството му още по-неотложно. Слантър му беше казал, че Скитникът, който беше дошъл във Вейл заедно с патрул от гноми, Отново тръгнал на изток, за да търси Аланон. Но как щеше да разбере друидът, че Призраците Морди са по петите му? Единствено Джеър можеше да го предупреди и младежът от Вейл беше убеден, че трябва да намери начин да направи това.

Плановете за бягството продължаваха да се въртят в главата му, когато в късния следобед те навлязоха в Черните дъбове. Огромните черни стволове се издигаха като стена около тях и на моменти скриваха слънцето. Навлизаха дълбоко в гората, като следваха пътека, която вървеше успоредно на брега на езерото и лъкатушеше на изток в мрака. Тук, сред тези дървета, беше по-хладно, тъмно и тихо. Подобно на пещера, която потъваше дълбоко в земята, гората ги прие и погълна.

По залез слънце спряха да пренощуват на малка полянка, сгушена сред дъбовете. Младежът от Вейл се облегна на покрито с мъх, много по-широко от него дърво — все още завързан и с превръзка на устата — и се загледа в Слантър, който бъркаше с черпак телешкото задушено, което къкреше в тенджера върху огъня. Въпреки умората и обезвереността, Джеър се улови, че изучава гнома и разсъждава върху противоречията, които беше забелязал в характера му. Цели два дни беше имал възможност да наблюдава Слантър. За него гномът си беше останал същата загадка, както при първия им разговор след залавянето му. Що за птица беше той? Вярно, беше гном, но в същото време не приличаше на гном. Той със сигурност не беше гном от Източната земя. Не беше като гномите, с които се движеше. А и те самите като че ли усещаха това. Джеър го виждаше в отношението им към него. Търпяха го, но го и избягваха. Слантър сам го беше признал. По своеобразен начин и той беше чужд на своите, също като младежа от Вейл. Имаше обаче и нещо друго. В характера на гнома имаше нещо, което го държеше настрана от другите — начин на мислене, може би, някаква интелигентност. Той беше по-умен от тях. Това най-вероятно се дължеше на факта, че той беше вършил неща, които те не бяха правили. Умел следотърсач, пътувал из Четирите земи, гном, който беше нарушил традициите на народа си и беше напуснал отечеството си. Видял беше неща, които те не бяха виждали. Разбираше неща, които те не можеха да разберат. Научил беше много.

Въпреки всичко това, той беше тук. Защо?

Слантър тръгна полека от огъня, доближи се до него с чиния задушено и приклекна. Махна превръзката му и започна да го храни.

— Не е лошо, нали? — черните очи наблюдаваха младежа.

— Вкусно е.

— Ако искаш, ще ти дам още — Слантър разсеяно разбърка яденето. — Как се чувстваш?

Джеър го погледна право в очите:

— Цялото тяло ме боли.

— Краката?

— Най-вече краката.

Гномът постави чинията на земята:

— Я дай да видя.

Изтегли ботушите и чорапите му и започна да разглежда покритите му с мехури крака. Поклати бавно глава, бръкна в торбата си и извади малка тенекиена кутия. Отвори я, загреба с пръсти някакъв червеникав мехлем и започна бавно да го втрива в отворените рани. Мехлемът беше хладък и успокояваше болката.

— Ще отнеме част от болката, ще стегне кожата ти и ще я направи по-безчувствена, докато вървиш — каза той. Втри още малко от мехлема, погледна го и се усмихна. — Костелив орех си, няма що.

Джеър не каза нищо. Наблюдаваше гнома, докато свърши с мазането на краката, после подновиха храненето. Прегладнял беше и изяде две чинии със задушено.

— Я си пийни от това — След като приключи с яденето Слантър поднесе до устните му манерката с бира.

Той неохотно отпи няколко глътки, чумерейки се.

— Не знаеш кое ще ти подейства добре — каза му гномът.

— Не и тази гадост — намръщи се Джеър.

Слантър седна на петите си:

— Преди малко чух нещо, което си мисля, че трябва да знаеш. Новината не е добра за теб. — Млъкна и хвърли поглед през рамо. — Спилк каза, че в края на Черните дъбове ще ни чака Скитник.

Джеър се смрази:

— Откъде знае това?

Слантър сви рамене:

— Подозирам, че срещата е предварително уговорена. Помислих си, че трябва да знаеш това. Ще стигнем на другия край на Черните дъбове утре.

Утре? В миг всичките надежди на Джеър се изпариха. Как ще се спаси до утре? Времето беше недостатъчно! Въобразил си беше, че ще има на разположение цяла седмица, ако не и повече, преди да навлязат дълбоко в Анар и да стигнат до крепостта на Призраците Морди. А сега се оказва, че преходът ще приключи утре? Какво да прави?

Слантър го наблюдаваш, сякаш четеше мислите му:

— Съжалявам, момче. На мен не ми пука.

Джеър го погледна в очите и се помъчи да не издаде отчаянието с гласа си:

— Тогава защо не ме пуснеш?

— Да те пусна ли? — изсмя се гномът беззвучно. — Ти май забравяш кой с кого е, а?

Отпи голяма глътка бира и въздъхна. Джеър се облегна назад и попита:

— Защо си с тях, Слантър? Ти не си като тях. Не си от тях. Не си…

— Момче! — прекъснато рязко гномът. — Момче, та ти нищо не знаеш за мен! Абсолютно нищо! Така че не ми казвай на кого приличам и от кои съм! Просто помисли за себе си!

Последва дълго мълчание. В центъра на празното пространство другите гноми се бяха събрали около огъня и пиеха бира от голяма кожена кана. Когато поглеждаха от време на време към него, Джеър забелязваше блясъка на жестоките им очи. В тях виждаше отразени подозрението и страха им.

— Ти не си като тях — повтори той тихо.

— Може би — съгласи се Слантър неочаквано, с поглед втренчен в тъмнината. — Само че съм видял достатъчно в този живот, за да вървя срещу течението. Посоката на вятъра се промени. Сега той духа право от изток и всичко по пътя му ще бъде пометено. Всичко! Ти май още нищо не си забелязал. Призраците Морди са сила, каквато никога не съм допускал, че може да съществува и цялата Източна земя им принадлежи. Но така е само днес. Утре… — Той поклати бавно глава. — Времето сега е такова, че един гном не трябва да бъде нищо друго, освен гном.

Отново отпи от бирата и предложи на Джеър. Младежът от Вейл отказа. Мозъкът му работеше усилено.

— Слантър, ще ми направиш ли една услуга — попита той.

— Зависи.

— Би ли отвързал ръцете и краката ми. Съвсем за малко, — Гномът присви черните си очи. — Просто искам да ги поразтъркам, изобщо не ги усещам. Вързан съм вече цели два дни. Пръстите ми са изтръпнали. Моля те. Обещавам ти, че няма да опитам да избягам. Няма да използвам магията.

Слантър го погледна изпитателно:

— Досега ти удържаше на думата си.

— Пак няма да я престъпя. Ако искаш, не отвързвай ръцете и краката ми. Просто ми дай само секунда отдих.

Слантър го гледа известно време, после кимна с глава. Приближи се, клекна до младежа, разхлаби възлите на въжетата около раменете и китките му. Джеър започна внимателно да се масажира. Първо разтри ръцете, после китките и раменете, и накрая тялото си. В тъмнината пред себе си видя, че в ръката на Слантър проблясна острието на нож. Не вдигаше очи и не издаваше мислите си. Действаше бавно и не преставаше да миели, че не трябва да му позволи да се досети, не трябва да му позволи да разбере.

— Е, достатъчно — изсумтя внезапно Слантър и отново затегна въжетата. Джеър седеше спокойно и не му се противопоставяше. След като приключи с връзването Слантър го попита:

— Сега по-добре ли си?

— Да — отговори младежът тихо.

— Време е за сън — каза гномът, отпи още малко бира и провери въжетата. — Съжалявам, че нещата се развиха по този начин, момче. И на мен не ми харесва тази работа, не по-малко, отколкото на теб.

— Тогава ми помогни да избягам — помоли го Джеър шепнешком.

Слантър го загледа безмълвно. Лицето му беше безизразно. Постави внимателно превръзката на устата на Джеър и стана.

— Ако знаеш само как ми се иска никога да не се бяхме срещали — измърмори той. После се обърна и отдалечи.

Джеър се отпусна върху дъба. Утре. След един ден той ще бъде в ръцете на Призраците Морди. Потръпна от ужас. Трябваше да се спаси преди това. Трябваше да намери някакъв начин и да го направи.

Вдишваше дълбоко хладния въздух. Сега поне знаеше нещо, което не му беше известно преди — нещо много важно. Слантър не се беше досетил. Разхлабил беше въжетата и беше дал на Джеър няколко минути свобода — време, през което младежът върна живота в крайниците и тялото си, време, през което ги беше облекчил за малко от болката и неудобството.

Време беше да провери, дали камъните на елфите са все още у него.

Зората сякаш дойде прекалено бързо, пробивайки си път през сивотата на навъсените Черни дъбове. Трети ден гномите водеха Джеър на изток. Огромните буреносни облаци, които се носеха от север, не пропускаха топлината на слънчевите лъчи. През листата на дърветата духаше силен студен вятър и напомняше за приближаването на зимата. Увити в късите си наметала, гномите вървяха с наведени глави срещу вихрушката от пръст и листа, без да спират.

Как мога да се спася?

Как?

Въпросът не излизаше от мислите му докато младежът от Вейл се мъчеше да не изостава от гномите, които го бяха пленили. Всяка крачка отмерваше изтичането на секундите, които му оставаха, минутите, часовете. Този един единствен ден беше всичкото време, с което разполагаше. Не знаеше как, но през този ден той трябваше да изнамери начин да се освободи и да използва песента на желанията. Всичко щеше да стане просто само за няколко секунди.

Но моментът все не идваше. Джеър не се съмняваше, че той щеше да дойде — поне досега. Времето обаче така бързо изтичаше! Изминала беше почти половината от сутринта, а те бяха на път вече няколко часа. Изведнъж се обвини, че не се е възползвал от възможността, която Слантър му беше предоставил предишната нощ, когато се съгласи да охлаби въжетата. Разполагал беше с достатъчно време, за да избяга. Щяха да са му необходими само няколко секунди, за да обездвижи гномите и да ги покрие с нещо толкова отвратително, че да не могат да мислят за нищо друго, освен как да се отърват от него. През това време той щеше да освободи глезените си от въжетата. После му трябваха още няколко секунди, за да повиши тона на гласа си, да стане невидим и да изчезне. Опасно, да, но той можеше да го направи — ако, разбира се, не беше дал думата си. И какво толкова, ако не беше удържал на обещанието си? Та той го беше дал само на някакъв си гном!

Въздъхна. И все пак, не беше точно така. Дори дадена на един гном, думата му си беше дума. Дадената дума беше въпрос на чест. Тя не беше нещо, което да те обвързва само когато ти е удобно, или да се изхлузва или запокитва като дреха при смяна на сезоните. Ако се отметнеше от нея веднъж, това щеше да му отвори вратичка за множество извинения да се отмята и занапред.

Освен това не беше сигурен, че би могъл да постъпи така със Слантър. Независимо, че той беше гном. Странно, но той се беше привързал към него. Не, не би го нарекъл точно привързаност. Онова, което изпитваше към него, по-скоро беше уважение. Кой знае? Може би у него виждаше нещо от себе си, просто, защото и двамата бяха по-различни от другите. Във всеки случай не смяташе, че е способен да изиграе подобен номер на Слантър дори когато ставаше дума за спасението му, независимо какво го очакваше.

Ритна окапалите листа пред себе си и продължи напред в смрачения есенен ден. Подозираше, че ако Роун Лий беше в неговото положение, вече щеше да има план за бягство. И то съвсем не лош. Джеър обаче нямаше никаква представа какъв щеше да бъде той.

Сутринта отмина. По обед вятърът стихна, но докараният от него студ се задържа във въздуха между дърветата. Напред теренът ставаше все по-неравен, местността пресечена и камениста. По спускащите се на юг склонове имаше множество вдълбани ровини, които осейваха пътя им. Пред тях все още се простираше стена от дъбове — невъзмутими гиганти, незасегнати от вековете. Те нехаят за такъв незначителен живот като моя, помисли си Джеър, когато погледна към огромните извисяващи се черни чудовища. Обградили са ме и аз няма къде да избягам.

Пътеката лъкатушеше надолу по стръмен насип. Сред дъбовете се появи самотна група от борове и ели, толкова плътно оградени от огромните черни стволове, че приличаха на пленници, сковани и уплашени. Гномите навлязоха в полумрака под тях като негодуваха изнервени от клоните, които се завираха в лицата им и ги драскаха. Джеър сведе глава и продължи напред. Дългите иглички се забиваха болезнено в лицето и ръцете му.

След малко излязоха от плетеницата от клони и се озоваха на широка поляна. От скалите в отсрещния й край малко поточе се стичаше на тънка струя и образуваше вир.

До вира стоеше един мъж.

Гномите се стреснаха и спряха. Мъжът пиеше вода от алуминиева манерка. Облечен беше в черно — свободно падаща куртка и панталони, наметало, каквото носеха обитателите на гората, и ботуши. На земята до него имаше черна кожена торба, а до нея дълга сопа. Дори и тя беше черна. Направена беше от полиран орех. Мъжът им хвърли бегъл поглед. Имаше вид на обикновен жител на Северната земя, който пътуваше. Лицето му беше загоряло и изсушено от слънцето и вятъра, а светлата му коса беше почти посребряла. Очите му с цвят на кремък ги стрелнаха, после се извърнаха. Приличаше на стотиците пътници, които всеки ден минаваха оттук. Но в момента, в който видя мъжа, Джеър инстинктивно усети, че той не беше от тях.

Спилк също усети, че в мъжа има нещо необикновено. Седът хвърли бърз поглед на гномите, сякаш искаше да се увери, че бяха точно девет на брой, после премести погледа си върху Джеър. Явно му стана неприятно, че странникът беше видял пленника им. Поколеба се за миг, после тръгна напред. Джеър и останалите то последваха.

Безмълвно гномите стигнаха до най-отдалечената страна на вира, без да отделят очи от странника. Той не им обърна никакво внимание. Спилк мина пред другите и напълни меха си за вода от струята, която се стичаше от скалите, след което отпи няколко големи глътки. Един по един останалите гноми направиха същото — всички, с изключение на Слантър, който стоеше до Джеър без да помръдва. Младежът от Вейл погледна гнома и видя, че той се беше втренчил в непознатия. На грубото му лице беше се изписало нещо, нещо…

Познаваше ли го?

Неочаквано непознатият вдигна очи, безизразни и празни. За секунда спря погледа си на Джеър и после се извърна към Спилк:

— Надалеч ли отивате — попита той.

Спилк изплю водата:

— Не си пъхай носа в чужди работи.

Странникът сви рамене. Допи водата в манерката, наведе се, напълни я отново и я прибра в торбата си. Когато се изправи, черната сопа беше в ръката му.

— Този човек от Вейл наистина ли е толкова страшен?

Гномите го зяпнаха онемели. Спилк отмести манерката си, стисна здраво тоягата, заобиколи вира и застана пред хората си.

— Кой си ти? — изръмжа той.

Странникът отново сви рамене:

— Не съм някой, когото би искал да познаваш.

Спилк се усмихна недружелюбно:

— Тогава разкарай се оттук, докато все още можеш. Това не те засяга.

Непознатият не се помръдна. Сякаш обмисляше положението.

Спилк се приближи с една крачка към него:

— Казах ти, това не те засяга.

— Девет гнома преследвачи, които вървят през Северната земя и водят със себе си човек от Вейл, когото са вързали като прасе и са му запушили устата? — Лека усмивка премина през загорялото му лице. — Може и да си прав. Може би това не е моя работа.

Наведе се, вдигна торбата си, метна я на рамо и се отдалечи от вира, минавайки пред гномите. Джеър, който за миг беше обзет от надежда, усети как тя бързо се изпарява. В един момент му се стори, че непознатият има намерение да му помогне. Понечи да се върне до вира, защото умираше от жажда, но Слантър го спря. Гномът продължаваше да гледа странника, силната му ръка стисна рамото на младежа и го отдръпна на няколко крачки от останалите.

Непознатият отново спря:

— Кой знае, може пък и да грешиш. Стоеше на не повече от пет-шест крачки от Спилк. Седът го гледаше втренчено и не можеше да повярва на очите си. Лицето му се беше изкривило от гняв. Гномите зад него се споглеждаха неспокойно.

— Стой зад мен — изсъска тихо Слантър в ухото на Джеър и мина пред него.

Непознатият се доближи още повече до Спилк:

— Защо не пуснеш човека от Вейл? — предложи той кротко.

Спилк размаха тежката тояга към главата на непознатия. Той беше бърз, но странникът се оказа още по-бърз и парира удара със сопата си, след което се доближи леко и бързо още повече. Вдигна сопата и нанесе удар — един, после още един. Първият улучи седа в стомаха и той се преви на две. Вторият се стовари върху главата му и той се строполи на земята като чувал с картофи.

За миг всички останаха неподвижни. После останалите гноми се разкрещяха ужасени и нападнаха с извадени от ножниците мечове, размахали брадви и копия; Точно седем на брой, те нападнаха черната фигура. Когато видя какво се случи после, Джеър захапа превръзката на устата си, която не му даваше възможност да издаде звук. Със скоростта на стрела странникът отблъсна нападението, размахвайки сопата. Други двама гноми бяха покосени е разбити черепи. Останалите се нахвърлиха като обезумели върху му, докато той размахваше на всички страни черната си сопа и избягваше ударите им. Изпод наметалото проблясна острието на къс меч, който непознатият стискаше в ръката си. След няколко секунди още трима гноми лежаха проснати на земята и кръвта бавно изтичаше от телата им.

От седемте нападатели бяха останали само двама. Непознатият приклекна пред тях, като продължи да размахва късия си меч. Гномите бързо се спогледаха и отстъпиха назад. После единият забеляза Джеър, полу скрит зад Слантър. Изостави спътника си и се хвърли към човека от Вейл. Младежът се изуми, когато видя, че Слантър му препречи пътя, стиснал дълъг нож в ръка. Нападателят се развика гневно, когато разбра, че го предават и на свой ред размаха оръжието си. От разстояние двадесетина ярда непознатият заприлича на завихрило се петно. Нападна ненадейно, като змия, замахна напред с ръка и гномът безмълвен се свлече на земята, с дълъг нож, забучен в гърлото му.

Това беше достатъчно за другия гном. Без да се интересува от нищо друго, той се втурна стремглаво и изчезна в гората.

Останаха само Джеър, Слантър и непознатият. Гномът и странникът останаха известно време лице срещу лице, без да кажат дума, готови да се нападнат.

— И ти ли? — попита непознатият тихо.

Слантър поклати глава:

— А, аз не — каза гномът и отпусна ръката, която стискаше дългия нож. — Знам кой си.

Странникът като че ли не се изненада, само кимна с глава. Посочи с меча си гномите, които лежаха на земята между двамата:

— Какво ще кажеш за приятелите си?

Слантър погледна убитите:

— Приятели ли? Не, не тези. Несгодите на войната ни събраха и извървяхме доста дълъг път заедно. Глупаци, истински глупаци. — Черните му очи погледнаха право в очите на странника. — За мен пътуването свърши. Време е да тръгна по друг път.

Протегна ръка и с дългия си нож разряза въжетата, с които беше вързан Джеър. Пъхна ножа в ножницата и махна превръзката от устата на младежа от Вейл.

— Днес ти май имаш късмет, момче — промърмори той. — Животът ти току-що беше спасен от Гарет Джакс!

ГЛАВА 8

Всички бяха чували за Гарет Джакс, дори и в селца като Шейди Вейл. Наричаха го Майсторът на бойните изкуства. Той така се беше усъвършенствал в ръкопашния бой, че нямаше равен на себе си. Независимо с какво се биеше — било с оръжие, без значение какво е то, било без оръжие, с ръце, крака или тяло, нито едно живо същество не можеше да го надвие. Някои дори твърдяха, че той е най-добрият от всички, живели на този свят досега.

Историите за него се бяха превърнали в легенда. Разказваха се вечер по кръчмите, когато приключили с работата за деня, мъжете сядаха на чашка, в селските ханове от дошли отдалеч пътници или край огъня и огнищата, когато паднеше нощта и мракът заприличваше на връзка, която като че ли още повече се заздравяваше от споделените неща. В тези късни часове на отмора неминуемо се разказваше някоя и друга история за Гарет Джакс. Никой не знаеше откъде беше дошъл. Този период от живота му беше забулен в догадки и слухове. Но всеки знаеше поне едно място, където той е бил и съответно случка, която да разкаже. Повечето от историите не бяха измислени. Винаги имаше поне двама свидетели, които бяха присъствали на събитието. Някои от случките бяха известни на всички. Разказвани бяха и преразказвани на длъж и шир по цялата Южна земя и в някои други части извън нея.

Джеър Омсфорд ги знаеше всичките наизуст.

Една от историите, може би първата беше за гноми, които нападали и тормозели отдалечените села на Калахорн в източните покрайнини. След като били разбити от Граничния легион, нападателите се разпаднали на малки групи — в повечето случаи не повече от пет-шест души — и продължили да тероризират по-незащитените ферми и селца. Патрули на Легиона периодично претърсвали земите; но нападателите през това време се укривали. Един ден банда от десет гноми нападнала фермерски дом, намиращ се на юг от мястото, където Мърмидън се влива в Раб. В къщата били само съпругата на фермера, децата му и един странник, почти момче, който се отбил да хапне и да преспи срещу някои дребни услуги в домакинството. Този странник затворил семейството в скривалището, където се криели при буря и посрещнал нападателите, които се опитвали да влязат с взлом в къщата. Убил осем, а другите двама избягали. Заговорило се, че след тази случка нападенията се разредили. Оттогава името на странника Гарет Джакс не слиза от устата на мало и голямо.

Известни бяха и други истории. В Арборлон той обучил специална част на Вътрешната гвардия, за да може да защитава краля на елфите Андър Елеседил. Подготвил специални части на Граничния легион в Тирзис, а после в Керн и Варфлийт. Известно време участвал в граничните войни между джуджетата и гномите, като показвал на джуджетата как да си служат с оръжие. Известно време се скитал навътре в Южната земя, бил се в гражданските войни между щатите на Федерацията. Говореше се, че в тях той бил убил много хора и си създал много врагове. Вече не можел да се върне в Южната земя…

Джеър се сепна, когато усети, че мъжът го гледа втренчено, сякаш четеше мислите му. Целият се изчерви:

— Благодаря — едва продума той.

Гарет Джакс не отговори. Изучава го още малко със студените си безизразни очи, после се обърна. Късият меч изчезна под гънките на наметалото и мъжът в черно започна да разглежда труповете на гномите, които лежаха неподвижно наоколо. Джеър го следи известно време с очи, после погледна крадешком Слантър:

— Този наистина ли е Гарет Джакс? — прошепна той.

Гномът го стрелна гневно:

— Абе аз нали вече ти казах? Невъзможно е да се забрави човек като него. Срещнах го преди пет години, когато обучаваше войници на Легиона във Варфлийт. Тогава работех за Легиона, просто ей така, за да убивам времето. Вече бях много печен, но в сравнение с него… — Сви рамене и продължи. — Няма да забравя веднъж… имаше няколко души, упорити типове, вманиачени да преминат някакво обучение или нещо подобно. Тръгнаха след Джакс с насочени копия. Той беше с гръб към тях. Нямаше никакво оръжие. Четирима бяха, и всичките по-едри от него. — Гномът поклати глава при спомена. — Двама от тях уби, другите двама ги разнищи. И всичко стана светкавично, докато мигнеш и край. Видях го с очите си.

Джеър отново погледна облечената в черно фигура. Легенда, разправяха хората. Но за него се говореха и други неща. Наричаха го убиец-наемник, нелоялен тип, задължен единствено на този, който му плаща. Нямаше спътници. Винаги се движеше сам. Нямаше и приятели. Твърде опасно беше.

Защо тогава му спаси живота?

— Този е още жив.

Майсторът на бойните изкуства се беше навел над Спилк. Слантър и Джеър се спогледаха и се приближиха, за да се уверят.

— Здрав череп — измърмори Гарет Джакс. — Изгледа ги, когато застанаха до него. — Помогнете ми да го вдигна.

Тримата изтеглиха Спилк от средата на поляната в края й, после го подпряха на един бор. Майсторът на бойните изкуства извади въжетата, които бяха използвали за Джеър и завърза ръцете и краката на седа. Доволен от себе си, той се отдръпна от гнома и погледна двамата, които го наблюдаваха.

— Как се казваш, младежо от Вейл? — попита той.

— Джеър Омсфорд — отговори Джеър, притеснен от стоманено сивите очи, които го гледаха.

— А ти? — попита странникът гнома.

— Слантър — отвърна следотърсачът.

През суровото лице на непознатия премина сянка на недоволство:

— Надявам се, че ще ми кажеш какво правеха деветте гнома с този младеж от Вейл?

Гномът се намръщи, но разказа всичко, което се беше случило, след като беше срещнал младежа в Шейди Вейл. За голяма изненада на Джеър той дори каза на непознатия какво му беше направил, за да избяга. Когато гномът свърши разказа си, странникът отново се обърна към Джеър.

— Вярно ли е това, което казва?

Джеър се поколеба, после кимна с глава. Не, разбира се, че не — не всичко. Част от него беше измислено, историята, която той беше разказал на Спилк. Но сега нямаше смисъл да уточнява нещата. По-добре беше да си мислят, че баща им наистина е с Аланон, заедно с камъните на елфите. Поне докато Джеър не разбереше на кого може да се довери.

Последва дълго мълчание докато Майсторът на бойните изкуства обмисляше положението.

— Е, добре. Мисля, че не трябва да те оставям сам в тази местност, Джеър Омсфорд. Освен това ми се струва, че не би било добре за теб да те оставям в компанията на този гном. — Слантър почервеня от гняв, но си прехапа езика. — Според мен най-добре е да дойдеш с мен. Така ще съм сигурен, че си в безопасност.

Джеър го погледна неуверено:

— Да дойда с теб къде?

— В Кълхейвън. Имам среща. Ако друидът и баща ти са отишли в Източната земя, много вероятно е да ги открием там. Ако ги няма, поне ще намерим някой, който да те заведе при тях.

— Но аз не мога… — започна Джеър, но се спря. Не можеше да им каже за Брин. Трябваше да внимава за нея. Но не можеше и да продължи на изток! — Не мога да направя това — завърши той. — Имам майка и сестра, които са някъде в селата на юг от Вейл. Те не знаят какво се е случило. Трябва да ги предупредя.

Гарет Джакс поклати глава:

— Много е далеч. Нямам време. Ще отидем на изток и при първа възможност ще ги уведомим. Пък и ако това, което ми каза, е истина, много по-опасно ще бъде, ако се върнем, отколкото, ако продължим напред. Гномите и Призраците вече знаят за теб. Знаят къде живееш. Веднага, щом открият, че си избягал, отново ще те потърсят там. Не те спасих само за да те оставя да бъдеш отново заловен в момента, в който си тръгна.

— Но…

Твърдите сиви очи го смразиха:

— Решено е. Тръгваш на изток. — Хвърли бърз поглед на Слантър. — А ти върви където щеш.

Прекоси поляната, за да вземе торбата и сопата си. Джеър го наблюдаваше, без да знае какво да прави. Да каже ли на мъжа истината или да тръгне на изток? Но какво щеше да се промени, дори да кажеше истината на Гарет Джакс? И в двата случая Майсторът на бойните изкуства май нямаше да го съпроводи обратно до дома.

— Е, дано да имаш късмет, момче — каза Слантър, който беше застанал пред него и имаше нещастен вид. — Не ми се сърдиш, надявам се.

— Къде отиваш? — попита го Джеър.

— Има ли значение? — отвърна гномът и хвърли зъл поглед на Гарет Джакс. После сви рамене. — По-добре ще си с него, отколкото с мен. Отдавна трябваше да си поема пътя.

— Не съм забравил, че ми помага, Слантър, през цялото това пътуване — вметна бързо Джеър. — И знаеш ли, мисля си, че пак би ми помогнал, ако се наложи.

— Грешиш! — сряза го гномът. — Просто ми беше жал, че ти не… Виж какво, и аз, като Спилк, бих те предал на Призраците, защото това би било най-разумното. Ти и Майсторът на бойните изкуства не осъзнавате срещу какво се изправяте!

— Видях те как се изправи срещу гнома, който тръгна да ме напада! — упорстваше Джеър. — Какво ще кажеш за това?

Слантър изсумтя и отвърна гневно:

— Ако изобщо имах някакъв мозък в главата си, щях да те оставя в ръцете им. Знаеш ли какво си причиних? Сега не мога дори да се върна в Източната земя! Гномът, който избяга, ще им разкаже всичко за мен! Или Спилк, когато се освободи! — Вдигна безпомощно ръце. — По дяволите, не ми пука! Поне за страната ми. Не съм бил там от години. На Призраците няма да им е трудно да проследят някакъв си жалък гном. Ще прекарам известно време на север, или може би в градовете на юг. Ще оставя нещата да следват естествения си ход.

— Слантър…

Гномът неочаквано се обърна рязко и изсъска:

— Но този, той не е по стока от мен! — Махна гневно с ръка по посока на Гарет Джакс, който отново пиеше вода от вира. — Отнася се към мен сякаш аз съм направил всичко това — сякаш аз съм виновен! Дори не бях чувал за теб, момче! Дойдох тук, защото преследвах друида! Никак не ми беше приятно да те открия и предам на Призраците!

— Слантър, чакай малко! — Споменаването на Призраците Морди припомни на младежа от Вейл нещо, което той почти беше забравил, облекчен, че е свободен. — Я ми кажи нещо за Черния скитник, който трябваше да ни чака на другия край на Черните дъбове.

Слантър се подразни, че тирадата му беше прекъсната:

— Какво искаш да знаеш за него?

— Той ще ни чака, нали? — попита тихо Джеър.

Гномът се поколеба, после кимна:

— Разбрах какво те вълнува. Да, ще бъде там. — Намръщи се. — Просто мини по друг път. Заобиколи го.

Джеър се приближи до него:

— Ами ако той реши да го очисти? — посочи към Гарет Джакс.

Слантър сви рамене:

— Ами тогава ще има един Майстор на бойните изкуства по-малко на този свят.

— И един по-малко от моята порода.

Изгледаха се мълчаливо.

— Какво искаш от мен, момче? — попита накрая гномът.

— Да дойдеш с нас.

— Какво?! — Ти си следотърсач, Слантър. Можеш да ни прекараш през Скитниците Морди. Моля, те, ела с нас.

Слантър разтърси енергично глава:

— Не. Говориш за Източната земя. Не мога да се върна там. Поне не сега. Освен това искаш аз да те закарам до Кълхейвън. Аз! Джуджетата ще си умрат от кеф!

— Само до границата, Слантър — настояваше Джеър. — После ще си тръгнеш по пътя. Не те моля за нищо друго.

— Ужасно много съм поласкан! — озъби му се гномът. Гарет Джакс се доближаваше към тях. — А бе я зарежи тази работа! И без това този не ме иска.

Гарет Джакс погледна гнома, после премести очи върху Джеър.

— Той е следотърсач — отбеляза младежът от Вейл. — Би могъл да ни помогне да избегнем срещи с Призраците Морди. Би могъл да ни покаже безопасен път на изток.

Майсторът на бойните изкуства сви безразлично рамене:

— Негова си работа. Да прави каквото ще.

Настъпи дълго, неловко мълчание.

— Слантър, ако тръгнеш с нас, ще ти покажа нещичко от начина, по който действа магията — проговори накрая Джеър.

Лицето на гнома изведнъж се оживи:

— Виж, за това си заслужава… — Изведнъж млъкна. — Не! Какви ги дрънкаш? Да не би да си въобразяваш, че можеш да ме подкупиш? Това ли си мислиш?

— Не — отговори бързо Джеър. — Аз просто…

— Само че не можеш — сряза го другият. — Подкупи не вземам! Аз да не съм…! — Изсумтя презрително, неспособен да намери думи, с които да изрази какво не е. После продължи: — Е, ако толкова много настояваш, ако това за теб е много важно, добре тогава, ще дойда. Щом искаш да дойда, ще дойда — но не срещу подкуп! Ще дойда, защото искам да дойда. По свое собствено желание, разбираш ли? И само до границата — нито крачка по-нататък! Не искам да си имам работа с джуджетата! Джеър го изгледа учудено, после му подаде ръка. Слантър я пое важно и я раздруса.

Решиха да оставят Спилк там, където си беше. Той щеше да загуби доста време, докато се освободи, но в крайна сметка щеше да се измъкне. В най-лошия случай щял да изгризе въжетата, отбеляза Слантър язвително. Ако започнеше да вика за помощ, някой можеше да го чуе, но трябваше да бъде предпазлив. В Черните дъбове бродеше една изключително зла порода горски вълци и виковете биха могли да привлекат вниманието им. Вълците обаче можеха да пристигнат просто, за да пият вода…

Спилк дойде в съзнание, когато Джеър и спътниците му се канеха да тръгват, и чу последните им думи. Замаян и разгневен, якият гном ги заплаши, че краят им ще бъде жесток, когато ги настигнел, а в това нямало никакво съмнение. Не обърнаха внимание на заплахите — макар че Слантър като че ли се разтревожи, когато ги чу — и след няколко минути седът остана сам.

Сега Джеър се намираше в една доста странна компания — гном, който го беше проследил, заловил и държал като пленник цели три дни и пословичен авантюрист, който беше избил много хора, много повече от годините, прекарани от него на този свят. И ето ги сега тримата заедно, обвързани в съюз, който според Джеър беше направо смайващ. Какво правеха тези двамата с него? Гарет Джакс можеше да продължи пътя си без да се обременява с Джеър, но не го направи. Той рискува собствения си живот, за да спаси живота на младежа от Вейл и после реши да го поеме временно под покровителството си. Защо човек като Гарет Джакс постъпи така? И Слантър можеше да отхвърли молбата му за помощ и да избегне всичко, което стоеше между тях и Анар. Той знаеше каква опасност го грози. Знаеше също, че Гарет Джакс изобщо не му се доверява и щеше непрекъснато да следи изкъсо всяко негово движение. Въпреки това най-неочаквано, почти мазохистично, той реши да тръгне с него. И отново възникваше въпросът защо?

Джеър обаче се озадачи най-много от собствените мотиви, когато се замисли за тях. Е добре, тяхното решение да го последват беше странно. Ами неговото какво беше? Какво търсеше той с тях двамата? Допреди малко Слантър беше негов похитител, който го беше държал в плен! И наистина го беше страх от Гарет Джакс, спасителя на Джеър. Мислите на младежа от Вейл непрекъснато се връщаха на случилото се — Майстора на бойните изкуства изправен срещу онези гноми — бърз, безпощаден, ужасяващ, черен като смъртта, която сееше около себе си.

За миг си представи мислено картината, но веднага я прогони от съзнанието си.

Какво пък чак толкова! Непознати се срещат по пътя и продължават заедно, защото така щяха да бъдат в по-голяма безопасност. Точно така трябваше да гледа на случилото се, реши Джеър. Трябваше да бъде благоразумен. В края на краищата сега той беше свободен и не се намираше в реална опасност. Ако поискаше, след миг можеше и да не е тук. Само един напев от песента на желанията, изпят с шепота на вятъра, и той щеше да изчезне. Мисълта за тази възможност го успокояваше. Ако не се намираше толкова навътре в Черните дъбове, ако не бяха тези Призраци Морди, които го преследваха и ако нямаше такава крещяща нужда да открие някъде някаква помощ…

Стисна силно зъби. Безсмислено беше да разсъждава върху нещо, което би могло да бъде, но не е. Имаше прекалено много други грижи. Най-важното беше да не забравя, че не трябва да говори нищо за Брин и за камъните на елфите.

Вървели бяха по-малко от половин час, когато стигнаха до открито пространство, на което се смесваха няколко следи. Слантър, който ги водеше през тъмната гора, спря и им посочи отпечатъците от стъпки, които водеха на юг.

— Оттук — заяви той.

Гарет Джакс го погледна с любопитство.

— На юг ли?

Слантър сключи гъстите си вежди:

— На юг. Черният скитник ще мине през местността на Сребърната река и ще прекоси Блатото на мъглите. Това е най-бързият и най-лесен път, поне за тези зли духове. Те не се страхуват от нищо, което обитава блатото. Ако искаме да се възползваме от малкото възможности, с които разполагаме, трябва да тръгнем на юг покрай блатото, да минем през Черните дъбове и после да свърнем на север над низините.

— Пътят е прекалено дълъг — измърмори Майсторът на бойните изкуства.

— Той поне ще ни изведе там, където отиваме! — изрепчи се гномът.

— Не можем ли някак си да се промъкнем край него?

Слантър сложи ръце на кръста си и изпъчи якото си тяло:

— А защо да не прелетим над него, а? Ха-ха. Нямаш никакво понятие за какво говориш!

Гарет Джакс замълча, впил очи в гнома. Слантър изглежда усети, че беше попрекалил. Стрелна с поглед Джеър, поизкашля се нервно и сви рамене:

— Е, какво пък чак толкова казах. Просто не познаваш Призраците Морди така добре, колкото аз. Не си живял сред тях. Не си виждал какво могат да правят. — Пое дълбоко въздух. — Те се прокрадват тихо и незабелязано от мрака, сякаш са отломки от самата нощ. Когато минават край теб, никога не можеш да ги видиш, никога не можещ да ги чуеш. Само ги усещаш — усещаш, че се приближават. — Джеър потръпна от ужас, когато си спомни за онзи Призрак в Шейди Вейл, чието невидимо присъствие усети точно зад стената. — Не оставят никакви следи откъдето минават — продължи Слантър. — Появяват се и изчезват точно така, както подсказва и името им. Призраци Морди. Черни скитници.

Млъкна и поклати глава. Гарет Джакс погледна Джеър. В момента младежът от Вейл отново преживяваше чувството, което беше изпитал онази нощ, когато се върна у дома си във Вейл и откри, че един от тях го чакаше.

— Не искам да рискуваме да се натъкнем на някой Призрак Морд — каза той тихо.

Майсторът на бойните изкуства намести торбата на рамото си:

— Тогава тръгваме на юг.

Целия следобед вървяха на юг през Черните дъбове и следваха пътеката, която се виеше като змия между дърветата. Над гората се спусна мрак и сивата светлина на деня бързо изчезна в нощта. Рядка мъгла започна да се провира между дърветата, влажна и лепкава, и постепенно се сгъсти. Все по-трудно ставаше да се следи пътят. На места пътеката се губеше в мъглата. Нощни звуци започнаха да огласят насищащия се мрак и те никак не бяха приятни.

Слантър спря и ги попита дали искат да пренощуват тук. И двамата мъже чакаха да чуят какво ще каже Джеър. Вкочанен и уморен, младежът от Вейл бързо се огледа. Наоколо се извисяваха огромни дъбове с черни стволове и ги ограждаха като стена на масивна крепост. Дърветата бяха обгърнати в мъгла и сенки, а там някъде сред тях дебнеше Черен скитник.

Джеър Омсфорд стисна здраво зъби, за да преодолее болката и изтощението, и поклати отрицателно глава. Тримата продължиха пътя си.

Над поляната, където Спилк седеше завързан за големия дъб, също падна нощ. Цял следобед гномът се беше мъчил да разхлаби възлите и да се освободи от въжетата, които го стягаха. През деня никой не мина оттам. Никой не се спря да пие вода, нито някой жаден пътник, нито някой вълк дори. Размазаните тела на патрула му лежаха неподвижни там, където бяха паднали, безформени фигури в мрака.

Свирепото му лице се напрягаше, когато се напъваше да разхлаби въжетата. След около час той щеше да бъде свободен и щеше да тръгне по петите на онези, които му бяха причинили всичките тези мъки. Щеше да ги преследва, докато ги настигнеше и унищожеше…

Видя пред себе си сянка и вдигна глава. Висока черна фигура, облечена в плащ с качулка на главата, същество на смъртта, отделило се от нощта. Спилк се вцепени от ужас:

— Господарю! — прошепна той с дрезгав глас.

Черната фигура не отговори. Тя просто стоеше там и го гледаше от високо. Обезумял, седът заговори, без да си поема дъх. Изричаше наполовина думите в желанието си да обясни колкото се може по-бързо какво се беше случило. Разказа всичко, което го беше сполетяло — за облечения в черно странник, за предателството на Слантър и за младежа от Вейл, който се бе спасил с помощта на магическия си глас. Мускулестото му тяло се бореше с въжетата, които го стягаха здраво, а думите не му помагаха да прогони страха, който стягаше гърлото му:

— Опитах се! Господарю, аз наистина се опитах! Освободи ме! Моля те, освободи ме!

Гласът му секна от възбуда и пороят от думи спря. Той отметна назад глава и тялото му се затресе от ридания. За миг фигурата над него остана неподвижна. После една мършава ръка в черна ръкавица се протегна към главата на гнома и изстреля червен огън. Спилк изкрещя — един единствен, ужасен вик.

Облечената в черно фигура отдръпна ръката си, обърна се и отново се скри в нощта. Изчезна така, както се беше и появила — абсолютно безшумно.

Безжизненото тяло на Спилк лежеше на поляната омотано във въжетата, с широко отворени изцъклени очи.

ГЛАВА 9

Над високото назъбено било на Драконовите зъби тъмносиньото нощно небе започна да сивее. Луната и звездите избледняха и на изток хоризонтът се просветли с приближаването на зората.

Мрачните очи на Аланон проследиха непроходимата стена наоколо и се плъзнаха по канарите и върховете на чудовищните стари скали — голи и опустошени от вятъра и годините. Погледът му се спря тревожно там, където камъкът се разделяше точно на две. Долу пред него се простираше Шейлската долина, прагът към забранения Палат на кралете, убежище на духовете на вековете. Изведнъж лицето му се натъжи. Огромна маса от черни камъни, които лъщяха като натрошено и безразборно нахвърляно матово стъкло, се спускаше към долината и образуваше неравна пътека. В центъра на скалата имаше езеро. Тъмните води бяха мътни, зеленикаво черни. Повърхността се надигаше лениво в леки кръгообразни вълнички. Приличаше на отвара в огромен казан, разбърквана от нечия невидима ръка с бавни механични движения. Цареше тишина, не нарушавана дори от лек полъх на ветрец.

— Татко — прошепна той беззвучно.

Чу поскърцване на ботуши и се обърна. За миг бе забравил двамата си спътници. Те се появиха от сенките на скалата под него и го доближиха. Мълчаливо се загледаха в пустата долина.

— Това ли е? — попита кратко Роун.

Аланон кимна утвърдително. В гласа и очите на планинеца се прокрадна подозрение. То винаги се забелязваше. Младежът изобщо не се опитваше да го крие.

— Шейлската долина — каза тихо друидът. Тръгна напред и се заспуска по осеяната с камъни лъкатушеща пътека. — Трябва да побързаме.

В очите на момичето от Вейл също имаше подозрение и недоверие, макар че тя се опитваше да не ги издава. Винаги беше така. Хората, които го придружаваха, никога не му вярваха. Ший Омсфорд и Флик също го бяха подозирали, когато ги поведе да издирят Меча на Шанара, както и Уил Омсфорд и девойката елф Амбърл, с които тръгна да търси Огъня на живота. Може би вината беше в него. Доверието е нещо, което трябва да се извоюва. То не се дава сляпо. А за да го извоюва, човек трябва на първо място да бъде открит и честен. Аланон никога не е бил такъв — и никога нямаше да бъде такъв. Той пазеше тайни, които не можеше да сподели с никого и винаги трябваше да завоалира истината, защото истината не може да се каже, тя трябва да се научи. Трудно му беше да не споделя това, което знаеше, но ако го издадеше, той щеше да загуби доверието, което му беше гласувано и което си беше спечелил с толкова много труд.

Погледна назад, за да се увери, че момичето от Вейл и планинецът го следват. После отново се загледа в разпръснатите камъни в краката му и продължи да подбира мълчаливо пътя. Лесно можеше да се откаже от доверието, което поддържаше, да разкрие всичко, което знаеше за съдбите на онези, които съветваше, да издаде тайните, които криеше и да остави нещата да се развиват по начин, различен от определения от него.

Друидът обаче знаеше, че никога нямаше да може да направи това. Подчиняваше се на по-висши норми на съществувание и не изменяше на моралното задължение. Те бяха неговият живот и неговата цел. Ако това означаваше, че той трябва да понася тяхното подозрение, значи така трябваше да бъде. И независимо, че беше жестоко, трябваше да плати цената.

Само че се чувствам ужасно уморен, помисли си той. Татко, уморен съм.

Когато стигнаха долината, Аланон спря. Момичето от Вейл и планинецът застанаха до него и той ги погледна. Вдигна ръка и посочи към езерото:

— Рогът на Хадес — прошепна той. — Баща ми ме чака там и аз трябва да отида при него. Ще стоите тук, докато ви извикам. Не мърдайте от това място. Каквото и да се случи, стойте тук. Освен мен и вас, тук са само мъртвите.

Те не казаха нищо, само кимнаха с глава. Очите им неспокойно шареха натам, където водите на Рога на Хадес се движеха кръгообразно и безшумно. Друидът ги изгледа изпитателно и се отдалечи. Докато приближаваше езерото странна тръпка на очакване премина през тялото му, сякаш се намираше в края на едно дълго пътуване. Винаги беше така, помисли той, спомняйки си миналото. Винаги беше изпитвал странното чувство, че се завръща у дома. Навремето Паранор беше домът на друидите. Друидите вече ги нямаше и сега той усещаше повече като роден дом тази долина, отколкото крепостта. Всичко започваше тук и свършваше тук. Именно тук той се връщаше и намираше съня, който възобновяваше живота му след като приключеше поредното си пътуване из Четирите земи и оставяше тленната си обвивка да виси наполовина в този свят и наполовина в света на мъртвите. Тук двата свята се докосваха, малка пресечна точка, която му даваше краткотраен достъп до всичко, което е било и всичко, което щеше да бъде. Най-важното от всичко обаче беше, че тук той откриваше баща си.

Впримчен, прокуден, в очакване да бъде освободен!

Прогони мисълта от главата си. Вдигна мрачните си очи към проясняващото се небе на изток, после отново се загледа в езерото. Ший Омсфорд беше идвал тук веднъж, преди много години, заедно с брат си Флик и с останалите от малката група, която тръгна да издирва Меча на Шанара. Предсказано беше, че един от тях ще се загуби. Така и стана. Ший беше повлечен към водопада под Драконовия ръб. Друидът си спомни недоверието и подозрението, които другите от групата бяха проявили към него. А той ги беше обичал — и Ший, и Флик, и Уил Омсфорд. Чувствал беше Ший като собствен син, — а и той би могъл да му бъде, може би, ако му беше позволено да има син. Чувствата му към Уил Омсфорд бяха повече като към боен другар. Те просто си бяха поделили отговорността при издирването, което трябваше да възстанови Елкрис и да спаси елфите.

Мрачното му лице се сбръчка още повече. А сега Брин, момиче, което притежаваше сила, по-могъща от силата на всичките си предци. Тя пък какво ли щеше да бъде за него?

Стигна до брега на езерото и спря. Остана неподвижен, загледан в дълбините на водите му. Ах как му се искаше… После бавно вдигна ръце към небето и цялото му тяло започна да излъчва сила. Рогът на Хадес се разпени неспокойно. Водите на езерото се разбушуваха, закипяха и засвистяха. Фонтан от пръски изригна към небето. Пустата долина се разтресе и забоботи, сякаш беше изтръгната от продължителен, дълбок, лишен от сънища сън. После от дълбините на езерото се разнесоха виковете, тихи и ужасни.

Ела при мен, зовеше беззвучно друидът. Освободи се.

Виковете се засилиха. Станаха по-пронизителни и по-нечовешки — заключени души, които крещяха оковани във веригите си и се мъчеха да се освободят. Цялата смрачена долина се огласи от воплите им, а изригналият от мрачните води на Рога на Хадес фонтан изсвистя с явно облекчение. Ела!

От разбунените тъмни води се надигна духът на Бремен. Прегърбено от старост, мършавото му тяло приличаше на прозрачно сив скелет в нощта. Ужасната фигура се изправи и застана на повърхността срещу Аланон. Друидът бавно загърна по-плътно черния плащ, сякаш искаше да се стопли. Вдигна мрачното си лице под качулката и впи очи в празния, невиждащ поглед на баща си.

Аз съм тук.

Духът вдигна ръце, но не го докосна. Въпреки това Аланон усети как студената им прегръдка го обгърна, сякаш беше самата смърт. Гласът на баща му, тих и тъжен, долетя до него:

— Векът свършва. Цикълът се затваря.

Студът вътре в него стана още по-непоносим и го вкочани като лед. Думите бяха изречени на един дъх. Чу ги всичките, всяка една прокънтя в ушите му мъчително ясно, въпреки това те бяха нанизани и стегнати като възли на връв. Изслуша ги в мълчаливо отчаяние. Вцепени се от страх, страх, какъвто не беше изпитвал никога досега. Най-после разбра какво беше предвидено да бъде, какво трябваше да бъде и какво щеше да бъде.

Мрачните му черни очи плувнаха в сълзи.

Уплашени и безмълвни Брин Омсфорд и Роун Лий стояха там, където ги беше оставил друидът. Видяха как духът на Бремен се появи от дълбините на Рога на Хадес. Полазиха ги ледени тръпки. Не от полъх на странстващ вятър. Вятър не духаше. Изтръпнаха от вида на духа на Бремен. И двамата бяха с лице към него. Видяха го как застана пред Аланон, окаян, същински скелет. Видяха как духът вдигна ръце, сякаш искаше да прегърне и повлече черната фигура на друида към дъното. Не чуха нито дума от това, което той каза. Въздухът около тях ехтеше от пронизителните писъци, които се носеха от езерото. Скалата се друсаше и стенеше под краката им. Ако можеха, щяха да избягат, без да се обръщат назад. Сигурни бяха, че в този момент смъртта се разхождаше свободно наоколо.

Внезапно всичко свърши. Духът на Бремен се обърна и потъна бавно в мътните води. Виковете се извисиха, неистов вопъл на страдание. После замряха. Езерото се разбушува и отново закипя. Не след дълго водата се оттегли, завъртя се бавно за последен път и се успокои.

На изток ръбът на слънцето надникна над нащърбеното било на Драконовите зъби и заля сенките на отиващата си нощ със сребристо сивкава светлина.

Брин чу учестеното дишане на Роун и стисна ръката му. На брега на Рога на Хадес Аланон се свлече на колене и отпусна глава.

— Роун! — прошепна тя с пресипнал глас и се втурна напред. Планинецът я сграбчи и й припомни какво им беше казал друидът. Тя обаче не го изслуша, изтръгна се и хукна към езерото. Младежът мигновено я последва.

Наведоха се над Аланон. Очите му бяха затворени, лицето бледо. Брин докосна ръката му. Студена беше като лед. Друидът май беше изпаднал в транс. Момичето от Вейл погледна питащо Роун. Младежът сви рамене. Тя хвана огромния мъж и леко го раздруса.

— Аланон — прошепна Брин.

Черните очи потрепнаха, отвориха се и я погледнаха. За миг девойката от Вейл видя ясно през тях. Безгранична тъга. И страх. И никаква вяра. Потресе се и бързо отстъпи назад. После всичко, което беше видяла, изчезна. Лицето му потъмня от гняв:

— Казах ви да не мърдате от местата си — стана той рязко.

Брин не Обърна внимание на яростта му:

— Какво стана, Аланон? Какво видя?

Друидът не отговори веднага. Зареял беше поглед в мътните зелени води на езерото. После поклати бавно глава и прошепна:

— Баща ми.

Брин стрелна с очи Роун. Планинецът се намръщи.

Девойката не се отказа. Докосна леко ръкава на друида и отново попита:

— Какво ти каза той?

Бездънните черни очи се вторачиха в нейните:

— Каза ми, че времето ни се изплъзва, девойко от Вейл. Преследват ни от всички страни. Така ще бъде до окончателния край. Краят е предопределен. Не ми каза обаче какъв ще бъде той. Единственото, което каза е, че този край ще дойде, че ти ще го видиш, че за нашата идея ти си едновременно и спасител, и унищожител.

Брин го погледна смаяно:

— Какво значи това, Аланон?

Той сви рамене:

— Не знам.

— Страхотно обяснение, няма що. — Роун стана и се загледа в планините.

Брин не сваляше очи от друида. Сигурна беше, че има и още нещо.

— Какво друго ти каза той? — упорстваше тя.

Друидът поклати отрицателно глава:

— Нищо друго. Това беше всичко.

Той лъжеше! Брин веднага го усети. Казали си бяха и нещо друго, нещо лошо и ужасно, което Аланон не беше готов да разкрие. Уплаши се. Вече изобщо не се съмняваше. Това беше поличба. Тя, също като баща си и прадядо си, щеше да бъде използвана за цел, която не разбира.

Спомни си какво й беше казал преди малко. Спасител и унищожител на идеята им — тя щеше да бъде едновременно и двете. Така бил предсказал духът на Бремен. Възможно ли е това?

— Каза ми и нещо друго — обади се неочаквано Аланон, но Брин веднага усети, че ще й каже не това, което криеше. — Паранор е в ръцете на Призраците Морди. Проникнали са през магията, която охранява достъпите до него. Завзели са го преди два дни. Сега тършуват из залите и търсят написаните от друидите исторически книги и тайните на древността. Всичко, което открият, ще увеличи силата, която те вече притежават.

Изгледа ги — първо единия, после другия — и продължи:

— А ако някой не ги спре, те ще ги намерят, рано или късно. Това не трябва да става.

— Надявам се, че не разчиташ на нас да ги спрем — вметна Роун.

Аланон присви черните си очи:

— Няма кой друг.

Планинецът почервеня:

— А те колко са на брой?

— Десетина-дванадесет Призраци. И група гноми.

Роун го изгледа изумен:

— Да не би да си въобразяваш, че ние ще успеем да ги спрем? Ти, аз и Брин? Само ние тримата? И какво трябва да направим?

Изведнъж очите на друида засвяткаха гневно, застрашително. Роун Лий усети, че беше прекалил, но вече беше късно. Не помръдна от мястото си, когато друидът се доближи до него:

— Принц на Лий, още от самото начало ме подозираш — каза Аланон. — Правех се, че не забелязвам. Повече от ясно е, че обичаш девойката от Вейл. Затова дойде като неин покровител. Само че ми дойде до гуша. Ти премина всякакви граници. Непрестанно поставяш под въпрос моята цел. Не спираш да се питаш дали съм прав, когато твърдя, че тя трябва да бъде постигната. И знаеш ли какво искам да ти кажа? Ти не можеш да схванеш същността. Просто защото си предубеден!

Роун запази самообладание:

— Не съм настроен против теб. Просто съм на страната на Брин. Когато между двамата ви има противоречие, аз заставам на нейна страна, друиде.

— Тогава стой винаги с нея! — извика другият и изтегли меча на Лий от ножницата, която беше прихваната с ремък на гърба му. Роун пребледня. Сигурен беше, че огромният мъж имаше намерението да го убие. Брин се втурна към тях и извика, но друидът вдигна ръка и я спря:

— Не се доближавай, девойко от Вейл. Това си е наша работа — между мен и принца на Лий.

Той впи очи в лицето на Роун. Погледът му беше суров и пронизващ:

— Ще я защитаваш ли, планинецо, както аз я защитавам? — Ако се наложи, ще я защитаваш ли наравно с мен?

— Да — каза Роун твърдо и прикритият страх отстъпи пред непоколебимостта.

Аланон кимна:

— Тогава ще ти дам силата, която ти е необходима за това.

Стисна здраво ръката на Роун и без усилие го изтика на самия край на Рога на Хадес. После му върна меча на Лий и посочи мътните зелени води.

— Потопи върха на меча във водата, принц на Лий — заповяда той. — Но се пази да не намокриш ръката си и дръжката. Дори и най-лекото докосване на Рога на Хадес до човешка плът носи смърт.

Роун го погледна нерешително.

— Направи, каквото ти казвам — нареди му грубо друидът.

Роун стисна зъби. Започна бавно да потапя меча на Лий, докато острието му не се скри напълно в кипежа на водите на езерото. То потъна без никакво съпротивление, като че ли езерото нямаше дъно, а брегът беше някакъв край на отвесна скала, която пропадаше в бездна. Когато металът се допря до езерото, водата около него закипя, засвистя и забълбука, сякаш някаква киселина разяждаше метала. Въпреки уплахата си Роун се насили да държи здраво острието във водата.

— Достатъчно — каза друидът. — Извади го.

Роун изтегли бавно меча от езерото. Излъсканият преди метал на острието беше почернял. Водите на рога на Хадес бяха прилепнали по повърхността и се виеха спираловидно, сякаш бяха живи.

— Роун! — прошепна ужасено Брин.

Планинецът стискаше здраво меча. Протегна напред ръка, без да откъсва очи от водата, която се омотаваше и усукваше около металната повърхност.

— А сега се дръж здраво — заповяда му Аланон и повдигна високо ръка изпод черния плащ. — Не мърдай, принц на Лий!

От пръстите му изригна син огън — поредица от тънки ослепителни пламъци, които преминаха по цялата дължина на острието. Те пареха, обгаряха, разтапяха метала и го спояваха с водата. Синият огън лумна с ослепителна светлина и го нажежи до бяло, но горещината не премина от острието в дръжката на меча. Роун Лий отмести очи без да престава да стиска здраво оръжието.

Миг по-късно всичко свърши. Друидът наведе ръка и огънят изчезна. Роун Лий погледна меча. Острието беше чисто, излъскано и бляскаво черно, ръбовете му твърди и заострени.

— Погледни го по-отблизо, Роун Лий — му каза Аланон.

Младежът се подчини. Брин също се наведе. Те двамата се взряха в черната, огледална повърхност. Дълбоко в метала, се движеха бавно и вълнообразно мътнозелени петна от светлина.

Аланон се доближи и каза:

— Това е магията на живота и смъртта, слети в едно цяло. Това е силата, която сега ти принадлежи, планинецо. Тя вече е твоя отговорност. Ти ставаш покровител на Брин Омсфорд също като мен. Ще имаш същата сила, както и аз. Този меч ще ти я даде.

— Как? — попита тихо Роун.

— Като всички мечове и този сразява и отблъсква удари, само че не плът и кръв, не желязо и камък, а магии. Злата магия на Скитниците Морди. Пресечена или блокирана, тази магия няма да действа. И така, ти вече си посветен и обвързан. Ще бъдеш щит, който ще стои пред това момиче от този момент до края на пътуването. Ще бъдеш нейният защитник, аз те направих такъв.

— Но защо… защо ми даде…? — заекна Роун.

Друидът не отговори. Обърна се и се отдалечи. Младежът от Вейл го проследи със смаян поглед.

— Не е честно, Аланон! — извика Брин след него. Вбесена беше от това, което той беше направил на Роун. Гледаше втренчено отдалечаващата се фигура. — Какво право имаш…?

Не успя да довърши изречението си. Внезапно последва ужасяващ взрив, който я повдигна и запрати на земята. Червени пламъци обгърнаха Аланон и той изчезна.

На мили от тях, на юг, Джеър Омсфорд, уморен и с болки по цялото тяло, излезе бавно от нощните сенки и навлезе в неприветливата мъгла и здрача на утрото. Дърветата и тъмнината се отстраниха като внезапно дръпната тежка завеса. Новият ден се появи. Наоколо беше пусто, плътната мъгла създаваше впечатление, че се намира в огромна гробница, изолиран от останалия свят зад непроницаемите й стени. Тя започваше на петдесетина ярда от него и всичко свършваше там. Сънените му очи се взираха в пътеката, покрита със сухи клони и зеленикава вода, която се простираше малко пред него в мъглата и все още не можеше да разбере какво се беше случило.

— Къде сме — измърмори той.

— Блатото на мъглите — отговори Слантър.

Джеър го погледна мълчаливо и срещна уморените очи на гнома.

— Пресекли сме прекалено близко. Ще трябва да го заобиколим.

Младежът кимна и се опита да събере мислите си. До него Гарет Джакс беше мрачен и замислен. Суровите му безизразни очи се плъзнаха по лицето на Джеър и после се взряха в блатото. Майсторът на бойните изкуства мълчаливо направи знак на Слантър и гномът тръгна в обратна посока. Джеър ги последва. В очите на Гарет Джакс не забеляза умора.

Цялата нощ вървяха — един безкраен изнурителен поход из лабиринта на Черните дъбове, който се беше превърнал за младежа в далечен, смътен спомен, в късче време, потънало в изтощение. Единствено непоколебимостта му го крепеше на крака. След известно време дори страхът го напусна и той престана да чувства преследването като непосредствена заплаха. Сякаш беше спал, докато беше вървял, защото не можеше да си спомни какво се беше случило. Въпреки това много добре знаеше, че не беше спал. Спомняше си само безкрайния поход…

В един момент една ръка го дръпна от ръба на езерото. Доста се беше отклонил от пътя.

— Гледай къде вървиш, младежо — подвикна му Гарет Джакс. Джеър измърмори нещо под носа си и продължи напред, залитайки.

— Момчето едва се държи на краката си — изсумтя Слантър, но никой не му отговори.

Младежът от Вейл потърка очи. Слантър беше прав. Останал беше почти без капчица сила. Нямаше да може да издържи още много.

Въпреки умората обаче продължи напред. Вървял беше часове наред, влачейки се през мъглата и сивкавия здрач. Препъваше се не виждащ зад яката фигура на Слантър и смътно усещаше мълчаливото присъствие на Гарет Джакс до него. Загубил беше всякакво чувство за време. Единственото, което продължаваше да усеща беше, че все още е на крака и че не спира да върви. Всяка крачка беше следвана от друга, поставяше единият крак пред другия и всеки път това представляваше отделно осезаемо усилие. А пътеката нямаше край. Докато…

— По дяволите — изръмжа Слантър и внезапно цялото блато сякаш се взриви. Вода и тиня изригнаха като гейзер във въздуха и се изсипаха върху смаяния младеж от Вейл. В тишината на утрото се разнесе тътен, силен и пронизителен, и нещо огромно се извиси почти над Джеър.

— Обитател на блатото — изкрещя Слантър. Джеър залитна назад, объркан и уплашен от огромната фигура, която се извисяваше пред него. Туловището беше покрито с люспи и по него се стичаше блатна тиня, лицето приличаше на муцуна с разтворени челюсти. Завършващите с криви нокти крайници се протягаха към него. — Джеър се помъчи да отстъпи, обзет от неистов страх, но краката не се подчиняваха, обездвижени от изтощение. Огромното туловище беше вече точно над него и сянката му прикриваше здрача. Дъхът беше силно зловонен.

После нещо изсвистя от едната му страна, събори го и го изтласка извън обсега на ноктите на чудовището. Замаян, Джеър видя Слантър да размахва яростно извадения си меч срещу огромното същество, което се протягаше към него. В случая обаче оръжието беше смешно нищожно. Чудовището замахна и го изби от ръката на гнома. В следващия миг огромната ръка се уви здраво около тялото на нападателя.

— Слантър — изкрещя Джеър като се опитваше да се вдигне на крака.

Гарет Джакс вече се беше задвижил. Той скочи напред, като размазана сянка, замахна с черната сопа към зиналата челюст на съществото и я заби дълбоко в меката тъкан на гърлото му. Обитателят на блатото изръмжа от болка, стисна силно челюстите си и строши сопата. Завършващите с криви нокти ръце бръкнаха в гърлото, за да извадят парчетата и отново събориха Слантър на земята.

Гарет Джакс повторно се хвърли върху съществото с изваден къс меч. Метна се толкова бързо, че Джеър почти не видя как се озова върху раменете на чудовището, избягвайки ръцете му. Заби дълбоко острието в гръкляна на Обитателя на блатото, от който бликна тъмна кръв. После бързо отскочи встрани. Съществото се изрева силно, явно много го болеше. Олюля се и препъвайки се, започна да отстъпва обратно в мъглата и тъмнината.

Слантър се мъчеше да стане, олюлявайки се. Гарет Джакс го изпревари, застана до Джеър и го вдигна. Младежът се вторачи в него изумен, с изпълнени със страхопочитание очи.

— Никога не съм виждал… Никога не съм виждал някой… да действа с такава светкавична бързина! — промълви той.

Гарет Джакс не му обърна внимание. Стисна го здраво за яката и го повлече към дърветата. Слантър ги последва бързо.

След няколко секунди откритото пространство остана зад гърба им.

Друидът беше обгърнат от червен огън. Червените пламъци се виеха около него и блестяха ярко и зловещо на сивкавия фон на зората. Замаяна и полузаслепена от взрива, Брин с мъка застана на колене и прикри очи. Сред пламъците Аланон се беше прегърбил до сгрените от светлината черни камъни и слабо синьо сияние отблъскваше пламъците, които го бяха обвили. Тя разбра, че това беше щит, защита срещу ужаса, който щеше да го унищожи.

Девойката от Вейл отчаяно затърси с очи причинителя на този ужас и го откри на разстояние по-малко от двадесет ярда. Там, застинал в светлата златисто-жълтеникава светлина на слънцето, сякаш спуснал се иззад хоризонта, се очертаваше силуетът на висока черна фигура с вдигнати, протегнати напред ръце, от които изкачаха червени пламъци. Скитник Морд! Веднага разбра какво беше това. Доближил се беше безшумно, най-неочаквано, и беше нападнал друида. Без да има някаква възможност да се отбранява, Аланон беше останал жив само благодарение на инстинкта си.

Брин стана. Закрещя като обезумяла срещу черното същество, което беше нападнало друида, но то не се помръдваше и пламъците продължаваха да се стрелкат от ръцете упорито и непрестанно по посока, на свилия се Аланон. Те се виеха около сгърченото му тяло и се хвърляха безпощадно в светлосиния щит, който ги отблъскваше. Тъмночервената светлина проблясваше и се отразяваше към небето и всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в кръв.

Роун Лий се втурна напред и застана пред Брин, приведен като звяр, готов за скок:

— Сатаната! — извика яростно той.

Издигна високо черното метално острие на меча на Лий, без да се замисли дори за миг на кого помага или за кого излага живота си на опасност. В този момент той беше правнукът на Мениън Лий, бърз и дързък, както си беше представял прадядо си, воден от инстинкта. Изкрещя бойния вик на праотците си и се втурна в атака.

— Лий! Лий!

Хвърли се в огъня и замахна с меча, който разсече оковалия Аланон кръг. В същия миг пламъците се разпиляха, сякаш бяха от стъкло и се разсипаха на парчета от свитото тяло на друида. Огънят продължаваше да излита от ръцете на Скитника Морд. Но мечът в ръцете на червенокосия младеж ги привличаше като магнит желязо. Огънят се втурваше към черния метал и изгаряше, но не докосваше ръцете на Роун. Сякаш мечът го поглъщаше. Принцът на Лий стоеше точно между Скитника Морд и друида, с вертикално изправен пред себе си меч, от който тъмночервените пламъци отскача.

Аланон се надигна, също толкова черен и ужасен, колкото и съществото, което го беше издебнало, вече освободен от обгърналите го пламъци. Сухите му ръце се подадоха изпод плаща. Той ги вдигна и от тях се разхвърчаха сини пламъци. Те се удариха в Скитника Морд, повдигнаха го от земята и той отхвръкна назад, сякаш беше ударен от таран. Полите на плаща му се развяха и Брин чу ужасен, беззвучен писък. Друидът още веднъж изстреля огън от ръцете си и миг след това черното същество се превърна в прах.

Огънят стихна в тънки ленти от дим и разпиляна пепел и Шейлската долина потъна в тишина. Мечът на Лий се отпусна и черният метал издаде остър звук при падането. Роун Лий сведе глава. В очите му беше изписано изумление. Брин се доближи до младежа, прегърна го и го притисна до себе си.

— Брин — прошепна той тихо. — Този меч… силата…

Не успя да довърши изречението. Сухата ръка на Аланон обгърна нежно раменете му.

— Не се плаши, принц на Лий. — Гласът на друида прозвуча уморено, но убедително. — Ти наистина притежаваш тази сила. Току-що го показа. Ти действително си покровител на девойката от Вейл, а в случая и на мен.

Високият мъж задържа още малко ръката си на рамото на младежа, после тръгна обратно по пътеката, която ги беше извела дотук.

— Бил е само един — викна им той. — Ако имаше други с него, щяхме да ги видим досега. Хайде. Свършихме си работата тук.

— Аланон — провикна се Брин след него.

— Хайде, момиче. Времето тече. Паранор се нуждае от помощта ни. Незабавно трябва да отидем там.

Без да се обръща, друидът тръгна по пътеката, която извеждаше от долината. Те го последваха безмълвно и смирено.

ГЛАВА 10

Джеър и спътниците му излязоха от Черните дъбове едва в средата на сутринта. Пред погледа им се откри хълмиста местност — възвишения на север, низини на юг. Нямаха сили да се възхищават на гледката. Смазани от умора те едва се довлякоха до група кленове с обагрени в яркочервено от есента листа. След секунди вече спяха.

Джеър нямаше представа дали някой от спътниците му смяташе да остава на пост, докато той спи, но привечер Гарет Джакс го събуди. Неспокоен, че все още се намират толкова близо до Блатото на мъглите и Черните дъбове, Майсторът на бойните изкуства искаше да намери по-безопасно място за през нощта. Низините Батълмаунд криеха множество опасности, затова тримата се отправиха на север към възвишенията. Ободрени донякъде от съня, вървяха почти до полунощ. Спряха да пренощуват сред овошки и храсти. Джеър настоя този път и той да будува наравно с тях.

На следващия ден продължиха на север. В късния следобед стигнаха до Сребърната река. Бистрите й води проблясваха в гаснещите лъчи на слънцето и лъкатушеха на запад през обраслите с дървета брегове и хълмисти плитчини. Следваха течението на реката на изток към Анар и до свечеряване се бяха отдалечили доста от Езерото на мъглите и Черните дъбове. Не срещнаха никой по пътя си и не видяха никакви следи нито от гноми, нито от Черни скитници. За момента изглеждаше, че никой не ги преследва.

Вече беше нощ, когато откриха на едно възвишение малка полянка, заградена от кленове и орехови дървета. Спряха да пренощуват. Решиха да рискуват и запалиха малък огън. След като хапнаха топла храна седнаха край огъня и се загледаха в бавно гаснещия огън. Нощта беше ясна и топла. Осеяли черния фон на небето звездите трепкаха ярко. Песента на птици, жуженето на насекоми и тихото ромолене на бързите води на реката в далечината изпълваха нощната тишина. Хладният въздух беше наситен със сладникавия тежък мирис на загниващи листа и храсти.

След кратко мълчание Слантър най-неочаквано заяви:

— Май няма да е зле да посъбера малко дърва — и се вдигна с мъка на крака.

— Искаш ли да ти помогна — предложи Джеър.

Гномът му хвърли поглед, без да крие раздразнението си.

— Да съм те молил за нещо? Мога да се оправя и сам, момче.

Намръщен той тръгна бавно в тъмнината.

Джеър отново се отпусна назад, скръсти ръце пред гърдите си и се замисли. Типично за отношенията между тримата, откакто бяха тръгнали на път — почти не си говореха, а когато някой благоволеше да обяви намеренията си, го правеше пестеливо и с неохота. Гарет Джакс не го изненадваше с това поведение. Той си беше мълчалив по характер, така, че нежеланието му да споделя каквото и да било с тях беше нормално. Слантър обаче беше словоохотлив, затова младежът от Вейл се притесняваше от неочакваната му сдържаност. Джеър предпочиташе гномът да се държи както преди — да бъде нахакан, бъбрив, почти като някой грубоват чичо, който вдига скандали за щяло и нещяло. Само че сега той се беше променил. Затворил се беше в себе си, издигнал беше непроходима бариера срещу него — сякаш пътуването с Джеър му беше противно.

Замисли се по-сериозно за причината и реши, че нямаше начин да не е така. В крайна сметка още от самото начало Слантър изобщо не беше искал да тръгва с тях. Дойде само защото Джеър го беше предизвикал. Сега беше тук, един гном в компанията на младеж, който до неотдавна беше негов пленник, и на един мъж, който му нямаше и капчица доверие. И защо? Само за да им помогне да стигнат невредими до хора, които бяха във война със собствения му народ. Той не би трябвало да го прави, още повече, че помагайки на Джеър, той предаваше своите и се превръщаше в изгнаник.

Имаше и нещо друго. Случката с Обитателя на блатото. Слантър се беше притекъл на помощ на младежа и беше проявил невероятна смелост, която Джеър все още не можеше да си обясни. Тогавашната реакция на гнома съвсем не беше характерна за приспособенец и егоист като него. Само като си помислеше как се бяха развили нещата — не успя да отбие атаката на Обитателя на блатото, стана негова жертва и беше принуден да разчита на Гарет Джакс да го спаси. А това явно го измъчваше. Слантър беше следотърсач, а следотърсачите по природа са горди. Те се чувстват задължени да защитават хората, които водят, а не обратното.

От малкия огън се разхвърчаха искри, които отвлякоха вниманието на младежа. Той видя на около пет-шест крачки от себе си Гарет Джакс, който се беше облегнал на стар дънер и се мъчеше да улови погледа му. Джеър отново се запита какъв ли беше характерът на Майстора на бойните изкуства.

— Струва ми се, че още веднъж трябва да ти благодаря — сви той колене и ги обгърна с ръце. — Ти ме спаси от онова същество при Блатото на мъглите.

Мъжът отмести очи и пак се загледа в огъня. Джеър го наблюдава известно време и се чудеше дали да продължи.

— Мога ли да те попитам нещо — реши се най-после той.

Майсторът на бойните изкуства сви рамене. Искаше да покаже, че му е безразлично.

— Защо спаси живота ми? Не само при блатото от онова същество, но и в Черните дъбове, когато гномите ме бяха пленили? — Неумолимите очи отново се впиха в неговите и той припряно продължи, без да обмисля думите. — Просто не мога да разбера какво те е подтикнало да постъпиш така. Та ти изобщо не ме познаваше. Съвсем спокойно можеше да продължиш пътя си, без да се намесваш.

Гарет Джакс отново сви рамене:

— Ами аз това и направих. Продължих си пътя.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоят път съвпадаше с моя. Това имам предвид.

Джеър сви вежди:

— Откъде си знаел накъде ме водят?

— На изток, естествено. Накъде другаде би могъл един патрул от гноми да води пленника си?

Джеър се намръщи още повече. Нямаше какво да отвърне на този довод. И все пак казаното от Майстора на бойните изкуства изобщо не обясняваше кое го беше накарало да му спаси живота.

— Все още не мога да разбера защо ми помогна — упорстваше той.

Лека усмивка премина през лицето на мъжа:

— Не ти приличам на човек, който е способен да проявява човещина, така ли?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Не беше необходимо да го казваш. Във всеки случай ти си прав. Не съм такъв човек.

Джеър беше вперил поглед в него и не знаеше дали да не прекрати разговора.

— Казах ти, че не съм — повтори Гарет Джакс. Престанал беше да се усмихва. — В противен случай отдавна нямаше да съм жив. Най-добър съм в изкуството да оцелявам.

Последва дълго мълчание. Джеър се чудеше как да продължи. Майсторът на бойните изкуства се наведе към топлината на огъня.

— Ти ме заинтригува — каза той тихо и го погледна. — Може би затова спасих живота ти. Предизвика любопитството ми, а на мен вече малко неща ми правят впечатление.

Млъкна, зареял поглед в далечината. След малко отново обърна очи към Джеър и се вгледа в лицето му. Изучаваше го:

— Видях те целия овързан, със запушена уста под охраната на патрул от въоръжени до зъби гноми. Стори ми се странно. Те май се страхуваха от теб. Любопитството ми се разпали. Прииска ми се да разбера с какво толкова ги беше уплашил. — Сви рамене и продължи: — Помислих си, че си струва труда да те освободя.

Джеър го гледаше, без да откъсва поглед. Любопитство? Затова ли му се беше притекъл на помощ Гарет Джакс? Заради някакво си любопитство? Не, невъзможно. Сигурен беше, че имаше и нещо друго.

— Уплашиха се от магията — каза неочаквано Джеър. — Искаш ли да видиш как действа?

Майсторът на бойните изкуства отмести поглед и се загледа в огъня:

— По-късно, може би. Още не сме свършили пътешествието. — Имаше вид на човек, който изобщо не се вълнува от магии.

— Затова ли ме взе със себе си до Кълхейвън? — не се отказваше Джеър.

— Донякъде — отвърна кратко той и млъкна.

Младежът от Вейл го погледна притеснен:

— А другата причина?

Майсторът на бойните изкуства не отговори. Дори не го погледна. Облегна се на падналия труп на дървото, загърна се в черното си пътно наметало и се загледа в огъня.

Джеър се опита да го подхване по друг начин:

— Какво ще кажеш за Слантър? Защо помогна на него? Спокойно можеше да го оставиш на Обитателя на пънове.

Гарет Джакс въздъхна:

— Можех, да. А това щеше ли да те направи по-щастлив?

— Разбира се, че не. Какви ги говориш?

— Ти май си ме представяш като човек, който не мръдва пръста си, ако няма лична изгода от това. Не трябва да вярваш на всичко, което се разправя за мен. Млад си, но не си глупав.

Джеър се изчерви.

— Но ти не харесваш много Слантър, нали?

— Не го познавам достатъчно добре, за да го харесвам или не — отговори мъжът. — Признавам, че общо взето по принцип не питая особено добри чувства към гномите. Но той на два пъти изложи живота си на опасност заради теб. Така че си заслужи да бъде спасен. — Отново го погледна. — Освен това, ти го харесваш и не искаш да му се случи нещо лошо. Прав ли съм?

— Прав си.

— Е това само по себе си вече е доста любопитно, не мислиш ли? И преди казах, ти просто ме заинтригува.

Джеър кимна замислено и отвърна:

— Знаеш ли, и ти си ми интересен.

Гарет Джакс отмести поглед встрани:

— В такъв случай и двамата ще има върху какво да мислим по време на пътуването ни до Кълхейвън.

Млъкнаха, решили да изоставят темата. Младежът от Вейл изобщо не остана доволен, когато разбра причината, която беше накарала Майстора на бойните изкуства да помогне на Слантър и на него. Явно беше обаче, че тази вечер той нямаше да научи нищо повече. Гарет Джакс беше загадка, която трудно можеше да бъде разгадана.

Огънят беше почти угаснал й Джеър си спомни, че Слантър, който беше отишъл за дърва, още го няма. За миг се зачуди дали не трябва да го потърси, после се обърна към Гарет Джакс:

— Нали не мислиш, че на Слантър може да му се е случило нещо лошо? Доста отдавна тръгна.

Майсторът на бойните изкуства поклати отрицателно глава:

— Той може сам да се грижи за себе си. — Стана и разпръсна с крак въглените. — Вече не ни трябва огън.

Върна се до падналия ствол, уви се в пътното си наметало и почти веднага заспа. Джеър полежа известно време, като се вслушваше в тежкото дишане на мъжа и се взираше в тъмнината. Накрая и той се загърна в наметката си и се отпусна. Все още се тревожеше за Слантър, но се успокояваше с думите на Гарет Джакс, че гномът е способен сам да се грижи за себе си. Пък и изведнъж ужасно му се доспа. Пое дълбоко топлия нощен въздух и затвори очи. За момент мислите му се зареяха към Брин, Роун и Аланон. Чудеше се къде ли бяха сега. После загуби нишката и заспа.

Застанал на една височина над Сребърната река Слантър също беше потънал в мисли. Сигурен беше, че е време да се маха. Стигнал беше дотук, защото това проклето момче го беше принудило да тръгне. И на всичкото отгоре то беше имало нахалството да му предлага подкуп, пикльото му с пикльо. Какво си въобразяваше? Че той е способен на подобна низост? Да взема подкупи от деца! Ама добре го изработи, няма що. Постигна своето. Силното желание на момчето да бъде в компанията му беше достатъчно. Пък и момчето беше симпатично. Костелив орех, няма що!

Гномът подпря брадичка на свитите си колене и ги обгърна с ръце. И все пак глупаво беше от негова страна да се залавя с тази работа. Вървеше право в устата на врага. Е, вярно че джуджетата не му бяха лични врагове. Хич не му пукаше от джуджетата. Но в момента те воюваха с гномските племена, а това, според него, променяше нещата и нямаше нищо общо с чувствата му към тях. Само като видеха, че е гном.

Поклати глава. Поел беше прекалено голям риск. И то единствено заради това момче, което може би изобщо не знаеше какво точно иска. Обещал му беше да го заведе до границата на Анар, а те почти бяха стигнали до нея. До вечерта на следващия ден сигурно щяха да са в периферията на горите. Е, можеше ли някой да го обвини, че не беше удържал на думата си.

Слантър пое дълбоко въздух и стана. Време беше да се маха. Цял живот беше живял по този начин — като всички следотърсачи. В началото момчето сигурно щеше да се разстрои, но после щеше да го преглътне. Пък и според него то едва ли щеше да бъде в опасност, след като Гарет Джакс се грижеше за него. Не се съмняваше, че момчето щеше да бъде по-добре така.

Тръсна нервно глава. И откъде накъде наричаше Джеър момче. Когато напусна дома си, Слантър беше по-малък от него. Ако се наложеше, Джеър можеше да се грижи сам за себе си. Той наистина нямаше нужда нито от Слантър, нито от Гарет Джакс. Нямаше да има нужда от когото и да било, докато притежава магията, която го пазеше.

Слантър все още не тръгваше. Обмисли нещата още веднъж. Да, ама нямаше да научи нищо повече за магията. Виж, това вече никак не е хубаво. Магията го беше заинтригувала, начинът, по който гласът на момчето можеше… Не, в никакъв случай. Той вече беше взел решение. Един гном в Източната земя не трябваше да се мотае близо до джуджетата. Най-добре за него щеше да бъде да се държи за своите си хора. Сега обаче той не можеше да направи дори и това. Най-разумното щеше да бъде да се промъкне безшумно до лагера, да си вземе нещата, да прекоси реката и да тръгне на север към граничните райони.

Сбърчи вежди. Кой знае дали пък не се бе размекнал просто, защото младежът от Вейл наистина приличаше на момче…

— Слантър, я се стегни и престани с тези глупости!

Извърна се бързо и потъна в нощта.

Сънища връхлетяха спящия Джеър Омсфорд. Възседнал кон, младежът изкачваше възвишения, галопираше през поляни, носеше се в дълбоки и тъмни гори, а вятърът пищеше в ушите му. До него яздеше Брин, с развята и невероятно дълга коса. Не си говореха, но всеки четеше мислите и живееше в съзнанието на другия. Продължаваха да яздят, без да спират. Прекосяваха земи, просторни, диви, неспокойни, в които никога преди не бяха стъпвали. Отвсякъде ги дебнеха опасности. Огромен Обитател на блатото, целият пропит със зловоние. Гноми с изкривени жълти лица, застинали в цинични усмивки, които издаваха злите им намерения. Призраци Морди, безплътни фигури без лица, зловещи. Движеха се безшумно в мрака. Имаше и други същества. Безформени чудовища. Човек не можеше да ги види. Само ги усещаше. Присъствието им беше по-ужасяващо и от най-отвратителното лице, което можеше да се види. Тези творения на злото ги преследваха и доближаваха. Протегнатите към тях ръце с криви нокти и челюсти раздираха въздуха. Очите им блестяха като въглени в най-черната нощ. Опитваха се да свалят Джеър и Брин от конете и да ги разкъсат на парчета. Но винаги когато съществата ги доближаваха, миг преди да постигнат целта си, бързите коне се изплъзваха и отнасяха брата и сестрата надалеч.

Преследването обаче продължаваше. То нямаше край като всяко друго преследване. Продължаваше и продължаваше. Едно безкрайно бягане към хоризонта. Е, вярно. Съществата, които ги преследваха, не успяваха да ги настигнат. Но в момента, в който те се измъкваха от лапите им, се изпречваха други. Чакаха ги. В началото братът и сестрата бяха бодри и оптимистични. От тях бликаше енергия. Чувстваха се свободни. Нищо не можеше да ги настигне. Равностойни бяха на онези, които ги преследваха. После нещо се промени. Промяната пропълзя неусетно. Пълзеше ли, пълзеше. Коварно същество. Загнезди се. Нямаше име. Нашепваше какво ще стане. Нямало да спечелят надбягването. Съществата, от които бягали, били част от самите тях. Нито един кон, колкото и да е бърз, не можел да ги отнесе достатъчно надалеч и да ги спаси. Само да се погледнели какво представляват и щели да разберат истината.

Давай! Джеър изрева силно и пришпори коня си. Гласът обаче не спираше да шепне. Небето все повече притъмняваше. Земята загуби багрите си. Всичко наоколо посивя и застина. Давай! — крещеше неистово той. Изведнъж се обърна и потърси Брин. Инстинктивно усещаше, че с нея нещо не беше наред. Видя пред себе си олицетворението на ужаса. После Брин изчезна. Черното чудовище я беше настигнало и погълнало и се доближаваше… доближаваше…

Джеър се стресна и отвори широко очи. Лицето му беше обляно в пот. Дрехите под наметалото бяха станали вир вода. Над главата му звездите блещукаха кротко. Нощта беше тиха и спокойна. Въпреки това не можеше да се отърси от съня, от съществото, толкова ярко и живо в съзнанието му.

Бързо отметна наметалото. Седна и се огледа наоколо. Слантър не се виждаше никакъв. На няколко крачки от него Гарет Джакс спеше непробудно. Нищо не се бе променило. Нищо освен огънят.

От сенките на нощта се появи фигурата. Мършав сух старец. Прегърбен от годините, загърнат в бяло наметало. Сребристо белите му коси и брада очертаваха съсухрено, благо лице. Опипваше пътя с бастун. Доближи до светлината на огъня, усмихна се сърдечно и спря.

— Здравей, Джеър — поздрави той.

Младежът от Вейл го гледаше недоумяващо:

— Здравей.

— Знаеш ли, сънищата могат да бъдат прозрения. Сънищата могат да бъдат и предупреждения от какво да се пазим…

Джеър седеше, без да пророни ни дума. Старецът тръгна внимателно към младежа от Вейл и когато го доближи, се наведе предпазливо. Дребно човече. Силен вятър можеше да го издуха от лицето на земята.

— Познаваш ли ме, Джеър? — попита тихо старецът. — Хайде, помъчи се да си спомниш.

— Не… — понечи да каже Джеър, но се спря. Думите на непознатия сякаш пробудиха нещо дремещо дълбоко в него. Веднага се сети кой стои пред него.

— Кажи как се казвам — усмихна се старецът.

Джеър преглътна и едва продума:

— Ти си Кралят на Сребърната река.

Старият мъж кимна утвърдително:

— Аз съм това, което ти каза, но съм и твой приятел. Навремето бях приятел на баща ти, а преди него и на прадядо ти — мъже, чиито съдби бяха преплетени от една и съща цел, мъже, отдали живота си на земята и на нуждите й.

Джеър го гледа известно време втренчено, после изведнъж се сети за спящия Гарет Джакс. Нямаше ли Майсторът на бойните изкуства да се събуди?

— Той ще спи, докато аз говоря — беше отговорът на незададения му на глас въпрос. — Никой няма да дойде и да ни безпокои тази нощ, дете на живота.

Дете ли? Джеър се наежи. Но в следващия миг гневът му се изпари, когато видя лицето на стареца. То излъчваше топлота, доброта, любов. Никой не можеше да се разсърди на този човек, нито да изпитва лоши чувства към него. Единственото чувство, което той пораждаше, беше уважение.

— А сега чуй какво ще ти каза — прошепна старецът. — Имам нужда от теб, Джеър. Превърни се целият в слух и зрение, за да можеш да разбереш всичко.

После всичко около младежа от Вейл сякаш се стопи и в съзнанието му започнаха да изплуват образи, които постепенно придобиваха ясни очертания. Чуваше гласът на стареца, който му говореше. Думите стигаха до ушите му странно приглушени и тъжни и даваха живот на виденията.

Пред него се простираха горите на Анар. Видя и Рейвънсхорн, огромната продълговата планинска верига, която се извисяваше черна и зловеща на фона на кървавочервено слънце. Сребърната река лъкатушеше под върховете й, тънка ярка ивица светлина сред мрачните скали. Той я следваше нагоре по течението, високо в планините и накрая стигна до извора й, който се намираше на висок самотен връх. Водите извираха дълбоко от недрата на земята, изкачваха пътя си през скалата и когато стигнеха върха, се разливаха и поемаха дългия си път на запад.

Имаше и нещо друго — нещо освен извора. Под върха, скрит в мъгла и тъмнина, се намираше огромен ров, ограден от всички страни с назъбени скали. От рова до върха се виеше дълга стълба, наподобяваща тънка каменна нишка. По нея се движеха Призраци Морди, със зловещи и потайни лица. Вървяха в колона по един. Накрая всички стигнаха върха. Застанаха в редица и погледнаха към извора. После всички едновременно се доближиха до него и потопиха ръцете във водите му. Мигновено водата се замърси, отрови и от кристално чиста се превърна в мръсно черна. Тя потече надолу по планината, просмукваше се в земята на запад през гъстите гори на Анар, където живееха джуджетата, после продължи към земята на Краля на Сребърната река и накрая към Джеър…

Отровена! Думата внезапно прободе съзнанието на младежа от Вейл. Сребърната река е отровена и земята умираше…

Внезапно образите изчезнаха. Джеър премигна и отвори очи. Старецът отново беше пред него и се усмихваше благо.

— От дълбините на Мейлморд Призраците Морди изкачиха пътеката, която води до извора на Сребърната река — прошепна той. — Те я наричат път към Извора на небесата. Полека-лека ефектът на отровата се засилва. Сега има опасност водите на цялата река да се отровят. Когато това стане, Джеър Омсфорд, животът, който те поддържат, от най-отдалечените части на Анар до Езерото на дъгата, ще започне да умира.

— А ти не можеш ли да спреш това? — попита ядосан младежът от Вейл и лицето му се сви от болка, като си спомни какво му беше показано. — Не можеш ли да отидеш при тях и да им попречиш, преди да е станало прекалено късно? Нима твоята сила не е по-голяма от тяхната?

Кралят на Сребърната река въздъхна:

— В собствена ми страна аз съм господарят. Но само там. Освен това нямам сили. Правя всичко, което мога, за да поддържам водите в околностите на Сребърната река чисти, но не мога да направя нищо за земите отвъд тази страна. Пък и нямам достатъчно сила, за да отблъсквам вечно отровата, която постоянно се стича в реката. Рано или късно ще стана безпомощен.

Двамата мълчаха и се гледаха, осветени от проблясъците на огъня. Джеър мислеше усилено.

— Ами Брин? — изведнъж възкликна той. — Тя и Аланон тръгнаха към източника на силата на Призраците Морди, за да го унищожат! Когато те направят това отравянето няма ли да спре?

Старецът го погледна в очите:

— Виждал съм сестра ти и друида в сънищата си, дете. Те няма да успеят. Те са носени от вятъра перца. И двамата ще загинат.

Кръвта на Джеър се смрази от ужас. Изгледа стареца потресен, без да може да продума. Ще загинат! Брин ще си отиде завинаги…

— Не — едва изрече той със свито гърло. — Не е възможно, ти грешиш.

— Тя може да бъде спасена — отвърна тихо старецът. — Ти можеш да я спасиш.

— Как — прошепна Джеър.

— Трябва да отидеш при нея.

— Но аз не знам къде е тя!

— Трябва да отидеш там, където знаеш, че тя ще отиде. Реших ти да отидеш вместо мен и да поемеш ролята ми на спасител на земята. Става дума за живот. Всички ние сме свързани с нишки, разбираш ли, но те са вързани на възли. Нишката, която, ти държиш, е тази, която ще отвърже другите и ще ги освободи.

Джеър не разбираше какво му говори стареца, пък и не го интересуваше. Единствената му грижа беше да спаси Брин.

— Кажи ми какво трябва да направя. Старият човек кимна:

— Първо трябва да ми дадеш камъните на елфите. Камъните на елфите!

Джеър пак ги беше забравил. Магията им беше силата, която му беше необходима. Тя щеше да попречи на магията на Призраците Морди и на злото, което те биха използвали, за да ги спре!

— Можеш ли да направиш нещо, че да ми служат? — попита веднага младежът от Вейл, докато ги вадеше от куртката си. — Можеш ли да ми покажеш как да отключвам силата им?

Кралят на Сребърната река поклати глава:

— Не мога. Силата им не принадлежи на теб. Тя принадлежи единствено на онзи, на когото е дадена непринудено, а магията не е била дадена на теб.

Джеър се отдръпна обезсърчен:

— Тогава какво трябва да правя? Каква е ползата от камъните, щом като…?

— Огромна, Джеър — прекъсна го кротко старецът. Но ти трябва да ми ги дадеш. Завинаги.

Джеър се изуми. За пръв път, откакто го беше срещнал, младежът се усъмни дали трябва да му се доверява. Той беше измъкнал камъните от дома си с риск да загуби живота си. Неведнъж му се беше налагало да ги предпазва от зли ръце, за да ги използва като защита на семейството си срещу Призраците Морди. А сега от него искаха да предаде единственото оръжие, което притежава. Просто невероятно.

— Дай ми ги — повтори кроткият глас.

Джеър се поколеба, борейки се срещу нерешителността си. После ги подаде на Краля на Сребърната река.

— Много добре — похвали го старецът. — Проявяваш характер и разум, също като предците си. Спрях се на теб точно заради тези качества. Именно те ще те поддържат…

Той пъхна камъните в робата си и извади друга торбичка:

— В тази торбичка има Сребърен прах, който възвръща живота на водите на Сребърната река. Трябва да го занесеш до Извора на небесата и да го разпръснеш в отровените води. Ако направиш това, водите отново ще станат чисти. След това ще намериш начин да възвърнеш здравия разум на сестра си.

Да й върна здравия разум? Джеър поклати учудено глава. Какво имаше предвид старецът?

— Тя ще загуби разсъдъка си — отново прочете мислите му Кралят на Сребърната река. Гласът ти ще й помогне да намери обратния път към себе си.

Джеър все още не разбираше. Тъкмо се канеше да задава въпроси, за да си изясни нещата, когато старият мъж поклати бавно глава:

— Слушай ме внимателно, момче. — Протегна сухата си ръка и постави торбичката със Сребърния прах в ръцете му. — Сега ние сме обвързани. Разменихме си доверие, Същото може да стане и с магиите. Твоята магия не ти върши работа, моята е безполезна за мен. Затова задържам твоята и ти давам моята. Отново бръкна в робата си:

— Камъните на елфите са три на брой — по един за ума, за тялото и за сърцето. Тези магии са взаимно преплетени и пораждат силата на камъните на елфите. Следователно ти ще получиш три магии. Първо тази.

Старецът държеше блестящ кристал на сребърна верижка.

Подаде го на Джеър и каза:

— За ума. Кристал на видения. Когато му пееш той ще ти показва лицето на сестра ти, независимо къде е тя. Използвай го, когато искаш да научиш какво прави. А то ще ти е необходимо, защото трябва да стигнеш до Извора на Небесата преди тя да е стигнала до Мейлморд.

Постави ръка на рамото на Джеър:

— За тялото. Сила, която ще ти помага в трудни положения в пътуването на изток и ще ти бъде защита срещу опасностите, които ще те сполетяват. Тази сила ще откриеш в онези, които ще те съпътстват, защото няма да бъдеш сам в пътуването. Всеки от тях ще носи мъничко от магията. Тя започва и свършва тук. — Той посочи към спящия Гарет Джакс. — Той винаги ще ти се притичва на помощ, когато изпаднеш в голяма беда. Ще бъде твой покровител докато най-после стигнеш до Извора на Небесата.

Отново се обърна към Джеър:

— И за сърцето, дете, последната магия — желание, което ще ти служи най-добре. Можеш да използваш песента на желанията един единствен път и тя няма да бъде илюзия, а реалност. Тази магия ще спаси сестра ти. Използвай я, когато застанеш пред Извора на Небесата.

Джеър поклати недоумяващо глава:

— Но как да я използвам? Какво трябва да направя?

— Не мога да ти казвам нещо, което ти сам трябва да решиш — отговори Кралят на Сребърната река. — След като разпръснеш Сребърния прах във водите на Извора на Небесата и те отново станат чисти, хвърли Кристала на виденията. Там трябва да откриеш отговора.

Старецът се наведе напред и вдигна мършавата си ръка:

— Но те предупреждавам. Трябва да стигнеш до Извора на Небесата преди сестра ти да навлезе в Мейлморд. Писано е, че това ще стане, защото друидът вярва безгранично в магията й. Ти трябва да бъдеш там, когато тя ще пристигне.

— Ще бъда — прошепна Джеър и стисна здраво Кристала на виденията.

— Залагам прекалено много на теб. Сега земите и расите зависят от теб и ти не трябва да ги изоставяш. Но ти си смел. Ще им бъдеш верен. Кажи го на глас, Джеър.

— Ще им бъда верен — повтори Младежът от Вейл. Кралят на Сребърната река стана бавно — същински дух в нощта. Изведнъж Джеър изпита невероятна умора, която го теглеше надолу. По цялото му тяло се разля топлина и спокойствие.

— Ти си част от мен — чу той думите на стареца, тихи и далечни. — Дете на живота — магията те прави такъв. Всичко се променя, но миналото се движи напред и се превръща в това, което ще бъде. Така беше с прадядо ти и с баща ти. Така е и с теб.

Старецът изчезваше, разсейваше се като дим в светлината на огъня. Джеър се взираше след него, но очите му бяха толкова замъглени от съня, че не можеше да ги фокусира добре.

— Когато се събудиш, всичко ще бъде както преди, с изключение на това, че аз бях при теб. А сега спи, дете. Спи спокойно.

Очите на Джеър се затвориха покорно и той заспа.

ГЛАВА 11

Вече се беше съмнало, когато Джеър се събуди. Слънчевите лъчи се промъкваха през заоблаченото синьо небе и затопляха земята, все още влажна от утринната роса. Той се протегна мързеливо и усети миризмата на хляб и месо. Клекнал до огъня с гръб към младежа от Вейл, Гарет Джакс приготвяше закуската.

Джеър се огледа. Слантър го нямаше. Всичко ще бъде както…

Изведнъж си спомни какво се беше случило през нощта и моментално се разсъни. Кралят на Сребърната река. Дали пък не беше сънувал? Погледна ръцете си. В тях нямаше никакъв Кристал на виденията. Заспа стиснал здраво Кристала — ако изобщо имаше някакъв кристал — в ръцете си. Опипа земята наоколо, после ловното си наметало. Пак не откри никакъв кристал. Значи наистина е било сън. Трескаво зарови в джобовете на куртката си. В единия от тях напипа нещо. Камъните на елфите — или торбичката със Сребърния прах? Продължи да опипва неспокойно тялото си.

— Търсиш ли нещо?

Джеър се стресна, погледна нагоре и видя Гарет Джакс, който го наблюдаваше. Поклати бързо глава и каза:

— Не, аз просто… — заекна той.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита мъжът.

Джеър изобщо не го чу. Не, това не беше сън. То беше реалност. Всичко се беше случило точно така, както си спомняше. Едната му ръка се плъзна по предната част на куртката, напипа верижката, спусна се по нея и усети издутината на Кристала, завързан в долния й край.

— Искаш ли нещо за ядене или не? — попита го отново Гарет Джакс с леко раздразнение в гласа.

— Да. Аз… да, искам — измърмори Джеър, стана и се доближи до него. Мъжът напълни една чиния с ядене и му я подаде.

Младежът прикри възбудата си и започна да яде.

— Къде е Слантър? — попита след малко, след като отново се сети за липсващия гном.

Гарет Джакс сви рамене:

— Изобщо не се е връщал. Потърсих го наоколо преди да се заловя със закуската. Следите му ме отведоха до реката. Тръгнал е на запад.

— На запад? — Джеър спря да яде. — Но това не е пътят за Анар.

Майсторът на бойните изкуства кимна:

— Страхувам се, че приятелят ни е преценил, че ни е придружавал достатъчно дълго. Точно това е проблемът с гномите. На тях никога не може да се разчита.

Джеър беше разочарован. Е добре, Слантър беше решил да върви по свой собствен път. Но защо се беше измъкнал по този начин? Защо поне не беше казал нещо? Помисли още малко, насили се да продължи да яде и прогони разочарованието. Имаше много по-належащи неща, с които трябваше да се занимае тази сутрин.

Премисли отново всичко, което Кралят на Сребърната река му беше казал предишната нощ. Трябваше да изпълни една задача. Трябваше да отиде дълбоко в Анар, в Рейвънсхорн и в леговището на Призраците Морди на върха, наречен Извора на Небесата. Пътуването щеше да бъде дълго и опасно, дори за опитен преследвач. Джеър впи поглед в земята. Щеше да тръгне, разбира се. В това нямаше никакво съмнение. Вярно, че беше готов на всичко и твърдо решен, но въпреки това трябваше да си признае, че не беше опитен преследвач. Всъщност той нямаше опит в нищо. За тази задача щеше да се нуждае от помощ. Но къде ще я намери?

Погледна с любопитство Гарет Джакс. Този човек ще е твой покровител, беше му обещал Кралят на Сребърната река. Давам му сила да устои на опасностите, които ще те сполетят при пътуването. Той ще бъде винаги до теб, когато имаш нужда от него.

Джеър се намръщи. Дали Гарет Джакс знаеше всичко това? Очевидно старецът не беше се явявал на Майстора на бойните изкуства, както беше се явил на младежа. Иначе мъжът вече щеше да е казал нещо по въпроса. Значи Джеър трябваше да му обясни. Но как можеше младежът от Вейл да накара Майстора на бойните изкуства да го придружи дълбоко в Анар. За тази цел той трябваше да го убеди, че всичко, което щеше да му разкаже, не е било просто сън. Но как?

Все още обсъждаше въпроса, когато, за негова най-голяма изненада, Слантър се появи от гората.

— Остана ли нещо за ядене? — попита гномът начумерено.

Без да каже дума Гарет Джакс му подаде една чиния. Гномът остави торбата на земята, седна до огъня, сипа си огромна порция и отчупи голям комат хляб. Джеър го наблюдаваше. Слантър изглеждаше изтощен, сякаш не беше мигвал цяла нощ. Гномът улови погледа му:

— Притеснява ли те нещо? — изръмжа той.

— Не — отмести бързо погледа си Джеър и след малко отново го погледна. — Просто се чудех къде се беше дянал.

Слантър остана наведен над чинията:

— Реших да спя край реката. Там е по-хладно. Тук до огъня е много горещо. — Джеър хвърли поглед на оставената на земята торба и гномът рязко вдигна глава. — Взех я, за да мога да поразузная нагоре по реката. Ей така, за всеки случай. Искаше ми се да се уверя, че нищо… — Внезапно избухна. — Не съм длъжен да ти давам обяснения, момче! Има ли някакво значение какво съм правил? Сега съм тук, нали така? Остави ме на мира.

Продължи да яде настървено. Джеър погледна крадешком Гарет Джакс, но Майсторът, на бойните изкуства като че ли нищо не беше забелязал. Младежът от Вейл отново се обърна към Слантър. Той естествено, лъжеше. Следите му водеха надолу по течението на реката. Така каза Гарет Джакс. Защо беше решил да се върне? Освен ако…

Джеър спря на средата на мисълта. Идеята беше толкова налудничава, че той не можеше да я възприеме. И все пак дали Кралят на Сребърната река не беше използвал магията си, за да върне гнома? Като нищо би могъл да го направи, мислеше си Джеър, а Слантър никога нямаше да научи какво му е било сторено. Старецът може би беше преценил, че Джеър ще се нуждае от следотърсача гном, който познаваше цялата Източна земя.

После изведнъж му хрумна, че Кралят на Сребърната река може би беше довел и Гарет Джакс заради него, че Майсторът на бойните изкуства му се беше притекъл на помощ в Черните дъбове само защото старецът беше пожелал да бъде така. Възможно ли беше това? Затова ли Гарет Джакс го беше освободил, без изобщо да осъзнава истинското положение на нещата?

Джеър седеше изумен и мълчеше, забравил за храната. Това обясняваше неохотата и на двамата — и на следотърсача, и на авантюриста, да разискват причините за действията си. Но ако то беше истина, тогава и Джеър може би беше доведен тук с помощта на подобна манипулация. Колко от нещата, които му се бяха случили, бяха дело на стареца?

Гарет Джакс довърши закуската си и гасеше огъня. Слантър също беше на крака и мълчаливо нагласяше торбата на рамото си. Джеър ги изгледа и се чудеше какво да прави. Знаеше, че не би могъл ей така просто да си мълчи.

— Време е да тръгваме — викна му Гарет Джакс и махна с ръка. Слантър вече беше в края на поляната.

— Чакайте… Спрете само за минутка.

Двамата се обърнаха и го загледаха. Той бавно стана и се провикна:

— Преди това трябва да ви кажа нещо.

Разказа им всичко. В началото нямаше такива намерения, но едното повличаше след себе си другото, когато се налагаше да дообясни нещата. Приключи разказа си преди да се усети. Каза им за посещението на Аланон във Вейл и за историята на Илдач, за това, че Брин и Роун бяха тръгнали с друида на изток, за да си пробият път в Мейлморд и накрая им разказа за появата на Краля на Сребърната река и за задачата, която той беше възложил на Джеър.

Когато свърши последва дълго мълчание. Гарет Джакс се върна при падналия ствол, седна на него и сивите му очи се вторачиха в младежа от Вейл:

— Аз трябва да ти бъда покровител? — попита той тихо.

Джеър кимна:

— Така каза той.

— А какво ще стане, ако аз откажа?

Джеър сви рамене:

— Не знам.

— Чувал съм фантазьорски истории, но тази е най-налудничавата, която се стоварва на нещастната ми глава! — възкликна внезапно Слантър. — Накъде биеш, като ни разказваш всичките тези безумия? Какво целиш? Не си въобразяваш, надявам се, че някой от нас двамата е повярвал дори и на една дума от това, което ни разказа?

— Ако щете вярвайте. Казах ви истината — настоя Джеър и не се помръдна от мястото си, когато гномът тръгна към него.

— Истината! Какво знаеш ти за истината? — развика се скептичният Слантър. — Разговарял си с Краля на Сребърната река, така ли? Той ти дал някаква магия, така ли? И сега от нас се иска да се завлечем дълбоко в Анар, така ли? И то не само в Анар, ами в самите зъби на Черните скитници. Ти си луд, момче! От всичките ти бръщолевения това е единствената истина!

Джеър бръкна в куртката си и извади торбичката със Сребърния прах:

— Ето прахът, който той ми даде, Слантър. Виж и още нещо. — Той свали сребърната верижка с Кристала на виденията от врата си. — Е, какво ще кажеш? Нещата, които ми даде, са у мен, точно както ви казах. Погледни ги, за да се увериш.

Слантър размаха ръце:

— Не искам нищо да гледам! Не искам да имам нищо общо с тези неща! Направо се чудя какво търся тук! — Изведнъж се обърна. — Чуй какво ще ти кажа! Няма да дойда в Анар, дори да имаш хиляда кристала и цяла планина от Сребърен прах! Намери си някой, който вече не милее за живота си, а мен ме остави на мира!

Гарет Джакс стана. Приближи се до Джеър, взе торбичката от ръката на младежа от Вейл, охлаби връзките и надникна в нея. После погледна Джеър:

— Прилича ми на пясък — каза той.

Джеър бързо погледна в торбичката. Съдържанието й наистина изглеждаше като пясък. Предполагаемият Сребърен прах не проблясваше със сребристи оттенъци.

— Естествено цветът може да е само маскировка, предпазна мярка срещу крадци — отбеляза замислено Майсторът на бойните изкуства.

Слантър го погледна ужасено:

— Ама ти да не би наистина да вярваш…

Гарет Джакс го прекъсна грубо:

— По принцип не вярвам на нищо, гноме. — Извърна поглед към Джеър и го загледа изпитателно. — Хайде да изпробваме магията. Извади Кристала и му попей.

Джеър се поколеба:

— Ама аз не знам как.

— Не знаеш как ли? — подметка саркастично Слантър. — По дяволите!

Гарет Джакс не помръдна:

— Мисля, че сега е моментът да разберем как ще стане това, не мислиш ли?

Джеър се изчерви и погледна Кристала. И двамата не бяха повярвали на нито една негова дума. Въпреки това не можеше да ги вини. И той нямаше да повярва, ако не се беше случило именно на него. Но то се бе случило и всичко беше прекалено убедително, за да не бъде истина.

Пое дълбоко въздух:

— Ще опитам.

Започна да пее тихо на Кристала. Държеше го внимателно между дланите си, сякаш се страхуваше да не го счупи. Сребърната верижка висеше между пръстите му. Пееше, без да знае какво трябва да пее, нито какво трябва да направи, за да даде живот на Кристала. Гласът му беше тих и нежен, призоваваше Кристала да се задейства и да му покаже Брин.

Кристалът реагира почти моментално. Сред дланите му блесна ярка светлина. Той така се уплаши, че едва не го изтърва. Светлината беше нещо живо. Затрептя с бял блясък и започна да се уголемява. Накрая придоби размерите на детска топка. Гарет Джакс приведе сухото си лице и се загледа напрегнато. Слантър тръгна към тях през поляната.

Внезапно лицето на Брин Омсфорд се появи сред светлината, мургаво и красиво, оградено от планини с голи стръмни склонове на фона на зора, също толкова неприветлива като самата планина.

— Брин — прошепна Джеър.

За миг му се стори, че тя ще отговори, толкова реален беше образът й сред светлината. Но очите й бяха толкова далечни, а гласът му не достигаше до ушите й. После видението изчезна. Джеър така силно се развълнува, че забрави да пее и магията на Кристала изчезна. В същия момент светлината угасна. Джеър подържа още малко Кристала в сключените си длани.

— Къде беше тя? — попита той възбудено.

Гарет Джакс сви рамене:

— Не съм много сигурен. Може би… — но не довърши.

Джеър се обърна към Слантър, но и гномът го гледаше недоумяващо:

— Не знам. Всичко стана толкова бързо. Как го направи, момче? Благодарение на песента, нали? Това е магията, която притежаваш.

— И магията на Краля на Сребърната река — добави бързо Джеър. — Е, сега вече вярвате ли ми?

Слантър се намръщи и поклати глава:

— Няма да отида в Анар — измънка той.

— Имам нужда от теб, Слантър.

— Нямаш нужда от мен. С магия като тази ти не се нуждаеш от никого. — Гномът му обърна гръб. — С песента си ще стигнеш до Мейлморд, също като сестра си.

Джеър потисна яда, който се надигаше в него. Пъхна отново Кристала и торбичката със Сребърния прах в куртката си.

— Тогава тръгвам сам — заяви той гневно.

— Не засега. — Гарет Джакс метна торбата си на рамо и тръгна през поляната. — Преди това ще те изпратим до Кълхейвън, гномът и аз. После сам ще можеш да разкажеш историята си на джуджетата. Друидът и сестра ти трябва вече да са изминали този път или най-малкото джуджетата са уведомени, че те са тръгнали натам. Във всеки случай трябва да видим дали някой от тях ще разбере нещо от всичко, което ни разказа.

Джеър се забърза след него:

— Какво искаш да кажеш, че съм си измислил всичко това? Спри за малко и ме изслушай. Защо ми е да го правя? Каква причина бих могъл да имам? Хайде де, кажи ми!

Гарет Джакс грабна наметалото и одеалото на младежа от и му ги подхвърли, докато вървяха:

— Не си губи времето да ме разпитваш какво мисля — отвърна той спокойно. — Ще ти отговоря, когато съм готов.

Двамата изчезнаха сред дърветата и тръгнаха по пътеката, която водеше на изток по крайбрежието на Сребърната река! Слантър ги наблюдава, докато се загубиха от погледа му с изкривено от гняв лице. После вдигна торбата си и се забърза след тях, като си мърмореше нещо под носа.

ГЛАВА 12

През по-голямата част от деня Брин Омсфорд и Роун Лий вървяха с Аланон на север към Крепостта на Паранор. Избраната от друида пътека беше дълга и заобиколна. Пътуването беше бавно и трудно. Местността беше насечена от стръмни склонове, тесни проходи и затрънен горски пущинак, затова пък нямаше гноми, Призраци Морди и други зли същества, които биха могли да нападнат нищо неочакващия пътник. Точно по тази причина Аланон я беше избрал. Той беше твърдо решил независимо от всичко, което можеше да ги връхлети в това пътуване, никога повече да не излага на смъртна опасност живота на момичето от Вейл.

Ето защо не ги преведе през Палата на кралете, както беше направил навремето с Ший Омсфорд. Едно минаване оттам щеше да ги принуди да изоставят конете и да вървят пеша през подземните пещери, където бяха погребани кралете на миналото и при всяка крачка можеха да се задвижат капани. Там стражи дебнеха всеки, който се опитваше да премине. Не ги прекара и през Раб до Прохода Дженисън. Това предполагаше да яздят сред открито пространство, където можеха да бъдат лесно забелязани. Пък и един такъв поход щеше да ги отведе прекалено близко до горите на Източната земя и до врага, който те се опитваха да избегнат. Вместо това друидът ги поведе на запад по крайбрежието на Мърмидън през гъстите гори, прикриващи по-ниските склонове на Драконовите зъби, които водеха от Шейлската долина към гористата планина на Тирзис. Яздеха на запад, докато най-после стигнаха прохода Кенън, висока планинска пътека, която ги отведе далеч в Драконовите зъби, на мили разстояние на север сред горите около замъка на Паранор.

Призори на третия ден те се спуснаха от Кенън в долината под него. Ранното утро беше сиво и неумолимо като стомана. Небето беше заоблачено, а въздухът студен като през зимата.

Яздеха един зад друг по тесния проход между голите и сурови склонове на планината. Имаха чувството, че животът беше спрял. Вятърът се носеше по пустите скали в яростни пристъпи и те вървяха с наведени глави, за да не ги отнесе. Долу се простираше гористата долина, където се намираше замъкът на друидите — мрачен и отблъскващ. Рядка мъгла скриваше от погледа островърхата кула на крепостта в далечината.

Докато яздеха Брин Омсфорд се бореше с натрапчивото усещане за предстояща опасност. Някакво предчувствие, което се появи веднага след като напуснаха Шейлската долината и оттогава не я изоставяше. Преследваше я тайно и коварно, една навъсена и неприветлива сянка като земята, през която яздеше, нещо изплъзващо се, което дебнеше сред скалите и зъберите. То притичваше от едно място на друго и я наблюдаваше притворно и злонамерено. Свита в пътното наметало, мъчейки се да извлече всичката топлина от надиплените му гънки, Брин остави коня да я води по тясната пътека, изтормозена от присъствието, което усещаше, че я следва неотклонно.

Може би лошото й предчувствие се беше породило най-вече от Призрака Морд, а не толкова от противния ден, от тайните намерения на друида; когото следваше или от страха, който я облада, когато разбра силата на песента на желанията. Причината за предчувствието й беше Призракът. Аланон я беше уверил, че нямало други. Но това беше толкова ужасно зло същество. Появи се безшумно, нападна светкавично и безпощадно, а после изчезна пак така бързо, както се беше появило, оставяйки след себе си само пепел. То сякаш беше нещо, което идваше в живота от смъртта, където отново се връщаше, без лице, без форма, нещо без самоличност, но толкова ужасяващо.

Не можеше да няма и други. Не знаеше колко бяха на брой, пък и не искаше да знае. Сигурно бяха много и всички те я търсеха. Усещаше го инстинктивно. Призраци Морди — независимо къде се намираха, независимо какви им бяха тъмните намерения — те щяха да я издирват. Друидът каза, че бил само един. А този един ги беше открил. След като един го беше сторил, значи и другите можеха да ги открият. И как така този един беше успял да ги намери? Аланон беше отминал въпроса и без да отговори. Съществото по някакъв начин беше изникнало на пътя им и тръгнало след тях. Сега чакаше подходящия момент да ги нападне, когато преценеше, че друидът е отслабнал. Брин обаче допускаше, че то беше проследило друида още когато той е тръгнал да бяга от Източната земя. Ако предположенията й бяха верни, значи то е отишло първо в Шейдската долина, и при Джеър!

Странно, но преди известно време, за един кратък миг, докато следваше пътя си в сивотата на утрото, сама с мислите си, оградена от вятъра и студа, тя усети докосването на брат си. Изпита чувството, че той я гледа. Видението му сякаш се приближаваше някъде отдалеч, през разстоянието което ги делеше. Сякаш искаше да я открие, докато тя си пробиваше път през огромните скали на Драконовите зъби. Но в миг докосването изчезна и Джеър остана далеч, толкова далеч, колкото и дома, в който го беше оставила, за да го пази.

Тази сутрин тя се притесни за безопасността На Джеър. Призракът може да е отишъл първо в Шейдската долина и да е открил Джеър въпреки уверенията на Аланон. Друидът не допускаше подобно нещо, но на него не можеше да се вярва напълно. Аланон пазеше тайни и всичко, което разкриваше, беше онова, което искаше да се знае — нищо повече. Той винаги се беше държал така с Омсфордови, още с първата му поява при Ший.

Отново се замисли за срещата му с духа на Бремен в Шейлската долина. Между тях се случи нещо, което друидът предпочете да скрие — нещо ужасно. Въпреки уверенията му в противното, той беше научил нещо, което го беше разстроило неимоверно много. Нещо, което дори го беше уплашило. Дали пък това, което беше научил, не се отнасяше и до Джеър?

Тази мисъл я преследваше. Усещаше, че ако нещо се случеше на брат й и друидът разбереше, той нямаше да й го каже. Нямаше да допусне нищо да попречи на задачата, която й беше отредил. Когато решеше твърдо нещо, той беше не по-малко потаен и ужасен, отколкото врага, който те се мъчеха да надвият. В това отношение той я плашеше също толкова, колкото и враговете им. Все още се притесняваше за това, което той направи с Роун.

Роун Лий я обичаше. Нищо, че не й го беше казвал на глас, но то се подразбираше. Тръгнал беше с нея заради любовта си. Искаше да бъде сигурен, че тя има до себе си човек, на когото винаги може да се довери. Усещаше, че Аланон не е този човек. Друидът обаче беше променил намеренията на Роун и в същото време му беше затворил устата. Той беше оспорил ролята, която Роун сам беше си определил, ролята на покровител. Когато младежът прие предизвикателството, той превърна планинеца в по-слаб вариант на самия него, като даде магия на Меча на Лий.

Мечът, стара и очукана реликва, беше само символ, който Роун носеше със себе си, за да му напомня наследените смелост и непоколебимост, присъщи на рода Лий. Друидът обаче превърна символа в оръжие, с което планинецът може би щеше да се стреми към бойни подвизи, често плод на собствената му фантазия. Като направи това, Аланон просто им внуши, че ролята на Роун като покровител е много по-велика от тази, която тя и планинецът си бяха въобразявали. Друидът беше превърнал Роун Лий в нещо, което можеше да унищожи младежа.

— Никога не бях допускал, че е възможно да изпитам това, което ми се случи — каза й Роун, когато останаха сами първата нощ след като напуснаха Шейлската долина. Не звучеше много убедително, но беше възбуден. Трябваше да мине доста време, докато се престраши да сподели чувствата си с нея. — Силата сякаш се взриви в мен. Брин, дори не зная какво ме накара да направя това. Просто се задействах. Когато видях Аланон обгърнат в пламъци просто се втурнах в атака. Докато мечът се врязваше в тях аз усещах силата му. Превърнал се бях в част от него. В този момент изпитах чувството, че нищо не може да ми се опре.

Лицето му пламна при спомена:

— Знаеш ли, Брин, вече не се страхувам дори от друида!

Брин повдигна очи и погледна към горите под нея, все още обвити в сумрака на полу светлината на неприветливия есенен ден. Предчувствието й се процеждаше през скалите и се промъкваше край извивките на прохода, бързо като котка и уверено. Няма да покаже лицето си, докато не ни нападне, помисли си тя. А после ще ни унищожи. Просто го усещам. Един глас шепне в мислите ми за Джеър, за Роун, за Аланон, но най-вече за Призраците Морди. Нашепва ми тайни, които никой не ми е разкривал, в мрачната сивота на този угнетителен ден и в мъглявия здрач на това, което ни очаква.

По пладне бяха в гората. Яздиха целия следобед. Следваха пътеката сред мъгла и сумрак, провираха се между огромни дървета и бодливи храсталаци. Гората беше пуста, лишена от живот и багри, бездушна като стомана в сивотата на есента. Листата бяха придобили пепеляво кафеникав цвят, сбърчени от студа като подплашени същества. Навремето тук са бродели вълци, огромни сиви чудовища и са нападали всеки, който е дръзвал да навлезе в земята на друидите. Вълците обаче бяха изчезнали, времето им отдавна беше отминало и сега единственото, което беше останало, беше скованост и пустота. Всичко наоколо пораждаше чувството, че нещо си отива в небитието.

Вече се смрачаваше, когато Аланон им даде знак да спрат. Усещаха умора и болки по цялото тяло от целодневното яздене. Завързаха конете сред група огромни дъбове и им дадоха малко вода и храна, колкото да не издъхнат. Продължиха напред пеша. С приближаването на нощта мракът около тях се сгъстяваше, а в тишината се разнесе тих, далечен грохот, който увисна във въздуха. Несломим и самоуверен, друидът ги поведе напред, като подбираше пътя с чувството на човек, който познава местността. Нито за миг не се поколеба. Безмълвни като сенките наоколо, тримата се промъкваха между дърветата и шубраците и постепенно се сляха с нощта.

— Какво ли ни предстои да правим? — шепнеше си Брин наум. На каква ли тъмна цел на друида ще служим тази нощ?

В един момент дърветата пред тях се разредиха. В сивкавия здрач се извисяваха скалите на Паранор, отвесни и високи, а на върха им се виждаше замъкът на друидите, наречен Централната кула на крепостта. Тя се издигаше високо в небето, забит в земята чудовищен гигант от камък и желязо. Боботенето, което бяха чули преди малко, идваше от крепостта и планината, върху която тя беше изградена. Колкото повече приближаваха, толкова по-силно ставаше то — равномерно, угнетяващо тракане на механизми, което се носеше някъде отдълбоко и разкъсваше тишината наоколо. Пламъкът на факлите приличаше на очи на сатаната, които надничаха от тесните, покрити с решетки прозорци, кървавочервени и зловещи на фона на нощното небе. Димът им се виеше и разпръсваше в мъглата. Някога друидите бяха влезли в залите отвъд и това е било беше времето на просвещението и на голямото обещание за човешките раси. Тази епоха обаче беше отминала. Сега единствените обитатели на Паранор бяха гномите и Призраците Морди.

— Чуйте ме — изведнъж прошепна Аланон и те се наведоха към него. — Слушайте какво ще ви кажа и не задавайте въпроси. Духът на Бремен ме предупреди. Паранор е в ръцете на Призраците Морди. Те търсят в стените на крепостта скритите истории на друидите, за да увеличат силата си. И в миналото тя е била завземана от врагове, но те винаги са били прогонвани. Този път обаче нещата могат да се развият по друг начин. Това ще означава краят на всичко, което е било досега. Векът свършва и Паранор трябва да изчезне от лицето на земята.

Планинецът и девойката от Вейл погледнаха изумени друида.

— Какви ги говориш, Аланон? — попита вбесена Брин.

Очите на друида блестяха в нощта:

— Казах, че докато съм жив и вие докато сте живи — а може би и докато са живи вашите деца и децата на вашите деца — нито един човек няма да стъпи зад стените на Крепостта след тази нощ. Ние ще бъдем последните. Ще влезем в крепостта през тунелите в по-ниската й част. Призраците Морди и гномите, които тършуват вътре, все още не знаят за тях. Ще отидем там, където силата на друидите е престояла векове наред и с тази сила ще изолираме крепостта от човечеството. Трябва обаче да побързаме, защото всичко, което бъде открито в Крепостта тази нощ, ще загине — дори и ние, ако не сме достатъчно бързи. В момента, в който магията бъде открита, няма да има време да се спасим от нея.

Брин поклати бавно глава:

— Не разбирам. Кому е нужно това? Защо никой няма да може да влезе в Паранор след тази нощ? Ами работата, която ти вършиш?

Друидът докосна нежно бузата й.

— Това е краят, Брин Омсфорд.

— А Мейлморд — Илдач…

— Всичко, което правим тук служи на друга цел и не може да ни помогне в диренето. — Тя почти не чуваше гласа му.

— Ами ако ни видят? — обади се ненадейно Роун.

— Ще трябва да се бием, за да се измъкнем — отвърна му Аланон. — Трябва да го направим. Помни, че първото ти задължение е да защитаваш Брин. Не се отказвай каквото и да се случи. Започне ли магията да действа, не се обръщай назад, не се колебай. — Той се наведе напред и сухото му лице се доближи до лицето на планинеца. Помни и още нещо, че сега ти притежаваш силата на магията на друидите в меча си. Нищо не може да те спре, принц на Лий. Нищо.

Роун Лий кимна сериозно и този път не постави под съмнение думите на друида. Брин поклати бавно глава, а предчувствието заподскача пред очите й.

— Девойко от Вейл. — Друидът й говореше и тя го потърси с поглед. — Не се отделяй от принца на Лий и от мен. Остави ни да те предпазваме от опасностите, които могат да те сполетят. Не прави нищо, което може да изложи живота ти на опасност. Ти трябва да останеш жива. Твоят живот е по-важен от живота на всички останали, защото ти си ключът към унищожаването на Илдач. Издирването е пред теб и ти трябва да го довършиш. Друидът протегна двете си ръце и я хвана за раменете: — Разбра ме, нали? Ако те оставя тук, няма да си в безопасност. Ако можех да гарантирам сигурността ти, щях да те оставя. Тук ще е по-опасно за теб, отколкото ако тръгнеш с нас и дойдеш в Крепостта. Тази нощ смъртта витае в цялата гора, а ти трябва да си далеч от нея.

Замълча и зачака отговора й. Брин кимна бавно с глава:

— Не ме е страх — излъга тя.

Аланон отстъпи назад:

— Тогава да започваме, И да не чувам никакви приказки. Искам пълна тишина, докато не си свършим работата.

Изчезнаха като сенки в нощта.

ГЛАВА 13

Аланон, Брин и Роун Лий се промъкваха през гората. Вървяха безшумно и бързо през лабиринта от дърветата, които се извисяваха остро към небето като ограда от черни шипове около капан. Всичко наоколо беше стихнало. Между полу оголените от приближаващата есен клони се виждаха късчета от заоблаченото нощно небе, прихлупено и зловещо. Високо горе в кулите на крепостта пламъци на факли проблясваха гневно с яркочервена светлина.

Брин Омсфорд беше уплашена. Предчувствието не преставаше да шепне в съзнанието й и тя крещеше беззвучно, изпаднала в безмълвно отчаяние. Вървеше бързо напред без да се заглежда в дърветата, клоните и храсталаците, които се мяркаха край погледа й. Трябваше да се спасят, мислеше си тя. Да се спасят от това същество, което ги застрашаваше. Не, нямаше да успеят, ще бъдат унищожени, те… Въздухът започна да не й достига. Скоро усети студени тръпки върху кожата на разгорещеното си от напрежението тяло. Чувстваше се изпразнена и самотна.

После тримата се озоваха пред огромните скали, върху които се намираше крепостта. Аланон, приведен и съсредоточен, опипваше камъка пред него. Премести се на няколко крачки вдясно и продължи да търси. Брин и Роун го наблюдаваха. След малко друидът се изправи и отдръпна ръце. Нещо в камъка поддаде, част от него се отвори и зейна черна дупка. Аланон им направи знак да го последват. Те влязоха слепешката и каменната врата се затвори зад тях.

Известно време останаха в тъмнината, без да виждат нищ и се вслушваха в тихите звуци на друида, който обикаляше около тях. После лумна ярка светлина и пламъци затрептяха по покритата с катран горна част на факлата. Аланон я подаде на Брин, запали друга за Роун и трета за себе си. Намираха се в малко затворено помещение с една единствена тясна стълба, която водеше нагоре в скалата. Аланон им хвърли бърз поглед и започна да се изкачва.

Стъпало след стъпало те се изкачваха все по-нагоре в планината. Стотици стъпала, хиляди стъпала, а стълбата все не свършваше. Тунели прорязваха прохода и разделяха пътя им на две, но те не се отклоняваха от стълбата, по която се качваха и следваха извивките и завоите нагоре в тъмнината. Сред скалите беше топло и сухо. Тишината се нарушаваше от непрестанния грохот на механизми на пещ, който долиташе някъде далеч пред тях. Брин потискаше паниката, която полека лека я обземаше. Усещаше планината като живо същество.

Най-после стълбата свърши. Застанаха пред огромна, обкована с желязо врата, закрепена с панти в камъка на планината. Аланон се наведе към вратата, докосна леко клиновете, с които тя беше закрепена и вратата се отвори. Отвътре се чу шум — засмукване и изтласкване на бутала и движение на лостове, който изпълваше малкото помещение, където се намираха и ги блъсна в ушите като рев на някой гигант, изтръгнал се от оковите си. Горещината опари лицата им. Аланон надникна през отвора и се промъкна през него. Брин и Роун закриха лица и го последваха.

В помещението, където се намираше пещта, имаше огромна черна яма, която зееше дълбоко в земята. Механизмите на пещта боботеха неуморно и монотонно, като поддържаха естествения огън на земята и изпомпваха горещината му в помещенията на крепостта. Врагът, който чакаше горе, отново беше пуснал в действие пещта, която не беше използвана от времето на Господаря на магиите. Сега усещането за нежеланото присъствие ехтеше натрапчиво и беше потискащо. Аланон бързо ги поведе по тясната метална стълба, която се виеше около ямата. Стигнаха до една от няколкото врати, които извеждаха от помещението. Друидът докосна пантите и тя моментално се отвори. Беше тъмно като в рог. Те тръгнаха, протегнали факлите пред себе си, залитайки от непоносимата горещина. Затвориха вратата.

Отправиха се по коридора пред тях и след малко стигнаха до стълба, която се отклоняваше. Аланон се заизкачва по нея и те го последваха. Напредваха в мрака бавно и по-предпазливо.

Този път усещането, че не са сами, беше непогрешимо. Ослушваха се.

Зад тях, някъде долу, шумно се затръшна врата и те застинаха неподвижно. Трясъкът проехтя в тишината. После пак нищо. Продължиха, превърнали се в слух и зрение.

В края на стълбата имаше друга врата. Спряха и се ослушаха. Аланон докосна скрита брава, отвори вратата и продължи напред. Отново следваше коридор, който завършваше с врата, после друг коридор, и пак стълба, и отново врата и още един коридор. Стените на крепостта бяха прорязани от скрити коридори — празни и черни. Мухъл и паяжини насищаха въздуха с мириса и усещането за застояло. Плъхове се втурваха подплашени напред, малки стражи, които предупреждаваха за приближаването им. Въпреки това в замъка на друидите никой нищо не чуваше.

В един момент някъде от залите на крепостта се разнесоха гласове в тунела, в който неканените гости вървяха приведени и скрити. Гласовете бяха слаби и тихи, приглушен шепот, който ту долиташе, ту се губеше, но явно идваше доста отблизо. Устата на Брин беше пресъхнала и тя не можеше да преглътне. Димът от факлите смъдеше в очите. Имаше чувството, че се превива под тежестта на скалата, която беше прихлупена толкова ниско над нея. Сякаш беше попаднала в капан. Наоколо, скрито в мъгляви полу светлини и сенки, предчувствието танцуваше.

Най-после и този тунел свърши. Внезапно мракът изчезна и светлината на факлите им разкри каменна стена, която препречваше пътя им. Нямаше никакви врати, които да се отворят, нито някакви коридори, които да ги отведат нанякъде. Аланон не се поколеба нито за миг. Насочи се право към стената, наклони глава към повърхността й, за момент сякаш се вслуша в нещо, после се обърна към Брин и Роун Лий. Вдигна предупредително пръст към устните си и кимна леко с глава. Брин пое дълбоко въздух, за да се вземе в ръце. Жестът на друида беше повече от ясен. Предстоеше им да влязат в крепостта.

Аланон се обърна към гладката стена. Докосна камъка и една скрита малка врата се отвори безшумно навътре. Един подир друг тримата влязоха.

Озоваха се в малък кабинет без прозорци. Всичко в него беше напластено с прах, а въздухът миришеше на плесен. В стаята цареше пълен безпорядък. Книгите бяха съборени от полиците, които опасваха стените на помещението и лежаха разхвърляни безразборно по пода, без корици, с разкъсани страници. Тапицерията на фотьойлите беше раздрана и съдържанието изтърбушено, а една тръстикова маса и няколко стола с високи облегалки прекатурени и запокитени из стаята. Имаше дори отковани дъски от дюшемето.

Аланон огледа с гневен поглед вандалщината, която бледата светлина на факлите разкри пред очите им. После, без да продума, се отправи към най-отдалечената стена, протегна ръка към празните етажерки и докосна нещо. Шкафът за книги бавно се отмести и зад него се откри тъмен свод. Друидът им махна с ръка да се приближат, после се промъкна през отвора и освети с факлата стената вдясно. Тя беше изградена от гранитни блокове, гладка и добре изолирана от въздуха и прахта. Аланон плъзна бързо пръстите си по камъка.

Брин и Роун стояха неподвижно и го наблюдаваха. Изведнъж погледите им се отклониха в друга посока. Тънка ивица светлина очертаваше в тъмнината на стаята врата, която водеше от кабинета в залите на крепостта. Някъде иззад вратата долитаха гласове.

Под свода пръстите на Аланон се спряха върху гранитната стена. Той се наведе и започна да изучава нещо съсредоточено. Внезапно от мястото, където беше поставил пръстите си, камъкът заблестя с тъмносиня светлина, която започна да струи и да напира навън. Блясъкът се превърна в пламък, който лумна беззвучно през гранита и изчезна. Зад срутената стена се показаха рафтове с дебели книги с кожена подвързия — томове на историята на друидите. В коридора, водещ към кабинета, гласовете се чуваха все по-близо.

Аланон бързо свали една от обемистите книги, запъти се към средата на стаята и се спря до празна дървена маса. Отвори дебелия том и запрелиства бързо страниците му. Почти веднага намери това, което търсеше, и се зачете.

Към приглушените и груби гласове отвън се добави и шум от стъпки на обути в ботуши крака. Зад вратата имаше поне пет-шестима гноми.

Брин промълви почти беззвучно името на Роун, с широко отворени от ужас очи. Планинецът се поколеба, после бързо й подаде факлата си и изтегли меча на Лий. С два скока се озова пред врата и залости здраво резето.

Гласовете и тропота на ботуши се засилиха и заглъхнаха. Гномите бяха отминали с изключение на един. Някой натисна дръжката, мъчейки се да отвори вратата. Брин отстъпи по-дълбоко в сенките на стаята. Молеше се онзи отвън който и да беше той, да не види светлината на факлата и да не усети миризмата на дима. Молеше се вратата да не се отвори. Дръжката подскочи още няколко пъти нагоре-надолу и накрая спрелият се пред вратата започна да се мъчи да я отвори насила.

Най-неочаквано Роун Лий освободи резето, дръпна рязко към себе си вратата и изтегли нищо не подозиращия досадник в стаята. Гномът нададе вик на изненада. В следващия миг дръжката на меча на планинеца се стовари върху главата му и жертвата се строполи в безсъзнание на пода.

Роун бързо затвори вратата, отново я залости и се отдръпна. Брин се затича към него. В свода Аланон поставяше обратно тома, който беше прегледал, на мястото му на полицата. Направи кръгообразно движение с ръка пред сборниците на историята на друидите и гранитната стена отново се появи. Грабна факлата от поставката, отдалечи се бързо от свода и върна на мястото етажерката, която прикриваше скривалището. После махна на момичето от Вейл и на планинеца да го последват и отново се скри в коридора, от който бяха дошли. След малко кабинетът беше зад гърба им.

Върнаха се в лабиринта от тунели, целите вир вода от страх и напрежение. Нищо наоколо не се беше променило — гласовете, които ту се доближаваха, ту се отдалечаваха, монотонното боботене на пещта, което се извисяваше някъде отдолу, като далечен грохот.

Аланон пак им даде знак да спрат. Отново стояха пред врата, потънала в прах и покрита с паяжини. Безмълвно друидът направи знак, с който искаше да им каже да угасят факлите в прахта на прохода. Отново влизаха в крепостта.

Излязоха от мрака на коридора и се озоваха в зала, осветена от факли, с блестящ месинг и полирано дърво. Всичко в старинната крепост беше покрито с дебел пласт прах, но въпреки това застланата под нея пищност продължаваше да искри като малки бляскави късчета в надиплените сенки. Дълъг коридор чезнеше далеч в мрака, дъбовите стени бяха обилно окичени с гоблени и картини, срещу тях високи ниши с орнаменти от друга епоха. Притиснали гърбове към малкия вход, девойката от Вейл и планинецът се огледаха бързо. Салонът беше празен.

Аланон ги поведе наляво по тъмен коридор, като се плъзгаше от една сянка в друга, промъкваше се край малки петънца от димящи факли и тъмносиви проблясъци на нощта, които се промушваха през високите прозорци с решетки, издигащи се високо към небето над укрепленията отвън. В залите на старинната крепост цареше странна тишина, сякаш в нея не беше останало нищо живо, освен тях. Тя беше нарушавана единствено от бумтенето на пещта под тях. Брин отмести поглед от тъмния салон към осветения от факли вход. Очите й шареха и търсеха. Къде ли бяха Призраците Морди и подвластните им гноми? Една ръка я сграбчи за рамото и тя подскочи. Беше Аланон, който я привлече в сенките на ниша, в която имаше няколко високи врати.

Изведнъж, сякаш в отговор на незададения на глас въпрос на Брин, отекна вик на уплаха, който прозвуча остро и пронизително в тишината на крепостта. Момичето се извъртя рязко по посока на гласа. Идваше от кабинета. Удареният от Роун гном беше дошъл в съзнание.

После всичко наоколо се огласи от стъпки, които тропаха по каменния под и кънтяха в тишината. От всички посоки се разнесоха викове. Мечът на Роун Лий проблесна слабо в здрача и планинецът бутна Брин пред себе си. Аланон, който вече беше отворил желязната врата, изтегли Брин и Роун от светлината и затръшна вратата зад тях.

Стояха върху тясна площадка и премигваха в дима от факли, които осветяваха една стълба. Тя се виеше като змия нагоре край каменните стени на масивната кула, която се извисяваше около тях. Огромна и черна, тя създаваше впечатлението, че се издига на невероятна височина. Всъщност тя се спускаше дълбоко в земята в самите им крака, точно под тясната площадка, на която стояха, в една бездънна яма. Площадката и стълбите, и нищо друго освен гладката повърхност на стените, които се простираха в непрогледния мрак без начало и без край.

Брин отстъпи към желязната врата. Това беше Централната кула на крепостта, в която се намираше светинята на друидите. Онези, които навремето бяха дошли от Кълхейвън с Ший Омсфорд, са вярвали, че Меча на Шанара се съхранява тук. Гледката беше чудовищна. Приличаше на кладенец, издълбан от единия до другия край на земята от някакъв гигант.

Роун Лий пристъпи към края на площадката, но Аланон моментално го дръпна назад:

— Не се доближавай, планинецо! — прошепна той свирепо.

Отвън виковете се засилиха, а тичащите стъпки се чуваха навсякъде около тях. Аланон тръгна по тясната стълба, с гръб към стената на кулата.

— Не се доближавайте до мен! — предупреди ги той.

След няколко крачки беше на най-горния край на стълбата. Извади мършавите си ръце изпод черния плащ и ги вдигна високо. Пръстите му бяха свити и изкривени. Започна да говори нещо, което момичето от Вейл и планинецът не разбираха. Произнасяше думите тихо, с потиснат гняв.

В отговор от дълбините на ямата се разнесе остро съскане.

Друидът бавно наведе ръцете си, с обърнати надолу длани, с пръсти, наподобяващи животински нокти. От ъглите на свирепо изкривената уста, от очите и ушите му, и от камъка, върху който стоеше, струеше пара. Брин и Роун го наблюдаваха ужасени. От ямата долу отново се разнесе съскане.

После от ръцете на Аланон избухна син огън, огромен пламък, който се стрелна надолу в тъмнината, остави след себе си диря от искри, грейна ярко ниско долу, проблясна с отвратително зелен цвят и изчезна.

Изведнъж всички шумове в кулата замряха. Зад железните врати тревожните гласове и тропота на крака продължаваха да се чуват, тихи и хаотични, но вътре в самата кула нямаше никакъв звук. Аланон се облегна изтощен на стената зад него, притиснал силно ръце към тялото, с клюмнала глава, сякаш изтерзан от непоносима болка. Парата беше престанала да излиза от тялото му, но камъкът, на който стоеше и стената, която се беше подпрял, бяха обгорени.

Ямата отново просъска, а кулата се разтресе шумно.

— Погледнете надолу — нареди Аланон с пресипнал глас.

Планинецът и момичето от Вейл надникнаха в ямата. Дълбоко долу се виеше зелена мъгла. Приличаше на течен огън, който пълзеше по стените на кулата. Съскаше подобно на глас, неестествен и изпълнен с омраза. Мъглата бавно полепна по свените и започна да се усуква около камъка, сякаш беше вода. После бавно се закатери нагоре.

— Идва! — прошепна Роун.

Аланон отново беше до тях и отново ги отдръпна от ръба на площадката. Приближи лицата им до своето. Черните му очи святкаха като нажежени въглени:

— А сега бягайте! — заповяда им той. — Не се обръщайте назад! Не поглеждайте встрани! Бягайте от кулата на крепостта и от тази планина!

После отвори със силен замах вратата на кулата и се озова в залите на крепостта. Там гъмжеше от гноми преследвачи. Когато друидът се появи, те се обърнаха и го изгледаха. Грубите им жълти лица бяха застинали от почуда. От протегнатите ръце на друида изригна син огън, който ги обгаряше и понасяше като листа, завихрени от внезапен пристъп на вятър. Когато пламъците ги застигаха, те надаваха пронизителни викове и се разпръсваха ужасени от жестокия отмъстител. Появи се Призрак Морд, черно същество без лице, увито в плащ. Друидът се обърна към него и изстреля син огън, който се заби в Призрака с невероятна сила. Миг след това на мястото на Морда беше останала само пепел.

— Бягайте! — викна той на Брин и Роун, които стояха като вцепенени на вратата.

Те хукнаха след него, стрелвайки се край гномите, които лежаха на пътя им, втурнали се през задимената светлина на факлите към коридорите, по които бяха дошли. След миг залата остана празна. После гномите отново се появиха и контраатакуваха, един ужасен клин от бронирани жълти тела, които крещяха и размахваха гневно копия и къси мечове. Аланон само с един изстрел на синия огън на друид отби нападението и разчисти пътя. От един страничен коридор се появи втора група от гноми. Роун се обърна, извадил меча на Лий. Докато нападателите го наближаваха, той извика бойния вик на родината си и се хвърли в мъглата пред него.

Зад тях се появи Призрак, после друг препречи пътя им. От черните ръце на Мордите изкачаха червени огньове, но друидът ги парираше със собствения си огън. Пламъци лумнаха във всички посоки и в един момент стените и завесите пламнаха. Брин се долепи до една стена и прикри очи с ръце. Аланон и Роун се отбраняваха от двете й страни. Гномите прииждаха отвсякъде. Появиха се и други Призраци, безмълвни черни чудовища, които изникваха изневиделица от тъмнината и нападаха. Роун Лий заряза битката с гномите и се нахвърли със скок срещу един, който се беше примъкнал прекалено близко. Острието на Меча на Лий се спусна, разсече Морда на парчета и го превърна в пепел. Пламъците на нападателите хвърчаха от всички страни и обгаряха тялото на планинеца, но той ги отблъскваше, а черното му острие поемаше силата на ударите. С гневни викове Роун Лий си разчисти пътя към стената, до която се беше свила Брин. Лицето му пламна от силна възбуда и матово-зелени ивици пробягаха яростно по черния метал на меча. Той я сграбчи за ръката, вдигна я на крака и я бутна напред. Аланон се мъчеше да стигне до вратата, през която бяха дошли от катакомбите. Тялото му се извисяваше сред дим, огън и биещи се тела. Приличаше на оживяла сянка на смъртта.

— През вратата, планинецо — извика друидът, докато отблъскваше нападателите, които се мъчеха да го повалят на земята.

Внезапно избухна червен огън, който обгърна всички. Останаха изумени от невероятната му сила. Аланон се обърна и от ръката си избълва огън, плътна синя стена, която мигновено ги скри от очите на преследвачите. Успяха някак да се промъкнат през огъня на Призраците Морди, като се измъкваха тичешком край разпръснатите гноми, които се опитваха да ги спрат. Централната кула на крепостта на друидите се огласяше от викове и степания, докато стигнаха до вратата, която търсеха. Моментално я отвориха и преминаха невредими през нея.

Обгърна ги мрак. Воят на нападателите моментално изчезна зад вратата, през която бяха излезли. Аланон бързо събра разхвърляните факли, запали ги и тримата хукнаха отново назад към катакомбите. Тичаха през коридорите и тесните вити стълби. Зад тях крясъците на преследвачите отново се засилиха, но пътят напред беше чист. Втурнаха се в помещението с пещта, прелетяха край огъня и грохота на механизмите и се спуснаха по стълбата, която ги отведе дълбоко в недрата на планината. Все още никой не препречваше пътя им.

До ушите им внезапно долетя някакъв нов звук, все още далечен, но пропит от страх — нестихващ вопъл на ужас.

— Започва се — им викна Аланон през рамо. — Бързо, бягайте!

Стенанията зад гърба им ставаха все по-неистови и те се втурнаха в устремен бяг. Онези, които бяха останали зад стените на Централната кула на крепостта на друидите, изживяваха нещо невъобразимо.

— Господи, мъглата! — викът проряза като с нож съзнанието на Брин.

Тичаха надолу по стълбите към основата на планината, следвайки извивките и завоите на тунелите. Воят на попадналите в капана ги преследваше неотлъчно. Изминаваха едни стълби и тръгваха по други, и все тичаха и тичаха.

Най-после стълбите свършиха и те отново бяха пред скрития в скалата вход. Аланон ги блъсна припряно пред себе си и ти изведе в хладния мрак на гората отвън.

Стоновете продължаваха да ги преследват.

Нощта измина бавно. Малко преди зазоряване Аланон и спътниците му най-после излязоха от долината на Паранор. Съсипани и одърпани спряха на една гола скала високо на изток от крепостта и погледнаха назад. Старинната крепост беше обгърната от зелена мъгла, която се виеше зловещо и я скриваше от погледа. Небето се проясни и в един момент мъглата започна да се вдига като було и постепенно да се разсейва във въздуха.

С пукването на зората мъглата изчезна.

— Край — прошепна Аланон.

Брин и Роун Лий се загледаха вторачено. Долу островърхата скала, върху която преди се намираше крепостта на друидите, се извисяваше в светлината на утринното слънце — опустяла и гола. Виждаха се само останки от разрушени постройки. Замъкът на друидите беше изчезнал.

— Така е написано в историческите книги. Това беше предсказанието. — Аланон продължи тихо. — Духът на Бремен знаеше истината. Магията, която е била предопределена да унищожи крепостта, е по-стара от нея. Сега Централната кула я няма. Тя отново се оттегли в скалата на планината, а заедно с нея и всички, които останаха вътре. — На лицето му беше изписана неописуема тъга. — Това е краят. Паранор го няма вече.

Но те бяха живи! Брин усети, че я обзема невероятна твърдост, въпреки мрачния тон на друида. Предчувствието й я беше излъгало и те са живи — и тримата!

Аланон срещна погледа на момичето от Вейл и те сякаш си споделиха една неизречена тайна, която и двамата не разбираха напълно. После друидът обърна коня си и тръгна. Брин и Роун го последваха. Друидът ги поведе на изток към горите на Анар.

ГЛАВА 14

Късно следобед Джеър Омсфорд и спътниците му пристигнаха в общността на джуджетата Кълхейвън. Младежът от Вейл си мислеше, че пътешествието най-после беше приключило. В пътя им на изток през местността на Сребърната река бяха съпровождани от оловносиво небе и студен вятър. Дори и променящите се цветове на огромните гори в Източната земя им бяха изглеждали мрачни и неприветливи. Гъски прелитаха на юг в заканващото се есенно небе, а водите на реката, течението на която, бяха следвали, бяха разпенени и враждебни.

Сребърната река беше започнала да проявява признаци на отравянето, предсказано от нейния Крал. Нечиста пяна покриваше водите й, а бистрият й сребрист цвят беше започнал да потъмнява. На повърхността й плаваха умиращи риби, малки гризачи и загинали птици и реката се задушаваше от сухи клони и шубраци. Дори и миризмата й се беше променила. Започнала беше да вони отвратително. При всяка промяна на посоката на вятъра смрадта ги удряше в ноздрите. Джеър си спомни разказите на баща си за Сребърната река още от времето на Ший Омсфорд. Сърцето му се сви от болка, когато видя в какво се бе превърнала тя сега.

Гарет Джакс и Слантър не си правеха труда да му повдигнат духа. Дори да го нямаше постоянното напомняне за стореното зло на реката и потиснатостта от мрачния ден, Джеър пак нямаше да може да се усмихва или да говори безгрижно със спътници като Майстора на бойните изкуства и гнома. Затворени в себе си и мълчаливи те вървяха до него като оплаквани на погребение. Разменили си бяха най-много пет-шест думи от започването на похода рано сутринта и никой не се бе усмихнал поне веднъж. Приковали очи в пътеката пред тях, те вървяха, изцяло погълнати от непоклатима решителност, която граничеше с фанатизъм. Един-два пъти Джеър се опита да поведе разговор, но отговорът, който получаваше беше тихо изсумтяване. Обедната почивка беше ритуал, който те извършваха от немай-къде с обтегнати нерви и вледенени сърца. Така че дори тягостно мълчаливият поход на изток беше за предпочитане.

Пристигането им в Кълхейвън беше очаквано събитие за младежа от Вейл, ако не за друго, то поне заради възможността, която щеше да има да разговаря с някого човешки, макар да имаше някои причини да се съмнява дори и в това. Джуджетата ги бяха забелязали, когато бяха стигнали далеч на запад от границите на Анар. Наблюдавали ги бяха мълчаливо и не бяха направили нищо, което да ги накара да се почувстват добре дошли. По целия път през гората бяха срещали патрули от джуджета — закалени мъже, облечени в кожени жилетки и горски наметала, въоръжени и решителни. Нито един от тях не ги беше поздравил, нито пък се беше спрял просто да размени някоя и друга дума. Всички те бяха ги настигали и отминавали, без да задават въпроси. Хвърляли им бяха по някой и друг бегъл поглед, колкото да ги огледат, но в очите им не се забелязваше и следа от дружелюбност.

До пристигането на Джеър и спътниците му в края на селото, нямаше джудже, покрай което бяха минали, което да не ги беше изгледало изпитателно, без да се прикрива, и на лицата на всички беше изписано подозрение. Гарет Джакс, който вървеше най-отпред, като че ли не забелязваше очите, които ги проследяваха. Слантър обаче се изнервяше все повече, а Джеър беше раздразнен не по-малко от гнома. Гарет Джакс ги водеше по пътя, който пресичаше селото, явно запознат с общността и сигурен в следваната от него посока. От двете страни на уличките, по които минаваха, бяха подредени кокетни, чисти къщи и магазини, солидно построени сгради с безупречни огради от жив плет и тревни площи, изпъстрени с грижливо поддържани цветни лехи и овощни градини. Всички спираха всекидневната си работа и оглеждаха непознатите. Но дори и тук имаше въоръжени мъже — джуджета преследвачи със суров поглед и препасано на колана оръжие. Това може да е било общност от семейства и домове, но сега приличаше повече на военен лагер.

Накрая, когато стигнаха до центъра на селото, ги спря пехотен патрул. Гарет Джакс размени няколко думи с един часови и джуджето хукна нанякъде. Майсторът на бойните изкуства се върна при Джеър и Слантър. Заоглеждаха останалите от патрула и зачакаха. Любопитни деца джуджета ги наобиколиха и зяпнаха Слантър. Известно време гномът се правеше, че не ги забелязва, но се умори да се преструва и неочаквано изръмжа. Децата моментално се разбягаха уплашени. Гномът ги изгледа кръвнишки, стрелна гневно с очи Джеър и отново се затвори в себе си.

Няколко минути по-късно изпратеният от Гарет Джакс часовой се върна. Придружаваше го яко на вид джудже с плешива глава и голяма къдрава черна брада и мустаци. То се доближи до Майстора на бойните изкуства и му подаде ръка за поздрав.

— Прежалил си част от скъпоценното си време, за да дойдеш чак дотук — измърмори то, докато другият стискаше мазолестата му ръка.

Проницателните кафяви очи надничаха изпод гъстите вежди сурово и гневно. Облечен беше в свободно облекло на обитател на гората, обут в ботуши от мека кожа, препасан с кожен колан с множество дълги ножове по него. На едното му ухо се полюшваше голяма златна обица.

— Елб Форейкър — представи го Гарет Джакс на Джеър и Слантър.

Форейкър ги изучава известно време мълчаливо, после се обърна към Майстора на бойните изкуства:

— Странна компания си имаш, Гарет.

— И времената са странни — отвърна му другият. — Хайде да седнем някъде и да хапнем.

Форейкър кимна:

— Оттук.

Минаха край патрула, тръгнаха по десния разклон на пътя, гниха вдясно и влязоха в сграда, в която имаше голяма столова с много маси и пейки. Няколко маси бяха заети от джуджета преследвачи, съсредоточени в яденето. Неколцина вдигнаха поглед и кимнаха на Форейкър, но този път никой не прояви особен интерес към спътниците на джуджето. Явно има значение кой те придружава, помисли си Джеър. Форейкър избра маса до стената в отдалечения край на помещението и поръча вечеря.

— И какво очакваш от мен да правя с тези двамата? — попита джуджето след като се настаниха.

Гарет Джакс се обърна към спътниците си:

— Безцеремонен е, нали? Преди десет години беше с мен, когато обучавах джуджета преследвачи за погранични схватки край Волфсктааг. Преди пет години пак бяхме заедно в Калахорн. Затова сега съм тук. Помоли ме да дойда и аз нямах друг избор. Никога не приема отказа на поканата си за отговор.

Пак погледна Форейкър:

— Младежът от Вейл е Джеър Омсфорд. Търси сестра си Брин и един друид.

Форейкър го изгледа намръщен:

— Друид ли? Какъв друид? Вече няма никакви друиди. Не съм виждал друид след…

— Знам. След Аланон — прекъсна го Джеър, не можеше повече да се сдържа. — Точно този друид търся.

Форейкър го изгледа смаяно:

— Така ли? И какво те кара да мислиш, че ще го откриеш именно тук?

— Той ми каза, че ще отиде в Източната земя. Взе и сестра ми със себе си.

— Сестра ти ли? — Джуджето сключи силно вежди. — Аланон и сестра ти? И ти предполагаш, че те са някъде наоколо?

Джеър кимна бавно и нещо го сви под лъжичката. Форейкър го гледаше така, сякаш виждаше пред себе си някакъв луд. После погледна Гарет Джакс.

— Къде откри този младеж от Вейл?

— По пътя — отговори уклончиво другият. — Какво знаеш за друида?

Форейкър сви рамене:

— Знам това, че повече от двадесет години никой не е виждал Аланон в Източната земя — нито сам, нито с нечия сестра.

— В такъв случай не знаеш много нещо — внезапно се намеси Слантър с лека насмешка в гласа. Друидът е минал и заминал под самия ти нос!

Свирепото лице на Форейкър се извърна към гнома:

— Ако бях на твое място, щях да си меря приказките.

— Той е проследил Аланон, когато друидът е напуснал Източната земя — обясни Гарет Джакс, а сивите му очи оглеждаха от време на време помещението. — Тръгнал е по петите му от Мейлморд и го е следвал до прага на дома на младежа от Вейл.

Форейкър го изгледа изумен:

— Пак ще ти задам въпроса — какво точно очакваш да правя с тези двамата?

Гарет Джакс го погледна:

— Точно това си мисля. Съветът ще заседава ли тази вечер?

— Напоследък се събира всяка вечер.

— Тогава остави младежа да говори пред членовете му.

Форейкър се намръщи:

— И защо да го оставя да направи това?

— Защото има да им казва нещо, което според мен, те биха искали да чуят. И то не е свързано само с друида.

Джуджето и Майсторът на бойните изкуства се изгледаха мълчаливо.

— Ще трябва да поговоря с тях и да ги помоля да го изслушат — продума най-после Форейкър. Явно беше, че изобщо не е въодушевен от идеята.

— Май трябва да го направиш веднага — отвърна Гарет Джакс и стана.

Форейкър въздъхна и също стана, поглеждайки към Джеър и Слантър:

— Вие двамата можете да вечеряте и да чакате тук. Не се опитвайте да се размотавате наоколо. — Млъкна нерешително. После продължи: — Изобщо не съм чувал друидът да е минавал оттук, но заради теб, Омсфорд, ще проуча въпроса. — Поклати глава. — Хайде, Гарет.

Джуджето и Майсторът на бойните изкуства излязоха от столовата. Джеър и Слантър останаха сами и потънаха в мисли. Къде ли беше Аланон? — питаше се мълчаливо и отчаяно младежът от Вейл, като изучаваше съсредоточено сключените пред себе си ръце. Друидът беше казал, че отива в Източната земя. Не е ли минал през Кълхейвън? Ако не го е сторил, тогава къде беше отишъл? Къде е отвел Брин?

Джудже в бяла престилка донесе топло ядене и чаши с бира. Заеха се с храната, без да проронват дума. Докато ядяха минутите се изнизваха и Джеър губеше надежда с всеки поет залък, сякаш поглъщаше отговорите на въпросите си. Отмести чинията, застърга нервно с ботуша по пода и се мъчеше да реши какво да прави, ако Елб Форейкър се окажеше прав и Аланон и Брин наистина не бяха минавали оттук.

— Престани — сепна го грубият глас на Слантър.

Джеър го погледна неразбиращо:

— Какво да престана?

— Престани да стържеш с крак по пода. Дразни ме.

— Извинявай.

— И престани да гледаш като човек, загубил най-добрия си приятел. Сестра ти ще се върне.

Джеър поклати разсеяно глава:

— Може би.

— И ако искаш да знаеш, изръмжа гномът — аз съм този, който трябва да се притеснява, а не ти. Просто не мога да си обясня как ти позволих да ме придумаш да се повлека по тъпия ти акъл.

Джеър се опря на лакти, подпря на тях брадичката си и проговори с глас, който не търпеше възражение:

— Дори ако Брин не е минавала през Кълхейвън дори ако Аланон е отишъл някъде другаде, ние ще трябва да стигнем до Анар, Слантър. И трябва да убедим джуджетата да ни помогнат.

Слантър го изгледа с широко отворени очи:

— Ние? Ние ли? Я поспри и се замисли какви глупости дрънкаш. Какво значи това „ние“? Аз лично никъде няма да ходя. Ще се върна там, откъдето бях тръгнал преди да се забъркам в цялата тази каша!

— Ти си следотърсач, Слантър — отговори кротко Джеър. — Имам нужда от теб.

— Толкова по-зле за теб — изсъска гномът, а грубото му жълто лице внезапно потъмня от гняв. — За твое сведение аз на всичкото отгоре съм и гном, ако досега не си го забелязал! Не виждаш ли с какви очи ме гледат тук? Не видя ли онези деца, които ме разглеждаха, сякаш съм някакъв див звяр, доведен от гората? Я си използвай мозъка! Води се война между гноми и джуджета. — Джуджетата едва ли ще те изслушат, когато почнеш да ги убеждаваш, че аз съм ти съюзник. На практика аз не съм ти никакъв съюзник!

Джеър се наведе към него:

— Слантър, аз трябва да бъда при Извора на небесата преди Брин да е стигнала до Мейлморд. Как ще направя това без водач?

— Доколкото те познавам, сам ще откриеш пътя. — тросна му се гномът. — Аз така или иначе не мога да се върна отново там. Спилк им е казал, какво съм направил. А ако не им е казал той, казал им го е гномът, който избяга. Те ще тръгнат да ме търсят. Ако се върна, все ще се намери някой да ме разпознае. И когато ме хванат, Черните скитници… — Внезапно млъкна и вдигна ръце. — Никъде не отивам, ясно ли ти е!

Продължи да яде, свел ниско глава над чинията. Джеър го наблюдаваше мълчаливо и се чудеше дали не беше сгрешил, като беше потърсил помощта на Слантър. Кой знае, може би Кралят на Сребърната река изобщо не го беше предвидил за негов съюзник. Като се позамисли човек, Слантър наистина нямаше вид на съюзник. Той беше прекалено хитър, преценяваше положението на момента и умело се нагаждаше към него, менеше лоялността си толкова често, както вятърът посоката си. Следователно на него не можеше да се разчита. Въпреки това в гнома имаше нещо, което Джеър харесваше. Упоритостта му, може би. И Слантър, като Гарет Джакс, умееше оцелява. А за да успее да стигне до Анар Джеър имаше нужда точно от такъв спътник.

Изчака гномът да допие бирата си шумно, на големи глътки и после каза тихо:

— Останах с впечатлението, че ти се иска да научиш нещо повече за магията.

Слантър тръсна глава:

— Вече не. Научих всичко, което исках да знам за теб, момче.

Джеър се подразни и намръщи:

— Ти май се страхуваш, а?

— Мисли си, каквото щеш. Никъде не отивам.

— Ами народът ти? Не те ли интересува какво ще му направят Призраците Морди?

Слантър го стрелна ядно с очи:

— Благодарение на теб вече нямам народ! — После сви рамене. — Е, това няма значение. И без това останах без народ в момента, в който напуснах Източната земя. Аз сам съм си народ.

— Това не е вярно. Гномите са твоят народ. Връщал си се, за да им помогнеш, нали така?

— Времената се менят. Навремето се върнах, защото това беше най-разумното, което можех да направя. Сега няма да се върна, защото това е най-разумното за момента. — Слантър се разгневяваше все по-силно. — Защо просто не се откажеш, момче? Вече направих достатъчно за теб. Не се чувствам задължен да продължа да се грижа за теб. В крайна сметка Кралят на Сребърната река не ми е давал никакъв Сребърен прах, с който да почистя реката му!

— За твой късмет, нали? — почервеня Джеър, който също беше започнал да се ядосва. — Използвач такъв! Пребоядисваш се на всеки пет минути, когато играта позагрубее! Мислех, че ми помогна в Черните дъбове по свое собствено желание! Въобразих си, че не ти е безразлично какво ще ми се случи! Явно съм грешал! Има ли нещо, за което да ти пука, Слантър?

Гномът беше притиснат натясно.

— Пука ми да остана жив. И на теб би трябвало да ти пука за това, ако имаше малко мозък в главата.

Джеър онемя от възмущение. Понадигна се от стола и се приведе напред, стиснал здраво масата с ръце:

— Да останеш жив! И как точно ще постигнеш това, когато Призраците Морди отровят Източната земя и после се придвижат на запад в другите земи? А това ще стане, нали така? Ти сам го каза! Интересно къде ще избягаш тогава? Или си намислил пак да се пребоядисаш — отново да станеш гном за известно време и да измамиш Черните скитниците?

Слантър протегна ръце и го блъсна назад:

— Голяма уста имаш за човек, който не знае почти нищо за живота. Може би, ако беше скитал по света, принуден да се грижиш сам за себе си, а не си беше седял в къщи под топлото крило на родителите си, нямаше да упрекваш другите с такава лекота. А сега млъкни!

Джеър не му отговори. Нищо нямаше да спечели, ако задълбаеше в проблема. Слантър беше решил да не му помага, което слагаше точка по въпроса. Пък и кой знае, може би щеше да е по-добре без гнома до себе си.

Двамата все още си разменяха гневни погледи, когато Гарет Джакс се върна. Беше сам и дойде направо при тях. С нищо не показа дали беше забелязал напрежението. Седна до Джеър.

— Ще трябва да се явиш пред Съвета на старейшините — каза той тихо.

Младежът от Вейл поклати бавно глава:

— Не знам. Не мога да преценя дали трябва да го направя.

Майсторът на бойните изкуства го прониза с поглед:

— Нямаш друг избор.

— Научи ли нещо за Брин? За Аланон?

— Няма ни вест ни кост от тях. Форейкър провери. Не са били в Кълхейвън. Никой не знае нищо за двамата. — Сивите му очи наблюдаваха напрегнато младежа от Вейл. — Ще трябва да търсиш сам необходимата ти за това дирене помощ.

Джеър хвърли поглед на Слантър, но гномът не вдигна очи и младежът попита Гарет Джакс:

— Кога трябва да се явя пред Съвета?

Майсторът на бойните изкуства стана и отвърна:

— Сега.

Съветът на джуджетата старейшини се беше събрал в залата, огромно мрачно помещение, разположено във вътрешността на квадратна сграда, в която се намираха всички канцеларии на управниците на селото Кълхейвън. Членовете на Съвета бяха точно дванадесет на брой. Те бяха насядали край дълга маса, поставена на подиум в предната част на стаята. Долу имаше редици от пейки, разделени от пътеки, които водеха до двукрила врата, през която Гарет Джакс въведе Джеър и Слантър. Помещението беше затъмнено с изключение на най-предната част, където се намираше подиумът. Тримата се доближиха до осветеното пространство и спряха. По пейките бяха насядали и други, които не бяха членове на Съвета. Всички вдигнаха глави и ги загледаха, докато се доближаваха. Въздухът беше задимен от горящи лули и наситен с остра миризма на тютюн.

— Минете по-напред — подкани ги един глас.

Те продължиха, докато се изравниха с първия ред от пейки. Джеър се огледа неспокойно. Не всички присъстващи бяха джуджета. Непосредствено вдясно от него седяха няколко елфи, а вляво имаше пет-шестима мъже от границата, дошли от Калахорн. И Форейкър беше тук. Обраслото му с черна брада лице беше мрачно и сурово.

— Добре дошли в Кълхейвън — проговори отново гласът.

Онзи, който ги поздрави, стана. Беше джудже с посивяла брада, грубовато лице, което изглеждаше кафяво и набръчкано в ярката светлина на лампите. Седеше в центъра на старейшините на Съвета.

— Казвам се Брауърк, старейшина и гражданин на Кълхейвън, първият старейшина на този Съвет — представи се той. Посочи с ръка Джеър. — Мини напред, младежо от Вейл.

Джеър направи една-две крачки и спря. Огледа лицата на насядалите около масата на подиума, които го наблюдаваха отвисоко. Всички бяха възрастни и уморени от годините, но очите им все още бяха живи и будни.

— Как се казваш? — попита Брауърк.

— Джеър Омсфорд — отговори той. — От Шейди Вейл.

Джуджето кимна:

— Какво ще ни кажеш, Джеър Омсфорд?

Джеър отново се огледа. На всички лица беше изписано нетърпение — лица, които той не познаваше. Наистина ли трябваше да им разкрие това, което знаеше? — Отново погледна старейшината.

— Можеш да говориш свободно — увери го Брауърк, който беше усетил несигурността му. — Всички присъстващи заслужават доверие. Всички те са вождове в борбата срещу Призраците Морди.

Той седна бавно и зачака. Джеър още веднъж се огледа и започна да говори. Полека лека той разказа всичко, което се беше случило след пристигането на Аланон в Шейди Вейл. Каза им за появата на друида, за предупреждението му за Призраците Морди, за нуждата от помощта на Брин и за отпътуването на друида и сестра му на изток. Разказа им за собственото си бягство след това, за премеждията, които го бяха сполетели в планината и в Черните дъбове, за срещата си с Краля на Сребърната река и за пророчеството на легендарния крал. Всички го слушаха мълчаливо. Не смееше да ги погледне, докато разказваше. Страхуваше се от това, което може да види на лицата им. Не отместваше поглед от белезите и хлътнатините по лицето на Брауърк, и от дълбоките му сини очи, които не се откъсваха от него. Когато най-после свърши, джуджето старейшина се наведе бавно напред, скръсти загрубелите си ръце на масата и продължи да го фиксира с поглед:

— Преди двадесет години ние с Аланон се бихме заедно срещу ордите на злите духове и се мъчихме да не ги допуснем в града на елфите Арборлон. Битката беше ожесточена. Младият Еден Елеседил — той посочи към един русокос елф, малко по-възрастен от Брин — още не беше роден. Дядо му, великият Ивънтайн, беше крал на елфите. Тогава за последен път кракът на Аланон стъпи на тези земи. Оттогава никой не е виждал друида, младежо от Вейл. Той не е идвал в Кълхейвън. Не е идвал в Източната земя. Какво ще кажеш на това?

Джеър поклати глава:

— Не знам защо не е минал оттук. Не знам къде е отишъл. Знам само накъде се запъти — а заедно с него и сестра ми. Знам също, че той със сигурност е бил в Източната земя. — Обърна се към Слантър. — Този следотърсач го е проследил от Мейлморд до дома ми на запад.

Изчака потвърждение, но гномът не каза нищо.

— Вече двадесет години никой не е виждал Аланон — обади се друг старейшина на Съвета.

— И никой никога не е разговарял с Краля на Сребърната река — добави трети.

— Аз разговарях с него — каза Джеър. — Баща ми също е говорил с него. Той е помогнал на баща ми и на девойката елф да избягат от злите духове и да отидат в Арборлон.

Брауърк продължи да го наблюдава внимателно:

— Познавам баща ти, младежо. Той наистина дойде в Арборлон и помогна на елфите в борбата им срещу злите духове. Говореше се, че притежава камъни на елфите, точно както ни каза преди малко. Но ти си ги взел от дома и си ги дал на Краля на Сребърната река, нали така?

— Размених ги срещу магията, която мога да използвам — потвърди бързо Джеър. — Срещу едно желание, което мога да използвам, за да спася Брин. Срещу един Кристал на виденията, с който да я открия. И срещу сила за онези, които ще ме придружат и помогнат.

Брауърк погледна Гарет Джакс. Майсторът на бойните изкуства потвърди думите на младежа от Вейл с кимване на глава:

— Видях с очите си Кристала, за който той говори. Наистина е магически. Показа ни лицето на едно момиче. Джеър твърди, че това е лицето на сестра му.

Елфът, който беше представен като Еден Елеседил, неочаквано стана. Беше висок, със светла кожа, а русата му коса се спускаше до раменете:

— Баща ми много пъти ми е разказвал за Уил Омсфорд. Винаги е казвал, че той е почтен човек. Не мисля, че негов син би могъл да говори нещо друго, освен истината.

— Освен, ако не приема въображаемото за истина — подхвърли един от старейшините. — Трудно е да се повярва на тази история.

— Но водите на реката наистина са замърсени. — припомни друг. — На всички е известно, че някой ден Призраците Морди ще ги отровят, мъчейки си да ни унищожат.

— Както каза, на всички е известно — вметна първият. — А това едва ли е доказателство за нещо.

Намесиха се и други и започнаха да спорят доколко може да се вярва на разказа на Джеър. Брауърк вдигна рязко ръка:

— Моля ви за тишина, старейшини! Спомнете си за какво сме се събрали! — Обърна се към Джеър. — За издирването, ако наистина има такова, ти се нуждаеш от помощта ни. Нищо няма да направиш без помощ, младежо от Вейл. Между теб и мястото, което наричаш Извор на небесата, има армии от гноми. Ясно ти е, че никой от нас не е бил там, където отиваш, нито е виждал извора на водите на Сребърната река. — Той се огледа, като зачака потвърждение. — Следователно, за да ти помогнем, ние първо трябва да знаем какво точно ще правим. Трябва да ти повярваме. А как можем да повярваме на нещо, което ние лично не познаваме? Как можем да сме сигурни, че това, което ни казваш, е истина?

— Не бих ви излъгал — изчерви се Джеър.

— Несъзнателно, може би — изрази старейшината мислите си на глас. — Нито една лъжа не е умишлена. Но понякога това, в което вярваме, че е истина, се оказва лъжа, която ни подвежда. Възможно е случаят да е точно такъв. Възможно е…

— Възможно е, ако продължим да си губим времето в разсъждения, да стане твърде късно да направим каквото и да било, за да спасим Брин! — Джеър напълно загуби самообладание. — Не съм се заблудил в нищо! Това, което ви разказах, наистина ми се случи!

Дочуха се недоволни гласове, но Брауърк направи знак на присъстващите да се успокоят и млъкнат:

— Покажи ни торбичката със Сребърния прах. Така ще можем донякъде да повярваме на думите ти — нареди му той. Младежът от Вейл го погледна безпомощно:

— Това няма да ви помогне. Прахът прилича на най-обикновен пясък.

— Пясък ли? — възкликна възмутено един от старейшините. — Само си губим времето, Брауърк.

— Тогава поне ни покажи Кристала — въздъхна Брауърк. — Или ни докажи по някакъв друг начин, че това, което ни каза, е истина — настоя друг член на Съвета.

Джеър усети как възможността да убеди джуджетата в каквото и да било бързо му се изплъзва из ръцете. Само неколцина от Съвета, ако изобщо имаше такива, вярваха в това, което им разказа. Изобщо не бяха виждали Аланон и Брин. Никой от тях не беше чувал някой да е говорил с Краля на Сребърната река. А те май изобщо не вярваха, че наистина има такова същество. На всичкото отгоре им каза, че заменил камъните на елфите срещу магии, които те не можеха дори да видят.

— Само си губим времето, Брауърк — повтори първият старейшина.

— Оставете някой друг да разпитва младежа от Вейл, а ние да се залавяме за работата си — обади се глас от залата.

И други започнаха да изразяват мнението си на глас и този път призивите на Брауърк към тишина бяха заглушени от викове. Всички присъстващи, и членовете на съвета, и останалите, настояваха заседанието да бъде незабавно прекратено.

— Знаех си, че така ще стане — прошепна неочаквано Слантър зад гърба на младежа от Вейл.

Джеър почервеня от гняв. Стигнал беше чак до тук и беше преживял прекалено много, за да се остави да бъде отритнат точно сега. Дай ни доказателство, настояваха те. Накарай ни да повярваме.

Е добре. Той знаеше как да ги накара да повярват!

Изведнъж пристъпи напред, вдигна високо ръце и ги протегна към сенките на пътеката, която водеше до срещуположната страна на мястото, където се намираше. Жестът беше толкова драматичен, че изведнъж всички млъкнаха и обърнаха глави, за да видят какво им сочеше. Там нямаше нищо, нищо освен тъмнина…

После Джеър запя песента на желанията бързо и пронизително. От нищото във въздуха се появи висока черна фигура, загърната в плащ, с качулка на главата.

Това беше Аланон.

Всички присъстващи ахнаха смаяни. Мъжете изтеглиха мечове и дълги ножове от ножниците, скочиха на крака и се скупчиха, за да отблъснат сянката, която изникна от мрака. Под качулката тъмното сухо лице се вдигна към светлината и очите му се впиха в членовете на Съвета. Тогава Джеър спря да пее и друидът изчезна.

Младежът от Вейл отново се обърна към Брауърк. Джуджета го бяха зяпнали с широко отворени очи.

— Сега вярваш ли ми? — попита тихо Джеър. — Каза, че го познаваш. Каза, че сте се били заедно при Арборлон. Това друидът ли беше?

Брауърк кимна бавно с глава:

— Това беше Аланон.

— Значи вече си сигурен, че съм се срещал с него — каза Джеър.

Всички присъстващи се обърнаха и се вторачиха в младежа от Вейл, възбудени и потресени от случилото се. Джеър чу зад себе си хихикането на Слантър, тих нервен кикот. Поглед на Гарет Джакс с крайчеца на окото си. Майсторът на бойните изкуства го зяпаше с любопитство, почти изумен.

— Казах ви истината — каза Джеър на Брауърк. — Трябва да отида дълбоко в Анар и да открия Извора на небесата. Аланон ще бъде там със сестра ми. А сега ми отговорете — ще ми помогнете ли или не?

Брауърк погледна старейшините и попита:

— Вие какво ще кажете?

— Вярвам във всичко, което ни каза — продума най-после един от тях.

— Но това би могло да бъде и номер — намеси се друг. — Нищо чудно да е дело на Призраците Морди!

Джеър бързо се огледа. Няколко глави кимаха в съгласие. Мъгливата светлина на газените лампи му пречеше да види ясно недоверието и страха в много очи.

— Според мен рискът е прекалено голям — обади се друг старейшина.

Брауърк стана:

— Дали сме дума да помагаме на всеки, който се опита да унищожи Призраците Морди — заяви той, а сините му очи засвяткаха бързо и сурово. — Този младеж от Вейл ни каза, че се е съюзил с други негови съмишленици, които преследват същата цел. Аз му вярвам. Смятам, че трябва да направим, което можем, и да му помогнем в диренето. Предлагам да гласуваме. Вдигнете си ръцете, ако сте съгласни с мен.

Брауърк вдигна високо ръка. Пет-шестима от Съвета на старейшините последваха примера му. Не беше обаче лесно да се затвори устата на несъгласните.

— Това е лудост — провикна се един. — Кой ще тръгне с него? Да не би да смяташ да изпращаш хора от селото, Брауърк? Кой мислиш ще отиде на това дирене, на което ти така лекомислено даде благословията си? Ако наистина сте решили да помагате, пратете доброволци!

Дочуха се гласове в подкрепа на току-що изказалия се. Брауърк кимна:

— Така да бъде. — Огледа мълчаливо залата. Местеше погледа си от едно лице на друго и търсеше доброволци, чакаше някой да приеме предизвикателството.

— Аз ще отида.

Джеър се извърна бавно. Гарет Джакс излезе крачка напред, а сивите му очи гледаха безизразно членовете на Съвета.

— Кралят на Сребърната река обеща на младежа от Вейл аз да му бъда покровител — каза той тихо. — Е, добре. Обещанието ще бъде спазено.

Брауърк кимна, после отново огледа присъстващите и попита:

— Кой друг от вас ще тръгне с тях?

Елб Форейкър се отдръпна от стената, на която се беше опрял, и застана до приятеля си. Брауърк отново изгледа присъстващите в залата. След миг групата мъже от Кълхейвън се раздвижи. Огромен мъж от границата се надигна от мястото си. Изненадващо благото му лице беше оградено от ниско подстригана коса и брада.

— Аз ще отида — избоботи той и се доближи до другите двама. Джеър неволно отстъпи крачка назад. Мъжагата беше огромен почти колкото Аланон.

— Хелт — поздрави го Брауърк. — Мъжете от Калахорн не трябва да правят това издирване сами.

Едрият мъж сви рамене:

— Борим се срещу един и същ враг, старейшина. Издирването ме привлича, така че ще отида.

Изведнъж Еден Елеседил също стана:

— И аз тръгвам.

Брауърк се намръщи:

— Ти си принц на елфите, млади ми Еден. Ти си тук заедно с преследвачите елфи, за да върнеш дълга на баща си, който смята, че е длъжник на джуджетата от времето, когато те се биха рамо до рамо с него при Арборлон. Е, добре, такава е волята му. Но ти вдигаш прекалено много цената. Баща ти няма да одобри постъпката ти. Помисли още малко.

— Принцът на елфите се усмихна:

— Няма какво повече да мисля, Брауърк. В случая дългът не е към джуджетата, а към младежа от Вейл и баща му. Преди двадесет години Уил Омсфорд е тръгнал с избраното от елфите момиче да търси талисмана, който щял да унищожи злите духове, които се били освободили от Забраняващото. Той е рискувал живота си заради баща ми и народа ми; Сега аз имам възможност да се отплатя на Уил Омсфорд със същото — да отида със сина му и да помогна да открие това, което търси. Способен съм на това не по-малко от всеки друг присъстващ тук.

Брауърк продължи да се мръщи. Гарет Джакс погледна Форейкър. Джуджето само сви рамене. Майсторът на бойните изкуства извърна поглед към Принца на елфите и се загледа в него, сякаш преценяваше доколко сериозни са намеренията му или просто какви бяха възможностите му да оцелее. После кимна бавно с глава.

— Е, добре — съгласи се Брауърк. — Кой е шестият?

Гарет Джакс се обърна бавно и посочи Слантър:

— Гномът — каза той.

— Какво? — изгледа го смаяно Слантър. — Не си ти този, който ще ме избира!

— Вече го направих — отвърна другият. — Ти си единственият от тук присъстващите, който е бил там, където искаме да отидем. Познаваш пътя, гноме, и ще ни го покажеш.

— Нищо няма да ви показвам! — изрепчи се Слантър, почервенял от гняв. — Това момче, този дявол… той те забърка във всичко това! Само че ти нямаш никаква власт над мен! Всичките ще ви хвърля на вълците, ако се опитате да ме накарате да тръгна насила!

Гарет Джакс се изправи срещу него. Ужасните му сиви очи бяха студени като късчета лед:

— Толкова по-зле за теб, гноме, защото първият, до когото вълците ще се доберат, ще бъдеш ти. Я се поуспокой и помисли малко.

В залата на събранието настъпи гробна тишина. Майсторът на бойните изкуства и гномът се гледаха, без да мигат. В очите на човека в черно имаше смърт. В очите на Слантър — колебание. Гномът обаче не трепна и не извърна поглед. Не мръдваше от мястото си, макар че кипеше от гняв, паднал в собствения си капан. Накрая бавно отмести очи и погледна Джеър. В този момент младежът от Вейл се улови, че изпитва съжаление към гнома.

Слантър кимна едва забележимо:

— Май нямам друг избор — измърмори той. — Ще те заведа.

Гарет Джакс отново се обърна към Брауърк:

— Шест.

Джуджето старейшина се поколеба, после въздъхна примирено:

— Да, шест — обяви той тихо. — Дано да имате късмет.

ГЛАВА 15

Късно следващата сутрин, след като приключи с приготовленията, малката група напусна Кълхейвън и се отправи към мрачните, гори на Анар. Снабдени с оръжия и храна Джеър, Слантър, Гарет Джакс, Елб Форейкър, Еден Елеседил и човекът от границата Хелт се измъкнаха от селото почти незабелязано. Единственият им изпращач беше Брауърк. Личеше си, че проявява разбиране, но беше изпълнен с лоши предчувствия. Той обеща на Джеър, че ще направи всичко възможно родителите му да бъдат предупредени за Призраците Морди преди да се завърнат във Вейл. На останалите стисна здраво ръце и им каза по няколко окуражителни думи. Само Слантър прие намръщено благопожеланията му, което беше напълно разбираемо. Никой друг не ги съпроводи по живо по здраво. И членовете на Съвета на старейшините, и другите лидери, както джуджета, така и чуждоземци, не бяха много сигурни, че това, което предприемаха, е благоразумно. По-скоро бяха склонни да вярват, че ако се разчуеше за начинанието им, опасното пътуване щеше да бъде обречено още от самото начало.

Решението обаче беше взето и групата потегли. Движеха се сами, без никаква охрана, въпреки енергичните настоявания на елфите преследвачи, които бяха придружили Еден Елеседил на изток от родния му Арборлон и се чувстваха отговорни за сигурността на принца. Всъщност бойната им част беше символична. След като Брауърк го помоли за помощ, Андър Елеседил веднага събра набързо малка група и я изпрати. Елфите бяха задължени на джуджетата заради помощта, която те им бяха оказали в борбата срещу злите духове двадесет години по-рано. За мобилизирането на по-голяма част беше необходимо повече време. Еден Елеседил отиде вместо баща си, Никой обаче не допускаше, че той ще участва в битка, освен, ако армиите на гномите не изминеха целия път до Кълхейвън. Предложението на младежа елф да участва в групата, която щеше да прави издирване в сърцето на вражеската страна, дойде съвсем неочаквано. В случая обаче елфите преследвачи бяха безсилни, тъй като принцът беше в правото си да взема сам решения. Единственото, което можеха да направят беше да настояват и те да се присъединят в издирването. Някои от джуджетата и мъжете от границата също бяха изявили желание да ги придружават, но им беше отказано. Решението взе Гарет Джакс и то беше подкрепено от останалите шестима на групата, дори и от Слантър. Колкото по-малка беше групата, толкова по-леко подвижна щеше да бъде и възможностите й да се промъква незабелязано през ужасните гори на Анар щяха да бъдат по-големи. С изключение на Джеър, който нямаше как да не участва в издирването — пък и той постоянно им напомняше, че притежаваната от него магия ще го закриля, — всички останали бяха опитни в оцеляването професионалисти. Дори Еден Елеседил беше обучаван до навлизането му в зряла възраст от членове на Кралските войски за вътрешна отбрана. Всички бяха единодушни — колкото по-малко са, толкова по-добре.

И така, потеглиха само шестима. Тръгнаха пеш, защото друг начин да се премине през горската пустош нямаше. Насочиха се на изток от селото на джуджетата и навлязоха в тъмните гори, като следваха извивките на Сребърната река. Брауърк ги наблюдава, докато се скриха от погледа му, после тръгна обратно към Кълхейвън, за да се залови за работата, която го чакаше там.

Есенният ден беше ясен и спокоен, въздухът хладен и свеж, небето обляно от слънчева светлина. Короните на дърветата трептяха с множество червеникави, златисти и кафеникави оттенъци, а окапалите листа покриваха земята с мек килим, който тихо шумолеше под краката им. Времето течеше бързо. Следобедът преваля почти без да усетят. Вечерта настъпваше в Анар с тъмносиви и виолетови сенки, а слънцето бавно потъваше зад хоризонта.

Шестимата спряха да нощуват до Сребърната река сред малка група от ясенови дървета, заслонени в източния край от голи скали. След вечеря Гарет Джакс събра цялата група.

— Ето, какъв ще ни е маршрутът — каза Елб Форейкър, клекна и разчисти земята от окапалите листа. — Сребърната река минава оттук — продължи той и очерта с пръчка линия, която отбелязваше пътя й. — Намираме се тук. На изток, на около четири дни път, е крепостта на джуджетата в Капаал, която охранява шлюзите и бентовете на Силидълън. На север Сребърната река минава между Хай Бенс и затворите на гномите при Дън Фий Арън. Още по на север са Рейвънсхорн и Греймарк.

Изгледа лицата на мъжете около себе си и продължи:

— Ако успеем да стигнем дотам, ще трябва да следваме течението на реката през целия преход в Греймарк. Ако се наложи да напуснем реката, прекосяването на Анар ще бъде много трудно. — Направи кратка пауза. — Армиите на гномите държат всички местности на север и на изток от Капаал. Там ще трябва да си отваряме очите на четири.

— Някакви въпроси? — Гарет Джакс вдигна очи и ги погледна.

Ироничното изсумтяване на Слантър наруши тишината:

— Представяш нещата в далеч по-добра светлина — изръмжа той.

— Точно затова си с нас — отвърна Майсторът на бойните изкуства. След Капаал ти ще си този, който ще ни води.

Слантър се изплю презрително върху начертаната на земята карта:

— Ако изобщо успеем да стигнем до там.

Мъжете се разпръснаха, за да се приготвят за през нощта. След кратко колебание Джеър тръгна след Слантър. Настигна гнома в отдалечения край на поляната.

— Слантър — извика той.

Гномът хвърли поглед назад и когато го видя, моментално извърна очи. Джеър застана пред него и каза:

— Слушай какво, идеята да дойдеш с нас не беше моя.

Слантър го изгледа сурово:

— Я не ме будалкай. Идеята беше твоя.

Джеър поклати глава:

— Никого не бих насилил да идва, ако той самият не иска, дори и теб. Но се радвам, че си тук. Искам да знаеш това.

— Много утешително, няма що — присмя се гномът. — Гледай да не забравиш да припомниш това на Черните скитници, когато ни натикат в затворите си!

— Слантър, не се дръж така. Не…

Внезапно гномът отмести очи и извика:

— Я ме остави на мира. Не искам да имам вземане-даване с теб. Не искам да имам нищо общо с цялата тази работа. — После неочаквано пак впи очи в него. Погледът му беше студен и суров. — При първа възможност, момче, ще се махна! Запомни това — при първия удобен случай! Е, още ли се радваш, че съм тук?

Обърна се рязко и се отдалечи. Джеър гледаше след него безпомощно, едновременно натъжен и вбесен от начина, по който се бяха развили отношенията помежду им.

— Не ти е чак толкова ядосан, колкото изглежда — избоботи тихо нечий глас. Беше Хелт, човекът от границата, привел към младежа продълговато добродушно лице. — Сърди се повече на себе си.

Джеър го погледна недоверчиво:

— Не изглежда така.

Човекът от границата се доближи до паднал ствол на дърво, седна и протегна дългите си крака:

— Може да не изглежда, но е така. Гномът е следотърсач. Запознах се с него във Варфлийт. Следотърсачите са особена порода, не приличат на останалите. Те са самотници, а Слантър е по-самотен от всички останали. Чувства се като заловен в капан и иска да си излее яда върху някого. Очевидно най-лесно му е да хвърля вината върху теб.

— Аз май наистина имам известна вина — каза младежът от Вейл, загледан след отдалечаващия се гном.

— Не по-голяма от неговата — отвърна другият тихо. — Той сам дойде в Анар, нали така?

Джеър кимна утвърдително и добави:

— Но аз го помолих да дойде.

— Всички ние бяхме помолени да дойдем — припомни му Хелт. — Въпреки това не бяхме длъжни да те придружим. Тръгнахме по собствена воля. И гномът също. Той сам реши да дойде с теб в Кълхейвън. Може да му се е искало да дойде. Нищо чудно и сега да му се иска, само че да не може да си го признае. Възможно е дори тази мисъл да го плаши малко.

Джеър сви вежди.

— Защо трябва да го плаши?

— Ами просто, защото това ще означава, че го е грижа за теб.

— Подобно нещо изобщо не ми е минавало през ума. Мислех си точно обратното — че не го е грижа за никого.

Хелт поклати глава:

— Напротив, мисля си, че не си му безразличен. И това го плаши. Ако искат да оцеляват, следотърсачите не могат да си позволяват да се безпокоят за когото и да било.

Джеър го изгледа изпитателно:

— Много си категоричен по въпроса.

Едрият мъж стана:

— Да, така е. Знаеш ли, навремето и аз бях следотърсач.

Обърна се и се отдалечи в мрака. Джеър го гледаше и се чудеше кое беше накарало човека от границата да се разприказва. Не знаеше причината, но му беше благодарен за това.

Утрото настъпи сиво и неприветливо. Купести тъмни облаци се носеха на изток по небето. От север духаше студен свиреп вятър, брулеше клоните на дърветата в яростни пристъпи, свистеше и вдигаше наоколо валма от листа и пръст. Въздухът беше наситен с мирис на дъжд.

Този ден Джеър Омсфорд прекара в компанията на Еден Елеседил. Принцът на елфите го доближи още с тръгването. През цялото време говори свободно и непринудено. Разказа какво беше чувал от баща си, краля, за семейство Омсфорд. Дългът към Уил Омсфорд е голям, обясняваше му принцът на елфите, докато вървяха в студа с наведени срещу вятъра глави. Ако не бил той, елфският народ е могъл да загуби войната срещу Злите духове. Уил повел избраната от елфите Амбърл в диренето на Огъня на живота, за да може семето на легендарното дърво Елкрис да бъде хвърлено в пламъците и отново върнато на земята и възродено.

Джеър беше слушал историята хиляди пъти, но му беше интересно да я чуе от устата на Еден и изобщо не се отегчи. Младежът от Вейл на свой ред разказа на принца малкото, което знаеше за Западната земя. Каза му колко много се възхищава баща му от Андър Елеседил и каква дълбока симпатия изпитва той самият към елфския народ. Разговорът постепенно ги сближаваше. Може би това се дължеше на общото елфско потекло, а може би на почти нищожната разлика в годините. На моменти Еден Елеседил приличаше на Роун — ту сериозен, ту безгрижен, нетърпелив да сподели чувствата и мислите си, но и способен да изслушва Джеър. Така че между тях бързо се породиха приятелски чувства.

С падането на нощта малката група се приюти под надвиснала скала на планинска верига, която хвърляше сянка над Сребърната река. Вечеряха и наблюдаваха мрачния разпенен бяг на реката между скалистите склонове. Заваля. Небето притъмня и неприветливата нощ прогони деня. Джеър се взираше в тъмнината, а противното зловоние на отровената река го блъскаше в ноздрите. След Кълхейвън видът й беше още по-лош. Водите й ставаха по-черни, а огромните количества умираща риба и сухи клони бяха започнали да я задушават. Дори растителността по бреговете й вехнеше. Изглеждаше мрачна и бездънна. Дъждът, който се изливаше като порой, сякаш беше добре дошъл. Де да можеше да прочисти някак напластената в нея мръсотия.

След време членовете на групата започнаха да заспиват. Както винаги един от тях трябваше да остане на пост. Ред беше на Хелт. Огромният човек от границата стоеше в далечния край на надвисналата скала — едра плътна сянка на бледосивия фон на дъжда. Еден Елеседил каза на Джеър, че Хелт дълго време е бил следотърсач, повече от двадесет години. Никой не споменавал защо се е отказал. Говорело се, че навремето имал семейство, но изглежда никой не знаел какво е станало с него. Благовъзпитан човек, спокоен и вежлив, но същевременно и опасен. Много изкусен боец. Невероятно силен. А как умее да вижда нощно време. Изключително зрение. Вижда в тъмнината така ясно, както посред бял ден. Много истории се разказват за тази негова способност. Никога нищо не го е издебвало в гръб, нито е минавало край него незабелязано.

Джеър се сгуши под одеалата и се опита да се стопли. В центъра на надвисналата скала гореше огън, но той не можеше да проникне през влагата до младежа от Вейл, който мислеше за Хелт. Човекът от границата не беше казал нищо повече след краткия им разговор предишната нощ. Един-два пъти на Джеър му беше хрумнало пак да го заговори и насмалко не го стори. Но нещо отвътре го възпря. Може би причината беше видът на мъжа. Толкова огромен и мрачен беше той. Също като Аланон, но… някак по-различен. Джеър поклати глава. Не можеше да разбере в какво се състоеше разликата.

— Трябва да спиш.

Гласът така сепна Джеър, че той подскочи. Гарет Джакс стоеше до него. Приличаше на мълчалива черна сянка, докато се настаняваше до младежа от Вейл и се загръщаше в плаща си.

— Не ми се спи — измърмори Джеър, като се мъчеше да се съвземе от уплахата.

Майсторът на бойните изкуства кимна, а сивите му очи се взираха в дъжда. Седяха мълчаливо, свити в мрака. Вслушваха се в трополенето на дъжда, в забързания бяг на реката и в тихото прошумоляване на листата и клоните при допира на вятъра. Гарет Джакс се размърда и Джеър усети че мъжът се опитва да привлече погледа му.

— Веднъж ме попита защо съм ти помогнал в Черните дъбове, спомняш ли си? — прошепна Гарет Джакс. — Тогава ти казах, че съм го направил, защото си ме заинтригувал. Не те излъгах. Ти наистина възбуди любопитството ми. Но не беше само това.

Замълча и Джеър го погледна. Стори му се, че студените стоманено сиви очи го гледат втренчено и изпитателно.

— Аз съм най-добрият в това, което правя. — Майсторът на бойните изкуства говореше почти шепнешком. — През целия си живот съм бил най-добрият. И не само това. Всички бяха много по-слаби от мен. Обикалял съм по всичките земи и досега не съм открил някой, който да е достоен да мери силите си с мен. Продължавам да търся…

Джеър го изгледа учуден:

— Защо?

— А какво друго ми остава да правя? — попита другият. — Какъв смисъл има да съм Майстор на бойните изкуства, след като нямам равен на себе си, някой, с когото да премеря уменията си и да докажа, че прякорът ми е даден не току-така? Пробвам силите си откакто се помня. Всеки божи ден. Търся начини да се уверя, че не съм загубил способностите си. Досега не ми се е случвало да се проваля, но продължавам да търся. — Отново се загледа в дъжда. — Когато те видях в Черните дъбове целия овързан и със запушена уста, охраняван от гномски патрул, когато те видях така, разбрах, че у теб има нещо по-особено. Не знаех какво е то, но бях сигурен, че го има. Просто го усетих. Ти си това, което търся.

Джеър поклати изумен глава:

— Не мога да разбера какво имаш предвид.

— Естествено, че не можеш. В началото и аз не разбирах. Само усещах, че кой знае защо, ти си важен за мен. Затова те освободих и тръгнах с теб. По време на пътуването видях нещо повече от това, което ме беше заинтригувало в началото… нещо, което търся цял живот. Нищо определено не ми подсказваше как да се държа с теб. Само усещах какво трябва да правя и го правех. — Изправи се: — И после… — Очите му отново потърсиха очите на Джеър. — Онази сутрин, когато бяхме край Сребърната река, ти се събуди и ми разказа съня си. Е, допускам, че не е сън, но нещо подобно. Диренето, така го наричаш. И аз трябваше да бъда твой закрилник. Едно невъобразимо дирене, дирене в самото леговище на Призраците Морди. Дирене на нещо, за което никой друг освен теб, не знае нищо. И аз съм определен за твой закрилник.

Поклати бавно глава:

— Знаеш ли, онази нощ и аз сънувах. Не ти казах тогава. Присъни ми се нещо, което беше толкова реално, че приличаше повече на видение, отколкото на сън. Стоях с теб като твой закрилник на място, което не можах да позная. Изправен бях пред Същество на огъня, което изгаряше всичко, до което се докоснеше. И някъде дълбоко в съзнанието ми шепнеше някакъв глас. Той каза, че трябва да вляза в схватка с огъня, че това ще бъде борба на живот и смърт и че тя ще бъде най-ужасната битка в живота ми. Гласът ми нашепваше, че цял живот съм се тренирал единствено за тази битка, че всички мои предишни схватки са били подготовка за тази.

Сивите му очи горяха от възбуда:

— Ти ми разказа видението си. Тогава си помислих, че може би Кралят на Сребърната река е причина и за моето. Но независимо чий беше гласът, сигурен бях, че ми казва истината. Убеден бях, че през целия си живот съм търсил точно това — възможност да изпробвам уменията си срещу сила, по-голяма от всички, пред които съм се изправял досега и да видя дали наистина аз съм най-добрият.

Гледаха се мълчаливо в тъмнината. Джеър се уплаши от това, което видя в очите на мъжа — непокорство, непримиримост; И още нещо. Лудост. Безумие, необуздано и твърдо като стомана.

— Искам да разбереш, младежо от Вейл — прошепна Гарет Джакс. — Тръгнах с теб, за да мога да открия това видение. Ще бъда твой закрилник, както обещах. Ще те прекарам невредим през всички опасности, независимо какви ще бъдат те. Ще те защитавам дори ако трябва да умра заради това. Но не забравяй. В крайна сметка аз търся видението. Искам да изпробвам уменията си срещу този сън.

Млъкна и се отдръпна от младежа от Вейл:

— Искам да разбереш това — повтори той тихо.

Пак замълча и зачака. Джеър кимна бавно:

— Мисля, че разбирам.

Гарет Джакс отново се загледа в дъжда и се затвори в себе си. Седеше и наблюдаваше как се излива пороя, сякаш беше абсолютно сам. Не казваше нищо. След известно време стана и се скри в сенките.

Джеър Омсфорд остана дълго след като той си беше отишъл и се чудеше дали в крайна сметка наистина го разбираше.

Следващата сутрин, когато се събудиха, Джеър извади Кристала на виденията, за да види какво беше станало с Брин след последната поява на лика й.

Гората беше забулена в дъжд и сива мъгла, когато членовете на малката група наобиколиха младежа от Вейл, Той протегна Кристала пред себе си, така че всички да могат да го виждат, и запя. Нежни и вълшебни, трелите на песента на желанията се разляха в утринната тишина, извисиха се и политнаха над ръменето на дъжда. Внезапно в Кристала блесна ярка светлина. После се появи образът на Брин. Взорът й беше отправен към тях, а очите й търсеха нещо, което те не можеха да видят. Зад гърба на девойката се извисяваха планини, безжизнени и голи. Силуетът им се открояваше в сивия и мрачен фон на утро, което не се различаваше от утрото на местността, в която шестимата се намираха. Джеър продължаваше да пее и се взираше съсредоточено в облика на сестра си. Ненадейно тя се извърна. Появиха се образите на Роун Лий и Аланон, с обърнати към гъста, непроходима гора изтерзани лица. Джеър престана да пее и видението изчезна. Погледна озадачено останалите:

— Къде са те?

— Намират се в планините, наречени Драконовите зъби — отговори тихо Хелт. — Невъзможно е да греша.

Гарет Джакс кимна и погледна Форейкър:

— А гората?

— Това е Анар. — Джуджето почеса обраслата с брада брадичка. — Тя върви през нея, тя и другите двама, но малко по на север, през Раб.

Майсторът на бойните изкуства хвана Джеър за рамото:

— Струва ми се, че предишния път, когато използва Кристала, планините бяха същите — Драконовите зъби. Какво ли правят там?

Последва мълчание. Гледаха се недоумяващо.

— Паранор — изведнъж възкликна Еден Елеседил.

— Крепостта на друидите — добави Джеър. — Аланон е повел Брин към крепостта на друидите. — Поклати учудено глава. — Но защо?

Никой не отговори на въпроса му. Гарет Джакс стана;

— Никога няма да разберем, ако продължим да стоим тук. Отговорите на тези въпроси се намират на изток.

Всички станаха. Джеър пъхна обратно Кристала в куртката и те подновиха похода си в Анар.

ГЛАВА 16

На четвъртия ден след като тръгнаха от Кълхейвън те стигнаха до Клина.

Беше късен следобед и сивото небе беше прихлупило земята. Поройният дъжд, който беше започнал преди три дни, продължаваше да се излива и горите на Анар бяха мокри и студени. Загубили багрите си, дърветата се извисяваха черни и голи в прииждащата на талази мъгла, която се промъкваше като призрак през сгъстяващия се мрак. Безлюдната зловеща гора тънеше в мълчание.

През целия ден бяха се изкачвали по лек наклон, който ги отведе в огромни скални масиви и верига от хребети. Прииждащата от пороищата Сребърна река се пенеше в мъглата и следваше лъкатушния си път в дълбоко дефиле. То бе оградено от високи планини, затворено от отвесни и голи скали. Скоро Сребърната река се загуби напълно от погледа, потъна в мъглата и настъпващата нощ.

Джуджетата бяха нарекли дефилето Клина.

Шестимата се изкачиха високо на северния му склон. Движеха се с приведени срещу вятъра глави, с плътно увити наметала, които не можеха да ги предпазят от проникващите студ и дъжд. Всичко наоколо тънеше в дълбока тишина. Не чуваха нищо друго освен воя на вятъра, който заглушаваше всичко останало. Обзети бяха от натрапчиво чувство на самота. Вървяха през шубраци и борове, напредваха бавно и упорито. Струваше им се, че с отминаването на следобеда и с бавното настъпване на нощта, хоризонтът все повече ги захлупва. Водеше ги Форейкър. Територията беше негова и той най-добре познаваше всичките й клопки. Следваше го Гарет Джакс, мрачен и безпристрастен като дърветата, които отминаваха. Зад него вървяха Слантър, Джеър и Еден Елеседил. Огромният Хелт беше в края на колоната. Всички мълчаха. Минутите се влачеха бавно.

Изкачили бяха полегат склон и се бяха озовали в горичка от лъщящи смърчове, когато Форейкър внезапно се спря. Той се ослуша и им направи знак да се скрият сред дърветата. Каза нещо, на Гарет Джакс, след което джуджето тръгна нанякъде и изчезна в мъглата и дъжда.

Чакаха завръщането му без да продумат. Форейкър доста се забави. Най-после се появи от посока, напълно противоположна на посоката, в която беше тръгнал. Махна им да го последват и ги поведе навътре в горичката. Клекнаха, наобиколили го в кръг.

— Гноми — каза той тихо. Обилна пот се стичаше от оплешивялата му глава в буйната къдрава брада. — Най-малко стотина. Завардили са моста.

Всички мълчаха потресени. Мостът се намираше по средата на местността, която смятаха за сигурна. Тя се охраняваше от цяла армия от джуджета, настанени в крепостта в Капаал. Какво се беше случило на армията, след като гномите бяха стигнали толкова на запад и толкова близо до Кълхейвън?

— Можем ли да заобиколим? — веднага попита Гарет Джакс.

Форейкър поклати глава:

— Можем. Само че ще загубим три дни. Над Клина може да се мине единствено по моста. Ако не пресечем тук, ще трябва да се върнем обратно долу в планините и да заобиколим на юг през пущинака.

Всички мълчаха, а дъждът плющеше по лицата им.

— Не можем да си позволим да загубим три дни — проговори най-после Майсторът на бойните изкуства. — Няма ли начин да минем край гномите?

Форейкър сви рамене:

— Може би, но ще трябва да изчакаме да се стъмни.

Гарет Джакс кимна с глава:

— Хайде да хвърлим едно око.

Заизкачваха се по скалите, като заобикаляха борове, смърчове и храсталаци, мокри и хлъзгави купчини от камъни, и вървяха през мъглата и сгъстяващия се мрак на нощта. Напредваха бавно и предпазливо като безмълвни привидения, водени от Елб Форейкър.

Внезапно в сивкавия здрач замъждука светлина на огън.

Бледите, самотни отблясъци се къпеха в дъжда и примигваха от скалите пред тях. Шестимата едновременно легнаха и запълзяха бавно към ръба на едно било. Оттам можеха да погледнат от високо към светлината.

Отвесните скални стени на Клина се спускаха право надолу, обвити в мъгла и отмити от дъжда. Над реката се простираше здрав мост на подпори, построен от дървен материал и желязо, с присъщата на джуджетата сръчност и изобретателност, прикрепен здраво към скалата като предпазна мярка срещу унищожителната сила на вятъра. На отсамната страна на моста имаше широка издатина, която водеше към билото. Тя беше покрита с рядка гора, а сега и с огньовете на гномите, които се бяха подслонили под импровизирани навеси и брезентни палатки. Те бяха навсякъде — скупчени на групички край огньовете, в палатките, които се очертаваха на трепкащата светлина, и по цялото протежение на издатината от билото до моста. В най-отдалечения край на дефилето, почти невидими в тъмнината, също имаше гноми. Те наблюдаваха тясна пътека, водеща от ниското възвишение към широк, горист склон, който на около стотина ярда от там се спускаше в пущинака.

От двете страни на моста имаше разположени наблюдателни постове на гноми.

Шестимата, които бяха залегнали на хребета, дълго изучаваха местността под тях. Накрая Гарет Джакс им направи знак да се оттеглят по-надолу между скалите.

После Майсторът на бойните изкуства се обърна към Хелт:

— Ще можем ли да се промъкнем, когато се стъмни?

Едрият мъж погледна преценяващо:

— Най-много до моста, може би.

Гарет Джакс поклати глава:

— Това не е достатъчно. Трябва да се измъкнем зад охраната.

— Един човек би могъл да го направи — отвърна бавно Форейкър. — Ще трябва да пропълзи по моста отдолу, край подпорите. Ако е достатъчно бърз, ще може да се промъкне, да убие пазачите и да задържи достатъчно дълго моста, докато другите го последват.

— Това е лудост! — възкликна внезапно Слантър. — Даже и да успеете някак си, другите веднага ще тръгнат след вас! Как ще се измъкнете от тях?

— Благодарение на гениалността на джуджетата — измърмори тихо Форейкър. — Като строители ние сме най-добрите, гноме. Този мост има съоръжения, които могат да го срутят. Ако се изтеглят болтовете от двата края всичко ще пропадне в дефилето.

— А колко време е необходимо за това?

— Минута-две, не повече. Подозирахме, че гномите ще се опитат да нападнат Капаал във фланг. — Поклати глава. — Страхувам се, че те вече са го направили без някой да ги спре, след като имат смелостта да държат моста толкова открито. А и начинът, по който са разгърнали лагера си подсказва, че не ги е страх, че някой може да ги изненада от другата страна. Пак поклати замислено глава. — Безпокоя се за армията.

Гарет Джакс изтри дъжда от очите си:

— Остави притесненията си за друг път. — Хвърли бърз поглед на другите. — Слушайте внимателно. Когато се стъмни, Хелт ще ни преведе през лагера до моста. Аз ще мина отдолу. Когато очистя часовите, Елб и гномът ще преминат с младежа от Вейл. Хелт, ти и принцът на елфите ще използвате дългите си лъкове, за да задържате гномите от тази страна на моста, докато болтовете бъдат извадени. После ще преминете, когато ви дадем знак, че работата е свършена и ще пуснем моста в дефилето.

Елб Форейкър, Хелт и Еден Елеседил кимнаха, без да кажат нищо.

— Там има повече от сто гнома преследвачи! — посочи гневно Слантър към отсрещната страна на моста. — Ако се случи нещо непредвидено, тогава сме загубени!

Форейкър хвърли на гнома смразяващ поглед:

— Ти най-малко имаш основания да се тревожиш, нали така. Нищо няма да ти пречи да се престориш, че си с тях.

Джеър погледна гнома с крайчеца на окото си, но Слантър се отвърна, обърна се и се отдалечи. Гарет Джакс тръгна след него.

— Нито звук оттук нататък. Помнете какво трябва да направим.

Отново се качиха на хребета, укриха се сред скалите и търпеливо зачака падането на нощта. Мина час, после още един. Майсторът на бойните изкуства продължаваше да ги държи там, където се бяха настанили. Цялото дефиле потъна в тъмнина, а дъждът и мъглата ги обгърнаха като, с плътно покривало. Студът се засилваше и безмилостно ги сковаваше. Долу огньовете на гномите засветиха още по-ярко в нощта.

Най-после Гарет Джакс махна с ръка и групата потегли. Измъкнаха се от скалите безшумно и се заспускаха към лагера на гномите. Вървяха в колона по един. Водеше ги Хелт, който подбираше пътя бавно и внимателно. Доближиха светлините на огньовете и сред воя на вятъра и шума от дъжда започнаха да дочуват гласове — тихи, гърлени, обезпокоителни. Шестте фигури се промъкваха край огньове и палатки, приведени ниско сред сенките на скалите и дърветата. Групата сви вляво от лагера и само способността на Хелт да вижда в нощта им помогна да не загубят посоката.

Минутите течаха, а бавното им пълзене край вражеския лагер нямаше край. Джеър усещаше миризмата на готвено. Чуваше гласовете на гномите, смеха и дърдоренето им и виждаше силуетите на яките тела, когато се появяваха в слабата светлина на огньовете. Упорито се мъчеше дори да не диша. Така му се прииска да се слее с нощта. Изведнъж се сети, че щом иска, той наистина може да се превърне в част от нея. Можеше да използва песента на желанията и да стане невидим.

В този миг му хрумна, че се е сетил за по-добър начин да преведе всички през моста. Но как да им го каже?

Изпълзели бяха до края на тесния проход и се намираха извън укритието на скалите и дърветата. Единствено откритата скала се простираше пред тях. Тръгнаха ниско приведени в тъмнината. Тук нямаше огньове и те се движеха под прикритието на мъглата и дъжда. Пред тях се мержелееше мостът, дървените му греди лъщяха от дъжда. Отгоре долитаха тихи гласове на гноми, разменени кратки реплики между свитите в наметалата пазачи, вперили замечтан поглед към топлината и безгрижието в лагера. Хелт мълчаливо поведе групата под моста, там където подпорите бяха забити в скалата. На ярдове под тях празната паст на Клина се губеше в чудовищна бездна, а вятърът виеше зловещо в бездънния й търбух.

Доближиха се по плътно един до друг и Джеър махна колебливо с ръка на Гарет Джакс. Суровото лице на мъжа се извърна. Младежът от Вейл насочи показалеца си към Майстора на бойните изкуства, после посочи себе си и накрая часовите на моста над тях. Гарет Джакс сви неразбиращо рамене. Джеър посочи устата си, произнесе беззвучно „гном“, и пак насочи пръста си към него, а после към себе си. Искаше да му каже, че с помощта на песента на желанията часовите можеха да ги вземат за гноми и те щяха да преминат моста, без да бъдат спрени. Дали пък да не му го каже шепнешком? А, не, не бива. Майсторът на бойните изкуства изрично ги беше предупредил да не говорят. Вятърът щеше да понесе звука от гласовете им. Прекалено опасно беше. Повтори движенията си. Другите се скупчиха още по-наблизо и се споглеждаха учудени, докато той правеше знаците на Гарет Джакс.

Накрая Майсторът на бойните изкуства като че ли го разбра. Поколеба се за миг, после хвана Джеър за ръката, доближи го до себе си, посочи към другите, после нагоре към моста. Не можеше ли младежът от Вейл да направи и с тях същото? Джеър се замисли. Не се беше сетил за това. Имаше ли достатъчно сила, че да прикрие толкова много хора? Беше тъмно, валеше и всички бяха загърнати в наметала и качулки. Трябваха му само няколко минути. Кимна утвърдително с глава.

Гарет Джакс го притисна силно до себе си, без да откъсва сивите си очи от неговите. После махна на другите да ги последват. Всички разбраха. Младежът от Вейл щеше да използва песента на желанията, за да ги преведе. Не знаеха как щеше да го направи, но вече бяха виждали силата, която той владееше. Освен това, макар и негласно, всички ценяха мнението на Гарет Джакс, с изключение на Слантър, естествено, но дори и той може би щеше да признае качествата му при тези обстоятелства. След като Майсторът на бойните изкуства гласува доверие на Джеър, значи и те можеха да му се доверят.

Станаха, измъкнаха се от укритието и тръгнаха смело по стръмния склон към моста. Тъмните фигури пред тях стояха безгрижно и си бъбреха. Внезапно усетили приближаването им, часовите гноми се обърнаха рязко. Бяха само трима. Джеър вече беше започнал да пее. Гласът му беше дрезгав и гърлен, сливаше се с вятъра в пронизваща песен, която нашепваше за гноми. За миг часовите като че ли се поколебаха, някои от тях извадиха оръжията си и заеха отбранителни пози. Джеър отпусна още повече гласа си, отприщи го и с все сили се стараеше чрез песента на желанията да направи така, че всички от групата да заприличат на Слантър. За миг му мина през ума, че в момента гномът преследвач сигурно го мислеше за луд, но продължи да пее.

Часовите свалиха оръжието си и отстъпиха встрани. Смяна на охраната? Подкрепления за онези в другия край на прохода? Джеър и спътниците му ги оставиха да си блъскат главите с въпроси и преминаха между тях приведени, загърнати в наметалата си. Стъпиха на моста. Обутите им в ботуши крака затрополиха тихо по дебелите дървени греди. Джеър продължаваше да пее, прикрил всички под маската на гноми.

Изведнъж гласът му секна, изцеден от огромното усилие. Те обаче бяха вече преминали през охраната, обгърнати от мъглата и дъжда, невидими за очите, които биха се опитали да ги проследят. Стигнаха до средата на моста. Силният вятър се вихреше яростно край тях. Гарет Джакс направи знак на Хелт и Еден Елеседил да се върнат. Джеър хвърли бегъл поглед на Слантър. Гномът го зяпаше с широко отворена уста. После Гарет Джакс махна на двамата да го последват и отново потегли напред с Елб Форейкър от едната му страна.

Изникнаха от дъжда и мъглата като забулени призраци пред очите на гномите, които охраняваха отсрещната страна на моста. В гърлото на Джеър беше заседнала буца. Този път нямаше да има песен на желанията, която да ги прекара невредими през тях. Твърде много бяха. Когато ги доближиха, множество лица се обърнаха. Няколко секунди часовите ги гледаха, изненадани от появата им, но сигурни, че те са гноми, дошли от разположения на отсрещната страна лагер. Нямаше кой друг да бъде. После, преди изненадата да се превърне в паника, и преди часовите да си дадат реална преценка за ръста и вида им, Гарет Джакс и Форейкър се нахвърлиха върху тях. В нощта проблеснаха къси мечове и дълги ножове. Пет-шестима гноми лежаха мъртви преди останалите да се усетят какво става.

Нападателите им се врязаха сред тях и гномите нададоха викове на тревога към часовите на отсрещната страна на моста.

След миг другите им отговориха. Джеър и Слантър се притиснаха до земята в края на моста, наблюдаваха вихрещата се в тъмнината пред тях битка и чуваха нечовешките крясъци около себе си. Острото свистене на ясеновите лъкове на елфа и Хелт се извисяваше над шума на вятъра и дъжда и стрелите им покосяваха все повече и повече гноми преследвачи.

После от тъмнината пред тях изскочи един гном, окървавен и раздърпан, с обезумял поглед. Той се втурна към моста. Носеше брадва с две остриета. Видя Слантър и се спря объркан. После забеляза Джеър и скочи напред. Младежът от Вейл отстъпи и напразно се опитваше да се предпази. Толкова се беше уплашил от появата на гнома, че дори не се сещаше за дългия си нож, който висеше на колана му. Гномът изрева, замахна с оръжието, а Джеър вдигна ръце да се предпази.

— Не пипай момчето, ти… — изкрещя Слантър.

Гномът нададе гневен вик и отново замахна с брадвата. Сабята на Слантър се стовари върху нападателя и той се свлече на колене, издъхващ. Слантър отстъпи. На грубото му лице беше изписана погнуса. Хвана Джеър за ръката, вдигна го на крака и го изтегли от моста.

Изведнъж се появи Елб Форейкър. Без да каже дума, той се спусна под моста, където бяха скрити придържащите болтове. Започна припряно да се мъчи да ги освободи.

От средата на моста отново се разнесоха викове. Върху дървените греди се чуха стъпки на тичащи крака и от гъстата мъгла изскочиха Хелт и Еден Елеседил. Все още на моста, те се обърнаха и изстреляните от големите им ясенови лъкове стрели затрептяха във въздуха. От гърлата на гномите зад тях се изтръгнаха викове на болка. Отново се чу свистене на стрели и после пак, викове. Шумът от тичащи крака потъна в нощта.

— Побързайте с тези болтове — изрева Хелт.

Гарет Джакс отново се появи и слезе при Форейкър под моста. Двамата освободиха останалите болтове, с изключение на два. Тропотът на ботуши пак проехтя.

— Хелт! — извика Майсторът на бойните изкуства, който се беше изкатерил на ръба. Форейкър беше на крачка зад него.

— Махнете се от моста!

Човекът от границата и принцът на елфите изникнаха от тъмнината. Тичаха с ниско приведени срещу вятъра глави, следвани от летящи копия и стрели. Еден, който беше по-лек и по-бърз, пръв излезе от моста, като прелетя със скок край приклекналите Джеър и Слантър.

— Хайде! — викна Форейкър на Гарет Джакс. Те стояха един срещу друг и притискаха поставените в скоби разхлабени пръти към последните скрити болтове. Дръпнаха ги едновременно. В този момент Хелт скочи от моста.

Дървените греди шумно се изтръгнаха от болтовете и мостът започна да пропада в тъмнината. Гномите, които все още бяха върху него, се разкрещяха неистово, но вече нямаше спасение за тях. Мостът полетя надолу в мъглата и дъжда, удряше се с трясък в скалите и накрая изчезна в дефилето.

Между скалите по северните склонове на Клина шест тъмни фигури потънаха бързо в тъмнината.

ГЛАВА 17

Някъде призори дъждът спря, докато членовете на малката група от Кълхейвън спяха в малка пещера на около десетина мили източно от Клина. Никой не знаеше кога точно, дори и Еден Елеседил, който последен трябваше да стои на пост. Изтощен от мъчителната битка и той, като другите, заспа.

С идването на новия ден настъпи промяна във времето. На север, почти невидима в синкавата мараня на хоризонта, се простираше огромната планинска верига, която наричаха Рейвънсхорн. Под гигантските й върхове духаше студен вятър, който напомняше, че есента си отива и настъпва зимата. Бръснещ и упорит, той помиташе на юг облаците, дъжда и мъглата, които бяха забулили Сребърната река, и небето отново ставаше безбрежно синьо. Нямаше ги вече влагата и угнетеността. Подгизналата почва отново изсъхна, дъждовната вода се изпари и цялата земя пак изсветля — обляна от златисти слънчеви лъчи, с изумително чисти контури, сякаш гланцирана.

Групата продължаваше пътя си на изток. Всички бяха плътно загърнати във все още прогизналите от дъжда вълнени наметала, за да се предпазят от лютия студ на вятъра. От двете страни на Сребърната река се извисяваха планински вериги и тревисти стръмни склонове. От мястото, където се движеха, виждаха Анар като на длан. През целия ден скупчените върхове на Капаал се мержелееха на североизток от тях, стърчаха над дърветата като огромни, насочени към небета остриета, сякаш всеки момент щяха да го пронижат. Малко по на изток, там, откъдето беше изгряло слънцето, върховете се приближаваха все повече с всеки изминал час. По пладне групата стигна до ниските им склонове и започна да ги изкачва.

Не бяха вървели дълго, когато Еден Елеседил им направи знак да спрат:

— Слушайте — прозвуча тревожно гласът му. — Чувате ли го?

Стояха мълчаливо на открития склон, обърнали глави към върховете, накъдето беше посочил елфът. Вятърът виеше свирепо и се носеше яростно от скалите. Чуваше се единствено злокобният му вой.

— Нищо не чувам — промърмори тихо Форейкър, но никой не помръдна. Слухът на елфа беше много по-остър от техния.

После вятърът като че ли промени посоката си и замря. Някъде от далечината се разнесе равномерен тътен. Чуваше се слабо и приглушено и се губеше в множеството чупки и завои на дефилето.

Обраслото с черна брада лице на Форейкър се намръщи:

— Барабани на гноми!

Продължиха напред, вече по-предпазливо, а очите им шареха по отвесните скали и склонове пред тях. Барабаненето се чуваше все по-силно и по-остро, смесваше се с връхлитащия вятър, и трополеше злокобно във въздуха.

После, с напредването на следобеда, когато сенките на върховете се протегнаха далеч надолу, където шестимата вървяха, нов звук достигна до ушите им. Странен, угнетителен вой. В началото им се стори, че беше самия вятър, но после звукът стана отчетливо висок и пронизителен. Надигаше се от далечните възвишения, понасяше се надолу по планинските склонове и сякаш ги помиташе вкупом. Те се изгледаха озадачени и накрая Гарет Джакс каза изненадан:

— Води се битка.

Форейкър кимна и отново тръгна напред:

— Нападнали са Капаал.

Заизкачваха се по планината. Напредваха все по трудно, проправяйки си път през мъчно проходимата плетеница от безразборно разхвърляни камъни, скални процепи и стръмни склонове. Слънцето се скри и се здрачи. Сенките се удължиха върху южната открита местност. Вятърът спря и студът поомекна. Земята потъна в тишина, оголените й кътчета кънтяха от вибриращото пронизително ехо на барабаните и крясъците на сражението. Някъде, далеч от мястото, където се движеха, през процепите на голите върхове се виждаха лешояди, които бавно кръжаха и чакаха плячката.

Накрая групата се изкачи на билото и навлезе в дълбоко тъмно ждрело, което ги поведе между скалите в нощта. Отвесните стени ги ограждаха от всички страни и те напрегнато се взираха в полумрака, като се мъчеха да открият някакви признаци на движение. Но пътят пред тях беше открит и като че ли целият живот сред тези скали беше въвлечен в битката, която се водеше пред тях.

Минути по-късно излязоха от ждрелото и спряха. Скалата се спускаше отвесно надолу и те видяха всичко, което се простираше напред.

— По дяволите! — прошепна гневно Форейкър.

Отвъд един проход, високо сред върховете, между които течеше Сребърната река, се намираха шлюзите и бентовете на Капаал. Огромни и изумително бели сред черните, скали, те се извисяваха горе в планината и събираха водите на Силидълън като в шепи на някой гигант. На върха на широкото разлято било, простряна на три нива, се намираше крепостта, която служеше като щит — извисила се маса от кули, стени и укрепления. По-голямата част на цитаделата беше издигната в северния край на този комплекс, с изглед към леко наклонена равнина, ширнала се на завет под върховете отвъд. На отсамния й края, където върховете се спускаха към бреговете на водохранилището, се издигаше малка наблюдателна кула. Към нея водеха само няколко тесни пътеки.

Битката се водеше точно там. Армията на гномите се беше разпростряла по широкото пространство на далечния край и по склоновете отвъд, както и по протежението на пътеките и скалните склонове, които се спускаха надолу. Многочислена и мощна, тя се бе надигнала срещу назъбените каменни стени на Капаал като черна вълна от бронирани тела и размахани оръжия. Мъчеше се да направи пробив в укрепленията, които отбраняваха крепостта. Катапулти мятаха огромни камъни в гаснещата светлина и размазваха с невероятна сила бронята и плътта на защитниците джуджета. Виковете и стенанията се извисяваха над металния звън на желязо и мъртви тела се стелеха надлъж и нашир. И джуджетата, и гномите — в далечината мънички същества без лица — се биеха пред укрепленията и бяха помитани от касапницата на сражението.

— Ето какво са направили гномите с Капаал! — извика Форейкър. — Обсадили са я! Това обяснява защо толкова безстрашно се бяха разположили в Клина!

Джеър мина напред, за да може да види по-добре какво става:

— Джуджетата в капан ли са попаднали? — попита той тревожно. — Не могат ли да се измъкнат?

— О, те много лесно биха могли да се спасят, но няма да го направят. — Елб Форейкър погледна мрачно младежа от Вейл. — Под земята има тунели, които водят и към двете страни на планината, тайни проходи, предвидени за бягство, в случай, че крепостта падне. Ни нито една армия не може да пробие през стените на Капаал, затова джуджетата ще останат в крепостта и ще я защитават.

— Но защо?

— Шлюзите и бентовете — посочи Форейкър с ръка към тях. — Виждаш ли водите на Силидълън? Те са почернели от отровата на Призраците Морди. Отровени са. Бентовете не позволят на водата да продължи по земите на запад. Шлюзите контролират течението й. Ако крепостта бъде изоставена, бентовете ще попаднат в ръцете на врага. Гномите ще отворят шлюзите и ще изпразнят цялото езеро Силидълън. Водите ще потекат по земите на запад и ще отровят цялата земя, през която минават, ще убият живота по нея. А те са способни да направят това. Призраците Морди ще се погрижат злото да бъде сторено. Дори и Кълхейвън ще загине. — Поклати мрачно глава. — Джуджетата никога няма да допуснат подобно нещо.

Джеър погледна отново разразяващата се долу битка, ужасен от жестокостта й. Крепостта беше обсадена от толкова много гноми. Възможно ли беше джуджетата да ги възпрат?

— Как ще се промъкнем през цялата тази бъркотия? — попита Гарет Джакс, който изучаваше склона.

Джуджето беше потънало в мисли:

— Когато се стъмни, ще тръгнете на изток по възвишенията. Така ще останете над лагера на гномите. Ще минете край Силидълън, ще слезете до реката и ще я прекосите. После тръгнете на север. Там ще бъдете в безопасност. Замълча и протегна ръка. — Късмет, Гарет.

Майсторът на бойните изкуства се наежи:

— Късмет ли? Надявам се, че не мислиш да оставаш.

Другият сви рамене:

— Какво има да му мисля. Всичко е решено.

Гарет Джакс го изгледа изумен:

— Тук с нищо не можеш да помогнеш, Елб.

Форейкър поклати бавно глава:

— Някой трябва да предупреди гарнизона, че мостът при Клина е съборен. В противен случай, ако се случи най-лошото и Капаал падне, те ще се опитат да се измъкнат през планините и там ще попаднат в капан. — Сви рамене. — Освен това Хелт може да ви води в тъмнината по-добре от мен. И без това не познавам местността след Капаал. Оттам нататък ще трябва да ви води гномът.

— Слушай, ние се споразумяхме, нали така. Всичките шестима. — Тонът на Майстора на бойните изкуства беше станал недружелюбен. — Имаме нужда от теб.

Джуджето стисна зъби и отвърна хладно:

— Те също имат нужда от мен.

— Остави го да върви — измърмори тихо Елб. — Той има право на избор.

— Изборът беше направен в Кълхейвън — стрелна го Гарет Джакс с леден поглед.

Джеър изтръпна. Искаше да каже нещо — нещо каквото и да било — само и само да намали напрежението между джуджето и Майсторът на бойните изкуства. За съжаление нищо не можеше да измисли. Хвърли поглед на Слантър, за да види какво мислеше той, то гномът седеше абсолютно безучастен към всички.

— Имам идея — каза изведнъж Еден Елеседил. Всички погледи се втренчиха в него. — Може и да не се получи, но си заслужава да опитаме. — Наведе се напред. — Ако успея да се доближа достатъчно до крепостта, бих могъл да прикрепя съобщение към една стрела и да я изпратя вътре. Така ще предупредим защитниците какво е станало с Клина.

Гарет Джакс се извърна към Форейкър:

— Какво мислиш за това?

Джуджето се намръщи:

— Опасно е. Ще трябва да се доближиш много повече, отколкото би ти се искало. Много повече.

— Тогава ще отида аз — заяви Хелт.

— Идеята беше моя — настоя Еден Елеседил. — Аз ще отида.

Гарет Джакс вдигна ръце:

— Ако решим, че някой все пак ще отиде, тогава ще отидем всички. Ако се разделим в тази планина, после няма да можем да се намерим. — Погледна въпросително Джеър — Съгласен ли си?

Джеър моментално кимна:

— Да.

— А ти, Елб? — Майсторът на бойните изкуства отново погледна джуджето.

Елб Форейкър кимна бавно с глава:

— Да.

— И ако успеем да изпратим съобщението в гарнизона?

Другият пак кимна:

— Ще трябва да тръгнем на север.

Гарет Джакс огледа за последен път мястото на полесражението, после махна на другите да го последват и се запъти обратно към скалите:

— Ще изчакаме падането на нощта — викна им той през рамо.

Джеър тръгна след него и видя Слантър до себе си.

— Направи ми впечатление, че той изобщо не попита дали аз съм съгласен — изсумтя гномът и го задмина.

Малката група се спусна към купчина камъни, скри се в сенките им и зачака да се стъмни. Шестимата вечеряха студена храна, загърнаха се в наметалата и потънаха в мълчание. След известно време Форейкър и Гарет Джакс излязоха от прикритието и изчезнаха надолу по склона, за да разгледат по-отблизо прохода на изток. Еден Елеседил застана на пост, а Хелт се просна на каменистата земя и почти мигновено заспа. Джеър поседя няколко минути сам, после стана и отиде при Слантър, който беше зареял поглед в тъмнината.

— Оценявам това, което направи за мен в Клина — каза той тихо.

— Просто забрави — отвърна Слантър, без да се обръща.

— Не мога. Вече трети път ми спасяваш живота.

— За трети път ли, казваш? — захихика той.

— Да. За трети.

— Кой знае, следващия път може да ме няма, момче. Какво ще правиш тогава?

Джеър сви рамене:

— Не знам.

Настъпи неловко мълчание. Слантър продължи да не обръща внимание на младежа от Вейл. Джеър помисли да се отдалечи, но инатът му надделя и той си наложи да остане. Седна бавно до гнома.

— Редно беше да те попита — каза той тихо.

— Кой? Какво да ме попита?

— Гарет Джакс. Трябваше да те попита дали искаш да дойдеш с нас в крепостта.

Този път Слантър се обърна:

— Досега не ме е питал за нищо. Защо пък този път трябваше да ме пита?

— Може би, ако ти…

— Може би, ако разперех крила щях да успея да прелетя! — Лицето на гнома почервеня от гняв. — Теб пък какво те засяга това?

— Засяга ме.

— Какво по-точно? Че съм тук ли? Ама на теб наистина ли ти пука? Я ми кажи, момче, какво по дяволите търся тук?

Притеснен Джеър извърна поглед, но Слантър го сграбчи за ръката и грубо го обърна към себе си:

— Я ме погледни в очите! Какво търся аз тук? Какво общо има цялата тази история с мен? Там е работата, че нищо. Абсолютно нищо! Единствената причина е, че проявих невероятна глупост и се съгласих да ви отведа до Кълхейвън. Това е истината! Помогни ни да се промъкнем край Черните скитници, помолихте ме вие! Помогни ни да стигнем до Източната земя! Можеш да го направиш, защото си следотърсач! Ха-ха!

Протегна грубото си жълто лице към младежа от Вейл и продължи:

— И този глупав сън! Само някакъв си сън, момче, това е било, ясно ли ти е? Няма никакъв Крал на Сребърната река и цялото това пътуване на изток е само губене на време! Да, ама аз съм тук, нали? А не искам да съм тук. Нямам абсолютно никаква причина да съм тук, но така или иначе съм тук! — Поклати горко глава. — И то само заради теб!

Джеър се освободи от ръката му. Сега и той се беше разгневил:

— Може и така да е. Може би вината за това, че си тук, да е моя. Но сънят беше реален, Слантър. И грешиш, като твърдиш, че нямаш нищо общо е цялата тази работа. Непрекъснато ме наричаш „момче“, но ти си този, който се държи като невръстно момче!

— Аха, значи ти си „вълче“, така ли? — изгледа го свирепо Слантър.

— Наричай ме както си искаш, твоя си работа — почервеня Джеър. — Но няма да е зле най-после да се позамислиш и ти кой си в крайна сметка.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами искам да ти кажа, че трябва да престанеш да си повтаряш, че това, което се случва на другите, не те засяга, защото не е така. Засяга те, Слантър, и още как!

— За теб аз май съм едно нищо, а? — каза най-после Слантър.

Джеър въздъхна уморено:

— Там е работата, че грешиш. Прекалено много те ценя.

Гномът го изучава няколко минути и извърна очи:

— И аз те харесвам. И преди съм ти го казвал — дързък си. И аз бях като теб в най-добрите си години. — Засмя се тихо и пак го погледна. — А сега ме чуй добре, защото няма повече да го повтарям. Нямам нищо общо с тази работа. Това не е моя борба. И независимо дали те харесвам или не, ще се махна при първия удобен случай.

Джеър се поколеба дали да продължи, после стана неохотно и се отдалечи. Когато мина край Хелт го чу да промърморва:

— Казах ти, че не си му безразличен.

Джеър Омсфорд го погледна изненадан, после се усмихна и му отвърна шепнешком, без да спре:

— Знам.

Наближаваше полунощ, когато Гарет Джакс изведе групата от укритието на купчината камъни и ги поведе по склона.

Долу стотици огньове на гномите, разпръснати по скалите от двете страни на обсадените шлюзи и бентове, ограждаха в кръг крепостта Капаал. Шестимата заслизаха, водени от Елб Форейкър. Продължиха надолу по склона, после тръгнаха по тясна пътека, която минаваше през няколко дефилета и скалисти издатини. Те предпазливо вървяха напред, мълчаливи сенки в нощта.

Мина повече от час преди да стигнат до периметъра на огньовете в близката част на лагера. Тук гномите бяха по-малко на брой. Повечето се бяха разположили в края на назъбените стени на крепостта на джуджетата. Огньовете по водещите към нея пътеки бяха малко и разпръснати. Отвъд обсадните линии на южните склонове се извисяваше група от върхове. Приличаха на бинтовани в основата, протегнати към небето разкривени и изпотрошени пръсти. Шестимата знаеха, че зад тези върхове има разпръснати ниски възвишения, които граничеха с южните брегове на Силидълън, а зад тях беше простиращото се на изток укритие на горите. Щом стигнеха там, те щяха да могат да се слеят с тъмнината и да се промъкнат на север без опасност да бъдат забелязани.

Преди това обаче трябваше да си проправят незабелязано път много близо до укрепленията на Капаал, за да може Хелт да използва ясеновия си лък и да изпрати съобщението на Форейкър до джуджетата защитници на крепостта. Решили бяха човекът от границата да стреля, независимо, че идеята беше на Еден Елеседил, защото Хелт беше много по-силен от елфа. Лъкът му беше голям, така че той нямаше да има нужда да се доближава на повече от около двеста ярда от стените на крепостта, за да изпълни задачата.

Шестимата слизаха бавно от планинските възвишения, като минаваха през линиите на гномската охрана. Гномите се бяха разположили на по-широките пътеки, които тръгваха от ограждащия стените на крепостта главен лагер. Не обръщаха внимание на по-малките пътеки и участъци, които навлизаха между скалите. Форейкър поведе малката група точно оттам. Спускаха се предпазливо, защото почвата беше несигурна, а прикритието слабо. Увили бяха ботушите си с парчета от мека кожа й бяха намазали лицата си с въглен. Не говореха. Ръцете и краката им подбираха внимателно пътя, внимаваха да не се подхлъзнат по податливата скала и да не издават нито звук, за да не привлекат вниманието.

На двеста ярда от стените на крепостта те продължаваха да са зад предните обсадни линии на армията на гномите. Навсякъде около тях горяха огньове. Те се прикриха безшумно в ниските храсталаци и зачакаха Хелт. Огромният човек от границата свали стрелата със съобщението, нагласи я на лъка и изчезна в нощта. На около пет-шест ярда от тях, на края на храсталака, той застана на едно коляно, опъна лъка, прицели се и дръпна тетивата.

Остър звук разсече тишината в укритието на малката група, но той потъна в обичайната глъчка на гномския лагер. Въпреки това шестимата мъже останаха дълго притиснати към земята. Чакаха и се ослушваха да разберат, дали не бяха разкрити. Не се случи нищо. Хелт се върна и кимна леко на Форейкър. Съобщението беше стигнало целта си.

Малката група отново запълзя в нощта, между огньовете и линиите на гномите, този път на изток към блещукащите в меката светлина на луната води на Силидълън. Далеч зад езерото, където бентът се съединяваше с обширните северни склонове на планината, огньовете на гномите горяха ярко край обкръжените шлюзи и бентове и по крайбрежието на Силидълън. Джеър погледна множеството огньове и кръвта му се смрази от ужас. Колко ли хиляди гноми бяха докарани за обсадата на крепостта, чудеше се той мрачно. Невероятно много, както се вижда. Ужасно много. Огньовете хвърляха върху езерото червеникави отблясъци, които танцуваха върху огледалната повърхност като капки кръв.

Времето течеше. Далеч на север заблещукаха звезди, разпръснати и някак самотни в необятността на нощта. Групата отново се изкачи над огньовете на южния склон и тръгна на юг от мястото на обсадата на гномите. Изкачиха се високо по скалата и почти бяха стигнали там, откъдето щяха да могат да видят низините край южния бряг на Силидълън, там, откъдето щяха да започнат спускането в горите под тях. Джеър усети силно облекчение. Чувстваше се ужасно уязвим и изложен върху тези открити склонове на скалите. Толкова по-добре щяха да се чувстват, когато стигнеха отново укритието на гората.

После свиха зад ръба на скалата, спуснаха се през купчина от огромни камъни и внезапно спряха разтревожени.

Склонът пред тях се разширяваше и спускаше към бреговете на Силидълън по проход, който лъкатушеше между камъни и скали. По цялата му дължина и ширина светеха огньове. Джеър се вцепени от страх. Пътят пред тях беше блокиран от друга армия на гноми.

Гарет Джакс даде знак с очи на Форейкър и джуджето изчезна в мрака. Останалите петима се свиха в прикритието на камъните и зачакаха.

Времето се влачеше бавно и мъчително. Форейкър се появи чак след половин час. Изникна от тъмнината също толкова безшумно, както беше и изчезнал. Всички го наобиколиха тревожно.

— Разположили са се по цялата скала! — прошепна той. — Невъзможно е да минем!

В следващия миг чуха шум от ботуши и гласове по пътеката зад тях.

ГЛАВА 18

Замръзнаха на място онемели, втренчили ужасени погледи в тъмнината зад тях. Приближаващите гласове, дрезгави и груби, се смесиха с ненадеен смях и сред скалите запримигваха светлини на факли.

— Скрийте се! — прошепна Гарет Джакс и повлече Джеър със себе си към сенките.

Всички моментално се втурнаха, светкавично и безшумно, към укритието на скалите. Блъснат грубо от Майстора на бойните изкуства на земята, Джеър надигна глава и се взря в тъмнината. Светлината на факлите осветяваше силуетите на купчините камъни, а гласовете се чуваха все по-отчетливо. Гноми. Най-малко половин дузина. Обутите им в ботуши крака стържеха по каменистата пътека. Джеър се прилепи плътно към земята и спря дъха си.

Взвод от гноми преследвачи вървеше между купчините камъни. Точно осем бяха. Държаха факлите пред себе си, за да осветяват пътя. Смееха се и се шегуваха на неприятния си, грубоват език и наближаваха скритите членове на групата от Кълхейвън, без все още да ги виждат. После светлината на факлите заля малкото открито пространство и прогони сенките и тъмнината. Даже и най-затулените части на укритието им беше осветено. Джеър се смрази. Притиснатата към скалите тъмна фигура на Хелт се виждаше дори от мястото, където лежеше младежът от Вейл. Нямаше начин да не бъдат забелязани.

Гномите обаче не намалиха ход и притиснатите до земята хора около тях видяха как взводът продължи пътя си. Онези, които вървяха най-отпред, вече бяха отминали предната редица от камъни с очи, вперени в светлините на лагера под тях. Джеър плахо пое дъх. Може би…

Тогава един от гномите внезапно забави крачка и се обърна към скалите. Възкликна силно и мигновено посегна към меча си. Останалите от взвода се извърнаха рязко. Смехът им беше секнал.

Гарет Джакс вече беше на крака. Изскочи от сенките на укритието с ками в двете си ръце. Нахвърли се върху двамата най-близо до него и ги уби с един удар. Другите вдигнаха отбранително оръжията си, все още зашеметени от ненадейната атака. Хелт и Форейкър вече се бяха появили и още трима паднаха беззвучно на земята. Останалите в долната част на пътеката гноми крещяха като обезумели. Чу се шум от тетива и още двама бяха убити. Последният гном си плю на петите и за секунди изчезна от погледа.

Шестимата се стрелнаха към края на групата камъни. Отдолу вече се носеха викове на тревога.

— Е този път наистина загазихме — изръмжа свирепо Слантър. — След малко няма да има гном и от двете страни на тези скали, който да не търчи по петите ни.

Гарет Джакс бавно прибра камите под наметалото си и попита джуджето:

— Накъде да бягаме?

След кратко колебание Форейкър отвърна:

— Обратно по пътя, по който дойдохме. Височините, ако успеем да стигнем до тях навреме. Ако ли не, ще намерим някой от тунелите, които водят в Капаал…

— Хайде, води ни — махна с ръка Гарет Джакс. — И помнете — движим се вкупом. Ако ни разделят, гледайте да не оставате сами. Хайде, бързо!

Втурнаха се обратно по тясната пътека в тъмнината. Зад тях виковете и крясъците на гномската стража огласяха целия склон. Без да обръщат внимание на врявата, шестимата от групата отново заобиколиха върха и светлините на лагера се загубиха в мрака.

Пред тях отново затрептяха огньовете на обсадата. По-надолу по пътеката, която следваха, основната част на армията от гноми още не беше разбрала какво се беше случило. В тъмнината се поклащаха факлите на часовите, които се отдалечаваха от огньовете и плъзваха по скалите. Преследвачите обаче все още бяха далеч под шестимата. Форейкър бързо ги прекара по затъмнената издатина, надолу по склонове, падини и ровини. Ако са достатъчно бързи, те можеха да се спасят по обратния път, през върховете на Капаал. Ако обаче закъснееха, тогава преследвачите щяха да плъпнат нагоре по скалите и те щяха да бъдат заклещени в капан между двете армии.

Някъде пред тях долетяха викове на тревога и се загубиха в мрака на скалите. Форейкър изруга под носа си, но не намали скоростта. Джеър се препъна и се просна по цялата си дължина върху скалата с разперени ръце и крака. Форейкър, който беше зад него, го вдигна и го задърпа грубо напред.

После изскочиха от укритието на ждрелото и се озоваха на широка пътека върху билото точно на пътя на цялата гномска стража. Гномите ги приближаваха от всички страни. Извадените им мечове и дълги ножове проблясваха в светлината на огньовете. Гарет Джакс се вклини сред тях, като разчистваше пътя за останалите. Навсякъде около Майстора на бойните изкуства падаха мъртви тела и за миг цялата стража се отдръпна ужасена от настървението на обезумелия нападател. Малката група отчаяно се мъчеше да си пробие път, водена от Елб Форейкър и Еден Елеседил. Гномите обаче бяха прекалено много. Те свиха редиците си, блокираха пътеката пред тях с телата си и контраатакуваха. Понесоха се като огромна приливна вълна надолу по скалата като крещяха яростно. Форейкър и Еден Елеседил изчезнаха от погледа. За миг Хелт се изправи срещу нападателите и с огромното си тяло отмяташе гномите, които се опитваха да го съборят на земята. Но дори и човекът от границата не беше в състояние да се противопостави на толкова многочислен враг. Гномите надделяха само благодарение на численото си превъзходство, изтласкаха го от издатината и той се изтърколи надолу по склона.

Джеър отстъпи ужасен. Останал беше сам. Дори Слантър беше изчезнал. В този миг обаче Гарет Джакс отново се появи. Промъкваше се като черна сянка край гномите преследвачи, които се мъчеха да го спрат. След миг се озова до младежа от Вейл и го подкара пред себе си обратно в дефилето.

Двамата бързо се връщаха по стъпките си в тъмнината. Виковете на гномите ги следваха неотклонно, а проблясващите светлини на факлите тичаха след сенките им. В края на дефилето Майсторът на бойните изкуства хвърли бърз поглед към отвесната скала, после затегли Джеър след себе си, като си проправяше път през обрасъл с храсталаци склон, който се спускаше към блещукащите долу множество огньове. Джеър беше толкова потресен от онова, което се беше случило на останалите от групата, че дори не се замисли защо Гарет Джакс беше тръгнал в тази посока. Слантър, Форейкър, Хелт и Еден Елеседил — всички те бяха изчезнали само за един миг. Просто не можеше да повярва.

По средата на склона имаше тясна пътека, по която трудно можеше да мине дори и един човек. На нея нямаше никой — поне засега. Майсторът на бойните изкуства клекна сред един храст и трескаво се заоглежда наоколо. Джеър също се взираше, но не виждаше начин за спасение. От всички страни бяха заобиколени от гноми. Факли проблясваха по пътеките над тях, както и по по-широките издатини и пътеките под тях. По гърба на младежа от Вейл се стичаше пот и собственото му дишане отекваше в ушите му.

— Ние какво…? — понечи да попита той, но ръката на Майстора на бойните изкуства мигновено запуши устата му.

После отново станаха и приведени сред скалите, продължиха на изток по тясната пътека. Над тях се издигаше тъмна стена от скали и назъбени издатини се протягаха зловещо в слабата светлина на небето. Продължаваха да тичат, а пътеката ставаше все по-трудно проходима. Джеър събра кураж и хвърли бърз поглед назад. Редица от светещи факли се виеше като змия от обсадния лагер нагоре по склона и стигаше до мястото, където малко преди това бяха клекнали сред храстите. Минути по-късно факлите бяха вече на пътеката.

Майсторът на бойните изкуства се свлече по безразборно разхвърляните камъни. Джеър вървеше на една крачка след него и полагаше неимоверни усилия да не изостава. Скалата край тях стърчеше високо в нощното небе, а склонът започваше остро да се спуска надолу. Джеър усети, че му прималява. Това беше краят. Нямаше да могат да се измъкнат.

Гарет Джакс обаче вървеше напред. Факлите продължаваха да ги следват и виковете на гномите огласяха всичко наоколо.

Накрая Майсторът на бойните изкуства спря. На няколко ярда от тях пътеката свършваше с отвесна скала. Ниско долу водите на Силидълън отразяваха светлините на огньовете. Джеър бързо вдигна очи. Над тях скалите също се извисяваха под остър ъгъл. Нямаше къде да отидат, освен да тръгнат обратно. Попаднали бяха в капан.

Гарет Джакс постави ръка на рамото му и го поведе към самия край на пътеката. После се обърна към него;

— Трябва да скочим — каза той тихо, все още стиснал рамото на младежа от Вейл. — Свий крака в коленете и ги обгърни с ръце. Ще бъда точно зад теб.

Джеър погледна надолу към проблясващите води на Силидълън. Разстоянието беше огромно. После обърна очи към Майстора на бойните изкуства.

— Нямаме никакъв друг избор. — Гласът на Гарет Джакс беше мек и успокоителен. — Хайде, бързо.

Факлите се приближаваха по пътя зад тях. Гномите подвикваха грубо помежду си.

— Побързай, Джеър.

Младежът от Вейл пое дълбоко въздух, затвори за миг очи, после пак ги отвори и скочи.

Контра нападението на гномите беше толкова яростно срещу шестимата от Кълхейвън, които се мъчеха да прекосят възвишенията над Капаал, че при първия щурм почти всички нападатели прелетяха край Форейкър и Еден Елеседил. Притиснати към скалите, когато вълната от гноми връхлетя върху другите напред, джуджето и принцът на елфите се изкатериха до един храсталак, преследвани от неколцина обезумели гноми. Когато стигнаха до издатина в скалата се обърнаха да отбиват атаката. Елфът размахваше якия си меч, а джуджето нанасяше удари с къс меч и дълъг нож. Гномите падаха и виеха от болка и накрая се оттеглиха. Двамата спътника се надвесиха над издадената скала и погледнаха надолу към стръмния склон, който сега гъмжеше от гноми. Нямаше и следа от останалите от групата.

— Оттук — извика Елб Форейкър и затегли принца на елфите след себе си.

Закатериха се нагоре по склона, като забиваха нокти в рохкавата почва. Чуха зад себе си гневни викове и внезапно край тях се посипаха стрели, които съскаха зловещо в ушите им. В тъмнината изникнаха факли. Търсеха ги, но поне засега те бяха извън светлината.

Някъде отдолу долиташе силен шум и двамата преследвани спътници погледнаха тревожно назад. Светлините на огньовете на гномите се простираха по цялата повърхност на скалата и в тъмнината проблясваха огнени искри. Върху черния ръб на върховете на юг премигваха стотици факли на войници от армията, която беше разположила лагера си по бреговете на Силидълън. Сега цялата планина беше огряна от ярки пламъци.

— Елб, те са навсякъде около нас! — извика принцът на елфите, смаян от многочислеността на врага.

— Продължавай нагоре — смъмри го другият.

Не спираха да се изкачват, намирайки с труд пътя в тъмнината. Вдясно от тях се появи друга група от факли и от гърлата на гномите, които ги носеха, се изтръгнаха викове на задоволство. Бяха ги открили. Копия и стрели засвистяха край двамата, които се катереха нагоре. Форейкър се измъкваше от тях и не преставаше да търси трескаво нещо по повърхността на скалата.

— Елб — изстена от болка Еден Елеседил и се претърколи на земята. В рамото му се беше забило късо копие.

Джуджето веднага се озова до него:

— Давай напред — още десетина крачки ни остават до онзи храст! Бързо!

Като помагаше на ранения елф, Форейкър се завлачи към изникналия изневиделица храст. Вече и над тях запримигаха факли. Гноми преследвачи се спускаха високо по склоновете на върха. Отдолу редиците на преследвачите бяха препречили всякакъв път за бягство. Еден Елеседил стискаше зъби, опитвайки се да потисне болката в рамото, и с мъка се придвижваше напред заедно с джуджето.

Едва се добраха до храста, пропълзяха в сенките му и задъхани се проснаха на земята.

— Те ще… ни открият тук — изрече задъхано елфът и се опита да застане на колене. По гърба му се стичаше кръв, примесена с пот.

Форейкър го дръпна да легне:

— Не мърдай!

Джуджето запълзя през храста:

— Ето! Врата на тунел! Почти сигурен бях, че си спомням добре, но… трябва да открия механизма за отваряне…

Заопипва като обезумял повърхността на склона. Камъни и пръст се свличаха през пръстите му, докато той забиваше нокти и ровеше в земята. Виковете на преследвачите им се чуваха все по-наблизо. През по-рехавите клони на храста започна да прозира светлина на факли, която трепкаше и подскачаше в мрака.

— Елб, те са вече почти до нас! — прошепна Еден с пресипнал глас. Посегна към колана си и изтегли късия меч.

Голямо правоъгълно парче от камък и пръст хлътна навътре и в скалата пред тях зейна отвор. Като в транс те се промъкнаха вътре и Форейкър дръпна вратата на скалата. Тя се затвори тежко и ги изолира от външния свят с множество остри пощраквания.

Останаха известно време легнали в тъмнината и се вслушваха в приглушените викове на гномите отвън. После преследвачите им продължиха напред и всичко потъна в гробна тишина. След миг джуджето заопипва нещо в тъмнината. Драсване на кремък върху камък, искра и остра жълта светлина на факел изпълни празното пространство. Намираха се в малка пещера с каменна стълба, която водеше надолу в планината.

Форейкър мушна факлата в желязна скоба до вратата и се зае с раненото рамо на принца на елфите. След няколко минути той беше превързал ръката и я поставил в импровизирана превръзка през рамо.

— На първо време това ще свърши работа — измърмори той. — Можеш ли да ходиш?

Елфът кимна.

— Ами вратата? — попита той джуджето. — Ако гномите я открият?

— Толкова по-зле за тях — изръмжа Форейкър. — Механизмите би трябвало да я държат затворена. Но ако не издържат, едно влизане с взлом ще предизвика срутване на целия вход. Хайде, ставай. Трябва да тръгваме.

— Накъде водят стълбите?

— Надолу. В Капаал. — Той поклати глава. — Да се надяваме, че останалите ще намерят някакъв друг начин да се доберат до там.

Помогна на Еден да стане и прехвърли здравата му ръка върху рамото си. После взе факлата от поставката.

— А сега, дръж се здраво.

Започнаха да се спускат бавно по стълбата.

Човекът от границата Хелт полетя стремително по стръмния склон. При падането оръжията му се разхвърчаха на всички страни, а ожесточената битка остана зад гърба му горе на върха. Светлините и звуците се завъртяха като в калейдоскоп и изчезнаха в съзнанието му. После се разтресе силно и спря, забит сред храсталак в долния край на склона. Лежеше проснат със странно преплетени ръце и крака. Беше зашеметен и имаше чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите. Внимателно се опита да се измъкне от възела, в който беше стегнат. Изведнъж разбра, че не всички ръце и крака бяха неговите.

— Я по-спокойно! — изсъска глас в ухото му. — Вече почти ме разполови!

Човекът от границата се слиса:

— Слантър?

— Какво си се развикал! — сряза го другият. — Сляп ли си. Заобиколени сме отвсякъде!

Хелт надигна глава и премигна, опитвайки се да се освободи от замаяността. Наблизо трепкаха светлини на факли и в тъмнината се чуваха гласове, които си подвикваха. Внезапно осъзна, че лежи върху дребния гном. Много внимателно се вдигна от другия, олюля се и застана на колене в сенките на храста.

— Точно на ръба ме повлече със себе си! — изсумтя Слантър, слисан и негодуващ. Надигна жилестото си тяло, надникна предпазливо през клоните на храсталака, а далечните светлини се отразиха в очите му.

— По дяволите — изстена той.

Хелт приклекна и се взря в тъмнината. Зад тях склонът, по който се бяха изтъркаляли, се издигаше като огромна зловеща стена на фона на нощното небе. Пред тях, разположили се на стотици ярдове във всички посоки, огньовете на гномската армия, която беше обсадила крепостта Капаал, горяха с яркожълта светлина. Няколко минути Хелт наблюдава огньовете, после отново се отпусна в храста. Слантър се строполи до него.

— Намираме се точно в средата на обсадния лагер — каза той тихо.

По ръба на издатината, от която бяха паднали, вече се виждаше редица от факли, все още доста далеч. Нямаше никакво съмнение, гномите бяха тръгнали след тях.

— Не можем да останем тук. Хелт стана и отново се загледа в преследвачите около тях.

— И къде предлагаш да отидем, човеко от границата? — изрепчи се Слантър.

Хелт поклати бавно глава:

— Ами, дали да не тръгнем по хълма…?

— По хълма ли? И какво ще правим, докато сме на него? Може би ще летим? — поклати глава Слантър. Гномите преследвачи викаха от издатината надолу към лагера. — Няма начин да се измъкнем от тук — заключи горчиво той. Замълча, огледа се замислено и после продължи: — Освен ако случайно не се окажеш гном.

Грубото му жълто лице се обърна и потърси Хелт. Човекът от границата го гледаше, без да каже дума и чакаше.

— Или пък някой от Черните скитници — добави той.

Хелт го погледна изпод вежди:

— Какви ги говориш?

Слантър го доближи още повече:

— Може дори само мисълта за подобно нещо да е лудост, но се обзалагам, че не е по-голяма лудост от всичко, което се случва. Ти и аз, човеко от границата. Черен скитник и гном слуга. Я загърни плътно този плащ и сложи качулката на главата си. Никой няма да се усъмни в теб, повярвай ми. Ти си достатъчно висок. Върви право през тях — направо до портите на тази крепост. Да се надяваме, че джуджетата ще оставят вратата отворена.

Бяха на около десетина ярда от стените, когато проехтя глас:

— Нито крачка напред, гноме!

Слантър мигновено спря и свали ръце:

— Отворете вратите! — извика той плахо. — Ние сме приятели!

Чу се приглушен шепот зад стените и после един глас викна на някого. Вратите обаче оставаха затворени. Слантър се огледа бързо наоколо. Зад мястото, където стояха той и Хелт, гномите отново се раздвижиха.

— Кой си ти? — отново викна гласът зад стената.

— Отвори вратите, глупако! — Търпението на Слантър се беше изчерпало.

Хелт мина напред и застана до гнома:

— Калахорн! — провикна се той с пресипнал глас.

Гномите зад тях нададоха вой. Играта беше свършила. Двамата хукнаха като обезумели към стената на крепостта и викаха на джуджетата вътре. Втурнаха се към обкованите с желязо врати и мятаха отчаяни погледи назад. Цяла редица от гноми се беше спуснала след тях. Факлите подскачаха бясно в ръцете им и гневни викове раздираха въздуха. В мрака полетяха копия и стрели.

Вратите рязко се отвориха и протегнати ръце ги изтеглиха навътре. Миг след това те бяха в крепостта. Вратите силно се хлопнаха зад тях и отново гневни крясъци проехтяха в нощта. Хвърлиха ги на земята и ги наобиколиха в кръг с копия, забити в пръстта.

Слантър поклати възмутено глава и погледна Хелт:

— А сега твой ред е да им обясниш, човеко от границата — измърмори той. — Аз дори и да исках, нямаше да мога.

Джеър Омсфорд дълго пропада към Силидълън. Летя надолу, невзрачно петънце на тъмносиньо-сивкавия фон на нощното небе. Стомахът му се сви и му се доповръща, а вятърът бучеше в ушите му. Далече долу под него водите на езерото отразяваха огньовете на гномите и проблясваха с леко червеникави вълнички. Край замъгления му поглед ограждащите Капаал планини и скали се носеха с бясна скорост. Имаше чувството, че времето е спряло и че никога няма да престане да пада.

После се заби с неимоверна сила, разцепи повърхността на езерото и се гмурна надълбоко в студените, тъмни води. Внезапно остана без въздух и цялото му тяло изтръпна от удара. Забори се неистово с мразовитата чернота, която го заобикаляше. Отчаяно забиваше пръсти във водата и единствената му мисъл беше как да стигне до повърхността, за да поеме глътка въздух. След няколко секунди тялото му изстина. Някаква смазваща сила го притискаше ужасно. Стори му се, че ще го пречупи на две. Имаше чувството, че всеки момент ще се задуши и с все сили се мъчеше да изплува. Пред очите му затанцуваха огнени петна. Изведнъж почувства ръцете и краката си като оловни. Теглеха го надолу. Отмалял се съпротивляваше на дърпането им, загубен в лабиринт от тъмни завои. Миг след това всичко наоколо изчезна. Той засънува. Един дълъг, безкраен сън, низ от несвързани чувства и усещания, от места, които уж му бяха познати, но и някак нови. Вълни от звуци и движения го носеха през кошмарни пейзажи, преследваха го спомени, явяваха му се често посещавани горски пътеки на Вейл, а черната студена вода го подмяташе и животът се превръщаше в невероятен хаос от лица и тела, които не бяха свързани помежду си, а съвсем откъснати и независими едно от друго. И Брин беше там, ликът й ту се появяваше, ту изчезваше. Един изкривен образ, който съчетаваше в себе си едновременно действителност и недействителност, и молеше за разбиране. Говореха му някакви безформени, безжизнени същества, а думите ги изговаряше гласът на сестра му и го зовеше, зовеше…

После се озова в ръцете на Гарет Джакс. Майсторът на бойните изкуства го стискаше здраво в ръцете си, гласът — му шепот на живот в едно ужасно място. Джеър се носеше по повърхността на водата, с лице към заоблаченото нощно небе. Мъчеше се да поеме въздух и да каже нещо, но не успяваше. Дошъл беше на себе си, върнал се беше оттам, където беше пропаднал. Не осъзнаваше напълно какво му се беше случило, нито какво ставаше с него. Потъваше в тъмнината и изплуваше от нея и всеки път, й се изплъзваше дотолкова, доколкото да може отново да долови звуците, цветовете и усещането, които означаваха живот.

После някакви ръце го сграбчиха, изтеглиха го от водата и тъмнината и го поставиха на твърда земя. Чу груби гласове, които говореха нещо неясно. Откъслечни думи долитаха до съзнанието му като разпилени от вятъра листа. Запримигва с очи и видя Гарет Джакс надвесен над него. Изпитото му загоряло лице беше мокро и вкочанено от студ, светлата му коса сплъстена и залепнала на челото.

— Младежо от Вейл, чуваш ли ме? Няма нищо. Вече си добре.

Забеляза други лица — грубовати лица на джуджета със сериозни физиономии, които го разглеждаха. Той преглътна, задави се и измънка нещо неразбираемо.

— Не се мъчи да говориш — обади се строго едно от тях. — Просто се отпусни.

Той кимна. Нечии ръце го завиха в одеала, вдигнаха го от земята и го понесоха нанякъде.

— Ама че нощ — изруга друг глас.

Джеър се опита да обърне глава натам, откъдето беше дошъл гласът, но установи, че не може да се ориентира за посоката. Отпусна се в топлината на одеалата, успокоен от лекото полюляване на ръцете, които го носеха.

Само след минута вече беше заспал.

ГЛАВА 19

Следващия ден Джеър се събуди по пладне. Щеше да спи още, ако нечии ръце не го бяха раздрусали доста грубо и го извадиха от съня. Някакъв глас прошепна в ухото му:

— Събуди се, момче! Стига си спал! Хайде, събуди се!

Той неохотно се размърда под одеалата, обърна се по гръб и разтърка очи. Премигна от сивкавата дневна светлина, която се процеждаше през прозореца до него.

— Хайде, денят почти превали! През цялото това време стоя тук заключен заради теб!

Джеър потърси с очи човека, който говореше. Видя до леглото позната набита фигура.

— Слантър? — прошепна той, невярващ на очите се.

— А кой друг би могъл да бъде? — заяде го другият.

Джеър отново премигна:

— Слантър?

Изведнъж случилото се предишната нощ изплува в съзнанието му: бягството от гномите в планината край Капаал, отделянето от групата, дългото пропадане с Гарет Джакс към Силидълън, и накрая спасяването му от джуджетата от водите на езерото. Вече си добре, беше му прошепнал Майсторът на бойните изкуства. Пак премигна. Само че Слантър и другите…

— Слантър! — възкликна той, вече в пълно съзнание. Седна в кревата. — Слантър, ти си жив!

— Естествено, че съм жив. Не виждаш ли?

— Но как успя…? — Въпросът на младежа от Вейл увисна във въздуха. Стисна възбудено ръката на гнома. — А останалите? Какво стана с тях? Добре ли са?

— Я по-спокойно, ако обичаш. — Гномът освободи нервно ръката си. — Всички са добре и ще бъдат тук, така че престани да се притесняваш. В рамото на елфа се е забила стрела, но е жив. Единственият, чийто живот е в опасност, съм аз. И то защото съм вързан в тази стая заради теб и умирам от скука! А сега ще благоволиш ли да станеш, та най-после да можем да се махнем оттук?

Джеър не слушаше внимателно гнома. Всички са се спасили, повтаряше си той непрестанно наум. Всички са се измъкнали. Никой не е загинал, макар да му се беше сторило, че нямаше начин някой от тях да не пострада. Въздъхна с облекчение. Спомни си нещо, което му беше казал Кралят на Сребърната река. По мъничко магия за всеки, който ще го придружава, му беше казал старецът. Сила за тялото на другите. Може би точно тази сила, това докосване на магията, бяха спасили всеки един от тях.

— Ставай, ставай, ставай! — друсаше го в леглото изнервеният Слантър. — Защо по дяволите не се размърдаш най-после?

Джеър спусна крака от кревата и огледа стаята, в която се намираше. Тя беше малка, иззидана от каменни блокове, скромно обзаведена — легло, маса и столове. Стените й бяха голи. Имаше само един широк гоблен с герб. Той висеше от гредите, с които беше подпрян таванът. В противоположния край на стената, точно срещу кревата на Джеър, имаше един единствен широко отворен прозорец, и една единствена врата. В единия ъгъл в малка камина с желязна решетка горяха няколко пъна.

Младежът от Вейл попита Слантър:

— Къде сме?

Слантър го изгледа така, сякаш виждаше пред себе си кръгъл идиот:

— А ти къде мислиш, че сме? В крепостта на джуджетата, къде другаде?

Къде другаде наистина, помисли Джеър мрачно. Стана бавно, все още предпазливо. Изпробваше силите си. Протегна се и погледна през прозореца. Видя тъмносивите води на Силидълън, които се простираха надалеч в пропития с гъста мъгла ден, прихлупен от облачно небе. Там някъде в далечината успя да съзре отблясъци на запалени край бреговете на езерото огньове.

Огньове на гноми.

После усети неестествената тишина. Намираше се в крепостта Капаал. Цитаделата на джуджетата, която охраняваше шлюзите и бентовете, регулиращи течението на Сребърната река на запад. Цитаделата, която един ден преди това беше нападната от гномските армии. Къде бяха тези армии сега? Защо в Капаал беше толкова тихо?

— Слантър, какво стана с обсадата? — попита той тихо. — Защо е толкова спокойно?

— Откъде мога да знам? — изсумтя другият. — На мен никой не ми казва нищо.

— Но какво става навън? Какво си видял?

Слантър скочи рязко:

— Абе аз не ти ли казах вече, че нищичко не знам? Ти да не би да си оглушал? Затворен съм в тази стая от момента, в който те довлякоха от езерото! Поставен под ключ като някакъв крадец! Спасих кожата на онзи от границата и какво получавам в отплата за риска? Затворен тук с теб!

— Виж какво, аз…

— За тях гномът си е гном! Изобщо не ни се доверяват! И си кисна аз тук като квачка над теб, а ти си спиш сладко и пет пари не даваш какво става по света. Цял ден те чакам да благоволиш да се събудиш! Сигурно още щеше да спиш, ако не бях изгубил всякакво търпение!

— Можеше и по-рано да ме събудиш… — вметна Джеър.

— Така си мислиш! — избухна Слантър. — Отгде да знам какво ти е? Можеше да бъде какво ли не! Трябваше да те оставя да си почиваш, за да не ми тежи после на съвестта! Не можех да рискувам, нали така? Иначе този проклет дявол — Майсторът на бойните изкуства щеше да ме изяде с парцалите!

Джеър неволно се усмихна:

— Хайде, успокой се, моля те.

Гномът стисна зъби:

— Ще се успокоя, когато най-после станеш от този креват и се облечеш! От другата страна на вратата има пазач, който ме държи затворен в тази стая! Но когато види, че си буден, може би ще успеем да го склоним да ни пусне навън! Тогава ще можеш да се наслаждаваш на воля на живота! Хайде, обличай се!

Джеър сви рамене, стана и се облече. Троснатият тон на Слантър го изненада, но му беше приятно, нищо че в момента ругатните му се ограничаваха в тирада срещу младежа от Вейл.

Гномът отново се държеше естествено, възвърнал беше словоохотливостта си от първата вечер, след като беше пленил Джеър. Отново беше станал мъжът, който му беше допаднал. Не можеше да разбере защо той беше решил да излезе от черупката си, но се радваше, че пред него стоеше предишният Слантър.

— Съжалявам, че си бил заключен тук заради мен — осмели се най-после да проговори Джеър.

— Така трябваше да бъде — изръмжа другият. — Оставиха ме тук да се грижа за теб. Сигурно са си помислили, че от мен става добра бавачка на деца или нещо подобно.

Джеър се ухили:

— И са били прави.

Гномът направи такава свирепа физиономия, че Джеър бързо се обърна със застинало като маска лице. Вътрешно се усмихваше под мустак, докато търсеше ботушите си. Внезапно се сети за Кристала на виденията и за Сребърния прах. Докато се обличаше не беше ги видял. Не ги беше усетил в джобовете си. Прокара ръце през дрехите си. Пак нищо! Заопипва като обезумял леглото, спалното бельо, всичко, което му попадаше пред погледа. Кристалът на виденията и Сребърният прах ги нямаше. Спомни си предишната нощ и дългото падане към Силидълън. Ами ако ги е загубил в езерото?

— Търсиш ли нещо?

Джеър се стресна. В гласа на Слантър прозвуча фалшива загриженост. Младежът се обърна:

— Слантър, какво си направил с…?

— Аз ли? — бързо го прекъсна другият. На лукавото му лице беше изписана престорена невинност. — Твоята предана бавачка?

Сега беше ред на гнома да се нахили:

— Ама че забавно. Повярвай ми, адски е забавно. Само че си имам по-добри занимания. Ако търсиш торбичката и Кристала, те са в Майстора на бойните изкуства. Той ги взе миналата нощ, когато те доведоха тук. Никога не би ми ги поверил естествено.

Доволен скръсти ръце на гърдите си:

— Хайде, дай да сложим най-после край на всичко това. Или може би искаш да те облека?

Джеър се изчерви, дооблече се, без да каже дума, застана до дървената врата и почука. Когато тя се отвори, той заяви на джуджето пазач, че биха искали да излязат. Пазачът се намръщи, каза им да почакат, погледна подозрително Слантър и пак затвори плътно вратата.

Липсата на каквото и да е сражение все повече разпалваше любопитството им. Нетърпеливи бяха да узнаят какво става. Наложи им се обаче да чакат цял час, докато вратата се отвори пак и най-после пазачът им каза да го последват. Тръгнаха по коридор без прозорци, който минаваше край много врати, подобни на тази, през която бяха излезли, изкачиха множество стълби и се озоваха на укрепленията над мрачните води на Силидълън. От водите на езерото полъхна вятър и ги обсипа с леки пръски. Въздухът беше хладен и неприятен. И тук беше тихо, напрегнато от очакване. Денят беше мъглив, небето покрито с ниски купести облаци, които се простираха между върховете, ограждащи шлюзите и бентовете. Джуджета часови охраняваха стените и се взираха напрегнато в мъглата. Нямаше признаци от гномски армии, освен далечното проблясване на огньовете, червени петънца в сивия сумрак.

Джуджето ги поведе надолу по укрепленията. Стигнаха до широк двор, който опасваше центъра на високия бент, там където високите стени отделяха Силидълън. На север и на юг от мястото, през което вървяха, в оловно сивото небе се извисяваха кулите и парапетите на крепостта на джуджетата. Мъглата придаваше на цитаделата неестествен, призрачен вид, обгръщаше я в полусветлина и сивкав здрач. Човек оставаше с впечатлението, че е някакво съновидение, което всеки момент можеше да изчезне със събуждането. Тук нямаше почти никакви джуджета и дворът беше безлюден. В камъка на равни интервали бяха издълбани тесни стълби — черни тунели, които според Джеър водеха в по-вътрешните части на шлюзите отдолу. Почти бяха прекосили празния двор, когато неочаквано чуха вик и подскочиха. Обърнаха се и видяха Еден Елеседил, който тичаше към тях. Широко усмихнат, с превързани рамо и ръка, той се доближи до Джеър и протегна здравата си ръка за поздрав.

— Въпреки всичко пак си на крака, Джеър Омсфорд! Прегърна младежа от Вейл и те отново тръгнаха след мълчаливия водач. — Надявам се, че си добре.

— Много по-добре — отвърна му с усмивка Джеър. — Как е ръката ти?

— Нищо особено. Някаква си малка драскотина. Чувствам я леко вдървена. Това е всичко. Ама каква нощ, а? Имахме късмет, че всички се измъкнахме живи. Я го погледни този! — Посочи Слантър, който се влачеше на крачка след тях. — Спасил се е като по чудо! Той каза ли ти?

Джеър поклати отрицателно глава и Еден Елеседил моментално разказа всичките перипетии на Слантър и Хелт при преминаването им през лагера на гномите предишната нощ. Джеър слушаше все по-изумен и току поглеждаше към гнома. Под маската на заучено безразличие Слантър изглеждаше леко смутен от цялото това внимание, което му обръщаха.

— Какво пък чак толкова се е случило — заяви той начумерен, когато възторженият елф свърши разказа си. Джеър прояви достатъчно благоразумие и не каза нищо повече по въпроса.

Водачът им ги изведе по една стълба на укреплението на северната наблюдателна линия. Озоваха се сред зеленина и дървета, които очевидно растяха върху пренесен чернозем в оранжерии и под открито небе. Дори тук, сред високите планини, джуджетата бяха донесли със себе си нещичко от дома си, помисли Джеър възхитен.

Зад градините имаше тераса с маси и пейки.

— Почакайте тук — нареди им джуджето и ги остави сами.

Джеър се обърна към Еден:

— Защо днес няма сражения, принц на елфите? Какво е станало с армиите на гномите?

Еден Елеседил поклати глава:

— Никой не знае нищо със сигурност. Почти цяла седмица шлюзите и бентовете са под обсада. Всеки ден щурмуват крепостта от двете страни. Днес обаче няма нападения. Гномите са се събрали на обсадните си линии и ни наблюдават — това е всичко. Изглежда чакат нещо.

— Това хич не ми харесва — измърмори Слантър.

— То не се харесва и на джуджетата — отвърна тихо Еден. — До Кълхейвън заминаха пратеници, а разузнавачи тръгнаха по подземните тунели към тила на армията на гномите. — Замълча, после погледна Джеър. — Гарет Джакс е с тях.

Джеър го изгледа изумен:

— Той ли? Защо? Къде е отишъл?

— Не знам — поклати бавно глава Еден. — Нищо не ми каза. Не мисля, че ни е изоставил. Взе със себе си и Хелт.

— Аха, значи те ще си правят свое собствено разузнаване — намръщи се Слантър. — Точно в негов стил.

— Кой знае? — усмихна се елфът. — Майсторът на бойните изкуства не обича да споделя намеренията си с никого, Слантър. — Този човек е движен от тъмни причини и тъмни цели — измърмори гномът почти на себе си.

Замълчаха, без да се поглеждат, всеки отдаден на свои мисли за Гарет Джакс. Джеър си спомни, че Кристалът на виденията и Сребърния прах са у Майстора на бойните изкуства. Ако нещо се случеше на Гарет Джакс, магията на Краля на Сребърната река щеше да бъде загубена, а заедно с нея и единствената възможност на Джеър да помогне на Брин.

Сепнаха се от шума на отварянето на врата и Форейкър се появи от крепостта. Бързо ги доближи и им стисна ръцете за поздрав.

— Отпочина ли си, Омсфорд? — попита той Джеър и младежът кимна. — Добре. Помолих да ни донесат вечерята на терасата. Хайде да седнем някъде.

Посочи масата най-близо до тях и всички седнаха. Дърветата и храстите на градината засенчваха още по-силно сивия късен следобед. Запалиха свещи. Минути по-късно им донесоха месо, сирене, хляб, супа и бира и те започнаха да вечерят. Джеър се изненада, когато откри колко беше изгладнял.

Когато свършиха с яденето, Форейкър се дръпна от масата и зарови по джобовете си. Хвърли поглед на Джеър:

— Аха, ето къде били.

Държеше в ръката си торбичката със Сребърния прах и Кристала на виденията:

— Гарет Джакс ми каза да ти ги дам. Помоли ме да ги пазя, докато спиш. Поръча ми да ти кажа и още нещо. Снощи си проявил голяма смелост.

Младежът от Вейл се изчерви от изненада и изведнъж се почувства невероятно горд. Погледна смутено Еден Елеседил и Слантър, после отново джуджето.

— Къде е той сега? — измънка той.

Форейкър сви рамене:

— Отиде с човека от границата да проучи един проход, който ще ни изведе от крепостта на север зад обсадните линии на гномите. Иска преди да тръгнем да се увери, че е безопасен. Ще потеглим утре вечер. Не можем повече да чакаме да се вдигне обсадата. Тя може да продължи с месеци. Според него вече доста време сме загубили тук изолирани.

— Някои от нас бяха по-изолирани от други — отбеляза Слантър кисело.

Форейкър го погледна гневно, сбърчил вежди:

— Ние гарантирахме за теб, гноме — всички, които тръгнахме с теб от Кълхейвън. За Радъм, командващия този гарнизон, нашата дума е достатъчна. Но сред тези стени има някои, които изпитват доста по-различни чувства. Приятелите и близките на не малко джуджета са били убити от гномите, които са обсадили крепостта. За тях нашите гаранции за теб може да не са достатъчни. Ти беше държан под стража не като затворник, а за по-голяма сигурност. Вярваш или не, животът ти е от значение за някои — на първо място за Омсфорд.

— Мога и сам да се грижа за себе си — измънка сърдито Слантър под носа си. — Не ми трябва никой да се безпокои за мен — най-малко това момче!

Гномът млъкна. Отново се затвори в себе си, помисли си Джеър. Издига щит срещу всичко наоколо. Само когато е насаме с мен като че ли му се иска да излезе от защитната си черупка. Само тогава той като че ли възвръща мъничко от предишния Слантър, такъв, какъвто беше, когато се запознаха. През останалото време той е отшелник, самопровъзгласил се самотник, който не приема ролята си на член на малката ни група.

— Получили ли са съобщението ни? — попита Еден Елеседил Форейкър. — За разрушаването на моста при Клина?

— Да. — Джуджето премести мрачния си поглед от Слантър. — Планът ти беше добър, принц на елфите.

— Тук в опасност ли сме?

— Не, крепостта е добре осигурена. В складовете има достатъчно запаси за месеци наред. А и нито една армия не би могла да хвърли всичките си сили при тази близост на планините. Ще бъдем в опасност извън тези планини, когато подновим пътуването на север.

Слантър измънка нещо под нос и допи бирата си. Форейкър погледна хладно гнома:

— Между другото, има една работа, която трябва да се свърши. От теб и от мен, гноме.

Слантър го погледна наежено:

— Каква работа, джудже?

Форейкър още повече се навъси, но продължи с равен глас:

— Сред тези стени има един, който твърди, че познава добре замъка на Призраците Морди. Уверява, че го познава по-добре от всеки друг. Ако е така, то ще ни е от голяма полза.

— Ако е така, тогава няма да имате вече нужда от мен! — изръмжа Слантър. — Какво общо имам аз с това?

— Това, което той знае, ще ни е от полза само ако е истина — продължи замислено Форейкър. — Единственият, който може да ни каже дали казва истината или не, си ти.

— Аз ли? — изсмя се гномът невесело. — Ще ми се доверите да ви кажа, дали ви казват истината или не? И на какво дължа тази чест? Или може би искате да ме изпитате? Второто май е по-вероятно. Ще сравните това, което аз ви кажа с това, което ви казва другият!

— Слантър! — смъмри го Джеър, едновременно разгневен и разочарован.

— Ти си този, който не се доверява — добави твърдо Еден Елеседил.

Слантър се канеше да отвърне нещо, после се позамисли и замълча:

Форейкър каза тихо и остро:

— Ако мислех да те изпитвам, нямаше да бъде точно с този.

Всички мълчаха.

— Кой е той? — попита накрая Слантър.

Форейкър сбърчи чело:

— Един муелрет.

Слантър се вцепени.

— Муелрет ли — изръмжа той. — Гущер?

Каза го с такова презрение, че Джеър Омсфорд и Еден Елеседил се спогледаха учудени. Нито единият, нито другият, беше виждал муелрет. Никога не бяха чували за подобно нещо и след реакцията на гнома си помислиха, че може би щеше да е по-добре да си останат невежи по въпроса.

— Един от патрулите на Радъм го открил във водите до брега на езерото един-два дни преди обсадата — продължи Форейкър, без да откъсва очи от Слантър. — Бил ни жив, ни умрял, когато го изтеглили на суша. Ломотел нещо, че Черните скитници го били пропъдили от Рейвънсхорн. Споменал, че знаел начини, по които те можели да бъдат унищожени. Патрулът го докарал тук. Не са имали възможност да се отърват от него преди обсадата. — Замълча. — Досега не са успели да проверят дали казва истината.

— Истината! — изсъска злобно Слантър. — Гущерите никога не говорят истината!

— Желанието да отмъсти на онези, които са му причинили зло, може да го кара да говори истината. Бихме могли да му дадем възможност да си отмъсти. Да му предложим нещо като сделка, да речем. Я си помисли. Той може да знае тайните на Рейвънсхорн и Греймарк. На времето тези планини са били негови. Замъкът е бил негов.

— Никога нищо не е било негово! — Слантър скочи от стола извън себе си. — Те заграбиха всичко, тези гадни гущери! Построиха замъка си върху костите на моя народ! Превърнаха в роби живеещите в планините гноми! Използваха черната магия също като Черните скитници! Проклети дяволи! По-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да повярвам и на една тяхна дума!

Джеър реши да се намеси и стана:

— Слантър, какво…?

— Момент, Омсфорд — прекъсна го рязко Форейкър и отново обърна гневното си лице към Слантър. — Гноме, на теб ти вярвам повече, отколкото на тези муелрети. Но ако този може да ни помогне, не виждам защо да не се възползваме от услугите му. И без друго задачата ни е прекалено трудна. Ако установим, че той лъже… е, добре де знаем какво можем да направим. Слантър се загледа мълчаливо в масата, постоя известно време прав, после пак седна:

— Направо си губим времето. Върви без мен. Сам прецени дали казва истината, Форейкър.

Джуджето сви рамене:

— Мислех, че е за твое добро да те държим под ключ. Сигурно ти е дошло до гуша от всичко това. — Замълча. Мрачните очи на гнома се вдигнаха и го погледнаха. — Освен това аз не мога да преценя дали муелретът казва истината или не. Единственият, който може да ни помогне, си ти.

Настъпи мълчание. Слантър продължи да гледа втренчено Форейкър:

— Къде е този муелрет сега? — попита накрая той.

— В склад, превърнат в негова килия. — отговори Форейкър. — Изобщо не излиза, дори не се разхожда. Не понася въздуха и светлината.

— Проклет дявол! — измърмори гномът. После въздъхна. — Е, добре. Да тръгваме — ти и аз.

— И тези двамата, ако искат — Форейкър посочи към Джеър и Еден.

— Аз идвам — каза младежът от Вейл без никакво колебание.

— И аз — обади се Принцът на елфите.

Форейкър стана и кимна с глава:

— Още сега ще ви заведа при него.

ГЛАВА 20

Напуснаха градината с терасата и тръгнаха към шлюзите и бентовете на Капаал. Бързо се скриха в мрака и се заспускаха по стълби и коридори, които се виеха дълбоко в камък и дърво. Сенките се събираха около замазани петна от светлина, отразена от пламъците на окачените на железни куки газени лампи. Въздухът в огромната скала на бента беше спарен и влажен. В царящата в по-ниските равнища тишина долиташе далечния плясък на течащите през шлюзите води и тихото поскърцване на колела и лостове. Колкото по-надолу слизаха четиримата и колкото повече затворени врати отминаваха, толкова повече у тях се засилваше усещането, че някъде там долу се крие затворен в клетка звяр, който чака освобождението си.

На тези нива не срещнаха много джуджета. Обитатели на гората, принудени по време на Великите войни да се окопаят в земята, за да оцелеят, те отдавна се бяха измъкнали от подземния си затвор. Отново бяха познали слънчевата светлина и се бяха заклели никога вече да не се връщат там долу. Джуджетата изпитваха отвращение към тъмнината и затворените пространства и трудно ги понасяха. Шлюзите и бентовете на Капаал бяха необходими за съществуванието им, жизнено важни за регулирането на водите на Сребърната река, по която пътуваха на запад към родината си. Затова и правеха тази саможертва, но не за дълго и я правеха само тогава, когато беше наложително. След кратките смени за наблюдение на механизмите, които бяха създали за целите си, те бързо отново се връщаха в света на светлината и въздуха над земята.

Ето защо по лицата на малкото джуджета, които четиримата спътници срещнаха на по-долните нива, беше изписана твърдостта на стоици. Те изобщо не прикриваха нестихващата си ненавист към най-омразното им задължение.

У Елб Форейкър също се забелязваше следа от тази неприязън, макар че я понасяше мъжествено. Лицето му беше сурово и мрачно, а набитото му тяло изправено и решително, докато водеше спътниците си към складовото помещение, което беше още по-надолу. Пътьом разказа на Джеър и Еден Елеседил историята на муелретите.

Порода троли, поясни той. Тролите оцелели във Великите войни, които отприщили ужасни енергии с опасни за земята последици. Видоизменили се. Превърнали се в мутанти на мъжете и жените, които навремето били. Формата им се променила. Кожата и вътрешните им органи се приспособили към отвратителните условия, появили се в резултат на Великите войни върху почти цялата повърхност на земята. Тролите от Северната земя оцелели в планините. Станали огромни и неимоверно яки. Постепенно кожата им загрубяла и накрая заприличала на грапава кора на дърво. Муелретите обаче били потомци на хора, опитали се да оцелеят в горите, които след Великите войни се превърнали в блата с отровена вода и мъртва растителност. Те придобили характерните черти на същества, за които оцеляването в блатисти местности се превърнало в нещо естествено и постепенно заприличали на влечуги. Слантър беше много прав, като ги нарече гущери. Сега те наистина приличат на гущери — кожата, която навремето са имали, е покрита с люспи, ръцете и краката им са се скъсили и завършват с криви животински нокти, а телата им са станали гъвкави като тялото на змия.

Не това обаче е основната разлика между муелретите и другите видове троли, които се заселили в тъмните кътчета на Четирите земи. Муелретите по-бързо се изкачили отново по стълбицата на цивилизацията благодарение на странната им и ужасяваща способност да променят формата си. Нуждата от оцеляване поставила на муелретите жестоки изисквания, както и на всички останали троли. Докато изучавали тайните на оцеляването, физически те претърпели такива промени, които им дали възможност да изменят с лекота формата на тялото си. Не са напреднали в това изкуство чак дотам, че да могат да прикриват напълно характерните си черти. Способни са обаче да скъсяват или удължават всяка част на тялото и да си придават форми, които им позволяват да се нагаждат към особеностите на всяка среда, в която се намират. Не е известно как точно се е стигнало до тази способност да променят формата си. Достатъчно е обаче да се знае, че това е възможно и че муелретите са единствените същества, усвоили това изкуство.

Малцина извън границите на Източната земя знаели за муелретите, защото те били саможив и отшелнически народ и рядко се осмелявали да излизат извън убежището си дълбоко в горите на Анар. Нито един муелрет не се е появявал по време на Съвета в Паранор. Нито един муелрет не е участвал във Войните на расите. Те са се държали настрана, изолирани в неприветливата си родина, сред горите, блатата и планинските пущинаци.

Така било до появата на гномите. В един момент след Първия съвет в Паранор, преди повече от хиляда години, муелретите напуснали блатистата горска местност и тръгнали към гористите планински части на Рейвънсхорн. Усойното зловонно тресавище в низината оставили на съществата, с които си поделяли тези райони след унищожението на стария свят. Насочили се към по-високите гористи местности, обитавани от разпръснати племена на гноми, които били много суеверни. Гномите се ужасили от съществата, които можели да променят формата си и да използват появилата се с идването на друидите черна магия. След време муелретите започнали да се възползват от страха им и да налагат господството си над живеещите в Рейвънсхорн племена. Муелретите си присвоили ролята на вождове и гномите били превърнати в роби.

В началото имало съпротива срещу тези същества — гущери, както ги наричат, — но след известно време престанали изобщо да им се противопоставят. Гномите не били нито достатъчно силни, нито достатъчно добре организирани, за да се разбунтуват истински. Дадени им били няколко ужасяващи примера какво ще сполети всички, които отказват да се подчиняват. Те никога не ги забравили. По време на господството си муелретите издигнали крепостта в Греймарк — солидна цитадела, от която гущерите властвали над населяващите околностите гноми. Годините минавали и цялата територия на Рейвънсхорн била подчинена на властта на муелретите. Джуджетата на юг и гномските племена на север и запад стояли далеч от тези планини. От своя страна муелретите не проявявали признаци, че имат намерение да се разширяват извън границите на придобития си нов дом. При появата на Господаря на магиите по време на Втората война на расите плъзнали слухове, че е сключена сделка, съгласно, която гущерите обещали част от поданиците си гноми на Господаря на мрака. Никой обаче не могъл да докаже това.

После, след края на неуспешния опит за Трета война на расите — войната, в която Ший Омсфорд тръгнал да издирва мистичния Меч на Шанара и когато Господарят на магиите бил унищожен — муелретите най-неочаквано започнали да измират. Болести и немощ започнали да намаляват числеността им, а новородените се броели на пръсти. С постепенното им изчезване отслабнало и господството им над гномските племена в Рейвънсхорн. Малко по малко неголямата империя западнала и накрая се свила в Греймарк и в този район на земята останал незначителен брой племена.

— А сега изглежда и тези неколцина отново са били изтикани в блатата, откъдето са били тръгнали — заключи разказа си Форейкър. Независимо от силата си, те явно не са могли да се преборят с Черните скитници. И те като гномите, над които са властвали, ще се превърнат в роби, ако останат в планините.

— По-добре да ги бяха заличили от лицето на земята! — подхвърли злостно Слантър. — Щеше да е напълно заслужено!

— Те наистина ли притежават силата на черната магия? — попита Джеър.

Форейкър сви рамене:

— Никога не съм я виждал. Според мен магията е в способността им да променят формата си. Е, говори са и за начините, по които те въздействат на елементите — вятър, въздух, земя, огън и вода. Може и да има някаква истина във всичките тези приказки, защото те са успели да разберат как елементите влияят на определени неща. Но в по-голямата си част това е суеверие.

Слантър измънка нещо под нос и погледна навъсено Джеър. Искаше да му покаже, че не е напълно съгласен с джуджето.

— Няма да ти се случи нищо лошо, Омсфорд — усмихна се замислено Форейкър и повдигна гъстите си вежди. — Ако е толкова глупав, че използва магията сред тези стени, ще бъде мъртъв още преди да си успял да мигнеш с очи!

Внезапно в тъмния коридор пред тях се появи светлина и те се озоваха в напречен проход с много врати вдясно. Двама часови стояха на пост пред най-близката. Суровите им очи се обърнаха, за да видят кой идва. Форейкър ги поздрави и им нареди да отворят вратата. Стражите се спогледаха и свиха рамене.

— Вземи това — каза единият от тях и подаде на Форейкър газена лампа. — Вътре е тъмно като в рог. Гущерът не понася и най-слабата светлина.

Форейкър запали лампата и погледна спътниците си:

— Готови сме — каза той на пазачите.

Освободиха резето и вдигнаха напречния лост. Вратата по-скръцна скръбно и се отвори. Вътре беше тъмно като в рог. Форейкър влезе, без да каже дума, а другите трима го последваха. Слабата светлина на лампата проникна в мрака и освети струпаните на купчини кошове и торби със запаси. Джуджето и придружаващите го влязоха и спряха.

Вратата зад тях хлопна.

Джеър изгледа преценяващо тъмната стая. Въздухът беше застоял, наситен със зловоние. Миризма, която нашепваше за безчестие и предстояща смърт. Всичко наоколо тънеше в сенки, дълбоки и безмълвни, притиснали в задушаваща прегръдка малкото светлинка.

— Стайтис? — Форейкър произнесе името тихо.

Дълго време нямаше никакъв отговор. После от сенките вляво, иззад кошовете и торбите, се чу тихо трополене, което наруши тишината:

— Кои ссте — изсъска нещо.

— Форейкър — отговори джуджето. — Дойдох да поговорим.

— Хсс — задращи гласът като повлечена върху каменен под верига. — Кажи какво исскасс, дзудзе.

Нещо се раздвижи в сенките — нещо огромно, загърнато в плащ. Приличаше на самата смърт. Появи се сянка, размазана и тъмна, която се надигна иззад купчината със запаси. Внезапно Джеър изпита невероятно силна, ужасна погнуса към съществото, което стоеше там. Успокой се, предупреждаваше го вътрешният му глас. Не казвай нищо!

— Нисстоссни хора — промърмори презрително фигурата. — Дзудзета, елфисс и гномисс. Не есе сстрахувайте, нисстозни хора. Присстъпете нассам.

— Ти се доближи до нас — отвърна му нетърпеливо Форейкър.

— Хсс! Не обичам ссветлината! Нуздая ссе от тъмнинасс!

Форейкър сви рамене:

— Ами тогава всеки ще си остане там, където е.

— Осстанете — не възрази другият.

Джеър хвърли бърз поглед на Слантър. Грубоватото лице на гнома беше изкривено от омраза и отвращение. Целият беше плувнал в пот. Опънал се беше като струна, сякаш всеки момент щеше да хукне да бяга. Еден Елеседил май също беше забелязал състоянието му, защото мигновено заобиколи Джеър и Форейкър и застана почти покровителствено до обезумелия гном.

— Не се притеснявай! — едва промърмори Слантър и протегна напред ръце, сякаш се мъчеше да отблъсне тъмнината пред себе си.

После муелретът най-неочаквано тръгна към светлината. Висока, загърната в плащ фигура, която сякаш се материализираше от сенките. В общи линии имаше формата на човек. Вървеше изправен върху два яки крака, уродливи и мускулести, протегнал предпазливо напред ръце. На мястото на кожата и космите имаше обвивка от твърди сиви люспи, а пръстите завършваха с извити животински нокти. Муелретът обърна към тях скритото дълбоко в качулката лице. Една муцуна на влечуго се надигна в светлината, люспеста, разтегната в разкривена гримаса, която разкриваше две редици от остри зъби и цепнат змийски език. Тъпата муцуна завършваше с широко разтворени ноздри. По-нагоре, почти скрити в сенките на качулката, проблясваха тесни зелени очи.

— Сстайтисс знае зассто ссте доссли, нисстоссни хора — бавно изсъска чудовището. — Сснае много добресс.

Настъпи мълчание.

— Греймарк — продума най-после Форейкър.

— Призраци — прошепна другият. — Сстайтисс знае. Сскитници, които унисстозават. Доссли направо от преиссподнята от злокобната дупка на Мейлморд. От ссмъртта! Исскацили ссе до Иссвора на рая, отровили води на Ссребърната река: Отровили земята. Унисстозили я! Доссли в Греймарк, ссторили зло. Доссли прогонят насс от домове. Заробят насс.

— Ти видял ли си всичко това с очите си? — попита Форейкър.

— Видял вссицко! Призраци излизат от тъмнина, гонят насс, заграбват вссицко нассе. Ниссто не мозе мери ссе сс такава ссила! Бягсство! Някои от насс унисстозени!

Внезапно Слантър се изплю някъде в тъмнината, отстъпи крачка назад, мърморейки нещо под нос и ритна гневно каменния под.

— Не бърссайсс! — изсъска изведнъж муелретът и гласът му прозвуча заповеднически. Слантър рязко вдигна глава. — Гноми не трябва сстрахуват насс. Приятели ссме ние — не като призраци. Приссраци унисстоссават вссицко зиво, защото те не сса зивот. Иссцадия на ссмъртта! Подвласстни на церна магия. Вссицки земи ссте паднат в ръцете им.

— Но вие трябва да имате начин, по който да ги унищожите! — упорстваше Форейкър.

— Хсс! Греймарк е насс! Приссраци пресстъпват насс дом! Мисслят це са в безопасстосст, когато насс ни няма. Грессат. Мозем да ссе ссправим се тях. Сс нацини, които те не познават!

— Проходи — възкликна Джеър, който го слушаше толкова внимателно, че забрави какво се бе зарекъл.

Муелретът моментално вдигна глава. Приличаше на див звяр, който души въздуха. Джеър изтръпна от ужас. Стори му се, че в настъпилата внезапно тишина над него надвисна нещо ужасно зло.

Муелретът стрелна цепнатия си змийски език:

— Магия, малки приятелю? Притезавасс ли магия?

Всички мълчаха. Джеър се обля в пот. Форейкър му метна бърз поглед, без да разбира какво точно става.

— Гласса ти, малки приятелю? — прошепна муелретът. — Уссесстам я в глассса ти, иссстина ти казвам. Уссесстам я в теб. Магия ссъщо като моята. Ссте го направисс ли заради мен? Приказвайсс!

Джеър имаше усещането, че около него нещо се уви като змия, нещо невидимо, което го сграбчи за гърлото и започна да го души. Започна да пее преди да се усети. Песента на желанията се изплъзваше през стиснатите му зъби, бързо и отсечено. Във въздуха пред тях вълни от багри и образи се подгониха и затанцуваха като живи в слабата светлина на лампата.

Миг след това Джеър отново беше свободен. Нещото, което се беше омотало здраво около него, вече го нямаше. Внезапно песента замря и потъна в тишината. Младежът от Вейл ахна смаян и отпаднал се свлече на колене. Слантър моментално застана до него и започна да го тегли към вратата. Крещеше като обезумял на муелрета и със свободната си ръка се мъчеше да докопа дългия нож на Еден Елеседил. Форейкър бързо се отдели от тях и се изправи пред Стайтис с изваден меч. Муелретът неочаквано се смали, сви се в сенките на плаща си и отново се оттегли в тъмнината.

— Какво му направи? — изрева Форейкър. Муелретът се отдръпна още по-назад, а тесните му очи проблясваха в мрака. Изведнъж джуджето се обърна и извика: — Хайде, да си тръгваме!

— Осстанете! — изстена изведнъж муелретът. — Прикассвайте ссъсс Сстилтисс! Може да ви казе нессто за призраците!

— Те вече не ни интересуват — отвърна Форейкър, който хлопаше, силно с дръжката на меча си по затворената врата.

— Хсс! Задълзително трябва да прикассвате ссъсс Сстилтисс, ако исскате да унисстозите призраците! Ссамо аз знам! Моя тайна! — Гласът на съществото беше суров и ужасно студен, без всякакви преструвки за добронамереност. — Малки приятели пак присстигнат — задълзително присстигнат пак! Ссте ссъзаляват, ако сси отидат!

— Съжаляваме, че дойдохме! — озъби му се Еден Елеседил. — Не ти искаме помощта!

Джеър вървеше към вратата, подкрепян от едната страна от принца на елфите, а от другата от Слантър, който не преставаше да мърмори. Преди да излезе младежът от Вейл се обърна и погледна муелрета — загърната в плащ, свила се дълбоко в сенките фигура без лице. Форейкър излезе с лампата и стаята отново потъна в мрак.

— Нуздаете ссе от моята помосст! — извика тихо съществото и вдигна люспестата си ръка. — Пак присстигнете, малки приятели! Отново върнете есе!

Джуджетата пазачи затвориха вратата и я залостиха. Джеър пое дълбоко въздух, изправи се и се освободи от подкрепящите го ръце. Форейкър го спря, вгледа се дълбоко в очите му, изсумтя и тръгна обратно по коридора.

— Надявам се, че си добре — каза той. — Хайде да излезем и подишаме малко въздух.

— Какво стана, Джеър? — полюбопитства Еден Елеседил. — Как те накара да направиш това!

Джеър поклати глава:

— Не ми е много ясно. — Все още треперещ тръгна след Форейкър, с принца на елфите и гномът от двете му страни. — Изобщо не можах да разбера.

— Проклети дяволи! — изсумтя гневно Слантър, викайки на помощ любимата си ругатня. — Като едното нищо могат да те превият!

Младежът от Вейл кимна кратко и продължи напред. Много му се искаше да знае как точно го бяха превили.

ГЛАВА 21

Нощта се спусна над Капаал, черна, мъглива и тиха. Луната и звездите бяха скрити зад планинските хребети и само газените лампи на джуджетата и огньовете на гномите разпръскваха бледата си светлина в мрака. Захладя и камъните и храсталаците побеляха от скреж. Всичко потъна в противна тишина.

От върха на укрепленията на крепостта на джуджетата Джеър и Елб Форейкър наблюдаваха шлюзите и бентовете, които ограждаха празното пространство между планините, където течеше Сребърната река.

— На повече от петстотин години са — обясняваше тихо джуджето. Гласът звучеше пресипнало в тишината. — Строени са по времето на Рейбър, когато народът ни все още е имал крал. След края на Втората война на расите.

Джеър се взираше безмълвно в тъмнината под него и проследи с очи огромния силует на комплекса, очертан на бледата светлина на факлите и лампите. Бентовете бяха три — виещи се срещу течението на Сребърната река широки ленти. Множество шлюзи регулираха спускащите се към дефилето води. Механизмите им бяха прикрити от бентовете и крепостта, която охраняваше и едните, и другите. Крепостта се извисяваше встрани от високия бент и се простираше от единия до другия край като страж на всички проходи, които водеха до него. Зад високия бент Силидълън се простираше далеч в тъмнината, оградена от червените огньове на обсадната армия и въпреки това невероятно тъмна в сенките на безлунната нощ. Между високия бент и по-ниските му равнища Сребърната река се събираше в два малки резервоара по пътя си надолу от възвишенията. От двете страни на по-ниските нива се извисяваха отвесни скали и единственият достъп надолу бяха тесните пътечки или изкопаните в скалата подземни тунели.

— Мога да си представя как им се иска на гномите да имат всичко това — измърмори Форейкър и направи широк жест над комплекса. — Контролира почти цялото снабдяване с вода на Четирите земи на запад от Езерото на дъгата. Без тези съоръжения през дъждовните сезони щеше да има наводнения. Така беше преди да бъдат построени. — Поклати глава. — При една дъждовна пролет дори и Кълхейвън можеше да бъде отнесен.

Джеър се огледа бавно, смаян от огромните размери на комплекса, изпълнен с благоговение към усилието, което е било положено за изграждането му, Форейкър вече го беше повел през по-вътрешната част на шлюзите и бентовете и му обясняваше механизмът на действие и задълженията на онези, които се грижеха за него. Обиколката достави удоволствие, на Джеър.

Слантър се беше отдал изцяло на заниманието да допълва направените от джуджетата карти на земите северно от Рейвънсхорн. Още щом ги видя, побърза да отбележи, че са ужасно неточни. Готов беше на всичко, само и само да избегне втора среща с онзи затворен в склада муелрет, пък и изгаряше от желание да блесне с познанията си. Без много да му мисли се съгласи да направи отметки върху картите, за да може малката група да се запознае с терена на местността, през която й предстоеше да мине. Еден Елеседил помоли да го извинят и се усамоти. Така че когато Форейкър предложи на Джеър да го разведе из шлюзовете и бентовете, младежът прие на драго сърце. Джеър подозираше, че донякъде обиколката беше замислена, за да отвлече мислите му от Гарет Джакс, който все още не се беше върнал. Но в това нямаше нищо лошо. Той предпочиташе да не мисли за липсващия Майстор на бойните изкуства.

— Скалите не позволяват на гномите да слязат до по-ниските бентове — обясняваше Форейкър, докато наблюдаваше огньовете в далечината. — Крепостта охранява всички проходи там. Прадедите ни са били наясно с това, когато са строили Капаал. Шлюзите и бентовете са в безопасност, докато крепостта устоява на чужди набези. А докато шлюзите и бентовете са в безопасност, в безопасност ще бъде и Сребърната река.

— Освен ако не е отровена — отбеляза Джеър. Джуджето кимна.

— Тя е отровена. Но по-страшно щеше да бъде, ако водите на цялото езеро Силидълън се стичаха свободно в дефилето. Тогава цялата земя щеше да се отрови много по-бързо — всичко на запад.

— Другите земи знаят ли за това? — попита тихо Джеър.

— Да, знаят.

— В такъв случай те би трябвало да са тук и да ви помагат?

Форейкър се усмихна тъжно:

— Ти си мислиш така. Но не всички искат да видят нещата такива, каквито са, разбираш ли. Някои предпочитат да си заравят главата в пясъка.

— Съгласиха ли се някои от расите да ви помогнат?

Джуджето сви рамене:

— Някои, да. Елфите от западната земя ще изпратят армия под командването на Андър Елеседил! Но чак след две седмици. Калахорн също обеща помощ. Хелт и още неколцина вече се бият на наша страна. От тролите все още нито дума. Но северните територии са много обширни, а племената са разпръснати. Може би в крайна сметка те ще ни помогнат поне по северните граници.

Замълча Джеър изчака за момент и после попита:

— А Южната земя?

— Южната земя? — Форейкър поклати бавно глава. — Южната земя си има Федерацията и Коалиционния съвет. Сбирщина от глупаци. Прахосват цялата си енергия за дребнави вътрешни препирни и борби за власт. Пък и новата Южна земя няма нужда от народите на другите земи. Расата на човека се връща към това, което е била по времето на Първата война. Мисля си, че ако Господарят на магиите беше жив сега, Федерацията щеше да ни помогне с огромно желание.

Джеър настръхна. В Първата война на расите, водена преди стотици години, Господарят на магиите е покварил Расата на човека и я убедил да нападне другите раси. В тази война хората са били разгромени и все още не са се възстановили от унижението и горчилката на загубата. Федерацията беше възприела политика на изолация, която неотклонно следваше, и се беше превърнала в говорител на по-голямата част на Южната земя и на Расата на човека.

— И все пак Калахорн е на ваша страна — вметна бързо Джеър. — Обитателите на границата са замесени от друго тесто.

— Но и те не са достатъчни — изсумтя Форейкър. — Дори и целият им Легион. Видя събралите се навън племена, нали? Когато са обединени, те са сила, която няма равна на себе си. На всичкото отгоре на тях им помагат тези зли същества, които ги командват. — Поклати мрачно глава.

Джеър сви вежди:

Но ние имаме съюзник, който може да се противопостави на Призраците Морди. Имаме Аланон.

— А, да, Аланон — измърмори Форейкър и отново поклати глава.

— И Брин — добави Джеър. — Щом намерят Илдач…

Замълча. Злокобното предупреждение на Краля на Сребърната река внезапно изплува в съзнанието му. Понесени от вятъра листа, му беше казал той. Сестра ти и друидът. И двамата ще изчезнат.

Отърси се от спомена. Той няма да допусне това. Дал беше думата си. Ще стигна преди тях. Ще ги открия. Ще разпръсна Сребърния прах във водите на Извора на рая, за да ги изчисти, после ще хвърля Кристала на виденията и после… Замисли се, изпълнен със съмнения. После какво? Не знаеше. Нещо, каквото и да е. Ще направи нещо, което няма да позволи на предсказанията на стареца да се сбъднат.

Но преди това трябваше да направи пътуването на север, припомни си той мрачно. А преди да продължат, Гарет Джакс трябваше да се върне.

Форейкър все още се разхождаше из укрепленията. Обраслото му с гъста брада лице беше ниско склонено към гърдите, ръцете му пъхнати в джобовете на пътното наметало, с което беше загърнал якото си тяло. Джеър го настигна и погледна надолу към стълбите с широки стъпала, които водеха към по-обширен склон.

— Какво можеш да ми кажеш за Гарет Джакс? — неочаквано попита младежът от Вейл.

Джуджето не повдигна глава:

— Какво по-точно те интересува?

Джеър сви рамене:

— Не знам. Каквото и да е.

— Каквото и да е ли? — изсумтя другият. — Не е ли малко неопределено? Какво точно искаш да знаеш?

Джеър се замисли, после каза:

— Нещо, което никой друг не знае. Нещо за самия него.

Форейкър се доближи до парапета, от който се виждаше необятната шир на Силидълън, подпря се на лакти и се загледа в нощта. Джеър застана мълчаливо до него и зачака.

— Искаш да разбереш що за човек е, така ли? — попита накрая Форейкър.

Джеър кимна с глава:

— Поне мъничко.

Джуджето го погледна с разбиране:

— Не мисля, че това е възможно, Омсфорд. Все едно да се опитваш да разбереш някой… ястреб. Гледаш го, виждаш как изглежда, виждаш какво прави. Възхищаваш му се. Очарован си от него. Та той е истинско чудо! Но никога не можеш да го разбереш напълно — истински. Трябва да си като него, за да разбереш.

— Ти май го разбираш — подметна Джеър.

Суровото лице на Форейкър се извърна рязко към неговото:

— Така ли мислиш, Омсфорд? Че го разбирам. — Отново поклати глава. — Не повече, отколкото мога да разбера един ястреб. А може би и по-малко, кой знае. Познавам го, защото съм бил известно време с него, борил съм се рамо до рамо с него, и съм обучавал мъже редом с него. Затова го познавам. Знам също какво представлява той. Но това няма абсолютно нищо общо с разбирането.

Поколеба се, после продължи:

— Гарет Джакс е като някаква друга форма на живот, в сравнение с мен, с теб, с всички останали. Особена и единствена по рода си форма на живот. Той просто е единствен. — Вдигна вежди. — Магичен по свой собствен начин. Прави неща, които на никой друг не би минало през ум да прави — пък и не би се опитал да прави. Преборва се с неща, които биха убили всеки друг. И го прави отново и отново. Също като при ястребите. Някакъв инстинкт, който го изстрелва там някъде горе, във висините, над всички нас, където никой не може да го досегне. Същество, което се различава от всички нас. Да го разбирам ли? Не, никога не бих дръзнал да се опитам да го разбера.

Известно време Джеър не каза нищо, накрая проговори:

— Той дойде в Източната земя заради теб. Поне така казва. Сигурно изпитва приятелски чувства към теб. Трябва да сте близки.

— Може би — сви рамене другият. — Но това изобщо не означава, че го разбирам. Освен това той се ръководи от чисто негови лични мотиви, а не от причините, които изтъква пред другите. Виж, в това съм сигурен. Тук е не само заради мен, Омсфорд. Има си и други съображения. — Потупа Джеър по рамото. — Ако питаш мен, Гарет Джакс е тук колкото заради мен, толкова и заради теб. Но защо, виж това не знам. Може би ти ще ми кажеш.

Младежът от Вейл се замисли и след кратко колебание проговори:

— Обеща ми да бъде мой покровител, защото Кралят на Сребърната река му казал, че трябва да бъде такъв. — Замълча.

— Много добре — кимна Форейкър. — Но това помага ли ти да го разбереш по-добре? На мен лично не. — Млъкна и погледна към езерото. — Не, мотивите му са си лично негови и той никога не би ги споделил с мен.

Джеър почти не го чу. Хрумнало му беше нещо, което го смути. Обърна се рязко. Потръпна от мисълта. Възможно ли беше Гарет Джакс да споделя мотивите, които не би казал на Форейкър, с него, младежа от Вейл? Не беше ли направил Майсторът на бойните изкуства точно това в тъмната и студена нощ, на втория ден след като бяха напуснали Кълхейвън, когато лежаха сами под прикритието на хребетите? Споменът бавно се избистри. Искам да разбереш… Точно това му беше казал Гарет Джакс. Сънят ми обеща да изпробвам уменията си със сили, пред които никога досега не съм се изправял. Възможност да проверя дали наистина аз съм най-добрият. Какво друго ми остава…?

Джеър пое дълбоко хладния нощен въздух. Дали пък не разбираше Гарет Джакс по-добре, отколкото подозираше. Може би го разбираше не по-зле от всички останали.

— Има нещо, което малцина знаят — изведнъж го погледна Форейкър.

Джеър се откъсна от мислите си. — Казваш, че те е открил в Черните дъбове. Така и не мога да разбера какво е търсел там. Идвал е от запад, от Калахорн, нали така?

Джеър потвърди с бавно кимване на глава:

— Знаеш ли, не съм мислил за това. Черните дъбове наистина са доста встрани от пътя на някой, който пътува от граничните райони към Анар. — Млъкна и се замисли. После попита: — Какво е правел там?

Форейкър се усмихна леко:

— Мога само да се догаждам, нали разбираш. Не ми е казвал нищо повече от това, което е казал на теб. Но знаеш ли, местността на юг от езерото, между Лий и низината Клийт — тя е била негов дом. Там се е родил, там е израснал. Навремето, много отдавна, там е имал семейство. Не знам какво точно, но все пак семейство. Отдавна не е споменавал нищо за това, но кой знае, може би там той все още си има някого. Или само спомени, знам ли.

— Семейство — повтори бавно Джеър и поклати глава. — Казвал ли ти е нещо повече за него?

Джуджето се отдръпна от парапета:

— Не. Един единствен път спомена, ей така, между другото. Но сега ти знаеш за този човек нещо, което никой друг не знае — освен мен, естествено. Е, какво, сега разбираш ли го по-добре?

Джеър се усмихна:

— Не мисля.

Форейкър се обърна и двамата тръгнаха обратно през укрепленията.

— Така си и мислех — промърмори джуджето и се загърна по-плътно с наметалото си. Вятърът се засили след като излязоха от заслона на високите стени. — Хайде, ела с мен вътре. Ще те загрея с чаша бира. Ще чакаме заедно завръщането на нашия ястреб.

Форейкър го потупа приятелски по рамото и младежът го последва бързо.

Часовете на нощта се точеха бавно и тягостно, помрачени от лоши предчувствия. Мъглата се измъкна безшумно от възвишенията, сгъсти се, припълзя над шлюзите и бентовете и загърна армиите на гномите и джуджетата с влажен лепкав воал. Дори огньовете на гномите престанаха да се виждат.

Джеър Омсфорд заспа в полунощ, в очакване на Гарет Джакс. Сгушен в стол с висока облегалка, уморен, той неусетно заспа, докато Форейкър, Слантър и Еден Елеседил разговаряха тихо над чаша бира и на светлината на една единствена свещ в сгъстяващия се мрак. Както седеше заслушан в монотонния им говор със затворени очи, така и заспа.

Малко преди зазоряване принцът на елфите го раздруса и събуди:

— Джеър. Той се върна.

Младежът от Вейл разтри сънените си очи и стана. Почти невидими в сумрака на отиващата си нощ, въглените на гаснещия огън проблясваха с меката светлина на малката камина в отсрещния край на стаята. Навън дъждът потрепваше равномерно върху каменната зидария.

Джеър премигна. Той се е върнал. Гарет Джакс.

Стана. Облече се набързо, грабна ботушите и започна да ги нахлузва.

— Няма и половин час, откакто се върна. — Елфът стоеше до него и говореше с необичайно тих глас, сякаш се страхуваше да не събуди някого. — Заедно с Хелт, естествено. Открили са пътека на север извън тунелите. — Замълча. — Но има и нещо друго, Джеър. — Младежът от Вейл го погледна очаквателно. — По едно време след полунощ започнало да вали и мъглата се разсеяла. Когато призори се развиделило, видели гноми. Стягали редиците си по бреговете на Силидълън, от единия край на високия бент до другия, по дванадесет души в редица. Стоели там и чакали.

Джеър скочи:

— Какво са намислили?

Еден Елеседил поклати глава:

— Не знам. Май никой не знае. Но стоят там вече часове наред. Всички джуджета са на крак на укрепленията. Ела с мен и сам ще видиш.

Излязоха от стаята, прекосиха бързо множеството коридори и се озоваха в двора около централната част на високия бент. Над Силидълън духаше студен вятър, а дъждът се забиваше в лицата им. Все още беше нощ и зад далечните планински хребети на изток сивееше мъглявина. Джуджетата защитници бяха заели позиции по отбранителните насипи на бента и на крепостта, загърнати в наметалата си, с качулки на главата, с оръжия в ръце. Капаал беше потънал в тишина.

Когато стигнаха крепостта, която пазеше северния край на високия бент, Еден преведе Джеър през множество каменни стъпала и през поредица от назъбени стени. Накрая стигнаха до наблюдателна кула, която се намираше високо над комплекса. Тук вятърът беше по-студен, а дъждът по-силен.

Когато се спряха до обкована с желязо дъбова врата, която водеше в кулата, група джуджета минаха покрай тях и заслизаха по една съседна стълба. Имаха свиреп вид — огненочервени коси и бради, въоръжени и с ризници.

— Радъм, командващият на джуджетата! — прошепна Еден на Джеър.

Те бързо се вмъкнаха кулата, оставяйки противното време навън. Едва различиха няколко загърнати в плащове фигури в слабата светлина на лампата.

— Хм, ако човек го остави, той ще си проспи живота — чу той мърморенето на Слантър.

— Радвам се да те видя отново, Омсфорд — поздрави го Хелт басово и протегна огромната си ръка.

После се появи и Гарет Джакс, черен като мрака около него, твърд и непоклатим като скала. Застанаха един срещу друг и не си размениха нито дума. Мършавото лице на Майстора на бойните изкуства беше напрегнато. Той постави кротко ръцете си върху раменете на младежа, а в ледените му очи проблесна странна необичайна топлина. Пламъчето трепна леко и мигом угасна. Гарет Джакс свали ръцете си и отново изчезна в мрака. Вратата зад тях се отвори и едно прогизнало от дъжда джудже се приближи бързо до Елб Форейкър, който беше наведен над купчина от карти, поставени на малка дървена маса. Казаха си нещо тихо и после вестовоят изчезна също толкова бързо, както се беше появил.

Форейкър веднага отиде при Джеър, а останалите членове на малката група ги наобиколиха.

— Омсфорд — каза той тихо. — Току-що ми съобщиха, че муелретът е избягал.

Всички мълчаха слисани.

— Как е станало това? — изръмжа гневно Слантър.

— Променил си формата. — Форейкър не откъсваше очи от Джеър. — След като го е направил, се промъкнал през малка вентилационна шахта за свеж въздух в по-ниските нива. Станало е през нощта. Никой не знае къде може да е той сега.

Джеър изстина. Повече от ясно беше защо джуджето се обърна към него, когато съобщи неприятната вест. Дори заключен в складовото помещение, муелретът беше успял да усети присъствието на магията на елфите и да принуди Джеър да я разкрие. А сега, след като беше на свобода…

— Но той е могъл да избяга и преди това — отбеляза Еден Елеседил. — Защо е решил да го направи точно сега?

Нищо чудно аз да съм причината, помисли си Джеър. Очевидно и Форейкър си мислеше същото, затова съобщи новината първо на него.

Гарет Джакс отново се появи от мрака, внезапно и решително.

— Тръгваме веднага — заяви той. — И без това много закъсняхме. Издирването, което ни предстои, е на север. Каквото и да се случва тук, ние не трябва да сме част от него. Сега, когато гномите са се събрали край Силидълън, ще ни бъде лесно да…

ООООООММММММММММ!

Стреснати, членовете на малката група подскочиха и бързо се огледаха наоколо. До ушите им долети ужасен вой, гърлен и продължителен, който раздра тишината на настъпващото утро. Той постепенно се усили, примеси се с хиляди звуци, надигна се срещу вятъра и дъжда и политна към планините около Капаал.

— По дяволите! — извика Слантър с разкривено лице, досетил се какво става.

И шестимата хукнаха към врата и изскочиха навън. След секунди стояха скупчени върху укрепленията и се взираха на север над разпенените води на Силидълън. Вятърът и дъждът биеха в лицата им.

ООООООММММММММММ!

Воят се превърна в рев — един продължителен, нестихващ рев, който се понесе през хребетите. Всички гноми около Силидълън подеха ужасния вопъл. Обърнаха лица към мрачните води на езерото, гласовете им се сляха в едно, а въздухът завибрира от злокобния звук.

Радъм се появи в долната част на назъбения парапет, даде някакви заповеди и вестовоите се разпръснаха в различни посоки, хукнали да предадат разпорежданията му на преките си командири. Навсякъде кипеше трескава дейност и гарнизонът се стягаше за това, което предстоеше. Джеър допря с ръка куртката си, напипа издутината на торбичката със Сребърния прах и Кристала на виденията, и се успокои.

Гарет Джакс сграбчи Слантър за наметалото и го придърпа към себе си:

— Какво става тук?

Очите на гнома се бяха разширили от ужас:

— Призовават — призовават черната магия! Веднъж вече съм го виждал — в Греймарк! — Гномът се гърчеше в желязната хватка. — Нужно е обаче докосването на Черните скитници. Необходимо е тяхното докосване!

— Гарет! — дръпна го рязко Форейкър и посочи близкия бряг на Силидълън, на не повече от стотина ярда от високия бент. Майсторът на бойните изкуства пусна Слантър. Всички обърнаха очи в посоката, накъдето сочеше джуджето.

От средата на събралите се по брега гноми се отделиха три облечени в черни плащове фигури, високи и безпощадни на сивкавия фон на настъпващото утро.

— Призраци Морди! — прошепна Слантър с пресъхнала уста. — Черните скитници дойдоха!

ГЛАВА 22

Призраците Морди идваха от Силидълън. Плъзгаха се по повърхността на водата почти неподвижни. Загърнати бяха в плащове, лицата им скрити в дълбоките сенки на надиплени качулки. Можеха да бъдат взети за безплътни духове, ако не бяха завършващите с черни животински нокти пръсти, които се подаваха изпод наметалата, стиснали в мъртвешка хватка три сиви магически пръчки за заклинания. Последователите им гноми се разридаха пронизително, вопълът се извиси, превърна се в крясък и се сля с воя на вятъра. Черните фигури сякаш се носеха окрилени от този звук.

После, най-неочаквано, гномите млъкнаха. Оглушителният писък на вятъра прониза празния простор на Силидълън и повърхността на езерото се надипли.

Призракът Морд, който беше най-отпред, вдигна високо магическата си пръчка. Черната, суха като вейка ръка, изскочи изпод плаща, сякаш повдигната от внезапен силен порив на вятър. Странна тишина се спусна над възвишенията, увисна неподвижно и затрептя във въздуха. Дори и вятърът като че ли притихна за миг. Призракът спусна бавно пръчката към потъмнелите води на езерото. Другите два призрака направиха същото. Трите лъскави върха се потопиха в Силидълън и се сляха в едно.

В първия миг нищо не се случи. После лумна огън. Пръчките, превърнали се в яркочервени пламъци, запълзяха надолу в хладните дълбини. Водата се развълнува, надигна се и се разпени. Гномите се разкрещяха като обезумели, едновременно ликуващи и уплашени до смърт. Започнаха да отстъпват от брега, препъваха се и залитаха.

— Призовават магията! — изкрещя Слантър.

Червените пламъци горяха ярко в мрачната непрогледна тъмнина. Проникваха в дълбините на езерото, които никога не бяха виждали светлина. Като кърваво петно светлината се разля и заплува нагоре и все по-нагоре към повърхността. Доближаваше я. Водата засъска яростно и закипя. Надигна се пара. Гейзер от пръски изригна към небето.

Защитниците на укрепленията на крепостта на джуджетата наблюдаваха изтръпнали и нерешителни. Нещо щеше да се случи, нещо неописуемо. Никой не знаеше как да го предотврати.

— Трябва да се махаме оттук — викна трескаво Слантър на Гарет Джакс. Трепереше от страх, но не беше загубил ума си. — Бързо, Майсторе на бойните изкуства!

Магическите пръчки спряха да излъчват огън и се вдигнаха от Силидълън. Завършващите с животински нокти ръце се прибраха под плащовете. Водите обаче продължаваха да буйстват. Кърваво червеното петно потъмня и се превърна в далечен блясък, който светеше дълбоко под повърхността на езерото. Приличаше на току-що отворени след сън очи.

ООООООММММММММММ!

Воят на гномите от обсадната армия пак се надигна, пронизителен, изпълнен с очакване. Пръчките на Призраците Морди отново дадоха сигнал. Гора от ръце се вдигна и протегна към небето. Езерото задими, изригна пара и водите на Силидълън отново се взривиха яростно.

После нещо огромно и черно започна да се надига от дълбините му.

— Майсторе на бойните изкуства! — крещеше неистово Слантър.

Гарет Джакс поклати глава:

— Не мърдай! Хелт, донеси дългите лъкове.

Човекът от границата мигом хукна към наблюдателната кула. Джеър го погледна и отново обърна очи към Силидълън — към оглушителния вой на гномите и към черното нещо, което се надигаше от дълбините.

То пореше бързо водите и доближаваше повърхността. Ставаше все по-голямо и по-голямо. Злото. Призованото от Призраците Морди зло. Но що за творение беше това? Гърлото на Джеър се беше свило и той преглътна с мъка. Каквото и да беше, нямаше съмнение, че е нещо чудовищно. Туловището му сякаш покри дъното на цялото езеро, когато се изтръгна от дълбините. Започна бавно да придобива форма. Огромно тромаво същество с ръце, които се гърчеха и дращеха въздуха…

После то се надигна с оглушителен трясък и се откъсна от повърхността на езерото. Безформеното черно туловище се освободи от оковите на водите и за миг силуетът му увисна на фона на сивкавата светлина на утрото. Приличаше на буре, цялото покрито с кал и тиня, с прилепнали по тях мидени черупки и корали. Четирите му крака-перки завършваха с извити животински нокти и бодли. Главата му — маса от поклащащи се пипала, която ограждаше огромна, подобна на човка мутра. Зъбите — същински бръсначи. От вътрешната страна пипалата имаха множество смукала, всяко колкото човешка длан с разперени пръсти. Люспи и бодли покриваха външната им страна. Зад пипалата проблясваха невъзмутимо чифт червени студени очи. Съществото се надигна и протегна. Високо беше повече от сто фута, широко четиридесет.

От укрепленията на Капаал се разнесоха викове на ужас:

— Кракен! — каза Форейкър. — Е, сега вече е свършено с нас! Воят на гномите се превърна в оглушителен крясък, лишен от всичко човешко. Когато силуетът на чудовището се очерта в светлината, той се понесе надлъж и шир из Капаал. Приличаше на боен вик. Долу във водите на езерото черното туловище на кракена се извъртя рязко, вдигна невъобразим шум и внезапно се обърна към бента и крепостта, която го защитаваше.

— Идва за нас! — прошепна изумен Гарет Джакс. — Какво търси същество, което не може да живее в сладка вода, същество, което идва от океана — тук! Доведено от черната магия! — Сивите му очи пробляснаха сурово и непоколебимо. — Само че ние, надявам се, няма да му се дадем. Хелт!

Огромният човек от границата мигновено застана до него с три дълги лъка в грамадната си ръка. Гарет Джакс взе единия, остави другия на човека от границата, а третия подаде на Еден Елеседил.

Слантър ги доближи:

— Повярвайте ми! Не си въобразявайте, че можете да надвиете това същество! То е чудовище, призовано от злото!

Гарет Джакс не му обърна никакво внимание.

— Остани с младежа от Вейл, гноме. Сега ти отговаряш за него. Погрижи се за него.

Слезе от наблюдателната кула. Хелт и Еден Елеседил го следваха по петите. Форейкър хвърли недоверчив поглед на Слантър и се поколеба за миг. После и той тръгна след тях.

Кракенът се измъкна до стената на цитаделата на джуджетата. Огромното му туловище се блъскаше изумително силно в камъка и хоросана. Невероятно големите пипала изскочиха от водата и се протегнаха към струпалите се по парапетите джуджета. Докопаха много от тях, обгърнаха ги със смукалата и бодлите и ги запокитиха във водите на езерото. Утринният въздух се цепеше от писъците и стоновете на умиращите джуджета. Оръжия се сипеха като дъжд върху черното чудовище, но твърдата обвивка на туловището го предпазваше от наранявания. То с лекота се отърваваше от мъчещите се да го възпрат дребни фигури, разкъсваше ги с дългите си камшичести ръце, трошеше парапетите, зад които те се опитваха да се спасят.

Гномите също се включиха в атаката. Обсадната армия разби вратите от двата края на бента. Напредваха, стиснали здраво в ръце стълбите за катерене и куките за прикачване. Джуджетата защитници се втурнаха към парапетите и дадоха силен отпор на новия щурм. Гномите обаче сякаш бяха загубили разсъдъка си. Без да обръщат внимание на огромните жертви, които даваха, те се хвърляха с главата напред срещу вратите и стените и умираха.

И все пак цялото това безумие не беше безцелно. Докато, вниманието на джуджетата защитници беше отвлечено от безразсъдните нападатели, кракенът се придвижи на север, доближи се до стената и се прислони до вратите. С внезапен подскок чудовището се отблъсна от каменния бент с краката-перки, изскочи от водите на езерото и се измъкна на брега. Изхвърли към стените огромните си пипала, впи смукалата във вратите и отново се отхвърли назад. Дърво и желязо се разхвърчаха във всички посоки. Лостовете се изпотрошиха с трясък, клиновете изскочиха. Изтръгнати от пантите вратите на цитаделата се сгромолясаха. Армията на гномите връхлетя с победоносни викове.

Застанали на парапетите на наблюдателната кула Джеър и Слантър наблюдаваха битката с нарастващ ужас. Сега, когато вратите бяха изкъртени, джуджетата нямаше да могат да удържат нападателите. Само за няколко минути крепостта щеше да бъде превзета. Защитниците й вече отстъпваха край стените на скупчени около командирите си малки групички и отчаяно се мъчеха да устоят на щурма. Но от мястото, където стояха Джеър и Слантър, се виждаше ясно, че битката беше загубена.

— Трябва да се спасяваме, докато все още можем, момче! — повтаряше гномът, сграбчил ръката на младежа от Вейл;

Джеър обаче отказваше да тръгне и продължаваше да търси с очи приятелите си. Толкова ужасен беше от това, което ставаше, че не беше в състояние да се помръдне. Кракенът отново се потопи във водите на езерото и повлече туловището си покрай стената, насочил се към центъра на бента. След него Призраците Морди се спуснаха край разклатените парапети, вдигнали високо сивите магически пръчки. Заклинаха гномите да нападнат. Вълни от гномската армия се надигнаха и заприиждаха към крепостта на джуджетата.

— Слантър! — извика изведнъж Джеър и посочи в центъра на битката.

На върха на укрепленията на предната стена огромната фигура на Хелт се очертаваше сред дима и мъглата. Елб Форейкър беше до него. Стиснал здраво лъка в едната си ръка, човекът от границата застана върху парапета, прицели се към мястото, където бяха Призраците Морди, бавно опъна тетивата и после я отпусна. Дългата черна стрела политна и се заби дълбоко в гърлото на Черния скитник, който беше най-отпред. Съществото се разтресе и залитна назад от силата на удара. Втора стрела последва първата и призракът отново отстъпи, като залитна назад. От гърлата на онези, които бяха най близко до Призрака Морд, се изтръгнаха викове на ужас и за миг щурмуващите гноми като че ли се объркаха.

Призракът Морд обаче се свести от шока. Стисна с едната си ръка забитите в него стрели и ги изтегли с невероятна лекота. Вдигна ги високо, за да могат всички да ги видят. Натроши ги на малки парчета. После вдигна магическата пръчка и от върха й избухна червен огън. Пламъците му плъзнаха по цялата дължина на парапетите. Обгърнаха и камъка, и защитниците. Хелт и Форейкър побягнаха от пълзящия към тях огън и изчезнаха в лавина от срутващи се стени и прахоляк.

Джеър наблюдаваше сцената и беснееше, а Слантър крещеше:

— Нищо не можеш да направиш, за да им помогнеш, момче! — Без да чака отговор, той задърпа младежа от Вейл през укрепленията към каменната стълба, която водеше надолу. Крайно време е да започнеш да мислиш за себе си! Може би ако сме достатъчно бързи…

В този момент забелязаха кракена. Чудовището се беше надигнало от Силидълън по средата на стената, там, където широкият двор се съединяваше с крепостта, която охраняваше краищата на високия бент. Пипалата и краката-перки задраскаха по камъка. Когато се измъкна достатъчно, така че само долната част на подобното на буре туловище остана във водата, то се изви бавно по посока на мястото, където джуджетата защитници се опитваха да избягат от северната крепост. Пипалата се протегнаха през високата стена, усукаха се, и след няколко секунди пътят, който водеше извън крепостта, беше блокиран.

— Слантър! — извика предупредително Джеър и приклекна. Едно огромно пипало се плъзна край главата му.

Заотстъпваха бързо надолу по стълбите. Вдигнатите от перката на чудовището пръски ги засипваха. Примесени бяха с пръст и разтрошени камъни. Долу пипалата на кракена дращеха по стените на крепостта и я удряха яростно. Сграбчваха всичко, което попаднеше в обсега им.

За момент изглеждаше, че вече няма никаква възможност за бягство през двора. Но джуджетата контраатакуваха. Втурнаха се нагоре от по-ниските нива на крепостта, по тъмните тесни стълби и тунелите отдолу. Най-отпред беше главнокомандващият на джуджетата Радъм. С развяна червена коса той водеше войниците си в плетеницата от огромни пипала. Размахваше и посичаше с брадвата си всичко, което му попаднеше род ръка. От туловището на кракена хвърчаха покрити с кървава пяна късове и се разпиляваха по мокрия бент. Кракенът обаче беше нещо чудовищно. За него джуджетата бяха досадни мушици, от които трябваше да се отърве. Пипалата се спускаха и размазваха дребните създания, които кръжаха наоколо. Въпреки това защитниците продължаваха да прииждат, твърдо решени да разчистят пътя за онези, които бяха останали в капана на обречената крепост. Но в момента, в който те се появяха, кракенът ги помиташе. Всичко около чудовището се покри с трупове.

Накрая когато Радъм се опита да се шмугне покрай него, кракенът го залови. Чудовището вдигна рязко джуджето във въздуха, което все още упорито размахваше брадвата, удари го с бясна сила в камъка и пусна натрошеното му, обезобразено, мъртво тяло на земята.

Слантър напразно теглеше Джеър.

— Давай да бягаме! — крещеше отчаяно той.

Покрай тях профучаваха пипала. Удряха се бясно в парапетите и във всички посоки хвърчаха късове натрошен камък. Върху младежа от Вейл и гнома се изсипа дъжд от нащърбени парчета, които, ги повалиха и едва не ги погребаха живи. Джеър разтърси замаяната си глава, стана, залитна и тръгна към каменната стена. Долу джуджетата се бяха оттеглили в обсадената крепост. Гибелта на Радъм беше сломила духа им. Кракенът все още седеше проснал се насред двора. Сега се примъкваше към стените, до които се беше свил Джеър. Младежът от Вейл започна да отстъпва надолу. Изведнъж спря ужасен. В краката му лежеше Слантър. От дълбока рана в главата му се стичаше кръв.

После най-неочаквано, някъде отдолу, се появи Гарет Джакс. Мършавата му и черна на фона на сивата светлина на утрото фигура се стрелна иззад укритието на парапета. В ръката си стискаше късо копие. Джеър му викна. Изтръгнат от дъното на душата обезумял вик, който потъна във воя на вятъра и в стенанията на сражаващите се. Майсторът на бойните изкуства тичаше по напоения с кръв висок бент — дребна и пъргава фигура. Бягаше не от пипалата на Кракен. Тичаше право към тях. Виеше се и се изплъзваше, сякаш не беше от плът. Летеше към зиналата паст на чудовището. Пипалата замахнаха към него, искаха да го смачкат, не го улучваха, плъзгаха се край него. Прекалено бавни бяха за човек, толкова бърз като Майстора на бойните изкуства. Но само едно подхлъзване, само една неволна грешка и…

Изправен срещу скритата в качулка човка Гарет Джакс подскочи срещу самата муцуна на чудовището. Нанесе изумително бърз удар и заби късото копие дълбоко в меката тъкан на отворената уста. В миг пипалата се свиха и огромното туловище се приведе. Гарет Джакс моментално отскочи и се измъкна от капана, който вече се затваряше. Отново на крака, Майсторът на бойните изкуства сграбчи друго оръжие, този път пика с метален връх. Дръжката й беше здраво хваната от вкочанените ръце на убития й притежател. Гарет Джакс я издърпа светкавично. На два ярда от него кракенът забеляза опасния нападател през полуотвореното си око, но вече беше късно. Майстора на бойните изкуства замахна яростно с металния връх на пиката към незащитеното око и го заби през кожата, кръвта и костта право в мозъка.

Кракенът се изви силно назад и размаха като обезумял краката-перки. Каменните укрепления се раздрусаха наоколо, докато чудовището се мъчеше да стигне до водите на Силидълън. Гарет Джакс не изпускаше забитата в мозъка му пика. Набиваше острието й все по-надълбоко и го чакаше да издъхне. Кракенът обаче беше невероятно силен. Той се надигна, освободи се от високата стена, сгромоляса се с трясък в Силидълън и потъна бавно във водите му, повличайки със себе си и Майстора на бойните изкуства, който продължаваше да стиска дръжката на пиката.

Стъписан, Джеър залитна назад и се подпря на парапета, без да може да повярва на очите си. Гневният вик заседна в гърлото му. На високия бент долу отново нямаше никой. Джуджетата защитници бяха хванати в капан, без никаква надежда да се доберат до сигурността на южната крепостна кула.

Слантър отново застана до него, олюлявайки се на крака. Сбръчканото му жълто лице беше покрито с кръв, но гномът спокойно я изтри и викна на младежа от Вейл да го последва надолу по стълбите. Като се препъваха и падаха, те стигнаха до двора и тръгнаха в посоката на бягащите джуджета.

Оказа се, че бяха закъснели. Гномите преследвачи се бяха появили от двете страни на парапетите зад тях. Те крещяха и виеха, огромна маса от бронирани, потънали в кръв тела, които пъплеха по ръба на високия бент и се спускаха в двора. Слантър хвърли бърз поглед назад и грубо затегли Джеър по някаква тъмна стълба. Спуснаха се тичешком по няколко осветени от лампи стъпала дълбоко в тъмнината на по-ниските равнища, които водеха към вътрешните механизми на шлюзите. Горе стъпките на преследвачите започнаха да заглъхват.

Когато стълбата свърши те се озоваха в слабо осветен коридор, който продължаваше по дължината на бента. Слантър се поколеба за миг, после тръгна на север, влачейки Джеър след себе си.

— Слантър! — извика младежът от Вейл, като се мъчеше да накара гнома да намали скоростта. — Този тунел води обратно натам, откъдето дойдохме — отдалечава ни от джуджетата!

— Гномите също ще тръгнат в обратната посока! — изрева Слантър. — Те няма да хукнат да гонят джуджетата или когото и да било оттук, нали така? Хайде, тичай!

Те бягаха в мрака по празния коридор. Шумовете от сражението вече бяха далечни и слаби на фона на монотонното тракане на механизмите на шлюзите и на тихото шумолене на водите на Силидълън. Главата на Джеър се въртеше от ужаса, който изживя, когато видя какво се случи. От малката група от Кълхейвън не беше останало нищо. Хелт и Форейкър бяха повалени от Черните скитници, Гарет Джакс повлечен от кракена, а Еден Елеседил изчезна. Останали бяха само той и Слантър, а те бягаха, за да спасят живота си. Край с Капаал. Крепостта беше превзета от гномите. Шлюзите и бентовете, които регулираха течението на Сребърната река на запад в родината на джуджетата, бяха попаднали в ръцете на най-безпощадния враг. Всичко беше загубено.

Започна да се задъхва от тичането и задиша тежко и учестено. Сълзите смъдяха в очите му, а устата му беше пресъхнала от горчивина и гняв. Какво да прави сега? Как да стигне до Брин? Нямаше да може да я открие преди тя да навлезе в Мейлморд и да бъде погубена. Как да изпълни задачата, възложена му от Краля…?

Залитна, ударен от нещо, което не видя, и се просна в тъмнината. Напред Слантър продължаваше да тича, забравил всичко останало, бледа сянка в мрака на тунела. Джеър бързо се вдигна на крака. Разстоянието между него и Слантър беше голямо.

Внезапно някаква ръка изникна от тъмнината и му запуши устата. Беше груба и покрита с люспи, едва не го задуши. Друга ръка се уви около тялото му, яка като стомана, и го повлече в сенките на една отворена врата.

— Посстой, малки хора — изсъска един глас. — Приятели семе, ние на магията. Приятелисс!

Беззвучен вик раздра съзнанието на Джеър.

В средата на сутринта Слантър се измъкна от тайния тунел на джуджетата. Той завършваше с множество гъсти храсталаци, сред които беше скрит изходът. Седеше сам на обрулените от вятъра хребети на планината северно от Капаал. Сива размазана светлина се процеждаше от заоблаченото дъждовно небе, а скалите все още бяха просмукани от студения нощен въздух. Гномът се огледа предпазливо, после приклекна до един храст и продължи по склона до мястото, където той се спускаше рязко в дефилето.

Далеч долу шлюзите и бентовете на Капаал гъмжаха от гноми. По цялото продължение на широките обръчи от каменни блокове, около парапетите и укрепленията на крепостта, както и във вътрешните съоръжения на комплекса, гномите преследвачи щъкаха като загрижени за мравуняка си мравки.

Е, всичко това не можеше да завърши другояче, помисли си Слантър. Поклати грубото си жълто лице, мрачен и убеден в правотата си. Никой не е в състояние да се изправи срещу Черните скитници. Сега крепостта Капаал е тяхна. Обсадата свърши.

Стана бавно без да откъсва очи от гледката под него. Едва ли щяха да го открият тук, на високото. Всички гноми бяха в крепостта, а малцината, които бяха останали от армията на джуджетата, бяха хукнали да се спасяват на юг към Кълхейвън. Нищо друго не му оставаше, освен да си тръгне по пътя.

През цялото време това желание не беше го напускало.

Въпреки това стоеше там и мислено си задаваше въпроси, на които нямаше отговори. Все още не знаеше какво се беше случило на Джеър Омсфорд. Уж беше точно зад него, а в миг младежът просто изчезна яко дим. Слантър, естествено, се опита да го намери. Но от него нямаше никакви следи. Накрая гномът продължи сам, защото, в крайна сметка, какво друго можеше да направи?

— Момчето и без това ми създаваше прекалено много неприятности — промърмори си той раздразнено. Само че думите не му прозвучаха много убедително.

Въздъхна, погледна сивото небе и бавно се отдалечи. Сега, когато го нямаше младежът от Вейл, а другите от малката група бяха или мъртви, или разпръснати кой знае къде, пътуването до Извора на рая беше приключило. И по-добре, разбира се. Още от самото начало диренето беше глупаво, неосъществимо. Неведнъж им беше казвал това — на всички до един. Те просто нямаха представа срещу какво бяха тръгнали. Нямаха никаква представа за силата на Черните скитници. Той нямаше никаква вина, че те се провалиха.

Набърчи още по-силно чело. И все пак, нещо го човъркаше. Какво ли се беше случило на момчето?

Промъкна се обратно край храста, който прикриваше тайния вход на тунела и се изкачи на скалиста издатина, от която се виждаше Източната земя и протежението й на запад. Е, поне беше проявил достатъчно разум да планира собственото си бягство, помисли си той самодоволно. И как не, нали беше човек, който умееше да оцелява. А всички, които умеят да оцеляват, намират време да планират бягството си, с изключение на такива откачени като Гарет Джакс. Намръщеното лице на Слантър се разтегна в лека усмивка. Той много отдавна се беше научил да не се излага безпричинно на опасност, освен в крайни случаи. Много отдавна се беше научил винаги да има едно на ум как може да се измъкне, когато се намира в някое опасно място. Така че, когато джуджето беше така любезно да му предостави картите с тайните тунели, които щяха да ги изведат на север зад обсадната армия, той си направи труда да ги разучи. Ето защо сега беше жив и на свобода. Ако останалите не бяха толкова глупави…

Носещият се от скалистите планини вятър духаше в лицето му, остър и щипещ. Горите на Анар се простираха далеч на север и на запад, изпъстрени от багрите на есента, влажни от мъглата и дъжда. Натам трябва да тръгне, замисли се той. Обратно към граничните райони, към някакво подобие на нормално съществувание и спокойствие, където щеше да се върне към предишния си начин на живот и да забрави всичко това. Отново беше свободен и можеше да отиде, където си поиска. Седмица, две път, и Източната земя, заедно с войната, която я опустошаваше, ще бъдат зад гърба му.

Разрови с крак скалистата почва:

— И все пак това момче е смелчага — промълви тихо, зареян в мисли.

Загледа се нерешително в дъжда.

ГЛАВА 23

Късно следобед в деня, в който Паранор изчезна от лицето на земята, целият Калахорн беше залян от поройни дъждове. Бурята бушуваше по граничните земи, вихреше се през гори и открити местности, носеше се над Драконовите зъби и Рън и накрая се спускаше и политаше над равнината Раб. Там тя застигна Аланон, Брин и Роун Лий, по пътя им на изток към Анар.

Те спряха да пренощуват, изложени на поройния дъжд, сгушени в прогизналите си наметала, под невзрачния навес на очукан и съсипан от прищевките на годишните сезони дъб. Гола и пуста, равнината се простираше додето очите им виждаха. Над главите им кънтяха гръмотевици, а яркото проблясване на светкавиците разкриваше вкочанената плът на Раб. Нямаше никакъв живот, нито в пукнатините на изсъхналата почва, нито върху голата повърхност на земята. Единствените живи същества бяха те. Можеха да продължат да яздят на изток през нощта до зазоряване и да прекосят Анар преди да спрат за почивка. Друидът обаче забеляза, че планинецът и девойката от Вейл са изтощени и реши, че е по-добре да не ги пресилва.

И така, пренощуваха в Раб и призори отново потеглиха. Денят ги посрещна сив и дъждовен. Слънцето грееше слабо и приличаше на размазано кълбо зад покритото с буреносни облаци есенно небе. Яздеха на изток през равнината, докато стигнаха до бреговете на реката Раб, после свиха на юг. Там, където главното корито на реката се разклоняваше на запад, те пресякоха едно дефиле близо до периферията на гората и продължиха на юг до свечеряване.

Втора нощ прекараха в Раб под открито небе, свити в наметалата и качулките си. Дъждът продължи да вали тихо и напоително. Измокри ги до кости и не им позволи да спят. Студът се беше загнездил около тях. Друидът не беше засегнат видимо от студа и безсънието, които с безмилостно упорство изцеждаха силите на девойката и планинеца. Умората започна да оказва пагубното си въздействие най-вече върху Брин.

Въпреки това на следващата сутрин тя ги увери, че е готова да продължи. Желязната й воля се подсилваше от вътрешната борба, която тя водеше през празните часове на нощта, мъчейки се да не загуби разума си. Дъждът, който ги беше преследвал след излизането от Драконовите зъби, спря. Запълзя рядка, прозрачна мъгла. Небето се проясни и бели перести облаци се понесоха в слънчевите лъчи, които надничаха иззад короните на дърветата. Появата на слънцето възстанови силата на ума и на тялото на Брин, изцедена от мъглата и дъжда. Тя храбро се мъчеше да не обръща внимание на изтощението, което я обземаше. Отпуснато върху седлото на коня, момичето от Вейл с благодарност се обърна към топлината на все още замъглената слънчева светлина. Загледа се как тя бавно, но упорито изпълзяваше от изток.

Откри, че никак не е лесно човек да се съвземе от изтощението. Въпреки че денят беше ясен, тя продължаваше да усеща умората дълбоко в себе си, обладана от съмнения и страхове, които не я напускаха. В сенките им се мятаха зли духове без лица. Изскачаха от съзнанието й и се стрелваха към гората, край която вървяха, хихикаха ехидно и й се подиграваха. Дебнеха я нечии очи. Също като в Драконовите зъби, тя имаше чувството, че я наблюдават, понякога от много, много далеч, сякаш от безкрая, понякога много отблизо. И пак това коварно предчувствие. Появи се за пръв път в скалите и сенките на Драконовите зъби. Преследваше я, непрестанно я дразнеше, предупреждаваше я, че тя и спътниците й си играят със смърт, която няма да могат да надвият. След Паранор си помисли, че я беше оставило на мира. Спасили се бяха от крепостта на друидите живи и невредими. Но ето че пак се появи в дъжда и мъглата на последните два дни. Беше зло и въпреки неимоверните й усилия, упорити и гневни, да го прогони от мислите си, то не си отиваше.

През сутрешния преход на третия ден часовете течаха бавно, а заедно с тях постепенно се топеше и непоколебимостта на Брин Омсфорд. Първо започна да изпитва едно необяснимо чувство на самотност. Обсадена от предчувствието си — предчувствие, за което спътниците й дори не се досещаха, девойката от Вейл започна да се затваря в себе си. Правеше го като самозащита — оттегляне от нещото, което се опитваше да я съсипе със злокобните си предупреждения и с коварния си тормоз. Издигна стени, затръшна врати и прозорци, потърси убежище вътре в себе си и се помъчи да изключи предчувствието от съзнанието си.

Само че Аланон и Роун също останаха навън и тя не можеше да намери начин да ги вкара отново вътре. Останала беше сама, пленница на самата себе си, окована в окови, които сама беше изковала. У нея настъпваше неуловима промяна. Бавно, неумолимо започна да вярва само на себе си. Никога не бе чувствала Аланон близък. Сдържан и суров дори когато можеше да се поотпусне, чужд човек, към когото можеше да изпитва съжаление и в същото време някаква странна близост. С Роун Лий беше по-различно, естествено. Планинецът обаче се беше променил. От неин приятел и спътник той се беше превърнал в покровител, точно толкова ужасен и недостъпен, колкото и друида. Причина за тази промяна бе мечът на Лий, който му даваше сила. Благодарение на нея Роун си въобразяваше, че е равен на всеки, който се изправи срещу него. Магията, родена от черните води на Рога на пъкъла и от черното магьосничество на Аланон, го поквари. Нямаше го вече чувството на близост, което ги свързваше. Сега Роун беше обвързан с Аланон и чувстваше близък друида.

Отслабването на непоколебимостта на Брин обаче бързо излезе извън границите на чувството й за самотност. Стана така, че тя престана да вижда смисъла в това дирене. Е, не напълно, разбира се, но тя някак си се разколеба. Преди целта беше ясна и категорична. Тя трябваше да отиде в Източната земя, да мине през Анар и Рейвънсхорн и да стигне до ямата, която наричаха Мейлморд, да слезе в черната й паст и да унищожи Илдач, книгата на черната магия. Това беше целта. Но с течение на времето, в мрачните, студени дни и нощи на пътуването с всичките му неудобства, Брин загуби вяра в тази цел. Сега тя й се струваше далечна и недостижима. Аланон и Роун бяха силни и убедени — непоклатими, изправени срещу призраци, които щяха да ги спрат. За какво им беше тя? Не можеха ли да се справят в това дирене не по-зле от нея, въпреки че друидът твърдеше обратното. Тя просто усещаше, че те двамата биха могли, че не тя беше важният член на групата им. Те просто не го разбираха. Опитваше се да им каже, че грешат. Усещаше го, а това усещане я правеше още по-самотна. Денят преполови и следобедът затече бавно. Утринната мъгла се разсея и денят стана ясен и слънчев. Върху голата равнина отново се появиха цветни петна. Тревата отново се показа по напуканата изтощена земя. За известно време Брин се поосвободи от потискащото я чувство за самотност.

Привечер тримата стигнаха в Сторлок, общността на гномите лечители. Селото беше старо и известно, със скупчени непретенциозни постройки от камък и хоросан. Точно тук Уил Омсфорд беше изучавал и усвоявал любимата си професия.