Митични представи

ГЛАВА ШЕСТА:

Скръстих ръце на гърдите си и тръгнах към павилиона с бавна, отмерена крачка.

Аахз беше настоявал да упражнявам тази походка. Казваше, че тя щяла да ме направи да изглеждам самоуверен и хладнокръвен. Сега, при действителното ми представяне пред краля, проумях, че използвам заучената стъпка не като демонстрация на арогантност, а за да прикрия слабостта в краката си.

— Е? — прогромоля генералът и надвисна отгоре ми. — Зададох ти въпрос! Откъде си докопал тая пика? По-добре ще е да отговориш, преди да съм се ядосал!

Нещо в мен прещрака. Целият страх, който изпитвах от военачалника и неговата брадва, се изпари, заменен от опияняващо припламване на сила.

При първото си посещение на Пазара на Дева бях открил, че мразя да бъда притискан от големи, гръмогласни деволи. Днес пък открих, че туй не ми се нрави и когато наглостта идва от някой едър, гръмогласен сънародник бунак.

Значи масивният мъж иска да смачка всичко наоколо със своята тежест, така ли?

С едно помръдване на ума си призовах пиката. Без да се обърна да погледна, я накарах да се стрелне над рамото ми в посока, определена тъй, че да се забие право в гърдите на генерала.

Военният я видя да се задава и пребледня. Отстъпи непохватно крачка назад, загря, че е твърде късно за бягство; после трескаво заопипва кръста си за брадвата.

Спрях копието на три стъпки пред гърдите му и го оставих да виси току пред него с острие, насочено към сърцето му.

— Тази пика ли? — подметнах нехайно.

— Ахх… — отвърна ми генералът, без да сваля очи от заплахата.

— Взех я от един прекалено груб войник. Той подчерта, че бил изпълнявал заповеди. Дали случайно те не идват от теб?

— Аз… мм… — суровият началник облиза устни. — Аз наредих хората ми да се оправят експедитивно с чужденците. Не съм им казвал нищо за това да не са учтиви.

— В такъв случай…

Извъртях копието на деветдесет градуса, така че то вече не заплашваше генерала.

— … ти връщам пиката, за да можеш да я дадеш на стража заедно с известно разясняване на твоите заповеди…

Командирът се поколеба, смръщи се, па протегна ръка да хване реещата се във въздуха бойна принадлежност. Точно преди да я докосне, аз я оставих да падне на земята, при което тя шумно издрънча.

— … и, надявам се, с допълнителни инструкции как да борави със своите оръжия — завърших.

Лицето на генерала пламна, той се наведе да вземе пиката. В тоя момент канцлерът се изкикоти и военачалникът се обърна, за да го изгледа смразяващо. Другият велможа открито му се ухили. Сетне прошепна нещичко на краля, който се опита да потисне усмивката си от чутото.

Забравил за злощастната пика, генералът пак се извърна към мен и ме зяпна кръвнишки от висотата на целия си ръст.

— Кой си ти? — изръмжа с тон, внушаващ, че името ми ще бъде незабавно нанесено в началото на списъка за публична екзекуция.

— А кой пита? — не по-малко кръвнишки го изгледах и аз, все още не сподавил напълно гнева си.

— Човекът, към когото се обръщаш — намеси се монархът, — е Хю Злабрадва, командир на Кралските армии на Посилтум.

— Аз пък съм Джей Ар Гримбъл — добави бързо плешивият канцлер, опасявайки се да не бъде забравен. — Първи съветник на Негово величество.

Генералът му отправи нов убийствен поглед. Реших, че вече е време да се върнем към работата.

— Господа, аз съм магьосникът, прочут като Скийв — започнах надуто. — Дойдох в отговор на една любезна покана от Негово най-благородно величество Родрик Пети…

Направих пауза и полека сведох глава към краля, който се усмихна и кимна.

— Дойдох, за да си изясня, дали следва да приема известно положение в двора на Посилтум.

Фразировката на последното изречение бе много грижливо обмислена от Аахз. Тя целеше да покаже личната ми увереност, като намекне, че изборът всъщност е мой, а не техен.

Тази тънкост не остана незабелязана от канцлера — той повдигна критично вежда при моя подход към думите.

— Разбира се, такова положение изисква убеденост и у двете страни — продължих, без да се стеснявам. — Аз трябва да чувствам, че ще бъда щедро възнаграден за своите услуги, а пък Негово величество — да бъде удовлетворен и да знае, че уменията ми са достойни за височайшето му попечителство.

Леко извих врат и повиших глас, та да ме чуе целият двор.

— Щедростта на короната на Посилтум е известна на всички — заявих. — И аз съм напълно уверен, че кралят ще се разплати със собствените си васали в съответствие с начина, по който му служат.

Някакъв задавен звук долетя иззад гърба ми, комай от генерал Злабрадва. Не му обърнах внимание.

— Ето защо онова, което се изисква от мен, е да убедя Негово величество… а и неговите съветници естествено… че моите скромни умения воистина ще удовлетворят нуждите му.

Отново се извъртях към трона, давайки на монарха да зърне стаената ми усмивка, която опровергаваше пестеливостта на току-що произнесените думи. Родрик Пети ме слушаше внимателно.

— Ваше величество — продължавах да го омайвам, — моите възможности са многобройни и разнообразни. Но така или иначе същността на властта е контролът. И тъй като съзнавам, че вие сте зает човек, вместо да ви пилея времето с прости търговски номерца и дребни демонстрацийки (на каквито вече се нагледахме!), ще изплета само три заклинания и ще се доверя на присъщата ви мъдрост да прозрете скритите зад тях дълбини.

В този миг протегнах пръст към Батъркъп и Глийп. Сетне произнесох драматично:

— Ей там са двата ми трофейни еднорога. Ще бъде ли Ваше величество така любезен да избере някой от тях?

Кралят примигна от изненада, че е поканен да участва в моето шоу. За момент той се поколеба.

— Ммм… нека бъде онзи отляво — каза монархът, като най-подир посочи Батъркъп.

Поклоних се не без грация.

— Много добре, благородни господарю. Вашите слова пощадиха това животно. Наблюдавайте внимателно другото.

Всъщност туй беше още един малък фокус, на който ме бе научил Аахз. Нарича се „принудата на магьосника“ и позволява на изпълнителя да предложи на публиката да избира, без в действителност да й даде какъвто и да било шанс. Ако Родрик Пети беше посочил Глийп, щях просто да продължа да работя със „създанието, което той е обрекъл чрез словата си“.

Бавно вдигнах пръст към жертвата и леко приведох глава.

— Уола уола Уошингтън! — мрачно издекламирах аз.

Не зная какво означават тези думи, но Аахз ме уверяваше, че имали някакъв исторически прецедент и щели да убедят хората, че наистина правя нещо сложно.5

— Алла казал шазам — допълних, като повдигнах и другата си ръка. — Бибити бобити…

Отстраних в ума си маскировката на дракона.

Тълпата откликна с ахване, което заглуши моето финално „гуу-глийп“.

Нашият питомец от Дева обаче си чу името и реагира незабавно. Вирна морда и тежко запристъпя напред, накрая застана хрисим до мен. Както бе планирано, Аахз моментално се затътрузи към нас, за да спре в напрегната готовност близо до главата на Глийп.

Това следваше да внуши, че сме способни да се справим с всяка трудност, която може да произтече откъм дракона. Но реакцията на публиката спрямо наставника ми засенчи ужаса, който хората изпитаха, когато видяха един еднорог да се преобразява в змей. Бях забравил колко действена е маскировката на „съмнителния тип“. Сега забързах, понеже се опасявах да не профукам нахалос впечатлението от своето изпълнение.

— Този уродлив клетник е моят чирак Аахз — обявих аз. — Може би се питате, дали е в неговата власт да обуздае дракона, ако тоя звяр се ядоса. Направо ще ви кажа… че не е!

Тълпата уплашено заотстъпва встрани. С крайчеца на окото забелязах как дланта на генерал Хю се плъзна по дръжката на неговата брадва.

— Ала това е в моята власт! Е, господа, вече знаете, че силите на мрака не са непознати за Скийв!

Извъртях се и мушнах с пръст към Аахз.

— Бобелти гук, дребосъци и мъченици!

Така премахнах преобразяването на калфата си.

Последва миг на шашардисано мълчание, сетне люспестият се усмихна. Известно е, че усмивката му кара силните мъже да премаляват, а в тълпата нямаше мнозина силни мъже.

Ония от публиката едва не се изпопрегазиха един друг, за да дадат назад от демона, и писъците им се смесиха с набързо пропети защитни заклинания.

За пореден път се обърнах към трона. Кралят и канцлерът комай понасяха добре представлението. Владееха се, макар и да бяха малце бледнички. Генералът се въсеше смутен към Аахз.

— Наложи ли се, като демон моят чирак може да надвие дракона… не, десет дракона. Такава е властта, с която разполагам аз. И все пак тя трябва да се смекчава с благост… с аристократизъм, ако ви е угодно.

Поизчаках, та изреченото от мен да започне да изглежда дълбокомислено.

— За да обърква нахалните врагове или да приема съюзниците си, човек не се нуждае от открита демонстрация на мощ или заплаха. За случаи като днешния майсторът би могъл да потули уменията си така, че да не бъде по-подозрителен от… от някой юноша.

Щом произнесох тези думи, отхвърлих своята собствена маскировка и се възправих в цялата си младежка липса на блясък. Вероятно следваше да използвам някакви лъжемагически слова, ала вече бях изразходвал всички ония, на които ме бе научил Аахз, а се боях да експериментирам с нови.

Родрик и канцлерът се втренчиха настойчиво в мене, сякаш се опитваха да проникнат през вълшебното ми преобразяване единствено с усилие на волята. Генералът изпълняваше подобно упражнение, пронизвайки с поглед моя калфа. Аахз пък бе скръстил ръце и оголил зъби в самоуверена усмивка.

За разлика от друг път споделях тази му самоувереност. Нека се блещят! Беше прекалено късно да прозрат зад магията ми, тъй като повече не поддържах никаква магия. Макар кралската трупа и цялата публика да вярваха, че са станали свидетели на мощна сила, всичко, което всъщност бях сторил, бе да отстраня заклинанията, дето изопачаваха зрението им. В момента и четиримата — Аахз, Батъркъп, Глийп и аз самият — бяхме в собствения си лик, колкото и нестандартно да изглеждахме. Дори и най-изпедепсаното майсторско око не е упълномощено да проникне зад несъществуващо заклинание.

— Както Ваше величество вижда — заключих накрая, — моите магически способности далеч надхвърлят обичайните. Те могат да накарат кроткия да ви се стори страшен, а могъщия — безобиден. Те могат да унищожат враговете ви или да забавляват двора в зависимост от вашата прищявка. Кажете си думата, провъзгласете своето одобрение и вие ще направлявате уменията на Скийв.

Източих ръст и с уважение склоних чело, решил да остана в това положение, докато изчаквам преценката на трона.

Няколко мига минаха, без да се произнесе и звук. Най-после рискувах да хвърля поглед към павилиона.

Канцлерът и генералът разгорещено си шепнеха един другиму над главата на краля, който я накланяше ту насам, ту натам, за да ги чуе. Щом проумях, че туй ще отнеме известно време, тихичко повдигнах врат и отново зачаках.

— Скийв! — внезапно се обади Родрик Пети, като прекъсна препирнята на помощниците си. — Тази работа с пиката… Винаги ли можеш да контролираш тъй лесно оръжията?

— Детска игра, Ваше величество — скромно отвърнах аз. — Даже се чудя дали да го призная за някаква мощ.

Монархът кимна и каза нещо късо полугласно на своите съветници. Когато млъкна, генералът почервеня и извръщайки се кръгом, закрачи към двореца. Канцлерът Джей Ар Гримбъл придоби самодоволен вид.

Рискувах да хвърля едно око към Аахз, който ми смигна. Макар и да се намираше по-далеч от мен, острият му слух явно му бе донесъл предварително новината за височайшето решение.

— Нека всички събрали се тук бъдат свидетели! — оповести звънкият глас на канцлера. — С настоящето Родрик Пети, крал на Посилтум, отдава възхвала на вълшебните умения и знания на въпросния Скийв и официално го именува Магьосник при двора на Посилтум. Сега предлагам присъстващите да аплодират назначението на този майстор… и сетне да се разпръснат!

Чу се шляпането от не дотам сърдечните аплодисменти от страна на моите победени съперници, проблеснаха и съвсем не тъй малко злобарски погледи. Не обърнах внимание нито на едното, нито на другото, понеже се опитвах да осмисля думите на Гримбъл.

Успях! Дворцов маг! Избран измежду пълния набор колеги от пет кралства! Аз! Скийв!

Внезапно се усетих, че канцлерът ми прави знак да тръгна напред. Опитвайки се да бъда равнодушен, приближих към трона.

— Лорд магьоснико — рече с усмивка благородникът, — бихме ли могли да обсъдим въпроса за твоето възнаграждение, ако имаш желание?

— С тия работи се занимава моят чирак — информирах го високомерно. — Предпочитам да не се отвличам с подобни светски дела.

Бяхме се разбрали, че преговорите по това заплащане ще води Аахз, защото знанията му в магията отстъпваха единствено на майсторството му в пазарлъка. Обърнах се и му кимнах да дойде. Той реагира, като мигом се втурна към нас — очевидно навикът му да подслушва го бе предупредил за положението.

— Гримбъл, туй може и да почака — намеси се кралят. — Има по-неотложни въпроси, които изискват вниманието на нашия магьосник.

— Трябва само да наредите, Ваше величество — заявих и важно се поклоних.

Ето че монархът просия:

— Чудесно! Тогава се яви незабавно при генерал Злабрадва да те инструктира.

— За какво да ме инструктира? — попитах аз, искрено сащисан.

— Че как, за армията на нашествениците, разбира се — отвърна Родрик Пети.

Нейде в главата ми прокънтя алармен гонг.

— Армията на нашествениците ли? — избъблих тихо, забравяйки добре отрепетирания помпозен тон. — О, че каква пък ще е тя?

— Същата, която дори в този момент наближава нашата граница — осведоми ме канцлерът. — Инак защо ще ни притрябва изневиделица магьосник?