Митични представи

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА:

Следващият ни военен съвет направи всички предишни да изглеждат малки. Това естествено трябваше да се очаква, тъй като си имахме работа с командира на целия ляв фланг на имперската армия.

Нашата среща се проведе в един павилион, изграден специално за тази цел, и постройката бе претъпкана с офицери, включително и Клод. Да, комай Антонио държеше на думата си, макар той самият в момента да не присъстваше.

Изправени пред подобна група, решихме и ние да покажем малко повече сила. За да постигнем това, бяхме придружавани от Танда и Брокхърст, отвън пък сумтеше Глийп. Все още държахме в резерва Гюс и Аякс, а гремлинът не се бе появявал от сблъсъка между драконите.

Не ми хареса офицерът, с когото в момента си имахме вземане-даване. В неговите уверени, мазни маниери усещах нещо, което ме караше да настръхвам. Силно подозирах, че се е добрал до сегашния си пост, като е изпоотровил своите съперници.

— Значи бихте искали да се предадем… — говореше той замислено, барабанейки с пръсти по масата пред себе си.

— … или да се оттеглите, или да свиете встрани — поправих го аз. — Честно казано, не ни интересува какво ще предприемете, стига да оставите Посилтум на мира.

— Ние наистина обмисляхме дали да не направим точно това — рече командирът, като се облегна назад в креслото си, за да огледа навеса над павилиона.

— Затуй ли цял ден придвижвахте допълнителни войски? — язвително го засече Брокхърст.

— Просто вътрешни работи, уверявам ви — измърка онзи. — Всичките ми офицери са събрани тук и те се боят, че ако ги оставят без надзор, войниците им ще вземат да вършат бели.

— Онова, което моят колега има предвид — вметна Аахз, — е, че ни е трудно да повярваме… че действително възнамерявате да се съгласите с нашите искания.

— Защо не? — сви рамене началникът. — Вие се биете точно за това, нали? Идва един момент, когато командващият трябва да се запита дали няма да му струва повече, ако води битката, вместо да я подмине. Засега вашата съпротива с използване на демони и дракони ни показва, че тази схватка ще бъде наистина трудна.

— Стига да се появи необходимост — намесих се аз, — там, откъдето идват, има още.

— Че ти ни го демонстрира — усмихна се командирът, като махна небрежно с ръка към Танда и розоволикия Брокхърст. — Вещиците и дяволите представляват впечатляващо допълнение към вашата войска.

Видя ми се неблагоразумно да изтъкна, че Брокхърст е имп, а не девол.

— Значи сте съгласни да заобиколите Посилтум? — запита го Аахз на принципа „право, куме, та в очи“.

— Съгласявам се да го обсъдя с моите офицери — поясни военачалникът. — Всичко, за което ще те моля, е да ми предоставиш един от твоите… а-а… помощници.

— Защо? — трепнах. Не ми се нравеше начинът, по който се блещеше в Тананда.

— За да те извести за нашето решение, разбира се — потърка брадичката си оня. — Никой от моите хора не ще посмее да влезе във вашия лагер, ако ще и да му е гарантиран имунитетът на пратеник.

В гласа му се прокрадна някаква лъжлива нотка, която не ми хареса.

— Аз ще остана, Скийв — писа се доброволец Аахз.

Обмислих го. Аахз многократно беше показвал своята способност да се грижи за себе си. И все пак аз не вярвах на командира.

— Само ако склониш да ни дадеш в замяна един от твоите офицери за заложник — отвърнах.

— Вече казах, че никой от… — започна моят опонент.

— Той няма защо да влиза в нашия лагер — обясних. — Може да остане извън войската ни — в края на гората, така че да се вижда откъм твоята страна. Аз гарантирам лично за неговата безопасност.

Имперското началство замислено задъвка устната си.

— Чудесно — рече. — Тъй като ти показа интерес към кариерата му, ще ти дам за заложник Клод.

Младият офицер пребледня, ала дума не продума.

— Съгласен — потвърдих. — Ще чакаме вашето решение.

Направих знак на другарите си и те послушно започнаха да излизат от павилиона. Клод се поколеба, сетне се присъедини към процесията.

Щеше ми се да кажа на Аахз да бъде предпазлив, но прецених, че не бива да го върша. Нямаше да е добре да призная уязвимостта на моя партньор пред командира. Така че вместо това кимнах отсечено на офицерите и последвах съратниците си.

Танда и Брокхърст вече бяха изминали голяма част от пътя към гората. От другата страна Клод ме чакаше да изляза и закрачи до мен.

— Докато разполагаме с подходящ момент — каза надуто той, — бих искал да ти благодаря, загдето се намеси в моя полза пред началниците ми.

— Изобщо не го споменавай — отнесено смънках аз.

— Не, действително — настоя офицерът. — В тези времена рицарството към един противник е нещо рядко. Мисля…

— Виж какво, Клод — изръмжах, — отдай го на изчанченото ми чувство за справедливост. Аз не те харесвам, не те харесах и когато се срещнахме за пръв път, но това не те прави некомпетентен. Неприятен може би да, ала не и некомпетентен.

Държах се по-рязко с него, отколкото възнамерявах, обаче се безпокоях за Аахз.

Като го смъмрих така, той потъна в неловко мълчание, което продължи почти докато стигнахме до дърветата. Тогава се прокашля и пробва още веднъж.

— М-м-м… Скийв?

— Да? — отзовах се рязко.

— Аз… ъ-ъ-ъ… опитвах се да кажа, че съм ти благодарен и ще ти се отплатя по всички разумни начини, които са ми достъпни.

Въпреки моята угриженост предложението му проникна в ума ми като евентуална възможност.

— Дали отговарянето на няколко въпроса попада под рубриката „Разумни“? — подхвърлих с нехаен тон.

— Зависи от въпросите — предпазливо отвърна Клод. — Аз все още съм имперски войн и моите правила за поведение ясно изискват…

— Виж какво ще ти кажа — прекъснах го с нетърпение. — Аз ще те питам, а ти ще решаваш дали можеш да отговориш. Това достатъчно честно ли е?

— Ами така изглежда — призна той.

— Добре — започнах. — Първи въпрос. Мислиш ли, че твоят командир ще заобиколи Посилтум?

Заложникът някое време избягваше погледа ми, сетне енергично поклати глава.

— Не би следвало да отвръщам на подобно питане, но ще го сторя. Нямам усещането, че командирът изобщо го е разглеждал като сериозна възможност, нито пък който и да било офицер под онзи навес. Дори и сред най-преданите му и опитни войски той е известен с прякора Звяра15. Мога да те уверя, че не е заслужил това си прозвище, като се е предавал или капитулирал, докато неговата армия все още е била читава.

— Тогава защо си даде труда да участва в тая среща? — подпитах аз.

— За да спечели време — повдигна рамене Клод. — Както забелязаха твоите асистенти, той използва отсрочката, за да съсредоточи войските си. Единственото правило, към което се придържа командирът, е „Победа на всяка цена“. В този случай цената, дето ще плати, изглежда, е неговата чест.

Поразмислих над това за момент, преди да задам следващия си въпрос.

— Клод — внимателно произнесох аз, — ти си заставал срещу нас в боя и познаваш своята собствена армия. Ако предсказанието ти е правилно и Звяра ни нападне с войските си, какви, по твое мнение, са нашите шансове да победим?

— Никакви — отвърна тихо офицерът. — Зная, че може да ти звучи като вражеска пропаганда, но ще те помоля да повярваш в моята искреност. Дори и с допълнителните сили, които показахте тази вечер, задвижи ли Звяра легионите си, те ще ви прегазят. На ваше място щях да се възползвам от прикритието на нощта, за да се измъкна, и не бих се боял, че ще бъда заклеймен като страхливец. Вие сте изправени срещу най-мощната армия, която някога е събирана. Срещу такава угроза няма страхливост, а самосъхранение.

Повярвах му.

Единственият въпрос беше какво да правя със съвета му.

— Благодаря ти за препоръката — рекох церемониално. — Внимателно ще обмисля думите ти. Засега се налага да останеш тука на открито, както обещах; аз трябва да се посъветвам с моята войска.

— Само още нещо — Клод сложи длан върху ръката ми, за да ме задържи. — Ако твоят помощник — онзи, дето не напусна мястото на срещата — го сполети някаква беда, ми се ще да те помоля за едно. Спомни си, че съм бил тук с теб и нямам никакво участие в това.

— Ще си припомня — кимнах му и издърпах ръката си. — Но ако Звяра се опита да упражни насилие върху Аахз, се обзалагам, че ще поиска да не го е правел.

Когато се обърнах да потърся моя отбор, желаех да се чувствам толкова уверен, колкото звучах.

Танда с готовност дойде при мен, щом улових погледа й и направих знак да се отдели от останалите.

— Какво има, Скийв? — попита тя, когато се отдалечихме под сенките. — Да не се безпокоиш за Аахз?

Безпокоях се, ала все още не исках да си го призная. Нощта вече бе почти отминала без никакви признаци за движение или някаква дейност вътре в павилиона. Аз продължавах да се вкопчвам във вярата си в первекта. Понеже това не ми свърши работа, насочих моята мисъл към други упражнения, та да я отвлека от безплодната тревога.

— Аахз може да се погрижи за себе си — грубо казах накрая. — Има нещо по-разумно, за което искам да узная твоето мнение.

— Какво? — зеленокосата леко повдигна глава.

— Както знаеш — започнах помпозно, — аз не мога да виждам магиите за преобразяване, които извършвам. Въпреки че всички други се заблуждават, тъй като сам съм направил вълшебството, все още продължавам да възприемам обектите в истинската им форма.

— Не го знаех — отбеляза тя. — Но нищо, продължавай.

— Е, мисля си, че ако непременно трябва да се бием с армията, бихме могли да използваме допълнителни войски. Имам една идея, обаче се нуждая да ми кажеш дали наистина действа.

— Добре — кимна Танда. — И каква е идеята?

Понечих да подновя моето слово, но сетне осъзнах, че просто отлагам. Вместо туй затворих очи и съсредоточих мисълта си върху малката горичка пред нас.

— Хей! — викна момичето. — Това е страхотно.

Отворих клепачи, като внимавах да поддържам магията.

— Какво виждаш? — попитах напрегнато.

— Цяла сюрия демони… о-оп… Искам да кажа, перверти — отвърна тя радостно. — Имат толкова мечове и копия, че мязат на таралежи. Жестоко е!

Номерът се беше получил. Излязох прав, като предположих, че магията за преобразяване може да действа върху всяко живо същество, а не само върху хора и зверове.

— Никога не съм наблюдавала нещо подобно — дивеше се Танда. — Ами можеш ли да ги накараш да се движат?

— Не знам — признах. — Аз просто…

— Шефе! Хей, шефе! — разкрещя се Брокхърст, търчейки с все сила към нас. — Идвай бързо! Трябва да го видиш!

— Какво има? — извиках аз, но импът вече бе свърнал обратно и се носеше към края на гората.

Внезапен страх сграбчи сърцето ми.

— Хайде, Танда — изръмжах и забързах нататък.

Докато стигнем последните дървета, там се беше събрал целият отбор и всички говореха развълнувано.

— Е, какво има? — лавнах пак, когато се присъединих към тях.

Четата замлъкна, избягвайки погледа ми. Брокхърст вдигна ръка и посочи оттатък ливадата.

Там на фона на огромен огън забелязах Аахз — провиснал на врата си от една грубо скована бесилка. Тялото му бе отпуснато и безжизнено и той бавно се въртеше на края на въжето. В краката му се бяха скупчили група войници, за да вкусят зрелището.

Заля ме вълна от облекчение и взех да се хиля истерично. Бесилка! Само ако знаеха!

По лицата на войската ми се изписа тревога, докато в потресено мълчание наблюдаваха моята реакция.

— Не се безпокойте! — успях да си поема дъх аз. — Нищо му няма!

В началото на своята кариера с Аахз бях открил, че човек не може да убие демоните, като ги обеси. Вратните им мускули са прекалено здрави! Могат да си висят цял ден, без да им прилошее от умора. Това, разбира се, го бях научил с пот на челото един ден, когато ние…

— Поне имат благоприличието да изгорят тялото — промърмори Клод нейде близо зад мен.

Смехът ми застина в гърлото.

— Какво? — викнах аз, като се извъртях.

И наистина войниците бяха прерязали въжето и сега мъкнеха „трупа“ на Аахз към огъня с явното намерение да го хвърлят вътре.

Огън! Това вече бе нещо съвсем различно. Пламъците му бяха едно от оръжията, които действително можеха да убият моя ментор — по-лошо от…

— Аякс! — креснах. — Бързо! Спри ги да не…

Твърде късно.

Подхвърлен от войниците, Аахз се издигна над ревящите огнени езици. Последва краткотраен светлинен взрив, сетне нищо.

Замина си! Аахз!

Стоях, втренчен в кладата, и не вярвах. Потресът ме направи безчувствен към всичко друго, а умът ми не побираше загубата.

— Скийв! — рече Танда в ухото ми, полагайки длан върху моето тръпнещо рамо.

— Остави ме сам! — изграчих.

— Но армията…

Момичето позволи на думата да заглъхне, ала тя оказа своето въздействие. Полека взех да осъзнавам света около мен.

Легионите ни бяха дали отговора си и се събираха за битка. Барабаните им гърмяха, приветствайки изгряващото слънце, което се отразяваше в полираните оръжия, подредени срещу нас.

Армията! Те го бяха сторили!

Премерено бавно се извърнах към Клод. Той се присви, уплашен от погледа ми.

— Спомни си! — викна отчаяно. — Нямам нищо общо с…

— Помня — отсякох студено. — И това е единствената причина да те пусна да си вървиш. Обаче ще ти дам съвет: избери друг път, а не да се присъединиш към имперските войски. Опитах се да бъда благ с тях, но щом настояват да имат война, да не съм Скийв, ако не им я предложим!