Митична бъркотия

ГЛАВА ОСМА:

Само няколко дни след пристигането на кралица Бучиниша дворецът на Посилтум придоби щастливата отморяваща атмосфера на бойно поле в нощта преди битката. Свитата от Затънтия и тълпата други представители бяха разквартирувани в дворцовите покои като „кралски гости“, което — ща, не ща — ми отвори война на два фронта.

Бучиниша не представляваше непосредствен проблем, по-скоро приличаше на бомба със закъснител. При категоричната заповед да не й се пречкам не ми се налагаше да се занимавам много с нея и дори генерал Злабрадва призна, че ако тя възнамерява да се опита да ме убие, това няма да бъде преди сватбата, когато вече официално ще стане владетелка на Посилтум. Само че колкото по-застрашително наближаваше сватбеният ден, толкова по-ясно осъзнавах, че ще трябва да се разправя с тази жена.

Представителите на Сгандия обаче си бяха съвсем непосредствен проблем. Временно ги бях заглавичкал, като им заявих, че дворцовият магьосник в момента не е тук, но съм пратил да го търсят, и в знак на добра воля им предложих гостоприемството на двора. Те не пиеха много и никога не ме тормозеха с въпроси за завръщането на „Скийв“, ала нямах никакви съмнения, че по някое време търпението им ще се изчерпи и ще започнат сами да го търсят. Освен това имах усещането, че туй „някое време“ ще бъде твърде скоро.

Тъй като се нуждаех от всичката помощ, която можех да си осигуря, накарах Злабрадва да изпрати човек за Големия Юлий. Без особени трудности го вкарахме контрабанда в двореца и тримата съставихме военен съвет. По препоръка на генерала махнах незабавно маскировката си и въведох нашия гост в течение на делата.

— Съжалявам — рече Юлий, за да открие срещата, — но не виждам къде мога да ти помогна. Разбираш ли к’во имам предвид?

Страхотно. Дотолкова за експертните военни съвети на Големия Юлий.

— Бих искал да помогна — поясни той. — Ти се държа добре с мен и момчетата. Само че аз съм работил за Сгандия, разбираш? Знам ги какви са. Щом веднъж ти влезнат в дирите, никога не се отказват. Опитах се да ти го кажа и преди.

— Не проумявам какъв е проблемът — избоботи генерал Злабрадва. — Те са само трима, а главният им говорител е нестроевак от главата до ботушите. Няма да трябва кой знае какво, за да сме сигурни, че не ще докладват нищо на никого… никога повече.

Тук Юлий потърка бузата си.

— Ти си свестен човек, Хю, но не схващаш с к’во си имате работа. Ако разузнавателната група на Сгандия изчезне, Големите момчета ще усетят, че са нацелили скъпоценната жила, и ще задвижат нещата. Ликвидирането на техните представители няма да спре сгандийците… няма дори да ги забави. Ако изобщо повлияе някак, то ще е да ускори процеса!

Преди Злабрадва да успее да отговори, аз се намесих с няколко собствени въпроса:

— Чакай малко, драги Юлий. Когато се сблъскахме за пръв път, ти командваше най-голямата армия, която този свят някога е виждал. Така ли е?

— Така е — кимна той. — Ние си напредвахме твърде добре, докато не срещнахме вас.

— … И ние не ви спряхме по военен път. Просто ви дадохме възможност да изчезнете като войници и да се пенсионирате като граждани на Посилтум. Ти и твоите момчета никога не сте били побеждавани в битка.

— Ние бяхме най-добрите — гордо потвърди Големия Юлий. — Захванеше ли се някой с нас, после си прибираше окървавения крайник, към който обаче нямаше прикрепено тяло, ако разбираш какво имам предвид.

— Тогава защо всички вие толкоз се боите от Сгандия? Щом се опитат да направят нещо, защо ти и твоите момчета чисто и просто не се включите в армията на генерал Злабрадва и не им дадете един урок по маневриране?

Бившият командир изпусна тежка въздишка.

— Тая работа не става така — каза той. — Ако дойдеха да маршируват тука като армия, разбира се, щяхме да ги изхвърлим на бърза ръка. Само че те няма да сторят това. Те вкарват по неколцина дебеловрати наведнъж и всички се държат толкова учтиво, колкото искаш, тъй че за нищо не можеш да ги арестуваш. Когато обаче се насъберат достатъчно, започват да притесняват твоите граждани. Дребни истории, но крайно противни. Ако някой ти се оплаче, този някой изведнъж умира заедно с болшинството членове на своето семейство. Много скоро всичките ти граждани почват да се боят повече от сганта, отколкото от теб. Никой не се оплаква, нито пък дава показания в съда. Стане ли това, вече нямаш кралство. Сганта управлява страната, а ти гладуваш. Не си в състояние да отблъснеш подобно нахлуване с една армия. Изобщо не можеш да се пребориш!

Известно време седяхме в неловко мълчание, като всеки избягваше погледа на другия, докато си блъскахме главите да намерим решение.

— Онова, което не разбирам — обади се най-накрая Злабрадва, — е, че ако системата, която описа, е толкова ефективна и е тъй невъзможно да бъде спряна, защо въобще си дават труда да имат армия?

— Страшно ми е неприятно да си го призная — направи гримаса Големия Юлий, — но ние бяхме експеримент. На някои от счетоводителчетата в Сгандия им щукнало, че макар и дадена армия да е по-скъпа, печалбата във време от едно бързо завземане ще надхвърли допълнителните разходи. Да ти кажа правичката, смятам, че експериментът им се провали.

Това ме накара да подскоча.

— Искаш да речеш, че твоята армия не е била ефективна?

— Отначало бяхме. После станахме прекалено много. Излиза бая солено да държиш цяла войска на полето, а към края издръжката на моите момчета за една седмица струваше повече, отколкото измъквахме от кралствата, които завоювахме. Мисля, че ония бяха почти готови да ни ликвидират поетапно… и точно там е причината да мине толкова време, преди да дойдат да си търсят армията.

Бързо поклатих глава.

— Големи Юлий, при последния лупинг ме изтърва. Защо са отложили търсенето?

— Пари — твърдо произнесе той. — Виж какво ще ти обясня: нищо не може да накара Големите момчета да застанат нащрек и да си водят бележки така, както мангизите в брой. Искам да кажа, че стане ли дума за финансова мотивация, те са написали учебника.

— Звучи ми досущ като Гримбъл — измърмори Злабрадва. — Никой ли вече не върши нещо заради обикновения стар реванш?

— Задръж, генерале — заповядах аз, като се наклоних напред. — Продължавай, Големи Юлий. Каква роля играят парите?

— Ами така, както го виждам, Сгандия и бездруго губеше средства за моята армия, разбираш? Според мен това означава, че не са били много склонни да хвърлят добро злато подир лошото. Тъй, де, защо ти е да харчиш още пари, за да търсиш една армия, дето след като я намериш, само ще ти струва още повече пари?

— Но сега те са тук!

— Вярно. Точно по времето, когато Посилтум аха-аха и внезапно ще забогатее. Струва ми се, че Големите момчета са намерили начин да уредят няколко стари сметки и същевременно да извлекат печалба.

— Сватбата! — казах аз. — Трябваше да се сетя. Хм, туй означава, че като отменя сватбата, мога да елиминирам два проблема наведнъж. Кралица Бучиниша и Сгандия!

Злабрадва свъси вежди към мен.

— Надявах се, че вече сме отхвърлили тази възможност. Помниш ли Гримбъл и гражданите на Посилтум?

Без да мисля, шляпнах гръмко с длан по масата.

— Няма ли да забравиш за Гримбъл и за гражданите на Посилтум? Писна ми да ме завират в миша дупка, генерале, и по един или друг начин смятам да си пробия път навън!

По изражението на моите съветници разбрах, че може би съм говорил по-високо, отколкото възнамерявах. Със съзнателно усилие промених тона и настроението си.

— Слушай, генерал Злабрадва — подхванах внимателно. — Ти може и да си свикнал с тежестите на командването, но за мен те са нови. Аз съм магьосник, нали помниш? Прощавай, ако съм се ошашавил малко, докато се опитвах да намеря решение на проблема, който твоят… искам да кажа, нашият монарх ми увеси на шията. Нали така?

Той кимна рязко, ала все пак не се отпусна.

— Виж, Хю, твоята гледна точка си има достойнства, но не отчита няколко неща. Първо, Гримбъл не е тук. Когато и ако се върне, той ще се грижи за краля, тъй че приятелят Родрик може да реши проблема вместо нас… или най-малкото проблема с кралицата. Колкото до гражданството на Посилтум… откровено казано, аз съм почти готов да се изправя пред техните протести, само и само да не се налага да се разправям с въпросната Бучиниша. Ако сложим на везните разочарованието на нашия народ за това, че статуквото ще трябва да продължи, срещу туй кралицата и сганта да се настанят тука за постоянно, какъв резултат ще получиш? Разбира се, при условие че мислиш за добруването на държавата!

Генералът помисли, па силно въздъхна.

— И бездруго никога не съм гледал с чак толкова добро око на тази женитба — призна той.

— Само минута, момчета — промълви Големия Юлий, като уморено вдигна ръка. — Тая работа не е чак толкоз лесна. Парите може и да са позабавили тяхното издирване, но щом като сгандийците са дошли насам, има едно-две неща, дето ще искат да уредят.

— Например? — попитах, изпитвайки ужас от отговора.

— Ами преди всичко с мен и моите момци. Никой не си отива току-така от Сгандия, нали разбираш? Плащат страхотно, обаче пенсионните им програми са отврат.

— Не каза ли, че вече не желаели да имат армия? — изръмжа Злабрадва.

— Армия може би не, но винаги могат да използват хората. Вероятно ще ни разформироват и ще ни поставят на различни места в организацията.

— А ти би ли искал да се върнеш и да работиш за тях?

Големия Юлий потърка брадичка с длан, докато обмисли въпроса на генерала.

— Ще трябва да говоря с момчетата — рече. — Както споменах, туй кралство беше много добро към нас. Ще ми е неприятно нещо да му се случи, защото сме били тук… особено ако ние свършим с това, че пак започнем да бачкаме за тях.

— Не — произнесох спокойно аз.

— Но…

— Казах „не“! Големи Юлий, ти сключи сделка с Посилтум. И което е по-важно, сключи сделка с мен. Няма да те предадем на сганта, докато не опитаме всички средства, с които разполагаме, за да те защитим.

— И как смяташ да ги защитим от Сгандия? — попита саркастично Злабрадва.

— Не зная. Все още работя по въпроса. Може би ще съумеем да ги купим. Ще им предложим да вземат за откуп кралица Бучиниша.

— Лорд магьоснико!

— Добре, добре. Обясних ви, че все още работя по въпроса, нали? Кое е следващото, Големи Юлий? Ти рече, че освен парите имало едно-две неща, които също искали.

— Теб — отвърна той безцеремонно. — Сгандийците няма да се почувстват щастливи, докато не получат Великия Скийв, дворцовия магьосник на Посилтум.

— Мен? — запитах аз с изтънял гласец.

— Сгандия не се е добрала до върха, като е пренебрегвала конкуренцията. С действията си ти вдигна някои твърде сериозни вълни, а най-сериозната, що се отнася до тях, е, че направи армията им да изчезне. Те знаят, че си голям. Достатъчно голям, за да бъдеш заплаха. Ще искат да те неутрализират. Предполагам, че ще се опитат да те наемат и ако не стане, ще се изпробват с някакво неагресивно уреждане на нещата.

— И като не успеят…? — кимна Злабрадва, сякаш повтаряйки моите мисли.

Големия Юлий повдигна рамене.

— Като не успеят, ще сторят всичко според силите си, за да те убият.