Мисията на посланика

Глава 16 На лов

Сония издигна с магия окървавените превръзки във въздуха и запрати срещу тях вълна от топлинна енергия. Те избухнаха в пламъци и бързо се превърнаха в пепел. Във въздуха се разнесе мирисът на изгорял плат, смесен с миризмата на препечено развалено месо. Тя остави пепелта да падне в кофата, която бе поставена точно за тази цел, след което затопли в една чинийка малко ароматно масло и острото му ухание постепенно надделя над останалите по-неприятни миризми. Приключила почистването след последния си пациент, тя отвори с магия вратата на стаята.

Мъжът, който влезе вътре, беше на средна възраст, нисък, с позната физиономия. Сърцето й подскочи, щом го разпозна.

— Сери! — изсъска тя и бързо огледа стаята, макар да знаеше, че вътре няма никой. — Какво правиш тук?

Той сви рамене и седна на един от столовете, предназначени за пациентите и семействата им.

— Минах през стаята ти в Гилдията, но те нямаше.

— Тогава трябваше да се върнеш утре — каза тя. Ако го разпознаеха и някой докладваше за посещението му на Гилдията, всички щяха да разберат, че тя общува с Крадец. „Макар че сега вече никой закон не го забранява“. Но пък щеше да изглежда подозрително, че се случва толкова скоро, след като бе настоявала за промяна в закона. Ако приемеха, че използва болницата за място, където да се среща с Крадците, това щеше да застраши всичко, което бе постигнала досега.

Каква ирония, че той се намираше в по-голяма опасност да бъде разпознат в болницата, отколкото в Гилдията. Сония се съмняваше, че някой друг, освен Ротан, бе запомнил Сери след всичките тези години, но някои от пациентите в болницата може би бяха имали вземане-даване с него и щяха да кажат на помощниците или лечителите с кого се среща тя.

— Твърде важно е, за да чака — каза Сери.

Погледите им се срещнаха. Сериозното изражение на лицето му го правеше да изглежда толкова по-различен от младия скитник, с когото тя дружеше като дете. Той изглеждаше изморен и тъжен, и тя се изпълни със съчувствие. Сери все още тъгуваше за семейството си. Сония си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Как се справяш?

Раменете му отново се повдигнаха.

— Сравнително добре. Зает съм с откриването на един магьосник-отстъпник в града.

Тя примигна и не можа да сдържи усмивката си.

— Отстъпник, а?

— Да.

„Да, въпросът е твърде важен, за да чака“. Тя се облегна назад.

— Разкажи ми. Започни от самото начало.

Той кимна.

— Всичко започна, когато ключарят ми заяви, че ключалките в убежището ми са били отворени с магия.

Докато продължаваше да разказва, тя не сваляше поглед от него. При всяко споменаване на семейството му той потрепваше, сякаш го пронизваше болка и погледът му витаеше в нищото. Но когато споменаваше Ловеца на Крадци, очите му проблясваха и челюстта му се втвърдяваше. „Той го търси, за да си отмъсти, но и за да забрави болката“.

Най-накрая той й разказа с триумфиращ глас как е наблюдавал жената, която използвала магия, за да отвори сейфа.

— Жена — повтори той. — С тъмна кожа като лонмарка и с черна права коса. По гласа й реших, че е възрастна, но тя въобще не се движеше като стар човек. И акцентът й бе чужд, но не съм го чувал досега. Предполагам, че не е от Обединените земи.

— Сачаканка?

— Не. Щях да я позная.

Сония се замисли над разказа му. В Гилдията нямаше никой, който да отговаря на описанието му. Сери можеше и да греши, и жената да е от Лонмар. Лонмарците имаха тъмна кожа и криеха жените си, така че гледката на лонмарска жена можеше да е толкова необичайна, че да накара човек да си мисли, че е от различна раса. Но лонмарците не позволяваха на жените си да овладяват магията. Ако тя бе природен талант и силата й се бе освободила спонтанно, лонмарците щяха да бъдат принудени да я обучат на Контрол. „Но след това… не сме сигурни как постъпват те с жените-магьосници. Предполагаме, че просто им забраняват да използват магията, но е възможно и да блокират силите им. Тази отстъпница може и да е избягала, за да се спаси от подобна съдба“.

В такъв случай беше наистина странно, че бе пристигнала в Имардин. Сигурно знаеше, че условията на Съглашението задължаваха Гилдията да спазва законите на Лонмар по отношение на жените-магьосници. Ако я открият, трябваше да я изпратят у дома.

Но може би Сери бе открил причината да пристигне тук — книгите. Ако беше избягала, за да се научи да използва магията, тогава Имардин бе мястото, където би могла да намери информация за това. „Но книгите за магията не са евтини. Да не би да краде парите на Крадците, които убива, или се е наела като убиец на Крадци?“

Но Сери каза, че ключалките на убежището му са били отворени с магия, а не, че семейството му е било убито с магия. Може би тя просто предоставяше услугите си на магьосница, но не и на убиец. Сония се намръщи.

— Откъде си сигурен, че тази жена и Ловецът на Крадци са един и същ човек?

— Или е тя, или работи за Ловеца на Крадци, или в града има двама отстъпници. Заловиш ли я, ще можеш да прочетеш съзнанието й и да разбереш.

— След това разпита ли продавача?

Той поклати глава.

— Имаме нужда от него и магазина му, за да поставим и друг капан — очите му проблеснаха. — Само че този път ти ще бъдеш с мен и ще си хванем един отстъпник.

Сония се намръщи.

— Иска ми се да беше възможно, но не мога свободно да обикалям из града, Сери. Ако не отивам в болниците, трябва да искам разрешение.

Раменете му се отпуснаха в почти детинско разочарование. Той се замисли.

— Може би ще успея да я подмамя по някакъв начин при теб.

— Съмнява ме, че ще се приближи до някой от гилдийските магьосници, а болниците са пълни с тях.

— Освен ако не уредиш някоя вечер всички да си тръгнат и да пуснем слух, че тук е пълно с книги за лечение.

— Трябва да им обясня защо, а ако го направя, все едно съм каза ла на Гилдията и ще трябва да ги оставя да я заловят.

— Не можеш ли да измислиш някаква друга причина?

Сония въздъхна. Сери едва ли се вълнуваше от това, че никой не му е възложил откриването на отстъпничката и никой не е поискал от него да помогне на Гилдията при залавянето й. Той просто искаше да си отмъсти — и със сигурност да не бъде следващата жертва на Ловеца на Крадци.

„Бих искала да му помогна. Но Гилдията ще очаква от мен да им съобщя за отстъпничката и ако открие, че не съм го направила, това ще даде на хората поредната причина да не ми се доверяват“. Безупречното й досие след ичанското нашествие щеше да бъде опетнено от лъжа, а всички и без това се отнасяха твърде чувствително към миналото й и владеенето на черната магия. Те щяха да й отнемат свободата да управлява болниците. Щяха да ограничат движенията й само в земите на Гилдията.

„По-добре да предам информацията на Висшите магове и да ги оставя да се оправят с нея. Няма значение дали аз или някой друг ще намери отстъпничката, важното е да бъде открита. И в двата случая Сери ще получи отмъщението си и своята безопасност“.

— Знаеш ли къде е сега тази жена? — попита Сония.

Сери поклати глава.

— Но знам как изглежда, а видът й е достатъчно странен, за да пратя и други по петите й.

— Не позволявай на никой да я доближава! — предупреди го тя. — Тази жена очевидно контролира силите си и е достатъчно възрастна, за да ги използва умело.

— О, тя въобще не се държи като теб навремето — съгласи се Сери и устните му се разтеглиха в невесела усмивка. — Може и да си искала да убиеш някой друг Крадец, но никога не си си поставяла за цел да ги гониш до дупка и… или… — той отмести поглед с мрачно изражение на лицето.

— … или да избивам семействата им — завърши тихо тя, изпълнена със съчувствие. — Трябва да си помисля, но сигурно трябва да кажа на Гилдията и да оставя преследването на тях.

— Не! — възрази той. — Те ще оплескат нещата, точно както направиха с теб.

— Или ще използват наученото, за да подходят по различен начин към този случай.

Сери се намръщи.

— По съвсем различен начин, надявам се.

— Готов ли си да работиш с тях? — попита тя, улавяйки погледа му.

Той се намръщи, после въздъхна.

— Може би. Да. Предполагам, че трябва. Нямам кой знае какъв избор, нали?

— Всъщност не. Кажи ми как да се свържат с теб.

Сери въздъхна.

— Съгласна ли си… да го оставиш да отлежи тая нощ, преди да кажеш на когото и да било?

Тя се усмихна.

— Добре. Ще реша преди нощната смяна. После или аз ще те потърся, или Гилдията ще почука на вратата ти.

Щом влезе в стаята и видя трупа, робът от кухнята опули очи и остана така през цялото време, докато Денил го разпитваше. Въпреки това отговаряше спокойно и без колебание.

— Кога за последно видя Тивара? — попита Денил.

— Снощи. Разминахме се по коридора. Тя се беше запътила към тези стаи.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Изглеждаше ли по-различна от обичайното? По-нервна, може би?

— Не — робът се поколеба. — Мисля, че изглеждаше ядосана. Беше тъмно.

Денил кимна и отбеляза дребната подробност. Вече си беше направил доста сериозен списък, тъй като разпитваше робите от няколко часа.

— Каза ми, че двете с Рива са се познавали. Виждал ли си ги да се карат? Да са се държали странно?

— Карат се, да. Тивара често казва на Рива какво да прави. Това не допада на Рива. Тивара няма право. Но… — мъжът сви рамене — всичко се случва.

— Някои роби да нареждат на други?

Мъжът кимна.

— Да.

— Вчера да си ги видял или чул да се карат?

Мъжът отвори уста да отговори, но замълча, когато откъм вратата се чу приглушен звук. Денил се извърна и видя, че робът от входа се върти нервно край нея. Мъжът се просна на пода.

— Можеш да станеш. Искаш ли да ми кажеш нещо? — попита Денил.

— Ашаки Ачати пристигна — робът не спираше да кърши ръце, както правеше всеки път, когато заставаше пред Денил.

Магьосникът се обърна към роба от кухнята, когото разпитваше.

— Можеш да си вървиш.

Двамата се отдалечиха бързо, а Денил стана и прибра бележника си в мантията. Той огледа стаята на Лоркин, после излезе оттам и забърза към Господарската стая. Пристигна там тъкмо навреме, за да посрещне Ачати.

— Добре дошли, ашаки Ачати — каза той.

— Посланик Денил — отвърна Ачати. — Боя се, че робът ви е срещнал трудности при намирането ми. Какво се е случило? Единственото, което ми каза е, че въпросът е спешен.

Денил кимна.

— Елате, ще ви покажа.

За голямо облекчение на магьосника, сачаканецът го последва мълчаливо. Късният час и продължителният разпит на робите започваха да си казват думата. „Но все още ме чака много работа. Известно време нима да спя — той извлече малко магия и я използва да прогони умората. — Подозирам, че в следващите дни често ще ми се налага да го правя“.

Двамата пристигнаха в стаите на Лоркин. Денил въведе Ачати в спалнята. Фенерите светеха вече по-слабо, но трупът все още се виждаше ясно.

— Мъртва робиня — каза Ачати, като се приближи и я погледна. — Разбирам защо се притеснявате.

— Меко казано.

— Вашият помощник ли…

— Не. В тялото не е останала капчица енергия. Който я е убил, е използвал чер… висша магия, на която Лоркин не е научен.

Ачати го погледна, после се намръщи и докосна ръката на мъртвата жена. Макар Гилдията да не искаше сачаканците да разбират колко малко киралийски магьосници владеят черната магия, от Денил не се изискваше да се преструва, че всички я умеят. Щеше да прозвучи напълно правдоподобно, че Лоркин, като магьосник с по-нисш ранг, все още не я е овладял. „За тях ще е по-странно, че аз не я владея“.

— Така е — рече Ачати, отдръпвайки ръката си с отвратена гримаса. — Но това означава, че който я е убил, практикува висшата магия.

— Един от робите — жена, на име Тивара, също липсва. Разпитах повечето роби и по всичко личи, че тя е най-вероятната извършителка.

Вместо да изрази изненада, както очакваше Денил, Ачати изглеждаше разтревожен.

— Прочетохте ли мислите им?

— Не. На магьосниците от Гилдията не им е разрешено да разчитат съзнания без позволението на Висшите магове.

Ачати повдигна вежди.

— Тогава как можете да сте сигурен, че казват истината?

— Робите очакваха мислите им да бъдат прочетени, затова едва ли са застанали пред мен с някоя измислена история. Оставих ги да чакат в коридора, като им забраних да разговарят, така че не смятам, че са успели да се наговорят, след като са разбрали, че нямам намерение да влизам в съзнанията им. Историите им съвпадат, така че едва ли са ме излъгали.

Сачаканецът изглеждаше заинтригуван.

— Но ще успеете ли да научите повече от разпита им, отколкото бих научил аз от прочитането на мислите им?

— Едва ли — Денил извади бележника си и се усмихна. — Но това си има своите предимства. Няма как да разберем, докато не сравним методите ни.

Ачати изглеждаше развеселен.

— Да прочета ли съзнанията им сега, за да разберем кой метод е по-добър или предпочитате да ми разкажете какво сте научил?

Денил погледна към трупа.

— По-добре аз да ви кажа, за да спестим време. Съгласен ли сте с мен, че това изглежда повече като спонтанно, а не планирано убийство?

Ачати кимна.

— Научих, че Тивара и мъртвата жена, Рива, често са се карали. Очевидно Рива е била подчинена на Тивара. Рива е искала да бъде обслужващата робиня на Лоркин още от деня на пристигането му, но Тивара заела мястото й. И двете жени са били преди това част от домакинството на ашаки Тикако и често са получавали послания от тамошните роби — макар всяка да е имала своите контакти. Не са общували с роби от други домакинства, затова смятам, че Лоркин най-вероятно е бил отведен там.

Ачати се намръщи.

— Ако ще ходим да ги търсим там, трябва да сме сигурни в това. Възможно ли е някой друг да го е похитил?

— Лоркин не е имал други посетители. Ако е бил отведен против волята си, похитителят му трябва да е бил могъщ магьосник. Ако ли не… — Денил сви рамене. — Значи са били много убедителни.

Ачати въздъхна и кимна.

— Ако тази Тивара владее висшата магия, то тя едва ли е робиня. Сигурно е била шпионка.

— Но за кого е шпионирала? — попита Денил.

— Не знам — Ачати се намръщи. — Не е за краля, защото той щеше да ме предупреди. Но който я е изпратил, със сигурност е желаел смъртта на Лоркин. Ако са го взели оттук жив, значи са го направили с някаква цел.

— Каква цел?

— Може би изнудване? — Ачати се замисли. — Въпросът е дали мишената е крал Амакира или Гилдията — или и двете?

Денил се усмихна накриво.

— Сигурно е Гилдията. Ако са искали да притеснят краля, са щели да отвлекат мен. Един похитен посланик ще причини много повече затруднения от един обикновен помощник.

— Но той не е обикновен помощник — рече Ачати, повдигнал вежди. — Нали не смятате, че не сме наясно кои са родителите му?

Денил въздъхна.

— Можех само да се надявам, че няма да обърнете внимание.

— Искам да ви успокоя, че това едва ли ще го постави в по-голяма опасност. Всъщност според нас мисълта за майка му, която ще бъде в правото си да отмъсти, ако той бъде наранен по някакъв начин, ще бъде достатъчна, за да възпре подобни глупави действия. Макар че… — той се спря, обърна се към мъртвата жена и се намръщи, сякаш му беше хрумнало нещо.

— Да? — попита настоятелно Денил.

Сачаканецът поклати глава.

— Има една група, за която се знае, че отвлича хора, но те няма да спечелят нищо от похищението му, а и той не е от обичайните им мишени. Не. Трябва да отидем в дома на ашаки Тикако. Ако имаме късмет, ще намерим помощника ви там и ще го върнем в Дома на Гилдията преди залез слънце — той се поколеба. — Макар че сигурно преди това ще искате да се отървете от трупа на робинята.

Денил кимна утвърдително.

— Не е особено приятен подарък за добре дошъл. Ако сте приключил с огледа, ще кажа на робите да я вземат и да направят каквото е нужно.

Тъй като новото убежище вече не му бе необходимо като капан за Ловеца на Крадци, Сери нареди да го запечатат. Двамата с Гол се върнаха в някогашните му стаи до старата градска стена.

Сери разказа на Гол за срещата си със Сония едва на сутринта. Реакцията й на новините му бе толкова различна от очакваното, че той имаше нужда от време да помисли, преразгледа плановете си и да се чуди дали няма да съжалява за онова, на което се бе съгласил.

— Защо самата тя не тръгне след отстъпничката? — попита отново Гол.

Сери въздъхна и леко повдигна рамене.

— Каза, че не може да обикаля свободно из града. Може да ходи до болниците, но за други места трябва да иска разрешение.

Гол се намръщи.

— Неблагодарни гадове. След всичко, което направи, за да спаси града.

„Да, но повечето киралийци се страхуват от нея — помисли си Сери. — Ограничили са я колкото се може повече, без да я затварят. Не искат да поемат никакви рискове. Напълно ги разбирам. Но това е доста неудобно за мен“.

— Значи ще работим с Гилдията?

— Налага се — Сери се намръщи. — Само ние можем да разпознаем отстъпничката. А може би ще успеем да им попречим съвсем да объркат нещата.

Изражението на Гол показа на Сери недоверчивостта на телохранителя му.

— Ами Скелин? Ще му кажеш ли?

— Все още нямаме доказателство, че жената е Ловеца на Крадци, а само че използва магия.

— И по тази причина ти вече я наричаш „отстъпничката“ — отбеляза Гол.

— Да. Докато не разберем със сигурност, че тя е Ловеца на Крадци.

Гол скръсти ръце.

— Страх те е да не се направиш на глупак.

Сери погледна укорително приятеля си.

— Не искам да губя времето на Скелин. Нито да му дължа услуги, когато не се налага.

— Но нали той се оказа различен от представите ти?

— Да — Сери се намръщи. — Но все пак си остава Крадец и вносител на роет. И други хора, по-добри от мен и теб, са вършили лоши неща, мислейки, че правят добро.

— Те са много опасни — съгласи се Гол. — Достатъчно е да използват за извинение семейството, гордостта на Дома или защитата на страната и всичко им е простено.

Сери кимна.

— Предпочитам да съм откровен със себе си, когато става дума за работа. Исках да съм по-добре от останалите обитатели. Не искам да умра като просяк. Не се преструвам, че имам по-висши цели.

— Значи ти трябват пари. А за да имаш пари, трябва да си могъщ. И освен ако не си от някой Дом, няма начин да придобиеш влияние чрез почтена търговия.

— Става въпрос за оцеляване. И според мен Скелин прави точно това. Той ми каза, че започнал да внася роет, опитвайки се да се утвърди като Крадец.

— Получило се е.

Сери въздъхна.

— Така е. И очевидно няма угризения на съвестта, които да го откажат от търговията.

— Но нали каза, че един ден ще спре.

— Ще повярвам, като го видя. Ротът го направи един от най-могъщите хора в града. Повечето от Крадците работят за него или му дължат услуги. Според мен няма да се откаже толкова лесно от това — той поклати глава. — Не искам да се замесвам, освен ако не ми се наложи.

Гол изсумтя.

— Ти си твърде умен, за да му позволиш да те убеди в каквото и да било, Сери.

Сери погледна своя приятел и телохранител.

— Смяташ ли, че трябва да му кажа?

Едрият мъж сви устни.

— Ако нещо ти подсказва да не го правиш, тогава недей. Но ако срещнем проблеми в откриването на отстъпничката, според мен ще бъде интересно да видим на какво е способен Скелин — той сви рамене. — Може да не е много. А може и да ни разкрие истинската си мощ.

Глава 17 Преследван

Въпреки че бе прекарал няколко часа в стаята, очите на Лоркин все още смъдяха. Въздухът бе наситен с вонята на урина от наредените покрай стената казани. Тивара му беше казала да не диша дълбоко, за да не се задуши и да държи очите си затворени. Освен това, преди да се измъкне, му беше казала да пази тишина и че в стаята ще влизат само роби.

Когато при всяко вдишване лютиви пари изгарят гърлото ти, времето върви много бавно. И освен това превръща всяко нощно бягство в далеч не толкова вълнуващо приключение, колкото ти е изглеждало първоначално.

„Не че го направих заради тръпката. Все още вярвам, че изборът бе мой. Че се намирах в опасност. И все още съм заплашен“

Глупаво ли беше постъпил, като се довери на Тивара? Единственото доказателство, че тя казва истината, бе реакцията на убитата робиня.

„Ти! Но… той трябва да умре… Ти… Ти измени на собствените си хора!“

От думите й той разбра три неща: че робинята познава Тивара, че според нея Лоркин трябва да бъде убит и че смята Тивара за предателка. Какво й беше отвърнала Тивара?

„Казах ти, че няма да ти позволя да го убиеш. Трябваше да се вслушаш в предупреждението ми и да си идеш“.

От думите й можеше да се съди, че Тивара е била наясно с намеренията на жената и бе дала възможност на робинята да се откаже от мисията си. „Или просто го каза с надеждата да й повярвам“. Но защо й трябваше да го лъже? „Може би за да ме убеди, че е дала възможност на жената да се махне. Че не е безмилостна убийца, каквато изглежда“.

Едно бе сигурно. Ако Тивара иска да го убие, нищо няма да й попречи. Все пак тя владееше черната магия. Способностите й сигурно бяха многократно по-силни от неговите. Но въпреки това той не бе сигурен, че трябва да избяга с нея. Веднага щом научи за случилото се, Денил със сигурност щеше да му уреди по-добра защита.

„Но как ще го направи? На магьосниците от Гилдията са им нужди дни, за да стигнат дотук, а и никой от тях не е толкова силен, колкото повечето сачакански магове. Ако изпратят майка или Калън, те ще трябва да се подсилят, преди да тръгнат насам, а това ще отнеме доста време. Що се отнася до сачаканските магьосници… дали някой ще склони да изпълнява ролята на телохранител на помощника на Посланика на Гилдията? А и как мога да бъда сигурен, че Рива не е била изпратена точно от тях?“

Що се отнася до хората, желаещи да го убият, първото му предположение бяха семействата на сачаканците, които бяха убити от родителите му по време на ичанското нашествие. Майка му сигурно бе права. Семействата им се чувстваха задължени да отмъстят за роднините си, въпреки че те бяха изгнаници.

„Висшите магове бяха сигурни, че подобна опасност не съществува. Както и лорд Марон и останалите посланици, които са живели тук. Дали тези семейства са криели намеренията си с надеждата, че един ден майка или аз ще пристигнем в Сачака?“

Той се замисли за пръстена в джоба си. „Дали не трябва да опитам да се свържа с майка?“ В стаята непрекъснато влизаха и излизаха роби. Те не изглеждаха изненадани, че го виждат. Първия път, когато се опита да използва кръвния пръстен на майка си, едва успя да го скрие навреме под корицата на бележника си. Дали ако го видят, щяха да решат, че се опитва да ги издаде и щяха да му го вземат?

„А и тя какво ли ще ми каже тя? Сигурно да се върна в Дома на Гилдията и да оставя Денил да се погрижи за всичко. Сега изобщо няма да й е трудно да убеди Гилдията да нареди връщането ми у дома“. В гърдите му се надигна познатото бунтарско чувство, но то се разнесе бързо. „Тя се оказа права — напомни си той. — За мен е твърде опасно да бъда тук. И въпреки това, нещо ми подсказва, че връщането ми в Дома на Гилдията не е правилното решение. Щом Тивара ми спаси живота, значи ме иска жив и очевидно не би искала да отида…“

Вратата рязко се отвори и накара Лоркин да подскочи. Но на прага застана Тивара. Както всеки път, щом я зърнеше и сега не можеше да не си помисли колко загадъчна и екзотична е тази жена. Сега обаче тя не застана пред него с наведена глава. Нито пък се просна на пода. Вместо това го изгледа развеселено, с уверено и спокойно изражение на лицето.

„Което определено е някакъв напредък“ — реши той.

— Как си? — попита тя, мръщейки се на миризмата.

— Все още дишам — отвърна той. — Макар да ми коства големи усилия. Сега ще ми обясниш ли какво става?

Тя се усмихна леко.

— Да. Излез навън.

Той я последва в голямата работилница от другата страна на вратата. Четири робини седяха до една голяма маса и го гледаха с нескрито любопитство, но без капчица доброжелателство в погледите. Двете бяха на възрастта на Тивара, а останалите бяха по-стари, макар да бе трудно да се разбере дали бръчките са от тежката работа и слънцето или от напредналите години. Когато ги погледна, те извърнаха глави, но се сепнаха и отново се обърнаха към него. „Сякаш го правят по навик. Тивара обаче трябваше да се преструва, че е робиня. Според мен… Мисля, че тези жени са израснали като робини, а Тивара е родена свободна“.

— Седни — покани го тя и му посочи една табуретка до масата. След като той се настани, тя седна срещу него. — Бих ти представила останалите, но винаги е по-безопасно, ако не се споменават имена. Мога само да ти кажа, че с тези жени си в безопасност.

Лоркин им кимна учтиво.

— Тогава ви благодаря за помощта.

Четирите не казаха нищо, само повдигнаха вежди и се спогледаха.

— Ние сме известни като Изменниците — каза му Тивара. — Преди неколкостотин години, след като Сачака е била завладяна от Киралия, свободните жени се обединили с робините и избягали в едно отдалечено и скрито място. Там си построили убежище, където няма роби и всички са равни.

Лоркин се намръщи.

— Общество само от жени? Но как…

— Не само от жени — Тивара се усмихна. — При нас има и мъже. Но те не отговарят за нищо, както е навсякъде в този свят.

„Колко очарователно! — Лоркин я погледна внимателно. — Разбира се. Тя не само е родена свободна. Тя е свикнала да командва останалите“. В този миг той осъзна още нещо. Тя непрекъснато му напомняше за някого и сега той се досети за кого. „Майка ми! — при тази мисъл стомахът му се сви. — По-добре въобще да не се сещам за това, ако някой ден двамата… Не, дори не си помисляй за това“.

— Някакви въпроси? — попита тя.

— Защо се наричате „Изменниците“?

— Нарекохме се така в памет на една сачаканска принцеса, която е била убита от баща си, след като е изнасилена от един от съюзниците му. Той я нарекъл изменница и тогава жените започнали да се наричат така в знак на солидарност.

Лоркин се замисли върху думите на умиращата робиня. „Ти измени на собствените си хора“. Това ли е имала предвид? Не, нямаше смисъл. Но ако Рива е знаела, че Тивара е шпионка…

— Рива знаеше ли, че си Изменница?

— Да.

— Тогава защо каза, че си изменила на собствените си хора?

Устните на Тивара се изкривиха в усмивка.

— Фактът, че не се подчиняваме на императора и закона и имаме навика да се набъркваме в сачаканската политика, кара повечето сачаканци да ни смятат за предатели.

— А как успявате да попречите на сачаканските магьосници да ви открият? Достатъчно е само да прочетат съзнанията ви.

— Ние умеем да скриваме мислите си от тях. Те могат да видят само онова, което им позволим. Което означава, че имаме хора в домакинствата на всички могъщи ашаки в страната.

Сърцето на Лоркин прескочи един удар. „Магия, за която не съм чувал!“

— Можеш ли да ми кажеш как го правите?

Тя поклати глава.

— Ние, Изменниците, не разкриваме толкова лесно тайните си.

Той кимна. „Нещо, което защитава съзнанието от разчитане — почти както кръвните камъни осъществяват мисловна комуникация, която не може да бъде подслушвана от другите магьосници“.

— Дали наподобява пръстените с кръвни камъни? — попита той.

Едната от жените се изсмя. Погледът й срещна за миг неговия, след което тя се обърна към Тивара.

— Този е умен. Внимавай какво казваш пред него!

Тивара тихо изсумтя.

— Знам — но веселото й настроение бързо отмина. Тя въздъхна и се обърна към Лоркин. — Трябва да се махнем оттук. Това място се намира твърде близо до Дома на Гилдията и някои от тамошните роби знаят за връзките ми тук. Ще трябва да се откажеш от красивите си дрехи и да се предрешиш на роб. Можеш ли да го направиш?

Лоркин погледна към мантията си и потисна една въздишка.

— Щом трябва.

— Лицето му е твърде бледо — каза една от по-младите робини. — Ще трябва да го поизцапаме. И трябва да му отрежем косата.

По-възрастната го огледа от глава до пети.

— Много е слаб за сачаканец. Но така е по-добре, отколкото да е дебел. Няма много дебели роби — тя се изправи. — Ще донеса дрехи.

— Трябва ти и робско име — каза Тивара. — Какво ще кажеш за Орк? По звучене наподобява истинското ти име и ако те нарека така по погрешка, хората няма да забележат.

— Орк — повтори Лоркин и сви рамене. „Звучи ми като чудовище. Приятелите ми ще го намерят за ужасно забавно — обзе го тъга.

— Когато научат, че съм изчезнал, ще се притесняват за мен. Ще ми се да имаше друг начин — освен връзката с майка чрез кръвния пръстен — да им съобщя, че съм добре — той се намръщи. — Е, поне съм все още жив“.

По-възрастната робиня измъкна едно продълговато парче плат от шкафа, където висяха още няколко подобни на него. Тя му го подаде заедно с парче въже. Жените се спогледаха и се подсмихнаха, когато той свали горната част на мантията си. Лоркин уви плата около тялото си, завърза го с въжето, както му бяха обяснили и свали панталоните си. Радваше се, че бе скрил кръвния пръстен на майка си в подвързията на бележника. Щеше да му е трудно да го извади от мантията незабелязано.

— Това не можеш да го вземеш със себе си — каза Тивара, щом видя бележника.

Лоркин го погледна.

— Не мога ли да го изпратя обратно в Дома на Гилдията?

Робините поклатиха глави.

— Трудно ще го направим, без някой да забележи, че идва оттук — обясни една от тях.

— Трябва да бъде унищожен — реши Тивара и протегна ръка към бележника.

— Не! — Лоркин рязко дръпна ръката си. — Вътре са всичките ми проучвания.

— Които не могат да бъдат носени от някой роб.

— Ще ги скрия — каза й той и напъха бележника в предната част на увитото платно.

— И ако ашаките прочетат мислите ти, ще разберат, че е там.

— Ако ашаките прочетат мислите му, те ще разберат, че не е роб — обади се една от възрастните жени и се ухили. — Нека запази книгата.

Тивара се намръщи и въздъхна.

— Добре тогава. Имаме ли някакви обувки?

Една от жените измъкна чифт семпли кожени обувки, представляващи парче кожа, зашито за кесия с формата на крак, което се завързваше за глезена посредством тънко въже. Тивара кимна одобрително.

— Почти сме готови. Докато приятелите ни приготвят боята за кожата ти и ти отрежат косата, ще е най-добре да ти обясня как трябва да се държи един роб — рече тя. — Подозирам, че това ще е най-трудната част. От това колко убедително ще се представиш, може да зависи оцеляването ти.

— Ще го имам предвид — каза й той. — Не е нещо, което бих забравил.

Тя се усмихна мрачно.

— Може да бъде забравено много лесно, когато те нашибат с камшик, просто защото някой е имал лош ден. Повярвай ми. Знам.

Сония вървеше по коридора към жилищните помещения на магьосниците и се прозяваше. Когато се прибра, слънцето вече надничаше над хълмовете зад Гилдията и хвърляше бледи отблясъци върху небето. А сега се беше скрило зад града, предавайки го на мрака, светлините на фенерите или магическите кълба, на които можеха да се насладят само малцината щастливци.

Нощните смени в болниците бяха най-недолюбваните, затова тя ги поемаше при всеки удобен случай. Въпреки късните часове, винаги имаше много пациенти — някои от лечителите се шегуваха, че нощните пациенти са най-интересните. Вярно, че самата тя бе лекувала няколко наистина уникални наранявания в нощните си смени. Сония подозираше, че делата на повечето нощни посетители със сигурност щяха да скандализират по-голямата част от магьосниците от Гилдията и техните семейства.

Мислите й непрекъснато се връщаха към новините, които й бе съобщил Сери. Тя чувстваше необяснима вина за това, че бе отказала да му помогне в търсенето на магьосницата-отстъпничка. Но не виждаше как би могла да го направи, освен ако не действаше в пълна тайна — ала и тогава, щом откриеше отстъпничката и я изправеше пред Гилдията, истината щеше да бъде разкрита. Измамата й щеше да доведе единствено до засилване на недоверието и неодобрението. Което може би щеше да се окаже достатъчно, за да й забранят да работи в болниците. И въпреки това, когато се прибра в Гилдията, тя не отиде веднага при Разпоредителя Оусън.

Вместо това реши първо да се наспи, както й беше предложил Сери. И сега, след като бе напълно разбудена и сънят не й беше донесъл желаната увереност, тя реши да го обсъди с Ротан. Все пак той бе човекът, който я бе търсил и намерил тогава, когато самата тя бе отстъпничка, криеща се от Гилдията.

Когато стигна до вратата му, тя почука. Отвътре се чу познатият глас. Входът се отвори и Ротан се усмихна, щом я видя.

— Сония. Влез! — той отвори по-широко врата и я пусна. — Седни. Искаш ли рака?

Тя огледа гостната му и се обърна с лице към него.

— Снощи Сери дойде да ме види. Открил е нова отстъпничка в града. Жената напълно контролирала силата си. Аз не мога да се разправям с нея, разбира се, но… смяташ ли, че Гилдията отново ще обърка нещата?

Ротан я гледаше изненадано, после погледна над рамото й.

— Готов съм да заложа семейното богатство, че ще объркат нещата дори още повече — разнесе се познат глас.

Сония затаи дъх. Тя наложи равнодушно изражение на лицето си и се обърна към мъжа, който излизаше от някогашната й стая, стиснал в ръка една от многобройните книги, които Ротан съхраняваше там.

— Двамата с Регин обсъждахме някои проблеми с учениците — каза Ротан с нотка на извинение в гласа.

Сония погледна към Регин. „Проклет да е. Това означава, че веднага ще трябва да кажа всичко на Висшите магове. Да се надяваме, че те ще ми простят, че първо съм се обърнала за съвет към Ротан“.

— Нови проблеми? — попита го тя.

— О, винаги има някакви проблеми — отвърна Регин, свивайки рамене.

— Що се отнася до тази отстъпничка… Аз съм съгласен с Регин — додаде Ротан. — Макар да не съм чак толкова песимистично настроен. Върховният повелител Болкан и Разпоредителят Оусън ще проявят повече изтънченост в методите на търсене, но те нямат проницателността, опита и ресурсите, с които разполагаме двамата с теб.

Сония го погледна.

— Как мога да проследя отстъпничката, когато нямам право да се движа из града без разрешение?

Ротан се усмихна.

— Не искай разрешение.

— Но те ще разберат, че съм душила наоколо или че не съм докладвала на Висшите магове, или дори, че съм говорила с Крадец и това само ще докаже, че всички онези хора, които твърдят, че не може да ми се вярва, са прави.

— Ако им доведеш отстъпничката, важните хора ще си затворят очите — каза Регин.

Тя скръсти ръце.

— Нямам намерение да рискувам работата на болниците само защото мога да направя нещо, което другите не могат.

— Лейди Винара и лечителите никога няма да позволят да затворят болниците — увери я Регин.

— Но могат да ми попречат да работя там — възрази Сония.

— Едва ли. Дори хулителите ти трябва да признаят, че това ще е чиста загуба на талант.

Тя го погледна за миг, след което извърна глава. Той се държеше твърде любезно, което подпали подозрения. Дали не се опитваше да я накара да се впусне в тайно преследване на отстъпничката, само за дая издаде по-късно? „Но с това няма да спечели нищо, освен жалкото удоволствие да наблюдава падението ми“.

— Когато дойде моментът да обясним какво сме правили, аз ще им кажа, че съм те съветвал и съм ти помагал — каза Ротан и погледна към Регин. — Убеден съм, че лорд Регин с удоволствие ще постъпи по същия начин.

— Разбира се. Ако желаете ще го направя писмено и ще се подпиша — в гласа на Регин се долавяше лек сарказъм. „Той знае, че аз все още не му вярвам“, помисли си тя и неочаквано изпита лека вина. При съвместната им работа, той не бе показал нито капчица непочтеност или опити за манипулация.

— Хората ще продължат да ти налагат ограничения, докато им позволяваш да го правят — каза й Ротан. — Досега не си им дала никакъв повод да не ти вярват. Това е, това е…

— Абсурдно — завърши Регин. — Не виждам Калън да иска позволение да обикаля града, нито пък вие изпращате лакеите си да следят всяка негова стъпка.

— Защото нямам лакеи — отвърна Сония. — Нито разполагам с време, за го правя сама.

— А ако имахте, щяхте ли да го направите? — попита Регин.

Тя го погледна с присвити очи.

— Вероятно.

Той повдигна вежди.

— Смятате ли го за опасен?

— Не — тя се намръщи и погледна през прозореца. — Не опасен. Но един ден неговата… неговата усърдност може да нанесе повече вреди от ползите.

— Както сега, например — каза Ротан. — Той те е усмирил и ограничил до такава степен, че да не можеш да вършиш онова, в което си най-добра — да намериш тази отстъпничка и да я изправиш пред Гилдията.

Сония гледаше през прозореца. Пред очите й се издигаше Университетът, а зад него се простираше градът, в който се намираше жената, използваща магия — най-вероятно за да убива.

— Нима да е като преди. Сери каза, че тя е възрастна, значи години наред е практикувала магията. Освен това той подозира, че тя е Ловецът на Крадци.

— В такъв случай трябва да я намерим още по-бързо — каза Регин. — Преди да се е прехвърлила от убийствата на престъпници към всеки, който й се изпречи на пътя.

Сония се сети за семейството на Сери и потрепери. „Може вече да го е направила“. Тя се извърна от прозореца и погледна към Регин и Ротан.

— Но ако открито се противопоставя на ограниченията ми, ще привлека вниманието и неодобрението на всички, преди да съм я намерила.

Ротан се усмихна.

— В такъв случай вината за това, че трябва да работим в тайна, не е само наша. Все пак няма нужда от ненужни рискове. Щом откриеш нещо, прати послания и на двама ни. В такъв случай, ако не можеш да се измъкнеш, единият от нас ще отиде да разследва.

Сония погледна към Регин, който кимна. Заля я вълна от облекчение. Това беше добър компромис. Но не идеалният. Скриването на информацията от Висшите магове щеше да й донесе начумерени погледи, но поне щеше да избегне риска да объркат всичко. Ала това означаваше, че Ротан и Регин също щяха да се сблъскат с неодобрението на Гилдията, когато се разбере, че и те са укрили информация.

„Да се надяваме, че Регин е прав и всичко ще ни се размине, когато установят, че в ръцете им е попаднала една заловена отстъпничка“.

— По-добре да си тръгвам — каза Регин. Той наведе главата си към Сония. — Ще бъдат готов да окажа помощ при първо поискване — после кимна на Ротан, който му върна жеста и Регин излезе от стаята.

Щом останаха сами, Сония седна и въздъхна. „Поне знам, че преследването ще се води от правилните хора — помисли си тя. — И без това имам толкова много поводи за притеснения, след като Лоркин замина за Сачака, а болниците са пълни с пристрастени към роета“.

— Изглеждаш ми уморена — каза Ротан и отиде до масичката, за да приготви суми и рака.

— Бях нощна смяна.

— Напоследък прекарваш много време в болниците.

Тя сви рамене.

— Така имам с какво да се занимавам. — После се изсмя рязко. — А сега ще съм дори още по-заета, след като ще трябва да събирам информация за отстъпничката за теб и Регин.

— Болниците могат и сами да се грижат за себе си — каза й той. После се приближи до нея и й подаде чаша с димяща рака. — А ние ще се грижим за теб.

Тя го погледна и повдигна изненадано вежди.

— Ти и Регин?

Той кимна.

— Нали ти казах: той се е превърнал в един здравомислещ млад мъж.

— Млад мъж? — Сония се изсмя. — Само в сравнение с теб, стари приятелю. Той е само с година-две по-млад от мен и има две пораснали дъщери.

— И така да е — отвърна през смях Ротан. — Онзи ученик, когото разби на Арената, ужасно много се е променил.

Сония погледна встрани.

— Трябваше да го направи, нали? Иначе щеше да стане много по-лошо — тя го погледна изпитателно. — Според теб може ли да му се доверим?

Той отвърна на погледа й със сериозно изражение на лицето.

— Така мисля. Той винаги е ценял почтеността на Дома му и семейството, както и на цялата Гилдия. Тя бе източникът на младежката му арогантност, а сега, като възрастен, го мотивира. Притеснява го това, че беззаконието се промъква навсякъде. Това е един от начините да оправи нещата. Има достатъчно здрав разум, за да разбере, че най-добрият начин за нас е да действаме заедно, тайно. Гилдията може и да не обърка нещата при залавянето на отстъпничката, но вероятността да го направи е голяма. Не можем да рискуваме.

— Сигурно си прав — Сония се намръщи. — И дано да не бъркаш за Регин, защото ако той иска да ми вгорчи живота, сега е най-подходящото време да го направи.

Обществената баня „Черното ведро“ не беше толкова чиста, колкото би предпочел Сери. Вътре миришеше на мухъл и евтин парфюм, който трябваше да скрие миризмата, а по халатите, които получиха двамата с Гол, имаше доста интересни петна и шевове. Но помещението бе единственото място, което им даваше добър изглед към заложната къща, затова трябваше да го проучат.

Отведоха ги в съблекалнята и ги оставиха там. Тя се намираше на първия етаж, а прозорците бяха закрити с евтини неукрасени паравани, които скриваха клиентите от минаващите по улицата хора. След като облякоха халатите, Гол се изниза от съблекалнята, за да проучи съседните стаи, а Сери премести един стол до прозореца. Бутна леко паравана встрани и доволно се усмихна, когато пред погледа му се появи заложната къща.

Вратата отново се отвори, но това бе връщащият се Гол.

— Какво мислиш?

— В съседните стаи няма никой, но не мога да гарантирам за стълбището. Можем да разговаряме, но тихо — после се намръщи. — Доста е занемарено.

— И обслужването не струва — съгласи се Сери. — Сигурно е заради липсата на персонал — той посочи прозореца. — Но гледката е добра.

Гол се приближи и надникна.

— Определено.

— Ще трябва да се редуваме. Единият наблюдава, докато другият се къпе.

Едрият мъж се намръщи.

— Дано водата не е толкова зле, колкото мирише тук! — той придърпа един стол и седна. — Нашата приятелка спомена ли как смята да свърши работата?

Сери поклати глава. Посланието на Сония беше шифровано и казваше само, че тя ще се заеме с проблема, към който бе привлякъл вниманието й, благодареше му за информацията и му казваше да изпраща в болницата всякви новини. „Очевидно го е шифровала в случай, че писмото бъде заловено. Щом казва, че сама ще се заеме с проблема, значи едва ли е казала на Гилдията. Те не биха я оставили да се заеме сама с жената“.

На вратата се почука. Сери бързо плъзна паравана на мястото му пред прозореца.

— Влез! — извика той.

Вратата отвори същата слаба млада жена, която ги бе довела в съблекалнята. Тя не смееше да ги погледне в очите.

— Банята е почти готова. Топла ли искате да бъде водата или гореща?

— Гореща — отвърна Сери.

— Искате ли да я ароматизирам? Имаме…

— Не — прекъсна я твърдо Гол.

— Имате ли малко сол? — попита Сери. Беше чувал, че солената баня е добра за схванати мускули, а той все още се чувстваше леко вдървен от тренировката, която бе провел сутринта. Освен това солта прочистваше застоялата вода.

— Имаме — тя каза цена, която накара Гол да повдигне вежди.

— Ще вземем — каза й Сери.

Момичето кимна учтиво и излезе от стаята. Сери се обърна към прозореца, дръпна отново паравана и погледна навън. Улицата беше доста оживена.

— Трябва ли да убедим Макин Закупчика да ни помогне? — попита Гол. — И без това го е страх от нея, така че едва ли ще предизвика подозрението й, ако се държи нервно.

— Той е от хората, които сътрудничат на онези, от които най-много го е страх — отвърна Сери. — Ако знае, че тя владее магията, той ще се страхува повече от нея, отколкото от нас.

— Тя го изгони от стаята, преди да отвори сейфа. Склонен съм да вярвам, че той не знае за магията й.

— Да, но…

Гол изсъска. Сери го погледна и установи, че приятелят му гледа през прозореца.

— Какво?

— Това тя ли е? Пред магазина на Макин?

Сери бързо се обърна към прозореца. Пред заложната къща стоеше приведена жена. Косата й бе прошарена. За миг Сери си помисли, че Гол се е объркал — дори бе готов да го подиграе за това — но тогава жената се обърна, за да огледа улицата. Крадецът изтръпна, разпознавайки лицето й.

Той се обърна към Гол. Приятелят му го гледаше. Двамата едновременно наведоха глави, оглеждайки парцаливите халати, в които се бяха увили.

— Аз ще ида — каза Гол. — Ти наблюдавай! — той скочи до купчината дрехи, които беше съблякъл и бързо започна да се облича. Сери се обърна отново към прозореца и проследи с поглед жената, която влезе в магазина.

Дарите на сърцето му отекваха в ушите. Той почувства как мускулите му бавно се напрягат.

— Още ли е там?

— Да — отвърна Сери. — Каквото и да правиш, не й позволявай да разбере, че я следиш. Ако трябва, дори плати на някого…

— Знам, знам — отвърна нетърпеливо Гол. Сери го чу да отваря вратата. В същото време видя, че и вратата на заложната къща се отваря и жената излиза навън.

— Тръгва си — каза той.

Гол не отговори. Сери се обърна и видя, че едрият мъж е изчезнал и вратата се полюшва, широко отворена. Той погледна отново към улицата и успя да зърне жената точно преди да се изгуби от погледа му. Миг по-късно се появи и Гол. Сери въздъхна с облекчение, когато видя, че телохранителят му се отправя с уверени крачки в същата посока.

„Внимавай, стари приятелю!“ — помисли си Сери.

— Ъъъ… извинявай за забавянето.

Той се обърна и видя, че на вратата стои момичето. Очите й се стрелнаха към паравана на прозореца, а след това се наведоха към пода. Сери дръпна паравана и слезе от стола.

— Банята готова ли е?

— Да.

— Добре. Приятелят ми трябваше да си тръгне. Води ме. Раменете й се отпуснаха при мисълта, че е изгубила един клиент, след което тя му махна да я последва и го изведе от стаята.

Глава 18 Изменницата

Робът проплака. Глава му бе стисната между големите длани на ашаки Тикако и Денил не се сдържа и потрепна. Макар съзнанието му никога да не беше прочитано от черен магьосник, по реакцията на роба можеше да се съди, че преживяването изобщо не е приятно.

Тикако изпъшка ядосано и раздразнено, и отблъсна роба настрани. Мъжът падна върху едното си рамо и побърза да изпълзи на четири крака от стаята, след като господарят му изкрещя да си върви. Останалите роби, които бяха коленичили наблизо и очакваха да бъдат разпитани, се свиха още повече, когато ашаки Тикако насочи вниманието си към тях.

Не бяха останали много роби. Досега Денил беше преброил около осемдесет. Никой от тях не беше дал някаква полезна информация за Лоркин и Тивара. Те дори не можеха да потвърдят, че Тивара е разговаряла с някого в имението.

Господарят посочи с пръст. Една млада жена неохотно се приближи със зачервени от дългото стоене върху грубия каменен под колене. Тикако я хвана за главата, още преди да е коленичила пред него. Жената сбръчи вежди й Денил не можа да не затаи дъх с надеждата, че точно тя пази тайната за местонахождението на Лоркин, макар това със сигурност да означаваше, че робинята ще бъде убита за укриването на информацията.

Сред продължителна пауза Тикако впери поглед в нея и с нечленоразделен гневен рев я отхвърли от себе си. Жената се стовари върху една от големите керамични вази, които бяха подредени край стената и по пода се разпиляха красиви цъфнали растения. Робинята бавно се надигна до седнало положение, примигна и очите й се изцъклиха.

Денил преглътна поредното проклятие. „Колко са брутални тези хора. Иска им се да се мислят за толкова благородни с всичките им ритуали и йерархията, но под повърхността са точно толкова жестоки, колкото ги описва историята“. Денил знаеше, че след днешния ден няма да му е лесно да забрави защо всички се страхуват толкова много от сачаканците, макар домакините му винаги да се държаха почтително и възпитано. Жестокостта им не бе породена от силата, която притежаваха, а от готовността им да я използват, за да се налагат над по-слабите от тях.

Жената не се изправи на крака. Никой от останалите роби не отиде да й помогне. Когато ашаки Тикако извика поредния роб, Денил бавно се отдалечи от ашаки Ачати и се приближи до нея. Тя примигна от изненада, но бързо отмести поглед, когато той приклекна до нея.

— Дай да видя — каза той. Тя покорно наведе глава и той огледа тила й. Имаше кръв и мястото бе започнало да отича. Той постави длан върху раната и се съсредоточи, изпращайки лечителска магия към нея. Очите й се разшириха и проблеснаха.

— По-добре ли си? — попита той, когато приключи.

Робинята кимна и се наведе към него.

— Онези, които търсите, си тръгнаха — каза му тя шепнешком. — Той е облечен като роб сега, а кожата му е потъмнена, за да прилича на нашата. Заминаха с каруца до имението на господаря в западната провинция.

— Искаш да кажеш… — започна Денил, но тя леко тръсна глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си и се отдръпна от него.

— Не си хабете силите, посланик! — Денил вдигна поглед и видя, че ашаки Тикако го гледа злобно ухилен. — Няма да ми струва много да я заменя.

Денил се изправи.

— Спестяването на пари е най-малкото, което мога да направя в замяна на изгубеното време и положените от вас усилия при разпитването на робите.

— От което, признавам, нямаше голям успех — Тикако въздъхна и погледна към останалите петима роби. Той леко махна с ръка, а гневът му бе преминал в примирение.

Когато господарят започна да чете съзнанията им, Денил се върна при ашаки Ачати. Мъжът го погледна въпросително. Денил леко поклати глава. Не можеше да каже на Ачати какво е научил в такава близост до Тикако. Ако сачаканецът разбереше, че робинята му е успяла да скрие нещо при прочитането на съзнанието й, той щеше да бъде унизен. Слугинята щеше да бъде разпитана наново и най-вероятно убита. А това едва ли бе приятен начин да й се отблагодари за получената информация.

„Въпреки че е напълно възможно това да е примамка — Денил се намръщи. — Защо не го каза на господаря си още първия път? Ако не иска той да разбира, защо го каза на мен? Дали господарят й работи с жената, която е отвлякла Лоркин?“

Каквато и да бе причината, очевидно сачаканският метод за разчитане на съзнанието не бе толкова ефективен, колкото смятаха. Атаки Тикако отпрати и последния роб и се обърна към Денил и Ачати. Той се извини, че се е провалил в издирването на Лоркин. Но в гласа му се долавяха отбранителни нотки. Той се чувстваше оправдан. Никой от робите му не беше укривал бегълци. Никой не бе излъгал за нищо.

„А може би са знаели, а той се е престорил, че не намира нищо, за да защити честта и гордостта си — или участието си в отвличането“.

Но Ачати като че ли изглеждаше доволен. Той благодари на Тикако и му каза, че помощта му ще бъде възнаградена. След това двамата с Денил тръгнаха към каретата, сбогуваха се с домакина си и се качиха вътре. Робите на Ачати изглеждаха доволни, че се махат оттук. Когато колата премина през портите на имението на Тикако, Ачати се обърна към Денил с набърчено от тревога чело.

— Трябва да призная, че не знам къде да отидем сега. Аз…

— На запад — каза му Денил. — Лоркин е преоблечен като роб и двамата с Тивара се намират в една каруца, която пътува към имението на ашаки Тикако в провинцията.

Ачати го зяпна изненадано, после се усмихна.

— Робинята. Тя ли ви го каза?

— Да.

— Колкото и да са необичайни вашите методи, очевидно са ефективни — усмивката на мъжа изчезна. — Хм… Това означава… че е възможно да се потвърди едно от най-лошите ми предположения.

— Че ашаки Тикако го е прочел в съзнанието на робинята си, но не ни е казал, защото е замесен в отвличането на Лоркин, или че сачаканските методи за разчитане на съзнанието не са толкова ефективни, колкото трябва да бъдат?

Ачати сви рамене.

— Първото е малко вероятно. Тикако е роднина на краля и е един от най-верните му поддръжници. Второто отдавна ни е известно. Трябва време и концентрация, за да бъде разчетено изцяло едно съзнание — той се намръщи. — Но умът работи така, че онова, което трябва да бъде скрито, винаги се появява в мислите по време на разчитането. Тикако трябва да е видял тази информация. Фактът, че това момиче е успяло да я скрие, намеква за способности, които тя не би трябвало да притежава. Способности, които притежават само членовете на една особена група бунтовници.

— Бунтовници?

— Те наричат себе си Изменниците. Използват робини като шпиони и за извършване на покушения и отвличания. Някои хора — предимно жени — вярват, че те представляват общество, създадено само от жени, защото приемат най-вече жени в трудно и лошо положение. Подозирам, че това е слух, който да подтиква жертвите им към сътрудничество, а истинската причина да отвличат жени, е да ги продават в робство тук или в някоя друга страна.

Тръпки полазиха по гърба на Денил.

— В такъв случай какво искат от Лоркин?

— Не съм сигурен. Понякога се бъркат в политиката. Обикновено чрез подкупи или изнудване, но понякога извършват покушения. Според мен единствената им полза от отвличането на Лоркин е, че ще разгневят краля — той се намръщи със замислено изражение на лицето. — Освен ако не искат да предизвикат война между двете ни държави.

— Ако намеренията им бяха такива, те щяха да убият Лоркин.

Ачати срещна погледа му с мрачно изражение на лицето.

— Може би все пак възнамеряват да го направят.

— В такъв случай трябва да ги намерим бързо. Имали много пътища, които водят към имението на Тикако на запад?

Сачаканецът не отговори. На лицето му се изписа недоумение.

— Но защо изобщо ни го каза? — попита той.

— Кой?

— Робинята. Ако е Изменница, защо ви каза как да намерите Лоркин? Дали не се опитва да ни извади от релси?

— Може би Изменниците нямат нищо общо с това и просто не искат да бъдат обвинявани за отвличането на Лоркин.

Ачати се намръщи още повече.

— Това е единствената ни следа. Лъжлива или не, ние нямаме друга алтернатива, освен да тръгнем по нея.

По пътя до провинциалното имение на Тикако имаше непрекъснато движение, което принуди Лоркин да последва съвета на Тивара и да не говори, за да не привлича внимание киралийският му акцент. Той не можеше да я попита къде отиват, нито да се опита да научи повече за нейните хора или за тези, които се бяха опитали да го убият. Кожата го сърбеше от боята, с която го бяха намазали. Всеки път, когато се чешеше, Тивара му се мръщеше неодобрително и леко го ритваше по глезена, когато той забравяше къде се намира и се зазяпваше директно в преминаващите хора — дори в робите. Това изключително много го дразнеше и превръщаше бавното тътрене на каруцата, теглена от древната кранта, в почти непоносимо преживяване.

От време на време той я стрелваше с поглед, забелязвайки напрежението в тялото й и нервното дъвчене на долната й устна. Не можеше да не се възхити на почти безупречната й кафява кожа. За пръв път я виждаше навън, на дневна светлина, а не в отблясъците на домашните фенери или магическото кълбо. Кожата й сияеше от здраве и той се улови, че се чуди дали при допир ще е също толкова топла, каквато бе кожата на Рива. След тази мисъл неизбежно го връхлетя споменът за трупа върху леглото му, за изцъклените й очи и той бързо отмести поглед.

„Опасно е да изпитвам привличане към жена като Тивара — помисли си той. — Но по някаква причина загадъчността, която витае около нея и силата й я правят още по-изкусителна. Но сега не е моментът да си губя ума по някоя жена. Съществува реалната опасност накрая да изгубя не само ума си“.

На третия ден от пътуването им тя най-накрая измърмори, че приближават крайната си цел. Слънцето се носеше над хоризонта. Той почувства облекчение, че повече няма да спят в каруцата, но то бързо се изпари, когато Тивара му каза какво е следващото нещо, което трябва да направи. Щяха да влязат в друго имение, където трябваше да се преструва на роб. Щяха да се нахранят и да преспят там, но тя щеше да разбере какво следва едва след като се свържеше с хората си.

Това щеше да е по-рисковано изпитание от маскировката му.

Жената му нареди да не казва нищо повече от необходимото, да не вдигна поглед от земята, да се подчинява без колебание и да се придържа колкото се може повече към сенките.

После тя кимна към един отвор в стената пред тях и му каза да подкара каруцата натам. Беше малко странно домашна робиня да придружава роба, който извършва доставките, затова те си бяха измислили оправданието, че тя му показва пътя и го учи как да кара каруцата, защото е нямало други свободни роби. Уроците му бяха приятни, въпреки невъзможността да й задава много въпроси от страх, че могат да бъдат чути.

Те минаха успешно през отвора, макар ръбът на каруцата да се отърка в едната стена. Лоркин погледна към сградата. Край тях се суетяха фигури — всичките на роби, съдейки по дрехите и маниерите им. Когато каруцата се приближи се спряха за миг да ги огледат и продължиха да си вършат работата.

— Оттам — посочи му Тивара един сводест вход. Той насочи каруцата към малък вътрешен двор. От една врата се появи едър роб, който носеше на главата си лентата на надзирател на робите и махна на Лоркин да спре.

Каруцата спря. Усещайки погледа на надзирателя, Лоркин не вдигна очи от земята. Появиха се още двама роби и отидоха до коня.

— Не съм те виждал досега — отбеляза мъжът.

Тивара кимна.

— Аз съм Вара. Това е Орк. Той е нов.

— Малко е слабичък за доставчик.

— Като поработи, ще натрупа мускули.

Мъжът кимна.

— А ти защо си тук?

— Трябваше да му показвам пътя — гласът й прозвуча самодоволно. — Нямаше други свободни.

— Хм! — надзирателят махна с ръка и й обърна гръб. — Господарят иска каруцата да бъде напълнена веднага, за да можете да тръгнете на разсъмване. Няма да получим храна, докато не свършим.

Тивара погледна към Лоркин и сви рамене.

— Да вървим, Орк.

Двамата скочиха от каруцата. Единия от робите хвана поводите, а другият започна да сваля сбруята. Лоркин последва Тивара в една голяма стая. Въздухът бе наситен с тежката, сладникава миризма на риберова вълна.

— Това е товарът — надзирателят посочи купчината увита в омаслени парцали вълна, която изглеждаше два пъти по-голяма, отколкото би могла да понесе каруцата. Той погледна към Лоркин и Тивара. — Нали знаете как да натоварите каруцата?

— Гледала съм много пъти — отвърна Тивара. Тя започна да описва реда и подредбата.

Мъжът кимна и изгрухтя одобрително.

— Схванала си същността. Като се върна, ще проверя. Ако не е както трябва — той се намръщи многозначително на Лоркин, — ще трябва да разтоварите и да подредите наново, дори ако това ще значи да чакате до утре за храна.

— Ясно — каза Тивара. Тя погледна към Лоркин. — Време е да научиш нещо ново.

Лоркин беше доволен, че надзирателят на робите не се върти наоколо да ги наблюдава, но пък влизаха и излизаха много други роби, които се спираха да погледат него и Тивара. За щастие тя като че ли знаеше всичко за товаренето на каруци и му показа как да ги подреди правилно. Но вързопите бяха много, а той бе спал твърде малко през последните няколко нощи. Макар да бе изцелявал умората всеки път, когато започваше да пречи, тя очевидно се беше натрупала.

Всички вързопи бяха еднакви, но с напредването на работата му се струваха все по-тежки. Той трябваше да подхвърли последните няколко на Тивара, която се опитваше да запази равновесие върху купчината в каруцата. Изведнъж чу стъпки зад гърба си, подскочи изненадано и хвърли накриво вързопа. Тивара не успя да го подхване, той падна и отскочи от ръба на каруцата. Лоркин отстъпи назад да го улови, но стъпи върху нещо.

— Глупак! — разнесе се познат глас. Една ръка се появи отникъде и така го цапардоса по главата, че ушите му зазвъняха. Той притисна ръка към челото си и запълзя настрани. Досети се, че за един роб ще е по-естествено да остане на земята, вместо да се изправи, затова се прегърби и зачака.

— Недей да ми стоиш там и да се цупиш. Взимай го и си довърши работата — нареди надзирателят на робите.

Лоркин се изправи и превит на две, избягвайки да среща погледа на мъжа, изтича при последния вързоп и го взе. После погледна нагоре към Тивара. Тя се мръщеше разтревожено, но протегна ръце, за да му покаже, че е готова. Той подхвърли вързопа и въздъхна с облекчение, когато тя го улови и го постави на мястото му.

Надзирателят, който очевидно бе простил на Лоркин за това, че го беше настъпил, затисна въжетата с ръце и им помогна да пристегнат добре балите към каруцата. След като приключиха, той кимна одобрително.

— Ще ви пратя момчето от кухнята с храна и одеяла. Ще спите в склада. И се пригответе да тръгнете рано.

След което се обърна и излезе. Лоркин го изпрати с поглед и улови някакво движение с крайчеца на окото си. Устоя на изкушението да се обърне и да погледне. Късното следобедно слънце вече не осветяваше вътрешното дворче и сенките под верандите бяха почти непрогледни. Лоркин се престори, че оглежда дланите на ръцете си, надникна над тях и зърна женска фигура, която стоеше на портата. Тя наблюдаваше него и Тивара с присвити очи.

— Орк — повика го Тивара. Той се обърна към нея. Тя стоеше до каруцата. — Ела ми помогни да изпънем това.

Той се приближи до нея. Робинята поправяше един от вързопите, който изглеждаше идеално прилепнал към мястото си.

— Обичайната ми връзка я няма — промърмори тя. — Не видях друга врата в склада. Засега ще останем тук.

— Една жена ни наблюдава — каза й той. — Видя ли я?

Тивара се намръщи и поклати глава. Звук от приближаващи се стъпки я накара да надникне иззад каруцата, след което тя се усмихна широко.

— Храна!

Двамата излязоха напред, за да посрещнат момчето. Очите му се разшириха и то бързо наведе глава, докато им подаваше две питки с размера на юмрук, току-що извадени от фурната и две халби. Треперещите ръце на момчето караха течността в тях да се плиска. Тивара взе храната и подаде на Лоркин дела му. Веднага щом се освободи от товара си, момчето се обърна, изтича към вратата и бързо се скри зад нея.

— Той беше ужасно уплашен — промърмори Лоркин.

— Да — съгласи се Тивара. — А не трябва да е така — тя се върна обратно при каруцата. — Освен това не ни донесе одеяла. Ела с мен! — Тивара заобиколи каруцата и тръгна към склада. Лоркин я последва, като внимаваше да не разлее течността от халбата. Стаята беше осветена от един фенер, който хвърляше странни сенки върху стените. Щом влязоха вътре, Тивара взе питката и халбата от ръцете му и ги остави заедно с нейните до една кофа, която миришеше силно на урина.

— Не можем да ги изядем — каза му тя, докато оглеждаше стаята. — Може да са натъпкани с опиати.

— С опиати? — той погледна към храната. — Те знаят ли кои сме?

— Вероятно. А! Добре. Ела тук.

— Но как са успели новините да стигнат толкова бързо дотук? — попита той, докато вървеше след нея към стената в дъното.

По погледа й си личеше, че тя определено смята въпроса за идиотски.

— Киралийците не използват ли кръвни пръстени?

— Да, но…

— Дори да не използвате, сигурно знаеш, че на кон се стига по-бързо, отколкото с каруца.

— Ами, да…

Тя завъртя очи, после се извърна и се пъхна зад купчина сандъци, в които имаше глинени гърнета, запечатани с восък. Лоркин я последва и видя малка врата, която бе закована с дъски. Тивара погледна към фенера, после към сандъците с буркани. Отстъпи назад и впери поглед в тях. Те се раздвижиха и бавно се плъзнаха напред, закривайки изгледа откъм вратата. След това робинята се обърна към дъските, които блокираха вратата и започна да ги вади една по една.

— Угаси лампата — нареди тя, без да отмества очи от вратата.

Лоркин погледна към фенера, извлече малко от магията си, оформи я в малка бариера и спря достъпа на въздух. Фенерът угасна и в стаята падна мрак. Лоркин усети свеж полъх и се обърна към тъмносиния правоъгълник, прорязан от оранжеви облаци на мястото, където се намираше вратата. Той пристъпи към нея, но небето изчезна изведнъж. Тивара рязко затвори вратата и го спря с ръка.

— Чакай малко — промърмори тя. — Скрий се някъде.

Откъм входа на главния склад се разнесоха звуци. В помещението проблесна светлина, която постепенно започна да се приближава. След това в стаята влязоха надзирателят и момчето, следвани от една жена. Двамата впериха погледи в недокоснатите халби и питки, а после огледаха склада.

— Няма ги — каза момчето.

— Едва ли са отишли далеч — рече жената. — Да започнем ли претърсване?

— Не — отвърна надзирателят. — Твърде е опасно. Ако наистина са онези, за които ги смяташ, само господарят може да се справи с тях, а той не е в града.

Жената изглеждаше така, сякаш бе готова да спори, но вместо това кимна сдържано и излезе от помещението. Надзирателят отново огледа стаята. За миг изглеждаше така, сякаш възнамерява да я претърси, но после поклати глава и тръгна към вратата.

Веднага щом излезе, Лоркин отново почувства полъха. Тивара го хвана за ръката и го издърпа през вратата. След това стисна здраво и двете му ръце и стомахът му се сви, когато почувства как двамата бавно започват да се издигат във въздуха.

„Левитация — помисли си той и погледна надолу под краката си, където би трябвало да се намира невидимата сила. — От години не ми се е налагало да я използвам“.

Двамата стъпиха на покрива на склада. Тивара приклекна и започна да се промъква бавно и тихо, като се стараеше да се придържа по-далеч от козирката, за да не я видят хората в двора. Лоркин я последва, като потрепваше при всяко изскърцване на дъските. Обувките на робите бяха много по-тихи от магьосническите ботуши и прилепваха изненадващо добре към плочите. Когато стигнаха до края на покрива, те използваха отново левитация, за да се прехвърлят на покрива на съседната сграда, после на следващата, докато най-накрая не намериха добро скривалище в сянката на един голям комин. Под тях се разнасяше силен стържещ звук, който щеше да заглуши всички шумове, които издаваха.

„Може би сега е моментът да й задам някои въпроси“.

— Когато се стъмни напълно, ще се върнем на пътя — каза му Тивара.

— А ако срещнем някого?

— Никой няма да се вглежда в нас. Роби на пътя — това не е необичайна гледка, дори през нощта, но ако тръгнем напряко през полето, ще се превърнем в нарушители. Полските работници няма да ни доближат, но ще ни докладват на господаря си. Дори да успеем да се измъкнем, преди да тръгне да ни търси, някой, който следи внимателно докладите, ще разбере в каква посока сме се запътили — тя въздъхна. — Надявах се да успеем да се отдалечим повече от града, преди да се случи това.

— Очакваше ли го?

— Да.

— Връзките ти в безопасност ли са?

— Да.

— Значи… те са тук, както и хората, които се опитаха да ме убият?

— Да — тя поклати глава. — Но… всичко е много по-сложно.

Той я погледна в очакване, но тя не каза нищо повече, а само се загледа в полето. „Очевидно не иска да говори за това. Но не може само да намеква, че има и друго, освен това което ми разказа, а да не очаква от мен да проявя любопитство“.

— Защо е по-сложно? — попита той и се намръщи изненадано на твърдата нотка в гласа си.

Тя го погледна. Очите й едва се виждаха в мрака.

— Не трябваше… но може би вече няма смисъл да пазя всичко в тайна — тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Вече не можем да вярваме на всички роби, дори на онези, които са Изменници. Ние, Изменниците… не винаги сме съгласни един с друг. Някои от нас се разделят на групи според възгледите и философията си.

— На фракции?

— Да, предполагам, че можем да ги наречем и така. Фракцията, към която принадлежа аз, вярва, че ти си потенциален съюзник и не трябва да бъдеш убиван. Останалите… не смятат така.

Лоркин затаи дъх. „Хората й ме искат мъртъв!“. Стомахът му се сви, но той прогони страха. „Не, само някои от тях“.

— Моята фракция има по-голямо влияние сред хората ни — каза му тя. — Ние твърдим, че убийството ти ще доведе до война между Киралия и Сачака. Че трябва да убиваме само, когато е неизбежно. Сачаканците смятат, че детето трябва да бъде обвинявано за действията на родителите си, а ние — не. Но… — тя се поколеба за миг, след което продължи с по-тих глас. — Но аз направих нещо, което може да промени баланса — тя отново си пое дъх й продължи да говори, но този път гласът й леко потрепваше. — Жената, която убих, за да те спася — Рива — не беше убийца, изпратена от някое сачаканско семейство. Тя беше Изменница! От другата фракция.

— Излъгала си ме — каза Лоркин.

— Да. Дори да разполагах с достатъчно време в Дома на Гилдията, за да ти обясня всичко, ти нямаше да тръгнеш с мен и сигурно сега щеше да си мъртъв.

Лоркин се намръщи. „За какво ли още ме е излъгала?“ Но ако всичко останало бе истина, особено частта за Изменниците, той разбираше много добре мотивите й. „Нямаше да тръгна с нея. Щях да съм твърде объркан“.

— Когато хората ми разберат, че съм я убила, останалите фракции ще спечелят подкрепа — продължи Тивара. — И съдейки по това как се развиха нещата тук, бих казала, че новините вече са ни изпреварили. Никой от останалите фракции няма да ни помогне и дори ще се опитат да помогнат на останалите. Даже може да се опитат да ни убият. И двамата.

— А Изменниците от твоята фракция?

— Те няма да се опитат да ни убият, но може би няма и да ни помагат, за да не бъдат обвинени, че помагат на убийца. Накрая новините ще стигнат и до Убежището и тогава водачите ни ще отменят всички нареждания на ръководителите на групи в именията. Ще бъдат разпратени официални нареждания.

Главата на Лоркин се замая от всичката тази нова информация. В Сачака имаше хора — цяло общество — които решаваха дали трябва да бъде убит или не. Той поклати глава. „И какво имаше предвид тя под «детето трябва да бъде обвинявано за действията на родителите си»? С какво ли са ги разгневили родителите ми?“ Той имаше твърде много въпроси, а двамата с Тивара можеха да бъдат разкрити всеки момент. По-добре беше да се придържа към по-належащите проблеми. Като например до каква степен е застрашен от тези Изменници.

— Щом вашата фракция е най-влиятелната, защо Рива се опита да ме убие?

Тивара се изсмя с горчивина.

— Тя не се подчини на заповедите. Не се подчини на мен.

— И тъй като никой не го знае, те си мислят, че си я убила?

Колебание.

— Да, но дори да разберат, защо съм я убила… Изменниците не убиват Изменници. Това е много по-сериозно престъпление от неподчинението. Дори от собствената ми фракция ще искат да ме накажат за това.

— Те ще те убият?

— Аз… не знам — гласът й прозвуча толкова неуверено, дори уплашено, че той изведнъж изпита желание да я прегърне и да я увери, че всичко ще бъде наред. Но думите могат да бъдат измамни. Той нямаше представа какво ще се случи, къде ще отидат и дори къде се намира. Тя го беше отвела далеч от всичко, което познаваше. Това беше нейният свят. Тя даваше идеите. Независимо дали му харесваше, той имаше нужда тя да го води.

— Ако някой може да ни измъкне оттук, това си ти — каза й той. — Какво следва? Да се върнем в Арвис? Да идем в Киралия?

— Нито едното от двете. Изменници има в почти всяко домакинство в Сачака. А след като моите хора са разбрали какво съм сторила, в Прохода също ще има наблюдатели-Изменници — Лоркин чу лекото потропване на пръстите й върху нещо. — Не можем да избягаме. Нужно е да стигнем до моите хора — до моята фракция. Така ще получа възможността да им обясня всичко, а ти ще си в безопасност. Независимо какво ще се случи с мен, теб ще те защитят — тя тихо се засмя. — Единственото, което трябва да направя, е да те преведа успешно през по-голямата част от Сачака до планините, без да бъдем открити от останалите фракции. Или от киралийците и сачаканците, които ще започнат да те издирват.

— В планините, а?

— Да. И тъй като вече се стъмни, мисля, че е време да тръгваме. Ще се спуснем по стената и ще се промъкнем покрай нея, докато не стигнем до другата стена, която се простира покрай пътя. Готов ли си?

Лоркин кимна, но се усмихна печално, щом се усети, че тя не може да го види.

— Да — рече той. — Готов съм.

Младата жена в стаята за прегледи имаше тъмни сенки под очите. В скута й се гърчеше малко бебе с изкривено личице, което се дереше с цяло гърло.

— Не знам какво му става — призна жената. — Всичко опитах.

— Дай да видя — предложи Сония.

Майката й подаде бебето. Черната магьосница го сложи в скута си и го опипа внимателно с пръсти и с магия. За нейно облекчение не откри признаци нито на наранявания, нито на някаква болест. Но пък почувства едно съвсем обичайно нарушение.

— Нищо му няма — успокои тя момичето. — Просто е гладен.

— Вече? — ръката на момичето се вдигна към гърдата й. — Като че ли не произвеждам достатъчно…

Внезапно вратата се отвори и в стаята се вмъкна лечителката Никея.

— Простете, че ви прекъсвам — каза тя, поглеждайки извинително към младата жена. След това се обърна към Сония. — Пристигна куриер за вас. Твърди, че е спешно.

Сърцето на Сония подскочи. Дали това не беше Сери? Тя се изправи и подаде бебето на майка му.

— Покани го. Би ли отвела тази млада жена при Адрия? — Сония се обърна към майката и се усмихна. — Адрия е специалист в проблемите с недостатъчното кърма и храните заместители. Ще ми се да я познавах, когато моят син се роди. Тя ще ти помогне.

Младата жена кимна и двете с Никея излязоха от стаята. Вратата се затвори зад тях и Сония се загледа в нея в очакване на Сери. Но когато тя най-после се отвори, в стаята влезе един едър мъж. Той й изглеждаше познат и само след миг тя си спомни кой е.

— Гол, нали? — попита тя.

— Да, милейди! — отвърна той.

Сония се усмихна. От доста време никой не я беше наричал „милейди“. Всички се обръщаха към нея с „Черна магьоснице“.

— Какви новини ми носиш?

— Намерихме я — каза едрият мъж и очите му проблеснаха от вълнение. — Проследих я до мястото, където живее и сега Сери я наглежда, докато не дойдете да я вземете.

Сърцето и отново подскочи, но този път стомахът й се сви. „Няма да я взема. Ще повикам Ротан. И Регин“. Не можеше ли просто да пропусне Регин? „Не, ако отстъпничката е силна, тя ще надвие Ротан. Може би дори ще го убие. По-добре срещу нея да се изправят двама магьосници. Ох, толкова ми се иска да ида с него! Но след като разкрих пред Регин, че съм укрила от Гилдията информация за отстъпничката, то нека и той да си изцапа ръцете“.

— С колко време разполагаме? — попита тя.

Гол сви рамене.

— Не знам, но ако извадим късмет, тя ще си легне.

— Трябва да повикам помощ. В тази ситуация е по-добре да разполагаме с двама магьосници — тя взе лист хартия, надраска бързо думите „Северен квартал“ и „Сега?“ сгъна го и написа върху него името на Регин. След това приготви същото послание и до Ротан.

— Дай ги на лечителната Никея — онази, която те доведе тук.

Гол взе съобщенията и се измъкна от стаята.

Когато вратата се отвори отново, Сония очакваше да види завръщащия се Гол. Вместо това пред нея се изправи лечителната Никея. Младата жена се приближи до нея, срещна погледа й и наведе глава. Сония усети как кожата й настръхва. „Сега ще ме попита за какво става въпрос. Може би е разпознала Гол или е открила, че работи за Крадец. Едва ли ще ме смъмри, но Никея не е от хората, които премълчават неодобрението си“.

— Ъъъ… аз исках да кажа… — започна младата жена, потривайки ръце с нетипична за нея нервност.

— Да? — подтикна я Сония.

— Каквото и да правите, надявам се да е за добро! — Никея се изпъна. — Ако имате нужда от някой, който… „да ви прикрие следите“, както казват, можете да разчитате на мен. Както и на някои от другите лечители. Ако се налага да излезете, ние ще казваме на всички, че сте била тук.

Сония осъзна, че е зяпнала от изненада и бързо затвори устата си.

— И колко мислят като теб? — едва успя да попита.

— Четирима. Силия, Геджен, Кория и аз.

Развеселена, Сония прикри усмивката си.

— И вече сте го обсъдили?

Никея издържа погледа й.

— Да. Не сме сигурни какво става, ако въобще става нещо. Но всички смятаме, че сигурно е важно и сме готови да помогнем.

Сония усети как лицето й пламва.

— Благодаря ти, Никея.

Момичето сви рамене и отстъпи към вратата.

— Естествено, всички искаме да разберем какво става, стига да искате да го споделите — тя докосна дръжката и погледна с надежда магьосницата.

Сония се засмя.

— При първа възможност ще го направя.

Никея се ухили.

— Ще пусна следващия пациент.

— Благодаря ти. Отново.

Щом вратата се затвори зад лечителката, Сония се усмихна широко. „Очевидно не всички в Гилдията смятат, че съм се превърнала в някаква луда, владееща черната магия убийца“. Доверчивостта на лечителите беше трогателна. Може би все пак щеше да рискува и щеше да излезе от болницата. Щеше да е по-безопасно за Ротан и Регин. Макар засега да нямаше никакви намеци, че отстъпничката е черна магьосница, нещата щяха да станат много грозни, ако се окажеше, че е.

Освен това Сония трябваше да признае, че мисълта отново да се промъква из града заедно със Сери я изпълваше с носталгия и вълнение. Не беше честно цялото забавление да се падне на Ротан и Регин, а тя само да седи и да чака новините.

Глава 19 Игра на криеница

Както беше предупредил Гол, районът в града, където живееше отстъпничката, беше изненадващо порядъчен, не от онези, където всеки би могъл да се мотае необезпокояван. Тя бе наела сутерена в къщата на един обущар, където се намираше и работилницата му. Всички къщи на улицата имаха магазини на приземния етаж и помещение за търговеца на втория.

Сери беше изпратил част от хората си да обиколят местните магазини и да проверят дали не може да се наблюдава жената от тях. Един докладва, че чул някакъв продавач да казва, че съседът му е на посещение при семейството на съпругата си в Елийн и след разбиването на няколко ключалки Сери вече седеше в гостната на липсващия търговец, разположен в удобно кресло до прозореца, който гледаше към улицата и наблюдаваше падането на нощта и обикалящите фенерджии, грижещи се за нощното осветление на улицата.

Беше поставил хора да наблюдават задния вход на дома на обущаря. В сутерена се влизаше не само през магазина, който се намираше над него, но и през окопаната в земята задна врата. Наблюдателите редовно му съобщаваха, че не е излизала.

Само че Гол се бавеше повече от очакваното. „Дали не съм разбрал погрешно посланието на Сония? Тя каза, че ще се заеме с «проблема», а аз да изпращам всичката информация в болницата. Добре, така и направих“.

На долния етаж се отвори врата и той се напрегна. По стъпалата се разнесоха стъпките на двама или трима души. Неговите хора ли бяха или се връщаха търговецът и семейството му? Сери бързо стана и се шмугна зад вратата, откъдето би могъл тайничко да се измъкне, ако се наложи. За всеки случай пъхна ръка под палтото си, където криеше впечатляващия си на вид нож.

— Сери? — чу се познат глас.

Гол. Сери въздъхна облекчено и излезе иззад вратата. До стълбището стояха телохранителят му и двама души, облечени с дълги наметала. Сери разпозна Сония и огледа с присвити очи мъжа, който стоеше до нея. В чертите му имаше нещо познато. Когато тримата излязоха на светло, в главата му се избистри старият спомен.

— Регин? — каза той. — Или може би вече трябва да е лорд Регин?

— Да — отвърна мъжът.

— Винаги е било така, Сери — напомни му Сония. — Само че винаги се е смятало за малко прибързано към учениците да се използват обръщенията „лорд“ и „лейди“. Лорд Регин и лорд Ротан пожелаха да ми помогнат при залавянето на отстъпничката, което щеше да се окаже жизненоважно, ако не можех да се измъкна незабелязана от болницата.

— Ако имаме късмет, няма да се налага да се измъкваш повече — каза й Сери. — Значи и лорд Ротан ще дойде?

Тя поклати глава.

— Няма смисъл, щом аз съм тук.

Сери наблюдаваше Регин. „Доколкото си спомням, като ученичка Сония не харесваше този мъж. Той правеше живота й труден“. Но когато се беше срещнал с него по време на ичанското нашествие, младият мъж се беше предложил за примамка, която да привлече сачаканския магьосник в капана на Сония и Акарин. Това беше много смела постъпка. Ако не бяха подбрали подходящия момент — а доколкото Сери си спомняше, нещата без малко да тръгнат натам — Регин щеше да се прости със силата и с живота си.

Ако не го познаваше, Сери никога нямаше да предположи, че този мъж е бил онзи злобен и пакостлив ученик, от който се беше оплаквала Сония. Лицето на лорд Регин непрекъснато изглеждаше сериозно. Макар фигурата му да принадлежеше на човек, който е живял заможно, бръчките между веждите и около устата намекваха за тревоги и примирение със съдбата. „Но очите му разкриват интелект — отбеляза Крадецът. — Обзалагам се, че и сега е не по-малко опасен, отколкото е бил като ученик. Ала въпреки това Сония му вярва дотолкова, че да го покани да участва в това.“ Сери погледна към нея и долови предпазливостта й, когато поглеждаше към помощника си. „А може би просто няма избор. По-добре да я разпитам за него веднага, щом ни се удаде да поговорим насаме“.

— Къде е нашата отстъпничка? — попита Сония.

Сери се приближи до прозореца.

— В сутерена на обущаря, който се намира от другата страна на улицата.

Тя надникна навън.

— Колко входа има?

— Два. И двата се наблюдават.

— Значи трябва да се разделим на две групи. По един магьосник във всяка.

Сери кимна утвърдително.

— Аз ще тръгна с теб към предната врата. Гол ще отведе Регин отзад. Ще се срещнем в сутерена, където ще си свършиш работата — той погледна към останалите. Те кимнаха. — Някакви въпроси? — хората се спогледаха и поклатиха глави. — Тогава да тръгваме.

Те поеха обратно по стълбището. Сери им обясни и показа няколко сигнала, които двамата с Гол щяха да използват като предупреждение или като сигнал за отстъпление. Малко по-късно се озоваха на улицата. Нощта се беше спуснала над града. Уличните фенери хвърляха кръгове светлина върху земята. Гол поведе Регин към задния вход. Сери и Сония им дадоха малко преднина, за да могат да заемат местата си, след което прекосиха улицата.

Изкачиха стъпалата и се озоваха пред вратата. Сери извади шишенце с масло и бързо смаза пантите. После измъкна комплект шперцове от палтото си. Сония мълчеше, застанала в сенките, докато той отключваше вратата. „Предполагам, че би могла да го направи с магия — сигурно по-бързо от мен. Защо не я помолих? Да не би да се фукам?“.

Ключалката тихо щракна. Сери бавно завъртя дръжката и се напрегна, когато езичето се освободи. Той отвори вратата и въздъхна с облекчение, когато само леко изстърга по пода. Сония влезе вътре и го изчака да затвори.

В работилницата беше тъмно и след като очите му привикнаха с мрака, той започна да различава рафтовете с обувки и работната маса. Срещу входа се виждаше тясно стълбище, което се спускаше надолу и друго, което се изкачваше нагоре. Според шпионите му, обущарят спеше на втория етаж. „И сега ще бъде разбуден грубо“.

Сония се приближи до стълбището и погледна надолу. Поклати глава и махна с ръка на Сери. Когато той се приближи до нея, тя го сграбчи за ръката и го придърпа към себе си. Крадецът я зяпна изненадано и осъзна, че на фона на слабата светлина тя прилича на онази млада жена, на хсоято преди толкова много години бе помагал да се крие от Гилдията. На лицето й бе изписано същото напрегнато, разтревожено изражение. Тогава Сери усети как се издига във въздуха и всички мисли за миналото излитат от главата му. Той погледна надолу. Макар да усещаше нещо под краката си, той не виждаше нищо. Каквото и да имаше там, то носеше двамата със Сония надолу по стълбището.

„Така няма опасност да ни издаде някое изскърцване“.

Когато стигнаха до подземния етаж, пред тях се появи оскъдно обзаведена стая. Над главата на Сония се появи блестящо кълбо, което изпълни помещението със заслепяваща светлина. Сери потърси леглото, намери го и застина от разочарование. В него нямаше никой.

Вратата се отвори, двамата се обърнаха рязко и въздъхнаха с облекчение, когато в стаята влязоха Гол и Регин. И двамата се намръщиха, щом установиха, че отстъпничката не се вижда никъде.

— Претърсете — каза Сония. — Но внимавайте!

Всеки си избра по една стена, прегледаха мебелите, провериха под леглото, отвориха шкафовете.

— Тази стая не е била използвана — отбеляза Регин. — Дрехите в този шкаф са прашни.

Сери кимна и побутна един леген, пълен с мръсни чаши, купи и прибори.

— А тези съдове са мръсни от толкова много време, че са хванали мухъл.

— Аха! — възкликна тихо Гол. Всички се обърнаха към него и видяха, че сочи стената. Част от тухлите се бяха отместили под ъгъл, след като той ги бе натиснал в единия край. Зад тях се виждаше тъмно пространство. Сери отиде до него и подуши въздуха.

— Пътят на Крадците — каза той. — Или част от него.

Сония се засмя.

— Значи всъщност не са били два изхода. Изненадана съм, че не си проверил за подземните входове.

Сери сви рамене.

— Това е нова улица. Когато кралят разруши старите, той се постара да унищожи и Пътя.

— Очевидно в този случай не се е задълбочавал — рече тя. Приближи се до отвора и прокара ръка по зидарията. — Всъщност може и да е. Това е ново — почти няма прах и паяжини. Да видим ли докъде води?

— Ако искаш да проучваш, давай — каза й Сери. — Но това не е моя територия. Не мога да влизам без разрешение. Ако го направя — той сви рамене, — Ловецът на Крадци може да си спести лова на един Крадец.

— Този проход доказва ли, че нашият отстъпник работи за някой от местните Крадци? — попита Регин.

Сония погледна към Сери.

— Ако тя е Ловеца на Крадци, едва ли. Но ако не е, значи има умения, които всеки Крадец би намерил за безкрайно полезни.

„С други думи, според нея това доказва, че жената не е Ловеца на Крадци“ — помисли си Сери.

Регин погледна в тунела с напрегнато изражение на лицето. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще влезе вътре, но отстъпи назад и се изпъна.

— Подозирам, че отдавна си е отишла. Според теб как трябва да постъпим сега, Сери? — попита той.

Сери го погледна изненадано. Не се случваше често магьосник да иска мнението му.

— И аз смятам, че едва ли ще я намерите в тунелите — той протегна ръка и върна тухлите на мястото им. — Ако не забележи, че сме влизали в стаята й, може да продължи да я използва за достъп до проходите. Трябва да оставим всичко така, както го намерихме. Аз ще оставя наблюдатели и ще ви съобщя, ако се върне.

— А ако забележи? — попита Регин.

— Тогава ни остава само да се надяваме, че с малко повече късмет ще я открием отново.

Регин кимна и погледна към Сония. Тя сви рамене.

— Няма какво повече да правим тук. Ако някой може да я намери отново, то това е Сери.

Сери се изпълни със задоволство, но то бързо бе заменено от тревога, че Сония може и да греши. Той бе засякъл случайно отстъпничката. Може би нямаше да е толкова лесно да я намери отново. Четиримата напуснаха бързо стаята, като се постараха да оставят всичко както си е било, след което излязоха по пътя, от който бяха дошли. Сония заключи външната врата с магия. Щом отново се озоваха на улицата, те се спогледаха, но не казаха нищо. Двамата магьосници им махнаха за довиждане и се отдалечиха. Сери и Гол се върнаха в празната къща на търговеца.

— Голямо разочарование — каза Гол.

— Да — съгласи се Сери.

— Смяташ ли, че отстъпничката ще се върне?

— Не. Не може да не е оставила нещо, което да й подскаже, че някой е навестявал убежището й.

— Какво ще правим сега?

— Ще наблюдаваме и ще се надяваме, че греша — той огледа стаята. — И ще разберем кога се очаква завръщането на собственика на това местенце. Нали не искаме да изплашим до смърт него и семейството му, когато открият Крадец в къщата си.

Надзирателят изглеждаше леко изненадан от появата на Денил и ашаки Ачати, затова се хвърли със закъснение на земята пред краката им. Изненадата му не бе породена от това, че е посетен от могъщи сачакански и киралийски магьосници. В имението очакваха да се появят те или някой друг.

— Пристигнахте по-бързо, отколкото смятахме — каза едрият мъж, когато Ачати му обясни, че търсят една избягала робиня и киралиец, облечен като роб.

— Виждали ли сте хората, които ви описах? — попита Ачати.

— Да. Преди две нощи. Единият от робите си помисли, че това са хората, за които бяхме предупредени и когато отидохме да ги разпитаме, те бяха избягали.

— Търсихте ли ги?

— Не — мъжът наведе глава. — Бяхме предупредени, че те са магьосници и че само магьосници могат да ги заловят.

— Кой ви предупреди?

— Господарят, по вестител.

— Кога пристигна вестителят?

— Един ден преди да пристигнат те двамата.

Ачати погледна към Денил и повдигна недоверчиво вежди. „Значи ако ашаки Тикако не е изпратил куриера, кой тогава го е направил? — Денил усети как сърцето му прескочи един удар. — Изменниците. Сигурно имат много добра организация, щом са успели толкова бързо да изпратят вестител до имение в провинцията“.

— Преди колко време изпратихте вестител, който да предупреди господаря ви за пристигането им тук?

— Преди две нощи — веднага, след като изчезнаха.

Ачати се обърна към Денил.

— Ако вече е тръгнал насам, ще пристигне чак след ден, дори да е предпочел да язди кон, вместо да използва карета. Боя се, че трябва да го изчакаме. Нямам право да ровя в съзнанията на чуждите роби.

— А имате ли право да ги разпитвате? — попита Денил.

Магьосникът се намръщи.

— Няма обичай или закон, които да ми попречат. Или пък на вас.

— Тогава нека ги разпитаме.

Ачати се усмихна.

— Да го направим по вашия начин? Защо не? — той се засмя. — Ако нямате нищо против, бих искал да ви наблюдавам и да се уча от нас. Не знам какви въпроси да задам, които да прилъжат роба да разкрие повече, отколкото би искал да разбера.

— Всъщност няма никакво прилъгване — увери го Денил. — Кого искате да разпитам пръв?

— Този мъж и всички други, които са видели Лоркин и Тивара. А най-вече робът, който ги е забелязал и си е помислил, че това са хората, за които са били предупредени. — Денил извади бележника си и погледна надзирателя. — Трябва ми само една стая — нищо луксозно, където да мога да ги разпитвам сам, без да чуват останалите.

Мъжът смутено отмести поглед от Денил към Ачати.

— Уреди го — нареди сачаканецът. Когато надзирателят се отдалечи с бърза крачка, сачаканският магьосник се обърна към Денил и му се усмихна накриво. — Наистина трябва се научите да изразявате молбите си под формата на заповеди, посланик Денил.

— Вие имате по-голяма власт тук — отвърна Денил. — А аз съм просто един чужденец. Ще е много грубо от моя страна да предположа, че мога да се разпореждам тук.

Ачати го погледна замислено и сви рамене.

— Може би сте прав.

Надзирателят се върна и ги поведе навътре в сградата до една малка стая, която миришеше на зърно. Подът бе покрит със фин слой брашно, по който личаха следи от метла. Прашинките танцуваха във въздуха, уловени в слънчевите лъчи, които струяха през високия прозорец. Под него бяха поставени два стола.

— Определено не е луксозно — рече насмешливо Ачати.

— Къде предлагате да ги разпитаме? — попита Денил.

Ачати въздъхна.

— Предполагам, че ще бъде твърде арогантно от наша страна, ако поискаме да ги разпитаме в Господарската стая, а стаите за гости ще им покажат твърде ясно, че не ние командваме тук. Не, предполагам, че мястото е подходящо — той отиде до един от столовете и седна.

Денил се настани до него и извика на надзирателя да влезе. Мъжът им разказа как двамата роби пристигнали с празна каруца. Мъжът очевидно бил нов, но не толкова мускулест, колкото роб доставчик, а жената пътувала с него, за да му показва пътя. Докато те товарели каруцата, една от кухненските робини изказала предположението, че това може да са хората, за които били предупредени да внимават. Тя предложила да поставят упойващи вещества в храната им, защото заспали ще представляват по-малка опасност. Щом чу за това, Денил трябваше да положи усилия, за да скрие тревогата си. За щастие Лоркин и Тивара не бяха паднали в капана. Бяха успели да се измъкнат.

След това той повика жената, която бе заподозряла, че двамата не са онези, за които се представят. Когато тя влезе в стаята, Денил веднага забеляза острия й поглед, макар че тя да го погледна само веднъж, преди да наведе глава и да се просне на земята. Той й каза да се изправи, но тя повече не надигна глава.

Разказът й съвпадаше с този на надзирателя, включително със съдържанието на посланието, което ги предупреждаваше за двамата опасни магьосници, които се преструват на роби.

— Какво те накара да си помислиш, че това са хората, за които са те предупредили? — попита я Денил.

— Отговаряха на описанието. Висок мъж с бледа кожа и по-ниска сачаканка.

„Бледа кожа? — Денил се намръщи. — Надзирателят не спомена кожата на Лоркин, а и тя е трябвало да изглежда достатъчно необичайно, за да й обърне внимание. Чакай малко… жената, която излекувах в дома на Тикако не каза ли, че кожата му е била боядисана?“

Изтрила ли се беше или тази жена просто му подхвърляше информацията, която си мислеше, че иска?

— Висок, нисък, мъж, жена — нищо от тези описания не може да ги отличи от останалите роби. Какво те накара да си помислиш, че те са различни?

Очите на жената, сведени към пода, проблеснаха.

— Начинът, по който се движеха и говореха. Сякаш не са свикнали да изпълняват заповеди.

Значи не е бледата кожа. Денил се поколеба и започна да си записва отговорите й, докато обмисляше какъв да бъде следващият му въпрос. Може би трябва да бъде по-директен.

— Една робиня, с която разговарях преди няколко дни, смяташе, че жената е Изменница и че те възнамеряват да убият мъжа, когото е отвлякла. Смяташ ли, че наистина искат да го убият?

Жената изглеждаше вцепенена, когато му отговори.

— Не.

— Чувала ли си за Изменниците?

— Да. Всички роби са чували.

— Защо смяташ, че Изменниците едва ли ще убият онзи мъж?

— Защото ако го искаха мъртъв, вече да са го убили, а нямаше да го отвличат.

— Какво смяташ, че ще правят с него?

Тя поклати глава.

— Аз съм само една робиня. Не знам.

— А според другите роби какво ще го правят Изменниците?

Тя се поколеба и леко повдигна брадичката си, преди отново да забие поглед в пода, сякаш се опитваше да устои на желанието си да го погледне.

— Чух някои да казват — отвърна бавно тя, — че жената е убийца. Че Изменниците искат вие да ги намерите.

Денил усети студени тръпки. Тивара беше убила робинята. Ами ако всъщност тя бе Изменницата, а не Тивара?

— Кой каза това? — попита той.

— Аз… не помня.

— Има ли някои роби, които са по-склонни да говорят такива неща от останалите?

Тя се поколеба и поклати глава.

— Всички роби разпространяват клюки.

След още няколко въпроса Денил разбра, че няма какво повече да научи от нея. Жената беше казала всичко, което искаше и ако укриваше някаква информация, той нямаше да успее да я измъкне доброволно от нея, затова побърза да я отпрати.

„Обзалагам се, че знае още нещо. Освен това спомена за бледата кожа на Лоркин. Искаше да ме убеди, че той е бил тук. В което има смисъл, ако се окаже вярно, че Изменниците искат аз да намеря Тивара и Лоркин“.

Но можеше да се окаже и примамка. Ала робинята, на която бе помогнал в дома на Тикако, му бе казала истината. Тивара и Лоркин наистина бяха дошли в провинциалното имение.

Ами ако Изменниците наистина очакваха от него да ги намери? „В такъв случай ще се погрижат ние да ги открием. Макар че не мога да си представя как Тивара ще се остави да я заловим без бой. А и трябва да сме подготвени за възможна реакция от страна на Лоркин. Възможно е тя да го е убедила да тръгне с нея — може дори да го е съблазнила — и той да не иска да бъде спасяван“.

Искаше му се да вярва, че Лоркин е по-благоразумен, но беше чул слуховете в Гилдията, че младият мъж има слабост към красиви и умни жени. Това, че бе син на Черната магьосница Сония и покойния Върховен повелител Акарин не означаваше, че е наследил мъдростта на родителите си. Това качество се придобиваше само с опит, с правенето на избори и допускането на грешки, и с изваждането на поуки от последствията им.

„Просто се надявам, че това не е сериозна грешка и че последствията ще са от типа, от който се взима поука, а не от другите, които ще ме принудят да остана до края на живота си в Сачака, треперейки от страх какво може да ми причини Сония, ако някой ден се върна в Гилдията“.

Лоркин подозираше, че появата на двама роби край пътя посред нощ щеше да предизвика подозрения, но малцината, с които се разминаха, дори не ги погледнаха. Покрай тях мина една карета и Тивара изсъска, че вътре сигурно има магьосник или ашаки, но единственото, което направи, бе да избута Лоркин от пътя и да му напомни да гледа в земята.

— Ако някой пита, изпратени сме да работим в имението на ашаки Катика — каза му тя. — И двамата сме домашни роби. Пътуваме през нощта, защото той ни иска на разположение утре вечерта, което означава, че трябва да вървим през нощта и през деня.

— Ашаки Катика е известен с това, че тормози робите си по този начин?

— Всички сачакански магьосници са такива.

— Не може да няма поне един или двама добри магьосници.

— Има такива, които се отнасят с робите си по-добре от другите, но робството в същността си е жестоко, така че не бих нарекла никой от тях добър. Ако бяха добри, щяха да освободят робите си и да плащат на онези, които искат да останат и да работят за тях — тя го погледна. — Както правят киралийците.

— Не всички киралийци се отнасят добре с прислугата — каза й Лоркин.

— Но поне тези прислужници могат да напуснат и да си намерят ново място за работа.

— Така е, но не е толкова лесно, колкото звучи. Местата за прислужници са много търсени и този, който напусне, трудно може да си намери работа другаде. Домакинствата предпочитат да си наемат прислужници от едно и също семейство, вместо такива, които не познават. Разбира се, един прислужник винаги може да си потърси друга работа, в търговията например, но там ще трябва да се конкурира със семейства, които от поколения са се занимавали с това.

— Значи според теб робството е по-добро?

— Не. Със сигурност не. Само казвам, че алтернативата не е по-лесна. Как се отнасят Изменниците със своите прислужници?

— Ние всички сме прислужници; Както всички сме Изменници — обясни Тивара. — Думата не е равностойна на „ашаки“ или „лорд“. Така се наричат всички хора.

— Но не е раса?

— Не. Ние сме сачаканци, макар да не се наричаме често така.

— Значи дори магьосниците вършат слугинската работа? Чистят и готвят?

— Да и не — лицето й се изкриви. — В началото започна така. Всички заедно вършехме цялата работа. Един Изменник мие мръсните чинии, а след това отива и гласува по важни въпроси, като например какви култури да се засадят. Но не се получи. Бяха взети няколко лоши решения заради хора, които не бяха достатъчно умни или образовани, за да разберат последиците от лошия избор. Проведохме няколко изпитания, за да разберем какви са способностите на различните хора и да ги развием, така че всеки да се заеме със задача, която отговаря на неговите умения. И макар това да не означава всички да правим едно и също, пак е по-добро от робството, щом успяваме да поддържаме домовете си и да изхранваме семействата си, никой не е каран насила да върши някаква работа, нито му се пречи да упражнява таланта си само заради класовата му принадлежност.

— Звучи ми чудесно — отбеляза Лоркин.

Тя сви рамене.

— През повечето време се получава, но както всяка организация и тази не е идеалната. Има такива магьосници, които предпочитат да прекарват времето си по-скоро в оплакване и манипулиране на останалите, отколкото да хабят магията си в обработване на земята или затопляне на посевите.

— Повечето гилдийци ще ги подкрепят. Но ние работим за хората и по други начини. Поддържаме пристанището. Строим мостове и други сгради. Защитаваме страната. Лекуваме болните в…

Погледът, който му хвърли Тивара, го накара да млъкне. В началото бе кръвнишки, после премина в тревожно мръщене и накрая тя извърна глава.

— Какво има? — попита той.

— Никой идва — каза тя и се взря в тъмния път, който лежеше пред тях. — Всеки, който срещнем, може да бъде Изменник. Не бива да разговаряме. Някой може да ни чуе и да разбере кои сме.

Приближаващата се фигура се оказа друг роб. От този момент Тивара спря да разговаря и всеки път, когато той повдигаше някоя тема, тя му казваше да замълчи. Развидели се и тя започна да оглежда околните райони, както бе направила предишната сутрин, като накрая слезе от пътя и отиде до групичка хилави дървета, които едва успяваха да прикрият ограждащата полето стена.

Предишния ден двамата се криеха в разни гъсти, бодливи храсти, но дърветата нямаше да могат да им осигурят толкова добро укритие. Тивара погледна към земята. Лоркин почувства някаква вибрация, после се разнесе странен звук, последван от нещо, което наподобяваше думкане и пукване. Зад стената се надигна облак прах и въздухът се изпълни с миризмата на мокра пръст.

Пред краката им се отвори яма.

— Влизай — каза Тивара и му посочи ямата.

— Вътре ли? — Лоркин клекна и се вторачи в мрака. — Да не искаш да ме заровиш жив?

— Не, глупав киралиецо! — сопна му се тя. — Опитвам се да ни скрия. Влизай вътре, преди да ни е видял някой.

Той опря ръце отстрани на ямата и спусна крака вътре. Те не достигнаха пода. Представата за свободно падане в мрака въобще не му допадаше, затова той създаде малко светлинно кълбо и го спусна вътре. То освети подземна кухина, чийто под не се намираше много под краката му. Лоркин скочи с приклякане, за да не удари главата си в „тавана“, след което се придвижи навътре.

Кухината, която бе разположена под стената, имаше формата на сфера. През два отвора се виждаха ярки кръгове синьо небе — един, през който беше влязъл и друг, сигурно за пръстта. Несъмнено вътрешността на кухината бе укрепена с магия от Тивара.

Тя скочи вътре, плъзна се към него и седна на земята. Пространството беше твърде тясно за двама души и краката й се притиснаха в неговите. Лоркин се надяваше, че интересът, който се бе възбудил от това докосване, не си пролича по някакъв начин. Погледът й срещна неговия, очите й проблеснаха, но тя бързо извърна глава.

— Извинявай, че така ти се сопнах. Сигурно не ти е лесно да ми се довериш.

Той се усмихна мрачно. „Проблемът е, че искам да й се доверя. Всъщност трябва да се съмнявам във всяка нейна постъпка, особено след всичко, което ми разказа снощи. А всеки път когато успявам да я предразположа да говори, нещо се случва и тя отново млъква“. Тивара го гледаше извинително. „Може би трябва да опитам отново“.

— Всичко е наред. Но това не е първият път, когато те дразня. Какво толкова казах, че да те ядосам? — попита той.

Очите й се разшириха и тя присви неохотно устни. Той реши, че няма да получи отговор, но жената поклати глава.

— Някой ден ще ти обясня — тя се намръщи и наведе поглед към коленете си. — Преди много години хората ми забелязали, че един от ичаните, които бродят в пустошта, има странен роб. Мъж с бледа кожа, може би киралиец — тя го стрелна с поглед, после отново извърна глава. — Баща ти.

Лоркин почувства хладни тръпки. Макар да бе чувал тази история и преди, майка му винаги говореше с неохота за тази част от живота на баща му.

— Те го наблюдавали дълго време и накрая разбрали, че робът е магьосник от Гилдията — продължи Тивара. — Това било твърде необичайно, защото, както вече знаеш, сачаканците не държат роби, които владеят магията. Ако някой роб развие силата си по естествен път, те го убиват. Поробването на чуждестранен магьосник — особено гилдиец — е нещо необичайно и опасно. Но и сачаканецът не бил обикновен ичани. Той бил хитър и амбициозен.

Докато хората ми наблюдавали, те осъзнали, че баща ти не владее висшата магия. Един ден дъщерята на водача на моите хора се разболяла и скоро станало ясно, че ще умре. Водачът ни бил чувал за уменията на Гилдията в лечението с магия. Много пъти сме се опитвали да открием тайната му, но без успех. Затова водачът ни изпратил една от нас да се срещне с баща ти и да му направи предложение — лицето на Тивара помръкна. — Трябвало е да го научи на висшата магия, в замяна на лечителската магия.

Жената го погледна. Лоркин отвърна на погледа й. Майка му никога не беше споменавала, че баща му се е съгласил на подобна размяна.

— И? — подтикна я той.

— Той се съгласил.

— Той не може — не би могъл да направи нещо такова! — изтърси Лоркин.

Тивара се намръщи.

— Защо не?

— Това е… само Висшите магове могат да вземат такова решение. И то само след одобрението на краля. Да се предаде подобно ценно познание в ръцете на чужда раса… на хора, които не влизат в Обединените земи… твърде е рисковано. И трябва да бъде предложено нещо в замяна.

— Висшата магия — напомни му тя.

— Която те никога не биха приели. Тя е… — той се сепна. Разкритието, че черната магия е забранена щеше да покаже най-голямата слабост на Гилдията. — Не е имал право да вземе такова решение.

Устните на Тивара се изкривиха неодобрително.

— Но въпреки това той приел предложението — рече тя. — Съгласил се да дойде в убежището ни и да ни научи на лечителската магия, което, според него, не можело да стане за един миг, както се получава при висшата магия. Така той овладял висшата магия и я използвал, за да убие господаря си. След това изчезнал, върнал се в Имардин, нарушавайки обещанието си. Дъщерята на водача ни умряла.

Лоркин установи, че не може да издържи обвинителния й поглед. Той наведе глава, загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му.

— Разбирам, защо хората ти са му ядосани — рече той с неуверен глас.

Тя си пое дълбоко дъх и погледна настрани.

— Не всичките. Една от нас замина за Имардин по-късно, когато стана ясно, че братът на някогашния господар на баща ти се готви да завладее Киралия. Тя откри, че от известно време този ичани изпраща шпиони в Имардин и че баща ти ги избива тайно. Възможно е баща ти да се е върнал у дома, защото е открил заплахата, която представлява братът на господаря му.

— Или е предположил, че ще проявите разбиране, че той трябва първо да поиска разрешение от Гилдията, за да ви научи на лечителската магия, след което да се върне.

Тя го погледна.

— Ти вярваш ли в това?

Лоркин поклати глава.

— Не. Той не би могъл да им разкаже за вас, без да разкрие, че… — „че е научил черната магия“, помисли си той. — Че е бил роб тук.

— Значи е нарушил обещанието си от гордост? — гласът й прозвуча неодобрително, макар не толкова, колкото бе очаквал. Може би тя разбираше защо баща му не е желаел да го разкрие пред останалите.

— Едва ли това е била единствената причина — каза Лоркин. — Когато е станало нужно, той е разкрил истината. Или, както се оказва, част от нея — додаде той.

— Добре — рече тя, свивайки рамене. — Каквато и да е била причината, той не спазил обещанието си. Някои от хората ми — фракцията, за която споменах първата вечер — искат да те накажат за това — Лоркин я погледна ужасено и тя му се усмихна накриво. — Затова изпратиха Рива да те убие, въпреки нарежданията на водача ни. Но повечето от нас държат на принципа, че сме по-добри от варварските ни сачакански братовчеди. Ние не наказваме децата за престъпленията на родителите им.

Лоркин въздъхна с облекчение.

— Радвам се да го чуя.

Тя се усмихна.

— Вместо това им даваме възможност да поправят щетите.

— Но какво бих могъл да направя? Аз съм просто помощник на Посланика. Дори не владея висшата магия.

Лицето й придоби сериозно изражение.

— Можеш да ни научих на лечителство.

Двамата се спогледаха мълчаливо. След миг тя отмести поглед встрани.

— Но както вече посочи, ти нямаш правото да ни предадеш това познание.

Лоркин поклати глава.

— Има ли нещо друго, което бих могъл да направя? — попита той с извинителна нотка в гласа.

Тя се намръщи и се замисли, забила поглед в пясъка.

— Не. Положението не е добро. Досега успявахме да попречим на останалите фракции да се сдобият с популярност, като налагахме идеята, че ти ще можеш да ни дадеш онова, което ни бе обещано от баща ти. Когато хората ми разберат, че няма да ги научиш на лечителска магия, те ще бъдат много разочаровани. И ядосани — тя наведе глава. — Може би ще е по-добре да не те водя там. Може би трябва да те върна обратно.

— Няма ли да съм ти нужен, за да ти помогна да докажеш, че Рива се е опитала да ме убие въпреки заповедите? — попита той.

— Това би ми помогнало.

— А ако дойда с теб в Убежището и се изправя в твоя защита, това няма ли да ме издигне в очите на твоите хора?

Тя се намръщи и го погледна.

— Да, но…

Докато Лоркин обмисляше думите й, той изпитваше смесени емоции. „Надявах се да видя дома й и да науча повече за хората й — както и да разбера какво знаят за камъните с магически качества. Какво ли ще се случи с нея, ако не отида? Тя уби една от своите, за да ме спаси. Макар че Рива не се е подчинила на заповедите, те може пак да накажат Тивара. Може дори да я екзекутират. Не ми се струва правилно да избягам у дома, когато тя може да умре заради това, че е спасила живота ми. А и шансовете ми да се прибера — сам или с помощта на Денил — не са чак толкова големи с всичките тези владеещи черната магия Изменници, които са пръснати из цяла Сачака“.

— Тогава ще дойда с теб в Убежището.

Очите й се разшириха и тя се вторачи в него.

— Сигурен ли си?

Той сви рамене.

— Аз съм помощник на Посланика. Може да не съм действащ посланик, но ролята ми е да му помагам в установяването и поддържането на приятелски отношения между Киралия и Сачака. Ако се окаже, че срещаме неуспехи в установяването на приятелски отношения с част от Сачака, то мое задължение е да се погрижа тази част да не бъде пренебрегвана.

Тя го гледаше със зяпнала уста, но той не беше сигурен дали е от изненада, недоверие или защото звучи като пълен идиот.

— И тъй като предшественикът ми е оставил толкова лошо впечатление у хората ви, за мен е още по-важно да подобря имиджа на Киралия и Гилдията — продължи той. Изведнъж почувства прилив на вдъхновение. — И да обсъдя възможността за преговори и обмяна на магическо познание, като този път включа съответните страни и процеси.

Тивара рязко затвори уста и тя го погледна с такова напрежение, че на него му остана само да й отвърне с глуповата, изпълнена с надежда усмивка. След това тя отметна глава назад и се разсмя. Звукът отекна в ямата и тя затисна устата си с длан.

— Ти си луд — каза тя, когато раменете й спряха да се тресат. — За твое щастие лудостта ти ми допада. Ако наистина си готов да рискуваш живота си, като дойдеш в Убежището, независимо дали го правиш, за да ме защитиш или да се опиташ да убедиш хората ми да ти дадат нещо в замяна на друго, което вече им е било обещано… тогава аз по един твърде егоистичен начин смятам, че не трябва да те разубеждавам.

Той сви рамене.

— Това е най-малкото, което мога да направя, защото ми спаси живота. И защото хората ти са спасили живота на баща ми. Ще ме заведеш ли?

— Да — тя се усмихна мрачно. — И ако ти ми помогнеш, аз ще направя всичко възможно, за да ти помогна, когато стигнем там.

— Ще ти бъда признателен за това.

Тя изглеждаше така, сякаш се канеше да каже още нещо, но просто извърна глава.

— Добре, но първо ще трябва да се придвижим дотам. Пътят е дълъг. По-добре да поспим.

Лоркин я наблюдаваше как се свива на кълбо и подпъхна лъка под главата си, след това легна и той. Беше невъзможно да си намери удобно местенце на неравния под, затова най-накрая той направи същото като нея — сви се на една страна, облегнал гръб в нейния. Усещаше топлината на тялото й. „Не, не си мисли за това, защото няма да можеш да заспиш“.

— Ще угасиш ли светлината? — промърмори тя.

— Не може ли само да я намаля? — мисълта да лежи под земята в пълна тъмнина въобще не му допадаше.

— Щом трябва.

Той намали яркостта на светлинното кълбо, докато то едва замъждука над тях. След това се заслуша в звука на дишането й, в очакване на бавния, дълбок ритъм на съня. Знаеше, че близостта на тялото й нямаше да му позволи толкова лесно да заспи. Но пък беше толкова изморен…

Не след дълго той потъна в странни сънища, в които вървеше по кален път, толкова размекнат, че трябваше да гази по него, докато по-леката и по-гъвкава Тивара едва докосваше повърхността му и се отдалечаваше все повече и повече…

Глава 20 Врагове и съюзници

От другата страна на улицата се спря един мъж и погледна към прозореца. Сери устоя на порива си да скочи от стола и да се скрие. Беше твърде късно, а и реакцията му щеше да покаже, че мястото му не е тук.

— Ох, ох — обади се Гол. — Това е продавачът от отсрещния магазин. Очевидно разбра, че съседът му има неканени гости.

Мъжът наведе глава, изпъна раменете си и бързо прекоси улицата към магазина. Разнесе се силно чукане.

Гол се изправи.

— Ще се отърва от него.

— Не — Сери се изправи и се протегна. — Аз ще се погрижа за него. Стой тук и наблюдавай. Как му беше името?

— Теван.

Гол отново седна на мястото си и промърмори нещо за загубата на време. „Сигурно е прав — помисли си Сери. — Отстъпничката едва ли ще се върне. Но няма да е зле да понаблюдаваме малко, защото ще изглеждаме точно като глупаци, ако наистина се върне. И без това не разполагаме с други следи“.

Той излезе от стаята и тръгна надолу по стълбището към приземния етаж. Когато тръгна към вратата на магазина, се огледа с интерес. Досега бяха използвали задната врата и той не беше идвал тук. Помещението беше пълно с глинени купи. Сери примигна, взря се в тях и се изсмя. Това бяха тоалетни гърнета, изрисувани и оформени като вази или посуда.

През матираното стъкло на входната врата се виждаше прегърбената фигура на продавача. Мъжът сигурно беше обещал да наглежда магазина и къщата на съседа си и се чувстваше задължен да се изправи срещу нарушителите. Но и сигурно се притесняваше, че после ще съжалява за това.

Входната врата беше заключена. В ключалката й не се виждаше ключ, а и наоколо нямаше някакво подходящо място за криенето му. Налагаше се да отключи с шперцовете. Когато отвори вратата, той се усмихна на мъжа и заговори с типичния акцент на търговец, който се опитва да впечатли богат клиент.

— Магазинът е затворен, съжалявам — Сери се престори, че оглежда внимателно човека. — Но ти знаеш това, нали? Ти си… Теван? Държиш отсрещния магазин, нали?

Търговецът беше средно висок и доста пълен, на средна възраст и сигурно не беше пропускал ядене от доста време — може би никога.

— Кой си ти и какво правиш в дома на Уендел? — попита настоятелно той.

— Аз съм братовчедът на Уендел, Делин и го помолих да остана за една седмица в къщата.

— Уендел няма братовчед. Той няма семейство. Сам ми го каза.

— Втори братовчед, по линия на съпругата му — обясни Сери. — Не ти ли е казал, че ще отседна тук? — той се намръщи озадачено. — Сигурно го е решил в последния момент.

— Не е. А и не би забравил да ми каже нещо такова — Теван присви очи и отстъпи назад. — Ще повикам Стражата. Ако ме лъжеш, по-добре се махай, докато не е станало късно! — мъжът се обърна и бързо се отдалечи.

— Стражниците ще създадат на теб и Уендел повече проблеми от мен — каза Сери, зарязвайки измисления акцент и вкарвайки провлечения изговор на копторите. — Ще се разшетат навсякъде, ще изпочупят сума ти неща, докато търсят доказателства, а после ще кажат, че всичко си си измислил. Дай да се разберем по човешки.

Теван спря и погледна намръщено Сери.

— Къщата ми трябва само за една седмица, може и по-малко — каза му Крадецът. — Уендел няма да познае, че съм бил тук. Ако не беше заминал, дори наем щях да му плащам, но тъй като го няма… — той бръкна в джоба на палтото си, позволявайки на ножа си да проблесне за миг, след което извади фишека златни монети, който криеше там за подобни случаи.

Мъжът се ококори.

— Седмица? — повтори той. Изглеждаше като омагьосан от златото. — Или по-малко. — После погледна Сери в очите. — Наемите тук са високи.

— Твоята къща ще излезе по-евтино.

Теван преглътна. После погледна отново монетите и кимна.

— Колко даваш?

— Половин златица на ден — отвърна Сери. После пъхна фишека обратно в джоба си. — Ще намериш парите до задната врата, след като си тръгна.

Мъжът кимна, стиснал недоверчиво устни. Но въпреки това не посмя да изрази на глас съмненията си. Вместо това погледна към другата страна на пътя.

— Наблюдаваш нещо — каза той. — Или търсиш някого. Мога ли да помогна с нещо?

— Опитваш се да се отървеш колкото се може по-бързо от мен? — попита Сери. В очите на мъжа проблесна смущение. „Не, по-скоро си мисли, че е намерил още един начин да изкара пари“. — Всъщност, ако си видял нещо подозрително наоколо…

Теван се намръщи.

— Една чужденка се появява в много странни часове. Обущарят каза, че е наела сутерена му. Така и не разбрахме с какво си изкарва хляба. Много е стара и грозна за уличница. Всяка сутрин жена ми я вижда на пазара при продавачите на подправки и билки. Мислим, че тя… — той се наведе към Сери и снижи гласа си — отървава млади жени от нежелани положения.

Сърцето на Сери подскочи, но той запази неутрално изражение на лицето си. Теван го погледна с очакване.

— Не представлява интерес за мен — рече Сери, свивайки рамене. — Нещо друго?

Мъжът поклати глава.

— Тая улица се смята за чист, почтен район. Ако става нещо, то е добре прикрито — продавачът се поколеба. — Какво става всъщност?

Сери поклати глава.

— Нищо, което да те интересува.

— Ясно — Теван отново отстъпи назад. — Успех, тогава.

— Лека нощ.

Мъжът кимна, обърна се и тръгна към магазина си. Сери затвори вратата, заключи я и изтича нагоре по стълбището, взимайки по две стъпала наведнъж. На върха се спря да си поеме дъх. Сърцето му се блъскаше в гърдите.

— Какво има? — попита Гол.

— Нищо. Не съм… вече… толкова млад — изпъшка Сери. Той отиде до стола си. — Трябва да излизам по-често. Отстъпницата мяркала ли се е?

— Не.

— Някой обърна ли внимание на разговора ни по съседски?

— Не особено.

— Добре. Някой от нас трябва да отиде на пазара във Волник сутринта. При продавачите на подправки.

— Така ли?

— Очевидно нашата отстъпничка ги посещава редовно.

— Това е територия на Скелин.

Сери изруга. Гол беше прав. Някои от Крадците нямаха нищо против другите да душат наоколо без разрешение в тяхната територия — стига да не се интересуват от техните работи — но на други определено не им беше приятно. Сери беше готов да се обзаложи, че Скелин беше от вторите.

— Едва ли ще ти откаже достъп — каза Гол.

— Да, но за да получа разрешението му, трябва да му обясня какво ще правя там. И тогава той ще разбере, че не съм потърсил помощта му, за да намеря някой, който може да се окаже Ловецът на Крадци.

— Просто му кажи истината — че не си сигурен в това и не си искал да го притесняваш, докато не намериш доказателства.

— Ако реши, че има вероятност да съм прав, той ще поиска да се включи в търсенето — посочи Сери.

— Ще ни дойде добре — отвърна Гол.

Сери въздъхна.

— Да. Но какво ще каже Сония, ако замесим още един Крадец?

Гол го погледна сериозно.

— Едва ли ще се интересува, стига да заловим отстъпника.

— А какво ще си помисли Скелин, когато разбере, че ще работи за Гилдията?

— Няма да има избор — Гол се усмихна. — А съдейки по думите ти, че той се интересува от магьосниците, сигурно ще бъде във възторг от тази възможност.

Сери погледна замислено приятеля си.

— Искаш да потърся помощта на Скелин, така ли?

Гол сви рамене.

— Ако тази жена е Ловецът на Крадци, бих искал бързо да я заловим. Ако изчезне скоро, ти ще си в безопасност.

— Ти също.

Едрият мъж разпери ръце.

— Че какво лошо има в това?

— Хм… — Сери погледна навън и видя, че на улицата се появи първият от фенерджиите. Вече се беше смрачило. — Нищо лошо няма. Щом Скелин разбере, че Ловецът на Крадци може би е магьосник, той ще осъзнае, че няма друг избор, освен да работи с Гилдията. Просто няма да може сам да я залови или убие.

— Значи ще се видиш с него?

Сери въздъхна.

— Може би ще се наложи.

Тъй като Ачати не беше уведомил ашаки Тикако за намерението си да посети провинциалното му имение, защото така щеше да изтъкне унизителният факт, че мъжът не е успял да разчете както трябва съзнанието на робинята си, той не искаше да се натрапва повече, като остане през нощта. Вместо това двамата с Денил продължиха по пътя до съседното имение, собственост на възрастен ашаки и помолиха за храна и постеля в името на краля.

Възрастният човек и съпругата му очевидно не бяха свикнали да имат компания и с неохота приеха ролите на домакин и домакиня. Но обичаят повеляваше да не отказват нищо на представителите на краля. Ачати ги съжали, хапна набързо, каза им, че двамата с Денил са изморени и искат да си легнат рано и домакините с готовност им показаха стаите. Щом се настаниха в помещенията за гости, двамата не си легнаха веднага, а седнаха и обсъдиха наученото.

— Ако Изменниците искат от нас да намерим Лоркин, ние ще го намерим — каза Ачати.

— Смятате ли, че имат чак такова влияние и мощ?

Сачаканецът намръщено кимна.

— За съжаление, да. Изплъзват ни се от векове. Много от предишните крале са се опитвали да ги изкарат наяве или да намерят седалището им, но Изменниците стават все по-добри в онова, което правят. Крал Амакира ми каза, че е по-добре да ги оставим на мира, с надеждата, че ако няма срещу какво да се борят, те ще отслабнат.

Денил се засмя.

— Може и да е прав, но аз се съмнявам.

— Защо?

— Без сблъсъците, които намаляват броя им и отнемат от времето им, те ще създадат семейства. Бойните им умения може да закърнеят, но броят им ще нарасне.

Ачани се намръщи.

— Накрая ще се окажат с твърде много гърла за изхранване. Ще умрат от глад — той се усмихна. — Така че може би кралят все пак е прав.

— Само ако Изменниците продължат да се крият.

— Смятате ли, че ще бъдат принудени да се разкрият? Да дойдат да ни молят за храна?

— Или ще изберат да се разкрият по друг начин. Колко е силна армията ви?

Ачати изсумтя презрително.

— Сигурно е стотици пъти по-голяма и силна от техните. Знаем за убежището им в планините, където земята е сурова и неплодородна. Не биха могли да изхранят население, което да може да се мери по численост с останалата част от страната, така че се съмнявам армията им да е колкото нашата или по-голяма.

Денил кимна утвърдително.

— Поради което те използват хитрости и тайни методи. Чудя се… смятате ли, че биха могли да покорят страната само чрез покушение и манипулиране на подходящите хора?

Изражението на Ачати стана сериозно.

— Не е изключено, но ако е било възможно, досега да са го направили.

— Идеалната възможност може би не се е появила още. Вероятно очакват някой нов и необичаен фактор.

Ачати повдигна вежди.

— Като шанса да отвлекат сина на могъща гилдийска магьосница?

— Смятате ли, че това е достатъчно необичайно?

— Не — той поклати глава и се усмихна. — Опитът за въвличането на Киралия и Сачака във война ще бъде твърде рискован. Ами ако Киралия спечели? Ами ако двете държави се обединят и се изправят заедно срещу Изменниците? Гилдията може да се окаже по-добра в намирането им от нас — той се поколеба. — Което ми напомня… Получихте ли отговор от Гилдията за отвличането на Лоркин?

— Не — Денил извърна поглед встрани. „Няма да мога да го отлагам още дълго време. Ачати ще започне да се чуди защо се бавят толкова“. — Което ми напомня, че трябва да проверя как се развиват нещата.

— Ще ви оставя с работата ви — Ачати се изправи. — Късно е и трябва да си почина. На сутринта ще ми съобщите отговора им.

— Така и ще направя.

Когато вратата на сачаканеца се затвори, Денил бръкна в мантията си и извади кръвния пръстен на Разпоредителя Оусън. Погледна го и прехвърли в съзнанието си всички начини, по които би могъл да поднесе лошите новини, след което избра онзи, който му се стори най-удачен.

После си сложи пръстена.

Когато Сония отвори вратата, тя се изненада при вида на Разпоредителя Оусън, застанал пред нея с вдигната ръка, готов да почука. Стреснатият поглед в очите му се скри и той се изпъна.

— Черна магьоснице Сония — каза той. — Трябва да говоря с вас.

— Добре, че ви хванахме, преди да сте тръгнала за болницата — обади се друг глас.

Тя се обърна и видя, че до Разпоредителя стои Ротан. Внезапно стомахът й се сви и сърцето й се разтуптя лудо. „Ето го отново онова изражение. Нещо се е случило с Лоркин…“

— Влезте — каза тя, отстъпи встрани и нетърпеливо им махна да влязат.

Оусън влезе бързо, следван от Ротан. Тя затвори вратата и се обърна с очакване към Разпоредителя. Той я погледна мрачно.

— Трябва да ви уведомя, че вашият син е… — Оусън се поколеба и се намръщи. — Не съм сигурен как да го нарека. Очевидно Лоркин е бил отвлечен.

Коленете на Сония омекнаха и тя леко залитна. Ротан пристъпи напред да я подхване, но тя го спря с ръка. Пое си дълбоко дъх и отново се обърна към Оусън.

— Отвлечен? — повтори тя.

— Да. От млада магьосница, която се е преструвала на робиня. Посланик Денил смята, че има голяма вероятност синът ви да я е последвал по собствена воля, но не е сигурен в това.

— Аха — изпълни я предателско облекчение. „Жени. Защо всички проблеми на Лоркин са свързани с жени?“ Тя почувства как сърцето й постепенно влиза в обичайния си ритъм. — Значи тук става въпрос по-скоро за непристойно поведение, отколкото за надвиснала сигурна смърт?

— Надяваме се да е така. Но нещата са по-сложни от това. Очевидно не само ние имаме подземен свят, тайно и не съвсем законно общество и е възможно тяхното да е замесено.

— Престъпници?

Оусън поклати глава.

— Посланик Денил ги описа като бунтовници. Наричат се Изменниците. Твърди се, че всички са жени — Оусън повдигна вежди, намеквайки, че според него не е така. — Освен това са магьосници — черни магьосници. Жената, отвлякла Лоркин, е една от тях. Същата вечер е убила друга робиня и е отнела силата й. Денил не е сигурен дали похитителката е Изменница и робинята просто й се е изпречила на пътя или мъртвата жена е Изменница, а похитителката не е. И в двата случая Изменниците са дали знак, че искат тя и Лоркин да бъдат намерени и очевидно имат достатъчно влияние, за да бъде изпълнено искането им.

Сония замълча, докато обмисляше чутото.

— Кога е бил отвлечен Лоркин?

— Преди три нощи.

Сърцето на Сония спря.

— Три нощи! Защо не ми е било съобщено веднага!

— Съобщихме ви веднага — Оусън се усмихна накриво. — Когато се опитах да внуша на новия посланик, че трябва да се свързва с мен само в най-краен случай, той е приел думите ми твърде насериозно. Очаквал е да намери Лоркин бързо и едва тази вечер ми съобщи за случилото се.

— Ще го убия — промърмори тя, докато крачеше напред-назад из стаята. — Ако тази жена е черна магьосница? А те имат ли други там? Как ще я принуди Денил да върне Лоркин?

— Помага му представител на сачаканския крал.

— Ами ако тя не иска да бъде намерена? Кой знае какво би направила, за да оцелее? Да заплаши, че ще убие Лоркин? — Сония спря, останала без дъх. Тя почувства, че дробовете й не изтласкват толкова въздух, колкото си поема. Главата й се завъртя. Сграбчи облегалката на стола и се застави да диша бавно. Когато съзнанието й се проясни, тя се обърна към Оусън. — Трябва да отида там. Искам да съм там, когато го намерят!

Досега Оусън я бе гледал открито, със съчувствие. Сега изведнъж се затвори в себе си и лицето му се вкамени.

— Знаете, че не можете да го направите — каза той.

Сония го погледна с присвити очи, усещайки яростта, която се зараждаше в нея.

— Кой ще се осмели да ме спре?

— Гилдията трябва да разполага непрекъснато с двама черни магьосници — напомни й той. — Кралят никога няма да ви позволи да напуснете Имардин, камо ли Киралия.

— Това е моят син! — изкрещя тя.

— Освен това на сачаканския крал може да не му хареса, че сме ви изпратили — или че сме ви позволили да влезете в страната му. Тази политически опасна ситуация може да се влоши още повече, ако го приеме като намек, че хората му не могат сами да се справят.

— А ако наистина не мо…

— Лоркин не е глупак, Сония — прекъсна я тихо Ротан. — Както и Денил.

Тя го погледна, опитвайки се да потисне болката и гнева от това, че той се изправя срещу нея. „Но ако Ротан наистина смята, че не трябва да отивам…“

— Според мен Лоркин не би тръгнал с тази жена, ако не е имал добра причина да го направи.

— А ако всъщност е нямал избор? — възрази тя.

— Тогава ще трябва да се доверим на Денил. Знаеш, че той щеше да ни съобщи веднага, ако ситуацията е твърде сериозна. Ако Лоркин е заложник, то ти няма да можеш да направиш за него нищо повече от Денил. Той има опит в преговорите. Разполага с помощта на сачаканците — гласът му стана по-груб. — Ако се намесиш, ще влошиш положението, и то не само за Лоркин, а и за Киралия и Сачака.

Тя изведнъж се почувства слаба и изцедена. Безпомощна. „Каква полза от всичката ми сила, щом не мога да я използвам, за да спася собствения си син?“

„А може би той няма нужда да бъде спасяван?“ — обади се слабичко гласче някъде в съзнанието й.

Оусън въздъхна.

— Опасявам се, че трябва да ви забраня да отпътувате за Сачака, Черна магьоснице Сония. Както и да говорите за това с други хора освен самия мен, краля, Върховния повелител Болкан и лорд Ротан.

— Дори и със семейството на Акарин?

Той поклати глава.

— Дори с тях. Като майка на Лоркин вие имате правото да научите какво се е случило и аз ще ви информирам периодично за развитието на ситуацията. Довечера с Върховния повелител Болкан ще обсъдим начините, по които бихме могли да помогнем на лорд Денил, включително евентуалното изпращане на човек в Сачака. Ако вземем решение, ще ви съобщя подробностите.

„Постарай се да го направиш“ — помисли си Сония.

— Очаквам от вас редовно да ме информирате за развитието — рече твърдо тя.

Той я изгледа замислено.

— Лека нощ, Черна магьоснице Сония.

Тя го изпрати до вратата и я отвори с магия. Преди да излезе в коридора, той й кимна учтиво. След това си тръгна и Сония затвори вратата под звука на бързо отдалечаващите се стъпки.

След това се обърна към Ротан.

— Заминавам — каза му тя и отиде в спалнята. Върху шкафа с дрехи лежеше малък куфар. Издигна го с магия и бавно го спусна на пода.

— Втори път няма да те приемат обратно — обади се Ротан, който стоеше на прага.

Тя отиде до шкафа и го отвори. Беше пълен с черни мантии.

— Не ме интересува. Ще намеря Лоркин и двамата ще тръгнем на пътешествие. Загубата е тяхна, не моя.

— Нямам предвид Гилдията, а страната. Обединените земи.

— Знам. Но освен тях има и други държави, нали знаеш.

— Да. Но докато Гилдията може да обучи друг черен магьосник, който да те замести, ти няма да можеш да намериш заместител на Гилдията. Теб може и да не те интересува, но задавала ли си си въпроса как ще го приеме Лоркин?

Тя продължаваше да гледа мантиите. Те не бяха подходящото облекло за магьосник, който възнамерява да отхвърли оковите на Гилдията. Сония не беше сигурна как би трябвало да се облече разбунтуваният магьосник, който бяга от страната, знаеше само, че мантиите със сигурност не са подходящото облекло. Но не разполагаше с други дрехи.

„Не мога да повярвам, че в този момент се тревожа за най-подходящото облекло!“

— Трябва да намериш отстъпничката, Сония.

— Регин може да я намери.

— Сери не му вярва.

— Не го обвинявам — промърмори тя. — Сери ще трябва да се примири.

Ротан въздъхна.

— Сония! — гласът му прозвуча по бащински твърдо.

Тя скръсти ръце и се втренчи в него с най-страшния си поглед, който казваше „не ми се меси, аз съм се сблъсквала с много по-страшни ситуации от теб и съм печелила“ и който караше учениците да се вцепеняват, а магьосниците да преглъщат нервно.

И, както винаги, Ротан не се впечатли.

— Знаеш, че не можеш да отидеш — каза й той. — Знаеш, че е по-вероятно да влошиш положението на Лоркин и че след като всичко приключи, той ще има нужда да се върне в сигурната, безопасна Гилдия — където е и майка му.

Без да сваля очи от лицето му, тя изруга.

— Защо трябва винаги да си прав, Ротан?

Той сви рамене.

— Аз съм по-възрастен и по-умен от теб. А сега двамата трябва да седнем и да измислим някой по-прикрит и не чак толкова унищожителен план. Като за начало ти предлагам да изпратиш някой в Сачака, който да действа от твое име.

Той се усмихна.

— Имам няколко предложения. Нека да поседнем и ще ти ги кажа.

Глава 21 Всяка помощ е добре дошла

Поточето изобщо не изглеждаше чисто, дори на слабата светлина от настъпващата зора. В плиткия канал лениво криволичеше тънка струйка вода, оградена със зеленикава слуз, от която се разнасяше воня на мухъл и гниеща растителност. Тивара като че ли не се притесняваше от това. Тя клекна и гребна в шепата си.

Лоркин наблюдаваше как я поглежда за миг и бързо я преглъща.

— Ще се разболееш — каза той.

Тя го погледна.

— Не се притеснявай, първо я оголвам.

— Оголваш я?

— Отнемам енергията на живота в нея. Остават разни песъчинки, но това е просто неприятно, не е опасно. Така става много по-бързо и по-ефективно от онова, което правиш ти, защото аз отнемам енергия, а не я хабя. Ще пиеш ли? Не е сигурно кога пак ще попаднем на вода.

Лоркин погледна към ръцете й, които се бяха замърсили от водата.

— Мислех си, че магията може да бъде извличана единствено чрез кръвта.

Тя се усмихна и загреба още вода.

— Знаеш ли, че хората и повечето животни притежават защитен магически слой, който покрива кожата? — За да преминеш през него, първо трябва да го разрушиш и най-лесният начин е като порежеш кожата. Това напълно естествено води до кръвотечение, затова хората смятат, че кръвта е изключително важна. Всъщност не е — докато говореше, гласът й подрезгавя. Отдавна не бяха намирали вода. Тя замълча и погледна към водата в шепата й, изпия и отново се обърна към него. — Във водата има всякакви дребни форми на живот — могат да се усетят дори и да не се виждат — и всъщност те те разболяват. Но при тях като че ли го няма този защитен слой, затова енергията им се извлича с лекота. Но на тези слаби източници не може да се разчита — тя погледна надолу. — Растенията имат по-слаба защита от животните. Тяхната сила може да се извлича, без да се налага порязване, макар че става бавно и количеството енергия е толкова малко, че не си заслужава — тя отново гребна шепа вода.

Лоркин въздъхна и седна на земята. Той извлече малко магия, събра с нея вода колкото една чаша и я задържа в невидимото кълбо от енергия. Течността беше мътна и противна. Той я подгря с магия, докато заври.

В часовете по Лечителски умения, където се бе научил как да пречиства вода, му бяха казали, че е най-добре да я остави да поври няколко минути. Но скоро Тивара спря да пие и го загледа с очакване, очевидно нетърпелива да продължат напред. Той спря да нагрява водата и я изстуди до температура, подходяща за пиене. Песъчинките се бяха утаили на дъното и той можа да загребе от по-чистата вода на повърхността. След няколко глътки бе готов и двамата се изправиха. Пред клоните на заобикалящите ги дърветата проникваха първите слънчеви лъчи. Той не бе осъзнал, че зората е толкова близо.

— Сега накъде? — попита Лоркин.

— В гората. Реших, че ще ти допадне да поспиш малко над земята.

Той се намръщи. Макар че през последните няколко дни бяха спали в дупка, той бе започнал да свиква с мисълта, че от погребването му жив го дели само една магическа бариера.

— Определено.

— Да вървим тогава.

Двамата слязоха от пътя. Тивара тръгна между дърветата, следвана от Лоркин. Той се препъваше в камънаците, опитвайки се да избегне клоните, които отскачаха към него, след като Тивара ги бе отместила от пътя си, като едва не загуби равновесие върху неравната земя. Трябваше изцяло да се съсредоточи върху придвижването си, за да не падне. Тивара се отдалечаваше все повече, докато не забеляза, че той изостава и спря, за да го изчака.

— Някога вървял ли си през гора? — попита го тя.

— Да. Има една в земите на Гилдията, но в нея има пътеки.

— Досега напускал ли си Имардин?

— Не.

— Защо?

„Защото майка ми не ми позволява да напускам града.“ Но той не можеше да й го каже, без да обясни защо, а му беше забранено да разкрива, че само неколцина киралийци владеят черната магия и на нея не се гледа с добро око.

— Не ми се е налагало.

Тя поклати недоверчиво глава, после се обърна и продължи да върви през гората. Този път като че ли подбираше пътя си и придвижването им стана много по-лесно. Тогава той осъзна, че всъщност вървят по пътека. Много тясна пътека, но очевидно някой беше минавал достатъчно често оттук, за да отъпче растителността.

— Била ли си друг път тук? — попита той.

— Не.

— Значи не знаеш къде отива тази пътека?

— Това е животинска пътека.

— Аха — той погледна надолу и сърцето му прескочи. — Тогава защо има отпечатъци от обувки?

Тивара спря и погледна към мястото, което й сочеше.

— Гората принадлежи на ашаки — притежава тази земя. Има роби, които секат дърва или ловуват животните, които я обитават — тя се намръщи и се огледа. — Мисля, че не бива да навлизаме по-навътре. Трябва да се разделим — но да останем достатъчно близо един до друг, за да можеш да ме виждаш и чуваш. Потърси си някое място с гъста растителност. Или вдлъбнатина в земята, която бихме могли да покрием. Ако откриеш нещо, свирни.

Той тръгна през гората вдясно от пътеката. След като обикаля известно време, откри едно място, където някога се бе издигало огромно дърво. От него бе останал само един голям пън. Корените му се бяха разпрострели наоколо като покровителствено разперени ръце, а земята бе обрасла с гъсти, ниски храсти. Лоркин предположи, че на мястото на корените сигурно се е образувала кухина, и навлезе в храсталака. Откри дупка, с дълбочина до кръста.

„Гъста растителност и вдлъбнатина — помисли си със задоволство той. — Идеално е!“.

Той се обърна, за да потърси Тивара и видя как върви на двайсетина крачки от него. Подсвирна й и когато тя се обърна, й махна с ръка. Тя тръгна към него, проправяйки си път през храстите. Когато стигна до дупката, я огледа с интерес. Подуши въздуха.

— Мирише на влага. Ти си първи.

Лоркин извлече малко магия, създаде бариера във формата на диск и стъпи върху него. Спусна се бавно в дупката. Почвата под бариерата бе мека и хлътна под диска, когато стигна дъното. Лоркин премахна бариерата и почувства как продължава да потъва. Почвата не беше само мека, а и просмукана с вода. Обувките му се напълниха с кална течност. Единият му крак достигна твърда земя, но другият продължи да затъва. Той опря ръце в стените и се опита да стъпи настрани, за да възстанови равновесието си. Но калта не го пускаше. Лоркин залитна назад и се пльосна в лепкавата, вонлива кал.

В гората отекна смехът на Тивара.

Лоркин погледна към нея и й се усмихна печално. „Има заразителен смях — помисли си той. Сякаш не се смее често, но направи ли го — се наслаждава с цялото си сърце“. Той я изчака да спре и потупа с длан калта до себе си.

— Слез долу. Влажно е, но е много по-меко от ония дупки в земята — каза й той.

Тивара се посмя още малко, поклати глава и отвори уста, за да му отговори, но нещо привлече вниманието й. Тя погледна нагоре и тихо изруга.

— Ти! — разнесе се нечий глас. — Ела тук.

Тя не погледна към Лоркин, но процеди през зъби:

— Ашаки. Видя ме! Скрий се добре! Не мърдай оттук!

След това се отдалечи и се изгуби между храстите. Лоркин се измъкна от калта и приклекна. Ослуша се внимателно и чу дрънкането на юзда някъде зад гърба си. Зад падналото дърво.

Той се приближи до масивното коренище, надигна се и погледна през него. Един сачаканец стоеше до коня си и гледаше надолу към нещо. Дрехите му не бяха украсени, като на ашаките, но бяха добре ушити и удобни за езда.

Тогава Лоркин видя камата на пояса му и устата му пресъхна.

— Ставай! — каза ашаки.

Тивара се надигна от земята. Лоркин потисна желанието си да се втурне към нея. „Тя е магьосница. Черна магьосница. Може да се грижи за себе си. И сигурно ще й бъде по-лесно, ако не се налага едновременно с това да се грижи за мен“.

— Какво правиш тук? — попита мъжът.

Отговорът й беше тих и смирен.

— Къде е шишето ти с вода? Припасите?

— Оставих ги някъде и сега не мога да ги намеря.

Мъжът я погледна замислено.

— Приближи се! — каза най-накрая той.

Тя пристъпи към него с отпуснати рамене. Лоркин изтръпна, когато видя как мъжът притисна длани от двете страни на главата й. „Трябва да спра това. Той ще разбере кои сме. Но защо ли тя му позволява да разчете съзнанието й? Можеше веднага, щом разбере намеренията му, да му се опълчи!“

Минута по-късно мъжът я пусна.

— По всичко личи, че наистина си толкова глупава, както казваш. Ела с мен. Ще те отведа до пътя!

Мъжът се обърна да се качи на коня си, а Тивара погледна към Лоркин и му се усмихна. Победното й изражение прогони всичките му тревоги. Той я наблюдаваше как тръгва покорно след мъжа. Когато се изгубиха от погледа му, той се обърна и седна върху един от по-дебелите корени.

„Стой тук и се скрий, каза тя. Предполагам, че ще се върне, след като магьосникът я отведе до пътя и си тръгне“. Той погледна към слънцето, което сипеше лъчи през клоните на дърветата и реши, че ако тя не се върне след около час, ще тръгне да я търси.

Часът му се стори ужасно дълъг. Минутите се влачеха. Слънчевите лъчи пълзяха по растителността болезнено бавно. Когато калта изсъхна, той я изчопли и изтупа от кожата и дрехите си. Пробва да престане да си представя какво би й се случило, ако магьосникът открие коя е. Опита се да не се тревожи, че ще разбере за неговото присъствие и ще се върне…

— Добре, че можеш да изпълняваш заповеди — разнесе се глас зад него.

Той се обърна рязко и я видя да стои върху пъна и да му се усмихва. Сърцето му се разтуптя, докато я гледаше как стъпва върху тънък пласт въздух и бавно се спуска пред него.

— Как го направи? — попита той.

Тя се намръщи и погледна към блещукащия магически диск, който едва се различаваше под краката й.

— По същия начин като теб.

— Не говоря за левитацията. Как му попречи да разчете съзнанието ти.

— А, това ли — тя завъртя очи. — Не помниш ли като ти разказах, че можем да накараме разчитащите съзнанието да виждат онова, което искаме ние?

Той си спомни за първото място, където се бяха скрили и за другите робини.

— А, да, помня. Нещо като кръвния камък?

Тя се усмихна.

— Може би. Може би не.

„Кръвният камък — сърцето на Лоркин подскочи. — Можех да използвам пръстена на майка, докато я нямаше, но напълно забравих за него!“ Толкова се беше притеснил за Тивара. Той тихо изруга.

— Какво има? — попита тя.

Лоркин поклати глава.

— Ами ако беше забелязал мен? Ако беше решил да разчете моето съзнание?

— Щях да го спра — тя сви рамене. — Най-добре е да се избягват сблъсъците, но не винаги е възможно.

— Щеше да се биеш с него? Това нямаше ли да привлече вниманието към нас?

— Може би — тя посочи с жест околността. — Но ние сме се скрили добре. Щях да се опитам да го довърша максимално бързо.

— Щеше да го убиеш?

— Разбира се. Иначе щеше тръгне след нас.

— А когато открият тялото му, някой друг ще тръгне след нас. Нямаше ли да е по-добре, ако аз също можех да скрия мислите си?

Тя се засмя.

— Дори да бях подготвена да дам на Изменниците още една причина да са ми ядосани, дори да смятах, че няма да успеем да се доберем до Убежището, без да ти разкрия тази тайна, пак нямаше да го направя. Просто не разполагам с време и нужните материали.

Той усети как сърцето му подскочи.

— Значи наистина е като кръвния камък, така ли?

Тя отново завъртя очи.

— Лягай и заспивай, Лоркин!

Той погледна калта, след което се обърна към нея с недоверие в очите.

— Само се шегувах, когато ти казах, че е по-мека постеля.

Тя въздъхна и махна с ръка.

— Отстъпи назад.

Той се подчини, седна отново върху корена и досещайки се какво възнамерява да направи тя, вдигна краката и подгизналите си обувки над калта. Скоро въздухът над кишата започна да се замъглява. Известно време двамата останаха обвити в гореща пара, след което въздухът се проясни и той видя, че под краката му има напукана, изсъхнала почва. Тивара слезе от магическия диск и тупна с крак.

— По-добре поспи, докато можеш — каза му тя. — Ще те събудя след няколко часа, за да поемеш поста. Не вярвам, че нашият домакин ще се върне скоро, но очевидно обича да язди из имота си. По-добре да бъдем нащрек.

Лоркин въздъхна, легна на твърдата земя и се опита да последва съвета й.

Над градината на „Слънчевата къща“ започна да ръси приятен есенен дъждец, но малкият каменен навес, под който седяха Сери и Скелин, ги пазеше сухи. Наблизо стоеше Гол, който прогонваше с примигване дъждовните капки от очите си и наблюдаваше телохранителя на Скелин, стоящ от другата страна на навеса. Четиримата бяха сами — всички местни предпочитаха да стоят вкъщи в това мрачно време, а собственикът на земята си мърмореше нещо под носа в другия край на градината.

Когато Сери приключи краткото си описание на онова, което бяха видели двамата с Гол от покрива на заложната къща, Скелин го погледна замислено.

— Жена, а? Успя ли да я огледаш добре?

Сери сви рамене.

— Беше тъмно и двамата гледахме отгоре, но предполагам, че бих могъл да я разпозная. Има тъмна кожа и коса. Горе-долу толкова висока… — Сери вдигна ръка, за да покаже.

— След като вече знаеш, че владее магията, как смяташ да я заловиш?

— О, аз трябва само да я намеря — Сери сви рамене. — Гилдията трябва да залови магьосниците-отстъпници. Което ме устройва, защото ако тя е Ловеца на Крадци, никой от нас двамата няма да може да я спре.

Очите на Скелин проблеснаха с интерес.

— Ти работиш за Гилдията!

— Помагам на Гилдията. Ако работех за тях, щях да очаквам да ми платят.

— Не ти плащат? — Скелин поклати глава и лицето му придоби сериозно изражение. — Предполагам, че си има своите ползи. Когато чух за семейството ти, предположих, че ще искаш да си отмъстиш. Търсенето на убиеца се превърна в търсене на Ловеца на Крадци и най-накрая — в търсене на магьосник-отстъпник.

— Наистина бяха няколко неспокойни седмици — отвърна Сери.

— Надявам се, че ще ми простиш намека за това, че си кривнал от пътя.

Сери кимна.

— Все още може да се окаже, че тримата могат да се окажат един човек. Предполагам, че щом я заловим, ще разберем.

— Ако успеете да измъкнете истината от нея.

Сери отвори уста, за да напомни на Скелин, че черните магьосници могат да разчитат съзнания против волята на хората, но размисли. Нямаше нужда да издава информация, докато не стане наложително.

— Искаш ли да ни помогнеш да я намерим?

Другият крадец сви устни замислено и кимна.

— Разбира се. Ако се окаже, че е просто магьосница-отстъпничка, поне ще си създам приятели в Гилдията. А ако се окаже, че е Ловецът на Крадци, ще е от полза за всички ни — той потърка доволно ръце. — И така, кажи ми, къде я видя за последен път?

— Видяхме една жена, която приличаше на нея, да излиза от заложната къща, затова пратих Гол да я следи — докато Сери описваше сутерена, който бе използвала жената и подземния тунел, който започваше оттам, Скелин се намръщи.

— Не знаех, че тук има проходи — каза той. — Очакваше се при новото застрояване да ги разрушат. Но предполагам, че щом владее магията, с лекота може да си построи нови.

— Аз не съм в течение с границите. На чия територия се намират те?

Скелин се намръщи.

— Всъщност на моя — той срещна изненадания поглед на Сери и се усмихна накриво. — Ти знаеш ли какво се случва на всеки ъгъл в твоята?

Сери поклати глава.

— Сигурно не. Но аз нямам много райони, които да са презастроени до такава степен. Един от другите продавачи каза, че жената е била забелязвана на близкия пазар да си купува билки.

— Ще проверя — каза Скелин. — И ще видя дали някоя от връзките ми е чувала за отговаряща на описанието жена, която се върти наоколо. Струва ми се, че е от хората, които не обичат да общуват много. Което, разбира се, винаги ги кара да изпъкват. Ако чуя нещо, веднага ще ти съобщя. Можем да й заложим капан и да повикаме приятелите ти от Гилдията.

Сери кимна.

— А аз ще ти съобщя, ако успея да я проследя.

— Направи го — отвърна Скелин и се усмихна. — Не ми се иска да пропусна шанса за среща с няколко магьосници от Гилдията — той повдигна вежди. — Сред тях ще бъде и прочутата ти приятелка от детинство, нали?

— Може би. Но ако искаш да се срещнеш със Сония, достатъчно е да посетиш някоя от болниците.

— Ще трябва да се преструвам на болен — Скелин сви рамене. — И предполагам, че няма да й хареса това, че заемам мястото на някой, който наистина има нужда от помощта й.

— Да. Сигурно. Значи ти никога не се разболяваш?

— Никога.

— Късметлия.

Скелин се ухили.

— Приятно ми беше отново да разговарям с теб, Сери от Северния квартал. Надявам се отново да се видим и аз да имам добри новини за теб.

Сери кимна.

— Очаквам го с нетърпение. Безопасно пътуване.

— И на теб.

Крадецът се обърна към телохранителя си и двамата се отдалечиха с бърза крачка. Сери излезе изпод навеса, вдигна яката си, за да се предпази от дъжда и тръгна към Гол. Едрият мъж го посрещна мълчаливо и двамата тръгнаха заедно към дома. Когато „Слънчевата къща“ остана далеч назад, той го попита как е минала срещата. Сери му разказа с подробности.

— Не знаех, че територията на Скелин се простира чак дотук — прекъсна го Гол.

— Нито пък аз — отвърна Сери. — Мина доста време от последния път, когато разучавахме границите.

— Мога да ги проуча отново.

— Надявах се, че ще кажеш така.

Гол се изсмя.

— Естествено.

„Защо не използва пръстена?“

Сония се надигна от стола си и отиде до прозореца. Бутна встрани паравана, огледа сградите на Гилдията и въздъхна. Може би Лоркин не бе открил кръвния пръстен сред вещите си. Може би той все още се намираше в Дома на Гилдията в Арвис, заровен дълбоко в пътния му сандък. Тази мисъл я притесни. След като Денил и Лоркин ги нямаше в сградата, беше ли възможно някой любопитен роб да го открие? Ако попадне в чужди ръце… тя потрепери. Един от сачаканските ичани, които бяха нахлули в Киралия преди двайсет години, беше заловил Ротан и бе направил от кръвта му камък, който по-късно използва, за да изпраща образи на всичките му жертви. Ако похитителят на Лоркин намери пръстена и го използва, за да й изпраща образи на измъчвания й син…

Сърцето й застина. „Мисля, че няма да го понеса. Ще приема всичките им искания, независимо какви са те. Ротан е прав. Ако отида там, само ще влоша положението. Надявам се единствено, че ако намерят пръстена, ще осъзнаят, че създателят му се намира твърде далеч, за да бъде ефективно използван като инструмент за убеждение“.

Тя се отдалечи от прозореца и закрачи из стаята. Смяната й в болницата започваше след няколко часа. След като й бяха предложили да прикрият отсъствието й, ако се наложи да излезе в града, лечителите там бяха станали доста по-смели. Дори бяха започнали да й досаждат със загрижеността си, ако се появи по-рано за смяна или си тръгнеше по-късно я засипваха с въпроси дали е успяла да се наспи добре.

„Но ако Сери намери отстъпничката, ще се свърже по-бързо и по-лесно с мен, ако се намирам в болницата. Толкова ми се иска да се обади. Преследването на тази жена ще ангажира ума ми до такава степен, че поне за малко ще спре безполезните ми притеснения за Лоркин“.

И Сония отново усети как стомахът й се свива при мисълта за това какво би могло да се случи на сина й. Тя се опита да насочи мислите си към нещо друго. „Отстъпничката. Мисли за отстъпничката“.

Бяха минали само няколко дни от проваления им опит да заловят жената, но на нея й се струваше толкова отдавна. Тя се замисли за входа към прохода, който бяха открили в сутерена. Ако жената имаше достъп до Пътя на Крадците, това означаваше ли, че е свързана с някой Крадец? Някога можеше и да стане, но старите правила и ограничения вече не бяха в сила в имардинския подземен свят.

Притесняваше я и една друга възможност. Щом тази жена имаше достъп до Пътя на Крадците, знаеше ли и за тунелите под Гилдията?

Мислите й бяха прекъснати от почукване по вратата. Сония се надигна и бързо отиде до нея. Може би беше Ротан. Може би носеше новини за Лоркин. Дори да беше някой друг, пак щеше да я поразсее от непрекъснатите тревоги. Леко магическо побутване отключи вратата и я отвори навътре.

На прага стоеше Регин. Той се поклони учтиво.

— Черна магьоснице Сония — каза той.

— Лорд Регин — тя се надяваше, че лицето й не изразяваше разочарованието, което я изпълни.

— Имате ли някакви новини? — попита той, снижавайки гласа си.

— Не.

Той кимна и погледна встрани. Направи й впечатление неочакваната му загриженост за Лоркин и тя се почувства виновна за враждебността, която бе изпитала към него. Отвори уста, за да му благодари, но той продължи да говори, без да забележи намерението й.

— Направих проучвания, които породиха някои идеи — каза той, след което сви рамене и я погледна. — Сигурно не са кой знае какво и може би няма да отговарят на плановете на приятеля ви, но си помислих, че може би трябва да ги споделя с вас.

„Плановете на приятеля ми?“ Внезапно Сония разбра. Той не говореше за Лоркин, а за Сери и преследването на отстъпничката. Тя поклати глава. „Но разбира се, той дори не знае за Лоркин. Каква съм глупачка…“

— Не? — Регин отстъпи назад, забелязвайки поклащането на главата й. — Мога да се върна друг път, когато ще ви бъде удобно.

— Да, заповядайте. Бих искала да чуя идеите ви — каза му тя, отстъпвайки встрани и го покани с жест в гостната. После му посочи едното кресло, канейки го да седне и затвори вратата с магия.

— Суми? — предложи му Сония.

Той кимна.

— Благодаря — проследи с поглед как се приближава до скрина, където държи подноса с прибори за приготвянето на суми. — Мислех, че не харесвате суми.

— Така е, но започвам да му свиквам. Раката ми действа твърде възбуждащо напоследък. Разкажете ми за идеите си.

Докато той обясняваше, тя отнесе подноса до столовете и започна да приготвя горещата напитка. Насили се да го изслуша. Месеци по-рано той се беше срещнал с неколцина от магьосниците, които подозираше във връзки с подземния свят и се беше сприятелил с тях, за да се помъчи да измъкне някаква информация за Изслушването.

Регин се намръщи.

— Те останаха доста доволни от решението, взето на Изслушването. Промяната на забраната за общуване с престъпници в забрана за работа за тях означава, че те ще могат да помагат безнаказано на приятелите си — стига да не им се заплаща по някой от обичайните начини — той въздъхна. — Бяха доста доволни от нас и с радост се съгласиха да си поговорим. И да ми се оплачат от някакъв чуждестранен магьосник, който получавал пари в замяна на магията си.

— Чуждестранен, а? — Сония му подаде чаша. — Сери каза, че отстъпничката е чужденка.

— Да — лицето на Регин придоби замислено изражение, той леко наклони глава и я погледна. — Законът, който забранява обучаването и практикуването на магия извън Гилдията, не е от най-практичните. Той функционира само защото Обединените земи са се съгласили да го подкрепят. Но какво да правим с магьосниците от другите държави? Ако те стъпят на наша земя и използват магията си, веднага го нарушават. Това не ми се струва много правилно.

— Или практично — съгласи се Сония. — Кралят и Висшите магове обсъждат този въпрос от години. Естествено, ние се надяваме, че един ден Сачака ще се присъедини към Обединените земи и техните магьосници ще станат членове на Гилдията, които се подчиняват на законите й. Постигането на първото може да се окаже доста трудно, защото те трябва да се откажат от робството. Но второто ми изглежда невъзможно.

— Алтернативата е да се промени законът.

— Съмнявам се, че Гилдията ще се откаже от контрола върху магьосниците, особено на тези от други държави.

— Те винаги са се интересували от контрола над онези, които живеят в Обединените земи — каза Регин. — Но на посетителите от други държави трябва да им бъде позволено да практикуват магията си, без да бъдат задължени да влизат в Гилдията.

— С някои ограничения, надявам се.

— Разбира се. И без да търгуват магията си.

Сония се усмихна.

— Не можем да си позволим Гилдията да обеднее.

Регин се засмя.

— Ако трябва да се съди по реакцията на моите приятели-магьосници със съмнителни връзки, никой чуждестранен магьосник не трябва да получава разрешение да търгува каквото и да било.

— Те знаят ли къде се намира този чуждестранен магьосник?

Регин поклати глава.

— Мога да ги изпратя да посъберат информация, стига това да не попречи на плановете на Сери.

— Да се надяваме, че той ще успее да я открие скоро и на вас няма да ви се наложи да се занимавате с тях — отвърна тя. После бавно се обърна към него и установи с облекчение, че той е схванал намека и се е изправил. — Благодаря ви, че се отбихте.

Той леко наклони глава.

— Благодаря ви, че ме изслушахте. Получа ли някаква нова информация, веднага ще ви уведомя — той се обърна към вратата и веднага щом се отвори, излезе в коридора. Сония я затвори, облегна се на стола и въздъхна. „Поне ме разсея за малко. Рано ли е още за болницата? — тя погледна към механичния часовник, който Ротан й беше подарил предишната година. — Да!“

Сония въздъхна и отново закрачи из стаята, изпълнена с тревожни мисли за сина си.

Глава 22 Среща

След като прекараха нощта в дома на възрастния ашаки, Ачати и Денил продължиха на северозапад, като се спряха в имението на братовчеда на Ачати, ашаки Тануча. Макар да не беше кой знае колко по-млад от предишния им домакин; Тануча очевидно бе далеч по-богат и общителен. Много по-младата му жена се появи само на вечерята, защото беше заета с грижите за седемте им деца, пет, от които — момчета.

— Седем! Знам, че разсъждавам от гледната точна на градски човек, но ми се струва твърде безотговорно — каза тихо Ачати на Денил, когато след вечерята се оттеглиха в стаите за гости. — Наследникът може да бъде само един, а за останалите трябва да намери занимание. Дъщерите ще се омъжат за колкото се може по-изгодни партии, разбира се. Но синовете… — той въздъхна. — Безземни, зависещи изцяло от брат си… Такива ще бъдат и техните синове — ако въобще успеят да си намерят жени — той поклати глава. — Ето как са се появили ичаните.

— Разбунтували са се срещу братята си?

— Срещу цялата страна. По-добре ще е по-малките синове да не се обучават в магия, но твърде рядко се случва родител, който обича детето си, да скрие това познание от него, защото тогава малкият син ще има твърде ниско обществено положение.

— В Киралия младите синове почти винаги стават магьосници — каза му Денил. — От магьосниците не се очаква да се замесват в политиката, затова за наследник обикновено се избира онзи, който има най-голямо политическо влияние.

Ачати кимна замислено.

— Вашият начин като че ли ми допада повече. Така влияние получават и големият, и малките синове.

Следващия ден прекараха в обиколки из имението на Тануча, а вечерта — в ядене и разговори. След това Ачати и Денил си бъбриха до късно през нощта. На другия ден спаха до късно, после разгледаха библиотеката на Тануча, която бе разочароващо малка и неподдържана. Макар почивката да бе добре дошла, Денил не се чувстваше отпочинал. Когато втората вечер се оттеглиха в стаите за гости, той попита Ачати кога смятат да продължат.

— Това зависи от Изменниците, нали? — отвърна Ачати, облягайки се върху възглавниците в средната стая.

— Нали не смятате да чакаме да ни предоставят Лоркин и Тивара? — попита Денил, настанявайки се на една от табуретките. Така и не можа да свикне да лежи на пода, както правеха сачаканците.

— Защо не? Ако продължим да се движим, те няма да знаят къде да ни намерят. Накрая може да се окаже, че се движим в погрешната посока и се отдалечаваме от тях.

Денил се намръщи.

— Не съм сигурен защо, но някак си не мога да си представя как тези Изменници се появяват пред вратата на Танучи, повели окованите Лоркин и Тивара. Едва ли ще ни се разкрият толкова лесно.

— Тогава как ще го направят, според вас?

Денил се замисли.

— На тяхно място… щях да ни отведа при Лоркин и Тивара. Щях да оставям улики или насоки — както вече направиха те — така че накрая пътищата ни да се пресекат.

— Напоследък оставяли ли са някакви следи или насоки?

— Не — призна Денил. — Но също така не са ни казвали да стоим настрани.

Ачати се засмя.

— Започвате много да ми харесвате, посланик Денил. Имате уникален ум — той се обърна към един от робите си, привлекателен младеж, който обслужваше личните му нужди, докато ролята на другия роб като че ли бе да върши тежката работа и да кара каретата. — Донеси ни малко вода, Варн.

Робът взе стомната и бързо се отдалечи.

— Разбира се те могат и да се опитват да ни измамят, като ни казват, че искат ние да намерим Лоркин — заяви Денил.

— А ако е така, къде смятате, че трябва да отидем?

Денил поклати глава и въздъхна.

— Не знам. Ако Изменниците искат Лоркин и момичето да ни се изплъзнат, къде щяха да ги отведат?

— В планинското си убежище.

— И накъде ще се запътят двамата?

— Към планината.

— Да предположим, че се движат пред нас — Денил погледна към Ачаки. — Аз бих тръгнал в тази посока.

Ачати кимна и вдигна предупредително вежди.

— Ние не знаем къде се намира убежището им — напомни той на Денил. — Знаем само, че се намира в планината.

— Не съм го забравил. Някога използвали ли сте следотърсачи?

— Понякога. Когато трябва да преследваме някой доказан Изменник.

— И защо търсенето търпи неуспех?

— Следотърсачът винаги спира — Ачати сви рамене. — Изменниците не са глупаци. Те знаят как да заличат следите си. Което не е особено трудно, когато земята е предимно гола скала и човек умее да левитира.

Денил се намръщи и поклати глава.

— Ако Изменниците искат от нас да спрем търсенето или да променим посоката, те щяха да ни уведомят по някакъв начин.

— Цялото пътуване и всички насоки, които следваме, могат да се окажат просто уловка — посочи Ачати. — Чиято цел е да ангажира вниманието ни и да ни отведе в погрешната посока.

— В такъв случай няма значение, ако продължим да вървим напред. Те и без това вече са ни направили на глупаци. Но ако случайно не са и ние сме на правилния път, тогава съм готов да поема риска да сглупя още малко, като продължа да се придвижвам към планината. Заслужава си, ако така ще намерим Лоркин.

Ачати го погледна замислено и кимна. Робът се върна и му подаде стомната.

— В такъв случай тръгваме. Утре сутрин добре ли е? — той доля бокала си, но не отпи, а зачака отговора на Денил.

Магьосникът го погледна и забеляза неохотата му. „Не трябва да го притискам твърде“ — помисли си той и кимна.

— Разбира се. Но най-добре ще е да тръгнем рано сутринта.

Ачати въздъхна, кимна и пресуши бокала.

— Ще изпратя роб да съобщи на Тануча, че потегляме и да поиска малко припаси за пътуването ни. Край планината няма много имения, а и не са чак толкова благоденстващи. Освен това ще ни трябва и магическа подкрепа. Ще се свържа с краля и ще го помоля да ни изпрати в помощ няколко от местните магьосници — той се изправи с пъшкане. — Не ме чакайте. Лягайте си. Това ще отнеме известно време.

„Магическа подкрепа. Връзка с краля — Денил се изпълни с мрачни предчувствия. — Той наистина смята, че тези Изменници са опасни“.

— Ашаки Ачати? — каза Денил.

Мъжът се обърна и го погледна.

— Да?

Денил се усмихна.

— Благодаря ви.

Лицето на Ачати се разведри и в очите му проблесна топлота.

— Мисля, че киралийската представа за добри маниери започва да ми допада — след това той се обърна и се скри в стаята си.

Лоркин отвори очи. Небето бе обсипано с оранжеви облаци. Той се намръщи. Беше сънувал нещо, но не можеше да си спомни какво. Нещо го беше разбудило. Човъркаше го неприятното, дезориентиращо усещане за безпокойство. Че се е събудил преждевременно.

Усети как нещо се размърда до него и сърцето му внезапно заби силно. Когато повдигна главата си, видя, че Тивара е заспала. Облегната на разрушената стена, тя бе отпуснала ръката си върху един изпъкнал камък, свивайки инстинктивно десния си крак, за да не се обърне настрани. Коляното й се опираше в ръката му.

Кожата й бе приятно топла — за разлика от студената земя, върху която лежеше и хладния въздух в настъпващата нощ. Макар в Сачака да бе топло през деня, вечерите й бяха изненадващо студени.

„Какво да правя? Ако помръдна, тя ще се събуди. Но от нея се очаква да стои на пост, а и без това е почти време да тръгваме“. Жената определено имаше нужда от сън. Досега бе поемала дългите смени, оставайки през нощта, въпреки възраженията му, че може да му се довери и да сподели бремето. Не се осмеляваше да й каже, че може да изцели умората й. Щеше да е проява на безчувственост от негова страна, предвид обещанието, което баща му бе дал на Изменниците, а след това не бе изпълнил.

Студеният въздух му подсказа, че тя е свалила и магическата бариера, която ги защитаваше, затова той издигна своята и затопли въздуха във вътрешността. Наблюдаваше я без да помръдва, за да не я разбуди. Тъмните кръгове под очите й и набърченото й чело го притесняваха. Но сега, когато можеше да се вгледа необезпокоявано в лицето й… той се възхити на женствената крива на брадичката й, екзотичната издължена форма на очите, извивката на устните й…

Които потрепнаха и Лоркин бързо отмести поглед.

Той усети как едновременно със събуждането си тя бързо издигна бариера, осъзнавайки, че неволно я е свалила. Лоркин прибра собствената си около тялото. Тя си пое дълбоко дъх и се прозя, а той огледа руините, сред които се криеха. Макар Тивара да бе идвала тук и преди, тя не знаеше нищо за историята им. Намираха се върху един скалист хълм, близо до мястото, където пътят, който бяха следвали дотук, пресичаше някакъв друг. Слънцето бе изгряло малко след като бяха пристигнали, така че той успя да разгледа планината, която доскоро представляваше само една неясна, неравна линия в далечината. Под тях се простираше предимно обработваема земя, осеяна от малки плантации с плодни дървета или гори с дивеч, пресечена от ниски стени.

— На какво разстояние се намираме? — попита той.

— Още три или четири нощи ходене, за да стигнем до подножието и още няколко, за да се изкачим в планината.

Лоркин огледа заобикалящия ги терен в търсене на признаци на живот.

— Имаш ли нещо против да огледам наоколо? — попита той, когато Тивара се изправи и се протегна.

Тя погледна към небето, което вече бе придобило наситено ален цвят, но все още не бе станало достатъчно тъмно, за да продължат пътуването си.

— Отивай. Само гледай да не приближаваш пътя.

— Добре.

Бяха се подслонили до стените на порутена стая. Той се надигна и тръгна към един от отворите, с намерението да огледа добре външната част на сградата.

В отвора се появи някаква жена.

Той се сепна и се спря. Беше облечена като робиня, но поведението й въобще не напомняше на слуга. Тя му се усмихваше, но усмивката изобщо не беше приятелска. Пристъпи към него с присвити очи. Той инстинктивно подсили бариерата си.

Инстинктът не го беше подвел. Носът на жената се набърчи от усилието й и бариерата му затрепери от силата на енергията й. Въздухът около тях заблещука. Той отстъпи назад.

Жената го гледаше студено и напрегнато. Лоркин не се и съмняваше, че тя иска да го убие. Сърцето му заби силно от страх. Изпита непреодолимо желание да побегне. „В което има смисъл — помисли си той. — Тя сигурно е Изменница, което означава, че е черна магьосница, следователно е по-силна от мен“.

Но още преди да завърши мисълта си, до него се появи Тивара. Погледът на жената се прехвърли върху нея. Заля го вълна от облекчение. Тивара направи крачка пред него и той почувства как бариерата й покрива неговата. Макар ударите да бяха спрели, той продължи да поддържа силен щит, в случай, че нейният не издържи.

— Престани, Раша! — каза Тивара.

— Само ако и ти спреш — отвърна жената.

— Заклеваш ли се, че няма да нападнеш нито мен, нито Лоркин?

— Кълна се, че няма да нападам теб. Но той… — погледът на жената се прехвърли върху него. — Трябва да умре.

Лоркин потрепери. Но освен това забеляза, че жената бе спряла да нанася удари по Тивара.

— Кралицата нареди да не бива убиван.

— Тя няма право да ни забранява да си отмъстим — изсъска Раша.

— Ишира умря първа.

Очите на жената проблеснаха гневно.

— Първа или последна, има ли значение?

— Тя ми беше другарка. Смяташ ли, че не ми е липсва? Смяташ ли, че не съм тъгувала по нея?

— Ти не знаеш какво е да загубиш дете! — извика жената.

— Да — отвърна Тивара с остър глас. — Но взимам пример от кралицата как да живея със загубата си, а не от онези, които са готови да убият нечие дете заради грешките или престъпленията на родителите му.

Раша погледна Тивара, лицето й бе изкривено от омраза.

— Не всеки може да прости толкова лесно. Не и за нещо такова. Не и ако убиеш някой от собствените си хора — очите на жената проблеснаха. — Само си хабиш силата, като го защитаваш. Остави ми го.

— А щом го убиеш, какво ще правиш с мен? — Лоркин забеляза, че гласът на Тивара звучи невероятно спокойно. Но тя изглеждаше напрегната, сякаш всеки момент очаква нова атака. „Опитва се да я принуди да говори. Поне се надявам да е така. Възможно е да се опитва да спазари живота ми за своя“.

— Ти ще се върнеш в убежището с мен. Всички Изменници трябва да разберат, че кралицата предпочита някой от собствените й хора да умре, вместо сина на мъжа, убил дъщеря й.

— Всъщност кралицата предпочита хората й да се подчиняват на заповедите й. Така никой няма да бъде убит — разнесе се силен глас. — Това си е много смислена заповед и е добра за всички.

Раша отстъпи настрани и същевременно се обърна. На входа стоеше друга жена, облечена като робиня, която се бе облегнала на стената в умишлено безгрижна поза.

— Чари — каза Тивара с облекчение и топлота в гласа.

Новодошлата се усмихна весело, после влезе в сградата със стъпката на млада киралийка, която се появява с целия си блясък на някой бал или прием.

— Нося нови заповеди от кралицата — каза им тя. — Лорд Лоркин не трябва да бъде нараняван. Тивара трябва да бъде отведена в Убежището и да бъде изправена на съд за убийството на Рива — тя се обърна към Раша. — И тъй като съм по-висшестояща от теб, на мен се полага изпълнението на тази задача. А ти по-добре бягай у дома, преди господарят ти да е усетил, че липсваш и да прати подире ти групичка надзиратели с камшици.

Раша впери поглед в Чари, после изсъска нещо и се измъкна през отвора в стената. Ясно се чуха звуците от пращене на клони, когато тя се промъкна през бодливите храсти, с които бе обрасъл хълмът.

Чари се обърна и погледна Тивара.

— Много си загазила.

Тивара се усмихна.

— Благодаря, че се намеси. Откъде знаеше къде сме?

Младата жена сви рамене.

— Не знаех. Вярно, че се оглеждах за вас, но не очаквах, че ще го доведеш тук. Това е най-очебийното скривалище в цялата област. Къде ти беше умът?

Тивара сви рамене.

— Не знам — тя разтри лицето си и умората изведнъж й пролича. — Толкова добре се справяхме… Реших, че хората ще предположат, че няма да поемем към Убежището.

Чари поклати глава.

— Добре, че наглеждах и Раша. Тя е главен наблюдател в съседното имение и доста се поизпоти, докато ви открие. Когато научих, че е събрала група и тръгва след вас, аз се измъкнах и я последвах.

— Група? — Тивара се намръщи. — А къде са останалите?

— За ваше щастие тя им каза да изчакат, за да тръгне напред и да повали новия ти приятел — Чари погледна Лоркин и се усмихна. — Аз обаче отидох при тях и им казах да се прибират.

„Аз съм по-висшестояща — спомни си Лоркин думите й. — Тя очевидно е доста влиятелна Изменница. И щом имат рангове, значи не са толкова равностойни, както твърди Тивара“.

— Добре… благодаря ти за това — Тивара се поколеба. — А ти какво смяташ да ни правиш?

Чари не отговори. Тя наведе глава, сви устни и се приближи. Спря се на няколко стъпки от тях и погледна изпитателно Тивара.

— Вярно ли е?

— Да.

Чари кимна и въздъхна.

— Рива беше размирничка. Ако някой би могъл да те предизвика, то това би била тя.

Тивара поклати глава.

— Ако имаше друг начин…

— Добре, хубаво е, че не отричаш. Какви са ти плановете?

— Да се прибера и да реша проблема.

Погледът на Чари се отмести към Лоркин и тя го огледа от глава до пети.

— Ами той?

Лоркин реши да не обръща внимание на това, че го обсъждат така, сякаш не присъства и учтиво наведе глава.

— За мен е чест да се запознаем, Чари от Изменниците.

Жената се ухили и пристъпи към него.

— Харесва ми. И за мен е чест, Лоркин от Гилдията.

— Той предложи да се върне с мен, за да говори в моя защита пред съда. — Гласът на Тивара беше тих.

Чари повдигна вежди.

— И ти си съгласен да дойдеш с нея? — попита го тя.

— Да.

Изражението й бе едновременно преценяващо и одобрително.

— Ти си смел мъж. Ще ни дадеш ли онова, което баща ти ни обеща?

— Ще го обсъдим, когато стигнем там — отвърна Тивара, преди Лоркин да успее да отговори.

Младата жена се засмя.

— Непременно. Това, разбира се, не трябваше да се случва — каза му тя. — Ти трябваше да се върнеш в Арвис. А ние със сигурност нямахме намерение да те водим в тайния ни дом. Трябва да получа разрешение за това.

— Колко време ще отнеме? — попита той.

Чари се замисли.

— Шест или седем дни. Може да скъсим срока, ако се срещнем с Говорителката Савара при колибите на щавачите — тя погледна към Тивара. — Савара беше наставничка на Тивара — както и моя — и е една от водачките ни. Ако все още искаш да дойдеш в Убежището, ще трябва да я убедиш да те заведе.

— И как да го направя?

Чари сви рамене.

— С обичайния си чар и ентусиазъм — каза му Тивара. — Но не давай никакви обещания. Хората ми ще ги приемат с подозрение, ако въобще им повярват. Трябва само да споменеш, че си склонен на отстъпки, заради предателството на баща си, но без да посочваш какви точно.

Той кимна.

— Мога да го направя.

Тивара се усмихна.

— С нетърпение очаквам да видя как.

— Както и аз — каза Чари. После погледна към обувките му. — Как си чувстваш краката?

— Добре употребени.

— Искаш ли да се повозиш в каруца? Утре изпращаме товар с храна към едно от външните имения. Сигурна съм, че ще намерим място за още двама роби.

Лоркин погледна към Тивара.

— Можем ли да й се доверим?

Тя кимна.

— Чари е моя стара приятелка. Обучавали сме се заедно.

Той се усмихна на Чари и наведе глава.

— Тогава приемам. Всъщност предложението е твърде добро, за да го откажа.

— Тогава недей — Чари се усмихна широко. — В моето имение мога да ви предложа доста по-удобни легла от пръстта в старата съборетина. Освен това — тя се наведе към Лоркин и го подуши — и баня.

Лоркин погледна към Тивара. Тя се мръщеше.

— Какво има? — попита той.

Тя поклати глава.

— Нищо — после въздъхна и погледна към Чари. — Сигурна ли си, че Лоркин ще е в безопасност в имението ти?

Младата жена се ухили.

— Господарят ми е симпатичен стар пияница. Аз взимам всички решения, включително кои роби да купи. Там няма нито един роб, който да не съм одобрила, а няколко пъти, когато Говорителката Сники се опита да вмъкне свои момичета, аз им намирах други места.

Тивара поклати глава.

— Ако някой ден решиш да поискаш място на Масата, здраво ще плашиш всички.

— Можеш да се обзаложиш — Чари се ухили. — Така че е по-добре да си на моята страна. И ще получиш шанса да се изкъпеш. Хайде! Да се прибираме, преди господарят ми да усети, че ме няма.

— Тя нямаше да поиска да се видите, освен ако няма добра причина за това — каза Гол, докато бързаше след Сери.

— И смяташ, че това ще ме накара да се чувствам по-добре? — отвърна му язвително Сери.

— Ами… казвам само, че е разумно момиче.

— Предпочитам да не е разумно момиче, без добра причина да ме види — Сери се намръщи. — В противен случай има голяма вероятност да се е случило нещо лошо.

Гол въздъхна и не каза нищо повече. Сери се промъкваше между сандъците и щайгите с гниеща храна в уличката. „Поне знам, че Аний е още жива“ — помисли си той. От време на време Гол правеше неуспешни опити да я открие, от което Сери оставаше много доволен — и се опитваше да убеди себе си, че причината е в умението й да се укрива добре, а не защото трупът й така и не е бил открит, и разпознат.

В края на уличката той се спря и почука на една врата. След кратка пауза тя се отвори навътре и някакъв мъж с белязано лице ги въведе. От един страничен вход се появи позната жена, която ги поздрави.

— Дония — каза Сери и се усмихна накриво. — Как върви работата?

— Както винаги — отвърна тя и ъгълчето на устата й се изкриви в усмивка. — Радвам се да те видя отново. Подредила съм стаите както ти харесва. Тя те чака горе.

— Благодаря.

Двамата с Гол се изкачиха по стълбите. Тревогите го бяха изнервили и той не спираше да наднича пред вратите и зад ъглите в търсене на засада. Макар Сери да не смяташе, че Дония ще го предаде доброволно, той никога не омаловажаваше вероятността някой да си спомни, че са били приятели в младежките му години и да заложи капан в пивницата й. Или да го шпионира. Той винаги караше Дония да опразва стаите над и под мястото, където щеше да проведе срещите си, така че да не може да се подслушва.

Когато стигна до вратата на същата стая, където се беше срещнал с Аний и предишния път, той развеселено забеляза, че тя е заела същата позиция, която си бе избрал той по време на предишната среща. Със сериозно изражение на лицето той последва Гол в стаята. Едрият мъж се огледа, после затвори вратата. Сери се впери в лицето на дъщеря си.

Под очите й имаше тъмни кръгове и тя изглеждаше още по-слаба, но погледът й бе остър и решителен.

— Аний — каза той. — Радвам се да видя, че не си попаднала в беда.

Ъгълчетата на устните й потрепнаха.

— И аз се радвам да те видя жив. Успя ли да откриеш убиеца на братята ми?

Жегна го познатата болка.

— И да, и не.

— И какво означава това?

Сери потисна въздишката си. Майка й също не харесваше уклончивите отговори.

— Преследвам един човек, но не мога да бъда сигурен, че е той, докато не го заловя.

Тя сви устни и кимна.

— Защо си позволил да отворят казанджийници в Северния квартал?

Той примигна изненадано.

— Не съм.

— Не знаеш ли за тях? — тя повдигна вежди и се обърна към Гол.

— Той не знае?

— Не — Сери погледна към Гол. — Но вече знаем.

— Ще ги затвориш ли?

— Разбира се.

Тя се намръщи.

— Но няма да го направиш сам, нали? Имам предвид лично.

Той сви рамене.

— Сигурно не. Защо питаш?

— Отвориха една до мястото, където бях отседнала. Затова вече не живея там. Много неприятни хора. Чух ги да разговарят с предишния собственик. Стените са доста тънки, така че не беше трудно да ги чуя — тя присви очи. — Те казаха на мъжа, че ще вземат къщата му и магазина. Казаха, че ако се оплаче на някого, ще направят разни гадни неща на него и на семейството му. Имаше една жена със странен акцент — досега не съм чувала такъв. Тя каза нещо и след това ботушарят изкрещя. След като си тръгнаха, жена му се прибра и аз го чух да й разказва какво се е случило. Каза, че ще го наранят с магия.

— Аний се взря напрегнато в Сери. — Смяташ ли, че това е възможно или те просто са го излъгали?

Сери отвърна на погледа й. „Ако това е отстъпничката… ако това е Ловецът на Крадци… дали се опитва да се докопа до Скелин, като работи с неговите продавачи на роет?“

— Странен акцент — повтори той.

— Да.

— Успя ли да я огледаш?

— Не. Но в града от години се носят слухове за магьосник-отстъпник. И в това, че са чужденци има смисъл. Магьосниците от държавите, които не влизат в Обединените земи, не са длъжни да идват в Гилдията — тя замълча, след което сви рамене. — Разбира се, може и да се е преструвала.

Сери кимна одобрително.

— Постъпила си правилно, като си се махнала. Намери ли си друго скривалище?

Тя се намръщи.

— Не. Имах няколко места, но по една или друга причина никое от тях вече не е подходящо — Аний го погледна. — Като те гледам, добре се оправяш.

— Не съм сигурен до каква степен е благодарение на стореното от мен или е резултат от чист късмет — призна си той.

— И все пак с парите и връзките си сигурно имаш по-добри възможности от мен.

Сери сви рамене.

— Вярно, че помагат.

— Нали? Добре, какво ще кажеш да отседна при теб? Защото криенето не ми носи пари, а аз използвах всичко спестено — както и връзките ми.

Когато Сери отвори уста да възрази, тя скочи на крака.

— И не ми казвай, че далеч от теб ще съм в безопасност. Само ти и Гол знаете, че сме роднини, а аз нямам намерение да се хваля пред всички. И няма да живея с теб като твоя дъщеря — тя се изпъна и постави ръце на хълбоците си. — Ще бъда твоя телохранителка.

Гол се задави от изненада.

— Аний… — започна Сери.

— Признай си, че имаш нужда. Гол остарява, става по-бавен. Имаш нужда от някой по-млад. Някой, на когото можеш да вярваш като на него.

Давенето на Гол премина в ломотене.

— Младостта и доверието не са единственото в един телохранител — посочи Сери.

Тя се усмихна и скръсти ръце.

— Мислиш, че не мога да се бия? Мога. Дори съм се обучавала. Мога да ти покажа.

Сери преглътна скептичната забележка, която се канеше да подхвърли. „Тя ми е дъщеря. От години не сме говорили толкова много. Няма да спечеля нищо, ако я прогоня. Освен това… тя може и да е наследила част от талантите ми“.

— Добре де — каза той. — Какво ще кажеш да ми покажеш колко стар и бавен е Гол?

Сери едва не се изсмя на глас, когато видя физиономията на телохранителя си. Нараненото му и смаяно изражение бързо се смени с предпазливост, когато Аний се обърна към него и се приведе. В едната й ръка проблесна метал. Сери не беше видял кога е извадила ножа си. Забеляза начина, по който го държеше и кимна одобрително.

„Това ще бъде интересно“.

— Не го убивай наистина — каза й той.

Гол се беше съвзел от изненадата и се приближаваше към Аний с предпазливите, добре балансирани стъпки, които Сери познаваше толкова добре. Той бавно извади ножа си. Едрият мъж може и да не беше от най-бързите в краката, но бе стабилен като стена и знаеше как да използва теглото и слабостите на съперника си. Или съперничката.

Аний също се приближаваше, но Сери забеляза с удоволствие, че момичето не бърза. Тя обаче бе тръгнала да заобикаля Гол, което не беше добре. Един телохранител трябва да стои между нападателя и човека, когото би трябвало да защитава. „Ще трябва да я науча на това“.

Сери се усети какво мисли и се намръщи.

„Трябва ли? Ако изобщо я задържа край себе си, камо ли да я поставя в позиция, в която със сигурност ще бъде нападната. По-добре да й дам пари и да я отпратя“.

Но Сери някак си усещаше, че тя въобще няма да остане доволна. Независимо дали щеше да я остави при себе си или да я отпрати, тя ще иска да направи нещо. „Освен това няма къде да се скрие. Как да я отпратя?“

Момичето беше упорито. Ако я върнеше обратно в града — особено ако й даде пари — тя ще си намери място, където да се скрие. „Или ще реши, че й е омръзнало да се покрива и ще зареже всякаква предпазливост“.

Бързо движение привлече вниманието му към битката. Аний беше нападнала Гол. Отново с движение, което не бе най-доброто за телохранител. Гол отби чисто ножа й и използва засилката й да я прихване и със завъртане да я просне на пода. Тя възкликна от възмущение и болка, докато той изви ръката й зад гърба и притисна лицето й в прахта.

Сери се приближи до тях, измъкна ножа от ръката й и отстъпи назад.

— Пусни я да стане.

Гол я освободи и отстъпи назад. Срещна погледна на Сери и кимна.

— Бърза е, но има някои лоши навици. Ще трябва да я обучим наново.

Сери се намръщи. „Той вече е решил, че ще я задържа“.

Аний се изправи, погледна с присвити очи Гол, но не каза нищо.

Стрелна с поглед Сери и отново наведе поглед към пода.

— Ще се науча — каза тя.

— Много ще имаш за учене — отвърна Сери.

— Значи ще ме вземеш за телохранител?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Ще си помисля, щом се обучиш както трябва и ако реша, че си достатъчно добра. И в двата случая вече работиш за мен, а това означава, че трябва да правиш каквото ти казвам. Без да спориш. Ще изпълняваш заповедите ми, дори да нямат смисъл.

Тя кимна.

— Ясно.

Той се приближи до нея и й върна ножа.

— И Гол не е стар. Горе-долу колкото мен е.

Аний повдигна вежди.

— И ако според теб това означава, че не е стар, значи наистина имаш нужда от нов телохранител.

Глава 23 Нови помощници

След като си тръгна и последният пациент — жена, която безуспешно се опитваше да откаже роета — лечителката Никея влезе в стаята за прегледи. Сония беше изцелила жената, но това не сложи край на копнежа й по опиата.

— Трябва да ви кажа нещо — рече Никея.

— Така ли? — Сония вдигна глава от записките си. — И какво е то?

— Нещо — отвърна Никея. Тя се усмихна и очите й се ококориха многозначително.

Сърцето на Сония някак си успя да подскочи и веднага след това да се свие. Ако Сери просто беше изпратил съобщение, Никея щеше да й го предаде. Многозначителният поглед означаваше, че е пристигнало нещо повече от съобщение и Сония заподозря, че „нещото“ е самият Сери.

Той знаеше, че тя не обича да идва при нея в болницата. Значи имаше сериозна причина да го направи.

Тя се надигна от стола, излезе от стаята и последва Никея по коридора. Двете влязоха в онази част от болницата, която не бе отворена за пациентите. В коридора стояха двама лечители, които разговаряха шепнешком, доближили главите си. Те гледаха към вратата на склада, но при появата на Сония веднага се обърнаха към нея.

— Черна магьоснице Сония — промърмориха те и бързо се отдалечиха.

Никея поведе Сония към вратата, която беше предизвикала такъв интерес и я отвори. На ниската стълба между рафтовете, пълни с бинтове и други болнични запаси, седеше познатата фигура. Той се изправи. Сония въздъхна, влезе вътре и затвори вратата зад гърба си.

— Сери — каза тя. — Добри новини или лоши?

Той се усмихна накриво.

— Добре съм, благодаря, че попита. А ти как си?

Тя скръсти ръце.

— Чудесно.

— Изглеждаш ми малко раздразнена.

— Посред нощ е, а незнайно защо имаме толкова пациенти, колкото идват през деня, опитите ми да изцеля пристрастяването към роета са безуспешни, в града броди магьосник-отстъпник и вместо да кажа на Гилдията за него, аз рискувам и малкото свобода, с която разполагам, като работя с Крадец, който настоява да се срещаме на обществени места, а синът ми все още е изгубен някъде в Сачака. И очакваш да съм в добро настроение?

Сери се намръщи.

— Може би не трябва. Значи… още няма новини от Лоркин?

— Не — тя отново въздъхна. — Сери, знам, че не би дошъл тук, без да имаш добра причина за това. Просто не очаквай от мен да го приемам спокойно. Какви новини ми носиш?

Той седна отново.

— Какво ще кажеш още един Крадец да ни помогне в търсенето на отстъпничката?

Сония го погледна изненадано.

— Познавам ли го?

— Едва ли. Той е един от новите. Наследникът на Фарин. Казва се Скелин.

— Сигурно предлага доста неща, щом си го приел.

Сери кимна.

— Така е. Той е един от най-могъщите Крадци в града. Интересува се особено силно от Ловеца на Крадци. Преди известно време ме помоли да го държа в течение, ако открия нещо. Той знае, че отстъпничката може да не е Ловеца, но смята, че си заслужава да я проследим.

— Той какво получава от това?

Сери се усмихна.

— Иска да се срещнете. Като че ли Фарин му е разказал разни истории и той копнее да се срещне с легендата.

Сония изсумтя грубо.

— Стига да няма същите идеи като Фарин — колко полезна мога да му бъда?

— Сигурен съм, че има, но едва ли очаква от теб да ги подкрепиш.

— Той има ли по-големи възможности от твоите в откриването на отстъпничката?

Сери стана сериозен.

— Тя е направила услуга на един продавач на роет, който имаше магазин в моя район, докато не го затворих. Скелин контролира по-голямата част от търговията, затова се надявам, че ще успее да проследи…

— Крадецът, с когото ще работим, е основният източник на роет? — прекъсна го Сония.

Сери кимна и сбърчи отвратено нос.

— Да.

Тя му обърна гръб.

— О, това е просто чудесно.

— Ще приемеш ли помощта му?

Сония се обърна към него. Погледът му беше твърд и предизвикателен. Но какво й беше казал? „… имаше магазин в моя район, докато не го затворих“. Може би и на него не му харесва какво причинява роетът на хората. Но нямаше друг избор, освен да работи с хора като Скелин. „Той е един от най-могъщите Крадци в града“. Ако отстъпничката работи за продавач на роет, значи имаше смисъл в това двамата със Сери да я проследят чрез контактите на Крадеца, който го внася. В този миг й хрумна нещо друго. Може би отстъпничката беше пристрастена към опиата и продавачът използваше това, за да я кара насила да използва магията си в помощ на престъпните му деяния.

Сония потърка слепоочията си. „Вече съм нарушила толкова закони и ограничения. Иронията тук е, че това няма да влоши нещата, поне що се отнася до Гилдията. Но за мен няма да е добре“.

— Добре, приемам го. Стига той да разбира, че срещата с легендата няма да включва нищо друго освен приятен разговор за кратък период от време — и щом ти смяташ, че участието му е необходимо, то аз нямам нищо против.

Сери кимна.

— Наистина смятам, че имаме нужда от него. И ще се постарая да разбере, че не може да те наеме.

Денил и Ачати слязоха от каретата и се огледаха. Пътят, по който се бяха придвижвали на север, се срещаше с друг, по-оживен, който водеше от изток на запад. Покрай него бълбукаше поток. Заобикаляха ги хълмове, сред гъстата растителност прозираха големи камъни.

— Ще чакаме тук — каза Ачати.

— И дълго ли, според вас? — попита Денил.

— Час, може би два.

Ачати беше уредил да се срещнат тук с група местни магьосници, които щяха да осигурят магическа подкрепа. Те щяха да водят със себе си следотърсач. Ачати беше обяснил, че ако стигнат до планината и се наложи да слязат от пътя, опасността от нападение на Изменниците щеше значително да нарасне.

Сачаканецът се обърна към робите си и им нареди да донесат храна за него и Денил, както и за самите тях. Докато двамата младежи изпълняваха нарежданията му, Денил си помисли, не за пръв път, че Ачати се отнася добре с робите си. Изглеждаше дори като че ли ги обича.

Докато похапваха малките, плоски питки, които бяха получили в последното имение, Денил отново огледа хълмовете. Погледът му бе привлечен от оголените скали. Намръщи се, когато забеляза, че някои приличат повече на купчини камъни. На места не прилепваха твърде добре, за да бъдат просто творение на природата.

— Онова там руини ли са? — попита той, обръщайки се към Ачати.

Мъжът погледна към мястото, което му сочеше Денил и кимна.

— Сигурно. Има доста в този район.

— Колко са стари?

Ачати сви рамене.

— Много.

— Имате ли нещо против да ги огледам?

— Разбира се, че не — Ачати се усмихна. — Ще ви дам сигнал, когато пристигнат останалите.

Денил дояде питката си, прекоси пътя и се заизкачва по хълма. Той се оказа по-стръмен, отколкото изглеждаше и когато магьосникът стигна първата купчина камъни, се беше задъхал здраво. Огледа я и реши, че е част от стена. Известно време обикаля наоколо и откри още части, край които спираше, за да си поеме дъх. Когато най-накрая се съвзе напълно, реши да провери и се заизкачва към върха.

Колкото повече се приближаваше към него, толкова по-гъста и висока ставаше растителността. Ръкавът му се закачи в един храст и успя да се разпори, след което Денил се постара първо да отъпква добре храстите. Изсушаването на дрехите с магия и дори почистването на някои петна беше лесна работа, но той не можеше да се справи със зашиването на разкъсаните места. Сигурно имаше начин да съедини отново фините нишки, но за това щеше да е необходимо много време и концентрация.

С изненада установи, че останките от стените прозират през един гъст, бодлив храсталак. Денил бързо се обгърна с магически щит, за да може да мине през тях. На върха имаше равен терен, обграден от ниски стени, остатъци от някогашната сграда, но освен разронените камъни не се виждаше нищо друго.

„Тук няма да науча нищо повече — реши той. — Не и без да разкопая наоколо“. Погледна надолу към полето, забелязвайки планината в далечината. На запад се бяха появили тъмни облаци, които намекваха, че скоро ще има прекъсване в поредицата слънчеви, сухи дни, на които се бяха наслаждавали след отпътуването от Арвис. Денил не можеше да прецени след колко време ще ги настигне дъждът. Той тръгна да слиза обратно към пътя.

Малко по-надолу растителността се разделяше и пред него се разкри гледка към каретата и пътя. Ачати седеше на стълбичката, по която се слизаше от каретата. Към него се приближи красивият роб на име Варн, коленичи пред магьосника и протегна ръцете си с дланите нагоре. Нещо в ръката на Ачати проблесна на слънчевата светлина.

Нож.

Сърцето на Денил подскочи и застина. Ачати вдигна богато украсената кама, която обикновено почиваше в канията си на кръста му и леко докосна с нея китките на роба. После я прибра на мястото й и сграбчи с двете си ръце китките на младежа. Денил наблюдаваше с разтуптяно сърце. След миг Ачати освободи слугата си.

„Предполагам, че Варн е основният източник на Ачати — помисли си Денил. Изведнъж осъзна, че не чувства страх. — По-скоро съм развълнуван. Току-що станах свидетел на древния ритуал на черната магия“.

Магията беше преминала от роб в господар. И никой не беше загинал. Всичко изглеждаше изключително спокойно и изпълнено с достойнство.

Младият мъж не се изправи, а се приближи до господаря си. Вместо да наведе глава, както правеше обикновено, той погледна към Ачати. Денил ги наблюдаваше, очарован от изражението му.

„Ако разстоянието не ме кара да бъркам, бих казал, че това е обожание — той се усмихна на себе си. — Предполагам, че е много лесно да обичаш господар, който се държи добре с теб“.

Тогава робът се усмихна и се приближи твърде близо до Ачати. Магьосникът притисна длан към бузата му и поклати глава. После се наведе напред и целуна Варн по устните. Робът се отдалечи, без да спре да се усмихва.

Денил осъзна няколко неща наведнъж. Първо, че сега двамата мъже най-вероятно щяха да се огледат дали някой не ги е видял. Той се извърна настрани, за да не видят, че ги наблюдава и продължи да слиза по склона. Второ, че робът не само обича господаря си — той обичаше мъжа. И трето, че начинът, по който Ачати бе погалил бузата на младежа, показваше, че Варн е нещо повече от роб за удоволствия.

„Така ли стават нещата тук? — зачуди се той. — А как ли е при мъжете с еднакво положение?“.

Но той нямаше време да обмисли добре това. Когато излезе от гъстата растителност, се спря да погледне към пътя, който водеше на запад и видя петима мъже и карета, които не се намираха твърде далеч от тях. Скоро щяха да стигнат кръстопътя. Денил забърза надолу по хълма и се спря край пътя, махвайки с ръка на Ачати. Сачаканецът бавно се изправи и отиде при него.

— Тъкмо навреме, посланик Денил — каза той и погледна с присвити очи към фигурите в далечината. — Намерихте ли нещо горе?

— Много бодливи растения — отвърна мрачно Денил. — Боя се, че приятелите ви ще се запознаят с един опърпан киралиец.

Ачати погледна към разпраната мантия на Денил.

— А, да. Сачаканската растителност е също тъй раздразнителна като народа ни. Ще накарам Варн да я зашие.

Денил кимна с благодарност.

— Благодаря ви. А сега очаква ли се от мен да кажа нещо специално или да приветствам новите ни спътници?

Ачати поклати глава.

— Когато се съмнявате в нещо, оставете на мен да говоря.

Каруцата беше голяма и се придвижваше бавно. Тя бе натоварена с бали фураж, овързани с много въжета. Теглеха я четири горана — първите големи животни, които Лоркин бе виждал в Сачака. Каруцарят беше нисък, мълчалив роб, който заемаше единствената седалка в колата.

Останалите трима пътници се возеха, седнали между балите. Те бяха натрупани така, че оформяха покрив над главите им, а няколко отвора позволяваха достъпа на въздух. В единия край бяха подредени три малки сандъка, в които Лоркин предположи, че се намират храната и припасите за пътуването им до планината. Чари и Тивара седяха от двете му страни, което означаваше, че той трябва да обърне гръб на Чара, за да погледне Тивара и обратното.

Чари го смушка с лакът.

— По-удобно е ходенето, нали?

— Определено. Твоя ли беше идеята?

Тя махна презрително с ръка.

— Не, правим го от векове. Трябва да има някакъв начин да местим робите наоколо.

Той се намръщи.

— А няма ли всеки Изменник, който види каруцата, да заподозре, че вътре пътува някой роб?

Чари сви рамене.

— Да, но няма да се приближат до нас, освен ако нямат добра причина за това. Особено през деня. Робите не спират каруците от другите имения. Не е тяхна работа. Ако някой ашаки ги забележи, това ще му направи впечатление и ще тръгне да разследва — тя се намръщи. — Като ви крия така, ще попреча на сблъсъци, подобни на този с Раша. Имам властта да се противопоставя на Изменници като нея — не се притеснявай, не всички желаем смъртта ти — но това само ще ни забави. Ако останалите Изменници заподозрат, че си тук, ще предположат с право, че това не е станало без знанието на останалите. Подобно нещо не може да се уреди на своя глава.

— Да не забравяме и хората, които търсят Лоркин — додаде Тивара. — Посланик Денил и представителят на краля ашаки Ачати.

— Тези двамата ли? — Чари махна презрително с ръка. — Уредихме да ги изпратят в друга посока още следващия път, когато спрат в някое имение — тя се усмихна. — Могат да минат покрай нас и изобщо да не разберат, че сте тук — тя погледна към балите над главите им. — Макар че в горещите дни става доста задушно. Добре, че снощи се изкъпахте, а?

Лоркин кимна и огледа тялото си. Последната боя се беше отмила от кожата му. Той потупа чистата робска дреха.

— Благодаря и за новите дрехи.

Тя го погледна и се намръщи.

— Скоро ще те отървем от тях и ще ти дадем прилично облекло.

— Не вярвах, че някога ще го кажа, но ми липсва мантията ми — оплака се той.

— А преди защо не я харесваше?

— Защото всички магьосници ги носят. Понякога досажда. Единствената промяна е когато новаците завършат Университета — освен ако не станат Висши магьосници, а и при тях промяната е само в различния цвят на шарфа.

— А новаците са ученици, нали? Колко време са такива?

— Всички новопостъпили в Гилдията първо са ученици. Прекарват около пет години в Университета, преди да го завършат.

— И какви магии учите в Университета?

— Първо учим най-различни неща — каза й той. — Както и магия, разбира се, но и много немагически науки, като история и стратегия. Повечето от нас се оказват по-добри в определена дисциплина и накрая избираме една от трите основни дисциплини: Лечителство, Воински умения и Алхимия.

— Ти коя избра?

— Алхимията. Алхимиците се разпознават по лилавите мантии. Лечителите носят зелени, а воините — червени.

Чари се намръщи.

— Какво правят алхимиците?

— Всичко останало, с което не се занимават лечителите и воините — обясни Лоркин. — Основно включва магия, но понякога — не. Посланик Денил, магьосникът, с когото пристигнах тук и на който би трябвало да помагам, е историк, което въобще не включва магия.

— Можеш ли да избереш две дисциплини? Да бъдеш алхимик и воин — или алхимик и лечител? Или…

— Това вече ни е известно, Чари — прекъсна я Тивара.

Лоркин се обърна към нея. Тя го погледна извинително.

— По време на нашето обучение научаваме много неща за Гилдията и за културата на останалите народи — каза му тя.

— Да, но аз не внимавах особено — отвърна Чари. — Много по-интересно е, когато го чуваш от устата на истински киралийски магьосник.

Лоркин се обърна към нея и срещна любопитния й поглед.

— Та какво казваше? — подтикна го тя.

Той поклати глава.

— Не, не може да избираме повече от една дисциплина, но всички получаваме основно образование и по трите.

— Значи можеш да изцеляваш?

— Да, но не с уменията и познанията на напълно обучен лечител.

Чари отвори уста да зададе нов въпрос, но Тивара я отряза, преди да успее да каже нещо.

— Ти също можеш да задаваш въпроси — каза тя на Лоркин. — Чари може и да не успее да отговори на всичките, но ако й позволиш, вероятно ще те разпитва през целия път до планината.

Той я погледна изненадано. През целия път от Арвис тя отговаряше на въпросите му с голяма неохота. Тивара улови погледа му, сви устни и погледна към Чари. Той се обърна към другата жена. Чари гледаше развеселено Тивара.

— Добре тогава — каза тя, поглеждайки към Лоркин. — Какво искаш да знаеш?

Макар че имаше стотици неща, които искаше да научи за Изменниците и тяхното тайно убежище, а и Чари изглеждаше много по-склонна да отговаря на въпросите му, той подозираше, че потайността на Тивара скоро ще им попречи изобщо да разговарят. Имаше ли нещо, за което би могъл спокойно да попита, когато голяма част от информацията за тях бе тайна?

„Определено трябва да попитам как успяват да блокират разчитането на съзнанието. Макар да подозирам, че процесът е подобен на създаването на кръвен камък“. Изведнъж той си спомни за хранилищния камък, за който се споменаваше в архивите.

Можеше ли да попита за него? И без това не знаеше къде да го намери или как да си направи такъв, така че едва ли със споменаването му щеше да даде някакво оръжие в ръцете на Изменниците.

— Нали ви казах, че посланик Денил е историк? — попита той.

Чари кимна.

— Той пише история на магията. И двамата направихме някои проучвания тук, в Сачака. Денил се интересува повече от запълването на пропуските в историята ни как е била създадена пустошта или как е бил унищожен и отново построен Имардин. Аз се интересувам повече как е действала древната магия.

Той замълча, очаквайки реакцията им. Чари го наблюдаваше напрегнато, а Тивара го погледна с вдигнати вежди, което той прие за проява на интерес и лека изненада.

— Когато си водих записки, в един от архивите открих да се споменава за някакъв предмет, наречен хранилищен камък — продължи той, — който е бил съхраняван в Арвис след Сачаканската война. Очевидно е представлявал нещо с голяма сила. Бил е изгубен няколко години след войната — вероятно откраднат от киралийски магьосник. Знаете ли нещо за това?

Чари погледна към Тивара, която сви рамене и поклати глава.

— Не знам нищо за това, но все пак имам малко познания за хранилищните камъни — каза му Чари. — От името им може да се разбере, че са камъни, които съхраняват сила. Което би било много полезно. Но се срещат много рядко. Толкова рядко, че всеки камък си имал име и историята му е била записвана като на хората. Всички, за които сме чували, са били унищожени отдавна. Минали са може би хиляда години, дори и повече, от съществуването на последния от тях. Ако този хранилищен камък е съществувал след Сачаканската война, значи това са последните сведения за този вид артефакти. И ти си чул за тях едва сега?

Той кимна. Тя го погледна замислено.

— Тогава значи или крадецът го е скрил много успешно, или е бил счупен. Нали каза, че Имардин е бил разрушен и построен наново?

— Да.

— Смятало се е, че счупването на хранилищния камък е много опасно. То освобождава цялата сила, съхранена в него, по неконтролиран начин. Може би това е унищожило Имардин.

Лоркин замръзна.

— Предполагам, че е възможно — той се замисли. „Винаги съм се съмнявал, че Лудият ученик е притежавал толкова сила, че да причини разрушения, но ако е имал в себе си хранилищен камък?“

— Бихме могли да попитаме пазителите на архиви в Убежището — каза Чари. — За старите хранилищни камъни. Съмнява ме, че знаят нещо за историята на Имардин.

— Кралица Зарала може и да знае — каза Тивара.

Чари повдигна вежди.

— Сигурно, ако го пусне в града, ще поиска да се срещне с него.

— Ще поиска — Тивара го погледна със странно самодоволство.

— Със сигурност.

Чари се засмя и се обърна към Лоркин.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш в Убежището?

— Разбира се.

— Тивара ти е казала, че се управлява от жени, нали? Мъжете не могат да командват там. Дори магьосници като теб.

Той сви рамене.

— Нямам желание да командвам когото и да било.

Тя се усмихна.

— Значи си разумен мъж. Винаги съм мислела, че киралийците са арогантни и нечестни. Предполагам, че не всички сте еднакви. Тивара нямаше да те вземе със себе си, ако не беше така. И е толкова мило, че измина целия този път и рискува живота си заради Тивара.

— Ами тя ми спаси живота.

— Вярно е — Чари се протегна и леко го потупа по ръката. — Почтен и привлекателен. Смятам, че ще се представиш добре. Щом се срещнат с теб, хората ми ще променят мнението си за Киралия.

— Да и за нула време ще започнем да си разменяме подаръци и рецепти — промърмори сухо Тивара.

Лоркин се обърна към нея. Тя срещна за кратко погледа му и намръщена извърна глава. „Нещо не й харесва — помисли си той. Сърцето му прескочи. — Дали не смята, че Чари ще ни предаде?“.

— Разкажи ми повече за Гилдията — обади се Чари зад гърба му.

Тивара завъртя очи и въздъхна. Притесненията му в миг бяха заменени от облекчение и развеселеност. Тя просто се дразнеше от поведението на Чари. „Добре, поне се надявам да е това. Ще ми се да можех да поговоря с нея“. Двамата не бяха оставали насаме, откакто Чари ги беше намерила.

Изпита леко раздразнение. „Иска ми се да поговоря с толкова много хора. С майка и Денил, като за начало“. Той се сети за кръвния камък, който все още беше скрит в подвързията на бележника му. Досега не бе имал възможността да го използва, без да го разкрие пред Тивара. А сега, когато и Чари беше с тях, въобще нямаше да му се отдаде удобен случай. Може би трябваше да разкрие пред Тивара притежанието му. „Но той е единствената ми връзка с Гилдията. Ако реша да рискувам, по-добре да изчакам, докато рискът стане неизбежен. А ако се окаже, че трябва да договарям някакъв съюз или търговско споразумение между Гилдията и Изменниците, ще трябва да имам начин за комуникация“.

Междувременно може да положи усилия да установи добри отношения между страната му и Изменниците. Той се обърна към Чари и се усмихна.

— Повече за Гилдията? Какво искаш да знаеш?

Глава 24 Точните съюзници

Слънчевата къща отговаряше на името си. Градината и руините се къпеха в слънчеви лъчи, а по-ярките цветя грееха сред морето от зеленина. Скелин чакаше Сери под същия навес, където се бяха срещнали предишния път, а наблизо стоеше телохранителят му.

Гол спря на същото разстояние от навеса като другия мъж. Сери продължи напред, устоявайки на порива да се обърне и да погледне зад гърба си, но не към своя приятел и телохранител. Както винаги, той бе наредил на някои от хората си да ги последват и наблюдават отдалеч, готови да се притекат на помощ при нужда или да предупредят за приближаваща опасност. Наричаше ги „сенчестата стража“. Само че този път сред познатите лица имаше и едно ново.

Аний. Тя учеше бързо. Беше гъвкава и пъргава, понякога твърде безразсъдна. Но се оказа, че поемаше рискове повече от незнание, отколкото от глупост и приемаше инструкциите на Гол с ентусиазъм и схватливост. Нареждайки й да го следва и да наблюдава бе най-безопасният начин да я накара да се чувства така, сякаш върши работата, която бе поискала, без да рискува да разкрие самоличността й или да я постави в реална опасност.

Но улиците, през които бяха минали, не бяха от най-безопасните и той не спираше да се притеснява, че някой глупав главорез ще опита да й направи нещо и това ще доведе до бой.

Когато Сери стигна до навеса, Скелин се изправи да го посрещне.

— Какво имаш да ми казваш, приятел? — попита го Крадецът.

— Няколко новини, които научих онзи ден.

Разказът на продавача на роет и чуждестранната му помощница накара Скелин да се намръщи. Сери излъга за източника на информация, заявявайки, че една миячка е дочула разговора. По-добре беше да не замесва Аний в това.

— Хм — беше единственото, което каза Скелин. Той изглеждаше недоволен. Може би дори ядосан.

— Освен това съобщих на приятелката ми, че искаш да я видиш — додаде Сери. — Тя прие.

Погледът на Скелин просветна и той изпъна рамене.

— Така ли? — той потри ръце и се усмихна. — Добре, очаквам го с нетърпение. А що се отнася до лошите ти новини… Ще проверя — той въздъхна. — Не изглежда добре, нали? Първо я виждат на моя територия, а сега работи за един от моите продавачи на роет.

— Освен ако не са нечии други продавачи на роет.

Устните на другия Крадец се разтегнаха в крива усмивка.

— Което ги прави още по-лоши новини. Ще те уведомя какво съм разкрил — в гласа му се промъкна твърда, почти заплашителна нотка. „Това може да се очаква от човек с неговата власт и богатство“ — помисли си Сери и кимна с глава. Двамата се сбогуваха учтиво, разделиха се и поеха в различни посоки. „След всичките усилия, които вложих, за да стигна дотук, тези срещи винаги ми се струват твърде кратки. Но мисълта да седя и да си бъбря със Скелин също не ми допада. Не знам защо. Може би защото непрекъснато очаквам отново да се опита да ме накара да продавам роет за него“.

Гол се присъедини към Сери и двамата тръгнаха към града. „Слънчевата къща“ беше вече на няколко пресечки, когато от една врата се появи някаква фигура и тръгна към тях. Сери се напрегна, но се отпусна, когато разпозна Аний, ала после отново се стегна, осъзнавайки, че тя е нарушила заповедите му. Момичето не биваше да се приближава до него, докато не се приберат обратно в убежището.

„Може би иска да ме предупреди за нещо“.

Аний му кимна учтиво със сериозно изражение на лицето, след което тръгна редом с него.

— И така — рече тя с нисък глас. — Имаш ли добра причина да работиш заедно с Краля на роета?

Сери я погледна развеселено.

— Кой го нарича така?

— Половината град.

— Коя половина?

— Нисшата.

— Аз съм от нисшата половина, как така не съм го чул?

Тя сви рамене.

— Стар си и изоставаш с новините. И така. Имаш ли добра причина?

— Да.

Двамата продължиха да вървят известно време мълчаливо.

— Защото аз ненавиждам този мъж — каза внезапно тя.

— Така ли? И защо?

— Защото тук нямаше роет, докато той не се появи.

Сери се намръщи кисело.

— Ако не беше той, някой друг щеше да го внесе.

Тя се намръщи.

— Ти защо не го продаваш?

— Имам си принципи. Доста елементарни, но това може да се очаква. Аз съм Крадец.

— Има огромна разлика между онова, което правиш ти, и онова, което прави той.

— Ти нямаш представа какво правя аз.

— Така е — тя се намръщи. — И не бързам да разбера. Но… ти защо не продаваш роет?

Той сви рамене.

— Роетът прави хората ненадеждни. Загубят ли интерес към работата, те спират да взимат заеми. Не могат ли да работят, спират да си плащат заемите. Ако се разорят, не могат да си купуват разни неща. А ако умрат, вече не стават за нищо. Роетът не е добър за търговията — освен ако стоката не е самият той. Ако беше като бола, веднага щях да се наредя на опашката да го продавам.

Аний кимна и въздъхна.

— Определено прави хората ненадеждни. Имаше… имах един приятел. Работехме заедно, щяхме да… правим разни неща заедно. Той ми помогна, когато ти ми каза, че трябва да се скрия. Но парите взеха да свършват много по-бързо от очакваното. Знаех, че приятелят ми взима роет, само за да се отпусне и да заспи. Когато запасите му свършиха, той излезе да вземе още. Отидох до съседа, да поговоря с жена му, така че не бях вкъщи, когато приятелят ми се е върнал. С двама главорези. Чух ги да разговарят. Моят тъй наречен „приятел“ възнамеряваше да ме продаде.

Сери изруга.

— Той знаеше ли, че се криеш?

— Да.

— Значи и главорезите са разбрали.

— Сигурно.

Сери погледна към Гол.

— Сигурно са искали да продадат Аний на някой, който да може да я използва срещу теб — каза едрият мъж. — Приятелят й се е интересувал единствено от бързите пари.

— Значи в града има двама главорези, които знаят твърде много — рече Сери и се обърна към Аний. — Искаш ли бившият ти приятел да бъде убит?

Тя го погледна остро.

— Не.

Той се усмихна.

— Имаш ли нещо против да убия главорезите?

Очите й се разшириха, но тя бързо ги присви.

— Не.

— Добре, защото щях да ги убия, независимо дали ти харесва или не. Но ми се ще да съм сигурен, че съм убил правилните хора, а това ще стане по-лесно, ако ми ги посочиш.

Тя кимна с глава. Те свиха в една по-широка улица, която беше пълна с превозни средства, хора и шум. Той снижи глас.

— Просто за твоя информация, причината за днешната ни среща беше да намерим човека, от когото се криеш.

Аний спря да оглежда улицата и се втренчи в него.

— Предполагам, че това е добра причина да разговаряш с Краля на роета. Мога ли да гледам, докато убиваш убиеца?

— Не.

— Защо?

— Защото няма да я убия. Съмнява ме, че ще успея, дори да опитам.

— Жена ли е? Защо да не я убиеш? — тя го погледна смутено.

Той се засмя.

— Не се тревожи. Ще ти обясня, когато му дойде времето.

„Обзалагам се, че на Регин му се иска да е тук“ — помисли си Сония, докато водеха младата лечителка към площадката в Заседателната зала. Жената не работеше в болницата, затова черната магьосница не я познаваше много добре. Аейди Винара й беше обяснила, че лечителката произхожда от не чак толкова влиятелен Дом — най-младата дъщеря бе изпратена в Гилдията за престиж и за да изцелява безплатно семейството.

Лечителката бе чута да казва как е правила магия за някакъв контрабандист и когато научиха за това, Висшите магове я призоваха на Изслушване. Според слуховете контрабандистът й беше братовчед. За пръв път някой беше обвинен в нарушаване на новия закон, който забраняваше на магьосниците да работят за престъпници.

„Ще ми бъде интересно да видя как Висшите магове ще се справят с това. Регин ще очаква с нетърпение решението им. Предчувствам, че ще ме посети довечера, за да разбере подробностите“.

Тя осъзна, че мисълта за това въобще не я притесняваше. Макар да не можеше да се отпусне напълно в негово присъствие, той като че ли изглеждаше наистина загрижен за новия закон и за това как ще се отрази на благоденствието на магьосниците. И, естествено, той много искаше да залови отстъпничката. Но не мрънкаше непрекъснато за това, както биха направили някои магьосници и никога не досаждаше.

„Защото е мъж, който предпочита да действа, вместо да се оплаква от нещо“.

Тя застина на място от изненада. Нима току-що бе открила в характера на Регин нещо, достойно за възхищение? Едва ли.

Все още нямаше новини за отстъпничката. Повечето нощи Сония работеше все в онази болница в Северния квартал, защото знаеше, че така куриерът на Сери щеше да я намери по-лесно. Но откакто я бе посетил лично, за да й съобщи, че ще приеме помощта на друг Крадец, той не бе изпращал нито едно съобщение.

Разпоредителят Оусън се обърна към Висшите магове.

— Лейди Тали е обвинена в нарушаване на новия закон, който забранява на магьосниците да работят за престъпници или да печелят от престъпна дейност — каза им той. — Сега трябва да решим дали това е истина и ако е така, как трябва да бъде наказана — той се обърна и погледна към двамата магьосници, които стояха встрани. — Лорд Джоуън ще говори като свидетел.

Единият от двамата — възрастен лечител, пристъпи напред. Той се мръщеше и по начина, по който се опитваше да не поглежда към лейди Тали, ставаше ясно, че му е неудобно да говори против нея.

— Моля, кажете ни какво сте чули — каза Оусън.

Мъжът кимна.

— Преди няколко вечери, докато взимах някои лекове и билки от склада, чух гласове в задната част на помещението. Един от гласовете принадлежеше на лейди Тали. Чухя да казва, доста ясно, че в някои от сандъците има незаконни неща. Това привлече вниманието ми и аз се спрях да послушам. Тя продължи да говори, че не иска да узнава какво има вътре. След това ги премести, изцели някакъв мъж и се прибра у дома — той се намръщи още повече. — А онзи глупак си мислеше, че нещо толкова голямо и тежко може да бъде преместено от един човек.

— Какво направихте след това? — попита Оусън.

Лицето на Джоуън се изкриви в гримаса.

— Излязох от стаята и отидох да работя. Трябваше ми време да обмисля как да постъпя. Няколко часа по-късно реших да отида при лейди Винара и да й разкажа какво съм чул.

— Това ли е всичко, което сте чули?

— Да.

— Значи това е всичко засега — докато мъжът се връщаше на мястото си, Оусън се обърна към младата лечителка. — Лейди Тали, моля, излезте напред.

Тя се подчини. Устните й бяха толкова здраво стиснати, че оформяха тънка линия, а между веждите й се бе образувала дълбока бръчка.

— Моля, обяснете ни какво е чул лорд Джоуън.

Тали си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, преди да заговори.

— Уловил е същината — каза тя. — Наистина преместих сандък, който може би беше пълен с незаконни стоки — макар да не бях съвсем сигурна в това. Когато лорд Джоуън ме е чул, аз се притеснявах дали съм нарушила по някакъв начин някой закон и питах приятелката си какво мисли за това.

— Как така се озовахте в ситуация, която да поставя под въпрос законността на действията ви?

Тя сведе поглед към пода.

— Подмамиха ме. Е, не точно… но нямаше как да откажа — тя се поколеба и поклати глава. — Искам да кажа, че някой, когото ми се ще да не бях познавала, ме отведе на онова място, където се намираха сандъците, като ми каза, че там има ранен човек, който се нуждае от помощта ми. Всъщност той не лъжеше. Един от сандъците беше паднал върху някакъв мъж и беше счупил бедрената му кост. Аз повдигнах сандъка от него, за да го изцеля. Щом го направих, те ме отведоха у дома.

Сония изпита съчувствие към младата жена. Очевидно е нямало как да остави ранен мъж просто ей така. Разбира се, преди всичко изобщо не е трябвало да отива там с контрабандиста, но той не я беше молил за никаква престъпна дейност. „Но докато лечителството не е престъпна дейност, преместването на сандък с незаконни стоки може да бъде счетено за такова“.

— Значи единственото, което сте направили, е да преместите един сандък и да изцелите един мъж? — попита Оусън.

— Да.

— И не знаете, дали стоките в сандъка наистина са били незаконни.

Тя се намръщи и поклати глава.

— Не.

— Платиха ли ви за помощта ви?

— Той се опита да ми даде нещо, но аз отказах да го взема.

— Само това ли ще ни кажете?

Тя се поколеба, после погледна колебливо към лейди Винара.

— Така или иначе изцелих мъжа. И преместих сандъка от него. Не можех да го оставя да лежи така.

Оусън кимна и се обърна към Висшите магове.

— Имате ли някакви въпроси към лейди Тали и лорд Джоуън?

— Аз имам един към лейди Тали. Този мъж искал ли е и друг път услуги от вас? — попита лорд Гарел.

— Не.

— Тогава каква е връзката ви с него?

Тали погледна към Оусън и прехапа устни.

— Той е вършил услуги за семейството ми, макар това да се случи преди години, преди някой да разбере, че се занимава с нещо незаконно.

— Можете ли да отведете някого на мястото, където са съхранявани тези стоки?

— Не. Той покри прозорците на каретата. Когато пристигнахме, колата се намираше в голяма стая. Дори да знаех къде се намира, стоките едва ли ще са все още там.

При тези думи Сония се усмихна. Младата лечителка сигурно беше права. Но така жената бе разкрила, че знае повече за контрабандата, отколкото би трябвало да е известно на един магьосник от Дом.

Нямаше повече въпроси, затова Оусън изпрати лорд Джоуън и лейди Тали извън залата. Когато излязоха, лорд Телано въздъхна.

— Това е смешно — каза той. — Тя просто е изпълнила задълженията си на лечител. Не бива да бъде наказана за това.

— Не са й платили — додаде Гарел. — Не е спечелила нищо от това. Не виждам нищо нередно тук.

— Законът забранява участието в престъпна дейност и получаването на облага от това — посочи Винара. — Но съм съгласна с вас. Преместването на един сандък едва ли може да се нарече участие в престъпление.

— И въпреки това трябва да продължим да възпираме магьосниците от контактите с такива хора — рече лорд Пийкин.

— Което, както установихме наскоро, се постига трудно и очевидно е нечестно спрямо някои членове на Гилдията — напомни му Гарел.

— Тя нарушила ли е закона? — попита Оусън.

Никой от магьосниците не отговори. Неколцина поклатиха глави.

— Никой смята ли, че трябва да бъде наказана?

Реакцията беше същата. Оусън кимна.

— В такъв случай, освен ако някой не е съгласен с мен, аз ще обявя, че тя не е нарушила закона. Освен това ще заявя ясно, че лорд Доуън е постъпил правилно, когато е докладвал за чутото и всеки трябва да бъде окуражаван да постъпва така. Не искаме никой да приема днешното решение като прецедент, че винаги ще си затваряме очите за съмнителните услуги, оказани на съмнителни личности.

— Смятате ли, че лейди Тали ще се съгласи да разпознае този мъж и да потвърди дейностите му пред Стражата? — попита Ротан, поглеждайки към лейди Винара.

— Предполагам, че няма да го направи с охота — отвърна Винара. — Щом има достатъчно влияние, за да я накара да отиде с него до склада му, значи може да й попречи да го докладва. Ще я попитам, но само ако Стражата наистина има нужда от помощта й.

— Ако се съгласи и успеете да я убедите, това ще обезкуражи престъпниците да се възползват от магьосниците — каза Оусън. Той извика обратно младата магьосница и й съобщи решението си. Тя изглеждаше облекчена.

„А може би и малко раздразнена, че са я накарали да премине през това“ — установи Сония. Оусън обяви срещата за приключена и Висшите магове започнаха да излизат. Когато Сония слезе на площадката, тя видя Ротан, който я чакаше.

— Какво мислиш? — промърмори тихо той.

— Мисля, че новият закон няма да постигне нищо за спиране на контактите между магьосници и престъпници — отвърна тя.

— Но досега никога не е бил докладван някой с нейното положение, дори да беше сторил нещо наистина нередно.

— Така е, но щом магьосниците осъзнаят ограниченията на новия закон, нищо няма да им попречи да продължат да си карат както преди. Никой не може да ме убеди, че има подобрение, докато не се намали тормозът върху магьосниците с нисш произход.

— Смяташ ли, че щеше да помогне на ранения мъж, ако не искаше да угоди на човека, който я е помолил?

Сония обмисли въпроса му.

— Да, макар и с неохота.

Той се засмя.

— Е, дори това показва подобрение в сравнение с миналото. Благодарение на твоите болници вече не се счита за приемливо да се отказва лечение, защото пациентът не може да си го позволи.

Тя го погледна изненадано.

— Нима нещата са се променили толкова много? Винара едва ли е спряла да таксува пациентите, които ходят в Лечебницата.

— Не — той се усмихна. — По-скоро става въпрос за промяна в отношението. Вече не е, да го наречем лечителско, да се пренебрегва човек в нужда, с който си се сблъскал. Става въпрос ако е ранен или умира — не ако има махмурлук или зимна кашлица. Като че ли настоящият идеал за лечител включва някой, който има ума на Винара и твоето състрадание.

Тя го погледна невярващо и смутено.

Той се засмя.

— Ще се радвам в края на жизнения си път да разбера, че съм променил нещата към по-добро, но въпреки всичките си усилия, едва ли ще го постигна. Но като гледам как се смущаваш от думите ми, се чудя дали трябва да съм благодарен за това.

— Ти промени нещата, Ротан — възрази тя. — Никога нямаше да стана магьосница, ако не беше ти. И какви са тия приказки за края на жизнения ти път? Ще минат още години — десетилетия — преди да започнеш да мислиш за надгробен камък, който да заслепи всички останали.

Той се намръщи.

— Най-обикновен ще свърши работа.

— Това е добре, защото дотогава едва ли ще е останало някакво злато в обединените земи, освен онова по магьосническите надгробни камъни. А сега стига повече приказки за смъртта. Регин със сигурност крачи нервно пред вратата ми, нетърпелив да узнае решението ни и аз бих искала да приключа с този малък разпит по-бързичко, за да мога да поспя малко преди нощната смяна.

Всеки ден от двете страни на каретата на Ачати яздеха по девет мъже — четиримата сачакански магьосници, робите-източници на сила и един от сивокожите туземци от племето Дюна, който бе нает като следотърсач.

Денил беше наясно, че тези могъщи мъже са напуснали удобните си домове и се бяха включили в преследването единствено заради предположението, че Лоркин и Тивара са се отправили към планините и че Изменниците ще продължат да ги водят към залавянето на двамата. Ако това предположение се окажеше погрешно… Денил щеше да е в неудобно положение.

Ако четиримата магьосници се съмняваха в мотивите на Денил, те го скриваха добре. Заедно с Ачати обсъдиха плановете си по начин, който включваше Денил, но и ясно демонстрираха, че не той ги ръководи. Магьосникът реши да приеме безропотно държането им, да търси съвета им за всичко и да изпълнява техните планове, но винаги показваше ясно, че е решен да открие помощника си и трудно ще се убеди в противното.

Някой попита туземеца Унх дали смята, че Лоркин и Тивара са се запътили към дома на Изменниците. Мъжът кимна и посочи с пръст към планината.

Туземецът говореше рядко и изразяваше мислите си с много малко думи. Той носеше само платнена пола, притегната с колан, върху който висяха мънички муски, странни фигурки и малък нож в дървена ножница. Нощем спеше навън и макар да приемаше храната, която му носеха робите, никога не разговаряше с тях, нито им даваше заповеди.

„Чудя се дали всичките му хора са такива“.

— За какво си мислите?

Денил примигна и погледна към Ачати. Сачаканецът го гледаше замислено от отсрещната седалка в каретата.

— За Унх. Той притежава толкова малко и изглежда има нужда от толкова малко неща. Но въпреки това не се държи като бедняк или просяк. Той излъчва… достойнство.

— Племето Дюна живее по този начин от хиляди години — каза Ачати. — Те са номади, непрекъснато пътуват. Предполагам, че така са се научили да носят в себе си само най-необходимото.

— Защо пътуват толкова много?

— Земята им непрекъснато се променя. Отварят се процепи, от които бълват отровни пари, от близките вулкани изтича разтопен черен камък или се сипе гореща пепел. На всеки неколкостотин години хората ми се опитват да завземат земите им чрез сила или чрез построяването на градове и претенциите на заселниците. В първия случай Дюна се скриват в опасните сенки на вулканите, а във втория просто започват да търгуват със заселниците и чакат. Скоро става ясно, че реколтата не се развива добре и животните умират бързо и всеки път моите хора изоставят селата й се връщат в Сачака. Дюна се връщат към стария си начин на живот и… — в този миг каретата зави, Ачати млъкна и погледна през прозореца. — Като че ли пристигнахме.

Поеха покрай дълги бели стени и минаха през двете крила на портата. Щом каретата спря, робът на Ачати отвори вратата. Денил излезе след спътника си и огледа двора на имението и проснатите по очи върху прашната земя роби. Останалите магьосници, робите им и туземецът Дюна слязоха от конете, а Ачати излезе напред, за да поговори с надзирателя на робите.

„Чудя се колко ли от тези роби са Изменници“ — помисли си Денил. Във всяко имение, където бяха отсядали, сачаканците разчитаха съзнанията на робите с позволението на собствениците. Мнозина вярваха, че някои от именията, управлявани от роби и ашаки, всъщност бяха контролирани от Изменниците и представляваха тайни тренировъчни бази за шпиони.

Това имение се управляваше от ашаки. Помощниците на Денил бяха решили, че то е най-безопасното в района. Но дори и при това положение мисълта, че то може да се намира на място, контролирано от Изменници, караше Денил да настръхва от възбуда и страх. Ако всички роби бяха Изменници, това означаваше ли, че са и магьосници? В такъв случай броят им бе по-голям от на гостите. Но дори всички да са шпиони и черни магьосници, те трябваше да имат наистина сериозна причина, за да нападнат група гостуващи атаки. Неизбежното отмъщение щеше да ги принуди да изоставят имението.

Надзирателят на робите ги отведе в Господарската стая. Собственикът ашаки, възрастен мъж, който накуцваше, ги посрещна топло. Когато му обясниха защо са тук и че искат да разчетат съзнанията на робите му, той неохотно се съгласи.

— Възможно е сред робите ми да има изменници — призна той. — Като се има предвид колко близо се намираме до планината. Но те като че ли имат начин да прикриват мислите си — той сви рамене, показвайки им, че се е отказал да се бори с тях.

Час по-късно всички слуги, с изключение на неколцина полски работници, бяха подложени на разчитане на съзнанието. После ашаките се оттеглиха в стаите за гости, където се излегнаха на меките възглавници и споделиха какво са научили, като първо отпратиха робите, които бяха изпратени да ги обслужат.

— Снощи е имало посещение от млада робиня от друго имение — каза един от ашаките. — Тя поискала храна за четирима души.

Останалите кимнаха.

— Един от полевите работници видял сама жена да идва и да си тръгва. Тя отнесла храна при една натоварена каруца.

— Снощи чухме за тази каруца — каза Ачати. — Същата ли е? Не е ли необичайно да пътува по този път?

— Не е необичайно по-процъфтяващите имения да продават храна на по-неплодородните, които се намират в подножията на планината.

— Те са в каруцата — обади се чужд глас.

Всички се обърнаха и видяха Унх да стои на прага. Денил отбеляза, че той изглежда не на място в затвореното помещение. „Като растение, за което знам, че ще умре без слънце“.

— Един роб ми каза — каза мъжът. После се обърна и излезе навън.

Ашаките се спогледаха замислено. Денил отбеляза, че никой от тях не оспори твърдението на Унх. „Защо му е на туземеца да лъже? На него му плащат да намери Лоркин и Тивара“.

Ачати се обърна към Денил.

— Прав бяхте, посланик. Изменниците наистина искат да ги намерим и най-накрая ни дадоха посоката.

Глава 25 Новините, които донесе куриерът

Макар и не толкова здрави, колкото обувките, които Гилдията цял живот бе осигурявала на Лоркин, простите кожени цървули, които носеха робите, почти не вдигаха шум. Торбата, която носеше, първоначално му изглеждаше твърде малка и лека, за да съдържа достатъчно провизии, но откакто за пръв път я бе метнал на рамото си, тежестта й като че ли се беше увеличила. Тивара бе поела водачеството и вървеше с твърди, премерени крачки по все по-стръмния и труден път. Чари се движеше след Лоркин, необичайно мълчалива.

След като вече бяха навлезли в територията, в която патрулираха Изменници, двете му бяха казали да избягва да използва магията си по твърде очебиен начин. Дори да бяха засекли бариерата, която бе издигнал около себе си за защита и за да затопли въздуха вътре, сигурно бяха решили, че това не е твърде очебийно, защото никоя от двете не му направи забележка. Макар да го бяха уверили, че докато се движи с тях, никой от Изменниците няма да го нападне, той нямаше намерение да рискува живота си. Не и след срещата му с Раша.

Няколко часа по-рано бяха изоставили каруцата и пътя, и тръгнаха пеша през долините и хълмовете, които ставаха все по-стръмни и каменисти. Никоя от двете жени не продума. Лоркин установи, че му липсват непрекъснатото бърборене и въпроси на Чари. Колкото повече навлизаха в територията им, толкова повече Тивара се отдръпваше в себе си. Намръщеното й лице го караше да изпитва смътна вина, без да знае защо.

„Тя върви към съд за убийството на жена от своя народ, което нямаше да се случи, ако не беше спасила живота ми“.

Внезапно Тивара рязко забави ход и Лоркин спря, за да не се блъсне в нея. Той надникна над рамото й и видя, че в подножието на следващия хълм, пред две малки колиби, стояха няколко души. Те не сваляха очи от Тивара и Чари, които се приближиха до тях.

Колибите бяха малки и стари, заобиколени от ниски огради. Под стряхата висяха животински кожи, на стената бяха облегнати няколко обръча за опъването им, но никой от събралите се отвън хора не приличаше на ловец. Всички носеха обикновени дрехи от фин плат. Повечето бяха жени. Лоркин забеляза сред тях двама мъже и леко се изненада. След всичко, което му бяха разказали Тивара и Чари за хората си, той почти не очакваше да види мъже.

На стотина крачки от групичката Тивара спря. Тя се обърна към Лоркин и се намръщи замислено.

— Ако искаш, мога да говоря вместо теб — предложи Чари.

Тивара се навъси.

— Мога сама да говоря за себе си — сопна й се тя. — Стой тук! — тя се врътна рязко на пети и закрачи към групичката, оставяйки зад гърба си Чари и Лоркин, които се спогледаха смаяно.

— Вие двете да не сте се скарали за нещо? — попита той.

Чари поклати глава и се усмихна.

— Не. Защо питаш?

— Ами тя не се държи така, сякаш сте приятелки.

— О, не се притеснявай за това — Чари се засмя и погледна към групата. — Тя просто ревнува. И още не го е разбрала.

— От какво ревнува?

Чари го погледна високомерно.

— Наистина ли не знаеш? Винаги съм се чудела как мъжете в останала част на света командват, когато са толкова невероятно тъпи.

Той тихо изсумтя.

— А пък аз съм любопитен как така жените Изменници продължават да командват, след като са склонни да общуват чрез непреки намеци и инсинуации, също като всички останали жени по света.

Тя се засмя.

— О, наистина те харесвам, Лоркин. Ако Тивара не се пробуди от заблудата си и… — разнесе се нечий глас и тя веднага стана сериозна. После му се усмихна накриво. — Като че ли е време да те представя.

Той тръгна след нея към очакващите ги Изменници. Тивара ги наблюдаваше, сбърчила разтревожено вежди. Чари не погледна към приятелката си, а съсредоточи вниманието си върху една жена на средна възраст с прошарена дълга коса.

— Говорителко Савара — каза тя почтително. После махна грациозно с ръка към Лоркин. — Лоркин, помощник на Посланика на Гилдията в Сачака — Денил от Киралия.

Жената кимна.

— Лорд Лоркин — каза тя. — Ако се изразявам правилно.

— Да, точно така — отвърна той и наклони глава. — За мен е чест да се запознаем, Говорителко Савара.

Савара се усмихна.

— Много мило, че казвате това, след всичко, което сте преживели — тя си пое дълбоко дъх. — Първо бих искала да предам от името на кралицата, но също и от моя страна, искрените ни извинения за страха и заплахите за живота ви, които са ви причинени от Изменниците. Независимо дали действията на Тивара са били оправдани или не, вие сте преминал през много изпитания, вината за които е наша.

Моментът не му се стори подходящ да защити Тивара, затова той просто кимна с глава.

— Благодаря ви.

— Ако желаете да се върнете при Посланика на Гилдията, ние можем да ви отведем в безопасност под неговата защита. Освен това мога да уредя водачи, които да ви съпроводят до границата с Киралия. Кое бихте предпочели?

— Отново искам да ви благодаря — отвърна Лоркин. — Но знам, че скоро ще се проведе съд, който да прецени действията на Тивара и аз бих искал да говоря в нейна защита, ако е възможно.

Савара повдигна вежди, а сред останалите се разнесе изненадано и заинтригувано мърморене.

— Това означава, че трябва да го заведем в Убежището — каза някой.

— Кралицата никога няма да се съгласи.

— Освен ако не проведем процеса навън.

— Не, това е твърде опасно. Ако бъде подготвена засада, ще изгубим твърде много ценни хора.

— Никой няма да ни подготви засада — рече твърдо Савара.

Тя се обърна към хората си и те се умълчаха. После погледна към Лоркин и го изгледа замислено.

— Това, което искаш да направиш, заслужава уважение. Ще помисля върху него. Какво знае Гилдията за нас?

Лоркин поклати глава.

— Нищо. Поне аз не съм им казвал нищо. Не съм общувал с никого тук, освен с вас.

— Ами другият гилдийски магьосник? Той те преследва, откакто напусна Арвис. С изненадваща точност.

— Не съм общувал и с Денил — рече твърдо Лоркин. — Но не съм изненадан, че търсенето му има успех. Той е умен и едва ли ще се откаже — младежът замълча, осъзнавайки истината в думите си. Наистина ли Денил бе достатъчно умен и решителен, че да го последва чак до Убежището?

— Несъмнено получава доста помощ от Изменниците — промърмори Тивара.

Савара я погледна.

— Обясни ли му обичайния начин за влизане в града?

Тивара се поколеба, след което наведе глава.

— Не. Надявах се да намерим заобиколен път.

Говорителката се намръщи, после въздъхна и кимна.

— Ще видя какво мога да направя. Починете си и хапнете.

След тези й думи групичката се пръсна. Някои от хората се прибраха в колибите, други насядаха по грубите, тесни дървени пейки, които Лоркин бе помислил за ниска ограда. Той, Чари и Тивара се приближиха до една от тях и свалиха торбите от раменете си. Една млада жена, облечена като робиня, им донесе малки питки, покрити със сладко от дребни горски плодове. След като Лоркин й благодари, тя му се усмихна.

— Лоркин — каза Тивара.

Той се обърна към нея.

— Да?

— Трябва да приемеш предложението на Савара. Върни се в Киралия.

— А не в Арвис?

Тя поклати глава.

— Аз не вярвам на… другата фракция. Може отново да се опитат да те убият.

— А ти как ще докажеш, че вече са се опитали?

Устните й се свиха в тънка линия.

— Ще им позволя да разчетат съзнанието ми.

Той чу как Чари си пое рязко дъх.

— Не можеш да го направиш — изсъска тя. — Ти обеща… — жената стрелна с поглед Лоркин и прехапа устни.

Тивара въздъхна.

— Ще намерим начин да го заобиколим — каза тя на Чари. После се обърна към Лоркин. — Цената, за която говореше Савара… ако влезеш в Убежището, има голяма вероятност повече да не те пуснат да излезеш. Готов ли си да останеш там до края на живота си?

Той я погледна невярващо. „До края на живота ми? Никога повече да не видя майка или Ротан, или приятелите ми?“

— Не си ли му казвала досега? — попита Чари недоверчиво и уплашено.

Тивара се изчерви и отмести поглед.

— Не можех да го върна обратно в Арвис. Някой можеше да се опита да го убие. Знаех, че щом попадна на член от нашата фракция, той ще бъде в безопасност.

— Фракция?

— Лоркин предложи тази дума. Имам предвид онези, които подкрепят кралицата и Савара в… повечето случаи.

Чари кимна.

— Всъщност не е лоша дума — тя го погледна. — Досега избягвахме да се наричаме по някакъв начин, защото това би означавало, че сред Изменниците има разцепление и ако наименуваме двете страни, това само ще окуражи останалите да… вземат страна — тя се обърна към Тивара. — Те може да не поискат Лоркин да остане, тъй като той е една от причините за разцеплението.

— Никой от другите няма да му вярва достатъчно, за да го пусне, след като е научил местоположението на града. А и от нашите малцина ще му повярват.

— Тогава ще превържем очите му и ще се постараем да не може да го открие отново.

Тивара въздъхна.

— Всички знаем какво се случи последния път.

— Последния път беше сачаканец, и то шпионин — подчерта Чари. — Лоркин е различен. И как очакваш Убежището да сключва съюзи и търговски съглашения с другите народи, ако никога не допуснем посетители в града ни?

Тивара отвори уста и отново ги затвори.

— Все още е рано за това — каза тя. — Ние не вярваме на себе си, камо ли на чужденците.

— Е, все някога трябва да започнем — Чари изсумтя и погледна встрани. — Доведе го чак дотук, а сега искаш да си върви. Мисля, че те е страх да проявиш отговорност към някого.

Тивара рязко вдигна глава и се втренчи в приятелката си.

— Това е… — започна тя, но се спря и присви очи. После стана, отдалечи се на няколко крачки и седна отново. Чари въздъхна.

— Не се тревожи — каза тя на Лоркин. — Не винаги е така сърдита — тя го погледна и се усмихна. — Сериозно говоря. Когато не се поболява от притеснение, тя е умна, забавна и доста любвеобвилна. И очевидно е доста добра под кожите, както обичаме да казваме тук — тя му намигна, след което стана сериозна. — Макар че доста подбира. Не всеки мъж е подходящ за нашата Тивара. Не се тревожи за това.

След този изненадващ поток от лична информация той я погледна изненадано, след което наведе глава, с надеждата смущението му да не си е проличало толкова. „И в това жените-Изменници се различават от киралийките — той си спомни някои от жените, с които си беше лягал през годините. — Добре де, не са чак толкова различни, но определено говорят повече за това“.

Но защо Чари се опитваше да го успокои?

Той внезапно проумя какво намеква сачаканката. Тя смяташе, че между него и Тивара става нещо. Сърцето му замря. „Вярно, има нещо такова, но за съжаление е едностранно“. Още когато я срещна за пръв път, той я сметна за очарователна и привлекателна. В нощта, когато едва не го убиха, той си помисли, че тя е в леглото при него и тази мисъл му достави огромно удоволствие.

„Чари като че ли смята, че не е едностранно. Дали е права?“

Той стрелна Тивара с поглед. Тя отново беше станала и разтревожено гледаше в посоката, откъдето бяха пристигнали тримата. По пътеката приближаваха две жени. Когато ги подминаха, Лоркин чу как дишат тежко от усилието. Те влязоха в една от колибите. Последва продължителна, напрегната тишина, след което Савара излезе бързо навън, следвана от шепа Изменници и двете жени. Тя каза нещо и над главите им веднага се появиха светлинни кълба, излъчващи приглушен блясък.

— Трябва да тръгваме веднага — каза тя. Погледът й премина по лицата на събралите се хора и се спря на Лоркин. — Магьосниците, които преследват лорд Лоркин, са се запътили насам и вече са шестима, включително киралиеца. Разделете се на три групи. Всяка ще поеме по различен маршрут. Тивара, Лоркин и Чари, вие идвате с мен.

Лоркин се изправи и бързо отиде до нея.

— Ако поговоря с посланик Денил, сигурно ще успея да го убедя да отмени търсенето.

Тя поклати глава.

— Него може и да го убедиш, но не и останалите, ако смятат, че този път наистина могат да ни хванат. С тях има един мъж — следотърсач — който може и да успее там, където останалите се провалиха — тя се усмихна мрачно. — Съжалявам. Оценявам предложението ти, но рискът е твърде голям.

Лоркин кимна. Около него хората бързо прибираха багажа си и заличаваха всички следи от присъствие. Една жена започна да замита земята, но Савара я спря.

— Няма смисъл да крием следите си. Целта е или да ги разделим, или да ги пратим в погрешната посока — тя огледа Лоркин от глава до пети. — Намери някой с горе-долу същите крака и си разменете обувките.

Скоро Изменниците бяха сформирали три групи. Савара им нареди да вървят до сутринта, без да прикриват следите си, а след това да се запътят към Убежището, взимайки обичайните предохранителни мерки. Всички се сбогуваха помежду си и потеглиха. Лоркин последва групата на Савара, която започна да изкачва стръмната част на долината. Съзнанието му се луташе между дилемата, дали подозренията му за Тивара са правилни, нетърпението да узнае какво е решението на Савара и притеснението, че Денил и сачаканците ще ги настигнат.

И ако това стане, какво ли щяха да направят сачаканците? Какво щяха да направят Изменниците? Щеше ли всичко да завърши с битка? Той не искаше да умират хора заради него. „Добре де, никой друг“ — поправи се той. Ако се стигне до битка, как щеше да постъпи той? Трябваше ли да избира между връщането при Денил, за да я предотврати и да остане при Изменниците, за да помогне на Тивара да избегне екзекуцията?

Твърде бавното извъртане на Сери не можа да го спаси от острието на ножа, който се притисна към ребрата му. Той чу доволното изхъмкване на Аний.

— Добре — каза той, прикривайки усмивката си, докато се отдръпваше от нея. — Вече му хвана цаката.

Тя се ухили и прехвърли дървения тренировъчен нож обратно в лявата си ръка.

— Макар че се целеше твърде високо — каза й той. — Предполагам, че е защото си свикнала да тренираш с Гол.

— И все пак те резнах — отбеляза тя.

— Да, но ножът ти можеше да срещне ребрата ми — Сери се потупа по долната част на гърдите, където се бе притиснал ножът. — Които не са едно от петте слаби места. Очи, гърло, корем, слабини, колене.

— Понякога е по-добре да строшиш коленете на нападателя си и да побегнеш, отколкото да се опиташ да го прободеш в сърцето — каза Гол. — Сърцето се достига трудно. Ребрата могат да изкривят замаха ти. Ако пропуснеш, той може да те подгони. А ако му строшиш коленете — не може. И сигурно няма да го очаква.

— Мушкането в червата също убива бавно — каза Сери. — Не е много забавно, но дава достатъчно време да се измъкнеш.

— И не трябва да убиваш, докато не ти наредят — додаде Гол. — Ще трябва да те тренирам и с по-ниски хора.

— И по-млади — каза Аний. Гол изсумтя и тя се обърна към него. — Стига де. И двамата не сте толкова бързи колкото едно време, а ако някой изпрати човек за теб, той няма да е някой стар оттеглил се убиец, който да ти даде шанс да се покажеш.

Гол се засмя.

— Права е.

На вратата се почука и тримата се обърнаха. Намираха се в една от стаите на горния етаж в пивницата, която Сери притежаваше под името Гриндър. Тук приемаше хората от неговата територия, които бяха помолили за среща. Работата не биваше да се занемарява и това означаваше понякога да намира време за тях. И както навсякъде, тук бе пълно с резервни изходи за бягство.

Сери кимна на Гол, който отиде и отвори входа. Едрият мъж се поколеба и отстъпи встрани. На прага стоеше нисък и дебел мъж, който от години работеше за Сери.

— Дойде куриер, който иска да говори с теб — каза той. — От Скелин.

Сери кимна.

— Доведи го.

Гол зае позиция вляво от Сери и скръсти ръце в характерната защитна поза. Аний присви очи, после заобиколи Сери и застана от лявата му страна. Той я погледна, тя се втренчи нагло в него, предизвиквайки го да й се опъне. Той потисна смеха си.

— Да съм казал, че урокът е приключил? — попита той, поглеждайки към Гол. Телохранителят му примигна, после се обърна към Аний. — Залавяйте се за работа — нареди Сери.

Двамата се оттеглиха до мястото, където се упражняваха. Гол каза нещо, на което Аний реагира с повдигане на раменете, след което зае бойна поза. „Добре — помисли си Сери. — Ако куриерът на Скелин докладва, че си имам нова телохранителка, няма да е зле да разкаже и за уменията й. Не мога да я крия вечно. Ако някой разбере, че укривам някого, веднага ще реши, че има причина за това и ще започне да задава въпроси“.

И въпреки това, когато фигурата се появи на прага, кожата му настръхна. Едно бе да знае, че любимите му хора се намират в опасност заради работата му, но съвсем друго бе да ги постави в рисково положение.

Куриерът на Скелин беше слаб и висок, с напрегнатата поза на бегач. Погледите им се срещнаха и той кимна учтиво. След това очите му се отместиха към Гол и Аний, която тъкмо се беше хвърлила в атака. Гол сръчно я парира, но момичето грациозно отскочи по-далеч от обхвата му. Точно както бе очаквал Сери, в очите на куриера проблесна интерес, това беше нещо повече от професионален интерес. Изведнъж Сери съжали, че бе накарал Гол и Аний да продължат с тренировките. Нужни му бяха огромни усилия, за да запаси спокойствие.

— Имал си съобщение за мен — каза той.

— Ти ли си Сери от Северния квартал? — попита мъжът, макар в гласа му да не звучеше съмнение. Това беше просто формалност.

— Да.

— Скелин поръча да ти кажа, че е намерил жертвата и е поставил капан. Ако доведеш приятелите си при старата кланица във Вътрешния Западен кръг днес по залез слънце, те ще могат да вземат новото си домашно животно.

Сери кимна.

— Благодаря. Ще бъдем там. Свободен си.

Мъжът леко се поклони и си тръгна. Гол отиде до вратата и я затвори, преди да се обърне и да погледне сериозно Сери.

— Остават ти само няколко часа.

— Знам — Сери се намръщи. — А приятелката ми все още няма да е на работното си място. Трябва да изпратим послание в Гилдията.

— Гилдията? — повтори Аний. Тя втренчи поглед в Сери. — Какво става тук? Това ли е нещото, за което все още не можеш да говориш?

Сери и Гол се спогледаха. Телохранителят кимна веднъж.

След срещата със Скелин двамата бяха обсъждали дали да разкажат всичко на Аний. Ако разкриеха съществуването на отстъпничката — и най-вече подозренията си, че тя е Ловеца на Крадци и убийца на семейството му — дъщеря му щеше да поиска да дойде и да види залавянето на жената. Ако й наредеше да остане в убежището, тя сигурно нямаше да се подчини, защото щеше да сметне, че каквото й наказание да й наложат по-късно, ще го изтърпи. Ако той изобщо разбереше, че не му се е подчинила.

По принцип момичето изпълняваше нарежданията му, но тук ставаше дума за нещо голямо и тя щеше да направи изключение. На нейно място той би постъпил по същия начин.

Сери можеше изобщо да не спомене за отстъпничката, но въпреки това бе напълно възможно Аний да се измъкне навън, да го проследи и пак да разбере. Той би постъпил по същия начин. Затова двамата с Гол решиха, че им остава единствено да я включат в залавянето, като й дадат сравнително лека задача. Тя отново щеше да е сред телохранителите му в сянка. Този път трябваше да проучи жертвата предварително. Ако нещата се объркат, нямаше да има битка. Нападането на магьосници с ножове бе безсмислено и равносилно на самоубийство.

— Да, Гилдията. Време е да научиш срещу какво сме се изправили — каза й Сери. — Тази вечер ще разбереш три неща: че дори най-могъщият Крадец не е всемогъщ, че високопоставените приятели струват пари и че някои неща е по-добре да се оставят на магьосниците.

Сония почука на вратата на Разпоредителя Оусън. Мина доста време, преди тя най-накрая да се отвори. Когато ги покани вътре, погледът на Оусън бе леко блуждаещ.

— Черна магьоснице Сония, лорд Ротан — рече колебливо той. — Повиках ви, защото посланик Денил и сачаканците, които предложиха да му помогнат, са близо до залавянето на лорд Лоркин и похитителите му.

Сърцето на Сония спря, след което се разтупка като полудяло. Тя отвори уста да го попита… какво? Кое да го пита първо? Къде е Лоркин? Дали сачаканците разбират, че не са пратени да го убият?

— Колко време остава до тогава? — попита Ротан.

— Денил не може да каже с точност. Половин час. Може и по-малко. По-добре се разположете удобно.

Оусън седна зад бюрото си, а двамата с Ротан използваха магия, за да придърпат две от креслата пред него. Оусън зарея поглед в далечината.

„Той е свързан с Денил посредством кръвен пръстен — досети се тя. — Какво ли вижда?“ Искаше й се да го накара да опише всичко с подробности, но вместо това си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Вие казахте похитители — отбеляза тя. — Повече от един ли са?

Оусън се поколеба и погледът му се фокусира върху нещо, което се намираше далеч зад стените на кабинета му.

— Да. Няколко Изменници. Унх смята, че са осем.

— Унх?

Разпоредителят с усилие фокусира погледа си върху нея.

— Туземец от племето Дюна. Той е следотърсачът им. Очевидно е много добър. Почакайте… — изражението му се промени и лицето му пламна от нетърпение. — Видели са ги. По-скоро са ги зърнали…

Оусън замълча, вперил поглед в бюрото, без да го вижда. Сония осъзна, че е вкопчила пръсти в облегалките на креслото, леко отмести ръце и ги отпусна в скута си.

— Ех! — Раменете на Оусън се отпуснаха разочаровано.

— Какво? — попита Ротан. Сония го погледна. Той се беше навел напред с широко отворени очи.

Оусън поклати глава.

— Не е там. Не е бил с тази група. Следвали са погрешната следа — неправилните хора — той си пое дълбоко дъх, задържа го и въздъхна. — Очевидно е имало три следи. Те са решили, че Лоркин е с тези хора, но са сбъркали. Трябва да се върнат обратно и да опитат друга следа.

Сония въздъхна раздразнено. Ротан изпъшка и се облегна назад. В стаята настъпи мълчание. Никой не проговори. Погледът на Оусън отново се отнесе към далечината. Ротан търкаше челото си.

Изведнъж се разнесе силно чукане по вратата и тримата скочиха от местата си.

Оусън махна с ръка. Портата се отвори и вътре влезе един Лечител. Младият мъж погледна Сония, усмихна се и забърза към нея, подавайки й лист хартия.

— Простете за прекъсването, Разпоредителю — каза той. — Нося спешно съобщение за Черната магьосница Сония.

Тя взе хартията и кимна, докато той й се покланяше. След това излезе от стаята. Когато вратата се затвори зад гърба му, тя погледна към бележката и я разгъна.

„Приятелят ви в града каза, че неговият колега е намерил онова, което търсите. Бъдете по залез слънце при старата кланица във Вътрешния Западен кръг. Доведете и другия си приятел“.

Ако беше в по-добро настроение, тя щеше да се засмее на мъглявия и доста глупав изказ. Но точно сега не й беше до това. Как да хукне из града да лови отстъпници, когато Лоркиц можеше да бъде намерен всеки момент?

Една ръка се появи пред очите й и измъкна хартията от ръцете й. Сърцето й спря, но това беше просто Ротан. Той прочете бележката, погледна я и замислено присви очи.

— След колко време ще се върнат до мястото, откъдето се разделят следите?

— Няколко часа — произнесе напевно Оусън, вперил поглед в далечината.

— И още няколко, докато проследят другата група. Искате ли да ви оставим на спокойствие да проследите развитието на нещата и да се върнем по-късно?

— Разбира се — Оусън се отърси от транса си и ги погледна. — Съжалявам. Тези кръвни камъни привличат цялото ми внимание. Трябваше да накарам Денил да свали пръстена, докато отново приближат Лоркин — той им махна с ръка. — Вървете!

Ротан стана и погледна към Сония. Тя се изправи с нежелание. „Как мога да си тръгна? Но пък ще минат часове, докато отново настигнат Лоркин. Не мога да стоя тук и да чакам, а в това време отстъпничката да избяга. А ако не се появим и Сери се изправи сам срещу нея, може да пострада“.

Тя се насили да се раздвижи, последва Ротан към вратата и двамата излязоха в коридора. Дворът пред Университета беше прорязан от дълги сенки. Лечителят я чакаше там и щом я видя, се усмихна нервно. Ротан му махна с ръка.

— Някой свърза ли се с лорд Регин? — промърмори той.

Младият мъж се намръщи и поклати глава. Ротан се обърна към Сония.

— Скоро ще настъпи залезът. По-добре върви. Аз ще намеря Регин и ще го изпратя да те посрещне в болницата.

„Болницата. Разбира се. Не мога да отида направо във Вътрешния кръг. Трябва да продължим с измамата, в случай, че нищо не се получи. Това означава, че наистина нямаме много време…“

Сония изведнъж осъзна неотложността на задачата им и подтикна Ротан да побърза.

— Кажи му да дойде направо там — после се обърна към лечителя. — С карета ли дойдохте?

Той кимна.

— Чака отвън.

— Добро момче! — тя се усмихна и потърка ръце. — Да тръгваме, тогава.

Глава 26 Дългата нощ

Унх забеляза пръв пръснатите край пътя стръкове слама, които според него можеше да са се изсипали от каруцата при спирането й тук. Местните ашаки нямаха желание да разследват, нетърпеливи да последват превозното средство, но Ачати подкрепи туземеца, като шеговито им напомни, че Унх не е бил нает само за да има кого да пренебрегват.

Туземецът откри следите на трима души с робски обувки — мъж и две жени — които се отдалечаваха от пътя.

— Видях този отпечатък на последното място — каза им Унх, сочейки леката вдлъбнатина в песъчливата почва. — Формата е по-продълговата и тънка от на сачаканските крака и има дупка на петата.

В началото всички бяха силно впечатлени от Унх, но часове по-късно, положителното им мнение се изпари. След като намериха следите, те изпратиха каретата и конете в следващото имение заедно с кочияша на Ачати и продължиха пеша. Когато стигнаха до колибите, те проследиха едната от трите ясни дири, които тръгваха оттам. Действаха бързо, защото слънцето се спускаше към хоризонта, а това усложняваше работата на следотърсача. Дългите сенки, а след това и здрачът го затрудняваха в откриването на фините детайли в отпечатъците и останалите следи, по които се водеше. Сачаканците предпочитаха да не създават светлинни кълба, тъй като щяха да се виждат отдалеч в тази оголена местност. Но никой не се притесняваше от този факт, тъй като следата се виждаше ясно и беше лесно да се следва.

Когато зърна фигурите в далечината, Денил се изпълни с триумфално ликуване. Но чувството не продължи дълго. То бързо премина в страх, щом осъзна, че Лоркин не е сред тях. Заваляха ругатни. Преследваните Изменници се намираха твърде далеч, за да бъдат заловени и разпитани, тъй като това щеше да отнеме много време, затова Денил и сачаканските му помощници побързаха да се върнат при колибите. Когато стигнаха там, нощта беше паднала и създаването на светлинни кълба за следотърсача вече нямаше как да бъде избегнато. На всичкото отгоре те трябваше да се движат плътно край него и на няколко пъти се оказа, че са стъпкали знаците, които той търсеше. Това значително затрудни процеса по откриването на следите, затова, когато няколко часа по-късно Унх напълно изгуби дирите им, Ачати реши, че трябва да си направят лагер за през нощта и да продължат при изгрев слънце.

Робите стовариха багажа си с очевидно облекчение. Ашаките започнаха да пъшкат и да се оплакват, и слугите им разтриха краката и петите им. В началото Денил се изненада, но след това си спомни, че сачаканците не владеят лечителството. Докато той изцеляваше пришките и болките в тялото си, те нямаха друг избор, освен да страдат.

„Не съм осъзнавал какво предимство е това за нас. Може да се окаже, че е значително, ако страните ни се окажат въвлечени във война, както и срещу някой друг враг. Ако се наложи да се изминат значителни разстояния, за да се срещнем с враговете си, сачаканците ще бъдат единствените, които ще понесат последствията от това усилие“.

Туземецът от племето Дюна рязко се изправи и обяви, че ще се опита отново да потърси следата. Ачати погледна към останалите и заяви, че някой трябва да тръгне с него, за да го пази с бариера. Денил се изправи.

— Аз ще отида. Освен ако нямате нужда от мен тук.

Магьосникът поклати глава.

— Вървете! Подсилете добре щита си и не се отдалечавайте много. Изменниците може би ни наблюдават. Те няма да се осмелят да убият никого, но ако наранят някой от нас, ще ни накарат да се разделим или да забавим ход.

Денил напусна лагера заедно с Унх, създаде светлинно кълбо и го издигна във въздуха над мъжа. Изостана на няколко крачки зад него и се опита да стъпва в следите му, за да не смачка някоя улика. Разстоянието между тях представляваше истинско предизвикателство за поддържането на обща бариера.

Сачаканците бяха разпънали лагера си в една бокаловидна долина между два хребета. Унх се отправи към по-късата половина на единия хребет, като не отместваше поглед от земята. След няколко крачки той клекна и се взря в пръстта, после се обърна към Денил и му махна.

Денил се приближи и погледна към мястото, което му сочеше Унх.

— Виж тук — каза мъжът. — На този камък е било стъпвано, после е бил заровен в пръстта. Посоката, в която върви човек, се определя по вдлъбнатината отпред и малката купчинка отзад.

Сега всичко изглеждаше по-ясно.

— А как разбираш, че е човек, а не животно?

Унх сви рамене.

— Никак. Но ще трябва да е доста голямо животно, а те отдавна са били изтребени.

Той се надигна и се огледа за други следи. Денил го последва, концентриран в поддържането на бариерата, насочването на светлинното кълбо и стъпването в следите на туземеца. Двамата спираха начесто, Унх му сочеше по някое парче плат, увиснало на стърчащите клони, кичури човешка коса и няколко отчетливи отпечатъци в пясъка. После прекара доста време във взиране в земята, а Денил се възползва от възможността да се огледа, опитвайки се да не си представя фигури, които ги дебнат в мрака. Той се огледа на всички страни и потръпна.

— Това пещера ли е? — попита, сочейки една пукнатина в стръмния склон.

Унх се изправи и бавно се доближи до тъмния отвор в скалата. Без да откъсва поглед от земята, той пъхна глава в отвора и отново я извади.

— Никой не е минавал оттук — каза той. После докосна едната стена на отвора. — Това се е получило не много отдавна.

Той му махна с ръка и Денил бързо се приближи. Двамата надникнаха в тъмното. Денил извлече малко магия и създаде още едно светлинно кълбо, което изпрати във вътрешността на пещерата. В началото й имаше струпани камъни, които се спускаха надолу и се изравняваха. Стените на входящия тунел продължаваха още малко навътре и изчезваха в мрака.

— Вътре е по-просторно. Искаш ли да погледнем? — попита Унх.

Денил се обърна към лагера, който се виждаше недалеч, после кимна. Унх се ухили, за разлика от обичайното си отчуждено изражение. Денил потрепери от нетърпение, което не се различаваше особено от тръпката, която бе изпитал преди години, докато проучваше Обединените земи заедно с Тайенд.

Унх махна с ръка към прохода.

— След теб!

Денил се засмя. Разбира се. Неговият шанс да оцелее при среща с някое диво животно или Изменници бе далеч по-голям.

Подът бе покрит с чакъл и той се спусна, плъзгайки се надолу. Огледа се, но видя само тъмнина и намеци за стени. Изчака Унх да се спусне при него, след което засили светлината на кълбото и рязко се наведе, когато над главата му блесна обсипан със скъпоценни камъни таван. В помещението отекна глас и той осъзна, че това е собственото му уплашено възклицание.

Не последва дъжд от безмилостни удари. Той дишаше тежко, а сърцето му се блъскаше в гърдите.

— И преди си виждал нещо такова — установи Унх. Той гледаше Денил с интерес.

Денил се о бърна към него.

— Да — нямаше смисъл да отрича. Реакцията му бе очевидна.

— Това не е опасно.

Мъжът говореше с увереност и авторитет. Сега бе ред на Денил да погледне спътника си с интерес.

— Знаеш ли какво е това?

Унх кимна и се огледа с многозначително и доволно изражение.

— Да. Тези камъни нямат сила. Те не са били отгледани да имат сила. Те са природни. Безопасни.

— Значи… камъните на мястото, където съм бил, са създадени да бъдат опасни?

— Да. От хората. Къде е онова място?

— В Елийн. Под руините на един древен град.

Унх отново кимна.

— Тук, в планината, някога са битували хора. Те са познавали тайните на камъните. Но вече ги няма. Всяко нещо си има край — туземецът поклати глава. — Не всяко — поправи се той. — Няколко тайни са запазени от Дюна.

— Ти знаеш как да направиш скъпоценни камъни, които съдържат магия?

— Не аз. Някой от хората ми. Доверени хора — лицето му помръкна. — И Изменниците. Преди много години те дойдоха и сключихме договор. Но го нарушиха и откраднаха тайните ни. Затова помагам на сачаканците, въпреки всичко, което са причинили на хората ми. Дюна не са простили на Изменниците.

— А те знаят ли как да направят пещери като онази в Елийн? — попита Денил. Ако тази информация му бе известна, той никога нямаше да влезе в пещерата като някое дете, което разследва за забавление.

— Не — отвърна Унх. — Никой не знае как. Дори Дюна забравят някои неща.

— Най-добре е да остане забравено.

— Да — Унх се ухили. — Харесваш ми, киралиецо.

Денил примигна изненадано.

— Благодаря ти. И аз те харесвам.

Мъжът се извърна настрани.

— По-добре да се връщаме в лагера. Намерих следата.

Излизането от пещерата беше доста по-трудно от влизането, защото камъните се плъзгаха изпод краката им, но туземецът се измъкна, забивайки пръстите на долните си крайници в пукнатините на голата скала от едната страна на отвора. Денил създаде малък магически диск под краката си и използва левитация, за да излезе навън. На Унх това очевидно му се стори много забавно.

Двамата се върнаха обратно много по-бързо, тъй като Унх Не трябваше да се спира и да оглежда земята. Денил откри с облекчение, че магьосниците са изпратили робите си да спят и се бяха изпънали на земята край тях. Те пиеха някакво алкохолно питие от украсени чаши, които всеки един носеше със себе си. Денил прие да опита огнената течност, като слушаше с половин ухо разговора им за сина на някакъв ашаки, който нямал никакви търговски умения и щял да разори семейството си.

Той не спираше да си припомня страха, който го бе пронизал при вида на обсипаните със скъпоценни камъни стени. „Изобщо не си помислих каква ли е стойността им, дори и след като се успокоих. Хм! Същото стана и предишния път. Но там пък бях доста зает…“

В съзнанието му проблесна споменът как се събужда с напълно изцедени сили. За Тайенд и осъзнаването, че цял живот се е криел от самия себе си. Че е момък. Че обича Тайенд.

Стана му тъжно. „Жалко, че се променихме толкова много. Вместо да израстваме заедно, като онази романтична идея за дърветата с преплетени стъбла, ние оплетохме ужасно коренищата си в съревнованието си за вода и почва“.

Той тихо изсумтя. Подобни сантиментални образи бяха по-подходящи за приятелите поети на Тайенд. Погледна към сачаканците и Унх. Тези мисли щяха да им се сторят глупави, макар и по доста по-различни причини.

„Дали Изменниците знаят за тази пещера? Унх каза, че отворът се е появил наскоро. Съмнява ме, че сачаканците знаят. Доколкото си спомням, основната търговия на Дюна е със скъпоценни камъни. Чудя се дали Унх възнамерява да се върне тук с приятели и да ги събере, преди Изменниците да са ги открили“.

След това си спомни какво му беше казал Унх. Че Дюна знаят как да правят скъпоценни камъни с магически свойства. Трудно можеше да си представи, че хора като тях имат достъп до толкова рядко познание и въпреки това живеят скромен, номадски живот.

„Може да не е чак толкова скромен!“

И защо Изменниците, които владеят тази сила, никога не бяха напуснали скрития си град? Очевидно камъните имаха своите ограничения. Може би трябваше да бъдат вкопани в повърхността, в пещера, на големи купчини, за да се превърнат в ефективно оръжие.

„В архивите за хранилищния камък не се казва, че трябва да бъде застопорен върху нещо. В противен случай преместването му ще е безсмислено. И защо ще си правят труда да преследват крадеца?“.

Лоркин ще бъде ужасно заинтригуван, когато разбере за новите му открития. Но Лоркин се намираше при Изменниците…

… а те разполагаха с познанието за магическите скъпоценни камъни.

Денил затаи дъх.

Внезапно осъзна нещо, което щеше да му създаде големи проблеми с хората, с които пътуваше, със сачаканския крал, с Гилдията и не на последно място с майката на Лоркин.

Внезапно той разбра, че е напълно възможно Лоркин да не иска да бъде намерен.

Скоро след разсъмване Савара ги накара да спрат на високия, оголен хребет. През нощта пътят бе станал много по-стръмен и неравен и всички Изменници в групата бяха използвали мънички слаби светлинни кълба, които кръжаха ниско над земята. След като разстави стражи и изпрати разузнавачи, тя каза на останалите в групата да се настанят точно под хребета и да се опитат да поспят.

— Преследвачите ни са на няколко часа зад нас — каза тя. — Те също ще трябва да спрат, за да починат, а и не са свикнали да се придвижват по груб терен като нас. Ще продължим напред при залез слънце.

Останалите Изменници носеха малки торби, същите като онези, които имаха Лоркин, Тивара и Чари. Едва сега той разбра какво представляват навитите парчета пълна тъкан. Те ги развиха, за да ги използват като дюшеци. Лоркин предположи, че са някакъв вид одеяла. В носенето на дюшече вместо одеало имаше смисъл — магьосниците можеха да затоплят въздуха, но нямаше как да направят земята по-мека.

„Със сигурност не и тук“ — помисли си той, докато се изтягаше до Чари и Тивара. Целият район беше каменист, тук-там по някое криво дърво. Той чу стъпки, видя приближаващата се Савара и бързо се изправи.

— Обмислих предложението ти и се посъветвах с кралицата — каза му тя. „Несъмнено чрез кръвен камък“, помисли си той. — Ако все още искаш да ни придружиш до Убежището, тя ще ти позволи да влезеш. Но не тя решава дали ще ти бъде разрешено да си тръгнеш. Това се прави с гласуване, като най-вероятно ще бъдеш принуден да останеш. Много Изменници се страхуват, че ако те пуснем да си идеш, ти ще разкриеш местоположението на града.

Лоркин кимна.

— Разбирам.

— Помисли си добре — каза тя. — Но трябва да знам решението ти преди да тръгнем довечера.

Тя се отдалечи и седна в сянката на една голяма скала. „Стои на стража“ — реши Лоркин. Той отново легна, макар да знаеше, че няма да може да заспи, след като трябва да вземе толкова важно решение.

— Ако решиш да се прибереш, никой няма да те осъди за това — разнесе се глас наблизо.

Лоркин се обърна на другата страна и видя, че Чари го наблюдава, подложила под глава свитата си ръка като възглавница.

— Тази, другата фракция, която изпрати човек да ме убие — те ще опитат ли отново, ако дойда в Убежището? — попита той.

— Не — отвърна без колебание тя. — Преди много време едната от четирите ни кралици решила, че в Убежището няма да бъдат извършвани такива неща като убийствата. Подозирам, че някои от хората ни са решили, че щом извън града ни това може да е добър политически инструмент, той може да се използва и вътре в него. В Убежището убийството винаги е убийство, освен ако не е екзекуция, която е наказание за убийство.

Лоркин кимна. „И точно това очаква Тивара“.

— Има ли вероятност някой Изменник да поиска да разчете съзнанието ми?

— Всички ще поискат да надникнат в главата ти. Но няма да им бъде позволено, освен ако сам не го пожелаеш. Принудителното разчитане на мисли също е сериозно престъпление. То би ни доближило твърде много до ашаките.

— Значи ако откажа, сигурно ще искат да разберат дали имам добри намерения, преди да ме допуснат в града.

— Ще умират от желание да го направят. Но законите са си закони. Някои от тях са малко шантави. Например, че кралицата може да реши дали някой чужденец може да влезе в града, но не и дали може да си тръгне.

— Щом няма да мога да си тръгна, какво ще се очаква от мен?

— Да спазваш законите ни, разбира се. — Тя сви рамене. — Което включва работа. Не можеш да очакваш да те храним и да ти осигурим постеля, без да ни помагаш по някакъв начин.

— Така е справедливо.

Чари се усмихна.

— Други въпроси?

— Не — Лоркин се излегна по гръб. — Все още не.

Откакто се бе присъединил към Говорителката Савара и спътниците й и бе разбрал, че може би ще се наложи да остане завинаги в Убежището, той бе прекарал много време в размишления. Междувременно си беше направил списък на причините защо трябва и не трябва да отива там. Списъкът „не трябва“ бе доста къс:

„Дойдох в Сачака да помагам на Денйл, а не да се впускам в разни приключения — дори те да доведат до намирането на потенциален съюзник на Гилдията“.

Той нямаше властта да преговаря за сключването на съюз. Но бе напълно достатъчно да наведе Изменниците на мисълта за преговори и след това да уреди среща с гилдийски магьосник, който да има тази власт. Като Денил, например.

„На майка няма да й хареса“.

Но решението си беше негово. Въпреки това при мисълта за нея го изпълни копнеж и чувство за вина. Не му хареса мисълта, че повече нямаше да я види. Нито да поговори с нея. Все още не бе имал възможността да използва кръвния пръстен, без да го разкрие на останалите. Ако влезе в Убежището, щяха ли да го претърсят? Ако Изменниците намерят пръстена, щяха ли да го отнемат? Щом не му вярваха до такава степен, че да му позволят да напусне града, те едва ли щяха да го оставят да използва магически предмет, позволяващ му да предаде всичко, което знае, на Гилдията.

Той започна да си мисли, че скоро трябва да го използва, дори само за да успокои майка си. А след това да намери някое място, където да го скрие.

„Запазването на пръстена е друга причина да не отида в Убежището. Макар да е нищожна. И може лесно да бъде отхвърлена“.

А причините да отиде бяха много повече. Първата бе Тивара. Той дори не се сещаше да я изостави. Ако не говори от нейно име пред съда, тя може би щеше да бъде екзекутирана. Тя бе спасила живота му и щеше да загине заради това. И вината щеше да е изцяло негова.

„Дори да знаех, че всичко ще бъде наред, мисълта да не я видя повече… — гърдите му се стегнаха и сърцето му заби ускорено. Той се намръщи. — Освен това не е само задължението ми да я спася. Аз я харесвам. Много. Не бих могъл да я изоставя, дори тя да не изпитва същите чувства към мен“.

Той се замисли за думите на Чари: „Не всеки мъж е подходящ за нашата Тивара. Не се тревожи за това“. Жената смяташе, че Тивара го намира за привлекателен. Но тя въобще не го показваше. Тя изглеждаше решена да го отблъсне, мръщеше се, когато той разговаряше с нея и се опитваше да го убеди да се върне у дома. И всеки път Чари го уверяваше, че Тивара чувства вина за това, че не му е казала по-рано каква е цената за влизане в Убежището и че не иска той да жертва свободата си заради нея.

„Но ако я оставя да ме убеди да се прибера у дома, тя не само ще е спасила живота ми, а и вероятно ще жертва нейния заради мен. Не мога да го позволя!“

Тивара не бе единствената причина да иска да отиде в Убежището. Да дойде чак дотук, да се сближи с тези Изменници и да не се опита да уреди преговори между тях и Гилдията щеше да е голям пропуск. Той се съмняваше, че непознати често получават възможността да влязат в града и да направят такова предложение. Дори Изменниците да отхвърлят идеята, той поне щеше да е успял да я насади в съзнанията им.

Но колко реалистична бе надеждата, че едно толкова потайно общество ще се съгласи един ден да търгува с Гилдията?

„Ами ако искат да научат Лечителските умения, ще се наложи да го направят“.

Възможно бе Изменниците да решат, че е по-безопасно да откажат Лечителството и да останат скрити от света, който ги бе затворил в капана на Убежището. Но рискът си заслужаваше. Той трябваше да признае, че се чувства задължен да изкупи вината от предателството на баща си. Макар че никога нямаше да им даде познанието за Лечителството без разрешението на Гилдията, той можеше да се погрижи да получи благословията им. Смяташе, че поне това дължи на Изменниците.

„Ако всичко върви по план, ние ще получим нещо в замяна. Може би ще е само способността да блокираме разчитането на съзнания, но аз имам усещането, че те могат да ни предложат много повече. Сигурен съм, че това блокиране се постига посредством някакъв специален скъпоценен камък, подобен на кръвния. Това ще ни предложи за изследване една изцяло нова област от магията.“

Гилдията в никакъв случай нямаше да се съгласи да търгува с Изменниците, докато те държат Лоркин. В края на краищата, ако наистина искаха Лечителски умения, щеше да се наложи да го пуснат. Междувременно Чари беше споменала някакви архиви. Ако са били укривани в продължение на няколко векове, в тях сигурно имаше историческа информация, която Денил не бе откривал досега. Архивите можеха да помогнат за преоткриването на древната магия. Която Гидията би могла да използва за своя защита.

„Ако такава магия наистина съществува, може да бъде използвана за защита и аз може би ще успея да предам тази информация на Гилдията“.

Лоркин въздъхна. Може би гледаше твърде оптимистично на нещата, като смяташе, че един ден Изменниците ще се съюзят с Гилдията и Обединените земи, а той ще си върне свободата. Може би просто се самозалъгваше.

Но все пак Изменниците бяха много по-добри хора от онези, които управляваха останалата част на Сачака. Те ненавиждаха робството, например. Смятаха всички за равни — мъже и жени, магьосници и немагьосници.

Освен това имаха изключително влияние в страната чрез шпионите си. Трябваше да признае, че вероятността един ден да вземат властта в Сачака изглеждаше изключително привлекателна. Той не се и съмняваше, че първото нещо, което щяха да направят, бе да забранят робството. Но се съмняваше, че ще се откажат от черната магия. И все пак това щеше да е голяма стъпка към превръщането на Сачака в една от Обединените земи.

„Как да се откажа и да се върна в Арвис, след всичко, което видях тук? Робите, ужасната йерархия, основана върху наследството и черната магия. Обществото на Изменниците не може да е по-лошо от това“.

Имаше толкова много причини да отиде в Убежището. И толкова малко да се върне в Арвис.

Не бе осъзнал, че се е изправил, докато не установи, че стои на краката си. Решителността и непоколебимостта му подействаха наистина ободряващо. Той се промъкна между дремещите жени и отиде до мястото, където Савара седеше облегната на стената със затворени очи.

— Ще дойда в Убежището — каза й той, досещайки се, че жената не спи.

Очите й се отвориха и се впиха в неговите. Тя го гледаше със смущаващо интелигентния си поглед. Лоркин се усети, че мисли за това колко красива ще да е била като млада.

— Добре — каза тя.

— Но ще трябва да ме оставите да се оправя с посланик Денил — додаде той. — Той няма да се откаже. Ако се срещнете с майка ми, ще разберете защо. Накрая или той ще намери Убежището, или ще се наложи да го убиете. Аз доста го харесвам и ще се радвам, ако не се стигне до фатален край. А ако го направите, това сигурно ще доведе до последствия, които няма да са от полза за Изменниците.

— И как ще го убедите да спре да ви преследва?

Той се усмихна мрачно.

— Знам какво да му кажа. Но ще трябва да разговаряме насаме.

— Съмнявам се, че ашаките ще ви пуснат да се върнете.

— Ще трябва да го примамим по-далеч от тях.

Тя се намръщи и се замисли.

— Мисля, че може да го уредим.

— Благодаря ви.

— Сега поспете. Ще трябва да ги оставим да се доближат до нас, а междувременно можем да си починем добре.

Той се върна обратно при дюшека си и установи, че Тивара е седнала и го гледа.

— Какво? — попита той.

— Не се заблуждавай, че между нас има нещо повече, отколкото в действителност — каза тя с тих глас.

Лоркин я зяпна и усети как в него започнаха да се надигат съмнения. Тя отвърна на погледа му, после рязко се обърна и легна с гръб към него. Той седна на дюшека си, разяждан от притеснения.

„Може би това все пак е едностранно“.

— Не се тревожи — прошепна Чари. — Тя винаги прави така. Колкото повече харесва някого, толкова повече го отблъсква от себе си.

— Млъквай, Чари! — изсъска Тивара.

Лоркин лежеше на твърдата земя с ясното съзнание, че сънят няма да дойде. Това щеше да е един много дълъг ден. И той започна да се чуди дали животът в град, пълен с такива жени, няма своите значителни недостатъци.

Докато Регин разказваше за последния етап от ичанското нашествие, Сония отново наруга Сери и се опита да не слуша. След като излязоха от Гилдията, тя и лечителят, който бе донесъл съобщението, отпътуваха с каретата към болницата.

„Оттогава минаха толкова много часове, сякаш всичко се е случило вчера“.

Тя си спомни, че бяха позакъснели. Един от лечителите, който бе постъпил отскоро в болницата, я бе забавил с въпросите си за протокола. Сония му каза, че може да попита всеки лечител в болницата, както и някои от помощниците, но той като че ли не им се доверяваше. Когато Сония най-накрая успя да се измъкне, Регин вече я чакаше.

Той пристигна в покрита кола, която използваше за превоза на хранителни припаси до семейния им дом. Тя се чувстваше съвсем не на място в задната част на старата двуколка, където двамата бяха седнали върху празните щайги. Но това бе добра идея. Ако бяха пристигнали с карета на Гилдията, щяха да привлекат много внимание.

Той бе донесъл и няколко протрити стари палта, които да облекат над мантиите си. Тя му бе изключително признателна за това и дори се чувстваше леко засрамена, задето не се е сетила, че трябва да се маскират.

„Добре де, толкова неща са ми на главата. Повече, отколкото знае Регин. И макар че Сери е наясно с отвличането на Лоркин, аз така и не успях да му съобщя, че Денил всеки момент може да го открие“.

Когато пристигнаха на мястото, към тях се приближи един мъж и ги оповести, че домакинът им ги чака — просто трябва да почукат на последната врата вляво. Те влязоха в старата касапница, чийто собственик беше принуден да се премести на друго място, когато кварталът стана твърде богат и претенциозен. Сега използваха сградата за склад.

„Когато пристигнахме, слънцето залязваше. Аз се притеснявах, че сме закъснели. Не трябваше да бързам толкова“.

Въведоха ги в изненадващо добре обзаведена стая. Един необичайно изглеждащ мъж се надигна от скъпото си кресло и им се поклони. Той бе тъмен като лонмарец, но кожата му имаше отличителен червеникав оттенък, а странните му удължени очи й напомниха за рисунките на опасните хищници, които бродеха в планините.

Той обаче говореше без акцент. Представи се като Скелин и им предложи питие. Те отказаха. Тя предположи, че Регин също като нея няма намерение да омайва сетивата си преди възможния сблъсък на магьосници.

„Може би трябваше да изпия онова питие“.

Скелин очевидно бе въодушевен от срещата. Когато най-накрая спря да се възторгва от присъствието на истински магьосници — и самата прочута Черна магьосница Сония — той им разказа своята история. Заедно с майка му напуснали родната им страна — земя, която се намира далеч на север — когато той бил още дете. Крадецът Фарин го бе отгледал като свой наследник. Той си спомняше малко за родната си земя и се смяташе за киралиец.

Сония започна да го харесва, макар да не бе забравила, че той е вносител на роет. Сери пристигна последен и Скелин изведнъж стана сериозен. Той им обясни капана си. Беше научил, че отстъпничката работи за един продавач на роет, който си купува доставките от работник в тази сграда. Днес е трябвало да дойдат да вземат още, но никога не казвали точен час. Понякога идвали в късния следобед, понякога късно вечерта. Скелин бе оставил хора, които веднага да му съобщят, щом двамата се появят. Трябваше само да чакат.

„И ето че чакаме — помисли си тя. — Часове наред. А аз просто искам да се върна при Оусън и да разбера дали Денил е намерил Лоркин“.

Вместо това двамата с Регин трябваше да разказват истории за Гилдията. Скелин знаеше как тя е станала магьосница, но не и как Регин е бил приет в Гилдията. Макар историята му да не беше необичайна или вълнуваща, тя очевидно заинтригува Скелин. Той искаше да разбере как е организирано обучението им в Университета. За правилата там. За дисциплините и какво включват те.

Не им стана особено приятно, когато ги помоли да му разкажат за ичанското нашествие.

— Сигурно имате невероятни истории — каза Крадецът и се ухили. — Аз не съм бил тук, разбира се. С майка ми все още не сме били пристигнали в страната.

Регин я бе спасил от припомнянето на най-болезнения период в живота й, като се зае да разказва случилото се. Тя се зачуди дали той се е усетил колко трудно щеше да й бъде. Почувства още по-голяма благодарност към него.

„Тази вечер трябва да му благодаря за три неща — помисли си тя. — За двуколката, за палтата и за това, че ме спаси от споделянето на някои неприятни спомени. По-добре…“

Мислите й бяха прекъснати от почукване по вратата. Скелин отвърна и на прага се появи един слаб мъж с черни дрехи.

— Тук са — каза той и бързо излезе.

Сония облекчено въздъхна колкото се може по-тихо. Всички се изправиха.

Скелин ги изгледа.

— Ако искате, оставете палтата си тук. Никой, освен мен и отстъпничката, няма да ви види — той се усмихна. — С нетърпение очаквам да видя прочутите ви сили в действие. Последвайте ме!

Те се измъкнаха през друга врата и се озоваха в дълъг коридор. През прозореца в дъното се промъкваше слаба светлина.

„Почти е съмнало. Били сме тук цяла нощ! — изпълниха я лоши предчувствия. — Дали Денил е намерил вече Лоркин? Ами ако Оусън е изпратил някой да ме търси и е открил, че ме няма? А дори и да не е пратил, приятелите ми в болницата трудно ще попречат на новия лечител да ме търси, за да ми задава още въпроси. Някой сигурно вече е забелязал отсъствието ми“.

Но това нямаше да има значение. Когато двамата с Регин се върнеха в Гилдията заедно с отстъпничката, повече нямаше да се налага да прикрива излизането си от болницата. Ако Ротан беше прав, това вече нямаше да интересува никого. Вниманието на всички щеше да бъде привлечено от откритието, че в града живее магьосник, който не само не е член на Гилдията, а и работи за престъпник.

Но ако беше сбъркал — и двамата щяха да преживеят големи неприятности.

Глава 27 Капанът щраква

Докато излизаше от стаята след Скелин, Сония и Регин, Сери си напомни да й се извини за непоносимо дългата нощ, веднага щом останат насаме. Може би защото я познаваше толкова добре, той бе усетил колко неудобно се бе почувствала тя при въпросите на Скелин за ичанското нашествие.

„Макар че бих очаквал от човек, който е проявил достатъчно акъл да стане толкова могъщ Крадец за толкова кратко време, да се усети, че тя едва ли ще иска да говори за битката, в която е загинал човекът, когото е обичала“.

Сери бе изпълнен с благодарност към Регин, който бе поел инициативата и бе спасил Сония от разказването на историята. Иронията не му беше убягнала. Едва ли някога му беше хрумвало, че някой ден ще благодари точно на Регин за това, че е проявил съчувствие.

В края на дългия коридор имаше стълби, по които се изкачиха на горния етаж на старата сграда. Скелин ги поведе през една затворена врата. Той хвана дръжката и погледна към Сония и Регин.

— Готови ли сте?

Двамата магьосници кимнаха.

Скелин отвори вратата и влезе вътре, след което бързо отстъпи встрани, сякаш не искаше да застава между магьосниците и техните жертви. Сери последва Сония и Регин в стаята, която беше пълна с щайги и осветена от фенери, разположени край стените. Четирима души се обърнаха да видят новодошлите. Тримата бяха мъже, а четвъртата — жена с наметало и вдигната качулка, която закриваше цялото й лице, с изключение на тъмната кожа на брадичката й. Двама от мъжете не изглеждаха загрижени или изненадани от нахлуването. Третият мъж отмести поглед от Скелин към магьосниците и се втренчи в мантиите им. Той изглеждаше стреснат и уплашен.

Но реакцията на жената бе най-театрална. Тя отстъпи назад и вдигна ръце, сякаш за да се предпази от удар. Въздухът слабо завибрира. Сония и Регин се спогледаха многозначително. „Това е някаква магическа атака!“ — предположи Сери. Магьосниците насочиха вниманието си към жената. Тя извика изненадано и притисна ръце към тялото си.

„Това дали беше неволно движение? — помисли си Сери. — Изглежда сякаш нещо невидимо се е увило около нея“.

Магьосниците се поколебаха, сякаш чакаха нещо, но нищо не се случи. Сония отново погледна към Регин, после се приближи до жената.

— Как се казваш? — попита тя.

— Ф-форли — отвърна жената с треперещ глас.

— Знаеш ли, Форли, че всички магьосници в Обединените земи трябва да са членове на Гилдията на магьосниците?

Жената преглътна звучно и кимна.

— Ти член ли си? — попита Сония. В гласа й не се усещаше обвинение, а само любопитство.

Жената примигна, после завъртя глава към Скелин.

— Аз… не исках.

Сония се усмихна и макар това да бе успокояваща усмивка, в нея се усещаше и мъничко тъга.

— Сега трябва да те отведем в Гилдията. Там няма да те наранят, но ти си нарушила закона. Ще решат какво да правят с теб. Ако ни съдействаш, това ще е добре за теб в дългосрочен план. Ще дойдеш ли мирно с нас?

Форли кимна. Сония й подаде ръка. Силата, която двамата с Регин бяха оказали върху нея, за да държат ръцете й прилепнали към тялото, бе премахната и раменете й се отпуснаха. Тя колебливо протегна ръка и хвана ръката на Сония. Двете отидоха при Регин. Всички в стаята въздъхнаха с облекчение. Сери отбеляза, че Скелин изглежда доволен. Сония и Регин изглеждаха, строги, но също излъчваха облекчение. Форли…

Сери се намръщи, отиде до жената и свали качулката й. Щом видя лицето й, той се смрази.

— Това не е тя. Това не е отстъпничката.

Настъпи миг мълчание, след което Скелин се изкашля.

— Разбира се, че е. Тя използва магия, нали?

Той погледна към Сония и Регин.

— Да — потвърди Регин.

— Значи има две отстъпнички? — каза Сери. — Когато я видях може и да бе сумрачно, но Форли изобщо не прилича на жената, която видях да прави магия.

— Тя има тъмна кожа и е на точната възраст. Ти си я видял отгоре. Как може да си сигурен?

— Формата на лицето й не е същата — и кожата на жената бе по-светла. В нея имаше лонмарска кръв, предположи той. Имаше и типичната за лонмарците фигура. Но жената, която беше видял в заложната къща, имаше съвсем различно телосложение. — И е твърде висока! — и твърде покорна, за да е убийцата на семейството му.

— Това не ми го каза преди — отбеляза Скелин.

Сери го погледна.

— Сигурно не съм сметнал за необходимо да навлизам в подробности, щом в града има само една жена, която използва магия.

— Щеше да ми е от полза да го знам — Скелин се намръщи за миг, след което въздъхна и сви рамене. — Добре де, пак ще свърши работа. Ти ще можеш да разпознаеш другата.

Сери погледна към Сония и видя, че тя клати слисано глава. Той си спомни колко притеснена бе да не открият как се разхожда из града без разрешение. Щом изправи тази отстъпничка пред Гилдията, те щяха да разберат, че е нарушила забраните им.

— Това ще представлява ли проблем за теб? — попита той.

— Ще се погрижим да не представлява — отвърна твърдо Регин. — Но може да се окаже проблем за теб. Щом се разчуе, че сме заловили тази ж… — той погледна жената и се поправи. — Форли, другата отстъпничка ще започне да действа по-предпазливо и няма да е лесно да я открием.

— Не че досега ни е било лесно — додаде Скелин.

Регин погледна Крадеца.

— Ще ни помогнете ли и за нея?

— Разбира се — усмихна се Скелин.

Когато погледът на магьосника се премести към Сери, той се поклони.

— Както винаги.

— Тогава ще чакаме следващото ви съобщение — рече Сония. — Междувременно трябва да се върнем в Гилдията колкото се може по-бързо — погледът й се отмести встрани. Проследявайки го, Сери установи, че първите лъчи на зората бяха започнали да се промъкват в стаята.

— Да. Вървете! — каза Скелин. Той махна презрително с ръка на тримата мъже, които все още стояха край щайгите и ги гледаха със смаяни изражения на лицата. — Продължавайте работата си! — каза им той. — Позволете ми да ви придружа — изрече, обръщайки се към магьосниците. — Оттук.

Форли не каза нищо, докато вървеше с похитителите си. Те слязоха обратно по стълбите, минаха по широкия коридор и се върнаха в стаята, където бяха прекарали по-голямата част от нощта. Магьосниците облякоха палтата си и излязоха на улицата. Скелин им пожела всичко добро и каза, че ще се свърже с тях веднага, щом има какво да им съобщи. Когато стигнаха до края на пътя, Сери спря.

— Хайде, успех и така нататък — каза той на Сония. — Ще държа връзка.

Тя се усмихна.

— Благодаря за помощта, Сери.

Той сви рамене, после се обърна и забърза към мястото, където го чакаше Гол, прикрит в сянката на една врата, която се намираше точно срещу сградата на старата кланица.

— Кой беше това? — попита едрият мъж, като пристъпи напред да посрещне Сери.

— Черната магьосница Сония и лорд Регин.

— Нямам предвид тях — Гол завъртя очи. — Жената.

— Отстъпничката.

— Не, не е тя.

— Не нашата, а друга.

— Шегуваш ли се?

Сери поклати глава.

— Ще ми се. Изглежда, преследването на нашата отстъпничка продължава. Ще ти обясня по-късно. Да си вървим. Нощта беше доста дълга.

— Така си е — промърмори Гол. Той се обърна назад. Сери проследи погледа му и видя, че Регин и Сония все още стоят до двуколката им.

— Странна работа. Сония бързаше да се прибере — каза Сери.

— Цялата работа ми се стори странна още от самото начало — оплака се Гол.

„Прав е — помисли си Сери. — И няма нищо по-странно от самата Форли. Как погледна към Скелин, когато Сония й зададе въпрос… сякаш очакваше инструкции“.

Не бъркаше. Нещо не беше наред. Но нали бяха заловили магьосник-отстъпник? Може би не точно онзи, когото подозираше за избиването на семейството си, но поне бяха намалили с един отстъпниците, които можеха да бъдат наети от безскрупулни типове като самия него. Животът в престъпния свят на града беше достатъчно опасен и без наоколо да се мотаят продажни магьосници.

„Макар че нямаше да е зле да имам някой под ръка на повикване. Това щеше много да улесни търсенето на убиеца на семейството ми“.

Той бе сигурен и за още нещо. Залавянето на другата отстъпничка нямаше да бъде толкова лесно.

Лоркин седна на сухия път и зачака. Някъде долу няколко сачакански магьосници и техните роби, един туземец от племето Дюна и един киралийски посланик, се приближаваха към него. Някъде горе чакаха Тивара и Чари. А навсякъде около тях се бяха разположили Изменници, готови да задействат капана, който бяха подготвили.

Той беше сам.

Въпреки увереността на Говорителката Савара, знаеше, че онова, което бяха планирали, е опасно. Тя не искаше да му каже как планират да отделят Денил от спътниците му. Не му отговори и на въпроса дали смятат да убият някого. Той предположи, че това няма да се случи, защото се стараеха по всякакъв начин да не дават поводи на сачаканците да навлязат на тяхна територия, а отмъщението за смъртта на един ашаки щеше да доведе точно до това.

Савара му беше казала, че той няма да разполага с много време. Щом атаките разбереха, че Денил е отведен умишлено далеч от тях, веднага щяха да тръгнат да го търсят. И ако Лоркин бе все още с него, щяха да го заловят.

Лоркин въздъхна и огледа голия, скалист пейзаж. От седмици не беше оставал сам. Щеше да му бъде приятно, ако обстоятелствата не бяха такива. Но той бе сигурен, че го наблюдават.

„Ако не беше така, щях да се опитам да се свържа с майка ми“.

Кръвният пръстен представляваше притеснителен товар. Нямаше да се изненада, ако Изменниците го претърсят преди или веднага след пристигането му в Убежището. Макар да не се отнасяха към него като към заплаха, той не можеше да очаква да му вярват безрезервно.

„И когато го направят, ще открият пръстена на майка. Личи си, че в подвързията на бележника ми е пъхнато нещо. Веднага ще проверят. Ще го намерят и ще ми го отнемат, за да не мога да й съобщя къде се намирам. Мога ли да им вярвам, че ще го запазят?“

Той не бе подготвен да поеме този риск. Досега бе измислил само две решения — да го скрие някъде или да го даде на Денил. И се беше спрял на второто.

„Чакай малко… това означава, че мога да го използвам точно сега. Няма значение дали някой ще ме види и ще разбере какво правя. Денил ще го вземе и ще го отнесе със себе си“.

Лоркин се изненада от облекчението, което изпита при тази мисъл, но не и от внезапната неохота, която последва. Въпреки че искаше просто да обясни на майка си какво възнамерява да направи и да я увери, че всичко е наред, тя щеше да направи всичко възможно да го разубеди.

Все пак бе длъжен да опита. И не разполагаше с много време.

Лоркин бръкна в дрехите си и извади бележника. Порови из подвързията и измъкна пръстена. Пое си дълбоко дъх и го сложи на пръста си.

— Майко?

— Лоркин!

В съзнанието му като приглушена музика проникнаха вълни от облекчение и тревога.

— Добре ли си? — попита тя.

— Дя. Нямам много време за обяснения.

— Добре… давай тогава.

— Някой се опита да ме убие, но бях спасен от една жена, която е член на група, наричаща се Изменниците. Трябваше да напуснем Арвис, защото имаше голяма вероятност отново да се опитат да ме убият. Сега пътуваме към тайния им град. Отивам с нея, но има голяма вероятност повече да не ми позволят да го напусна, за да не разкрия местоположението му.

— Трябва ли да отиваш?

— Да. Тя не трябваше да убива моя убиец. Ако не говоря в нейна защита, може да я екзекутират като убийца.

— Тя те е спасила и сега ти искаш да спасиш нея — Сония се поколеба. — Така е справедливо, но заслужава ли си да бъдеш затворен за това?

— Мисля, че мога да променя мисленето им. Но може да отнеме време. Гилдията не знае нищо за тях. Искам да науча колкото се може повече. Те притежават магия, каквато никога не сме виждали.

— Магията, заради която отиде в Сачака?

— Може би. Няма как да знам, докато не отида там.

Тя помълча известно време.

— Не мога да те спра… Дано си прав, че ще успееш да ги убедиш да те пуснат. В противен случай ще се наложи сама да идвам да те измъквам.

— Първо ми дай няколко години.

— Години!

— Разбира се. Не може да промениш цяло общество за една нощ. Но ще се опитам да го направя по-скоро.

— Добре… не забравяй от време на време да си слагаш пръстена.

— А, това вече е проблем. Подозирам, че ще ме претърсят. Ако намерят кръвния пръстен, ще ми го вземат. Те са решени да запазят в тайна местоположението на града им и като се има предвид какво представлява останалата част от Сакача, не мога да ги обвиня. Смятам да го предам на Денил.

— Още ли не си говорил с него?

— Не. Но скоро ще се срещнем. Трябва да го откажа да ме преследва, защото Изменниците ще го убият. Дали не можеш да накараш Оусън да го спре?

— Сега не мога. В града съм.

Лоркин долови някакво движение.

— Трябва да вървя.

— Успех, Аоркин. Внимавай. Обичам те.

— И аз те обичам.

Той пъхна пръстена в джоба си и се изправи. Движението, което бе доловил, бе на една от Изменниците, която бавно се придвижваше по ръба на клисурата. Вниманието й като че ли бе съсредоточено в нещо, което се намираше под нея. Сърцето на Лоркин подскочи.

„Дано Денил поддържа силен щит“.

Унх се движеше пред тях, стрелкаше се в различни посоки и отново се връщаше на същото място. Той поклати глава, обърна се и махна на Денил. Незнайно защо туземецът бе решил да говори само с него, ако имаше да съобщи нещо.

— Следите спират тук — каза мъжът и посочи земята. Той погледна нагоре към скалната стени, която бе надвиснала над тях. — Да опитаме ли там?

Денил вдигна глава и прецени разстоянието. Стената не беше кой знае колко висока. Създаде диск от сила под краката им. Хвана мъжа малко над лактите и туземецът направи същото. Двамата го бяха правили много пъти днес, дали за да се изкачат на някой хребет или стена, или за да се спуснат от ръба на клисура.

Отблизо туземецът миришеше на пот и подправки, комбинация, която не беше много приятна, но не го и отвращаваше. Денил се концентрира и издигна диска нагоре.

Двамата профучаха покрай скалната стена и се приземиха отгоре й. По ръба минаваше тесен перваз. Денил ги спусна в средата му. Над главите им, на фона на синьото небе, се очертаваха планинските върхове.

— Щом магьосниците могат да правят така, защо просто не прелетят над планините и не намерят града на Изменниците? — попита Унх.

Денил го погледна изненадано. Досега мъжът не бе задавал въпроси за способностите му.

— Левитацията изисква концентрация — отвърна той. — Колкото по-далеч от земята се намира човек, толкова по-голяма концентрация е нужна. Не съм сигурен защо. Но колкото по-високо се издигаме, толкова по-лесно се дезориентираме и накрая падаме.

Мъжът сви устни и кимна.

— Разбирам.

Той се извърна и започна да претърсва земята. Миг по-късно изсумтя със задоволство. Наведе се над пропастта, поглеждайки към сачаканците, които го гледаха озадачено.

— Следата продължава тук — извика той и тръгна по хребета.

Денил изчака, наблюдавайки как Сачаканците издигат един по един робите си върху скалното лице.

— Продължаваме да навлизаме в планината — каза член на ашаките и се огледа. — Някой стигал ли е дотук досега?

— Кой знае? — отвърна друг. — От векове се опитваме да ги намерим. Все някой е стигал.

— Съмнява ме, че сме се доближили до тях — обади се трети. — Иначе досега да са се опитали да ни спрат.

Ачати се засмя и изтупа прахта от дрехите си.

— Няма да поемат риска да наранят нашия киралийски приятел. Те не се притесняват да ни нападнат, но няма да посмеят да убият магьосник от Гилдията, защото така ще подтикнат съседите да ни помогнат да отървем Сачака от проблема с Изменниците.

— Тогава по-добре да стоим близо до посланика — каза първият ашаки. После снижи гласа си. — Макар не толкова близо, че да се налага да търпим вонята на следотърсача.

Останалите се засмяха. Денил погледна над главите им и видя, че Унх стои на стотина крачки от тях и му маха. Беше повече от очевидно, че туземецът предпочита неговата помощ пред тази на сачаканците. „Не го обвинявам. Макар че трябва да призная, че не мирише особено добре. Но пък се обзалагам, че това се отнася и за мен, след като дни наред съм бродил из планината без баня или смяна на дрехите“.

Той стигна при Унх и двамата продължиха напред. Скоро се наложи да се спуснат от другата страна на хребета, после да изкачат останалите две стени. И всеки път Унх успяваше да открие следата. Времето течеше и скоро слънцето се спусна ниско над хоризонта. Двамата стигнаха до тясна клисура. На входа й Унх се поколеба, после махна с ръка на Денил да тръгне редом с него.

— Вдигни магическата бариера — каза му той. — И я дръж силна.

Денил последва съвета на мъжа. Той усети как косъмчетата по гърба му настръхват, докато двамата с туземеца бавно вървят по средата на клисурата. Той се обърна назад и видя, че сачаканците ги следват с намръщени лица и хвърлят подозрителни погледи към стените на клисурата. След неколкостотин крачки стените започнаха да се раздалечават и дъното на клисурата се разшири.

Пред очите им се разкри малка долина. Унх въздъхна и промърмори нещо.

В този миг въздухът се изпълни с трясък и пукот. Звукът се бе разнесъл зад гърбовете им. Денил и Унх се обърнаха рязко и инстинктивно вдигнаха ръце, за да се предпазят от камъните, които се посипаха върху магическата им бариера. Те отстъпиха назад. Клисурата бе обвита в прашна мъгла.

Тя постепенно слегна и разкри огромна купчина камъни.

„Къде са сачаканците? Под нея ли са погребани?“ Денил пристъпи напред, но една ръка го спря. Той се обърна към Унх, но мъжът не гледаше него. Той се бе обърнал към долината. Проследявайки погледа му, Денил забеляза самотна фигура, която вървеше към тях.

Сърцето му прескочи един удар.

„Лоркин!“

— Всичко ще бъде наред — каза младият магьосник. — Щитовете им са силни. Скоро ще се измъкнат и ще се опитат да стигнат до теб, така че не мога да остана дълго — той се усмихна и спря на няколко крачки от Денил. — Трябва да поговорим.

— Определено — съгласи се Денил.

Лоркин изглеждаше добре. Дори беше хванал малко тен. Носеше робски дрехи, но изглежда се чувстваше удобно в тях. Може би защото вече бе прекарал няколко дни с тях.

— Да поседнем — каза Лоркин. Той отиде до един широк камък и се настани. Денил намери друг. Унх остана прав. Туземецът наблюдаваше Лоркин с предпазливо, многозначително изражение.

Внезапно всички звуци в клисурата утихнаха. Денил предположи, че Лоркин е създал бариера, която да заглуши разговора им. „Да го заглуши от Унх или и от Изменниците?“

— Сигурно имаш много въпроси — каза Лоркин. — Ще се постарая да им отговоря.

Денил кимна. Откъде да започне? Как се обърка всичко?

— Кой уби робинята в стаята ти?

Лоркин се усмихна накриво.

— Жената, с която пътувам. Тя ми спаси живота.

— Тивара?

— Да. Мъртвата в стаята ми се опита да ме убие. Тивара каза, че другите ще се опитат да довършат започнатото дело и ми предложи да ме отведе на безопасно място.

— Кой иска да те убие и защо?

Лоркин се намръщи.

— Малко е сложно за обяснение. Не мога да ти кажа кой, но мога да ти кажа защо. Заради баща ми. Но не защото е убил някакъв ичани, а заради нещо друго, което е направил. По-скоро не е направил. Спомняш ли си, че някой му е помогнал да избяга от Сачака, като го е научил на черна магия?

Денил кимна.

— Този човек е бил Изменник. Баща ми се съгласил да им даде нещо в замяна и не изпълнил обещанието си. Всъщност не е имал правото да го даде, но подозирам, че отчаяно е искал да се върне у дома и е щял да се съгласи на всичко — Лоркин сви рамене. — Трябва да оправя този проблем с Изменниците. И… има разни други неща.

Трябва да им разкажа какво се случи с Рива — робинята, която Тивара уби — или Тивара ще бъде обвинена в убийство и екзекутирана. Така че трябва да спреш да ме преследваш.

— Защо ли очаквах да чуя точно това? — рече Денил и въздъхна.

— Ако не спреш, ще те убият — Денил никога не бе виждал лицето му толкова сериозно. — А те не искат. Според мен не искат да убиват и сачаканците… всъщност с удоволствие биха ги унищожили, но не сега и не на това място. Знаят много добре, че с изтрепването на повече хора, за да скрият града си ще тръгнат да ги търсят още по-ожесточено.

Денил кимна.

— Значи искаш двамата с Унх да се престорим, че сме изгубили следата.

— Да. Или каквото там е необходимо, за да се сложи край на търсенето.

„След случилото се сигурно няма да ми е много трудно да убедя сачаканците да се откажат — помисли си Денил, поглеждайки към купчината камъни в клисурата. — Ами Унх? Предполагам, че ще изпълни заповедите ми. Но може би истината ще свърши повече работа. Ако реша, че няма нужда да търсим Лоркин повече, дали атаките ще продължат търсенето?“

Тогава Денил си спомни за скъпоценните камъни. Той погледна напрегнато Лоркин.

— Не го правиш само заради баща си и тази жена, нали?

Младият магьосник примигна и се усмихна.

— Не. Искам да науча повече за Изменниците. Те нямат роби и обществото им е устроено по съвсем различен начин от останалата част на Сачака. Мисля, че практикуват форми на магия, за които не сме чували — или не сме виждали от хиляди години. Мисля, че те са добри хора, с които може да установим приятелски отношения. Мисля… мисля, че трябва да повлияем върху добрата им страна, защото един ден може да си имаме работа с тях, вместо с хората, които днес управляват Арвис.

Денил изруга.

— Ако се стигне до война, не взимай страна! — предупреди го той. — Ако изгубят, няма да си защитен от последиците.

— Не очаквам да бъда — Лоркин сви рамене. — Осъзнавам какви проблеми може да създаде това на Гилдията. Засега е най-добре всички да се държат така, сякаш съм я напуснал. Не съм сигурен колко време ще остана тук — той се намръщи. — Има голяма вероятност да не ме пуснат, за да не разкажа на останалите къде се намира града им. Между другото, обясних всичко това на майка.

— О! Добре! — Денил подтисна въздишката си на облекчение. — Осъзнаваш ли какъв ужас изпитвах, че трябва да й разкажа за изчезването ти?

— Да — Лоркин се засмя. — Съжалявам за това — лицето му придоби сериозно изражение и той се намръщи. После наведе поглед и разтвори пръстите на едната си ръка. На дланта му лежеше кръвен пръстен. Той го подаде на Денил с очевидна неохота. — Вземи го. Не смея да го нося повече с мен. Ако го намерят, това няма да ми помогне в опитите ми да спечеля доверието им, а не искам да попада в други ръце.

Денил взе пръстена.

— На Сония ли е?

— Да — някакво движение привлече погледите им. Над купчината камъни се вдигна прах. Погледът на Лоркин проблесна и той се изправи. — Трябва да вървя.

В този момент Унх се обърна и ги погледна. Денил отново си спомни за пещерата със скъпоценните камъни.

— Приятелят ми тук — той е от племето Дюна, между другото, разказа ми нещо интересно онзи ден. Хората му имат познанието да създават камъни като онези в Пещерата на абсолютното наказание.

В очите на Лоркин проблесна интерес.

— Освен това ми каза — продължи Денил, — че Изменниците са откраднали това познание от народа му. Не е зле да го имаш предвид. Новите ти приятели сигурно имат някои не особено приятни черти.

Младият магьосник се усмихна.

— Че кой ги няма? Но ще го имам предвид. Това е интересна информация. Много интересна! — той присви очи за миг, после погледна към Денил и го хвана за ръката. — Довиждане, посланик! Надявам се новият ти помощник да се окаже по-полезен от мен!

Денил стисна ръката му. В този миг звуците отново се появиха и той подскочи стреснато. Лоркин се отдалечи, като се спря да каже нещо на туземеца. Денил се изправи, отиде при Унх и двамата изпратиха с погледи отдалечаващия се магьосник.

— Какво ти каза той? — попита Денил, когато Лоркин се изгуби от погледа му.

— Каза: „Ти си единственият, който е в опасност“ — отвърна Унх. — Има предвид, че Изменниците се страхуват, че може да ви отведа в града им.

— Не и без помощта на магьосник, може би.

Туземецът го погледна и се усмихна.

— Не.

— Значи трябва колкото се може по-бързо да те махнем оттук. Какво ще кажеш да се прехвърлим с левитация над тази купчина камъни и да видим дали някой от сачаканските ни спътници е успял да се измъкне.

— Добра идея — съгласи се туземецът.

Когато най-после се разделиха със Скелин, Сония искаше едновременно да изкрещи от яд и да заликува от облекчение.

„Досега Денил би трябвало не само да е открил Лоркин — помисли си тя, — но сигурно се е провела и битка, погребали са мъртвите и са отпразнували победата. Оусън сигурно е спрял да се чуди къде съм, установил е, че изобщо не съм ходила в болницата и е наредил на Калън да започне да се подсилва за предстоящото ми търсене.“

И всичко това за нищо. Е, не съвсем за нищо. Все пак бяха намерили една отстъпничка. Само че не онази, която търсеха.

Поне се бе отървала от Скелин и най-накрая се прибираше в Гилдията.

Но тогава се случи нещо, което изпепели цялото й желание да побърза да научи новините. В главата й прозвуча гласът на Лоркин. И тя долови отсенки от чувствата му.

Усещането бе много поучително. Беше забравила колко ефективен може да е кръвният пръстен при прехвърлянето на съзнанието на приносителя му. За съвсем кратко време тя не само успя да научи, че Лоркин е жив, а и че не се страхува за живота си и е изпълнен с надежда. Макар да не бе съвсем сигурен как ще се отнасят към него хората, при които се намира, той ги уважаваше и смяташе, че са добронамерени към него. Беше лапнал по жената, която го бе спасила, но това не бе единствената причина да се чувства задължен към нея.

„О, Лоркин. Защо винаги трябва да е замесена жена?“.

Важното бе, че е в безопасност, предвид ситуацията, в която се намираше. Тя би предпочела да си бъде вкъщи и не й харесваше вероятността тези Изменници да не му позволят да напусне града им, но той бе решил да поеме този риск и тя не можеше да направи нищо, за да му попречи.

„Поне се намира далеч от хората, които са се опитали да го убият.“

Тя се качи в двуколката в много по-добро настроение. Но преди да успеят да се отдалечат, Форли започна да пъшка и се хвана за главата и стомаха. Един бърз преглед показа на Сония, че жената се влияе изключително силно от поклащането на двуколката и бяха принудени да кажат на кочияша да намали скоростта.

Тя се чудеше дали Лоркин и Денил вече са се срещнали. И дали Оусън вече я търси, за да й предаде добрите новини.

Двуколката забави още повече ход. Навън се разнесоха викове и кочияшът започна да вика в отговор. Колата спря и Сония и Регин се спогледаха намръщено. Форли започна да скимти от страх.

Всички подскочиха стреснато, когато някой започна да думка по вратата.

— Черна магьоснице Сония — извика някой. Млада жена, предположи Сония. — Покажи се. Хванала си погрешната жена.

Сония премести задното покривало на двуколката и го повдигна. Улицата беше празна, с изключение на неколцината души, които се виждаха в далечината. Чукането се повтори.

— Работя за Сери — каза жената. — Аз…

— Знаем, че това е друга отстъпница — извика Сония. — Сери ни каза.

Появи се слаба млада жена, която погледна намръщено Сония.

— Тогава… не си… не знаеш… — момичето спря и си пое дълбоко дъх. — Значи ще оставиш другата на свобода?

Сония я погледна втренчено.

— Не и ако зависи от мен.

— Добре… Знам къде се намира истинската отстъпничка. Наблюдавах ви от покрива на една от съседните сгради и случайно я видях да прави същото. Мисля, че все още е там.

Регин промърмори една ругатня. Сония се обърна и го погледна.

— Вървете — каза той. — Аз ще заведа Форли в болницата и ще се върна.

— Но… — „Ами ако жената вече си е тръгнала? Отсъствието ми от болницата може и да е останало незабелязано. Ако не е, тогава ще мога да тръгна след нея. Но ако изляза от двуколката и някой ме види…“

— По-добре вървете вие — каза тя на Регин. — Ако ме разпознаят, Гилдията ще ми забрани да…

— Вие трябва да я заловите. — Регин я погледна напрегнато и лицето му неочаквано пламна от гняв. — Хората трябва да ви видят как го правите. Трябва да си спомнят, че сте нещо повече от една лечителка. Че ограничаването в тази област е истинска загуба — той посочи с ръка улицата. — Вървете! Преди да се е измъкнала.

Сония се взря в него, после отметна платнището и скочи на пътя. Палтото й се разтвори и очите на младата жена се разшириха, когато видя черната мантия. Сония се усети и бързо се закопча.

— Как се казваш?

— Аний — момичето се изпъна. — Последвай ме! — то се затича право към старата кланица.

— Каза ли на Сери? — попита Сония.

Момичето поклати глава.

— Не можах да го намеря.

Двете навлязоха в лабиринта от улички, притичвайки от сянка в сянка. Сония почувства как сърцето й започна да бушува в странна смесица от отдавна забравено вълнение и нещо далеч по-първично. „Аз съм като ловец, който гони плячката си“ — помисли си тя. Но после се сети какво е усещането да бъде гонена и изплашена, преследвана от могъщи магьосници и това бързо я отрезви. „И все пак тази жена не е необучено дете. Защо ни е наблюдавала? Знаела ли е за капана на Скелин? Сигурно. Как е научила за това? Тя ли е изпратила Форли вместо себе си?“

Когато се приближиха до кланицата, Аний сви в една странична уличка. В другия й край се виждаше оживен път.

— Видях я на покрива на тази сграда — каза момичето. — Има едно местенце от другата страна, откъдето ще можете да се изкачите…

Аний се накани да свие в една малка, затънтена алея, но изведнъж се спря и отстъпи назад.

— Ето я! — изсъска тя и посочи с пръст. Сония погледна нагоре, улови някакво движение и настръхна. После побърза да издигне защитна бариера около тях. Жената бавно левитираше в страничната алея и скоро се изгуби в сенките.

— Можеш ли да я заловиш тук? — попита Аний.

Внезапно се разнесе звук от бързо приближаващи се стъпки.

— Има само един начин да разберем — отвърна Сония и погледна към Аний. — Връщай се обратно. Когато Регин се върне, веднага ми го доведи. Може да имам нужда от помощ.

Аний кимна и се приготви да побегне. Сония отвори щита си, за да пусне момичето навън. Когато се обърна, жената тъкмо се беше появила от страничната алея.

Сония пристъпи напред и издигна бариера, за да й препречи пътя. По тъмното лице на жената се изписаха изненада, объркване и уплаха. Тя присви странните си, косо разположени очи. Нанесе силен удар върху бариерата на Сония. Това не беше пробен удар — беше го нанесла с цялата си сила, по-голяма от очакваното. Миг по-късно последва втори удар. Бариерата потрепери и падна, преди Сония да успее да я подсили.

Жената изскочи от задънената алея и побягна към пътя. Сония хукна след нея, като не спираше да издига бариери, за да я възпре, но жената ги събаряше със силни удари. Миг по-късно отстъпничката се озова сред хората, които се движеха по пътя.

Сония стигна до изхода на улицата. Видя как спира и се обръща, за да я погледне. Около нея беше пълно с народ. Когато забеляза характерната червеникаво-кафява кожа, Сония разбра защо Сери бе толкова сигурен, че Форли не е жената, която бе видял. В съзнанието й проблесна лицето на Скелин и Сония настръхна. Същата червеникава тъмна кожа. Същите странни очи. „Тази жена е от същата раса!“

Устните на отстъпничката се разтеглиха в усмивка. Опасна, триумфираща усмивка.

„Тя си мисли, че няма да посмея да използвам магия при всичките тези хора наоколо и е права. Освен това не ми се иска да я нараня. Макар че ако ме накара да я убия, това доста ще опрости нещата за Гилдията“.

За да заслужи тази съдба, тя трябваше да извърши много по-ужасни неща от това да бъде магьосник-отстъпник и да работи като изнудвачка за продавач на роет. Като например да избие семейството на Сери.

„Трябва ни жива, за да разберем дали е виновна или дали знае кой го е извършил. Освен това трябва да открием откъде идва и дали там има други магьосници като нея. Както и да узнаем защо ни е наблюдавала, когато залавяхме Форли.“

Ако убие някого, щеше да й е много трудно да спечели прошката на Гилдията за това, че е нарушила правилата.

Сония извлече енергия от източника си. Много енергия. Нямаше представа колко дълго щеше да успее да задържи жената. Макар да знаеше как да извлича сила от магьосници и хора, дори от животни, и да я съхрани в себе си толкова дълго, колкото е необходимо, тя не го беше правила повече от двайсет години. Беше й забранено, освен ако не й наредят Висшите магове.

Сега бе толкова силна, колкото преди да научи черната магия. Не по-силна, отколкото като ученичка.

Но тя бе изключително силна ученичка.

Сония запрати енергията си над главите на хората, които се намираха между нея и отстъпничката, и обгради жената с кълбо от сила. Жената веднага започна да нанася удари във всички посоки, но макар и много силни, Сония бе предвидлива и не спираше да поддържа здрава бариерата си. Проблясъците и вибрацията на магията накараха хората да се разбягат на всички страни. Сония разкопча палтото си и го хвърли настрани. Когато тълпата се съвзе достатъчно от страха и се спря да гледа, тя не искаше да се чудят защо го е облякла.

Когато излезе от уличката и тръгна към отстъпничката, черната й мантия се развя на вятъра. Тя чу възклицания от всички страни, където несъмнено се бяха струпали зяпачи, но остана съсредоточена върху жената. Отстъпничката изръмжа и засили атаките си върху бариерата. Сония я заздрави още повече, опитвайки се да не се тревожи за това колко бързо изчерпва енергията си.

„Колко ли дълго ще издържа? Колко ли дълго ще издържи тя?“

От едната й страна се разнесе шум. Първоначално Сония не можа да осъзнае какво става, но после едва не изгуби концентрация от изненада.

Тълпата ликуваше.

Сред виковете тя дочу един по-различен звук. С крайчеца на окото си зърна приближаваща се фигура. Някой, облечен в лилаво.

— Имате ли нужда от помощ? — разнесе се младежки глас.

Алхимик. Не го познаваше.

— Да — отвърна тя. — Елате.

Пропусна го през бариерата си и му подаде ръка.

— Влейте ми енергията си.

— По старомодния начин? — попита той изненадано.

Тя се засмя.

— Разбира се. Мисля, че ще успеем да се справим с една обикновена отстъпничка.

Той хвана ръката й и тя почувства как магията му се влива в нея. Побърза да я насочи към ограничителната бариера. Алхимикът извика и тя осъзна, че към тях се приближава друг магьосник. Този път лечителка. Жената хвана другата й ръка и Сония очакваше жената да се предаде. Но тя не спираше да се бие.

Въпреки това ударите й ставаха все по-слаби и по-слаби. Когато жената хвърли последните си сили срещу бариерата и атаката й секна, Сония изпита неочаквана жалост. Раменете на отстъпничката увиснаха. Тя изглеждаше изтощена и примирена.

Сония пусна ръцете на колегите си и ги погледна.

— Благодаря ви.

Алхимикът сви рамене, а лечителката промърмори нещо като „по всяко време“. Сония отново насочи вниманието си към отстъпничката. Приближи се към нея с отмерени крачки. Алхимикът и лечителката крачеха редом с нея, оставайки в обсега на бариерата й. Когато спря пред остъпничката, жената я погледна навъсено.

— Как се казваш? — попита Сония.

Жената не отговори.

— Знаеш ли закона, който се отнася до магьосниците в Обединените земи? Законът, според който всички магьосници трябва да са членове на Магьосническата гилдия?

— Знам го — отвърна жената.

— Но ето те теб, магьосница, която не е член на Гилдията. Как стана така?

Жената се засмя.

— Не ми трябва вашата Гилдия. Научих магията много преди да дойда в тази земя. Защо трябва да ви се кланям?

Сония се усмихна.

— Защо, наистина?

Жената я погледна намръщено.

— И така — продължи да я разпитва Сония. — От колко време живееш в Обединените земи?

— От много — жената се изплю на земята.

— Щом не ти харесва, защо стоиш тук?

Жената я погледна застрашително.

— Как се нарича родината ти?

Отстъпничката стисна упорито устни.

— Добре тогава — Сония сви ограничителната бариера по-плътно около жената. — Независимо дали ти харесва или не, Магьосническата гилдия е задължена от закона да се разправи с теб. Сега ще те отведем при тях.

Лицето на жената се изкриви от гняв и тя нанесе удар по ограничителната бариера, но той беше твърде слаб. Сония се замисли дали да не изчака, докато жената се измори, но реши да не го прави. Тя сви бариерата още повече и я използва, за да тласне отстъпничката към средата на пътя. След това твърдо, но внимателно продължи да я бута напред. Лечителната и алхимикът вървяха плътно до нея.

И те подкараха към Гилдията втората отстъпничка, заловена в този ден, по улици, пълни с любопитни зяпачи.

Глава 28 Въпроси

Превръзката върху очите на Лоркин дразнеше кожата му, но ръцете му бяха държани от Изменници и той не можеше да се почеше.

— Сега спираме — каза една от жените и внимателно го дръпна. — А сега отново ще се издигнем.

Другата жена пусна ръката му и той се възползва от възможността да се почеше. После се напрегна и усети тежестта в стомаха си, когато започнаха да се издигат. След няколко мига пак усети неравната земя под краката си. Жената отново го побутна да върви.

— Внимавай, тук земята се накланя! Наведи глава!

Обгърна го изненадващ хлад и той предположи, че са навлезли в сянка. И това не беше всичко. Въздухът беше влажен и се усещаше лека миризма на гниеща растителност и мухъл. Водачката му спря.

— Сега има стъпала. Надолу! Четири са.

Той опипа ръба с пръстите на краката си, после бавно пристъпи напред. Стъпалата бяха широки и плитки, а по отекващия звук той разбра, че е влязъл в пещера или стая. Някъде отстрани се чуваше капене на вода.

— Оттук нататък е равно.

Докато вървеше, той си помисли, че не е съвсем така. Земята беше гладка, но определено се усещаше наклон. Той се заслуша в стъпките на групата и в звука на водата. Ако правеха някакви завои, вероятно бяха твърде широки и бавни, за да ги усети.

Някъде отпред дойде звука на вятър, шумоляща растителност и далечни гласове. След още няколко крачки, съдейки по шумовете, които го заобикаляха, той разбра, че е излязъл на открито. Почувства топлината на слънчевите лъчи върху лицето си и лекия повей на вятъра върху кожата си. Чу някой да казва името на Савара.

Без предупреждение свалиха превръзката от очите му и той започна да примигва, заслепен от обедното слънце. Преди очите му да привикнат със светлината, Изменницата, която го беше водила, го потупа по ръката, давайки му знак да продължи да върви.

Савара поведе групата по пътека, заобиколена от високи, по-люляващи се растения. На върховете им се забелязваха едри класове и той осъзна, че това е краят на нива. Пътеката тръгна рязко нагоре и пред очите му се разкри широка долина.

От всички страни я заобикаляха стръмни скали. Беше покрита с ниви, намиращи се на различна височина, като на отделни тераси. Зеленината се спускаше до продълговато тясно езеро, което се намираше на дъното на долината. „Използвали са всяко едно кътче — помисли си той. — Че как иначе ще изхранят цял един град с хора? Но къде са сградите?“

Някакво движение на близката скала отговори на въпроса му. Някой надничаше през отвор в скалното лице. Миг по късно той осъзна, че цялата стена, от единия до другия край на долината, бе осеяна с дупки.

„Град, изсечен в скалата“. Той поклати смаяно глава.

— Намерихме го заедно с долината — разнесе се познат глас зад гърба му. Той погледна изненадано Тивара. Откакто се бяха присъединили към групата на Савара, тя почти не му бе продумала.

— Естествено, ние го разширихме — продължи тя. — Шейсет години след заселването на първите Изменници, голяма част от старите помещения се срутила и трябвало да бъде заменена.

— Колко навътре продължава?

— В повечето случаи само колкото за една или две стаи. Представи си го като град с мащабите на Арвис, но по-издължен и заострен в едната си страна. От време на време земята се тресе и части от него се срутват. Макар вече да можем много по-добре да преценяваме коя скала е добра за нови стаи и след това ги заздравяваме с магия, хората се чувстват по-спокойно, ако живеят по-близо до повърхността.

— Напълно ги разбирам.

Сега вече можеше да види, че част от основата на стената е насечена от здрави сводове, през които хората излизаха или се връщаха в града. Другаде се забелязваха по-малки, разположени нарядко отвори. Сводовете предполагаха, че това е официален вход към общо помещение и Лоркин не се изненада, когато Савара го поведе към един от тях.

Но не след дълго тя бе принудена да спре. Беше започнала да се събира тълпа. Много от хората се бяха втренчили в него. Някои го гледаха с откровено любопитство, но други бяха изпълнени с подозрение. Трети изглеждаха разгневени, но не на него. Вниманието им бе насочено към Тивара.

— Убийца! — извика някой, последван от викове на съгласие. Но някои от хората се намръщиха, дори изразиха протеста си на глас.

— Дайте път — нареди Савара с твърд глас, в който обаче не се усети гняв.

Хората се подчиниха. Лоркин забеляза, че всички гледат Савара с уважение. „Тя определено е от Изменниците, които е добре да спечеля на своя страна“ — помисли си той, докато групата следваше водачката си към сводовете и влезе в града.

Пред очите му се разкри широка, но ниска зала, подкрепяна от няколко редици колони.

— Говорителко Савара — чу се нечий глас. — Радвам се да те видя отново при нас.

Гласът принадлежеше на ниска, закръглена жена, която идваше към тях от дъното на залата. Думите бяха произнесени с приповдигнат тон. Савара забави крачка.

— Говорителко Калия — отвърна тя. — Събрахте ли Масата?

— Всички са там, с изключение на нас двете.

Лоркин усети как някой го побутна по ръката и погледна Тивара. Тя произнесе почти беззвучно нещо, но той не можа да го разбере, затова се наведе към нея.

— Другата фракция — прошепна тя. — Водачката им.

Той кимна, че е разбрал, след това огледа внимателно жената. „Значи тя е наредила да бъда убит“. Беше по-възрастна от Савара, може би по-възрастна и от майка му, ако пълнотата й не изглаждаше бръчките, които обикновено би имала една жена на нейната възраст. Острият й поглед и свитите й устни обаче противоречаха на мекия й глас. Той реши, че й придават злобно изражение. Но може би я възприемаше изкривено, защото знаеше, че тя му желае смъртта. Може би за останалите тя имаше излъчването на мила майчица.

Калия огледа останалите членове на групата на Савара и ноздрите й се разшириха. Лоркин осъзна, че робските дрехи, които носят той и някои от останалите, съвсем не бяха подходящи за това място. Савара се обърна към две от спътничките си.

— Отведете Тивара в стаята й и застанете на стража.

Те кимнаха и погледнаха към „убийцата“ която пристъпи напред. Без да го погледне или да му каже нещо, тя тръгна нанякъде. Савара се обърна към друга от придружителките си.

— Намери Евана и Найша, и колкото се може по-скоро ги прати да заменят Ишия и Ралана.

После се обърна към последните две жени.

— Вървете. Починете си и се нахранете.

Когато жените се отдалечиха, Савара се обърна към Лоркин.

— Надявам се, че си готов да отговаряш на много въпроси.

Той се усмихна.

— Готов съм.

Но когато тя и Калия застанаха от двете му страни и го поведоха извън залата, той осъзна, че не се чувства готов. Знаеше, че тук има кралица, но внезапно осъзна, че Тивара и Чари са пропуснали да му обяснят как е разделена властта на по-долните стъпала. Знаеше, че жените от двете му страни са Говорителки, но нямаше представа как се вписват в йерархията и се почувства като истински глупак, че не се бе сетил да попита.

„Савара попита дали Масата е събрана. Предполагам, че нямат предвид някаква мебел. И двете са част от нея, затова предполагам, че е някаква група от сорта на Висшите магове. И има някой, който води протокола и церемониите също както Разпоредителя Оусън на съветите на Гилдията“.

Светлината в коридора беше приглушена, но достатъчна, за да се осветява пътя им. В нея се долавяше цвят, който се преливаше и сменяше. Той се огледа, търсейки източника и осъзна, че идва от ярки точки, вградени в тавана.

„Скъпоценни камъни! Магически скъпоценни камъни!“ Той се опита да ги различи в скалата, но те грееха твърде ярко, за да може да ги види. Пред очите му заплуваха цветни петна и той бе принуден да отмести поглед.

Коридорът не беше дълъг и скоро Савара и Калия го въведоха в една голяма стая. В единия й край се виждаше изсечена продълговата каменна маса. Край нея седяха четири жени, а други два празни стола очакваха Говорителките. В дъното на масата седеше жена с прошарени коси, която имаше същия изморен вид като на Оусън.

„Предполагам, че това е Разпоредителката на Изменниците“.

На по-близкия край имаше друг стол, по-голям и украсен със скъпоценни камъни, който бе празен. Останала част от залата също бе празна. Подът бе изсечен на стъпала, върху които бяха подредени възглавнички. „За публиката, макар днес тук да няма никого“.

Савара го накара да застане пред масата, а тя и Калия заеха местата си.

— Добре дошъл, Лоркин от Магьосническата гилдия на Киралия — каза жената с изморен вид. — Аз съм Риая, Ръководител на Масата. Това са Ивали, Шая, Калия, Лана, Халана и Савара — Говорителки на Изменниците.

— Благодаря ви, че ме допуснахте в града си — отвърна той и се приведе в лек поклон, насочен към всички тях.

— Разбрах, че си дошъл доброволно в Убежището — каза Риая.

— Да.

— Защо?

— Най-вече за да говоря в защита на Тивара на процеса й.

— И още?

Той се поколеба, обмисляйки как да започне.

— Разбрах, че баща ми е дал на народа ви обещание, което е нямал право да изпълни. Бих искал по някакъв начин да уредя този проблем.

Говорителките се спогледаха. Някои изглаждаха скептично настроени, в очите на други проблесна надежда.

— Това ли е единствената ти друга причина?

Лоркин поклати глава.

— Макар да съм само помощник на Посланика на Гилдията в Сачака, аз знам, че част от задълженията ни като посланици, включват откриването и поддържането на мирни отношения с други народи. Изменниците са част от Сачака, затова ако не се опитаме да установим връзка с тях, значи пренебрегваме важна част от страната. Дори малкото, което знам за Изменниците, ми подсказва, че вашият мироглед съответства повече на ценностната система на Обединените земи. Например вие отхвърляте робството — той си пое дълбоко дъх.

— Ако има някаква възможност за установяването на взаимоизгодни връзки между нас, аз се чувствам задължен да я проуча.

— А каква ще е нашата полза от подобен съюз? — попита Калия с пълен с недоверие глас.

Лоркин се усмихна.

— Търговия.

Калия се изсмя остро.

— Вече се опитахме да търгуваме честно с вашия вид и после горчиво съжалявахме за това.

— Сигурно имате предвид баща ми — рече той. — Казаха ми, че Изменниците са се съгласили да го обучат на черна магия в замяна на лечителските му умения? Правилно ли съм разбрал?

Седемте жени се намръщиха.

— Черна магия? — повтори Риая.

— Висша магия — обясни Лоркин.

— Тогава значи е истина — рече Риая.

Лоркин поклати глава.

— Само Висшите магове на Гилдията, с разрешение от водачите на Обединените земи, могат да вземат такова решение. Баща ми е нямал право да ви предлага това познание.

Жените започнаха да говорят в един глас и макар че Лоркин не можеше да разбере какво му казват, общото настроение бе очевидно. Те бяха ядосани, но и озадачени.

— Защо тогава обеща? Нима от самото начало е възнамерявал да наруши дадената дума?

— Ясно е защо го е направил — каза Лоркин. — Бил е…

Но Калия и жената, която седеше до нея продължаваха да говорят и (поне от онова, което успяваше да чуе) да се съгласяват една с друга за това, че на киралийците не трябва да се вярва.

— Оставете го да говори — намеси се рязко Риая. Двете жени млъкнаха. Калия скръсти ръце и го погледна с високомерно очакване.

— Баща ми е бил отчаян — напомни им Лоркин. — Години наред е бил роб. Знаел е, че страната му е в опасност. Сигурно в името на сигурността на страната му си е позволил да забрави за личната си чест. След като години наред е бил… роб, смятате ли, че му е останало много лично достойнство?

Той млъкна, осъзнавайки, че допуска твърде много чувство в думите си.

— Искам да ви попитам нещо — каза той.

— Не можеш да ни задаваш въпроси — усмихна се подигравателно Калия. — Трябва да изчакаш до…

— Аз искам да чуя този въпрос — прекъсна я Савара. — Някой друг желае ли?

Останалите жени се поколебаха, но след това кимнаха.

— Кажи, Лоркин — подкани го Риая.

— Казаха ми, че вашите хора са знаели, че баща ми е бил роб доста време, преди да му предложат замяната. Защо сте му предложили помощта си едва след като сте можели да спечелите нещо от това? Защо сте поискали толкова висока цена за помощта си, когато през цялото време сте спасявали хората си от подобна участ?

Последните му думи бяха заглушени от бурни протести.

— Как смееш да оспорваш щедростта ни! — изкрещя Калия.

— Той е бил мъж и чужденец! — възкликнаха останалите.

— Единствената дъщеря на кралицата ни умря заради него!

— Ако беше спазил думата си стотици други щяха да бъдат спасени!

Погледът му се плъзна по гневните им лица и той изведнъж съжали, че си е позволил да говори. Трябваше да очарова и да омае тези жени, а не да ги ядосва. Но погледът му срещна очите на Савара. И той видя как тя кима одобрително.

— Ще ни дадеш ли онова, което баща ти ни обеща? — попита троснато Калия.

Жените веднага утихнаха и го погледнаха напрегнато. „Те отчаяно искат да овладеят лечителството — помисли си той. — И защо не? Мечтата да си защитен от всяко нараняване, болест и смърт е нещо могъщо. Но те не осъзнават колко е могъщо това познание. Предимствата, които ще им даде над враговете им. И как може да бъде използвано както за помощ, така и за нанасяне на вреда“.

— Не съм упълномощен да го направя — каза им той. — Но съм готов да ви помогна да го спечелите чрез преговори и размяна с Гилдията и Обединените земи.

— Размяна? — Риая се намръщи. — За какво?

— За нещо със същата стойност.

— Ние ви дадохме висшата магия! — възкликна Калия.

— Да, вие сте дали на баща ми черната магия — посочи Лоркин. — Тя не е нещо ново за Гилдията, нито е нещо, което те смятат за равностойно на лечителството.

Лоркин очакваше да чуе нови възражения срещу това, но жените се умълчаха замислено. Савара го погледна с присвити очи. Това подозрение ли беше?

— А какво от онова, което имаме, може да бъде сметнато за равностойно? — попита Риая.

Той сви рамене.

— Все още не знам. Току-що пристигам.

Калия въздъхна шумно.

— Няма смисъл да губим време във фантазии за търговия и съюзи. Местонахождението на Убежището се пази в тайна. Не можем да допускаме разни чужденци да идват и да си отиват заради търговия или нещо друго.

Риая кимна. Тя погледна жените, след което се обърна към Лоркин.

— Все още не сме готови да обмисляме подобни въпроси като търговски отношения с Гилдията. Савара предупреди ли те, че няма да ти бъде позволено да напуснеш Убежището?

— Да.

Тя се обърна към Говорителките.

— Някоя от вас вижда ли причина този закон да не бъде приложен спрямо Лоркин?

Всички поклатиха глави. Дори Савара, забеляза той. Почувства как стомахът му се свива.

— Приемаш ли това? — попита го Риая.

Той кимна.

— Да.

— Тогава вече ще се подчиняваш на законите на Убежището. Така че се постарай да ги научиш и да им оказваш уважението, което заслужават. Тази среща приключи! — Риая погледна към Савара. — Тъй като ти го доведе тук, ти ще отговаряш за това да е послушен и полезен.

Савара кимна, после се изправи и му махна с ръка да я последва. Докато излизаха от стаята, Лоркин почувства как го обзема странна меланхолия. Той знаеше, че ще трябва да плати за идването си с Тивара в Убежището. Макар да бе подготвен да го приеме, част от него все още се бунтуваше.

И тогава той си спомни думите на Риая. „Все още не сме готови да обмисляме подобни въпроси…“ Все още. Това не означава „никога“. Можеха да минат години, докато съберат смелост и сила да излязат извън своята планина, но трябваше да го направят, ако искат да получат онова, което предлагат Обединените земи.

„Макар че щом са откраднали магията на скъпоценните камъни от племето Дюна — помисли си той, — по-добре да внимавам да не опитат нещо такова и при мен“.

Аний протегна ръка, за да погали фината кожа на седалката на каретата, после плъзна пръсти по инкрустираните със злато ръбове.

Когато погледна към пода. Сери развеселено установи, че символът на Гилдията — „Y“ увенчан с диамант — бе изработен от друг вид вградено дърво, което бе полирано до блясък.

— Пристигнахме — рече Гол с възхищение в гласа.

Сери погледна през прозореца. Портите на Гилдията зееха отворени. Каретата леко намали, докато минаваше през тях, след което отново ускори ход, за да ги откара пред Университета. Спря пред стълбището му и кочияшът скочи, за да им отвори вратата. Когато Сери изскочи навън, на вратата се появи фигура с черна мантия.

— Сери от Северния квартал! — рече Сония и му се ухили.

— Черна магьоснице Сония! — отвърна той и превзето се поклони. Очите му проблеснаха развеселено. — Това е Аний — каза той. — Гол вече познаваш.

Сония кимна на дъщеря му.

— Не се досетих, че си онази Аний — промърмори тя. — Но пък не съм те виждала, откакто ми стигаше до коляното.

Аний се поклони.

— Нека не говорим за това — рече тя. — Аз съм телохранител на Сери, нищо друго.

— И Гилдията ще научи само това — увери я Сония. После погледна към Гол. — Радвам се да видя, че не си станал по-висок.

Мъжът бързо се преви в поклон. После отвори уста, но я затвори, очевидно твърде впечатлен от околната обстановка, за да измисли някакъв духовит отговор.

— Влезте! — покани ги с жест Сония и тръгна нагоре по стълбите. — Всички очакват с нетърпение да чуят разказите ви.

Сери долови сухотата в гласа й и я погледна внимателно. Той бе едновременно поласкан и изненадан от поканата й да посети Гилдията, за да разпознае отстъпничката, но тя го беше уверила, че го е споменала единствено като един неин стар приятел. Съществуваше вероятността някои от по-възрастните магьосници да го помнят отпреди двайсет години и да знаят, че е станал Крадец, но тя бе минимална. Въпреки това си струваше риска, ако това означаваше, че убиецът на семейството му е разкрит.

Освен това разбираше, че тя се притеснява да не би Гилдията да ограничи свободата й още повече, след като е научила, че броди без разрешение из града. Фактът, че се е свързала с Крадец, нямаше да облекчи нещата, макар че това вече не бе забранено от никакъв закон.

И въпреки че отстъпничката бе заловена, по отношение на Гилдията, въпросът изобщо не бе приключил.

— Как върви срещата? — попита той.

— Имаше много спорове — започна тя.

— Разбира се.

— По-зле от обичайното. Винаги съм подозирала, че ако някой магьосник от страните извън Обединените земи пожелае да живее в някоя от нашите държави, той ще възрази срещу законите ни. Но винаги съм предполагала, че това ще бъде сачакански магьосник.

— Отстъпничката каза ли ти откъде идва?

— Не. Отказва да говори. Както и Форли, макар че според мен при нея е повече от страх, отколкото от упоритост.

Двамата изкачиха стълбището и тя ги поведе през фоайето, все така пълно с невъзможно деликатните спираловидни стълбища, които Сери помнеше от последното си посещение двайсет години по-рано. Гол и Аний се оглеждаха, зяпнали от възхищение, и Сери едва сдържа смеха си. Сония без колебание ги поведе по широкия коридор. Той свършваше при широката Голяма зала, в която се намираше старата постройка, представляваща Заседателната зала. Сграда в сградата. Сери не вярваше, че ченетата на Гол и Аний ще могат да увиснат повече.

— Ще прочетете ли мислите й? — попита той Сония.

— Очаквам най-накрая да го направим. Точно за това са повечето спорове. Тъй като не ни е известно нищо за мястото, откъдето идва тя, няма как да знаем дали разчитането на съзнанието няма да бъде прието като непростима обида.

— Но иначе няма как да разберете откъде е дошла — каза Аний.

— Да.

— Точно затова и ние сме тук. Имаш нужда от доказателство, че тя е извършила нещо незаконно.

Сония стигна до вратата на Заседателната зала, която бавно се отвори. Тя погледна към Аний и се усмихна накриво.

— Да. Нещо повече от това, че е използвала магия за самозащита.

Двете крила на вратата се отвориха широко и Сери затаи дъх. Залата бе пълна с магьосници. Това бе гледка, пред която малцина немагьосници нямаше да изпитат благоговение и страх. Особено като се имаше предвид всичката магическа сила, която притежаваха.

„Като че ли са свършили добра работа в замяната на хората, които изгубиха по време на ичанското нашествие“ — отбеляза той. Разположените стъпаловидно кресла и от двете страни бяха заети, но редиците столове в средата бяха празни. „Те бяха за учениците — сети се той. — Което е добре. Сред тях може да има много от бедняшките квартали, които ще ме разпознаят“.

Сония тръгна напред с развята мантия. Сери я последва с Гол и Аний от двете му страни. Двамата отбягваха погледите на наблюдаващите ги магьосници, съсредоточавайки се върху сцената в дъното на залата.

Там ги очакваше един магьосник със синя мантия. „Разпоредителят“. Мъжът не бе същият, който Сери си спомняше от преди ичанското нашествие. Той щеше да е по-възрастен.

Зад Разпоредителя бяха разположени амфитеатрално още кресла. „Висшите магове“. Сери огледа лицата. Някои му изглеждаха познати, други — не. Той разпозна Ротан, магьосникът, който бе наставлявал Сония през първите й години в Университета. Възрастният мъж срещна погледа му и кимна.

Пред Висшите магове стояха две жени. Сери разпозна Форли, която изглеждаше изплашена до смърт. Другата жена се обърна, за да види кой се приближава и сърцето на Сери подскочи.

„Да, това е тя“.

Когато жената го погледна, кръвта му изстина. Той не бе успял да я огледа добре на слабата светлина в заложната къща, макар да бе видял достатъчно, за да я разпознае, ако я срещне отново. А когато я бе зърнал на улицата пред магазина беше твърде далеч. Но тук, под ярката светлина на толкова много магически кълба, той забеляза нещо, което не бе имал възможността да установи досега.

Тя имаше същите странни очи като на Скелин. Двамата бяха от една и съща раса.

„Гилдията едва ли трябва да научава това — реши той. — Скелин въобще няма да е доволен, ако насоча вниманието на магьосниците към него. Макар че Сония сигурно е забелязала приликата. Едва ли е казала на някого, защото това би означавало да разкрие, че е ползвала помощта на Крадец…“

Когато Сония спря пред Висшите магове, Сери, Аний и Гол се поклониха. Тя ги представи на магьосниците и обясни, че Сери е въпросният приятел, който пръв е забелязал чуждоземната отстъпничка и е насочил вниманието й към нея. Когато завърши, Разпоредителят погледна към Сери.

— Първо, Гилдията ви благодари за оказаната помощ в залавянето на тези магьосници-отстъпнички — каза той. — Второ, благодарим ви, че ни помагате и днес — той посочи двете жени. — Разпознавате ли някоя от тях?

Сери се обърна към Форли.

— За пръв път видях Форли преди няколко дни, когато беше заловена — той посочи другата жена. — Тази я видях преди няколко месеца. Двамата с Гол търсехме един убиец и уликите, които събрахме, ни принудиха да шпионираме един собственик на заложна къща и неговият клиент — тази жена. Видяхме я да използва магия при отварянето на една каса.

Отстъпничката продължаваше да го гледа и когато той се обърна към нея, присви очи.

— Смятате ли, че тази жена е убийцата, която сте търсили?

Сери сви рамене.

— Не знам. При убийството е била използвана магия. Тя има магия. Но нямам доказателства, че е извършителят.

Разпоредителят се обърна към Гол.

— Вие сте били заедно с работодателя си в нощта, когато той е шпионирал тази жена.

Гол кимна.

— Бях.

— Правилно ли описа той какво се е случило? Има ли някакви подробности, които вие да сте забелязали, а той не?

— Всичко е така — отвърна едрият мъж.

Накрая Разпоредителят погледна към Аний.

— А вие бяхте ли там?

— Не — отвърна тя.

— Виждали ли сте тази жена да използва магия?

— Да. Видяхя за пръв път преди С… Черната магьосница Сония да я залови. Тя наблюдаваше как залавят Форли. Стори ми се странно. След това я видях да използва магия, за да убие няколко птици, които вдигаха доста шум, докато се биеха и щяха да привлекат вниманието към нея. Досетих се, че тя също може да е отстъпничка и затова отидох при Черната магьосница Сония.

Разпоредителят се замисли, после изгледа поред Сери, Гол и Аний.

— Има ли още нещо, което можете да ни кажете за някоя от двете жени?

— Не — отвърна Сери. Той погледна към дъщеря си и телохранителя. Двамата поклатиха глави.

Разпоредителят се обърна към Висшите магове.

— Някакви въпроси?

— Аз имам един — каза магьосникът с бялата мантия. Той сигурно е Върховният повелител, сети се Сери. Сония му беше казала, че цветът на мантията му е бил променен след като е било взето решение, че Черните магьосници (естествено) трябва да носят черно. — Виждал ли си някога друг човек със същите физически характеристики като тази жена? — мъжът посочи отстъпничката. — Като изключим пола й, естествено.

— Може би веднъж или два пъти — отвърна Сери.

— А знаеш ли откъде идват тези хора?

Сери поклати глава.

— Не.

Магьосникът кимна, после даде знак на Разпоредителя, че няма повече въпроси. Изпълнен с облекчение. Сери осъзна, че очаква с нетърпение да напусне това място. Макар и човек с власт в подземния свят, той не бе свикнал да бъде наблюдаван от толкова много хора. „Крадецът работи най-добре, когато е незабележим. По-добре да го познават по репутацията му, отколкото да бъде център на внимание“.

— Благодаря ви за помощта, Сери от Северния квартал, Аний и Гол — каза Разпоредителят. — Можете да си вървите.

Сония отново ги поведе. Веднага щом вратата на Заседателната зала се затвори зад гърбовете им. Сери въздъхна с облекчение.

— Това помогна ли? — попита Аний.

Сония кимна.

— Мисля, че да. Сега разполагат с показанията на свидетели, че жената е нарушила закона. Единствения път, когато е използвала магия в присъствието на магьосници, е за да се защити, когато я залових и я доведох тук.

— Това, че е нарушила закона, означава ли, че ще разчетете съзнанието й?

— Вече е решено — Сония се усмихна мрачно. — Но сега няма да се чувстват толкова зле, че ще го направя.

— Ти ли ще го направиш? — попита Сери.

Усмивката й се стопи.

— Или аз, или Калън. Подозирам, че ще изберат Калън, защото той не е участвал в преследването и не е нарушавал никакви правила.

Сери се намръщи.

— Ще ти създадат ли проблеми заради това?

— Не мисля — отвърна тя и сбръчи разтревожено вежди. — Калън не изглежда особено доволен. Досега не е намерил време да повдигне този въпрос, но все някога ще го направи. Никой друг не го е споменавал, но съм сигурна, че няма да се размине така — тя въздъхна и отстъпи назад към залата. — Трябва да се връщам. Ще ви съобщя как е минало — поколеба се за миг, след което се усмихна. — О, да! Лоркин се свърза с мен. Жив и здрав е. Ще ви разкажа по-подробно следващия път.

— Страхотни новини! — отвърна Сери. — Доскоро.

Тя им махна, бутна едното крило и се вмъкна вътре. Сери погледна Аний и Гол.

— Да видим дали каретата ни чака.

Те се ухилиха и го последваха към изхода на Университета.

Когато Ачати, Денил, останалите ашаки и Унх стигнаха до пътя, откриха, че робите, които бяха изпратили напред са подготвили каретата и конете и ги очакват. Ашаките, които бяха дошли да помогнат, се обърнаха към Денил и се сбогуваха с него.

— Съчувстваме ви — каза единият от тях. — Сигурно е много дразнещо помощникът ви да бъде съблазнен от някаква жена.

— Да — отвърна Денил. — Но поне знам, че е отишъл по своя воля и не е в опасност… или поне не вярва да е. И… отново се извинявам за поведението му. Не беше нужно да ви поставя в опасност.

Друг от мъжете сви рамене.

— Заслужаваше си заради възможността да се опитаме да направим нещо срещу тях или да открием града им, макар и всичко да завърши с неуспех.

— Но… вие сигурно нямаше да продължите да преследвате Изменниците, без те да бъдат принудени да ви убият? — каза Денил.

Ашаките се спогледаха и Денил внезапно разбра причината за привидното им безгрижие. Те не искаха да признаят, че са били превъзхождани числено или че са се провалили в задачата си, затова се преструваха, че всичко е наред. Всъщност през цялото време са били наясно за поетия риск и се бяха страхували. Но щеше да е проява на грубост да ги накара да си го признаят.

— Обаче ашаки Ачати ми каза, че сме успели да навлезем по-навътре в територията им от всички останали, които са опитвали някога — рече той, вмъквайки тон на гордост и възхищение в гласа си.

Ашаките закимаха и се усмихнаха.

— Ако някога все пак решите да си върнете помощника, обадете ни се — рече най-разговорливият от тях. — Кралят няма да се поколебае да събере малка армия за тази цел. Ние винаги си търсим някакво оправдание, за да ги прочистим.

— Ще го имам предвид! — увери ги той. — Ценя предложението ви. — Той се обърна и погледна към Унх. — Познавам и добър следотърсач, когото да извикам.

Туземецът леко наклони глава, но не промени изражението на лицето си. Сачаканците не казаха нищо, докато най-мълчаливият от тях не се прокашля.

— Според вас какво ще направи Гилдията по въпроса с лорд Лоркин?

Денил поклати глава.

— Не знам — призна той. — Но сигурно ще ми изпратят нов помощник. Да се надяваме, че изборът им ще бъде по-добър от моя.

Сачаканците се засмяха. След това разговорливият сачаканец потри ръце.

— Тогава да поемаме по пътя си.

След като се сбогуваха, сачаканците си тръгнаха. Унх кимна още веднъж на Денил и този жест означаваше много повече от сбогуванията на сънародниците му. Групата им се отдалечи сред облак прах. Денил и Ачати се качиха в каретата, а двамата роби на сачаканеца се настаниха отвън. Колата се залюля и потегли плавно по пътя.

— Така е по-добре — каза Ачати. — Удобство. Уединение. Възможност за редовни бани.

— Определено очаквам с нетърпение първата.

— Подозирам, че помощниците ни също бързат да се приберат у дома, макар да не успяха да отърват Сачака от няколко Изменници.

Денил потрепна.

— Отново се извинявам за това, че ви причиних толкова неудобства за нищо.

— Не беше за нищо — поправи го Ачати. — Вие бяхте длъжен да го потърсите, аз бях длъжен да ви помогна. Младият мъж можеше да се намира в опасност. А това, че не беше, не омаловажава пътуването ни.

Денил кимна, благодарен за проявеното от сачаканеца разбиране.

— Предполагам, че трябва да се извиня и от името на Лоркин. Сигурен съм, че щеше да ни уведоми по-рано за решението си, ако бе имал възможност.

— Може би е решил къде да отиде едва след като е разговарял с вас — сви рамене Ачати. — Не бихме тоя път напразно. Всъщност дори бе доста поучителен за това как мислят киралийците и как мислите вие. Аз, например, си бях създал различно впечатление за мотивите на това толкова усърдно търсене на помощника ви. Помислих си, че може… между вас да има нещо повече от обикновена лоялност между колеги магьосници и киралийци.

Денил го погледна изненадано.

— Решили сте, че сме…!?

— Любовници — изражението на мъжа беше сериозно. Той извърна поглед встрани. — Моят роб е много красив и талантлив. Той ме обожава. Но това е обожанието, което един роб изпитва към добрия господар. Аз ви завиждах за вашия помощник.

Неспособен да отмести изненадания си поглед от Ачати, Денил се опита да намери подходящ отговор, но не откри такъв. Ачати се засмя.

— Не може да не сте го усетили.

— Ами… да, но трябва да призная, че ми отне време.

— Бяхте твърде зает.

— Да разбирам ли, че сте ме проучили добре?

Ачати поклати глава.

— Стараем се да проучим всичко за посланиците, които Гилдията ни изпраща. А изборът ви на другари не е нещо тайно в Имардин.

— Не е — съгласи се Денил, сещайки се за Тайенд и приемите му.

Ачати въздъхна.

— Аз мога да си купя другар, всъщност съм го правил много пъти. Някой красив. Някой добре обучен да доставя удоволствие на господаря си. Може и да попадна на някой умен и достатъчно духовит, с когото да мога да разговарям и дори да имам късмета да бъда обичан от този роб. Но винаги ще ми липсва нещо.

Денил го погледна замислено.

— И какво е то?

Устата на мъжа се изкриви в несиметрична усмивка.

— Рискът. Само когато знаеш, че другият винаги може да те напусне, можеш да оцениш, когато избере да остане. Само когато не им е лесно да решат дали те харесват или не, можеш да оцениш, когато изберат първото.

— Равноправие.

Ачати сви рамене.

— Или почти. За да намеря някой, който да ми е напълно равнопоставен, трябва доста да огранича избора си. Все пак като пратеник на краля, аз съм един от най-влиятелните хора в страната.

Денил кимна.

— Никога не ми се е налагало да се замислям върху разликите в общественото положение. Макар че сигурно щеше да ми се наложи, ако другарят ми бе прислужник.

— Но прислужникът може да си тръгне.

— Да.

— С прислужниците могат ли да се водят интересни разговори?

— С някои сигурно може.

Ачати разкърши рамене и се отпусна.

— Нашите разговори ми допадат.

Денил се усмихна.

— Радвам се, защото до Арвис ще можете да разговаряте само с мен.

— Наистина — сачаканецът присви очи. — Мисля, че ми допадат не само разговорите ни.

Денил отново остана без думи. Изненадата бе последвана от смущение, което бе изместено от любопитство и той дори се почувства до голяма степен поласкан. „Този сачаканец — който току-що посочи, че е един от най-влиятелните в страната — всъщност ми се предлага! Как да постъпя? Как мога да отблъсна някой като него, без да проявя неучтивост или да предизвикам политически последици? И дали изобщо искам да го направя?“

Той усети как косъмчетата на врата му настръхват. „Той е по-млад от мен, но не с много години. Изглежда добре за сачаканец. Добра компания е. Държи се добре с робите си. Но… О! Една такава връзка може да се окаже политически опасна!“

Ачати отново се засмя.

— Не очаквам нищо от вас, посланик Денил. Само изказвам мнение. И възможност. Нещо, върху което да се помисли. А засега нека продължим с разговорите. Все пак не бих искал да разруша приятелството ни, като ви предложа нещо, което би ви смутило.

Денил кимна.

— Какво вече казах, схващам малко бавно.

— Въобще не е така — ухили се Ачати. — Иначе нямаше да ви харесвам толкова. Бяхте твърде зает. Съсредоточен върху една цел. Сега вече можете да обърнете внимание и на други неща. Като например колко време ще отнеме на Гилдията да избере и да ви изпрати новия ви помощник.

— Едва ли някой ще пожелае да заеме този пост след онова, което се случи с Лоркин.

Ачати се засмя.

— Може и да останете изненадан. Може някои да дойде с надеждата да бъде отвлечен на тайно място, управлявано от екзотични жени.

Денил изпъшка.

— О дано не стане така! Наистина се надявам да не стане така.

Глава 29 Отговори и нови въпроси

Сония седна в креслото си и зачака Висшите магове да се успокоят. Беше се опитала да попречи на призоваването на Сери пред Гилдията, но след като се разбра, че външни хора са помогнали на нея и Регин да открият отстъпничките, обичаят на Гилдията да проучва всички гледни точки в дадена ситуация направи призоваването им неизбежно. Тя представи Сери като стар приятел, а не като Крадец. Неколцина щяха да направят връзка с Крадеца на име Сери, който бе помогнал на нея и Акарин по време на ичанското нашествие, но повечето бяха забравили тази част от историята. Онези, които предпочитаха да пренебрегнат участието й в поражението на нашествениците, не бяха обърнали внимание на имената на помощниците й, а тя се надяваше, че малцината, които бяха проявили интерес, щяха да разберат причините й да не привлича толкова внимание към стария си приятел.

Само Калън, който и без това се вълнуваше прекадено много от нейната персона, можеше да направи връзката. Но той поне бе дискретен. Нямаше да го обяви пред цялата Гилдия. Щеше да се посъветва с останалите Висши магове.

Подразни я това, че привикването на Сери не бе доказало нищо повече от онова, което вече знаеха. Жената очевидно бе отстъпничка. Бе използвала магия пред стотици хора, включително алхимика и лечителката, които бяха помогнали на Сония да я залови. Освен това я бе използвала и в неуспешния си опит да се противопостави на магьосниците, които я бяха отвели във временния й затвор в Купола.

Но Гилдията и най-вероятно кралят се притесняваха да не обидят чуждата страна. Особено когато не бяха сигурни коя точно е тя.

В началото на съвета един от съветниците на краля бе донесъл карта и им показа някои от най-отдалечените земи. Жената продължи да мълчи и отказа да отговори на въпроса откъде идва. Съветникът направи няколко предположения предвид физическата й характеристика. И да беше прав, тя не го показа по никакъв начин.

— Нямаме друг изход — каза Върховният повелител Болкан с твърда нотка в гласа. — Трябва да разчетем съзнанието й.

Разпоредителят Оусън кимна.

— Призовавам Черен магьосник Калън и Черна магьосница Сония да се спуснат до площадката. Черният магьосник Калън ще разчете съзнанието на безименната отстъпничка, а Черната магьосница Сония ще разчете съзнанието на Форли.

Макар да го очакваше, Сония изпита леко разочарование. Нямаше как да накара Калън да потърси в съзнанието на чуждоземната жена отговорите на някои определени въпроси. Като например дали жената е убила семейството на. Сери.

Тя последва Калън до площадката, без да сваля поглед от Форли. Жената беше пребледняла и я гледаше с широко отворени очи.

— Ще ти кажа всичко — избъбри Форли. — Няма нужда да ми четеш мислите.

— Глупава жена — разнесе се глас със странен акцент. — Не знаеш ли, че не могат да ти прочетат мислите, ако не им позволиш?

Сония се обърна към чужденката и осъзна, че всички магьосници са направили същото. Погледът на жената бродеше по лицата им и изражението й бавно се променяше, когато виждаше съжалението и присмеха по лицата им. Когато Калън се спря пред нея, в очите й се появиха съмнение и страх.

Той протегна ръце към главата й, като същевременно я обездвижи с магия.

Сония не искаше да гледа мъките й, затова се обърна към Форли, която потрепна.

— Аз не съм магьосница — каза жената, поглеждайки от Сония към Върховните магове. — Накараха ме да излъжа. Те казаха… че ще убият дъщеря ми и децата й, ако ви кажа. — Форли си пое треперливо дъх и избухна в сълзи.

Сония постави ръка на рамото й.

— Знаеш ли къде се намират?

— Така… мисля.

— Те все още не знаят, че вече си ни казала. Ще доведем децата преди да разберат.

— Б-благодаря.

— Но се боя, че трябва да проверя дали ми казваш истината. Обещавам ти, че няма да боли. Всъщност няма да усетиш нищо. Дори няма да разбереш, че съм вътре. А аз ще се постарая да приключа бързо.

Форли впери поглед в Сония и кимна.

Магьосницата притисна нежно длани към слепоочията на жената и проникна в съзнанието й. Веднага я заляха вълни от страх и тревога. Тя внимателно се понесе из мислите на Форли за дъщеря й и двете й внучета и за мъжете, които ги бяха отвели. Сония разпозна мъжа, който бе изнудвал Форли — това бе търговецът на роет, който бе с нея при залавянето й.

Сония си спомни за магическата сила, която бе почувствала откъм Форли. Сигурно някой друг я бе изпратил. Може би истинската отстъпничка, която ги бе наблюдавала през прозореца.

— Кой използва магия, когато ви намерихме?

— Не знам.

— Къде са дъщеря ти и децата сега?

В съзнанието на Сония проблеснаха лабиринт от улички и временни убежища, сред които изпъкна една определена къща. Семейството на Форли се намираше в един от останалите бедняшки квартали в града.

— Ще ги намерим, Форли. Ще накажем хората, които ти причиниха това.

Сония отвори очи и свали ръцете си. По лицето на Форли можеше да се прочете надежда и решителност.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Сония се обърна към Висшите магове и им разказа какво е научила.

— Препоръчвам един или няколко от нас да отидат с Форли да освободят децата й колкото се може по-скоро.

Последваха одобрителни кимания. Вниманието им бе привлечено от звуците, които издаваше чужденката. Калън бе притиснал ръце към слепоочията й и лицето й изразяваше изненада и ужас.

Всички наблюдаваха мълчаливо и когато Калън най-после отпусна ръцете си, Сония чу всеобща въздишка на облекчение. Магьосникът отстъпи назад и се обърна към Висшите магове.

— Името й е Лоранда — обяви той. — Тя идва от Игра, земя отвъд голямата северна пустиня. Странно място, където магията е забранена и се наказва със смърт. Но магьосници са и онези, които издирват и наказват магьосниците. Те отнемат децата на екзекутираните, за да поддържат броя си — той поклати удивено глава пред това лицемерие и жестокост.

— Лоранда научила магията като млада и била принудена да напусне страната си заедно с новородения си син. Те успели да прекосят пустинята при Лонмар, след това преминали през Елийн до Киралия. Тук са били приети от един Крадец, който ги защитавал в замяна на магическите й умения. Този Крадец накрая осиновил момчето и го направил свой наследник. Посветил го в престъпния свят, а майка му го обучила на магически умения — Калън погледна към Сония и се намръщи. — Името на сина е Скелин, един от Крадците, които Черната магьосница Сония и лорд Регин споменаха като свои помощници при залавянето на отстъпничката. Той, естествено, не е искал да открият майка му, затова уредил Форли да заеме мястото й. Дори използвал собствената си магия, за да изглежда така, сякаш Форли ги напада — той погледна към Висшите магове. — Откакто е дошъл на власт, Скелин изпращал майка си да избива конкурентите му Крадци. Чрез убийства и съюзи той възнамерявал да се издигне до крал на подземния свят.

Сърцето на Сония подскочи. „Тази жена е Ловецът на Крадци!“

Калън се поколеба и смръщи чело.

— Освен това внася роет, който му помага да обвързва хората към себе си. Не само бедните, но и богатите. И магьосниците. Изглежда, смята, че щом привикнем към опиата, ще може лесно да ни манипулира.

Сред магьосниците се надигна мърморене и те започнаха да обсъждат чутото. Сония долови презрителни коментари за заблудата на Скелин, но настръхна при споменаването на роета. Сети се за каменоделеца Берин, чието пристрастяване не бе успяла да изцели. Щом пристрастяването към роета не можеше да бъде изцелено и Скелин го знаеше, то планът му можеше и да е успял.

— Какво си ти? — попита чужденката, вперила поглед в Калън. Очите й се плъзнаха към Сония. — И ти?

Сония отвърна на въпроса й с лека усмивка. Скелин и майка му бяха магьосници, но очевидно не бяха черни магьосници. „Поне за това можем да сме благодарни. Можем да предположим, че Игра не е населена с черни магьосници. Достатъчни са ни притесненията със Сачака“.

Разпоредителят Оусън се обърна към залата и вдигна ръце. Гласовете утихнаха и настъпи тишина.

— Сега знаем истината. Едната от пленничките ни е невинна, другата е убийца и отстъпничка. В града има още един отстъпник, когото трябва да заловим. Лоранда ще бъде затворена. Форли е свободна. Някои неща трябва да бъдат свършени веднага, затова слагам край на този съвет.

Залата се изпълни с шума от стотици изправящи се магьосници, които разговаряха помежду си. Оусън отиде бързо при Сония.

— Вземете Форли и бързо намерете децата — нареди тихо той. — Преди Лоранда да се сети да предупреди Скелин за предателството й.

Сония го погледна изненадано и кимна. „Разбира се. Достатъчно е да се свърже мисловно с него и да му разкаже какво се случи тук“.

— Ще взема лорд Регин, ако е възможно.

Той кимна.

— Щом бъдат спасени, ще изпратя Калън след Скелин.

Сърцето й се стопли от благодарност. Поведението на Оусън беше студено към нея, но не беше човек, неспособен на състрадание към останалите. Когато той се отдалечи, Сония се огледа и откри Регин да стои до едно от стълбищата и да я наблюдава. Тя му махна.

— Това уместно ли е?

Гласът на Калън се чу през разговорите и тропота от стъпките на Висшите магове. Тя се обърна и видя, че той гледа намръщено Оусън.

— Ако успеете да съберете подкрепата на Висшите магове против това решение, аз съм готов да изпратя някой друг.

Калън погледна към магьосниците, които излизаха от залата, след това към Сония и присви устни.

— Вие решавате това, не аз — каза той.

Когато Регин се приближи, Сония се усмихваше, наслаждавайки се на триумфа си. Щом Оусън й вярваше достатъчно, за да я изпрати в града, може би останалите от Гилдията щяха да й простят за това, че бе нарушила правилата толкова много пъти през последните седмици.

— Искате ли да ми помогнете в новата ми задача? — попита тя Регин.

Магьосникът повдигна вежди и дори успя да се усмихне.

— Винаги!

Тя улови Форли под ръка.

— Да идем да намерим семейството ти.

Лоркин не бе съвсем сигурен колко време бе минало, откакто го бяха затворили в тази стая. Тя нямаше прозорци и той не можеше да използва слънчевата светлина за ориентир. Докато беше с Тивара, бе пътувал през нощта, а беше спал през деня, което се промени при пътуването с Чари, и сега не можеше да съди за часовете само по това кога му се доспива. Нито пък можеше да използва глада си, защото се хранеше когато имаше възможност, а не в определени часове.

Храната му се поднасяше според някакъв модел и той започна да го използва, за да брои дните. Семплото ядене от сладка зърнеста каша и плод бе последвано няколко часа по-късно от по-обилна храна, съставена от месо и зеленчуци. След поредния интервал му носеха по-лека храна от плоски хлебчета и чаша топло мляко. Храната беше обикновена, но му се струваше прекрасна след отмъкнатите остатъци, с които се хранеше, докато пътуваше с Тивара.

Бяха му казали, че ще остане тук до процеса на Тивара. Досега бяха минали два дни и половина, предполагаше той. Развличаше се, като четеше бележника си и записваше наблюденията си върху всичко, което бе научил досега за Изменниците. Освен това вписваше въпросите, на които щеше да търси отговори, когато бъде свободен да го направи. Всеки път, когато му носеха храна, Лоркин успяваше да зърне Изменницата, която охраняваше вратата му. Винаги бе жена, но не винаги една и съща. Нямаха ли мъже-магьосници? Или никой от тях не беше проявил желание да го охранява? Или просто не вярваха на един мъж да охранява друг мъж?

Той прекарваше и много време в сън. Макар да бе успял да изцели напълно изтощението и болките, винаги бе по-добре да позволи на тялото само да възстанови енергията и здравето си.

Светлината идваше от вграден в тавана скъпоценен камък. Той успя да го разгледа, като стъпи на леглото си. Но не можеше да го проучва дълго, заради силната светлина. Допря ръката си до него и установи, че не излъчва топлина. Повърхността му бе шлифована също като камъните, използвани в бижутата.

Дали това бе естествената му форма или бе обработван от човешка ръка? Щеше ли да свети вечно или постепенно можеше да угасва?

Въпросите без отговори равномерно се натрупваха в главата и бележника му. Той се чудеше как да научи законите на Убежището, както му бе предложила Риая. Трябваше ли да помоли някой да го научи? Какво щеше да се случи, ако почука по вратата, за да привлече вниманието на пазачката и да я помоли да му стане учителка?

От доста време си мислеше това. Но преди да събере смелост да опита, той чу гласове отвън. Седна с лице към вратата точно когато тя се отвори.

Влезе една жена, която не беше виждал досега и го огледа от глава до пети.

— Лорд Лоркин — каза тя. — Елате с мен.

Той отбеляза, че атмосферата в града е различна. Наоколо се виждаха повече хора и много от тях като че ли чакала нещо. Когато го видяха, го разглеждаха с любопитство, но очакването, което витаеше във въздуха, определено се отнасяше до нещо друго.

„Процесът на Тивара? — зачуди се той. — Защо иначе ще ме изкарват от стаята?“

Предположението му се оказа вярно, когато отидоха в същата стая, където се бе изправил пред Масата на Говорителките. Около нея седяха същите седем жени, но този път украсеният със скъпоценни камъни стол бе зает. В него седеше стара жена и го наблюдаваше замислено. Стаята беше пълна с народ. Стъпаловидните седалки бяха заети, а наоколо стояха изправени мъже и жени. Срещу входа се намираше друга, по-малка врата, която не бе забелязал досега. На прага й стояха Тивара и две друти жени. В стаята витаеше усещането, че тази среща продължава от доста време. Искаше му се да може да разбере колко добре върви.

— Не се покланяш на кралица Зарала — промърмори в ухото му водачката му. — Притискаш длан към гърдите си и я гледаш докато не ти кимне. А сега застани пред Масата и отговаряй на въпросите им.

Лоркин направи каквото му беше казано. Кралицата се усмихна и му кимна, след като той притисна ръка към сърцето си. После вниманието й се насочи към Риая.

— Лорд Лоркин, бивш помощник на Посланика на Гилдията в Сачака, Денил — каза Ръководителката на Масата и гласът й отекна в залата. — Вие дойдохте в Убежището, за да говорите в защита на Тивара на този процес. Времето настъпи. Разкажете ни как се срещнахте с Тивара.

— Тя беше робиня в Дома на Гилдията.

— Където срещнахте и Рива.

— Видях Рива едва в нощта на смъртта й.

Риая кимна.

— Как се озова Рива във вашата стая онази нощ?

Лоркин прехапа устни.

— Вмъкнала се е, докато спях.

— И какво направи?

— Събуди ме — той отблъсна нежеланието си да опише точно какво се е случило. — Тя се вмъкна в леглото ми и… ъъъ… беше много по-мила с мен отколкото се изискваше.

Върху устните на Риая се появи лека усмивка.

— Значи нямате навика да вкарвате робините в леглото си?

— Не.

— Но не я отпратихте?

— Не.

— Какво се случи след това?

— В стаята се появи светлина. Видях как Тивара намушка Рива.

— И после?

— Тивара обясни, че Рива е възнамерявала да ме убие — той усети как лицето му пламва. — С някакъв вид магия, който не бях чувал дотогава. Тя каза, че ако остана в Дома на Гилдията, ще има и други опити да ме убият.

— Повярвахте ли й?

— Да.

— Защо?

— Другата робиня — Рива — каза нещо. — Той се опита да си спомни точно думите й. — Тя каза: „Той трябва да умре“. Очевидно ставаше дума за мен.

Риая повдигна вежди. Тя погледна към шестте жени и кралицата, след което се обърна към Лоркин.

— След това какво се случи?

— Напуснахме сградата и отидохме в едно имение — в помещенията на робите. Те много ни помогнаха. Но в следващото имение, където отидохме, робите ни бяха подготвили капан. Опитаха се да ни упоят. След това вече не вярвахме на никого — докато не се появи Чари.

Риая кимна и се обърна към Масата.

— Някакви въпроси към лорд Лоркин?

Първата жена кимна. Лоркин си припомни името й от първата среща. „Ивали, мисля.“ Тя погледна Лоркин право в очите.

— Някога лягал ли си с Тивара?

— Не.

Сред публиката се разнесе мърморене. Лоркин забеляза, че то прозвуча като протест. Ивали отвори уста, за да зададе друг въпрос, но размисли и погледна към останалите.

— Тивара уби ли някой друг, докато пътувахте заедно? — попита Лана.

— Доколкото знам, не.

— Защо не тръгнахте към Киралия? — попита Шая.

— Тивара каза, че това ще е най-предсказуемото решение, което убийците ни очакват.

— Какво дадохте на посланик Денил, след като го убедихте да спре да ви преследва? — попита Савара.

Лоркин я погледна изненадано, но не заради внезапната смяна на темата. Щом го беше видяла, защо не го беше попитала досега? Изражението на лицето й бе неразгадаемо. Той реши, че е най-добре да каже истината.

— Кръвния пръстен на майка ми. Знаех, че най-вероятно ще ми го отнемете, щом стигнем тук, а едва ли щеше да й хареса да попадне в чужди ръце.

В стаята се разнесе ниско мърморене, което бързо утихна.

— Използвахте ли го, след като Тивара уби Рива?

„Тивара не знаеше, че го нося със себе си… поне така си мисля“ — той устоя на желанието си да я погледне.

— Имате ли други кръвни пръстени?

— Не.

Савара кимна, за да покаже, че няма повече въпроси.

— Ще се подложите ли на разчитане на съзнанието, за да потвърдите истинността на думите си? — попита Калия.

Всички в стаята се умълчаха.

— Не — отвърна Лоркин.

Последваха възклицания и мърморене. Той срещна погледа на Калия и го издържа. „За колко глупав ме смята? Ако позволя на някой да влезе в главата ми, той веднага ще тръгне да търси тайната на Лечителството, а аз ще трябва да забравя всички надежди за напускането на това място“.

— Благодаря ви, лорд Лоркин. Моля, застанете до изхода.

По навик той кимна с уважение, след това се обърна и кимна на шестте жени и кралицата, в случай, че жестът му бъде приет като нежелана проява на благоразположение към Ръководителката. Лоркин забеляза, че до вратата стои пазачката, която го бе довела, отиде и застана до нея. Тя го погледна замислено и кимна.

— Добре се справи — промърмори тя.

— Благодаря — отвърна той. После погледна към Тивара. Тя се мръщеше, но щом срещна погледа му се усмихна измъчено.

— Сега започват обсъжданията — обяви Риая.

Жените около масата започнаха да разговарят, а залата се изпълни с шум. Лоркин се опита да долови разговора на Говорителките, но шумът му пречеше да чуе нещо повече от откъслечни фрази. Около масата със сигурност бе издигната магическа бариера, която да ги отдели от шума. Затова той започна да разглежда събраните в залата хора с надеждата да научи колкото се може повече, преди да го върнат в килията му без прозорци.

Той забеляза, че по стълбите са насядали много двойки, но всички останали бяха жени. Край стените обаче се бяха събрали предимно мъже, облечени в семпли дрехи. Някои от Изменниците носеха практични панталони и туники, а други предпочитаха дълги ризи от фино платно, пристегнати в кръста с колан. Той с изненада установи, че ризите се носят и от мъже, и от жени.

Никой не носеше ярки цветове. Лоркин предположи, че вносът на бои в града е затруднен, а при ограниченото пространство за отглеждане на култури бе отдадено предпочитание на растенията за храна.

Макар да се опитваше да фокусира вниманието си върху публиката, той не се сдържаше и от време на време хвърляше по някой поглед към Тивара. И всеки път установяваше, че тя го гледа. Но повече не му се усмихна. Изглеждаше замислена. И притеснена.

Най-накрая гласът на Риая се издигна над всеобщата глъч.

— Приключихме обсъжданията — обяви тя.

Стаята утихна. Риая погледна към жените около масата и се обърна към Тивара.

— Ти предложи да позволиш на Говорителката Халана да разчете съзнанието ти. Ние обсъдихме всички възможности, разрешени от закона, но не открихме друг начин да проверим твърденията ти. Моля, пристъпи напред и свали менталния си щит.

Откъм публиката се разнесоха шепот и мърморене. Лоркин си спомни откъс от разговора на Чари и Тивара по време на пътуването им. Тивара бе казала, че ще позволи на Изменниците да разчетат съзнанието й, а Чари се беше уплашила. „Не можеш да го направиш — бе изсъскала тя. — Ти обеща…“

„Какво е обещала? На кого?“ Лоркин гледаше как жената, която бе спасила живота му, излезе напред с вдигната глава и застана пред предводителките си. Главата му се замая от прилива на чувства. „Толкова е горда. И красива“. После го връхлетяха познатите съмнения. „Ще ми се да знаех дали Чари е права за отношението на Тивара към мен. Ако греши, не ми се иска да се правя на глупак, опитвайки се да я спечеля. Но ако е права… ако Тивара ме харесва… но наистина отблъсква от себе си онези, които й се възхищават… ще ми стигне ли решителността да я убедя?“

С цялата си душа вярваше, че ще успее.

Тивара спря пред масата и протегна лявата си ръка. Тя се поколеба и се намръщи. Лоркин примигна изненадано и ужасено, когато забеляза, че от дланта й капе кръв. Жената разтърка палеца си и стисна нещо, което бе твърде малко, за да успее да го види. После го пусна на масата. „Прав бях — помисли би той. — Менталният щит е подобен на кръвния камък“.

На лицата на предводителките бе изписано мрачно съчувствие. Той видя как Халана се изправи и протегна ръце към Тивара, която леко се наведе напред. Възрастната жена допря длани до слепоочията й и затвори очи.

Последва продължително мълчание, докато всички ги наблюдаваха с очакване. Когато Халана най-после отдръпна ръцете си, тя не каза нищо. Просто седна на мястото си. Тивара взе менталния си щит и се отдалечи от масата.

— Какво научи? — попита Риая.

— Всичко, което ни каза Тивара, е истина — рече Халана.

В залата се разнесе всеобща въздишка. Риая постави ръце на масата.

— Тогава е време да гласуваме — тя погледна към Тивара, след което се обърна към публиката. — Решихме, че не е било необходимо Тивара да убива Рива. Трябвало е да я отблъсне от Лоркин или да ги раздели по някакъв друг начин. Но освен това признаваме, че не е имала време за колебания, когато я е хванала в процеса на извършване на престъплението. Тивара е действала така с цел да бъдат изпълнени нарежданията на кралицата и за да предотврати възникването на ситуация, която би застрашила Убежището и хората ни в Сачака — тя се поколеба и погледна към Говорителките. — Трябва ли Тивара да бъде екзекутирана за убийството на Рива?

От шестте жени, които седяха край масата, само две вдигнаха ръце. Останалите не помръднаха, притиснали длани към повърхността й. Лоркин предположи, че щом Калия е вдигнала ръка, жестът й означава подкрепа.

— Четири против, две за — каза Риая. После огледа публиката. За голяма изненада на Лоркин хората също гласуваха. — Мнозинството е против — обяви Риая. Тя погледна към кралицата, която бе поставила ръката си с дланта надолу върху масата. — Отговорът е „не“.

Всички свалиха ръцете си. Лоркин отбеляза, че Риая изглежда доволна.

— Смъртта на другарка-Изменница е сериозен проблем — продължи тя. — И независимо какви са причините, наказание трябва да бъде наложено. Тивара трябва да остане в Убежището през следващите три години, след което ще получи поста разузнавач или наблюдател и ще трябва да работи усърдно, за да достигне предишното си положение. През тези три години тя трябва да посвети един от всеки шест дни за благото на семейството на Рита — Риая погледна към Тивара. — Приемаш ли тази присъда?

— Да.

— Тогава е решено. Свободна си. Този процес приключи и законът на Убежището бе спазен. Нека песента на камъните продължи.

— Нека песента на камъните продължи — отвърна публиката.

Всички в залата се раздвижиха и наставаха. Лоркин гледаше Тивара. Тя бе забила поглед в пода. Поклати леко глава и погледна към Савара. Възрастната жена й се усмихна одобрително. След това тя повдигна въпросително вежда и погледът й се премести върху Лоркин. Той примигна, после видя как Тивара завърта очи, обръща се и тръгва към вратата в дъното на стаята. Там стоеше Чари. Младата жена се усмихваше широко. Погледна го и му намигна.

Някой го подръпна за ръкава. Пазачката му се усмихваше.

— Трябва да те отведа в стаята ти — усмивката й се разшири. — Новата стая.

Той почувства как притесненията му се изпаряват.

— Дали случайно няма да имам прозорец?

Тя му махна с ръка да я последва.

— Не. Но ще имаш компания и ще можеш да влизаш и излизаш когато пожелаеш — стига да не напускаш Убежището, разбира се. Между другото, аз съм Витра.

— Приятно ми е, Витра.

Тя се изкиска.

— Вие, киралийците, се изразявате много странно — рече тя. — Толкова сте учтиви.

— Мога да бъда и груб, ако искаш.

Тя се разсмя.

— Няма нужда. По пътя ще ти дам няколко съвета как да се сближиш с хората тук.

Заслушан внимателно, Лоркин тръгна с жената към града.

Сери гледаше замислено дъщеря си. Днес не се справяше добре с уроците си, но пък и Гол допусна няколко нетипични грешки. И двамата все още се намираха под влияние на сутрешното си посещение в Гилдията и им беше трудно да се съсредоточат върху тренировката.

„Не бива да позволяват на това да повлияе на концентрацията им — помисли си той. — Ще трябва да се самозащитавам, ако телохранителите ми отново получат шанса да зърнат късче от живота на богатите и могъщите“.

Почукване по вратата привлече вниманието им. Намираха се в пивницата на Гриндър и Сери бе разпратил хората си да информират онези, които искат среща с него, че сега е моментът.

Той кимна на Гол, който отиде до вратата и леко я открехна, преди да я отвори широко. В коридора стоеше мъж, който изглеждаше също толкова замаян, колкото Аний и Гол, след като напуснаха Гилдията.

— Черната магьосница Сония, лорд Регин, две жени и две деца искат да ви видят — каза той.

— Доведи ги.

Мъжът кимна и бързо се отдалечи. Аний и Гол стояха и се хилеха един на друг.

— Хайде де, заемете местата си — нареди им Сери.

Те бързо застанаха от двете страни на стола му. Гол зае поза, която изглеждаше повече нелепа, отколкото застрашителна. Аний сви пръсти в юмрук, както правеше винаги, когато бе нервна. Сери поклати глава, въздъхна и зачака.

Стъпките се чуваха все по-ясно и стаята изведнъж като че ли се изпълни с магьоснически мантии. Първо се появи черната на Сония, после червената на Регин. След тях се появиха Форди и една по-млада жена, които изглеждаха много кротки. В едната си ръка младата жена носеше малко момиченце, а с другата държеше ръката на малко по-голямо момче.

Аний и Гол се поклониха непохватно, но с ентусиазъм.

— Сери — каза Сония, после кимна на дъщерята и приятеля му. — Аний и Гол. Благодаря ви, че дойдохте в Гилдията. Опитах се да го предотвратя, но когато Гилдията разследва нещо толкова сериозно като магьосник-отстъпник, тя е склонна да проявява изключителна старателност.

— Всичко е наред — отвърна Сери. Той се обърна към Гол. — Донеси няколко стола.

Старите столове, които обикновено стояха в средата на стаята, бяха отместени в дъното, за да освободят място за тренировките. Гол тръгна към тях, но Сония вдигна ръка, за да го спре.

— Аз ще го направя.

Аний, Форли и другата жена зяпнаха изненадано, когато тежките столове се издигнаха във въздуха и се понесоха към средата на стаята, като се подредиха в кръг, който включваше стола на Сери. Гол се ухили доволно. Той бе виждал доста магически номера по времето, когато Сери бе работил за бившия Върховен повелител.

— Дойдохме да ти кажем какви са резултатите от разследването ни — каза Сония, след като седна. — И да поискам една услуга.

— Услуга? — Сери завъртя очи с престорено отчаяние. — Пак се почна.

Тя се усмихна.

— Да. Можеш ли да намериш безопасно място, където да се скрият Форли, дъщеря й и децата?

Сери погледна към жените. Те му се усмихнаха колебливо. Докато сядаше, младата не пусна нито едно от децата си. Момичето седеше в скута й, а момчето бе седнало на облегалката на стола.

— В опасност ли са?

— Да. Накарали са я да се яви на мястото на Лоранда — истинската отстъпничка.

— Но вие сте заловили истинската отстъпничка… нали?

— Да. И не. — Сония се поколеба и го погледна замислено. — Лоранда е майката на Скелин.

Сери усети как ледени тръпки полазват по цялото му тяло. Сърцето му заблъска в гърдите. „Майката на Скелин. Ето защо се ядоса, че не съм му казал, че съм огледал доста добре отстъпничката! Това щеше да му подскаже, че номерът с Форли няма да мине! Но той така или иначе щеше да се провали, защото не знаеше, че някои от магьосниците в Гилдията могат да четат мисли без разрешение“.

— Едва ли се чувства прекрасно в момента — рече сухо Сери.

Регин се засмя.

— Да. Но за нещастие той успя да се измъкне от магьосниците, които бяха изпратени да го заловят, така че отново имаме отстъпник на свобода, който знае, че сме по петите му.

Сери го погледна.

— Скелин е магьосник?

Сония кимна.

— Точно затова искаме да помогнеш на Форли. Той я е изнудвал, като е взел дъщеря й и децата, и е заплашил да ги убие. Надяваме се да е твърде зает да се крие, за да се занимава с отмъщения, но по-добре да не поемаме този риск.

Сери погледна към Форли и сви рамене.

— Разбира се, че ще й помогна.

— Няма да е зле самият ти да вземеш допълнителни мерки — додаде Регин.

Сери се усмихна на сдържаното изказване на магьосника. „Много по-вероятно е да подгони мен, отколкото да търси Форли. Може би трябва да потърся помощта на някой друг Крадец за нея. Някой, който не обича Скелин…“

Има и още нещо — каза Сония. — Лоранда е… беше… Ловецът на Крадци. Скелин я изпращал да избива конкурентите му. Имал е големи планове за себе си. Искал е да стане крал на престъпния свят. Смятал да използва роета, за да държи всички — дори Гилдията — в подчинение.

Когато Сери се замисли колко могъщ бе станал Скелин, това не му се стори чак толкова невъзможно. „Колко хора вече контролираше? Отсега нататък ще трябва да бъда много внимателен в подбора си на партньори“.

— Знаете ли дали Лоранда е убила семейството на Сери? — попита Аний.

Сърцето му се сви. Той погледна към дъщеря си, благодарен, че му е спестила задаването на този въпрос, но въпреки това изпълнен със страх от отговора.

Сония се намръщи.

— Не знам. Не аз разчитах съзнанието й, а не можех да накарам Калън да го направи пред всички.

„Това щеше да разкрие много повече за мен, отколкото би ми допаднало“.

— Ще се опитам да разбера — обеща тя. — Дори да не ги е убила тя, ако задачата й е била само да проникне в убежището ти с магия, тя ще знае кой го е направил. Или кой го е наредил.

— Сигурно е Скелин — рече Регин. — Освен ако не е поработвала настрани за други клиенти.

— Поне знаем, че Скелин не е действителният убиец — каза Гол. — По това време той разговаряше със Сери.

Аний леко изхъмка.

— В това няма смисъл. Защо да изпращя някой да убива семейството на Крадеца, когото е поканил, за да преговарят евентуален съюз?

Всички се умълчаха, замислени.

— Може би Лоранда знае — предположи Гол.

Сери поклати глава, озадачен.

— Поне едно нещо знам със сигурност. Трябва да заловим още един отстъпник.

— Ако все още е в Киралия — каза Регин.

— О, все още е тук — увери го Сери. — Не е хвърлил толкова време и усилия за изграждането на малката си империя, за да се измъкне после нанякъде. Не, тук има хора, богати и бедни, които ще се избият да му помагат — някои, защото са длъжни, а други, защото ще спечелят от това. Това го няма никъде другаде.

Сония кимна.

— Влиянието му над града вече достига опасни висини, но подозирам, че бъде ли премахнат, империята му ще се срути. Трябва да го намерим! — тя погледна към Сери. — Ще ни помогнеш ли отново?

Той кимна.

— Не бих пропуснал това забавление.

Тя се усмихна и се изправи. Регин я последва.

— Трябва да се върнем в Гилдията. Благодаря ти, че ще се погрижиш за Форли и семейството й.

Сери погледна към жената, която го гледаше с очакване.

— Ще намеря някое безопасно място за вас. Къде е баща им? — двете жени смръщиха вежди толкова ядосано, че Сери не се сдържа и се разсмя. — Значи няма да мислим за това! — той се обърна към Сония и я поведе към вратата. — Обзалагам се, че си привлякла много внимание по пътя за насам.

Тя се усмихна печално.

— Да. И всичките ти клиенти долу ще говорят за това месеци наред.

— Може пък да е за добро — каза Регин, който вървеше след нея. — Това ще напомня на всички, които смятат да помогнат на Скелин, че ти имаш доста могъщи приятели.

— Няма да е зле, ако решат, че все още сте тук. Това ще ни даде известно време да планираме нещата, преди да си тръгнем. През кухнята се стига до един страничен изход.

— Значи ще минем оттам. Благодаря за помощта — каза Сония. — И се пазете.

— Винаги го правя — извика той след тях, докато се отдалечаваха по коридора. После затвори вратата и огледа останалите хора вътре. Видът на децата накара сърцето му да се свие и той прогони болезнените спомени. — Гол, отведи семейството на Форли на долния етаж и виж дали не са гладни.

— Готово — отвърна Гол. Махна им с ръка и те излязоха след него от стаята.

Сери отново седна на стола си и въздъхна. После погледна към Аний. Тя се мръщеше, но не разтревожено, а озадачено.

— Какво има? — попита той.

Тя го погледна, после отвърна глава.

— Помниш ли онзи магьосник от Гилдията, който беше облечен като Сония?

— Да. Черен магьосник Калън.

— Изглежда ми познат. В първия момент не го разпознах заради мантията.

— Виждала си го без мантия?

Тя го погледна и се засмя.

— Не точно по начина, по който си го представяш. Но тогава не обърнах особено внимание на облеклото му.

— А какво правеше той? — попита Сери.

Тя сбръчи замислено чело, но след миг погледът й се проясни.

— Аха! Точно така! Един ден отидох с приятеля ми да вземе роет. Не за мен, разбира се — очите й проблеснаха, щом улови сериозния му загрижен поглед. — Докато уговаряхме сделката, отпред спря една карета. Мъжът вътре искаше роет и не му се чакаше. Успях да видя лицето му.

— Калън?

— Да.

— Сигурна ли си?

— О, да! — очите й проблеснаха. — Обръщам особено внимание на хора, които изглеждат така, сякаш правят нещо, което не трябва.

Сери изсумтя.

— Това обхваща почти всички в тоя град.

Тя се ухили.

— И особено ако това, което науча за тях, може да се използва по-късно — поправи се тя. — Смяташ ли, че Сония ще прояви интерес? Чувам, че много магьосници взимат роет.

— О, според мен ще прояви! — отвърна Сери. — Мисля, че ще й се стори много интересно. Това ще е добро извинение да се промъкна отново в болницата. Или по-добре да изчакам, когато имам и някакви новини за Скелин — той погледна към Аний и се намръщи. — Ще трябва много да внимаваме на кого се доверяваме. Скелин има много приятели и сега вече се съмнявам, че съм един от тях. Трябва да помогнем за залавянето му, без да се оставим да ни хване. Очакват ни щури дни.

Аний кимна, после се усмихна и завъртя очи.

— Колко пъти да ти повтарям? Вече никой не използва думата „щури“.