Мисията на посланика

Глава 1 Старият и новият

Сред потока словотворци, който извира от Новия град, изпъква поетът Реуин. Най-прочутото му и най-често цитирано произведение се нарича „Градска песен“. Ако се спрете за миг и се вслушате в него, ще откриете всичко онова, което се чува нощем в Имардин — една безкрайна приглушена и отвлечена комбинация от звуци. Гласове. Пеене. Смях. Стон. Издихание. Писък.

В мрака на Новия квартал на Имардин един мъж си припомни поемата. Той се спря и се заслуша, но вместо да се потопи в песента на града, мъжът се съсредоточи върху един далечен дисонантен тон. Звук, който просто не принадлежеше на това място. Звук, който повече не се повтори. Мъжът тихо изсумтя и отново пое по улицата.

След няколко крачки от сенките изскочи някаква фигура. Човекът се навеси застрашително над него и в ръката му проблесна острие.

— Дай парите! — разнесе се груб глас, изпълнен с решителност. Мъжът не отвърна нищо и остана неподвижно на мястото си. Отстрани може би изглеждаше вцепенен от страх. Отстрани може би изглеждаше дълбоко замислен. Но когато отново се раздвижи, го направи с неестествена бързина. Едно прищракване, едно изплющяване на ръкав и крадецът изпъшка, и се свлече на колене. Ножът му издрънча на земята. Мъжът го потупа по рамото.

— Извинявай. Неподходящата нощ, неподходящата мишена и не разполагам с време да ти обяснявам защо.

Когато крадецът се строполи по лице върху калдъръма, мъжът го прескочи и продължи напред. После се спря и погледна през рамо към другата страна на улицата.

— Хей, Гол! Нали трябваше да ме пазиш?

От сенките изникна друга едра фигура и бързо се приближи до мъжа.

— Като гледам, май нямаш нужда от това, Сери. С годините ставам все по-бавен. Скоро ще трябва да плащам на теб да ме пазиш.

Сери се намръщи.

— Слухът и зрението ти са все така остри, нали?

Гол потрепна.

— Колкото твоите — отвърна начумерено той.

— Много си прав — въздъхна Сери. — Може би е време да се оттегля. Но един Крадец никога не се оттегля.

— Освен ако реши да не бъде повече Крадец.

— Освен ако не се превърне в труп — поправи го Сери.

— Но ти не си обикновен Крадец. Предполагам, че за теб правилата не важат. Ти не се издигна по обичайния начин, така че защо да приключваш по обичайния начин?

— Ще ми се всички да мислеха като теб.

— И на мен. Градът щеше да бъде много по-приятно място.

— Когато всички мислят като теб? Ха!

— Поне за мен ще е по-приятно.

Сери се засмя и тръгна отново. Гол го последва на няколко крачки разстояние. „Той прикрива страха си добре — помисли си Сери. — Винаги го е правил. Но сигурно си мисли, че може и двамата да не преживеем нощта. Твърде много от останалите вече не са между живите“.

През последните няколко години бяха измрели повече от половината Крадци — водачите на подземните престъпни групи в Имардин. Отидоха си по различен начин, повечето от неестествена смърт. Намушкани, отровени, блъснати от високи сгради, изпепелени в огън, удавени или затиснати от срутени тунели. Някои твърдяха, че за всичко това е виновен един-единствен човек, самотен отмъстител, наричан Ловеца на Крадци. Останалите смятаха, че за това са виновни самите Крадци, които се опитваха да разрешат стари спорове.

Гол разправяше, че се правят залози не върху това кой ще бъде следващият, а как ще си отиде. Естествено, че на мястото на старите Крадци идваха млади, понякога по мирен път, понякога след бърз, кървав сблъсък. Това можеше да се очаква. Но дори тези смели новаци не бяха имунизирани срещу убийствата. Вероятността те да бъдат следващата жертва бе същата като при старите Крадци.

Между убийствата нямаше очевидна връзка. Между Крадците имаше много търкания, но нито едно не можеше да се приеме като причина за всичките тези убийства. И макар опитите за покушения срещу тях да не бяха нещо необичайно, големият брой трупове беше новост. Както и фактът, че убиецът на убийците нито се хвалеше с успехите си, нито някой го беше виждал в действие.

„Навремето щяхме да свикаме среща. Да обсъдим стратегиите. Да работим заедно. Но откакто Крадците си сътрудничеха и работеха заедно, измина толкова много време, че май сме забравили как да го правим“.

Той беше прозрял приближаващите промени още в дните след нашествието на ичаните, но не можа да предусети колко бързо ще се случи всичко. Веднага след като беше сложен край на Прочистването — ежегодното прогонване на всички бездомни от града в копторите — бедняшките квартали бяха обявени за част от града и старите граници станаха излишни. Сдруженията между Крадците се разпаднаха и се появиха нови съперничества. Крадците, които бяха работили заедно за спасението на града по време на нашествието, се обърнаха един срещу друг, за да запазят териториите си, да компенсират загубите си и да се възползват от новите възможности.

Сери подмина четирима млади безделници, които се бяха облегнали на стените край ъгъла, където уличката се вливаше в по-широка улица. Те го изгледаха и забелязаха малкия медальон на палтото му, който го определяше като човек на Крадците. Единият от тях му кимна с уважение. Сери му кимна в отговор и се спря на изхода от уличката, изчаквайки появата на Гол. Още преди години телохранителят му беше решил, че много по-добре ще забележи потенциалната заплаха, ако върви няколко крачки назад — а и Сери сам можеше да се справи с повечето неприятни срещи.

Докато чакаше, Крадецът погледна към червената линия, нарисувана напреки на уличката и се усмихна развеселено. След като обяви копторите за част от града, кралят с променлив успех се беше опитвал да поеме контрола над тях. Подобренията в някои части доведоха до повишаване на наемите, което, заедно с унищожаването на порутените и опасни къщи, ограничаваше все повече територията, обитавана от бедните. Те копаеха жилища в земята и ги защитаваха с безжалостна решителност, като заклещени в ъгъла животни. Наричаха кварталите си „Черните улици“ и „Укреплението“. Появиха се граничните линии, някои очертани, други подразбиращи се според репутацията си — през тяхне смееше да премине нито един стражник, освен ако не е придружаван от няколко свои другари, и дори тогава не беше сигурно, че няма да ги нападнат. Единствено присъствието на магьосник можеше да гарантира тяхната безопасност.

Когато телохранителят му се приближи, Сери се обърна и двамата тръгнаха заедно по по-широката улица. Подмина ги една карета, осветена от два полюляващи се фенера. Дежурната охрана, която я придружаваше в колона по двама, също носеше фенери.

Новата улица минаваше през един от опасните квартали на града, известен като „Пущинака“. Първоначално Сери се чудеше защо кралят въобще си беше направил труда да я строи. За всички, които минаваха по нея, съществуваше опасността да бъдат ограбени от обитателите, които живееха от двете й страни, и дори да отнесат някой удар с нож. Но улицата беше широка и почти не предоставяше място за прикритие на крадците, а проходите под нея, които някога представляваха част от подземната мрежа, известна като Пътят на Крадците, бяха запълнени по време на строителните работи. Много от старите, претъпкани къщи, които някога се издигаха от двете й страни, бяха съборени и заменени от големи, надеждни сгради, собственост на търговци.

Разделянето на Пущинака на две прекъсна множество жизненоважни връзки. Макар Сери да бе уверен, че се полагат огромни усилия за прокопаването на нови проходи, половината от местното население бе принудено да се изсели в новите бедняшки квартали, а новата улица раздели на две останалите. Пущинакът, чиито посетители някога идваха тук в търсене на някоя комарджийница или евтина курва, без да се притесняват, че може да бъдат ограбени или убити, беше обречен.

Както винаги Сери се чувстваше некомфортно на открито. Срещата с крадеца го бе изпълнила с безпокойство.

— Смяташ ли, че са го изпратили, за да ме изпробва? — обърна се той към Гол.

Телохранителят му не отговори веднага. Продължителното мълчание подсказа на Сери, че мъжът обмисля много внимателно въпроса му.

— Едва ли. По-скоро човечецът е станал жертва на фатално стечение на обстоятелствата.

Сери кимна. „Така е. Но времената се промениха. Градът се промени. Понякога ми се струва, че живея в различна страна. Или поне както съм си представял живота в друга страна, тъй като никога не съм напускал Имардин. Непознат. С различни правила. Опасностите се крият там, където никога не си очаквал. Не мога да се отърся от параноята. Та нали все пак съм на път да се срещна с най-опасния Крадец в Имардин“.

— Ей, ти там! — разнесе се нечий глас. Към тях забързаха двама стражници, единият от които носеше фенер. Сери прецени на око разстоянието до другата страна на пътя, после въздъхна и се спря.

— Аз ли? — попита той, обръщайки се към стражниците. Гол мълчеше.

По-високият от стражниците се спря на крачка по-близо до Сери от набития му другар. Той мълчаливо огледа Гол и Сери, като най-накрая погледът му се спря върху по-ниския Крадец.

— Кажете си името и адреса — нареди той.

— Сери от улица „Река“, Северен квартал — отвърна Сери.

— И двамата ли?

— Да. Гол е мой прислужник. И телохранител.

Стражникът кимна, хвърляйки бърз поглед към Гол.

— Къде отивате?

— На среща с краля.

Острото поемане на дъх от мълчаливия стражник му спечели сърдит поглед от другаря му. Сери ги наблюдаваше, развеселен от неуспешния опит и на двамата да скрият изненадата и страха си. Беше му казано да отговаря по този начин и колкото и абсурдно да бе това твърдение, стражниците като че ли му повярваха. Или по-скоро приеха паролата.

По-исокият стражник се изпъна.

— Вървете тогава. И… безопасен път.

Сери се обърна и продължи да върви по улицата, следван от Гол. Зачуди се дали отговорът му им е подсказал с кого точно има среща, или просто означаваше, че човекът, произнесъл тази фраза, не трябва да бъде задържан или забавян. И в двата случая Сери се съмняваше, че двамата с Гол се бяха натъкнали на единствения корумпиран стражник. Винаги бе имало такива, които с готовност сътрудничеха на Крадците, но сега корупцията се беше просмукала навсякъде. В Стражата имаше почтени, морални хора, които се стремяха да разкрият и накажат нарушителите сред редиците си, но това бе изгубена кауза.

„Всички са въвлечени в някакви битки. Стражата се бори с корупцията, Домовете враждуват помежду си, богатите и бедните ученици и магьосници в Гилдията непрекъснато се дърлят, Обединените земи не могат да се споразумеят какво да правят със Сачака, а Крадците воюват помежду си. Всичко това щеше да се стори много забавно на Фарин“.

Но Фарин беше мъртъв. За разлика от останалите Крадци той бе починал пет години по-рано от съвсем обикновена белодробна инфекция по време на дългата зима. Двамата със Сери не бяха разговаряли от доста дълго време преди това. Мъжът, когото Фарин подготвяше за свой наследник, бе поел юздите на престъпната му империя без спорове и кръвопролития. Мъжът, известен като Скелин.

С когото Сери трябваше да се срещне тази вечер.

Докато Крадецът се придвижваше през по-малката част от разделения Пущинак, без да обръща внимание на подвикванията на уличниците, той прехвърляше през ума си всичко, което знаеше за Скелин. Фарин бе взел под свое крило майката на своя наследник, още когато Скелин бе малко момче, но никой не знаеше дали жената бе негова съпруга или любовница, или просто работеше за него. Старият Крадец ги бе държал в тайна и близко до себе си — така, както повечето крадци постъпваха със семействата си. Скелин се бе доказал като талантлив мъж. Бе поел по-голямата част от подземните начинания на Фарин, бе започнал доста свои дейности и рядко работеше на загуба. Имаше репутацията наумен и безкомпромисен мъж. Според Сери, Фарин едва ли одобряваше абсолютната безскрупулност на Скелин. Но през годините историите се променяха, така че нямаше как да знае доколко заслужена е репутацията на мъжа.

Сери не знаеше да има животно, което да се нарича „скелин“. Наследникът на Фарин бе първият Крадец, който прекъсваше традицията да се използват животински псевдоними. Това, разбира се, не означаваше задължително, че „Скелин“ е истинското му име. Хората, които смятаха, че е, му се възхищаваха за смелостта да го разкрие. На останалите не им пукаше.

След като свиха по друга улица, двамата се озоваха в по-чистата част на града. Всъщност беше чиста само на пръв поглед. Зад вратите на солидните, добре поддържани къщи, живееха по-богатите уличници, прекупвачи на крадени вещи, контрабандисти и наемни убийци. Крадците бързо разбраха, че Стражата — която бе разставена нарядко из района — не си правеше труда да рови, ако фасадата изглежда порядъчно. А самите стражници, също като някои богати мъже и жени от Домовете, които имаха съмнителни работни отношения, бързо се научиха да отвличат вниманието на реформаторите на града от неуспехите им в борбата с този проблем, като правеха щедри дарения за благотворителните им проекти.

Тези проекти включваха и болниците, управлявани от Сония, която все още бе считана за героиня от бедните, макар богатите да наблягаха единствено на усилията и саможертвата на Акарин по време на ичанското нашествие. Сери често се чудеше дали тя е наясно, че голяма част от парите, дарени за нейната кауза, идват от корумпирани източници. А и ако знаеше, дали това изобщо я притесняваше?

Когато стигнаха до кръстовището, посочено в инструкциите, двамата с Гол забавиха ход. Пред очите им се разкри странна гледка.

На мястото на някогашната къща сега се простираше зелена поляна, напръскана с ярки цветове. Старите основи и напуканите стени бяха обрасли с растения с най-различна големина. Сери се засмя, когато най-накрая си припомни, че бе чувал името „Слънчевата къща“ и преди. Сградата бе унищожена по времето на ичанското нашествие и собственикът й не бе успял да намери нужните средства, за да я възстанови наново. Той се бе нанесъл в мазето под руините и бе прекарал остатъка от живота си, превръщайки целия имот в градина и насърчавайки всички местни да влизат и да й се наслаждават.

Това бе наистина странно място за среща на Крадци, но Сери можеше да оцени предимствата му. Теренът не бе твърде открит — никой не можеше да се приближи или да подслушва, без да бъде незабелязан — и беше достатъчно посещаван, за да осигури необходимите свидетели при евентуално сбиване или нападение, което би обезкуражило всякакви прояви на коварство и насилие.

Според инструкциите трябваше да чакат до статуята. Когато Сери и Гол влязоха в градината, те видяха насред руините една каменна статуя, поставена върху пиедестал. Тя бе изсечена от черен камък, прорязан от сиви и бели жилки. Представляваше фигура на мъж с наметало, обърнат с лице на изток, но вперил поглед на север. Когато се приближи, Сери откри нещо познато в нея.

„Това трябва да е Акарин — сепна се той. — Обърнат към Гилдията, но гледащ към Сачака“. Той пристъпи напред и се вгледа в лицето. „Но не си прилича много“.

Гол изсумтя предупредително и Сери машинално насочи вниманието си към обграждащия го терен. Към тях вървеше някакъв мъж, следван на няколко крачки от друг.

„Това ли е Скелин? Определено е чужденец“. Ала мъжът не приличаше на нито една от познатите раси. Лицето му беше издължено и слабо, скулите и брадичката му бяха заострени и щръкнали. Неочаквано чувствената му уста беше твърде голяма за това лице. Но очите и косо разположените вежди изглеждаха точно на мястото си — почти красиви. Кожата му беше по-тъмна от характерния за Елийн и Сачака тен и имаше червеникав оттенък, за разлика от синьо-черните лонмарци. Косата му беше далеч по-тъмночервена от ярките глави на елийнците.

„Изглежда така, сякаш е паднал във варел с боя и все още не е успял да я измие докрай — помисли си развеселено Сери. — Бих казал, че е около двайсет и пет годишен“.

— Добре дошъл в дома ми, Сери от Северния квартал — каза мъжът без следа от чуждестранен акцент. — Аз съм Скелин. Скелин Крадеца или Скелин Гадния чужденец, в зависимост от това с кого разговаряш и колко е пиян.

Сери не беше съвсем сигурен как да отговори на това.

— Ти как предпочиташ да те наричам?

Усмивката на Скелин се разшири.

— Скелин ще свърши работа. Не си падам много по титлите — погледът му се прехвърли върху Гол.

— Телохранителят ми — обясни Сери.

Скелин кимна на Гол и отново се обърна към Сери.

— Може ли да разговаряме насаме?

— Разбира се — отвърна Сери. Той кимна на Гол, който се оттегли настрани. Спътникът на Скелин също се отдалечи.

Крадецът отиде до една от ниските стени и седна на един камък.

— Жалко, че Крадците в този град вече не се срещат и не работят заедно — каза Скелин. — Както едно време — той погледна към Сери. — Ти си познавал старите традиции и някога си следвал старите правила. Липсват ли ти?

Сери сви рамене.

— Нещата се променят непрекъснато. Човек губи нещо, а печели друго.

Скелин повдигна едната от елегантните си вежди.

— Печалбата надвишава ли загубата?

— При някои повече, отколкото при други. Аз не спечелих твърде от раздялата, но пък все още имам няколко договорки с някои от останалите Крадци.

— Радвам се да го чуя. Смяташ ли, че ние двамата можем да се споразумеем?

— Подобна възможност винаги съществува — усмихна се Сери. — Зависи от условията.

Скелин кимна.

— Разбира се — той се поколеба и лицето му придоби сериозно изражение. — Бих искал да ти предложа две неща. Първото вече го предложих на няколко други Крадци и те приеха.

Сери усети прилив на интерес. „Всичките? Но пък той не каза колко са тези няколко.“

— Чувал ли си за Ловеца на Крадци? — попита Скелин.

— Че кой не е?

— Според мен той наистина съществува.

— Един-единствен човек е убил всички Крадци? — Сери повдигна вежда, без да крие недоверчивостта си.

— Да — отвърна твърдо Скелин, издържайки на погледа му. — Ако поразпиташ наоколо — имам предвид хората, които са видели нещо — ще разбереш, че убийствата си приличат.

„Трябва да накарам Гол пак да попрегледа наоколо“ — помисли си Сери. Изведнъж му хрумна нещо. „Дано Скелин не мисли, че след като съм помогнал на Върховния повелител Акарин да намери сачаканските шпиони по време на ичанското нашествие, значи мога да намеря и този Ловец на Крадци. Шпионите се намираха лесно, стига човек да знае какво търси. Ловецът на Крадци е нещо друго“.

— И така… какво смяташ да правиш с него?

— Искам съгласието ти да ми казваш всичко, което чуеш за Ловеца на Крадци. Наясно съм, че мнозина от Крадците не общуват помежду си, затова предлагам да служа като приемник на информацията за Ловеца. Може би ако всички работим заедно, ще успея да ни отърва от този тип. Или поне ще мога да ви предупреждавам навреме, ако някой предстои да бъде нападнат.

Сери се усмихна.

— Последните ти думи не прозвучаха особено оптимистично.

Скелин сви рамене.

— Да, винаги съществува възможността някой Крадец да си замълчи за предупреждението, ако знае, че Ловецът на Крадци се кани да премахне негов съперник. Но не забравяй, че всеки премахнат Крадец намалява източниците ни на информация, които биха могли да ни помогнат да се отървем от Ловеца и да гарантираме собствената ни безопасност.

— Заместниците се появяват достатъчно бързо.

Скелин се намръщи.

— А те може да не знаят толкова, колкото предшествениците им.

— Не се притеснявай! — Сери поклати глава. — Точно сега няма човек, когото да мразя до такава степен, че да му причиня това.

Мъжът се усмихна.

— Значи се договорихме?

Сери се замисли. Макар да не му допадаше работата, с която се занимаваше Скелин, би било глупаво да отхвърли подобно предложение. Единствената информация, която искаше човекът, бе свързана с Ловеца на Крадци и нищо друго. Освен това тук нямаше нищо задължаващо — ако Сери не можеше да предаде информацията, за да не застраши собствените си дела, никой нямаше да каже, че е нарушил обещанието си.

— Да — отвърна той. — Договорихме се.

— Сключихме едното споразумение — каза Скелин с широка усмивка. — Сега да видим дали ще мога да удвоя това постижение — той потри ръце. — Сигурно знаеш каква е основната стока, която внасям и търгувам.

Без да се старае да прикрива отвращението си. Сери кимна.

— Роет. Или рот, както го наричан някои. Не ме вълнува. Пък и чувам, че си сложил изцяло ръце върху него.

Скелин кимна.

— Така е. Когато Фарин умря, той ми завеща ограничена територия. Трябваше да се наложа, да затегна контрола. Опитах да търгувам с няколко неща. Доставката на роет бе нова и неизпробвана. Изненадах се колко бързо свикнаха с него киралийците. Оказа се много печеливш и то не само за мен. Домовете си докараха доста добри доходи от наемите за казанджиите — Скелин се поколеба. — Ти също можеш да печелиш от това малко производство, Сери от Северния квартал.

— Наричай ме просто Сери — крадецът наложи сериозно изражение на лицето си. — Поласкан съм, но хората, които живеят в Северният квартал, са твърде бедни, за да си позволят да плащат за роет. Той е само за богатите.

— Но благодарение на теб Северният квартал процъфтява, а с увеличаването на производството му роетът става все по-евтин.

Сери успя да прикрие циничната си усмивка, породена от лаекателството.

— Не съвсем. Ако бъде вкаран прибързано, просто няма да бъде приет добре! „А ако успея да се намеся, никакъв роет няма да влезе в квартала“. Той беше виждал влиянието му върху мъжете и жените, изпаднали в екстаз след приемането му — те забравяха да ядат и да пият или да хранят децата си, а само бързаха да им дават доза от наркотика, за да сложат край на оплакванията им. „Но не съм чак толкова глупав да мисля, че мога завинаги да го държа далеч оттук. Ако не започна аз да го разпространявам, някой друг ще се заеме. А аз трябва да намеря начин да го направя, без да причинявам твърде много вреди“.

— Един ден ще настъпи моментът да вкараме роета в Северния квартал — каза Сери. — И когато му дойде времето, аз ще знам към кого да се обърна.

— Не чакай твърде много, Сери — предупреди го Скелин. — Роетът е популярен, защото е нов и моден, но накрая ще стане като с бола — просто поредният градски порок, който всеки може да си отглежда и приготвя. Надявам се, че дотогава ще успея да науча някой занаят, за да се издържам — той замълча и погледна встрани. — Някой от старите, почтени занаяти на Крадците. Дори може да се хвана с нещо законно.

Скелин се обърна към Сери и се усмихна, но в очите му проблесна тъга и неудовлетворение. „Може би пред мен стои почтен човек — помисли си Сери. — Щом не е очаквал, че роетът ще се разпространи толкова бързо, може би не е очаквал, че ще нанесе такава вреда… но това не може да ме убеди да се замеся в разпространението му“.

Усмивката на Скелин посърна и бе заменена от намръщено изражение.

— Навън има хора, които са готови да заемат мястото ти, Сери. Роетът може да се окаже най-добрата ти защита срещу тях, също както се оказа за мен.

— Винаги ще има хора, които ще искат да ме няма — каза Сери. — Ще си ида, когато съм готов.

Другият Крадец го погледна развеселено.

— Наистина ли вярваш, че ще ти бъде позволено да избереш времето и мястото?

— Да.

— И наследника ти?

— Да.

Скелин се засмя.

— Харесва ми увереността ти. Фарин също беше сигурен. И позна поне наполовина: той избра наследника си.

— Фарин беше умен мъж.

— Разказа ми много неща за теб — в очите на Скелин проблесна любопитство. — Как си станал Крадец не по обичайния начин. Че прочутият Върховен повелител Акарин го е уредил.

Сери устоя на желанието си да погледне към статуята.

— Всички Крадци печелят влияние, като правят услуги на могъщи хора. Аз просто извадих късмета да услужа на един от най-могъщите.

Скелин повдигна вежди.

— Той научи ли те на магия?

От устата на Сери се откъсна рязък смях.

— Де да беше така!

— Но ти си отраснал с Черната магьосница Сония и си спечелил мястото си с помощта на бившия Върховен повелител. Не може да не си понаучил нещо.

— Магията не действа така — обясни му Сери. — „Но той сигурно го знае“. Трябва да имаш талант и да те научат как да я контролираш и използваш. Не можеш да я усвоиш само като наблюдаваш отстрани.

Скелин опря показалец на брадичката си и погледна замислено Сери.

— Но ти все още имаш връзки в Гилдията, нали?

Сери поклати глава.

— От години не съм се виждал със Сония.

— Колко жалко, след всичко, което си направил — което са направили Крадците — за да им помогнат — Скелин се усмихна накриво. — Боя се, че репутацията ти на приятел на магьосниците вече почти се е изпарила, Сери.

— Случват се такива неща с репутациите. Почти винаги.

Скелин кимна.

— Така си е. Хубаво, добре си поговорихме, аз направих своите предложения. Сключихме поне едното споразумение. Надявам се, че след време ще договорим и останалото — той се изправи. — Благодаря ти, че прие да се срещнеш с мен, Сери от Северния квартал.

— Благодаря ти за поканата. Успех в залавянето на Ловеца на Крадци.

Скелин се усмихна, кимна учтиво, после се обърна и тръгна бързо обратно по пътя, откъдето се беше появил. Сери го изпрати с поглед, после се обърна към статуята. Наистина хич не си приличаше.

— Как мина? — промърмори Гол, когато Сери се приближи до него.

— Както очаквах — отвърна Сери. — С изключение…

— С изключение? — повтори Гол, когато Сери не довърши.

— Договорихме се да обменяме информация за Ловеца на Крадци.

— Значи наистина съществува?

— Така смята Скелин — Сери сви рамене. Двамата прекосиха пътя и тръгнаха обратно към Пущинака. — Но това не беше най-странното нещо.

— Нима?

— Той ме попита дали Акарин ме е учил на магия.

Гол се спря.

— Всъщност не е чак толкова странно. Фарин все пак скри Сония, преди да я предаде на Гилдията, с надеждата, че тя ще му помага с магия. Скелин сигурно е научил за това.

— Значи смяташ, че иска да си има домашен магьосник?

— Разбира се. Макар че едва ли ще иска да наеме теб, тъй като си Крадец. Може би смята, че може да те използва, за да иска услуги от Гилдията.

— Казах му, че не съм виждал Сония от години — Сери се засмя. — Следващия път като я видя, може да я питам дали иска да помогне на един от приятелите ми Крадци, само за да й видя физиономията.

В уличката пред тях се появи някаква фигура и забърза към тях. Сери бързо огледа наоколо за възможни изходи и укрития.

— Трябва да й кажеш, че Скелин разпитва наоколо — посъветва го Гол. — Той може да се опита да наеме някой друг. Може и да се получи. Не всички магьосници са неподкупни като Сония — Гол забави крачка. — Това е… Това е Хер.

Облекчението, че не ги приближава поредният нападател, беше заменено от загриженост. Хер охраняваше главното скривалище на Сери. Предпочиташе го пред обикалянето на улиците, защото изпитваше панически страх от откритите пространства. Пазачът ги видя. Когато стигна до тях, той дишаше тежко. Нещо на лицето му се белна на светлината и Сери усети как сърцето му се свлече в петите. Превръзка.

— Какво има? — попита Сери с променен глас.

— Из-винявай — рече запъхтяно Хер. — Лоши новини! — той си пое дълбоко дъх; после издиша рязко и поклати глава. — Не знам как да ти го кажа.

— Казвай! — нареди му Сери.

— Мъртви са. Всичките. Селия. Момчетата. Така и не видях кой е. Пропуснахте. Не знам как. Ключалките са здрави. Когато влязох… — докато Хер продължаваше да бърбори; да се извинява и да обяснява, ушите на Сери забучаха. Умът му се опита да открие някакво друго обяснение за случващото се. „Сигурно греши. Ударил си е главата и бълнува. Сънувал го е“.

Но после се насили да приеме истината. Онова, от което се беше страхувал най-много — което от години пораждаше кошмари — се беше случило.

Някой бе успял да преодолее ключалките, охраната и защитите, и да избие семейството му.

Глава 2 Съмнителни връзки

Събуди се много по-рано от обичайното. Оставаха още няколко часа до зазоряване. Сония примигна в мрака и се зачуди какво ли я е събудило. Сън? Или може би се беше случило нещо, което внезапно да я стресне посред нощ?

В този миг тя чу звука от съседната стая, слаб, но отчетлив. С разтуптяно сърце и пламнала глава, тя стана и тихичко се приближи до вратата. Чу изтупването на крак по пода, последвано от второ. Сония хвана дръжката, почерпи от магията си, издигна около себе си бариера и си пое дълбоко дъх.

Дръжката се завъртя безшумно. Тя леко дръпна вратата към себе си и надникна в стаята. Слабата лунна светлина, процеждаща се през панелите на прозорците, осветяваше някаква фигура, която крачеше през гостната. Мъж, дребен на ръст, когото веднага разпозна и въздъхна с облекчение.

— Сери — каза Сония и отвори широко вратата. — Кой друг би се осмелил да се промъкне в стаята ми посред нощ?

Той се обърна към нея.

— Сония… — после си пое дълбоко дъх, но не каза нищо повече. Последва продължителна пауза и тя се намръщи. Колебанието не беше типично за него. Дали не беше дошъл да моли за услуга, която знаеше, че няма да й допадне?

Сония се съсредоточи и създаде малко светлинно кълбо, достатъчно, за да озари стаята с меко сияние. За миг дъхът й секна. Лицето му бе толкова набръчкано. Опасните и пълни с тревоги години като Крадец го бяха състарили повече от всички, които познаваше.

„На мен годините също ми се отразиха! — помисли си тя. — Но моите битки представляваха просто жалки кавги между магьосници, а не борба за оцеляване в безкомпромисния и често жесток подземен свят“.

— И така… какво те води в Гилдията посред нощ? — попита тя, влизайки в гостната.

Той я погледна замислено.

— Никога не ме питаш как успявам да вляза тук незабелязано.

— Не искам да знам. Предпочитам да не рискувам някой друг да разбере, ако случайно му позволя да проникне в съзнанието ми.

Той кимна.

— Ясно. Как вървят нещата тук?

Тя сви рамене.

— Все същото. Кавгите между богатите и бедните ученици не стихват. А сега, когато няколко от някогашните бедни ученици завършиха и станаха магьосници, кавгите се пренесоха и на по-високо ниво. Има нещо, към което трябва да се отнесем по-сериозно. След няколко дни ще се съберем на съвет, за да обсъдим петицията за отмяна на правилото, което забранява на учениците и магьосниците да общуват с престъпници или хора с лошо име. Ако всичко мине успешно, вече ще мога да разговарям с теб, без да нарушавам закона.

— И ще мога официално да отида до портата и да поискам аудиенция?

— Да. Това вече ще донесе доста безсънни нощи на Висшите магове. Обзалагам се, че съжаляват, че някога са позволили на нисшите съсловия да влязат в Гилдията.

— Винаги сме знаели, че ще съжаляват — отвърна Сери. Той въздъхна и отмести поглед. — Дори аз съжалявам, че беше сложен край на Прочистването.

Сония се намръщи и скръсти ръце, изпълнена с гняв и недоверие.

— Не може да бъде.

— Всичко се промени към по-лошо — той отиде до прозореца и раздалечи панелите, разкривайки тъмнината отвън.

— И причината за това е прекратяването на Прочистването? — Сония присви очи и заби поглед в гърба му. — А не новият порок, който съсипва живота на богатите и бедните имардинци?

— Роетът?

— Да. По време на прочистването бяха избивани стотици, но роетът отнема живота на хиляди — и поробва много повече.

Всеки ден тя се сблъскваше с жертвите му в болниците. Не само онези, които бяха хванати в изкусителния капан на наркотика страдаха, а и техните отчаяни родители, съпрузи, роднини, деца и приятели.

„И доколкото ми е известно, Сери може би е един от Крадците, които го внасят и продават“ — не можа да не си помисли тя, и то не за пръв път.

— Казват, че той носи забрава — рече тихо Сери, обръщайки се с лице към нея. — Край на тревогите и грижите. Никакъв страх. Никаква… мъка.

Гласът му се пречупи при последната дума и изведнъж Сония усети как сетивата й настръхват.

— Какво има, Сери? Защо си дошъл?

Той си пое дълбоко дъх. После бавно го издиша.

— Семейството ми… — каза той. — Бе избито тази нощ.

Сония се залюля на пети. Прониза я ужасна болка, която й напомни за нейната загуба, която никога нямаше да забрави — а и не биваше. Но тя я потисна. Ако й позволеше да я обсеби, Сония щеше да е неспособна да помогне на Сери. Той изглеждаше изгубен. В очите му прозираха нескрит ужас и агония. Тя се приближи до него и го прегърна. Той се вцепени за миг, после се притисна към нея.

— Това е част от битието на Крадеца — каза Сери. — Правиш всичко възможно да защитиш своите, но опасността винаги съществува. Веста ме напусна, защото не можеше да се примири с нея. Не можеше да търпи изолацията. Селия беше по-силна. По-смела. След всичко, което преживя, тя не заслужаваше да… и момчетата…

Веста беше първата съпруга на Сери. Тя беше умна, но раздразнителна и избухлива. Селия беше много по-подходяща за него, уравновесена, с тихата мъдрост на някой, който гледа на света с широко отворени, но изпълнени с прошка очи. Сония прегръщаше ридаещия Сери и усещаше как клепачите й се пълнят със сълзи. „Мога ли да си представя какво е да изгубиш дете? Познавам страха, че мога да го загубя, но не и болката от същинската загуба. Сигурно ще е най-ужасното нещо, което би могло да ми се случи. Да знам, че нечии деца никога няма да пораснат… и все пак… а другото му дете? Сигурно вече е пораснала“.

— Аний добре ли е? — попита тя.

Сери застина, после се отдръпна от нея. Лицето му се изопна и на него се изписа несигурност.

— Не знам. След като Веста и Аний си тръгнаха, оставих хората да си мислят, че не се интересувам повече от тях, заради собствената им безопасност — макар че от време на време се стараех да попадам пред очите на Аний, за да не ме забрави — той поклати глава. — Който го е извършил, е успял да премине през най-добрите ключалки и хората, на които вярвам безпрекословно. Проучил е всичко добре. Сигурно знае и за нея. Или знае, но не е открил местонахождението й. Ако реша да проверя как е, мога да го отведа право при нея.

— Можеш ли поне да я предупредиш?

Сери се намръщи.

— Да. Може би… — той въздъхна. — Трябва да опитам.

— Какво ще й кажеш?

— Да се скрие.

— В такъв случай няма значение дали ще отведеш убийците при нея, нали? При всички случаи ще се наложи да се скрие.

Той се замисли.

— Сигурно.

Сония се усмихна, щом забеляза решителността на лицето му. Тялото му се стегна. Той я погледна и очите му проблеснаха извинително.

— Тръгвай — каза му тя. — И следващия път не чакай да мине толкова време, преди да ме посетиш.

Той успя да се усмихне.

— Няма. О! Има и нещо друго. Просто предчувствие, но мисля, че един от новите Крадци, Скелин, желае да притежава собствен магьосник. Той е доставчик на роет, така че дано някой от твоите да не е пристрастен към него.

— Те не са мои, Сери — напомни му Сония не за пръв път.

Вместо да се ухили както обикновено, лицето му се изкриви в гримаса.

— Да. Както и да е. Сега по-добре иди оттатък, освен ако не искаш да разбереш как влизам и излизам от стаята ти.

Сония завъртя очи, после отиде в спалнята си. Преди да затвори вратата, тя се обърна.

— Лека нощ. Сери. Съжалявам за семейството ти и се надявам Аний да е жива и в безопасност.

Той кимна и преглътна.

— И аз.

След това Сония затвори вратата зад гърба си и зачака. От гостната се чуха няколко глухи потропвания, след което настъпи тишина. Тя преброи до сто и отново отвори вратата. Стаята беше празна. Не се забелязваха никакви следи от влизането и излизането му.

Тъмнината зад прозореца вече не беше толкова непрогледна. Тя бе придобила сивкав оттенък и на ранната утринна светлина се забелязваха смътни очертания. Сония се приближи до прозореца и спря. Дали това бе седалището на Върховния повелител или просто така й се струваше? По гърба й полазиха тръпки.

„Престани. Той не е там!“

През последните двайсет години в старата сграда бе живял Болкан. Тя често се бе чудила дали е усещал присъствието на предишния й обитател, но никога не го беше питала, убедена в нетактичността на въпроса.

„Той е на хълма. Зад теб!“

Тя се обърна и погледна отвъд стените и във въображението й се появи новият блестящ каменен обелиск сред сивите надгробни камъни в древното гробище. Изпълни я познатият стар копнеж, но тя се поколеба. Очакваше я много работа. И все пак беше още рано — тъкмо се развиделяваше. Имаше време. А и отдавна не го беше посещавала. Ужасните новини на Сери я накараха да… какво? Може би да осъзнае загубата му, като си припомни своята. Искаше й се да направи нещо повече, отколкото да прекара деня по обичайния начин, преструвайки се, че нищо лошо не се е случило.

Сония се върна в спалнята си, изми се и бързо се облече. После се уви в наметало — черно върху черно — изниза се през изхода и тръгна колкото се може по-безшумно по коридора към изхода на жилищната сграда на магьосниците.

За последен път бе посетила гробището преди двайсет години, заедно с лорд Ротан. Оттогава се бяха появили нови пътеки. Буйната растителност беше почистена, но Гилдията бе оставила стена от дървета около най-крайните гробове. Сония забеляза гладките плочи от наскоро изсечен камък. Беше наблюдавала поставянето на някои от тях. Когато някой магьосник умреше, магията, останала в него, се освобождаваше и изпепеляваше тялото му. Затова старите гробове оставаха загадка. Щом нямаше труп, който да бъде погребан, защо изобщо съществуваха?

Преоткриването на черната магия даде отговор на този въпрос. Последните останки от магическата енергия на тези древни магьосници бяха източвани от черен магьосник и телата им биваха погребвани.

Сега, след като черната магия вече не беше табу, макар й строго контролирана, погребенията отново бяха станали популярни. Извличането на последните остатъци от нея се извършваше от двамата черни магьосници на гилдията — тя и Калън.

Сония смяташе, че щом е извлякла последната сила на магьосника при смъртта му, би трябвало да присъства и на погребението му. „Чудя се дали и Калън се чувства задължен да го направи, когато магьосникът избере него“. Тя се приближи до един обикновен, неукрасен надгробен камък, пресуши с магия влагата и седна върху него. Очите й се спряха върху името. „Акарин. Ще ти се стори забавно да научиш колко от магьосниците, които толкова упорито се противопоставяха срещу възраждането на черната магия, преди края си прибягнаха до нея, за да могат останките им да изгният в земята. Може би ще решиш, също като мен, че изгарянето на тялото в последните изблици е много по-подходящо за един магьосник и — тя погледна към все по-пищно украсените нови гробове — далеч не толкова скъпо.“ Сония се съсредоточи върху думите, изсечени в камъка, върху който седеше. Име, звание, име на Дома, семейно име. Накрая с дребни букви бяха изписани думите: „Баща на Лоркин“. Но нейното име не се виждаше никъде. „Няма и да се види, докато семейството ти има думата за това, Акарин. Но поне приеха сина ти“.

Тя преглътна горчивината си и се замисли за Сери и семейството му. Позволи си да изпита мъката и болката от съчувствието. Връхлетяха я спомени, някои приятни, други не. От мислите я откъснаха приближаващи се стъпки и тя осъзна, че слънцето се е издигнало високо над главата й.

Когато се обърна, видя, че към нея върви Ротан. За миг лицето му се сбръчи от притеснение, но после по него се разля облекчение.

— Сония — каза той, поспирайки да си поеме дъх. — Пристигна куриер за теб. Никой не знаеше къде си отишла.

— Обзалагам се, че това е предизвикало буря от ненужна суетня и вълнения.

Той се намръщи.

— Не мисля, че точно сега е моментът да караш Гилдията да се съмнява в избора си да се довери на магьосниците, дошли от нисшите съсловия, предвид промените, които се очаква да бъдат предложени.

— Че има ли изобщо подходящ момент? — тя се изправи и въздъхна. — Освен това не съм унищожила Гилдията и не съм поробила всички киралийци, нали? Просто отидох да се поразходя. В това няма нищо лошо — тя го погледна. — От двайсет години не съм напускала града, а излизам от земите на Гилдията само за да отида в болниците. Това не е ли достатъчно?

— За някои не е. Най-вече за Калън.

Сония сви рамене.

— От него може да се очаква. Това му е работата — тя го хвана под ръка и двамата тръгнаха по пътеката. — Не се притеснявай за Калън, Ротан. Мога да се справя с него. Освен това той няма да посмее да се оплаче, че съм посетила гроба на Акарин.

— Трябваше да оставиш съобщение за Джона, в което да кажеш къде отиваш.

— Знам, но тези неща имат навика да изникват спонтанно.

Той я погледна.

— Добре ли си?

Тя му се усмихна.

— Да. Имам син, който е жив и преуспяващ, болници в града, където да върша добрини и теб. Какво друго ми трябва?

Той се замисли.

— Съпруг?

Сония се засмя.

— Не ми трябва съпруг. Дори не съм сигурна, че искам да имам. Мислех си, че щом Лоркин се изнесе, ще се чувствам самотна, но установих, че ми харесва да разполагам с повече време за себе си. Един съпруг само… ще ми пречи.

Ротан се разсмя.

„Или ще представлява слабост, която враговете ми биха могли да използват“ — помисли си неочаквано тя. Но тази мисъл сигурно бе породена по-скоро от случилото се със Сери, отколкото от някаква реална заплаха. Макар врагове да не липсваха, те просто я мразеха заради низшия й произход или се страхуваха от черната магия, която владееше. Нямаше нищо, което да ги мотивира да наранят любимите й хора. „В противен случай вече да са се насочили към Лоркин“.

Докато си мислеше за сина си, тя започна да си припомня детските му години. Спомените се преплитаха, щастливи и разочароващи, и тя отново се изпълни с познатото смесено чувство на радост и болка. Когато бе тих и мрачен, замислен или говорещ умни приказки, той й напомняше ужасно силно за баща си. Но уверената, чаровна, упорита и гръмогласна негова страна бе толкова нетипична за Акарин, че тя можеше да види само една уникална личност, различна от всяка друга. Обаче Ротан не спираше да твърди, че упоритостта и гласовитостта му със сигурност са дошли от нея.

Когато излязоха от гората, Сония погледна към Гилдията. Пред тях се издигаше жилищната сграда на магьосниците, дълго правоъгълно здание, подслоняващо онези магове, които живееха на територията на Гилдията. От другата й страна се намираше дворът, зад който се издигаше друга постройка огледален образ на първата — жилищната сграда на учениците. В другия край на двора се издигаше най-голямата от всички постройки на Гилдията — Университетът. Триетажното здание се извисяваше над всички останали. Дори двайсет години по-късно Сония отново се изпълни с гордост, че двамата с Акарин бяха спасили тази сграда. И както винаги, тази мисъл бе последвана от тъга и скръб за платената цена. Ако я бяха оставили да се срути, погребвайки онези, които бяха останали вътре, и бяха почерпили сила от Арената, Акарин може би щеше да остане жив.

„Всъщност нямаше да има никакво значение колко сила щяхме да съберем. След като го раняха, той пак можеше да избере да ми даде цялата си сила и да умре, вместо да се излекува — или да позволи аз да го излекувам — и да рискува ичаните да ни победят. Независимо колко сила бяхме събрали, аз пак нямаше да имам време да победя Карико и да излекувам Акарин — тя се намръщи. — Може би все пак Лоркин не е взел упоритостта си от мен“.

— Изкушаваш ли се да говориш в полза на петицията? — попита Ротан, когато тръгнаха надолу по пътеката. — Знам, че подкрепяш отмяната на закона.

Тя поклати глава. Ротан се усмихна.

— Защо не?

— Може да се окаже, че вместо да им помогна, ще нанеса повече вреда на каузата им. Едва ли точно отрасналата в копторите жена, която наруши клетвата си, изучи черната магия и се противопостави на Висшите магове и краля, принуждавайки ги да я изпратят в изгнание, ще вдъхне доверие в магьосниците с нисш произход.

— Ти спаси страната.

— Аз помогнах на Акарин да спаси страната. Разликата е огромна.

Лицето на Ротан се изкриви.

— Ти изигра важна роля и нанесе последния удар. Едва ли са го забравили.

— А Акарин жертва себе си. Дори да не бях родена в копторите и да не бях жена, пак нямаше да мога да се сравня с това. — Тя сви рамене. — Благодарностите и признанието не ме вълнуват, Ротан. За мен значение имат само Лоркин и болниците. И ти, разбира се.

Той кимна.

— Ами ако ти кажа, че лорд Регин е предложил да представлява онези, които се противопоставят на петицията?

Щом чу името, стомахът й се сви. Макар ученикът, който я бе тормозил през първите й години в Университета, вече да се беше превърнал в мъж, женен, с две пораснали дъщери, който след ичанското нашествие се отнасяше към нея единствено с уважение и вежливост, Сония не можеше да не усети отклика от някогашното недоверие и неприязън.

— Това не ме изненадва — каза тя. — Той винаги е бил голям сноб.

— Да, макар характерът му значително да се е променил от ученическите му години.

— Добре, значи е сноб с приятни маниери.

Ротан се изкиска.

— Сега вече изкушаваш ли се?

Тя отново поклати глава.

— Хубаво, но трябва да те предупредя, че сигурно ще потърсят мнението ти по време на разискванията — предупреди я той. — Мнозина ще искат да научат мнението ти и да потърсят съветите ти.

Когато стигнаха до двора, Сония въздъхна.

— Съмнявам се. Но в случай, че се окажеш прав, аз ще обмисля отговорите си на всички въпроси, които биха могли да ми зададат. Не ми се иска да се окажа пречка за подателите на петицията.

„А щом Регин е представителят на противниците й, по-добре да се подготвя за всякакви хитроумни тактики. Маниерите му може и да са се подобрили, но той си остава все така нечестен и хитроумен както винаги“.

На улица „Западен глир“ в Северния квартал има малка шивашка работилница, която, ако познавате правилните хора, ще ви даде достъп до малките частни стаи на втория етаж, които предлагат развлечения на младите богати мъже от града.

Лоркин дойде тук за пръв път преди четири години. Доведоха го добрият му приятел и учител Декър и останалите от групичката им. Както винаги идеята беше на Декър. Той беше най-смелият от приятелите на Лоркин, макар това да бе характерна черта на всички млади Воини. От останалите алхимикът Шеран винаги се съгласяваше с предложенията на Декър, но лечителите Риатър и Орлон не можеха лесно да бъдат въвлечени в пакостите му. Може би предпазливостта беше вродено качество на всички лечители. Във всеки случай Лоркин се беше съгласил да придружи Декър, само защото останалите двама не бяха отказали.

Четири години по-късно те вече бяха завършили магьосници, а шивашката работилница бе предпочитаното им място за срещи. Днес Пърлър бе довел елийнската си братовчедка Джейли, която щеше да посети за пръв път свърталището им.

— Значи това е прочутата шивачница, за която съм слушала толкова много — каза младата жена, оглеждайки стаята. Обзавеждането беше чудесно, състоеше се от поизносени мебели от богатите къщи в града. Картините и прозоречните панели бяха груби и по изработка, и по съдържание.

— Да — отвърна Декър. — С всички удоволствия, които човек би си пожелал.

— Срещу определена цена — каза тя, поглеждайки го косо.

— Срещу определена цена, която сме готови да заплатим, само за да имаме удоволствието да се насладим на компанията ти.

Тя се усмихна.

— Толкова си мил!

— Но не и без одобрението на по-големия й братовчед — додаде Пърлър, поглеждайки спокойно Декър.

— Разбира се — каза младият мъж и леко му се поклони.

— И какви удоволствия предлагат тук? — попита Джейли Декър.

Той махна с ръка.

— Удоволствия за тялото, удоволствия за ума.

— За ума?

— Оха! Хайде да извикаме някой казанджия — каза Шеран с блеснал поглед. — Да ни донесе малко роет за успокоение.

— Не — рече Лоркин. Нечий друг глас отекна заедно с неговия. Той се обърна и кимна с благодарност на Орлон, който също като него ненавиждаше наркотика.

Веднъж го бяха опитали и преживяването доста разтревожи Лоркин. Притесни го не това как наркотикът извади наяве жестоката страна на Декър, който дразнеше и измъчваше момичето, което тогава бе увлечено по него, а как самият Лоркин въобще не се впечатли от поведението му. Всъщност дори му се стори забавно, макар по-късно да не можа да разбере защо.

Онзи ден сложи край на увлечението на момичето и постави началото на любовната връзка между Шеран и наркотика. Дотогава младежът изпълняваше всички желания на Декър. След онзи ден го правеше само ако това не застава между него и роета.

— Хайде вместо това да пийнем нещо — предложи Пърлър. — Малко вино.

— Магьосниците пият ли? — попита Джейли. — Мислех си, че не им е позволено.

— Пием! — каза й Риатър. — Но напиването не е добра идея. Освен стомаха и мехура ти, със сигурност ще включи и магията.

— Разбирам — отвърна тя. — Това означава ли, че когато Гилдията избира селяци, трябва да внимава да не са пияници?

Момчетата погледнаха към Лоркин и той се усмихна, защото знаеше, че не го правят, защото майка му е „селячка“, а защото знаеха много добре, че започнат ли да се шегуват с нисшите съсловия, той просто ще си тръгне.

— Сред снобите сигурно има повече пияници, отколкото сред селяците — рече Декър. — Имаме си начини да се оправим с тях. Какво вино предпочиташ?

Разговорът се отнесе към разнообразието от вина и Лоркин се извърна настрани. „Селяци“ и „сноби“ бяха прякорите, с които се наричаха бедните и богатите ученици, след като Гилдията реши да разшири приема и извън Домовете. Прякорът „селяци“ се наложи неусетно, защото никой от учениците, които идваха от нисшите съсловия, всъщност не беше беден. Гилдията отпускаше щедри суми на всички ученици. Както и на магьосниците, макар че те можеха да увеличат приходите си чрез магически и други методи. Трябваше да им се измисли някакъв прякор и се случи така, че не бе от най-ласкателните, затова селяците си отмъстиха със свой прякор за учениците от Домовете. И според Лоркин той си беше много подходящ. Младежът не попадаше в нито една от групите. Майка му идвате от копторите, баща му бе от един от най-могъщите Домове в Имардин. Той бе израснал в Гилдията, далеч от политическите манипулации и задължения на Домовете или от трудния живот в копторите. Повечето от приятелите му бяха сноби. Той не избягваше умишлено селяците, но повечето от тях, макар да не показваха открито презрението си както към останалите сноби, избягваха да общуват с него. Едва няколко години по-късно, след като Лоркин си бе създал постоянен кръг от приятели сноби, той осъзна, че селяците се страхуваха от него — и по-скоро от баща му.

— … представлява Сачака? Наистина ли още имат роби?

Лоркин внезапно насочи вниманието си към разговора и потрепери. Винаги го побиваха тръпки от името на страната, откъдето бе дошъл убиецът на баща му. И макар някога причината да бе страх, сега го изпълваше странно вълнение. След ичанското нашествие Обединените земи насочиха вниманието си към съседа, когото досега бяха пренебрегвали. Магьосници и дипломати си позволиха да влязат в Сачака, опитвайки се да избегнат бъдещи конфликти чрез преговори, търговия и споразумения. При завръщането си те разказваха за странната култура и още по-странния релеф.

— Имат — отвърна Пърлър. Лоркин се напрегна. По-големият брат на Риатър се беше върнал от Сачака няколко седмици по-рано, след като прекара там цяла година като помощник на Посланика на Гилдията. — Макар че ти не виждаш повечето от тях. Мантиите ти изчезват от стаята и се връщат почистени, но ти никога не виждаш кой ги взима. Но виждаш робите, които те обслужват, разбира се. Ние си имахме един.

— Значи си имал роб? — попита Шеран. — Това не е ли нарушаване на кралския закон?

— Те не са наши — отвърна Пърлър, свивайки рамене. — Сачаканците не знаят как да се отнасят добре с прислугата, затова им позволихме да ни зачислят роби. Или трябваше да ги приемем, или щеше да се наложи сами да си готвим и перем дрехите.

— Което щеше да е кошмарно — обади се Лоркин с престорен ужас в гласа. Лелята на майка му беше нейна робиня и семейството й работеше като прислуга в богатите семейства, но въпреки това те притежаваха достойнство и находчивост, които той уважаваше. Лоркин бе решил, че ако някога му се наложи да върши домакинска работа, той нямаше да се чувства унизен от това, за разлика от останалите магьосници.

Пърлър го погледна и поклати глава.

— Нямаше да имаме време сами да се занимаваме с това. Винаги бяхме толкова заети. А, ето ги и питиетата.

— С какво се занимавахте? — попита Орлон, докато наливаха чашите.

— Сключвахме търговски сделки, опитвахме се да убедим сачаканците да се откажат от робството, за да могат да се присъединят към Обединените земи, изучавахме сачаканската политика — посланик Марон чу за някаква група бунтовници и се опитваше да научи повече за тях, докато не се наложи да се завърне в Киралия заради някакви семейни проблеми.

— Звучи ми доста скучно — каза Декър.

— Всъщност е доста вълнуващо! — Пърлър се ухили. — Понякога е доста страшничко, но имах чувството, че правим нещо… историческо. Че се опитваме да променим нещата към по-добро — дори и на малки етапи.

Лоркин усети как го изпълва странен трепет.

— Смяташ ли, че ще променят мнението си за робството? — попита той.

Пърлър сви рамене.

— Някои може би, но е трудно да се каже дали се съгласяват от учтивост или за да спечелят нещо от нас. Марон мисли, че много по-лесно могат да бъдат убедени да се откажат от робството, отколкото от черната магия.

— Доста трудно ще ги убедим да се откажат от черната магия, след като самите ние имаме двама черни магьосници — посочи Риатър. — Не е ли малко лицемерно от наша страна?

— Щом те се откажат от нея, ние също ще го направим — рече уверено Пърлър.

Декър се обърна към Лоркин и се ухили.

— Ако това стане, Лоркин няма да може да наследи майка си.

Лоркин изсумтя подигравателно.

— Като че ли ще ми позволи. Тя предпочита да се занимавам с болниците.

— Че какво му е лошото? — попита тихо Орлон. — Това, че си избрал алхимията, не означава, че не можеш да помагаш на лечителите.

— За да ръководиш една болница, трябва да бъдеш воден от абсолютна, непоклатима преданост — отвърна Лоркин. — А аз не съм. Макар донякъде да ми се иска да бъда.

— Защо? — попита Джейли.

Лоркин разпери ръце.

— Ще ми се да направя нещо полезно в живота си.

— Пфу! — рече Декър. — Щом можеш да прекараш живота си в удоволствия, защо да не го направиш?

— От скука? — предположи Орлон.

— На кого му е скучно? — разнесе се нов женски глас.

Един съвсем различен трепет изпълни гърдите на Лоркин. Той затаи дъх и стомахът му се сви. Всички се обърнаха към тъмнокосата млада жена, която се промъкна през вратата. Тя се усмихна и огледа стаята. Когато срещна погледа на Лоркин, усмивката й помръкна, но само за миг.

— Берия — той произнесе името й сякаш без желание и веднага се възневидя за несигурния си, жалък глас.

— Ела, присъедини се към нас — покани я Декър.

„Не“ — искаше да каже Лоркин. Но нали уж я беше забравил? Бяха минали цели две години, откакто семейството й я отведе в Елийн. Когато тя седна на стола, той извърна поглед, сякаш не се интересуваше от нея, и се опита да отпусне мускулите си, които се бяха стегнали в мига, когато чу гласа й.

Берия бе първото момиче, в което се беще влюбил и засега — единственото. Срещаха се при всяка възможност, открито и тайно. Тя бе непрекъснато в мислите му и твърдеше, че се чувства по същия начин. Той бе готов да направи всичко за нея.

Някои хора ги окуражаваха, други правеха неохотни опити да го отрезвят — поне що се отнасяше до учебните му занимания. Проблемът беше, че нито майка му, нито семейството на Берия имаха причина да се противопоставят на връзката им. Освен това се оказа, че той е от онези хора, които изпадат в транс, когато са влюбени и нито разговорите, нито строгите мъмрения — дори от лорд Ротан, когото Лоркин уважаваше и обичаше като любим дядо — не можеха да го накарат да стъпи здраво на земята. Всички бяха решили да изчакат, докато се осъзнае достатъчно, за да може да се съсредоточи върху нещо различно от Берия и да му помогнат да навакса с обучението.

Тогава една нейна братовчедка ги хвана в леглото и семейството й настоя двамата да се оженят колкото се може по-скоро. За тях нямаше никакво значение, че той, като магьосник, може да предпази Берия от забременяване. Ако не се оженеха, тя щеше да бъде смятана за „развалена“ от всеки бъдещ ухажор.

Лоркин и майка му се съгласиха. Онзи, който се противопостави, бе самата Берия.

Тя отказа и да се вижда с него. Когато най-накрая той успя да я издебне, тя му каза, че никога не го е обичала. Че го е окуражавала само защото бе чула, че магьосниците могат да правят любов без опасността от зачеване. И че съжалява, че го е лъгала толкова дълго.

Майка му му каза, че онова, което изпитва, е най-близко до разболяването при немагьосниците. Най-доброто лекарство бе времето и любовта на семейството и приятелите му. Тогава тя описа поведението на Берия с такива думи, които той не би се осмелил да повтори в компанията на повечето хора, които познаваше.

За щастие семейството на Берия я отведе в Елийн, така че когато болката му утихна достатъчно, за да почувства някакъв гняв, тя отдавна бе далеч от погледа му. Той се закле да не се влюбва повече, но когато едно момиче от класа му по алхимия прояви интерес, непоколебимостта му вече беше омекнала. Той харесваше практичната й натура. Тя бе всичко, което Берия не беше. В киралийската култура царуваше странно двуличие — никой не очакваше от жените магьосници да останат безбрачни. Но когато той окончателно осъзна, че не я обича, тя беше истински и изцяло обсебена от него. Лоркин направи всичко възможно да прекрати тази връзка колкото се може по-елегантно, но знаеше, че момичето го е намразило дълбоко. Любовта, реши той, е много объркана работа.

Берия се приближи до един стол и се отпусна в него.

— И така, на кого му е скучно? — попита тя.

Докато останалите отричаха, Лоркин си мислеше за нея и за уроците, които бе научил. През последната година се беше срещал с няколко жени, които бяха добра компания и добри любовници, и не искаше нищо повече от това. Установи, че предпочита точно този тип връзки. Прелъстяванията, в които се впускаше Декър и които завършваха винаги със сълзи и скандали — или още по-зле — въобще не му допадаха. А уреденият брак, към който родителите на Риатър го бяха подтикнали, му звучеше като ужасен кошмар.

„Семейството на баща ми отдавна не е правило опити да ми търси булка. Може би са осъзнали какво удоволствие доставят на майка ми да проваля плановете им за мен. Макар да съм сигурен, че ако се съглася, тя няма да им пречи“.

Разговорът се насочи към няколко общи приятели на Берия и Декър. Лоркин се заслуша и остави следобеда бавно да тече. Накрая двамата лечители си тръгнаха, за да посетят новия хиподрум, а Берия отиде на шивач. Декър, Шеран и Джейли поеха към семейните си домове, които се намираха на същата главна улица във Вътрешния кръг, оставяйки Лоркин да се прибира сам в Гилдията.

Докато вървеше по улиците на Вътрешния кръг, той разглеждаше замислено големите сгради. През целия си живот бе живял тук. Никога не беше напускал Кръга. Никога не бе посещавал чужда държава. Никога не бе напускал града. Пред него се появи портата на Гилдията.

„Дали целта й е да ме държи затворник или да ме предпази?“ През портата се виждаше фасадата на Университета, където някога родителите му се бяха изправили срещу сачаканските магьосници в една последна отчаяна битка. „Онези магьосници са били само ичани, сачаканската версия на прогонени престъпници. Как ли щеше да завърши битката, ако бяха ашаки, благородните воини, които владеят черната магия? Наистина щяхме да извадим късмет, ако бяхме спечелили тази битка. Всички го знаят. Ако сачаканците наистина решат да ни завладеят, майка ми и Черният магьосник Калън няма да успеят да ни спасят“.

Една позната фигура се приближаваше към портата от вътрешната страна. Когато мъжът излезе на улицата, Лоркин се усмихна. Познаваше лорд Денил покрай майка си и лорд Ротан. Доста време беше минало от последния път, когато се беше видял с историка. Както винаги, лицето на Денил бе леко намръщено и Лоркин знаеше, че ако не му се обади, по-възрастният магьосник просто ще мине покрай него, без да го забележи.

— Лорд Денил! — повика го Лоркин с тих мисловен глас. На мисловното общуване се гледаше с неодобрение, тъй като можеше да бъде чуто от всички магьосници — приятели и врагове. Но обръщането по име се считаше за безопасно, защото издаваше твърде малко информация на подслушващите.

Високият магьосник надигна глава, видя Лоркин, и мръщенето изчезна. Двамата тръгнаха един към друг и се срещнаха в началото на улицата, където живееше Денил.

— Лорд Лоркин. Как вървят нещата?

Лоркин сви рамене.

— Сравнително добре. А вашите проучвания?

Денил отново се намръщи и погледна към вързопа, който носеше.

— Голямата библиотека ми изпрати няколко архива, в които се надявам да открия повече подробности за състоянието на Имардин след смъртта на Тагин.

Лоркин не можа да си спомни кой е Тагин, но кимна учтиво. Денил се бе потопил в историята на магията от толкова дълго време и понякога забравяше, че останалите хора не са толкова добре запознати с подробностите. „Сигурно е голямо облекчение да знаеш на какво искаш да посветиш живота си — помисли си Лоркин. — Без да се чудиш какво да правиш със себе си“.

— Как… как ви хрумна идеята да опишете историята на магията? — попита Лоркин.

Денил го погледна и сви рамене.

— Задачата сама ме намери — каза той. — Понякога си мечтая да не беше ставало така, но тогава пък намирам някой интересен откъс и — той се усмихна накриво — си спомням колко е важно миналото да не бъде изгубено. Историята може да ни научи на много неща и може би някой ден ще се натисна на някоя тайна, от която ще спечелим много.

— Като черната магия? — предположи Лоркин.

Лицето на Денил се изкриви.

— Може би нещо, което не води след себе си толкова рискове и саможертви.

Сърцето на Лоркин подскочи.

— Някаква нова защитна магия? Това ще е нещо страхотно! — „Не само ще освободи Гилдията от черната магия, а може и да осигури защита срещу сачаканците или дори да ги убеди да се откажат от черната магия и робството и да се присъединят към Обединените земи. Ако успея да намеря нещо такова… но това е идея на Денил, не моя…“

Денил сви рамене.

— Може въобще да не намеря нищо. Но за мен е достатъчно постижение да открия истината, да я запиша и запазя.

„Така… щом Денил не се интересува… дали ще има нещо против някой друг да потърси алтернатива на черната магия? Дали ще ми позволи да го направя?“ Лоркин потръпна от прилива на надежда. Той си пое дълбоко дъх.

— Мога ли… Мога ли да прегледам досегашните ви открития?

По-възрастният магьосник повдигна вежди.

— Разбира се. Ще ми бъде интересно да разбера мнението ти за тях. Може да забележиш нещо, което съм пропуснал — той погледна към уличката и сви рамене. — Защо не се присъединиш към мен и Тайенд за вечеря? След това ще ти покажа записките и източниците ми и ще ти обясня пропуските в историята, които се опитвам да запълня.

Лоркин кимна, без да се замисля.

— Благодаря ви! — Ако останеше сам в покоите си в Гилдията, щеше да изпадне в мрачно настроение, мислейки за Берия и опитвайки се да се убеди, че животът му е по-добър без нея. — Сигурен съм, че ще бъде увлекателно.

Денил посочи къщата си, голяма двуетажна сграда, която беше наел, след като се оттегли от поста си Посланик на Гилдията в Елийн. Макар да бе известно, че Денил и Тайенд са повече от приятели, днес малцина го обсъждаха. Денил бе избрал да живее в града вместо в земите на Гилдията, защото, както казваше той, „това е един вид споразумение: Гилдията се преструва на сляпа, а ние не й даваме нищо за гледане“.

— Искате ли първо да се върнете в Гилдията?

Лоркин поклати глава.

— Не, но ако вие искате първо да предупредите Тайенд и прислугата…

— Не, те няма да имат нищо против. Тайенд непрекъснато води у дома разни неочаквани гости. Прислужниците ни са свикнали.

Той му махна с ръка и тръгна към дома си, а Лоркин бързо го последва.

Глава 3 Безопасни сгради, опасни дестинации

Бюрото му винаги е толкова разхвърляно — каза Тайенд на Лоркин.

Денил погледна намръщено учения, Тайенд се ухили и няколкото бръчици, които прорязваха челото му, се изгладиха. „Никой не би предположил, че той е на повече от четиридесет години — помисли си Денил. — Аз се превръщам в съсухрен скелет, а Тайенд…“ Тайенд изглеждаше по-добре от всякога, отбеляза той. Леко беше наддал, но му отиваше.

— Само изглежда разхвърляно — каза Денил, и то не за пръв път. — Аз знам точно кое къде се намира.

Тайенд се засмя.

— Сигурен съм, че това е просто тактика, за да е сигурен, че никой няма да може да открадне проучванията и идеите му — той се ухили на Лоркин. — Хайде, не му позволявай да те отегчи до смърт. Ако усещаш, че мозъкът ти започва да ври, ела да поговориш с мен и двамата ще си отворим бутилка вино.

Лоркин се усмихна и кимна.

— Ще го направя.

Ученият му махна с ръка и излезе с жизнерадостна стъпка от стаята.

Денил устоя на порива да завърти очи, въздъхна и се обърна към сина на Сония. Младият мъж разглеждаше колебливо купчините с документи и книги върху бюрото на Денил.

— В хаоса има ред — увери го магьосникът. — Започва се отзад. Първата купчина съдържа всичко, което е свързано с най-ранните архиви за магията. Пълна е с описания на места като Гробницата на белите сълзи и тонове предположения за какво са използвани йероглифите, които предполагат използване на магия — Денил взе скиците, които Тайенд бе направил преди двайсет години, по време на посещението им в Гробницата. Той посочи към йероглифа на мъж, коленичил пред жена, която докосваше вдигнатите му длани. — Този йероглиф означава „висша магия“.

— Черна магия?

— Вероятно. Но може да означава и лечителска магия — Денил порови в купчината и измъкна друга скица, този път на полумесец и длан.

— Какво е това? — попита Лоркин.

— Символ, който открихме в руините на град Армдже. Той представлява кралското семейство на този град, също както инколът символизира киралийските домове. Смята се, че Армдже е бил изоставен преди около две хиляди години.

— И върху какво е бил изписан този символ?

— Беше изсечен над трегера на една къща и ние го видяхме още веднъж върху нещо, което според мен беше кръвен пръстен — Денил се усмихна, припомняйки си дем Ладейри, ексцентричният благородник и колекционер, в чийто стар замък близо до Армдже бяха отседнали двамата с Тайенд. Но усмивката му постепенно избледня при спомена за подземната зала, наречена „Пещерата на абсолютното наказание“. Странните кристални стени го бяха нападнали с магия и щяха да го убият, ако Тайенд не го беше извлякъл навън след падането на щита му.

Бившият Върховен повелител Акарин беше помолил Денил да запази Пещерата в тайна, за да попречи на други магьосници да попаднат в капана й. След ичанското нашествие Денил разказа за Пещерата на новия Върховен повелител, Болкан и водачът на Гилдията му нареди да запише всичко, което знае, но да продължи да го пази в тайна. Когато книгата бъдеше завършена, Болкан щеше да прецени дали да позволи на останалите да научат за това място.

„Дали Болкан е изпратил някой да го проучи? Не мога да си представя, че един Воин ще устои на изкушението да разбере как функционира Пещерата. Особено когато има такъв Огромен потенциал като отбранително оръжие“.

— Значи преди две хиляди години са знаели как да правят кръвни пръстени?

Денил погледна Лоркин и кимна.

— И кой знае какво още. Но това познание е изгубено — той посочи към втората, по-малка купчина. — Тук е всичко, което свързвам с времето преди сачаканската империя да покори Киралия и Елийн, преди повече от хиляда години. Малкото архиви, с които разполагаме от онова време, са копия и в тях се споменава, че е имало само двама или трима магьосници, и то с ограничени умения и сила.

— Значи хората, които са знаели как да направят кръвни пръстени и са владеели някаква висша магия, са измрели, без да успеят да предадат познанията си…

— … дали защото не са вярвали на никого достатъчно, за да го обучат, или така и не са открили някакви надарени ученици.

Лоркин гледаше замислено — и със сигурност не беше отегчен, забеляза с облекчение Денил. Погледът на младия магьосник се прехвърли върху третата купчина.

— Трите века сачаканско владичество — каза му Денил. — Събрах два пъти повече информация от това, с което разполагахме за този период, макар да не беше трудно, защото всъщност нямахме кой знае какво.

— Времена, когато киралийците са били роби — каза Лоркин с мрачно изражение на лицето.

— И робовладелци — напомни му Денил. — Според мен сачаканците са донесли висшата магия в Киралия.

Лоркин го погледна невярващо.

— Едва ли са тръгнали да учат враговете си на черна магия!

— Защо не? След покоряването й, Киралия се е превърнала в част от Империята. Сачаканците не са избили всички благородници, а само онези, които не са се заклели във вярност на Империята. Сигурно е имало междурасови бракове и наследници със смесена кръв. Триста години си е доста време. Киралийците биха могли да са жители на Сачака.

— Но въпреки това са се борили да си върнат земята и да се отърват от робството.

— Да — Денил потупа с длан по купчината. — И това е ясно отразено в много документи и писма отпреди и след решението на императора да върне независимостта на Киралия и Елийн. Двете страни отхвърлили робството, макар че са срещнали някаква съпротива.

Лоркин погледна към купчината от книги, документи и записки.

— В Университета ни учат съвсем друго.

Денил се засмя.

— Така е. А историята, която са ви преподавали, далеч не е толкова орязана, колкото онази, която учих аз като ученик — той потупа с ръка по следващата купчина. — Моето поколение не знаеше, че киралийските магьосници някога са практикували черната магия, като са черпели сила от чираците си в замяна на обучението им. Беше ни особено трудно да приемем тази истина.

Младият магьосник погледна четвъртата купчина от книги с предпазливо любопитство.

— Това ли са книгите, които баща ми е открил под Гилдията?

— Никои от тях са копия на онова, което е изровил. Цялата опасна информация за черната магия е заличена.

— А как смятате да напишете историческа книга за онова време, без да включите информация за черната магия?

Денил сви рамене.

— Щом вътре липсват някакви специфични инструкции, значи няма опасност някой да се научи от написаното как да практикува черната магия.

— Но… Майка ми казва, че черната магия се научава чрез контакт със съзнанието на черен магьосник. Значи не може да се научи от книгите?

— Според нас не може, но не искаме да поемаме такъв риск.

Лоркин кимна със замислено изражение на лицето.

— Значи… следва Сачаканската война? Доста голяма купчина с книги.

— Да — Денил погледна към огромния куп с книги и архиви до купчината за „независимостта“. — Обявих, че търся архиви от онова време и оттогава ме засипва постоянен поток от дневници, разкази и архиви от всички Обединени земи — най-отгоре на купчината лежеше малка книга, която бе открил двайсет години по-рано в Голямата библиотека. Тя първа го бе накарала да се замисли дали гилдийската версия на историята не е погрешна.

— Сигурно добре сте покрили този период.

— Не съвсем — отвърна Денил. — Повечето архиви са от други страни, не от Киралия. Все още има много пропуски. Знаем, че киралийските магьосници са изтласкали сачаканските нашественици и са спечелили войната, а след това са завладели Сачака и известно време са я управлявали. Знаем, че пустошта, която отслабила страната, е била създадена няколко години след края на войната. Но не знаем как са успели да държат сачаканските магьосници под контрол или как са създали пустошта! — „И какво е онова съкровище, което елийнците твърдят, че са заели или предали на Киралия, и което по-късно е било изгубено, заедно с всичките му тайни?“ Денил усети познатото, странно, приятно чувство на неудовлетвореност. Все още имаше толкова загадки за изследване и тази бе една от най-интригуващите.

— Защо нямате архиви от Киралия?

Денил въздъхна.

— Възможно е да са били унищожени, когато Гилдията е забранила черната магия. Или може би са били изгубени по време на войната. Толкова много от историята е била объркана. Например нас ни учат, че по време на Сачаканската война, Имардин е бил изравнен със земята, но сега аз имам карти от преди и след войната, които показват подобно разположение на улиците. Но няколко години по-късно вече имаме съвсем различно разположение на улиците — това, което познаваме и днес.

— Значи… или картите не са датирани както трябва, или нещо е сринало града по-късно. Случило ли се е нещо драматично след Сачаканската война?

Денил кимна и взе една книга от съседната, много по-малка купчинка. Лоркин я разпозна и изхъмка.

— Архивът на Гилдията — очите му се разшириха, щом осъзна за какво става въпрос. — Лудият ученик го е направил!

Лоркин взе книгата и прегледа последните страници.

— „Всичко свърши — прочете той. — Когато Алик ми разказа новините, не можах да повярвам, но преди час се изкачих по стълбището на Наблюдателницата и видях истината със собствените си очи. Вярно е. Тагин е мъртъв. Само той би могъл да извърши подобно опустошение в последните си мигове“. Силата му се е освободила и е унищожила града.

Денил въздъхна, поклати глава, взе книгата от Лоркин и я постави обратно върху купчината.

— Случило се е точно след победата на Тагин над Гилдията. Не може да му е останала толкова много сила. Била е недостатъчна да унищожи града.

— Може би го подценявате, точно както го е подценила някога Гилдията.

Младият магьосник повдигна вежди в очакване. Денил едва не се усмихна пред предизвикателството. Лоркин бе интелигентен ученик, готов да постави под въпрос всички твърдения на учителите си.

— Може и така да е — Денил погледна към малката купчина книги и документи. — Гилдията… добре, като че ли са искали не само да заличат всичкото познание за черната магия, но и срама, че някакъв си ученик едва не ги е унищожил. Ако не е бил Гилкен, нямаше да разполагаме дори с книгите, открити от Акарин, за да разберем какво точно се е случило.

Гилкен бе запазил и заровил информацията за черната магия от страх, че Гилдията може да се нуждае от нея някой ден, за да защити страната. „Мирът продължи петстотин години — достатъчно, за да забравим за скритото, за това, че някога сме практикували черна магия и че отвъд планините нашият древен враг Сачака все още я практикува. Ако Акарин не беше открил скривалището — и не беше усвоил черната магия — сега щяхме да сме мъртви или поробени“.

— Последната купчина — каза Лоркин. Денил видя, че младежът гледа дебела, подвързана с кожа тетрадка на ръба на масата.

— Да — Денил я взе. — В нея записвах разказите на онези, които са били свидетели на ичанското нашествие.

— Включително на майка ми?

— Разбира се.

Лоркин кимна и се усмихна накриво.

— Това сигурно е онази част от историята ни, която не се нуждае от допълнителни проучвания.

— Да — съгласи се Денил.

Погледът на младия магьосник премина по купчините от книги, документи и архиви.

— Бих искал да прочета всичко. И… може ли да ви помагам при проучванията?

Денил го погледна изненадано. Никога нямаше да предположи, че синът на Сония се интересува от история. Може би младежът се бе отегчил и търсеше нещо, с което да ангажира ума си. Може би щеше да изгуби бързо интерес, особено след като разбере, че Денил е проверил всички източници на информация. Почти не съществуваше възможност някой от тях да запълни празнините в историята.

„Ако изгуби интерес, няма да навреди на никого. Не виждам защо да не му позволя да опита“.

Едно чуждо око, един различен поглед върху събитията би могъл да доведе до нови открития. А и щеше да е добре да има още някой в Киралия, който да е запознат с работата на Денил, в случай, че той реши да тръгне в търсене на нови източници на информация.

„Което рано или късно ще се случи“.

След ичанското нашествие Сачака и Киралия се наблюдаваха внимателно. За щастие и двете страни бяха склонни да избягват бъдещи конфликти. Всяка бе изпратила посланик и помощник-посланик в другата. Но на останалите магьосници не им беше позволено да прекосяват границата. Денил беше молил всички посланици в Сачака през годините да му помогнат в търсене на материали за книгата му. Те му бяха изпращали всякаква информация, но тъй като не знаеха какво да търсят, изпратеното съдържаше само изкусителни намеци за нецензурирани архиви с различна гледна точка към историческите събития.

На всеки няколко години позицията на посланика се овакантяваше, но Денил не се кандидатираше за нея. Причината отчасти бе, че се страхуваше. Мисълта да влезе в страната на черните магьосници го ужасяваше. Той вече приемаше за даденост, че е един от най-могъщите хора в своето общество. В Сачака той не само щеше да е слаб и уязвим, но и всички разказваха, че сачаканските висши магове се отнасят с магьосниците, които не владеят черната магия, с отвращение, недоверие и присмех.

Но въпреки това те постепенно свикваха с тази мисъл. Напоследък повече уважаваха посланиците на Гилдията. Дори бяха протестирали, когато последният Посланик се прибра в Киралия, заради проблеми със семейните финанси. Бяха започнали да го харесват. Така се беше отворило място за нов посланик и Денил установи, че му е трудно да устои на изкушението. Вече беше имал подобен пост в Елийн, затова бе уверен, че Висшите магове ще го предпочетат пред останалите кандидати. Ако нещата не се получат, винаги можеше да се прибере по-рано — и нямаше да е първият, който го е направил. В Сачака би могъл да потърси архиви, които да запълнят пропуските в неговата история на магията и сигурно щеше да открие и допълнителни неща.

— Лорд Денил?

Денил погледна към Лоркин и се усмихна.

— Ще се радвам колега магьосник да ми помага в проучванията ми. Кога искате да започнете?

— Удобно ли ще бъде утре? — Лоркин погледна към масата. — Предполагам, че ме чака доста четене.

— Разбира се, че е удобно — отвърна Денил. — Макар че… трябва да попитаме Тайенд дали е планирал нещо. Хайде да поговорим с него… и да вземем с нас тази бутилка вино.

Докато вървеше заедно с младия магьосник към стаята за гости, където Тайенд обикновено отдъхваше вечер, Денил отново се замисли за Сачака.

„Източниците ми пресъхнаха. Не мога да се сетя къде още да търся липсващите късове от историята ми. Това е отлична възможност и мисля, че имам куража да се вкопча в нея“.

Но другата причина да стои далеч от Сачака досега бе, че това означава да остави Тайенд в Киралия. Ученият трябваше да поиска разрешение от елийнския крал да замине за Сачака и едва ли щеше да го получи. Отчасти защото Тайенд не бе твърде популярен в двора, откакто се премести в Киралия, за да заживее с Денил. Отчасти, защото беше „момък“ — мъж, който предпочита мъжете пред жените. Сачаканското общество не бе толкова толерантно към „момците“ като елийнското. То приличаше повече на киралийското — подобни неща се криеха и се пренебрегваха. Елийнският крал нямаше да рискува да обиди една страна, която лесно можеше да го победи, като изпрати сред жителите й човек, когото нямаше да одобрят.

„Ами аз? Защо смятам, че киралийският крал или Гилдията няма да ме отхвърли по същата причина?“

Всъщност Тайенд не беше толкова добър в прикриването на същността си колкото Денил. Скоро след като се засели в Имардин, ученият се огради с група приятели. Той бе приятно изненадан да открие, че в киралийските Домове, също както сред елита на Елийн, има достатъчно момци и те приеха с ентусиазъм елийнската традиция в организирането на приеми. Наричаха себе си „Тайният клуб“. И все пак този клуб не бе особено таен. Мнозина в киралийското общество знаеха за него и много от тях бяха изразили неодобрението си.

Денил знаеше, че притесненията му са породени от дългите години, в които криеше истинската си природа. „Може би съм страхливец, а може и да съм свръх предпазлив, но предпочитам да запазя личния си живот… лично за мен. Тайенд просто не ми позволи да го направя. Така и не ме попита как предпочитам да живея или дали не ме притеснява това, че цяла Киралия знае какви сме“.

Но в негодуванието му се криеше още нещо. През годините Тайенд обръщаше все повече внимание на приятелите си. Макар в групичката да имаше неколцина, чиято компания допадаше на Денил, повечето бяха разглезени богаташки синчета. И понякога Тайенд приличаше повече на тях, отколкото на младия мъж, с когото Денил бе пътувал преди години.

Магьосникът въздъхна. Сега не искаше да пътува с човека, в който се беше превърнал Тайенд. Страхуваше се, че ако бъде принуден да живее с него в някоя друга страна, това ще ги раздели завинаги. Освен това не спираше да се чуди дали ако прекарат известно време далеч един от друг, това няма да ги накара отново да търсят компанията си.

„Но ако няколко седмична или месечна раздяла ни се отрази добре, как ли ще се чувстваме след две години?“

Когато влезе в стаята за гости и видя, че Тайенд вече е отворил бутилка вино и я е пресушил до половината, той поклати глава.

Ако наистина възнамеряваше да запълни пропуските в историята на магията — делото на живота му — не трябваше просто да си седи тук и да чака някой да му изпрати точния архив или документ. Трябваше сам да тръгне да търси отговорите, дори това да означава да рискува живота си или да остави Тайенд в Киралия. „В едно нещо съм сигурен. Каквито и недостатъци да има Тайенд, аз го обичам достатъчно, за да не искам да рискувам живота му. Той ще поиска да дойде с мен и аз ще му откажа“.

И Тайенд нямаше да остане доволен. Никак.

Тя въобще не беше пораснала от последния път, когато Сери я беше видял. Тъмната й коса беше подстригана зле — неравно, и едва докосваше раменете й. Бретонът й бе зализан на една страна и падаше върху правата й (сякаш отрязана с бръснач) вежда. А очите й… тези очи, от които му омекваха коленете още от първия ден, в който я видя. Огромни, тъмни и изразителни.

Но в момента, докато се пазареше с един клиент, единственото, което се четеше в тях, беше безмилостна, непоколебима решителност. Сери не чуваше думите им, но увереността и предизвикателното й поведение го изпълниха с глупава гордост.

„Аний. Моята дъщеря — помисли си той. — Единствената ми дъщеря. А сега и единственото ми живо дете…“

Пред очите му се появи картината с обезобразените тела на момчетата му и нещо в него се пречупи. Той я прогони, но шокът и страхът продължиха да го терзаят. Заради дъщеря си и за свое добро той не можеше да позволи на мъката да го разсейва. Защото някой го наблюдаваше и дебнеше момента на слабост, за да нанесе отново своя удар.

— Какво да правя. Гол? — промърмори той. Намираха се в една частна стая на последния етаж в пивницата, която гледаше към пазара и сергията на дъщеря му.

Телохранителят му се размърда, понечи да погледне през прозореца, но се спря. Обърна се колебливо към Сери.

— Не знам. Струва ми се, че и да говориш с нея, и да не говориш — все е опасно.

— Значи само си губя времето да го мисля.

— Да. Доколко вярваш на Дония?

Сери се замисли над въпроса на Гол. Собственичката на пивницата, която предлагаше различни странични „услуги“, беше стара приятелка от детинство. Сери й помогна да отвори заведението, когато пет години по-рано бе починал съпругът й — старото приятелче на Сери, Херин. Хората му пречеха на бандите да я изнудват за пари срещу защита. Дори да нямаха толкова здрава връзка помежду си и дори да не му беше благодарна за цялата помощ, тя му дължеше пари и познаваше достатъчно добре Крадците, за да знае, че никой не може да ги предава, без да си понесе последствията.

— Повече… отколкото на който и да е друг.

Гол се изсмя рязко.

— Което не е кой знае какво.

— Не, но вече й казах да наглежда Аний, макар да не знае защо. Досега не ме е подвеждала.

— Тогава няма ли да й се стори странно, ако поискаш да ти доведе момичето за разговор на четири очи?

— Странно, не… но ще й бъде любопитно — Сери въздъхна. — Хайде да приключваме с това.

Гол се изпъна.

— Ще ида да подреждам разни неща навън и ще се погрижа никой да не подслушва.

Сери го изгледа и кимна. Телохранителят му тръгна към вратата, а Крадецът погледна пред прозореца и видя, че предишният клиент е заменен от друг. Аний гледаше мъжа, който прокара пръст по острието на един от ножовете й, за да провери остротата му.

— И се погрижи докато е тук, някой да наблюдава сергията й.

— Разбира се.

След няколко минути четирима мъже излязоха от пивницата и се приближиха до сергията на Аний. Сери забеляза, че останалите търговци се преструват, че не им обръщат внимание. Единият от мъжете каза нещо на Аний. Тя поклати глава и го погледна. Когато той се пресегна към ръката й, тя отстъпи назад, със светкавична скорост измъкна отнякъде нож и го насочи към него. Той вдигна помирително ръце.

Последва дълъг разговор. Аний бавно свали оръжието, но нито го прибра, нито свали поглед от мъжа. На няколко пъти стрелна с очи пивницата. Най-накрая вирна брадичка и докато той отстъпваше от сергията й, се плъзна покрай него и се затича към пивницата, прибирайки ножа си.

Сери издиша бавно дъха си, който бе задържал доста дълго време и осъзна, че стомахът му се е свил, а сърцето му бие твърде бързо. Внезапно му се прииска да се беше наспал предишната нощ. Искаше му се да е в най-добра форма. Да не допуска никакви грешки. Да не пропусне момента за единствената среща с дъщеря си, която смяташе, че може да си позволи. Не беше говорил с нея от години, когато тя бе още дете. Сега беше млада жена. Младежите сигурно се бореха за вниманието и постелята й…

„Не трябва да мисля твърде много за това“ — каза си той.

После чу приближаващи се гласове и стъпки от стъпалата пред стаята му. Сери си пое дълбоко дъх и се обърна към вратата. Настъпи миг тишина, после познат мъжки глас каза нещо и стъпките продължиха.

Когато тя се появи на вратата, Сери се запита дали да не й се усмихне, но знаеше, че няма да успее да открие достатъчно веселие в себе си, за да изглежда убедително. Вместо това предпочете да отвърне на погледна й със сърдечна сериозност, или поне така се надяваше.

Аний примигна, очите й се разшириха, след това се намръщи и влезе бързо в стаята.

— Ти! — каза тя. — Трябваше да се досетя, че си ти.

Очите й горяха гневно и обвинително. Тя се спря на няколко крачки от него. Сери не потрепна под тежестта на погледа й, макар да усети познатата вина.

— Да. Аз съм — отвърна той. — Седни. Трябва да поговорим.

— Само че аз не искам да говоря с теб! — обяви тя и се обърна да си върви.

— Сякаш имаш някакъв избор.

Аний се спря и погледна към него през рамо с присвити очи. После застана с лице и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво искаш? — попита тя и въздъхна преувеличено драматично.

Това го развесели. Мнозина бащи с деца на нейната възраст се сблъскваха с навъсеното им примирение, гарнирано с црезрение. Но причина за нейното поведение не беше уважението към бащинския му авторитет, а най-вече фактът, че е Крадец.

— Да те предупредя. Животът ти е… в доста по-голяма опасност от обичайното. Има голяма вероятност съвсем скоро някой да се опита да те убие.

Изражението на лицето й не се промени.

— Така ли? И защо?

Той сви рамене.

— Поради нещастния факт, че си ми дъщеря.

— Е, досега съм успяла да оцелея.

— Това е нещо различно. Много по… щуро.

Тя завъртя очи.

— Вече никой не използва тази дума.

— Тогава значи аз съм никой — той се намръщи. — Сериозно говоря, Аний! Смяташ ли, че бих рискувал животите ни, за да се срещна с теб, ако не бях сигурен, че иначе ще стане по-зле?

Презрението и гневът се изпариха от лицето й, но на него не остана никакво изражение, което Сери да може да разчете. После тя погледна встрани.

— Защо си толкова сигурен?

Той си пое дълбоко дъх и бавно го издиша. „Защото жена ми и синовете ми са мъртви“. При тази мисъл го прониза болка. „Не съм сигурен, че мога да го произнеса на глас.“ Сери огледа стаята и отново въздъхна дълбоко.

— Защото от тази нощ ти си единственото ми живо дете — каза й той.

Очите й бавно се разшириха, докато осъзнаваше смисъла на думите му. Тя преглътна и затвори очи. За миг остана съвсем неподвижна, с дълбока бръчка между веждите си, после отвори очи и отново впери поглед в него.

— Каза ли на Сония?

Въпросът й го накара да се намръщи. Защо го беше попитала точно това? Майка й винаги бе изпитвала ревност към Сония, може би защото усещаше, че някога е бил влюбен в това момиче от копторите, което се бе превърнало в магьосница. Не можеше Аний да е наследила ревността на Веста. Или може би дъщеря му знаеше повече от необходимото за продължаващата тайна връзка на Сери с Гилдията?

Как да отговори на въпроса й? Трябваше ли въобще да отговаря? Той се запита дали да не смени темата, но установи, че му е интересно да разбере как дъщеря му ще реагира на истината.

— Да — отвърна той и сви рамене. — Заедно с малко допълнителна информация.

Аний кимна и не каза нищо, запазвайки за себе си причината да му зададе този въпрос. Тя въздъхна и прехвърли тежестта си на другия крак.

— Как предлагаш да постъпя?

— Можеш ли да отидеш на някое сигурно място? При хора, на които вярваш? Бих ти предложил да те защитя, но… добре де, да речем, че решението на майка ти да ме напусне се оказа правилно и… — той усети горчивината в гласа си и премина на останалите причини. — Собствените ми хора може да са подкупени. По-добре да не разчитам на тях. Освен на Гол, разбира се. Макар че… хубаво ще е да има някакъв начин да се свързваме помежду си.

Аний кимна и той се ободри, когато видя как я изпълва решителност.

— Ще се оправя — каза му тя. — Имам… приятели.

Устните й се свиха в тънка линия. Сери разбра, че тя няма да му разкрие повече. Мъдър ход.

— Добре — каза той и се изправи. — Пази се, Аний!

Тя го изгледа замислено и ъгълчето на устните й потрепна. Внезапно Сери се изпълни с надежда, че тя може би разбира причините за дистанцията помежду им. После дъщеря му се обърна и напусна стаята, без да се сбогува.

Глава 4 Нови отговорности

Дърветата и храстите в градината охлаждаха летния вятър и сякаш като въздишка го превръщаха в приятен бриз. Лоркин и Декър седяха на една от пейките, разпръснати тук-там за отдих на магьосниците в градинските „стаи“, оградени от големи декоративни дървета пачи. Махмурлукът на Лоркин бе започнал да отшумява и той се облегна назад и затвори очи. Чуруликането на птичките се смеси със стъпките и гласовете в далечината — и подигравателните писъци и възражения, които се разнесоха някъде зад гърба му.

Декър погледна натам едновременно с него. Зад гърбовете им се издигаше стена от храсти и дървета, затова и двамата се изправиха, за да надникнат над зеленината. От другата страна четири момчета бяха заобиколили пето и тормозеха жертвата си.

— Глу-пав се-ляк! — пееха те. — Ня-ма дом. Все ре-ве. Все смър-ди.

— Хей! — викна им Декър. — Престанете или ще ви пратя всичките да помагате в болниците!

Лоркин се намръщи. Майка му въобще не харесваше идеята на лейди Винара да наказва учениците, като ги изпраща да помагат в болниците. Тя казваше, че по този начин те намразват работата и никога няма да я смятат за нещо благородно. Но от доброволци винаги имаше нужда, затова просто не й стигаше куражът да възрази. Никои от онези, които всъщност бяха изпратени при нея за наказание, после избираха да се обучават в лечителство, защото работата с нея ги беше вдъхновила, но всичките им съученици тайно им се присмиваха.

Учениците промърмориха някакви извинения и се разбягаха във всички посоки. Когато Лоркин и Декър отново седнаха на пейката, на входа на градинската стая се появиха двама магьосници.

— А! Стори ми се, че чух гласа ти — каза Риатър, а разтревоженият израз веднага изчезна от лицето на Пърлър, щом разпозна приятеля на брат си. — Имате ли нещо против да се присъединим към вас?

— Съвсем не — отвърна Декър и с жест ги покани на отсрещната пейка.

Лоркин ги огледа внимателно, чудейки се каква ли е причината за намръщената физиономия на Пърлър. Риатър изглеждаше ужасно доволен, че ги е срещнал.

— Пърлър получи няколко лоши новини тази сутрин — каза Риатър и се обърна към брат си. — Кажи им.

Пърлър го погледна.

— За теб не са лоши, надявам се — брат му сви рамене и не отвърна нищо, затова магьосникът въздъхна и се обърна към Декър. — Лорд Марон подаде оставка. Оказва се, че ще му е нужно доста повече време, за да оправи семейните проблеми. Затова аз няма да се връщам в Сачака.

— Няма ли да помагаш на новия посланик? — попита Лоркин.

Пърлър сви рамене.

— Бих могъл, ако поискам. Но… — той погледна брат си. — И аз трябва да се погрижа за някои семейни дела.

Риатър потрепна.

— И кой ще го замени? — зачуди се Декър.

— Някой спомена, че лорд Денил се е кандидатирал — Риатър се ухили. — Може би иска да провери как са местните…

— Риатър! — прекъсна го Пърлър.

— Какво? Всички знаят, че той е момък.

— Което не означава, че трябва да си правиш груби шеги с него. Порасни и поумней! — той завъртя очи. — Освен това лорд Денил не би пожелал да отиде. Той е твърде зает с проучванията за книгата си.

Сърцето на Лоркин подскочи.

— Снощи той ми каза, че проучванията му вървят много тегаво. Може би… може би се надява да ги продължи там.

Риатър стрелна брат си с поглед.

— Това ще те накара ли да промениш намеренията си? Ох! — той разтърка рамото си след силния удар на Пърлър. — Заболя ме.

— Това беше целта — Пърлър се замисли. — Интересно дали някой ще се кандидатира за негов помощник. Повечето хора са склонни да не обръщат внимание на наклонностите на лорд Денил, но малцина биха рискували да бъдат одумвани, ако се предложат за негови помощници.

Лоркин сви рамене.

— Аз бих отишъл.

Останалите впериха погледи в него. Лоркин огледа шокираните им лица и се разсмя.

— Не, не съм момък. Но винаги съм се разбирал с лорд Денил, а и проучванията му са интересни — и полезни. С гордост бих участвал в тях. — За негова голяма изненада те продължаваха да го гледат разтревожено. С изключение на Пърлър, отбеляза той.

— Но… Сачака — каза Риатър.

— Дали това е мъдър избор? — попита Декър.

Лоркин ги погледна.

— Пърлър е оцелял. Защо да не успея и аз?

— Защото преди няколко години родителите ти са убили няколко сачаканци — посочи Декър с тон, който намекваше, че Лоркин е глупак. — Това няма да им хареса.

Лоркин протегна ръце, обхващайки с жеста си цялата Гилдия.

— Всички магьосници са участвали в битката, както и някои ученици. Има ли значение какво са направили родителите ми?

Декър отвори уста, но от нея не излезе нито звук и той я затвори отново. После погледна към Пърлър, който се засмя.

— Не търси подкрепа от мен по този въпрос — каза по-възрастният магьосник. — Произходът на Лоркин може да предизвика интереса на сачаканците, но стига той да не парадира много с него, едва ли ще се намира в по-голяма опасност от мен — погледна към младежа. — И все пак нека оставим Висшите магове да решават. Може би крият нещо, което ще ти попречи да отпътуваш.

Лоркин се обърна и изгледа триумфиращо Декър. Приятелят му се намръщи и поклати глава.

— Не кандидатствай само за да ме опровергаеш.

Лоркин се засмя.

— Бих ли го направил?

— Сигурно — Декър се усмихна накриво. — Или просто за да ме ядосаш. Като ти знам семейството, нищо чудно ти да се окажеш човекът, който ще убеди сачаканците да се откажат от робството и да се присъединят към Обединените земи и само след няколко години ще се наложи да преподавам Военни изкуства на сачакански ученици.

Лоркин прикри раздразнението си и се насили да се усмихне. „И ето го пак. Същото очакване, че ще извърша нещо важно. Но това никога няма да стане, ако продължавам да се мотая из Гилдията, без да правя нищо“.

— Това е добре, като за начало — каза той. — Нещо друго?

Декър изсумтя грубо и отмести поглед встрани.

— Ако изобретиш вино, което не причинява махмурлук, ще ти простя всичко.

Сония и Ротан влязоха в Университета и тръгнаха по коридора. Той ги отведе право до огромната, висока три етажа стая, която се намираше в средата на сградата и беше известна като Голямата зала. Покривът й бе покрит със стъклени панели, които пропускаха слънчева светлина. Вътре в залата се издигаше една по-стара, по-семпла сграда — Заседателната зала. Тя бе първият дом на Гилдията и когато около нея бяха издигнали много по-мащабната сграда на Университета, вътрешните стени на старата постройка бяха премахнати и тя бе превърната в залата, където се провеждаха редовните съвети и изслушванията.

Днес се осъществяваше открито изслушване, което бе задължително единствено за Висшите магове, а всички останали магьосници можеха да присъстват по желание. Сония бе едновременно поласкана и слисана от огромната тълпа, която чакаше в дъното на залата. „Радвам се, че толкова много хора проявяват интерес, но се съмнявам, че мнозинството подкрепя молбата“.

Висшите магове се въртяха около страничния вход на Заседателната зала. Върховният повелител Болкан стоеше със скръстени ръце и гледаше намръщено мъжа, който му говореше нещо. Бялата му мантия подчертаваше височината и широките му рамене, но освен това издайнически разкриваше мекотата и тлъстините на мястото на някогашните мускули. Тя предположи, че задълженията му на Върховен повелител отнемаха от времето му за практикуване на Воинските умения. Не че магьосническите битки можеха да поддържат един маг в добра физическа форма.

Мъжът, на когото се мръщеше, беше Разпоредителят Оусън. Сония не можеше да погледне към синята му мантия, без да си спомни за предшественика му с вина и тъга. Разпоредител Лорлън бе загинал по време на ичанското нашествие. Макар Оусън бе способен колкото Лорлън, на него му липсваше топлотата на предшественика му. Освен това така и не можа да прости на Сония за това, че бе овладяла черната магия и бе придружила Акарин в изгнанието му.

Други трима магьосници чакаха търпеливо, наблюдавайки останалите и забелязаха появата на Сония и Ротан. През изминалите двайсет години тя бе започнала да харесва лорд Пийкин, Повелител на алхимиците. Той бе либерален и изобретателен, а с годините се бе разкрил като състрадателен човек, със саркастично чувство за хумор. Лейди Винара бе оцеляла през войната и изглеждаше решена да остане на поста Повелител на лечителите още много години, въпреки напредването на възрастта й. Косата й вече бе напълно бяла, цялата й кожа бе покрита с бръчици, но очите й блестяха все така остри и будни.

При вида на Повелителя на воините Сония усети как в гърдите й се заражда горчиво безпокойство. Лорд Гарел се беше справял без големи скандали и провали, и винаги се бе държал учтиво с нея, но тя не можеше да забрави, че той бе позволил на ученика си Регин да я тормози през първите й години в Университета и дори го беше окуражавал. Може би щеше да му прости цялата тази история, ако не се беше замесил с прочистването на копторите от киралийските Домове, не беше участвал в безмилостни политически манипулации и не бе натрупал богатство от нечисти сделки с Крадците, както мълвяха слуховете.

„Как мога да го съдя, когато самата аз имах Крадец в стаята ми сутринта? Но Сери е нещо различно. Поне се надявам да е. Дано има поне някакви принципи — граници, които не би преминал. Освен това аз не съм замесена по никакъв начин в делата му. Просто съм негова приятелка“.

До тримата Повелители стояха други трима магьосници. Двама от тях бяха деканите лорд Телано и лорд Ерейк, а третият беше Директорът Джерик. Той въобще не се беше променил. Беше си все същият сърдит, кисел мъж, но вече се беше прегърбил, а бръчките правеха лицето му да изглежда вечно смръщено, дори когато даряваше околните с някоя от редките си усмивки. През последните години Сония бе посещавала кабинета му няколко пъти — Лоркин често се оказваше жертва или извършител на разни ученически номерца, които бяха излезли извън контрол. „Обзалагам се, че когато Лоркин и приятелите му са завършили, той е въздъхнал с облекчение“.

Ротан, като Декан на алхимичните науки, възнамеряваше да се присъедини към колегите си. Винаги й се струваше забавно как Висшите магове търсят взаимната си компания. Но щом зърна забързалата се към тях фигура, която носеше същата черна мантия като нея, тя не почувства желание да стори същото.

Черен магьосник Калън.

След като Гилдията избра нови Върховни магове на местата на загиналите по време на ичанското нашествие, последваха продължителни дебати по въпроса за черната магия… и за Сония. Магьосниците знаеха, че не могат да си позволят да изгубят това познание, в случай, че сачаканците отново се опитат да завладеят Киралия, но се страхуваха, че онези, на които позволят да овладеят черната магия, могат сами да се опитат да завземат контрола над страната.

Все пак това се бе случвало в миналото, когато Тагин — Лудият ученик, я беше овладял и едва не бе унищожил Гилдията. Тогава магьосниците бяха решили, че трябва да забранят напълно черната магия, за да попречат на нови злоупотреби със силата.

За нещастие това бе оставило Гилдията и Обединените земи уязвими за нападения.

Настоящата реши да позволи само на двама магьосници да овладеят черната магия. Те трябваше да се наблюдават взаимно за всякакви прояви на нечисти амбиции. Прислужниците им биваха разпитвани редовно и периодично съзнанията им се преравяха за някакви признаци, че магьосниците, на които служат, увеличават енергията си.

Сония нямаше друг избор, освен да приеме това положение. Нямаше начин наученото за черната магия да бъде изтрито от ума й. Тя се запозна с неколцина от кандидатите за нейни пазачи и Висшите магове поискаха мнението й. Сония нито хареса, нито намрази Калън, когото дотогава не беше срещала, защото преди нашествието той бе заемал поста Посланик на Гилдията в Лан. Но Висшите магове откриха в него нещо, което им допадна и тя скоро разбра, че това е пълното му и непоколебимо посвещаване при следването на определената задача.

За нещастие неговата цел сега бе тя. Макар никога да не се държеше грубо, той я наблюдаваше непоколебимо и неуморно. Сигурно щеше да се почувства поласкана, ако не беше толкова дразнещо — и абсолютно ненужно. „Това беше добро решение. Когато вече няма да ме има, някой ще трябва да ме замести. Да се надяваме, че изборът на Гилдията ще е мъдър, а ако не е — може би предпазливостта на Калън ще я спаси“.

Сония внимателно наблюдаваше приближаващия се Калън. Той отвърна на погледа й с безизразно лице. Тя не изпълняваше задълженията си да го наблюдава толкова ревностно, колкото той. Никак не беше лесно, при положение, че имаше син, когото да отглежда и болници, които да управлява. Но всеки път, когато се намираше близо до Калън, тя създаваше впечатлението, че внимателно го наблюдава, с надеждата, че това ще успокои групата от магьосници, според които той също се нуждаеше от шпионаж, като някогашната изгнаница от копторите, твърде рано получила важния пост, който едва ли заслужаваше.

Гласовете наоколо утихнаха и това отново привлече вниманието й към Разпоредителя Оусън.

— Директорът на учениците е в Елийн и съветниците на краля също няма да присъстват — обяви той. — И тъй като всички останали са тук, по-добре да започваме.

Той влезе в Заседателната зала и се запъти към мястото си, следван от Висшите магове. Креслата им бяха разположени амфитеатрално в дъното на залата, като най-отгоре се намираха местата на онези с най-високо положение.

Сония се изкачи до креслото си, което се намираше до мястото на Върховния повелител Болкан и се загледа към вратата в другия край, през която започнаха да влизат магьосниците. Две малки групи се събраха от двете страни на площадката пред Висшите магове. В едната бяха магьосниците, подали молбата, а в другата — техните опоненти. Останалите магове насядаха в креслата си.

Щом всички се настаниха, Оусън даде начало на Изслушването.

— Призовавам лорд Пендъл — водач на просителите — да изложи същността на молбата.

Привлекателен млад мъж, чийто баща притежаваше голяма фабрика за обработка на метали, пристъпи напред.

— Когато преди двайсет години на мъжете и жените от нисшите съсловия в Имардин бе позволено да влизат в Гилдията, бяха утвърдени много мъдри и практични правила — започна Пендъл, четейки от лист хартия, който стискаше в ръка. — Но тази неочаквана и необходима промяна в законите на Гилдията включваше и някои точки, които с времето се оказаха излишни.

Гласът на младия мъж звучеше силно и ясно, и Сония кимна одобрително. Просителите си бяха избрали добър говорител.

— Едно от тези правила гласи, че учениците и магьосниците не трябва да общуват с престъпници и хора с лоша репутация — продължи Пендъл. — Въпреки случаите, в които ученици бяха заслужено прогонени от Гилдията заради връзки със съмнителни личности или клики от града, много по-често се е случвало прилагането на тези правила да води до несправедливи присъди. Случаите от последните години доказаха, че общото разбиране на термина „лоша репутация“ включва всички с нисш произход. Това несправедливо разделяше бащи и майки от децата им, което причини ненужни мъка и възмущение — Пендъл замълча и огледа залата. — Този закон заклеймява Гилдията като лицемерна институция, тъй като нито един от магьосниците с висш произход не е бил наказван за неговото нарушаване, въпреки че те често посещават комарджийниците, казанджийниците и бордеите.

Той погледна към Висшите магове и се усмихна нервно.

— Въпреки това ние не настояваме магьосниците и учениците от висшите съсловия да бъдат ограничавани и наблюдавани по-строго. Просто молим съществуващият закон да бъде отменен, за да могат онези от нас, които произхождат от нисшите съсловия, да посещават безнаказано семействата и приятелите си — той се поклони. — Благодаря ви, че изслушахте молбата ни.

Оусън кимна, след което се обърна към другата малка група магьосници.

— Призовавам лорд Регин, говорител на опонентите.

Когато мъжът пристъпи напред, Сония почувства как в нея се надига старата неприязън. Заедно с това я връхлетяха и спомените за тормоза, възпрепятстването на заниманията й в училище, клеветите, че е крадла, след като в чантата й бе открит чужд химикал и за злобните слухове, че отношенията между нея и Ротан въобще не отговарят на тези между ученичка и наставник.

Тези спомени породиха у нея гняв, но се възродиха още спомени, които дори сега я караха да потръпва. Спомени за преследване по коридорите на Университета, за това как бе притисната до стената от група ученици, които я измъчваха и унижаваха, и я бяха оставили магически и физически изтощена.

Водачът на тази група, който бе планирал всичко в ранните й ученически години, бе Регин. Дори след като го беше предизвикала и победила в честен двубой на Арената, (макар че той бе рискувал смело живота си по време на ичанското нашествие и й се беше извинил за всичко, което й бе причинил) тя не можеше да го гледа, без да почувства ехото от унижението и страха, който някога бе изпитвала. И всички тези емоции я изпълваха с гняв и неприязън.

„Трябва да го преодолея — помисли си тя. — Но не съм сигурна дали ще успея. Както и не съм сигурна дали някога ще престана да изпитвам самодоволство всеки път, когато някой магьосник от Домовете бъде представен, без да се обявява семейното му име и титла.“

Когато в Гилдията започнаха да приемат кандидати и извън Домовете, бе решено по време на различните церемонии да не се споменават Семействата и Домовете. От магьосниците се очакваше да жертват живота си за Обединените земи, затова всички трябваше да бъдат еднакво уважавани. Тъй като имардинците, които бяха родени извън Домовете, нямаха семейни имена, скоро този навик бе напълно изоставен.

Дори Регин да се чувстваше засегнат от пропускането на семейството и Дома му, той не го показа по никакъв начин. Нито пък се притесни от вниманието на всички. Дори изглеждаше леко отегчен. Той не носеше никакви записки, а просто огледа стаята и заговори.

— Преди да се замислим дали този закон трябва да бъде променян или премахван, трябва да се запитаме защо изобщо беше създаден. Не за да попречи на добрите хора да посещават семействата си, нито дори да проваля безобидните вечерни развлечения, а за да възпрепятства магьосниците от всякакъв произход да бъдат въвличани в разни престъпни действия. Този закон е както спирачка, така и ръководен принцип за поведение. Ако го премахнем, ще изгубим ценната за магьосниците мотивация да се противопоставят на онези, които искат да ги изкушат или подкупят.

Докато Регин продължаваше да говори, Сония го гледаше замислено. Тя си спомни младия ученик, който рискува живота си, приемайки да стане примамка за ичаните по време на нашествието. След победата той се отнасяше към нея с уважение и понякога дори се изказваше в нейна защита.

„Според Ротан той се е променил — помисли си тя. — Но въпреки това не мога да се доверя на Регин, след като знам какъв беше като ученик. Сигурна съм, че ако узнае, че съм се срещала с Крадеца, който се е спускал в подземията на Гилдията, той пръв ще докладва, че съм нарушила закона“.

— Висшите магове трябва да решат дали въпросната личност е престъпник или с лоша репутация, затова е необходимо да оставим нещата такива, каквито са — продължаваше Регин. — Вместо да премахваме закона, трябва да разследваме по-пълно и безпристрастно действията на всички ученици и магьосници.

„Неприятното е, че е прав — помисли си тя. — С премахването на този закон ще ни стане още по-трудно да попречим на магьосниците да се замесват с престъпниците. Но Гилдията е твърде непоследователна в прилагането му, за да има голяма полза от него. Като спирачка е абсолютно безполезен, защото богатите ученици знаят, че спрямо тях той никога няма да бъде приложен. Ако премахнем закона, повече няма да хабим време и усилия за онези ученици, чиито майки са уличници и може би ще обърнем повече внимание на магьосниците, чиито богати семейства си имат взимане-даване с Крадците“.

Регин привърши речта си и се поклони. Докато се връщаше при групичката си, Разпоредителят Оусън пристъпи напред.

— Това е въпрос, който трябва да бъде обсъден допълнително — каза той на събралите се магьосници. — Освен това не е ясно дали решението трябва да бъде взето от Висшите магове или чрез гласуване от всички. Затова ще отложа окончателното ми становище, докато не преценя кое е по-добре и да дам възможност на всички, които имат някакви съображения по въпроса, да се срещнат с мен — той се поклони. — Обявявам това Изслушване за приключено.

Сония успя да слезе на площадката едва след няколко минути, защото лейди Винара реши да я разпитва за наличностите на лекарства в болниците. Когато най-накрая успя да се откъсне от нея, тя откри, че Ротан я чака наблизо. Щом магьосникът пристъпи към нея, сърцето й се сви. Отдавна не бе виждала това изражение на лицето му, но веднага го разпозна — виждаше го винаги, когато Лоркин се забърква в нещо.

— Сега пък какво е направил? — промърмори тя и се огледа, за да се убеди, че никой не я е чул. Залата беше почти празна. Бяха останали само Оусън и помощникът му.

— Току-що научих, че лорд Денил е кандидатствал за поста Посланик на Гилдията в Сачака — каза й Ротан.

„Аха, значи е това“. Изпълни я облекчение.

— Наистина неочакван ход. Но не съм изненадана. Той вече е бил посланик. Успя ли да завърши книгата си или я е зарязал?

Ротан поклати глава.

— Подозирам, че не е нито едно от двете. Сигурно иска да отиде там, за да проучи някои нови следи.

— Разбира се. Чудя се дали… — гласът й секна, когато осъзна, че изражението на Ротан не се е променило. — Какво има?

Лицето му се изкриви.

— Лоркин е предложил да замине като негов помощник.

Сония замръзна.

Лоркин?

В Сачака!

Лоркин е предложил да отиде в Сачака!

Сония се усети, че е зяпнала Ротан с отворена уста и бързо я затвори. Сърцето й блъскаше в гърдите. Почувства гадене. Мъжът я улови за ръката и я изведе от Заседателната зала, по-далеч от магьосниците, които се въртяха в коридора и обсъждаха молбата. Тя дори не усети присъствието им.

Сачаканците и Лоркин. Те ще го убият. Не — няма да посмеят. Но семейството е длъжно да отмъсти за смъртта. Дори да е смърт на прокуден. И ако не накаже убиеца, то наследниците му…

Изпълни я решителност. Сачаканците нямаше да наранят сина й. Защото тя нямаше да позволи на Лоркин да извърши нещо толкова опасно и глупаво.

— Оусън никога няма да се съгласи — чу се да казва тя.

— Защо? Той не може да му откаже заради родителите му.

— Ще се обърна към Висшите магове. Те знаят, че той ще бъде по-застрашен от всеки друг магьосник — което означава, че там ще представлява пречка. Денил не може непрекъснато да го пази. А и сачаканците може да откажат да общуват с него, щом разберат кой е бащата на помощника му.

Ротан кимна.

— Все добри аргументи. Но пък е възможно, ако си замълчиш, Лоркин да обмисли всички недостатъци на това решение и да се откаже. Подозирам, че колкото по-упорито се опитваш да го спреш, толкова повече ще затвърждаваш решението му.

— Ще поема риска, че няма да се вразуми — тя го погледна. — Ти как би се почувствал, ако му позволиш да замине и нещо лошо му се случи?

Ротан се поколеба и се намръщи.

— Добре. В такъв случай ни чака доста работа.

Тя изпита дълбока симпатия към него и се усмихна.

— Благодаря ти, Ротан.

Денил огледа трапезарията и въздъхна с облекчение. Едно от предимствата да изостави жилището си в Гилдията и да се премести в къща във Вътрешния кръг бе наличието на огромна площ. Макар че харчеше голяма част от доходите си за наем, изобилието от стаи си заслужаваше. Не само разполагаше с голям кабинет и подредена с вкус трапезария, имаше също лична библиотека и стаи за гости. Не му гостуваха често — от време на време идваше по някой учен, който се интересуваше от историята на Денил. От друга страна, киралийските и елийнски приятели на Тайенд, непрекъснато висяха тук.

„Как ли изглеждат сачаканските къщи? — зачуди се той. — Трябва да проуча, преди да замина. Ако замина“.

Разпоредителят Оусън му бе казал, че не вижда причина Денил да не получи поста на посланик в Сачака, тъй като има нужната квалификация, а и никой друг не е проявил интерес.

„Но това местенце ще ми липсва. Сигурен съм, че понякога ще ми се прииска да грабна някоя книга от библиотеката, да поръчам любимото си ястие на добрия стар Йерак или…“

Пред стаята се разнесоха стъпки и той вдигна глава. След кратка пауза през вратата надникна Тайенд. Той присви очи.

— Кой си ти и къде е истинският лорд Денил?

Денил се намръщи и поклати глава.

— За какво говориш?

— Видях бюрото ти — ученият влезе в стаята и погледна приятеля си с подигравателна подозрителност. — Подредено е.

— Аха — Денил се засмя. — Веднага ще ти обясня. Седни. Йерак чака, а аз съм твърде гладен, за да говоря за каквото и да било.

Когато Тайенд седна, Денил леко побутна с магия звънчето за вечеря.

— Днес си ходил в Гилдията? — попита Тайенд.

— Да.

— Нови книги?

— Не, имах среща с Разпоредителя Оусън.

— Така ли? За какво?

Вратата на кухнята се отвори, спасявайки Денил от отговора. В стаята нахлуха прислужници, които носеха димящи купи и подноси с храна. Денил и Тайенд напълниха чиниите си и започнаха да се хранят.

— А ти с какво се занимава днес? — попита Денил между хапките.

Ученият сви рамене и му разказа историята, която бе научил от друг напуснал родината си елийнец, за някакви видни трафиканти на роет, които решили да изпробват стоката си и били открити голи и изпаднали в делириум на брега на реката.

— И какво искаше да ти каже Разпоредителят Оусън? — попита Тайенд, когато изпразниха чиниите си.

Денил се поколеба, после си пое дълбоко дъх. „Не мога да отлагам повече“. Той погледна Тайенд със сериозно изражение на лицето.

— Каза ми, че тъй като няма други кандидати за поста Посланик на Гилдията в Сачака е много вероятно аз да го получа.

Тайенд примигна и зяпна изненадано.

— Посланик? — повтори той. — Сачака? Не говориш сериозно.

— Напротив.

Тайенд отмести поглед и очите му проблеснаха въодушевено.

— Никога не съм бил в Сачака! И дори няма да се наложи да пътуваме по море!

Денил поклати глава.

— Ти няма да идваш, Тайенд.

— Няма ли? — Тайенд се обърна и впери поглед в него. — Разбира се, че ще дойда!

— Ще ми се да мога да те взема, но… — Денил разпери ръце. — Всички посетители в Сачака трябва да бъдат одобрени или от Гилдията или от техния крал.

— Значи ще помоля моя крал.

Денил отново поклати глава.

— Не, Тайенд. Аз… предпочитам да не го правиш. Първо, това е опасна страна и макар магьосниците и повечето търговци да се завръщат живи и здрави, никой не знае как ще реагират сачаканците на някой благородник-немагьосник, който се осмелява да влезе в тяхната територия.

— Значи ще разберем.

— Освен това трябва да се спазва и благоприличие. Доколкото успях да разбера, сачаканците нито приемат момците, нито ги наказват със смърт. Но ни смятат за нисши и често отказват да общуват с хора, които са далеч под тях в социалната йерархия. Това няма да ми помогне нито за поста, нито в търсенето на исторически архиви.

— Ако сме дискретни, те няма да разберат — каза Тайенд. След това се намръщи и погледна Денил. — Затова го правиш, нали? Нови проучвания!

— Разбира се. Да не би да смяташ, че изведнъж ми се е приискало отново да бъда посланик или да живея в Сачака?

Тайенд се изправи и закрачи из стаята.

— Сега разбирам всичко — той се спря. — За какъв срок се дава този пост?

— Две години, но ако е необходимо, мога да се върна и по-рано. Както и да посещавам родината.

Тайенд отново закрачи из стаята, потупвайки с пръст брадичката си. Внезапно се намръщи.

— Кой ще ти бъде помощник?

— Лорд Лоркин прояви интерес.

Раменете на Тайенд се отпуснаха.

— Какво облекчение. Той не те е съблазнил, за да ме напуснеш.

— Откъде си толкова сигурен?

— О, синът на Сония има доста добра репутация сред дамите — откакто работата с онова момиче се развали. Може би все пак е преувеличена, както обикновено. Но не са малко онези, които биха предпочели да го разберат от първа ръка.

Денил усети как го жегва любопитство.

— Така ли? И защо не са?

— Очевидно младежът подбира.

Денил се облегна назад.

— Това означава ли, че в Сачака ще трябва да го държа под око?

Ученият го погледна лукаво.

— Аз бих могъл да го наглеждам. Така ще можеш спокойно да се занимаваш с проучванията си.

— Не, Тайенд!

По лицето на учения преминаха гняв и раздразнение, той си пое дълбоко дъх и рязко го изпусна.

— По-добре размисли — каза той. — И знай, че ако не го направиш, аз ще… — той се поколеба, после изпъна рамене. — Когато след две години се върнеш в Киралия, може да не ме намериш тук.

Денил погледна любовника си, без да знае как да реагира. Сърцето му се бе свило при заплахата, но нещо го накара да замълчи. Може би причината бе, че Тайенд не се бе опитал да го спре. Просто искаше да се впусне в поредното приключение.

Ученият го погледна с широко отворени очи. После поклати глава, обърна се и бързо излезе от стаята.

Глава 5 Приготовления

Когато протегна ръка да докосне стената, Сери почувства прилив на странна привързаност. Някога старата ограда на града бе символ на разделението между бедни и богати — бариера, отвъд която можеха да преминават само Крадците и приятелите им, когато зимното Прочистване прогони всички бездомни скитници и обитателите на препълнените бараки извън града.

Сега тя не означаваше нищо за имардинците, освен неясен спомен за миналото. Стената представляваше част от сграда, собственост на Сери — просторен склад, където вносителите можеха да съхраняват стоките си, законни или контрабандни. В сградата имаше няколко входа към някогашната подземна мрежа от проходи, известна като Пътят на Крадците, но те се използваха рядко. Сери ги държеше само като евентуални пътища за бягство, но напоследък Пътят не можеше да гарантира безопасна евакуация.

Сери се отдалечи от стената и седна. Бе решил, че добре обзаведеното жилище на втория етаж на склада е подходящо за живеене. Завръщането в старото му убежище бе немислимо. И без болезнени спомени, то очевидно не бе безопасно. Не че някое от останалите му леговища бе по-добре защитено, но все пак съществуваше вероятността местоположението им да не е известно на убиеца.

Ала Сери нямаше намерение да се крие. Всеки път когато излезнеше в града, дали в квартала му или не, някой можеше да го нападне. Което го накара да се замисли дали не е сбъркал в предположението си, че той е истинската цел на убиеца.

„Не. Дори да са изчакали да си тръгна, преди да избият семейството ми, същинската им цел съм аз. Селия и момчетата нямаха врагове“.

При мисълта за тях гърдите го пристегнаха и за миг дъхът му спря. Но той успя по някакъв начин да улови тази задушаваща мъка и да я превърне в нещо друго — дълбока нарастваща ярост. Ако убиецът (или убийците) или човекът, който ги беше изпратил, възнамеряваше да нарани Сери, значи бяха успели. И щяха да си платят за това! И в този ред на мисли бе по-важното да разбере кой е убил семейството му и защо, а не как са открили убежището и са проникнали в него.

Той въздъхна дълбоко няколко пъти. Гол бе предположил, че Ловецът на Крадци може да ги е убил, но Сери отхвърли тази мисъл. Легендарният убиец не преследваше семействата. Той избиваше само Крадците.

Разнесе се тих звън, който мъжът веднага разпозна. Стана и се приближи до тръбата, която стърчеше от стената и притисна ухо към нея. Гласът, който отекна вътре, бе променен, но разпознаваем. Сери обиколи стаята, дърпайки ръчки и завъртайки дръжки, докато една част не се завъртя и Гол не влезе в помещението.

— Как мина? — попита Сери, връщайки се при стола си. Гол седна срещу него и потри ръце.

— Вече тръгнаха слухове. Не знам дали някой от нашите се е разприказвал или убиецът се е похвалил — Сери кимна. Някои обичаха да разказват за прочутите си жертви, сякаш за да демонстрират умствения си капацитет. — Съмнява ме, че Аний ще каже нещо — додаде Гол.

— Би могла, ако се наложи. По обичайните маршрути ли мина?

Гол кимна.

— Как вървят нещата?

Облегнат на стола си, Сери изслуша разказа на своя телохранител и приятел, относно преживяното от деня. Беше му ужасно трудно да се съсредоточи върху думите на мъжа, но Сери направи всичко възможно. За негово огромно облекчение делата в квартала се движеха в обичайното русло. Гол не бе открил никакви доказателства, че някой се е възползвал от объркването на Сери.

— И така — каза Гол. — Какво ще правиш сега?

Сери сви рамене.

— Нищо. Очевидно някой очаква да реагирам по някакъв начин, но няма да му доставя това удоволствие. Ще продължа да работя по обичайния начин.

Гол се намръщи, отвори уста, но я затвори, без да каже нищо. Сери успя да разтегли устни в невесела усмивка.

— О, не си мисли, че не съм вбесен от убийството на семейството ми, Гол! Ще си отмъстя. Но успелият да нахълта в убежището ми е бил умен и предпазлив. Ще ми е нужно доста време да разбера кой е и защо го е направил.

— Щом докопаме убиеца, лесно ще разберем кой му е платил — увери го Гол.

— Ще видим. Имам чувството, че ще ни е нужно повече от това.

Гол кимна, после се намръщи.

— Има ли още нещо? — попита Сери.

Едрият мъж прехапа устната си и въздъхна.

— Ами… нали знаеш, че според Хер някой е използвал магия, за да се промъкне в убежището ти?

— Да — Сери се намръщи.

— Дерн го подкрепя. Казва, че няма никакви следи от взлом. При направата на ключалките е сложил малко маджун, така че той знае най-добре.

Дерн беше ключарят, който бе проектирал и монтирал заключващата система в убежището на Сери.

— Възможно ли е да е някакъв хитроумен шперц? Или самият Дерн?

Гол поклати глава.

— Той ми показа една ръчка, която се премества само, ако вратата е отключена отвътре — от вътрешността на ключалката, де — което означава, че може да е било направено единствено с магия. Попитах го, защо я е монтирал, а той отвърна: „За да се защитя“. Той никога не е обещавал, че ключалките му ще издържат срещу магия, затова трябва да има начин да докаже, че това е причината да бъдат разбити. Не знам. Струва ми се прекалено. Може и да си го измисля, за да се прикрие.

„А може би не“. Сери усети как настръхва. Може би през цялото време е грешал. Може би беше важно да разбере как убийците са достигнали до семейството му.

Той щеше лично да разпита Дерн и да провери ключалката. И ако се окаже, че човекът казва истината, Сери щеше да има още една следа към убиеца на семейството му, която, макар и смущаваща, все пак бе някакво начало.

— Трябва да поговоря с този ключар.

Гол кимна.

— Веднага ще го уредя.

Пърлър се усмихна и кимна на Лоркин, който влезе в стаята. Но лорд Марон се намръщи.

— Благодаря ви, че веднага се съгласихте да ни информирате подробно за всичко — каза лорд Денил. Той махна с ръка към масите и столовете, които представляваха единственото обзавеждане на стаята и всички насядаха.

Погледът на Марон прескачаше от Денил към Лоркин и най-накрая той се усмихна.

— Много сте уверен, че Висшите магове ще удовлетворят молбата на Лоркин да ви придружи в Сачака — каза той. — И че възражението на Черната магьосница Сония ще бъде отхвърлено.

Денил се засмя.

— Не съм съвсем уверен. Никога не съм подценявал влиянието на майка му, а и винаги биха могли да се появят неизвестни за нас фактори, които да променят мнението на Висшите магове. Но ако изчакаме до взимането на решение, Лоркин може да остане недостатъчно информиран — което ще бъде грешка.

— Същото ще се отнася и до заместника му — ако маговете решат, че не могат да го пуснат.

Денил кимна утвърдително.

— Бих довел и евентуалният му заместник, но други кандидати няма.

— В случай, че това се случи, аз бих могъл да ви намеря помощник, да го инструктирам и да ви го изпратя, когато е готов — предложи Марон.

— Ще съм ви много благодарен — каза Денил, кимайки с признателност.

Лоркин запази неутрално изражение на лицето си. Беше си доста дразнещо да те обсъждат така, сякаш въобще не си в стаята. Но все пак можеха изобщо да не го поканят на срещата, затова бе благодарен на Денил, че го включи.

— И така, откъде да започна? — каза Марон, отвори една чанта и измъкна няколко листа хартия. — Това са бележките ми, които изготвих късно снощи и които ще прибавя към тези на предшествениците ми. Нали разполагате с всички доклади на досегашните посланици?

— Да. И ги прочетох всички. Невероятно четиво.

Марон се усмихна накриво.

— Сачака е много по-различна от Киралия. И от останалите Обединени земи. Очебийните разлики произлизат от всеобщата употреба на черната магия и от робството, но има и някои неуловими от пръв поглед. Примерно отношението им към жените. Макар мъжете да се държат покровителствено към тях в собственото им семейство, те се отнасят към всички останали с подозрителност и страх. Имат някакви странни вярвания, че когато са далеч от мъжете, жените се събират на групички и им гласят всякакви неприятности. Някои дори вярват, че има тайна организация или култ, който отвлича жените от семействата им и променя съзнанията им с магия, за да убеди жертвите в правотата на идеите й.

— Смятате ли, че е истина? — попита Лоркин.

Марон сви рамене.

— По-скоро преувеличават. Страховита история, която да попречи на жените да се събират, да сплетничат и да обменят идеи как да манипулират мъжете си — той се засмя, но после въздъхна и се натъжи. — Малцината, с които се срещнах, бяха покорни и самотни. Липсваше ми компанията на образованата, уверена в себе си жена, макар че щом се срещнах отново със сестра ми, бързо забравих, че такова нещо ми е минавало през главата — той махна с ръка. — Отклоних се. Важното е да знаете, че не трябва да разговаряте с жените, освен ако не ви поканят.

Бившият посланик продължи да говори, а Лоркин започна да си води бележки в подвързания с кожа бележник, който му бе останал от ученическите дни. Марон премина от въпроса за жените, брака, семейният живот и наследството към сложните съюзи и конфликти между основните сачакански семейства и накрая стигна до дворцовия протокол, който трябваше да се спазва.

— Преди са имали сачакански император — посочи Денил. — Сега е крал. Аз успях единствено да открия, че тази промяна е била извършена през първите стотина години след Сачаканската война.

— Знаете ли точната дата и защо сачаканците не са започнали отново да наричат водачите си „императори“ след като управлението на държавата отново е преминало в техни ръце?

— Боя се, че никога не ми е хрумвало да ги питам за това — призна си Марон. — Реших, че е най-добре да избягвам да говоря твърде открито за времето, когато Гилдията е управлявала Сачака. Негодуванието срещу нея е силно… — той се поколеба и се намръщи. — Подозирам, че причината за това по-скоро е пустошта, отколкото промените в обществото им, които е направила Гилдията — или по-скоро които не е успяла да направи.

— Те знаят ли как е била създадена пустошта? — попита Денил.

Марон поклати глава.

— Дори и да знаеха, никога нямаше да го споменат пред мен. Ще трябва сам да зададете тези въпроси. Само внимавайте кога и по какъв начин ги поднасяте. Личи си, че са трупали ненавистта си от много дълго време.

Денил погледна към Лоркин.

— Смятате ли, че за Лоркин ще е опасно да влезе в Сачака?

Лоркин се сепна и погледна бившия посланик. Сърцето му затупка бързо. Кожата му настръхна.

Марон го огледа замислено.

— Логичният отговор е — не повече отколкото за всеки млад магьосник. Но не бих споменавал твърде често името на баща ви — каза той на Лоркин. — Те го уважават като защитник на Киралия, но не и заради онова, което се е случило преди това. В същото време признават, че Дакова, магьосникът-ичани, когото Акарин е убил, е бил изгнаник и е сглупил да пороби магьосник-чужденец, затова е заслужил съдбата си. Според мен едва ли някой би тръгнал да отмъщава за Дакова, освен брат му — а той загина по време на нашествието.

Лоркин кимна и почувства как тялото му се отпуска под прилива на облекчение.

— Дори да е така — каза Денил, — трябва ли Лоркин да очаква неотзивчивост от сачаканците или техните роби?

— Разбира се — Марон се усмихна и погледна към Пърлър, който се намръщи. — Те ще бъдат неотзивчиви, независимо кои сте. Освен затрудненията от общ характер, свързани със статуса и йерархията, ще трябва да свикнете и с робите. Дори когато не могат да направят нещо за вас, те няма да ви го кажат, защото това би означавало да откажат да изпълнят заповед. Трябва да се научите да интерпретирате думите и делата им — има сигнали и жестове, които в края на краищата ще усвоите — а аз ще ви науча как най-добре се дава заповед.

Последва сложният, но изненадващо логичен кодекс от общоприети правила за общуване с робите и Лоркин се подразни, когато малко по-късно разговорът им бе прекъснат от почукване по вратата. Денил махна с ръка и вратата се отвори. Щом видя магьосника, който стоеше на прага, Лоркин изтръпна.

„О, не! Какво ли е направила този път майка ми?“.

— Извинете за прекъсването — каза лорд Ротан и набръчканото му лице се разтегна в усмивка. — Мога ли да поговоря с лорд Лоркин за малко?

— Разбира се, лорд Ротан — отвърна Денил и се усмихна широко. Той погледна към Лоркин, после кимна към възрастния магьосник. — Вървете.

Лоркин потисна въздишката си и се изправи.

— Ще се върна възможно най-бързо — каза той на останалите и излезе в коридора. Когато вратата се затвори, той скръсти ръце и се подготви за лекцията, която неизбежно щеше да последва.

Както винаги, Ротан изглеждаше едновременно строг и в добро настроение.

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш в Сачака, Лоркин? — попита тихо той. — Не го ли правиш просто напук на майка си?

— Да — отвърна Лоркин. — И не. Наистина искам да отида и не се опитвам просто да ядосам майка.

Старият магьосник кимна със замислено изражение на лицето.

— Наясно ли си с рисковете?

— Разбира се.

— Значи признаваш, че рискове съществуват.

Ха. Пипнаха ли те! Лоркин едва успя да сдържи усмивката си, изпълнен с топла привързаност към възрастния мъж. Ротан се бе навъртал наблизо през целия му живот, грижеше се за него, когато майка му трябваше да изпълнява задълженията си, помагаше му, когато имаше нужда от защита и подкрепа, мъмреше го и понякога дори го наказваше, когато момчето вършеше глупави неща или нарушаваше законите на Гилдията.

Но този път беше различно и Ротан сигурно го разбираше. Лоркин не нарушаваше никакви закони. Трябваше само да убеди стария си приятел и защитник, че не върши глупости.

— Разбира се, че рисковете съществуват — има ги във всичко, което вършат магьосниците — отвърна Лоркин, повтаряйки нещо, което самият Ротан обичаше да казва на учениците си.

Възрастният магьосник присви очи.

— Но дали в този случай не са твърде големи?

— Това ще решат Висшите магове — отвърна Лоркин.

— И ти ще приемеш решението им?

— Разбира се.

Ротан наведе глава и когато миг по-късно отново срещна погледа на Лоркин, изражението му беше изпълнено със съчувствие.

— Разбирам, че искаш да направиш нещо с живота си. Очакванията ти сигурно са големи. Нали знаеш, че двамата със Сония винаги сме искали да имаш щастлив, спокоен живот?

Лоркин кимна.

— Има и други начини да оставиш своя отпечатък — каза му Ротан. — Начини, които също ще ти донесат удовлетворение и далеч няма да са толкова опасни. Трябва само да бъдеш търпелив и готов да сграбчиш възможността веднага, щом се появи.

— Така и ще направя. Възнамерявам да оцелея в Сачака и да се завърна, за да сграбча каквато възможност се появи на пътя ми — рече твърдо Лоркин. — Но засега искам да направя точно това.

Ротан го изгледа мълчаливо, после сви рамене и отстъпи назад.

— Щом си сигурен и си обмислил възможните последствия… о, да не забравя, майка ти ме помоли да ти предам, че иска довечера да вечеряте заедно.

Лоркин сподави стона си.

— Благодаря. Ще отида.

„Като че ли имам някакъв избор“ — помисли си той. Беше научил по трудния начин, че отхвърлянето на поканата за вечеря е нещо, което майка му не прощава лесно. Преди пет години му се беше случило да пропусне една вечеря — и то не изцяло по своя вина — и тя дори и до днес успяваше да го кара да се чувства виновен.

Ротан се обърна да си върви. Лоркин пристъпи към вратата, но се спря и погледна назад през рамо.

— Ти ще присъстваш ли, Ротан?

Възрастният мъж се спря, погледна го и се усмихна.

— О, не. Тя иска да бъде само с теб.

Този път Лоркин не успя да сподави стона си. Докато насочваше магията си към дръжката на вратата, той чу кискането на отдалечаващия се Ротан.

Сония погледна към мъжа, който седеше срещу нея на масата и се зачуди, не за пръв път тази вечер, защо изобщо си бе направил труда да я посети? Опитите за въздействие върху гласовете на Висшите магове при обсъждането на дадена молба бяха нещо нормално и се очакваха и от просителите, и от противниците им. Но едва ли някой се съмняваше как ще гласува тя, с нейния произход и очевидни симпатии към нисшите съсловия. Защо изобщо се опитваше да вложи усилията си в убеждаването на останалите Висши магове?

— Законът очевидно е прилаган нечестно; при това най-често в случаите с ученици от нисшите съсловия — заключи Регин. — Но не може да се отрече, че някои от тях наистина идват от семейства, които са въвлечени в престъпни дейности.

— Аз редовно лекувам хора, въвлечени в престъпни дейности — каза му тя. — И познавам други от града, които печелят парите си по не съвсем законни начини. Това не ме прави престъпник. И никой магьосник не става престъпник само защото някой от роднините му се оказва такъв. Достатъчно е магьосникът — или ученикът — да се държи така, както искаме от него.

— Само ако можехме да вярваме, че е така — отвърна Регин. — Но всички ученици и магьосници, независимо от произхода им, които имат някаква връзка с непочтени хора чрез семейството или приятелите си, са много по-податливи на изкушенията от онези, които не са — той се намръщи. — Аз вярвам, че този закон им помага, особено ако не са способни да го правят сами. Той би могъл да им послужи като извинение, ако върху тях бъде приложен натиск.

— Или да ги накара да се разбунтуват, ако бъде приложен неправилно. Или ако бъде нарушен по невнимание, те могат да решат, че щом са нарушили един закон, няма да има значение, ако нарушат и друг. Освен това съществуват и онези, за които забраненото е най-сладкия плод.

— И точно за тях законът ще действа като спирачка.

— Или обратното, като стимул? — тя въздъхна. — Слабостта на този закон е в непоследователното му прилагане — и аз не вярвам, че може да се намери решение на проблема.

— Съгласен съм, че това е слабостта му, но и в това, че не може да се намери решение — Регин се облегна назад и затвори очи. — Проблемът е, че нещата се променят. Престъпността се промъква сред висшите съсловия. Законът е необходим за тях, а не за нисшите.

Сония повдигна изненадано вежди.

— Едва ли смятате, че богатите класи не са посещавали комарджийниците и бордеите и в миналото? Мога да ви разкажа някои истории…

— Не — Регин отвори очи и я погледна. — Не говоря за обичайните лудории. Това е нещо по-голямо. По-злобно. И далеч по-организирано.

Сония разтвори устни, с намерението да го накара да се изясни, но я прекъсна почукване по вратата. Тя се обърна, отключи я с малко магия и когато я отвори, в стаята влезе Джона, понесла голям поднос с храна.

Лелята на Сония — и нейна прислужница — ги погледна и се поклони учтиво.

— Лорд Регин — жената остави подноса на масата, погледна отново към Сония и отстъпи назад.

— Не си отивай заради мен — Регин се изправи и се обърна към Сония. — Ще се върна някой друг път — той леко наклони глава. — Благодаря, че ме изслушахте, Черна магьоснице Сония.

— Приятна вечер, лорд Регин! — отвърна тя.

Джона отстъпи встрани и го пропусна край себе си. Когато вратата се затвори зад гърба му, жената повдигна изненадано вежда.

— Прекъснах ли ви? — попита тя.

— Да, но това няма значение.

Докато леля й подреждаше покритите съдини върху масата, Сония въздъхна и огледа стаята.

Когато за пръв път надникна в помещенията на магьосническите жилища, тя се впечатли от луксозното им обзавеждане, но не откри нищо необичайно в големината им. Не знаеше, че те са малки в сравнение с домовете, където живееха мъжете и жените от висшите съсловия. Всяко жилище се състоеше от две до четири стаи, в зависимост от големината на семейството на магьосника. Всички те бяха с доста скромни размери.

С изключение на обичайните оплаквания, повечето магьосници бяха склонни да живеят в подобни малки жилища — заради това, че се намираха в земите на Гилдията. Те се бяха адаптирали към ограниченията. Не се хранеха на трапезна маса, а блюдата се сервираха на малки масички пред столовете в гостната. Единствено изключение бяха официалните вечери на Гилдията, които се сервираха на дълга трапезна маса в Банкетната зала.

Всъщност имаше и още едно изключение — малката трапезария в седалището на Върховния повелител.

В съзнанието на Сония проблесна спомен за тази стая и за вкусовете, които не бе усещала от години. Улови се, че се чуди (и то не за пръв път) какво ли се е случило с прислужника на Акарин, Такан — някогашният сачакански роб, който готвеше такива невероятни ястия. След нашествието не се беше чуло нищо за него. Тя се надяваше, че е оцелял.

Джона седна с тежка въздишка на облекчение. Сония погледна към охлаждащите се блюда на масата. Храната не бе нещо екзотично, просто обичайните ястия от кухните на Гилдията. Тя се намръщи. Лоркин беше този, който трябваше да прекъсне разговора й с Регин.

— Той ще дойде скоро — увери я Джона, досещайки се какво е провокирало тревогата й. — Не би посмял да пропусне вечеря с майка си.

Сония изхъмка.

— Изглежда ми доста подготвен да не ми се подчини и да се остави да бъде убит в Сачака. Защо ще го притеснява някаква си вечеря?

— Защото тогава ще трябва да отговаря и пред мен — отвърна Джона.

Сония срещна погледа й и се усмихна.

— Можеш да си вървиш, ако искаш. Накрая само ще ти проглуша ушите с оплаквания.

— Ушите ми са свикнали. Освен това, ако той не се появи, няма да оставим всичката тази храна да се похаби, нали?

— Знаеш много добре, че ще чакам дори след като се развали, така че няма смисъл и двете да стоим гладни. Върви! Ранел сигурно е гладен.

— Той ще работи до късно тази вечер и ще вечеря в жилищата на прислужниците — Джона стана и огледа рафтовете с книги, после измъкна един парцал от джоба си и забърса праха.

„Няма да мога да я разубедя“ — помисли си черната магьосница. След като пристигнаха в Гилдията, за да помогнат на Сония по време на бременността, раждането и майчинството й, Джона и Ранел решиха да останат и си намериха работа като прислужници — Джона остана при Сония, а Ранел се хвана при шивачите на мантии. Двете им деца израснаха тук, играеха си заедно с Лоркин и накрая си намериха добре платени места като прислужници на богатите семейства в града. Джона беше много доволна от това. Никой от нейното съсловие не би могъл да се надява на повече. Човек, роден извън Домовете, можеше да влезе в благородническата класа на държавата единствено чрез приемането в магьосническата гилдия.

Вниманието им бе привлечено от почукване по вратата. Сония си пое дълбоко дъх и насочи магията си към ключалката. Вратата се отвори и в стаята влезе Лоркин с разкаян вид. Тя въздъхна с облекчение.

— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Майко… Джона. — Той кимна на двете жени. — Срещата свърши едва преди няколко минути.

— Дойде тъкмо навреме — каза Джона и се запъти към вратата. — Ако беше закъснял още малко, аз щях да ти изям храната.

— Защо не останеш на вечеря? — попита той и се усмихна обнадеждено.

Тя го изгледа разбиращо.

— И двете да започнем да ти натякваме какъв си глупак?

Той примигна и се ухили печално.

— Лека нощ, Джона.

Тя изсумтя развеселено, преди да се измъкне през вратата и да я затвори след себе си.

Сония го погледна. Очите им се срещнаха за миг, след което Лоркин огледа стаята.

— Има ли някаква промяна тук? — попита той.

— Не — тя му посочи с жест другия стол. — Сядай! Яж! Няма смисъл да оставяме храната да изстива още повече.

Той кимна и двамата започнаха да пълнят чиниите си. Сония забеляза, че той се храни с обичайния си ентусиазъм. Или може би бързаше за някъде? Искаше ли да приключи колкото се може по-бързо с вечерята? Да избяга от властната си майка и да се отърве от непрекъснатото напомняне за неща, които предпочита да забрави — като например рисковете при пътуването до Сачака?

Сония изчака да се нахранят и Лоркин да се поотпусне малко, преди да повдигне въпроса, който той със сигурност очакваше.

— И така — започна тя. — Защо Сачака?

Той примигна и отвърна на погледа й.

— Защото… защото искам да отида там.

— Но защо? Това е най-опасното от всички места — особено за теб.

— Лорд Марон не мисли така. Нито пък лорд Денил. Или поне, че няма да е по-опасно за мен, отколкото за който и да е друг.

Сония се взря в лицето му.

— Това е защото не могат да повярват в нещо, докато не видят доказателство за съществуването му. Единственият начин да се сдобият с доказателство, че Сачака е опасна за теб, е като те отведат там и наблюдават какво лошо ще ти се случи.

Той присви очи.

— Тогава ти също нямаш доказателство.

— Не и от този тип. — Сония се насили да се усмихне. — Едва ли ще ме определят като отговорен родител, ако те отведа в Сачака, за да проверя убеждението си, че там е опасно.

— Тогава откъде знаеш, че е опасно?

— От разказите на баща ти. От потвържденията, които са ми донесли посланиците на Гилдията и търговците. Всички са съгласни, че сачаканците са обвързани от своя код на честта, задължаващ ги да отмъстят за смъртта на всеки член на семейството — дори и да не са го харесвали, въпреки че е бил изгнаник.

— Но посланиците на Гилдията са проучили това. Те твърдят, че семействата на Карико и Дакова не търсят отмъщение. Братята им са представлявали бреме — смъртта им очевидно е донесла само облекчение.

— Но освен това казаха, че семейството е спечелило уважение за смелия опит на брата, въпреки факта, че ичаните са изгнаници и нашествието се е провалило — Сония сви рамене. — Много по-лесно е да чувстваш признателност и преданост към някой, след като вече е мъртъв. Не можеш да пренебрегнеш факта, че посланиците са разговаряли само с отделни членове на семейството, а не с всичките. А и когато главата на рода изрази определени възгледи, останалите, които не са съгласни с тях, си премълчават.

— Но не биха посмели и да действат срещу главата на семейството — посочи той.

— Ще го направят така, че да не бъдат заловени.

Лоркин поклати раздразнено глава.

— Никой няма да сипе отрова в храната ни или да ми пререже гърлото, докато спя. Дори да не успея да използвам магията срещу един и да издигна бариера срещу Друг, никой не би се осмелил да наруши мира между двете ни държави.

— Или пък ще те използват като идеалното извинение да го прекратят — Сония се наведе напред. — Може да се обидят, че Гилдията изпраща сина на Акарин в страната им. Малкото ти туристическо пътуване може да съсипе всичко, което Гилдията е постигнала след нашествието.

Очите на Лоркин се разшириха и лицето му се вкамени.

— Това не е туристическо пътуване. Аз… аз искам да помогна на лорд Денил. Смятам, че онова, което се опитва да направи, е… е… то би могло да ни помогне. Ровейки в миналото, ние можем да открием ново познание — нова магия — която да ни помогне да се защитим. Може да не се наложи да използваме повече черната магия.

За миг Сония остана безмълвна. След първоначалната изненада тя бе връхлетяна от чувство за вина.

— Нали не тръгваш на път, за да ме спасиш или нещо такова? — попита тя с неочаквано слаб глас.

— Не! — той поклати глава. — Ако намерим такава магия, тя ще помогне на всички ни. Може дори да помогне на сачаканците. Ако се окаже, че повече няма да се нуждаят от черната магия, може да склонят по-лесно да се откажат от робството.

Сония кимна.

— Мисля си, че всеки би могъл да потърси тази магия. Лорд Денил вече работи по въпроса. Защо точно ти трябва да отидеш?

Лоркин се поколеба.

— Лорд Денил се интересува единствено от запълването на пропуските в историята. Аз съм заинтригуван повече от това, как тази история — това познание — може да се използва сега. И в бъдеще.

Сония почувства студени тръпки по гърба си. Търсене на магическо познание. Точно това бе накарало Акарин да тръгне по света и накрая да се озове в Сачака. И неговият поход бе завършил много, много зле.

— Подобен стремеж за знания е превърнал баща ти в роб — каза му тя. — И той е извадил истински късмет, че се е стигнало само до това, а не до смъртта му.

По лицето на Лоркин премина замислено изражение, но той се изпъна и поклати глава.

— Този път е различно. Аз не съм скитащ, нежелан и незапознат странник в непозната страна. Сега Гилдията знае много повече за Сачака. Сачаканците знаят повече за нас.

— Гилдията знае само онова, което сачаканците й позволяват да научи. Сигурно има — и ще продължава да има — много информация, която крият от посланиците ни. Те няма как да са напълно сигурни, че ти ще си в безопасност там.

Той кимна.

— Не споря, че рисковете съществуват. Но от Висшите магове зависи дали в моя случай рискът е по-голям.

„Той има съмнения — помисли си тя. — Не е пренебрегнал рисковете“.

— И съм сигурен, че ти ще ги накараш да обмислят всички възможни последствия — добави той и я погледна. — Ако ти обещая, че ще се прибера у дома в мига, в който у двама ни с лорд Денил се породят и най-малките съмнения за опасност, ще оттеглиш ли възражението.

Сония се усмихна накриво.

— Разбира се, че не.

Той се намръщи.

— Аз съм ти майка — напомни му тя. — От мен се очаква да ти преча да се нараниш.

— Вече не съм дете. На двайсет години съм.

— Но все още си мой син — тя срещна погледа му и го задържа въпреки гнева в очите му. — Знам, че ще се ядосаш, ако ти попреча да отидеш. Предпочитам това, отколкото да те видя мъртъв. Предпочитам да се присъединиш към култа на Лонмар и повече никога да не те видя. Но поне ще знам, че си жив и щастлив — тя замълча за миг. — Казваш, че вече не си дете. Тогава си задай въпроса дали отчасти не правиш това, за да не се подчиниш на майка си? Доколко волята ти да заминеш произлиза от желанието ти да се докажеш като възрастен? Ако пренебрегнеш тези две желания, пак ли ще ти се иска да отидеш?

Лоркин не отвърна нищо, но лицето му се вкамени от гняв. Той внезапно се изправи.

— Ти не разбираш! Най-накрая открих нещо, което си заслужава да бъде направено и ти… ти просто трябва да се опиташ да го развалиш. Защо не можеш просто да ми пожелаеш късмет и да се радваш, че мога да направя нещо с живота си, вместо да се мотая наоколо, да се напивам и да приемам роет?

Лицето му почервеня, той отиде бързо до вратата и излезе от стаята, оставяйки Сония вцепенена, неспособна на нищо друго, освен да гледа втренчено изхода, със сърце, разкъсвано между любовта и гордостта, между решимостта да го защити и страха, че може да се провали.

Глава 6 Изслушването

Когато Денил влезе в Голямата зала, той забеляза, че пред Заседателната зала се бе събрала голяма тълпа. За щастие Оусън бе решил, че на Изслушването за изпращането на Лоркин в Сачака можеха да присъстват единствено Висшите магове, самият Лоркин и досегашните посланици в Сачака. Докато гледаше любопитните лица в тълпата, Денил се зачуди защо тези магьосници си бяха направили труда да дойдат, щом знаеха, че няма да бъдат допуснати вътре. Какво се надяваха да видят? Нима искаха да разберат решението веднага, след като бъде взето? Нима това щеше да им повлияе по някакъв начин?

От това дали щяха да позволят на Лоркин да отиде до Сачака, можеха да се правят изводи дали останалите магьосници щяха да получат възможност да посетят страната. „Не, едва ли това е причината. Винаги е имало по няколко кандидати за тамошните постове — Денил забеляза едно познато лице в тълпата. — Регин! Той пък какво ще спечели от това дали Лоркин ще замине или ще остане? — магьосникът се намръщи. — Може би ще получи някакво удовлетворение, ако възражението на Сония се отхвърли. Но откакто завършиха Университета, той не е показвал нито следа от враждебност или неодобрение към нея. Ако таи в себе си някакво негодувание, то значи го прикрива добре“.

Останалите в тълпата може би просто искаха да видят реакцията на Сония в случай, че се провали в опита си да попречи на сина си да отиде в Сачака. Слухът, че един от Черните магьосници на Гилдията е в конфликт със сина на бившия Върховен повелител, сигурно бе породил доста клюки. Денил почти съжали, че е изоставил навика си да посещава събиранията на Гилдията във Вечерната зала. Ако не го беше направил, сега щеше да знае какво е привлякло тази тълпа тук и какво се надяват или се страхуват да научат.

Когато Денил се приближи до вратата на Заседателната зала, през един страничен вход се появи друг магьосник. „Черен магьосник Калън. Чудя се… дали тълпата не се притеснява, че Сония ще си изпусне нервите и ще използва черната магия, ако не успее да попречи на Лоркин да замине за Сачака?“

Ако наистина вярват, че може да го направи, досега да са се покрили някъде. Денил знаеше, че лично той никога не би предпочел да се намира близо до черен магьосник, който е на път да си изпусне нервите. Но те сигурно смятаха, че Калън ще е способен да я спре и сблъсъкът ще бъде повече развлекателен, отколкото опасен.

Щом влезе в Заседателната зала, Денил забеляза, че повечето Висши магове вече седят по местата си. Лоркин също чакаше, застанал встрани. Денил се приближи до младия мъж, който го посрещна с предпазлива усмивка.

— Нервен ли сте?

Лоркин се усмихна криво.

— Малко.

— Как мина вечерята с майка ви?

— Не много добре — усмивката на Лоркин изчезна и той въздъхна. — Мразя да се карам с нея. Но мразя и това, че трябва винаги да се караме, за да постигам онова, което искам да правя.

— Винаги? — повтори Денил.

Лоркин се намръщи и извърна поглед.

— Е, сигурно не съвсем. Но всъщност го правим често. Снощи, например. Точно когато намерих нещо важно, в което искам да участвам.

— Наистина ли отиването в Сачака означава толкова много за вас? — попита Денил, без да крие изненадата си.

— Разбира се — Лоркин вдигна глава и срещна погледна на Денил. — Според вас защо искам да отида? Дано не мислите, че е защото искам да предизвикам майка си.

— Не — Денил сви рамене. — Мислех, че искате да се впуснете в приключение. Да се махнете от отегчителната, ограничаваща Гилдия — той се усмихна. — Нямах представа, че наистина смятате работата за важна.

— Смятам я — увери го Лоркин. — И поддържането на добри отношения със Сачака, и проучването на историята на магията. Макар при второто да съм повече заинтересован от онова, което бихме могли да направим с откритията ни.

Денил го погледна замислено. Беше се надявал, че младият магьосник ще е най-малкото полезен, а в най-добрия случай интересен придружител. Сега установи, че е доволен да узнае, че помощникът му се интересува както от проучванията му, така и от посланическите задължения, но същевременно бе обезпокоен, че може би няма да успее да прехвърли част от задълженията си на Лоркин, когато пожелае да се позанимава със собствените си интереси.

Залата се изпълни с приглушено мърморене и Денил се огледа, за да види какво го е причинило. В стаята бе влязла Сония, но се беше спряла да разговаря (Я виж ти!) с лорд Регин. Тя го погледна озадачена, но кимна с глава и се извърна. Вместо да се изкачи по стъпалата към обичайното си място, тя остана на площадката, пред Денил и Лоркин, а Регин излезе. Сония изглеждаше спокойна и като че ли дори развеселена. Останалите Висши магове вече бяха пристигнали.

„Несъмнено е пресметнала пристигането си така, че да е една от последните, за да спести на сина си неудобството от присъствието й като негов противник“.

Оусън закрачи бавно напред-назад, показвайки готовността си да започне веднага, щом магьосниците утихнат.

— Възнамерявам да започна това изслушване, стига да не ми посочите някаква причина за отлагането му — каза Оусън. После замълча за миг и след като не последваха никакви възражения, кимна. — Първо ще изложа причините за днешната среща — започна той. — Лорд Лоркин кандидатства за поста помощник на Посланика на Гилдията в Сачака, който бе спечелен от лорд Денил. Черната магьосница Сония изрази протест срещу утвърждаването на лорд Лоркин на съответния пост — той се обърна към Сония. — Какви са причините ви за протеста?

— Че Лоркин, син на бившия Върховен повелител Акарин и моя милост, ще бъде застрашен от отмъщението на семейството на Карико и Дакова, първият от които убих по време на ичанското нашествие, а вторият е бил убит от Акарин преди много години. Както и от отмъщението на семействата на останалите ичани, убити по време на нашествието. Дори в момента да не търсят отмъщение, изпращането му в Сачака може да бъде тълкувано като обида. И в двата случая присъствието му може да застраши мира между двете държави.

Оусън се обърна към Лоркин и Денил.

— А вие, лорд Лоркин, какво ще отговорите на това?

— Аз ще оставя Висшите магове да преценят доколко рискът наистина е толкова голям, както твърди май… Черната магьосница Сония и ще се съобразя с тяхното решение — отвърна Лоркин.

Устните на Оусън се разтегнаха в лека усмивка на одобрение. Той отмести поглед към лорд Денил.

— А вие какво ще кажете, Посланик Денил?

Денил сви рамене.

— Аз се доверявам на наблюденията и заключенията на бившите посланици в Сачака. Според тях присъствието на лорд Лоркин в страната няма да представлява спънка за работата ми и няма да застраши живота и благосъстоянието му. Оценявам и приемам помощта му.

— Тогава призовавам лорд Станин и лорд Марон да изкажат мнението си по въпроса.

Разпоредителят се извърна, а Денил усети погледа на Сония върху себе си. „Тя въобще не е доволна, че окуражавам Лоркин, но аз я познавам твърде добре, за да се плаша от погледите й“. Той се обърна към нея и очите им се срещнаха. По гръбнака му полазиха предателски тръпки. По лицето й нямаше и намек от злонамереност или обвинение. То не издаваше нищо, но въпреки това излъчваше такова напрежение, че Денил се почувства така, сякаш тя съблича кожата от главата му и прочита скритите вътре мисли. Той отмести поглед. „Добре де. Може би погледите й наистина ме смущават“.

Дори още преди да стане ученичка — много преди да се превърне в черна магьосница — тя пораждаше в него безпокойство. Това си беше напълно в реда на нещата, като се имаше предвид, че още като хлапе в копторите бе успяла да го намушка с нож в крака. Щом още тогава, преди да се научи да използва силата си, бе способна на такива неща, нищо чудно, че сега го плашеше.

Дори не му се мислеше какво би могла да му причини, ако с Лоркин се случи нещо в Сачака, затова той насочи вниманието си към бившите посланици, които вече говореха. Върховните магове им задаваха въпроси и отговорите показваха че, макар според тях никой киралиец да не е напълно в безопасност в Сачака, никой не смяташе, че Лоркин ще бъде по-застрашен от който и да е друг магьосник. Ако Лоркин чувстваше някакво притеснение, той просто трябваше да избягва да говори за родителите си. Но тъй като щеше да изпълнява подчинена роля, която обикновено се даваше на някой роб, малко вероятно бе сачаканците изобщо да му обърнат внимание.

След това бе призован един търговец, който споделяше позицията на Сония. Той разказа, че през ранните си посещения в страната е бил свидетел на вендети между сачаканските семейства, които са продължавали десетилетия. Висшите магове разпитаха подробно и него.

Най-накрая Оусън помоли всички, с изключение на Висшите магове, да напуснат залата, за да могат да обсъдят решението си. Денил чу как Лоркин въздъхна с облекчение, когато Сония бързо се обърна и излезе с объркано изражение на лицето. Когато Денил се озова в препълнената Голяма зала, той се огледа за нея, но тя бе изчезнала.

Сония бързаше по коридорите на Университета и с приближаването й до класните стаи гласовете на събралите се пред Заседателната зала магьосници постепенно се губеха и бяха заменени от по-пискливите гласове на учениците. Утрешните занятия бяха приключили и всички отиваха към Столовата за обяд.

Когато излезе в коридора, готова да си проправи път през тълпата ученици, гласовете рязко секнаха. Тя се огледай осъзна, че всички я гледат. Децата в средата на коридора отстъпиха бързо в страни и изведнъж, като един, всички си спомниха правилата на поведението и се поклониха.

Тя скри усмивката си, с надеждата, че лекото изчервяване от смущението й няма да си личи твърде много. „Знам точно как се чувстват и какво мислят“. В съзнанието й проблесна споменът за високия, намръщен мъж в черна мантия, който вървеше бързо по коридора на Университета, всявайки същата паника и мъничко страх сред съучениците й. „Когато се върна назад се чудя колко сме се страхували от Акарин, сякаш някак сме знаели, че той е по-силен, отколкото би трябвало“. При спомена за него сърцето й се сви, но въпреки това тя не го прогони.

Краката й я отведоха до предпоследната стая, в която седеше единствено магьосникът с червена мантия, който някога бе бродил из тези коридори, за да я тормози.

— Лорд Регин — каза тя. — Не знам с колко време разполагам. Коя е спешната новина, която искате да ми съобщите?

Той я погледна и кимна учтиво.

— Благодаря ви, че дойдохте, Черна магьоснице Сония — каза той. — Ще премина веднага към въпроса. Получих съобщение от един човек, на когото мога да се доверя, че последователите на Пендъл възнамеряват да подготвят някаква засада, чиято цел е да разкрие престъпните връзки на някои богати ученици.

Сония въздъхна.

— Глупаци. Това няма да подпомогне каузата им. Мислех Пендъл за по-умен човек.

— Не съм сигурен, че той изобщо знае за това. Проблемът е, че ако аз му го кажа, той няма да е склонен да ми повярва, а ако го направи, аз може по невнимание да разкрия информатора си.

— Искате да поговоря с него? — предположи Сония.

— Да. Но… — Регин се намръщи. — Информаторът ми не е сигурен за точното време. Страхувам се, че може да е твърде скоро. Може би дори още днес. Те споменаха нещо за възползване от това, че вниманието на Гилдията е отвлечено. Днес не съм виждал нито един от онези, които подозирам, че са замесени.

Тя го погледна.

— Трябва да се върна на Изслушването, лорд Регин.

— Разбира се. Но… — той се намръщи. — Ако поговорите с него при първа възможност, мисля… мисля, че ще се вслуша в думите ви.

— Ще го направя — каза му тя. — Но сега по-добре да се връщам в залата. Не трябва да чакам Разпоредителя Оусън да чака.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре, но погледът му продължи да е напрегнат. Сония се обърна и бързо излезе от стаята в коридора, където останалите ученици отново замръзнаха по местата си и не успяха да се съвземат навреме, за да се поклонят, когато тя минаваше покрай тях. Щом се скри от погледите ми, тя се затича, като забавяше ход единствено при влизането си в друг коридор, за да не се сблъска с някого. Най-накрая се появи в Голямата зала. За нейно облекчение Денил и Лоркин стояха пред Заседателната зала и все още чакаха да бъдат извикани вътре.

Последва мъчително чакане. Сония не искаше да засили неудобството на сина си, като се присъедини към него и Денил. Нито пък бе уместно да разговаря с бившите посланици и търговеца, които се бяха събрали в групичка. Никой от тълпата като че ли нямаше желание да се приближи до нея, а и тя не видя нито един познат, който да приеме компанията й. Пендъл не беше сред магьосниците. Значи просто щеше да стои сама и да чака.

След няколко тягостни минути вратата на Заседателната зала се отвори. Сония с облекчение видя как Оусън махва с ръка на Лоркин и Денил да влязат. После погледна към нея и й кимна. За пръв път лицето му не изглеждаше студено и резервирано. В очите му като че ли проблесна съчувствие.

„Ох, ох. Това означава ли, че са отхвърлили протеста ми?“.

Стомахът й се сви. След това пулсът й се ускори. Докато вървеше покрай тълпата към залата, тя се опита да запази безстрастно изражение на лицето. Щом се озова вътре, тя не се сдържа и огледа лицата на Висшите магове. Набръчканото лице на Винара изглеждаше виновно. Пийкин се мръщеше неуверено, но Гарел изглеждаше самодоволен. Стомахът й се сви още повече.

Когато вдигна глава, тя срещна погледа на Болкан. Лицето му бе абсолютно безизразно. Но Калън… Калън изглеждаше раздразнен. Изпълни я надежда.

После погледна към Ротан и сърцето й спря. Той знаеше, че тя умее да го чете като разтворена книга, затова не се опитваше да крие нищо. В очите му бликаше извинение и той клатеше глава.

— Черна магьоснице Сония, Висшите магове обмислиха внимателно възражението ви. Те не откриха сериозни доказателства, че лорд Лоркин ще се намира в сериозна опасност, ако влезе в Сачака, стига да остане под защитата на лорд Денил и Дома на Гилдията и да избягва да споменава ненужно кои са родителите му. Приемате ли решението ни?

Тя погледна към Оусън, пое си дълбоко дъх, опита се да прикрие бушуващите в гърдите й чувства и кимна.

— Да.

— Тогава слагам край на това Изслушване.

В първия момент Лоркин не можа да повярва, след което внезапно му се прииска да нададе едно силно „Юху!“. Но това нямаше да е уместно в строгия интериор на Заседателната зала и нямаше и да е честно спрямо майка му. Както винаги, тя почти не разкриваше мислите или чувствата си. Нямаше представа как успява да го постигне. Чрез дългогодишна практика? Лоркин се надяваше, че един ден ще наследи тази й способност. Но въпреки това той успя да забележи леки намеци, които останалите пропускаха. Едва забележимото отпускане на раменете й. Колебанието, преди да отговори на последния въпрос на Оусън. Когато се приближи до него, той видя колко са разширени зениците й. Но от гняв или от страх?

— Не се притеснявай за Лоркин — каза й тихо Денил. — Аз ще се погрижа нищо да не му се случи. Обещавам ти.

Тя го погледна и присви очи.

— Ще те държа отговорен, ако не спазиш обещанието си.

Денил видимо потрепна.

— Знам.

— А ти — рече тя и впи очи в Лоркин. — По-добре внимавай! Ако някой сачаканец те убие, докато спиш, ще те намеря и ще те накарам да признаеш, че си сбъркал.

Лек намек за усмивка изви ъгълчетата на устните й.

— Ще го запомня — отвърна той. — Да не бъда убит.

Усмивката избледня и Сония мълчаливо се взря в него. После се обърна рязко към Денил.

— Кога отпътувате? — попита тя.

— Колкото се може по-скоро, за съжаление — отвърна той с извинителен тон. — Гилдията би предпочела някой да замине за Сачака и да бъде обучен от лорд Марон, преди да поеме поста му, но Марон трябваше спешно да се върне в Киралия. Очевидно ако оставим Дома на Гилдията празен за твърде дълго време, те ще му намерят друго приложение и ние ще трябва да живеем в провинцията.

Тя повдигна вежди.

— Колко дълго е „твърде дълго“?

— Не знаем. Никога не са ни казвали.

Тя тихо изсумтя.

— Значи всичко виси на косъм. Доволна съм, че отивате вие, а не аз. Не че бих могла, дори и да исках — тя се извърна и погледна към Висшите магове, които бяха наставали от местата си и вървяха към изхода. Оусън се обърна и се вторачи в тях.

— По-добре да вървим — каза Денил.

— Да — съгласи се Сония. Тя се намръщи и лицето й отново придоби разсеяно изражение. — Трябва да се погрижа за един спешен въпрос — тя ги погледна и успя да се усмихне леко. — Нали няма да тръгнете, без да се сбогувате?

Без да изчака отговора им, тя забърза към вратата. Денил и Лоркин я последваха, макар и с по-бавна крачка. Лоркин гледаше как майка му изчезва през изхода на Заседателната зала.

— Нямам никакво намерение да умирам в Сачака — каза той. — Всъщност смятам, доколкото е възможно, да избягвам да им се навирам в очите. Та нали ако тук достигне и най-малкият намек за проява на глупост, тя веднага ще дойде да ме върне обратно.

— Всъщност не може — отвърна Денил.

Лоркин се обърна и погледна намръщено високия магьосник.

— Забрави ли, че е черна магьосница? Забранено й е да напуска града. Ако наруши това условие, ще бъде прогонена от Обединените земи.

Лоркин усети как страхът лекичко се промъква в сърцето му. „Значи ако попадна в беда, тя няма да може да дойде да ме спаси. Добре тогава, значи трябва да внимавам да не попадам в неприятности. Или по-скоро да бъда готов сам да се измъкна“. Той залепи широка усмивка на лицето си и се обърна към Денил.

— Всъщност майка ми не ми трябва там. Ако нещо се случи, знам, че ти ще ме спасиш.

Денил повдигна вежди.

— Хубаво е да знам, че имаш такава вяра в мен.

— О, нищо подобно — отвърна Лоркин и се ухили. — Просто съм сигурен, че се страхуваш повече от нея, отколкото от сачаканците.

Високият магьосник поклати глава и въздъхна.

— Къде ми е бил акълът? Как от всички помощници на света можах да избера тъкмо онзи с най-страховитата майка и размирна кръв? Обречен съм!

Глава 7 Пътуването започва

Когато каретата спря пред Университета, Сония и Лоркин излязоха от сградата, следвани от Ротан. Групата млади магьосници, които се бяха спрели във фоайето, му извикаха и замахаха с ръце. Лоркин се обърна и им махна в отговор. След това направи подканящ жест с ръка и един слуга излезе бързо навън, носейки малък сандък.

„А, добре. Младият мъж не е взел много багаж!“ — помисли си Денил.

Капките на ранния пролетен дъжд се пръсваха върху невидимите бариери над главите им. Когато синът и майката стигнаха до каретата, Денил чу как шумът от потропването на дъждовните капки върху покрива на каретата секна и предположи, че магьосникът, който поддържаше щита, го беше разширил и върху колата. Той отвори вратата и слезе да ги поздрави.

— Посланик Денил — каза Сония и му се усмихна учтиво. — Надявам се сандъците ви да са непромокаеми. По всичко личи, че дъждът ще продължи доста дълго.

Денил погледна към двете кутии отзад на каретата, върху които слугата и шофьорът привързваха сандъка на Лоркин.

— Те са нови и непроверени, но майсторът им има добри препоръки — той се обърна и я погледна. — Пък и вътре нямам оригинални документи. Всичко е копия, увити в намаслена хартия.

Тя кимна.

— Мъдро решение — после се обърна към Лоркин, който изглеждаше леко пребледнял. — Ако имаш нужда от нещо, знаеш какво трябва да направиш.

Усмивката му проблесна в отговор.

— Сигурен съм, че ще мога да си купя всичко, което съм забравил. Сачаканците може и да имат някои варварски обичаи, но по всичко личи, че не се лишават от лукс и практични неща.

Двамата останаха загледани един в друг няколко дълги, смущаващи мига.

— Добре тогава, тръгвай! — Сония махна с ръка към каретата така, както майка пропъжда малкото си дете, разваляйки впечатлението за млад мъж, който се е решил сам да тръгне по широкия свят. Денил подозираше, че на нея ужасно й се иска да го прегърне, но знае, че така ще го изложи пред приятелите му. Той размени многозначителен и развеселен поглед с Ротан. Двамата гледаха как Лоркин се качва в каретата, притиснал кожената чанта към гърдите си.

— Няма да те оставя да забравиш обещанието си, Денил — каза тихо Сония.

Усмивката му посърна. Той се обърна, готов да я засипе с уверения, но забеляза развеселените искри в очите й. Магьосникът изпъна гръб.

— Смятам да го удържа — отвърна той. — Макар че, ако се е метнал на майка си и се забърка в нещо глупаво, едва ли мога да бъда държан отговорен за това.

Ротан изпръхтя развеселено. Сония повдигна вежди и Денил се накани да приеме протестите й, но тя просто сви рамене.

— Добре, но не се оплаквай на мен, ако тръгне да ти създава проблеми. Не ти трябваше да го избираш за помощник.

Денил се престори на притеснен.

— Толкова ли е зле? Нали не е късно да променя мнението си и да избера друг?

Сония повдигна вежди и се взря в него.

— Не ме изкушавай, Денил! — после си пое дълбоко дъх и въздъхна. — Не, не е толкова зле. И наистина ти желая късмет, Денил. Надявам се да намериш онова, което търсиш.

Ротан се засмя.

— Довиждане, стари приятелю — каза той, точно както преди много години се беше сбогувал с него, заминавайки за Елийн при първия си посланически пост.

— Сбогом, още по-стари приятелю — не му остана длъжен Денил. Ротан се засмя и бръчиците на лицето му се задълбочиха. „Напоследък изглежда толкова остарял — помисли си Денил. — Но и с мен е така“. Изпита съжаление, че през последните няколко години не беше посещавал често стария си наставник и приятел. „Когато се върна, трябва да се реванширам“.

— Хайде, тръгвайте! — Ротан направи същото движение с ръка като Сония. Денил се засмя и се подчини. Качи се в каретата, настани се до Лоркин и се обърна към младия мъж.

— Готов ли си?

Лоркин кимна без колебание.

— Кочияш, време е за тръгване! — извика Денил.

Разнесе се команда и каретата се лашна напред. Денил погледна през прозореца и видя, че Сония и Ротан ги наблюдават. И двамата се бяха намръщили, но когато видяха, че ги гледа, се усмихнаха и помахаха с ръце. Същото направиха и младите мъже, струпани край входа на Университета. Той им махна в отговор, каретата зави към портата и скоро след това те се изгубиха от погледа му.

„Тя няма да спре да се тревожи за него през цялото време, докато го няма. Това е ролята на родителя — той потисна една въздишка. — Откъде дойде тази меланхолия? Трябва да съм изпълнен с вълнение пред започващото приключение“.

Денил погледна към Лоркин и видя, че младият мъж гледа навън през другия прозорец. „Значи не съм само аз. Предполагам, че всяко пътуване означава да напуснеш някого, а това често включва и мъничко тъга. Е, поне Лоркин имаше кой да го изпрати“.

Той се намръщи, припомняйки си отминалите няколко дни. След скарването им Тайенд не му беше продумал повече. Дори когато Денил му каза, че тръгва на следващия ден. Нито една дума за сбогом. Не присъства и когато Денил натовари сандъците си на каретата и потегли.

„Защо се държи така? И без това вече не проявява интерес към проучването ми“.

През годините интересът на Тайенд към работата прогресивно намаля. Той започна да се интересува все повече от дворцовите клюки.

Денил бе казал на мълчаливия учен, че ако оцени Сачака като достатъчно безопасна, ще му изпрати послание и ако Тайенд все още иска да се присъедини към него, може да поиска разрешение от краля на Елийн. Но ученият просто го погледна и напусна масата, без да довърши вечерята си.

„Никога не съм го виждал толкова ядосан. Няма причина за това. Проучванията ми няма да напреднат, ако не отида в Сачака. Добре де, надявам се там да напреднат, но е напълно възможно и да не открия нищо“.

Но нямаше как да го знае, без да опита.

Каретата мина пред Вътрешната стена и навлезе в Северния квартал. Лоркин продължаваше да гледа през прозореца. Изражението на лицето му бе отнесено и замислено, оприличаващо го още повече на баща му.

„Акарин винаги мислеше за нещо. Оказа се, че е имал причина за това. Кой би предположил, че мъжът, на когото толкова магьосници се възхищаваха, някога е бил роб?“

Естествено никой не подозираше, че техният Върховен повелител е овладял черната магия и е обикалял града, за да убива сачакански шпиони.

Дали сега имаше сачакански шпиони в града? Денил се усмихна. Разбира се, че имаше. Но не от типа, който преследваше Акарин — бивши роби, изпратени от своите господари-ичани. Не, шпионите бяха от старомодния тип, изпратени или наети от своите владетели да наглеждат съседните държави. А и те не биха се занимавали с по-бедните квартали, а щяха да търсят полезни позиции с достъп до двора и търговците.

Денил погледна през прозореца. Спря поглед върху спретнатите каменни къщи в Северния квартал, след което каретата прекоси Външната стена и навлезе в някогашните коптори.

„Толкова неща са се променили тук!“ — помисли си Денил. На мястото на импровизираните колиби сега се издигаха спретнати тухлени къщички. Той знаеше, че в копторите все още има райони, които са мръсни и опасни, но с прекратяването на Прочистването веднага стана ясно, че то не само е ограничавало достъпа на бедните до града, но е пречело и на разширяването им.

А сега бедните не само бяха допускани, но и можеха да кандидатстват за приемане в Гилдията — стига да имат достатъчно силни магически способности. Богатството, което неизменно идваше с тази привилегия, измъкна доста семейства от калта, макар че притокът на кандидати от бедните и слугинските съсловия да бе причинил доста проблеми на Гилдията.

Точно като настоящата бъркотия, в която магьосници и ученици от висшите съсловия бяха открити в комарджийница, управлявана от контрабандисти, която предлагаше и роет. Те заявиха, че мястото им е било показано от селяците. Най-смущаващото бе, че къщата бе скрита в уличка във Вътрешния кръг, където никога не бе имало подобни долнопробни заведения. И се намираше съвсем близо до дома на Денил и Тайенд.

Но това вече беше проблем на други. Докато каретата минаваше покрай последните къщи, насочвайки се към Северния път, Денил кимна замислено. Неговото бъдеще и това на Лоркин лежеше пред тях — в древната земя на Сачака.

„Добра компания“ бе една от най-големите пивници в южната част на града. Когато Сери и Гол влязоха вътре, в лицата ги блъсна горещината на тела, глъч от множество гласове и богатият, сладък аромат на бол. Мъжете бяха повече от жените и всички стояха край масите, завинтени за пода. Нямаше никакви столове. Те не изтрайваха дълго. Тук често избухваха свади, чиято слава се носеше из целия град, макар че когато слуховете за тях достигнеха до Северния квартал, те вече бяха разкрасени до неузнаваемост.

Докато си проправяше път през тълпата, Сери поглъщаше атмосферата и оглеждаше клиентелата, без да задържа погледа си върху никого, за да избегне нежелано внимание. В дъното на огромната зала имаше врата. Зад нея се спускаха стълби, водещи към мазето, в което се намираше една съвсем различна компания. На пейката до вратата седеше пълничка жена на средна възраст, облечена с ярки, доста скъпи дрехи.

— Защо всички съдържателки на бордеи изглеждат по един и същи начин? — промърмори Гол.

— Лукавата Лали е висока и слаба — посочи Сери. — Стрина Сис е ниска и дребничка.

— Но останалите общо взето си приличат. Високи, едрогърди и…

— Тихо! Идва към нас.

Жената беше забелязала погледите им, затова се надигна и тръгна към тях.

— Лелчето ли търсйте? Тя е ей там! — жената посочи с пръст. — Хей, Лелче! — извика тя.

Двамата се обърнаха и видяха висока, елегантна жена с дълга червеникава коса да се обръща на пети и да ги поглежда. Пълничката жена й даде знак и червенокосата забърза към тях с широка усмивка на лицето.

— Търсите добра компания, нали? — попита тя. Погледна Гол, който наблюдаваше как другата жена се връща на пейката. — Хората винаги си мислят, че Марша управлява това място — рече тя. — А тя просто наглежда сина си, който обслужва масите. Искате ли да слезем долу?

— Да. Дойдох да видя една стара приятелка — каза й Сери.

Тя се усмихна многозначително.

— С всички е така. И коя е тази стара приятелка?

— Терина.

Жената повдигна вежди.

— Тази, а? Добре, никой мъж не пита за нея, освен ако не знае какво ще получи. Сега ще ви заведа.

Тя ги поведе през вратата надолу по стълбите към стаята, която се намираше под пивницата. Тя бе голяма колкото горната зала, но бе пълна с няколко редици преградени кабинки. Стените им представляваха хартиени пана, които обикновено бяха затворени, за да скриват вътрешността. И съдейки по звуците, които се разнасят от всички страни, повечето се използваха по предназначение.

Лелчето ги отведе при една кабинка в средата на стаята. Паната бяха дръпнати настрани. Вътре имаше само един стол. Той беше доста голям, с широка, мека седалка и здрави облегалки за ръцете. Всички стаички бяха обзаведени по този начин. Жените, които работеха тук, не искаха клиентите им да се чувстват толкова удобно, че да заспят и да им попречат да обслужат още. Сери се обърна и кимна на Гол, който зае позиция на няколко крачки встрани, до друга празна стаичка.

Когато Сери влезе в кабинката, Лелчето дръпна паната. Той седна на стола и се заслуша в звуците от съседната стаичка. После напрегна сетивата си и затърси звуци, които не бяха типични за това място. Притаено дишане. Стъпки. Шумолене на плат.

Носът му улови аромат, от който го заляха спомени от преди много години. Сери се усмихна.

— Терина — промърмори той и се обърна към задната част на малката стая. Панелът се плъзна встрани и там застана жена с къса коса и тъмно облекло. „Изглежда, си все същата. Може би бръчицата между веждите й е задълбала малко“. Жената бе малко по-слаба и по-мускулеста от идеала за красота, но Сери винаги бе смятал атлетичното й тяло за привлекателно. Щом го разпозна, веждите й се повдигнаха и тя се отпусна.

— Я виж ти. Не съм те виждала от доста време. Колко време мина? Пет години?

Сери сви рамене.

— Нали ти казах, че ще се женя.

— Значи го направи — убийцата се облегна на едната стена на кабинката и отпусна главата си на една страна. Тъмните й очи бяха неразгадаеми както винаги. — Освен това ми каза, че си от верните. Предположих, че ще си намериш други — нека ги наречем странични — интереси.

— Ти никога не си била страничен интерес — каза й Сери. — Животът е твърде сложен, та човек да си позволи повече от една любовница.

Тя се усмихна.

— Колко мило от твоя страна, че го казваш. Не мога да ти отвърна със същото — но ти го знаеш.

После лицето й стана сериозно. Тя пристъпи напред и придърпа панела зад себе си.

— Дошъл си по работа, не за удоволствие — това не бе въпрос, а твърдение.

— Винаги си ме разчитала с такава лекота — каза той.

— Не, просто се преструвам. Кого искаш да убия? — очите й проблеснаха нетърпеливо. — Кой те е ядосал напоследък?

— Търся информация.

Раменете й увиснаха разочаровано.

— Защо, защо, защо? Винаги искат информация! — тя разпери ръце. — Дори и да поискат пълен пакет, те бързо се отказват от страх още преди да успея да си наточа камите! — тя поклати глава, после го погледна с надежда. — Информацията ще доведе ли до пълен пакет?

„Толкова много харесва работата си — помисли си Сери. — Винаги е било така. Точно това я прави толкова вълнуваща“.

— Може и да доведе, но в този случай предпочитам сам да свърша работата.

Терина нацупи устни.

— Типично — после се усмихна и махна с ръка. — Но не мога да ти се сърдя, щом е толкова лично. Какво искаш да знаеш?

Сери си пое дълбоко дъх и се подготви да посрещне болката, която щеше да го връхлети с думите, които се канеше да изрече.

— Някой проникна в убежището ми и уби жена ми и синовете ми — каза тихо той, за да не го чуе никой от съседните кабини. — Ако не знаеш кой е със сигурност, всякакви слухове и клюки ще свършат работа.

Жената примигна и впери поглед в него.

— О! — беше всичко, която можа да каже. После го изгледа замислено. Слуховете за убийците рядко се разпростираха извън редиците им. Всички предполагаха, че информацията може да бъде купена, но ако това доведеше до смъртта на друг убиец или до загубата на клиент, продавачът на информация щеше да бъде наказан жестоко. — Нали знаеш колко ще струва това?

— Разбира се… зависи от това дали имаш информацията, от която се нуждая.

Тя кимна, после клекна, за да се изравнят очите им и го погледна сериозно.

— Само за теб, Сери. Кога се случи?

— Преди девет дни.

Тя се намръщи и погледът й се зарея в далечината.

— Не съм чувала нищо такова. Повечето убийци да са се похвалили досега. Проникването в убежище на Крадец си е впечатляващо постижение. Не се е опитал да те убие там, което доказва, че е умен. Кажи ми как го е направил.

Сери описа неразбитите ключалки, измамените пазачи, но не спомена за предположението на ключаря, че е използвана магия.

— Предполагам, че ако са им платили достатъчно, ще си държат езика зад зъбите. Това струва скъпо. Значи клиентът е богат или дълго време е пестил. Или това, или сами са го направили, или е бил някой близък твой човек, който знае пътя, но ти сигурно вече си го проверил. Или… — тя го стрелна с поглед. — Или е бил Ловецът на Крадци.

Сери се намръщи.

— Но защо ще чака да изляза и тогава да избие семейството ми?

— Може да не е знаел, че си излязъл. Може да не е знаел, че имаш жена и деца. Аз не съм казвала на никого, че си се оженил, нищо, че е само защото не ти повярвах. А ако си ги скрил достатъчно добре… — тя сви рамене. — Нахълтал е, видял ги е, трябвало е да ги убие, защото иначе са щели да го посочат.

— Само да можех да съм сигурен в това! — Сери въздъхна.

— Всеки убиец оставя своя отпечатък. Знаци. Навици. Умения. Можеш да ги различиш по тях, ако имаш достатъчно убийства, за да направиш сравнения — тя въздъхна и се изправи. — Бих ти казала някои неща за Ловеца на Крадци, но ги пазим само за себе си, в случай, че някой от нас е убиецът.

Сери кимна. Щом Терина кажеше, че няма да му даде повече информация — нищо не можеше да се изкопчи от нея.

Тя го погледна и поклати глава.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна. Нищо не направих, освен да те уплаша с някой, за когото вече знаеш и за когото не мога да ти кажа нищо полезно — тя отмести поглед и се намръщи. — Не мога да ти искам много за това.

Сери отвори уста, за да почне да я увещава да приеме възнаграждение заради това, че си е изгубила времето с него, но тя внезапно го погледна.

— А, мога да ти кажа още нещо, макар че никой не го приема насериозно.

— Да?

— Хората смятат, че Ловецът на Крадци използва магия.

Сери замръзна и я зяпна.

— И защо смятат така?

— В началото си мислех, че заради уменията му са решили, че просто трябва да използва магия. Но веднъж се разговорих с охранителя в една пивница, който работеше за един от очистените Крадци и той ми каза, че видял лъч светлина и неща, които летят из въздуха. Естествено, всички твърдят, че говори тези неща заради удара в главата, но… Той беше толкова сигурен, а и не е от тъпите.

— Колко интересно — каза Сери. „Може да е просто слух и фантазия. Ако не бях видял с очите си доказателството на ключаря, нямаше да повярвам“. Но като го добави към останалите слухове за магия, която се появява там, където не трябва, той започна да се чуди каква част от тази история бе вярна.

Ако бе истина, тогава означаваше, че или някой магьосник от Гилдията се бе замесил в неща, с които не би трябвало да се занимава, или в града имаше магьосник-отстъпник. И в двата случая той може би бе замесен в убийството на семейството му.

Внезапно си помисли за нескритото желание на Скелин да си има собствен магьосник. „Ако Ловецът на Крадци е отстъпник, той няма да има проблем да се добере до Скелин. Хмм, дали да не го предупредя? Но той вече сигурно е чул слуховете за магията… Ах! Може би затова ме попита за нея. Знаел е, че в миналото съм имал връзки с Гилдията и ме проверяваше дали съм ги запазил. Което би могло да означава, че подозира, че аз съм наел Ловеца на Крадци“.

В този миг му хрумна друго предположение.

„Дали някой Крадец не е стигнал до това предположение и е изпратил убиец да ме премахне, без да осъзнава, че човекът, който е наел, е същият убиец-магьосник, от когото всички се страхуват толкова много? — той се намръщи. — Поне знам, че няма как да е Скелин, тъй като не може едновременно да поиска да се срещне с мен и да изпрати убиец в дома ми“.

Сери поклати глава. Възможностите изглеждаха безкрайни. Но ето че отново се споменаваше за магия. Тя бе използвана за отключването на ключалките в убежището му и се смяташе, че го е направил Ловецът на Крадци. Съвпадение? Може би. Но това бе единствената му следа, затова нямаше да е зле да я проучи.

Всеки път, когато Сония влизаше в кабинета на Разпоредителя, в главата й нахлуваха спомени. Макар Оусън да бе променил подредбата и стаята непрекъснато бе осветена от ярка светлина, тя все още помнеше как бе изглеждала, докато Лорлън беше жив. И винаги се чудеше, дали Оусън знае за входа към тайните проходи под Университета.

„Лорлън не го знаеше. Съмнява ме, че Оусън има информация за него“.

— Кажете ми как така се озовахте в „Безименния“? — попита Оусън двамата млади магьосници, които стояха отляво до бюрото му.

Всички се обърнаха и погледнаха Риатър и Шеран. Сония осъзна изненадано, че двамата, намерени в бордея, бяха приятелите на Лоркин. Те се спогледаха, после наведоха глави.

— Дадоха ни лист хартия — отвърна Риатър. — Той съдържаше упътване към най-добрата нова игрална къща в града. За първите петдесет клиенти щяло да има безплатни награди.

Освен това се намираше във Вътрешния кръг, затова решихме, че е безопасно — додаде Шеран.

— Къде е този лист хартия сега? — попита Оусън.

Лорд Вонъл, единият от двамата по-възрастни магьосници, които стояха от дясната му страна, пристъпи напред и му подаде малък бял лист. Докато го четеше, Оусън се мръщеше, после опипа дебелината на хартията и я обърна, за да огледа гърба й.

— Добро качество. Ще я дам за проучване на алхимиците в печатницата, да видим те какво ще ни кажат за източника й.

— Поднесете я към светлината — предложи Вонъл.

Оусън го направи и присви очи.

— Това част от знака на Гилдията ли е?

— Така мисля.

— Хмм! — Оусън свали хартията и отново погледна към Вонъл. — А вие как научихте за „Безименния“?

— Един ученик ми донесе това — отвърна Вонъл и кимна към хартията.

— И?

— Помолих Карин да ме придружи до мястото, за да видим що за заведение е тази „игрална къща“ и дали някои членове на Гилдията са се възползвали от предложението.

— И какво открихте при пристигането си?

— Комар, пиене, казани с роет и леки жени — отвърна Карин. — Лорд Риатър губеше много на някаква нова игра, лорд Шеран бе почти припаднал от роета. Тези двамата плюс още дванайсет ученици се възползваха напълно от всички предложени услуги.

Оусън вдигна парчето хартия.

— Които са описани тук.

— Да.

Разпоредителят огледа листа, остави го настрани и погледна Регин и Сония.

— А вие какво общо имате с това, лорд Регин и Черна магьоснице Сония?

— Аз бях уведомен от загрижен ученик, който чул, че се гласят някакви неприятности, макар да не знаеше точно какви — отвърна Регин. — Тъй като знаех, че Черна магьосница Сония се интересува от дебата за закона срещу връзките на магьосници с престъпници, аз й казах какво съм чул, с надеждата тя да има повече информация. Оказа се, че няма.

— Но при първия удобен случай започнах да я събирам — додаде Сония. — И научих адреса. Поисках разрешение да напусна Гилдията, за да разследвам, но по това време няколко ученици и магьосници вече са били примамени в игралната къща.

— Защо не уредихте някой друг да отиде? — попита Оусън.

Сония почувства леко раздразнение. Защо да не напусне земите на Гилдията, щом просто се опитваше да попречи на няколко ученици и магьосници да паднат в капана? Но много магьосници, включително и Оусън, все още смятаха, че движението й в града трябва да бъде ограничено като наказание, че преди толкова много години бе овладяла черната магия и бе предала Гилдията.

— Решихме, че колкото по-малко хора знаят за това място, толкова по-добре — отвърна Регин. — Само вие, лорд Вонъл и лорд Карин.

Тя почувства благодарност, пропита от шеговита ирония, че точно Регин я защитава.

Оусън отново погледна към списъка с ученици.

— Вече е късно за това. Стражата трябва да затвори игралната къща, за да не представлява изкушение за никого. Остава само да определим наказанията — той се обърна към Риатър и Шеран, които се свиха и очите им зашариха навсякъде из стаята, освен към другите магьосници. — Вие, също както останалите магьосници, трябва да давате пример за въздържание и примерно поведение на онези, които все още се учат. Освен това сте длъжни да представяте Гилдията като почтена и заслужаваща доверие организация. Но всъщност от завършването ви не е минало много време, а и в първите си години като магьосници мнозина продължават с ученическите си забавления. Ще дам и на двама ви втори шанс да се поправите.

Младите мъже очевидно изпитаха огромно облекчение. „Ако имаха нещастието да произлизат от някоя нисша класа, резултатът щеше да е съвсем различен“ — помисли си мрачно Сония.

— Учениците — Оусън потупа по листа — трябва да бъдат наказани според правилата на Университета. Ще се обърна по този въпрос към университетския Разпоредител.

„О, страхотно — помисли си Сония. — Като си знам късмета, накрая ще се озоват в болниците, където всички изкушения, които ги доведоха дотук, ще се намират само на няколко крачки от тях. Те ще се измъкнат при първа възможност и аз ще бъда виновна за това“.

— Постъпили сте правилно — каза Оусън, кимайки на Вонъл и Карин. — Изпратих писмо на Стражата, с благодарности за бързите им действия — той погледна към Регин. — В бъдеще ще трябва да работим заедно, за да предотвратим повтарянето на подобни сценарии. Свободни сте.

Сония се обърна и тръгна към вратата, отвори я с малко магия и излезе в коридора. Регин я последна и двамата се спряха едновременно отвън и изчакаха появата на двамата млади магьосници. Сония пристъпи напред и им препречи пътя. Риатър и Шеран я изгледаха слисано.

Тя им се усмихна съчувствено.

— Значи сте отишли там само заради роета. Какво толкова има в него? Толкова ли ви привлича, че сте готови да се оставите в ръцете на очевидни престъпници?

Риатър сви рамене.

— Той те кара да се чувстваш добре. Забравяш грижите.

Сония кимна, но беше забелязала как на лицето на Шеран се изписа копнеж, докато Риатър изглеждаше просто примирен. Тя се наведе напред и сниши гласа си до шепот:

— Лоркин някога…?

Шеран я погледна и бързо наведе поглед.

— Веднъж. Не му хареса.

Сония се изправи. Той може и да лъжеше от страх, че ако отговори по друг начин, тя щеше да обвини него. „Но пък в такъв случай щеше да ми каже, че Лоркин никога не го е опитвал. Мисля, че ми казва истината“.

— Двамата извадихте голям късмет, че Разпоредителят Оусън реши да прояви снизхождение. Аз не бих го изпробвала отново.

Двамата кимнаха бързо. Тя им махна с ръка да си вървят и те бързо се отдалечиха.

— Лоркин е твърде умен, за да се замеси с роета — промърмори Регин. — И същата тази разумност ще го държи далеч от проблеми в Сачака — той въздъхна. — Иска ми се само собствените ми дъщери да бяха поне наполовина толкова зрели.

Тя го погледна, изненадана и развеселена. Лоркин не бе по-зрял от повечето млади магьосници на неговата възраст. Но съдейки по клюките, които бе чула за дъщерите на Регин, те бяха две наистина наивни млади жени.

— Още ли ви създават проблеми?

Той се намръщи.

— Приличат на майка си, макар в съперничеството им да има достатъчно жестокост, което ми напомня на самия мен, когато бях на тяхната възраст — той поклати глава. — Достатъчно болезнено е да си спомняш за младежката си арогантност и без да я откриваш в наследниците си.

Сония се засмя и тръгна по коридора.

— Надявам се никога да не преживея това. Но предвид всичко, което съм извършила в младостта си, бих казала, че Лоркин има да измине дълъг път, преди да се опозори до такава степен.

Глава 8 Пътни знаци

След като два дни се лашка в каретата по все по-неравни пътища, Лоркин се чувстваше сякаш всичките му кости са се разместили на нови, изключително неудобни места. Не спираше да лекува болежките в тялото си и да уталожва главоболията си, но най-силно го тормозеше скуката. Часовете, прекарани в неудобни пози, го изморяваха и го лишаваха от всякакво желание за разговор и на всичкото отгоре той установи, че заради тръскането на каретата по пътищата дори опитите да почете малко го караха да се чувства зле.

Очевидно удоволствието от пътуването нямаше да бъде открито в самото пътуване, а по-скоро при пристигането, макар да подозираше, че когато пристигнат в Арвис, той ще изпита по-скоро облекчение, отколкото вълнение.

Лорд Денил — или Посланик Денил, както трябваше да го нарича вече — търпеше пътуването с някакво странно щастливо примирение, което даваше на Лоркин поне някаква надежда, че всичко, което преживява, си заслужава. Иначе пътуването по суша въобще не можеше да се сравни с дискомфорта на морските пътешествия или ожулените от седлата задни части, с които Денил се беше сблъскал при пътешествията си двайсет години по-рано.

Лоркин знаеше, че тогавашният Разпоредител бе заповядал на Денил да тръгне по стъпките на Акарин в търсене на древното магическо познание. Историите, които му бе разказал магьосникът, бяха толкова увлекателни, че на Лоркин му се прииска да посети Гробницата на белите сълзи и руините на Армдже.

„Но сега отивам там, където нито баща ми, нито Денил са стъпвали досега — в столицата на Сачака“.

И това щеше да е една съвсем различна Сачака от онази, в която се бе озовал баща му. Нямаше да има ичани, които да искат да го поробят. Съдейки по думите на Пърлър, властните мъже и жени в столицата, особено патриарсите на ашаките, щяха с неохота да забелязват присъствието на помощника на посланика.

И въпреки това тежестта на пръстена в джоба му го успокояваше. Беше го открил в сандъка си тази сутрин. Лежеше в малка кутийка, заровена дълбоко под принадлежностите му. Вътре нямаше никаква бележка с обяснение, но той разпозна обикновената златна халка и гладкия червен скъпоценен камък, вграден в нея. Майка му бе пъхнала тайно кръвния камък в сандъка му или защото нямаше позволение да му го даде, или защото не искаше да поеме риска да се сблъска с отказа му.

Всеки ден от пътуването им започваше с изброяването по няколко пъти на всички членове на най-могъщите сачакански фамилии и припомнянето на ключовите характеристики на съюзите, като двамата се поправяха взаимно и си помагаха да ги запомнят. Минаха през всичко, което знаеха за сачаканското общество и обсъждаха евентуалните пропуски в информацията си. Лоркин забеляза признаци на нервност и несигурност у спътника си. Чувстваше се почти равен на по-възрастния магьосник, но знаеше, че всичко ще се промени, щом пристигнат в столицата и всеки влезе в ролята си.

Ритъмът на поклащащата се карета се промени и Лоркин погледна навън. През прозореца се виждаше единствено заобикалящата ги тъма, но глухото потропване на копита по пътя се беше забавило. Денил се изпъна и се усмихна.

— Или има препятствие на пътя, или е време да ни пуснат от клетката ни за през нощта — промърмори той.

Скоро каретата спря, залюля се леко върху пружините си и застина. През левия прозорец Лоркин видя някаква сграда, осветена от слабата светлина на фенер. Кочияшът издаде непонятен звук, който Денил незнайно защо интерпретира като подкана да излизат. Магьосникът отвори вратата и изскочи навън.

Лоркин го последва, вдъхна свежия нощен въздух и почувства как главата му започва да се прояснява. Той се огледа. Бяха пристигнали в мъничко селце, което представляваше само няколко струпани край пътя колиби. Сигурно съществуваше единствено, за да обслужва пътниците. Най-голяма сграда, край която бяха спрели, се оказа страноприемница. До входа стоеше нисък здравеняк, който им махна с ръка и се поклони.

— Добре дошли, милорди, в „Подслона на Фергън“ — каза мъжът. — Аз съм Фондин. Ако отведете конете отзад, конярите ми ще се погрижат за тях. Имаме чиста постеля, вкусна храна и обслужване с усмивка.

Денил изглеждаше изненадан и развеселен, но не каза нищо и влезе в къщата. Лоркин се запита дали не е защото думите на мъжа могат да бъдат тълкувани, че постелята е обслужвана с усмивка. „Сигурно затова. Тези крайпътни страноприемници определено имат такава репутация“.

Денил представи себе си и спътника си и помоли да бъде поднесена храна на тях и на кочияша. Собственикът ги отведе до две места в голямата стая за гости. В нея имаше само още една група посетители. Съдейки по вида им, бяха търговци. Разговаряха тихо и хвърлиха само няколко любопитни погледи към Лоркин и Денил.

Скоро пристигна и храната. Появи се млада жена, която носеше поднос, отрупан от чинии с месо, ароматни питки, задушени зеленчуци и малки, вероятно местни, плодове. Тя им се усмихна учтиво, но при вида на Лоркин очите й грейнаха. Когато се върна с две допълнителни чаши бол, тя му хвърли престорено свенлив поглед, подавайки му неговата. След което се отдалечи, поклащайки съблазнително бедра. Хвърли му поглед през рамо и се усмихна, когато видя, че я гледа.

— Чудя се дали Сония очаква от мен да пазя целомъдрието ти, докато сме далеч от Гилдията? — рече Денил.

Лоркин се засмя и се обърна към магьосника. Денил пълнеше чинията си с храна от подноса и не го погледна.

— Целомъдрие ли?

— Ами да, смятам, че щом си е твое, ти трябва да си го пазиш. Но като по-възрастен и по-мъдър спътник точно в този момент изпитвам неочакван стремеж да те спася от изкушението, в името на здравето и портфейла ти.

— Загрижеността ти е приета — отвърна Лоркин и се усмихна. — Трябва ли в замяна да предложа същата услуга?

Денил го погледна и за миг на лицето му се изписа сериозно и предпазливо изражение. После се усмихна.

— Разбира се. Ще се наглеждаме взаимно — той се изсмя тихо. — Макар че задачата ти ще бъде далеч по-лесна от моята.

Земята завибрира по начин, който изпълни съзнанието на Сери със спомени. Някога щеше да бъде принуден да използва канализацията, за да премине под тази част от Външната стена. Маршрутът беше неприятен и понякога опасен. Стражата бе открила, че тя се използва за незаконен достъп в града и започна периодично да я наводнява. Крадците се споразумяха да разставят наблюдателни постове, които да подават сигнал, когато наводнението започва, и така успяха да решат проблема. Системата се бе доказала като надеждна и той я бе използвал преди години, за да отведе Сония в Гилдията, преди тя да стане магьосница.

Но сега каналите бяха разпределени между Крадците, през чиято територия преминаваха, а много от тях му бяха врагове. Струваше му цяло състояние, за да получи достъп до там, а и наблюдателите вече не бяха толкова благонадеждни. Носеха се слухове, че точно така е бил убит удавеният Крадец. Наблюдателят в горната част на канала бе премахнат от Ловеца на Крадци и така бяха загинали не само Крадецът, но и наблюдателите надолу по канала.

„След като прекратиха Прочистването нуждата от каналите вече не е толкова голяма — помисли си Сери. — Полезни се само при ужасно голяма необходимост да се пътува незабележимо“.

Тъй като той също не използваше Пътя на крадците за продължителни преходи, денем се придвижваше из улиците на Имардин, също като останалите му жители. Беше по-безопасно, въпреки риска от обирджии или нападение от банди. Едрата фигура на Гол прогонваше първите, а статусът на Сери го предпазваше от вторите.

„Сигурно вече не трябва да разчитам толкова много на това. Както и че горкият Гол ще успее да сплаши евентуалните ми нападатели. Някой ден нещо няма да проработи и двамата ще се окажем в беда. Но ще трябва да приема този риск, ако не искам да се движа навсякъде, заобиколен от тълпа стражници“.

Сери мина под една от новите арки, изсечени в старата стена и следван от Гол, тръгна към онази част от копторите, където бе живял някога.

— Какво научи от разказа на Тим, Гол?

Едрият мъж се намръщи.

— Нищо ново не ни каза. Няма нова информация, а само старите слухове.

— Да. Но поне в тях няма промяна. Всички смятат, че става въпрос за един и същ човек. И всички имат еднаква представа за уменията му.

— Но всички са я получили по различни начини — посочи Гол.

— Да. Предмети, които летят във въздуха, където не им е мястото. Странни обгаряния. Сенчести фигури, които не могат да бъдат намушкани. Проблясващи светлини. Невидими стени. Ти в какво вярваш, Гол?

— Че винаги е по-добре да си свръхпредпазлив, отколкото мъртъв.

Сери се развесели. Той се спря и се обърна с лице към телохранителя си.

— Значи ще се държим така, сякаш Ловеца на Крадци наистина съществува, владее магията и се е прицелил в мен.

Гол се намръщи и се огледа, за да види дали някой не е чул думите на Сери.

— Не чули какво ти казах за предпазливостта? — рече той с раздразнение в гласа.

— Чух — Сери въздъхна. — Но има ли значение, ако някой ни чуе? Ако врагът ми е магьосник, аз съм обречен.

Големият мъж се намръщи още повече.

— Ами Гилдията? Те ще искат да знаят, ако… за това. Можеш да кажеш на… старата си приятелка.

— Бих могъл. Но ако не мога да й представя никакви доказателства, тя няма да може да направи нищо. Трябва да сме сигурни.

— Тогава да му заложим капан.

Сери погледна изненадано Гол и поклати глава.

— И как смяташ, че ще успеем да задържим нашия затворник вътре?

— Няма да го залавяме — Гол сви рамене. — Трябва ни само потвърждение какъв е в действителност. Ще го примамим някъде, ще го накараме да използва силите си, а ние ще наблюдаваме. Даже ще е още по-добре да не усети, че е капан.

Сери отново тръгна напред, обмисляйки идеята. Никак не беше зле.

— Да. Нали не искаме да го ядосаме… А ако първия път не усети, че е влязъл в капана, бихме могли да го направим отново — като сега приятелката ми ще бъде с нас, за да го види.

— Този път го схвана — рече Гол с театрална въздишка. — Понякога си като кон с капаци…

— И естествено, примамката трябва да съм аз — каза Сери.

Гласът на Гол изгуби подигравателната си нотка.

— Не, няма. По-точно ще бъдеш, но всъщност няма да си там. Примамката ще представлява слух, че ще бъдеш там.

— Ще трябва да звучи доста убедително — каза му Сери.

— Ще се постараем.

Двамата продължиха да вървят мълчаливо. Сери се усети, че несъзнателно е започнал да планира детайлите. „И къде ще бъде най-добре да примамим Ловеца на Крадци? Трябва да е на някое място, където хората ще очакват да бъда. Терина каза, че той е нападнал убежището ми, защото най-умната стъпка е да ме убие там, където се чувствам в безопасност. Значи трябва да си приготвя ново убежище и да се погрижа няколко души да се раздрънкат за него. Ще споменем, че е много по-сигурно от старото ми убежище. Трябва да наглася шпионки на няколко удобни места и да подсигуря път за бягство. Освен това трябва да го направя така, че да принудя Ловеца на Крадци да използва магическите си сили“.

За пръв път от седмици Сери почувства как над тъгата и задушаващата болка се надига лека вълна от въодушевление и очакване. Дори капанът да не успее да му помогне да отмъсти за семейството си, планирането и подготвянето му щяха да го отвлекат от мислите за тях. Той трябваше да действа, а не просто да седи и да се самосъжалява, разстроен от липсата на следи към убиеца.

Стръмният криволичещ път, който водеше към Прохода, напомни на Денил за пътуването му заедно с Тайенд до Лрмдже. Което не беше изненадващо, тъй като върховете, които се издигаха пред тях, принадлежаха към същата планинска верига, която разделяше Сачака от Обединените земи. Тук гората също оредяваше и отстъпваше пред каменисти склонове и закърняла растителност.

Каретата се придвижваше бавно, теглена от конете. В погледа на Лоркин, който гледаше през прозореца с мрачно изражение на лицето, вече ясно се четеше отегчение. Макар пладне да не бе настъпило още, разговорите вече им бяха омръзнали и мълчанието правеше тътренето по пътя още по-непоносимо.

Изведнъж, без предупреждение, каретата рязко зави и увеличи скоростта си по последвалия равен път. Навлязоха между две гладки скални стени. Лоркин се изпъна, отвори прозореца и надникна навън.

— Пристигнахме — каза той.

Денил усети как кожата му настръхва от вълнение. Той се усмихна с облекчение и Лоркин му се ухили в отговор. Двамата седяха в напрегнато очакване, съсредоточени върху движенията на каретата, подминаващите ги скали и звука на потрепващи копита, докато кочияшът не извика нещо и каретата бавно спря. На прозореца до Лоркин се появи лице. Мъжът, облечен с червена мантия, разгледа двамата пасажери и учтиво кимна.

— Добре дошли в Крепостта, посланик Денил и лорд Лоркин. Аз съм наблюдателят Ортън. Ще останете ли за през нощта или ще продължите направо към Сачака?

— За нещастие не можем да си позволим забавяне, защото Разпоредителят Оусън очаква с нетърпение да се установим в Сачака — отвърна Денил.

Мъжът се усмихна съчувствено.

— Тогава ви каня да се разтъпчете малко и да поразгледате, докато сменим конете ви с нови.

— Ще приемем с удоволствие.

Лоркин отключи вратата и слезе след Денил от каретата. Щом стъпи на земята, той се огледа и тихичко ахна.

— Ах, да. Впечатляваща постройка — каза Ортън, проследявайки погледа на Лоркин.

Денил погледна нагоре и усети как го побиват тръпки. Над него надвисна фасадата на Крепостта, която се простираше от единия до другия край на тясната клисура. Тя бе чиста и гладка, с изключение на големите пукнатини, запълнени с камъни, които показваха къде са извършвани ремонти.

— Това ли са следите от ичанското нашествие? — попита Лоркин.

— Да, макар отвътре да беше много по-зле — отвърна Ортън. Той тръгна напред, повеждайки ги към подобния на пещера вход. Очите на Денил привикнаха с мрака за няколко минути и едва след това той успя да различи стените на ширналия се пред тях тунел, осветен от фенери. Леки разлики в цвета показваха къде стените са били запълвани с нови камъни. На места все още се виждаха цепнатини, които продължаваха няколко етажа нагоре.

— Първоначалните капани подменени ли са? — попита Денил.

— Някой от тях, да — Ортън сви рамене. — Повечето представляваха обикновени бариери, предназначени да забавят и да изразходят силата на противника. Сега на тяхно място сме монтирали по-сложни системи за защита. Хитроумни капани, които биха могли да уловят нашественика, ако щитът му е свален. Илюзии, които ще изтощят силата му. Но нищо не би могло да възпре задълго група могъщи сачакански магьосници, затова влагаме много време и енергия в създаването на пътища и начини за бягство от Крепостта. Точно поради липсата на маршрути за бягство по време на Нашествието имаше толкова безсмислена смърт. А тук сме издигнали малък паметник в чест на онези, които загинаха, защитавайки смело Прохода.

В стената между два фенера беше изсечен списък с имена. Когато зърна познатото име, Денил се почувства едновременно развеселен и обезпокоен. „Доколкото си спомням, сачаканците са извлекли Фергън от скривалището му. Това едва ли би могло да се нарече смела защита на Прохода. Но останалите… те загинаха, без да знаят срещу какво се изправят, защото Гилдията не повярва на предупреждението на Акарин. Тя не можа да осъзнае заплахата, която той й описа, защото бе забравила на какво са способни магьосниците, които владеят черната магия“.

Известно време те постояха смълчани, после в тунела отекна тропотът на копита и скърцането на колела. Денил се обърна и видя, че кочияшът води за юздите новите коне, които вече бяха впрегнати в каретата.

— Трябва да видите Крепостта и откъм Сачака — каза му Ортън и продължи да върви напред.

Денил и Лоркин го последваха. Скърцането на каретата отекваше силно в затвореното пространство, така че никой от тях не проговори, докато не излязоха от тунела. От двете им страни отново се издигаха каменните стени на клисурата. Отдалечиха се от Крепостта, но все още нямаха изглед към Сачака. Когато Ортън се обърна и погледна нагоре, Лоркин и Денил направиха същото. Между стените на клисурата се простираше втора гладка стена, обсипана с множество малки прозорчета. Край едната й стена лежаха два огромни каменни блока, които очевидно някога са били част от голям квадрат.

— Едно време това беше нещо като врата — каза им Ортън. — Спускаха я пред отвора, за да блокира достъпа до тунела — той сви рамене. — Чудя се защо магьосниците, построили крепостта, които също са били черни магьосници, са смятали, че нещо такова ще успее да възпре нашествениците.

— Всяка похабена от врага частица енергия може да означава спасен живот — каза Лоркин.

Ортън погледна към младия мъж и кимна.

— Може би.

Каретата излезе от тунела и кочияшът накара конете да спрат край тях. Ортън се обърна към Денил.

— Дадохме ви отпочинали коне, плюс храна и вода за три дни — ще ви стигнат, за да прекосите пустошта. В каретата има продукти и за вас, а аз помолих готвача да ви приготви нещо вкусно за следващото ви спиране. Не е кой знае какво, но може да се окаже последната киралийска храна за доста дълго време.

— Благодаря ви, наблюдателю Ортън.

Мъжът се усмихна.

— За мен беше удоволствие, посланик Денил — той погледна към Лоркин. — Надявам се двамата с лорд Лоркин да имате спокойно пътуване и на връщане да поостанете малко повече.

Денил кимна.

— Ще направим всичко възможно, за да попречим на нашествениците да проверят новата ни защита.

Ортън се засмя и се обърна към каретата.

— Сигурен съм, че ще го направите.

Вратата на каретата се отвори, несъмнено от магията на Ортън. Денил се качи вътре и седна, последван от Лоркин. Двамата продължиха да махат за довиждане, докато Ортън не се скри от погледите им. Денил погледна към Лоркин, който му се усмихна в отговор.

— Подозирам, че наблюдателят Ортън няма много посетители — каза тихо младият мъж.

— Така е. Изглеждаш ми по-весел от сутринта — отбеляза Денил.

Усмивката на Лоркин се разшири.

— Вече сме в Сачака.

Денил усети студени тръпки по гърба си. „Той е прав. В момента, в който излязохме от тунела, вече не се намираме на наша земя. Ние сме в екзотичната Сачака, сърцето на някогашната империя, която е включвала Киралия и Елийн. Земята на черните магьосници. Всички са много по-могъщи от мен…“

Сигурно така се чувстваха търговците или дипломатите, общуващи с магьосниците в Обединените земи — винаги знаещи колко са безпомощни пред лицето на магията, но разчитащи на дипломацията и заплахата за възмездие, за да се предпазят. Денил се сети за кръвния пръстен, който му беше дал Разпоредителят Оусън. Черният магьосник Калън го беше направил от кръвта на Оусън, за да може Денил да се свързва с него. „За месечните доклади и само в спешни случаи. Сякаш би могъл да попречи на някой черен магьосник да ме убие…“

Изведнъж скалната стена пред очите му изчезна и на нейно място се появи огромна бледна шир. Лоркин възкликна нечленоразделно и се приближи до прозореца, за да вижда по-добре.

— Значи това е пустошта — рече шепнешком той.

Отстрани на пътя се спускаше стръмен гол склон, който достигаше до каменистите, рушащи се хълмове в ниското. Надиплена около тях, като замръзнало море, се ширеше пустинята, покрита с развълнувани дюни. Денил внезапно осъзна, че въздухът е сух и има вкус на прах.

— Така изглежда — отвърна той.

— По-голяма е, отколкото очаквах — рече Лоркин.

— Учили са ни, че целта й е да представлява преграда — каза Денил. — Но в старите архиви се споменава, че е можела да се използва като такава. Което предполага, че пустошта не е създадена умишлено. Поне не това е било намерението на Гилдията.

— Значи никой не знае със сигурност как е била създадена, да не говорим защо?

— Има няколко архива, които твърдят, че онези, които са я създали, са възнамерявали да отслабят Сачака, като я лишат от най-плодородните й земи. Попаднах на писма, в които някои магьосници подкрепят идеята, а други смятат, че това е ужасно. Но това са писма от хора, които реагират на слухове и клюки, а не на официални решения.

Лоркин се намръщи.

— Не за пръв път някой действа без знанието на Гилдията.

— Така е — Денил се зачуди дали Лоркин няма предвид родителите си. В тона му имаше огорчение. Няколко минути двамата просто седяха и гледаха пустинята. След това Лоркин поклати глава и въздъхна.

— Земята така и не се е възстановила. Дори и след седемстотин години. Някой опитвал ли се е да я възроди?

Денил сви рамене.

— Не знам.

— Може би е добре, че никой не знае как е станала такава. Ако се изправим пред нова война — а не срещу група изгнаници — ни чакат големи проблеми.

Поглеждайки към съсипаната земя, Денил не можеше да не се съгласи с това.

— Във всички документи се споменава, че сачаканците били вбесени от опустошението. Ако са знаели как да отвърнат на удара, са щели да го направят. Според мен те едва ли знаят нещо повече от нас.

Лоркин кимна.

— Сигурно така е по-добре — той се намръщи и погледна към Денил. — Но ако ние открием нещо…

— Ще трябва да го запазим в тайна. Поне докато не предадем информацията на Върховния повелител Болкан. Това ще е по-опасно дори от познанието за черната магия.

Глава 9 В търсене на истината

Също като много други ученици, дошли от по-бедните части на града, Норин беше нисък на ръст. Но докато вървеше между двамата воини, които го съпровождаха до Заседателната зала, той изглеждаше още по-дребен. Когато момчето погледна към редиците насядали магьосници, които бяха вперили погледи в него, Сония почувства как сърцето й се свива от съчувствие при вида на пребледнялото му лице. После то сведе поглед.

„Жестоко е да го изправят пред цялата Гилдия — помисли си тя. — Изслушване само в присъствието на Висшите магове щеше да е достатъчно сплашващо и унизително. Но някой иска да го накаже за назидание на другите“.

Според правилата на Гилдията всеки ученик, който пропусне занятие в Университета или напусне земите на Гилдията без разрешение, се смяташе за потенциален отстъпник и трябваше да бъде изправен пред събралите се магьосници, за да обясни поведението си, макар наказанието да беше определяно единствено от Висшите магове.

„Ако не беше открит точно преди деня на Съвета, може би щяха да му спестят това. Но е много по-лесно да се прилепи едно Изслушване след края на обсъжданията, отколкото да се организира отделно. Подозирам, че ако Оусън бе принуден да се заеме със задачата да събере цялата Гилдия за това Изслушване, той щеше да намери вратичка в правилата и да свика само Висшите магове“.

Придружителите спряха отпред, Норин застана до тях и се поклони на Висшите магове. Разпоредителят Оусън се обърна към тях — и по-точно към Сония. За части от секундата погледите им се срещнаха, след което той извърна очи.

Останалите забелязаха очите му и самата Сония се оказа обект на спекулативни погледи от Върховния повелител Болкан, лейди Винара и директора Джерик. Тя устоя на порива да свие рамене, показвайки им, че няма представа защо Оусън е избрал точно този момент да я погледне, но вместо това избра да не им обръща внимание и да се съсредоточи върху ученика.

Разпоредителят се приближи до Норин, който се изгърби, но не го погледна.

— Ученико Норин — каза Оусън, — ти си отсъствал от Гилдията и Университета цели два месеца. Пренебрегнал си всички искания за завръщането ти, принуждавайки ни да те задържим. Ти познаваш законите, които ограничават придвижването на учениците и местата, където могат да живеят. Защо ги наруши?

Норин повдигна рамене, пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. После се изпъна и погледна Разпоредителя.

— Не искам да бъда магьосник — каза той. — Щеше ми се да искам, но се налага да се грижа за семейството си — той млъкна и отново заби поглед в земята. Сония не виждаше лицето на Оусън, но позата му издаваше търпеливо очакване.

— Семейството ти? — рече подканящо той.

Норин се огледа и се изчерви.

— Малките ми братя и сестри. Майка ми не може да се грижи за тях. Тя е болна.

— И никой друг не може да поеме тази отговорност? — попита Оусън.

— Не. Сестра ми — единствената, която беше по-голяма от мен — умря миналата година. Останалите са много малки. Не съм използвал магия — додаде бързо той. — Знам, че не трябва, щом отказвам да бъда магьосник.

— Щом не искаш да бъдеш магьосник — ако искаш да напуснеш Гилдията — то тогава силите ти трябва да бъдат блокирани — каза му Оусън.

Ученикът примигна и погледна Разпоредителя с такава надежда в очите, че Сония усети стягане в гърдите.

— Можете ли да го направите? — попита Норис с едва чут глас. — Тогава ще мога да се грижа за семейството си и никой няма да има нищо против? — той се намръщи. — Това не струва скъпо, нали?

Оусън не отвърна нищо, само поклати глава.

— Не струва нищо, само пропуснатите от теб възможности. Не можеш ли да изчакаш още няколко години? За семейството ти няма ли да е по-добре, ако си магьосник?

Лицето на Норин помръкна.

— Не. Не мога да ги виждам. Не мога да им давам пари. Не мога да прогоня болестта на майка. А останалите са твърде малки, за да се грижат за себе си.

Оусън се обърна към Висшите магове.

— Предлагам да обсъдим този случай.

Сония кимна заедно с останалите. Разпоредителят даде знак на придружителите да изведат момчето от залата. Щом вратите се затвориха, лейди Винара въздъхна шумно и се обърна към останалите.

— Майката на момчето е уличница. Не е болна, а е пристрастена към роета.

— Така е — обади се и директорът Джерик. — Но Норин не е възприел лошите навици на майка си. Той е чувствителен млад мъж, прилежен и с добри маниери, силен. Жалко, ако го загубим.

— Той е твърде млад, за да знае от какво се отказва — додаде лорд Гарел. — Ще съжалява, че е жертвал магията заради семейството си.

— Но ще съжалява повече, ако жертва семейството си заради магията — не се сдържа Сония.

Всички се обърнаха към нея. През последните двайсет години тя нямаше навика да участва в обсъжданията на Висшите магове. В началото — защото беше твърде млада и неопитна в политиката на Гилдията, а по-късно — защото й стана ясно, че мястото й сред тях й беше дадено не от уважение, а от неохотно признание на силата й и заради помощта й в защитата на страната.

„Но въпреки това всеки път, щом заговоря, като че ли привличам повече внимание от очакваното“.

— Вие имате много общо с Норин, Черна магьоснице Сония — заговори Оусън. — В това, че не искахте да се присъедините към Гилдията — макар и не по семейни причини, разбира се — додаде той. — Как смятате, че ще успеем да го убедим да остане?

Сония потисна желанието си да завърти очи.

— Той иска да посещава семейството си и да му помага. Ако му позволите това, аз съм сигурна, че той с удоволствие ще остане с нас.

Висшите магове размениха погледи. Тя погледна към Ротан. Той се намръщи, подсказвайки й, че Висшите магове едва ли ще се съгласят.

— Но това би означавало, че парите на Гилдията ще отиват у една уличница, която несъмнено ще задоволява пристрастеността си — посочи Гарел.

— Всяка нощ за заплащането на услугите на уличници отиват толкова гилдийски пари, колкото ще стигнат на семейството на Норин за една година — отвърна Сония и потрепна от хапливостта в гласа си.

Магьосниците отново се умълчаха. „И това също се случва всеки път, когато се осмеля да кажа нещо“ — помисли си тя и забеляза, че лейди Винара беше покрила устата си с ръка.

— Норин ще се погрижи парите, които дава на майка си, да не отиват за роет — каза им Сония, опитвайки се да звучи по-отстъпчиво. — Очевидно целта му не е да я убие — изведнъж почувства прилив на вдъхновение. — Ако се съгласи да остане, изпратете го да работи в болниците — като наказание, ако трябва. Аз ще уредя семейството му да го посещава. Така той ще може да ги вижда и да изпълнява наказанието си за нарушаване на закона.

Всички закимаха одобрително.

— Отлично решение — каза лорд Оусън. — Може би ще успеете и да убедите майка му да се откаже от опиата — той я погледна очаквателно. Сония не каза нищо, просто издържа равнодушно на погледа му. „Не съм чак толкова глупава, че да давам обещания, когато стане въпрос за роет“.

Оусън отмести погледа си и се обърна към останалите.

— Някой да има възражения или други предложения?

Висшите магове поклатиха глави. Оусън извика Норин и придружителите му. Когато чу предложението на Сония, той я погледна с открита признателност. „Това ми прилича твърде много на преклонение — помисли си тя. — По-добре да го накарам да работи здраво, за да не започне да ме идеализира — всъщност по-важното е да не си помисли, че е постигнал това с нарушаване на правилата“.

След като Оусън обяви Съвета и Изслушването за приключени, Сония се изправи и заслиза по стълбите. Тогава лейди Винара пристъпи напред и й препречи пътя.

— Радвам се, че най-после заговорихте открито — каза възрастната лечителка. — Трябва да го правите по-често.

Сония примигна изненадано и установи, че не й хрумва никакъв отговор, освен обичайните баналности. Усмивката на Винара избледня и лицето й придоби сериозно изражение. Тя погледна надолу към мястото, където бе стоял Норин.

— Този случай ясно показва нуждата да се вземе бързо решение за това дали да се промени или отхвърли правилото за контактите с престъпници и лица с лоша репутация — тя снижи гласа си. — Аз подкрепям прецизирането му. То може да бъде лесно интерпретирано в ущърб на работата на моите лечители.

Сония кимна и успя да изобрази усмивка.

— На моите още повече. Според вас кога Разпоредителят ще ни свика, за да вземем решение?

Винара се намръщи.

— Все още не е решил дали е по-подходящо да гласуваме само ние или цялата Гилдия. Първият случай може да бъде сметнат за несправедлив, тъй като вие сте единственият Висш маг, който може да бъде приет като представител на магьосниците и учениците с нисш произход. Но ако предложим гласуването на цялата Гилдия…

— Може би няма да има особена разлика — завърши Сония. — А някои изказани на висок глас мнения със сигурност ще засегнат много хора.

Винара сви рамене.

— О, според мен това няма как да бъде избегнато. Но ще предизвика голям шум и допълнителна работа, а според Оусън проблемът не го заслужава.

— Добре тогава — усмихна се мрачно Сония и пристъпи напред. — Може пък случаят с Норин да го убеди в обратното.

Лоркин гледаше полетата, които се простираха покрай пътя, чудейки се дали ще успее бързо да свикне с цялата тази зеленина. В продължение на три дни пътуваха през пустошта и той имаше усещането, че сухият прах се беше просмукал във всяка пора на кожата му и във всяка кухина на дробовете му. Никога досега не беше копнял толкова силно за баня.

През нощта се редуваха да стоят на пост за появата на ичани и спяха в каретата. Но пустошта се смяташе за най-опасната част от пътуването им — затова и бяха толкова предпазливи — но след нашествието повече не се беше случвало някой от прокудените сачакански магьосници да напада хора от Гилдията. Предишният посланик бе виждал фигури в далечината, които наблюдават отдалеч, но без да се приближават.

Лоркин се съмняваше, че ще успеят да удържат дълго на евентуално нападение на ичани, но според предишния посланик бе достатъчно да изглеждат подготвени, за да ги възпрат от всякакви действия. Ичаните, които обитаваха пустошта и планините, знаеха, че Гилдията е успяла да убие Карико и бандата му, но не знаеха по какъв начин е станало това, така че предпочитаха да стоят надалеч от посетителите в мантии.

На втория ден пясъчна буря принуди Денил да седне до кочияша и да защити с бариера коня и каретата. На третия ден пясъците бяха сменени от туфички трева и закърнели храсти. Постепенно растителността се сгъсти и от нея започнаха да надничат животни. По-нататък се появиха и първите засети площи, които постепенно ставаха все по-тучни, докато накрая започнаха да изглеждат примамливо нормални и провинциални — стига човек да не започне да се взира твърде напрегнато към хоризонта на югозапад.

От време на време на стотина крачки от пътя се забелязваха бели сгради и стени. Това бяха именията на могъщата земеделска каста на Сачака ашаките. Едва след като отминаха първото от тях, Лоркин осъзна, че руините, покрай които бе преминавала каретата в пустошта, някога бяха изглеждали по този начин.

Вечерта пътниците отседнаха при един ашахи. Лоркин не бе съвсем сигурен дали нервното вълнение от очакването на първата му среща със сачаканец се дължеше на въодушевление или на страх. Денил се беше срещнал със сачаканския посланик в Имардин, но тогава Лоркин все още не бе утвърден като негов помощник и не беше поканен на срещата.

„Иска ми се да побързаме и да стигнем по-скоро, но дали това се дължи на глада и желанието за пълноценен сън в удобно легло?“.

Каретата забави ход и сви от главния път. Сърцето на Лоркин затуптя по-бързо. Той се наведе към прозореца и видя белите сгради в края на тесния път, по който се движеше каретата. Стените бяха гладки и заоблени, без никакви остри ръбове. Когато се приближиха още повече, той успя да види през издигащата се пред тях арка няколко слаби фигури, които се движеха из вътрешния двор. Една от тях спря до арката, после се обърна и махна на останалите, преди да се изгуби от погледа им.

Когато минаха през прохода под свода, те се озоваха в почти празен двор. Които и да бяха онези хора, те се бяха покрили някъде. Когато каретата спря, през тясната вратата излезе един мъж и се просна по лице на земята.

Очевидно той беше роб. Лоркин погледна към Денил, който се усмихна мрачно и отвори вратата на каретата. Когато посланикът скочи на земята, мъжът не помръдна. Лоркин също излезе навън и погледна към кочияша. Мъжът се мръщеше неодобрително.

„Добре, казаха ни, че трябва да очакваме подобно нещо. Ала това въобще не улеснява нещата. Освен това не е ли малко грубо? Но пък тук правят всичко по различен начин. Господарят на дома не излиза да посрещне гостите си. Той ги приветства едва след като влязат в къщата“.

— Отведи ни при господаря си — нареди Денил. Тонът му не бе нито заповеден, нито звучеше като молба. Лоркин реши, че това е добър компромис и реши да постъпва по същия начин, когато се обръщаше към някой роб.

Проснатият по очи мъж се изправи и без да се оглежда или да каже нещо, влезе обратно в сградата. Денил и Лоркин го последваха и се озоваха в коридор. Вътрешните стени бяха същите като външните, макар и малко по-гладки. Лоркин се взря отблизо и видя, че по повърхността има отпечатъци от пръсти. Стената беше покрита с някаква замазка. Той се зачуди дали под нея има солиден камък или тухли, или беше направена просто от някакъв сорт лепило, положено на няколко пласта.

Когато стигнаха до края на коридора, робът отстъпи встрани и се хвърли на пода. Денил и Лоркин влязоха в една голяма зала, чиито бели стени бяха украсени с гоблени и дърворезби. В един от трите стола седеше мъж, който се изправи и им се усмихна.

— Добре дошли. Аз съм ашаки Тарико. Вие сигурно сте посланик Денил и лорд Лоркин.

— Да — отвърна Денил. — За нас е чест да се срещнем с вас и ви благодарим, че ни поканихте да отседнем в дома ви.

Мъжът беше с една глава по-нисък от Денил, но едрата му фигура оставяше впечатление за сила. Кожата му имаше типичния за сачаканците кафяв цвят — по-светъл от този на лонмарците, но по-тъмен от златистокафявото на Елийн. По бръчките около устата и очите му, Лоркин реши, че мъжът е между четирийсет и петдесет годишен. Той бе облечен с късо сако, покрито с цветна бродерия, върху обикновена риза и панталони със същия цвят като сакото, но не толкова богато украсени.

— Елате да поседнем — покани ги ашаки Тарико, посочвайки им столовете. — Изпратих наблюдатели на пътя, за да ме предупредят когато приближите, така че храната да бъде готова за пристигането ви. — Сачаканецът се обърна към проснатия по очи роб. — Съобщи в кухнята, че гостите ни са тук — нареди му той.

Мъжът скочи на крака и бързо се отдалечи. Докато Лоркин вървеше след Денил към столовете, той зърна проблясъка от нещо метално на кръста на Тарико и се взря в него. На колана му висеше една изкусно украсена кания, над която стърчеше дръжката на нож. Беше много красива, обсипана със скъпоценни камъни и обшита със злато.

Изведнъж го полазиха студени тръпки.

„Това е нож на черен магьосник. Ашаки Тарико е черен магьосник“. Заля го вълна от страх, която му подейства учудващо ободряващо, но после бързо изчезна, оставяйки зад себе си само разочароващ цинизъм. „Да, и майка ти също е такава!“ — помисли си той и внезапно осъзна, че животът в страната на черните магьосници въобще няма да е толкова вълнуващ и необикновен, както си беше въобразявал.

Мислите му бяха прекъснати от върволица мъже и жени, чието единствено облекло беше парче плат, увито около слабините им, и които бяха завързани един за друт с въже около кръста. Те носеха или подноси с храна, или кани и бокали. Екзотични аромати подразниха обонянието му и той почувства как стомахът му закъркори в отговор. Всеки роб приближаваше ашаки Тарико, навеждаше глава и коленичеше, поднасяйки товара си пред него. Първият носеше приборите, с които щяха да се хранят домакинът и гостите му — чиния и нож с вилообразен връх. После им бяха поднесени бокалите и напълнени с вино. Най-накрая се изредиха ястията, като господарят на дома избра пръв, последван от Денил и накрая Лоркин. Тарико освобождаваше всеки роб с едно тихо: „Върви си!“

„Пръв е господарят на къщата — припомни си на ум Лоркин. — Магьосниците преди немагьосниците, ашаки преди безземните свободни мъже, възрастните преди младите, мъжете преди жените“. Само ако жената беше магьосница и глава на семейството, тя щеше да бъде обслужена преди мъжете. „А и без това жените често се хранят отделно от мъжете. Чудя се дали ашаки Тарико има съпруга“.

Храната изобилстваше от подправки, някой от които толкова люти, че на всяка хапка той трябваше да спира и да разхлажда устата си с вино. Опитваше се да издържи колкото се може по-дълго, с надеждата, че по-бързо ще свикне с лютивината и защото не искаше да се напие — не и в първата му нощ като гост в дома на сачакански черен магьосник.

Докато Денил и домакинът им обсъждаха пътуването през пустошта, времето, храната и виното, Лоркин наблюдаваше робите. Последните, които предложиха подносите си, бяха чакали най-дълго, но ръцете им не потрепваха. Струваше му се странно да гледа всички тези мълчаливи хора в стаята, на които разговарящите Тарико и Денил не обръщаха никакво внимание.

„Те са собственост на Тарико — напомни си Лоркин. — Те работят и се размножават като добитък“. Той се опита да си представи подобен живот и потрепери. Едва след като последната храна им бе предложена и сетният роб бе освободен, Лоркин можа да се съсредоточи върху разговора.

— Как ви се отразява животът толкова близо до пустошта? — попита Денил.

Тарико сви рамене.

— Ако вятърът дойде оттам, той изсмуква влагата от всичко. Ако продължи да духа дълго, може да съсипе реколтата. След това всичко — и вътре, и навън — остава покрито с тънък слой пясък — той погледна навън, над стените, към пустошта. — Пустинята се разраства по малко всяка година. Някой ден, може би след хиляда години, пясъците ще се срещнат с онези на север и цяла Сачака ще се превърне в пепел.

— Освен ако не бъде предпазена — каза Денил. — Някой опитвал ли се е да облагороди земята, отнета от пустошта?

— Мнозина — „Разбира се, че сме се опитвали“, сякаш казваше изражението на Тарико. — Понякога успешно, но никога за постоянно. Онези, които са проучвали пустошта, твърдят, че земята е оголена от плодородния си слой и без него водата не може да се задържа и растенията няма как да се развъждат.

В очите на Денил проблесна интерес.

— Значи нямате представа как да го направите?

— Не — Тарико въздъхна. — Веднъж на всеки няколко години в северната пустиня вали и за няколко дни всичко позеленява. Почвата е подхранвана от пепелта на вулканите. Единствено липсата на дъжд я прави пустинна. Тук имаме много дъжд, но нищо не расте.

— Гледката сигурно е чудна — промърмори Лоркин. — Имам предвид цъфтящата северна пустиня.

Тарико му се усмихна.

— Така е. Племената Дюна идват на юг, за да ожънат пустинните растения и да продадат изсушените листа, плодове и семена в Арвис.

Ако имате късмет, престоят ви тук може да съвпадне с това събитие и тогава ще имате възможността да се насладите на някои наистина редки подправки и лакомства.

— Надявам се — каза Лоркин. — Макар да не мога да си представя нещо по-екзотично и вкусно от храната, която току-що опитахме.

Сачаканецът се засмя, доволен от ласкателството.

— Винаги съм казвал, че добрите готвачи сред робите винаги заслужават допълнителните разходи. Както и добрите дресьори на коне.

Лоркин едва се сдържа да не потрепне при това небрежно подмятане за търговията с хора и беше доволен, че Тарико не спомена нищо повече за това. След като обсъдиха местната кухня, при което Тарико им препоръча кои ястия да опитат и кои да избягват, земевладелецът се протегна в стола си.

— Сигурно сте изморени и след като вече ви нахраних, повече няма да ви задържам далеч от банята и леглото.

Когато домакинът им се изправи, Денил изглеждаше разочарован, но за голямо облекчение на Лоркин не възрази. Разнесе се звън на гонг и в стаята бързо влязоха две млади жени, които се проснаха на пода.

— Отведете гостите ни в стаите им — нареди той. След това се усмихна на Денил и Лоркин. — Отдъхнете добре, посланик Денил и лорд Лоркин. Ще се видим на сутринта.

Сери повдигна капачето, прилепи око към шпионката и погледна към стаята от другата страна. Тя беше тясна, но много дълга, така че предлагаше доста пространство. Формата й не му допадаше, но можеше да бъде разделена на по-малки стаи с няколко изхода за бягство, разположени по дължината й.

В стаята работеха група мъже. Те покриваха тухлените стени с ламперия, изграждаха рамката на разделящите стени и покриваха пода с плочки. Двама оправяха камината, разчистваха някакво запушване. Веднага щом приключеха и разчистеха бъркотията, щеше да започне работата по обзавеждането и новото убежище на Сери (и капан за Ловеца на Крадци) щеше да се превърне в луксозно помещение.

— Сигурен ли си, че искаш същия ключар? — попита Гол.

Сери се обърна и видя осветеното от малко кръгче светлина око на телохранителя си, който надничаше през съседната шпионка.

— Защо да не го искам?

— Каза, че според теб Дерн не те е предал, а ако никой няма да те предаде, тогава Ловецът на Крадци никога няма да попадне в капана ни.

Сери залепи отново око на шпионката и се загледа в работещите мъже.

— Не искам хората да си мислят, че обвинявам него.

— Въпреки това ключалката ми се струва съмнителна. Защо Дерн е вградил в нея нещо, което да му показва кога е използвана магия, щом вероятността да бъде използвана е минимална?

— Може би според него все пак има такава вероятност. Та аз съм Крадец. А от няколко години насам някой избива Крадците.

— Тогава сигурно има някаква причина да заподозре, че те са избивани с помощта на магия.

— Може и да има. Може да е чул слуховете за Ловеца на Крадци. Но според мен Дерн винаги е работил съвестно до степен на абсурдност и мисля, че точно затова е направил ключалката по този начин, а не защото знае нещо за Ловеца на Крадци и методите му.

Гол въздъхна.

— Ами… да, наистина понякога оставя такова впечатление. Но макар да изглеждаше доволен, че си му дал още работа, той ми се стори и леко нервен. Суетлив. Не спираше да повтаря, че ако Ловецът на Крадци и Отстъпника съществуват наистина, какъв апокалипсис ще настане, ако и останалите легенди се окажат верни? Като онази за гигантския равис, който изяжда живи всички, дето се спускат в канализацията или пък се появява на Пътя на Крадците и отмъква хора оттам.

— Нормално е да се чуди — Сери поклати глава. — Винаги съм смятал, че Отстъпника е мит. От двайсет години хората не спират да говорят, че в града се крие магьосник, макар че Сенфел отново се върна в Гилдията, след като го оправдаха и умря на преклонна възраст… Преди колко време? Девет или десет години?

— Сенфел вкара тази мисъл в главите на хората — както и Сония. Сега всяко странно явление, което може да е свързано с магия, се смята за доказателство, че наоколо броди отстъпник.

— Може и да са прави — Сери се намръщи. — Но това е само още една причина защо трябва да сме сигурни, преди да съобщим на Сония.

Гол изгрухтя утвърдително.

— Смяташ ли, че трябва да кажем на Скелин какво правим?

— На Скелин ли? — за миг Сери се зачуди защо, но после се сети за договорката си с другия Крадец. — Няма как да сме сигурни, че човекът, за когото поставяме капан, е Ловецът на Крадци. Ако намерим доказателства, че е така, тогава ще кажем на Скелин. В противен случай… — Сери сви рамене. — Той никога не ме е молил да му казвам, ако съм попаднал на отстъпник.

Известно време двамата гледаха мълчаливо шпионките, след което Сери пусна капачето на мястото му. Работниците знаеха за изходите за бягство, които строяха, но не и за онези, които вече съществуваха. Не знаеха и за шпионките, през които ги наблюдаваха Сери и Гол.

— Да вървим.

Светлата дупка пред окото на Гол изчезна. Сери бавно се отдалечи, опипвайки стената с ръка.

„Чудя се кой от наетите работници ще издаде местонахождението на новото ми убежище“. Макар Сери винаги да се бе отнасял добре с работниците си и да им плащаше солидно и навреме, той никога не беше напълно сигурен във верността им или способността им да пазят тайни. Беше събрал всякаква информация за тях — дали имат семейство и дали го обичат, имат ли дългове, за кого са работили в миналото, кой е работил за тях и дали има хора, особено стражници, с които предпочитат да не се срещат.

„Не и този път. Гол започна да събира информация, но не разполагаме с много време, което не е проблем — за да проработи капанът, някой трябваше да издаде съществуването му. — Но ако не взема някакви предпазни мерки, Ловеца може да стане подозрителен“.

Коридорът направи завой, после още един.

— Вече можеш да запалиш фенера — промърмори Сери.

Последва кратко мълчание, после се разнесе слабо изщракване и тунелът се окъпа в светлина.

— Нали знаеш, че всеки от работниците може да бъде Ловецът?

Сери погледна през рамо към приятеля си.

— Едва ли.

Гол сви рамене.

— Дори Ловецът трябва да се храни и да има място, където да спи. Сигурно работи нещо.

— Освен ако не е богат — посочи Сери, продължавайки да върви напред.

— Освен ако не е богат — съгласи се Гол.

На времето със сигурност щяха да се обзаложат, че Ловецът е богат. Само богаташите се обучаваха в използването на магия. Но в днешно време Гилдията приемаше хора от всички съсловия. И ако Ловецът не може да си позволи да подкупва, той винаги може да ги изнудва или заплашва — и сигурно щеше да е много по-ефективно, ако използва магия.

„Ще ми се да можех да питам Сония дали има изчезнали магьосници или ученици. Но не искам отново да рискувам среща с нея, преди да съм намерил доказателство, че в града има отстъпник“.

А междувременно трябваше да се погрижи да намери това доказателство, без да бъде убит.

Глава 10 Ново предизвикателство

Бившият посланик на Гилдията в Сачака беше казал на Денил, че Арвис не е обграден със стени. Тоест, защитни стени. В Сачака имаше много гранични огради. По-високи от човешки ръст или толкова ниски, че хората биха могли да се спънат в тях. Винаги бяха боядисани в бяло и бележеха границите на собствеността. Единственото, което им подсказваше, че приближават града, бяха високите стени, които се издигаха покрай пътя, с изключение на местата, където са се срутили и не бяха поправени.

„Видяхме много руини — отбеляза си той на ум. — Из пустошта, а след това и случайните купчини от разрушени стени в именията, които изглеждаха така, сякаш някога са били сгради. А сега и това… — каретата, подмина поредната порутена стена. През дупката в нея Денил видя обгорените и натрошени останки на сграда. — Като че ли Сачаканската война е свършила само преди няколко години и не са имали време да застроят отново“

Но ако създаването на пустошта бе намалило наполовина производството на храни в Сачака, както твърдеше ашаки Тарико, то тогава и населението й би трябвало да намалее пропорционално на това. Къщите няма да бъдат построени отново, ако няма кой да живее в тях.

„Войната се е водила преди седемстотин години. Изоставените тогава къщи отдавна ги няма. Тези руини са по-скорошни. Може би населението им постепенно намалява. А може и собствениците им да са твърде бедни, за да не могат да си позволят да ги построят отново“.

Каретата наближи млада жена, която вървеше боса по улицата, единствено с робска препаска около бедрата. Тя погледна към приближаващата се кола и очите й се разшириха. После отстъпи встрани, приведе гръб и заби поглед в земята.

Денил се намръщи и се наведе по-близо до прозореца, за да може да вижда напред. По пътя вървяха много други роби. Те също реагираха уплашено на приближаването на каретата. Някои се обръщаха и побягваха в противоположната посока. Онези, които се намираха близо до страничните улички, свиваха в тях. Другите замръзваха по местата си и се притискаха към най-близката стена.

„Това ли е нормалното поведение на робите? Дали се плашат от всички карети или само от каретата на Гилдията? Ако е второто, защо се страхуват от нас? Дали причината е в някой от моите или Лоркиновите предшественици? Или просто се страхуват от киралийците заради събитията от миналото?“

Каретата сви в друга улица, после прекоси широк оживен път. Денил забеляза, че робите тук не са толкова плашливи, макар също да дават път на колата. След още няколко завоя каретата сви рязко между двете крила на голяма порта, влезе в широк двор и спря. Погледът му бе привлечен от проблясък на злато и той видя, че върху стената на къщата виси плоча с надпис: Дом на Гилдията в Арвис.

Денил се обърна към Лоркин. Младият мъж седеше изпънат и очите му блестяха от въодушевление. Той погледна Денил и му посочи вратата.

— Първо посланиците — каза Лоркин и се ухили.

Денил се приближи, отвори портата и излезе навън. Близо на земята лежеше някакъв мъж. Денил се разтревожи, притеснен, че непознатият е припаднал. Но след това си спомни.

— Аз съм Посланикът на Гилдията Денил — каза той. — Това е лорд Лоркин, моят помощник. Можеш да се изправиш.

Мъжът се надигна, без да откъсва поглед от земята.

— Добре дошли, посланик Денил и лорд Лоркин.

— Благодаря — отвърна машинално Денил, припомняйки си твърде късно, че светските им навици могат да се сторят смешни и глупави на сачаканците. — Отведи ни вътре.

Мъжът посочи най-близката врата, после се обърна и тръгна към нея. Когато я отвори и влезе в коридора, той се обърна, за да провери дали го следват. Също като в къщата на атаки Тарико, те се озоваха в голяма стая — Господарската стая. В нея отекваше жуженето на гласове. Денил с изненада установи, че вътре има поне двайсетина мъже, всичките облечени с богато украсените сака, които сачаканците смятаха за традиционно официално облекло. Щом влезе в стаята, всички се обърнаха към него и гласовете веднага утихнаха.

— Посланик Денил и лорд Лоркин — обяви робът.

Единият от мъжете пристъпи напред и се усмихна. Той имаше типичните широки рамене на сачаканец, но в косата му се забелязваха сиви кичури, а бръчиците около очите и устата му придаваха развеселено изражение. Сакото му беше тъмносиньо със златна бродерия, а в колана му бе запасан нож с украсена дръжка.

— Добре дошли в Арвис, Посланик Денил, лорд Лоркин! — каза той и погледна за миг към Лоркин, преди изцяло да съсредоточи вниманието си върху Денил. — Аз съм ашаки Ачати. Заедно с приятелите ми чакахме, за да ви поздравим и да ви позволим да опитате за пръв път вкуса на сачаканското гостоприемство.

„Ашаки Ачати — Денил усетил прилив на въодушевление, припомняйки си името. — Важен политически играч и приятел на краля на Сачака“.

— Благодаря ви — отвърна Денил. — Аз… — той погледна към Лоркин и се усмихна. — Ние сме поласкани и благодарим за честта.

Усмивката на ашаки Ачати се разшири.

— Нека ви представя на всички.

Стаята отново се изпълни с гласове, когато Ачати извика останалите мъже. Те се приближиха един по един или по двойки, за да се запознаят с Денил. Един пълен мъж бе представен като кралският Господар на търговията, ниският, изгърбен мъж се оказа Господарят на закона. Господарят на войната изглеждаше доста странен избор — слаб за сачаканец и твърде лекомислен за толкова сериозен пост. Приятелското отношение на Господаря на архивите изглеждаше престорено, но Денил не усети неприязън в поведението му, а само лек намек за отегчение.

— Имате ли някакви планове за развлечение, когато не сте заети с посланическите си задължения? — попита го един мъж на име ашаки Викато, след като му беше представен.

— Намирам миналото за очарователно — отвърна Денил. — Бих искал да науча повече за историята на Сачака.

— Ах! Тогава по-добре поговорете с Кирота — мъжът махна към Господаря на войната. — Той винаги говори за разни малко известни периоди от миналото или за четенето на стари книги. Онова, което е неприятно задължение за повечето сачакански момчета, за него е приятно прекарване на времето.

Денил се взря в слабия мъж, който се смееше на нещо, което му бяха казали.

— А не с Господаря на архивите?

— Не — отвърна ашаки Ачати и поклати глава. — Само ако страдате от безсъние.

Ашаки Викато се изкиска.

— Старият Ричаки се интересува повече от документирането на настоящето, отколкото от ровенето в миналото. Господарю Кирота!

Слабият мъж се обърна и се усмихна, когато Викато му се поклони. После си проправи път до тях.

— Да, ашаки Викато?

— Посланик Денил се интересува от историята. Как ще предложите да задоволи интереса си, докато е в Арвис?

Кирота повдигна вежди.

— Наистина ли? — После се замисли, смръщвайки вежди. — Не е лесно да се получи достъп до архивите или библиотеките — предупреди той. — Всичките ни библиотеки са частна собственост и ви трябва разрешение от Господаря Ричаки, за да разгледате архивите на двореца.

Ачати кимна.

— Аз съм в добри отношения с повечето собственици на библиотеки в Арвис — той погледна към Денил. — Ако желаете мога да ви запозная и да видим дали няма да ви осигурим достъп до някои от тях.

— Ще ви бъда много благодарен, ако го направите — отвърна Денил.

Ачати се усмихна.

— Няма да е трудно. Всички те ще искат да се запознаят с новия Посланик на Гилдията. Единственото, което може да ви създаде проблем, е да ги накарате да ви оставят сам, за да прочетете нещо. Има ли някоя част от историята, която да ви интересува най-много?

— Колкото по-стара, толкова по-добре. И… — Денил се поколеба, обмисляйки как да формулира изречението си. — Бих искал да попълня пропуските в знанията ми за сачаканската история, но освен това бих искал да попълня и някои празноти в киралийската.

— Имате празноти? — Кирота отново повдигна вежди. — Но не е ли така навсякъде? — той се усмихна и бръчките по слабото му лице станаха още по-дълбоки. Денил осъзна, че мъжът е доста по-възрастен, отколкото бе предположил първоначално. — Може би и вие ще ми помогнете да запълня някои от нашите пропуски, посланик Денил.

Денил кимна.

— Ще направя каквото мога.

Докато Ачати оглеждаше стаята, може би за да провери дали не е пропуснал да представи някого, Денил осъзна, че макар да е заобиколен от черни магьосници, той се чувства напълно спокоен. Това бяха могъщи и влиятелни мъже, а той често бе контактувал с такива хора в миналото. „Може би тази роля няма да е по-трудна, отколкото беше в Елийн. Не че там ми беше лесно. И очевидно черната магия не пречи на научните интереси“. Той почувства как въодушевлението му нараства при мисълта за всички архиви, на които би могъл да се натъкне в частните библиотеки, споменати от Ачати. Изведнъж го жегна лека болка и тъга. „Щеше да е хубаво да мога да споделя откритията си с Тайенд. Но вече не съм сигурен, че ще го интересува чак толкова. И въпреки че всички тези мъже се държат приятелски, той е на сигурно място в Киралия“.

Тълпата пред Северната болница бе по-малка от обичайното. Към каретата се обръщаха бледи лица, в чиито очи пламтеше надежда, но израженията им бяха резервирани. Когато колата се обърна и мина през портата, Сония въздъхна.

Когато бяха отворени първите болници, пред вратите им се събираха орди от болни хора, както и такива, които се надяваха да зърнат легендарната магьосница от копторите, някогашна изгнаница и защитничка на Киралия. Онези, които не се плашеха от черната й мантия, се струпваха около нея, просеха или просто бръщолевеха, пречейки й да влезе в сградата и да си върши работата. Сърце не й даваше да ги отблъсне с магия. И други лечители се бяха сблъсквали със същия проблем, когато все още неприетите за лечение в болниците бедняци и техните семейства ги заобикаляха с молби за помощ.

Затова край лечебниците бяха построени оградени пътища за каретите, а входовете към тях се охраняваха от стражници. Така лечителите можеха да стигат необезпокоявани от колата до входа на болницата.

Сония изчака стражниците да й извикат, че пътят е разчистен и слезе от каретата. Когато се обърна, за да им благодари, двамата стражници се поклониха. Тя чу страничната врата на болницата да се отваря.

— … тъкмо навреме… О!

Сония се обърна и видя как лечителката Олия я гледа ужасено.

— Простете, Черна магьоснице Сония. Аз… ние…

— Аз трябва да ви се извиня — усмихна се Сония. — Закъснях. Или по-скоро лечителят Дрейвън закъсня. Майка му внезапно се разболя и аз предложих да го заместя — тя отстъпи встрани и кимна към каретата. — Вървете. Сигурно сте изморена.

— Благодаря! — Олия изтича покрай нея с пламнали бузи и се качи в каретата.

Сония се обърна и влезе в болницата. Голяма стая, пълна с лечителски запаси. Разположените по средата столове, където да си отдъхваха изморените лечители и помощници, оформяха нещо като олтар на усамотението между входа за лечители и обществената стая. В един от столовете седеше млада жена със зелена мантия, чиито устни се извиха в крива усмивка.

— Добър вечер, Черна магьоснице Сония — каза Никея.

— Лечителке Никея — отвърна Сония. Тя харесваше Никея. Младата лечителка се бе записала доброволно за работа в болницата скоро след като бе приета в Гилдията и откри удоволствието от това хем да изцелява хората, хем да им помага. Родителите й бяха прислужници в един от по-незначителните Домове.

— Тази вечер като че ли ще бъде тихо.

— Повече или по-малко — Никея сви рамене. — Правилно ли чух? Замествате лечителя Дрейвън?

— Да.

Никея се изправи.

— Тогава по-добре да уведомя Адрия, че сте тук.

— Ще дойда с теб.

Двете минаха през вратата, която водеше към основната част на болницата и я заключиха зад себе си с магия. Докато вървяха по коридора, Сония чуваше звуците, които се разнасяха от стаите за лечение. Свистящо дишане й подсказа, че в една от стаите има пациент с дихателни проблеми, стоновете от друга подсказваха, че вътре има някой, който изпитва болка. Както винаги, всички помещения бяха заети — като в някои от тях, освен пациента, присъстваха и двама от членовете на семейството, които биваха допускани, за да помагат при грижите за него.

Твърде малко бяха лечителите, които проявяваха желание да работят в болниците, за да лекуват тълпите от болни хора и честно казано силите им не достигаха. Но дори всички лекари от Гилдията да дохождаха всеки ден тук и да работят — пак нямаше да е достатъчно. Сония знаеше, че в болниците ще разполага с ограничена лечителска сила, затова я приемаше като рядко и силно лекарство. Използваха я само за лекуването на хора, които нямаше да оцелеят без нея. При останалите прилагаха лекарства и хирургия.

Така се разбра, че лечителите на Гилдията не познават лекуването без магия толкова добре, колкото някога. Онези от тях, които се бяха присъединили към Сония, започнаха да разширяват и развиват областите на познание, които бяха пренебрегвани през годините. Някои лечители все още смятаха лекуването без магия за примитивно и ненужно, но лейди Винара — Повелителката на лечителите, мислеше иначе. Сега тя изпращаше при Сония всички ученици, които бяха избрали да се обучават за лечители, за да овладеят немагическото лекуване и да научат защо все още е необходимо.

Никея и Сония се озоваха в главния коридор и влязоха в приемната на болницата. Из стаята крачеше ниска, тантуреста женица с посивели кичури в косата, която със скръстени ръце и строго лице наблюдаваше как хората се настаняват по пейките край стените. Сония потисна усмивката си. „Адрия. Една от първите ни помощнички извън Гилдията“.

Когато отвориха първата болница, лечителите прекарваха по-голямата част от времето си в разучаване на болежките на влизащите, отколкото в самото им лечение. Трябваше да преценят колко е сериозна болестта или нараняването и да препратят болния към лечител с подходящия опит и познания. Скоро лечителите започнаха да се оплакват, че се занимават с организирането на хората, а не с лечението им. Опитаха се да прехвърлят задачата на учениците, но новаците бяха твърде млади и неопитни, за да се справят с измъчените пациенти и техните роднини, а по-големите искаха да научат нещо повече от диагностицирането на болести и разпределянето на хора из подходящите стаи.

Идеята да се потърсят доброволци-помощници в Домовете беше на лейди Винара. Сония не очакваше никакъв отклик, затова се изненада, когато няколко дни по-късно на вратата й застанаха три жени.

Само една от тези жени се върна в болницата на следващия ден, но след няколко седмици Адрия не само доказа, че е способна помагачка, но скоро убеди и три други жени — приятелки и роднини — да се пробват като „болнични помощници“.

Няколко седмици по-късно дойдоха още помощници. Слухът за първите жени се бе разпространил и всеобщото мнение беше, че те заслужават възхищение за благородното си пожертвувание навреме и готовността си да заложат личната си безопасност за доброто на града. Изведнъж помагането в болниците се превърна в мода и те бяха залети от доброволци.

Реалността обаче скоро попари ентусиазма на повечето от тях и броят на новите доброволци се установи на едно постоянно ниво. Останалите помощници не само продължиха да идват в болниците, но се организираха да работят на смени и провеждаха срещи, на които обсъждаха нови и по-добри начини как немагьосниците да помагат на болните и лечителите.

— Адрия — извика Никея.

Жената се обърна и щом видя Сония, се поклони дълбоко.

— Черна магьоснице Сония — каза тя.

— Адрия — отвърна Сония. — Тази вечер ще замествам лечителя Дрейвън. Дай ми само няколко минути, след което изпрати първия болен.

Жената кимна. Сония се обърна към коридора, направи няколко крачки към стаята за прегледи, но се спря и погледна Никея.

— Някой да има нужда от специално внимание? — попита тя, сочейки стаите за пациенти.

Никея поклати глава.

— Нищо, с което да не можем да се справим. В стаите работят трима от нас. Всички пациенти са нахранени и половината от тях сигурно вече спят. Ще ви уведомя, ако изскочи нещо.

Сония кимна. После отиде до първата стая вляво и отвори вратата. Стаичката бе достатъчно голяма, за да побере два стола, заключен долап и легло покрай стената. Вътре беше тъмно, затова тя създаде едно светлинно кълбо и го пусна да се рее под тавана.

После седна на един от столовете, пое си дълбоко дъх и се подготви за първия си пациент. Адрия щеше да удари гонга, ако пристигне някой, който има нужда от незабавно лечение. Останалите отиваха в Стаята за прегледи, където ги преглеждаше лечител и ги разпитваше за болежките им, преди да реши дали да използва магия или да ги лекува по традиционния начин. Ако се наложеше голяма хирургическа операция, но извършването й не бе спешно, пациентът се връщаше за друг ден.

На вратата се почука. Сония извлече струйка магия и я изпрати към дръжката, завъртя я и дръпна вратата навътре. Застаналият на прага мъж изглеждаше изненадан, че пред него не стои никой, макар да бе посещавал вече лазарета няколко пъти.

— Каменоделецо Берин — каза Сония. — Влез.

Той изглеждаше облекчен, че я вижда. Поклони се, затвори вратата, приближи се до стола и седна.

— Надявах се да те видя тук — каза той.

Тя кимна.

— Как се чувстваш?

Мъжът потърка ръцете си и се поколеба, преди да отговори.

— Мисля, че не се получава — рече най-накрая той.

Сония го погледна замислено. Той бе дошъл за пръв път в болницата година по-рано, като първоначално отказваше да признае какво не е наред. Тя предположи, че е нещо смущаващо и лично, но той бавно и неохотно й призна, че е пристрастен към роета.

Тя знаеше, че признанието му коства големи усилия. Той беше от хората, които работеха усърдно и се гордееха с честния си труд. Но когато съпругата му почина при раждането на първото му дете, което също не оцеля, той бе връхлетян от такава мъка и вина, че се поддаде на увещанията на един търговец на роет с меден език. Когато болката бе притъпена дотолкова, че да се върне към работата си, той установи, че повече не може да се откаже от опиата.

Първоначално тя го окуражи да намали количеството, което приема, за да издържи на болката, желанието и лошото настроение, което го връхлиташе. Той се справяше добре, но това го изтощи. А и копнежът по вцепеняващото, освобождаващо усещане след приемането на роет не изчезна. Най-накрая, няколко месеца по-късно, Сония се съжали над него и реши да провери дали магията няма да ускори процеса.

Всички лечители бяха на мнение, че пристрастяването към роет не е болест, затова използването на магия за лекуването му се смяташе за прахосване на ценни ресурси. Сония бе съгласна с това, но Берин бе добър човек, от който се бяха възползвали в момент на слабост. Затова тя тайно го подложи на лечение.

— Защо смяташ, че не се получава? — попита го тя.

Той наведе очи, изпълнени със страдание.

— Все още го искам. Не толкова силно като преди. Мислех си, че нуждата постепенно ще отмине, но не стана така. Все едно е като… капане на вода от недобре затворен кран. Но ако наоколо е тихо, много дразни.

Сония се намръщи, после му даде знак с ръка да се приближи. Той премести стола си към нея. Тя протегна ръце, притисна длани към слепоочието му и затвори очи.

Усещането беше доста странно. На пръв поглед всичко му беше наред. Нямаше и намек за някаква инфекция, с която тялото му да е започнало да се бори. В повечето случаи тялото подсказваше на лечителя какво не е наред и как да приложи магия, за да поправи вредата. Понякога проблемът беше скрит, но ако то позволеше само да използва магията, за да се върне в нормалното си състояние, почти винаги се получаваше.

Усещането за страдание у Берин идваше от няколко посоки. То се криеше в сетивата му и в мозъка, но бе тъй неуловимо, че не можеше да разбере как да го поправи. Затова остави тялото му да я води и когато усещането за страдание изчезна, тя разбра, че е готова.

Болката бе изчезнала и настроението му бе приповдигнато. Но той не бе споменал нищо за скрития копнеж за роет. Може би самият той не го усещаше тъй силно. „А може би е започнал отново да го употребява“.

Тя протегна пипалата на съзнанието си и потърси усещането за нужда в тялото му. За нейна голяма изненада не откри нищо. След като се концентрира повече, тя засече естествени лечителски процеси около мазолите на дланите му и леки мускулни болки в гърба. Но що се отнасяше до тялото му, той беше съвсем здрав.

Сония отвори очи и свали ръцете си.

— При теб всичко е наред — каза тя и се усмихна. — Не мога да уловя никакви сигнали както преди.

Лицето му потъмня и той потърси погледа й.

— Но… аз не лъжа. Все още го има.

Сония се намръщи.

— Това е… странно — тя се замисли върху упорития му поглед и онова, което знаеше за него. „Той не е от хората, които лъжат. Самата мисъл какво ще кажат останалите, ако разберат, че лъже го ужасява. Всъщност очаквам следващия му въпрос да бъде…“

— Смяташ ли, че си го измислям? — попита той с нисък, уплашен глас.

Тя поклати глава.

— Не. Но това наистина ме озадачава. И ме ядосва. Как да излекувам нещо, което не мога да уловя? — Сония разпери ръце. — Единственото, което мога да ти кажа, е да изчакаш. Може би в теб е останало само ехо от онзи копнеж. Също като спомена за нечие докосване или звука от нечий глас. Ако не поддържаш този спомен, с времето тялото ти ще го забрави.

Той кимна със замислено изражение.

— Мога да го направя. В това има смисъл — мъжът се изправи и я погледна очаквателно.

Тя стана и го поведе към вратата.

— Добре. Ако нещата се влошат, пак ела.

— Благодаря — той се поклони неловко, застана пред вратата и когато тя се отвори след едно магическо докосване, се усмихна нервно.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Сония се замисли над онова, което беше открила (или пропуснала да открие) в тялото му. Възможно ли е магията да не може да лекува пристрастеността? Ами ако роетът причинява някакви физически промени, които са постоянни и неуловими?

„В такъв случай може ли тялото на магьосник само да прогони пристрастеността му към роета? — магьосническите тела се лекуваха автоматично, което означаваше, че рядко боледуват и живеят много по-дълго от немагьосниците. — Ако не, значи е възможно магьосник да се пристрасти към опиата“.

Но това със сигурност нямаше да стане веднага. Много магьосници и ученици бяха опитвали роета и не се бяха пристрастили. Може би само определени хора се оказваха податливи на влиянието му. Или може би при роета се проявяваше ефектът от натрупването — трябваше да го приемат няколко пъти, преди вредата да стане постоянна.

„И в двата случая последствията може да са опасни и трагични. Пристрастените към роета магьосници могат да бъдат подкупени и контролирани от доставчиците си. А те най-вероятно са престъпници или са свързани с подземния свят“.

Сония внезапно се сети за твърдението на Регин, че напоследък учениците и магьосниците от висшите съсловия все по-често общуват с престъпници. Тя смяташе, че ситуацията не е по-лоша от обичайното. Но ако беше прав? Роетът ли бе причината за това? Тя усети как я полазват тръпки.

На вратата отново се почука. Сония си пое дълбоко дъх и потисна мислите си. Основната й грижа сега беше здравето на нисшите съсловия. Гилдията трябваше да се занимава с последствията от глупавите постъпки на членовете на Домовете.

„Но няма да е зле да разпитам останалите лечители — и дори болничните помощници — дали са чували за магьосници, които са се пристрастили към роета или са били привлечени към престъпния свят. Все ще има полза, ако поразпитат и те своите пациенти. Отегчените болни и семействата им обичат най-много да убиват време в клюки“.

— Държат се по-приятелски, отколкото очаквах — каза Денил.

Лоркин се съгласи с кимане.

— Бих могъл да спя цяла седмица.

— По всичко личи, че ще извадим късмет, ако имаме и ден за отдих. По-добре да спим, докато можем — Денил се обърна към младата робиня, която бързо се хвърли по лице на пода. — Отведи лорд Лоркин в стаята му.

Тя бързо скочи, погледна веднъж към Лоркин и му посочи с жест вратата.

Докато младият магьосник вървеше след нея по коридора, той почувства как настроението му леко спада. „Всеки път, когато го правят, ми се струва толкова нередно. Но дали е само защото знам, че са роби? Хората ми се покланят, защото съм магьосник и аз нямам нищо против. Каква е разликата?“

Хората, които му се кланяха, имаха избор. Правеха го, защото се считаше за добри маниери. Никой нямаше да ги нашиба с камшик или да ги екзекутира, или както там постъпваха сачаканците с непокорните си роби.

Коридорът сви вляво, следвайки странната обла форма на Господарската стая. После се раздели на две и робинята пое по дясното разклонение. „Чудя се защо ли не правят стените си прави? По-лесно ли се строят така? Или по-трудно? Обзалагам се, че така се образуват доста странни малки кьошета“. Той протегна ръка и докосна гладката измазана стена. „Много интересно. Няма никакви остри ръбове.“ Робинята рязко сви и влезе през една врата. Лоркин я последва и се озова в поредната стая със странна форма.

Тя бе почти кръгла, но не съвсем. Осветяваха я малки лампи, поставени на стойки из цялата стая. Стените бяха украсени с гоблени или дърворезби, поставени в малки ниши. Навсякъде между тях имаше врати. В средата бяха подредени табуретки с големи възглавници. Пътническият му сандък лежеше на пода до една от вратите. Стаята от другата й страна също бе осветена от лампи, разкривайки легло, което за голямо негово облекчение не изглеждаше по-различно от обичайното киралийско.

Робинята спря до стената и остана там с наведена глава и забити в пода очи. „Там ли смята да стои или ще напусне? Може би ще си тръгне щом й покажа, че съм доволен от стаята“.

— Благодаря ти — каза той. — Това е достатъчно.

Тя не каза нищо и не реагира по никакъв начин. Изражението на лицето й — поне онази част, която можеше да види — не се промени.

„Какво ли ще направи, ако отида в спалнята? — Лоркин мина покрай нея и погледна леглото. — Да, определено изглежда като обикновено легло — когато се обърна, той видя, че робинята е застанала в същата поза до стената на спалнята. — Дори не я чух кога ме е последвала — сигурно можеше да й каже да си върви, но когато отвори уста, за да заговори, се поколеба. — Трябва да се възползвам от възможността и да разбера как функционират отношенията господар-роб. Дали ми е лична прислужница или има няколко слуги, които изпълняват отделните задачи?“

— И така — рече той. — Как се казваш?

— Тивара — отвърна тя. Гласът й бе изненадващо дълбок и мелодичен.

— Какви са задълженията ти тук, Тивара?

Тя се поколеба, после вдигна глава и се усмихна. „Така е по-добре“ — помисли си той. Но когато се взря в очите й, той установи, че не са включени в усмивката й. В тях не прозираше нищо. Те бяха толкова тъмни, че Лоркин почти не можеше да различи зениците. По гърба му полазиха тръпки, които едва ли бяха породени от безпокойство, но със сигурност не бяха признак и на възбуда.

Тя се оттласна от стената и тръгна към него. Очите й се спуснаха към гърдите му. Тя протегна ръце, хвана шарфа на мантията му и започна да го развързва.

— К-какво правиш? — попита той, улавяйки я за китките.

— Едно от задълженията ми — отвърна тя, като се намръщи и пусна шарфа.

Сърцето му се разтуптя. Тялото му бе избрало възбудата пред безпокойството. „Не трябва да бързам да си правя изводи — каза си той. — Не ми стига притеснението, че ми слугува някой, който не го прави по своя воля! Подозирам, че да си легна с някой, който няма друг избор, ще е също толкова отблъскващо“. Той си представи как се взира в тези тъмни, празни очи и възбудата му се изпари.

— Ние, киралийците, предпочитаме да се събличаме сами — каза той и пусна ръцете й. Тя кимна и отстъпи назад. Загадъчните й очи излъчваха объркване и примирение. „По-добре от нищо“. Жената отстъпи към стената и зае предишната си поза. Лоркин подтисна въздишката си.

— Можеш да си вървиш — каза й той.

Тя се поколеба за миг, веждите й се стрелнаха нагоре, после бързо се обърна и се изгуби в коридора. Стъпките й утихнаха.

Лоркин се приближи до леглото и седна върху него.

„Така, това беше неловко и смущаващо“. И малко странно. Тя не бе отговорила на въпроса му. Но пък да пита робиня какви са задълженията й, докато тя стои в спалнята, си беше чист намек, че я иска в леглото си.

„Какъв съм идиот. Разбира се, че е така — Лоркин въздъхна. — Имам много да уча — помисли си мрачно той. — И тъй като единственият друг свободен човек тук е Денил, не ми остана нищо друго, освен да се уча от робите. Ако Тивара е личната ми прислужница, значи ще я виждам най-често. Ако ще разпитвам някой роб, по-добре да го направя насаме, така че никой сачаканец да не разбере колко съм невеж“.

При следващата възможност, реши Лоркин, той ще я разпита за отношенията между господар и роб.

„И се надявам да установим някакви правила. Да намалим всичките тия поклони и лягания по земята до такава степен, че да не ме притесняват, но също да не причиняват неудобство и на нея“.

Казано накратко — трябваше да се сприятелят. И това едва ли щеше да е много трудно. Никога не бе имал проблеми с жените. Всъщност романтичните отношения с тях му причиняваха много повече главоболия, отколкото си заслужаваше. Сприятеляването с една сачаканска робиня щеше да е ново предизвикателство, но определено бе по силите му.

Глава 11 Интересна информация

Застанал сам в новото убежище. Сери се заслуша в безмълвието. Когато беше така тихо, когато Гол излизаше по работа, Сери можеше да затвори очи и да остави спомените да изплуват на повърхността. Първо се разнасяха гласовете и смехът на децата му. Акки, по-големият, дразнеше Харин. После се чуваше нежният, гълчащ ги глас на Селия.

Ако имаше късмет, успяваше да ги види усмихнати и жизнени. В противен случай — пред очите му се появяваха телата им и той се проклинаше за глупостта си да ги погледне, макар да знаеше, че образите им ще го измъчват до края на живота му. „Но аз трябваше да ги видя. Да се сбогувам с тях. И ако не ги бях видял, всяка сутрин щях да се будя с усещането, че те са все още тук, живи и ме чакат“.

Рязък, звънтящ шум прекъсна мислите му, но докато се раздвижваше, той си помисли, че е за добро. Не трябваше да позволява на мъката да го откъсне от задачата му, защото така никога нямаше да получи възможност да отмъсти за тях.

Звукът представляваше сигнал, че някой приближава убежището. „Ами ако това най-накрая е Ловецът на Крадци?“ Сери се надигна от стола и бавно закрачи из стаята. Първият звън беше утихнал, но го замени нов звук. Всяко стъпало на стълбището, водещо от пивоварната надолу до убежището, беше оборудвано с механизъм, който изпращаше отекващо ехо от тропота във всички стаи отдолу. Сери броеше потропванията и усещаше как пулсът му се ускорява в ритъма им.

Той погледна към ламперията, зад която се криеше най-близкият път за бягство. „Мина повече от седмица. Не е твърде много. Ако исках да убия Крадец, щях да планирам много внимателно нещата. Щях да проуча жертвата си внимателно, колкото се може по-дълго. Щях да я оставя да се настани в новото убежище и да свикне с него, щях да дам време на пазачите да се отпуснат, да си позволят да мързелуват — той се намръщи. — Но на мен не ми се иска да прекарам седмици тук в очакване. Ако това не е Ловеца на Крадци… може би трябва да намерим начин да го накараме да си мисли, че не разполага с много време…“

Настъпи кратко мълчание, след което се разнесе познато звънене и Сери бавно изпусна дъха си, който неусетно беше задържал. Това бе сигналът на Гол.

Сери отиде до отсрещната стена и избута встрани един от хартиените паравани, които имитираха прозорци и бяха монтирани на стените, за да уталожат потискащото усещане под земята. Зад него в плитка ниша се виждаше вентилационна решетка. Тя бе монтирана на тънка ос. Серия отвори и натисна ръчката, която се намираше зад нея. После надникна през затъмненото стъкло, за да провери дали приближаващият се човек наистина е Гол.

Когато силеутът се появи в коридора зад стъклото, Сери разпозна движенията, фигурата и лицето на приятеля си. Едрият мъж отиде до края и зачака. Сери върна решетката на мястото й и отново вдигна ръчката.

Миг по-късно вратата на убежището се отвори и Гол влезе в стаята. Едрият мъж повдигна вежди.

— Имаше ли посетители, докато бях навън?

Сери сви рамене.

— Никакви. Сигурно вече не съм толкова известен като едно време.

— Винаги съм казвал, че човек е по-добре да има малко добри приятели, вместо много лоши.

— Хората като мен нямат голям избор — Сери отиде до един от шкафовете и го отвори. — Вино?

— Толкова рано?

— В противен случай ще се побъркам.

— Хубаво, налей!

Сери извади бутилка и две чаши от шкафа и ги отнесе до малката маса, поставена между луксозните кресла в средата на стаята. Гол се настани срещу него, взе бутилката и се зае да я отваря.

— Днес научих няколко добри новини — каза той.

— Така ли?

— Чух, че имаш ново убежище, което е по-безопасно от убежищата на всички останали Крадци в града.

Тапата на бутилката изхвръкна и Гол напълни чашите.

— Така ли?

— Да. Също и че не си чак толкова умен, колкото си мислиш. Човек може да се промъкне тук, ако знае как — Гол подаде едната чаша на Сери.

Поемайки я, Сери се престори на загрижен.

— Какъв ужас. Трябва да се погрижа да оправя това. Все някога — той отпи от чашата. Виното беше остро, с богат аромат. Сери знаеше, че е от най-добрите вина, но това никак не го развълнува. Така и не бе успял да развие вкус към напитката и предпочиташе халба топъл бол. Но в някои компании си заслужаваше да се покаже като разбирач на виното, а и добрата реколта винаги се оказваше печеливша инвестиция.

Той остави чашата на масата и въздъхна.

— Мисля, че знам как се е чувствала Сония навремето, затворена в убежището на Фарин. Макар че аз не се опитвам да контролирам магията си и не подпалвам мебели.

— Да, но и сега пак става въпрос за магия — Гол отпи от виното и го погледна замислено. — Снощи се замислих за този Ловец на Крадци. Според теб дали е добър в магията?

Сери сви рамене.

— Достатъчно добър е, че да отключи ключалката — той се намръщи. — Сигурно умее да я контролира, тъй като я използва от години, ако са верни слуховете. Иначе досега хиляди пъти да го е убила.

— Значи някой трябва да го е научил?

— Да.

— В такъв случай или в града има отстъпник, или го е научил някой магьосник от Гилдията — Гол примигна, досещайки се нещо. — Може Сенфел да го е направил преди да умре.

— Според мен Сенфел не би се доверил на никого до такава степен.

Очите на Гол се разшириха.

— Някога хрумвало ли ти е, че Ловеца на Крадци може да е някой гилдийски магьосник, който се опитва да се отърве от всички Крадци?

— Разбира се — Сери усети студени тръпки по гърба си. В продължение на години покойният Върховен повелител беше преследвал шпионите на сачаканските черни магьосници из града без знанието на Гилдията. На фона на това един отмъстителен магьосник, който се опитва да затрие водачите на престъпния свят, не звучеше никак невероятно.

„Добре, ще го разгадаем, когато Ловецът падне в капана ми“.

— Ще ми се да не продължава много дълго — каза Сери и въздъхна. Той се сети за по-ранните си размисли — може би ще успее да убеди Ловеца на Крадци, че не разполага с много време. „Може да пусна слух, че се каня да напусна Имардин“.

Но този слух можеше и да откаже Ловеца на Крадци. Той сигурно бе подготвен да чака дълго време, тъй като убиваше Крадци от доста години. „Аз съм от типа примамки, които трябва да проявяват търпеливост. Никой няма да тръгне да напада Крадец, ако не се подготви сериозно предварително“.

Дали няма някаква друга примамка, която да провокира Ловеца на Крадци в по-дръзки действия? Което да бъде оставено някъде незащитено, без да изглежда подозрително?

Какво би изкушило един владеещ магията отмъстител? Отговорът връхлетя Сери, предизвиквайки прилив на въодушевление.

„Магическо познание! — Сери се надигна в стола си. — Ако нашият ловец е магьосник-отстъпник, той сигурно е научил как да използва магията извън Гилдията. Дори някога да е бил в нея, той сигурно копнее за изобилието на знания, което се съхранява в нея. А ако все още е неин член, той е длъжен да разследва и премахне всяко магическо познание, което е попаднало в чужди ръце“.

— Какво има? — попита Гол и бързо се огледа. — Да не се е задействал някой от капаните?

— Не — успокои го Сери. — Но според мен това вече няма значение. Измислих един по-добър и по-бърз начин да примамим нашия обект — той започна да обяснява, наблюдавайки как изражението на Гол се променя от изненада към въодушевление и тревога. — Изглеждаш ми разочарован — отбеляза Сери.

Гол сви рамене и посочи с жест стаята.

— В такъв случай това вече няма да ни трябва. Толкова работа и пари хвърлихме по тази стая. И направихме толкова много пропуски, така че едва ли ще можеш да я ползваш отново. Колко жалко.

Сери се огледа замислено.

— Да, май е така. Може би когато всичко свърши и хората забравят за него, ще поправим всички пропуски. Но засега не е подходящо за местоположение на новата ни примамка. Трябва ни нещо не толкова подсигурено, за да нападне по-скоро.

— В такъв случай няма да е зле да ти купя няколко книги за магия — каза Гол, оставяйки чашата си на масата.

— Няма да намериш толкова лесно. Ако ставаше така, нямаше да има смисъл да се опитваме да ги използваме като примамка.

Гол се усмихна.

— О, никога не съм казвал, че ще са истински. Ще направим малко фалшификати.

— Това ще отнеме време. Може би ни трябва само слух, че тези книги се намират някъде.

— Смяташ ли, че Ловецът на Крадци ще рискува да разкрият, че е магьосник, само заради някакъв си слух за магически книги? Само ще провери дали познава някой, който ги е виждал.

— Добре, поръчай някой фалшификат — намръщи се Сери. — Само… не им позволявай да се бавят колкото истинските преписвани на книги, защото в такъв случай ще е по-добре просто да си стоя тук и да чакам Ловеца на Крадци да дойде да ме търси.

Денил подаде чинията си на роба и устоя на импулса да потърка доволно корема си. Странният маниер, по който се поднасяше храната в Сачака, започваше да му допада. На гостите се предлагаха големи блюда с подбрана храна, от които те можеха да избират каквото им се иска и колкото им се иска. В началото той се чувстваше задължен да опитва всяко ястие, но после забеляза, че останалите не правят така — дори проявяват някаква придирчивост в избора си, което, както изглежда, изобщо не притесняваше домакина.

Той забеляза, че храната никога не се обсъжда. Което бе истинско облекчение за него, защото някои ястия бяха с толкова люти подправки или неочаквано горчиви или солени, че той не можеше да изяде онова, което си беше взел. Сачаканците като че ли не сервираха десерти, макар че ако имаха гости през деня, те се стараеха на масата винаги да има ядки, сладки плодове или захарни изделия в купички.

Домакинът на Денил за тази вечер беше внушителен сачаканец на име ашаки Итоки. Той знаеше, че мъжът е един от най-могъщите в Сачака и братовчед на сачаканския крал. Изглежда, ашаки Ачати, мъжът, който бе посрещнал Денил, когато за пръв път пристигнаха в Дома на Гилдията, беше получил задачата да представи Денил на подходящите хора в правилния ред. Макар да не му го беше казал в лицето, беше намекнал няколко пъти.

— С какво да се забавляваме сега? — попита Итоки, поглеждайки от Денил към Ачати. — Баните ми са достатъчно големи, за да обслужат всички гости, а робите ми са майстори в изкуството на масажа.

— Посланик Денил може би ще прояви интерес към онези древни карти, които колекционирате — предложи Ачати.

Денил се изпълни с надежда. Старите карти винаги бяха привличали интереса му, а и в тях можеше да се съдържа информация, която да подпомогне проучването му.

— Не бих искал да отегчавам моя гост — рече неуверено Итоки.

— Нали си спомняте как по-рано ви споменах, че Посланик Денил е историк. Сигурен съм, че ще прояви голям интерес към тях.

Итоки погледна обнадеждено Денил. Той му кимна окуражително.

— Така е.

Мъжът се усмихна широко и потри ръце.

— О, ще останете впечатлен, убеден съм в това. Най-добрите карти, рисувани някога — той се изправи, последван от Ачати и Денил. — Ще ви отведа в библиотеката.

Тръгнаха по криволичещите бели коридори към група стаи, подобни на онези в Дома на Гилдията и другите, в които двамата с Лоркин бяха отсядали по пътя към Арвис. Интересно бе да види, че и друга сачаканска къща следва този модел. Дали всичките бяха еднакви? От колко ли време сачаканците строяха домовете си по този начин?

В централната зала имаше няколко табуретки и голяма купчина възглавници в средата, а покрай стените бяха подредени няколко скрина. През множеството врати, които извеждаха от залата, се виждаха още няколко стаи. Итоки отиде до един от шкафовете и извади ключ от вътрешния джоб на сакото си. Отключи и го отвори.

Вътре имаше няколко метални тръби. Итоки прекара с благовение пръстите си по тях, после избра една и я извади. Отиде до възглавничките, избута няколко встрани, за да разчисти място на пода и седна с пъшкане върху една табуретка.

— Ако се настаните тук и тук — рече той, сочейки им местата, — ще можем да ги затиснем за ъглите и ще използваме някой предмет за четвъртия — Ачати премести табуретка на указаното място, а Денил се настани до другото. Двамата наблюдаваха седнали как Итоки маха капачката на тръбата и вади отвътре пожълтяла хартия, навита на руло.

— Това, разбира се, не е оригиналът — каза мъжът. — Копие е, но въпреки това е над четиристотин годишно и е доста крехко — той положи рулото на пода и започна да го развива. Денил автоматично хвана най-близкия до него ъгъл и му попречи да се навие отново. Ачати направи същото. Итоки погледна една от табуретките, която се понесе във въздуха и се спусна над четвъртия ъгъл, затискайки го с едно от крачетата си.

Пред очите им се разкри вихрушка от линии. Над тях се виеха сини реки, а покрай няколко се виждаха пътища, които следваха всеки завой. Картата бе покрита с мънички рисунки на къщи, полета и ниските, разделящи именията, стени. „Контурни линии на четиристотингодишна карта? Гилдията е започнала да използва контурни линии едва преди двеста години. Но… това е копие“.

— Колко стара е оригиналната карта? — попита той.

— Над седемстотин години — отвърна Итоки с нотка на гордост. — Предавани са в семейството ми още от Сачаканската война.

— Имате ли оригиналите?

— Да — Итоки се ухили. — Но те са на парчета и са твърде крехки.

Денил отново погледна към картата.

— Каква е тази карта?

— На район в западна Сачака, близо до планините. Нека ви покажа останалите. — Итоки се надигна отново и взе други две тръби от скрина. Следващата карта, която разгъна, бе на някакво крайбрежие, с нарисувани малки лодки във водата и предупредителни надписи край скали и рифове. Последва я друга провинциална карта.

— Това е… беше… югът — каза им Итоки.

„Където сега лежи пустошта — помисли си Денил. — Той не го обяви. Не е необходимо“. Полетата и именията намекваха за плодородна, зелена земя там, където сега властваха пясъкът и прахът. Тримата оглеждаха известно време картите, докато, по знак на Ачати, Итоки не започна да ги навива внимателно и да ги прибира в тръбите им.

— В кои области на историята са интересите ви? — попита той Денил.

Магьосникът сви рамене.

— В почти всички. Макар че за мен колкото е по-старо, толкова по-добре и естествено, всяка връзка с магията ме интересува.

— Разбира се. Това включва ли и историята на Гилдията, или тя вече е описана?

— И да, и не. В нея съществуват някои пропуски, които се опитвам да запълня.

— Съмнява ме, че бих могъл да ви помогна в това, макар да разполагам с някои архиви от времето, когато Киралия е управлявала Сачака — Итоки стана и отиде до скрина, за да прибере тръбите с картите, заключи го, после им махна с ръка и тръгна към една от страничните стаи. Денил и Ачати го последваха. Високите, тежки скринове покрай стените стояха като стражи на пост, безмълвни и неподвижни. Итоки се приближи до един от тях и отвори вратите. „Които не са заключени — отбеляза Денил. — Онова, което се държи тук, очевидно не е ценно“.

Разнесе се позната миризма на стара хартия и подвързии. Вътре имаше няколко книги с липсващи или скъсани страници, оръфани рула хартия и кожени папки, пълни с хартия. Итоки ги прегледа внимателно, след което измъкна сноп листи и една книга.

— Това са писма и архиви на гилдийски магьосник, който е живял в Сачака през годините на окупацията. Спасих ги от едно старо имение до пустошта, което бе конфискувано от краля, след като не се появи законен наследник.

Той подаде книгата на Денил. Магьосникът я отвори и внимателно прелисти първите няколко крехки архаични страници. Както в повечето стари архиви на киралийските магьосници, тук също имаше счетоводни списъци и глави от дневници. Усещайки погледите на двамата мъже, той започна да преглежда съдържанието им.

Денил се намръщи. „Това е било написано след войната, но тук става въпрос за сграда, която е поне двестагодишна и е все още здрава. Това е доказателство, че Имардин не е бил сринат по време на войната, както твърдят историческите книги“. Сърцето му подскочи. Той погледна към двамата сачаканци. Очевидно нямаше да може да прочете цялата книга и да си води бележки, докато те го чакат.

— Имате ли нещо против да препиша този откъс? — попита той.

Итоки поклати глава.

— Изобщо. Намерихте ли нещо интересно?

— Да — Денил извади бележника си и увитото парче пресован въглен, които винаги носеше в мантията си. — То потвърждава нещо, което отдавна подозирам.

— Което е? — попита Ачати.

Денил помълча, докато запише откъса, след което вдигна поглед.

— Че Имардин не е бил унищожен по време на Сачаканската война.

Итоки повдигна вежди.

— Никога не съм чувал нещо такова. Според нашите историци последната битка се е провела пред портите и нашите армии са били победени.

Денил се поколеба.

— Армии? Имало е повече от една?

— Да. Тръгнали са заедно към последния сблъсък. Трябва да попитате Господаря Кирота за пълната история, но аз мога да ви покажа няколко карти, нарисувани след войната, които показват трите пътя на армиите. Ала те не са чак толкова стари, нито са свързани с магията.

— Не, но въпреки това ми се струват интересни.

Когато мъжът взе книгата от Денил и я върна заедно със снопчето листи в скрина, магьосникът усети човъркащото го разочарование. Само за няколко минути в библиотеката на този човек той бе успял да открие потвърждение за нещо, което го измъчваше от години. Какво ли още би могъл да научи?

Но вече беше станало късно и той не можеше да се натрапва на домакина си. А и ашаки Ачати сигурно искаше да се прибере у дома. „Може би ще се върна някой друг път. Но няма да е скоро, защото първо трябва да посетя всички други влиятелни сачаканци, които искат да се запознаят с новия Посланик на Гилдията в Сачака, а не трябва да показвам предпочитания на един от тях пред останалите. Проклета да е тукашната политика!“

Щеше да направи всичко възможно, за да си уреди второ посещение. Междувременно щеше да се възползва от всички възможности, които се изпречеха на пътя му. Когато ашаки Итоки тръгна да излиза от стаята, за да им покаже военните карти, Денил преглътна нетърпеливо и го последва.

Лечителката Никея срещна Сония на входа на болницата.

— Поръчах стая за нас, Черна магьоснице Сония — каза тя, усмихна се и поведе Сония. — Малка е, но ще побере всички ни.

— Всички?

Никея погледна през рамо.

— Да. Неколцина от лечителите, с които с разговарях имат доста интересни истории, които решихме, че трябва да чуете първа.

Сония се усмихна накриво зад гърба на младата жена. „През повечето време чувствам облекчение, когато се намирам край хора, които не се страхуват от мен, но това си има и своите недостатъци. Ще ми се Никея да ме беше попитала първо. Не искам твърде много хора да знаят, че съм задавала въпроси за контактите на богати магьосници с престъпници“.

Стаята, в която я въведе младата лечителка, представляваше тесен склад, в който имаше притеснително малко запаси. Край стените бяха наредени няколко стола. Никея не влезе, а изчака докато в коридора не се появи някакъв друг лечител и го извика.

— Лечителю Геджен, ще съберете ли останалите?

Той кимна и бързо се отдалечи. След няколко минути се върна с други жени. Сония отбеляза, че две от тях са помощнички. Всички влязоха в стаята и седнаха, след което Никея покани Сония и затвори вратата зад гърба й.

Едно светлинно кълбо изпълни стаичката с ярка светлина. Всички, с изключение на Никея, гледаха Сония, изпълнени с очакване.

— Добре — каза Никея. — Кой иска да бъде пръв?

След кратко колебание една от помощничките се прокашля. Името й беше Ирала, мълчалива жена на средна възраст. Способна, макар и понякога да се държеше твърде студено с пациентите.

— Аз ще говоря — предложи тя и погледна към Сония. — Време е Гилдията да престане да се прави, че този проблем не съществува.

— Какъв проблем точно? — попита Сония.

— Роетът. И онези, които го продават. Той е навсякъде. В Домовете говорят, че се разпростира от копторите като чума, но там пък казват, че е разпространяван от Домовете за контрол над бедните и намаляване на броя им. Всъщност никой не знае откъде идва. Чувала съм слухове и истории, в които се казва, че онези, които го продават, са богати и могъщи като Домовете, но корените им са пуснати в подземния свят.

— И аз съм чувал много пъти, че Крадците го използват, за да превземат града — додаде Геджен. — Един човек ми каза, че е бил внесен от чуждоземци, за да ни отслаби, преди те да нахлуят в Киралия. Подозират Елийн — останалите се засмяха. Очевидно никой от тях не го вярваше.

— Някой от вас чувал ли е за пристрастени към роета магьосници и ученици? Които не могат да спрат да го приемат?

Другата помощничка и една от лечителките кимнаха.

— Един… мой роднина — каза тя и помръдна извинително с рамене. — Той ме накара да се закълна, че няма да кажа на никого, затова няма да спомена името му. Спомена, че колкото и да се е опитва да го спре, нуждата никога не си отивала. Аз му казах, че трябва просто да спре да го приема достатъчно дълго време, за да може тялото му да се излекува както трябва, но той не го прави.

Сония затаи дъх.

— Знаеш ли от кого си купува роет?

— Не, той не ми каза от страх, че ще се опитам да спра по някакъв начин доставките му — жената се намръщи. — И каза, че доставчикът му е приятел. Ако трябвало да търси друг продавач, той сигурно щял да му иска повече пари.

Сония кимна и погледна към останалите.

— Някой от вас чувал ли е за ученици или магьосници, които имат връзки с престъпници, независимо дали става въпрос за продавачи на роет или не? Нямам предвид посещаването на домовете за удоволствия. Говоря за търговия с тях, обмяна на магия срещу пари или услуги?

— Аз съм чувала — обади се другата лечителка. Тя беше на около трийсет години и съпругът й немагьосник се грижеше за семейството им, докато тя работеше в болницата — практично споразумение, което като че ли само лечителите смятаха, че е в реда на нещата. — Години назад, преди да се омъжа за Торкин, един приятел, когото познавах от университета, спря да се среща с нас — имам предвид групичката ми приятели от училище. Предпочиташе компанията на немагьосниците от града, с които се срещаше в една от онези къщи за удоволствия. Той ни каза, че не го интересуват нещата, които се предлагат там, а само уговорките, които има със собствениците. Ставало въпрос за някакъв внос на стоки. Никога не ни каза какви. Сега дори не живее в Гилдията. Премести се в една от градските къщи и прекарва цялото си време с новите си приятели.

— Смятате ли, че това е някаква незаконна търговия?

Тя кимна.

— Но нямам никакви доказателства.

— Той пристрастен ли е към роета?

Лечителката поклати глава.

— Твърде е умен за това.

Сония се намръщи. Новините бяха лоши и щяха да представляват интерес за Регин, но това не доказваше, че роетът се използва за примамване на магьосниците към престъпни действия.

— Така, отдавна не е тайна, че някои от учениците, които идват от Домовете, си имат взимане-даване с Крадците — каза другата жена. Името й бе Силия и тя бе силна и умела лечителка.

— Но това слухове ли са или има и доказателства? — попита Сония.

— Никога няма доказателства — Силия сви рамене. — Но младите ученици винаги се хвалят с това. Често го правят, за да се измъкнат от проблеми с другите, но ако започнете да задавате повече въпроси, най-вече изпъкват слуховете.

Останалите закимаха с глави.

— В тези слухове има много истина — съгласи се Геджен. — Просто е трудно да се разграничи истината от измислицата.

— Значи… Смятате ли, че законът, който забранява контактите на ученици и магьосници с престъпници, оказва някакво влияние върху учениците от висшите съсловия?

— И да, и не — отвърна Геджен. — Несъмнено пречи на някои да поемат рискове, но глупаците или онези, чиито семейства вече са замесени в престъпленията, не могат да бъдат разубедени — останалите закимаха утвърдително, а някои дори се заусмихваха многозначително.

— А ако законът бъде отменен, дали изкушените ще се увеличат?

Петимата се спогледаха.

— Вероятно — отвърна Силия и сви рамене. — Тъй като Крадците са замесени във всичко и са достатъчно богати и могъщи, за да предложат изкусително заплащане.

— Като например заплащане в роет — додаде Прала.

— Според мен добър е всеки закон, който намалява броя ученици и магьосници, занимаващи се с комар, пиене и роет — каза Геджен. Останалите захъмкаха одобрително.

— Но в този си вид законът е нечестен и неефективен — додаде Силия. — Не трябва да бъде отхвърлян, а променен.

Докато петима започнаха да обсъждат как да стане това, като някои от тях спореха доста разгорещено, Сония внезапно осъзна нещо. „Всички те са си мислили за това. И са го обсъждали. Дали и другите магьосници са го обмисляли толкова задълбочено? Всички ли са го дискутирали? — сърцето й прескочи един удар. — Мога ли да разбера по тях как би преминало гласуването, ако бъде предложено на цялата Гилдия?“

Тя се заслуша внимателно в обсъжданията и докато магьосниците говореха, започна да обмисля следващите въпроси, които възнамеряваше да им зададе. Тази сбирка щеше да се окаже много по-полезна, отколкото Сония бе предполагала или планирала.

Глава 12 Открития

Лоркин вървеше след роба по коридора на дома на ашаки Итоки. Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. Въпреки всичко, което му беше казал приятелят му Пърлър, той все още не бе съвсем сигурен как да се държи с един ашаки. Магията и собствеността на земя им даваше най-високия статус в сачаканското общество след краля. Магьосник, който не притежаваше земя, но бе наследник на ашаки, се намираше на едно стъпало надолу в социалната стълбица После идваше магьосникът, който не бе ничий наследник, следван от свободния немагьосник, като доходите, търговските сделки и браковете и на двамата зависеха от ашаките.

Ако сачаканците с нисък статус получат важен пост — както в случая на Кирота, който заемаше поста Господар на войната — те можеха да се движат сред мъжете с повече власт и сила. Денил не притежаваше земя, но ролята му на посланик го издигаше до статус, който позволяваше на ашаките да общуват с него. Лоркин, от друга страна, беше просто обикновен помощник, който не можеше да се сравнява дори с техните обезнаследени сачакански магьосници, защото не владееше черната магия. Пърлър го беше предупредил, че някои сачаканци принизяват ролята на помощника до тази на слуга и щяха да се отнасят към него с по-малко уважение и от свободните немагьосници.

„Ашаки Итоки е един от най-могъщите мъже в Сачака. Нямам представа как трябва да се държа с него. И на всичкото отгоре все още не мога да свикна с мисълта, че тези мъже са черни магьосници, които притежават неизмерима сила и сигурно могат да ме изпепелят, ако случайно ги обидя“.

Робът стигна края на коридора, направи няколко крачки напред в стаята и се хвърли по очи на пода. Стомахът на Лоркин се сви на топка и по гърба му полазиха стъпки. „Никога няма да свикна с това. А най-лошото е като го правят пред мен“.

Той надигна глава и видя едрия мъж, чиито натруфени, пищно украсени дрехи прилепваха плътно към широката му талия. Когато робът му съобщи името на Лоркин, мъжът леко се усмихна.

— Добре дошли, лорд Лоркин. Чакат ви доста дела, затова няма да ви задържам дълго. Робинята ми ще ви отведе в библиотеката и ще направи всичко възможно да задоволи всичките ви нужди.

Лоркин леко наклони глава.

— Благодаря ви, ашаки Итоки.

— Укка, отведи лорд Лоркин в библиотеката — нареди сачаканецът. Мъжът скочи на крака, кимна на Лоркин с наведени очи и тръгна към вратата. Лоркин отново се поклони на Итоки и излезе след роба от стаята.

Освободен от присъствието на ашаки, Лоркин усети как го изпълва облекчение. Нямаше да се отпусне напълно, докато не напуснеше къщата на мъжа. Може би дори докато не се върнеше в Дома на Гилдията. „Но аз не съм пристигнал в Сачака, за да се чувствам удобно или в безопасност. Дошъл съм да помогна на Денил в проучването му“.

Робът зави към група стаи, подобни на онези, които Лоркин ползваше в Дома на Гилдията и влезе в едно от страничните помещения. Спря пред един скрин.

— Господарят ми каза, че архивите, които искате да видите, са тук — каза той и посочи с пръст скрина. След това се оттегли до стената край вратата и застана с гръб към нея, точно както постъпваха робите в Дома на Гилдията, когато нямаха задачи или ги освободяха от задълженията им.

„Готов да ми служи, ако е нужно. И сигурно за да ме наблюдава и да е сигурен, че няма да прегледам нещо, което не ми е позволено. Нито пък да открадна нещо“.

Лоркин отвори двукрилата врата и огледа купчините документи, поставени в кожени папки, книгите и навитите на рула пергаменти. Намери книгата, която му беше описал Денил, взе я и извади бележника от мантията си. Огледа се и осъзна, че няма стол, на който да седне и маса, върху която да работи. Той се обърна към роба.

— Има ли стол, където да седна?

Робът се поколеба и кимна. „Проклятие, пак го направих. Не бива да забравям, че трябва да оформям молбите си като заповеди, а не като въпроси“.

— Донеси ми го — каза той, преглъщайки думата „моля“, която обикновено добавяше, но както свободните сачаканци, така и робите като че ли я намираха за странна и смешна.

Мъжът отиде в голямата стая и донесе една от обикновените табуретки, които предпочитаха сачаканците. „Странно, че хората, в чиито ръце са съсредоточени властта и богатството на тази страна, предпочитат толкова прости мебели. Очаквах да се разполагат в столове, които са големи и богато украсени като самите тях“.

В главната стая не се виждаше нищо, което да прилича на маса, затова Лоркин извади една от по-големите книги в шкафа. После седна, разположи я на коленете си и постави тефтерчето си върху нея. След това започна да чете.

След първите няколко странници от книгата с архиви започнаха да го мъчат съмнения. Очевидно нямаше да успее да препише цялото съдържание. Денил не му беше посочил точно определен пасаж, а му каза да запише всичко, което му се струваше важно. Чувстваше се поласкан, че магьосникът му е доверил тази работа — или просто не е имало на кого другиго да я остави? Но това не улесняваше задачата му.

На всичкото отгоре книгата не се оказа особено богат източник на информация, както се беше надявал Лоркин. Част от нея представляваше счетоводни записи, а останалото бе дневник — така обикновено изглеждаха повечето архиви на притежаващите земя магьосници от онези години. Той не можеше да си позволи да не прочете всичко, нито да се разсейва, защото можеше да пропусне нещо. Но списъците с домакински покупки и описанията на търговските споразумения въобще не можеха да се нарекат увлекателно четиво.

Той отбелязваше всяко споменаване на магията и имената на посетителите в дома на магьосника. Когато завърши, остави книгата настрани и започна да чете купчината писма. Те бяха стари, но в добро състояние, написани на малки квадратни листи хартия, които не бяха прегъвани, така че нямаше как да се разпаднат на парчета. Магьосникът ги беше получавал от приятел в Имардин. Лоркин не можеше да каже, дали този приятел е магьосник или не, тъй като знаеше, че по онова време титлата „лорд“ се бе използвала само от земевладелците и техните наследници. В повечето писма приятелят настояваше за слагане на край на робството в Сачака, което той и останалите в Имардин очакваха с нетърпение.

„Съдейки по всичко, този въпрос е трябвало да бъде разрешен спешно — помисли си Лоркин. — Но пък не много отдавна самите киралийци са били роби“.

След като завърши писмата, той прегледа пергаментите, които се оказаха счетоводни сметки. В папките имаше още писма, този път от сестрата на магьосника. Тя като че ли се интересуваше повече от това как се изхранват освободените роби и Лоркин установи, че му допадат съчувствените й, но практични предложения.

„Ще ми се да можех да прочета отговорите му. Иска ми се да разбера как е отвърнал на въпросите й за плановете на Гилдията за Сачака. Може би това ще ни подскаже защо Киралия се е отказала от контрола над страната, която е завладяла“.

Робът се появи с храна и питие. Лоркин се нахрани бързо и отново се потопи в проучването. Когато най-накрая прочете всичко в шкафа, той осъзна, че са минали няколко часа. Погледна към бележника си и усети смътно разочарование. „Не съм убеден, че съм намерил кой знае колко полезна информация, но може би Денил ще открие нещо, което ми е убегнало“.

Когато се протегна да затвори вратите на шкафа, той осъзна, че все още държи книгата, която бе използвал за подпорка на бележника. Когато я отвори, той установи, че това е поредният архив. Той като че ли продължаваше оттам, откъдето свършваше предишният, но само една трета от страниците му бяха изписани. Лоркин се зачете в последното вписване. Кожата му веднага настръхна. Текстът бе кратък и написан набързо.

Следващите празни страници породиха безброй въпроси и догадки. Защо магьосникът не бе подновил архива? Дали е загинал? Дали не се е сблъскал с този лорд Нарвелан и е изчезнал?

И какъв е този „хранилищен камък“, който е толкова важен за контрола на Гилдията над Сачака? Дали са го намерили? Ако не са, това ли е причината Киралия да върне Сачака на народа й?

И ако никога не е бил открит, какво ли се е случило с него?

Дали не съществува някакъв магически предмет, който да е толкова могъщ, че да държи в подчинение една страна — страховитата империя на черните магьосници? Лоркин бързо седна на табуретката и започна да преписва текста.

„Прав съм. Наистина има някаква древна магия, която може да ни помогне да защитим Киралия. Тя е изгубена от седемстотин години и аз ще я открия“.

Гол се беше справил добре. Магазинът бе от типа, в който се купуваха и продаваха вещите на длъжници и попаднали в безизходица хора. Освен това се намираше в такава част на града, където Сери едва ли щеше да бъде разпознат. На стената в единия му край бяха облегнали хартиени паравани с всякакви размери и форми. Палта и наметала висяха по закачалките, а на земята под тях бяха подредени чифтове обувки. Рафтовете зад гърба на стола на собственика бяха претъпкани с грънци, стъклени съдини, метални и каменни домакински съдове и предмети. И една тежка декоративна желязна решетка предпазваше таблите с бижута — макар повечето от тях да изглеждаха груби или фалшиви.

Други няколко рафта съдържаха книги с всякакви размери. Някои подвързани с хартия и отвсякъде стърчаха конци. Други имаха кожени подвързии и изглеждаха износени и окъсани, но сред тях се забелязваха и няколко чисто нови.

— Значи книги за магията, а? — каза собственикът на заложната къща и се засмя. — От време на време ми попадат и такива. О, тук няма да ги намериш, млади човече.

Сери се обърна и видя, че мъжът го гледа. Усмивката на собственика угасна за миг, щом той осъзна грешката си.

— Гилдията ги взима? — попита Сери.

Мъжът поклати глава.

— Не. Стражата минава от време на време на проверка, но аз не съм чак толкова глупав, че да ги изложа тук. А и те много бързо заминават. Идват и си отиват. Редовните ми клиенти знаят, че трябва да действат бързо, след като ги уведомя, че нещо се е появило, ако искат да се сдобият с него.

— Ако нямате нищо против да ви питам, как се сдобивате с тях?

Мъжът сви рамене.

— Повечето идват от учениците. Онези, които са оттук. Незнайно защо те не могат да изпращат пари на семействата си, затова крадат книги и ми ги продават, а аз предавам парите на техните хора.

— Срещу такса — завърши Сери.

Мъжът поклати глава.

— О, печеля достатъчно от продажбите им. Аз се грижа добре за моите ученици, защото има много други, при които могат да отидат, ако не са доволни — той се намръщи. — Разбира се, някои от тях се опитват да ме накарат да предам парите на продавачи на роет. Но при мен такива не минават. Гадни хора са това! Не искам да имам нищо общо с тях.

— Нито пък аз — отвърна Сери. — Как разбираш дали една книга е истинска или фалшива?

Мъжът се изпъна.

— От опит. И известно време работех в Гилдията като млад.

— Наистина ли? Работил си за Гилдията? — Сери се наведе към мъжа. — Защо те изритаха?

Мъжът скръсти ръце.

— Да съм казвал, че са ме изритали?

Сери го погледна твърдо.

— Значи просто така си зарязал работата?

Продавачът се поколеба и сви рамене.

— Не ми хареса непрекъснато да ми нареждат какво да правя. Както обичаше да казва покойната ми съпруга, това не е за всекиго. „Закупчика Макин“ ми подхожда най-добре. По-добре да съм Макин, който сам си изкарва парите, отколкото Макин, който слугува на някого — изкиска се той.

— Така си е — отвърна Сери. — И аз не бих го изтърпял. И така… кога смяташ, че ще получиш нови книжки? И какво бих могъл да си взема?

Очите на Макин проблеснаха от удоволствие.

— Ще дойдат, когато дойдат. Понякога се чака дни, понякога седмици. Ще се опитам да накарам учениците ми да откраднат каквото търсиш, но не винаги е възможно — или пък отнема повечко време. Цената зависи от трудността, а и трябва да те предупредя, че понякога един от моите… хм… по-влиятелни клиенти проявява интерес и изкупува всичко, независимо кой го е поръчал — мъжът потри ръце. — Та ти какво търсиш точно?

— Нещо… необичайно. Рядко. По определен предмет. Не ме интересува какъв, стига да не е книга за начинаещи.

Мъжът кимна.

— Ще видя какво мога да направя. Обади ми се след няколко дни и ще ти кажа какво имат или могат да намерят моите момчета — той му се усмихна. — Винаги е хубаво да имаш нови клиенти.

Сери кимна.

— Винаги — той леко наведе главата си настрани. — Предполагам, че няма да ми кажеш кои са другите ти клиенти. Просто да знам срещу кого се изправям.

Мъжът поклати глава.

— Ако го правех, нямаше да остана дълго време на тая работа.

— Да, сигурно е така — Сери се обърна към вратата, но после се обърна със замислено изражение. — Ще ми се да те питам, просто от любопитство, колко трябва да ти предложи човек, за да рискуваш?

— Толкова ми се иска да живея, че дори не смея да помисля за това.

Сери повдигна вежди.

— Значи имаш много влиятелни клиенти.

Мъжът се усмихна.

— С нетърпение очаквам сделките ни.

Сери му обърна гръб, сдържайки смеха си. Гол забърза напред, за да му отвори вратата и двамата излязоха на улицата.

Беше почти залез слънце и хората по улицата вървяха бързо и целеустремено, като очевидно бързаха да стигнат до крайната си цел по светло. След като се отдалечиха на няколко крачки от магазина, Сери прекоси пътя и се скри в сенките на отсрещната сграда. Там се спря и погледна назад.

— Какво си мислиш? — попита Гол. — На лицето ти пак се е изписало онова изражение.

— Мисля си, че Макин и магазинът му може би са идеалното място за нашия капан.

— Значи трябва да уредим в ръцете му да попадне нещо специално и да видим кой ще го вземе или ще изчакаме да се появи нещо истинско?

— Съмнява ме, че ако му попаднат истински книги, ще каже първо на нас. Операцията трябва да е изцяло под наш контрол, а ако ние уредим доставката на фалшификатите, ще имаме време да подготвим плана. Макар че… трябва да дадем повод на мишената ни да използва магия. Чудя се… той каза, че не ги излага в магазина. Сигурно са в някой сейф?

— Ще разбера. Много по-лесно ще ни бъде, ако сме сигурни, че Макин няма да продаде книгите на някой друг. Да се надяваме, че това ще принуди Ловеца да проникне в дома му, за да ги вземе.

— И да използва магия — Сери кимна. — Трябва ни безопасно място, откъдето да го наблюдаваме. И да сме сигурни, че ще успеем да се измъкнем, ако нещо се обърка или Макин разбере какво става.

Гол кимна.

— Ще се погрижа.

Вече беше късно, когато Денил най-после влезе в стаята си в Дома на Гилдията. Беше прекарал вечерта на гости на възрастен ашаки, който бе настоял да му разкаже за търговските постижения на всичките си предшественици и възторжено описваше успеха им в съсипването на конкуренцията.

Погледна към съседната стая, която той и предишните посланици бяха използвали като кабинет, видя нещо ново на бюрото си и напрегна поглед, за да го види по-добре. Там лежеше бележник. Денил влезе в стаята и го взе. Когато го разгърна, разпозна почерка на Лоркин и цялата умора, която се беше натрупала през последните няколко часа, излетя за миг.

Предишният посланик бе закупил или поръчал да направят за кабинета обикновен стол с облегалка. Денил седна с въздишка на облекчение и започна да чете. Първият пасаж, който бе преписал Лоркин, бе от книгата, която Денил бе прелистил. Забеляза, че нямаше много записки и го жилна безпокойство, когато осъзна, че младият мъж не бе преписал текста за къщата в Имардин. Денил не я беше споменал, любопитен дали Лоркин ще я забележи.

„Но това не е ясна следа. Лоркин несъмнено ще забележи различни неща. Макар да не обърне внимание на всичко, което съм усетил аз, той може да открие неща, които ще пропусна“.

Изпращането на Лоркин вместо Денил бе идеалното решение на проблема за повторното посещение в домовете на влиятелните сачаканци. Нищо не можеше да се сравни с това да извършва сам проучването си, но изпращайки Лоркин, той щеше да се сдобие с някакви материали за проучване и оценка, докато не се окаже с достатъчно свободно време, за да продължи сам проучването.

Докато прочиташе, той почувства как вълнението му постепенно се топи. Тук нямаше много полезна информация. Внезапно почеркът на Лоркин стана по-смел и заострен, една от думите бе подчертана на всички места. Денил прочете и препрочете преписания текст и предположенията на Лоркин и настроението му отново се приповдигна.

„Лоркин е прав. Този «хранилищен камък» очевидно е важен.

Макар да смята, че става въпрос за магически предмет, напълно е възможно това да е нещо с политическа стойност — предмет, който показва, че притежателят му е важен, нещо като кралската лента или съкровището на някой религиозен лидер“.

Името Нарвелан му беше познато, но не можеше да си спомни откъде. Денил потърка челото си и усети, че главата го понаболява и е жаден. Ястията бяха изключително солени, а единственото предложено питие беше вино. Той погледна през вратата към съседната стая и видя, че до стената стои един роб.

— Донеси ми малко вода — извика той.

Младият мъж бързо се отдалечи. Денил се върна към записките на Лоркин и започна да ги препрочита, опитвайки се да си спомни къде е чувал името Нарвелан. Когато чу стъпките на връщащия се роб, той вдигна глава. Вместо предишния млад мъж, пред него стоеше момче, което държеше кана и чаша.

Денил се поколеба, после ги взе, чудейки се защо е обслужван от друг роб. Момчето наведе глава, избягвайки погледа му. За пръв път Денил се зачуди кой разпределя задачите на робите. Сигурно надзирателят, който се беше представил още първия ден. Лорд Марон му беше обяснил, че всъщност робите принадлежат на краля, но са дадени „назаем“ на Дома на Гилдията. Така, докато бяха в Сачака, посланикът и помощникът му не нарушаваха закона на Киралия, който забраняваше поробването на други хора — закон, чиято задача бе да попречи на киралийците да харесат този статут и да се опитат да го наложат в страната си.

Момчето прехапа устни и пристъпи към Денил.

— Господарят иска ли компания в леглото? — попита то.

Денил усети как вътрешностите му се смръзват и го заля вълна от ужас.

— Не — отвърна той бързо и твърдо, и след това добави. — Можеш да си вървиш.

Момчето си тръгна, а походката му не показваше нито облекчение, нито разочарование. Денил потрепери. „Тъкмо свикнах с присъствието на робите навсякъде…“ Но може би не трябваше да свиква много. Може би бе по-добре да не забравя варварската същност на сачаканците.

Но защо момче? Никоя от робините не се бе държала толкова прямо. Едва ли шпионите на сачаканския крал щяха да ровят из миналото му и да изкарат на бял свят не чак толкова тайните му предпочитания към мъжете. „Но това не означава, че ще вкарам в леглото си дете. Или роб, който няма право на избор“. Последната мисъл го отблъсна, но първата направо го отврати. „Дали Лоркин е получил подобно предложение?“ Въпросът го разтревожи, но той си спомни какво се изписваше на лицето на Лоркин всеки път, когато някой роб се проснеше на пода пред него. „И да е получил, според мен няма да го приеме. И все пак трябва да го наблюдавам“.

Но не и тази вечер. Вече беше късно и Лоркин сигурно отдавна беше заспал. Денил също трябваше да си легне. На следващата вечер трябваше да посети поредния ашаки, същото го очакваше и по-следващата вечер, а списъкът с търговски и дипломатически въпроси, които трябваше да разрешава през деня, също започна да нараства.

И въпреки това когато най-после си легна, той сънува как се кара с Тайенд, който по някакъв начин се бе превърнал в сачакански ашаки — заради някакви поразително красиви роби, които бяха негова собственост. „Прави като местните — каза му Тайенд. — Ние очакваме същото от тях, когато дойдат в Киралия. И не забравяй, че аз не съм първият гилдийски магьосник, който притежава роби“. Спомни си го на сутринта.

Глава 13 Капанът

Когато каретата й спря пред дома на Регин, Сония почувства как я изпълва неохота. Тя остана на мястото си, връхлетяна от спомените за изтощението и безпомощността, които бе чувствала, докато ученикът и приятелите му я измъчваха в тъмните коридори на Университета.

След това си спомни как същият този ученик отстъпваше пред сачаканския магьосник-ичани, след като бе предложил доброволно да играе ролята на примамка в капана, който лесно можеше да се провали. Спомни си и думите му: „… ако оцелея, ще се опитам да ти се реванширам“.

Беше ли опитал? Тя поклати глава.

След войната много от могъщите Домове в Имардин бързаха да заместят членовете на семействата, които бяха загинали в битката, защото колкото повече магьосници имаше един Дом, толкова по-голям бе престижът му. Регин се ожени скоро след като завърши Университета и според слуховете, които се носеха из Гилдията, той не харесваше особено съпругата, която бе избрало семейството му.

След онези неприятни дни в Университета той не бе причинил нищо неприятно на Сония. Не ставаше въпрос само за жалките номера на учениците, а и като възрастен. Бяха минали двайсет години. Защо тогава тя изпитваше такова нежелание да се срещне с него в дома му? Все още ли се страхуваше? Детинско бе да го ненавижда заради нещата, които й бе причинил като млад и глупав ученик. Ротан бе прав, че Регин се е превърнал в наистина здравомислещ мъж.

„Но старите навици умират трудно!“ — помисли си тя.

Насили се да стане и слезе от каретата. Както винаги първо спря, за да се огледа. Рядко й се удаваше възможността да вижда градските улици.

Тази улица, естествено, беше част от Вътрешния кръг, тъй като семейството на Регин и Дома му бяха стари и могъщи, а само най-богатите и влиятелни хора можеха да си позволят да живеят толкова близо до двореца. Улицата изглеждаше както всички други във Вътрешния кръг, с големи дву- и триетажни сгради, а по повечето личаха следи от ремонт или имаха изцяло подновени фасади, завършени скоро след ичанското нашествие.

Сония насочи вниманието си към хората, които вървяха по улицата. Имаше неколцина мъже и жени, чиито облекла разкриваха висшия им статус, както и един магьосник. Останалите бяха прислужници. Но тогава тя забеляза група от четирима мъже да излиза от сградата в края на улицата и да се качва в една карета. Макар да се носеха с финеса на богаташи, във фигурите и движенията им имаше нещо, което напомняше за уверената бруталност на уличните бандити.

„Може би просто си въобразявам — помисли си тя. — Не мога да си правя такива изводи само защото наскоро чух Регин да говори за престъпните връзки на Домовете.“

Тя се обърна, тръгна към вратата на дома му и почука. Миг по-късно един слаб прислужник й отвори и се поклони дълбоко.

— Черна магьоснице Сония — каза той с неочаквано дълбок глас. — Лорд Регин ви очаква. Ще ви отведа при него.

— Благодаря — отвърна тя.

Мъжът я поведе по големия коридор към едно вито стълбище. Накрая се озоваха в голяма стая, пълна с тапицирани кресла, осветена от слънчевите лъчи, които проникваха през високите прозорци. Тапицерията на креслата, боята по стените и хартиените пана, бяха в ярки и контрастни цветове.

Двама души се надигнаха от местата си — Регин и една жена, за която Сония предположи, че е съпругата му. Тя се запъти към черната магьосница с протегнати ръце, сякаш се канеше да я прегърне за добре дошла, но в последния момент плесна с длани.

— Черна магьоснице Сония! — възкликна тя. — Каква чест е да ви посрещнем у дома.

— Това е Уайнина, съпругата ми — обясни Регин.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза Сония.

Жената грейна.

— Слушала съм толкова много за вас! Не се случва често да ни посети такава историческа личност.

Сония се опита да се сети за някакъв подходящ отговор, но не успя. Жената се изчерви и бързо постави длан пред устата си.

— Добре — каза тя, местейки погледа си от Сония към Регин. — Вие двамата сигурно имате да обсъждате важни неща. Ще ви оставя насаме.

Тя тръгна към вратата, обърна се да се усмихне на Сония и изчезна в коридора. Регин се засмя.

— Доста я смутихте — каза той с нисък глас и й посочи с жест креслата.

— Така ли? — Сония отиде до едно от тях и седна. — Не останах с такова впечатление.

— О, обикновено е доста по-многословна — той се усмихна леко. — Но сигурно има по-сериозни въпроси, които искате да обсъдим.

— Да — Сония се поколеба и си пое дълбоко дъх. — Поразпитах лечителите и помощниците в болниците и резултатът ме накара да се съглася с вас — премахването на закона, забраняващ контактите с престъпници, наистина ще нанесе вреди.

Тя бе решила да не споменава подозренията си за потенциала на роета да нанася необратими поражения върху телата на магьосниците. Когато спомена за съмненията си пред лейди Винара, жената бе проявила учтива недоверчивост. Щеше да е необходимо нещо повече от думите на един каменоделец, за да убеди магьосниците, че те не могат да излекуват телата си от влиянието на опиата. Докато не потвърдеше тази теория, Сония трябваше да я запази за себе си. А и дори да успееше да намери доказателства, със сигурност щяха да се намерят хора в Гилдията, които да обвинят нисшите съсловия за този проблем. Това само щеше да влоши ситуацията, в която законът поставяше селяците.

Регин се изпъна и леко повдигна вежди.

— Разбирам.

— Но въпреки това продължавам да смятам, че законът е нечестен спрямо учениците и магьосниците от нисшите съсловия — продължи Сония — И че трябва да направим нещо за това, в противен случай ще изгубим много талантливи и силни ученици — или дори още по-лошо, ще предизвикаме бунт.

Регин кимна.

— Ще трябва да се съглася с вас за това. И макар и по съвсем различни причини смятам, че трябва да се погрижим всички магьосници, които нарушават закона, да бъдат наказвани по равно, без да се фаворизират съсловия.

— Законът трябва да бъде променен, а не отхвърлен — заключи Сония.

— Съгласен съм.

Двамата се спогледаха мълчаливо, след което Сония се усмихна.

— Е… мина по-лесно, отколкото очаквах.

Той се засмя.

— Да. Сега ни чака трудната част. Как да бъде променен законът и как да убедим Висшите магове — или останалите от Гилдията — да гласуват така, както искаме ние?

— Хмм… — Сония се намръщи. — Щеше да ни бъде много по-лесно да го направим, ако знаем кой ще гласува.

Регин сплете пръстите на ръцете си.

— Според мен на Оусън ще му бъде много по-лесно да реши, ако и двамата му предложим едно и също нещо. Трябва да отидем при него, поотделно и да му кажем предпочитанията си. Или пък вие трябва да убедите лорд Пендъл да го направи, тъй като той е водачът на онези, които искат отмяна на закона.

Сония кимна.

— Мисля, че той ще се вслуша в думите ми. Но трябва да му дам добра причина, за да избере нашия начин пред техния. А вие?

— Аз ще направя всичко възможно, за да смекча позицията на противниците. Трябва да се възползваме от предимствата и недостатъците и на двете възможности, за да бъдем подготвени в случай, че срещу нас бъдат повдигнати някакви аргументи.

— Да. Макар че трябва да използваме различни подходи в зависимост от това кого се опитваме да убедим — дали ще са Висшите магове или цялата Гилдия. Подозирам, че ако трябва да избират между отмяна на закона, запазването или промяната му, повечето Висши магове ще предпочетат да оставят нещата такива, каквито са.

— Сигурно сте права. Поставянето на въпроса за гласуване пред Цялата Гилдия може да има по-непредвидим край, но е много по-вероятно да се стигне до компромис, тоест да се промени законът. И всъщност в основата на разискванията ще остане как точно да бъде променен.

— Да — Сония се усмихна накриво. — Което ни води до най-трудния въпрос: какво да бъде променено?

Регин кимна.

— Аз всъщност имам някои идеи. Да започна ли пръв?

Тя кимна.

— Разбира се.

Когато той започна да обяснява промените, които бе намислил, Сония не можа да не изпита неохотно възхищение от това колко внимателно бе обмислил проблема. Очевидно беше, че той бе размишлявал върху него много по-дълго от няколкото седмици, които бяха минали от представянето му пред Гилдията. Но за разлика от мъжете и жените, с които беше разговаряла тя, решенията, които предлагаше Регин, бяха практични и безпристрастни. „Къде е онзи арогантен, предубеден сноб, когото познавах като ученик? Или просто сега е много по-добър в прикриването му?

Или може би наистина се бе променил? Дори и да беше така, щеше да е нужно нещо повече от няколко умни предложения за разрешаване на класовия проблем, което да я убеди да му се довери. Независимо какво говореше, тя винаги щеше да бъде нащрек, в очакване старият Регин да изплува отново на повърхността.

След като следващата вечер Денил отново излезе и робите поднесоха вечерята, Лоркин се прибра в стаята си. Работата му като помощник на Денил все още не беше много. С изключение на посещението в дома на ашаки Итоки, той не бе излизал от Дома на Гилдията. Само малка част от задълженията на Денил можеха да бъдат прехвърлени на помощника му.

Младият магьосник прекарваше вечерите в четене или разговор с робите. Това се бе оказало по-трудно, отколкото бе очаквал. Макар че робите винаги отвръщаха на въпросите му, те никога не се разпростираха в отговорите си. А когато ги питаше дали има нещо друго, което трябва да знае, те изглеждаха объркани и разтревожени.

«Но те няма как да знаят какво трябва да знам аз — помисли си той. — Освен това се страхуват да изказват предположения, в случай че объркат нещо и аз се ядосам. Инициативността сигурно е черта, която не се одобрява в един роб».

Той имаше чувството, че тъмнокосото момиче, което първо го отведе в стаята му — Тивара — е по-отзивчиво, макар да не беше сигурен защо. След първата нощ тя не се появи повече. Тъй като тази вечер не го чакаше никаква належаща работа, той накара роба, който му прислужваше, да му я доведе.

«Сигурно си мислят, че искам да си легна с нея — помисли си той, припомняйки си недоразумението от първата нощ. — Сигурно и Тивара ще си помисли същото. Трябва да я успокоя, че нямам такива намерения. Дали има някакъв начин да я накарам да говори свободно?».

Той се огледа и погледът му попадна върху шкафа, в който имаше вино и чаши за негова употреба и за развлечение на гостите му. Преди да успее да стигне до тази мебел и да ги вземе, той видя раздвижване край вратата. Тивара влезе в стаята и тръгна към него, като след няколко стъпки се просна на земята.

— Стани, Тивара! — каза й той. Тя се изправи, без да вдига поглед от пода. Лицето й не изразяваше нищо и Лоркин не беше съвсем сигурен дали не си въобразява, че му изглежда леко напрегната.

— Донеси ми две чаши и вино — нареди й той.

Тя изпълни заповедта му с бързи, но грациозни движения. Лоркин седна на една от табуретките в средата на стаята и зачака. Тя постави чашите и бутилката на пода, после коленичи край тях.

— Отвори я! — нареди той. — Напълни чашите. Едната е за теб.

Ръцете й, които се протягаха към бутилката, се поколебаха.

След това продължиха да изпълняват онова, което й бе заповядано. Когато и двете чаши бяха напълнени, тя вдигна едната и му я подаде. Той я взе и с жест й посочи другата.

— Пий. Имам няколко въпроси за теб. Само въпроси — додаде той. — Надявам се, че няма нищо, което по някакъв начин да те посрами. Ако те попитам нещо, чийто отговор ще те вкара в беда, просто ми кажи.

Тя погледна чашата и я взе с очевидна неохота. Лоркин отпи от виното. Тя го последва и мускулчетата в краищата на устата й потръпнаха в лека гримаса.

— Не обичаш ли вино? — попита той.

Тя поклати глава.

— О! — той се огледа. — Тогава не го пий. Остави го настрани.

В начина, по който остави чашата колкото се може по-далеч, определено се усещаше неприязън. Лоркин отново отпи голяма глътка вино, обмисляйки следващия си въпрос.

— Има ли… има ли в начина, по който се държа с робите тук, нещо, което… не съм разбрал както трябва?

Тя бързо поклати глава. Твърде бързо. Той преосмисли въпроса си.

— Мога ли по някакъв начин да подобря общуването си с робите тук? Да опростя нещата? Да ги улесня?

Тя отново поклати глава, но този път не толкова бързо.

— Да не би да се правя на абсолютен глупак, когато се опитвам да общувам с тях?

Устните й потръпнаха в лека усмивка и тя отново поклати глава.

— Тук се поколеба — подчерта той, навеждайки се към нея. — Има нещо, нали? Не се правя на глупак, но правя нещо ненужно или глупаво, нали?

Тя се поколеба, след което сви рамене.

— Какво е то?

— Не е нужно да ни благодарите — каза тя.

След всички мълчаливи жестове, мелодичният й дрезгав глас бе истинско откровение. По гърба му полазиха тръпки. «Ако тя не беше робиня, мисля, че щях да съм извънредно очарован от нея. И ако не беше облечена с тази ужасна дреха, сигурно щеше и да е доста привлекателна».

Но Лоркин не я беше повикал, за да я ухажва.

— Аха — рече той. — Това е навик, който ние в Киралия смятаме за добри маниери. Но ако това ще улесни нещата, ще се опитам да не правя.

Тя кимна.

«Сега какво?»

— Освен ненужното благодарене на робите, има ли нещо друго в общуването ни с робите, което ни прави смешни в очите на свободните сачаканци?

Тя се намръщи и отвори уста, но после като че ли замръзна. Той видя как очите й блуждаят по пода край краката му, след което погледът й се плъзва встрани. «Тя се страхува как ще реагирам на отговора й».

— Истината няма да ме разгневи, Тивара — каза нежно той. — Вместо това ще ми е от огромна помощ.

Тя преглътна и наведе още повече главата си.

— Ако не вземете роб в леглото си, ще изгубите положението си в обществото.

В първия момент той се стресна, после се развесели. В съзнанието изникнаха десетки въпроси. Дали той и Денил се притесняваха, че ще изгубят статута си заради това? Трябваше ли да се притесняват? Каква ли вреда щеше да им нанесе бездействието им? Дали предишните посланици и помощниците им си бяха лягали с робите? Но най-важното бе — как свободните сачаканци щяха да разберат дали новият Посланик на Гилдията и неговият помощник спят с робите си?

«Очевидно тази информация не се пази в тайна. Все пак тукашните роби са собственост на сачаканския крал. Глупаво е да смятаме, че уменията ни в спалнята не се обсъждат».

Лоркин се усмихна при мисълта за всичките онези могъщи сачакански ашаки, които сплетничат като стари баби. Трябваше да разбере какви ще са последствията, докато Тивара бе склонна да говори.

— До каква степен ще го изгубим? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не мога да ви кажа. Знам само, че няма да ви уважават толкова.

«Това означава ли, че никой от предишните обитатели на Дома на Гилдията не е научил за това, защото никой от тях не е отхвърлил тази възможност? — той погледна към Тивара. — Само да ме беше погледнала. Поне веднъж, без да се колебае или да раболепничи. Да я видя изправена, изпълнена с увереност и безстрашие, или да видя в онези тъмни очи истинско желание, без колебание бих я отвел в леглото. Но така… не бих могъл. Не бих го направил дори за да помогна на Денил да спечели уважение в очите на атаките».

А и Денил едва ли щеше да вкара някоя от тези робини в леглото си.

— Общественото положение не ме интересува — каза той на Тивара. — За един мъж трябва да се съди по почтеността му, а не по това колко жени вкарва в леглото си — робини или свободни, по тяхно желание или по друг начин.

Тивара го стрелна за миг с очи, в които се четеше напрегнатост, но после бързо наведе глава. Белите й зъби проблеснаха, когато прехапа долната си устна, след което се намръщи.

— Какво има? — попита той. «Тя се страхува. Как ще се отрази това на нея? Но разбира се! Тя ще бъде наказана, ако решат, че не ми е доставила удоволствие». — Какво ще ти причинят?

— Те ще… ще ви изпратят друга. И после друга… — «И всичките ще бъдат наказани», като че ли искаше да му каже тя.

Той преглътна една ругатня.

— Ако го направят, ще поискам теб. Стига да го желаеш, разбира се — додаде той. — Ще разговаряме. Ще си разкажем за себе си и за страните ни или за нещо друго. Не виждам как по друг начин ще опозная Сачака, ако стоя по цял ден затворен в Дома на Гилдията, а наистина искам да науча повече за твоя народ. И за теб. Как ти се струва това? Ще се получи ли?

Тя се поколеба, после кимна. Изпълнен с облекчение, той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Тогава ми разкажи за себе си. Къде си родена?

Докато тя му описваше дома за размножаване, където бе отгледана, той чувстваше как ужасът на разказа й се смекчава от нещо необяснимо. Тя разговаряше с него. Най-накрая един сачаканец общуваше с него по начин, различен от заповедите и отговорите. Никога не му беше хрумвало, че в Сачака може да се чувства самотен. Докато я слушаше, той осъзна, че тя внезапно започва да му изглежда все повече като човек — нещо, за което по-късно може би щеше да съжалява. Но сега само се отпусна и се заслуша в красивия, хипнотизиращ глас на тази робиня, като се наслаждаваше на всяка дума.

Покривът на заложната къща бе изненадващо здрав. Сери и Гол се бяха изкатерили върху него няколко часа по-рано, когато градът потъна в мрак. Двамата бяха отместили тухлите, които едно улично хлапе бе размърдало през деня и сега надничаха пред пролуките в стаята, където се намираха най-ценните книги на Макин, сред които и новата книга за лечителската магия. След като го посети, преструвайки се, че я разглежда за пръв път и се погрижи Макин да не я продаде преди Сери да се върне с парите за нея, той посети няколко от заведенията под негова закрила, като не спираше да се хвали с ценната книга, която ще закупи веднага, щом му бъде върнат някакъв дълг — най-вероятно на следващия ден.

«Нощта ще е дълга — помисли си Сери, като внимателно протегна единия си изтръпнал крак. — Но ако всичко върви по план, повече няма да ни се налага да лежим тук през нощта. Трябва просто да се надяваме, че Ловеца на Крадци е магьосник… и има нужда от ново познание… и е научил за днешните ми хвалби… и тази вечер няма някаква друга, по-важна работа».

Сери трябваше да признае, че разчита само на слухове и предположения. Лесно можеше да греши за много неща. Магьосникът, който бе преминал през заключените врати в убежището му, можеше да не е Ловеца на Крадци, а някой друг. Можеше и да не е клиент на Макин.

«Но пък идеята не е чак толкова щура, че да не я изпробваме. Освен това е единствената ни следа».

Той се размърда и опъна другия си крак. В такива моменти особено силно усещаше, че остарява. Вече не можеше да се катери по стените на сградите само на ръце или да прескача толкова безстрашно от покрив на покрив. Мускулите му се сковаваха бързо на студения въздух и се възстановяваше по-дълго време след някакво голямо усилие.

«И наблизо няма някоя красива сачаканка, която да ме улови с магията си, ако покривът се срути».

В съзнанието му се върнаха старите приятни спомени. Савара. Загадъчна. Съблазнителна. Опасна. Умел боец. Тренировките с нея бяха вълнуващи и предизвикателни и той бе успял да научи доста полезни номера. Тя знаеше твърде много за сделката му с Върховния повелител Акарин — да убива освободените сачакански роби, които ичаните изпращаха в Имардин като шпиони и да разкрие слабостите на Гилдията. Но освен това бе осъзнал, че няма лесно да се отърве от нея. Че е по-добре да й намира занимания, да я кара да си мисли, че му помага, без да я допуска твърде близо до истината.

«Но тя се усети много бързо». А после настъпи онази нощ, когато двамата наблюдаваха как Сония и Акарин се бият и убиват жената ичани. Битката доведе до срутването на покрива под краката им, но Савара го спаси от падане с магията си. След това нещата станаха твърде лични…

След ичанското нашествие тя си тръгна, върна се при хората, за които работеше. Той повече не я видя, макар често да се чудеше къде ли е и дали е все още жива и здрава. Сигурно бе попадала в много други опасни ситуации и бе напълно възможно някоя от тях да е довела до смъртта й.

«Никога не съм бил влюбен в нея — напомни си той. — Нито пък тя в мен. Възхищавах й се заради тялото и ума й. Тя ме намираше за полезен и забавен съюзник, и за добро развлечение. Ако беше останала, нямаше…»

Вниманието му бе привлечено от звуци в стаята. Сери отново надникна през процепа между керемидите и видя двама души да се изкачват по стълбата към малката стая. Единият разпозна веднага: Макин, който носеше фенер. Другият беше жена с маслинена кожа.

— Това ли е? — попита тя. Гласът й имаше странен акцент и бе подрезгавял от възрастта, но тя се движеше с енергичността на млад човек. «Ловеца на Крадци е жена? — помисли си Сери. — Това е… интересно. Очевидно съм обречен да познавам или да бъда мишена на много могъщи и опасни жени».

— Да — отвърна Макин. — Това е. Те са вътре. Но…

— Отвари го! — нареди жената.

— Не мога! Те взеха ключа. Казаха, че не мога да я продам на никой друг, преди да се върнат с парите.

— Какво? Лъжеш ме!

— Не! Ненененене! — собственикът на заложната къща разпери ръце и отскочи от нея. Поведението му беше малко странно за някой с една глава по-висок от жената, която пристъпваше към него. «Сякаш знае, че тя е много по-опасна, отколкото изглежда».

Жената размаха ръце.

— Марш оттук! — нареди му тя. — Остави фенера, махай се от магазина и не се връщай до утре.

— Да! Благодаря ти! Съжалявам, че не мога…

— ВЪН!

Той хукна обратно по стълбите, сякаш подгонен от див звяр. Жената изчака, заслушана в стъпките на Макин. Звукът от затръшването на входната врата отекна в ушите на Сери. Тя се обърна, погледна към сейфа и изпъна рамене. Приближи го бавно, клекна пред него и застина. Сери не можеше да съзре лицето й, но видя как раменете й се повдигат и се смъкват, докато си поемаше дълбоко дъх.

Миг по-късно ключалката изщрака.

Гол тихо ахна. Сери се усмихна мрачно. «Ключалките не се отварят по собствена воля. Тя сигурно използва магия. Разполагам с доказателство, че в града има отстъпник». Все пак нищо не доказваше, че тя е Ловеца на Крадци, но ако беше?“ При тази мисъл го полазиха тръпки. Беше ли тази жена убиецът, премахнал толкова много Крадци?

Тя разглеждаше книгите в сейфа. Сери разпозна една от магическите. Жената я отвори, прелисти я, промърмори нещо и я хвърли настрани. Взе друга и също я разгледа. След като мина през всички томчета, тя бавно се изправи, сви юмруци и промърмори някаква непозната дума.

„Какво каза тя? — Сери се намръщи. — Я чакай малко. Това е чужд език. Тя не е оттук! — но жената не беше говорила достатъчно, за да може да разпознае езика й или дори акцента. — Защо не каже още нещичко? Цяло изречение, а не само една ругатня“.

Но жената мълчеше. Тя обърна гръб на сейфа и съдържанието му, което беше пръснато из стаята. После тръгна към стълбището и се изгуби в мрака. Външната врата се затръшна отново и стъпките й постепенно заглъхнаха в уличката.

Сери стоеше умълчан и неподвижен, докато не се убеди, че ако някой бе чул виковете й, вече бе изгубил интерес и повече не наблюдаваше магазина. Той се замисли за плана си. „Намерихме нужната информация. Единствената изненада е, че магьосникът се оказа жена, и то чужденка. Това не я прави по-малко опасна, независимо дали тя е Ловеца на Крадци или не. А и щом чуждестранни магьосници са се заселили в Имардин, Сония със сигурност ще иска да го знае“.

Както и Скелин. Дали да му го съобщи?

„Нямам доказателство, че тя е Ловеца на Крадци. Мога да докажа единствено, че е отстъпничка. Предпочитам Скелин да не знае, че все още поддържам връзка със Сония. Ако Гилдията залови тази жена, те ще прочетат съзнанието й и ще разберат дали тя е убийцата. Ако не е, значи няма какво да му казвам“.

А ако беше… е, щом Гилдията открие и залови отстъпничката, тогава нямаше да остане Ловец на Крадци, който да го притеснява.

Глава 14 Неочаквани съюзници

— С кого ще се срещна тази вечер? — попита Денил ашаки Ачани, докато каретата се отдалечаваше от Дома на Гилдията.

Сачаканският магьосник се усмихна.

— Тактиката ви да не досаждате с искания, за да бъдете приет от краля проработи. Той ви кани в двореца.

Денил примигна изненадано, след което се опита да си спомни всичко, което му беше разказал лорд Марон за сачаканския крал и дворцовия протокол. Според бившия посланик кралят често отказваше аудиенции, затова нямаше смисъл Денил да се опитва да бъде приет от него, освен ако нямаше някакъв важен въпрос за обсъждане.

— Не знаех, че се налага да досаждам. Трябвали да му се извиня за това?

Ачати се засмя.

— Само ако го смятате за необходимо. Тъй като аз съм посредникът между Дома на Гилдията и краля, от мен се иска да ви съветвам как и кога да молите зааудиенция. Трябваше да ви кажа, че се налага да изчакате, докато той ви покани. И тъй като досега не сте направили нито една грешка, нямаше нужда да повдигам въпроса.

— Значи не съм направил грешка, че не съм молил за аудиенция?

— Да. Макар че накрая липсата на интерес щеше да го обиди.

Денил кимна.

— Когато бях Втори посланик на Гилдията в Елийн, бях поканен само веднъж, за да се представя на краля. Срещата бе уредена от Първия посланик. След това аудиенции се даваха само ако трябва да бъдат обсъдени важни въпроси, за които се грижеше Първият посланик.

— Интересно. Значи в Елийн имате двама посланици?

— Да. Работата е твърде много за сам човек. Задълженията ни обхващаха в еднаква степен както въпросите, свързани с Гилдията и магията, така и всички останали проблеми.

— Работата ви тук е дори още по-малко свързана с магията и магьосниците — посочи Ачати. — Нито набирате нови ученици, нито поддържате връзка с вече завършили магьосници. Проблемите са предимно търговски.

Денил кимна.

— Наистина е съвсем различно, но досега ми беше много приятно. Очаквам, че след като се срещна с всички важни личности, повече няма да ме канят на вечерни приеми.

Ачати повдигна вежди.

— О, престана ли да ви съпровождам навсякъде, ще се превърнете в още по-търсена компания. Търсенето на развлечения за друг сачаканец е доста изморително и политически рисково упражнение. Вие сте едновременно екзотичен и не се обиждате лесно, което ви прави приятен гост — той махна към прозореца на каретата. — Погледнете навън, докато завиваме зад ъгъла.

Каретата забави ход и стената, покрай която се движеха, свърши. Пред погледа на Денил се разкри широк път. Появиха се дълги цветни лехи, заслонени под огромни дървета. Там, където свършваше градината, се издигаше огромна сграда. Белите й стени се къдреха край централния свод като внимателно подредени завеси. Над тях се издигаха тесни куполи, които блестяха на слънчевата светлина. Денил затаи дъх пред красотата на гледката.

— Това ли е дворецът? Прекрасен е — каза той и се наведе напред, за да не изпусне сградата от поглед, докато каретата завива по пътя. Но скоро можеше да виждат само белите стени на именията, покрай които се движеха. Той се обърна отново към ашаки Ачати и видя, че мъжът се усмихва одобрително.

— Палатът е на повече от хиляда години — каза с гордост сачаканецът. — Части от него бяха достроявани през годините, разбира се. Стените бяха удвоени, за да могат защитниците да се крият в тях и да нанасят удари по нашествениците през отвърстията и наблюдателниците. — Той сви рамене. — Не че някога са били използвани с тази цел. Когато армията на Киралия стигна дотук, войниците ни вече бяха победени и последният император се предаде без съпротива.

Денил кимна. Поне това беше научил в часовете по история в Университета и проучванията му го бяха потвърдили.

— Третият крал позлати куполите — продължи Ачати, поклащайки глава. — Това бе лекомислено глезене в онези гладни години, но те изглеждаха толкова красиво, че никой не ги премахна и от време на време кралят се грижи да ги почистват и ремонтират.

Каретата забави ход и зави. Денил отново погледна нетърпеливо през прозореца към двореца, който се появи пред тях. Щом двамата с Ачати слязоха от колата, те се спряха, за да погледнат за миг възхитителната сграда, преди да тръгнат към централния вход.

Стражите от двете му страни стояха като замръзнали, вперили погледи в далечината. Денил си спомни, че те не бяха роби, а наемници от най-нисшите прослойки в сачаканските семейства. „Охрана от роби едва ли ще е особено ефективна. Стражи, които се хвърлят по лице на земята всеки път, когато някоя важна личност мине наблизо, едва ли ще реагират достатъчно бързо, за да защитят каквото и да било, от когото и да било“.

Двамата минаха през отворената двукрила врата и тръгнаха по широк коридор, който нямаше никакви странични разклонения. В края му се намираше голяма зала, пълна с колони. Подът и стените й бяха от полиран камък. Стъпките им отекваха в тишината. В дъното на залата се намираше голям каменен трон, върху който беше застанал възрастен мъж с най-пищно украсените дрехи, които Денил бе виждал, откакто стъпи в Сачака.

„Като че ли не му е особено удобно — отбеляза той. — Изглежда сякаш е готов, при първия удобен случай, да се махне от трона“.

Залата беше пълна с мъже, които стояха на групички от по двама или трима. Те наблюдаваха мълчаливо приближаващите се Ачати и Денил. Когато стигнаха на около двайсетина крачки от краля, Ачати спря и погледна към Денил.

Погледът беше сигнал. Ачати се поклони дълбоко. Денил падна на едно коляно.

Лорд Марон му беше обяснил, че според сачаканците техният крал заслужава жест, който всеки отделен човек, особено чужденец, смята за най-висша проява на уважение. Така че традиционните киралийски и елийнски поклони пред краля бяха най-подходящите, въпреки факта, че сачаканците не коленичеха пред краля си.

— Станете, посланик Денил! — разнесе се старчески глас. — Добре дошли на вас и на добрия ми приятел ашаки Ачати.

Денил бе доволен, че контактът му с пода не продължи дълго.

Камъкът бе студен. Той погледна към краля и с изненада установи, че мъжът е станал от трона и върви към тях.

— За мен е чест да се срещна с вас, крал Амакира! — отвърна той.

— А за мен е истинско удоволствие най-после да видя новия Посланик на Гилдията — очите на стареца бяха тъмни и неразгадаеми, но бръчките около тях се сгъстиха от искрената му усмивка. — Искате ли да разгледате двореца?

— Разбира се, Ваше величество — отвърна Денил.

— Тогава елате с мен, ще ви разведа.

Ашаки Ачати махна с ръка, давайки знак на Денил, че трябва да тръгне с краля, докато той ги следва на няколко крачки към един от страничните изходи от залата. Покрай нея минаваше широк коридор, който свиваше в друга посока. Докато кралят повтаряше онова, което Денил вече беше чул от Ачати за възрастта на сградата, той ги поведе през други, още по криволичещи коридори и стаи със странни форми. Скоро Денил съвсем се обърка. „Чудя се каква ли е ползата от тези извити стени. Като че ли коридорът от фоайето и приемната зала са единствените правоъгълни помещения в сградата?“

— Казаха ми, че се интересувате от история — каза кралят и погледна Денил, повдигайки едната си вежда.

— Да. Пиша история на магията, Ваше величество.

— Книга! И аз бих искал да напиша книга някой ден. Колко близо сте до завършването й?

Денил сви рамене.

— Не знам. В историята на Киралия има някои пропуски, които бих искал да попълня, преди да я издам.

— Какви пропуски?

— Според историята, която ни преподаваха в Университета на Гилдията, Имардин е бил изравнен със земята по време на Сачаканската война, но аз не намерих доказателства за това. Всъщност в колекцията на ашаки Итоки открих доказателства точно за обратното.

— Разбира се, че не е бил разрушен! — възкликна кралят и се усмихна. — Ние изгубихме последната битка!

Денил разпери ръце.

— Тогава сигурно е бил унищожен по време на битката.

— В нашите архиви не се споменава такова нещо. Макар че… малцина сачаканци са оцелели в последната битка, а още по-малко са успели да се върнат у дома, така че повечето информация е била събрана от киралийците, които са ни завладели. Възможно е да са поукрасили действителността — кралят сви рамене. — Откъде, мислите, са се появили тези идеи за разрушаването на града?

— От картите и сградите — отвърна Денил. — Няма сгради, които да са по-стари от четиристотин години, а малкото карти, които са ни останали от преди Сачаканската война, показват съвсем различен план на града.

— Значи трябва да търсите събития от преди четиристотин години — заключи кралят. — Водила ли се е по това време някаква битка в града? Или може би е имало някакво бедствие като наводнение или пожар?

Денил кимна.

— Имало е, но малцина магьосници смятат, че е било толкова ужасно, че да е изравнило града със земята. Много архиви от това време са били унищожени — той се поколеба, с надеждата кралят да не попита защо. Събитието, за което споменаваше, бе историята на Тагин, Лудия ученик, причината Гилдията да забрани черната магия. Денил нямаше никакво желание да напомня на сачаканския крал, че повечето магьосници от Гилдията не владеят черната магия.

— Щом това бедствие е съсипало града, тогава сигурно е унищожило и архивите му.

Денил кимна.

— Но самата Гилдия не е била унищожена. На много места открих да се споменава библиотеката й. По всичко личи, че е била отлично заредена.

— Може би всички книги са били преместени.

Денил се намръщи. „Възможно е Тагин да е пренесъл съдържанието на библиотеката на Гилдията в двореца. Той е бил само ученик, така че в обучението му е имало пропуски, които е искал да попълни. Предполагам, че книгите са били унищожени умишлено. Но ако това е станало по време на смъртта му, значи по-голямата част от работата вече е била свършена“.

— Изненадан съм, че киралийската история е толкова объркана. Но ние също имаме големи пропуски в нашата. Елате с мен! — кралят въведе Денил и Ачати в малка кръгла стая. Стените и подът й бяха изработени от полиран камък, както и таванът. Имаше само един вход. В средата й се издигаше висока до кръста колона.

— Някога тук се е намирало нещо важно — каза кралят и прокара пръсти по плоския връх на колоната. — Нямаме представа какво е било, но знаем две неща — било е нещо ужасно могъщо, политическо или магическо и Гилдията го е откраднала.

Денил погледна първо краля, а след това обратно към колоната. „Хранилищният камък от записките на Лоркин?“ Лицето на краля беше сериозно и той внимателно наблюдаваше Денил.

— Срещал съм бележки за някакъв артефакт, който е бил отнесен от този дворец — каза му магьосникът. — Но не бях чувал нищо за него преди да дойда в Сачака. В архива се споменава, че предметът е откраднат от пребиваващ в страната гилдиец.

Кралят сви рамене.

— Така се говори в дворцовия фолклор. В архивите ни се споменава единствено, че нещо, наречено „хранилищен камък“, е било откраднато от гилдийски магьосник — той плесна по колоната с дланите на двете си ръце. — Скоро след това се появила пустошта. Някои вярват, че кражбата на талисмана е премахнала магическата защита над земята ни, която е гарантирала плодородността и продуктивността й.

— Това е нова и много интересна идея — каза Денил. „Лоркин ще се зарадва да я чуе“. — Научих, че са били правени опити за облагородяване на пустошта, но са били неуспешни.

Кралят повдигна вежди.

— О, да. Мнозина са опитвали — всички са се провалили. Дори да знаем как да подменим откраднатата защита, подозирам, че задачата няма да е по силите на неколцина магьосници. Ще са ни нужни хиляди — той се усмихна мрачно. — А Сачака вече не разполага с хиляди магьосници. Дори и да ги имахме, опитът да ги обединим ще е като да се опитаме да спрем изгрева на слънцето или отлива на океана.

Денил кимна.

— Но талисманът е бил само един, нали? Понякога е необходим един човек и малко знания, за да се извършат велики неща.

Кралят се усмихна накриво.

— Да. А понякога са достатъчни само един мъж и малко знания, за да се нанесат огромни щети — той отстъпи от колоната и посочи с жест вратата. — Вие не ми изглеждате такъв човек, посланик Денил.

— Радвам се, че мислите така — отвърна Денил.

Кралят се засмя.

— Аз също. Хайде. Време е да ви покажа библиотеката.

От мястото си в Заседателната зала Сония наблюдаваше как помещението се пълни с магьосници. Оформяха се няколко лилави, червени и зелени групички, което бе изключително явление. Обикновено магьосниците от домовете предпочитаха да сядат до членовете на семействата си и съюзниците си, вместо с колеги от същата дисциплина, което водеше до смесица от цветове. Но магьосниците извън Домовете бяха склонни да се сприятеляват с колегите си и това доведе до големи струпвания на еднакви мантии в публиката.

Когато и последните заеха местата си, тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. „Как ли ще гласуват днес? Дали ще действат, подтикнати от страх, че селяците ще се разбунтуват срещу Гилдията, ако законът е твърде ограничителен? Или от страх, че престъпните групи ще се сдобият с твърде голямо влияние върху магьосниците и учениците? Или ще поискат отмяна на закона, за да могат да се наслаждават свободно на домовете за удоволствия и другите заведения, управлявани от Крадците? Или за да продължат да се възползват от собствените си незаконни занимания, без да се страхуват от разкриване?“.

Разнесе се звън на гонг. Сония погледна надолу и видя как Оусън крачи бързо към подиума. Гласовете веднага започнаха да утихват и когато настъпи тишина, се разнесе гласът на Разпоредителя.

— Днес сме се събрали, за да решим дали да уважим молбата на лорд Пендъл и другарите му за отмяна на закона, който гласи: „Учениците и магьосниците не трябва да общуват с престъпници и хора с лоша репутация“. Според мен това решение трябва да се вземе чрез гласуване от цялата Гилдия. Ще помоля страната, която моли за отмяна на закона, да изрази своята позиция и аргументи, като се започне с лорд Пендъл.

Лорд Пендъл стоеше встрани и сега пристъпи напред. Той се обърна с лице към магьосниците и заговори.

Сония го слушаше внимателно. Не й беше лесно да го убеди да предложи компромисен вариант на Гилдията и дори сега не беше съвсем сигурна, че той ще го направи. Магьосникът започна изложението си като посочи слабостите на закона и как е прилаган нечестно. След това разгледа аргументите на противниците на отмяната му. В заключение той обрисува картината на една обединена Гилдия.

Сония се намръщи. „Той ще завърши изложението си, без дори да спомене, че е възможен компромис“.

— Ако ще има закон, който да попречи на магьосници и ученици да се замесват в незаконни занимания — а аз смятам, че такъв трябва да има — то той трябва да бъде оформен така, че да постига целта си. Защото от случаите, които ви представих, става ясно, че настоящият не е такъв. Той е неефективен и трябва да бъде отменен.

„Може да се каже, че посланието е включено, макар и твърде завоалирано — помисли си Сония. — Сега да видим дали Регин ще спази своята част от споразумението“.

След като лорд Пендъл се поклони на публиката и отстъпи встрани, Разпоредителят Оусън отново излезе отпред.

— Призовавам лорд Регин, от страна на противниците на отмяната на закона.

Регин бързо излезе отпред. Дори да бе разочарован от опита на Пендъл за предлагането на компромис, той не го показа. Обърна се с лице към залата и заговори.

Тъй като бе наясно с покварата, която се ширеше сред учениците от висшите съсловия, Сония не можа да не се възхити на начина, по който Регин успяваше да избегне прякото споменаване на нарушители и жертви. Но все пак не се уплаши да заяви, че подобна поквара съществува и Сония чу само няколко слаби възражения от събралите се магьосници. „Иска ми се да можех да му представя доказателство за дълготрайния ефект на роета върху магьосниците. Това може би щеше да ни помогне да убедим всички, че законът трябва да бъде променен, а не отменен“.

Регин завършваше изложението си и сърцето на Сония прескочи един удар. Той не бе предложил компромис! Но в заключителните му думи тя откри намек, че в този си вид законът не е ефективен. Лека промяна в позицията му, но не по-силна или слаба от Пендъловата.

„Дали го е очаквал или промени речта си в движение? А може би е подготвил различни изложения за различните възможности? — тя поклати глава. — Радвам се, че аз не съм там долу, на неговото място“.

— Имате десет минути за обсъждане — рече Оусън. Гонгът звънна за втори път и залата веднага се изпълни с гласове. Сония се обърна, за да наблюдава и слуша дискусията на Висшите магове.

Всички мълчаха, разколебани и нерешителни. После Върховният повелител Болкан въздъхна.

— И двете страни си имат своите основания — заяви той. — Някой от вас има ли пристрастия към техните позиции?

— Аз подкрепям запазването на закона — каза лейди Винара. — Моментът не е подходящ за разпускане на контрола върху магьосниците. Градът е по-покварен от всякога и след като слабостите и силата ни вече не са еднакви за всички, ще ни бъде трудно да се предпазим от това.

Сония едва не се усмихна. „Слабостите и силата. Колко остроумен начин да се посочи, че имаме различен произход, без да се изтъква, че единият е по-добър от другия“.

— Но на всички ни е ясно, че законът е нечестен и в най-лошия случай ни заплашва бунт или най-малкото загуба на толкова необходимите ни таланти — възрази лорд Пийкин.

— Единственият проблем е прилагането на закона — отвърна Винара.

— Съмнява ме, че селяците ще приемат обещанието ни за безпристрастност — посочи лорд Ерейк. — Трябва ни нещо по-силно. Истинска промяна.

— И според мен промяната е добро решение — рече лорд Пийкин. — Или поясняване. Какво точно означава „хора с лоша репутация“? — той повдигна вежди и се огледа. — За мен хората, които миришат, са с лоша репутация. Това едва ли е оправдание за наказанието на магьосник.

Неколцина се засмяха.

— Черна магьоснице Сония!

Сония изтръпна, разпознавайки гласа на Калън и се обърна към него.

— Да, Черен магьосник Калън? — отвърна му тя.

— Вие се срещнахте с представители и на двете страни. До какъв извод стигнахте?

Всички я погледнаха с очакване. Тя се поколеба, обмисляйки отговора си.

— Аз подкрепям промяната в закона. Или премахването на определението „хора с лоша репутация“, което не само ще облекчи натиска на ограниченията и предразсъдъците срещу учениците и магьосниците с нисш произход, но и ще наблегне върху „престъпниците“, с които всъщност не искаме да се свързват членовете на Гилдията.

Тя бе смаяна, че никой от Висшите магове не изглеждаше изненадан. Дори Ротан. „Очевидно са очаквали от мен да заема тази позиция. Надявам се заради правилността й, а не защото съм израсла в някогашните коптори“.

— Дори и след тази промяна слабостта на закона ще се съдържа в двусмислието на думата „престъпник“ или по-скоро кога определено действие се счита за престъпление — рече лорд Ерейк.

— Кралят няма да е доволен, че наричате законите му „двусмислени“ — засмя се лорд Пийкин. — В тях точно е определено какво е престъпление.

— Съгласна съм, че трябва да бъдат посочени определени дейности — рече лейди Винара. — В настоящия си вид, законите ни затрудняват да попречим на престъпниците да се възползват от магьосниците, когато те се намират в техните домове за удоволствия — дали когато са затънали в дългове на комар или когато умовете им са замаяни от алкохол, леки жени и роет. Ако зависеше от мен, продажбата на роет щеше да се определи за престъпление.

— Защо точно роета? — попита лорд Телано. — Той малко се различава от алкохола, а аз съм убеден, че на никой от нас няма да му хареса, ако виното бъде обявено за незаконно! — той се огледа, усмихна се и получи множество одобрителни кимания.

— Роетът причинява много повече злини — каза му Винара.

— И как точно?

Тя отвори уста, но в този миг гонгът звънна и тя поклати глава.

— Елате в Лечителницата, или в болниците на Черната магьосница Сония и ще научите истината за него.

Сърцето на Сония подскочи. Дали Винара не беше изследвала последиците от приема на роет, след като Сония й беше споменала за това? Тя погледна към възрастната лечителна, но вниманието на жената бе насочено към Телано. Той се извърна намръщен. „Чудя се защо се притеснява толкова от предложението на Винара. Не може като лечител да не е виждал ефекта, който роетът оказва върху жертвите си — дори да не е осъзнал все още продължителността му. Трябва да проуча отблизо нашия Декан по Лечителски умения и отново да поговоря с лейди Винара“.

Разпоредителят Оусън обяви края на обсъжданията и всички се върнаха по местата си.

— Някой желае ли да каже нещо, което не е споменавано досега? — попита той.

Неколцина магьосници вдигнаха ръце. Те бяха призовани на площадката. Първият предложи магьосниците да се подчиняват на същите закони като обикновените киралийци и изобщо да няма закони на Гилдията. Предложението му бе посрещнато от всеобщ ропот на недоволство. Вторият магьосник обяви, че законът трябва да се промени и предложението му за промяна включваше забрана за участие или облагодетелстване от престъпна дейност. Последва дълбокомислено мърморене. Последният магьосник каза само, че решението трябва да бъде оставено на краля.

— Кралят познава и признава законите на Гилдията, които са създадени от самите нас — увери го Оусън. След това се обърна към подиума. — Някой от Висшите магове иска ли да добави нещо?

Все още никой не беше предложил елементарната промяна за отпадането на „хора с лоша репутация“ от закона. Сония си пое дълбоко дъх и се приготви да стане.

— Аз — каза внезапно Върховният повелител Болкан. Сония го погледна и се облегна назад. Той се изправи. — Една малка промяна ще доведе до големи последствия. Предлагам да променим формулировката на закона, като изпуснем споменаването на хората с лоша репутация, тъй като е двусмислено и може да доведе до несправедливи интерпретации.

Оусън кимна.

— Благодаря ви! — после се обърна отново към залата. — Тъй като няма големи разногласия по проблема, приложимите варианти са четири: изцяло да премахнем закона, да го оставим без промяна, да го променим, като премахнем „хората с лоша репутация“, или да променим „да общуват с престъпници и хора с лоша репутация“ на „забрана за участие в престъпна дейност или облагодетелстване от нея“. Ако бъде прието предложението за промяна, ще гласуваме отново, кое от двете предложения да бъде прието. Създайте светлинните си кълба и се пригответе.

Сония извлече малко сила, създаде светлинно кълбо и го издигна във въздуха, където вече се носеха на останалите Висши магове. Стотици светлинни кълба се присъединиха към тях. Ефектът беше зашеметяващ.

— Онези от вас, които подкрепят предложението за премахване на закона, да оцветят кълбата си в синьо — нареди Оусън. — Които подкрепят правилото за промяна, да ги оцветят в зелено. Всички, които желаят запазването на статуквото, да променят светлините си в червено.

Ослепителната белота се промени в ярка смесица от цветове. Сония погледна кълбата с присвити очи. „Няма много червени. Сините са малко повече от червените. Но със сигурност зелените надвишават по брой останалите цветове“. Сърцето й се изпълни с надежда.

— Така. Сега онези, които предпочитат премахването на „хората с лоша репутация“ от формулировката на закона, да преместят кълбата си в предната част на залата, а онези, които предпочитат да бъде променено на „забрана за участие в престъпна дейност или облагодетелстване от нея“, да ги преместят в задната част.

Светлинните кълба полетяха в противоположни посоки. Настъпи продължителна пауза. Оусън гледаше нагоре и устните му помръдваха, докато броеше. След това той се обърна към Висшите магове.

— По колко преброихте?

— Седемдесет и пет отзад, шейсет и девет отпред — отвърна лорд Телано.

Сония затаи дъх. „Но това означава…“

Оусън кимна.

— Резултатът от моето преброяване съвпада с този на лорд Телано — той се обърна към залата. — Гласуването приключи. Ще променим закона така, че да забрани на магьосниците „да участват в престъпна дейност и да се облагодетелстват от нея“.

Вперила поглед в светлинните кълба, Сония гледаше как угасват малко по малко, докато накрая не остана само едно. Нейното. Тя го угаси и погледна към Регин. Лицето му показваше, че той се чувства по същия начин като нея. Изненадан. Озадачен. „Те избраха вариант, предложен в последния момент, който изцяло променя закона. Който едновременно го отслабва, но и стеснява фокуса му. Магьосниците и учениците повече няма да бъдат наказвани заради посещенията си в домовете за удоволствия, защото вече не им е забранено да общуват с престъпници. Но поне няма да могат да бъдат въвличани в престъпна дейност, какъвто бе и първоначалният замисъл на този закон“.

Регин я погледна и леко повдигна вежди. Тя помръдна рамене. Той извърна глава настрани и тя видя, че гледа Пендъл. Младият мъж се усмихваше и махаше на поддръжниците си.

„За него е все едно — помисли си Сония. — Той постигна по-добри резултати, отколкото се беше надявал. Но Регин ми изглежда разтревожен. Олеле! Не мога да повярвам, че всъщност очаквам с нетърпение да се срещна с него, за да разбера какво мисли за това“.

И през ум не и бе минавало, че някога ще се съветва и дори ще заговорничи с него.

„Сигурно това е цената, която се плаща за участие в политиката на Гилдията. Изведнъж се оказва, че трябва да работиш рамо до рамо със старите си врагове. Е, поне всичко е решено. Повече няма да ми се налага да говоря с Регин, освен ако не искам.“

Сония отново погледна към него. Той определено изглеждаше разтревожен. Тя въздъхна.

„Добре. От още един разговор няма да ме заболи.“

Глава 15 Среднощни посетители

Стените на стаята бяха кръгли, като вътрешност на сфера.

„Също като Купола в Гилдията — помисли си Лоркин. — Да не сме си вече вкъщи?“

На пода, в най-ниската му точка, лежеше грамаден камък. Той имаше размерите на малко дете, свито на кълбо, но когато Лоркин протегна ръка към него, установи, че е достатъчно малък, за да се побере в шепата му. Когато стисна юмрук, камъкът бързо се сви и изчезна.

„О, не! Намерих хранилищния камък, но го изгубих отново. Унищожих го. Когато сачаканците разберат, много ще се ядосат! Ще ни убият…“

Но усещането за страх бързо избледня. Вместо това той се почувства добре. Не, почувства се много добре. Сякаш чаршафите на леглото му се плъзгаха по тялото му и на някои места го галеха тплкова нежно, че…

Той рязко се събуди. Близо, много близо до него имаше някой. Всъщност лежеше отгоре му. Гладка кожа се отърка в неговата. Приятен аромат погъделичка обонянието му. Топъл дъх погали ухото му. Той не можеше да види нищо. В стаята цареше пълна тъмнина. Но звукът от дишането му се стори познат, сякаш идваше от гърлото на жена.

Тивара!

Чувстваше голотата й. И тя бавно се намести върху него. Той трябваше да се притесни — да я отблъсне, но вместо това интересът му се възбуди. Тя избра точно този момент, за да се възползва от събуждането му и той изохка от неочакваното удоволствие, което изпита от сливането на телата им. „Предател! — смъмри той тялото си. — Трябва да я спра“.

Но не го направи.

„А и тя очевидно го желае!“ — бе следващата му мисъл. Той се сети за времето, което прекараха в разговори и как бе започнал да харесва проблясъците на криещата се под наложената покорност умна и силна жена. „Ти я харесваш! — успокои се той. — Така че всичко е наред, нали?“. Но му ставаше все по-трудно да мисли. Мислите му се разпадаха под вълните от чисто физическо удоволствие.

Дишането и движенията й се ускориха. Той се отказа от размислите си и се остави на насладата. Внезапно тялото й се вцепени и тя спря да се движи1. Гърдите й се повдигнаха от неговите и гърбът й се изви като лък. Той се усмихна. „Е, това доказва, че наистина й е приятно“. Тивара издаде заглушен стон.

Заглушен?

Внезапно очите му бяха заслепени от ярка светлина. Той примигна, за да привикне с нея и тогава разбра две неща.

Нечия ръка затискаше устата на Тивара.

И това въобще не беше Тивара.

Над него и непознатата се наведе друга жена и той стреснато я разпозна. Това беше Тивара.

Лицето й бе изкривено в яростна гримаса. Тя се опитваше да задържи непознатата, която продължаваше да издава заглушени звуци и да се бори. По гърдите му покапа нещо топло и мокро. Той погледна надолу. Беше червено и се стичаше по тялото на непознатата.

Кръв!

Лоркин усети как тялото му се вцепенява, но ужасът му вля сили, той отблъсна непознатата и Тивара от себе си и се измъкна от леглото. От тласъка ръката на Тивара се изплъзна от устата на непознатата, а жената се претърколи и едва не падна от леглото. Погледите им се срещнаха.

— Ти! Но… той трябва да умре… Ти… — от устата на жената течеше кръв. Тя се закашля и притисна ръка към страната си. Лицето й се изкриви от омраза, макар очевидно да губеше сили. — Ти измени на собствените си хора! — изсъска тя.

— Казах ти, че няма да ти позволя да го убиеш. Трябваше да се вслушаш в предупреждението ми и да си идеш.

Жената отвори уста, за да отговори, но силен спазъм скова мускулите й. Тивара я хвана за ръката.

„Тя умира — осъзна Лоркин. — Не знам какво става тук, но не мога да я оставя просто ей така да си иде“. Той обгради Тивара с магията си, изблъска я встрани, скочи върху леглото и насочи лечителската си енергия към жената.

Но усети как се сблъсква с друга сила. Тя разруши бариерата му и го отхвърли от леглото върху твърдия под. Той остана да лежи там зашеметен.

„Тя притежава магия. Тивара притежава магия! Тя не е такава, каквато изглежда. И… ох!“.

— Съжалявам, лорд Лоркин.

Той отвори очи и видя надвесената над него робиня. Погледна към другата, но тя лежеше неподвижно с гръб към него. Лоркин отново се обърна към Тивара. „Колко ли е силна? — той я погледна със страх. — Дали е сачаканска черна магьосница? Но те не обучават жените си на магия. Добре де, може и да го направят, ако имат нужда от шпионин…“

— Тази жена смяташе да ви убие — каза му тя.

Той я погледна втренчено.

— Аз не останах с такова впечатление.

Тивара се усмихна, но в очите й не проблесна веселие.

— Щеше. Беше изпратена тук, за да го направи. Добре че пристигнах навреме, за да я спра.

„Тя е луда“ — помисли си той. Ала освен това беше и магьосница с неопределени сили. По-добре да опита да се разбере с нея, отколкото да вика за помощ. Но пък това щеше да стане по-лесно, ако не лежеше гол на пода.

Лоркин бавно се изправи. Тя не посегна да го спре. Той видя, че намушканата жена се взираше с мъртви очи в тавана. Или отвъд него. „И не вижда нищо — нито някога ще види“ Лоркин потрепери.

Той отиде до окачената на стената мантия, която робите бяха почистили и подготвили за следващия ден, и взе панталона. Гърдите му бяха омазани с кръв. Лоркин я избърса с парчето плат, което слугите оставяха всяка нощ, заедно с кана вода и купа, за да може да се измие на сутринта.

— От скептичното ви поведение разбирам, че не сте запознат със Смъртта на любовника — каза Тивара. — Това е форма на висша магия. Когато мъжът или жената достигнат върха на удоволствието, докато правят любов, естествената им защита срещу агресивната магия отслабва и те могат лесно да бъдат лишени от всичките си сили — и от живота си. Сачаканските мъже знаят за Смъртта на любовника и са много предпазливи, но не знаят как да я приложат. Очевидно са изгубили познанието, след като са престанали да обучават жените в магия.

— Ти си жена — посочи Лоркин, докато си обуваше панталоните. — Как си овладяла магията?

Тя се усмихна.

— Мъжете са престанали да обучават жените на магия. Но не и жените.

— Значи ти също знаеш как да приложиш тази Смърт на любовника? — на масата лежаха бележника и кръвният пръстен на майка му. Докато се пресягаше за горната част на мантията си, той скришом го взе с надеждата, че тя няма да забележи и го задържа в шепата си, докато се обличаше. След това взе бележника си, пъхна го във вътрешния джоб и същевременно пусна там и бижуто.

— Да. Макар това да не е любимият ми начин да убивам — тя погледна към непознатата. Лоркин също се обърна към тялото в леглото му. „Щом Тивара познава един от начините за прилагане на висшата магия, значи има вероятност да знае и други. И сигурно е много, много по-силна от мен“.

— Каква си всъщност ти? Очевидно не си точно робиня.

— Шпионин. Бях изпратена тук, за да ви защитя.

— От кого.

— Не мога да ви кажа.

— Но човекът, който те е изпратил, иска да ме запази жив?

— Да.

Той погледна към мъртвата жена.

— Ти… ти… ъъъ… я уби, за да ме спасиш?

— Да. Ако не я бях открила навреме при вас, сега вие щяхте да сте труп — тя въздъхна. — Съжалявам. Направих грешка. Мислех, че сте в безопасност. Та нали ми казахте, че нямате намерение да вкарвате никоя робиня в леглото си. Не трябваше да ви вярвам.

Той усети как лицето му пламва.

— Нямах такова намерение.

— Но не изглеждаше като да се опитвате да я спрете.

— Беше тъмно. Помислих я за… — той се сепна. Тивара не беше онази, за която я мислеше. Тя бе черна магьосница, шпионин и признаваше, че предпочита да убива по определени начини. Може би не трябваше да й разкрива, че я намира за привлекателна. „А и вече не съм сигурен, че ме привлича“.

Очите й бяха по тъмни от всякога. Тя ги присви.

— Помислихте я за какво?

Той се извърна настрани, после се насили да срещне погледа й.

— За някой друг. Още не се бях разсънил. Мислех, че сънувам.

— Сигурно имате интересни и приятни сънища — отбеляза тя. — Съберете си нещата.

— Нещата?

— Всичко, което искате да вземете със себе си.

— Отиваме ли някъде?

— Да — тя отново погледна към мъртвата жена. — Когато хората, които са я изпратили тук, разберат, че не е успяла да ви убие, те ще изпратят някой друг да довърши работата. И ще изпратят още някой, който да убие мен. За нас вече не е безопасно да оставаме тук, а и вие сте ми нужен жив.

— А Де… посланик Денил?

Тя се усмихна.

— Той не е мишена.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото не е син на човека, който им се изпречи на пътя.

Лоркин замръзна от изненада. „Беше ли права майка? Тя бе сигурна, че някой ще ми има зъб заради онова, което са сторили двамата с баща ми“.

Тя отстъпи към вратата.

— Побързайте! Нямаме много време.

Той не помръдна от мястото си. „Трябва ли да й се доверя? Имам ли друг избор? Тя владее черната магия. Сигурно може да ме принуди да тръгна с нея. Ако ме искаше мъртъв, защо изобщо спаси живота ми? Освен ако всичко, което ми каза, е лъжа и тя е убила невинна робиня просто за да ме убеди в… нещо“.

Той си спомни изражението на непозната при вида на Тивара. „Но… той трябва да умре!“ — беше казала тя. Значи наистина искаше да го убие. „Ти предаваш собствените си хора…“ — бе казала жената на Тивара. Дали „собствените й хора“ означаваха сачаканският народ? Изведнъж притесненията на майка му придобиха съвсем реални измерения. „Поне Тивара като че ли иска да ме запази жив. Ако остана тук, кой знае какво ще се случи. Тя смята, че някой друг ще се опита да ме убие“.

Беше попаднал в беда. Но Лоркин си спомни какво бе решил по време на Изслушването. Попадне ли в беда, трябва да направи всичко възможно, за да се измъкне. След като обмисли възможностите, той се спря на онази, която според него бе най-добрата.

Младият мъж огледа стаята. Имаше ли нужда от още нещо? Не. Пръстенът на майка му беше в джоба му. Той се приближи до Тивара.

— Взех всичко, което ми е нужно.

Тя кимна, отвори вратата и надникна в коридора.

— На чий път всъщност се е изпречил баща ми? — попита той.

Тя завъртя очи.

— Нямаме време за обяснения.

— Знаех си, че ще кажеш така.

— По-късно ще ви обясня.

— Приемам това като обещание — рече той.

Жената се намръщи, притисна показалец към устните си, за да го накара да замълчи, после му махна с ръка и тихо се запромъква по тъмните коридори на Дома на Гилдията.

Някога Сери преминаваше по познатите отсечки от Пътя на Крадците, без да ползва осветление. Нямаше почти никаква опасност да се натъкне на нечий нож в тъмното, защото мрежата от проходи под града можеше да се ползва само с одобрението на Крадците, а примирието между тях възпрепятстваше извършването на неразрешени убийства на Пътя.

Но сега нямаше примирие и всеки можеше да минава оттук. Напоследък Пътят беше станал толкова опасен, че малцина се осмеляваха да го използват, което по ирония на съдбата направи пустите му части по-безопасни. А историите за свръхголеми гризачи и чудовища държаха всички, с изключение на най-смелите, далеч от него.

„И въпреки това не бих се осмелил да минавам оттук без светлина…“ — помислиси Сери, приближавайки поредния завой. Откакто навлязоха в проходите, сърцето му бе започнало да бие смущаващо бързо. Той нямаше да се успокои, докато не излезе на повърхността. Сери надникна зад ъгъла, повдигна фенера и с облекчение установи, че тунелът напред е празен. В този миг осъзна, че онова, което бе помислил за следващия завой, всъщност е купчина срутена зидария. Той въздъхна и се обърна към Гол.

— Поредното задръстване.

Гол повдигна вежди.

— Предишният път го нямаше.

— Приближаваме много до Слиг сити? — завърши Сери. — Да! По-добре да се движим по-тихо.

Слиговете бяха група улични хлапета, намерили убежище под земята, след като онази част от копторите, която бяха обитавали, бе срината със земята, за да направи място за новите улици и сгради. Те бяха останали в тунелите, като излизаха навън само за храна. Някак си бяха успели да оцелеят, да пораснат и да се размножават в тъмнината и сега защитаваха територията си с животинска ярост.

Крадецът, който действаше над Слигоград, веднъж се опитал да ги постави под контрол. Няколко дни по-късно трупът му, заедно с телата на хората му, изплува от канализацията. След това живущите на повърхността, започнаха да оставят храна край входовете към известните тунели с надеждата да умилостивят слиговете.

При всеки вход Сери повдигаше лампата и оглеждаше зидарията. Слиговете винаги рисуваха своя знак по стените в покрайнините на територията им. Той спря да проверява едва когато двамата с Гол се отдалечиха на достатъчно разстояние от владенията на подземните жители. За съжаление започнаха отново да срещат срутвания и признаци на разруха. Но скоро щяха да стигнат до някогашния вхъд към коридорите на Гилдията.

Той бе унищожен след нашествието на ичаните, но Сери уреди прокопаването на нов тунел. Като предохранителна мярка той включи фалшиви входове и хитроумни капани, които щяха да объркат любопитните изследователи. Той спря и се огледа, за да види дали наблизо няма някой и бързо се шмугна в правилния вход, следван от Гол.

— Успех! — каза приятелят му и отстъпи настрани в една нита, където обикновено чакаше, докато Сери отиваше да се срещне със Сония.

— И на теб — отвърна Сери. — Не разговаряй с непознати.

Големият мъж изхъмка и повдигна фенера си, за да огледа нишата. После обра с ръка няколко фаринови паяжини, седна на издатината и се прозя. Сери се обърна и тръгна по тунелите под земите на Гилдията.

Те също се рушаха. Всъщност единствено Върховният повелител Акарин ги беше поддържал. Но потайният магьосник не можеше да внася твърде много строителни материали, защото щеше да възбуди подозрението на останалите, затова използваше предимно тухли от други части на лабиринта. Основните проблеми с влагата и разместващата се почва така и не бяха решени.

„Сигурен съм, че Гилдията би предпочела да ги запълни. Бих ги поправил сам, но ако магьосниците открият, че един Крадец поправя подземните проходи, едва ли ще останат доволни. Съмнява ме, че ще приемат извинението, че просто искам от време на време да мога да се срещам със Сония“.

Сърцето на Сери продължаваше да бие ускорено, но този път не от страх, а от вълнение. Промъкването в сградите на Гилдията винаги му носеше тръпка на удоволствие. Избягването на опасните райони със срутвания усложняваше пътя му повече от необходимото, но щом се озова под Университета, нещата се подобриха. Проходът от Университета до жилищната сграда на магьосниците го притесняваше най-силно, тъй като бе единственият подземен път между двете сгради. Всъщност той бе изграден като част от канализацията и покрай изкопа минаваше ремонтна пътечка. Но Сери подозираше, че от години никой не го беше ремонтирал. От пукнатините в стените се просмукваше вода и капеше от сводестия таван.

„Един ден и тук ще има срутване и те ще открият смрадливия недостатък на занемарената поддръжка на канализацията“.

Щом се озова под жилищната сграда на магьосниците, проходът леко се разшири. Под правоъгълните дупки в тавана бяха изписани числа. Той намери онова, което му трябваше, остави фенера на едно сухо място и се изкатери през отвора.

Това беше най-трудната част от маршрута. Отворите се намираха в основата на някакъв неизползван улей, който бе свързан с покрива на сградата. През него непрекъснато нахлуваше свеж въздух. Сери имаше две любими теории: това или бе вентилационна система, която разреждаше отровния въздух в канализацията, или беше система за изхвърляне на смет, направена така, че от канала да не нахлува смрад.

В тръбата беше тясно, но за щастие сухо. Той се изкачваше бавно и почиваше често. „Един ден ще бъда твърде стар, за да правя това. Тогава ще трябва да минавам през портите на Гилдията, или Сония ще трябва да идва при мен.“

Най-накрая той стигна до стената на покоите й. Преди много време бе разместил тухлите, за да достигне до ламперията зад тях. Сега долепи око до шпионката, която беше издълбал в дървото.

Стаята тъмнееше и изглеждаше празна. Но това бе напълно естествено за този нощен час. Той внимателно и бавно хвана дръжките, които бе монтирал върху тази част от ламперията, повдигна леко и бутна.

Разнесе се скърцане. „Следващия път ще трябва да донеса малко восък, за да я смажа“ — помисли си той. После мина през отвора и върна плоскостта на мястото й. За него бе донякъде въпрос на гордост и удовлетворение, че Сония никога не го беше виждала да влиза оттук. Тя продължаваше да настоява, че не иска да разбира как успява да се появи и как излизаше винаги незабележимо от помещението. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре щеше да е и за двама им. Идването тук не бе опасно за него, но ако посещенията му бъдеха открити, последствията за нея нямаше да са приятни.

Той вдигна лек шум, почука по мебелите, стъпи върху една скърцаща дъска и зачака. Но тя не се появи от спалнята си. Сери се приближи до вратата и леко я открехна. Леглото бе оправено. Стаята бе празна.

Въодушевлението му бе заменено от разочарование. Той седна. Досега Сония никога не бе отсъствала. „Никога не съм си и помислял, че няма да я намеря тук. Сега какво да правя? Да я почакам ли?“.

Но ако някой друг се появеше заедно с нея, щеше да се получи доста неловка ситуация. Сери нямаше да има време да се спусне по улея. А там пък бе и доста неудобно място за чакане и наблюдение. Крадецът изруга под носа си, стана и тихо започна да претърсва мебелировката й. Намери нужното в едно чекмедже — хартия и писалка. Той откъсна малко парче от листа, нарисува един мъничък серини — гризачът, откъдето идваше псевдонима му — и го пъхна под вратата на спалнята й.

След това мина обратно през ламперията и започна дългия път наобратно.

Робът, който посрещна Денил на вратата на Дома на Гилдията, побърза да се просне на земята. Но мислите на магьосника бяха заети с толкова много вълнуващи открития, че той не обърна внимание на думите на мъжа. Докато се прибираше от двореца, Денил записа в бележника си всичко, което си спомняше от разказа на краля за сачаканската история, но докато вървеше по коридора, започна да се сеща за други неща, които беше забравил.

„Трябва да седна и да запиша всичко. Подозирам, че ме чака дълга нощ. Чудя се дали Ачати ще може да ми освободи следващата вечер… какво е това?“.

Целият под на Господарската стая бе покрит с море от роби. Телата им започваха още от вратата. Към тях се присъедини и робът от входа. Гледката бе толкова сюрреалистична, че за миг Денил остана без думи.

— Станете! — нареди той.

Всички станаха като един. Магьосникът видя лица на мъже и жени, които не познаваше. Някои носеха грубите дрехи на дворни работници, други имаха петна от храна по кожените си престилки.

— Защо сте тук? — попита той.

Робите се спогледаха, после вкупом впериха погледи в роба, който го бе посрещнал на входа. Мъжът се прегърби, сякаш погледите им имаха тежест.

— Л-лорд Лоркин е… е… е…

Денил усети как сърцето му прескочи един удар, след което заби ускорено. Само нещо ужасно би породило такъв страх.

— Той е какво? Мъртъв?

Мъжът поклати глава и Денил отмаля от облекчение.

— Тогава какво?

— Няма го.

Мъжът отново се просна на пода, последван от всички останали вкупом. Денил си пое дълбоко дъх и се опита да говори спокойно.

— Тогава къде е?

— Не знаем — отвърна робът от входа с приглушен глас. — Но… той е оставил… в стаята си.

„Оставил е нещо в стаята си. Най-вероятно писмо, в което обяснява къде е. И незнайно защо робите мислят, че ще се ядосам. Да не би Лоркин да е решил на своя глава да се прибере у дома?“

— Станете — нареди той. — Всички. Върнете се към задълженията си. Не. Почакайте! — робите бяха започнали да се изправят. „Може би трябва да ги разпитам“. — Останете тук. Ти! — той посочи роба от входа — Ела с мен!

Кафявото лице на мъжа пребледня. Той мълчаливо последва Денил до стаята на Лоркин. Навсякъде из голямата стая бяха оставени фенери, един бе запален и в спалнята.

— Лорд Лоркин? — извика Денил, без да очаква отговор. Ако Лоркин им беше казал, че си тръгва, едва ли щеше да бъде тук. Въпреки това Денил отиде до вратата на спалнята и надникна вътре.

Гледката, която се разкри пред очите му, смрази кръвта във вените му.

В стаята лежеше гола сачаканка. Тялото й бе извито с гръб към него, но лицето й бе обърнато към тавана. Очите й се взираха безизразно. Чаршафите около нея бяха изцапани с тъмно червено. На места дори бяха още влажни. Денил видя раната на гърба й. Той се обърна и впери поглед в роба.

— Как се е случило това?

Мъжът се сви от страх.

— Не знам. Никой не знае. Чухме шумове. Гласове. Когато всичко утихна, дойдохме да видим — очите му се плъзнаха по тялото, но бързо се отместиха встрани.

„Лоркин ли го е направил? — искаше да попита Денил. — Но мъжът каза, че не знае какво е станало, така че няма как да знае дали Лоркин е виновен“.

— Коя е тя? — попита вместо това той.

— Рива.

— Тя от робите в къщата ли е?

— Д-да.

— Някой друг липсва ли?

Мъжът се намръщи, но след миг очите му се разшириха.

— Тивара.

— Друга робиня?

— Да. Като Рива. От робите прислужници.

Денил отново огледа мъртвата жена. Дали Тивара бе замесена по някакъв начин в убийството? Или я беше сполетяла същата съдба?

— Рива и Тивара… бяха ли в приятелски отношения? — попита Денил. — Някой виждал ли ги е да разговарят?

— Н-не знам. — Мъжът отново наведе поглед. — Ще попитам.

— Недей! — каза Денил. — Доведи ми робите. Нареди ги вън в коридора и им забрани да разговарят.

Мъжът излезе бързо. „Сигурно вече са успели да поговорят и да измислят алибита или извинения. Но повече няма да могат да променят историята си“.

Трябваше незабавно да изпрати послание на ашаки Ачати. Робите принадлежаха на краля. Денил не бе сигурен дали убийството на един от тях ще бъде голям проблем. Но изчезването на Лоркин беше. Особено ако бе отведен против волята му. Особено, ако той бе убил робинята.

„Ачати несъмнено ще разпита сам робите. Сигурно ще прочете съзнанията им. Възможно е да укрие някаква информация, която според него не трябва да узнавам. Така че трябва да разбера колкото се може повече, преди Ачати да пристигне“.

По гърба му полазиха тръпки. „Съвпадение ли е, че бях поканен в двореца същата вечер, когато тук бе убит един от робите на краля?“

Лоркин ли бе убил робинята? Едва ли. Но определено изглеждаше така, сякаш го е направил. Дали е било при самозащита? „Трябва да проверя за улики, преди да пристигнат хората на краля“. Той се върна в стаята и погледна към тялото. Освен смъртоносната рана, на ръката й се забелязваше плитко порязване, от което се стичаше тънка струйка кръв. „Интересно. Това ми прилича на доказателство за използването на черна магия“. Той се насили да докосне кожата на бедрото на жената и да активира сетивата си. И наистина в тялото не се долавяше и капчица енергия. Наистина бе използвана черна магия. Връхлетя го неописуемо облекчение. „Значи няма как да е Лоркин“.

Тогава защо беше изчезнал? Дали бе пленник на някой сачакански черен магьосник? Денил внезапно почувства пристъп на гадене.

„Ако Сония разбере…“ А трябваше ли да разбира? Ако той успее да намери Лоркин достатъчно бързо, то тогава нямаше да има лоши новини за съобщаване, а само история със щастлив край за разказване. Поне така се надяваше. Трябваше да открие Лоркин, и то бързо. Шумовете от коридора му подсказаха, че робите са се събрали за разпита. Той въздъхна. Нощта определено щеше да е дълга. Но причината за това съвсем не беше по вкуса му.