Мечът на Шанара

ГЛАВА 21

Същата сутрин, когато Ший и новите му спътници научиха ужасната истина за избягалия Орл Фейн и за Меча на Шанара, Аланон и другите от групата също си имаха неприятности. Бяха се измъкнали успешно от Централната кула на крепостта на друидите под вещото водачество на мистика, лъкатушейки надолу през лабиринт от тунели, докато стигнаха до основата на планината, където започваше гората Не се сблъскаха със съпротива по време на бягството. Срещнаха само няколко случайни, бързащи към проходите гноми, изостанали от разбитата охрана на замъка, която беше избягала по-рано. Беше ранна вечер, когато групата се измъкна от височините и тръгна на север през гората Аланон беше сигурен, че гномите са преместили Меча на Шанара малко преди сблъсъка им с Носителя на черепите в помещението с пещта, но му беше невъзможно да определи кога точно е станало това Ивънтайн контролираше северните покрайнини на Паранор и всеки опит за пренасяне на Меча щеше да срещне съпротивата на воините му. Може би кралят на елфите вече беше успял да вземе Меча. Аланон беше силно разтревожен за малкия човек от Вейл, когото се беше надявал да открие в крепостта на друидите. Когато потърси мислено младежа в подножието на Драконовите зъби, разбра, че той е с други хора, които се движат на север към Паранор. Явно нещо ги беше отклонило от пътя им. Ший беше съобразителен и имаше закрилата на камъните на елфите срещу властта на Господаря на магиите. На друида не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че те, в крайна сметка, ще се намерят без повече усложнения и когато това стане. Ший ще бъде жив и невредим.

Но Аланон си имаше и други грижи. Започнаха да пристигат многочислени подкрепления на гномите, които скоро разбраха, че Аланон и останалите от групата нападатели са се измъкнали от двореца и са някъде в Непроходимата гора около Паранор.

Гномите не знаеха кого точно търсят. Знаеха само, че замъкът е бил нападнат и нападателите трябва да бъдат заловени или убити. Посланиците на Господаря на магиите не бяха пристигнали, а самият Крал на черепите все още не беше научил, че преследваните отново са се спасили. Той си почиваше доволен в мрачните покои на владението си, сигурен, че досадният Аланон, който му беше създавал толкова неприятности, е загинал в пещите на Паранор, че наследникът на Шанара и другите с него са пленени и че Мечът на Шанара е на път към Северната земя. И така, пристигналите нови подкрепления от гноми започнаха да претърсват гората около Паранор, мъчейки се да открият неизвестните нападатели. Сигурни бяха, че те са тръгнали на юг и изпратиха повечето от преследвачите си в тази посока.

Аланон и спътниците му се движеха неотклонно на север, но от време на време ходът им беше забавян от появата на някоя голяма част от патрулиращи в гората гноми. Малката група нямаше да успее да се измъкне незабелязано, ако беше тръгнала на юг. Но изпратените на север врагове бяха сравнително малко, което доста ги улесни. Избягваха претърсващите гората групи, като се укриваха, изчакваха ги да отминат и после продължаваха напред. Беше още светло, когато накрая стигнаха до покрайнините на гората и можеха да видят величествените равнини на Стрелехайм на север. Преследвачите бяха по петите им.

Аланон се обърна към спътниците си, тъмното му лице беше уморено и мрачно, но в очите му все още проблясваше решителност. Той ги оглеждаше и изучаваше един по един, като че ли ги виждаше за първи път. Накрая проговори, бавно и без особено желание.

— Стигнахме до края на пътя, приятели мои. Пътешествието до Паранор приключи. Дойде време да се разделим и всеки да поеме пътя са. Загубихме възможността да вземем отново Меча, поне засега Ший все още го няма и никой не знае колко време ще мине, докато го открием. Но най-голямата заплаха за нас е нашествието от Север. Трябва да се защитим, себе си и народите на юг, на изток и на запад. Не видяхме никакви признаците присъствието на елфските армии на Ивънтайн, макар че те би трябвало да наблюдават този район. Изглежда са се оттеглили, а това е възможно, само ако Господарят на магиите е започнал да придвижва армиите си на юг.

— Значи нашествието е започнало? — попита кратко Балинор.

Аланон кимна замислено и другите се спогледаха ужасени.

— Без Меча не можем да разгромим Господаря на магиите, така че трябва да се опитаме да спрем армиите му. А за да направим това, трябва бързо да обединим усилията си. Възможно е вече да сме закъснели. Брона ще използва армиите си, за да завземе цялата централна част на Южната земя. А за да постигне тази си цел той просто трябва да унищожи Граничния легион. Балинор, легионът трябва да задържи градовете на Калахорн, за да даде достатъчно време на армиите да се обединят и ударят нашественика. Дюрън и Дейъл могат да те придружат до Тирзис и оттам да продължат на запад към родината си. Ивънтайн трябва да преведе армиите си през равнините Стрелехайм, за да подсили Тирзис Ако загубим там, Господарят на магиите ще успее да вбие клин между войските и тогава възможността те да се обединят ще бъде нищожна. И което е по-лошо, цялата Южна земя ще остане отворена и незащитена. Мъжете изобщо няма да могат да организират навреме армиите си. Граничният легион на Калахорн е единствената им надежда.

Балинор кимна и се обърна към Хендъл.

— Каква подкрепа могат да ни осигурят джуджетата?

— Градът Варфлийт е ключът към източната част на Калахорн. — Хендъл обмисли внимателно положението. — Народът ми трябва да се пази от евентуално нападение през Анар, но можем да отделим достатъчно хора, за да помогнем за защитата на Варфлийт. Само че ще трябва сами да удържите градовете Керн и Тирзис.

— Армиите на елфите ще ви помогнат от запад — обеща бързо Дюрън.

— Чакайте малко — възкликна Мениън, без да може да повярва на ушите си. — А Ший? Вие май го забравихте, а?

— Както виждам, ти продължаваш да говориш, преди да помислиш — отбеляза навъсен Аланон. Мениън почервеня от гняв, но изчака да чуе какво ще каже мистикът.

— Няма да се откажа да търся брат си — каза тихо Флик.

— Но аз не те и карам да правиш това — усмихна се Аланон на загрижеността му. — Ти, Мениън и аз ще продължим да търсим младия ни приятел и Меча. Подозирам, че където намерим единия, ще намерим и другия. Спомнете си какво ми каза призракът на Бремен. Ший пръв ще стигне до Меча на Шанара. А може би вече го е направил.

— Тогава да се залавяме с издирването — предложи раздразненият Мениън, като избягваше да гледа друида в очите.

— Тръгваме веднага — заяви Аланон, като добави натъртено — но ти трябва да внимаваш повече какво говориш. Един принц на Лий би трябвало да говори разумно и прозорливо, с търпение и разбиране, и да не изпада в глуповат гняв.

Мениън кимна вяло. Взеха си сбогом със смесени чувства и се разделиха. Балинор, Хендъл и двамата братя поеха на запад през гората, в която Ший и спътниците му бяха прекарали нощта. Надяваха се да заобиколят Непроходимата гора, да се спуснат през хълмистата местност северно от Драконовите зъби и да стигнат до Керн и Тирзис за няколко дни. Аланон и двамата му млади спътника тръгнаха на изток, за да търсят някакви следи от Ший. Аланон беше сигурен, че в крайна сметка човекът от Вейл беше тръгнал на север към Паранор и може би е пленник в някой от лагерите на гномите в този район. Никак нямаше да е лесно да го освободят, но друидът най-много се страхуваше, че Господарят на магиите щеше да разбере за пленяването му и да открие кой е, след което незабавно щеше да го убие. Ако това се случеше, Мечът на Шанара щеше да им бъде безполезен и тогава нямаше да имат друг избор, освен да разчитат на помощта на разделените армии на трите обсадени земи. Тази мисъл никак не беше обнадеждаваща и Аланон побърза да насочи вниманието си върху местността пред него. Мениън вървеше малко пред тях и набитото му око подбираше пътя и изучаваше всички следи. Притесняваше се за времето. Ако завалеше дъжд, никога нямаше да открият следата. Но дори и да се запазеше благоприятно за тях, внезапните силни ветрове, които духаха в равнините на Стрелехайм щяха да имат същия ефект като дъждовете и да заличат всички следи на миналите по този път. Флик, който покорно вървеше най-отзад мълчалив и окаян, се надяваше, въпреки че нямаше никакво основание за това, че ще открият някаква следа — от Ший. Опасяваше се, че е видял брат си за последен път.

По обед голите равнини затрептяха от засилващата се горещина на нажеженото до бяло слънце и тримата пътника вървяха плътно, доколкото им беше възможно, до края на гората, за да се възползват от засенчените от високите дървета участъци. Единствено Аланон беше невъзмутим и не обръщаше внимание на непоносимата жега. Тъмното му лице беше спокойно и отпуснато в жарещата светлина на слънцето и по него нямаше никаква следа от пот. Флик имаше чувството, че всеки момент може да припадне, а дори и издръжливият Мениън Лий започна да се чувства зле. Проницателните му очи бяха сухи и го смъдяха, а сетивата му бяха започнали да му погаждат номера. Виждаше несъществуващи неща, чуваше несъществуващи звуци и му се явяваха несъществуващи образи, породени от замъгления му мозък и нажежения въздух пред него.

Накрая силите на двамата обитатели на Южната земя се изчерпиха напълно. Високият им водач даде кратка почивка и ги отведе в хладната сянка на гората. Мълчаливо хапнаха малко — безвкусен хляб и изсушено месо. Флик искаше да разпита друида какви са възможностите на Ший да оцелее сам в тази пустош, но нямаше сили да изрече въпросите си. Пък и отговорите бяха повече от ясни. Чувстваше се невероятно самотен сега, когато другите си бяха отишли. Никога не беше чувствал Аланон близък и не се освобождаваше от натрапчивите си съмнения за странните възможности на друида. Мистикът си оставаше за него огромната призрачна фигура, толкова тайнствена и страховита, колкото и самите Носители на черепи, които ги преследваха така упорито. Той си оставаше олицетворение на безсмъртния призрак на Бремен, който се беше надигнал от отвъдния свят в Шейлската долина. Той беше сила и власт от такава величина, че изобщо не изглеждаше да е част от света на простосмъртния Флик. Той по-скоро беше част от царството на Господаря на магиите, онова мрачно ужасяващо кътче в съзнанието на простосмъртните, където господар е страхът и разумът не може да проникне. Флик не можеше да забрави кошмарната битка между огромния мистик и коварното същество от света на черепите, която завърши в горящите пламъци на пещта под Централната кула на крепостта на друидите. Въпреки това Аланон се беше спасил. Той беше оцелял, нещо, което никой човек не можеше да направи. Това беше не само нещо повече от неестествено, то беше ужасяващо. Единствено Балинор като че ли можеше да контактува с огромния водач, но сега него го нямаше и Флик се чувстваше много самотен и уязвим.

Мениън Лий се чувстваше още по-несигурен. Всъщност той не се страхуваше от силния друид, но усещаше, че гигантът не се интересува много от него и го е взел със себе си най-вече, защото Ший беше настоял. Ший имаше доверие в принца на Лий въпреки изпитваните от Флик подозрения към подбудите на авантюриста. Но сега Ший го нямаше Мениън отново изпита гняв към друида, но непредсказуемият мистик можеше да се отърве от него веднъж завинаги. Затова ядеше мълчаливо и не каза нищо, убеден, че за момента благоразумието беше за предпочитане пред доблестта.

Когато се нахраниха, друидът им кимна да тръгват. И отново поеха на изток към периферията на гората. Лицата им се обливаха в пот от пресушаващата жега на слънцето, а уморените им очи преравяха голите равнини за следи от Ший. Не бяха вървели и петнадесет минути, когато откриха нещо необичайно. Мениън почти веднага забеляза следите. Няколко дни по-рано оттук бяха минали безброй много гноми, обути в ботуши и, без никакво съмнение, въоръжени. Вървяха по следите близо половин миля на север. На върха на малка височинка откриха тленните останки на гноми и елфи, чийто живот беше отнет в сражение. Разлагащите се тела лежаха там, където ги беше сварила смъртта, все още недокоснати и непогребани, на не по-малко от стотина ярда от възвишението. Тримата бавно се спуснаха по склона до белеещите се кости и вонящата плът. Зловонието се издигаше към ноздрите им на противни талази. Флик не беше в състояние да продължи, спря се и започна да наблюдава другите двама, които се движеха сред мъртвите тела.

Аланон вървеше мълчаливо, потънал в мисли. Разглеждаше захвърлените оръжия и знамена и само бегло поглеждаше към умрелите. Почти веднага Мениън откри пресни следи и започна да се движи механично по полесражението с очи, вперени в прашната земя. От разстоянието, на което се намираше, Флик не можеше да каже какво точно става, но планинецът май се върна по собствените си стъпки няколко пъти. Търсеше нови следи като с ръце засенчваше почервенелите си очи. Накрая се обърна на юг към гората и тръгна бавно към Флик с наклонена, потънала в мисли глава. Спря се до огромен храсталак и застана на едно коляно, явно разглеждаше нещо, което беше привлякло вниманието му. За миг любопитният човек от Вейл забрави отвращението си към полесражението и труповете по него и тръгна бързо напред. Тъкмо стигна до коленичилия мъж, когато Аланон, който стоеше в центъра на мястото на бойните действия, извика изненадано. Двамата мъже го погледнаха и видяха как огромната тъмна фигура гледаше надолу, без да откъсва погледа си, сякаш искаше да се увери, че не греши. После се обърна и тръгна към тях е широки крачки. Тъмното лице на мистика беше поруменяло от възбуда, когато стигна до тях. Отпуснаха се като видяха как познатата присмехулна усмивчица се разтегна в широка усмивка.

— Изумително! Наистина изумително! Младият ни приятел се оказа по-изобретателен, отколкото допусках. Ей там горе открих малка купчинка пепел — това е всичко, което остава от Носител на черепи. Никой простосмъртен не би могъл да унищожи това същество, освен силата на камъните на елфите!

— Значи Ший е някъде пред нас! — възкликна обнадежден Флик.

— Никой друг няма право да използва силата на камъните на елфите — потвърди думите му Аланон с кимване на глава. — Личи си, че тук се е развихрила ужасна битка. Има следи, които показват, че Ший не е бил сам. Но не мога да ви кажа дали тези, които са били с него, са приятели или врагове. Не мога да ви кажа и дали съществото от Севера е било унищожено по време на или след битката между гномите и елфите. Ти какво откри, планинецо?

— Много заблуждаващи следи, оставени от много интелигентен трол — отвърна Мениън сухо. — Направо ми е невъзможно да кажа каквото и да било, съдейки по следите. Но съм сигурен, че сред онези, които са преминали през това поле, е имало и огромен скален трол. Оставил е следите си навсякъде, но нито една следа не води нанякъде. Някои следи показват, че е имало някаква борба в тези храсталаци. Виждате ли онези прекършени клони и нападалите наскоро листа? Но по-важното е, че следите са на дребен човек. Биха могли да бъдат следи, оставени от Ший.

— Допускаш ли, че е бил заловен от трол? — запита Флик ужасен.

Мениън се усмихна на опасенията му и сви рамене.

— Ако е успял да се справи с някой от тези Носители на черепи, едва ли един обикновен трол би могъл да го затрудни.

— Камъните на елфите не са защита срещу простосмъртни същества — подчерта Аланон хладно. — Има ли нещо, което да показва накъде е тръгнал този трол?

Флик усети как сърцето му се сви от това, което чу. Ако Ший беше заловен от това странно същество, значи отново бяха стигнали до задънена улици.

— Открих и нещо друго — заяви Аланон след малка — Открих счупено знаме от рода на Елеседил — личното знаме на Ивънтайн. Може да е участвал в битката, Може да е бил взет за заложник и дори убит. Възможно е избитите гноми да са се опитвали да избягат от Паранор с Меча и да са били забелязани от краля на елфите и неговите воини. В такъв случай Ивънтайн. Ший и Мечът може да са в ръцете на врага.

— Сигурен съм в едно — прекъсна го бързо Мениън — Тези стъпки на трола и сборичкването в храсталаците са станали вчера, докато сражението между гномите и елфите е било няколко дни преди това.

— Да… да, ти, разбира се, си прав — каза замисленият друид. — Имало е низ от събития, които ние не можем да подредим от малкото, което знаем. Страхувам се, че няма да можем да намерим всичките отговори тук.

— Какво ще правим сега — попита нетърпеливо Флик.

— Има следи, които водят на запад, през Стрелехайм — каза Аланон замислено, като се взираше в посоката, за която говореше. — Следите са неясни, но биха могли да бъдат на оцелели от тази битка.

Погледна въпросително смълчалия се Мениън, очаквайки мнението му.

— Тайнственият трол не е тръгнал в тази посока — отбеляза разтревоженият Мениън. — Иначе не би си направил труда да заличи следите. Не ми харесва тази работа.

— Имаме ли някакъв избор? — упорстваше Аланон. — Единствените ясни следи, които излизат от това полесражение, водят на запад. Ще трябва да ги проследим И да се надяваме, че това е най-доброто, което можем да направим.

Флик си помисли, че подобен оптимизъм е напълно неоснователен, като имаше предвид безпощадните факти на положението. Това не беше присъщо на мрачния друид. Въпреки това те май наистина нямаха никакъв друг избор. Може би този, който беше оставил тези следи, независимо кой беше той, можеше да им каже нещо за Ший. Малкият човек от Вейл се обърна към Мениън и с кимване на глава показа, че иска да последва съвета на друида. Забеляза смаяния поглед на планинеца. Мениън очевидно не беше очарован от решението. Убеден беше, че трябва да открият друга следа, която да им даде повече информация за трола и за убитото същество на черепите. Аланон им махна с ръка и, връщайки се натам, откъдето бяха дошли, те подновиха дългия си поход през равнините на Стрелехайм западно от Паранор. Флик хвърли последен поглед към полесражението с избитите мъже. Труповете им се разлагаха бавно в адската горещина, изоставени от хората и от природата в една безсмислена смърт. Поклати широката си глава. Може би всички те щяха да свършат по същия начин.

Тримата пътника вървяха неотклонно на запад през целия ден, Почти не говореха, всеки потънал в мислите си. Гледаха почти безразлично неясната пътека пред себе си и наблюдаваха как яркото слънце на хоризонта почервеня и после потъна във вечерта. Когато стана толкова тъмно, че беше невъзможно да продължават, Аланон ги поведе към дърветата, където се приготвиха за нощта. Стигнали бяха почти до северозападната част на ужасната Непроходима гора и отново имаше опасност да бъдат открити от групи на гноми преследвачи или от бродещи глутници вълци. Непоколебимият друид им обясни, че има известна опасност да бъдат разкрити, но той е убеден, че за момента са престанали да ги издирват заради по-спешна работа. За по-голяма безопасност нямаше да палят огън и през цялата нощ щяха да се редуват да бодърстват, за да не ги изненадат вълците. Флик мислено се молеше вълците да не посмеят да се доближат толкова до равнината и да си стоят по-навътре в гората. Хапнаха набързо от безвкусното месо и бързо се приготвиха за нощта. Мениън пръв остана на пост. Флик веднага заспа, но когато планинецът го събуди, за да го смени, имаше чувството, че току-що беше заспал. Около полунощ Аланон се доближи безшумно и му каза да върви да спи. Флик беше будувал само час, но изпълни нареждането, без да се противи.

Флик и Мениън се събудиха призори. Видяха огромният друид да стои спокойно, подпрян на голям бряст в бледите червеня н жълти отблясъци на слънцето, които се промъкваха в гората Той ги наблюдаваше. Тъмната му, висока фигура почти се сливаше с околността. Седеше там неподвижен, дълбоките му хлътнали очи бяха скрити в цепнатините под гъстите вежди. Знаеха, че Аланон е бодърствал цялата нощ вместо тях без да мигне. Невъзможно беше да ся е почивал. Въпреки това стана, без да се протяга, а лицето му изглеждаше отпочинало и бдително. Закусиха набързо, излязоха от гората и отново бяха в равнината. Секунди по-късно спряха слисани, без да могат да повярват на очите ся. Небето над тях беше ясно н светлосиньо и слънцето грееше ослепително над планинските била далеч на изток. Но на север се издигаше огромна висока стена от тъмнина, сякаш всички зловещи буреносни облаци на света се бяха струпали един връз друг в образуваха черна стена от мрак. Стената се издигна във въздуха, докато се изгуби от погледа в неравната черта на хоризонта и после се разпростря над каменистата повърхност на Северната земя, огромна, черна я ужасна, а в центъра й — кралството на Господаря на магиите. Тя сякаш предвещаваше неумолимото неизбежно приближаване на една безкрайна нощ.

— Какво ли ще е това? — едва успя да попита Мениън. За момент Аланон не каза нищо. Тъмното му лице отразяваше чернотата на северната стена, в която се беше втренчил безмълвно. Мускулите на слабите му скули изглеждаха ужасно напрегнати под малката черна брадичка, а очите му бяха присвити. Потънал беше в дълбок размисъл. Мениън чакаше без да продума. Накрая друидът, сякаш сетил се изведнъж, че той беше попитал нещо, се обърна към него.

— Това е началото на края. Брона дава сигнал, че започва завоеванието си. Тази ужасна тъмнина ще следва армиите му, докато се придвижват на юг и на запад, докато цялата земя потъне в мрак. А когато слънцето изчезне от всичките земи, тогава ще умре и свободата.

— Победени ли сме? — попита след малко Флик. — Нима наистина сме победени? Толкова ли е безнадеждно положението ни, Аланон?

Разтревоженият му глас засегна чувствителна струна в огромния друид, който се обърна тихо към него и го погледна спокойно в широкото, уплашено лице.

— Все още не, млади ми приятелю. Все още не.

Аланон ги поведе на запад и няколко часа те се отдалечаваха от това място, като вървяха близо до периферията на гората. Той предупреди Флик и Мениън да си отварят очите на четири за някаква следа от врага. Сега, след като Господарят на магиите беше започнал нашествието си, Носителите на черепи щяха да летят и през деня, и през нощта, и нямаше вече да се страхуват от светлината на слънцето, нито да се опитват да прикриват присъствието си. Господарят беше сложил край на криенето си в Северната земя. Сега той щеше да започне да се движи в другите земи и да изпраща преданите му духове пред себе си като огромни хищни птици. Щеше да им даде сила, с която да издържат на слънчевата светлина — силата на огромната черна стена, която беше засенчвала кралството му и която щеше да започне да засенчва всичките земи извън него. Идваше краят на дните на светлината.

Към средата на сутринта тримата пътници тръгнаха на юг към равнините на Стрелехайм без да се отдалечават от западните покрайнини на ограждащата Паранор гора. На това място отпечатъците от стъпки, които те следваха, се смесваха с други отпечатъци, които идваха от север и водеха на юг към Калахорн. Пространството, което покриваха, беше широко. Никой не се беше опитвал да ги заличи и да прикрие както броя им, така и посоката. От широчината на следата и отпечатъците на стъпките Мениън заключи, че няколко хиляди души бяха минали оттук. Следите бяха оставени от гноми и троли, очевидно част от ордите на Господаря на магиите от Северната земя. Сега Аланон беше сигурен, че огромна армия се събира в равнините над Калахорн, за да започне придвижването си през Южната земя и да раздели свободните земи и армиите им. Следите ставаха толкова объркани от непрестанното присъединяване на части към главната колона, че беше невъзможно да се разбере дали някоя по-малка група не се беше отделила. Възможно беше на определено място Ший или Мечът да са поели по друг път и приятелите му нямаше да успеят да го настигнат, ако продължаваха да следват основната колона.

Цял ден вървяха на юг с няколко кратки почивки, решени да застигнат огромната колона от мъже пред тях, преди да е паднала нощта. Мениън само по навик хвърляше по някой и друг поглед на утъпканата земя. След голите равнини на Стрелехайм се появиха затревени поляни. Флик изпита чувството, че се връщат у дома и познатите хълмове на Шейдската долина всеки момент ще се появят зад хребета на равнините. Времето беше горещо и влажно, а местността определено по-приветлива. Още бяха далеч от Калахорн, но беше ясно, че излизат от недружелюбността на Северната земя и навлизат в топлината и зеленината на родината си. Денят изтече бързо и пътниците подновиха разговора си. По настояване на Флик Аланон им разказа още неща за Съвета на друидите. Преразказа подробно историята на човека след Великите войни, обясни им как тяхната раса се беше развивала до сегашното си състояние на съществуване. Мениън почти не го прекъсваше, слушаше друида и наблюдаваше внимателно околността.

Когато тръгнаха този ден, слънчевите лъчи бяха ярки и горещи, а небето ясно. Към средата на следобеда времето рязко се промени и ярката слънчева светлина беше изместена от ниски сиви дъждовни облаци. Въздухът стана още по-влажен и започна да лепне неприятно по кожата. Тази влага предвещаваше приближаването на буря. Намираха се до най-южните граници на Непроходимата гора и нащърбените върхове на Драконовите зъби се виждаха на черния хоризонт на юг. Но все още нямаше признаци от многочислената армия, която се движеше пред тях и Мениън започна да се чуди докъде ли е успяла да проникне. Не бяха далеч от границите на Калахорн, който се простираше точно под Драконовите зъби. Ако армиите на Северната земя бяха вече завзели Калахорн, тогава краят наистина беше дошъл. Сивата светлина на следобеда се спусна бързо и слънцето се скри в потискащ мрак.

Вече се беше стъмнило, когато първото злокобно кънтене, което се надигна от нощта, започна да се блъска в огромните върхове пред тях и тътнеше безспир. Мениън веднага го позна — и преди беше чувал този шум в горите на Анар. Това беше бумкането на барабаните на стотици гноми. Монотонното им ритмично биене ехтеше в тишината на влажния въздух и изпълваше нощта със зловещо напрежение. Земята се тресеше от силата на ударите и всичко живо занемя от ужас. По силата на звука на барабаните Мениън разбра, че войниците са много повече, отколкото бяха допуснали в Прохода на Джейд. Ако числеността на армията на Северната земя може да бъде изчислена по звука на тези барабани, то войниците й трябваше да са хиляди и хиляди. Колкото по-напред отиваха тримата, толкова по-плътно ги обгръщаше ужасният шум, който бумтеше наоколо с разтърсващо ехо. Небето продължаваше да е скрито под сивите облаци и тримата мъже бяха обгърнати от мастилено черен мрак. Мениън и Флик вече не можеха да откриват сами пътя и мълчаливият друид ги водеше с изумителна, безпогрешна точност в неравните падини под Паранор. Никой не говореше. И тримата бяха сковани от напрежение и мрачни предчувствия, породени от злокобното гърмене на барабаните на гномите. Знаеха, че вражеският лагер е точно пред тях.

После теренът внезапно се промени и ниските хълмове и разпръснатите храсти отстъпиха пред стръмни склонове, осеяни с канари и коварни скални зъбери. Стабилният Аланон се движеше неотклонно напред, високата му фигура вървеше без всякакво колебание въпреки почти непрогледния мрак, а двамата от Южната земя го следваха безропотно. Мениън прецени, че трябваше да са стигнали до по-малките планини и хълмове точно над Драконовите зъби и че Аланон беше избрал този път, за да избегне евентуални срещи с войници от армията на Северната земя. Все още беше невъзможно да се каже къде точно се беше разположила вражеската армия, но от шума на барабаните им се струваше, че бяха точно над нея. Трите тъмни сенки вървяха предпазливо в нощта може би около час. На места се движеха слепешката, опипвайки камъните и храсталаците. Дрехите им се изпокъсаха, ръцете и краката бяха изподраскани и насинени, но мълчаливият друид не намали крачка и не спря никъде за почивка. По едно време той внезапно се спря и се обърна към тях, като постави предупредително пръст пред стиснатите си устни. После бавно и предпазливо ги поведе към една огромна канара. След няколко минути те се заизкачваха безшумно нагоре. Изведнъж видяха светлините в далечината — слаби, блещукащи жълти светлини на горящи огньове — Запълзяха на ръце и колене към върха на канарата. Когато стигнаха най-горе, те бавно протегнаха главите си над ръба на скалата и погледнаха, затаили дъх.

Гледката беше ужасяваща и потресаваща. Докъдето им стигаха очите, на мили разстояние във всички посоки, огньове на армията на Северната земя горяха в нощта. В ярката им светлина се движеха оживено фигурите на жилавите кокалести гноми и на едрите троли с дебели крака. Бяха хиляди и хиляди, всичките въоръжени, всичките в очакване да слязат в кралството на Калахорн. Мениън и Флик не можеха да си представят как дори легендарният Граничен легион би могъл да се надява, че ще устои на такава огромна мощ. Сякаш цялото население от гноми и троли се беше събрало в равнините под тях. Аланон успя да избегне каквато и да било среща с разузнавачи или патрули, като се движеше по края на западните граници на Драконовите зъби и сега тримата се бяха настанили в орлово гнездо на няколко стотици фута височина от лагеруващата долу армия. Потресените хора от Южната земя можеха да видят от тази височина цялата огромна сила, събрала се, за да нахлуе в зле защитената им родина. Барабаните на гномите биеха в постоянно кресчендо, докато тримата наблюдаваха отгоре и погледът им се плъзгаше от единия до другия край на разпрострелия се лагер. Не можеха да повярват на очите си. За пръв път им стана безпределно ясно срещу каква сила са изправени. Преди бяха само думите на Аланон, който ги предупреждаваше за нашествието. Сега те сами виждаха врага със собствените си очи и сами можеха да преценят истинското положение на нещата. Вече изпитваха отчаяна нужда от загадъчния Меч на Шанара — нуждаеха се от единствената сила, която би могла да унищожи злото, накарало тази армия да се вдигне на крак и да тръгне на поход срещу тях. Но вече беше прекалено късно.

Никой не продума през няколкото минути, в които наблюдаваха вражеския лагер. После Мениън докосна Аланон по рамото и се канеше да каже нещо, но друидът бързо сложи ръката си върху устата на изумения планинец и посочи към основата на склона, на който те лежаха скрити. Мениън и Флик надникнаха предпазливо надолу и изненадано забелязаха неясните фигури на гноми от охраната, които патрулираха долу. Изобщо не бяха предположили, че врагът щеше да си направи труда да постави охрана толкова далеч от лагера. Но той явно не поемаше никакви рискове. Аланон им направи знак да се отдръпнат от ръба на канарата. Веднага изпълниха нареждането му и го последваха, навътре между високите скали. Когато стигнаха до най-долната част на канарата, друидът наведе глава към тях и им каза сериозно:

— Трябва да бъдем много тихи — предупреди ги той, шепнейки напрегнато. — Там горе звукът от гласовете ни щеше да резонира в скалата и да проехти в равнината. Онзи патрул щеше да ни чуе.

Мениън и Флик кимнаха разбиращо.

— Положението е по-сериозно, отколкото си мислех — продължи Аланон, гласът му шепнеше дрезгаво в мрака. — Изглежда цялата армия на Северната земя се е струпала тук, за да удари Калахорн. Брона възнамерява да смаже мигновено всякакъв отпор на Южната земя, като раздели по-добре подготвените армии на Изтока и Запада, и да се справи с тях поотделно. Злото същество вече държи всичко на север от Калахорн. Балинор и останалите трябва да бъдат предупредени.

Замълча за миг, после погледна очаквателно Мениън Лий.

— Не мога да ви оставя сега — отвърна Мениън разгорещено. — Трябва да ви помогна да намерите Ший.

— При сегашното положение нямаме време да спорим кое е по-важно — заяви Аланон почти заплашително и размаха пръста си пред лицето на планинеца. — Ако Балинор не бъде предупреден, Калахорн ще падне, а след това и останалата част на Южната земя, включително и Лий. Вече е време да започнеш да мислиш за собствените си хора. Ший е само един човек, пък и в момента нищо не можеш да направиш за него. Но има какво да направиш за хилядите хора на Южната земя, които са застрашени да бъдат превърнати в роби от Господаря на магиите, ако Калахорн падне!

Гласът на Аланон беше толкова студен, че Флик усети как тръпки побиха тялото му. Усети как и Мениън до него настръхна ужасен, но Принцът на Лий не отвърна нищо на язвителното смъмряне. Принцът и Друидът се гледаха известно време в тъмнината без да мигнат, без да прикриват гнева си, впили очи един в друг. Накрая Мениън внезапно сведе поглед и кимна рязко. Флик въздъхна облекчено.

— Ще отида в Калахорн и ще предупредя Балинор — измърмори Мениън, а гласът му още беше заглъхнал от ярост — но ще се върна и ще ви намеря.

— Прави каквото щеш, след като изпълниш задачата си — отговори хладно Аланон. — Във всеки случай всеки опит да се върнеш през редиците на враговете ще бъде, най-меко казано, глупост. Флик и аз ще се опитаме да разберем какво се е случило на Ший и на Меча. Няма да го изоставим, планинецо, обещавам ти.

Мениън го погледна остро, с недоверие, но погледът на друида беше ясен и открит. Не лъжеше.

— Движи се близо до тези малки планини, докато — минаваш край разставените наблюдателни постове на врага — посъветва го тихо огромният странник. — Когато стигнеш до реката Мърмидън над Керн, прекоси я и влез в града преди разсъмване. Подозирам, че армията на Северната земя ще нападне първо Керн. Едва ли има някаква възможност градът да се защити успешно срещу сила с такива огромни размери. Хората трябва да бъдат евакуирани в Тирзис преди нашествениците да са успели да пресекат пътя за отстъпление. Тирзис е построен върху плато на гърба на една планина. Ако се отбранява както трябва, може да издържи всякакво нападение поне няколко дни. Така Дюрън и Дейъл ще имат достатъчно време да стигнат до родината си и да се върнат с армията на елфите. Хендъл би трябвало да може да осигури някаква помощ от Източната земя. Калахорн вероятно ще може да издържи достатъчно дълго, за да даде време на армиите на трите земи да се мобилизират и обединят за контранастъпление срещу Господаря на магиите. Това е единствената възможност, която имаме без Меча на Шанара.

Мениън кимна утвърдително, обърна се към Флик и му подаде ръка за сбогом. Флик се усмихна и я стисна сърдечно.

— Е, късмет, Мениън Лий.

Аланон го доближи и постави силната си ръка върху кокалестото рамо на планинеца.

— И помни, принц на Лий, че зависим от теб. Хората на Калахорн трябва да бъдат предупредени за опасността, която ги застрашава. Ако те се огънат и разколебаят, ще бъдат загубени, а заедно с тях и цялата Южна земя. Не се проваляй.

Мениън се обърна рязко и тръгна като сянка към скалите отвъд. Огромният друид и малкият човек от Вейл наблюдаваха мълчаливо как високата му фигура се отдалечава бързо, гъвкаво и леко между скалите и накрая изчезна от погледа им. Постояха още малко без да кажат нещо, после Аланон се обърна към Флик:

— За нас остана задачата да открием какво се е случило на Ший и на Меча. — И отново снижи глас, докато сядаше тежко на малка скала. Флик се приближи до него. — Притеснявам се и за Ивънтайн. Онази счупена дръжка на знаме, която видяхме на бойното поле, беше дръжката на личното му знаме. Може да са го взели в плен, а ако това е станало, нищо чудно армията на елфите да се разколебае и да не ни съдейства, докато не го спасят. Толкова много го обичат, че не биха рискували живота му, дори за да спасят Южната земя.

— Искаш да кажеш, че народът на елфите не се интересува какво ще стане с народа на Южната земя? — възкликна Флик смаян. — Не знаят ли какво ще им се случи, ако Южната земя падне в ръцете на Господаря на магиите?

— Не е чак толкова просто, колкото изглежда — каза Аланон и въздъхна дълбоко. — Последователите на Ивънтайн знаят опасността, но има и такива, според които народът на елфите трябва да стои настрана от работите на другите земи, ако не е пряко нападнат или застрашен. Не е ясно какъв избор ще направят, ако Ивънтайн го няма, а всякакви спорове за това, кое е правилно и уместно могат да забавят намесата на армията на елфите и да стане прекалено късно, за да могат да помогнат.

Флик кимна бавно и си мислеше за онзи момент в Кълхейвън, когато мрачният Хендъл им беше казал почти същото нещо за градовете от Южната земя. Струваше му се невероятно, че хората могат да бъдат толкова нерешителни и объркани пред лицето на такава очевидна опасност. Всъщност и Ший, и той не се различаваха от тях, когато чуха за пръв път за наследството на Ший и за заплахата от Носителите на черепи до момента, в който не видяха с очите си едно от тези злокобни същества, които ги издирваха…

— Трябва да разбера какво става в този лагер — прекъсна мислите му гласът на Аланон, остро и решително. Помълча замислен, втренчил очи в малкия човек от Вейл.

— Млади ми приятелю Флик… — усмихна се той в тъмнината. — Не та ли се иска да бъдеш за малко гном?

ГЛАВА 22

Докато Ший все още се губеше някъде на север от Драконовите зъби, а Аланон, Флик и Мениън продължаваха да търсят някакви следи за местонахождението му, пред взора на останалите четирима от разделената група приятели се появиха очертанията на високите кули на крепостния град Тирзис. Вървели бяха без да спрат почти цели два дни, а опасното им преминаване през линиите на армията на Северната земя беше допълнително затруднено от ужасната планинска бариера, която отделяше кралството на Калахорн от района на Паранор. Първият ден им се стори безкрайно дълъг, но премина без инциденти. Четиримата следваха виещата се пътека на юг през горите до контролираната от патрулите на гномите непроходима гора, докато стигнаха низините отвъд тях, които бяха в подножието на страховитите Драконови зъби. Проходите на планината бяха грижливо охранявани от гноми ловци и им се струваше невъзможно да преминат край тях без бой. Но една елементарна хитрост примами повечето от охраната и ги отвлече от входа на високия лъкатушен проход Кенън, което даде възможност на четиримата да навлязат в планините. При излизането в южния им край безшумно бяха избити няколко гноми на междинен наблюдателен пост, а останалите двадесетина избягаха уплашени, мислейки, че целият Граничен легион на Калахорн е завзел прохода и се насочва към нещастните патрули, за да ги унищожи. Когато накрая стигнаха до безопасните гори южно от Прохода Кенън, Хендъл изпадна в такъв неудържим смях, че четиримата бяха принудени да спрат за известно време, докато се успокои. Дюрън и Дейъл се спогледаха озадачено, спомняйки си мълчаливата сериозност на джуджето по време на пътешествието им до Паранор. Не го бяха виждали да се смее на каквото и да било и сегашният му изблик някак не беше присъщ на характера му. Поклатиха невярващо глави и погледнаха въпросително Балинор. Но огромният обитател на граничната зона само сви безразлично рамене. Той беше стар приятел на джуджето и променливите му настроения му бяха много добре познати. Приятно беше да го чува, че отново се смее. Сега в сумрака на ранната вечер, в мъглявите червени и пурпурни отблясъци на залязващото слънце на хоризонта на западните равнини, четиримата стояха до целта си и можеха да я видят с очите си. Телата им бяха уморени и възпалени, пъргавите им поначало мозъци бяха притъпени от липсата на сън и от непрестанното ходене, но настроението им беше приповдигнато и те бяха завладени от неизказана възбуда при вида на величествения град Тирзис Спряха за момент на края на гората, която се простираше южно от Драконовите зъби и минаваше през Калахорн. На изток се намираше град Варфлийт, който охраняваше единствения голям проход през планините Рън, малка верига, която се простираше над легендарното езеро на Дъгата. Спокойните води на реката Мърмидън лъкатушеха през гората край Тирзис. На запад се намираше по-малкото островно градче Керн, а изворът на реката беше още по на запад, в необятната шир на равнините Стрелехайм. Реката беше широка, образуваше естествена бариера срещу евентуални врагове и осигуряваше надеждна защита на жителите на острова. Тя беше пълноводна почти по всяко време на годината, а водите й — дълбоки и бързи, така че досега нито един враг не беше превземал този град.

И заобиколеният от водите на Мърмидън Керн, и сгушеният в планините Рън Варфлийт, изглеждаха трудно превземаеми и добре защитени. Въпреки това Граничният легион — безценната бойна машина, която от незапомнени времена беше защитавала успешно границите на Южната земя от всякакви нашествия — беше разположен в древния град Тирзис. Граничният легион винаги беше поемал главния удар на нападенията срещу расата на човека и винаги е бил на предната линия на отбраната срещу вражеския нашественик. Тирзис беше дал живот на Граничния легион на Калахорн и като крепост нямаше равен на себе си. Древният град Тирзис бил разрушен в Първата война на расите, но отново изграден, а после, с течение на годините, разширен, и сега беше един от най-големите градове в цялата Южна земя и най-силният град в северната й част. Замислен е бил като крепост, която да може да удържи на всяка атака на враговете — бастион от високи стени и извисяващи се назъбени крепостни валове, разположен на естествено плато върху непристъпна скала. Всяко поколение на гражданите му беше дало своя принос за построяването на града и всеки беше добавял по нещо към непристъпността му. Голямата му външна стена на ръба на платото била издигната преди повече от седемстотин години и разширила границите на Тирзис върху отвесната скала дотам, докъдето природата позволяваше. В плодородните равнини под крепостта се намираха засетите с култури площи, които изхранваха града, а черноземната почва беше подхранвана и поддържана от животворните води на голямата река Мърмидън, която течеше на югоизток. Хората бяха разпръснали домовете си из цялата околност и разчитаха на защитата на стените само в случай на нашествие. В продължение на стотици години след Първата война на расите градовете на Калахорн бяха отблъсквали успешно враждебно настроените им съседи. Нито един от трите града не беше завладяван от врага Легендарният Граничен легион никога не беше разгромяван в битка. Но Калахорн никога не се беше изправял пред такава многочислена армия като тази, изпратена от Господаря на магиите. Истинското изпитание на силата и на смелостта тепърва предстоеше.

Балинор погледна към далечните кули на родния си град със смесени чувства. Баща му беше велик крал и добър човек, но вече остаряваше. От много години командваше Граничния легион в непрестанните му битки срещу упоритите гноми — нашественици от Източната земя. Няколко пъти е бил принуждаван да води продължителни и скъпо струващи сражения срещу огромните троли на Северната земя, когато отделни племена са нахлували в земята му с намерението да завладеят градовете и да покорят народа й.

Балинор беше първороден син и естествен наследник на трона. Учил беше упорито под внимателното ръководство на баща си, а и хората много го обичаха — хора, чието приятелство можеше да бъде спечелено единствено чрез уважение и разбиране. Работил беше рамо до рамо с тях, бил се беше рамо до рамо с тях, учил седеше от тях и сега разбираше чувствата, които те изпитваха и четеше всичко в очите им. Обичаше земята си достатъчно силно и беше готов да се бие за нея, за да я удържи, както правеше в момента, както беше правил толкова много години. Командваше полк на Граничния легион и воините му носеха личния му герб — готвещ се за скок леопард. Те бяха основната част на цялата бойна сила. За Балинор най-важно от всичко беше уважението им към него и всеотдайността им. Беше се разделил с тях за месеци наред като замина по собствено желание с тайнствения Аланон и с групата от Кълхейвън. Баща му го молеше да не тръгва, да промени решението си. Но той вече го беше взел. Не беше човек, който може да бъде разубеден, дори и от баща си. Намръщи се и странно чувство на униние се загнезди в душата му, докато наблюдаваше родината си. Несъзнателно вдигна едната си ръка към лицето и студената метална ръкавица проследи белега, който се спускаше по дясната му буза до брадичката.

— Пак мислиш за брат си, а? — попита го Хендъл, макар че това беше по-скоро установяване на факт, отколкото въпрос. Балинор го погледна сепнато, после кимна бавно.

— Трябва да престанеш да мислиш за всичко това, разбираш ли — заяви джуджето с глас, който не търпеше възражение. — Той би могъл да се превърне в истинска заплаха за теб, ако продължаваш да мислиш за него като за брат, а не като за обикновен човек.

— Не мога така лесно да забравя, че неговата и моята кръв ни правят нещо повече от двама сина на един и същ баща — каза мрачно човекът от граничната зона. — Нито мога да пренебрегна, нито да забравя тези силни връзки.

Дюрън и Дейъл се спогледаха, без да могат да разберат за какво си говореха двамата. Знаеха, че Балинор има брат, но не го бяха виждали и не бяха чували да се споменава за него, откакто бяха тръгнали на дългото си пътуване от Кълхейвън.

Балинор забеляза смутените изражения на лицата на двамата братя елфи и се усмихна.

— Не е чак толкова страшно, колкото може би ви изглежда — успокои ги тихо той. Хендъл поклати отчаяно глава и в следващите няколко минута мълча — по-малкият ми брат Паланс и аз сме единствените синове на Рул Букхана, кралят на Калахорн — заговори Балинор без да го подканят и погледът му отново се зарея към града в далечината. — Като малки бяхме много близки, обичахме се така, както вие двамата се обичате. Докато растяхме си изграждахме различни възгледи за живота… различни характери, както всъщност трябва да е с всяка отделна личност, независимо от родствените връзки. Аз съм по-големият и съм следващият наследник на трона. Естествено, Паланс винаги е знаел това, но когато пораснахме, то ни раздели най-вече защото неговите идеи за управлението на страната не винаги бяха като моите… Трудно ми е да ви го обясня, разбирате ли.

— Не е чак толкова трудно — измърмори многозначително Хендъл.

— Е, добре де, не е чак толкова трудно — съгласи бе уморено Балинор, а Хендъл отговори разбиращо с кимване на глава. — Според Паланс Калахорн трябва да престане да служи като предна линия на отбрана в случай на нападение срещу хората от Южната земя. Той иска да разпусне Граничния легион и да изолира Калахорн от останалата част на Южната земя. По този въпрос изобщо не можем да постигнем някакво съгласие… За миг млъкна огорчен.

— Кажи им останалото, Балинор — гласът на Хендъл прозвуча ледено.

— Според подозрителния ми приятел, брат ми вече не е господар на самия себе си и говори тези неща, без да мисли. Съветва се с мистика Стенмин, човек безчестен по мнението на Аланон, който щял да доведе Паланс до собственото му унищожение. Стенмин убеждава баща ми и хората, че трябва да управлява брат ми, а не аз. Настрои Паланс срещу мен. Когато напусках града, брат ми вече изглеждаше убеден, че не съм подходящ да управлявам Калахорн.

— А този белег…? — попита тихо Дюрън.

— Спречкване помежду ни точно преди да тръгна с Аланон — отговори Балинор и поклати глава при мисълта за инцидента — Дори не мога да си спомня как започна всичко. В един момент, най-неочаквано, Паланс се разгневи, в очите му се четеше истинска омраза. Обърнах се, за да изляза от стаята, а той грабна от стената един камшик, размаха го срещу мен и краят му се — вряза в лицето ми. Това беше причината да се махна за известно време от Тирзис и да дам възможност на Паланс да дойде на себе си. Ако бях останал след тази случка, ние може би щяхме…

Отново замълча мрачно, а Хендъл хвърли на братята елфи поглед, който не остави у тях и капчица съмнение какво е щяло да се случи, ако братята бяха имали още една препирня. Дюрън се намръщи недоверчиво и се чудеше как е възможно някой да застава срещу човек като Балинор. По време на опасното им пътешествие към Паранор високият мъж от граничния район неведнъж беше доказвал смелостта си и силата на характера си и дори Аланон разчиташе много на него. Въпреки това брат му съвсем съзнателно и отмъстително беше застанал против него. Елфът изпита тъга към този храбър воин, който, връщайки се у дома, не можеше да намери спокойствие дори в собственото си семейство.

— Брат ми не беше такъв преди, повярвайте ми, пък и сега не съм убеден, че е лош човек — продължи Балинор, сякаш убеждаваше повече себе си, отколкото другите. — Този мистик Стенмин има някаква власт над Паланс, с която предизвиква изблиците му на гняв, настройва го срещу мен и срещу това, което брат ми знае, че е правилно.

— Има и нещо друго — прекъсна го рязко Хендъл. — Паланс е идеалист-фанатик — стреми се към трона и е против теб под претекст, че мисли за хората. Той се задушава от собствената си самовлюбеност.

— Може и да си прав, Хендъл — призна тихо Балинор. — Но все пак той ми е брат и аз го обичам.

— Точно затова той е толкова опасен — заяви джуджето на високия мъж и го погледна без да мига право в очите. — Само че той вече не те обича.

Балинор не отговори и се загледа в равнините на запад и към град Тирзис. Известно време другите мълчаха и оставиха вглъбения принц на мислите му. Накрая той се обърна към тях, лицето му беше спокойно и отпуснато, сякаш нищо не се беше случило.

— Време е да тръгваме. Трябва да стигнем до стените на града преди падането на нощта.

— Няма да продължа с вас, Балинор — бързо го прекъсна — Хендъл. — Трябва да се върна в моята земя и да помогна на армията на джуджетата да се подготви за нашествието в Анар.

— Защо не си отпочинеш тази нощ в Тирзис, за да тръгнеш утре сутринта — предложи Дейъл, който знаеше колко уморени бяха всички и се притесняваше за джуджето.

Хендъл се усмихна с разбиране и поклати глава:

— Не, по тези земи трябва да вървя през нощта. Ако остана да нощувам в Тирзис, ще загубя цял ден път, а сега за всички нас времето е безценно. Дали Южната земя ще удържи или ще падне зависи от това, колко бързо ще съумеем да обединим армиите си в една въоръжена сила, която да отблъсне Господаря на магиите. Ако Ший и Мечът наистина са загубени за нас, тогава не ни остава нищо друго, освен нашите армии. Като стигна до Варфлийт ще си почина. Пазете се, приятели мои. Дано да имате късмет през следващите дни.

— Късмет и на теб, храбри ми Хендъл — Балинор протегна голямата си ръка. Хендъл я стисна сърдечно, после се ръкува с братята елфи и изчезна в гората, като помаха с ръка за сбогом.

Балинор и братята елфи изчакаха, докато се скри от погледа им, и после тръгнаха през равнината към Тирзис. Слънцето се беше скрило зад хоризонта, а червеното небе беше станало тъмносиво и синьо, признак за скорошното настъпване на нощта. Бяха изминали почти половината от пътя, когато цялото небе потъмня и в безоблачната му чистота изгряха първите звезди. Когато наближиха легендарния град, огромен и тъмен, разпрострял се пред тях на нощния хоризонт, принцът на Калахорн разказа подробно на братята елфи как е построен Тирзис.

— Крепостта има множество естествени защити. Градът е построен върху високо плато, което завършва до верига от малки, но коварни скали. Те ограждат изцяло платото на юг, и отчасти на запад и изток. И макар че не са чак толкова високи и не изглеждат толкова зловещи като Драконовите зъби в планините Чарнал, те са невероятно стръмни. Скалите в северния край на платото, се издигат почти отвесно нагоре, и до този момент никой не е успял да ги изкачи. Така че градът е много добре защитен откъм тила и досега не се е налагало да се строят някакви отбранителни съоръжения на юг. В най широката си част платото, върху което е построен градът, е малко повече от три мили, и се спуска стръмно в полята, ширнали се равни и открити на север и на запад до реката Мърмидън и на изток до горите на Калахорн. Всъщност бързите води на Мърмидън образуват първата отбранителна линия срещу нашествията, и армиите, които са успявали да преминат през това препятствие и да стегнат до платото и стените на града, се броят на пръсти. Врагът, който е успявал да прекоси Мърмидън и да навлезе в равните полета, винаги се е изправял пред стръмната стена на платото, която може да се отбранява отгоре. Главният достъп до тази отвесна скала е един построен от желязо и камък подвижен полегат мост. Той се сваля, като се изваждат закрепените в подпорите на основата му болтове. Но дори и врагът да успее да стигне до върха на платото и да заеме позиции там, той се сблъсква с третото отбранително съоръжение — защита, която нито една армия не е успявала да пробие. Там, на по-малко от стотина-двеста ярда от края на платото, се извисява исполинската Външна стена, която огражда целия град в полукръг и завършва при стръмните скали. Тя е направена от огромни каменни блокове, съединени с хоросан, а страните й са толкова гладки, че е абсолютно невъзможно да се изкачат с голи ръце. Стената е висока почти сто фута, огромна, непревземаема. В най-горната й част са построени крепостни валове за мъжете, които трябва да отбраняват града отвътре. В тях са направени отвори, от които скритите воини могат да обсипват със стрели намиращите се като на отворена длан под тях нападатели. Направата й е старомодна, изглежда недодялана и груба, но в продължение на хиляди години тя е отблъсквала нашествениците. Откакто е построена след Първата война на расите, нито една вражеска армия не е прониквала в града.

Точно зад исполинската Външна стена е разположен Граничният легион в множество дълги казарми, между които тук-там има сгради, използвани като складове за продоволствие и оръжие. Около една трета от състава на тази огромна бойна сила е постоянно на действена военна служба, а останалите две трети си стоят у дома със семействата си, отдават се на домашните си занимания като работници, занаятчии или търговци в града. Казармите са приспособени да подслонят цялата армия, ако се наложи. А това се е налагало, и то не само веднъж. Но в момента са само частично запълнени. Зад казармите, складовете и парадния плац, се издига втора стена от каменни блокове, която ги отделя от същинския град. Зад тази втора стена по продължение на чистите, лъкатушещи улици, се намират домовете и дюкянчетата на жителите на Тирзис. Всички сгради в града са построени от трудолюбиви ръце и гражданите му се грижат педантично за поддържането им. Зад тази втора каменна стена градът се простира почти по цялото възвишение на платото и стига почти до скалите, граничещи с южния подстъп. В тази най-отдалечена част на града е построена трета стена, която е входът към държавните сгради и кралския дворец. В нея се намират народният форум и множество живописни градини. Засенчените от дървета паркове около двореца са единственото залесено място сред иначе откритата и равна повърхност на платото с оскъдна растителност. Третата стена не е издигната със защитни цели. Тя просто отбелязва къде се намират държавната собственост, запазена за нуждите на краля, и парковете, които са достъпни за целия народ.

Балинор се отклони от историята на построяването на града и започна да обяснява на елфите, че Кралството на Калахорн е една от малкото запазили се просветени монархии в света. На практика то е управлявана от крал монархия, но в управлението участва и парламентарно тяло, съставено от избрани от народа на Калахорн представители, които помагат на владетеля да създава управляващите страната закони. Хората се гордеят много от управлението и от Граничния легион, в който повечето от тях или са служили навремето или служат сега. Това е страна, в която те могат да бъдат свободни хора, а за това ся заслужава човек да се бие.

Калахорн е земя, която отразяваше едновременно и миналото, и бъдещето. От една страна градовете са построени предимно като крепости, които да устояват на непрестанните нападения на военно-любивите съседи. Граничният легион е останка от по-далечни времена, когато новосъздадените страни били постоянно във война, когато националният суверенитет, превърнат в едно почти фанатично честолюбие, бил причина за продължителни битки, за ревностно охраняване на границите на страните, когато братството между народите на Четирите земи било само мираж в далечното бъдеще. Провинциалният, почти примитивен декор и архитектура не могат да се открият никъде другаде в бързоразвиващите се градове във вътрешната част на Южната земя — градове, в които по-просветените култури и по-малко войнствената политика започват да вземат превес Въпреки това именно Тирзис, градът с първобитните каменни стени и железните воини, охранява долната част на Южната земя и й дава възможност да се развива. Но има и признаци, които показват какво може да се случи в тази живописна земя, признаци, които подсказват за друга епоха и други времена, които не са чак толкова далечни. Хората са единомислещи и говорят за търпимост и разбирателство между всички раси и всички народи. В Калахорн, както в никоя друга страна в цялата закътана Южна земя, хората възприемат всеки такъв, какъвто си е и съобразно с това определят поведението си към него.

Тирзис е кръстопът на Четирите земи и през стените и земите му преминават представители на всички страни. Това дава възможност на жителите му да виждат разликите в лицето и в тялото, които външно отличават расите една от друга, и да разбират, че това е без значение. Гражданите на Тирзис се са научили да преценяват хората от различните раси по личните: им качества и душевност. Те никога не биха се втренчили изумено в някой скален трол гигант, нито биха го избягвали заради гротескната му външност. Тролите са нещо обикновено за хората в Калахорн. Най-различни гноми, елфи и джуджета редовно минават през тази страна, и, ако са приятели, те са добре дошли.

Балинор се усмихваше, докато разказваше за този феномен, който най-после беше започнал да се разпространява по всички земи. Чувстваше се горд, че неговият народ беше един от първите, които започваха да се освобождават от старите предразсъдъци и да търсят общ език за разбирателство приятелство. Дюрън и Дейъл го слушаха мълчаливо и се съгласяваха с него. Народът на елфите знаеше какво е да живееш сам в своя свят с хора, които не могат да излязат извън черупката на собственото си аз.

Балинор свърши разказа си и тримата другари излязоха от високата трева на равнината и навлязоха бързо в широкия път.

Шосето се виеше пред тях в тъмнината и ги водеше към ниско равно плато, което се чернееше на хоризонта. Вече бяха достатъчно близо, за да могат да видят светлините на разпрострелия се пред тях град и движещите се по полегатия каменен път хора. Входът на Високата външна стена беше рязко очертан от светлината на факлите. Огромните порти бяха отворени, придържани от смазани панти и охранявани от няколко облечени в тъмни дрехи часови. Във вътрешния двор грееше светлината на казармите, но не се чуваха обичайните смехове и шеги на мъжете, което се стори странно на Балинор. Гласовете, които достигаха до тях, бяха приглушени и неясни, сякаш всички се пазеха да не бъдат чути. Внезапно осъзнал, че нещо не е наред, високият обитател на граничния район се взря внимателно напред, но не успя да забележи нищо необичайно, освен необикновената тишина, и прогони опасенията си. Братята елфи вървяха мълчаливо след него, докато непоколебимият Балинор се изкачваше по стръмния път към потъналата в мрак скала. Отминаха ги няколко души и онези, които ги заглеждаха внимателно, се опулваха, явно ужасени при вида на Принца на Калахорн. Погълнат от пътя пред себе си, Балинор не забеляза втрещените им погледи. Но братята елфи не пропускаха нищо и се споглеждаха мълчаливо, предупредително. Имаше нещо сериозно, което явно не беше наред. Минути по-късно, когато тримата бяха стигнали платото, Балинор се спря, обзет внезапно от същото безпокойство. Взря се напрегнато в портите на града, после отново се загледа в затулените лица на минувачите, които ги отминаваха бързо и безмълвно в нощта, когато го разпознаваха. За миг тримата останаха като заковани на място без да кажат дума и наблюдаваха как малкото останали на пътя минувачи се скриха в тъмнината, оставяйки ги сами.

— Какво става, Балинор — попита най-после Дюрън.

— Ами и аз не мога да разбера — отговори принцът притеснен. — Вижте гербът на хората от охраната при портите. Никой от тях не носи герба на Граничния ми легион — леопард. Гербът им е сокол, знак, който ми е непознат. Пък и хората, забелязахте ли погледите им?

И двамата стройни елфи кимнаха едновременно. В проницателните им, леко скосени очи, беше изписан неприкрит ужас.

— Няма нищо — заяви кратко човекът от границата. — Това все още е градът на баща ми, а това са моите хора. Ще разнищим нещата докрай, когато стигнем в двореца.

Отново тръгна към огромните порти на Външната стена, а двамата братя го последваха. Високият принц не направи никакъв опит да прикрие лицето си, когато се доближи до четиримата въоръжени часови. Те реагираха по същия начин като изумените минувачи, които бяха срещнали по пътя. Не се опитаха да спрат принца и не си размениха нито дума. Но един от тях напусна поста си и бързо изчезна зад вратите на Вътрешната стена по улиците на града. Балинор и елфите минаха под сянката на огромната порта, която им заприлича на чудовищна каменна ръка, увиснала над тях в тъмнината. Преминаха през отворените врати и край застаналите нащрек часови и влязоха в двора, където се намираха ниските спартански казарми на легендарния Граничен легион. Само тук-там се виждаха светлини и казармите имаха вид на почти напълно изоставени. Няколко мъже се мотаеха из двора. Облечени бяха в куртки с герб с образа на леопард, но не бяха облечени в ризници и не носеха оръжия. За миг един от тях се опули, когато тримата се спряха в центъра на двора, после, смаян и невярващ на очите си, изкрещя силно на другите войници. Вратата на една барака се отвори и от нея се появи прошарен ветеран, който заедно с другите, се втренчи в Балинор и братята елфи. Издаде кратка заповед и войниците неохотно се заловиха отново със заниманията си, а той забързано се доближи до тримата.

— Господарю мой, Балинор, най-после се върна — възкликна воинът и го поздрави с лек поклон, застанал мирно пред командира си.

— Капитан Шийлън, радвам се да те видя — Балинор стаена здраво кокалестата ръка на ветерана. — Какво става в града?

Защо охраната носи герб със сокол, а не с готвещия се за скок леопард? — Господарю мой, издадена беше заповед за разпускане на Граничния легион! Само шепа от нас сме все още на служба. Останалите бяха върнати по домовете им!

Изгледаха мъжа, сякаш беше невменяем. Граничният легион разпуснат в момент, когато най-голямото нашествие застрашава Южната земя! И тримата мигновено си спомниха какво им беше казал Аланон — Граничният легион е единствената надежда, останала на хората от застрашените земи, Граничният легион трябва поне временно да задържи страховитата сила, събрана от Господаря на магиите. А сега какво? Армията на Калахорн разпусната по най-мистериозен начин…

— По чия заповед… — попита Балинор бавно и гневно.

— На вашия брат — бързо отвърна прошареният Шийлън. — Той нареди на собствената му охрана да поеме нашите задължения и заповяда легионът да бъде разпуснат до второ нареждане. Лордовете Актън и Месалин отидоха в двореца, за да молят краля да обмисли отново решението си, но не се върнаха. Не ни оставаше нищо друго, освен да се подчиним…

— Да не би всички да са си загубили ума — изкрещя вбесеният Балинор и сграбчи воинът за куртката. — А баща ми, кралят? Нима той не управлява вече тази страна и не командва Граничния легион? Какво казва той за цялата тази идиотщина?

Шийлън отвърна поглед и затърси думите на отговора, който се страхуваше да изрече. Балинор го раздруса яростно.

— Аз, наистина не знам, господарю мой — измънка мъжът и все още не смееше да го погледне в очите. — Чухме, че кралят бил болен и после, ни вест, ни кост от него. Брат ви се самопровъзгласи за временен владетел на трона в отсъствието на краля. Преди три седмици.

Балинор пусна мъжа, потресен и онемял, и се загледа в светлината на далечния дворец — дома, в който се беше върнал с такива големи надежди. Напуснал беше Калахорн заради една непоносима свада между брат му и него, но напускането му само беше влошило още повече положението. Сега той трябваше да се изправи лице в лице с непредсказуемия Паланс при условия не по негов избор, да се изправи пред него и да го убеди по някакъв начин, че е извършил лудост, като е разпуснал крайно необходимия Граничен легион.

— Трябва веднага да отидем в двореца и да говориш с брат си — угриженият, припрян глас на Дейъл го откъсна от мислите му. Загледа се за миг в лицето на младия елф и изведнъж си спомни за младостта на собствения си брат. Толкова трудно щеше да бъде да вразуми Паланс.

— Да, прав си, разбира се — съгласи се той почти механично. — Трябва да отидем при него.

— Не, не трябва да ходите там! — Острият вик на Шийлън ги задържа — — Всички, които отидоха, не се върнаха вече. Носят се слухове, че брат ти те е обявил за предател — открил бил, че си се съюзил със злия Аланон, мрачния странник, който служел на черни сили. Говори се, че ще бъдеш затворен и осъден на смърт!

— Ама че нелепост! — възкликна високият човек от границата, — Аз не съм предател, и дори брат ми знае, че не съм. Колкото до Аланон, той е най-добрият приятел и съюзник, който Южната земя някога е имала. Може да не се разбираме с Паланс, но той никога не би тикнал в затвора собствения си брат. Той няма тази власт!

— Ако баща ти не е мъртъв, приятелю мой — обади се предпазливо Дюрън. — Трябва да бъдем благоразумни сега, преди да сме влезли в очертанията на двореца. Хендъл е убеден, че брат ти е под влиянието на мистика Стенмин и ако това наистина е така, тогава ти може би се намираш в много по — голяма опасност, отколкото предполагаш.

Балинор замълча, после кимна в съгласие. Набързо обясни на Шийлън за надвисналата над Калахорн заплаха от предстоящо нашествие на Северната земя, като наблегна на увереността си в жизнено важната роля на Граничния легион за отбраната на отечеството им. После сграбчи силно рамото на ветерана и се наклони към него:

— Ще чакаш четири часа, докато се върна аз или дойде мой личен пратеник. Ако през това време не се появя лично или не ти изпратя някаква вест, потърси лордовете Гинисън и Фандуик. Граничният легион трябва да бъде незабавно свикан под знамената! После отиди сред хората и настоявай да поискат от брат ми открит процес за каузата ни. Той не може да откаже. Освен това изпрати вест на запад и на изток до народите на елфите и на джуджетата, и им съобщи, че сме задържани, аз и братовчедите на Ивънтайн. Запомни ли всичко, което ти казах?

— Да, господарю мой. — воинът поклати енергично глава. — Ще изпълня всичко, което ми наредихте. Дано да имате късмет, принце на Калахорн.

Обърна се и отново изчезна в казармите, а разтревоженият и вбесен Балинор тръгна към града. Дюрън започна да убеждава шепнешком по-малкия си брат да остане извън стените на града н да изчака да види какво ще стане с Балинор и със самия него, но Дейъл упорито отказа. Дюрън знаеше, че е безсмислено да спори повече по въпроса и накрая се отказа. Стройният елф още не беше навършил двадесет години и животът едва започваше за нега Всички членове на малката група, които бяха тръгнали от Кълхейвън, изпитваха към Дейъл особена привързаност, една покровителствена обич, присъща на всички по-възрастни към по-младите им приятели. Дръзката му прямота и неподправеното му приятелство бяха редки качества във време, когато повечето хора живееха, обградени от подозрение и липса на доверие. Дюрън се страхуваше за него, защото той имаше най-много бъдеще пред себе си и най-малко години зад гърба си. Той гледаше мълчаливо брат ся на фона на горящите светлини на Тирзис в тъмнината пред тях.

Не след дълго тримата пресякоха двора и минаха през портите на Вътрешната стена, която водеше към улиците на града. Отново охраната ги изгледа с нескрито изумление, и отново не ги спря. Балинор сякаш стана още по-едър, докато тримата вървяха по главната улица на Тирзис. Загърнатата му в ловната пелерина тъмна фигура се очертаваше злокобно. Изглеждаше по-висок от преди и вече не приличаше на изтощения пътник в края на пътуването си. Сега той беше завърналият се у дома Принц на Калахорн. Хората веднага го разпознаваха. Първо се спираха и го изглеждаха със смаян поглед като минувачите при външните порти, после, събрали кураж от гордата му осанка, се затичваха след него, нетърпеливи да го поздравят с добре дошъл у дома Тълпата се увеличи от няколко дузини на няколкостотин души, докато любимият син на Калахорн вървеше смело през града, усмихваше се на онези, които го следваха, но забързан да стигне до двореца Хората започнаха да викат и крещят, врявата се надигна оглушително и откъслечните гласове се сляха в едно общо, все по-силно скандиране на името на високия обитател на граничния район. Неколцина от тълпата успяха да се доберат до непреклонния мъж и му зашепнаха зловещи предупреждения. Но принцът | вече не обръщаше внимание на предупредителните гласове. След всяко предупреждение кимаше с глава и продължаваше неотклонно напред.

Разрастващата се тълпа премина през центъра на Тирзис. Хората прииждаха към огромните арки и кръстовищата, проправяха си път през по-тесните участъци на Тирзийския път, който минаваше край високите, заградени с бели стени здания и по-малки семейни къщи, и водеше към моста Сендик, прострян над по-ниските части на парка. На другия край бяха вратите на двореца, мрачни и затворени. На върха на широката арка на моста принцът на Калахорн се обърна рязко с лице към тълпата, която продължаваше да го следва вярно, вдигна ръцете си и им нареди да спрат. Те се подчиниха покорно, гласовете им постепенно заглъхнаха и настъпи тишина, когато високият човек им проговори.

— Приятели мои, съграждани. — Гордият му глас се извиси тържествено в почти пълната тъмнина и кънтящото му ехо се върна обратно. — Тази земя и смелите й граждани ми липсваха много, но ето, че се върнах у дома и вече никога няма да ви напусна. Няма от какво да се страхувате. Тази земя ще бъде вечна! Ако в монархията има някакви неприятности, аз съм този, който трябва да ги посрещне и разреши. Сега се върнете по домовете си и изчакайте сутринта и в нейната светлина ще видите по-добре, че всичко е наред. Моля ви, сега си отидете по домовете, и аз ще си отида в моя.

Без да изчака реакцията на събралото се множество, Балинор се обърна и продължи по моста към вратите на двореца със следващите го неотклонно двама братя. Хората отново се развикаха след тях, но не ги последваха, макар че много от тях може би имаха желание да го сторят. Подчинявайки се на заповедта му, те бавно се обърнаха и се разотидоха. Някои продължиха да викат името му, с явно предизвикателство към безмълвния, потънал в мрак дворец, докато други мърмореха под носа си мрачни предсказания за това, което го очакваше заедно с двамата му приятели зад стените на кралския дом. Тримата пътници бързо се загубиха от погледа на хората, когато преминаха оттатък високия свод на моста с бързи и решителни крачки. След няколко минути бяха пред високите, обковани с желязо порти на двореца на фамилията Букхана. Без да се спира Балинор протегна ръка към огромния железен чук, прикрепен към портата и започна да го удря силно. За миг оглушителните звуци бяха единственото, което раздираше тишината. Мъжете стояха отвън и се ослушваха със смесени чувства на гняв и мрачни предчувствия. После отвътре дочуха тих глас, който шепнешком ги попита кои са. Балинор каза името си и рязко заповяда на онези отвътре да отворят незабавно. След миг тежките решетки бяха изтеглени, вратата се отвори навътре и ги пропусна. Балинор влезе в градината на двореца без да поглежда мълчаливата охрана, с поглед, вперен във величествената сграда с колони отпред. Високите й прозорци бяха тъмни с изключение на прозорците на приземния етаж в лявото крило, Дюрън пусна Дейъл пред себе си и се възползва от възможността да хвърли поглед наоколо в сенките, където веднага забеляза около десетина добре въоръжени хора от охраната съвсем близо до тях. Всички бяха с герб с изображението на сокол.

Наблюдателният елф разбра, че влизат в капан. Същото чувство беше изпитал и при влизането им в града, но не го беше споделил с никого. В началото му се прииска да спре Балинор и да го предупреди за това, което беше видял. Но инстинктивно усещаше, че човекът от границата е прекалено опитен боец, че да не знае какво прави. Отново съжали, че брат му не остана извън стените на замъка, но вече беше много късно. Тримата прекосиха алеите и стигнаха до замъка. Нямаше никаква охрана и вратите се отвориха веднага при нервното им блъсваме от Балинор. Залите на старата сграда блестяха ярко в светлината на факлите, пламъците разкриваха великолепието на цветните стенописи и рисунки, които украсяваха семейния дом на Букхана. Дърворезбата беше стара и пищна, стените грижливо полирани и на места покрити с изящни гоблени и гравирани метални гербове на поколения известни владетели на страната. Докато братята елфи следваха мълчаливо принца из тези смълчани зали, те с болка си спомниха за друго време и друго място в недалечното минало — древните гори на Паранор. И там ги беше чакал капан сред древното величие на друга епоха.

Свиха наляво в друга зала. Балинор вървеше на няколко крачки пред тях, едрото му тяло изпълваше коридора, дългото му ловно наметало се надигаше леко зад него. За миг той напомни на Дюрън за Аланон, огромен, свиреп, опасен, когато се движеше като котка, както Принцът на Калахорн сега. Дюрън хвърли неспокоен поглед на Дейъл, но по-младият елф като че ли не забеляза това. Лицето му беше поруменяло от възбуда. Дюрън попипа дръжката на камата си и студеният метал успокои горещата му длан. Ако отново попаднеха в капан, този път нямаше да се размине без бой. Изведнъж високият човек от границата спря пред една отворена врата. Братята елфи го доближиха и надникнаха през широкото му рамо в осветената стая. Почти на отсрещния край на елегантно мебелираната стая седеше един мъж. Беше едър, рус и с брада. Високото му тяло бе облечено в дълга пурпурночервена роба с герб с изображението на сокол. Беше няколко години по-млад от Балинор, но високото му тяло беше изправено по същия начин, със здраво стиснати ръце зад гърба. Елфите веднага разбраха, че това е Паланс Букхана. Балинор направи няколко крачки напред, без да казва нищо, а очите му бяха приковани в лицето на брат му. Елфите го последваха като се оглеждаха предпазлива Имаше прекалено много врати, прекалено много тежки завеси, зад които можеха да се крият въоръжени хора на охраната. Миг след това в залата зад тях, извън полезрението им, усетиха раздвижване. Дейъл се извърна леко и погледна към отворената врата. Дюрън се отдалечи малко от другите с извадена кама и леко приведен, готов за скок.

Балинор не се помръдна. Стоеше мълчаливо пред брат си, без да откъсва поглед от познатото лице, изумен от необикновената омраза, която искреше в очите му. Сигурен беше, че е капан, знаеше, че брат му ги чака. Но през цялото време беше вярвал, че поне ще могат да си поприказват като братя, да разговарят един с друг откровено и разумно въпреки различията си. Но когато погледна в тези очи и долови неприкрития блясък на изпепеляващ гняв разбра, че брат му беше лишен от здрав разум, или може би дори беше луд.

— Къде е баща ми…?

Резкият въпрос на Балинор беше прекъснат от внезапно свистене и някакви скрити шнурове освободиха мрежа от кожа и въжета, която висеше над главите на неканените гости и сега бързо се спусна върху тях. Прикрепените тежести ги повалиха на пода ужасно слисани, без да могат да използват оръжията си, защото въжетата се затягаха около тях. От всички страни се разтвориха врати и тежките завеси бяха дръпнати рязко. Няколко дузини въоръжени мъже от охраната се нахвърлиха грубо върху съпротивляващите се пленници. Нямаше абсолютно никаква възможност да се измъкнат от грижливо подготвения капан, никаква възможност дори за кратка борба. Взеха им оръжията, най-безцеремонно вързаха ръцете им зад гърбовете и сложиха превръзки на очите им. Вдигнати бяха грубо на крака и много невидими ръце ги задържаха на място, без да им дадат възможност да мръднат. За миг настъпи тишина, а после се чуха приближаващите стъпки на някой, който спря пред тях.

— Много глупаво от твоя страна бе да се върнеш, Балинор. — разцепи леден глас мрака. — Знаеше какво ще ти се случи, ако отново те намеря. Ти си троен предател и страхливец заради това, което направи — предател на народа, на баща ми, а сега дори и на мен. Какво направи с Шърл? Какво направи с нея? Заради нея ще умреш, Балинор, кълна се! Свалете ги долу!

Ръцете ги завъртяха грубо, заблъскаха ги и ги повлякоха през залата, изведоха ги през една врата и ги помъкнаха по дълги стълбища, а после по коридор, който се виеше в лабиринт от чупки и завои. Стъпките им отекваха глухо върху влажните каменни стъпала. След това отново заслизаха по някакви стъпала и пак стигнаха до някакъв коридор. Усетиха миризма на застоял студен въздух и влага, процеждащи се от каменните стени и пода. Задвижен беше някакъв механизъм с тежки резета, чу се зловещо скърцане от приплъзването на старо желязо и някаква врага се отвори е трясък. Ръцете грубо ги завъртяха и изведнъж неочаквано ги пуснаха. Те паднаха замаяни на каменния под все още със завързани ръце и очи. Вратата се затвори и резетата шумно бяха плъзнати обратно на местата им. Тримата спътници слушаха безмълвно. Чуваха шум на стъпки, които бързо се отдалечаваха и накрая напълно изчезнаха. Чуваха металния звън на залостване, който при всяка следваща арата ставаше все по-глух и по-глух, докато накрая остана само шумът на собственото им дишане а дълбоката тишина на затвора им. Балинор се беше върнал у дома.

ГЛАВА 23

Приближаваше полунощ, когато Аланон приключи с дегизирането на намусения Флик и остана доволен от работата си. От висяща на кръста му торбичка друидът извади някаква странна течност, която втри в кожата на лицето и ръцете на човека от Вейл, докато тя не стана тъмножълта. С парче въглен промени чертите на лицето му и формата на очите му. Работата му беше чисто аматьорска, но в тъмнината Флик можеше да мине за едър, добре сложен гном, ако не го заглеждаха отблизо. Задачата беше опасна дори за изпечен ловец, а за неопитен мъж като него, който щеше да се опита да мине за гном, може би беше истинско самоубийство. Но друга възможност нямаше. Някой трябваше да проникне в този огромен лагер и да се помъчи да разбере какво се е случило на Ивънтайн, на Ший и на Меча, който им се изплъзваше. Изключено беше Аланон да слезе при гномите. Веднага щяха да го разпознаят, дори и при майсторска дегизировка. Така че задачата беше поверена на изплашения Флик, предрешен като том. Под прикритието на тъмнината той трябваше да се спусне надолу по склона, да премине край зорките патрули, да влезе в лагера, в който се намираха хиляди гноми и троли и там да разбере дали брат му или изчезналият крал на елфите са взети за заложници, и освен това, де се помъчи да научи нещо за местонахождението на Меча. И като капак на всичко, което още повече усложняваше нещата, човекът от Вейл трябваше да се измъкне от лагера преди пукването на зората. Ако не успееше да направи това, някой със сигурност щеше да открие в светлината на деня, че е дегизиран и той щеше да бъде заловен. Аланон помоли Флик да свали ловното си наметало и няколко минути се занимава с плата, като промени леко кройката и удължи качулката, за да прикрива по-добре лицето му. Когато свърши, Флик го облече и видя, че при плътно прилепнало до тялото му наметало, нищо друго не се вижда от него, освен засенчената част от лицето му. Ако не се доближаваше до истински гноми и не спираше да върви до зазоряване имаше доста голяма вероятност да научи нещо важно, да успее да се измъкне от лагера и да се върне при Аланон. Провери дали късият му ловен нож е здраво прикачен на кръста му. Той щеше да бъде жалко подобие на оръжие, ако му се наложеше да го използва в лагера, но все пак го поуспокояваше, че няма да е съвсем беззащитен. Стана бавно. Ниското му, добре сложено тяло беше загърнато в наметалото. Аланон го огледа внимателно и после завъртя глава.

През последния час времето се беше влошило. Небето представляваше плътна маса от движещи се потъмнели облаци, които закриваха изцяло луната и звездите и загръщаха земята в почти непрогледна тъмнина. Единствената светлина, която се виждаше наоколо, идваше от горящите огньове на вражеския лагер. Пламъците се засилиха от внезапната поява на силен северен вятър, който виеше свирепо и фучеше през Драконовите зъби, после се понасяше поривисто към откритите равнини под тях. Приближаваше буря, която твърде вероятно щеше да ги застигне преди настъпването на утрото. Мълчаливият друид се надяваше, че вятърът и тъмнината ще осигурят на дегизирания човек от Вейл допълнително прикритие от очите на спящата армия. Огромният мистик даде няколко кратки наставления на Флик преди тръгване с къси, недовършени изречения. Обясни му как е организиран лагерът, като му припомни начина, по който е разположена охраната в периметъра на основната част на армията. Каза му да търси знамената на вождовете на гномите, матурените и тролите, които несъмнено щеше да открие някъде в центъра на лагера. На всяка цена трябваше да избягва разговори с когото и да било, защото начинът, по който говори, веднага щеше да го издаде, че е от Южната земя. Флик слушаше внимателно, сърцето му биеше лудо и вече мислено беше решил, че е невъзможно да остане неразкрит. Но верността към брат му беше прекалено голяма, за да позволи на здравия разум да се намесва, когато сигурността на Ший беше застрашена. Аланон приключи с кратките си наставления, като обеща, че ще му гарантира безопасно преминаване през първата линия на охраната, която беше поставена в основата на този скат. Даде му знак да мълчи и му кимна да го последва.

Излязоха от укритието на високите камъни и се спуснаха през тъмнината към откритата равнина. Толкова тъмно беше, че Флик не виждаше почти нищо и се наложи стабилният друид да го води за ръка. Стори им се, че са вървели безкрайно дълго, докато излязат от криволичещия лабиринт от скали, но накрая отново видяха огньовете на вражеския лагер, които горяха в тъмнината пред тях. Флик беше ожулен и насинен от слизането от планинските възвишения, краката го боляха от напрежението, а наметалото му се беше скъсало на няколко места. Тъмнината се издигаше като непробиваема стена между тях и огньовете и Флик не можеше нито да види, нито да чуе охраната, която знаеше, че е там. Аланон не каза нищо, но пролази обратно в укритието на скалите и започна да се ослушва, проточил леко врат напред. Двамата останаха няколко минути без да се помръднат, после внезапно Аланон стана, махна на Флик да остане на мястото си и безмълвно потъна в нощта.

Останал сам и уплашен, малкият човек от Вейл се огледа тревожно, защото нямаше представа какво става. Допря пламналото си лице до студената повърхност на камъните и си преповтори на ум какво трябва да направи, когато стигне до лагера. Нямаше някакъв точно определен план, който да следва Трябваше да избягва да се заговаря с когото и да било, да не минава близо до когото и да било и да стои настрана от светлината на огньовете, защото тя можеше да разкрие лошата му дегизировка. Пленниците, ако изобщо бяха там, щяха да се намират в охранявана палатка близо до центъра на лагера, така че първата му задача е да намери тази палатка. Намереше ли я, щеше да се помъчи да надникне вътре, за да види кой е там. После, ако успееше да свърши всичко това, което му се струваше крайно невероятно, щеше да тръгне обратно към склоновете, където щеше да го чака Аланон и те заедно щяха да решат какво да правят по-нататък.

Флик поклати безпомощно глава. Знаеше, че никога няма да може да се измъкне с тази дегизировка. Нито имаше талант, нито беше достатъчно умен, за да може да надхитри някого. Но след изчезването на Ший в Драконовия ръб той коренно се беше променил. Предишният му песимизъм и безкомпромисната му практичност бяха изместени от отчаяние и някакво странно чувство на абсурдност. Светът, който познаваше, така се беше променил през последните няколко седмици, че той вече не беше способен да се отъждествява с предишните си ценности и разумно поведение. Времето беше загубило почти всякакъв смисъл през тези изтощителни, безкрайни дни на бягство и криене, на схватки със същества, които принадлежаха на друг свят. Годините, в които беше живял и раснал в спокойствието и уединението на Шейдската долина, бяха останали далеч зад гърба му. Забравени дни на ранната му младост. Единствените неизменни сили в преобърналия се наопаки живот през последните няколко седмици, бяха спътниците му и на първо място брат му. Но постепенно и те се разпръснаха един по един и накрая Флик беше останал сам, на ръба на пълното изтощение и психически срив. Собственият му свят се беше превърнал в някаква налудничава, неразрешима загадка от кошмари и духове, които витаеха около него, преследваха го и го докарваха до почти отчаяние. Присъствието на едрия Аланон не му носеше утеха. Огромният друид беше останал още от първата им среща една непробиваема стена на тайнственост и мистична сила с възможности, които по никакъв начин не можеха да бъдат обяснени. Хората от групата все повече и повече се сближаваха по пътя към Паранор и след това, но друидът продължаваше да се държи на разстояние от тях и да бъде потаен. Дори и това, което им беше казал за произхода си и за целите си не разбулваше тъмната пелена на тайнствеността, в която се беше обвил.

Когато всички от групата бяха заедно, властта на мистика над тях не изглеждаше толкова непреодолима, макар че той беше неоспоримата сила при опасното дирене на Меча на Шанара. Но сега, когато другите ги нямаше и изплашеният човек от Вейл беше останал сам с непредсказуемия гигант, Флик усети, че не може да се освободи от ужасното страхопочитание, което той внушаваше, и което беше същността, на този странен мъж. Отново се замисли за тайнствената история на легендарния Меч и отново си спомни отказа на Аланон да разкаже на членовете на малката група цялата история за неговата сила. Рискували бяха всичко за дози изплъзващ им се талисман и въпреки това никой, освен Аланон не знаеше как може да се използва мечът, за да бъде сразен Господарят на магиите. Откъде знаеше Аланон толкова много за Меча?

Неочакван шум в тъмнината зад него накара ужасения човек от Вейл да скочи мигновено на крака с изваден и протегнат напред нож, готов за самоотбрана. Чу се хриплив шепот и огромното тяло на Аланон се приближи тихо до Флик. Силната му ръка го сграбчи за рамото и го привлече в прикритието на покрития с огромни камъни склон, където двамата приклекнаха предпазливо в тъмнината. За момент Аланон се вгледа изпитателно в лицето на човека от Вейл, сякаш преценяваше смелостта му и, прониквайки в мозъка му, четеше мислите му. Флик едва се насили да срещне проницателния поглед, а сърцето му биеше бясно едновременно от страх и възбуда.

— Стражата е избита — пътят е чист. Плътният глас сякаш се надигна от дълбините на земята. — Тръгвай, млади ми приятелю, и не оставяй смелостта и здравия ти разум да те напуснат.

Флик кимна леко и стана. Обгърнатото му в наметало тяло се измъкна бързо и крадешком от укритието на камъните и пое в тъмнината на голото поле. Мозъкът му престана да разсъждава и да задава въпроси, когато тялото му пое командването, а сетивата започнаха да преравят мрака за скрита опасност. Движеше се бързо към далечната светлина на огньовете, тичаше приведен, от време навреме се спираше, за да провери дали се движи в правилна посока и се ослушваше, за да чуе дали няма някой наблизо. Нощта го обгръщаше като плътна, непроницаема завеса, а притъмнялото, покрито с одеяло от огромни облаци небе, скриваше от погледа му дори луната и звездите. Единствената светлина идваше от огньовете на лагера пред него. Равнината беше гладка и открита, повърхността й — тревист килим, който заглушаваше стъпките на тичащия мълчаливо напред човек от Вейл. Почти нямаше храсти, които да нарушават равния терен, само едно-две тънки изкривени дървета се виждаха в необятната пустош. Никъде в тъмнината нямаше признаци на живот и единствените звуци бяха приглушеният вой на засилващия се вятър и собственото му тежко дишане. Огньовете в лагера, които в началото се виждаха като бледа оранжева мъглявина в подножието на планините, сега, с приближаването му, започнаха да придобиват конкретни очертания. Някои горяха с ярки пламъци, поддържани от добавяните в тях нови дърва. Други тлееха, почти угаснали, защото онези, които ги бяха поддържали, спяха непробудно. Сега Флик беше достатъчно близо, за да чуе слабия шум от гласове в спящия лагер. Но те не бяха достатъчно ясни и той не улавяше отделните думи.

Измина почти половин час преди Флик да стигне до външните очертания на вражеските огньове. Спря приклекнал точно извън светлината, за да проучи разположението на лагера пред него. Хладният, носещ се от север нощен вятър раздухваше пращящите пламъци на огромните огньове и ги вдигаше в тънки облаци дим, който се виеше над откритите равнини по посока на човека от Вейл. Имаше втори обръч от часови, който обграждаше лагера, но той беше доста рехав разположен на големи разстояния. Хората от Северната земя не бяха сметнали за нужно да проявяват голяма бдителност толкова далеч от лагера. Часовите бяха предимно гном и ловци, въпреки че тук-таме Флик можеше да различи и огромните фигури на троли.

Поспря се малко, за да изучи странните, непознати му черти на тролите. Бяха различни на ръст, всички с дебели крака в тъмна кожа, подобна на дървесна кора. Изглеждаха груби и силно защитени. Часовите и останалите няколко будни войници от охраната стояха отпуснати или лежаха пред топлината на тлеещите огньове, завити в дебели наметала които покриваха по-голямата част от телата и лицата им. Флик остана доволен от това. Щеше да му бъде по-лесно да се прокрадне в лагера незабелязано, ако всички си останеха завити в наметалата А съдейки по засилващата се студенина на вятъра, температурата щеше да продължи да пада до изгрева на слънцето. Не виждаше много добре какво има зад външните огньове заради тъмните облаци и дима, който се издигаше.

От това място лагерът изглеждаше някак по-малък, отколкото от хребетите на Драконовите зъби. От положението си в момента Флик не можеше да види нещата в дълбочина, но изобщо не се заблуждаваше. Знаеше, че въпреки начина, по който лагерът изглежда от мястото, където беше приклекнал, той се простира на повече от една миля във всички посоки. След като минеше край вътрешната линия на охраната, той щеше да се прокрадва през хиляди спящи гноми и троли, край стотици огньове, които горяха достатъчно силно, за да разкрият самоличността му. През цялото време трябваше да избягва всякакви контакти с вражеските войници, които все още не спяха. Само една погрешна стъпка и той щеше да бъде разкрит. Но дори и да не се провалеше, той трябваше да определи торното място на пленниците и на Меча. Изпълнен със съмнения поклати глава и тръгна бавно напред.

Вроденото му любопитство го подтикваше да се приближи още малко до светлината на огньовете и да разгледа по-отблизо гномите и тролите, които бяха още будни. Но устоя на импулса, като си спомни, че няма никакво време за губене. През целия си досегашен живот беше живял на една и съща земя с тези две чужди раси и въпреки това те му изглеждаха като породи от друг свят, различен от неговия. По време на пътуването им до Паранор той беше имал няколко сблъсъка с коварните свирепи гноми, единият от които беше ръкопашен бой в подобните на лабиринт проходи в Централната кула на крепостта на друидите. Въпреки това не знаеше почти нищо за тях. Те бяха просто враг, който се беше опитал да го убие. Не беше научил нищо за тролите, които по природа бяха саможиви и обитаваха предимно северните планини и скритите в тях долини. Във всеки случай Флик знаеше, че армията е под командването на Господаря на магиите, а неговите цели бяха повече от ясни!

Изчака докато вятърът разнесе дима от горящите огньове между най-близкия патрул и него и тръгна с нехаен вид към лагера. Внимателно си беше избрал мястото за влизане, където всички войници спяха. Димът и нощта го прикриваха докато излезе от сенките и влезе в най-близкия до него кръг на огньовете. Минута по-късно стоеше в средата на потъналите в сън тела. Охраната продължаваше да се взира в тъмнината зад него, без да беше усетила бързото му преминаване.

Флик загърна плътно наметалото и качулката около тялото си, за да бъде сигурен, че всеки, който мине край него, в първия момент ще види само ръцете му. Под качулката лицето му беше бледа сянка. Огледа се бързо наоколо, но наблизо нямаше никакво движение. Дотук беше останал незабелязан. Пое дълбоко хладния нощен въздух, за да се успокои, после се опита да прецени разстоянието до центъра на лагера. Избра си посока, която смяташе, че ще го отведе право там, огледа се още веднъж, за да събере кураж и тръгна напред с твърди, отмерени крачки. Сега вече нямаше връщане назад.

Всичко, което видя, което чу и което изживя тази нощ, остана дълбоко запечатано в паметта му. То приличаше на някакъв странен, неуловим кошмар от образи и звуци, от същества и форми от друго време и друго място, които никога не са били в този свят и никога не биха могли да му| принадлежат. Нищо чудно нощта и носещият се от стотиците гаснещи огньове дим да бяха замъглили съзнанието му и породили у него чувството, че всичко това е било сън. Възможно е също това да беше резултат на един уморен, изтерзан от страх мозък, който никога не е допускал, че на този свят може да има подобни същества, и че броят им може да бъде безчетен.

Нощта минаваше, влачеше се в бавни минути и безкрайни часове, докато малкият човек от Вейл се промъкваше през огромния лагер, криеше лицето си от светлината на огньовете и вървеше неотклонно напред, с очи, които търсеха и изучаваха. Той предпазливо избираше пътя си през сгушилите се до огньовете хиляди спящи тела, които често се изпречваха пред него и всеки път възникваше опасност да го открият и убият. На моменти му се струваше, че е открит и ръката му бързо и безшумно посягаше към малкия ловен нож, а сърцето му спираше, изтръпнало в очакване на борбата за свобода на всяка цена. Отново и отново към него се приближаваха мъже, сякаш знаеха че той е натрапник, сякаш се готвеха да го спрат и да го разобличат пред всички. Но всеки път го отминаваха без да спрат, без да проговорят и Флик отново оставаше сам, забравена фигура сред сборището на хиляди.

Няколко пъти мина край група мъже, които си приказваха и се шегуваха тихо, скупчени около огньовете, търкаха ръцете си и извличаха от пращящите пламъци малкото топлинка против засилващия се студ на нощта. Два или три пъти те му кимнаха или му махнаха с ръка, докато се промъкваше край тях с ниско наведено лице, с плътно загърнато около тялото му наметало и той им отговори с леко помахване. Отново и отново изпитваше страх, че е сгрешил, като не е проговорил, когато е трябвало, че е отминал, когато не е трябвало. Но всеки път ужасното съмнение изчезваше, когато, продължил бързо напред, установяваше, че отново е сам.

Обикаля из огромния лагер с часове, но не откри никаква следа от Ший, Ивънтайн или Меча на Шанара. С приближаването на утрото започна да се отчайва, че няма да открие нищо. Минал беше покрай безброй много огньове, които тлееха и гаснеха с отминаването на нощта, заглеждал се беше в цяло море от спящи тела, някои с обърнати към небето лица, други целите увити в одеяла, и всички те му бяха непознати. Навсякъде имаше палатки със знамената на вражеските вождове, и гноми и троли, но пред тях нямаше поставена стража, по която да разпознае, че вътре има високопоставени личности. Няколко от тях беше проучил отблизо, с надеждата, че ще попадне на нещо, но не откри нищо.

Вслушвал се беше в откъслечни разговори между будни гноми и троли, като се мъчеше хем да не бъде забелязан, хем да е достатъчно наблизо, че да чуе какво си говорят. Но езикът на тролите му беше абсолютно непознат, а малкото, което разбра от езика на жилестите гноми беше безполезна информация. Сякаш никой не знаеше нищо за изчезналите двама мъже и Меча, сякаш те никога не бяха довеждани в лагера. Флик започна да се чуди дали Аланон не грешеше за следите, които бяха следвали през изминалите няколко дни.

Погледна притеснен заоблаченото нощно небе. Не беше сигурен за часа, но знаеше, че до края на нощта остават само няколко часа. За миг изпадна в паника, внезапно осъзнал, че можеше да не му остане достатъчно време да открие пътя си; обратно до мястото, където Аланон се беше скрил. Но бързо прогони опасенията си, като прецени, че в суматохата на пробуждащия се лагер той ще може да се промъкне бързо през сънените ловци и да се втурне към склоновете на Драконовите зъби преди изгрев слънце.

В един момент вдясно от него нещо прошумоля и в светлината на огъня се появиха четирима едри трола воини, и четиримата въоръжени от главата до петите. Говореха си нещо тихо, когато минаха край стреснатия човек от Вейл. Воден по-скоро от инстинкта си, отколкото от разума, Флик тръгна на известно разстояние след тях. Любопитен беше да види къде отиват в пълно бойно снаряжение след като все още беше нощ. Те се движеха под прав ъгъл на посоката, която дегизираният Флик беше решил да следва в лагера. Младежът от Вейл се криеше в сенките зад тях, докато те вървяха бавно покрай спящите войници. На няколко пъти минаха край затъмнени палатки, в които Флик смяташе, че ще влязат, но те ги отминаха без да спрат. Малкият човек от Вейл забеляза, че начинът на организацията на лагера в този район е по-различен. Тук имаше повече палатки, някои от които бяха високи и осветени и във вътрешността им се открояваха силуетите на движещи се мъже. Войниците, които спяха на студената земя, бяха по-малко, но затова пък имаше повече и по-многобройни патрули между добре поддържаните огньове, осветяващи откритите пространства между палатките. На Флик му беше трудно да остане незабелязан в тази по-силна светлина. За да избегне всякакви въпроси и да намали опасността да бъде разкрит, вървеше точно зад маршируващите троли, все едно че беше един от тях. Минаха край множество часови, които ги поздравиха и наблюдаваха, докато отминават, но никой не зададе въпрос на увития в наметало, влачещ се в края на малката група, гном.

После съвсем ненадейно тролите свиха вляво и Флик автоматично направи същото. И изведнъж разбра, че се беше озовал почти пред входа на дълга ниска палатка, охранявана силно от въоръжени троли. Нямаше време да се върне назад или да остане незабелязан, затова, когато групата спря пред палатката, изплашеният човек от Вейл продължи напред и мина край тях, сякаш всичко си беше в реда на нещата. Стражите явно не си помислиха, че има нещо нередно, само го погледнаха, докато мина бавно покрай тях, плътно загърнат в наметалото си. След миг те останаха зад гърба му и той отново беше сам в тъмнината на сенките.

Спря рязко. По цялото му тяло под дебелото наметало се стичаше пот, дишаше задъхано и тежко. Успя само за секунда да хвърли поглед през отворената предна част на палатката между високите стражи троли, които държаха дълги железни копия — само секунда, в която видя приведеното чудовище с черни криле. То беше вътре, заобиколено от по-ниските тела на троли и гноми. Но Флик безпогрешно разпозна в него едно от онези ужасни същества, които ги бяха преследвали из Четирите земи. Смразяващото чувство на ужас, което премина през тялото му, не можеше да го лъже. Стоеше в сянката, останал без дъх, и се мъчеше да успокои сърцето си, което биеше до пръсване.

В тази усилено охранявана палатка ставаше нещо жизнено важно. Може би изчезналите мъже и мечът бяха вътре, под охраната на слугите на Господаря на магиите. Флик изстина при тази мисъл и знаеше, че трябва да влезе вътре и да разбере какво става. Времето му изтичаше, късметът му го напускаше. Самите стражи бяха достатъчно непреодолимо препятствие за всеки, който се опиташе да мине през отвора на палатката, а присъствието на Носителя на черепи превръщаше идеята в истинско самоубийство. Флик седеше на колене в тъмнината между палатките и клатеше отчаяно глава. Чудовищно непосилната задача убиваше и най-малката надежда за успех, но имаше ли някакъв друг избор? Ако се върнеше при Аланон сега, те нямаше да знаят нищо повече и тежката му мисия сред вражеския лагер щеше да бъде абсолютно безсмислена.

Погледна с надежда нощното небе, сякаш то можеше да му подскаже нещо за отговора на проблема му. Плътната покривка от облаци стоеше без да помръдва над главата му и висеше злокобно между светлината на луната и звездите и тъмнината на спящата земя. Нощта почти си беше отишла. Флик стана и загърна още по-плътно наметката си около тялото. Кой знае, може би съдбата беше решила той да извърви тези мъчителни мили, само за да бъде накрая убит заради някакъв си глупав риск. Но Ший зависеше от него — а нищо чудно и Аланон, и всички останали. Трябваше да разбере какво има в тази палатка. Бавно, предпазливо, той се запъти към нея.

Зората дойде бързо — навъсена сива светлина в небето на изток, бременна с мъгла и тишина. Времето си оставаше все така лошо в долната част на равнината Стрелехайм, на юг от застиналата неподвижно стена от мрак, която показваше приближаването на Господаря на магиите. Огромните буреносни облаци продължаваха да висят като заковани над нея. Близо до подножието на Драконовите зъби вражеските стражи бяха напуснали нощния си пост и се бяха върнали в пробуждащия се лагер. Аланон седеше тихо в укритието на осеяния с огромни камъни склон. Дългият черен плащ беше прилепнал около слабото му, наподобяващо тръстика тяло, без да го предпазва нито от студения въздух на зората, нито от слабия дъжд, който скоро се превърна в силен порой. Прекара така цялата нощ в очакване на някакъв знак от Флик, с надежди, които бавно гаснеха с изсветляващото на изток небе и с пробуждането на врага. Но продължаваше да чака, вярвайки, противно на всякакъв здрав разум, че малкият човек от Вейл е успял някак да се промъкне незабелязано в лагера и да открие изчезналия си брат, краля на елфите и Меча, и после пак някак си ще успее да се прокрадне край постовете преди зазоряване и да избяга.

Започнаха да вдигат лагера. Разглобиха палатките и събраха багажа си. После огромната армия се подреди в колони, които покриха просторната равнина като огромни черни квадрати. Накрая бойната машина на Господаря на магиите тръгна на юг, по посока на Керн, а грамадният друид се смъкна от скалите на място, където можеше да бъде забелязан от изчезналия човек от Вейл, ако беше някъде наблизо. Никакво движение, никакъв звук, освен лекото прошумоляване на вятъра в тревата. Високата черна фигура стоеше безмълвна и само очите й издаваха силното огорчение, което изпитваше.

Мениън Лий стигна криволичещата река Мърмидън точно на север от островния град Керн минути преди зазоряване. Аланон беше прав, когато предупреди принца, че ще му е трудно да се промъкне незабелязан през линиите на врага. Предните постове бяха разгърнати извън периметъра на разпрострелия се в равнината лагер и продължаваха на запад от Мърмидън до южния край на Драконовите зъби. Всичко на север от тази линия принадлежеше на Господаря на магиите. Вражески патрули обикаляха необезпокоявани край южните краища на високите Драконови зъби и охраняваха малкото проходи, които прорязваха тези трудни за преминаване хребети. Балинор, Хендъл и братята елфи бяха успели да се проврат през охраната на един от тези патрули във високия проход Кенън. Мениън нямаше защитното укрие на планините. След като се раздели с Аланон и Флик, той беше принуден да продължи направо през откритата степ, която се простираше на юг чак до Мърмидън. Но планинецът имаше две преимущества. Нощта остана докрай облачна и непрогледно черна и не се виждаше на повече от няколко ярда напред. И още нещо, което беше по-важно. Тъй като беше майстор в откриването на следи и ловец, който нямаше равен на себе си в Южната земя, той можеше да се движи под булото на черната нощ бързо и крадешком, без да бъде усетен от никой друг, освен от собствения си изострен слух.

И така, той вървеше тихо, без двамата си спътника до него, все още вбесен от Аланон, че го беше заставил да се откаже от издирването на Ший. Изпитваше странно безпокойство, че беше изоставил Флик сам с потайния и непредвидим друид. Никога не се беше доверявал изцяло на огромния мистик, защото знаеше, че Аланон държи в тайна от тях истината за Меча на Шанара и им казва само онова, което той преценеше, че може да им каже. Те бяха направили всичко, което друидът беше поискал от тях със сляпа вяра, бяха му гласували пълно доверие във всички критични моменти. Всеки път той се беше оказвал прав. Въпреки това те не държаха Меча в ръцете си и бяха загубили Ший. И сега, като похлупак на всичко останало, армията на Северната земя май щеше успешно да нахлуе в Южната земя. Единствено граничното кралство на Калахорн беше готово да противостои на нападението. След като видя многочислеността на нашественика, Мениън не проумяваше как дори и легендарният Граничен легион би могъл да удържи такава мощна сила. Собственият му здрав разум му подсказваше, че единствената надежда е да задържат настъпващата вражеска армия достатъчно дълго, за да могат армиите на елфите и на джуджетата да се обединят с Граничния легион и да контраатакуват. Сигурен беше, че бяха загубили Меча и че дори да успееха да открият Ший, нямаше да имат възможност да търсят чудотворното оръжие. Изруга тихо, когато коляното му се удари силно в остър ръб на издаден камък и се съсредоточи върху положението си в момента, като остави всякакви разсъждения за бъдещето за по-после. Като черен гущер той пълзеше и се промъкваше безшумно по ниските склонове на Драконовите зъби, криволичеше по мъчителния си път през лабиринта от остри камъни и скали, с които беше покрита планинската местност, с меча на Лий и дългия ясенов лък, здраво прикрепени на гърба му. Стигна до подножието на склона без да срещне някой и се взря в тъмнината. Нямаше никакви признаци на живот. Навлезе предпазливо в покритата с трева равнинна местности на всеки няколко ярда се спираше, за да се ослуша. Знаеше, че линиите на постовете трябва да са някъде наблизо, но беше невъзможно да види каквото и да било.

Накрая се надигна на крака, безмълвен като сенките наоколо. След като не чу нищо, тръгна бавно на юг през стената от мрак, с ловния нож в ръката си. Вървя доста дълго, без да се случи нещо и тъкмо беше започнал да се отпуска, мислейки, че се е промъкнал някак си край вражеските линии без никой да го забележи, когато чу слаб шум. Замръзна на място и се помъчи да разбере откъде идва звукът, когато го чу отново. Някой тихо се изкашля в тъмнината точно пред него. Постовият се беше издал точно навреме, за да не се препъне планинецът в него. Само един вик и всички щяха да дотърчат на секундата.

Мениън залегна на ръцете и коленете си, стиснал здраво ножа. Запълзя безшумно в посоката, от която беше се разнесла кашлицата. Накрая успя да съзре неясните очертания на някой, който стоеше спокойно пред него. От дребния ръст му стана ясно, че часовият е гном. Мениън изчака няколко минути, докато гномът се обърне с гръб към него, после пропълзя още малко напред. С плавно движение се надигна и се надвеси над нищо неподозиращия часови, сграбчи гърлото му със стоманената си ръка и пресече предупредителния вик преди още да беше издаден. Дръжката на ножа се стовари рязко върху незащитената глава, точно зад ухото и изпадналият в безсъзнание гном се свлече на земята. Планинецът не се спря, а продължи крадешком в тъмнината. Знаеше, че има и други наоколо и искаше бързо да се измъкне, преди да могат да го чуят. Държеше ножа готов за отбрана, защото допускаше, че може да има и друга линия от патрули. Студеният вятър не преставаше да духа и дългите минути на нощта продължаваха да се нижат бавно.

Накрая стигна Мърмидън, точно над островния град Керн, светлините на който блещукаха слабо в далечината на юг. Спря на върха на малко възвишение, което се спускаше плавно надолу и стигаше до северния бряг на бързата река Остана полуприклекнал, с плътно загърната дълга ловна пелерина около тънката си фигура. Беше изненадан и облекчен, че е стигнал до реката без да налети на някои други вражески постове. Подозираше, че не е сбъркал в предположенията си и сигурно е минал поне край още един пост, без да разбере това.

Принцът на Л ий се огледа внимателно и след като се увери, че наоколо няма никой, стана и се протегна уморено. Знаеше, че трябва да прекоси Мърмидън по-надолу по течението, ако искаше да избегне неприятното преплуване на ледените й води. Сигурен беше, че щом стигне до мястото, което се намираше точно срещу острова, щеше да намери лодка или сал, с който да стигне до града. Попривдигна оръжията на гърба си, усмихна се мрачно на студа и тръгна на юг по възвишението край реката.

Не беше изминал много, може би не повече от хиляда ярда, когато полъхът на утринния вятър в миг изчезна и във внезапно настъпилата тишина дочу изненадващ шепот някъде пред него. Моментално залегна и тъмното му тяло се прилепи към възвишението. Вятърът прошумоля в напрегнатите му уши, докато се вслушваше в тъмнината, но след като лекият му порив отново стихна, той пак чу тихия шепот. Този път обаче беше сигурен откъде идва. Това беше приглушен шум от човешки гласове, който се носеше от тъмнината пред него, близо до брега на реката. Планинецът бързо се върна пълзешком на възвишението и отново се скри от слабите светлини на далечния град. После стана и се придвижи напред полуприведен, като подтичваше успоредно на реката, безшумно и бързо. Гласовете се засилиха, станаха по-отчетливи и накрая му се стори, че идват точно изпод затревеното възвишение. Вслуша се в тях, но те бяха толкова неясни, че му беше невъзможно да разбере какво говорят. Предпазливо изпълзя по корем до върха на възвишението, откъдето видя група тъмни фигури, скупчени до Мърмидън.

Първото, което забеляза, беше изтеглената на брега лодка, завързана за един храст. Ето с какво щеше да се придвижи, ако успееше да се добере до нея, помисли си той, но почти веднага отхвърли идеята. В тесен кръг около завързаната лодка стояха четирима огромни въоръжени троли. Високите им черни фигури не можеха да бъдат сбъркани при в това слабо осветление. Говореха с пета фигура, по-ниска и по-слаба. От облеклото беше ясно, че човекът е от Южната земя.

Мениън ги разучава внимателно няколко минути, като се опитваше да различи лицата им, но слабата светлина осветяваше от време на време само чертите на мъжа. Той май не беше някой, който Мениън беше срещал преди. Слабото, неотличаващо се с нищо по-особено лице на непознатия беше покрито с малка черна брада, която той често попипваше с отсечени, нервни потупвания, докато се движеше напред назад.

После принцът на Лий забеляза още нещо. В единия край на кръга от хора имаше огромен вързоп, увит в дебело, здраво овързано покривало. Мениън го изучи внимателно, без да разбере в тъмнината какво точно е то. После, за негова изненада, вързопът леко се размърда — толкова, колкото планинецът да се убеди, че това, което беше под дебелата завивка, е нещо живо. Отчаяно започна да търси начин да се доближи до малката група, но вече беше станало твърде късно. Четиримата троли и непознатият тръгваха. Единият от тролите се приближи до странния вързоп и с леко повдигане го метна върху широкото си яко рамо. Непознатият отиде до лодката, отвърза я, качи се в нея и потопи греблата в неспокойната вода. Размениха си няколко думи преди тръгване и Мениън долови откъслечно част от краткия разговор, между което и нещо от рода, че държат положението здраво в ръцете си. Последното, което непознатият каза, преди лодката да се понесе по бързите води, беше предупреждение да не предприемат нищо, докато той не им съобщи нещо повече за принца.

Мениън отстъпи малко във влажната трева на хълмчето и се загледа в мъжа и малката лодка, които се загубиха в мъгливата тъмнина на Мърмидън. Зората вече настъпваше, но тя се появяваше като бледа мъглява сивота, която пречеше на видимостта не по-малко от нощта. Небето продължаваше да е покрито с кълбести ниски облаци, които висяха застрашително, сякаш ако се надуеха още малко, щяха да се стоварят върху земята. Не след дълго щеше да се излее проливен дъжд и въздухът вече беше наситен с влажна пронизваща мъгла, която вече се просмукваше в дрехите на планинеца. След час огромната армия на Северната земя щеше да потегли към островния град Керн и вероятно до пладне щеше да стигне до него. Много малко време му оставаше да предупреди гражданите за предстоящото нападение — една яростна атака на хора и оръжия, срещу които градът не можеше да се надява да се отбранява дълго сам. Хората трябваше да бъдат незабавно евакуирани и закарани в Тирзис или по-на юг, за да бъдат защитени. Балинор трябваше да бъде предупреден, че времето е изтекло, че Граничният легион трябва да бъде свикан под знамената и да се сражава, докато може, за да забави врага, докато бъде подкрепен от армиите на джуджетата и елфите.

Принцът на Лий знаеше, че няма време да разсъждава върху тайнствената среща, на която току-що стана неволен свидетел, но въпреки това постоя още малко, докато четиримата троли се отдалечиха от брега на реката с вързопа, в който някой очевидно се мяташе и се опитваше да се освободи. Запътиха се към възвишението, на което беше той. Мениън беше сигурен, че непознатият в лодката е пленил някого и го е предал на тези войници от армията на Северната земя. Тази нощна среща е била предварително уговорена и от двете страни и размяната е направена по известни само на тях причини. Това, че те си бяха направили целия този труд говореше, че пленникът трябва да е някой, който има голямо значение за тях, следователно и за Господаря на магиите.

Мениън наблюдаваше как тролите се отдалечават от него и изчезват в гъстата мъгла на утрото и още не можеше да прецени дали трябва да се намеси. Аланон му беше възложил задача, която трябва да свърши — жизнено важна задача, която можеше да спаси живота на хиляди души. Нямаше време за неразумни набези в чужда вражеска страна, само за да задоволи собственото си любопитство, дори ако това означаваше да спаси… Ший! Ами ако пленникът е Ший? Мисълта премина светкавично в разпаления му мозък и в съшия миг решението беше взето. Ший беше ключът към всичко — ако имаше някаква вероятност пленникът във вързопа да е Ший, той трябва да се помъчи да го спаси.

Мениън скочи на крака и хукна стремглаво на север, в посоката, от която току-що беше дошъл, като се опитваше да се движи успоредно на пътя, по който поеха тролите. Трудно му беше да се ориентира в гъстата мъгла, но нямаше време да се занимава с това. Никак нямаше да му е лесно да измъкне пленника от четиримата въоръжени троли, още повече, че всички те бяха далеч по-силни физически от него. Освен това имаше опасност някъде отново да минат през предните постове на хората от Северната земя. Ако не успееше да ги спре преди това, с него беше свършено. Можеше да се надява да се спаси единствено ако си остави отворен път за бягство към Мърмидън. Докато тичаше, Мениън усети първите капки дъжд на приближаващата буря върху лицето си, а грохотът на гръмотевиците кънтеше зловещо пред него, докато вятърът непрестанно се засилваше. Отчаяно търсеше през прииждащите мъгли и облаци някаква следа от онези, които преследваше, но не виждаше нищо. Явно е бил прекалено бавен и ги беше изпуснал. Втурна се с главоломна бързина в степта, устремен като дива черна сянка през мъглата, заобикаляше малките дървета и групи от храсти и очите му опипваха пустите низини. Дъждът го удряше право в лицето и влизаше в очите му, заслепяваше го и го принуди да намали скоростта, за да изтрие топлата мъгла от дъжд и пот. Тръсна гневно глава. Трябва да са някъде наблизо! Няма начин да ги е загубил!

Внезапно четиримата троли се появиха от мъглата вляво зад гърба на Мениън. Напълно самозабравил се, той не беше преценил правилно и ги беше изпреварил. Снижи се зад групичка от храсти и наблюдаваше как се приближават. Ако продължаха в същата посока, щяха да минат край огромните храсталаци малко по-напред. Планинецът изскочи от укритието си, отново се стрелна в мъглата и тича, докато ги загуби от поглед. Ако го бяха видели, с него беше свършено. Но ако не го бяха забелязали, той щеше да може да излезе от укритието си и да хукне към реката. Затича се обратно към равнината вляво от него, докато стигна прикритието на храстите, и, дишайки тежко, застана на четири крака като се вторачи през клоните.

В първия момент не видя нищо, освен мъглата и дъжда, но после четирите яки фигури се появиха от сивата мъгла, насочени право към прикритието му. Свали ловното си наметало, което беше прогизнало от сутрешния дъжд. Щеше да му е необходима бързина, за да се изплъзне от масивните троли след като успее да измъкне пленника. Наметалото му само щеше да го забави. Свали и тежките си ботуши. Постави до себе си меча на Лий, след като изтегли напълно бляскавото му острие от кожената ножница. Бързо прикрепи отпуснатата тетива към големия ясенов лък и извади две големи черни стрели. Тролите бързо приближаваха към укритието му и черните им фигури се виждаха през отрупаните с листа клони на храстите. Вървяха по двойки. Единият от първите двама носеше отпуснатото тяло на завързания пленник. Вървяха безгрижно към скрития човек, явно спокойни в територията, която според тях, беше напълно под контрола на собствените им сили. Мениън се надигна бавно на едно коляно, прикрепи една от черните стрели на дългия си лък, и ги зачака без да помръдне.

Нищо неподозиращите троли бяха почти на върха на покритата с храсти височинка, когато първата стрела излетя с остър звук и удари мускулестия прасец на огромния човек от Северната земя, който носеше пленника. Той нададе вик на гняв и болка, падна, изпускайки товара си, и стисна с две ръце ранения си крак. В този момент на изненада и объркване Мениън изстреля и втората си стрела, която се заби силно в незащитеното рамо на другия от първата двойка. От удара едрото му тяло се завъртя обратно и залитна силно към двамата зад него.

В същия миг пъргавият планинец изскочи от храста и се хвърли към изумените троли, като викаше и размахваше меча на Лий. Тролите отстъпиха една-две крачки и бързият нападател метна отпуснатия вързоп на рамото си преди потресените войници на Северната земя да могат да реагират. В следващия миг се стрелна край тях и размаханият му меч се заби в ръката на най-близкия трол, който се опита да спре бягащата фигура. Пътят към Мърмидън беше открит!

Двамата ранени троли мигновено хукнаха тромаво след него. Тежкото им снаряжение и огромните им тела намаляваха чувствително скоростта им, но въпреки това напредваха по-бързо, отколкото Мениън беше очаквал. Те бяха отпочинали и силни, а Мениън вече започваше да се уморява. Дори без наметалото и ботушите си той не можеше да тича много бързо с все още завързания пленник на рамо. Препускаше напред, заобикаляше малки дървета и храсталаци, прескачаше локви. Босите му крака стъпваха несигурно върху мократа хлъзгава трева. Няколко пъти се препъна и падна на колене, но мигновено се надигаше и продължаваше да тича.

Сред меката трева се криеха камъни и бодливи растения, и скоро босите му крака бяха изподрани и започнаха да кървят. Но той не усещаше болката и продължаваше устремен напред.

Единствено просторната равнина беше свидетел на странното препускане на тромавите преследвачи и подобния на сянка. Мениън, втурнали се в изтерзано надбягване на юг през проливния дъжд и студения вятър. Тичаха през необятната пустош без да чуват, без да виждат, без да усещат. Единствено поривите на вятъра свистяха в ушите им. Гонитбата се беше превърнала в ужасна борба за оцеляване — изпитание на духа и издръжливостта, и изцеждаше от младия принц на Лий последните му капчици сила.

За бягащия планинец времето спря. Той насилваше краката си да се движат, въпреки че мускулите му отдавна бяха прекрачили нормалните граници на издръжливост, а реката все не се виждаше. Престана да се обръща и да проверява, дали тролите го наближават. Усещаше присъствието им, чуваше затрудненото им дишане. Сигурно бързо намаляваха разстоянието. Трябва да ускори тичането! Трябва да стигне до реката и да освободи Ший…

Почти напълно изнемогнал, той несъзнателно беше решил, че плененият е приятелят му. Когато грабна тайнствения вързоп той веднага усети, че пленникът е дребен и лек. Нямаше причини да мисли, че това не е младежът от Вейл. Докато планинецът продължаваше да тича, завързаният човек се свести и започна да се движи. Говореше нещо приглушено, на което Мениън отговаряше с кратки, задъхани уверения, че скоро ще бъдат в безопасност.

В един момент дъждът така се засили, че стана невъзможно да се вижда на няколко стъпки и прогизналата равнина се превърна в покрито с трева мочурище. Мениън се препъна в скрит в локва корен и се просна с цялата си дължина в калната трева и изпусна товара си. Смазан и изнемогнал, планинецът се надигна на четири крака, стиснал големия меч в ръка. Потърси с очи преследвачите и си отдъхна, когато не видя никого наоколо. Те го бяха загубили в проливния дъжд и гъстата мъгла. Но лошата видимост само щеше да ги забави с няколко минути и после… Мениън разтърси главата, за да изтръска дъжда и умората от очите си, после пролази бързо до прогизналото покривалото, под което се мяташе пленникът. Който и да беше вътре, той явно беше в добра физическа форма, за да може да тича до него. Силите му вече се бяха почти изчерпали.

Непохватно, без да си дава много сметка какво прави, планинецът започна да срязва с меча здраво вързаните ремъци. Сигурно е Ший, повтаряше си той несъзнателно, отново и отново, сигурно е Ший. Тролите и този непознат човек бяха преминали през толкова трудности, без да бъдат заловени, бяха толкова потайни… Накрая мечът преряза всички ремъци! Сигурно е Ший! Въжетата паднаха, наметалото се отметна и борещият се в него пленник изскочи отвътре.

Изуменият Мениън Лий изтри дъжда от примигващите си очи и се облещи. Спасил беше жена!

ГЛАВА 24

Жена! Защо им е трябвало на хората от Северната земя да отвличат жена? Мениън се загледа през проливния дъжд в ясните сини очи, които запримигаха колебливо. Във всеки случай не беше обикновена жена. Беше удивително красива — силно загоряла кожа покриваше нежните черти на овалното й лице, стройно грациозно тяло, облечено в копринени дрехи, а косата…! Никога не беше виждал такава коса. Въпреки че беше мокра и прилепнала по лицето й от проливния дъжд, тя падаше върху раменете и се виеше надолу на къдрави кичури, а странният й цвят имаше в сивотата на утрото тъмночервеникави оттенъци. За миг се захласна в нея, изпаднал в полутранс. После пулсиращата болка от раната му и от кървящия крак го върнаха към действителността и към ужасната опасност, която не беше отминала.

Стана бързо, залитна от болката в босите си ходила и по тялото му се разля невероятна умора. Помисли си, че всеки момент може да припадне от пълно изтощение. Мозъкът му се бори яростно няколко минути, докато се люшкаше почти като пиян, подпрял се на големия меч. Уплашеното лице на девойката — да, все още можеше да се каже, че е девойка — надзърташе към лицето му в сивата мъгла. После тя се изправи до него, подхвана го за ръка и му заговори с тих, далечен глас Той поклати глава и кимна глуповато.

— Всичко е наред, нищо ми няма. — Думите прозвучаха неестествено, когато заговори. — Бързо към реката — трябва да стигнем до Керн.

Отново тръгнаха през мъглата и дъжда. Вървяха бързо, на места се препъваха и залитаха върху хлъзгавата почва на мочурливите поляни. Мениън усети, че главата му започна да се избистря и силите му да се връщат. Девойката до него беше обвила с двете си ръце неговата ръка, и хем се подпираше на него, хем го подкрепяше. Проницателните му очи шареха в тъмнината около тях и търсеха някакви следи от дебнещите троли. Сигурен беше, че не са много надалеч. Внезапно ушите му доловиха нов шум — силното, лудо биене на Мърмидън, Водите й преливаха от дъжда, заливаха ниските брегове и препускаха стремително на юг към Керн. Момичето също чу шума и стисна здраво ръката му, за да го окуражи.

Минута по-късно стояха на върха на малко възвишение, което се издигаше успоредно на северния бряг. Устремените води на реката отдавна бяха наводнили ниските й брегове и продължава да се покачват. Мениън нямаше представа къде точно се пада Керн спрямо мястото, на което се намираха, но знаеше, че ако пресекат реката не там, където трябва, изобщо няма да успеят да стигнат до острова. Девойката изглежда усети несигурността му, хвана го за ръка и го поведе надолу по ниското възвишение, като се взираше в мрака отвъд реката. Мениън я остави да го води без да пита нищо и се оглеждаше неспокойно за преследващите ги троли. Дъждът започна да намалява, а небето да се поизчиства. Не след дълго бурята щеше да спре и да се проясни и двамата щяха да станат лесна плячка за упоритите им преследвачи. Мениън не виждаше никаква възможност да пресекат бързо реката.

Не можеше да се каже колко време младата жена го води покрай реката, но накрая тя спря и посочи извлечена на тревистия бряг малка лодка. Планинецът бързо пристегна меча на гърба си, двамата се качиха в лодката и се спуснаха по бързата река. Водата беше ледено студена и непоносимият студ от пръските на разпенени вълни проникна до мозъка на костите му. Гребеше като бесен през бурните води, които ги носеха надолу с неудържима сила и понякога ги обръщаха точно в обратната посока, докато се бореха да стигнат до другия бряг. Това беше една ожесточена битка между реката и човека, която сякаш нямаше да има край. В един момент съзнанието на Мениън се замъгли и скова.

Така и не му стана много ясно как приключи всичко. Спомняше си смътно, че някакви ръце се протегнаха, изтеглиха го от лодката и го поставиха на затревен бряг. После изпадна в бездиханен унес. Чу нежния глас на момичето, което му говореше нещо, после му причерня пред очите, всичко наоколо изчезна и изпадна в безсъзнание. Ту потъваше в мрак и сън, ту излизаше от тях, обладан от неприятно чувство за опасност, което пулсираше в уморения му мозък и настояваше да се надигне и изправи на крака. Но тялото му отказваше да се подчини и накрая изпадна в дълбок сън.

Когато се събуди, навън беше още светло и от тъмносивите облаци се сипеше равномерно тих ситен дъжд. Лежеше в топлото и удобно легло, беше сух и се чувстваше отпочинал. Наранените му крака бяха почистени и превързани, а ужасното надпрепускане с ловците от Северната земя — зад гърба му. Ситният дъжд удряше тихо по стъклата на прозорците, които пропускаха дневната светлина и тя падаше леко върху покритите тук-там с дървена ламперия каменни стени. Огледа подредената с вкус стая и веднага разбра, че това не е дом на гражданин от средна ръка, а на кралска особа. Върху ламперията имаше гербове и шлемове, които Мениън знаеше, че принадлежат на кралете на Калахорн. За известно време планинецът полежа безшумно и разглежда стаята спокойно и отпуснато, като даде време на съня си да го напусне, а отпочиналият му мозък напълно да се пробуди. Видя сухи дрехи на стола до леглото и тъкмо се канеше да стане и да се облече, когато вратата се отвори и в стаята влезе възрастна домашна прислужница. Носеше поднос с паници, от които се носеше миризма на вкусно ядене. Кимна учтиво, усмихна се, бързо се приближи до леглото и остави подноса до планинеца. После го подпря с възглавници и го подкани да изяде всичко, докато е още топло. Странно, тя му напомни за майка му, мила, суетлива женица, която умря, когато беше дванадесетгодишен. Прислужницата изчака докато започне да се храни, после се обърна и излезе, като затвори вратата тихо зад себе си.

Мениън ядеше бавно, наслаждаваше се на великолепната храна и усещаше как силите му се възвръщат. Едва когато беше изял почти половината храна си даде сметка, че не е слагал в устата си нищо цели двадесет и четири часа, ако не и повече. Отново погледна през прозореца към дъжда навън, без да е сигурен, дали е същият ден или следващият…

Внезапно се сети за целта на идването му в Керн — да ги предупреди за предстоящото нахлуване на армията на Северната земя. А дали не беше вече закъснял прекалено много? Вцепени се при тази мисъл, и ръката му с вилицата се спря наполовина вдигната до устата. В този момент вратата пак се отвори. Този път беше младата жена, която беше спасил, вече отпочинала и суха, облечена в надиплена рокля в пъстри топли тонове. Дългите й червени къдрици бяха сресани и блестяха дори на сивата светлина на облачния дъждовен ден. Това безспорно беше най-изумителната жена, която принцът на Лий беше срещал в живота си. Изведнъж се сети за полувдигнатата вилица, свали я, постави я в подноса и се усмихна за поздрав. Тя затвори вратата зад себе си и се приближи грациозно до леглото му. Невероятно красива е, помисли отново той. Защо ли беше отвлечена? Какво ли знаеше Балинор за нея, какво ли можеше да му каже? Тя стоеше до леглото, гледаше го и го изучаваше с ясните си, дълбоки очи. — Изглеждате много добре, принц на Лий — усмихна се тя. — Почивката и храната напълно ви съвзеха. — Откъде знаете кой…?

— Мечът ви носи герба на краля на Лий. Това се вижда. А кой друг освен неговият син би могъл да носи това оръжие? Но не знам как се казвате.

— Мениън — отговори планинецът, изненадан, че момичето е чувало за малката му родина, кралство, непознато на повечето извън него.

Младата жена протегна слабата си загоряла от слънцето ръка, стисна силно неговата и кимна усмихната. — Казвам се Шърл Рейвънлок, а това е домът ми, Мениън — островният град Керн. Ако не беше смелостта ти, сигурно никога вече нямаше да го видя. Затова ще ти бъда вечно благодарна и винаги ще ти бъда приятелка. А сега си дояж храната, докато си говорим.

Седна на леглото до него и го подкани с поглед да продължи да се храни. Той отново повдигна вилицата си. После, сетил се за нашествието, я хвърли на подноса и тя издрънча.

— Трябва да предадем съобщение в Тирзис, на Балинор. Нашествието на Северната земя е започнало! Точно над Керн е разположена армия, която чака да…

— Знам, не се притеснявай — отговори бързо Шърл и вдигна ръката си, за да го спре да говори. — Дори и на сън ти бълнува за опасността. Предупреди ни още преди да дойдеш напълно в съзнание. В Тирзис е изпратено съобщение. Паланс Букхана управлява в отсъствието на брат си. Кралят е тежко болен. Град Керн мобилизира отбраната си, но засега няма реална опасност. Водите на Мърмидън придойдоха от дъжда, така че прекосяването й от многочислена сила е невъзможно. Ще бъдем в безопасност, докато дойде помощ.

— Балинор трябваше да пристигне в Тирзис преди няколко дни — каза разтревожено Мениън. — А Граничният легион? Какво става с него? Напълно ли е мобилизиран?

Девойката го погледна недоумяващо, от което му стана ясно, че няма представа какво става с легиона и с Балинор. Изведнъж Мениън блъсна подноса встрани и стана от кревата. Изненаданата млада жена стана заедно с него като се мъчеше да го успокои.

— Шърл, можеш да си мислиш, че си в безопасност на този остров, но не съм сигурен дали времето не изтича за всички нас! — извика Мениън и протегна ръка за дрехите си. — Видях числеността на тази армия и никакви наводнения няма да я спрат за дълго. И изобщо престани да си мислиш за помощ, освен ако не стане някое чудо.

Спря на второто копче на нощната си риза, която беше започнал да разкопчава, явно сетил се за младата жена в стаята. Посочи й многозначително вратата, но тя поклати отрицателно глава и само се обърна, за да не го вижда, докато се облича.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за отвличането си? — попита Мениън, докато навличаше бързо дрехите си, загледан в стройния й гръб на отсрещния край на стаята. Имаш ли изобщо някаква представа на какво се дължи този огромен интерес на хората от Северната земя към теб, като изключим, разбира се, факта, че си красива?

Усмихна се дяволито и нещо от нахакаността му, която дразнеше Флик, се възвърна. Не можеше да види лицето й, но беше сигурен, че се е изчервила силно. Тя помълча малко, преди да отговоря:

— Не си спомням какво точно се случи — проговори най-после тя. — Бях заспала. Събудих се от шум в стаята, после някой ме сграбчи и пред очите ми притъмня — май че бях ударена или… Не, сега си спомням — беше парче плат, натопено в някаква гадна течност, от миризмата на която се задушавах. Изгубих съзнание и следващото, което си спомням, беше, че лежах на пясъка до реката… Мърмидън, предполагам. Знаеш как бях завързана в онова покривало. Нищо не виждах, а от малкото, което чух, не можах нищичко да разбера. Ти видя ли нещо? Мениън поклати отрицателно глава и сви рамене:

— Не, почти нищо — добави той като си спомни, че девойката не го гледа. — Един мъж те докара с лодка, после те предаде на четирима троли. Не можах да го видя добре, но може би ще го позная, ако пак го видя. Е, а какво ще отговориш на първия ми въпрос — защо ще му трябва на някой да те отвлича? Обърни се. Вече съм облечен.

Младата жена се обърна послушно и се доближи до него, като го наблюдаваше внимателно как нахлузва високите си ловни ботуши.

— Аз съм от кралско потекло, Мениън — каза тя кротко. Мениън спря да се обува и я погледна. Подозирал беше, че не е обикновена гражданка на Керн, когато му каза, че е познала герба на Лий на меча му. Сега може би щеше да успее да разбере причината, поради която е била отвлечена от града.

— Прадедите ми са били крале на Керн, а за известно време и на целия Калахорн, преди фамилията Букхана да дойде на власт преди около сто години. Аз съм… е, би могло да се каже, че съм принцеса — задочна — Изсмя се на глупавата си забележка и Мениън й отвърна с усмивка. — Баща ми е старейшина на съвета, който управлява вътрешните работи на Керн. Кралят е владетел на Калахорн, но монархията е просветена, както се казва, и кралят рядко се меси в управлението на този град. Синът му Паланс ме харесва и за никого не е тайна, че възнамерява да се ожени за мен. Мисля си… че ако някой враг иска да стигне до него, той сигурно би се опитал да го направи чрез мен.

Мениън поклати замислено глава и в будния му ум изведнъж се породи лошо предчувствие. Паланс не беше прекият наследник на трона, ако не се случеше нещо на Балинор. Защо му трябваше на някой да си губи времето и да упражнява натиск върху по-малкия син, освен ако не беше сигурен, че Балинор не е наоколо? Отново си спомни, че Шърл не беше чула нищо за пристигането на Принца на Калахорн. А той трябваше да е дошъл преди няколко дни, събитие, за което всички граждани на тази земя щяха да са научили.

— Шърл, колко време прекарах в сън? — попита той ужасен.

— Почти един цял ден — отговори тя. — Когато ни изтеглиха от Мърмидън беше много изтощен и реших, че трябва да се наспиш. Ти ни предупреди…

— Цели двадесет и четири часа пропилени на вятъра! — възкликна ядосано Мениън. — Ако не беше дъждът, градът вече щеше да е паднал! Трябва да действаме, веднага, но какво… Шърл, баща ти и Съветът! Трябва да говоря с тях! — Сграбчи я настойчиво за ръката, когато тя се поколеба. — Не ми задавай никакви въпроси сега, просто прави, каквото ти казвам. Къде са залите на Съвета? Бързо, заведи ме там!

Без да чака момичето да го поведе, Мениън я дръпна за ръката, изкара я през вратата и тръгнаха по дълъг коридор. Преминаха бързо през празната къща, излязоха навън и се озоваха на широка, засенчена от дървета поляна. Затичаха се за да не ги намокри нестихващият ситен дъжд. Пътеките край сградата бяха донякъде заслонени от дъжда, така че не успяха пак да се намокрят. Докато се приближаваха до залата на Съвета, Шърл го попита как се е озовал в тази част на страната, но Мениън й отговори уклончиво, защото още не му се искаше да казва на когото и да било за Аланон и за Меча на Шанара. Усещаше, че може да се довери на момичето, но предупреждението на Аланон, че никой от тях не трябва да разкрива историята за липсващия Меч го спря да сподели дори и с нея. Каза й, че дошъл да помогне на Балинор, който го помолил за това, след като чул за предстоящото нашествие на армията на Северната земя. Тя прие думите му, без да задава въпроси, а той се почувства малко виновен, че я е излъгал. Но Аланон никога не му беше казал цялата истина, така че и той може би знаеше по-малко, отколкото си въобразяваше.

Бяха стигнали до Сградата на съвета, висока каменна постройка, обградена с потъмнели от времето колони и сводести прозорци, покрити с метални решетки. Охраната, която стоеше до входа, не ги попита нищо и те тръгнаха по дълги коридори с високи тавани, после се заизкачваха по виещи се стълби, а стените отекваха от ударите на ботушите им по износените каменни стълбища. Съветът се събираше в залата на четвъртия етаж на голямата сграда. Когато най–после застанаха пред дървените й врати, Шърл каза на Мениън, че ще съобщи на баща си и на останалите членове на Съвета за желанието му да говори с тях. След като тя влезе в залата, той застана тихо в коридора и се заслуша в приглушените гласове. Секундите течаха бавно, а дъждът продължаваше да удря тихо, ритмично, по стъклата на прозорците.

Планинецът се отпусна за момент в тишината и спокойствието на старата сграда и в съзнанието му проблеснаха като мигновени светкавици образите на на приятелите му от разделената група. Чудеше се натъжен какво ли им се е случило след Паранор. Може би никога вече нямаше да бъдат заедно, както през онези ужасни дни по пътя за Централната кула на крепостта. Но той никога нямаше да забрави смелостта и саможертвата им, и винаги щеше да се гордее от начина, по който те заедно посрещаха опасностите и ги преодоляваха Дори и непонасящият го Флик беше проявил храброст и непоколебимост, каквито Мениън не беше очаквал от него.

Ами Ший, най-старият му приятел? Поклати глава, като се замисли за другаря си, който не беше до него. Липсваше му странното у младежа от Вейл съчетание на трезва практичност и старомодни схващания. Ший като че ли не виждаше промяната във времето, дори когато слънцето се движеше от изток на запад в небето над главата му. Той сякаш не разбираше, че земята и хората отново се разрастват, отново се разпростират, че войните на миналото бавно тънат в забвение. Ший вярваше, че човек може да обърне гръб на миналото си и да изгради един нов свят с бъдеще. Той изобщо не разбираше, че бъдещето е неразделно свързано с миналото, една преплетена материя от събития и идеи, които никога няма да бъдат напълно отделени. По някакъв свой начин малкият човек от Вейл беше част от отиващия си век. Убежденията му бяха по-скоро припомняме на миналото, отколкото обещание на бъдещето. „Колко странно, наистина невероятно странно изглеждаше всичко това!“ — помисли си внезапно Мениън, като стоеше в центъра на салона неподвижен, с поглед, зареян в очуканата от годините каменна стена. Ший и Мечът на Шанара — неща от една епоха, която бавно умира. И въпреки това те са надеждата на времето, което ще дойде. Те са ключът към живота.

Тежките дървени врати на залата на Съвета се отвориха зад планинеца и мислите му го напуснаха, когато чу мекия глас на Шърл. Изглеждаше толкова мъничка и уязвима, застанала под масивните греди на високия портал, лицето й красиво и угрижено. Нямаше нищо чудно, че Паланс Букхана иска да направи тази жена своя съпруга. Мениън се доближи до нея, взе топлата й ръка в своята и те влязоха в залата на Съвета. Той забеляза аскетичността на далечното минало в огромната стая, докато се движеше в сивата светлина, която сякаш се промъкваше на уморени снопчета през високите, покрити с решетки прозорци. Залата на Съвета беше стара и внушителна, гръбнакът на островния град. Двадесет мъже седяха около дълга полирана дървена маса и лицата им изглеждаха необикновено еднакви, докато чакаха планинеца да проговори. Всички бяха възрастни, може би мъдри, и решителни. Очите им издаваха неизречения страх, който се криеше под спокойната им външност — страх за града и за хората им. Те знаеха какво ще направи армията на Северната земя, когато дъждът спре и водите на Мърмидън се понижаха. Той спря пред тях, момичето до него, и стъпките му замряха в напрегнатата тишина.

Внимателно подбираше думите си, описваше огромната вражеска сила, която се беше събрала под командването на Господаря на магиите. Разказа им за част от дългото си пътуване до Калахорн, говори им за Балинор и другите от сформираната в Кълхейвън група, която сега беше разпръсната в Четирите земи. Не им каза за Меча на Шанара, нито за тайнствения произход на Ший, не им каза дори за Аланон. Не беше необходимо старейшините на този Съвет да знаят нещо друго освен факта, че градът на Керн е застрашен да бъде погазен. Призова ги да спасят народа си, докато все още има време, да евакуират незабавно града, преди да отпадне всяка надежда за отстъпление. Когато свърши, изпита странно чувство на удовлетворение. Рискувал беше собствения си живот, за да дойде и предупреди тези хора. Ако не беше успял да стигне до тях, те всички може би щяха да загинат. За принца на Лий беше важно, наистина важно, че беше изпълнил задачата си с чувство за отговорност.

След като свърши, членовете на Съвета започнаха да задават въпросите си с викове на тревога, някои бяха гневни, други уплашени. Мениън отговаряше бързо, мъчеше се да запази спокойствие, докато ги уверяваше, че размерът на армията на Северната земя е наистина невероятно огромен и че той изобщо не преувеличава, и че заплахата от нападение е действителна Накрая първоначалната врява затихна и премина в по-спокойно и трезво разискване на възможностите. Някои от старейшините бяха убедени, че градът трябва да се отбранява, докато Паланс Букхана дойде с Граничния легион от Тирзис но повечето бяха на мнение, че щом дъждът спре и водите на реката се понижат, а това сигурно щеше стане до ден-два, нашественическата армия лесно ще превземе бреговете на острова и градът ще остане незащитен. Мениън слушаше мълчаливо, докато съветът разискваше възможностите, преценявайки на ум начините на действие, с които разполагат. Накрая зачервеният мъж с посивяла коса, която Шърл беше представила за свой баща, се обърна към Мениън и го дръпна встрани за разговор на четири очи, докато другите продължаваха да спорят.

Виждал ли сте Балинор, млади човече? Знаете ли къде можем да го намерим?

Трябваше да пристигне в Тирзис преди няколко дни — отговори притеснен Мениън. — Тръгна натам, за да мобилизира Граничния легион, който да се подготви за нашествието. Придружаваха го двама братовчеди на Ивънтайн Елеседил. Възрастният човек смръщи вежди, поклати глава и на лицето му се изписа ужас.

— Принце на Лий, длъжен съм да ви кажа, че положението е по-отчайващо, отколкото изглежда. Кралят на Калахорн Рул Букхана заболя сериозно преди няколко седмици и положението му изглежда не се подобрява. По това време Балинор отсъстваше от града, така че по-младият син на краля пое задълженията на баща си. Той винаги си е бил малко неуравновесена личност, но в последно време изглежда изобщо не е на себе си. Първото; което направи, беше да разпусне Граничния легион, като остави само една малка част от предишната му численост.

— Разпуснал легиона ли казахте? — възкликни Мениън, без да може да повярва на ушите си. — Но защо по дя…?

— Реши, че от него няма нужда — продължи бързо другият — и затова го замени с малка група от свои хора. Основната причина е, че той винаги се е чувствал засенчван от брат си, а Граничният легион беше под прякото командване на Балинор по нареждане на самия крал. Нищо чудно Паланс да е усещал, че те ще останат верни на първородния син на краля и ще го предпочетат пред него, а той няма намерение да връща трона на Балинор в случай че кралят умре. Вече показа това и то съвсем недвусмислено. Командващите на Граничния легион и няколко приближени на Балинор бяха заловени и затворени — всички бяха прибрани без да се вдига никакъв шум, за да не се разгневят хората от това неразумно действие. Новият ни крал е взел за единствен свой довереник и съветник мъж на име Стенмин, злобен мистик и интригант, който е загрижен единствено за собствените си амбиции и не го е грижа нито за доброто на народа, нито дори за Паланс Букхана Просто не виждам как можем да се надяваме да посрещнем това нашествие с едно ръководство, което е толкова разединено и разклатено. Дори не съм сигурен, че можем да убедим Принца в реалността на опасността, докато враговете не застанат пред отворените ни врати.

— Тогава Балинор е в сериозна опасност — каза мрачно Мениън. — Той тръгна за Тирзис, без да знае, че баща му е болен и че брат му е поел управлението. Веднага трябва да му съобщим това!

Членовете на Съвета бяха станали на крака, викаха разгорещено и продължаваха да спорят какво трябва да се направи, за да бъде спасен обреченият град Керн. Бащата на Шърл тръгна забързано към тях, но трябваше да минат няколко минути, докато малкото разумни членове на обезумелия Съвет успокоят останалите, за да могат разискванията да продължат малко по-нормално. Мениън ги слуша известно време, после се отплесна за миг и погледът му се зарея във високите прозорци и мрачното небе навън. То беше малко поизсветляло и дъждът продължаваше да намалява. Нямаше съмнение, че ще спре до утре и вражеската сила, разположена отвъд придошлата Мърмидън, ще се опита да е я премине. Крайният успех за слизането им на брега беше гарантиран, дори и малкото войници, разположени в Керн или живеещи в града, да се опитат да го защитят. Хората ще бъдат бързо избити, а градът ще падне, ако не получат подкрепата на голяма, добре организирана армия, която да защити Керн. Припомни си раздялата с Аланон и изведнъж се зачуди какво ли щеше да направи изобретателният друид, ако беше тук. Положението не беше обещаващо. Тирзис се управляваше от безразсъден, амбициозен узурпатор. Керн беше лишен от водачи, съветниците му се караха и бяха несигурни, спореха за начина на действие, който отдавна трябваше да бъде установен. Сега за него вече беше късно. Мениън усети, че губи търпение. Чиста лудост беше да продължават по-нататъшни спорове за разни възможности.

— Съветници, чуйте ме! — Гласът му се извиси гневно и проехтя в древната зала, след което гласовете на старей шините на Керн заглъхнаха и настъпи тишина. — Не само Калахорн, но и цялата Южна земя, моят дом и вашите домове, е изправена пред сигурно унищожение, ако не направим нещо веднага! До утре вечер Керн ще бъде превърнат в пепел, а хората му ще станат роби. Единствената ни възможност за оцеляване е бягство в Тирзис. Единствената ни надежда за победа над тази могъща армия на Северната земя е Граничният легион, събран отново под командването на Балинор. Армиите на елфите са готови да се бият заедно с нас. Ивънтайн ще ги поведе. Народът на джуджетата ни обеща помощ. Но трябва да бъдем непоклатими, докато се обединим срещу тази чудовищна заплаха за съществуването ни!

— Добре го казахте, принц на Лий — бързо се намеси бащата на Шърл, когато разгорещеният планинец замълча, — Но кажете как да решим непосредствения ни проблем, как могат хората ни да стигнат до Тирзис. Врагът се е разположил точно на отсрещния бряг на Мърмидън, а ние сме буквално без всякаква защита. Трябва да евакуираме почти четиридесет хиляди души от този остров и да ги отведем до Тирзис, който е на мили разстояние на юг. Несъмнено врагът вече е поставил часови навсякъде по бреговете ни, за да предотврати всякакъв опит да прекосим Мърмидън преди нападението срещу Керн. Как можем да преодолеем всички тези препятствия?

По устните на Мениън се плъзна лека усмивка.

— Ще атакуваме — каза той просто.

За момент настана гробна тишина и всички погледи се заковаха изумени в привидно спокойното лице. Още подбираха думите, с които да изразят смайването си, когато Мениън вдиша едната си ръка.

— Най-малкото, което те ще очакват, е едно нападение, особено през нощта. Един бърз удар срещу флангова позиция на главния им лагер, ако е добре организиран и осъществен, ще ги обърка и ще ги накара да си помислят, че е извършен от тежко въоръжени сили. Тъмнината и объркването им ще прикрият истинския ни брой. Подобна атака ще ги принуди да изтеглят предните си постове около острова. Една малка военна част може да вдигне много шум, да подпали няколко пожара ида ги задържи най-малко за един час, ако не и повече. През това време ще евакуираме града.

Един от старейшините поклати отрицателно глава:

— И един час няма да е достатъчен, макар че може би планът ви наистина е доста дързък и би могъл да изненада хората от Северната земя. Но дори да успеем да прехвърлим всичките четиридесет хиляди души от острова на южния бряг, после ще трябва да ги отведем на юг до Тирзис, на почти 50 мили от брега. Жените и децата ще трябва да вървят дни наред, за да изминат разстоянието при нормални условия, а врагът веднага след като разбере, че Керн е изоставен, ще последва жителите му на юг. Не можем да се надяваме, че ще ги изпреварим.

— Не ви трябва да ги изпреварвате — отговори бързо Мениън. — Няма да отведете тези хора на юг по суша, а по вода, надолу по течението на Мърмидън! Ще ги качите на лодки, салове, на всичко, което имате под ръка или което можете да построите до довечера, стига то да може да плава. Мърмидън тече на юг и навлиза навътре в Калахорн, на около десет миля от Тирзис. Ще ги свалите там и те ще могат да стигнат безопасно до Тирзис до пукването на зората, много преди тежко подвижната армия на Северната земя да може да се мобилизира и да тръгне след вас!

Членовете на Съвета станаха на крака, развикаха се одобрително, увлечени от ентусиазма и решителността на планинеца. Ако имаше някакъв начин хората на Керн да бъдат спасени, дори самият град да падне в ръцете на вражеските орди, то трябваше да го опитат. Заседанието беше закрито след кратки разисквания и членовете му отидоха да мобилизират хората в града. До залез слънце всеки гражданин, който беше в състояние да помогне с нещо, участваше в построяването на големи дървени салове, които можеха да пренесат неколкостотин души. По острова имаше разпръснати стотици малки лодки, които отделни граждани на Керн използваха, за да прекосяват реката. Освен това имаше и множество по-големи плавателни съдове за масово транспортиране, които можеха да бъдат включени в пренасянето. Мениън предложи Съветът да нареди на всички въоръжени войници в града да започнат да патрулират по бреговата линия и да не позволяват на никого да напуска града. Всички подробности по плана за бягството щяха да бъдат известни само на членовете на Съвета, докато това е възможно. Най-големите опасения на планинеца бяха да не би някой да ги издаде на врага и да им пресече пътя към спасението преди да имат възможност да действат. Някой беше заловил Шърл в дома й, беше я пренесъл с лодка и я беше предал на тролите — план, който не би могъл да бъде осъществен без човек, запознат с острова. Който и да беше, той беше на свобода и скрит, и може би все още в безопасност в града. Ако научеше подробностите на плана за евакуация, той несъмнено щеше да се опита да предупреди хората от Северната земя. Секретността беше абсолютно задължително условие за успешното осъществяване на опасното начинание. Останалата част от деня премина бързо за Мениън. За момента беше забравил Ший и приятелите си от изминалите няколко седмици. За пръв път след като Ший беше отишъл при него в платата, Принцът на Лий беше изправен пред проблем, който му е напълно познат и изисква умения, които планинецът знаеше как да използва. Сега врагът не беше Кралят на черепите, нито същества от света на духовете, които му служеха. Сега врагът беше от плът и кръв — същества, които живееха и умираха по същите правила като останалите хора и заплахата от тях беше нещо, което планинецът можеше да прецени и да анализира. Времето беше единственият важен фактор в плана му да надхитри чакащата армия. И така той хвърли цялата си енергия в най-важното начинание в живота си, спасяването на един цял град.

Заедно с членовете на Съвета той ръководеше построяването на огромните дървени салове, които щяха да бъдат използвани за прехвърлянето на по-голямата част от жителите на обсадения град Керн надолу по течението на все още придошлата река Мърмидън. Хората трябваше да слязат на югозападното крайбрежие, непосредствено под града. Там имаше широко, но добре прикрито устие, откъдето саловете и по-малките лодки щяха да отплават под прикритието на тъмнината. От устието, точно през реката, имаше верига от ниски рифове, които стигаха до края на брега. Според Мениън неколцина мъже можеха да прегазят реката, когато започне главното нападение срещу врага по-късно през нощта. След като преминат на отсрещния бряг те лесно могат да се справят с малкия патрулен пост и да убият часовите. После лодките и саловете ще бъдат пуснати надолу по реката и ще се движат по южния й ръкав до Тирзис. Нямаха никаква гаранция, че плавателните съдове нямаше да бъдат забелязани веднага, но това беше единствената им възможност за действие, Мениън вярваше, че евакуацията може да бъде успешна, ако небето остане заоблачено, часовите изтеглени нагоре по течението, за да се защитават срещу фалшивото нападение срещу главния лагер, и ако хората на града в лодките и саловете пазят тишина.

Но късно следобед дъждът почти спря, а облаците започнаха да се разсейват и през движещата се на талази сивота тук-таме започнаха да прозират малки сини ивица Бурята отшумяваше. Синьото небе изглежда щеше да е безоблачно, а земята изложена на издайническата светлина на изгряващата луна и мигащите звезди. Мениън седеше в една от по-малките стаи в сградата на Съвета, когато видя първите признаци на проясняване, които отклониха вниманието му от огромната карта, разгърната на масата. При него бяха двама войни от разпуснатия Граничен легион — Джанъс Сенпър, помощник командир на легиона и най-висшият офицер на острова, и един прошарен ветеран на име Фандрес. Ветеранът познаваше местността около Керн най-добре от всички и беше извикан като съветник на отряда, който щеше да нападне огромната армия на Северната земя. По-висшия от него офицер Сенпър беше изненадващо млад за ранга си, но суров и непоколебим воин с десетина години действителна военна служба зад гърба си. Той беше верен привърженик на Балинор и също като Мениън се разтревожи много, когато научи, че от Тирзис няма никакви вести за пристигането на принца. В по-ранните часове на същия следобед той беше подбрал двеста калени бойци от разпуснатия Граничен легион, от които сформира ударната сила за да нападне вражеския лагер.

Мениън си беше предложил услугите и те бяха приети с благодарност. Краката на планинеца все още бяха покрити с рани и подутини, които получи при мъчителното бягство след като спаси Шърл Рейвънлок. Той обаче отказа да остане с групата, която подготвяше евакуацията. В крайна сметка идеята за маневрата с малкия ударен отряд беше негова. Флик щеше да погледне с пренебрежение на упоритостта му и да я определи като съчетание на вироглавство с перчене. Но Мениън Лий не беше човек който може ла остане в относителната безопасност на острова, когато ще се води битка отвъд реката. Трябваше да минат толкова много години, докато открие нещо, за което си заслужава да се бори, нещо, което не е само за лично удоволствие и е повече от неудържимо влечение към поредната авантюра. Нямаше никакви намерения да бъде пасивен наблюдател, когато най-ужасната заплаха от векове насам застрашава расата на човека.

— Ето тук, тук някъде до Спин Бар — това е мястото, където трябва да се слезе от лодките — бавният, стържещ глас на Фандрес се вряза в мислите му и привлече отново вниманието му към картата. Джанъс Сенпър се съгласи и погледна към Мениън, за да се убеди, че е запомнил добре. Планинецът кимна бързо с глава.

— Те ще са разположили постове по цялото протежение на затревения бряг точно над плитчината — веднага се включи той. — Ако не се отървем от тях веднага, те биха могли да пресекат всяка възможност за отстъпление.

— Задачата ти е да ги държиш настрана оттам, да държиш пътя чист — заяви командващият на легиона. Мениън се опита да възрази, но не му позволиха.

— Оценявам желанието ти да дойдеш с нас, Мениън, но ние ще трябва да напредваме много по-бързо от врага, а краката ти все още не са достатъчно добре, за да могат да издържат на по-продължително тичане. Знаеш това не по-зле от мен. Така че бреговият патрул е твой. Поддържай пътя ни към лодките открит. Така ще ни направиш много по-голяма услуга, отколкото ако дойдеш с нас.

Мениън мълчаливо кимна, изразявайки съгласието си, макар че беше силно разочарован. Така му се искаше да бъде на предната линия на нападението. Някъде дълбоко в себе си той не беше загубил надеждата, че може би ще открие Ший като пленник във вражеския лагер. Мислите му се отплеснаха към Аланон и Флик. Дали пък не са открили изчезналия младеж от Вейл, както беше обещал Аланон? Ший, Ший, защо това се случи точно на теб — на човек, който просто искаше да бъде оставен на спокойствие? В начина, по който беше устроен живота, имаше някакво безумие, което човек беше принуден да приема или с гневно примирение, или с тъпо безразличие. Не можеше да има крайно решение, освен, може би, в смъртта.

Срещата свърши малко след това. Отчаяният и огорчен Мениън Лий излезе унил от стаята на Съвета, все още потънал в мисли. Почти несъзнателно се спусна по каменните стъпала на огромната сграда, излезе на улицата и се запъти към къщата на Шърл, като се движеше по заслонените пътеки край стените на сградите. Накъде водеше всичко това? Заплахата от Господаря на магиите се изправяше пред тях като висока, непревземаема стена Можеха ли изобщо да се надяват да разгромят едно същество, което няма душа? Същество, което живее по закони на природата, коренно различни от законите на света, в който те бяха родени? Защо трябва само един младеж от някакво си затънтено селце да бъде единственият жив човек, способен да унищожи това същество, което притежава невероятно огромна сила? Мениън отчаяно се мъчеше да разбере нещо от това, което се случваше на него и на приятелите му, да проумее макар и една малка част от хилядите, които съставяха загадката за Господаря на магиите и Меча на Шанара.

Изведнъж се озова пред дома на Рейвънлок, Тежката врата беше затворена, металните и резета изглеждаха студени и замръзнали в сивата мъгла, която прииждаше на талази в хладния въздух на късния следобед. Бързо се отдалечи от входа. В момента не искаше да влиза, нито да е сред хора. Предпочиташе самотата на празната веранда. Тръгна бавно по каменната пътека и влезе в градинката до къщата. Листата и цветята бяха оклюмали от дъжда, който не спря няколко дни, тревата под краката му беше прогизнала и зелена. Спря мълчаливо. Мислите му бяха мъгляви и тъжни като природата, сред която се намираше и за миг той се отдаде на угнетителното отчаяние, което го обзе, докато си мислеше колко много е загубил. Никога преди не се е чувствал толкова самотен, дори и в потискащата празнота на планините на Лий, когато ходеше на лов далеч от дома и приятелите си. Нещо дълбоко в него му нашепваше ужасно настойчиво, че той никога вече няма да бъде това, което е бил досега, че никога вече няма да се върне при приятелите си у дома, към предишния си живот. Всичко това беше загубил някъде в дните зад него. Тръсна глава и без да иска сълзите се надигнаха и спряха на ръба на клепачите му, влагата около него го обгърна плътно и студът на дъжда запълзя и се промъкна дълбоко в гърдите му.

Неочаквано чу зад себе си стъпки по камъка и една дребна, гъвкава фигурка спря мълчаливо до рамото му. Ръждиво-червените къдрици засенчваха големите очи, които за миг се спряха на неговите и после се плъзнаха по градината наоколо. Двамата стояха без да говорят, напълно изолирани от света. В небето над тях се трупаха тежки навъсени облаци, които закриваха и последните бледи следи от синьото небе и сумракът на късния следобед започна да се сгъстява. Върху обсадената земя на Калахорн отново се изсипа пороен дъжд и Мениън изпита облекчение, че нощта в островния град Керн ще бъде черна и безлунна.

Беше след полунощ. Дъждът продължаваше да вали, ситен и напоителен, нощното небе продължаваше да е непрогледно черно и зловещо, когато изтощеният Мениън Лий залитна силно върху малък, грубо скован сал в спокойно заливче на северозападния бряг на острова. Две тънки ръце се протегнаха да го подхванат, докато падаше и той се втренчи изненадан в очите на Шърл Рейвънлок. Чакала го беше, както се беше зарекла, въпреки че я беше умолявал да отиде с другите, когато започне масовата евакуация. Изранен и подпухнал, с разкъсани дрехи и с прогизнала от дъжда и от собствената му кръв кожа, той я остави да го загърне в наметало, което кой знае как се беше запазило сухо и топло и да го подкрепя на рамото си, докато седяха приведени в сенките на нощта и чакаха.

Някои се бяха върнали с Мениън, други се качваха на лодките сега, всички те изтощени от битката, но ужасно горди от смелостта и саможертвата, които бяха проявили тази нощ в равнините северно от Керн. Принцът на Лий никога не беше виждал такава храброст пред лицето на такъв многочислен враг. Тези няколко мъже от легендарния Граничен легион така разстроиха вражеския лагер, че дори сега, близо четири часа след първия удар, враговете не можеха да дойдат на себе си. Многочислеността им беше невероятна — прииждаха с хиляди и хиляди, и се нахвърляха върху всеки, който им се мернеше пред погледа, нараняваха и убиваха дори свои хора Движеше ги нещо повече от страх или омраза. Движеше ги нечовешката сила на Господаря на магиите, невъобразимият му бяс ги хвърляше в битката като побъркани същества, обладани от една единствена цел — да унищожават. Въпреки това хората от легиона не ги допускаха да се приближат, притискаха ги непрестанно и се оттегляха, само за да се прегрупират и да нападнат отново. Много от тях загинаха. Мениън не знаеше какво беше спасило собственият му крехък живот, но сякаш беше някакво чудо.

Въжетата, с които беше завързан салът бяха отвързани и той усети как се отделиха от брега, и после, поети от течението, бяха привлечени в центъра на придошлата Мърмидън. Малко след това бяха в главното корито на реката и се понесоха надолу към обградения със стени Тирзис, където хората от Керн бяха избягали няколко часа преди това благодарение на една безупречно осъществена масова евакуация. Четиридесет хиляди души, скупчени в огромни салове, малки лодки, дори в ладии за двама, се бяха измъкнаха незабелязано от обсадения град, докато вражеските наблюдателни постове, които охраняваха западния бряг на Мърмидън, бързо се върнаха в главния лагер, където им се стори, че армиите на Калахорн са тръгнали на повсеместна атака. Шумът от дъжда, бученето на реката и виковете на отдалечения лагер бяха заглушили неясните шумове от хората в лодките и саловете, натъпкани и притиснати едни в други в отчаян, ужасен опит за свобода. Тъмнината на облачното небе беше добро прикритие. Общата им смелост също им беше помогнала. Поне засега те се бяха измъкнали от Господаря на магиите.

Мениън се отпусна за известно време, без да усеща нищо, освен лекото полюшване на носещия се на юг по реката сал. В неспокойното му съзнание проблясваха странни сънища, а времето отминаваше в приятни минути на спокойна тишина. После отнякъде до него достигнаха гласове, блъснаха се в подсъзнанието му, сепнаха го рязко от съня му и когато отвори очи, беше заслепен от огромна червена светлина, която изпълваше въздуха около него. Присви очи, надигна се от рамото на Шърл и на слабото му лице се изписа неувереност, когато видя небето на север обляно в червеникави отблясъци, които се сливаха с ярко златистото на зората. Шърл му говореше нещо тихо в ухото, думите бяха плахи и горчиви:

— Запалиха града, Мениън. Те изгориха моя дом!

Мениън сведе очи и стисна крехката ръка на момичето в своята. Хората от Керн успяха да се спасят, но градът беше изживял последния си ден и с ужасяваща величественост се превръщаше в пепел.

ГЛАВА 25

Часовете се точеха безшумно в черната като гробница малка килия. Накрая очите на пленниците привикнаха с непрогледната тъмнина, но остана една самота, която сковаваше сетивата и ги лишаваше от усещането им за време. Единственото, което тримата пленници чуваха в черната празнота освен собственото си дишане, беше рядкото притичване на някой малък гризач и нестихващите капки на ледена вода върху износения камък. Накрая собствените им уши започнаха да ги подвеждат и въпреки гробната тишина им се счуваха най-различни шумове. Така в бездействие изтекоха безкрайни минути, но никой не идваше.

Някъде в светлината и въздуха отгоре, сред шумовете на града, Паланс Букхана решаваше съдбата им, а покрай тяхната, и съдбата на Южната земя. Времето изтичаше за земята на Калахорн. С всеки изминал час Господарят на магиите се доближаваше все повече и повече. Но тук, в безмълвната тъмнина на този малък затвор, в един свят, изолиран от ритъма на човешкия свят, времето нямаше никакво значение. Утрешният ден щеше да бъде абсолютно същия като днешния. Възможно е накрая да бъдат открити, но дали отново ще бъдат изведени в приятната светлина на слънцето или само ще бъдат преместени от една тъмнина в друга? Дали нямаше да открият само ужасния мрак на Краля на черепите, разпрострял мощта си не само в Калахорн, а и в най отдалечените краища на всички провинции на Южната земя?

Балинор и братята елфи се бяха отвързали скоро след като останаха сами и сега стояха притиснати един до друг в тъмнината, със свалени въжета и превръзки от очите. Чудеха се какво ли ги очаква. Почти се задушаваха от спарената миризма на плесен в древното помещение, а острият и щипещ студ проникваше дори през дебелите им плащове. Подът беше от пръст, вратите от камък и желязо, стаята усойна и празна.

Балинор познаваше мазето под двореца, но отначало не можа да разбере къде точно ги бяха заключили. Мазетата се използваха най-вече като склад и в тях имаше много помещения с рафтове и каци с вино, оставено да отлежава. Но тази килия не приличаше на тях. После разбра, че са затворени в построената преди много векове древна тъмница, която по-късно беше запечатана и забравена. Кръвта му се смрази, когато се убеди, че не греши. Паланс сигурно беше открил съществуването й и я беше отворил, за да я използва за собствени цели. Твърде вероятно беше да е затворил някъде в този лабиринт и приятелите на Балинор, когато са дошли в палата да протестират срещу разпускането на Граничния легион. Затворът беше добре прикрит и Балинор се съмняваше, че ако някой би могъл да го открие.

Изчерпаха набързо тази тема. Нямаше какво толкова да се говори. Балинор беше дал инструкции на капитан Шийлън. Ако те не се върнеха, той щеше да потърси Гинисън и Фандуик, двамата командващи, на които Балинор можеше да разчита най-много, и да им нареди да свикат отново легиона и да се отбраняват срещу предстоящото нападение на Господаря на магиите и нашественическата му армия. Каза на Шийлън и да уведоми елфите и джуджетата, да ги предупреди за положението и да ги помоли за подкрепата им. Ивънтайн нямаше да позволи братовчедите му да останат за дълго пленници на Калахорн, а Аланон щеше да дойде веднага, след като научеше какво ги беше сполетяло. Четирите часа трябваше да са отдавна минали, така че това беше само въпрос на време, мислеше си той. Но времето не беше достатъчно, пък и Паланс беше твърдо решен да спечели трона на Калахорн, тъй че животът им се намираше в сериозна опасност. Човекът от границата вече съжаляваше, че не беше се вслушал в съвета на Дюрън и не беше избягнал сблъсъка с брат си, преди да е сигурен в изхода от него.

Никога не беше допускал, че нещата можеха да се влошат чак толкова много. Паланс беше обезумял, разяждан от такава омраза, че дори не пожела да изслуша Балинор. И все пак имаше нещо странно в неразумното му поведение. Не бяха само различията между двамата братя, които го разяряваха навремето. Не беше само болестта на баща му, болест, за която Паланс беше убеден, че брат му е виновен. Имаше някаква връзка с Шърл Рейвънлок, привлекателната жена, в която Паланс се беше влюбил преди месеци и се беше заклел да се ожени за нея, въпреки нейното нежелание. Нещо се беше случило на младата жена от Керн и Балинор беше обвинен за това. Паланс би направил всичко, само и само да я върне жива и здрава, ако наистина беше изчезнала. А според това, което брат му каза точно преди да ги заключат в тъмницата, май тя наистина беше изчезнала.

Човекът от границата обясни на братята елфи как стоят нещата. Сигурен беше, че Паланс скоро ще ги навести и ще поиска сведения за младата жена. Но нямаше да им повярва, когато му кажат, че не знаят нищо по въпроса…

Изминаха повече от двадесет и четири часа и все още никой не идваше. Нямаше нищо за ядене. И въпреки че очите им постепенно свикнаха с тъмнината, те просто нямаше какво друго да гледат, освен собствените си призрачни фигури и стените около тях. Спяха редувайки се и се мъчеха да запазят силите си за това, което предстоеше да се случи. Но неестествената тишина им пречеше да спят истински. Задоволяваха се само с лека, неспокойна дрямка, която не възстановяваше нито телата, нито духовете им. В началото се опитаха да открият слаби места по пантите и огромните железни врати, но всичко беше здраво пристегнато на мястото му. Нямаха никакви инструменти, а без тях беше невъзможно да копаят надълбоко в глинестата земя. Каменните стени бяха от векове, но все още яки и солидни, без никаква следа от протрит или ронещ се слой в хоросана. Накрая се отказаха от опитите си да избягат и седнаха, потънали в мълчание.

Най-после, след безкрайни часове на чакане, чуха далечен метален звън от стара желязна врата, която се отвори шумно някъде над тях. Чуха се гласове, приглушени и тихи, а после стъпки по камъка, като че ти някой слизаше по изтритите стълби към тъмницата, където бяха затворени. Затворниците се приближиха до вратата на килията и се заслушаха напрегнато. Балинор разпозна гласа на брат си, който се извисяваше над другите и звучеше необичайно несигурен и покрусен. После тежките резета бяха изтеглени. Стържещият метален звук прониза ушите на тримата пленници, които вече бяха привикнали с гробната тишина на затвора си. Бързо се отдръпнаха от масивната врата на килията, когато тя се отвори навътре. Силни струи от светлината на факлите блеснаха в тъмната стая и затворниците прикриха заслепените си очи. Докато се приспособяваха към светлината, в стаята влязоха няколко души и се спряха в отвора на вратата.

По-младият син на болния крал на Калахорн стоеше извисен над останалите фигури. Широкото му лице беше отпуснато, а устните му свити. Само очите му издаваха омразата, която го изгаряше отвътре и в тях имаше нещо налудничаво, почти безумно, докато ги местеше последователно от един пленник на друг, стиснал здраво ръцете си зад гърба. Очевидно беше, че е брат на Балинор. Имаше същия овал на лицето, същата широка уста и изпъкнал нос и същото едро, грубо телосложение. До него стоеше мъж, който дори и братята елфи разпознаха веднага, въпреки че изобщо не го бяха виждали преди. Това беше мистикът Стенмин, тялото му мършаво, леко превито, лицето му изпито, отблъскващо. Облечен беше в червеникави парадни одежди. Очите му бяха странно засенчени и отразяваха едно неприкрито зло у човека, който беше спечелил пълното доверие на новия самопровъзгласил се крал. Ръцете му се движеха нервно по тялото му и от време на време почти механично се вдигаха към лицето, за да погалят малката, издадена напред черна брадичка, която засенчваше ъгловатото му лице. Зад него стояха двама въоръжени войници от охраната с емблемата на сокола. Зад тях, точно зад вратата, имаше още двама от охраната. Всички носеха копия. За момент никой не проговори. Никой дори не се помръдна, докато двете групи се изучаваха взаимно в слабата светлина на факлите в малката килия. После Паланс махна бързо с ръка към отворената врата.

— Ще говоря с брат си насаме. Изведете тези двамата.

Хората от охраната мълчаливо се подчиниха и поведоха бунтуващите се братя извън стаята. Високият принц изчака, докато те излязоха, после погледна въпросително облечения в червено човек, който продължаваше да стои до него.

— Помислих си, че може би ще се нуждаете от мен…? — Изпитото му, пресметливо лице не сваляше поглед от невъзмутимия Балинор.

— Остави ни сами, Стенмин. Ще говоря с брат си насаме.

По гласа му пролича, че още малко и щеше да избухне гневно. Мистикът кимна покорно и бързо излезе заднешком от килията. Тежката врата се затвори със зловещо тихо тракване и остави двамата братя сами в тишината, нарушавана само от пращенето на горящите факли. Балинор не помръдваше. Стоеше и чакаше, а очите му се мъчеха да разгадаят младото лице на брат му, мъчеха се да проникнат до предишната любов и приятелство, която бяха изпитвали един към друг като деца. Но тях ги нямаше, или поне бяха потънали в някакво тъмно кътче в сърцето му. Сега мястото им беше заето от странен, тревожен гняв, който сякаш се надигаше колкото от негодувание срещу положението, толкова и от неприязън към пленения брат. След миг яростта и омразата изчезнаха. Появи се празен и отнесен поглед, който се стори на Балинор и безумен, и фалшив, сякаш Паланс играеше някаква роля, без изобщо да разбира героя си.

— Защо се върна, Балинор? — Въпросът беше зададен бавно, тъжно. — Защо го направи?

Високият човек от границата не отговори. Той просто не можеше да си обясни тази внезапна промяна в настроението. Преди брат му беше готов да го разкъса на парчета, само и само да разбере къде се намира красивата Шърл Рейвънлок, а сега той сякаш беше напълно пропъдил този въпрос от мислите си.

— Няма значение, мисля, че няма значение. — Отговорът дойде преди Балинор да е успял да се съвземе от смайването си от рязката промяна. — Можеше да не се връщаш след… след всичко… след предателството ти. Надявах се, че няма да го направиш, знаеш ли, защото бяхме толкова близки като деца и защото, в крайна сметка, си ми единствен брат. Аз ще бъда крал на Калахорн… В крайна сметка аз би трябвало да съм първородният, нали така…

Започна да шепне. Умът му изведнъж се загуби в някаква неизречена мисъл. Той е полудял, мислеше отчаяно Балинор, и вече не може да се намери път към него!

— Паланс, чуй ме, просто слушай какво ще ти кажа. Нищо не съм направил, нито на теб, нито на Шърл. Бях в Паранор, след като напуснах това място преди седмици и се върнах, само за да предупредя народа ни, че Кралят на черепите е събрал армия с такава невероятна численост, че тя ще помете цялата Южна земя без никаква съпротива, ако не я спрем тук! В името на всички тези хора, моля те, послушай ме…

Пискливият глас на брат му прониза въздуха със заповеднически тон:

— Няма да слушам повече тези глупости за някакво си нашествие! Разузнавачите ми провериха границите на страната и ми докладваха, че никъде няма вражески армии. Освен това, никой враг не би се осмелил да нападне Калахорн — да нападне мен… Нашият народ е в безопасност тук. Какво ме интересуват другите от Южната земя? Да не би да съм им длъжен с нещо? Те винаги са ни оставяли да се бием сами, да пазим границите на тази земя сами. Не им дължа нищо!

Направи крачка към Балинор и замахна заплашително с пръст. Странната омраза отново пламна, а лицето му се изкриви свирепо:

— Ти се обърна срещу мен, брат ти, когато разбра, че аз съм кралят. Опита се да ме отровиш, както отрови баща ми. Искаше и аз да съм болен и безпомощен, както е той сега… умиращ сам, забравен, абсолютно сам. Мислел си, че си намерил съюзник, който може да спечели трона за теб, когато тръгна с този предател Аланон. Ако знаеш само колко много мразя този човек — не, не човек, а зло същество! Той трябва да бъде унищожен! Но ти ще останеш в тази килия, сам и забравен от всички, Балинор, докато умреш — участта, която беше определил за мен!

Внезапно се обърна, прекъсна тирадата си, изсмя се жлъчно и се запъти към затворената врата. Балинор си помисли, че ще я отвори, но в този момент тромавият младеж се спря и се обърна. Бавно се доближи до него, а очите му отново се натъжиха.

— Можеше да не се връщаш в тази земя и тогава нямаше да ти се случи нищо — измърмори той, сякаш беше объркан от този факт. — Стенмин каза, че ще се върнеш, въпреки че го уверявах, че няма да го направиш. Той отново се оказа прав. Защо се върна?

Балинор мислеше бързо. Трябваше веднага да задържи вниманието на брат си, за да разбере какво се е случило с баща му и приятелите му.

— Аз… аз разбрах, че съм сбъркал, че не съм бил прав — отговори бавно той. — Върнах се у дома, за да видя баща ни, и тебе, Паланс.

— Татко. — Думата излезе от устата му като някакво непознато име. Принцът се приближи с още една крачка. — Ние не сме в състояние да му помогнем, той вече лежи като мъртвец в онази стая в южното крило. Стенмин се грижи за него, и аз, но нищо не може да се направи. Той като че ли не иска да живее…

— Но какво му е? — издаде Балинор нетърпението си и се запъти към другия заплашително.

— Не се приближавай, Балинор. — Паланс отстъпи бързо, извади дълга кама и я насочи напред, за да се защити. Балинор се поколеба за миг. Лесно можеше да вземе камата и да задържи принца като заложник, докато бъде освободен. Но нещо го възпря, нещо дълбоко в него го предупреди, че не трябва да прави това. Спря се бързо, вдигна ръцете и отстъпи към стената.

— Не забравяй, че си мой пленник. — Паланс поклати доволно глава, а гласът му потрепера. — Ти отрови краля и се опита да отровиш и мен. Бих могъл да те осъдя на смърт. Стенмин ме посъветва веднага да те ликвидирам, но аз не съм страхливец като него. И аз бях командващ в Граничния легион, преди… Но тях вече ги няма — разпуснати и по домовете при семействата си. Моето царуване ще бъде време на мир. Ти не разбираш това, Балинор, нали?

Човекът от границата поклати отрицателно глава и отчаяно се мъчеше да задържи вниманието на брат си още няколко минути. Очевидно Паланс беше полудял, независимо дали лудостта му се дължеше на някакво вродено мозъчно увреждане или на напрежението, каквото и да е било то, след като Балинор беше напуснал. Тирзис с Аланон. Невъзможно беше да се определи причината. Но във всеки случай този човек вече не беше брат му, с който Балинор беше израсъл и когото беше обичал така, както не беше обичал никой друг. Той беше за него един непознат, който живееше във физическата обвивка на тялото на брат му — непознат, обладан от идея фикс да бъде крал на Калахорн. Зад всичко това стоеше Стенмин. Балинор беше повече от сигурен. По някакъв начин мистикът беше изкривил съзнанието на побъркалия се Паланс в удобна за собствените му цели посока, внушил му беше да стане крал. Брат му винаги е искал да управлява Калахорн. Стенмин е бил до него през цялото време. Напътствал го е и го е съветвал като близък приятел, тровел е съзнанието му, настройвал го е срещу брат му. Но Паланс имаше силна воля и беше независим, разумен и здрав човек, който не можеше да бъде лесно сломен. Въпреки това той се беше променил. Хендъл не беше прав за Паланс, но явно и Балинор не е бил прав, И двамата не бяха успели да предвидят това, а сега вече беше прекалено късно.

— Шърл, какво искаш да знаеш за Шърл? — Запита го бързо високият човек от границата. Яростта отново изчезна от изпускащите гневни стрели очи на брат му и върху устните му бавно пропълзя усмивка. За миг напрегнатото му лице се отпусна.

— Тя е толкова красива… толкова красива. — Въздъхна глуповато и камата се свлече бавно на пода на килията, когато принцът разтвори ръцете си, за да подчертае силата на чувствата си. — Ти ми я отне, Балинор. Ти се опита да я държиш надалеч от мен. Но сега тя е в безопасност. Тя беше спасена от един човек от Южната земя, принц като мен. Но, сега аз съм крал на Тирзис, а той е само принц. На някакво си малко кралство. Аз самият никога не бях чувал за него. Той и аз ще бъдем добри приятели, Балинор, така, както ние двамата с теб бяхме на времето. Но Стенмин… казва, че не трябва да се доверявам на никого. Дори трябваше да затворя Месалин и Актън. Те дойдоха при мен, когато воините от Граничния легион си отидоха по домовете, и се опитаха да ме убедят да… ами, май да се откажа от плановете си за мир. Те не разбираха… защо…

Изведнъж млъкна и погледът му попадна на забравената за миг кама. Вдигна я бързо, постави я обратно в ножницата, погледна крадешком брат си. Ужасно много приличаше на дете, което току-що ловко беше успяло да си спести смъмряне. У Балинор вече не остана и капка съмнение, че брат му е абсолютно неспособен да взема разумни решения. Отново го завладя предишното предчувствие, че е щял да направи сериозна грешка, ако беше изтръгнал камата от брат си и го беше задържал в плен. Сега знаеше защо се беше появило това вътрешно чувство на предупреждение, Стенмин много добре разбираше състоянието на Паланс и нарочно беше оставил двамата братя сами в килията. Ако Балинор се беше опитал да обезоръжи брат си, злият мистик щеше да може да осъществи очевидната си цел с един смел удар — да убие и двамата братя. Никой нямаше да го разпитва, след като каже, че Паланс е намерил случайно смъртта си, докато брат му се опитвал да избяга от затвора? А при двама мъртви братя и баща, неспособен да управлява, мистикът можеше да завземе управлението на Калахорн и сам можеше да решава съдбата на Южната земя.

— Паланс, чуй ме, умолявам те. — Молеше го тихо Балинор. — Толкова близки бяхме навремето. Бяхме повече от кръвни братя. Бяхме приятели, другари. Доверявахме се един на друг, обичахме се и винаги решавахме проблемите си благодарение на това, че се разбирахме взаимно. Не е възможно да си забравил всичко това. Чуй ме! Дори един крал трябва да се опитва да проявява разбиране към народа си, даже ако хората не са съгласни с начина, по който се решават нещата. И ти си на същото мнение, нали?

Паланс поклати замислено глава. Погледът му беше празен и отнесен, сякаш се опитваше да се пребори с мъглата, която му пречеше да мисли. За момент пролича някакво просветление, а Балинор беше твърдо решен да проникне до паметта, която беше заключена някъде дълбоко вътре.

— Стенмин те използва. Той е зъл човек. — Брат му изведнъж трепна, отстъпи крачка назад, сякаш не искаше да чува нищо повече. — Трябва да разбереш, Паланс. Не съм ти враг, не съм и враг на страната. Не съм отровил баща ни. Изобщо не съм наранявал Шърл. Само исках да помогна…

Той беше прекъснат от шумното отваряне на вратата на килията и острото поскърцване, след което се появи ъгловатото лице на лукавия Стенмин. Той се поклони хрисимо, влезе в килията, а злите му очи се приковаха върху Балинор.

— Стори ми се, че някой вика, кралю мой! — усмихна се бързо той. — Толкова дълго бяхте тук сам. Помислих си да не би нещо да ви се е случило…

За миг Паланс втренчи в него неразбиращ поглед, после поклати отрицателно глава и тръгна да излиза. В този момент Балинор се почуди дали да не скочи върху злия мистик и да го убие преди охраната да се намеси. Но се поколеба. Не беше сигурен, че това може да спаси брат му или да му помогне. И така възможността беше пропусната. Охраната влезе в килията, водейки със себе си двамата братя елфи, които, след като се огледаха подозрително, отидоха при приятеля си на другия край на малката килия. Изведнъж Балинор си спомни нещо, което Паланс му беше казал, когато, говореше за Шърл. Споменал беше за принц от малко кралство в Южната земя. Принц, който бил спасил девойката. Мениън Лий! Но как се беше озовал в Калахорн…? Охраната се канеше да си тръгва, а заедно с нея и безмълвният Паланс и злият му спътник, когато мършавата фигура се обърна и погледна още веднъж тримата пленника. На стиснатите му устни се появи бегла усмивка и кимна с леко наклонена на една страна глава.

— В случай, че кралят ми е пропуснал да го спомене… — Думите прозвучаха с тиха, изпепеляваща омраза. — Охраната на Външната стена те е видяла да разговаряш с капитан Шийлън, който преди беше в Граничния легион. Той се опитал да говори с други за твоите… предчувствия, когато бил заловен и затворен. Не мисля, че ще има някаква възможност да ни създава още неприятности. Въпросът засега е приключен, а след време и ти ще бъдеш забравен.

Сърцето на Балинор замря, когато чу последната новина. Ако Шийлън беше заловен и затворен преди да е успял да се свърже с Гинисън и Фандуик, тогава нямаше да има кой да събере Граничния легион. Спътниците му нямаше да научат, че е затворен след пристигането му в Тирзис, а дори и да подозираха това, нямаше да могат да разберат къде се намира.

Почти никой не знаеше за тези подземия на двореца, пък и входът им беше добре прикрит. Тримата отчаяни пленника гледаха, потънали в дълбоко мълчание, как охраната им постави малък поднос с хляб и кана с вода пред вратата, а после изчезна в коридора като отнесе всички факли, с изключение на една. Усмихващият се зловещо Стенмин държеше тази последна светлинка, докато чакаше приведената фигура на Паланс да последва едрите мъже от охраната. Но Паланс се спря неуверено. Не можеше, да откъсне очи от гордото, решително лице на брат си. Слабата светлина на факлата осветяваше широкото му лице с червеникави отблясъци, а дългият му дълбок белег се тъмнееше зловещо в полусенките на мрака. За известно време братята се гледаха безмълвна После Паланс тръгна бавно с отмерени крачки към Балинор, като се отърси от ръката на Стенмин, който се опитваше да го задържи. Спря само на няколко крачки от брат си, а широко отворените му търсещи очи не се откъсваха от изсеченото като от гранит лице. Той сякаш се мъчеше да попие непоколебимостта, която се излъчваше от него. Повдигна колебливо едната си ръка, спря се за миг, после стисна здраво рамото на Балинор и впи силно пръсти в него.

— Искам да… знаеш. — Думите бяха шепот в почти пълния мрак. — Искам да разбереш… Трябва да ми помогнеш…

Балинор кимна мълчаливо, огромната му ръка се протегна и стисна ръката на брат му в изблик на обич. За миг те се сляха в едно, сякаш приятелството и любовта от детството никога не бяха изчезвали. После Паланс се обърна и бързо излезе от килията. Обезпокоеният Стенмин побърза да го последва. Тежката врата се затвори, чу се стържещият звук на железните панти и металните резета, и тримата пленника бяха отново заключени в малката килия, отново сред непрогледния мрак. Заглъхващите стъпки замряха в тишината. И отново започнаха да чакат, но всяка реална надежда за спасение изглеждаше безвъзвратно загубено.

Призрачна фигура се отдели от тъмнината на забулените в нощта дървета под високия мост Сендик и се стрелна безшумно към двореца на Букхана. С бързи, сигурни отскоци силната фигура се измъкна от ниския жив плет и храсталаците и се промъкна между величествените брястове. Чифт дебнещи очи изучаваха стената, която ограждаше кралското имение, и внимателно търсеха признаци за нощната охрана. Близо до вратата от ковано желязо в края на моста, патрулираха няколко часови, а гербът с изображението на сокола се открояваше в светлината на факлите на входа. Тъмната фигура изкачи бавно наклонения насип, който водеше към покритите с мъх и бръшлян стени над него. След като стигна до върха, тя моментално се сля със сенките на камъка.

Дълго време изобщо не се виждаше, докато вървеше встрани от главната порта при слабата светлина на факлите. После неканеният гост отново се показа, тъмно петно на фона на слабо осветената от луната — западна стена Яките ръце се хванаха здраво за виещите се лози и изтеглиха безшумно едрото тяло до горния край на стената. Там главата се протегна предпазливо и острите очи надникнаха към пустите градини на двореца, за да проверят за стражи. Със силно придърпване неканеният гост се качи върху стената и след като се прехвърли леко през нея, скочи с глухо тупване сред цветята на градината.

Странната фигура се стрелна полуприведена към тъмното прикритие на огромна върба. Спря се задъхано под разперените клони на грамадното дърво, когато чу шума на приближаващи се гласове. Вслуша се внимателно и след малко заключи, че това беше най-обикновен разговор на хората от охраната, които правеха редовните си обиколки. Изчака известно време. Едрото му тяло беше така плътно прилепнало към ствола на дървото, че изобщо не се виждаше от разстояние повече от няколко фута. Часовите се появиха след няколко секунди, продължиха да си говорят спокойно, докато минаваха през смълчаните градини, и после изчезнаха. Странникът остана предпазливо още няколко минути, после започна да изучава огромната тъмна постройка сред градините — високия, древен палат на кралете на Калахорн. Няколко осветени прозореца нарушаваха тъмнината на масивната каменна сграда и хвърляха струи светлина в безлюдните градини. Отвътре се носеха слаби, далечни гласове, но не се разбираше чии са.

Неканеният гост се стрелна към сенките на постройката и спря за миг под малък затъмнен прозорец в един отдалечен край. Яките му ръце се заеха припряно със старото резе, задърпаха и заразхлабваха халките. Най-накрая със силно прищракване, което сякаш прокънтя оглушително наоколо, резето поддаде и прозорецът тихо се отвори навътре. Без да чака да разбере, дали патрулиращата стража е чула шума от насилственото му влизане, той се шмугна бързо през малкия отвор. Докато затваряше прозореца, слабата светлина на заоблачената луна освети за миг широкото решително лице на страховития Хендъл.

Стенмин беше допуснал сериозна грешка, като затвори Балинор и двамата братя елфи. Първоначалният му план беше прост. Старият Шийлън беше обезвреден почти в момента, в който се раздели с Балинор. Така че той беше лишен от възможността да предаде инструкциите на принца и да предупреди приятелите си за залавянето му. След като Балинор и двамата братя елфи, единствените му спътници при влизането му в град Тирзис, бяха затворени и след като най-близките приятели на принца, Акгьн и Месалин също бяха затворени, изглеждаше, че никой друг в града не можеше да създаде някакво сериозно затруднение. Вече се разпространяваше слухът, че Балинор дошъл на кратко посещение и вече си бил отишъл. Върнал се бал обратно при групата на Аланон, човекът, който бил враг и заплаха за земята на Калахорн, както Стенмин беше успял да убеди Паланс Букхана и повечето жители на Тирзис. Ако някой друг приятел на Балинор се появеше и се позаинтересуваше за внезапното напускане на човека от границата, той щеше да дойде първо в двореца и да говори с брат му, който сега беше кралят, така че щеше да бъде много лесно да се отърве тихомълком от него. Несъмнено нещата щяха да се развият точно така с всеки друг, но не и с Хендъл. Мълчаливото джудже вече познаваше коварните прийоми на Стенмин и подозираше, че той държи здраво в ръцете си объркания Паланс. Хендъл знаеше, че преди да разкрие присъствието си, е по-добре да разбере какво всъщност се беше случило на изчезналия му приятел.

Едно странно стечение на обстоятелствата го беше довело до Тирзис. Когато се раздели с Балинор и братята елфи до гористата местност северно от крепостта, той възнамеряваше да отиде направо в град Варфлийт на запад и оттам да продължи и да се върне в Кълхейвън. Върнал се веднъж в родната си земя, той щеше да помогне за мобилизацията на армиите на джуджетата за защита на южните територии на Анар срещу очакваното нашествие на Господаря на магиите. Цяла нощ вървя през горите северно от Варфлийт и на сутринта влезе в града. Веднага се обади на стари приятели и след кратък разговор легна да спи. Събуди се следобед, и след като се изми и хапна, се приготви да тръгне за дома си. Още не беше стигнал до портите на града и една група от одърпани и олюляващи се джуджета го спряха на улицата и настояха да отидат в съвета. Хендъл се съгласи и по пътя разпита едно от тях, което познаваше, какво се е случило. За негов ужас научи, че огромна сила от троли и гноми напредва директно към град Варфлийт от Драконовите зъби и щяла да нападне на следващия или на по-следващия ден. Джуджетата бяха част от патрула, който беше забелязал многочислената армия и се беше опитал да се промъкне край нея, за да предупреди хората от Южната земя. За нещастие ги видели и повечето от тях били избити в ожесточена битка. Само тази малка групичка успяла да стигне до нищо неподозиращия град.

Хендъл беше убеден, че ако има въоръжена сила, която напредва към Варфлийт, вероятно има и друга, по-многочислена, която се движи към Тирзис. Сигурен беше, че Господарят на духовете възнамерява да унищожи градовете на Калахорн бързо и напълно и да остави пътя към цялата Южна земя открит и незащитен. Първото задължение на Хендъл беше да предупреди собствените си хора, но за да стигне до Кълхейвън му трябваха два дни, а после още два, за да се върне.

Хендъл бързо научи за промените в Тирзис. Ако Балинор бъде убит или затворен от ненормалния си и завистлив брат или от коварния мистик Стенмин, преди да може да си осигури трона и да поеме командването на Граничния легион, тогава Калахорн щеше да бъде обречен. Някой трябваше да се свърже с човека от границата преди да е станало прекалено късно. Но в момента нямаше никой друг, освен самият той, за да се свърши тази работа. Придружен от Флик и Мениън Аланон продължаваше да обикаля Северната земя и да търси Ший.

Хендъл бързо взе решение и нареди на едно от джуджета от оцелелия патрул да тръгне още същата нощ за Кълхейвън. Каквото и да се случеше, старейшините трябваше да бъдат предупредени, че нашествието срещу Южната земя е започнало през Калахорн и че армиите на джуджетата трябва да отидат на помощ на Варфлийт. Ако градовете на Калахорн паднат, щеше да се случи това, от което Аланон най-много се страхуваше: армиите на джуджетата и на елфите щяха да бъдат разделени и крайната победа на Господаря на магиите щеше да бъде гарантирана. Джуджето обеща тържествено на Хендъл, че ще изпълни задачата, че те всички ще тръгнат още същата нощ за Анар.

Хендъл вървя много часове, докато стигне до Тирзис защото този път пътуването беше бавно и опасно. Горите гъмжаха от гноми ловци, чиято задача беше да не допускат никаква връзка между градовете на Калахорн. Неведнъж Хендъл беше принуждаван да се крие и да изчаква отминаването на някой голям патрул и неведнъж му се налагаше да се отдалечава много от пътя си и да заобикаля, за да не попадне на някои силно охранявани наблюдателни постове. Патрулите бяха поставени много по-нагъсто, отколкото в Драконовите зъби. За каления воин от границата това показваше, че нападението щеше да бъде осъществено скоро. Ако хората от Северната страна възнамеряваха да ударят Варфлийт до един-два дни, то и Тирзис щеше да бъде нападнат по същото време. По-малкият островен град Керн може би вече беше паднал. Призори джуджето успя да премине през последната линия от патрули и наближи равнините над Тирзис. Опасността от гномите беше зад гърба му, оставаше заплахата да бъде открит от злия Стенмин или от подведения Паланс. Срещал се беше няколко пъти с Паланс, а Стенмин беше виждал само веднъж. Въпреки това по-разумно щеше да бъде да избягва да привлича вниманието на когото и да било от тях.

Хендъл влезе в пробуждащия се Тирзис прикрит, сред множеството търговци и пътници. След като мина Външната стена той обикаля няколко часа из почти обезлюдените казарми на Граничния легион, говори с войниците там и търсеше някаква следа от приятелите си. Накрая успя да научи, че преди два дни били пристигнали в града по залез слънце и отишли право в двореца. Не били виждани отново, но имало достатъчно основания да се смята, че Балинор посетил за малко баща си и после си тръгнал. Той знаеше какво означава това и докато беше светло се настани близо до двореца за да наблюдава и търси някакви следи от приятелите си, Хендъл забеляза, че дворецът е силно охраняван от войници, които носеха знака на сокола, знак, който той не познаваше. Имаше войници на главната врата и в целия град и всички те бяха със същия знак. Явно беше, че те бяха единствените военни части в целия Тирзис на действителна служба в момента. Дори да откриеше Балинор жив и да успееше да го освободи, никак нямаше да е лесно да си върнат контрола върху града и да съберат отново Граничния легион. Джуджето не чу да се споменава нещо за нахлуване от север и му се стори, че хората изобщо не знаеха за опасността, която ги грози. Хендъл не можеше да повярва, че дори човек, толкова объркан и подведен като Паланс Букхана, би отказал да подготви града за отбрана срещу ужасната заплаха. Ако Тирзис паднеше, по-младият син на Рул Букхана нямаше изобщо да има трон. Хендъл подробно изучи терена на главния парк под моста на Сендик. Когато се стъмни, той започна настъплението си срещу охранявания дворец.

Сега се спря за миг в тъмната стая. Намираше се в малка библиотека. Стените бяха опасани с лавици с книги, които бяха грижливо подредени и описани. Това беше личната библиотека на фамилията Букхана, лукс в тези времена, когато се пишеха толкова малко книги и разпространението им беше ограничено. Великите войни почти унищожиха литературата по цялата земя, а в тежките години на отчаяние и безнадеждност след тях не се пишеше почти нищо. Притежаването на лична библиотека и възможността да седнеш и да четеш в свободното си време някоя книга беше привилегия, която малцина имаха, дори и в най-просветените общества на четирите земи.

Но тази мисъл само пробягна в главата на Хендъл, докато се придвижваше с котешки стъпки към вратата на отсрещната страна на стаята. Наблюдателните му очи забелязаха слаба светлина в цепнатината до пода. Той предпазливо надникна в осветения коридор. Не видя никого, но изведнъж осъзна, че още не си беше съставил план за по-нататъшните действия. Балинор и братята елфи можеха да бъдат навсякъде в двореца Хендъл бързо прецени възможностите и заключи, че те вероятно са затворени в мазето под замъка, ако изобщо бяха живи. Реши първо да ги потърси там. Заслуша се в тишината, после пое дълбоко въздух и пристъпи безшумно в салона.

Хендъл познаваше двореца. Неведнъж беше идвал при Балинор. Не си спомняше точното разположение на стаите, но познаваше коридорите и стълбищата. Освен това го бяха водили и в мазето, където държаха вината и храната. В края на коридора се обърна наляво. Сигурен беше, че стълбите за мазето бяха точно отпред. Стигна до масивна врата, която не пропускаше студа от по-долните коридори в горната част на двореца. В този момент чу гласове от салона зад него. Бързо бутна вратата, но ужасено установи, че не може да я отвори. Натисна я отново с яките си рамене, но вратата пак не помръдна. Вече чуваше гласовете почти зад себе си и отчаяно се огледа за друго прикритие. В този момент очите му попаднаха на приспособление за затваряне на вратата, което не беше забелязал. Когато гласовете вече бяха стигнали точно зад ъгъла на коридора, а стъпките на няколко души проехтяха по полирания каменен под, джуджето хладнокръвно издърпа второто резе, отвори тежката врата и се шмугна вътре. Вратата се затвори зад него точно когато стражите свиха зад ъгъла, за да освободят часовите, които дежуреха на южната врата. Изчака няколко минути, но не успя да разбере дали е бил забелязан. После се втурна надолу по каменните стълби в тъмнината на обезлюденото мазе. Спря се на долния край на стълбището и започна да опипва стената. Опитваше се да открие някаква желязна поставка за факел. След няколко минути я напипа, измъкна бързо факела и го запали с помощта на кремък и желязо.

После бавно и много внимателно огледа цялото мазе, стая по стая, ъгъл по ъгъл. Времето летеше, а той все още не беше открил нищо. Накрая беше разгледал всичко, но без никакъв успех. Изглежда приятелите му не бяха затворени в тази част на двореца. Без да е много сигурен, започна да се чуди дали пък не са затворени в някоя от стаите отгоре. Но му се струваше невероятно Паланс или злият му съветник да рискуват и да оставят някаква възможност пленниците им да бъдат забелязани от хората, които идват в двореца. Дали пък Балинор наистина не беше напуснал град Тирзис и тръгнал да търси Аланон? Но знаеше, че подобно нещо беше невъзможно. Балинор не беше човек, който щеше да търси помощ от някой друг при проблем като този — той щеше да се изправи лице в лице с брат си, а нямаше да бяга. Отчаян Хендъл се помъчи да си представи къде биха могли да бъдат затворени човекът от границата и двамата братя елфи, къде в тази стара сграда можеха да се скрият затворници така, че никой да не ги види. Логичното място беше под двореца, в дълбоката тъмнина без прозорци, която той току-що…

Изведнъж Хендъл си спомни, че под това мазе има тъмница от много стари времена. Балинор мимоходом му беше споменал за нея, разказвайки му накратко историята на замъка. Казал беше, че е изоставена и че входът й е запечатан. Джуджето възбудено се огледа наоколо и се помъчи да се сети къде беше построен старият коридор. Сега беше сигурен, че приятелите му са отведени там. Това беше единственото място, където можеше да бъде скрит човек завинаги. Почти никой не знаеше за съществуването на подземието, освен членовете на семейството и близките им приятели. Входът му бил залостен отгоре и забранен в продължение на толкова много години, че дори възрастните граждани на Тирзис не си спомняха за него.

Без да обръща внимание на стаите и коридорите, непоколебимият Хендъл изучаваше стените и пода на централното помещение. Сигурен беше, че е зърнал залостения вход. Ако той наистина беше отворен отново, нямаше да му е трудно да го открие. Само че никъде не го виждаше. Докато опипваше наоколо установи, че стените са солидни, а замазката непокътната. Търсенето му отново се оказа неуспешно и той отново се усъмни в себе си. Обезверен се строполи върху един от сандъците с вино, който беше поставен в центъра на пода. Очите му шареха отчаяно по стените, докато се мъчеше да си спомни. Времето изтичаше. Ако не се измъкнеше преди развиделяване, той сигурно щеше да остане да прави компания на приятелите си в плен. Знаеше, че нещо му убягва и че не го беше забелязал просто защото е много очебийно. Като ругаеше тихо той се надигна от касата с вино и тръгна бавно из помещението. Мислеше усилено и се мъчеше да си спомни. Имаше нещо свързано със стените… нещо със стените…

И изведнъж му проблесна. Входът не беше през стените, а през средата на пода! След като потисна желанието си да изкрещи от радост, джуджето се втурна към касите с вино, върху които вече два пъти тази вечер беше сядал случайно. Напрегна почти с нечовешки усилия яките си мускули и успя да изтика настрани няколко от тежките варели, най-после пред очите му се показа покриващата входа каменна плоча. Потъналото в пот джудже сграбчи желязната халка, прикачена в единия край на плочата и я затегли, пъшкайки на глас Чу се стържещ звук и бавно камъкът се отмести, огромната плоча се надигна и падна тежко встрани. Хендъл се взря напрегнато в тъмната дупка и протегна светещия слабо факел в плесенясалите дълбочини. Имаше стари каменни стълбища, влажни и покрити с зелен мухъл, които чезнеха в тъмнината. Вдигна светлината над себе си и започна да се спуска в забравената тъмница, като се молеше да не допуска втора грешка.

Почти веднага усети как пронизващият студ на застоялия въздух се проникна през дрехите му до топлата кожа под тях. Когато плесенясалият въздух, който едва се дишаше, го блъсна в ноздрите, той присви с отвращение носа си и заслиза по-бързо. Тези затворени, подобни на гробници дупки, го плашеха повече от всичко друго на света. Започна да се пита дали не е сглупил, когато реши да поеме риска и да влезе в древната тъмница. Но ако Балинор наистина беше зазидан в това ужасно място, рискът си струваше. Хендъл никога не би изоставил приятелите си. Стигна до края на стълбите и видя един единствен коридор. Докато напредваше бавно през влажния мрак, забеляза при слабата светлина на факлата, железни врати, вградени на равни интервали в солидния камък на стените от двете страни. Тези древни, ръждясали железни плочи нямаха прозорци и бяха здраво затворени с огромни метални панти. Това беше тъмница, която би ужасила всяко живо същество — редица от килии без прозорци и без светлина, където животът на хората можеше да бъде зазидан и забравен, все едно са мъртви.

След унищожителните войни в продължение на много години джуджетата бяха живели по този начин, за да оцелеят и бяха излезли полуслепи в един почти забравен свят на светлина. Този ужасен спомен се беше загнездил в паметта на много поколения джуджета и беше насадил у тях един инстинктивен страх от неосветените затворени пространства, от който те никога нямаше да се освободят напълно. Сега Хендъл изпита този страх, също толкова натрапчив и омразен, както лепкавият студ на дълбините на земята, в която тази древна гробница беше изкопана.

Като потисна надигащата се вълна на ужас, непоколебимият боец проучи първите няколко врати. Резетата продължаваха да си стоят на място, а металът беше покрит с пластове от прах и непокътнати паяжини. Докато минаваше бавно край редицата от зловещи железни врати забеляза, че нито една от тях не беше отваряна от много години. Вече беше забравил броя на вратите, които беше преброил, а мрачният коридор сякаш продължаваше безкрайно в тъмнината. Прииска му се да извика, но викът му можеше да се върне обратно през отворения вход и да стигне до стаите горе. Погледна неспокойно зад себе си и установи, че вече не вижда нито входа, нито стълбите. Заскърца със зъби и заруга тихо, за да си вдъхне увереност, която вече започваше да го напуска. После продължи напред, като внимателно се взираше във всяка врата, покрай която минаваше и търсеше следи. Изведнъж, за най-голяма негова изненада, чу неясен шепот на човешки гласове в дълбоката тишина.

Замръзна неподвижно на мястото си като статуя и се вслуша напрегнато, притеснен, че слухът му може би го лъже. Но гласовете отново се чуха. Бяха слаби, но нямаше никакво съмнение, това бяха гласове на хора. Бързо тръгна напред, мъчейки се да следва звука. Но гласовете както внезапно се бяха появили, така внезапно и изчезнаха. Хендъл отчаяно огледа вратите от двете страни. Едната беше затворена и ръждясала, но на другата имаше пресни драскотини по метала, а прахът и паяжините липсваха. Резето беше смазано, явно беше използвано скоро! Джуджето бързо го бутна, изтегли го и отвори масивната врата. После протегна факлата пред себе си и светлината падна рязко върху три смаяни, полузаслепени фигури, които се надигнаха олюлявайки се, за да видят кой е новият неканен гост.

След като се разпознаха нададоха радостни викове и се хвърлиха един към друг с протегнати ръце. Четиримата приятели отново бяха заедно. Грубият образ на Балинор, който се извисяваше над изпитите лица на двамата братя елфи, изглеждаше спокоен и уверен. Само сините му очи издаваха огромното облекчение, което изпитваше човекът от границата. Достойният за възхищение Хендъл отново беше спасил живота им. Но сега не беше време за приказки и за сантименталности, затова джуджето бързо им направи знак да тръгнат към тъмния коридор и оттам към стълбището, което водеше навън от тази тъмница Ако ранното утро ги свареше все още мотаещи се из двореца, почти сигурно беше, че щяха да бъдат разкрити и отново пленени. Трябваше незабавно да избягат в града. С бързи стъпки се запътиха по коридора, с протегната пред тях гаснеща факла.

После се чу стържещ звук от триене на камък върху камък и тъп звук от удар, сякаш беше затворена гробница. Ужасен, Хендъл се спусна напред, стигна до влажните каменни стъпала и се закова на място. Отгоре огромната каменна плоча беше върната на мястото й, резетата пусната и изходът към свободата препречен. Джуджето стоеше безпомощно до тримата си приятели и клатеше глава Не можеше да повярва на очите си. Опитът му да ги спаси се беше провалил. Сега и той се беше превърнал в пленник. Факлата в загрубялата му ръка беше почти догоряла. Скоро щяха да останат в непрогледната тъмнина и отново щяха да започнат да чакат.

ГЛАВА 26

Боклуци, абсолютни боклуци! — изръмжа разстроен Панамон Крийл и отново ритна купчината безполезен метал и дрънкулки, която лежеше в краката му. — Как можах да съм такъв глупак! Трябваше веднага да се досетя!

Ший вървеше мълчаливо към северния край на откритото пространство, втренчил поглед в бледите следи, оставени от бягащия на север лукав Орл Фейн. Толкова наблизо е бил. Държал е безценния меч в ръцете си. Как можа да го загуби само защото не успя да съзре истината. Направо непростимо. Огромният Келцът стоеше мълчаливо до него, наведен ниско над влажната покрита с листа земя. Непроницаемото му лице беше почти до неговото, а необикновено благите очи разглеждаха внимателно земята и търсеха. Ший се обърна спокойно към беснеещия Панамон.

— Не си виновен ти. Въз основа на какво можеше да се досетиш — измърмори унило той. — Грешката е моя. Просто трябваше да се вслушам в бълнуванията му малко по-внимателно и… Както и да е. Много добре знаех какво трябваше да търся, но забравих да си държа очите и ушите отворени, когато му беше времето.

Панамон поклати глава и сви рамене, поглади грижливо подрязаните си мустаци с върха на шипа на липсващата си ръка. Подритна леко разхвърляните предмети, подвикна на Келцът и без повече коментари двамата бързо започнаха да събират багажа, като вързаха с ремъци предметите и оръжията, които бяха извадили за през нощта. Ший ги наблюдаваше и не можеше да си прости, че беше пропуснал възможността да се сдобие с меча. Панамон му подвикна сърдито да вземе да им помогне и той безропотно се подчини. Не можеше да преглътне неизбежните последици от допуснатата грешка. Панамон Крийл явно беше на границата на това, което можеше да понесе. Мотаеше се в опасните покрайнини на Паранор с някакъв си лекомислен и невероятно тъп младеж от Вейл, който търсеше някакви си хора — а те, като едното нищо, можеха да се окажат врагове, и някакъв си меч, само той си знаеше какъв, но когато този меч попадна в ръцете му, той не успя да го познае. Облеченият в аленочервено крадец и спътникът му гигант веднъж вече насмалко не бяха загубили живота си заради този загадъчен меч, а това безспорно беше повече от достатъчно, Сега човекът от Вейл нямаше друг избор, освен да се помъчи да намери приятелите си. Но когато ги откриеше, той трябваше да се изправи пред Аланон и да му разкаже как се беше провалил — всъщност провалил беше всички тях. Потръпна при мисълта за срещата си с мрачния друид, за чувството, което щеше да изпита, когато безпощадните му очи щяха да проникнат в най-внимателно скритите му мисли, за да разбере цялата истина Никак нямаше да е приятно.

Изведнъж си спомни странното предсказание от Шейлската долина в онова мрачно, мъгливо утро преди няколко седмици. Тогава духът на самия Бремен пророкува опасността в зловещите Драконови зъби. Той предрече, че един от тях няма да види Паранор, че един от тях няма да стигне от другата страна на планината, но въпреки това ще бъде първият, който ще държи в ръцете си Меча на Шанара. Всичко вече беше предсказано, но Ший го беше забравил поради напрежението и възбудата на последните няколко дни. Умореният човек от Вейл затвори очи и за малко забрави света около себе си. Зачуди се как е възможно той да бъде част от тази невероятна загадка, която беше в центъра на една война със света на духовете. Почувства се толкова малък безпомощен. Помисли си, че най-лесният избор, който можеше да направи в момента, е да зарови глава в ръце и да се моли по-бързо да умре. Толкова много зависеше от него, ако можеше да се вярва на Аланон, а още от самото начало той се оказа абсолютно негоден. Не беше способен да направи каквото и да било сам и това, че беше стигнал чак до тук, се дължеше само на силата на останалите. Всички те бяха пожертвали толкова много заради него, само и само да стигне до магическия Меч. И когато той го беше държал в ръцете си. — Реших. Тръгваме след него.

Дълбокият глас на Панамон Крийл разцепи тишината на малката полянка като внезапно забиване на желязно острие в сухо дърво. Ший се вторачи изумен в широкото му сериозно лице. — Искаш да кажеш… в Северната земя?

Крадецът го стрелна с един от онези гневни погледи, които покриваха младежа от Вейл с такова презрение, сякаш беше идиот, неспособен да разбере нормално мислещите хора.

— Той ме изигра. Сега по-скоро бих прерязал собственото си гърло, отколкото да оставя малкия плъх да ми се измъкне. Но този път, когато го пипна, ще го дам за храна на червеите.

Красивото му лице беше безизразно, но в заплашителния му тон имаше неприкрита омраза, от която кръвта се смразяваше. Това беше другата страна на Панамон — хладнокръвен професионалист, който безпощадно беше унищожил цял един лагер на гномите, а после беше влязъл в бой с нямащата равна на себе си сила на Носителя на черепи. Не го правеше заради Ший, нито за да се сдобие с Меча на Шанара. Правеше го само заради наранената му гордост и желанието да отмъсти на нещастника, който беше дръзнал да я накърни. Ший хвърли поглед на Келцът, но огромният скален трол с нищо не показваше дали е съгласен или не. Нито един мускул не помръдваше върху подобното му на кора лице, а хлътналите дълбоко очи бяха безизразни. Панамон се изсмя язвително и бързо се приближи с няколко крачки до нерешителния човек от Вейл.

— Само си помисли, Ший, колко много приятелят ни гном опрости нещата. Та той ни показа къде точно се намира Мечът, който ти толкова отдавна се мъчиш да откриеш. Сега не та трябва да го търсиш. Ние просто знаем къде е той.

Ший се съгласи мълчаливо с кимване на глава, но продължаваше да изпитва недоверие към истинските мотиви на авантюриста. — А дали ще имаме възможност да го настигнем?

— Възможност ли? Може би. Но ще ни е нужна и смелост. — Панамон му се ухили, а на лицето си беше нахлузил маската на самоувереност. — Естествено, че ще го настигнем. Това е единствено въпрос на време. Затруднение ще се появи само, ако някой друг го настигне преди нас. Келцът познава Северната земя като пръстите на ръката си. Гномът няма да може да се скрие от нас Той ще трябва да бяга и да бяга, и да продължава да бяга, защото няма към кого да се обърне, дори и към собствените си хора Не знам как точно е попаднал на Меча, нито дори как се е досетил за стойността му, но съм сигурен, че той е дезертьор, който плячкосва мъртъвци.

— Възможно е да е бил в групата на гномите, които са носили Меча на Господаря на магиите, или пък пленник? — разсъждаваше Ший на глас.

— Второто е по-вероятно — съгласи се Панамон и замълча, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, загледан на север към сивкавата мъгла на утрото в гората. Слънцето вече се беше показало над хоризонта на изток. Свежите му лъчи бяха ярки и топли и се промъкваха бавно през тъмните кътчета на гората. Но мъглявината на ранното утро още не се беше разсеяла и обгръщаше тримата спътници с размазаната светлина на идващия ден и отиващата си нощ. Небето на север изглеждаше неописуемо мрачно и зловещо дори за ранно утро и това накара приказливият по природа Панамон да се загледа безмълвно а тази необичайна тъмнина. След няколко минута се обърна към тях, а лицето му беше помръкнало от подозрения.

— На север става нещо странно, Келцът. Хайде, да тръгваме. Да открием този гном преди да е налетял на някой патрул от ловци. Искам удоволствието от последните мигове на живота му да бъде само мое!

Огромният гигантски трол тръгна най-отпред с бързи, леки крачки, с леко приведена глава, като изучаваше земята пред себе си и търсеше оставени от бягащия Орл Фейн следи. Панамон и Ший го следваха отблизо, и двамата потънали в дълбоко мълчание. Острите очи на Келцът вече бяха забелязали следи от гнома, когото преследваха. Той се обърна към тях, направи някакъв знак е едната си ръка и Панамон обясни на нетърпеливия Ший, че гномът е тичал много бързо, без да се мъчи да прикрива следите си. Очевидно се е движел за да го връчат на Господаря на магиите. Но Орл Фейн се държа доста безразсъдно пред тях и Ший беше сигурен, че гномът не се преструваше. Говорил беше несвързано, сякаш беше жертва на някаква лудост, която не може да контролира напълно. Мисълта му беше объркана, изреченията накъсани и недовършени. Той съвсем неволно, абсолютно непоследователно, им беше разкрил къде се намира Мечът. Ако Ший се беше замислил малко по-внимателно по въпроса, той щеше да разбере, че силно желаният талисман е у самия Орл Фейн. Не, гномът беше прекрачил границата между разсъдливост и умопомрачение и действията му не можеха да бъдат изцяло предвидени. Че е бягал от тях е ясно, но към кого? — Сега си спомням — извади го Панамон от мислите му, докато напредваха към равнините Стрелехайм. — Това крилато същество, с което се сблъскахме вчера, твърдеше, че Мечът е у нас Непрекъснато повтаряше, че усеща присъствието на Меча. И нищо чудно, защото Орл Фейн беше в храсталака, а оръжието — скрито в торбата му.

Ший поклати мълчаливо глава и се огорчи, като си спомни случката. Носителят на черепи неволно се беше издал, че Мечът с някъде наблизо. Те обаче не бяха обърнали внимание на думите му, разгорещени от жестоката борба. Панамон продължи да се гневи и заплашваше да ликвидира Орл Фейн по най-невероятни и изключително гадни начини веднага, щом го настигнат. Изведнъж гората свърши и пред тях се ширна необятният простор на равнините Стрелехайм.

Изумени, и тримата спряха едновременно и впериха невярващи очи в гледката, която се разкриваше точно на север — огромна, плътна стена от мрак, която се издигаше към небето и накрая чезнеше в безкрая на пространството. Тя се беше разпростираше по дължината на целия хоризонт и обгръщаше цялата Северна земя. Сякаш Кралят на черепите беше метнал върху древната земя черен покров, който се стелеше върху света на духовете. Това не беше тъмнината на заоблачена нощ. Това беше една плътна мъгла, която се носеше и наслагваше във все по наситени сиви сенки, с посока към центъра на Кралството на черепите. Най-ужасяващата гледка, която Ший беше виждал. Първоначалният му страх се засили още повече, когато внезапно и необяснимо защо изпита увереност, че таза огромна стена пълзи бавно на юг и постепенно ще покрие целия свят. Това означаваше, че Господарят на магиите беше на път…

— Какво, по дяволите, е това…? — възкликна Панамон и млъкна стъписан.

Ший поклати глава, без да му отговори. Въпросът нямаше отговор. Това беше неща което простосмъртните не можеха да проумеят. Тримата гледаха известно време масивната стена и като че ли чакаха ла се случи още веща Накрая Келцът се наведе и внимателно разгледа затревената земя пред тях, като изминаваше по няколко ярда наведнъж и накрая се отдалечи доста — После стана и посочи право към центъра на зловещата тъмна мъглявина. Панамон се стресна, кръвта му се смръзна.

— Гномът бяга направо към това нещо — измърмори гневно той. — Ако не го заловим преди да е стигнал до него, тъмнината ще прикрие напълно следите му. Няма да можем да го открием.

На няколко мили пред тях, в сивите краища на черната стека, малката, приведена фигура на Орл Фейн за миг се поколеба. Той беше изтощен от бягството, а зеленикавите му очи се заковаха ужасено и неразбиращо в носещата се мъглявина. След като избяга в ранните часове на утрото, гномът тича на север, докато силите го напуснаха. После продължи напред олюлявайки се в тръс и непрестанно хвърляше погледи назад. Сигурен беше, че преследвачите му няма да се откажат от гонитбата. Вече няколко седмици живееше благодарение на инстинкта и късмета си, като плячкосваше мъртвите и избягваше живите. Мозъкът му беше престанал да функционира нормална Не можеше да се насили да мисли за нещо друго, освен за оцеляването си, вроден инстинкт да живее още ден сред тези, които не го искаха, които не биха го приели като един от своите. Дори и собствените му хора му бяха обърнали гръб, бяха го презрели като същество, по-нисшо от насекомите, които пъплят по земята. Местността наоколо беше свирепа — земя, в която сам човек не можеше да оцелее за дълго. А той беше сам, и умът му, който преди можеше да разсъждава, постепенно се обърна навътре в себе си, затвори всички запечатани в него страхове. Накрая лудостта започна да взема връх, а всякакъв разум започна да изчезва.

Но неизбежната смърт не дойде, защото съдбата се намеся с извратеното си чувство за хумор и прояви благосклонност към отритнатия. Дари го с последна искрица фалшива надежда и пъхна в ръцете му средството, с което той уж можеше отново да спечели непостижимата топлина на човешкото общуване. Докато продължаваше да преравя мъртвите, докато продължаваше да води една загубена битка за оцеляване, отчаяният гном научи за легендарния Меч на Шанара. Ужасната тайна се беше изтръгнала с последните дихания от вдървените устни на един умиращ на равнините Стрелехайм воин, чиито не виждащи очи угаснаха, когато последната нишка на живота се скъса. После Мечът беше в ръцете му — ключът към властта над простосмъртните в ръцете на Орл Фейн!

Но лудостта витаеше, страховете и съмненията не даваха покой на отслабващия му разум, докато той се терзаеше какво да предприеме. Заради тази фатална нерешителност гномът беше заловен, а тъй желаният Меч загубен — спасителният пояс, който щеше да го върне при своите. Разумът отстъпи пред отчаянието и бълнуването, докато накрая и без това маниакалният мозък не издържа и рухна. В него остана място за една единствена мисъл, която го човъркаше, преследваше, изпепеляваше — Мечът трябваше да бъде негов, иначе той щеше да умре. Неразумно се беше хвалил пред онези, които го бяха пленили и които изобщо не подозираха, че Мечът е у него, че само той знае къде може да бъде намерен. Така той неволно се издаде и се лиши от последната възможност да го задържи при себе си. Но непознатите не се досетиха. Те прекалено бързо го бяха отписали като напълно откачен. После дойде спасението, връщането на Меча и бягството на север.

Спря се, загледа се с празен поглед в тайнствената стена от мрак, която му препречваше пътя на север. Да, на север, на север, мислеше си той, хилеше се като ненормален, с широко отворени, налудничави очи. Там беше сигурността и спасението на един прокуденик. Дълбоко в себе си усещаше едно почти ненормално желание да хукне обратно натам, откъдето беше дошъл. Но мисълта, че спасението му е единствено в Северната земя, си оставаше незаличимо запечатана в съзнанието му. Точно там той щеше да намери… Господаря. Господаря на магиите. В този миг погледът му се спусна към древния, пристегнат здраво на кръста му дълъг Меч. Прокара бързо жилестите си жълти ръце по гравираната дръжка, докосва инкрустираната високо вдигната ръка с горящия факел. Позлатата й вече се беше напукала и на места се лющеше и разкриваше лъскавата дръжка. Хвана я здраво, сякаш искаше да почерпи сила от това стискане. Глупаци! Всички, които не се бяха отнасяли към него с уважението, което заслужаваше, са глупаци! Защото не някой друг, а той беше носителят на Меча, пазителят на най-голямата легенда, която техният свят познаваше, и именно той ще бъди този, който ще… Моментално пропъди тази мисъл. Страхуваше се, че дори празното пространство около него можеше да проникне в съзнанието му, да надзърне в тайните му мисли и да ги открадне.

Ужасяващата тъмнина пред него го чакаше да влезе. Орл Фейн се страхуваше от това, както се страхуваше от всичко останало, но нямаше накъде другаде да върви. Смътно си спомни за онези, който го преследваха — гигантът трал, мъжът с едната ръка, чиято омраза той инстинктивно усещаше, и младежът, който беше получовек, полуелф. Имаше нещо около младежа, което гномът не можеше да ей обясни, нещо, което му се натрапваше с неумолимо упорство във вече блокиралия му мозък.

Малкият човек разклати кръглата си глава и навлезе в сивеещите краища на черната стена Въздухът около него беше мъртвешки скован и безмълвен. Не се обърна назад, докато тъмнината не го обгърна отвсякъде. Тишината беше изчезнала и на нейно място се появиха внезапен полъх на вятър и мразовита влага. Когато хвърли бърз поглед назад с ужас видя, че там няма нищо-нищо, освен същата тази тъмнина, която се стелеше навсякъде около него на плътни, непрогледни пластове. Докато продължаваше напред, вятърът започна да духа яростно и той долови присъствието на друга същества в тъмнината. В началото те се появиха като смътно усещане, после като тихи викове, които проникваха през мъглявината и се доближаваха нахално до него. Накрая се превърнаха в живя тела, които с присвити пръсти докосваха леко плътта му. Започна да се смее като обезумял и по някакъв начин усещаше, че вече не в света на живите, а в един свят на смъртта, където същества без души бродеха и безнадеждно търсеха спасение от вечния си затвор. Блъскаше се сред тях, смееше се, говореше, дори пееше весело. Разсъдъкът му беше престанал да бъде част от тленната му обвивка. Навсякъде около него съществата от света на мрака го следваха неотстъпно и угоднически. Знаеха, че полуделият простосмъртен вече е почти един от тях. Всичко беше въпрос на време. Когато тленният живот го напуснеше, тогава той щеше да бъде като тях — загубен навеки. Тогава Орл Фейн най-после щеше да бъде сред своите.

Почти два часа се бяха изтърколили с бавното предпазливо потъване на сутрешното слънце зад хоризонта. Тримата преследвача застанаха в края на стената от мъгла, в която беше изчезнала гонената от тях жертва. И те като гнома се спряха и мълчаливо се вгледаха в злокобната чернота, която бележеше прага на кралството на Господаря на магиите. Очите им се взираха все по-навътре в невидимия център. Мъглата като че ли се стелеше върху безжизнената земя на пластове, всеки следващ по-тъмен от предишния. Панамон Крийл шареше напред-назад с отмерени стъпки без да откъсва очи от тъмнината и се мъчеше да събере достатъчно самоувереност, за да продължи напред. Огромният Келцът разгледа бегло земята и с кратко движение на ръката показа, че гномът наистина е поел на север. После застана неподвижен като статуя и скръсти двете си големи ръце, а очите му — бледи цепки на живот под гъстите вежди.

Няма друг избор, мислеше Ший. Той вече беше твърдо решил да продължи, все още не загубил надежда от това, че бяха загубили следата в тъмнината. Възвърнал си беше нещичко от предишната вяра в провидението. Убеден беше, че след като бяха започнали преследването, те щяха да намерят Орл Фейн и отново ще имат Меча У него имаше нещо, което го теглеше, което му вдъхваше увереност и което вярваше, че той няма да се провали — нещо дълбоко в сърцето му, което му вливаше нова смелост. Нетърпеливо чакаше съгласието на Панамон.

— Това, което правим, е истинска лудост — измърмори облеченият в алено-червено крадец, минавайки за кой ли път край Ший. — Усещам смърт в самия въздух на тази стена…

Внезапно млъкна, най-после спря и зачака Ший да каже нещо.

— Трябва да продължим — каза бързо Ший невъзмутимо.

Панамон обърна бавно глава към огромния си приятел, но скалният трол не помръдна. Другият почака малко, явно обезпокоен, че откакто бяха тръгнали в Северната земя, Келцът не изразяваше мнението си. Преди, когато бяха само двамата, гигантът винаги се беше съгласявал, когато Панамон очакваше да го подкрепи. Напоследък обаче тролът беше станал съвсем необщителен.

Накрая авантюристът кимна одобрително и тримата се гмурнаха решително в сивкавата мъгла. Равнините бяха гладки и голи и известно време те се придвижваха без никакви затруднения. После, когато мъглата постепенно се сгъсти около тях, видимостта силно намаля и накрая започнаха да се виждат един друг като неясни сенки. Панамон ги спря, извади дълго въже от торбата си и предложи да се завържат един за друг, за да не се загубят. След като направиха това, продължиха напред. Не се чуваше никакъв шум, освен тихото поскърцване от време на време на ботушите им върху коравата земя. Мъглата не беше влажна, но въпреки това лепнеше върху кожата им по много неприятен начин и напомняше на Ший за отвратителния зловонен въздух на Блатото на мъглите. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по бързо се движеше тя, въпреки че не усещаха никакъв вятър, който да й дава тласък. Накрая ги обгърна от всички страни и те бяха заобиколени от пълен мрак.

Вървели бяха може би часове наред, но бяха загубили чувството си за време в тази безмълвна черна мъгла, която обграждаше крехките им тленни същества от всички страни. Само въжето не им позволяваше да потънат в самотата на смъртта, с която беше просмукана мъглата. То ги свързваше не толкова един с друг, колкото със света на слънчевата светлина и с гледката, която бяха оставили зад себе си. Мястото, в което се бяха осмелили да влязат, беше предверие на ада, един свят на полуживот, където сетивата бяха притъпени, а страховете освободени в полета на въображението. Човек можеше да усети присъствието на смъртта, която раздробяваше тъмнината — докосване тук, докосване там, лек допир до простосмъртен, който някой ден щеше да си прибере. В тази необикновена тъмнина въображаемото ставаше почти реално, защото всички ограничения на човешките сетива изчезваха, а виденията на интимните помисли, на подсъзнателното, бяха бързо изтласквани наред.

В началото им беше почти приятно да се отдадат на това удоволствие на подсъзнателното, после започнаха да изпитват чувство, което беше нито приятно, нито неприятно, просто някакво безразличие. То се задържа дълго време. Приласкаваше разума им към апатия и някаква неопределена досада. Телата и мозъците им изпаднаха в ленива дрямка. Времето съвсем изчезна, а светът на мъглата продължи навеки.

Някъде от най-тъмните дълбини на живота бавно се появи усещането за пареща болка, която проряза остро безчувственото тяло на Ший. С внезапно усилие мозъкът му се изтръгна от отпуснатостта, която обгръщаше мислите му, а притъпеното усещане се изостри в гърдите му. Все още отпуснат, със ужасно отмаляло тяло, той опипа уморено куртката си и ръката му се спря на източника на раздразнението — малка кожена торбичка. Когато стисна здраво безценните камъни на елфите, мозъкът му се размърда живо и отново се пробуди.

С ужас видя, че е проснат на земята. Спрял беше да върви, и дори не си спомняше накъде е вървял. Яростно разклати въжето около кръста си и започна да го тегли неистово. В един момент от другия край чу тих стон. С неимоверни усилия Ший отново се надигна на крака и осъзна какво се беше случило. Ужасният затворен свят на вечен сън едва не ги беше направил свои жертви. Той ги беше придумвал, приласкавал и приспивал, притъпявал сетивата им, докато накрая те се бяха предали и понесли все по-близо и по-близо до покоя на смъртта. Спасила ги беше само силата на камъните на елфите.

Ший се чувстваше невероятно отпаднал, но събра малкото сили, които му бяха останали, раздруса въжето и го задърпа отчаяно. Накрая успя да изтегли Келцът и Панамон Крийл обратно в света на живите. През цялото време беше викал като луд. После се доближи бавно до тях и зарита отпуснатите им тела Най-после болката ги върна в съзнание. Доста време мина, докато се съвземат достатъчно, за да осъзнаят какво се беше случило. Постепенно пламъкът на живота отново разпалваше волята им да оцелеят и накрая и двамата станаха. Вкопчиха се един в друг с отмалели от съня крака, здраво преплетени, а съзнанието им се бореше да остане будно. После тръгнаха залитайки слепешката в непрогледния мрак. Местеха първо единия, после другия си крак и всяка стъпка беше невероятно усилие — и на съзнанието, и на тялото. Ший вървеше най-отпред. Не беше сигурен в посоката, но се осланяше на пробудения от могъщите камъни на елфите инстинкт да го води.

Дълго се влачиха така през безкрайната тъмнина, насилваха се да останат будни и заставаха нащрек, когато лишаващата от жизненост мъгла се примъкваше лениво към тях. Странното сънливо усещане на смърт ги притискаше, мъчеше се да надвие уморените им мозъци, безмълвно увещаваше изтощените им тела да приемат бленувания покой, който ги чакаше. Но хората се съпротивяваха с голямо усилие на волята. Нищо друго не им беше останало, освен силата им, която, превърнала се в нищожно късче от мъжество и отчаяние, все още не ги напускаше.

Накрая дълбоката умора започна да се оттегля в тъмната мъгла. Този път смъртта не успя да задуши волята за живот. Пак щеше да се опитва, но засега те щяха да поживеят още малко в света на хората Отмалата вече отмина и сънливостта изчезна, но не както след нормален сън, а с тихи предупреждения, че пак ще ги навести. Внезапно тримата спътника се почувстваха както преди — мускулите им освободени, сякаш не беше имало никакъв сън, съзнанието им по-скоро пуснато на свобода, отколкото пробудено. Вече не им се протягаше, нито прозяваше. Останал им беше само смътен спомен, че смъртта е сън, в който няма усещане, няма време.

Дълго мълчаха, въпреки че бяха напълно съживени. Всеки усещаше, с неизречен страх и безмълвно отчаяние, вкуса на смъртта, която бяха опитали, с ясното съзнание, че някой ден тя неминуемо ще ги докосне и отведе със себе си завинаги. Няколко кратки секунди те бяха стояли на ръба на живота и бяха гледали в забранената земя отвъд — нещо, което не беше разрешено на никой простосмъртен преди да е ударил последният му час. Да си толкова близо до смъртта беше вцепеняващо, ужасяващо, дори влудяващо. Едва оцеляха.

Но после всички спомени си отидоха с изключение на един смътен — едва се бяха отървали от смъртта. Възвърнали самообладанието си, продължиха да търсят края на тази ограждаща ги чернота Панамон само веднъж заговори Ший. Попита го тихо дали е сигурен, че вървят в правилна посока. Човекът от Вейл му отговори неохотно с кратко кимане на глава. И какво от това, ако не знаеше накъде вървят, чудеше се Ший ядосано. В каква Друга посока да тръгнат? Ако инстинктът му го лъжеше, тогава, така или иначе, нищо нямаше да може да им помогне. Камъните на елфите го бяха спасили веднъж. Той пак ще им се довери.

Чудеше се как ли Орл Фейн се беше справил с преминаването през тази странна стена от мъгла Дали пък полуделият гном не беше намерил свой собствен начин да се спаси от притъпяващото съзнанието въздействие? Едва ли. А ако той, някъде по пътя, се беше поддал, то Мечът вече беше загубен някъде в непрогледната тъмнина и те нямаше да успеят да го открият навреме. Тази ужасна вероятност накара човекът от Вейл да се замисли върху възможността Мечът да лежи някъде в мъглата наоколо, може би само на няколко ярда от тях, и да чака някой отново да го открие.

Изведнъж тъмнината изсветля в мръсно сиво и стената от мъгла остана зад тях. Стана толкова бързо, че се изумиха Преди минута бяха обгърнати от тъмнина и едва се виждаха един друг, в следващата минута стояха потресени и безмълвни под оловно синьото небе на Северната земя.

Огледаха местността, в която се бяха озовали. Това беше най-зловещата земя, която Ший беше виждал през живота си — по-злокобна дори и от мрачните низини на Крийт и от неприветливите Черни дъбове в отдалечените части на Южната земя. Теренът беше гол и пуст, със сивкаво-кафеникава почва, без никаква слънчева светлина и растителност. Тук дори и най-непридирчивият храсталак не би издържал — едно негласно предупреждение, че това наистина е кралството на Господаря на мрака. Земята се простираше далеч на север в ниски, неравни възвишения от суха пръст, върху която нямаше дори и стрък трева. Огромни скали се извисяваха право нагоре в мрачния сив пейзаж и на места низините бяха изровени от сухи дерета — следи от пресъхнали много, много отдавна реки. Не се чуваше никакъв звук на живот — нито дори плахото бръмчене на насекоми — който да наруши потискащата тишина. В тази навремето жива земя не беше останало нищо, освен смъртта. Далеч на север, врязвайки се остро в празното небе, се издигаше ниска верига от злокобни наглед върхове. Без някой да му беше казвал, Ший беше сигурен, че това е домът на Брона, Господаря на магиите.

— Е, какво предлагате да правим сега? — попита Панамон Крийл. — Изгубихме напълно следата Дори не знаем дали приятелчето ни се е измъкнало живо от мъглата. Всъщност, изобщо не виждам как би могъл да го стори.

— Трябва да продължим да го търсим — отговори Ший с равен глас.

— Докато тези летящи същества продължават да ни издирват? — припомни другият бързо. — Залозите стават малко повече, отколкото се бях спазарил, Ший. И трябва да ти кажа, че интересът ми към това преследване започва бързо да спада, още повече, че не знам за какво се боря. Едва не умряхме там, а аз дори не можах да видя с какво точно се бием!

Ший поклати разбиращо глава. Сега той владееше положението. За пръв път Панамон Крийл беше притеснен за живота си, без дори да се интересува, че ако отстъпи, гордостта му щеше да бъде жестоко наранена. Сега зависеше само от Ший дали ще продължат. Келцът стоеше настрани от двамата, меките му кафяви очи бяха вперени в младежа от Вейл, а сключените вежди показваха, че го разбира. Ший отново беше поразен от интелигентността, дълбока и ненатрапваща се, която видя в благите очи на огромното същество. Все още не знаеше нищо за трола гигант, а толкова много неща му се искаше да научи за него. Келцът беше ключът към някаква необикновена, важна тайна, която не беше известна дори и на Панамон, въпреки цялото му перчене с близкото им приятелство.

— Нямаме голям избор — каза най-после малкият човек от Вейл. — Можем да продължим да търсим Орл Фейн от тази страна на мъглата, с риск да срещнем Носителите на черепи, или да поемем опасния път назад…

Млъкна злокобно, без да довърши мисълта си. Погледна Панамон и видя как лицето му бавно пребледня.

— А, не, не тръгвам обратно през това, не поне по същия път — възпротиви се яростно изпадналият в малодушие крадец. Тръсна силно глава и бързо вдигна изкуствената си ръка, като да се предпази от едно толкова безумно предложение. После, възглуповато, познатата широка усмивка се появи на лицето му. Ето че предишният Панамон Крийл отново се беше върнал. Той беше прекалено закоравял човек, прекалено голям професионалист в играта на живот и смърт, за да се остави за по-дълго в ръцете на страха. Решително потисна спомените за онова, което беше изживял, лутайки се слепешката в тъмния свят на мъртъвците, призовавайки на помощ целия си дългогодишен опит на авантюрист и крадец от граничните райони, за да възвърне самоувереността си. Ако му беше писано да умре в тази авантюра, той щеше да приеме смъртта със същите мъжество и твърдост, благодарение на които беше преодолял толкова много трудности през всичките тези години.

— Е, добре. А сега да обмислим набързо положението. — Замисли се, крачейки напред-назад. Предишното перчене и самонадеяност се връщаха. — Ако гномът не е успял да преодолее тази бариера от мъгла, тогава Мечът трябва да е все още някъде тук. Значи можем да го намерим по всяко време. Но, ако е успял да се спаси, както ние успяхме, тогава къде…?

Млъкна по средата на изречението, а погледът му се зарея наоколо, докато се мъчеше да отсее възможностите. Келцът бързо се доближи до него и посочи право на север към назъбените върхове, които определяха границите на Кралството на черепите.

— Да, разбира се, както винаги си прав. — Съгласи се Панамон със слаба усмивка. — Трябва да е вървял през цялото време все натам. Няма друго място, където би могъл да отиде.

— Господарят на магиите? — попита тихо Ший. — Той носи Меча право в ръцете на Господаря на магиите?

Другите кимнаха. Ший пребледня при мисълта, че ще трябва да проследят изплъзващия им се гном до прага на Кралството на духовете без мистичната сила на Аланон, която можеше да им помогне. Ако ги откриеха, те щяха да бъдат абсолютно незащитими, като се изключат камъните на елфите. Е, вярно, камъните надвиха Носителите на черепи, но те едва ли щяха да имат някакъв успех срещу същество с такава страховита сила като Брона.

Първият въпрос беше дали Орл Фейн изобщо е успял да премине през коварната мъгла. Решиха да тръгнат на запад, за да търсят някакви следи, оставени от бягащия гном. Ако не откриеха никакви следи в тази посока, щяха да се върнат на изток. И ако пак не намереха нищо, това щеше да означава, че той е останал в убиващата мъгла Тогава нямаше да имат друг избор, освен да се върнат в мъглата и да се помъчат да открият Меча. Последната възможност не се хареса на никого, но Ший донякъде ги успокои, като им обеща да рискува и да използва силата на камъните на елфите. Прибягването до безценните камъни несъмнено щеше да предупреди света на духовете за присъствието им, но това беше риск, който те трябваше да поемат, ако искаха да открият нещо в тази непрогледна тъмнина.

Тримата бързо тръгнаха на север, а острите очи на Келцът изучаваха голата земя и търсеха следи от стъпки на гнома Огромни облаци закриха цялото небе и загърнаха Северната земя с враждебна сива мъгла Ший се опита да прецени колко време е минало, откакто бяха навлезли в стената от мъгла, но не можеше да определи точно. Може би само преди няколко часа, или може би преди няколко дни. Във всеки случай сивотата на земята ставаше все по-плътна — признак за приближаването на нощта — и те отново трябваше да прекъснат издирването на Орл Фейн.

Струпващите се над главите им сиви облаци започнаха да потъмняват и да пълзят бавно по закритото небе. Вятърът се беше усилил. От време на време като в пристъпи на ярост се втурваше бясно през голите възвишения и дерета и шибаше гневно малкото купчини от камъни, които му се препречваха на пътя. Температурата рязко падаше и стана толкова студено, че тримата бяха принудени да се увият плътно в ловните си наметала, докато вървяха напред. Не след дълго стана ясно, че се задава буря и те ядосано си помислиха, че проливният дъжд щеше да заличи всичките следи, оставени от бягащия гном.

Но като по чудо извадиха късмет. По сухата земя Келцът откри следи от стъпки, които излизаха от стената на мъглата и продължаваха на север. Скалният трол показа на Панамон Крийл, че следите са на дребен човек, вероятно гном, и който и да е бил той, се е олюлявал и залитал силно, или защото е бил ранен, или защото е бил изтощен. Въодушевени от това откритие и убедени, че отново са открили Орл Фейн, те тръгнаха по неясната следа на север, като ускориха крачка. Забравено беше изпитанието от сутринта. Забравена беше опасността от вездесъщия Господар на магиите, чието кралство се намираше точно на пътя им. Забравени бяха изтощението и отчаянието, които бяха изпитали, след като загубиха Меча на Шанара. Този път Орл Фейн нямаше да им избяга.

Небето над тях потъмняваше все повече и повече. Някъде далеч от запад долиташе глух трясък на гръмотевици, зловещ тътен, понесен от набиращия все по-голяма сила вятър и разнасян надлъж и нашир по Северната земя. Бурята щеше да бъде ужасна, сякаш природата беше решила да вдъхне нов живот в тази умираща земя като я пречисти и й даде втора възможност да ражда. Въздухът беше студен и щипещ. И въпреки че температурата беше престанала да пада, освирепелият вятър се врязваше като острие на нож през дрехите на тримата пътници. Но те почти не го усещаха. Очите им нервно шареха по северния хоризонт и търсеха някакви следи от гнома. Следата ставаше все по-прясна. Той беше някъде тук, напред.

Повърхността на земята беше започнала видимо да се променя. Голата местност беше възвърнала истинския си вид — твърда като камък почва, осеяна с разпръснати скали и купчини от камъни. Но беше станала по-хълмиста и по-набраздена, от което ходенето се затрудни чувствително. Изключително трудно беше да се върви по сухата напукана земя, защото липсваше растителност, по която обикновено се стъпваше по-стабилно. Когато възвишенията започнаха да стават все по-стръмни, тримата преследвачи бяха принудени да лазят и забиват нокти в земята, за да могат да продължат напред.

Вятърът толкова се засили, че се превърна в оглушителен вой и на моменти насмалко не поваляше мъжете, докато беснееше яростно по върховете на пустите възвишения. Горният слой на хлъзгавата земя хвърчеше във всички посоки, понесен от безпощадните пристъпи на вятъра и им нанасяше силни болезнени удари по кожата, очите и устата, които едва не ги задушаваха. В един момент цялата местност попадна във вихъра на вдигната пръст и стана непоносимо като сред пясъчна буря в пустиня. Трудно се дишаше, още по-трудно се виждаше и накрая дори и острите очи на Келцът не можеха да различават бледите следа на пътеката, която следваха. Вятърът риеше толкова надълбоко в незащитената земя, че нищо чудно всичко вече да беше заличено и да нямаше какво да се открива. Тримата обаче продължаваха.

Тътенът на далечни гръмотевици се засили и превърна в трясък, придружен от назъбени светкавици точно на запад и почти над главите им. Небето почерня и заслепени от вятъра и пръстта те не забелязваха допълнителното препятствие сред тях. От хоризонта на запад малко по малко се приближаваше гъста мъгла — понесена от пищящия вятър и пороен дъжд. Накрая стана толкова ужасно, че, мъчейки се да надвика връхлитащия вятър, Панамон им изкрещя да спрат.

— Няма смисъл! Трябва да намерим подслон, преди бурята да ни е довършила!

— Не можем да се отказваме точно сега! — извика Ший гневно, а думите му бяха заглушели от внезапен трясък на гръмотевица.

— Не се дръж като глупак! — Високият крадец с мъка се добра до него, застана на едното си коляно и започна да се взира през беснеещия вятър, прикрил очите си с ръце от боцкащата заслепяваща го пръст. Вдясно забеляза голям хълм, осеян с купчини от издадени камъни, където можеха да се подслонят от силата на вятъра. Изоставил всякакви опити да продължи на север, той направи знак на двамата и се обърна към камъните. Започнаха да падат големи капки дъжд, които се забиваха като ледени иглички по кожата на изпотените мъже. Трясъкът на гръмотевиците стана оглушителен. Ший продължи да се взира в тъмнината на север и хич не му се искаше да приеме решението на Панамон да се откажат от преследването, след като знаеше, че са толкова близо до целта. Почти бяха стигнали до купчините от камъни, когато Ший забеляза, че нещо се движи. Ослепителен блясък на светкавица освети контурите на малка фигура близо до билото на висок хълм далеч напред. Тя се мъчеше да се изкачи на върха и се бореше с шибащия я в лицето вятър. Малкият човек от Вейл изкрещя като луд, сграбчи ръката на Панамон и посочи към далечния хълм, който едва се виждаше. За секунда тримата замръзнаха на място и се взряха в тъмнината, а бурята връхлетя върху им със заслепяващ пороен дъжд и за секунди ги намокри до кости. После отново проблесна мълния. Тя освети далечния хълм и дребната фигура, която продължаваше да забива нокти в земята и да се катери близо до билото. Отново всичко потъна в мрак, а дъждът продължи да се изсипва като из ведро.

— Това е той! Това е той! — разкрещя се Ший бясно, разпознал фигурата. — Тръгвам след него!

Без да чака другите двама, възбуденият младеж от Вейл се хвърли към мокрия насип, твърдо решен да не загуби Меча.

— Ший, не Ший! — напразно викаше Панамон след него. — Келцът, спри го!

Като се спусна бързо надолу по хълма огромният трол настигна с няколко крачки малкия човек от Вейл, грабна го без никакво усилие с огромната си ръка и го бърна при чакащия Панамон. Ший викаше и размахваше безпомощно крака, но беше абсолютно невъзможно да се изтръгне от яката хватка на трола. Бурята вече беше в разгара си, дъждът отнасяше незащитената земя на големи парчета пръст и камъни, и ги свличаше в деретата, където образуваше малки бурни поточета. Панамон ги заведе при камъните, без да обръща внимание на заплахите и молбите на Ший, като търсеше подслон на източния склон на хълма, на завет от вятъра и дъжда. След малко избра място, което беше защитено от трите страни от огромни купчини камъни. Те поне щяха да ги предпазят от силната буря, ако не от дъжда и студа. Закатериха се с мъка, бореха се с последни сили срещу невероятно буйните пориви на вятъра и най-после се добраха до малък подслон, където се отпуснаха изнемогнали. Панамон направи знак на Келцът да пусне Ший. Вбесеният човек от Вейл се изправи пред високия авантюрист, а дъждът се стичаше в очите и ушите му на струйки. — Ти луд ли си? — надвика той оглушителния писък на вятъра и дълбокия непрестанен грохот на бурята. — Можех да го настигна! Можех да го хвана…

— Ший, чуй ме! — прекъсна го бързо Панамон, взря се в гъстата мъгла и срещна разгневения му поглед. За момент гласовете им потънаха в тътена на бурята в Северната страна, а Ший все още се колебаеше. — Той беше прекалено далеч, за да можем да го настигнем в тази ужасна буря. Всички щяхме да бъдем отнесени или наранени по разкаляните склонове. В такава буря, по тези склонове е опасно да се изминат дори десет фута, камо ли няколко мили. Успокой се и престани да се инатиш. Ще приберем останките от гнома след като премине бурята.

За секунда Ший си помисли, че трябва да поспори по въпроса, но се въздържа. Гневът му се уталожи, след като разсъди разумно и си даде сметка, че Панамон е прав.

Бурята беснееше върху изпруженото голо тяло на земята, смъкваше кожата на лицето й и видоизменяше вкочанените й черти, бавно отмиваше хълмовете към подгизналите дерета, опъваше древните равнини Стрелехайм и ги размиваше далеч на изток, навътре в Източната земя. Приютен сред студените масивни камъни. Ший наблюдаваше пороя, който непрестанно се изливаше край тях и отминаваше в стремителни потопило безжизнена, обречена на гибел земя. Сякаш нямаше никакво друго живо същество освен тях тримата. Ако бурята продължеше прекалено дълго, те може би щяха да бъдат отнесени от нея и животът щеше да започне отново, мислеше си той неутешимо.

Дъждът не се изсипваше право върху тях в малкото им убежище, ио те не можеха да избегнат смразяващата влага на прогизналите си дрехи и продължаваха да се чувстват ужасно зле. В началото седяха мълчаливо и чакаха бурята да отшуми, за да подновят преследването на Орл Фейн. Но като се убедиха, че дъждът и вятърът ще продължат цял ден, решиха да похапнат, не толкова защото изпитваха глад, а по-скоро по задължение. После се опитаха да поспят, доколкото могат, в тясното пространство. Панамон извади от торбата си две завити в непромокаема обвивка одеала и подаде едното на Ший. Той му поблагодари и понечи да го предложи на Келцът. Но огромният трол, който рядко изглеждаше разтревожен от нещо, вече беше заспал. Панамон и Ший се увиха в топлите одеялата, сгушиха се един до друг до едната страна на подслона и се загледаха мълчаливо в дъжда.

Започнаха да си говорят за спокойни времена и далечни места, за минали неща, които им се прииска да споделят в този час на безнадеждност и самотност. Както обикновено, Панамон поддържаше разговора, но сега разказите му за пътешествията се различаваха от предишните. Липсваше елементът на невероятност, на неправдоподобност и безумие, и за пръв път Ший разбра, че крещящо облеченият крадец говори за истинския Панамон Крийл. Разговаряха отпуснати, почти безгрижни, почти като стари приятели, които не се бяха виждали от години.

Панамон разказваше за детството си и за тежките години, които беше изживял, докато навлезе в зрелостта си. Не се извиняваше, не изразяваше съжаление, а просто разказваше отдавна отминалите години, които витаеха в спомените му. Малкият човек от Вейл разказа за детството си с брат си Флик, припомняйки си бурните им възбуждащи експедиции в горите на Дълн. Усмихваше се, когато говореше за непредсказуемия Мениън Лий, който по някакъв начин му приличаше на Панамон Крийл на млади години. Докато си приказваха, времето течеше, а те бяха забравили за дъжда и за пръв път след запознанството си, се сближаваха малко по малко. Минаха часове в разговори и Ший започна да вижда събеседника си в съвсем друга светлина. А може би сега и крадецът разбираше по-добре човека от Вейл.

Накрая, когато нощта обгърна цялата земя, а поройният дъжд изчезна и останаха само шумът на вятъра, калните локви и вадите, те насочиха разтвора си към спящия Келцът. Тихичко разменяха мнения за произхода на огромния скален трол и се мъчеха да разберат какво го беше довело при тях, какво го беше накарало да предприеме това самоубийствено пътешествие в Северната страна. Знаеха, че това беше домът му и може би той смяташе да се върне в отдалечените планини Чарнал. И все пак, дали не беше прогонен оттам, ако не от неговите хора, то от нещо също толкова могъщо и властно? Носителят на черепи го беше разпознал, но как? Дори и Панамон призна, че Келцът е нещо повече от обикновен крадец и авантюрист. Държеше се с огромно достойнство и беше много смел, в мълчаливата му непоколебимост имаше дълбока интелигентност и нещо в миналото му, някаква ужасна тайна, която той предпочиташе да не споделя с никого. Случило му се беше нещо, за което не трябваше да говори. И двамата мъже усещаха, че то има нещо общо с Господаря на магиите, макар и по някакъв косвен начин. В очите на Носителя на черепи се появи страх, когато разпозна едрия трол. Двамата си поприказваха още малко и призори им се приспа Загърнаха се в одеялата, за да се предпазят от студа и дъжда, и заспаха.

ГЛАВА 27

Ей, ти там! Я почакай! Рязката заповед дойде от тъмнината зад Флик и промуши като острие и без това почти напусналата го смелост. Уплашен до смърт, той се обърна бавно. До такава степен беше загубил самообладание, че дори не направи опит да избяга. Ето че накрая го бяха открили! Нямаше никакъв смисъл да вади късия си нож, който стискаше здраво под ловното си наметало. Въпреки това безчувствените му пръсти останаха вкопчени в него, докато очите му следяха тъмната фигура на приближаващия се враг. Почти не разбираше езика на гномите, но самият тон беше достатъчен, за да разбере кратката заповед. Скован видя една дребна ругаеща фигура да се показва между палатките.

— Я не стой там като истукан — кресна му ядосано гласът, докато закръглената фигура се приближаваше към него. — Подавай ръка за помощ, когато трябва!

Изумен, човекът от Вейл се вгледа по-отблизо в квадратната фигура. Дебелата ръка беше отрупана с подноси и паници, които при всяка несигурна крачка на късите крака насмалко не се разхвърчаваха по земята. Почти без да мисли, Флик се спусна да помогне и взе подредените най-отгоре подноси. Блъсна го приятен мирис на току-що сготвено месо със зеленчуци, който се носеше от топлите паници.

— Е, сега е вече по-добре — въздъхна с облекчение набитият гном. — Ако трябваше да продължа сам, при следващата крачка сигурно щях да разсипя всичко това. Възможно ли е при цялата тази огромна армия един единствен човек да носи вечерята на вождовете? Сам трябва да се справям с всички поръчки. Как да не полудее човек? Но ти си добър и ми помогна Ще ти се отблагодаря, като ти да дам да се нахраниш с вкусна храна. Искаш ли?

Флик почти не разбираше какво му говореше бъбривият гном, но това всъщност нямаше значение. Единственото, което го интересуваше, беше да не го разкрият. Мислено въздъхна с облекчение и докато наместваше товара на ръката си, спътникът му продължи да дърдори нещо весело, а тежките подноси се клатеха в късите му ръце. Напрегнатият човек от Вейл кимаше изпод скриващата го сянка на широката качулка и се преструваше, че разбира какво му говорят, но не изпускаше от очи движещите се фигури в голямата палатка пред тях.

Мислите му не се откъсваха от плана, който чертаеше, Трябваше да влезе в палатката. Трябваше да разбере какво става вътре. Но изведнъж, сякаш прочел мислите му, дребният гном се насочи с отмерени стъпки към палатката, протегнал подноса напред, полуобърнал лице към спътника си, така че Флик можеше да чува по-добре безкрайния му монолог. Сега вече нямаше никакво съмнение. Носеха храната на хората в палатката, на вождовете на двете нации, от които беше съставена тази огромна армия, и на ужасния Носител на черепи.

„Това е лудост, стресна се изведнъж Флик. В момента, в който ме погледнат, ще ме разкрият“ Но той трябваше да хвърли един бърз поглед вътре…

И ето че стигнаха до вратата, застанаха мълчаливо пред двама огромни трола от охраната, които стърчаха над тях като дървета над стръкчета трева. Флик не смееше да вдигне очи, забил поглед в земята, въпреки че осъзнаваше, че ако се изправи в целия си ръст и погледне врага в лицето, щеше да види бронирани гърди.

Пред тези двамата самопровъзгласилият се за негов приятел гном приличаше на джудже. Но това не му попречи да издаде рязка заповед да бъде пуснат, явно убеден, че онези вътре наистина го очакват — или ако не него, то поне храната, която носеше. Един от охраната бързо влезе в осветената палатка, каза нещо на някой и миг след това отново се появи и им даде знак да влязат. С бързо кимване през рамо към разтреперания Флик малкият гном мина през охраната и влезе в палатката, а останалия без дъх Флик го последва покорно и се молеше и този път да се случи някое чудо. Вътрешността на голямата палатка беше сравнително добре осветена от бавно горящи факли, поставени в железни поставки около голяма тежка дървена маса в центъра. Имаше троли с различен ръст, които се движеха с делови вид. Някои вземаха от масата навити на руло чертежи и карти и ги носеха да голям, обкован с месинг сандък, а други се готвеха за дългоочакваната вечеря. Всички бяха с военни униформи и носеха знака на матурените — тролските командири.

Задната част на палатката беше преградена с тежка завеса, зад която не можеше да проникне дори и ярката светлина на факлите. Въздухът в щаба на армията беше задимен и застоял, толкова тежък и зловонен, че на Флик му беше трудно да диша. Оръжията и броните бяха подредени из помещението на купчини, а парадните мундири висяха на железни закачалки. Флик отново усети присъствието на ужасяващия Носител на черепи и бързо заключи, че черното чудовище е зад плътната материя в другата част на палатката. Същество като него не се хранеше — плътта на тленното му битие отдавна се беше превърнала в прах, а духът, който беше останал, се нуждаеше единствено от огъня на Господаря на магиите. Изведнъж човекът от Вейл видя и нещо друго. По-назад в предната част на палатката, близо до завесата, полускрита от дима на факлите и от движещите се троли, поставена на висок дървен стол, седеше неясна фигура. Флик неволно трепна. За миг си помисли, че това е Ший. Нетърпеливите троли се приближиха до него, взеха подносите с храната и ги поставиха на тежката маса, като за момент закриха фигурата от погледа на Флик. Размениха си по няколко думи на напълно неразбираем за човека от Вейл език над главите на двамата, които бяха донесли вечерята, а Флик се мъчеше да потъне още по-дълбоко в сенките на ловното си наметало, застанал в издайническата светлина на факлите. При други обстоятелства той несъмнено щеше да бъде разкрит, но нищо неподозиращите троли бяха уморени, гладни и прекалено погълнати от плана за нашествието, за да забележат необичайните черти на доста едрия гном, който стоеше пред тях.

Последните подноси бяха взети и поставени на масата, след което матурените седнаха уморено и започнаха да ядат. Малкият гном, който беше довел Флик в щаба, тръгна да излиза, но неспокойният човек от Вейл остана още малко, за да изучи фигурата в задната част на палатката.

Не беше Ший. Пленникът беше елф, около тридесет и пет годишен, с волеви интелигентни черти. От това разстояние не можеше да се види повече. Но Флик беше сигурен, че това е Ивънтайн, младият крал на елфите, от когото, както им беше казал Аланон, можеше да зависи победата или разгрома на Южната земя, най-мощната армия на трите земи се намираше в Западната земя, великото уединено кралство на елфския народ. Ако не успееха да открият Меча на Шанара, тогава само този човек щеше да притежава силата, която би могла да спре страховитата мощ на Господаря на магиите. А сега той беше пленник, чийто живот можеше да угасне с една кратка заповед.

Флик усети ръка на рамото си и ужасно се стресна от неочакваното докосване.

— Хайде, трябва да тръгваме — придумваше го настойчиво приглушеният глас на гнома. — Можеш да го позяпаш някой друг път. Той ще поостане тук.

Флик отново се поколеба и внезапно, докато стоеше там, в главата му започна да се оформя дързък план. Ако беше разполагал с повече време да поразмисли върху идеята си, тя щеше да го ужаси. Но време нямаше, пък и той отдавна беше престанал да мисли разумно. Вече беше станало прекалено късно, за да избяга от лагера и да се върне при Аланон преди зазоряване, а беше дошъл до това ужасно място, за да изпълня една важна задача — задача, която все още не беше свършена Не, нямаше да са тръгне точно сега. — Хайде, нали та казах, трябва да… Хей, какво правиш…? Малкият гном извика неволно, когато Флик го сграбчи грубо за ръката и го блъсна към тролските командири. Като чуха силния вик, те моментално спряха да ядат и загледаха с любопитство двете малки фигури. Флик бързо вдигна едната си ръка и посочи въпросително към завързания пленник. Тролите механично проследиха погледа му. Флик чакаше и ме смееше да си поеме дъх, когато един от тях даде кратка заповед, а другите свиха безразлично рамене и кимнаха.

— Ти си луд, ти наистина си ся загубил ума! — извика изуменият гном. — Какво те интересува дали елфът ще яде или не? Какво чак толкова ще стане, ако залинее и умре…?

Коментарите му бяха прекъснати. Един трол им направи знак да се доближат и кимна към протегната си жилеста ръка, в която държеше чиния с храна. Флик се поколеба за миг я погледна бързо смаяния си спътник, който клатеше глава и мърмореше нещо под носа си по адрес на предложението му.

— Хич не ме гледай! — възкликна той кратко. — Това си беше чисто твоя идея. Ти ще си го храниш!

Флик не успя да разбере всичко, но схвана същността и бързо пое чинията. Хвърляше само по някой бегъл поглед към лицата наоколо, но дори и тогава сенките на широката му качулка прикриваха външността му. Докато се доближаваше до пленника в другия край на палатката, той придържаше плътно наметалото около тялото си и вътрешно тържествуваше, че малката му дързост е постигнала целта. Ако успееше да се доближи достатъчно до Ивънтайн, щеше да може да му съобщи, че Аланон е наблизо и че ще се опитат да го спасят. Все още притеснен, той погледна бързо назад към обитателите на палатката, но тролските командири продължаваха да вечерят и само малкият главен готвач гном гледаше втрещено към него. На Флик му беше повече от ясно, че ако беше дръзнал да осъществи абсурдната си идея където и да е другаде, а не в самата уста на врага, той щеше да бъде моментално разкрит. Но тук, в щабквартирата на командващите, в присъствието на самия страховит Носител на черепи, в един огромен район, заобиколен отвсякъде с войници на Северната земя, дори само мисълта, че някой би могъл да се промъкне в лагера, камо ли в охраняваната палатка, беше направо абсурдна.

Флик се доближи тихо до чакащия пленник с все още дълбоко скрито в качулката лице и протегна храната. Ръстът на Ивънтайн беше нормален за мъж, но за елф той беше висок. Облечен беше в дрехи на обитател на горите, покрити с останките на ризница, а изтритият герб на рода на Елеседил все още се виждаше слабо на светлината на факлите.

Решителното му лице беше наранено и подпухнало, явно по време на сражението, което беше завършило с пленяването му. На пръв поглед нямаше нищо отличително в него. Не беше от хората, които правят впечатление. Лицето му беше безизразно и спокойно, когато Флик се спря точно пред него. Мислите му очевидно бяха съсредоточени върху нещо друга Главата му се извърна бавно, сякаш усети, че някой го разглежда и дълбоките зелени очи се спряха на малката фигура пред него.

Флик се изуми, когато видя тези очи. Те излъчваха такава твърда непоколебимост на характера и вътрешна убеденост в правотата на идеите на човека, че по някакъв странен начин му напомниха за Аланон. Погледът на елфа проникна в него, завладя мозъка му, сякаш говореше, и изискваха вниманието му, подчинението му. У никой друг Флик не беше виждал такъв поглед, дори и у Балинор, когото всички неволно възприемаха за техен естествен водач. И както го плашеха тъмните очи иа друида, така го плашеха и очите на крали на елфите. Флик бързо сведе поглед към чинията в ръцете си и се замисли какво да прави по-нататък. Механично забоде на върха на вилицата парче от все още топлото месо. Мястото, където се намираше, беше слабо осветено, а сивкавият дим допълнително прикриваше движенията му от очите на врага. Сигурен беше, че само малкият гном го наблюдава внимателно и ако направеше едно единствено погрешно движение, всички щяха да се нахвърлят върху му.

Ивънтайн не можеше да се храни сам, затова човекът от Вейл му подаваше бавно храна в устата и обмисляше следващата си стъпка. Сега пленникът вече знаеше, че той не е гном, но Флик ужасен си мислеше, че ако заговори на елфа, дори шепнешком, щяха да го чуят. Внезапно си спомни, че Носителят на черепи е точно от другата страна на тежката завеса, може би само на няколко стъпки от тях и, че слухът му е необикновено остър… Но друга възможност нямаше. Трябваше по някакъв начин да влезе в контакт с пленника. Едва ли щеше да му се отдаде друг такъв случай. Малкият човек от Вейл събра малкото смелост, която му беше останала, и, докато вдигаше вилицата, се наведе още малко напред като внимателно застана между Ивънтайн и тролите. — Аланон.

Името беше произнесено с едва доловим шепот. Ивънтайн пое предложеното му парче месо и отговори със слабо кимване на глава. Лицето му беше каменно и невъзмутимо. На Флик това му беше достатъчно. Време беше да се маха преди късметът му да го напусне. Взе чинията с недовършената храна, обърна се бавно и тръгна обратно през палатката към чакащия главен готвач гном, на чието лице беше изписано едновременно отвращение и раздразнение. Командирите троли продължаваха да ядат, като разговаряха тихо и сериозно. Те дори не го погледнаха. Флик подаде чинията на малкия гном, докато минаваше покрай него, измърмори нещо нечленоразделно. После забърза към изхода на палатката и мина между двамата огромни троли, преди слисаният му спътник да успее да реагира. Докато се отдалечаваше с безразличен вид, гномът изведнъж се появи на изхода на палатката, като викаше и роптаеше нещо, което човекът от Вейл не разбираше. Обърна се, махна бързо с ръка на малката фигура, а на широкото му лице се пояли усмивка на задоволство. После изчезна в тъмнината.

На зазоряване армията на Северната земя започна похода си на юг към Калахорн. Флик не успя да се измъкне от лагера преди това. И докато притесненият и сериозно загрижен Аланон наблюдаваше от укритието на Драконовите зъби, обектът на неговата тревога трябваше да се укрива още един ден. Човекът от Вейл се страхуваше, че обилният сутрешен дъжд ще измие боята от лицето му и ще го принуди да са спасява по най-бързия начин. Но бягството на дневна светлина беше невъзможно, затова той се загърна плътно с ловното наметало и се опита да остане незабелязан. Не след дълго беше намокрен до кости. Зарадва се, когато изненадан установи, че боята все още не е измита. Е, малко беше поизбледняла, но при тази възбуда от вдигането на лагера никой нямаше време да забелязва такива подробности. Всъщност Флик не беше разкрит тъкмо заради отвратително лошото време. Ако беше горещ, сух слънчев ден, облян от слънце и изпълнен с повишено настроение, войниците щяха да си подхвърлят шеги и закачки. Ако грееше слънце, нямаше да имат нужда от дебелите ловни наметала и Флик щеше да привлича вниманието на всички наоколо с неговото. А свалеше ли го, войниците от армията на Северната земя веднага щяха да видят нескопосаната му дегизировка. Ярката слънчева светлина щеше да разкрие на всеки, който мимоходом му хвърлеше поглед, че човекът от Вейл няма дори и далечна прилика с гном нито в овала, нито в чертите на лицето. Поройният дъжд и вятърът спасиха Флик от всичко това и му позволиха да остане скрит, докато огромната нашественическа армия се придвижваше неотклонно през затревената местност към кралството Калахорн в Южната земя.

Лошото време се задържа до края на този ден и, както по-късно се видя, още няколко дни след това. Буреносните облаци висяха навъсено и неподвижно между слънцето и земята, струпани на огромни сиви и черни валма, които се напластяваха, смесваха и пълзяха със свирепо негодувание. Дъждът се изливаше неудържимо и ту плисваше като из ведро, подгонен от необузданата ярост на западните ветрове, ту се укротяваше в монотонен меланхоличен дъждец, който пораждаше лъжливата надежда, че краят на бурята приближава. Въздухът беше леден и намокрените до кости войници трепереха от студ.

Флик вървеше заедно с тръгналите на този уморителен и неприятен поход войници, с прогизнали от дъжда и вятъра дрехи, но доволен, че може да се движи сред тях без да привлича вниманието върху себе си. Избягваше да остава с една и съща група прекалено дълго, винаги вървеше встрани, стараеше се да не изпада в положение, в което някой можеше да го заговори. Нашественическата сила на Северната земя беше толкова многочислена, че много лесно беше да не се натъква втори път на същата група войници и прикриването му беше допълнително улеснено от това, че никой не се опитваше да налага строг ред и дисциплина при похода й. Или дисциплината беше много хлабава, или беше така дълбоко насадена в съзнанието на всеки отделен войник, че не беше необходимо висшите офицери да се намесват. Но според Флик само страхът от вездесъщите Носители на черепи и от тайнственият им Господар караше всеки трол или гном да се въздържа от нарушения. Във всеки случай малкият човек от Вейл просто минаваше за член на армията на Северната земя и чакаше падането на нощта, когато възнамеряваше да се измъкне и да се върне при Аланон.

В средата на следобеда нашественическата армия стигна до бреговете на придошлата река Мърмидън, точно срещу островния град Керн. Тук тя отново се установи на лагер. Командващите веднага разбраха, че заради проливния дъжд Мърмидън не може да бъде прекосена без да се поема огромен риск. Но дори и да се решеха на този риск, щяха да са необходими салове за прехвърляне на несметния брой мъже, необходими за завземането на отсрещния бряг. Нямаха салове, така че трябваше да ги направят. За тази цел бяха необходими няколко дни, а през това време бурята щеше да се поукроти и водите щяха да спаднат достатъчно, за да може реката лесно да бъде прекосена. В града отвъд реката силите на Северната армия бяха забелязани и хората изпаднаха в паника, когато видяха с очите си размерите на опасността. Вражеската нашественическа армия не можеше да мине покрай Керн и да продължи към главна ся цел Тирзис. Керн трябваше да бъде завзет. А това никак нямаше да е трудно, като се имаха предвид големината на града и намаленият състав на армията, която щеше да го защитава. Единствено прииждането на реката и появилата се изневиделица буря забавяха падането му.

Флик не знаеше нищо за това и мислеше само за спасяването си. Бурята можеше да стихне след няколко часа и той да остане беззащитен в самия център на вражеския лагер. И още по-лошо. Северната земя можеше да започне всеки момент сражение с Граничния легион. Ами ако му се наложеше да се бие като гном срещу собствените си приятели?

Флик чувствително се беше променил след първата си среща с Аланон седмици по-рано в Шейдската долина. У него се беше появила вътрешна сила и зрялост, увереност в собствените сили, нещо, на което никога не беше допускал, че е способен. Но изминалите двадесет и четири часа се оказаха върховно изпитание на истинска смелост и непоколебимост, които дори един кален боец от граничен район като Хендъл би оценил като страхотни. Малкият човек от Вейл, без всякаква закалка усещаше, че още малко и ще рухне под невъобразимото напрежение, ще се предаде изцяло на ужасното чувство на страх и съмнение, което го завладяваше все по-силно с всяко негово следващо действие.

В началото причината за взетото от него решение да тръгне на опасното пътуване до Паранор беше Ший. Но имаше и още нещо. Ший беше човекът, който упражняваше благотворно въздействие върху песимистично настроения, изпълнен със съмнения и недоверие Флик. А сега, вече толкова дни, всички те бяха загубили Ший, и всеотдайният му брат, без да е загубил надежда, че накрая ще го открият, се чувстваше по-самотен от всякога. Той не само беше в една чужда страна, въвлечен в налудничава авантюра срещу някакво си загадъчно същество, което на всичкото отгоре не беше от света на простосмъртните. Сега той беше и изолиран в сборището на хиляди войници от Северната армия, които можеха да го убият без да се замислят, в момента, в който разкриеха кой е той. Цялото положение беше чудовищно и започна да го гризе съмнението дали във всичко, което беше направил до този момент, има някакъв реален смисъл.

Докато огромната армия разполагаше лагера си на бреговете на Мърмидън в сенките на късния следобед и в сумрака на приближаващата нощ, неутешимият изплашен до смърт човек от Вейл се движеше неспокойно през лагера и отчаяно се мъчеше да задържи напускащата го решителност. Дъждът продължаваше да вали безспир и накваси и хората, и земята. В това ужасно време не можеше и дума да става да се палят огньове, така че вечерта остана тъмна и непрогледна, а хората заприличаха на движещи се сенки. Докато вървеше мълчаливо из лагера, Флик се мъчеше да запомни как е подреден щабът на командващите, как са разположени силите от гноми и троли, в какъв ред са поставени линиите на наблюдателните постове и си мислеше, че всичко това може да бъде полезно на Аланон, когато ще съставя план за спасяването на краля на елфите.

Без никаква трудност Флик откри огромната палатка, в която се намираха матурените и безценният им пленник, но и тя, като останалия лагер, беше тъмна и обгърната от мъгла и дъжд. Невъзможно беше да разбере дали Ивънтайн е още там. Дали по време на похода на юг не беше преместен в някоя друга палатка или изобщо изведен от лагера? Двамата огромни троли от охраната стояха на пост пред входа, но вътре нямаше никакви признаци на движение. Няколко минути Флик изучава стихналата палатка и после безшумно се измъкна.

След спускането на нощта, когато тролите и гномите се оттеглиха за сън, който по-скоро приличаше на неспокойна дрямка, човекът от Вейл реши да се махне. Нямаше никаква представа къде можеше да намери Аланон. Можеше само да допуска, че друидът-гигант е тръгнал след нашественическите сили, които се бяха насочили на юг към Калахорн. Щеше да му бъде почти невъзможно да го открие в този дъжд и мрак, и най-доброто, на което можеше да се надява, беше да се скрие някъде извън лагера, да изчака Да се развидели и после да се опита за го намери. Тръгна бавно към източния край, внимателно прескачаше свитите тела на полуспящите мъже и заобикаляше багажа и броните, загърнат плътно в прогизналото ловно наметало.

Тази нощ също имаше добра възможност да се придвижи през лагера без да бъде разкрит. Освен тъмнината и неуморимият ситен дъжд, който най-после беше започнал да намалява, ниско над покритите с трева местности беше припълзяла и мъгла, която така плътно загръщаше всичко наоколо, че човек можеше да вижда само на няколко стъпки пред себе си. Флик се улови, че без да иска, мисли за Ший. Главната причина за решението му да проникне в този лагер, дегизиран като гном, беше силното му желание да намери брат си. Но не научи нищо за Ший, пък и почти не се беше надявал на това. Няколко минути след влизането му в лагера беше психически подготвен да бъде разкрит и заловен. Но ето че все още беше на свобода. Ако сега успееше да се спаси и да намери Аланон, те може би щяха да намерят начин да помогнат на пленения крал на елфите и…

Флик спря и седна прегърбен до покрита с брезент купчина с багаж. Но дори и да успееше да се измъкне и открие друида, какво можеха да направят те за Ивънтайн? Нямаше бързо да стигнат до Балинор в оградения от стени град Тирзис, а им беше останало много малко време. Какво щеше да стане с Ший, докато те се опитваха да намерят начин да спасят Ивънтайн, който след загубата на Меча на Шанара беше безспорно по-ценен за Южната земя, отколкото брата на Флик? Ами ако Ивънтайн знаеше нещо за Ший? Ами ако той знаеше къде се намира Ший и дори нещо повече, къде е отнесен всесилният Меч?

Умореният мозък на Флик започна бързо да прехвърля възможностите. Той трябваше да намери Ший. В момента нищо друго нямаше по-голямо значение за него. Вече нямаше кой да му помогне, след като Мениън беше тръгнал да предупреждава градовете на Калахорн. Май дори и Аланон беше изчерпал огромните си запаси без някакъв резултат. Но Ивънтайн може би знаеше къде е Ший, а само Флик беше в състояние да помогне за освобождаването на краля на елфите.

Треперейки в студения нощен въздух, той изтри дъжда от очите си и се вгледа вцепенен и неуверен в мъглата. Как беше могъл да си въобрази, че е възможно да се върне? Сега се намираше буквално на ръба на паниката и изнемогата и нямаше сили да поема по-нататъшни рискове. Но нощта беше идеална — тъмна, мъглива, непрогледна. Втора такава възможност едва ли щеше да се появи за малкото време, което оставаше и нямаше никой друг, освен него, който да се възползва от тази възможност. Лудост! Истинска лудост! — мислеше си отчаяно той. Ако се върнеше отново там, ако се опиташе да освободи сам Ивънтайн… щеше да бъде убит.

Но изведнъж реши, че ще направи точно това. Ший беше единственият човек, който истински го интересуваше, а плененият крал на елфите беше единственият човек, който можеше да има някаква представа какво се бе случило на изчезналия му брат. Сам беше стигнал до тук. Прекарал беше двадесет и четири мъчителни часа, мъчейки се да остане неразкрит, мъчейки се да остане жив във вражеския лагер, и, кой знае как, беше останал незабелязан. Дори беше успял да влезе в палатката на командирите троли, да се доближи достатъчно до краля на елфите и да му предаде краткото съобщение. Възможно беше всичко това да се беше случило само благодарение на някакъв невероятен късмет, случаен и временен. И все пак, можеше ли да избяга сега, след като не беше свършил почти нищо? Усмихна се на смътното си желание да стори нещо героично, едно непреодолимо предизвикателство, с което винаги се беше преборвал успешно в миналото, но което сега го впримчваше и го подмамваше в клопка, която несъмнено щеше да се окаже собствената му гибел. Беше премръзнал, омаломощен, на ръба на психически и физически срив. Въпреки това щеше да поеме това последно предизвикателство, просто защото поради стечение на обстоятелствата той беше тук, точно по това време и точно на това място. Той сам. Как ли щеше да се залива от смях Мениън Лий, ако го видеше сега, помисли си той мрачно. А в същото време така му се искаше вироглавият планинец да беше тук, за да му вдъхне мъничко от неизчерпаемия си кураж. Но Мениън го нямаше, а времето бързо отлиташе.

После, почти без да осъзна на, тръгна обратно през спящите мъже и пълзящата мъгла. Накрая, приведен и бездиханен, се доближи на няколко ярда от дългата палатка на матурените. Мъглата и потта се стичаха на дълги струйки по пламналото му лице и продължаваха надолу към прогизналите дрехи, докато той изучаваше неподвижно и безмълвно целта си. Ужасното същество, което служеше на Господаря на магиите, беше пристигнало по-рано, един черен инструмент на смъртта, без душа, който щеше да унищожи Флик без да се замисли. Сигурно беше още вътре и чакаше, будно и нащрек, точно някакъв глупав опит Ивънтайн да бъде освободен. И още по-лошо, възможно беше кралят на елфите да не е там, а преместен, отведен някъде.

Флик прогони съмненията и пое дълбоко въздух. Бавно събра смелост, докато проучваше палатката, която сега беше само една сянка в непрогледната тъмнина пред него. Дори не можеше да различи фигурите на двамата троли от охраната. Пъхна едната си ръка в мократа куртка под наметалото и извади единственото си оръжие — късия ловен нож. Мислено си представи къде седеше завързаният Ивънтайн, докато го хранеше предишната нощ. После бавно запълзя напред.

Флик клекна до мокрия брезент на огромната палатка и усети ледения допир на грубата материя до бузата си, когато долепи ухо и се заслуша в звуците, които долитаха отвътре. Постоя така може би петнадесетина минути неподвижен в мъглата и тъмнината, заслушан напрегнато в приглушеното тежко дишане и похъркване на спящите войници от армията на Северната земя. Помисли си дали да не се опита да се промъкне през главния вход, но бързо отхвърли идеята. Сети се, че след като влезе, ще трябва да се провира в тъмнината между множество спящи троли, докато стигне до Ивънтайн. Избра си участъка, където беше тежката завеса между двете помещения на палатката. После мъчително бавно мушна върха на ловния си нож в мокрия брезент и започна да го пори надолу, като при всеки силен натиск на ръката правеше по един разрез, дълъг не повече от инч.

Никога нямаше да разбере колко време му беше отнела дългата три фута цепнатина. Никога нямаше да забрави шума от раздирането на плата в тишината на нощта и страха, че този шум може да вдигне на крак всички в палатката. Минутите му се сториха цяла вечност. Започна да се чувства абсолютно сам в този огромен лагер, изоставен от всичко живо под черния покров на мъглата и дъжда. Никой не се доближаваше или поне той не беше видял някой да минава, никакви човешки гласове не достигаха до напрегнатите му уши. Може пък наистина да е бил абсолютно сам на света през тези кратки, безразсъдни минути…

После в брезента се появи дълъг вертикален разрез, който се втренчи в него в неподвижно очакване и го подкани да влезе. Флик се доближи, вмъкна предпазливо ръце и опипа внимателно наоколо непосредствено зад процепа. Нямаше нищо, освен брезентен под, който беше сух, но точно толкова студен, колкото и земята, на която беше коленичил. Плахо пъхна глава в разреза и боязливо надникна в тъмната вътрешност на палатката, изпълнена с издаваните от спящите мъже звуци. Изчакваше очите му да привикнат с тази нова тъмнина и отчаяно се мъчеше да успокои учестеното си дишане. Чувстваше се ужасно незащитен откъм гърба. По-голямата част от тялото му беше навън и напълно уязвимо.

Очите му още не се бяха приспособили напълно към тъмнината, но той не трябваше да се оставя да бъде открит от някой, който случайно можеше да мине отвън точно сега. Рискува и се придвижи няколко крачки напред, като промъкна набитото си тяло през отвора н се озова в тъмното убежище на палатката. Мъжете продължаваха да дишат тежко и да похъркват, а от време някъде в тъмнината се чуваше шум от преобръщане на тежко тяло. Но никой не се събуди. Остана приведен още няколко безкрайни минути. Напрягаше болезнено очи, мъчеше се да различи в тъмнината бледите очертания на мъжете, масите и багажа.

Флик имаше чувството, че ще си остане вечно така. Но накрая успя да различи сгушените тела на спящите мъже, налягали безразборно по пода на палатката, увити плътно в топлите одеяла. Изуми се, когато видя едно неподвижно тяло да спи само на няколко инча от него Ако беше тръгнал да пълзи преди очите му да бяха свикнали с тъмнината, щеше ла се препъне в него и несъмнено да събуди спящия. Внезапно беше обзет от предишното чувство на страх и известно време се бори с надигащата се паника, която го тласкаше да се обърне и да избяга. Усещаше как потта се стича по приведеното му тяло, пълзи надолу на тънки струйки и си проправя пътечки по пламтящата кожа. Задиша неравномерно.

В този момент усещаше всяка фибра на тялото си. Имаше чувството, че мозъкът му ще се пръсне. Но по-късно нямаше да си спомня нищо за това си състояние. За щастие, то щеше да бъде заличено от паметта му. Единственото, което Щеше да остане, щеше да бъде рязко очертаната, незаличимо запечатана в съзнанието му картина на спящите троли матурени и целта на диренето му — Ивънтайн. Флик го забеляза бързо. Слабото му тяло сега не беше вързано за дървения стол в края на тежката завеса. Лежеше на брезентния под само на няколко крачки от човека от Вейл с отворени очи и го наблюдаваше. Флик беше преценил правилно мястото, откъдето трябваше да влезе. Приближи се с котешки стъпки до краля и бързо разряза с ловния си нож яките ремъци, с които бяха вързани ръцете и краката му.

След миг елфът беше свободен и двете тъмни фигури се придвижиха предпазливо към вертикалния отвор на палатката. Ивънтайн се спря за секунда и вдигна нещо, което лежеше от едната страна на спящ трол. Флик не го изчака, за да види какво е взел, а се промъкна бързо през процепа и се озова в мъгливата тъмнина отвън. Приведе се тихо до палатката и започна да се оглежда неспокойно, за да види дали има някакво движение. Единствено шумът от ситния дъжд нарушаваше дълбоката нощна тишина. След няколко секунди брезентът отново се разтвори, от него излезе кралят на елфите и приклекна до спасителя си. Облечен беше в късо наметало и в ръката си държеше меч. Докато се загръщаше в наметалото си, се спря за миг и се усмихна замислено на изплашения, но окрилен Флик, после стисна силно и сърдечно ръката му, с което изрази благодарността си. Доволният човек от Вейл му отвърна с усмивка и кимна с глава.

И така Ивънтайн Елеседил беше спасен, изтръгнат от зъбите на спящия враг. Това беше най-хубавият момент на Флик Омсфорд. Сега усещаше, че най-страшното беше минало, че след като беше успял да се измъкне от огромната палатка на матурените с освободения от него Ивънтайн, нямаше начин да не се спасят и избягат от лагера. В началото дори не беше посмял да си помисли какво щеше да стане след влизането му в палатката на врага. Сега беше настъпил момент, в който трябваше да погледне напред. Но докато двамата стояха в сенките, моментът беше дошъл и отминал.

Като гръм от ясно небе се появиха трима облечени в пълно бойно снаряжение троли часови, които веднага забелязаха двете приведени фигури до палатката на матурените. За миг всички замръзнаха на мястото си. После Ивънтайн се надигна бавно и застана точно пред разреза на брезента. Флик се смая, когато видя как находчивият крал на елфите махна на тримата, които вървяха към тях и им заговори свободно на техния език. След кратко колебание часовите ги доближиха, отпуснали небрежно дългите си копия, след като чуха познатото звучене на родния им език. Ивънтайн се отмести встрани и им показа прореза в брезента. Когато тролите се втурнаха напред, Ивънтайн кимна предупредително на Флик. Ужасеният човек от Вейл се дръпна, а ръката му стискаше късия ловен нож под наметалото. Когато тролите стигнаха до тях с очи, втренчени в разкъсания брезент, кралят на елфите размаха меча си.

Двама от тролите не успяха да кажат гък преди да успеят да се защитят и се строполиха с прерязани гърла. Третият нададе вик за помощ, замахна яростно към Ивънтайн и засегна рамото на елфа. После и той се свлече безжизнен в калната земя. За момент отново настъпи тишина Флик стоеше побелял като платно, впил ужасен поглед в мъртвите троли, а раненият крал на елфите безуспешно се мъчеше да спре кръвта от раненото си рамо. После чуха близо до тях острия звук на гласове.

— Накъде? — прошепна дрезгаво Ивънтайн, който продължаваше да стиска окървавения меч в здравата си ръка.

Човекът от Вейл се втурна безшумно към елфа и посочи към тъмнината зад него. Гласовете бяха станали по-силни и се чуваха от всички страни. Двете фигури бързо и тихо побягнаха от спящия щаб на тролите. Препъваха се между потъналите в мъгла палатки и багаж, подхлъзваха се по подгизналата от дъжда трева и, неспособни да виждат каквото и да било в тъмнината и мъглата, се мъчеха да увеличат разстоянието между себе си и преследвачите им. Гласовете заглъхнаха и изостанаха, но след няколко секунди отново се засилиха рязко, явно бяха открили телата на убитите часови. Двамата се стрелнаха напред, когато натрапчивият сигнал за бойна тревога на тролите разтърси нощния сън на войниците от армията на Северната земя и всички в лагера се събудиха.

Флик беше отпред и отчаяно се мъчеше да си спомни кой е най-краткият път до края на лагера. Тичаше слепешката, напълно обезумял, с единствената мисъл да се измъкне от този омразен лагер. Като се мъчеше да не изостава след човека от Вейл, с обилно кървящо рамо. Ивънтайн разбра в какво състояние беше изпаднал спасителят му и напразно викаше след него, опитвайки се да го предупреди да внимава.

Беше твърде късно. Едва беше успял да изрече думите и налетяха на група от все още замаяни войници от армията на Северната земя, разбудени внезапно от звуците на бойната тръба. Настъпи истинска бъркотия от преплетени ръце и крака. И двете страни бяха напълно изненадани, така че сблъсъкът беше неизбежен. Флик усети как наметалото му беше разпрано и свалено от тялото му, докато невидими ръце и крака му нанасяха юмручни удари и ритници, а той, напълно загубил разсъдъка си от ужас, си връщаше ожесточено, като размахваше яростно ловния нож срещу всичко, което му попаднеше подръка. Нападателите нададоха яростни викове от болка и гняв, за миг ръцете и краката се отдръпнаха и тон беше отново свободен. Скочи на крака, но само миг след това отново беше повален на земята и всичко започна отначало. Зърна размахано острие на меч, което проблесна мътно и профуча край незащитената му глава, докато той вдигаше ножа си, за да отблъсне удара. За няколко минути настъпи истински хаос. Човекът от Вейл се мяташе на всички страни, пробиваше си път между дърпащи го ръце и блъскащите го тежки тела, а потъналата в мъгла нощ се превърна в какофония от неистови крясъци и борещи се фигури. Целият беше безпощадно наранен и насинен, докато се мъчеше да се измъкне от този ад. Поваляха го, но само след секунди отново се вдигаше на крака и продължаваше напред, като викаше силно на Ивънтайн.

Не разбираше, че беше попаднал на група невъоръжени хора от Северната земя, напълно изненадани от безумното му връхлитане и от размахания му ловен нож. Няколко минути те се мъчиха да го свалят на земята и да го разоръжат, но ужасеният човек от Вейл се съпротивляваше така яростно, че не успяваха да го задържат. Ивънтайн се затича, за да му помогне, като с удари си пробиваше път към младежа през многобройните нападатели. Накрая те отстъпиха и се разбягаха в тъмнината наоколо. След като бързо свали последният упорит, доста едър гном от Северната земя, който се беше вкопчил здраво в мятащото се тяло на Флик, кралят на елфите сграбчи спасителя си за яката на куртката и го вдигна на крака. За момент човекът от Вейл продължи да се съпротивява бурно, после, след като осъзна кой го държи, внезапно се отпусна, а сърцето му биеше луда Навсякъде около него, в целия лагер гърмяха оглушително звуците на бойната тръба на армията на Северната земя и се смесваха със засилващите се викове на събудените войници. Напразно се опитваше да разбере какво му казва Ивънтайн. Главата му още кънтеше от нанесените [???]

— Намери най-краткия път за измъкване. Не тичай, просто върви без да спираш, но не бързай. Ако тичаме само ще привлечем вниманието върху себе си. Хайде, тръгвай!

Думите на Ивънтайн потънаха в тишината, а яката му ръка го стисна силно за рамото и го обърна. За миг очите им се срещнаха, но човекът от Вейл не можа да издържи на пронизващия поглед на елфа, който го прободе право в подплашеното сърце. После тръгнаха към края на пробудения лагер, един до друг, с извадени оръжия. Флик мислеше бързо, този път с избистрена глава, и си припомняше смътно отличителните знаци в лагера, които показваха, че се движи в правилната посока. Страхът мигновено изчезна и той бе обзет от хладнокръвна решителност, която донякъде се дължеше на силното присъствие на мълчаливо вървящия до него елф. Можеше да бъде самият Аланон, толкова несломима беше увереността, която кралят на елфите излъчваше.

Много вражески войници минаха край тях, някои само на няколко крачки, но никой не ги спря, нито ги заговори. Необезпокоявани, двамата преминаха мълчаливо през хаоса, в който войниците на Северната земя бяха изпаднали след неочакваното свикване под знамената, и се доближаваха до линиите на наблюдателните постове, които ограждаха лагера. Виковете продължаваха, но постепенно изоставаха зад гърбовете на бегълците. Изведнъж дъждът спря напълно. Остана само плътната, непрогледна мъгла, която обгръщаше цялата земя от Стрелехайм до Мърмидън. Флик погледна мълчаливо спътника си и забеляза с тревога, че слабото му тяло се е присвило от болка, а лявата му ръка виси отпусната и кърви обилно. Храбрият елф бързо отпадаше и губеше сили от загубата на кръв, а лицето му беше пребледняло и измъчено от усилията, които полагаше за да се задържи на крака. Несъзнателно Флик забави крачка и тръгна по-близо до спътника си, за да го подкрепи, ако започне да залита.

Много скоро стигнаха до края на лагера — всъщност толкова бързо, че вестта за това, което се беше случило в щаба, още не беше стигнала до часовите. Но сигналът за бойна тревога беше изострил бдителността им и те стояха близо до лагера на малки групи с извадени оръжия. По ирония на съдбата те си мислеха, че опасността идва от враг извън лагера. Очите им бяха вперени в околността извън него, както им повеляваше дългът. Това позволи на Ивънтайн и Флик да се приближат незабелязани до самия край на постовите им линии. Кралят на елфите не се поколеба, премина между тях с твърда крачка, като се надяваше, че тъмнината, мъглата и объркването ще попречат да бъдат разкрити.

Времето течеше. Само след няколко минути цялата армия щеше да бъде строена и готова за сражение. А щом разберяха, че пленникът е успял да избяга, щяха да пуснат по следите му хора, за да го заловят. Бегълците щяха да бъдат в безопасност, ако успееха да стигнат до границите на Керн, на юг, или до прикритието на Драконовите зъби и околните гори на изток. И в двата случая щеше да се наложи да вървят няколко часа, а силите на Ивънтайн се изчерпваха. Не можеха да спрат сега, обаче, дори да беше почти сигурно, че щяха да бъдат открити, докато прекосяваха откритото пространство.

Двамата мъже минаха смело между два от наблюдателните поста, без да поглеждат нито вляво, нито вдясно, докато навлизаха в голата поляна пред тях. Не привлякоха вниманието върху себе си до момента, в който стигнаха до края на периметъра за охрана. Изведнъж няколко часови ги забелязаха едновременно и извикаха. Ивънтайн се поизвърна и им махна със здравата си ръка, отвърна им нещо на техния език, като не преставаше да напредва в тъмнината. Флик го последва обезпокоен, поспря се и зачака тревожно и нерешително, докато часовите се взираха в тях. Внезапно един от часовите им извика рязко и тръгна към тях, като им махаше възбудено да се върнат. Ивънтайн викна на Флик да бяга и така, преследването започна. Когато двамата мъже хукнаха да се спасяват, около двадесетина от стражите се спуснаха след тях, като размахваха щитове си и викаха като обезумели.

Още от самото начало борбата беше неравностойна. И Ивънтайн, и Флик, бяха по-леки и при нормални обстоятелства щяха да се откъснат далеч пред преследвачите си. Но елфът беше тежко ранен и омаломощен от загубата на кръв, а малкият човек от Вейл беше физически изтощен от изпитанията на изминалите два дни. Флик знаеше, че единственото им спасение беше да намерят укритие в мъглата и тъмнината, с надеждата, че нямаше да могат да ги открият. Дишаха тежко, залитаха върху уморените си крака, напрягаха до краен предел изтощените си тела. Всичко се превърна в огромно черно петно от пълзяща мъгла около тях и хлъзгава затревена земя под тичащите им крака. Бягаха до момента, в който усетиха, че вече не са способни да продължават, а все още нямаше планини, нямаше гори, нямаше къде да се скрият.

Изведнъж от тъмнината пред тях проблесна меч, който прониза наметалото на Ивънтайн и го свали на земята. Външната линия на постовете, помисли си ужасен Флик. Забравил беше за тях! Неясна фигура изскочи от тъмнината и се хвърли върху поваления елф. С последни сили раненият Ивънтайн се изви рязко на една страна, за да избегне удара на острието, което се заби в земята до главата му и в същия момент взе меча си и замахна. Тичащата фигура политна напред, изохка и падна, забодена на острието.

Флик стоеше като закован и се оглеждаше като обезумял наоколо, за да види дали няма други нападатели. Нямаше никой друг. Бързо се спусна към спътника си и го вдигна на крака с почти нечовешки усилия. Ивънтайн направи няколко крачки и отново се свлече на земята. Изплашен до смърт, човекът от Вейл застана на колене до него и започна да го разтърсва, мъчейки се да го свести.

— Не, не, с мен е свършено — чу се най-после пресипналият му глас — Не мога да продължа…

От тъмнината зад тях долитаха виковете на войниците. Преследвачите им се бяха приближили. Флик отново се помъчи да вдигне отпуснатото тяло на крака, но безуспешно. Този път то изобщо не реагира. Човекът от Вейл безпомощно се загледа в тъмнината наоколо с изваден и готов за отбрана нож. Това беше краят. Останал без всякаква надежда, той отчаяно се провикна в тъмнината и мъглата.

— Аланон! Аланон!

Викът потъна в нощта. Дъждът пак започна да вали, бавно и напоително върху вече прогизналата земя, като уголемяваше вадите и локвите върху тихата затревена местност. Щеше да се зазори след не повече от час, въпреки че при тези условия беше невъзможно да се определи точно кое време беше Флик се наведе мълчаливо над изпадналия в безсъзнание крал на елфите и се вслуша в шума от движещите се към него мъже По гласовете им разбра, че се доближават, въпреки че все още не го бяха забелязали. И сякаш за да подсили безрезултатността на цялата акция, той си даде сметка, че след като рискува всичко, за да освободи Ивънтайн, все още не беше разбрал, какво се беше случило на Ший. Изведнъж чу вляво от себе си викове, които го накараха да се обърне. Видя неясните фигури, които се приближаваха в мъглата. Те го бяха открили! Мрачно се надигна, за да ги посрещне.

Изведнъж тъмната мъглявина помежду им избухна в ярка светлина на пламък, който сякаш изригна от самата земя. Ужасната му сила събори Флнк и той остана да лежи замаян и заслепен. Дъжд от искри и горяща трева се изсипа наоколо му, а трясъкът на дълга поредица от взривове разтърси мощно земята. За миг войниците от армията на Северната земя се превърнаха в призрачни фигури, осветени от ослепително яркия пламък, после изчезнаха. Стълбове от пращящи огнени езици се стрелнаха нагоре в нощта като гигантски колони, които се провираха през тъмнината и мъглата, устремили се към небесата. Флик гледаше примигвайки тази стихия на разрушение и си мислеше, че е настъпил краят на света. Няколко безкрайни минути огнената стена протягаше езиците си към небето в неудържима ярост, разкъсваше земята на големи почернели късове и така нажежи нощния въздух, че горещината започна да обгаря кожата на Флик. Накрая, с последен порив на бликнала енергия, лумна и угасна облекчена в смесица от дим и пара и бързо се скри в мъглата и дъжда. Оставила след себе си единствено непоносимата горещина на нощния въздух, тя бавно се оттегли към покоите си. Флик внимателно се надигна на едното си коляно и се взря в нощта, после рязко се обърна. Той по-скоро беше усетил, отколкото дочул, че някой се приближава. От виещите се мъгла и пара се появи огромно, черно тяло, загърнато в надиплен плащ. Пристъпяше напред, сякаш беше самата смърт, дошла да прибере това, което й се полага. Флик се втрещи онемял и ужасен. После, когато страховитата фигура застана пред него, я разпозна, най-сетне мрачният странник се беше появил отново. Беше Аланон.

ГЛАВА 28

Зората току-що се беше пукнала и слънцето грееше ослепително ярко на фона на безоблачното, тъмносиньо небе, когато последната група от бежанци от островния град Керн мина през портите на голямата Външна стена и влезе в Тирзис. Влажната гъста мъгла и огромното тъмно було от буреносни облаци, които бяха покривали земята на Калахорн в продължение на толкова много дни, се бяха разсеяла Поляните бяха прогизнали и осеяни с малки локви, които напоената земя все още не можеше да поеме. Но продължителният дъжд беше отминал и отстъпил място на чисто небе и ярко слънце, които действаха ободрителна Отпреди няколко часа хората от Керн бяха започнали да пристигат на групи, уморени и ужасени от това, което се беше случило, уплашени от това, което предстоеше да се случи. — Домовете им бяха напълно разрушени, а някои все още не знаеха, че армията на Северната земя е подпалила всичко след ненадейното нападение срещу лагера й.

Оттеглянето на обречения град беше завършило като по чудо успешно и, въпреки че бяха останали без домове, жителите на Керн бяха все още живи и, засега, в безопасност. Войниците от армията на Северната земя не бяха успели да забележат масовото бягство, защото цялото им внимание беше погълнато от безстрашната група на Граничния легион, която беше нападнала централния лагер и беше привлякла дори и най-отдалечените им предни постове. Накарала ги беше да повярват, че са подложени на повсеместна атака. Когато неприятелят разбра, че ударът е бил само маневра, целяща да ги обърка, хората на Керн бяха вече далеч надолу по течението на Мърмидън.

Мениън Лий беше един от последните, които влязоха в оградения от стени град. Раните на краката му отново се бяха отворили по време на десет-милния поход от Мърмидън до Тирзис, но той отказа да го носят. С последни сили изкачи водещия към вратите на Външната стена наклонен път, подкрепян от едната страна от вярната Шърл, която отказа да го остави и да отиде да спи, а от другата, хванат здраво под ръка от също толкова изтощения Джанъс Сенпър.

Младият командващ на Легиона беше оцелял в сраженията през тази ужасна нощ и се спаси от обсадения град със същия сал, който беше докарал Мениън и Шърл. Изпитанието, което изживяха заедно, ги беше сближило и по пътя им на юг те си бяха говорили открито, макар и шепнешком, за разпускането на Граничния легион. И двамата бяха на едно и също мнение — Легионът щеше да е необходим, ако град Тирзис трябва да устои на едно нападение на армията на Северната земя: Нещо повече. Само липсващият Балинор притежаваше необходимите бойни знания и умения, за да поведе Легиона. Трябваше бързо да открият принца, за да поеме командването, независимо че брат му несъмнено щеше да се противопостави на подобно действие, както беше сигурно, че той щеше да се противопостави и на мобилизирането на легендарната бойна сила, която беше така неразумно разпуснал.

Нито планинецът, нито командващият на Легиона, си даваха сметка колко трудна щеше да бъде задачата им, макар да подозираха, че Балинор е задържан от брат си при влизането му в града няколко дни преди това. Независимо от всичко, те бяха твърди и категорични, че Тирзис нямаше да бъде унищожен така лесно като Керн. Този път те щяха да дадат отпор и да се бият.

Взвод от облечена в черно охрана на замъка пресрещна малката група точно след като бяха преминали през портите на града, предаде им сърдечните поздрави на краля и настояването те да го посетят веднага. Когато Джанъс Сенпър спомена, че е чул, че кралят бил тежко болен, капитанът на взвода бързо, макар и след леко колебание, добави, че синът му Паланс отправял поканата от името на баща си. Нищо не бе могло да достави по-голямо удоволствие на Мениън от тази покана. Нямаше търпение да се озове зад стените на замъка, за Да му хвърли един поглед. Изведнъж забрави и болката, и умората, въпреки че спътниците му стояха наблизо и му предложиха да го подкрепят. Капитанът на взвода даде знак на охраната пред Вътрешната стена и скоро след това се появи украсена карета, за да отведе привилегированите гости в двореца. Мениън и Шърл се качиха, но Джанъс Сенпър отказа да ги придружи, като обясни, че искал първо да се погрижи за войниците си в изпразнените казарми на Легиона. С обезоръжаваща сърдечност обеща да се присъедини към тях по-късно.

След като каретата потегли към Вътрешната стена, младият командващ махна на Мениън с безизразно лице. После, придружен от прошарения Фандрес и от няколко други подбрани офицери, се запъти към казармите на Легиона Мениън се поусмихна вътрешно и стисна ръката на Шърл.

Каретата мина през портите на вътрешната стена и потегли бавно през оживения Тирзиски път. Този ден хората от оградения със стени град бяха станали рано, нетърпеливи да посрещнат нещастните бегълци от съседния Керн и да предложат храна и подслон, както на приятели, така и на непознати. Всички искаха да научат нещо повече за огромната нашественическа сила, която сега напредваше към родния им град. Тълпи от угрижени й уплашени хора се движеха забързано по оживените улици, разговаряха разпалено помежду си, спираха се да позяпат любопитно, когато ескортираната от охраната на двореца карета минаваше бавно покрай тях. Някои я сочеха с пръст, други махаха изненадано, когато разпознаваха стройната девойка в нея чиято тъмномедено-червена коса закриваше умореното й и изпито лице. Мениън, който седеше до нея, изведнъж отново усети острата, прещракваща болка в наранените си крака. Благодарен беше, че сега вече не му се налагаше да ходи.

Големият град минаваше край него на отделни картини от сгради и пресечки, препълнени с мъже, жени и деца на най-различна възраст и с най-различна външност, които бързаха нанякъде на шумни потоци. Планинецът пое дълбоко въздух и се облегна на възглавниците на седалката, без да изпуска ръката на Шърл. За миг затвори очи и остави уморения си мозък да потъне в сивата мъгла, която обгръщаше мислите му. Градът и множеството от хора бързо изчезнаха в припяващ, монотонен шум, който го успокояваше и тихо го приласкаваше в успокоителното ложе на съня.

Тъкмо щеше да му се отдаде напълно, когато леко побутване по рамото го стресна. Отвори широко очи и докато каретата се изкачваше по широката улица на моста Сендик, видя в далечината замъка Младежът се възхити от облените в слънце паркове и градини отвъд моста, от засенчените им от дърветата морави, изпъстрени с цветовете на безброй много грижливо поддържани цветни лехи. Всичко тънеше в спокойствие и топлина, сякаш тази част на града някак си не беше свързана с бурния живот на хората, които го бяха създали.

На другия край на моста вратите към замъка се отвориха и ги приеха. Мениън надникна и не повярва на очите си. От двете страни на пътеката имаше войници от охраната. Всички те бяха безупречно облечени в черните си, украсени с емблемата на сокола униформи, всички опънати като струни. Тромпети известиха за пристигането на каретата и пътниците й. Планинецът беше изумен. Посрещаха ги с почестите, които обикновено се оказваха само на най-високопоставените вождове на Четирите земи, политика, която малкото останали в Южната земя монархии спазваха стриктно, Пищността и цялата тази военна парадност показваха, че Паланс Букхана е решил да пренебрегне не само обстоятелствата, при които те бяха пристигнали, но и спазваната от векове традиция.

— Трябва да е полудял, напълно полудял! — избухна възмутеният планинец. — Какво си въобразява, че прави? Обсадени сме от нашественическа армия, а той облича войниците в парадни униформи!

— Мениън, внимавай какво говориш пред него. Трябва да сме предпазливи, ако искаме да помогнем на Балинор. — Шърл го стисна за рамото и за момент се извърна към него. Усмихна му се бързо и го предупреди: — Не забравяй, че ме обича, колкото и да е объркан. Навремето беше добър човек, пък и все още е брат на Балинор.

Мениън си беше такъв — избухлив и импулсивен. Но си даде сметка, че девойката е права Нищо нямаше да спечелят, ако покажеше, че е разгневен от това глупаво надуто посрещане. Съветът й наистина беше разумен — да не обръща внимание на прищевките на принца, докато не разберат къде е Балинор и не го освободят. Облегна се спокойно назад. Каретата влезе през портите на двореца и мина бавно край редиците на войниците с безизразни лица, които съставяха елита на личната охрана на краля. Звукът на фанфарите продължаваше да се носи от всички страни и един малък кавалерийски взвод направи обиколка на двора в безупречно строен ред в чест на новопристигналите. После каретата спря леко и едрата фигура на новия владетел на Калахорн се появи на вратата с възторжена, но нервна усмивка на широкото си лице.

— Шърл, Шърл, мислех си, че никога вече няма да те видя! — подаде ръка и помогна на стройното момиче да слезе, притисна я за малко до себе си и после отстъпи, за да я погледне още веднъж. — Аз… аз наистина си мислех, че съм те загубил.

Раздразнен вътрешно, Мениън слезе от каретата, застана до тях и се усмихна слабо, когато Паланс се обърна да го поздрави.

— Принц на Лий, ти наистина си добре дошъл в моето кралство. — С тези думи едрият мъж поздрави планинеца и протегна сърдечно ръката си. — Направи ми… огромна услуга. Всичко, което имам, е твое. Всичко. Ще станем големи приятели, ти и аз. Големи приятели! Беше… толкова отдавна…

Внезапно млъкна, загледа се напрегнато в планинеца и изведнъж загуби мисълта си. Изразяваше се високопарно и накъсано, като че ли в нито един момент не беше съвсем сигурен какво точно казва. Мениън бързо си помисли, че ако все още не е полудял, то той със сигурност е много сериозно болен.

— Много се радвам, че съм в Тирзис, въпреки че би ми се искало да се запознаем при по-приятни за всички нас обстоятелства.

— Имаш предвид брат ми, естествено — Забележката беше изстреляна, след като другият отново беше дошъл на себе си. Лицето му пламна. За миг Мениън трепна изненадан.

— Паланс, той има предвид нашествието на хората от Северната земя, подпалването на Керн — вметна бързо Шърл.

— Да… Керн… — Той отново се отплесна, но този път се огледа неспокойно наоколо, сякаш някой липсваше, Мениън също се огледа напрегнато и забеляза, че мистикът Стенмин го нямаше.

— Странно, наистина. По думите на Шърл и Джанъс Сенпър принцът никога никъде не ходел без съветника си. Мениън срещна зоркия поглед на Шърл.

— Има ли нещо, което не е наред, милорд? — Мениън използва официалното обръщение, за да привлече вниманието на другия и се усмихна, сякаш искаше да го успокои, че е загрижен приятел, който иска да помогне. Измамата доведе до неочакван резултат.

— Ти можеш да ми помогнеш… на мен и на това кралство, Мениън Лий — отговори бързо Паланс. — Брат ми иска да заеме мястото ми на крал. Опита се да ме убие. Съветникът ми Стенмин ме спаси — но имам и други врагове… навсякъде около мен! Ти и аз трябва да сме приятели. Трябва да се държим един за друг и да застанем срещу онези, които се домогват до трона ми — които искат да наранят тази прекрасна жена, която ти ми върна. Аз… аз не мога да говоря със Стенмин… така, както бих могъл да говоря с приятел. Но с теб, с теб бих могъл!

Като малко дете беше вперил нетърпелив поглед в изумения Мениън Лий и чакаше отговор. Внезапно планинецът бе обзет от съжаление към този син на Рул Букхана и изпита истинско желание да направи нещо, с което да помогне на този нещастник. Усмихна се тъжно и кимна с глава.

— Знаех си, че ще заемеш моята страна! — възкликна другият възбудено и се засмя доволно. — И в двама ни тече кралска кръв, а това… ни свързва тясно. Ти и аз ще бъдем големи приятели, Мениън. Но сега, трябва да си починеш.

Той като че ли изведнъж си спомни, че охраната на замъка продължава да стои мирно, както подобаваше на едно парадно посрещане и чака търпеливо принцът да я освободи. С рязко махване на ръка новият владетел на Калахорн поведе двамата си гости към дома на фамилията Букхана, като кимна на командира на личната му охрана да върне войниците си към обичайните им задължения. Тримата влязоха през парадния вход на древния дворец, където множество слуги стояха и чакаха да отведат гостите до стаите им. Домакинът отново се спря, обърка се към гостите си, наклони се към тях и зашепна:

— Брат ми е заключен в тъмницата под нас. Няма от какво да се страхувате. — Погледна ги многозначително за момент, после хвърли бърз поглед към любопитните слуги, които чакаха чинно. — Знаете ли, той има приятели навсякъде.

И Мениън, и Шърл, кимнаха, защото той очакваше от тях да направят точно това.

— Значи няма как да избяга? — помъчи се да поддържа темата Мениън.

— Опита се миналата нощ… с някакъв приятел. — Паланс се усмихна със задоволство. — Но ги заловихме и поставихме в капан… затворихме ги завинаги в капан долу в тъмницата. Сега Стенмин е там… трябва да ви запозная с него… Отново се оплете в недоизказаната си мисъл, а вниманието му беше отвлечено от слугите, няколко от които повика при себе си. Нареди им да съпроводят гостите до стаите им, където те можеха да се изкъпят и да сменят дрехите си, преди да закусят с него. Минал беше само около час след зазоряване, но бегълците от Керн не бяха яли от по-предишната нощ. Мениън се нуждаеше от медицинска помощ за набързо превързаните му крака и придворният лекар го чакаше да смени превръзките и лекарството му. Планинецът се нуждаеше и от почивка, но тя можеше да почака. Малката група беше тръгнала по дълъг коридор, когато внезапно един отнесен глас извика след Шърл и новият властник на Калахорн тръгна след тях. Доближи се до изненаданата девойка с колебливи стъпки, накрая се спря пред нея и бързо я прегърна. Мениън гледаше встрани, но чу ясно какво си казаха.

— Вече не трябва да ме изоставяш, Шърл. — Това беше заповед, а не молба, въпреки че думите бяха изречени тихо — Новият ти дом трябва да бъде в Тирзис — като моя съпруга. Последва дълго мълчание. — Паланс мисля че… — Гласът на Шърл потрепери, докато се мъчеше — да вметне някакво спокойно пояснение.

— Не, не казвай нищо. Сега не са нужни никакви приказки… не сега — прекъсна я бързо Паланс. — по-късно… Когато останем насаме, когато си отпочинеш… има време. Знаеш, че те обичам… Винаги съм те обичал. И ти си ме обичала, знам. Отново последва дълго мълчание, след което Шърл мина бързо покрай Мениън, като принуди слугите да се втурнат напред, за да я изпреварят и отведат в помещенията за гости. Планинецът бързо настигна красивата девойка, без ла посмее да я докосне, докато домакинът му стоеше мълчаливо и ги наблюдаваше как се отдалечават по коридора. Шърл вървеше с наведена глава, лицето й беше засенчено от дългите червеникави коси, а слабите, загорели от слънцето ръце, бяха сключени здраво пред тялото. И двамата не проговориха, докато слугите ги водеха по коридора до стаите им в западното крило на древния замък. Бързо се разделиха. После Мениън позволи на упорития лекар да почисти раните му и да смени превръзките. На огромното легло бяха поставени чисти дрехи и го чакаше гореща вана, но разсеяният Мениън не забеляза нито едното, нито другото. Бързо се измъкна от стаята си и застана в празния коридор. Почука тихо, бутна и отвори вратата ни стаята на Шърл, после влезе. Тя се надигни бавно от леглото, докато той затваряше тежката дървена врата, после се затича към него, прегърна го и го притисна силно към себе си.

Останаха така няколко минути и мълчаха, просто прегърнати. Усещаха как топлината на живота се разлива по телата им, вплиташе ги един в друг и ги обвързваше навеки. Мениън нежно погали тъмночервените къдрици, притисна леко красивото лице до гърдите си. Тя зависеше от него. Мисълта се стрелна през скования му мозък и го успокои. Когато собствената й сила, собствената й смелост, я бяха напуснали, тя се беше обърнала към него и Мениън разбра, че я обича безумно.

Странното беше, че това се случваше точно сега, когато техният свят може би беше обречен да се срути, а смъртта стоеше и чакаше в сенките. Бурният живот на Мениън през последните няколко седмици го беше лашкал от една ужасна битка към друга, и всяка една беше борба за оцеляване, и всяка една изглеждаше безсмислена в очите на един простосмъртен, и имаше логика единствено в необикновената легенда за мистичния Меч на Шанара и Господаря на магиите. През всичките ужасяващи дни след като беше напуснал Кълхейвън, животът вилнееше около него като битка, от която се беше измъкнал. Близкото му приятелство с Ший, дружбата му с останалите, с които беше пътувал към Паранор и от които сега беше разделен, му бяха вдъхнали някакво неопределено чувство на стабилност. За него това беше показателно, че дори когато всичко останало се срути, ще остане нещо вечно. И после, съвсем неочаквано, откри Шърл Рейвънлок, а бързото развитие на събитията и опасностите, които те споделиха през изминалите няколко дни, наред с всичко лично, което се преплете, ги привлече един към друг и ги свърза завинаги. Мениън затвори очи и я притаена още по-силно.

Паланс им помогна поне в едно отношение — каза им, че Балинор, а по всяка вероятност и другите с него, са затворени в тъмницата някъде под замъка. Ясно беше, че един опит за бягство вече се е провалил, а Мениън беше твърдо решил да не допуска повече грешки. Тихо разговаряха с Шърл и се мъчеха да решат какво да правят по-нататък. Ако Паланс решеше да държи Шърл по-близо до себе си, за да бъде тя под неговата защита, свободата й на движение щеше да бъде ужасно ограничена. По-голяма заплаха беше идеята фикс на принца да се ожени за нея. Паланс Букхана изглеждаше на ръба на пълното полудяване, а разумът му едва-едва се крепеше. Във всеки момент можеше да наклони надолу, а ако това се случеше, докато Балинор беше в тъмницата…

Мениън — престана да мисли. Осъзнаваше, че времето не позволяваше да се размишлява за това, което можеше да се случи утре. Тогава нищо нямаше да има значение, защото нашественическите сили на Северната земя щяха да бъдат пред прага на Тирзис и щеше да бъде твърде късно за когото и да било да направи нещо. Балинор трябваше да бъде освободен сега Мениън имаше силен съюзник в лицето на Джанъс Сенпър, но замъкът беше охраняван от специални, облечени в черно войници, които служеха само на господаря, а в момента те май служеха на Паланс Букхана Изглежда никой не знаеше какво се беше случило на краля. Никой не го беше виждал от седмици. Явно той не можеше да става от леглото си. Но все пак това го беше казал синът му, а той се осланяше на твърденията на този странен мистик Стенмин.

Веднъж Шърл беше споменала, че никога не е виждала Паланс сам за повече от няколко минути без Стенмин да е някъде наблизо. Въпреки това, когато пристигнаха от Керн, Стенмин не се виждаше никъде. Това беше необичайно, особено след като всички знаеха, че е истинският владетел зад гърба на неуравновесения принц. Бащата на Шърл беше казал пред Съвета на Керн, че злият мистик изглежда притежава някаква необикновена власт над по-младия син на Рул Букхана. Само да можеше Мениън да открие каква е тази власт. Сигурен беше, че мистикът Стенмин беше ключът към това неуравновесено поведение на принца. Но не оставаше много време. Трябваше да направи всичко, което беше по силите му с малкото, което знаеше в момента.

Когато остави Шърл и се върна в стаята си, вече готов за горещата вана и за смяна на бельото, планът за освобождаването на Балинор се оформяше в главата му. След като се изкъпа продължи да изпипва подробностите, когато някой почука на вратата. Намъкна робата, която домакинът му беше оставил, прекоси стаята и отвори. Един от слугите на двореца му носеше меча на Лий. Усмихна се, поблагодари му и хвърли безценното оръжие на леглото. Спомни си, че го беше оставил върху седалката на каретата, докато идваха в двореца и после беше забравил да си го вземе. Докато се обличаше мислите му се зареяха в миналото. Припомни си славната служба на износеното в битки оръжие. Толкова много беше видяло след появата на Ший в Лий преди няколко седмици. Та това можеше да бъде един цял човешки живот.

Замисли се за миг за липсващите му приятели и за хиляден път се зачуди дали малкият човек от Вейл е още жив. Не трябваше сега да е в Тирзис, помисли си с горчивина, като се самообвиняваше. Ший беше разчитал на закрилата му, но той не е оправда доверието му. Многократно Мениън се беше поддавал на желанията на Аланон и всеки път съвестта му го беше предупреждавала, че следвайки съветите на друида, той по някакъв начин предава приятеля си. Вътрешно се ядоса на себе си при мисълта, че беше пренебрегвал отговорността си към младежа от Вейл. И все пак, решенията, които беше вземал, и които го бяха довели до Тирзис, бяха лично негови. Освен Ший имаше и други, които имаха крещяща нужда от него…

Прекоси просторната спалня с отмерени крачки, потънал в мисли, отпусна се тежко в голямото, така желано меко легло и протегна ръка към хладния метал на меча. Леко го опипа с пръсти, докато лежеше уморен и мислеше за предстоящите проблеми. Представяше ся изплашеното лице на Шърл и очите й, които търсеха неговите. Тя имаше огромно значение за него. Не можеше да я изостави сега, за да поднови издирването на Ший, независимо от последствията. Изборът беше мъчителен, ако изобщо имаше място за някакъв избор, защото дългът му не се ограничаваше с живота само на тези двамата, а включваше и живота на Балинор и на затворените му приятели и, в крайна сметка, живота на всички хора на Калахорн. Аланон и Флик щяха да намерят изчезналия — Ший, ако още е жив. Толкова много зависеше от тях, помисли си той, а уморените му мозък и тяло вече потъваха в толкова необходимия му сън. Единственото, което можеше да направи, беше да се моли да успеят, да се моли и да чака. Известно време се отпусна в дрямка и после заспа дълбоко.

Миг по-късно спящият му мозък се стресна рязко и той моментално се събуди. Не беше сигурен дали това беше слаб шум или силно развито шесто чувство. Но каквото и да беше, то го беше извадило от сън, който щеше да завърши със смърт. Лежеше неподвижен в големия креват и ушите му доловиха слабо поскърцване откъм отсрещната стена. През полуотворените си клепачи видя как част от завесата се помръдна Един тежък камък зад завесата се отмести и през пролуката се промъкна приведена, облечена в аленочервена фигура.

Мениън се насили да продължи да диша равномерно, въпреки че сърцето му биеше лудо и имаше желание да скочи от леглото и да сграбчи неизвестния натрапник. Загърнатата в плащ фигура премина безшумно през спалнята, непознатото лице се огледа бързо из стаята и после погледът се спря на легналия в кревата планинец. Неканеният гост беше само на няколко фута от леглото, когато тънката му ръка се плъзна под аленочервения плащ и се подаде, стиснала дълга кама.

Протегнатата ръка на Мениън лежеше отпусната върху меча на Лий, но все още не помръдваше. Той изчака, докато нападателят се доближи до леглото, стиснал камата на височината на кръста си. Тогава силното му тяло подскочи и се хвърли върху смаяния натрапник. Както държеше меча, който още беше в кожената ножница, замахна с плоската страна на острието към незащитеното лице на мъжа и го удари силно. Тайнствената фигура отстъпи назад, вдигнала камата за отбрана Мечът удари втори път и оръжието изтрополи на пода, а вдървените пръсти на нападателя внезапно се свиха от болка. Без да спира, Мениън се хвърли върху облечената в аленочервено фигура, с тежестта на тялото си свлече мъжа на пода и бързо го притисна, изви рязко едната му ръка и пръстите му започнаха да се стягат около гръкляна му.

— Изплюй камъчето, убиец такъв — изсъска заплашително Мениън.

— Спри, недей, имаш някаква грешка… Не съм враг… моля те, задушавам се…

Гласът започна силно да хрипти, дишането на мъжа стана остро и пресечено, но планинецът не преставаше да го стиска, а студените му мрачни очи изучаваха лицето на пленника. Доколкото си спомняше, Мениън никога не го беше виждал. Лицето му беше мършаво и с остри черти, обградено от малка, черна брадичка Когато видя гневно стиснатите му зъби и омразата, която гореше в очите му, планинецът инстинктивно разбра, че не греши. Бързо отстъпи встрани и разтърси тялото на непознатия, като продължаваше да стиска силно хилавия му врат.

— А сега, я ми кажи в какво греша. Имаш на разположение една минута, преди да ти прережа гърлото и да те изхвърля на охраната!

Освободи хватката си около шията му и с едната си ръка сграбчи предницата на плаща му. Запрати меча си върху леглото, бързо взе падналия нож и се приготви да го използва, ако нападателят му се опиташе да направи нещо.

— Това беше подарък, принц на Лий… просто един подарък от краля. — Гласът леко потрепери, а мъжът се мъчеше да се успокои. — Кралят искаше да изрази благодарността си и аз… влязох през друга врата, за да не обезпокоявам съня ти.

Млъкна, сякаш чакаше нещо, с очи, приковани в очите на планинеца Не чакаше да разбере дали обяснението му ще мине или не. Чакаше нещо друго, като че ли очакваше Мениън да види още нещо… Принцът на Лий отново го раздруса силно и доближи лицето му до своето.

— Това е най-слабата версия, която съм чувал досега! Кой си ти, убиецо?

Очите на Стенмин изгаряха собствените му очи с огромната си омраза.

— Аз съм Стенмин, личният съветник на краля. — Той май изведнъж се беше окопитил. — Не те излъгах. Камата е подарък от Паланс Букхана и аз го помолих да ти я донеса. Нищо лошо не съм та мислил. Ако не ми вярваш, иди при краля. Попитай го!

В гласа на мъжа прозвуча нотка на самоувереност, която убеди Мениън, че Паланс щеше да потвърди всичко, което му каже Стенмин, независимо дали то е истина или не. Държеше в ръцете си най-опасния човек в Калахорн, злия мистик, който, прикривайки се зад монархията, упражняваше властта си — единственият човек, когато трябваше да премахне, ако искаше да спаси Балинор. Не разбираше защо мистикът искаше да го убие, след като изобщо не се бяха виждали. Но едно беше ясно. Ако го пуснеше сега, или дори само ако го заведеше при Паланс, за да го разобличи, планинецът щеше да загуби инициативата и отново да изложи на опасност живота си. Грубо запрати мистика на близкия стол и му заповяда да не мърда. Мъжът стоеше кротко, но ръцете му попипваха нервно късата, издадена напред брадичка Мениън го гледаше с празен поглед, а мислите му внимателно претегляха възможностите за действие, с които разполагаше. Почти веднага взе решение. Не можеше повече да си губи времето и да чака подходящия момент, за да освободи приятелите си. Решението беше в ръцете му.

— Ставай, мистико, или каквото и да си там, наричай се както си искаш! — Злото лице го погледна заплашително и разгневен, Мениън раздруса яростно мъжа върху стола. — Мога да те смажа без повече да му мисля. Хората от Калахорн ще останат доволни. Но засега се нуждая от услугите ти. Ще ме заведеш в тъмницата, където са затворени Балинор и другите. И то веднага!

Внезапно очите на Стенмин се разшириха от изненада при споменаването на Балинор.

— Откъде знаеш за него… за този предател на това кралство? — възкликна мистикът смаяно. — Самият крал нареди брат му да бъде затворен, докато умре от собствената си смърт, принц на Лий. И дори аз… — Думите му заглъхнаха в приглушено изхриптяване. Мениън отново го беше сграбчил за гърлото и започнал да стиска. Лицето на Стенмин бавно придоби пурпурночервен цвят.

— Не те помолих да ми се извиняваш, нито пък да ми даваш някакви обяснения. Просто ме заведи при него!

Отново затегна яката си хватка и накрая задушаващият се пленник разтърси енергично глава в съгласие. Мениън го освободи с рязко извиване на китката и почти удушеният мъж падна замаян на едното си коляно. Планинецът бързо Съблече робата и навлече дрехите си, прикачи меча и пъхна камата в колана. За миг му мина през ума да събуди Шърл в съседната стая, но бързо отхвърли тази мисъл. И без това планът му беше опасен. Нямаше причина да излага и нейния живот. Ако успееше да спаси приятелите си, щеше да има достатъчно време да се върне при нея. Обърна се към пленника си, измъкна камата и я размаха пред очите на другия.

— Подаръкът, който беше така мил да ми донесеш, ще се обърне срещу теб, убиецо, ако се опиташ да ме измамиш или предадеш — предупреди той с най-застрашителен глас. — Така че хич не се мъчи да хитруваш. Когато излезем от тази стая, ще ме поведеш по коридора и стълбите до затвора, където са Балинор и приятелите му. И не се опитвай да предупреждаваш охраната — няма да бъдеш достатъчно бърз. Ако се съмняваш в нещо от това, което ти казах, тогава запомни едно. Изпратен съм в този град от Аланон!

Изведнъж лицето на Стенмин пребледня при споменаването на името на огромния друид и в разширените му очи се изписа неприкрит страх. Явно уплашен, облеченият в аленочервено мистик се подчини на човека, който го беше пленил и бавно се насочи към вратата на спалнята. Мениън тръгна по петите му, най-важното сега беше времето. Трябваше да действа бързо, да освободи Балинор и другите, си приятели от групата и да залови умопобъркания Паланс, преди стражата да бъде вдигната на крак. После бързо да изпрати съобщение на Джанъс Сенпър да доведе на помощ онези, които все още бяха верни на Балинор, и властта на монархията щеше да бъде възстановена без бой.

Огромната армия на Северната земя вече трябваше да се е мобилизирала на поляните над островния град Керн и да се готви за придвижването си към Тирзис Ако същия този ден успееха отново да съберат Граничния легион и да го разположат достатъчно бързо, тогава нашественикът можеше да бъде спрян на северния бряг на Мърмидън. Прекосяването на придошлата река щеше да бъде почти невъзможно при наличието на отбранителни сили, които да задържат отсамния бряг. На врага щяха да са нужни няколко дни, докато организира нападение във фланга. А това щеше да е повече от достатъчно, за да имат време армиите на Ивънтайн да пристигнат. Мениън знаеше, че всичко зависи от следващите няколко минути.

Двамата мъже пристъпиха предпазливо в коридора зад стаята. Мениън бързо се огледа в двете страни, за да види дали няма някой от облечените в черно стражи. Но коридорът беше празен и планинецът даде знак на Стенмин да продължи. Мистикът неохотно го поведе към вътрешността на централната част на замъка, сви по коридорите, които водеха към задния край на сградата като предпазливо избягваше стаите, в които имаше хора. Два пъти се разминаха с войници от охраната, но и двата пъти Стенмин не ги заговори, нито ги поздрави. Вървеше с наведена глава и лицето му изразяваше мрачна решителност.

През решетките на прозорците Мениън виждаше красивите градини в околността на замъка на Букхана. Ярките багри на пъстроцветните им лехи бяха облени от топлите лъчи на слънцето. Станало беше средата на сутринта и не след дълго обичайните посетители и хората, които идваха по работа, щяха да започнат да пристигат. Нямаше и следа от Паланс Букхана и Мениън се надяваше, че принцът се е отдал на своите си работи.

Докато вървяха по коридорите от всички страни долитаха гласове, които се чуваха ясно. Започнаха по-често да срещат слуги, които се движеха бързо, заети с всекидневните си задължения. Когато ги отминаваха, слугите подчертано се правеха, че не забелязват Стенмин и човека, който явно го съпровождаше. Това беше хубав признак. Те нито обичаха мистика, нито му гласуваха доверие. Никой не ги попита за нищо и накрая те се доближиха до масивната врата, която водеше към мазето на замъка. Пред вратата имаше двама въоръжени стражи и метална решетка, която беше здраво залостена с резета.

— Внимавай какво ще говориш — изсъска му предупредително Мениън шепнешком, докато се приближаваха до охраната.

Спряха пред тежката врата. Застанал до Стенмин, предпазливият планинец постави ръката си върху дръжката на камата. За миг стражите ги погледнаха с любопитство, после насочиха вниманието си към съветника на краля, който каза:

— Отворете вратата, стражи. Принцът на Лий и аз ще разгледаме винената изба и тъмницата.

— Никой няма право да влиза тук без специалното разрешение на краля, милорд — отвърна войникът вдясно.

— Тук съм по заповед на краля! — извика ядосан Стенмин и Мениън му хвърли бърз, предупредителен поглед.

— Стражи, това е личният съветник на краля, а не враг на кралството — подчерта планинецът с изкуствена усмивка. — Разглеждаме замъка, и тъй като аз бях този, който спаси годеницата на краля, той си помисли, че бих могъл да разпозная похитителите на младата дама. Но ако се налага, ще обезпокоя краля и ще го доведа тук…

Млъкна заплашително, молейки се охраната да познава избухливия характер на Паланс и да се позамисли, преди да го извика долу. Стражите се поколебаха само за миг, после кимнаха, без да кажат нещо, освободиха резетата и се отстраниха, докато отваряха вратата, зад която се видя водещото надолу каменно стълбище. Стенмин отново тръгна напред, без да продума. Той явно беше решил да изпълнява стриктно нарежданията на Мениън, но предпазливият планинец знаеше, че мистикът не е глупак. Ако той успееше да спаси Балинор и ако Граничният легион отново бъде сформиран, мистикът щеше да загуби властта си над трона на Калахорн. Несъмнено той щеше да се опита да направи нещо. Въпросът беше кога и къде, но явно още не му беше дошло времето. Тежката врата се затвори тихо зад тях и те заслизаха по осветените от светлината на факлите стълби. Почти веднага Мениън забеляза капака в центъра на пода на мазето и двамата стражи край него. Войниците не си бяха направили труда пак да го замаскират с каси от вино. Те обаче бяха се постарали да го затиснат с метални пръти и резета, и то така здраво, че никой, който беше затворен вътре, да не може да го повдигне. Мениън не можеше да знае, че след неуспешния им опит за бягство същата тази сутрин, затворниците не бяха върнати в килиите им, а бяха оставени да се лутат из мрака на коридорите на тъмницата. Мениън видя паница с недоядено сирене и хляб, поставена върху една от касите с вино и две недопити чаши до полупразна бутилка. Планинецът се подсмихна.

Когато двамата стигнаха до каменната площадка, Мениън се престори, че разглежда с интерес вътрешността на мазето и започна да говори нещо оживено на мълчаливия Стенмин. Войниците от охраната се падишаха бавно и се стегнаха, когато забелязаха съветника на краля, който определено беше угрижен от нещо. Планинецът беше наясно, че ги бяха хванали неподготвени и че те бяха изненадани от неочакваното посещение. Реши да се възползва от случая възможно най-много.

— Ясно ми е какво имате предвид — каза той и, докато се доближаваха до стражите ги изгледа свирепа — Тези хора пият, докато са на пост! Ами я си представете какво щеше да стане, ако затворниците се бяха измъкнали, докато тези двамата са били пияни. Кралят трябва да бъде уведомен колкото се може наскоро, веднага след като си свършим работата тук.

Стенмин пламна от гняв при тази измама, но войниците, които бяха на пост, изтълкуваха погрешно яда му и си помислиха, че щеше да ги накаже. Те пребледняха от страх, когато чуха да се споменава кралят.

— Милорд, грешите — бързо започна да се оправдава единият. — Ние само си пийнахме съвсем мъничко със закуската. Не сме прекалявали…

— Това ще реши кралят — прекъсна го Мениън и вдигна ръката си. — Но… кралят няма да ни изслуша.

Мистикът се опита да каже нещо, но Мениън бързо мина пред него, измъкна камата си и я насочи към незащитените гърди на нещастните стражи.

— Да, естествено, те сигурно лъжат — продължи Мениън, без да променя тона си. — Но кралят е прекалено зает и не ми се иска да го тревожим с дреболии. Може би само едно предупреждение към тях ще е достатъчно засега.

Погледна отново войниците, които кимаха вцепенени от ужас и бяха готови на всичко, само и само да избегнат гнева на Стенмин. Като всички останали в кралството, те се плашеха от властта, която странният мистик упражняваше над Паланс и даваха мило и драго, за да се спасят от яростта му.

— Много добре. Значи сте предупредени, — Мениън прибра обратно камата в ножницата и им нареди. — Сега отворете тъмницата и доведете затворниците.

Стоеше близо до Стенмин и му хвърляше предупредителни погледи. Мрачното лице сякаш беше престанало да го вижда, очите му се бяха втренчили невиждащо в каменната плоча, която преграждаше пътя към тъмницата долу. Стражите не се бяха помръднали, но отново бяха вперили отчаяни погледи в двамата.

— Милорд, кралят е заповядал никой да не се среща със затворниците, независимо по каква причина — каза най-после един от стражите е пресъхнала уста. — Не мога да ги изведа от тъмницата.

— Значи вие налагате забрана на съветника на краля и на личния му гост — не се поколеба Мениън. Очаквал беше това — Тогава нямаме друг избор, освен да извикаме краля тук долу… Тона беше достатъчно. Нямаше нужда от повече приказки. Стражите се втурнаха към каменната плоча и бързо освободиха резетата и металните пръти. Напънаха сили и задърпаха желязната халка. Капакът се надигна тежко и се стовари шумно върху каменния под, оставил зейнала черна дупка. Като хванаха мечовете си, готови за отбрана, стражите се наведоха в тъмнината и извикаха на затворниците да излязат. По древните каменни стъпала отекнаха стъпки, докато Мениън чакаше, застанал плътно до Стенмин, с изваден меч. Свободната му ръка държеше здраво мистика, а дрезгавият му глас го предупреждаваше остро да не шава и да не гъква. Едрото тяло на Балинор се появи от тъмнината на отвора, следвано отблизо от братята елфи и от непоколебимия Хендъл, чийто опит да освободи приятелите си беше осуетен само няколко часа по-рано. В началото не видяха Мениън. Планинецът бързо мина напред, като продължаваше да стиска безгласния Стенмин.

— Е, това е. Не им позволявайте да се спират, не им разрешавайте да се раздалечават. Хора като тях трябва да бъдат наблюдавани изкъсо. Те винаги са опасни.

Изведнъж изтощените затворници погледнаха рязко нагоре и едва успяха да прикрият изумлението си, когато видяха принца на Лий. Мениън им смигна зад гърбовете на стражите и четиримата затворници се обърнаха Единствено леката усмивка на лицето на младия Дейъл издаде внезапната радост, която изпитваха, че виждат стария си приятел. Сега бяха извън тъмницата и стояха на няколко крачки от стражите, които бяха с гръб към планинеца Но преди Мениън да успее да направи нещо, кроткият до този момент Стенмин отскубна приличащото му на камшик тяло от желязната хватка на планинеца, скочи встрани и извика предупредително на нищо неподозиращите стражи. — Предател! Стражи, всичко това е номер…

Така и не успя да довърши. Когато обезумелите войници от охраната се извъртяха, Мениън се хвърли като котка върху бягащия мистик и го запрати яростно на каменния под. Войниците разбраха грешката си твърде късно. Четиримата затворници се включиха в борбата, преминаха бързо малкото разстояние, което ги делеше от тъмничарите им и ги разоръжиха, преди те да се усетят. За секунди стражите бяха обезвредени, ръцете и краката им бързо вързани, а на устите им поставени превръзки. После ги примъкнаха в един тъмен ъгъл на мазето, където не се виждаха. Напълно съсипаният Стенмин беше вдигнат грубо на крака и изправен лице в лице с хората, които го бяха пленили. Мениън погледна неспокойно към затворената врата в горния край на стълбата на мазето, но там не се появи никой. Очевидно не бяха чули викът. Балинор и останалите се доближиха до него с усмивки на благодарност върху изпитите им лица, потупваха го приятелски по гърба и му стискаха ръката.

— Мениън Лий, дължим ти повече, отколкото сме в състояние да ти се отблагодарим някога. — Огромният човек от границата стисна силно ръката му. — Не допусках, че изобщо някога пак ще се видим. Къде е Аланон?

Мениън набързо им разказа как беше оставил Аланон и Флик скрити над лагера на армията на Северната земя и как беше дошъл в Калахорн, за да предупреди за предстоящото нападение срещу Тирзис. Спря за момент разказа си, за да запуши устата на Стенмин, в случай че злият съветник се опиташе да извика още някое предупреждение на стражите, поставени пред вратата на мазето, и после продължи. Разказа им как беше спасил Шърл Рейвънлок, за бягството си до Керн и после до стените на Тирзис след обсадата на островния град и неговото разрушаване. Приятелите му го слушаха с помръкнали физиономии, докато свърши.

— Каквото и да става оттук нататък, планинецо, — заяви Хендъл тихо, днес ти доказа себе си и ние никога няма да го забравим.

— Граничният легион трябва отново да бъде сформиран и незабавно изпратен да задържи Мърмидън — прекъсна го Балинор. Трябва да изпратим съобщение до града После трябва да открием баща ми… и брат ми. Но искам да запазя замъка и армията без бой. Мениън, можем ли да се доверим на Джанъс Сенпър и да разчитаме на него за помощ, ако го помолим?

— Той ти е верен — на теб и на краля — кимна Мениън утвърдително.

— Трябва да го уведомиш, докато ние стоим тук — продължи принцът на Калахорн, който се беше запътил към пленника Стенмин. — Щом пристигне с подкрепления, няма да имаме никакви проблеми. Брат ми ще остане без всякаква подкрепа. Колкото до баща ми…

Извиси се над тъмната фигура на мистика, махна превръзката от устата му и го погледна студено отвисоко. Стенмин за миг пресрещна погледа му. Очите му бяха лукави и изпълнени с омраза. Мистикът знаеше, че ако Паланс бъде заловен и свален като монарх на Калахорн, с него беше свършено. Колкото повече приближаваше краят му и колкото повече се проваляха плановете му, толкова по-безразсъден ставаше той. Като остана редом с братята елфи и Хендъл, докато Балинор се беше изправил пред мистериозния пленник, Мениън се чудеше какво се беше надявал Стенмин да спечели, като е насъсквал Паланс да действа така, както беше действал.

Естествено нищо странно нямаше в това, че беше подкрепял умопобъркания и нестабилен принц като крал на Калахорн. С едно управление в ръцете на брата на Балинор той си осигуряваше собственото положение. Но защо беше насърчавал разпускането на Граничния легион, след като е знаел, че има нашественическа армия, която заплашва да прегази малката Южна земя? Защо си беше направил труда да затвори Балинор и да скрие баща му в едно отдалечено крило на замъка, след като е могъл тихомълком да ги очисти? И защо се беше опитал да убие Мениън Лий, човек, когото никога преди не беше срещал?

— Стенмин, твоето властване над тази земя и над народа й, както и влиянието ти над брат ми свърши — заяви Балинор с хладнокръвна решителност. — А дали ще видиш или не светлината на някой и друг ден зависи единствено от поведението ти отсега нататък, докато отново поема командването на града. Какво си направил с баща ми?

Последва дълго мълчание, докато мистикът се оглеждаше отчаяно с пребледняло от страх лице.

— Той… е в северното крило… в кулата — отговори той шепнешком.

Балинор се обърна рязко и се отдалечи за момент от ужасения мъж. Стенмин се отдръпна от стената, втренчил поглед във високата фигура на човека от границата. Едната му ръка посегна към малката, издадена напред брадичка и започна да я попипва нервно. Мениън го наблюдаваше и почти го съжаляваше. Изведнъж нещо му прищрака в мозъка. В съзнанието му проблесна ярък образ — спомен от сцена, която беше наблюдавал преди няколко дни на брега на Мърмидън северно от островния град Керн, докато лежеше скрит на възвишението. Същият жест — попипване на малка, издадена напред брадичка. Сега вече знаеше какво точно се опитва да направи Стенмин! Лицето му почервеня от гняв и той се втурна напред, прелитайки край. Балинор, сякаш той изобщо не беше там.

— Ти беше човекът на брега — похитителят! — обвини го той, без да прикрива беса си. — Ти се опита да ме убиеш, защото те е било страх, че ще те разпозная като човека, който похити Шърл — човекът, който я предаде на онези от Северната земя. Предател такъв! Възнамерявал си да предадеш всички нас, да предадеш целия град в ръцете на Господаря на магиите!

Без да обръща внимание на виковете на приятелите си, той налетя върху мистика, който сега беше изпаднал в истерия, но успя някак да се спаси от първия му скок и се стрелна към стълбищата на мазето. Мениън се спусна стремглаво след него, вдигнал високо блестящия меч над главата си, готов да нанесе удар. По средата на стълбището го настигна и с едната си ръка го раздруса свирепо, докато оня пищеше ужасено. Но краят все още не беше дошъл. Точно когато Мениън замахна с меча, притискайки силно обезумелия Стенмин до стената, тежката врата на мазето на древния замък внезапно се отвори. Изтегленото, обковано с желязо дърво, се удари в стената, след което всичко наоколо се разтресе: В рамката на входа се очертаха контурите на едрата фигура на Паланс Букхана.

ГЛАВА 29

За момент никой не помръдна. Дори ужасеният Стенмин седеше като прикован до стената на мазето и гледаше с празен поглед застаналата като статуя в най-горния край на стълбите безмълвна фигура. Набразденото лице на принца беше пребледняло, а в очите му се четеше странна смесица от гняв и смущение. Непреклонният Мениън срещна тези блуждаещи очи и бавно отпусна меча си. Омразата му стихваше от обрата на събитията.

— Ето ти го предателят, Паланс — истинският предател на Калахорн. Този човек предаде Шърл Рейвънлок на хората от Северната земя. Този човек ще предаде Тирзис на Господаря на магиите…

— Дойдохте тъкмо навреме, милорд. — Мистикът се беше съвзел достатъчно бързо, за да прекъсне Мениън, преди да е казал още нещо. Вдигна се изплашен, втурна се нагоре по стълбите, хвърли се в краката на Паланс и посочи групата приятели. — Сварих ги да бягат. Тръгнал бях да ви предупредя! Планинецът е приятел на Балинор. Дошъл е да ви убие! — Думите излизаха от устата му с неприкрита омраза. Сграбчи робата на благодетеля си и бавно се изправи. — Те щяха да ме убият, а после и вас, Господарю мой. Не виждате ли какво става?

Мениън потисна желанието си да изтича нагоре по стълбите за да отреже лъжливия език на мистика и се насили да запази външно самообладание. Наблюдаваше лицето на смаяния Паланс Букхана.

— Този човек те е предал, Паланс — продължи той с равен глас. — Отровил е сърцето и ума ти. Изцедил е волята ти да мислиш със собствения си мозък. И пет пари не дава за теб. Пет пари не дава за тази земя, която е продал толкова евтино на врага, който вече разруши Керн.

Стенмин се развика яростно, но Мениън продължи с леден глас, без да му обръща внимание:

— Каза ми, че ще бъдем приятели. А приятелите трябва да си имат доверие. Не се оставяй и този път да те измамят, иначе ще загубиш кралството си.

В дъното на стълбите Балинор и приятелите му наблюдаваха мълчаливо и се страхуваха нещо да не прекъсне странния монолог на Мениън, защото Паланс продължаваше да го слуша, а мозъкът му се мъчеше да разчупи стената от объркване, която го заграждаше. Бавно пристъпи напред към площадката, затвори тихо вратата зад себе си и мина край Стенмин, сякаш не го виждаше. Съветникът му се поколеба за миг объркан, погледна скришом вратата на мазето, сякаш преценяваше дали може да се измъкне. Но още не беше готов да приеме поражението и се втурна към Паланс, сграбчи го за ръката и доближи мършавото си лице до ухото му.

— Да не би да сте луд? Нима наистина сте луд, както някои твърдят, кралю мой? — изсъска той злобно. — Нима сега ще захвърлите всичко, ще дадете обратно всичко на брат си? Кой трябва да е кралят — той, или вие? Това е лъжа! Принцът на Лий е приятел на Аланон. Паланс се извърна леко към него и очите му се разшириха.

— Да, Аланон! — Стенмин знаеше, че засяга болно място и беше твърдо решен да продължи. — Кой мислите измъкна възлюбената ви от дома й в Керн? Този човек, който ви говори за приятелство, е бил сред похитителите. Всичко е било хитрост, само и само да се вмъкне в двореца и да ви убие. Трябвало е да ви убият!

Долу на стълбите Хендъл направи крачка напред, но Балинор го задържа с ръка. Мениън стоеше спокойно и знаеше, че едно внезапно движение в момента само щеше да потвърди обвиненията на Стенмин. Отправи унищожителен поглед на лукавия мистик, обърна се отново към Паланс и поклати глава. — Той е предател. Той работи за Господаря на магиите. Паланс слезе няколко стъпала надолу, хвърли бегъл поглед на Мениън и се втренчи в брат си, който чакаше търпеливо в долния край на стълбите. Устните му се разтегнаха в лека усмивка и той се спря объркан. — Какво мислиш по въпроса, братко? Аз наистина ли съм… луд? Ако не съм, тогава… какво пък, всички останали трябва да са луди, а единствено аз с разума си… Преди… исках да кажа нещо.

Но изречението остана недовършено. Той изправи високото си тяло, отново погледна Стенмин, който приличаше на опасно притиснат звяр, приклекнал и готов всеки миг да нападне.

— Наистина си покъртителен, Стенмин. Стани! — Рязката заповед разсече тишината и приведената фигура на мистика моментално се изправи. — Дай ми някакъв съвет — заповяда Паланс остро. — Трябва ли да ги убия всичките? Това ще ме защити ли?

За миг Стенмин се озова до него. Гневът беше превърнал пронизващите му очи в две късчета лед:

— Извикайте стражата, милорд. Веднага се отървете от тези убийци!

Изведнъж Паланс като че ли се разколеба. Високата му фигура се отпусна, очите му се втренчиха в стената на мазето, сякаш проучваше задълбочено мазилката. Мениън усети, че принцът на Калахорн отново губи представа за действителността и потъва в заоблачения свят на лудостта, която беше увредила някогашния му здрав разсъдък. Стенмин веднага разбра това и зловеща усмивка пропълзя по тъмното му лице, а ръката му се вдигна и поглади брадичката. Неочаквано Паланс отново проговори:

— Не, няма да има войници, няма да има убийства. Един крал трябва да бъде разсъдлив човек. Балинор ми е брат, въпреки че иска да ми вземе трона и да бъде крал вместо мен. Той и аз трябва да си поговорим сега… той не трябва да бъде нараняван… не нараняван. — Постепенно замлъкна и се усмихна на Мениън. — Ти ми върна Шърл… Мислех, че съм я загубил, знаеш ли? Защо… щеше да правиш това… ако ми беше враг…?

Стенмин се развика яростно и го сграбчи за куртката, но кралят сякаш изобщо не го забелязваше.

— Трудно ми е… да мисля ясно, Балинор. — продължи Паланс шепнешком и поклащаше глава. — Нищо вече не ми е ясно… Дори не изпитвам гняв към теб за това, че искаш да станеш крал. А ти бях ядосан, знаеш ли. Но трябва да имам… приятели… с които да си говоря…

Обърна се спокойно към Стенмин с празен и безизразен поглед. Мистикът видя нещо в очите му, което го накара да пусне ръката му и да отскочи назад към каменната стена с изкривено от страх лице. Само Мениън, който беше достатъчно близо, разбра какво става. Затруднената мисловна дейност на мъжа вече не беше в състояние дори да различава отделните физиономии и сега в объркания свят на загубилия ума си принц на Калахорн Стенмин беше само едно лице като всички останали.

— Паланс, чуй ме — започна тихо Мениън, като се опитваше да проникне през тъмната паяжина и да стигне поне за миг до мъжа, който беше оплетен в нея. Едрата фигура се извърна леко. — Нареди Шърл да слезе от стаята си. Извикай я и тя ще ти помогне.

Принцът се поколеба за секунда. Явно се мъчеше да си спомни нещо. После по измъченото му лице премина слаба усмивка и дълбоко спокойствие се разля по тялото му. Спомни си тихия й глас, благородния й нрав, нежните й черти — спомени, които му навяха спокойствие и ведрост, моменти на дълбока привързаност, каквато не беше изпитвал към никое друго човешко същество. Само да можеше да е макар и за малко с нея…

— Шърл — произнесе той разнежен името й и се обърна към затворената врата на мазето с протегната ръка. Когато мина край Стенмин, мистикът сякаш обезумя от гняв. Разкрещя се от ярост и безсилие, хвърли се към Паланс и го сграбчи за куртката. Мениън веднага реагира и се втурна към високата площадка, за да разтърве двамата мъже. Само няколко стъпала го деляха от тях, когато тънката ръка на мистика изскочи рязко изпод наметалото му. В нея проблесна дълга кама. Балинор изкрещя стъписан и безпомощен. За секунда вдигнатото оръжие висна зловещо над мъжете. После се спусна надолу. Паланс Букхана се изправи в цял ръст и камата се заби до дръжката в широките му гърди. Лицето му побеля като платно.

— Ето ти го твоя брат, глупако! Връщам ти го! — изкрещя обезумелият Стенмин и блъсна грубо скованото тяло надолу по стълбите.

Намушканият в гърдите принц изтрополи тежко и падна в разтворените обятия на Мениън, блъсна го силно и той залитна към стената. За момент планинецът загуби равновесие и не успя да настигне омразния враг. Стенмин вече беше хукнал да се спасява и неистово блъскаше масивната врата на мазето. Балинор се стрелна нагоре и полагаше отчаяни усилия да попречи на мистика да избяга. Братята елфи тичаха по петите му и викаха за помощ стражата. Облечената в аленочервено фигура беше успяла да пооткрехне вратата. Когато Стенмин се опита да се промуши през отвора, Хендъл, който стоеше в най-долната част на стълбите, сграбчи един захвърлен боздуган и го метна със страхотна сила към бягащия. Той улучи рамото на мистика и се чу шум от строшени кости. Вик на болка прокънтя сред влажните стени на тъмницата. Но ударът не беше достатъчно силен, за да го омаломощи напълно и миг след това той изчезна през вратата. Чуха го как крещеше на войниците, че затворниците убили краля.

Балинор се спря само за миг, погледна неподвижното тяло, което се беше отпуснало в ръцете на Мениън Лий, и после хукна към отворената врата на мазето. Двамата облечени в черно пазачи се появиха внезапно от коридора с извадени мечове, за да пресрещнат невъоръжения човек от границата. Балинор връхлетя светкавично и ги повали с изпуснатия меч, който беше грабнал пътьом. После изчезна. Дюрън и Дейъл го следваха само на няколко крачки. Мениън остана сам, загледан след тях. Държеше раненото тяло на самопровъзгласилия се крал на Калахорн и го люлееше леко. Хендъл мълчаливо се изкачи по стълбите и застана до него, като поклащаше тъжно посивялата си глава. Принцът беше още жив. Дишаше слабо и учестено, и от време на време клепачите му потрепваха. Джуджето мрачно се наведе към лежащото в ръцете на Мениън отпуснато тяло, изтегли смъртоносното оръжие и го захвърли отвратен. После помогна на планинеца да вдигне ранения. Внезапно очите за миг се отвориха. Паланс промърмори нещо тихо, с едва доловим шепот и отново изпадна в безсъзнание.

— Вика Шърл, — прошепна Мениън и очите му се напълниха със сълзи, когато погледна Хендъл. — Продължава да я обича.

В коридора навън Балинор и братята елфи се мъчеха да настигнат бягащия Стенмин. Настъпила беше истинска суматоха. Стражите, домашната прислуга и посетителите се суетяха из изпадналия в паника дворец. Викове на ужас отекваха от древните стени, оплакваха смъртта на краля и предупреждаваха, че има убийци, готови да избият всички. Към засилващия се хаос се прибавиха и шумовете на друга битка, които се носеха откъм портите на двореца. Балинор и двамата братя едва си проправяха път през скупчените на групички уплашени хора, които изпадаха в истерия при вида на извадените оръжия. На няколко пъти войници от стражата се помъчиха да им препречат пътя, но всеки път огромният човек от границата, без да спира, ги отблъскваше встрани, впуснал се след облечената в червено фигура. Когато тримата преследвачи стигнаха до централния коридор, Стенмин все още се виждаше, но се беше шмугнал сред множеството от хора и вече се отдалечаваше. Обзет от неописуем гняв Балинор летеше напред и безпощадно отхвърляше встрани всеки, който му се изпречеше на пътя. Лицето му беше свирепо, зловещо.

Изведнъж вратите на замъка се раздрусаха под напора на множество биещи се мъже и се отвориха с трясък точно пред огромния човек от границата и двамата му приятели елфи. Настана пълно объркване, когато в коридора и в залите зад него влетя група войнствено настроени мъже, които викаха името на Балинор и размахваха оръжията си. В първия момент принцът не успя да разбере кои са. После видя символа на Граничния легион — леопарда. Някои от малкото стражи на замъка се разбягаха, другите хвърлиха оръжието си и бяха заловени. Войниците на легиона моментално забелязаха Балинор, втурнаха се към него, грабнаха го и с радостни викове го вдигнаха на раменете си. Дюрън и Дейъл бяха отделени от него и ликуващите мъже им преградиха пътя към бързо отдалечаващия се Стенмин. Балинор се развика. Замята се ожесточено и настървено се мъчеше да се изскубне. Но огромната група от тела го притисна с тежестта си и той не издържа на напора, който внезапно го повлече обратно към мазето.

Накрая разстроените елфи едва успяха да се проврат през огромната маса от тела и се спуснаха след мистика, който беше свил по друг коридор и за миг изчезна от погледа им. Но стройните елфи бяха много бързи и за секунди скъсиха разстоянието помежду им. Когато завиха зад ъгъла на коридора, отново го видяха. Злото му лице беше почервеняло от гняв, а дясната му ръка висеше отпусната и безпомощна. Дюрън изруга на ум, че не се беше сетил да грабне от някъде някой дълъг лък. Бягащият мъж изведнъж спря пред една от няколкото врати в лявата страна на коридора и напразно се мъчеше да я отвори. Ключалката не поддаваше въпреки неколкократните усилия на мистика да я насили. Опита се още веднъж и хукна към следващата врата надолу по коридора. Дюрън и Дейъл бяха само на няколко ярда от него, когато Стенмин успя да я отвори и изчезна в стаята, като затръшна силно вратата. Само след няколко секунди братята елфи се озоваха пред нея. Разбраха, че е заключена отвътре. Опитаха се да изкъртят желязната ключалка с мечовете си. Но тя беше здраво захваната и това им отне няколко безкрайни минути. Когато най-после успяха и нахлуха в стаята, тя беше празна.

Мениън Лий стоеше мълчаливо пред портите на замъка на Букхана, докато Балинор разговаряше тихо с няколко командващи на Граничния легион. Шърл беше до него, стиснала здраво ръката му, а младежкото й лице изглеждаше угрижено на лунната светлина. Мениън я погледна, усмихна й се успокоително и я притисна до себе си. Извън Външните стени на град Тирзис две дивизии на мобилизирания Граничен легион чакаха търпеливо командващите си, които щяха да ги поведат в бой срещу страховитата армия на Северната земя. Огромната нашественическа сила се беше придвижила до северния бряг на придошлата река Мърмидън и дори започваше да я прекосява. Ако Легионът успееше да задържи южния бряг, дори само за няколко дни, това щеше да даде възможност на армиите на елфите да се мобилизирате да им дойдат на помощ. Време, мислеше си горчиво Мениън, единственото, от което се нуждаеха в момента, беше малко повече време. Засега обаче те не разполагаха с него. Граничният легион беше свикан веднага, след като Балинор отново пое командването му. Но през това време напредващата армия на Северната земя вече беше стигнала до Мърмидън и се готвеше да я пресече.

Сега крал на Калахорн беше Балинор, макар че това изобщо не беше повод за тържество. Брат му беше изпаднал в кома, омаломощен и на крачка от смъртта. Най-добрите лекари на Тирзис го бяха подложили на най-щателни изследвания, за да установят причината за нерационалното му поведение. Не след дълго заключиха, че от доста време му е давано силно действащо лекарство, което постепенно намалявало съпротивителните сили и умствената му дейност и, в крайна сметка, го беше превърнало в безмозъчна кукла. Накрая дозата била увеличена толкова много, че мозъкът и тялото му не можели да я понесат нито физически, нито психически. Така той бил доведен до истинска лудост.

Балинор изслуша заключенията им без да каже дума. Час преди това беше открил баща си в изолирана стая в северната кула на замъка на рода Букхана. Старият крал беше умрял няколко дни преди това. От доклада на лекарите стана ясно, че той бил системно тровен. Стенмин не допускал никой до стаята му. Единствените, които имали достъп, били той и вече разцентрования Паланс. Така че не е имало никакъв проблем смъртта на Рул Букхана да бъде запазена в тайна. Ако мистикът беше успял да убие Балинор, много лесно щеше да убеди Паланс да отвори вратите на града за армиите на Господаря на магиите и по този начин да гарантира унищожаването на Тирзис. В един момент той беше почти успял, и все още не беше късно да го направи. Стенмин се беше изплъзнал от братята елфи и сега се криеше някъде в града.

Сега бъдещето на Южната земя беше буквално в ръцете на принца на Калахорн. Хората на Тирзис гледаха на рода Букхана като на управници, които заслужават доверие и които управляват умело. Под командването на Балинор Граничният легион действаше като истинска бойна машина. Сега огромният човек от границата беше последният останал жив от фамилията Букхана и всички — кои съзнателно, кои несъзнателно, гледаха на него като на човека, който ще ги поведе в бой. Ако нещо му се случеше, Легионът щеше да загуби най-добрия ся командващ и последен представител на рода Букхана. Малцината, които разбираха много добре сериозността на положението, си даваха сметка, че Тирзис трябваше да бъде задържан срещу настъпващата армия на Северната земя. В противен случай Южната земя щеше да бъде загубена и щеше да бъде вбит клин между армиите на елфите и на джуджетата. Аланон ги беше предупредил, че ако това стане. Господарят на магиите ще победи. Тирзис беше ключът към успеха или провала, а Балинор беше ключът към Тирзис.

Джанъс Сенпър беше изпълнил задължението си да осигури зашитата на града. След като Мениън го остави пред портите на Тирзис, той потърси командващите на Легиона Фандуик и Гинисън. Те събраха тайно най-важните членове на разпуснатия легион и след бърза и безшумна атака превзеха градските порти и казармите. Бързо се придвижиха към двореца, завзеха го почти без съпротива, и накрая целият град около замъка на фамилията Букхана и ограждащите го градини бяха отново в ръцете им. Докато чакаха до самия палат знак от Мениън, тримата командващи и последователите им чуха виковете за убийството. Уплашиха се, че се е случило най-лошото, втурнаха се към вратите и си пробиха път точно, когато Балинор щеше да залови бягащия Стенмин. По време на краткотрайния бунт почти никой не беше убит. Някои от привържениците на Паланс бяха затворени, а други по собствено желание се присъединиха към предишните си части в Легиона. От петте дивизии на легиона две вече бяха отново сформирани, а до залез слънце и другите три щяха да бъдат мобилизирани и въоръжени. Но разузнавачи от града бяха съобщили на Балинор, че армията на Северната земя е стигнала до Мърмидън. Посъветваха го моментално да се намеси, за да й попречи да прекоси реката.

Обезпокоени Хендъл и братята елфи се запътиха към дясната страна на стълбището на замъка. На лицата им бяха изписани различни чувства. Както винаги джуджето изглеждаше непоколебимо, а застаряващото му лице ставаше неумолимо, когато от време на време хвърляше по някой поглед на планинеца и на красивата му възлюбена. Дюрън изглеждаше състарен, красивите му черти на елф бяха помръкнали от това, което знаеше, че ще се случи. Дейъл пък, който беше не по-малко угрижен от брат си, беше лепнал на лицето си безгрижна усмивка. Мениън отново погледна Балинор и командващите на легиона. Едрият Гинисън, с изумително червена коса и яки ръце. Фандуик, в напреднала възраст и с посребряла коса, с увиснали бели мустаци и намръщен. Средният на ръст Актън, с обикновена външност, но който нямаше равен на себе си като командващ кавалерията Високият и широкоплещест Месалин, почти арогантен с нехайното са поклащане на пети, докато Балинор говореше И накрая Джанъс Сенпър, който неотдавна беше произведен в командващ титуляр — признание за храброто му поведение при отбраната на Керн и за безценната му роля за връщането на Тирзис в ръцете на Балинор и на Легиона. Мениън доста дълго ги изучава внимателно, сякаш преценката, която си правеше от външния им вид, можеше да го увери в качествата им. После Балинор се обърна и го доближи, като махна на Хендъл и на братята елфи също да се присъединят към тях.

— Веднага тръгвам за Мърмидън — каза им той тихо, когато всички се събраха. Мениън поиска да каже нещо, но Балинор го пресече. — Не, Мениън, знам какво ще кажеш и отговорът ми е не. Всички вие ще останете тук в града. Доверявам живота си на всеки един от вас, а тъй като в сравнение с Тирзис животът ми има второстепенно значение, ще ви помоля да охранявате града. Ако нещо ми се случи, вие най-добре ще знаете как да продължите сражението. Джанъс остава с вас и ще поеме командването на отбраната на града. Наредил съм му да се допитва по всички въпроси с вас.

— Ивънтайн ще дойде — каза бързо Дейъл, като се опита да прозвучи бодро. Балинор се усмихна и кимна утвърдително.

— Аланон никога не ни е подвеждал. Няма да ни подведе и този път.

— Не поемай излишни рискове — посъветва го умисленият Хендъл. — Този град и хората му зависят от теб. Нужен си им жив.

— Довиждане, стари приятелю — Балинор стисна силно ръката на джуджета — Най-много завися от теб. Опитът тя е два пъти по-голям от моя и си два пъти по-голям стратег от мен. Пази се.

Обърна се бързо, махна на командващите и се качи в чакащата го карета, която щеше да ги откара до портите на града. Джанъс Сенпър махна утешително на Мениън, когато каретата потегли, а след нея подреденият в строен ред конен ескорт. Процесията се понесе в галон към моста Сендик, съпровождана от тропота на подковани копита. Четиримата приятели и Шърл Рейвънлок ги гледаха, докато изчезнаха от погледа им и ударите на конски копита заглъхнаха в тишината. После Хендъл спомена разсеяно, че трябва още веднъж да претърсят двореца, за да проверят дали няма някакви следи от изчезналия мистик Стенмин. Без да дочака отговор, влезе в дома на фамилията Бук хана. Дюрън и Дейъл тръгнаха бавно след него, обзети от странна тъга. За пръв път откакто бяха тръгнали на това дълго пътуване от Кълхейвън няколко седмици преди това се разделяха с Балинор за повече от няколко часа. Никак не им беше приятно, че трябваше да го оставят да продължи сам към Мърмидън.

Мениън много добре знаеше какво изпитваха двамата братя, а и собственият му неспокоен дух го подтикваше да тръгне след човека от границата и да се включи в решителната битка срещу ордите на Господаря на магиите. Но беше на ръба на изтощението. Не беше спал повече от два дни. Напрежението от битката над остров Керн, продължителното бягство по Мърмидън и бързият развой на събитията, които доведоха до освобождаването на Балинор и другите, бяха изцедили енергията му. Почти като пиян поведе Шърл в градините до двореца и се отпусна тежко на широка каменна скамейка. Девойката седна до него като го наблюдаваше как затваря очи и се мъчи да се отпусне и отмори мозъка си.

— Знам за какво си мислиш, Мениън. — Мекият й глас се прокрадна тихо в умореното му съзнание. — Иска ти се да си с него.

Планинецът се усмихна и кимна бавно, а мислите му бяха замъглени и объркани.

— Знаеш, че трябва да поспиш.

Той отново кимна и изведнъж си помисли за Ший. Къде беше Ший? Къде се беше запилял младежът от Вейл в това безрезултатно издирване на изплъзващия им се Меч на Шанара? Разсъни се и стана бърза Обърна се към Шърл, сякаш обладан от страх, че тя вече не е там. Чувстваше се изтощен, но имаше нужда да говори. Не беше сигурен дали друг път ще му се отдаде подобна възможност. Проговори тихо, с тъга в гласа. Започна да й разказва за себе си и за Ший. Разнищваше малко по малко приятелството, което ги беше свързало толкова тясно през годините. Разказа й за времето, което бяха прекарали в планините на Лий. Полека-лека стигна до пътуването им до Паранор и търсенето на Меча. На моменти се отплесваше и напразно се мъчеше да проникне в дълбочината на отношенията им и да обясни еднаквите чувства, които бяха споделяли, и различните възгледи, по които не бяха постигали съгласие. Колкото повече планинецът разказваше, толкова повече Шърл се убеждаваше, че всъщност Мениън се мъчеше да опише не Ший, а самия себе си. Накрая го спря и без да се замисля, протегна слабата си ръка и я постави върху устните му.

— Той е единственият човек, когото някога си познавал, нали? — попита тя тихо. — Обичал си го като роден брат и сега се чувстваш отговорен за това, което му се е случило? Мениън вдигна тъжно рамене:

— Не можех да направя нищо повече от това, което направих. Ако го бях задържал в Лий само щях да забавя това, което неизбежно щеше да се случи. Уверен бях, че то няма да помогне. Въпреки това изпитвам някакво чувство на… вина…

— Ако и Ший изпитва същите силни чувства към теб, както ти към него, той дълбоко в сърцето си разбира истината за това, което си направил за него, независимо къде се намира сега — отговори бързо тя. — Никой не може да те обвинява за проявеното от тебе мъжество през последните няколко дни. Обичам те, Мениън.

Мениън я изгледа замаяно и неочакваното й признание го притесни. Стройната девойка се разсмя на смущението му, прегърна го, наведе се над него и червеникавите къдрици се разпръснаха като кадифен воал върху лицето му. Мениън я притисна за момент, после я хвана нежно за рамото, отстрани я леко от себе си и се загледа в лицето и очите й. Тя не извърна поглед.

— Исках да ти го кажа на глас. Исках да го чуеш, Мениън. Ако ни е писано да умрем…

Не се доизказа, отместя очи и смаяният човек от Южната земя видя, как по бузите й бавно се затъркаляха сълзи. Протегна ръка и ги избърса. Усмихна се с неговата си усмивка и стана, вдигайки я на крака.

— Изминал съм дълъг, дълъг път — измърмори тихо той. — Сто пъти досега можех да умра, но всеки път оцелявах. Виждал съм злото в този свят и в светове, които простосмъртните само сънуват, че съществуват. Нищо не може да ме нарани. Любовта вдъхва огромна сила, която може да устои дори и на смъртта. Но ти е нужна мъничко вяра Просто повярвай, Шърл. Повярвай в нас двамата. Тя неволно се усмихна.

— Вярвам в теб, Мениън Лий. Сега не та остава нищо друго, освен ти сам да повярваш в себе си.

Умореният планинец се усмихна и стисна силно ръката й. Тя беше най-красивата жена, която някога беше виждал. Обичаше я толкова силно, колкото и собствения си живот. Наведе се и я целуна горещо.

— Всичко ще бъде наред — увери я той тихо. — Всичко ще се оправи.

Останаха още няколко минути в уединението на градините. Говореха си тихо и безгрижно, докато се разхождаха по пътечките, които лъкатушеха край лехите с благоуханни цветя. Но Мениън се бореше с желанието си за сън и Шърл настоя да отиде да поспи, докато все още има възможност. С усмивка на уста той се прибра в спалнята си, отпусна се тежко, без да се съблича, в едно от широките, меки легла и моментално потъна в дълбок сън. Докато спеше, часовете на следобеда се изнизаха бавно, слънцето се спусна в небето на запад и накрая потъна в яркочервения блясък на хоризонта. Когато стана съвсем тъмно, планинецът се събуди, напълно отпочинал, но със странно свито от тревога сърце. Побърза да намери Шърл и двамата тръгнаха по почти обезлюдените коридори на двореца на Букхана, търсейки Хендъл и братята елфи. Дългите коридори отекваха от тихия тропот на ботушите им, докато минаваха бързо край застиналите като статуи стражи и през тъмните стаи. Спряха само за миг, за да погледнат мъртвешки неподвижното тяло на Паланс Букхана, над когото лекарите бдяха с безизразни лица. Състоянието му не се беше променило, пронизаното му тяло и сломеният му дух се мъчеха да се преборят със смазващата тежест на една смърт, която бавно, но необратимо се спускаше върху му. Когато двамата мълчаливо се отдалечиха от леглото му, Шърл отново се просълзи.

Убеден, че приятелите му са отишли при портите на града, за да чакат завръщането на принца на Калахорн, Мениън оседла два коня и двамата поеха към Тирзиския път. Нощта беше хладна и безоблачна, а кулите на града се очертаваха ясно на небето. Когато конете стъпиха на моста Сендик, Мениън усети приятния хладен допир на лекия нощен вятър върху пламналото си лице. Тирзиският път беше необичайно тих. Улиците бяха безлюдни, а от подредените от двете му страни къщи не долитаха смях и приятелски разговори. Над обсадения град се беше разпростряло едно осезаемо затишие, една самота, която шепнеше зловещо и кръжеше, чакаше смъртта, спътница на приближаващото сражение. Обзети от тревога, ездачите се носеха през тази зловеща тишина и търсеха някаква утеха в красотата на звездното небе. То сякаш обещаваше хиляди бъдни дни за расите. Високата Външна стена се мержелееше тъмна в далечината, а по парапетите й грееха стотици факли и осветяваха пътя на войниците на Тирзис към дома. Те бяха тръгнали отдавна, помисли си Мениън. Кой знае, може би бяха постигнали по-голям успех, отколкото някой се беше осмелил да се надява. Може би бяха удържали Мърмидън и отблъснали ордите на Северната земя.

Минути по-късно ездачите слязоха от конете си пред огромните порти на гигантската стена. Казармите на Легиона кипяха от трескавата дейност на гарнизона, който се готвеше за предстоящото сражение. На всеки завой имаше групи от войници и Мениън и Шърл доста трудно стигнаха до укреплението на върха на широките стени, където Джанъс Сенпър ги посрещна сърдечно. Нито за миг младият командващ не беше загубвал бдителността си след тръгването на Балинор и слабото му лице беше помръкнало от умора и загриженост. После от тъмнината се появиха Дюрън и Хендъл и се присъединиха към тях. Малко след тях дойде и Дейъл. Малката група стоеше мълчаливо и се взираше в тъмнината на север, към Мърмидън и към Граничния легион. От далечината долитаха приглушени викове и крясъци на сражаващи се мъже. Свежият нощен вятър насмешливо ги пренасяше до напрегнатия слух на онези, които чакаха.

Джанъс им каза, че изпратил пет-шест разузнавачи, за да се опитат да разберат какво става при реката, но никой от тях не се върнал. Според него това било зловещ признак. Няколко пъти решавал самият той да отиде, но всеки път грубоватият Хендъл му припомнял, че е натоварен с отбраната на Тирзис и всеки път той неохотно се съгласявал. Дюрън твърдо реши да отиде да търси приятеля си, ако Балинор не се върне до полунощ. Един елф можеше да премине незабелязан почти при всякакви обстоятелства. Но сега чакаше като останалите, наляган от все по-мрачни предчувствия. Шърл започна да им разказва за непромененото състояние на Паланс Букхана. Но почти никой не й обърна внимание и тя се отказа от непосилната задача да се опитва да отвлича вниманието им от сражението на реката. Чакаха един, после два часа. Шумът се беше позасилил и изглежда боевете се придвижваха към града.

Изведнъж огромна бойна част от кавалерия и пехота се появи от тъмнината почти точно пред скалата. Войниците се мъкнеха, олюлявайки се в нестройни редици, по широкото каменно укрепление, което водеше към града. Приближили се бяха почти незабелязано. Всички, които стояха на върха на Външната стена, се обезпокоиха силно от ненадейната им поява. Джанъс Сенпър се втурна разтревожен към механизма, който крепеше железните приспособления на огромните порти. Опасяваше се, че врагът някак е успял да обходи във фланг Балинор. Но Хендъл безмълвно го спря. Разбрал беше какво става преди другите да се досетят. Джуджето се наведе над ръба на стената, извика силно надолу нещо на собствения си език. Почти веднага му отговориха. Кимна мрачно на останалите и посочи към високия ездач, който се движеше в края на дългата колона. В слабата светлина на луната покритото с прах лице на Балинор се вдигна. Мрачната му физиономия потвърди подозренията им в момента, в който го познаха. Граничният легион не беше успял да задържи Мърмидън и армията на Господаря на магиите се придвижваше към Тирзис.

Наближаваше полунощ, когато останалите петима от тръгналата от Кълхейвън група, се събраха в малка уединена трапезария в семейния дом на Букхана, за да вечерят набързо. Продължителната следобедна и вечерна битка за задържането на Мърмидън срещу силите на Северната земя беше загубена, въпреки че броят на дадените от страна на врага жертви беше ужасяващ. До определен момент изглеждаше, че войниците ветерани на Граничния легион няма да позволят на нагазилите в Мърмидън войници на Северната земя да завземат южния бряг на бързата река. Но враговете бяха хиляди и хиляди и в момента, в който паднеха стотици, прииждаха нови хиляди. Кавалерията на Актън се носеше със светкавична бързина по краищата на легиона и осуетяваше всеки опит на врага да обходи във фланг окопаните войници от пехотата. Бързите настъпления в центъра на редиците на хората от Северната земя отнеха живота на стотици троли и гноми. Това беше най-ужасната касапница, която Балинор беше виждал някога и постепенно Мърмидън започна да променя цвета си от кръвта на ранените и умиращите. Но те не се отказваха и продължаваха да се опитват да прекосят реката — опитваха се, сякаш бяха безмозъчни същества без чувства, без разум, без присъщото на човека чувство на страх. Властта на Господаря на магиите беше поробила колективния мозък на простосмъртните от огромната армия. Смъртта за тях нямаше никакво значение. Голяма група от освирепели скални троли проби най-десния край на отбранителната линия на Легиона. Загинаха до един. Но тази тактика принуди войниците на Тирзис да скъсят левия си фланг. Накрая армията на Северната земя прекоси реката.

Почти се беше стъмнило и Балинор прецени, че и най-добрите войници в света няма да могат да си върнат южния бряг и да го задържат при тази тъмнината. В следобедните сражения загубите на Легиона бяха незначителни и той нареди на двете дивизии да отстъпят към малко възвишение на неколкостотин ярда на юг от Мърмидън и да се подредят в боен ред. Остави кавалерията на левия и на десния фланг и й нареди да прави кратки набези, за да държи врага в напрежение и да не допуска организирано контранападение. Изчака да се стъмни напълно. С падането на нощта ордите на армията на Северната земя започнаха да прекосяват реката. Едновременно изумени и уплашени войниците на Граничния легион наблюдаваха как първите стотици, стъпили на отсрещния бряг, се превръщаха в хиляди и продължаваха да се множат и множат. Гледката, на която станаха свидетели мъжете от границата беше ужасяваща — една армия с такава невероятна численост, която, докъдето очите виждаха, напълно покри земята от двете страни на Мърмидън.

Но многочислеността й пречеше на маневреността, а веригата на командването й изглежда беше зле организирана и объркана. Никой не направи опит да прогони окопалите се хора от Тирзис от малкото възвишение. Вместо това след като прекоси реката, огромното множество от войници се струпа по южния бряг. Те сякаш чакаха някой да им каже какво да правят по-нататък. Няколко взвода от тежко въоръжени троли осъществиха няколко бързи набега срещу командването на легиона, но не го превъзхождаха по численост, така че воините ветерани се справиха лесно и ги отблъснаха. Когато най-после падна нощта, вражеската армия изведнъж започна да се подрежда в колони по петима в редица и Балинор разбра, че първият организиран удар щеше да разбие легиона на парчета.

С умението и мъжеството си, които го бяха превърнали в духа на легендарния Граничен легион и в най-добрия военно-командващ в Южната земя, принцът на Калахорн започна да извършва извънредно трудна тактическа маневра. Без да чака враговете да нападнат, той изведнъж раздели армията си и удари най-крайните десни и леви редици на противника. Нападаше рязко, с кратки набези. Възползваше се напълно от тъмнината в местност, която всеки човек от границата познаваше много добре. Войниците от легиона се врязаха във фланговете на врага и образуваха нащърбен полукръг. Всеки следващ път кръгът все повече се стесняваше и всеки път хората от Тирзис отстъпваха по малко. Балинор и Фандуик държаха левия фланг, а Актън и Месалин командваха десния.

Подлуденият враг започна да напада като освирепял, но отстъпващите войници на Легиона винаги оставаха на няколко крачки извън обсега му. Балинор бавно сви фланговете си и стесни редиците. Повлече обърканите войници от Северната армия след себе си. После, когато войниците от пехотата напълно се оттеглиха, прикрити от тъмнината и оставили зад гърба си сражението, кавалерията сби редиците си, с последна маневра се измъкна от челюстите на затварящия се вражески капан и изчезна. Десният и левият фланг на изтерзаната армия на Северната земя се сблъскаха. И двете страни си помислиха, че пред тях е врагът, който няколко часа им се беше изплъзвал. Без да се колебаят, те нападнаха.

Никога няма да се разбере колко троли и гноми се избиха взаимно, но боят беше в разгара си, когато Балинор и двете дивизии на Граничния легион пристигнаха невредими до портите на Тирзис Следите от конските копита и от стъпките на войниците бяха приглушени, за да бъде прикрито отстъплението. С изключение на един взвод, който се беше отклонил много на запад и беше откъснат и покосен, легионът се спаси непокътнат. Но огромните щети, нанесени на армията на Северната земя не спряха придвижването й и Мърмидън, първата линия на отбраната на град Тирзис беше загубена.

Сега огромният лагер на врага се разпростря върху поляните под града, а нощните огньове горяха, докъдето стигаше погледът. Призори нападението срещу Тирзис щеше да започне когато обединените сили на хиляди троли и гноми, подчинени на волята на Господаря на магиите, щяха да се втурнат като обезумели срещу огромната маса от камък и желязо, каквато беше Външната стена. Накрая някой щеше да бъде разбит.

Хендъл, който седеше замислен срещу Балинор на отсрещната страна на масата, си спомни зловещото чувство, което беше изпитал в по-ранните часове на деня, когато проверяваха с Джанъс Сенпър укрепленията на големия град. Безспорно Външната стена беше страхотна бариера, но нещо не беше наред. Не успя да определи какво точно предизвика безпокойството му, но дори и сега, в уединението на трапезарията и в топлото обкръжение на приятелите си, не можеше да се отърси от натрапчивото чувство, че нещо от жизнено важно значение беше недогледано по време на подготовката за продължителната обсада, която предстоеше.

Мислено обиколи отбранителните линии, които опасваха града, В края на скалата хората на Тирзис бяха издигнали нисък вал, който да не позволява на врага да заеме позиции на платото. Ако станеше невъзможно армията на Северната земя да бъде задържана върху поляните пред скалата, тогава Граничният легион щеше да отстъпи в същинския град и да разчита на огромната Външна стена, която да спре настъплението на врага. Достъпът до Тирзис от задната страна беше прорязан от отвесните скали, които се издигаха на стотици фута височина точно зад района на двореца. Те приличаха на гладки листове от скална повърхност, без обичайните издатини и процепи, които позволяват изкачване по скалата. Отбранителните линии около Тирзис щяха да бъдат непревземаеми. Въпреки това нещо човъркаше Хендъл.

За момент мислите му се отплеснаха към родната земя — към Кълхейвън и семейството му, което не беше виждал седмици наред. Никога не беше прекарвал много време с тях Целият му живот беше преминал в безкрайни гранични войни в Анар. Липсваха му горите и зеленината, която идваше с пролетта и лятото. Изведнъж се почуди как е допуснал толкова дълго да не се отбие до дома си. Може би никога вече няма да се върне. Мисълта се стрелна в мозъка му и изчезна. Нямаше време за самосъжаление.

Дюрън и Дейъл разговаряха с Балинор, а мислите им летяха към Западната земя. И Дейъл, като Хендъл, си мислеше за дома. Страхуваше се от предстоящото сражение, но потискаше страха, окуражен от присъствието на останалите и решен да се противопоставя твърдо като тях на армията, която беше дошла да ги унищожи. Мислеше си мълчаливо за Линлис, за свенливото й, мило лице, което се беше запечатало в съзнанието му. Ще се бие за нейната сигурност, както и за собствената си. Дюрън изучаваше брат ся. Когато забеляза усмивката му разбра, без да е нужно да го пита, че младежът мисли за любимото момиче, за което щеше да се жени. Нищо не беше толкова важно за Дюрън, както безопасността на Дейъл. Още от самото начало си постави за цел да е наблизо до брат си и да го защитава Няколко пътя по време на дългото им пътуване до Паранор те насмалко не загубиха живота си. Утрешният ден щеше да бъде още по-опасен и отново Дюрън щеше да бди над брат си.

Сети се за Ивънтайн и за могъщите армия на елфите и се чудеше, дали щяха да успеят да стигнат навреме до Тирзис. Граничният легион нямаше да може да се справи без огромната им мощ и ордите на Господаря на магиите щяха в крайна сметка да пробият отбраната на града. Вдигна чашата си и отпи голяма глътка вино, която загря гърлото му. Проницателните му очи наблюдаваха останалите и за момент се спряха върху угриженото лице яа Мениън Лий.

Слабият планинецът беше погълнал лакомо вечерята ся, след като не беше ял почти нищо в продължение на двадесет и четири часа. Свърши много преди другите, сипа си още една чаша вино и не преставаше да обсипва Балинор с въпроси за следобедните сражения. Сега, в спокойните ранни часове на утрото и с виното, което се разливаше по тялото му като приятна дрямка, изведнъж му се стори, че ключът към всичко, което се беше случило след потеглянето им от Кълхейвън, и към всичко, което предстоеше да се случи, беше Аланон. Вече не беше в състояние да мисли нито за Ший, нито за Меча, нито дори за Шърл. Съзнанието му беше изцяло погълнато от загадъчната, сурова фигура на тайнствения друид, Аланон държеше отговорите на всички въпроси. Единствено той знаеше тайната на талисмана, който хората наричаха Меча на Шанара. Единствено той знаеше целта на появата на призрачния дух в Шейлската долина — друида Бремен, човек, умрял преди повече от петстотин години. Единствено той, при всяка една стъпка по време на пътуването до Паранор, беше знаел какво да очаква и как да се справя с положението. Въпреки това мъжът си беше останал една загадка.

Сега той не беше при тях и само Флик, ако все още беше жив, можеше да го попита какво става Оцеляването на всички зависеше от Аланон, но какво щеше да направи той? Какво му беше останало, след като не притежаваха Меча на Шанара? Какво му беше останало, след като младият наследник на Шанара беше изчезнал, а нищо чудно и да е мъртъв? Мениън прехапа гневно устната си, когато омразната мисъл се прокрадна в мозъка му и веднага я прогони. Ший трябва да е жив!

Мениън проклинаше всичко, което ги беше забъркало в цялата тази история и ги беше довело до този печален край. Оставили се бяха да бъдат притиснати до стената. Но все още имаха една възможност. В масовото изтребление на утрешната битка щяха да загинат човешки същества и малцина, ако изобщо някой остане жив, ще знаят причината. Това беше неизбежна част на всяка война — хората умираха, без да знаят защо. Така си беше от векове. Но тази война беше извън всякакъв човешки разум, тази война се водеше между нематериален дух и простосмъртни. Как е възможно зло като Господаря на магиите да бъде унищожено, когато то дори не може да бъде разбрано? Единствено Аланон изглежда разбираше напълно истинската му същност. Но къде беше друидът, когато те се нуждаеха от него повече от всеки друг път?

Свещите на масата пред тях догаряха бавно и в уединената стая ставаше все по-тъмно. По дървените, украсени с гоблени стени, факлите пращяха тихо в железните си поставки и петимата започнаха да шепнат, сякаш нощта беше дете, което можеше да се сепне ненадейно на сън. Сега град Тирзис спеше, а в поляните под него — спеше и армията на Северната земя. В тишината и усамотеността на осветената от луната нощ сякаш всички форми на живот спяха спокоен сън, а тази война, с обещанието си за смърт и болка, като че ли беше някакъв смътен, почти забравен спомен от минали години. Петимата си говореха тихичко за по-добри дни и за приятелството, което ги свързваше. Но нито за миг не можеха да се освободят от горчивината, че ужасът на войната ще дойде с изгрева на слънцето и е толкова неизбежен, колкото и мракът на Господаря на магиите, който се приближаваше бавно и неотклонно от север, за да духне като свещички крехките пламъчета на живота им.

ГЛАВА 30

Сутринта на третия ден откакто бяха започнали! да преследват Орл Фейн, поройните дъждове, конто се бяха изсипали върху огромната пустош на Северната земя, понамаляха Слънцето отново се появи като размазана бяла топка и засвети през мъгливата тъмнина, оставена от черната стена на Господаря на магиите, която, след като премина с беса на стихийно бумтяща пещ, изчезна в разкаляния и осеян с камъни терен. След бурята контурите на местността бяха изцяло променени. Дъждът беше помел почти всичко, което нарушаваше разнообразието и беше оставил само четири еднакви хоризонта от скалисти възвишения и разкаляни долини.

В началото появата на слънцето бе приятна гледка. Топлите му лъчи проникнаха през омразния мрак, който се беше впил и не се откъсваше от голата гръд на земята, и прогонваха останалия след отшумялата буря студ. Ставаше все по-топло и по-топло и пейзажът отново започна да се променя. Потоците, които се стичаха по изровените от силния дъжд лъкатушещи дерета, започнаха да се загряват и да отделят пара, която се зарея нависоко в горещото небе. Въздухът се навлажни неимоверно много и всичко наоколо се накваси в нова, още по-неприятна влага. Малкото растителен свят, който се беше появил след унищожителната буря, повехна и клюмна безжизнено, покосен от яркостта на животворното слънце, задушен от непоносимата жега, която проникна в сивкавата мъгла. Изложената на горещите лъчи на слънцето кална земя скоро се изсуши и се превърна в напукана спечена глина, която не можеше да дава живот. Ручеите, езерата и локвите бързо пресъхнаха и почти веднага изчезнаха. Повърхността на огромните купчини от камъни, разпръснати по засъхналата земя, бързо погълна парещата жега като желязо, поставено в живи въглени. Бавно, неумолимо, почвата пак стана такава, каквато беше преди дъжда — сухо голо парче земя, лишено от живот, безмълвно и отблъскващо под необятното безоблачно небе. Единственото движение беше бавният дьго-образен ход на неостаряващото, безразлично слънце, което следваше вечния си път от изток на запад и превръщаше дните в години, а годините във векове.

Три приведени фигури се подадоха предпазливо изпод убежището на каменната ниша, издълбана в повърхността на едно от безбройните, безлични възвишения. Схванатите им тела се изправиха бавно, а очите им се взряха мрачно в непрогледната стена от мъгла. Останаха доста дълго така, втренчили погледи в просналата се а безкрая умираща земя, едно противно гробище на купчини пръст върху тленните останки на всички, които бяха дръзвали да прекрачат забраненото кралство. Цареше абсолютна тишина, която се процеждаше зловещо през мъгливата сивота, провесила безмълвното си предупреждение за смърт в съзнанието на трите живи същества. Те стояха неспокойни и нащрек, приковали погледи в пустошта, която ги заобикаляше.

Ший се обърна към спътниците си Панамон Крийл се беше навел и разтъркваше краката си, мъчейки се да раздвижи вдървените мускули. Тъмната му коса беше разрошена и стърчеше на всички страни. Не се беше бръснал три дни. Имаше измъчен вид, но проницателните му очи горяха будно, когато погледна въпросително Ший. Огромният Келцът се беше качил безшумно на върха на възвишението и разучаваше хоризонта на север.

Стояли бяха почти цели три дни наблъскани в тясното убежище на скалистата им ниша, докато свирепата буря на Северната земя беше вилняла неукротимо из голата земя около тях. Загубили бяха три дни от преследването на Орл Фейн и на Меча на Шанара. Цели три дни, през които всички следи на измъкналия се гном бяха напълно заличени. Пълзели бяха безспир сред камъните, яли бяха, защото знаеха, че трябваше да ядат, спали бяха, защото нямаше какво друго да правят. Благодарение на разговорите Ший и Панамон се бяха опознали и сближили, но Келцът си оставаше пълна загадка. Ший продължаваше да е убеден, че въпреки бурята те трябва да продължат да преследват гнома. Панамон обаче категорично отказваше да разисква въпроса. Според него в такава буря никой не беше в състояние да отиде надалеч. Така че и Орл Фейн е бил принуден да се подслони някъде. Иначе щял да рискува да затъне в някой кален склон или да бъде удавен в някоя от бързите порои. Във всеки случай, гномът едва ли е успял да напредне много, заключи спокойно крадецът. Келцът слезе от върха на възвишението и направи широк, бърз жест с ръката си. Хоризонтът беше чист.

Изобщо не разискваха какво да правят по-нататък. Решението вече беше взето. Вдигнаха малкото неща, които им бяха останали като багаж, заспускаха се бързо по стръмния склон и се насочиха на север. Поне веднъж Ший и Панамон бяха на едно и също мнение. Диренето на Меча на Шанара се беше превърнало в нещо повече от въпрос на накърнена гордост, в нещо повече от мисия да открият един загадъчен талисман. То се беше превърнало в опасно, безумно преследване на единственото средство, независимо от всичките им съмнения, с помощта на което щяха да могат да останат живи в тази свирепа страна.

Крепостта на Господаря на магиите се простираше сред високите, черни върхове точно на север. Зад тях се намираше смъртоносната стена от мъгла, която очертаваше, външните граници на Кралството на черепите. За да се измъкнат от тази омразна земя, те трябваше да минат или по единия, или по другия път, по-очевидният избор беше да се върнат през тъмната стена от мъгла. Само че камъните на елфите можеха да им покажат пътя в Южната земя, докато тук, ако ги използваха, те щяха да разкрият присъствието им на света на духовете. Аланон беше предупредил за това Ший в Кълхейвън, а той от своя страна го беше казал на Панамон. Мечът на Шанара беше единственото оръжие, което можеше да ги защити от Господаря на магиите, и ако го притежаваха, може би щяха да имат поне някаква възможност да се отбраняват. Главната им цел беше да открият талисмана и да се измъкнат обратно през стената на мрака колкото се може по-бързо. Изборът им в никакъв случай не беше гениален, но при тези обстоятелства щеше да свърши работа.

Ходенето сега беше не по-малко трудно, отколкото преди бурята. Почвата беше твърда, покрита с дребни камъчета и хлъзгава, поради което напредването беше опасно. Тримата пълзяха и забиваха нокти в неравната земя и скоро се покриха с кал и синини от честото падане. Трудно се ориентираха в неравния терен и им беше почти невъзможно да преценяват какво разстояние изминават. Нямаше вече никакви ориентири и местността изглеждаше абсолютно еднаква във всички посоки. Минутите се влачеха мъчително бавно, а те все още не бяха открили нищо. Въздухът продължаваше да се насища с влага и дрехите на тримата бързо се просмукаха от пот. Свалиха наметалата си и ги вързаха на гърбовете си. С падането на нощта отново щеше да се застуди. — Тук го видяхме за последен път.

Панамон се спря на върха на широкия хълм, който току-що бяха изкачили, като дишаше тежко. Ший застана до него, огледа се и не можа да повярва на очите си. Всички възвишения наоколо си приличаха като две капки вода, като се изключеха незначителните различия в големината и формата им. Загледа се неуверено в хоризонта. Не можеше да каже със сигурност дори откъде бяха дошли. — Келцът, какво виждаш? — попита Панамон. Скалният трол обиколи бавно възвишението, като разглеждаше внимателно земята за евентуални следи, оставени от малкия гном. Но бурята беше заличила всичко. Повъртя се безшумно още няколко минути, после се обърна към тях и поклати отрицателно глава. Изкаляното лице на Панамон внезапно почервеня от гняв. — Той беше тук. Ще продължим още малко напред. Тръгнаха мълчаливо. Свличаха се по някой хълм и после запълзяваха по следващия. Вече никой не проговори. Нямаше какво повече да си кажат. Възможно беше Панамон да греши, но другите двама нямаха какво по-добро да предложат. Не им оставаше нищо друго, освен да продължават да търсят. Изниза се един час докато вървяха с мъка на север. И пак не откриха нищо. Ший започна да осъзнава безнадеждността на задачата им. Невъзможно беше да обходят и претърсят цялата земя, която се простираше на изток и на запад. Ако хитрият гном беше минал само на петдесет ярда от тях, вляво или вдясно, те вероятно никога нямаше да разберат, че е минал оттам. А нищо чудно и да беше зарит в някой разкалян от бурята склон, заедно с Меча, и те нямаше никога да го намерят.

Ший усета силни болки в мускулите си от напрежението при изкачването и реши да даде кратка почивка, за да преценят дали решението им да продължават в тази посока е разумна Може би трябваше да се опитат да пресекат губещата се следа Но само един бегъл поглед върху мрачния Панамон разубеди човека от Вейл дори да споменава нещо подобна На лицето на високия авантюрист беше изписана същата физиономия, която Ший беше забелязал точно преди да избие гномите няколко дни преди това. Той отново беше преследвачът — ловец. Ако Панамон го откриеше, Орл Фейн щеше да бъде мъртъв. Ший потрепери неволно и извърна очи от него.

След няколко възвишения по-нататък те откриха част от нещо, което търсеха Келцът го забеляза от върха на малко възвишение. Острият му поглед разпозна несвойствения за местността предмет, който лежеше полузарит в прахта в края на малко дефиле. След като го посочи на другите двама, той бързо се спусна надолу по осеяния с камъни хълм, втурна се нетърпеливо към падналия предмет, грабна го и го вдигна високо, за да им го покаже. Беше голямо парче плат — плат, който някога е бил част от ръкав на куртка. Известно време го гледаха мълчаливо, после Ший обърна поглед към Келцът и го чакаше да потвърди, че това наистина е бил Орл Фейн. Огромният трол кимна бавна Панамон Крийл забучи парчето плат на върха на шипа си и се усмихна свирепа — Значи все пак го открихме. Този път няма да ми се измъкне!

Но този ден те не го намериха, нито откриха някакви следи от него. В дебелия слой прах следите от стъпките на гнома трябваше да се виждат ясно, но нямаше никакви следи. Панамон Крийл беше сгрешил в преценката си и гномът явно беше продължил да ое скита в бурята. Спасил се беше и от калта, и от наклона, и от пороите. Дъждът беше измил следите му, но с някаква странна перверзност беше оставил незакрит скъсания му ръкав. А парчето плат можеше да бъде довлечено откъде ли не, така че беше невъзможно да се определи откъде гномът беше дошъл или накъде беше отишъл. Когато нощта се спусна, тъмнината, която обгърна земята, беше толкова наситена, че нищо не можеше да се види на повече от няколко стъпки наоколо и те неохотно прекратиха временно издирването. Келцът пръв застана на пост, а Ший н Панамон се сгромолясаха напълно изтощени и почти веднага заспаха. Нощният въздух беше хладен, макар и не толкова влажен както през деня, и те тримата отново се завиха в полу-сухите си ловни наметала.

Утрото се върна както винаги много бързо с познатата сивкава мъгла. Този ден беше по-малко влажен от предишния, но в никакъв случай не беше по-приветлив. Слънцето продължаваше да бъде почти напълно скрито от оловната мъгла, която висеше неподвижно над главите им. Всичко наоколо тънеше в същата неестествена тишина и тримата се огледаха, обзети от чувството, че са напълно изоставени от света на живите. Огромната пустош сякаш започна да оказва забележимо въздействие върху Ший и Панамон Крийл. Ший беше станал раздразнителен и нервен през последните няколко дни, а веселият и приказлив по природа Панамон беше изпаднал в едно почти гробно мълчание. Само Келцът продължаваше да се държи както преди и лицето му беше безизразно и неразгадаемо както винаги.

Закусиха набързо от немай-къде и подновиха диренето си, почти с отвращение. И тримата горяха от желание това уморително преследване най-после да свърши. Продължиха напред донякъде водени от чувство за самосъхранение и донякъде поради факта, че просто нямаше къде другаде да отидат. И Панамон, и Ший, без да си дават сметка, започнаха да се чудят защо Келцът продължава преследването. Той си беше в родната земя и, ако беше сам, може би щеше да оцелее, стига да беше предпочел да тръгне по свой собствен път. През тридневния проливен дъжд другите двама се бяха опитали, без всякакъв успех, да разгадаят причините, поради които Келцът беше продължил да върви заедно е тях. Но вече бяха прекалено изтощени, за да имат сили да си блъскат главите с този въпрос Приемаха присъствието му с растящо подозрение и у тях все по-твърдо се загнездваше твърдото решение да разберат, преди края на пътуването им, кой беше той и какво преследваше. Докато вървяха с мъка през прахта и мъглата, сутринта постепенно и еднообразно премина в пладне. Съвсем неочаквано Панамон се спря рязко и извика:

— Следи!

Високият крадец нададе страхотен вик на задоволство, втурна се като луд към малката клисура вляво от тях, а Келцът я Ший го наблюдаваха смаяни. След малко и тримата бяха наклякали около ясно очертани следи от стъпки в дълбокия слой прах. Нямаше никакво съмнение за произхода им. Дори Ший разбра, че бяха оставени от ботушите на гном, с изядени и разкривени токове. Следата беше ясна и водеше някъде на север, но така лъкатушеше, сякаш миналият оттук мъж изобщо не е бил сигурен в посоката, която е следвал. Сякаш Орл Фейн е вървял безцелна Постояха още малко така и я разглеждаха. След рязката заповед на Панамон бързо се надигнаха. Следите бяха оставени преди няколко часа и, ако се съдеше по лъкатушенето им, те щяха да успеят да настигнат лесно Орл Фейн. Панамон едва прикриваше злорадото си ликуваме, което се излъчваше от съживеното му тяло при вида на края на продължителното преследване. Без да кажат дума повече тримата поеха с мрачна решителност на север. Този ден те щяха да заловят Орл Фейн.

Следата, която малкият гном беше оставил, криволичеше влудяващо объркващо през прашните възвишения на по-ниската част на Северната земя. На няколко пъти решаваха, че се движат почти право на изток, а в следващия момент установяваха, че са тръгнали точно в обратна посока. Следобедът се влачеше с педантична монотонност и въпреки уверенията на Келцът, че следите стават все по-пресни, нямаха чувството, че скъсяват бързо разстоянието. Ако нощта ги свареше преди да са успели да заловят плячката си, те можеха отново да я изпуснат. Вече два пъти насмалко да хванат гнома и всеки път се случваше нещо неочаквано, което ги принуждаваше временно да изоставят преследването. Нямаха никакво намерение това да им се случи трети път. Ший дори мислено се закле, че ако се наложи, ще продължи да търси Орл Фейн дори в непрогледна тъмнина.

Огромните върхове на страховитото Кралство на черепите се мержелееха заплашително в далечината, а черните им назъбени била се врязваха като остриета на бръснач в хоризонта. Човекът от Вейл изпитваше страх, от който не можеше да се отърси, страх, който непрестанно се засилваше, докато тримата навлизаха все по-надълбоко в Северната земя. Започна да го обзема чувството, че се е нагърбил с много по-тежко бреме, отколкото беше допускал в началото, че по някакъв начин преследването на Орл Фейн и диренето на Меча на Шанара бяха само една нищожна част от много по-мащабна поредица от събития. Все още не беше изпаднал в истинска паника, но едно все по-натрапчиво желание да приключи с това налудничаво преследване и да се върне в родната си страна започна да го ръчка като с остен.

В средата на следобеда хълмистият терен започна да се изравнява и да преминава във вълнообразни равнини. Тримата вече можеха да виждат по-надалеч и да се движат изправени и с отпуснати мускули за пръв път, след като бяха преминали през черната стена. Местността пред тях се простираше със секваща дъха скованост. Сурова и пуста равнина, покрита с кафява почва и сиви скали, проснали се вълнообразно на север, към високите върхове, които ограждаха Кралството на черепите и дома на Господаря на магиите. Цялото това безмерно пространство — голо, горещо и пусто — беше забулено в същата тази неестествена, мъртвешка тишина. Нищо не помръдваше, нито едно живо същество не пошавваше, нито едно насекомо не издаваше звук, нито една птичка не се стрелваше. Нямаше дори лек полъх на вятър, който да се докосне до напластената прах. Всичко наоколо беше попарена пустош, без искрица живот, застлана с покрова на смъртта. Обърканите следи на Орл Фейн криволичеха в тази необозримост и се губеха някъде в безкрая. Сякаш земята го беше погълнала.

Преследвачите се спряха за няколко минути. На лицата им беше изписано явното нежелание да продължават в тази отблъскваща земя. Но нямаха време да преценяват дали си заслужава усилието и пак тръгнаха напред. Виещата се пътека се виждаше надалеч в тази хълмиста равнина и можеха да продължат по-напряко. Бързо започнаха да наваксват изгубеното време. След по-малко от два часа Келцът им каза, че са на не повече от един час път от преследваната жертва. Свечеряваше се бързо, слънцето потъваше зад назъбения хоризонт далеч на запад. Бледият здрач се сгъсти от непомръдващата сива мъгла и местността започна да придобива странно неясни очертания.

Тримата бяха следвали следите на гнома, които ги бяха отвели в дълбоко дефиле, образувано от множество високи била, осеяни с надвиснали огромни назъбени скални образувания. Залязващото слънце почти мигновено се скри в сенките на тъмната клисура и Панамон Крийл, който в началото беше тръгнал да ги води въодушевено, сега беше принуден да се взира напрегнато и да търси очертанията на следите в напластената прах. Постепенно забавиха ход и накрая, когато крадецът се приведе по-ниско до земята, спряха Панамон Крийл изучаваше внимателно следата непосредствено пред него. Извика изумен, когато видя, че отпечатъците най-неочаквано свършват Ший и Келцът веднага го доближиха и след обстойно разглеждане на земята пред тях откриха, че някой много старателно беше заличил по-нататъшните следи от минаването на малкия гном.

В същия този момент от сенките на дефилето започнаха да се отделят огромни черни фигури, които се запътиха бавно към тях в сгъстяващия се мрак. Пръв ги видя Ший. В началото не повярва на очите си и си помисли, че му се привижда. Панамон по-бързо разбра какво става. Крадецът скочи мигновено на крака, изтегли огромния си меч, вдигна шипа си и се втурна да разкъса затварящия се около тях кръг. Но предвидливият по принцип Келцът направи нещо изненадващо. Хвърли се след него и дръпна изумения крадец назад. Панамон втренчи невярващ поглед в мълчаливия си спътник, после неохотно свали оръжието си. Заобиколени бяха най-малко от десетина застанали нащрек фигури. Но въпреки здрача Ший разбра, че бяха открити от няколко огромни троли.

Групата от уморени ездачи елфи яздеха, облени в пот и се взираха по склоновете на долината, които се спускаха към широкия Рен. На изток пред тях се простираха две мили от пустата долина, очертана от двете страни с високи склонове, които завършваха с остри била. Повече от хиляда години легендарният проход беше служил като вход от по-ниските части на равнините Стрелехайм към величествените гори на Западната земя, една естествена врата към родината на елфите. Точно в този прославен проход ужасната мощ на армиите на Господаря на магиите е била надвита и разгромена от легионите на елфите и на Джърл Шанара. Точно тук старият Бремен и невероятната сила на Меча на Шанара се изправили срещу Брона и го принудили да избяга — да избяга заедно с огромните си армии обратно в равнините, където, спрян от настъпващите армии на джуджетата, бил хванат в капан и унищожен. Проходът Рен е бил свидетел на началото на поражението на най-голямата заплаха, надвиснала над света след унищожителните Велики войни и хората от всички раси гледаха на тази мирна долина като на межда, която бележеше епохално историческо събитие. Тя беше естествен паметник на историята на човечеството. Някои бяха прекосили половината свят, просто за да дойдат да видят и да се почувстват като част от това легендарно събитие.

Джон Лин Сандър заповяда да спрат и всички елфи слязоха с въздишка на облекчение от конете. Мислите му бяха заети не с историята на отдавна отминали времена, а със загриженост за непосредственото бъдеще. Обезпокоен, той се втренчи в плътната черна стена, която се спускаше от Северната земя през равнините Стрелехайм и която с всеки изминал ден все повече се доближаваше до границите на Западната земя и до родината на елфите. Острият му поглед проникваше далеч на изток, където мракът вече беше проникнал в горите, ограждащи древната крепост на Паранор. Поклати непримиримо глава и прокле деня, в който си беше позволил да напусне краля и старите си приятели. Раснал беше до зрялата си възраст в компанията на Ивънтайн и когато приятелят му стана крал, остана до него като личен съветник и самопровъзгласил се негов страж. Заедно се бяха подготвяли за нашествието на армиите на Брона, Господаря на духовете, за когото бяха смятали, че бил разгромен навремето във Втората война на расите. Загадъчният странник Аланон беше предупредил народа на елфите. Тогава някои не му повярваха и му се надсмяха презрително.

Ивънтайн обаче му повярва, Аланон никога не беше грешил. Способността му да вижда в бъдещето беше наистина неестествена, но безупречно точна.

Народът на елфите се вслуша в съвета на Ивънтайн и се подготви за война. Но нашествието не беше осъществено по начин, по който очакваха. После Паранор падна, а с него и Меча на Шанара. Аланон отново дойде при тях и ги помоли да наблюдават равнините на Стрелехайм над Паранор и да следят дали превзелите крепостта на друидите гноми няма да се опитат да преместят Меча на север в двореца на Господаря на магиите. Те отново му се подчиниха безпрекословно.

Но се случи нещо неочаквано и то докато Джон Лин Сандър беше далеч от краля. Окопалите се в Паранор гноми съвсем ненадейно решиха да потърсят сигурност дълбоко във вътрешността на Северната земя и три техни многочислени патрула нападнаха линиите на елфите. Ивънтайн и Джон Лин командваха две отделни военни части, които трябваше да заловят две от тези сили. Те щяха лесно да разгромят гномите, ако не беше планът за нашествие на обединени сили на гноми и троли, изпратени от настъпващата сега армия на Господаря на магиите от Северната страна. Частта на Джон Лин беше почти унищожена и той едва спаси живота си. Не успя да стигне до Ивънтайн и кралят на елфите изчезна с цялото си командване. Джон Лин Сандър го беше търсил почти цели три дни.

— Ще го намерим, Джон Лин. Той не е от хората, които се оставят лесно да бъдат убити. Ще намери начин да оцелее.

Мрачният елф кимна едва забележимо с ниско приведената си глава, а очите му стрелнаха бързо младото лице на човека до него.

— Може би изглежда странно, но съм сигурен, че е жив — продължи сериозно другият. — Не мога да си обясня на какво се дължи тази моя сигурност, но… просто го усещам.

Брийн Елеседил беше по-малък брат на Ивънтайн. Освен това беше и следващият наследник на трона, ако брат му умреше. Той все още не беше готов за подобна отговорност и съвсем искрено не я желаеше. След изчезването на Ивънтайн не направи нищо, за да поеме командването на намаляващите армии на елфите, нито председателството на ужасения кралски съвет, но веднага се включи в издирването на брат си. По тази причина управлението на елфите изпадна в състояние на почти истински хаос. Народът, който само допреди две седмици беше обединен срещу непосредствената заплаха от нашествие от север, сега се беше превърнал в една несигурна, разделена на отделни групички маса, ужасно уплашена, че няма кой да поеме ръководството.

Елфите изобщо нямаше да изпаднат в тази паника. Те бяха прекалено дисциплинирани, за да допуснат положението да им се изплъзне напълно из ръцете. Но Ивънтайн беше безспорно силна личност и хората се обединиха здраво зад него след покачването му на престола. Млад, но с невероятно силен характер и непоклатим здрав разум, той винаги беше готов да им даде съвет, когато му го искаха и винаги се вслушваха в думите му. Слуховете за изчезването му потресоха дълбоко народа.

Но нито Брийн Елеседил, нито Джон Лин имаха време да се притесняват за каквото и да било, освен за това, как да намерят изчезналия крал. Докато го търсеха, те нападаха патрули на гномите и основното тяло на армията на Северната земя. Изтощените оцелели от смазаните части на елфите се върнаха бързо в селцето Коос, където смениха конете си и взеха нови провизии. Сега отново подновиха издирването на краля.

Джон Лин Сандър беше убеден, че знае къде може да намери Ивънтайн, ако той все още е жив. Огромната армия на Северната земя се беше придвижила на юг към кралството на Калахорн почти една седмица по-рано. Тя нямаше да може да напредне много, докато не унищожи легендарния Граничен легион. Сега и той, и Брийн смятаха, че Ивънтайн може би е взет в плен и те щяха да го намерят като заложник на командващите на нашественическата армия на Брона. Той щеше да е безценен коз в ръцете им. Ако Ивънтайн Елеседил бъде разгромен, градовете, командвани от не чак дотам смели воини, щяха да предпочетат да се предадат.

Във всеки случай Господарят на магиите признаваше значението на Ивънтайн за народа на елфите. Той беше най-таченият и любим вожд на елфите след Джърл Шанара и те щяха да са готови на всичко, само и само да си го върнат невредим. Кралят на магиите нямаше да има полза от Ивънтайн мъртъв пък и ако го убиеше, той така щеше да разгневи елфите, че те отново щяха да се обединят в желанието си да го унищожат. Но жив Ивънтайн щеше да бъде незаменим коз, защото елфите никога не биха изложили на опасност живота на любимия си син. Джон Лин Сандър и Брийн Елеседил не се заблуждаваха, че Ивънтайн ще им бъде върнат невредим, дори ако армията им не се намеси в нашествието на Северната земя. Те действаха по собствена инициатива и рискуваха с надеждата, че ще намерят приятеля и брата, преди той да престане да бъде полезен за целите на Брона, преди падането на Южната земя. — Е, достатъчно. Хайде, на конете!

Нетърпеливият глас на Джон Лин проряза кратката почивка с оглушителна острота и излегналите се войници скочиха на крака, за да изпълнят бързо заповедта. Той за последен път погледна тъмнината в далечината, после се обърна, леко се метна на коня си и хвана юздите. Брийн вече беше до него и след няколко секунди малката кавалерийска група се движеше в бърз тръс надолу през долината. Сутринта беше сива, въздухът наситен с острата миризма на дъжда от предишната нощ, която продължаваше да се носи над равнините. Високата трева беше мокра, огъваше се под копитата на газещите я коне и заглушаваше шума им. Далеч на юг, зад облаците, се виждаше следа от тъмносиньото небе. Денят беше хладен и елфите се чувстваха добре в умерената температура.

Бързо стигнаха до края на долината и когато влязоха в източната част на прохода, подръпнаха юздите на нетърпеливите ся коне и забавиха ход. Разговаряха помежду си, макар почти шепнешком, защото границите на Северната земя се намираха точно зад входа на прохода. Колоната от конници се виеше като змия между високите хребети, които очертаваха източния вход и след малко се появиха сред необятната шир на равнините Стрелехайм. Джон Лин почти неволно хвърли поглед на прострялото се пред очите му пространство, след миг внезапно дръпна юздите и спря коня си.

— Брийн, конник!

Другият се озова бързо до него и те се взряха в конника, който се приближаваше от далечината към тях. Двамата елфи гледаха с любопитство, без да могат да различат в мъглявината чертите му. За миг Брийн Елеседил трепна при мисълта, че това е брат му, но загуби всякаква надежда, когато прецени, че мъжът е по-дребен от Ивънтайн. Личеше си, че не е ездач. Виснал беше с двете си ръце върху юздите и не се отлепваше от седлото. Явно се страхуваше да не падне, а широкото му лице беше червено и обляно в пот от усилието. Не беше елф. Беше човек от Южната земя. Спря рязко коня си пред групата от елфи и преди да проговори, си пое дълбоко въздух. Огледа развеселените лица пред себе си и лицето му пламна още повече.

— Преди няколко дни срещнах един човек — започна непознатият. После млъкна, за да се увери, че го слушат. — Той ме помоли да открия дясната ръка на краля на елфите.

Веселите пламъчета в очите им моментално изчезнаха, когато елфите се наведоха към него.

— Аз съм Джон Лин Сандър — каза тихо командващият на патрула. Изтощеният конник въздъхна с облекчение и кимна с глава.

— Казвам се Флик Омсфорд и изминах целия този път от Калахорн, за да ви намеря. С доста голямо усилие слезе от коня и разтърка изтръпналия си гръб. — Ако ме оставите да си отдъхна няколко минути, ще ви заведа при Ивънтайн.

Ший вървеше мълчаливо между двамата огромни троли, които го бяха пленили и не можеше да се отърве от чувството, че Келцът ги беше предал. Нападението от засада беше хитро замислено, но те поне можеха да се опитат да се измъкнат. Вместо това, поради най-неочакваната намеса на Келцът, те изобщо не се противопоставиха и доброволно се оставиха да бъдат разоръжени. Ший се надяваше, че Келцът може би познава някой от тролите, които ги нападнаха или, като представител на тяхната раса, ще поприказва с тях, ще ги вразуми и ще издейства освобождаването им. Но огромният трол изобщо не се опита да ги заговори и покорно се остави да му завържат ръцете. Те взеха оръжията на Панамон Крийл и Ший и вързаха ръцете им. После подкараха тримата пленници на север в голите равнини. Камъните на елфите все още бяха у малкия човек от Вейл, но те бяха безполезни срещу тролите. Той гледаше широкия гръб на Панамон, който вървеше точно пред него и се чудеше какво ли си мисли сприхавият крадец. Така беше изумен от бързината, с която спътникът му се беше предал, че оттогава не беше продумал ни дума Явно не можеше да повярва, че толкова погрешно беше преценил мълчаливия гигант, чийто живот беше спасил и чието приятелство беше ценил. Поведението на трола беше истинска загадка и за двамата. Но докато Ший беше само объркан, Панамон Крийл беше дълбоко наранен. Каквито и недоразумения да бяха имали помежду си, той беше чувствал Келцът като приятел — единственият приятел, на когото беше вярвал. Разочарованието на изпечения авантюрист бързо щеше да се превърне в омраза, а Ший винаги беше усещал, че независимо от всичко, Панамон Крийл може да бъде опасен като враг.

Невъзможно беше да се определи накъде ги водеха. Нощта в Северната земя беше тъмна и безлунна, а Ший беше принуден да внимава къде стъпва, докато групата следваше лъкатушния си път през разпръснатите камъни и високите хребети, покрити с хлъзгава почва и камъчета. Езикът на тролите беше абсолютно непознат на човека от Вейл. След като Панамон беше изпаднал в мълчалив размисъл. Ший не можеше да разбере нищо. Ако тролите подозираха кой беше той, тогава те ги водеха при Господаря на магиите. Фактът, че не го закачаха за камъните на елфите, може би беше признак, че тролите ги бяха задържали само като неканени гости, без да знаят какво ги беше довело в Северната земя. Тази възможност не го успокояваше. Тролите много бързо щяха да го разкрият. Изведнъж се зачуди какво ли е станало с изплъзналия им се Орл Фейн. Следите му изчезваха точно там, където ги заловиха, така че нищо чудно и гномът да е пленен. Но къде го бяха отвели? И какво беше станало с Меча на Шанара?

Вървяха вече часове в непрогледната тъмнина. Ший бързо загуби всякаква ориентация за време и накрая така се изтощи, че припадна и до края един от тролите го носи на широкото си рама Дойде на себе си от блещукащата светлина на бавно горящ огън, когато групата влезе в непознат лагер. После усети, че го поставят на земята, след което беше внесен през отвора на голяма палатка. Вътре провериха дали ръцете и краката му са здраво вързани. След това го оставиха сам. Панамон и Келцът бяха закарани някъде другаде.

Започна да се бори с кожените ремъци, но те не се разхлабваха и скоро се отказа от опитите си да се освободи. Усещаше как се унася и как умората от продължителното ходене се разлива по бодящото го тяло. Мъчеше се да се пребори със съня и се опитваше да състави план за бягство. Колкото по-силно се съпротивляваше, толкова по-трудно му беше да мисли за каквото и да била И всичко в уморения му мозък се размазваше все повече и повече. След пет минути заспа.

Стори му се, че само след миг беше събуден от грубо раздрусване, което го извади от дълбокия сън. Надигна се замаяно, докато някакъв широкоплещест трол му говореше нещо, което не разбираше, после му посочи към една чиния с храна и мина в осветената част на палатката. Ший премигна в тъмнината и разсеяно забеляза познатата сивота на утрото в Северната земя, което отбелязваше началото на нов ден. Леко се изненада, когато забеляза, че кожените ремъци са свалени и разтри китките и глезените, за да раздвижи кръвта в ръцете и краката си. После бързо се залови с оставената за него храна.

Извън палатката изглежда цареше огромна възбуда. Виковете и крясъците на тролите се разнасяха из целия лагер и огласяха сутрешния въздух. Човекът от Вейл приключи с яденето и тъкмо се канеше да рискува и да надникне през спуснатото пред входа платнище, когато някой го разтвори широко. Жилест трол от охраната влезе и даде знак на Ший да го последва. Човекът от Вейл тръгна неохотно, стиснал здраво предната част на куртката си, където усещаше успокоителната подутина на камъните на елфите.

Ескорт от троли поведе малкия човек от Южната земя през огромен лагер, състоящ се от палатки с различна големина и от каменни колиби. След като погледна хоризонта в далечината разбра, че са високо над голите равнини, които бяха прекосили предишната нощ. Лагерът изглеждаше безлюден и нямаше и следа от гласовете, които Ший беше чул по-рано. Огньовете от предишната нощ се бяха превърнали в пепел и всички палатки и колиби бяха празни. Изведнъж уплашеният пленник изстина от ужас. Мина му през ума, че може би го водеха към собствената му екзекуция. От Панамон и Келцът нямаше и следа. Аланон, Флик, Мениън Лий и всички останали бяха някъде в Южната земя и не знаеха за опасното положение, в което се намираше. Беше сам и щеше да умре. Така се беше вцепенил от страх, че дори не можеше да се опита да избяга. Вървеше вдървено между тролите, които го бяха пленили, докато го водеха през смълчания лагер. Постепенно точно пред него се появи нисък хребет, който очертаваше границата на лагера. После минаха край последните палатки и колиби и се озоваха на широка, открита поляна. Ший не можеше да повярва на очите си. Множество троли бяха седнали в широк полукръг с лице към хребета и когато той се появи на поляната, го погледнаха. В основата на хълма седяха трима троли с различна височина и може би на различна възраст, Ший не можеше да каже със сигурност. И тримата държаха по едни ярко оцветен плат, поставен на дълга черна дръжка. Панамон Крийл седеше от едната страна на широкия полукръг. Беше умислен и изражението му не се промени, когато забеляза Ший. Вниманието на всички беше приковано към едрото тяло на Келцът, който стоеше неподвижен в центъра на тролите. Те седяха със скръстени ръце, а той беше обърнат към тримата, които държаха странните предмети. Не се обърна, когато Ший беше въведен в кръга и поставен да седне до Панамон. Последва дълго мълчание. Това беше най-странното зрелище, което Ший беше виждал. После един от тримата троли, които седяха в центъра на кръга, се надигна тържествено и удари леко с пръчката по земята. Насъбралите станаха като един, рязко се обърнаха с лице на изток и изрекоха хорово няколко кратки изречения на езика си. После млъкнаха и отново седнаха. — Можеш ли да си представиш? Те се молят. Това бяха първите думи на Панамон и Ший трепна изненадан. Хвърли бърз поглед на крадеца, но той гледаше Келцът. Друг от тримата троли, които председателстваха странното събрание, стана и каза нещо на слушащата го внимателно публика, като няколко пъти посочи с ръка към г Панамон и Ший. Малкият човек от Вейл погледна въпросително спътника си.

— Това е съд, Ший — заяви крадецът удивително спокойно. — Не за мен или за теб, във всеки случай. Ще бъдем отведени в Планината на черепите отвъд Острието на ножа, в кралството на Господаря на магиите, където ще бъдем задържани за… винаги. Струва ми се, че все още не знаят кои сме. Господарят на духовете е издал заповед всички извън тази земя да бъдат закарвани при него и те не правят изключение за нас. Все още има някаква надежда. — Но съд…? — започна колебливо Ший.

— За Келцът. Той настоя да му разрешат да бъде съден от собствения си народ, а не да бъде предаден на Брона. Това е техен древен обичай — молбата не може да бъде отхвърлена. Открит беше с нас, докато народът му воюва с нашата раса. Смятат всеки трол, открит в компанията на човек, за предател. Не правят никакви изключения.

Ший неволно погледна към Келцът. Огромният трол седеше твърдо и невъзмутимо в средата на насъбралите се троли, които чакаха, докато гласът на председателстващия продължаваше да гъгне монотонно. Значи бяха сгрешили, мислеше си Ший успокоен. Келцът не ги беше предал. Оказва се, че той не ги беше издал. Но защо позволи да ги заловят така лесно, когато е знаел, че и собственият му живот ще бъде пожертван?

— Какво ще направят с него, ако решат, че е предател? — попита той възбудено. По устите на високия мъж се плъзна усмивка.

— Знам какво си мислиш. — В ехидния му глас прозвуча известна иронична нотка. — Той залага всичко на карта в този съд. Ако решат, че е виновен, веднага ще го хвърлят от най-близката скала.

Замълча многозначително и за пръв път погледна Ший право в очите. — И аз нищо не разбирам.

Отново потънаха в мълчание, докато тролът, който говореше, най-после свърши дългата си реч и седна. В един момент един трол се изправи пред тримата водещи събранието, които Ший едва сега се досети, че трябваше да са съдиите, и каза нещо кратко. След него се изказаха още няколко други. Те също бяха кратки, като отговаряха на поставените им от съдиите въпроси. Ший нищо не разбираше от това, което ставаше, но предположи, че тролите бяха от групата, която ги беше нападнала и пленила предишната нощ. Изглеждаше, че разпитът щеше да се проточи безкрайно, а на лицето на Келцът все още не беше трепнал нито един мускул.

Ший изучаваше невъзмутимия гигант и не можеше да разбере защо беше допуснал нещата да вземат този обрат. От известно време и той, и Панамон знаеха, че Келцът не беше от обикновено потекло, и не е бил прогонен от дома му и от народа му, защото е ням. Нито пък беше крадец и авантюрист, какъвто искаше да го представи Панамон. В тези необикновено благи очи се четеше интелигентност. Знаеше нещо за Меча на Шанара, за Господаря на магиите, а дори и за Ший, но никога не го беше показал. Гигантът криеше някакво минало дълбоко в сърцето си. И ето че отново му заприлича на Аланон, помисли се изведнъж Ший. Те и двамата държаха ключа към тайната на силата на Меча на Шанара. Откритието му го изуми и той поклати недоверчиво глава, усъмнил се в собствените си предположения. Но вече нямаше време за мислене.

Свидетелите бяха свършили с показанията си и тримата съдии призоваха обвиняемия да стане и да се защити. Последва един невероятно дълъг и ужасно мъчителен момент на мълчание, в който съдиите, събралите се троли, Панамон Крийл и Ший чакаха Келцът да стане. Но огромният скален трол продължаваше да седи неподвижно, сякаш беше изпаднал в транс Ший беше обзет от някакъв почти неудържим импулс да се разкрещи неистово, ако ще само за да разкъса това непоносимо мълчание, но крясъкът му заседна в гърлото. Секундите се изнизваха бавно. После Келцът внезапно стана.

Изправи се в целия си огромен ръст и изведнъж заприлича на същество, което беше нещо повече от простосмъртен. От цялата му осанка лъхаше гордост, когато се обърна с лице към чакащия съд, втренчил очи в тримата съдии. Без да отмества погледа си от тях, той бръкна под широкия си кожен колан, който опасваше кръста му и извади голям метален медальон, окачен на верига. За миг го задържа в ръцете си пред очите на съдиите, които се наклониха напред, явно изненадани. Ший забеляза, че върху него имаше кръст, поставен в средата на кръг. После гигантът вдигна тържествено веригата над главата си и я постави бавно около врата си.

— В името на всички богове, които са ни дали живот… Направо не мога да повярвам! — ахна смаяният Панамон.

Съдиите също станаха изумени. Когато Келцът тръгна да обикаля бавно около кръга от удивени троли, те моментално станаха, започнаха да викат възбудено и да ръкомахат оживено към невъзмутимия трол. Ший, като всички останали, беше напълно объркан и зашеметен.

— Панамон, какво става — викна накрая той.

Думите му бяха отнесени от неимоверната врява, която вдигаха насъбралите се троли, а Панамон изведнъж стана и потупа с широката си ръка слабото рамо на Ший.

— Направо не мога да повярвам — повтори крадецът с неописуема радост. — През всичките тези месеци и през ум не ми е минавало. Ето какво е крил от нас през цялото това време, младежо от Вейл! Ето защо се остави да ни заловят без съпротива. Чакай, чакай, май ще има още какво да видим…

— Ще ми кажеш ли най-после какво става? — викна ядосано Ший.

— Медальонът, Ший — кръстът и кръгът! — извика разпалено другият. Това е Черният айрикс, най-голямата награда, най-високата почест, която народът на тролите може да окаже на някой от собствената си раса! Едва ли през целия си живот ще можеш да срещнеш трима, удостоени с такава чест. Той се връчва само на този, който е живото олицетворение на всички ценности и стремления, лелеяни от народа на тролите. Удостоеният трябва да е нещо почти като бог, което много рядко някой простосмъртен може да постигне. Някога в миналото си Келцът си е извоювал тази почест, а на нас и през ум не ни беше минало!

— А това, че беше открит с нас? — Малкият човек успя да зададе само част от въпроса си.

— Никой, който е удостоен с Черния Айрикс, не предава народа си — прекъсна го рязко Панамон. — Тази чест носи със себе си пълно и безпрекословно доверие. Никой, който я е заслужил, никога няма да наруши законите на народа си. Приема се, че той е неспособен дори да си помисли подобно нещо. Те вярват, че ако някой злоупотреби с това доверие, той ще бъде осъден на вечни мъки, които са толкова ужасни, че дори не смеят да си го помислят. Никой трол не би допуснал това.

Ший отново се втренчи като замаян в Келцът, а виковете продължаваха неудържимо. Едрият трол отново се беше обърнал към тримата съдии, които напразно се мъчеха да възстановят реда, за който насъбралите се бяха напълно забравили. Минаха още няколко минути, докато стихне достатъчно шумът. Тролите отново седнаха и с нетърпение зачакаха Келцът да проговори. Настъпи кратко мълчание, докато тролът преводач се появи до немия подсъдим, след което Келцът започна да жестикулира с езика на немите. Без да откъсва поглед от огромните ръце на Келцът, преводачът предаде обяснението му на съдиите на техния език. Последва кратък разговор с един от съдиите, от който Ший нищо не разбра, но за щастие, Панамон вече беше започнал сам да превежда, като шепнеше тихо в ухото на възбудения си приятел.

— Каза им, че е родом от Норбейн, един от по-големите градове на тролите, разположен далеч на север в планините Чарнал. Презимето му е Маликос — много стара и почитана фамилия. Но цялото му семейство било избито. Всички сметнали, че убийците били джуджета, които се опитали да ограбят дома им. Съдията вляво го попита как се е спасил. Помислили, че и той е мъртъв. Цялата тази история трябва да е била доста зловеща дори за едно отдалечено селище. Но после — чакай само да чуеш, Ший! Келцът казва, че пратениците на Господаря на магиите избили семейството му! Носителите на черепи пристигнали в Норбейн преди повече от една година, завзели управлението и наредили на тролската армия да се подчинява на заповедите им. Успели да убедят повечето жители на града, че Брона се е върнал от света на умрелите, че е оцелял повече от хиляда години и че не можел да бъде убит от ръка на простосмъртен. Семейство Маликос било едно от управляващите в Норбейн и членовете му отказали да се подчинят, като настоявали градът да се противопостави твърдо на Господаря на магиите. Думата на Келцът тежала много, защото бил удостоен с Черния Айрикс. Господарят на магиите избил всички от семейството му с изключение на Келцът, когото отвел в крепостта си в Острието на ножа Оказало се, че историята за джуджетата крадци била измислена, за да разгневи тролските граждани и да ги накара да се присъединят към нашествието срещу Южната земя.

Но Келцът успял да избяга преди да го хвърлят в затвора и тръгнал на юг, когато съм го срещнал. Господарят на магиите заповядал да загуби гласа си, за да не може да контактува с нито едно живо същество, но той научил езика на немите. Изчаквал удобен момент да се върне в Северната страна…

Изведнъж един от съдиите го прекъсна и Панамон мигновено млъкна.

— Съдията го попита защо се е върнал сега. Големият ни приятел казва, че е научил за страха на Брона от силата на Меча на Шанара и за легендата, че ще се появи син на рода на елфите, който ще намери Меча…

Панамон изведнъж млъкна, когато преводачът отново се обърна към Келцът. За пръв път тролът гигант погледна Ший и невероятно благите му очи се втренчиха напрегнато в малкия човек от Вейл. Ший неволно усети как го побиват ледени тръпки. После огромният им спътник посочи към чакащите съдии. Панамон се поколеба и след миг проговори тихо:

— Каза им, че трябва да го придружат до Кралството на черепите и че след като влезем в крепостта, ти, Ший, ще унищожиш Господаря на магиите!

ГЛАВА 31

Паланс Букхана умря призори. Смъртта дойде тихо, почти неочаквано, когато първите бледо-златистн лъчи на слънцето се промъкнаха предпазливо в тъмнината на източния хоризонт. Умря, без да дойде отново в съзнание. Когато казаха на Балинор, той само кимна, сякаш вече знаеше, и извърна глава. Приятелите му останаха при него, после Хендъл мълчаливо им направи знак да се отдалечат и да го оставят сам. Събраха се безшумно в коридора и си заговориха тихо. Балинор беше последният от фамилията Букхана. Ако загинеше в предстоящата битка, името на фамилията щеше да бъде заличено от земята. Само историята щеше да го помни. В същия час започна и настъплението срещу Тирзис. Когато чакащите войници от окопалия се Граничен легион погледнаха към сивкавите равнини под големите стени на града, светлината на бавно изгряващото слънце разкри безчислената армия на Северната земя. Тя се беше разположила надалеч, чак до Мърмидън, грижливо подредена в стегнати бойни карета, от които тъмнозелените поляни бяха заприличали на шахматна дъска. За момент огромната армия застина безмълвна, неподвижна върху равнините под града, а ранното утро превърна изрисуваните от тъмнината силуети във фигури от плът и кръв, от желязо и камък. После тя тръгна към защитниците на Тирзис. Думкането на бойните барабани на гномите раздираше тишината и се удряше в каменните стени на Тирзис със зловещ екот.

Хората от Северната земя напредваха бавно, неотклонно. Оглушителното барабанене се съпровождаше от тъп тропот на ботуши и остро дрън чене на метал. Прииждаха безмълвно, хиляди и хиляди бронирани фигури без лица в утринния здрач. Огромни тежки стълби от дърво, прихванато с железни скоби скърцаха пронизително — подвижни пътеки към височините на укрепената скала, които войниците теглеха и бутаха върху обкованите с метал колела.

Секундите отлитаха, докато многочислената армия се доближи на стотина ярда от чакащия Легион. Оглушителното отмерено барабанене не преставаше. Ръбът на слънцето вече ясно се очертаваше на изток, а нощта се скри напълно в западния хоризонт. Внезапно шумът от барабаните секна и настъпващата бавно армия спря. За секунда настъпи дълбока, гробна тишина, която увисна заплашително в утринния въздух. После от гърлата на войниците на Северната земя изригна оглушителен вик. Огромната непреодолима сила се надигна, вълна подир вълна, и се втурна за схватка с мъжете от Граничния легион.

Балинор надникна иззад затворените врати на високата Външна стена и се втренчи в ужасния щурм. Лицето му беше безизразно и невъзмутимо. Гласът му прозвуча спокойно и твърдо, когато проговори на вестоносците, си. Изпрати един от тях да намери бързо Актън и Фандуик на левия бряг на реката, а друг при Месалин и Гинисън на десния бряг. После отново погледна ужасяващата гледка под укрепленията и видя как огромната обезумяла вълна от нападатели се приближаваше все по-близко и по-близко. Зад набързо издигнатите отбранителни съоръжения стрелците на Легиона чакаха търпеливо заповедите му. Балинор знаеше, че те можеха да устоят дори на тази огромна човешка стена заради преимуществото, което им даваше отбранителната позиция. Но преди това трябваше да унищожат петте широки импровизирани стълби, които се търкаляха върху колелата към основата на скалата. Правилно беше преценил, че тези съоръжения са предназначени за изкачване на платото и на укрепените валове, както и врагът не беше сгрешил в подозренията си, че той ще препречи достъпа до града. Предните линии на настъпващата армия на Северната земя бяха вече на петдесет фута от скалата, но новият крал на Калахорн все още чакаше.

После най-неочаквано земята под краката на настъпващия враг се отвори и в нея зейнаха огромни дупки. Нападателите падаха с викове в замаскираните ровове, които опасваха основата на платото. Две от чудовищните импровизирани стълби се прекатуриха и полетяха неспасяемо в дълбоките ями. Колелата им се откачиха, а дървото се разхвърча на трески. Първата вълна на стремителната атака се поколеба, а на върха на ниските укрепени валове стрелците на Легиона станаха след дългоочакваната заповед на Балинор и обсипаха със стрели и копия редиците на внезапно объркания враг. Убитите и ранените падаха безпомощни върху равнината и бързо бяха прегазвани от краката на следващата вълна, която продължаваше щурма и се мъчеше да стигне до окопания Легион.

Три от тежките импровизирани стълби успяха да избягнат прикритите ями и продължиха да се търкалят безпрепятствено към ниските укрепления. Стрелците на легиона се прицелваха бързо в уязвимите дървени части на подвижните стълби и ги обсипваха с горящи стрели. Но безброй много пъргави жълти тела в миг се покатерваха върху горящите дървени трупи, за да гасят огъня. През това време стрелците гноми също заеха позиция и в продължение на няколко минути плътни облаци от стрели и копия се врязваха в редиците и на двете сражаващи се страни. Телата на гномите, която пълзяха по укрепленията, бяха напълно изложени на ударите. От всички страни се разнасяха викове от болка, когато летящите смъртоносни оръжия се забиваха в мишените от човешка плът. Ранените от Граничния легион бяха изтегляни зад ниските укрепления и веднага им се оказваше помощ. Но засегнатите войници от армията на Северната земя лежаха безпомощно, уязвими в откритото поле и стотици умряха от раните си, преди да бъдат прибрани на безопасно място.

Трите оцелели стълби продължаваха да се търкалят на колелата си към основата на укрепената скала, въпреки че едната гореше с буйни пламъци и облаците от надигащия се от нея черен дим пречеха да се вижда на стотици ярда наоколо. Когато останалите две стълби се доближиха на двадесетина ярда от укрепленията. Балинор даде знак за последната си отбранителна маневра. Огромни котли със земно масло бяха изкачени на върха на отбранителните съоръжения на Южната земя и лиснати точно пред приближаващите се стълби. Преди атакуващите войници на Северната земя да успеят да отбият встрани, в средата на разлятата запалителна течност бяха запратени факли и всичко се скри в огромни пламъци и гъст черен дим.

Плътната стена на щурмуващия враг се разкъса, когато настъпващите нападатели се поколебаха пред изпречилата се преграда от пламъци. Войниците от най-предните редици изгоряха живи. Малцина успяха да се спасят от поголовната сеч в основата на отбранителните позиции на Граничния легион. Вятърът понесе черния дим през равнините. За няколко минути двете огромни армии не можеха да се виждат една друга. Не се виждаха и ранените и умиращите, които лежаха безпомощно в средата на задушаващия ги дим.

Балинор моментално съзря възможността, която му си предлагаше. Една бърза контраатака в момента можеше напълно да обърка настъплението и да разгроми армията на Северната земя. Скочи и направи знак на Джанъс Сенпър, който се намираше на върха на Външната стена и беше поел командването на градския гарнизон. Незабавно огромните градски порти се отвориха шумно навън. Кавалеристите на Граничния легион, въоръжени с къси мечове и дълги копия, с развети с изображението на леопард знамена, се стрелнаха в галоп към скалата, завиха рязко на ляво и поеха по открития път край града. За минути стигнаха до левия фланг на отбранителната линия на Граничния легион, където Актън и Фандуик бяха поели командването на окопаните войници. От ръба на скалата бързо беше спуснат подвижен път към забулените в облаци дим равнини и водените от Актън кавалеристи на легиона затрополиха надолу като се разпръснаха в широк кръг.

Балинор беше наредил легендарният полк да навлезе в стената от дим и да атакува непрестанно десния фланг на врага. Когато войниците на Северната земя тръгнеха да посрещнат контраатаката, Балинор щеше да изпрати полк от пехотата, който да удари предните позиции на незащитената армия на Северната земя и да отблъсне врага обратно към Мърмидън. Ако контранападението се провалеше, трябваше незабавно да отстъпят в прикритието на дима и да се върнат. Маневрата беше дръзка и опасна. Армията на Северната земя имаше числено превъзходство над Граничния легион и съотношението беше най-малко двадесет към един. Ако пътят на хората от Тирзис бъде отрязан, те всички щяха да бъдат избити.

Малки части на пехотата на легиона вече се бяха спуснали по подвижния път до левия бряг и започнаха да нанасят бързи, кратки контраатаки във вражеските редици — отбранителна мярка, чиято цел беше да охранява единствената връзка на кавалерийския полк с обсадения град. В момента врагът на левия фланг сякаш беше напълно изчезнал, скрит от дима, който прииждаше на кълба от горящите импровизирани стълби в центъра на отбранителната линия.

На десния отбранителен фланг се разгаряше ожесточена битка. Там само една пълзяща лека мъгла от дим и прахоляк пречеше на видимостта и настъплението на войниците на Северната земя продължаваше неудържимо. Окопаните стрелци на Легиона бяха покосили първите вълни от нападатели, но втората вълна беше стигнала до основата на скалата и се опитваше да превземе укрепените височини с помощта на грубо сковани подвижни стълби. Стрелците гноми обсипваха със стотици стрели ниските укрепления в усилието си да държат приковани към земята защитниците, докато неприкритите войници на армията на Северната земя успеят да се изкачат по отбранителните съоръжения. Стрелците на легиона отвръщаха непрестанно на огъня, а другарите им се мъчеха да отблъскват с копията си вражеските нападатели от ръба на отбранителните валове.

Сражението продължи дълго и се проля много кръв. Нито една от страните не можеше и за миг да си поеме дъх. В един момент група от освирепели дългокраки скални троли разкъса отбраната на Легиона и се втурна стремително към скалата. Веднага едрият, командващ на легиона Гинисън, чието червендалесто лице беше придобило цвета на дългата му червена коса, обедини войниците си за отпор срещу големите троли. В кръвопролитен ръкопашен бой войниците на Легиона избиха малката група от нападатели и затвориха пробива.

На върха на високата Външна стена четиримата стари приятели стояха мълчаливо до Джанъс Сенпър и наблюдаваха ужасната сцена, която се разиграваше пред очите им. Всички те — Хендъл, Мениън Лий, Дюрън и Дейъл — бяха оставени в града със задачата да наблюдават сраженията и да помагат на Балинор да координира действията на легиона. Пълзящите облаци от дим напълно закриха видимостта пред огромния човек от границата. Само намиращите се на върха на високите градски стени можеха да го уведомяват за развоя на битката. Той разчиташе на тяхната информация, за да може да избере най-подходящия момент за удара си от центъра на отбранителната линия. Кралят имаше най-голямо доверие на преценките на Хендъл, защото мълчаливото джудже беше воювало почти тридесет години в граничните области на Анар.

Сега посребрелият ловец, човекът от Южната земя и двамата братя елфи наблюдаваха тревожно това, което ставаше в равнините под тях. Най-тежки боеве се водеха на десния отбранителен фланг. Там непоколебимите войници на Северната земя не преставаха да нападат окопалия Легион и се мъчеха да се изкатерят по скалата. Граничният легион се държеше, но използваше всичките си сили, с които разполагаше, за да отбива яростните атаки, на освирепелия враг. Поляните точно под градските порти в центъра на укрепленията не се виждаха от горящото масло и импровизираните дървени стълби, които се бяха превърнали в огромни огньове от пламтящо дърво. В краищата на дима обърканите войници на Северната земя напразно се мъчеха да сгъстят разстроените си бойни редици и да подновят осуетения щурм. Вляво кавалерията на Легиона беше успяла да се измъкне от пълзящите черни облаци от дим и посрещаше първите опити за настъпление.

Огромен кавалерийски взвод от гноми беше разположен на атакувания десен фланг като отбранителна мярка срещу точно този вид маневра, която се осъществяваше в момента. Само че армията на Северната земя беше очаквала някакви предварителни признаци за нападение по фланговете и беше сварена напълно неподготвена. Граничният легион разпръсна набързо зле обучените кавалеристи гноми й започна сериозното нападение срещу оголения фланг на армията на Северната земя. След като се разгърнаха широко на север, войниците от легендарния Граничен легион наведоха копията си, образуваха стена от три колони и се понесоха стремително към центъра на изненадания враг. Актън водеше войниците си в прецизно изчислен щурм, вряза се дълбоко в редиците на открития фланг и почти разгроми най-дясната част на армията на Северната земя. Наблюдаващата със затаен дъх от върха на Външната стена група видя как врагът моментално обедини редиците си вдясно от центъра, за да посрещне новата атака. Хендъл веднага даде знак на стоящия долу Балинор. Втора подвижна стълба беше спусната от центъра на отбранителните линии и високата фигура на Месалин се появи начело на втори пехотен полк от войници на легиона, които тръгнаха надолу към потъналите в дим поляни. Бдин ариергард остана в подножието на подвижната стълба, а вторият полк се скри в димната завеса. Балинор затвори отбранителните линии и забърза към приятелите си на върха на голямата стена, за да наблюдава изхода на боя.

Контранападението беше безупречно осъществено. Точно когато изненаданият десен фланг на огромната армия на Северната земя се обърна, за да посрещне настъпващия стремително към тях кавалерийски полк на Граничния легион, от дима най-неочаквано изскочиха пехотинците, под командването на Месалин и нападнаха центъра на врага. В много гъста фаланга, с насочени през плътна стена от броня копия, безупречно обучените войници на Легиона настъпваха в центъра на неподготвения объркан враг. Неприятелите от Северната земя бяха подкарани назад като стадо добитък. На всеки две-три крачки много от тях падаха, умиращи или ранени. Кавалеристите на Актън продължаваха да притискат отляво. Цялото дясно крило на вражеската линия започна да се разпада, а виковете на ужас се превърнаха в крясъци. За момент дори ожесточената атака срещу десния отбранителен фланг беше разколебана, когато смутените войници от Северната земя обърнаха втрещени погледи на запад и безуспешно се мъчеха да разберат какво става. От върха на Външната стена Мениън Лий наблюдаваше изумен.

— Невероятно. Граничният легион направо ги помита. С тях е свършено!

— Все още не — въздъхна тихо Хендъл. — Истинското изпитание тепърва предстои.

Планинецът отново погледна към сцената на бойните действия. Войниците от армията на Северната земя продължаваха да отстъпват пред щурма на Легиона, но зад оттеглящите се редиците на врага настъпи някакво раздвижване. Армията на Господаря на магиите нямаше да се даде толкова лесно. Липсата на добра подготовка се компенсираше с многочислеността. Огромна част от гноми кавалеристи вече се беше насочила към тила на отблъснатите пехотинци, за да пресрещне нападението на кавалеристите на Легиона. Гномите моментално се насочиха към настъпващите кавалеристи на Актън. Подкрепени от няколко редици от стрелци с копия и лъкове, те се впуснаха в стремителна атака. От тила на центъра на вражеската армия една огромна част от високи, бронирани от главата до петите фигури, беше потеглила в стройни стегнати редици и напредваше през разкъсаните линии на собствената си армия към пехотинците на Легиона. За момент мъжете на върха на Външната стена гледаха, без да могат да се досетят какво щеше да последва. После потръпнаха изумени, когато видяха как бронираните войници започнаха да разчистват пътя си, като посичаха с копията и щитовете си отстъпващите мъже от собствената им армия. Това беше най-дивашката касапница, която Мениън беше виждал.

— Скални троли! — извика гневно Балинор. — Те ще изколят Месалин и целия му полк. Дай команда за отстъпление, Джанъс.

Най-новият му командващ веднага се подчини и издигна голямо червено знаме на поставен наблизо прът. Мениън Лий се вторачи с любопитство в мълчаливия човек от границата. Битката като че ли щеше да бъде спечелена всеки момент, а той беше наредил отстъпление. Опита се да улови погледа на краля, а човекът той се усмихна мрачно на неизречения въпрос, който се четеше в очите на планинеца.

— Още от раждането си скалните троли са обучавани да се бият. Това е начинът им на живот. В ръкопашния бой те са по-добри от войниците на Граничния легион. Подготвени са по-добре, пък и физически са по-силни. Нищо няма да спечелим, ако продължим атаката. Вече им нанесохме сериозни щети и все още държим скалата. Ако искаме да ги разгромим, ще трябва да ги омаломощаваме малко по малко.

Мениън кимна с разбиране. Балинор махна с ръка и тръгна към разположената му долу част. Основната му грижа в момента беше да осигури пътя за отстъпление на двата полка, а това означаваше успешна отбрана на подвижните пътища, които бяха единствената връзка на войниците с града. Планинецът наблюдава едрата фигура, докато се скри от погледа му, и се върна на стената. Касапницата на поляните беше ужасяваща. Телата на избитите и ранените лежаха разпръснати навсякъде — от подножието на скалата чак до тиловите линии на армията на Северната земя. Приятелите онемели следяха продължаващата ужасна битка. Това беше най-жестокото клане, което някой от тях беше виждал през живота си.

В далечината пехотинците под командата на Месалин започнаха да се изтеглят дисциплинирано към отбранителните съоръжения на града. Но огромните скални троли бяха почти успели да си пробият път и да стигнат до първите редици на собствената им армия. Сега се готвеха да тръгнат по петите на омразните хора от Тирзис. Пехотинците се оттегляха, без да срещат някакъв отпор, но кавалерийският полк се сблъска с неочакваната съпротива на атакуващите гноми кавалеристи. Двете сили влязоха в ожесточена битка вляво от настъпващите троли. Очевидно Актън или не можеше, или не искаше да се измъкне от неуморните нападатели и конниците му бяха подложени на унищожителните кръстосани удари на разположените в две линии гноми стрелци, намиращи се точно на север от него. Огромна бойна част от въоръжени с мечове гноми и троли беше успяла да заобиколи в гръб атакуващите кавалеристи и сега войниците на Актън бяха притиснати от три страни.

За пръв път Хендъл си замърмори нещо гневно под носа. За пръв път Мениън беше обзет от чувство на безпокойство. Дори Джанъс Сенпър зашари нервно напред-назад. Но това, от което най-много се страхуваха, се случи малко по-късно. Частта от троли, която се беше включила със свежи сили в уморителното преследване, се втурна напред толкова стремително, че уморените и обезсилени отстъпващи мъже на Тирзис не успяха да стигнат до безопасността на скалата. Почти на сто ярда от чакащата ги подвижна стена те бяха принудени да се обърнат и да се бият. Димът от разпръснатите пожари се издигаше като черна стена пред ниските укрепления и пречеше на чакащия пред града Балинор да вижда какво става. Но ужасените мъже, които наблюдаваха от върха на високата градска стена, виждаха много добре неочаквания обрат на събитията.

— Трябва да предупредя Балинор! — кресна Хендъл и скочи от наблюдателния си пост към перилата. — Цялата част ще бъде посечена!

Джанъс Сенпър тръгна с него, но Мениън и братята елфи продължиха да наблюдават безпомощно, без да могат да откъснат очи от бойното поле, където огромните скални троли връхлетяха върху уморените хора на Месалин. Войниците на Легиона бяха сбили редиците си, с плътно прилепнали щитове и протегнати напред копия, подпрели дръжките им на твърдата земя, готови за нападението. Тролите също застанаха в бойна фаланга, която беше повече широка, отколкото дълга. Те явно имаха намерение да обградят хората на Южната земя от три страни и да пробият отбраната. Мениън погледна бързо от стената, но Балинор не се беше помръднал и още не знаеше, че цял полк на легендарния Граничен легион беше на ръба на пълното унищожение. Преди да отмести погледа си към равнините под града, планинецът видя как Хендъл и Джанъс се доближиха до високия човек от границата и ръкомахаха възбудено. Късно е вече, викаше си мислено Мениън. Закъснели бяха, и то ужасно много.

Но изведнъж се случи нещо странна Цялата кавалерийска част на Актън, която наблюдаващите от градската стена сражението бяха забравили за момент, най-неочаквано се откъсна стремително от атакуващите я гноми, подреди се в безупречен боен ред и се понесе рязко право на изток, зад гърба на преследващите троли. Галопирайки бясна отличните кавалеристи се врязаха в редиците на гномите, които им препречваха пътя. Без да обръщат внимание на дъжда от стрели, с който разярените гноми ги обсипаха, те летяха право към тролите. С приведени копия войните от полка пометоха задните редици на фалангата на тролите и продължиха да се носят бързо през равнините на изток. Огромните войници на армията на Северната земя бяха изненадани и много от тях се строполиха на земята, прободени от забитите в телата им копия.

Но това бяха най-добрите бойци в света и те моментално се съвзеха от изненадващия удар, сгъстиха редиците си и се обърнаха да посрещнат новата заплаха. Когато кавалеристите на Актън отново тръгнаха на запад със зашеметяващ галоп и за втори път се врязаха в задните редици на тролите, освирепелите войници на Северната земя ги посрещнаха с насочени копия и размахани боздугани. Повече от десетина кавалеристи паднаха безжизнени от конете и още толкова увиснаха ранени върху седлата, докато полкът продължи да се носи на изток. Накрая сви рязко на юг и се понесе към сигурността на Тирзис.

Актън беше постигнал целта си. Навременното отклоняване на бронираните троли позволи на обкръжения полк на Месалин да се измъкне и втурне към прикритието на дима. Маневрата беше блестящо осъществена и наблюдаващите от върха на Външната стена мъже се разкрещяха с необуздан възторг.

Първите редици на вбесените троли хукнаха да преследват пехотинците на Граничния легион, но те успяха да се скрият в дама и повечето от тях, прикривани от командвания от Балинор помощен взвод, стигнаха да чакащата ги подвижна стълба — В подножието на скалата се разрази люта битка, докато войниците от полка се мъчеха да вдигнат сваления мост, преди врагът да го е завзел. Накрая той просто беше хвърлен от насипа долу в равнината и след секунди подпален и унищожен от хората на Тирзис.

На левия отбранителен фланг разположеният в боен ред ариергард се сражаваше храбра за да удържи другия мост, а частта на Актън отново се нахвърли върху влудените томи стрелци. Отново бяха дадени жертви. Битката не стихваше нито за миг и в един момент кавалеристите бяха принудени да се врежат право в центъра на малка група от въоръжени с мечове войници, конто се мъчеха да прережат пътя им за спасение. Но накрая изтормозените кавалеристи успяха да стигнат до убежището на скалата. Преминаха в галоп, почти без да намаляват скоростта си по моста и се стрелнаха към отворените врати на града. Там ги посрещнаха насъбралите се ликуващи войници и граждани. Когато и последните войници от кавалерията стигнаха височините, ариергардът бързо се оттегли зад отбранителните съоръжения и мостът беше прибран.

Вече беше пладне и горещината на обедното слънце се настани като влажно одеяло върху мъжете и от двете армии. Димът от горящото масло застана неподвижно като мъгла над необичайно смълчалата се равнина, когато сутрешният вятър постепенно стихна. Земята пред скалата беше покрита с обгорените тела на убитите и малките огньове продължиха да горят, докато дебелите греди от разбитите подвижни стълби не се превърнаха в пепел. От ужасното полесражение започна да се носи зловоние. Кръжащите наоколо лешояди се приближиха с пронизителни, нетърпеливи крясъци, предвкусвайки пиршеството. През изпотъпканата земя армиите се наблюдаваха с неприкрита омраза, уморени и съсипани от напрежението на сражението, но нетърпеливи да подновят избиването, в което бяха хвърлени. За няколко часа потъналата в зеленина земя се беше превърнала в пустош под безоблачното синьо небе и наранената й повърхност се опичаше и съхнеше в горещината на лятното слънце. Някои оставиха здравият им разум да отстъпи пред илюзията и изпитаха чувството, че нападението е приключило — че унищожението е прекратено. Мислите им се откъснаха от клането и оптимистично се зареяха към семействата и любимите им. За един кратък момент сянката на смъртта се вдигна.

После, в късните часове на отиващия си следобед армията на Северната земя отново нападна. Редици от гноми стрелци обсипваха с непрестанни облаци от стрели ниските укрепления и скалата под тях, а многочислени части от въоръжени с мечове гноми и троли щурмуваха безпощадно отбранителните линии на Южната земя и напразно се мъчеха да намерят някакво слабо място. Подвижни наклонени плоскости, малки стълби и куки за захващане за скалата с вързани на възли въжета — всичко беше изпробвано за да се направи пробив в редиците на легиона, но всеки път нападателите бяха отблъсквани. Атаките не прекъсваха и целяха да изтощят и измъчат мъжете на Тирзис. С падането на здрача дългият ден бавно отмря при непреставаща битка. Той приключи с мрак и трагедия за Граничния легион. Когато вечерта се спусна над напоената с кръв земя, уморените врагове, които не виждаха почти нищо през мъглявата празнота, си размениха за последен път дъжд от стрели и копия. Случайна стрела се заби в гърлото на Актън, докато командващият кавалерията на Легиона се връщаше от частта си на лявата отбранителна линия, събори големия воин от коня му и той падна в протегнатите ръце на братята си по оръжие. След няколко минути умря.

Кралството на Господаря на магиите беше най-запустялото и злокобно място в света — гол безжизнен обръч от непроходими смъртоносни капани. Грижливата животворна ръка на природата отдавна беше прогонена от това неблагодарно място на мрака, а пустошта, която беше останала, лежеше обгърната в мълчание. Източните му граници тънеха в тъмнината и зловонието на огромното блато Малг, противно проснало се тресавище, което нито едно живо същество не беше успявало да прекоси. Върху плитките му води плаваха безцветни петна от водорасли, които се раждаха и умираха още същия ден. Под тях превърналата се в кал и плавуни земя бързо всмукваше всичко, което попаднеше в нея. Говореше се, че блатото Малг е бездънно. Върху огромното му пространство се виждаха тук-таме разпръснати малки участъци от твърда почва с огромни скелетоподобни корони на умиращи дървета, но и те си отиваха едно по едно.

В най-северните му части на запад от Малг, имаше разхвърляни вериги от ниски планини, които много подходящо бяха наречени Бръсначите. В тези планини нямаше никакви проходи и ниските им хребети бяха скалисти и назъбени, сякаш се издигаха направо от недрата на земята. Някой опитен и заинатил се катерач би могъл да твърди, че въпреки всичко Бръсначите са проходими. Дори един-двама се бяха опитали да докажат това. Но в голите планини се подвизаваха в огромни количества отровен вид паяци. Костите на мъртъвците, разпръснати на малки бели купчинки сред тъмните скали, бяха безмълвно доказателство на присъствието им, от което никой не можеше да се спаси.

Смъртоносните хребети се прекъсваха там, където Бръсначите се стесняваха и вдаваха в предпланините в северозападния край на кралството. Близо пет мили на юг местността беше лесно проходима и отворена точно към центъра на кръга от бариери. Тук нямаше естествена защита срещу натрапници, но тази малка врата към вътрешността на кралството беше видимият вход и капанът към пещерата. Владетелят и Господарят само чакаше някой непредпазлив да го прекрачи. Очи и уши, които служеха единствено на него, охраняваха бдително тясната ивица земя. Обръчът можеше да се затвори моментално. Точно под предпланините на юг, в продължение на близо петдесет мили, се простираше една огромна суха пустош, наречена пустинята Кирлак. Над просналите се, покрити с пясъци равнини, висеше невидима за окото тежка отровна пара, която се издигаше от реката Лета. Смъртоносните й води течаха лениво през огнената паст от юг и се вливаха в малко езеро във вътрешността. Дори птиците, които се осмеляваха да долетят прекалено близо до отровната мъгла, умираха след няколко секунди. Умрелите в ужасната пещ на пясъка и в отровните изпарения същества се разлагаха само за няколко часа и се превръщаха в пепел. Не оставаше и следа от преминаването им.

Но най-чудовищното препятствие от всички беше разположено заплашително в южния край на забраненото владение. То започваше от югоизточните граници на Пустинята Кирлак и се простираше на изток до мочурливите краища на блатото Малг. Острието на ножа. Подобно на огромни каменни копия, забити в коравата земя от някой невероятен гигант, тези планини се извисяваха на хиляди фута в небето. Не приличаха много на планини, по-скоро бяха поредица от страховити назъбени върхове, които се врязваха в мрачния хоризонт и го закриваха като разперени от болка пръсти. В основата на южните склонове течаха отровните води на реката Лета, която извираше от блатото Малг, виеше се на запад в подножието на огромната скална бариера и се губеше в наситените пари на Пустинята Кирлак. Само някой, загубил напълно разсъдъка си, би дръзнал да се изкачва по Острието на ножа.

През препятствието имаше проход: малък, криволичещ каньон излизаше между назъбени предпланини и се простираше на хиляди ярда до подножието на зловещо самотна планина в южните краища на затвореното от обръча пространство. Нащърбената повърхност на планината беше набраздена и отмита от времето и придаваше на южната й част невероятно злокобен вид. Човек оставаше потресен от, ужасяващата прилика на южната стена с човешки череп, оголен от всякаква плът и живот, със закръглено теме, което светлееше над празните кухини на очите. Това беше домът на Владетеля и Господаря. Това беше Кралството на Брона — Господаря на магиите. Всичко носеше печата на Черепа, неизменния печат на смъртта.

Беше обед, но времето изглеждаше някак странно спряло, а огромната, пуста крепост — застинала, скована. Познатата сивота скриваше слънцето и небето, а бозаво-кафеникавите скали и земя се бяха проснали напълно безжизнени. Но този ден във въздуха имаше нещо, което разсичаше тишината и празнотата и се врязваше в плътта и кръвта на мъжете, движещи се в колона през единствения вход в огромното Острие на ножа Над проклетото лице на кралството на Господаря на магиите висеше неподвижно някакво натрапчиво усещане за неотложност. Събитията, които щяха да се случат, сякаш бяха преминали прекалено бързо във времето и се бяха наблъскали едно в друго, а сега нетърпеливо чакаха да им дойде моментът.

Тролите вървяха бавно и предпазливо през лъкатушещия каньон. Едрите им тела се губеха между извисилите се върхове и приличаха на мравки, които пълзят сред скалите. Влязоха в кралството на мъртвите като малки деца, които влизат в непозната тъмна стая, вътрешно уплашени, несигурни, но въпреки това решени да видят какво има в нея. Вървяха необезпокоявани, макар че бяха наблюдавани. Очакваха ги. Появата им не беше ненадейна и те влязоха без да са застрашени от любимците на Господаря. Безизразните им лица прикриваха истинските им намерения, иначе нямаше да могат да преминат през южните брегове на река Лета. Сред тях беше последният потомък на една кръвна линия, която Кралят на духовете си мислеше, че беше унищожил — последният син на рода на Шанара.

Ший вървеше точно зад широкия гръб на Келцът, с привидно завързани ръце зад гърба. Панамон Крийл ги следваше, също с привидно вързани ръце. Очите му изглеждаха страшни, докато се взираше предпазливо и изучаваше високите скали от двете страни на колоната от мъже. Хитростта им мина успешно. Видимо пленници на скалните троли, двамата мъже от Южната земя бяха преведени през река Лета. Бавните й, отвратителни води, течаха в най-южните части на Кралството на черепите. Тролите и мълчаливите им пленници се качиха на широк сал от полуизгнило дърво и ръждясали метални клинове. През реката ги прекара нямо прегърбено същество с качулка около главата, което приличаше повече на звяр, отколкото на човек. Лицето му беше скрито под гънките на овехтяло черно наметало, но изкривените му, покрити с люспи ръце се виждаха ясно. Те стискаха здраво кривия кол, с който направляваха сала през застиналите отровни води на реката.

Неспокойните пътници изпитваха все по-нарастващо отвращение от самото присъствие на лодкаря и си отдъхнаха облекчено, когато най-накрая им беше позволено да слязат на брега. Съществото изчезна със стария си сал в мъглата, която се стелеше над тъмните води на реката. Тук ниската част на Северната земя изобщо не се виждаше, толкова наситена беше сивотата на застоялия сух въздух. Затова пък извисяващите се тъмни скали на Острието на ножа се мержелееха пред тях. Огромните скални пръсти разсейваха мъглата в полусветлината на следобеда. Групата навлезе мълчаливо в прохода, който разделяше огромните върхове и закриволичи все по-навътре в забраненото владение на Господаря на магиите.

Господарят на магиите. Ший беше усетил още в самото начало, още в деня, в който Аланон му разкри необикновения му произход, че това щеше да се случи, че обстоятелствата щяха да го изправят пред това ужасно същество, което така отчаяно се мъчеше да го унищожи. Времето и събитията се сливаха в един единствен миг, един проблясък от връхлитащи спомени от дългите, прекарани в бягство дни, едно тичане към тази ужасяваща среща. Сега моментът приближаваше и той щеше да се изправи абсолютно сам срещу Господаря на магиите в най-свирепата земя на света, която хората познаваха, без доверените му приятели до него, в компанията само на група скални троли, на един отритнат от обществото крадец и един отмъстителен, загадъчен гигант. Гигант, който беше убедил съдиите да му дадат на разположение взвод от воини троли не толкова, защото вярваха, че съпровождащият го незначителен човек от Вейл е способен да унищожи безсмъртния Брона, а защото огромният им себеподобен беше удостоен с Черния Айрикс.

Тримата съдии им разкриха и съдбата на Орл Фейн. Заловили го един час преди да пленят преследвачите му го и завели под охрана в главния лагер. Трибуналът на матурените бързо заключил, че гномът е абсолютно луд. Надрънкал им куп безсмислици за някакви си тайни и съкровища, с разкривено в неизменна умопобъркана гримаса лице. На моменти сякаш разговарял с въздуха около себе си и яростно изтръсквал нещо от ръцете и краката си, като че ли искал да се отърве от полазили го досадни гадинки. Единствената му връзка с реалността изглежда бил древният меч, едничкото, което притежавал, и което така здраво стискал, че тролите не успели да го изскубнат от ръцете му. Позволили му да задържи безценното си парче метал и завързали ръждясалата ножница за жилестите му жълти ръце. След час бил откаран в тъмниците на Господаря на магиите.

Каньонът се виеше неприятно през високите върхове на Острието на ножа и на места така се стесняваше, че заприличваше на цепнатина в скалите. Възлестите троли пъплеха по криволичещия път без да спират. Някои от тях вече бяха минавали по него и водеха останалите с твърда, уморителна крачка. Основното в момента беше бързината. Ако се забавеха, Кралят на духовете щеше да научи, че Орл Фейн и древното оръжие, с което той отказваше да се раздели дори за миг, са затворени в собствените му тъмници.

Ший изтръпна при мисълта за тази възможност. Нищо чудно вече да беше разбрал и те да вървяха право към собствената си екзекуция. През цялото време на продължителното им пътуване от Кълхейвън Господарят на магиите беше предизвестяван за всяка тяхна крачка, Той винаги ги бе очаквал. Истинска лудост беше този ужасен риск! Но дори и да успееха, дори той най-накрая да успееше да вземе този Меч на Шанара в ръцете си… какво от това? Изсмя се вътрешно. Как щеше да се изправи пред Господаря на магиите без Аланон до себе си, без изобщо да знае как да задейства скритата сила на легендарния талисман? Никой нямаше да разбере, че Мечът е в ръцете му.

Младежът от Вейл не знаеше какви са намеренията на другите, но вече беше решил за себе си, че, ако стане някакво чудо и той вземе изплъзващия му се Меч в ръцете си, ще търси спасение в бягството. Другите да правят каквото си искат. Сигурен беше, че Панамон Крийл щеше да одобри плана му, но откакто бяха тръгнали към Кралството на черепите, си бяха разменили не повече от десетина думи. Ший усещаше, че за пръв път в живота си Панамон се страхуваше, нищо че облеченият в крещящо червено крадец не веднъж се беше спасявал на косъм и се беше измъквал от множество ужасни премеждия. Но тръгна с Келцът и Ший, защото му бяха единствените приятели, тръгна, защото гордостта не му позволяваше да не тръгне. Винаги е бил воден от един основен инстинкт — да оцелее на всяка цена. Но не би Могъл да преживее позора да остане жив при тези обстоятелства.

Не му беше много ясно защо Келцът се беше впуснал в това опасно начинание. Струваше му се, че разбира защо огромният трол беше мълчаливо настоял да си върнат Меча на Шанара Не само за да отмъсти за избитото си семейство. У Келцът имаше нещо, което му напомняше за Балинор — спокойна самоувереност, която даваше сила на по-неуверените. Ший я усети, когато Келцът кимна с глава, за да им каже, че трябва да продължат да търсят Орл Фейн и Меча. Тези благи, интелигентни очи, показваха на човека от Вейл, че му вярват, и въпреки че не можеше да обясни защо, Ший знаеше, че трябва да върви с огромния си приятел. Ако сега се откажеше, след всичките тези седмици, прекарани в дирене на Меча на Шанара, той щеше да предаде и приятелите си, и себе си.

Каньонът се отвари в полегата долина, която приличаше на широка падина, заобиколена от назъбените планини на Кралството на черепите. Повърхността й беше гола и суха, земята пресечена от разпръснати скалисти възвишения и сухи речни дерета. Групата спря мълчаливо и очите на всички неволно бяха привлечени от скалата на отсрещната страна. Южната й част ги гледаше невиждащо с две огромни, празни вдлъбнатини, които приличаха на очи на череп. Прокълнатото лице седеше в едно безкрайно очакване на пристигането на Господаря. Застанал в отвора на дефилето, Ший усети, че се вцепенява от ужас.

От двете страни край скалите се тътреха хромо множество злочести същества. Телата им бяха безцветни като земята наоколо, а физиономиите безлични. Възможно е навремето да са били хора, но вече не бяха. Стояха изправени на два крака, а край телата им висяха отпуснато по две ръце. С това приликата им с хората свършваше. Кожата им беше бяла като маджун и много приличаше на гумена. Движеха се безцелно като малоумни същества. Наподобяваха привидения от някакъв ужасен кошмар. Странните същества се приближиха към тролите от всички страни и се втренчиха безизразно в подобните им на дървесна кора лица, сякаш искаха да разберат що за същества ги спохождат. Келцът се поизвърна и направи знак на Панамон Крийл.

— Тролите ги наричат мютени — прошепна тихо авантюристът.

— Стой спокойно и не забравяй, че трябва да приличаш на пленник. Отпусни се.

Едно от злочестите същества проговори с неприятен глас на тролите водачи, като посочи рязко към двамата вързани мъже. Размениха си няколко реплики и един от тролите каза нещо през рамо на Келцът, който моментално кимна на Ший и Панамон да го последват. Тримата се отделиха от главната група. Придружени от двама троли те мълчаливо последваха един от тътрещите се мютени, когато той се обърна и тръгна доста тромаво към скалата вляво от тях.

Ший хвърли поглед назад и видя как тролите се разпръснаха с безразличен вид около входа на каньона, преструвайки се, че чакат спътниците им да се върнат. Мютените не се бяха помръднали.

Като погледна отново напред, човекът от Вейл видя една дълга неколкостотин фута пукнатина, която водеше навътре в скалата. Малката група влезе в тъмния проход. Водачът им взе една факла от поставката в стената и я запали. После я подаде на един от тролите и тръгна пред тях. Очите му явно бяха привикнали с мастилено черния мрак. Групата влезе в усойна зловонна пещера, която се разклоняваше на бездънни коридори. На Ший му се стори, че долови някъде, много далеч напред, слаби, смразяващи кръвта писъци, които се разнесоха отново и отново, като ехо, ударило се в стените на скалата. Панамон изруга остро в мъждукащата светлина, а лицето му беше плувнало в пот. Мълчаливият нехаещ мютен се тътреше напред в един от коридорите и слабата светлина от тесния отвор бързо изчезна в тъмнината.

Кънтящото ехо на обутите им в ботуши крака беше единственият шум, издаван от движещите се напред мъже. Очите им шареха по железните врати, закрепени с болтове в стените на скалата от двете страни на коридора. Писъците все още ехтяха, но бяха станали по-далечни. От килиите, край които минаваха, не се чуваха човешки звуци.

Накрая водачът спря пред една от тежките врати, направи кратък жест и каза нещо на тролите с провлачен гърлен глас. После се запъти надолу по коридора. Но още на първата крачка един от най-предните троли извади огромния си железен боздуган и го стовари върху едрата глава на съществото. Мютенът падна безжизнен на пода на пещерата. Келцът се доближи до Ший и Панамон и им развърза въжетата, докато другите двама троли стояха на пост пред вратата на килията. Когато освободи приятелите си, огромният трол от Северната земя се придвижи с котешка стъпка до желязната врата и плъзна резетата в скобите. Хвана здраво решетките и затегли старата тежка врата. Тя се отвори с остро скърцане.

— Я да видим — каза рязко Панамон. Взе факлата от Келцът и влезе предпазливо в малката килия. Приятелите му го последваха.

Орл Фейн седеше прегърбен до отсрещната стена, а мършавите му крака бяха оковани във вериги, закрепени с болтове за каменния под. Дрехите му бяха разкъсани и изцапани почти до неузнаваемост. Той явно не беше онова същество, което бяха пленили в равнините Стрелехайм няколко дни преди това. Втренчи се в трите лица с глуповато безразличие, а на мършавото му жълто лице беше застинала отвратителна, наподобяваща усмивка гримаса, докато си бръщолевеше безсмислици под носа. В ярката светлина на факела очите му изглеждаха странно разширени. Докато дърдореше непрестанно се оглеждаше наоколо, сякаш в килията имаше други същества, които само той виждаше. Двамата мъже и огромният трол веднага схванаха състоянието му и мигновено очите им се насочиха към жилестите му ръце. Те продължаваха да стискат изтърканата ножница от кожа и метал, в която беше поставен убягващият им предмет на дългото дирене. Древната дръжка проблясваше мътно на светлината и разкриваше пред очите им изображението на вдигнатата ръка с факел. Най-после бяха успели. Открили бяха Меча на Шанара!

За момент никой не помръдна. Полуделият гном притисна още по-силно Меча до кльощавото си тяло. За миг в очите му пробягна някакъв спомен, когато забеляза острия шип, който просветна в края на отрязаната ръка на Панамон. Авантюристът я размаха заплашително, пристъпи напред и се наведе ниско над изпитото лице на гнома.

— Дойдох за теб, гноме — каза той дрезгаво. Изведнъж Орл Фейн коренно се промени, като чу гласа на Панамон Крийл, извика уплашено и се помъчи да отстъпи назад.

— Дай ми Меча, продажен плъх такъв! — заповяда му крадецът.

Без да чака отговор, той сграбчи оръжието, помъчи се да го изтръгне от изумително яката хватка на вече напълно загубилия ума си гном. Но дори пред очите на самата смърт Орл Фейн не се отказваше от безценната си вещ. Гласът му изтъня и се превърна в писък. Изпаднал във внезапен пристъп на бяс Панамон стовари с все сила тежката желязна обвивка на завършващата му с шип отрязана ръка върху черепа на нещастния дребосък. Гномът се претърколи в безсъзнание на студения под.

— Само като си помисля колко дни преследвахме това нищожество! — извика Панамон. Изведнъж млъкна и започна да шепне. — Мислех си, че ще изпитам невероятно задоволство да го наблюдавам как умира, но… сега ми е все едно.

Отвратен, протегна ръка към дръжката на Меча, с явното намерение да го изтегли от ножницата, но Келцът се доближи и постави ръката си върху рамото му. Все още вбесен, крадецът го изгледа студено. Скалният трол посочи мълчаливо с очи наблюдаващия ги младеж от Вейл и после двамата отстъпиха назад.

Мечът на Шанара беше законно притежание на Ший, но той се поколеба. Стигнал беше дотук, изтърпял беше какво ли не, и всичко за този момент. А сега какво, взе, че се уплаши. Изстина вътрешно, докато наблюдаваше древното оръжие. За миг му мина през ума да се откаже. Стори му се, че част от него няма да може да приеме ужасната отговорност, която го караха да поеме — отговорност, която му беше наложена насила. Светкавично си спомни невероятната сила на трите камъчета на елфите. Каква ли ще е силата на Меча? В съзнанието му се мярнаха лицата на Флик и Мениън, и на останалите, които толкова упорито се бяха борили да открият Меча заради него. Ако се откажеше сега, той щеше да излъже доверието, което му бяха гласували. Всъщност щеше да покаже, че всичко, през което бяха минали заради него, е било безсмислено. Отново видя мрачното, загадъчно лице на Аланон, което го укоряваше за глупавите му идеали, за нежеланието му да приеме хората такива, каквито са. Трябваше да отговаря и пред него, а Аланон нямаше да остане доволен…

Доближи се вдървено до лежащия на пода Орл Фейн и се наведе. Пръстите му стиснаха силно студената метална дръжка на оръжието. Усети в потната си длан вдигната ръка с факела. Застина неподвижен. После бавно изтегли Меча на Шанара.

ГЛАВА 32

През втория ден от битката за Тирзис настъпи същата поголовна сеч на хората от армията на Северната земя, както през първия. Нашественическите сили атакуваха призори. Тръгнаха към скалата в безупречни бойни формации под силните удари на барабаните на гномите. На стотина ярда се спряха и настъпи дълбока тишина. После нададоха проглушителен вик и се втурнаха презглава в ужасната битка за превземане на височините. Със същото явно пренебрежение към живота си нападателите се хвърляха, вълна подир вълна, срещу външните отбранителни насипи на окопания Граничен легион. Настъпваха без помощта на чудовищните подвижни стълби, които не бяха успели да — построят отново. Този път разчитаха на малките подвижни стълби и на куките за захващане. Битката беше свирепа и безпощадна. Още в първите няколко минути загинаха стотици хора от Северната земя.

След гибелта на Актън, Балинор не смееше да рискува второ контранападение на кавалерията срещу многочислената вражеска армия. Реши да се окопае в предната част на скалата и да задържа позициите си колкото може по-дълго. Горящото масло и стрелците на Легиона отблъснаха първите вълни на щурма Този път обаче нападателите не разстроиха редиците си и не се разбягаха. Прииждаха и нападаха безспир. Накрая, между стрелите и пламъците, успяха да стигнат до основата на широкото плато и започнаха да мятат подвижните стълби и куките но отвесната скала. Тълпи от викащи войници на Северната страна се катереха нагоре и влизаха в ръкопашен бой.

Близо осем часа храбрите защитници на Тирзис отблъскваха враговете, чийто брой беше двадесет пъти по-голям. Разклащаха подвижните стълби и куките за прихващане и бързо оттласкваха от стената успелите да се изкачат до върха войници на Северната армия. Пробивите в отбранителните линии бяха мигновено попълвани. Трудно беше да се определи броят на проявилите смелост бойци на Граничния легион. Те бяха толкова много. Биеха се срещу невероятно превъзхождащ ги по численост противник без да си поемат дъх, със съзнанието, че врагът ще бъде безпощаден, ако се провалят. В продължение на осем часа вбесената армия на Северната земя се мъчеше безуспешно да пробие укрепленията на Легиона. Но накрая в левия фланг на отбраната беше направен пробив. С оглушителен победоносен вик врагът се втурна по скалата.

След смъртта на Актън възрастният Фандуик остана единствен командващ на тази част на отбранителните линии. Командващият Легиона нареди на силно намалелите му резерви да блокират щурма на войниците от армията на Северната земя. На мястото на пробива на отбраната се разрази продължителна ожесточена битка. Упоритите нападатели се мъчеха да запазят и разширят завзетия терен. И двете страни дадоха много жертва. Сред убитите беше и Фандуик.

Балинор хвърли още резерви на левия фланг на отбранителната линия, като се опитваше да затвори пробива. Накрая успя. Но минути по-късно беше направен втори, а после и трети пробив. Цялата част започна да се олюлява и разкъсва. Кралят на Калахорн разбра, че армията му не може повече да задържа външните отбранителни позиции и заповяда на останалите командващи да започнат отстъпление към града. Огромният човек от границата събра разпадащия се ляв фланг, после изтегли най-предните си отбранителни линии, като държеше враговете настрана и бързо придвижи цялата част зад стените на града.

Моментът беше ужасно мъчителен за хората от Южната земя, които сега се спуснаха да отбраняват голямата Вътрешна стена. Но армията на Северната земя не се хвърли в атака Вместо това войниците започнаха да разкъсват отбранителните укрепления. Те продължиха да се изкачват по отвесната скала и създадоха собствени отбранителни позиции извън обсега на стрелците на Легиона. Когато се здрачи уморените войници на Граничния легион започнаха да наблюдават от най-високите части на стените на града нашествениците. Лагерът на армията на Северната земя беше придвижен напред в равнините под града и когато съвсем се стъмни, в него запалиха огньове.

Малко преди това се разбра по какъв начин врагът щеше да опита да превземе стените на Тирзис, Огромни наклонени подвижни стълби бяха придвижени от равнините до скалата и подпрени на останките от разбити предишния ден подвижни стълби. После от здрача се появиха три обсадни кули на колела, всяка достатъчно висока, за да позволи лесното преминаване върху Външната стена. Кулите бяха докарани в задната част на вражеския лагер и оставени там за през нощта. Те ясно се виждаха от града. Очевидно това беше психологически ход, целящ да изнерви обсадения Граничен легион.

Балинор, заедно със спътниците му от Кълхейвъи и с командващите Легиона, наблюдаваше от високите порти на града. За миг му хрумна идеята да организира нощно нападение срещу лагера на врага и да подпали обсадните кули, но бързо я отхвърли. Хората от Северната армия сигурно очакваха подобно действие и безспорно щяха да наблюдават внимателно градските порти през цялата нощ. Пък и кулите можеха да лесно да бъдат подпалени, когато нашествениците започнат атаката, така както бяха подпалени подвижните стълби.

Балинор поклати глава и се намръщи. В идеята за нападението явно имаше нещо, което той не можеше да долови. Хората от Северната земя сигурно знаеха, че обсадните кули никога няма да стигнат до Външните стени на града. Явно имаха нещо друго наум. За стотен път се питаше дали армията на елфите ще успее да стигне навреме до обсадения град. Не можеше да допусне, че Ивънтайн ще ги изостави. Вече се беше стъмнило и след като нареди подсилено наблюдение на всички сектори на стената, покани мъжете да вечерят с него.

Скрити в група дървета на върха на ниско било на няколко мили западно от Тирзис, няколко конника наблюдаваха мълчаливо кръвопролитието на ужасната битка и след това как огромните обсадни кули бяха придвижени в тила на армията на Северната земя за сутрешния щурм срещу града-крепост.

— Трябва да им съобщим, прошепна Джон Лин Сандър. — Балинор трябва да знае, че армията ни е на път. Флик погледна очаквателно превързания Ивънтайн. Странните му очи сякаш горяха, докато изучаваха обсадения град.

— Надявам се, че армията е на път — промълви кралят на елфите. — Брийн тръгна преди три дни. Ако и утре не се върне ще тръгна сам.

Приятелят на краля на елфите сложи с разбиране ръка на рамото му.

— Не си в състояние да пътуваш, Ивънтайн. Брат ти няма да те предаде, Балинор е опитен боец и стените на Тирзис никога не са били завземани от нито един нашественик. Легионът може да се отбранява достатъчно дълго.

Последва дълго мълчание. Флик погледна към потъналия в тъмнина град и се зачуди как ли се чувстват приятелите му. И Мениън трябваше да е зад тези стени. Планинецът не можеше да знае какво се беше случило на Флик, нито какво беше сполетяло Ивънтайн. Не можеше да знае и какво беше станало с непредсказуемия Аланон, който по неизвестни причини беше изчезнал малко преди връщането на човека от Вейл с издирващата група на елфите. Защо друидът беше умишлено потаен за толкова много неща след появата му в Шейдската долина, защо никога не обясняваше нищо докрай? Може би беше казал нещо на Ивънтайн…

— Градът е обсаден и наблюдаван. — Гласът на Ивънтайн проряза сгъстяващия се мрак. — Изключително трудно ще бъде да се премине край линиите на врага, за да се предаде съобщение на Балинор. Но ти си прав, Джон Лин. Той трябва да разбере, че не сме го забравили.

— Не разполагаме с достатъчно сили, които да се врежат в редиците им и да стигнат до Тирзис. Те са недостатъчни дори за удар в тила на армията на Северната земя — отбеляза замислено приятелят му. — Но… — Хвърли бърз поглед на обсадните кули, които стояха изоставени в равнините под тях.

— Един малък жест ще бъде добре дошъл — завърши многозначително кралят.

Още не беше станало полунощ, когато повикаха Балинор при наблюдателната кула над вратите на града. Минути по-късно той стоеше безмълвен върху укрепленията в компанията на Хендъл, Мениън, Дюрън и Дейъл и наблюдаваше хаоса, в който беше изпаднал полуразсъненият лагер на врага В тила му трите огромни обсадни кули се бяха превърнали в горяща клада, подпалила тревата на мили разстояние. Обезумелите войници на Северната земя търчаха като луди около кулите и се мъчеха да ограничат огъня. Очевидно беше, че нашественикът изобщо не беше очаквал подобно нещо. Балинор погледна другите и се усмихна под мустак. Значи помощта не беше чак толкова далеч.

Зората на третия ден пристигна с враждебна тишина и увисна като покров над земята на Калахорн и над армиите на Севера и Юга. Нямаше го мощното биене на барабаните на гномите, нямаше ги приглушените удари на обути в ботуши маршируващи крака и оглушителните бойни викове. Далеч на изток слънцето изгря огненочервено и блясъкът му се разля в отиващата си нощ като кръв. Плътна мараня закри облятото в роса лице на земята. Нищо не помръдваше, не се чуваше абсолютно никакъв звук. По стените на Тирзис войниците на Граничния легион чакаха изнервени и се взираха в мрака, за да открият врага.

Балинор командваше централния участък на Външната стена. Гинисън беше поел командването на дясната, а Месал ин на лявата част. Джанъс Сенпър отново командваше градския гарнизон и резервите. Мениън, Хендъл и братята елфи стояха мълчаливо до Балинор и трепереха в студеното ранно утро. Почти не бяха почивали, но се чувстваха бодри и удивително спокойни. През изминалите двадесет и четири часа те бяха приели безропотно положението си. Видели бяха смъртта на хиляди мъже и в сравнение с ужасната сеч, на която беше подложена тази древна земя, собственият им живот започна да им се струва незначителен, но и ужасно ценен. Затревените площи под града бяха изпотъпкани и изкоренени, а земята напоена с кръв и покрита със смърт. Нищо друго не можеше да се очаква в бъдеще, освен същото и още и още смърт, докато едната от двете армии не бъде разгромена. Всички защитници на Тирзис бяха забравили критериите си за добро и лоша Единствено думата оцеляване имаше смисъл в момента. Войната се беше превърнала в автоматичен рефлекс, който вече сам по себе си се беше превърнал в извинение за действията на мъжете.

Сутрешното слънце стана още по-кървавочервено и фигурите на мъжете и конете се откроиха по-ясно, когато армията на Северната страна отново се появи като мъглявина от старателно подредени бойни единици, разпръснати по, цялата шир на бойното поле от предишния ден — от отбранителните позиции на отвесната скала до обгорените греди на двете паднали обсадни кули. Никой не помръдваше. Никой не говореше. Всички просто чакаха. Хендъл се досети какво става и подсвирна припряно на Балинор. Командващият Легиона бързо изпрати вестоносци край стените, които да предупредят подчинените му какво се очаква. Те трябваше да се постараят войниците им да запазят спокойствие.

Мениън тъкмо се канеше да полита какво става, когато изведнъж по скалата точно под градските врати настъпи раздвижване. Един брониран воин се появи бавно от здрача и се изправи, опънат като струна, пред огромната стена. В едната си ръка държеше дълъг кол с привързан на върха му червен плат. С бавни решителни движения, той заби пръта в земята, отстъпи тържествено, обърна се и се върна на мястото си в редиците. Отново настъпи гробна тишина. Из равнините се разнесе провлечен вой на рог, който прозвуча като оплакване на мъртвец — един път, втори път, трети път. После отново настъпи тишина.

— Предупреждение за смърт — обади се тихо Хендъл в тишината. — Това означава, че за нас няма да има никаква пощада. Смятат да ни избият до последния човек.

Тишината беше разкъсана от внезапно оглушително биене на барабаните на гномите и всички тръгнаха изведнъж. Най-неочаквано хиляди изпратени от гномите стрели разсякоха въздуха и се изсипаха върху укрепленията на градските стени. Копия, пики и боздугани политнаха от атакуващите войници на Северната армия. От мъглата на равнините долу се появи огромното туловище на едната оцеляла обсадна кула. Тя скърцаше под собствената си огромна тежест, докато хиляди вражески войници бутаха и теглеха извисилото се чудовище към построения отново подвижен път към Външната стена. От града стрелците на Легиона обстрелваха настъпващите нападателите, докато главната сила на Граничния легион стоеше прилепнала до стената на отбранителните валове и чакаше заповедите на Балинор.

Огромният човек от границата изчака, докато масивната обсадна кула се доближи на около двадесетина ярда от стената. Врагът вече се мъчеше да се изкачи по огромното препятствие, използвайки куките за прихващане и стълбите. Грубата повърхност на скалата се осея с малки прилепнали фигури, които се катереха към върха. Тогава буретата с течно масло се изсипаха от укрепленията и заляха и хората, и обсадните съоръжения, и моментално напоиха повърхността на скалата отдолу. Незабавно политнаха горящи факли и в миг цялата предна част на щурмовата сила на армията на Северната земя беше обгърната в пламъци. Обсадната кула и мъжете около нея просто изчезнаха, когато черният дим се извиси нагоре към небето и закри от очите на воините от Граничния легион касапницата под тях. Чуваха се само викове на ужас и агония. Нападателите, които бяха тръгнали да изкачат Външната стена, попаднаха в капан. Малцината, които успяха да стигнат до укрепленията, веднага бяха спрени. Ръцете на повечето от тях просто не издържаха на напрежението и се пускаха сами. Други пък бяха връхлитани от гъстия дим и политаха с писъци към огъня.

За няколко минути нападението беше осуетено и цялата армия на Северната земя започна да изчезва от погледа. Мъжете на укрепленията се взираха внимателно в движещата се димна завеса и напразно се мъчеха да се досетят какъв ще бъде следващият щурм. Балинор погледна спътниците си и поклати несигурно глава.

— Това беше абсолютна глупост. Те много добре са знаели какво ще се случи и въпреки това го направиха. Луди ли са?

— Може би са искали да ни объркат… — измърмори тихо Хендъл. — Я виж димната завеса, която толкова услужливо им предоставихме.

— Всичките тези избити само заради една димна завеса? — извика Мениън невярващо. — Ако е така, значи те имат нещо конкретно предвид — нещо, — което са сигурни, че няма да се провали — заяви Балинор. — Дръжте под око какво става там. Слизам при вратите на града. Обърна се рязко и изчезна почти на бегом надолу по виещата се каменна стълба. Другите се върнаха при стената. Към небето пред тях продължаваха да се издигат гъсти облаци от дим, а маслото в равнините продължаваше да гори. Вече не се чуваха предсмъртни викове и отново настъпи странна тишина.

— Какво ли са намислили? — изрече най-после Мениън въпроса, който измъчваше всички. За момент никой не отговори.

— Жалко, че изпуснахме Стенмин — промърмори Дюрън най-после. — Неспокоен съм, като знам, че този невменяем се разхожда на свобода някъде в града.

— За малко щяхме да го хванем — намеси се бързо Дейъл. — Последвахме го в онази стая, но той сякаш беше потънал вдън земя. Сигурно там има някакъв таен коридор.

Дюрън кимна утвърдително и разговорът отново секна. Мениън се взираше в дима и си мислеше за Шърл, която го чакаше в двореца, за Ший, за Флик и баща си, за родината си. Всичките образи проблясваха и връхлитаха блуждаещите му мисли.

— По дяволите! — Хендъл го бутна толкова силно, че го стресна. — Какъв глупак съм. През цялото време той е бил пред очите ми. Таен коридор! В мазето на двореца, под килера с виното, в тъмниците, които са запечатани от толкова много години — коридор, който води през планините в равнината отсреща Веднъж старият крал ми спомена за него, преди много, много години. Стенмин сигурно е знаел за него!

— Път, който води в града! — възкликна Мениън. — Та те ще ни заловят откъм гърба — Млъкна изведнъж — Хендъл! Шърл е там!

— Нямаме много време — Хендъл вече беше тръгнал. — Мениън, ела с мен. Дейъл, намери Джанъс Сенпър и му кажи незабавно да ни изпрати помощ в двореца. Дюрън, открий Балинор и го предупреди. Хайде, бързо и се молете вече да не е станало твърде късно.

Хукнаха надолу по стълбите и се стрелнаха като обезумели към казармите. Останали без дъх влетяха през групите от войници към Тирзийския път. Бавно, прекалено бавно, крещеше изтормозеният мозък на Мениън! Едва не събори Хендъл, когато се опита да му посочи вдясно от тях малка група от кавалеристи, които водеха за поводите оседлани коне. Блъснаха грубо единия от тях, който се опита да им попречи, метнаха се в движение върху седлата на двата стоящи най-близо до тях коня и ги пришпориха към града. Втурнаха се в галоп през отворените врати, профучаха край смаяната охрана и край групите от резерви, събрани точно зад вратите. Сега пътят им беше открит и те полетяха с главоломна скорост към двореца.

Всичко, което последва, стана зашеметяващо бързо, извън времето и пространството. Хората и сградите се стрелваха като размазани петна край двамата конника, които галопираха по древните камъни на Тирзийския път. Загубени бяха ценни минути. Най-после широката арка на моста Сендик се замержеля в далечината. В основата му се виеше дълга редица от товарни каруци. Двамата конника профучаха край тях без да намалят скоростта, пришпорвайки конете си по каменния свод към отворените врати на дома на монарха. Мениън и Хендъл влетяха като стрели в градините, дръпнаха рязко юздите на потните си коне и скочиха на земята.

Навсякъде беше тихо. Сякаш всичко беше наред. Един от прислугата се показа почти безгрижно от сенките на огромна върба и пое юздите от разгорещените конници. В очите му проблесна само леко любопитство. Хендъл погледна строго мъжа и го освободи. Махна на Мениън да го последва и се забърза към входните врати. Пак не чуха нищо подозрително. Може би бяха пристигнали навреме. Дали не се тревожеха напразно…?

Коридорите на древния палат бяха празни и тихи. Двамата се спряха в предверието, огледаха набързо отворените врати и дълбоките ниши, дръпнатите завеси и покритите с пердета прозорци. Мениън се запъти да търси Шърл, но спътникът му го спря само с няколко резки думи. Червенокосата дъщеря на крале ще трябва да почака. Бавно, с котешки стъпки, ниският мъж поведе обезпокоения планинец по коридора, който водеше към вратата на мазето. На завоя те се поколебаха, после се прилепиха към полираната дървена ламперия и надникнаха предпазливо зад ъгъла.

Масивната, обкована с желязо врата към познатия им вече килер с бурета с вино беше отворена. Трима въоръжени мъже стояха на пост и наблюдаваха празния хол. Всички бяха със знака на сокола. Мениън и Хендъл отстъпиха тихо назад. За пръв път принцът на Лий се сети, че не е въоръжен. Оставил беше меча на Лий да виси на седлото на коня. Бързо огледа салона зад него и очите му попаднаха на две кръстосани пики, прикрепени на отсрещната стена. Едва ли точно това беше оръжието, от което се нуждаеше в момента, но той просто нямаше друг избор. Безшумно изтегли едната пика и се доближи до Хендъл. Изгледаха се продължително. Трябваше да действат бързо. Ако някой затвореше вратата на мазето и я залостеше от другата страна, преди да успеят да стигнат до нея, те щяха да загубят всякаква възможност да настигнат Стенмин и да се доберат до прохода. Бяха само двама. Колко ли врагове ги чакаха долу?

Нямаха никакво време за умуване. Внезапно изскочиха от укритието си и хукнаха по коридора. Тримата стражи нямаха време дори да се огледат, когато нападателите връхлетяха върху им. Мениън прободе с пиката си мъжа, който стоеше най-близо до врата и веднага нападна другия. Третият пазач се свлече безшумно от удара на огромния боздуган на Хендъл. Всичко свърши преди още да е започнало и двамата воини се спуснаха по коридора на мазето, прескачайки изхабените каменни стъпала, на път към най-ужасната битка в живота им.

Древната винарска изба беше силно осветена от запалени факли. Малките светлини горяха от всички стени и прорязваха плесенясалата тъмнина като размазани слънчеви лъчи в ранно утро. В центъра на голямото помещение огромният каменен капак на пода, който водеше към забравените тъмници, беше отстранен и от тъмната дупката се носеха далечни звуци от удрящ се в камъка метал. Мазето гъмжеше от въоръжени мъже, които се приближаваха от всички страни към Мениън и Хендъл.

Те двамата посрещнаха нападението с ожесточена контраатака, която ги завлече в средата на нападателите им. Планинецът беше измъкнал един меч от ръката на паднал страж в горната част на стълбището. Застанал с гръб към Хендъл, той започна да посича многобройните нападатели. С крайчеца на окото си зърна познатата, облечена в аленочервено фигура, която се появи от тъмната дупка на тъмницата. При вида на омразния Стенмин принцът на Лий изпита дива ярост. С пламнал отново гняв той се вряза във вражеските стражи, като се мъчеше да пробие редиците им и да стигне до мъжа, който ги беше предал. На мършавото лице на мистика, който се мъчеше да се измъкне От ужасната битка, беше изписан неописуем страх.

Застанали с гръб един към друг, джуджето и планинецът се биеха като полудели. Навсякъде около тях лежаха мъртви и умиращи. И двамата бяха покрити с многобройни рани, но не изпитваха болка. Два пъти Мениън се подхлъзна на окървавения под и падна. И двата пъти Хендъл отблъскваше нападателите, докато планинецът се изправи. Само петима от вражеските стражи все още бяха на крака, но Хендъл и Мениън бяха изчерпали силите си почти до краен предел. Започнали бяха да се бият съвсем механично. Телата им бяха потънали р кръв и пот, а ръцете и краката им тежаха като олово и бяха станали безчувствени. Сякаш внезапно дошъл на себе си, ужасеният Стенмин се втурна към края на тъмницата и започна да вика за помощ. Принцът на Лий реагира незабавно. С последен прилив на енергия той се втурна към двама от нападателите си и ги претърколи на пода. Трети се опита да го спре, но атакуващият планинец заби меча си до дръжката в тялото на мъжа, без да го извади. Грабна паднала пика, нахвърли се срещу свилия се мистик и му нанесе страхотен удар с огромното оръжие. Слабото тяло на Стенмин се строполи на каменния под. Тогава Мениън сграбчи каменния капак за краищата и го затегли с последни сили.

Стори му се, че камъкът е прикован за каменния под. Изобщо не се помръдна. Някъде далеч под него шумът от удар на метал върху камък спря. Дочу се трополене на обути в ботуши крака, които тичаха към отвора на пода. Мениън имаше на разположение само няколко секунди. Ако стигнеха до стълбите, с него беше свършено. Раненият мъж напрегна всичките си сили, за да вдигне масивната каменна плоча. Този път тя поддаде. Планинецът изпъшка от огромното напрежение, надигна се и най-после огромният капак се стовари с невероятен шум в отвора. С изтръпнали потни ръце, Мениън прекара веригата през халките и я стегна с железен прът. Изходът беше затворен. Ако войниците на Северната армия се опитат да влязат оттук, те ще трябва да си пробият път през няколко фута от камък и желязо. — Мениън.

Гласът на човека, произнесъл името му, прозвуча дрезгаво и хриптящо във внезапно настъпилата тишина. Планинецът беше застанал на ръце и колене. Опипа бързо пода и ръката му попадна на изпуснат меч. Вдигна нараненото си лице и огледа покритото с безразборно скупчени мъртви тела помещение. Някои бяха застинали безжизнено в смъртта, други се гърчеха в последна агония. В един момент принцът на Лий забеляза приятеля си. Джуджето стоеше с гръб към стената близо до най-долната част на стълбата на мазето. Едната му ръка все още стискаше здраво огромния боздуган. Всичко около него беше покрито с мъртви тела. Всичките ги беше избил. Никой не беше успял да се спаси. За миг суровите му очи срещнаха очите на Мениън и планинецът си спомни първата им среща в низините зад Черните дъбове. Това беше предишният Хендъл — мълчалив, мрачен, все така изобретателен и смел. После боздуганът му се изплъзна от ръката, а той извърна очи. Пусна дълбока въздишка и тялото му с отпусна бавно, безжизнено в смъртта, която най-после го беше настигнала.

Хендъл! Името прониза потресеното му, невярващо съзнание, докато се мъчеше вдървено да се изправи на крака. Най-после се надигна, олюлявайки се. Зачервените му очи се напълниха със сълзи, които рукнаха по нараненото му лице. Със сковани крака тръгна през безжизнените тела на убитите врагове. Задушаваше се от необуздана ярост и безпомощност. Смътно усещаше, че някъде зад него Стенмин отново идваше в съзнание. Стигна до джуджето, коленичи до него и нежно притисна отпуснатото му тяло до гърдите си. Колко пъти Хендъл му беше спасявал живота. Колко пъти беше спасявал живота на всички тях, а сега…! Престана да мисли. Не можеше да мисли. Можеше само да плаче. Сякаш всичко вътре в него се разкъсваше.

Стенмин бавно се надигна на едно коляно и огледа с невиждащи очи хаоса от преплетени трупове в избата. Хората му бяха избити до един, каменният капак залостен с верига, и… В изтръпналото му от болка тяло се надигна страх. Един от натрапниците беше още жив — планинецът! Ах как мразеше този човек! Как само го мразеше! За миг си помисли да го убие, но страхът го заля с нова сила и внезапно една единствена мисъл сграбчи съзнанието му — да се спасява. Да бяга, за да може да оживее! Имаше един единствен начин — да се изкачи по стълбите край застаналия на колене мъж и да се измъкне през отворената врата на мазето. Стана и се запромъква през касапницата към неохраняваните стълби.

Планинецът все още беше с гръб към него и продължаваше да държи тялото на джуджето. Едри капки пот избиха по челото на Стенмин, а тънките му устни се изкривиха заплашително. Единствено страхът му даваше сили да продължи да се движи. Само още няколко стъпала И отново ще бъде свободен. Градът беше обречен. Всички ще умрат — всички тези врагове. Но той ще оцелее. Помъчи се да потисне внезапно връхлетялото го желание да се разсмее на глас. С едната ръка опипваше камъка на древната стълба, после придвижваше крак напред. Планинецът беше само на няколко крачки от него, но все още нищо не подозираше. Външната врата на мазето беше открехната, все още неохранявана. Свобода! Само още няколко стъпала.

В този момент Мениън се обърна. Вик на ужас се изтръгна от устните на мистика, когато видя свирепото изражение на лицето на Принца на Лий. Стенмин забиваше ноктите си в камъка и неистово пълзеше нагоре към отворената врата, като се оплиташе в дългата си червена роба.

Стигнал беше на средата на стълбището, когато Мениън го сграбчи.

При стените на Тирзис ставаше нещо невъобразимо. Балинор прескочи парапета на Външната стена и се спусна бързо към масивните порти на града. Бързо предупреди охраната на Легиона пред големите железни врати и ги вдигна на крак. Засега като че ли всичко беше наред. Множеството вътрешни болтове за отваряне на портата се контролираха механично от кулата на градската порта и бяха здраво прикрепени на мястото си. Тежката желязна греда, която служеше като допълнителна охранителна мярка, лежеше плътно прилепнала в поставката си по ширината на двете врати. Балинор се втренчи неподвижно в огромната стена, без да може да се освободи от гнетящото го лошо предчувствие. Нещо щеше да се случи. Просто го усещаше. Вратите бяха ключът към града, единственото слабо място в иначе непревземаемата стена, която ограждаше Тирзис Обсадните кули, куките за катерене, подвижните стълби — всичко това бяха безполезни опита за превземане на огромната стена. Господарят на магиите не можеше да не го знае. Ключът към града бяха портите.

Вдигна очи към кулата на градската порта. Тя беше квадратна каменна постройка без прозорци. В нея имаше механизъм, който контролираше вътрешните болтове. Двама войника на Легиона стояха на пост до единствената й врата. Охраната на този жизнено важен механизъм беше поверена в ръцете на взвод от мъже, подбрани лично от Балинор и поставени под командването на капитан Шийлън. Войниците на Граничния легион защитаваха укрепленията от двете страни на малката постройка. Изглеждаше невъзможно хората от Северната земя да се надяват да превземат кулата на градската порта. И все пак…

Високият човек от границата стигна до долната част на стълбите, които водеха към кулата и започна да изкачва изхабените каменни стъпала. Изведнъж вниманието му беше отвлечено от неочакваните викове, които се разнесоха от стената. Спря се, когато въздухът затрептя от отпуснатите тетиви на хиляди лъкове. Укрепленията на Външната стена бяха обсипани от множество стрели. Балинор незабавно се втурна натам и с три широки разкрача стигна до стената. Надникна внимателно към подножието на отвесната скала. То беше покрито с телата на избитите и осеяно с малките огньове от горящо масло, които грееха размазано в маранята на утрото. Хората от Северната земя се бяха отказали временно от пряко нападение. Вместо това редиците на стрелците, от по пет души в дълбочина, помитаха защитниците на укрепленията с масиран обстрел.

Причината за новата тактика беше очевидна. На ръба на скалата една част от тежко въоръжени скални троли тикаше напред масивна, подвижна стенобойна машина, която беше покрита с ламарина. Докато Граничният легион се намира под масирания обстрел на стрелците, огромните троли щяха да придвижат грамадния таран пред портите на града и да щурмуват входа. На пръв поглед планът изглеждаше абсурден и неосъществим. Но ако кулата на градската порта паднеше в ръцете на врага, вътрешните болтове, които крепяха вратата затворена, щяха да бъдат освободени и тогава само поставената напречно желязна греда щеше да крепи портите. А тя нямаше да може да издържи на силата на огромната стенобойна машина.

Охраняващите войници на Легиона се обърнаха очаквателно към него. Той плъзна поглед по лицата им и протегна нетърпеливо ръка към дръжката на вратата. Шийлън не се виждаше наоколо. Вратата се отвори навътре. Влезе в помещението и изведнъж му мина през ума, че не беше виждал никого от караула.

Огромният човек от границата реагира инстинктивно. Отдръпна се от тичащите безшумно зад него стражи, сграбчи една насочена към него пика, която насмалко не се заби в гърба му, и я изтръгна от ръцете на нападателя. Кралят прилепи гръб до стената и огледа слабо осветеното помещение. Телата на Шийлън и хората му бяха скупчени в едната страна на стаята, застинали в смъртта, а вкочанените им трупове лежаха голи, без броня и дрехи. От сенките в задната част на помещението към човека от границата се втурна група от нападатели без лица, с насочени към него кинжали. Балинор метна тежката пика в средата на групата и хукна към отворената врата, но вторият войник, който беше останал до вратата, го видя, че се приближава и бързо я затръшна от външната страна Попадналият в капан крал нямаше време да отвори със сила вратата и да избяга Едва успя да изтегли големия си меч преди нападателите му да връхлетят върху нега Повалиха го грубо на пода и започнаха да размахват кинжалите си. Те се забиваха и плъзгаха по металната ризница която беше спасявала живота му толкова много пъти. С невероятен тласък Балинор се освободи и отново стана на крака. В слабата светлина на помещението без прозорци нападателите приличаха на сенки. Но очите му започнаха да свикват с тъмнината и той се хвърли срещу тях. Две от тъмните фигури изкрещяха и се строполиха безжизнено на пода, когато ги промуши с огромното острие на меча си. Но другите бяха успели да се измъкнат от размахания меч и започваха да обкръжават краля.

Балинор отново беше повален, но отново успя да се вдигне на крака. Битката продължаваше да се вихри. Грохотът на нападението отвън напълно заглушаваше шума, който се вдигаше зад стените на малкото помещение. Човекът от границата много добре знаеше, че ако не успее да отвори вратата, никой няма да му се притече на помощ. Отново прилепи гръб към стената и отново размаха яростно широкия си меч, когато приличащите на сенки нападатели подновиха атаката си. Някои паднаха убити, други бяха ранени, но останалите започнаха да го изтощават с непрестанните си нападения. Трябваше да побърза да се измъкне. После кулата на градската порта прокънтя от шумен, стържещ звук от движещи се лостове и механизми. С ужас разбра, че някой освобождаваше вътрешните болтове. С див скок се метна към задвижващия механизъм, но решителните нападатели му препречиха пътя и той беше принуден да отстъпи. Миг след това се чу остър стържещ звук от плъзгане на метал върху метал. После се разнесоха силни удари на чук. Освобождаваха лостовете, които крепяха портите затворени! Напълно забравил за собствената си безопасност, разяреният Балинор се хвърли срещу останалите врагове.

В този миг вратата се отвори и продажните часови бяха изхвърлени яростно през входа. В тъмното помещение нахлу сива дневна светлина и сухата фигура на Дюрън се появи като гръм от ясно небе. Мрачни и безмълвни той и Балинор се спуснаха срещу няколкото нападатели, които се мъчеха да не ги допускат до задвижения механизъм. Накрая ги притиснаха в отдалечения ъгъл на малкото помещение, където, след свиреп ръкопашен бой, ги унищожиха. Без да поглежда избитите, окървавеният крал се втурна към повредения механизъм. Лицето му беше потъмняло от гняв, докато разглеждаше изкривената маса от метални лостове и зъбчати колела. Разярен притисна с цялата си тежест главния механизъм. Той не помръдна. Дюрън пребледня, когато разбра какво се беше случило.

— Нямаме достатъчно време! — избухна гневно Балинор, като насилваше яростно заклещените лостове.

През стените на кулата прокънтя силен трясък, завибрира и разтърси зловещо двамата мъже.

— Портите! — извика ужасен Дюрън.

Втори трясък разтърси кулата. После трети. Трополенето на обути в ботуши бягащи крака се разнесе по укрепленията навън и миг след това мрачното лице на Месалин се появи в отворената врата. Опита се да каже нещо, но Балинор вече издаваше команди и бързаше към укрепленията.

— Разчистете помещението и доведете механиците. Нека се опитат да оправят механизмите. Болтовете на вратата са освободени и размазани! — Месалин го погледна, сякаш му бяха нанесли смъртоносен удар. — Укрепете портите с греди и разположете най-добрата си част в сгъстени бойни редици на петдесет стъпки зад вратата и от двете страни. Хората от Северната земя няма да пробият. Поставете две редици от стрелци на Вътрешната стена да завардят входа. Резервите и частта на гарнизона ще отбраняват Вътрешната стена. Всички други да останат тук, при Външната стена. Ще я задържаме, докато можем. Ако тя падне, Легионът ще се изтегли на втората отбранителна линия и ще я удържа. Ако загубим и нея, ще се прегрупираме на моста Сендик. Това ще бъде последната ни отбранителна линия. Някакви въпроси?

Дюрън набързо му обясни къде беше отишъл Хендъл. Балинор поклати загрижено глава.

— Предават ни на всяка крачка. Засега Хендъл ще трябва да се справя сам, без помощта ни. Ако палатът падне и те пробият откъм тила, с нас е свършено. Месалин, ще поемеш командването на десния фланг, Гинисън ще поеме командването на левия фланг, аз ще поема центъра. Врагът няма да пробие! Молете се Ивънтайн да пристигне, преди да са ни напуснали силите ни.

Месалин хукна приведен навън и изчезна. Балинор и Дюрън останаха в малкото помещение и се гледаха безпомощно, докато разтърсващите трясъци на търкалящата се стенобойна машина продължаваха да олюляват огромната стена. Сянката на Господаря на магиите продължаваше да се приближава зловещо към обречения град и сивата светлина на деня ставаше все по-тъмна. Огромният човек от границата протегна ръка и стисна тънката ръка на приятеля си елф.

— Сбогом, приятелю. Това е краят. Времето ни току-що изтече.

— Ивънтайн не би ни изоставил по свое собствено желание — започна да го убеждава сериозно елфът.

— Знам, знам — отговори Балинор. — Нито пък Аланон. Той просто не е открил Меча, нито наследника на Шанара. И неговото време е изтекло.

Настъпи кратко мълчание, нарушавано от виковете на мъжете на стената и от грохота на удрящата се в портите на Тирзис стенобойна машина. Балинор изтри кръвта от дълбока рана над окото си.

— Намери брат си, Дюрън. Но преди да напуснеш Външната стена, се погрижи последното течно масло да бъде излято върху тарана и той да бъде подпален. Ако не можем напълно да ги спрем, то поне бихме могли да подпалим земята под краката им.

Усмихна се мрачно и излезе мълчаливо от кулата на градската порта. Дюрън го изгледа и се запита каква перверзност на съдбата ги беше довела до този несправедлив край. Балинор беше най-забележителният човек, когото елфът беше срещал в живота си. Въпреки това той беше загубил всичко — семейството си, родния си град, дома си, а сега щеше да загуби и живота си. Какъв беше този свят, който допускаше такава ужасна несправедливост. Свят, в който достойните бяха лишавани от всичко, а бездушните същества на злонамереността и омразата оцеляваха и тържествуваха над безсмислената смърт на хора, които заслужаваха уважение? Навремето беше уверен, че няма да се провалят, че ще намерят някакъв начин да унищожат омразния Господар на магиите и да спасят земите си. Сега този блян беше убит.

Дюрън погледна замаяно яките механици на Легиона, когато влязоха в кулата, за да се заемат с непосилната задача да поправят разваления механизъм. Стройният елф излезе бързо и тръгна към укрепленията. Крайно време беше да потърси брат си.

Сражението за удържането на Външната стена беше невероятно ожесточено. Въпреки унищожителната преграда от стрели, мъжете на Граничния легион успяха да разкъсат редиците на тролите, които търкаляха огромната стенобойна машина пред разхлабените порти на града. Останалите казани с течно масло бяха придвижени върху укрепленията над тарана и излети върху стенобойната машина и онези, които я бутаха. Посипаха се горящи факли и мигновено всичко беше погълнато от огромни пламъци и скрито в плътен черен дим. Тролите бяха изгорени живи в първите няколко минути на непоносимата горещина. Бронята им заприлича на пещ, от която не можеха да се измъкнат. Моментално нови вражески войници попълниха пробивите и могъщата стенобойна машина продължи да удря портите на града с разтрисащи гърмежи, които първо накланяха, а после разцепваха гредите, държащи високите порти затворени.

Сивото небе почерня от дима, който се издигаше над горящата земя и обгръщаше стените на града и защитниците му с гъста, черна мъгла. Миризмата на изгоряла плът удряше в ноздрите на войниците от Граничния легион и ги задушаваше, а овъглените тела на нападателите трол и лежаха на купчини пред Външната стена. И двете воюващи страни отчаяно се мъчеха да обезсилят противниците си, но нито една от двете не успяваше да вземе надмощие. За известно време изглеждаше, че денят ще завърши без някаква промяна в положението на двете армии.

За съжаление накрая желязната напречна греда поддаде, дебелите греди се разбиха на трески и огромната стенобойна машина се вряза в портите на Тирзис. Първите войници на армията на Северната земя се втурнаха в парадния плац и бяха покосени от разположените на върха на Вътрешната стена стрелци на Граничния легион. Разгърнати като кутия с три стени, обърната с отвора към портите на Външната стена, гъстите бойни редици на Легиона се втурнаха към настъпващия враг. Стенобойната машина напираше и вратите продължиха да се разтварят. После най-предните редици на нашественическата армия се промъкнаха през отвора и се хвърлиха срещу копията на войниците от Граничния легион. Защитниците от Легиона леко се олюляха, но удържаха на удара. Отблъснаха нападателите, които отстъпиха объркани, застигани от стрелите на защитниците, разположени на стените. За няколко секунди земята на парадния плац беше застлана от убити и ранени войници на Северната земя. Моментално пробивът в портите беше така плътно запушен, че огромните нашественически сили не можеха да помръднат нито крачка напред.

Дюрън беше заел позиция до кулата на градските порти на Външната стена и оттам наблюдаваше как щурмът на армията на Северната земя беше отблъснат от фалангата на Легиона. Разбра, че брат му беше отишъл с Джанъс Сенпър в двореца и реши да остане до Балинор колкото може по-дълго. Врагът се опитваше да набере сили. В равнините под града матурени насочваха части от скални троли към пробива в портите на обсадения град. Командващите от Северната земя спояваха гръбнака на армията си за решителен опит да разбият хората от Южната земя окончателно. Външната стена отново беше подложена на повсеместна атака. Ордите на гномите и тролите се втурнаха напред с подвижни стълби, въжета и куки за прихващане. Оределите редици на защитниците от Легиона, които бяха останали на укрепленията, се биеха отчаяно, за да не допуснат пробив. Но хората им умираха, а броят на войниците от армията на Северната земя изглеждаше безчетен. Сражението се превръщаше в явна война на изтощение, която хората на Тирзис не можеха да се надяват, че ще спечелят.

После, във все по-сгъстяващия се мрак на небето северно от обсадения град, се издигнаха две крилати същества, които започнаха да кръжат застрашително. Кръвта на Дюрън се вледени. Носители на черепи! Толкова ли сигурни бяха в победата, че си позволяваха да се явяват на дневна светлина? Сърцето на елфа се сви от страх. Тук беше направил всичко, което беше по силите му. Време беше да потърси брат си. Каквото и да ги очакваше, те трябваше да го посрещнат заедно.

Обърна се сковано и се затича приведен край стената. Спря се едва когато стигна точно под левия фланг на Легиона. Стръмен път водеше надолу към казармите, които се намираха между стените на града на неколкостотин фута зад тиловите редици на Легиона. Мъжете, които се биеха на стените, нададоха оглушителен рев. Дюрън се доближи до долната част на пътя и видя високите бронирани фигури на огромните скални троли, които се стичаха през портите на Външната стена. Неволно се спря. Усети, че следващите няколко минути ще бъдат жизнено важни за Граничния легион.

Фалангата сгъсти редиците си и се хвърли в атака. Масивните троли също стегнаха редиците си и бавно се насочиха към центъра на отбранителната линия, където командването беше в ръцете на Балинор. Десет фута разделяха воюващите ох двете армии, когато, за всеобща изненада, целият полк от троли сви рязко вляво и се вряза право във фланга на Легиона. При сблъсъка на двете сили се разнесе ужасно дрънчене на метал от удари на копия в боздугани и на щитове в брони. За известно време фалангата на Легиона удържа и тролите от предните редици бяха убити и отблъснати. Но превъзхождащите по численост и физическа сила войници на Северната земя притиснаха по-дребните мъже на Граничния легион и накрая десният край на фланга започна да се разкъсва.

Командващият Гинисън бързо се придвижи към мястото на пробива и дългата му червена коса се развяваше, докато се биеше да удържи фронтовата линия. Когато тролите бяха отблъснати стъпка по стъпка, Балинор се приближи отдясно, а Месал ин откъм тила. Това беше най-свирепият ръкопашен бой, на който Дюрън стана свидетел в тази безпощадна война. Видя ужасен как огромните скални троли дадоха отпор на мъжете от Граничния легион и после отново ги притиснаха. Миг след това фалангата се разкъса и Гинисън напълно се скри от поглед, когато огромните нападатели щурмуваха. Успяха да го разбият и се втурнаха към казармите и Вътрешната стена.

Дюрън се намираше точно на пътя им. Може би щеше да има време да отстъпи до стените, но вече беше заел позиция за стрелба, стиснал ясеновия си лък в ръце. Първият трол падна на петдесетина крачки от него, вторият на четиридесет, а третият на двадесет и пет. Войниците на Легиона, които бяха на стената, се втурнаха в атака, а стрелците от по-ниските възвишения на Вътрешната стена се мъчеха отчаяно да спрат настъпващите троли. Настъпи истински хаос, когато троли и войници на Легиона, вкопчени в безнадежден ръкопашен бой, се понесоха към елфа. Огромните хора от Северната армия продължаваха да напредват и Дюрън изстреля срещу тях и последната си стрела.

Хвърли лъка и за пръв път му мина мисълта за бягство. Но нямаше време. Той едва беше успял да грабне един захвърлен меч, когато надигащата се вълна от войници го връхлетя. Положи неимоверни усилия да се задържи на крака, когато го блъснаха към стената на казармите. Огромен скален трол надвисна точно над него — една зловеща маса от подобна на дървесна кора кожа и броня. Елфът едва се беше извъртял встрани, когато огромният боздуган го удари. Усети непоносима болка в лявото си рамо, после цялото му тяло изтръпна. Помъчи се да не губи съзнание, но болката отново го прободе, от раната му бликна кръв и шурна по слабото му тяло. Стори му се, че започва да потъва. Лежеше с лице към земята и едва си поемаше дъх. Усети ужасна тежест, когато приливната вълна на битката се разля върху него. Опита се да не затваря очи, но усилието беше огромно и той бавно изпадна в безсъзнание. Но дори и тогава болката като че ли продължи да дълбае тялото му, силна и пареща Мениън Лий наведе окървавеното си лице над Хендъл и внимателно повдигна неподвижното му тяло. Тръгна внимателно, механично през труповете на избитите врагове, стигна до стълбите и се заизкачва бавно нагоре към отворената врата. Прескачаше предпазливо, без да гледа, купчините от вкочанената маса от разкривени, обвити в червени роби тела, които лежаха гротескно по древната стълба. Като замаян, планинецът премина през вратата на мазето и тръгна по празния коридор на двореца, притискайки безжизненото тяло на джуджето. Вървеше без да вижда. Погледът му беше невероятно празен, лицето му покрусено от неописуем ужас, който крещеше в безмълвна агония и искаше да се освободи. Стигна до предверието на двореца и се спря, когато чу шума на тичащи зад него крака, които отекваха глухо в източния коридор. Внимателно постави товара си на излъскания под и зачака мълчаливо. Стройната червенокоса девойка се спря пред него и по красивото й лице рукнаха сълзи.

— О, Мениън — простена тя тихо. — Какво са направили?

Очите му проблеснаха, а устните се размърдаха, без да издадат звук. Търсеше думите, но не ги намираше. Шърл протегна ръка, обгърна с тънките си ръце прегърбената му фигура и доближи лицето си до неговото. Миг след това усети силните му ръце около раменете си. Потисната дълбоко в него ужасна мъка се отприщи беззвучно, заля я и потъна в мълчанието и топлината й.

На укрепленията на Вътрешната стена Балинор приключи с последната проверка на отбраната на Легиона и се спря изтощен над силно барикадираните врати. Хората от Северната земя вече се струпваха за последния щурм. Малко преди това непревземаемата Външна стена беше паднала и смелите войници на Граничния легион бяха отблъснати до втората линия на отбраната. Балинор наблюдаваше мрачно как врагът приижда върху височините на извисяващата се стена и така силно стисна дръжката на големия си меч, че кокалчетата на ръката му побеляха под металната ризница. Плащът и куртката му бяха разпокъсани по време на ужасната битка за отблъскване на пробива във Външната стена. Балинор беше удържал центъра на фалангата на Легиона, но двата фланга бяха разкъсани. Гинисън беше убит, Месалин беше сериозно ранен, а стотици хора на Южната земя намериха смъртта си в този бой. Накрая умря и всяка надежда. Дори Дюрън беше изчезнал някъде по време на сражението. Принцът на Калахорн беше останал сам.

Махна рязко на хората, които подпираха гредите, прикрепящи вратите. Металната ризница на ръката му проблесна в сивата светлина. На много места предпазният метал беше олющен и издран. За миг позволи на отчаянието да надвие смелостта му. Всички го бяха изоставили, всички. Ивънтайн и армията на елфите. Аланон. Цялата Южна земя. Тирзис беше на ръба на пълното унищожение, а заедно с него и земята на Калахорн, а все още никой не идваше на помощ. Легионът се беше бил сам, за да защити всички тях — последната отбрана на Южната земя. И за какво беше всичко това? Бързо се окопити и отхвърли грубо съмненията и унинието. Нямаше време за самосъжаление. Трябваше да се спасява животът на толкова много хора и те можеха да разчитат единствено на него.

Армията на Северната земя сгъстяваше редиците си в подножието на Външната стена. Познатите подвижни стълби, въжета и метални куки бяха приготвени за нападението. Помисли си за Хендъл и Мениън, на които можеше да разчита, и се зачуди какво ли беше станало с тях. Те явно бяха защитили двореца и бяха предотвратили нападение откъм тила. Иначе градът вече щеше да е паднал. Сега те трябваше да удържат положението, ако отделни вражески групи пробиеха отбраната на Вътрешната стена и се запътеха към двореца.

Очите го засмъдяха от черните сажди на дима и той ги разтърка, докато потекоха сълзи. Когато погледна към укрепленията на стената, всичко му изглеждаше размазано в плътна сива мъгла Легионът беше заел отбранителна позиция срещу враг, който беше толкова многочислен, че загубата на стотици войници беше за него незначителна. Спомни си думите, които Хендъл каза след смъртта на баща му и брат му. Последният Букхана Името ще умре заедно с него, както ще умрат Тирзис и хората му. Познатият рев изригна от гърлата на хората от Северната земя и те се втурнаха дръзко към отбранителните линии на Легиона. Дългият белег на бузата на огромния човек от границата стана пурпурночервен и той изтегли заплашително меча си.

Почти в същия момент първите войници от щурмувата част на тролите стигнаха в подножието на моста Сендик и се поколебаха Редица от решителни войници на Легиона заемаше центъра на широката каменна арка и преграждаше пътя към двореца на рода Букхана. Най-отпред стоеше Джанъс Сенпър. От едната му страна беше Мениън Лий, изправен въпреки нараненото си тяло, стиснал в двете си ръце меча на Лий. От другата му страна беше Дейъл. Младежкото му лице беше намръщено, но непоколебимо. Над врявата от битката при Вътрешната стена се носеха уплашени гласове. В далечината се виждаха бягащи фигури, които бързаха да преминат по обезлюдения Тирзийски път и да се приберат в безопасността на домовете си. Двете воюващи сили се изправиха мълчаливо една срещу друга. Броят на тролите растеше непрестанно от свежите попълнения на редиците им. Те изучаваха хората от Южната земя с безизразния поглед на опитни професионални войници, убедени, че са най-добре обучената армия в света. Защитниците на моста не бяха повече от петдесетина.

Следобедното небе внезапно потъмня и над двете армии надвисна зловеща тишина. Някъде от горящия град Мениън чу слаб, но ясен плач на дете. На няколко крачки от него Дейъл усети как студеният северен вятър изчезна с тих, въздишащ шепот. Пред тях огромните троли се подредиха в безупречен боен ред, с отпуснати боздугани в ръце. После като един тръгнаха напред. В центъра на моста последната отбранителна линия се приготви да посрещне щурма на хората от Северната земя.

На хребета западно от града Флик Омсфорд и малката група конници елфи наблюдаваха безпомощни началото на унищожението на Тирзис. Човекът от Вейл усещаше как го напусна и последната капчица надежда, когато ордите на огромната армия на Северната земя се изсипаха през изкъртените врати на Външната стена. От вътрешността на, Тирзис започнаха да се издигат черни кълба дим и последните остатъци от славния Граничен легион бяха отблъснати от стените. Защитниците на града бяха разбити. Той гледаше ужасен как гротескните фигури на Носителите на черепи кръжаха без да се прикриват над настъпващата вражеска армия, с широко разперени черни криле на фона на смрачаващото се следобедно небе. Най-лошото, което беше предсказал Аланон, се случваше. Господарят на магиите беше победил.

Изведнъж един конник вляво от него нададе остър вик и той видя почервенялото лице на Ивънтайн, който беше пришпорил коня си и едва не събори човека от Вейл в устрема си. На сивия хоризонт в обширното пространство на пасището, все още далеч на запад, се появи тъмна линия, която се приближаваше и растеше. Разнесе се далечен тропот на копита, който се смеси с шума на ожесточената [???]

Тъмната линия бързо растеше и постепенно придоби очертания. Бяха хиляди конници, които размахваха знамена и копия. Пронизващ и ясен, звукът на бойния им рог известяваше пристигането им. Малката група от елфи нададе радостни викове, когато огромната маса от конници започна да покрива равнините, понесла се с главоломна скорост към Тирзис. Предупредена за пристигането им, армията на Северната земя беше вече започнала да сгъстява ариергарда си и се обръщаше, за да посрещне прииждащата вълна. Най-после армията на елфите беше дошла — заради защитниците на Тирзис, заради обсадените страни на трите земи, заради всичко, за което човечеството се беше борило толкова упорито векове наред. Дали не беше дошла прекалено късно?

ГЛАВА 33

Безмълвно, с едно единствено леко движение, Ший изтегли древното острие от изтърканата му ножница. Металът проблесна в слабата светлина на факлите с тъмносинкав блясък. Повърхността му беше гладка и безупречна, сякаш легендарният Меч не беше участвал в нито една битка. Беше изненадващо лек и тънък, изключително творение на човешка ръка. Дръжката му беше гравирана с вече познатата вдигната ръка с горящ факел. Ший държеше оръжието предпазливо. Хвърли бърз поглед на Панамон Крийл и на Келцът. Търсеше подкрепата им. Изведнъж се беше уплашил от това, което щеше да се случи. Сериозните лица на спътниците му не трепнаха. Останаха спокойни и невъзмутими. Ший стисна здраво Меча в двете си ръце и вдигна рязко острието. Върхът му се стрелна остро нагоре. От дланите му се стичаше пот и усети как цялото му тяло се вледени в тъмнината на килията. Някой вдясно прошава и от устните на Орл Фейн се разнесе тих стон. Минутите се изнизваха и Ший усещаше как гравираното украшение на вдигнатия Меч се забива в дланите на стиснатите му ръце. Все още нищо не се случваше.

…В сивотата на полуосветената празна стая, намираща се на върха на Планината на черепите, тъмните води на каменния басейн бяха спокойни и гладки. Силата, която беше Господарят на магиите, дремеше…

Внезапно Мечът на Шанара се затопли в ръцете на Ший и странна гореща вълна се надигна в загадъчния метал, прехвърли се в дланите на изненадания човек от Вейл и запулсира. После изчезна. Изумен, той отстъпи крачка назад и леко наклони острието. Миг по-късно топлината беше изместена от силно трептене, което се предаваше от оръжието на тялото му. Не беше болка, но се появи толкова неочаквано, че той неволно потрепери и усети как мускулите? му се напрягат. Инстинктивно се опита да се освободи от талисмана. Изумен разбра, че не може да се отлепи от него. Нещо дълбоко в него му забраняваше да направи това. Ръцете му останаха здраво сключени около дръжката на древното оръжие.

Трептенето изчезна и Ший усети прилив на енергия. Тя отново заливаше цялото му тяло и му връщаше жизнената сила, която се пренесе и в студения метал на Меча. Накрая оръжието се превърна в част от него. Позлатата върху гравираната му дръжка започна да се лющи под ръцете на човека от Вейл и накрая се показа лъскаво сребро, обточено с червеникави нишки от светлина, които сякаш горяха и се извиваха в яркия метал като живи същества. Ший усети първото раздвижване на нещо, което се пробуждаше, нещо, което беше част от него, но му беше чуждо, непознато. То го придърпваше, леко, но настойчиво, и той потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко в себе си.

На няколко крачки от него Панамон Крийл и Келцът го наблюдаваха с нарастваща тревога. Стори им се, че младежът от Вейл започва да изпада в транс. Клепачите му се спуснаха тежко над очите, дишането му се забави, тялото му се вцепени и заприлича на статуя в слабата светлина на факлите в килията. Ший беше издигнал Меча на Шанара пред себе си и го стискаше с двете си ръце. Острието му стърчеше право нагоре, а излъсканата дръжка блестеше ярко. За миг Панамон изпита желанието да сграбчи човека от Вейл и да го разтърси, за да дойде на себе си. Но нещо го спря. Там някъде в полумрака Орл Фейн започна да пълзи по гладките камъни към безценния си меч. Панамон се поколеба за миг, но после го срита грубо с ботуша си.

Ший почувства, че потъва дълбоко в себе си, носен като коркова тапа от подводно течение в обратна посока. Постепенно всичко започна да изчезва от погледа му. Първи изчезнаха стените, таванът и каменният под на килията. После изчезна и свитата, стенеща фигура на Орл Фейн. Накрая изчезнаха и фигурите на Панамон и Келцът. Странното течение като че ли го обгърна целия и той усети, че не може да му се противопоставя. Оттегли се бавно в най-съкровените дълбини на собственото си аз и всичко потъна в мрак.

… Внезапен трус надипли все още спокойните води на басейна в недрата на пещерата, намираща се в самотния череп на смъртта. Уплашени, влачещите се същества, които робуваха на Господаря, изпълзяха от укритията си в каменните стени. Господарят на магиите се размърда лениво в смутения си сън…

Във водовъртежа от емоции и в дълбините на самото си същество, което беше центърът на неговото аз, носителят на Меча на Шанара се изправи лице срещу лице със самия себе си. За миг настъпи хаос от неопределени впечатления. После течението като че ли се люшна й го понесе в съвсем друга посока. Образите и впечатленията се мержелееха пред него. Внезапно пред очите му се просна като на длан светът, в който беше роден и който беше изворът на живота му, миналото и настоящето му. Те му се разкриваха оголени от грижливо подхранваните от него илюзии и той видя живота такъв, какъвто е. Нямаше ги сантименталните мечти, които разкрасяваха действителността и светоусещането му. Нямаше ги заблудите, с които се самозалъгваше, за да подслади горчивината на направените от реалността избори. Нямаше го съчинения от самия него светоглед, който му даваше надежда и омекотяваше суровите й присъди. Сред ширналия й се безкрай той видя себе си ката жалка, нищожна искрица на мимолетност, каквато всъщност беше.

Стори му се, че мозъкът му ще се пръсне. Парализиран беше от всичко, което видя. Мъчеше се отчаяно да зърне представата, която сам беше създал за себе си и която винаги му беше помагала. Мъчеше се да зърне образа, който сам беше изградил за себе си и който винаги го беше крепил здраво на земята и му беше помагал да не губи здравия си разсъдък. Полагаше неистови усилия да се предпази от ужасната гледка на вътрешната си голота и слабост, която беше принуден да признае, че са неговата дълбока същност.

После силата на течението понамаля. Ший се насили да отвори очи и за момент се откъсна от виденията си. Пред него беше вдигнатия право нагоре Меч, лумнал с ослепително бяла светлина, която се излъчваше от острието до дръжката. Зад него успя да види Панамон и Келцът, които стояха неподвижни, втренчили в него очи. После погледът на огромния трол леко се отмести и се закова в центъра на Меча. В този му жест имаше невероятно разбиране и подканяне. Ший отново погледна Меча на Шанара и видя, че сиянието му потрепваше трескаво. Пулсирането му като че ли издаваше някакво нетърпение, някакво огромно усили, сякаш искаше да се освободи от нещо, което го възпираше, и да проникне в него.

За миг човекът от Вейл се възпротиви на този настойчив импулс. После отново затвори очи и виденията отново се върнаха Първият шок от откровението беше минал и сега той се мъчеше да разбере какво става. Съсредоточи се върху образите на Ший Омсфорд, които го потапяха в мислите, чувствата, преценките и мотивациите, изградили този негов характер, едновременно чужд и познат.

Образите се избистриха и станаха ужасяващо ясни. Изведнъж той видя една друга страна на самия себе си, страна, която никога не беше виждал или може би просто не беше искал да приеме. Тя се разкриваше в безкрайна поредица от събития. Всичките бяха карикатури на минали неща, в които беше вярвал така безпрекословна Това беше опис на всички обиди, които беше нанесъл на другите, на всяка завист и подозрение, които беше изпитвал, на дълбоко вкоренените предразсъдъци, на умишлено изречените полуистини, на самосъжаленията, на страховете — на всичко, което беше ужасяващо и скрито дълбоко в него. Пред него стоеше Ший Омсфорд, който беше избягал от Вейлската долина, не за да спаси и защити семейството и приятелите си, а от страх за собствения си живот, търсещ какво ли не извинение за паниката си. Онзи Ший Омсфорд, който най-егоистично беше позволил на Флик да изживее с него собствения му кошмар и по този начин да облекчи собствения му ужас. Това беше човекът от Вейл, който се беше присмивал и който беше омаловажавал морала на Панамон Крийл, но това не му беше попречило да остави крадецът да излага на опасност живота си заради живота на Ший. Това беше — Образите се нижеха безспир. Ший Омсфорд отстъпи ужасен от всичко, което виждаше. Не можеше да го приеме. Никога не можеше да приеме това!

Но мозъкът му, черпейки от някакъв по-дълбок кладенец на сила и разбиране, се отвори отзивчиво към образите, протегна се и ги прегърна, като се предумваше, или може би насилваше, да приеме действителността такава, каквато му се представяше. Разумът му не можеше да отрече обратната страна на характера му. Също като ограничения образ на личността, която той винаги беше вярвал, че е, тази страна беше само част от истинската същност на Ший Омсфорд. Но тя наистина беше част, която му беше трудно да възприеме.

… Той обаче трябваше да я приеме. Това беше истината. Обзет от неистов гняв, Господарят на магиите напълно се събуди…

Истина? Ший отново отвори очите си и се вторачи в Меча на Шанара, който искреше с бяло сияние от върха на острието до дръжката. По тялото му се разля топлина, която започна да пулсира във всяка негова фибра. Този път не се появиха нови образи на собственото му аз. Появи се дълбоко, силно усещане за истинската му същност.

Внезапно осъзна, че е разбрал тайната на Меча. Мечът на Шанара притежаваше силата да разкрива истината — да принуждава човека, който го държи в ръцете си, да признава истината за себе си. А кой знае, той може би можеше да разбулва истината и за хора, които го докосват. В първия момент не можа да повярва. Усъмни се в изводите си и отчаяно се помъчи да преосмисли неочакваното откровение, да открие още нещо, защото безспорно трябваше да има още нещо. Но нямаше нищо друго за откриване. Това беше всичко, което се криеше в превъзнасяната магия на Меча. Извън него нямаше нищо друго, освен това, което се виждаше с очи — изящно изработено оръжие от друг век.

Изведнъж нещо прободе съзнанието му. Той разбра смисъла му и се изуми. Ето защо Аланон никога не беше разкривал тайната на Меча. Какво оръжие можеше да е то срещу неимоверната сила на Господаря на магиите? Как щеше да го защити от същество, което можеше да го смаже само с мисъл? Ший изтръпна от ужас. Убеден беше, че са го измамили. Легендарната сила на Меча беше само една лъжа!

Усети, че започва да изпада в паника. Затвори очи, за да прогони ледените тръпки на страха. Тъмнината около него се завихри бурно, зави му се свят и му се стори, че ще загуби съзнание. … В отблъскващата сива празнота на планинското си убежище Господарят на магиите наблюдаваше и се ослушваше. Гневът му постепенно започна да утихва и размазаната тъмнина в качулката кимна със задоволство. Човекът от Вейл, когото си мислеше, че е унищожил, беше оцелял. Въпреки всичко той беше успял да открие меча. Но човекът беше невероятно слаб. Не притежаваше необходимите познания, за да разбере талисмана. Вече беше обзет от страх, което го правеше уязвим. Бързо, безшумно. Господарят се измъкна от пещерното си леговище…

Високата фигура на Аланон се спря колебливо на върха на гол, обрулен от ветровете хълм. Невидимите му под гъстите вежди очи изучаваха застиналия самотен контур на планините, които се издигаха зловещо на сивия северен хоризонт. Те сякаш се бяха вторачили в него. Изпитите им хлътнали лица бяха набраздени и похабени, истинско огледало на душата на земята, която ги беше създала преди толкова много години. Над цялата огромна пустош, която представляваше Северната земя, беше надвиснала дълбока тишина и чакаше. Дори и ветровете във високите планински части бяха стихнали. Друидът загърна плътно полите на дългия си черен плащ и пое дълбоко въздух. Не беше възможно да греши. Невероятният обхват на мозъка му не можеше да го лъже точно за това. Нещото, за което беше положил толкова неимоверни усилия, току що се беше случило. В дълбоките покои на Острието на ножа, далеч от мястото, където се намираше мистикът, Ший Омсфорд беше извадил Меча на Шанара.

Нещо обаче не беше както трябва! Дори и човекът на Вейл да можеше да издържи и да приеме истината за себе си и евентуално да разбере тайната на Меча, той все още не беше готов да използва талисмана правилно срещу Господаря на магиите. Нямаше да има достатъчно време да му повярва безрезервно, защото беше сам и без помощ, и не притежаваше знанието, което само Аланон можеше да му даде. Щеше да изпитва съмнения в собствените си сили и да се разкъсва от страх. Поради това щеше да бъде лесна плячка за Брона. Друидът вече усещаше как врагът се пробужда. Господарят на здрача беше тръгнал от планинското си убежище, напълно убеден, че човекът, който държи Меча, е сляп за безпрекословната сила на талисмана. Той щеше да нападне бързо и свирепо, а Ший щеше да бъде унищожен преди да се е научил как да оцелее.

Оставаха само няколко минути преди сблъсъка им, а Аланон знаеше, че няма да може да пристигне навреме. По някакъв начин беше разбрал, че Ший и Мечът на Шанара отиват на север. След като остави другите в Калахорн, той се запъти да помага на човека от Вейл. Но нещата се развиха прекалено бързо. Имаше една единствена възможност да бъде от някаква полза за Ший — ако, разбира се, изобщо имаше някаква възможност. Той обаче беше все още много далеч. Друидът загърна плаща около хилавото си тяло и се заспуска надолу по хълма, като вдигаше малки облачета прах около себе си. Лицето му излъчваше непоколебимост.

Панамон Крийл се спусна напред, когато Ший падна на едно коляно, но огромната ръка на Келцът го задържа. Тролът погледна към входа на пещерата и се ослуша. Панамон не чу нищо, но внезапно бе обзет от страх и засилващо се чувство на ужас. Не продължи към човека от Вейл. Очите на Келцът се, извърнаха, сякаш проследяваха някой, който вървеше по коридора. Панамон се уплаши още повече. До вратата беше застанала висока, загърната в черна мантия, фигура. Панамон Крийл инстинктивни усети, че това е Господарят на магиите. Под плътно притиснатата качулка, където трябваше да има лице, нямаше нищо, освен тъмнина и тъмнозелена мъгла, която се движеше хаотично около две червеникави огнени искри. Първо искрите се обърнаха към Панамон и Келцът и мигновено ги превърнаха в замръзнали неподвижни статуи. През парализираните им тела той изпрати всички техни страхове и ужаси, които запрепускаха в див бяг. Крадецът се опита да извика и предупреди човека от Вейл, но разбра, че не може да издаде никакъв звук. Остана застинал на мястото си и безпомощно започна да наблюдава как качулката без лице се доближава до Ший.

В угнетителната призрачност на малката килия човекът от Вейл усети, че идва в съзнание. Всичко около него му се стори невероятно далечно, въпреки че някъде вътре в замъгления му мозък звънтеше смътен предупредителен сигнал. Но той реагира вяло и за известно време усещаше само миризмата на плесен, на застоял въздух и скала и виждаше само слабото блещукане на една единствена факла. През мъглата съзря неподвижните тела на Панамон и Келцът, застинали на не повече от пет крачки от него. Върху вкочанените им лица беше изписан страх. Орл Фейн лежеше в задната част на килията, свит в малко жълто кълбо, което хленчеше и бръщолевеше несвързано. Пред него острието на Меча на Шанара грееше ярко.

В миг тайната на Меча проблесна в съзнанието му и му припомни безнадеждността на положението му. Помъчи се да вдигне глава, но очите му стояха като заковани в пространството пред него. Внезапно усети цялото си тяло като залято с ледена река, в която започна да потъва. Изби го студена пот и ръцете му се разтрепериха. В съзнанието му отекваше един единствен вик: Бягай! Спасявай се, преди ужасното същество, в чието забранено кралство си дръзнал да нахлуеш, да открие присъствието ти и да те унищожи! Целта, заради която беше рискувал всичко, вече нямаше никакво значение. Единствената останала в съзнанието му мисъл беше влудяващата потребност да се спаси.

Изправи се олюлявайки се. Всяка фибра на тялото му крещеше да се изскубне от състоянието си и да се втурне към вратата, да хвърли Меча и да бяга. Но нещо вътре в него отказваше да пусне Меча. Помъчи се отчаяно да овладее страха си. Ръцете му стискаха здраво дръжката на Меча. Те така се бяха впили в метала, че накрая кокалчетата на пръстите му побеляха от болка. Мечът беше единственото, което му беше останало, единственото, което стоеше между него и пълната паника. Отчаяно се вкопчи в него. Разумът му се беше вчепкал в талисмана, въпреки че знаеше, че е безполезен.

ТЛЕННО СЪЩЕСТВО, АЗ СЪМ ТУК!

Думите проехтяха смразяващо в дълбоката тишина. Ший се мъчеше да обърне очи към вратата. В началото забеляза само някакви сенки. После сенките бавно се уплътниха и очертаха загърнатата фигура на Господаря на магиите. Той беше надвиснал заплашително до вратата — една непрогледна, тъмна, безформена мантия. В дълбините на качулката блуждаеха две зелени мъглявини, а огнените искри, които бяха очите му, проблясваха и се разширяваха.

ТЛЕННО СЪЩЕСТВО, АЗ СЪМ ТУК. ПОКЛОНИ МИ СЕ НИСКО!

Ший пребледня от страх. Нещо огромно и черно се вряза в съзнанието му и той залитна несигурно на ръба на пълната паника. Сякаш пред него се беше отворила бездънна бездна. Само едно леко побутване и… Насили се да съсредоточи вниманието си върху Меча и върху отчаяното си желание да остане жив. Съзнанието му беше обгърнато от пурпурна мъглявина. Тя донесе със себе си гласовете на безброй обречени същества, които викаха и молеха без капчица надежда за пощада. Пълзящи, гърчещи се същества провисваха по ръцете и краката му, блъскаха се в него, теглеха го надолу в бездната. Смелостта му се изпари. Толкова малък беше, толкова уязвим. Как можеше да се противопостави на такова чудовищно същество като Господаря на магиите?

В отдалечената част на килията Панамон Крийл видя как облечената в черна мантия фигура се приближи до Ший. Господарят на магиите като че ли беше нещо нематериално, една качулка без лице, една мантия, под която нямаше нищо. Но той очевидно беше нещо, с което Ший не можеше да се справи сам, със или без Меча. Панамон кимна предупредително на Келцът, пребори се с обзелата го паника и атакува, като размаха яростно ръката с шипа. Облечената в черно фигура се обърна към него. Сега тя не изглеждаше вече празна, а изпълнена със страховита сила. Вдигна ръката си и крадецът усети как нещо, подобно на желязо, го стисна за гърлото и го метна към стената. Опита се да се освободи, но беше здраво притиснат. Келцът също. Абсолютно безпомощни, двамата видяха как Господарят на магиите се върна при човека от Вейл.

Борбата беше почти приключила за Ший. Той продължаваше да държи Меча пред себе си, но и последните му съпротивителни сили го напускаха пред нападението на Господаря на мрака. Престанал беше да мисли разумно. Безсилен беше пред чувствата, които вътрешно го разкъсваха. От тъмнината на качулката се изтръгна ужасна, нетърпяща възражение, заповед:

ХВЪРЛИ МЕЧА, ПРОСТОСМЪРТЕН!

Отчаян, Ший се бореше срещу подтика да се подчини. Помещението се изпълни с мъгла и той се опитваше да диша. Някъде дълбоко в съзнанието си чу познат глас, който зовеше името му. Опита се да му отговори и викаше вътрешно за помощ. После гласът на Господаря на магиите отново разцепи въздуха.

ХВЪРЛИ МЕЧА!

Острието леко се отпусна. Ший усети как мозъкът му се сковава, а тъмнината все повече се доближава до него. Мечът не му вършеше никаква работа. Защо не го хвърли и не се остави да бъде унищожен? Той беше нищожество за това ужасно същество. Той беше само един хилав, слабохарактерен простосмъртен.

Мечът се отпусна още. Изведнъж Орл Фейн се разкрещя, загубил ума си от ужас, просна се върху пода на тъмната килия и се разрида. Панамон пребледня. Едрото тяло на Келцът изглеждаше като забито в стената. Върхът на Меча на Шанара увисна само на няколко инча от пода и бавно се олюля.

После гласът в съзнанието на Ший отново се появи и извика името му и незнайно откъде, думите стигнаха до него като тих, едва доловим шепот.

— Ший! Бъди смел! Довери се на Меча!

Аланон!

Гласът на друида разкъса страха и съмненията, които бяха оковали здраво човека от Вейл. Но той беше толкова далечен — толкова далечен…

— Повярвай в Меча, Ший, Всичко друго е измама…

Думите на Аланон заглъхнаха в гневния вик на Господаря на магиите, когато съществото изолира гласа на омразния друид от съзнанието на човека от Вейл. Но Брона се беше усетил твърде късно. Аланон беше хвърлил спасителен пояс, за който Ший се хвана и се отдръпна от ръба на поражението. Страхът и съмненията се оттеглиха. Мечът започна бавно да се вдига.

Господарят на магиите отстъпи крачка назад и качулката без лице се извърна леко към Орл Фейн. В този миг хленчещият гном се изправи рязко като дървена кукла. Престанал да бъде господар сам на себе си, пионката на Брона се хвърли напред и жилестите му жълти ръце се мъчеха отчаяно да докопат Меча. Пръстите му стиснаха острието и напразно се мъчеха да го измъкнат. Изведнъж, сякаш изпаднал в агония, Орл Фейн нададе ужасяващ вик и пусна талисмана. Лицето му се изкриви, докато се свличаше на пода. Ръцете закриха очите му, като че ли искаше да се предпази от някакво кошмарно видение.

Господарят на магиите пак му направи знак с ръка. Друсащото се тяло се вдигна на крака и гномът отново се втурна напред с викове на ужас, разкрещя се от болка и падна на колене. За втори път пусна талисмана, а от очите му потекоха сълзи.

Ший погледна към свитото му тяло и разбра всичко. Орл Фейн беше видял истината за себе си, точно както и Ший, когато за пръв път докосна Меча. Но за гнома истината беше непоносима. И все пак във всичко това имаше нещо странно. Защо Брона сам не се опита да измъкне Меча от ръцете му? Усилието нямаше да го затрудни. Вместо това той първо се помъчи да внуши на Ший да пусне Меча, а после използва полуделия вече Орл Фейн като маша. Въпреки огромната сила, която владееше, Брона като че ли не беше способен да отнеме Меча. Усилието нямаше да му коства нищо. Ший се ровеше в мозъка си и търсеше отговор. В един момент го осени и първият проблясък на разбиране.

Орл Фейн отново стана, все още безнадеждно покорен на заповедите на Господаря на магиите. Хвърли се към Ший безумно и отчаяно. Изкривените му ръце се забиваха във въздуха пред него. Човекът от Вейл се опита да избегне нападението, но Орл Фейн беше останал без капчица разум, напълно загубил ума си, душата му вече не му принадлежеше. Нададе вик на ужас и безпомощност и се метна върху Меча. За миг жилестото тяло се сви в конвулсии, когато гномът се уви около бляскавия метал на единственото нещо, което все още имаше някакво значение за него на този свят. Това трая само миг, последният миг на живота му. После умря.

Изумен, Ший отстъпи назад и изтегли острието от безжизненото тяло. Господарят на магиите мигновено поднови атаката си и се нахвърли злобно срещу съзнанието на човека от Вейл, като се мъчеше да срази съпротивата му. Грубо и направо, без да използва хитрите уловки на съмнението и колебанието, на заблудата и самоизмамата. Единственото му оръжие беше страхът, непреодолимият и унищожителен страх, който хвърли със съкрушителен замах, В съзнанието на Ший заприиждаха видения — зловещата сила на Господаря на магиите изобразена по хиляди ужасни начини, всички насочени към ликвидирането му. В един миг се усети смален до най-дребното, най-нищожното същество, което някога е пълзяло по земята. В следващия миг му се стори, че Господарят на магиите ще стъпче това нещастно простосмъртно същество в прахта.

Но Ший запази смелостта си. Един път той вече се беше почти поддал на лудостта. Но този път устоя, успя да повярва в себе си и в Аланон. Стисна здраво Меча с двете си ръце и се помъчи да отстъпи от мъглата, която му пречеше, от стената от страх, която го сковаваше. Помъчи се да повярва, че всичко е само една илюзия, че страхът и засилващата се паника, които изпитваше, не бяха негови. Стената леко поддаде и той започна да й се противопоставя още по-упорито. Спомни си смъртта на Орл Фейн и това му помогна да си представи мислено всички други, които щяха да умрат, ако той се провали сега. Спомни си думите, които Аланон му беше прошепнал. Съсредоточи мислите си върху това, което вярваше, че е слабостта на Господаря на магиите, слабост, която той проявява чрез странното му нежелание да докосне Меча. Ший се насили да повярва, че истинската тайна на силата на талисмана е чисто и просто един най-обикновен закон, който важи за всички, дори и за такова ужасно същество като Брона.

В миг мъглата се разсея, а стената от страх се разби. Ший отново стоеше изправен пред Господаря на магиите, чиито червени искри сега святкаха ожесточено в тъмнозелените мъгли под качулката. Той протегна напред покритите си с мантията ръце, сякаш искаше да отблъсне някаква ужасна опасност и се дръпна назад. Човекът от Вейл натискаше силно блестящото острие в гърчещото се тяло и го принуждаваше да отстъпва към най-близката стена. Нямаше да му позволи да се измъкне, помисли си той спокойно. Ще унищожи ужасното зло в това същество. Черната мантия пред него потрепера, а изкривените пръсти отчаяно се мъчеха да се заловят за влажния въздух на килията. Господарят на магиите започна да се разпада и крещеше омразата си в лицето на съществото, което го унищожаваше. Зад крясъците му се носеше ехото на хиляди други гласове. Те виеха и искаха мъст, която толкова дълго им беше отказвана.

Ший усети как ужасът на съществото премина през Меча в съзнанието му. Но наред с него усети и силата, която му даваха другите гласове и не се предаде. Допира до Меча му носеше една истина, която не можеше да бъде отречена от никакви внушения и уловки на Господаря на магиите. Това беше истина, която той не можеше да признае, не можеше да приеме, не можеше да понесе, но истина, срещу която нямаше защита. За Господаря на магиите истината беше смърт.

Тленното съществуване на Брона беше само една измама. Всички средства, които беше използвал, за да продължи тленния си живот, се бяха провалили. Тялото му беше умряло. Но маниакалната му вяра, че е безсмъртен, беше продължавала отчасти живота му. Поддържал се беше жив само чрез магьосничеството, което го беше умопобъркало Отричайки собствената си смърт, той беше подкрепял безжизненото си тяло, за да постигне безсмъртие. Поддържал беше илюзията за себе си, че е част от два свята, с чудовищна, непостижима сила. Но сега Мечът го принуждаваше да се види, такъв, какъвто е — разложена, безжизнена обвивка, поддържана единствено чрез измамната вяра в собственото му съществуване, едно шарлатанство, една илюзия, породена единствено от силата на волята, толкова преходна, колкото и физическото същество, за което се представяше, но не беше. Брона беше една лъжа, която съществуваше и се разрастваше с помощта на страховете и съмненията на простосмъртните, лъжа, която той сам беше съчинил, за да крие истината. Но сега лъжата беше разобличена.

Ший Омсфорд беше способен да приеме слабостите и грешките, които бяха част от човешката му същност, част от същността на всички хора. Но Господарят на магиите никога нямаше да може да приеме истината, която Мечът му разкриваше. А истината е, че съществото, което си въобразяваше, че е, беше престанало да съществува преди хиляди години. Всичко, което беше останало от Брона, беше лъжата. А сега силата на Меча му отнемаше дори и нея.

Той извика за последен път. Един хленч на протест, който проехтя мрачно в килията и се смеси с другите гласове, които крещяха победоносно в хор. После настъпи гробна тишина. Протегнатата ръка се сбърчи и изпепели, а тресящата се под мантията фигура се разпадна и се превърна в купчина прах. Малките червени искри проблеснаха веднъж и изчезнаха сред разсейващата се зелена мъгла. Мантията се нагъна, хлътна изпразнена и се свлече на пода. Постепенно качулката също се нагъна и сплеска и накрая от нея остана свит на топка износен плат.

Миг след това Ший потъна в пот. Прекалено много емоции се бяха надпреварвали в опънатите му нерви. Огромното напрежение беше продължило твърде дълго и сега пренапрегнатото му тяло искаше отплата. Земята под краката му се разклати и той бавно започна да потъва в мрак.

В град Тирзис продължителната, ужасна битка между простосмъртните и съществото на духовете се развихри изумително неочаквано. От дълбините на сърцето на земята се понесе тътен, а набразденото й лице започна да се гърчи от равномерни, ужасни спазми. На ниските възвишения източно от Тирзис малката група от конници елфи се мъчеха да укротят уплашените коне, а изтощеният Флик Омсфорд наблюдаваше изумен как земята около него се гънеше от странните вибрации. На върха на Вътрешната стена огромната непоклатима фигура на Балинор отблъскваше атака след атака, докато армията на Северната земя се опитваше да пробие отбраната на хората от Южната земя и в продължение на няколко минути никой от участниците в ожесточената битка не забеляза трусовете. На моста на Сендик настъпващите троли се спряха и и се заоглеждаха неспокойно. Грохотът ставаше все по-силен. Мениън Лий се стресна, когато видя огромните пукнатини, които се появиха в древния камък, а защитниците на моста хукнаха да се спасяват. Дълбоките вибрации бързо се засилиха и се превърнаха в неимоверна лавина от гъгнещи трусове, които разклащаха земята и скалите. Вятърът се понесе над земята, вряза се с невероятна безпощадност сред редиците на армията на елфите, която галопираше към града и обърка строя й. От Кълхейвън в Анар до най-отдалечените краища на просторната Западна земя побеснелият вятър виеше ожесточено. Невероятната му сила и земетресението, раздрусало и четирите земи, поваляха огромни дървета и отвяваха и превръщаха в прах издадени скални маси. Небето притъмня и стана мастиленочерно — без нито едно облаче, без слънце, абсолютно празно, сякаш небесата бяха заличени с един единствен замах на някаква огромна четка. Огромни червени светкавици прорязваха тъмнината и разсичаха открай докрай хоризонта, като създаваха неописуем заряд от електрическа енергия. Дошъл беше краят на света. Това беше краят на всякакъв живот на земята. Апокалипсисът, предсказан още с появата на словото, най-после беше настанал.

Но малко след това всичко замря и застина абсолютно неподвижно. Тишината надвисна като покров и обгърна всичко. Внезапно от непрогледната тъмнина се разнесоха зловещи стонове и ридания, които накрая се превърнаха във вопли на неописуемо страдание. В град Тирзис всички забравиха за сражението. И хората на Северната земя, и хората на Южната земя загледаха ужасени как Носителите на черепи се извисиха към небето, а безформените им, подобни на призраци тела, се загърчиха в невъобразима агония. Те крещяха и завършващите им с изкривени нокти крайници се свиваха в конвулсии. Закръжиха над главите на мъжете, които бяха пребледнели от страх, но не можеха да се помръднат. После крилатите фигури започнаха да се разпадат, а черните им тела бавно се превръщаха в пепел, която се понесе на изток. След няколко секунди не остана нищо, освен една необятна черна празнота, която започна да се движи на огромни връхлитащи талази и се понесе на север, с повдигащи се леко краища, като понесено от вятър одеяло. Първо на юг, а после на изток и на запад, се показа синьото на небето и слънцето заля земите с ослепителна яркост. Изумени, простосмъртните мъже гледаха как неописуемата тъмнина се сви в черен облак далеч на север, увисна неподвижно над хоризонта, после се спусна към земята и потъна завинаги.

Времето течеше, а Ший се носеше безчувствено в една огромна, черна празнота.

— Не мисля, че успя.

Някъде отдалеч, много отдалеч, до съзнанието му достигна глас. Внезапно ръцете и лицето му усетиха студа на гладък камък по изгарящата му кожа.

— Чакай малко, клепачите му трепнаха. Май идва в съзнание!

Панамон Крийл. Ший отвори очи и видя, че лежи на пода в малката килия. В тъмнината проблясваше мъждиво светлината на факла. Той отново беше дошъл на себе си. Ръката му все още стискаше Меча на Шанара, но силата на талисмана го беше напуснала и вече я нямаше странната връзка, която ги беше сляла в едно. Надигна се непохватно на ръце и колене, но в този миг някакъв дълбок, зловещ тътен разклати пещерата и той залитна напред. Силни ръце го подхванаха и не му позволиха да падне.

— Спокойно, отпусни се за минута. — Грубият глас на Панамон прозвуча почти в ухото му. — Чакай да те видя, Я сега ме погледни — Той разтърси силно човека от Вейл и очите им се срещнаха. В твърдия поглед на крадеца едва забележимо се прокрадна страх, но после изчезна. Миг след това Панамон се засмя. — Нищо му няма, Келцът. А сега, хайде да се махаме оттук.

Вдигна Ший на крака и тръгна към отворената врата. Огромното тяло на Келцът ги последва. Ший направи няколко несигурни крачки и спря. Нещо го дърпаше назад.

— Добре съм — смънка той почти нечуто.

После изведнъж си спомни абсолютно всичко — силата на Меча, която премина през цялото му тяло и ги спои в едно, виденията и истината за него, ужасяващата борба с Господаря на магиите, смъртта на Орл Фейн… Извика и залитна.

Панамон Крийл инстинктивно протегна ръка и го задържа.

— Спокойно, спокойно. Всичко свърши, Ший. Ти успя — ти спечели. Господарят на магиите е унищожен. Но тази планина се разпада. Трябва да се измъкнем оттук преди всичко наоколо да се изсипе върху главите ни!

Боботенето под краката им постоянно се засилваше. От стените и тавана се откъсваха скални парчета и се разсипваха като ситен дъжд от прах и дребни камъчета. Силните трусове ставаха все по-мощни и върху древния камък започнаха да се появяват пукнатини.

— Ще се оправиш. — Облеченият в аленочервено крадец стана бързо на крака. — Обзалагам се, че ще те измъкна оттук.

Ще видиш.

Тримата мъже бързо излязоха в дългия тъмен коридор. Скалистият тунел се виеше и усукваше през сърцето на Острието на ножа, а грапавите му стени бяха покрити с неравни пукнатини и процепи. С всяко засилване на тътена се появяваха нови пролуки, а стените започнаха да пукат и да се разцепват. Планината се тресеше, сякаш земята щеше да се разтвори и да я погълне цялата, друсаше се от силата на оглушителните вибрации, които ехтяха от недрата на земята. Минаха край множество малки коридори и междинни помещения и продължаваха напред, без да могат да открият спасителен изход. Няколко пъти бяха обсипани с водопад от камъни и прахоляк, но всеки път успяваха да се измъкнат невредими. Огромни скални късове падаха с трясък пред тях и им препречваха пътя в тунела, но якият Келцът ги разчистваше и малката група продължаваше бързо напред. Ший започна да губи представа за всичко. Някаква странна слабост се беше настанила в тялото му, притискаше го безпощадно и изцеждаше малкото сили, които му бяха останали. Всеки път, когато си помислеше, че вече не може да продължи, Панамон заставаше до него и го подкрепяше, а от време на време силната му ръка го повдигаше леко и го превеждаше през срутените камъни и скални късове.

Стигнали бяха до един много тесен участък на прохода, който свиваше под остър ъгъл вдясно, когато ужасно силен трус разтърси умиращата планина. Целият таван на коридора се разцепи с остър пукот и започна бавно да се свлича. Панамон изкрещя неистово, изтегли човека от Вейл пред себе си и се опита да го предпази със собственото си тяло. Келцът мигновено се озова до тях, прегърби огромното си тяло и подложи яките си рамене под тоновете откъсната скала. Вдигнаха се гъсти облаци от прах и за миг всичко се скри от погледа. После Панамон Крийд задърпа човека от Вейл и му помогна да премине бързо под напрегнатото тяло на скалния трол. В един момент, докато пълзеше под откъртената стена, Ший вдигна нагоре очи и срещна благия поглед на Келцът. Таванът се свличаше на няколко инча от тях, а огромният напън на страховитата сила на скалния трол му противостоеше и подобното на дървесна кора тяло беше застинало в невероятно напрежение. Ший се поколеба, но яката ръка на Панамон го стисна за рамото, изтегли го напред и го блъсна зад ъгъла на тунела в по-широк коридор. Стовариха се върху купчина от паднали камъни и прах като се мъчеха да си поемат въздух Хвърлиха поглед на Келцът. Огромното му тяло продължаваше да крепи на раменете свличащата се скална маса. Панамон тъкмо тръгна назад към тунела, когато от недрата на планината се разнесе дълбок разкъсваш въздуха грохот. Зад тях се чу силен трясък от плъзгащи се, разместващи се скални пластове. Тунелът се разцепи и напълно се срути. Тонове от камъни се изсипаха надолу и от пътя зад тях не остана и следа. Ший извика и се втурна към стената от нападали скални късове, но Панамон го спря рязко и размаха ръката си с шипа пред лицето му:

— Той е мъртъв! Вече не можем да му помотаем.

Човекът от Вейл гледаше потресен назад.

— Хайде, тръгвай, да се махаме оттук! — Крадецът беше побеснял от гняв. — Да не би да искаш саможертвата му да бъде напразна? Тръгвай!

Раздруса силно Ший, вдигна го на крака и го забута към отворената част на тунела. Силният грохот продължи да вибрира в цялата планина. Една поредица от остри разкъсващи трусове насмалко не повали двамата мъже на пода на пещерата, но залитайки, те продължиха напред. Ший беше започнал да тича като луд, без да вижда нещо. Погледът му беше замъглен от прах и сълзи. Все по-трудно виждаше. Често примигваше и стискаше очи, като се опитваше да проясни погледа си. Чуваше тежкото дишане на Панамон едва ли не в ушите си и усещаше металния шип да го подръчква по гърба, за да ускори темпото. Късчета скала се лющеха от стените и тавана на коридора и се изсипваха, върху им. Удряха ги и ги нараняваха, късаха дрехите им и ги превръщаха в парчета плат, които висяха върху потите им тела. Ший стискаше здраво в ръката си бляскавия Меч, от който сега нямаше нужда, освен като доказателство, че всичко това наистина му се беше случило и не беше плод на болно въображение.

Внезапно тунелът свърши и те се озоваха в сивата светлина на небето на Северната земя, най-после измъкнали се от планината. Пред тях лежаха разхвърляни застинали в смъртта тела на троли и мютени. Без да намаляват скоростта, двамата се втурнаха към отвора на лъкатушния проход, който разсичаше на две Острието на ножа. Твърдата земя се тресеше силно. В основата на Планината на черепите имаше дълги нащърбени пукнатини. Подобно на змии те се виеха разкривено към обръча от естествените препятствия, който опасваше забранената земя. Внезапен рязък трясък, по-силен от всички предишни, накара двамата тичащи да спрат. Мълчаливо наблюдаваха изумени как отвратителният череп започна да се пропуква и разпада. Изведнъж всичко се разтресе и знакът на Господаря на магиите в миг се скри във водопад от тонове скала и Планината на черепите изчезна от лицето на земята. Гъст облак от жълт прах се вдигна към небето. Оглушителен тътен се разнесе от недрата на земята и прокънтя из огромната пустош на Северната земя. Побеснели ветрове се развихриха над останките на умиращата планина и земята отново забоботи. Ший ужасен забеляза как чудовищното Острие на ножа се разтресе силно от тази нова конвулсия. Цялото кралство се разпадаше!

Панамон хукна към прохода, като теглеше Ший със себе си. Но този път не беше нужно да подканя човека от Вейл. Той бързо се изравни с него и продължи да тича като стрела през труповете на мъртвите. Събра последните си сили от някакъв последен източник на сила и решителност и изуми Панамон Крийл, който в един момент забеляза, че беше изостанал след него. Когато стигнаха до планинския проход, парчета от извисяващото се Острие на ножа бяха започнали да се късат с оглушителен грохот и да падат, улеснени от трещящите трусове, които раздираха земята. Масивни скални късове политаха с унищожителна сила към лъкатушещия каньон и огромната лавина от камъни, която се свличаше непрестанно от високите древни върхове, ставаше все по-мощна и по-мощна. В центъра на това масово унищожение двамата мъже от Южната земя криволичеха и се мъчеха да се провират невредими — измъченият полуелф, стиснал древния си Меч и едноръкият крадец. Вятърът ги шибаше безмилостно по гърбовете и ги засилваше с камшика си през градушката от камъни и прахоляк. Минаваха през чупки и завои в скалата и ги отминаваха. Знаеха, че се доближават до края на каньона, зад който ги чакаха откритите предпланини. Ший отново усети, че очите му се замъгляват. Походката му стана несигурна и той яростно затърка очите си със свободната си ръка.

Внезапно цялата западна стена на каньона се разцепи на две и се сгромоляса върху двамата мъже, като ги затрупа под задушаващ водопад от откъснати парчета скала и пръст. Нещо остро удари Ший по главата и за момент му причерня пред очите. Лежеше полузарит от огромната скална маса и се мъчеше да не загуби съзнание. Панамон го изрови и със здравата си ръка го изтегли от струпаните камъни. През сивата мъгла Ший видя кръв по широкото лице на мъжа. Човекът от Вейл бавно се изправи на крака, като се подпираше на Меча на Шанара.

Панамон остана на колене. Ръката му с шипа сочеше към прохода зад тях. Ший любопитно погледна натам. Ужаси се, когато забеляза една ужасна, накуцваща фигура да се приближава към тях сред облаци от прах. Мютен! Безформеното, наподобяващо каучук лице, беше обърнато към тях и чудовището упорито напредваше тромаво към тях. Панамон погледна Ший и се усмихна мрачно:

— Следва ни още от другия край на прохода. Мислех си, че ще можем да се измъкнем от него в скалите, но той явно е твърдоглав.

Надигна се бавно и изтегли дългия си меч.

— Продължавай напред, Ший. Бързо ще те настигна.

Изуменият човек от Вейл поклати занемял глава. Май нещо не беше разбрал както трябва.

— Можем да го изпреварим — избухна най-накрая той. — Почти стигнахме края на прохода. Там можем да се бием с него — двамата!

Панамон поклати глава и се усмихна тъжно.

— Страхувам се, че този път няма да стане. Нещо си навехнах крака. Вече не мога да тичам. — Спря го с поклащане на глава, когато Ший понечи да каже нещо. — Не искам нищо да чувам. А сега, бягай и не спирай да тичаш!

Ший погледна втренчено мъжа и сълзи рукнаха от очите му.

— Не мога да постъпя така!

Внезапен тътен разтърси Острието на ножа и отново свали Ший и Панамон на колене. Камъни се засвличаха с грохот по склоновете на разпадащата се планина, а ужасните конвулсии в дълбоките недра на земята не стихваха. Мютенът все повече се приближаваше, без да обръща внимание на трусовете. Панамон се надигна олюлявайки се и затегли Ший след себе си.

— Целият преход е към края си — каза той тихо. — Нямаме време да спорим. И сам мога да се погрижа за себе си — както се оправях преди да срещна Келцът и теб. А сега искам да бягаш, да се разкараш от този проход!

Постави ръката си на слабото рамо на човека от Вейл и леко го побутна да тръгва. Ший отстъпи няколко крачки и се поколеба, после размаха почти заплашително Меча на Шанара пред лицето му. В очите на Панамон Крийл проблесна лека изненада, после крадецът изписа на лицето си познатата лукава усмивка:

— Пак ще се срещнем, Ший Омсфорд. Ти просто ме чакай.

Размаха ръката с шипа за сбогом и се обърна да посрещне приближаващия се мютен. Ший се загледа след него. Дали намаляващото му зрение не му погаждаше номера? Я виж ти, облеченият в аленочервено крадец май изобщо не куцаше. После проглушителните трусове отново разтърсиха планината и човекът от Вейл хукна към сигурността на предпланините. Подхлъзваше се и залиташе върху неравните камъни и пръст, лавираше между водопада от скални късове, които се сгромолясваха от високите върхове на Острието на ножа в тесния каньон. Тичаше сам.

ГЛАВА 34

Следобедът беше почти превалил. Слънчевите лъчи се процеждаха на дълги, размазани струи през плаващите по небето бели облаци и галеха с топлината си голата пустош на Северната земя. Тук-таме светлината пестеливо огряваше малки участъци с оскъдно поникнала зеленина — първите признаци на живот, който скоро щеше да процъфти върху земята, живяла толкова много години жадна и сиротна. В далечината, изтъпените върхове на раздробеното Острие на бръснача се очертаваха на северния хоризонт, а прахолякът, вдигнат от опустошената долина под тях, все още се стелеше над останките от Кралството на черепите.

Ший се появи изневиделица. Вървеше безцелно сред лабиринта от клисури и хребети в предпланините точно под Острието на ножа. Полусляп и напълно изтощен, смазаният човек от Вейл беше почти неузнаваем. Вървеше към Аланон без да го вижда, стиснал здраво в двете си ръце сребърната дръжка на Меча. За миг друидът се втренчи занемял в странния вид на препъващия се, окъсан човек с Меча. После нададе вик на облекчение и се втурна, за да прегърне силно изтерзаното тяло на Ший Омсфорд.

Човекът от Вейл беше заспал отдавна и когато се събуди, вече беше нощ. Лежеше под навеса на издадена скала, която се врязваше в широко дефиле, увит в топъл плащ. До него тихо пращеше малък огън. Замъглените му очи бяха започнали да се проясняват и той видя над себе си ясното, обсипано със звезди нощно небе, което се простираше като плащ от чукар до чукар. Неволно се усмихна. Вече си представяше как отново е в Шейдската долина. Миг след това тъмната сянка на Аланон се появи в слабата светлина на огъня.

— По-добре ли се чувстваш? — попита го друидът вместо поздрав и седна до него. Аланон му изглеждаше променен — по-човечен, не толкова зловещ. В гласа му прозвуча необичайна за него топлота. Ший кимна с глава:

— Как ме откри?

— Ти ме откри. Нищо ли не си спомняш?

— Не. Абсолютно нищо — след… — Ший млъкна колебливо. — Имаше ли някой… видя ли някой друг?

За миг Аланон се загледа внимателно в напрегнатото му лице, сякаш се чудеше какво да отговори и после поклати отрицателно глава.

— Сам беше.

Ший усети как в гърлото му засяда буца. Лежеше в топлината на одеялото и напразно се опитваше да преглътне болката.

Значи и Панамон си беше отишъл. Кой знае защо, но не беше очаквал такъв край.

— Добре ли си? — чу той гърленият глас на друида в тъмнината. — Искаш ли да хапнеш нещо? Мисля, че ще се почувстваш по-добре, ако похапнеш.

— Да. — Ший се надигна и седна, все още завит с топлото одеяло.

Аланон отиде до огъня и му сипа супа в малка купа. Човекът от Вейл усети миризмата на вкусно ядене и я вдъхна дълбоко. Спомни ся за Меча на Шанара и го потърси с очи в тъмнината. Веднага го забеляза близо себе си. Лъскавата му повърхност проблясваше леко. После, сякаш изведнъж сетил се за нещо, попипа джоба на куртката си. Търсеше камъните на елфите, но не ги намери. Паникьосан, започна да опипва отчаяно дрехите си, с надеждата, че ще набара малката кожена торбичка. Пак нищо. Нея я нямаше. Прималя му. Легна омаломощял. Дали пък Аланон…

— Аланон, не мога да открия камъните на елфите — изрече бързо той. — Да не би ти…?

Друидът се приближи и му подаде купата с издигащата пара супа и малка дървена лъжица. Лицето му беше непроницаема загадъчна сянка.

— Не, Ший. Сигурно си ги загубил, когато си бягал от Острието на ножа. — Забеляза оклюмалото изражение на лицето му, протегна ръка и го погали успокоително по слабото рамо — Сега вече няма защо да се притесняваш за тях. Камъните изиграха ролята си. Искам да похапнеш и пак да поспиш. Имаш нужда от почивка.

Ший механично изсърба супата, но не можеше така лесно да преглътне загубата на камъните на елфите. Те бяха до него още от самото начало и го бяха защитавали на всяка крачка. Няколко пъти бяха спасили живота му. Как е могъл да прояви такава небрежност? Мислено се върна назад и напразно се мъчеше да си спомни, къде ли е могъл да ги загуби. Напразно. Могло е да се случи къде ли не.

— Съжалявам за камъните на елфите — извини се той тихо, с чувството, че беше длъжен да каже нещо.

Аланон сви рамене и се поусмихна. Изглеждаше уморен и някак си по-стар.

— Може би ще се появят по-късно.

Ший дояде супата, без да продума, а Аланон му сипа още, без да го пита. Топлината от яденето се разля по тялото на все още изтощения човек от Вейл и го отпусна. Постепенно го налегна дрямка. Отново потъваше в съня. Лесно можеше да му се отдаде, но не искаше. Толкова много неща имаше, които го измъчваха, толкова много въпроси, останали без отговор. Искаше да чуе отговорите сега, от единствения човек, който можеше да му ги даде. Заслужил го беше след всичко, което изтърпя, нали така?

Опита се да седне, съзнавайки, че Аланон го наблюдава внимателно. Някъде в далечината остър писък на птица разкъса тишината. Ший неволно се заслуша. След толкова много години животът се връщаше отново в Северната земя. Постави купата на земята до себе си и се обърна към Аланон:

— Можем ли да си поговорим?

Друидът кимна мълчаливо.

— Защо не ми каза истината за Меча? — попита тихо човекът от Вейл. — Защо?

— Казах ти всичко, което трябваше да знаеш. — Тъмното лице на Аланон беше безизразно. — Останалото ти го каза самият Меч.

Ший го погледна недоверчиво.

— Много важно беше ти сам да проумееш тайната на Меча на Шанара — продължи кротко друидът. — Това не беше нещо, което можех да ти, обясня. То беше нещо, което ти самият трябваше да преживееш. Първо трябваше да се научиш да приемаш истината за себе си. Чак тогава Мечът можеше да ти бъде талисман в борбата срещу Господаря на магиите. Един процес, в който не можех да се намеся пряко.

— И все пак, не можеше ли да ми кажеш поне защо Мечът ще унищожи Брона? — упорстваше Ший.

И с какво щях да ти помогна, Ший?

Човекът от Вейл се намръщи:

— Не разбирам.

— Е, добре, ако ти бяха казал всичко, което имах право да та кажа за Меча — не забравяй, че сега говорим вече след събитието, за да ти го обясня — щеше ли това наистина да ти помогне? Щеше ли да продължиш диренето на Меча? Щеше ли да съумееш да изтеглиш Меча и да го вдигнеш срещу Брона, ако знаеше, че единственото, което той ще направи, е да разкрие истината на Брона за самия него? Ти сигурно дори нямаше да ми повярваш, ако ти бях казал, че едно такова просто нещо е в състояние да унищожи чудовище със силата на Господаря на магиите. Щеше ли да ми повярваш? — Наведе се по-близко до Ший в слабата светлина на огъня. — Дали нямаше да се поддадеш на собствените си желания и да се откажеш в някой момент от издирването на Меча? Колко истина би могъл да понесеш?

— Не знам — отговори Ший замислено.

— Е, сега ще ти кажа нещо, което не можех да ти кажа преди. Преди петстотин години Джърл Шанара е знаел истината за Меча и въпреки това се провалил.

— Но аз си мислех, че…

— Че е успял? — довърши Аланон мисълта му. — Ако той беше успял, Господарят на магиите щеше да бъде унищожен, нали така? Не, Ший, Джърл Шанара не е успял. Бремен доверил на краля на елфите тайната на Меча, защото и той самият бил убеден, че ако човекът, който държи в ръцете си талисмана, знае как трябва да бъде използван, ще бъде по-добре подготвен за сблъсъка си с Брона. Оказало се обаче, че не е така. Въпреки предупреждението, че истината за него ще му бъде разкрита, Джърл Шанара не бил подготвен за това, което открил. Е, какво пък. Вероятно не е имало начин, по който предварително да се подготви както трябва. Издигаме прекалено много стени, които ни предпазват да бъдем напълно откровени със самите себе си. Според мен, той никога не е повярвал истински в предупреждението на Бремен за това, което щяло да му се случи, след като най-после успее да вземе Меча на Шанара в ръцете си. Джърл Шанара е бил крал-воин и вроденият му инстинкт го е карал да разчита на Меча като на физическо оръжие, независимо от предупреждението, че той няма да му помогне по този начин. Когато се изправил лице в лице пред Господаря на магиите и талисманът започнал да му въздейства точно така, както Бремен го бил предупредил, той изпаднал в паника. Не му помогнали нито физическата му сила, нито воинската му доблест, нито натрупания в сраженията опит. Това, което трябвало да приеме, се оказало прекалено много за него. В крайна сметка Господарят на магиите успял да се измъкне.

Ший поклати невярващо глава:

— Може би аз нямаше да реагирам така.

Друидът обаче сякаш не го чу и продължи:

— Трябваше да бъда до теб, когато откри Меча на Шанара и когато тайната на талисмана та се разкри. Виж, тогава вече можех да ти обясня въздействието на оръжието срещу Господаря на магиите. Но те загубих в Драконовите зъби и едва по-късно разбрах, че си открил Меча и потеглил на север без мен. Тръгнах след теб, но просто беше прекалено късно. Усетих паниката ти, когато откри тайната на Меча, и знаех, че Господарят на магиите също я усеща. Виках името ти — исках да проектирам гласа си в съзнанието ти. Но бях прекалено далеч, за да пристигна при теб навреме. Господарят на магиите ми попречи. Необходими ти бяха само няколко думи, нищо повече.

Замълча, сякаш беше изпаднал в транс, с очи, вторачени в пространството, което ги делеше. Но та сам откри отговора, Ший, и оцеля.

Човекът от Вейл се загледа в далечината и изведнъж си даде сметка, че въпреки че той самият беше останал жив, всички, които бяха тръгнали с него в Кралството на черепите, бяха мъртви.

— Можеше да бъде другояче — повтори той сковано.

Аланон не каза нищо. В краката му малкият огън гаснеше бавно и се превръщаше в червени въглени. Тъмнината около тях се сгъстяваше. Ший взе купата и дояде супата бързо. Отново усети как го налегна дрямка. Клюмаше, когато Аланон неочаквано го доближи в тъмнината:

— Убеден си, че не съм бил прав, когато не съм ти казал тайната на Меча? — измърмори той тихо, по-скоро установяваше факт, а не задаваше въпрос. — Може би си прав. Може би за всички щеше да е по-добре, ако ти бях разкрил тайната още в самото начала Ший вдигна към него глава. Изпитото му лице беше маска от черни вдлъбнатини и ъгловати линии, които сякаш обгръщаха една постоянна загадка.

— Не, прав си бил — отвърна бавно човекът от Вейл. — Не съм сигурен дали щях да се преборя с истината.

Аланон наклони леко глава встрани, сякаш премисляше тази възможност:

— Трябваше да ти гласувам повече доверие, Ший. Но се страхувах. Млъкна, когато сянка на съмнение премина през лицето на човека от Вейл. Не ми вярваш, но не те лъжа. За теб, за всички останали, винаги съм бил нещо повече от човек.

Налагаше се, защото иначе вие никога нямаше да приемете ролите, които ви определих. Но друидът е човек, Ший. А ти май си забравил нещо. Преди да стане Господар на магиите, Брона също е бил друид. Така че в известен смисъл друидите трябва да поемат някаква отговорност за това, в което той се беше превърнал. Ние сме му позволили да стане Господар на магиите. Нашите знания са му дали тази възможност. После сме се изолирали от света и сме го оставили да се развива в тази насока. Ето защо ние трябва да изпитваме чувство на вина.

Друидите два пъти са имали възможност да го унищожат. Два пъти са се проваляли. Аз бях последният от моята раса. Ако и аз се бях провалил, тогава нямаше да има кой да защитава расите срещу чудовищното зло. Да, наистина се страхувах. Една малка грешка и Брона щеше да остане на свобода завинаги. — Друидът понижи гласа си и зашепна, забил поглед в земята. — Трябва да знаеш още нещо. За мен Бремен е нещо повече от обикновен предшественик. Той е мой баща.

— Твой баща! — За миг Ший напълно се разсъни. — Но това е невъз…

Млъкна, неспособен да продължи. Аланон се поусмихна.

— Сигурно е имало моменти, в които си подозирал, че съм по-стар, отколкото би могъл да бъде един нормален човек. След Първата война на расите друидите разкрили тайната на дълголетието. Но има цена, цена, която Брона отказваше да плаща. Има много изисквания и наказания, Ший. Не е кой знае какъв дар. За времето, през което сме будни, ние натрупваме дълг, който трябва да изплащаме чрез особен вид сън, който предотвратява остаряването. Има най-различни начини за истинско дълголетие. Някои от тях са доста неприятни. Нито един от тях не е лек. Брона търсеше начин, различен от начините на друидите. Начин, за който да не плаща същата цена, да не прави същите саможертви. Накрая единственото, което му остана, беше самоизмамата.

Друидът като че ли се затвори в себе си, после продължи.

— Бремен е мой баща. Той е имал възможност да сложи край на заплахата от Господаря на магиите, но допуснал много грешки и Брона се спасил от него. Баща ми е отговорен за неговото спасение. Ако Господарят на магиите беше осъществил плановете си, вината щеше да падне върху баща ми. Заживях с този страх, докато той не се превърна в моя идея фикс. Заклех се да не повтарям неговите грешки. Опасявам се, че никога не съм ти гласувал достатъчно доверие, Ший.

Страхувах се, че си прекалено слаб, за да сториш това, което трябваше да бъде направено. Скрих истината от теб заради собствените си цели. Но ти беше последната ми възможност да спася баща си, за да се освободя от собственото си чувство на вина за това, което той е направил, и веднъж завинаги да залича отговорността на друидите за творението Брона.

Поспря се и погледна Ший право в очите:

— Знаеш ли, грешал съм. Ти се оказа по-достоен, отколкото те смятах.

Ший се усмихна и поклати бавно глава:

— Не, Аланон. Та нали именно ти неведнъж си ми казвал, че е безсмислено да се умува за нещо, което вече е станало. Внимавай какво говориш, историко.

В тъмнината пред него друидът се усмихна скръбно:

— Бих искал… бих искал да имаме повече време, Ший Омсфорд. Да имаме време, за да се опознаем по-добре. Но имам дълг, който трябва да платя… и то много скоро…

Млъкна натъжен и слабото му лице потъна в сянка. Озадаченият човек от Вейл поизчака малко, мислейки, че Аланон ще продължи. Но той не каза нищо повече.

— Е, ще оставим разговорите за утре сутринта — протегна се Ший уморено, потъна дълбоко в одеялото, загрят и отпуснат от супата и огъня. Чака ни дълъг път до Южната земя.

Аланон не му отговори веднага.

— Приятелите ти са вече някъде наблизо и те търсят — каза накрая той. — Когато те открият, ти ще им разкажеш всичко, което ти казах, нали?

Ший едва го чу. Мислите му се носеха към Шейдската долина с надеждата, че най-после ще се прибере у дома.

— Ти ще свършиш тази работа по-добре от мен — измърмори сънено той.

Последва дълго мълчание. Накрая чу, че Аланон се поразмърда в тишината, а когато странникът проговори, гласът му прозвуча странно далечен:

— Може би няма да мога да го направя, Ший. Много съм уморен. Изчерпах се физически. Сега, за известно време, ще трябва… да спя.

— Утре — измънка Ший. — Лека нощ. Друидът прошепна:

— Сбогом, мой млади приятелю. Сбогом, Ший. Но човекът от Вейл беше вече заспал.

Ший се сепна и се събуди, облян в сутрешна светлина. Отвори бързо очи, когато чу тропота на конски копита и на обути в ботуши крака. Видя, че е заобиколен от група слаби, стройни фигури, облечени в зелени дрехи на обитатели на горите. Инстинктивно хвана Меча на Шанара и се опита да седне, като примигваше често и се мъчеше да види лицата им. Бяха елфи. Висок елф със сурови черти се отдели от групата и се надвеси над него. Когато се вгледа с в дълбоките си проницателни очи в неговите той постави успокоително ръката си на рамото му:

— Ти си сред приятели, Ший Омсфорд. Ние сме хора на Ивънтайн.

Ший се изправи бавно, все още стиснал предпазливо Меча.

— Аланон…? — попита той, като се огледа за друида. Високият мъж се поколеба за миг, после поклати глава.

— Тук няма никой друг, освен теб.

Изумен, Ший мина край него и си проби път през групата от мъже. Започна да оглежда дефилето надлъж и нашир. Видя само сива скала и прах, един празен запустял проход, който лъкатушеше и чезнеше в далечината. Нямаше никой друг, освен конниците елфи. После се сети за нещо, което друидът му беше казал. Разбра, че Аланон наистина си беше отишъл.

— Да спи… — прошепна той.

Вдървено се върна при чакащите го елфи и в миг сълзи рукнаха по измъченото му лице. Все пак Аланон ще се върне при тях, когато пак имат нужда от него, каза си той ядосано. Точно както правеше преди. Изтри сълзите си и се загледа в ярко — синьото небе на Северната страна. За миг му се стори, че чува гласа на друида, който викаше името му някъде много, много отдалеч. Поусмихна се и каза тихо:

— Сбогом, Аланон.

ГЛАВА 35

Итака всичко свърши. След десетина дни мъжете, които бяха останали от малката група, тръгнала преди толкова много седмици от Кълхейвън, се сбогуваха за последен път. Денят беше светъл и ясен, облян в слънчеви лъчи и наситен със свежестта на лятото. Духащият от запад лек ветрец галеше ярко зеления килим на Тирзийските поляни и в тишината на утрото се носеше тихото далечно ромолене на Мърмидън. Стояха на пътя, който водеше извън стените на града — Дюрън, с поставена в шина и превързана ръка и Дейъл, който го беше открил сред ранените и сега го лекуваше. Балинор Букхана в метална ризница и в ярко синьо наметало за езда, все още бледият Ший Омсфорд, преданият Флик и Мениън Лий. Говореха си тихо, усмихваха се храбро, опитваха се да изглеждат спокойни и безгрижни, без особено голям успех, и хвърляха от време на време по някой поглед на вързаните до тях коне. Накрая настъпи неловко мълчание. Взеха да си стискат прощално ръцете и да си обещават че ще се видят скоро. Сбогуването беше мъчително и зад усмивките и ръкостисканията се криеше тъга.

После тръгнаха, всеки към дома си. Дюрън и Дейъл поеха на запад към Билийл, където Дейъл най-после щеше да се ожени за възлюбената си Линлис. Братята Омсфорд се запътиха на юг към Шейдската долина и, както Флик непрекъснато подчертаваше, към така заслужената почивка. За Флик дните на пътуване бяха приключили. Мениън Лий реши да ги придружи до Вейл, за да се увери лично, че нищо лошо няма да сполети отново Ший. Оттам щеше да отиде за известно време в планините и да поостане с баща си, на когото сигурно вече липсваше. Но знаеше, че много скоро ще се върне в граничната страна при червенокосата дъщеря на крале, която го чака.

Останал сам на опустелия път, Балинор гледа след приятелите си, докато те се превърнаха в малки сенки в далечната зеленина на долината. После бавно се качи на коня си и се върна в Тирзис.

Мечът на Шанара остана в Калахорн. Ший беше твърдо решил да остави талисмана на хората от границата. Техният принос за запазването на свободата на Четирите земи беше най-голям. Те имаха най-голямото право да им бъде поверена грижата за Меча и за съхраняването му. И така легендарният Меч беше поставен с острието надолу върху червена мраморна плоча под арка в центъра на градините на Народния парк в Тирзис. Той щеше да остане там за вечни времена, приютен под широкия мост Сендик. Върху лицевата страна на арката в камъка беше издълбано следното:

Седмици по-късно Ший седеше уморено върху един от високите дървени столове в кухнята на страноприемницата и гледаше с празен поглед чинията с храна на масата пред себе си. До него Флик вече се залавяше с втората си порция. Беше рано вечерта и братята Омсфорд бяха прекарали целия ден в ремонтиране на покрива на верандата. Слънцето беше жарило безпощадно, а работата беше досадна. Въпреки умората и лекото си раздразнение Ший не беше гладен. Все още ровеше с вилица в чинията си, когато баща му се появи на вратата, като си мърмореше навъсено под носа. Курсад Омсфорд се приближи до тях и потупа Ший по рамото.

— Докога ще продължават всичките тези щуротии? — попита той.

Ший го погледна изненадан.

— Не разбирам за какво говориш — отговори той и хвърли поглед на Флик, който сви неразбиращо рамене.

— На всичкото отгоре не се и храниш като хората — Баща му погледна многозначително чинията му. — Как ще си възвърнеш силите, ако не се храниш нормално? — Млъкна за малко, после сякаш се сети нещо, за което беше напълно забравил.

— Пак някакви си странници, това имам предвид. Предполагам, че пак ще зачезнеш нанякъде. Мислех си, че всичко е свършило.

Ший го погледна изумен:

— Никъде няма да ходя. Какви, по дяволите, ги говориш?

Ший Омсфорд седна тежко на празния стол и погледна отблизо доведения си син. Явно беше убеден, че ако иска да получи откровен отговор, трябва да положи малко усилия.

— Ший, никога не сме се лъгали, нали? Откакто си се върнал от посещението си при принца на Лий, не съм ти досаждал с въпроси и не съм настоявал да ми кажеш какво се е случило, докато си бил там, въпреки че офейка посред нощ, без да се обадиш на някого, въпреки, че откакто си се върнал, приличаш на призрак и много упорито отбягваш да говориш как и защо точно се случи това. Сега обаче искам отговор — продължи той бързо, когато Ший се опита да му възрази. — Никога не съм искал да ми казваш каквото и да било, нали така?

Ший поклати мълчаливо глава. Баща му кимна доволен.

— Не съм те питал, защото не обичам да се бъркам в личните работи на хората. Но не мога да забравя, че миналия път изчезна от Вейл след като се появи оня странник, който попита за теб.

— Друг странник! — възкликнаха братята в един глас.

В миг всичките им стари спомени ги връхлетяха — тайнственото изчезване на Аланон, предупреждението на Балинор, Носителите на черепи, бягството, страхът… Ший стана бавно от стола.

— Дошъл е някой, който ме търси?

Баща му кимна и широкото му лице помръкна. Забелязал беше тревогата в очите на сина си, когато той хвърли бърз поглед към вратата.

— Странник, също както тогава. Пристигна преди няколко минути. Пита за теб. Чака в предверието. Но не…

— Ший, какво можем да направим? — намеси се бързо Флик. — а дори камъните на елфите не са в нас, за да ни защитават.

— Ами… не знам — измърмори брат му, който отчаяно се мъчеше да събере мислите си. — Можем да се измъкнем през задния вход…

— Я почакайте малко — Курсад Омсфорд беше чул предостатъчно.

Сграбчи здраво раменете им, извърна ги рязко с лице към него и ги изгледа недоумяващо.

— Не съм възпитавал децата си да бягат от трудностите. — Втренчи се в разтревожените им лица, после поклати глава. — Трябва да се научите да решавате проблемите си, а не да бягате от тях. Я виж ти. Та вие сте си у дома, сред близки и приятели, които няма да ви изоставят. Какви са тези приказки за бягство?

Пусна ги и отстъпи крачка назад.

— Сега ние тримата ще излезем и ще се изправим пред този човек. Изглежда голям особняк, но докато разговаряхме, звучеше приятелски настроен. Не мисля че еднорък човек може да си мери силите с трима цели целенички мъже. Нищо, че има шип.

Ший го прекъсна бързо:

— Еднорък ли каза…?

— Изглежда е пътувал много, за да стигне дотук. — Старият Омсфорд сякаш не беше чул въпроса му. — Носи някаква кожена торбичка и твърди, че е твоя. Предложих му да ми я даде, но той отказа. Каза, че няма да я даде на никой друг, освен на теб.

Изведнъж Флик разбра.

— Трябва да е нещо важно — каза баща му. — Каза ми, че си я загубил на път за дома. Как ли е станало това?

Курсад Омсфорд трябваше да чака доста дълго, докато получи отговор на въпроса си. Двамата му сина се втурнаха край него, излетяха през кухненската врата и вече бяха на средата на коридора, водещ към предверието на странноприемницата.